Джек Лондон

Глава I

Просто не зная откъде да започна, макар че понякога на шега хвърлям цялата вина върху Чарли Фъръсет. Той притежаваше малка вила в Мил Вали, в самото подножие на планината Тамалпаис, но прекарваше в нея само зимните месеци, когато нямаше друга работа и искаше да почете Ницше или Шопенхауер, за да отмори ума си. Лятно време пък предпочиташе да се поти в задухата и праха на града и да работи непрекъснато. Ако не бях свикнал да го посещавам всяка събота следобед и да оставам до понеделник сутринта, аз нямаше да пътувам през залива Сан Франциско в това паметно януарско утро.

Не мога да кажа, че плавах с несигурен кораб, защото „Мартинес“ беше нов пътнически параход, който правеше своя четвърти или пети рейс между Саусалито и Сан Франциско. Гъстата мъгла, която покриваше залива, криеше в себе си опасност, но като сухоземен жител, аз не се досещах за нея. И наистина, спомням си как спокойно и весело се настаних на горната палуба, на носа на парахода, точно под мостика, и как пленителната тайна на мъглата завладя моето въображение. Подухваше свеж бриз и за известно време стоях сам сред влажния сумрак, впрочем не съвсем сам, тъй като смътно усещах присъствието на рулевия и на още някой друг, вероятно капитана, в остъкления мостик, който се издигаше над главата ми.

Спомням си, че мислех колко удобно нещо е разделението на труда, което ме бе избавило от необходимостта да изучавам мъглите, ветровете, приливите, отливите, изобщо мореплаването, та сега да мога да посетя приятеля си, който живееше от другата страна на залива. Добре е, че съществуват специалисти, разсъждавах аз. Специалните познания на рулевия и капитана служат на хиляди хора, които са запознати с морето и мореплаването не по-добре от мене. От друга страна, вместо да хабя сили за изучаването на множество различни предмети, аз мога да ги съсредоточа върху няколко по-специални въпроса като например — мястото на Едгар По в американската литература, по който въпрос, казано между другото, в последния брой на „Атлантик“ се появи една моя статия. Когато се качих на парахода и минах през салона, с голямо удоволствие забелязах един пълен джентълмен, който четеше същия брой на „Атлантик“, отворен тъкмо на моята статия. И ето същото това разделение на труда — специалните знания на рулевия и капитана — позволяваше на този пълен джентълмен да чете моите специални познания за По, докато го превозваха сигурно с парахода от Саусалито до Сан Франциско.

В това време един мъж със зачервено лице затръшна силно вратата на салона след себе си и като пристъпи тежко по палубата, прекъсна размишленията ми: но аз все пак успях да си съставя мислено плана на моята нова статия, която реших да назова „Необходимостта от свободата: слова в защита на художника“. Червеноликият пътник хвърли поглед към мостика, взря се в обкръжаващата ни мъгла, закуцука нагоре-надолу по палубата (очевидно имаше протези на двата си крака) и се спря неподвижен край мене с широко разкрачени крака. Лицето му изразяваше пълно блаженство. Не се бях излъгал, като предположих, че е прекарал целия си живот на море.

— От това мръсно време човек побелява преждевременно! — промърмори той, като кимна към мостика.

— Не мисля, че им коства някакви особени усилия — отвърнах аз. — Изглежда просто като две и две четири. Компасът им определя посоката, разстоянието и скоростта им са също известни. Според мене това не е нищо повече от едно просто математическо изчисление.

— Усилия! — разфуча се той. — Просто като две и две четири! Математическо изчисление!

Червеноликият се изпъна, отметна тялото си назад и втренчи поглед в мене.

— Ами какво ще кажете за отлива, който се втурва навън през Златните врата? — попита, или по-скоро изрева той. — Каква е скоростта на водното течение? Накъде се оттегля, а? Сега послушайте. Чувате ли тревожния сигнал на камбаната^[1]! А ние вървим право срещу нея! Виждате ли, променят курса!

Откъм мъглата долетя тъжен камбанен звън и аз можах да видя как рулевият завъртя бързо руля. Камбаната, която сякаш се намираше право пред нас, сега зазвънтя някъде отстрани. Свирката на нашия параход пищеше до пресипналост, а от време на време писъкът и на други сирени пронизваше мъглата.

— Това е някакъв пътнически параход — забеляза червеноликият, като сочеше надясно, откъдето долитаха сигналите. — А там! Чувате ли? Свирят с обикновен рог! Навярно някаква плоскодънна гемия. Внимавайте там, господин капитанчо! А, така си и мислех! Ей сега някой ще иде по дяволите!

Невидимият параход надаваше сигнал след сигнал, а рогът му отговаряше с тревожно смущение.

— А сега си разменят любезности и се опитват да се разминат — продължи червеноликият пътник, когато неспокойните сигнали замлъкнаха. Лицето му сияеше и очите му блестяха от възбуда, докато ми обясняваше на разбираем език разговора между парахода и сирените.

— Това там, отляво, е параходна сирена. А по-нататък, чувате ли, сякаш някой кряка! Доколкото разбирам, това е някаква парна гемия, която навлиза в залива срещу отлива.

Изведнъж току пред нас се разнесе кратко, но пронизително, сякаш налудничаво свирене. „Мартинес“ отвърна с удари на гонг. Гребните колела на парахода ни спряха, пулсиращият им ритъм замря, а след това те отново се завъртяха. Пронизителното свирене, напомнящо цвъртене на щурец посред рева на огромни зверове, долетя сега отстрани от мъглата и бързо взе да затихва. Аз погледнах въпросително спътника си.

— Някоя отчаяно смела моторница — обясни ми той. — Трябваше да я потопим, тая малка черупка! Те причиняват само беди! А и за какъв ли дявол са? Настани се някой осел на кърмата, подкара я през куп за грош и току свири ли, свири до проглушаване, сякаш иска да каже на целия свят, че ето, той иде, сам не може да се опази! Да, той пътува! А вие — внимавайте, правете му път! Трябва да има елементарна вежливост… но много разбират те от вежливост!

Този с нищо неоправдан гняв ми се стори много забавен и докато моят събеседник възмутен куцукаше нагоре-надолу по палубата, аз отново се поддадох на романтичното обаяние на мъглата. А в нея наистина имаше романтика — в тая мъгла, разстлала се над въртящата се прашинка, наречена Земя, като сива сянка; а хората, тия искрици светлина, обхванати от ненаситна жажда за дейност, препускат на своите коне, направени от дърво и стомана, право през самата сърцевина на тази тайна, търсят слепешката път през невидимото, шумят и крещят самонадеяно, сърцата им тръпнат от неувереност и страх.

Гласът на моя спътник ме върна отново в действителността и ме накара да се усмихна. Ето че и аз се лутам, опипвам пътя, докато си мисля, че уверено препускам през същата тайна.

— Охо! Някой иде насреща ни! — каза червеноликият. — Чувате ли? Иде много бързо и право срещу нас! Изглежда, че не са ни чули. Вятърът духаше насреща ни.

Северният бриз духаше право в лицата ни и аз можах съвсем ясно да чуя свиренето отстрани и пред нас.

— Пътнически ли е? — попитах аз.

Червеноликият кимна и прибави:

— Да, иначе не би летял така стремглаво! Нашите там горе се изплашиха! — изкиска се той.

Погледнах нагоре. Капитанът, подал глава и рамене от крилото на мостика, се взираше напрегнато в мъглата, сякаш се надяваше да я прониже със силата на волята си. Лицето му издаваше тревога. Тревога бе изписана и върху лицето на моя спътник, който закуцука до перилата и със същата напрегнатост започна да се взира по посока на невидимата опасност.

Всичко стана невероятно бързо. Мъглата се разкъса, сякаш разсечена с нож, и пред нас изникна носът на параход; от двете му страни се влачеха гирлянди от мъгла, като морски водорасли около хрилете на Левиатан. Успях да видя мостика и показалия се от него белобрад старик. Той беше облечен в синя униформа и аз добре си спомням спретнатия му и спокоен вид. При дадените обстоятелства неговото хладнокръвие изглеждаше ужасно. Той не възропта срещу съдбата, погледна я в лицето и хладнокръвно зачака удара. Навеждайки се напред, той ни изгледа спокойно, изпитателно, сякаш искаше да определи в коя точка ще стане сблъскването, и не обърна никакво внимание на рулевия, който, побелял от гняв, изрева:

— Добре я свършихте!

Сега, като си спомням миналото, разбирам, че тази очевидна забележка не се нуждаеше от никакъв отговор.

— Хванете се за нещо и се дръжте здраво! — извика ми червеноликият. Неговата разпаленост угасна — и той сякаш се зарази от това свръхестествено спокойствие. — Чувате ли как пищят жените? — мрачно, почти с горчивина промълви той и на мене ми се стори, че подобно нещо не му се случваше за първи път.

Корабите се сблъскаха, преди да успея да се възползувам от неговия съвет. Изглежда, че нашият параход бе ударен по средата, но аз нищо не виждах, тъй като насрещният кораб беше извън полето на моето зрение. „Мартинес“ силно се наклони, разнесе се трясък и пукот на счупени дъски и греди. Строполих се по очи върху мократа палуба и преди още да бях успял да се изправя на крака, дочух викове на жени. Това бяха неописуеми, смразяващи кръвта писъци, които ме хвърлиха в панически страх. Спомних си, че спасителните пояси се намираха в салона, и се отправих натам, но пред вратата ме посрещна и отхвърли назад поток от обезумели мъже и жени. Не знам какво се случи в следващите няколко минути, но в моето съзнание се запази съвсем ясно как свалям спасителните пояси от рафтовете над главата ми, а червеноликият ги завързва около телата на изпадналите в истерика жени. Тази картина като никоя друга се запечата в паметта ми с ярки и резки черти. И сега като че е пред очите ми — зъбестите краища на дупката в стената на салона, през която на кълба нахлува сива мъгла; празните кресла, отрупани с разни пакети, чанти, слънчобрани и наметала, разхвърляни по време на внезапното бягство; дебелият джентълмен, който бе чел статията ми, опакован в корк и брезент, все още със списанието в ръка, който с монотонна настойчивост ме пита дали според мене няма някаква опасност; червеноликият господин, който се поклаща бодро на изкуствените си крака и надява спасителни пояси на всички, които влизат в салона; спомням си накрая писъците на обезумелите жени.

Тъкмо тия женски писъци разстроиха най-много нервите ми. Навярно те бяха подействували и върху нервите на червеноликия господин, защото пред очите ми и сега се мярка една картина, която никога не ще забравя. Дебелият джентълмен тъпче списанието в джоба на палтото си и с любопитство се озърта наоколо. Струпани накуп жени с изопнати бледи лица и разтворени уста реват като хор на загубени души, а червеноликият господин, с лице, станало сега мораво от гняв, с ръце, вдигнати над главата, като някой гръмовержец, крещи:

— Млъкнете! Млъкнете де!

Спомням си как от тази сцена изведнъж ме напуши смях, но само миг по-късно разбрах, че и самият аз съм изпаднал в истерика, защото жените около мене бяха същите като моята майка и сестрите ми — жени, изпълнени със страх от смъртта, жени, които не желаеха да умрат. Спомням си, че техните отчаяни писъци ми напомняха квиченето на свине под ножа на касапина и тая прилика бе така очебийна, че ме изпълни с ужас. Тия жени, способни на най-възвишени чувства, на най-нежна привързаност, сега пищяха с широко разтворени уста. Те искаха да живеят и ридаеха, защото бяха безпомощни като плъхове в капан!

Тия ужаси ме прогониха на палубата. Прилоша ми, зави ми се свят и седнах на една пейка. Като насън гледах и слушах как хората тичаха и викаха и как някои се мъчеха да спускат лодките. Всичко ставаше така, както го описват в книгите. Макарите на лодбалките не се въртяха. Нищо не беше в изправност. Спуснаха една лодка, на която бяха забравили да поставят пробката, и тя се напълни с жени и деца, а после с вода и се преобърна. Друга лодка успяха да спуснат само от единия край, другият увисна на скрипеца и така си остана. А параходът, причинил тази катастрофа, изчезна безследно, макар наоколо да разправяха, че от него непременно щели да ни изпратят спасителни лодки.

Слязох на долната палуба. „Мартинес“ бързо потъваше, водата достигаше почти до палубата. Мнозина пътници скачаха през борда. Други, паднали вече във водата, крещяха да ги вдигнат обратно на парахода. Ала никой не им обръщаше внимание. Разнесе се вик: „Потъваме!“ Обхванат от настъпилата всеобща паника, аз полетях заедно с другите зад борда. Как се случи това, не си спомням, макар че отлично, и то веднага, разбрах защо хората, които се намираха във водата, тъй много искаха да се докопат обратно до парахода. Водата беше ледена, болезнено ледена. Когато цопнах в нея, ме прониза остра болка, като от огън, която проникна чак до мозъка на костите ми. Сякаш бях попаднал в лапите на самата смърт. Задъхвайки се от неочаквания удар и страха, аз погълнах значително количество вода, преди още спасителният пояс да ме издигне на повърхността, и едва си поемах дъх от горчиво-солената течност, заседнала в гърлото и дробовете ми.

Но от всичко най-ужасен бе студът. Чувствувах, че не ще мога да издържа повече от няколко минути. Във водата около мене се блъскаха хора, чувах как отчаяно си подвикваха едни на други. Чувах също и плясък на весла: види се, неизвестният параход бе ни изпратил лодките си. Времето течеше и аз непрестанно се чудех, че съм още жив. Краката си съвсем не усещах. Ледено вцепенение пълзеше по тялото и проникваше право в сърцето ми. Малки вълни със злобно пенещи се гребени непрекъснато се разбиваха над мене, водата нахлуваше в устата ми и аз още повече се задушавах.

Шумът и виковете скоро заглъхнаха, но все пак можах да чуя далечния отчаян вопъл от човешки писъци и разбрах, че „Мартинес“ бе потънал. По-късно — колко време бе минало, не зная — дойдох на себе си и ужасът отново ме завладя. Бях сам. Не чувах вече ни писъци, нито викове за помощ — само плясъка на вълните, който отекваше тайнствено и глухо в мъглата. Паниката, която обхваща човек, когато се намира сред тълпата и дели една и съща участ с нея, не е толкова ужасна, както страхът, изпитван, когато сме сами, а тъкмо такъв страх изпитвах аз тогава. Накъде ли ме носят вълните? Червеноликият пътник казваше, че отливът се отдръпвал през Златните врата. Нима ще ме отнесе в открито море? А какво ще стане със спасителния пояс, който ме държи над водата? Няма ли всеки миг да се разпадне на парченца? Бях чувал, че тия пояси понякога се правели от картон и тръстика, които бързо се просмуквали с влага и загубвали своята плавателност. А аз съвсем не умеех да плувам! И ето ме сам всред сивата предвечна пустош, тласкан неизвестно накъде. Трябва да си призная, че ме обхвана лудост и аз започнах да крещя, така както крещяха жените, и да удрям по водата с вкочанени ръце.

Колко време продължи всичко това, не зная, изпаднах в някаква забрава, за която си спомням само толкова, колкото човек си спомня за някакъв мъчителен и тревожен сън. Когато се съвзех, стори ми се, че бяха изминали векове. Почти над самата си глава видях как из мъглата изплува носът на кораб и три триъгълни платна, поставени едно зад друго и издути от вятъра. Водата се пенеше и клокочеше там, където я пореше носът на кораба, и аз, както изглеждаше, се намирах право на пътя му. Опитах се да извикам, но нямах вече сили. Носът се гмурна надолу и едва не ме закачи, като плисна водната струя над главата ми. След това край мене започна да се хлъзга дългият черен корпус на кораба — толкова близко, че бих могъл да го докосна с ръце. Опитах се да се докопам до него с безумното решение да се впия с нокти в дървото, но ръцете ми бяха натежали и станали безчувствени. Помъчих се още веднъж да извикам, ала от гърлото ми не излезе никакъв звук.

Кърмата на кораба профуча край мене и изчезна в бездната между вълните и аз за миг видях един мъж, застанал на руля, и друг, който най-спокойно пушеше пура. Видях дима, който излизаше от устата му, когато мъжът бавно извърна глава и се загледа във водата по посока към мене. Това беше един небрежен, непреднамерен поглед, какъвто хората хвърлят, когато нямат друга работа, и го правят само защото са живи и трябва да вършат нещо.

За мене в тоя поглед имаше живот или смърт. Мъглата отново погълна кораба и аз видях вече гърба на рулевия и главата на другия мъж, когато той бавно, много бавно се обърна, погледът му се плъзна по водата и съвсем случайно се насочи към мене. Лицето му имаше разсеяния израз на дълбоко замислен човек и аз се побоях, че дори ако погледът му попадне върху мене, той пак няма да ме забележи. Но очите му се взряха право в моите. Той ме забеляза, избута другия мъж настрана, впусна се към руля, завъртя го бързо няколко пъти с двете си ръце, като същевременно започна да дава някакви заповеди. Корабът направи остър завой и почти веднага се скри в мъглата.

Чувствувах, че отново губя съзнание, и като напрегнах цялата си воля, опитах се да се боря срещу убийствената пустота и тъмнина, които се разстилаха около мене. Не след дълго дочух бързо приближаващия се плясък на гребла и нечий човешки глас. Когато беше съвсем близо, наоколо се разнесе сърдит вик:

— Защо, по дяволите, не извикахте?

„Това се отнася до мене“ — помислих си аз и тутакси потънах в пустота и мрак.

Глава II

Струваше ми се, че някаква сила ме издига в пространството и ме люлее с мощни тласъци. Светли точици се пръскаха и летяха комети, които съпровождаха моя полет сред звездите. Когато в своето извисяване достигнах върха му и вече се готвех да се спусна по обратния път, някъде удари и прозвънтя огромен гонг. За един безкраен период от време, обгърнат от безмълвната вечност, аз се наслаждавах и опиянявах от исполинския си полет.

Но настана някаква промяна и разбрах ясно, че това беше сън. Ритъмът на моето люлеене ставаше все по-къс и по-къс. Почнаха да ме подхвърлят от една страна на друга с дразнеща бързина. Едва успявах да си поема дъх — с такава решителност ме тласкаха из небесното пространство. Гонгът гърмеше все по-често и по-яростно. Аз почнах да очаквам всеки негов удар с неизразим ужас. После ми се стори, че ме влачат по хрускащ пясък, побелял и затоплен от слънцето. Това чувство скоро отстъпи място на непоносими болки. Кожата ми пламна. Гонгът кънтеше като погребална камбана. Светлите точици летяха в безкраен поток край мене, сякаш цялата звездна система потъваше в небитието. С мъка поех въздух, въздъхнах и отворих очи. Двама мъже, застанали на колене, се занимаваха с мене. Това, което бях взел за мощен тласък, се оказа люлеенето на кораба, ужасният гонг — голям тиган, окачен на стената, който потракваше и подрънкваше при всеки наклон. Стържещият жарещ пясък се превърна в коравите, груби длани на някакъв човек, който разтриваше оголената ми гръд. Аз простенах от болки, понадигнах глава и погледнах зачервеното тяло, покрито с кървави кръгчета, които се показваха през изподраната и възпалена кожа.

— Достатъчно, Йонсън! — рече единият мъж. — Не виждаш ли, дявол да го вземе, че съвсем протърка кожата на господина?

Мъжът, когото нарекоха Йонсън, едър скандинавец, престана да ме разтрива и някак тромаво се изправи на крака. Другият, който бе проговорил, се оказа исполински кокни^[2] — имаше нежни, гладки, почти женствени черти на лицето, по които можеше да се предполага, че заедно с майчиното си мляко е всмукал и звуците на камбаните на „Мери Боу“^[3]. Мазната платнена шапка на главата и нечистата груба престилка около мършавите му бедра говореха, че е кок в очебийно мръсната корабна кухня, в която се намирах.

— Е, как се чувствувате сега, сър? — попита ме той с мазна, угодническа усмивка, наследена от множество поколения хора, свикнали да подлагат ръка за бакшиш.

Вместо отговор аз с мъка се надигнах и седнах, а после с помощта на Йонсън се изправих на крака. Дрънченето на подскачащия тиган ми действуваше ужасно на нервите. Не можех да събера мислите си. Като се подпирах на дървената стена на кухнята, която се оказа толкова мазна и замърсена, че неволно стиснах зъби от отвращение, аз се пресегнах над горещата готварска печка към непоносимия прибор, свалих го от гвоздея и го запокитих в сандъка с въглища.

Забелязвайки тази моя проява на нервност, готвачът се ухили, пъхна в ръцете ми някаква чаша с димящо питие и рече:

— Опитайте, ще ви стане по-добре!

Това беше отвратителен буламач — корабно кафе, — но то все пак ме стопли и съживи. Докато гълтах горещото питие, успях да разгледам ожулените си окървавени гърди и се обърнах към скандинавеца.

— Благодаря ви, мистър Йонсън — рекох аз. — Но не мислите ли, че взетите от вас мерки бяха прекалено героични?

Той едва ли почувствува упрека в моите думи, но затова пък бе забелязал израза на лицето ми, когато разглеждах гърдите си, и сега протегна дланта си. Необикновено мазолеста длан. Аз прокарах пръсти по роговите й издатини и отново стиснах зъби от противното дращещо усещане.

— Казвам се Джонсън, а не Йонсън — рече той на правилен английски език, като произнасяше думите бавно, с едва доловим акцент.

В светлосините му очи се четеше кротък протест, същевременно в тях личеше и някаква искреност и мъжественост, които изведнъж ме предразположиха към него.

— Благодаря ви, мистър Джонсън! — поправих се аз и му подадох ръка.

Той се поколеба, запристъпва смутено и тромаво от един крак на друг, сетне здраво улови моята ръка и най-сърдечно я раздруса.

— Нямате ли някакви сухи дрехи, с които бих могъл да се преоблека? — обърнах се аз към готвача.

— Ще се намерят, сър — отвърна той с необикновено оживление. — Ще изтичам долу и ще поровя из сандъка си, разбира се, ако нямате нищо против да облечете мои дрехи.

Той се измъкна или по-право се изхлузи през кухненската врата с някаква бързина и ловкост, която ми се стори не толкова котешка, колкото на човек, намазан целия с масло. И действително, тая негова „мазност“, както отпосле се убедих, представляваше и най-забележителната черта на характера му.

— А къде се намирам? — обърнах се аз към Джонсън, когото основателно бях сметнал за един от моряците. — Какъв е тоя кораб и накъде плава?

— Недалеч от Фаралонските острови, на югозапад от тях — отвърна той бавно и методично, като се мъчеше да говори правилно на английски и да спазва реда на моите въпроси. — Корабът се казва „Призрак“. Плаваме към бреговете на Япония на лов за тюлени.

— А кой е капитанът? Трябва да го видя веднага щом се облека.

По лицето на Джонсън изведнъж се изписа смайване и смущение. Той се запъна, докато подбираше щателно думите и мислено съставяше изчерпателния си отговор.

— Капитанът се казва Вълка Ларсен, поне така го наричат хората. Истинското му име никога не съм чувал. Но вие говорете с него по-внимателно. Тая сутрин той е бесен. Щурманът…

Джонсън не довърши. В кухнята се промъкна готвачът.

— По-добре се измитай оттук, Йонсън! — извика той. — Старият ще те търси на палубата, а ако днес не му угодиш, чака те беда!

Джонсън послушно се отправи към вратата и през рамото на готвача ми смигна с необичайна тържественост и с важен вид, сякаш искаше по този начин да изрази онова, което не бе успял да изкаже, и още веднъж ми напомни, че с капитана трябва да говоря внимателно.

Върху ръката на готвача бяха преметнати няколко раздърпани, мръсни дрипи, от които се разнасяше миризма на кисело.

— Бяха още мокри, когато ги прибрах — счете той за нужно да ми обясни. — Но трябва някак си да си послужите с тях, поне докато изсуша вашите дрехи на огъня.

Като се опирах о дървените стени, залитайки от силното клатене на кораба, с помощта на готвача аз успях някак да нахлузя върху себе си една груба вълнена долна риза. И тутакси от допира на грубата материя по тялото ми сякаш запълзяха мравки. Забелязал как неволно настръхвам, готвачът се ухили.

— Е, надявам се, че не ще стане нужда да свиквате с такива парцали. Имате дяволски нежна кожа, също като на някоя госпожичка. Щом ви видях, веднага познах, че сте благородник!

Този човек не ми се понрави още от първия миг, а сега, докато ми помагаше да се облека, моята неприязън към него порасна още повече. Дори в докосването му имаше нещо противно и гадно. Отдръпнах се от ръцете му; цялото ми тяло потръпваше от възмущение. Тия неприятни усещания, както и миризмите, излизащи от разните гърнета, които клокочеха на кухненския огън, ме накараха по-скоро да изляза на чист въздух. Освен това трябваше да намеря капитана и да поговоря с него за възможностите да бъда свален на брега.

С непрестанни обяснения и извинения аз бях пременен в евтина памучна риза с оръфана яка и избеляла предна част, зацапана с нещо, което напомняше стари петна от кръв. Чифт моряшки ботуши обвиха краката ми, а вместо панталон ми надянаха някога светлосин, но сега изгубил цвета си работен комбинезон, на който единият крачол беше тъкмо десет инча по-къс от другия. Като гледаше късия крачол, човек можеше да помисли, че дяволът бе стискал лондончанина за крака, но като не успял да вземе душата му, задоволил се бе с парче плат.

— Бих искал да зная кому да благодаря за тази любезност — попитах аз, изправен вече в пълна премяна. На главата ми стоеше малка фуражка, а вместо палто на раменете се мъдреше мръсна памучна куртка на райета, достигаща до кръста, и с ръкави, закриващи лактите.

Готвачът се изправи и отдръпна някак самодоволно; по лицето му затрептя умолителна усмивка. Знаех от опит как се държи прислугата на презокеанските параходи, когато наближава поредното пристанище, и можех да се закълна, че той очакваше бакшиш. Ала по-нататъшното ми познанство с тоя субект ме увери, че позата му е била несъзнателна. Тя се дължеше без съмнение на наследствено раболепие.

— Мъгридж, сър — отвърна ласкателно той и изнежените му черти се разплуха в мазна усмивка. — Томас Мъгридж, сър, е на вашите услуги!

— Добре, Томас — рекох аз. — Не ще ви забравя, когато дрехите ми изсъхнат.

Лицето му засия, очите му заблестяха, сякаш гласовете на неговите прадеди прозвучаха дълбоко в душата му и му напомниха смътно за бакшишите, които бяха получавали някога, приживе.

— Благодаря ви, сър! — каза той с искрена признателност и смирение.

Отворих вратата, а готвачът моментално отскочи встрани, и излязох на палубата. Чувствувах се още слаб от продължителното стоене във водата. Посрещнат от порива на вятъра, аз залитнах по люлеещата се палуба и направих няколко несигурни крачки към ъгъла на кормилната рубка, о който се опрях. Силно наклонен на една страна, корабът подскачаше и се гмуркаше в тихоокеанските вълни. Ако той наистина пътуваше на югозапад, както бе казал Джонсън, тогава вятърът — според мене — духаше почти откъм юг. Мъглата се бе разнесла и по повърхността на водата искреше слънцето. Обърнах се на изток, дето трябваше да се намира Калифорния, но видях само нисколежащи пластове мъгла; несъмнено това бе същата мъгла, която бе причинила гибелта на „Мартинес“ и ме бе докарала до това положение. На север, не много далеч от нас, от морето се показаха няколко голи скали, на една от които успях да различа фар. На югозапад, почти по посока на нашия път, се мяркаха пирамидалните очертания на няколко платна.

След като разгледах хоризонта, аз насочих погледа си към окръжаващата ме обстановка. Първата ми мисъл бе, че човек, който е преживял корабокрушение и се е борил със смъртта, заслужава по-голямо внимание от това, което бе оказано на мене.

Очевидно никой не се интересуваше от мен освен моряка при руля, който ме поглеждаше с любопитство откъм рубката.

Изглежда, че всички бяха заети с нещо, което ставаше в средната част на палубата. Там, върху покрива на люка, лежеше възнак един едър мъж. Ризата на гърдите му беше раздрана и изпод нея не се виждаше нищо друго освен гъсти черни косми, които напомняха рунтавата козина на куче. Лицето и вратът му бяха обрасли с черна, но вече прошарена брада — тя би била остра и щръкнала, ако не беше просмукана от вода, която се оттичаше от нея на струйки. Очите му бяха затворени, той навярно бе изпаднал в безсъзнание, устата му обаче беше широко разтворена и гърдите му шумно и тежко се повдигаха, като че ли се задушаваше и се бореше за въздух. От време на време един моряк спокойно и методично, като че ли вършеше най-обикновена работа, спущаше в морето брезентова кофа, завързана на въже, изтегляше я и я изливаше върху проснатата фигура.

Близо до люка, дъвчейки свирепо края на пурата си, се разхождаше напред-назад мъжът, чийто случаен поглед ме бе спасил от удавяне. Той беше висок навярно пет фута и десет или десет и половина инча, но не това ми направи първо впечатление, а неговата сила.

И макар че имаше тяло на атлет, с широки рамене и изпъкнали гърди, не бих нарекъл силата му чисто физическа. Тя бе по-скоро жилавата, възловата сила, присъща на слабите, но издръжливи хора, която благодарение на здравото му телосложение придаваше на този човек вид на голяма горила. Съвсем не искам обаче да кажа, че той приличаше на горила! Искам само да опиша тая сила като нещо отделно, което не зависи от човешката физика. Подобен род сила ние обикновено сме свикнали да свързваме с първобитния живот, с дивите зверове, с ония създания, в които виждаме нашите предполагаеми прадеди, които са живели по дърветата. Тая сила е дива, свирепа, съдържаща в себе си самото жизнено начало, същността на живота, като потенция на движението и първичната материя, от която са произлезли различните форми на живот. С една дума, силата, която кара змията да се гърчи и след като й отрежат главата, когато самата змия престане да съществува, или силата, която все още пулсира в безформения къс месо от костенурката, което се огъва и трепти при докосване с пръст.

Тъкмо такова впечатление на сила ми направи този човек, който крачеше напред-назад по палубата. Той стоеше здраво на краката си, стъпваше твърдо и уверено, всяко движение на неговите мускули — от помръдването на раменете до свиването на устните около пурата — издаваше решителност и сякаш бе родено от неудържима, изумителна сила. Но тая сила, проявена във всяко негово движение, като че бе само отзвук на друга, още по-огромна сила, която се притайваше и дремеше в него, помръдвайки само от време на време, която би могла да се пробуди всеки миг, страшна и неукротима като свирепостта на лъва или яростта на урагана.

Готвачът подаде глава от вратата на кухнята и насърчително се усмихна, като същевременно посочи с пръст човека, който се разхождаше около люка. Разбрах, че това бе капитанът или както го наричаше готвачът — „старият“, човекът, когото трябваше да обезпокоя с молбата да ме свали някъде на брега. Аз току-що се бях отправил към него, за да свърша по-скоро с предстоящото обяснение, което според мене щеше да бъде твърде бурно, когато нещастният мъж, който лежеше възнак на палубата, бе обхванат от нов пристъп на задух. Той почна да се извива и гърчи конвулсивно. Долната му челюст, покрита с мокра черна брада, щръкна право нагоре, мускулите на гърба му се изопнаха, а гърдите му се издуха в несъзнателно, инстинктивно усилие да поемат повече въздух. Не можех да видя лицето му, скрито под гъстите бакенбарди, но знаех, че кожата му бе започнала да става моравочервена.

Капитанът, или Вълка Ларсен, както го наричаха моряците, престана да се разхожда и се взря в умиращия мъж. Тая последна схватка със смъртта беше тъй жестока, че морякът спря да го полива с вода, като не сваляше любопитния си поглед от него. В това време водата от леко наклонената брезентова кофа се изцеждаше бавно върху палубата. Умиращият барабанеше с токове по покрива на люка, сетне протегна крака и застина в последно, чудовищно напрежение, докато главата му се мяташе от една страна на друга. Но ето че мускулите му се отпуснаха, главата престана да се мята и от устата му се изтръгна въздишка на дълбоко облекчение. Челюстта му увисна, горната му устна се повдигна, оголвайки два реда пожълтели от тютюна зъби. Чертите на лицето му сякаш замряха в сатанинска усмивка над този свят, който бе надхитрил и напуснал.

И тогава именно се случи нещо неочаквано. Изведнъж капитанът подобно на мълния се спусна върху мъртвеца. От устата му рукна непрекъснат порой от ругатни. Това не бяха ругателства или неприличия. Всяка дума бе богохулство, а тия думи не бяха малко. Те избухваха и трещяха като електрически заряди. Никога през живота си не бях чувал, нито пък можех да си представя подобно нещо. Аз обичах литературните изрази и имах слабост към силните образи и фрази, затова смея да кажа, че можех по-добре от всички присъствуващи да оценя необичайната живост и сила и нечуваното кощунство на метафорите му. Доколкото можах да разбера, причината за всичко това беше, че този мъж, бивш щурман, се запил, преди да потеглят от Сан Франциско и след това проявил неблагоразумието да умре в самото начало на плаването, оставяйки по този начин Вълка Ларсен без помощник, без дясна ръка.

Смятам за излишно да уверявам, поне моите приятели, че бях страшно възмутен. Ругатните и сквернословията винаги са ми били противни. Сърцето ми се сви, главата ми се завъртя. За мене смъртта винаги е била свързана с някаква тържественост и достойнство. Тя се проявяваше тихо и свещенодействуваше около своите жертви. Дотогава не познавах тия низки и ужасни прояви на смъртта. И макар че оценявах, както вече казах, силата на страшните проклятия, които се изскубваха от устата на Вълка Ларсен, аз бях неизразимо възмутен. Този огнен поток от думи можеше да изпепели дори и лицето на самия покойник. И нямаше да остана изненадан, ако мократа черна брада се бе извила, настръхнала и изчезнала в дим и пламък. Но мъртвецът си лежеше най-спокойно и продължаваше да се зъби в злорада усмивка, пълна с цинична подигравка и презрение. Той бе господар на положението.

Глава III

Вълка Ларсен престана да ругае така внезапно, както бе и започнал. Той запали отново изгасналата си пура и се озърна наоколо. Погледът му падна върху готвача.

— Е, Куки^[4]? — започна той любезно, ала в гласа му се чувствуваше студенината и твърдостта на стоманата.

— Слушам, сър! — отвърна тутакси готвачът с примирително раболепие, сякаш се извиняваше за нещо.

— Не мислиш ли, че ще ти се изкриви вратът от зяпане? Знаеш ли, това не е здравословно! Щурманът умря и аз не бих искал да остана сега и без тебе. Ти, Куки, трябва много, много да внимаваш за здравето си! Разбра ли?

Последните му думи, в които нямаше и помен от любезността на предишните, прозвучаха рязко, като удар от камшик. Готвачът се сви уплашено.

— Да, сър — чу се покорен отговор и главата на провинилия се готвач изчезна в кухнята.

След тоя бегъл укор, който уж се отнасяше само до готвача и останалите членове на екипажа престанаха да се интересуват от мъртвеца и се заловиха за работата си. Неколцина мъже обаче, които не изглеждаха да са моряци, останаха на площадката между кухнята и люка и продължаваха да разговарят полугласно помежду си. По-късно узнах, че това бяха ловци, които убиваха тюлените и които се считаха за хора с много по-високо положение от обикновените моряци.

— Йохансен! — извика Вълка Ларсен. Един от моряците покорно излезе напред. — Вземи иглата и заший този просяк! Потърси в склада някое старо платнище. Само че по-живо!

— Ами какво да вържа на краката му, сър? — попита морякът след обичайното: „Тъй вярно, сър!“

— После ще видим! — отвърна Вълка Ларсен и като повиши глас, извика: — Куки!

Томас Мъгридж изхвръкна от кухнята като пружинена играчка от някоя кутийка.

— Иди долу и напълни един чувал с въглища! — Сетне, като се обърна към ловците, капитанът попита: — Момчета, има ли някой от вас Библия или молитвеник?

Ловците поклатиха глава, а един от тях подхвърли някаква шега, която не успях да чуя и която предизвика всеобщ смях.

Вълка Ларсен се обърна със същия въпрос и към моряците. Изглежда, че Библията и молитвеникът бяха тук голяма рядкост. Един от екипажа се нае да потърси писанията между своите свободни от вахта колеги, ала след малко се върна с празни ръце.

Капитанът сви рамене.

— В такъв случай ще го спуснем зад борда без излишен брътвеж, освен ако оня, корабокрушенецът, когото извадихме от водата, не отслужи опелото наизуст. Прилича ми на поп.

При тези думи капитанът се обърна и се взря в мене.

— Вие сте проповедник, нали? — попита той.

Всички ловци — а те бяха шестима — се обърнаха като един и също започнаха да ме разглеждат. Имах болезненото чувство, че приличам на градинско плашило. Моят вид предизвика силен смях, който не отслабваше и не се смекчаваше от присъствието на проснатия пред нас на палубата мъртвец; смях суров, груб и прям като самото море; смях, роден от груби схващания и притъпена чувствителност; смях на хора, които не познават нито учтивост, нито благородство.

Вълка Ларсен не се смееше, макар в сивите му очи да блестяха искрици на удоволствие; и в тоя миг, като се приближих съвсем близо до него, аз получих първото си непосредствено впечатление от този човек, от човека, взет отделно от неговото тяло и от пороя ругатни, които току-що бе избълвал. Лицето му — доста пълно, макар и ъгловато, с едри и остри, но правилни черти — изглеждаше на пръв поглед масивно. Но това първо впечатление от масивността на неговото лице, както и от цялата му фигура, изглежда, като че изчезваше и отстъпваше място на убеждението, че в този човек се крият изключителни умствени и духовни сили, които дремят в дълбочината на съществото му. Челюстта, брадата, челото, доста високо и тежко надвиснало над очите — всички тия черти, сами по себе си необикновено изразителни, сякаш говореха за огромна жизнена енергия, за мъжество на духа и лежаха нейде в дълбините, недостъпни за погледа. Тая мощ не можеше да се измери, нито да се определи, или пък да се причисли към някаква установена класификация.

Очите, които съдбата бе ми определила да опозная добре, бяха големи и красиви, широко раздалечени, като у истински художник; над тях беше надвиснало високо чело и гъсти черни вежди. Самите очи имаха оня изменчив, непостоянен сив цвят, който преминава през множество отсенки, като блестяща на слънцето коприна — цвят, който е едновременно и сив, и тъмносив, и светлосив, и зеленикаво-сив, а понякога и с цвета на ясния лазур на дълбокото море. Тия очи прикриваха душата като постоянно сменящи се маски и понякога, много рядко, тя като че проглеждаше през тях и те се разтваряха, оставяйки я да се впусне из широкия свят подир някакво чудно приключение. Същите тия очи можеха да бъдат мрачни като безнадеждно оловно небе, можеха да изпускат искри и огнени лъчи като силно размахан меч, можеха да станат строги и мразовити като полярните простори или топли и нежни, изпълнени с огъня на любовта; мъжествени и властни, те можеха едновременно да примамват и заповядват, да омайват и покоряват жените, докато последните им се предадат с възторга, с радостта в облекчението на щастливи жертви.

Но да се върнем към разказа. Казах на капитана, че за нещастие не съм проповедник и не разбирам от погребения, но той остро ме прекъсна:

— А с какво си изкарвате хляба?

Трябва да призная, че никой още не беше ми задавал такъв въпрос, нито пък сам се бях замислял върху това. Бях като ударен от гръм и преди да успея да се съвзема, се запънах най-глупаво:

— Аз… аз съм благородник!

Устните на Вълка Ларсен се изкривиха в подигравателна усмивка.

— Но аз… работя! — извиках нетърпеливо, като че ли се намирах пред съдия и трябваше да се оправдавам, но същевременно съзнавах ясно каква голяма глупост извърших, като започнах да обсъждам този въпрос.

— За хляба ли?

Въпросът прозвуча тъй властно и заповеднически, че аз съвсем се смутих — „обърках конците“, както би се изразил Фъръсет — и застанах като разтреперан от страх ученик пред строг учител.

— Кой ви храни? — бе следващият въпрос.

— Имам доходи — смело отвърнах аз и за малко не прехапах езика си. — Но всичко това, извинете, няма нищо общо с работата, за която исках да поговоря с вас.

Капитанът обаче не обърна никакво внимание на моя протест.

— Ами кой е спечелил тия доходи? А? Така си и мислех! Баща ви! Вие не стоите на собствените си крака, а лежите на гърба на един мъртвец. Никога не сте и стояли на краката си. Не бихте могли да преживеете самостоятелно и едно денонощие, не можете и да напълните сам стомаха си три пъти на ден. Дайте си ръката!

Чудовищната сила, скрита в тоя човек, влезе в действие бързо и безпогрешно; преди да успея да се опомня, той пристъпи две крачки напред, грабна дясната ми ръка в своята, повдигна я и започна да я разглежда. Опитах се да я издърпам, но пръстите му се свиха без никакво видимо усилие и аз помислих, че ще смажат моите. Трудно е да запазиш достойнството си при подобни обстоятелства. Едва ли можех да се дърпам и бия като ученик, нито пък можех да се боря с такова чудовище, което можеше да счупи ръката ми само с едно извиване. Не ми оставаше нищо друго, освен да си стоя мирно и да понеса унижението. В това време, както успях да забележа, джобовете на мъртвеца бяха вече изпразнени и всичките му вещи сложени на палубата, а трупът и озъбеното му лице бяха увити с брезент, чиито краища матросът Йохансен зашиваше с груби бели конци, като прокарваше иглата с помощта на някакво кожено приспособление, прикрепено към широката му длан.

Вълка Ларсен отпусна ръката ми с презрителна гримаса.

— Нежността на тая ръка е запазена от същия мъртвец! Нея едва ли ще я бива за нещо друго, освен да мие съдове.

— Искам да ме свалите на брега! — твърдо казах аз, тъй като бях успял да се овладея. — Ще ви платя колкото поискате за труда и за закъснението.

Той ме изгледа с любопитство. В очите му блесна подигравка.

— А аз имам съвсем друго предложение, за ваше добро. Моят щурман ни остави и сега на кораба ще има редица повишения. Един от моряците ще заеме мястото на щурмана, юнгата ще стане моряк, а вие ще бъдете назначен за юнга и ще подпишете наемните условия за този рейс — двадесет долара на месец и храна. Е, какво ще кажете? И помнете, това е за ваше собствено добро! Ще станете човек. След време ще се научите да стоите на собствените си крака и може би — да походвате с тях.

Аз обаче не обърнах внимание на думите му. Платната на кораба, който бях забелязал на югозапад, растяха все повече и се виждаха по-ясно. Изглежда, че те принадлежаха на някоя шхуна от типа на „Призрак“, въпреки че корпусът й, доколкото виждах, беше по-малък. Красива гледка представляваше този ветроход, подскачайки и летейки към нас по вълните. Той по всяка вероятност щеше да мине съвсем близо до нас. Вятърът непрестанно се усилваше, слънцето блесна сърдито няколко пъти и се скри. Морето доби мрачен оловносив оттенък, вълните нараснаха и започнаха да подхвърлят към небето бяла клокочеща пяна. Нашият кораб летеше все по-бързо и се навеждаше все по-встрани. Веднъж поривът на вятъра така ни наклони, че бордът се зарови под вълните и от тази страна на палубата нахлу вода; това накара ловците, застанали до люка, да отдръпнат бързо краката си.

— Тоя кораб скоро ще мине край нас — забелязах аз след известно мълчание. — Тъй като пътува в противоположна посока, вероятно е да отива за Сан Франциско.

— Твърде е възможно — съгласи се Вълка Ларсен и като се извърна от мене, извика: — Куки! Ей, Куки!

Готвачът изскочи веднага от кухнята.

— Къде е момчето? Кажи му, че го викам!

— Слушам, сър! — Томас Мъгридж стремглаво се втурна назад и потъна в трапа при руля. Само след миг се показа отново на палубата, подире му се влачеше един нисък и набит момък, осемнадесет или деветнадесетгодишен, със зла, лукава физиономия.

— Ето го, сър! — каза готвачът.

Но без да го удостои с повече внимание, Вълка Ларсен се обърна направо към юнгата:

— Как се казваш, момчето ми?

— Джордж Лийч, сър — отвърна мрачно той. Неговото държане явно говореше, че бе разбрал защо го викат.

— Не е ирландско име — отсече капитанът. — О’Тул или Маккарти би отивало къде по-добре на твоята ирландска мутра. Освен ако майка ти е имала вземане-даване с някой ирландец.

Видях как при тая обида момчето сви юмруци и вратът му почервеня.

— Но да оставим това — продължи Вълка Ларсен. — Можеш да имаш основателни причини да забравиш името си, на мене ми е все едно, стига да си гледаш работата. Навярно си от Телеграф Хил^[5]. Написано е върху цялата ти мутра заедно с вашия инат и двойно по-мръсния ви характер. Познавам вашето племе. Но докато си на моя кораб, добре е да забравиш всичко това. Разбра ли? Е, кой те нареди да постъпиш при мене?

— Маккреди и Суонсън.

— Сър! — изгърмя Вълка Ларсен.

— Маккреди и Суонсън, сър — поправи се момчето и в очите му блесна злобно пламъче.

— И кой получи аванса?

— Те, сър.

— Така си и мислех! И ти сигурно на драго сърце си им го отстъпил. Бързал си да изчезнеш, защото навярно си дочул, че някакви господа те търсят.

Момчето в миг се преобрази в някакъв дивак. Цялото му тяло се сви, готово сякаш за скок, лицето му стана свирепо като на звяр и то изрева:

— Това е…

— Какво? — попита Вълка Ларсен с необикновена нежност в гласа, сякаш умираше от любопитство да чуе недоизречената дума.

Момчето се поколеба, сетне укроти гнева си.

— Нищо, сър. Вземам си думите назад.

— С което ми доказваш, че съм прав! — усмихна се доволно капитанът. — На колко си години?

— Току-що навърших шестнадесет, сър.

— Лъжеш! Ти си на повече от осемнадесет! И без това изглеждаш много голям за тая възраст. Имаш мускули като на жребец. Прибери си нещата и върви в кубрика на бака. Ще бъдеш гребец. Повишен си, разбра ли?

Без да дочака съгласието на момчето, капитанът се обърна към моряка, който току-що бе свършил неприятната си работа около зашиването на трупа в брезента.

— Йохансен, разбираш ли нещо от мореплаване?

— Не, сър.

— Е, все едно. Сега ще бъдеш щурман! Прибери си нещата и заеми мястото на щурмана.

— Слушам, сър! — отвърна весело Йохансен и хукна надолу.

Юнгата все още стоеше неподвижен на мястото си.

— А ти какво чакаш? — попита го Вълка Ларсен.

— Аз не съм нает за гребец, сър. Постъпих като юнга. Не искам да греба.

— Стягай се и върви на бака!

Този път заповедта на Вълка Ларсен прозвуча властно и грозно. Момчето злобно се начумери, ала не мръдна от мястото си. Тогава Вълка Ларсен отново показа своята чудовищна сила. Всичко стана съвсем неочаквано, и то за по-малко от две секунди. С един скок, не по-малък от шест фута, капитанът се намери при момчето и го удари с юмрук в корема. В същия миг и аз почувствувах остра болка под лъжичката, сякаш бяха ударили мене. Споменавам това, за да изтъкна колко чувствителни бяха по онова време нервите ми и доколко не бях свикнал с подобни грубости и жестокости. Юнгата — а той тежеше не по-малко от сто шестдесет и пет фунта — се прегъна одве. Тялото му безпомощно се уви около юмрука на капитана като мокър парцал около тояга. Сетне отхвръкна във въздуха, описа къса крива линия и се строполи по глава и рамене на палубата до мъртвеца, дето остана да лежи и се гърчи от болка.

— Е? — обърна се към мен Ларсен. — Решихте ли?

Хвърляйки набързо поглед към приближаващия кораб, аз забелязах, че той почти се бе изравнил с нашия и че ни делят не по-малко от двеста ярда. Това беше твърде спретната и стройна шхуна. Върху едно от платната й различих голям черен номер и тъй като бях виждал картини на разни плавателни съдове, предположих, че е пилотска гемия.

— Какъв е този кораб? — попитах аз.

— Пилотската гемия „Лейди Майн“ — отвърна мрачно Вълка Ларсен. — Стоварила е всичките си пилоти и сега се връща обратно към Сан Франциско. С тоя попътен вятър ще бъде там след пет-шест часа.

— Тогава бъдете добър и дайте сигнал да ме вземе на борда си.

— За съжаление изтървал съм си сигналната книга в морето — отвърна той и ловците тутакси се ухилиха.

Аз се поколебах за миг, като го гледах право в очите. Бях видял как жестоко се разправи той с юнгата и знаех, че и мен ме очаква същата участ, ако не и по-лоша. Както вече казах, аз се поколебах, но сетне направих нещо, което и до ден днешен смятам за най-мъжествената постъпка в живота си. Затичах се към борда и започвах да махам с ръце и да викам:

— Ей, „Лейди Майн“, вземете ме на борда! Давам хиляда долара, ако ме закарате на брега.

Зачаках и наблюдавах с нетърпение двамата мъже, изправени до руля. Единият от тях управляваше, а другият поднесе рупора до устните си. Не обърнах глава, макар че всеки миг очаквах убийствения удар на човека-звяр, който стоеше зад мене. Най-сетне — стори ми се, че бяха изминали векове — не можах да издържа повече на напрежението и се извърнах. Ларсен не се бе помръднал. Стоеше в същата поза, поклащаше се леко в ритъма на кораба и палеше нова пура.

— Какво има? Случило ли се е нещо? — викнаха от „Лейди Майн“.

— Да! — изкрещях аз с все сила. — Въпрос на живот или смърт. Давам хиляда долара, ако ме изведете на брега!

— Момчетата ми попрекалиха във Фриско^[6]! — извика в отговор Вълка Ларсен. — Ето го и тоя — показа ме той с палец — сега му се привиждат разни дракони и маймуни.

Човекът от „Лейди Майн“ се закикоти в рупора и корабът премина бързо край нас.

— Дай му да разбере и от наше име! — разнесе се последният вик от „Лейди Майн“ и двамата мъже размахаха ръце за сбогом.

В отчаянието си аз се наведох над релинга и гледах как студената бездна на океана между стройния кораб и нас бързо се увеличава. И той вероятно ще стигне в Сан Франциско само след пет-шест часа! Главата ми сякаш щеше да се пръсне. В гърлото нещо ме свиваше, като че сърцето ми се бе преместило там. Една пенеста вълна удари о борда и пръсна върху лицето ми солена морска влага. Вятърът изведнъж се усили, „Призрак“ се наклони и бордът му се зарови под вълните. Чух как водата нахлу по палубата.

Когато след миг се озърнах, видях как юнгата с мъка се изправяше на краката си. Лицето му беше мъртвешки бледо и изкривено от болка. Очевидно момчето се чувствуваше много зле.

— Ей, Лийч, ще идеш ли на бака? — попита Вълка Ларсен.

— Да, сър! — отговори укротеният дух.

— Ами вие? — и капитанът се обърна към мене.

— Ще ви дам хиляда… — започнах аз, ала бях прекъснат.

— Оставете това! Ще поемете ли длъжността на юнга, или ще трябва да се заема и с вас?

Какво можех да сторя? Каква полза щеше да има, ако ме набиеха зверски или ме убиеха? Взрях се решително в жестоките сиви очи. Те изглеждаха като изваяни от гранит — тъй малко човешка светлина и топлина имаше в тях. В очите на някои хора се отразява тяхната душа, но тия бяха безстрастни, студени и сиви като самото море.

— Е!

— Добре! — отвърнах.

— Кажете: добре, сър!

— Добре, сър — поправих се аз.

— Как се казвате?

— Ван Уейдън, сър.

— А малкото ви име?

— Хъмфри, сър. Хъмфри Ван Уейдън.

— Възраст?

— Тридесет и пет, сър.

— Достатъчно! Идете при готвача, той ще ви покаже какво трябва да вършите.

Ето как попаднах на принудителна служба при Вълка Ларсен. Той бе по-силен от мене, и нищо повече! Всичко ми се струваше тогава невероятно. Дори и сега, когато се ровя в миналото си, всичко ми изглежда все така невероятно. За мене това приключение ще си остане винаги чудовищно и невъобразимо, като някакъв невероятен кошмар…

— Почакайте още малко!

Аз се спрях покорно посред пътя към кухнята.

— Йохансен, извикай момчетата! Сега вече всичко е готово, така че можем да се заловим с погребението и да изчистим палубата от ненужната смет.

Докато Йохансен събираше екипажа, двама моряци под ръководството на капитана поставиха зашитото в брезента тяло върху капака на люка. От двете страни на палубата, до самите перила, лежаха с дъната нагоре няколко лодки. Моряците вдигнаха дъсчения капак заедно с ужасния товар, отнесоха го към подветрената страна и го положиха върху една от лодките с крака към морето. За краката му вързаха чувала с въглища, донесен от готвача.

Винаги си бях представял погребението в морето като извънредно тържествен, внушаващ благоговение обред, но скоро бях разочарован, поне от това погребение. Един от ловците, дребен, черноок мъж, когото другарите му наричаха Смоук, разправяше някакъв анекдот, щедро поръсен с псувни и мръсотии, и през всяка една-две минути ловците избухваха в гърлест смях, който звучеше в ушите ми като вой на вълци или лай на бесни кучета. Моряците се събираха с шум на палубата, някои от свободните от вахта търкаха сънените си очи и тихо разговаряха. Лицата им имаха зловещ и загрижен израз. Очевидно не им се нравеше много пътуването под командата на такъв капитан и особено с такива предзнаменования още в началото. От време на време те поглеждаха крадешком към Вълка Ларсен и разбирах, че се страхуваха от него.

Капитанът се приближи към мъртвеца и всички насваляха шапки. Обгърнах с поглед екипажа — двадесет души на брой, двадесет и двама с рулевия и мене. Това мое любопитство бе оправдано, тъй като беше ясно, че ми предстоеше да прекарам заедно с тия хора в техния миниатюрен плаващ свят бог знае колко седмици или месеци. Повечето от моряците бяха англичани или скандинавци с мрачни, безизразни лица. Ловците, от друга страна, имаха по-одухотворени и разнообразни лица с остри черти и със следи от необуздани страсти. И странно нещо, но аз изведнъж забелязах, че лицето на Вълка Ларсен не носеше печата на бурните страсти. В него нямаше нищо порочно. Бръчки, разбира се, имаше, но това бяха бръчки на решителност и твърда воля. Лицето му изразяваше по-скоро искреност и прямота, което впечатление се подсилваше от обстоятелството, че то бе гладко избръснато. Трудно можех да повярвам — поне до следващия инцидент, — че това лице принадлежеше на същия човек, който се бе отнесъл така жестоко към юнгата.

И тъкмо когато капитанът се готвеше да заговори, вятърът връхлетя върху кораба, наклони го силно и зарева като звяр между въжетата. Някои от ловците погледнаха тревожно нагоре. Подветрената страна на кораба, където лежеше покойникът, се зарови в морето и когато „Призрак“ се изправи, водата нахлу на палубата и ни измокри до глезените. Изведнъж над нас се заизсипва пороен дъжд, едрите капки ни заудряха тежко като град. Когато силата му попремина, Вълка Ларсен почна да говори, а моряците, гологлави, се олюляваха заедно с клатещия се кораб.

— Аз си спомням само едно място от службата — рече той, — а именно: „И тялото да се хвърли в морето!“ Така че хвърлете го!

Капитанът млъкна. Моряците, които придържаха капака с мъртвеца, се поколебаха — краткостта на церемонията, види се, ги смути. Но той яростно се нахвърли върху тях:

— Дигнете там оня край, дявол да ви вземе! Какво чакате?

Те подхванаха колебливо единия край на дъската и мъртвецът подобно на куче, изхвърлено зад борда, се хлъзна в морето с краката напред. Чувалът с въглищата, вързан за краката му, го дръпна надолу и той изчезна от погледите ни.

— Йохансен! — кресна Ларсен на новия щурман. — Задръж моряците, докато са още на палубата. Изпрати ги да свият топселите и стакселите и по-живо! Ще трябва да чакаме югозападен вятър. Докато си тук, нека свият и грота!

За миг на палубата всичко се раздвижи. Йохансен викаше и даваше заповеди, а моряците дърпаха и отпущаха най-различни въжета; и всичко това изглеждаше тъй объркано и непонятно за един сухоземен жител като мене. Но най-много ме порази тяхната безсърдечност. Човешката смърт беше за тях незначителен епизод, отминал във вечността заедно със зашития в платното труп и чувал с въглища, докато корабът продължаваше да лети по своя път и работата на него не спираше. Никой не изглеждаше развълнуван. Ловците вече се смееха на новия виц, който Смоук им разказваше; моряците теглеха и разпускаха въжетата, а двама от тях се катереха нагоре по мачтите. Вълка Ларсен, изправен срещу вятъра, се взираше в облачното небе. А в това време покойникът, завършил тъй жалко земните си дни и погребан тъй недостойно, се спускаше все по-дълбоко и по-дълбоко.

Изведнъж върху мене се стовари жестокостта на морето, цялата му неуловимост и ужас. Животът ми се стори евтин и тягостен, животински и безсмислен, някакво нечовешко движение в лепкава тиня. Аз се придържах о леерите близо до самите ванти и се взирах над разярените пенести вълни към надвисналата в далечината мъгла, която скриваше от нас Сан Франциско и бреговете на Калифорния. От време на време насреща ми връхлиташе силен дъжд и тогава мъглата изчезваше от погледа ми. А нашият странен кораб със своя чудовищен екипаж, притиснат между вятъра и морето, подскачаше нагоре-надолу и се носеше устремно на югозапад, сред пустинните простори на Тихия океан.

Глава IV

Всички мои старания да се приспособя към новата за мене среда на тюленоловния кораб „Призрак“ представляваха непрекъсната верига от унижения и страдания. Готвачът, когото екипажът наричаше „доктор“, ловците — Томи, а Вълка Ларсен — Куки, изведнъж стана съвсем друг човек. Промяната в моето положение рязко повлия и на неговото отношение към мене. Колкото раболепен и подмилкващ се беше преди, толкова сега проявяваше деспотизъм и нахалство. За него аз не бях вече изтънчен благородник с „нежна като на госпожица кожа“, а най-обикновен и за нищо негоден юнга.

Той настояваше, колкото и да беше глупаво, да го наричам „мистър Мъгридж“, а държането и обноските му, когато ме въвеждаше в длъжностите ми, бяха непоносимо груби. Освен работата в каюткомпанията с нейните четири малки помещения, трябваше да помагам в кухнята и моето пълно невежество в такива прояви като белене на картофи или миене на мръсни тенджери бе за него неизчерпаем източник на учудване и подигравки. Той отказваше да вземе под внимание какъв съм бил дотогава и на какъв живот бях свикнал. Изглеждаше, че това съвсем не го интересуваше. И трябва да призная, че преди още да свърши денят, аз вече го мразех по-силно, отколкото съм мразил когото и да било през живота си.

Този първи ден ми се стори още по-тежък, защото „Призрак“ с прибрани платна (с подобни термини се запознах едва по-късно) летеше под напора на „виещия югоизточен вятър“, както го наричаше мистър Мъгридж. В пет и половина под негово ръководство аз подредих масите в каюткомпанията, сложих поставките, които се употребяваха при лошо време, а след това започнах да пренасям чая и храната от кухнята. Във връзка с това не мога да не разкажа за моите първи преживявания при силното клатене на кораба.

— Отваряй си очите или ще се залееш! — посъветва ме мистър Мъгридж, когато излизах от кухнята с голям чайник в едната ръка и с няколко пресни хляба под другата. Един от ловците, висок, разпуснат момък на име Хендерсън, тъкмо в тоя момент възлизаше от „трета класа“ (така те наричаха на шега своето място за спане в средната част на кораба) към каюткомпанията. Вълка Ларсен стоеше на кърмата с неизбежната пура в уста.

— Ето я, иде! Дръж се! — извика готвачът.

Спрях, тъй като не знаех какво именно идеше и чух как вратата на кухнята с трясък се тръшна зад мене. Сетне видях как Хендерсън като луд се хвърли към гротвантите, по които се покатери и за миг се озова високо над главата ми. Видях също как една грамадна вълна, като се въртеше и пенеше, се надвеси застрашително над борда. Аз се намирах точно срещу нея. Умът ми работеше бавно — всичко ми беше така ново, непознато и странно. Разбрах само, че съм в опасност, и застанах треперещ на мястото си. Тогава Вълка Ларсен ми извика от кърмата:

— Улови се за нещо!… Ах ти, Хъмп!

Но беше вече късно. Спуснах се към вантите, за които бих могъл да се хвана, обаче в това време водната стена падна отгоре ми. Какво се случи след това, и на мене самия не ми бе ясно. Намерих се под водата, задушавах се, потъвах. Палубата изчезна изпод краката ми и аз полетях нанякъде, като се обърнах няколко пъти през глава. Два-три пъти се блъснах в твърди предмети, а веднъж се ударих страшно в коляното. След това вълната изведнъж се оттегли и аз отново задишах чист въздух. Бях отнесен от наветрената страна на борда през кухнята, покрай трапа за кубрика към подветрената страна, до отворите във фалшборда, през които се оттичаше водата. Почувствувах адски болки в удареното си коляно. Не можех да стъпя на този крак или поне така ми се стори — бях уверен, че кракът ми е счупен. Но готвачът викаше след мене от вратата на кухнята:

— Ей, ти! Цяла нощ ли ще се бавиш навън? Къде е чайникът? Зад борда ли го изтърва? Жалко! По-добре да беше си строшил главата!

Успях криво-ляво да се изправя на крака и закуцуках към кухнята. Огромният чайник се намираше все още в ръката ми и аз го подадох на готвача. Но той започна да негодува или по-право престори се, че негодува.

— Ех, че си глупак! Бих желал да знам за какво те бива! А? Не може и малко чай да занесе, без да го разлее! Сега ще трябва отново да топля вода. Какво подсмърчаш такъв? — нахвърли се той срещу мене в нов пристъп на ярост. — О, ударило си крачето, клетото мамино детенце!

Не подсмърчах, не охках, макар че лицето ми сигурно е било изкривено от болка. Събрах всички сили, стиснах зъби и почнах да подскачам от кухнята до каюткомпанията и обратно без по-нататъшни инциденти. Последиците от тази случка за мен бяха две: първо, удареното коляно, което никой не превърза и от което страдах дълги месеци, и, второ, прякорът „Хъмп“^[7], с който Ларсен ме нарече от кърмата. След това никой вече не се обръщаше към мене другояче; самият аз дотолкова свикнах с новото си име, че почнах мислено да се наричам Хъмп, да мисля за себе си като за Хъмп, като че ли бях кръстен така от рождение.

Съвсем не беше лесно да се прислужва на масата, около която седяха Вълка Ларсен, Йохансен и шестимата ловци. Преди всичко каюткомпанията бе тясна и аз с мъка се движех из нея, още повече че корабът яростно се клатушкаше от една страна на друга. Но от всичко най-много ме огорчаваше пълното равнодушие на хората, които обслужвах. Усещах през дрехите си как коляното ми отичаше все повече и повече и от болки ми се виеше свят. В огледалото, окачено на стената на каюткомпанията, от време на време виждах собственото си бледо, изкривено от болка лице. Навярно всички добре забелязваха моето окаяно положение, но никой не заприказва с мене, никой не ми обърна внимание, така че по-късно, когато миех съдовете, бях почти благодарен на Вълка Ларсен, който каза:

— Не се тревожете от такава дребна работа! След време ще свикнете! Може и да си останете малко куц, но все ще се научите да ходите! — И добави: — Това вие бихте нарекли парадокс, нали?

И той, види се, остана доволен, когато му кимнах с обичайното:

— Да, сър!

— Предполагам, че сте що-годе вещ по някои литературни въпроси? А? Добре! Друг път ще поговоря с вас!

И без да каже нищо повече, той ми обърна гръб и се изкачи на палубата.

Вечерта, след като бях свършил безкрайно много работа, ме изпратиха да спя в кубрика при ловците, дето се настаних на един свободен нар. Радвах се, че се отървах от отвратителното присъствие на готвача и че ще мога да дам отмора на краката си. За моя изненада дрехите бяха изсъхнали на гърба ми, ала аз не забелязах в себе си никакви признаци на простуда — нито от последната морска баня, нито пък от продължителното стоене във водата след потъването на „Мартинес“. При обикновени обстоятелства след всичко преживяно навярно би трябвало да остана на легло и да прибегна до грижите на опитна болногледачка.

Но болката в удареното коляно ставаше все по-непоносима. Доколкото можах да разбера от силното подуване, капачето на коляното се бе изместило. Докато седях на нара и разглеждах коляното си (и шестимата ловци бяха в кубрика, пушеха и високо разговаряха), Хендерсън му хвърли бегъл поглед.

— Мръсна работа! — забеляза той. — Вържи го с някакъв парцал и ще мине!

И нищо повече. А ако това ми се бе случило на сушата, аз бих лежал в меко легло, за мене би се грижил някой хирург, който несъмнено би предписал пълна почивка. Но все пак трябва да отдам нужната справедливост на тия хора: колкото безразлични бяха към моите страдания, толкова безразлични бяха те и към себе си, когато ги сполетеше някаква беда. Това според мене се дължеше преди всичко на навика и после на обстоятелството, че те не бяха тъй крехко устроени. Напълно съм убеден, че човек с по-изтънчена нервна система и с по-силна чувствителност би страдал двойно или тройно повече от тях при едно и също нараняване.

Макар и да бях капнал от умора, болката в коляното не ми позволяваше да заспя. С голяма мъка успявах да задържам стенанията си. У дома, разбира се, бих се отпуснал на воля, но тази нова и примитивна обстановка неволно ме принуждаваше да бъда суров и сдържан. Хората около мене, подобно на диваците, се отнасяха стоически към важните неща, а що се отнася до дребните, бяха като деца. По-късно имах случая да видя как Керфут, един от ловците, си загуби пръста, който беше смазан на пихтия, и все пак човекът не издаде никакъв звук, не се промени дори и изразът на лицето му. Но вместо това много пъти виждах същия този Керфут да изпада в дива ярост за най-малките дреболии.

Ето го и сега — кряска, реве, размахва ръце и отчаяно ругае, и то само защото не могат да се споразумеят с друг един от ловците дали малките тюленчета знаят да плуват още от рождение. Керфут твърдеше, че това умение малките тюленчета притежавали още с появяването си на този свят, а другият ловец, Латимър, мършав янки с хитри, силни, опънати очи, поддържаше обратното — че малките тюленчета затова се раждали на сушата, защото не умеели да плуват, и че майките им трябвало да ги учат точно тъй, както птиците учат своите птичета да летят.

През това време останалите четирима ловци — кой облегнат върху масата, кой излегнат на леглото — бяха оставили двамата противници да спорят. Но те слушаха с голям интерес и от време на време страстно вземаха страна в спора. Понякога всички почваха да говорят изведнъж и тогава гласовете им се блъскаха насам-натам в тясното помещение и звучаха като театрален гръм. И колкото по-несъществен беше предметът на техния спор, толкова по-наивни и детински бяха техните доводи. Или по-право, доводите бяха малко, дори никакви. Техният метод на спор се състоеше в това да отстояват, потвърждават или да отричат. В това се и състоеше цялото им изкуство да спорят. Дали новородените тюленчета знаят да плуват, или не, ловците се опитваха да докажат просто като изказваха собственото си мнение с войнствен вид и го съпровождаха с остри нападки срещу своя противник, като не забравяха да атакуват неговото мнение, умствените му способности, произхождението и неговото минало. Противното мнение биваше изказвано по съвършено същия начин. Разказвам всичко това, за да покажа умственото равнище на хората, с които бях принуден да общувам. Интелектуално те бяха деца, макар и външно да приличаха на възрастни мъже.

И през цялото време непрекъснато пушеха — пушеха евтин, зловонен тютюн. В кубрика просто не можеше да се гледа от дим; този дим заедно със силното клатене на борещия се с вълните кораб несъмнено биха ме тръшнали на леглото от морска болест, ако бях предразположен към нея. Аз и без това чувствувах, че ми се повръща, при все че причината за това гадене можеше да бъде както болката в крака ми, така и крайната ми преумора.

Лежах и размишлявах, и естествено мислите ми се въртяха преди всичко около самия мене и положението, в което бях изпаднал. Наистина невероятно, нечувано! Аз, Хъмфри Ван Уейдън, учен и с ваше позволение любител на изкуствата и литературата, съм принуден да се търкалям тук в някакъв си кораб, който пътува на лов за тюлени в Берингово море. Юнга! Никога в живота си не бях извършвал каквато и да е тежка физическа работа, а още по-малко — кухненска! Бях водил спокоен, лишен от събития, заседнал живот — живот на учен и самотник със сигурен и приличен доход. Бурните преживявания и разните видове спорт никога не ме бяха привличали. Винаги съм бил книжен червей, както и ме наричаха моите сестри и баща ми още когато бях дете. Само веднъж в живота си тръгнах на излет, но напуснах компанията още в началото и се върнах към удобствата на заседналия живот. И ето че сега пред мене се откриваше нерадостната и безкрайна перспектива да нареждам масата, да беля картофи и да мия съдове. А и физически не бях здрав. Лекарите непрекъснато ме уверяваха, че имам великолепно тяло, което обаче никога не съм развивал чрез упражнения. Мускулите ми бяха слаби и меки като у жена — така поне ми казваха лекарите, когато се опитваха да ме убедят, че трябва да се захвана сериозно с гимнастически упражнения. Но аз предпочитах да развивам мозъка вместо тялото си и ето — сега се намерих съвсем неподготвен за суровия живот, който ми предстоеше.

Това беше само една част от нещата, които премислих, и то с цел да се оправдая предварително във връзка с жалката и безпомощна роля, която ми бе съдено да играя. Мислех също за майка си и сестрите си и си представях тяхната мъка. Та нали и аз съм една от жертвите на потъналия „Мартинес“, един от безследно изчезналите! Пред очите ми изпъкваха ясно заглавията на вестниците, виждах как приятелите ми от университетския клуб клатят глави и казват: „Горкият момък!“ Виждах и Чарли Фъръсет в минутата, когато си вземах сбогом през онова паметно утро, как той, излегнат в халат върху кушетката до прозореца, изричаше като оракул своите песимистични епиграми.

А в това време „Призрак“ се гмуркаше, изкачваше се по движещите се водни възвишения, потъваше в разпенени долини и си проправяше път все по-далеч и по-далеч към сърцето на Тихия океан, като отнасяше и мене на борда си. Слушах как навън бучи вятърът. Неговият глух вой едва долиташе до слуха ми. От време на време по палубата над главата ми се разнасяше тропот на нечии стъпки. Около мене всичко скърцаше непрекъснато, дървените подпори и прегради пъшкаха, стенеха и се оплакваха на хиляди гласове. Ловците все още продължаваха да спорят и да крещят като някакви човекоподобни земноводни същества. Въздухът беше пълен с ругатни и непристойни думи. Виждах възбудените им гневни лица, чиято грубост се подчертаваше от бледожълтата светлина на лампите, полюшваше се насам-натам заедно с кораба. През облаците дим наровете изглеждаха като леговища на животни в някаква менажерия. По стените висяха непромокаеми дрехи и морски ботуши, а тук-там върху рафтовете лежаха карабини и сачмалийки. Всичко това ми напомняше картини из живота на пирати и морски разбойници отпреди много години. Въображението ми се разгорещи и не ме остави да заспя. А това беше дълга, дълга, досадна и тъжна, много дълга нощ.

Глава V

Моята първа нощ, прекарана при ловците, се оказа и последна. На другия ден новият щурман Йохансен бе изгонен от Вълка Ларсен и изпратен да спи в кубрика на ловците. На мене бе заповядано да се настаня в малката каюта, която още в първия ден на пътуването бе сменила вече двама квартиранти. Ловците скоро узнаха причината за тази промяна и не закъсняха да дадат израз на своето недоволство. Оказа се, че през нощта Йохансен преживявал отново всички събития от изтеклия ден. Непрестанните му разговори, викове и командуване насън не се понравили на Вълка Ларсен и той решил да поднесе това „удоволствие“ на ловците…

След безсънната нощ аз осъмнах съвсем без сили, изтощен и измъчен; тъй започна вторият ден от пребиваването ми на „Призрак“. Томъс Мъгридж ме вдигна от нара в пет и половина, и то така, както Бил Сайкс^[8] навярно е вдигал от сън кучето си, но за грубостта си към мене мистър Мъгридж заплати достойно, дори с лихвите. Излишният шум, който бе вдигнал (аз бях лежал цяла нощ с отворени очи), изглежда, бе събудил едного от ловците, защото в полумрака профуча тежък ботуш и мистър Мъгридж изпищя от болка и най-смирено запроси извинение от всички. По-късно в кухнята забелязах, че ухото му е ожулено и подуто. То никога вече не можа да придобие първоначалния си вид и моряците почнаха да го наричат „карфиоленото ухо“.

Този ден ми донесе най-различни неприятности. Предната вечер бях прибрал от кухнята изсъхналите си дрехи и първата ми работа сега бе да се отърва от парцалите на готвача. Потърсих кесията си. Освен няколкото дребни монети (а аз имам отлична памет за такива неща) в нея имаше сто осемдесет и пет долара в злато и банкноти. Кесията си намерих, ала съдържанието й — освен няколкото дребни монети — беше изчезнало. Казах това на готвача, когато се качих в кухнята да започна работа, и макар че предварително очаквах да чуя груб отговор, никак не бях подготвен за свирепата реч, която трябваше да чуя.

— Я слушай, Хъмп! — изхриптя той и в очите му засвяткаха зли пламъчета. — Искаш ли да ти разбия носа? Ако смяташ, че съм крадец, запази го за себе си, иначе здравата ще си изпатиш за грешката! Що за благодарност е това, дявол да го вземе? Дотътри се тука — изхвърлена мръсна отрепка, — прибрах те в моята кухня, държа се с теб като човек и ето какво получавам за награда! Да бях те оставил да вървиш по дяволите! Но и сега не е късно…

При тия думи той сви юмруци и запристъпва към мене. За мой срам, трябва да призная, аз се отдръпнах от пътя му и изтичах навън от кухнята. И какво друго можех да сторя? На тоя проклет кораб царуваше силата, само грубата сила! Моралното убеждение беше нещо съвсем непознато. Представете си сами: човек със среден ръст, доста мършавичък, със слаби, недоразвити мускули, привикнал на спокоен, мирен живот, останал чужд на всякакво насилие… Какво би могъл да стори тук такъв човек? Да се опълчвам срещу тия озверени хора, би било така безсмислено, както и да се впусна в бой с някой разярен бик.

Ето как разсъждавах аз навремето в желанието си да се самооправдая и да успокоя собствената си съвест. Но такова оправдание не ме задоволяваше: дори и днес, когато си спомням за всички тези случаи, все още се чувствувам не напълно реабилитиран. Положението, в което бях изпаднал, се намираше извън общоприетите норми на поведение и изискваше много повече от бездушното заключение на фактите. Погледнато строго логично, нямаше нищо, от което да се срамувам, и все пак аз се срамувам всеки път, когато си спомням за всички тия преживявания, и в името на моята мъжка гордост чувствувам, че тя беше безброй пъти омърсена и унижена.

Но все едно, това не се отнася до разказа. Бързината, с която избягах от кухнята, ми причини адски болки в коляното и аз се строполих безпомощно върху платформата на задната палуба. Готвачът обаче не ме преследваше.

— Вижте го, вижте го как бяга! — чувах виковете му. — И то с такъв крак! Върни се, милото ми мамино детенце. Няма да те закачам, не бой се!

Върнах се и продължих работата си. Макар че с това нашето спречкване завърши, то има своите последствия след време. Приготвих масата в каюткомпанията и в седем часа поднесох закуската. През нощта бурята бе поутихнала, ала морето все още се вълнуваше и вятърът продължаваше да лудува. Платната бяха вдигнати от моряците от първа вахта, така че сега „Призрак“ плаваше с всички платна освен двата топсела и бомкливера. Тези три платна, както долових в разговора, трябваше също да бъдат вдигнати веднага след закуската. Узнах също така, че Вълка Ларсен желаеше да използува добре бурята, която ни тласкаше на югозапад в оная част на морето, дето той очакваше да срещнем североизточния пасат. С помощта на този благоприятен вятър Ларсен се надяваше да пропътува по-голямата част от разстоянието до Япония, като свърне на юг към тропиците и след това на север, като наближи бреговете на Азия.

След закуска изпаднах в ново незавидно положение. Като измих съдовете, аз изчистих печката в каюткомпанията и изнесох пепелта на палубата, за да я изхвърля през борда. Вълка Ларсен и Хендерсън се бяха изправили близо до руля и оживено разговаряха. Морякът Джонсън управляваше кораба. Когато се запътих към наветрената страна, видях как той ми кимна с глава, но помислих, че ме е познал и ме поздравява с добро утро. А всъщност той искал да ми каже да изхвърля пепелта откъм подветрената страна на кораба. Без да съзнавам грешката си, аз минах покрай Вълка Ларсен и ловеца и изсипах пепелта право срещу вятъра. Вятърът я отвя обратно и посипа не само мен, но и Хендерсън и Ларсен. В същия миг капитанът ме ритна тъй жестоко, както се рита някое паленце. Никога не бях предполагал, че един ритник може да причини такава болка! Търкулнах се назад и се блъснах в стената на кормилната рубка, едва ли не изпаднал в безсъзнание. Пред очите ми всичко се завъртя, прилоша ми. Почувствувах, че ми се повръща, и едва успях да се дотътря до борда. Но Вълка Ларсен вече ме бе забравил. Като отърси пепелта от дрехите си, той продължи да разговаря с Хендерсън. Йохансен, който бе видял всичко от юта, изпрати двама моряци да изметат пепелта.

Малко по-късно същата сутрин се натъкнах на нова изненада от съвсем друг характер. Изпълнявайки нарежданията на готвача, аз се запътих към каютата на Ларсен, за да я разтребя и да оправя леглото. На стената над самото легло висеше етажерка, пълна с книги. С удивление забелязал имена като Шекспир, Тенисън, По и Де Куинси. Тук имаше също и научни трудове, между които и такива, писани от автори като Тиндал, Проктор и Дарвин. Имаше и книги по астрономия и физика, а открих и „Векът на мита“ от Бълфинч, „История на английската и американската литература“ от Шоу и „Естествена история“ на Джонсън в два големи тома. Намираха се също и няколко граматики — от Меткалф, Рийд и Келог. Не можах да не се усмихна, когато пред очите ми попадна един екземпляр от „Английски език за проповедници“.

Никак не можех да свържа присъствието на тези книги с човека, когото познавах, и се чудех дали той наистина може да ги чете. Но когато започнах да оправям леглото, намерих между одеялата събраните съчинения на Браунинг^[9] в един том, кембриджско издание — очевидно Ларсен го бе чел, преди да заспи. Книгата беше разтворена при поемата „На балкона“ и аз забелязах, че тук-там някои редове бяха подчертани с молив. В това време корабът подскочи, аз изпуснах книгата и видях, че от нея изпадна лист хартия — целият изпъстрен с геометрични чертежи и разни изчисления.

Ясно бе, че този ужасен човек съвсем не беше глупав невежа, както би могло да се предположи от неговите груби обноски. Той изведнъж стана за мене загадка. Взети поотделно, едната или другата страна от характера му бяха лесно разбираеми, но съчетанието на двете беше съвсем объркващо. Бях забелязал вече, че езикът на Ларсен е великолепен и само тук-там страда от малки неправилности. Разбира се, че в обикновения си разговор с моряците и ловците той доста често правеше грешки, които се обуславяха от самия жаргон, но няколкото фрази, които бе разменил с мене, се отличаваха със своята чистота и правилност.

Това случайно запознаване с неговата друга страна ме окуражи и аз реших да поговоря с капитана за изгубените си пари.

— Ограбиха ме — казах му аз малко по-късно, когато го сварих да се разхожда сам напред-назад по палубата.

— Сър — поправи ме той не грубо, но настойчиво.

— Ограбиха ме, сър — поправих се аз.

— Как се случи това? — попита той.

Разказах му цялата история: как дрехите ми бяха оставени да съхнат в кухнята и как по-късно готвачът за малко не ме наби, когато му споменах за парите.

Вълка Ларсен ме изслуша и се усмихна.

— Задигнали са ги значи — заключи той. — Готвачът ги е задигнал. Ами как мислите, нима вашият жалък живот не струва толкова пари? Впрочем нека това ви послужи за урок! С течение на времето ще се научите сам как трябва да пазите парите си. Предполагам, че досега вместо вас това е правил адвокатът или финансовият ви посредник.

Почувствувах насмешката в неговите думи, но все пак попитах:

— Как мога да получа парите си обратно?

— Това си е ваша работа. Сега нямате ни адвокат, ни финансов посредник, така че ще трябва да се уповавате само на себе си. Падне ли ви в ръката някой долар, стискайте го здраво. Човек, който оставя наоколо парите си, както сте направили вие, заслужава и да ги загуби. При това сте извършили и грях — нямате право да изкушавате ближния си. Съблазнили сте готвача и той е прегрешил. Изложили сте на опасност неговата безсмъртна душа. Впрочем, вярвате ли в безсмъртието на душата?

При този въпрос клепачите му лениво се повдигнаха, сякаш някаква завеса се вдигна пред очите ми и аз можах да надзърна в душата му. Но това бе само илюзия. Уверен съм, че никой никога не бе успял да надникне дълбоко в душата на Вълка Ларсен, нито дори да я зърне. По-късно се убедих, че това беше една много самотна душа, която никога не се разкриваше, макар че от време на време обичаше да си играе на откровеност.

— Виждам безсмъртието в очите ви — отвърнах аз, като пропуснах думата „сър“. Сторих го само за опит, защото предполагах, че интимността на нашия разговор ще разреши това.

Ларсен действително не обърна внимание на този пропуск.

— Вие, предполагам, искате да кажете, че виждате в тях нещо живо, което няма непременно да живее вечно.

— Виждам нещо повече от това — смело продължих аз.

— В такъв случай виждате съзнанието. Виждате съзнанието на живота, което живее, докато трае и самият живот, и нищо повече. Вие не можете да видите безкрайността на живота.

Колко ясна мисъл имаше той и как умело излагаше това, което мислеше! Като ме погледна с любопитство, Ларсен се обърна и отправи взор срещу вятъра над оловното море. Очите му потъмняха, линиите на устата му станаха сурови и строги. Очевидно бе изпаднал в песимистично настроение.

— А и защо ли? — сприхаво попита той, като се обърна отново към мене. — Дори да съм безсмъртен, какво от това?

Аз мълчах. Как бих могъл да обясня идеализма си на тоя човек? Как можех да изразя с думи онова, което само се чувствува, което прилича на музика, слушана насън. Онова, което, макар и да е напълно убедително, не се поддава на изразяване?

— Но в какво вярвате тогава? — отговорих аз с въпрос.

— Вярвам, че животът е една страшна бъркотия — отговори незабавно той. — Прилича на мая, на фермент, който се движи минута, час, година, сто години, но рано или късно това движение престава. Големите изяждат малките, за да продължат да се движат; силните изяждат слабите, за да запазят силата си. Тези, които имат късмет, изяждат по-много и се движат по-дълго… И нищо повече! Как ще обясните всичко това?

Той махна нетърпеливо с ръка към неколцината моряци, които се занимаваха с някакво въже посред палубата.

— Ето, те се движат, но така се движи и медузата. Движат се, за да ядат, и ядат, за да продължават да се движат. Нищо повече! Живеят за стомаха си, а стомахът съществува за тях. Омагьосан кръг, по който никъде не ще стигнеш, както не стигат и те. Впрочем накрая те спират. Престават да се движат. Умират.

— Но те имат блянове — прекъснах го аз. — Лъчезарни, светли мечти…

— Да лапат! — поучително възрази той.

— И нещо повече…

— Да лапат! Мечтаят да имат по-голям апетит и по-големи успехи в задоволяването му! — Гласът му прозвуча рязко и съвсем сериозно. — Ето що: те мечтаят да извършат успешни пътувания, които да им донесат повече пари, за да станат щурмани или да открият някое съкровище — с една дума, мечтаят така да устроят живота си, че да могат по-лесно да ограбват ближните си, да пиянствуват по цели нощи, да плюскат, а мръсната работа да оставят на други. И ние с вас сме също като тях. Няма никаква разлика, освен може би тая, че ние ядем повече и по-добре. Сега аз ги поглъщам, поглъщам също и вас. Но в миналото вие сте яли повече от мене. Спали сте на меки легла, носили сте фини дрехи, яли сте вкусни ястия. Но кой е създал тия легла, тия дрехи, тия ястия? Не вие! Вие никога нищо не сте създали с пот на челото си. Живеете с доходи, спечелени от баща ви. Приличате на птицата фрегат, която напада глупавите морски гарвани и им отнема уловената от тях риба. Вие принадлежите към оная пасмина хора, които съставляват така наречената управляваща класа, които властвуват над всички хора и изяждат храната, добита от други хора — храна, която те самите с охота биха яли. Вие се обличате в топли дрехи. А хората, които създават тия дрехи, зъзнат в парцали и отгоре на всичко са принудени да молят за работа — вас или вашия адвокат, или вашия финансов посредник.

— Но това е друг въпрос! — възкликнах аз.

— Съвсем не! — Капитанът заговори бързо, очите му искряха. — Това е свинщина, но тъкмо това е животът! Каква полза, какъв смисъл има тогава безсмъртието на тая свинщина? Коя е крайната цел? За какво е нужно всичко това? Вие не създавате никаква храна, обаче храната, която сте изяли или изхабили, би могла да спаси живота на десетки бедняци, които са създали храната и не са я яли. На каква безсмъртна цел служите вие? Или те? Да вземем нас двамата. Колко струва вашето прехвалено безсмъртие, когато животът ви се сблъсква с моя? На вас ви се иска да стъпите отново на сушата, която представлява много по-благоприятна почва за вашия род свинщина, но по мой каприз вие оставате на кораба, където пък процъфтява моята свинщина. И аз ще ви задържа — или ще ви превъзпитам, или ще ви смажа. Вие може да умрете днес, тая седмица, идущия месец. Бих могъл да ви убия още сега, само с един замах на юмрука си, защото сте жалък слабак! Но ако ние сме безсмъртни, тогава какъв смисъл има всичко това? Да живееш по свински, както ние с вас сме живели през целия си живот — това ли е подобаващо занятие за безсмъртни? И пак изниква въпросът: за какво е всичко това? Защо ви задържам тук?

— Защото сте по-силен — промърморих смутен аз.

— А защо съм по-силен? — продължи той веднага с безкрайните си въпроси. — Защото в мене има по-голяма доза от маята, отколкото у вас. Не разбирате ли? Не разбирате ли?

— О, колко безнадеждно е всичко това! — запротестирах аз.

— Съгласен съм — отвърна той. — Тогава защо изобщо е необходимо това движение, което е и същността на живота? Ако спрем да се движим и престанем да бъдем частица от тази жизнена мая, тогава не би съществувала и никаква безнадеждност. Но работата е там, че ние искаме да живеем и да се движим независимо от цялата безсмисленост, искаме, защото това е нашата природа — да живеем и да се движим, и да живеем. Ако не бе така, животът би престанал. И именно по причина на този живот, скрит у вас, вие мечтаете за вашето безсмъртие! Жив е скритият у вас живот, който иска да живее вечно. Ха-ха! Вечност на свинщината!

Той изведнъж се обърна и закрачи по палубата, но когато стигна до края на кърмата, спря се и ме извика при себе си.

— Впрочем кажете ми колко пари ви задигна готвачът?

— Сто осемдесет и пет долара, сър — отвърнах аз.

Вълка Ларсен кимна с глава. Само минута по-късно, когато слизах в каюткомпанията да наредя масата за обед, го чух как високо ругаеше някого от моряците.

Глава VI

На другата сутрин бурята бе утихнала и „Призрак“ леко се люлееше върху спокойната морска шир. От време на време обаче във въздуха се чувствуваше леко раздвижване и Вълка Ларсен неспирно крачеше по кърмата, с очи, обърнати на североизток, откъдето трябваше да се появи попътният пасат.

Всички моряци бяха на палубата и трескаво приготовляваха лодките си за предстоящия ловен сезон. На борда имаше седем лодки: шест за ловците и една малка за капитана. Екипажът на всяка лодка се състоеше от трима души: ловец, гребец и рулеви. На борда на кораба гребците и рулевите се числяха към общия екипаж. Ловците също стояха на вахта и трябваше да се подчиняват на капитана.

Всичко това, както и много други неща, научих отпосле. „Призрак“ минаваше за най-бързия кораб в търговските флоти на Сан Франциско и Виктория. Впрочем някога той е бил частна яхта, строен с оглед на бързоходството. Неговите очертания и принадлежности — макар че аз не разбирах нищо от тях — говореха сами за себе си. Снощи, по време на втората вечерна вахта, ние с Джонсън си побъбрихме малко и той ми разказа някои неща за нашия кораб. Джонсън говори с голям възторг и с такава любов към хубавите кораби, каквато други хора изпитват към коне. Но той не очакваше нищо добро от нашето пътуване и ми даде да разбера, че Вълка Ларсен се ползувал с много лошо име сред своите колеги. Само желанието му да плава с „Призрак“ накарало Джонсън да подпише наемния договор, за което той вече почнал да съжалява.

Джонсън ми каза, че „Призрак“ е осемдесеттонен кораб с превъзходна конструкция. Ширината му бе двадесет и три фута, а дължината — малко повече от деветдесет. Необикновено тежкият му оловен кил, чието тегло било неизвестно, му придавал голяма устойчивост и му позволявал да носи огромна площ платна. От палубата до връхната наставка на гротстенгата^[10] имало около сто фута, докато фокмачтата заедно със стенгата била само с осем до десет фута по-къса. Изнасям всички тия подробности, за да можете да си представите размерите на този малък плавателен свят, който носеше на себе си двадесет и двама души. Това бе наистина много малък свят, прашинка, точица, и аз се чудех как хората се осмеляваха да се впуснат по море с такова мъничко и чупливо приспособление.

Вълка Ларсен се ползувал с името на безумно смел мореплавател. Дочух как Хендерсън и един друг от ловците — калифорниецът Стендиш — разговаряха по този въпрос. Преди две години при силна буря в Берингово море Ларсен изгубил всички мачти на „Призрак“; след това били поставени сегашните — по-здрави и по-тежки. Когато ги поставяли, Ларсен заявил, че предпочитал корабът му да потъне, отколкото да загуби отново мачтите си.

С изключение за Йохансен, опиянен донякъде от своето повишение, всички моряци имаха по някакво извинение за постъпването си на „Призрак“. Половината от екипажа се състоеше от мъже, заети в далечни плавания, които уверяваха, че не знаели нищичко за „Призрак“, нито за неговия капитан. А някои от моряците, които знаеха как стоят работите, шепнеха, че ловците — наистина прекрасни стрелци — били тъй известни със своите наклонности към заядливост и пакостничество, че не можели да постъпят на никой що-годе благоприличен кораб.

Запознах се с още един моряк, на име Луис — кръглолик и весел ирландец от Нова Скотия, много общителен момък, готов да бъбри по всяко време, стига да има кой да го слуша. След обяд, когато готвачът отиде долу да спи, а аз останах да беля вечните картофи, Луис се отби в кухнята да си „почеше езика“. Той обясняваше своето пребиваване на кораба с това, че бил пиян, когато подписал договора, и ме уверяваше многократно, че за нищо на света не би го направил в трезво състояние. Доколкото разбрах, от дванадесет години насам ходел на лов за тюлени всеки сезон и минавал за един от най-добрите лодководачи в двете флоти.

— Да, момчето ми — мрачно закима той с глава към мене, — това е най-мръсният кораб, който си могъл да избереш, макар че не си бил пиян като мене! Излизането на лов за тюлени е същински рай за моряка, само че с други кораби. Щурманът си отиде пръв, но помни ми думата: ще видим още неколцина мъртъвци до края на плаването. Казано между нас двамата и тая там мачта, Вълка Ларсен е същински дявол, а „Призрак“ се е превърнал в сатанински кораб, откакто той се разпорежда в него. Като че ли не зная аз! Нима не помня как преди две години в Хакодате на кораба му избухна бунт и той застреля четирима от хората си! Та нали тогава работех на „Ема Л.“ и бяхме хвърлили котва на триста ярда от „Призрак“! През същата година той уби и друг човек, само с един удар на юмрука си. Да, сър, тръшна го мъртъв на място! Главата му се пръсна като черупка на яйце! А веднъж губернаторът на остров Кура заедно с тамошния полицейски началник — и двамата японски джентълмени — му отишли на гости на борда на „Призрак“, като водели и жените си — дребнички, хубавички създания, каквито ги рисуват по платната. И какво мислиш? Той вдигнал котва, като оставил уж случайно преданите съпрузи сами в тяхната лодка. И едва след една седмица свалил горките женички на брега, от другата страна на острова, и ги оставил да се върнат у дома през планината с малките си сламени сандали, които не могли да издържат дори и една миля. Не зная ли аз! Ето какъв звяр е този Вълк Ларсен! Същият огромен звяр, за който се говори в Апокалипсиса. От него не можеш да очакваш нищо добро! Но не забравяй: все едно че нищо не съм ти казвал! Никога не съм ти пошепвал нито думичка! Старият дебел Луис ще се върне жив и здрав от този рейс, па ако ще би вие всички да отидете при рибите.

— Вълка Ларсен! — изсумтя той след миг. — Ти само чуй думата. Вълк, ето какво е той! Някои хора имат сърце от камък, но у него изобщо няма никакво сърце! Вълк, същински вълк! Такъв е той! Как ти се струва, добре ли са го кръстили?

— Но щом всички знаят какво представлява — полюбопитствувах аз, — тогава как намира хора да плават с него?

— Ами как се намират хора за каквато и да е работа, било на суша, било по вода! — възрази Луис с келтска разгорещеност. — Нима ти би ме видял на този кораб, ако не бях пиян като свиня, когато подписвах името си? Има някои, като ловците, която не могат да попаднат при по-добри капитани, и други, като горкичките морячета от бака, които още не знаят къде се намират. Но скоро ще узнаят! Съвсем скоро, и ще почнат да проклинат деня, в който са се родили. Жал ми е за тях, просто ми се плаче за тия клети момчета, ала аз съм длъжен преди всичко да мисля за дебелия стар Луис и за неприятностите, които го очакват. Само внимавай, аз не съм ти пошушвал нито думица, чу ли? Нито думица! Тия ловци са цяла напаст! — отново започна той, сякаш страдаше от органическа бъбривост. — Почакай само, докато спуснат лодките и размахат лопатите! Тогава Ларсен здравата ще ги попритисне! Само той може да всели страх божи в изгнилите им сърца. Вземи например моя ловец Хорнър, Джок Хорнър, както го наричат. Изглежда тъй спокоен и вежлив, говори меко като момиче, сякаш от устата му ще покапе мед и масло. А не уби ли той именно своя рулеви миналата година? Нарекоха го нещастен случай, и туйто! Но аз срещнах самия гребец в Йокохама и той ми откри цялата истина. А онзи малък черен дявол Смоук — та нали той прекара цели три години в сибирските солни мини за бракониерство, извършено на остров Медни, който се намира под руска охрана? Там ги оковали във вериги заедно с другаря му — ръка за ръка и крак за крак. И след като по време на работа между тях изникнал някакъв спор, Смоук започнал да изпраща приятеля си на повърхността на мината заедно с изкопаната сол, само че — на части: днес крак, утре ръка, вдругиден глава и тъй нататък.

— Нима това е истина! — извиках аз ужасен.

— Кое да е истина? — прекъсна ме рязко той. — Аз не съм ти казвал нищо! Аз съм глух и ням, бъди такъв и ти, ако ти е мил животът. Ако някога съм си отворил устата, то е било само да ги похваля, и тях, и него, господ да прокълне душата му! Нека той гние в чистилището десет хиляди години, а след това да потъне в най-дълбоката преизподня!

Джонсън, морякът, който едва не ми съдра кожата от разтриване, когато попаднах на борда, ми се стори най-искрен от всички членове на екипажа. В него нямаше никаква престореност. Човек изведнъж остава поразен от неговата искреност и мъжественост, смекчавани все пак от известна скромност, която лесно би могла да се вземе за боязливост. Но Джонсън съвсем не беше боязлив. Той имаше смелост да отстоява убежденията си и имаше чувство за достойнство. Това именно самочувствие го накара още в началото на нашето запознанство да протестира, когато го нарекох Йонсон. За всички тия негови особености, както и за самия него, Луис говореше с уважение и справедливост и думите му звучаха някак пророчески.

— Славен момък е тоя скандинавец Джонсън, най-добрият моряк на бака! Гребец е на моята лодка. Но той ще се сдърпа с Вълка Ларсен — това е в кърпа вързано! Не зная ли аз! Виждам как бурята се надига. Говорих му вече като на брат, но той не желае да изгаси огъня, нито да подава фалшиви сигнали. Когато нещо не е по волята му, почва да ръмжи, а тук винаги се намира по някой доносчик, който да го наклевети пред Вълка. А Вълка е силен и неговата вълча порода не може да търпи сила у други; у Джонсън той вижда сила, а не подмазване и не готовност да каже: „Тъй вярно, сър! Благодаря ви, сър, за псувнята и за ритника!“ О, бурята се надига! Надига се! Един бог знае къде ще си намеря друг гребец! А знаеш ли какво прави тоя глупак, когато капитанът го нарича Йонсон? „Моето име е Джонсън, сър!“ — отвръща той и почва да изговаря думата буква по буква. Трябва да видиш тогава лицето на стария. Веднъж помислих, че ще го повали на място. Ала не се помръдна. Но потърпи, Вълка ще превие врата на този упорит скандинавец или аз не знам нищо за живота на хората в открито море.

Томас Мъгридж стана непоносим. Принуди ме след всяка дума да го наричам мистър и сър. Една от причините за това бе, както се вижда, че Вълка Ларсен проявяваше някакво особено благоволение към него. Доколкото разбирах, това бе нещо нечувано: един капитан да любезничи със своя готвач! Но тъкмо това правеше Ларсен! Два-три пъти той надникна в кухнята и побъбри най-радушно с Мъгридж, а днес след обяд си шушна с него цели петнадесет минути вън на юта. Когато свършиха разговора и Мъгридж се върна в кухнята, цялото му лице сияеше от удоволствие, по време на работа той си тананикаше с нестроен фалцет моряшки песни — нещо, което действуваше ужасно на нервите ми.

— Аз винаги се разбирам добре с началствата — каза ми той с доверчив тон. — Зная как да се държа с тях и да ги накарам да ме ценят. Така беше и с последния ми шкипер: колко пъти съм се отбивал в каютата му да си побъбрим приятелски и да се почерпим! „Ей, Мъгридж — казваше ми той, — ти си сгрешил призванието си!“ — „Как тъй?“ — питам го. — „Трябвало е да се родиш благородник, та да не става нужда да работиш за насъщния си.“ Господ да ме убие, Хъмп, ако той не ми каза точно така, дума по дума, когато се бях разположил като у дома си в неговата каюта, пушех от неговите пури и пиех от неговия ром.

Тия глупави хвалби просто ме вбесяваха. Никога не бях чувал по-омразен глас. Мазният му, подлизурски тон, гадната му усмивка и чудовищната самоувереност тъй разстройваха нервите ми, че понякога започвах целият да треперя. Без съмнение той бе най-отвратителната и омразна личност, която някога бях срещал. Неговата мръсотия при готвене не можеше да се опише и тъй като той приготовляваше цялата храна, която се ядеше на борда, аз бях принуден да ям с крайна предпазливост и да избирам от най-малко мръсните неща.

Моите ръце, несвикнали с физически труд, ми причиняваха големи неприятности. Ноктите се начупиха и почерняха, а кожата така се замърси, че не можеше да се изчисти дори и с четка. След това се заредиха безкрайни болезнени мехури, а на ръката ми под лакътя се появи рана от изгорено, тъй като веднъж при клатенето на кораба се подпрях на кухненската печка. Коляното също продължаваше да ме боли. Отокът не спадаше и капачето все още не беше се наместило. Шетането на крак от сутрин до вечер съвсем не облекчаваше положението му. Трябваше да почивам, ако исках коляното ми да се оправи.

Почивка! По-рано дори не подозирах значението на тази дума. Бях почивал цял живот, без да съзнавам това. А сега, ако можех да поседна спокойно поне половин час и да не върша нищо, да не мисля за нищо, бих изпитал най-голямото щастие на света. И всичко това беше за мене като някакво откровение. Да, сега вече по-лесно ще мога да разбирам хората на труда. Никога не бях и сънувал, че работата е такова страшно нещо! От пет и половина сутрин до десет вечерта аз бях роб на всички и на всекиго и нямах никакво свободно време освен кратките мигове, които понякога си открадвах към края на втората вечерна вахта. Достатъчно бе да се застоя само за миг, за да погледна блесналото под слънцето море или някой моряк, който пълзеше нагоре към гафелите^[11] на топселите или се катереше по бушприта^[12], и тутакси зад мене се разнасяше омразният глас: „Е, Хъмп, стига си зяпал! Или мислиш, че не те виждам?“

В кубрика на ловците настроението се влошаваше и до ушите ми долетя слухът, че Смоук и Хендерсън са стигнали до бой. Хендерсън минаваше за най-способния между ловците: той беше флегматичен момък и трудно се разпалваше, ала изглежда, че сега наистина го бяха изкарали из търпение, защото Смоук се разхождаше с посиняло и подуто око и когато дойде на вечеря, приличаше на разярен звяр.

Преди вечеря бях свидетел на едно жестоко зрелище, което говори ясно за безсърдечността и грубостта на тези хора. На борда имаше и един новак на име Харисън, неугледен, тромав селски момък, когото по всяка вероятност само жаждата за приключения бе накарала да се впусне в това свое първо плаване. При такъв слаб и непостоянен вятър нашата шхуна трябваше много да лавира. В такива случаи платната се обръщаха от единия борд на другия и един моряк биваше изпращан горе да премести фортопсела. И ето че когато Харисън беше на вахта, въжето се оплете около скрипеца, намиращ се в края на гафела. Доколкото можах да разбера, имаше само два начина да се оправи: или да се спусне фокът, което би било сравнително лесно и безопасно, или пък някой да се покатери по тънкото въже до самия край на гафела — твърде рисковано начинание.

Йохансен извика на Харисън да се качи по въжето. На всички беше ясно, че момъкът се страхува. И в това нямаше нищо чудно — предстоеше му да се издигне осемдесет фута над палубата и да повери живота си на тия тънки, люлеещи се въжета. При по-равномерен бриз опасността не би била тъй голяма, но сега „Призрак“ подскачаше от вълна на вълна и при всеки негов наклон платната се развяваха и плющяха, а въжетата ту се разхлабваха, ту се опъваха до скъсване. Те биха могли да изтърсят човека тъй неочаквано, както муха от камшик.

Харисън чу заповедта и разбра какво се изисква от него, но все още се колебаеше. Навярно за пръв път в живота си трябваше да се катери по мачта. Йохансен, който се беше заразил от господарския маниер на Вълка Ларсен, почна да изсипва град от обиди и ругатни.

— Достатъчно, Йохансен! — прекъсна го рязко капитанът. — Не знаете ли, че на тоя кораб ругаенето е моя работа? Ако имам нужда от вашата помощ, ще ви кажа.

— Да, сър! — покорно отвърна щурманът.

В това време Харисън вече се катереше по въжетата. Аз го наблюдавах от кухненската врата и забелязах, че целият трепери като маларичен. Придвижваше се нагоре много бавно и предпазливо. Неговата фигура се открояваше ярко на ясното синьо небе и напомняше огромен паяк, запълзял по тънките нишки на своята паяжина.

Наистина Харисън трябваше да се изкачва по доста слаб наклон, а и въжетата, съединявайки различни части на гафела и мачтата, му предлагаха опора за ръцете и краката. Но бедата се състоеше в това, че слабият и непостоянен вятър лошо издуваше платното. Когато момъкът беше вече изминал половината път, „Призрак“ силно се наклони, отначало към наветрената страна, после на обратната страна, и попадна в бездната между две вълни. Харисън замря на едно място и стисна здраво въжето. Застанал цели осемдесет фута под него, аз видях как мускулите му отчаяно се напрегнаха в борба за живот. Платното увисна празно, гафелът се залюля към средата на кораба, въжето се разхлаби и макар че всичко стана само за миг, аз видях как то се огъна под тежестта на моряка. После гафелът внезапно и бързо се върна встрани, в предишното си положение, голямото платно се наду и избумтя като топ, а трите реда рифщерти^[13] заудряха по платнището като пушечен залп. Харисън, вкопчил се за въжето, полетя шеметно във въздуха. Но полетът се прекрати внезапно. Въжето изведнъж се опъна и това именно бе ударът на камшика, който изтърсва мухата. Харисън не издържа. Едната му ръка изтърва въжето. Другата го стискаше отчаяно още секунда, но и тя се отпусна. Младият моряк отхвръкна и полетя надолу, но по някакво чудо успя да се спаси, като се задържа с нозе за въжето. Тялото увисна с главата надолу. С последни усилия той се преви нагоре и ръцете му отново се вкопчиха във въжето. Трябваше обаче да измине доста време, докато най-после зае предишното си положение и остана да виси там като жалка топчица.

— Обзалагам се, че това ще убие апетита му за вечеря! — чух гласа на Вълка Ларсен, който долетя иззад ъгъла на кухнята. — Стой настрана, Йохансен! Пази се! Сега ще повърне!

И наистина Харисън се чувствуваше зле, като да го бе хванала морската болест. Той висеше, стиснал здраво въжето, и не се осмеляваше да се придвижи по-нататък. Йохансен обаче продължаваше яростно да го подканва да изпълни задачата си докрай.

— Срам и позор! — изръмжа Джонсън бавно и с усилие, но произнасяйки правилно английските думи. Той бе застанал до гротвантите на няколко крачки от мене. — Момчето е прилежно. Ще се научи лека-полека. Но това е…

Джонсън млъкна, преди още да изкаже мнението си с думата „убийство“.

— Пссст! Тихо! — прошепна му Луис. — Дръж си езика, ако не ти е дотегнал животът!

Но Джонсън продължаваше да наблюдава и да мърмори.

— Слушайте! — обади се ловецът Стендиш, обръщайки се към капитана. — Това е моят гребец и аз не искам да го загубя!

— Добре, Стендиш! — последва отговорът. — Той е твой гребец, когато е при тебе, в лодката, но на кораба е мой моряк и аз мога да правя с него каквото си ща, дявол да го вземе!

— Това още не значи… — започна отново Стендиш.

— Няма нужда от повече приказки! — отвърна му троснато Ларсен. — Аз си казах думата и край! Той е мой моряк и ако искам, мога да си сготвя от него супа и да ям.

Зли огънчета засвяткаха в очите на ловеца, ала той се обърна изведнъж, отправи се към кубрика и като застана на стълбището, погледна нагоре. Всички моряци се бяха струпали на палубата с устремени нагоре погледи, където се водеше борба на живот и смърт. Безсърдечието на тия хора, на които съвременният промишлен строй бе дал правото да властвуват над живота на други, ме ужаси. На мене, който бях стоял винаги далеч от водовъртежа на живота, дори и наум не ми бе идвало, че трудът на човека може да бъде свързан с такива опасности. Човешкият живот винаги бе представлявал за мене нещо особено свято, но тук не струваше нищо, тука той беше само някаква цифра в търговското счетоводство. Трябва обаче да добавя, че самите моряци проявяваха съчувствие, както Джонсън например, но началствата — капитанът и ловците — проявяваха пълно равнодушие. Дори и Стендиш се застъпи за момъка само затова, защото не искаше да загуби гребеца си. Ако се отнасяше за гребеца на някоя друга лодка, той би погледнал на случката както и останалите — тя само би го позабавлявала и нищо повече.

Но нека се върнем към Харисън. Цели десет минути трябваше Йохансен да обижда, да хули нещастника, докато най-сетне го накара да помръдне от мястото си. Младият моряк се добра някак си до края на гафела, където, след като обкрачи самата греда, му стана по-лесно да се задържи. Той успя да оправи шкота и можеше вече да се върне обратно по въжетата и да се спусне надолу по мачтата. Но момъкът бе изгубил присъствие на духа. Не искаше да смени сегашното си, макар и несигурно положение с още по-несигурното спускане.

Харисън разгледа ефирния път, който трябваше да измине високо във въздуха, сетне отправи поглед към палубата. Очите му бяха разширени от ужас, а цялото му тяло трепереше страшно. Никога не ми се бе случвало да видя смъртен страх, тъй дълбоко изписан върху човешко лице. Йохансен напразно му подвикваше да слиза. Всеки миг Харисън можеше да бъде запокитен долу от гафела, ала той беше вцепенен от ужас и не се помръдваше. Вълка Ларсен се разхождаше нагоре-надолу по палубата, разговаряше със Смоук и не обръщаше повече внимание на Харисън, само веднъж троснато извика на рулевия:

— Излязъл си от курса, приятелю! Внимавай, ако искаш да ти е мирна главата!

— Слушам, сър! — отвърна рулевият, като завъртя малко руля.

Неговата вина се състоеше в това, че се бе отклонил едва-едва от установения курс, за да даде възможност на слабия вятър да поиздуе платната и да ги задържи в едно и също положение. По този начин той се бе опитал да помогне на нещастния Харисън, рискувайки същевременно да си навлече гнева на Вълка Ларсен.

Времето минаваше и напрежението ставаше все по-непоносимо. Томас Мъгридж обаче намираше случката за много забавна и непрекъснато подаваше глава от кухнята и пускаше разни шеговити забележки. О, как го мразех. И как в тези тежки минути моята ненавист към него взе исполински размери! За пръв път в живота си изпитвах желание да убия човек — „замириса ми на кръв“, както се изразяват някои от нашите писатели и любители на цветисти образи. Животът изобщо може би си оставаше все още свято нещо, но специално животът на Томас Мъгридж се превърна за мене в нещо много скверно, заслужаващо презрение. Почувствувал тая жажда за убийство, аз се поуплаших и през ума ми мина мисълта: нима съм вече заразен от грубостта на обкръжаващата ме среда? Та нали аз винаги бях твърдял, че смъртното наказание е несправедлива и недопустима мярка, дори и при най-тежките престъпления!

Измина не по-малко от половин час, когато забелязах, че Джонсън и Луис разпалено се препират за нещо. Спорът завърши едва когато Джонсън се отскубна от Луис, който се опитваше да го задържи, и тръгна бързо нанякъде. Той прекоси палубата, добра се до форвантите и започна да се катери към върха. Но това не убягна от острия взор на Вълка Ларсен.

— Ей, ти, къде си тръгнал? — извика той.

Джонсън се спря на място. Той погледна капитана право в очите и отвърна бавно:

— Отивам да сваля момчето.

— Слизай веднага от вантите, дявол да те вземе! Чуваш ли? Долу, по-скоро!

Джонсън се поколеба, ала дългогодишният му навик да се подчинява на капитаните на корабите надделя, той се спусна на палубата и се отправи с помрачено лице към бака.

Към пет и половина часа слязох в каюткомпанията да приготвя масата за вечеря, но едва ли съзнавах какво върша — пред очите ми все още стоеше мятащият се гафел и впилият се в него блед, разтреперан моряк, който отдолу изглеждаше като някаква смешна буболечка. Когато в шест часа тръгнах за кухнята да взема вечерята и излязох на палубата, видях Харисън все още в същото положение. Около масата разговаряха за съвсем други неща. Изглежда, че никой не се интересуваше за живота на този човек, подхвърлен на смъртна опасност за тоя, дето духа. Но когато малко по-късно изтичах без нужда към кухнята, за моя най-голяма радост видях как Харисън, залитайки, се придвижваше с усилие от вантите към входа на кубрика. Най-сетне той беше събрал достатъчно кураж и се бе спуснал от върха на мачтата.

Преди да приключа с този епизод, ще ми се да предам поне част от разговора, който имах с Вълка Ларсен в каюткомпанията, където бях останал да прибера съдовете.

— Тая вечер ми изглеждате някак неразположен — започна той. — Какво ви е?

Видях, че той добре разбираше защо се чувствувам почти тъй зле, както самия Харисън, и че иска да изпита моята откровеност, затова отговорих:

— Разстрои ме тази жестокост към момчето.

Ларсен се усмихна.

— Изглежда, че това у вас е нещо като морска болест. Някои хора страдат от нея, други не.

— Не съм съгласен — възразих аз.

— Защо не? — продължи той. — Сушата е така пълна с жестокости, както морето е пълно с движение. На някои хора им прилошава от едното, на други — от другото. Това е цялата работа!

— Но вие така се надсмивате над човешкия живот! Наистина ли за вас той няма никаква цена?

— Цена ли? Каква цена? — Той ме погледна и макар че погледът му бе неподвижен, в очите му сякаш заигра някаква цинична усмивка. — За каква цена говорите? Как я определяте? Кой цени живота?

— Аз го ценя! — отвърнах аз.

— В такъв случай как го оценявате? Имам предвид чуждия живот. Колко според вас струва той?

Цената на живота? Как можех да определя тази цена? И ето че аз, който можех винаги ясно и свободно да излагам мислите си, сега в присъствието на Вълка Ларсен не можех да намеря подходящите думи. По-късно дойдох до заключението, че това се дължеше отчасти на самата му личност, но главната причина все пак се криеше в неговия коренно различен мироглед. За разлика от другите материалисти, които бях срещал и с които съм намирал нещо общо, поне в началото на спора, с Ларсен аз нямах никакви допирни точки. А може би ме смущаваше също така и първичната простота на ума му — той пристъпваше направо към същността на въпроса, оставяше настрана всички излишни подробности и говореше така самоуверено, че сякаш губех почва под себе си и затъвах все по-дълбоко. Цената на живота? Как можех току-тъй изведнъж да отговоря на този въпрос? Аз приемах светостта на живота като аксиома. Че той е ценен сам по себе си — това за мене бе безспорна истина, в която никога не можех да се усъмня. А когато той подложи на съмнение тази безспорна истина, аз сякаш онемях.

— Ние с вас си поговорихме за това вчера — продължи той. — Аз изказах мнение, че животът е нещо като ферментите, които поглъщат живот, за да могат да живеят, и твърдях, че животът е чисто и просто една сполучлива свинщина. И от гледна точка на предлагането и търсенето той е най-евтиното нещо на света. Количеството на водата, на сушата, на въздуха е ограничено, обаче животът, който чака да се роди, е безграничен. Природата е прахосница! Вземете рибите и техните милиони зрънца хайвер. Пък ако искате, вземете и нас двамата. В нашите слабини се намира зародиш за милиони живота. Ако само имахме време и възможност да използуваме докрай всяка частица от заложения в нас нероден живот, ние бихме могли да станем бащи на цели народи и да населим цели континенти. Живот? Ха-ха! Той няма никаква цена. От всички евтини неща той е най-евтиното. Той стърчи пред всяка врата като просяк. Природата го разлива с щедра ръка. Където има място само за един живот, тя посява хиляди живота и навсякъде един живот изяжда друг, докато остане най-силният и най-свинският живот.

— Вие сте чели Дарвин — забелязах аз, — но криво сте го разбрали, като стигате до извода, че борбата за съществуване оправдава вашето своеволно разрушаване на живота.

Той сви рамене.

— Вие очевидно имате предвид само човешкия живот, защото дивеча, птиците и рибите вие унищожавате не по-зле от мене или който и да е друг човек. А човешкият живот с нищо не се различава от всеки друг живот, макар че вие намирате някаква разлика и си мислите, че разбирате от какво произлиза тя. А защо трябва аз да щадя живота, който е така евтин и няма никаква стойност? Има повече моряци, отколкото са необходими за всички кораби по моретата, и повече работници, отколкото са нужни за всички фабрики и машини. Вие, които живеете на сушата, много добре знаете, че колкото и да притискате бедняците в покрайнините, в най-затънтените квартали, изложени на епидемии и глад, колкото и да ги оставяте да умират от липса на корица хляб и парче месо (което представлява също разрушен живот), то все пак остават толкова много бедняци, че просто не знаете какво да ги правите. Виждали ли сте някога как лондонските докери се борят, също като диви зверове, за да могат да се настанят на някаква работа?

Вълка Ларсен се отправи към изхода на каюткомпанията, но извърна глава, за да каже последната си дума:

— Знаете ли, че единствената цена, която животът има, е цената, която той сам си придава? Разбира се, и тази цена е преувеличена, тъй като животът е по необходимост пристрастен към себе си. Вземете например моряка, когото днес оставих да виси горе на мачтата. Тъй много му се искаше да живее, като че ли представлява кой знае каква скъпоценност, някакво съкровище, по-скъпо от всички елмази и рубини. Но има ли този моряк за вас някаква стойност? Не! За мене? Никаква. За себе си? Да! Обаче аз не приемам неговата собствена оценка, той прекомерно се надценява. В света има твърде много живот, който очаква възможността да се роди. Ако днешният момък бе паднал като мед от пита и бе пръснал мозъка си на палубата, светът нямаше да изгуби нищо. За света той не струва пукната пара. Предлагането е твърде голямо. Той представлява някаква стойност само в своите собствени очи, а доколко тази стойност е нереална, говори обстоятелството, че веднъж мъртъв, той дори не ще съзнава своята собствена загуба. Той сам се е ценил по-скъпо от елмазите и рубините. Но ето че тия елмази и рубини са изчезнали, разпилели са се по палубата, за да бъдат отпратени в океана с помощта на една кофа морска вода, а той дори няма да узнае за тяхното изчезване. Той не губи нищо, тъй като, загубвайки себе си, загубва и съзнанието за загуба. Не разбирате ли това? Е, какво ще кажете?

— Че поне сте последователен — успях само да отвърна и продължих да мия съдовете.

Глава VII

Най-после, след тридневни променливи ветрове, попаднахме под североизточния пасат. Излязох на палубата, бях се наспал добре, въпреки болките в коляното си, и видях, че „Призрак“, изопнал всички платна освен кливера и бомкливера, лети сред пенестите вълни, сякаш понесен от криле. Откъм кърмата духаше свеж бриз. О, какви чудеса прави този мощен пасат! Цял ден се носехме напред и цяла нощ, и така през следващите дни, а постоянният силен вятър духаше все по кърмата. Шхуната сама летеше напред, нямаше нужда да се събират и отпускат въжета и платна, нито да се мести топселът от една страна на друга — за моряците нямаше никаква работа, освен да стоят на вахта на руля. Вечер, след залез слънце, поразхлабваха въжетата, а сутрин, след като ги оставеха да изсъхнат от нощната роса, отново ги изопваха. И това беше всичко.

Плавахме със скорост десет, единадесет, а понякога и с дванадесет възла в час. А попътният вятър духаше непрекъснато от североизток и ние изминавахме по двеста и петдесет мили в избраната от нас посока за едно денонощие. Мене ме огорчаваше и радваше бързината, с която оставяхме зад гърба си Сан Франциско и се приближавахме към тропиците. Всеки ден времето ставаше чувствително по-топло. При втората вечерна вахта моряците излизаха на палубата съблечени и се обливаха един друг с морска вода. Започнаха да се мяркат и хвърчащи риби, нощем дежурните моряци пълзяха по палубата и преследваха попадналите на борда риби. А сутрин, след като Томас Мъгридж получеше припадащия му се бакшиш, в кухнята се разнасяше приятната миризма на пържена риба. Но всички — и началството, и екипажът — се радваха на месото на делфините, когато на Джонсън се удадеше случай да хване от носа на кораба някои от тия красавци.

Джонсън, изглежда, прекарваше там цялото си свободно време или пък се изкачваше на салинга^[14] и наблюдаваше как „Призрак“ пори водата под натиска на платната. Страст и обожание светеха в очите му, той се движеше като в някакъв транс и наблюдаваше с възхищение издутите платна на кораба, пенестата му следа по водата, неговото изкачване и спущане по водните хълмове, които препускаха заедно с нас във величествена процесия.

Денят и нощта бяха просто „чудо и необуздано възхищение“ и макар че поради скучната работа на мене ми оставаше малко свободно време, аз все пак успявах да открадна по някоя минутка и да се любувам ненаситно на тази безкрайна тържествена красота, за чието съществуване по-рано не бях и чувал. Небето над нас бе безупречно синьо — синьо като самото море, което под носа на кораба блестеше с оттенъка на лазурен атлаз. Целият хоризонт бе осеян с бели пухкави облачета, неизменни, неподвижни като сребърна украса върху яркото синьо небе.

Няма да забравя онази нощ, когато, вместо да спя, аз лежах на палубата и наблюдавах призрачната игра на пяната, която вълнорезът отхвърляше встрани. Шумът на вълните напомняше бълбукането на поточе, което се плъзга върху мъхести камъни в някоя тиха, самотна долина. Този монотонен напев ме пренесе някъде далеч и полека-лека забравих, че съм юнгата Хъмп или пък Ван Уейдън — човекът, който бе прекарал тридесет и пет години в мечти всред книгите. Но ето че зад мене неочаквано се разнесе глас, който ме върна в действителността. Това бе гласът на Вълка Ларсен, глас, пълен със сила и несломима увереност и с необичайна мекота и възторг от думите, които произнасяше:

О, нощ тропична, жарка! Зад нас следата ярка

съперничи дори с небето,

а корабът лети, лети по шир, огряна от звезди,

и стреснат кит бразди морето.

На слънце обшивката цяла гори,

росата изпъва въжата в зори,

а ние вървим по стария път, по нашия път,

вървим все на юг по дългия път, вечно новия път.^[15]

— Е, как ти харесва това, Хъмп? — попита той след паузата, която се налагаше от думите и обстановката.

Погледнах го в лицето. То беше озарено от светлина, а очите му блестяха под звездната нощ.

— Просто съм изненадан, за да не кажа нещо повече — че вие сте способен да проявявате такъв ентусиазъм.

— А защо не? Та това значи да живееш, това е самият живот! — възкликна той.

— Евтино нещо, което няма никаква цена — подхвърлих му обратно неговите собствени думи.

Той се засмя и аз за пръв път долових в гласа му нотки на искрена веселост.

— Ех, все не мога да ви обясня, да ви втълпя в главата какво всъщност представлява този живот. Разбира се, животът няма цена, освен сам за себе си. И мога да ви кажа, че моят живот точно сега е твърде ценен… за мене. Той е просто безценен, макар и това на вас да ви звучи като страшно надценяване. Но какво да се прави? Моят живот сам определя своята стойност.

Той помълча, сякаш избираше думи, за да изрази по-добре мисълта си, сетне отново заговори:

— Знаете ли, в този миг изпитвам някакъв чуден подем на духа. Като че ли долавям в себе си ехото на всички времена и всички сили ми принадлежат. Сякаш познавам истината, различавам доброто от злото, правдата от неправдата. Погледът ми е ясен и проницателен. Почти съм готов да повярвам в бога. Но… — гласът му се промени и светлината на лицето му угасна — какво ли е това състояние, в което се намирам? Каква е тази радост от живота? Това вдъхновение, както бих могъл да го нарека? То се явява, когато храносмилателната система на човека е в изправност, когато стомахът му е здрав, апетитът — добър, и всичко останало е в ред. Това е възторгът на живота, шампанското на кръвта, брожението на фермента — ето кое кара някои хора да се посвещават на свети мисли, а други да виждат бога или да го създават, когато не могат да го видят. Това е всичко — опиянението, шупненето и разливането на закваската, радостният шепот на живота, който се е побъркал от съзнанието, че съществува. Но, уви! Утре ще плащам за това, както плаща пияницата. Утре ще се опомня, ще знам, че трябва да умра — най-вероятно по време на плаване, — че ще спра да се движа по своя воля, за да стана част от движението на морето, че ще се превърна в мърша, в храна за други, че силата и подвижността на мускулите ми ще премине в перките, люспите и вътрешностите на рибите. Уви, и пак уви! Шампанското вече изветря, мехурчетата и искриците му изчезнаха и то стана безвкусно.

Ларсен си отиде така внезапно, както се бе появил, скачайки по палубата леко и безшумно като тигър. „Призрак“ летеше по пътя си. Забелязах, че клокоченето при носа на кораба много напомняше сподавено хъркане, заслушах се в него и лека-полека впечатлението, което произведе в мене внезапният преход на Вълка Ларсен от екстаз към отчаяние, бавно ме напусна. Изведнъж някъде по средата на кораба се разнесе звучен тенор. Един от моряците подхвана „Песен на пасата“:

Аз вятър любим съм на всеки моряк,

надежден и мощен другар съм желан:

със облаци соча им аз моя бяг

над южния, ширния, син океан.

По хлад и във пек след кораба лек

препускам аз, яхнал вълна;

сред светлия зрак и в нощния мрак

издувам му всички платна.^[16]

Глава VIII

Понякога странните настроения и прищевки на Вълка Ларсен ме карат да мисля, че той е побъркан или поне полупобъркан. През останалото време аз виждам в него зачатъци на велик човек, гений, но останали недоразвити. И накрая се убеждавам, че той е най-съвършеният първобитен човек, роден със закъснение от хиляди години или поколения, жив анахронизъм в нашия век на висока цивилизация. Безспорно той е завършен индивидуалист и разбира се, много самотен. Между него и другите обитатели на кораба нямаше нищо общо. Необикновената му физическа сила, както и умствените му способности го отделяха от всички. Той гледаше на тях като на деца, като не правеше изключение дори и за ловците, отнасяше се с тях като с деца, принизяваше се по необходимост до тяхното равнище и си играеше с тях като с кученца. Понякога ги изследваше с жестоката си ръка на вивисектор, човъркаше в умовете им, ровеше в душите им, сякаш искаше да узнае от какъв материал са направени.

Много пъти виждах на трапезата как той насочваше студения си и съсредоточен поглед към този или онзи от ловците, оскърбяваше го, а сетне с такова любопитство очакваше неговия отговор или по-скоро изблика на безсилния му гняв, че на мен, страничния наблюдател, който разбираше в какво се състои работата, ми ставаше смешно. Що се отнасяше до неговите собствени избухвания, убедих се, че те не бяха искрени, че понякога са само опити, но най-вече са навик на едно държане, което той бе сметнал за необходимо да заеме по отношение на окръжаващите го. След смъртта на щурмана аз всъщност не бях виждал Ларсен наистина разярен и да си призная, не бих желал да бъда свидетел на истинския му гняв, когато се проявява цялата негова чудовищна сила.

Отваряйки дума за прищевките му, аз ще разкажа какво се случи с Томас Мъгридж в каюткомпанията и с това ще завърша с произшествието, за което споменах вече няколко пъти.

Един ден след обяд, когато бях вече привършил с почистването и подреждането на каюткомпанията, Вълка Ларсен и Томас Мъгридж слязоха в нея по трапа. Макар че за бърлогата на готвача се минаваше оттук, Мъгридж не смееше да остава в каюткомпанията без нужда и се мяркаше тъдява само един-два пъти на ден като някаква сянка.

— Ти, значи, играеш на „Наполеон“! — рече Вълка Ларсен с тон, от който лъхаше доволство. — Но, разбира се, нали си англичанин, трябва да знаеш. Самият аз научих тази игра по английските кораби.

И тоя жалък глупак Томас Мъгридж съвсем пощуря от възторг — тъй много бе поласкан от приятелското държане на капитана. Важният вид, който той доби, мъчейки се да се държи свободно като човек, роден да заема почетно място в живота, би бил просто противен, ако не беше така глупаво смешен. Той съвсем забрави за мене, или по-скоро не бе в състояние да ме види. Воднистите му безцветни очи се разплуха като ленива лятна вълна и аз не можах да си представя какви блажени видения се мяркаха пред него.

— Донеси картите, Хъмп! — заповяда Вълка Ларсен, когато двамата седнаха до масата. — Донеси ни и пури, и уиски — ще ги намериш в моя долап.

Върнах се в каюткомпанията тъкмо навреме, за да чуя как готвачът разправяше надълго и нашироко за някаква тайна, свързана с неговия произход, намеквайки, че той уж бил „блудният“ син на благородни родители или нещо подобно, и още, че бил изгонен от Англия и че дори му плащали пари, за да не се връща там.

— Добре ми плащат, сър — поясни той. — Добре ми плащат, за да си свивам опашката и да я държа свита.

Донесох от обикновените чашки за ликьор, но Вълка Ларсен се намръщи, поклати глава и ми направи знак с ръка да донеса големи чаши. Той напълни чашите почти догоре с неразредено уиски.

— Господарско питие! — забеляза Томас Мъгридж. Те чукнаха чаши в чест на славната игра „Наполеон“, запушиха пури и почнаха да разбъркват и раздават картите.

Играеха на пари, като през цялото време увеличаваха залозите. Пиеха уиски, и то чисто, и когато изпразниха бутилката, донесох им нова. Не знам дали Вълка Ларсен шмекеруваше или не — а беше способен на това, — но така или иначе, той винаги печелеше. Готвачът често се отправяше към килера си за пари и всеки път се олюляваше все по-силно и по-силно, но никога не донасяше повече от два-три долара наведнъж. Той бързо се напи, започна да фамилиарничи, не можеше да разпознава картите и едва седеше на стола си. Преди да се отправи на нова разходка до килера, готвачът пъхна мазния си показалец в илика на Ларсеновото палто и безсмислено повтори няколко пъти:

— Аз имам пари! Имам пари! Казвам ви, че съм син на благородник.

Вълка Ларсен не беше пиян, макар че пиеше чаша след чаша и наливаше повече на себе си, отколкото на готвача, в него не се забелязваше никаква промяна. Дори не го забавляваха и странните приумици на партньора му.

Най-сетне, заявявайки тържествено, че умее да губи като джентълмен, готвачът заложи и последните си пари — и загуби. След това отпусна глава на ръцете си и заплака. Вълка Ларсен го изгледа с любопитство, сякаш се готвеше да му направи вивисекция и да го изследва, но бързо промени решението си, стигнал навярно до заключението, че тук изобщо няма какво да се изследва.

— Хъмп — обърна се той към мене с подчертана учтивост, — бъдете тъй добър да вземете мистър Мъгридж под ръка и да го изведете на палубата. Той не се чувствува много добре. — Сетне добави съвсем тихо: — И кажете на Джонсън да го залее с няколко кофи студена вода!

Оставих мистър Мъгридж на палубата в ръцете на неколцина усмихващи се моряци, които бяха извикани за тая цел. Мистър Мъгридж продължаваше да ломоти сънливо, че е син на благородник. Когато слизах към каюткомпанията да почистя масата, аз чух как той изрева, като го заляха с първата кофа морска вода.

Вълка Ларсен пресмяташе печалбата си от играта.

— Точно сто осемдесет и пет долара — каза той гласно. — Така си и мислех. Тоя просяк дойде на борда без пукната пара.

— И това, което вие спечелихте, е мое, сър! — смело заявих аз.

Той ме удостои с подигравателна усмивка.

— Някога и аз изучавах граматика, Хъмп, и смятам, че вие бъркате глаголните времена. Би трябвало да кажете: „беше мое“, а не „е мое“.

— Това е въпрос не на граматика, а на етика — възразих аз.

Измина цяла минута, преди той да отговори.

— Знаете ли, Хъмп — бавно и сериозно започна той, с едва доловима скръб в гласа, — че сега за пръв път в живота си чувам думата етика от устата на човек. Ние с вас сме единствените хора на този кораб, които разбират нейното значение.

— В моя живот имаше един период — продължи той след нова пауза, — когато мечтаех да беседвам с хора, които говорят ей такъв език, мечтаех някой ден да се издигна над средата, в която съм се родил, да общувам с хора, които умеят да разговарят върху такива неща като етиката. И ето, сега за пръв път чувам тази дума. Всичко това обаче казвам между другото. Защото вие не сте прав: това е въпрос не на граматика и не на етика, а на факта!

— Разбирам — рекох аз. — Фактът е, че парите са у вас.

Лицето му засия, изглежда, остана доволен от моята проницателност.

— Но вие се отклонявате от истинския въпрос — продължих аз, — който лежи в областта на правото.

— Аха! — отвърна той, като сви устни в презрителна гримаса. — Виждам, вие все още вярвате в такива неща като „право“ и „криво“.

— Нима вие не вярвате?… Никак?

— Абсолютно никак. Правото — това е силата и нищо повече, слабостта пък е кривото. Това, разбира се, е само едно несполучливо изразяване на мисълта, че е добре да бъдеш силен и е лошо да бъдеш слаб. По-добре е да кажем така: приятно е да бъдеш силен, защото е изгодно, неприятно е да бъдеш слаб, защото не е изгодно. Ето например притежаването на тия пари е приятно нещо! Добре е да притежаваш пари. И като имам тая възможност да ги притежавам, аз бих постъпил несправедливо към себе си и към живота, скрит в мене, ако ги дам на вас и се откажа от удоволствието да ги притежавам.

— Но вие ми причинявате зло, като ги задържате — възразих аз.

— Нищо подобно! Човекът не може да причини зло на друг човек. Той може да причини зло само на себе си. Доколкото разбирам, аз постъпвам несправедливо винаги, когато държа сметка за интересите на другите. Не е ли ясно това? Могат ли две частици мая да си причинят зло една на друга, когато се опитват да се погълнат взаимно? Та тоя стремеж да поглъщат, както и стремежът им да не позволяват да бъдат погълнати, е тяхно вродено състояние. Когато отстъпват от това правило, те грешат.

— Значи вие не вярвате в алтруизма? — попитах аз.

Думата навярно му се стори позната, но той все пак се позамисли над нея.

— Почакайте, това, тъй да се каже, има нещо общо със сътрудничеството, нали?

— Да, до известна степен има някаква връзка — отговорих аз, без да се учудвам вече на празнотите в неговия речник. Той сам бе придобил своите познания, без ничия помощ и ръководство. И като всеки самоук, много е размишлявал, но малко или никак не е беседвал. — Алтруистична постъпка наричаме тази, която е извършена за благополучието на другите. Тя е безкористна в сравнение с постъпката, направена за лично добро, която е егоистична.

Той поклати глава.

— О, да. Сега си спомням, срещал съм тази дума у Спенсър.^[17]

— У Спенсър! — възкликнах аз. — Нима сте чели Спенсър?

— Не много — призна той. — Поразбрах доста нещо от „Основни начала“, но пред неговата „Биология“ свих платна, а „Психологията“ ме отклони от курса за много дни. Откровено казано, не мога да разбера какво иска той. Отдадох причината на моите ограничени умствени способности, но после реших, че просто ми липсва нужната подготовка. Нямах истинска основа. Само Спенсър и аз знаем колко много се мъчих над неговите книги. Но все пак извлякох нещичко от неговите „Данни на етиката“. Там именно срещнах думата алтруизъм и сега си спомням в какъв смисъл беше употребена.

Аз се учудих: какво ли е могъл да извлече този човек от подобно произведение? Добре си спомням философията на Спенсър и зная, че алтруизмът лежи в основата на неговия идеал за висше човешко поведение. Изглежда, че Вълка Ларсен се бе запознал с учението на великия философ през някакво сито, като е отхвърлял и подбирал мислите му съобразно своите нужди и желания.

— А какво още сте открили там? — попитах аз.

Веждите му излеко се свиха от усилието да намери подходяща форма за своите мисли, които не бе изразявал дотогава. Настроението ми се повиши. Сега аз започнах да се ровя в душата му, както той имаше обичай да се рови в душите на другите. Изследвах девствена област. И странно, странно и страшно зрелище се откри пред очите ми.

— Накратко казано — започна той, — Спенсър разсъждава приблизително така: първо, човек е длъжен да действува за своето собствено благополучие, да прави това, значи да бъде нравствен и добър. Второ, той трябва да действува за благополучието на децата си. И трето, трябва да действува за благополучието на цялото човечество.

— И най-възвишената, най-разумната и правилна постъпка е тази — прекъснах го аз, — с която може да облагодетелствува едновременно и себе си, и децата си, и човечеството.

— С това не мога да се съглася — отвърна той. — Не виждам тук нито необходимостта, нито здравия смисъл. Изключвам човечеството и децата. Не бих пожертвувал нищо за тях. Това са само лигави сантиментални измислици — поне за този, който не вярва в задгробния живот — и вие навярно добре разбирате какво искам да кажа. Ако мене наистина ме очакваше безсмъртие, тогава алтруизмът би бил изгодна търговска сделка. Аз бих могъл да извися душата си на каквато искате висота. Но тъй като не виждам нищо вечно пред себе си, а само смърт и тъй като изпитвам само за кратък срок това кипене и разливане на маята, наричана живот, аз бих постъпил безнравствено, ако извърша каквато и да е постъпка, която може да бъде сметната за жертва. Всяка жертва, която би ме лишила дори и само за миг от възможността да се движа, би била не само глупава, несправедлива спрямо мене, но и порочна. Аз не бива да спирам да пълзя и да мърдам нито за минутка, ако искам да използувам най-добре маята на живота. Освен това вечната неподвижност, която ме очаква, не ще стане за мене нито по-лека, нито по-тежка от това дали съм направил жертви, или съм действувал егоистично, докато съм се движил и кипял.

— В такъв случай вие сте индивидуалист, материалист и следователно хедонист!

— Големи думи! — усмихна се той. — Но какво значи хедонист?

Ларсен одобрително кимна с глава, когато чу моето определение.

— И освен това — продължих аз — вие сте човек, на когото не може да се разчита, не може да се вярва и за най-малката дреболия, в която би могъл да се вмъкне егоистичен интерес.

— Ето, сега почвате да ме разбирате! — рече той зарадван.

— Вие сте човек, напълно лишен от това, което светът нарича морал.

— Именно.

— Човек, от когото трябва винаги да се боят…

— Съвсем вярно!

— Както се боят от змия, тигър или акула!

— Сега вече ме знаете — продума той. — И ме знаете такъв, какъвто ме знаят всички. Затова ме наричат Вълка.

— Вие сте някакво чудовище — смело добавих аз. — Нещо като Калибан^[18], който размишлявал върху Сетебос^[19] и който в свободните си минути постъпвал така, както постъпвате вие — от прищявка или каприз.

Ларсен не разбра какво исках да кажа с това сравнение и се понамръщи; на мене тутакси ми стана ясно, че той не познава поемата.

— Аз сега чета Браунинг — призна си той, — но ми се струва доста мъчен. Прочел съм само няколко страници и все още не мога да се съсредоточа.

Нека кажа накратко, че донесох книгата от неговата каюта и му прочетох на глас „Калибан“. Той остана възхитен. Разбираше отлично този първобитен начин на разсъждаване и гледане на нещата. През цялото време ме прекъсваше с разни обяснения и критически забележки. Когато свърших, накара ме да я порчета втори, а сетне и трети път. След това се впуснахме в спор върху философията, науката, еволюцията, религията. Неговите разсъждения се отличаваха с неточности, свойствени на всеки самоук, но същевременно издаваха и увереността и прямотата, присъщи на неговия първобитен ум. Силата му се криеше в самата примитивност на неговите съждения и материализмът му беше много по-убедителен от изтънчения и сложен материализъм на Чарли Фъръсет. С това не искам да кажа, че той ме обори и накара да променя убежденията си — мене, закоравелия или както Фъръсет се изразяваше, „родения“ идеалист, — но Вълка Ларсен нападаше последните устои на моята вяра с такава сила, която неволно внушаваше уважение, макар и да не можеше да ме разколебае.

Времето летеше. Наближи вечеря, но когато Томас Мъгридж, побледнял и ядосан, се показа на входа и аз се наканих да започна работа, Вълка Ларсен му извика:

— Куки, тази вечер ще трябва да потичаш сам. Имам работа с Хъмп. Справи се без него.

И пак се случи нещо необикновено. Нея вечер аз седях на масата заедно с капитана и ловците, докато Томас Мъгридж ни прислужваше, а после изми и съдовете. Това бе прищявка, калибановска прищявка на Вълка Ларсен, която, предчувствувах, щеше да ми създаде много неприятности. Но въпреки това ние с него разговаряхме, и разговаряхме, за голямо неудоволствие на ловците, които не разбираха нито една дума.

Глава IX

Три дни почивка, три благословени дни почивка имах заедно с Вълка Ларсен! Хранех се на масата в каюткомпанията и нищо не работех, а само разговарях с него върху живота, литературата и вселената, докато Томас Мъгридж пухтеше, беснееше и вършеше моята работа, както и своята.

— Очаквай буря! Туй е всичко, което мога да ти кажа — предупреди ме Луис, когато бяхме останали за малко сами на палубата, докато Вълка Ларсен уреждаше някаква свада между ловците. — Не зная какво ще се случи — продължи Луис в отговор на моята молба да говори по-ясно. — Старият е изменчив като ветровете и морските течения. Никога не можеш да отгатнеш какво е намислил да прави. Тъкмо когато ти се струва, че го познаваш добре, че се разбираш с него, ето че той изведнъж се извръща, нахвърля се като хала върху тебе и разкъсва на парцали всичките ти платна, които си поставил в очакване на хубавото време.

Ето защо аз никак не се учудих, когато предсказаната от Луис буря се стовари върху ми. Ние водехме горещ спор — разбира се, за живота — и аз, станал прекалено смел, почнах жестоко да критикувам самия Вълк Ларсен, както и неговите постъпки. Всъщност аз ровех в душата му тъй основно и я изнасях на показ тъй безцеремонно, както той обичаше да прави с другите. Може би имам слабост да говоря доста рязко, но отхвърлих всяка предпазливост и сечах, и режех, докато той целият кипна. Бронзовото му лице посивя от гняв, очите му засвяткаха. От тях изчезна всяка яснота, всяко съзнание, остана само сляпата ярост на безумеца. Пред себе си виждах вълк, и при това бесен.

Като изрева глухо, той подскочи към мене и стисна ръката ми. Аз се приготвих да му се противопоставя, при все че вътрешно треперех, но чудовищната сила на тоя човек сломи моята воля. Той ме държеше за ръката над лакътя и когато пръстите му се свиха, аз се превих от болка и силно изохках. Нозете ми се подкосиха. Просто не можех да стоя повече прав и да понасям тази агония. Мускулите отказваха да ми служат. Чувствувах адски болки, сякаш ръката ми бе направена на пихтия.

Изведнъж Вълка Ларсен дойде на себе си: погледът му отново се избистри и той отпусна пръстите си, като нададе къс смях, приличен повече на ръмжене. Останал без сили, аз се свлякох, на пода, а той седна, запали пура и почна да ме наблюдава така, както котка наблюдава мишката. Докато се гърчех от болка, успях да доловя в очите му онова любопитство, което неведнъж бях забелязвал — любопитство, недоумение и въпрос, вечния въпрос: за какво е всичко това?

Най-сетне се изправих някак на крака и се заизкачвах по трапа. Но времето се беше развалило и на мене не ми оставаше нищо друго, освен да се върна в кухнята. Лявата ми ръка беше станала безчувствена, като парализирана, и трябваше да минат няколко дни, докато почна да си служа с нея, и после още няколко седмици, докато изчезнат окончателно вкочанясването и болката. А Ларсен не бе направил нищо. Той само я бе хванал и стиснал. Той не бе я извивал, нито дърпал, а само стиснал равномерно пръстите си. Каква пакост би могъл да ми стори, разбрах едва на другия ден, когато надникна в кухнята и в знак на възобновено приятелство ме попита как е ръката ми.

— Можеше да бъде и по-зле! — усмихна се той.

Аз белех картофи. Той взе от кофата един картоф — голям, твърд и необелен. Сетне го стисна в юмрука си и между пръстите му потече рядка, слизеста каша. Като хвърли месестия остатък обратно в кофата, той се отдалечи, а пък на мене ми стана съвсем ясно какво би се случило с ръката ми, ако това чудовище бе употребило истинската си сила.

Обаче тридневната почивка все пак допринесе някаква полза, защото коляното ми получи отмората, от която се нуждаеше. Болката значително отслабна, подутината видимо намаля и капачето очевидно се бе върнало на мястото си. Но същевременно тази тридневна почивка ми донесе неприятностите, които бях предвидил. Изглежда, Томас Мъгридж бе решил да ме накара да платя за почивката си. Държеше се отвратително с мене: ругаеше ме непрестанно и ме караше да върша и неговата работа. Един ден дори се осмели да вдигне юмрук срещу мене, но самият аз вече се бях озверил и изревах в лицето му така страшно, че той навярно се уплаши и отстъпи. Не особено приятна картина трябва да съм представлявал аз, Хъмфри Ван Уейдън, в тая мръсна корабна кухня, когато, превит над работата си, вдигнах лице срещу лицето на тая твар, която се готвеше да ме удари, и разтворил устни, ръмжах като куче, а в това време очите ми горяха от страх и безпомощност и от онова мъжество, което се ражда от страха и безпомощността. Не ми харесва тая картина! Напомняше много на мишка в капан. Предпочитам да я забравя, но и от нея все пак имаше някаква полза — издигнатият юмрук не се стовари върху мене.

Томас Мъгридж отстъпи назад — и в неговите очи светеха същата ненавист и злоба, както и в моите. Ние бяхме също като два звяра, затворени в една клетка, които се зъбят един на друг. Мъгридж бе страхливец, не смееше да ме удари, защото още не беше ме наплашил достатъчно и затова избра нов начин да ми внуши страх. В кухнята имаше само един нож, който така или иначе заслужаваше името си. От много употребление острието му бе станало дълго и тънко. Този нож имаше особено зловещ вид и отначало изтръпвах всеки път, когато трябваше да си служа с него. Готвачът зае от Йохансен един брус и с подчертана ревност започна да точи ножа, като през цялото време поглеждаше многозначително към мене. Точи го през целия ден. Всяка свободна минута грабваше ножа и бруса и продължаваше да го точи. Ножът стана остър като бръснач. Мъгридж го изпробваше върху вътрешната страна на палеца си или върху нокътя. По едно време обръсна част от космите на ръката си, сетне, притворил очи, оглеждаше внимателно острието и все намираше — или се правеше, че намира — по някоя малка щърбина. Тогава отново поставяше ножа върху точилото и почваше да го търка: вжии, вжии, вжии, вжии… А мене ме напушваше смях — тъй забавно ми се виждаше всичко.

Но работата можеше да стане и сериозна. Знаех, че готвачът е способен да употреби оръжие, знаех, че в него, както и в мен, се таи смелостта, предизвикана от страха, и че подтикван от тази отчаяна смелост, той би направил именно това, против което цялата му природа протестираше и от което той се боеше. „Готвачът точи ножа за Хъмп“ — се понесе шепот из екипажа и някои се заеха да му се надсмиват. Той понасяше всичко спокойно и само кимаше глава с някаква зловеща преднамереност и с доволен вид, докато Джордж Лийч, предишният юнга, не пусна някаква остра шега по негов адрес.

Случи се тъй, че Лийч беше един от моряците, на които бе заповядано да облеят Мъгридж с вода след играта на карти с капитана. Изглежда, че Лийч бе изпълнил възложената му задача с особено старание — нещо, което готвачът все още не можеше да му прости. И сега, когато Лийч му се присмя, Мъгридж отправи остри думи по адрес на неговите родители и прародители и го заплаши с ножа, който точеше за мене. Лийч обаче не му остана длъжен, почна да го обсипва с най-цветисти ирландски ругатни и преди някой от нас да разбере какво става, ръката му бе разрязана от лакътя до китката с един бърз замах на ножа. Готвачът отскочи встрани с дяволски израз на лицето, като държеше ножа пред себе си, готов за отбрана. Но Лийч се отнесе към всичко това доста невъзмутимо, макар че кръвта течеше върху палубата като вода от чешма.

— Аз ще си разчистя сметките с тебе, Куки! — промълви той. — Здравата ще ги разчистя, ще видиш! И няма защо да бързам. Когато те докопам, ножът няма да бъде в ръцете ти.

С тия думи той се обърна и спокойно закрачи напред. Мъгридж пребледня от страх пред постъпката си и от това, което рано или късно го очакваше от моряка, когото бе наранил. С мене той почна да се отнася още по-жестоко. Въпреки страха от очакващата го разплата, той разбра, че за мене тая случка бе нагледен урок и стана още по-деспотичен и предизвикателен. Освен това при вида на кръвта, която бе пролята, в него се появи някаква жажда за убийство, граничеща с безумие. Почна да му се привижда кръв, накъдето и да погледнеше. Колкото и да бе сложна психологията на това състояние, аз все пак четях мислите му като в напечатана книга.

Изминаха няколко дни. „Призрак“ пореше вълните под натиска на пасата и аз бих могъл да се закълна, че лудостта все повече растеше в очите на Томас Мъгридж. Признавам, че се уплаших, и то много. По цели дни готвачът точеше и точеше своя нож. Изразът на очите му, когато опитваше острието на ножа и ме поглеждаше, беше наистина като у някой хищник. Страхувах се да се обърна с гръб към него и когато напусках каютата, винаги крачех заднишком, за голямо удоволствие на моряците и ловците, които се събираха нарочно за тоя случай. Това напрежение бе пряко силите ми. От време на време ми се струваше, че ще полудея — нещо, което би било съвсем естествено за кораб, обитаван от безумни и озверени хора. Всеки час, всяка минута моят живот бе подложен на опасност. Смут и отчаяние царяха в душата ми, но на целия кораб не се намери нито един, който да ми изкаже някакво съчувствие и да ми се притече на помощ. Понякога бях готов да потърся помощта на Вълка Ларсен, но мисълта за дяволската насмешливост в очите му, с която той подхвърляше на съмнение живота и му се зъбеше, вземаше връх и ме караше да се въздържам. Друг път ме навестяваше мисълта за самоубийство и тогава ми бяха нужни всичките сили на моята оптимистична философия, за да не се хвърля зад борда през някоя тъмна нощ.

Няколко пъти Вълка Ларсен се опита да ме въвлече в разговор, но аз му отвръщах накратко и се мъчех да го избягвам. Най-после той ми заповяда да заема отново мястото си на масата в каюткомпанията и пак натовари готвача с моята работа. Тогава му разказах отровено какво трябваше да понасям от Томас Мъгридж за трите дни, през които се бях ползувал от благоволението му. Вълка Ларсен ме гледаше с усмихнати очи.

— И тъй, вие се боите от него? — подигра ми се той.

— Да — отвърнах аз честно и предизвикателно, — боя се.

— Ето какви сте всички вие — извика той с досада. — Впускате се в сантименталности за безсмъртните си души, а се боите да умрете! При вида на един остър нож в ръката на някакъв страхлив готвач вие се вкопчвате в живота и забравяте всичките си любими глупости. Но нали, мили мой, ще живеете вечно? Вие сте бог, а бог не може да бъде убит. Готвачът не може да ви причини никакво зло! Вие сте уверен, че ще възкръснете. От какво се плашите тогава?

Пред вас е вечният живот, вие сте милионер в безсмъртието, и то милионер, чието богатство не може да бъде ограбено, защото е по-трайно от звездите и вечно като пространството и времето. Вие не може да намалите своя основен капитал. Безсмъртието няма начало, няма край. Вечността си е вечност и дори да умрете тук, още тая минута, вие ще продължавате да живеете и в бъдеще, на друго място. И колко е прекрасно това освобождение от плътта и този безпрепятствен полет на духа! Куки не може да ви причини никакво зло. Той може само да ви тласне в пътя, по който ще се носите вечно.

А ако не искате още да ви блъснат по този път, тогава защо вие не блъснете Куки? Според вашите разбирания той също е безсмъртен милионер. Вие не можете го накара да фалира. Неговите акции винаги ще се котират alpari^[20]. Не можете да съкратите живота му, като го убиете, защото животът е без начало и без край. Тоя човек все още живее някъде и някак си. В такъв случай блъснете го! Мушнете го с ножа и пуснете духа му на свобода! Нали сега духът му се намира в отвратителен затвор и вие ще извършите едно добро дело, като счупите вратата? И кой знае? От този отвратителен труп може да се понесе към синия лазур един прекрасен дух. Мушнете го с ножа и аз ще ви повиша на неговото място, а той получава четиридесет и пет долара на месец!

Не, от Вълка Ларсен не можех да очаквам нито помощ, нито съчувствие. Трябваше да се надявам само на себе си. И ето че смелостта на отчаянието ми подсказа какво да правя и аз реших да се боря срещу Мъгридж с неговото собствено оръжие. Взех назаем едно точило от Йохансен. Луис, рулеви на една от лодките, няколко пъти вече ми бе искал кондензирано мляко и захар. Тия деликатеси се намираха в склада под самата каюткомпания. Изчаквайки удобно време, аз откраднах пет тенекиени кутии мляко и още същата нощ, когато Луис беше на вахта, ги размених за една моряшка кама, също тъй страшна и тънка, както готварския нож на Томас Мъгридж. Камата беше тъпа и ръждясала, но аз почнах да я точа на точилото, а Луис я лъсна и наостри. Тая нощ спах по-дълбоко и по-спокойно, отколкото друг път.

Сутринта, след закуска, Томас Мъгридж отново се залови със своя нож: вжии, вжии, вжии! Аз го погледнах предпазливо, тъй като бях на колене, зает с почистване на печката. Когато изхвърлих пепелта зад борда и се върнах в кухнята, той разправяше нещо на Харисън, чието открито и простодушно лице сияеше от възторг и учудване.

— Да, да! — разказваше Мъгридж. — И какво мислиш? Негово благородие ме осъди на две години затвор в Рединг! Но аз не исках и да зная! Нали наредих онзи подлец както му се полагаше! Трябваше да го видиш! Ножът бе също като този. Забих го като в масло. А подлецът му ниедин като зарева! Ей богу, не ти трябва представление! — Готвачът хвърли поглед към мене, за да се увери, че го слушам, и продължи: — „Не съм искал да те обидя, Томи! — крещеше той. — Господ да ме убие, ако съм искал!…“ — „Ще те науча аз тебе!“ — рекох аз и се хвърлих наново отгоре му. Накълцах го на парчета, ето що! А той само пищи ли, пищи… По едно време хвана ножа, искаше да ми го вземе… стисна го с ръка. Че аз като го дръпнах, разрязах му пръстите чак до костите! Ех, как изглеждаше тогава. Да знаеш само, да знаеш!

Гласът на щурмана прекъсна тази кървава история. Харисън изтича към руля. Мъгридж приседна на високия кухненски праг и продължи да точи ножа си. Аз отместих лопатката и спокойно седнах върху сандъка за въглища — с лице срещу него. Той едва благоволи да вдигне пълните си с ненавист очи към мене. Запазвайки привидно спокойствието си — макар че сърцето ми биеше до пръсване — аз извадих камата на Луис и почнах да я заострям на точилото. Очаквах, че готвачът все ще изрази яростта си по някакъв начин, но за голяма моя изненада той като че ли не забелязваше какво правя. Мъгридж продължаваше да точи ножа си. Същото правех и аз. Така ние седяхме цели два часа лице срещу лице и все точехме: вжии, вжии, вжии, докато новината се пръсна из кораба и едва ли не половината от екипажа се струпа на вратата да се полюбува на тази гледка.

От всички страни почнаха да се чуват разни насърчения и съвети. Дори и Джок Хорнър, спокойният и мълчалив ловец, който сякаш не можеше да убие и мравка, ме посъветва да не насочвам камата към ребрата, а да мушкам право в корема и там вече да направя тъй нареченото „испанско завъртане“ на острието. Лийч, протегнал демонстративно своята превързана ръка, ме помоли да му оставя на разположение няколко късчета от готвача; Вълка Ларсен се спира един-два пъти на юта и с любопитство наблюдаваше това движение на маята — нещо, което той наричаше живот.

Трябва да кажа, че по онова време животът и за мене почна да придобива същата нищожна цена. В него нямаше нищо красиво, нищо божествено — само две уплашени същества, които седяха и остреха стомана върху камък, и други някакви създания, били те страхливи или безстрашни, които се трупаха наоколо и гледаха. Уверен съм, че половината от тях с нетърпение очакваха да видят как ние се разкъсваме един друг. Това би било за тях развлечение. И мисля, че нито един от тях не би ни разтървал, ако се впуснехме в борба до смърт.

От друга страна, всичко това изглеждаше много детинско и смешно. Вжии, вжии, вжии… Хъмфри Ван Уейдън точи камата си в една корабна кухня и опитва острието й с палец! Можеше ли да си помисли човек нещо по-невероятно? Никой от моите близки не би ми повярвал, че това е възможно. Ненапразно цял живот мене ме наричаха „Сиси“^[21] Ван Уейдън и това именно обстоятелство, че „Сиси“ Ван Уейдън е способен за такава работа, беше истинско откровение за Хъмфри Ван Уейдън, който не знаеше дали да ликува, или да се срамува.

Ала нищо особено не се случи. След два часа Томас Мъгридж остави настрана ножа и камъка и ми протегна ръката си.

— За какъв ли дявол забавляваме тия мутри? — попита той. — Те не ни обичат и биха се радвали да видят как си прерязваме гърлата един на друг! Ти не си чак толкова лош, Хъмп! В тебе има огън, както казвате вие, янките. И донякъде ми харесваш. Дай да си стиснем ръцете!

Колкото и да бях страхлив, все пак той беше по-страхлив от мене. Аз бях удържал решителна победа и не исках да я омаловажа, като стисна неговата отвратителна ръка.

— Е, добре — проговори той, без да се обижда, — не трябва, щом не искаш! Ти все пак си славен момък! — И за да спаси положението, той се нахвърли яростно върху зрителите: — Марш от кухнята ми, пачаври такива!

И с тия си думи готвачът посегна към едно котле с вряла вода — моряците бързо се отдръпнаха настрана. За Томас Мъгридж това бе нещо като победа, която му позволяваше да понесе по-спокойно нанесеното му от мене поражение, макар че той, разбира се, има благоразумието да не се опитва да прогонва и ловците.

— Е, дойде краят и на готвача! — дочух как Смоук рече на Хорнър.

— Да-да! — бе отговорът. — Обзалагам се, че сега Хъмп ще командува в кухнята, а готвачът ще си посвие опашчицата.

Мъгридж чу това и хвърли бърз поглед към мене, но аз се престорих, че думите не бяха стигнали до ушите ми. Не мислех, че победата ми е пълна и окончателна, но реших да не отстъпвам нито педя от завоюваното. С течение на времето пророчеството на Смоук се изпълни. Готвачът почна да пълзи и да се подмазва пред мене дори повече, отколкото пред самия Вълк Ларсен. Не го наричах вече нито мистър, нито сър, не миех мазните тенджери, нито пък белех картофи. Вършех само моята си работа, и то когато и както си исках. По моряшки обичай и аз почнах да нося камата в ножница на бедрото си, а спрямо Томас Мъгридж се държах така, че да чувствува винаги моята власт и презрение.

Глава X

Дружбата ми с Вълка Ларсен растеше — ако можеха да се нарекат дружба отношенията между господар и слуга или още по-добре, между крал и шут. За него аз бях някаква кукла и той ме ценеше не повече, отколкото детето цени играчката си. Моето задължение бе да го забавлявам и докато можех да го забавлявам, всичко бе наред. Но щом му станеше скучно или пък изпаднеше в мрачно настроение, той веднага ме изпращаше от каюткомпанията в кухнята и за мене бе щастие, че успявах някак да се измъквам цял и невредим.

Полека-лека започнах да разбирам колко самотен бе този човек. На борда нямаше нито един, който да не го мрази или да не се бои от него, както нямаше и такъв, когото той от своя страна да не презира. Сякаш го изгаряше вложената в него чудовищна сила, която не можеше да намери друг начин за приложение. Такъв би бил и самият Луцифер, ако неговият горд дух бе заточен в едно общество от бездушни призраци, подобни на Томлинсън^[22].

Самотността е тягостна сама по себе си, ала за нещастие у Ларсен тя се подсилваше и от първичната меланхолия, свойствена на неговата раса. Познавайки го, аз започнах да разбирам по-добре древните скандинавски митове. Белокожите русокоси диваци, създали този страшен пантеон, са били направени от същото тесто като Ларсен. В него нямаше нито капка от лекомислието на веселите представители на латинската раса. Смехът му бе плод на някакъв свиреп хумор. Но той рядко се смееше, по-често бе тъжен. И тая тъга бе тъй дълбока, както са дълбоки и корените на неговата раса. Расово наследство бе тая негова тъга и тя именно е създала у скандинавците трезв ум, обич към чистотата и фанатична нравственост, която впоследствие намери своята завършеност в английския пуританизъм и лицето на мисис Грънди^[23].

Всъщност главният отдушник на тази примитивна меланхолия е представлявала религията — в нейните най-жестоко фанатични форми. Но грубият материализъм на Вълка Ларсен не му позволяваше да се ползува от това утешение. Ето защо, когато изпаднеше в мрачно настроение, за него не оставаше нищо друго, освен да се държи като същински дявол. Ако този човек не беше тъй ужасен, аз бих могъл понякога да го съжалявам, както например сутринта преди три дни, когато влязох в неговата каюта, за да напълня каната му с вода, и неочаквано се натъкнах на него. Той не ме забеляза. Седеше, заровил глава в ръцете си, а раменете му конвулсивно потрепваха като от ридания. Изглеждаше измъчван от тежка скръб. Излизайки на пръсти, аз го чух да стене: „Боже, боже, боже!“ Той, разбира се, не призоваваше никакъв бог, но все пак това възклицание се изтръгваше от самата му душа.

По време на обеда той попита ловците дали нямат нещо против главоболие, а вечерта този тъй силен мъж се мяташе полубезчувствен от ъгъл на ъгъл в каюткомпанията.

— Никога в живота си не съм боледувал, Хъмп — каза той, когато му помагах да се добере до каютата си. — Дори и глава не ме е боляла освен по времето, когато се съвземах от удара на лебедката, която ми пукна черепа цели шест инча.

Това ужасно главоболие продължи три дни и той страдаше, както страдат дивите животни и както, изглежда, е прието да страдат и хората на корабите — без роптане, без ничие съчувствие и в пълна самота.

Но ето че тая сутрин, когато влязох в каютата му да оправя леглото и да поразтребя, аз го намерих напълно здрав, задълбочен в някаква работа. Масата и леглото бяха отрупани с чертежи и изчисления. С пергел и триъгълник в ръка, наведен над огромен прозрачен лист хартия, той работеше над някакъв чертеж.

— Здравей, Хъмп! — любезно ме поздрави той. — Тъкмо нанасям последните щрихи. Искате ли да видите как се работи с него?

— Само че какво е това? — попитах аз.

— Приспособление, което ще облекчи труда на моряците и ще направи корабоплаването просто като детска играчка — отговори весело той. — От днес и децата ще могат да управляват кораби. Край на безкрайните сложни изчисления! По една-единствена звездица вие ще узнаете тутакси къде се намирате и в най-тъмната нощ. Ето, погледнете! Аз слагам прозрачната скица върху тая звездна карта и я завъртвам около Северния полюс. Върху скицата съм нанесъл кръгове на височината и линии на посоката. Трябва само да я сложа върху някоя звезда и да я въртя, докато се намери срещу ей тия цифри в края на картата — и готово! Точното местоположение на кораба е определено!

В гласа му отекнаха тържествени нотки и очите му, светлосини като морето през това утро, заблестяха.

— Трябва да сте силен по математика — забелязах аз. — Къде сте учили?

— За съжаление кракът ми никога не е стъпвал в училище — отвърна той. — Трябваше сам да се добера до всичко. А как мислите, защо изобретих всичко това? — рязко ме попита той. — От желание да оставя следа по пясъка на времето? — Той избухна в своя ужасен подигравателен смях. — Нищо подобно! Просто искам да получа патент, да спечеля пари и да се отдавам на свинство по цели нощи, докато другите работят. Ето моята цел! Освен това самата работа над това нещо ми достави удоволствие.

— Творческо удоволствие — добавих аз.

— Струва ми се, че така би трябвало да се нарича. А всъщност това е само още един начин за изявяване радостта от живота, тържеството на движението над материята, на живия над мъртвия, гордостта на маята, че е мая и че кипи.

Махнах безпомощно с ръце в знак, че не одобрявам неговия закоравял материализъм, и се заех да оправям леглото. А той продължи да нанася линии и цифри върху прозрачния чертеж. Работата му изискваше голямо внимание и точност и аз не можех да не се учудвам на неговото умение да сдържа и разпределя силите си при изпълнението на такава тънка и сложна задача.

Като натъкмих леглото, аз неволно и някак възторжено се загледах в него. Той без съмнение беше хубавец — от него лъхаше мъжка красота. И още един път с удивление забелязах, че по лицето му нямаше никаква следа от злоба, слабост или порочност. Убедих се, че това бе лице на човек, който никога не бе извършил нещо лошо. Но, разбира се, не желая да бъда криво разбран: искам да кажа, че това бе лице на човек, който никога не бе действувал в разрез със своята съвест, или по-точно — на човек, лишен от всякаква съвест. Дори съм наклонен да приема повече последното предположение. Той бе великолепен образец на атавизъм — човек толкова примитивен, че можеше да бъде взет за представител на расата, появила се на земята дълго преди развитието на нравственото начало у хората. Той просто беше без морал, а не аморален.

Както вече казах, Ларсен имаше красиво мъжко лице. То беше гладко избръснато и всяка негова черта се открояваше ясно като линиите на скъпоценен камък. Слънцето и морето бяха придали на светлата му по начало кожа тъмнобронзов оттенък, а това усилваше дивата красота на лицето и напомняше за дълга и упорита борба със стихиите. Устните му бяха пълни, но в тях имаше твърдост и дори рязкост, характерни по-скоро за тънките устни. Със също такива резки линии се отличаваха челюстите и брадата, както и носът, в които се чувствуваше свирепата неукротимост на самеца. Носът му напомняше донякъде орлов клюн, нос на човек, роден да заповядва и побеждава. Би могъл да се нарече гръцки, би могъл да се нарече римски нос, само че бе доста масивен за първия и доста тънък за втория. Но докато от овалното му лице лъхаше свирепост и сила, първобитната меланхолия, от която страдаше, като че ли задълбочаваше линиите на устата, очите и челото и придаваше на същото това лице пълнота и завършеност, които иначе биха отсъствували.

И тъй, аз забелязах, че стоя и го изучавам. Трудно ми е да предам колко силно ме заинтригува този човек. Кой бе той? Какво представляваше? Как бе станал такъв? Като че ли в него бяха заложени всички сили, всички възможности. А защо тогава бе останал само един неизвестен капитан на някакъв си тюленоловен кораб, прочут сред ловците на тюлени със своята необикновена жестокост?

Моето любопитство се изля в цял поток от думи.

— Защо не сте извършили нещо велико в този свят? С вродената у вас сила вие бихте могли да се издигнете на каквато искате висота. Лишен от съвест и от морален инстинкт, вие бихте могли да покорите целия свят, да го накарате да падне пред нозете ви! А ето че стигнал разцвета на своите сили, отдето започва надолнището, умирането, вие водите тъмно и жалко съществуване, ходите на лов за морски животни, за да удовлетворите нечия женска суета и жажда за украшения, затъвате в свинство — според вашите собствени думи, — а това във всеки случай съвсем не е блестящо занятие. Защо при вашата изумителна сила не сте създали нищо? Вас не ви е спирало нищо, нищо не би могло и да ви спре! Какво не ви е достигнало? Честолюбие ли ви е липсвало? Или сте били жертва на някакви изкушения? Какво ви е спряло? Какво ви е спряло?

Още в началото на моето избухване Ларсен бе вдигнал очи към мене и добродушно ме изчака, докато свърших и застанах пред него смутен и задъхан. Той почака още една минута, сякаш размишляваше откъде да започне, сетне заговори:

— Хъмп, знаете ли притчата за сеяча, който излязъл да сее? Ако си спомняте, едни семена падали на камениста почва, дето имало малко пръст, и веднага покарвали, защото земята била плитка. Когато слънцето изгряло, те почнали да съхнат и понеже нямали дълбоки корени, загинали. Други семена паднали сред тръни, тръните пораснали и ги задушили.

— Е, добре… — промълвих аз.

— Добре ли? — попита той полураздразнено. — Съвсем не е добре: аз бях едно от тия семена!

Ларсен наведе глава над скицата и продължи да чертае. Аз свърших работата си и бях отворил вече вратата, когато той отново ме заговори:

— Хъмп, ако поразгледате на картата западния бряг на Норвегия, ще видите една вдлъбнатина, наречена Ромсдал Фиорд. Аз съм се родил на сто мили от този тесен залив. По рождение обаче не съм норвежец, а датчанин. Баща ми и майка ми бяха датчани, аз и до ден-днешен не зная как са попаднали на тази мръсна и студена ивица земя. Те никога не говореха за това. Във всичко останало няма никаква тайна. Родителите ми бяха бедни и неграмотни хорица, произлезли от бедни и неграмотни бащи, деди и прадеди — крайбрежни селяни, които изпращаха децата си по море от незапомнени времена. Няма друго нищо за разказване, това е всичко.

— Не, не е всичко — възразих аз. — Все още не ми е ясно…

— Но за какво да ви разказвам? — попита той доста разярен. — За прекараното в нищета детство ли? За сиромашката обстановка, за това, че нямаше какво друго да ядем освен риба? За това, че едва почнал да пълзя, и аз тръгнах с лодка по морето? За моите братя, които един след друг се отправиха към морето и вече не се върнаха? За това, как аз, станал пълнолетен на десет години, без да знам нито да чета, нито да пиша, заработих като юнга на старите каботажни кораби? За грубата храна и още по-грубите отношения, когато лягах и ставах с ритници и удари, които заменяха всяка човешка реч, а страхът, омразата и болката бяха единствените ми душевни преживявания? Не искам да си спомням за това! И сега още побеснявам само като си помисля за ония дни. Имаше такива каботажни шкипери, които бих се върнал да убия, когато вече възмъжах, ако съдбата не беше ме запокитила по далечни места. Неотдавна аз наистина се върнах там, но за съжаление всички шкипери бяха измрели освен един — който беше щурман по мое време и шкипер, когато го срещнах отново. Когато го оставих, той бе вече инвалид, който никога няма да проходи.

— Но вие никога не сте ходили на училище, а сте чели Спенсър и Дарвин. Как сте се научили да четете и пишете? — попитах аз.

— На английските търговски кораби. На дванадесет години бях помощник-юнга, на четиринадесет — юнга, на шестнадесет — обикновен моряк, на седемнадесет — старши моряк и пръв побойник на бака. Безпределно самолюбие и безизходна самотност, отникъде помощ, от никого съчувствие. Всичко научих сам: и мореплаване, и математика, и естествени науки, литература, и какво ли не! И каква полза от всичко това? Станах собственик и капитан в разцвета на живота си, както вие се изразихте, когато почвам да слизам, да умирам, нали? И когато слънцето изгря, аз посърнах и понеже нямах корени — изсъхнах!

— Но историята ни разказва за роби, които са се възвисявали до престоли.

— Но същата история говори и за благоприятните случаи, подпомогнали робите, които са се възвисявали до престоли — мрачно възрази той. — Човек не създава случая. Всички велики хора просто са умеели да използуват случая, когато им се е удавал. Използувал го е Корсиканеца. И моите мечти бяха не по-малко грандиозни от неговите. Аз не бих пропуснал благоприятния случай, но на мене той не ми се представи. Тръните израснаха и ме задушиха. И ето какво ще ви кажа, Хъмп, никой друг на света освен брат ми не ме познава по-добре от вас.

— А къде е вашият брат? И какъв е той?

— Стопанин на тюленоловния параход „Македония“. Вероятно ще се срещнем с него край бреговете на Япония. Хората го наричат Смъртта Ларсен.

— Смъртта Ларсен? — неволно извиках аз. — И той ли е като вас?

— Едва ли. Той е само едно тъпо животно без глава. И притежава всичкото мое… всичкото мое…

— Зверство — подсказах аз.

— Да. Благодаря ви за думата… Всичкото мое зверство, но едва ли знае да чете и да пише.

— И никога не е философствувал върху живота — добавих аз.

— Не — отвърна Ларсен с оттенък на неизразима скръб. — И затова е много по-щастлив! Той живее и няма време да размишлява за живота. Аз направих грешка, когато за пръв път разтворих книга.

Глава XI

„Призрак“ достигна най-южната точка на дъгата, която описваше по Тихия океан, и вече захвана да извива към северозапад и да се отправя, както казваха, към някакъв уединен остров, където трябвало да се запасим с прясна вода, преди да започнем лова на тюлени около бреговете на Япония. Ловците използуваха своите карабини и сачмалийки, докато останаха доволни от стрелбата им; гребците и лодководачите приготвиха своите платна, омотаха греблата с кожа, а ключовете им с платно, за да могат безшумно да се приближават до тюлените; изобщо всичко бе поставено в „бойна готовност“, както се изрази Лийч.

Трябва да кажа, че ръката на Лийч напълно заздравя, макар че белегът ще остане за цял живот. Томас Мъгридж живееше в постоянен страх от него и не смееше да излиза на палубата, след като се мръкне. На бака станаха два-три забележителни скандала. Луис ми казваше, че клюките между моряците стигали по някакъв начин до капитана и че двамина доносчици вече яли голям бой от другарите си. Той подозрително поклащаше глава, като се страхуваше от това, което може да сполети Джонсън, гребеца на неговата лодка. Вината на Джонсън се състоеше в това, че развързал много езика си и два-три пъти се спречкал с Вълка Ларсен по въпроса за правилното произнасяне на фамилното му име. А Йохансен той порядъчно набил преди няколко вечери и оттогава щурманът го наричал с истинското му име. Но, разбира се, и дума не можеше да става, че Джонсън ще набие и Вълка Ларсен.

Луис ми съобщи и няколко допълнителни сведения за Смъртта Ларсен, които съвпадаха с кратката характеристика на капитана. Наистина твърде бе възможно да се срещнем със Смъртта Ларсен край бреговете на Япония. „Тогава очаквай буря — пророкуваше Луис, — те се мразят един друг като същински вълци!“

Смъртта Ларсен командувал „Македония“, единствения параход в цялата тюленоловна флота, който носел четиринадесет лодки, докато останалите шхуни имали само по шест. Носеха се слухове, че на борда му имало оръдие, че параходът извършвал някакви тайнствени нападения и експедиции, като се почне от незаконно внасяне на опиум в Щатите и оръжие в Китай до търговия с роби и открито пиратство. Аз бях склонен да вярвам на Луис, защото нито веднъж не бях го хванал в лъжа, а освен това той имаше енциклопедически познания за тюленолова и за хората, заети в тая професия.

На този сатанински кораб нямаше тихо или спокойно място: в кубрика на моряците или в кухнята, в кубрика на ловците или на юта — навсякъде все едно и също. Всички се биеха жестоко, за да запазят живота си. Ловците всяка минута очакваха престрелка между Смоук и Хендерсън, които още не бяха уредили някаква стара сметка помежду си, а Вълка Ларсен решително заплаши да убие този, който оцелее от тази схватка, ако тя стане. Той открито заяви, че не се ръководи от никакви нравствени закони, че ловците могат спокойно да си прерязват гърлата един на друг, само че сега са му нужни живи за предстоящия лов. Ето защо той им обеща царско увеселение, ако се въздържат, докато свърши ловният сезон, когато ще могат да разчистят всичките си сметки, да изхвърлят зад борда падналите в боя и да съчинят каквито си щат истории за причините на тяхната гибел. Струваше ми се, че дори и ловците бяха ужасени от неговото жестоко хладнокръвие. Колкото и да бяха покварени, тези хора все пак се страхуваха от него.

Томас Мъгридж пълзеше пред мене като кученце, а при това в дълбочината на душата си аз се страхувах от него. Смелостта му бе смелост, породена от страха — странно нещо, което аз сам добре опознах, — и всеки миг тя можеше да надвие страха и да го подтикне да посегне на живота ми. Състоянието на коляното ми значително се подобри, изтръпналостта на ръката ми, която Вълка Ларсен беше стискал, също минаваше полека-лека. Инак бях напълно здрав и се почувствувах просто великолепно. Мускулите ми наедряваха и ставаха все по-твърди. Ръцете ми обаче представляваха печална картина. Изглеждаха като попарени с вряла вода, ноктите се изпочупиха и почерняха от мръсотия, кожицата около тях се оръфа, а по оголеното място се появиха някакви гъбести израстъци. Освен това измъчваха ме и циреи — по всяка вероятност следствие на храната, защото по-рано никога не бях имал такива оплаквания.

Преди няколко дни доста се позабавлявах с Вълка Ларсен: заварих го вечерта да чете Библията, един екземпляр от която, след напразните дирения в началото на нашето пътуване, най-сетне бе намерен в сандъка на покойния щурман. Недоумявах какво можеше да намери в нея Вълка Ларсен. И той ми прочете на глас няколко стиха от Еклесиаст. Струваше ми се, че той не чете, а изказва собствените си мисли и гласът му, отеквайки глухо и тъжно в каютата, ме очарова и прикова на място. Макар и човек без образование, той несъмнено умееше да чете изразително. Аз и сега още чувам и ще продължавам да чувам първичната, вродена меланхолия, която трептеше в гласа му при четене.

„Събрах си сребро и злато, и скъпоценности от царе и области; намерих си певци и певици, и това, що наслаждава синовете човешки — разни свирала.

И станах аз велик и богат повече от всички, които бяха преди мене в Ерусалим; и мъдростта ми си остана с мене.

И озърнах се, та погледнах всичките си работи и труда, с който бях се трудил, вършейки ги; и ето — всичко е суета и гонене на вятър, и няма от тях полза под слънцето.

За всекиго и за всички — едно: една съдба за праведник и нечестивец, за добър (и лош), чист и нечист, за който принася жертви, и който не принася; както за добродетелен, тъй и за грешен; както за който се кълне, тъй и за който се бои от клетва.

Това тъкмо е лошото във всичко, що се върши под слънцето, че една съдба е за всички, и сърцето на синовете човешки е пълно със зло, и в сърцето им, в живота им има безумие; а след това те отиват при умрелите.

Който е между живите, има още надежда, понеже и куче живо е по-добре, нежели мъртъв лъв.

Живите знаят, че ще умрат, а мъртвите нищо не знаят и вече няма за тях награда, понеже и поменът за тях е предаден на забрава.

И любовта им, и омразата им, и ревността им са вече изчезнали; и нямат вече дял довека в нищо, що се върши под слънцето.“

— Ето на̀, Хъмп — каза той и затвори книгата, като постави пръста си между страниците, които четеше. — Мъдрецът, който царувал над израелския народ в Ерусалим, е мислил така, както мисля и аз. Вие ме наричате песимист. Но това не е ли най-черният песимизъм: „Всичко е суета и гонене на вятър“, „И няма от тях полза под слънцето“, „За всекиго и за всички — едно“ — една съдба и за глупавия, и за умния, за чистия и за нечистия, за грешника и за светеца. И тази съдба е смъртта — лошо нещо според мъдреца. Защото и той е обичал живота и не е искал да умре, когато е казвал: „И куче живо е по-добре, нежели мъртъв лъв!“ Той е предпочитал суетата и гонитбата пред тишината и неподвижността на гроба. А също и аз. Да пълзиш е свинщина, но да не пълзиш, да бъдеш неподвижен като буца пръст — за това е неприятно дори да се мисли. То противоречи на живота вътре в мене, целият смисъл на който е движението, способността за движение, както и съзнанието за тази способност. Самият живот не е никакво удовлетворение, но още по-малко може да ни удовлетвори мисълта за предстоящата смърт.

— Вие сте по-зле и от Омар Хаям — забелязах аз. — Той поне след обичайните мъки и съмнения, присъщи на младостта, се успокоил, намерил някакво удовлетворение и превърнал своя материализъм в източник на радост.

— А кой е този Омар Хаям? — попита Ларсен, и аз не работих нито през този, нито на следния ден, нито на по-следния.

В безсистемното си четене той никога не бе се натъквал на „Рубаят“ и за него това бе като откриване на някакво ценно съкровище. Голяма част, може би две трети от тази поема, аз знаех наизуст, а лесно си припомних и останалото, което бях забравил. По цели часове ние разисквахме върху някоя строфа; той умееше да долавя в редовете някакъв вопъл на метежна скръб, която аз съвсем не можех да открия. Възможно е да съм декламирал стиховете по моему, с несвойствена за тях жизнерадост, защото той — обладавайки отлична памет и запомняйки строфите още щом ги чуеше втори път, а понякога и само първия — ги повтаряше с някаква тревога и страстно възмущение в гласа, така че звучаха доста убедително.

Интересуваше ме кое четиристишие му харесва най-много и не се учудих, когато разбрах, че изборът му бе паднал върху един куплет, роден в минута на временно раздразнение и неотговарящ на спокойната философия на персийците и на техния благороден поглед върху живота.

И помисли: какво и колко на този свят донесох аз?

Какво ще отнеса, когато настане моя сетен час?

О, пий! Смъртта към всички е справедлива — над пияни

и трезви — има все еднаква, неотменна, тежка власт.^[24]

— Великолепно! — извика Вълка Ларсен. — Забележително! Това е всичко! Дързост! Поетът не би могъл да намери по-подходяща дума!

Напразно възразявах и отричах. Той ме заля, удави ме със своите доводи.

— Животът по същество не може и да бъде друг. Животът, щом като знае, че ще има край, винаги ще се бунтува. Това е неизбежно. Библейският мъдрец е стигнал до убеждението, че животът и делата на живота са суета, гонене на вятър и зло! Но смъртта, тоест прекратяването на суетата, на гонитбата, той намира за още по-голямо зло. Във всяка глава, във всеки ред той скърби, измъчван от общата участ, която очаква всички ни. Същото е и с Омар Хаям, и с мене, даже и с вас — защото вие се възбунтувахте против смъртта, когато Куки почна да точи ножа си. Страхувахте се да умрете. Животът вътре във вас, който ви е формирал и който е по-голям от вас, не пожела да умре. Вие ми говорихте за инстинкта за безсмъртие. Аз говоря за инстинкта за живот, който се състои в самото съществуване и който при вида на приближаващата смърт побеждава така наречения инстинкт за безсмъртие. Той победи и във вас — това не можете да отречете, — когато някакъв си смахнат готвач почна да си остри ножа.

Сега се страхувате от него. Страхувате се и от мене. Не можете да отречете. Ако ви хвана за гърлото ей така — неговата ръка стисна гърлото ми, дишането ми спря — и почна да изцеждам от вас живота, ей така и ей така, тогава вашият инстинкт за безсмъртие ще захване да бледнее и гасне, а инстинктът ви за живот, който копнее за съществуване, ще затрепти, ще вземе връх и вие ще се борите, за да се спасите. Нали? Виждам вече страха от смъртта във вашите очи. Вие размахвате ръце във въздуха. Ето, вие напрягате всичките си жалки силици в борба за живот. Вашата ръка се опитва да стисне моята, а аз я усещам като някаква пеперудка. Гърдите ви се издигат, езикът ви се подава навън, кожата ви посинява, очите ви се обръщат. „Да живея! Искам да живея!“ — викате вие, но искате да живеете тук и сега, а не после, на онзи свят. Нима се съмнявате в своето безсмъртие? Ха-ха! Не сте много сигурен в него. Не искате да рискувате. Знаете, че само този живот е реален. Аха! Ето че пред очите ви става все по-тъмно и по-тъмно. Това е мракът на смъртта — край на битието, на чувствуването, на движението, — той се сгъстява, притиска ви, издига се като стена около вас. Очите ви стават неподвижни, изцъклени. Моят глас ви се струва далечен и слаб. Вие не можете да видите лицето ми. И все пак се борите за живот. Ритате с крака. Тялото ви се гърчи като змия. Гърдите ви се задъхват и напрягат. Искам да живея! Да живея! Да живея!

Повече нищо не чувах. Съзнанието ми се обви в мрака, който той така картинно бе описал. Когато дойдох на себе си, видях, че лежа на пода, а той пуши пура и замислено ме наблюдава с познатото ми вече любопитство в очите.

— Е, как, убедих ли ви? — попита той. — На̀, пийнете от това. Искам да ви попитам нещо.

Аз отрицателно поклатих глава, все още легнал на пода.

— Вашите доводи са много… твърде много силни — едва успях да прошепна аз, тъй като гърлото ужасно ме болеше.

— След половин час ще ви мине — успокои ме той. — И ви обещавам, че вече няма да прибягвам към физически демонстрации. А сега станете и седнете на стола.

И тъй като бях станал играчка в ръцете на това чудовище, нашите спорове за Омар Хаям и Мъдреца бяха възобновени и ние прекарахме будни до късно през нощта.

Глава XII

През последното денонощие на кораба се развихри някакъв карнавал на зверства и жестокости; те избухнаха от кърмата до бака като епидемия. Наистина не зная откъде да започна. Истинският виновник за всичко това беше Вълка Ларсен. Отношенията между хората, обтегнати поради свадите, разправиите и недоволствата, бяха в състояние на неустойчиво равновесие и злите страсти пламваха като сухата трева в прериите.

Томас Мъгридж бе и подлец, и шпионин, и доносник. Той се опита отново да спечели благоволението на капитана, като клеветеше моряците. Той именно, знаех това, бе издал на капитана нещичко от непредпазливото дрънкане на Джонсън. Оказа се, че Джонсън си бе купил непромокаеми дрехи от корабната лавка и ги намерил негодни за нищо. Той не се поколебал да изрази възмущението си. Корабни лавки има във всички тюленоловни плавателни съдове, там се продават вещи от първа необходимост за екипажа. Стойността на купеното се спада впоследствие от изработеното, тъй като гребците и рулевите, наравно с ловците, вместо заплата получават „дялове“ за всяка кожа, добита на тяхната лодка.

Но аз не знаех нищо за недоволството, изразено от Джонсън в лавката, и това, на което бях свидетел, ме порази с пълната си неочакваност. Току-що бях помел каюткомпанията и Вълка Ларсен ме въвлече в разговор за Хамлет, неговия любим Шекспиров герой, когато по трапа се спусна Йохансен, следван от Джонсън. Джонсън свали шапка според моряшкия обичай, застана почтително сред каютата, като се полюляваше тежко и несръчно в такт с кораба и гледаше капитана в очите.

— Затвори вратата и спусни резето — заповяда ми Вълка Ларсен.

Изпълнявайки заповедта му, аз забелязах някакво тревожно пламъче в очите на Джонсън, но нямах представа в какво се състоеше работата. Не подозирах нищо от това, което щеше да се случи, но Джонсън знаеше от самото начало какво му предстои да изпита и очакваше своята участ, без да му мигне окото. В неговото държане съзрях пълно опровержение на грубия материализъм на Вълка Ларсен. Морякът Джонсън бе одухотворен от идеята, принципа, истината и от увереността в своята правота. Той бе прав, знаеше, че бе прав, и затова не се боеше. Беше готов да умре за истината, но да остане верен на себе си и да не криви душата си. И в това именно бе отразена победата на духа над плътта, упоритостта и моралното величие на душата, което не признава никакви ограничения и в своето безсмъртие се издига над времето, над пространството и материята с такава сигурност и устойчивост, каквито могат да бъдат породени само от вечното и безсмъртното.

Но да се върнем към разказа. Аз забелязах тревожното пламъче в очите на Джонсън, но го отдадох на свойствената му срамежливост и смущение. Щурманът Йохансен стоеше на няколко крачки настрана от него, а на три ярда отпреде му, върху един от въртящите се корабни столове, седеше сам Вълка Ларсен. След като затворих вратата и спуснах резето, настъпи дълбоко мълчание, което продължи може би цяла минута. Наруши го Вълка Ларсен.

— Йонсон — започна той.

— Името ми е Джонсън, сър — смело го поправи морякът.

— Добре, нека бъде Джонсън, дявол да те вземе! Досещаш ли се защо те извиках?

— И да, и не, сър — беше бавният отговор. — Аз си гледам добре работата. Щурманът знае това и вие го знаете, сър. Така че не може да има някакво оплакване.

— И това ли е всичко? — попита Вълка Ларсен с глух, кротко мърморещ глас.

— Зная, че вие ми имате зъб — все тъй бавно и тежко продължи Джонсън. — Вие не ме обичате… вие… вие…

— Продължавай — подтикна го Вълка Ларсен, — не се страхувай, че ще оскърбиш чувствата ми.

— Аз не се страхувам — отвърна морякът и слаба червенина изби под загорялата му кожа. — Аз напуснах родината си не тъй отдавна както вас и затова още не мога да говоря по-бързо. Вие не ме обичате, защото имам човешко достойнство. Затова, сър!

— Искаш да кажеш, че това твое достойнство те кара да уважаваш повече себе си, отколкото корабната дисциплина, нали? Разбираш ли какво ти говоря?

— Аз зная английски и разбирам какво ми говорите, сър — отвърна Джонсън и червенината на лицето му стана още по-ярка от този намек за слабото му познаване на английски език.

— Джонсън — рече Вълка Ларсен с тон, с който сякаш искаше да сложи край на досегашния предговор и да премине към същността на въпроса, — доколкото разбрах, ти не си много доволен от непромокаемите дрехи?

— Не, не съм доволен. Лоши са, сър!

— И ти си дрънкал за това пред всички?

— Аз говоря това, което мисля, сър — смело отвърна морякът, не пропускайки да спази корабната вежливост, която изискваше прибавянето на думата „сър“ към всяка фраза.

В този миг аз случайно погледнах Йохансен. Огромните му юмруци се свиваха и разпущаха, лицето му придоби сатанински вид — така свирепо гледаше той към Джонсън. Под окото на Йохансен все още се забелязваше синьото петно, останало от удара, който бе получил преди няколко вечери от моряка. И едва сега започнах да се досещам, че се готви нещо ужасно, но какво именно, не можех да си представя.

— А знаеш ли какво става с хората, които говорят за моята лавка и за мене такива неща, каквито ти си казал? — попита настойчиво Вълка Ларсен.

— Знам, сър — беше отговорът.

— Какво точно? — попита Вълка Ларсен рязко и повелително.

— Това, което вие с щурмана се готвите да ми сторите, сър.

— Погледнете го, Хъмп — обърна се Вълка Ларсен към мене, — погледнете тази купчина одушевена пръст, тази натрупана материя, която мърда, диша и ме презира и която е напълно убедена, че представлява някаква ценност. Ръководейки се от някакви фиктивни понятия за справедливост и честност, тя иска да се придържа към тях въпреки неприятностите, които ще си навлече. Какво мислите за него, Хъмп? Какво мислите за него?

— Мисля, че той е по-добър човек от вас — отговорих аз, като исках да навлека по някакъв начин върху себе си част от гнева, който чувствувах, че ще се излее върху главата на Джонсън. — Неговите фиктивни понятия, както вие ги наричате, свидетелствуват за неговото благородство и мъжество. Вие нямате нито илюзии, нито мечти, нито идеали. Вие сте просяк!

Той кимна глава със свирепо удоволствие.

— Вие сте прав, Хъмп, съвсем прав! Аз нямам илюзии, които свидетелствуват за благородство и мъжество. По-добре живо куче, отколкото мъртъв лъв — казвам аз заедно с Мъдреца. Единствената моя доктрина е целесъобразността и тя ми помага да преживея. Когато тая частица мая, която наричаме Джонсън, престане да бъде частица мая и се превърне в прах и пепел, в нея няма да има вече никакво благородство, като във всяка прах и пепел, докато аз ще продължавам да живея и бушувам. А знаете ли какво смятам да направя сега? — попита той.

Аз поклатих глава.

— Смятам да използувам правото си да бушувам и да ви покажа колко пари струва благородството. Наблюдавайте!

Ларсен се намираше на три ярда от Джонсън и при това беше седнал. И ето, с един скок той отхвръкна от стола, без дори да се изправи на крака. Отхвръкна тъй, както си седеше, в същата поза, свит като див звяр, и като тигър прелетя над пространството, което го отделяше от Джонсън. Избликът на яростта му напомняше някаква лавина, която Джонсън напразно се опита да отблъсне. Той протегна едната ръка да защити корема си, а другата — да предпази главата. Юмрукът на Вълка Ларсен се стовари някъде по средата, върху гърдите, с отекващ, съкрушителен удар. Дишането на Джонсън секна, от устата му се понесе хриплив звук като на човек, замахнал с брадва. Той се залюля ту на едната, ту на другата си страна и едва успя да се задържи на крака.

Не мога да ви предам по-нататъшните подробности на ужасната сцена, която последва — тя бе просто отвратителна! Дори и сега ми прилошава, като си спомня за нея. Джонсън се защищаваше твърде храбро, но как можеше да устои срещу Вълка Ларсен, а още повече срещу Вълка Ларсен и щурмана! Това беше наистина ужасно зрелище! Никога не бях допускал, че едно човешко същество може да понесе, да изтърпи толкова много и все пак да остане живо и да се бори. А Джонсън продължаваше да се бие. Разбира се, той нямаше и най-малката надежда за победа и знаеше това не по-зле от мене, но притежаваше голяма мъжественост и не можеше да се предаде без борба.

Не бях в състояние да гледам повече. Чувствувах, че губя разсъдъка си, и се втурнах към трапа, за да избягам на палубата. Но Вълка Ларсен, оставяйки за миг своята жертва, с един от ужасните си скокове ме настигна и ме отхвърли в противоположния ъгъл на каюткомпанията.

— Това е едно от проявленията на живота! — подигравателно рече той. — Стойте тук и наблюдавайте! Ето ви случай да съберете данни за безсмъртието на душата. Впрочем нали ви е известно, че ние не можем да причиним никакво зло на Джонсъновата душа? Можем да разрушим само временната й опаковка.

Стори ми се, че бяха изминали векове, а в действителност боят продължи не повече от десетина минути. Вълка Ларсен и Йохансен налагаха здраво нещастника. Удряха го с юмруци, ритаха го с тежките си ботуши, тръшкаха го на пода и след това го изправяха на крака само за да го повалят отново. Очите му подпухнаха — Джонсън не виждаше нищо, а кръвта, която течеше от ушите, носа и устата му, превърна каюткомпанията в касапница. И когато той вече нямаше сили да се изправи, те все още продължаваха да го блъскат и ритат с крака.

— Стига, Йохансен, достатъчно! — рече най-после Вълка Ларсен.

Но събуденият в щурмана звяр отказваше да сложи край на своите изстъпления и Вълка Ларсен се принуди да го отстрани с опакото на ръката си. При все че той направи това доста внимателно, Йохансен отхвърча като тапа и главата му с трясък се удари о стената. Зашеметен, той се смъкна на пода, като дишаше тежко и мигаше глупаво с очи.

— Отвори вратата, Хъмп! — заповяда ми Вълка Ларсен.

Аз се подчиних. И тия два звяра вдигнаха безчувственото тяло на Джонсън като чувал със смет и го изнесоха по тесния трап горе на палубата. Кръвта, която струеше от носа му като червен поток, ороси нозете на вахтения — а това беше Луис, неговият другар по лодка. Луис невъзмутимо въртеше руля, без да вдигне очи от компаса.

Но не така се държеше Джордж Лийч, предишният юнга. На кораба, от бака до юта, нищо не би могло да ни учуди така, както неговото по-нататъшно поведение. Той именно се отправи към кърмата и без никаква заповед дотътра Джонсън на носа, дето се зае, доколкото умееше, да превързва раните му и да го свестява. Джонсън беше просто неузнаваем! И не само това. За няколкото минути, които бяха изминали, откакто започнаха да го бият, лицето му бе така посиняло и подпухнало, че бе загубило своя човешки облик.

Но да се върнем на поведението на Лийч. Когато довърших почистването на каютата, той беше направил каквото можеше за Джонсън. Излязох на палубата да подишам свеж въздух и да се поуспокоя. Вълка Ларсен пушеше пура и разглеждаше лага^[25], който обикновено висеше, спуснат зад кърмата, а сега, кой знае по каква причина, бе вдигнат на палубата. Изведнъж чух гласа на Лийч, треперещ и пресипнал от сдържана ярост. Обърнах се и видях, че Лийч стои на палубата пред самия ют, вляво от кухнята. Лицето му бе бледо и изкривено от ярост, очите му святкаха, стиснатите юмруци се издигаха над главата му.

— Дано господ хвърли душата ти в ада, Вълк Ларсен! Само че и адът е предобро място за тебе! Страхливец си ти, убиец, свиня! — ругаеше го открито той.

Аз стоях като ударен от гръм. Очаквах, че Лийч ще бъде убит на място. Но по това време Вълка Ларсен нямаше настроение да убива. Той тръгна бавно към края на юта, и като се подпря на ъгъла на кормилната рубка, замислен и с любопитство започна да разглежда възбудения момък.

А момъкът ругаеше Вълка Ларсен така, както никой не бе го ругал дотогава. Изплашените моряци се струпаха на купчина, гледаха и слушаха. Ловците наизскачаха шумно и безредно от кубрика, но аз забелязах, че лекомислието изчезна от лицата им, когато се вслушаха във виковете на Лийч. Дори и те се изплашиха — не от страшните думи на момчето, а от неговата необикновена дързост. Изглеждаше невероятно, че някой може да хвърли в лицето на Вълка Ларсен подобни оскърбления. Самият аз бях изпълнен с възхищение от постъпката на момъка и видях в нея блестящо доказателство за безсмъртието на духа, който се издигаше над плътта и над страха от смъртта. Тоя момък ми напомни за древните пророци, разобличаващи неправдите.

И как само умееше да изобличава! Разголи цялата душа на Вълка Ларсен и я изложи на всеобщ позор. Сипеше върху него проклятия от името на бога и небесата и вършеше това с жар, която напомняше сцена на отлъчване от църквата през средните векове. Премина цялата гама от ругатни, като се издигаше в гнева си до нечувани висоти, а в безсилието си слизаше до най-гнусните и неприлични псувни.

Той сякаш се побърка от гняв. На устните му се показа лигава пяна. От време на време се задъхваше, в гърлото му нещо хриптеше и речта му ставаше нечленоразделна. И през всичкото това време, опрян на лакътя си, спокоен и безстрастен, Вълка Ларсен го гледаше отвисоко с голямо любопитство. Това диво кипене на жизнената мая, този страшен бунт и предизвикателство на движещата се материя го учуди и заинтересува.

И всички очаквахме всяка минута, че той ще скочи върху момъка и ще го изпрати на оня свят. Но, кой знае защо, капитанът не беше в такова настроение. Пурата му изгасна, а той все още продължаваше да гледа, мълчалив и учуден.

Лийч в своята безпомощност бе стигнал върха на гнева си.

— Свиня! Свиня! Свиня! — викаше той с все сила. — Защо не слезеш оттам да ме довършиш, убиецо? Ти можеш да го сториш. Аз не се страхувам! Никой няма да те спре! Хиляди пъти е по-добре да умра и да се избавя от твоята власт, отколкото да остана жив в твоите лапи! Е, хайде, страхливецо! Ела! Убий ме, убий ме, убий ме!

Точно по това време грешната душа на Томас Мъгридж го изтласка на сцената. Застанал на кухненската врата, той беше чул всичко и сега излезе напред, уж да изхвърли някакви остатъци зад борда, но с явното намерение да се полюбува на убийството, което според него неминуемо трябваше да стане. Той се усмихна мазно на Вълка Ларсен, който очевидно не го и забеляза. Това обаче не смути готвача, той също не беше на себе си и като се обърна към Лийч, рече:

— Как смееш да ругаеш така? Засрами се!

Безграничният гняв на Лийч намери най-после изход. За пръв път след тяхното жестоко скарване готвачът беше излязъл от кухнята без ножа си. Той още не бе доизрекъл думите си, когато Лийч го тръшна на пода. Мъгридж се опита три пъти да стане и да се добере до кухнята, но всеки път момъкът го поваляше.

— О, боже! — закрещя Мъгридж. — Помощ! Помощ! Помогнете! Защо стоите? Спрете го!

Ловците се смееха с чувство на облекчение. Трагедията бе свършила, започваше фарсът. Ухилените моряци се придвижиха смело напред, за да видят как пердашат омразния готвач. Дори и аз почувствувах изблик на радост в душата си. Трябва да си призная, че се наслаждавах на побоя, който Лийч нанасяше на Томас Мъгридж, макар че беше не по-малко страшен и жесток от боя, нанесен върху Джонсън по вина на същия Мъгридж. Но лицето на Вълка Ларсен си остана невъзмутимо. Той дори и не промени стойката си и продължаваше да наблюдава надолу със същото голямо любопитство. Изглежда, че въпреки своя отявлен прагматизъм, той наблюдаваше играта и движенията на живота с надеждата да открие нещо ново, да долови в неговите безумни гърчения нещо, което досега беше убягнало от вниманието му — ключа към тайната на живота, който би му помогнал да си обясни и разбере всичко.

И какъв побой бе това! Почти с нищо не се различаваше от онзи, на който бях свидетел в каюткомпанията. Мъгридж напразно се опитваше да се защити от ударите на разярения момък. Напразно се опитваше да избяга и се скрие в кухнята. Той се търкаляше към нея, когато го поваляха с юмруци. Ударите следваха със светкавична бързина. Лийч го подхвърляше като топка, докато най-сетне готвачът се просна безпомощен на палубата, където продължаваше да бъде удрян и ритан, както неотдавна се бе случило с Джонсън. И никой не се намеси. Лийч можеше и да го убие, но очевидно неговото желание за мъст се бе изчерпало. Той се извърна и се отдалечи, оставяйки своя враг, прострян на палубата, да хленчи и квичи като кученце.

Но тия две произшествия бяха само прелюдия към по-нататъшните събития на деня. Следобед Смоук и Хендерсън се спречкаха. От кубрика внезапно се разнесоха изстрели, докато останалите четирима ловци се втурнаха презглава нагоре към палубата. Гъст задушлив дим — какъвто черният барут всякога издава — почна да излиза през открития люк на трапа, където се втурна и изчезна Вълка Ларсен. До нас достигнаха звукове от удари и боричкане. Смоук и Хендерсън се бяха наранили един друг, а Ларсен ги налагаше и двамата, задето не бяха изпълнили заповедта му и се бяха осакатили преди почването на ловния сезон. Раните им действително се оказаха сериозни и след като ги напердаши, Вълка Ларсен веднага се зае да ги оперира по своему и да ги превързва. Аз му помагах, когато той сондираше и промиваше направените от куршумите дупки, и видях как двамата мъже без никаква упойка понасяха неговата груба хирургическа намеса, подкрепяйки силите си само с пълни чаши уиски.

Сетне по време на първата вечерна вахта избухна разправия на бака. Повод за това бяха сплетните и доносничествата, които бяха причинили побоя над Джонсън. Шумът, който се разнасяше наоколо, както и обезобразените физиономии на моряците на следния ден ясно свидетелствуваха, че едната половина от екипажа бе набила порядъчно другата половина.

Втората вечерна вахта, както и самият ден, завършиха с нова схватка — този път между Йохансен и мършавия ловец Латимър, който приличаше на янки. Тя бе предизвикана от забележките на Латимър, че щурманът хъркал, викал и говорел насън. И макар че Йохансен яде боя, той не остави ловците да спят през останалото време на нощта — в блажените си сънища той наново и наново преживяваше всички подробности на сбиването.

Що се отнася до мен, аз бях измъчван от кошмари. Този ден измина като страшен сън. Зверските грубости се нижеха една подир друга, безумни страсти и хладнокръвни жестокости бяха подбуждали хората да посягат на живота на ближния си — да раняват, да осакатяват, да унищожават. Нервите ми бяха изопнати. Умът ми се възмущаваше. Целият ми живот бе протекъл в невежество относно животинската страна на човешката природа. Всъщност досега аз познавах само фазите на интелектуалния живот. Жестокости наистина бях срещал, но това бяха жестокостите на интелекта — язвителният сарказъм на Чарли Фъръсет, безмилостните епиграми и остроти на приятелите от клуба, както и ядовитите забележки на неколцина от моите професори през студентските ми години.

Това беше всичко. Но че хората могат да изкарват яда си към ближния, като проливат кръв и се обезобразяват един друг — това беше нещо ново за мене и ме изпълни с ужас. Ненапразно са ме наричали Сиси Ван Уейдън, мислех си аз, докато се въртях неспокойно върху нара, измъчван от кошмари. Учудвах се на моето пълно непознаване на действителния живот и почнах да се смея горчиво над себе си — изглежда, бях вече готов да призная, че отвратителната философия на Вълка Ларсен дава по-правилно обяснение на живота, отколкото моята.

Изплаших се, когато забелязах каква посока вземаха мислите ми. Окръжаващите ме зверства почнаха да оказват своето отрицателно влияние, заплашващо да унищожи в мене всичко, което считах за добро и светло в живота. Моят разум ми подсказваше, че побоят, нанесен на Томас Мъгридж, бе лошо нещо, и все пак аз не можех да потуша чувството на радост в дълбочината на душата си. И дори когато бивах измъчван от този тежък грях — защото подобни чувства бяха грешни, — аз се кисках от безумно злорадство. Вече не бях Хъмфри Ван Уейдън. Бях станал Хъмп, юнгата на кораба „Призрак“. Вълка Ларсен ми бе капитан, Томас Мъгридж и другите — мои другари и печатът, с който те бяха белязани, започваше да се появява и върху моето чело.

Глава XIII

Три дни вършех своята работа, а също и работата на Томас Мъгридж и смело мога да се похваля, че изпълнявах добре и неговата длъжност. Зная, че заслужих одобрението на Вълка Ларсен, а и екипажът не скриваше доволството си през време на моето кратко властвуване в кухнята.

— Това е първата чиста хапка, която съм хапнал, откак попаднах на кораба — ми каза Харисън още от вратата на кухнята, когато донесе съдовете от бака. — Гозбите на Томас Мъгридж винаги миришат на гранясала лой и струва ми се, че той нито веднъж не си е сменил ризата, откакто сме напуснали Фриско.

— Така си е — отвърнах аз.

— Обзалагам се, че спи с нея — добави Харисън.

— И няма да загубите — съгласих се аз. — Той носи все една и съща риза и нито веднъж не я е сменил през всичкото това време.

Но Вълка Ларсен бе разрешил на готвача само три дни почивка, през които да се съвземе от побоя. На четвъртия ден, куц и пребит, той бе смъкнат за яката от леглото и заставен да пристъпи към изпълнение на своите задължения. Очите му бяха така отекли, че почти не виждаше. Том въздишаше и хленчеше, ала Вълка Ларсен се показа неумолим.

— Гледай да не поднасяш и занапред разни помии! — посъветва той готвача на излизане. — И внимавай да няма вече мръсотии наоколо! Слагай си чиста риза от време на време, защото иначе ще те потопя в морето. Разбра ли?

Томас Мъгридж закуцука с усилие из кухнята и първият лек тласък на „Призрак“ го накара да се олюлее. В желанието си да запази равновесие той протегна ръка към железните перила, които ограждаха печката и крепяха разните тенджери, но не ги улучи и ръката му, под цялата тежест на тялото, се залепи върху нажежената печка. Чу се съскане, разнесе се миризма на изгорено месо и остър, болезнен вик.

— О, боже! Боже! Какво направих? — изпищя той, като седна на сандъка за въглища и размаха във въздуха изгорената си ръка. — Защо ме сполетяха всичките тия беди? Не мога да понасям повече! Та нали аз се мъча да живея мирно и тихо, да не закачам никого.

Сълзите течаха по бледите му подпухнали бузи. Върху изкривеното му от болка лице се появи свиреп израз.

— О, как го мразя? Как само го мразя! — провикна се той.

— Кого? — попитах аз. Ала нещастникът започна отново да оплаква своите неволи. Впрочем по-лесно беше да се отгатне кого мрази, отколкото кого не мрази. Защото в този човек се бе вселил някакъв зъл дух, който го караше да мрази целия свят. Понякога дори ми се струваше, че Мъгридж мрази сам себе си — тъй чудовищно глупаво се бе отнесъл животът с него. В такива минути в мене се пораждаше топло съчувствие към него и ме досрамяваше, че съм могъл да се радвам на бедите и страданията му. Животът се беше отнесъл несправедливо към Томас Мъгридж. Бе се пошегувал подло с него, създавайки го такъв, какъвто е, и оттогава не бе престанал да му се подиграва. Можеше ли Мъгридж някога да се промени, да стане друг човек? И като че в отговор на моите неизказани мисли той почна да вие:

— Мене никога, никога не ми е вървяло! Нима имаше някой да ме изпрати на училище, да ме нахрани, да ми избърше разкървавения нос, когато бях дете? Нима някой е направил нещо добро за мене? Кой, кога? — питам аз!

— Не се отчайвай, Томи! — продумах аз, слагайки успокояващо ръката си на рамото му. — Горе главата! Всичко ще се нареди в края на краищата. Ти ще живееш още много години и можеш да направиш от себе си каквото искаш.

— Това е лъжа! Подла лъжа! — изкрещя той в лицето ми, като отблъсна ръката ми от рамото си. — Ти сам знаеш, че е лъжа! Аз не мога да се променя, аз съм вече създаден, създаден от огризки и отпадъци. Тебе ти е лесно да приказваш така, Хъмп. Ти си се родил благородник. Ти не знаеш какво значи да си гладен и да заспиваш, изтощен от плач за това, че стомахът ти е празен и те гризе, гризе, сякаш в него се е сврял плъх. За мене няма вече никакво оправяне! Дори утре да станех президент на Съединените щати, ще си напълня ли стомаха и за онова време, когато бях малък и когато той беше празен? Как може да се поправи това?

Аз съм роден за скръб и мъка. Изпитал съм повече жестоки страдания, отколкото десет души заедно. Половината от моя проклет живот измина в болниците. Лежах от треска в Аспинвал, в Хавана, в Нови Орлеан. На Барбадос гних от скорбут цели шест месеца и едва не умрях. Шарка в Хонолулу, два счупени крака в Шанхай, пневмония в Уналаска, три счупени ребра и изсипване във Фриско. И ето ме сега тук! Погледни ме само! Погледни ме! Ребрата ми пак са пречукани. Ще си изхрача кръвта до капка! Кой ще поправи всичко това и кой ще ми възвърне загубеното, питам те аз? Кой? Бог ли? Изглежда, здравата ме е мразил този бог, когато ме е изпратил да плавам в този проклет свят.

Това възмущение от съдбата продължи повече от час, а сетне, като накуцваше и охкаше, Мъгридж започна работата си; в очите му гореше омраза към целия свят. Собствената му диагноза обаче се оказа правилна, тъй като от време на време му ставаше лошо, повръщаше кръв и страдаше от силни болки. И както той сам каза, изглежда, че господ наистина го мразеше толкова, че не му позволяваше дори да умре, защото в края на краищата той оздравя и стана още по-зъл отпреди.

Минаха още няколко дни, Джонсън изпълзя на палубата и подхвана криво-ляво работата си. Той все още не се чувствуваше добре и аз няколко пъти забелязах с какво усилие се катереше по вантите към топсела или как уморено се привеждаше над руля. Но най-лошото бе това, че той съвсем отпадна духом. Почна да се подмазва пред Вълка Ларсен и едва не пълзеше пред Йохансен. Не такова бе държането на Лийч. Той ходеше по палубата като млад тигър, като не скриваше омразата си към капитана и към Йохансен.

— А с тебе аз ще се разправя, кривокрак шведе! — чух го да казва една нощ на Йохансен горе на палубата.

Щурманът го изруга в тъмнината и в следния миг някакво сечиво удари с трясък стената на кухнята. Чуха се нови ругатни и подигравателен смях. Когато всичко утихна, аз се измъкнах лекичко навън и видях един масивен нож, който се бе забил цял инч в дебелата дъска. След няколко минути се зададе щурманът и заопипва наоколо за ножа, но аз го върнах скришом на Лийч на следния ден. Той само се озъби, когато му го подадох, но в тая негова гримаса се криеше повече искрена благодарност, отколкото в многословните излияния, присъщи на представителите на моята класа.

За разлика от останалите членове на екипажа аз сега не бях скаран с никого, нещо повече — бях в отлични отношения с всички. Ловците, както изглежда, се отнасяха към мене със снизходително презрение, но във всеки случай никой от тях не ме мразеше. Смоук и Хендерсън, чиито рани все още заздравяваха, пъшкаха и се клатушкаха денонощно на своите легла под един навес на палубата и ме уверяваха, че аз съм бил по-добър от която и да било болнична сестра и че те нямало да ме забравят в края на пътуването, когато си получат заплатите. (Като че ли аз имах нужда от техните пари! Та аз бих могъл да ги купя с парцалите им заедно, бих могъл да купя и кораба с всичките му съоръжения, дори двадесет такива кораба!) Но на мене се падна задачата да се грижа за тях, да превързвам раните им и аз вършех това според силите си.

Вълка Ларсен имаше нов пристъп на главоболие, което продължи цели два дни. Сигурно страдаше ужасно, защото ме извика и се подчини на моите разпоредби като някое болно дете. Ала нищо, което предприемах, не му донасяше облекчение. По мой съвет той престана да пуши и да пие. Струваше ми се просто невероятно, че такова великолепно животно като него може да страда от главоболие.

— Това е божа работа, уверявам ви! — казваше Луис по този въпрос. — Наказание за неговите тъмни дела. И това още не е всичко, иначе…

— Иначе какво? — прекъснах го аз.

— … Господ дреме и не си гледа работата, макар че не бива да казвам това…

Сбърках, когато заявих, че бях в добри отношения с всички. Томас Мъгридж не само че продължаваше да ме ненавижда, но намери и нов повод да ме мрази. Не ми беше тъй лесно да узная в що се състои работата, ала накрая се досетих: той не можеше да ми прости, че съм се родил под по-щастлива звезда от него, че съм се родил джентълмен, както се изрази той.

— Е, какво става, не виждам никакви покойници! — подразних аз Луис, когато Смоук и Хендерсън в другарски разговор правеха първата си разходка по палубата.

Луис ме погледна с хитрите си сиви очи и зловещо поклати глава.

— Бурята ще дойде, казвам ти, и когато се развилнее, всички ще се хванат за въжетата и платната. Предчувствувам, отдавна предчувствувам, че ще има буря. Чувствувам я така силно, както чувствувам всички въжета на кораба в тъмната нощ. Тя е близко, близичко!

— И кой ще загине пръв? — попитах аз.

— Във всеки случай не дебелият стар Луис, това мога да ти обещая! — засмя се той. — Аз имам вътрешно чувство, че идущата година по това време ще видя очите на старата си майка, която вече се умори да гледа към морето в очакване да се завърнат петте й сина, които тя изпрати в него.

— Какво ти разправяше той? — попита ме Томас Мъгридж една минута по-късно.

— Че някой ден ще се върне у дома и ще види майка си — отговорих предпазливо.

— Аз никога не съм имал майка! — заоплаква се той, като ме гледаше със своите безцветни и безнадеждни очи.

Глава XIV

Мина ми през ума, че никога не бях ценил както подобава женското общество, макар че, без да съм много влюбчив, целия си живот бях прекарал сред жени. Аз живеех заедно с майка си и със сестрите си и непрекъснато се опитвах да се освободя от тяхното опекунство. Те ме докарваха до отчаяние с грижите си за моето здраве и с периодическите си нахлувания в стаята ми, където неизменно преобръщаха моя систематизиран безпорядък, с който се гордеех, в още по-голямо безредие и бъркотия, макар че нещата придобиваха по-благоприличен вид. Никога нищо не можех да си намеря, след като те си излизаха. А сега, уви! Колко добре би ми подействувало тяхното присъствие, как бих се радвал да чуя шумоленето на фустите им, което тъй много ми досаждаше! Уверен бях, че ако някога се върна вкъщи, никога вече не бих им се сърдил за нищо. Нека ме глезят и тъпчат с лекарства от сутрин до вечер, щом искат, нека оправят стаята ми през всяка минута на деня, нека бършат и метат — аз ще гледам спокойно на всичко това и ще благодаря на съдбата, че имам майка и сестри.

Всичко това ме накара да се позамисля и да се запитам: „Къде са майките на тия двадесет и няколко души от «Призрак»?“ Струваше ми се, че бе противоестествено и нездравословно тия мъже да бъдат съвсем откъснати от жени и да скитат сами по белия свят. Неизбежно следствие на това положение бяха грубостта и озверяването. Всичките тия мъже би трябвало да имат жени, сестри и дъщери. Тогава те биха знаели що е мекота, нежност и съчувствие.

Но ето че никой от тях не бе женен. Дълги години никой от тях не бе изпитвал върху себе си спасителното влияние на добра жена, което тия създания непрекъснато излъчват от себе си. В живота на тези мъже нямаше равновесие. Тяхното мъжество, което по същество бе мъжество на звяра, се бе развило прекомерно, а другите, духовните им страни бяха притъпени, почти атрофирани.

Това бе дружина от ергени, които ежедневно грубо се сблъскваха помежду си и които ставаха още по-груби от тия сблъсквания. Понякога ми се струваше невероятно, че и тези мъже са имали майки. Те ми изглеждаха като от някаква полуживотинска, получовешка порода, особен вид същества, които нямат пол, сякаш тях ги излюпваше слънцето като яйцата на костенурката или се явяваха на света по друг някакъв мизерен начин. Всичките си дни те се валяха в грубости и пороци и в края на краищата умираха също тъй грозно, както бяха и живели.

Под влиянието на тия мисли аз заговорих предната вечер на Йохансен. Това беше първият ни неофициален разговор, с който той ме удостои, откак бе започнало пътуването. Йохансен напуснал Швеция, когато бил на осемнадесет години, а сега бе на тридесет и осем, през цялото това време нито веднъж не се бил връщал у дома си. Преди няколко години, срещнал свой земляк в някакъв пансион в Чили и от него узнал, че майка му била още жива.

— Наистина, трябва да е вече много стара… — рече той, като погледна замислено компаса и изведнъж хвърли остър поглед към Харисън, който се бе отклонил от курса с един румб.

— Кога сте й писали за последен път?

Той пресметна на глас:

— В осемдесет и първа… не, в осемдесет и втора. Или в осемдесет и трета? Да, в осемдесет и трета. Преди десет години. От някакво малко пристанище на Мадагаскар, където се занимавах с търговия.

— Виждаш ли — продължи той, като че ли се обръщаше през океана към забравената си майка, — всяка година се канех да си ида у дома. Тогава защо да пиша? Още една година, мислех си, и край! Но ето че всяка година се случваше по нещо и аз не можех да се върна. Сега обаче съм щурман и когато получа парите си във Фриско — може би петстотин долара, — ще се настаня на някой ветроходен кораб и покрай нос Хорн ще достигна до Ливърпул, с което ще спечеля още пари. А там ще си купя билет за вкъщи. Тогава моята стара майка не ще трябва вече да работи.

— Нима тя още работи? На колко е години?

— Около осемдесет — отвърна той и побърза да се похвали: — В нашата страна ние работим от люлката до гроба, затова живеем толкова дълго. Аз ще живея до сто!

Никога няма да забравя този разговор. Това бяха последните думи, които чух от него, и може би последните, които изобщо произнесе. Същата вечер, когато се прибрах в каютата си да спя, реших, че там е твърде душно. Нощта бе тиха. Бяхме напуснали зоната на пасатите и сега „Призрак“ пълзеше напред със скорост не повече от един възел. Взех под мишницата си одеялото и възглавницата и се изкачих на палубата.

Като минавах между Харисън и компаса, закрепен в кормилната рубка, забелязах, че този път той се бе отклонил с цели три румба. Като предположих, че е заспал, и в желанието си да го избавя от мъмрене или нещо повече, аз му заговорих. Но той не спеше, а ококорил очи, гледаше право пред себе си. Беше много развълнуван, просто не можеше да ми отговори.

— Какво има? — попитах го аз. — Болен ли си?

Той поклати глава и въздъхна дълбоко, като че ли се пробуждаше от сън.

— Внимавай по-добре в курса! — посъветвах го аз.

Той завъртя малко руля и аз забелязах как стрелката на компаса бавно се обърна към северозапад, където спря след няколко леки отклонения.

Стиснах отново завивките си и се готвех да си тръгна, когато изведнъж някакво движение зад борда привлече вниманието ми. Нечия жилеста ръка, от която течеше вода, се улови за борда. Скоро в тъмнината до нея изникна и друга ръка… Гледах, смаян и учуден. Какъв ли посетител ще се покаже из морските глъбини? Който и да беше той, аз знаех, че се катереше нагоре по въжето на лага. Появи се глава с мокри и щръкнали коси, а след това очите и лицето на Вълка Ларсен. Дясната му буза беше цяла в кръв, която течеше от някаква рана на главата.

С усилие, но пъргаво той се прехвърли през борда и като се изправи на крака, стрелна с поглед кормчията, сякаш искаше да се увери, че го е познал и че няма защо да се страхува от него. Водата се стичаше от Вълка Ларсен, като издаваше някакво глухо клокочене, което съвсем ме обърка. Когато той пристъпи към мене, аз неволно отстъпих назад, защото в очите му ясно прочетох думата смърт.

— Почакай, Хъмп — прошепна той. — Къде е щурманът?

Аз поклатих глава.

— Йохансен! — тихо повика той. — Йохансен! — Сетне попита Харисън: — Къде е Йохансен?

Младият моряк очевидно се бе вече окопитил, защото доста спокойно отговори:

— Не зная, сър. Преди малко го видях да отива към носа.

— Аз също отидох към носа, но ти навярно си забелязал, че се върнах от противоположната страна. Как си обясняваш това?

— Трябва да сте паднали зад борда, сър.

— Да го потърся ли в кубрика, сър? — попитах аз.

Вълка Ларсен поклати глава.

— Няма да го намериш, Хъмп. Но да вървим, ти ми трябваш. Зарежи завивките си. Остави ги тук!

Тръгнах по петите му. На палубата беше тихо.

— Проклети ловци! — мърмореше той. — Така затлъстяха и се отпуснаха, че не могат да стоят четири часа на вахта.

На носа намерихме трима моряци, които спяха. Той ги обърна и огледа лицата им. Те бяха дежурните на палубата. А на корабите е прието при добро време да се позволява на дежурните да спят, с изключение на началника, рулевия и наблюдателя.

— Кой е наблюдател? — попита Вълка Ларсен.

— Аз, сър — отговори с лек трепет в гласа Холиоук, един от старите моряци. — Аз току-що задрямах, сър. Прощавайте, сър. Това няма вече да се случи.

— Чу ли, видя ли нещо на палубата?

— Не, сър. Аз…

Но Вълка Ларсен се обърна, като изръмжа с презрение и остави моряка да търка очите си, учуден, че така евтино се отърва.

— Тихо сега! — прошепна Вълка Ларсен, като се сви и заслиза надолу по трапа в кубрика.

Следвах го с разтупкано сърце. Не знаех какво щеше да се случи, както не знаех и какво се беше случило. Но разбрах, че се бе проляла кръв и не току-тъй, по своя воля, Вълка Ларсен бе полетял зад борда с пукнат череп. Освен това Йохансен бе изчезнал.

За пръв път се спусках в моряшкия кубрик и няма скоро да забравя какво впечатление ми направи картината, която се откри пред очите ми, когато стъпих на най-долното стъпало. Намиращо се в самия нос на кораба, помещението имаше триъгълна форма. Покрай трите му страни един над друг бяха наредени наровете — дванайсет на брой. То не беше по-голямо от една обикновена стаичка на Гръб стрийт^[26] и в това местенце бяха наблъскани дванайсет мъже, които ядяха, спяха и изпълняваха всичките си жизнени функции. Моята стая у дома не беше много голяма, но все пак в нея биха могли да се поберат десетина подобни помещения, а ако се вземе под внимание височината на тавана — и двайсетина.

Усетих миризма на нещо кисело, спарено и при светлината на клатушкащия се корабен фенер видях, че всяка педя местенце на стената бе отрупано с ботуши, мушами и всевъзможни дрипи — чисти и мръсни. Всичко това от поклащането на кораба се движеше напред-назад с шумолящ звук, който напомняше търкането на дърво о покрива или стената на някоя къща. От време на време някакъв ботуш глухо се удряше о стената. И макар че нощта беше тиха и морето спокойно, греди и дъски скрибуцаха в нескончаем хор, а изпод дъсчения под се разнасяха някакви странни звуци.

Всичко това съвсем не смущаваше спящите. Бяха осем души — двете свободни от вахта смени. Застоялият въздух бе стоплен от тяхното дишане, чуваха се въздишки, хъркане и стонове — неизменни спътници на почивката на получовека-полуживотното. Но наистина ли спяха? Всички ли спяха? И кога са заспали? Отдавна ли? От това именно се интересуваше Вълка Ларсен: той искаше да открие тези, които се преструваха, че спят, или пък са заспали неотдавна. За тази цел той прибягна до нещо, което ми напомни за един от разказите на Бокачо.

Ларсен свали корабния фенер от клатещата се рамка и ми го подаде. Почна от първите нарове, откъм дясната стена. На горния нар лежеше канакът^[27], отличен моряк, когото другарите му наричаха Уфти-Уфти. Той спеше на гръб и дишаше тихо и спокойно като жена. Едната му ръка беше под главата, а другата почиваше върху одеялото. Вълка Ларсен го хвана за китката и почна да измерва пулса му. Изведнъж канакът се събуди тъй безшумно, както спеше. Тялото му дори не трепна, само очите му, големи и черни, се разтвориха широко и той спря погледа си върху нас, без да мига. Вълка Ларсен постави пръст на устните си в знак на мълчание и очите отново се затвориха.

На долния нар лежеше Луис, дебел, горещ и потен, той спеше непресторено, потънал в дълбок сън. Докато Вълка Ларсен измерваше пулса му, той неспокойно се обърна и така се изпъна, че за миг тялото му се крепеше само на раменете и петите. Устните му се размърдаха и той произнесе следните загадъчни думи:

— Шилингът е равен на куортър^[28], но ти внимавай, иначе ханджиите ще ти дадат три пенса за твоите шест.

После той се обърна настрана и като въздъхна тежко, добави:

— Шест пенса — тенер, а шилингът — боб, но какво е това пони^[29] — не знаем.

Успокоен, че Уфти-Уфти и Луис не се преструваха на заспали, Вълка Ларсен премина към следните два нара отдясно, заети — както забелязахме под светлината на фенера — от Лийч и Джонсън.

Когато Вълка Ларсен се наведе над долното легло, за да потърси китката на Джонсън, аз, застанал с фенера в ръка, забелязах, че от горното легло Лийч внимателно подаде глава, за да види какво става долу. Навярно той отгатна хитрите намерения на Ларсен, както и това, което го очакваше, защото в същия миг фенерът бе внезапно изтласкан от ръката ми и кубрикът потъна в мрак. В същия миг той скочи право върху Вълка Ларсен.

Първите звуци напомняха сблъскване между бик и вълк. Яростен рев се изтръгна от гърлото на Вълка Ларсен, а Лийч ръмжеше тъй страшно, че кръвта ми замръзна в жилите. Джонсън навярно се бе присъединил към него незабавно, неговото угодническо държане пред Ларсен през последните няколко дни е било само една умишлена измама.

Бях толкова изплашен от това сбиване в тъмнината, че се опрях на стъпалата на трапа и нямах сили да се изкача нагоре. Усетих, че пак ми прилошава, както винаги, когато пред очите ми се извършеше някакво физическо насилие. В този случай аз не виждах нищо, но чувах удари — глухи, съкрушителни удари върху човешката плът. Дочух хрущенето на вплетени едно в друго тела, затруднено дишане и кратки изохквания от неочаквана болка.

Изглежда, че в заговора да бъдат убити капитанът и щурманът са участвували няколко души, защото по гласовете разбрах, че към Лийч и Джонсън скоро се присъединиха някои от другарите им.

— Дайте ми нож! — викаше Лийч.

— Удряйте по главата, пръснете му мозъка! — крещеше Джонсън.

След своя първи рев Вълка Ларсен не издаде вече никакъв звук, а мълчаливо и свирепо се бореше за живота си. Струпа му се твърде много. Повален още в началото, той не беше в състояние да се изправи на крака и аз чувствувах, че при всичката му чудовищна сила неговото положение беше безнадеждно.

За страшното ожесточение на тази борба получих и нагледна представа, тъй като сам бях съборен на пода от търкалящите се тела и силно се ударих. В общата суматоха ми се удаде да пропълзя до един от свободните долни нарове и да се махна от полесражението.

— Дръжте го всички! Падна ни най-после в ръцете! — викаше Лийч.

— Кой? — питаха ония моряци, които дотогава бяха спали и събудени от шума, не разбираха какво става.

— Проклетият щурман! — хитро отговори Лийч, произнасяйки с усилие думите си.

Това известие бе посрещнато с радостни възгласи и от тази минута Ларсен беше притиснат от седмина мъже — струва ми се, че Луис не участвуваше в боя. Помещението напомняше сега кошер, пълен с разярени пчели.

— Ей, що става там долу? — чу се отгоре викът на Латимър. Той беше достатъчно благоразумен и не се решаваше да слезе в този ад на бушуващи в тъмнината страсти.

— Няма ли кой да ми даде нож? Дайте ми нож! — примоли се Лийч, когато шумът позатихна за миг.

Големият брой на нападателите се оказа и вреден. Те си пречеха един на друг, докато Вълка Ларсен имаше само една цел — да пропълзи някак си до трапа — и той в края на краищата я постигна. Въпреки че беше тъмно като в рог, аз следях неговия напредък по звуците, които издаваше. И само някой исполин можеше да направи това, което направи той, когато се добра до трапа. Хванал се веднъж за стъпалата, той започна малко по малко да се издига, докато след време застана на крака, въпреки че тълпата нападатели го теглеше назад и надолу. После стъпало по стъпало, като си служеше с ръце и крака, той започна бавно да се изкачва нагоре.

Ето че можах да видя края на тази сцена. Защото Латимър бе донесъл най-после фенер и освети люка. Вълка Ларсен — макар че не можех да го видя от вкопчилите се в него моряци — наближаваше върха. Това кълбо от вплетени тела напомняше някакъв огромен паяк с много крака, които се клатеха назад-напред в такт с олюляващия се кораб. И бавно-бавно, от време на време, като си почиваше дълго, тая сбирщина от човешки тела продължаваше да пълзи нагоре. Веднъж се олюля, готова сякаш да се понесе надолу, но равновесието бе възстановено и тя отново запъпли нагоре.

— Кой е това? — извика Латимър.

При светлината на фенера видях как учуденото му лице се наведе надолу.

— Ларсен! — чу се глух глас от купчината вплели се един в друг мъже.

Латимър протегна надолу свободната си ръка. Видях как друга една ръка бързо се подаде нагоре да я хване. Латимър почна да тегли и последните няколко стъпала бяха превзети с щурм. После Вълка Ларсен се хвана с другата си ръка за ръба на люка. Кълбото се откъсна от стълбата, но нападателите все още не отпускаха изплъзващата им се жертва. Един по един те почнаха да падат. Ларсен ги отърсваше о острия ръб на люка, риташе ги силно с крака, които, изглежда, бяха възвърнали предишната си сила. Лийч се откъсна последен и падна с главата надолу върху прострените си другари. Вълка Ларсен и фенерът изчезнаха и ние останахме в тъмното.

Глава XV

Моряците се заизправяха на крака, изливайки потоци от ругатни и стонове.

— Запалете лампата или клечка кибрит, изкълчил съм си палеца! — извика Парсън, мургав, мрачен рулеви от лодката на Стендиш, в която Харисън бе гребец.

— Лампата трябва да е тука някъде, на пода — каза Лийч, като сядаше на ръба на нара, на който се бях скрил аз.

В суматохата се чу драскане на клечки, после опушената корабна лампа светна и при нейната мъждукаща светлина босоногите моряци се раздвижиха и започнаха да се занимават с раните и натъртванията си. Уфти-Уфти хвана палеца на Парсън, дръпна силно и го намести. В това време забелязах, че ставите на пръстите на канака са разрязани до кости. Той ги показа на всички и като се ухили и откри превъзходните си бели зъби, се похвали, че това му останало от зъбите на Вълка Ларсен, когато го ударил по устата.

— Значи това беше ти, черно плашило? — войнствено попита Кели, американец от ирландски произход, бивш докер, който беше на море за пръв път и бе гребец в лодката на Керфут.

При тия думи той изплю кръв и няколко зъба и приближи разяреното си лице до Уфти-Уфти. Канакът отскочи до нара си и веднага се върна назад с голям нож в ръка.

— А, престанете! Омръзнахте ми! — намеси се Лийч. Очевидно, макар млад и неопитен, той бе станал главатар на бака. — Върви си на мястото, Кели. Остави Уфти-Уфти на мира. Как е могъл, по дяволите, да те познае в тъмнината?

Кели се подчини неохотно, а канакът показа белите си зъби, като се усмихна от благодарност. Той беше истински красавец, с почти женствена мекота в линиите на своята фигура, а големите му очи излъчваха някаква нежност и мечтателност, нещо, което особено противоречеше със заслуженото му име на побойник и здравеняк.

— А как успя да офейка? — попита Джонсън.

Все още задъхан от борбата, той седеше на ръба на своя нар, цялата му фигура издаваше крайно разочарование и безнадежност. Ризата му беше съвсем разпокъсана, кръвта от раната на бузата му се стичаше надолу по оголената му гръд, оставяше червена пътечка по бялото му бедро и падаше капка по капка на пода.

— Офейка, защото, както ви казах, той е самият дявол — отговори Лийч. Той скочи тутакси на крака и сълзи на ярост, безсилие и разочарование потекоха от очите му. — И нито един от вас да няма нож! — не преставаше да стене той.

Но останалите моряци бяха измъчвани от страх пред това, което ги очакваше, и не му обръщаха внимание.

— А как ще разбере кой именно се е бил с него? — попита Кели и като се огледа свирепо наоколо, добави: — Ако никой от нас не издаде?

— Трябва само да ни види — отговори Парсън. — Един поглед върху тебе и край!

— Кажи му, че палубата е пропаднала и ти е избила зъбите — ухили се Луис. Само той не бе напускал нара си и сега ликуваше, че по него нямаше никакви следи, които биха могли да свидетелствуват за участие в нощната битка. — Почакайте само докато хвърли поглед върху мутрите ви утре сутринта — хилеше се той.

— Ще кажем, че сме го взели за щурмана — предложи някой.

А друг добави:

— Ще кажа: чух някаква врява, скочих от нара и някой ме цапна здравата по зъбите за проявеното любопитство. Разбира се, и аз не му останах длъжен. Просто удрях, без да знам какво става в тъмнината.

— И, разбира се, попадна на мене! — допълни Кели и за миг лицето му сякаш се поразведри.

Лийч и Джонсън не вземаха участие в този разговор — ясно бе, че другарите им ги считаха за сигурни жертви, за обречени на смърт без никаква надежда за спасение. Лийч известно време слушаше мълчаливо техните опасения и упреци, но най-после избухна:

— Не мога да ви слушам! Лигльовци! Ако мелехте по-малко с езиците си, а работехте повече с ръцете си, досега с него щеше да бъде свършено! Защо никой от вас, ама никой от вас не ми даде нож, когато извиках? Вървете по дяволите! И за какво сте се разхленчили сега, нима наистина мислите, че ще ви убие? Много добре знаете, че няма да го направи. Това би му развалило сметките. Тук няма корабни агенти, които да го снабдят с други нехранимайковци на ваше място. Кой ще гребе, кой ще стои на руля, кой ще се грижи за проклетия му кораб, ако се лиши от вас? Всичко ще се струпа върху мене и Джонсън. А сега лягайте и пазете тишина. Искам да поспя.

— Всичко това е вярно — продума Парсън. — Може би той наистина няма да ни убие, но помнете ми думата: на този кораб за нас вече няма живот!

През цялото това време с тревога обмислях своето собствено незавидно положение. Какво ще стане с мене, когато тия хора открият моето присъствие? Никога не бих могъл да се изплъзна, тъй както се удаде на Вълка Ларсен. И в същата минута Латимър извика отгоре:

— Хъмп! Капитанът те вика!

— Няма го тук! — отговори Парсън.

— Не, тук съм — продумах аз, като се стараех да придам на гласа си твърдост и смелост и в същия миг се свлякох от нара.

Моряците ме погледнаха ужасени. По лицата им се изписа страх, а заедно с това и оная злоба, която идва със страха.

— Сега ще дойда! — извиках аз на Латимър.

— О, не! Никъде няма да вървиш! — извика Кели, като застана между мене и стълбата, готов да ме стисне за гърлото. — Ах ти, подла гадина! Аз ще ти запуша устата!

— Пусни го! — заповяда Лийч.

— За нищо на света! — бе грубият отговор.

Без дори да се помръдне от мястото си, Лийч повтори:

— Пусни го, ти казвам! — Този път гласът му прозвуча решително и твърдо.

Ирландецът се поколеба. Тръгнах към него и той се отмести настрана. Като стигнах до трапа, аз се обърнах и изгледах зверските, жестоки лица, вперили поглед в мене из полумрака. Изведнъж дълбоко съчувствие се събуди в душата ми. Спомних си думите на готвача. Колко трябва да ги мрази бог наистина, щом ги е обрекъл на такива мъки!

— Бъдете спокойни, нищо не съм видял и нищо не съм чул! — тихичко казах аз.

— Казвам ви, че той ще мълчи — чух думите на Лийч, когато се качвах нагоре по стъпалата. — И той не обича капитана повече от нас.

Намерих Вълка Ларсен в неговата каюта. Разсъблечен до голо и целият в кръв, той ме чакаше и ме поздрави с една от своите загадъчни усмивки.

— Хайде, докторе, залавяйте се за работа! По всичко изглежда, че ви предстои огромна практика по време на това пътуване. Не зная как би се справил „Призрак“ без вас. И ако бях способен на такова благородно чувство, бих казал, че стопанинът на този кораб ви е дълбоко признателен.

Бях вече добре запознат със скромната корабна аптечка и се заех да стопля вода на печката, както и да приготвя всичко нужно за промиване и превързване. В това време Ларсен се разхождаше из каютата, смееше се, говореше и най-хладнокръвно разглеждаше раните си. За първи път го виждах разсъблечен и сега просто ахнах от почуда. Никога не съм проявявал култ към плътта, но притежавам достатъчно художествено чувство, за да оценя великолепието на това тяло.

Трябва да призная, че бях очарован от съвършенството на Ларсеновата фигура и от неговата — бих казал — свирепа красота. Бях имал случай да видя и други моряци от нашия кораб. Мнозина от тях притежаваха необикновено развити мускули, но всички си имаха по някакъв недостатък: ту някоя недостатъчно развита част на тялото, ту друга — неправилно развита или пък някакво изкривяване, което разваля симетрията; едни имаха много дълги, а други — много къси крака, едни бяха прекалено кокалести, а у други жилите изпъкваха повече, отколкото трябва. Само Уфти-Уфти се отличаваше с приятно телосложение, но именно това, което се харесваше у него, аз бих нарекъл женствено.

Вълка Ларсен обаче беше истински мъжки тип, съвършен образец на мъжественост, почти като бог. Когато ходеше или когато движеше ръцете си, силните му мускули мърдаха и подскачаха под атлазената кожа. Забравих да кажа, че само лицето и шията му имаха загорял бронзов цвят. Тялото му, благодарение на неговия скандинавски произход, имаше белия цвят на най-бялата жена. Когато вдигаше ръка, за да опипа раната на главата си, двуглавите му мускули се движеха като живи под тази бяла покривка. Същите тези мускули неотдавна насмалко щяха да ме удушат, а после ги бях виждал да нанасят толкова много убийствени удари. Не можех да си сваля очите от него и стоях като закован на място. Бинтът почна да се размотава от ръката ми и се повлече по пода.

Вълка Ларсен забеляза, че го гледам втренчено.

— Господ ви е направил много добре! — рекох аз.

— Наистина ли? — отвърна той. — И аз сам мисля така понякога и се чудя защо е постъпил така.

— С цел… — започнах аз.

— Оползотворяване — прекъсна ме той. — Всичко в това тяло е направено да действува, да бъде от полза. Тия мускули са създадени да сграбчват, да разкъсват и да унищожават всичко живо, което застава между мене и живота. Но мислили ли сте за другите живи същества? И те имат някакви мускули, също така предназначени да сграбчват, да разкъсват и да унищожават. И когато тия същества се изпречат между мене и живота, тогава аз мога да сграбчвам, да разкъсвам и да унищожавам по-добре от тях. Целта не обяснява това, ползата — да.

— Това не е красиво — възразих аз.

— Искате да кажете, че животът не е красив — засмя се той. — И при все това забелязахте, че съм добре сложен. А сега вижте!

Той обтегна силно краката си, застана върху пода и впи в него нокти. Възли, бразди и издадени мускули трепереха и изпъкваха под кожата.

— Пипнете ги! — заповяда той.

Бяха твърди като стомана и аз забелязах, че цялото му тяло се сви и напрегна. Мускулите силно се извиваха и изпъкваха по хълбоците, гърба и плещите. Той леко повдигна мишци, мускулите трепнаха и пръстите започнаха да се свиват, докато самите му ръце заприличаха на огромни нокти. Дори и изражението на очите му се промени, в тях се появи напрежението, пресметливостта и пламъкът на борбата.

— Устойчивост, равновесие — каза той и в миг отпусна тялото си, което отново се намери в покой. — Крака, с които да се прикрепям на земята, да се задържам и да се съпротивлявам; а ръце, зъби и нокти — за да се боря и убивам, та да не бъда убит. Каква цел е това? Полза е по-правата дума.

Не му възразих. Бях видял механизма на примитивното, борещо се животно и бях тъй силно поразен, като че бях разгледал машините на голям боен кораб или на океански параход.

Като си спомних жестоката схватка долу в бака, аз останах учуден, че Ларсен се е отървал с толкова незначителни рани и мога да се похваля, че ги превързах доста добре. Само някои от тях бяха по-сериозни, останалите бяха по-скоро натъртвания и одрасквания. Ударът, получен преди да падне зад борда, бе разпорил кожата на главата му. По негово указание промих и заших този разрез — дълъг няколко инча, — след като обръснах космите наоколо. Освен това прасецът на единия му крак беше зле накълцан, като че го бе глозгал булдог. Някой от моряците — каза ми той — го бил захапал за крака още в началото и висял на него, докато Ларсен стигнал горния край на трапа, откъдето успял да го изрита.

— Знаете ли, Хъмп, забелязах, че сте сръчен момък — започна Вълка Ларсен, когато привърших работата си. — Както ви е известно, сега съм без помощник. От днес вие ще стоите на вахта, ще бъдете щурман, ще получавате седемдесет и пет долара на месец и ще ви наричат мистър Ван Уейдън.

— Но вие знаете, че аз нищичко не разбирам от мореплаване — въздъхнах аз.

— Не е нужно.

— Освен това аз нямам никакво желание да заемам високи длъжности — възразих аз. — Намирам, че и при сегашното ми скромно положение животът ми е достатъчно нестабилен. Аз нямам никаква опитност. Виждате ли, посредствеността също има своите преимущества.

Той се усмихна, като че ли се бяхме вече споразумели.

— Не искам да ставам щурман на този проклет кораб! — с възмущение извиках аз.

Лицето му изведнъж стана грубо, в очите му блесна безмилостно пламъче. Той тръгна към вратата с думите:

— А сега лека нощ, мистър Ван Уейдън!

— Лека нощ, мистър Ларсен — отвърнах аз тихо.

Глава XVI

Не мога да кажа, че положението на щурман ми донесе други радости освен тази, че вече не трябваше да мия съдове. Нямах представа и за най-елементарните си нови задължения и сигурно щях да се проваля, ако самите моряци не ми съчувствуваха. Не разбирах нищо от предназначението на корабните въжета, нито от поставянето на платната, но моряците си дадоха труд да ме научат. Особено добър учител се оказа Луис и аз нямах почти никакви неприятности с подчинените си.

Но с ловците работите стояха по-другояче. Те всички бяха запознати малко или повече с морето и гледаха на моето назначение като на някаква шега. Всъщност и на мене самия ми се виждаше смешно, че аз, типичният сухоземен жител, изпълнявам длъжността на щурман, но да станеш за смях в очите на другите — това беше съвсем друго нещо. Аз не се оплаквах, но Вълка Ларсен сам настояваше по отношение на мене да се спазва строго морският етикет, нещо, с което той никога не беше удостоил бедния Йохансен, и с цената на няколко свади, заплашвания и доста мъмрене той съумя да респектира ловците. За тях, както и за моряците, аз станах „мистър Ван Уейдън“ и само Вълка Ларсен ме наричаше от време на време Хъмп.

Това ме забавляваше. Понякога, през време на вечеря, вятърът отклоняваше кораба с няколко румба и докато аз ставах от масата, той казваше:

— Господин Ван Уейдън, моля, бъдете тъй добър и обърнете кораба наляво!

Аз излизах на палубата, извиквах Луис и го питах какво трябва да сторя. Няколко минути по-късно, разбрал неговите указания и усвоил същността на маневрата, аз вече давах своите разпореждания. Спомням си как веднъж, още през първите дни, Вълка Ларсен се появи на палубата, когато бях почнал да давам някакви команди. Той застана с пура в уста и спокойно наблюдаваше провеждането на маневрата. След това дойде при мене на юта.

— Хъмп — започна той, — прощавайте, мистър Ван Уейдън. Поздравявам ви! Струва ми се, че вие нямате повече нужда от краката на баща си, сега можете да стоите на своите собствени. Още малко работа с въжетата и платната, опитност в бурно време и в края на пътуването вие ще можете да се настаните на който и да е каботажен кораб.

Дните от смъртта на Йохансен до пристигането ни в района на лова за тюлени бяха най-приятните ми дни, прекарани на „Призрак“. Вълка Ларсен бе достатъчно внимателен, моряците ми помагаха и аз бях избавен от неприятното общество на Томас Мъгридж. И позволявам си да кажа, че с всеки изминат ден започвах тайно да се гордея със себе си. Колкото и фантастично да изглеждаше, че един новак заема второ по ранг място на кораба, аз се справях с работата си добре. И през това кратко време бях доволен от себе си, дори обикнах плавното полюляване на „Призрак“ под краката си, докато той се плъзгаше през тропиците на северозапад, към островчето, където трябваше да се запасим с прясна вода.

Но моето щастие не беше безоблачно. Това беше един промеждутъчен период с по-малко мъки, но страшните мъки, които бях вече преживял, ме очакваха и за в бъдеще. За моряците „Призрак“ си оставаше все същият проклет от бога кораб. Никой не можеше да има спокойствие и почивка нито за минутка. Вълка Ларсен не можеше да прости на моряците опита за покушението срещу живота му, както и побоя, който му бяха нанесли долу в кубрика. Така че той денонощно се стараеше да направи живота им колкото се може по-непоносим.

Ларсен познаваше добре психологическото значение на дребните неща и с помощта на такива именно дребни неща той умееше да докарва моряците до границата на лудостта. Видях как вдигна Харисън от легло, за да прибере една поставена не на място бояджийска четка. Той разбуди и останалите моряци от техния морен сън и ги накара да придружат Харисън, за да видят как ще изпълни получената заповед. Дребна работа наистина, но неговият изобретателен ум ги измисляше с хиляди и човек лесно може да си представи какво бе настроението на хората от бака.

Разбира се, че имаше много мърморене и че разприте избухваха една след друга. Сипеха се удари и винаги имаше двама-трима моряци, които лекуваха раните си, получени от човека-звяр, техния господар. Обмислена акция от тяхна страна бе невъзможна поради наличноста на цял арсенал оръжия, струпани в кубрика на ловците и в каюткомпанията. Най-много от всички страдаха Лийч и Джонсън — на тях Вълка Ларсен си изкарваше своя сатанински гняв — и дълбоката скръб, която съзирах по лицето и в очите на Джонсън, караше сърцето ми да се свива от болка.

С Лийч работата бе по-друга. В него зверският инстинкт беше по-силен. Той сякаш бе обладан от някакъв бяс, който не го оставяше да тъгува. Устните му бяха изкривени от постоянно ръмжене, което при вида на Вълка Ларсен избухваше в ужасен, заплашителен рев — нещо, което той вършеше, струва ми се, несъзнателно. Виждах го да следи с поглед Вълка Ларсен, както куче — пазача си, докато животинското злобно ръмжене излизаше дълбоко от гърлото му и трептеше между стиснатите му зъби.

Спомням си как веднъж на палубата, посред бял ден, аз го тупнах леко по рамото, за да му дам някакво нареждане. Той стоеше с гръб към мене и още при първото докосване на ръката ми подскочи във въздуха и диво изръмжа. За миг той бе ме взел за човека, когото мразеше.

И Лийч, и Джонсън биха убили Вълка Ларсен при първия удобен случай, но такъв случай никога не им се представи. Вълка Ларсен беше много хитър. Освен това те не разполагаха с подходящо оръжие, а само с юмруците си не можеха да разчитат на никакъв успех. От време на време Ларсен и Лийч се вкопчваха в ожесточени схватки. Лийч се хвърляше върху него като дива котка, като си служеше със зъби, нокти и юмруци, ала в края на краищата се просваше изтощен на палубата, понякога и в безсъзнание. И въпреки това той никога не се опитваше да избегне тия стълкновения. Дяволът в него предизвикваше на бой дявола във Вълка Ларсен. Достатъчно бе двамата да се появят едновременно на палубата и тутакси започваха да се псуват, да ръмжат и да се бият. А случваше ми се и да видя как Лийч се нахвърляше върху Вълка Ларсен без всякакво предупреждение, без всякакво предизвикателство. Веднъж той хвърли срещу капитана тежкия си нож, ала не улучи гърлото му само с един инч. Друг път метна по него един стоманен лост от салинга. Трудно беше да се прицелиш върху клатушкащ се кораб, но заостреният край на лоста, засвирил из въздуха от седемдесет и пет фута височина, за малко не улучи главата на Ларсен, който се изкачваше по трапа от каюткомпанията, и се заби повече от два инча в здравото дюшеме на палубата. Друг един път Лийч се промъкна в кубрика на ловците, задигна една заредена пушка и се затича с нея към палубата, но Керфут го хвана и обезоръжи.

Аз често се учудвах защо Вълка Ларсен не го убие и сложи край на всичко. Но той посрещаше това със смях, като че ли то му доставяше удоволствие. Изглежда, че тази игра го изпълваше с някаква особена възбуда — възбуда, изпитвана от хора, които укротяват диви зверове.

— Животът съдържа особен трепет и вълнение — обясняваше ми той, — когато виси на косъм. Човекът по природа е комарджия, а животът — най-голямото нещо, което може да се заложи. Колкото по-голям е рискът, толкова по-голямо е и вълнението. Защо да се лишавам от удоволствието да докарвам Лийч до трескаво състояние? В това отношение аз му оказвам услуга. Ние и двамата се радваме на силната възбуда. Неговият живот е по-богат и по-славен от живота на всички други моряци, макар и сам да не съзнава това. Защото той има нещо, което те нямат — цел, която го поглъща напълно, да ме убие и надеждата, че това ще му се удаде. Истина ти казвам, Хъмп, Лийч живее пълен и възвишен живот. Съмнявам се дали той някога е изпитвал такова напрежение и устремност в живота си и понякога искрено му завиждам, като гледам как беснее, стигнал крайния предел на своя гняв и чувствителност.

— Но това е подло, подло! — извиках аз. — Всички преимущества са на ваша страна!

— Кой е по-голям подлец и страхливец от нас двамата — вие или аз? — попита ме той най-сериозно. — Ако това положение ви е неприятно, тогава вие правите компромис със съвестта си, като го търпите. Ако бяхте наистина силен и наистина верен на себе си, вие бихте се присъединили към Лийч и Джонсън. Но вие се страхувате, страхувате! Искате да живеете. Животът във вас крещи, че иска да живее на каквато и да е цена. Така че вие водите мизерно съществуване, изменяте на вашите идеали, грешите срещу вашия жалък морал и ако има ад, вие насочвате душата си право към него! Да! Аз съм си избрал по-достойна роля. Аз не греша, тъй като съм верен на жизнените повели вътре в мене. И най-после аз не действувам против съвестта си, нещо, с което вие не можете да се похвалите.

В това, което той ми наговори, имаше горчива истина. Може би аз наистина бях страхливец и подлец. И колкото повече размишлявах върху това, толкова по-ясно ми ставаше, че моят дълг бе да изпълня неговия съвет: да се присъединя към Джонсън и Лийч и да работя за неговата смърт. Към това, мисля, се прибавяше и строгата съвест на моите пуритански прадеди, която оправдаваше дори и убийството, когато то се извършва с благородна цел. Аз не можех да се откъсна от тези мисли. Да се освободи светът от подобно чудовище, ми се струваше проява на висш морал. От това човечеството ще стане по-добро и по-щастливо, а животът по-чист и по-приятен.

Като лежах в леглото си през безсънните нощи, дълго размишлявах върху всичко това и отново и отново си приповтарях всички събития. Разговарях с Джонсън и Лийч по време на нощната вахта, когато Вълка Ларсен беше долу. Те и двамата бяха загубили надежда — Джонсън поради унилата черта в своя характер, а Лийч, понеже се чувствуваше победен, изтощил силите си в неравната борба. Една нощ той поривисто сграбчи ръката ми и каза:

— Вие сте честен човек, мистър Ван Уейдън! Но стойте си, където сте, и дръжте устата си затворена. Гледайте си работата и не казвайте нищо. Нашата песен е изпята, зная аз. И все пак вие може би ще ни помогнете един ден, тъкмо когато ще имаме най-голяма нужда от вас.

И само на следния ден, когато на хоризонта откъм наветрената страна се очерта остров Уейнрайт, Вълка Ларсен изрече пророчески слова. Той току-що бе набил Джонсън, а също и Лийч, който се бе притекъл на помощ на приятеля си.

— Лийч — каза той, — ти знаеш, че рано или късно ще те убия, нали?

Вместо отговор последва ръмжене.

— А що се отнася до тебе, Джонсън, в края на краищата животът така ще ти омръзне, че ти сам ще се хвърлиш зад борда, преди аз да те довърша. Помни ми думата!

— Това е внушение — пошепна ми той настрана. — Обзалагам се с вас на една месечна заплата, че Джонсън така и ще постъпи.

Надявах се, че неговите жертви ще намерят случай да избягат, докато пълним буретата с прясна вода, но Вълка Ларсен бе избрал добре мястото, където да хвърли котва. „Призрак“ се спря половин миля навън от линията, дето се разбиваха вълните и която ни отделяше от един усамотен пясъчен бряг. Пред нас се откриваха тесни дефилета със стръмни вулканични стени, по които никой не можеше да се изкачи. И тук именно, под непосредствения надзор на капитана, който сам отиде на брега, Лийч и Джонсън пълнеха малките бурета и ги търкаляха по пясъка. Така че на тях не им се удаваше никакъв случай да избягат с една от лодките.

Но такъв опит направиха Харисън и Кели. Те съставляваха екипажа на една от лодките, които отиваха до брега и се връщаха всеки път с по едно пълно буре. Малко преди обед, отправяйки се с празно буре към брега, те внезапно измениха курса си, като се отбиха вляво, за да заобиколят носа, който се издигаше в морето между тях и свободата. Там, зад белите пенести вълни, които се разбиваха в него, се разстилаха живописни селца на японски колонисти и приветливи долини, които се врязваха дълбоко във вътрешността на острова. Ако се удадеше на двамата мъже да се скрият там, тогава Вълка Ларсен нямаше да бъде повече опасен за тях.

Хендерсън и Смоук цялата сутрин се разхождаха по палубата и едва сега разбрах с каква цел. Като взеха пушките си, те спокойно откриха огън по бегълците. Това беше хладнокръвна демонстрация на точна стрелба. Техните куршуми отначало незлобливо свиреха по водната повърхност около лодката; но тъй като бегълците продължаваха да гребат усилено, куршумите заудряха все по-близо и по-близо.

— А сега гледай как ще цапна дясното гребло на Кели! — рече Смоук, като се прицели по-старателно.

Видях през бинокъла как греблото се раздроби, Хендерсън извърши същата операция с дясното гребло на Харисън. Лодката се завъртя на място. Същата участ постигна и двете останали гребла. Бегълците се опитаха да гребат с останалите парчета, но скоро и те бяха избити от ръцете им. Кели откърти една дъска от лодката и започна да гребе с нея, но изведнъж я захвърли и извика от болка — накълцаните от следващия куршум тресчици се бяха забили в ръцете му. Тогава те се примириха със съдбата и оставиха лодката да се носи по течението, докато втора лодка, изпратена от Вълка Ларсен, не ги изтегли на буксир и докара до кораба.

Привечер ние вдигнахме котва и потеглихме. Сега ни предстояха цели три или четири месеца лов на тюлени. Перспективите бяха доста мрачни и аз с натежало сърце се заех със своите задължения. На „Призрак“ беше настъпило някакво погребално настроение. Вълка Ларсен се бе тръшнал на легло с едно от своите странни и мъчителни главоболия. Харисън с унил вид стоеше на руля, подпирайки се целият на него, сякаш краката му вече не го държаха. Останалите мъже мълчаха, навъсени и сърдити. По едно време се натъкнах на Кели — обронил глава на колене и обгърнал я с ръце, той стоеше от подветрената страна на люка на моряшкия кубрик, изпаднал в дълбоко отчаяние.

Джонсън намерих проснат на самия нос на кораба, втренчил мътен поглед в бушуващите вълни отпред, и с ужас си спомних за пророческите думи на Вълка Ларсен. Мина ми през ума, че това внушение почва да става действителност. Опитах се да прогоня неговите мрачни мисли и му извиках да се махне оттам, ала той само се усмихна тъжно и отказа да се подчини.

Когато се върнах на кърмата, Лийч се приближи към мене.

— Искам една услуга от вас, мистър Ван Уейдън — каза той. — Ако имате щастието да се завърнете във Фриско, потърсете, ако обичате, Мат Маккарти, моя старец. Той е обущар и живее над хълма, зад пекарницата „Мейфеър“. Там всички го знаят и вие лесно ще го намерите. Кажете му, че съжалявам много за неприятностите, които съм му причинил, и за това, което направих. И кажете му вместо мене: бог да го благослови.

Аз кимнах с глава и добавих:

— Ние всички ще се завърнем в Сан Франциско, Лийч. Тогава двамата с тебе ще отидем да видим Мат Маккарти.

— Бих искал да вярвам в това — отвърна той, като стисна ръката ми, — но не мога. Вълка Ларсен ще ме погуби, зная. Бих желал само да го стори по-скоро.

А когато Лийч ме остави, почувствувах, че и аз имам същото желание — да умра. Щом като това щеше да стане, нека стане по-скоро! Всеобщото отчаяние се бе вселило и в мене. Катастрофата изглеждаше неизбежна. И разхождайки се по палубата, час подир час, аз почувствувах, че съм заразен от отвратителните идеи на Вълка Ларсен. Защо е всичко това? Къде е величието на живота, щом той допуска такова лекомислено, безотговорно разрушаване на човешки души? Животът наистина е нещо евтино и мръсно и колкото по-скоро свърши, толкова по-добре. Нека свърши и край! И ето че аз също се облегнах на планшира и се взрях с очакване в морето, че рано или късно ще потъна там долу, долу, в неговата студена, зелена забрава.

Глава XVII

Колкото и да изглеждаше странно, въпреки общите очаквания, нищо особено не се случи на „Призрак“. Ние плавахме на северозапад, докато пред нас се мяркаха бреговете на Япония, и настигнахме голямо стадо тюлени. Появило се тук кой знае от коя част на безграничния Тихи океан, то извършваше ежегодното си преселение на север, към своите леговища по бреговете на Берингово море. И ние пътувахме на север с тюлените, изтребвахме ги най-свирепо, хвърляхме одраните им трупове на акулите, а кожите им осолявахме, за да могат по-късно да красят хубавите рамене на градските жени.

Това безжалостно избиване се извършваше само заради жените. Никой не ядеше тюленовото месо, нито имаше нужда от мазнината. След няколко дни успешен лов нашата палуба се покри с кожи и тела, плъзгави от мазнина и кръв, а из отворите за изтичане на водата от кораба струяха червени ручейчета. Мачтите, въжетата на платната — всичко беше почервеняло. Мъжете с окървавени до лактите ръце като касапи, работеха усилено с ножове, за да отделят кожите от хубавите морски същества, които бяха убили.

Моята работа бе да отчитам и разпределям животните, когато ги донасяха на кораба от лодките, и да наглеждам одирането, а после да почиствам палубата и да привеждам всичко в ред. Не беше приятна работа. Всичко в мене се възмущаваше от нея; и все пак имах голяма полза от това ръководене и направляване на много хора. То разви незначителната административна способност, която притежавах, и чувствувах, че ставам по-твърд и решителен, нещо, което можеше да бъде само благотворно за Сиси Ван Уейдън.

Почнах да чувствувам, че никога вече не ще мога да стана предишният Хъмфри Ван Уейдън. Макар че моята вяра и надежда в човека и живота все още преодоляваше разрушителната критика на Вълка Ларсен, той все пак беше успял да ми повлияе в някои дребни неща. Бе ми разкрил действителния свят, за който почти нищо не знаех и който винаги бях отбягвал. Аз се научих да гледам по-отблизо на живота, да признавам, че в света има неща, наречени факти, да излизам от сферите на мисълта и идеите и да отдавам известно значение на определените и обективни фази на съществуване.

От деня, в който започна ловът, имах възможност да прекарвам все повече и повече време в кампанията на Вълка Ларсен. Когато времето бе хубаво и ние попадахме сред стадо тюлени, всички се намираха навън, в лодките, на борда оставахме само той, аз и Томас Мъгридж, който не влизаше в сметката. Но и ние не стояхме със скръстени ръце. Шестте лодки се разпръсваха като ветрило пред кораба, като разстоянието между първата, наветрена лодка, и последната, подветрена лодка, достигаше до десет-двадесет мили. Там те кръстосваха на длъж и нашир и само падането на нощта или лошото време ги заставяха да се приберат. Нашето задължение беше да направляваме умело „Призрак“ в подветрената страна на последната лодка, така че всички лодки да могат да се приберат на кораба с попътен вятър в случай на вихрушка или опасност от буря.

Не бе лесно на двама души, особено при по-силен вятър, да се справят с кораб като „Призрак“ — да въртят руля, да следят за лодките, да издигат и свалят платната; аз бях длъжен да овладея всичко това и да го овладея в най-кратко време. Да управлявам кораба се научих достатъчно бързо. Но да се изкачвам до салинга и да се катеря, когато трябваше да отида още по-нагоре, като придвижвам цялата тежест на тялото с ръцете си — това бе по-трудно. Обаче и това усвоих бързо, защото чувствувах някакво необяснимо желание да се издигна в очите на Вълка Ларсен, да му докажа своето право на живот, и то не само с доводите на ума си. И ето че дойде време, когато изпитвах удоволствие да се изкачвам до самия връх на мачтата и задържайки се само с нозете си, да търся от тая страшна височина лодките с бинокъл.

Спомням си един хубав ден, когато ловците напуснаха кораба рано сутринта и гърмежите от пушките им ставаха все по-глухи и по-далечни, докато съвсем замряха; лодките се бяха пръснали напред и встрани из морето. Полъхваше само лек западен ветрец, но и той затихна, докато успеем да направим нашата обичайна маневра от подветрената страна на последната лодка. От върха на мачтата видях как шестте лодки изчезнаха една след друга зад хоризонта, като преследваха плуващите на запад тюлени. Ние едва помръдвахме по спокойното море, без да можем да ги следваме. Вълка Ларсен почна да се безпокои. Барометърът спадаше и небето на изток никак не му се харесваше. Той го разглеждаше с неотслабващ интерес.

— Ако бурята връхлети оттам — рече той — и ни отдалечи от лодките, вероятно ще има много празни легла и в двата кубрика.

Към единадесет часа морето стана гладко като огледало. По пладне, макар и да се намирахме доста на север, топлината бе просто непоносима. Във въздуха не се чувствуваше никакъв полъх. Беше горещо и задушно. В Калифорния в такива случаи казват: „Като пред земетресение.“ Във всичко това имаше нещо зловещо и по някакви неосезаеми пътища човек чувствуваше, че наближава опасността. Полека-лека небето на изток се покри с облаци, които надвисваха над нас, подобно на някаква чудовищна черна планина, в която тъй ясно се виждаха усоите, пещерите, проходите и сенките, легнали по тях, че погледът неволно търсеше бялата линия, където вълните се разбиваха с рев о брега. Нашият кораб продължаваше да се люлее леко. Все още нямаше никакъв вятър.

— Няма да бъде само вихрушка — рече Вълка Ларсен. — Майката природа се готви да се изправи на задните си крака и да зареве с пълен глас. Тогава ще има да подскачаме доста, докато съберем поне половината от лодките си. Добре е да се покачите горе, Хъмп, и да отпуснете топселите.

— Но какво ще правим, ако „зареве“, като сме само двама? — попитах аз с протест в гласа.

— Ще трябва да използуваме първите пориви на вятъра и да избързаме до лодките, преди платната ни да бъдат раздрани. А какво ще стане след това, не искам и да знам! Мачтите ще издържат и ние с вас също ще трябва да издържим, макар че няма да ни е леко.

Спокойствието продължаваше. Ние обядвахме на бърза ръка. Аз бях много разтревожен за съдбата на осемнадесетте души, пръснати по широкото море, докато към нас бавно се спускаше тази черна верига от облаци. Вълка Ларсен не изглеждаше разтревожен, макар че, когато се върна на палубата, забелязах, че ноздрите му леко потрепваха, а движенията му бяха станали по-спокойни. Лицето му беше сурово, чертите — строги, ала очите му — сини, светлосини този ден — излъчваха някаква особено блестяща светлина. Порази ме обстоятелството, че той изглеждаше някак си весел, свирепо весел, като че се радваше на предстоящата борба; той ликуваше, изпълнен от съзнанието, че се намираше пред един от великите моменти на живота, когато стихиите ще се нахвърлят върху него.

И не забелязвайки, че аз го гледам, без да съзнава какво върши, той изведнъж се изсмя високо, подигравателно и предизвикателно в лицето на приближаващата буря. И сега още го виждам: застанал като пигмей от „Хиляда и една нощ“ пред исполинската фигура на някакъв зъл дух. Да, той се осмеляваше да предизвика съдбата и при това не се боеше.

Ларсен отиде към кухнята.

— Куки, щом свършиш с миенето на съдовете, ще ми трябваш на палубата. Бъди готов!

После като забеляза, че го гледам с възхищение, той се обърна към мене и рече:

— Хъмп, това е по-силно от уиски — нещо, което вашият Омар не е сънувал. Уверен съм, че той е познавал живота само наполовина.

Сега и западната част на хоризонта потъмня. Слънцето помръкна и изчезна от погледа. Беше два часът и някакъв призрачен полумрак, прорязан от подвижни пурпурни лъчи, надвисна над нас. В тази пурпурна светлина лицето на Вълка Ларсен сякаш пламтеше и на мене ми се стори, че целият е обкръжен от някакво сияние. Наоколо цареше необичайна, свръхестествена тишина, а всичко предвещаваше шум и движение. Задухът и горещината ставаха непоносими. Пот избиваше по челото ми и аз усетих как потече надолу по лицето ми. Стори ми се, че губя съзнание, и протегнах ръка да се хвана за перилата.

И тъкмо тогава във въздуха се понесе най-слабият възможен полъх. Той дойде от изток и премина над нас като шепот. От него дори не трепнаха увисналите платна и все пак лицето ми го почувствува като свежа прохлада.

— Куки! — извика Вълка Ларсен тихо и Томас Мъгридж показа своето жалко, изплашено лице. — Прехвърли гика на фокмачтата. Когато фокът забере, отпусни въжетата и стегни скрипеца. Но ако объркаш нещо, това ще бъде последната ти грешка в живота! Разбра ли? Мистър Ван Уейдън, бъдете готов да обърнете предните платна, сетне разгърнете топселите, развивайте ги бързо, много бързо — колкото по-бързо сторите това, толкова по-леко ще ви се види. А пък ако готвачът не е чевръст, бийте го право по муцуната.

Аз почувствувах похвалата в неговите думи и останах доволен, че не бяха съпроводени с никаква заплаха. Носът на кораба беше обърнат на северозапад и капитанът имаше намерение да го завърти при първия порив на вятъра.

— Вятърът ще ни удари в кърмата — обясни ми той. — Ако съдим по последните гърмежи, лодките са се отдалечили малко на юг.

Той се обърна и отиде при руля. Аз се отправих към носа и заех мястото си при кливера. Полъхът във въздуха се усили. Платната лениво затрептяха.

— Слава богу, че бурята не идва изведнъж, мистър Ван Уейдън! — възбудено извика готвачът.

И аз бях благодарен за това, защото бях научил вече достатъчно, за да разбера какво поражение ни очакваше, ако всички платна са опънати. Поривите на вятъра станаха по-силни, платната се опънаха и „Призрак“ потегли. Вълка Ларсен силно завъртя руля наляво и ние се понесохме напред. Сега вятърът ни удряше право в кърмата, той ревеше все по-силно и предните платна почнаха да плющят оглушително. Не можех да видя какво ставаше по другите части на палубата, но почувствувах как корабът внезапно подскочи и се наклони, когато фокът и гротът се издуха от вятъра. Аз се занимавах с бомкливера, кливера и стаксела и когато най-после се справих със задачата си, „Призрак“ летеше на югозапад с всички платна от дясната си страна. От силното напрежение сърцето ми удряше като чук, без да мога да си поема дъх, аз се хвърлих към топселите и преди вятърът да беше станал по-силен, ние успяхме да ги свием навреме. След това се отправих към кърмата за нови нареждания.

Вълка Ларсен одобрително кимна с глава и ми предаде руля. Вятърът непрекъснато се усилваше, морето се надигаше. Управлявах кораба цял час и с всяка измината минута това ставаше все по-тежко. Нямах още достатъчно опит, за да управлявам кораба при такъв силен страничен вятър.

— Хъмп, изкачете се на мачтата и потърсете с бинокъла някои от лодките. Изминали сме най-малко десет мили, а сега плаваме със скорост дванайсет или тринайсет възела. Моята старица знае как да бяга!

Задоволих се да се покатеря до салинга на около седемдесет фута над палубата. Претърсвайки огромното водно пространство наоколо, разбрах, че трябва много да бързаме, ако искаме да спасим някои от нашите хора. Наистина, докато се вглеждах в бушуващото море, по което се движехме, аз се съмнявах дали ще се намери поне една оцеляла лодка. Изглеждаше невероятно, че такива крехки черупки ще могат да устоят на напора на вятъра и вълните.

Самият аз не усещах цялата сила на вятъра, тъй като се движехме в неговата посока, но горе, от високото, ми се струваше, че се намирам не на кораба, а някъде извън него и че сякаш гледам отстрани фигурата му, очертана ясно върху фона на разпененото море. Понякога той се накланяше надясно, блъскаше се в някоя огромна вълна и тогава цялата палуба, от леерите до люка, се скриваше под разпенената вода. В такива моменти — когато корабът залиташе от една страна на друга — аз с главозамайваща бързина описвах във въздуха дъга, сякаш се намирах на края на огромно, обърнато нагоре махало, чиято амплитуда достигаше до седемдесет фута или повече.

По едно време ужасът от един такъв шеметен полет ме обзе тъй силно, че се вкопчих за мачтата с ръце и крака, и изтощен и разтреперан, престанах да търся лодките, виждах само разярените вълни под мене, които заплашваха да погълнат „Призрак“.

Но мисълта за хората сред морето ме накара да се опомня и докато ги търсех, забравих за себе си. Цял час не можех да видя нищо, освен откритото бушуващо море. Изведнъж там, където един самотен слънчев лъч бе паднал върху океана и превърнал повърхността в разтопено сребро, забелязах как една малка черна точка се издигна за миг нагоре и после отново потъна в бездната. Зачаках търпеливо. Черната точица скоро се мярна още веднъж сред свирепите вълни, вляво от носа на „Призрак“. Не се и опитах да извикам, но съобщих новината на Вълка Ларсен, като махнах с ръка. Той измени курса и когато точицата се показа право пред нас, аз му отправих утвърдителен сигнал.

Точицата порасна, и то така бързо, че тогава за пръв път си дадох сметка за бързината, с която се носехме по вълните. Вълка Ларсен ми направи знак да сляза от мачтата и когато застанах до него на руля, той ми даде упътвания за намаляване хода на кораба.

— Очаквайте най-лошото — предупреди ме той, — но не се отчайвайте! Гледайте си работата и следете готвача да не напуска фока.

Успях някак си да се добера до носа, при все че водата непрестанно заливаше палубата ту от едната, ту от другата страна. След като дадох необходимите нареждания на Томас Мъгридж, аз се покатерих няколко стъпки по форвантите. Сега лодката беше доста близко и можах да установя, че тя бе обърната с носа срещу вятъра и че влачи подире си платното и мачтата, очевидно прехвърлени зад борда, за да служат вместо котва. Тримата мъже усилено изхвърляха вода. Всяка огромна вълна ги скриваше от погледа ми и аз чаках с примряло сърце, страхувайки се, че няма да се появят отново. Но ето че лодката излиташе от пенестите гребени, насочила нос към небето, като показваше тъмното си мокро дъно и изглеждаше опряна само на кърмата. След това се гмуркаше, сякаш с главата надолу, изчезваше в зиналата бездна, извърташе се и показваше цялата си вътрешна страна, давайки ни по този начин възможност да зърнем тримата мъже, които изгребваха водата с безумна бързина. И всяко нейно ново появяване беше цяло чудо.

„Призрак“ изведнъж смени курса си и се отклони встрани и аз с ужас си помислих, че Вълка Ларсен счита спасението на лодката за невъзможно. Но после разбрах, че той искаше да спре отстрани, и се спуснах долу, за да му бъда подръка. Ние се понесохме точно срещу вятъра, а лодката се клатушкаше някъде далеч, успоредно с нас. По едно време почувствувах неочаквано затишие над кораба, за миг напрежението сякаш изчезна и ние се понесохме напред с нарастваща бързина. Корабът бе направил завой почти на място, с нос срещу вятъра.

Когато „Призрак“ дойде в прав ъгъл с вълните, вятърът (който ние досега бяхме избягвали) ни връхлетя с всичка сила. Със своята неопитност за нещастие аз се обърнах с лице срещу него. Той се издигна пред мене като стена и изпълни дробовете ми с въздух, който не можех да издишам. После „Призрак“ силно се наклони към вятъра и задъхан, видях как една грамадна вълна се издигна точно над главата ми. Обърнах се настрана, поех въздух и погледнах отново. Вълната се издигна над кораба и аз сякаш гледах вътре в нея. Сноп слънчеви лъчи затрептя по горната й част и можах да зърна някаква прозрачнозелена маса на фона на млечнобяла пяна.

После вълната се спусна над кораба, настъпи същински ад и всичко останало се случи само в един миг. Страшен унищожителен удар, който почувствувах с цялото си тяло, ме повали на място. Намирах се под водата и през ума ми мина мисълта, че това именно е страшното, за което бях слушал — да бъдеш погълнат от вълните. Нещо ме блъскаше, удряше и търкаляше неизвестно накъде и понеже не можех повече да сдържам дъха си, отворих уста и парливо солена вода нахлу в дробовете ми. Но въпреки всичко това нито за минутка не забравих, че трябва да обърна кливера срещу вятъра. Не се страхувах от смъртта. Не се съмнявах, че все някак си ще издържа. Настойчивата мисъл за необходимостта да изпълня нареждането на Вълка Ларсен не ме напускаше и ми се стори, че го виждам как стои на руля сред този адски водовъртеж, как предизвиква стихиите и им противопоставя своята воля.

С усилие се довлякох до нещо, което взех за леерите, и почнах усилено да вдишвам свежия въздух. Опитах се да стана, но ударих главата си и отново паднах по корем. По някаква прищявка на водната стихия бях отнесен на носа, под палубата; като лазех на четири крака към изхода, аз се натъкнах на Томас Мъгридж, който лежеше свит на две и охкаше. Нямаше време да се занимавам с него. Трябваше да преместя кливера.

Когато се измъкнах на палубата, стори ми се, че бе настъпил краят на всичко. Отвсякъде се разнасяше шум от чупене на греди, раздиране на платна и пращене на стомана. Бурята разбиваше „Призрак“ на пух и прах. Фокът и фортопселът бяха увиснали без вятър вследствие нашата маневра и понеже нямаше кой да ги свие, се разкъсаха на панделки, а тежкият гик се мяташе бясно от една страна на друга. Из въздуха свистяха летящи остатъци, а разпокъсаните въжета съскаха срещу вятъра като змии. А ето че сред всичко това с трясък се строполи на палубата и форгафелът.

Той падна само на няколко инча от мене и това ми напомни, че трябва да действувам бързо. Може би положението не бе безнадеждно. И отново си спомних думите на Вълка Ларсен. Предвиденият от него ад настъпи. Но къде беше капитанът? Тогава го видях как работи с усилие на гротмачтата, като сваляше грота с помощта на своите чудни мускули. В това време кърмата се издигна високо във въздуха и фигурата й се очерта на фона на една пробягваща край нас бяла вълна. И всичко това, и много още — цял свят от хаос и разрушение — възприех със зрението и слуха си за по-малко от петнадесет секунди.

Без да спирам да видя какво бе станало с малката лодка, аз се втурнах към кливера. Платното бе започнало да плющи, като се надуваше и изпъваше с остър шум, но напрягайки всичките си сили, почнах да го оправям и намествам. Знам едно нещо — направих всичко, което можах. Опъвах, докато пръстите ми се обляха с кръв. И докато опъвах, стакселът и бомкливерът се откъснаха и полетяха над морето.

Но аз продължих да дърпам с двойни усилия, докато платното почна да поддава все повече след всеки нов напън. В това време Вълка Ларсен застана до мене, почна да изтегля въжето, а аз — да го навивам.

— По-бързо! — извика той. — И ела с мене!

Докато го следвах, можах да забележа, че въпреки страшните разрушения на кораба все още съществуваше някакъв, макар и груб ред. „Призрак“ спря. Той все още беше в състояние да се бори и се бореше. Макар че бе загубил всичките си други платна, кливерът, както и гротът бяха оцелели и държаха кораба с нос към разярените вълни.

После, докато Вълка Ларсен приготвяше подемните скрипци, аз се огледах за лодката и я открих на върха на една вълна, откъм подветрената страна, на не повече от двадесет фута от нас. Капитанът бе пресметнал всичко тъй добре, че ние изведнъж се намерихме до нея и не ни оставаше нищо друго, освен да я закачим с куките за двата й края и да я издигнем на кораба. Но това не бе извършено тъй лесно.

На носа на лодката седеше Керфут, на руля беше Уфти-Уфти, а Кели — по средата. Докато се доближавахме към нея, лодката често се издигаше на някоя вълна, а ние потъвахме надолу и аз можех да видя почти над себе си главите на тримата мъже, наведени към нас през борда. В следния миг ние се издигахме и летяхме нагоре, докато те потъваха в бездната под нас. Това се повтаряше отново и отново и всеки път ми се струваше, че „Призрак“ неминуемо ще смаже крехката черупчица.

Но в един удобен момент хвърлих края на едното въже на Уфти-Уфти, а Вълка Ларсен края на другото на Керфут. И двете въжета бяха тутакси прикрепени за лодката и улучвайки подходящия момент, тримата мъже скочиха и се намериха едновременно на кораба. После, когато „Призрак“ се издигна над водата, лодката бе изтласкана към него и преди още да я отвлече следващата вълна, ние я издигнахме на палубата и обърнахме с дъното нагоре. Забелязах, че от лявата ръка на Керфут шурти кръв. Третият му пръст беше просто смазан на пихтия. Но той с нищо не даваше да се разбере, че го боли и с дясната си ръка ни помагаше да наместим лодката.

— Приготви се да прехвърлиш кливера, Уфти! — изкомандува Вълка Ларсен веднага щом свършихме с лодката. А ти, Кели, иди на кърмата и отпусни въжетата на грота. Керфут, бягай на носа и виж какво става с готвача! Мистър Ван Уейдън, качете се пак горе и очистете всички излишни парцали!

След като даде разпорежданията си, с характерния си тигърски маниер той заподскача към руля. И докато се катерех по предните ванти, „Призрак“ бавно се обърна по посока на вятъра. Той се втурна между вълните, на него нямаше нито едно платно, което би могло да се скъса. Още не стигнал до марса, бях притиснат до въжетата от силния вятър, тъй че не бих могъл да падна, дори и да исках. В това време „Призрак“ лежеше на едната си страна, а мачтите сякаш стояха успоредно с водата, така че гледах не надолу, а почти под прав ъгъл към палубата. Но самата палуба не видях, защото всичко беше залято от бушуващата водна стихия, изпод която се подаваха само двете мачти. В този миг целият кораб се намираше под водата. Но лека-полека той почна да се изправя заедно с отслабването на страничното налягане и ето че палубата му се показа изпод водата като гърба на кит, издигащ се на повърхността.

Сетне се понесохме стремглаво по бушуващото море, докато аз висях като муха на марса и търсех другите лодки. След половин час съгледах втората лодка — с дъното нагоре; с отчаяни усилия за нея се държаха Джок Хорнър, дебелият Луис и Джонсън. Този път останах горе, а Вълка Ларсен успя да задържи благополучно кораба на едно място. Както и преди ние се отправихме бавно към лодката. Скрипците бяха приведени в действие. Въжетата бяха метнати на мъжете, които се прехвърляха на борда като маймуни. Самата лодка се разби о борда на кораба, когато се опитаха да я издигнат. Но останалите от нея парчета бяха внимателно прибрани, тъй като можеше да се скърпи наново.

„Призрак“ отново се понесе в бурята и този път така се зарови за няколко секунди под водата, щото помислих, че никога вече няма да изплава. Даже и рулят, разположен значително по-нависоко от палубата, изчезваше на няколко пъти от погледа ми. В такива моменти ме завладяваше странното чувство, че се намирам тук сам, сам заедно с бога и наблюдавам проявите на неговия гняв. Но рулят се появяваше отново, показаха се широките плещи на Вълка Ларсен и неговите ръце, които въртяха руля и подчиняваха лудия бяг на кораба на волята на капитана. Той стоеше изправен като някакъв земен бог, повелител на бурите, разсичаше стихийните вълни със своя кораб и ги заставяше да му се подчиняват и да му служат. Наистина не беше ли това някакво чудо? Ето, тия нищожни хорица живеят и дишат, и работят, през такива бушуващи стихии управляват някаква крехка вещ, сглобена от дъски и платна.

„Призрак“ отново изплава от бездната, отново издигна палубата си над водата и заскача под натиска на бесния вятър. Беше вече към пет и половина. Половин час по-късно, когато последният зрак на деня се превърна в тъмни, зловещи сенки, съгледах третата лодка. Тя бе с дъното нагоре без признаци от хора около нея. Вълка Ларсен повтори своята маневра — обърна срещу вятъра, спря кораба и го остави да се носи към целта. Тоя път обаче не улучи с някакви четиридесет фута и лодката мина покрай нас, зад кърмата.

— Лодка номер четири! — извика Уфти-Уфти, чийто остър поглед успя да различи цифрата, когато лодката за миг се издигна над пяната с дъното нагоре.

Беше лодката на Хендерсън; заедно с него бяхме загубили и Холиоук и Уилямс — и тримата опитни моряци. Че бяха загинали — в това не можеше да има никакво съмнение, но лодката беше останала и Вълка Ларсен направи още един отчаян опит да я спаси. Слязох на палубата, когато Хорнър и Керфут напразно протестираха против това.

— Аз няма да си оставя лодката, ако ще и сам сатаната да разиграва бурята! — крещеше Вълка Ларсен и макар че ние стояхме наблизо, гласът му звучеше тихо, като от някакво огромно разстояние.

— Мистър Ван Уейдън! — извика той и сред рева на бурята гласът му прозвуча като шепот. — Застанете при кливера с Джонсън и Уфти-Уфти! А останалите, марш назад към грота! По-живо! Или ще изпратя всички ви в царството небесно! Разбрахте ли?

И когато той рязко завъртя руля и почна да обръща носа на кораба, на ловците не им оставаше нищо друго, освен да се подчинят и да вземат участие в рискованото предприятие. Колко голяма беше опасността, разбрах едва тогава, когато отново се намерих под вълните и неволно се хванах за леерите при основата на фокмачтата. Пръстите ми се отскубнаха и аз бях завлечен към борда и през борда в океана. Не умеех да плувам, ала преди да потъна, вълната ме тласна назад. Една силна ръка ме бе сграбчила и когато „Призрак“ се издигна най-сетне над водата, разбрах, че дължа живота си на Джонсън. Той тревожно се озърташе наоколо и аз забелязах, че липсва Кели, който в последната минута беше дошъл на бака.

Като пропусна лодката и попадна в по-лошо положение, отколкото преди, Вълка Ларсен бе принуден да прибегне към друга маневра. Сетне, като прехвърли останалите платна от дясната страна на кораба и избяга напред под вятъра, той се обърна и почна да плава към лодката откъм лявата й страна.

— Величествено! — извика на ухото ми Джонсън, когато благополучно издържахме и следващия потоп, и аз разбрах, че това възклицание се отнасяше не към мореплавателното изкуство на Вълка Ларсен, а към превъзходните качества на „Призрак“.

Беше се вече толкова стъмнило, че лодката не се виждаше никаква. Но Ларсен направляваше кораба през този ад, като че ли ръководен от безпогрешен инстинкт. Сега, при все че непрекъснато ни заливаха вълните, ние не се отклонявахме настрани и се натъкнахме право на преобърнатата лодка, която разчупихме съвсем, докато я качвахме на борда.

Изминаха още два часа в непосилна работа, докато всички ние — двамата ловци, тримата моряци, Вълка Ларсен и аз — свихме кливера и грота. Като намалихме площта на тия две платна, палубата вече не беше заливана тъй много от водата и „Призрак“ заскача и се загмурка между вълните като тапа.

Още в началото пръстите ми се разраниха до кръв и през всичкото време, докато работех, сълзи, предизвикани от болката, непрекъснато течаха по бузите ми. И когато всичко бе свършено, аз се оттеглих, капнал от умора, и паднах на палубата в пълно изнемощение.

В това време измъкнаха изпод полубака Томас Мъгридж, който в страха си се беше заврял там като плъх по време на наводнение. Видях как го мъкнеха по палубата към каюткомпанията и едва тогава с почуда забелязах, че кухнята беше изчезнала — на нейно място на палубата се откриваше празно пространство.

Намерих всички, включително и моряците, събрани в каюткомпанията, и докато на малката печка се вареше кафето, ние пиехме уиски и гризяхме сухари. Никога през живота си не бях ял с такъв апетит. И никога през живота си не бях пил по-вкусно кафе. „Призрак“ така подскачаше и се люшкаше по вълните, че дори и моряците не можеха да се движат, без да се придържат към нещо, а няколко пъти, след като някой извикваше: „Внимание!“, ние се струпвахме един върху друг до стената, сякаш се намирахме на палубата.

— По дяволите наблюдателя! — заяви Вълка Ларсен, когато се нахранихме. — Сега няма що да се прави на палубата. Ако е речено нещо да връхлети върху нас, и без това не можем да го избегнем. Отивайте си всички и лягайте да спите!

Моряците се отправиха към бака, като окачиха пътем сигналните фенери на борда, а двамата ловци останаха да спят в каюткомпанията, тъй като беше опасно да се отваря люкът към входа на техния кубрик. Ние с Вълка Ларсен отрязахме премазания пръст на Керфут и зашихме раната. През всичкото време, през което го караха да поднася кафе и да поддържа огъня, Томас Мъгридж се бе оплаквал от болки в гърдите и сега се кълнеше, че са му счупени едно или две ребра. Но като го прегледахме, намерихме, че бяха три. Неговият случай обаче отложихме за следния ден поради това, че аз не разбирах нищо от счупени ребра и трябваше по-напред да прочета нещо по този въпрос.

— Мисля, че не си струваше да пожертвувате живота на Кели за една счупена лодка — заявих аз на Вълка Ларсен.

— Но и самият Кели не струваше много нещо — бе отговорът. — Лека нощ!

Мислех си, че след преживените изпитания нямаше да мога да заспя. Измъчваше ме непоносима болка в пръстите, тревожех се за съдбата на трите неоткрити лодки, а и корабът все тъй лудо подскачаше по вълните. Но очите ми се затвориха, щом само главата ми се допря до възглавницата, и в пълно изнемощение спах до сутринта, докато „Призрак“, самотен и неуправляван от никого, се бореше с бурята.

Глава XVIII

На другия ден, когато бурята започна да поутихва, ние с Вълка Ларсен почетохме малко анатомия и хирургия и наместихме ребрата на Томас Мъгридж. После, когато вятърът почти съвсем спря, Вълка Ларсен захвана да кръстосва с кораба назад-напред в тая част на океана, дето ни връхлетя бурята, като държеше курс малко на запад. През това време поправяхме лодките и шиехме нови платна. Все по-често и по-често се срещахме с други тюленоловни кораби, повечето от тях търсеха загубените си лодки, а някои бяха прибрали на борда си чужд екипаж, намерен в морето. По-голямата част от тия кораби се бяха струпали на запад от нас, а лодките, разпръснати надлъж и нашир, бяха потърсили убежище при най-близкия кораб.

Две наши лодки с цял екипаж ние си взехме от „Сиско“, а от друг един кораб, „Сан Диего“, свалихме — за голямо удоволствие на Ларсен и за мое немалко огорчение — Смоук, Нилсън и Лийч. Тъй че след пет дни ни липсваха само четири души — Хендерсън, Холиоук, Уилямс и Кели. И ние продължихме нашия лов.

Следвайки едно стадо тюлени на север, започнахме да се натъкваме на опасните морски мъгли. Ден след ден мъглата поглъщаше спуснатите лодки още щом докосваха водата, докато ние на борда надувахме рога през равномерни промеждутъци и стреляхме във въздуха всеки петнадесет минути. През цялото това време лодки ту се загубваха, ту биваха намирани; според морския обичай загубените лодки се прибираха от някой чужд, случаен кораб, за да бъдат върнати по-късно на истинския им стопанин. Но Вълка Ларсен, комуто не достигаше една лодка, постъпи така, както можеше и да се очаква от него: присвои си първата отдалечила се от своя кораб лодка, застави хората й да работят за „Призрак“ и не им позволи да се върнат на собствения си кораб, когато той се показа в далечината. Спомням си как с пушка в ръка той натика ловеца и двамата моряци долу в трюма, принуждавайки ги да мълчат, докато техният кораб мина покрай нас и капитанът им питаше за тях.

Томас Мъгридж, вкопчил се в живота с такова удивително упорство, скоро закуцука по палубата, изпълнявайки двояката длъжност на готвач и юнга. Джонсън и Лийч, тормозени и бити повече отпреди, очакваха своя край заедно с края на ловния сезон. Останалите живееха като кучета и работеха също като кучета, като изпълняваха волята на своя безмилостен господар. Що се отнася до Вълка Ларсен и мен, то ние се спогаждахме доста добре, макар че аз не можах да се освободя от мисълта, че най-правилната постъпка от моя страна би била да го убия. Той безкрайно ме очароваше и същевременно ме изпълваше с неописуем страх. И все пак не можех да си го представя проснат на смъртно легло. Това някак си не отговаряше на неговия образ на човек, който никога няма да остарее. Можех да си го представям само като жив, вечно жив, властвуващ, борещ се и унищожаващ другите.

Когато попаднехме посред някое тюленово стадо и силното морско вълнение не позволяваше да се спускат лодки, Ларсен обичаше да излиза на лов сам, с двама гребци и един рулеви. Той беше добър стрелец и донасяше на борда множество кожи при такива условия на лов, които ловците считаха просто за невъзможни. Изглежда, че той можеше да диша леко само тогава, когато с риск за живота си водеше неравна борба с грозящите го опасности.

Аз все повече и повече усвоявах мореплавателното дело, а през един ясен ден — каквито сега се случваха рядко — имах удоволствието да се справя с „Призрак“ сам и да вдигна лодките без ничия помощ. Вълка Ларсен беше повален на легло от силно главоболие, аз стоях на руля през целия ден, летях по морската шир подир последната лодка, спирах на едно място и вдигнах всичките шест лодки, без каквото и да е указание и команди от негова страна.

От време на време ни връхлитаха силни бури, тъй като се намирахме в неблагоприятен и ветровит район. Към средата на юни ни настигна и тайфун — особено паметно за мен събитие и твърде важно поради промените, които донесе в моя живот. Изглежда, че бяхме попаднали почти в центъра на тази исполинска вихрушка, но на Вълка Ларсен се удаде да се изплъзне от нея, отправяйки се на юг — отначало с помощта само на кливера, а после с голи мачти. Никога не бях и сънувал, че може да има такива грамадни вълни. Всички бури, през които бяхме преминали по-рано, изглеждаха като малки вълнения в сравнение с тази. От гребен до гребен имаше не по-малко от половин миля, а вълните — уверен съм — надвишаваха и мачтите ни. Тайфунът беше толкова страшен, че дори и Вълка Ларсен не се осмели да остане на едно място, макар че трябваше да се отправи доста на юг и да се отдалечи от тюленовите стада.

Когато тайфунът утихна, ние се намерихме на пътя на презокеанските параходи. И тук, за голямо учудване на ловците, попаднахме сред второ стадо тюлени, нещо като ариергард на първото. Това беше съвсем необикновено явление. Раздаде се команда: „Спусни лодките!“, разнесоха се изстрели и безжалостното унищожаване продължи през целия дълъг ден.

Същата вечер при мене дойде Лийч. Току-що бях свършил с отчитането на кожите от последната лодка, когато младият моряк се приближи до мене в тъмнината и тихо попита:

— Мистър Ван Уейдън, можете ли да ми кажете колко далеч сме от сушата и в коя посока се намира Йокохама?

Сърцето ми подскочи от радост, защото схванах какво е намислил, и му дадох нужните указания: направление запад-северозапад, разстояние петстотин мили.

— Благодаря ви, сър — рече той и отново потъна в мрака.

Сутринта изчезна лодка номер три заедно с Джонсън и Лийч. Изчезнаха също и бъчонките с вода и хранителните припаси от другите лодки, както и постелите и торбите на двамата бегълци. Вълка Ларсен побесня. Той вдигна платна и се понесе на запад — северозапад. Двама от ловците не слизаха от марса, като претърсваха морето с бинокли, а самият той тичаше по палубата като разярен лъв. Ларсен знаеше много добре за моето съчувствие към бегълците, за да ме изпрати горе като наблюдател.

Вятърът беше приятен, но поривист, и по-лесно би било да се намери игла в купа сено, отколкото малката лодка в безпределните сини простори. Но капитанът реши да изтръгне от „Призрак“ всичките му възможности, само и само да пресече пътя на бегълците към сушата. След като постигна това, той почна да шари с „Призрак“ нагоре-надолу из района, където предполагаше, че ще минат.

Сутринта на третия ден Смоук захвана да вика от мачтата, че е съгледал някаква лодка. Всички се струпаха на палубата. Откъм запад духаше остър вятър, който обещаваше да се усили. И ето че там някъде, откъдето идеше вятърът, под трептящата сребриста светлина на изгряващото слънце, се появяваше и изчезваше сред вълните една черна точица.

Сменихме курса и се понесохме към нея. Сърцето ми се сви от болка. Забелязах тържествуващия блясък в очите на Вълка Ларсен и обхванат внезапно от мрачни предчувствия, изпитах силно желание да се хвърля върху него. Мисълта за предстоящото насилие над Лийч и Джонсън така ме развълнува, че умът ми се помрачи. Не помня как скочих в кубрика на ловците и вече почнах да се изкачвам нагоре с напълнена пушка в ръка, когато дочух викове на учудване:

— В лодката има петима души!

Изтощен и разтреперан, аз се облегнах на леера на трапа и почнах да се вслушвам в гласовете на палубата, потвърждаващи направеното вече откритие. Изведнъж коленете ми се подкосиха и аз се свлякох на стъпалото, дошъл отново на себе си, но изпълнен с ужаса на това, което насмалко не сторих. Като поблагодарих на съдбата, сложих пушката на мястото й и се върнах на палубата.

Никой не беше забелязал моето отсъствие. Лодката се намираше вече достатъчно близо и аз видях, че беше по-голяма и построена по-иначе от тюленоловните лодки. Когато я наближихме съвсем, хората в нея свиха платното, спуснаха мачтата, прибраха греблата и зачакаха да спрем и да ги вземем на борда.

Смоук, който се бе спуснал на палубата и застанал до мене, почна да се хили многозначително. Аз го погледнах учудено.

— Гледай ти каква каша! — озъби се той.

— Какво има? — попитах аз.

Той продължаваше да се хили.

— Не виждате ли какво има там, на кърмата? Да не убия вече никога тюлен, ако това не е жена!

Аз се вгледах, но не бях сигурен, докато възклицанията, които се понесоха наоколо, не ме убедиха, че в лодката имаше четирима мъже и несъмнено — една жена. Това откритие развълнува всички ни освен Вълка Ларсен, който беше явно разочарован, че това не беше лодката с двете очаквани жертви на неговата злоба.

Спуснахме бомкливера, прехвърлихме кливера откъм наветрения борд, свихме грота и почти спряхме да се движим. Греблата докосваха водата и с няколко удара лодката се допря до нашия борд. Едва сега можах добре да разгледам жената. Беше загърната в дълга широка дреха, тъй като утрото бе хладно. Видях само лицето й и кичури светлокафяви коси, които се показваха изпод моряшката фуражка. Очите й бяха големи, кафяви и блестящи, устата — нежна и чувствена, правилно очертаното й лице беше силно обгоряло от слънцето и вятъра.

Тя ми се видя като същество от друг свят. Почувствувах влечение към нея, като умиращият от глад човек — към хляба. Та нали не бях виждал жена вече доста време! Значи това е жена? Захласнат в това прекрасно видение, съвсем забравих своите задължения на щурман и дори не взех участие в работата по прехвърлянето на хората от лодката. И когато един от моряците подаде жената в протегнатите ръце на Вълка Ларсен, тя само погледна нашите учудени лица и се усмихна приветливо и нежно, така както могат да се усмихват само жените. Колко отдавна не бях виждал такава усмивка! Наистина бях вече забравил, че на света има същества, които могат да се усмихват така.

— Мистър Ван Уейдън!

Гласът на Вълка Ларсен изведнъж ме възвърна към действителността.

— Нали ще бъдете така добър да заведете тази дама долу и да я настаните по-удобно? Пригответе за нея лявата запасна каюта. Нека Куки се погрижи за това. И вижте какво можете да направите за лицето й — цялото е обгоряло от слънцето и вятъра.

След това той бързо се отстрани от нас и почна да разпитва новопристигналите мъже. Лодката беше оставена на произвола на вълните, макар че един от спасените мъже се възмути, тъй като Йокохама била съвсем близо.

Съпровождайки непознатата дама до каютата, забелязах, че се плаша от нея и че съм страшно несръчен. И като че ли за първи път в живота си разбрах какво крехко, нежно същество е жената. Като й помагах да слезе по трапа, аз й хванах ръката и бях поразен от това, колко малка и мека беше тя. Да, жената наистина беше крехка и нежна, но на мене тя ми се стори толкова ефирна, че се боях да не смажа ръката й в моята. Ето какво чувствувах, лишен тъй дълго от женско общество, когато видях Мод Брюстър и в нейното лице — жените въобще.

— Защо се безпокоите толкова много заради мене? — запротестира тя, когато я настаних в креслото на Вълка Ларсен, което измъкнах набързо от неговата каюта. — Тази сутрин всяка минута очаквахме да видим сушата, а до довечера вероятно щяхме да стигнем пристанището, нали така?

Нейната спокойна увереност в утрешния ден ме смути. Как да й опиша положението, в което се намираше, как да й опиша човека, който се носи по морето като зла орисия, как да й разкажа за всичко, което преживях и научих през последните няколко месеца? Но аз отговорих откровено:

— Ако тук бе капитан някой друг, бих ви казал, че утре сутринта ще пристигнем в Йокохама. Но нашият капитан е странен човек и аз ви моля да бъдете готова на всичко. Разбрахте ли? На всичко!

— Не… да си призная, съвсем не ви разбирам — поколеба се в отговора си тя. В очите й се появи вълнение, ала не и страх. — Или криво съм разбирала досега, че на хора, претърпели корабокрушение, навсякъде се оказва особено внимание? А това е толкова дребна работа, нали? Ние сме тъй близо до сушата.

— Наистина не знам — опитах се да я успокоя. — Просто исках да ви подготвя за най-лошото, ако то наистина се случи. Този човек, този капитан е звяр, дявол! И никой не знае каква безумна мисъл може да му дойде на ума всеки миг.

Почнах да се вълнувам, но тя ме прекъсна с думите:

— О, разбирам!

И в нейния глас прозвуча умора. Изглежда, че й беше трудно да мисли. Очевидно бе стигнала до последната степен на изтощение.

Не ми зададе повече въпроси, а аз се въздържах да правя забележки и се заех да приведа в изпълнение заповедта на Вълка Ларсен: да я настаня по-удобно. Шетах около нея като работлива стопанка, извадих от аптечката крем за обгорялото й лице, донесох от личните запаси на Вълка Ларсен бутилка портвайн и дадох нареждания на Томас Мъгридж как да приготви каютата й.

Вятърът бързо се усилваше. „Призрак“ все повече се наклоняваше и докато каютата беше приготвена, той пъргаво заподскача по вълните. Почти забравил за съществуването на Лийч и Джонсън, аз бях страшно изненадан, когато надолу по стълбището като гръм се разнесе вик: „Лодка в морето!“ Без съмнение това беше гласът на Смоук, който викаше от върха на мачтата. Хвърлих поглед към жената, но тя се отпусна назад в креслото, като затвори очи, капнала от умора. Съмнявах се, че бе чула гласа на Смоук, и реших да не допусна да бъде свидетел на зверството, което, знаех, щеше да последва при улавянето на бегълците. Тя бе уморена. Толкова по-добре — нека спи!

На палубата се чуваха бързи команди, тропот на крака и плющенето на отпуснатите платна. „Призрак“ се насочваше в обратна посока. Платната се издуха, корабът се наклони, креслото се плъзна по пода на каютата и едва успях да отскоча навреме, за да удържа задрямалата жена да не падне.

В погледа й имаше само някакво сънливо учудване, когато ме погледна с натежалите си очи. А когато я поведох към нейната каюта, почна да се препъва и залита. Мъгридж с някакъв мръсен намек ми се ухили, когато го изпъдих навън и му заповядах да си гледа кухненските работи. А той си отмъсти, като пусна сред ловците слуха, че съм се показал превъзходна камериерка.

Жената се опираше на мен с цялата си тежест и мисля, че заспа отново, още докато я водех към каютата й. В това се уверих, когато едва не падна върху леглото от неочаквания тласък на кораба. После се изправи, усмихна се сънливо и пак се унесе в сън. Така я оставих, заспала под две дебели моряшки одеяла, с глава върху възглавницата, която донесох от леглото на Вълка Ларсен.

Глава XIX

Когато излязох на палубата, видях, че „Призрак“ догонва от наветрената страна познатата ми лодка, която също се движеше срещу вятъра. Всички бяха на палубата, всички искаха да знаят какво ще стане, когато Лийч и Джонсън бъдат качени на борда.

Камбаната удари четири пъти, Луис отиде да смени рулевия. Въздухът беше влажен и аз забелязах, че той е навлякъл непромокаемите си дрехи.

— Какво ни очаква сега? — попитах го аз.

— Здравословна буря, сър — отвърна той. — А също и малко дъждец, колкото да ни измие вратовете. Нищо повече.

— Колко жалко, че видяхме лодката! — забелязах аз.

Една голяма вълна удари кораба в носа и го отклони от курса цял румб: в това време лодката за миг се мярна между двата кливера.

Луис завъртя руля и след като помълча, каза:

— Те и без това никога не биха достигнали сушата, сър. Тъй мисля аз.

— Така ли мислиш?

— Да, сър. Не виждате ли? — Силен тласък на вятъра разтърси кораба и принуди Луис бързо да завърти руля. — Няма да мине и един час — продължи той — и за такава черупчица ще бъде невъзможно да продължи пътя си сред вълните. Имат късмет, че ние пристигнахме навреме и можем да ги приберем.

Вълка Ларсен остави спасените мъже, с които бе разговарял, и се отправи към юта. Неговата котешка походка сега особено биеше на очи: погледът му бе остър и неспокоен.

— Трима помощник-мотористи и един механик — каза той вместо поздрав. — Но ние ще ги направим най-малкото гребци. А как е дамата?

Не зная защо, но когато Ларсен спомена за спасената жена, почувствувах остра болка, сякаш ме прободе нож. Разбира се, това бе глупава сантименталност от моя страна, но не можех да се избавя от това усещане и вместо отговор само повдигнах рамене.

Вълка Ларсен проточено и подигравателно изсвири с уста.

— А как се казва? — попита той.

— Не зная — отвърнах аз, — тя спи. Много е уморена. Всъщност аз чакам да чуя някакви новини от вас. Какъв е бил техният кораб?

— Пощенски параход — късо отговори той. — „Град Токио“. Пътувал от Фриско за Йокохама. Старо корито. Тайфунът го поразил. Направил дъното му на решето. Четири дни се реяли по вълните. А вие наистина ли не знаете коя е тя? Каква е — мома, съпруга или вдовица? Е, е, добре!

Той заклати подигравателно глава и ме загледа със смеещи се очи.

— А вие… — започнах аз. И на върха на езика ми беше да го попитам дали ще закара спасените в Йокохама.

— А аз какво? — попита ме на свой ред той.

— Какво възнамерявате да правите с Лийч и Джонсън?

Той поклати глава.

— Наистина Хъмп, не зная. Както виждате, с тия четирима пришълци аз вече имам достатъчно хора на кораба.

— Но Лийч и Джонсън получиха добър урок, опитвайки се да избягат — казах аз. — Защо да не измените отношението си към тях? Вземете ги на борда и се дръжте добре с тях. Каквото и да са направили, те бяха заставени да го направят.

— От мене ли?

— Да, от вас — отговорих аз без колебание. — И нека ви предупредя, Вълк Ларсен, че ако вие отидете твърде далеч в издевателствата си над тия бедни нещастници, аз мога да забравя всичко, дори и любовта към собствения си живот, и да ви убия!

— Браво! — извика той. — Аз се гордея с вас, Хъмп! Вие дяволски добре се изправихте на нозете си. Станали сте истинска самостоятелна личност. За нещастие животът ви е бил лек, но вие се развивате, а това ми харесва!

Гласът му внезапно се измени, лицето му стана сериозно.

— Вярвате ли в обещания? — попита той. — Свещени ли са те за вас?

— Разбира се! — отговорих аз.

— В такъв случай да сключим едно споразумение — продължи този тъй хитър актьор. — Ако аз ви обещая да не се докосвам дори и с пръст до Лийч и Джонсън, обещавате ли ми вие, от своя страна, да не посягате върху мене? Само не мислете, че се боя от вас. Не, не, не си въобразявайте! — побърза да прибави той.

Не вярвах на ушите си. Какво е станало с този човек?

— Съгласен ли сте? — нетърпеливо попита той.

— Да! — отговорих аз.

Той ми протегна ръката си, но докато я разтърсвах най-сърдечно, мога да се закълна, че забелязах как в очите му за миг проблесна някакъв дяволски присмех.

Преминахме на подветрената страна на юта. Лодката бе съвсем близо и се намираше в отчаяно положение. Джонсън я управляваше, Лийч изтребваше вода. Ние ги догонвахме — движехме се два пъти по-бързо от тях. Ларсен даде знак на Луис да се отклони и ние изпреварихме лодката, минавайки на около двадесет фута от нея. Изведнъж „Призрак“ я закри от вятъра, платното й се отпусна и почна да плющи, лодката спря движението си, като принуди пътниците бързо да променят положението си. Тук една голяма вълна ни издигна, а лодката потъна надолу в бездната.

В този именно миг Лийч и Джонсън погледнаха в лице моряците, струпали се на борда. Никой не ги поздрави. В очите на своите другари те и двамата бяха вече покойници, между тях зееше оная пропаст, която разделя живите от мъртвите.

След един миг те се намериха срещу юта, където стояхме с Вълка Ларсен. Сега ние пропадахме надолу между вълните, а те се издигаха нагоре. Джонсън погледна към мене и аз успях да видя колко измъчено и изтощено е лицето му. Махнах му с ръка и той отговори на поздрава ми, но неговият жест издаваше безпомощност и дълбоко отчаяние. Сякаш той ми изпращаше последното си сбогом. Не можах да видя очите на Лийч, понеже гледаше към Вълка Ларсен, но върху лицето му както и преди се четеше старата неумолима омраза.

После лодката се озова зад кърмата. Вятърът изведнъж изду платното и така наклони слабата ладийка, че тя едва не се преобърна. Вълните полетяха над нея и я заляха с белоснежна пяна. Сетне лодката отново се показа, наполовина пълна с вода. Лийч усилено изхвърляше водата, а Джонсън, с бледо и тревожно лице, стискаше греблото, което му служеше за кормило.

Вълка Ларсен късо се изсмя, сякаш излая в самото ми ухо, и отиде при наветрената страна на юта. Очаквах, че ще даде заповед за спиране, но корабът продължаваше да плава напред, а той не даваше никакъв знак. Луис все тъй невъзмутимо стоеше на руля, но аз забелязах, че струпалите се на носа моряци се обърнаха и с безпокойство загледаха към нас. „Призрак“ продължаваше да се носи напред и лодката се превърна в малка, едва забележима точица, когато изведнъж се разнесе заповедническият глас на Вълка Ларсен и корабът се завъртя рязко на дясната си страна.

Ние се отправихме назад по посока на вятъра, срещу борещата се с вълните лодчица, и се намерихме на една или две мили от нея, когато се чу нова команда за сваляне на бомкливера и спиране на кораба. Тюленоловните лодки не са пригодени да лавират срещу вятъра. Единствената надежда за тях е да се държат в посоката на вятъра и когато е благоприятно, той сам ги подгонва право към кораба. Но сега, сред разбушувалото се море, за Лийч и Джонсън нямаше никакъв друг изход, освен да бъдат прибрани от „Призрак“ и те направиха отчаян опит да плават срещу вятъра. Но при такова едно вълнение трудно си пробиваха път напред. Всеки миг можеха да бъдат погълнати от разярените стихии. Отново и отново ние виждахме как лодката забиваше нос в беловърхите гребени, които я отблъскваха назад като тапа.

Джонсън бе превъзходен моряк и знаеше как да се справя с малки лодки, така както и с кораби. След час и половина той почти се изравни с нас, недалеч от кърмата, като разчиташе да се добере до кораба.

— Значи вие променихте намерението си? — промърмори Вълка Ларсен на себе си, а същевременно и на тях, сякаш можеха да го чуят. — Искате да се върнете на кораба, ха? Добре тогава, опитайте!

— По-здраво на руля! — заповяда той на Уфти-Уфти, канака, който през това време бе сменил Луис.

Командите следваха една след друга. Въжетата на фока и грота бяха отслабени и корабът заподскача напред по вълните, понесен от попътен вятър. Тогава Джонсън с риск от незабавна гибел прекоси нашия килватер на сто фута разстояние от кърмата. Вълка Ларсен отново се разсмя и същевременно махна с ръка, като подкани бегълците да ни следват. „Очевидно има намерение да си поиграе с тях — помислих си аз, — да им даде урок вместо побой, и то опасен урок, защото неустойчивата лодка може всеки миг да се преобърне.“

Джонсън бързо извъртя лодката и се понесе подире ни. За него нямаше друг избор. Смъртта дебнеше двамата бегълци от вси страни, рано или късно една от тия огромни вълни щеше да връхлети върху лодката, да я обърне и потопи.

— Ето ги най-после, уплашиха се от смъртта! — продума Луис на ухото ми, когато отидох на носа да отдам команда за прибирането на кливера и стаксела.

— Той скоро ще спре кораба и ще ги вземе — казах уверено аз. — Иска само да ги понакаже, това е всичко.

Луис ме изгледа многозначително.

— Така ли мислите? — попита той.

— Разбира се — отвърнах аз. — А ти?

— Сега-засега аз мисля само за собствената си кожа — бе неговият отговор. — И не преставам да се учудвам как се нареждат нещата. Добра шега ми изигра ракията във Фриско, но и на вас няма да ви е по-леко с тая жена долу. Само аз ви познавам добре, голям простак сте вие!

— Какво искаш да кажеш? — попитах го аз, тъй като щом хвърли тая бомба в лицето ми, той се обърна настрана.

— Какво искам да кажа ли? — извика Луис. — И вие ме питате? Не е важно какво искам да кажа аз, но какво иска да каже Вълка. Вълка, разбирате ли, Вълка.

— Ако се забърка някоя каша, ще застанеш ли на моя страна? — неволно попитах аз, защото той изказа моето собствено опасение.

— На вашата страна? Аз ще бъда само на страната на стария дебел Луис и пак ще си имам достатъчно грижи! Но всичко това е само началото, само началото, казвам ви!

— Не мислех, че си такъв страхливец! — укорих го аз.

Той хвърли към мене презрителен поглед.

— Аз не вдигнах ръка в защита на ей онези нещастници — и той показа назад към малката лодка, — та, мислите, ще оставя да ми разбият главата заради някаква жена, която очите ми не са виждали до ден-днешен.

Аз се отвърнах с възмущение и се отправих към кърмата.

— Приберете топсела, мистър Ван Уейдън! — заповяда ми Вълка Ларсен, когато стъпих на юта.

Като чух тая заповед, аз се поуспокоих, поне що се отнасяше до съдбата на двамата бегълци. Беше ясно, че капитанът нямаше намерение да избяга далеч от тях. Тая мисъл ме изпълни с надежда и аз се заех да изпълня бързо разпореждането му. Едва бях успял да дам необходимите команди, и моряците тозчас се втурнаха: един към въжетата, с които се управляваха платната, а други нагоре по вантите. Вълка Ларсен забеляза тяхното усърдие и мрачно се усмихна.

А разстоянието между лодката и кораба продължаваше да се увеличава и едва когато бегълците останаха няколко мили назад, ние намалихме ход и се спряхме да ги чакаме. Всички очакваха с тревога приближаването им. Дори и върху лицето на Луис, отправил втренчен поглед назад, се изписа безпокойство, което той не можеше да скрие. Само Вълка Ларсен си оставаше все тъй невъзмутим.

Лодката се приближаваше все повече и повече, препускайки сред зелените бурни вълни като някакво живо същество. Тя ту се изкачваше по високите зъбести гребени, ту изчезваше зад тях, за да се мерне след малко пред очите ни, полетяла сякаш към небесата. Изглеждаше невероятно, че тя е още цяла, и всяко нейно появяване, съпроводено с главозамайващ скок, се възприемаше като някакво чудо.

— Внимание при руля! — извика Вълка Ларсен и сам скочи при руля и силно го завъртя.

„Призрак“ отново се метна и се понесе по вятъра и в продължение на още два часа Джонсън и Лийч ни преследваха. А ние се застоявахме и пак избягвахме напред, пак се застоявахме и пак избягвахме и през всичкото това време малкото платно продължаваше да се подема към небето и отново да изчезва във водната бездна. Лодката бе на около четвърт миля от нас, когато една дъждовна вихрушка я скри от погледа ни. И вече не се показа. Подухна вятър, въздухът се проясни, но по развълнуваната морска шир нямаше ни следа от малкото платно. За миг ми се стори, че на върха на една висока вълна се мярна черното дъно на лодката. И това беше всичко. За Лийч и Джонсън земните страдания се бяха свършили.

Хората продължаваха да се тълпят на палубата. Никой не искаше да слиза долу и никой не продумваше. Никой не смееше да погледне другите в очите. Всички бяха замаяни, стояха в мрачно мълчание, сякаш все още не можеха да повярват, да възприемат това, което се бе случило. Вълка Ларсен не ги остави дълго да размишляват. Той тутакси насочи кораба в неговия курс — към тюленовото стадо, а не към Йокохама. Ала моряците не бяха вече тъй усърдни и докато обтягаха въжетата, аз ги чувах да ругаят помежду си, макар че устните им си оставаха все тъй свити и безжизнени, както и те самите. Не така обаче се чувствуваха ловците. Смоук, който не се смущаваше от нищо, им разправи някакъв виц и те със смях почнаха да се спускат надолу в своя кубрик.

Като се отправих към кърмата, аз срещнах спасения от нас механик. Той се приближи към мене. Лицето му бе бледо, устните му трепереха.

— За бога, сър, кажете ми що за кораб е това?

— Вие не сте сляп, сам виждате — отвърнах почти грубо, макар че сърцето ми беше изпълнено със скръб и страх.

— Такова ли е вашето обещание? — обърнах се към Вълка Ларсен.

— Аз не съм обещавал да ги взема на борда — отговори той. — И така или иначе, вие трябва да се съгласите, че не съм ги докоснал с пръст!

И той повтори със смях:

— Не, не, не съм се докосвал до тях!

Не отговорих. Бях като зашеметен, не можех да отворя уста. Трябваше да си събера мислите. Чувствувах се отговорен за жената, която спеше долу, и в главата ми възникна една-единствена разумна мисъл: не трябва да действувам прибързано, ако искам да й бъда полезен с каквото и да било.

Глава XX

Денят завърши без нови произшествия. Слабата буря, която „ни изми вратовете“, почна да затихва. Механикът и тримата помощник-мотористи след един горещ спор с Ларсен бяха разпределени по лодки под началството на ловците и зачислени към корабната вахта, за която цел бяха и екипирани от корабната лавка. И когато се отправиха към бака, те все още протестираха, но не много високо. От това, което бяха видели, те имаха вече ясна представа за характера на Вълка Ларсен, а историите, на които се бяха вече наслушали на борда, убиха у тях всяко желание да се бунтуват.

Мис Брюстър — името й узнахме от механика — все още спеше. На вечерята помолих ловците да приказват по-тихо, за да не я безпокоят. Тя се яви пред нас чак на следното утро. Бях наредил да й сервират храната отделно, но Вълка Ларсен тутакси се наложи:

— Коя е тя, та да се гнуси от общата трапеза и от нашето присъствие?

Обаче появяването на нашата пасажерка в столовата бе доста весело и забавно. Ловците мълчаха като риби. Само Джок Хорнър и Смоук не проявиха никакво смущение: от време на време те скришом хвърляха погледи към нея и дори се опитваха да вземат участие в разговора. Останалите четирима мъже, забили поглед в чиниите си, дъвчеха замислено и равномерно, ушите им се движеха в такт с челюстите като на повечето животни.

Отначало Вълка Ларсен приказваше малко и даваше къси отговори, когато се обръщаха към него. Не може да се каже, че той се смущаваше, съвсем не. Тая жена представляваше за него нещо ново, непознат за него тип и любопитството му се събуди. Той внимателно я изучаваше, като откъсваше поглед от лицето й само за да следи движението на ръцете и раменете й. Аз също я наблюдавах и макар че всъщност сам поддържах разговора, не можех да се избавя от чувството, че се смущавам и че не се владея напълно. Затуй пък Вълка Ларсен се държеше съвсем непринудено, с пълна увереност в себе си — увереност, която с нищо не можеше да се разколебае. От жените той се страхуваше не повече, отколкото от бурите и сраженията.

— А кога ще пристигнем в Йокохама? — попита тя, като се обърна към него и го погледна право в очите.

Въпросът бе зададен без заобикалки. Челюстите престанаха да работят, ушите спряха да се движат и макар че очите бяха както и досега приковани в чиниите, всеки очакваше отговора с напрежение и крайно внимание.

— След четири месеца, а може и след три, ако ловният сезон свърши по-рано — отвърна Вълка Ларсен.

Тя се задъха и неуверено промърмори:

— Аз… аз мислех… казаха ми, че оттук до Йокохама може да се стигне само за един ден. Вие… — Тук тя се запъна и заоглежда обкръжаващите я безизразни лица, наведени над чиниите. — Вие нямате право да постъпвате така!

— Този въпрос трябва да обсъдите с мистър Ван Уейдън — отвърна Ларсен, като кимна към мене с насмешливо смигване. — Мистър Ван Уейдън е, както се казва, авторитет по въпросите на правото. Но аз съм прост моряк и гледам на работата малко по-другояче… За вас може би е нещастие, че трябва да останете тук, но затуй пък това за нас е голямо щастие!

Той я гледаше усмихнато. Тя наведе очи под неговия поглед, но отново ги повдигна и някак предизвикателно ме погледна. В нейните очи прочетох неизказания въпрос: право ли е това? Но бях вече решил, че трябва да играя неутрална роля, и затова не отговорих.

— А какво е вашето мнение? — настоя тя.

— Че това е нещастие, особено ако вие имате да вършите някаква належаща работа през идните няколко месеца. Но тъй като заявихте, че сте предприели това пътуване до Япония с цел да поправите здравето си, мога да ви заявя, че никъде няма да укрепнете така добре, както на борда на „Призрак“.

Видях как очите й блеснаха от негодувание и този път наведох глава, като почувствувах как се зачервява лицето ми под нейния поглед. Това бе признак на страхливост, но какво друго можех да направя?

— Да, мистър Ван Уейдън знае какво говори — разсмя се Вълка Ларсен.

Кимнах с глава, а мис Брюстър, след като се посъвзе, почна да очаква какво ще последва.

— Не може да се каже, че е станал някакъв особен здравеняк — продължи Вълка Ларсен, — но той изумително укрепна. Трябваше да го видите, когато го прибрахме на борда. Жалък съсухрен човечец — на нищо не приличаше. Не е ли така, Керфут?

Керфут бе тъй изненадан от този неочакван въпрос, отправен към него, че изпусна ножа си на пода, но все пак успя да издаде някакъв одобрителен звук.

— Беленето на картофи и миенето на съдове му подействува добре. Нали, Керфут?

Керфут отново изгрухтя.

— А погледнете го сега! Наистина, не би могъл да се нарече мускулест, но все пак у него се появиха мускули, нещо, което по-рано той нямаше. Освен това той стои вече на собствените си крака! Може би не ще се убедите в това, като го гледате, но отначало, ще повярвате ли, той не можеше да се изправи без чужда помощ.

Ловците се закискаха, но тя ме погледна с такова съчувствие, че аз бях напълно възнаграден за безочливостта на Вълка Ларсен. Наистина тъй отдавна не бях получавал съчувствие от някого, че сега се развълнувах дълбоко и на драго сърце станах неин доброволен роб. Но ме хвана яд на Вълка Ларсен. Със своя намек той подложи на съмнение моето мъжко достойнство, подложи на съмнение самите тези нозе, с които, както се хвалеше, той ме беше снабдил.

— Възможно е да съм се научил да стоя на собствените си нозе — възразих аз, — но още не съм свикнал да тъпча с тях върху нозете на другите!

Ларсен ме погледна нахално.

— В такъв случай вашето възпитание е завършено само наполовина! — каза сухо той и като се обърна към мис Брюстър, продължи: — Ние тук на „Призрак“ сме много гостоприемни. Мистър Ван Уейдън вече се е убедил в това. Правим всичко възможно, за да се чувствуват гостите ни като у дома си. Така ли е, мистър Ван Уейдън?

— И дори ги оставяме да белят картофи и да мият съдове — отговорих аз. — Да не говорим за това, че понякога ги стискаме за гърлото в знак на особено дружелюбие.

— Моля, не си съставяйте за нас лъжлива представа от думите на мистър Ван Уейдън! — прибави Ларсен с превзета тревога. — Забелязвате ли, мис Брюстър, че той носи на колана си кама… хм… нещо съвсем необикновено за един щурман! Общо взето, мистър Ван Уейдън е човек, достоен за уважение, но понякога… как да кажа?… Почва да буйствува и тогава са необходими по-строги мерки. Но в спокойни минути той е твърде честен и разсъдлив и тъй като сега е спокоен, вярвам, няма да откаже, че вчера заплашваше да ме убие.

Едва не се задуших от възмущение, очите ми наистина пламтяха; капитанът кимна с глава към мене.

— Погледнете го сега. Той едва се владее във ваше присъствие. Изглежда, не е свикнал с женско общество. Ще трябва да се въоръжа, преди да се осмеля да изляза с него на палубата.

— Наистина лоша е работата, много е лоша! — промърмори той и тъжно заклати глава, а в това време ловците се превиваха от смях.

Пресипналите от морския вятър гласове на тия хора и техният груб кикот звучаха в тясното помещение зловещо и диво. Всичко наоколо беше диво. И гледайки тая жена, тъй далечна и чужда, която съвсем не подхождаше на обстановката, за първи път забелязах колко бях привикнал с тази среда и как бях станал вече част от нея. Познавах добре всички тия хора, познавах техните мисли и чувства, самият бях станал един от тях, живеех като ловец на тюлени, хранех се като ловец на тюлени и повечето време мислех като тях. На мене вече не ми се виждаха странни техните груби дрехи и сурови лица, и лудият им смях, както и скърцащите стени на каютата, и лампата, която леко се полюляваше.

Като си мажех филийка хляб с масло, случайно хвърлих поглед на ръката си. Ставите ми бяха изподрани и възпалени, пръстите подпухнали, ноктите черни. Знаех, че лицето ми е обрасло с гъста четинеста брада, че ръкавът на куртката ми е скъсан, че на яката на синята ми риза липсва едно копче. Камата, за която бе споменал Вълка Ларсен, висеше в ножницата на колана. До този миг това ми се струваше съвсем естествено, но сега, когато погледнах наоколо с очите на мис Брюстър, разбрах колко странна трябва да й се вижда камата, както и всичко останало в каютата.

Но тя бе схванала подигравката в думите на Вълка Ларсен и отново хвърли към мене съчувствен поглед. В очите й имаше някакъв смут. Това подигравателно отношение на капитана към мене я караше да се тревожи още повече за своята съдба.

— Може би някой случайно минаващ кораб ще ме вземе ма борда си — промълви тя.

— Тук не минават други кораби, освен тюленоловни — отвърна Вълка Ларсен.

— Но аз нямам със себе си нито дрехи, нито нищо! — възрази тя. — Вие навярно забравяте, сър, че не съм мъж, че не съм свикнала с този скитнишки, безгрижен живот, какъвто водите вие и вашите хора.

— И колкото по-скоро привикнете към него, толкова по-добре — отговори той. — Аз ще ви дам плат, игли и конци. Предполагам, че за вас няма да е много трудно да си ушиете една-две рокли!

Мис Брюстър сви устни, с което искаше да каже, че не разбира нищо от шиене на дрехи. За мене бе съвсем ясно, че тя е уплашена и объркана и че се старае геройски да скрие това.

— Предполагам, че и вие като мистър Ван Уейдън сте свикнали други да работят за вас. Но на мене ми се струва, че няма да си навехнете ръцете, ако сама извършите някаква работа за себе си. А понеже стана дума — как изкарвате прехраната си?

Тя го погледна с нескрито учудване.

— Не желая да ви обиждам, повярвайте ми. Щом хората ядат, те са длъжни да си добиват храната. Тия хора тук убиват тюлени, за да си изкарват прехраната, по същата причина аз управлявам този кораб, мистър Ван Уейдън, поне засега, изкарва горчивия си залък, като ми помага. А вие какво работите?

Мис Брюстър сви рамене.

— Сама ли изкарвате прехраната си, или ви храни някой друг?

— Страхувам се, че други са се грижили за това през повечето време от живота ми! — засмя се тя, като се опитваше храбро да попадне в неговия подигравателен тон, макар че успях да видя как с нарастващ страх погледна в очите Вълка Ларсен.

— И навярно някой друг е оправял леглото ви?

— И аз съм си оправяла леглото — отговори тя.

— Често ли?

Тя поклати глава с престорена умърлушеност.

— Ами знаете ли как постъпват в Съединените щати с хора като вас, които не изкарват сами прехраната си?

— Аз съм страшно невежа — заоправдава се тя. — Наистина, как постъпват с нещастници като мене?

— Изпращат ги в затвора. Тяхното престъпление се състои в това, че не изкарват своето препитание, нещо, което там наричат скитничество. Ако бях на мястото на мистър Ван Уейдън, който вечно разсъждава върху това, що е справедливо и що не е, бих ви попитал: с какво право живеете на този свят, щом не вършите нищо, за да заслужите своето съществуване?

— Но тъй като вие не сте мистър Ван Уейдън, аз не съм длъжна да ви отговоря, нали?

Тя му се усмихна със своите изпълнени с ужас очи, а това сякаш прободе сърцето ми. Почувствувах, че трябва да се намеся и да променя темата на разговора.

— Спечелили ли сте някога поне един долар със собствения си труд? — с някаква тържествуваща изобличителност попита Вълка Ларсен, сигурен в нейния отговор.

— Да, спечелвала съм — отговори бавно тя и аз едва не се разсмях, забелязвайки как лицето на Вълка Ларсен се удължи. — Спомням си как веднъж, когато бях още малка, моят баща ми даде един долар, защото стоях съвсем мирна цели пет минути.

Той се усмихна снизходително.

— Това се случи доста отдавна — продължи тя. — И едва ли бихте очаквали от едно деветгодишно момиченце да си изкарва само хляба — и след като помълча малко, добави: — Впрочем сега аз печеля до хиляда и осемстотин долара годишно.

Като по даден знак всички вдигнаха очи от чиниите и втренчено я загледаха. Жена, която печелеше хиляда и осемстотин долара годишно, заслужаваше да се поразгледа. Вълка Ларсен не скри възхищението си.

— От заплата или на парче? — попита той.

— На парче — отговори незабавно тя.

— Хиляда и осемстотин — започна да пресмята той. — Това прави по сто и петдесет долара на месец. Добре тогава, мис Брюстър, у нас на „Призрак“ има широко поле за работа. Смятайте се на заплата през всичкото време, докато сте тук.

Тя не отговори. Необикновените приумици на този човек за нея бяха нещо ново и тя не знаеше как да се отнася към тях.

— Забравих да попитам за вашата професия — ласкаво продължи той. — Какво произвеждате? Какви сечива и материали ще ви бъдат нужни?

— Хартия и мастило — засмя се тя. — Да, и, разбира се, пишеща машина.

— Значи вие сте Мод Брюстър! — бавно и уверено продумах аз, сякаш я обвинявах в някакво престъпление.

Тя ме погледна с любопитство.

— Откъде знаете?

— Не сте ли вие? — настоях аз.

Тя кимна с глава. Сега бе ред на Вълка Ларсен да се учуди. Това магическо име не му подсказваше нищо. Аз се гордеех с това, че за мене то значеше много неща, и за пръв път през целия този тежък разговор почувствувах своето превъзходство над него.

— Помня, че веднъж написах рецензия за едно малко томче… — започнах небрежно аз, но тя ме прекъсна.

— Вие? — възкликна тя. — Значи вие сте…

Тя ме гледаше с широко разтворени очи.

Сега и аз утвърдително кимнах с глава.

— Хъмфри Ван Уейдън — завърши тя, после, като въздъхна с облекчение и хвърли неволно поглед към Вълка Ларсен, възкликна: — Колко се радвам! Помня тази рецензия — продължи бързо тя.

И почувствувала известна неловкост, която нейните думи произведоха, добави:

— Тази тъй похвална за мен рецензия.

— Не сте права — доблестно възразих аз. — Вашите думи подкопават моята безпристрастна критика и поставят под съмнение преценката ми. Освен това всички останали критици се съгласиха с мене. Мистър Ланг не причисли ли вашата „Вечна целувка“ към четирите най-добри сонета на английски език, написани от жена?

— Но вие ме нарекохте американската Мейнъл^[30]!

— Не е ли вярно? — попитах аз.

— Не е там работата — отвърна тя. — Просто това ме обиди.

— Неизвестното може да бъде измерено само чрез известното — отговорих аз на изтънчен академичен език. — Като критик бях длъжен да определя вашето място в литературата. А сега вие сама станахте мярка за другите. Седем ваши томчета стоят на моята полица за книги, има още два дебели тома есета, които — позволете ми да кажа — с нищо не отстъпват на стиховете ви, макар че не мога да определя за кои ваши произведения това сравнение е по-ласкателно. Не е далеч времето, когато в Англия ще се появи някоя неизвестна поетеса и критиците ще я нарекат английската Мод Брюстър.

— Наистина вие сте много любезен — промълви тя.

И ето че самата условност на тази нейна забележка и тонът, с който произнесе думите, пробудиха в мене множество асоциации, свързани с моя живот далеко, далеко отвъд океана. Аз бях дълбоко развълнуван и изпълнен не само със спомени от миналото, но и с остра болка по родината.

— И тъй, вие сте Мод Брюстър! — тържествено промълвих аз, вперил поглед в нея.

— И тъй, вие сте Хъмфри Ван Уейдън! — отговори тя, гледайки ме със същата тържественост и уважение. — Колко е странно наистина! Нищо не разбирам. Може би трябва да очакваме, че изпод вашето трезво перо ще излезе някаква чудновата романтична повест за морето?

— О, не, уверявам ви, че не събирам никакъв материал — отговорих аз. — Нямам нито дар, нито склонност към белетристика.

— Кажете ми защо сте се погребали в тая Калифорния? — попита след малко тя. — Не е любезно от ваша страна! Ние, жителите на Изтока, много малко сме ви виждали, а вие сте нашият втори „наставник на американската литература“^[31].

Отвърнах на комплимента с поклон, но тутакси възразих:

— Щяхме да се срещнем с вас. Веднъж във Филаделфия имаше някакво празнуване на Браунинг и вие изнасяхте доклада, но моят влак закъсня с четири часа…

И ние така се увлякохме, че съвсем забравихме къде се намираме, оставяйки Вълка Ларсен да слуша безмълвен нашето бъбрене. Ловците напуснаха масата и излязоха на палубата, а ние все още разговаряхме. Само Вълка Ларсен остана при нас. Изведнъж аз почувствувах неговото присъствие: облегнат на масата, той с любопитство се вслушваше в тия чудни слова за някакъв непознат за него свят.

Млъкнах, не довършвайки една от своите фрази. Настоящето, със своите опасности и тревоги, се издигаше с чудновата сила пред мене. Мис Брюстър очевидно почувствува това и някакъв смъртен страх се появи в очите й, когато погледна Вълка Ларсен.

Ларсен стана и някак неловко се засмя. Смехът му звучеше остро.

— О, не ми обръщайте внимание — продума той, като махна самоунизително с ръка. — Аз не влизам в сметката. Продължавайте, продължавайте, моля ви!

Но потокът на нашето красноречие бе прекъснат, ние станахме от масата и също неловко се засмяхме.

Глава XXI

Огорчението, което Вълка Ларсен изпита от това, че ние с Мод Брюстър го пренебрегнахме по време на нашия разговор, трябваше да си намери отдушник и Томас Мъгридж стана жертва на яда му. Готвачът не бе сменил нито привичките, нито ризата си, макар и да ни уверяваше, че се е преоблякъл. Неговият външен вид обаче опровергаваше това, както и дебелият слой мазнина върху печката и съдовете не свидетелствуваха за чистота в работата.

— Аз те предупредих, Куки! — каза Вълка Ларсен. — Сега ще си получиш заслуженото!

Лицето на Мъгридж побледня под слоя от сажди и когато Вълка Ларсен извика двама моряци и поиска въже, нещастният готвач избяга презглава от кухнята и се замята по палубата, преследван от смеещите се моряци. На тях едва ли нещо друго би могло да им достави по-голямо удоволствие, отколкото да го изкъпят в морето: защото готвачът продължаваше да изпраща на бака най-гнусните остатъци от яденето.

Времето беше благоприятно за целта. „Призрак“ се плъзгаше по водата с около три мили в час, а морето беше твърде спокойно. Но Мъгридж нямаше особено желание да се къпе. Той навярно бе вече виждал как потопяват хора в морето. Освен това водата беше страшно студена, а той не можеше да се похвали с отлично здраве.

Както винаги при такива случаи ловците и свободните от вахта излязоха да гледат предстоящото забавление. Мъгридж смъртно се боеше от водата и показа такава пъргавина и ловкост, каквито никой не очакваше от него. Притиснат в ъгъла между кухнята и юта, той скочи като котка върху кормилната кабина и изтича към кърмата. Но моряците му пресякоха пътя и той се върна назад, прескочи покрива на кухнята и се намери отново на палубата. Сетне полетя напред, подгонен и почти настигнат от Харисън, гребеца. Но Мъгридж направи внезапен скок и се хвана за въжето на кливера. Това стана само в миг. Увисвайки на ръцете си, той се сви, преметна се въз въздуха, полетя с краката напред и удари в стомаха приближаващия се Харисън. Той изохка, подви нозе и падна възнак на палубата.

Този подвиг на готвача бе посрещнат от ловците с ръкопляскания и шумен смях; в това време Мъгридж, като се изплъзна от половината си преследвачи при фокмачтата, се втурна назад към кърмата, като се провираше между останалите преследвачи подобно на играч на футболното поле. Той летеше по юта към кърмата. Тичаше тъй бързо, че когато се опита да заобиколи кормилната рубка, се подхлъзна и падна. Нилсън стоеше на руля и готвачът се блъсна в нозете му. И двамата се търкулнаха на пода, но само Мъгридж се изправи. По някаква прищявка на съдбата неговото крехко тяло не пострада, но при силното сблъскване кракът на здравеняка матрос се счупи като сламка.

На руля застана Парсън и гонитбата продължи. Мъгридж, обезумял от страх, се носеше по цялата палуба — от носа до кърмата. Моряците го гонеха с викове и поощрителни възгласи, а ловците ревяха от възторг и насърчаваха готвача. При предния люк Мъгридж падна, трима моряци се строполиха върху него. Но с окървавена уста и с разкъсана на парцали риза — станала причина за цялата тая беда, — той успя да се изплъзне из ръцете им като змиорка и да скочи на гротвантите. Там почна да се катери все по-нагоре и по-нагоре, до самия връх на мачтата.

Шестима моряци се заизкачваха след него, четирима от тях останаха да чакат на салинга, а само двама — Уфти-Уфти и Блек, рулевият от лодката на Латимер — се понесоха нагоре по тънките стоманени въжета, като се издигаха със здравите си ръце.

Това бе опасно предприятие: те висяха във въздуха на повече от сто фута над палубата, положение, при което мъчно можеха да се защитят от нозете на Мъгридж. А Мъгридж риташе свирепо, докато канакът, повиснал на една ръка, не го хвана с другата за крака. Миг по-късно Блек хвана и другия му крак. После и тримата, сплели се в някакво живо кълбо, продължиха да се борят, подхлъзнаха се и паднаха в ръцете на другарите си, които чакаха на салинга.

Въздушното сражение завърши и Томас Мъгридж бе свален на палубата. Той ревеше и пищеше, устата му бе покрита с кървава пяна. Вълка Ларсен направи възел на края на едно въже, което прекара под мишницата на готвача. Тогава го понесоха и го хвърлиха в морето. Въжето се размота четиридесет, петдесет, шестдесет фута, когато Вълка Ларсен извика:

— Стига!

Уфти-Уфти закрепи въжето, то се опъна и „Призрак“, като се наклони с носа напред, издигна готвача на повърхността.

Това бе наистина жалко зрелище. Макар че не можеше да се удави и макар че у него, както у котките, имаше „девет души“, готвачът все пак преживя всичките мъки на човек, който се дави. „Призрак“ напредваше доста бавно и когато кърмата му се издигаше над вълната и носът се спущаше надолу, нещастникът биваше изтеглян на повърхността и можеше свободно да си поеме дъх, но след това кърмата падаше, носът почваше да се издига, въжето отслабваше и той се скриваше отново под водата.

Аз бях забравил за съществуването на Мод Брюстър и си спомних за нея, когато тя внезапно се появи до мене. Бе излязла на палубата за пръв път, откакто попадна на кораба. Посрещна я мъртво мълчание.

— Що за развлечение е това? — попита тя.

— Попитайте капитан Ларсен — хладнокръвно и студено отговорих аз, макар кръвта ми да закипя при мисълта, че става свидетелка на такова зверство.

Мод Брюстър се готвеше да изпълни моя съвет, когато забеляза Уфти-Уфти, който стоеше право пред нея. Той държеше в ръцете си края на въжето, изпънал грациозното си тяло, което излъчваше сила и красота.

— Риба ли ловите? — попита го тя.

Той не отговори. Очите му, устремени в морето зад кърмата, изведнъж засвяткаха.

— Акула, сър! — извика той.

— Дърпайте! По-живо! Всички на въжето! — почна да вика Вълка Ларсен и по-бързо от всички скочи към въжето.

Мъгридж дочу предупредителния вик на канака и диво закрещя. Аз вече забелязах черните перки, които пореха водата и догонваха готвача по-бързо, отколкото ние успявахме да го теглим към кораба. Нашите шансове и шансовете на акулата бяха еднакви. Кой ще го грабне? Това беше въпрос на секунди. Когато Мъгридж се намери право пред нас, кърмата се спусна надолу по една вълна, което даде предимство на акулата. Плавниците изчезнаха, над водата бързо се мярна белият корем на акулата. Почти със същата бързина действуваше и Вълка Ларсен. Той изведнъж дръпна въжето с всичката си сила. Тялото на готвача се отдели от водата, но същевременно зад него се показа и главата на акулата. Мъгридж сви краката си, акулата сякаш едва докосна един от тях и отново се скри с плясък под водата. Но в този именно миг Томас Мъгридж нададе пронизителен вик. После, като хваната на въдица риба, той прелетя през борда, падна върху палубата на ръце и крака и се претърколи няколко пъти.

Кървав фонтан шурна от него. Дясното ходило на Мъгридж липсваше: то бе отхапано до самия глезен. Погледнах веднага Мод Брюстър. Лицето й бе станало бяло, очите й разширени от ужас. Тя не гледаше Томас Мъгридж, а Вълка Ларсен. Той забеляза това и с присъщия си къс смях каза:

— Развлечение, мис Брюстър. Може би по-грубо от забавленията, с които сте привикнали, но мъжете си имат свои развлечения. Акулата не беше предвидена. Това…

В този миг Мъгридж повдигна глава и като се увери в размера на своята загуба, пропълзя по палубата и бързо впи зъби в крака на капитана. Ларсен се наведе и най-спокойно стисна с два пръста готвача зад ушите. Челюстта неохотно се отвори. Ларсен се освободи.

— Както ви казах — продължи той, като че нищо не бе се случило, — акулата не влизаше в сметката ни. Това бе… хм… нека кажем, воля на провидението!

Мис Брюстър сякаш не чу тия думи, но в очите й се появиха гняв и отвращение. Тя едва се помръдна от мястото си, направи една-две крачки, олюля се и ми протегна ръка. Аз я подхванах навреме, за да не падне, и й помогнах да седне на покрива на кормилната рубка. Струваше ми се, че тозчас ще припадне, но тя успя да се овладее.

— Донесете турникета, мистър Ван Уейдън! — извика ми Вълка Ларсен.

Аз се поколебах. Устните на Мод Брюстър помръднаха и макар че тя не изрече никакви думи, очите й ясно ми заповядаха да се притека на помощ на нещастника.

— Моля ви! — едва прошепна тя и аз трябваше да се подчиня.

По това време бях станал вече толкова добър хирург, че Вълка Ларсен, след като ми даде няколко съвета, ме остави с двама моряци за помощници. Сам той се зае с друга операция — да отмъсти на акулата. Зад борда хвърлиха във водата огромна кука, на която за стръв поставиха голямо парче солена сланина, и докато аз успях да зашия разкъсаните вени и артерии на Мъгридж, моряците с песни и викове изтегляха на борда провинилото се чудовище. Аз сам не можах да го видя, но моите „асистенти“ изтичваха един след друг до палубата, за да видят какво става там. Акулата, дълга шестнадесет фута, бе окачена на гротвантите. Челюстите й бяха разтворени с лост до възможния предел, после пъхнаха в устата й кол, заострен от двата края, и то така, че когато изтеглиха лоста, челюстите не можеха вече да се затворят. След това отрязаха куката и пуснаха акулата обратно в морето. Все още силна и здрава, ала безпомощна, тя бе обречена на бавна смърт от глад — смърт, за която бе по-достоен човекът, който бе измислил това наказание.

Глава XXII

Когато Мод Брюстър се отправи към мене, аз вече знаех за какво ще стане дума. Цели десет минути я наблюдавах как сериозно разговаря с механика и като й направих знак да мълчи, отведох я по-далеч от рулевия. Лицето й беше бледо, но издаваше решителност, очите й — разширени от вълнение — изглеждаха особено големи и втренчено ме гледаха. Почувствувах някакво смущение, дори страх, защото разбрах, че тя се готвеше да вникне в душата на Хъмфри Ван Уейдън, а в това отношение Хъмфри Ван Уейдън едва ли имаше с какво да се гордее, откакто бе попаднал на „Призрак“.

Стигнахме края на юта, където тя се обърна и ме погледна право в лицето. Аз се озърнах наоколо — няма ли да чуе някой?

— Какво има? — попитах тихо, но решителният израз на лицето й не се смекчи.

— Готова съм да допусна — започна тя, — че това, което се случи днес, беше просто един нещастен случай, но аз току-що говорих с мистър Хаскинс. Той ми разказа, че в същия ден, в който ни спасихте, докато аз съм спала долу в каютата, двама моряци са били удавени, нарочно удавени — просто убити.

В гласа й прозвуча настойчив въпрос и тя с укор ме гледаше, като че ли аз бях виновен за това злодеяние или поне бях негов съучастник.

— Казали са ви самата истина — отговорих аз, — двамата моряци бяха убити.

— И вие го допуснахте! — извика тя.

— По-право не бях в състояние да попреча — отговорих все тъй любезно.

— Но поне опитахте ли се да попречите? — попита тя, като наблегна на „опитахте“ и в гласа й прозвуча макар и слаба надежда. — Не, не сте опитали! — продължи бързо тя, като предусети моя отговор. — Но защо?

Свих рамене.

— Не забравяйте, мис Брюстър, че вие сте още съвсем нов обитател на този малък плаващ свят и че още не познавате законите, които действуват тук. Вие носите със себе си известни възвишени понятия за хуманност, чест, благородство и тем подобни, но скоро ще се убедите, че тук за тях няма място. — И след като въздъхнах неволно, добавих: — Аз сам се убедих в това.

Тя недоверчиво поклати глава.

— Какво бихте ме посъветвали в такъв случай? — попитах аз. — Да взема нож или пушка, или брадва и да убия този човек?

Тя се отдръпна малко назад.

— Само това не!

— Тогава какво да сторя? Да убия себе си?

— Защо говорите само за физическо въздействие? — запротестира тя. — Нали съществува също и нравствено мъжество, което всякога оказва своето влияние!

— Аха! — усмихнах се аз. — Вие ме съветвате да не убивам нито него, нито себе си, а да го оставя той да ме убие! — И без да й дам възможност да възрази, продължих: — Нравственото мъжество е безполезна проява на този малък плаващ свят. У Лийч, един от убитите, това нравствено мъжество беше развито необикновено силно. Същото мога да кажа и за другия моряк, Джонсън. Но ето че то не само не им допринесе никаква полза, а ги и погуби! Същата съдба очаква и мене, ако реша да употребя малкото мъжество, останало все още в гърдите ми. Вие трябва да разберете, мис Брюстър, и то веднъж завинаги, че Ларсен не е човек, а чудовище! Той няма съвест. За него няма нищо свято, няма ужас, пред който би се спрял. Само по негова прищявка аз бях задържан насила от този кораб и само по негова прищявка съм още жив. Аз нищо не предприемам и не мога да предприема, защото съм роб на това чудовище така, както и вие сега сте негова робиня, защото искам да живея, както и вие искате да живеете, и още, защото не съм в състояние да се боря с него и да го победя, както и вие не ще можете да сторите това.

Тя мълчеше и очакваше да продължа.

— И какво остава? В този случай аз съм слабият. Аз мълча и понасям всякакви унижения, така и вие трябва да мълчите и да търпите всякакви унижения. И това е разумно. Това е най-доброто нещо, което можем да сторим, ако искаме да живеем. Победата не винаги е на страната на силния. Ние нямаме сили да се борим открито с него, затова сме длъжни да се преструваме и ако можем, да го сразим с хитрост. Това бих ви посъветвал да направите и вие. Зная, че моето положение е опасно, но вашето — откровено казано — е още по-опасно. Ние трябва да стоим един до друг, да действуваме заедно, но да държим нашия съюз в тайна. Аз не ще мога открито да ви защищавам и каквито и оскърбления да бъдат отправени към мене, вие трябва да се показвате безразлична. Ние не трябва да предизвикваме сцени с този човек, нито да противоречим на волята му. Освен това трябва да му се усмихваме и да се държим любезно с него, колкото и неприятно да ни е това.

Тя прокара ръка по челото си и продума:

— Все пак аз нищо не разбирам!

— Трябва да правите това, което ви казвам — прекъснах я решително, защото забелязах, че Вълка Ларсен, който се разхождаше по палубата и разговаряше с Латимър, почна да поглежда към нас. — Послушайте ме и не след дълго ще разберете, че съм бил прав.

— Но какво все пак трябва да правя? — попита тя, забелязвайки тревожния поглед, който хвърлих към Вълка Ларсен; изглежда, че моята сериозност й бе направила силно впечатление — нещо, което можеше само да ме поласкае.

— Преди всичко забравете за каквото и да било нравствено мъжество — бързо казах аз. — Не навличайте върху себе си гнева на този звяр, бъдете любезна с него, разговаряйте с него, обсъждайте въпроси по литература и изкуство — той обича това. Ще откриете, че е внимателен слушател и съвсем не глупав човек. И за ваше собствено добро, помъчете се да не ставате свидетел — доколкото можете — на зверствата, които се извършват на кораба. Тогава ще ви бъде по-леко да играете ролята си.

— Значи трябва да лъжа! — с негодувание рече тя. — Да лъжа с думи и дела!

Вълка Ларсен остави Латимър и се отправи към нас. Аз изпаднах в отчаяние.

— Разберете ме, разберете ме, моля ви! — прекъснах я с тих глас. — Целият ви жизнен опит нищо не струва тук! Трябва да почнете отначало. Да, зная, много добре виждам, че вие сте привикнали да подчинявате хората на себе си само с помощта на очите си, които излъчват и вашето нравствено мъжество. Вие вече ме покорихте с очите си, направихте ме свой роб. Но не се опитвайте да въздействувате по този начин и на Вълка Ларсен. По-лесно би ви се удало да укротите лъв, а този човек само ще ви се присмива. Той ще… Аз винаги ще се гордея с това, че открих този талант — казах аз, променяйки темата на разговора, когато Вълка Ларсен стъпи на юта и се приближи до нас. — Редакторите се бояха от него, а издателите не искаха и да чуят името му. Но не сгреших в оценката си: неговият гений и моите предсказания напълно се оправдаха, когато той издаде своята великолепна „Ковачница“.

— И като си помисли човек, че това бяха само вестникарски стихове… — бързо додаде тя.

— Да, по една случайност те наистина се появиха най-напред в един вестник — отговорих аз, — но не защото редакторите на списанията не са имали възможност да се запознаят с тях.

— Говорим за Харис — обърнах се аз към Вълка Ларсен.

— О, да — съгласи се той. — Помня неговата „Ковачница“. Поемата е пълна с много красиви чувства и непоколебима вяра в човешките илюзии. Сетих се, мистър Ван Уейдън, добре ще е да прегледате готвача, той е неспокоен и се оплаква от силни болки.

И тъй, мене най-безцеремонно ме отстраниха от юта: оказа се, че Мъгридж спи дълбоко от морфина, който бях му дал. Не бързах да се върна обратно на палубата, а когато сторих това, зарадвах се, като видях мис Брюстър заета в оживен разговор с Вълка Ларсен. Да, наистина се зарадвах: тя бе послушала съвета ми. И все пак почувствувах някаква тъга — значи тя е способна да върши това, което я бях помолил и което й бе тъй неприятно!

Глава XXIII

Свеж попътен вятър духаше равномерно и носеше „Призрак“ на север, към стадото тюлени. Ние ги срещнахме почти на четиридесет и четвъртия паралел, в бурно студено море, над което вятърът непрекъснато гонеше гъсти мъгли. Понякога цели дни не виждахме слънце и не можехме да правим наблюдения. После вятърът прогонваше мъглата, вълните почваха отново да блестят и ние можехме да определим къде се намираме. Но след два-три ясни дни мъглата отново се спускаше над нас, още по-гъста и непроницаема.

Излизането на лов беше опасно, всеки ден спускахме лодки и сивата мъгла ги поглъщаше — не ги виждахме до мръкване, а често и до късно през нощта, когато почваха да се появяват една след друга като морски призраци. Уейнрайт, ловецът, когото Вълка Ларсен бе отвлякъл заедно с лодката и моряците, се възползува от мъглата и избяга. Той изчезна едно утро заедно с двамата си моряци и ние вече не го видяхме; по-късно узнахме, че са се прехвърляли от кораб на кораб, докато стигнали до своя.

Реших да последвам техния пример, но все не ми се представяше удобен случай. На щурмана не се полага да излиза с лодка и при все че аз опитах много пъти да заобиколя с хитрост това правило, Вълка Ларсен не ми разреши. Ако това беше ми се удало, щях по някакъв начин да взема със себе си и мис Брюстър. Нашето положение на кораба все повече се усложняваше и се приближаваше към онзи момент, за който аз не смеех и да помисля. Колкото и да се мъчех да прогоня от себе си тази мисъл, тя непрестанно ме преследваше.

На времето си бях чел доста много морски романи, в които неизменно фигурираше сама жена на кораб, пълен с мъже, но едва сега се убедих, че никога не съм разбирал дълбокия смисъл на това положение, макар че авторите го описваха и разглеждаха тъй подробно. И ето го сега това положение; аз бях лице с лице срещу него и го преживявах доста тежко. Още повече че неговата героиня бе Мод Брюстър, чиито книги отдавна ме бяха очаровали, а сега изпитвах силата и на нейното лично обаяние. Трудно бе да си представя някой, който да подхожда по-малко на тая среда. Мод Брюстър бе нежно, ефирно създание, гъвкаво и стройно, леко и грациозно в движенията си. Струваше ми се, че не стъпва по земята, поне така, както правеха обикновените смъртни. Когато се приближаваше към мен, винаги оставах с впечатление, че не ходи, а се носи из въздуха като перушинка или лети безшумно като птица.

Нежна и крехка, тя напомняше дрезденска фарфорна статуетка, нещо, което непрестанно ме вълнуваше. От минутата, в която за пръв път я хванах под ръка и й помогнах да слезе в каютата, винаги очаквах, че при най-слабото съприкосновение с някаква грубост от нея няма да остане нищо. Никога не бях виждал по-пълна хармония между духа и плътта. Критиците наричаха стиховете й възвишени и одухотворени, но същото това можеше да се каже и за самата нея. Като че ли тялото й съставляваше част от душата й, притежаваше същите качества и бе свързано с реалния живот с най-тънка нишка. Наистина в нея нямаше почти нищо земно.

Тя представляваше поразителна противоположност на Вълка Ларсен. Между тях не само че нямаше нищо общо, но те рязко се различаваха един от друг. Когато една сутрин се разхождаха заедно по палубата, стори ми се, че представляват горното и долното стъпало на човешкото развитие: той — същината на всичко зверско, тя — завършеното произведение на изтънчената цивилизация. Наистина, Ларсен притежаваше необикновено развит ум, но той си служеше с него за удовлетворение на своите зверски инстинкти, което го правеше да изглежда още по-голям дивак. Той имаше великолепна мускулатура, мощно телосложение, но въпреки че се движеше с увереността на силен човек, в неговата походка нямаше нищо тромаво или тежко. В начина, по който пристъпваше, имаше нещо, което напомняше хищник в джунглата. Движеше се като котка, бе пъргав и винаги силен. Оприличавах го на огромен тигър — най-смелия и хищен звяр. Да, той наистина приличаше на тигър и в очите му от време на време се появяваше такъв пронизващ блясък, какъвто бях виждал някога в очите на леопарди и други хищници, поставени в клетка.

В този ден, като наблюдавах Ларсен и мис Брюстър да се разхождат напред-назад по палубата, забелязах, че не той, а тя прекъсна разходката, след това двамата дойдоха до мястото, където стоях аз — до входа на каюткомпанията. При все че мис Брюстър с нищо не даваше да се разбере, почувствувах, че е крайно разтревожена. Като ме погледна, тя произнесе няколко нищо незначещи думи и се засмя доста непринудено, но очите й някак неволно се впериха във Вълка Ларсен, после тя ги сведе, но не толкова бързо, за да скрие отблясъка на ужас, който ги изпълваше.

Причината на нейното смущение обаче прочетох в неговите очи. Обикновено сиви, студени и резки, сега те изглеждаха нежни, топли и златисти, в тях ту пламваха, ту гаснеха игриви огънчета и зениците им се разширяваха, изпълнени сякаш с някакво лъчисто сияние. Може би на това именно се дължеше и техният златист цвят. Тия златисти очи, омайващи и властни, изразяваха желание и вик на кръвта, в които не би могла да се излъже нито една жена, а още по-малко Мод Брюстър.

Нейната уплаха се предаде и на мен и в този миг на най-голям страх, който може да изпита един мъж, почувствувах, че тя по някакъв необясним начин ми е станала безкрайно скъпа. Съзнанието, че я любя, ме изпълни с ужас. Тия две чувства — страх и любов — забушуваха в гърдите ми, от тях кръвта ми ту изстиваше, ту бурно кипеше; в това време почувствувах у себе си някаква сила, над която нямах никаква власт, и очите ми неволно се втренчиха в очите на Вълка Ларсен. Но той се бе вече успокоил. Златистият цвят и трептящите пламъчета бяха изчезнали. Очите му отново станаха сиви и студени. Той се поклони рязко и отмина.

— Страхувам се — прошепна с трепет тя. — Много се страхувам.

И на мене ми стана страшно и изпълнен със съзнанието колко скъпа ми е тя, просто изпаднах в ужас. Все пак направих усилие и успях да отговоря спокойно:

— Всичко ще се нареди, мис Брюстър! Вярвайте ми, всичко ще се уреди!

Тя ми се усмихна с благодарност и почна да слиза надолу по стълбата, а моето сърце затрептя.

Дълго стоях там, където ме остави. Трябваше добре да обмисля случилото се, да схвана значението на извършените в моя живот промени. Ето я най-после… дойде, любовта дойде, когато най-малко я очаквах и при най-неблагоприятни обстоятелства! Разбира се, моята философия винаги бе допускала неизбежността, че рано или късно любовта ще ме посети. Но дългите години, прекарани в умствени занятия, ме бяха направили безгрижен и неподготвен.

И ето, тя дойде! Мод Брюстър! В паметта ми тутакси възкръсна денят, в който малкото томче стихове се появи на моята маса. Като пред очите ми се заредиха и другите нейни томчета на полицата. С каква радост бях приветствувал всяко едно от тях! Всяка година излизаше от печат по едно томче и за мене това бе като настъпването на Нова година. В тях намирах родствени за мен мисли и чувства и те станаха постоянни спътници на моя умствен живот. Но ето че сега заеха място и в сърцето ми.

В моето сърце? Изведнъж мислите ми взеха друго направление. Стори ми се, че стоя някъде настрана от себе си и се гледам с недоверие. Мод Брюстър! Хъмфри Вай Уейдън — „студенокръвната риба“, „безчувственото чудовище“, „демонът на анализа“, както ме наричаше Чарли Фъръсет — е влюбен! И тогава, съвсем неволно, без никаква причина, аз си спомних няколкото реда в биографичния справочник „Кой какъв е?“ и го повторих: „Тя е родена в Кембридж и е на двадесет и седем години“. И мислено възкликнах: „На двадесет и седем години и е още свободна, не е влюбена!“ Но откъде зная, че не е влюбена? И острото жило на новородената ревност разсея всичките ми съмнения. Не ще и дума — аз ревнувах, следователно обичах! И жената, която обичах, бе Мод Брюстър!

Аз, Хъмфри Ван Уейдън, бях влюбен! И в душата ми отново нахлуха съмнения. Не защото се страхувах от любовта, или защото не й се радвах. Напротив — като убеден идеалист, винаги бях възхвалявал любовта, винаги я бях считал като най-великото нещо на света, целта и венеца на битието, най-ярката радост, най-голямото щастие, което повече от всичко трябва да бъде приветствувано и прието с открито сърце. И сега, когато любовта дойде, не можех да повярвам. Такова щастие не бе за мен! Всичко бе премного хубаво, за да бъде истина. И неволно си припомних стихове от Саймънс^[32]:

От толкова години бродех аз

сред множество жени да търся теб.

Но аз отдавна бях престанал да търся. Това „най-велико нещо“ на света не бе за мен — така си мислех. Фъръсет бе прав: бях ненормален, „безчувствен чудак“, буквоед, способен само за наслади на ума. И макар че винаги съм бил заобиколен от жени, гледах на тях само от естетична гледна точка, нищо повече. Понякога си мислех, че съм човек не от този свят, нещо като монах, комуто е забранено да познае вечните или временни страсти, които така добре отгатвах и разбирах у другите. И ето, тя дойде! Неочаквана, неканена дойде любовта. Изпаднал в някакъв екстаз, напуснах каюткомпанията и почнах да се разхождам по палубата, шепнейки прекрасните стихове на Елизабет Браунинг^[33]:

Отдавна аз приятелите прежни

с видения безплътни замених

и в тях другари искрени открих

нашепващи слова безкрайно нежни.

Но сега в ушите ми звучеше още по-сладка музика и бях глух и сляп към всичко, което ме обкръжаваше. В това време резкият глас на Вълка Ларсен ме накара да трепна:

— Какво, по дяволите, търсите тук? — извика той.

Бях се приближил до моряците, които боядисваха кораба, и насмалко не катурнах с краката си ведрото с боя.

— Вие що, спите ли, или слънчасахте? — продължи да вика той.

— Не, имам стомашно разстройство — отговорих аз и продължих да се движа, сякаш нищо не бе се случило.

Глава XXIV

Събитията, които станаха на „Призрак“ четиридесет часа след моето откритие, че съм влюбен в Мод Брюстър, ще си останат завинаги един от най-вълнуващите спомени в моя живот. Преживял тридесет и пет години в тишина и уединение, аз неочаквано попаднах сред най-невероятни приключения, каквито човек може да си представи, и преживях най-бурни изпитания само за някакви си четиридесет часа. И някакво чувство на гордост ми нашепва, че като се вземат под внимание всички обстоятелства, аз не се държах толкова лошо.

Всичко започна с това, че на обяд Вълка Ларсен съобщи на ловците, че ще се хранят занапред в своя кубрик. Това беше нечувано нещо за тюленоловните кораби, на които ловците се признаваха неофициално за офицери. Ларсен не даде никакви обяснения, но причините бяха ясни. Хорнър и Смоук проявяваха известно внимание към мис Брюстър. Това бе само забавно и съвсем не я обиждаше, но то очевидно не се нравеше на капитана.

Разпореждането бе посрещнато с гробно мълчание, макар че останалите ловци хвърлиха многозначителни погледи към двамата виновници за тяхното изгонване. На Джок Хорнър, който си беше спокоен по природа, не му мигна окото, но лицето на Смоук почервеня и той отвори уста да възрази. Вълка Ларсен го следваше с ледения си поглед и очакваше да чуе какво ще каже, но Смоук затвори уста, без да пророни дума.

— Искаш да кажеш нещо? — попита враждебно капитанът…

Смоук обаче не отвърна на предизвикателството.

— За какво? — попита той, приемайки такъв наивен вид, че Вълка Ларсен се смути, а останалите се усмихнаха.

— Така, за нищо — избърбори Вълка Ларсен. — Помислих си само, че ти се е дощяло да получиш някой ритник.

— За какво? — невъзмутимо попита Смоук.

Ловците гръмко се разсмяха. Капитанът бе готов да убие Смоук и аз не се съмнявах, че би се проляла кръв, ако на трапезата не присъствуваше мис Брюстър. Всъщност само нейното присъствие вдъхна смелост на Смоук да се държи така. Той бе твърде сдържан и предпазлив човек, за да си навлече гнева на капитана в такава минута, когато неговите юмруци биха действували по-ефикасно от думите му. Аз се страхувах, че ще избухне някоя разпра, но викът на рулевия разсея облаците.

— Дим на хоризонта! — чу се неговият глас през открития люк.

— В каква посока? — извика Ларсен.

— Зад кърмата, сър!

— Може би е руски — предположи Латимър.

При тия думи лицата на ловците се помрачиха. Руски параход — това можеше да бъде само крайцер. Ловците, макар и бегло запознати с координатите, в които се намираше корабът, знаеха добре, че не сме далеч от границата на забранените води, а бракониерските склонности на Вълка Ларсен бяха всеобщо известни. Всички очи се втренчиха в него.

— Ние сме в пълна безопасност! — успокои ги той, като се засмя. — Този път няма защо да се боиш от солните рудници, Смоук! Но ето какво ще ти кажа: искаш ли да се обзаложим, пет срещу едно, че това е „Македония“?

Никой не прие неговото предложение.

— И ако това е „Македония“ — продължи той, — залагам десет срещу едно, че не ще се отървем без неприятности.

— Не, благодаря — отговори Латимър. — Предпочитам да рискувам, когато все пак имам някакъв шанс. Нима някога сте се срещали с този ваш брат, без да стигне до разправия? Готов съм да заложа двадесет срещу едно, че и сега ще бъде така.

Всички се усмихнаха, включително и Вълка Ларсен. Обедът мина сравнително гладко, и то благодарение на моето търпение, защото през останалото време капитанът се държеше възмутително с мене, като ту ме подиграваше, ту показваше обидна снизходителност, тъй че целият треперех от сподавен гняв. Но знаех, че трябваше да се въздържам заради Мод Брюстър, и бях възнаграден, когато очите й, срещнали се за миг с моите, ясно ми казаха: „Дръжте се! Дръжте се!“

Станахме от масата и излязохме на палубата. Всяка среща с параход внасяше някакво приятно разнообразие в монотонното морско плаване, а предположението, че това бе Смъртта Ларсен с неговата „Македония“, ни караше да се вълнуваме още повече. Силният вятър и вълните, които бушуваха предишния следобед, тая сутрин поотслабнаха, така че сега бе възможно да се спуснат лодките за следобеден лов. От изгрев плавахме в празно море, а ето че сега настигнахме цяло стадо тюлени.

Димът на парахода се виждаше все още в далечината, но бързо се приближаваше, докато ние спускахме лодките. Те се разгърнаха и се понесоха на север по океана. От време на време виждахме как на някоя от тях спускаха платното, разнасяше се пушечен изстрел, след което платното отново се издигаше. Тюлените плуваха почти един до друг, вятърът съвсем утихна: всичко благоприятствуваше за обилен лов. Плавайки по посока на подветрената страна на последната подветрена лодка, ние забелязахме, че морето бе буквално осеяно от спящи тюлени. Никога не бях виждал подобно нещо — тюлените ни обкръжаваха от всички страни, проснали се върху водата по два, по три или на малки групи, те спяха дълбоко като малки кучета.

Димът се приближаваше, вече можехме да различим корпуса и горната палуба на парахода. Да, това беше „Македония“. Прочетох името на парахода с бинокъла, когато той мина отдясно, почти на една миля от нас. Вълка Ларсен хвърляше свирепи погледи към него. По лицето на Мод Брюстър бе изписано любопитство.

— Къде са неприятностите, които вие с такава сигурност очаквахте, капитан Ларсен? — попита весело тя.

Той я погледна с усмивка и изразът на лицето му за миг се смекчи.

— А вие какво очаквахте? Че ще дойдат на борда и ще прережат гърлата ни?

— Нещо от този род — призна си тя. — Виждате ли, аз тъй малко познавам нравите на тюленоловците, че съм готова да очаквам всичко.

Той й кимна с глава.

— Тъй, тъй! Грешката ви обаче е в това, че не сте очаквали най-лошото.

— Нима има нещо по-лошо от това, да ни прережат гърлата? — попита тя с наивно учудване.

— Да ни отрежат кесиите! — отговори той. — В наши дни човек е устроен така, че неговата жизнена способност се определя от парите, с които разполага.

— Който ми открадне кесията, ще открадне вятър и мъгла! — забеляза тя.

— А който открадне моята кесия, ще открадне правото ми на живот! — бе неговият отговор. — Същата поговорка, само че казана по-иначе. Защото той ще ми открадне хляба и парчето месо, и постелята и с това ще подхвърли живота ми на опасност. Вие навярно знаете, че хлябът и супата, които раздават безплатно на бедните, съвсем не могат да стигнат за всички. А когато човек няма нищо в кесията си, тогава не му остава нищо друго освен да умре, и то най-мизерно, или пък бързо да я напълни отново.

— Но не разбирам как този параход би могъл да посегне на вашата кесия.

— Почакайте и ще видите — отговори той мрачно.

Не трябваше да чакаме дълго. Като изпревари с няколко мили нашите лодки, „Македония“ почна да спуска своите. Знаехме, че на нея има четиринадесет лодки срещу нашите пет (ние бяхме вече загубили една, с която избяга Уейнрайт). „Македония“ спусна няколко лодки далеч от подветрената страна на нашата последна лодка, сетне спусна други напреко на нашия ход, а последните отправи далеч от наветрената страна на нашата първа лодка. По този начин нашият лов бе провален. Зад нас нямаше никакви тюлени, а пред нас редицата на четиринадесетте лодки като огромна метла помиташе стадото пред себе си.

Нашите лодки продължиха лова на едно разстояние само от три-четири мили до мястото, където „Македония“ бе пуснала своите лодки, и след това се принудиха да се откажат от лова и да се приберат на кораба. Вятърът отслабна и като някакъв шепот се носеше над спокойния океан. В такова време и при наличността на огромното стадо тюлени ловът би могъл да бъде блестящ. Такива дни се срещат рядко — по един-два или най-много три — дори и през най-благоприятния сезон. И нашите хора — гребците и рулевите, както и ловците — се струпаха на палубата, ядосани и озлобени. Всеки се чувствуваше ограбен. Докато издигаха лодките на борда, моряците отправяха такива проклятия и ругатни, които, ако можеха да убиват, биха изпратили завинаги Смъртта Ларсен в ада.

— Да пукне дано! И да бъде проклет во веки веков! — благославяше го Луис и очите му святкаха, докато привързваше лодката си.

— Послушайте ги само и ми кажете какво би могло да развълнува техните души? — заговори Вълка Ларсен. — Вяра? Любов? Възвишени идеали? Доброто? Красотата? Истината?

— Оскърбено е тяхното вродено чувство за справедливост — намеси се в разговора Мод Брюстър.

Тя стоеше на десетина крачки от нас, опряла се с една ръка на гротвантите и полюлявайки се леко в такт с кораба. Не издигна глас, но аз все пак бях поразен от неговата чистота и звънливост. Ах, каква сладка музика беше това за ушите ми! В тая минута не смеех да я погледна от страх да не се издам. Светлокафявите й къдрави коси, които се показаха изпод моряшката й шапчица, бяха позлатени от слънцето и изглеждаха като ореол около нежното й овално лице. Тя беше просто очарователна и пълна със съблазън, а същевременно необикновената й одухотвореност й придаваше нещо неземно. Моето предишно възторжено преклонение пред живота възкръсна при вида на това прелестно негово въплъщение и студените разсъждения на Вълка Ларсен върху смисъла на живота ми се сториха глупави и смешни.

— Вие сте сантиментална като мистър Ван Уейдън — язвително забеляза Вълка Ларсен. — Тия хора ругаят, защото някой им попречи да изпълнят своите желания. Това е всичко. А какви са техните желания? Да похапнат нещо по-вкусно, да легнат на меко легло, когато слязат на брега, и получат по-голяма сумичка пари: жени, пиянствуване, да свинствуват — това са техните желания, техните възвишени стремежи, техните идеали, ако щете. С това са изпълнени душите им, това е техният духовен облик. Наистина начинът, по който изразяват своите чувства, не е много привлекателен, при все това той показва колко много са засегнати те, колко много са засегнати техните кесии. Защото, който посяга на кесиите им, посяга на техните души.

— Но съдейки по държането ви, не личи да е засегната и вашата кесия — каза тя, като се усмихна.

— Това ще рече, че аз само се държа по-иначе, докато всъщност и кесията, и душата ми са засегнати. Според днешните цени на кожите на лондонския пазар, пресметнато грубо, „Македония“ ни лиши от стока на стойност около хиляда и петстотин долара.

— Вие говорите за това тъй спокойно… — започна тя.

— Но съвсем не съм спокоен — прекъсна я той. — Бих могъл да убия човека, който ме ограби! Да, да, зная… той е мой брат! Глупости! Сантименталности!

Изразът на лицето му се измени внезапно, гласът му стана по-мек и напълно искрен, когато добави:

— Вие, сантименталните хора, трябва да сте щастливи, наистина щастливи. Вие мечтаете за добри неща и тъй като понякога намирате добри неща в живота, сами се чувствувате добре. А сега кажете ми, вие двамата намирате ли, че аз съм добър?

— Външно изглеждате добър — определих аз.

— Вие притежавате всички данни, за да бъдете добър — отговори Мод Брюстър.

— Така си и мислех! — извика едва ли не гневно той. — Вашите думи нищо не значат за мене. В изказаната от вас мисъл няма нищо ясно, остро и определено. Вие не можете да я вземете в ръце и да я разгледате. Всъщност това не е никаква мисъл. Това е чувство, впечатление, произлязло от вашите илюзии, и съвсем не плод на ума.

Гласът му отново омекна и в него прозвучаха нотки на искреност.

— Знаете ли, понякога и мене ме обхваща желанието да бъда също така сляп към фактите на живота и да познавам само илюзиите и измислиците. Те, разбира се, са лъжливи, съвсем лъжливи и противоречат на здравия разум. Но въпреки това моят разум ми подсказва, че човек изпитва по-голяма наслада, когато живее с мечти и илюзии, макар и лъжливи. А нали в края на краищата насладата е нашата единствена награда в живота! Без наслада животът нищо не струва. Няма ли наслада — няма и живот! Да се трудиш, за да живееш, и да не получиш нищо от живота — това е по-лошо, отколкото да си мъртъв. Който се наслаждава повече, той живее и по-пълно, а вашите мечти и фантазии ви огорчават по-малко и ви облагодетелствуват повече, отколкото моите факти — мене.

Той бавно и замислено поклати глава.

— Често, много често се съмнявам в ценността на човешкия разум. Изглежда, че мечтите са нещо по-съществено и по-удовлетворително. Чувствените наслади са по-пълни и по-трайни от интелектуалните, освен това и за най-малката интелектуална наслада човек плаща с часове на тъга и меланхолия, докато чувствената наслада се съпровожда само от леко притъпяване на сетивата, нещо, което бързо се възстановява. Аз ви завиждам, завиждам ви!

Той млъкна изведнъж и по устните му пробягна една от неговите странни подигравателни усмивки.

— Но забележете, аз ви завиждам с ума, а не със сърцето си. Моят разум ме подтиква към това. Завистта е продукт на интелекта. Аз приличам на трезвен човек, който вижда пияни и от досада иска сам да бъде пиян.

— Или както умният човек гледа глупаците и иска сам да бъде глупав — засмях се аз.

— Точно така! — съгласи се той. — Вие сте славна фалирала двойка глупаци. Във вашите портмонета няма нито един факт.

— И все пак ние харчим тъй щедро, както и вие — забеляза мис Брюстър.

— Дори по-щедро, защото нищо не ви струва.

— И защото заемаме от вечността — добави тя.

— Дали го правите, или само си въобразявате, че го правите — то е все едно. Вие харчите това, което нямате, и в замяна получавате повече ценности, отколкото аз, който харча това, което имам и което съм добил с пот на челото.

— В такъв случай защо не измените вашата монетна система? — насмешливо попита мис Брюстър.

Той бързо я погледна и полуобнадежден продума с тъга:

— Твърде късно е! Бих желал да го сторя, но не мога. Кесията ми е пълна със стари монети, от които не мога да се отърва. Не мога вече да се принудя да призная други ценности.

Той млъкна. Погледът му се плъзна разсеяно покрай нея и се изгуби в затихналия океан. Старата първична меланхолия отново го овладя и той сякаш потрепера от нея. Тия разсъждения го хвърлиха в такова мрачно настроение, че само след няколко часа, както и трябваше да се очаква, в него отново забушува дяволът. Аз си спомних за Чарли Фъръсет и разбрах, че тая тъга не е нищо друго освен наказанието, което постига всеки материалист.

Глава XXV

— Бяхте ли вече на палубата, мистър Ван Уейдън? — обърна се към мен Вълка Ларсен на другия ден, когато седнахме на закуска. — Как е времето?

— Доста ясно — отговорих аз и погледнах нагоре по трапа, облян от слънчева светлина. — Попътен западен бриз, който според предсказанията на Луис ще се усили.

Той кимна глава с доволен вид.

— Има ли някаква мъгла?

— Плътна пелена на север и северозапад.

Той отново кимна с глава в знак на още по-голямо доволство.

— А какво става с „Македония“?

— Не се вижда — отговорих аз.

Готов съм да се закълна, че при това съобщение лицето му се помрачи, макар че не можех да разбера ясно защо остана тъй разочарован.

Обаче скоро ми стана ясно.

— Дим на хоризонта! — дочу се в това време вик от палубата и лицето му изведнъж се проясни.

— Отлично! — извика той и скочи от масата. Излезе на палубата и се отправи към кубрика на ловците, които закусваха, за пръв път след изгонването им, в своето помещение.

Ние с Мод Брюстър почти не се докоснахме до храната, а мълчаливо и с тревога се споглеждахме и се вслушвахме в Ларсеновия глас, който се донасяше през дъсчената преграда. Той говори нещо доста време и неговите думи бяха изпратени с рев на бурно одобрение. Преградата беше доста дебела и ние не можахме да разберем думите му, но без съмнение те направиха огромно впечатление на ловците, защото след дивия рев последваха оживени разговори и весели възгласи.

Скоро корабът се изпълни с шум и врява и аз разбрах, че моряците са вдигнати на крак и се готвят да спуснат лодките. Мод Брюстър ме придружи на палубата, аз я заведох до края на юта, откъдето можеше да наблюдава всичко и все пак да бъде настрана. Моряците трябва да бяха узнали плана на капитана, тъй като работеха енергично и с необикновено въодушевление. Ловците се появиха на палубата с ловджийските си пушки и патрондаши, а също и с винтовките си — което бе вече съвсем необичайно. Те много рядко излизаха на лов с винтовките си, защото тюлен, ударен с куршум и от далечно разстояние, непременно потъва, преди лодката да стигне до него. Но ето че днес всички ловци носеха винтовките си и голям запас патрони. Забелязах как те със задоволство се усмихваха, когато поглеждаха към дима на „Македония“, който се издигаше все повече и повече с приближаването на парахода откъм запад.

И петте лодки бяха спуснати бързо във водата. Както и предишния ден те незабавно се пръснаха във вид на ветрило и взеха курс на север, а ние ги последвахме. Наблюдавах ги известно време с любопитство, но всичко си вървеше както обикновено. Ловците спускаха платната, убиваха тюлен, отново ги вдигаха и продължаваха напред така, както правеха всеки ден. „Македония“ повтори вчерашната си маневра — почна да спуска лодките си пред нас, с цел да „помете“ морето. За да могат четиринадесет лодки да извършат успешен лов, на тях им е необходимо по-голямо пространство в океана; и след като съвсем пресече нашия път, „Македония“ продължи да се движи на североизток и да спуска нови лодки.

— Какво ще става? — попитах аз Вълка Ларсен, като не можех повече да сдържам любопитството си.

— Не е важно — отвърна грубо той. — Вие няма да се досетите и след хиляда години. А засега молете се за повече вятър.

— Впрочем мога и да ви кажа — добави той само след минутка. — Сега ще заудрям брат си по главата с неговите камъни. С други думи, сега аз ще „помета“ морето, и то не само днес, а до края на сезона, ако имаме късмет.

— Ами ако нямаме?

— Това не се предвижда — засмя се той. — Трябва да имаме късмет, иначе сме загубени.

Той пое руля, а аз отидох в моряшкия кубрик да прегледам пациентите си — Нилсън и Томас Мъгридж. Счупеният крак на Нилсън бързо зарастваше, той беше твърде бодър и весел, но готвачът бе обхванат от дълбока меланхолия и на мене ми стана жал за този нещастник. Изглеждаше просто невероятно, че след всичко преживяно бе все още жив и продължаваше да се държи за живота. Годините на мъки и тежки изпитания бяха превърнали тялото му в някакви жалки останки, но все пак искрата на живота продължаваше да блести ярко в него.

— С една добра протеза, каквито ги правят сега, ще тичаш по корабните кухни до края на живота си! — весело го утешавах аз.

Но той ми отговори сериозно, дори тържествено:

— Не зная за какво говорите, мистър Ван Уейдън, но зная едно: няма да умра спокойно, докато не видя края на този проклет скот! Той няма да ме преживее. Той няма право да живее и както се казва в свещеното писание: „Той ще умре от позорна смърт!“, а аз ще добавя: „Амин“, и колкото по-скоро, толкова по-добре!

Когато се върнах на палубата, видях, че Вълка Ларсен въртеше руля с едната си ръка, а с другата наблюдаваше с бинокъла разположението на нашите лодки и внимателно следеше движението на „Македония“. Единствената промяна с нашите лодки бе, че те сега стояха право срещу вятъра, взели курс на северозапад. Но аз не разбирах смисъла на тая маневра, тъй като пътят им бе преграден от пет лодки на „Македония“, които на свой ред също се обърнаха срещу вятъра. По този начин те все повече се отклоняваха на запад, като постепенно се отдалечаваха от останалите лодки. Нашите лодки плаваха и с платна, и с гребла. Гребяха дори и ловците, така че с помощта на три чифта гребла във водата те бързо догонваха своите — тъй да кажа — неприятели.

Димът на „Македония“ се бе превърнал в някакво едва различимо петънце далеч на североизток. От самия параход вече нищо не се виждаше.

До този момент ние бавно-бавно се движехме напред и през цялото време нашите платна тихо плющяха, едва издути от вятъра; на два пъти почти спирахме на едно място, макар и не за дълго. Но ето че на това наше „лентяйство“ бе сложен край. Платната бяха опнати и Вълка Ларсен пусна „Призрак“ с пълен ход напред. Изпреварихме всички наши лодки и се приближихме към последната, наветрена лодка на „Македония“.

— Преместете бомкливера, мистър Ван Уейдън! — изкомандува Вълка Ларсен. — И се пригответе да приберете кливера и стаксела.

Изтичах напред да изпълня заповедта и когато минавахме на стотина фута от подветрената страна на последната „неприятелска“ лодка, вече бях закрепил въжетата на бомкливера. Тримата мъже в лодката подозрително ни изгледаха. Те „помитаха“ морето и добре познаваха Вълка Ларсен, поне от това, което бяха чули за него. Забелязах, че ловецът — едър скандинавец, който седеше на носа — държеше винтовката в ръцете си, докато тя би трябвало да се намира на обичайното си място, в дъното на лодката. Когато се изравниха с нашата кърма, Вълка Ларсен ги поздрави с махане на ръка и извика:

— Елате при нас да си поиграем!

„Играя“ според езика на тюленоловните кораби значи „да посетя“, „да побъбрим“. Това е единственото приятно развлечение в монотонния живот на моряците, когато се намират в открито море.

„Призрак“ се обърна срещу вятъра и привършил своята работа на носа, аз изтичах на кърмата, за да помогна при обтягането на грота.

— Моля ви да останете на палубата, мис Брюстър — продума Вълка Ларсен, който се отправи да посрещне гостите си. — И вие също, мистър Ван Уейдън!

В това време лодката със спуснато платно се приближаваше към кораба. Ловецът, който със своята златиста брада приличаше на викинг, се прехвърли през борда и се намери на палубата. Но този гигант се държеше някак нащрек. Съмнение и недоверие бяха изписани по лицето му. Въпреки гъстата брада ловецът имаше открито лице. Той се поуспокои, когато погледна от Ларсен към мене и видя, че сме само двама, после погледна и двамата си помощници, които, прехвърлили се на палубата, се бяха присъединили към него. И той се изправи като Голиат до Вълка Ларсен. Ръстът му не бе по-малък от шест фута и осем или девет инча, а после узнах, че тежи 240 паунда. По него нямаше никаква тлъстина — само кости и мускули.

В очите му отново се появи тревога, когато Вълка Ларсен го покани да слязат долу в каюткомпанията. Ала гигантът бързо се успокои, когато хвърли поглед към своя домакин — наистина и Вълка Ларсен беше едър мъж, но сега изглеждаше като джудже до госта си. Това прекъсна колебанията му и двамата се спуснаха надолу. В това време неговите двама помощници, според моряшкия обичай, сами се запътиха към бака, за да се опознаят със своите колеги.

Изведнъж от каюткомпанията се дочу силен, оглушителен рев, последван от шума на яростна борба. Борба между лъв и леопард и лъвът издаваше тия страшни звуци. Вълка Ларсен бе леопардът.

— Виждате ли колко свещени са за нас законите на гостоприемството! — казах аз с горчивина на мис Брюстър.

Тя кимна утвърдително и аз забелязах на лицето й признаци на същото прилошаване от проявите на физическо насилие, прилошаване, от което и аз тъй много страдах през първите седмици на моето пребиваване на „Призрак“.

— Не е ли по-добре за вас да отидете малко по-далече, нататък към бака например, докато всичко това се свърши? — предложих й аз.

Мод Брюстър поклати отрицателно глава и ме погледна с нескрита жал. Тя не изглеждаше уплашена, а по-скоро потресена от тия зверски прояви.

— Моля ви, разберете — възползувах се от случая да й кажа аз, — че каквото и участие да взема във всичко, което става сега или ще стане в бъдеще, ще бъда заставен да го направя… ако искаме да се измъкнем оттук живи. И за мене не е леко — добавих аз.

— Разбирам! — продума тя. Гласът й беше слаб и някак далечен, но очите й потвърдиха, че наистина ме бе разбрала.

Шумът отдолу скоро утихна. След малко Вълка Ларсен се показа сам на палубата. Под бронзовата кожа на лицето му се забелязваше слаба червенина, но по него не личаха никакви други следи от борбата.

— Доведете ония двамата, мистър Ван Уейдън! — продума той.

Аз изпълних нареждането му и след минута-две те застанаха пред него.

— Вдигнете лодката си на борда! — заповяда им той. — Вашият ловец реши да постои малко при нас и не иска тя да се разбие о кораба. Казах да вдигнете лодката си! — повтори той по-рязко, като забеляза, че те се колебаеха. — А кой знае, може би ще трябва да поплавате с мен за известно време — продължи той, докато двамата моряци нерешително се отправиха да изпълнят нареждането му. Гласът му беше мек, но под тая мекота се долавяше заплаха. — Така че нека се разберем още в началото. По-живо! Знаете, Смъртта Ларсен ви кара да скачате по-бързо!

Неговите думи накараха моряците да побързат и когато лодката бе издигната на палубата, аз бях изпратен да вдигна кливера. Вълка Ларсен застана на руля и насочи „Призрак“ към втората лодка на „Македония“.

През това време, останал без работа, аз почнах да наблюдавам лодките. Третата лодка на „Македония“ беше нападната от наши две, четвъртата — от останалите три, а петата се върна бързо назад, за да помогне на най-близката своя лодка. Сражението се откри на далечно разстояние и винтовките непрестанно трещяха. Остър вятър развълнува морето, а това пречеше на точното прицелване. Като ги наближихме, ние можехме да видим как куршумите скачат от вълна на вълна.

Лодката, която ние преследвахме, се впусна пред нас по посока на вятъра и като ни убягна, отиде да вземе участие в отбиването на нашата обща атака.

Зает с въжетата и платната, аз нямах много време да видя какво ставаше наоколо, но когато се върнах на юта, чух как Вълка Ларсен заповяда на двамата моряци от „Македония“ да се отправят в кубрика на бака. Макар и неохотно, те се подчиниха. След това капитанът предложи на мис Брюстър да слезе долу в каюткомпанията и се усмихна, като забеляза страх в очите й.

— Няма нищо страшно там — каза й той. — Само някакъв си човек, здрав и невредим, с вързани крака и ръце. На палубата може да попаднат куршуми, а пък аз, знаете, не искам да ви видя убита.

В същия миг един куршум удари в окованата с мед дръжка на руля, между ръцете му, и като рикошира, отлетя с изсвирване срещу вятъра.

— Ето, виждате ли? — каза й той, сетне, като се обърна към мен, добави: — Мистър Ван Уейдън, поемете руля!

Мис Брюстър слезе надолу само няколко стъпала, тъй че главата й остана да се вижда. Вълка Ларсен взе една винтовка и я зареди. Молех с очи мис Брюстър да слезе долу, но тя се усмихна и каза:

— Ние може и да сме слаби, безноги сухоземни същества, но ще покажем на капитан Ларсен, че не сме по-малко храбри от него.

Той я погледна с възхищение.

— Ето, сега ми харесвате много повече! — каза той. — Книги, ум и храброст! Прекрасно съчетание! Вие сте достойна да станете жена на предводител на пирати. Но ще поговорим по този въпрос по-късно — усмихна се той, когато друг куршум се заби здраво в стената на кормилната рубка.

И аз отново видях златистите искрици в неговите очи и ужаса в очите на Мод Брюстър.

— Ние сме дори по-храбри — побързах да добавя аз. — Поне за себе си знам, че съм по-храбър от капитан Ларсен.

Сега пък аз бях удостоен с бърз поглед. Капитанът недоумяваше — дали не се подигравам с него? Корабът се наведе под вятъра, аз завъртях руля и го насочих отново в следваната посока. Вълка Ларсен все още чакаше обяснение и аз му показах коленете си.

— Гледайте тук! — рекох аз. — Ще забележите едно леко потрепване. Това е, защото аз се боя, плътта ми се бои. Боя се с ума си, защото не искам да умра. Но моят дух преодолява треперещата плът и безпокойствата на ума. Аз съм повече от храбър. Аз съм мъжествен! Вашата плът не се страхува. Вие не се страхувате. От една страна, на вас не ви коства нищо да се излагате на опасности, а от друга страна, това дори ви прави удоволствие. Вие се наслаждавате на това. Вие може би не се страхувате, мистър Ларсен, но трябва да се съгласите, че от нас двамата по-храбър съм аз.

— Прав сте — незабавно се съгласи той. — Никога не съм гледал на въпроса от тази страна. Но тогава е вярно и обратното? Ако вие сте по-храбър от мене, значи, аз съм по-страхлив от вас?

И двамата се засмяхме на този странен извод. Ларсен приклекна на едно коляно и опря винтовката на горния край на борда. В началото на престрелката ние се намирахме на една миля от лодките, но сега разстоянието се бе намалило наполовина. Прицелвайки се внимателно, Ларсен даде три изстрела. Първият куршум прелетя на петдесет фута от лодката, вторият покрай нея, а след третия изстрел рулевият изпусна руля и се преви в дъното на лодката.

— Мисля, че им стига — рече Вълка Ларсен, като се изправи на крака. — Не можех да си позволя да погубя ловеца — той и без това не може едновременно да стреля и да държи руля, а гребецът, надявам се, не умее да управлява лодката.

Неговата сметка излезе вярна, защото лодката се завъртя на едно място и ловецът отскочи назад да замести рулевия. Оттук нови изстрели не последваха, но на останалите лодки винтовките продължаваха да трещят.

Ловецът успя да постави лодката отново под напора на вятъра, но ние се движехме два пъти по-бързо и скоро я настигнахме. Когато бяхме вече на стотина ярда от нея, видях как гребецът подаде винтовката на ловеца. Вълка Ларсен отиде насред кораба и сне от мачтата няколко дебели въжета. Сетне се наведе през борда с вдигната винтовка. Ловецът на два пъти отпуска руля с едната си ръка и посегна към пушката, но се поколеба. Ние се изравнихме с лодката и я подминахме.

— Ей, ти! — неочаквано извика Ларсен на гребеца. — Дръж!

В същото време хвърли въжето. Краят му попадна на място и едва не катурна гребеца, той обаче не се подчини, а погледна въпросително към ловеца. Самият ловец очевидно не знаеше какво да прави. Пушката беше между коленете му, но ако оставеше руля, за да стреля, лодката би се блъснала в кораба. Освен това той видя насочената към него винтовка в ръцете на Вълка Ларсен и разбра, че ще пострада, преди да успее да се прицели.

— Закрепяй! — спокойно рече той на гребеца.

Гребецът се подчини и завърза въжето около предната пейка, а когато краят му се обтегна, започна да го отпуска. Лодката бързо се извърна настрана, но ловецът я постави успоредно с борда на „Призрак“, на около двадесет фута разстояние.

— А сега свалете платното и се приближете до кораба! — заповяда Вълка Ларсен.

Продължавайки да държи винтовката с едната си ръка, той започна да отпуска скрипеца с другата. Когато куките бяха закрепени за носа и кърмата на лодката и двамата моряци се готвеха да се прехвърлят на борда, ловецът взе пушката си в ръка, уж да я постави на по-сигурно място.

— Хвърли я! — изкрещя Вълка Ларсен и ловецът изпусна пушката, сякаш бе опарила ръцете му.

Когато се намериха на борда, двамата пленници издигнаха лодката и под ръководството на Вълка Ларсен пренесоха ранения рулеви долу в моряшкия кубрик.

— Ако и петте наши лодки се справят с работата си както ние с вас, тогава ще имаме отличен екипаж — обърна се Вълка Ларсен към мене.

— А човекът, в когото стреляхте… той… надявам се… — затрепера гласът на мис Брюстър.

— Ранен е в рамото — отговори капитанът. — Нищо сериозно. Мистър Ван Уейдън ще го излекува напълно за три-четири седмици. Но на тия нещастници там едва ли ще може да помогне — добави той, като посочи третата лодка на „Македония“, към която отправих кораба. — Това е работа на Хорнър и Смоук. Казвах им, че ми трябват живи хора, а не трупове. Но на човек му прави удоволствие да улучва право в целта, когато се научи да стреля, разбира се. Изпитвали ли сте такова чувство, мистър Ван Уейдън?

Аз поклатих глава и погледнах „работата“ на двамата наши ловци. Те наистина бяха стреляли „право в целта“ и сега се присъединиха към трите наши лодки, за да нападнат последните две на „Македония“. Изоставената неприятелска лодка се клатушкаше по вълните като пияна, отпуснатото платно лежеше под прав ъгъл, удряше се и плющеше срещу вятъра. Ловецът и гребецът лежаха в неестествени пози в дъното на лодката, а рулевият й се беше проснал върху планшира, наполовина увиснал навън. Ръцете му браздяха водата, а главата му се мяташе ту на една, ту на друга страна.

— Не гледайте нататък, мис Брюстър, за бога, не гледайте! — замолих я аз. И за моя радост тя послушно се извърна настрана и се избави от това зрелище.

— Карайте право към тях, мистър Ван Уейдън! — изкомандва Вълка Ларсен.

Когато приближихме лодката, стрелбата престана. Боят бе завършил. Останалите две лодки бяха пленени от нашите пет и сега всички седем лодки се струпаха накуп, очаквайки реда си да бъдат прибрани на палубата.

— Гледайте! — неволно извиках аз и посочих на североизток.

На хоризонта отново се появи тъмно петънце — димът на „Македония“.

— Да, наблюдавам го — отговори хладнокръвно Вълка Ларсен. Той измери с очи разстоянието до падналата пред нас мъгла и за миг извърна лице срещу вятъра, за да изпита неговата сила. — Мисля, че ще успеем, но бъдете уверени, че моят мил брат е отгатнал нашата игра и сега бърза да ни настигне. Ето, гледайте!

Петънцето дим бързо порасна и стана съвсем черно.

— Но аз ще те надхитря, братле — закиска се той. — Непременно ще те надхитря. И надявам се, твоята стара машина ще се пръсне на парчета!

Когато спряхме, на кораба тутакси настъпи безпорядък, но не и суматоха. Лодките бяха вдигнати на борда от двете страни едновременно. Щом пленниците стъпваха на палубата, нашите ловци ги отвеждаха на бака, а моряците прибираха лодките, захвърляха ги безразборно върху палубата, без да губят време да ги завързват. Едва-що последната лодка се отдели от водата и увисна на балката, и ние се понесохме напред с всички платна, опънати под вятъра.

Да, ние трябваше да бързаме. Бълвайки черни кълба дим, „Македония“ препускаше подир нас от североизток. Като остави всичките си други лодки на произвола на съдбата, тя измени своя курс, за да ни пресрещне. Не плаваше право към нас, а отстрани, насочвайки се към началото на мъглата — там, където пътищата ни щяха да се срещнат. Само там „Македония“ се надяваше да ни хване. За „Призрак“ оставаше единствена възможност за спасение — да достигне тази точка преди „Македония“.

Вълка Ларсен сам управляваше кораба и с пламнали очи следеше за всяка подробност, от която зависеше изходът на това преследване. Той ту оглеждаше морето, проверяваше дали вятърът се усилва или отслабва, ту се обръщаше към „Македония“, ту спираше поглед на всяко платно и даваше нареждане да се отслаби или затегне някое въже, и изтръгваше от „Призрак“ пределната скорост, на която беше способен. Всички лоши чувства и озлобления бяха временно забравени и аз се учудвах с каква готовност се надпреварваха да изпълнят нарежданията на капитана същите тия хора, които бяха страдали толкова много от неговия деспотизъм. И ето че когато ние устремно се понесохме напред, подскачайки по вълните, аз неволно си спомних за бедния Джонсън и ми стана мъчно, че го няма между нас: той толкова обичаше „Призрак“ и се възхищаваше от неговото бързоходство!

— Пригответе си пушките, момчета! — извика Ларсен на нашите ловци и петимата мъже тутакси се строиха с оръжие в ръце на подветрения борд.

Сега „Македония“ бе само на една миля разстояние от нас. Тя препускаше с такава бързина, че черният дим от комина се разстилаше над водата почти хоризонтално; навярно вземаше не по-малко от седемнайсет мили в час. „Като метеор в морето“ — забеляза Вълка Ларсен, хвърляйки поглед към нея. Ние не плавахме с повече от девет възла, но и завесата от мъгла не беше далече.

Изведнъж на палубата на „Македония“ се показа дим. Чухме глух гърмеж и в опънатия грот се появи кръгла дупка. Обстрелваха ни с едно от малките си оръдия, за които се носеше мълва. Нашите моряци, струпали се насред палубата, замахаха шапки и подигравателно почнаха да крещят. Отново над „Македония“ се показа дим и отново се разнесе изстрел. Този път снарядът падна само на двайсет фута от кърмата и като подскочи два пъти от вълна на вълна срещу вятъра, потъна в морето.

От „Македония“ не стреляха с пушки, тъй като ловците й се намираха в лодките далеч из морето или в плен у нас. Когато параходът бе само на половин миля от „Призрак“, трети оръдеен изстрел проби втора дупка на грота. После навлязохме в мъглата. Тя ни обкръжи от всички страни и ни скри като някаква плътна, влажна завеса.

Внезапната промяна бе просто изумителна. Само миг преди това летяхме под ярките слънчеви лъчи, над нас се простираше ясното синьо небе, около нас морето ревеше и шумеше на шир и длъж, а зад нас бясно препускаше параходът, като бълваше дим, пламък и оловни снаряди. И изведнъж слънцето сякаш угасна; небето изчезна: не виждахме дори върховете на нашите мачти и хоризонтът се превърна в сива пелена, сякаш гледахме към него с насълзени очи. Сивата мъгла струеше около нас като ситен дъжд. Всяко влакънце по дрехите ни, всяко косъмче по главата и лицето ни се покриха с кристална роса. От мокрите ванти и въжета започна да капе вода. От долната страна на двата гика водните капчици бяха образували бляскави гирлянди, които се откъсваха при всяко потреперване на кораба и падаха върху палубата подобно дъжд. Някакъв смут изпълни гърдите ми и аз едва дишах. И както шумът на кораба, порейки вълните, се отразяваше обратно в мъглата, така се връщаха към мен и моите собствени мисли. Умът не можеше да си представи, че има и друг свят зад тая влажна пелена, която ни обгръщаше от всички страни. Това тук бе светът, това бе целият всемир, чиито предели бяха тъй близко, че на човек неволно му се приискваше да протегне ръце напред и да ги отблъсне. Изглеждаше просто невероятно, че зад тия сиви стени може да съществува нещо друго. Всичко останало беше сън или само спомен за някакъв сън.

Някакво тайнствено свръхестествено спокойствие царуваше навсякъде. Погледнах Мод Брюстър и се уверих, че и тя изпитва същите чувства. После хвърлих поглед към Вълка Ларсен, но не забелязах никаква видима промяна в неговото състояние. Цялото му внимание беше насочено върху настоящето. Ларсен стоеше все още на руля и аз почувствувах, че той сякаш измерва хода на времето, пресмятайки секундите с всяко повдигане на носа на „Призрак“ върху вълните или всеки негов наклон настрани.

— Идете на бака и пригответе всичко за завой, но без никакъв шум — каза ми тихо Вълка Ларсен. — Преди всичко вдигнете топселите. Изпратете хора по всички въжета. Но да няма никакъв шум, никакъв звук! Разбирате ли — никакъв звук!

Когато всички заеха местата си, командата бе дадена от човек на човек и „Призрак“ почти безшумно се завъртя на място. И ако някъде едва чуто изпляскваше някое платно или изскърцваше някоя макара, тия звуци ми се струваха тъй странни, тъй призрачни в обкръжаващата ни мъгла, която тутакси ги поглъщаше.

Но едва-що бяхме насочили кораба назад, и мъглата изведнъж се разпръсна — ние отново се намерихме под слънцето и пред нас отново заиграха безкрайните пенести вълни. В океана бе пусто. Разгневената „Македония“ не браздеше неговата повърхност и не помрачаваше небето със своя дим.

Вълка Ларсен изведнъж зави и насочи кораба покрай ръба на мъглата. Намерението му беше очевидно. Той бе навлязъл в мъглата от наветрената страна на парахода и докато „Македония“ се вряза слепешката в мъглата с надеждата да ни улови, Ларсен обърна кораба, излезе от убежището и се готвеше отново да се скрие, но този път откъм подветрената му страна. Успееше ли в това, тогава брат му би имал по-малка вероятност да ни открие, отколкото — според старата поговорка — да намери игла в купа сено.

Ларсен не се движи дълго по ръба на мъглата. Като прехвърлихме на другата страна фока и грота и като издигнахме отново топселите, ние се върнахме в мъглата. В този миг бях готов да се закълна, че зърнах смътните очертания на парахода, който излизаше от мъглата. Ние се бяхме вече скрили в мъглата, когато бързо погледнах Вълка Ларсен, който кимна с глава. Да, той също бе забелязал „Македония“. Брат му бе отгатнал неговата маневра и бе закъснял да ни изпревари само с минутка. Не ще и съмнение, бяхме се отскубнали незабелязани, в последния миг.

— Той не може да продължава играта дълго време — каза Вълка Ларсен. — Ще трябва да се върне при лодките си. Поставете някого на руля, мистър Ван Уейдън, и дръжте засега този курс. Назначете също и вахта, защото цяла нощ ще плаваме с всички платна.

— Ех, бих дал петстотин долара — добави той след малко — само да можех някак да се прехвърля на „Македония“ и да послушам как ругае моето братле!

— А сега, мистър Ван Уейдън — каза той, когато го смениха от руля, — трябва да покажем нашето гостоприемство на новодошлите. Дайте на ловците повече уиски, изпратете няколко бутилки и на бака. Обзалагам се, че утре нашите гости, до един, ще излязат на лов за Вълка Ларсен със същата охота, с която са вършили това за Смъртта Ларсен.

— Но дали няма да избягат, както направи Уейнрайт? — попитах го аз.

Той лукаво се усмихна.

— Няма да избягат, защото нашите стари ловци не ще допуснат това. Вече им обещах по един долар за всяка кожа, добита от гостите. Това обяснява поне половината от днешното им въодушевление. О, не, те няма да позволят на никого да избяга! А сега добре ще е да посетите вашия лазарет. Навярно там ви чакат вече доста пациенти.

Глава XXVI

Вълка Ларсен ме освободи от длъжността да раздавам уиски и сам се зае да свърши тая работа. Докато аз се занимавах в моряшкия кубрик с ранените, бутилките вече почнаха да минават от ръка на ръка. Аз, разбира се, бях виждал и по-рано как се пие уиски, например в клуба, където пиеха уиски със сода, но никога не бях виждал да се пие така, както тука. Всички пиеха с чаши, с канчета или направо от бутилките и поглъщаха наведнъж такова огромно количество, от което всеки друг би се опил незабавно. Една-две бутилки не ги задоволяваха. Те пиеха и пиеха и все повече и повече бутилки прииждаха на бака и това сякаш нямаше край.

Всички пиеха. Пиеха ранените. Пиеше и Уфти-Уфти, който ми помагаше. Само Луис се въздържаше; той едва потапяше устни в течността, макар че вземаше не по-малко участие от другите в шума и виковете. Това беше същинска сатурналия. Всички ревяха, крещяха, говореха за днешното сражение, спореха по някои подробности. А после изведнъж се размекваха и почваха да се побратимяват със своите неотдавнашни врагове. Победители и победени се тупаха един друг по рамото и тържествено се кълняха във вечна дружба и уважение. Те оплакваха злочестото си минало и още по-злочестото си бъдеще, което ги очакваше под желязната ръка на Вълка Ларсен. И всички го проклинаха и разказваха ужасни неща за неговите жестокости.

Това беше диво и страшно зрелище — тясното помещение, претъпкано с нарове, с клатушкащите се стени, скърцащия под, едва мъждукащата лампа, колебливите сенки, които ту чудовищно нарастваха, ту се смаляваха, разгорещените лица, изгубили сякаш своя човешки облик. И на всичко отгоре — дим, изпарения на тела, миризма на йодоформ. Забелязах как Уфти-Уфти, държейки в ръцете си края на бинта, наблюдаваше тази сцена със своите красиви, кадифени като на елен очи, в които играеха отблясъци от мъждукащата лампа. И аз знаех, че въпреки мекотата и дори подчертаната женственост на неговото лице и фигура в душата му дремеха грубите инстинкти на дивака. Забелязах също и младежкото лице на Харисън, някога добро и открито, а сега сгърчено от ярост и превърнало се сякаш в някаква дяволска маска; той разказваше на пленените моряци на какъв проклет кораб са попаднали и с пресипнал глас сипеше хули върху главата на Вълка Ларсен.

Отвред се чуваше само „Вълка Ларсен“ и пак „Вълка Ларсен“ — поробител и мъчител! Цирцея в мъжки образ! А всички тук бяха свине, измъчени, унизени от него животни, които пълзят в краката му и се бунтуват само в пияно състояние, и то тайно. „А аз? Не съм ли и аз свиня от неговото стадо? — помислих си. — И Мод Брюстър? Не!“ При тая мисъл заскърцах със зъби от яд и без да искам, причиних болка на моряка, когото превързвах, така че той изтръпна под ръцете ми, а Уфти-Уфти ме погледна с любопитство. Изведнъж почувствувах в себе си прилив на сила. Любовта бе направила от мен могъщ гигант. Не се страхувах от нищо. Аз ще преодолея всички препятствия напук на Вълка Ларсен и въпреки моите тридесет и пет години, прекарани сред книгите! Всичко ще се оправи! Аз ще го оправя! И въодушевен от съзнанието за своята сила, обърнах гръб на този разбушувал се ад и излязох на палубата. Мъглата като призрак се белееше в нощта, а въздухът бе чист, приятен и спокоен.

В кубрика на ловците, където лежаха двама ранени, положението бе същото както при моряците с тая разлика, че тук не проклинаха Вълка Ларсен. С облекчение въздъхнах, когато се намерих отново на палубата и се отправих назад към каюткомпанията. Вечерята беше сложена. Вълка Ларсен и Мод ме очакваха.

Докато целият екипаж бързо се напиваше, капитанът оставаше трезв. Той не вкуси нито капка алкохол. При дадените обстоятелства Ларсен не смееше да си позволи това, тъй като освен Луис и мене нямаше друг, на когото би могъл да разчита, а Луис вече бе поел руля. Плавахме из мъглата без наблюдател и без светлинни сигнали. Учудваше ме обстоятелството, че Вълка Ларсен гощаваше тъй щедро моряците със спирт, но той очевидно познаваше добре техните нрави и умееше да спои с дружба това, което бе започнал с кръвопролитие.

Победата над Смъртта Ларсен очевидно му бе подействувала много благотворно. Предишната вечер бе стигнал със своите разсъждения до дълбока меланхолия и аз всеки миг бях очаквал едно от неговите характерни избухвания. Обаче нищо не се случи и сега той беше в отлично настроение. Може би успешното пленяване на толкова много ловци и лодки бе станало причина да се предотврати очакваното избухване. Във всеки случай меланхолията му се бе разсеяла и дяволите в него не си показваха рогата. Така мислех тогава. Но, уви — колко малко го познавах, колко малко подозирах, че именно в този момент той замисляше своето най-пъклено дело!

Както вече споменах, когато влязох в каюткомпанията, той се намираше в отлично разположение на духа. Неговото главоболие отдавна не беше го измъчвало, очите му блестяха, ясни като синьото небе, от бронзовото му лице лъхаше цветущо здраве, животът струеше в жилите му като мощен поток. Докато ме бяха очаквали, той бе подхванал с Мод Брюстър оживен разговор. Темата на техния разговор бе изкушението и от няколкото думи на Ларсен разбрах, че според него изкушението е изкушение само тогава, когато човек му се е поддал и паднал.

— Защото, виждате ли — говореше той, — според мене всеки човек действува подбуден от своите желания. А желания човек има много. Той може да поиска да избегне страданията или да се наслади на удоволствията. Но каквото и да прави, неговите постъпки са продиктувани от желанието.

— Но представете си, че у него изникнат две противоположни желания, едното от които не му позволява да изпълни другото? — прекъсна го Мод Брюстър.

— Тъкмо към това свеждах разговора и аз — отговори той. Но тя продължи:

— И именно в борбата между тия две желания се проявява и душата на човека. Ако има благородна душа, той ще пожелае доброто и ще постъпи добре, и обратното — ще постъпи лошо, ако има порочна душа. Душата решава!

— Глупост и безсмислица! — нетърпеливо възкликна Вълка Ларсен. — Решава желанието. Вземете например човека, който иска да се напие. И същевременно не иска да се напие. Какво прави той? Как постъпва? Той е кукла, роб на своите желания и от двете желания той се подчинява на по-силното, това е всичко! Душата няма нищо общо с това. Ако у него се появи изкушението да се напие, то как би могъл да му се противопостави? Но ако желанието да си остане трезвен надделее, то значи, че това желание е било по-силно. Съблазънта не играе тук никаква роля, освен… — той се спря, за да се позанимае с новата мисъл, блеснала в ума му, — освен ако е съблазнен да си остане трезвен. Ха-ха-ха! Какво мислите вие за това, мистър Ван Уейдън?

— Че и двамата спорите за празни работи — отговорих аз. — Душата на човека, това е и неговото желание. Или, ако искате, съвкупността от неговите желания, това е и неговата душа. Така че и двамата не сте прави. Вие, Ларсен, считате желанието за по-важно и оставяте настрана душата, мис Брюстър смята душата за по-важна и пренебрегва желанието. Докато всъщност желанието и душата — това са едно и също нещо.

— Обаче — продължих аз — мис Брюстър е права, като твърди, че изкушението си остава изкушение независимо от това, дали човек ще му се поддаде, или ще го превъзмогне. Вятърът раздухва огъня и той се разгаря с големи пламъци. А желанието прилича на огъня. Съзерцанието на предмета на желанието, всяко негово примамливо описание, както и всяко постижение на желания предмет — всичко това разпалва желанието, както вятърът разпалва огъня. В това именно се състои изкушението. То е вятърът, който раздухва желанието, докато това желание завладее напълно човека. Да, това значи изкушение! Понякога вятърът не е достатъчно силен, за да направи желанието всеизгарящо, но щом го раздухва, това е изкушение. И както вие казахте, то може да подтикне човека към добро, както и към зло.

Аз бях изпълнен с чувство на гордост, когато седнахме на масата. Моите доводи бяха решили въпроса или поне бяха сложили край на спора.

Но Вълка Ларсен беше през този ден необикновено словоохотлив — никога не бях го виждал такъв. Сякаш в него кипеше енергия, която търсеше някакъв изход. Почти в същата минута той започна разговор за любовта. Както винаги Ларсен пристъпи към въпроса от чисто материалистическа гледна точка, а Мод Брюстър го разглеждаше от идеалистическата му страна. Що се отнася до мене, аз почти не взех участие в спора, освен с няколко бегли забележки и случайни поправки.

Ларсен спореше блестящо; но не с по-малък ентусиазъм излагаше своите мисли и Мод Брюстър. От време на време губех нишката на разговора, наблюдавайки лицето й. То рядко се покриваше с руменина, но тази вечер просто пламтеше от оживление. Тя даде воля на своето остроумие и говореше с жар, а Вълка Ларсен истински се опиваше от спора. По някакъв повод — не зная точно какъв, тъй като се бях унесъл да съзерцавам една къдрица от косата на Мод — Ларсен процитира стиховете от „Изолда в Тинтажел“, дето тя казва:

Над всичките жени съм аз благословена,

че няма по-велика грешница родена,

отишла във греха докрай.

И ако по-рано, когато четеше Омар Хаям, в гласа му звучаха някакви песимистични нотки, то сега, четейки Суинбърн^[34], той предаде неговите стихове възторжено, дори ликуващо. А четеше правилно и изразително. Едва-що спря да чете, и ето че Луис подаде глава надолу през люка и прошепна:

— Не може ли по-тихо! Мъглата се вдига и в тая минута проклетият параход пресича курса ни току пред нас. Видях левия му бордов фенер.

Вълка Ларсен тъй бързо изхвръкна на палубата, че когато го настигнахме, той бе вече затворил люка на кубрика, заглушавайки пиянския рев на ловците, и бързаше да стори същото и на бака. Мъглата, макар и да се стелеше още, се бе вдигнала високо над нас, скриваше звездите и правеше нощния мрак още по-непроницаем. Но ето че право пред нас се мярнаха две светлинки, червена и бяла, и аз можах да чуя глухото бумтене на парните машини. Не ще и съмнение, това бе „Македония“.

Вълка Ларсен се върна на люка и ние стояхме в пълно мълчание, следейки как светлинните бързо пресичаха нашия път.

— Имам късмет, че не нося на борда си прожектор! — продума Вълка Ларсен.

— А какво ще стане, ако извикам силно? — попитах го аз шепнешком.

— Тогава — край на всичко! — отговори той. — Но знаете ли какво ще последва?

И преди да успея да изразя своето любопитство по тоя въпрос, той ме стисна за гърлото със силните си като на горила лапи. Неговите мускули едва забележимо се свиха, но това беше доста изразителен намек, че нищо не би му коствало да ми пречупи врата. Следния миг той ме пусна и ние отново се втренчихме в светлинките на „Македония“.

— Ами ако извикам аз? — запита Мод Брюстър.

— Питая достатъчно добри чувства към вас, за да ви причиня болка — меко каза той и в гласа му прозвуча такава нежност и ласка, че аз потръпнах. — Но все пак съветвам ви да не правите това, защото тутакси ще превия врата на мистър Ван Уейдън — добави той.

— В такъв случай й позволявам да извика — предизвикателно казах аз.

— Съмнявам се дали тя ще пожелае да принесе в жертва „втория наставник на американската литература“ — подигравателно отвърна той.

Повече не говорихме, впрочем ние бяхме вече толкова привикнали един към друг, че не изпитахме никаква неловкост при настъпилото мълчание. И когато червената и бялата светлинка изчезнаха в далечината, ние се върнахме в каюткомпанията да продължим прекъснатата си вечеря.

Те отново почнаха да рецитират някакви стихове и Мод издекламира „Impenitentia Ultima“^[35] на Доусън. Тя декламираше великолепно, аз обаче не наблюдавах нея, а лицето на Ларсен. Бях пленен от неговия очарован поглед, прикован върху Мод Брюстър. По едно време той целият беше погълнат и забелязах несъзнателните движения на устните му, когато започна да повтаря дума по дума след нея:

Да светят нейните очи, когато слънцето залезе,

цигулките в гласа й сетният да бъде звук на моя слух.

— И във вашия глас звучат цигулки — неочаквано я прекъсна той и в очите му отново се появиха златисти искрици.

Едва не възкликнах от радост — тъй пълно и съвършено бе нейното самообладание. Тя спокойно довърши последната строфа, а сетне постепенно сведе разговора към по-безопасни теми. Бях като замаян. През дървената преграда се донасяше пиянският рев от кубрика на ловците, а човекът, от когото се боях, и жената, която обичах, седяха пред мен и все говореха, говореха. Никой не дойде да раздигне масата. Морякът, който заместваше Мъгридж, вероятно вече се бе присъединил към другарите си в кубрика.

Ако някога Вълка Ларсен е бил всецяло упоен от живота, то бе именно в тия минути. От време на време прекъсвах нишката на собствените си мисли, учуден се вслушвах в думите му и оставах поразен от неговия необикновен ум и от силата на страстите, с която говореше върху значението на бунта. Ларсен, разбира се, не можеше да не спомене за Луцифер от поемата на Милтън^[36] и остротата на анализа, с който той разгледа и предаде този образ, както и красотата на неговите описания показваха, че в него е погребан истински талант. Той ми напомни за Тен, но аз знаех, че капитанът никога не бе чел нищо от този блестящ, но опасен мислител.

— Неговото дело било предварително обречено на неуспех и все пак той водел борба, без да се страхува от божия гняв — говореше Вълка Ларсен. — Хвърлен в ада, той не се признал за повален. Отвел със себе си една трета от ангелите, внушил на човека да въстане срещу бога и завоювал за себе си и за ада цели човешки поколения. Защо е бил изгонен от рая? Затуй, че е бил по-малко мъжествен от бога ли? По-малко горделив, по-малко честолюбив? Не! Хиляди пъти не! Бог бил по-могъщ, както е казано там: „Възвеличен от силата на небесния гръм!“ Но Луцифер бил свободен дух. Да служи другиму за него било равносилно на гибел. Той е предпочел да страда и да бъде свободен, отколкото да благоденствува под робство. Не искал да слугува на бога. Не искал да служи на нищо. Не искал да бъде пионка. Стоял на собствените си нозе. Бил личност.

— Първият анархист! — засмя се Мод, като стана с намерение да се оттегли в каютата си.

— Тогава добре е да бъдеш анархист! — възкликна Ларсен.

Той също се изправи и като застана пред нея, на прага на каютата, издекламира:

Най-сетне тук

ще сме свободни: господ не е сътворил

за себе си това, не ще ни пъди той,

спокойно можем да царим, а според мен

добре е да си цар дори и в преизподня;

цар в ада повече е от слуга във рая.^[37]

Това бе предизвикателен вик на могъщ дух; когато млъкна, каютата продължаваше да кънти от неговия глас. Като се полюшваше леко, той стоеше с отметната назад глава, бронзовото му лице сияеше, а очите му, златисти и мъжествени, повелителни и нежни, отправяха страстен зов към Мод Брюстър, която стоеше на вратата.

И отново в нейните очи се появи несъмнен ужас, когато почти шепнешком произнесе:

— Вие сте Луцифер!

Вратата след нея се затвори, тя изчезна. Ларсен погледа минутка-две нататък, после ми нареди:

— Ще сменя Луис на руля и в полунощ ще ви разбудя! А сега си легнете и се опитайте да поспите.

Той си сложи топли ръкавици, нахлупи шапка и се заизкачва нагоре по трапа, а аз последвах съвета му и си легнах. Не зная защо, сякаш по някаква тайнствена причина не се съблякох, а си легнах с дрехите. Известно време се прислушвах в шума, идещ от кубрика на ловците, и си мислех с възторг и изумление за своята неочаквана любов. На „Призрак“ вече се бях научил да спя здрав, дълбок сън и ето че песните и виковете заглъхнаха някъде в далечината, очите ми се затвориха и съзнанието ми потъна в небитието на съня.

Не зная какво ме бе събудило и изхвърлило от леглото, но когато дойдох на себе си, бях вече на крака. Сънят бе изчезнал, целият треперех от предчувствието за някаква опасност — предчувствие, което кънтеше в душата ми като зов на тръба. Отворих вратата. Светлината на лампата в каюткомпанията бе намалена. Видях Мод, моята Мод; тя отчаяно се бореше в зверската прегръдка на Вълка Ларсен. Видях как напразно се мяташе и опитваше да се освободи, опирайки ръце и глава в гърдите му. Видях всичко това и в същата минута скочих към тях.

Вълка Ларсен повдигна глава и аз го ударих с юмрук в лицето, но това бе слаб удар. Той зарева като разярено животно и ме отблъсна с ръка. Само ме побутна с китката си и все пак силата му бе тъй чудовищна, че отлетях настрана, блъснах се във вратата на каютата, в която по-рано спеше Мъгридж, и вратата се разби на парчета. С усилие се измъкнах изпод натрошените дъски, изправих се на крака и не чувствувайки никаква болка освен изпълнилата ме безумна ярост, отново се хвърлих срещу Ларсен. Сега и аз изревах, като хванах дръжката на камата си.

Но нещо се бе случило. Капитанът и Мод Брюстър бяха се поотдалечили един от друг. Приближих се към него, вдигнах ножа, но ръката ми увисна във въздуха. Беше ме поразила настъпилата промяна. Мод стоеше, изправена до стената, като се подпираше о нея с едната си ръка, а Ларсен залиташе, закрил очи с лявата си ръка, а с дясната неуверено опипваше пътя пред себе си като зашеметен. Най-после той докосна стената и изглежда, че при това съприкосновение с нея изпита някакво успокоение — не само защото бе разбрал къде се намира.

Тогава пак ми притъмня пред очите. Всички понесени от мен обиди и унижения, всичко, което аз и другите бяхме изстрадали от Вълка Ларсен, нахлу в мене като някаква светлина и в миг съзнах колко чудовищно е самото съществуване на този човек. В сляпа, безумна ярост се хвърлих върху него и забих ножа в рамото му. Веднага почувствувах, че само леко съм го наранил — ножът едва бе докоснал плешката му, — затова го извадих, с намерение да го забия на по-опасно място.

Но Мод, която бе видяла всичко, неочаквано извика:

— Не, не трябва! За бога, не трябва!

Отпуснах ръка, но само за миг. Отново замахнах с ножа и Вълка Ларсен несъмнено би загинал, ако Мод не бе застанала помежду ни. Ръцете й се обвиха около мене, косите й погалиха лицето ми. Кръвта ми закипя някак особено, но и яростта ми избухна с удвоена сила. Тя ме погледна смело в очите.

— Заради мене! — помоли ме тя.

— Заради вас трябва да го убия! — извиках аз, като се опитах да освободя ръката си, без да й причиня болка.

— Успокойте се! — каза тя и сложи леко пръсти на устните ми.

Дори и тогава, в състоянието ми на ярост, почувствувах колко сладостно, тъй много сладостно бе усещането от допира на нейните пръсти и бих ги целунал, но не посмях.

— Моля ви, много ви моля! — настояваше тя и аз почувствувах как нейните думи ме обезоръжаваха и че отсега нататък щеше да бъде все така.

Отдръпнах се от нея, сложих камата в ножницата и погледнах към Вълка Ларсен. Той все още притискаше челото си с лявата си ръка. Тя покриваше също и очите му. Главата му беше клюмнала. Той целият се бе отпуснал, сякаш бе останал без кости, гръбнакът му се преви, огромните му рамене се наклониха напред и се свиха.

— Ван Уейдън — хрипливо извика той с някаква уплаха в гласа си. — Хей, Ван Уейдън, къде сте?

Погледнах Мод. Тя мълчаливо ми кимна с глава.

— Тук съм — отговорих, като се приближих до него. — Какво има?

— Помогнете ми да седна — рече Ларсен със същия хриплив, уплашен глас. — Аз съм болен, много съм болен, Хъмп! — добави той, като пусна ръката ми и потъна в креслото.

Той се наведе надолу към масата, зарови глава в ръцете си и от време на време я клатеше наляво-надясно, като че от болка. Когато я повдигна, забелязах, че по челото му, до самите коси, бяха избили едри капки пот.

— Болен съм, много съм болен! — повтори той няколко пъти.

— Но какво ви е? — попитах го, като сложих ръка на рамото му. — С какво мога да ви помогна?

Ларсен обаче отърси ръката ми с раздразнение и аз дълго стоях до него мълчаливо. Мод ни наблюдаваше уплашена и разтреперана. Не можехме и да си представим какво се бе случило с него.

— Хъмп! — продума той след време. — Трябва да си легна. Дайте ми ръката си. Скоро ще се оправя. Навярно е от това проклето главоболие. Винаги съм се страхувал от него. Имах някакво предчувствие… Не, глупости, аз сам не зная какво говоря! Помогнете ми да си легна!

Но когато го сложих на леглото, той пак зарови глава в ръцете си и напускайки каютата му, аз го чух да повтаря:

— Болен съм, много съм болен!

Като излязох, Мод ме погледна въпросително.

— Нещо му се е случило, но какво, не зная — казах аз. — Той е безпомощен и изплашен, струва ми се, за пръв път в живота си. И разбира се, всичко е станало още преди да го ударя с ножа, който само го е одраскал. Вие трябва да сте видели по-добре какво се е случило.

Тя поклати отрицателно глава.

— Нищо не съм видяла. И за мене всичко това е загадка. Той изведнъж ме пусна и политна назад. Но какво да правим сега? Какво да правя аз?

— Моля ви, почакайте, докато се върна — отговорих.

Излязох на палубата. Луис беше на руля.

— Отивай да спиш! — му казах, като заех мястото му.

Той с охота се подчини и аз останах сам. Мъчейки се да се справя с колкото се може по-малко шум, вдигнах топселите, спуснах бомкливера и стаксела, преместих кливера на подветрената страна и свих грота. След това се върнах долу при Мод. Като й направих знак да мълчи, влязох в каютата на Ларсен. Той лежеше в същото положение, в което го бях оставил, главата му все още продължаваше да се мята от една страна на друга.

— С какво бих могъл да ви помогна? — попитах го аз.

Отначало той нищо не отговори, но когато повторих въпроса си, отвърна:

— Не, не, нищо ми няма! Оставете ме сам до сутринта.

Когато се обърнах да изляза, видях, че той отново затръска глава ту наляво, ту надясно. Мод търпеливо ме очакваше и с радост и възхищение забелязах царствената поза на главата й и спокойната светлина в очите й. Те бяха така спокойни и уверени, както и нейната душа.

— Готова ли сте да ми поверите живота си и да се отправите с мене на едно пътешествие от около шестстотин мили? — попитах я аз.

— Искате да кажете… — попита тя и аз разбрах, че бе отгатнала.

— Да — отговорих аз, — искам да кажа, че не ни остава нищо друго освен откритото море.

— Това се отнася само за мене, нали? Вие сте тук в безопасност, както и преди.

— Не, единственото спасение за нас двамата е да избягаме с лодка! — твърдо повторих аз. — Облечете се, моля, колкото може по-топло и веднага съберете всичко, което искате да вземете със себе си. — И когато тя се отправи към каютата си, добавих: — И побързайте!

Складът се намираше непосредствено под каюткомпанията. Взех свещ, отворих капака, спуснах се долу и почнах да ровя из корабните запаси. Отбрах само най-необходимото — главно консервирани храни. И когато всичко бе готово, към мене се протегнаха две нежни ръце, за да поемат това, което им подавах.

Работехме мълчаливо. Запасихме се също с одеяла, ръкавици, непромокаеми дрехи, шапки — каквото имаше на кораба. Предстояха ни тежки изпитания — да се впуснем с малка лодка в такова бурно море; трябваше по някакъв начин да се защитим от студа, дъжда и силния вятър.

Действувахме с трескава бързина. Пренасяхме нашата плячка и я трупахме някъде посред палубата. Мод, чиито физически сили едва ли представляваха някакво положително качество, дотолкова се изтощи, че трябваше да седне на стъпалата на юта. Това обаче не й помогна и тя се изтегна по гръб върху твърдата палуба, протегна ръце и отпусна цялото си тяло. Спомних си, че така си отдъхваше понякога и сестра ми, и бях сигурен, че и Мод скоро ще възстанови силите си. Знаех също, че навярно ще ни потрябва и някакво оръжие, и се върнах в каютата на Ларсен за неговата винтовка и ловджийска пушка. Попитах го нещо, но той не отговори, макар че не спеше и все още продължаваше да клати глава.

— Сбогом, Луцифер! — прошепнах аз и тихичко затворих зад себе си вратата.

Сега ми предстоеше да се снабдя и с амуниции; това не беше трудно, макар че за тази цел трябваше да сляза в кубрика на ловците, там се пазеха сандъчетата с патрони, които те вземаха със себе си на лодките, когато слизаха на лов. Задигнах две сандъчета под самия нос на разгулната компания.

Оставаше още да се спусне лодката — не тъй лека задача за сам човек. След като я отвързах, закачих лодката първо на носовата кука, после на кърмовата и успях да я отделя от палубата. После, отпускайки внимателно ту едното, ту другото въже, я оставих да виси на две-три стъпки от водата, до самия борд на кораба. Проверих дали платното, греблата и ключовете бяха на място. Важно нещо, разбира се, бе и запасът от прясна вода и аз задигнах бъчонките от всички останали лодки. Тъй като лодките бяха девет, у нас се оказа достатъчен запас от вода, а също и баласт. Впрочем заедно с всичките други неща, които вече бях отделил и приготвил, имаше опасност и да претоваря лодката.

Докато Мод ми подаваше провизиите и аз ги нареждах на дъното на лодката, на палубата излезе един моряк. Той постоя известно време на наветрената страна (ние спуснахме лодката откъм подветрената), после бавно се затътри към средата на палубата, където постоя още малко с лице към вятъра и с гръб към нас. Аз се притаих на дъното на лодката, сърцето ми силно тупаше. В това време Мод лежеше съвсем неподвижно в сянката на фалшборда. Ала морякът не се и обърна към нас: протегна се, прозина се високо, тръгна към бака и се скри надолу в люка.

След няколко минути свършихме товаренето и аз спуснах лодката във водата. Когато помагах на Мод да се прехвърли над перилото, почувствувах я тъй близо до себе си, че едва се сдържах да не извикам: „Обичам ви!“ Наистина Хъмфри Ван Уейдън се е влюбил най-после, помислих си аз, когато пръстите й се вплетоха в моите, докато й помагах да слезе от лодката. С едната си ръка се държах за леера, а с другата я поддържах цялата — изпълнен бях от чувство на гордост. Нямах тая сила преди няколко месеца, когато се сбогувах с Чарли Фъръсет и отплавах за Сан Франциско със злополучния „Мартинес“.

Когато една вълна повдигна лодката, краката й докоснаха дъното и аз пуснах ръцете й. Сетне откачих въжетата от макарите и сам скочих при нея. Никога през живота си не бях гребал, но сега бързо поставих греблата в ключовете и с цената на големи усилия успях да отдалеча лодката от „Призрак“. След това се опитах да вдигна платното. Много пъти бях виждал как ловците и моряците вдигаха платната, но сам аз за пръв път се залавях за тая работа. Ако за тази цел на тях им трябваха две минути, то на мене не ми стигнаха и двадесет, но в края на краищата успях да поставя платното на мястото му, да го опъна и като хванах руля с две ръце, обърнах лодката по посока на вятъра.

— Право пред нас — забелязах аз — лежи Япония!

— Хъмфри Ван Уейдън — продума тя, — вие сте храбър мъж!

— Не — отговорих аз, — вие сте храбра жена!

Като че ли по даден знак ние едновременно се обърнахме, за да хвърлим последен поглед към „Призрак“. Ниският му корпус се повдигаше и поклащаше откъм нашата страна: платната призрачно се очертаваха в мрака, а завързаният рул изскърцваше, когато в кораба се удряше някоя вълна. После и неговите очертания постепенно изчезнаха, звуковете заглъхнаха и ние се озовахме сами сред тъмния океан.

Глава XXVII

Настъпи денят — сив и студен. Духаше свеж бриз и компасът показваше, че ние плавахме право към Япония. Макар че носех дебели ръкавици, пръстите ми измръзнаха и ме боляха от непрекъснатото стискане на кормилното гребло. Нозете ми също бяха изтръпнали от студа и аз с нетърпение очаквах да се покаже слънцето.

Пред мене, на дъното на лодката, лежеше Мод. Надявах се, че поне на нея й беше топло, тъй като беше загърната с дебели одеяла. Бях метнал края на горното одеяло върху лицето й, за да го предпазя от нощния студ, така че сега виждах само смътните очертания на тялото и светлокафявите й коси, показали се изпод одеялото и посребрени от утринната роса.

Дълго я гледах, спирайки поглед върху косите й, както човек гледа най-драгоценното нещо на света. Гледах я непрекъснато и тъй втренчено, че най-сетне тя се размърда изпод одеялото, отметна горния му край и се усмихна с очи, все още натежали от сън.

— Добро утро, мистър Ван Уейдън! — поздрави ме тя. — Е, вижда ли се вече земя?

— Не — отговорих аз, — но ние се приближаваме към нея със скорост от шест възла.

Тя направи гримаса на разочарование.

— Но това прави сто и четиридесет мили на денонощие — опитах се да я насърча аз.

Лицето й просия.

— А колко трябва още да пътуваме?

— Сибир е там някъде — отговорих, показвайки на запад. — Но на северозапад се намира Япония, на около шестстотин мили оттук. Ако вятърът не се промени, ще стигнем там за пет дни.

— Ами ако има буря? Лодката няма да издържи, нали? — Мод някак особено гледаше човека право в очите, когато искаше да узнае истината. Така ме погледна и сега.

— Само ако бурята е много силна — уклончиво отговорих аз.

— А ако бурята е много силна?

Наведох глава.

— Всеки миг може да се прибере някой тюленоловен кораб. Има ги много в тази част на океана.

— Но вие сте премръзнали! — извика тя. — Целият треперите! Не отричайте, виждам. А аз тук си лежа на топло.

— Не зная дали би ни помогнало нещо, ако и вие бяхте седели при мене и мръзнехте — засмях се аз.

— Ще помогне, ако и аз се науча да управлявам лодката. И непременно ще се науча!

Мод седна в дъното на лодката и се зае да оправя скромната си прическа. Тя разтърси глава и косите й се спуснаха надолу като кафяв облак, закривайки лицето и раменете й. Как ми се искаше да целувам тия коси, да ровя с пръсти в тях, да заровя лицето си в тях! Очарован, не можех да сваля погледа си от нея. Но ето че лодката обърна едната си страна срещу вятъра, платното изплющя, сякаш ме смъмри, че не си гледам работата. Идеалист и романтик, какъвто бях до този момент, въпреки аналитичния си ум, аз имах само смътна представа за физическата страна на любовта. Любовта между мъжа и жената винаги бях възприемал като чисто духовен съюз, като някаква възвишена връзка между две сродни души. Плътските отношения играеха незначителна роля в моята представа за любовта. Но ето че сега сам научих сладостния урок, който ми откри, че душата се предава и изразява чрез тялото, че видът, ароматът и допирът до косите на любимата, както и блясъкът в нейните очи или думите, които се отронват от нейната уста, представляват също така дъхът и гласът, и същността на душата й. Освен това чистият дух е нещо непознато, непостижимо и ние можем само да го предугаждаме, тъй като той не е в състояние да изрази сам себе си. Антропоморфизмът на Йехова се състои в това, че той е могъл да се явява на юдеите само в достъпен за техните възприятия вид: като образ, подобен на тях, като облак или като огнен стълб — с една дума, като нещо осезаемо, физически възможно и достъпно за ума на евреите.

И ето, като гледах светлокафявите коси на Мод и им се любувах, аз научих за любовта повече, отколкото биха могли да ме научат всички поети и певци със своите песни и сонети. Изведнъж Мод разтърси глава, отметна косите си назад и аз отново видях нейното усмихнато лице.

— Защо жените не ходят винаги с разпуснати коси? — попитах аз. — Така е много по-красиво.

— Защото страшно се объркват и пречат! — усмихна се тя. — Ето че съм загубила една от скъпоценните си фиби.

Платното отново заплющя: бях оставил лодката на произвола на вятъра — толкова ми бе приятно да следя всяко нейно движение, докато тя ровеше из одеялата и търсеше изгубената си фиба. Мод вършеше това чисто по женски — нещо, от което бях приятно изненадан и изпълнен с възторг: изведнъж открих, че тя е истинска жена, жена до мозъка на костите. Защото аз я бях възнасял твърде много досега, бях я поставял над всички смъртни и над самия себе си. Бях си създал от нея някакво богоподобно, недосегаемо същество. Затова сега с радост приветствувах и най-малката дреболия, в която тя се проявяваше като обикновена жена — движението, с което отметна косата си назад, или начина, по който търсеше фибата си. Да, тя беше жена от моя кръг, от моето ниво, също такова земно същество, каквото бях и аз, и възхитителната близост между мене — мъжа, и нея — жената, сега стана тъй възможна, както уважението, което знаех, че винаги ще изпитвам към нея.

Тя нададе очарователен вик, когато намери загубената фиба, и аз отново можах да съсредоточа вниманието си върху управляването на лодката. Направих един опит — завързах и закрепих кормилното гребло така, че лодката да може и без моята помощ да се движи по вятъра. Понякога тя се обръщаше извънредно рязко и се отклоняваше встрани, но се оправяше сама и, общо взето, спазваше задоволително избрания курс.

— А сега да закусим! — предложих аз. — Но преди това се облечете по-топло.

Извадих една съвсем нова моряшка дреха, съшита от плътно одеяло — знаех, че тая тъкан може да устои часове на дъжд, без да подгизне. Когато Мод облече дрехата, свалих от главата й момчешката шапчица и й надянах една мъжка шапка, достатъчно голяма, за да скрие не само косите й, а и ушите, дори шията й. В тая си премяна Мод изглеждаше просто очарователна. Лицето й беше от онези, които при всички обстоятелства изглеждаха привлекателни. Нищо не можеше да наруши прелестта на това лице, неговия изискан овал, правилните, почти класически черти, изящно очертаните вежди, големите кафяви очи, винаги ясни и спокойни, удивително спокойни.

Изведнъж духна силен вятър и ни тласна, когато се изкачихме по гребена на една вълна. Лодката силно се наклони и през борда й нахлу цяло ведро вода. В този миг отварях кутия с консервиран език, но тутакси отскочих към въжетата и едва успях да обърна платното. То се заудря, затрептя и лодката отново тръгна срещу вятъра. След още няколко минути усилия можах да я насоча в желаната посока и отново се заех с приготовлението на закуската.

— Изглежда, работи добре — каза Мод и кимна одобрително към моето автоматично кормило, — макар че не разбирам много от мореплаване.

— Но това устройство ще ни служи само докато плаваме бейдевинд^[38] — обясних й аз. — Обаче ако вятърът задуха откъм кърмата, халфвинд^[39] или бакщаг^[40], тогава ще трябва сам да управлявам.

— Трябва да си призная, че не разбирам вашите термини, но изводът ми е ясен и той не ми харесва. Вие не можете да управлявате ден и нощ без отдих! Така че, надявам се, след закуска ще взема първия си урок, а вие ще легнете да поспите. Ще стоим на вахта също като на корабите.

— Не разбирам как бих могъл да ви уча — запротестирах аз, — когато сам се уча сега. Вие ми се доверихте, навярно без да помислите, че нямам никакъв опит в управляването на малка лодка. За пръв път в живота си попадам в такава лодка.

— Тогава ще се учим заедно, сър! И тъй като вие добихте известен опит през нощта, ще ми предадете това, което вече сте научили. А сега на закуска! Боже, какъв апетит отваря този въздух!

— Да, но няма кафе! — със съжаление казах аз, като й подадох сухар с масло и парче консервиран език. — И докато не стъпим на някаква земя, няма да има нито чай, нито каквото и да било топло ястие.

След скромната закуска, която поляхме с чаша студена вода, Мод взе първия си урок по управляване на лодка. Докато учех нея, аз сам научавах много неща, въпреки че бях придобил вече известни познания при управляването на „Призрак“ и от наблюдаването на рулевите на лодките. Мод се оказа способна ученичка и бързо се научи да държи посоката, да обръща лодката срещу вятъра и да отслабва въжето в случай на нужда.

Тя очевидно се умори и като ми подаде руля, захвана да разстила на дъното на лодката дебелите одеяла, които бях вече сгънал и прибрал. След като приготви всичко колкото може по-удобно, тя предложи:

— Хайде, сър, лягайте! И спете до втората закуска. Не, до обяд — поправи се тя, като си припомни установения на „Призрак“ ред.

Какво можех да сторя? Тя така настойчиво повтори: „Хайде, моля ви!“, че в края на краищата се подчиних и й предадох руля. Мушкайки се в постелята, която тя сама бе приготвила за мене, изпитах някаква особена наслада. Изглежда, че спокойствието и самообладанието, присъщи на нея самата, се бяха предали и на одеялата; обзе ме нежна мечтателност, чувство на доволство. И унесен в сладка дрямка, дълго още наблюдавах нейното овално лице и големите й кафяви очи; изпод краищата на рибарската шапка те се явяваха ту на фона на сивото небе, ту на фона на също тъй сивото море… докато най-после заспах.

Събудих се и погледнах часовника си. Беше един часът. Бях проспал цели седем часа! И цели седем часа тя бе управлявала лодката сама! Поемайки руля от ръцете й, трябваше преди всичко да й помогна да раздвижи вкочанените си пръсти. Нейният скромен запас от сили бе тъй изтощен, че не можеше да се помръдне от мястото си. Бях принуден да зарежа руля и платното, да я пренеса до топлите одеяла и да разтривам ръцете и пръстите й.

— Тъй съм уморена! — произнесе тя, като въздъхна дълбоко и безпомощно отпусна глава.

Но след минутка Мод се изправи.

— Само не ми се карайте, да не сте посмели да ми се карате! — добави тя с насмешлива предизвикателност.

— Нима имам такъв сърдит вид — попитах сериозно аз, — защото, уверявам ви, съвсем не ви се сърдя.

— Н-не — съгласи се тя, — само че на лицето ви има упрек.

— В такъв случай то е честно лице, защото изразява това, което чувствувам. А вие постъпихте нечестно по отношение на себе си, а също и към мене. Как мога занапред да ви се доверявам?

Тя ме погледна някак виновно.

— Ще бъда добра и послушна — каза тя, както би казало някое провинило се дете. — Обещавам ви…

— Да ми се подчинявате, както морякът се подчинява на своя капитан?

— Да — отговори тя. — Зная, постъпих глупаво.

— Тогава обещайте ми и нещо друго — осмелих се аз.

— На драго сърце.

— Обещайте ми, че няма тъй често да казвате „моля ви, моля ви“. Защото знаете, че това ме обезоръжава.

Тя се засмя весело и някак поласкана, защото сама бе забелязала каква власт има над мене нейното „моля ви“.

— Думата е хубава… — започнах аз.

— Но не трябва да злоупотребявам с нея — прекъсна ме тя.

Мод отново се засмя, но сега по-тихо, и оброни глава. Оставих руля, за да загърна краката й с одеялото и да покрия лицето й. Уви, тя не беше много силна. Погледнах тревожно на югозапад и си помислих за шестстотинте мили, които ни отделяха от брега, и за всички трудности, които ни очакваха. О, ако това бяха само трудности! В тая част на океана можехме да бъдем погубени всеки миг от някоя силна буря. И все пак не се страхувах. Нямах много вяра в бъдещето, измъчваха ме тежки съмнения, но въпреки това не чувствувах никакъв страх. „Всичко ще се нареди, всичко ще се нареди“ — повтарях си хиляди пъти.

Следобед вятърът се усили, морето се развълнува, а това ми създаде немалко грижи. Ала запасите от храна, както и двете бъчонки с вода придаваха на лодката достатъчно устойчивост срещу вятъра и вълните и ние плавахме известно време с опънато платно. После свалих шпринта^[41], притегнах и закрепих горния край на платното, като го направих триъгълно, и ние продължихме да се носим така по вълните.

Привечер забелязах на хоризонта, откъм подветрената страна, дим от параход и предположих, че това бе или някой руски крайцер, или по-скоро „Македония“, която все още продължаваше да търси „Призрак“. Слънцето не беше се показало през целия ден и стана страшно студено. Когато се стъмни, облаците на небето станаха още по-черни, студеният вятър се усили и ние с Мод трябваше да вечеряме с ръкавици; без да изпускам кормилното гребло, аз гълтах залъците само в кратките промеждутъци от един порив на вятъра до друг.

Когато съвсем се стъмни, вятърът и вълните се оказаха тъй силни за нашата лодка, че аз неохотно прибрах платното и се заех да приготовлявам плаваща котва. Това бе проста работа, за която бях научил от разговорите на ловците. Като свалих мачтата, завих я здраво заедно с шпринта, гика и двете запасни гребла с платното, пристегнах ги с насмолено въже и ги хвърлих във водата зад кърмата. Краят на въжето завързах за носа на лодката и плаващата котва бе готова. Като плаваше по водата, без да бъде изложена на напора на вятъра, тя придаваше устойчивост на лодката и я държеше през цялото време с носа срещу прииждащите вълни и вятъра. Това бе най-добрият начин да попречим на вълните да ни обърнат.

— Какво ще стане сега? — весело попита Мод, когато свърших работата си и надянах ръкавиците.

— Сега вече не ще плаваме към Япония — отговорих аз. — Носим се на югоизток със скорост не повече от две мили в час.

— Значи, през нощта ще изминем само двадесет и четири мили — забеляза тя, — и то ако вятърът не утихне.

— Да, и само сто и четиридесет мили, ако този вятър продължи да духа три денонощия.

— Но той няма да духа все така! — уверено каза тя. — Той ще се обърне и ще стане попътен.

— Морето е коварно нещо.

— Не, вятърът — възрази тя. — Аз чух как вие красноречиво хвалехте славния пасат!

— Жалко, че не се сетих да взема хронометъра и секстанта на Вълка Ларсен — додадох мрачно аз. — Когато плаваме в една посока, а вятърът ни носи в друга и морското течение може би ни тласка в трета, е невъзможно да се изчисли крайният резултат. Не след дълго не ще можем да определим къде се намираме, без да сбъркаме с най-малко петстотин мили.

След това поисках прошка от Мод и й обещах повече да не се обезсърчавам. По нейно настояване й позволих да дежури до среднощ — сега бе девет часът, но преди да си легна, аз я загърнах добре в одеяла и я заметнах с непромокаема мушама. Спах на пресекулки. Лодката прескачаше от гребен на гребен, вълните глухо се удряха о борда и струйки солена вода непрекъснато обливаха лицето ми. И все пак, мислех си аз, не е толкова страшна нощ — не можеше и да се сравнява с нощите, които бях преживял на „Призрак“, нито пък с нощите, които ни предстоеше да прекараме на тая черупка сред океана. Дебелината на обшивката й не беше повече от три четвърти инч. Значи, само няколко дъски, по-тънки от един инч, ни отделяха от морската бездна.

Да, аз твърдя с пълна сигурност, че не се страхувах. Не изпитвах вече този страх от смъртта, който ми бе внушил Вълка Ларсен и дори Томас Мъгридж. Появяването на Мод Брюстър в моя живот очевидно ме бе преродило. В края на краищата, мислех си аз, много по-добре е да обичаш, отколкото да бъдеш обичан! И само заради това чувство си заслужава човек да живее и ако трябва, да умре. От любов към друг аз забравих себе си и все пак — странен парадокс! — на мене никога не ми се бе искало толкова да живея, както тогава, когато ценях най-малко своя живот. Никога не съм имал толкова сериозни основания да живея — мислех си аз. И докато дрямката ме налягаше, с неизразимо доволство се взирах в мрака, знаейки, че там на кърмата се е свила Мод, че съзерцава разпенените вълни, готова да ме извика на помощ всяка минута.

Глава XXVIII

Едва ли има нужда да разказвам подробно за всички наши страдания в малката лодка през ония дни, когато се блъскахме и мятахме безпомощно по океанския простор. Силният северозападен вятър духаше цели двадесет и четири часа. След това настъпи затишие, но през нощта се появи вятър откъм югозапад, т.е. право срещу нас. Вдигнах плаващата котва, поставих платното и насочих лодката срещу вятъра с курс на югоизток. Вятърът позволяваше да се избира само между този курс и курса запад-северозапад, но свежият въздух на юга разпали в мен желанието да попадна в по-топло море и това определи решението ми.

След три часа, точно в полунощ — помня, че беше тъмно като в рог, — този югозападен вятър така се усили, че трябваше отново да спусна плаващата котва.

Зората ме завари на кърмата. С възпалени очи гледах побелелия от пяна океан, сред който нашата лодка безпомощно се люшкаше и излиташе нагоре с носа, като се държеше само за котвата. Заплашваше ни неминуема опасност да бъдем погълнати от някоя вълна. Солени капки и пяна се изсипваха върху ни като водопад и трябваше непрекъснато да изчерпвам водата. Одеялата се измокриха. Всичко бе подгизнало. Само Мод в своята непромокаема мушама, с високите си ботуши бе добре запазена, макар че и лицето, и подаващите се изпод шапката къдрици бяха вир-вода. От време на време тя вземаше съда от ръцете ми и без да се страхува от бурята, храбро изхвърляше водата. Всичко е относително. Всъщност това беше само по-силен вятър, но за нас двамата, борещи се за живота си в тая малка черупка — същинска буря.

Премръзнали и измъчени, през целия ден се сражавахме с разярените вълни и със свирепия вятър, който ни удряше в лицата. Настъпи нощ, но никой от нас не можа да спи. Отново се разсъмна, а вятърът продължаваше да ни шиба в лицата и белите вълни с бяс препускаха край нас. През втората нощ Мод заспа от изтощение. Покрих я с мушамата и брезента. Дрехите й бяха сравнително сухи, но тя самата се бе вкочанила от студ. Много се боях, че няма да преживее нощта. Но ето че пак настъпи ден, студен и безрадостен, със същото смрачено небе, яростни вълни и свиреп вятър.

Не бях спал четиридесет и осем часа. Бях измокрен и премръзнал до мозъка на костите си и се чувствувах по-скоро мъртъв, отколкото жив. Цялото ми тяло бе вкочанено от напрежение и студ и при най-малкото движение чувствувах страшни болки в мускулите си, а трябваше да се движа непрекъснато. През всичкото това време вятърът ни отнасяше на североизток, все по-далече от Япония и по-близо до студеното Берингово море.

Но ние бяхме живи, лодката бе здрава, а вятърът продължаваше да бушува. Към края на третия ден той дори се усили още повече. Лодката зарови нос под една вълна и една четвърт от нея се напълни с вода. Почнах да я изгребвам като луд. Нахлулата в лодката вода я накара да потъне още по-ниско и намали стабилността й. Още една такава вълна би сложила край на всичко. Когато изчерпах водата, бях принуден да взема брезента, който покриваше Мод, и да го опъна на носа. И не сгреших: брезентът закри една трета от лодката и в близките няколко часа на три пъти отби водата, която налиташе срещу нас, когато лодката врязваше нос под някоя прииждаща вълна.

Мод бе в жалко състояние. Седеше превита в дъното на лодката, с посинели устни и безкръвно лице, по което ясно се четеше неописуемо страдание. Но в очите й все още светеше мъжественост и устните й произнасяха насърчителни слова.

През тази нощ бурята като че бе изляла над нас последната си ярост, но аз не забелязах това. Бях се свил, капнал от умора, и заспал там, където си седях — на кърмата. Сутринта на четвъртия ден вятърът се превърна в лек бриз, морето утихна и над нас засия слънцето. О, благословено слънце! Ние цели се къпехме в неговата благодатна топлина и се съживявахме като буболечки след буря. Отново почнахме да се усмихваме, да се шегуваме и да гледаме с надежда на бъдещето. А всъщност нашето положение бе по-плачевно отпреди. Намирахме се по-далеч от Япония, отколкото през нощта, когато напуснахме „Призрак“. Не можех да определя дори приблизително на каква географска дължина и ширина се намирахме. Ако в продължение на седемдесетте и няколко часа, докато траеше бурята, сме се носили по течението с около две мили в час, то значи, че сега се намирахме горе-долу на сто и петдесет мили по̀ на североизток. Но можеше ли да се разчита на подобни изчисления? Ами ако сме се носили по течението с четири мили в час? Тогава, значи, се бяхме отдалечили с нови сто и петдесет мили от целта.

И така, не знаех къде точно се намирахме, но имаше вероятност да сме някъде близо до „Призрак“. Около нас плуваха тюлени и аз всеки миг очаквах да зърна някой тюленоловен кораб. Следобед, когато отново задуха северозападният бриз, наистина видяхме някакъв кораб, но той бързо изчезна в далечината и ние останахме сами сред пустия океан.

Имаше мъгливи дни, когато дори и Мод падаше духом и от устата й не излизаха весели думи; имаше дни на безветрие, когато плавахме по самотния, безбрежен океан, угнетени от неговата огромност и величие и изумени от чудото на живота — защото ние все още живеехме и се борехме за живот; имаше и мразовити дни със снежни вихрушки, когато нищо не можеше да ни стопли; имаше и дъждовни дни, когато пълнехме бъчонките със стичащите се по платното капки.

И през всичките тия дни моята любов към Мод непрестанно растеше. Тя бе многостранна жена, пълна с разнообразни настроения — Протееви, както ги наричах. Но нея аз наричах и с по-нежни имена, само че мислено. Макар че любовните думи хиляди пъти трептяха на устните ми, аз знаех, че сега не бе време за подобни признания. Нима е възможно човек да иска любовта на една жена, когато я покровителствува и спасява? Но колкото и сложно да бе — по тая и по много други причини — моето положение, ласкаех се от мисълта, че се държа добре и нито с поглед, нито с жест издавам своите чувства. Ние с Мод бяхме като добри приятели и с всеки изминат ден нашата дружба укрепваше.

Повече от всичко ме учудваше у нея пълната липса на боязливост и страх. Ни страшното море, ни крехката лодка, ни бурите, ни страданията, ни нашата самотност и необикновено положение — нищо от това, което би могло да изплаши дори и една физически закалена жена, изглежда, не й правеше никакво впечатление, макар че познаваше живота само от удобната му и изтънчена страна. Самата тя като че бе изтъкана от огън, роса и приказна мъгла — възвишен дух, съсредоточил в себе си всичко нежно, ласкаво и примамващо у жената. И все пак — не съм прав! Мод бе боязлива и се страхуваше, само че обладаваше мъжество. Мъките и терзанията на плътта бяха и у нея като у всяка жена, само че духът й надделяваше и тя страдаше само с плътта. Бе преди всичко дух, неизменен, спокоен дух, изпълнен с вяра във висшето постоянство сред непостоянната, вечно изменчива вселена.

Отново настъпиха бурни дни и нощи, когато целият океан ни заплашваше със своя бесен рев и вятърът подхвърляше нашата слаба лодка със силата на титан и ни отнасяше все по-далеч и по-далеч на североизток. И ето че в една такава буря, по-страшна от всички преживени досега, хвърлих уморен поглед към подветрената страна. Не търсех нищо, бях просто изтощен от непрекъснатото съзерцание на стихийната борба и сякаш не повярвах на очите си. Дните и нощите, прекарани без сън и в тревога, несъмнено бяха размътили моя разум. Погледнах към Мод, за да се уверя, че не сънувам. Видът на нейното мило мокро лице, развяващите се коси и смелите кафяви очи ме убедиха, че зрението ми е нормално. Отново се обърнах към подветрената страна и видях врязалия се в морето нос, горд, черен и висок; видях свирепия прибой, който бушуваше в основата му и хвърляше нагоре фонтани от разпенена вода; видях и тъмната брегова линия, насочена към югозапад и увенчана с огромна бяла лента.

— Мод! — извиках аз. — Мод!

Тя обърна глава и също видя брега.

— Нима това е Аляска? — извика тя.

— За жалост, не! — отговорих аз и тутакси я попитах: — Можете ли да плувате?

Тя поклати отрицателно глава.

— И аз не зная — рекох. — Значи, трябва да се доберем до брега не с плуване, а с лодката, като намерим някоя цепнатина между скалите. Само че трябва да бързаме… и да запазим присъствие на духа!

Говорех с увереност, но душата ми съвсем не бе спокойна. Мод почувствува това и като ме погледна с нетрепващите си очи, каза:

— Аз още не съм ви поблагодарила за всичко, което направихте за мене, и…

Тя се поколеба, сякаш търсеше думи, с които по-добре да изрази своята благодарност.

— И какво още? — попитах я доста грубо аз, защото никак не ми хареса, че бе намислила да ми благодари.

— По-добре да бяхте ми помогнали… — усмихна се тя.

— Да засвидетелствувате вашата признателност преди смъртта? — прекъснах я аз. — За нищо на света! Та ние няма да умрем! Ние ще слезем на този остров и ще се настаним удобно още преди да се стъмни.

Говорех с решителност, но сам не вярвах на думите си. И не страхът ме подбуждаше да лъжа. Не се страхувах, при все че очаквах да намерим смъртта си в този кипящ прибой сред скалите, които бързо израстваха пред очите ни. Немислимо бе да се вдигне платното и да се отдалечим от брега. Вятърът в миг би преобърнал лодката и вълните биха я погълнали. Освен това платното, вързано за запасните гребла, бе спуснато зад кърмата.

Както вече казах, не се страхувах от смъртта, която ме очакваше на стотина ярда оттук, но мисълта, че Мод също трябва да умре, ме изпълни с ужас. В проклетото си въображение вече я виждах обезобразена, смазана о скалите, и това бе просто непоносимо; ето защо се опитвах да убедя себе си, че ще слезем благополучно, и говорех не това, в което вярвах, а това, в което исках да вярвам.

Изникналата пред очите ми картина на тая страшна смърт ме ужаси и в ума ми за миг проблесна безумната мисъл — да сграбча Мод и да скоча с нея зад борда. Но после реших да почакам и в последния миг, когато наближим брега, да я взема в прегръдките си, да й призная любовта си и да се хвърля заедно с нея в отчаяна борба срещу смъртта.

Инстинктивно се приближихме един към друг в дъното на лодката. Мод ми подаде ръка, без да сваля ръкавицата си. И така, ние безмълвно очаквахме края. Бяхме вече близо до линията на прибоя, при западния край на носа, и аз напрегнато се вглеждах напред със слабата надежда, че някое случайно течение или силна вълна ще ни подемат, преди да стигнем водовъртежа.

— Ще преминем! — продумах с увереност, която не можеше да излъже ни Мод, ни мене. И след няколко минути отново извиках: — По дяволите, ще преминем!

Бях тъй развълнуван, че може би за пръв път в живота си проклинах.

— Простете ми! — промърморих аз.

— Вие ме убедихте във вашата искреност! — едва усмихвайки се, продума тя. — Сега вече знам, че ще преминем!

Зад края на носа видях далечна ивица земя, а скоро след това пред очите ни почна да расте бреговата линия на дълбоко заливче. В това време до ушите ни долетя проточен рев. Той напомняше далечен гръм и идеше откъм подветрената страна, като заглушаваше бумтенето на прибоя и дивия вой на вятъра. Заобиколихме носа и изведнъж пред нас се откри целият залив — бял песъчлив бряг във формата на полумесец, о който се разбиваше мощният прибой: водата в залива бе осеяна с хиляди тюлени. Ето откъде идеше чудовищният рев.

— Леговище! — извиках аз. — Сега ние наистина сме спасени. Тук трябва да има охрана и крайцери за защита на тюлените от ловците. Може би на брега ще намерим и някакъв пост.

Но като поразгледах вълните, които се разбиваха о брега, казах:

— Положението е сериозно, но не много. И ако боговете се смилят над нас, ще заобиколим още един нос и може би ще попаднем в някое по-безопасно заливче, където ще слезем на брега без дори да си намокрим краката.

И боговете наистина се показаха милостиви. Едва избягвайки да се блъснем във втория нос, ние го подминахме, подгонени от югозападния вятър, и видяхме друг, трети нос, почти на една линия с първите два. Но какво заливче се откри пред нас тук? То се врязваше дълбоко в сушата. Течението веднага подхвана лодката и я понесе към брега под прикритието на втория нос. Тук водата беше почти спокойна, чувствуваше се само равномерното мъртво вълнение; аз вдигнах плаващата котва и почнах да греба. Брегът завиваше все повече на югозапад и изведнъж, вътре в този голям залив, пред нас се откри друго малко заливче, нещо като естествено пристанище, с гладка като на езеро водна повърхност, по която само от време на време играеха малки вълни, и то когато иззад надвисналите над брега мрачни скали, на около сто фута от водата, задухваше по-силен вятър — отзвук от бушуващата в океана буря.

Тук не се виждаха никакви тюлени. Дъното на лодката се вряза в твърдия пясък. Скочих и протегнах ръка на Мод, и само след миг тя вече стоеше до мене. Но щом пуснах ръката й, тя бързо се хвана за мен. В същия миг сам залитнах и едва-що не паднах на пясъка. Така се почувствувахме и двамата след прекратяване на люлеенето. Тъй дълго се бяхме носили по морето и люшкали по вълните, че сега, застанали на твърда почва, бяхме като зашеметени. Струваше ни се, че пясъкът се издигаше и спадаше под краката ни, а скалите се люлееха като борда на лодката. И когато по навик се приготвихме да се противопоставим на тия движения, отсъствието им съвсем наруши нашето равновесие.

— Наистина трябва да седна — продума Мод и като се усмихна нервно и размаха ръце като пияна, тя се отпусна на пясъка.

Издърпах лодката по-нависоко и се върнах при Мод. Така се намерихме на Острова на усилията — ние двамата, мечтаещи за земя след дългото пребиваване в морето.

Глава XXIX

— Глупак! — извиках аз, страшно раздразнен. Току-що бях разтоварил лодката и пренесъл всички наши вещи далеч от водата, където смятах да си устроим бивак… На брега се търкаляха изхвърлени от вълните съчки и дърва и видът на тенекиената кутия с кафе, взета от склада на „Призрак“, ме наведе на мисълта да запаля огън.

— Формен идиот! — продължих аз.

— Какво ви е? — попита Мод с мек укор в гласа и пожела да узнае защо съм формен идиот.

— Няма кибрит! — простенах аз. — Не съм взел нито една клечка. И сега няма да имаме ни горещо кафе, ни супа, ни чай, ни нищо!

— А нали казват, че… хм… Крузо добивал огън, като търкал две сухи дървета едно о друго? — провлече тя.

— Да, но аз съм чел поне двайсетина разказа от хора, претърпели корабокрушение, които също са се опитвали да сторят това, но без никакъв успех — отговорих аз. — Познавах и Уинтърс, известен журналист, живял в Аляска и Сибир. Срещнах го веднъж в клуба, той ни разказа как веднъж опитал да стъкне огън с помощта на две пръчки. Забавна история наистина и той я разказваше неподражаемо. Но и неговият опит излязъл несполучлив. Спомням си как черните му очи святкаха, когато в заключение каза: „Джентълмени! Може би това се удава на островитяните от Тихия океан, може би го правят и малайците, но повярвайте на думите ми, това не е по силите на белия човек!“

— Е, нищо. Минахме и без огън досега — весело каза Мод. — Все ще се оправим без него и в бъдеще!

— Но помислете си, ние имаме кафе! — извиках аз. — И то превъзходно кафе. Знам това, защото го взех от личните запаси на Вълка Ларсен. А вижте и тези сухи дърва!

Трябва да призная, че много ми се пиеше кафе, а както скоро след това научих, Мод също имаше слабост към това питие. Освен това, прекарали толкова дълго със студена храна, ние бяхме премръзнали и отвън, и отвътре. Нещо по-топличко — няма значение какво — би било добре дошло. Но аз престанах да се оплаквам и почнах да издигам палатка за Мод от платното на лодката.

Имайки на разположение гребла, мачта, шпринт и гик, както и куп въжета, мислех, че лесно ще се справя с тая задача. Но тъй като нямах опит и трябваше сам да се досещам за всяка дреболия и да смятам всяка успешно изпълнена подробност за изобретение, палатката беше готова едва привечер. Но ето че през нощта заваля дъжд, палатката се напълни с вода и Мод се премести от нея в лодката.

На следния ден окопах палатката, но само час по-късно от високите скали зад нас връхлетя силен вятър, вдигна палатката и я захвърли върху пясъка на тридесет ярда от нас.

Като видя огорченото ми лице, Мод се разсмя, а аз й казах:

— Щом вятърът утихне, ще тръгна с лодката да изследвам острова. Тук все трябва да има някаква станция, а, значи, и хора. И кораби навярно се отбиват насам. Тия тюлени сигурно се охраняват от правителството на някоя страна. Но преди да замина, ще се опитам да ви настаня по-удобно.

— Бих искала да дойда с вас — каза Мод.

— По-добре е да останете. Вие и така се измъчихте достатъчно. Просто е чудо, че сте още жива. Пък и не е толкова приятно да се гребе и да се нагласяват платна в това дъждовно време. Вие се нуждаете от почивка и аз ви моля да останете.

Нещо подозрително, което напомняше влага, премрежи красивите й очи, преди тя да ги отпусне и да извърне глава.

— Предпочитам да дойда с вас — продума тихо тя и в гласа й се чу едва доловима молба. — Бих могла да ви… — гласът й трепна — помогна с нещо. При това помислете си какво ще стане с мене, ако се случи нещо с вас?

— О, ще бъда предпазлив — отговорих аз. — Няма да се отдалечавам много и ще се върна още по светло. С една дума, считам, че най-добре за вас е да останете, да си починете и да си отспите.

Тя се обърна и ме погледна с неотстъпващ, но нежен поглед.

— Моля ви, моля ви! — тихо продума тя. И тъй сладко!

Аз се наежих и отрицателно поклатих глава. Но тя продължаваше мълчаливо да ме гледа в очите. Опитах се да повторя своя отказ, но не намерих думи. Радост проблесна в очите й и аз разбрах, че съм загубил играта. След това вече бе невъзможно да кажа „не“.

Следобед вятърът поутихна и ние решихме да тръгнем на път рано на следващата сутрин. Да се изследва островът от нашето заливче беше невъзможно, тъй като скалите обкръжаваха целия пясъчен бряг, а от двете страни на залива те се издигаха направо от водата.

Настъпи сиво, мрачно утро, почти без вятър. Станах рано и се заех да приготвя лодката.

— Глупак! Магаре! Гадина! — почнах да крещя аз, когато реших, че е време да събудя Мод. Но този път виках на шега, като се мятах с престорено отчаяние и гологлав на брега.

Нейната глава се подаде изпод платното.

— Какво има? — попита тя сънливо, но с нескрито любопитство.

— Кафе! — извиках аз. — Бихте ли желали чаша кафе? Горещо, димящо кафе!

— Боже мой — промърмори тя, — вие ме изплашихте! Колко сте жесток! Аз вече свикнах с мисълта, че трябва да минем без него, а вие ме дразните с празни обещания.

— Само погледайте! — казах аз.

Под надвесената скала събрах сухи пръчки и тресчици, които нарязах на дребни подпалки. После откъснах един лист от бележника си и взех един от ловджийските си патрони. Отмахнах с нож сачмите и изсипах барута върху сух плосък камък. След това извадих предпазливо капсулата на патрона и я сложих върху купчинката барут. Всичко бе готово. Мод ме наблюдаваше от палатката си. В лявата си ръка държах лист хартия, а с дясната взех един камък и силно ударих капсулата. Появи се бяло облаче дим, избухна пламък и ръбът на хартията почна да гори.

— Прометей! — възкликна Мод и запляска с ръце. Но аз бях премного зает, за да отговоря на нейния възторг. Трябваше старателно да наглеждам и пазя слабия огън, докато събере сили и живот. Стъкнах го с клечици, докато най-после той почна да пращи и обхвана малките трески и пръчки. Тъй като не бях предполагал, че ще бъдем изхвърлени на някой остров, не разполагахме нито с чайник, нито с каквито и да било други съдове, и аз прибягнах до услугите на съда, с който бях изгребвал водата от лодката. Ала по-после, когато изядохме част от консервираните храни, опразнените тенекиени кутии попълниха нашия кухненски инвентар.

Кипнах водата, а Мод свари кафето. И колко вкусно бе то! Аз от своя страна приготвих консервирано телешко, сварено с влажните сухари и вода. Закуската бе великолепна. Сърбайки горещото кафе и обсъждайки нашето положение, ние се заседяхме край огъня по-дълго, отколкото можеха да си позволят двама предприемчиви изследователи.

Знаех, че тюленовите находища в Берингово море обикновено се намират под нечия охрана, и се надявах, че ще намерим някакъв пост в един от заливите. Но Мод, желаейки очевидно да ме подготви за възможно разочарование, изказа предположение, че сме открили неизвестно досега леговище. Тя обаче беше в отлично настроение и предпочиташе да се шегува с нашето плачевно положение.

— Ако излезете права — казах аз, — тогава ще трябва да се приготвим да зимуваме тук. Припасите няма да ни стигнат, но тук има тюлени. Наесен те ще отплуват, така че още сега ще трябва да се запасим с месо, и то колкото може по-скоро. Трябва също да се построи колиба и да се съберат дърва за топливо. За осветление ще се опитаме да използуваме тюленовата мас. С една дума, ще бъдем претрупани с работа, ако островът се окаже необитаем — нещо, в което не вярвам.

Но Мод излезе права. Ние плавахме с попътен вятър край брега и оглеждахме с бинокъл всяко заливче, на някои места дори слизахме на пясъка, но не намерихме никакви признаци на човешки живот. Все пак научихме, че и други хора бяха слизали на Острова на усилията. Във втория от нас залив намерихме една разбита лодка, изхвърлена от вълните на брега. Това бе тюленоловна лодка: ключовете на греблата й бяха оплетени, от дясната страна на носа имаше ракла за оръжие, а на кърмата все още личеше поставеният с бяла боя надпис: „Газела № 2“. Изглежда, че тя бе лежала тук дълго време, тъй като бе наполовина засипана от пясъка, а разцепените й дъски — почернели и изгнили от времето. На кърмата намерих ръждясала десеткалиброва ловджийска пушка, един моряшки нож, изкривен и ръждясал до неузнаваемост.

— Успели са да заминат! — извиках аз, но сърцето ми се сви от мъка при мисълта, че някъде на брега можем да се натъкнем на побелели човешки кости.

Не исках настроението на Мод да бъде помрачено от подобна находка, затова побързах да подкарам лодката назад и заобиколих североизточния нос на острова. На южната част намерихме само високи брегове и като заобиколихме отново черния нос, завършихме обиколката на острова рано следобед. Определих дължината на неговата обиколка на около двадесет и пет мили, а ширината — от две до пет мили. А според моите скромни изчисления по крайбрежието имаше не по-малко от двеста хиляди тюлена. Най-високата част на острова се намираше в югозападния му край и постепенно се снишаваше на североизток, където сушата се издигаше над водата само с няколко фута. Навсякъде освен в нашето заливче пясъчният бряг се издигаше нагоре и се превръщаше — на разстояние половин миля от морето — в каменисти площадки, покрити тук-таме с мъх и блатна трева. Тук именно излизаха тюлените: старите самци пазеха своите хареми, а младите се държаха настрана.

Островът на усилията едва ли заслужава по-подробно описание. На места скалист, на места блатист, изложен от всички страни на вятъра и бурния прибой и непрекъснато разтърсван от рева на двеста хиляди морски животни, той представляваше наистина унило, безрадостно прибежище. Мод, която сама ме бе подготвила за възможното разочарование и която през целия ден не изгуби своята веселост и оживление, сега, когато се върнахме в нашето заливче, падна духом и оброни отчаяно глава. Тя се опита да скрие това от мене, но докато разпалвах нов огън, дочух как хълца, загъната под одеялата в палатката.

Сега беше мой ред да бъда весел и бодър. Постарах се да играя ролята си колкото може по-добре и изглежда, че това ми се удаде, защото не след дълго Мод отново се разсмя и почна да пее. Да, тя попя за мене, преди да си легне. За пръв път я чувах да пее и легнал край огъня, аз я слушах с упоение. Нейната артистична душа проличаваше във всичко, което вършеше, и гласът й, макар и не силен, беше чудно нежен и изразителен.

Аз все още спях в лодката; тая нощ дълго лежах с отворени очи, наблюдавах звездите, които тъй отдавна не бях виждал, и размишлявах. Да, върху плещите ми лежеше голяма отговорност, а това беше нещо съвсем ново за мене. Вълка Ларсен се оказа съвсем прав: по-рано аз не стоях на своите собствени крака. Моите адвокати и довереници се грижеха за състоянието, оставено от баща ми. Аз нямах никакви отговорности. После на „Призрак“ се научих да се грижа за себе си и ето че сега, за пръв път в живота си, се намерих отговорен и за друг човек. И така се случи, че това бе най-тежката отговорност, защото трябваше да се грижа за живота на жената, която бе за мен единствената в света, за съдбата на „моята малка женичка“, както любовно я наричах в своите мечти.

Глава XXX

Ненапразно го нарекохме Островът на усилията. Цели две седмици се трудихме да си построим хижа. Мод упорито настояваше да ми помага и аз бях готов да заплача, като гледах изранените й и окървавени ръце. Но същевременно не можех да не се гордея с нея. Имаше нещо наистина героично в това, че тая нежна жена, отгледана в охолство, сега търпеше лишения и въпреки своите крехки сили се стараеше да изпълнява работата на селянка. Тя довлече много от камъните, с които издигах стените на хижата, и не обръщаше никакво внимание на молбите ми да спре. Едва успях да я склоня да се заеме с някаква по-лека работа: да готви и да събира дърва и мъх за зимата.

Стените на хижата растяха доста бързо и всичко вървеше гладко, докато стигнах до покрива. Каква е ползата от тия четири стени без покрив? От какво да направя покрив? Наистина разполагах със запасните гребла, които можеха да послужат за напречни греди. Но с какво бих могъл да ги покрия? Мъхът не беше годен, блатната трева още по-малко. Платното ми бе нужно за лодката, а брезентът почна да тече.

— Уинтърс е покривал хижата си с моржови кожи — забелязах аз.

— А тук има тюлени — подсказа ми Мод.

На другия ден излязохме на лов. Не умеех да стрелям, но почнах да се уча. И след като изразходвах не по-малко от тридесет патрона за три тюлена, реших, че нашите боеприпаси ще се свършат, преди да овладея това изкуство. Осем патрона бях вече употребил за подклаждане на огъня, преди да се досетя да покривам недогорелите главни с влажен мъх. Така че в сандъчето бяха останали не повече от сто патрона.

— Ще ги убиваме с кол — казах аз, когато окончателно се убедих, че от мене няма да стане стрелец. — Слушал съм ловци да говорят, че е възможно.

— Но те са тъй мили и красиви! — възрази Мод. — Не мога дори да помисля за това. Същинско зверство! По-друго е да стреляш по тях.

— Трябва да имаме покрив! — сурово отговорих аз. — Зимата е на прага. Нашият живот или техният — друг избор няма. Жалко е наистина, че нямаме повече патрони, но ми се струва, че животните ще страдат по-малко, когато ги удрям с кол, отколкото да стрелям по тях. И разбира се, ще излизам на лов сам.

— Там е работата… — развълнувано почна тя, но изведнъж се смути и млъкна.

— Тогава — казах аз, — ако вие предпочитате…

— Но какво ще правя аз? — попита ме тя с познатата ми вече мекота в гласа, мекота, която означаваше настойчивост.

— Ще събирате дърва и ще готвите обед — отговорих аз.

Тя поклати глава.

— Не, не бива да отивате сам, много е опасно. Зная, зная — побърза да отклони моя протест. — Аз съм само една слаба жена, но може да се случи така, че именно моята малка помощ да ви избави от някоя опасност.

— Добре. А удрянето с кола? — напомних й аз.

— Разбира се, това ще вършите вие. Аз навярно ще пищя и ще гледам настрана, когато…

— Опасността е по-голяма — засмях се аз.

— Това оставете на моята съобразителност, кога да гледам и кога да не гледам — важно и тържествено отговори тя.

Разбира се, работата свърши с това, че на следната сутрин Мод дойде с мен. Седнахме в лодката и се отправихме към съседния залив. Водата около нас кипеше от тюлени, имаше хиляди тюлени и на брега. Те ревяха тъй оглушително, че трябваше да крещим, за да се чуем един друг.

— Зная, че ги убиват с колове — насърчавах се аз и със съмнение гледах огромния самец, който се беше изправил на брега на около тридесет фута от нас и внимателно ни разглеждаше. — Но въпросът е как ги убиват?

— Не е ли по-добре да наберем за покрива блатна трева? — предложи Мод.

Тя беше изплашена не по-малко от мене; човек не можеше да не се изплаши, гледайки отблизо тия озъбени кучешки муцуни.

— Винаги съм мислил, че се боят от хората — забелязах аз. — Впрочем откъде да знам, че не се страхуват? — попитах след малко, продължавайки да карам лодката близо до брега. — Може би ако изляза смело на брега, те ще го ударят на бяг и тогава няма да хвана нито един.

И все пак се колебаех.

— Чувала съм за един човек, който попаднал в гнездо на диви гъски — съобщи Мод. — И те го убили.

— Гъските?

— Да, гъските. Брат ми разправяше за това, когато бях още малко момиченце.

— Но аз знам, че ги убиват с колове! — настоявах аз.

— Мисля, че и блатната трева ще ни послужи в края на краищата за покрив! — каза Мод.

Без да иска, тя само ме ядоса с тия свои думи. Не можех да се призная за страхливец пред нейните очи.

— Да става каквото ще! — извиках аз и като потопих едното гребло във водата, извих лодката към брега.

Стъпих на пясъка и смело се отправих към един гривест самец, заобиколен от многобройните си женски. В ръцете си държах също такъв кол, с какъвто гребците доубиваха тюлените, качени на борда от ловците. Той беше дълъг само фут и половина, а в своето невежество не подозирах, че коловете, с които бият тюлените на брега, са дълги цели четири-пет фута. Женските се отстраниха от пътя ми и разстоянието между мен и самеца намаля. Той сърдито се изправи на перките си. Деляха ни само десетина стъпки. Продължавах да вървя напред, очаквайки всеки миг, че той ще ми обърне гръб и ще избяга.

След още няколко крачки изведнъж изтръпнах: „Ами ако не избяга? Е, какво, ще го убия с кола!“ — реших аз. В страха си бях забравил, че моята цел бе да убия животното, а не да го прогоня. Но в същия миг той зафуча, зарева и се втурна срещу мене. Очите му святкаха, муцуната му бе широко разтворена, острите му зъби страшно блестяха. Без да се срамувам, трябва да призная, че побегнах аз, а не самецът. Той тичаше тромаво, но доста бързо и бе вече на две крачки от мене, когато скочих в лодката. И докато я отблъсвах от брега, той успя да впие зъбите си в греблото. Здравото дърво изпращя като черупка на яйце. Ние с Мод изтръпнахме. Самецът се гмурна във водата под лодката, захапа кила й и почна да я разтърсва с всичка сила.

— Боже мой! — извика Мод. — Да се върнем назад!

Поклатих глава.

— И аз мога да сторя това, което правят другите мъже; аз знам, че други мъже са убивали тюлени с кол. Но струва ми се, че не трябва да се разправям с мъжките екземпляри.

— И аз съм на това мнение — каза Мод.

— Само не смейте да ми кажете: „Моля ви, моля ви!“ — извиках едва ли не грубо.

Тя не отговори, но почувствувах, че тонът ми я бе оскърбил.

— Прощавайте! — продумах или по-скоро извиках аз, за да бъда чут в този рев. — Ако толкова настоявате, ще се върнем. Но искрено казано, бих предпочел да останем.

— Само не ми казвайте: „Ето що значи да взема със себе си жена!“ — усмихна се лукаво тя и аз разбрах, че ми бе простила.

Загребах покрай брега, за да се успокоя, и след стотина ярда слязох отново на брега.

— Бъдете предпазлив! — извика след мене Мод.

Кимнах с глава и тръгнах да атакувам във фланг близкия харем. Всичко вървеше добре, докато замахвайки с кола срещу една от женските, не я улучих. Тя изхриптя и се опита да избяга. Изтичах подир нея и й нанесох втори удар, но в плешката вместо в главата.

— Пазете се! — дочух отчаяния вик ма Мод.

Увлечен в лова, не забелязвах какво става около мен и когато се обърнах, видях, че към мен препускаше самият господар на харема. Плюх си на петите и отново се върнах в лодката. Но този път Мод не предложи да се откажем от лова.

— Струва ми се, че е по-добре да оставите харемите на мира и да се заемете със самотните тюлени, те са по-безобидни — предложи тя, — спомням си, че съм чела нещо по този въпрос. Вероятно в книгата на доктор Джордан^[42]. Това са млади тюлени, още невъзмъжали достатъчно, за да си имат харем. Джордан ги нарича „ергени“ или нещо подобно. Трябва само да намерим сборното им място…

— Изглежда, че у вас се е пробудил бойният инстинкт — засмях се аз.

Лицето й поруменя и стана още по-красиво.

— Вярно е, че и аз като вас не обичам да се признавам за победена, макар и да не ми е много присърце убиването на тия мили, безобидни същества.

— Мили! — ухилих се аз. — Не забелязах нищо мило в тия зверове, които препускаха подире ми със запенени уста.

— Това е от ваше гледище — засмя се тя. — Вие нямахте перспектива. Знаете, че при наблюдаването на някой предмет не трябва да се намирате много близо…

— Там е работата! — извиках аз. — Значи, имам нужда от по-дълъг кол! За тази цел може да ми послужи счупеното гребло.

— Сега си спомням… — продължи тя. — Капитан Ларсен ми разказваше как ловците извършвали своите набези на тюленовите леговища. Подгонвали животните на малки групи навътре в сушата и там ги убивали.

— Нямам особено желание да подгонвам никакви „малки групи“ от харемите — възразих аз.

— Но нали има и „ергени“? — продума тя. — Те си стоят отделно. Доктор Джордан пише, че между харемите биват оставяни пътеки и ако ергените не се отклоняват от тия пътеки, господарите на харемите не ги закачат.

— Ето един „ерген“! — извиках аз, показвайки един млад тюлен във водата. — Ще го следим и ако излезе на сушата, ще тръгнем подире му.

Младият тюлен изплува на брега и се затътри по неголямото празно място между двата харема, чиито стопани изръмжаха предупредително, но не го нападнаха, тъй като „ергенът“ вървеше строго по определената „пътечка“.

— Напред! — извиках аз, като скочих на брега. Но да си призная, сърцето ми се сви при мисълта, че трябва да премина между тия чудовищни стада.

— Няма да е зле, ако закрепим лодката — предложи Мод.

Тя бе застанала до мене на брега и аз учудено я погледнах.

Тя кимна утвърдително с глава.

— Да, аз идвам с вас, затова по-добре е да завържете лодката и да ме въоръжите с някой кол.

— Хайде да се върнем — умърлушено продумах аз. — Мисля, че в края на краищата можем и с блатна трева.

— Вие знаете, че тревата не е годна за нищо — бе нейният отговор. — Аз ли да вървя напред?

Свих рамене, но душата ми се изпълни с радост и възхищение от нейната смелост. Дадох й счупеното гребло, а другото взех аз. Не без страх изминахме първите няколко крачки. По едно време Мод с ужас извика, когато една женска с любопитство мушна нос към краката й, а и сам аз няколко пъти ускорявах крачките си все по същата причина. Но освен предупредителни ръмжения, идващи от двете страни, никакви други признаци на враждебност не се забелязваха. Това леговище никога не е било нападано от ловци, затова тюлените не се страхуваха и бяха кротки.

Сред стадото цареше оглушителен шум. Аз се спрях и насърчително се усмихнах на Мод. Бях възвърнал вече хладнокръвието си, докато тя все още се боеше, и като се приближи до мен, извика:

— Ужасно ме е страх!

Аз не се страхувах. Макар че още не бях напълно спокоен, мирното поведение на тюлените разпръсваше тревогата ми. Мод обаче трепереше.

— Хем се боя, хем не се боя — тракаше със зъби тя. — Жалкото ми тяло се страхува, а не аз!

— Нищо, нищо! — ободрявах я и в желанието си да я защитя, инстинктивно я прегърнах.

Никога не ще забравя какъв прилив на мъжественост почувствувах тогава! В мене забушуваха първичните инстинкти и аз се почувствувах истински мъж, боец, защитник на слабите. Но най-ценното бе, че се почувствувах защитник на моята възлюблена. Тя се облегна на мене, нежна и крехка като лилия, и докато треперенето й стихваше, усетих как в гърдите ми нарастват огромни сили. Сега бях готов да се срещна и с най-разярения самец от стадото и ако такъв самец ме бе нападнал в тая минута, бих се борил с него хладнокръвно и безстрашно и — уверен съм — бих го победил.

— Сега ми е по-добре — каза тя, като ме погледна с благодарност. — Да вървим!

И само съзнанието, че тя бе почерпила сили от мене и че разчиташе на мен, изпълни сърцето ми с гордост и възхищение. Като че ли в мен — разглезената рожба на цивилизацията — се пробуди дивият зов на моите далечни и забравени прадеди, живели някога из горите в непрестанна борба със зверовете. „Трябва да бъда благодарен на Вълка Ларсен за много неща“ — мислех си аз, докато крачехме по пътечката между ревящите тюлени.

Около четвърт миля навътре в сушата ние се натъкнахме на стадо „ергени“ — слаби млади самци, които живееха самотно и събираха сили за деня, когато ще сполучат да си завоюват място в редовете на щастливците.

Всичко вървеше добре. Вече знаех какво трябва да сторя и как да го сторя, сякаш цял живот се бях разправял с тюлени. Като виках и размахвах заплашително кола и дори побутвах по-ленивите екземпляри, аз бързо отделих двадесетима млади „ергени“ от техните другари. Когато някой от тях се опитваше да се върне назад към водата, тутакси му преграждах пътя. Във всичко това Мод вземаше най-дейно участие и ми оказа голяма помощ, като викаше и размахваше застрашително счупеното весло. Аз обаче забелязах, че когато някой от „ергените“ изглеждаше уморен и имаше измъчен вид, тя му позволяваше да се измъкне. Но от друга страна, щом някой особено войнствен екземпляр се опитваше да се провре назад, очите й почваха да святкат и тя ловко го удряше с греблото.

— О, колко е забавно! — възкликна тя, като се спря да си отдъхне. — Изглежда, че трябва да поседна.

Откарах малкото стадо — в което по милостта на Мод бяха останали само дванайсет глави — още на стотина ярда по-нататък. И когато тя се присъедини към мене, аз вече бях пребил всичките и бях започнал да ги дера. След един час ние вървяхме победоносно, натоварени с кожи, по пътеката между двата харема. После минахме още два пъти с товар от кожи, докато реших, че имаме достатъчно за покрива. Вдигнах платното и с едно завиване излязох от залива, а с друго навлязох в нашето пристанище.

— Сякаш се връщаме у дома! — извика Мод, когато лодката се вряза в брега.

Радостно потръпнах от нейните мили, интимни и същевременно тъй прости думи и заговорих:

— Струва ми се, че винаги съм живял все така. Книгите и хората, посветили се на книгите, ми се мяркат смътно в ума, повече като спомен, отколкото като действителност. Несъмнено аз съм ходил на лов и съм нападал зверове в техните леговища през целия си живот! И вие, вие също сте част от моя живот! Вие… — аз едва не произнесох: „сте моя жена, моя другарка!“, но се смутих и завърших: — Вие отлично понасяте трудностите!

Но чувствителното ухо на Мод долови колебанието в гласа ми. Тя разбра, че мислех за нещо друго и бързо ме погледна.

— Вие искахте да кажете нещо друго. Какво?

— Че американската мисис Мейнъл води живот на дивачка, и то доста успешно — непринудено отговорих аз.

— О! — само произнесе Мод, но готов съм да се закълна, че бе останала разочарована.

Ала думите „моя жена, моя другарка“ звучаха в душата ми през целия ден и още много дни. Но те никога не бяха звучали така настойчиво, както през онази вечер, когато я наблюдавах как отстрани мъха от въглените, раздуха огъня и приготви вечерята. Навярно бе силна връзката ми с моите първобитни прадеди, щом като тия няколко стари думи, прозвучали най-напред още в утрото на човечеството, ме бяха развълнували тъй силно. И те продължаваха да ме вълнуват, докато, произнасяйки ги хиляди пъти, се унесох в дълбок сън.

Глава XXXI

— Ще мирише — казах аз, — но пък ще държи топло и ще ви защити от дъжда и снега.

Ние оглеждахме току-що завършения покрив от тюленови кожи.

— Груб и нескопосан е, но ще върши работа, а това е главното — продължих аз, жадуващ да чуя някаква похвала от устата на Мод.

Тя плесна с ръце и каза, че е много доволна.

— Само че тук е тъмно — добави тя след минутка и раменете й неволно потръпнаха.

— Трябваше да ми напомните да оставя прозорец, когато зидах стените — забелязах аз, — хижата се строеше за вас и вие трябваше да помислите за това навреме.

— Но нали знаете: аз никога не виждам очевидното — засмя се тя. — Освен това вие винаги можете да пробиете дупка в стената.

— Наистина! Съвсем не мислех за това — отговорих аз и поклатих важно глава. — Но вие, изглежда, сте забравили да поръчате стъкла за прозореца, нали? Трябва само да позвъните в магазина — Ред, 44–51, ако не се лъжа — и да им кажете размера и вида на стъклата.

— Това ще рече?… — започна тя.

— Че няма да има прозорец.

Тъмна и неприветлива беше тази хижа. В цивилизования свят тя би могла да послужи само за кочина, но за нас, след мъчителните дни, прекарани в откритата лодка, представляваше малко, уютно убежище. След като отпразнувахме заселването в новото жилище под светлината на памучно фитилче, потопено в тюленова мас, почнахме да се запасяваме с храна за зимата и да строим втора хижа. Сега за нас бе обикновено нещо да тръгнем сутринта с лодката, а към обед да се върнем с пълен товар тюлени. После, докато аз работех на новата хижа, Мод топеше мас и поддържаше бавен огън под нарязаното месо; сега и двамата правехме същото — нарязвахме тюленовото месо на дълги, тънки парчета, окачвахме ги над огъня и те се изсушаваха превъзходно.

Изграждането на втората хижа беше по-лесно, тъй като я пристроих към първата, издигайки само три стени. Но все пак имаше страшно много работа. Ние с Мод се трудехме по цял ден, без да щадим силите си, и спяхме като пребити. И все пак Мод ме уверяваше, че никога в живота си не се е чувствувала тъй здрава и силна. Същото бих могъл да кажа и за себе си, но Мод беше нежна и крехка като цвете и аз много се страхувах, че нейното здраве няма да издържи. Често я виждах, капнала от умора, да ляга на пясъка и да си почива с разперени ръце, както бе свикнала. После се изправяше на крака и работеше повече от всякога. Просто не можех да разбера откъде вземаше тия сили.

— Помислете само каква дълга почивка ще имаме през зимата! — отговаряше тя, когато я съветвах да не се преуморява. — Тогава просто ще се молим за някаква работа.

Вечерта, когато и над моята хижа бе сложен покрив, ние осветихме и това жилище. Трети ден вече ревеше страшен вятър; той се появи откъм югоизток, после се превърна в северозападен и сега духаше право срещу нас. Прибоят яростно се удряше в бреговете на външния залив и дори в нашето тихо пристанище се появиха доста големи вълни. Скалистият хребет на острова не ни запазваше от вятъра, който фучеше тъй страшно около хижата, че почнах да се страхувам дали стените ще издържат. Покривът, изопнат като барабан, почна да се свива и разпъва при всеки пристъп на вятъра и в стените, незапълнени добре с мъх, сега, както предполагаше Мод, се откриха множество дупки. Ала тюленовата мас ярко гореше и на нас ни беше топло и уютно.

Това бе наистина приятна вечер и ние едногласно решихме, че това са първите ни часове на светско развлечение, откакто бяхме попаднали на Острова на усилията. На душите ни беше леко. Не само се бяхме примирили с мисълта за суровата зима, но се бяхме и подготвили за нея. Тюлените можеха сега всеки ден да се отправят в своето тайнствено пътешествие на юг — това вече не ни безпокоеше. Да, и бурите вече не ни плашеха. Не се съмнявахме, че ще ни бъде сухо, топло и приятно, а освен това разполагахме и с най-разкошните меки матраци, приготвени от мъх. Това бе изобретение на Мод и тя сама бе тичала да събира мъх. Тая нощ за пръв път щях да легна върху такъв матрак и предчувствувах, че ще спя още по-сладко, знаейки, че е направен от нейните ръце.

Като си тръгваше към своята хижа, Мод се обърна към мене и с присъщата си загадъчност каза:

— Нещо ще се случи, нещо става! Просто предчувствувам. Нещо се приближава към нас. Иде към нас в тая минута. Не зная какво, но нещо иде!

— Хубаво или лошо? — попитах аз.

Тя поклати глава.

— Не знам, но е някъде наблизо.

И тя посочи навън към морето, откъдето идеше вятърът.

— Там бушува буря — разсмях се аз. — Предпочитам да съм тук и никак не завиждам на този, който би се опитал да слезе на брега в такава нощ. Да не би да се боите? — попитах, като станах да й отворя вратата.

Вместо отговор тя смело ме погледна в очите.

— И добре ли се чувствувате? Съвсем добре?

— Никога не съм се чувствувала по-добре — отвърна Мод.

Побъбрихме още малко и тя си отиде.

— Лека нощ, Мод! — продумах аз.

— Лека нощ, Хъмфри! — отговори тя.

Ето че почнахме да се наричаме по име и това стана съвсем неочаквано и от само себе си. В тоя миг аз едва не прегърнах Мод и не я притиснах до себе си. Разбира се, сигурно бих го направил при друга обстановка, в света, към който и двамата принадлежахме. Но тук нашите отношения не можеха да преминат тая граница и аз си останах сам в моята хижа, сгрят от съзнанието, че между мен и Мод се бяха появили и нови, безмълвни връзки, които досега не съществуваха.

Глава XXXII

Пробудих се с някакво странно чувство на безпокойство и угнетеност, като че ли ми липсваше нещо. Но това чувство скоро изчезна, когато разбрах, че само вятърът бе спрял. Бях заспал в състояние на нервно напрежение, причинено от непрекъснати сътресения, звуци и движения, и се събудих все тъй настръхнал, готов да посрещна същото напрежение, причината за което обаче бе изчезнала.

Това беше първата нощ от толкова месеци насам, прекарана под покрив, и няколко минути лениво се протягах под сухото одеяло, запазен от мъглата и морската влага. Лежах и размишлявах колко странно бе ми подействувало прекратяването на вятъра и каква радост изпитвах от съзнанието, че почивам върху матрак, направен от ръцете на Мод. Когато се облякох и отворих вратата, чух вълните, които все още се блъскаха в брега и свидетелствуваха за яростта на снощната буря. Бе ясен, слънчев ден. Бях спал до късно, затова изскочих навън с прилив на енергия и реших да наваксам изгубеното време, както подобава на един обитател на Острова на усилията.

Но щом излязох от хижата, замръзнах на мястото си. Сякаш не можех да повярвам на очите си: това, което видях, просто ме замая. Там, на брега, на някакви си петдесет фута от хижата, с носа напред и без мачти, се бе изправил черният корпус на кораб. Мачти и гикове, омотани с корабни въжета и разпръснати платна, леко се полюляваха, увиснали през борда. Разтърках очи и гледах поразен. Ето я кухнята, която ние сами бяхме построили, ето го и познатия, издигнат на палубата ют и невисоката кормилна рубка, едва извисяваща се над борда. Да, това беше „Призрак“!

Каква ли прищявка на съдбата го бе изхвърлила именно тук? Що за чудовищно съвпадение е това? Обърнах се и погледнах мрачната, непристъпна стена зад мене и ме обхвана неизразимо отчаяние. Да се бяга беше невъзможно, съвсем невъзможно. Помислих за Мод, която спеше в хижата, построена от нашите ръце, и си спомних как бе казала: „Лека нощ, Хъмфри!“. После думите „моя жена, моя другарка“ отново прозвучаха в душата ми, но сега — уви! — като погребален звън. И изведнъж ми притъмня пред очите.

Може би това трая само секунда — не зная. Но когато дойдох на себе си, пред мен както и преди чернееше корпусът на „Призрак“, неговият изкривен бушприт стърчеше над пясъчния бряг, а изпочупените части на рангоута със скърцане се триеха о борда при всеки плисък на вълните. Разбрах — нещо трябва да се предприеме, и то неотложно!

Изведнъж ми се стори странно, че на борда нямаше никакъв признак на живот. Предположих, че хората, изтощени от борбата с бурята и претърпели корабокрушение, дълбоко спят. Следната ми мисъл бе, че ние с Мод все още бихме могли да избягаме. Ако можехме само да се доберем до лодката и да заобиколим носа, преди някой да се събуди! Ще я повикам и ще тръгнем! Бях вече вдигнал ръка да почукам на вратата й, когато изведнъж се сетих колко малък беше нашият остров. Никъде нямаше да можем да се укрием. Оставаше ни само просторният бурен океан. Помислих си и за нашите малки уютни хижи, за нашите запаси от месо и мас, и мъх, и топливо и разбрах, че не бихме могли да издържим на зимния студ и страшните бури в открито море.

Стоях разколебан, с вдигната ръка пред вратата на Мод. Да, това бе немислимо, невъзможно! И изведнъж в ума ми премина безумната мисъл — да се втурна вътре и да убия Мод, докато още спи. Но тутакси реших: на кораба всички спят — какво ми пречи да се кача на борда, знаех пътя до каютата на Вълка Ларсен, и да го убия? А след това?… Е, ще видим! Главното е него да го няма, а след това ще помисля и за останалото. Във всеки случай, каквото и да бъде новото ни положение, няма да е по-лошо от сегашното.

Ножът висеше на колана ми. Върнах се в хижата, взех пушката, уверих се, че е пълна и се отправих към „Призрак“. С доста големи усилия и след като се намокрих до пояс, се изкачих на палубата. Люкът на моряшкия кубрик беше отворен. Спрях се и се вслушах: никакво дишане на спящи хора не се чуваше. Изведнъж ме порази мисълта: ами ако „Призрак“ е напуснат? Вслушах се още веднъж, по-отблизо. Гробна тишина. Почнах да слизам предпазливо по стълбите. Застоял въздух, свойствен на необитавано жилище, ме удари в носа. Навсякъде бяха разхвърляни разкъсани дрехи, стари ботуши и продупчени мушами — всичкият боклук, трупан в кубрика по време на дългото пътуване.

Реших, че корабът е бил изоставен набързо и се изкачих на палубата. Надеждата отново трепна в гърдите ми и аз спокойно се огледах наоколо. Забелязах, че лодките ги няма. В кубрика на ловците пред очите ми се показа същата картина, както и в кубрика на моряците. Очевидно и ловците бяха събрали вещите си набързо. Да, „Призрак“ беше напуснат. Сега той принадлежеше на Мод и на мене. Спомних си за корабните запаси, за склада под каютата и реших да изненадам Мод, като й поднеса нещо вкусно за закуска.

След преживения страх отново се почувствувах силен, а мисълта, че страшното нещо, което бях дошъл да извърша, се оказа ненужно, ме развесели като малко момче. Заизкачвах се през две стъпала нагоре по трапа и си мислех само: дано успея да приготвя закуската, преди Мод да се събуди, за да бъде изненадата още по-голяма! Заобикаляйки кухнята, с удоволствие си спомних за прекрасните съдове, които щях да намеря там. Изтичах към юта и видях… Вълка Ларсен! Изненадата ми бе тъй голяма, че се плъзнах още няколко крачки по палубата, преди да мога да спра. Ларсен стоеше във входа на каюткомпанията, подал само глава и рамене, и гледаше право в мене. Ръцете му почиваха върху полуоткрития капак на люка. Не се и помръдваше, просто стоеше и ме гледаше втренчено.

Аз се разтреперах. Както и по-рано, почувствувах, че ми прилошава. Подпрях се с ръка о покрива на кормилната рубка, за да не падна. Устните ми пресъхнаха и няколко пъти ги намокрих с език. И нито за миг не махнах очи от Вълка Ларсен. И двамата мълчахме. Имаше нещо зловещо в неговото мълчание, в неговата неподвижност. Всичкият ми предишен страх от него се възвърна със стократна сила. И тъй, ние стояхме и се гледахме един друг мълчаливо.

Чувствувах, че трябва да предприема нещо, но предишната ми безпомощност ме овладя и зачаках той да почне пръв. Секундите летяха, изведнъж това положение ми напомни за онзи миг, когато се приближих до самеца-тюлен и от страх пред него намерението ми да го убия с кола се превърна в желание да го заставя да избяга. Най-после ми стана ясно, че съм тук не за да дам на Вълка Ларсен възможност да прояви инициатива, а сам аз да я проявя.

Вдигнах двата ударника на пушката и я насочих към него. Ако се бе помръднал и опитал да се скрие във входа, без съмнение щях да го застрелям. Но той стоеше съвършено неподвижно и продължаваше да ме гледа. Докато се прицелвах с разтреперани ръце, можах да забележа колко измъчено бе лицето му, като че някакви силни преживявания бяха оставили следите си по него. Бузите му бяха хлътнали, челото му покрито с уморени бръчки. И очите, и те ми се видяха странни, и то не само изразът им: сякаш очните нерви и мускули не бяха в ред, а очните ябълки бяха изкривени малко настрана.

Видях всичко това, умът ми трескаво работеше, хиляди мисли нахлуха в главата ми и все пак не можех да дръпна, спусъка. Свалих пушката и се приближих до ъгъла на кормилната рубка, исках да се успокоя и намирайки се на по-близко разстояние, да се прицеля отново. Вдигнах повторно пушката. Намирах се на две крачки от Вълка Ларсен. За него нямаше никакво спасение. Бях решил да стрелям. Имах всички изгледи да го улуча, макар и да не бях добър стрелец. И все пак — борех се със себе си и не можех да натисна спусъка.

— Е? — нетърпеливо попита той.

Напразно се опитвах да натисна спусъка и напразно се силех да продумам.

— Защо не стреляте?

Аз се изкашлях, но не можах да пророня нито дума.

— Хъмп — рече той бавно, — вие не можете да направите това. Не защото се страхувате, а защото сте безсилен! Вашият условен морал е по-силен от вас. Вие сте роб на мненията, възприети от хората, които познавате и за които сте чели. Тия мнения са били тъпкани в главата ви още от люлката и въпреки всичко, което научихте от мене, те не ще ви позволят да убиете един обезоръжен човек, който не ви оказва никаква съпротива.

— Зная! — изхриптях аз.

— Но знаете също, че да убия един обезоръжен човек, е нещо така просто за мене, както да изпуша една пура — продължи той. — Вие знаете какво представлявам аз, знаете цената ми според вашата мярка. Вие ме наричате змия, тигър, акула, чудовище, Калибан. И все пак вие — жалка кукла, механически повтаряща чужди думи, — вие не сте в състояние да ме убиете, както бихте убили змия или акула само защото имам ръце, нозе и тяло, подобно на вашето. Ха-ха! Очаквах нещо повече от вас, Хъмп!

Той излезе от входа и дойде при мене.

— Оставете пушката. Искам да ви питам нещо. Още не съм успял да поразгледам наоколо. Какво е това място? Как е разположен „Призрак“? Защо сте мокър? Къде е Мод?… Прощавайте, мис Брюстър или може би мисис Ван Уейдън?

Аз отстъпих назад, готов да заплача от безсилие, от това, че не мога да го застрелям, но не бях толкова и глупав, та да сваля пушката. Надявах се отчаяно, че той ще се опита да ми напакости — да ме удари или да ме хване за гърлото, защото само тогава бих се решил да стрелям.

— Това е Островът на усилията — рекох аз.

— Никога не съм чувал за него.

— Така го наричаме поне ние — поправих се аз.

— Ние? Кои сте тези „ние“?

— Мис Брюстър и аз. А „Призрак“ е разположен, както сам можете да видите, с носа, зарит в пясъка.

— Тук има тюлени — продума той. — Те ме събудиха със своя рев, иначе бих поспал още малко. Чух ги нощес, когато корабът заседна. Веднага познах, че се намирам на запазен от вятъра бряг. Навярно леговище, нещо, което търся от години. Благодарение на моя брат Смъртта Ларсен попаднах на имане. Това е същинска златна мина. Какво е географското разположение на острова?

— Нямам никаква представа — отговорих аз. — Вие трябва да знаете по-добре. Какви са последните ви изчисления?

Той загадъчно се усмихна, но не отговори.

— А къде са хората ви? — попитах аз. — Защо сте сам?

Очаквах, че Ларсен ще отклони и този мой въпрос, но за голяма изненада той отговори с готовност:

— Моят брат ме хвана за четиридесет и осем часа, и то не по моя вина. Нахлу на кораба, когато на борда бяха останали само подвахтените. Ловците ме напуснаха. Той им предложи по-голяма заплата. Чух го да се пазари с тях, и то пред очите ми. С една дума, всички минаха на негова страна, както и трябваше да се очаква. И ето ме сега — беглец на собствения си кораб, като човек, изхвърлен на пустинен остров. Този път беше ред на Смъртта Ларсен и той ме насади добре… Впрочем това са семейни работи.

— Но как изгубихте мачтите?

— Идете и поразгледайте тези въжета — продума той, като ми показа мястото, където трябваше да се намират гротвантите.

— Прерязани са с нож! — извиках аз.

— Не съвсем — усмихна се той. — Работата бе свършена още по-майсторски. Вгледайте се добре.

И наистина, въжетата бяха почти съвсем прерязани и едвам поддържаха вантите, оставено бе само толкова, че при първия силен натиск да се скъсат.

— Това е работа на Куки — засмя се пак Вълка Ларсен. — Знам, макар че не съм видял с очите си. Все пак той се поразплати с мене.

— Браво на Мъгридж! — извиках аз.

— Така си рекох и аз, когато мачтите полетяха зад борда, само че го казах с прехапани устни.

— Но какво правихте вие, когато той вършеше всичко това?

— Можете да бъдете уверен, че правех всичко, което можех… но за жалост беше много малко при дадените обстоятелства.

Отново почнах да разглеждам работата на Томас Мъгридж.

— А пък аз ще поседна и ще се погрея малко на слънцето — дочух гласа на Вълка Ларсен.

Едва уловима нотка на физическа слабост прозвуча в гласа му и това ми се стори тъй странно, че бързо се обърнах към него. Той нервно прокара ръка по челото си, като че ли отмахваше от него паяжина. Бях озадачен. Всичко това тъй малко подхождаше на Вълка Ларсен, какъвто го познавах в миналото.

— Имате ли още главоболие? — попитах аз.

— Мъчи ме от време на време — отговори той. — Струва ми се, че и сега започва да ме боли главата.

Той се смъкна надолу и се изтегна на палубата, после се обърна на едната си страна и сложи ръка под главата си, с другата засенчи очи от слънцето. Стоях и с недоумение го гледах.

— Не пропущайте случая, Хъмп! — рече той.

— Не ви разбирам — излъгах аз, макар че ми беше съвсем ясно какво искаше да каже.

— О, нищо! — тихо, като в дрямка, продума той. — Сега съм в ръцете ви… Нали това искахте?

— Не, не съм искал това — възразих аз. — Предпочитам да сте някъде другаде, на хиляди мили оттук.

Той се усмихна и не проговори повече. Не се и помръдна дори, когато минах край него и слязох в каюткомпанията. Повдигнах капака на пода и нерешително се вгледах надолу в тъмния склад.

Колебаех се дали да сляза. Ами ако Ларсен само се преструва? Тогава бих попаднал като мишка в капан. Изкачих се тихичко нагоре и хвърлих един поглед към него. Ларсен лежеше все тъй, както го бях оставил. Отново слязох в каютата, но преди да се спусна в склада, имах предпазливостта да хвърля долу самия капак. По този начин капакът поне нямаше да се затвори. Но всичко това се оказа излишно. Върнах се в каютата натоварен с мармелад, сухари, консервирано месо — колкото можех да нося — и отново наместих капака.

Един само поглед върху Ларсен ме убеди, че той не се бе помръднал. Внезапно ме озари нова мисъл. Промъкнах се в неговата каюта и взех револверите му. Друго оръжие не намерих, въпреки че претърсих добре трите останали каюти. За по-голяма сигурност се върнах и прегледах още веднъж моряшкия кубрик и кубрика на ловците. А от кухнята задигнах всички ножове. После си спомних за големия моряшки нож, който Ларсен винаги носеше със себе си. Приближих се до него и му заговорих — отначало тихо, сетне по-високо. Той не се помръдна. Наведох се и извадих ножа от джоба му. Сега вече можех да дишам по-спокойно: той не разполагаше с никакво оръжие, с което би могъл да ме нападне от разстояние, а аз бях добре въоръжен и винаги можех да осуетя всеки негов опит да ме стисне за гърлото със страшните си като на горила ръце.

Като напълних чайника и тигана с плячката си и взех от каюткомпанията няколко порцеланови чинии, оставих Вълка Ларсен да лежи на слънцето и слязох на брега.

Мод още спеше. Раздухах въглените (още не бяхме си построили зимна кухня) и се заех трескаво да приготвя закуската. Когато бях вече към края, дочух как Мод се размърда в хижата, занимавайки се със своя тоалет. Когато всичко бе готово и кафето налято в чашите, тя отвори вратата и дойде при мене.

— Не е честно от ваша страна! — поздрави ме тя. — Присвоявате си мои задължения. Нали се уговорихме, че готвенето е моя работа.

— Само този път — заоправдавах се аз.

— Обещайте ми, че това няма да се повтори! — усмихна се тя. — Освен ако моите скромни домакински грижи са ви омръзнали.

За мое удоволствие нито веднъж не погледна към брега, а аз тъй успешно отвлякох вниманието й със своето бърборене, че тя машинално пиеше кафе от порцеланова чаша, ядеше сушени картофи и мажеше сухара си с мармелад. Но това не можеше да продължи много. Видях как на лицето й внезапно се изписа учудване. Мод бе забелязала, че пие кафе от порцеланова чашка. Тя огледа всичко пред себе си, не пропускайки нито една подробност. После ме погледна и бавно извърна глава към брега.

— Хъмфри! — извика тя.

Предишният неизразим ужас се показа отново в очите й.

— Нима е той?… — с разтреперан глас попита тя.

Кимнах с глава.

Глава XXXIII

Цял ден очаквахме Вълка Ларсен да слезе на брега. Това бяха тревожни, мъчителни часове. Всеки миг един от нас хвърляше поглед към „Призрак“. Но той не дойде. Не се появи дори на палубата.

— Навярно има главоболие — рекох аз. — Оставих го да лежи на юта. Може да пролежи там цялата нощ. Ще отида да видя.

Мод ме погледна с молба.

— Не бойте се — успокоих я аз. — Ще взема револвера. Нали ви казах, че обрах всичкото оръжие от кораба.

— А ръцете му? Неговите страшни, чудовищни ръце! О, Хъмфри — възкликна тя, — аз се боя от него. Не отивайте, моля ви, не отивайте!

Тя сложи с молба ръката си върху моята и сърцето ми силно затуптя. Струваше ми се, че в тоя миг моите чувства можеха да бъдат отгатнати в очите ми. О, скъпа моя, любима! В нея имаше толкова женственост, привързаност и миловидност. Тя бе за мен слънчев лъч и съживителна роса, вливаше в жилите ми мъжество и вдъхновение. Обхвана ме неудържимо желание да я прегърна — желание, което веднъж изпитах сред стадото тюлени, но се сдържах.

— Няма да се излагам на никаква опасност — продумах аз. — Само ще надзърна през борда.

Тя развълнувано стисна ръката ми и ме пусна. Но мястото на палубата, където бях оставил Вълка Ларсен, сега бе празно. Той очевидно бе слязъл в каютата си. През тази нощ ние с Мод се сменяхме на пост, тъй като едва ли би могло да се предвиди какво би предприел Вълка Ларсен. Той беше способен на всичко.

Почакахме ден-два, но Ларсен не се показа.

— Тия негови главоболия… тия припадъци… — каза Мод на четвъртия ден — може да е болен, тежко болен. А може би е вече мъртъв? — и тъй като не отговорих нищо, добави: — Или пък умира.

— Така ще е по-добре — рекох аз.

— Но помислете, Хъмфри. И той също е човек. И умира тъй самотен.

— Може би — вметнах аз.

— Да, може би — продължи тя. — А ние нищо не знаем. Но ако наистина умира, ужасно е да го оставим така. Никога не бих си простила. Трябва да сторим нещо!

— Може би — повторих аз.

Почаках, докато се усмихвах в себе си и си мислех: „Това е то жената, не може да не се безпокои дори за човек като Вълка Ларсен. А къде останаха грижите й за мене? — продължих да мисля аз. — Та нали само преди малко тя не ми позволяваше дори да надзърна през борда?“

Мод отгатна мисълта на мълчанието ми — тя бе достатъчно чувствителна и проницателна. А беше така прямодушна, както и проницателна.

— Трябва да отидете на кораба, Хъмфри, и да узнаете какво става там. А ако искате да се смеете над мене, имате моето разрешение и прошка.

Станах послушно и се отправих към брега.

— Бъдете предпазлив! — извика тя подире ми.

Махнах с ръка от полубака и скочих на палубата. Отидох към входа на каюткомпанията и извиках на Вълка Ларсен. Той ми отговори. Когато започна да се изкачва нагоре по стълбите, извадих револвера и не го изпуснах от ръка през цялото време, докато разговаряхме, но Ларсен не обърна никакво внимание на това. На глед той бе същият, какъвто го оставих, ала сега беше мрачен и мълчалив. Впрочем няколкото думи, които разменихме, едва ли биха могли да се сметнат за разговор. Аз не го попитах защо не е слязъл на брега, нито пък той ме попита защо не съм се качвал на борда. Главата не го боляла, уведоми ме той, и без повече приказки го оставих.

Мод изслуша моето съобщение и облекчено въздъхна, а когато над корабната кухня се показа дим, съвсем се успокои. Димът продължаваше да се вие над кухнята и през следващите дни, а понякога и сам Вълка Ларсен се мяркаше за малко на палубата. Но това беше всичко. Той не се опита да слезе на брега. В това бяхме сигурни, защото не преставахме да дежурим през нощите. Очаквахме, че той ще предприеме нещо, че ще открие картите си — и затова неговото бездействие ни учудваше и тревожеше.

Така измина цяла седмица. Нищо друго не ни интересуваше освен Вълка Ларсен; неговото присъствие ни подтискаше и изпълваше със страх, който ни пречеше да се занимаваме с нашата ежедневна работа.

Но в края на седмицата димът престана да се извива над кораба и Ларсен вече не се мяркаше на палубата. Забелязах, че Мод отново почна да се безпокои, но от боязливост, а може би и от гордост не повтори молбата си. В края на краищата в какво бих могъл да я упрекна? Тя беше преди всичко жена, и то жена, надарена с дълбоко чувство на алтруизъм. Освен това сам усещах някаква мъка при мисълта, че човекът, когото се бях опитал да убия, умира самичък, тъй близо до нас. Да, Ларсен бе прав. Нравствените закони на моето общество бяха по-силни от мен. Фактът, че той има ръце, нозе и тяло подобни на моите, ме караше да чувствувам известна отговорност, която не можех да пренебрегна.

Затова не дочаках повторната молба на Мод. Изведнъж открих, че ни липсва кондензирано мляко и мармелад, заявих, че отивам на кораба. Забелязах, че Мод се колебаеше. Тя дори промърмори, че тия неща не са ни чак толкова нужни и че не си струва да се ходи за тях. И както по-рано бе отгатнала какво означаваше моето мълчание, така и сега разбра истинския смисъл на моите думи, разбра, че отивам на кораба не за мляко и мармелад, а заради нея, че отивам, за да я избавя от тревогата, която не успя да скрие.

Когато стъпих на палубата, аз си свалих обущата и тръгнах безшумно по чорапи. Този път не извиках Вълка Ларсен. Спускайки се предпазливо по трапа, открих, че в каюткомпанията няма никой. Вратата на неговата каюта беше затворена. Отначало исках да почукам, но след като поразмислих, реших да свърша най-напред работата, която уж ме бе заставила да дойда на кораба. Стараейки се да не вдигам шум, повдигнах капака на пода и го оставих настрана. Тъй като в склада имаше не само храна, но и бельо, не пропуснах случая да взема и няколко чифта долни дрехи.

Когато напуснах склада, откъм каютата на Вълка Ларсен се разнесе шум. Притаих се и се заслушах. Дръжката на вратата щракна. Инстинктивно и предпазливо отстъпих зад масата и вдигнах ударника на револвера. Вратата се отвори и той се показа на прага. Никога не бях виждал такова дълбоко отчаяние, каквото изразяваше лицето на Вълка Ларсен, силния, неукротим борец. Той стенеше и кършеше ръце като жена. После разтвори единия си юмрук и прокара длан по лицето си, сякаш бършеше паяжина.

— Боже мой! Боже мой! — отново простена той и в безграничното си отчаяние размаха юмруци над главата си.

Беше ужасно. Треперех, по гръбнака ми лазеха тръпки и по челото ми избиваше студена пот. Има ли на света по-ужасно зрелище от вида на силен човек в момент на крайна слабост и отчаяние?

Но напрягайки удивителната си воля, Вълка Ларсен скоро се съвзе. Това действително бе крайно усилие от негова страна. Цялото му тяло се тресеше от напрежение. Сякаш ей сега щяха да му нанесат удар. Лицето му се свиваше и гърчеше, ала не успяваше да приеме предишния си вид. Ларсен отново вдигна юмруци и застена. Веднъж или два пъти въздъхна дълбоко и зарида. Най-после успя да дойде на себе си. Отново видях предишния Вълк Ларсен, макар че в движенията му се чувствуваше едва забележима слабост и нерешителност. Той закрачи към стълбата така, както го бях виждал да прави много пъти, и все пак в походката му се чувствуваше същата слабост и нерешителност.

И в този миг се уплаших за себе си — отвореният капак на склада лежеше право на пътя му. Ларсен веднага щеше да се досети за моето присъствие. Но същевременно ме досрамя, че може да ме открие в такова положение — скрит под масата от страх. И реших да предприема нещо, докато не е късно. Скочих бързо на крака и, струва ми се, съвсем несъзнателно заех предизвикателна поза. Ала Вълка Ларсен не ме забеляза, както не забеляза и отворения капак. И преди още да разбере в какво се състои работата или да направи нещо, той беше вече вдигнал крак над дупката, да стъпи в нея. Но когато кракът му не усети твърда опора, Вълка Ларсен изведнъж се преобрази и стана пак предишният. Другият му крак не бе успял да се откъсне от пода, когато неговите тигърски мускули се изпънаха и с един скок той се просна върху отсрещната стена на отвора, като при падането се удари в гърдите и в стомаха и безпомощно разпери ръце. Само след миг сви нозе и се търкулна настрана, право върху моя мармелад и долните дрехи.

Видях по лицето му, че усети нещо. Но преди още да успея да разбера какво именно, той сложи капака на мястото му и затвори входа на склада. Най-после разбрах всичко. Той мислеше, че ме е затворил в склада. Ларсен беше сляп, сляп като прилеп! Наблюдавах го с притаен дъх, за да не издам присъствието си. Той бързо се отправи към каютата си. Видях, че не успя изведнъж да напипа дръжката на вратата. Трябваше да се възползувам от този случай. Изтичах на пръсти през каюткомпанията и скочих на трапа. В това време той се върна, като мъкнеше един тежък сандък, който постави върху затворения капак. Изглежда, че това не го задоволи, та донесе още един сандък и го намести върху първия. После прибра мармелада и бельото и сложи всичко на масата. Когато почна да се изкачва по стъпалата, аз се измъкнах и тихичко се прехвърлих върху покрива на кормилната рубка.

Ларсен отново застана на трапа, отпуснал ръце върху ръба на люка. Стоеше неподвижно и без да мига се взираше в някаква точка по дължината на палубата. Аз се намирах право пред него, на някакви си пет стъпки разстояние. Обхвана ме ужас. Почувствувах се невидим като някакъв призрак. Размахах ръка наляво-надясно, но без никакъв резултат. Обаче когато сянката на ръката ми падна върху лицето му, видях, че той изведнъж усети. Лицето му доби очакващ и напрегнат израз, той се мъчеше да схване, да определи това усещане. Разбра, че неговата сетивна система бе възприела някакво въздействие, някакво изменение в окръжаващата го среда, но какво именно бе то? Престанах да махам ръка: сянката се спря на едно място. Ларсен почна бавно да върти глава ту наляво, ту надясно, да я накланя и повдига, като я поставяше ту под сянката, ту под слънцето, проверявайки по този начин своите усещания.

Наблюдавах го и на свой ред бях обхванат от силно желание да разбера по какъв чуден начин му се удава да усети такова неосезаемо нещо като сянката. Ако у него са повредени само очните ябълки или ако зрителният му нерв не е напълно атрофиран, обяснението би било просто. В противен случай бих могъл да направя само един извод — че неговата чувствителна кожа усеща разликата в температурата между сянката и слънчевата светлина. Или пък — кой може да каже? — че това бе прословутото шесто чувство, което му даваше възможност да чувствува сянката и очертанията на близките предмети.

Отказвайки се от опита да определи откъде иде сянката, Вълка Ларсен излезе на палубата и се отправи към бака с бързина и увереност, които ме учудиха. И все пак можеше да се познае, че там върви сляп човек. Едва сега разбрах в какво се състоеше работата.

За моя изненада и огорчение той намери обущата ми на палубата и ги отнесе със себе си в кухнята. Там почна да подклажда огън и да си приготовлява храна. Тогава се промъкнах в каюткомпанията, грабнах мармелада и бельото, минах покрай кухнята, скочих на брега и се отправих по чорапи към хижата, за да съобщя на Мод.

Глава XXXIV

— Най-лошото е, че „Призрак“ е останал без мачти. Иначе бихме могли да отплаваме оттука. Какво ще кажете, Хъмфри?

Развълнувано скочих на крака.

— Ще помислим, ще помислим! — повтарях аз, като се разхождах напред-назад.

Очите на Мод се разшириха, тя ме следеше с надежда. Имаше такава вяра в мене! Мисълта за това ми придаваше огромна сила. И аз си спомних думите на Мишле^[43]: „За мъжа жената е същото, което е била земята за своя легендарен син: стигало му да се наведе над нея и да целуне гърдите й, за да се изпълни с нови сили.“ Едва сега разбрах дълбокия смисъл на тези думи. Те изпълниха целия ми живот. Мод беше за мене неизчерпаем извор на сила и мъжество. Достатъчно бе само да я погледна или да помисля за нея и ставах силен.

— Трябва да се опита, трябва да се опита! — разсъждавах гласно. — Това, което други са правили, мога да направя и аз! Дори и ако никой не е правил това по-рано, аз пак ще го направя!

— Но какво именно? За бога, не ме измъчвайте — каза Мод. — Какво можете да направите?

— Не аз, а ние ще го направим — поправих се аз. — Каквото и да ни коства, ще поставим отново мачтите на „Призрак“ и ще заминем.

— Хъмфри! — възкликна тя.

Аз бях тъй горд от тази своя идея, като че всичко бе вече осъществено.

— Но възможно ли е? — попита тя.

— Не зная още — бе моят отговор. — Знам само, че сега съм способен да свърша всичко, което започна.

Аз гордо й се усмихнах, дори много гордо, защото тя сведе очи и замлъкна.

— Но не забравяйте, че съществува и капитан Ларсен — възрази тя.

— Сляп и безпомощен — тутакси отговорих и махнах с ръка, сякаш го отстраних от себе си като сламчица.

— Но тия негови страшни ръце! Спомнете си само как е прескочил онази дупка. Вие сам ми разказвахте.

— А вие си спомнете как се промъкнах край него и му се изплъзнах от ръцете! — весело добавих аз.

— И загубихте обущата си.

— Е да, обущата не можеха да се изплъзнат от Вълка Ларсен без помощта на моите крака.

Ние и двамата се засмяхме, а после започнахме сериозно да разработваме плана как да поставим мачтите на „Призрак“ и да се върнем в цивилизования свят. Все още имах някакви смътни познания по физика, останали от ученическите ми години, а през последните няколко месеца бях придобил известен опит в използуването на механически приспособления за повдигане на тежести. Все пак трябва да се признае, че когато се разхождахме до „Призрак“, за да се запознаем по-отблизо с предстоящата ни задача, видът на огромните мачти, които лежаха във водата, едва не ни хвърли в отчаяние. Откъде и с какво да започнем? Да имаше на борда му поне една мачта, та да закачим на нея макари и въжета! Но на борда нямаше никакъв висок предмет. Имах чувство — както казват, — че ми предстои да се повдигна сам за косите. Разбирах законите на лостовете, но отде да взема опорна точка?

Гротмачтата беше дълга шестдесет и пет фута, а в основата си, там, където се бе счупила, бе петнайсет инча в диаметър. Според моята най-груба сметка тя тежеше навярно три хиляди и петстотин фунта. Откъде да започне човек? Мод стоеше мълчаливо до мене, докато аз мислено издигах приспособление, наричано от моряците „ножица“. Но макар че „ножицата“ беше известна на моряците, аз я изобретих отново на Острова на усилията. Свързвайки мислено краищата на две греди така, че да заприлича на римската цифра „V“, аз ги изправих на палубата, разбира се, с върха нагоре и по този начин получих опорна точка, на която бих могъл да закрепя макарата. Към тази опора в случай на нужда бих могъл да поставя и втора. Освен това имахме и скрипец.

Мод разбра, че вече бях намерил някакво решение и ме погледна с топлота и съчувствие.

— Какво смятате да правите? — попита тя.

— Най-напред да разчистя онзи боклук — отговорих аз, като посочих купчината мачти и платна зад борда.

Колко много ми харесаха тия звучни и решителни думи: „Да разчистя онзи боклук!“ Представете си такава цветиста фраза в устата на Хъмфри Ван Уейдън преди няколко месеца!

Навярно в моята поза и глас е имало нещо мелодраматично, защото Мод се усмихна. Тя живо чувствуваше смешните страни на нещата и във всичко безпогрешно долавяше оттенъка на престореност, преувеличение и хвалба. Това именно намираше отражение в нейното творчество и му придаваше особена ценност. Сериозният критик, който притежава чувство на хумор и сила на израза, винаги привлича към себе си вниманието на света. А Мод умееше да прави това. Нейното чувство за хумор не беше нищо друго освен свойственото на всеки художник чувство за мярка.

— Струва ми се, че съм срещала тази фраза някъде в книгите — весело промърмори тя.

Но чувството за мярка бе достатъчно развито и у мен и аз се смутих. От горделив повелител на стихиите тутакси се превърнах в жалък, объркан никаквец.

Мод бързо ми подаде ръка.

— Простете ми!

— Няма защо — отговорих аз, — тъй ми се пада! В мене има много хлапашки черти. А тук няма място за тях. Впрочем ние действително трябва да разчистим този боклук. И ако дойдете с мене в лодката, ще се заловим още сега за работа.

— „С нож в зъбите, моряците разчистват боклука“ — процитира Мод и ние до тъмно весело се трудихме.

Нейната задача беше да държи лодката на едно място, докато аз се разправях с обърканите платна и въжета. И каква бъркотия беше това! Въжета за издигане на платна, платна, дебели въжета, ванти, удряни от вятъра и вълните, се бяха оплели най-безмилостно. Аз се стараех да не режа повече, отколкото бе необходимо, но все пак трябваше да прокарвам дългите въжета под тиковете на мачтите, да размотавам въжета и платна, да ги навивам и поставям на дъното на лодката или пък да ги размотавам наново и развързвам множество възли. От цялата тази работа скоро се измокрих до кости.

От платната трябваше да се изрязва доста много и тъй като бяха мокри, работата се оказа твърде уморителна. Но все пак до настъпването на нощта успях да ги извадя от водата и да ги простра на брега да съхнат. И двамата бяхме капнали от умора, когато се прибрахме за вечеря, но бяхме успели да свършим доста работа, макар и на глед незначителна.

На другия ден се спуснахме в трюма на „Призрак“, за да разчистим степсовете^[44] на мачтите. Мод сръчно ми помагаше. Току-що бяхме започнали работа, когато ударите на моя чук привлякоха Вълка Ларсен.

— Ей, там долу! — извика той през отворения люк.

Когато чу гласа му, Мод инстинктивно се приближи до мене, сякаш търсеше защита, и докато траеше нашият разговор, тя ме държеше под ръка.

— Ей, там горе! — отговорих аз. — Добро утро!

— Какво правите в трюма? — попита той. — Искате да потопите кораба ми ли?

— Напротив, поправям го! — бе моят отговор.

— Но какво, по дяволите, правите? — учудено попита той.

— Подготвям степсовете за поставяне на мачтите! — отговорих нехайно, сякаш това бе най-простото нещо на света.

— Изглежда, че вие най-после сте стъпили здраво на краката си, Хъмп! — каза той и след като помълча няколко минути, извика: — Но слушайте, Хъмп, вие не можете да правите това…

— Защо да не мога? — възразих аз. — Не само че мога, но и вече го правя.

— Но това е мой кораб, моя лична собственост. Ами ако ви забраня?

— Вие забравяте — отговорих аз, — че сега вече не сте най-голямата буца мая. Беше то по-рано, тогава действително можехте да ме изядете според вашите думи. Но напоследък се смалихте и сега аз мога да ви изям. Маята се е вкиснала.

Той рязко и неприятно се засмя.

— Вие добре обръщате моята собствена философия срещу мене. Но не правете грешката да ме оценявате неправилно. Предупреждавам ви за ваше добро.

— Откога сте станали такъв филантроп? — попитах аз. — Съгласете се, че предупреждавайки ме за мое добро, вие проявявате непоследователност.

Без да обръща внимание на сарказма ми, той продължи:

— А представете си, че сега ви затворя долу в трюма? Този път не ще можете да ме изиграете както при склада.

— Вълк Ларсен — решително казах аз, обръщайки се за пръв път към него неофициално, — аз не съм способен да застрелям един безпомощен, несъпротивляващ се човек. Вие ми го доказахте за мое, както и за ваше удоволствие. Но сега ви предупреждавам, не толкова за ваше добро, колкото за мое собствено, че при първия ви опит да ми напакостите, ще ви застрелям. Мога да ви застрелям още сега и ако искате, помръднете само и се опитайте да затворите люка.

— И все пак аз ви забранявам, решително ви забранявам да разполагате с моя кораб!

— Но какво става с вас? — укорих го аз. — Твърдите, че корабът е ваш, като че ли имате някакво морално право над него. Но нали вие никога не сте зачитали моралните права на другите? Защо мислите, че аз ще зачитам вашите?

Застанах под открития люк, за да мога да го виждам по-добре. Това съвсем не бе същото лице, което бях видял последния път — сега то бе станало съвсем безизразно и неговата непривлекателност бе подсилена от втренчените му немигащи очи. Едва можех да го гледам.

— Ето че дори и самият жалък Хъмп вече не ме уважава! — подигравателно проточи той, но лицето му си остана все тъй безпристрастно.

— Как сте, мис Брюстър? — попита внезапно Вълка Ларсен, след като помълча.

Изтръпнах. Мод не бе издала никакъв звук, не бе се дори и помръднала. Нима у него бе запазена някаква частица от зрението? Или пък то отново се възвръщаше?

— Здравейте, капитан Ларсен! — отговори Мод. — Как разбрахте, че съм тук?

— Дочух дишането ви, разбира се. А Хъмп напредва добре. Не намирате ли?

— Не зная — отговори тя, като му се усмихна. — Откакто го познавам, той си е все същият.

— Жалко, че не го познавахте по-рано!

— Вземам лекарство „Вълка Ларсен“, и то в големи дози — продумах аз. — Преди и след ядене.

— Нека ви предупредя пак, Хъмп — със заплаха произнесе той. — По-добре е да оставите кораба ми на мира.

— Нима вие не искате да се спасите заедно с нас? — недоверчиво попитах аз.

— Не! — бе отговорът. — Искам да умра тук.

— Но ние не искаме! — решително заявих аз и почнах отново да удрям с чука.

Глава XXXV

На другия ден, след като бяхме разчистили степсовете и подготвили всичко останало, ние се заехме да вдигнем на борда двете стенги. Гротстенгата беше дълга повече от тридесет фута, а форстенгата — с няколко фута по-къса. Според моите планове те трябваше да ми послужат за направата на ножицата. Работата не беше лесна. Като закрепих единия край на въжето за лебедката, а другия завързах около основата на гротстенгата, почнах да въртя дръжката. Мод оправяше въжето на барабана и навиваше свободния му край на кълбо.

Останахме учудени от лекотата, с която стенгата се издигаше нагоре. Това бе усъвършенствувана лебедка за вдигане на тежести, която даваше огромна сила. Но, разбира се, колкото печелехме в сила, толкова губехме в разстояние. Колкото пъти се увеличаваше моята сила, толкова пъти се увеличаваше и дължината на въжето, което трябваше да затегна.

Въжето се влачеше тежко през борда и се опъваше все повече и повече с издигащата се над водата стенга и напрежението на лебедката ставаше все по-голямо.

Но когато основата на стенгата се изравни с борда, работата спря.

— Трябваше да предвидя това! — нетърпеливо казах аз. — Сега ще трябва да почнем всичко отначало.

— А защо не привържем въжето до средата на стенгата — предложи Мод.

— Това трябваше да направим още отначало — отговорих, крайно недоволен от себе си.

Отпускайки скрипеца, спуснах стенгата обратно във водата, после завързах въжето на около една трета разстояние от основата й.

След един час работа, с краткотрайни почивки, отново изтеглих стенгата до едно положение, от което тя повече не можеше да мръдне. Основата се намираше на осем фута над борда, но въпреки това изтеглянето на горния й край беше невъзможно. Седнах и почнах да търся изход от това положение. Не мина много време и радостно скочих на крака.

— Сетих се! — извиках аз. — Въжето трябва да се прикрепи точно в центъра на тежестта. Но нищо! Това ще ни послужи за урок, когато издигаме всичко останало на борда.

За втори път се заех да снема стенгата във водата и да започна всичко отначало. Но бях премерил зле центъра на тежестта й и когато започнах да тегля, изтеглих първо върха на стенгата вместо основата. Мод изпадна в отчаяние, но аз се засмях и почнах да я уверявам, че всичко ще се уреди.

Като й показах как да държи дръжката и как по моя команда да отпуска въжето, хванах върха на стенгата с ръце и се опитах да я прехвърля през борда. Когато ми се стори, че вече бях постигнал целта, извиках на Мод да отпусне въжето, но стенгата се отскубна и въпреки моите усилия полетя отново към водата. Дойде ми друга мисъл и аз отново я изтеглих, където беше. Спомних си за двойния скрипец, твърде просто приспособление, и го донесох на борда.

Докато закрепвах скрипеца върху върха на стенгата, от противоположната страна на палубата се появи Вълка Ларсен. Ние само се поздравихме с „добро утро“ и макар че не можеше да вижда, той седна отстрани и по шума следеше хода на работата.

Дадох нареждане на Мод да отслаби лебедката при първия даден знак и почнах да тегля въжето през скрипеца. Стенгата почна да се издига, докато спря под прав ъгъл напреко на борда. И тук, за свое учудване, забелязах, че беше излишно Мод да отпуска и обратно — да затяга въжето. Като закрепих здраво скрипеца, отидох при лебедката и почнах да изтеглям стенгата инч по инч, докато тя се преметна над оградата и падна на палубата.

Погледнах часовника си. Беше дванадесет часът. Гръбнакът страшно ме болеше, чувствувах се изморен и гладен. А като награда за труда ми през цялата сутрин на палубата лежеше една-единствена стенга. Едва сега разбрах каква огромна работа ни предстоеше… Но аз се учех, непрекъснато се учех. Следобед работата сигурно щеше повече да ни спори. И така излезе. В един часа ние се върнахме, отпочинали и подкрепени от сития обед.

За по-малко от един час изтеглихме гротстенгата на палубата и почнах да строя ножицата. Вземайки предвид нееднаквата им дължина, кръстосах горните краища на двете стенги и закрепих в точката на тяхното пресичане двойния скрипец. Заедно с простия скрипец и насмолените корабни въжета това вече представляваше истинска машина за повдигане на тежести. За да не се подхлъзнат основите на стенгите, приковах към палубата дебели летви. Когато всичко бе готово, завързах единия край на въжето около върха на ножицата и го опънах с лебедката. Почнах да вярвам все повече в тази лебедка, защото благодарение на нея моите сили неимоверно нараснаха. Както обикновено Мод оправяше въжето, докато аз въртях дръжката. Ножицата бавно се повдигна във въздуха.

Тук открих, че съм забравил да снабдя ножицата с прикрепващи въжета. Трябваше да се изкача не веднъж, а два пъти на върха й, за да я прикрепя към борда, към носа и кърмата. Почна да се мръква, когато всичко бе свършено. Вълка Ларсен, който през цялото време седеше и се вслушваше, без да отвори уста, влезе в кухнята и почна да си готви вечеря. Бях стоял тъй дълго наведен надолу, че сега кръстът ми бе съвсем схванат и с усилие се изправих. Но затова пък гледах с гордост на извършената работа. Резултатът бе налице. Както на дете се иска да си поиграе с новата си играчка, тъй и на мене ми се искаше да повдигна нещо с моята ножица.

— Жалко, че вече се стъмни — казах аз… — Тъй ми се иска да я изпробвам!

— Не бъдете такъв ненаситник, Хъмфри! — скара ми се Мод. — Не забравяйте, че и утре ни предстои работа. А вие едва стоите на краката си.

— А вие? — със съчувствие я попитах аз. — Вие също трябва да сте много уморена. Работихте упорито и истински. Гордея се с вас, Мод.

— Но аз се гордея повече с вас! И с по-голямо основание! — отговори тя, като ме погледна право в очите. Същевременно в нейните очи затрептяха огънчета, които виждах за пръв път, и макар че не разбирах тяхното значение, сърцето ми радостно затуптя. После тя сведе очи и когато отново ги повдигна, те все още се смееха.

— Ако нашите приятели можеха да ни видят сега! — рече тя. — Погледнете на какво сме заприличали! Не бихте ли искали да се видите как изглеждате?

— Но нали често виждам вас — отговорих аз, като недоумявах какво означаваха тия огънчета, които бях видял в очите й, и защо тя смени темата на разговора тъй бързо.

— Мерси! — извика тя. — И как изглеждам аз, моля ви?

— Страхувам се, че изглеждате като някакво бостанско плашило — отговорих аз. — Погледнете изпомачканата си пола например! С тия разпокъсани краища. А блузата ви, цялата в петна! Не е нужен Шерлок Холмс, за да открие, че сте готвили на походен огън и сте топлили тюленово месо! И отгоре на всичко — шапката! И същата тая жена е написала книгата „Вечна целувка“.

Тя направи дълбок церемониален реверанс и продума:

— А що се отнася до вас, сър…

Пет минути бъбрихме и се шегувахме, но под нашите шеги чувствувах нещо сериозно и неволно го свързах с трепетните огънчета, които бях видял в очите й. Какво беше това? Нима очите ни бяха заговорили въпреки волята ни? Знаех, че моите очи бяха проговорили, аз сам ги улових в това и ги усмирих. Това се бе случило вече няколко пъти. Но дали Мод бе забелязала техния зов и бе разбрала? И не бяха ли ми отговорили нейните очи? Какво друго можеха да означават тия трепкащи огънчета, тая неуловима светлина, която почувствувах в тях и която не може да се опише с думи? Но не, това е немислимо, невъзможно! Освен това аз не бях особено изкусен в езика на погледите. Аз бях просто Хъмфри Ван Уейдън, книжен червей, който се бе влюбил. На мен ми стигаше и това блаженство, че любя, че мога да чакам, стараейки се да заслужа любов. Ето какво си мислех аз, докато се надсмивахме над нашата външност, и едва когато стигнахме на брега, вниманието ни бе привлечено от други неща.

— Жалко е наистина, че след цял ден работа не можем спокойно да си отспим през нощта! — почнах да се оплаквам след вечеря.

— Но каква опасност може да има сега, нали той е сляп? — попита Мод.

— Никога не бих имал вяра в него — възразих аз. — Най-малко сега, когато е сляп. Това безпомощно състояние сигурно го озлобява още повече. Впрочем зная какво трябва да сторя. Утре рано ще хвърля леката котва и ще издърпам кораба от брега. Всяка вечер, когато ние се връщаме с лодката на брега, мистър Вълк Ларсен ще остава пленник на борда. Тъй че тази е последната ни нощна стража и заради това ще мине по-леко.

Събудихме се рано и когато се разсъмна, вече привършвахме със закуската си.

— О, Хъмфри! — отчаяно извика Мод.

Обърнах се към нея. Тя гледаше към „Призрак“.

Погледнах нататък и аз, но не забелязах нищо особено. Тя се извърна и ме погледна с недоумение.

— Ножицата! — продума тя и гласът й затрепера. Аз бях забравил за ножицата. Погледнах отново и не я видях.

— Ако само той… — свирепо промърморих аз.

Тя сложи съчувствено ръка върху моята и каза:

— Ще трябва да започнете отново.

— О, не се безпокойте, моят гняв е празна работа. Аз не бих могъл и муха да убия — горчиво се усмихнах. — И най-лошото е, че той го знае. Вие сте права: ако той е унищожил нашата ножица, аз не мога да сторя нищо друго, освен да почна отначало.

— Но отсега ще стоя на стража на борда — добавих след малко. — И ако той още веднъж се намеси…

— Но аз се боя да оставам нощем сама на брега! — каза Мод, когато дойдох на себе си. — Много по-добре ще бъде, ако той престане да враждува с нас и ни се притече на помощ. Тъй удобно бихме си живели всички на борда!

— Така и ще бъде! — свирепо отговорих аз, като продължавах да се ядосвам, задето бяха унищожили драгоценната ми ножица.

— Искам да кажа, че ние с вас ще живеем на кораба, все едно дали в приятелски отношения с Ларсен или не.

След като се успокоих, аз се засмях и добавих:

— Това е просто детинщина от негова страна… и глупаво от моя да му се сърдя.

Но когато се качихме на борда и видяхме разрушенията, направени от Вълка Ларсен, сърцето ми се сви. Ножицата бе изчезнала безследно. Въжетата, които бях опънал, бяха нарязани на парчета. Той добре знаеше, че не умея да правя възли и да снаждам. Изведнъж ме обхвана някакво лошо предчувствие, изтичах към лебедката. Да, и тя беше извадена от строя. Ларсен я бе счупил. Ние с Мод унило се спогледахме. След това затичах към борда. Разчистените и подредени от мен въжета на мачтите, тиковете и графелите не се виждаха никакви. Той бе напипал и прерязал въжетата, с които ги бях прикрепил на борда, и ги бе оставил да ги отнесе течението.

Очите на Мод се просълзиха и аз почувствувах, че тя плачеше от мъка за мене. Сам аз бях готов да заплача. Какво стана с нашия план да снабдим „Призрак“ с мачти? Ларсен наистина бе свършил добра работа. В пълно отчаяние седнах на ръба на люка и зарових глава в ръце.

— Той заслужава да умре! — извиках аз. — Нека бог ми прости, но не мога да стана негов палач.

Ала Мод беше вече до мене и като ме галеше нежно по главата, сякаш бях малко момче, каза:

— Успокойте се, успокойте се! Всичко ще се нареди. Трябва да се нареди! Правото е на наша страна.

Спомних си Мишле и притиснах глава о Мод. И в същия миг отново станах силен. Тази благословена жена бе за мене неизчерпаем извор на сили. В края на краищата какво значение имаше това, което се бе случило? Само едно връщане назад, едно забавяне. Отливът не е могъл да отнесе мачтите далеко, а вятър нямаше. Трябваше само да ги намерим и да ги докараме обратно. Това бе за нас добър урок. Сега знаех какво трябва да очаквам от Вълка Ларсен. Той можеше да ни навреди още повече, ако бе почакал и разрушил работата ни, когато тя бъде завършена.

— Ето го, иде! — прошепна Мод.

Вдигнах глава. Вълка Ларсен бавно вървеше по юта откъм левия борд.

— Не му обръщайте внимание! — прошепнах аз. — Той е излязъл да разбере как ни е подействувало всичко това. Не се издавайте: все едно че нищо не е станало. Не трябва да му доставим това удоволствие! Свалете обувките си и ги носете в ръце.

И ето, ние започнахме да играем на „сляпа баба“. Когато той премина откъм лявата страна, ние избягахме на дясната, а после от юта следяхме как той се обърна и тръгна по следите ни.

Ларсен сигурно знаеше по някакъв начин, че сме на борда, защото уверено поздрави: „Добро утро!“, и зачака нашия отговор. После се отправи към задната част на кораба, а ние се плъзнахме към носа.

— О, аз знам, че сте тук! — извика той и видях как напрегнато почна да се ослушва.

Ларсен ми напомняше огромен бухал, който след своя зловещ писък се ослушва да долови движенията на изплашената плячка. Ала ние не се издавахме и се движехме само тогава, когато се движеше и той. Така ние бягахме по палубата, хванати за ръце, като деца, преследвани от великан-людоед, докато Вълка Ларсен, явно раздразнен, се прибра в своята каюта. Едва сдържахме смеха си и весело се споглеждахме, когато обувахме обущата си и се прехвърлихме през борда в лодката. И гледайки в ясните кестеняви очи на Мод, аз забравих злото, което Ларсен ни причини, и знаех само, че я обичам и че благодарение на нея ще намеря сили да направя възможно нашето връщане в цивилизования свят.

Глава XXXVI

Два дни ние с Мод скитахме с лодката около острова, оглеждахме брега и търсехме отнесените мачти. Едва на третия ден ги намерихме — всичките, дори и ножицата — на най-опасното място: в гърмящия прибой на мрачния югозападен нос. И каква работа падна! Вечерта на първия ден се върнахме капнали от умора към нашия малък залив, като влачехме на буксир гротмачтата. Времето беше тихо и трябваше да гребем почти непрекъснато.

Вторият ден на изнурителен и опасен труд ни възнагради с две стенги. На третия ден с цената на отчаяни усилия свързах заедно, подобно на сал, фокмачтата, двата гика и двата гафела. Отначало вятърът бе попътен и се надявах да ги откарам с помощта на платната. Но скоро вятърът се обърна, после съвсем затихна, така че трябваше да гребем и да се движим с бързината на охлюв. Това изискваше страшно напрежение: натисках греблата с всички сили, но тежкият товар отдире едва позволяваше на лодката да се помръдне.

Почна да се мръква и сякаш като прибавка към всички беди, се появи и насрещен вятър. Ние не само спряхме да напредваме, но и почнахме да се движим назад към открито море. Натисках греблата с последни сили. Бедната Мод, на която не можех да попреча да работи до пълна изнемога, сега лежеше безсилна на кърмата. Не можех повече да греба. Моите изранени, подпухнали ръце не можеха повече да държат греблата. Китките и плешките страшно ме боляха и макар че на обед здраво си похапнах, бях работил тъй усилено, че вече едва не припадах от глад.

Прибрах греблата и се наведох към въжето, което теглеше товара. Но Мод ми хвана ръката.

— Какво искате да правите? — попита тя с напрегнат, тревожен глас.

— Да махна товара — отговорих аз, като напипах въжето.

Но пръстите й стиснаха моите.

— Моля ви, недейте! — извика тя.

— Няма смисъл — отговорих й. — Мръкна се вече, а вятърът ни отнася в морето.

— Но помислете си, Хъмфри. Ако не отплаваме на „Призрак“, ще останем на острова дълги години, може би цял живот. Ако този остров не е бил открит досега, значи, може би никога няма и да го открият.

— А забравихте ли за лодката, която намерихме на брега? — напомних й аз.

— Това беше тюленоловна лодка — отвърна Мод. — Но вие отлично знаете, че ако хората, които са били в нея, са се спасили, те биха се върнали, за да направят състояние от това леговище на тюлени. Вие знаете, че те са загинали тук.

Нерешително мълчах.

— Освен това — добави тя — този план е ваш и аз бих искала да го изпълните докрай.

Това ми придаде твърдост. Щом тя поставяше работата на лична почва, моето великодушие ме караше да упорствувам.

— По-добре е да останем с години на този остров, отколкото да умрем в лодката нощес или утре, или вдругиден. Ние не сме подготвени за плаване в открито море. Нямаме нито храна, нито вода, нито одеяла — нищо! Вие няма да издържите нито една нощ без одеяло! Знам колко сте силна. Ето, и сега треперите.

— Това е от нерви — отговори тя. — Боя се, че няма да ме послушате и ще изоставите мачтите. О, Хъмфри! Моля ви, моля ви, не правете това — избухна тя след малко.

И тъй, въпросът бе решен. Тя знаеше каква власт имат над мене тия нейни думи. Треперихме от студ цялата нощ. От време на време задрямвах, но жестокият студ веднага ме пробуждаше. Просто не мога да разбера как Мод можа да издържи! Бях тъй уморен, че не можех да се пораздвижа и посгрея, но все пак от време на време успявах да разтрия нейните нозе и ръце, за да се възобнови кръвообращението. И въпреки това тя ме молеше да не оставям мачтите. Към три часа сутринта почна да се гърчи от студ и след като я разтрих, съвсем се вкочани. Аз се уплаших. Дадох й греблата и я накарах да гребе, но тя беше тъй изтощена, че се страхувах да не припадне.

Почна да се зазорява и в бледата предутринна светлина дълго търсихме нашия остров. Най-после той се показа на хоризонта — малко черно петънце, на около петнайсет мили от нас. Огледах морето с бинокъла. Далеч на югозапад на повърхността на водата забелязах една черна ивица, която бързо се приближаваше към нас.

— Попътен вятър! — пресипнал извиках аз, като не можех да позная гласа си.

Мод се опита да каже нещо, но не успя. Устните й бяха посинели от студ, очите й хлътнали. Но как храбро ме гледаха тия ясни кестеняви очи! Как трогателно и все пак мъжествено.

Отново се заех да разтривам ръцете й, да ги вдигам и отпускам, докато тя почувствува, че може да ги движи сама. Тогава я накарах да стане и макар че щеше да падне, ако не бях я придържал, все пак я принудих да направи няколко крачки от кърмата до носа и най-после да кляка и подскача.

— О, вие сте храбра жена! — казах аз, като гледах как лицето й се съживява. — Знаете ли колко сте храбра?

— Никога не съм била храбра — отвърна тя. — Никога, преди да ви срещна. Само вие ме направихте храбра.

— Но и аз не бях, преди да ви срещна — отговорих аз.

Тя бързо ме погледна и отново видях ония трепетни, танцуващи огънчета в очите й и още нещо. Но това трая само миг. После тя се усмихна.

— Вас просто обстоятелствата са ви изменили — рече тя.

Но аз знаех, че не е истина и се питах дали и тя самата го знае.

Задуха попътен вятър и скоро лодката се понесе по вълните към острова. Към три и половина часа следобед заобиколихме югозападния нос. Не само че бяхме гладни, но страдахме и от жажда. Устните ни бяха напукани и пресъхнали и ние напразно се опитвахме да ги намокрим с език. Вятърът постепенно отслабна, а през нощта съвсем утихна. Отново хванах греблата, но едва можех да греба от слабост. В два часа сутринта лодката се вряза в крайбрежния пясък на нашето заливче и аз слязох да я закрепя. Мод не можеше да се изправи на крака, нито пък аз имах сили да я пренеса. Опитах се да я нося, но паднах с нея на пясъка и когато се оправих, хванах я с две ръце под мишница и я повлякох към хижата.

На другия ден не работихме. Спахме до три часа — поне аз спах, защото, когато се събудих, видях, че Мод готви обеда. Нейната способност бързо да възстановява силите си беше просто поразителна. Това крехко като стебло на лилия тяло имаше някаква изумителна издръжливост, някаква жизнеспособност, трудно възприемчива при очевидната й слабост.

— Знаете вече, че пътувах към Япония по здравословни причини — каза тя, когато следобед седяхме край огъня и се наслаждавахме на почивката и безделието. — Никога не съм се радвала на особено здраве и сила. Лекарите ми препоръчаха пътуване по море и аз избрах най-продължителното.

— Едва ли сте знаели какво избирате — засмях се аз.

— Но сега ще бъда съвсем друга жена във всяко отношение и много по-здрава — отговори тя. — А надявам се, и по-добра! Поне много по-добре ще разбирам живота, отколкото преди.

Когато късният есенен ден бе към края си, почнахме да говорим за страшната, необяснима слепота на Вълка Ларсен. За отчаяното му положение говореше желанието му да остане и умре на Острова на усилията. Когато един силен, влюбен в живота човек се примирява със смъртта, ясно е, че го гнети нещо повече от слепотата. И това ужасно главоболие! Решихме, че навярно страда от някаква мозъчна болест и по време на нейните пристъпи изпитва нечовешки болки.

Аз забелязах, че колкото повече говорехме за тежкото състояние на Вълка Ларсен, толкова по-силно проникваше у Мод състраданието към него, а това беше тъй женствено, тъй трогателно. При това на нея й беше чужда всяка фалшива сантименталност. Мод се съгласяваше с мен, че трябва да приложим към Вълка Ларсен най-строги мерки, ако искаме да се спасим, но все пак потреперваше при мисълта, че мога да се видя принуден да отнема живота му за спасението на своя живот — „нашия“ живот, поправи се тя.

На другия ден закусихме рано-рано и веднага се заловихме за работа. В трюма на носа на кораба, където се съхраняваше корабният инвентар, намерих една лека котва и с цената на големи усилия я измъкнах на палубата и спуснах в лодката. Като сложих на кърмата и кълбото дълго въже, отплавах доста навътре в заливчето и хвърлих котвата във водата. Нямаше никакъв вятър, приливът беше висок и корабът се бе издигнал върху водата. Като прехвърлих въжето през борда, започнах да дърпам с ръце, тъй като лебедката беше счупена. Скоро корабът заплава и се приближи почти до самата котва, която обаче не би могла да го задържи и при най-слабия бриз. Затова спуснах и голямата котва отдясно на борда. Следобед се заех да поправям лебедката.

Три дни се мъчих над нея. Най-малко от всичко бях механик и за тия три дни постигнах толкова, колкото един обикновен механик би постигнал за три часа. Трябваше да се запознавам с инструментите и да отгатвам най-простите механични принципи, които всеки механик знае наизуст. И след три дни разполагах с лебедка, която работеше много тромаво. Тя съвсем не ми служеше така, както преди да бъде счупена, но все пак без нея моята задача би била неизпълнима.

За половин ден вдигнах на борда двете стенги, поставих ножицата и я закрепих както преди. Нея нощ спах на палубата, до самата ножица. Мод отказа да остане на брега и спа в моряшкия кубрик. През деня Вълка Ларсен отново седеше на палубата и се прислушваше в работата ми, като разговаряше с Мод и с мене за най-различни неща. Никой от нас не спомена за разрушената от него ножица, нито пък той повтори заплашването си, че трябва да оставя кораба му на мира. Но както и по-рано, аз се страхувах от него — сляп, безпомощен и през цялото време наострил слух. И докато работех, стараех се да се държа по-далеч от него, за да не му дам възможност да ме докопа със страшните си ръце.

През тази нощ, както спях под моята любима ножица, бях събуден от неговите стъпки. Нощта бе звездна и видях как тъмната фигура на Вълка Ларсен се движеше по палубата. Отметнах одеялата и безшумно тръгнах след него по чорапи. Въоръжен с дърводелска пила, взета от сандъка с инструментите, Ларсен се готвеше да престърже въжетата, с които бях закрепил ножицата. Той напипа въжетата и откри, че не бях ги опънал добре. Това не подхождаше за неговата пила и той ги изопна. Беше вече готов да заработи с пилата, когато му казах спокойно:

— На ваше място не бих правил това!

Той чу, като вдигнах ударника на револвера, и се разсмя.

— Здравейте, Хъмп! Знаех, че сте тук. Не можете да излъжете моя слух.

— Това е лъжа, Вълк Ларсен — рекох аз, без да повишавам глас. — Впрочем аз само чакам случай, за да ви убия, затова заповядайте, режете!

— Винаги имате такъв случай, Хъмп — с насмешка каза той.

— Заповядайте, режете! — заплаших го зловещо аз.

— Предпочитам да ви разочаровам — засмя се той и като се обърна, отиде на кърмата.

— Трябва да се предприеме нещо, Хъмфри — заяви Мод сутринта, когато й разправих за нощното произшествие. — Оставен на свобода, той може да прави каквото си иска. Може да потопи кораба или да го подпали. Мъчно е дори да си представи човек на какво е способен. Трябва да го сложим под ключ.

— Но как? — попитах аз и безпомощно свих рамене. — Не смея да се доближа до него, за да не ме сграбчи в ръцете си, а той знае, че докато съпротивата му е пасивна, не мога да го застрелям.

— Трябва да намерим някакъв изход — продължи тя. — Почакайте. Нека да помисля.

— Има само един изход — мрачно казах аз.

Мод чакаше.

Аз вдигнах кола за убиване на тюлени.

— Това няма да го убие — продумах аз, — само ще го зашемети. И докато той се съвземе, ще го овържа като пашкул.

— Не, само това не! Трябва да се намери някакъв по-малко зверски начин. Да почакаме.

Ала ние не трябваше да чакаме дълго, работата се реши сама по себе си. На сутринта, след няколко несполучливи опита, намерих центъра на тежестта на фокмачтата и я прикрепих на подемния скрипец, няколко фута над него. Мод направляваше и навиваше въжето, докато аз въртях дръжката. Ако лебедката беше в пълна изправност, това не би било така трудно, но така бях принуден с всичка сила да натискам дръжката, за да издигна мачтата нагоре само с един инч. Трябваше често да си почивам. И да си кажа истината, повече почивах, отколкото работех. Когато въпреки моите отчаяни усилия дръжката не се поддаваше, Мод, държейки въжето с една ръка, се изхитри още и да ми помага, като натискаше дръжката с другата.

След един час простият и двойният скрипец се срещнаха на върха на ножицата. Аз не можех повече да въртя, а мачтата все още не беше изтеглена цялата на палубата. Основата й едва се опираше на външната част на левия борд и върхът й висеше над водата далеч зад десния борд. Ножицата се оказа твърде къса и трудът ми отиде напразно. Но сега вече не изпадах в отчаяние както по-рано. Бях повече уверен в себе си и имах по-голяма вяра в потенциалните възможности на лебедката, ножицата и подемните скрипци. Начин да се повдигне мачтата несъмнено съществуваше и на мене ми оставаше само да го открия.

Докато размишлявах над тая задача, Вълка Ларсен излезе на палубата. Ние изведнъж забелязахме в него нещо странно. В движенията му се долавяше нещо по-нерешително, още по-безпомощно. Той буквално залиташе, когато мина отляво на кормилната кабина. В началото на юта се олюля, прокара ръка пред очите си, както вече го бях виждал да прави и изведнъж затрополи надолу по стъпалата. Разтворил широко ръце, залитайки и търсейки опора, той се спря пред трапа на кубрика на ловците, където възстанови донякъде равновесието си. После изведнъж нозете му се подкосиха и се строполи на палубата.

— Припадък! — прошепнах аз на Мод.

Тя кимна с глава и отново видях състрадание в очите й.

Приближихме се до Вълка Ларсен. Той дишаше конвулсивно, като човек в безсъзнание. Мод тутакси се зае да му помогне, тя повдигна главата му, за да предотврати кръвоизлива, и ме изпрати в каютата за възглавница. Донесох и одеяла и ние го подредихме удобно. Пипнах пулса му. Той биеше равномерно и силно и беше напълно нормален. Това ме озадачи и ми се стори подозрително.

— Ами ако се преструва? — попитах аз, продължавайки да държа ръката му.

Мод поклати глава и ме погледна с упрек. Но в същия миг ръката на Вълка Ларсен се отскубна от моята и пръстите му като стоманена примка стиснаха китката ми. От страх и изненада силно изревах. Можах да видя само как по лицето му се изписа гримаса на злобно тържество. Същия миг другата му ръка обгърна тялото ми и той ме смъкна долу при себе си.

Ларсен освободи китката ми, но същевременно ме обхвана през гърба и тъй силно ме стисна, че не можах да помръдна. С другата си ръка ме обхвана за гърлото и в този миг изпитах целия ужас на приближаващата се смърт, която бях заслужил със своята глупост. Как можах да попадна тъй близо до тия страшни ръце? Изведнъж почувствувах около гърлото си и други ръце — Мод напразно се опитваше да отстрани ръката, която ме душеше. Разбрала, че това е безполезно, тя нададе остър вик, вик на жена, обхваната от ужас и отчаяние, който ми проряза сърцето. Бях чул този вик при потъването на „Мартинес“.

Лицето ми бе притиснато до гърдите на Ларсен и аз не видях, но чух как Мод се обърна и бързо изтича на палубата. Всичко това стана със светкавична бързина. Все още бях в съзнание, но ми се стори, че измина цяла вечност, докато чух отново бързите стъпки на Мод. И в същия миг почувствувах как тялото на Ларсен се отпусна под мене. Той въздъхна сподавено и гърдите му се свиха под моята тежест. Дали това беше просто издишване, или признак на безсилие, не знам, но от гърлото му се изтръгна дълбок стон. Пръстите, които стискаха гърлото ми, се отпуснаха. Аз си поех въздух. Пръстите потръпнаха и отново се свиха около гърлото ми. Но дори и неговата чудовищна воля не можа да преодолее безсилието. Тая воля се пречупи. Ларсен губеше съзнание.

Стъпките на Мод се чуха съвсем близо, когато ръката на Ларсен затрепера за последен път и отпусна гърлото ми. Аз се търколих на палубата и като се проснах по гръб, започнах бързо да поемам въздух и да премигам от слънчевата светлина. Тутакси потърсих с очи Мод, тя беше бледа, но спокойна и ме гледаше със смесено чувство на тревога и облекчение. Тежкият кол в нейната ръка привлече погледа ми, тя също погледна надолу към него. Мод изпусна кола, сякаш я бе опарил, и в същия миг сърцето ми се изпълни с голяма радост. Наистина това бе моя жена, моя другарка, готова да се бие редом с мене и за мене, както се е била рамо до рамо със своя мъж жената на пещерния човек. В нея се бе събудил първобитният инстинкт, задушаван досега от културата и смекчаващото влияние на цивилизования свят, който тя познаваше.

— Мила моя! — извиках аз, като станах на крака.

В същия миг тя се намери в моите прегръдки и конвулсивно заплака на рамото ми. Като я прегърнах нежно, аз се загледах в гъстите й кестеняви коси, техният блясък на слънцето бе за мене по-скъпоценен от блясъка на скъпоценните камъни в съкровищниците на царете. Наведох се и нежно целунах тия коси, тъй нежно, че тя не усети.

Но веднага се опомних. В края на краищата Мод е истинска жена, която пролива сълзи на облекчение в обятията на своя защитник, чийто живот е бил застрашен, но сега вече е спасен. Ако й бях баща или брат, положението с нищо не би се изменило. Освен това нито времето, нито мястото подхождаха за любовни признания, а пък аз исках още по-добре да заслужа правото да й говоря за своята любов. Почувствувах, че иска да се освободи от прегръдката ми и още веднъж я целунах нежно по косата.

— Сега припадъкът е истински — рекох аз, — като онзи, след който загуби зрението си. Отначало се преструваше и може би това именно бе причинило и истинския пристъп.

Мод вече оправяше възглавницата му.

— Не — казах аз, — почакайте! Щом той е безпомощен, нека си остане безпомощен. От днес нататък ние ще живеем в каютата. Вълка Ларсен отива в кубрика на ловците.

Аз го хванах под мишниците и го завлякох до стълбището, а Мод по мое желание донесе въже. Като го превързах под раменете, закрепих го на прага, после го спуснах по трапа долу на пода. Нямах сили да го сложа на леглото, но с помощта на Мод повдигнах първо горната част на тялото му, а сетне вдигнах и краката му на леглото.

Ала това не бе достатъчно. Спомних си, че в каютата на Вълка Ларсен има белезници, с които той си служеше вместо старите железни окови, когато искаше да накаже някой провинил се моряк. Така че, когато го оставихме, той лежеше с оковани ръце и крака. За първи път от много дни насам можех да дишам свободно. Когато излязох на палубата, изпитах такова чувство на облекчение, сякаш огромна тежест бе паднала от раменете ми. Почувствувах също, че ние с Мод се бяхме сближили още повече. И когато излязохме на палубата и се отправихме към ножицата, на която висеше издигнатата мачта, мислено се питах дали и Мод чувствува същото.

Глава XXXVII

Незабавно се преместихме на кораба, заехме предишните си каюти и почнахме да си готвим в кухнята. Задържането на Вълка Ларсен дойде точно навреме, защото хубавите дни, които, изглежда, бяха „сиромашкото лято“ на тази ширина, сега изведнъж се свършиха, настана дъжделиво и бурно време. Но на кораба се чувствувахме уютно и удобно, а ножицата с издигнатата на нея фокмачта придаваше на всичко делови вид и ни изпълваше с надежда за скорошно отплаване.

Оковаването на Вълка Ларсен във вериги се оказа почти ненужно. Вторият припадък, както и първият, бе последван от сериозно нарушение на жизнените му функции. Мод направи това откритие, когато отиде вечерта да му занесе храна. Той бил в съзнание и тя заговорила с него, но не получила никакъв отговор. Лежал на лявата си страна и изглежда, че страдал от силни болки. С неспокойни движения извърнал глава и открил лявото си ухо, което било притиснато с възглавницата. Тогава веднага чул какво го питала Мод и отговорил. Тя изтича да ми съобщи своите наблюдения.

Като притиснах възглавницата към лявото ухо на Ларсен, аз го попитах дали ме чува, но той мълчеше. Отстраних възглавницата и повторих въпроса си, на който той отговори.

— Знаете ли, че сте оглушали с дясното си ухо? — попитах го аз.

— Да — отговори той тихо, но твърдо. — И нещо повече: цялата ми дясна страна е схваната. Като заспала. Не мога да си помръдна нито ръката, нито крака.

— Пак ли се преструвате? — сърдито попитах аз.

Той поклати глава и някаква странна, крива усмивка обезобрази устните му, раздвижи се само лявата му страна, докато мускулите от дясната страна на лицето му си останаха неподвижни.

— Това беше последната игра на Вълка — продума той. — Аз съм парализиран. Никога вече няма да се вдигна на крака. О, само единият е поразен — добави той, отгатвайки сякаш, че аз току-що бях хвърлил подозрителен поглед върху левия му крак, който в този миг се сви в коляното и повдигна одеялото.

— Нямам късмет, Хъмп — продължи той. — А как исках най-напред да се разправя с вас! Мислех си, че все още ще имам толкова сили.

— Но защо? — попитах аз, обхванат от ужас и любопитство.

Неговите строги устни отново се изкривиха в усмивка.

— О, просто за да чувствувам, че живея и действувам, за да бъда докрай най-голямото парче мая, за да ви изям! Но да умирам така…

Той сви рамене или по-скоро опита се да направи това, защото само лявото му рамо помръдна. Както усмивката му, така и свиването на раменете му бе изкривено.

— Но как си обяснявате това, което се случи с вас? Къде е причината на болестта ви?

— В мозъка — веднага отвърна той. — Всичко иде от моето проклето главоболие.

— Но това са били само симптоми — казах аз.

Той кимна с глава.

— Необясним случай. Никога не съм боледувал. Но в мозъка ми нещо не е в ред — рак, тумор или нещо подобно, нещо, което го яде и руши. Болестта е обхванала нервните центрове, поглъща ги клетка подир клетка… Съдя по болките.

— Но и двигателните ви центрове са засегнати — забелязах аз.

— Така изглежда. И най-ужасното е, че трябва да лежа в пълно съзнание, със здрав разсъдък и да чувствувам как нервите ми полека-лека се рушат и прекъсват връзката ми със света. Загубих зрението си, слухът и осезанието ме напускат и ако всичко върви така, скоро няма да мога и да говоря. И през всичкото време ще бъда тук, ще бъда жив, пълен с желание да действувам, но… безсилен!

— Когато казвате „ще бъда тук“, то значи, че имате душа — рекох аз.

— Глупости! — изсмя се той. — Това значи просто, че висшите нервни центрове на моя мозък още не са засегнати. Паметта ми работи, мога да мисля и да разсъждавам. Когато и това изчезне, ще изчезна и аз. Няма да съществувам. Просто няма да съществувам. Каква ти тук душа!

Той избухна в язвителен смях, после притисна лявото си ухо към възглавницата, с което ми даде да разбера, че не желае повече да разговаря.

Ние с Мод се заловихме за работа, подтиснати от страшната участ на този човек. Но колко тежка и страшна бе неговата участ, тепърва щяхме да узнаем. Изглежда, че това бе някакво възмездие за делата му. Обхванати от дълбоко тържествено настроение, ние разговаряхме помежду си само полугласно.

— Можете спокойно да ми свалите белезниците — рече Вълка Ларсен вечерта, когато отидохме при него. — Няма никаква опасност. Аз съм паралитик. Остава ми само да чакам рани от дългото лежане!

Той отново се усмихна накриво и очите на Мод се разшириха от ужас, тя неволно извърна глава.

— Знаете ли, че усмивката ви е крива? — попитах го аз, тъй като знаех, че Мод трябваше да се грижи за него и поисках да я избавя от това ужасно зрелище.

— В такъв случай няма да се усмихвам — спокойно отвърна той. — Тъй си и мислех, че нещо не е в ред. Дясната ми буза е съвсем безчувствена, да, вече три дни, откакто започнаха да се проявяват тия признаци. От време на време дясната ми страна като че ли заспиваше — ту ръката, ту рамото, ту кракът, ту стъпалото.

— Значи, усмивката ми е крива? — попита той, след като помълча. — Е, какво, отсега нататък считайте, че се усмихвам вътрешно: в душата си, ако желаете, в моята душа. Считайте, че се усмихвам и сега.

Няколко минути той лежа безмълвно, доволен от това свое мрачно хрумване. Като човек той не бе се изменил. Това бе все същият неукротим и страшен Ларсен, затворен като в тъмница в своето омършавяло тяло, което някога беше тъй стройно и несъкрушимо. Сега то го окова в невидими окови, потопи душата му в мрак и безмълвие, откъсна го от света, който бе за него метежна деятелност. Той никога вече няма да спряга глагола „правя“ във всичките му времена и наклонения. Оставаше му глаголът „съм“. Та нали сам той именно така определяше понятието смърт — битие без движение; да искаш, но да не изпълняваш, да мислиш, да разсъждаваш и в това отношение да бъдеш жив, какъвто си бил преди, но с мъртва, безнадеждно мъртва плът.

И дори когато свалих от него белезниците, ние с Мод съвсем не можехме да свикнем с новото му състояние. Съзнанието ни отказваше да се примири с това. За нас той все още бе изпълнен със сила. Струваше ни се, че всеки миг може да победи немощта на тялото си и да извърши някакво пъклено дело. Знаехме от опит какво можеше да се очаква от него. И затова се заловихме за работа все тъй с тревога и безпокойство в душата.

Успях да разреша задачата, възникнала пред мене, когато ножицата се оказа недостатъчно дълга. С помощта на скрипеца (бях си направил нов) издигнах основата на фокмачтата над борда и я спуснах на палубата, после, като си послужих с ножицата, прехвърлих на борда и гротгика. Беше дълъг четиридесет фута и това се оказа достатъчно, за да повдигна и уравновеся мачтата. С помощта на спомагателния скрипец, който прикрепих към ножицата, поставих мачтата почти отвесно, сетне пуснах основата й на палубата, където заковах големи летви, за да не се подхлъзне. Простият скрипец, който беше на ножицата, сега прикрепих към гика. По този начин, като свързах свободния край на въжето с лебедката, можех да вдигам и отпускам горния му край, тъй като основата на гика оставаше неподвижна, и служейки си с други странични въжета — да го наклонявам наляво или надясно. Към върха на гика прикрепих също така един скрипец и когато всичко това бе готово, системата работеше с учудваща лекота и сила.

Разбира се, изминаха цели два дни, докато се справя с тази работа, и едва на третия ден сутринта успях да издигна цялата фокмачта на палубата, след това издялах основата й, за да й придам необходимата форма, съответствуваща на степса. В тази работа се оказах съвсем несръчен. Режех, пилях, цепех неподвижното дърво, докато то прие такъв вид, сякаш го бе гризала някаква гигантска мишка. Но все пак резултатът бе задоволителен.

— Ще стане, знам, че ще стане! — извиках аз.

— А знаете ли какво доктор Джордан счита за пробен камък на всяка истина? — попита Мод.

Поклатих глава и почнах да чистя наврелите се във врата ми стърготини.

— Пробният камък, това е въпросът: можем ли да заставим тая истина да ни служи? Можем ли да й доверим живота си?

— Той е ваш любимец — забелязах аз.

— Когато разруших моя стар пантеон и изхвърлих Наполеон и Цезар и техните събратя, аз незабавно си издигнах нов пантеон и в него най-напред поставих доктор Джордан — сериозно отговори тя.

— Съвременен герой!

— И защото е съвременен, затова е още по-велик — добави тя. — Нима могат героите на стария свят да се сравняват с нашите?

Поклатих глава. У нас с Мод имаше толкова много общи неща, че рядко имахме за какво да спорим. Възгледите ни за живота бяха твърде сходни.

— Като двама критици, ние отлично се разбираме — засмях се аз.

— А също като корабен майстор и калфа — пошегува се тя.

Но в онези дни нямахме много време за смях, като се вземат под внимание тежката работа и страшната агония на Вълка Ларсен.

Той бе получил нов удар. Бе изгубил способността си да говори, или по-право, бе почнал да я губи. Сега можеше да говори само от време на време. Както той сам се изразяваше, у него, като на борсата за ценни книжа, „телеграфният апарат“ бил ту изключен, ту включен. Когато „апаратът“ беше включен, Ларсен разговаряше както винаги, само че по-бавно и по-трудно. А после способността му да говори внезапно го напущаше — понякога и посред започнатата фраза — и ние трябваше да чакаме с часове, докато прекъснатата връзка се възстанови. Той се оплакваше от страшно главоболие, което го накара да измисли една особена съобщителна система, в случай че окончателно загуби говора си — едно свиване на пръстите означаваше „да“, а две свивания — „не“. И добре че намисли това, защото още същата вечер съвсем се лиши от говор. След това отговаряше на нашите въпроси само със свиване на пръстите, а когато искаше сам да каже нещо, драскаше доста разбираемо с лявата си ръка на лист хартия.

Настъпи люта зима. Нижеха се буря след буря със сняг, дъжд и суграшица. Тюлените се отправяха в своето пътешествие на юг и леговището опустя. Аз се трудех неуморно. Въпреки лошото време и силния вятър, който особено много ми пречеше, прекарвах на палубата от сутрин до вечер и работата ми напредваше.

Навремето, когато издигах ножицата, бях пропуснал да прикрепя предварително спомагателните въжета и тогава трябваше да се изкачвам по нея. Сега това ми послужи за урок и аз отрано привързах разните насмолени въжета за върха на фокмачтата. И както винаги, изгубих повече време, отколкото бях предполагал — цели два дни изминаха, докато свърша тази работа. А толкова много неща имаше за оправяне — например платната, които всъщност трябваше да се съшиват отново.

Докато привеждах в ред въжетата и фокмачтата, Мод съшиваше платното, готова всяка минута да захвърли всичко и да ми се притече на помощ, когато се окажеше, че моите две ръце не стигат. То беше тежко и кораво, а тя шиеше с помощта на обикновен моряшки напръстник и триъгълна игла. Скоро ръцете й се покриха с плюски, но Мод не губеше кураж, освен това тя готвеше и наглеждаше болния.

— Долу суеверията! — заявих аз в петък сутринта. — Ще издигнем мачтата още днес!

Всички подготвителни работи бяха завършени. Като навих главното въже около лебедката, повдигнах мачтата, така че тя се отдели от палубата. Прикрепих това въже, после съединих с лебедката въжето от ножицата, което бе завързано в горния край на мачтата, и с няколко завъртания на дръжката поставих мачтата в отвесно положение.

Мод, едва-що откъснала ръце от въжето, свързано с лебедката, изръкопляска и извика:

— Отлично! Отлично! Можем да й доверим живота си!

Но изведнъж на лицето й се появи тревога.

— Мачтата не е точно на дупката — извика тя, — нима ще трябва да започваме отначало?

Усмихнах се снизходително и като отслабих едно от връхните въжета, издърпах друго, преместих мачтата точно в центъра на палубата. И все пак тя не увисна точно над дупката. По лицето на Мод пак се появи тревога и аз отново се усмихнах снизходително. Манипулирайки повторно с въжетата, успях да поставя мачтата точно над отвора в палубата. След това обясних подробно на Мод как да спуска мачтата, а сам слязох в трюма при степса, в който трябваше да влезе основата на мачтата.

Извиках на Мод да почне и мачтата леко и свободно се придвижи надолу, право над квадратното гнездо. Но при спускането слабо се завъртя около оста си, тъй че страните на квадратния й край не съвпаднаха със страните на квадратния степс. Но аз тутакси съобразих какво трябва да направя. Като извиках на Мод да спре да спуска, качих се на палубата и прикрепих скрипеца към мачтата. Оставих Мод да тегли въжето и се върнах в трюма. При светлината на фенера видях как краят бавно се извърта, докато страните му съвпаднаха със страните на степса. Мод закрепи скрипеца и се върна при лебедката. Мачтата бавно се спускаше надолу, но на последните няколко инча отново се извъртя, макар и съвсем малко. Мод отново я оправи с помощта на скрипеца и отново я заспуска с лебедката. Квадратите съвпаднаха и мачтата легна в степса.

Нададох радостен вик и Мод слезе при мене. При жълтата светлина на фенера ние разглеждахме резултата на нашата работа. После се спогледахме и ръцете ни неволно се сплетоха. Мисля, че и двамата се просълзихме от радост пред постигнатия успех.

— В края на краищата това се оказа лесна работа — забелязах аз. — Цялата трудност бе в подготовката.

— А цялото чудо в осъществяването — добави Мод. — Просто не ми се вярва, че тази огромна мачта е вдигната и поставена на мястото й, че вие я извлякохте от водата, пренесохте я по въздуха и я поставихте тук, в нейното гнездо. Това е работа на титан!

— „И много други неща изобретиха те…“ — весело започнах аз, но тутакси млъкнах и поех въздух през носа. Погледнах фенера. Не, той не димеше. И отново помирисах.

— Нещо гори! — с увереност заяви Мод.

И двамата се затичахме към стълбата, но аз изпреварих Мод и пръв излязох на палубата. Гъст стълб дим се издигаше от люка на кубрика.

— Вълка е още жив! — промърморих на себе си и се втурнах надолу.

В тясното помещение димът бе тъй гъст, че трябваше да опипвам пътя си. И тъй мощно действуваше Вълка Ларсен на въображението ми, че очаквах този безпомощен великан да ме сграбчи за шията и да почне да ме души. Едва се удържах да се втурна обратно нагоре към палубата. Тогава си спомних за Мод. За миг тя се мярна пред мене — такава, каквато я видях в трюма при светлината на фенера, мярнаха ми се и нейните влажни от радост кестеняви очи и разбрах, че не мога да се върна назад.

Задушавайки се от дима, аз се доближих най-после до леглото на Вълка Ларсен. Протегнах ръка и го напипах. Той лежеше неподвижно, но от допира на ръката ми леко помръдна. Опипах одеялата отгоре и отдолу: не усетих никаква топлина, не открих никакви признаци на огън. Но откъде идваше този дим, който ме ослепяваше и караше да кашлям и да се задъхвам? За миг сякаш си загубих ума и се замятах бясно из кубрика. Ударих се силно о масата и се опомних. Дойде ми наум, че този парализиран човек би могъл да предизвика пожар само някъде около себе си.

Върнах се при леглото на Вълка Ларсен. Там се сблъсках с Мод. Не зная колко време бе стояла в този дим.

— Качете се горе! — заповядах й аз.

— Но, Хъмфри… — започна да протестира тя с хриплив, непознат за мене глас.

— Моля ви! Моля ви! — рязко извиках аз.

Тя послушно се отдръпна от леглото и аз веднага се запитах: ами ако не намери трапа? Тръгнах подир нея, по стъпалата я нямаше. Навярно се е качила вече горе, помислих си. Спрях се нерешително и в същия миг дочух слабия й глас:

— О, Хъмфри, аз се загубих…

Намерих я при задната стена, която тя безпомощно опипваше, и я издърпах на палубата. Чистият въздух ми се стори като нектар. Мод бе слабо зашеметена. Оставих я да лежи на палубата и се спуснах отново надолу.

Източникът на дима трябва да е съвсем близо до Вълка Ларсен, реших аз и тръгнах право към леглото му. Докато опипвах одеялата, нещо топло парна ръката ми. Опари ме и аз дръпнах ръката си. Изведнъж всичко ми стана ясно. През пролуките на нара, който се намираше над него, Вълка Ларсен бе подпалил сламеника. Той все още можеше да си служи с лявата ръка. Влажната слама, подпалена отдолу и лишена от приток на въздух, бе тляла през всичкото време.

Когато изтеглих сламеника от нара, той се разпадна на парчета и в същия миг от сламата избухнаха ярки пламъци. Изгасих остатъците, които тлееха върху нара, и се втурнах на палубата да вдъхна свеж въздух.

Няколко кофи вода бяха достатъчни да изгасят сламеника, който гореше на пода на кубрика. След десетина минути димът се разнесе и аз позволих на Мод да слезе долу. Вълка Ларсен лежеше в безсъзнание, но само след няколко минути свежият въздух го свести. Ние все още се суетяхме над него, когато той въздъхна, поиска молив и хартия и написа:

„Моля да не ме прекъсвате. Аз се усмихвам.“

„Както виждате, все още съм парче мая“ — добави той малко по-късно.

— Мога само да се радвам, че това парче е съвсем мъничко — продумах аз.

„Благодаря ви — последва. — Но помислете си колко още има да се смалявам, преди да умра.“

„И все пак аз съм още тук, Хъмп — написа той в заключение. — Сега мога да мисля по-ясно от когато и да било в живота си. Нищо не ме смущава. Пълна съсредоточеност. Аз съм целият тук, дори не само тук.“

Тия думи ми се сториха като послание от вечния мрак, тялото на този човек бе станало негова гробница. И в тоя странен ковчег духът му продължаваше да трепти и да живее. Той ще продължава да трепти и да живее, додето се прекъсне и последната нишка, която го свързва с външния свят. И кой може да каже колко дълго ще трепти и живее след това.

Глава XXXVIII

„Струва ми се, че си отива и лявата ми страна — написа Ларсен на сутринта след опита да запали кораба. — Вцепенението се увеличава. Едва мърдам ръката си. Ще трябва да говорите по-високо. Последната съобщителна линия се къса.“

— Имате ли болки? — попитах аз.

Бях принуден да повторя въпроса си по-високо, преди той да отговори.

„От време на време.“

Лявата му ръка бавно и неуверено шареше по хартията и ние с голямо усилие разгадавахме неговите драскулки. Те бяха нещо като отговорите на духовете, каквито показват на спиритически сеанси срещу долар за вход.

„Но аз съм още тук, още съм тук“ — все по-бавно и по-неразбрано драскаше той с ръка.

Ларсен изпусна молива и ние отново го сложихме в ръката му.

„Когато нищо не ме боли, радвам се на пълна тишина и спокойствие. Мислите ми никога не са били тъй ясни. Мога да разсъждавам за живота и смъртта като йога.“

— И за безсмъртието ли? — попита Мод в ухото му.

Три пъти ръката му се мъчеше да надраска нещо, но безрезултатно. Моливът падаше и ние напразно се опитвахме да го сложим пак в ръката му, пръстите не можеха да го задържат. Тогава Мод сама притисна пръстите му към молива, докато ръката му написа огромни букви, и то така бавно, че за всяка буква минаваше по една минута:

„Г-Л-У-П-О-С-Т-И“

Това беше последната дума на Вълка Ларсен, който си остана непоправим скептик до последния си час. Ръката престана да се движи. Тялото леко се помръдна и затихна. Мод пусна ръката му. Пръстите леко се разтвориха и моливът се търкулна на пода.

— Чувате ли още? — извиках аз, като взех ръката му и зачаках пръстите му да се стиснат веднъж, което би означавало „да“. Но отговор не последва. Ръката бе омъртвяла.

— Устните му едва-едва мърдат — забеляза Мод.

Аз повторих въпроса си. Устните му наистина мръдваха. Мод ги докосна с върха на пръстите си и аз отново повторих въпроса.

— Да — заяви Мод и ние въпросително се спогледахме.

— Каква полза от всичко това? — продумах аз. — Какво можем да му кажем?

— О, попитайте го…

Тя се поколеба.

— Попитайте го нещо, на което ще трябва да отговори с „не“ — предложих аз. — Тогава ще знаем със сигурност.

— Гладен ли сте? — извика Мод.

Устните се помръднаха и Мод обяви:

— „Да“.

— Искате ли месо? — попита го тя.

— „Не“ — беше отговорът.

— Бульон?

— Да, бульон иска — тихо каза Мод, като ме погледна. — Докато все още чува, ние ще можем да държим връзка с него. А след това…

Мод ме погледна някак странно. Устните й затрепереха и в очите й се показаха сълзи. Тя залитна към мене и аз я подхванах с ръце.

— О, Хъмфри — изхлипа тя, — кога ще свърши всичко това? Тъй съм уморена, тъй уморена…

Мод отпусна глава на рамото ми, ридания разтърсиха тялото й. Приличаше на перце в моята прегръдка — тъй нежна, тъй крехка. „Тя е вече съвсем изтощена — мина ми през ума. — А какво ще правя без нейната помощ?“

Но аз я утешавах и ободрявах, докато се съвзе, окуражи и се оправи душевно тъй бързо, както знаеше да се оправя и физически.

— Просто ме е срам от себе си! — рече тя. И след миг добави с лукава усмивка, която тъй много обожавах: — Но нали съм само една малка женичка?

Думите „една малка женичка“ ме пронизаха като електрически ток. Това бяха моите думи, моите любими, заветни думи, които отправях потайно към нея.

— Отде сте взели тия думи? — попитах тъй рязко, че тя трепна.

— Кои думи? — попита тя.

— Малка женичка.

— Нима са ваши?

— Да — отговорих аз. — Това са мои собствени думи. Аз ги измислих.

— Тогава трябва да сте говорили насън — усмихна се тя.

Трептящите огънчета отново затанцуваха в очите й. Знаех, че в този миг и моите очи говореха по-красноречиво от всички думи. Нещо неудържимо ме привлече към Мод. Наведох се към нея против волята си, като дърво, превито от вятъра. Как близко бяхме един до друг в тоя миг! Но тя разтърси глава, като че ли отърсваше от себе си някакви мисли или мечти, и каза:

— Тия думи ми са познати откакто се помня. Така баща ми наричаше майка ми.

— Все пак те са мои думи — упорито повторих аз.

— С които сте наричали вашата майка?

— Не — отговорих аз и тя не настоя повече, но съм готов да се закълна, че в очите й още продължаваха да играят насмешливи, закачливи искрици.

Сега, когато фокмачтата бе на мястото си, работата тръгна напред с бързи крачки. Почти незабелязано, без нито една сериозна спънка поставих и гротмачтата. Това можах да извърша с помощта на подемни скрипци, прикрепени към фокмачтата. След още няколко дни всички въжета и ванти бяха по местата си и добре пристегнати. Топселите биха пречили и представлявали опасност за екипаж от двама души, затова прибрах стенгите на палубата и здраво ги овързах.

Още няколко дни минаха, докато оправим и поставим платната. Оставихме само три: кливера, фока и грота. Закърпени, изпорязани и обезобразени, те изглеждаха като някакви чудновати украшения за такъв строен кораб като „Призрак“.

— Но ще вършат работа! — радостно възкликна Мод. — Ще ги заставим да ни слушат и ще им поверим живота си!

Наистина сред всички мои новопридобити занятия най-малко блеснах в качеството си на майстор на платна. По-добре умеех да ги управлявам, отколкото да ги кърпя, съшивам и поставям. Но във всеки случай не се съмнявах, че ще успея да откарам кораба в някое северно пристанище на Япония. На борда на „Призрак“ вече бях преровил доста учебници по корабоплаване. Освен това звездната карта на Вълка Ларсен бе тъй проста, че с нея би могло да се справи и дете.

Що се отнася до самия изобретател на тази карта, неговото състояние през изтеклата седмица почти не се промени, само глухотата му се усили и движенията на устните му станаха по-слаби. Но в същия ден, когато ние поставихме платната, замря и последното движение на устните му. Обаче преди това все пак успях да го попитам: „Тук ли сте?“ И той отговори: „да“.

Скъса се и последната съобщителна нишка. Собствената му плът стана за него гроб, в който все още обитаваше душата му. Да, този буен, неспокоен дух, който ние бяхме успели така добре да опознаем, продължаваше да гори, но сега вече в мълчание и мрак. За него тялото вече не съществуваше, той не го усещаше. Не съществуваше вече и външният свят. Той знаеше само себе си и цялата безпределност на дълбочината, безмълвието и мрака.

Глава XXXIX

Настъпи денят на нашето заминаване. Нищо не ни задържаше вече на Острова на усилията. Тромавите мачти на „Призрак“ стояха на местата си, грозните платна бяха закърпени. Всичко, поправено от ръцете ми, бе здраво, макар и некрасиво. Знаех, че мачтите и платната ще ни послужат, и ги разглеждах с безгранично съзнание за своята сила.

„Аз направих това! Сам го направих! С моите собствени ръце!“ — ми се искаше да извикам.

Мод често бе изказвала на глас моите мисли или пък аз бях отгатвал нейните и сега, когато се готвехме да издигнем грота, тя каза:

— Помислете си, Хъмфри, че вие направихте всичко това със собствените си ръце!

— Но имаше и други две ръце — отговорих аз. — Две малки ръчици. Само не казвайте, моля, че и това са думи на баща ви.

Тя се засмя, поклати глава и поднесе ръцете си да ги разгледам.

— Никога няма да мога да ги изчистя! — завайка се тя. — Никога няма да мога да направя отново мека загрубялата им кожа!

— В такъв случай замърсената и загрубяла кожа ще бъде и вашият почетен орден — казах аз, като взех ръцете й в своите. Не бих се сдържал и въпреки тържествените си решения бих разцелувал тия малки ръце, ако тя не ги отдръпна бързо.

Нашите приятелски отношения придобиха тревожен характер. Аз дълго и умело усмирявах любовта си, но тя отдавна бе започнала да ме побеждава. Тя сломи волята ми, накара очите ми да заговорят, подчини на себе си езика ми и дори устните ми, защото в този миг страшно ми се искаше да разцелувам тия малки ръчици, които тъй предано и неуморно се трудеха заедно с мене. И самият аз не бях на себе си. Сякаш в мене някакви тръби надаваха силен зов, който ме тласкаше към Мод. Някакъв неудържим вихър ме залюля, прекърши тялото ми и го наклони към нея, без да мога да се противопоставя. Мод бе почувствувала това, защото бързо отдръпна ръцете си. И все пак нещо я бе заставило да ми отправи бърз поглед, преди да извърне очи.

С помощта на скрипците прехвърлих насмолените въжета към лебедката и по този начин можах да издигна едновременно предния и задния ъгъл на грота. Платното се закрепи на върха доста тромаво, ала здраво и сигурно затрепери под напора на вятъра.

— В такъв малък залив ние никога няма да успеем да вдигнем котва — забелязах аз. — Преди да успеем да го сторим, ще се разбием о скалите.

— Какво мислите да правите? — попита Мод.

— Да я изхвърля съвсем — отговорих аз. — А докато правя това, вие трябва да се заемете с лебедката. Щом свърша с котвата, ще изтичам на руля, а вие издигнете кливера.

Десетина пъти бях изучавал и разработвал маневрата по вдигане на котвата. Знаех, че с помощта на лебедката Мод ще съумее да вдигне кливера — най-необходимото засега платно. Над залива духаше силен вятър и при все че водата беше спокойна, трябваше да се работи бързо, за да се измъкнем навън в морето.

Избих железния болт от макарата, котвената верига загърмя в клюза и падна във водата. Изтичах към кърмата и завъртях руля под вятъра. „Призрак“ сякаш затрептя и щом кливерът се напълни с вятър, носът му зави и аз трябваше бързо да завъртя руля, за да го задържа в определения курс.

Бях изобретил автоматически действуващо въже за кливера, което да го обръща само когато се налагаше, така че Мод не трябваше да се разправя с него. Това бе миг, изпълнен с тревоги, защото корабът се понесе право срещу брега, който се намираше само на хвърлей камък от нас. Но след като се наклони силно, „Призрак“ се обърна и послушно заплава срещу вятъра. Платната и опънатите въжета заудряха и заплющяха и под тази тъй позната и приятна за ухото ми музика корабът се наклони под вятъра на другата си страна.

Мод свърши своята работа, завтече се към кърмата и застана редом с мене. Вятърът развяваше кестенявите й коси, които се показваха изпод малката шапчица. Лицето й поруменя от напрежение, очите и се разшириха и заблестяха възбудено, а ноздрите й затрептяха, когато вдишваше хладния солен въздух. Притаила дъх, тя развълнувано и втренчено гледаше напред. Кестенявите й очи бяха като на уплашен елен. В тях имаше нещо диво, метежно, което никога не бях забелязвал по-рано. Устните й се разтвориха.

„Призрак“ се понесе покрай самата отвесна скала при входа на вътрешното заливче, но в последната минута бе подхванат от вятъра и излезе на безопасно място.

Моята предишна опитност като щурман сега ми се притече на помощ: благополучно заобиколих носа на първия залив и отправих кораба покрай брега на втория. Още едно обръщане на платната и „Призрак“ заплава в открито море. Мощното дишане на океана хвана кораба и той плавно заподскача по разпенените вълни. Сутринта денят бе мрачен, но сега слънцето се показа през облаците — приятно предзнаменование в началото на нашето отплаване — и озари дългия извит бряг, където бяхме нападали господарите на харемите и избивали „ергените“. И целият Остров на усилията бе залян от слънчева светлина. Дори мрачният югозападен нос вече не изглеждаше тъй мрачен; на места, където вълните оросяваха повърхността му, светли и искрици затрептяха под слънцето.

— Винаги ще си спомням с гордост за този остров! — казах аз на Мод.

Тя тръсна глава назад — имаше нещо царствено в това нейно движение.

— Скъпи, мили Остров на усилията! Ще те обичам вечно!

— И аз също! — добавих бързо.

Очите ни сякаш трябваше да се срещнат в пълно разбирателство, но уви! — след известно усилие отправихме поглед встрани.

Настъпи доста неловко мълчание, което аз най-после наруших:

— Виждате ли онези черни облаци откъм наветрената страна? Ако си спомняте, снощи ви казах, че барометърът пада.

— Слънцето се скри… — рече тя, без да откъсва очи от острова, където доказахме нашето превъзходство над материята и където бяхме изпълнени с най-приятелските чувства, които могат да съществуват между мъж и жена.

— А сега с издути платна право към Япония! — весело извиках аз. — Как беше: „С попътен вятър и развети платна“…

Като закрепих руля, изтичах напред, отпуснах въжетата на фока и грота, закрепих тиковете и подредих каквото трябваше, за да уловим попътния вятър. Вятърът беше силен, много силен, но реших да използувам всичката му сила, докато не стане опасен. За жалост при такъв попътен вятър не можех да закрепя руля, така че трябваше да стоя на вахта цяла нощ. Мод пожела да ме отмени, но скоро се убеди, че няма достатъчно сили да върти руля при силното вълнение, дори и да би се научила на това изкуство в такъв кратък срок. Това откритие я отчая, но скоро се утеши, като навиваше на кълба дебелите насмолени въжета и ги подреждаше на палубата. Освен това трябваше да готви, да оправя легла, да наглежда Вълка Ларсен. Своя трудов ден тя завърши с основно почистване на каюткомпанията и кубрика.

Стоях на руля цяла нощ, вятърът бавно, но сигурно се усилваше, вълните ставаха все по-яростни. В пет часа сутринта Мод ми донесе горещо кафе и сухари, които тя сама бе направила, а питателната и топла закуска, която ми поднесе в седем часа сутринта, ми вля нови сили.

Вятърът продължаваше да се усилва през целия ден все така бавно и неизменно, като че ли бе решил да духа и духа непрекъснато, все по-силно и по-силно. А „Призрак“ летеше напред, пореше вълните и развиваше не по-малко от единадесет възла. Страшно ми се искаше да запазя тази скорост, но през нощта силите ме напуснаха. Въпреки че физически се чувствувах превъзходно, тридесет и шестте часа, прекарани на руля, най-после ме сломиха. Мод ме увещаваше да спра кораба, но аз знаех, че ще бъде невъзможно да сторя това през нощта, ако вятърът продължаваше да се усилва все така. Ето защо, когато започна да се мръква, без желание, но и с чувство на огорчение поставих „Призрак“ срещу вятъра.

Нямах никаква представа какъв гигантски труд представлява за сам човек свалянето на три платна. Докато бягахме напред под напора на вятъра, не можех да преценя всичката му сила и само когато се обърнахме срещу него, почувствувах със страх, а донякъде и с отчаяние цялата му свирепа мощ. Вятърът парализираше всяко мое усилие, дърпаше платното из ръцете ми и за миг унищожаваше всичко, което бях постигнал с цената на отчаян десетминутен труд. Към осем часа бях успял да свия само фока от мачтата. Към единайсет не бях направил никакъв по-нататъшен напредък. Кръв течеше от върховете на пръстите ми, целите ми нокти бяха изпочупени. От болка и изтощение плачех в тъмнината, скришом от Мод.

Изпаднал в крайно отчаяние, аз се отказах от опита да сваля и грота и реших да оставя „Призрак“ на едно място, само с едно свалено платно. Изминаха още три часа, докато закрепя кливера и грота, и едва в два часа през нощта, капнал от умора, можах да установя, че опитът ми бе успял. Закрепеният фок служеше добре и корабът застана кротко срещу вятъра, без никакво намерение да се обръща с борда към него.

Умирах от глад, но Мод напразно се мъчеше да ме накара да похапна: заспивах с храната в уста, заспивах още докато поднасях залъка до устата си и се събуждах, за да открия, че ръката ми все още виси във въздуха. Бях тъй безпомощен и умиращ за сън, че Мод трябваше да ме придържа на стола — иначе бих паднал при първия наклон на кораба.

Не помня как съм се добрал от кухнята до каютата си. Навярно съм бил като лунатик, когато Мод ме е водила за ръка. Всъщност не съзнавах нищо, докато се събудих в леглото си и забелязах, че обущата ми бяха свалени. Колко време бе изминало, не знаех. В каютата беше тъмно. Всичко ме болеше, едва можех да се помръдна, а допирът на одеялото до пръстите ми причиняваше ужасни болки.

Очевидно утрото още не бе настъпило, затворих очи и отново се унесох в сън. Без да зная, бях проспал целия ден и се събудих едва на следната нощ.

Сънят ми бе станал неспокоен и аз отново се събудих, Драснах клечка кибрит и погледнах часовника си. Показваше полунощ. Бях напуснал палубата в три! Отначало това ме учуди, но тутакси разбрах в какво се състои работата. Нищо чудно, че сънят ми бе станал тревожен — бях проспал цели двадесет и един часа! Полежах още малко, заслушан в скърцането на „Призрак“, в глухия рев на вятъра, в ударите на вълните о борда, сетне се обърнах на другата страна и спах тихо и мирно до сутринта.

Когато се събудих в седем и не намерих Мод в каюткомпанията, реших, че е в кухнята и приготвя закуска. Излязох на палубата и се уверих, че „Призрак“ се държи отлично с помощта на своите две платна. Но и в кухнята, където гореше буен огън и водата в чайника вреше, не намерих Мод.

Заварих я в кубрика, до леглото на Вълка Ларсен. Погледнах човека, когото съдбата бе съкрушила в разцвета на силите и го бе захвърлила да лежи тук — жив погребан. По безизразното му застиващо лице сега се четеше някакъв необикновен покой. Мод ме погледна и аз разбрах.

— Животът го е напуснал по време на бурята — казах аз.

— Но той е все още жив — забеляза тя с пълна увереност.

— В него имаше твърде много сила.

— Да, но сега тя вече не го гнети. Духът му е свободен — добави тя.

— Наистина, сега той е свободен дух — съгласих се аз, хванах я за ръка и я изведох на палубата.

През тая нощ бурята бавно утихна — тъй бавно, както бе и започнала. На другата сутрин, след закуска, когато изнесох на палубата и приготвих за погребение тялото на Вълка Ларсен, все още духаше доста силен вятър и наоколо играеха разярени вълни. Водата непрекъснато заливаше палубата и се изтичаше през борда. Изведнъж вятърът силно изрева в платната и въжетата, корабът се наведе и зарови борда си във водата. Ние с Мод стояхме до колене във вода. Аз си свалих шапката.

— Спомням си само една част от погребалната служба — продумах аз, — а тя е: „И тялото да бъде хвърлено в морето.“

Мод ме погледна учудено и някак смутено. Но възкръсналото впечатление от сцената, на която някога бях свидетел, настояваше да отдам на Вълка Ларсен същата почит, каквато той бе отдал на своя помощник. Повдигнах края на дъската и обшитото в брезент тяло се плъзна във водата с краката напред. Привързаната към него тежест го повлече надолу. Изчезна.

— Прощавай, Луцифере, горд дух! — прошепна Мод тъй тихо, че думите й замряха в рева на вятъра и аз ги отгатнах само по движението на устните й.

Когато ние, придържайки се за борда, се промъквахме към юта, случайно погледнах към хоризонта, откъм подветрената страна. В това време „Призрак“ бе издигнат от една вълна и можах ясно да видя на разстояние от две-три мили един малък параход, който препускаше право към нас. Беше боядисан в черно и от чутите разговори на ловците за техните бракониерски набези се досетих, че това е североамерикански митнически катер. Показах го на Мод и бързо я поведох към защитената от вълните част на юта.

Спуснах се долу да взема флаг, но си спомних, че при възстановяването на „Призрак“ бях забравил да поставя сигнално въже.

— Няма нужда да им даваме тревожен сигнал — забеляза Мод. — Стига им само да ни видят.

— Спасени сме! — извиках аз тържествено и важно. И в изблик на възторг добавих: — Но не зная дали да се радвам, или не.

Погледнах Мод. Очите ни сега вече не се побояха да се срещнат. Ние се наведохме едни към друг и аз не усетих кога Мод се намери в ръцете ми.

— Нужно ли е да ти казвам?… — попитах аз.

— Не е нужно… — отвърна тя. — Макар че би било тъй приятно да го чуя, тъй приятно…

Устните й се сляха с моите. И не зная защо, но пред очите ми изпъкна картината в каюткомпанията, когато веднъж Мод притисна пръсти до устните ми и прошепна: „Успокойте се, успокойте се!“

— Мила моя, моя малка женичке! — казах аз, като я милвах с едната си ръка по рамото, нещо, което всички влюбени правят, макар че никой не ги е учил на това.

— Съпруже мой! — каза тя и като закри очи с премигващите си клепки, въздъхна щастливо и отпусна глава на гърдите ми.

Погледнах към катера, който беше вече наблизо. От него се спусна лодка.

— Още една целувка, скъпа моя! — прошепнах аз. — Още една целувка, преди да дойдат.

— И ни спасят от самите нас — добави тя с пленителна усмивка, изпълнена с още непознатото за мене лукавство — лукавството на любовта.

Майкъл, братът на Джери

Предговор

Твърде рано в моя живот, може би поради вроденото ми ненаситно любопитство, аз започнах да не обичам представленията с дресирани животни. Именно любопитството ми развали този вид развлечения, защото ме накара да търся какво се крие зад дресировката и как тя е била постигната. А това, което открих зад чудесните зрелища и сценичния блясък, не беше никак красиво. То беше такава страшна съвкупност от жестокости, че по мое дълбоко убеждение никой нормален човек, след като научи за тях, не би могъл да се забавлява нито за миг, гледайки дресирани животни.

Не мога да кажа, че съм мекосърдечен. Литературните критици и мекосърдечните ме считат за първобитен звяр, който се възхищава от пролята кръв, насилия и ужаси. Без да споря дали тази ми репутация е основателна и приемайки я откъм тази й външна страна, позволете ми да прибавя, че наистина съм преминал през доста сурова школа в живота, и в сравнение с обикновените хора съм видял много повече нечовечност и жестокост — от моряшкото помещение и затвора, бордеите и пустинята, стаята за екзекуции и убежищата за прокажени до бойното поле и военната болница. Виждал съм ужасни смъртни случаи и осакатявания. Виждал съм да бесят малоумни, защото като малоумни не са имали пари за адвокат. Виждал съм как силни мъже изпадат в отчаяние и смелостта им рухва, виждал съм други мъже, доведени чрез тормоз до постоянна и бясна лудост. Гледал съм как стари и млади, дори дечица, умират от глад. Виждал съм да бият мъже и жени с камшици, тояги и юмруци, виждал съм и как камшици от носорогова кожа с такава сила се стоварват върху гърбовете на чернокожи момчета, че всеки удар отнася цяло парче кожа. И въпреки всичко това позволете ми накрая да прибавя, че никога не съм бивал така ужасѐн и потресен от хорската жестокост, както сред щастливата, смееща се и аплодираща тълпа, когато на сцената се изпълнява номер с дресирани животни.

Човек с издръжлив стомах и здрава глава би могъл да приеме много от несъзнателните и непреднамерени жестокости по света, извършвани в момент на гняв или от глупост. Аз имам такъв стомах и такава глава. Но ми се завива свят и ми се повдига от хладнокръвната, съзнателна, обмислена жестокост, която се крие зад деветдесет и девет на сто от представленията с дресирани животни. Жестокостта като изящно изкуство е достигнала съвършения си разцвет в този свят на дресираните животни.

Макар да имам издръжлив стомах и здрава глава, макар да съм свикнал с трудности, грубости и жестокости, аз открих, когато възмъжах, че несъзнателно съм се предпазвал от мъчителното чувство, което представленията с дресирани животни будеха у мен, като винаги при такива представления съм ставал и напускал залата. Казвам „несъзнателно“. Това значи, че никога не ми е минавала мисълта, че по този начин би могло да се нанесе смъртен удар върху самата дресировка. Просто исках да си спестя болката от зрелища, които биха ме огорчили.

Но напоследък моят възглед за човешката природа е станал такъв, че според мене никое нормално, здраво човешко същество не би търпяло тези зрелища, ако знаеше за непоносимата жестокост, която се крие зад тях и ги прави възможни. Тъй че осмелявам се още сега да направя три предложения:

Първо — нека всички хора се осведомят за неизбежната и постоянна жестокост, чрез която единствено животните могат да бъдат принудени да дават зрелища на една доходоносна публика. Второ — всички мъже и жени, момчета и момичета, които са се запознали с основите на дресировъчното изкуство, да се присъединят към местните и национални хуманитарни организации и към дружествата за закрила на животните, да станат техни членове.

Преди да направя третото предложение, трябва да кажа няколко встъпителни думи. Подобно на стотици хиляди хора и аз съм работил в области извън моята, старал съм се да организирам човешките маси в движения, които са целели да подобрят техните мизерни жизнени условия и да ги изтръгнат от немотията. Колкото и трудно да е това, още по-трудно е да убедиш човека да встъпи в организирано усилие, за да подобри лошите условия на по-низшите животни.

Всъщност всеки от нас ще пролее кървави сълзи и ще изтръпне от ужас, когато узнае за неизбежната жестокост и грубост, на които се крепи и дължи съществуването на дресировката. Но нито една хилядна от хората няма да се присъедини към каквато и да е организация за защита на животните, за да предотврати чрез думи, дела и доброволни помощи извършването на жестокости спрямо тях. Това е слабост на нашата човешка природа. Трябва да я приемем, както приемаме горещината и студа, свойството на непроницаемите тела да спират светлината и вечната сила на земното притегляне.

И все пак за нас, за деветдесет и девет и девет десети на сто от хората, дори при нашата собствена слабост, има едни друг, много по-лесен начин да се изкажем за премахване на жестокостта, с която една малка част от нас, за да забавляват останалите, се отнасят към дресираните животни, които в края на краищата са само по-низши животни от нас и живеят върху същата кръгла планета. Толкова е лесно. Няма нужда да мислим за членски вноски или секретари. Няма нужда да мислим за каквото и да е, освен в ония мигове, когато в някой театър или място за забавление ни представят дресировка на животни. Тогава, без много колебание, ние можем да изразим нашето неодобрение от такова зрелище, като станем от местата си и напуснем театъра, за да се разходим малко на чист въздух, и се върнем, когато това зрелище е свършило, за да се насладим на останалата част от програмата. Единственото, което трябва да направим, е да премахнем представленията с дресирани животни от всички обществени места за забавления. Да покажем на менажерите, че подобни зрелища не са популярни, докато един ден, в един миг те престанат да ги поднасят на своята публика.

Джек Лондон

Глен Елън

Окръг Сонома, Калифорния

8 декември 1915

Глава I

И тъй Майкъл, ловецът на негри, не можа да отплава от Тулаги на борда на „Йожени“. Веднъж на пет седмици параходът „Макамбо“ спираше в Тулаги на път от Нова Гвинея и Шортландските острови за Австралия. И нея вечер, когато „Йожени“ пристигна късно през нощта, капитан Келър забрави Майкъл на брега. Само по себе си това не значеше нищо, защото в полунощ капитан Келър беше отново на брега и докато той изкачваше високия хълм към къщата на комисаря, екипажът на парахода напразно претърсваше околността и крайбрежните бараки.

Всъщност един час преди това, докато „Макамбо“ хвърляше котва и капитан Келър слизаше по трапа от лявата страна, Майкъл се качи на борда през един илюминатор от дясната. Така стана, защото Майкъл нямаше опитност в живота, защото очакваше да срещне Джери на този параход, тъй като за последен път го бе видял в параход, и защото си бе намерил нов приятел.

Даг Доутри, стюард на „Макамбо“, би трябвало да разсъждава по-добре и да постъпва по-добре, ако не беше заслепен от собствената си особена и необикновена слава. Надарен по рождение с добродушен и мек характер и прекрасна физика, той се славеше с това, че в течение на двадесет години нямаше случай да не е свършил всекидневната си работа или да не е взел дневната си дажба от шест кварта бутилкова бира, дори — поне така се хвалеше той — когато бил на Германските острови, а там всяка бутилка съдържала 10 дражета разтворен хинин като предпазна мярка срещу маларията.

Капитанът на „Макамбо“ (а преди това същото бяха правили капитаните на „Морзби“, „Масена“, „Сър Едуард Грей“ и други параходи от компанията с чудноватото име „Бърнс Филп“) обичаше да го сочи с гордост на пътниците като същество безподобно и единствено в летописите на мореплаването. В такива случаи Даг Доутри, застанал долу на предната палуба, се правеше, че не забелязва нищо, и си вършеше работата, като от време на време хвърляше крадешком по някой поглед към мостика, откъдето го зяпаха капитанът и пътниците, и гордо пъчеше гърди, защото знаеше, че капитанът в тоя миг им казва: „Виждате ли го! Това е Даг Доутри, човекът-бъчва! В продължение на двадесет години никога не е бил нито пиян, нито трезвен и никога не е пропускал своите шест кварта бира на ден. Като го гледате, не бихте повярвали, но уверявам ви, така си е. Не мога да го разбера. Вдъхва ми възхищение. Непрекъснато работи — по цяла смяна, по смяна и половина, а понякога и по две смени. Боже мой, мен от една чаша бира би ми се разтуптяло сърцето и бих си развалил яденето. А той като че ли цъфти от тая работа! Погледнете го! Погледнете го!“

И така, знаейки речта на капитана, изпъчен и горд със своя подвиг, Даг Доутри продължаваше работата си на парахода с удвоена енергия и за реклама на забележителните си способности изгълтваше в такива дни седем кварта бира. Това беше особена слава, толкова особена, колкото са особени някои хора; и Даг Доутри намираше в нея смисъла на живота си.

Ето защо той отдаваше всичките си физически и духовни сили, за да поддържа тази своя слава на човек-бъчва. В свободното си време правеше гребени от костенуркови черупки и украшения за коси, за да припечели нещо, а и ловко умееше да краде чужди кучета. Някой трябваше да плаща за шестте литра, които, умножени по тридесет, правеха крупна сума за месеца, и тъй като този някой беше Даг Доутри, той намери за нужно да качи Майкъл на борда на „Макамбо“ през един илюминатор на дясната страна.

Тази нощ на плажа в Тулаги, докато разсеяно се чудеше какво е станало с лодката, Майкъл срещна набития, дебел сивокос корабен стюард. Приятелството между тях се установи почти моментално, защото Майкъл от весело паленце се бе превърнал във весело куче. Той беше много по-общителен и добродушен симпатяга от Джери, въпреки че познаваше твърде малко бели хора. Най-напред — мистър Хагин, Дарби и Боб от Мериндж; после капитан Келър и помощника му от „Йожени“ и накрая Харли Кенън и офицерите от „Ариел“. Беше открил, че всички те без изключение са съвсем различни, и то приятно различни от черната сган, с която го бяха научили да се държи презрително и господарски.

Още от първия поздрав Даг Доутри се оказа също като другите бели:

— Здравей, куче на бял човек, какво правиш тук, в тая страна на чернокожи?

Майкъл отвърна скромно и се престори на безразличен, но свиването на ушите и добродушните пламъчета в погледа го издадоха, че се преструва. Даг Доутри познаваше кучетата от пръв поглед и веднага забеляза всичко това, докато изучаваше Майкъл под светлината на фенерите, които черните момчета държаха там, където лодките разтоварваха товара си.

Стюардът бързо оцени две качества у Майкъл: явно беше симпатично и добро куче; и скъпо. Тая оценка накара Даг Доутри бързо да се огледа наоколо. В този момент наблизо имаше само чернокожи и техните очи бяха обърнати към морето, откъдето шумът на гребла в мрака ги предупреждаваше да са готови за следващата натоварена лодка. По-нататък, вдясно, под друг фенер той различи секретаря на комисаря и отговорника за стоката на „Макамбо“, които разгорещено спореха за някаква грешка в товарителницата.

Стюардът хвърли още един бърз поглед към Майкъл и взе решение. Той безразлично обърна гръб и тръгна надолу по брега, извън осветения кръг. На стотина ярда по-нататък седна на пясъка и зачака.

— Като нищо струва двадесет лири — промърмори Даг под носа си. — Ако не взема за него десет лири ей така, просто с едно „благодаря, госпожо“, значи, че съм сукалче, което не знае какво е териер и какво — хрътка. Разбира се, десет лири и после — в коя да е кръчма около Сидней!

А десет лири, превърнати в бутилки бира, пораждаха в главата му огромно лъчисто видение, което много приличаше на пивоварна.

Бързи стъпки по пясъка и тихичко сумтене го накараха да застане нащрек. Излезе тъй, както се бе надявал. Кучето го беше харесало още от самото начало и бе тръгнало след него.

Даг Доутри имаше подход и Майкъл разбра това, когато ръката на човека го стисна, обхванала част от челюстта от тънкото място на шията под ухото. В тази милувка нямаше заплаха, нищо преднамерено, нито страхливо. Беше сърдечна, доверчива и предизвика доверие и у Майкъл. Беше груба, без да причинява болка, властна, без да заплашва, уверена, без да прелъстява. На него му се стори най-естественото нещо на света да бъде така свойски хванат и разтърсен от съвсем чужд човек и един жизнерадостен глас да му говори:

— Ха така, пес. Дръж се за мене, дръж се за мене и може би някога ще те накичат с диаманти.

Наистина Майкъл никога не беше срещал толкова приятен човек. Даг Доутри знаеше, инстинктивно, разбира се, как да се отнася с кучетата. По природа в него нямаше жестокост. Никога не прекаляваше нито в строгостта, нито в милувките. Той не прекаляваше в стремежа си да се сприятели с Майкъл. Стремеше се към това, но така, че да не се разбере. Едва беше уловил Майкъл за муцуната — вместо поздрав, — когато пак го пусна и си даде вид, че съвсем го е забравил.

Той се зае да пали лулата си и изщрака няколко клечки — уж че вятърът ги гасеше. Но докато те изгаряха чак до пръстите му и докато той се преструваше, че всмуква усилено, изпод рунтавите му посивели вежди неговите малки, умни, сини очи упорито наблюдаваха Майкъл. А Майкъл, с вирнати уши и втренчен поглед, се вглеждаше в този непознат, който сякаш никога не му е бил непознат.

Единствено разочарование Майкъл изпита от това, че възхитителният двукрак бог престана да му обръща внимание. Кучето дори се опита да го предизвика към по-близко познанство с покана за игра, като за тази цел стремително вдигна предните си лапи, след това ги плесна надолу и ги изпъна право пред себе си, а тялото му образува от задника напред такава извивка, че гърдите му почти допряха пясъка. Късата му опашка махаше добродушно и той излая остро, подканящо. А човекът безразлично и спокойно дърпаше от лулата си в мрака, настъпил след третата клечка.

Едва ли някога едно тъй долно намерение за измама е било прикривано от такива умели ласки, с каквито човекът-бъчва, старият корабен стюард, дръзко прелъсти Майкъл. Когато Майкъл, осъзнал до известна степен обидната липса на интерес у човека, се размърда, заплашвайки да си отиде, Даг грубо му подхвърли:

— Дръж се за мене, куче, дръж се за мене!

Даг Доутри безмълвно се изхили, когато Майкъл се приближи и започна продължително и усърдно да души крачолите му. Той се възползува от неговата близост, за да го види по-добре, и като раздухваше лулата си, заоглежда чудесното тяло на кучето.

— Ценно куче, с ценни качества — каза той одобрително. — Слушай, пес, ти можеш като нищо да получиш награда на всяка кучешка изложба, където и да е. Единственият ти недостатък е това ухо, но и аз самият, кажи-речи, бих могъл да го изгладя. Иначе всеки ветеринар ще го оправи.

Той небрежно отпусна ръка върху ухото на Майкъл и с чувствена нежност започна да чеше с края на пръстите си ухото в основата, там, където неговите корени се сливаха с яката кожа, опъната върху черепа. И това се хареса на Майкъл. Никога човешка ръка не е била толкова интимна с ухото му, без да го заболи. Тези пръсти предизвикваха само физическа наслада, така остра, че цялото му тяло се виеше и гърчеше от признателност.

След това дойде ред ухото да бъде бавно и леко издърпано нагоре — пръстите се плъзгаха до самия му връх, като предизвикваха приятен гъдел чак в корените. Това ставаше ту с едното, ту с другото ухо, а през цялото време човекът тихо изричаше някакви думи, които Майкъл не разбираше, но приемаше, че са отправени към него.

— Главата е наред, хубава и плоска — мърмореше Даг Доутри, като най-напред прекара пръсти по нея, а след това запали една клечка. — И без бръчки, а и какви челюсти — хубави и яки, пък бузите не са нито много дебели, нито много слаби.

Той прокара пръсти от вътрешната страна на устата му и забеляза колко силни и равни са зъбите, измери ширината на гърба и вдлъбнатината на гърдите. Накрая повдигна едната лапа. На светлината на друга клечка прегледа и четирите крака.

— Черни, съвсем черни, до самия нокът — каза Доутри, — таквиз чистокръвни крака едва ли е имало друго куче, пръстите изпънати и извивката — както му е редът, хем малка, хем не съвсем малка. На времето татко ти и майка ти сигурно са отнасяли наградите.

Майкъл започваше да става неспокоен от това подробно изследване, но Доутри, още несвършил опипването на бедрата и коленните стави, спря и хвана с магическите си пръсти опашката на Майкъл, докосна мускулите, от които започваше, натисна и поглади гръбнака, чието продължение беше тя, и я заувива най-предизвикателно и гальовно. А Майкъл беше опиянен и въртеше задницата си ту насам, ту нататък под гладещите го пръсти. С отворени длани, прихванали го отстрани и отчасти отдолу, човекът изведнъж го повдигна от земята. Но кучето не успя дори да се разтревожи, защото Даг веднага го пусна.

— Двайсет и шест-седем, над двайсет и пет си още отсега, обзалагам се десет срещу едно, а когато пораснеш напълно, ще станеш трийсет — каза Даг Доутри. — Но какво от това? Мнозина членове на журито си умират за трийсет фунта. А и ти винаги ще можеш да смъкнеш с тренировки няколко унции. Ти си един път куче и всичко ти е наред. Имаш тяло на бегач и тегло на борец, а краката ти не са обрасли.

— Да, сър, да, господин Кучо, теглото ти е добро, а това ухо може да го изглади всеки почтен кучешки доктор. Обзалагам се, че има поне стотина души в Сидней, които още сега биха ми бутнали двайсет лири, само и само да си техен.

И тогава, за да не би Майкъл погрешно да помисли, че много се занимават с него, Доутри се облегна назад, запали наново лулата си и привидно забрави за неговото съществуване. Вместо той да прави опити за сближаване, искаше да накара Майкъл да стори това.

Майкъл така и стори — той взе да трие страни о коленете на Доутри, да мушка глава под ръката му, за да си изпроси още от онова блажено чесане по ухото и галене по опашката. Вместо това Доутри го хвана за муцуната и бавно задвижи главата му нагоре-надолу, като му говореше:

— Чие куче си ти? Ами ако си куче на някой черен, няма да е честно. Ами ако някой черен те е откраднал, ще е ужасно. Я си помисли каква жестока съдба имат понякога кучетата. Срамота е! Никой бял няма да се примири негър да има куче като тебе — ето пред тебе един бял, който няма да се примири с това. Какво нещо! Някакъв си негър ще те притежава, без дори да знае как да те дресира. Разбира се, че негър те е откраднал. Ако ми се мерне сега пред очите, седем кожи ще смъкна от него. Като нищо. Ти само ми го покажи, това се иска, и гледай какво ще му се случи! Я виж ти, да получаваш заповеди от някакъв си негър и да те праща насам-натам! Не, господин Кучо, това няма да продължи. Идваш с мене и, чини ми се, няма защо повече да те подканям.

Даг Доутри се изправи и нехайно тръгна по брега. Майкъл погледна след него, но не го последва. Много му се искаше, но не го бяха поканили. Най-после Доутри цъкна тихо с уста. Толкова тихо, че той самият едва се чу и прие звука на доверие, вярвайки по-скоро на устните си, отколкото на ушите си. Никое човешко същество не би могло да го чуе от разстоянието, на което беше Майкъл; но Майкъл го чу и доволен се спусна след него с големи скокове.

Глава II

Даг Доутри крачеше по брега, а Майкъл ту го следваше по петите, ту радостно се втурваше в кръг около него, колчем се повтореше този странен тих звук; Доутри спря до границата на осветения кръг, където някакви неясни фигури разтоварваха лодките, а секретарят на управителя и икономът на „Макамбо“ все още спореха по товарителницата. Когато Майкъл понечи да отиде напред, човекът го спря със същия нечленоразделен, почти нечут звук, приличен на целувка.

Защото Доутри съвсем не държеше да го видят, че се занимава с кражби на кучета, и мислеше как незабелязано да се качи на парахода. Той заобиколи светлината на фенерите и продължи по брега към туземното село. Както бе предвидил, всички работоспособни мъже бяха долу на пристана, където разтоварваха стоката. Колибите от трева изглеждаха безлюдни, но най-сетне от една от тях се чу свадлив и писклив старчески глас:

— Кой е там?

— Мене обикалял тука дълго — отговори той на заваления английски, който се говори в западната част на Южния Тихи океан. — Мене от парахода. Ако тебе вземе мене на кану и закара на парахода, мене дава тебе, мой човек, два къса тютюн.

— Ако тебе даде мене десет къса — добре — беше отговорът.

— Мене дава тебе пет къса — завърза пазарлък човекът-бъчва. — Ако тебе не харесва тез пет къса, тогава тебе, мой човек, може върви по дяволи.

Настана тишина.

— Харесва ли тебе тез пет къса? — настоя Доутри към тъмния вход.

— Мене харесва тез — отговори тъмнината и от нея тялото, на което принадлежеше този глас, се приближи с такива странни звуци, че стюардът запали клечка кибрит, за да го види.

Пред него, опрян на патерица, стоеше старец с гуреливи очи. Те бяха наполовина покрити от някаква болестна ципа, а частта, която не беше още покрита, бе червена и възпалена. Косата му беше келява, на отделни мръсносиви фъндъци. Кожата му бе изпъстрена с белези, набръчкана и на петна, моравосиня, покрита със сив слой, който човек би помислил за боя; ако не беше ясно, че е сраснал с кожата и е неразделна част от нея.

„Проклет прокажен!“ — помисли Доутри, докато очите му бързо разглеждаха ръцете и краката, за да открият дали не липсват пръсти. Но тези принадлежности на стареца бяха на мястото си, въпреки че единият крак го нямаше от половината бедро надолу.

— Гледай ти! Къде оставил тоз крак, мой човек? — запита Доутри, като посочи мястото, където би трябвало да бъде липсващият крайник.

— Голяма риба — акула, го отмъкнала — захили се старикът и вместо уста показа някаква ужасна беззъба дупка. — Мене много, много стар — пропя еднокракият Метусалем. — Много, много отдавна мене не пушил тютюн. Ако тебе, бял господар, даде мене бързо едно къс, мене гребе, гребе на твой параход.

— Ами ако мене не даде? — нетърпеливо отвърна стюардът.

Вместо отговор старецът се обърна и закуцука на една страна към колибата, като се подпираше на патерицата и размахваше остатъка от крак във въздуха.

— Дадено — побърза да извика Доутри. — Мене дава тебе бързо да пуши, мой човек!

Той бръкна в джоба на палтото си за валутата, която вървеше по Соломоновите острови, и отдели един къс от пачката пресован тютюн. Старецът посегна жадно към тютюна, взе го и целият се преобрази. Той заиздава тихи, напевни звуци, които навремени преминаваха в остри, сякаш мъчителни викове, хем възторжени, хем нервни, докато извади от една дупка на ухото си черна глинена лула и с разтреперани ръце натика в нея евтините листа развален тютюн „Вирджиния“.

После притисна с палец напълнената лула и изведнъж се пльосна на земята — патерицата до него, а единственият му крак, така свит, че старикът приличаше на безкрако тяло. Той бръкна в малката торбичка, изплетена от кокосови влакна, която висеше на врата му пред изсъхналата вдлъбната гръд, извади кремък, желязо и прахан и докато нетърпеливият стюард му предлагаше кибрит, изкара искра, хвана я на праханта, раздуха я хубаво и запали лулата.

След първото силно вдъхване на дима той спря да стене и да вика, възбудата му спадна и Доутри, който му влизаше в положението и чакаше, видя, че ръцете и увисналите му устни престанаха да треперят, от ъглите на устата вече не течеше лига и спокойствие обзе възпалените остатъци от очи.

Какво беше видението на стареца в последвалата тишина, Доутри не се опита да отгатне. Той беше достатъчно зает със своите собствени видения; пред него ясно се открояваше мрачната голота на бедняшкия приют, където някакъв старец, много приличен на това, което той самият щеше да стане, несвързано мърмореше, хленчеше и просеше трохи тютюн за старата си глинена лула и където за най-голям негов ужас нямаше нито глътка бира, камо ли шест кварта.

А Майкъл, който наблюдаваше на мъжделивата светлина от луната сцената между двамата мъже, единият седнал в тъмното, а другият прав, не знаеше нищо за трагедията на старостта, но му беше ясно, непоколебимо ясно огромното очарование на този двукрак бял бог, който го бе галил зад ушите, по опашката и гръбнака и така спечелил сърцето му.

Когато лулата бе изпушена докрай, старият туземец учудващо сръчно се изправи с помощта на патерицата върху единствения си крак и закуца към брега. Наложи се и Доутри да помогне, за да смъкнат малкото кану от пясъка във водата. То беше дълбано и толкова старо и овехтяло, колкото притежателя си, и за да се качи на него, без да го преобърне, Доутри намокри единия си крак до глезена, а другия — до коляното. Старецът се прехвърли вътре, като с цяло тяло се претърколи през борда на кануто, и то толкова бързо, че преди то да започне да се преобръща, тялото му премина опасната точка и кануто се уравновеси.

Майкъл остана на брега, като чакаше покана. Той още не беше взел решение, но беше толкова близо до него, че само чакаше да чуе пак онзи звук от устата на Даг. Стюардът изцъка толкова тихо, че старецът не го чу, но Майкъл скочи от пясъка право към кануто и се озова вътре, без дори да си намокри краката. Като стъпи на рамото на Доутри, той се спусна долу в дъното на кануто. Доутри отново издаде звука, приличен на целувка, и Майкъл се извърна така, че да е с лице към него, седна и сложи глава върху скута на стюарда.

— Мога да се закълна над цял куп библии, че това куче просто ме последва — захили се той над ухото на Майкъл, а после изкомандува: — Карай, карай, мой човек!

Старецът послушно натопи греблото и започна бавно и несигурно да се насочва към групата светлини, които означаваха „Макамбо“. Но той беше твърде слаб, постоянно се задъхваше и пъшкаше от умора; и спираше да почива след всяко второ загребване. Стюардът нетърпеливо взе от него греблото и се залови за работа.

На половината път до кораба старецът престана да пъшка и заговори, като посочи с глава към Майкъл.

— Това куче, той на голям бял господар на кораб… тебе дава мене десет къса тютюн — прибави той след съответната пауза, за да даде време, през което мисълта му да бъде възприета.

— Мене халоса тебе по тиквата! — весело го увери Доутри. — Бял господар на кораб голям приятел на мене. Точно сега него на „Макамбо“. Мене занесе кучето на „Макамбо“.

Старецът не каза нищо повече и въпреки че живя много години след това, никога не спомена среднощния пътник на кануто, който отведе Майкъл със себе си. Когато същата нощ по-късно той чу и видя тълпата хора и суматохата на брега, където капитан Келър обръщаше всичко наопаки, за да търси Майкъл, старият еднокрак дискретно си премълча. Кой беше той, за да си търси белята от тези странни същества — белите господари, които идваха и си отиваха, и разбойничеха, и господствуваха!

Всъщност старецът постъпи, както постъпваше цялата негова черна меланезийска раса. Белите вървяха по неведоми и непонятни пътища към също така неведоми и непонятни цели. Те представляваха друг свят, една пиеса на висши същества, върху недостъпна сцена, в която нямаше такава реалност, каквато черните хора да приемат за реалност; сцена, по която белите хора се движеха като призраци от някой сън, като сенки върху огромната и тайнствена завеса на вселената.

Трапът беше от лявата страна на парахода, но Даг Доутри загреба към дясната и спря кануто под един отворен илюминатор.

— Куейк! — тихо извика той веднъж, след това още веднъж.

При второто повикване една глава затъмни светлината на илюминатора и пискливо се обади:

— Мене тука, господарю!

— Тука води едно куче — прошепна стюардът. — Дръж вратата затворена! Чакай мене! Хайде!

Той бърже подхвана Майкъл, повдигна го, подаде го нагоре в невидимите ръце, които се протягаха от желязната стена на парахода, и загреба напред към един от товарните люкове. Като бръкна в джоба си, той изсипа в ръцете на стареца пълна шепа тютюн и отблъсна кануто, без да го е грижа дали неговият безпомощен притежател изобщо ще стигне брега.

Старецът не се докосна до греблото и дори не погледна високия параход, когато кануто се плъзна покрай него и потъна в тъмнината зад кърмата му. Той беше твърде зает да брои тютюневото богатство, което се изсипа върху него. Не беше лесно това броене. Познанията му за числата свършваха с пет. Като преброи до пет, той започна наново и преброи втора петорка. Стигна до три петорки и два къса в повече; по този начин накрая той получи точно такова познание за броя на късовете, каквото би получил обикновеният бял човек чрез простото число седемнадесет.

Това беше повече, много повече, отколкото бе поискала неговата алчност. Въпреки всичко той не се учуди. Нищо от това, което вършеха белите хора, не можеше да го учуди. Ако вместо седемнадесет пръчките бяха две, той също не би се учудил. Тъй като всички действия на белите бяха изненадващи, един туземец би се изненадал само ако извършат нещо неизненадващо.

Като гребеше, пъшкаше и си почиваше, забравил призрачния свят на белите, познаващ само реалността на планината Тулаги, която прорязваше с тъмното си било бледото сияние на звездното небе, реалността на морето и на кануто, което така трудно караше, и реалността на отпадащата мощ и на смъртта, с която сигурно щеше да свърши всичко, черният старец бавно се добра до брега.

Глава III

Но да се върнем към Майкъл. Повдигнат във въздуха и подаден на невидими ръце, които го издърпаха през тесния меден кръг в осветената стая, Майкъл се огледа около себе си в очакване да види Джери. Но Джери в този момент лежеше свит до койката на Вила Кенън върху наклонената палуба на „Ариел“, докато това красиво корабче, оставило зад себе си Шортландските острови на път право към Нова Гвинея, подлагаше своите бордове на тихите вълни около него и под напора на освежителните пасати гонеше със скорост единадесет възла. Вместо Джери, с когото последния път се бяха разделили на един параход, Майкъл видя Куейк.

Куейк? Добре, Куейк си беше Куейк, личност, която се различаваше повече от другите хора, отколкото другите хора обикновено се различават помежду си. Никога по-странно създание не се е носило по вълните на живота. Според нормалното човешко мерило той беше на седемнадесет години; но върху сухото му лице, набръчканото чело, вдлъбнатите слепоочия и дълбоко хлътналите очи бе отпечатано цяло столетие. От тънките му крака, които изглеждаха крехки като сламки, с кости, обвити от захабена кожа, под която очевидно нямаше мускули — от подобни нежни стебла се издигаше тялото на дебел човек. Огромният и надут стомах се поддържаше отлично от едри и масивни бедра, а раменете му бяха широки като на Херкулес. Но погледнати отстрани, рамената и гърдите бяха съвсем сплескани. В тази част на телесното си устройство той изглеждаше направен едва ли не в две измерения. Ръцете му бяха тънки като краката и когато Майкъл го видя за първи път, Куейк му се стори досущ като червен паяк с огромен корем.

Той се заоблича — работа за няколко секунди, — като надяна платнени панталони и блуза, мръсни и протрити от дълга употреба. Два пръста на лявата му ръка бяха свити завинаги — нещо, по което един специалист би познал проказата. Въпреки че Даг Доутри имаше върху него такова право на собственост, каквото би имал, ако притежаваше фактура, че го е купил, той не знаеше, че този застинал гърч на съсипаните нерви беше признак за ужасната болест.

Начинът, по който се бе сдобил с тази собственост, беше твърде прост. На Кайзер Вилхелм, един от Адмиралтейските острови, Куейк бе направил това, което на наречието на Южния Тихи океан се наричаше „скок с главата надолу“. Или, с други думи, той беше скочил заедно с проказата си в ръцете на Даг Доутри. Разхождайки се по туземните пътеки край джунглата до самия бряг, за да види по стар навик какво може да се задигне, стюардът бе задигнал Куейк. И го беше задигнал в твърде критичен за него момент.

Преследван от двама твърде енергични младежи, въоръжени със закалени железни копия, Куейк се носеше невероятно бързо върху пръчковидните си нозе, докато накрая падна изтощен пред Доутри и го погледна с молещите очи на сърна, бягаща пред разярени хрътки. Доутри се заинтересува от случая и интересът му бе твърде бурен; защото той се страхуваше много от микроби и инфекции и когато двамата енергични младежи се опитаха да го прободат със замърсените си копия, грабна копието от единия, а другия приспа с ляв прав в челюстта. Един миг по-късно младежът, чието копие държеше, вече спеше при първия.

Възрастният стюард не се задоволи само с копията. Докато спасеният Куейк продължаваше да стене в краката му и да бръщолеви благодарности, той се зае да съблича онези, които и без това бяха голи. Наистина те нямаха никакви дрехи, но от вратовете им той свали по една огърлица от делфинови зъби, която беше равностойна на цял златен соверейн. От заплетените къдрици на единия гол младеж той измъкна ръчно изработен гребен с много тънки зъби и великолепна дръжка, инкрустирана със седеф; по-късно го продаде на един антикварен магазин в Сидней за осем шилинга. Свали също от носовете и ушите им украшенията от кости и костенуркова черупка и задигна полумесеца от черупка на бисерна мида, широк близо половин метър — за него навсякъде биха му дали петнадесет шилинга. Двете копия продаде по-късно по пет шилинга парчето на туристите в порт Морзби. Не беше леко за корабния стюард да поддържа своята шестквартова слава.

Накрая Доутри се обърна, за да се раздели с енергичните младежи, които вече се бяха свестили и го стрелкаха с горящите си очи на диви животни, а Куейк го последва по петите, и то толкова отблизо, че от време на време го настъпваше и го караше да се спъва. Ето защо Доутри натовари Куейк с плячката и го пусна пред себе си по пътеката към брега. И през целия път до парахода Даг Доутри се хилеше самодоволно и цъкаше с език при вида на плячката и при вида на Куейк, който приличаше на буре върху тънките си крака-стъбла и се спъваше и бързаше в някакъв фантастичен тръс. На парахода, който се именуваше „Кокспър“, Доутри убеди капитана да впише Куейк в екипажния списък като помощник на стюарда с десет шилинга месечна заплата. Освен това той научи и историята на Куейк.

Цялата работа била заради едно прасе. Двамата енергични младежи били братя и живеели в едно съседно на неговото село, а прасето било тяхно — това разправи Куейк на своя невъзможен английски. Той, Куейк, никога не бил виждал прасето. Разбрал за съществуването му едва след неговата смърт. Двамата млади хора обичали това прасе. Но какво от това? То не засягало Куейк, който не знаел нищо за тази им обич, както не знаел нищо и за самото прасе.

За първи път чул за него, твърдеше той, когато из селото се пуснал слух, че прасето е мъртво и някой трябва да умре заради него. Такова нещо било в реда на нещата, отговори той на въпроса на стюарда. Такъв бил обичаят. Когато някое любимо прасе умре, обичаят заставял собствениците му да тръгнат и да убият някого, когото и да било. Разбира се, най-добре би било да убият този, чиято магия е накарала прасето да се разболее. Но ако не го открият, тогава всеки друг би могъл да го замести. По такъв начин Куейк бил избран за изкупителна жертва.

Даг Доутри пиеше седми кварт бира — дотолкова се бе увлякъл от тъжното романтично чувство, което му вдъхна тази случка в тъмните джунгли, където убиваха непознати хора само защото някакво прасе умряло.

Разузнавачите плъзнали по пътеките, Куейк съобщил, че двамата ощетени притежатели на прасето пристигнали и всички от селото се разбягали в джунглите и се покатерили по дърветата — всички, с изключение на Куейк, който не можел да се катери по дървета.

— Честен дума — завърши Куейк, — мене не направил това прасе болен!…

— Честен дума — рече Даг Доутри, — тебе голям дявол, ти с тоз прасе нещо направил. Тебе много прилича на дявол. Който те види, призлява му. Тебе прави мене много да ми призлява.

За стюарда стана обичай, след като изпиеше шестата си бутилка, да вика Куейк, преди да си легне, и да го кара да му разправя историята си. Тя го отнасяше в детинството му, когато подобни истории за диви людоеди от далечни страни възбуждаха неговото въображение и той мечтаеше някой ден сам да ги види. „А ето че сега — хилеше се на себе си той — един истински людоед е мой роб!“

Куейк беше наистина роб, все едно че Доутри го бе купил от някое тържище за роби. Когато стюардът се местеше по параходите на компанията „Бърнс Филп“, той винаги се уславяше Куейк да го придружава и да бъде нает за десет шилинга на месец. По този въпрос Куейк нямаше думата. Дори да поискаше да избяга в някое австралийско пристанище, беше излишно Доутри да го пази. За това имаше грижа Австралия с политиката си на „само бели“. Никое цветнокожо човешко същество, било то малаец, японец или полинезиец, не можеше да остане на брега, без да брои на властта сто лири като гаранция.

Куейк нямаше никакво желание да бяга и по останалите острови, които посещаваше „Макамбо“. Остров Кайзер Вилхелм, единствената му позната земя, беше неговото мерило за другите острови. И тъй като Кайзер Вилхелм беше людоедски остров, Куейк можеше да заключи само, че и на другите острови се поддържа същият режим на хранене.

А колкото до Кайзер Вилхелм, „Макамбо“, а преди това „Кокспър“, спираше там всеки десет седмици; но най-ужасната заплаха, с която Доутри го държеше в ръцете си, беше, че ще го свали на острова, където двамата енергични младежи все още жалеха за своето прасе. Всъщност при всяко пристигане на „Макамбо“ те, като по разписание, приближаваха с лодка до него, въртяха се наоколо и правеха кръвожадни гримаси на Куейк, който от своя страна им отвръщаше от палубата с подобни гримаси. Доутри дори поощряваше тази размяна на любезности, за да убие у него всяка надежда, че някога ще се добере до родното си село.

Ето защо Куейк нямаше желание да напусне господаря си, който в края на краищата беше мил и справедлив и никога не бе вдигал ръка върху него. След като се съвзе от морската болест в началото, която вече не го повтори, защото никога не стъпваше на суша, Куейк беше убеден, че живее в земен рай. Нямаше защо да се страхува, че не може да се катери по дърветата, защото никаква опасност не го заплашваше. Получаваше редовно храна и всичко, от което се нуждаеше; и то каква храна! Никой от неговото село не би могъл насън дори да получи поне един от многото деликатеси, които той постоянно поглъщаше. По тези причини той бързо надмогна леката атака на носталгия и беше най-доволното човешко същество, което някога е плавало по моретата.

И Куейк беше този, който изтегли Майкъл през илюминатора на кабината на Даг Доутри и чакаше тази почтена личност да пристигне по заобиколен път през вратата. След като огледа набързо стаята, подуши койката и под нея, от което разбра, че Джери го няма, Майкъл насочи вниманието си към Куейк.

Куейк се стараеше да се държи приятелски. За да изяви приятелството си, той издаде някакъв гърлен звук, но Майкъл изръмжа срещу този туземец, който се бе осмелил да го докосне (Майкъл бе научен, че това е осквернение) и който сега се осмеляваше да се обърне към него, свързания единствено с белите богове.

На този рязък отпор Куейк отговори с глупаво хилене и понечи да пристъпи към вратата, за да бъде готов да я отвори при идването на своя господар. Но още щом вдигна крак, Майкъл се хвърли върху него. Куейк веднага се спря и Майкъл се отдръпна, но продължи да го гледа внимателно. Какво знаеше той за този странен туземец, освен че беше черен и че в отсъствието на белия господар всички туземци трябва да бъдат наблюдавани? Куейк се опита бавно да потътри крак по пода, но този номер беше известен на Майкъл и целият настръхнал, той го спря веднага с ръмжене.

Доутри завари точно тази сцена и докато се възхищаваше от Майкъл на силната електрическа светлина, разбра какво е положението.

— Куейк, я тебе да върви малко с този крак! — заповяда той, за да се увери още веднъж.

Страхливият поглед, който Куейк хвърли към Майкъл, беше достатъчно убедителен, но стюардът настоя. Куейк неохотно се подчини, но още ненаправил и крачка, Майкъл се хвърли върху него. Той замръзна ужасен, а Майкъл, готов всеки миг да скочи пак, описа около него заплашителен полукръг.

— Закова те на място, а? — възкликна Доутри. — Какъв ловец на негри, бога ми, цяло богатство!

— Хей, Куейк, я тебе да върви и донесе онез две бутилки от леден шкаф — нареди той с властен глас.

Куейк го погледна умолително, но не се помръдна. Не се помръдна и когато заповедта бе повторена още по-рязко.

— Дявол го взел! — изрева стюардът. — Ако тебе не донесе бира бърже, ще друсна тебе осем дежурства поред и половин дежурство отгоре. Ако тебе не донесе бърже, мене накара тебе слезе на брега и направи разходка на остров Кайзер Вилхелм.

— Мене не може — изплашено промърмори Куейк. — Тоз око на куче много гледа мене. Не харесва този куче да прави мене кай-кай.

— Този куче плаши тебе? — попита господарят му.

— Честна дума, този куче плаши мене много.

Даг Доутри беше доволен. Той беше ожаднял от пътешествието си по брега, та прекрати тази сцена.

— Хей, куче — обърна се той към Майкъл, — това тука момче е добро. Разбираш ли? Добро момче.

За да покаже, че се опитва да разбере, Майкъл завъртя опашка и присви уши. Когато стюардът потупа туземеца по гърба, Майкъл се приближи и подуши двата крака, които сякаш бяха заковани за пода.

— Върви! — заповяда Доутри. — Върви бавно, момче! Бавно! — предупреди той, въпреки че нямаше нужда.

Майкъл се наежи, но остави Куейк да направи първата страхлива стъпка. При втората той вдигна поглед към Доутри, за да бъде сигурен.

— Всичко е наред — успокои го той. — Това момче е мое момче. Добро момче. Гарантирам за него.

Майкъл се засмя с очи, за да покаже, че разбира, обърна се небрежно и се зае да изследва една отворена кутия на пода, в която имаше костенуркови черупки, ножовки и гласпапир.

— А сега — продума изтежко Доутри, като се настани в креслото с бутилка в ръка, а Куейк коленичи пред него да му развърже обувките, — сега да ти измислим име, господин Кучо, име, достойно за твоя произход и за моята фантазия.

Глава IV

Отрасналите ирландски териери са известни не само със своята смелост, вярност и способност да обичат, но и със своето хладнокръвие, удивително самообладание и въздържаност. Те трудно губят присъствие на духа; могат да разпознаят гласа на господаря си в разгара на най-ожесточената битка и да му се подчинят; те никога не изпадат в истерия, както обикновено се случва, да кажем, с фокстериерите.

У Майкъл нямаше дори следа от истерия, въпреки че се възбуждаше и избухваше по-лесно от своя кръвен брат Джери, а колкото до майка му и баща му, те в сравнение с него бяха наистина една стара, спокойна двойка. Порасналият Майкъл беше много по-игрив и буен от порасналия Джери. Неговият кипящ дух беше винаги готов да избухне при най-малкия повод и както показа по-късно, той можеше да умори от игра някое малко кученце. Накратко Майкъл беше весела душа.

Думата „душа“ е употребена съзнателно. Каквото и да представлява човешката душа — дух на познанието, самоличност, съзнание, индивидуалност, — Майкъл положително притежаваше това неосезаемо нещо. Неговата душа, различна само по степен от човешката, имаше много от нейните качества. Той познаваше обичта, тъгата, радостта, гнева, гордостта, свенливостта, хумора. Трите основни свойства на човешката душа са паметта, волята и умът; а Майкъл имаше памет, воля и ум.

Както човека, той не общуваше с външния свят чрез петте си сетива. Както у човека, резултатът от това общуване бяха усещанията. Както у човека, тези усещания понякога прерастваха в чувства. Най-сетне, както човек, който можеше да възприема, възприятията после разцъфтяваха в мозъка му като представи, разбира се, не толкова обширни, дълбоки и сложни като представите на хората, но все пак — представи.

Може би, за да не унизим човека с такова съпоставяне на най-висшите прояви на живота, би трябвало да признаем, че усещанията на Майкъл не бяха така изострени, ако сравним, да кажем, едно убождане по неговата лапа с едно убождане по човешката длан. Трябва да се признае също, че мислите, които озаряваха мозъка му, бяха по-замъглени и по-неточни от подобни мисли у човека. След това трябва да се признае, че Майкъл никога, никога, дори в течение на хиляда живота, не би могъл да докаже теоремата на Евклид или пък да реши едно квадратно уравнение. Все пак той без съмнение беше способен да стигне до знанието, че три кокала са повече от два кокала и че десет кучета представляват по-опасен противник, отколкото две.

Само едно нещо не може да се признае — че Майкъл не би могъл да обича толкова предано, толкова чистосърдечно, неегоистично, лудо, самопожертвователно, както обича човекът. Напротив, той обичаше точно така, и то не защото беше Майкъл, а защото беше куче.

Майкъл бе обичал капитан Келър повече от собствения си живот. Както Джери не би се подвоумил да се пожертвува за своя Шкипер, така и той не би се подвоумил да се пожертвува за капитан Келър. А с течение на времето, след като се убеди, че капитан Келър заедно с Мериндж и Соломоновите острови бяха изчезнали в небитието, за него стана съдба да обича също така всеотдайно стюарда, човека-бъчва, който така добре се разбираше с него и така ласкаво цъкаше с устни, Куейк — не, защото Куейк беше черен. Той просто приемаше Куейк като придатък, като част от човешкия бит, като вещ на Даг Доутри.

Но този нов бог не му беше известен под името Даг Доутри. Куейк му викаше „господарю“; но Майкъл беше чувал и други бели хора да бъдат наричани така от черните. Той беше чувал мнозина черни да казват на капитан Келър „господарю“.

Капитан Дънкан наричаше Даг „стюард“. Майкъл чуваше това, чуваше и офицерите и всички пътници да го наричат така; по този начин за Майкъл името на неговия бог беше „Стюард“ и винаги след това той го знаеше и мислеше за него като за Стюард.

Сега обаче ставаше дума за неговото име. На другата вечер, след като Майкъл дойде на парахода, Даг Доутри обсъждаше с него този въпрос. Майкъл седеше на задните си крака, сложил муцуна върху коляното на Доутри, и през цялото време очите му се разтваряха, затваряха и блестяха, ушите му мърдаха нагоре-надолу, за да чуват по-добре, а късата му опашка възторжено удряше по пода.

— Ето как стои работата, сине — му каза стюардът. — Баща ти и майка ти са били ирландци. Не, не ми противоречи, негоднико…

При тези думи Майкъл, окуражен от явното дружелюбие и веселост в гласа, заогъва цялото си тяло и от удоволствие заудря двойно по-бързо с опашка. Не защото беше разбрал нещо от думите, а защото разбра онова, което се крие зад говора и запълва поредицата звуци с тайнственото очарование на белите богове.

— Никога не се срамувай от рода си! И запомни, господ обича ирландците. Куейк! Я тебе върви да вземе онез две бутилки бира от леден шкаф! Да, по муцуната ти е изписано, че си ирландец, мойто момче! (Опашката на Майкъл биеше като барабан.) Хайде, хайде, не ми се подмазвай. Знам, че с твоето хитруване и умилкване искаш да ми грабнеш сърцето! Само че ще трябва да знаеш — то е непристъпно! Отдавна е подгизнало от бира. Аз те откраднах, за да те продам, а не да те обичам. Да беше преди години, можех да те обикна; да, преди да се бях запознал с бирата. Но сега те продавам като нищо за двайсет лири в брой, стига да мога. И си запиши на носа — няма да те обикна! Какво говорех, преди да ме прекъснеш с нежностите си? — В този момент той млъкна, за да надигне отворената бутилка, която му подаде Куейк. После въздъхна, изтри уста с опакото на ръката си и продължи: — Интересна работа е, сине, тази глупава бира. Куейк, тая маймуна с ухилена метусалемска мутра, е мой роб. Но, бога ми, аз съм роб на бирата, на хиляди бутилки бира, на планини от бутилки бира — толкоз бира, че в нея може да потъне целият ни параход. Ей, пес, наистина ти завиждам, добре си ти с това твое тяло, което не е отровено от алкохола. Ти може да си ми роб, ще бъдеш роб и на човека, който ще ми даде двайсет лири за тебе, но ти никога няма да станеш роб на бутилката. Ти си по-свободен човек от мене, господин Кучо, макар че не ти знам името. А, ето че се досетих… — Той изпразни бутилката, подхвърли я на Куейк и му направи знак да отвори следващата — тя беше и последната. — Да ти измислим име, сине, не е толкова леко. Ирландско, разбира се, но какво да бъде? Педи? С право клатиш глава. Много е просто. Никой не би те взел за дворно куче. Може Белимена, но ми звучи много женско, мойто момче. Аха, че ти си момче бе! Това е идея! Момче! Банши-бой? Не струва. Момчето от Ерин^[45]? — Той кимна одобрително и посегна за втората бутилка. Пи, замисли се и отново пи. — Открих! — тържествено съобщи той. — Килени е чудесно име, а за тебе ще стане Килени-бой. Как ви се струва това, а, ваша милост — внушително и благородно, като за някой граф… или за пивовар в оставка. Колко пивовари съм изпратил през живота си в оставка.

Той довърши бутилката, ненадейно хвана Майкъл за челюстите и като се наведе напред, потърка носа си в неговия. Когато го пусна също тъй ненадейно, Майкъл завъртя опашка и с игриви очи се вгледа в лицето на белия бог. Същинска душа, съзнание, нещо одухотворено светеше в очите на кучето, пълни с обожание към това сивокосо божество, което му говореше нещо неразбираемо, но със самия говор пораждаше в сърцето му прекрасни и непознати досега чувства.

— Хей, Куейк!

Куейк беше приклекнал на пода, с бутове, опрени на петите. Той спря да изглажда кокаления гребен, който господарят му беше изрязал по собствен чертеж, и вдигна поглед нагоре, готов да получи заповеди и да ги изпълни.

— Куейк, момче, тебе от днес знае име на тоз куче. Негово име Килени-бой. Гледай тоз име да остане в глава. Всеки път, тебе говори на този куче, казваш него Килени-бой, разбираш? Ако тебе не разбираш, мене ще ти счупи тиквата, Килени-бой, разбираш? Килени-бой, Килени-бой!

Докато Куейк сваляше обущата му и му помагаше да се съблече, Доутри гледаше Майкъл със сънливи очи.

— Оправих те, приятелю — обяви той, като стана и залитна към кревата. — Оправих ти името, а ето ти и девиза. И него измислих: пламенен, но разумен. Лепи ти се като туткал на дърво.

— Пламенен, но разумен, ето какъв си ти, Килени-бой, пламенен, но разумен — продължаваше да мърмори той, докато Куейк му помагаше да се претърколи в койката.

Куейк пак се зае да изглажда гребена. Устните му ту се движеха в безшумен шепот, ту се затваряха, докато накрая той се обърна към стюарда с набръчкано от напрегнато мислене чело:

— Господарю, какъв било името на тоз куче?

— Килени-бой, тъпо людоедо, Килени-бой, Килени-бой — мърмореше сънливо Даг Доутри. — Куейк, черни кръвопиецо, тебе тича да ми вземе бутилка бира от леден шкаф.

— Няма вече, господарю — отвърна с треперещ глас черният, а очите му се въртяха и чакаха всеки миг нещо да полети по него. — Шест бутилки свършил.

Стюардът отговори само с хъркане.

Туземецът със сгънатата от проказата ръка и едва забележимото надебеляване на кожата на челото между очите — признак на същата болест, се наведе над работата си, а устните му се движеха и непрекъснато повтаряха: „Килени-бой!“…

Глава V

В течение на редица дни Майкъл виждаше само Стюард и Куейк. Това беше така, защото не излизаше от каютата на стюарда. Никой не знаеше, че той е на парахода и Даг Доутри, комуто беше съвсем ясно, че е откраднал кучето на бял човек, се надяваше да запази присъствието му в тайна и да го изнесе контрабанда на брега, когато „Макамбо“ хвърли котва в Сидней.

Стюардът скоро оцени изключителната възприемчивост на Майкъл. Понякога, докато грижливо го хранеше, той му даваше кокал от пиле. Достатъчни бяха два урока, които едва ли биха могли да се нарекат уроци, защото бяха дадени в пет минути, а всеки от тях трая не повече от половин минута, и Майкъл научи, че може да гложде пилешките кокали само на пода в най-близкия до вратата ъгъл. Когато получеше кокал след това, той го занасяше в ъгъла, без никой да го принуждава.

И защо не? Той имаше достатъчно ум, да разбере какво иска Стюард от него; имаше и достатъчно сърце, за да бъде щастлив, че му служи. Стюард беше бог, добър и любещ, обичаше го с гласа си и устните си, обичаше го с милувки и с търкане на носа, и с прегръдки. Всяка почит вирее най-добре на почвата на обичта и с Майкъл също беше така. Ако Стюард му заповядаше да се откаже от пилешкия кокал, той би се подчинил. И това е типично за кучето — единственото животно, което весело, с удоволствие, дори подскачайки от радост, ще остави неизядена храната си, за да придружи своя господар, човека, да му се подчини.

Почти цялото си свободно време Даг Доутри прекарваше със затворения в каютата Майкъл, който бързо се бе научил да не лае и скимти, когато му забранят. През тези часове на приятелско съжителство Майкъл усвои и много други неща. Доутри откри, че кучето вече разбира и се подчинява на най-простите заповеди като „не“, „да“, „стани“, „куш“, и той се зае да го усъвършенствува със заповеди като „качи се на койката“, „донеси едната обувка“, „донеси двете обувки“. Почти без усилия го научи също така да се търкаля, да се моли, да се преструва на умрял, да кляка и пуши лула с шапка на главата и не само да се изправя на задните си крака, но и да ходи на тях.

След това дойде ред на „не може“ и „може“. Доутри слагаше върху койката парче вкусно изкусително месо или сирене, така че да бъде на еднаква височина с носа на Майкъл, и казваше само „не може“. Тогава Майкъл не го докосваше, преди да чуе добре дошлото „може“. Понякога Доутри напускаше каютата, докато „не може“ беше още в сила, и независимо от това дали се бавеше половин час или шест часа, при завръщането си намираше храната недокосната, а Майкъл — задрямал в ъгъла, който му бе определен като място за спане. Веднъж, когато обучението в този номер беше още в началото си, а муцуната на Майкъл — на един инч от забраненото парче, стюардът излезе от каютата и Куейк, настроен игриво, посегна към парчето, но зъбите на Майкъл светкавично блеснаха и се впиха в ръката му.

Въпреки че Куейк не проявяваше никаква злина или неприязън, Майкъл никога не би направил за него номерата, които с такова удоволствие правеше за стюарда. Работата беше там, че още с първите си наченки на съзнание, Майкъл беше научен да прави разлика между черни и бели. Черните бяха винаги слуги на белите — така поне му говореше собственият опит; и освен това тях винаги ги подозираха, винаги очакваха да направят пакост и те трябваше да бъдат грижливо наблюдавани. Главното задължение на едно куче беше да служи на своя бял бог, като следи с будно око всички черни, които се навъртат наоколо.

При все това Майкъл позволяваше на Куейк да му дава вода, храна и други неща — най-напред само когато Стюард отсъствуваше, за да изпълнява задълженията си на парахода, а по-късно изобщо. Защото той знаеше, без да мисли по тези въпроси, че каквато и храна Куейк да сложеше пред него, тя всъщност идваше не от Куейк, а от господаря на Куейк, който беше и негов господар. Въпреки това Куейк не се сърдеше на Майкъл, защото толкова имаше присърце благополучието и удобството на своя господар — същия този господар, който го беше избавил от двамата нажалени собственици на умрялото прасе в оня ужасен ден на остров Кайзер Вилхелм, — че той обичаше Майкъл заради господаря си. Като виждаше как неговият господар все повече се привързва към Майкъл, Куейк сам заобича истински кучето, по същия начин, по който обожаваше всяка принадлежност на стюарда, било обущата му, които лъскаше, било дрехите, които четкаше и чистеше, било шестте бутилки бира, които всеки ден слагаше в ледения шкаф.

В действителност у Куейк нямаше нищо господарско, докато Майкъл беше аристократ по рождение. В знак на обич Майкъл се подчиняваше на стюарда, но той се държеше властно с къдроглавия туземец. Куейк имаше робска душа, докато робските качества у Майкъл бяха почти колкото у северноамериканските индианци, които напразно се бяха опитвали да направят роби по плантациите в Куба. Всичко това не бе нито личен недостатък на Куейк, нито достойнство на Майкъл. В течение на векове хората старателно бяха подбирали неговите наследствени качества, състоящи се главно от свирепост и вярност. А съчетани, свирепостта и верността неизбежно водят до гордост. Гордостта пък не може да съществува без чувство за достойнство, както и достойнството без самоувереност.

През тези първи дни в каютата най-голямото постижение, на което го научи Доутри, беше да брои до пет. Въпреки необикновената му интелигентност обаче за това бяха нужни много часове напрегнат труд. Защото той трябваше най-напред да научи наименованията на цифрите; след това да гледа с очите си и да прави разлика в мозъка си между един предмет и останалите комбинации до пет; и накрая да свързва в ума си единия предмет или група предмети с изговореното от Стюард число.

При дресировката Даг Доутри използваше топки хартия, завързани с канап. Той хвърляше петте топки под койката и казваше на Майкъл да донесе три и тогава Майкъл донасяше и слагаше в ръката му не две, не четири, а точно три. Когато Доутри хвърляше под койката три топки, а искаше от Майкъл четири, той донасяше трите, търсеше напразно четвъртата, след това, махайки опашка, подскачаше умолително около Стюард и накрая се хвърляше в леглото и измъкваше четвъртата изпод възглавницата или измежду одеялата.

Същото правеше и с другите му познати предмети. Майкъл винаги донасяше искания брой обуща, ризи или калъфки за възглавници, стига да не надминаваха пет. Така между математичните способности на Майкъл, който броеше до пет, и способностите на стария негър от Тулаги, който пък броеше късовете тютюн на групи от пет, имаше по-малко разстояние, отколкото между Майкъл и Даг Доутри, защото Даг Доутри можеше да умножава и дели. По същия начин, в същата стълбица на математическите способности, още по-голямо разстояние делеше Даг Доутри от капитан Дънкан, който посредством математиката определяше курса на „Макамбо“. И накрая най-голямото разстояние беше между ума на капитан Дънкан и ума на астронома, който правеше небесни карти и плаваше между звезди, отдалечени на милиони мили, и който подхвърляше само нищожно късче, само няколко трохи от своите математически познания на капитан Дънкан, за да може той всеки ден да определя мястото на „Макамбо“ сред океана.

Само в една област Куейк упражняваше влияние над Майкъл. Куейк имаше бръмбазък^[46] и когато затвореният свят на „Макамбо“ и службата при стюарда му дотягаха, той можеше да се пренася мислено на остров Кайзер Вилхелм, като захапваше примитивния инструмент, изтръгваше с ръка тайнствени звуци от него и по този начин прекосяваше времето и пространството; тогава Майкъл запяваше — или по-скоро завиваше, макар че неговият вой се отличаваше със същата мелодичност, както и воят на Джери. Майкъл не искаше да вие, но природата му беше такава, че реагираше на музиката неизбежно, тъй както химическите елементи реагират помежду си в лабораторията.

Докато Майкъл живееше нелегално в каютата на стюарда, гласът му не трябваше да се чува, така че Куейк бе принуден да търси утехата на своя бръмбазък сред адската горещина на скарите над параходните котли. Но това не продължи много, защото, било благодарение на слепия случай, било поради ония редове, които съдбата бе вписала в книгата на живота още преди сътворението на света, Майкъл беше предопределен за по-особени събития, събития, които щяха дълбоко да засегнат не само неговата собствена участ, но и участта на Куейк и Даг Доутри и дори да предопределят мястото на тяхната смърт и на техните гробове.

Глава VI

Това събитие, което щеше да промени бъдещето, стана, когато Майкъл съвсем явно обяви на всичко живо своето присъствие на „Макамбо“. То започна с небрежността на Куейк, който излезе от кабината, без да затвори плътно вратата. Тъй като „Макамбо“ се люлееше върху леко развълнуваното море, вратата ту се отваряше широко, ту се хлопваше, но не достатъчно силно, за да се затвори.

Майкъл прескочи високия праг с невинното намерение да изследва само най-близките околности. Но едва беше успял да излезе от каютата, едно по-силно залюляване затръшна вратата. Майкъл веднага пожела да се върне обратно. Послушанието беше силно развито у него, пък и най-голямото му желание беше да изпълнява волята на господаря си, а от неколкодневното си затваряне той чувствуваше, догаждаше се или отгатваше, без да мисли за това, че желанието на Стюард беше той да седи в каютата.

Дълго време клеча той пред вратата, като я гледаше отчаяно, но бе твърде умен, за да лае или да говори на такъв неодушевен предмет. Още от най-ранно детство беше научил, че само одушевените предмети могат да се движат при молба или заплаха, а когато неодушевените предмети се движат, подобно на вратата, те никога не се движат от само себе си и са глухи за всичко, което живото същество би могло да им каже. От време на време той притичваше от късото напречно коридорче, в което се излизаше от каютата, и се вглеждаше надолу-нагоре по дългия коридор, от носа към кърмата.

Почти цял час той прави това и все се връщаше при вратата, която не искаше да се отвори. После го осени една определена мисъл. Щом като вратата не се отваря, а Стюард и Куейк не се връщат, защо пък той да не отиде да ги потърси? Веднъж изяснил си този план за действие, той се затича без колебание по дългия коридор — напред към носа. После зави под прав ъгъл там, където свършваше коридорът, и се намери пред тесен трап. Между многото миризми разпозна миризмите на Куейк и Стюард и разбра, че те са минали по този път.

Нагоре по трапа и по главната палуба започна да среща пътници. Тъй като те бяха бели, той не се сърдеше, когато му подвикваха, но и не се спря, додето не изскочи на откритата палуба, където други от любимите божества се излежаваха в шезлонги. Но Куейк и Стюард ги нямаше и тук. Втори тесен стръмен трап го подкани и той се намери на най-горната палуба. Тук под широки платнени навеси имаше още повече богове — много повече, отколкото беше виждал през целия си живот.

Предната част на горната палуба завършваше с мостика, който не беше издигнат, а представляваше част от нея. Като изтича около мостика към сенчестата и защитена от вятъра страна, той се натъкна на съдбата си; защото трябва да се знае, че капитан Дънкан, освен двата си фокстериера имаше и една голяма персийска котка, а тази котка имаше малки котенца. За детска стая тя си беше избрала мостика и капитан Дънкан й беше угодил. Той й бе дал специална кутия да настани своите котенца и бе заплашил рулевите, че само ако настъпят някое от тях, очакват ги най-страшни наказания.

Но Майкъл не знаеше нищо за това. А голямата персийка разбра за неговото съществуване, преди той да разбере за нейното. Фактически той я видя за първи път, когато тя се хвърли отгоре му през отворената врата на мостика. Щом забеляза тази внезапна опасност, макар че още не я бе определил, той скочи настрана и се спаси. От негова гледна точка нападението беше непредизвикано. Той се втренчи в нея цял настръхнал и чак когато тя отново се хвърли върху него, разбра, че е котка, цялата нокти ярост и мъст, с опашка, дебела колкото ръката на едър човек.

Това беше твърде много за един уважаващ себе си ирландски териер. Яростта му избухна непосредствено след втората й атака. Той отскочи настрана, за да избегне ноктите й, и оттам обратно, за да я пресрещне. Челюстите му се съединиха с трясък върху гръбначния й стълб, докато тя беше още във въздуха. Следващия миг тя се виеше и гърчеше на палубата със строшен гръбнак.

Но за Майкъл това беше само началото. Пронизителен лай или по-скоро вой, идващ от други неприятели, го накара да се обърне, но не достатъчно бързо. Два големи фокстериера го нападнаха отстрани, събориха го и го претърколиха по палубата. Те двамата впрочем се бяха появили на „Макамбо“ доста отдавна като малки кученца в джобовете на Даг Доутри, който по стар навик ги беше обсебил на брега в Сидней и ги бе продал на капитан Дънкан по за една гвинея.

В това време Майкъл се беше изправил на крака, този път истински разярен. Отгоре му заваляха като из ведро войнствени удари, без той да ги е предизвикал, без даже да е знаел за съществуването на враговете си, преди те да го нападнат. Въпреки че бяха изпаднали в истеричен гняв, фокстериерите бяха смелчаци и когато Майкъл се изправи отново, те пак се нахвърлиха върху него. Зъбите на единия се удариха в неговите, устните и на двамата се разцепиха, а по-лекото куче отскочи от силата на удара. Другият успя да докопа Майкъл отстрани, пусна му кръв със зъбите си и му причини болка. С внезапно, почти спазматично извъртане на тялото Майкъл го отхвърли от себе си, като остави устата му пълна с косми, и в същото време впи зъби в някакво ухо, докато двете му челюсти се срещнаха. С остро болезнено скимтене фокстериерът така силно отскочи, че зъбите на Майкъл разрязаха ухото му на ивици.

Първият фокстериер отново се нахвърли върху него и докато Майкъл се извръщаше да го посрещне, последва ново, също така непредизвикано нападение. Този път беше капитан Дънкан, побеснял при вида на убитата котка. Той така силно ритна Майкъл в гърдите, че кучето остана почти без дъх, отхвръкна във въздуха и падна тежко на една страна. Двата песа скочиха върху му, захапаха го и напълниха уста с неговата права, корава козина. Още докато лежеше и се мъчеше да стане на крака, Майкъл заби зъби в крака на единия фокстериер и той, виейки от болка, се оттегли на три крака. Четвъртият, един от предните крака, той държеше нагоре. Костта му беше едва ли не премазана от зъбите на Майкъл.

Майкъл ухапа два пъти другия четирикрак неприятел и след това го подгони в кръг, а капитан Дънкан подгони него. Майкъл съкрати разстоянието, като се хвърли напряко, по хордата на дъгата, по която беше фокстериерът, и впи челюсти във врата му. Хванат така внезапно от по-тежкото куче, фокстериерът тежко се просна на палубата. В същото време вторият ритник на капитан Дънкан улучи Майкъл и му придаде такава начална скорост, че склещените му зъби разкъсаха месото на фокстериера.

Тогава Майкъл се обърна към капитана. Какво от това, че беше бял бог? Толкова много нападения от толкова много неприятели така го вбесиха, че Майкъл, който тихо и кротко бе търсил Куейк и Стюард, не се спря да размисли. Още повече че тоя бял бог беше непознат, той не бе го виждал никога преди това.

Отначало Майкъл беше ръмжал и фучал. Но да се нападне този бог, беше по-сериозна работа и този път, когато скочи да посрещне новия ритник, насочен към него, той не издаде никакъв звук. Както и в случая с котката, той не се хвърли направо. Неговата тактика беше: първо, настрана, за да избегне удара, и когато той отмине, със завъртане на тялото да се стрелне отстрани. Беше прилагал този номер на мнозина от черните в Мериндж и на борда на „Йожени“, тъй че често пъти успяваше. Зъбите му се впиха в широките бели дочени панталони. Резкият тласък срещу крака на капитан Дънкан накара вбесения моряк да загуби равновесие. Той едва-що не падна напред по корем, но с голямо усилие се закрепи, препъна се в Майкъл, който се беше нахвърлил да го ухапе отново, залитна и се тръшна на палубата.

Никой не би могъл да каже колко дълго би седял така, за да си вземе дъх, защото Майкъл заби зъби в месестата част на рамото му и така го пришпори, че той рипна с най-голямата скорост, която бе възможна при неговата пълнота. Майкъл не успя да го ухапе за прасеца, докато капитанът се изправяше, но затова пък разкъса на парцали другия крачол на панталоните му и получи такъв ритник, че излетя на един ярд над палубата, направи половин салто и се пльосна по гръб.

До този миг капитан Дънкан нападаше яростно и пак се канеше да налети, но Майкъл се изправи на крака и се хвърли във въздуха не вече към прасеца или бедрото, а към шията. Дойде му много високо, но зъбите му се вкопчиха в развяващата се черна връзка и когато тежестта му го дръпна назад към пода, я разкъса на парчета.

Но не това накара капитан Дънкан да премине изцяло в отбрана и заднишком да отстъпи, а мълчанието на Майкъл. Мълчание, зловещо като смърт. Нямаше ръмжене и зъбене. Той се хвърляше отново и отново с немигащи, втренчени очи. Не ръмжеше, когато нападаше, и не квичеше, когато го ритаха. Не го беше страх от ударите. Том Хегин често се бе хвалил, че Биди и Терънс понасяха безмълвно ударите — и това тяхно качество беше наследено изцяло от Джери и Майкъл. Те винаги се хвърляха да посрещнат удара и да пресрещнат този, който го нанася — така бяха устроени. Те нападаха и продължаваха да нападат противника мълчаливо и мълчанието им бе пълно със смъртна опасност.

Такъв беше и Майкъл. Докато капитанът отстъпваше и го риташе, той го нападаше, скачаше и хапеше. Един от моряците спаси капитан Дънкан с привързания на прът парцал, с който миеха палубата. Той се намеси, успя да го тикне в устата на Майкъл и да го отблъсне. Първия път зъбите му автоматично захапаха парцала. Но след като го изплю, той вече не го захапа, защото разбра, че беше неодушевен предмет, който неговите зъби не можеха да наранят.

Не обърна и никакво внимание на моряка — само се опитваше да го избегне. Желаната плячка за Майкъл беше капитан Дънкан, който се бе облегнал с гръб на леерите, дишаше тежко и бършеше потта от лицето си. Колкото и дълго да се описва цялата битка — от гибелта на персийската котка до завирането на парцала в устата на Майкъл, всъщност всичко се разигра толкова бързо, че пътниците, които бяха наскачали от шезлонгите и се бяха втурнали към тази сцена, успяха да пристигнат едва когато Майкъл с успешна маневра избягна парцала на моряка, хвърли се върху капитан Дънкан и тоя път заби зъбите си в закръгления му прасец така свирепо, че накара капитана да изругае несвързано и яростно да изреве от изненада.

Успешен ритник отхвърли Майкъл настрана и позволи на моряка отново да се намеси с парцала. И тук на сцената се появи Даг Доутри, за да види как неговият капитан, раздърпан и окървавен, диша апоплектично, как Майкъл в зловещо мълчание се хвърля срещу пръта с парцала, а една голяма персийска котка се гърчи на пода с пречупен гръбнак.

— Килени-бой! — викна властно стюардът.

Въпреки възмущението и гнева, които кипяха в Майкъл, гласът на господаря достигна до неговото съзнание и той веднага се опомни, сви уши, козината му улегна, устните покриха оголените зъби и той обърна глава, за да го погледне въпросително.

— Ела тука, Килени!

Майкъл се подчини — той не пропълзя виновно, а радостно и с желание изтича до краката на Стюард.

— Куш, мойто момче!

Той се обърна наполовина и се просна с въздишка на облекчение, а червеният му език целуна краката на Стюард.

— Твое ли е това куче, стюард? — запита капитан Дънкан с глас, задъхващ се от гняв и недостиг на въздух.

— Да, сър. Мое е кучето. Какво е направило, сър?

Сборът на пораженията, които Майкъл беше нанесъл, задави капитана напълно. Той само успя да посочи умиращата котка, своите разкъсани дрехи и кървящи рани и фокстериерите, които ближеха месата си и скимтяха до него.

— Съжалявам много, сър… — започна Доутри.

— Съжаляваш, а, дявол го взел! — сряза го капитанът. — Боцман! Да се изхвърли това куче зад борд!

— Да се хвърли кучето зад борд, сър, да, сър! — повтори боцманът, но се поколеба.

Лицето на Даг Доутри несъзнателно се вкамени от надигащото се желание за упорита съпротива, при която, по свойствения си бавен и спокоен начин, би стигнал до крайности, но не би отстъпил. Все пак неговият отговор беше достатъчно почтителен, а чертите на лицето му с усилие на волята се отпуснаха в обикновеното си благонравно изражение.

— То е добро куче, сър, и послушно. Не мога да си представя какво би могло да го разяри така. Трябва да е бил предизвикан, сър…

— Така беше — намеси се един от пътниците, собственик на кокосова плантация от Шортландските острови.

Стюардът му хвърли благодарен поглед и продължи:

— Кучето е добро, сър, много послушно куче, сър — вижте само как ме послуша в най-големия бой и дойде и легна! Умно е като дявол, сър, прави всичко, което му кажа. Ей сега ще го накарам да се сдобри с другите. Гледайте…

Като пристъпи към двата изпаднали в истерика фокстериера, Доутри повика Майкъл при себе си.

— Това е добро куче, разбираш ли, Килени, добро куче — говореше тихо и гальовно той, като с една ръка гладеше гърба на фокстериера, а другата държеше върху Майкъл.

Фокстериерът заскимтя и се опря здраво в краката на капитан Дънкан. Майкъл обаче с леко завъртане на опашката и миролюбиво провиснали уши се приближи до него, погледна нагоре към стюарда, за да не се излъже, след което подуши доскорошния си враг и дори любезно го близна по ухото.

— Виждате ли, сър, никак не е злопаметен! — тържествуваше Доутри. — Той си спазва правилата, сър. Истинско куче, мъжко куче! Тук, Килени! Хайде и другото! И то е добро куче! Целуни и се сдобри! Ха така!

Другият фокстериер, с ранения преден крак, изтърпя подушването на Майкъл и само изръмжа гърлено; но когато Майкъл посегна към него с езика, това му дойде твърде много. Раненият фокстериер избухна и направи несполучлив опит да захапе Майкъл за муцуната.

— Добър е, Килени, наистина е добър — бързо го предупреди стюардът.

Майкъл мръдна опашка в знак, че е разбрал, вдигна лапа и без злоба, на шега, перна леко кучето по врата, което го накара да се претърколи презглава по палубата. Макар че той нервно ръмжеше, Майкъл се обърна спокойно и погледна за одобрение към Стюард.

Пътниците посрещнаха със силен смях претъркалянето на фокстериера и добродушната важност на Майкъл. Но те се смееха не само на това: нервите на капитан Дънкан бяха твърде изопнати и когато Майкъл бутна кучето, капитанът подскочи и целият се наежи.

— Ето на̀, сър — продължи стюардът с растяща самоувереност, — хващам се на бас, че до утре по това време ще го сдобря и с вас…

— Утре по това време той вече няма да съществува! — отговори капитанът. — Боцман! Хвърли го зад борд!

Боцманът пристъпи нерешително, но сред пътниците се надигна протестен шум.

— Погледнете котката ми, погледнете и мен! — опита се да оправдае нареждането си капитан Дънкан.

Боцманът направи още една крачка напред, а Даг Доутри заплашително го погледна.

— Хайде! — заповяда капитанът.

— Чакайте! — намеси се плантаторът от Шортландските острови. — Бъдете справедлив с кучето! Аз видях цялата работа. То не се закачаше с никого. Котката първа се хвърли отгоре му. А то се разяри и отвърна едва след втория й скок. Тя щеше да му издере очите. После двете кучета му се хвърлиха. То не ги беше закачило. След това вие се нахвърлихте върху него. То не ви беше закачило. И после дойде този моряк с пръта си. А сега искате и боцманът да го нападне и да го хвърли през борда. Бъдете справедлив. То само се защищаваше. Какво искате от едно истинско куче при това положение — да легне и да се остави на всеки, който мине, да си прави каквото ще с него? Дръжте се спортсменски, капитане. Вие здравата го сритахте. То само се защищаваше.

— Вярно, че се защищава, и то доста добре! — захили се капитан Дънкан, с което намекна, че обикновеното му добродушие се е възвърнало; в същото време той внимателно притискаше кървящото си рамо и тъжно поглеждаше надолу към разкъсаните си дочени панталони. — Добре, стюард. Ако го накараш да се сприятели с мене за пет минути, остава на борда. Но ще трябва да ме обезщетиш с един чифт нови панталони.

— С удоволствие, сър, благодаря ви — извика Доутри, — ще ви намеря и нова котка, сър… Хайде, Килени-бой. Този човек е голям господар, добър човек, разбираш ли?

И Майкъл разбра. Той се подчини — не като фокстериерите — без затаена злоба, без да се задъхва и без да се дави от истерия, без треперене на мускулите и без резките движения от преуморени нерви, а спокойно и сдържано, сякаш преди миг не се беше водила страшна битка, сякаш тялото му не гореше и не го болеше от ухапванията и ритниците.

Но въпреки това той не можа да не се наежи, когато подуши крачола, който зъбите му преди малко бяха разкъсали.

— Погалете го, сър — помоли Доутри.

Капитан Дънкан, възвърнал отново добродушието си, се наведе и здраво, без колебание сложи ръка върху главата на Майкъл. Нещо повече, той дори замилва ушите му и ги потърка в долната част. А Майкъл, веселото сърце, след като се би като лъв и прости и забрави като човек, отпусна козина, завъртя късата си опашка, усмихна се с очи, уши и уста и близна ръката, която преди толкова малко време бе срещу него.

Глава VII

През цялото пътуване оттук нататък Майкъл свободно се движеше из парахода. Дружелюбен към всички, той запазваше обичта си само за Стюард, въпреки че не винаги издържаше и понякога се впускаше в позорни гоненици с фокстериерите.

— Най-игривото куче, което съм виждал, но без да е глупаво! — така го оцени Даг Доутри пред шортландския плантатор, комуто току-що бе продал един от костенурковите си гребени. — Знаете ли, някои кучета само играят и не ги бива за нищо друго. Но с Килени-бой не е така. Той може за миг да стане сериозен. Ще ви покажа! Ще ви покажа, че има достатъчно ум, за да брои до пет и да разбира от безжичен телеграф. Гледайте само!

В този момент стюардът издаде с устни едва чут звук — толкова слаб, че сам той не го чу и дори се зачуди дали го е издал или не; толкова слаб, че на шортландския плантатор не можеше и наум да му дойде, че го е издал. В този момент Майкъл се търкаляше по пода на десетина крачки, навирил крака във въздуха, а двата фокстериера го давеха с привидна ярост. Той бързо ритна, претърколи се настрани и с търсещ поглед и наострени уши се огледа и ослуша. Доутри пак издаде звука; и пак шортландският плантатор нито чу, нито разбра; а Майкъл скочи на крака и мигновено се озова до господаря си.

— Какво куче, а? — похвали се стюардът.

— Но как разбра, че ви трябва? — попита плантаторът. — Вие изобщо не сте го викали.

— Умствена телепатия, вътрешно сродство, тоест душите ни се намират в хармония или както щете го наречете — заблуждаваше го стюардът. — Видите ли, Килени и аз сме направени от едно тесто, само че в различни калъпи. Сигурно е трябвало да сме братя, но във фабриката на сътворението са сбъркали нещо. А сега ще ви покажа, че той разбира нещичко и от аритметика.

Даг Доутри извади от джоба си книжните топки и за учудване и задоволство на събралите се пътници показа способността на Майкъл да брои до пет.

— И така, сър — приключи представлението Доутри, — ако си поръчам четири чаши бира в някоя кръчма и ако съм разсеян и не видя, че келнерът е донесъл само три, Килени веднага ще направи скандал!

След като присъствието на Майкъл стана известно, не беше нужно вече Куейк да свири на бръмбазъка си по скарите над котлите и понякога, без никой да знае, той правеше в каютата собствени опити с Майкъл. Щом чуеше туземни мелодии, Майкъл ставаше безпомощен. Ще не ще, отваряше уста и надаваше силен вой, но също като при Джери, това не беше само вой. То по-скоро приличаше на нежно пеене; и не след дълго Куейк можеше да води гласа му нагоре и надолу, като го караше да спазва грубо такта и мелодията в определен регистър.

Майкъл никак не обичаше тези уроци, защото гледаше отвисоко на Куейк и мразеше да се подчинява за каквото и да било на един туземец. Но той се промени в това отношение, след като Даг Доутри ги изненада на един от тези музикални уроци. Той извади устната хармоничка, с която имаше обичай да си запълва времето между две бутилки по кръчмите. Доутри откри, че най-бързият начин да се накара Майкъл да пее бяха минорните тонове и че веднъж започнал, той пееше, докато не спре музиката. Освен това при липса на инструмент Майкъл пееше, когато стюардът използваше своя глас за съпровод — той почваше с протяжно и тъжно тананикане, а после преминаваше на някоя стара песен или балада. Майкъл бе намразил пеенето с Куейк, но обичаше да пее със Стюард дори и когато Стюард го докарваше на палубата да дава представления пред умиращите от смях пътници.

Към края на пътуването стюардът води два сериозни разговора: единия с капитан Дънкан, другия с Майкъл.

— Виж каква е работата, Килени — започна Доутри една вечер, докато Майкъл гледаше лицето на господаря си с обожание; той бе сложил глава на коленете му, без да разбира какво се говори, но щастлив от задушевността на този говор. — Откраднах те, за да спечеля пари за бира; още щом те видях оная нощ на брега, разбрах, че навсякъде ще мога да взема десет лири за тебе. Десет лири са ужасно много пари. Според парите на янките петдесет долара, а според китайските — сто… А с петдесет златни долара може да се купи страшно много бира — толкоз много, че ще се удавя в нея, ако падна надолу с главата. Въпреки туй искам да ти задам един въпрос. Можеш ли да си представиш, че ще те продам за десет лири… Хайде! Кажи де! Можеш ли?

А Майкъл с тупане на опашката по пода и остър лай показа, че е напълно съгласен с казаното, каквото и да е то.

— Или да кажем, за двайсет лири. Това е сериозна цена. Бих ли те дал? Бих ли? За нищо на света. А какво ще кажеш за петдесет лири? Това би могло да ме накара да си помисля, а още повече ще ме накарат да си помисля сто лири. Ей богу, сто лири, обърнати в бира, са толкова много, че цялото това дърто корито би могло да плава в нея. Но кой, по дяволите, ще предложи сто лири? Ще ми се да го зърна поне веднъж, само толкоз, поне веднъж! А искаш ли да знаеш защо? Добре. Ще ти го кажа на ухото! За да мога да го пратя по дяволите! Честна дума, Килени-бой, точно тъй ще направя — много учтиво, разбира се, просто ще го пратя да се грее при дяволите в ада.

Обичта на Майкъл към Стюард беше толкова силна, че се превръщаше едва ли не в трайна лудост. А чувствата на стюарда към Майкъл проличаха най-добре в разговора му с капитан Дънкан.

— Бога ми, сър, предполагам, че ме е последвал на кораба — завърши не съвсем точния си разказ Доутри. — Аз нищо не зная. За последен път го видях на брега, а след това го намерих здраво заспал на койката ми. Как е попаднал там, сър? Как е намерил моята каюта? Оставям на вас да отговорите! За мене това е магия, чиста магия.

— Хайде, хайде, на трапа стоеше дежурният моряк! — изпръхтя капитан Дънкан. — Като че ли не ти зная номерата, стюард! Никаква магия, най-обикновена кражба! Последвало те било на кораба? Това куче изобщо не е минало трапа. Минало е през някой илюминатор и не е минало само. Обзалагам се, че твоят негър има пръст в тая работа. Хайде сега да не го усукваме, дай ми кучето и никога вече няма да ти се сърдя за котката.

— Щом сте убеден в това, което ми казахте, тогава и вие ще станете съучастник! — отвърна Доутри, а обичайното му свиване на веждите показваше, че неговото решение е непоколебимо. — Аз, сър, съм обикновен корабен стюард и за мене нищо не е да ме арестуват за кражба на куче; но вие, сър — капитан на такъв хубав параход? Какво ще бъде това за вас, сър? Не, сър, по-добре ще е аз да запазя кучето, което ме е последвало на парахода.

— Ще ти дам и десет лири отгоре — предложи капитанът.

— Няма смисъл да говорим, сър, няма никакъв смисъл да говорим! Неподходящо е за вас като капитан!… — продължаваше да повтаря стюардът и мрачно клатеше глава. — Освен това в Сидней знам една чудесна ангорска котка. Точно сега притежателят й е в провинцията и тя не му трябва, пък и самата котка ще бъде щастлива да си намери редовен дом като „Макамбо“…

Глава VIII

Друг номер, който Майкъл научи от Даг Доутри, така повдигна цената му в очите на капитан Дънкан, че той предложи петдесет лири и „нито дума повече за котката“. Отначало Доутри тренираше номера в тесен кръг с помощта на главния механик и шортландския плантатор. Представи го пред публика едва когато беше напълно задоволен.

— Да речем, че вие сте полицай или детектив — обърна се Доутри към първия и третия помощник-капитан, — и да речем, че съм направил ужасно престъпление. Да речем, че Килени е единствената улика и че вие сте хванали Килени! Щом познае господаря си, разбира се, значи, сте ме пипнали! Сега вървете нататък по палубата и го водете за каишката. После се върнете насам с него, все едно че сте по улицата, и щом ме познае, арестувайте ме. Разбрано?

Двамата помощници отведоха Майкъл и след няколко минути се върнаха на палубата. Майкъл дърпаше опънатата каишка и търсеше Стюард.

— Колко искате за това куче? — запита Доутри, когато наближиха — това беше знакът, на който бе научил Майкъл.

А Майкъл, изпънал каишката, отмина, без дори да махне опашка или да погледне стюарда. Помощниците спряха пред Доутри и придърпаха Майкъл назад.

— Загубено куче — каза първият помощник.

— Мъчим се да намерим собственика му — допълни третият.

— Хубаво куче! Колко му искате? — попита Доутри, като разглеждаше Майкъл критично и с интерес. — Какъв му е нравът?

— Проверете сами! — беше отговорът.

Стюардът протегна ръка да го погали по главата, но бързо я отдръпна, защото Майкъл се наежи, изръмжа и злобно се озъби.

— Опитайте пак, няма да ви ухапе — настояваха възхитените пътници.

Този път зъбите за малко не се впиха в ръката на стюарда и той отскочи, защото Майкъл свирепо го нападна, доколкото каишката му позволяваше.

— Махнете го! — изкрещя ядно Даг Доутри. — Подло животно! Без пари да ми го давате, не го взимам!

И докато го отвеждаха, Майкъл, обхванат от бясна ярост, се хвърляше на малки скокове, доколкото му позволяваше каишката, и озверено ръмжеше срещу стюарда.

— Е? Кой би рекъл, че изобщо ме е виждал някога? — тържествуващо попита Доутри. — Никога досега не бях опитвал този номер, но съм чувал да разправят за него. Старите бракониери в Англия са го правили с ловджийските си кучета. Хванат ли кучето на непознат бракониер, никой лесничей или полицай не би могъл да открие бракониера по него, щом оня само му каже „шт“!

А ето и нещо друго! Сума ти работи знае този Килени! Той разбира нашия език. Сега в каютата ми има обуща, чехли, шапка, пешкир, четка за коса и кутия за тютюн. Вратата е отворена, тъй че може да ги намери! Кажете какво искате и той ще го донесе!

Пътниците веднага се отзоваха и в един глас заизреждаха какви ли не предмети.

— Нека само един от вас да избира! — посъветва ги стюардът. — Вие сами посочете кой да бъде.

— Чехлите! — каза Дънкан, избран с ръкопляскане.

— Единият или двата? — попита Доутри.

— И двата.

— Ела тук, Килени — започна Доутри и се наведе към него, но бързо отскочи, защото челюстите на кучето щракнаха съвсем близо до носа му. — Аз съм виновен — извини се той. — Забравих да му кажа, че другата игра е свършила. А сега слушайте и гледайте дали ще видите какъв знак ще му дам!

Никой не чу, нито видя нещо и въпреки това Майкъл се хвърли към стюарда с радостно, нетърпеливо скимтене, устата му се смееше, тялото се увиваше, той лудо заблиза дланите му, въртейки се в прегръдката на любимите ръце, които доскоро беше заплашвал, после се опита с подскок да стигне с език лицето на господаря си. Защото на Майкъл му беше много трудно, струваше му най-тежко нервно и умствено напрежение да се владее, докато се преструва, че е ядосан и че уж заплашва своя любим Стюард.

— Трябва му малко време, за да се оправи след такова нещо — обясняваше Доутри и успокояваше Майкъл.

— Хайде сега, Килени! Върви донеси чехлите! Чакай! Донеси един чехъл. Донеси два чехъла.

Майкъл го погледна с наострени уши, а очите му питаха, сякаш цялото му съзнание се излъчваше през тях.

— Два чехъла! Донеси ги! Бързо!

Майкъл се втурна с такава скорост, че сякаш се изравни с палубата, а като зави към стълбата край ъгъла на мостика, задните му крака се подхлъзнаха по гладките дъски.

Той се върна почти в същия миг с двата чехъла в уста и ги постави пред краката на стюарда.

— Колкото повече познавам кучетата, толкоз по-чудни ми се виждат — довери същата вечер преди лягане Даг Доутри на шортландския плантатор; той беше довършил четвъртата си бутилка и продължи монолога си. — Да вземем Килени-бой. Той не прави тези неща механично само защото се е научил да ги нрави. Има нещо повече. Прави ги, защото ме обича. Не мога да ви го обясня, но го чувствувам, знам го. Впрочем ето какво искам да кажа. Килени не може да говори, тоест да говори като вас и мене. Затуй не може да ми каже колко ме обича, а той целият е изпълнен с обич, до последния косъм. И с постъпките си, които говорят по-ясно от думите, той ми казва, че ме обича, като прави за мен тези неща. Ще речете, номера? Добре! Но пред тия номера цялото човешко красноречие изглежда евтино и мръсно. Това е говор. Кучешки говор без думи! Та аз ли не знам? Както съм убеден, че не съм късметлия и че искрите летят не надолу, а нагоре, така съм убеден, че Килени е щастлив да прави тези номера заради мен… Също както човек е щастлив да подаде ръка на приятел в нужда или както влюбеният завива с палто момичето си, за да го стопли. Уверявам ви, че…

Тук Даг Доутри спря, понеже му беше невъзможно да изрази мислите, които се въртяха в упоената му и възбудена от бирата глава, заекна един-два пъти и започна отново:

— Знаете ли, всичко е в говора, а Килени не може да говори! Тая негова глава е пълна с мисли, виждаш ги как светят в хубавите му кафяви очи, но не може да ти ги предаде! Какво, някой път виждам как толкова много се мъчи да ми каже нещо, че просто ще се пръсне. Между него и мене има пропаст, а езикът е едва ли не единственият мост през нея и ето че той не може да мине през пропастта, макар да е пълен с мисли и чувства като моите!… А ето какво! Най-голяма близост постигаме, когато свиря на хармоника, а той вие. Сякаш музиката най-добре замества моста. И той си пее същинска песен, само че без думи. И мога да ви обясня как… Но въпреки това, като свършим песента, знам, че сме си дали много неща един на друг, без да е ставало нужда от думи. Ще знаете, когато аз свиря, а той пее, излиза истински дует, нещо, което разните там проповедници биха нарекли религия и познание на бога, и не знам си какво! Наистина, като пеем заедно, ставам религиозен и се чувствувам много близо до бога. И това чувство е голямо, казвам ви, голямо като земята, океана, небето и всичките звезди. Чини ми се, че ние всички сме от едно тесто в края на краищата — вие, аз, Килени-бой, планините, пясъкът, солената вода, червеите, комарите, слънцата, падащите звезди и кометите…

Даг Доутри спря полета си, защото изчерпа запаса си от думи, и завърши, като прикриваше смущението си с хвалби по адрес на Майкъл:

— Повярвайте ми, такива кучета не се раждат всеки ден. Вярно, че го откраднах. Видя ми се добър. И ако трябва пак да го направя сега, когато го познавам добре, ще го открадна пак, дори и да загубя единия си крак. Такова куче е той!

Глава IX

Сутринта, когато „Макамбо“ влезе в Сиднейския залив, капитан Дънкан отново се опита да получи Майкъл. Преди моторницата на пристанищния лекар да стигне до парахода, той кимна на Доутри, който минаваше по палубата:

— Стюард, ще ти дам двайсет лири!

— Не, сър, благодаря ви, сър — отговори Даг Доутри. — Не бих могъл да понеса раздялата с него.

— Двадесет и пет лири тогава. Повече от това не мога да дам. На този свят има още много ирландски териери.

— Точно така мисля и аз, сър. И ще ви намеря друг някой. Още тук, в Сидней. Няма да ви струва нито пени, сър.

— Но аз искам Килени-бой — настояваше капитанът.

— Аз също, и това е най-лошото, сър. Пък и аз пръв го намерих.

— Двадесет и пет лири са страшни пари… за такова куче — каза капитан Дънкан.

— А Килени-бой е страшно куче… за такива пари — отвърна стюардът. — Вижте, сър, да не говорим за чувствата ми, ами че само номерата му струват повече. Дето се прави, че не ме познава, когато не желая да ме познава, струва вече петдесет лири. Ами дето знае да брои и да пее и всички останали номера! Няма значение как съм го взел, важното е, че преди той не знаеше тези номера. Аз го научих. То не е онова куче, което се качи на парахода. В него сега има толкова много от мене, че ако го продам, все едно, ще продам част от себе си!

— Трийсет лири — отсече накрая капитанът.

— Не, сър, благодаря ви, но не мога — каза Доутри.

И капитан Дънкан трябваше да се обърне, за да посрещне пристанищния доктор, който се качваше по трапа.

Едва-що „Макамбо“ бе минал през здравния преглед и беше на път към пристана, когато елегантна моторница от военен кораб се прилепи до него и един елегантен лейтенант се качи по трапа на „Макамбо“. Той бързо обясни своята мисия. „Албатрос“, британски кръстосвач от втори разред, където той беше четвърти помощник-капитан, спрял в Тулаги със специални заповеди от върховния комисар на английските владения в Южните морета. Тъй като от пристигането на „Албатрос“ до отплаването на „Макамбо“ имало само дванадесет часа, комисарят на Соломоновите острови и капитан Келър смятали, че липсващото куче е било отнесено на „Макамбо“. Понеже знаел, че „Албатрос“ ще изпревари „Макамбо“ до Сидней, капитанът на „Албатрос“ се наел да потърси кучето. Има ли на борда куче, ирландски териер, което да отговаря на името Майкъл?

Капитан Дънкан чистосърдечно призна, че има, макар че, за да защити Даг Доутри, спести част от истината, като повтори неговото обяснение, че кучето само се качило на борда. Но „Албатрос“ се отправяше към Нова Зеландия и затова следващият въпрос бе как да се върне кучето на капитан Келър? Капитан Дънкан разреши въпроса.

— „Макамбо“ ще се върне в Тулаги след осем седмици — каза той на лейтенанта — и аз лично се наемам да предам кучето на собственика му. Междувременно ще се грижим добре за него. Нашият стюард почти го е осиновил, тъй че ще бъде в добри ръце.

— Излиза, че кучето няма да бъде ни ваше, ни мое — примирено рече Доутри, след като капитан Дънкан му обясни положението.

Но когато Доутри обърна гръб и се отдалечи по палубата, неговите вежди така се сключиха, показвайки вродената му упоритост, че шортландският плантатор, който го наблюдаваше, се зачуди за какво ли са се карали с капитана.

Въпреки шестте кварта бира на ден и вродената си лекомисленост Даг Доутри беше съвестен. Вярно е, че можеше да открадне куче или котка без никакво угризение на съвестта, но никога не би изоставил задълженията си — така беше устроен. Щом получаваше заплата на корабен стюард, той точно и акуратно изпълняваше задълженията си на корабен стюард. Въпреки че вече беше взел своето твърдо решение, през няколкото дни, в които „Макамбо“ стоеше на пристана на „Бърнс Филп“ в Сидней, Доутри се погрижи да почисти парахода до последната дреболия, след като и последният пътник си беше отишъл, и да го подготви до последната дреболия за новите пътници, които щяха да се отправят към далечните коралови морета и канибалски острови.

Посред тази работа той се отлъчи за една цяла нощ и за част от два следобеда. Нощта беше посветена на моряшките кръчми, където можеха да се научат последните клюки и новини за корабите и корабните екипажи. След като изпи доста бутилки бира, той събра такива сведения, че следващия следобед нае една малка лодка за десет шилинга и се отправи към Джаксъновия залив, където бе хвърлила котва „Мери Търнър“, красива американска тримачтова шхуна.

Когато се качи на борда и обясни за какво е дошъл, заведоха го долу, в главната каюта; там той разпита и беше на свой ред разпитан от четирима мъже, които Доутри в себе си окачестви като „страшна сбирщина“.

Даг Доутри разпозна всеки от четиримата, защото бе говорил надълго със стюарда, който бе напуснал кораба. Този, дето седеше отстрани, с воднисти очи, толкова бледосини, че изглеждаха почти избелели, сигурно беше Стария моряк. Лицето му бе обкръжено с ореол от дълги и тънки кичури сребриста, замърсена коса. Той беше слаб като скелет, с хлътнали бузи и набръчкана до немай-къде кожа, която вече не покриваше плът и мускули и беше смешно увиснала на шията му, скривайки адамовата му ябълка — тя само от време на време се подаваше със странни преглъщащи движения от обвиващата я мумифицирана кожа и отново изчезваше от погледа.

Истински стар моряк, помисли Доутри. Би могъл да бъде седемдесет и пет или сто и пет, или пък сто и седемдесет и пет годишен!

От дясното му слепоочие започваше ужасен белег, който пресичаше скулите, потъваше в дълбочината на хлътналата буза, минаваше през долната челюст и се скриваше в набръчканата кожа на шията. От повехналите долни части на двете уши висяха малки златни обици, които приличаха на цигански. Върху петте костеливи пръста на дясната му ръка имаше пет пръстена, нито мъжки, нито женски, и твърде претенциозни, „за които може да се вземе добра пара“ — отсъди Доутри. На лявата му ръка нямаше пръстени, защото нямаше пръсти, на които да се сложат. Имаше само палец, а липсваше и голяма част от самата ръка, сякаш бе отрязана от същото острие, което бе минало от слепоочието през челюстта и бог знае докъде бе стигнало в скритата от кожа шия.

Воднистите очи на Стария моряк пронизаха Доутри (така поне му се стори) и той се почувствува толкова неудобно, че отстъпи цяла крачка. В това нямаше нищо чудно, защото Доутри беше прислужник, който търсеше прислужническо място, и от него се очакваше да стои прав, с лице към четиримата седнали, сякаш те бяха съдии, а той — разбойник на подсъдимата скамейка. Но погледът на стария го последва и Доутри трябваше да го разгледа по-подробно, за да се убеди, че този поглед въобще не стига до него. Стори му се, че тези воднисти бледи очи са покрити със завеса от блянове и че разумът — онова, което бе скрито вътре в черепа, трепти и се блъска в тази завеса, без да може да излезе.

— Каква заплата искате? — попита капитанът.

По мнението на Доутри той твърде малко приличаше на капитан, а по-скоро на мъничък, подвижен, издокаран търговец или на манекен, току-що изваден от кутията.

— За него няма да има дял — каза друг от четворката, един едър кокалест мъж на средна възраст, с ръце, подобни на бутове. По ръцете Доутри разпозна в него калифорнийския производител на пшеница, за когото му бе говорил напусналият стюард.

— За всички ще има — пискливо изкудкудяка Стария моряк и стресна Доутри. — Купища, купища, господа, в бъчонки и сандъци — на шест фута под пясъка!…

— Какъв дял, сър? — попита Доутри, макар че знаеше как стои работата, защото другият стюард беше проклинал пред него деня, в който бе отплавал от Сан Франциско с празни обещания вместо редовна заплата. — Всъщност това не ме засяга, сър — побърза да добави той. — Веднъж служих три години на един китоловен кораб и ми платиха един долар! На мене ми дайте твърда заплатица — шестдесет златни на месец, понеже сте само четирима.

— И един помощник-капитан — прибави капитанът.

— И един помощник-капитан — повтори Доутри. — Много добре, сър. И никакъв дял.

— А какво е вашето положение? — проговори четвъртият — тлъста, надута, огромна маса плът — арменски евреин, лихвар в Сан Франциско, за когото предишният стюард също беше предупредил Доутри. — Имате ли книжа — препоръчителни писма, документи, които да сте получили при напускане на предишните си работодатели?

— Бих могъл да ви попитам, сър — отвърна дръзко Доутри, — за вашите собствени книжа. Това не е редовен товарен или пътнически кораб, нито пък вие сте редовни корабопритежатели с редовно бюро, което да върши работа по редовен начин. Аз не съм сигурен дори дали корабът е наистина ваш, дали срокът на вашето позволително не е изтекъл отдавна, дали точно сега на брега не ви обвиняват в нещо, дали няма да ме зарежете на някой стар остров, без да ви мигне окото? Впрочем — предварди той със собствен блъф гневното избухване на евреина, което също щеше да бъде блъф от негова страна и Доутри го знаеше, — впрочем ето книжата ми…

Той бръкна бързо във вътрешния джоб на палтото си и разпръсна върху масата цял куп книжа, изпъстрени с марки и печати, които бе събирал през пътуванията си в течение на четиридесет и пет години. Най-новият документ беше отпреди пет години.

— А аз вашите книжа не искам — продължи той, — това, което искам, е пълно заплащане в брой на първо число всеки месец — шестдесет долара месечно в злато…

— Охо, и то какво злато, купища и купища злато, злато и само злато, и нещо по-добро от злато, в бъчонки и сандъци на шест фута под пясъка! — увери го Стария моряк с пискливия си глас. — Злато, което ще ни направи крале, благородници и господари — всички нас, до един! И много още, господа, много още работи! Знам ширината и дължината, знам всички координати — от кораба, разбит на подводните скали, до Лъвската глава, също и обратните координати от безименните точки, само аз ги знам! От целия наш храбър, щур, изгладнял екипаж само аз съм жив…

— Бихте ли подписали тези условия? — попита евреинът, като прекъсна несвързаното бръщолевене на старика.

— В кое пристанище завършвате плаването — попита Доутри.

— Сан Франциско.

— Значи, ще подпиша условията до Сан Франциско.

Евреинът, капитанът и фермерът кимнаха утвърдително.

— Но трябва да се разберем за още някои неща — продължи Доутри. — Най-напред държа на шестте си кварта на ден. Свикнал съм им и съм твърде стар, за да променям навиците си.

— Силен алкохол, предполагам? — саркастично попита евреинът.

— Не, бира, добра английска бира. Трябва предварително да се разберем, че колкото и да са дълги преходите ни, трябва винаги да има достатъчен запас на кораба!

— Нещо друго? — запита капитанът.

— Да, сър — отговори Доутри, — имам едно куче, което трябва да дойде с мен.

— Нещо друго? Може би жена или семейство? — попита фермерът.

— Нямам нито жена, нито семейство, сър. Имам обаче един негър, и то много добър негър, който също ще взема със себе си. Може да го зачислите на заплата, десет долара на месец, ако ще работи изцяло за вас. А ако работи изцяло за мене, ще ви струва два и половина на месец.

— Осемнайсет дена в голямата лодка! — изпищя Стария моряк и пак стресна Доутри. — Осемнайсет дена в голямата лодка, осемнайсет дена в огнения ад!…

— Честна дума — забеляза Доутри, — този стар джентълмен може да изплаши човека. Ще трябва наистина да има достатъчно бира.

— Изглежда, стюардите са свикнали да пътуват комфортно — забеляза производителят на пшеница, без да обръща внимание на Стария моряк, който все още декламираше за горещината и голямата лодка.

— А ако допуснем, че не искаме стюард, който пътува комфортно? — попита евреинът, като триеше отвътре яката си с цветна копринена кърпа.

— Тогава няма да разберете какъв добър стюард сте изпуснали, сър — безгрижно отвърна Доутри.

— Смятам, че има още много стюарди по брега в Сидней — бързо каза капитанът. — И смятам, че не съм забравил доброто старо време, когато ми се трупаха като мухи и ме молеха да ги взема; да, по дяволите, имаше толкова много, че бяха като мухи.

— Благодарим ви, стюард, че ни се обадихте. — Гласът на евреина беше обидно мазен. — Твърде много съжаляваме, че не можем да задоволим вашите искания по въпроса за…

— Видях как го зариват на шест фута под пясъка, с безименни обратни координати — там, дето съхнат манговите дървета, растат кокосови палми и брегът се издига стръмно от морето чак до Лъвската глава!…

— Тихо! — каза производителят на пшеница, ядосан не на Стария моряк, а на капитана и евреина. — Кой е дал парите за тази експедиция? Тука моята дума като че нищо не значи! Кога сте ме попитали какво мисля? На мене този стюард ми харесва. Струва ми се много добър. Виждам, че е твърде учтив и че може да изпълнява заповеди, без да възразява. И съвсем не е глупав.

— Точно тук е цялата работа, Гримшо — отговори успокоително евреинът. — Като имаме предвид, че нашата експедиция е… малко особена, по-добре ще е да вземем някой глупак за стюард. Освен това ще ви бъда много признателен, ако не забравяте, че сте вложили в това пътуване точно толкова, колкото и аз…

— А какво щяхте да правите и двамата без моите познания по мореплаване? — тъжно попита капитанът. — Да не говорим за ипотекираната ми къща и за най-доходния и най-хубавия жилищен дом в Сан Франциско, построен от земетресението насам.

— Но кой все още дава пари — питам ви всички вас? — Производителят на пшеница се наведе напред и опря длани на огромните колене; по преценката на Доутри пръстите му стигаха до прасците. — Вие, капитан Доун, вече не можете да получите ни цент повече от вашите имоти. А на моята земя още расте пшеницата, която носи готова пара. Вие, Симон Нишиканта, не сте дали едно пени повече, макар че вашите разбойнически банки не са спрели работа и смъкват кой знае каква лихва от пияните моряци. Вие задържате експедицията в тази дяволска дупка само защото чакате моя агент да прати още пари — от пшеницата! С една дума, ние или ще наемем този стюард за шестдесет долара месечно при всичките му условия, или пък аз направо ви напускам със следващия параход за Сан Франциско.

С целия си гигантски ръст той бързо се изправи и Доутри погледна, за да види дали темето му няма да удари тавана.

— Дошли сте ми до гуша всичките, до гуша сте ми дошли! — продължи фермерът. — Нека почваме работа! Бога ми, нека почваме работа. Моите пари идват. Утре са тука. Да бъдем готови за тръгване! Да наемем стюард, който наистина е стюард. Ако ще и две семейства да доведе със себе си, не ме интересува!

— Може би сте прав, Гримшо — каза примирително Симон Нишиканта. — Това пътуване взе да ни действува на нервите. Прощавайте, че избухнах. Разбира се, щом искате, ще наемем този стюард. Мислех, че е твърде изискан за нас.

Той се обърна към Доутри:

— Вие разбирате, че колкото по-малко се знае за нас на брега, толкова по-добре, нали?

— Ясно, сър! Зная да си държа устата, макар че, ако искате да знаете, на брега вече се разправят доста особени истории за вас!

— За целта на нашата експедиция ли? — попита бързо евреинът.

Доутри кимна.

— А вие затова ли искате да дойдете? — пак така бързо попита той.

Доутри поклати глава отрицателно.

— Докато ми давате всеки ден моята бира, сър, няма никак да се интересувам от вашите иманярски занимания. За мене това не е ново. Южните морета са пълни с иманяри. — Доутри би могъл да се закълне, че видя да се промъква безпокойство в замъглените от блянове очи на Стария моряк. — И трябва да кажа, сър — продължи той, въпреки че казваше нещо, което не би казал, ако не бе забелязал безпокойството на старика, — Южните морета наистина са пълни със заровени съкровища. Например в Килинг-кокос има милиони и милиони лири стерлинги и така си чакат някой щастливец, който да знае точно мястото.

Този път Доутри можеше да се закълне, че забеляза облекчение у Стария моряк, чиито очи отново бяха замъглени от блянове.

— Но мен съкровищата не ме интересуват, сър — заключи Доутри. — Интересува ме само бирата. Можете да търсите съкровища колкото ви е угодно и никак не ме е грижа докога ще продължи това, стига да си имам шестте бутилки всеки ден. Но предупреждавам ви най-откровено, сър, преди да постъпя на работа: ако бирата пресъхне, и аз ще се заинтересувам от вашите работи. Винаги играй честно — това е девизът ми.

— Очаквате, значи, да плащаме и бирата ви? — попита Симон Нишиканта.

За Доутри това беше твърде хубаво, за да е вярно. Тъкмо сега беше моментът да се извлече полза, докато евреинът изглаждаше недоразуменията си с производителя на пшеница, чиито агенти все още изпращаха пари.

— Разбира се, това е едно от условията ни, сър. По кое време ще ви бъде удобно да се срещнем утре следобед, за да подпиша договора в параходната агенция?

— Бъчонки и сандъци със злато, бъчонки и сандъци, цели купища на шест фута под пясъка! — мърмореше Стария моряк.

— На всички вас като че ли ви хлопа малко едната дъска! — захили се Доутри. — Но мене това не ме засяга, щом ме снабдявате с бира, щом ми плащате навреме каквото ми се полага на всяко първо число на месеца и щом накрая се разплатите с мене в Сан Франциско. Докато изпълнявате вашите задължения, готов съм да плавам с вас до ада и обратно и да ви гледам как с пот на челото вадите от пясъка бъчонките и сандъците. Приемете ли условията ми, готов съм да плавам с вас, стига да ме искате!

Симон Нишиканта се огледа. Гримшо и капитан Доун кимнаха.

— Утре в три часа следобед в параходната агенция — съгласи се евреинът. — Кога ще почнете работа?

— Вие кога смятате да тръгвате, сър? — отвърна на въпроса с въпрос Доутри.

— Рано, на разсъмване вдругиден.

— Тогава, сър, аз ще бъда на борда по някое време утре вечер и ще почна работа.

И докато се изкачваше нагоре към палубата, той все още чуваше Стария моряк да бръщолеви: „Осемнайсет дена в голямата лодка, осемнайсет дена в огнения ад…“

Глава X

Майкъл напусна „Макамбо“ по същия път, по който беше дошъл — през илюминатора. Както и преди, този път също бе мръкнало и пак ръцете на Куейк го поеха. Всичко беше свършено бързо и смело в мрака на ранната вечер. С помощта на корабно въже, на единия край завързано под мишниците на Куейк, а на другия — за един болт, Даг Доутри спусна прокажения си слуга от най-горната палуба в лодката, която чакаше долу.

Като слизаше към каютата си, той срещна капитан Дънкан, който намери за нужно да го предупреди:

— Никакви шеги с Килени-бой, стюард. Кучето трябва да се върне с нас в Тулаги.

— Да, сър — съгласи се стюардът. — За по-сигурно го държа само в каютата. Искате ли да го видите, сър?

Самата откровеност на поканата усъмни капитана и през ума му мина мисълта, че стюардът може би вече е скрил Килени-бой някъде на сушата.

— Да, наистина не е лошо да му кажа „здрасти“ — отговори капитанът.

Той много се учуди, когато влезе в стаята на стюарда и видя, че Майкъл току-що се събужда от съня, който беше изкарал, свит на пода. Но учудването му щеше да бъде много по-голямо, ако би могъл да види през затворената врата какво стана непосредствено след излизането му. През отворения илюминатор Доутри прекара навън, в непрекъснат поток, цялото съдържание на стаята. Всичко, което му принадлежеше, мина оттам, включително костенурковите коруби, снимките и календарите от стената. Майкъл, получил заповед да мълчи, мина последен. Останаха само един моряшки сандък и два куфара, защото бяха много големи и не можеха да минат през прозорчето, но цялото им съдържание беше измъкнато.

Когато след няколко минути Доутри излезе на главната палуба и се спря на трапа, за да побъбри с митническия чиновник и дежурния моряк, капитан Дънкан не можеше и да помисли, че случайният му поглед за последен път се спира върху стюарда. Той го наблюдаваше как слиза по трапа с празни ръце и без никакво куче след него и как после тръгна по кея под светлината на електрическите фенери.

Само десет минути след като капитан Дънкан видя за последен път широкия му гръб, Доутри вече се беше навел над Майкъл и го галеше в лодката, натоварена с целия му багаж, а Куейк гукаше от щастие, че около него е всичко, което му е скъпо на този свят, гребеше към Джаксъновия залив и бъркаше в джоба на изтърканата си дреха, за да се увери, че не е забравил на парахода любимия си бръмбазък.

Даг Доутри плащаше за Майкъл, и то плащаше добре. Между другото не бе изтеглил заплатата си от „Бърнс Филп“, за да не събуди подозрение. Беше се отказал от двадесетте лири, които имаше да взема; а през онази нощ в Тулаги смяташе да спечели точно толкова от продажбата на Майкъл. Беше го откраднал да го продаде. Сега плащаше за него продажната цена, която го бе изкушила.

Някой беше казал много сполучливо: „Конят прави низкия още по-низък, а благородния — по-благороден.“ Същото може да се каже и за кучетата. Като открадна кучето с цел да го продаде, Даг Доутри се принизи и причина за това беше Майкъл. Като заплати цената му само от чистосърдечна обич, при която човек е готов да плати всякаква цена, Даг Доутри се облагороди и причината пак бе Майкъл. И докато лодката се плъзгаше по тихата вода на залива, под светлината на южните звезди, Даг Доутри бе готов да рискува живота си в бой, за да задържи при себе си кучето, което отначало бе приемал само като разменна стойност за голям брой бирени бутилки.

Веднага след изгрев „Мери Търнър“ бе изтеглена от един малък влекач и отплава, а Доутри, Куейк и Майкъл за последен път огледаха Сиднейския залив.

— Още един път старите ми очи видяха това хубаво пристанище! — измърмори Стария моряк, който стоеше до тях, втренчил поглед към брега; и Даг Доутри не можа да не забележи начина, по който производителят на пшеница и лихварят наостриха уши и се спогледаха многозначително.

— Беше петдесет и втора, хилядо осемстотин петдесет и втора, ей такъв ден като този! Напуснахме Сидней на „Винаги бдящия“ и всички пиеха и пееха на палубата! Красив кораб, господа, умно и красиво направен! И какъв екипаж, храбър екипаж, все младоци, на целия кораб никой нямаше четиридесет години! Ех, че щур и весел екипаж бяхме! Капитанът беше един „възрастен“ джентълмен на двайсет и осем, моля ви се, третият помощник — на осемнайсет; бузите му бяха като кадифе, не знаеха що е бръснач! Той също умря в голямата лодка. А капитанът издъхна под палмите на безименния остров. Кафявите девойки плачеха над него и напразно му вееха с ветрила, за да разхладят пламналите му дробове!

Даг Доутри не чу повече, защото слезе долу и се зае с новата работа. Но докато слагаше чисто бельо на койките и обясняваше на Куейк как да почисти замърсения под, той поклащаше глава и си мърмореше: „Хитрец е тоя! Голям хитрец! Не всеки, който прилича на глупак, е глупав!“

„Мери Търнър“ имаше красиви форми, защото бе построен за лов на тюлени; по същата причина на борда имаше твърде много, дори излишно място. Предната обща каюта, в която можеха да се съберат дванадесет койки, приютяваше за спане само осем моряци скандинавци. Петте единични каюти на кърмата бяха заети от тримата търсачи на съкровища, Стария моряк и помощник-капитана — едър добродушен руски финландец, когото неговите спътници наричаха мистър Джаксън, защото не можеха да произнасят името, с което се беше подписал в корабните книжа.

Оставаше още помещението в средата, до самите кърмови каюти, отделено с дебела преграда от тях. В него се влизаше направо по малък трап от главната палуба. На тази палуба, между кърмата и средното помещение, се намираше кухнята. В средното помещение, което беше много по-широко от каютите на кърмата, имаше шест широки койки само на един етаж, двойно по-широки от койките в предната част и със завеси.

— Хубав дупка, Куейк, а? — каза Доутри на своя седемнадесетгодишен кафяв папуас със сбръчкано лице на столетник, крака на жив скелет и огромен корем на японски борец. — А, Куейк! Какво мисли тебе?

От възторг пред толкова много място Куейк не можа да каже нищо и успя само красноречиво да завърти очи в знак на съгласие.

— Тебе харесва това парче легло? — готвачът, мъничък стар китаец, попита стеснително стюарда, като с ръка искрено подкани белия човек да приеме неговото собствено легло.

Доутри поклати глава. Отрано беше научил, че е разумно да си добре с корабния готвач, тъй като всеки знае, че често корабните готвачи най-неочаквано подлудяват и хукват с касапски ножове и сатъри да секат спътниците си за най-малката обида. Още повече че от другата страна на каютата, срещу леглото на китаеца, имаше друга, също така добра койка. Койката, която беше отляво на тази на готвача, Доутри определи за Куейк. По този начин той запази за себе си и за Майкъл цялата дясна страна с трите койки. Койката до неговата, по-близо до носа, определи за Килени-бой и обърна внимание за това на Куейк и на готвача. Доутри имаше чувството, че готвачът, който побърза да си каже името — А Мой, не беше напълно доволен от установяването на този ред; но това беше само моментно впечатление, а после той реши, че китаецът сигурно смята за унизително кучето да спи на легло в едно помещение с него.

Когато оправи каютите и след половин час се завърна, за да бъде обслужен с бутилка бира от Куейк, Доутри забеляза, че А Мой беше преместил всичките си постелки на третото легло от дясната страна. По този начин той идваше на един ред с Доутри и Майкъл, а оставяше другата половина на каютата за Куейк. Любопитството на Доутри се разпали.

— Какво прихванало тоз китаец? — попита той Куейк. — Той не харесва тебе да бъде една страна с него! Защо? По дяволите! Какво нахалство! Тоз китаец прави мене много сърдит!

— Тоз китаец може мисли мене прави него кай-кай — захили се Куейк, който иначе рядко се шегуваше.

— Добре — заключи старецът. — Разберем. Тебе се премества на мое легло, мене се премества на легло на тоз китаец.

Това бе сторено и този път Куейк, Майкъл и А Мой заеха дясната страна, а Доутри остана сам от лявата. Той се качи на палубата и продължи работата си. При следващото завръщане откри, че А Мой се е преместил пак от лявата страна, но сега на последното легло, откъм кърмата.

— Изглежда, че нещастникът се е влюбил в мене — засмя се стюардът.

Той не можеше да разбере причината, поради която А Мой искаше винаги да спи на страната, противоположна на Куейк.

— Мене обича сменя — отвърна старият готвач на прекия въпрос на Доутри, а по очите му се виждаше, че се мъчи да се понрави на стюарда и да не го ядоса. — Винаги така сменя, много сменя. Разбира?

Доутри не разбра и поклати глава, а удължените, присвити очи на А Мой не издадоха безпокойството и страха, с които той скритом поглеждаше двата вечно прегънати пръста на лявата ръка на Куейк и челото му, където кожата между очите изглеждаше малко по-тъмна, едва забележимо надебелена и белязана от първите наченки на три къси отвесни бръчки, които вече му даваха прилика с лъв — признак, който специалистите по тази страшна болест наричаха лъвско лице.

Няколко пъти след това стюардът, изпил пет бутилки бира и дневната си дажба, се развличаше, като сменяше леглото си с Куейк. И винаги А Мой също се преместваше, макар Доутри да не забелязваше, че никога не се нанася в леглото, което вече Куейк е заемал. Той не забеляза също, че когато Куейк бе изредил и шестте легла, А Мой си направи хамак от брезент, окачи го на таванските греди в средата и оттук нататък необезпокояван, остана да виси във въздуха.

Доутри престана да мисли за тази история, като си я обясни със заплетената и неразбираема психика, присъща на китайците. Той забеляза обаче, че китаецът никога не позволяваше на Куейк да влиза в кухнята. Забеляза и още нещо, което той определи така: „Това е най-чистият от всички проклети китайци, които съм виждал изобщо. Чист в кухнята, чист в каютата, чист във всичко. Ако случайно не чисти себе си, дрехите си или постелките, той винаги мие чиниите с вряла вода. Честна дума, всяка седмица попарва одеялата си.“

Но други неща занимаваха ума на стюарда. Нужно му бе време, за да опознае петимата мъже в кърмовите каюти, да си уясни общото положение, както и отношението на всеки от петимата към това положение и един към друг. След това идваше курсът на „Мери Търнър“, защото няма опитен моряк, който да не иска да научи курса на своя кораб и следващото пристанище, в което ще спира.

— Изглежда, че се движим по линия, която минава северно от Нова Зеландия — каза си Доутри, след като стотина пъти беше поглеждал крадешком към компаса. Но това бе всичко за курса на кораба, до което можа да се добере, защото капитан Доун сам правеше наблюденията и изчисленията, без да допуска дори помощника си до тях, и систематично заключваше картата и корабния дневник. Доутри знаеше, че в капитанската каюта се водят разгорещени препирни, в които се оспорват географски дължини и ширини; но повече от това не можа да узнае, защото още отначало му бяха внушили, че това е единственото място, където по време на подобни съвещания той няма какво да дири. Той също така стигна до извода, че тези съвещания приличат на истински битки, в които господата Нишиканта, Доун и Гримшо редовно крещят един срещу друг и удрят с юмруци по масата, освен в ония случаи, когато търпеливо и твърде учтиво разпитват Стария моряк.

— Влязъл им е под кожата! — реши още отначало стюардът, но колкото и да се опитваше след това, не можеше от своя страна да влезе под кожата на Стария моряк.

Името на Стария моряк беше Чарлс Стоу Гринлиф. Само това можа да измъкне Доутри от него и нищо друго, освен несвързаните бълнувания за жегата, голямата лодка и съкровището на шест фута под пясъка.

— Едни от нас тук си играят с другите, а другите само гледат и се възхищават на играта им — подхвърли стюардът. — Сигурен съм, че тия дни ще наблюдаваме едно добро представление. Колкото повече гледам, толкова повече се възхищавам.

Стария моряк погледна стюарда в очите с празен, невиждащ поглед.

— На „Винаги бдящия“ всички стюарди бяха млади, просто деца! — измърмори той.

— Да, сър — с готовност се съгласи Доутри. — От всичко, което казвате, излиза, че „Винаги бдящия“ с всичките си младоци сигурно е бил добър кораб. Не като старците на нашето корито! Но на мене, сър, не ми се вярва вашите младоци да са водили така хитро играта, както сега се води при нас. Аз просто се възхищавам от чудесния начин, по който се води.

— Ще ви кажа нещо — рече Стария моряк с такъв поверителен вид, че Даг Доутри почти се наведе, за да го чуе по-добре. — Нито един от стюардите на „Винаги бдящия“ не можеше да приготвя като вас уиски със сода, точно така, както аз го харесвам. По онова време още не беше излязла модата на коктейлите, но ние си имахме херес и битър. Също така добър аперитив, прекрасен аперитив. И нещо повече — добави той точно когато изглеждаше, че е свършил, и с това прекъсна третия опит на Доутри да изкопчи нещо повече за действителното положение на „Мери Търнър“ и за ролята на Стария моряк. — Ей сега ще ударят пет пъти камбанката и аз с удоволствие ще изпия един от вашите вкусни коктейли, преди да сляза за обед.

След тази случка Доутри стана още по-подозрителен към него. Но с течение на времето той все повече и повече се убеждаваше, че Чарлс Стоу Гринлиф е изкуфял старец, който искрено вярва в съществуването на своето съкровище, заровено някъде из Южните морета.

Веднъж, лъскайки пиринчените части на трапа, който водеше към кърмовата част, Доутри дочу, че старикът разказва на Гримшо и на евреина как е получил ужасния си белег и как са били отрязани пръстите му. Те двамата го бяха напоили здравата с надеждата да го разприказват и да измъкнат още нещо от него.

— Беше в голямата лодка — кудкудякаше старческият глас в кабината. — Бунтът избухна на единайсетия ден. Ние, които бяхме на кърмата, като един скочихме срещу тях. Беше чиста лудост. То и гладът ни мъчеше здравата, но за вода бяхме полудели. Цялата работа започна заради водата. Защото, разбирате ли, бяхме свикнали да ближем росата от греблата, планшира, седалките и дъските на лодката. Всеки от нас си беше определил някоя от повърхностите, на които падаше роса. Така пейката на кърмата, горната й част и задната половина от десния борд бяха територия на втория помощник-капитан. Никой от нас не беше толкова паднал, че да не зачита неговата територия. Третият помощник беше още момче, само на осемнайсет години, храбър и очарователен момък. Той делеше десния борд с втория помощник. Бяха теглили една линия по средата и на никой от двамата не минаваше и през ум даже да прескочи линията, докато ближеха оскъдната влага, която беше паднала през нощта. Те бяха много почтени.

Но моряците — не. Моряците постоянно се караха помежду си за росата и предната нощ дори бяха убили едного заради подобна кражба. Но нея вечер, докато чаках да се набере повечко роса по моята повърхност, чух как някой ближе роса и се придвижва към левия борд. А левият борд беше моя територия — от задната пейка до кърмата. Тъкмо сънувах като в кошмар кристални извори и пълноводни реки и го чух как се промъква. Уплаших се, че може да присвои това, което беше мое.

Той се приближаваше до моята територия и аз го слушах как лиже влажното дърво и как стене тихо и скимти. Също като някое животно, което нощем пасе трева и все повече се приближава.

Случайно в ръката си държах една подпорка, за да използвам малкото роса, която би се полепила по нея. Не знаех кой идва, но когато той премина моята линия и взе да стене, да скимти и да ближе моите скъпоценни капки роса, не издържах и го ударих. Ударът попадна точно в носа му — беше боцманът — и бунтът започна. Ножът на боцмана сряза цялото ми лице и посече пръстите ми. Третият помощник, осемнадесетгодишният момък, ми се притече на помощ и ме спаси, тъй че тъкмо преди да припадна, двамата хвърлихме зад борд трупа на боцмана.

В кабината се чуха стъпки и раздвижване и Доутри се върна към заниманията си, които временно бе изоставил. И докато търкаше пиринчените части, си каза наум: „Старикът наистина е видял зор. Стават такива работи понякога.“

— Не! — продължи с пискливия си глас Стария моряк в отговор на някакъв въпрос. — Не от раните припаднах, а от усилието по време на борбата. Бях изтощен много. Толкова малко влага имаше в тялото ми, че не тече много кръв. А най-чудното беше, че при такива обстоятелства оздравях много бързо. На другия ден вторият помощник ме заши с една клечка за зъби от слонова кост, която му послужи вместо игла, и с конци от едно скъсано, старо, насмолено платно.

— Бих ли могъл да ви попитам, господин Гринлиф, дали когато ви отрязаха пръстите, по тях имаше пръстени? — чу се гласът на Симон Нишиканта.

— Да, и единият беше разкошен! После го намерих в лодката и го подарих на търговеца на сандалово дърво, който ме спаси. На него имаше голям диамант. Бях го купил за сто и осемдесет гвинеи от един английски моряк в Барбадос. Той го беше откраднал и, разбира се, пръстенът струваше много повече. Ала търговецът на сандалово дърво не само ми спаси живота, но и похарчи цели сто лири, за да ме снабди с всичко необходимо и да ми купи билет от остров Търсдей до Шанхай.

Същата вечер Даг Доутри чу как Симон Нишиканта казва на Гримшо в тъмнината на кърмата:

— Пръстените, които носи, не ми излизат от главата. В днешно време няма такива. Стари са, наистина стари. Те не са обикновени мъжки пръстени, а както едно време биха ги нарекли — джентълменски пръстени. Истинските джентълмени, искам да кажа, големите джентълмени са носили такива пръстени. Много ми се ще в днешно време подобни пръстени да попадат в заложната ми къща. Струват цял куп пари.

— Искам да ти кажа, Килени-бой, че преди да свърши пътуването, може би ще ме хване яд, задето не постъпих на този кораб срещу дял от съкровището, а не за редовна заплата — довери се Даг Доутри на Майкъл тази нощ, преди да си легне, докато Куейк сваляше обувките му, а той беше спрял на средата на шестата бутилка. — Повярвай ми, Килени, този стар джентълмен знае какво приказва и на времето си е бил истинска луда глава. Хората не губят пръстите си и не им посичат лицата за нищо — нито пък за нищо пилеят пръстени, от които текат лиги на евреина лихвар.

Глава XI

Преди да свърши пътешествието на „Мери Търнър“, Даг Доутри със силен смях прекръсти шхуната „Кораба на глупците“. Но това стана няколко седмици по-късно, когато веднъж беше седнал между бъчонките за вода в главния трюм. Междувременно той изпълняваше безупречно задълженията си, та дори и капитан Доун не можеше да му намери никакъв недостатък.

Стюардът полагаше особени грижи за Стария моряк, към когото бе започнал да изпитва силно възхищение, дори привързаност. Старикът се различаваше от спътниците си. Те бяха почитатели на парите; у тях всичко се свеждаше до печелене на долари. Доутри, сам щедър и безгрижен по природа, не можеше да не оцени щедростта на Стария моряк, който, по всичко личеше, бе живял нашироко и винаги беше готов да подели търсеното съкровище.

— И вие ще си получите дял, стюард, па макар и от моята част! — уверяваше той Доутри в моменти, когато стюардът биваше особено любезен към него. — Има купища, цели купища злато, и тъй като нямам никакви роднини, а не ми остава и дълго да живея, едва ли ще се нуждая много от него. Една малка част ми е достатъчна.

И така „Корабът на глупците“ продължаваше да плава, а всичките му пътници се мамеха един друг, като се почне от добродушния финландец с невинните очи, който така се възбуждаше от лъха на съкровището, че за да открадне данните за положението на кораба, отвори с шперц заключеното бюро на капитан Доун, и се свърши с А Мой, който се държеше настрана от Куейк и нито веднъж не спомена на другите каква опасност ги грози от постоянния досег с носителя на ужасната болест.

Самият Куейк не мислеше за това и не се безпокоеше. Той знаеше, че понякога такива работи се случват с хората. Тревожеше се само от гледна точка на болката, която беше нищожна, и никога не му беше минало през ум, че неговият господар не знае нищо по въпроса. По същата причина той не можеше да разбере защо А Мой се държи на разстояние от него. Куейк нямаше никакви други грижи. Той обожаваше своя бог, който стоеше по-високо от всички други богове на морето и на джунглите, и винаги му позволяваше да бъде близко до него, така че раят се намираше там, където бяха те двамата — той и неговият бог, стюардът.

Същото беше и с Майкъл. Той обичаше и боготвореше човека-бъчва, тъй както го обичаше и боготвореше Куейк. За Майкъл и Куейк да съзерцават всекидневно, дори всекичасно Даг Доутри, значеше непрекъснато да бъдат в лоното Авраамово. Божеството на господата Доун, Нишиканта и Гримшо бе идолът, наречен Злато. Богът на Куейк и Майкъл беше жив, неговият глас винаги можеше да се чуе, топлите му ръце винаги можеше да се усетят, а туптенето на сърцето му — да се почувствува в хиляди действия и докосвания.

За Майкъл най-голямото удоволствие бе да седи с часове до стюарда и да пее с него всички песни и мелодии, които той пееше или тананикаше. По-богато и по-необикновено надарен от брат си, Майкъл учеше по-бързо и тъй като предметът на неговото обучение бе пеенето, той далече надмина резултатите, които Вила Кенън бе постигнала с Джери.

Майкъл можеше да вие или по-скоро да пее (защото виенето му беше мелодично и добре овладяно) всяка песен, която се вместваше в неговия регистър и която стюардът избираше, за да я пеят заедно. Освен това той можеше да пее и самостоятелно, без да сбърка, такива мелодии като „Родино, любима моя“, „Боже, пази краля“ и „Спи, мой малък, спи“. Дори сам, подканян от стюарда, който седеше на няколко крачки, той можеше да вдигне нагоре муцуна и да изпее „Шенандоа“ и „Заведи ме в Рио“.

Понякога, докато стюардът отсъствуваше, Куейк вадеше своя бръмбазък и под властните звуци на примитивния инструмент Майкъл запяваше в унисон с първобитните дяволски ритми от остров Кайзер Вилхелм. Още един майстор певец се появи и покори Майкъл, но него той прие с радост. Името му беше Коки. Така се представи на Майкъл още при първата им среща.

— Коки — каза дръзко той, без да трепне или да понечи да избяга, макар че щом го зърна, Майкъл скочи върху него, за да го унищожи. И човешкият глас, гласът на бога, който излизаше от гърлото на малката снежнобяла птица, накара Майкъл да седне на задните си крака и да затърси с очи и ноздри по цялата палуба. Къде бе човекът, който проговори? Но човек нямаше… само един малък папагал какаду нахално изви глава към него и повтори: — Коки.

Още от най-ранните си дни в Мериндж Майкъл бе научил, че кокошките са табу. Кокошките, които мистър Хегин и другите бели ценяха така, че кучетата не само не биваше да ги нападат, а трябваше да ги пазят. Но това същество не беше кокошка, то приличаше на ония пернати от джунглата, които бяха разрешен лов за всяко куче, а ето че му говореше с гласа на божество.

— Махни си крака! — изкомандува то така повелително, също като човек, че отново стресна Майкъл и го накара да се огледа по палубата, за да открие божественото гърло, което бе произнесло тия думи.

— Махни си крака веднага или ще те вземат мътните! — беше следващата заповед на малкото пернато същество.

След това се изсипа някаква неразбория на китайски, която така приличаше на гласа на А Мой, че Майкъл отново, сега вече за последен път, потърси с поглед говорещия.

В този миг Коки избухна в див, фантастичен смях и Майкъл, наострил уши, наклонил глава на една страна, разпозна между звуците на смеха звуците на различни гласове, които бе слушал по-рано.

И Коки, който тежеше няколко унции, дори по-малко от половин фунт, това дребно скелетче от крехки кости, покрити с шепа пера, Коки, който имаше по-голямо и по-храбро сърце от всеки друг на „Мери Търнър“, изведнъж стана за Майкъл приятел, другар и повелител. Едно мъничко късче, изтъкано от дързост, беше Коки. Той още от началото спечели уважението на Майкъл, който би могъл с едно-единствено небрежно чукване на лапата да строши нежния му врат и да загаси навеки храбрия блясък в очите му, но беше много внимателен към него. Нему позволяваше хиляди волности, които никога не би позволил на Куейк. Майкъл бе унаследил една черта, която всички кучета са имали, откак са се появили на света — да бранят месото си. Той никога не разсъждаваше по този въпрос. За него защитата на месото, след като веднъж го е захапал и настъпил с лапа, беше нещо механично и несъзнателно, както пулсът и дишането. С огромно усилие на волята той признаваше единствено на Стюард правото да се докосне до неговото месо. Дори Куейк, който обикновено го хранеше според наставленията на стюарда, знаеше, че за да бъдат пръстите и тялото в безопасност, най-добре е да няма нищо общо с храната, станала притежание на Майкъл. Но Коки, малкото топче пух, искрицата светлина и живот с божественото гърло, дръзко и нахално нарушаваше табуто на Майкъл и посягаше върху месото му.

Кацнал върху ръба на канчето, в което слагаха храна за Майкъл, този лекомислен авантюрист, изскочил от мрака на дневна светлина, тази светулка в тъмата наежваше розовия си гребен, разтваряше широко черните си като мъниста зеници, надаваше прегракнал, заповеден вик, сякаш всичките богове говореха през гърлото му, и караше Майкъл да се отдръпва, а самият той придирчиво си избираше най-апетитните парчета от яденето му.

Защото Коки знаеше много добре как да се отнася с Майкъл. Той, чиято воля имаше блясъка на закалена стомана, можеше да се кара и заяжда като стар моряк-кавгаджия или да ласкае така умело и резултатно, както могат да ласкаят само жените — от първата, която бе напуснала рая, до последната й днешна потомка. Когато Коки застанеше на един крак върху врата на Майкъл, навеждаше се над ухото му и започваше да го ласкае, Майкъл само приглаждаше като коприна наежената си рошава козина и с глупав, полуидиотски, пълен с щастие поглед се съгласяваше с всичко, което волята и фантазията на Коки можеха да родят.

Коки се сближи много с Майкъл, защото си нямаше никого — А Мой се беше отказал от него. Китаецът го беше купил в Сидней от един моряк и бе дал за него осемнадесет шилинга, след като цял час се бе пазарил. Но когато веднъж видя Коки да седи върху сгърчените пръсти на Куейк и словоохотливо да му говори, А Мой почувствува такова отвращение от птицата, че даже осемнадесетте шилинга загубиха стойност за него, щом досегът с Коки можеше да му донесе зараза.

— Тебе харесва много? Тебе иска него?

— Смяна за смяна! — предложи в отговор Куейк, сигурен, че това е предложение за размяна, и се чудеше дали дребният стар готвач не е хвърлил око на скъпоценния му бръмбазък.

— Не смяна за смяна — отговори А Мой. — Тебе иска него, дадено, може вземе.

— Кой начин може мене вземе? — попита Куейк. — Мене може няма какво тебе харесва!

— По никой начин — настоя А Мой, — тебе иска, тебе харесва, вземе него, може, честна дума.

Така премина храброто късче пернат живот, смелото сърце, наричано от хората и от себе си Коки, което бе родено по върховете на джунглата на остров Санто от Новите Хебриди, после бе хванато с мрежа от един двукрак черен канибал и продадено за шест къса тютюн и една малка брадва на някакъв шотландски търговец, издъхващ от малария, после продавано от ръка на ръка, докато го препродадоха за четири шилинга на един търговец на чернокожи, после бе разменено за гребен от костенурка, направен от един английски огняр по старинен испански образец, после бе заложено за шест шилинга и половина при игра на покер в каютата на огнярите, после отново разменено, този път за един стар акордеон, който струваше най-малко двадесет шилинга, и накрая беше купено за осемнадесет шилинга в брой от стария набръчкан китаец — така премина Коки, смъртен или безсмъртен, както всяка храбра искрица живот на тая планета, от собственост на някой си А Мой, корабен готвач, който преди четиридесет години беше заклал жена в Макао заради изневяра и бе избягал по море, в собственост на Куейк, прокажен черен папуас, самият той роб на някой си Даг Доутри, който пък беше слуга на други хора и покорно се обръщаше към тях с „да, сър“, „не, сър“ и „благодаря ви, сър“.

Майкъл си намери и друг другар, въпреки че Коки не вземаше участие в това приятелство. Това беше Скрепс, нескопосано младо куче от нюфаундлендска порода, което, изглежда, принадлежеше на целия кораб „Мери Търнър“, защото никой, нито от предните, нито от задните каюти, нямаше собственически претенции върху него и всеки отричаше да го е довел на борда. Нарекоха го Скрепс и оттогава то стана куче на никого, но и куче на всекиго, и то дотолкова на всекиго, че мистър Джаксън обеща на А Мой да му счупи куфалницата, ако не храни добре кученцето, а Сигурд Халворсен от предната каюта успя да строши главата на Хенрик Гйертсен, защото последният бе ритнал Скрепс, докато вървял по палубата. Дори нещо повече — когато едрият и груб Симон Нишиканта, който вечно рисуваше нежно безвкусни, женствени акварели, хвърли веднъж шезлонга си по Скрепс, задето бе съборил по невнимание триножника му, той веднага усети как тежката, подобна на бут ръка на Гримшо легна върху неговото рамо и така го завъртя, че едва ли не го просна на пода; няколко дни след това мускулите му още бяха схванати, а самото място бе станало синьо-черно.

Въпреки че беше вече порасъл и зрял, Майкъл имаше толкова весел характер, че непрекъснатите игри със Скрепс му доставяха голяма радост. Инстинктът, който го подтикваше към игра, бе също така силен, както и тялото му, и той винаги надиграваше Скрепс и го докарваше до пълно изтощение, така че Скрепс лягаше уморен на палубата, задъхваше се, смееше се през широко отворената си уста и напразно удряше въздуха с уморените си предни лапи, докато Майкъл продължаваше да се хвърля върху него с престорена свирепост. И това ставаше, макар че Скрепс беше поне три пъти по-голям и по-тежък от него и тъпчеше, където му попадне, с тежките си крака като слон в ливада с маргаритки. Щом успееше да си вземе дъх, Скрепс както винаги беше готов за нова лудория, а Майкъл — също тъй готов да го посрещне. Всичко това бе чудесна тренировка за Майкъл и го поддържаше в най-добра физическа и душевна форма.

Глава XII

Така плаваше „Корабът на глупците“ — Майкъл играеше със Скрепс, уважаваше Коки, докато Коки ту му се караше, ту го ласкаеше, пееше със стюарда и го боготвореше; Доутри пиеше шестте си кварта бира всеки ден, прибираше си заплатата на първо число всеки месец и се възхищаваше от Чарлс Стоу Гринлиф, когото смяташе за най-ценния човек на борда; Куейк прислужваше на господаря си и го обичаше, а проникващата все по-навътре проказа браздеше челото му и удебеляваше кожата по него и я правеше все по-тъмна; А Мой избягваше черния папуас като чума, миеше се постоянно и всяка седмица попарваше одеялата си; капитан Доун се занимаваше с управлението на кораба и се тревожеше за своя жилищен дом в Сан Франциско, Гримшо облягаше подобните си на бутове ръце върху своите огромни колена и язвително подканяше лихваря да даде толкова пари за тяхната авантюра, колкото сам той даваше от житните си ферми; Симон Нишиканта бършеше врата си с омазнена копринена кърпа и рисуваше акварели до втръсване; помощник-капитанът търпеливо крадеше с помощта на шперца си данните за местонахождението на кораба; а Стария моряк се утешаваше с уиски и сода, пушеше ароматичните хавански пури, които струваха три за долар и минаваха за сметка на експедицията, и непрекъснато бълнуваше за ужасите на голямата лодка, за безименните обратни координати и съкровището, заровено на шест фута под пясъка.

Стигнаха до една част на океана, която за Доутри не се различаваше по нищо от другите му части. Никаква земя не нарушаваше очертанията на морето. Корабът в средата и хоризонтът като неизменна и вечна граница на света. Магнитната стрелка на компаса беше единствената точка, около която се въртеше „Мери Търнър“. Слънцето без никакво съмнение изгряваше на изток и също така без съмнение залязваше на запад, нещо, което, разбира се, се доказваше от деклинацията, изменението и отклонението на стрелката; а нощем по небето преминаваха звездите и съзвездията.

Но в тази част на океана от ранно утро до здрач наблюдателите седяха непрекъснато горе на мачтите, докато „Мери Търнър“ не легнеше на дрейф, за да запази курса си и през нощта. С течение на времето миризмата на дирята се засили, както казваше Стария моряк, и тримата вложители започнаха да се изкачват горе. Гримшо се задоволяваше да стои до главната рея на средната мачта, капитан Доун се качваше още по-високо и сядаше на върха на предната мачта, с крака върху най-горната рея. А Симон Нишиканта спря да рисува своите морски и небесни цветни петна, които приличаха на акварелите, рисувани от пансионерски девици, и двама ухилени стройни моряци дигаха огромното му тяло по въжените стълби на задната мачта, завързваха го здраво на кръстовката с реята и го оставяха да се взира с очи, жадни за злато, в окъпаното от слънце море през най-хубавия, неописуем бинокъл, който някога е бивал откупен от заложните му къщи.

— Чудно — мърмореше Стария моряк, — чудно, много чудно! Това е самото място. Грешка не може да има. Доверявах се за всичко на онзи млад трети помощник. Беше само на седемнадесет години, но знаеше навигацията по-добре и от капитана. Нали намери атола след осемнадесет дни в голямата лодка? Без никакъв компас, а знаете какъв изглежда хоризонтът от лодка, когато за секстант ви служи само морето. Той умря, но преди да умре, ми каза какъв курс да държа, тъй че аз стигнах атола на следващия ден, след като бях хвърлил тялото му зад борда.

Капитан Доун свиваше рамене и предизвикателно посрещаше подозрителния поглед на евреина.

— Не може да е потънал — тактично нарушаваше мълчанието Стария моряк. — Това не бе обикновен атол или риф! Лъвската глава беше висок три хиляди осемстотин и тридесет и пет фута! Видях, когато капитанът и третият помощник му правеха триангулачно^[47] измерване.

— Претърсих цялото море! — избухваше тогава капитан Доун. — Разчесах го като с гребен, а зъбите на гребена ми не са толкова редки, че да пропуснат един връх, висок близо четири хиляди фута!

— Чудно! Чудно! — веднага замърморваше Стария моряк с тих глас, отправен отчасти към собствената му замислена душа, отчасти към останалите иманяри. След това с внезапно просветление прибавяше:

— Но разбира се! Отклонението сега е различно, капитан Доун! Имате ли предвид, че отклонението е взето преди половин век! Може да се получи голяма разлика. Какво пък, макар че не съм навигатор, доколкото разбирам, отклонението не е било толкова точно и добре познато през ония дни, както е сега.

— Ширината си е била ширина и дължината си е била дължина — беше отговорът на капитана. — Отклонението се употребява само когато се определят курсове с много голяма точност.

Всичко това беше съвсем непонятно за Симон Нишиканта, който бързо вземаше страната на Стария моряк.

Но Стария моряк беше обективен. Той балансираше преимуществата, които даваше в даден момент на евреина, с предимствата, които в следващия миг признаваше на капитана.

— Жалко, че имате само един хронометър — подхвърляше той. — Може би цялата грешка е в хронометъра. Защо отплавахте с един хронометър?

— Но аз бях за два — защищаваше се евреинът. — Помните, че беше така, нали, Гримшо?

Производителят на пшеница неохотно кимаше, а капитанът викаше:

— Да, но не и за три хронометъра!

— Но щом два не вършат по-добра работа от един, както вие сам казвахте и както Гримшо ще потвърди, то тогава и три няма да вършат по-добра работа от двата. Само разноските са повече!

— Но ако имате само два хронометъра, как ще можете да кажете кой от двата е неточен? — питаше капитан Доун.

— Защо питате мене? — беше отговорът на лихваря, придружен от недоверчиво повдигане на рамене. — Ако не можете да познаете кой от два хронометъра е неточен, не е ли още по-трудно да се познае между двайсет? Щом са два, вероятността единият да е точен е петдесет на сто!

— Не можете ли да разберете…

— Разбирам, че всичко това, цялата тази надута теория за навигацията е голяма глупост. В моите кантори работят четиринайсетгодишни момчета и те биха се присмели и на вас, и на вашата навигация. Попитайте ги, щом два хронометъра не са по-добри от един, как може две хиляди да са по-добри от един? И те бързо и кратко ще ви кажат, че ако два долара не са по-добри от един, тогава и две хиляди долара не са по-добри от един долар. Това се нарича здрав разум.

— И все пак вие грешите по принцип — намесваше се Гримшо. — Още тогава аз казвах, че вземаме капитан Доун в тази работа само защото ни трябва мореплавател и защото вие и аз не разбираме нищо от навигация. Вие казахте „да, разбира се“; но веднага след това решихте, че знаете повече от него, и не ни позволихте да му купим три хронометъра. Вас ви боли за всеки разход. Това е то! Тук се касае за нещо, което е толкова голямо, че не може да се побере във вашия мозък. Тръгнали сте да копаете десет милиона долара с лопата, която купувате на старо за шейсет и осем цента.

Даг Доутри не можеше да не подслушва някои от тези разговори, които приличаха по-скоро на караници, отколкото на съвещания. Те редовно завършваха с това, че както казваха моряците, дяволите хващаха Симон Нишиканта. След такива разговори сърдитият евреин с часове не говореше с никого, нито пък обръщаше внимание, когато другите му говореха. Опитваше се напразно да рисува, докато избухнеше в бясна ярост, скъсваше рисувателния си лист, стъпкваше го на палубата, после вадеше едрокалибрената си автоматична пушка и се опитваше да стреля по блуждаещите делфини и тонове. Изглежда, че изпитваше голямо облекчение да прати куршума в тялото на някоя стрелнала се чудесно оцветена риба, да спре завинаги великолепното й светкавично движение, да я обърне настрана и да я прати в дълбините на смъртта и морето.

Понякога, когато се появяваше стадо кашалоти, внушителни по размер, Нишиканта се опияняваше — такова удоволствие му доставяше да причинява болка. Той улучваше около дузина гиганти от стадото, куршумите му плющяха по тях като камшични удари и ги караха да подскачат във въздуха като малки жребчета, изненадани от камшика, или с удар на опашката да се гмуркат под повърхността, да се втурват лудо през океана и да се губят от погледа, оставяйки след себе си бягаща следа от пяна.

Стария моряк тъжно клатеше глава, а Доутри му съчувствуваше, защото и на него му беше мъчно, че е причинена болка на невинните животни, и го успокояваше, като, без да чака специална поръчка, му носеше още една от скъпите пури. Гримшо свиваше презрително устни и казваше: „Евтин мерзавец. Подлец! Никой мъж, който поне малко е мъж, няма да вземе да си изкарва яда на безобидните животни. Той е от тоя род хора, дето ако не му харесваш или ако му кажеш, че говори или смята неправилно, за да си го върне, ще ритне кучето ти… или даже ще го отрови. През добрите стари времена, горе в Колуза, такива като него просто ги бесехме, за да поддържаме въздуха чист и здравословен.“

Но веднъж самият капитан Доун направо запротестира:

— Вижте какво, Нишиканта — каза той с пребледняло лице и трепереща от гняв уста, — това е жестоко и за него бихте могли жестоко да платите. Знам какво говоря. Нямате право да излагате на опасност живота на всички ни. Пилотският кораб „Ани Майн“ бе потопен от кит, и то в залива на Сан Франциско, пред Златната врата! Аз бях още съвсем млад, работех като втори помощник на брига „Бърнкасъл“ в Хакодате и веднъж трябваше да помпим на две смени, за да задържим кораба над водата, само защото един кит ни беше ударил. А тримачтовият китоловен кораб „Есекс“ потъна към западния бряг на Южна Америка и лодките гребаха хиляда и двеста мили до най-близката суша, понеже един голям женски кит го беше направил на трески…

Но Симон Нишиканта, хванат от дяволите, не благоволяваше да отговаря. Той стреляше, докато и последният кит избягваше зад линията, до която достигаше погледът.

— Спомням си за китоловния кораб „Есекс“ — каза Стария моряк на Доутри. — Един женски кит с малко китче го потопил. Складовете му били две трети пълни. Потънал за по-малко от час. Една лодка не могла да се спаси.

— А дали някоя от другите не е стигнала до Хавай, сър! — запита Доутри с цялото необходимо почитание. — Когато бях в Хонолулу преди трийсет години, срещнах някакъв старик, който твърдеше, че бил харпунджия на китоловен кораб и корабът бил потопен от кит някъде към бреговете на Южна Америка. Тогава за пръв и последен път чух за такова нещо, а ето че сега и вие говорите за същото, сър. Трябва да е бил същият кораб, сър, как мислите?

— Освен ако два различни кораба са били потопени от китове около западния бряг — отговори Стария моряк. — Но за единия кораб, за „Есекс“, не може да има съмнение. Това е истински случай. Изглежда, стюард, че човекът, за когото споменавате, е бил от „Есекс“.

Глава XIII

Капитан Доун работеше непрекъснато; преследваше слънцето по всекидневния му небесен път, чрез специалното определяне на времето изчисляваше неговото отклонение, което се дължеше на движението на земята по големия кръг на нейната орбита, чертаеше неизброими сомнерови^[48] линии по картата и пресмяташе предполагаемите ширини на местоположението на кораба, докато му се замаеше главата.

Симон Нишиканта открито и презрително се надсмиваше над капитана, като предполагаше, че му липсват навигаторски способности, продължаваше да рисува акварели, когато бе спокоен, и да стреля по китове, морски птици и всичко, което би могло да бъде наранено, когато бе подтиснат или му омръзнеше морето, и умираше от яд, че не може да зърне върха на Лъвската глава от приказния остров на Стария моряк.

— Ще ви покажа, че не съм стиснат — обяви един ден Нишиканта, след като се беше пекъл пет часа на мачтата, за да наблюдава морето. — Капитан Доун, за колко бихме могли да купим допълнителните хронометри в Сан Франциско — добри хронометри, на старо, искам да кажа?

— Горе-долу стотина долара — отговори капитанът.

— Много добре. Ето какво е моето предложение. Цената на този хронометър щеше да се подели между трима ни. Аз поемам цялата му стойност. Просто кажете на моряците, че аз, Симон Нишиканта, ще заплатя сто долара златни пари на първия, който види земя на посочените от мистър Гринлиф ширина и дължина.

Но моряците, които се трупаха по върховете на мачтите, бяха обречени на разочарование, защото можаха само два дни да се вглеждат в океана с надеждата, че ще спечелят наградата. И причина за това не беше единствено Даг Доутри, въпреки че и неговите собствени намерения и действия щяха да бъдат достатъчни, за да провалят възможностите им за по-дълго наблюдение.

Случи се така, че веднъж той слезе долу в трюма под централната каюта да прегледа касите бира, които бяха натоварени специално за него. Преброи касите, усъмни се в собствените си сетива, запали още клечки, преброи отново, след това напразно претърси целия трюм, очаквайки да намери още каси, складирани на друго място.

Той седна под люка, който водеше към централната каюта, и мисли цял час. Това пак е работа на евреина — заключи той, — евреинът, който се бе съгласил да снабди „Мери Търнър“ с два хронометъра, но не и с три, евреинът, който подписа договора, където се казваше, че трябва да се осигури достатъчен запас бира, за да може Даг Доутри да получава всекидневните си шест кварта. За по-сигурно стюардът преброи още веднъж касите. Имаше само три. Тъй като всяка каса съдържаше две дузини бутилки и тъй като неговата всекидневна дажба беше половин дузина, ясно беше, че запасът, който стоеше насреща му, щеше да стигне само за дванадесет дни. А в тази непозната пуста морска шир дванадесет дни съвсем не бяха достатъчно дълго време, за да се стигне до най-близкото възможно пристанище, където би могло да се закупи бира.

След като веднъж взе решение, стюардът не губи повече нито секунда. Часовникът показваше дванадесет без четвърт, когато той излезе от трюма, намести капака на люка и побърза да сложи масата. Сервира обеда, макар че с мъка се въздържа да не изсипе големия супник, пълен с крем-супа грах, върху главата на Симон Нишиканта. Спря го всъщност решението, което бе взел в трюма и което смяташе да изпълни следобеда в централния склад, там, където бяха складирани бъчонките с вода.

В три часа, когато Стария моряк по всяка вероятност дремеше в стаята си, а капитан Доун, Гримшо и половината от дежурните моряци се трупаха по върховете на мачтите, за да открият сред сапфиреното море Лъвската глава, Даг Доутри се спусна по трапа в централния склад. Тук, в дълги редици, с пътеки помежду, бяха заклинени бъчонките с прясна вода.

Стюардът извади изпод ризата си един маткап, а от задния си джоб половининчова бургия и я надяна в него. Клекна на колене, проби дъното на първата бъчонка и водата рукна по пода и почна да се просмуква през дъските. Работеше бързо, пробиваше бъчонка след бъчонка надолу по пътеката, която потъваше нататък в полумрак. Когато стигна до края на първия ред, той за миг се спря, за да послуша бълбукането на изтичащата вода. Изостреният му слух долови подобно бълбукане вдясно, откъм съседната пътека. Той се вслуша по-внимателно и би могъл да се закълне, че чува шума на бургия, която се забива в твърдо дърво.

Една минута по-късно, скрил вече грижливо своя маткап и бургията, той сложи ръка върху някакъв човек, когото не можеше да познае в полумрака, но който седеше на колене, дишаше тежко и пробиваше усърдно дъното на една бъчонка. Виновникът дори не направи опит да се изплъзне и когато Доутри запали клечка кибрит, видя под себе си обърнатото нагоре лице на Стария моряк.

— Виж ти! — учудено промърмори стюардът. — А защо, по дяволите, разливате водата!

Той почувствува, че тялото на стария човек нервно потръпна, и сърцето му се смекчи.

— Всичко е наред! — прошепна той. — Не се плашете от мене. Колко сте пробили?

— Всичките на този ред — прошепна оня в отговор. — Нали няма да ме издадете… на другите!

— Да ви издам? — Доутри тихичко се засмя. — Спокойно мога да ви кажа, че ние играем една и съща игра, макар да не ми е ясно защо и вие трябва да я играете. Аз току-що пробих всичките покрай десния борд. Слушайте какво, сър, измъквайте се веднага, тихо, докато още може. Всички са по мачтите и никой няма да ви забележки. Аз ще продължа и ще довърша тази работа… Ще оставя само толкова вода, че да стигне, да речем, за дванайсетина дни!

— Бих искал да поприказвам с вас… да ви обясня някои неща — прошепна Стария моряк.

— Разбира се, сър, и да ви кажа право, сър, ще пукна от любопитство. Идвам при вас, в каютата, да речем, след десет минути и там ще си поговорим на воля. Но каквато и да е вашата игра, аз съм с вас. Защото и моята игра е да стигнем бързо до някое пристанище и защото, сър, аз много ви уважавам и ценя. А сега, бягайте. След десет минути ще бъда при вас.

— Харесвате ми, стюард, много ми харесвате — с треперещ глас каза старият човек.

— И вие на мен, сър… и то много повече от онези финансови акули. Но засега стига толкова! Измъквайте се оттук, а пък аз ще доразлея водата.

След четвърт час, докато трите финансови акули бяха все още по мачтите, Чарлс Стоу Гринлиф седеше в каютата и пиеше уиски със сода, а Даг Доутри стоеше пред масата насреща му и пиеше бира направо от бутилката.

— Може би не сте отгатнали — каза Стария моряк, — но това е четвъртото пътешествие, в което търся същото съкровище.

— Искате да кажете… — попита Доутри.

— Точно така. Няма никакво съкровище. Никога не е съществувало, както не са съществували и Лъвската глава, и голямата лодка, и безименните координати.

Доутри объркано се почеса по сивата коса и призна:

— Добре ме подведохте, сър. Подведохте ме да повярвам в това съкровище.

— Трябва да призная, стюард, че ми е приятно да чуя това. Щом мога да измамя човек като вас, значи, все още съм достатъчно хитър. Лесно е да измамиш хора, чиито души познават само парата. Но вие сте различен. Вие не живеете само за пари. Гледах как се отнасяте с кучето си. Гледах как се отнасяте с вашето чернокожо момче. Гледах как си пиете бирата. И точно защото главата ви не е пълна с мисли по заровеното злато, да ви и излъже човек, е по-мъчно. Много по-лесно е да бъдат измамени тези, които мислят само за това. Те са от евтино тесто. Предложи им да спечелят сто долара за един и се хващат на въдицата като гладни щуки. Предложи им хиляда долара за един или десет хиляди за един и направо се побъркват. Аз съм стар човек, много стар човек. Ще ми се да поживея, преди да умра — искам да кажа, да поживея свястно, удобно, прилично.

— А обичате и дългите пътешествия! Започвам да разбирам, сър. Когато доближите мястото, където изобщо няма съкровище, някаква малка неприятност, като например загубата на прясна вода, ви праща до най-близкото пристанище, а после търсенето отново продължава.

Стария моряк кимна с глава и изпитите му от слънцето очи заблестяха.

— Така беше с „Ема Луиза“. Благодарение на някои малки инциденти като изтичането на водата и други подобни корабът бе принуден да плава повече от осемнайсет месеца. А освен това, преди да почне пътешествието, ме държаха повече от четири месеца в един от най-добрите хотели на Нови Орлеан и ми дадоха добър аванс, да, много добър аванс.

— Разкажете ми по-подробно, сър, много съм любопитен — каза Доутри, след като пресуши бутилката — нещо съвсем лесно за него. — Това е добра идея. Може да я използувам на стари години, но честна дума, сър, никога няма да преча на вашата игра. Не бих почнал, докато сте жив, макар че е чудесна идея.

— Най-напред трябва да намерите хора с пари, с толкова много пари, че никаква загуба да не може да ги разори. Те биват и по-лесно заинтересувани…

— Защото са по-големи свини — прекъсна го стюардът. — Колкото повече пари имат, толкова по-алчни са.

— Точно така — продължи Стария моряк. — А от друга страна, те не хвърлят напразно парите си. Такива морски пътешествия са много полезни за здравето им. В края на краищата нищо лошо не им правя, а само им осигурявам разнообразие и почивка.

— Но тия белези по лицето ви, пръстите, които липсват от ръката ви! Никак не вярвам, че са от боя в голямата лодка, когато боцманът ви е намушкал, но тогава къде, по дяволите, сте ги получили! Чакайте малко, сър, чакайте най-напред да напълня чашата ви!

И с напълнена отново чаша Чарлс Стоу Гринлиф разказа историята на своите белези.

— Трябва най-напред да знаете, стюард, че аз съм… джентълмен. Фамилното ми име ще срещнете по страниците на историята на Съединените щати, пък и дори преди да са съществували Съединените щати. Завършил съм, втори по успех от нашия клас, един университет, който не е нужно да назовавам. Впрочем името, под което ме знаете, не е моето име. Грижливо съм го съставил от други фамилни имена. На мен не ми провървя. Когато бях млад, наистина се разхождах по корабните палуби, макар че никога не съм бил на „Винаги бдящия“ — този кораб е една измислица, а по-късно и източник на моето препитание.

Питате ме за белезите и отрязаните пръсти? Ето как стана нещастието. Една късна сутрин, в един спален вагон. Понеже вагонът бе препълнен, трябваше да приема горно легло. Не беше много отдавна. Преди няколко години. Бях вече стар, идвахме от Флорида. Сблъскването стана на един висок мост. Влакът се нагърчи по средата и някои от вагоните полетяха на деветдесет фута надолу, към дъното на сухото дере. Реката беше пресъхнала, имаше само една локва, десет фута в диаметър и 18 инча дълбочина. Останалото беше скали, а аз улучих точно локвата. Всичко стана така. Току-що бях обул обувките си, панталоните и ризата и се канех да се смъкна. Когато локомотивите се сблъскаха, бях седнал на леглото и си клатех краката. Горното и долното легло на отсрещната страна вече бяха оправени от прислужника.

И така си седях, люлеех си краката и бях още сънлив, та не разбирах добре във влак ли съм или в леглото вкъщи, когато стана тази работа. Естествено, аз изхвръкнах от горното легло, прелетях като птица над пътеката, минах пред стъклото на отсрещния прозорец с главата напред, падах деветдесет фута, като се преобръщах толкова много пъти, че не ми се ще и да си спомням, и по някакво чудо, когато уцелих локвата, бях в хоризонтално положение. Тя беше дълбока само осемнайсет инча, но се пльоснах в нея хоризонтално, и въпреки че ударът беше много силен, по всяка вероятност локвата го е умъртвила. От моя вагон аз бях единственият оцелял. Вагонът падна настрани, на около четиридесет фута от мен, и от него извадиха само трупове. Когато ме измъкнаха от локвата, аз все пак не бях умрял. А когато хирурзите приключиха с мене, ръката ми беше без пръсти, на лицето ми имаше този белег… и въпреки че никога не бихте предположили, имам три ребра по-малко от пълния комплект.

О, не се оплаквам! Помислете за другите във вагона — всичките мъртви! За нещастие пътувах с безплатен билет и не можех да търся обезщетение от железопътната компания. Но ето че аз сега стоя пред вас, единственият човек, който някога е падал от деветдесет фута в осемнайсет инча вода и е оживял, за да го разправя… Стюард, ако обичате, бихте ли напълнили отново чашата ми?

Даг Доутри изпълни молбата му. Той беше така заинтересован и възбуден, че отвори още една бутилка бира за себе си.

— Продължавайте, продължавайте, сър! — каза той прегракнало, като бършеше устните си. — Ами историята с търсенето на съкровището, умирам да я чуя! Сър, за ваше здраве!

— Мога да кажа, стюард — поднови разказа си Стария моряк, — че се бях родил под щастлива звезда, но тя угасна и аз станах истински блуден син. Освен това съм се родил горд и не можах да се пречупя. Но поради някаква си железопътна катастрофа и по причина на много други неща, които се бяха случили преди, пък и след нея, моето семейство ме смяташе за умрял, а пък аз… ги оставих да си живеят на мира. Такава е работата. Оставих ги да си живеят. Пък и не беше тяхна грешка. Никога не хленчих. Нищо не им казах. Стопих последната част от това, което имах, после се занимавах с памук в Южните морета и ако нямате нищо против, с какао в Тонга, с каучук и махагон в Юкатан. И знаете ли, накрая спях по приютите на Бауъри, ядях остатъците по долнопробните кръчми на Ист Сайд и често се редях на опашка за хляб пред благотворителните дружества още от полунощ, като се питах дали няма да припадна, преди да успея да се нахраня.

— И никога не се разхленчихте пред семейството си? — възхитено прошепна Даг Доутри, когато старецът се спря.

Стария моряк изправи рамене, вдигна глава, след това я наведе и повтори:

— Не, никога не се разхленчих! Отидох в приюта или както го наричат, в местната ферма за бедни. Живеех тежък живот, живеех като куче. Шест месеца живях като куче и тогава видях изход. Започнах да строя „Винаги бдящия“. Построих го дъска по дъска, обковах го с медни шини, избрах му мачтите и дървената част, лично подбрах екипажа му, снабдих го от евреите с всичко необходимо и отплавах с него за Южните морета, към съкровището, зарито на шест фута под пясъка. Виждате ли — обясни той, — всичко това извърших най-напред във въображението си, защото през цялото време бях пленник във фермата за бедни, сред човешките отрепки.

Лицето на Стария моряк изведнъж потъмня и доби свиреп вид, а дясната му ръка се спусна към китката на Доутри и я хвана с изсушените си, но железни пръсти.

— Трябваше да мина дълъг и труден път, за да се измъкна от фермата за бедни и да финансирам моята мизерно малка, жалко малка авантюра с „Винаги бдящия“. Знаете ли, че в продължение на две години работих в пералнята на фермата за бедни с едната си оцеляла ръка и остатъка от другата, като подреждах мръсните дрехи, сгъвах чаршафи и калъфки за възглавници и за хиляден път мислех, че бедният ми стар гръбнак ще се пречупи, и за милионен път усещах с болка липсата на трите ребра в гърдите ми… Вие сте още млад човек…

Доутри се захили отрицателно и почеса сивата си сплъстена коса.

— Вие сте още млад човек, стюард — настоя с раздразнение Стария моряк. — Никога не сте били изключван от живота. Във фермата за бедни човек е изключен от живота. Няма уважение, не, не само към възрастта, в приюта няма уважение към човешкия живот. Как да го кажа? Не си мъртъв, но не си и жив. Представляваш нещо, което е било живо и сега е в процес на умиране. По същия начин се отнасят към прокажените. Същото е и с лудите. Знам го. Когато бях млад и пътувах по моретата, един лейтенант полудя. Понякога буйствуваше и ние се борехме с него, извивахме му ръцете, бъхтахме го, връзвахме го целия и сядахме задъхани отгоре му, за да не може да направи пакост на нас, на себе си или на кораба. И той, който все още беше жив, за нас умря. Не разбирате ли? Той не беше вече един от нас, не беше като нас. Беше нещо друго. Точно така — друго! И по същия начин ние във фермата за бедни не бяхме още погребани, но бяхме друго. Слушали сте ме да разправям за ада в голямата лодка. В сравнение с фермата за бедни това е приятно развлечение. Храната, мръсотията, обидите, заплахите — цялата тази скотщина!

Две години работих в пералнята за долар и половина на седмица. Можете ли да си представите, аз, който някога имах богатство, и то солидно богатство, стюард, да си представите моите стари кокали, моя стар стомах, който помнеше удоволствията на младостта, небцето, което все още изпитваше гъдел, без да е забравило изтънчените дяволии на вкуса, научени на млади години — та мисълта ми е, стюард, можете ли да си представите, аз, който винаги съм бил щедър, дори разсипник, да пестя като скъперник този долар и половина, никога да не харча нито цент за тютюн, никога да не си купя някои малки лакомства, за да оправя жалкото състояние на стомаха си, който протестираше против лошата и несмилаема храна. Тютюнът си, най-долен евтин тютюн, изпросвах от бедните треперещи старци, застанали на прага на небитието. Да, и когато една заран намерих Самюъл Меривал умрял в съседното легло, най-напред претърсих джоба на бедняшките му стари панталони за половината кесия тютюн, която знаех, че е цялото му състояние, и после съобщих новината.

О, стюард, аз треперех над този долар и половина. Не разбирате ли? Бях затворник, който прорязваше пътя си към света с помощта на мъничко желязно трионче. И успях да го прорежа! — гласът му се извиси в тържествуващо кудкудякане. — Да, стюард, успях да го прорежа!

Даг Доутри поднесе бирената бутилка напред и нагоре и каза сериозно и искрено:

— Сър, за ваше здраве!

— Благодаря ви, сър, вие ме разбирате — с достойнство отвърна на наздравицата Стария моряк, докосна чашата си до бутилката и пи очи в очи със стюарда.

— Трябваше да имам сто и петдесет и шест долара, когато напуснах фермата за бедни — продължи старецът. — Но две седмици загубих с инфлуенцата и една седмица с проклетия плеврит, тъй че, когато изскочих от тази гробница за живи, имах у себе си само сто петдесет и един долар и петдесет цента.

— Разбирам, сър — прекъсна го Доутри с искрено възхищение. — Мъничкото трионче е станало лост и с него сте искали да влезете отново в живота.

Когато Чарлс Стоу Гринлиф вдигна чашата си, цялото му нарязано лице и воднистите очи светнаха от щастие.

— Стюард, за ваше здраве, вие ме разбирате! И добре го казахте. С взлом влязох в къщата на живота. Тази малка сума пари, събрана след две години кръстни мъки, беше за мене лост. Помислете си само! Сума, която в дните, преди да угасне щастливата ми звезда, безгрижно залагах за един миг в игра на карти. Но както казахте, аз се върнах в живота като грабител, за да вляза в него с взлом, и се озовах в Бостън. Вие умеете да говорите изразително, стюард, за наше здраве!

Отново звъннаха една о друга чашата и бутилката. Двамата мъже пиха очи в очи и всеки от тях знаеше, че очите, които гледа, са честни и разбиращи.

— Но лостът беше тънък, стюард. Не смеех да наблегна силно на него и да направя големия опит. Наех стая в малък, но почтен хотел. Това беше в Бостън, мисля, че ви казах вече. Ах, колко внимателен бях към моя лост! Ядях съвсем малко, колкото да поддържам живота в тялото си. Но черпех другите с напитки, най-внимателно подбрани напитки — черпех ги с вид на съвсем заможен човек, нещо, което придаваше достоверност на историята ми, и когато си пийвах, привидно, разбира се, тогава разказвах приказката за „Винаги бдящия“, за голямата лодка, за безименните координати и за съкровището под пясъка. На шест фута под пясъка; това беше литературно; беше психологично; то носеше лъх на солени морета, на дръзки скитници и испански богатства.

Забелязали ли сте, стюард, тази златна бучка, която нося на верижката на часовника си? По онова време не можех да си позволя такова нещо, но затова пък говорех за злато, за калифорнийско злато — буци и купища от злато, намерено по времето на златната треска, през четиридесет и девета и петдесета. Това беше литературно. Беше живописно. По-късно, след първото ми пътуване извън Бостън, имах вече паричната възможност да купя една златна бучка. Беше страшна примамка и хората се устремяваха към нея като риби. И като риби се хващаха. Тези пръстени — те също са въдица. Сега вече няма да намерите такива пръстени. След като спечелих някоя и друга пара, купих и тях. Да вземем тази бучка злато: говоря, играя си несъзнателно с нея, докато разправям за огромното златно съкровище, което сме заровили в пясъка. Изведнъж златната бучка ми припомня нови неща. Разправям за голямата лодка, за жаждата и за глада ни, за третия помощник, светлокосото момче с бузи, недокоснати от бръснач, което употребяваше бръснача си за тежест на въдицата. Но да се върнем към Бостън. Когато бивах уж пийнал, разправях история след история на моите новоизлюпени приятели — хора без мозък, които презирах. Но за мен се пръсна слух и един ден някакъв млад човек, репортер, се опита да ме интервюира за съкровището и „Винаги бдящия“. Възмутих се, скочих вбесен. Спокойно, стюард, спокойно — аз изгоних младия репортер, но сърцето ми беше пълно с радост, защото знаех, че той вече е научил достатъчно подробности от приятелите ми.

В сутрешния вестник цели две колони с големи заглавия бяха посветени на моята история. При мен започнаха да идват хора. Аз ги проучвах старателно. Мнозина искаха да дирят съкровището, но бяха все без пари. Залъгвах ги и ги отбягвах и продължавах да чакам, и ядях все по-малко, тъй като малкият ми капитал се топеше.

И тогава дойде той, моят весел, млад доктор — беше доктор по философия, защото имаше много пари. Сърцето ми запя, когато го видях. Оставаха ми само двадесет и осем долара, а свършеха ли се и те, трябваше да избирам между приюта и смъртта. Бях вече избрал смъртта, защото не можех да понеса да се върна и да стана част от жалката сбирщина живи мъртъвци във фермата за бедни. Но аз не се върнах там, нито умрях. При мисълта за Южните морета кръвта на младия доктор закипя. Аз го накарах да вдъхне с ноздрите си чуден аромат, мириса на цветя от далечни страни, аз разкрих пред погледа му приказни видения — облаци, гонени от пасатите, небето по време на мусона, островите, обрасли с палми, и коралови заливи.

Той беше весел, луд, млад жребец, безгрижен и щедър, безстрашен като лъв, гъвкав и красив като леопард и побъркан, малко побъркан от дяволиите и прищевките, които гъделичкаха умния му мозък. Слушайте, стюард, преди да отплаваме с риболовната шхуна „Глостър“, която докторът бе купил и която приличаше на яхта и можеше да надмине много яхти, той ме заведе у дома си, за да го посъветвам какви лични вещи да вземе. Преглеждахме дрехите му, когато ненадейно той каза: „Чудя се как моята мила ще понесе дългото ми отсъствие? Какво ще кажете? Дали да дойде с нас?“ А аз не знаех, че има жена или приятелка! Сигурно съм изглеждал изненадан и недоверчив. „Щом не вярвате, ще я взема с нас! — засмя се той дяволито и лудо в учуденото ми лице. — Елате, ще ви запозная!“ Заведе ме право в своята стая, при своя креват, отметна завивките и ми показа заспалата преди много хиляди години мумия на една стройна египетска девойка. И тя отплава с нас на дълго, безцелно пътуване към Южните морета и се върна обратно и честна дума, стюард, аз сам обикнах милата девойка.

Стария моряк се загледа унесено в чашата си. Даг Доутри използува паузата, за да попита:

— А младият доктор? Как понесе неуспеха, когато не намерихте съкровището?

Лицето на Стария моряк се озари от радостна усмивка.

— Каза ми, че съм прекрасен стар мошеник и ме прегърна през рамото, докато го казваше. Какво пък, стюард, бях започнал да обичам този млад човек като син. Сложи ръка на рамото ми и съм сигурен, че в този жест се криеше нещо повече от обикновена доброта. Каза ми, че още когато сме стигнали устието Ла Плата, той открил измамата ми. Със смях и с няколко удара по рамото, които бяха по-скоро милувка, а не ласкателство, той ми посочи несъобразностите в моята история (които оттогава съм оправил благодарение на него, стюард, и то добре съм ги оправил) и ми каза, че пътешествието било много хубаво и че той ми е длъжник навеки. Какво можех да направя? Казах му истината. Казах му дори истинското име на моето семейство и за срама, който спестих на това име, като се отказах от него… Той сложи ръка на рамото ми, казвам ви, и…

Стария моряк престана да говори, защото гърлото му прегракна и някаква влага се процеди от очите му надолу по бузите.

Даг Доутри мълчаливо се чукна с него. Старецът сръбна от чашата и намери успокоение в това.

— Каза ми, че трябва да отида да живея с него, и още първия ден, когато слязохме в Бостън, ме заведе в къщата си. Каза ми също, че ще говори с адвокатите си — тази идея се въртеше в мозъка му — „ще те осиновя — каза той. — Ще те осиновя заедно с Истар“ — Истар беше името на младата девойка, името на мумията.

Ето че бях отново в живота, стюард, и щях да бъда законно осиновен. Но животът е голям измамник. Осемнайсет часа по-късно, на другата сутрин, го намерихме мъртъв в леглото, с малката мумия до него. Сърдечен удар ли бе, скъсване на кръвоносен съд в мозъка ли — никога не можах да науча. Молих ги и ги заклинах да го погребат заедно с мумията. Но братовчедите и лелите му бяха коравосърдечни, със студената кръв на Нова Англия, и подариха Истар на музея, а на мене ми дадоха една седмица срок да напусна къщата. Напуснах я след един час, а те претърсиха нищожния ми багаж, преди да изляза.

Отидох в Ню Йорк. Там започнах същата игра, само че имах повече пари и можех да я играя както трябва. Същото стана и в Нови Орлеан, и в Галвистън. Отидох в Калифорния. Това е петото ми пътешествие. Много трудно беше да заинтригувам тези тримата, похарчих целия си малък запас, преди да подпишат договора. Големи скъперници са. Да ми дадат пари в аванс! Самата мисъл им се виждаше нелепа. Въпреки това аз не бързах. Направих солидна сметка в един комфортен хотел и в последния момент поръчах най-щедър избор от напитки и пури за сметка на шхуната. Каква врява се вдигна! И тримата побесняха, едва-що не си оскубаха косите… пък и моите щяха да отидат! Казаха, че това няма да го бъде. Веднага се разболях. Обясних им, че ми действуват на нервите и че ми се повръща от тях. Колкото повече беснееха, толкова повече се разболявах. Накрая отстъпиха. Веднага ми стана по-добре. И ето ни сега без вода за пиене! В най-скоро време ще се отправим вероятно към Маркизките острови, за да напълним бъчонките си. След това те ще се върнат и отново ще се опитат…

— Така ли мислите, сър?

— Аз ще си спомня още по-важни данни, стюард — усмихна се Стария моряк. — Ще се върнат несъмнено. Те са дребнави, тесногръди, сребролюбиви глупци!

— Глупци! Всичките са глупци! Цял кораб глупци! — ликуваше Доутри, повтаряйки онова, което бе казал в трюма, докато слушаше как по пода изтича водата за пиене и цъкаше, учуден, че Стария моряк се е заел със същата задача като него.

Глава XIV

Рано на другата заран сутрешната вахта моряци, които носеха дневната дажба вода за кухнята и каютите, откриха, че бъчонките са празни. Мистър Джаксън беше толкова разтревожен, че веднага повика капитан Доун, а не след дълго капитан Доун събуди Гримшо и Нишиканта, за да им каже за бедствието.

Закуската беше много бурна. Стария моряк и Даг Доутри наблюдаваха с интерес тримата партньори, които беснееха и се оплакваха. Най-много се оплакваше капитан Доун. Симон Нишиканта злобно ругаеше негодника, който бе направил тази пакост, и го заплашваше с какви ли не мъчения, а Гримшо свиваше огромните си ръце, сякаш душеше нечие гърло.

— Спомням си, че беше в четиридесет и седма, не, четиридесет и шеста, да, четиридесет и шеста! — бъбреше Стария моряк. — Попаднахме в подобно, дори по-лошо положение. В голямата лодка бяхме шестнайсет души. Отправяхме се към рифа Глистър. Така беше наречен, след като нашият хубав малък кораб го откри през една тъмна нощ и остави костите си на него. Рифът е нанесен в картите на адмиралтейството, капитан Доун ще потвърди…

Никой не слушаше, освен Даг Доутри, който поднасяше топли сладки и се възхищаваше. Но Симон Нишиканта изведнъж осъзна, че старият човек бъбри, и изрева кръвожадно:

— Млъкнете! Затворете си устата! Омръзнахте ми с това вечно „спомням си“!…

Стария моряк се показа естествено изненадан, като че ли беше пропуснал нещо в разказа си.

— Не, уверявам ви! — продължи той. — Бедният ми стар език трябва да е сбъркал нещо. Не беше „Винаги бдящия“, а бригът „Блясък“. „Винаги бдящия“ ли казах? Не, беше „Блясък“, хубав малък бриг, почти играчка, с обковано в мед дъно и линия като на делфин, режеше морето и гълташе вятъра. Управляваше се идеално. Честна дума, господа, страшна работа падаше и за двете вахти, когато трябваше да вървим срещу вятъра. Аз бях отговорник за стоката. Отплавахме от Ню Йорк и по всичко личеше, че вземаме курс към северозападния бряг, а на мене ми бе поверен запечатан плик със заповеди…

— Но млъкнете, за бога! Подлудявате ме с вашите брътвежи! — извика Нишиканта, изпаднал в истинска мъчителна нервна криза. — Смилете се, старче! Какво ме интересува вашият „Блясък“ и плика ви със запечатани заповеди!

— О, запечатани заповеди! — продължи Стария моряк със сияещо лице. — Това са магически слова, запечатани заповеди! — той произнасяше тези думи, облизвайки се, сякаш те имаха вкус. — По онова време, господа, корабите плаваха със запечатани заповеди. И тъй като бях отговорник за стоката, пък и бях вложил малко нещо в тая работа и имах участие в печалбата, можех да командувам дори капитана. Запечатаните заповеди бяха у мене, а не у него. Уверявам ви, че сам не знаех какво съдържат. Чак когато заобиколихме стария нос Стиф и стигнахме петдесет градуса южна ширина в Тихия океан, чак тогава счупих печата и научих, че трябва да се отправим към Земята на Ван Диймен. По онова време наричаха този остров — Земята на Ван Диймен…

Този ден се случиха много неща. Капитан Доун хвана помощника си, че краде от отвореното с шперц бюро данните за местоположението на кораба. Стана скандал, но нищо повече, защото финландецът бе твърде едър, за да предразполага към саморазправа, и капитан Доун само заклейми поведението му, а помощникът бързо повтаряше: „Да, сър“, „Не, сър“ и „Извинете, сър“.

Но най-важното откритие беше може би това, което направи Даг Доутри, макар че тогава той не го разбра. След като курсът бе сменен и Стария моряк насаме уведоми стюарда, че целта им е остров Тайохе, един от Маркизките острови, Даг Доутри, развеселен, започна да се бръсне. В момента го измъчваше само една мисъл. Не беше съвсем сигурен дали на такова забутано място като Тайохе ще се намери хубава бира.

С лице, побеляло от пяната, той се приготви да направи първото движение с бръснача, но в този миг забеляза тъмна ивица кожа на челото си, точно по средата над веждите. Щом се обръсна, докосна тъмната ивица и се зачуди как е могло слънцето да го изгори на такова място. Но при докосването дори не усети, че се е допрял до него. Тъмното петно беше безчувствено.

„Чудно“ — рече си той, изтри лицето си и напълно забрави петното.

Даг Доутри не знаеше какъв ужас представлява това тъмно петно, както не знаеше, че полегатите очи на А Мой отдавна го бяха забелязали и със скрит нарастващ ужас продължаваха да го наблюдават ден след ден.

Подгонен от югоизточните пасати, „Мери Търнър“ пое дългия път към Маркизките острови. В предната част на кораба всички бяха доволни. Те бяха обикновени моряци, с моряшки заплати и с възторг посрещнаха новината, че се отправят към някакъв тропически остров, за да напълнят бъчонките си с вода. В задната част на кораба тримата партньори бяха в лошо настроение. Нишиканта явно се надсмиваше на капитан Доун и изказваше съмнение в способностите му да намери Маркизките острови. В средата на кораба цареше щастие — за Даг Доутри, защото заплатата му течеше и следващият запас от бира беше осигурен; за Куейк, защото бе щастлив винаги, когато господарят му беше щастлив; за А Мой, защото скоро щеше да има възможност да офейка от шхуната и да напусне двамата прокажени, с които бе принуден да живее.

Майкъл споделяше общото щастие на средната кабина и с радост прие петата песен, която научи наизуст от стюарда. Песента беше „Води ни, блажена светлина“. В своето пеене, което в края на краищата беше само обучено виене, Майкъл търсеше нещо, което самият той не съзнаваше. Всъщност това нещо беше загубената глутница, глутницата на първобитния свят, когато кучетата още не бяха дошли при огньовете на хората, т.е. когато хората още не палеха огньове и не бяха хора.

Той бе роден едва ли не вчера и беше живял на този свят само две години, тъй че не знаеше нищо за загубената глутница. В течение на хиляди поколения той бе бил надалеч от нея; въпреки това дълбоко в самата му същност, преплетени и втъкани във всеки негов мускул и нерв, се намираха неизлечимите следи на дивия живот, на времето, когато неговите призрачни прадеди са тичали с глутницата и са развивали както самата нея, така и себе си. Понякога, когато Майкъл спеше, в подсъзнанието му изплуваха спомените за глутницата. Тези сънища бяха като действителност, докато траеха, но щом се събудеше, той твърде малко си спомняше от тях, ако си спомняше изобщо! Само когато спеше или пееше със стюарда, той копнееше за загубената глутница, усещаше я и беше принуден да търси забравения път към нея.

Когато беше буден, Майкъл имаше друга глутница. Тя се състоеше от стюарда, Куейк, Коки и Скрепс и той тичаше с нея, както неговите прадеди бяха тичали по време на лов със себеподобните си. Каютата в средата на кораба бе свърталище на тази глутница, а извън нея се простираше целият свят — тоест „Мери Търнър“, който непрестанно се люлееше напред-назад по повърхността на неспокойното море.

Но каютата и нейните обитатели имаха за Майкъл по-голямо значение от една обикновена глутница. За него това беше и рай, в който живееше богът. Човекът от най-ранни времена беше изнамерил бога и често го въплъщаваше в камък, в глина или огън и го поставяше да живее сред дърветата, планините или звездите. Така е било, защото човекът е виждал, че хората изчезват и напускат племето, семейството, изобщо себеподобните си, както и да ги е назовавал той, които всъщност не са били нещо друго освен човешката глутница. А човек не е искал да се загуби и да не принадлежи вече към глутницата. Затова във въображението си той измислил нова, вечна глутница, с която би могъл вечно да тича. Понеже го е било страх от мрака, в който изчезвали всички хора, той издигнал над него едно по-светло царство, по-богато ловно поле, по-весела и по-солидна зала за угощения и на различни езици я нарекъл „рай“.

Подобно на най-ранните и най-нискостоящите първобитни хора, Майкъл съвсем не се сещаше да извлече от себе си собствената си сянка и да я обожестви. Той не боготвореше сенки. Боготвореше един реален и неоспорим бог, който не беше като него с четири крака и окосмено тяло, а бе въплътен в плътта и кръвта на изправения, двукрак, обезкосмен Стюард.

Глава XV

Ако пасатите не бяха утихнали на втория ден, след като корабът се беше отправил за Маркизките острови; ако капитан Доун не беше заругал пак по време на обеда, че имат само един хронометър; ако поради това Симон Нишиканта не беше се ядосал и излязъл с пушката си на палубата, за да намери някой морски обитател, когото да застреля; и ако морският обитател, който се появи край кораба беше някоя бонита, делфин, тон или каквото и да е, а не големият осемдесетфутов женски кит, придружен от малкото си — ако коя и да е брънка от тази верига липсваше, „Мери Търнър“ без съмнение щеше да стигне до Маркизките острови, да напълни бъчонките си с вода и да поднови търсенето на съкровището; а съдбата на Майкъл, Доутри, Куейк и Коки щеше да бъде друга и може би не толкова ужасна.

Но в случая всяка брънка беше на мястото си. Имаше пълно затишие и шхуната пълзеше по голямото спокойно море, реите и въжетата се удряха в отпуснатите платна и точно тогава Симон Нишиканта изпрати куршума в тялото на малкото китче. По някакво чудо куршумът уби китчето. Все едно да убиеш слон с детска пушка. Китчето не умря изведнъж. То само прекъсна играта си и известно време лежа на повърхността на водата, като потръпваше. В момента на удара майката беше до него и всички, които я гледаха право под себе си от борда, видяха, че тя запази спокойствие въпреки учудването и тревогата си. Побутваше китчето с огромното си тяло, след това правеше кръгове около него, приближаваше се пак и отново го побутваше.

На „Мери Търнър“ всички се бяха наредили до фалшборда и със страх гледаха надолу към чудовището. На дължина то беше колкото шхуната.

— Ами ако и този направи с нас това, което оня кит е направил с „Есекс“? — подметна Даг Доутри на Стария моряк.

— Ще бъде съвсем заслужено — беше отговорът. — Тази постъпка беше непредизвикана, безсмислена и жестока.

Майкъл разбра, че нещо става оттатък кораба, но фалшбордът му пречеше да види какво, затова скочи върху покрива на рубката и като зърна чудовището, предизвикателно залая. Всички обърнаха очи към него, уплашени и стреснати, а стюардът му изкомандува нещо шепнешком, за да го накара да млъкне.

— Това е за последен път — изръмжа Гримшо на Нишиканта с нисък, гневен глас. — Ако през нашето пътешествие още веднъж стреляте по някой кит, ще ви откъсна мръсната шия. Ясно ли е? Говоря сериозно. Ще я стискам, додето ви изскочат очите.

Евреинът се усмихна кисело и проскимтя:

— Нищо няма да стане. Не вярвам въобще, че „Есекс“ е бил потопен от кит.

Подканяно от майка си, умиращото китче направи няколко мъчителни усилия да плува, но те бяха напразни и то само се залюля насам-натам.

Докато обикаляше наоколо, майката неволно блъсна „Мери Търнър“ под лявата страна и шхуната се наклони силно надясно, а кърмата й се вирна нагоре. Но това случайно леко докосване не беше още нищо. В момента, когато блъсна кораба, тя се подплаши от допира и размаха опашка. Ударът разби фалшборда пред вантата на предната мачта, смаза го, сякаш бе цигарена кутия, и проби палубата.

Това беше всичко. Целият екипаж гледаше мълчаливо и уплашено морското чудовище, обзето от мъка по умиращата си рожба.

Мина още час, през който шхуната и двата кита се раздалечаваха все повече. На няколко пъти китчето напразно се опитваше да плува. След това започна да трепери, докато накрая лудо се завъртя и запляска с опашка.

— Агонизира — тихо каза Стария моряк.

— Дявол да го вземе, умря! — възкликна капитан Доун след пет минути. — Кой би повярвал? Куршум от пушка! Сили небесни, пратете за половин час вятър, та да избегнем това съседство!

— Отървахме се на косъм — каза Гримшо.

Капитан Доун поклати глава и загрижено погледна най-напред увисналите платна, а после — морето с надеждата, че ще види водата набраздена от вятър. Но морето беше същинско стъкло, огромно, едва нагънато, с повърхност, гладка като живак.

— Всичко е наред — окуражи ги Гримшо. — Ето го, плува нататък и се отдалечава от нас!

— Разбира се, че е наред, винаги е било наред — наду се Нишиканта, забърса потта от лицето и врата си заедно с другите продължи да гледа отминаващия кит. — Големи храбреци сте, няма що, изкарахте си ума от някаква риба!

— Доколкото успях да забележа, лицето ви беше станало по-малко жълто — каза язвително Гримшо. — Жълтото трябва да е отишло в гащите ви!

Капитан Доун дълбоко въздъхна. Облекчението му беше толкова голямо, че не сметна за нужно да се намеси в кавгата.

— Вие сте пъзльо — продължи Гримшо, — пъзльо и нищо повече! — Той кимна с глава към Стария моряк. — Ето ви истински мъж. Никакъв страх. И окото му даже не трепна, а разбираше много по-добре от вас на каква опасност бяхме изложени. Ако трябва да избирам с кого от двама ви да остана на някой пустинен остров, хиляди пъти бих предпочел него. Ако…

Но викът на моряците го прекъсна.

— Боже милостиви! — въздъхна капитан Доун.

Големият женски кит се беше обърнал назад и се носеше право към тях. Скоростта му беше толкова голяма, че предницата му разсичаше водата като носа на някой дредноут^[49] или презокеански параход.

— Дръжте се здраво! — изрева капитан Доун.

Всички се стегнаха в очакване на удара. Хенрик Гйертсен, който беше на руля, се разкрачи широко, наведе се и притисна с рамене и ръце две противоположни дръжки на щурвала. Някои от моряците избягаха от средата на кораба към кърмата, а други се покатериха по въжетата. Доутри с една ръка се хвана здраво за леера, а със свободната си прегърна Стария моряк.

Всички затаиха дъх. Китът удари „Мери Търнър“ точно зад вантата на предната мачта. Случиха се сума неща, които окото не можеше да възприеме изведнъж. Един от моряците по въжетата падна с главата надолу заедно с въжето, за което се държеше, но беше хванат за глезена и спасен от друг моряк, а шхуната, която заскърца и затрепери, цялата бе повдигната откъм лявата страна и се накрени надясно така, че водата прескачаше през фалшборда. Майкъл се плъзна по гладкия покрив на рубката, претърколи се по стръмния наклон към десния борд и драскайки и ръмжейки, изчезна в люка. В този момент левите ванти на предната мачта се скъсаха и форстенгата като пияна се наклони надясно.

— Честна дума — каза Стария моряк, — това добре го усетихме.

— Мистър Джаксън, проверете водата в трюма! — нареди капитан Доун на помощника си.

Помощникът се подчини, макар че с едно око поглеждаше неспокойно към кита, който се беше отдалечил и се движеше на изток.

— Ето какво ни докарахте! — заяде се Гримшо с Нишиканта.

Нишиканта кимна с глава, като бършеше потта си, и прошепна:

— Приемам. Получих си заслуженото. Не мислех, че китовете могат да вършат такива неща. Никога вече няма да правя така.

— Може би никога вече няма да имате случай! — отвърна капитанът. — Още не сме се отървали от този! Китът, който нападнал „Есекс“ се хвърлял няколко пъти върху него! Не вярвам характерът на китовете да се е изменил за няколко години.

— Съвсем сух, сър — доложи за резултата от проверката мистър Джаксън.

— Пак се връща! — извика Доутри.

На около половин миля от кораба китът се обърна остро и наново се впусна назад.

— Застани на носа! — извика капитан Доун на един от моряците, който току-що се беше подал от предната кабина с торба в ръката. Над главата му форстенгата се люлееше заплашително.

— Кани се да напуска кораба — прошепна Доутри на Стария моряк. — Като плъх!

— Всички сме плъхове! — беше отговорът. — Само това научих, докато бях плъх между дръгливите плъхове във фермата за бедни.

В това време възбудата и страхът на хората се бяха предали и на Майкъл. Докато хората търсеха нова опора, за да са готови за предстоящия удар, той пак се качи върху покрива на рубката, та да може да гледа, и като видя кита отблизо до кораба, заръмжа срещу него.

„Мери Търнър“ беше ударена зад вантите на задната мачта. Корабът се наклони силно надясно и Майкъл позорно отхвръкна в същата посока. Ясно можеше да се чуе пукотът на чупещи се дъски. Хенрик Гйертсен, който с все сила се беше впил в щурвала, изхвърча във въздуха, когато рулят се завъртя от удара. Той се блъсна в капитан Доун, който беше изпуснал леера. Двамата паднаха на палубата, без да могат да си поемат дъх. Нишиканта се облегна на рубката и изруга. Ноктите и на двете му ръце се бяха изкъртили в момента, когато отчаяно се опитваше да се задържи за леера.

Доутри завърза с въже Стария моряк за задната ванта и му подаде края на въжето, за да го държи, а капитан Доун, задъхвайки се, допълзя до леерите и с мъка се изправи.

— Добре се наредихме — прегракнало прошепна той на помощника и притисна с ръка страната си, за да облекчи болката. — Проверете пак трюма! Непрестанно го проверявайте!

И други моряци използуваха паузата, за да се втурнат под клатещата се форстенга към спалното помещение и набързо да приберат вещите си в торбите. А когато А Мой излезе от средната каюта с добре натъпкана торба, Доутри изпрати Куейк да прибере и техния багаж.

— Съвсем сух — чу се докладът на помощника.

— Продължавайте да наблюдавате! Ето че отново иде, а шхуната не може да издържи толкова много удари!

В това време Доутри беше взел Майкъл под мишница, а със свободната си ръка се готвеше да се хване за въжетата преди следващия удар.

Докато се извърташе, за да се върне, китът загуби малко посоката си и мина на двайсет фута от кърмата на „Мери Търнър“. Въпреки това вълната, която образува, накара шхуната дълбоко да се наклони — кърмата й грациозно се повдигна, а носът й се потопи в морето.

— Ако ни беше ударил… — промърмори капитан Доун и млъкна.

— Щеше да ни е за упокой! — завърши вместо него Доутри. — Като нищо щеше да отнесе кърмата, сър!

Китът се обърна отново, този път на не повече от двеста ярда, впусна се обратно, без да е описал пълен полукръг, и се насочи към носа на шхуната отдясно. Гърбът му удари носа и изглежда, че едва закачи мартинщага, но въпреки това „Мери Търнър“ така се наведе назад, че кърмата й загреба вода. Но и това не беше всичко. Мартинщагът, ватерщагът и всичките щагове на бушприта се скъсаха и бушпритът се наклони под прав ъгъл наляво и нагоре, теглен от оцелелите форстенщагове. Форстенгата се издигна за няколко мига във въздуха и после се стовари на палубата, при което бушпритът падна във водата, отдели се от предната палуба и се повлече край шхуната.

— Запуши устата на това куче! — заповяда грубо Нишиканта на Доутри. — Иначе…

В ръцете на стюарда Майкъл ръмжеше предизвикателно не само срещу кита, но и срещу този неприятелски и заплашителен свят, който беше всял паника сред двукраките божества.

— Ще го оставя да пее — озъби се Доутри — напук! Ти надроби тази попара и ако вдигнеш ръка срещу кучето ми, ще те пречукам, мръсен лихварино!

— Съвсем правилно, съвсем правилно! — кимна одобрително Стария моряк. — Стюард, бихте ли намерили парче платнище, някое старо одеяло или нещо меко и широко, с което да замените това въже? Врязва се много, и то тъкмо там, където липсват трите ми ребра.

Доутри тикна Майкъл в ръцете на стареца.

— Дръжте го, сър — каза стюардът. — И ако този лихвар се нахвърли върху Килени-бой, плюйте му в лицето, ухапете го, правете, каквото знаете! Аз веднага ще се върна, сър, преди да може да ви направи нещо и преди китът да ни удари отново. И оставете Килени да вдига шум, колкото си иска. Един негов косъм струва повече от хиляда вонещи лихвари.

Доутри се втурна в каютата, върна се с една възглавница и три чаршафа, употреби възглавницата за подложка, а чаршафите навърза бързо един за друг с моряшки възли, настани Стария моряк удобно и безопасно и отново взе Майкъл в собствените си ръце.

— Появи се вода, сър! — извика помощникът. Шест инча, не, седем инча, сър!

През развалините на форстенгата цяла група моряци се втурнаха към спалното помещение да прибират вещите си.

— Да се приготви лодката на десния борд, мистър Джаксън — нареди капитанът, гледайки пенливата следа на кита, който се отдалечаваше, за да нападне отново. — Но да не се сваля! Вдигнете я със скрипците над борда, иначе проклетият кит ще я строши. Нека е готова, хората да вземат торбите си, а после складирайте в нея вода и храна!

Когато въжетата бяха извадени от лодката и скрипците — закрепени, хората се втурнаха към местата си тъкмо преди връщането на кита. Той удари „Мери Търнър“ право в средата на левия борд, така че от кърмата можеше не само да се чуе, но и да се види как шхуната се огъна и пак се изправи — като шперплат. Корабът се наклони от удара, леерът на десния борд се зари в морето и при внезапното си надигане „Мери Търнър“ загреба толкова много вода, че тя стигна до коленете на моряците, които стояха около лодката, и се заизцежда през левия борд.

— Вдигай! — нареди капитан Доун от кърмата. — Вдигай нагоре! Измъкни я навънка! Дръж здраво! Завързвай!

Лодката беше извън борда и кърмата й се опираше о леера на „Мери Търнър“.

— Десет инча, сър, и бързо се увеличава! — уведоми помощникът.

— Отивам за инструментите си — заяви капитан Доун и тръгна към каютата си. Насред път се спря и прибави презрително, за да го чуе Нишиканта. — И за единствения си хронометър!

— Фут и половина и се увеличава! — извика помощникът към него.

— Добре ще е и ние да поприберем това-онова! — рече Гримшо на Нишиканта и тръгна след капитана.

— Стюард — каза Нишиканта, — слез долу и опаковай постелките ми! Аз ще се погрижа за останалото.

— Можеш да вървиш по дяволите, мистър Нишиканта, а също и всички останали! — беше спокойният отговор на Доутри, макар че той веднага се обърна към Стария моряк с уважение: — Вие подръжте Килени, сър. Аз ще се погрижа за вашите вещи. Имате ли нещо, на което специално държите, сър?

Джексън също слезе долу и докато петимата опаковаха по-ценните и необходими вещи, „Мери Търнър“ отново бе ударена. Ударът ги свари неподготвени и всички отхвръкнаха като тапи наляво, а от каютата на Симон Нишиканта долетяха скимтящи ругатни, които показваха, че той бе ударил ребрата си в ръба на леглото. Но този звук бе заглушен от страшен пукот и трясък на палубата.

— Само трески ще останат от него — чу се гласът на капитан Доун в последвалата тишина. Той внимателно се изкачваше по трапа и притискаше хронометъра до гърдите си.

Капитанът го предаде на един моряк да го пази, върна се отново долу и с помощта на стюарда извади сандъка си. На свой ред той помогна на стюарда да изнесе сандъка на Стария моряк. След това капитанът и Доутри заедно с уплашените моряци се вмъкнаха през люка в каютата в склада и започнаха да подават навън непрекъснат поток от припаси — каси с консервирана риба и говеждо месо, с мармалад и сухар, с масло и кондензирано мляко и какви ли не консервирани, изсушени, обезводнени и кондензирани продукти, които в днешно време се складират в корабите за храна на хората.

Доутри и капитанът излязоха последни от каютата и се взряха нагоре към мястото, където преди няколко минути се извисяваха стенгите на главната и задната мачта. Следващият миг те посветиха на останките им върху палубата — стенгата на задната мачта при падането си беше пробила задното платно и поддържана от него във вертикално положение, се люлееше напред-назад с всяко полюшване на платното, а стенгата на главната мачта лежеше върху люка, който водеше към помещението на Доутри.

Докато женският кит, изразяващ своята майчинска скръб чрез насилие и разрушение, се отдръпваше на необходимото разстояние, за да атакува отново, целият екипаж на „Мери Търнър“ се събра на десния борд при лодката, която висеше готова за спускане. На палубата до нея бе натрупана внушителна купчина каси с продукти, бъчонки с вода и лични вещи. Достатъчно беше да се хвърли един поглед върху тая купчинка и многото хора, за да се разбере, че лодката щеше да бъде опасно претоварена.

— Моряците трябва да бъдат с нас на всяка цена — могат да гребат — каза Симон Нишиканта.

— Но дали вие трябва да сте с нас? — мрачно попита Гримшо. — Заемате много място с огромното си тяло, пък сте и цяло животно.

— Смятам, че ще бъда — забеляза лихварят, като дръпна ризата си, за да я отвори, скъсвайки в бързината четири копчета, и показа един пистолет колт 44 в кобур, препасан на голо от лявата страна, така че дясната ръка всеки миг да може да хване дръжката. — Смятам, че ще бъда. Но така или иначе, можем да си спестим крайните мерки.

— Както кажете — отстъпи язвително производителят на пшеница, въпреки че голямата му ръка се сви неволно, сякаш стискаше някого за шията. — Още повече че ако ни се свърши храната, вие ще бъдете добре дошъл — поради големия си обем, искам да кажа, не за нещо друго. А сега кого мислите, че не трябва да вземем? Чернокожия? Той няма пистолет.

Но подигравките му бяха прекъснати от следващото нападение на кита — още един удар по задната част, който отнесе кърмата и разруши кормилното устройство.

— Колко е водата? — попита капитан Доун помощника си.

— Три фута, сър, току-що проверих — отговори той. — Мисля, сър, че ще е добре лодката да се натовари отчасти; после, щом китът ни удари следващия път, веднага да я спуснем, да натоварим остатъка, да влезем и ние и бърже да се ометем.

Капитан Доун кимна.

— Трябва да се работи светкавично — каза той. — Всички да бъдат готови! Стюард, ще скочите пръв в лодката и аз ще ви подам хронометъра.

Нишиканта войнствено се промъкна с цялото си огромно туловище до капитана, отвори ризата си и показа пистолета.

— Лодката не може да побере всички ни — каза той — и стюардът е един от тези, които няма да дойдат с нас. Разбрано ли е? Запишете си го на челото! Стюардът е един от тези, които няма да дойдат с нас.

Капитан Доун хладнокръвно погледна големия пистолет и в съзнанието му изплува видението на неговия жилищен дом в Сан Франциско. Той сви рамене.

— Лодката и без това ще бъде претоварена с тоя багаж. Продължавайте да избирате, щом сте решили да правите подбор по ваш вкус, само помнете, че аз единствен разбирам от мореплаване и ако искате пак да зърнете заложните си къщи, би трябвало да се грижите добре за мене. Стюард!

Доутри се приближи.

— За вас няма да има място… както и за още един-двама! Съжалявам, че трябва да ви го кажа!

— Слава богу! — каза Доутри. — Аз пък се страхувах, че ще искате да бъда с вас. Куейк, тебе вземи мой багаж и наслага в друга лодка, на друга страна!

Куейк веднага се подчини, помощникът провери водата в трюма за последен път и докладва, че е три фута и половина, а моряците натовариха по-лекия багаж в лодката.

Един тънък-дълъг млад моряк, швед по рождение, висок шест фута и половина и слаб като клечка, със свлечени рамене, съвсем светли бледосини очи и тен и коса в тон с тази цветна гама, се присъедини към Куейк.

— Тук, Дълги Джон! — намеси се помощникът. — Тази е твоята лодка, товари нея!

Дългият се усмихна смутено и заеквайки обясни:

— Аз мисля, по-хубаво да съм с готвача!

— Смятам да го оставим да върви, колкото повече останат за другата лодка, толкова по-добре! — каза тежката си дума Нишиканта. — Някой друг да остава?

— Аз пък смятам — озъби се Даг Доутри право в лицето му, — че колкото бира е останала, трябва да върви в моята лодка… освен ако искаш да спорим по въпроса.

— Ах, за една бройка… — изсъска Нишиканта с привиден гняв.

— И за милион бройки не ти стиска да се счепкаш с мен, мръсен кръвопиецо! — отговори Доутри. — Ти им взе ума, но аз ти взех мярката! Не, милиарди да ми даваш, няма да ме накараш да пътувам с теб! Дълги Джон, занеси тези две каси — пълната и преполовената, и ги сложи в моята лодка. Хайде, Нишиканта, почвай, ако ти стиска!

Симон Нишиканта не смееше и се чудеше как да постъпи, но един вик го отърва от неудобното положение.

— Ето го, иде!

Всички се втурнаха да търсят опора. Китът счупи още някои части на кораба и „Мери Търнър“ безпомощно се заклати нагоре-надолу.

— Спускайте лодката! Давай! По-живо!

Заповедите на капитан Доун бяха изпълнени веднага. От десния борд лодката, придържана от моряците, бе вдигната и спусната във водата до кораба, а отгоре й заваля остатъкът от багажа и припасите.

— Да ви помогна, сър, щом толкова бързате да напуснете кораба — каза Доутри, пое хронометъра от капитан Доун и застана, готов да му го подаде, щом той се настани в лодката.

— Хайде, Гринлиф! — извика Гримшо на Стария моряк.

— Не, много ви благодаря, сър! — чу се отговорът. — Мисля, че в другата лодка ще има повече място.

— Трябва ни готвача! — извика Нишиканта от кърмата. — Хайде, жълта маймуно! Скачай вътре!

Малкият, стар, прегърбен А Мой се двоумеше. Той явно премисляше, въпреки че никой не можеше да отгатне мислите му. Вглеждаше се в пистолета на лихваря и в проказата на Куейк и Доутри и преценяваше, като вземаше предвид товара и на двете лодки.

— Мене отива на друга лодка! — каза А Мой и започна да примъква торбата си по палубата.

— Отвързвайте! — изкомандува капитан Доун.

Скрепс, младото едро нюфаундлендско куче, което през цялото време на суматохата беше играло, видя, че мнозина от хората на „Мери Търнър“ са в лодката до кораба, скочи през сваления леер и се просна на купчината торби и каси.

Лодката се заклати и Нишиканта с пистолет в ръка извика:

— Хвърлете го обратно! Хвърлете го на кораба!

Моряците се подчиниха и учуденият Скрепс полетя във въздуха и се намери по гръб на палубата на „Мери Търнър“. Все пак той прие това като грубовата шега, затъркаля се възторжено, заувива се като червей и зачака нови удоволствия от играта. Посегна с дружелюбно ръмжене към Майкъл, който сега се разхождаше свободно по палубата, но в отговор получи предупредително и раздразнено ръмжене.

— Мисля, че ще трябва да го прибавим към нашата колекция, а, сър? — забеляза Доутри, отдели един миг, за да погали успокоително по главата голямото куче и за награда то радостно и гальовно го близна с език по ръката.

Организаторските способности на всеки първокласен корабен стюард са винаги над средното ниво. А Даг Доутри беше първокласен корабен стюард. След като остави Стария моряк в едно безопасно ъгълче и накара Дългия Джон да развърже другата лодка и да я закачи на скрипците, той изпрати Куейк в трюма, за да напълни няколко бъчонки с вода от нищожния остатък, а на А Мой поръча да вземе каквато храна е останала в кухнята.

Лодката от десния борд, натъпкана с хора, провизии и личен багаж, бързо се отдалечаваше от центъра на опасността, тоест от „Мери Търнър“, но още не беше изминала стотина ярда, когато китът, неулучил шхуната, направи с голяма скорост остър завой, като разпенваше водата и едва не се сблъска с лодката. Той мина толкова близо до нея, че гребците откъм неговата страна прибраха греблата. Вълната, която надигна, удари кърмата на претоварената лодка така, че тя, преди да се изправи, загреба вода. Нишиканта, който стоеше прав на най-удобното място на кърмата, което беше избрал за себе си, все още с пистолет в ръка, се залюля от заклащането. При инстинктивното, мъчително усилие, което направи, за да запази равновесие, той неволно изтърва пистолета и той падна в морето.

— Ха, ха! — тържествуваше Доутри. — Колко струваш сега, Нишиканта? Аз му взех мярката, а той няма вече с какво да ви вземе ума, момчета. Сега ви е лесна плячка. Съвсем лесна! Точно така! И ако се стигне до изяждане, изяжте него най-напред! Вярно е, че е смрадлив и няма да е вкусен. Но много почтени хора са яли смрадливо месо, докато се измъкнат от трудни положения. Само че преди това го накиснете в саламура за една нощ.

Гримшо, чието място на кърмата не беше никак удобно, схвана едновременно с Доутри какво става и бързо се изправи, протегна ръка, хвана лихваря за врата, с грубо движение го повдигна във въздуха и го запрати по корем върху дъските на дъното.

— Ха-ха! — долетя смехът на Доутри през стотината ярда, които ги отделяха от лодката.

След това Гримшо, без да бърза, взе по-удобното място.

— Искате ли да дойдете с нас? — извика той на Доутри.

— Не, сър, благодаря! — отговори той. — Ще станем много, в другата лодка ще ни бъде по-добре!

Лодката бързо се отдалечаваше. Едни от моряците налягаха здравата греблата, а други изгребваха навлязлата вода. В същото време Доутри взе със себе си А Мой, двамата слязоха в трюма под каютата, разтовариха още каси и извадиха навън нови провизии.

Тъкмо когато бяха долу, китът закачи шхуната малко пред средата на левия борд, махна с могъщата си опашка и отнесе вантпутенса^[50] и леера до вантата на задната мачта. При следващата голяма гладка вълна задната мачта падна в морето.

— Бога ми, страшен кит! — каза Доутри на А Мой, когато излязоха от каютата и видяха последните разрушения.

А Мой рече да вземе още храна от кухнята, а Доутри, Куейк и Дългия Джон с цялата си тежест завъртяха скрипците един по един, вдигнаха лодката над левия борд, най-напред носа, после кърмата, и я провесиха над водата.

— Ще изчакаме следващия удар, после ще я спуснем, ще нахвърлим всичко в нея и ще се разкараме — каза стюардът на Стария моряк. — Имаме много време. Шхуната няма да потъва по-бързо, когато се напълни с вода.

В това време шпигатите^[51] бяха почти наравно с водата и корабът мързеливо се поклащаше по големите вълни.

— Хей! — припомни си той нещо и викна към капитан Доун, чиято лодка се беше отдалечила още повече. — Какъв е курсът към Маркизките острови? Оттука? И на какво разстояние?

— Север, североизток, четвърт на изток! — Отговорът едва се чуваше. — Ще стигнете до Нука-Хива! Около двеста мили! Използувайте добре югоизточния пасат и ще стигнете!

— Благодаря, сър! — отговори стюардът, затича се към кърмата на кораба, изкърти стойката на компаса и го занесе в лодката.

Понеже китът забави следващото нападение, те помислиха, че се е отказал. А докато го чакаха и наблюдаваха как се въргаля в морето на около двеста ярда, „Мери Търнър“ бавно, но сигурно потъваше.

— Дали да рискуваме? — каза Доутри на Дългия Джон, като се двоумеше, но в това време в разговора се намеси трети глас.

— Коки! Коки! — долетяха жаловити звуци откъм средното помещение.

— Дявол да го вземе! — бе следващата фраза, изречена с раздразнение и гняв. — Дявол да го вземе! Дявол да го вземе!

— Тебе, разбира се, дяволът няма да те вземе! — отсъди Доутри, спусна се на палубата, промъкна се през бъркотията от въжета, които препречваха пътя му, и намери малкото живо бяло животинче кацнало на края на една койка. Наежено, то ту изправяше, ту отпущаше розовия си гребен и ругаеше с човешка реч щуротиите на света, на корабите и на хората по морето.

Какадуто стъпи върху подканящия показалец на Доутри, бързо се покачи по ръкава на ризата му до рамото, заби в тънкия плат ноктите си, които стигнаха до плътта му и причиниха болка, наведе глава към ухото му и за да благодари, да изрази облекчението си и да се представи, измърмори: „Коки! Коки!“

— Ах ти, кучи сине! — ласкаво каза Доутри.

— Слава богу! — отговори Коки и тонът му така приличаше на тона на Даг Доутри, че той се стресна.

— Ах ти, кучи сине! — повтори Доутри и потърка гальовно бузата си в перушинестата качулата глава на какадуто. — А някои мислят, че на този свят само хората са от значение!

Китът продължаваше да се бави и тъй като водата вече заливаше палубата и мокреше краката им, Доутри нареди лодката да бъде пусната. А Мой побърза да скочи на носа и Доутри помисли, че малкият китаец бърза, защото го е страх да седи на потъващия кораб, но той грешеше. А Мой гледаше да заеме такова място в лодката, че да бъде колкото е възможно по-далеч от Куейк и стюарда.

Отблъснаха лодката, набързо наредиха провизиите и багажа на дъното и заеха местата си, А Мой на предното гребло, зад него дългия Джон и Куейк, а Даг Доутри (Коки все още беше на рамото му) — на задното гребло. Застанал върху багажа на кърмата, Майкъл тъжно гледаше „Мери Търнър“ и продължаваше глухо да ръмжи срещу Скрепс, който идиотски се мъчеше да започне някаква бясна игра. Стария моряк застана на кърмата и когато всичко беше готово, даде команда за първия удар с греблата.

Майкъл изръмжа и се наежи, което ги предупреди, че китът не само идва към тях, а е и много близо. Но китът не нападна. Само обиколи шхуната, сякаш изучаваше неприятеля си.

— Обзалагам се, че от толкова удари си е натъртил главата и сега започва да го боли! — захили се Доутри, за да окуражи другарите си.

Едва бяха ударили десетина пъти с греблата, когато възклицанието на Дългия Джон ги накара да проследят погледа му към носа на шхуната, където се мярна котката на моряците, погнала един голям плъх. Те видяха и други плъхове — очевидно водата ги беше принудила да напуснат дупките си.

— Чини ми се, че не бива да оставяме котката! — подметна Даг Доутри.

— Разбира се, че не бива — отговори Стария моряк, натисна румпела и лодката зави към кораба.

Преди да поемат отново, китът два пъти ги разлюля при мързеливите си обиколки. Изглежда, че той не им обръщаше внимание. От това огромно нещо, шхуната, беше дошла смъртта на китчето, затова върху нея изливаше яростта си.

Докато се отдалечаваха, китът се обърна и се отправи нанякъде. На около половин миля се извъртя и се втурна в атака.

— С толкова вода в нея шхуната ще даде истински отпор на удара! — каза Доутри. — Господи, спрете да гребете и наблюдавайте!

Ударът попадна точно в средата на кораба и беше най-силният от всички удари, които беше получила „Мери Търнър“.

Във въздуха се разхвърчаха щаги и трески от планшира, а корабът толкова силно се накрени, че половината от мокрото, обковано с мед дъно заблестя на слънцето. Когато се изправи тромаво, главната мачта се заклати като пияна, но не падна.

— Нокаут! — извика Доутри, като видя как китът пени водата с безсмислени гигантски удари на опашката. — Този път и двамата трябва да са довършени.

— Шхуна свърши съвсем — забеляза Куейк, когато фалшбордовете на „Мери Търнър“ изчезнаха под водата.

Корабът потъна бързо. Само за няколко минути изчезна и остатъкът на главната мачта. Остана единствено китът, който се носеше немощен по повърхността на морето.

— Няма с какво да се похвалим — изрече Даг Доутри кратко надгробно слово на „Мери Търнър“. — Никой няма да ни повярва! Такова здраво корабче, умишлено потопено от някакъв си стар, женски кит! Не, сър! Никога не съм му вярвал на оня старик в Хонолулу, когато ми разправяше, че е преживял потопяването на „Есекс“! По същия начин никой няма да ми вярва и на мене!

— Хубава шхуна, хубавото умно корабче! — жалеше Стария моряк. — Никога не е имало тримачтова шхуна с по-изящни и красиви мачти и никога не е имало тримачтова шхуна, която така вълшебно да лавира!

Даг Доутри, който винаги бе живял безгрижно и не се беше женил, си даде сметка за огромния товар от отговорности, който сега тегнеше върху него: Куейк, черното папуаско изродче, което бе спасил от стомасите на неговите съотечественици; А Мой, дребничкия стар корабен готвач с неопределена възраст; Стария моряк, благороден, обичан и уважаван; Дългия Джон, върлинестия млад скандинавец с ръст на гигант и ум на дете; Килени-бой, чудото сред кучетата; Скрепс, обидно глупавото и затлъстяващо куче; Коки, белоперестата трошичка живот, остър като стоманено острие и в същото време гальовен и привлекателен като очарователно бебе; и най-сетне моряшката котка, гъвкавия рижав убиец на плъхове, приютил се между краката на А Мой.

А Маркизките острови бяха на двеста мили по попътния пасат, който беше утихнал, но появата му беше сигурна, както появата на утринното слънце на небето.

Стюардът въздъхна и в паметта му капризно изскочи един образ от една детска приказка — старицата, която живеела в обувка. Той изтри с опакото на ръката потта от челото си и смътно забелязал напълно безчувственото място между веждите си, каза:

— Добре, деца, с гледане няма да стигнем до Маркизките острови! За това ще ни трябва доста вятър. Но от нас зависи да се отдалечим на някоя и друга миля от този заядлив стар кит. Може би ще се съживи, а може би и не, но все едно, аз не мога да се чувствувам спокоен в негово присъствие!

Глава XVI

Два дни по-късно, когато параходът „Марипоса“ минаваше по обичайния си път между Таити и Сан Франциско, пътниците престанаха да играят на ринг, оставиха картите в пушалнята, романите и шезлонгите и се струпаха на борда, за да гледат малката лодка, която, подгонена от лек попътен вятър, се плъзгаше по морето към тях. Когато Дългия Джон, подпомогнат от Куейк и А Мой, свали платното и махна мачтата, всред пътниците избухна смях. Това, което видяха, беше съвсем различно от всичките им представи за спасени сред океана корабокрушенци.

Порази ги това, че лодката беше същински ноев ковчег със своя товар от постилки, консерви, каси бира, котката, двете кучета, белия какаду, китаеца, къдрокосия негър, върлинестия светлокос гигант, посивелия Даг Доутри и Стария моряк, който досущ приличаше на Ной. Един веселяк, чертожник във ваканция, го нарече Ной и така го приветствува:

— Привет, Ной — извика той. — Какъв потоп, а! Намери ли вече Арарат?

— Хванахте ли риба? — изрева друг младеж над планшира.

— Божичко! Погледнете бирата! Великолепна английска бира! Пратете една каса на мое име!

Никога не е имало по-симпатични корабокрушенци, които да са били спасени по-весело сред морето. Младите шегобийци уверяваха, че сам старият Ной се е качил на борда с остатъците от загубените племена, а на по-старите пътнички разправяха ужасни страхотии за цял тропически остров, който потънал поради вулкани и земетресения.

— Аз съм стюард — каза Даг Доутри на капитана на „Марипоса“ — и ще бъда доволен и благодарен, ако ме настаните при вашите стюарди. Дългия Джон, този там, е моряк и предното спално помещение си е тъкмо за него. Китаецът е готвач, а негърът — моя собственост. Но мистър Гринлиф, сър, е джентълмен и е достоен за най-доброто място на масата и за най-добрата каюта.

А когато се разнесе вест, че те са част от оживелия екипаж на тримачтовата шхуна „Мери Търнър“, която е била натрошена и потопена от кит, възрастните дами не повярваха това, както не бяха повярвали и на историята за потъналия остров.

— Капитан Хейуард — попита една от тях, — може ли един кит да потопи „Марипоса“?

— Никога досега моят кораб не е бил потопяван по този начин! — беше отговорът.

— Знаех си! — изразително заяви тя. — На параходите не им отива да се лутат и да се оставят да бъдат потопявани от китове, нали, капитане?

— Точно така, госпожо, уверявам ви, че сте права! — беше неговият отговор. — Въпреки това и петимата настояват, че така е станало.

— Моряците са прочути с това, че много лъжат, нали? — изрази дамата окончателното си убеждение във въпросителна форма.

— Най-страшните лъжци, които съм виждал, госпожо. Знаете ли, след като съм прекарал четиридесет години в морето, не мога да повярвам дори на собствената си клетва.

Девет дена по-късно „Марипоса“ мина Златната врата и влезе в пристанището на Сан Франциско. Хумористичните колонки на местните вестници, глупаво списвани от младите, току-що излезли от гимназията репортерчета, за момент погъделичкаха въображението на Сан Франциско, като описаха как „Марипоса“ спасила някакви корабокрушенци, които разправяли такава фантастична история, че дори репортерите не им повярвали. По този начин със своята глупост лъжливите репортери обявяват необикновената истина за лъжа. Това е нещо обикновено за репортерчетата, за градските вестници и за тъпото население, което търси преживелици във филмите и за което действителният свят с цялата си широта не съществува.

— Потопен от кит? — пита обикновеният човек от тълпата. — Глупости са това! Чисти глупости! А виж, да ти разкажа какво се случи в „Приключенията на Елинор“, който е един прекрасен филм, вярвай ми…

И тъй Доутри със своя екипаж слезе на брега във Фриско, без никой да предизвести за тях и без да бъдат възпети, а още на другата сутрин репортерите измислиха, че някакъв италиански риболовен кораб бил нападнат от чудовищна медуза. Дългия Джон веднага изчезна в един пансион за моряци, след една седмица се записа в профсъюза на моряците и замина с парна шхуна да товари червено дърво от Вандън, щата Орегон. А Мой не можа да стигне по-далеч от лагерните бараки на Федералната емиграционна служба, откъдето със следващия пощенски параход бе депортиран в Китай. Котката на „Мери Търнър“ бе осиновена от моряците на „Марипоса“ и отплува с „Марипоса“ по обратния курс за Таити. Един от помощник-щурманите свали Скрепс на брега и го остави при семейството си.

На брега се озова и Даг Доутри и с малките си спестявания нае две евтини стаи за себе си и остатъка от отговорностите, а именно Чарлс Стоу Гринлиф, Куейк, Майкъл и съвсем не на последно място — Коки. Но той не позволи на Стария моряк да живее дълго с него.

— Така не може да се играе играта, сър — каза му той. — Трябва ни капитал, вие трябва да заинтересувате хората. Още днес ще купите два куфара, ще наемете такси и ще отплавате към главния вход на хотел „Бронкс“ като най-почтен посетител, дявол да го вземе! Хотелът е наистина със стил, но цените са разумни, ако човек знае как да се оправи. Някоя малка стая към двора, без храна и тогава ще можете да пестите, като се храните в някое по-евтино заведение.

— Но аз нямам пари, стюард — протестира Стария моряк.

— Това няма значение, сър, ще ви подкрепям, доколкото мога.

— Ама, мили мой, вие знаете, че съм стар мошеник. Не мога да ви мамя като другите. Вие… че какво… че какво, вие сте ми приятел, не разбирате ли?

— Разбирам, как да не разбирам и ви благодаря, дето го казвате, сър. Точно затова съм с вас. А когато напипате някоя друга група ловци на съкровища и когато корабът бъде готов, просто ще ме наемете като стюард заедно с Куейк, Килени-бой и остатъка от нашето семейство. Вие ме осиновихте, аз съм големият ви син и трябва да ме слушате. Само „Бронкс“ е хотел за вас — името звучи добре, нали? Има атмосфера! За хората има значение не само това, което ще им разправяте, но и името на хотела ви. Казвам ви, като се изтегнете в някое голямо кожено кресло и заговорите за съкровище, с пура за два долара в устата и питие за двадесет цента до вас, съкровищата ще изглеждат съвсем достоверни, хората просто ще бъдат принудени да ви повярват! А сега, ако искате да дойдете с мене, нека излезем и купим куфарите!

Стария моряк наперено пристигна с такси пред „Бронкс“, записа със старомодния си почерк „Чарлс Стоу Гринлиф“ в книгата и се зае отново с дейността, която в течение на години го беше държала далече от фермата за бедни. Също така наперено Даг Доутри се зае да търси работа. Това беше крайно необходимо, защото той бе човек на скъпите удоволствия. Семейството му, което се състоеше от Куейк, Майкъл и Коки, искаше да яде и да има подслон; още по-скъпа беше издръжката на Стария моряк в луксозния хотел; а не бива да се забравят и шестте кварта бира, с които Доутри гасеше жаждата си.

За нещастие това беше период на икономическа криза. За гражданите на Сан Франциско безработицата беше проблем, много по-остър от обикновено. Колкото до параходите и корабите, за всяко място на стюард имаше трима кандидати. Доутри не можа да намери нищо постоянно, а временната работа не покриваше текущите му разноски. Той дори работи три дена с кирка и лопата — нает бе от общината, — а после, според наредбите, отстъпи на друг нуждаещ се, когото трите дни работа щяха да поддържат още малко на повърхността.

Доутри би дал Куейк някъде на работа, само че това беше невъзможно. Черният беше виждал само Сидней, и то от палубата на корабите, и през живота си не бе стъпвал в град. Това, което познаваше от живота, бяха параходите, далечните острови на южните морета и неговия собствен остров в Меланезия — Кайзер Вилхелм. Така че Куейк остана в двете стаи да готви и чисти на господаря си, да се грижи за Майкъл и Коки. Двете стаи бяха затвор за Майкъл, защото той бе свикнал да тича по кораба, кораловите плажове и плантациите.

Но понякога вечер Майкъл и стюардът се разхождаха заедно, а Куейк ги придружаваше на няколко крачки зад тях. Множеството бели богове по гъмжащите тротоари истински отегчаваха Майкъл, тъй че за него стойността на белите богове, общо взето, спадна рязко. Но цената на стюарда, неговото собствено божество, се покачи. Сред толкова много богове Майкъл се почувствува объркан и аврамовото лоно на стюарда стана за него повече от всякога сигурно пристанище, където никога нямаше грубост и опасности.

„Внимавай къде стъпваш“ е последната предупредителна дума на градския живот от двадесети век. Майкъл бързо разбра това, защото трябваше да пази краката си сред хилядите, неизброими, обути в кожа крака на хората, които вечно бързаха и никога не се интересуваха за съществуването и мястото на по-ниския от тях, четирикрак ирландски териер.

Вечерните разходки със стюарда неизбежно водеха от кръчма в кръчма, където пред дълги барове, застанали върху покрития с трици под или седнали по масите, мъжете пиеха и разговаряха. Мъжете вършеха твърде много и двете неща, както ги вършеше и стюардът, само че, след като изпълнеше шестквартовото си всекидневно задължение, той се отправяше вкъщи да си легне. Много бяха познанствата, които той завърза, а покрай него и Майкъл. Повечето от новите познати бяха моряци от крайбрежното плаване и моряци от залива, въпреки че покрай тях имаше много докери и работници от пристанището.

Един от тях, капитан на плоскодънна шхуна, която правеше рейсове из залива и по реките Сан Уокин и Сакраменто, обеща на Доутри да го наеме като готвач и моряк на шхуната „Хауърд“. Тя побираше осемдесет тона товар заедно с този на палубата. На нея цареше пълна демокрация — самият капитан Йоргенсен, готвачът и двамата моряци я товареха и разтоварваха по всяко време и плаваха денонощно с нея при всякакви атмосферни условия, като един човек стоеше на руля, а другите трима спяха и събираха сили. Работата беше двойна, дори тройна, но храната беше много, а заплатите достигаха от четиридесет и пет до шестдесет долара на месец.

— Виж какво ще стане, значи! — каза капитан Йоргенсен. — Това момче, готвача Хансън, тия дни ще го напердаша и ще го уволня, тогава можеш да дойдеш с нас… и твоето „бау-бау“ също! — При това той спусна сърдечната си яка трудова ръка, за да погали Майкъл по главата. — Това е чудесно „бау-бау“. То ще е полезно на плоскодънката, когато е на пристана или на котва и моряците на нея спят.

— Уволни още сега Хансън — увещаваше го Доутри.

Но капитан Йоргенсен бавно поклащаше бавномислещата си глава:

— Най-напред ще го напердаша!

— Тогава защо не го напердашиш още сега и да го уволниш! — настояваше Доутри. — Ето го къде е, в ъгъла на бара!

— Не. Трябва да ми даде повод. Аз имам много причини. Но искам да ми даде повод така, че всички моряци да го видят. Искам да ме накара да го напердаша, така че всички моряци да ми кажат: „Ура, капитане, добре направи!“ Тогава ще получиш мястото.

Ако капитан Йоргенсен не се бавеше толкова със замисления пердах или ако Хансън беше побързал да даде повод за собственото си напердашване, Майкъл щеше да придружи стюарда на шхуната „Хауърд“ и всичко, което се случи по-късно с него, щеше да бъде различно от това, което му готвеше съдбата. Но съдбата му бе определена от случайността и от комбинации от случайности, които Майкъл не можеше да промени, пък и не знаеше нищо за тях, също както и стюардът. В този миг и най-фантастичните предвиждания не биха могли да посочат сценичната кариера и кошмара от жестокости, които го очакваха. Колкото пък до съдбата на Даг Доутри и Куейк, дори най-безумният наркотичен сън не би представлявал нищо в сравнение с нея.

Глава XVII

Една вечер Доутри седеше в кръчмата, която наричаха „Приют на копачите“. Намираше се в твърде затруднено положение. Беше станало по-трудно от когато и да е да се намери дори временна работа. А и спестяванията свършиха. Преди това се беше съвещавал по телефона със Стария моряк, който му съобщи, че този ден се е свързал само с един доктор шарлатанин в оставка, който е клъвнал въдицата.

— Нека да заложа пръстените си — помоли го по телефона Стария моряк, и то не за първи път.

— Не, сър — беше отговорът на Доутри. — Те са нужни за работата ни. Те са основен капитал. Създават атмосфера. Те са, така да се каже, живо слово. Ще си помисля малко тази нощ и ще се видим утре заран, сър. Дръжте си пръстените и бъдете съвсем безразличен към доктора. Накарайте го той да ви търси. Това е единственият начин. Сега се чувствувайте добре, всичко е наред. Ще падне добър лов. Не се безпокойте, сър! Даг Доутри никога не е губил играта.

Но когато седна в „Приютът на копачите“, видът му беше такъв, че сякаш щеше да загуби твърде скоро. В джоба си имаше точно колкото да предплати наема за следващата седмица, който той беше забавил вече три дена, а хазяйката му го беше поискала със сурово лице и гневен глас. При грижливо разпределение с храната, която имаха, щяха да поминат криво-ляво още един ден. Скромната сметка в хотела на Стария моряк не беше плащана две седмици и бе нараснала на огромна сума, тъй като хотелът беше първокласен: а Стария моряк имаше в джоба си само два долара, с които да подрънква, за да си придава благоденствуващ вид пред доктора, който искаше да търси съкровища.

Най-катастрофалното обаче беше, че Даг Доутри имаше да допива три кварта от дневната си дажба и не смееше да вземе от парите за наема, който беше единствената преграда между него и улицата. Затова седна на една малка маса с капитан Йоргенсен, който току-що се беше завърнал с шхуната, след като бе товарил сено от Петалума Флетс. Капитанът вече беше пил две бири и очевидно не му се пиеше повече. Само се прозяваше от умора и недоспиване и поглеждаше часовника си. А Доутри имаше да си допива цели три кварта! На всичко отгоре Хансън още не беше напердашен, тъй че службата на готвач на шхуната беше някъде далеч в неизвестното бъдеще.

В отчаянието си Доутри внезапно измисли как да получи още една чаша наливна бира. Той не обичаше наливна бира, но тя беше по-евтина от бутилковата.

— Слушай, капитане! — каза той. — Нямаш представа колко е умен Килени-бой! Той, ще знаеш, може да брои като тебе и мене!

— Ха! — избоботи капитан Йоргенсен. — Виждал съм такива работи по панаирите. Всичко е номер. Кучетата и конете не могат да броят.

— Това куче може — спокойно продължи Доутри. — Не можеш го излъга. Хващам се на бас още сега, че ако поръчам гласно две бири, така че кучето да ме чуе, а след това тихо пошепна на келнера да донесе една, Килени-бой ще направи скандал на келнера, когато донесе едната.

— Ха, ха! На какво ще се обзаложим?

Стюардът попипа десетцентовата монета в джоба си. Ако Килени не успееше, щеше да се наложи да вземе от парите за наема. „Но Килени няма да ме изложи“ — помисли си той и отговори:

— На две бири!

Викнаха келнера и когато му дадоха тайните си нареждания, докараха Майкъл от ъгъла, където лежеше в краката на Куейк. Стюардът сложи стол до масата, покани го да седне на стола и Майкъл започна да се досеща. Стюардът очакваше нещо от него, искаше да покаже какво знае. И той бе готов да прояви усърдие не заради представлението, а от обич към стюарда. За примитивното съзнание на Майкъл обичта и служенето бяха едно и също. Както би скочил в огъня за Стюард, така би му служил, по какъвто начин той пожелаеше. За него това беше значението на обичта — единствено да служиш.

— Келнер! — извика стюардът и добави, когато келнерът се доближи: — Две бири! Разбра ли, Килени? Две бири.

Майкъл се завъртя на стола, сложи поривисто лапа на масата и поривисто протегна тънкия си език към наведеното лице на стюарда.

— Ще запомни — каза Доутри на капитана.

— Няма да запомни, ако разговаряме — отговори капитанът. — Сега ще те измами твоето „бау-бау“! Аз ще ти кажа, Доутри, че получаваш мястото, щом напердаша Хансън. А ти ще ми отговориш да го напердаша веднага. А аз ще ти кажа, че Хансън трябва най-напред да ми даде повод да го напердаша. А след това ще спорим като двама шумни глупци. Готов ли си?

Доутри кимна и последва спор на висок глас, който действително привличаше вниманието на Майкъл ту към единия, ту към другия.

— Спечелих — съобщи капитан Йоргенсен, като видя келнера да се приближава само с една чаша бира. — „Бау-бау“ забрави, ако изобщо е запомнило нещо. То мисли, че се караме. Мястото за „една“ и „две“ бири в мозъка му е изтрито, както морето изтрива написаното на пясъка.

— Смятам, че няма да забрави аритметиката, колкото и шум да вдигаш — заспори високо Доутри, макар че не беше вече така сигурен. — Но аз няма да се намесвам — прибави той с надежда. — Сам гледай!

Високата чаша беше поставена пред капитана, който бързо я хвана с ръката си. Майкъл се напрегна като изопната връв — знаеше, че очакват нещо от него и беше изпълнен с желание да служи. Спомни си едновремешните уроци на „Макамбо“, погледна напразно, за да получи знак от безучастното лице на стюарда, след това се огледа наоколо и видя не „две“, а „една“ чаша. Така добре беше научил разликата между едно и две, че веднага се досети — как именно и най-добрият психолог не би могъл да обясни, както не би могъл да обясни какво представлява мисълта сама по себе си, — че имаше само една чаша, когато бяха поръчани две. Той подскочи изведнъж, гърлото му се задави от гняв, сложи двата си предни крака на масата и залая по келнера.

Капитан Иоргенсен удари с юмрук по масата.

— Печелиш! — изрева той. — Аз плащам бирата! Келнер, донеси още една!

Майкъл погледна към стюарда в очакване на одобрението му, а стюардът в отговор го помилва по главата.

— Да опитаме отново — каза капитанът вече твърде любопитен и заинтересован и с опакото на ръката изтри бирената пяна от мустаците си. — Може би знае само едно и две. Ами три? Ами четири?

— Същото е, капитане! Може да брои до пет и прави разлика между пет и по-големите числа, само че не знае как се казват цифрите след пет.

— Ей, Хансън! — изрева капитан Иоргенсен на готвача от „Хауърд“. — Ей, дебелоглавецо! Ела да пием по една!

Хансън дойде при тях и примъкна един стол.

— Аз плащам пиенето — каза капитанът, — но вие ще поръчвате, Доутри! Гледай сега, Хансън, това „бау-бау“ знае да прави номера. Може да брои по-добре от тебе. Ние сме трима. Доутри поръчва три бири. „Бау-бау“ чува три. Аз дигам два пръста, ей така, на келнера. Той донася две. И „бау-бау“ прави скандал на келнера. Ще видиш.

Всичко беше изпълнено според уговорката и Майкъл не се успокои, докато не донесоха три бири.

— Това не е никакво броене — беше заключението на Хансън. — Вижда, че един човек е без бира. Тук е номерът. Знае, че всеки от нас трябва да има чаша. Затова лае.

— Може да покаже и нещо по-добро — похвали се Доутри. — Ние сме трима. Ще поръчаме четири бири. Тогава всеки от нас ще има чаша, но въпреки това Килени ще се скара на келнера.

И наистина сега вече разбрал играта напълно, Майкъл лая по келнера, докато и четвъртата чаша не беше донесена. По това време около масата се бяха насъбрали вече много хора и всичките искаха да поръчват бира, за да изпитат Майкъл.

— Бога ми — промърмори Даг Доутри под носа си, — какъв идиотски свят! В един миг си жаден. Следващият миг ще те удавят в бира.

Неколцина дори пожелаха да купят Майкъл, като предлагаха смешни суми — петнадесет или двадесет долара.

— Виж какво ще ти кажа — прошепна капитан Йоргенсен на Доутри, като го заведе в ъгъла. — Ще ми дадеш това „бау-бау“, а аз още сега ще напердаша Хансън и мястото е твое — от утре идваш на работа!

Собственикът на „Приютът на копачите“ дръпна Доутри в друг ъгъл, за да му пошепне:

— Идвайте всяка вечер с кучето, това помага на търговията. Ще ви давам безплатно бира, когато пожелаете, и по петдесет цента в брой на вечер.

Именно това предложение породи великата идея в ума на Доутри. Когато се върнаха вкъщи и Куейк взе да развързва връзките на обущата му, той я сподели с Майкъл:

— Виж каква е работата, Килени, ако за този кръчмар струваш петдесет цента на вечер и безплатна бира, значи и за мене струваш толкова… и повече, сине, повече! Защото той търси печалба и вместо да купува бира, той я продава. Килени, знам, че нямаш нищо против да работиш за мене! Тия пари ни трябват. Трябва да се грижим за Куейк и за мистър Гринлиф, и за Коки, да не говорим за теб и за мен, а ние ядем страшно много. Пък и мъчно е да спечелим пари за наема, а работа да се намери, е още по-мъчно. Какво ще кажеш, сине, ако утре вечер ти и аз се поразмърдаме наоколо и посъберем малко пари, а?

А Майкъл, седнал върху коленете на стюарда, който го държеше с ръце за муцуната очи в очи и нос до нос, се гърчеше от удоволствие, плезеше език и размахваше опашка. Каквото и да казваше Стюард, то беше добро, защото Стюард го казваше.

Глава XVIII

Посивелият корабен стюард и рижавият ирландски териер бърже станаха забележителни фигури в нощния живот на Барбари-коуст^[52]. Доутри усъвършенствува номера с броенето, като включи в него и Коки. Когато келнерът не донесеше точния брой чаши, отначало Майкъл седеше кротко, после по нарочен сигнал от стюарда Коки заставаше на един крак, хващаше с другия Майкъл за врата и се правеше, че говори на ухото му. Едва тогава Майкъл оглеждаше чашите на масата и започваше редовния скандал с келнера.

Но големият им триумф дойде, когато Доутри и Майкъл за първи път изпяха заедно „Заведи ме в Рио“. Това стана в един салон за моряшки вечеринки на улица „Пасифик“ — всички двойки спряха да танцуват, а моряците ръкопляскаха и искаха още песни. Заведението не загуби нито цент, защото не само че никой не си отиде, но тълпата се увеличи, докато Майкъл изкара репертоара си — „Боже, пази краля“, „Спи, мой малък, спи“, „Води ни, свята светлина“, „Родино, любима моя“ и „Шенандоа“.

Този път печалбата не беше само безплатната бира, защото, когато Доутри си тръгна, собственикът на салона му пъхна три сребърни долара в ръката и го помоли да дойде и следващата вечер с кучето си.

— За това? — попита Доутри, като погледна презрително парите.

Собственикът бърже прибави още два долара и Доутри обеща.

— Все едно, Килени, синко! — каза той на Майкъл, когато си лягаха. — Мисля, че ние двамата струваме повече от пет долара на излизане. Къде се е чуло и видяло куче като тебе. Истинско пеещо куче, което може да изкара почти всяка песен с мен и половин дузина песни — само. Казват, че Карузо получавал хиляда долара на вечер. Разбира се, ти не си Карузо, но ти си единственото в света куче — Карузо. Синко, аз ще стана твой импресарио. Ще видиш, че ще можем да изкарваме по двайсет златни долара на вечер — какво ще кажеш, сине, а? Ще се преместим на по-хубаво място. А старият джентълмен в хотел „Бронкс“ ще се премести в някоя от по-луксозните стаи. Куейк ще получи истински костюм. Килени, ние толкова ще забогатеем, че ако не сполучим да измамим някой балама, самите ние ще дадем пари, ще му купим една шхуна и ще го изпратим сам да търси съкровището. А пък ти и аз ще бъдем баламите и ще ни бъде много приятно…

По времето, когато Сан Франциско е имал славата на най-опасното пристанище на седемте морета, Барбари-коуст е бил моряшко селище, което се развивало заедно с града. Сега поне половината от доходите на Сан Франциско идваха от посетителите на този квартал, които с широка ръка харчеха парите си в долнопробните му заведения. Беше станало обичай за мнозина от по-висшите класи, особено когато имаха любопитни гости от Източните щати, да прекарат след вечеря някой и друг час в този квартал, като отиват с кола от една танцувална зала в друга, от едно евтино кабаре в друго. С една дума, Барбари-коуст беше станал също като Китайския град и хотел „Клиф-хаус“.

Не след дълго Даг Доутри получаваше вече двайсет долара на вечер за две излизания по двадесет минути и почерпките с бира бяха толкова много, че той бе принуден да отказва, защото такива количества не биха могли да изпият и цяла дузина мъже с неговата жажда. Той никога не беше благоденствувал така, а не може да се отрече, че и Майкъл беше доволен. Доволен беше най-вече заради Стюард. Служеше на Стюард, а да му служи, беше най-голямото желание на сърцето му.

Всъщност Майкъл хранеше доста голямо семейство, членовете на което се радваха на живота. Куейк просто разцъфтя, издокаран с червеникавите си обувки, бомбето и сивия костюм с безупречни ръбове на панталоните. Той стана и голям любител на филми, та харчеше по двадесет до тридесет цента на ден и непоклатимо гледаше всички повторения на филма. Грижите му за Доутри изискваха малко време, защото бяха започнали да се хранят на ресторант. Стария моряк не само се премести в по-скъпа стая на хотел „Бронкс“, но по настояване на Доутри получаваше повече пари за дребни разходи, така че от време на време можеше да покани някой по-симпатичен познат на театър или на концерт, а след това да го заведе до къщи с такси.

— Това няма да трае вечно, Килени — каза стюардът на Майкъл. — Само докато старият джентълмен намери някой натъпкан със злато търсач на съкровища! И тогава — хайде по синия океан, сине, и под краката ни ще се люшка някой дребен кораб, ще ни пръска вода, а понякога ще ни заливат вълните… Няма само да пеем на глупаците за Рио, а ще се вдигнем да отидем там. Те нека си живеят във вонещите градове. За нас е морският живот — за тебе, Килени, и за мене, синко, и за стария джентълмен, и за Куейк, а и за Коки. Не сме създадени за градски живот ние. Пък и не е здравословно. Виж какво, сине, може би няма да повярваш, но започвам да губя подвижността си. Вече не съм така гъвкав. Почвам да се вцепенявам, като седя затворен по цяла нощ, няма какво да правя. Умирам от желание да чуя как старият джентълмен пак ще ми каже: „Мисля, стюард, че един от вашите прекрасни коктейли ще ми дойде много добре преди обед!“ През следващото пътуване ще вземем един малък хладилник и ще удовлетворим напълно Стария моряк. А погледни и Куейк, Килени, мойто момче. Този климат не е за него. Виж го как слабее! Ако още малко се заседи по тези филми, сигурно ще хване охтика. Тъй че и за него, и за мене, и за всички ни ще е здравословно да вдигнем по-бързо котва и да се отправим към царството на пасатите, където да ни замирише на сол и на истински морски живот.

Наистина Куейк, който никога не се оплакваше, бързо слабееше. Една подутина под мишницата на дясната му ръка, отначало безболезнена и незабележима, се беше превърнала в лека, но постоянна болка. Той вече не можеше да спи спокойно. Въпреки че лягаше винаги на лявата страна, болката го събуждаше най-малко два, а често и три-четири пъти на нощ. Ако А Мой не беше отдавна изпратен от емиграционните власти в Китай, би могъл да му обясни какво значи тази подутина, както би могъл да обясни и на Даг Доутри какво значи увеличаващото се безчувствено място между очите му, където малките, отвесни лъвски черти се бяха врязали още по-ясно. Би могъл също така да му обясни защо не е наред малкият пръст на лявата му ръка. Доутри сметна най-напред, че това е разтягане на сухожилието. По-късно реши, че е хронически ревматизъм, придобит от мъгливия и влажен климат на Сан Франциско. И това още повече засили желанието му по-скоро да отплава отново в морето, където тропическото слънце щеше да го стопли и излекува от ревматизма.

Като стюард Доутри бе свикнал да има допир с мъже и жени от висшите класи. Но за първи път тук, сред подземния свят на Сан Франциско, той срещаше като равен такива хора. Нещо повече — те изгаряха от нетърпение да се срещнат с него, търсеха го във всяко от евтините кабарета, където Майкъл даваше представления. Подмилкваха му се, за да ги покани да седнат на неговата маса и да го черпят бира. Биха му поръчали и най-скъпи вина, но той упорито се придържаше към бирата. Някои от тях дори го канеха в домовете си… „Доведете и вашето вълшебно куче, да ни изпее нещо“; но Доутри, макар да се гордееше, че Майкъл е причина за такива покани, обясняваше, че животът на професионалните артисти е труден и твърде напрегнат, за да могат да си позволят подобни забавления. А на Майкъл после казваше, че те и двамата биха се „втурнали“, но само ако им предложат петдесет долара хонорар.

Сред много познати от кабаретния живот двамина бяха определени да изиграят твърде скоро важна роля в живота на Доутри и Майкъл. Първият, политик и доктор, по име Емъри — Уолтър Мерит Емъри, няколко пъти беше сядал на масата на Доутри, където по стар обичай седеше на стол и Майкъл. От благодарност към Доутри за оказаната чест доктор Емъри между другото му даде адреса на кабинета си и го помоли да му даде право да лекува безплатно било господаря, било кучето, ако някога някой от двамата се разболее. По мнението на Доутри доктор Уолтър Мерит Емъри беше умен човек, несъмнено способен в професията си, но себелюбив като гладен тигър. И той му го каза с грубата прямота, която можеше да си позволи при така променените обстоятелства:

— Докторе, вие сте истинско чудо и това всеки може да забележи от пръв поглед. Когато искате нещо, вие просто отивате и го вземате. Нищо не би ви спряло, освен…

— Освен?…

— О, освен ако е заковано или заключено, или пък някой полицай го пази. Дано не ми се случи да имам нещо, което вие желаете.

— Само че наистина имате такова нещо! — увери го докторът и многозначително кимна на Майкъл, който седеше на стола помежду им.

— Брррр! — потрепера Доутри. — От вашите думи тръпки ме побиват. Ако съм сигурен, че действително мислите така, не бих стоял в Сан Франциско ни минута повече! — Той се замисли за миг над бирената си чаша и след това, успокоен, се засмя: — Но няма човек, който да вземе това куче от мен. Знаете ли, такъв човек бих го убил. Направо ще му го кажа в очите, както ви го казвам сега на вас — че бих го убил. И той ще ми повярва, както вие ми вярвате. Разбирате, че не се шегувам. Какво, та това куче…

И понеже беше безсилен да изрази дълбочината на чувствата си, Даг Доутри прекъсна изречението и го удави в бирената чаша.

Другата съдбовна личност беше от съвсем друг тип. Наричаше себе си Хари Дел Мар. Хари Дел Мар беше и името, което се появяваше по афишите, когато даваше спектакли в „Орфеум“. Той се издържаше от номера с дресирани животни, въпреки че Доутри не знаеше това, защото Дел Мар беше в почивка. Той също поръчваше бира на масата на Доутри. Беше млад, не повече от тридесетгодишен, тъмен, с големи кафяви очи, обкръжени от дълги клепки, за които той вярваше, че притежават хипнотични свойства, с устни и лице на херувим — изобщо целият му вид никак не подхождаше на деловития му начин на говорене.

— Нямате толкова пари, за да го купите — отговори Доутри, когато събеседникът му увеличи първото си предложение от петстотин долара на хиляда.

— Искате да кажете, че нямам хиляда долара!

— Не! — поклати глава Доутри. — Искам да кажа, че не се продава на никаква цена. Пък и за какво ви е?

— Харесва ми — отговори Дел Мар. — Защо идвам според вас в това долнопробно заведение? Защо идва цялата тази тълпа? Защо мъжете пият вино, надбягват се с коне, поддържат артистки, стават свещеници или книжни червеи? Защото им харесва. Ето ви отговор. Ние всички, когато можем, правим каквото ни харесва и се влачим подир нещата, които желаем, независимо дали можем да ги получим или не. Искам кучето и желанието ми струва хиляда долара. Виждате ли оня голям диамант върху ръката на онази жена там? Предполагам, че тя просто го е харесала, пожелала го е и го е получила независимо от цената. Цената не е имала за нея значението, което е имал диамантът. Сега това ваше куче…

— То не ви харесва — прекъсна го Даг Доутри. — Много чудно! Обикновено то харесва всички и не подбира много. Но още от първия път се наежи срещу вас. Никой не би искал куче, на което не се харесва.

— Не е в това въпросът — спокойно заяви Дел Мар. — На мен ми харесва. А дали то харесва мен или не, това е вече моя грижа и мисля, че ще мога да се справя с нея.

На Доутри му се стори, че зърна или по-скоро почувствува зад неизменното херувимско изражение на лицето му стоманена жестокост, която беше бездънна, защото се криеше под контрола на интелекта му. В мисълта си Доутри не оформи своето впечатление в такива понятия. Това беше по-скоро чувство, а чувствата не се нуждаят от думи, за да бъдат почувствувани или разбрани.

— Има една банка, която работи денонощно — продължи другият. — Можем да се разходим дотам, ще инкасирам един чек и след половин час парите ще бъдат в ръцете ви.

Доутри поклати глава.

— Не, не струва дори и като търговско предложение! — каза той. — Слушайте! Ето го кучето, печели по двадесет долара на вечер! Да кажем, че работи двадесет и пет дена в месеца. Това прави петстотин на месец или шест хиляди на година. Сега, ако приемем процент от пет на сто, защото е по-лесно за смятане, това представлява лихвата на капитал от сто и двадесет хиляди долара. Нека предположим, че разходите и моята заплата са двадесет хиляди, тогава кучето ще струва сто хиляди. За да бъдем обективни, нека разделим сумата наполовина — кучето струва петдесет хиляди. А вие ми предлагате за него хиляда.

— Вие може би мислите, че то ще трае вечно, като земята? — усмихна се спокойно Дел Мар.

Доутри веднага схвана мисълта му.

— Да предположим, че работи пет години — това са тридесет хиляди. Да предположим, че работи една година — това са шест хиляди. Но вие ми предлагате хиляда, а не шест хиляди. Такава сделка не е за мене… нито за него. Освен това, когато вече не ще може да работи и няма да струва нито цент, за мене то ще струва точно един милион долара, и ако случайно някой предложи толкова, веднага ще дигна цената.

Глава XIX

— Ще се срещнем пак — каза Хари Дел Мар на Доутри в края на четвъртия им разговор по продажбата на Майкъл.

Но Хари Дел Мар се лъжеше. Той никога вече не срещна Доутри, защото Доутри се срещна първом с доктор Емъри.

Куейк, който ставаше все по-неспокоен в съня си поради подутината под мишницата на дясната ръка, започна да буди и Доутри. След няколко подобни случая Доутри разпита Куейк и реши, че е достатъчно болен и има нужда от лекар. Затова една сутрин в единадесет часа той взе със себе си Куейк и се озова в кабинета на Уолтър Мерит Емъри, където зачака реда си в претъпканата чакалня.

— Мисля, че има рак, докторе! — каза Доутри, докато Куейк сваляше ризата и фланелката си. — А никога не се е оплаквал, ще знаете, никога не е изохкал! Такива са негрите. Разбрах, че има нещо, едва когато започна да се върти и стене в съня си и да ме буди нощем. Ето го! Какво ще кажете? Рак или тумор — няма съмнение, нали?

Но оглеждайки Куейк, опитното око на Уолтър Мерит Емъри не пропусна сгърчените пръсти на лявата му ръка. А това око беше не само опитно, но и запознато с проказата. Като доброволец хирург той навремето бе отишъл на Филипините, беше изучавал специално проказата и бе наблюдавал толкова много прокажени, че можеше със сигурност да разпознае болния още от пръв поглед с изключение на ония случаи, когато болестта е още в съвсем начален стадий. От сгърчените пръсти, които бяха белег на безболезнена проказа и бяха причинени от разрушаване на нервите, погледът му пробяга по сбръчканото лъвско чело, също признак на „безболезнената“, после към подутината под дясната мишница и той постави наум диагнозата — туберкулозна форма на проказа.

Също така бързо той си помисли за две неща: първо, за аксиомата — където и когато намериш някой прокажен, огледай се за друг прокажен; и, второ, за желания ирландски териер, който беше собственост на Доутри и дълго време бе прекарал в близък досег с Куейк. С това бързите погледи и бързите размисли на Уолтър Мерит Емъри свършиха. Той не знаеше какво знае стюардът за проказата и дали изобщо я познава, но и не искаше да дава повод за подозрение. Извади небрежно часовника си, за да види часа, и се обърна към Доутри.

— Бих казал, че кръвта му не е наред. Изтощен е. Не е свикнал нито на живота, който води напоследък, нито на храната. За по-сигурно ще го изследвам за рак и тумор, въпреки че вероятността за това е много малка.

Докато говореше, той с едва забележимо движение вдигна за миг поглед към челото на Доутри — към мястото между и над очите. Това беше достатъчно. Опитното око видя „лъвския“ белег на прокажения.

— А и вие изглеждате изтощен — продължи меко той. — Обзалагам се, че не се чувствувате много добре. А?

— Не мога да кажа, че съм съвсем наред — съгласи се Доутри. — Ще ми се да се върна към морето и тропическите области, та топлото да ми изкара ревматизма.

— Какъв ревматизъм? — попита доктор Емъри почти с безразличие, като се престори, че иска пак да прегледа по-подробно подутината на Куейк;

Доутри протегна лявата си ръка и се помъчи да раздвижи малкия пръст, за да покаже къде го боли. С привидно нехаен поглед изпод нехайно пуснатите клепачи Уолтър Мерит Емъри огледа малкия пръст, леко подут и леко прегънат, с гладка, лъскава почти като коприна кожа. Като се обръщаше да погледне Куейк, очите му отново спряха за миг върху лъвските линии по челото на Доутри.

— Ревматизмът е все още голяма загадка — каза доктор Емъри и се завъртя към Доутри, сякаш тази мисъл го беше отклонила. — Той е почти индивидуален, толкова много разновидности има. Всеки човек страда от своя собствена разновидност на ревматизма. Да усещате някаква безчувственост?

Доутри усилено заогъва малкия си пръст.

— Да, сър — отговори той. — Не е вече толкова подвижен, колкото беше.

— Аха — измърмори Уолтър Мерит Емъри с голямо доверие и спокойствие. — Седнете, ако обичате, на този стол. Може би не ще мога да ви изцеря, но ви обещавам да ви посоча най-доброто място за живеене при вашия случай. Мис Джудсън!

Младата милосърдна сестра настани Даг Доутри в емайлирания хирургически стол и според указанията го наведе назад, а доктор Емъри потопи пръстите си в най-силното дезинфекционно средство, което имаше в кабинета си, и зад очите му, някъде вътре в мозъка му, блесна образът на желания ирландски териер, който изпълняваше различни номера в кабаретата на моряшкия град, имаше груба, разрошена козина и отговаряше на името Килени-бой.

— Имате ревматизъм не само в малкия пръст — увери той Доутри. — Обзалагам се, че е засегнал отчасти и челото ви. Един момент, моля! Ако ви заболи, мръднете! Иначе стойте спокойно, защото нямам намерение да ви причинявам болка. Искам само да видя дали е правилна диагнозата ми. Ето, това е! Ако почувствувате нещо, мръднете. Ревматизмът има странни прищевки. Наблюдавайте това, мис Джудсън, обзалагам се, че тази форма на ревматизма е нова за вас. Виждате ли? Не усеща. Мисли, че още не съм започнал…

Докато говореше постоянно и забавно, той направи нещо, което Даг Доутри никога не би предположил и което накара зяпащия Куейк да помисли, че сънува — дотолкова всичко беше нереално и невъзможно. Защото доктор Емъри бодеше с голяма игла тъмното петно точно в средата между отвесните лъвски ивици. И той не се задоволи само да боде мястото. Като заби иглата от едната страна под кожата, той я вмъкна под нея, докато цялата игла изчезна в безчувствената тъкан. Куейк гледаше всичко това с опулени очи, защото господарят му дори не трепна, не се помръдна, нито пък даде някакъв знак, че е усетил какво става.

— Защо не започвате? — попита нетърпеливо Даг Доутри. — Във всеки случай моят ревматизъм няма значение. Важна е подутината на негъра.

— И вие се нуждаете от лечение — увери го доктор Емъри. — Ревматизмът е упорита работа. Не трябва да допускате да стане хроничен. Ще ви определя лечение. А сега бъдете така добър да станете от стола, за да прегледам черния ви слуга.

Но преди Куейк да бъде наведен назад, доктор Емъри хвърли върху стола един чаршаф, който миришеше, сякаш е бил печен до изгаряне. Тъкмо се готвеше да прегледа Куейк, когато бързо се сети нещо и погледна часовника си. Като видя колко е часът, той се стресна още повече и хвърли укоризнен поглед към помощницата си.

— Мис Джудсън — каза той хладно и рязко, — защо не ме подсетихте? Ето че е дванадесет без двадесет, а ви бях казал, че точно в единадесет и тридесет трябваше да се съвещавам с доктор Хедли за оня случай. Как ли ме проклина! Знаете колко е заядлив!

Мис Джудсън кимна смирено и разкаяно, сякаш всичко това й беше известно, макар че всъщност й беше известно всичко само за нейния работодател и до този момент да не беше дори и чула за срещата му в единадесет и половина.

— Доктор Хедли е точно срещу мен, на отсрещната страна на коридора — обясни на Доутри доктор Емъри. — Няма да се забавя повече от пет минути. Двамата имаме различни мнения. Той постави диагноза за хроничен апандисит и иска да оперира. Моята диагноза беше: пиорея, заразила стомаха през устата, и предложих мазане на устата с еметин като лечение за стомашните болки. Разбира се, вие не можете да го разберете, пък и всъщност важното е, че убедих доктор Хедли да доведе доктор Гранвил, който е зъболекар и специалист по пиореята. И вече десет минути ме чакат! Трябва да тичам. Ще се върна след пет минути — извика той към тях, докато затваряше вратата към коридора зад себе си. — Мис Джудсън, ако обичате, кажете на хората в чакалнята да имат търпение.

Той наистина влезе в кабинета на доктор Хедли, въпреки че там не го чакаше никакъв болен от пиорея или апандисит. Доктор Емъри само се възползува от телефона за два разговора: единият — с председателя на градското санитарно управление, другият — с началника на полицията. За щастие намери и двамата в службите им. Обръщаше се към тях много свойски, на „ти“, и им обясняваше нещо самоуверено и доверително.

Когато се върна обратно, беше в твърде добро разположение на духа.

— Така си и знаех — увери той мис Джудсън, като включи и Доутри в щастливото си откровение. — Доктор Гранвил поддържа моето становище. Чиста пиорея, разбира се. Това значи, че операция не е нужна. Сега му мажат венците и гнойните торбички с еметин. Пфу! Човек е доволен, когато е прав. Заслужавам една пура. Нали нямате нищо против, мистър Доутри?

И докато стюардът клатеше глава, доктор Емъри запали една голяма хаванска пура и продължи да се хвали с измисления си триумф над другия доктор. Докато говореше, той за миг забрави да пуши и като се наведе случайно от креслото, с явна небрежност опря горящия край на пурата до един от сгърчените пръсти на Куейк.

— Знаете ли, мистър Доутри — продължи въодушевено Уолтър Мерит Емъри, като гледаше стюарда в очите, а с горещия край на пурата продължаваше да опира пръста на Куейк, — колкото повече остарявам, толкова повече се убеждавам, че има твърде много прибързани и ненужни операции.

Огънят все още беше опрян в плътта и от пръста на Куейк започна да излиза струйка дим, различна по цвят от дима на пурата.

— Да вземем например този пациент на доктор Хедли. Спестих му не само риска от една операция на апендикса, но и разходите по нея, както и разноските в болницата. За моя труд няма да му взема нищо. Хонорарът на доктор Хедли ще е минимален. Освен това доктор Гранвил ще излекува пиореята му с еметин за нищо и никакви петдесет долара. Да, дявол да го вземе, спестих на този човек освен рисковете и неудобствата и едни чисти хиляда долара за хирург, болница и милосърдни сестри!…

Докато той говореше и гледаше Доутри в очите, въздухът се изпълни с миризма на изгоряло месо. Доктор Емъри го подуши с удовлетворение. Подуши го и мис Джудсън, но тя беше вече предупредена и не се издаде. Тя дори не погледна към мястото, където пурата и пръстът се допираха, макар обонянието да й показваше, че допирът продължава.

— Какво гори? — попита ненадейно Доутри, като подуши въздуха и се огледа наоколо.

— Ужасна пура — забеляза доктор Емъри, след като я бе отместил от пръста на Куейк и сега критично и неодобрително я разглеждаше. Приближи я до носа си и лицето му изрази отвращение. — Зелеви листа ли слагат вътре, кой знае какво! Съвсем не искам и да зная! В това е бедата — изкарат някоя добра марка пури, рекламират ги, слагат в тях най-добрия тютюн и когато публиката ги хареса, започват да им слагат по-лош тютюн, като използуват придобитата известност. Но на мене ми стига толкова. От днес сменям марката.

Изричайки това, той хвърли пурата в плювалника. А Куейк, облегнат назад в най-странния стол, в който изобщо бе седял, не знаеше, че краят на пръста му бе изгорен на дълбочина два сантиметра, и се чудеше кога докторът ще спре да говори и ще започне да преглежда болезнената подутина под мишницата му.

За пръв и последен път в живота си Даг Доутри претърпя поражение. Поражението беше безвъзвратно. Животът и свободата да се разхожда от едно пристанище до друго, напред и назад по вълните на моретата и по люлеещите палуби, там, където духат пасатите, за него престанаха да съществуват в кабинета на Уолтър Мерит Емъри, докато мис Джудсън с невъзмутимо изражение гледаше и се чудеше как е възможно да изгориш месото на човек и той да не трепне от това.

Доктор Емъри продължаваше да говори, опита нова пура и въпреки че чакалнята му беше препълнена, произнесе дълга, жива и интересна лекция по въпроса за пурите, тютюневите листа и обработката на тютюн за лула и пури в различните тютюнопроизводителни области на света.

— Колкото до тази подутина — каза той, като започна най-сетне своя твърде закъснял преглед на Куейк, — бих казал още от пръв поглед, че не е нито тумор, нито рак, нито даже цирей. Бих казал…

На вратата откъм коридора се почука и това го накара да се изправи с израз на нетърпеливо очакване, което не се опита да скрие. Той отпрати с кимване мис Джудсън да отвори вратата и през нея влязоха двама полицаи, един полицейски сержант и една личност с бакенбарди, ежедневен костюм и карамфил на петлицата.

— Добър ден, доктор Мастърс! — поздрави Емъри човека с бакенбардите, а на другите подхвърли: — Здравейте, сержант! Здрасти, Тим! Здрасти, Джонсън, кога те преместиха от китайския квартал?

След това Уолтър Мерит Емъри продължи прекъснатото си изречение, като втренчено се вглеждате в подутината на Куейк:

— Бих казал, както вече бях почнал — че това е най-узрялата и най-типичната проява на bacillus leprae, която някой доктор от Сан Франциско е имал честта да открие и посочи на градската санитарна служба…

— Проказа! — възкликна доктор Мастърс.

При произнасянето на тази дума всички трепнаха. Сержантът и двамата полицаи се отстраниха от Куейк; мис Джудсън със сподавен вик притисна сърцето си с две ръце; а Даг Доутри, потресен, но съмняващ се, попита:

— Какви ги дрънкате, докторе?

— Стойте неподвижно! Не мърдайте! — повелително каза Уолтър Мерит Емъри. — Искам да видите! — обърна се той към другите, като леко допря горящия край на новата си пура до тъмното парче кожа над очите на стюарда. — Не мърдайте! — заповяда той на Доутри. — Чакайте за момент! Още не съм готов!

И докато Доутри чакаше, объркан и смутен, и се чудеше защо доктор Емъри не започва, огънят на пурата обгори кожата и месото му, така че димът и миризмата станаха явни за всички. С остър тържествуващ смях доктор Емъри се отдръпна.

— Добре де, почвайте, каквото щяхте да почвате! — изръмжа Доутри; събитията се развиваха твърде бързо и бяха много неясни, за да ги разбере. — А когато свършите, искам да ми обясните какво казахте за проказата и за това черно момче. То е мое момче и няма да ви позволя да му играете подобни номера… нито пък на мене.

— Господа, вие видяхте! — каза доктор Емъри. — Два неоспорими случая, господар и слуга, слугата в по-напреднал стадий с комбинация на двете форми, господарят само с безчувствената форма — тя е нанесла поражения и на палеца. Отведете ги! Доктор Мастърс, препоръчвам ви най-настоятелно след това основно да дезинфекцирате линейката.

— Вижте какво… — започна войнствено Доутри.

Доктор Емъри погледна предупредително доктор Мастърс, доктор Мастърс погледна началнически сержанта, който пък погледна заповеднически двамата полицаи. Но те не се нахвърлиха върху Доутри. Вместо това се отдръпнаха още по-назад, извадиха палки и взеха да го гледат заплашително. За Доутри поведението на полицаите беше по-убедително от всичко друго. Те явно се бояха от допира с него. Когато тръгна напред, те го ръгнаха с палките си в ребрата, за да го отблъснат.

— Не се приближавай повече! — предупреди го единият, като размаха палката, заплашвайки да го удари по главата. — Стой, където си, докато не получиш заповед!

— Облечи си ризата и застани там до господаря си! — заповяда доктор Емъри на Куейк, след като внезапно бе изправил стола и го беше изсипал на пода.

— Защо, по дяволите… — започна Доутри, но доскорошният му приятел не му обърна внимание и каза на доктор Мастърс:

— Откакто умря онзи японец, чумната барака е празна. Знам каква сбирщина от страхливци имате във вашата служба, затова ще ви посъветвам да дадете дезинфектанти на тези тука, та да могат, като влязат, да дезинфекцират помещението.

— За бога — замоли се Доутри. Цялата му войнственост беше изчезнала, след като се бе убедил, че е заразен от страшната болест. Той докосна с пръст безчувственото си чело, след това помириса пръста си и разпозна миризмата на изгоряло месо, което не бе усетил да гори. — За бога, не бързайте толкова! Щом като съм заразен, заразен съм! Но нека се разберем като порядъчни хора. Дайте ми два часа и ще напусна града. За двадесет и четири часа ще напусна страната. Ще се кача на някой кораб…

— И ще продължите да бъдете заплаха за обществото, където и да идете! — прекъсна го доктор Мастърс, който вече виждаше колоните на вечерните вестници с внушителни заглавия, а той — главният герой — един нов свети Георги на Сан Франциско, застанал с вдигнато копие между народа и дракона на проказата.

— Отведете ги! — каза Уолтър Мерит Емъри, като избягваше да гледа Доутри в очите.

— Ходом, марш! — изкомандува сержантът.

Двамата полицаи се приближиха с протегнати палки към Доутри и Куейк.

— Дръжте се на разстояние и тръгвайте! — изръмжа свирепо единият полицай. — И правете каквото ви казваме, защото ще ви строшим главите! Сега излизайте! Излизайте от вратата! И кажи на негъра да върви близко до тебе!

— Докторе, не мога ли да ви кажа нещо? — помоли Доутри.

— Мина времето за приказки! — беше отговорът. — Сега е време за раздяла! Доктор Мастърс, не забравяйте линейката, след като се освободите от товара й!

Процесията излезе през вратата. Начело беше докторът от санитарната служба, а накрая вървяха полицаите, които бяха протегнали палките си като предпазна мярка.

С риск да му строшат главата, Доутри се обърна на прага и се провикна назад:

— Докторе! Кучето ми! Нали го познавате?

— Ще ви го пратя! — съгласи се бързо доктор Емъри. — Кажете ми къде живеехте.

— Стая осемдесет и седем, улица „Клей“, пансиона „Баухед“, знаете го! Входът е точно зад ъгъла след кръчмата „Баухед“. Изпратете ми го, където и да ме затворят! Ще го направите, нали?

— Разбира се, че ще ви го пратя! — каза доктор Емъри. — Имахте, мисля, и някакво какаду?

— Разбира се, Коки! Пратете ми и него, сър, моля ви!

— Божичко — каза същата вечер мис Джудсън, докато вечеряше с някакъв млад интернист от болницата „Сент Джоузеф“, — този доктор Емъри е магьосник. Нищо чудно, че преуспява. Представете си само! Днес в кабинета ни бяха дошли двама мръсни прокажени, единият — черен! Разбра им болестта още от пръв поглед. Но беше много предпазлив. Да ви кажа само какво направи с пурата си! И колко хитро постъпи! Най-напред ми намигна. Те дори и не разбраха какво става. Той взе пурата си и…

Глава XX

Кучето, както и конят правят подлеца още по-подъл. Бидейки подлец, Уолтър Мерит Емъри стана още по-подъл, защото искаше да има Майкъл. Ако не беше Майкъл, поведението му щеше да бъде съвсем различно. Както Доутри беше казал, той щеше да се отнесе към стюарда като към порядъчен човек. Щеше да го предупреди за болестта и да му помогне да отпътува за Южните морета, Япония или някоя друга страна, където прокажените не са отделени от обществото. Това нямаше да е в ущърб на тези страни, защото такива бяха законите и обичаите им, а щеше да помогне на Доутри и Куейк да избягнат адския живот в чумната барака на Сан Франциско, където доктор Емъри със своята подлост ги осъждаше да прекарат остатъка от живота си.

Като се вземат предвид и разходите за поддържане на денонощни постове пред чумната барака в течение на години, Уолтър Мерит Емъри би могъл да спести много хиляди долари на данъкоплатците от Сан Франциско, а със същите долари, изразходвани по друг начин, можеше да се увеличи броят на училищните стаи, да се даде повече мляко на бедните деца или пък да се разширят градините за чист въздух в претъпканото гето. Но ако Уолтър Емъри беше премислил всичко от тази гледна точка, не само Доутри и Куейк щяха да отплават, а с тях щеше да отплава и Майкъл.

Никога цяла чакалня пациенти не са били преглеждани толкова бързо, колкото бързо доктор Емъри прегледа своите болни, щом вратата се затвори зад гърба на двамата полицаи, които отведоха Доутри. Макар и закъснял за обяд, доктор Емъри най-напред отиде с колата си в Барбари-коуст и спря пред пансиона „Баухед“. На път за там, благодарение на политическите си връзки, той успя да вземе със себе си и един капитан от тайната полиция. Присъствието на капитана се оказа необходимо, тъй като хазайката упорито се противопостави на вземането на кучето, което бе собственост на нейния наемател. Но тя познаваше добре Миликън, капитана от тайната полиция, и отстъпи пред закона, чийто символ беше той; закона, в който тя в своето невежества вярваше.

Когато Майкъл, воден с каишка, тръгна да излиза от стаята, от прозореца, където беше кацнал мъничкият снежнобял какаду, се разнесе плачевен напомнящ вик.

— Коки! — извика той. — Коки!

Уолтър Мерит Емъри се обърна да погледне и само за миг се поколеба:

— По-късно ще пратя някого за птицата — каза той на хазайката, която вървеше след тях надолу и все още слабо протестираше и не забеляза, че капитанът от тайната полиция от небрежност беше оставил открехната вратата на стаята. Но Уолтър Мерит Емъри не беше единственият подлец, станал още по-подъл от желанието да притежава Майкъл. Потънал в едно дълбоко кожено кресло в яхтклуба, с крака върху друго кожено кресло, Хари Дел Мар току-що бе свършил обеда, който за него беше едновременно и закуска, преглеждаше следобедните вестници и се отдаваше на приятно, предразполагащо към сън храносмилане. Очите му се спряха на голямо заглавие с пет къси реда под него. Той бързо свали крака от креслото и се изправи. Премисли набързо, седна отново в креслото, натисна електрическия звънец и в очакване на клубния лакей прочете отново петте къси реда.

Седейки в таксито, което го отвеждаше към Барбари-коуст, Хари Дел Мар видя множество златни видения. Те вземаха формата на жълти двадесетдоларови златни монети, на жълти банкноти, отпечатани от правителството на Съединените щати, на чекови книжки и на плодоносни купони за дивиденти, които чакаха само да бъдат отрязани — всичко това на фона на един ирландски териер с груба козина, който сред цяла галактика от приказно осветени сцени пее с отворена уста и вдигната към завесите муцуна, пее неспирно, както никое куче преди това не е пяло на тоя свят. Коки пръв откри, че вратата е открехната, и я загледа замислено, ако с тази дума би могъл да се определи умственият процес на птицата, която по някакъв странен път възприема в съзнанието си едно ново впечатление от заобикалящата я среда и се подготвя да действува или да не действува според това как новото впечатление се отразява на начина й на разбиране. Хората вършат съвсем същото, като някои от тях наричат това проява на „свободна воля“. Коки се взираше в отворената врата и решаваше дали да изследва по-отблизо тази пролука, водеща към широкия свят, след което изследване пък щеше да реши дали да излезе през пролуката, и в този миг той съзря очите на друг изследвач да се втренчват в него.

Тези очи бяха зверски, жълтозелени и докато се взираха в светлините и сенките на стаята, зениците им бързо се разширяваха и свиваха. Коки разбра опасността от пръв поглед — опасност от най-ужасна смърт. Въпреки това той не предприе нищо. Сърчицето му не беше обзето от паника. Неподвижен, обърнал само едното си око към пролуката, той втренчи това око в мършавата бездомна котка, която бе вмъкнала глава през отвора като привидение.

Зорки, ту свити, ту разширени, толкова бързи, колкото и предпазливи, безкрайно проницателни, тези очи с отвесни зеници, които прорязваха чудните зеленожълти опали на ириса, шареха по стаята. Те се спряха на Коки. По изражението на главата можеше да се разбере веднага, че котката се е вдървила, приклекнала и замръзнала. Почти незабележимо очите се вторачиха в Коки и котката заприлича на сфинкс, който гледа с каменен поглед вечните и тъжни пясъци на пустинята. Сякаш бе гледала така от векове и хилядолетия.

Коки също замръзна на мястото си. Окото, което наклонената на една страна глава позволяваше да се види, не се премрежи и той не издаде ужаса, който го обзе, дори с трепване на перо. И двете същества стояха вкаменени, втренчени едно в друго — ловец и плячка, преследвач и преследван, месоядно и месо.

Този поглед трая дълги минути, после главата на прага изчезна с леко движение. Ако птиците можеха да въздишат, Коки би въздъхнал, но той не мръдна, докато слушаше бавните, провлачени човешки стъпки да минават край вратата и да изчезват надолу към хола.

Минаха няколко минути и привидението се появи пак така внезапно, но този път не само главата, а и цялото гъвкаво тяло, което се плъзна в стаята и спря на средата. Очите оглеждаха Коки, а тялото беше неподвижно с изключение на дългата опашка, която удряше насам-натам по пода с резки, гневни и все пак еднообразни движения.

Без да сваля поглед от Коки, котката бавно се приближи и спря на два ярда от него. Само опашката удряше по пода и очите блестяха като скъпоценни камъни на светлината на отсрещния прозорец, а отвесните зеници се бяха свили и приличаха на едва забележими черни прорези.

И Коки, който не можеше да има ясна, човешка представа за смъртта, си даваше все пак сметка, че неумолимо настъпва краят на всичко. И като наблюдаваше как котката бавно се присвива, за да скочи, Коки, храбрата трохичка живот, издаде ужас, който го беше обзел за първи път.

— Коки! Коки! — жално извика той на глухите безчувствени стени.

Това беше неговият зов към целия свят, към всички сили, неща и двукраки същества-човеци, по-точно към Стюард, Куейк и Майкъл. Смисълът на неговия зов беше: „Това съм аз, Коки. Аз съм твърде малък и крехък, а онуй чудовище иска да ме унищожи, ала аз обичам светлината, обичам бляскавия светъл свят и искам да живея, да продължавам да живея в светлина, и съм така малък, и съм толкова добро малко същество, с добро малко сърчице, и не мога да се боря с тази огромна, космата, гладна твар, която ще ме изяде, и се нуждая от помощ, помощ, помощ! Аз съм Коки! Всички ме познават! Аз съм Коки!“

Това и още много нещо се съдържаше в двата му вика: „Коки! Коки!“

Но тъй като нито глухите стени, нито коридорът отвън, нито целият останал свят му отговориха, Коки отново се върна към малката си, храбра същност. Той застана неподвижно върху рамката на прозореца с глава, наклонена на една страна, и немигащо око, втренчено във вечния неприятел на пернатите, който бе застанал така близо на пода.

Човешките нотки на гласа му стреснаха уличната котка, накараха я да задържи скока си, да свие уши и да се прилепи по-плътно до пода.

В последвалата тишина някаква едра синя муха шумно забръмча по близкия прозорец, блъскайки се от време на време силно в стъклото, като по този начин даваше да се разбере, че и тя си има своята трагедия на затворник, отделен чрез тази озадачаваща, прозрачна преграда от свободния свят, който блестеше толкова близко отвъд.

Но и уличната котка имаше свои болки и нерадости. Болеше я гладният стомах, боляха я и мършавите цицки, които би трябвало да бъдат пълни с мляко за седемте слаби, мяукащи котенца, така прилични на нея, само че още слепи и смешно несигурни на крехките си млади крачка. Инстинктът и болката в цицките я накараха да си спомни за тях; спомни си ги като видение благодарение на някакви странни и сложни химически реакции в мозъка, сякаш ги гледаше през счупената решетка на отвора за чист въздух, долу в мазето, в ъгъла за отпадъци под стълбището, където крадливо бе свила легло и ги беше окотила.

Видението и болката от глада я раздвижиха отново, тъй че тя се присви и измери разстоянието за скока. Но Коки пак беше дошъл на себе си.

— Дявол да го вземе! Дявол да го вземе! — извика той с най-силния си войнствен глас, наежи се като побойник и накара котката под него да приклекне от учудване, да се сгуши, да свие уши, да заудря с опашка пода. Тя завъртя глава и взе да се взира и в най-тъмните ъгли на стаята, за да открие човешкото същество, което беше извикало.

Уличната котка направи всичко това, макар сетивата й да бяха сигурни, че човешкият вик беше издаден от самата бяла птица, кацнала върху рамката на прозореца.

В последвалата тишина синята муха още един път се удари в невидимата преграда на затвора си. С внезапна решителност уличната котка се приготви, скочи и падна точно там, където Коки стоеше преди секунда. Той се беше втурнал настрана, но в същия миг, още с падането си на перваза върху прозореца, котката протегна лапа встрани, а Коки подскочи право нагоре и запляска във въздуха с криле, несвикнали да хвърчат. Уличната котка се изправи на задните си крака и замахна с едната лапа, както някое дете би замахнало с шапката си по пеперуда. Но котешката лапа беше тежка, а ноктите й — разперени и закривени като куки.

Ударена във въздуха, малката хвърчаща машинка катастрофира и всичките й нежни механизми бяха смазани и разрушени. Коки падна на пода сред дъжд от бели пера, които падаха бавно като снежинки дори и след като котката плавно се приземи, а някои от тях посипаха гърба й, като с лекия си допир стреснаха напрегнатите й нерви и я накараха да приклекне и бързо да се огледа, да не би да я заплашва някаква опасност.

Глава XXI

В стаята на Даг Доутри Хари Дел Мар намери само няколко бели пера по пода, а от хазайката научи какво се беше случило с Майкъл. Първото нещо, което направи Хари Дел Мар, след като задържа таксито, беше да открие жилището на доктор Емъри и да се увери, че Майкъл е затворен в една барака в задния двор. После ангажира място на парахода „Уматила“, който на утрото заминаваше за Сиатъл. Най-сетне опакова багажа си и плати всички сметки.

В това време в кабинета на Уолтър Мерит Емъри се водеше словесна битка.

— Човекът си съдра гърлото от викане — възразяваше доктор Мастърс, — в линейката полицаите трябваше да го бият с палките си. Буйствуваше. Искаше кучето си. Тази работа няма да стане. Много е явна и груба. Не може по този начин да откраднете кучето му. Ще вдигне шум във вестниците.

— Пфу! — отвърна Уолтър Мерит Емъри. — Бих искал да видя репортера, който ще има кураж да се приближи и да разговаря с един прокажен от чумната барака. И бих искал да видя редактора, който няма да изгори писмо от чумавата барака, щом разбере откъде идва то, ако приемем, че такова писмо би могло да се прекара контрабанда през пазачите. Не се безпокойте, докторе. Няма да има скандал в пресата.

— А проказата! А общественото здраве! Кучето е било в контакт с господаря си. Самото куче е подвижен източник на зараза.

— По-точно и по-научно би било да употребите думата „инфекция“, докторе — успокоително и с чувство на превъзходство каза Уолтър Мерит Емъри.

— Добре, нека бъде инфекция — поде доктор Мастърс, — трябва да помислим за обществото. Не бива да го излагаме на опасност от зараза…

— От инфекция — поправи го мазно другият.

— Наречете го както щете! Обществото…

— Глупости! — каза Уолтър Мерит Емъри. — Това, което вие и останалите служители в здравната служба не знаете за проказата, би изпълнило повече книги, отколкото книгите, написани от специалистите по тази болест! Единственото, което те непрекъснато са опитвали и още продължават да опитват, е да заразят друго животно освен човека с проказа, която е характерна само за човек. Коне, зайци, плъхове, магарета, маймуни, мишки, кучета — боже мой, — опитвали са се десетки хиляди пъти, стотици хиляди пъти и нито веднъж не са успели! Не са успели дори да я присадят от един човек на друг. Ето — позволете ми да ви покажа!

Уолтър Мерит Емъри започна да сваля своите авторитети от библиотеката си.

— Удивително!… Твърде интересно!… — продължаваше да произнася доктор Мастърс от време на време, следейки как събеседникът му опитно прелиства книгите. — Не съм и сънувал!… Учудващо е каква огромна работа е извършена… Но — каза той в заключение — цялата ваша библиотека не може да убеди обикновените хора в това. Нито пък аз бих могъл да убедя обществото. Няма и да се опитвам да го сторя. Освен това човекът е обречен да стои до края на живота си в чумната барака. Знаете каква дупка е. Той обича кучето си. Луд е по него. Оставете му го. Казвам ви, че това, което правите, е несправедливо и жестоко и аз няма да го подкрепя.

— О, не, ще ме подкрепите — увери го хладнокръвно Уолтър Мерит Емъри. — И ще ви кажа защо!

И той му каза. Каза му неща, които никой доктор не би трябвало да казва на друг доктор, но които един политикан може да каже и често е казвал на друг политикан — неща, които не могат да бъдат повторени, ако не за друго, то само защото са твърде унизителни и твърде малко похвални, за да се знаят от средния американец; неща за скритите тайни машинации в управлението на големите общини, които средният американски гражданин, гласувайки свободен като цар в изборите, наивно мисли, че сам управлява; неща, които в редки случаи отчасти се изкарват наяве и бързо биват отново погребвани в томовете доклади на комитетите Лексоу^[53] и правителствените комисии.

И Уолтър Мерит Емъри спечели Майкъл въпреки волята на доктор Мастърс. За да отпразнува победата, той заведе същата вечер жена си на вечеря в ресторант „Джулс“ и след това на театър да види Маргарет Енглин; върна се вкъщи в един часа след полунощ и по пижама отиде да види още веднъж Майкъл, но Майкъл го нямаше.

Чумната барака на Сан Франциско, както всички чумни бараки по всички американски градове, се намираше в най-мръсното, най-отдалеченото, най-запуснатото, най-евтиното място в територията на града. То беше зле защитено от Тихия океан, така че мразовитите ветрове и гъстите морски мъгли свиреха и се носеха над пясъчните дюни. Там никога не отиваха излетници, нито деца на лов за птичи гнезда или да играят на индианци. Единствените хора, които го посещаваха, бяха самоубийците, които, оскърбени от живота, търсеха най-скръбния пейзаж като подходяща сцена за своя край. И понеже слагаха край на живота си, те никога не повтаряха посещенията си.

Изгледът от прозорците съвсем не беше вдъхновяващ. Като гледаше тясната пясъчна долина на четвърт миля във всяка посока, Даг Доутри виждаше само будките на въоръжените пазачи, които бяха готови по-скоро да убият бягащия от бараката човек, отколкото да го хванат, а камо ли да го убеждават да се върне в затвора си.

Срещу прозорците, разположени по четирите стени на помещението, растяха дървета. Бяха евкалипти, но нямаха нищо от царствената осанка на събратята си, които растяха в своите родни места. Насадени нарядко от политикани, гледани зле пак от политикани, непрекъснато разреждани от враждебната среда, те, като едва дишащи, едва оцелели войници от някаква гвардия, протягаха във въздуха изкривени и обезформени клони, сякаш се гърчеха в агония. Бяха нискорасли, защото по-голямата част от оскъдната им храна отиваше в корените, които пълзяха през недостатъчния пясък към морето, за да се закотвят по-здраво срещу победните бури.

На Доутри и Куейк не се позволяваше да се разхождат дори и до будките на постовете. Граничната линия беше на сто ярда преди тях. Дотам идваха пазачите, за да оставят набързо продукти, лекарства и писмени лекарски наставления и също така набързо да се оттеглят.

Там имаше и една черна дъска, върху която бяха наредили на Доутри да записва с тебешир нуждите и молбите си с такива букви, че да могат да бъдат четени от разстояние. И той писа на тази дъска в продължение на много дни, но писа не молби за бира, въпреки че всекидневният му навик да пие по шест кварта беше рязко прекъснат, а ето какво:

КЪДЕ Е КУЧЕТО МИ?

ТО Е ИРЛАНДСКИ ТЕРИЕР.

КОЗИНАТА МУ Е ГРУБА.

ИМЕТО МУ Е КИЛЕНИ-БОЙ.

ИСКАМ СИ КУЧЕТО.

ИСКАМ ДА ГОВОРЯ С ДОКТОР ЕМЪРИ.

КАЖЕТЕ НА ДОКТОР ЕМЪРИ ДА МИ ПИШЕ КАКВО

СТАВА С КУЧЕТО.

Един ден Даг Доутри написа:

АКО НЕ СИ ПОЛУЧА КУЧЕТО, ЩЕ УБИЯ

ДОКТОР ЕМЪРИ.

След това вестниците уведомиха обществото, че печалният случай с двамата прокажени в чумната барака е станал трагичен, защото белият прокажен полудял. Някои хора със силно развито гражданско съзнание писаха до вестниците, протестираха против държането на такава опасност в близост до обществото и изискваха от правителството на Съединените щати да построи национално общежитие за прокажени на някой самотен остров или отдалечен планински връх. Но за седемдесет и два часа тази тънка струйка заинтересованост пресъхна и младите репортерчета се заеха да занимават публиката с други неща — с кучето мелез от ескимоско куче и мечка, с въпроса дали Криспи Анджелоти е виновен, като е нарязал на парчета тялото на Джузепе Бартолди, сложил го е в чувал за жито и го е хвърлил от рибарския пристан в залива, и с явните приготовления на Япония за завладяване на Хавайските острови, Филипините и Тихоокеанското крайбрежие на Щатите.

След затварянето им в чумната барака нищо интересно не се случи на Доутри и Куейк, докато една късна есенна нощ се зададе буря. Бурята не само се зададе, но се и развихри. В една кошница с плодове, за която бяха казали, че е изпратена от младите девици от класа на мис Фут, Доутри бе намерил и прочел една бележка, майсторски скрита в средата на една ябълка. В бележката му казваха да държи светлина на прозореца си в петък през нощта. В пет часа сутринта Доутри посрещна гост.

Беше Чарлс Стоу Гринлиф, самият Стар моряк. След като се бе въргалял два часа из дълбокия пясък на евкалиптовата горичка, той падна изтощен пред вратата на чумната барака. Когато Доутри отвори, старикът нахлу вътре заедно с влажния напор на освежителната буря. Доутри веднага го подхвана и го подкрепи до един стол. Но после си припомни за болестта и изведнъж пусна стария човек така, че той се тръшна силно на стола.

— Честна дума, сър — каза Доутри, — трябва доста да сте се поизмъчили! Ей, Куейк, ела тука! Този човек много мокър. Тебе сваля негови обуща.

Куейк веднага клекна, но преди да докосне с ръка връзките на обувките му, Доутри си спомни, че и той е заразен, и го блъсна настрана.

— Честна дума, не знам какво да правя! — изпъшка Доутри, като безпомощно се оглеждаше, съзнавайки, че се намират в къща на прокажени, че самият стол, на който седи старият човек, е стол на прокажени, че подът, на който почиват изморените му крака, е под на прокажени.

— Радвам се, че ви виждам, много се радвам! — задъхваше се Стария моряк и протегна ръка за поздрав.

Даг Доутри не я пое.

— Как е ловът на съкровища? — попита небрежно той. — Има ли някакви изгледи?

Стария моряк кимна и зашепна, докато си поемаше дъх:

— Готови сме да отплаваме в седем часа тази сутрин, щом почне отливът. Шхуната е чудо, казва се „Витлеем“, има красиви линии и големи удобства за пътниците; сега е в протока. Преди параходите да я изместят, тя е плавала със стоки до Таити. Провизиите са добри. Всичко е екстра качество. Лично аз съм се погрижил за това. Виж, за капитана не мога да кажа, че ми харесва. Виждал съм хора от този тип и преди. Вярвам, че е добър моряк, но прилича на някой остарял Були Хейс. Роден пират и наистина зъл старик. Не е по-добър и нашият капиталовложител. Средна възраст, с лошо минало и не е джентълмен в никакъв смисъл на думата, но затова пък има много пари — спечелил е най-напред от калифорнийския петрол, после влязъл в съдружие с някакъв златотърсач в Британска Колумбия, измамил го при делбата на печалбата от златната жила, която той открил, и десет пъти удвоил богатството си. Такъв тип, когото не можеш хареса, нито пък би искал да имаш работа с него. Но вярва в щастието си и е сигурен, че ще спечели най-малко петдесет милиона от нашата експедиция и че ще успее да ме измами при подялбата. Не е по-малък пират от капитана.

— Мистър Гринлиф, поздравявам ви, сър! — каза Доутри. — И съм трогнат, сър, трогнат съм до дъното на сърцето си, задето сте били толкова път и идвате в такава нощ, и се излагате на такива опасности само за да кажете довиждане на бедния Даг Доутри, който винаги е мислил добро, но никога не е имал късмет.

И докато говореше така сърдечно, Доутри видя омайна картина — волния живот на една шхуна из Южните морета — и усети как сърцето го заболя при мисълта, че на него му остава само бараката за чумави, пясъчните дюни и печалните евкалипти.

— Сър, вие ме оскърбихте! Вие оскърбихте сърцето ми!

— Не се обиждайте, сър, не се обиждайте! — заекна Доутри, въпреки че се чудеше с какво е могъл да оскърби чувствата на стария джентълмен.

— Вие сте мой приятел, сър! — продължи събеседникът му с упрек. — Аз съм ваш приятел, сър. И вие мислите, че съм дошъл в тази дяволска дупка, за да ви кажа сбогом! Дошъл съм да ви взема, сър, вас и вашия туземец, сър. Шхуната ви чака. Всичко е уредено. Официално сте записани в екипажа и сте се подписали пред параходния комисар. И двамата. Подписаха ви вчера две подставени лица, които намерих лично аз. Единият беше туземец от Барбадос. Взех ги и него, и белия от моряшкия пансион на улица „Комършъл“ и им платих по пет долара, за да се явят пред комисаря и да ви подпишат.

— Но, господи, мистър Гринлиф, нима не разбирате, че той и аз сме прокажени?

Стария моряк скочи от стола като наелектризиран и по лицето му се изписа благородният гняв на един почтен възрастен човек.

— Боже мой, сър, а вие нима не разбирате, че сте мой приятел и че аз съм ваш приятел?

Изведнъж, все под напора на гнева си, той протегна ръка.

— Стюард, Доутри, мистър Доутри, приятелю, сър, или както и да ви нарека, това не е приказката за голямата лодка, за безименните контракоординати и за съкровището на два метра под пясъка. Това е жива истина. Аз имам сърце. Това, сър — той размаха ръката си под носа на Доутри, — е моята ръка. Има само едно нещо, което можете, което трябва да направите, и то веднага. Трябва да хванете ръката ми с вашата ръка и да я раздрусате, като вложите в нея цялото си сърце, тъй както аз съм вложил моето!

— Но… но… — заекна Доутри.

— Ако не го направите, няма да мръдна от това място. Ще остана тук и тук ще умра. Знам, че сте прокажен. Нищо ново не ми казвате. Ето ръката ми. Ще я стиснете ли? Сърцето ми е в тази длан, в пулса, в края на всеки пръст. Не я ли поемете, предупреждавам ви, че ще седна веднага на този стол и ще умра. Искам да разберете, че аз съм мъж, джентълмен. Аз съм приятел и другар. Не съм жалък страхливец. Живея със сърцето и разума си, сър — не със слабото тяло, което временно обитавам. Поемете тази ръка. След това искам да говоря с вас.

Даг Доутри протегна колебливо ръка, но Стария моряк я хвана и така силно я стисна с изтънелите си от възрастта пръсти, че него го заболя.

— Сега можем да приказваме — каза той. — Премислил съм цялата работа. Ще отплаваме с „Витлеем“. Когато оня злобар разбере, че няма да получи нито пени от моето приказно съкровище, ще го изоставим. Той ще е доволен да се отърве от нас. Ние, тоест вие, аз и туземецът ви, ще слезем на Маркизките острови. Прокажените там свободно се разхождат. Няма никакви ограничения. Виждал съм ги. Ще бъдем свободни. Мястото е земен рай. Ще си устроим домакинство. Една тръстикова колиба — повече не ни и трябва. Работа — почти никаква. За вас ще има лодка, плуване, риболов и лов. На плажа, в морето и планината ще бъдем напълно свободни. Там има диви кози, диви птици и диви говеда. Над главите ни ще зреят банани, авокадо и кастардови ябълки. Черният пипер расте до вратата. Ще имаме домашни птици и яйца. Куейк ще готви. Ще има и бира. Отдавна съм забелязал неутолимата ви жажда. Ще има бира по шест кварта на ден и повече, много повече… Бързо, трябва веднага да тръгваме! Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но напразно търсих кучето ви. Наех дори крадци, които да вършат за моя сметка детективска работа. Доктор Емъри е откраднал Килени-бой от вас, но същата вечер някой друг го е откраднал от доктор Емъри. Не оставих камък върху камък, всичко обърнах. Килени-бой е изчезнал от тази мръсна градска дупка също така, както и ние ще изчезнем. Чака ни кола. На шофьора е платено добре. Обещах му, че ако не изпълни поетото си задължение, ще го убия. Трябва да вземем източен курс, съвсем малко на север през пясъчния хълм до пътя, който минава покрай другия край на тая смешна горичка… Точно така. Ще тръгнем веднага. После ще обсъждаме. Гледайте! Започва да се разсъмва. Пазачите не бива да ни видят…

Те се втурнаха навън в бурята, а зад тях Куейк със сърце, лудо от радост. В началото Доутри се опита да върви настрана, но много скоро, след първия силен напор, който застраши да отнесе слабия старец, Даг Доутри го хвана за ръка и със собствената си тежест го заподкрепя нагоре през дълбокия пясък на хълма.

— Благодаря ви, Стюард, благодаря ви, приятелю мой! — промърмори Стария моряк при първото затишие между поривите на бурята.

Глава XXII

Макар че Хари Дел Мар не му се нравеше, не може да се каже, че Майкъл насила го последва в мрака на нощта. Човекът дойде като крадец и тихо, с безкрайна предпазливост се добра до бараката в задния двор на доктор Емъри, където беше затворен Майкъл. Дел Мар беше твърде добре запознат с театъра, за да прибегне до евтини, мелодраматични ефекти от рода на електрическите фенерчета. Той пипнешком намери пътя в тъмнината, напипа вратата на бараката, отвори я и тихо влезе вътре, като с ръка търсеше грубата козина.

А Майкъл, мъжественото, храброто като лъв куче се наежи, когато Хари влезе, но не излая. Вместо това той подуши човека и го позна. Въпреки че не го обичаше, той позволи да вържат каишка на врата му и безшумно го последва навън по тротоара, надолу до ъгъла и в чакащото такси.

Неговите разсъждения — освен ако приемем, че изобщо не притежаваше разсъдък — бяха твърде прости. Този човек той бе срещал неведнъж заедно със Стюард. Между него и Стюард съществуваше някакво приятелство, защото бяха седяли и пили на една маса.

Стюард беше изчезнал. Майкъл не знаеше къде да го намери, а и сам той беше затворен в задния двор на някаква непозната къща. Това, което бе ставало по-рано, можеше пак да стане. В различни случаи Стюард, Дел Мар и Майкъл бяха седяли на една маса. Имаше вероятност такава комбинация да се случи отново, може би още сега, и той пак щеше да седи на стол в блестящо осветеното кабаре с Дел Мар от едната му страна, а от другата — любимият Стюард с чаша бира пред себе си. Всичко това би могло да бъде наречено „умозаключение“, защото имаше някакво заключение и Майкъл действуваше в съгласие с него.

Разбира се, Майкъл не можеше да стигне чрез доводи до подобно заключение, нито пък да го оформи с думи. „Приятелство“ например не съществуваше в съзнанието му като дума. Дали той стигаше до своите заключения чрез бързо свързани помежду си образи и картини и елементи от образи и картини, е проблем, който все още чака разрешение от човека. Важното е: той премисли. Ако му се отрече тази способност, тогава би трябвало да е действувал изключително по инстинкт — което в края на краищата би било още по-чудно, отколкото ако е извършил някакъв мъгляв мисловен процес.

Така или иначе Майкъл лежеше нащрек в таксито, което се носеше през мъглата по улиците на Сан Франциско, близо до краката на Дел Мар, без да дава признаци на приятелство, но и без да показва отвращението, което будеше у него личността на този човек. Защото Хари Дел Мар беше подъл и беше станал още по-подъл в желанието си да печели пари чрез Майкъл, и Майкъл още отначало беше усетил подлостта му. При първата им среща в едно кабаре в Барбари-коуст той се бе наежил и застанал във войнствена поза, когато Дел Мар бе положил ръка на главата му. Майкъл изобщо не беше мислил за този човек, а още по-малко се бе опитвал да го анализира. Но нещо не беше в ред с тази ръка — небрежният начин, по който го бе докоснала, показаната сърдечност, която би заблудила страничния наблюдател. Той беше почувствувал фалша на тази ръка. Нямаше топлина в нея, тя не съобщаваше за добросърдечни намерения в ума и душата на човека, комуто служеше за телеграфна антена и предавател. Накъсо, съобщението (или чувството) не беше добро съобщение (или чувство) и Майкъл се бе наежил и настръхнал срещу Дел Мар не защото мислеше, а просто защото знаеше, нещо, което хората наричат „интуиция“.

Електрически светлини, закрит с навес пристан, планини от багажи и товари, шумният труд на докери и моряци, отривистото бръмчене на лебедките и свистенето на въжетата, множество облечени в бели сака стюарди, понесли ръчния багаж, дежурният моряк в подножието на трапа, самият трап, стръмно изкачващ се към палубата на „Уматила“, на върха й други моряци и корабни офицери, окичени със златни нашивки, тълпа хора, суматоха по цялата тясна палуба — от всичко това Майкъл несъмнено разбра, че се е върнал при морето и неговите кораби, където за първи път срещна Стюард и където, с изключение на току-що завършилия кошмарен период в града, през цялото време беше със Стюард. В съзнанието му се въртяха и образите на Куейк и Коки. Той скимтеше нетърпеливо, дърпаше се на каишката, макар че обутите в гьон невнимателни, безпокойни крака на човешките същества можеха да настъпят нежните му лапи, душеше и търсеше Коки, Куейк и най-сетне Стюард.

Майкъл веднага преглътна разочарованието си, щом разбра, че ги няма, защото още от най-ранните дни на неговия съзнателен живот ограниченията и покорността към хората му бяха втълпени като понятие за търпение. Той трябваше да проявява търпение и да чака, когато искаше да си отиде вкъщи, а Стюард продължаваше да седи на масата, да говори и да пие бира; да проявява търпение и да седи с каишка на шията, да гледа оградата, твърде висока, за да бъде прескочена, да стои в тясната стая със затворена врата, която той никога не можеше да отвори, а хората толкова лесно отваряха. Тъй че Майкъл позволи да бъде отведен от корабния месар, който беше натоварен да се грижи за всички кучета пътници на „Уматила“. Затворен в една малка каюта между два трапа, пълна с всякакви кутии и бали, вързан с каишка за шията, той очакваше всеки миг вратата да се отвори и да пропусне в плът и кръв прекрасното видение на Стюард, което сияеше и изпълваше цялото му съзнание. Вместо това възнаграденият с щедър бакшиш корабен месар отвори вратата, развърза го и го предаде на възнаградения с щедър бакшиш стюард, който го заведе в каютата на Дел Мар. Тогава Майкъл не можа да се досети какво значи това и едва по-късно разбра, че то е някаква неясна проява на сила от страна на Дел Мар. До последния момент Майкъл беше убеден, че го водят при Стюард… Но в каютата той намери само Дел Мар. Бихме могли да опишем мислите му като „Стюард го няма“, но в същото време бихме могли да опишем лайтмотива на настроението му като „търпение“, като покорно приемане на по-нататъшното отлагане на срещата с неговото божество, неговия най-любим, неговия Стюард, който беше собственият му човешки бог сред множеството човешки богове, които срещаше.

Майкъл помаха опашка, присви уши, даже наклони малко повреденото си ухо и се усмихна; направи всичко, за да бъде учтив и да покаже, че го е познал, и почна да души дали в стаята няма някаква миризма от Стюард. Накрая легна на пода. Когато Дел Мар му заговори, той вдигна глава и се загледа в него.

— И така, момчето ми, времената се промениха — обърна се Дел Мар към него с хладен, рязък тон. — Ще те направя артист и ще те науча кое какво е. Най-напред ела тук… ЕЛА ТУК!

Майкъл се подчини, без да бърза, без да се мъкне, но и явно без охота.

— Ще се отучиш от това, момчето ми! Когато ти говоря, ще се движиш по-бързичко! — увери го Дел Мар; а самият начин, по който му говореше, беше заплаха към Майкъл и той не можеше да не я долови. — Сега нека видим дали ще можем да правим номера. Слушай ме и пей, както пееше с оня, прокажения.

Той извади една устна хармоника от джоба си, сложи я на устата си и засвири „А ний вървим през Джорджия“.

— Куш! — заповяда той.

Майкъл отново се подчини, макар че цялата му същност протестираше. Потръпна, когато сладките пронизителни звуци на сребърните пластинки преминаха през тялото му. Цялото му гърло и гърдите бяха обзети от порив да запее; но той го овладя, защото не искаше да пее за този човек. От него искаше само едно — Стюард.

— О, ти си бил упорит, а? — подигра му се Дел Мар. — Грешката ти е, че си чистокръвен. Добре, момчето ми, познавам ги такива като тебе, мисля, че ще те накарам да работиш за мене, както работеше за оня, другия. Хайде на работа!

Той смени мелодията с „Лагеруване в Джорджия“. Но Майкъл се заинати. Едва когато трогателните звуци на „Моя стар дом в Кентъки“ пронизаха цялото му същество, той загуби власт над себе си и издаде мелодичния си вой, зова към загубената преди хилядолетия глутница. Под хипнотизиращото въздействие на тези звуци той можеше само да копнее и гори от страст по неясния, забравен живот на глутницата, когато светът е бил млад и глутницата е била глутница, преди завинаги да я сменят неизброимите векове на опитомяване.

— Аха! — студено възкликна Дел Мар, без да знае нищо за дълбоката древност, която сребърните, трептящи пластинки извикваха на живот.

По стената на каютата се чу силно чукане и го предупреди, че сънливият му съсед е против заниманията им.

— Достатъчно! — каза остро той и махна хармониката от устата си. Майкъл млъкна, изпълнен с омраза към него. — Май ти хванах цаката! И хич не си мисли, че ще спиш тук, ще си чешеш бълхите и ще смущаваш съня ми!

Той натисна звънеца и когато стюардът дойде, Дел Мар му предаде Майкъл, за да го заведе долу и да го върже в малката каюта.

През няколкото дни и нощи на „Уматила“ Майкъл разбра що за човек бе Хари Дел Мар. Би могло да се каже, че почти научи произхода му, без да знае нищо от неговата биография. Не знаеше например, че истинското име на Хари Дел Мар е Пърсивал Грунски и че в началното училище момчетата му викаха „Кафявия“, а момичетата „Черния“. Не знаеше също, че едва стигнал до средата на учебния курс, той бе отишъл направо в занаятчийско училище за малолетни престъпници, нито пък че след като бе седял две години там, беше излязъл поради поръчителството на Харис Колинс, който печелеше хляба си, и то доста добре, чрез дресировка на животни за сцената. Още по-малко можеше Майкъл да знае, че в течение на шест години Дел Мар, като негов помощник, се беше научил как се дресират животни и бе започнал сам той да взема животни за дресировка.

Това, което Майкъл знаеше, бе, че Дел Мар има тъмен произход и е истинска смет в сравнение с такива породисти същества като Стюард, капитан Келър и мистър Хагин от Мериндж. И той научи това бързо и лесно. През деня някой стюард отвеждаше Майкъл на палубата при Дел Мар, винаги заобиколен от възторжени млади дами и матрони, които сипеха милувки и гальовни епитети върху Майкъл. Той търпеше, въпреки че му досаждаха много; но най-нетърпими бяха ласките и милувките на Дел Мар. Той познаваше тяхната студенокръвна неискреност, защото вечер, когато биваше отвеждан в каютата при Дел Мар, слушаше само резките ледени тонове, чувствуваше само заплахата у тая личност, а когато ръката му го докосваше, усещаше твърдостта и остротата на допира, който приличаше на стомана или дърво и бе лишен от всякаква сърдечна или душевна нежност.

Този човек имаше две лица и две поведения. А всяко чистокръвно същество можеше да бъде само с едно лице и едно поведение. Чистокръвните, колкото темпераментни да биваха, винаги бяха искрени. Но у тази смет нямаше искреност, само определена неискреност. Чистокръвните имаха страсти, понеже кръвта им е гореща; тази смет нямаше страсти. Неговата кръв беше студена, както и преднамереността му, а той вършеше всичко преднамерено. За всички тези неща Майкъл не разсъждаваше. Той просто стигаше до тях, както всяко същество стига до харесвам или не харесвам.

Връх на всичко бе последната нощ на борда, когато този човек без темперамент накара чистокръвния темпераментен Майкъл да избухне. Стигна се до битка. Майкъл нямаше никаква възможност за победа. Той царствено се гневеше и биеше, нахвърляше се отново, след като на два пъти отвореният пестник го сваляше с удар зад ушите. Въпреки че беше много бърз и благодарение на бързината си и интелигентността си беше поразявал негрите от Южните морета, Майкъл не можеше да се докосне със зъби до месото на този човек, който в течение на шест години бе дресирал животни при Харис Колинс. Тъй че, когато скочи с отворена уста да го захапе, дясната ръка на Дел Мар се подаде бързо напред, хвана долната му челюст, докато беше още във въздуха, и със салто го хвърли на пода по гръб. Той се впусна още веднъж в атака с отворена уста и така силно беше хвърлен на пода, че загуби и последната си глътка въздух. Следващият му скок беше едва ли не последният. Хванат бе за шията. Два палеца се впиха във врата му от двете страни на трахеята, попаднаха точно върху каротидните артерии, спряха притока на кръв към мозъка и го доведоха до приятна агония, като в същото време го упоиха много по-бързо и от най-бързата упойка. Той потъна в мрак; когато се съвзе, лежеше треперещ на пода, а сред мъжделивата светлина човекът небрежно поднасяше клечка кибрит към цигарата си и внимателно го наблюдаваше.

— Хайде де! — предизвика го Дел Мар. — Знам те какъв си! Не можеш ми взе страха, а може би и аз няма напълно да ти го взема, но ще те държа в ръцете си и ще те накарам да работиш за мене. Хайде де!

И Майкъл се хвърли. Понеже беше от чистокръвна порода, той, макар да знаеше, че ще бъде бит, се хвърли с оголени зъби към врата на тая двукрака твар, която нямаше човешката топлина, а бе така чужда и твърда, че все едно се хвърляше със зъби срещу някой ствол или скала. Но това, върху което се хвърляше, беше само дресировка, правила. Повтори се същата история. Вратът му бе притиснат, палците спряха притока на кръв към мозъка и той пак потъна в мрак. Ако бе повече от нормално породисто куче, той би продължил да напада своя неуязвим неприятел, докато сърцето му се пръсне или пък получи припадък. Но той беше нормално куче. А пред себе си имаше нещо, което не можеше да напада, нещо неимоверно яко. Да го победиш, беше все едно да победиш бетонния тротоар на някой град. Това нещо бе дяволът с присъщите на дявола твърдост и студенина, злина и мъдрост. Беше толкова лошо, колкото добър беше Стюард. И двамата бяха двукраки. И двамата бяха богове. Но този беше бог на злото.

Той не разсъди всичко това, нито дори част от него. И все пак, описано с човешки понятия, то точно и пълно предава неговото отношение към Дел Мар. Ако Майкъл бе влязъл в бой с някой топлокръвен бог, той би се гневил и би се бил сляпо, би нанасял и получавал рани в хаоса на сблъскването, тъй като такъв топлокръвен бог щеше по същия начин да нанася и получава рани, щеше също така да бъде живо, дишащо тяло от плът и кръв. Но този двукрак бог на злото не се гневеше сляпо и не можеше да изпита огъня на страстта. Той приличаше на някаква огромна и хитра стоманена машина и правеше неща, които Майкъл не бе дори сънувал — неща, които малко човешки същества правят и които винаги правят всички дресьори на животни! Той през цялото време предугаждаше мислите на Майкъл и затова беше готов да действува преди следващото действие на Майкъл. Това беше обучението, получено от Харис Колинс, който макар че беше сантиментален и нежен съпруг и баща, бе в същото време архидявол, когато ставаше въпрос за други животни освен хората, и царуваше в животинския ад, създаден от него и направен твърде доходоносен.

Майкъл нетърпеливо слезе на брега в Сиатъл, задърпа се на каишката, докато се задави и задуши, и бе студено наруган от Дел Мар. Защото Майкъл очакваше да срещне Стюард! Потърси го зад първия ъгъл и с неизтощима ревност го търсеше зад всеки ъгъл. Но Стюард го нямаше сред множеството хора. А Майкъл бе грижливо завързан с въже за врата от носача в приземието на хотел „Ню Уошингтън“, където непрекъснато горяха електрически светлини и постоянно се трупаха, търсеха, отнасяха и добавяха планини от сандъци и куфари.

Три дена прекара той в тази мъчителна обстановка. Носачите се сприятелиха с него и му предлагаха огромни количества готвено месо от остатъците в ресторанта. Майкъл бе твърде разочарован и тъгуваше много по Стюард, та не можеше да преяжда, а и Дел Мар, придружен от управителя на хотела, дигна цял скандал на носачите, защото нарушават инструкциите му за хранене.

— Това човече не струва — каза главният носач на помощника си, когато Дел Мар си отиде. — Мазник. Никога не съм обичал чернооките мазници. Жена ми е черноока, но, слава богу, не е мазник!

— Така е — съгласи се помощникът му. — Зная що за стока са такива хора. Ако го ръгнеш с нож, няма да потече кръв. Течна мас ще потече!

След това и двамата незабавно предложиха още по-голямо количество месо на Майкъл, но той не можа да го изяде, защото желанието му да види Стюард не му даваше мира.

Междувременно Дел Мар изпрати две телеграми до Ню Йорк, първата — до дресировъчната школа на Харис Колинс, където през ваканцията беше на пансион кучешката му трупа:

„Продайте кучетата ми. Знаете какво могат да вършат и колко струват. Повече не ми трябват. Удръжте разноските за пансиона. Остатъка задръжте на мое разположение. Намерих най-доброто куче. Всички досегашни мои номера са нищо пред него. Страшен успех. Чакайте да го видите.“

Втората — до своя импресарио:

„Хващайте се на работа. Ангажирайте най-доброто. Рекламирайте. Имам страшен номер. Най-добрият възможен. Нищо подобно не е имало. Уговаряйте не високи, а свръхвисоки цени. Подгответе публиката за нещо изключително. Познавате ме. Не говоря напразно. Този номер ще бъде навсякъде начело на афишите.“

Глава XXIII

Дойде и клетката! Понеже в багажното я донесе сам Дел Мар, Майкъл се отнесе с подозрение към нея. Само след една минута подозренията му се оправдаха. Дел Мар го покани да влезе в клетката и той отказа. С бързо, сръчно движение Дел Мар го хвана здраво за каишката откъм врата, вдигна го във въздуха и го вкара вътре — по-скоро вкара вътре част от него, защото той бе успял да се вцепи с предните си лапи в края на клетката. Треньорът на животни не губи време. Със свободната си ръка, свита в юмрук, той удари — тап-тап! — два пъти по предните лапи на Майкъл. Болката накара Майкъл да се пусне. В следващия миг той беше хвърлен вътре, заръмжа там от възмущение и гняв и се хвърли върху решетката, но Дел Мар затвори здравата вратата.

След това клетката бе занесена до един голям фургон и натоварена в него заедно с много други сандъци. Дел Мар изчезна още щом затвори вратата на клетката, а двамата мъже в колата, която сега подскачаше по каменната настилка, бяха непознати. В клетката имаше място колкото Майкъл да се изправи, въпреки че не можеше да вдигне главата си по-високо от равнището на рамената. Така, когато стоеше прав, главата му беше притисната до капака на клетката и щом колата се тръсваше от някой коловоз на пътя, главата му силно се удряше о капака.

Клетката беше и по-къса от Майкъл, та той бе принуден да стои с притисната о нея муцуна. Един автомобил ненадейно изскочи от пресечката, накара коларя внезапно да спре. По тоя начин и клетката спря внезапно, а тялото на Майкъл се устреми напред. Нямаше спирачка, която да го спре, ако не се сметне за спирачка мекият край на муцуната му, защото всъщност тя спря тялото в клетката.

Той се опита да легне въпреки ограниченото място и се почувствува по-добре, макар че устните му бяха нарязани и кървяха, тъй като постоянно се притискаха към зъбите. Но най-лошото предстоеше тепърва. Една от предните му лапи се хлъзна, провря се през решетките и опря в дъното на фургона, където скърцаха, трещяха и подскачаха сандъците. При една дупка на пътя един от сандъците се повдигна нагоре и промени положението си тъй, че когато се катурна обратно, падна върху лапата на Майкъл. Неочакваната и ужасна болка го накара да извие и инстинктивно да се дръпне назад с цялата си сила. От това движение рамото му се изкълчи, а притиснатият крак още повече го заболя.

Майкъл бе обзет от сляп страх, страха, свойствен на всички животни, дори на човека — страха от капана. Макар че бе престанал да вие, той беше извън себе си и се мяташе лудо в клетката, като още повече разтягаше сухожилията и мускулите на рамото и крака си и още по-тежко нараняваше притиснатата лапа. Той дори нападна със зъби железните пръчки на решетката, мъчейки се да достигне това чудовищно нещо навън, което го бе хванало и не го пускаше. Друга някаква дупка го спаси, като надигна достатъчно сандъка и му даде възможност с отчаяно дърпане да си измъкне крака.

На железопътната гара клетката беше измъкната от фургона, не грубо, но толкова небрежно, че се изхлузи от ръцете на носача и се обърна настрана. Човекът успя да я подхване на височина на коленете си, преди да се удари в циментовия под. Но Майкъл, който безпомощно се хлъзна надолу по отвесния под на клетката, падна с цялата си тежест върху ранената лапа.

— Пфу! — каза малко по-късно Дел Мар, който бе дошъл при платформата до мястото, където клетката беше натоварена на количка заедно с друг багаж за влака. — Смачкал си си крака! Това ще те научи да си държиш краката вътре.

— Този нокът ще падне — каза един от носачите на гарата и се изправи, след като беше клекнал да прегледа Майкъл през решетката.

Дел Мар се наведе, за да види отблизо.

— Целият пръст не го бива — каза той, извади джобното си ножче и отвори острието му. — Ако ми помогнете, ще го оправя за секунда.

Той отвори клетката и с обичайната си хватка за врата го измъкна навън. Майкъл се мяташе и се бореше; удряше по въздуха и с ранената, и със здравата лапа и с това увеличаваше болката.

— Дръжте крака — нареди Дел Мар. — Хванал съм го здраво. Няма да трае и секунда.

И наистина то не отне повече от секунда. Разяреният Майкъл бе върнат обратно в клетката с един пръст по-малко. Кръвта течеше свободно от раната, която жестоката, но опитна ръка бе нанесла, и той легна и започна да я лиже, потиснат от предчувствието за някаква страшна съдба, неизвестна нему, но неизбежна и близка. Никога в отношенията си с него хората не се бяха отнасяли така, а пък затварянето му в клетка го подлудяваше, защото приличаше на капан. Беше хванат в капан и беше безпомощен, а със Стюард се бе случило най-голямото зло в живота, защото той явно беше погълнат от Нищото, което бе погълнало Мериндж, „Йожени“, Соломоновите острови, „Макамбо“, Австралия и „Мери Търнър“.

Изведнъж в далечината се чу страшен шум, който накара Майкъл да наостри уши и да се наежи с предчувствие за ново нещастие. Беше безразборното виене, лаене и скимтене на много кучета.

— По дяволите! Ония проклети кучета-артисти! — изръмжа носачът на колегата си. — Трябва да се издаде закон против представленията с кучета. Не е човешко!

— Това е трупата на Питърсън — каза другият. — Бях дежурен, когато пристигнаха миналата седмица. Едно беше умряло в клетката си и доколкото можах да го видя, стори ми се сплескано от бой!

— Сигурно Питърсън го е бъхтил в предишния град, а после са го качили с другите на влака и са го оставили да умре във фургона.

При прехвърлянето на животните от перонната количка в камиона врявата се увеличи, а когато камионът подкара и спряха до Майкъл, той видя, че е натоварен догоре с клетки. Имаше всичко тридесет и пет кучета от всякакви породи, но повечето бяха мелези и както личеше от поведението им, съвсем не бяха щастливи. Някои виеха, други скимтяха, трети ръмжаха и се гневяха едно на друго през решетките, а повечето тъжно мълчаха. Няколко ближеха ранените си крака. По-дребните, които не се бият много помежду си, бяха наблъскани по две и три в клетка. Половин дузина хрътки бяха натъпкани в по-големи клетки, но и те бяха прекалено тесни.

— Тия са, дето рипат нависоко — каза първият носач. — Виж само как са ги натъпкали! Питърсън винаги плаща за багаж колкото може по-малко. Клетките трябва да са двойно по-високи, за да могат кучетата да се изправят. Колко ли се мъчат, докато ги прехвърлят от един град в друг!

Ала носачът не знаеше, че в градовете кучетата се мъчеха не по-малко, защото продължаваха да стоят в прекалено тесните си затворнически клетки, и че те всъщност бяха доживотни затворници. Навън от клетките, освен по време на представления, ги вадеха рядко. От търговска гледна точка добрата грижа за кучетата не даваше печалба. Тъй като уличните кучета бяха евтини, по-евтино беше да ги заменят, когато умрат, отколкото да се грижат за тях така, че да не умират.

Носачът не, но Питърсън знаеше, че между тези тридесет и пет кучета нямаше нито едно от първоначалните участници в трупата, започнала да дава представления преди четири години. А и никое от кучетата — първоначални участници, не беше пуснато на свобода. Единственият начин да напуснат трупата и клетките си беше да умрат. А Майкъл не знаеше дори това, което знаеше носачът. Нищо друго не знаеше, освен че тук властвуват болката и мъката и че както личеше, той щеше да сподели същата съдба.

Сред още по-силен вой и лай те бяха натоварени във вагона и клетката на Майкъл попадна в средата им. В течение на един ден и част от две нощи, докато пътуваха на изток, Майкъл преседя в този кучешки ад. След това разтовариха трупата в някакъв голям град и Майкъл продължи пътуването сред сравнително спокойствие и удобство, въпреки че раненият крак все още го болеше и отново се разраняваше, когато клетката му се местеше из вагона.

За какво беше всичко това — защо го държаха в тясната клетка, в тесния вагон, — Майкъл не питаше. Той го приемаше като нещастие и мъка и не можеше да си го обясни, както не можеше да си обясни и защо бе смачкана лапата му. Случваха се такива неща. Това беше живот, а в живота имаше много злини. Защо ставаха нещата, той никога не знаеше. Знаеше нещата и знаеше съвсем малко как стават те. Което е, е. Водата е мокра, огънят — горещ, желязото — твърдо, месото — добро. Той приемаше тези неща, както приемаше и вечните чудеса на светлината и тъмнината, и за него те не бяха чудеса, а неща естествени като острата му козина, туптящото му сърце или мислещия мозък.

В Чикаго го натовариха на камион, прекараха го през шумните улици на огромния град, преместиха го в друг вагон, който веднага тръгна, за да продължи пътуването на изток. Това значеше нови непознати хора, които носеха багаж, и още непознати хора в Ню Йорк, където, все така в клетката, го прехвърлиха от склада на гарата във фургон и го изпратиха на някой си Харис Колинс в Лонг Айлънд.

Най-напред Майкъл попадна при Харис Колинс в животинския ад, над който той властвуваше. Но втората случка трябва да бъде разказана по-напред. Майкъл никога вече не видя Хари Дел Мар. Също като много други хора, които бе познавал и бяха изчезнали от живота, така и Хари Дел Мар изчезна от зрителното поле на Майкъл и от самия живот. И изчезна в буквалния смисъл на думата. Една катастрофа с надземната железница, паниката на оцелелите, които се мъчеха да слязат по подпорите долу на улицата, едно докосване до третата релса и Хари Дел Мар бе погълнат от Нищото, което хората познават под името смърт и което е наистина нищо, защото тези, които биват погълнати от него, никога вече не се явяват, никога вече не вървят по пътищата на живота.

Глава XXIV

Харис Колинс беше на петдесет и две години. Беше строен и подвижен, а видът и държането му бяха толкова мили и благи, че впечатлението, което създаваше, беше дори малко сладникаво. Би могъл да бъде учител в неделно училище, директор на девически пансион или председател на благотворително дружество.

Цветът на лицето му беше бял и розов, ръцете му — меки като ръцете на дъщерите му и тежеше сто и дванадесет паунда. Освен че го беше страх от жена му, от полицията и от всякакво физическо насилие, той живееше и в постоянен страх от крадци. Единственото нещо, от което не го беше страх, бяха дивите зверове, били те дори и най-свирепите — лъвове, тигри, леопарди и ягуари. Той си знаеше занаята и само с една дръжка от метла можеше да се наложи и над най-упорития лъв — и то не като стои извън клетката, а вътре в нея и дори заключен в нея.

Така беше, защото той си знаеше занаята и го беше научил от баща си, човек още по-дребен от него и по-боязлив — от всичко, само не от животните. Преди да имигрира в Америка, баща му, Ноел Колинс, бе преуспяващ дресьор на животни в Англия. В Америка той бе продължил да има успех и беше положил основите на голямата школа за дресировка в Сидъруайлд, която неговият син бе развил и разширил след него. Харис Колинс така добре разви основаното от баща му заведение, че то бе смятано като образец на благоустройство и добро отношение към животните. При него идваха много посетители, които си отиваха винаги с възторг от атмосферата на доброта и светлина, която изпълваше заведението. Тях обаче никога не ги допускаха до истинската дресировка. Понякога устройваха зрелища с вече дресирани животни, които потвърждаваха другите им прекрасни впечатления от школата. Виж, съвсем друго би било, ако можеха да видят дресировката на новите животни. Тогава би могло да се стигне до открито възмущение. Но така, както си беше, школата приличаше на зоологическа градина и при това с безплатен вход; защото освен животните, които притежаваше, дресираше, купуваше и продаваше, голям дял в работата на школата заемаше и пансионът за дресирани животни и трупи от дресирани животни, чиито собственици бяха без ангажимент в момента или пък организираха представленията си. Колинс можеше да достави при поискване всякакви животни — от мишки и плъхове до камили и слонове, а понякога дори носорози или хипопотами.

Когато през една студена зима прочутата менажерия на „Братята-скитници“ с голямата си тройна арена попадна в ръцете на съдия-изпълнител, Колинс приюти животните и конете и за три месеца спечели петнадесет хиляди долара. Нещо повече, в деня на продажбата той беше вече ипотекирал всичко, което притежаваше, и откупи дресираните коне и понита, стадото жирафи и специално обучените слонове, а след още шест месеца ги разпродаде, с изключение на понито Рипийтър, което скачаше във въздуха, и получи печалба от други петнадесет хиляди долара. Колкото до Рипийтър, той го продаде след няколко месеца с чиста печалба от две хиляди. Независимо от това, че банкрутът на „Братята-скитници“ бе най-голямото финансово постижение в живота на Харис Колинс, той се радваше и на солиден, постоянен доход от школата, имаше дял от хонорарите на чуждите животни, които бяха на пансион при него, когато зиме ги изпращаше на представления в Хиподрума, а често вземаше и пълни хонорари, като даваше животни под наем на филмовите компании.

Дресьорите от цялата страна го признаваха не само за най-богатия човек в професията, но и за цар на дресировката и за най-храбрия от тези, които са влизали в клетка. А ония, които го бяха виждали отблизо как работи, бяха убедени, че му липсва душа. Въпреки това жена му, децата му и членовете на неговия малък социален кръг бяха на друго мнение. Понеже не го бяха виждали на работа, те вярваха, че никога не се е раждал по-мекосърдечен и сантиментален човек. Гласът му беше нисък и благ, жестовете — деликатни, възгледите му за света, религията и политиката — най-търпими. Една мила дума го разтопяваше. Някоя дребна молба го спечелваше. Даваше пари за всички местни благотворителни мероприятия, а когато потъна „Титаник“, цяла седмица беше страшно потиснат. И въпреки това колегите му дресьори го признаваха за най-ловкия и в същото време най-спокойния човек в професията, чийто най-голям страх в живота беше да не би едрата му набита жена да му изсипе някоя чиния вряла супа върху главата. В ранните дни на семейния им живот тя два пъти го бе правила в припадък на ярост. Освен страха да не направи пак същото, той изпитваше искрена и предана обич към нея, както и към седемте си деца, за които не жалеше нищо.

Толкова ги обичаше, че още отначало забрани на четиримата си сина да го гледат как работи и се зае да им избира по-спокойни професии. Джон, най-големият, беше в Йейл и изучаваше литература, като в същото време караше собствен автомобил и живееше така, както подобава на един собственик на автомобил в университетското градче Ню Хевън. Харолд и Фредерик бяха в една академия за синове на милионери в Пенсилвания; най-младият, Кларънс, беше в подготвително училище и се колебаеше дали да стане доктор или авиатор. Трите момичета, две от тях близначки, бяха възпитавани като изискани дами. Елзи завършваше Васър. Близначките Мери и Мадлин бяха в най-отбрания и скъп девически пансион и се готвеха за постъпване във Васър. Всичко това искаше много пари и те не се свидеха на Харис Колинс, но той трябваше да полага усилия, за да увеличи възможностите за печалба на школата си. Трябваше да работи още по-упорито, въпреки че жена му, четиримата му синове и трите му дъщери и насън не помислиха, че той наистина работи. Те смятаха, че благодарение на висшата си мъдрост той само надзирава работата на другите, и биха се ужасили, ако го зърнеха да бие с тояга в ръка четиридесет улични кучета, които в процеса на дресировката се бяха възбудили и не му се подчиняваха.

Голяма част от работата вършеха помощниците му, но Харис Колинс постоянно ги учеше какво да правят и как да го правят, а с по-важните животни се занимаваше самият той и им показваше как се работи. Той вземаше помощниците си почти винаги от поправителните домове и ги избираше с опитно око и интуиция. Контролираше ги непрекъснато, понеже бяха поставени под негов надзор, и изискваше от тях интелигентност и хладнокръвие, а такова съчетание, разбира се, е съпроводено с жестокост. Топлосърдечието, благородните прояви и сантименталността бяха прояви, които той не желаеше да вижда в своето предприятие. А Сидъруайлдската школа за животни беше истинско търговско предприятие от първата работна секунда до последния удар на камшика. С една дума, Харис Колинс беше причинил повече болка и мъка на животните, отколкото всички лаборатории за вивисекция в света.

В този животински ад слезе Майкъл, след като бе пътувал в хоризонтално положение три хиляди и петстотин мили в същата клетка, в която го затвориха в хотел „Ню Уошингтън“ в Сиатъл. През цялото пътуване нито веднъж не бе напускал клетката, беше крайно мръсен и потиснат. Благодарение на здравия му организъм раната на отрязания пръст беше на път да заздравее, без да даде никакви усложнения. Но той целият беше потънал в мръсотия и бе пълен с бълхи.

Сидъруайлд имаше хубав вид и никак не приличаше на ад. Кадифени поляни, насипани с чакъл пътеки и добре подредени цветни лехи водеха към група ниски, дълги, дървени и бетонни постройки. Но Майкъл не бе посрещнат от Харис Колинс, който в този миг седеше в собствения си кабинет, сложил последната телеграма на Хари Дел Мар на бюрото си, и пишеше до секретаря си записка да запита железопътната и превозната компания за местонахождението на едно куче, сложено в клетка и изпратено от някой си Хари Дел Мар от Сиатъл до Сидъруайлд. Момчето, което получи Майкъл и се разписа за него на превозвача, беше светлооко, осемнадесетгодишно, в работни дрехи; то после занесе клетката му в една бетонна стая с наведен под, от която лъхаше оскърбителна химическа чистота.

Обстановката направи силно впечатление на Майкъл, но той не хареса младежа, който, преди да отвори клетката, нави ръкави и облече гумена престилка. Майкъл изскочи навън и краката му, които няколко дни не бяха ходили, се подкосиха. Този двукрак бог не му беше интересен. Беше студен като бетонния под и методичен като машина; и точно по този начин се зае да мие, търка и дезинфекцира Майкъл. Защото работата на Харис Колинс с животните беше научнообоснована и антисептична — последна дума на ветеринарната медицина, та и Майкъл бе научно почистен, без предумишлена грубост, но и без най-малка следа от нежност или уважение.

Естествено той нищо не разбираше. Той нищо не знаеше за палачите и стаите за екзекуции, макар че след всичко, което бе преживял, тази гола, бетонна стая с миризма на химикали му се стори като място, където ще го сполети последната, най-страшна катастрофа и младежът бог ще го отпрати в същата онази тъмнина, която бе погълнала всичко познато и обичано. Но едно нещо Майкъл несъмнено знаеше — че всичко тук е студено, враждебно и страшно чуждо. След като разкопчаха нашийника му, той изтърпя ръката на младия бог върху врата си; но когато обърнаха маркуча към него, се възпротиви. Младежът, който работеше по готови правила, го дигна от пода, с другата ръка отправи потока вода в устата му и го усили докрай. Майкъл се бори, но накрая така се задави, че увисна безпомощно.

След това той не оказа вече никаква съпротива и бе измит, изтъркан и почистен с маркуча, с голяма рошава четка и с много карболов сапун, чиято пяна влезе в очите и носа му, залютя му и го накара силно да сълзи и киха. Беше го страх, че всеки миг може да му се случи нещо лошо, но знаеше вече, че младежът не бе нито враг, нито приятел, затова Майкъл продължаваше да търпи, без да се съпротивява, докато го закараха чист и ободрен в едно приятно, светло помещение, където заспа и бе забравен. Това беше болницата или по-скоро изолационното отделение и в него Майкъл прекара затворен една седмица, през която не показа признаци на някаква заразна болест, а и на него не му се случи нищо освен редовното донасяне на храна и чиста вода за пиене и пълната изолация от всичко живо с изключение на младия бог, който като автомат се грижеше за него.

На Майкъл му предстоеше да срещне Харис Колинс. Той беше чул само отдалече гласа му, тих, но заповеден. Още при първия звук Майкъл разбра, че този глас принадлежи на висш бог. Само някой висш бог, господар на обикновените богове, можеше да говори така заповедно. Този глас изразяваше воля и навика да се командува. Всяко животно би разбрало това също тъй бързо, както и Майкъл. И всяко куче би разбрало, че богът с този глас не може да обича и да бъде обичан, че у него няма нищо, което да стопли сърцето, и нищо, което би могло да бъде обожавано.

Глава XXV

Беше единадесет часът сутринта, когато бледият млад бог сложи нашийник с верижка на Майкъл, изведе го от изолационното помещение и го предаде на друг, мургав млад бог, който не губи време за приветствия, нито пък показа някакви приятелски чувства към него. Пленник на верижката, Майкъл срещна по пътя и други пленници, които отиваха в същата посока. Те бяха три на брой и той никога не беше виждал нещо подобно на тях. Бяха три тромави, прегърбени чудовища-мечки и щом ги видя, Майкъл се наежи и издаде най-басовото си ръмжене; защото той с унаследения си инстинкт позна, както домашната крава познава първия вълк, който види, че среща вечните си неприятели от дивата гора. Но той бе пропътувал вече много свят, бе видял много и беше вече достатъчно разумен, за да не ги нападне. С изтръпнали крака продължи да следва на края на верижката собствения си бог-владетел, като стъпваше внимателно и с целия си нос душеше странната миризма на тези същества.

До ноздрите му постепенно достигаха множество странни миризми. Макар че не можеше да вижда през стените, той долови миризми, които по-късно щеше да опознае като лъвове, леопарди, маймуни, тюлени и моржове. Те биха поразили едно обикновено куче, но него го караха само да бъде по-нащрек и същевременно го потискаха. Той се чувствуваше, сякаш бе в нова чудовищна населена джунгла, без да познава пътеките и обитателите й.

При излизането на арената той се дръпна настрана с още по-изтръпнали крака, наежи врат и заръмжа гърлено, дълбоко, защото от арената излизаха пет слона. Те бяха малки слонове, но за него бяха най-големите чудовища, които в съзнанието му можеха да се сравнят само с женския кит, който бе видял да руши „Мери Търнър“. Но слоновете не му обърнаха внимание и всеки от тях държеше с хобот опашката на предния — така ги бяха научили да напускат арената.

Той излезе на арената, а мечките го следваха по петите. Тя се намираше в квадратна постройка със стъклен покрив и представляваше постлан с дървени стърготини кръг, голям колкото цирковите арени. Около арената обаче нямаше столове, защото зрители не се допущаха. Само Харис Колинс, неговите помощници, купувачите и продавачите на животни и хората от професията се допускаха да видят как животните биват измъчвани, за да научат номера, които карат публиката да зяпа от учудване или смях.

Майкъл забрави мечките, които веднага започнаха работа от другата страна на арената. За момент вниманието му бе привлечено от неколцина мъже, които търкаляха ярко боядисани варели, достатъчно здрави, за да не бъдат смачкани от слоновете, които стъпваха върху им. След това човекът, който го водеше, спря за малко и Майкъл се загледа с огромен интерес в едно шарено шотландско пони. То лежеше на земята. Отгоре му седеше човек. Сегиз-тогиз то повдигаше глава от стърготините и целуваше човека. Това беше всичко, което Майкъл виждаше, но въпреки това усещаше, че тук има нещо нередно. Той не знаеше защо и нямаше никакви доказателства, но чувствуваше жестокостта, насилието и несправедливостта. Той не можеше да види дългата игла в ръката на човека. Всеки път, когато я забиваше в рамото на понито, то, подтиквано от болката и рефлексното движение, вдигаше глава и човекът ловко посрещаше устата му със собствената си уста. В публиката се създаваше впечатление, че по този начин понито изразява привързаността към господаря си.

На десетина крачки по-нататък ставаше нещо странно с друго шотландско пони, черно като въглен. За предните му крака бяха вързани въжета, двама помощници държаха всяко от тях и силно ги дърпаха всеки път, щом един трети човек, застанал пред понито, го удряше с къса, корава, ратанова пръчка^[54] по коленете. Тогава понито падаше на колене пред човека с камшика. Понито не харесваше тази история и понякога успешно се съпротивяваше, изпъваше крака и бунтовно отмяташе глава, така че успяваше да издържи дърпането на въжетата и падаше настрана, а когато дърпането отслабваше, хвърляше къчове. Но всеки път отново го изправяха пред човека, който го чукаше с камшик по коленете. Учеха го как да се покланя, та винаги да предизвиква възхищение сред публиката, която вижда само резултата от дресировката и не може да си представи как се постига този резултат. Защото, както Майкъл бърже почувствува, тук се учеше чрез болка. С една дума, тази Сидъруайлдска школа за дресировка беше школа на болката.

Харис Колинс повика с кимване мургавия младеж при себе си и се вгледа в Майкъл с въпросителен, преценяващ поглед.

— Кучето на Дел Мар, сър — каза младият бог.

Очите на Колинс светнаха и той по-внимателно огледа Майкъл.

— Знаеш ли какво може да прави? — попита той.

Младежът поклати глава.

— Хари беше умен — продължи Колинс; на вид той говореше с младежа, но всъщност се обръщаше към себе си, защото бе свикнал да мисли на глас. — Смятал е това куче за много ценно. А какво може да прави? Това е целият въпрос. Бедният Хари ни напусна и ние не знаем какво може да прави. Махни верижката!

Когато го освободиха, Майкъл погледна бога-господар и зачака какво ще стане по-нататък. Една от мечките на срещуположния край изпищя от болка и писъкът го предупреди какво би могъл да очаква.

— Ела тука! — заповяда Колинс със студения си твърд глас.

Майкъл се приближи и застана пред него.

— Легни!

Майкъл легна, но го направи бавно и с явно неудоволствие.

— А, ти си бил дяволски породист! — му се подигра Колинс. — Не искаш да се движиш бързо, а? Добре, ще се погрижим за това. Стани! Легни! Стани! Легни! Стани!

Командите му звучаха рязко, отривисто, като пистолетни изстрели или камшични удари, но Майкъл им се подчиняваше все така бавно и неохотно.

— Всеки случай разбира английски! — каза Колинс. — Интересно дали може да прави двойно салто? — добави той, като с това изрази златната мечта на всички кучешки дресьори. — Хайде, ще опитаме салто! Сложи му верижката! Джим, ела тука! Сложи му още една каишка!

Друг един възпитаник на поправителното училище изпълни нареждането, като закачи около слабините му пояс, завързан за тънко въже.

— Поставете го направо! — нареди Колинс. — Готови? Хайде!

И на Майкъл бе нанесено невероятно жестоко оскърбление. При думата „Хайде!“ веригата на врата му го издърпа нагоре и назад, въжето на слабините му дръпна задницата му надолу, напред и нагоре, а малката корава пръчка в ръката на Колинс го удари по долната челюст. Ако имаше по-раншен опит в тази маневра, той би си спестил част от болката, като би скочил и би се завъртял назад. При сегашното положение обаче му се стори, че сякаш го разкъсват на парчета, а в същото време ударът под челюстта почти го зашемети. Подхвърлен в този миг силно във въздуха, той падна на темето си върху стърготините.

Скочи изпълнен с гняв, с наежена козина, със заплашително ръмжене в гърлото, с оголени, готови да захапят зъби и наистина би забил зъбите си в месото на бога-господар, ако не беше пленник на цялата тази хитра постановка. Двамата младежи си знаеха работата. Единият опъваше верижката отпред, другият — въжето отзад, а Майкъл ръмжеше и се ежеше в безсилен гняв. Не можеше да стори нищо — нито да отиде напред, нито да отстъпи назад, нито да се мята встрани. Посредством верижката младежът отпред не му позволяваше да нападне младежа отзад, посредством въжето младежът отзад не позволяваше да бъде нападнат младежът отпред, а двамата заедно не му даваха да нападне Колинс, за когото той безусловно разбираше, че е богът на злото и болката.

Гневът на Майкъл бе огромен като безпомощността му. Можеше само да се ежи и да къса гласните си струни от ръмжене. Но за Колинс всичко това беше старо и досадно. Той дори използува този момент, за да погледне през арената и да види какво правят мечките.

— Ах ти, породисто куче! — надсмя се той над Майкъл, когато пак обърна поглед към него. — Отпуснете го! Пускайте!

В момента, в който отпуснаха верижката и въжето, Майкъл се нахвърли върху Колинс, а Колинс с придобитата от дълга практика точност и бързина го ритна под челюстта и го отхвърли обратно в стърготините.

— Дръжте го! — нареди Колинс. — Опънете го пак!

Двамата младежи задърпаха в противоположни посоки въжето и верижката и го изпънаха в безпомощно положение.

Майкъл погледна през арената към входа, откъдето влизаха две двойки тежки товарни коне, а след тях вървеше една жена, навлечена много, с дневен костюм по последната мода.

— Предполагам, че никога не е правил салто — забеляза Колинс, след като за миг пак се сети за Майкъл. — Махни му въжето, Джими, и върви да помогнеш на Смит! Джони, дръж го там настрана и си пази краката! Ето че идва мис Мери за първия си урок, а този глупак, съпругът й, не може да се справи с нея!…

Младежът отведе Майкъл да гледа как се приготвят четирите коня и младата жена. Но макар и да беше свидетел на сцената, която последва, той не можа да разбере нищо. Въпреки това от държането на жената разбра, че и тя е пленница, че и с нея също се отнасят зле. Всъщност и нея, против волята й, я учеха да прави номера. Тя се беше държала храбро до момента на изпитанието, но когато видя четирите коня, наредени два по два срещу нея, и се сети, че трябва да държи в ръцете си куките им и по този начин да образува съединително звено между двете двойки, които щяха да теглят в противоположни страни, смелостта я напусна, тя се отдръпна, треперейки от страх, и закри лицето си с ръце.

— Не, не, Биликънс! — молеше тя едрия млад мъж, който беше неин съпруг. — Не мога да го направя! Страх ме е, страх ме е!

— Глупости, госпожо! — намеси се Колинс. — Този номер е абсолютно безопасен! И е много ефектен, с него се печелят пари! Изправете се за момент! — С ръцете си той започна да опипва рамената и гърба й под жакета. — Апаратът е наред! — Той прекара длани по ръцете й. — Хайде! Пуснете куките надолу! — той разтърси двете й ръце и от бухналите дантелени маншети изпадаха две железни куки, всяка закачена на тънко стоманено въже, което явно минаваше нагоре под ръкавите й. — Не по този начин! Никой не трябва да ги види. Поставете ги обратно! Опитайте отново! Трябва скрито да ги смъкнете в дланите си. Ето така. Виждате ли? Това е то. Така трябва да стане!

Тя се овладя и се постара да се подчини, въпреки че от време на време хвърляше умоляващи погледи към Биликънс, който стоеше настрана и въсеше вежди от неудоволствие.

Двамата мъже, които караха запрегнатите двойки, повдигнаха оковете, за да може младата жена да ги хване за куките. Тя се опита да ги поеме, но отново я обзе страх.

— Ако се счупи нещо, ще ми откъснат ръцете! — запротестира тя.

— Напротив! — увери я Колинс. — Ще загубите само жакета си. Най-лошото, което може да се случи, е да се разбере номерът и да ви се смеят. Но апаратът няма да се счупи. Нека ви обясня още веднъж. Конете не дърпат вас. Те се дърпат едни други. Публиката мисли, че дърпат вас. Хайде сега, опитайте още веднъж! Хванете оковете, в същия миг смъкнете куките надолу и ги закачете. Хайде!

Той говореше рязко. Тя изтърси куките от ръкавите, но се отдръпна, когато трябваше да хване оковете. Колинс не издаде раздразнението си. Той погледна настрани, там, където двете понита — целуващото и кланящото се, напускаха арената. Но съпругът й побесня.

— По дяволите, Джулия, ти искаш да пропадна!

— О, ще се опитам, Биликънс! — изхленчи тя. — Честна дума, ще опитам! Виж! Вече не ме е страх!

Тя протегна ръце и хвана оковете. Със съвсем лека усмивка Колинс провери отвътре стиснатите й шепи, за да се увери, че куките са закачени.

— Сега се стегнете! Разкрачете крака! Изправете се! — С ръце той нагласи рамената и ръцете й в подходящо положение. — Запомнете, че първия опън трябва да го посрещнете с изпънати ръце! След като започне тегленето, вие и да искате, не можете да ги свиете, но ако първият опън ви свари със свити ръце, жицата ще ви смъкне кожата. Запомнете — ще ги държите изпънати, така че да образуват права линия една с друга и с линията на гърба и рамената ви! Ето така! Готово!

— Почакайте за минутка! — помоли тя и се завъртя. — Ще го направя, о, ще го направя, Биликънс, но първо ме целуни, а след това нека ми откъснат ръцете!…

Мургавият младеж, който държеше Майкъл, и другите, които наблюдаваха отстрани, се захилиха. Колинс прикри усмивката, която бе започнала да изменя изражението на лицето му, и измърмори:

— Можем да чакаме колкото искате, госпожо! Важното е още първия път всичко да е добре. След това ще бъдете по-уверена. Бил, не е лошо да я целунете, преди да започне!

Биликънс се подчини много ядосан, много отвратен и много смутен, прегърна жена си и я целуна, нито прекалено усърдно, нито съвсем формално. Тя беше хубава, млада жена, може би на около двадесет години, със съвсем детско, момичешко лице, тънка талия и щедро изваяно тяло.

Прегръдката и целувката на мъжа й й вдъхнаха кураж. Тя се изправи, стегна се и когато мъжът й се отстрани, със стиснати устни промълви:

— Готова съм!

— Давай! — нареди Колинс.

Четирите коня, подкарвани от водачите си, напънаха мързеливо хамутите и започнаха да теглят.

— Ударете им по няколко камшика! — излая Колинс, а очите му не се откъсваха от младата жена и той забеляза напрягането на апарата през жакета й.

По задниците на конете се посипаха удари, те подскочиха, взеха да се дърпат и да рият с огромните си като супени чинии, подковани в стомана копита и вдигнаха облаци от стърготини.

Биликънс изгуби присъствие на духа. Пред страшната гледка по лицето му се изписа истинско безпокойство за жена му. А нейното лице беше същински калейдоскоп. В началото беше напрегнато и изплашено като лицето на християнска мъченица, изправена пред лъвовете, или разбойник, хванат в клопка. След това върху него се появиха учудване и облекчение и явно пролича, че няма никаква болка. Накрая то засия в ликуваща усмивка на щастлива гордост. Тя дори се усмихна на Биликънс, горда, че е изпълнила добре неговото желание, и за да му каже, че го обича. Биликънс също се отпусна и се усмихна с любов и гордост, но тук се намеси Харис Колинс:

— При този номер няма нужда от усмивка! Не се усмихвайте! Публиката трябва да помисли, че вие дърпате конете. Дръжте се, като че наистина е така! Вдървете лицето си до пръсване! Покажете решителност и воля! Покажете голямо напрежение на мускулите! Разкрачете повече краката си! Покажете мускулите през полата си, уж се напрягате с цялата си сила! Оставете ги да ви издърпат малко на едната, после на другата страна! Отпуснете ги малко! Разкрачете още повече краката си. Придайте си такова изражение на лицето, все едно че ви разкъсват на парчета и се крепите само със силата на волята си! Това е замисълът! Точно така, чудесен номер, Бил! Много добре! Ударете им още няколко камшика! Накарайте ги да подскачат! Накарайте ги здраво да теглят и да си изкарат душата едни на други!

Камшиците взеха да се стоварват върху конете и те с цялата си маса и мощ се мъчеха да избягат от мъчението. Това представление би спечелило възхищението на всяка зала. Всеки от конете тежеше по хиляда и осемстотин паунда. На зрителите би се струвало, че седем хиляди и двеста паунда напрягаща сили конска плът разчеква и разкъсва тази млада жена с тънка талия и нежно тяло, облечено в моден дневен костюм. Тази гледка можеше да накара жените от публиката да крещят от ужас и да крият лицата си.

— Отпуснете ги! — нареди Колинс на конярите. — Дамата печели! — обяви той с маниера на конферансие. — Бил, това е коронният номер на сезона! Откачете, госпожо, откачете!

Мери се подчини и с висящи от ръкавите куки изтича при Биликънс, хвърли се в прегръдките му, обви го с ръце и преди да го целуне, възкликна:

— О, Биликънс, през цялото време знаех, че мога да го направя! Бях храбра, нали?

— Издавате се — прекъсна ентусиазма й сухият глас на Колинс. — Давате възможност на публиката да види куките. В момента, в който пускате оковете, куките трябва да се приберат в ръкавите ви. Опитайте отново! И още нещо. Когато свършите номера, не се надувайте! Не показвайте колко лесно е било! Дайте вид, като че ли е било дяволски трудно! Покажете се слаба, едва ли не пред припадък от усилията! Нека колената ви да се подгъват! Рамената ви да се сгърбят! Конферансието ще пристъпи, за да ви подкрепи, преди да припаднете. Това ще бъде знак за вас. Изпреварете го! Стегнете се и с усилие на волята се изправете! Сила на волята и смелост — това е същността на номера! Пратете въздушни целувки на публиката и отправете към нея слаба, измъчена усмивка, като че ли са ви изтръгнали сърцето от гърдите и ще трябва да отидете в болница. Но сте смела и се усмихвате и пращате въздушни целувки на публиката, която скача от местата си и е влюбена във вас. Разбрахте ли ме, госпожо? Бил, ти разбери това! И се погрижи да го прави така! Сега бъдете готови! И покажете, че сте леко изплашена, когато поглеждате към конете. Точно така! Никой няма да разбере, че имате куки в дланите и че сте ги закачили. Изправете се! Започвайте!

И отново три хиляди и шестстотин паунда от едната страна напрегнаха сили срещу същата тежест от другата страна, а по средата Мери изглеждаше като едно крехко, разкъсано помежду им звено от женска плът.

Номерът бе репетиран трети и четвърти път, а в промеждутъците Колинс изпрати един от хората си в кабинета, да донесе телеграмата на Дел Мар.

— Сега ти ще се заемеш с нея, Бил! — каза той на съпруга й с телеграмата в ръка, готов да съсредоточи вниманието си върху проблема Майкъл. — Накарай я да повтори още пет-шест пъти и запомни: щом видиш някой простак фермер да мисли, че има мощен впряг, който може добре да тегли, веднага се обзаложи с него, че твоят впряг ще надвие неговия. Това ще значи предварителна реклама и малко разноски, обаче си струва парите. Конферансието ще бъде на твоя страна, така че твоят впряг ще има възможност пръв да почне да тегли. Да бях по-млад и свободен, не бих искал нищо друго, освен да тръгна на турне с вашия номер!

В промеждутъците Харис Колинс гледаше надолу към Майкъл и прочете телеграмата на Дел Мар от Сиатъл:

„Продайте кучетата ми. Знаете какво могат да вършат и колко струват. Повече не ми трябват. Удръжте разноските за пансиона. Остатъка задръжте на мое разположение. Намерих най-доброто куче. Всички досегашни мои номера са нищо пред него. Страшен успех. Чакайте да го видите.“

Застанал встрани от арената, където кипеше усилена работа, Колинс наблюдаваше Майкъл.

— Дел Мар беше от най-добрите — каза той на Джони, който държеше Майкъл за верижката. — Щом ми телеграфира да продам кучетата му, това значи, че е имал по-добър номер, и то само с това проклето куче, което е чистокръвен пес. Той казва, че не е виждал по-добро. Трябва да е така, но за бога, какъв му е номерът? Никога през живота си не е правило салто, а камо ли двойно салто. Какво мислиш, Джони? Я си поразмърдай мозъка! Направи някакви предложения!

— Може би знае да брои — подхвърли Джони.

— Кучета, които броят, има колкото щеш на пазара. Добре де, за всеки случай да опитаме!

Но Майкъл, който знаеше безпогрешно да брои, отказа да го покаже.

— Ако беше обикновено обучено куче, би могъл да ходи на задните си лапи! — беше следващата идея на Колинс. — Ще опитаме и това!

И Майкъл изпита унижението да бъде изправен на задните си крака от Джони, докато Колинс го удряше под брадата и по коленете с пръчката. В гнева си Майкъл се опита да захапе бога-господар и бе дръпнат настрана от верижката. Когато се опита да си го изкара на Джони, невъзмутимият младеж просто протегна ръка, повдигна го във въздуха на верижката и го задуши.

— И това не е! — уморено каза Колинс. — Щом не може да стои на задните си лапи, не може и да скача в бъчва! Слушал ли си за Рут, Джони? Тя беше превъзходна. Скачаше на задните си крака в бъчонки, набити с пирони, и то без да ги докосва с предните. Стигаше до осем бъчонки, от едната в другата. Спомням си, когато живееше тука и репетираше. Беше цяла златна мина, но Карсън не знаеше как да я гледа и тя пукна от пневмония в Крипъл Крийк.

— Чудно, дали не може да върти чинии на носа си? — предположи Джони.

— Не може да стои на задните си крака! — отрече тази възможност Колинс. — Пък и няма нищо необикновено в такъв номер. Това куче трябва да има някакъв специален трик. Не е обикновено куче. Върши нещо изключително, по изключително добър начин и нашата работа е да го открием. Виж докъде доведе необмислената смърт на Хари — остави ме с тази загадка на ръце. Виждам, че ще трябва просто да се посветя на него. Отведи го, Джони. В номер осемнадесет. По-късно можем да го сложим в самостоятелните помещения.

Глава XXVI

Номер осемнадесет беше голямо помещение или клетка в постройките за кучета, достатъчно широка, за да побере спокойно цяла дузина ирландски териери като Майкъл. Защото Харис Колинс работеше научно. На кучетата, които настаняваха през ваканцията в Сидъруайлската школа, им се даваше пълна възможност да се съвземат от тежкия живот, умората и напрежението в течение на шест месеца или цяла година по пътищата. Затова и школата беше толкова известно място за подслоняване на дресирани животни, докато собствениците им биваха в почивка или нямаха ангажимент. Харис Колинс държеше животните чисти, даваше им сравнителни удобства и ги пазеше от заразни болести. Накратко, възстановяваше силите им за нови представления по цирковете или из страната.

Вляво от Майкъл, в номер седемнадесет, имаше пет смешно остригани френски пудела. Майкъл не можеше да ги вижда, освен когато го извеждаха навън или го връщаха обратно, но ги подушваше и ги чуваше и понеже беше съвсем самотен, той дори започна да ръмжи срещу Педро, най-големия от тях, изпълняващ ролята на клоун в номера им. Те бяха аристократите сред дресираните животни и караницата на Майкъл с Педро беше по-скоро етюд, отколкото истинска караница. Ако ги бяха поставили заедно, те много бързо биха станали приятели. Но през еднообразно провлачените часове двамата изпадаха в привидна възбуда и им беше любопитно да дадат гласност на кавгата си, за която всеки в сърцето си знаеше, че изобщо не е кавга.

В номер деветнадесет, вдясно от Майкъл, имаше някаква печална и трагична група. Това бяха улични кучета, поддържани в изрядна чистота и хигиена, още неприкрепени към никого, недресирани. Представляваха нещо като запасен суров материал, годен да бъде дресиран в отделни групи, които при нужда да допълнят или заменят някой номер. Те бяха адът на арената, където ставаше дресирането. В свободното си време Колинс и помощниците му постоянно опитваха с тях най-различни номера, за да открият специалните им наклонности към едно или друго. Например едно от тези улични кучета, което приличаше на спаниел, бе изпробвано в течение на няколко дни като ездач на пони, който да скача от гърба му през книжни обръчи и пак да пада върху него. След няколко падания и болезнени наранявания те прекъснаха тези опити и го изпробваха като балансьор на чинии. Когато и в това не успяха, направиха от него люлеещо се куче, което просто да запълва фона, докато трае номерът на основната група.

Номер деветнадесет беше място на непрекъснати кавги и болка. Наранени по време на дресировката кучета ближеха раните си, скимтяха, виеха и крайно възбудени, реагираха на най-малкото предизвикателство. Щом пристигнеше някое ново куче — а това ставаше постоянно, защото други от тях постоянно отпращаха, — клетката екваше от кавги и побоища, докато новото куче или се налагаше с бой, или пък поради слабостта му биваше научено да си знае мястото.

Майкъл не обръщаше никакво внимание на обитателите на номер деветнадесет. Те можеха да го душат и да му ръмжат заканително, но той не им обръщаше внимание. Интересуваше се само от Педро и от привидната си вечна караница с него. Освен това Майкъл прекарваше много повече часове на арената, отколкото те.

— Хари не може да греши за кучето — беше заключението на Колинс; и той постоянно се мъчеше да открие какво у Майкъл бе накарало Хари Дел Мар да го счита за толкова ценен.

В стремежа си да го открие той подложи Майкъл на всевъзможни унижения. Пробваха го при бягане с препятствия, ходене на предните крака, езда на пони, предно салто и клоунада с други кучета. Пробваха дали не може да танцува валс, като вързаха и четирите му крака с въжета и ги теглеха, дърпаха и отпущаха. При някои от номерата му слагаха бодли в нашийника, за да не може да се дърпа настрани или да пада напред и назад. Прибягваха до камшика и ратановата пръчка и извиваха муцуната му. Опитваха се да го направят вратар в мач между два отбора измъчени, подтиквани от болка улични кучета. Мъкнеха го нагоре по стълби, за да го накарат да скача в басейн с вода.

Опитваха се дори да го накарат да тича по „отвесен кръг“ — подгонваха го по стръмен дъсчен улей с такава голяма скорост, усилвана от ударите на камшика по задницата, че ако би вложил сърце и воля в това, с такава начална скорост той би могъл успешно да изтича нагоре по вътрешната страна на кръга, да премине горната му част като муха с краката нагоре, да продължи надолу и да излезе от него. Но той не влагаше сърце и воля и в началото, докато не можеше да отскача настрани от стръмния улей, всеки път падаше от горната му част и се удряше зле.

— Всъщност не смятам, че Хари е имал тези неща предвид — казваше Колинс, защото той постоянно назидаваше помощниците си, — но възможно е чрез тях да открия ключа към истинската му специалност, каквато би трябвало да има, и бедният Хари я е знаел!

Ако трябваше да изпълни желанието на своя любим бог Стюард, Майкъл от обич би се помъчил да научи тези номера и в повечето от тях би успял. Но тук, в Сидъруайлд, нямаше обич, а собствената му чистокръвна натура го караше упорито да не прави по принуда това, което с радост би направил от обич. И тъй, Колинс беше негова противоположност, за известно време сблъскванията помежду им бяха чести и жестоки. В тези схватки Майкъл бързо разбра, че няма никакви преимущества. Той винаги беше обречен на поражение. Биваше бит от стереотипната формула, преди още да започне борбата. Нито веднъж не можа да захапе Колинс или Джони. Той имаше достатъчно здрав разум, за да не продължава безполезната борба, в която сигурно би разбил сърцето и тялото си и накрая би полудял. Вместо това той се затвори в себе си, стана неприветлив, безразличен и макар че никога не трепереше от страх пред поражението и винаги беше готов да ръмжи и да се наежва, за да покаже, че вътре в себе си е все същият и не е победен, вече не избухваше в ярост.

След известно време почти не го караха да пробва нови номера, Джони и веригата се махнаха и той прекарваше с Колинс цялото време, през което Колинс беше на арената. Горчивият опит го научи, че трябва да върви след Колинс, и наистина вървеше след него, като непрестанно го мразеше и като тровеше бавно и скрито своя организъм със соковете на жлезите си, които не секретираха по нормален начин, защото бяха потиснати от омраза.

Последиците от това върху тялото му бяха незабележими благодарение на превъзходното му здраве и сила. Но тъй като последиците трябваше да се проявят някъде, те избиваха в ума или в духа му, в природата му или в мозъка. Той все повече се затваряше в себе си и стана мрачен, разсеян. А всичко това беше вредно за духа. Той, който беше толкова весел по сърце, дори по-весел от брат си Джери, започна да става флегматичен, своенравен и лош. Вече не изпитваше желание да играе, да се отпуска и да тича наоколо. Тялото му стана също така кротко и сдържано, както и мозъкът му. Такова спокойствие постигат хората в затвора. Той можеше с часове да седи зад петите на Колинс, незаинтересован и безкрайно отегчен, докато Колинс измъчваше някое улично куче с дресировката за един или друг номер.

Майкъл беше свидетел на голяма част от тези мъчения. Например хрътките, които скачаха на височина и дължина. Те се мъчеха да дадат всичко каквото могат, но Колинс и помощниците му правеха с тях чудеса, ако можем да наречем чудо факта, че ги караха да правят неща, надхвърлящи възможностите им. Техните най-добри постижения бяха естествени. А още по-добрите им постижения бяха неестествени и убиваха някои от тях, а на другите скъсяваха живота. Винаги, след като ги подгонваха по трамплина, за да скочат, при излитането си във въздуха те неизбежно се натъкваха на някой от помощниците, който стоеше отдолу с необикновено дълъг камшик в ръка и силно ги удряше. Това ги караше да скачат със свръхнапрежение на силите си, а то беше болка, напрежение, мъка и те напразно правеха отчаяни опити да избягнат камшичния удар във въздуха, да го отминат, преди да е засегнал слабините им и да ги е ужилил като скорпион.

— Никое куче няма да скочи колкото може — казваше Колинс на помощниците си, — ако не го накарате. Това е ваша задача. Ето разликата между кучетата, които аз обучавам, и глупавите аматьорски трупи, които не могат да преуспеят дори и в най-затънтените краища.

Колинс непрекъснато назидаваше. Младеж, завършил неговата школа, помощник, получил препоръчително писмо от него, се котираха много високо в средите на дресьорите.

— По природа никое куче не ходи на задните си крака, а още по-малко на предните — казваше Колинс. — Кучетата не са устроени по този начин. Трябва да ги принудите да го правят, това е всичко. Това е тайната на всяка дресировка. Да ги принудите. Да ги заставите — това е вашата задача. Просто ги заставяйте! Който не може, няма да сполучи в този занаят. Запишете си го на челото и се хващайте на работа!

Майкъл видя обкованото с пирон седло върху ритащото муле, без да може да го оцени напълно. Първия ден, когато се появи на арената, мулето беше дебело и добродушно. Преди острият поглед на Колинс да се спре на него, то беше муле за развлечение на децата в някое голямо семейство и бе виждало само любов, благост и много смях над глупавата си мулешка природа. Но погледът на Колинс беше открил в дългоухия хибрид здраве, сила и дълъг живот, беше забелязал също смешния му вид и движения.

Първия ден на арената то бе преименувано на Барни Барнато и получи най-голямата изненада в живота си. И насън не можеше да си представи пироните под седлото, пък и докато седлото беше празно, те не го бодяха. Но щом негърът-акробат Самюъл Бейкън се качи на седлото, пироните се забодоха в гърба му. Самюъл знаеше за пироните и се беше подготвил. Но Барни беше изненадан и изви гърба си за първото текме, което правеше в живота си. Беше такова страхотно текме, че погледът на Колинс се изпълни със задоволство, когато Сам изхвърча на няколко крачки и падна в стърготините.

— Правѝ го винаги така добре — одобри Колинс — и когато продам мулето, ти също ще вървиш с него като част от номера! Ако не стане така, кажи ми, че нищо не разбирам от занаята. А и хубав номер ще бъде! Трябва да има поне още двама като тебе, които да са подвижни и да знаят как да падат. Хващай се на работа! Опитай отново!

И Барни навлезе в ада на дресировката, която по-късно спечели на купувача му повече ангажименти за най-добрите водевилни представления в Щатите и Канада, отколкото той можеше да поеме. Ден след ден Барни беше подлаган на мъчения. Той не носи дълго бодливото седло. По-късно негърът го възсядаше на гол гръб, бодеше го и мулето пак хвърляше текмета, защото сега Сам бе поставил бодлите на дланта си с помощта на каишки. Накрая гърбът му стана толкова чувствителен, че Барни започваше да рита, щом усетеше, че някой го поглежда само. Сигурен, че ще последва болка, той започваше да хвърля текмета, да се върти и да рита при първия признак, че някой иска да се качи на гърба му.

В края на четвъртата седмица бяха намерени двама други акробати, бели младежи, и готовият номер бе изпълнен пред един строен господин с вид на французин и напомадени мустаци. Накрая, без да се пазари, той купи Барни на цената, която Колинс поиска, като при това ангажира Сам и двамата други акробати. Колинс подготви номера докрай, така както биха го поставили в театъра, той дори беше приготвил и нагласил необходимите приспособления и сам участвуваше като конферансие, докато бъдещият купувач наблюдаваше.

Дебелият, комичен Барни беше вкаран в един квадрат, образуван от стоманени кабели и стълбове — и едните, и другите обвити в плат. Махнаха му оглавника и го пуснаха. Той веднага стана неспокоен, прибра уши назад и целият беше олицетворение на злобата.

— Запомнете едно! — каза Колинс на човека, който възнамеряваше да го купи. — Ако го купите, вие ще бъдете конферансие и никога, никога не трябва да го бодете. То ще разбере и вие винаги ще можете да го хващате и успокоявате. То е добросърдечно и е най-благородното муле, което съм срещал. Трябва само да обикне вас и да намрази другите трима! И едно предупреждение! Ако наистина стане зло и започне да хапе, ще трябва да му извадите зъбите и да го храните с меки попари и счукан, стоплен на пара овес. Ще ви дам рецептата за храносмилателното лекарство, което ще трябва да слагате в храната. Сега гледайте!

Колинс излезе на ринга и погали Барни, който веднага показа най-добро разположение на духа, отвърна на милувката му и се опита ласкаво да го побутне и да се промъкне покрай него извън въжетата, за да избегне познатата му участ.

— Виждате ли? — поясни Колинс. — Има ми доверие. Доверява ми се. Знае, че никога не съм го убождал и че винаги накрая го спасявам аз. Аз съм за него добрият самарянин и ако го купите, и вие трябва да станете същото за него. Сега ще ви покаже номера. Разбира се, вие можете да го подобрите както си искате.

Майсторът-дресьор излезе от заградения квадрат, пристъпи към една въображаема черта, погледна надолу, встрани и нагоре, като че ли гледаше към мястото на оркестъра под него, към публиката и нагоре към галерията.

— Дами и господа! — обърна се той към пълното със стърготини празно пространство, като че ли беше претъпкано от публика. — Това е Барни Барнато, най-веселото муле, което някога се е раждало. То е ласкаво като нюфаундлендско кученце — вижте сами…

Като пристъпи обратно към въжето, Колинс протегна ръка и каза:

— Ела тука, Барни, и покажи на тези хора кого обичаш най-много!

И Барни притича на малките си копитца, побутна с нос отворената му длан, приближи се още и завря муцуна в рамото му, като приклекна леко, сякаш искаше да прескочи въжетата и да го прегърне. А всъщност той молеше Колинс да го извади от ринга и да го избави от мъчението, което знаеше, че го очаква.

— Ето какво значи никога да не си го убождал! — извика Колинс на човека с напомадените мустаци, като пристъпи пак към въображаемата линия в стърготините, над въображаемото място за оркестъра и се обърна към въображаемата публика:

— Дами и господа, Барни Барнато е голям шегобиец! Под всеки от четирите си крака той крие по четиридесет шеги и не се е родил още човекът, когото би оставил на гърба си дори и шестдесет секунди! Казвам ви го, за да ви предупредя честно, преди да направя едно предложение. Изглежда лесно, нали? Една минута, само една шестдесета част от часа или за да бъдем точни, само шестдесет секунди да се задържиш върху гърба на милото и весело муле Барни Барнато! Хайде, момци и ездачи на диви коне! На всеки, който се задържи една минута, ще платя веднага петдесет долара, а за две цели, пълни минути — петстотин долара!

Това беше знак за Самюъл Бейкън, който се приближи през стърготините смутен, захилен, несръчен. Колинс привидно му помогна да се качи на арената.

— Застрахован ли сте? — попита Колинс.

Сам поклати глава и се захили.

— Тогава защо се хващате?

— Заради парите — каза Сам, — трябват ми за нещо!

— Какво нещо?

— Не е ваша работа, сър! — Сам се захили извинително заради нахалството си и размърда крака. — Може да искам да играя на лотария, а може и нещо друго… Ще получа ли парите — в това е работата.

— Разбира се — отвърна Колинс. — Веднага щом ги спечелите. Стойте за миг, ей тук отстрани, и почакайте! Дами и господа, моля да ме извините, че се бавя, но трябва да попитам дали няма още кандидати. Някой друг да желае да опита? Петдесет долара за шестдесет секунди. Почти по един долар на секунда, ако спечелите! Дори нещо повече — нека го направим по долар на секунда! Шестдесет долара на мъжа, жената, момичето или момчето, което се задържи една минута на гърба на Барни Барнато! Хайде, дамите също имат думата! Спомнете си, че живеем във времето на еманципацията! Ето как ще сложите в джоба си вашите съпрузи, братя, синове, бащи и дядовци! Възрастта не е пречка. Бабке, вие не желаете ли да опитате? — обърна се той направо към първия ред, където би трябвало да е седнала някаква възрастна жена. — Виждате ли (към купувача), приготвил съм ви даже и интродукцията. Можете да я научите с две репетиции, и то тука, като част от покупката!

Другите двама акробати прескочиха стърготините и с помощта на Колинс се изкачиха на въображаемата сцена.

— Можете да сменяте интродукцията съобразно с града, в който се намирате! — обясни той на французина. — Лесно ще откриете имената на предградията и селищата, които са известни с нахакани младежи, и ще карате момчетата да казват, че са оттам?

Колинс продължи да бърбори и представлението тръгна по реда си. Първият опит на Сам беше кратък. Едва бе успял да се качи, когато бе хвърлен на земята. Пет-шест опита набързо доведоха до същия резултат, а при последния той се закрепи върху гърба на Барни близо десетина секунди и завърши със смешен скок през главата му. Сам се оттегли от арената, като скептично клатеше глава и държеше страната си, сякаш се беше зле ударил. След него се опитаха другите момчета. Опитни акробати, те правеха учудващи падания и салта. Сам се пооправи малко и пак се върна. Към края тримата нападнаха заедно Барни, като се мъчеха да му се качат едновременно от различни места. Мулето ги хвърляше и разпръсваше като чували с брашно, а понякога те падаха накуп. След един от опитите двете бели момчета седнаха настрана, уж поемайки си дъх, и бяха пометени от летящото тяло на Сам.

— Запомнете, че това е истинско муле — каза Колинс на човека с напомадените мустаци. — Ако някои от зрителите се поблазнят от парите и поискат да опитат, още по-добре! Ще си получат заслуженото. Няма човек, който да се задържи цяла минута на гърба му… ако, разбира се, не престанете да репетирате с бодлите! То трябва да живее в страх от бодилото! Не го оставяйте да го забрави! Прекъснете ли някога за няколко дена, направете две-три репетиции, преди да започнете отново, защото иначе би могло да забрави и да провали номера, като затича в тръс около арената с първия селяндур, който му се качи отгоре. А да предположим, че такъв един селяндур, със здрави като куки ръце и крака, успее някак си да се задържи и вече наближава краят на минутата. Просто накарайте Сам или който и да е от тримата да го убоде с бодилото в дланта си. Това ще е за „лека нощ“ на господин Селяндурски. Вие не можете да загубите, а глупавата публика ще се скъса от смях. А сега финалният номер! Гледайте! Това винаги кара публиката да изпада във възторг. Вие, двамата, хайде! Сам, бъди готов!

Докато двамата бели младежи отвличаха вниманието на Барни, като се опитваха да се качат от двете му страни, Сам в изблик на гняв и отчаяние се хвърли през въжетата, хвана се с ръце и крака отпред за шията на Барни, а главата си сви близко до неговата. Барни се изправи на задни крака, нещо, което отдавна беше научил от многобройните убождания по шията и главата.

— Това е най-добрият номер! — съобщи Колинс, докато Барни се въртеше на задните си крака из арената, а с предните безсилно риташе във въздуха. — Няма никаква опасност. Никога няма да падне назад. Мулето е твърде умно. Пък и ако рече да го направи, Сам трябва само да го пусне и да падне настрана!

Когато номерът свърши, Барни с удоволствие прие да му сложат оглавника, беше изведен от ринга и докаран при французина.

— Ще живее дълго, огледайте го добре! — продължаваше да хвали стоката си Колинс. — Като се включите и вие, номерът е пълен, четиримата артисти извън мулето и всички възможни бунаци от публиката. Номерът е напълно готов за представление и е твърде евтин за пет хиляди!

Като чу тази сума, французинът трепна.

— Да направим една малка аритметика! — продължи Колинс. — Можете да подпишете договор най-малко за хиляда и двеста на седмица и сигурно ще вземете по осемстотин чисти! Чистата печалба за шест седмици ще покрие покупката, а вие само пръста си да мръднете, ще имате ангажименти за сто седмици и ще ви викат за още! Бих искал да съм млад и свободен. Сам щях да тръгна с него и щях да направя цяло състояние!

Така Барни беше продаден и премина от Сидъруайлдската школа за животни в робство на бодилото, за да предизвиква много смях и радост във всевъзможни увеселителни заведения по света.

Глава XXVII

— Работата е там, Джони, че с обич не можеш накара кучетата да играят като професионални артисти и това е разликата между кучетата и жените! — казваше Колинс на помощника си. — Знаеш какво става обикновено с кучетата. Учиш го с обич да ляга, да се претъркаля, да се прави на умряло и други глупави номера. Един ден го показваш на приятелите си, но условията са променени, кучето е възбудено, става глупаво и не може да направи нищо. Децата са същите. Пред хората губят и ума и дума, забравят наученото и те поставят в неловко положение. На сцената кучетата трябва да изпълняват истински номера, номера, които не им харесват, номера, които мразят. А може да се случи да не се чувствуват добре, да са настинали, да имат краста или просто да не са разположени. Какво ще направиш в такъв случай? Ще се извиниш на публиката ли? Още повече че на сцената програмата продължава с точността на часовник. Трябва да започнеш представлението в точно определената секунда, да повтаряш номера от един до седем пъти дневно в зависимост от ангажимента. Важното е, че кучетата трябва да се вдигнат веднага и да изпълнят представлението. Не да ги галиш, не да ги молиш, не да чакаш благоволението им. Има само един начин. Трябва да им бъде ясно, че когато се започва, трябва да се започва!

— Кучетата не са глупави — изказа мнението си Джони. — Те знаят кога искате нещо сериозно и кога не!

— Разбира се — кимна одобрително Колинс. — Щом ги отпуснеш, и те се отпускат в работата си. — Стани по-мек и ще видиш колко бързо започват да правят грешки в номерата си. Трябва да им вселиш страх божи! Не го ли направиш, и те няма да направят нищо и тогава те чакат само най-долнопробни ангажименти и просия!

Половин час по-късно Майкъл, въпреки че не разбра нито дума, чу как майсторът-треньор излага друго златно правило пред друг свой помощник.

— Ние имаме нужда от мелези и улични кучета, Чарлс. Нито едно от десет чистокръвни кучета не може да стане добро, освен ако има сърце на страхливец, а всъщност точно това го отличава от мелезите и уличните кучета. Чистокръвните са темпераментни като конете за надбягване. Чувствителни са и са горди. Гордостта е най-лошото. Слушай мене. Роден съм в тази професия и през целия си живот съм я учил. Успял съм. Има само една причина за моя успех. ЗНАНИЕТО. Разбери го: ЗНАНИЕТО. Друго преимущество е, че мелезите и уличните кучета са евтини. Няма нужда да се плашиш, че ще ги загубиш или похабиш. Винаги ще намериш други, и то евтини. И не ти създават затруднения при дресировката. Можеш да им вселиш страх божи. А с чистокръвните това е лошото — не можеш им взе страха. Набий здравата някое улично куче и какво ще направи? Ще ти целува ръката, ще те слуша, по корем ще лази, за да изпълни каквото го накараш. Уличните кучета са кучета-роби. Липсва им кураж, а за кучетата-артисти кураж не е нужен. Страх им е нужен на тях. Набий здравата едно породисто куче и ела гледай какво става. Понякога умират. Знам и такива случаи. А ако не умрат, какво правят? Стават упорити или зли, или пък и двете заедно. Понякога започват да хапят с пяна на устата. Можеш да ги убиеш, но няма да ги накараш да не хапят. Други пък стават упорити. Те са най-лошите. Те са привърженици на пасивната съпротива — така ги наричам аз. Не се нахвърлят срещу теб. Можеш да го биеш до смърт, но нищо няма да постигнеш. Приличат на ония християни, дето са ги горили на клада или сварявали в масло. Имат си собствено мнение и с нищо не можеш да го промениш. По-скоро ще умре. И така правят. Имал съм такива. Изтощават те. Вбесяват те, а ти никога не можеш да ги вбесиш. Учих се… и се научих да оставям породистото куче на мира. Губиш време, губиш търпение и струват много скъпо. Да вземем този териер тука! — кимна Колинс към Майкъл, който стоеше на няколко крачки зад него и мрачно гледаше разнообразната дейност на арената. — Той е от онези, които са и двете заедно — и упорит, и зъл. Затова за нищо не го бива. Никога не съм го бил истински и никога няма да го бия. Би било загуба на време. Притиснеш ли го повече, ще се нахвърли върху тебе. И ще умре в боя. Но само ако го притиснеш здраво, иначе е твърде умен, за да се бие. Ако пък не го притиснеш здраво, просто ще си седи като сега и ще отказва да научи каквото и да било. Бих го изхвърлил веднага, само че Хари Дел Мар не би могъл да греши. Бедният Хари е знаел, че кучето си има някакъв специалитет, и то първокласен, а моята работа е да го открия!

— Дали пък не е свикнал да работи с лъвове? — предположи Чарлс.

— Вярно, че не би се уплашил от лъвове — съгласи се Колинс. — Но какъв специален номер би могъл да изпълнява с лъвове? Да пъха глава в устата им? Никога не съм чувал куче да го прави, а идеята не е лоша. Но можем да опитаме. Опитвали сме го почти във всичко друго.

— Имаме стария Анибал — каза Чарлс. — В трупата на Сейл Синкър една жена пъхаше глава в устата му.

— Но старият Анибал започва да изкуфява — възрази Колинс. — Наблюдавам го отдавна и се мъча да се отърва от него. Всяко животно, особено пък дивите, може да пощурее всеки момент. А когато пощурее, тогава — сбогом! Губиш си парите, а ако не знаеш занаята — и живота си!

Ако не се беше намесил добрият бог на случайността, Майкъл би могъл като нищо да опита и този номер и да загуби главата си в огромната уста на животното. В следващия миг Колинс вече слушаше бързия доклад на пазача, който се занимаваше с лъвовете и тигрите. Човекът, който му докладваше, беше на четиридесет години, но изглеждаше двойно по-стар. Лицето му беше сухо и сбръчкано, а чертите дълбоко вдълбани, сякаш някое животно ги бе издрало.

— Старият Анибал започва да подлудява — беше основната мисъл на това, което той съобщи.

— Глупости! — каза Харис Колинс. — Май ти започваш да остаряваш. Взел ти е страха, това е то. Сега ще ти докажа. Елате всички! Ще прекъснем работата за петнадесет минути и ще ви покажа нещо, което никой не е виждал на сцената. То би донесло десет хиляди на седмица… само че не може да трае дълго! Старият Анибал би пукнал от наранена гордост! Елате всички! Всички работници! Петнадесет минути почивка!

И Майкъл последва по петите сегашния си господар, най-страшния от всички, като двамата водеха групата помощници и професионални дресьори, които в момента бяха на посещение. Беше добре известно, че когато Харис Колинс даваше представление, той го даваше само пред елита, пред върхушката на професията.

Пазачът на лъвове и тигри, който сякаш бе издрал собственото си лице с животинските нокти на характера си, взе да мърмори, когато видя, че работодателят му се приготвя да влезе в клетката на Анибал и че приготовленията му се състояха само в едно — да се снабди с една дълга дръжка от метла.

Анибал беше стар, но се ползуваше със славата на най-големия лъв, хванат от хората, а и още не беше загубил зъбите си. Когато неочакваната публика се струпа пред клетката, той се разхождаше нагоре-надолу по дължината й, като стъпваше тежко и се поклащаше с походката на пленените животни. Той не й обърна внимание и продължи да се разхожда, като клатеше глава и ловко се обръщаше в краищата на клетката, сякаш бе зает с определена цел.

— От два дни ходи така! — изскимтя пазачът. — А когато се приближиш — посяга. Вижте какво ми направи! — Човекът вдигна дясната си ръка. Ръкавите на ризата и фланелата бяха разкъсани на парцали и там, където ноктите бяха раздрали кожата, се виждаха успоредни резки, покрити със засъхнала кръв. — Хем не съм бил вътре! Направи го през решетките, само с един замах, когато почвах да чистя клетката. Да беше поне изревал или направил нещо друго. Но той изобщо не издава звук, само се разхожда насам-натам, без да спира.

— Къде е ключът? — попита Колинс. — Добре. Сега ме пусни вътре. След това заключи и вземи ключа. Загуби го, забрави го, хвърли го! Ще имам колкото щеш време, ще те почакам да го намериш и да ме пуснеш навън!

И пред критично настроената публика от помощници и посетители-професионалисти Харис Колинс, мушичката-човек, по-лек от „лека категория“, който живееше в смъртен страх да не би някой обед майката на неговите деца да му излее чиния с гореща супа върху главата, влезе в клетката, въоръжен единствено с дръжка на метла. Нещо повече, вратата биде заключена след него и в момента, когато беше вече вътре, без да изпуска от поглед разхождащия се Анибал, той дори повтори заповедта си да се заключи вратата и да се махне ключът.

Лъвът премина пет-шест пъти надолу-нагоре, без да обръща никакво внимание на неканения посетител. След това, докато отиваше към другия край на клетката и беше с гръб към него, Колинс пристъпи и застана неподвижно точно на пътеката, по която трябваше да се върне. Когато се върна и откри, че пътят му е препречен, Анибал не изрева. Той замахна към пречката на пътя си и движенията на мускулите му се преляха едно в друго под копринената бежова козина. Но Колинс знаеше предварително какво ще направи лъвът, замахна пръв с дръжката на метлата и удари животното по чувствителния нос. Анибал се отдръпна, изръмжа и втори път замахна с мощната си лапа. Отново беше изпреварен и ударът по носа го отпрати назад.

— Трябва да го накараш да държи главата си наведена; в това се крие безопасността! — каза майсторът-дресьор с нисък, напрегнат глас. — А, искаш още? На ти тогава!

Разгневеният Анибал бе приклекнал за скок и вдигнал глава. Следващият удар по носа го застави да наведе глава до земята и царят на животните, с нос, опрян в земята, се отдръпна назад, ръмжейки с уста и гърло.

— Следвайте го! — рече Колинс, като сам вървеше след него, удряше го отново по носа и ускоряваше отстъплението на лъва. — Човекът е господар, защото неговата глава мисли — преподаваше урока си Колинс. — Той трябва просто да накара тялото си да се подчинява на главата — това е то. Да може да мисли винаги преди животното и да действува преди него. Вижте как ще му взема страха! Съвсем не е толкова страшен, колкото се мъчи сам да си вярва! И тази негова идея трябва да бъде избита от главата му. Метлата ще свърши тази работа. Гледайте!

И той принуди животното да се отдръпне до края на клетката, като го удряше постоянно по носа и не му позволяваше да го вдигне от земята.

— Сега ще го завра в ъгъла!

Анибал се зъбеше, ръмжеше, плюеше, въртеше главата си настрана, с къси удари на лапата се мъчеше да избегне настоятелната пръчка и накрая се завря послушно в ъгъла, седна на задницата си и подтикван от болката, се опита да свие тялото си, за да го направи по-малко. През цялото време той държеше носа си надолу, така че беше безопасен. Точно в разгара на тази сцена той вдигна глава и се прозя. И не получи удар по носа, защото движението беше бавно и защото Колинс преди Анибал бе премислил какво ще стане и четеше неговите мисли.

— Предаде се — обяви Колинс и за първи път заговори с пълен глас, в който нямаше вече трепета на напрежението. — Щом един лъв се прозява в разгара на борбата, това не е защото обезумява — не, той е просто разсъдлив. Заставили са го да бъде разсъдлив. Иначе вместо да се прозява, ще скача или ще се бие с опашката. А сега той знае, че е победен и с тази прозявка просто иска да каже: „Предавам се! За бога, оставете ме на мира! Носът ме боли страшно. Много ми се ще да ви пипна с лапите си, но не мога. Ще правя всичко, каквото искате, и ще бъда ужасно послушен, само не удряйте бедния ми наранен нос.“ Но човек е господарят^[55] и не може да си позволи да не бъде взискателен. Накарайте го да запомни добре, че вие сте господарят. Втълпете му го! Не спирайте, когато се предаде. Накарайте го да глътне горчивото лекарство и да оближе лъжичката. Накарайте го да целуне крака ви, който притиска шията му в праха. Накарайте го да целува пръчката, която го е била. Гледайте!

И Анибал, най-едрият лъв в клетката, запазил всичките си зъби, хванат в джунглата в зряла възраст, истински цар на животните, отстъпи още повече и се сви в ъгъла пред заплашителната дръжка в ръката на човечето. Гърбът му бе приведен и положението на мускулите не бе за скок. Той свеждаше глава все по-надолу и унизено я завря под гърдите си, като се подпря на двете си колена и закри нещастния си нос с огромни лапи — лапи, които с един-единствен удар биха изтръгнали живота на Колинс от малкото му тяло.

— Може и да се преструва — съобщи Колинс, — но въпреки това трябва да целуне крака ми и пръчката. Гледайте!

Той вдигна левия си крак и го поднесе напред, но не нерешително, а бързо и твърдо, и го постави върху врата на лъва. Пръчката беше готова за удар, готова да изпревари с едно действие следващото възможно действие на лъва, тъй както и мисълта на Колинс беше една мисъл по-напред от следващата мисъл на лъва.

И Анибал направи това, което беше предвидено и предрешено. Вдигна глава бързо, огромните му челюсти се разтвориха, кучешките му зъби блеснаха и той се опита да ги забие в тънкия, обут в коприна глезен, подаващ се от кафявата обувка. Но не можа. Зъбите едва бяха минали една пета от разстоянието, когато готовата за удар пръчка чукна носа му и отново го накара да го завре под гърдите си и да го покрие с лапи.

— Не е обезумял — каза Колинс. — Колкото и малко да разбира, той вижда, че аз знам повече от него и че съм го победил окончателно. Ако беше обезумял, нямаше да го разбере, аз нямаше да знам какво става в главата му, нямаше да мога да го предварвам и тогава щеше да ме спипа и да оплиска клетката с кръвта ми!

Той започна да боде Анибал с края на пръчката, като след всяко бодване я изтегляше, готова за нов удар. Големият лъв лежеше, ръмжеше безпомощно, при всяко убождане показваше все повече муцуната си и я вдигаше по-високо, докато накрая червеният му език изскочи между зъбите и облиза обувката, която тежко лежеше на врата му, а след това облиза и пръчката, която му бе причинила цялата болка.

— Ще бъдеш ли добър лъв сега? — попита Колинс и грубо затърка врата на Анибал с обувката си.

Анибал не можа да се въздържи и изръмжа от омраза.

— Ще бъдеш ли добър лъв? — повтори Колинс, като търкаше врата му още по-грубо.

И Анибал показа носа си и с червения си език облиза отново кафявата обувка и тънкия, обут с кафява коприна глезен, който можеше да строши с едно стисване на зъбите.

Глава XXVIII

Сред многото животни, които срещаше в Сидъруайлдската школа, Майкъл завърза едно странно и тъжно приятелство. Тя се казваше Сара, малка зелена маймунка от Южна Америка, и сякаш бе родена истерична, винаги възмутена и без чувство за хумор. Понякога, докато вървеше след Колинс по арената, Майкъл виждаше как чака да бъде изпробвана в някой нов номер. Защото тя не можеше или не искаше да научи нищо и постоянно я изпробваха в най-различни номера или пък я оставяха в съвсем малки роли, за да запълва сцената при други, по-важни изпълнители.

Но тя причиняваше само неразбории, бърбореше непрекъснато, надаваше писъци от страх или започваше кавги с другите животни. Когато я караха да направи нещо, възмутено протестираше; а помъчеха ли се да я накарат със сила, нейните крясъци и викове възбуждаха другите животни по арената и работата не вървеше.

— Няма значение — каза Колинс накрая. — Ще се включи в следващата трупа маймуни, която ще сформираме.

За една маймуна най-страшната съдба бе да бъде на сцената безпомощна марионетка, принудена чрез невидими пръчки и жици, бодена и дърпана от скрити хора, да се движи и играе в цяло представление.

Но Майкъл се запозна с нея, преди да й бъде прочетена тази присъда.

При първата им среща тя се хвърли ненадейно отгоре му — крещящо малко дяволче, което го заплашваше с нокти и зъби. А Майкъл, потънал дълбоко в обичайната си апатия, само я погледна спокойно, без дори да се наежи или да наостри уши. В следващия миг тя го видя да й обръща глава и да не се интересува повече от нейната ярост и суетня. Това я накара да се замисли. Ако се беше нахвърлил върху й, ако беше заръмжал или показал други признаци на гняв и недоволство, както правеха останалите кучета при подобно нападение, тя би започнала да писка и крещи, би вдигнала страшен протест, би викала за помощ и би призовала всички хора да бъдат свидетели как я нападат без никакво предизвикателство от нейна страна.

Но необичайното държане на Майкъл сякаш я порази. Тя се приближи неуверено до него, без да вдига повече шум, а момчето, което я водеше, отпусна тънката й верижка.

— Дано ти счупи гръбнака! — беше злобното му пожелание; защото то силно мразеше Сара и предпочиташе да бъде при лъвовете и слоновете, отколкото да танцува около някаква свадлива женска маймуна, с която не можеш изобщо да се разбереш.

И понеже Майкъл не й обърна внимание, тя се влюби в него. Не мина много време и тя вече бе обвила ръце около шията му, а главата й беше сгушена до неговата. И тогава започна нейната безкрайна изповед. Ден след ден тя го хващаше по никое време на арената и като се притискаше до него, с нисък глас, без да си поема дъх, му разказваше нещо, което, доколкото той разбираше, беше историята на нейния живот. Във всеки случай звучеше като историята на нейните мъки и на всички обиди и несправедливости, които се бяха струпали върху й. Беше някакво продължително оплакване, а част от него като че ли се отнасяше до здравето й, защото тя твърде често подсмърчаше, кашляше и изглежда, че я боляха гърдите, тъй като постоянно и внимателно притискаше ръка към тях. Понякога обаче тя преставаше с оплакванията си, милваше го и се грижеше като майка за него, а от време на време издаваше мили, нежни звуци, подобни на гукане.

Нейната ръка беше единствената в Сидъруайлд, която го докосваше с добри чувства, и тя винаги беше нежна, никога не го щипеше, никога не дърпаше ушите му. По същия начин той беше единственият й приятел; и той свикна с нетърпение да очаква срещите им през време на утринната работа, макар че всяка среща винаги завършваше със скандал, защото тя се биеше с пазача, за да не я отведе. Виковете и протестите й отстъпваха място на скимтене и плач, а хората отстрани се смееха на тази необикновена любов между нея и ирландския териер.

Но Харис Колинс толерираше, дори окуражаваше приятелството им.

— Двамата вечно кисели опозиционери се разбират отлично — каза той. — И това им действува добре. Дава им цел в живота — което е необходимо за здравето. Но някой ден, помнете ми думата, тя ще се нахвърли върху него и тогава приятелството им ще рухне с трясък.

Половината от изречението той произнесе с пророчески глас и въпреки че тя никога не се нахвърли върху Майкъл, наближаваше денят, в който тяхното приятелство наистина щеше да рухне.

— Тюлените например са прекалено умни — обясняваше един ден Колинс, изнасяйки нещо като извънредна лекция пред неколцина свои помощници. — Когато давате представление, трябва просто да им подхвърляте риба. Ако не го направите, те няма да ви слушат, и това е всичко. Но не можете да разчитате на същия резултат, когато давате лакомства на кучетата, макар че бихте могли да накарате някое младо, недресирано прасе да прави номера с помощта на биберон, скрит в ръкава. Трябва просто да премисляте всичко. Вярвате ли, че ще накарате тези хрътки да се разтегнат целите, ако им обещаете парче месо? Само камшикът ги кара да се разтягат. Погледнете нататък към Били Грийн. Няма друг начин да научиш онова куче на неговия номер. Не можеш го научи с обич. Не можеш да му платиш, за да го направи. Има само един начин и той е да го принудиш.

В момента Били Грийн дресираше едно мъничко, неописуемо къдраво кученце. На сцената той винаги жънеше успех, като вадеше от джоба си някакво малко кученце, което правеше точно този номер. Последното кученце бе умряло от счупване на гръбнака и той сега обучаваше новото. Хващаше мъничето за задните крака и го подхвърляше във въздуха, където то правеше половин салто и падаше надолу с главата; трябваше да падне с предните си крака на ръката му и да се закрепи там с изпънати нагоре задни крака. Той се навеждаше отново и отново, хващаше го за задните крака и го подхвърляше, за да се обърне. Кученцето се мъчеше да изпълни номера, почти сковано от страх. Но нито веднъж не успя да запази равновесие. Понякога падаше сгърчено; няколко пъти едва не падна на земята; а веднъж се изплъзна и така силно удари страната си, че не можа да си поеме дъх. Господарят му се възползува от този момент, за да избърше потта от димящото си лице, и го подритна с крак, докато то едва-едва се изправяше.

— Още не се е родило кучето, което би научило този номер само заради обещаното парче месо — продължи Колинс. — Същото важи и за кучето, което би ходило на предните си лапи — трябва поне хиляда пъти да ударите задните му крака с пръчка. Нека вземем този номер. Винаги има голям успех, особено при жените. Толкова е умничко, знаете ли, толкова чудесно и мило! Виж как го измъкват от джоба на любимия господар и то има такова доверие в него и му позволява да го подхвърля по такъв начин. Доверие и обич — глупости! Просто му е внушил страх божи! Въпреки това добре е да извадиш понякога нещо сладко от джоба си и да го дадеш на животното, това винаги има голям успех пред публиката. Друга полза от този жест няма, но е добре като номер. Публиката обича да вярва, че животните играят с удоволствие, че с тях се отнасят като с любими същества и че те обичат господарите си до смърт. Но ако публиката можеше да надникне зад кулисите, господ да ни е на помощ на всички нас и на насъщния ни хляб! Всички номера с дресирани животни веднага щяха да бъдат смъкнати от сцената и ние би трябвало да си търсим друга работа.

А и колко жестокости стават на сцената пред очите на самата публика! Най-добрият измамник, когото съм виждал, беше Лоти. Тя имаше група дресирани котки. Обичаше ги до смърт пред всички, особено ако някой номер не вървеше. Какво правеше? Вземаше котката в ръце и я целуваше. А когато я слагаше долу, котката правеше много, много добре номера, докато глупавата публика се късаше да ръкопляска на нейната човечност и благост. Целуваше ли я? Истински? Аз ще ви кажа какво й правеше. Хапеше й носа!

Елинор Павало научи номера от Лоти и го упражняваше с малките си кученца. Много кучета работят на сцената с бодлив нашийник, а умният човек може да извие носа на кучето, без никой от публиката да разбере. Но най-важното е страхът. Това, което кара повечето от кучетата да се държат добре, е, че те си спомнят какво могат да получат, след като свърши номерът.

Спомнете си капитан Робъртс и неговите знаменити датски кучета. Те не бяха съвсем чистокръвни. Трябва да имаше цяла дузина от тях — най-свирепата глутница от грубияни, която съм виждал. На два пъти ми ги оставя тука. Не можеше да се влезе при тях без пръчка в ръка. Имах един младеж мексиканец, който трябваше да се грижи за тях. Той също беше голям грубиян. Но те го смъкнаха на пода и едва не го изядоха. Докторите му направиха над четиридесет шева и го набодоха здравата със серум против бяс. Кучетата така го наредиха, че цял живот ще куца с десния си крак. Казвам ви, бяха страшни. Въпреки това при всяко вдигане на завесата капитан Робъртс жънеше небивали успехи още с първия си номер. Тези кучета просто се тикаха около него, като че го обичаха до смърт — така поне изглеждаше. А дали го обичаха? Мразеха го. Виждал съм го тука, в клетката на Сидъруайлд, да влиза сред тях с палка и да ги бие безстрастно, докато им изкара душата… Разбира се, че не го обичаха. Той просто употребяваше малко анасоново масло^[56], напояваше малки парчета месо в него и ги натъпкваше в джобовете си. Но този номер има ефект само с огромни кучета като неговите. Пък и те не правеха редовните си номера заради анасоновото масло. Правеха ги заради палката на капитан Робъртс. Самият той беше голям звяр.

Той казваше, че изкуството да дресираш животни е изкуство да им всяваш страх. Един от неговите помощници ми разправи след това една доста мръсна история за него. Имали свободен месец в Лос Анжелос и капитан Робъртс решил да дресира куче, което да балансира сребърен долар върху гърлото на бутилка шампанско. Помислете си какво представлява тази работа и се опитайте да си представите как ще накарате някое куче да го прави от обич. Помощникът ми каза, че той изхабил толкова пръчки, колкото и кучета, и че уморил шест кучета. Купувал ги по два долара и половина от кучкарите и всеки път, когато някое куче умирало, имал на разположение друго, за да го замести. И със седмото куче успял. Казвам ви, научил го да балансира долар върху гърлото на бутилка. Една седмица след като излязло на сцената, то умряло от последиците на обучението си. Абсцес в дробовете, който се дължал на палката.

Бях малък, когато тука дойде един англичанин. Той имаше понита, маймуни и кучета. Така хапеше маймуните по ушите, че на сцената трябваше само да се престори, че иска да ги ухапе, и те преставаха да се правят на глупави и ставаха послушни. Имаше едно голямо шимпанзе, което жънеше страшен успех. Можеше да се преобърне четири пъти върху гърба на галопиращо пони, и то с такава бързина, че човек не успяваше да ги преброи. Обикновено англичанинът го пребиваше от бой най-малко два пъти в седмицата. Понякога побоищата бяха твърде жестоки, маймуната се разболяваше на другия ден и не можеше да даде представление. Собственикът й разреши и този проблем. Започна да я бие по-малко, просто колкото да усети вкуса на пръчката, редовно, пред всяко представление. В този случай лекарството имаше добър резултат, макар че някоя друга маймуна би се озлобила и не би изпълнила номера изобщо.

В този ден при Харис Колинс дойде един собственик на лъвове и Колинс му продаде съвета, от който онзи се нуждаеше. Собственикът нямаше ангажимент в момента и трите му лъва бяха на пансион в Сидъруайлд. Техният номер беше ефектен, дори предизвикваше ужас сред публиката; защото те се мятаха насам-натам, ревяха и сякаш искаха да разкъсат нежното момиче, което участвуваше в номера и привидно ги държеше в подчинение само с несломимия си кураж и малък камшик в ръка.

— Бедата е, че са свикнали с номера! — оплака се човекът. — Изадора не може вече да ги възбуди. Просто не искат да се преструват.

— Познавам ги — кимна Колинс, — вече са доста стари, а освен това духът им е пречупен. Да вземем стария Сарк. Толкова много халосни патрони са изстреляни край ушите му, че е оглушал напълно. А Селим заедно със зъбите си е загубил и сърцето си. Тоя номер му е бил изигран от един португалец, който се е занимавал с него в цирка на Барнъм и Бейли. Знаете ли как е станало?

— Често съм се чудил — поклати глава човекът. — Трябва да е било страшен удар.

— Така е било. Португалецът го ударил с железен прът. Селим бил в лошо настроение и посегнал с лапа към него, а той го праснал с всичка сила по устата точно когато я отварял, за да изреве. Той сам ми го разправи. Каза, че зъбите на Селим затропали по пода като плочки от домино. Но не е трябвало да го прави. Така се руши ценно имущество.

— И трите лъва нямат голяма стойност за мене — каза собственикът им. — В края на номера вече не се хвърлят върху Изадора и не ръмжат. Всъщност това правеше номера ценен. На финала винаги ни ръкопляскаха много. Кажете какво мога да направя? Да изоставя ли номера? Или да взема по-млади лъвове?

— Изадора ще бъде в по-голяма безопасност със старите — каза Колинс.

— В прекалено голяма безопасност — възрази съпругът на Изадора. — Разбира се, при по-млади лъвове аз самият ще бъда затрупан с работа и отговорности. Но трябва да си изкарваме хляба, а този номер вече пропада.

Харис Колинс поклати глава.

— Какво искате да кажете? Каква е идеята ви? — жадно попита мъжът.

— Ще живеят още доста години, виждам, че клетката им е понесла — поясни Колинс. — Ако вложите пари в млади лъвове, не е сигурно дали ще издържат. А можете да продължите номера и с това, което имате. Трябва ви само моят съвет… — Майсторът-дресьор направи пауза и човекът с лъвовете отвори уста, за да проговори. — Което ще ви струва — продължи бавно Колинс, — да кажем, триста долара.

— Само за един съвет? — бързо попита другият.

— Съвет, за който ви гарантирам, че ще има успех. Колко ще платите за три нови лъва? А ето че ви предлагам да направите много пари срещу триста долара. И съветът е съвсем прост. Мога да ви го кажа с три думи. Което прави по сто долара на дума.

— Твърде скъпо е — възрази другият. — Аз трябва да си изкарвам прехраната.

— Също и аз — увери го Колинс. — Затова съм тука. Аз съм специалист и трябва да ми платите хонорар на специалист. Ще побеснеете, когато ви го кажа, толкова е просто! И да ме убият, ако мога да разбера как не сте се сетили още!

— Ами ако не свърши работа? — беше недоверчивият отговор.

— Ако не върши работа, няма да платите.

— Добре, казвайте — предаде се човекът с лъвовете.

— Пуснете им ток.

Отначало човекът не можа да разбере; после започна да му просветва.

— Искате да кажете?…

— Точно така — кимна Колинс. — И никой няма да разбере. Със сухи батерии става чудесно. Можете да ги инсталирате под пода на клетката. Когато е готова, Изадора ще трябва да настъпи само бутона на пода; и ако те не започнат да скачат и да реват така, че да заглушат оркестъра, щом електричеството мине през краката им, не само че ще си задържите парите, ами и аз ще ви дам още триста. Зная тази работа. Виждал съм как го правят и винаги има ефект. Все едно че танцуват по зачервена печка. Скачат нагоре и когато падат, пак си изгарят краката. Но^[57] ще трябва да им пускате тока постепенно — предупреди го Колинс. — Ще ви покажа как да го направите. Най-напред слаба батерия, за да могат да свикнат, и после все по-силна и по-силна. Никога не привикват съвсем на тока. Докато са живи, ще танцуват така пъргаво, както и първия път. Какво ще кажете?

— Струва си триста долара наистина — призна човекът. — Де да можех и аз така лесно да печеля парите си!…

Глава XXIX

— Мисля, че ще трябва да го изоставя — каза Колинс на Джони. — Знам, че Дел Мар е бил прав, като казваше, че кучето е изключително, но аз не мога да намеря ключа към загадката.

Това изявление беше направено след една битка между Майкъл и Колинс. Майкъл, по-мрачен и зъл от всякога, беше станал раздразнителен и почти без повод нападна омразния човек, но както винаги не успя да го захапе, а получи на свой ред два силни ритника под челюстта.

— Може да е златна мина наистина — размишляваше на глас Колинс, — но да ме обесят, ако мога да я разработя, а пък той всеки ден става все по-непоносим. Погледни го! Защо се нахвърля върху мен? Не съм бил груб към него. Събира такава злоба, че един ден ще се хвърли и на някой полицай!

Няколко минути по-късно един от клиентите му, младеж с буйна коса, който държеше в Сидъруайлд три леопарда на пансион и репетираше с тях, молеше Колинс да му заеме някой еърдейл^[58].

— Останал ми е само един — обясни той, — а нямам ли два, не мога да се чувствувам в безопасност.

— Какво се случи с другия? — попита майсторът-дресьор.

— Алфонсо, големият мъжки леопард, нещо се озлоби тази заран и му видя сметката. Трябваше да го отърва от мъките. Червата му бяха изтекли като на кон при борба с бикове… Но наистина ме спаси. Ако не беше той, щях да получа сериозна рана. Алфонсо доста често се озлобява по този начин. Това е второто куче, което ми убива.

Колинс поклати глава.

— Нямам еърдейли — каза той и точно тогава погледът му попадна случайно върху Майкъл. — Опитайте ирландския териер — предложи той. — По природа те приличат на еърдейлите. Сродни породи са.

— Когато става въпрос за смели кучета, аз се доверявам на еърдейла — нерешително отговори човекът с леопардите.

— И ирландският териер е смело куче. Вижте този тука! Вижте колко е голям и тежък. Казвам ви, целият е само кураж. Нищо не може да го изплаши. Опитайте. Ще ви го заема. Ако излезе добър, ще ви го продам евтино. Ще бъде нещо ново — ирландски териер да работи с леопарди.

— Ако се сдърли с тия котки, ще си намери края — каза Джони на Колинс, когато човекът с леопардите отвеждаше Майкъл.

— Тогава може би сцената ще загуби една голяма звезда — отговори Колинс и вдигна рамене. — Но поне ще ми се махне от главата! Когато едно куче се вкисне така, с него е свършено. Не можеш да направиш нищо с него. И преди са ми падали такива!

И Майкъл отиде да се запознае с Джек, живия еърдейл, и да участвува всеки ден в номера с леопардите. В тия големи, петнисти котки той позна наследствените си врагове и още преди да го вкарат в клетката, вратът му се наежи целият, кожата нервно се опъна, а козината се втвърди. Вкарването на новото куче в клетката беше напрегнат момент за всички заинтересувани. Рошавият човек с леопардите, когото афишите наричаха Раул Касълмон, а приятелите му — Ралф, беше вече вътре. Еърдейлът беше с него, а отвън стояха няколко мъже, въоръжени с железни пръти и дълги стоманени вили. Тези оръжия, готови за внезапна намеса, бяха прекарани през решетките. С тях заплашваха леопардите, които насила караха да правят номера.

Щом Майкъл влезе, те възнегодуваха веднага, заръмжаха, замахаха дългите си опашки и се свиха за скок. В същия миг дресьорът проговори остро и заповедно и вдигна камшика си, а мъжете отвън надигнаха железата и заплашително ги вмъкнаха по-навътре в клетката. И леопардите, добре запознати с горчивия вкус на желязото, останаха приклекнали, въпреки че все още сумтяха и гневно махаха с опашки.

Майкъл не беше страхливец. Той не потърси човека за защита. От друга страна, беше достатъчно разумен, за да се хвърли върху такива ужасни същества. Всъщност с настръхнала козина на врата той направи следното: прекоси със стегната походка клетката, обърна се с лице към опасността и със същата походка тръгна назад, докато спря при Джек, който го посрещна с добродушно ръмжене.

— Това се казва куче! — измърмори дресьорът с необичайно напрегнат глас. — Не могат го уплаши!

Положението беше наистина напрегнато и Ралф действуваше предпазливо и внимателно, без да прави внезапни движения, а очите му наблюдаваха едновременно кучетата, леопардите и мъжете извън клетката, които държаха прътите и вилите. Той накара дивите котки да станат и да се разделят една от друга. След отривиста заповед Джек отиде сред тях. Майкъл по собствена инициатива го последва. Също като Джек и той вървеше стегнато, внимателно и много предпазливо.

Един от леопардите, Алфонсо, изведнъж му изръмжа. Той не се стресна, въпреки че козината му се наежи и кучешките му зъби се оголиха в мълчаливо ръмжене. В същия миг най-близкият железен прът се вмъкна навътре и спря заплашително близо до Алфонсо, който премести жълтите си очи от Майкъл на пръта, после обратно към Майкъл и не нанесе удара.

Първият ден беше най-труден. След това леопардите приемаха Майкъл, както приемаха и Джек. Нито едната, нито другата страна не проявяваше привързаност или обич. Майкъл бързо разбра, че хората и кучетата бяха против котките и че хората и кучетата трябва взаимно да се поддържат. Всеки ден той прекарваше по един-два часа в клетката и наблюдаваше репетициите, без да върши друга работа, освен да стои на стража заедно с Джек. Понякога, когато леопардите изглеждаха в по-добро настроение, Ралф дори караше двете кучета да лягат. Но през лошите сутрини той ги държеше готови да скочат между него и евентуалния нападател.

През останалото време Майкъл делеше широкото си помещение с Джек. Както за всички други животни в Сидъруайлд, и за тях се грижеха добре, често ги миеха и ги пазеха от паразити. За тригодишната си възраст Джек беше твърде улегнало куче. Или никога не се бе научил да играе, или вече беше забравил. От друга страна, имаше благ, спокоен характер и не се сърдеше на Майкъл за заядливостта, която той прояви отначало. Майкъл бързо престана да бъде заядлив и приемаше с радост съжителството им. Но те не проявяваха чувствата си. Бяха доволни да лежат будни с часове и всеки да изпитва насладата от близостта на другия.

Понякога Майкъл чуваше Сара да прави сцени някъде далеч или да праща зов, който той знаеше, че е за него. Веднъж тя избяга от пазача си и намери Майкъл тъкмо когато излизаше от клетката на леопардите. Хвърли се отгоре му, прегърна го с остри радостни писъци и истерично му заразправя всичките си нещастия, откак се бяха разделили. Укротителят на леопарди я погледна снизходително и я остави да му се порадва. Накрая пазачът й насила я отдели от Майкъл, въпреки че тя крещеше като вещица. Когато я откъсна от него, тя се хвърли разгневена върху пазача и преди той да я укроти, заби зъби в палеца и китката му. Всичко това предизвика голямо веселие сред зяпачите, а писъците й възбудиха леопардите и те започнаха да ръмжат и да се хвърлят по решетките. Когато я откараха, тя започна тихичко да стене, също като разочаровано дете.

Въпреки че Майкъл се справи блестящо с работата си при леопардите, Раул Касълмон не успя да го купи от Колинс. Няколко дни по-късно цялата арена бе разтревожена от рев и врява, която идваше откъм клетките на животните. Когато се чуха и револверни изстрели, възбудата се разпространи навсякъде. Лъвовете нададоха силен рев, а кучетата ожесточено залаяха. Всички номера по арената спряха, защото животните се отпуснаха и не можеха да продължат. Няколко души, сред тях и Колинс, изтичаха към клетките. Пазачът на Сара пусна веригата й, за да ги последва.

— Басирам се, че това е Алфонсо! — извика Колинс на един от помощниците си, който тичаше до него. — Страх ме е, че Ралф ще си изпати!

Когато Колинс пристигна на мястото, цялата история отиваше към кулминацията си. Двама души тъкмо вадеха Касълмон от клетката и докато Колинс тичаше, можа да види как го поставиха на земята, за да затворят вратата й. Вътре в нея животните се бяха вчепкали и се биеха така жестоко, че беше почти невъзможно да се различат Алфонсо, Джек и Майкъл. Навън около клетката подскачаха няколко души, тикаха вътре железните пръти и се опитваха да ги разделят. В най-отдалечения край на клетката седяха другите два леопарда, ближеха раните си, ръмжаха и замахваха по железните пръти, които ги държаха настрана от битката.

Пристигането на Сара и всичко, което последва, стана за няколко секунди. Малката зелена маймунка, опашатото женско създание, което познаваше любовта и истерията, далечната братовчедка на жената-човек, влачейки веригата си, скочи стремглаво към гъстите пръти на клетката и се промъкна между тях. В същото време купчината се разпадна. Майкъл излетя от нея с такава сила, че се удари в близкия край на клетката, падна на пода, опита се да скочи, но пак се свлече на пода, а от една ужасна рана на дясното му рамо обилно потече кръв. Сара скочи към него, обви го с ръце и майчински го притисна към плоските си, малки, космати гърди. Тя надаваше тревожни викове, а когато Майкъл се помъчи да се изправи на ранения си преден крак, тя му се скара с остър, но нежен глас и с ръцете си се опита да го задържи встрани от битката. Сегиз-тогиз тя отправяше към Алфонсо поглед, пълен с ненавист, и го ругаеше с пронизителни писъци.

Един прът, тикнат в страната му, отвлече вниманието на големия леопард. Той удари с лапа по него, а когато отново го ръгнаха, захапа голото желязо със зъби. С втория си скок той се намери до прътите на клетката и с един-единствен замах раздра ръката на човека, който го беше мушнал. Човекът отскочи настрана и прътът падна. Алфонсо се хвърли отново върху Джек, който по това време беше вече безвреден противник и можеше само да пъхти и трепери, целият потънал в кръв.

Майкъл бе успял да се изправи на три крака и се мъчеше да закуца напред въпреки задържащите ръце на Сара. Вбесеният леопард се приготви да се хвърли върху тях, когато ново бодване го отвлече. Този път той се нахвърли направо върху човека и се удари в прътите на клетката с такава сила, че я разтърси цялата.

Още хора се заеха да мушкат пръти, но Алфонсо вече не можеше да бъде спрян. Сара го видя да се приближава и диво, пискливо закрещя срещу него. Колинс грабна револвера на един от своите помощници.

— Не стреляйте! — извика Касълмон и сграбчи ръката на Колинс. Сам той беше много зле. Едната му ръка безпомощно висеше отстрани, а някаква рана на главата му бе напълнила очите с кръв. Той се избърса о рамото на майстора-дресьор, за да може да вижда. — Той е мое имущество! — протестира той. — И струва колкото сто болни маймуни и вкиснати териери. Ще се помъчим да измъкнем и тях. Дайте ми възможност да се опитам. Нека някой да ми избърше очите, моля ви! Не мога да гледам. Изхарчих халосните си патрони. Има ли някой халосни патрони?

Сара ту се опитваше да препречи тялото си между Майкъл и леопарда, който все още бе забавян от мушканията на железните пръти, ту се обръщаше да крещи към озъбената котка, като че ли чрез тази си проява на ненавист би могла да я уплаши и задържи.

Настръхнал и заръмжал, Майкъл я повлече няколко трикраки стъпки напред, но повреденото му рамо не издържа и той припадна. Тогава Сара извърши големия си подвиг. С последен вик на крайна ярост тя се хвърли право в лицето на чудовищната котка, като дереше и късаше с ръце и крака, а зъбите й се впиха в подрязаното му ухо. Изненаданият леопард се дигна на задни крака, а с предните заудря и задърпа малкия демон, който не го пускаше.

Битката и животът на малката зелена маймунка траяха десетина къси секунди. Но това време беше достатъчно за Колинс да открехне вратата на клетката, да хване бързо Майкъл за задния крак и да го измъкне навън.

Глава XXX

В Сидъруайлд не практикуваха бързата, груба хирургия на Дел Мар, затова Майкъл оживя. Един истински хирург, опитен и смел, едва-що не го наряза на късове, докато поправяше основно разбитото му рамо. Той извърши неща, които не би посмял да извърши над човешко същество, но които се оказаха правилни за Майкъл.

— Ще остане завинаги куцо — каза хирургът, докато избърсваше ръцете си и гледаше надолу към Майкъл, който лежеше и по-голямата част от тялото му бе неподвижно обвита в гипс. — Оздравяването му ще бъде доста дълго и трябва да мине при най-добри грижи. Ако се повиши температурата, ще е по-добре да му спестим мъките. Колко струва?

— Не знае никакви номера — отговори Колинс. — Може би към петдесет долара, а сега сигурно и толкова не струва. Няма смисъл да се дресират куци животни.

Но времето доказа, че и двамата не бяха прави. Майкъл не беше обречен да куца цял живот, въпреки че в следващите години рамото му беше чувствително и понякога, когато времето беше влажно, трябваше да избягва болката, като накуцва леко. От друга страна, беше му писано да получи много висока цена и да стане звезда от първа величина, така както бе предсказал Хари Дел Мар.

Междувременно той пролежа много дълги, изморителни дни в гипса, без да вдигне опасна температура. За него бяха положени превъзходни грижи. Но те не произлизаха от обич или привързаност. Те бяха просто част от системата на Сидъруайлд, система, която носеше на школата такъв голям успех. Когато го извадиха от гипса, не му бе позволено инстинктивното удоволствие на всички животни да ближе раните си, тъй като го бяха увили и вързали с остроумно подредени превръзки. А когато накрая махнаха и тях, вече нямаше рани за близане; само дълбоко в рамото му остана една болка, която мина едва след месеци.

Колинс вече не му досаждаше с опитите си да го учи на номера и един ден го даде назаем, за да попълни трупата на двойка мъж и жена, които бяха загубили три кучета от пневмония.

— Ако ви върши работа, можете да го вземете за двадесет долара — каза Колинс на Уилтън Дейвис.

— Ако пукне? — попита Дейвис.

— Няма денонощно да мисля за него — дигна рамене Колинс. — Не се поддава на обучение.

Тъй че Майкъл напусна Сидъруайлд, натоварен в клетка, и беше твърде вероятно да не се върне, защото Уилтън Дейвис се славеше сред дресьорите с жестокостта си към кучетата. Той би могъл да прояви грижи към някое специално куче, което можеше да прави особено ценен номер, но обикновените участници бяха твърде евтини. Струваха от три до пет долара парчето. Случаят с Майкъл беше още по-лош, защото не струваше и толкова. И ако умреше, единствената грижа, която можеше да причини на Дейвис, беше да го накара да си потърси друго куче.

Първият етап от новата авантюра на Майкъл не му донесе особени неприятности, въпреки че бе натикан в клетка, в която не можеше да се изправи, а подхвърлянето и преобръщането на клетката му причиняваха неизброими болки в рамото. Пътешествието продължи само до Бруклин, където го предадоха по съответния ред на някакъв второстепенен театър, защото Уилтън Дейвис беше толкова безспорно второстепенен дресьор, че никога не успяваше да получи ангажимент в големите заведения.

Страданията в тясната клетка започнаха, след като Майкъл беше отнесен в една голяма стая над сцената и бе оставен там заедно с десетина други кучета, също затворени в тесни клетки. Те бяха жалка пасмина, все улични псета, повечето смазани духом и нещастни. От ударите на Дейвис някои от тях имаха лоши рани по главите. За раните не се полагаха никакви грижи, а бялата боя, която им слагаха, за да ги прикрият преди излизане на сцената, съвсем не им помагаше. От време на време някои виеха печално, а понякога всички едновременно лаеха, сякаш това бе единственото, което им оставаше да правят в тесните килии.

Майкъл беше единственият, който не се присъединяваше към общия хор. Той отдавна вече се бе затворил в себе си и бе престанал да лае. Станал бе твърде необщителен за подобни прояви; не следваше и примера на някои от кучетата в стаята, които имаха кавгаджийски нрав и през цялото време ръмжаха и правеха скандали през пръчките на клетките си. Фактически лошото разположение на Майкъл се бе толкова задълбочило, че не му позволяваше дори да участвува в свади. Единственото, което искаше, бе да го оставят на спокойствие и през първите четиридесет и осем часа получи спокойствие дори в излишък.

Уилтън Дейвис беше събрал преждевременно трупата си, тъй че новата програма щеше да почне чак след пет дена. Той използува това време, за да посети роднините на жена си в Ню Джърси, и се уговори с един от работниците на сцената да храни и пои кучетата му. Работникът щеше да свърши тази работа, но има нещастието да се сбие с един кръчмар, поради което бе откаран със счупен череп в дежурната болница. А като връх на всичко, по нареждане на противопожарната охрана, театърът беше затворен за три дена, тъй като трябвало да се вземат някои допълнителни предпазни мерки.

Никой не се и доближи до стаята с кучетата и след няколко часа Майкъл усети глад и жажда. Времето минаваше и гладът бе изместен от жаждата за вода. Когато падна нощта, лаят вече не преставаше и през дългите нощни часове постепенно се смени със скимтене и вой. Сред този мъчителен ад единствено Майкъл не издаваше нито звук и мълчаливо страдаше.

Дойде утрото на втория ден; бавно се занизаха часовете към втората нощ; мракът на втората нощ падна над тази тъжна сцена, която беше достатъчна сама по себе си, за да бъде присъда над всички номера с дресирани животни във всички театри и циркове по света. Дали Майкъл беше потънал в сън или делириум, не можеше да се каже; но и в единия, и в другия случай той преживя отново голяма част от миналия си живот. Той отново игра като малко кученце по широките веранди пред бунгалото на мистър Хагин в плантацията в Мериндж; или пък се промъкваше по края на джунглите към брега на реката заедно с Джери, за да дебне крокодилите; или пък се учеше от мистър Хагин и Боб по примера на Биди и Терънс да счита негрите за по-долнокачествени, презрени богове, които трябваше да бъдат държани на подходящото им място.

Той пак беше на шхуната „Йожени“ заедно с капитан Келър, втория му господар, и на брега в Тулаги отново се влюби в Стюард с магическите пръсти и отплува с него и Куейк на парахода „Макамбо“. Във виденията му най-често се явяваше Стюард върху неясния фон от кораби и хора, Стария моряк, Симон Нишиканта, Гримшо, капитан Доун и малкият, сбръчкан А Мой. А не по-рядко от другите се появяваха Скрепс и Коки, храбрата, малка перушинка живот, която се бе държала с достойнство през краткото си съществуване под слънцето. И на Майкъл му се струваше, че от едната му страна за него се беше вкопчил Коки и му говореше безсмислици на ухото, а от другата се притискаше Сара и бъбреше нескончаемата си и неразбираема изповед. Тогава дълбоко под ушите му сякаш го галеха магическите ласкави пръсти на любимия Стюард.

— Нямам късмет и това е! — изплака Уилтън Дейвис, като гледаше кучетата си, а въздухът още трептеше от наниза ругатни, които току-що бе изрекъл.

— Така е, щом се доверяваш на някакъв си пияница! — забеляза спокойно жена му. — Нищо чудно, ако половината измрат сега!

— Добре, добре, после ще приказваме — изръмжа Дейвис и си свали сакото. — Хващай се на работа, мила, и бъди готова за най-лошото! Те имат нужда от вода. Ще им дам цяла вана.

Кофа след кофа от крана на мивката в ъгъла той напълни една голяма желязна вана. При шума на течащата вода кучетата започнаха да скимтят, да лаят и да стенат. Някои се опитваха да ближат ръцете му с подутите си езици, когато ги измъкваше грубо от клетките. По-слабите пълзяха към ваната по корем, а по-силните ги тъпчеха. Нямаше място за всички и по-силните пиха първи с доста побоища, караници и драскане с нокти. На първо място сред тях беше Майкъл. Той драскаше и бе издраскан, но успя да поеме няколко бързи глътки от животворната течност. Дейвис се въртеше наоколо, риташе наляво и надясно, за да имат всички възможност да се доберат до водата. Жена му помагаше, като размахваше някакъв парцал. Беше истински ад на страданието, защото засъхналите им гърла омекнаха от водата и кучетата можеха отново да лаят и високо да вият от скръб и болка.

Няколко от тях бяха толкова отслабнали, че не можаха да се домъкнат до водата, та трябваше да им носят, да им я наливат и плискат в устата. Изглеждаше, като че ли никога няма да се наситят. Лежаха изтощени из цялата стая, но от време на време едно или друго изпълзяваше до ваната и се опитваше да пийне още малко. Междувременно Дейвис беше запалил огън и бе напълнил един казан с картофи.

— Тука вони на пор! — забеляза жена му, като спря да пудри носа си. — Миличък, ще трябва да ги измием!

— Дадено, мила! — съгласи се съпругът й. — И колкото по-скоро, толкова по-добре. Можем да свършим това, докато картофите се варят и изстиват. Аз ще ги търкам, а ти ще ги подсушаваш. Спомни си за онази пневмония и ги изтривай добре!

Къпането беше бързо и грубо. Той посягаше към най-близките кучета и ги хвърляше едно след друго във ваната, от която бяха пили вода. Ако някое се уплашеше или протестираше, той го удряше по главата с дръжката на четката или пък с жълтеникавия сапун за пране, с който ги сапунисваше. Няколко минути бяха достатъчни за едно куче.

— Пий, дявол да те вземе, пий, още си пийни! — казваше той, като потапяше главите им в мръсната сапунена вода.

Изглежда, че той смяташе самите тях отговорни за ужасното им състояние и гледаше на мръсотията им като на лична обида.

Майкъл позволи да го хвърлят във ваната. Той признаваше, че къпането е необходимо и задължително, въпреки че в Сидъруайлд този обред се извършваше по много по-добър начин, а пък когато Куейк и Стюард го къпеха, то бе част от обичта им към него. Така че той положи всички усилия да издържи търкането и всичко щеше да мине добре, ако Дейвис не го беше натопил под водата. Майкъл измъкна главата си с предупредително ръмжене. Дейвис възпря насред път удара, който се канеше да нанесе с тежката четка, и тихо подсвирна от изненада.

— Хей! — каза той. — Виж кой ми бил тука! Душичке, това е ирландският териер, който взех от Колинс! Не го бива за нищо. Колинс така каза. Просто запълва празното място. Вън! — изкомандува той на Майкъл. — Това е всичко, което ще получиш засега, господин Сърдитко! Но помни ми думата, скоро така ще те подхвана, че свят ще ти се завие!

Докато изстиваха картофите, мисис Дейвис с остри викове държеше кучетата настрана. Майкъл лежеше мрачен встрани и не взе участие в блъсканицата към ваната дори когато беше дадено разрешение. Дейвис отново се засуети около тях, ритайки най-силните и най-нахалните.

— Ако след всичко, което направихме за тях, отново започнат да се бият, ритай ги в ребрата, мила! — каза той на жена си.

— Ето ти! Искаш ли, искаш, а? — Това беше казано по адрес на едно голямо черно куче и придружено от жесток ритник в слабините. Животното излая от болка, избяга надалеч и от безопасно разстояние жално гледаше димящата храна. — Е, сега вече не могат да разправят, че никога не къпя кучетата си! — забеляза Дейвис от умивалника, където миеше ръцете си. — Какво ще кажеш, мила, да приключваме?

Мисис Дейвис кимна в знак на съгласие.

— Ще репетираме с тях утре и вдругиден. Времето ще ни бъде достатъчно. Довечера ще мина и ще им сваря малко ярма. Щом са гладували два дни, имат нужда от извънредно ядене.

Когато картофите свършиха, кучетата бяха затворени отново в клетките за следващите двадесет и четири часа. Наляха им вода в тенекиените канчета, а вечерта им дадоха в клетките обилни порции варена ярма и кучешки сухар. Това беше първата храна, която Майкъл изяде, защото преди това намръщено бе отказал да се приближи до картофите.

Репетициите бяха на сцената и неприятностите за Майкъл започнаха още от самото начало. Допълнителната втора завеса трябваше да се вдигне и да открие двадесетте кучета, седнали на столове в полукръг. Докато ги подреждаха, пред допълнителната завеса се изпълняваше друг номер, така че се налагаше да се пази пълна тишина. След това, когато се вдигнеше завесата и се откриеше цялата сцена, кучетата бяха научени да надават силен лай.

Като прост фигурант, Майкъл не трябваше да прави нищо друго, освен да седи на стол. Но той трябваше да се качи на стола и когато Дейвис му заповяда да стори това, придружи заповедта си с удар по главата. Майкъл изръмжа предупреждаващо.

— Охо, е? — захили се дресьорът. — Ето как Сърдитко си търси белята! Щом е така, можем още отсега да свършим с тази работа, та да сменим името ти на „Кротушко“. Мила моя, пази ред сред останалите, докато предам първия урок на Сърдитко!

За побоя, който последва, по-добре е да не се говори много. Майкъл се би безнадеждно и в резултат бе напълно пребит. Той седна на стола издран и кървящ, без да взема участие в представлението, и само изпадна в още по-дълбока и по-горчива меланхолия. Да мълчи преди вдигането на завесата, не му бе никак трудно. Но когато завесата се вдигаше, той отказваше да се присъедини към неистовия лай на другите кучета.

Кучетата, понякога по едно, понякога по две и три, напускаха столовете си по команда и правеха обикновените кучешки номера — ходеха на задните си крака, скачаха, куцаха, танцуваха валс и се премятаха. Уилтън Дейвис бързо избухваше и ръката му беше доста тежка по време на репетициите, както показваха острите, болезнени излайвания на бавните и глупави кучета.

През този ден и сутринта на следващия бяха направени три дълги репетиции. През това време неприятностите за Майкъл престанаха. При командата той мълчаливо се качваше на стола и мълчаливо седеше на него.

— Ето какво прави пръчката! — похвали се Дейвис на жена си.

Но и двамата не можеха даже да си представят скандалния номер на Майкъл в тяхното първо представление.

По цялата сцена зад завесата всичко беше готово. Кучетата седяха по столовете и нещастно мълчаха, а Дейвис и жена му ги заплашваха, за да пазят тишина. Пред завесата Дик и Дейзи Бел забавляваха сутрешната публика с песни и танци. Всичко вървеше добре и никой от публиката не би подозрял, че отзад сцената е пълна с кучета, ако Дик и Дейзи, придружени от оркестъра, не бяха запели „Заведи ме в Рио“.

Майкъл не можа да се сдържи. Както Куейк го беше завладял някога с бръмбазъка си, Стюард — с обичта си, а Хари Дел Мар — с устната си хармоника, така и сега го завладяха звуците на оркестъра и гласовете на пеещата двойка, щом подхванаха старата, позната ритмична мелодия на „Заведи ме в Рио“. Въпреки волята му, въпреки цялата му затвореност някакви непреодолими сили разтвориха челюстите му и накараха цялото му гърло да затрепти в акомпанимент.

Оттатък завесата долетя хихикането на децата и жените, което малко след това се превърна в рев и заглуши гласовете на Дик и Дейзи. Уилтън Дейвис изруга невероятно силно и се спусна по сцената към Майкъл. Но Майкъл продължаваше да вие, а публиката продължаваше да се смее. Когато късата палка го халоса с все сила, Майкъл още виеше. Силата на удара и болката го накараха да спре и да издаде неволен лай.

— Строши му главата, мили! — посъветва го мисис Дейвис.

След това последва решителната битка. Дейвис нанасяше хитро ударите си, които се чуваха в залата, както се чуваше и ръмженето на Майкъл. Сред общия смях публиката вече не обръщаше внимание на Дик и Дейзи Бел. Номерът им пропадна. Както каза Уилтън, номерът им „го взеха за мезе“. Главата на Майкъл беше строшена в точния смисъл на думата. А публиката от другата страна на завесата беше доволна и възхитена.

Дик и Дейзи не можеха да продължат. Публиката искаше да види какво има зад завесата, а не пред нея. Един от работниците изведе окончателно укротения Майкъл и завесата се вдигна, за да покаже цялата трупа — цялата, с изключение на един празен стол. Момчетата сред публиката първи откриха връзката между празния стол и предишната врява и започнаха шумно да викат липсващото куче. Публиката пое вика, кучетата залаяха още по-възбудено и петминутно веселие забави номера, който най-сетне започна, но кучетата се показаха бавни и разсеяни, а Уилтън Дейвис бе бесен от гняв.

— Не се тревожи, миличък! — невъзмутимо го успокои жена му със сценичен шепот. — Ще зарежем това куче и ще вземем друго, редовно. Пък и хубаво й го погодихме на тази Дейзи Бел! Не съм ти казала още какво е разправяла миналата седмица по мой адрес на едни мои приятели!

Няколко минути по-късно, докато все още се занимаваше с животните си на сцената, съпругът успя да прошепне на жена си:

— Кучето е виновно за всичко. Хвърлил съм му око. Ще го пребия.

— Добре, мили — съгласи се тя.

Когато завесата падна пред развеселената публика и кучетата бяха отведени отново в стаята над сцената, Уилтън Дейвис слезе да търси Майкъл. А той, вместо да се гуши от страх в някой ъгъл, стоеше между краката на сценичния работник и все още трепереше от понесената жестокост, но в същото време заплашваше да се бие така свирепо, както винаги, когато го нападаха. По пътя си Дейвис срещна двойката певци. Жената се гневеше и плачеше, а мъжът не плачеше, но също се гневеше.

— Ама и ти си един дресьор, еша ти няма! — заяви войнствено той. — Сега ще ти дам да се разбереш!

— Стой настрана или ще те пребия! — отчаяно извика Уилтън Дейвис и размаха един къс железен прът с дясната си ръка. — А ако искаш, почакай да те пребия след това! Но най-напред ще пребия кучето. Ела с мене да гледаш! Дявол да го вземе! Как можех да знам? Ново е. По време на репетициите никога не се е обаждало. Как можех да знам, че ще вземе да вие точно когато ги нареждам зад вас?

— Каква каша забъркахте само! — посрещна го директорът на театъра, когато Дейвис, следван от Дик Бел, се озова пред Майкъл, застанал наежен между краката на работника.

— Нищо не е в сравнение с това, което сега ще направя — отвърна Дейвис, хвана железния прът по-късо и го вдигна. — Ще го убия. Ще го убия от бой! Гледайте само!

Майкъл разбра заплахата, изръмжа, приготви се за скок и заследи с очи железния прът.

— Виж, това няма да стане! — каза работникът на Дейвис.

— Кучето е моя собственост! — отговори последният с убедителността на човек, който има подкрепата на закона.

— Но против вашата собственост е моят здрав разум! — беше отговорът на работника. — Ударете го само веднъж и гледайте какво ще ви се случи! Хората са си хора, кучетата — кучета, но да ме вземат мътните, ако разбирам вие що за птица сте! Няма да ви позволя да бъдете жесток към това куче. То за първи път излиза на сцена, след като е било два дена без храна и вода. О, всичко ми е добре известно, господин директоре!

— Ако убиете кучето, ще платите един долар на боклукчията, за да изхвърли трупа! — поде директорът.

— С удоволствие ще платя — каза Дейвис и отново вдигна пръта. — Но на тоя пес ще му върна за всичко!

— От вас, дресьоре, просто ми се повръща! — каза работникът. — Всяко нещо си има граница. За мене това е границата: ударете го само веднъж с това лостче и аз така ще ви прасна, че ще загубя работата си, но и вие ще отидете в болницата.

— Виж какво, Джаксън — започна заплашително директорът.

— Не ме убеждавайте! — отговори той. — Аз вече реших. Ако този евтин негодник докосне с пръст кучето, сигурно ще загубя службата си. Омръзна ми вече да гледам как тези типове бият животните си. Иде ми да повърна!

Директорът погледна към Дейвис и безпомощно вдигна рамене.

— Няма смисъл да правим скандал — посъветва го той. — Не искам да загубя Джаксън, а ако почне бой, той сигурно ще ви изпрати в болница. Върнете кучето обратно, откъдето сте го взели. Сложете го в клетка и го изпратете с наложен платеж. Колинс няма да има нищо против. Той ще го отучи да пее и ще го накара да се държи добре.

Дейвис хвърли още един поглед на свирепия Джаксън и се поколеба.

— Ще ви кажа още нещо — убедително продължи директорът. — Джаксън ще свърши цялата работа. Той ще го сложи в подходяща клетка, ще го предаде, ще направи всичко необходимо. Нали, Джаксън?

Работникът кимна, после се наведе и погали наранената глава на Майкъл.

— Добре тогава — предаде се Дейвис и се завъртя на петите си. — Има всякакви идиоти, които се трогват от кучетата. Но ако бяха работили в професията, колкото съм работил аз…

Глава XXXI

Една пощенска картичка от Дейвис до Колинс обясни защо Майкъл се завръща. „Пее твърде много за моя вкус“ — така се изрази Дейвис и по този начин съвсем несъзнателно даде ключа, който Колинс беше търсил напразно и който сега също така несъзнателно не можа да използува. Той каза на Джони:

— Като гледам какъв бой е ял, не ми е чудно, че е пропял. Там е бедата на дресьорите. Не знаят как да се грижат за имуществото си. Трошат им главите и се сърдят, че не са послушни като ангелчета. Отведи го, Джони. Измий го добре и му превържи всички рани. Аз самият се отказвам от него, но ще му намеря място в следващата кучешка трупа.

Две седмици след това Колинс съвсем случайно откри на какво е способен Майкъл. В един момент, когато арената бе свободна, той прати да го доведат, за да го изпробва някакъв дресьор, които се нуждаеше от кучета-статисти. Освен това, което знаеше — да става и да ляга по команда, да идва и да си отива, Майкъл не вършеше нищо друго. Беше отказал да научи дори най-елементарните неща, които трябва да знае всяко куче-артист. И Колинс го остави да отиде в другата част на арената, където няколко пъти вече несполучливо нареждаха един оркестър от маймуни.

Макар че се страхуваха и се съпротивяваха, маймуните бяха принудени да се подчиняват, понеже ги връзваха за столовете и инструментите и с помощта на телове, прикрепени за телата им, ги дърпаха и бутаха иззад сцената. Диригентът на оркестъра, стар, свадлив самец, седеше здраво завързан на въртящ се стол. Когато го ръгаха иззад сцената с дълги пръти, той изпадаше в бясна ярост. В същото време чрез едно въже въртяха тялото му на едната и другата страна. За публиката подобна ярост беше твърде забавна. По този повод Колинс казваше:

— Един маймунски оркестър има винаги голям успех. Предизвиква смях, а смехът носи печалба. Хората просто имат нужда да се смеят на маймуните, защото толкова много приличат на нас и защото човекът има всички преимущества и чувствува превъзходството си. Представете си, че вървим двама по улицата, вие се подхлъзвате и падате. Разбира се, аз се смея. Това е, защото имам известно превъзходство над вас. Аз не съм паднал. Същото става и ако вятърът ви дигне шапката. Докато я гоните надолу по улицата, аз се смея. Чувствувам превъзходство. Моята шапка си седи на главата ми. Така е и с оркестъра от маймуни. Всичките му глупости ни карат да разберем превъзходството си. Да се смятаме за по-умни. За това плащаме, да видим как глупаво се държат маймуните.

Репетициите не бяха за маймуните, а по-скоро за хората, които управляваха прикритите механизми и чрез тях — движенията на маймуните. На това отдаваше усилията си Харис Колинс.

— Слушайте, момчета, няма никакви причини да не можете да ги накарате да свирят истински мелодии. Само от вас зависи, от това как ще дърпате теловете! Хайде! Струва си труда да опитаме! Да започнем с нещо, което знаете всички. И запомнете, че истинският оркестър винаги ще ви помага. Коя мелодия знаете всички? Нещо леко, което и публиката да знае?

Той се увлече в изпробването на тази идея и дори повика на помощ един от цирковите ездачи, чийто номер беше да свири на цигулка върху гърба на галопиращ кон, после да прави салто на тази несигурна площадка, без да престава да свири. Той накара човека да свири само обикновени мелодии с бавен такт, така че помощниците му да вървят в такт с песента и според нея да дърпат теловете.

— Разбира се, щом направите някоя явна грешка — каза им Колинс, — започвате като луди да дърпате теловете на диригента, да го ръгате и да го въртите насам-натам. Тук публиката винаги избухва в смях. Всички мислят, че той наистина има добър слух и се ядосва на оркестъра си заради дисонанса.

По средата на работата към тях се приближиха Джони и Майкъл.

— Оня тип казва, че не би го взел и като подарък — съобщи Джони на работодателя си.

— Добре, добре, закарай го обратно в клетката! — бързо нареди Колинс. — Сега, момчета, всички готови! „Родино, мила моя“! Започвай, Фишър! А вие, останалите, поддържайте в такт!… Точно така! Когато имате и истински оркестър, ще повтаряте неговите движения. Симънс, по-бързо! Влачиш се през цялото време!

Тогава се случи нещо непредвидено. Джони, вместо да отведе веднага Майкъл към клетката, се забави, за да види как ще завъртят диригента на стола и как той ще започне да ругае. Цигуларят, на една крачка от мястото, където Майкъл беше приклекнал на задните си лапи, свиреше бавно, точно и натъртено „Родино, мила моя“.

Майкъл не можа да се сдържи. Не можа да се сдържи, както не би могъл да сдържи ръмженето си, когато биваше заплашван с пръчка; не можа да се сдържи, както не бе успял, когато провали номера на Дик и Дейзи Бел, увлечен от звуците на „Заведи ме в Рио“; не можа да се сдържи, както и Джери не можеше да не пее върху борда на „Ариел“, когато Вила Кенън го обвиваше с ръце, загръщаше го с възхитителния облак на косата си и запяваше така, че винаги го връщаше назад към другарството на глутницата. И с Майкъл ставаше същото, каквото и с Джери. Той също си спомняше за загубената глутница и я търсеше, виждаше голите заснежени хълмове и над тях звездите, заблестели през ледения мрак на нощта, чуваше в отговор далечния вой на събиращата се глутница от другите хълмове. Глутницата, изчезнала през хилядолетията, докато прадедите на Майкъл бяха живели край огъня на човека; и въпреки това той винаги си я спомняше, когато магията на ритъма нахлуваше в него и изпълваше съществото му с видения и чувства от онова Другаде, което той през собствения си живот никога не беше виждал.

В тези видения се примесваше споменът за Стюард, обичта на Стюард, с когото той бе научил същата тази поредица тонове, възпроизвеждана сега от цирковия ездач-цигулар. И долната челюст на Майкъл се разтвори, гърлото затрептя, предните лапи започнаха да правят малки, неспокойни движения, сякаш и тялото му тичаше така, както тичаше мисълта му назад към Стюард, назад през вековете към загубената глутница… и заедно със сенките на загубената глутница през снежните простори, по горските пътеки по следите на плячката.

Докато пееше и тичаше във виденията си, сенките на загубената глутница бяха около него; цигуларят спря зачуден; мъжете започнаха да ръгат диригента на маймунския оркестър и го завъртяха диво на въртящия се стол, което пък го приведе в ярост; а Джони се изкикоти. Но Харис Колинс го забеляза. Той беше чул, че Майкъл пее правилно мелодията. Беше го чул да пее — не само да вие, но да пее.

Настъпи тишина. Маймуната-диригент престана да се върти и да ругае. Хората, които го бяха ръгали, задържаха в ръцете си прътите и теловете. Останалите членове на маймунския оркестър само трепереха от страх пред следващата жестокост, която щеше да бъде извършена. Цигуларят зяпаше. Джони все още се тресеше от кикот. Но Харис Колинс размисляше, чешеше се по главата и продължаваше да размисля.

— Не бихте ли ми казали?… — започна нерешително той. — Не, аз съм уверен. Чух го. Това куче подхвана мелодията. Не е ли така? Обръщам се към всички ви. Не е ли така? Проклетото куче пя. Залагам живота си. Почакайте, момчета! Нека си починат маймуните. Това си струва да се провери! Господин цигуларю, изсвирете отново същото — „Родино, любима моя“! Започвайте! Наблегнете, свирете високо и бавно! Гледайте всички и слушайте и ми кажете дали аз съм луд, или това куче наистина пее мелодията. Ето! Какво ще кажете? Не е ли точно така?

Спор нямаше. Майкъл разтвори челюсти и след няколко такта започна да повдига неспокойно предните си крака. А Харис Колинс се приближи до него и запя в унисон.

— Хари Дел Мар е бил прав, като казваше, че това куче е гениално и затова е продал трупата си! Той е знаел. Това е кучето-Карузо. Не ония виещи уличници, които Кингман развеждаше, а истински певец, солист. Нищо чудно, че не искаше да учи други номера. През цялото време си е имало специалност. Представете си само! А аз почти го бях продал на този убиец на кучета Уилтън Дейвис. Добре че се върна. Джони, отсега нататък ще полагаш специални грижи за него! Следобед го доведи вкъщи, за да го подложа на истински изпит. Дъщеря ми свири на цигулка. Ще видим какво ще пее с нея. Помнете ми думата, в това куче има огромно богатство.

Така бе открит талантът на Майкъл. Следобедният изпит беше наполовина успешен. След като напразно опитва непознатата за Майкъл музика, Колинс откри, че той може да пее „Боже, пази краля“ и „Спи, мой малък, спи“. Много часове и дни бяха прекарани в търсене. Той напразно се опитваше да научи Майкъл на нови песни. Майкъл не влагаше сърце в усилията си и мрачно се въздържаше. Но щом засвиреха някоя от песните, които беше научил от Стюард, той се поддаваше. Не можеше да се сдържи. Магията беше по-силна от него. Накрая Колинс откри пет от шестте песни, които Майкъл знаеше: „Боже, пази краля“, „Спи, мой малък, спи“, „Води ни, свята светлина“, „Родино, любима моя“ и „Заведи ме в Рио“. Майкъл никога не пя „Шенандоа“, защото Колинс и дъщеря му не знаеха старата морска песен и затова не можеха да я открият.

— Пет песни са достатъчни, дори да не научи нито една нота повече! — заключи Колинс. — Това ще бъде коронен номер навсякъде. В него има огромно богатство. По дяволите, защо не бях млад и свободен, сам да тръгна с него на турне…

Глава XXXII

Така най-сетне Майкъл бе продаден на някой си Джейкъб Хендерсън за две хиляди долара.

— При това ви го давам без пари — каза Колинс. — След шест месеца не бихте го продали и за пет хиляди или пък аз нищо не разбирам от занаята. То просто ще помете последното ви куче, което знаеше да смята, а и вие не ще има нужда да се показвате, нито пък да работите върху номера. И ще бъдете глупак, ако не го осигурите за петдесет хиляди веднага щом се прочуе. Ако бях млад и свободен, не бих искал нищо друго, освен сам да изляза с него!

Хендерсън се оказа съвършено различен от всички господари, които Майкъл бе имал досега. Този човек беше някакво неутрално същество. Не беше нито лош, нито добър. Не пиеше, не пушеше и не ругаеше; не ходеше на черква и не членуваше в християнското дружество. Беше вегетарианец, без да е фанатик. Обичаше филмите за пътешествия, а в свободното си време четеше Сведенборг^[59]. Не притежаваше никакъв темперамент. Никой не беше го виждал да се гневи. Сякаш имаше търпението на Йов. Държеше се стеснително с полицаите, железопътните чиновници и кондукторите, но не го беше страх от тях. Не го беше страх от нищо, както и не обичаше нищо, с изключение на Сведенборг. Характерът му беше безцветен като дрехите, които носеше, като безцветната коса, разпиляна по главата му, като безцветните очи, с които наблюдаваше света. Не беше глупак, но не беше и мъдрец. Даваше малко на живота, малко изискваше от живота и сред цирковите среди водеше живот на отшелник.

Майкъл нито го обичаше, нито го мразеше, а просто го приемаше. Те пропътуваха през целите Щати и нямаха нито едно спречкване. Нито веднъж Хендерсън не надигна глас срещу Майкъл и Майкъл нито веднъж не му изръмжа предупредително. Те просто се търпяха, съжителствуваха, защото течението на живота ги бе събрало. Разбира се, помежду им нямаше никаква сърдечна връзка. Хендерсън беше господар. Майкъл беше негово движимо имущество. За него Майкъл беше нещо неодушевено, както и той беше неодушевен към всичко друго.

И все пак Джейкъб Хендерсън беше справедлив и честен, деловит и методичен. Той къпеше Майкъл всеки ден, когато не пътуваха по влака, и след това хубаво го изтриваше. Докато го къпеше, не биваше никога нито груб, нито прибързан. Майкъл не можа да разбере дали му харесва да го къпят или не. Това беше просто част от съдбата му на този свят, както беше част от съдбата на Хендерсън да го къпе толкова често.

Работата на Майкъл беше сравнително лека, но еднообразна. Освен вечното пътуване и непрекъснатото местене от град на град, той се появяваше на сцената всяка вечер и даваше две следобедни представления седмично. Завесата се вдигаше и го оставяше сам на сцената сред подходяща за такава звезда обстановка. Невидим за публиката, Хендерсън стоеше зад кулисите и наблюдаваше. Оркестърът изсвирваше четири от парчетата, които Майкъл бе научил от Стюард, и Майкъл ги изпяваше — защото неговото модулирано виене беше истинско пеене. Той никога не пееше повече от един път на бис, и то винаги „Родино, любима моя“. След това, докато публиката изразяваше възторга си от кучешкия Карузо с ръкопляскания и тропане с крака, Джейкъб Хендерсън се появяваше на сцената, покланяше се, усмихваше се със стереотипно задоволство и благодарност, слагаше ръка върху рамото на Майкъл с артистично изразени приятелски чувства, после и двамата се покланяха, преди завесата да е паднала окончателно.

При все това Майкъл беше затворник, доживотен затворник. Въпреки че го хранеха добре, къпеха го добре, водеха го на разходки, той не оставаше нито за миг на свобода. Когато пътуваше, прекарваше дни и нощи в клетката, която обаче бе достатъчно голяма, за да се изправя с цял ръст и да се върти из нея, без да се измъчва. Понякога, в хотелите на малките градчета, биваше изваждан от клетката и спеше в стаята на Хендерсън. Иначе, ако в представлението не участвуваха други животни, той свободно се ползуваше от стаята за животни в театъра, където даваха представленията си от три дена до една седмица.

Но никога нямаше случай, за миг дори, да потича свободно, без клетка около себе си, без ограничаващите стени на някоя стая, без каишка, закачена за нашийника на врата му. Често при добро време Хендерсън го извеждаше следобед на разходка. Но това ставаше винаги с каишка. И пътят им винаги водеше до най-близкия парк, където Хендерсън закачаше каишката за някоя пейка и сядаше да се наслаждава на Сведенборг. Майкъл не можеше да направи нищо по своя воля. Другите кучета тичаха свободни, играеха едно с друго или пък се караха. Ако се приближеха до него, за да го разгледат и да се запознаят, Хендерсън веднага се откъсваше от четивото си и ги разгонваше.

Животът беше съвършено сив за Майкъл — доживотен затворник с безчувствен тъмничар. Мрачността му се замени с дълбока меланхолия. Животът и свободата в живота престанаха да го интересуват. Не че гледаше живота наоколо със завист, а по-скоро очите му бяха престанали да го виждат. Откъснат от него, той не му обръщаше внимание. Позволи си да стане проста марионетка-роб, ядеше, къпеха го, пътуваше в клетката си, редовно даваше представления и спеше много.

У него имаше гордост — гордостта на чистокръвното животно; гордостта на северноамериканския индианец, пратен като роб в плантациите из Антилските острови, който умираше, без да се оплаква и без да бъде победен. Така и Майкъл. Той се подчиняваше на клетката и каишката, защото бяха твърде здрави за неговите мускули и зъби. Вършеше робските си задължения, като даваше представления и се подчиняваше на Джейкъб Хендерсън; но нито обичаше господаря си, нито се страхуваше от него. Поради всичко това той се вглъби в себе си. Спеше много, изпадаше често в съзерцания и безмълвно страдаше от самота. Ако Хендерсън беше направил опит да спечели сърцето му, той сигурно би му отвърнал; но Хендерсън притежаваше сърце единствено за фантастичните умствени акробации на Сведенборг, а чрез Майкъл само си припечелваше хляба.

Понякога имаше и тежки моменти. Майкъл ги приемаше. Най-трудно му беше пътуването с влак през зимата, когато някой път, току-що напуснал нощното представление в града, оставаше с часове в клетката си, натоварена на някоя количка, да чака влака, който щеше да го отведе за ново представление в следващия град. Една нощ на един перон в Минесота други две циркови кучета умряха от студ. Той самият беше здравата измръзнал и студът твърде силно го хапеше по раненото от леопарда рамо; но по-доброто му здраве и по-добрите грижи, които полагаха за него, му помогнаха да оцелее.

В сравнение с другите животни, които даваха представления, него го гледаха добре. Той не разбираше и не можеше да отгатне голяма част от лошото отношение към другите животни, с които участвуваха в едно и също представление. Един номер, който в течение на три месеца се даваше заедно с неговия, беше станал скандален в цирковите среди. Дори най-безсърдечните артисти ненавиждаха номера и човека, въпреки че Дъкуорт и дресираните котки и плъхове на Дъкуорт имаха сред публиката огромен успех.

— Дресирани котки! — съскаше малката хубавичка велосипедистка Пърл Ла Пърл. — Смазани котки, а не дресирани. Всичките котки са пребити, останали са без кръв! Заприличали са на плъхове. Няма какво да ми разправяте, знам го много добре!

— Дресирани плъхове! — избухна Мануел Фонсека, човекът-змия, след като беше отказал да пие с Дъкуорт в бара на хотел „Анъндейл“. — Той ги упоява, вярвайте ми! Защо не скачат, когато лазят по въжето с една котка отпред и една отзад? Защото нямат достатъчно сила да скочат! Докато са нови, ги упоява, а после ги държи гладни, за да си спести упойката. Никога не ги храни. Няма какво да ми разправяте. Нали знам. Ако не е така, защо умират по четиридесет-петдесет плъха на седмица! И ако в някой град не може да си купи плъхове, получава цели пратки по пощата!

— Господи! — протестираше мис Мерл Мериуедър, момичето, което свиреше на акордеон и на сцената изглеждаше шестнадесетгодишно, но в частния си живот признаваше пред внуците си, че е на четиридесет и осем. — Господи, просто умът ми се взима, като гледам как може публиката да иска такова нещо! Вчера сутринта сама погледнах. От тридесет плъха седем бяха умрели — от глад! Никога не ги храни. Когато лазят по въжето, те са на умиране. Това са плъхове, които умират от глад. Затова пълзят. Ако имаха малко хляб и сирене в коремчетата си, щяха да скочат и да избягат от котките. Но те умират, просто умират на самото въже и се мъчат да пълзят, както някои издъхващ човек би се опитал да изпълзи настрана от тигъра, който го е захапал. И боже господи! Глупавата публика седи и ръкопляска на номера като на човеколюбив акт!

Ах, тази публика:

„Добротата може да направи чудеса с животните — разправяше един от присъствуващите — банкер и църковен настоятел. — Можеш да ги научиш дори на човешка любов. Котките и плъховете са били неприятели, откакто свят светува. И въпреки това тази нощ ние ги видяхме да правят заедно своя номер и нито една котка не нападна плъховете, нито пък някой плъх показа, че го е страх от котките. Човешка доброта! Това е силата на човешката доброта!“

„Това е символът на вълка и агнето“ — говореше друг. — „Казано е, че когато настъпи златният век, вълкът и агнето ще лежат заедно, и то не един в друг, мила моя, не един в друг. И това зрелище също е предсказание, доказателство, постигнато от човека, преди да е дошъл този ден. Котки и плъхове! Помисли си само! Това доказва убедително силата на добротата. Ще се погрижа веднага да намеря животни за нашите мили деца. Трябва отрано да се научат на доброта към кучето, към котката, да, дори към плъховете и към красивото канарче в клетка!“

„Но — казваше неговата мила съпруга, седнала до него — помниш ли какво пише Блейк:

Една червеношийка в клетка

докарва небесата в гняв…“

„Но не и когато се отнасяш към нея с истинска доброта, мила моя. Веднага ще поръчам няколко заека, едно-две канарчета и — какво куче би предпочела да имат нашите малки, мили дечица, за да си играят с него, мила моя?“

А неговата мила го бе погледнала с цялата си спокойна, самоуверена и осъзната добрина, видяла се в ролята си на малка селска учителка, влюбена в Ела Уйлър Уилкокс^[60] и лорд Байрон, мечтаеща самата тя да напише „Поеми на страстта“ и дошла в град Топека, за да бъде изиграна, като се ожени за солидния, богат търговец до нея, който се наслаждаваше от гледката на сприятелените котки и плъхове по опънатото въже в щастливо неведение, че тя самата е червеношийка в клетка и докарва небесата в гняв.

Боксовият мач винаги бе посрещан от публиката със силни ръкопляскания и представлението на Дъкуорт завършваше с него. Слагаха на маса две котки с малки боксови ръкавици на лапите за малък приятелски мач. Разбира се, котките, които участвуваха в номера с плъховете, бяха твърде наплашени, така че за тази цел той употребяваше само новите котки, които имаха кураж и дух — докато не загубеха куража и духа си или пък не се разболееха и умряха. За публиката това беше игрива среща между четвероноги същества, които показваха забавна прилика с по-висшите, двукраки човешки същества. Но за котките нямаше никаква игра. Преди да ги докарат на сцената, те биваха раздразвани, докато започнат истински бой. В ударите, които си нанасяха, имаше гняв, болка, учудване и страх. А ръкавиците се изнизваха, така че, докато паднеше завесата, те се деряха, късаха, хапеха като фурии и козината им хвърчеше из въздуха. В очите на публиката тази импровизация беше чудесна. Смехът и ръкоплясканията принуждаваха завесата да се вдигне отново и да разкрие Дъкуорт с някой от помощниците, хванати уж ненадейно да свестяват двамата боксьори с мокри пешкири.

Но самите котки толкова често биваха издирани, че раните нямаха никога достатъчно време да заздравеят, инфектираха се и се превръщаха в големи язви. Понякога умираха или пък дотолкова загубваха дух, че не можеха да нападнат дори и един плъх и тогава отиваха на работа по опънатото въже с упоените, изгладнели плъхове, които бяха полумъртви и не можеха да избягат от тях. И както казваше мис Мерл Мериуедър, глупавата публика се забавляваше до смърт и ръкопляскаше на дресираните котки и плъхове на Дъкуорт като на човеколюбив акт!

Едно голямо шимпанзе, което участвуваше в едно турне с Майкъл, не можеше да търпи дрехи. Също като кон, който се бори срещу слагането на юздата, а след като веднъж му я сложат, не й обръща внимание, така и голямото шимпанзе се бореше, когато му обличаха дрехите. Веднъж облечено, то беше готово да излезе на сцената и да изпълни номера си. Мъчното беше да му сложат дрехите. Трябваше собственикът и двама от работниците да го замъкнат до една халка, забита в стената, да го вържат и да го облекат, въпреки че собственикът отдавна беше избил предните му зъби.

Цялата тази жестокост Майкъл усещаше, без да я съзнава. Той я приемаше като начин на живот, така както приемаше светлината и тъмнината, хапливия студ по тъмните, ветровити перони на гарите, загадъчната страна на онова Другаде, което познаваше от сънищата и песните, тайнственото Нищо, в което бяха изчезнали плантацията Мериндж, корабите, океаните, хората и Стюард.

Глава XXXIII

За две години Майкъл обиколи с песните си Съединените щати и донесе слава за себе си и богатство на Джейкъб Хендерсън. Те никога не оставаха без ангажимент. Толкова голям беше успехът му, че Хендерсън отказа на всички ласкателни предложения да прекоси Атлантика и да дава представления в Европа. Но когато Хендерсън заболя от тифус в Чикаго, дойде време и Майкъл да си почине.

Това значеше тримесечна ваканция и Майкъл я прекара в едно заградено с решетка помещение в пансиона на Мълкачи, където се отнасяха добре с него, но при все това беше затворник. Мълкачи, един от най-талантливите ученици на Харис Колинс, беше започнал да конкурира учителя си. Той се бе установил в Чикаго и ръководеше заведението си при наличието на същата строга чистота, хигиена и научна жестокост. Майкъл получаваше много добра храна и санитарни грижи, но самотният, замечтан затворник не можеше да не почувствува атмосферата на ужас и болка, която се излъчваше от животните около него, обучавани за развлечение на хората.

Мълкачи беше автор на няколко афоризма, които постоянно изричаше. Между тях бяха:

— Запомнете от мен — щом някое животно не се поддаде на болката, значи, не може да бъде обучено. Болката е единственият учител.

— Не можете да обучавате животните с перце. Колкото по-дебела е главата, толкова по-дебел трябва да бъде железният прът.

— При спор те винаги ще ви се наложат. Първо им избийте от главата всякакво желание за спор.

— Сърдечност между дресьори и животни!… Синко, това са само фрази за вестникарските интервюта. Единствената сърдечна връзка, която познавам, е здравата тояга с малко желязо на края.

— Можете да ги накарате да ядат от ръката ви. Но трябва да внимавате да не ви изядат ръката. В такъв момент най-доброто предпазно средство, което познавам, е халосен патрон в носа.

Имаше дни, през които въздухът трептеше от рев, викове от жестокост и болка откъм арената, така че всички животни в клетките се възбуждаха и не можеха да си намерят място. И понеже Мълкачи се хвалеше, че може да укроти и най-неукротимите животни, в ръцете му попадаха безброй много тежки случаи. Беше си създал слава, че успява там, където другите търпят неуспех, и благодарение на безстрашието, безчувствеността и хитростта си той никога не остави славата му да избледнее. Нямаше нищо^[61], с което да откаже да се заеме, а когато се откажеше от някое животно — това беше окончателната му присъда. Защото в такъв случай на животното не оставаше нищо друго освен да стои в клетка, осъдено на самота, да се разхожда нагоре-надолу, възмутено от целия човешки свят, и да изказва с рев възмущението си за огромно удоволствие на плащащите зрители.

През трите месеца, които Майкъл прекара в пансиона на Мълкачи, се появиха два особено тежки случая. Разбира се, всекидневната песен на обичайната болка от дресирането продължаваше през цялото време, докато укротяваха с всички средства „добри“ мечки, лъвове и тигри или пък с кранове и убождания учеха слоновете да се изправят на главата си и да бият барабан. Но двата изключителни случая докараха до депресия и ужас всички животни наоколо, и то до ужас, подобен на оня, който биха изпитали хората в преддверието на ада, докато слушат как бичуват и дерат кожата на техните събратя, влезли преди тях в камерата за изтезания.

Първият случай беше големият тигър от Индия. Роден свободен сред джунглите, свободен през целия си живот, господар по природа и храброст на всички живи същества, включително и на братята си тигри, той накрая беше изпаднал в нещастие; и от капана — в тясната клетка, върху гърба на слона, по железницата, с парахода, през цялото време в тясната клетка, бе пропътувал океани и континенти, за да стигне заведението на Мълкачи. Много купувачи го бяха оглеждали, без да смеят да го купят… Но Мълкачи не се отказа. Неговата борческа кръв закипя при вида на великолепната шарена котка. Вътре в себе си той пожела да предизвика животното и да му се наложи. Бяха нужни две седмици ад за големия тигър и за всички други животни в пансиона, за да научи той първия си урок.

Нарекоха го Бен Болт. Той беше пристигнал неукротим и непримирен, въпреки че бе почти парализиран от осемте седмици в тясната клетка, където бе прекарал свит, без да може да направи никакво движение. Мълкачи трябваше да се заеме веднага с него, но други две седмици бяха загубени, защото той се ожени и замина на сватбено пътешествие. А през тези две седмици Бен Болт живя в широка клетка от бетон и желязо, възвърна силата на своите мускули и засили омразата си към двукраките същества, които сами по себе си бяха смешно слаби срещу него, но с измама и злоба го бяха направили безпомощен затворник.

Така че тази сутрин, когато адът го лъхна, той беше готов и с нетърпение чакаше да срещне когото и да било. Те дойдоха, въоръжени с готови правила, примки и железни вили. Петима от тях хвърлиха през железните пръти примки върху пода на клетката. Той се озъби, засипа удари по виещите се въжета и в следващите десет минути се прояви като величествено и невъзможно диво създание, на което липсваха само умът и търпението на нещастните двукраки същества. Тогава, след като бе загубил търпение и не обръщаше внимание на виещите се бездушни въжета, той се спря, озъби се на хората, а единият му заден крак попадна в примка. В следващия миг една желязна вила умело повдигна въжето нагоре по крака му, примката се затегна и захапа плътта и гордостта му. Той започна да скача, да реве, обезумя от жестока злоба. Издърпваше въжето от ръцете им с такава сила, че там, където го държаха, то започваше да дими. Но те непрестанно го издърпваха и пак го отпущаха, докато, без да усети, подобна примка се затегна и на предния му крак. Каквото беше правил дотогава, не беше нищо в сравнение с това, което направи сега. Но той беше глупав и нетърпелив. Човешките същества бяха умни и търпеливи. Накрая и третият, и четвъртият му крак бяха затегнати в примки, така че с много хора по въжетата той беше съборен на едната си страна и позорно издърпан до решетките на клетката, после през решетката позорно издърпаха и четирите му крака, които след челюстите с ужасни зъби бяха второто му оръжие за нападение.

След това някакво слабовато човече, самият Мълкачи, се осмели открито и нагло да влезе в клетката и да се приближи до него. Той се хвърли върху му или по-скоро се опита да се хвърли, но бе задържан от четирите си крака, които не можеше да измъкне през решетката, за да се изправи на тях. Мълкачи клекна до него, осмели се да клекне до него, и намъкна петата примка на шията му. Тогава и главата му беше издърпана до решетката и тя стана също така безпомощна, както и краката, издърпани през пръчките. След това Мълкачи сложи ръка на главата, на ушите, на самия му нос — на косъм от устата му; а той можеше само да се зъби, да реве и да се задъхва за въздух, защото примката прекъсваше дишането му.

Треперейки не от страх, а от ярост, Бен Болт беше принуден да търпи, докато Мълкачи закачи около шията му дебел и широк кожен нашийник, към който беше завързано и много здраво и дълго въже. След това Мълкачи напусна клетката, а петте примки бяха изкусно откачени една по една от краката и шията на тигъра. След страшното унижение Бен Болт отново беше свободен в границите на клетката си. Той подскочи във въздуха. Когато си възвърна дъха, изрева яростта си. Удари по влачещото се въже, което му действуваше на нервите, заби нокти в нашийника, който стягаше врата му, падна, превъртя се, нервите му все повече се изостряха от допира до въжето и след половин час остана без сили от безрезултатна борба с един неодушевен предмет. Така укротяват тигрите.

Накрая той съвсем се изтощи, дори му се повдигна от нервното напрежение, което сам си причини в яростта си, легна посред клетката, а в очите му засвети омраза. Това нещо, което висеше на врата му, той прие, защото разбра, че не може да се отърве от него.

За негово учудване, ако един тигър би могъл да изпита учудване, задната врата на клетката се отвори и остана отворена. Той гледаше отвора войнствено и подозрително. На вратата не се появи никой и оттам никой не го заплаши. Но подозрението му се увеличи. При тези животни-хора винаги се случваше нещо, което не предполагаше и не можеше да разбере. Той предпочиташе да остане, където си беше, но отзад долетяха викове, крясъци, удари с камшик и болезнени ръгания с железни вили. Без мисъл за бягство, но с надеждата да се добере до мъчителите си, той скочи в задния отвор, влачейки въжето със себе си, и се намери в някакъв коридор, който минаваше зад постоянните клетки. Коридорът беше тъмен и безлюден, но някъде напред съзря светлина. Със силни скокове и рев той се втурна нататък, предизвиквайки неописуем вой и врява сред животните.

Скочи към светлината, мина през нея, заслепен от блясъка й, после клекна, за да се ориентира в новото положение, а дългата му опашка заудря по пода. Но мястото, в което се намери, беше само друга, по-голяма клетка — огромна осветена арена за представления, цялата превърната в клетка. Върху арената нямаше никой освен него, въпреки че отгоре, закачени за покривните греди, се спускаха, провесени на скрипци, седем здрави железни стола, които веднага възбудиха подозрението му и го накараха да изреве срещу тях.

Половин час се въртя той из арената. Това беше най-голямата площ ограничена свобода, която му бе предоставяна през десетте седмици пленничество. Сетне през решетките беше вмъкнат закривен железен прът, който закачи халката на влачещото се въже, издърпа го и го подаде на хората отвън. Веднага десет души от тях го хванаха и той би се хвърлил към тях, поне до решетките, ако в този момент Мълкачи не бе влязъл в арената през една врата от другата страна. Между това същество и Бен Болт нямаше решетки и Бен Болт се хвърли върху му. Но нападайки го, той пак изпита подозрение — защо малкото, крехко човешко същество пред него не бяга и не се свива, а седи и го чака?

Бен Болт не успя да стигне до човека. Най-напред, с излишна предпазливост, той хитро спря, приклекна, заудря по пода с опашка и започна да изучава мъжа, който изглеждаше толкова лесна плячка. Мълкачи беше въоръжен с дълъг камшик и остра желязна вила. На пояса му имаше револвер, зареден с халосни патрони.

Като притисна още повече корем към земята, Бен Болт се приближи към него. Той лазеше бавно, като котка, която дебне мишка. После се спря на удобно за скок разстояние, сви се още повече и обърна глава, за да види мъжете зад решетката. Беше забравил въжето, което се проточваше от шията му до ръцете им.

— Сега би трябвало да бъдеш кротък, стари момко! — с мек, галещ тон се обърна към него Мълкачи и пристъпи напред, като държеше пред себе си желязната вила.

Това само вбеси огромното, величествено животно. Тигърът изръмжа ниско, напрегнато, сви уши назад и полетя във въздуха с отворени лапи, чиито нокти стърчаха като шипове, а опашката отзад се вдърви и изправи като пръчка. Нито човекът се сви или избяга, нито пък животното успя да се добере до него. В най-високата точка на скока въжето го дръпна, накара го да се преметне и да падне тежко, настрана върху пода.

Преди да се изправи на крака, Мълкачи беше вече до него и викаше към малобройната публика:

— Сега е времето да се избие от главата му всякакво желание за съпротива.

И той започна да го бие с дръжката на камшика по носа, а с желязната вила го бодеше в ребрата. Изсипа дъжд от удари и ръганици по най-чувствителните места на животното. Бен Болт постоянно се опитваше да скочи, за да си отмъсти, но биваше свалян отново от десетте мъже, които държаха въжето, и всеки път, когато падаше настрана на земята, Мълкачи беше до него, ръгаше го и го удряше. Болеше го много, особено чувствителната му муцуна. А съществото, което му причиняваше болката, беше жестоко и страшно като самия него, дори повече от него, защото беше по-умно. За няколко минути само, заслепен от болка, ужасен от безсилието си да се откъсне от въжето и да разкъса човека, който му причиняваше болката, Бен Болт загуби кураж и избяга позорно от малкото двукрако същество, което беше по-страшно от него — огромния царски бенгалски тигър. Обзет от паника, той подскочи високо във въздуха; затича с наведена глава насам-натам, за да избегне пороя от удари. Дори се хвърли върху стените на решетката, като скачаше по тях и напразно се опитваше да се покатери по хлъзгавите отвесни пръти.

През цялото това време Мълкачи, като демон на отмъщението, го преследваше, удряше, ръгаше и мърмореше през зъби:

— Ще ми се опъваш, а? Ще те науча как се опъва! Ето ти! На̀ ти още! И още! И още! Сега вече съм го наплашил, останалото е лесно! — обяви той, като си почиваше от напрежението и дишаше тежко, а големият тигър се свиваше, трепереше и се отдръпваше от него, докато най-сетне се сгуши в основата на решетките. — Починете си пет минути, момчета, да отдъхнем малко!

Мълкачи се подготви да го научи на първия номер, като смъкна един от железните столове и здраво го закрепи на мястото му върху арената. Бен Болт, роден и отрасъл в джунглите, трябваше насила да седи на стол, в смешно и трагично подобие на човешките същества. Но Мълкачи не беше свършил съвсем с подготовката. Първият урок по страх трябваше да се затвърди в тигъра.

Като се приближи на достатъчно близко, но безопасно разстояние, той удари с камшик Бен Болт по муцуната. Повтори удара. Изсипа град от удари. Накъдето и да обърнеше глава Бен Болт, камшикът винаги намираше жестоко изранената му муцуна; защото Мълкачи беше майстор на камшика, служеше си с него по-добре и от най-добрия каруцар, и кожената ивица безпогрешно свистеше, плющеше и удряше муцуната на Бен Болт, където и да я криеше той.

Когато болката стана влудяваща, той скочи, но веднага десетте яки мъже, които държаха въжето, го дръпнаха назад. Гневът, свирепостта, кръвожадният нагон да разкъса изчезнаха напълно от помътения мозък на тигъра и там остана само страх, единствено страх, нищо друго освен страх, безкраен, унизителен страх от тази човешка троха, която му причиняваше толкова болка.

Тогава започна урокът с първия номер. Мълкачи удари силно по стола с дръжката на камшика, за да привлече вниманието на животното, после го удари силно по муцуната. В същия момент един от помощниците промъкна желязната вила през решетките и го ръгна в ребрата, за да го накара да се откъсне от прътите и да отиде към стола. Тигърът понечи да тръгне напред, след това пак се отдръпна до решетката. Отново чукна дръжката по стола, отново камшикът го удари по муцуната, отново вилата го ръгна в ребрата и чрез болката го отведе насила към стола. Това продължи безкрайно, в течение на четвърт час, половин час, един час; защото животните-хора бяха надарени с търпението на богове, докато той беше само обикновен звяр от джунглите. Така се пречупват тигрите. И този глагол има точна стойност тука. Всяко животно, което дава представления, бива пречупено. Преди някое диво животно да се подчини и да започне да дава представления пред плащащата публика, нещо у него трябва да се пречупи.

Мълкачи нареди един от помощниците му да влезе заедно с него в арената. Понеже не можеше да накара тигъра да седне направо върху стола, трябваше да употреби други средства. Въжето, вързано за шията на Бен Болт, беше подадено през горната решетка и прекарано около скрипеца на покрива. По знак от Мълкачи десетте мъже започнаха да дърпат. Бен Болт ръмжеше, бореше се и се задушаваше от новия, влудяващ ужас на новата обида и в същото време бе издигнат нагоре за шията, докато краката му се откъснаха от пода. Той се въртеше, гърчеше се, бореше се, увиснал на шията си като обесен, докато загуби дъх и започна да се задушава. Огъваше се и се виеше, а силните му мускули усукваха тялото му едва ли не на възел.

Скрипецът се движеше на ръка по една релса горе, така че помощникът хвана Бен Болт за опашката и го премести във въздуха, докато дойде точно над стола. Тялото му бе направлявано от опашката, Мълкачи го мушкаше с желязната вила по гърдите и в същия миг въжето бе спуснато ненадейно и Бен Болт, със замъглено съзнание, се намери седнал на стола. Той скочи веднага към пода — удариха го с дръжката на камшика по муцуната и право в ноздрите му бе изстрелян халосен патрон. Влудяващата болка и страх се увеличиха. Скочи да бяга, но Мълкачи изрева:

— Вдигайте го!

И той бавно се издигна нагоре във въздуха, отново увисна на шията си и започна да се гърчи.

И пак го задърпаха за опашката и го закараха над стола, пак го наръгаха в ребрата и спуснаха внезапно, така внезапно, че със страшен гърч на тялото той падна тежко, по корем, на стола. След тежкото падане изглежда, че и малкото въздух, който бе останал в гърдите му, изскочи. Погледът му бе обезумял, заслепен. Дишаше жадно, главата му се люшкаше от една страна на друга. От устата му капеше пяна, а от носа течеше кръв.

— Вдигайте го! — извика Мълкачи.

И отново Бен Болт бе издигнат във въздуха, борейки се ужасѐн със спиращия дишането му нашийник. Така диво се бореше, преди задните му крака да се откъснат от пода, така взе да се мята напред-назад, че когато се отдели от пода, тялото му се залюля като махало. Пуснаха го върху стола и за част от секундата зае положение на човек, който седи. След това нададе вик и скочи. Този вик не беше нито ръмжене, нито рев, нито вой, а зов, изпълнен с ужас, като че нещо се бе пречупило в него. За малко не докопа Мълкачи и още един халосен патрон избухна в ноздрите му, а мъжете с въжето така ненадейно го дръпнаха, че едва не му счупиха врата.

Този път бързо го смъкнаха надолу, той се свлече на стола като полуизпразнен чувал брашно и продължи да се свлича, докато се прегъна на средата и с голямата си бежова глава напред, се просна на пода в безсъзнание. Подутият, почернял език изскочи от устата му. Когато го заляха с няколко кофи вода, той изръмжа и започна да стене. Така завърши първият урок.

— Всичко е наред — казваше Мълкачи ден след ден, докато обучението продължаваше. — С търпение и здрава работа ще направим номера. Взел съм му страха. Ужас го хваща от мене. Сега имаме нужда само от време, а времето покачва цената на животно като него.

Бен Болт не бе пречупен истински нито първия, нито втория, нито третия ден. Но след две седмици нещо се пречупи в него. Защото дойде мигът, в който Мълкачи почука с дръжката на камшика по стола, през решетките помощникът му ръгна Бен Болт с вилата в ребрата и Бен Болт, който вече по нищо не приличаше на царски тигър, Бен Болт, който се мъкнеше като бита улична котка, изпаднал в ужас, се довлече до стола и седна отгоре му като човек. Гледката на седящия тигър, печална пародия на седящ човек, се е смятала и продължава да се смята от многобройната публика за „нравоучителна“.

Вторият случай, със Сейнт Илайъс, беше още по-тежък и бе отбелязан като един от редките неуспехи на Мълкачи, макар всички да признаваха, че този неуспех е бил неизбежен. Сейнт Илайъс беше огромна мечка от Аляска, добродушна, шеговита, дори с чувство за хумор — разбира се, мечешко. Но тя имаше изявена собствена воля, а нейната упоритост отговаряше на ръста й. Тя можеше да бъде убедена да направи нещо, но не и насила да го извърши. А в света на дресираните животни, където номерата се изпълняват с точността на часовник, няма място за убеждение. Животното трябваше да направи номера, и то да го направи бързо. Публиката не можеше да търпи, докато дресьорът убеждава сърдитото или разглезено животно да изпълни номера, за който тя е платила.

Така Сейнт Илайъс получи първия си урок по насилие. Той беше в същото време и последният. Не се стигна дори до арената, защото се състоя в собствената й клетка.

Най-напред й изрязаха ноктите, след като по обичайния начин вкараха четирите й крака в примки и ги измъкнаха през решетките, а на главата й надянаха нашийник. Всеки един от големите й нокти беше изрязан до месото. Това беше извършено от хората извън клетката. След това Мълкачи, вече вътре, продупчи носа й. Тази операция не беше толкова лека, колкото изглеждаше на пръв поглед. Като вкара инструмента в огромните ноздри на мечката, Мълкачи отряза от едната й страна цяло кръгло парче месо. Мълкачи разбираше от мечки. За да накараш недресирана мечка да ти се подчинява, трябва през цялото време да си в допир с някое от чувствителните й места. Достъпните чувствителни места са ушите, носът и очите и тъй като за очите и дума не може да става, остават само носът и ушите. През направената дупка Мълкачи веднага вкара желязна халка. За халката завърза същото дълго въже, което дресьорите сполучливо наричат „дърпащо“. Оттук нататък, през целия си останал живот, Сейнт Илайъс нямаше да може да се движи по собствена воля — щеше да я дърпа човекът с въжето. Съдбата й беше определена — завинаги, до края на живота си, да бъде затворник и роб на въжето, завързано за халката в ноздрите.

Снеха примките и Сейнт Илайъс остана на свобода в клетката, за да свикне с халката. Тя застана на задните си крака, зарева и с могъщите си предни лапи започна да я изследва. Тази халка нямаше нищо общо с убеждаването. Тя беше жив въглен. Мечката я дръпна, тъй както, когато бърка в някой кошер за мед, би дръпнала жилата на жилещите я пчели. Дръпна я, откъсна я от месото и превърна кръглата дупка в страшна, раздърпана, болезнена рана.

— С нея и дяволът може да пукне! — изруга Мълкачи.

Отново вкараха примките. После отново примъкнаха безпомощната Сейнт Илайъс до решетките и продупчиха носа й. Този път дупката беше на другата ноздра. И дяволът пак пукна. Също както преди, щом я освободиха, тя дръпна халката заедно с месото си.

Мълкачи беше отвратен.

— Няма ли да се вразумиш? — изруга той, като този път под разум разбираше вкарването на халката по-високо, през двете ноздри — направо през средния хрущял. Но Сейнт Илайъс беше неразумна. За разлика от Бен Болт в нея нямаше нищо слабо или изнервено, за да бъде пречупена. Щом я освободиха от примките, тя откъсна халката заедно с половината си нос. Мълкачи проби дясното й ухо. Сейнт Илайъс разкъса на парчета дясното си ухо. Мълкачи проби лявото ухо. Тя разкъса на парчета лявото ухо. И Мълкачи се предаде. Нямаше друг изход. Той каза плачевно:

— Претърпяхме поражение. Не остана нищо, за което да я завържем.

По-късно, когато Сейнт Илайъс беше осъдена да бъде „животно в клетка“ до края на дните си, Мълкачи си спомняше с ругатни:

— Тази мечка беше най-неразбраното животно, което съм виждал! Нищо не можах да направя с нея. Не можах дори да намеря място, за което да я вържа!…

Глава XXXIV

Това стана в Оукланд, Калифорния, в театър „Орфеум“. Харли Кенън търсеше под седалката шапката си, когато жена му каза:

— Но сега няма антракт. Има още един номер.

— Дресирано куче — отговори той и с това й обясни постъпката си; защото той винаги напускаше театъра при номера с дресирани животни.

Вила Кенън бързо погледна в програмата.

— Разбира се — каза тя и след това прибави: — Но този номер е някакво пеещо куче. Кучешки Карузо. И тук пише, че на сцената няма никой с кучето. Нека поне веднъж останем и да видим дали може да се сравнява с Джери.

— Някое нещастно създание, което с продължителни мъчения са принудили да вие! — измърмори Харли.

— Да, но то е само на сцената! — настоя Вила. — Освен това, ако наистина е мъчително, можем да си излезем. И аз ще изляза с теб. Просто искам да видя колко по-добре пее Джери от него. Пък и тук пише, че е ирландски териер.

И така Харли Кенън остана. Двата клоуна, намазани с коркови сажди, свършиха номера си. Излязоха три пъти на бис и после завесата се вдигна, за да разкрие празна сцена. Един ирландски териер с остра козина излезе спокойно на сцената, приближи се спокойно до средата, близо до рампата, и застана с лице към диригента на оркестъра. Както пишеше в програмата, той беше сам.

Оркестърът засвири началните звуци на „Спи, мой малък, спи“. Кучето се прозина и клекна. Но оркестърът точно изпълняваше нареждането да свири началото отново и отново, докато кучето запее, и след това да му акомпанира. На третия път кучето отвори уста и започна. Това не беше обикновен вой. Беше твърде мелодично, за да се нарече вой. Не беше само вярно чувство за ритъм. Тоновете, които пееше кучето, бяха тоновете на песента и бяха правилно изпети.

Но Вила Кенън едва слушаше.

— Много по-добър е от Джери! — пошепна й Харли.

— Слушай! — отговори тя с напрегнат шепот. — Не си ли виждал по-рано това куче?

Харли поклати глава.

— Виждал си го и по-рано — настоя Вила. — Виж смачканото му ухо. Помисли! Спомни си! Помниш ли?

Но съпругът й отново поклати глава.

— Помниш ли Соломоновите острови? — упорствуваше тя. — Спомни си „Ариел“! Спомни си, когато се връщахме от Малаита, откъдето взехме Джери, за да го отведем в Тулаги! Той имаше там брат — ловец на негри на една шхуна.

— Да, казваше се Майкъл! Продължавай!

— И той имаше същото смачкано ухо — каза бързо тя. — И той беше с остра козина. И беше истински брат на Джери. Баща им и майка им бяха Терънс и Биди от Мериндж. А Джери е нашият певец. Това куче също пее. И то има смачкано ухо. И името му е Майкъл.

— Невъзможно! — каза Харли.

— Когато се случва невъзможното, тъкмо тогава животът заслужава да се живее — отвърна тя. — И това е един от случаите, когато невъзможното става възможно. Сигурна съм.

Като мъж той все още не можеше да повярва в невъзможното, като жена тя настояваше, че невъзможното се е случило. В това време кучето на сцената запя „Боже, пази краля“.

— Това показва, че съм права — тържествуваше Вила. — Никой американец в Америка няма да научи кучето си на „Боже, пази краля“. Кучето е принадлежало най-напред на някой англичанин и той го е научил. Соломоновите острови са английски.

— Този довод не е убедителен — усмихна се той. — Но смачканото ухо ме убеждава повече. Сега си спомням. Спомням си деня, в който бяхме с Джери на плажа в Тулаги и брат му дойде на брега с лодка от „Йожени“. И той имаше също такова смачкано ухо.

— Нещо повече — продължаваше да спори Вила, — колко пеещи кучета сме видели изобщо с тебе? Само едно — Джери. Явно е, че такова нещо се случва твърде рядко. По-вероятно е едно и също семейство да даде двама потомци с един талант, отколкото две различни семейства. Терънс и Биди родиха Джери. А пък това е Майкъл.

— Той наистина беше с груба козина и имаше смачкано ухо — спомни си Харли. — Съвсем ясно го виждам как стоеше изправен на носа на лодката и как двамата с Джери тичаха по брега!…

— Ако утре Джери пак затича с него, ще се убедиш ли? — попита тя.

— Това беше любимият им номер, а преди това — номерът на Терънс и Биди — съгласи се той. — Но от Соломоновите острови до Съединените щати е доста далече.

— Джери е също от доста далеч — отвърна тя. — И щом Джери се е добрал от Соломоновите острови до Калифорния, какво чудно има, че Майкъл е успял да стори същото? О, слушай!

В това време кучето на сцената пееше на бис „Родино, любима моя“. Когато свърши, Джейкъб Хендерсън излезе иззад кулисите и под бурните аплодисменти на публиката се присъедини към кучето, за да се поклонят заедно. Вила и Харли за миг останаха мълчаливи. После Вила, ни в клин, ни в ръкав, каза:

— Седя тук и съм много благодарна за нещо.

Той я чакаше да продължи.

— За това, че сме безсъвестно богати — завърши тя мисълта си.

— Което значи, че искаш да имаш кучето, че трябва да го имаш и че ще го получиш само защото мога да си позволя да ти го купя — закачи я той.

— Защото не можеш да си позволиш да не го купиш — отговори тя. — Ти вече си сигурен, че е брат на Джери. Или поне трябва да подозираш.

— Така е — съгласи се той. — Понякога стават и най-невъзможни неща и вероятно това е един такъв случай. Разбира се, това куче не е Майкъл, но би могло да бъде Майкъл! Да отидем зад кулисите и да разберем!

„Пак някои агенти от Дружеството за защита на животните“ — помисли си Джейкъб Хендерсън, когато директорът доведе мъжа и жената в малката му гримьорна. Майкъл, полузаспал на един стол, не им обърна внимание. Докато Харли говореше с Хендерсън, Вила разглеждаше Майкъл; а Майкъл едва отвори очи и отново ги затвори. Твърде сърдит на хората, твърде затворен в собствения си мрачен характер, той беше всичко друго, но не и някогашното ласкаво куче, затова не обръщаше внимание на тия човешки същества, които налитаха да го галят по главата, говореха глупости и си отиваха, за да не ги види вече никога.

Огорчена от този прием, Вила Кенън за миг прекрати опитите си за сприятеляване и се заслуша в това, което Джейкъб Хендерсън разправяше за кучето. Тя разбра, че Хари Дел Мар, дресьор на животни, го бил намерил някъде по тихоокеанското крайбрежие, най-вероятно в Сан Франциско; той завел кучето със себе си на Изток и умрял при една катастрофа в Ню Йорк, преди да каже за него нещо на когото и да било. Това беше всичко, като изключим, че Хендерсън бил платил две хиляди долара на някой си Харис Колинс и считаше, че това капиталовложение е най-изгодното през целия му живот.

Вила се обърна с гръб към кучето.

— Майкъл! — повика го тя нежно, почти шепнешком.

Майкъл наполовина отвори очи, понаостри уши и тялото му потрепери.

— Майкъл! — повтори тя.

Този път той отвори очи, наостри съвсем уши, вдигна глава и я погледна. Той не беше чувал това име, откакто беше в Тулаги. През миналото, през годините и забравените морета думата стигна до него. Тя му подействува като електрически ток, всичко, свързано с „Майкъл“, мигновено нахлу в съзнанието му. Той видя отново „Йожени“ и капитан Келър, който последен го бе наричал така, мистър Хагин, Дарби и Боб от плантацията Мериндж, Биди и Терънс и съвсем не на последно място сред тези сенки на миналото брат си Джери.

Но какво е всъщност миналото? Името, което беше престанало да съществува от години насам, пак се възвърна. Беше влязло в стаята с този мъж и тази жена. Майкъл не премисли всичко това, но несъмнено действията му бяха такива, като че ли го беше премислил.

Той скочи от стола и изтича при жената. Подуши ръката й и докато тя го галеше, я подуши цялата. Когато я позна, полудя. Отскочи от нея и затича в кръг по стаята, задуши под умивалника и по ъглите. Отново се върна при нея като бесен и заскимтя нетърпеливо, когато тя се опита да го помилва. В следващия миг, все така бесен, отскочи отново, полетя из стаята и продължи да скимти.

Джейкъб Хендерсън го погледна неодобрително.

— Никога не се е държал така — каза той. — Обикновено е съвсем тих. Може би го е прихванало, въпреки че никога не го прихваща.

Никой не можа да разбере какво става, нито дори Вила Кенън. Но Майкъл разбираше. Той търсеше изчезналия свят, който се беше върнал при него със звука на някогашното му име. Щом това име можеше да се върне при него от Нищото, както се беше върнала тази жена, която бе виждал да се разхожда някога по брега в Тулаги, тогава всички други неща от Тулаги и Нищото също биха могли да се върнат. Щом като тя беше тук, пред него, в плът и кръв и го наричаше с името му, може би и капитан Келър, мистър Хагин и Джери бяха някъде в стаята или зад вратата.

Той изтича до вратата, заскимтя и започна да дращи по нея.

— Сигурно мисли, че има нещо отвън — каза Джейкъб Хендерсън и му отвори вратата.

Майкъл наистина мислеше така. Той очакваше да види през отворената врата, като нещо съвсем естествено, Тихия океан, шхуните и корабите по него, островите и рифовете и всички хора, животни и предмети, които бе познавал някога и които все още помнеше.

Но миналото не влезе през вратата. Навън беше само обикновеното настояще. Той се върна разочарован при жената, която, милвайки го, все още му казваше Майкъл. Тя поне беше истинска. След това той внимателно подуши мъжа, спомни си го от брега в Тулаги и палубата на „Ариел“ и възбудата му отново порасна.

— О, Харли, сигурна съм, че е той! — извика Вила. — Не можеш ли да провериш дали е той? Не можеш ли да докажеш, че е той?

— Но как? — недоумяваше Харли. — Изглежда, че познава името си. То му действува възбудително. И макар че никога не ни е познавал добре, изглежда, че си спомня за нас, защото ние му действуваме възбудително. Ако само можеше да говори!…

— Проговори! Проговори! — замоли се Вила на Майкъл, като го хвана с две ръце за главата и започна да го люлее напред-назад.

— Внимавайте, госпожо! — предупреди я Джейкъб Хендерсън. — Той е твърде недружелюбен и не позволява на хората да си играят с него.

— Но на мен позволява! — изсмя се тя полуистерично. — Защото ме познава… Харли! — извика тя, осенена от някаква нова идея. — Измислих как ще го изпитаме! Слушай! Спомни си, преди да вземем Джери, той е бил ловец на негри. И Майкъл беше ловец на негри. Заприказвай на жаргона на Южните морета! Престори се, че се караш на някой негър и ще видиш как ще му подействува!…

— Трябва здравата да се напрегна, за да си спомня нещо от жаргона на Южните морета! — каза Харли, но кимна одобрително.

— Аз ще отвличам вниманието му през това време — подкани го тя.

Тя седна, наведе се напред към Майкъл, така че главата му потъна в ръцете и гърдите й, после започна да го люлее и да му говори гальовно, както говореше на Джери. Той не се разсърди, а също като Джери се поддаде на ласките и сам замърка гальовно. Тя направи на Харли знак с очи.

— Ей, богу! — започна той с гневен глас. — Какъв прави тебе тука? Тебе много ядоса мене!

При тези думи Майкъл се наежи, изскочи от ръцете на жената, изръмжа и затърси с поглед негъра, който вероятно току-що беше влязъл и възбудил гнева на белия бог. Но нямаше никакъв негър. Все още наежен, той погледна към вратата. Харли също погледна към вратата и Майкъл, без нито сянка от съмнение, беше убеден, че зад вратата стои някакъв негър от Соломоновите острови.

— Хей, Майкъл — извика Харли. — Дръж тоз черен!

Майкъл се нахвърли срещу вратата със страшен рев. Толкова силен беше гневът му и силата на удара, че ключалката не издържа и вратата се отвори. Празнотата на пространството, което той очакваше да види пълно, го ужаси и той се отдръпна потресен и замаян от неуловимите призраци на миналото, които така бяха възбудили съзнанието му.

— А сега — каза Харли Кенън на Джейкъб Хендерсън — да поприказваме за цената…

Глава XXXV

Когато влакът стигна до Глен Елън в Лунната долина, сам Харли Кенън пое Майкъл от вратата на фургона и го свали долу. За пръв път Майкъл бе пътувал с влак, незатворен в клетка. От Оукланд до тук беше дошъл само с нашийник и каишка. В автомобила, който ги очакваше, той намери Вила Кенън и когато му махнаха каишката, седна до нея, между нея и Харли.

Докато колата бръмчеше по пътя, който се виеше в протежение на две мили по склоновете на планината Сонома, Майкъл едва поглеждаше към гората и нижещите се поляни. Той беше прекарал три години в Съединените щати и през цялото това време го бяха държали като затворник. Клетката и каишката, тесните стаи, фургоните и железопътните перони станаха негова съдба. Единственият му досег с природата беше, когато Джейкъб Хендерсън, изучавайки Сведенборг, го държеше вързан по пейките в парковете. Ето защо дърветата, хълмовете и полята бяха престанали да имат значение за него. Те бяха нещо недостижимо като синьото небе или пътуващите облаци. Така се отнасяше той към дърветата, хълмовете и полята, ако може да се смята за отношение отказът да гледаш нещата изобщо.

— Е, Майкъл, изглежда, че ранчото не ти харесва? — забеляза Харли.

При звука на старото си име той погледна нагоре и в знак на разбиране сви уши, потрепна и докосна рамото на Харли с муцуната си.

— Не е общителен — отсъди Вила Кенън. — Поне в това отношение никак не прилича на Джери.

— Почакай да се срещнат — предугаждащо се усмихна Харли. — Джери ще вдигне шум и за двамата.

— Ако се помнят след толкова време — каза Вила Кенън. — Мисля си дали ще се познаят?

— В Тулаги се познаха — припомни й той. — А бяха вече големи и не се бяха виждали от малки кученца. Спомни си как лаеха и тичаха по брега. Тогава Майкъл беше по-лудият. Вдигаше два пъти повече шум от Джери.

— Но сега изглежда ужасно остарял и укротен.

— Три години е достатъчно време, за да се укроти — настоя Харли.

Но Вила поклати глава.

Когато автомобилът спря пред къщата и Кенън слезе от него, слухът на Майкъл долови един не съвсем непознат приветствен и радостен кучешки лай. Радостният лай се превърна в подозрително и ревниво ръмжене, щом Джери подуши милващата го ръка на Харли и усети присъствието на друго куче. В следващия миг той откри, че истинският източник на миризмата е в колата и хукна към нея. Майкъл посрещна ръмжащия нападател с ръмжене и скок напред, но още в средата на скока бе обърнат на дъното на колата.

Тогава се разнесе гласът на Харли Кенън и у Джери и Майкъл веднага взе връх ирландският териер, който за разлика от другите породи при всички обстоятелства слуша господаря си. Те се разделиха и макар че ръмжаха гърлено, не се нападнаха, когато се изправиха на крака. Късата схватка трая толкова кратко — само няколко секунди или части от секундата, — че не пролича да са се познали, докато бяха в колата. След това те изскочиха от нея, подушиха си носовете отдалеч, но все още бяха комично наежени и изопнати.

— Познаха се! — извика Вила. — Да видим какво ще правят.

Колкото до Майкъл, той без учудване прие неоспоримия факт, че Джери се е върнал от Нищото. Напоследък подобни неща бяха започнали да стават доста често, но това, което го смайваше, не бяха самите те, а другите неща, свързани с тях. Щом като мъжът и жената, които беше видял за последен път в Тулаги, се бяха върнали от Нищото, щом като се бе върнал и Джери, тогава всеки миг беше възможно да се върне, можеше да се върне и любимият Стюард.

Вместо да отговори на приветствието на Джери, Майкъл взе да души и да се оглежда за стюарда. Джери прояви благоразположението си, като показа желание да тича. Той подканващо излая към брат си, изтича на десетина скока, после се върна и преди да се отдалечи наново, посегна игриво с предната си лапа към Майкъл, за да подчертае поканата си.

Майкъл не беше тичал с друго куче толкова години, че отначало поканата на Джери не му направи впечатление. Сред кучешкото царство обаче подобно тичане е обикновен израз на щастие и приятелство, а при него то беше и наследствена черта, добита от Терънс и Биди, които бяха известни в Соломоновите острови с тичането си.

Когато следващия път Джери посегна с лапата към него, излая и подканващо се затича в полукръг, Майкъл неволно и бавно тръгна след него. Но той не излая и след пет-шест скока спря и погледна за разрешение към Вила и Харли.

— Добре, Майкъл! — извика сърдечно Харли, бавно се обърна с гръб към него, за да му покаже, че може да прави каквото ще, подаде ръка на Вила и й помогна да слезе от колата.

Майкъл скочи отново, допря рамото си до Джери и когато двамата затичаха, смътно изпита някогашното удоволствие. Но Джери изпитваше по-голямо удоволствие, защото беше по-буден и повече му се щеше да се върти в кръг, да тича, да допира рамо до неговото, да гърчи тялото си, да наостря уши и весело да лае. Джери лаеше, а Майкъл — не.

— По-рано и той лаеше — каза Вила.

— Много повече от Джери — допълни Харли.

— Отучили са го да лае — заключи тя. — Сигурно е минал през ужасни изпитания, за да забрави да лае.

Зелената калифорнийска пролет се превърна в златисто лято. Джери, който вечно тичаше по полята, запозна Майкъл с най-отдалечените и високи места на Кенъновото ранчо в Лунната долина. Пищната гледка на дивите цветя изчезна и по изгорелите хълмове останаха само избледнели, бледозлатисти макове и марипоси^[62], които вятърът люлееше на стройните им стебла сред изсъхналите треви, така че те приличаха на пъстри пеперуди, размахали леко криле, докато си почиват между две прехвръквания.

А Майкъл следваше навсякъде неуморимия Джери и през цялото време търсеше нещо, което не можеше да намери.

— Търси нещо, търси нещо! — казваше Харли на Вила. — Нещо мъртво, нещо, което не е тука. Какво ли търси непрекъснато?

Майкъл търсеше Стюард, но не успяваше да го намери. Нищото го бе погълнало и не го пускаше, въпреки че, ако Майкъл би могъл да пропътува десет дни с параход през Южния Тихи океан до Маркизките острови, той щеше да намери стюарда заедно с Куейк и Стария моряк, които живееха безгрижно като лотофаги^[63] сред земния рай на Тайохае. В тяхната колиба със сламен покрив, както и наоколо, под високите авокадо, Майкъл щеше да открие най-различни домашни животни — котки и котенца, прасета, понита, двойки влюбени папагали, някоя и друга немирна маймунка; нямаше обаче никакви кучета, нито пък какаду. Защото Даг Доутри, с отривист, невъздържан език бе наложил забрана на кучетата. След Килени-бой — заявяваше той — не може да има друго куче. А Куейк, без да прави изявления, решително не искаше да купи друг бял какаду от моряците на търговските шхуни.

Но Майкъл не се отказа лесно от търсенето на Стюард и докато тичаше по планинските пътеки, докато се хлъзгаше и спускаше в дълбоките каньони, непрекъснато беше готов и непрекъснато очакваше Стюард да се изправи пред него или пък да намери миризмата, която би го отвела до любимия му бог.

— Търси нещо, търси нещо! — повтаряше с любопитство Харли Кенън, докато яздеше редом с Вила и наблюдаваше как Майкъл непрекъснато души. — Ето, Джери търси зайци и следи от лисици; но забележи, че те не интересуват особено много Майкъл! Не търси нито зайци, нито лисици. Държи се също като че ли е загубил голямо съкровище и не знае къде го е загубил и къде да го търси!

Майкъл научи много от Джери за разнообразния живот в гората и полето. Изглежда, че единственото му удоволствие беше да тича с Джери, тъй като той никога вече не си играеше. В него бе изчезнала насладата от играта. Годините, прекарани на сцената и в школата за мъчения на Харис Колинс, го бяха направили ако не съвсем зъл и мрачен, то поне достатъчно улегнал и укротен. Беше загубил веселостта си и непосредствеността си. Както леопардът бе оставил следа на рамото му и при влажно или мразовито време старата болка отново се събуждаше, така и всичко, през което бе минал, бе оставило белега си върху съзнанието му. Обичаше Джери, беше доволен, когато е с него и когато тича с него; но винаги Джери водеше, винаги той вдигаше шум при лова, винаги той лаеше възмутено и нетърпеливо по дървото, където на десетина метра над земята бе намерила убежище някоя катеричка. Майкъл слушаше и наблюдаваше, но не участвуваше в неговите възторзи.

По същия начин гледаше той и комичните битки, които Джери водеше с Нормандеца, големия жребец-першерон. Те бяха само на шега, тъй като Джери и Нормандеца бяха изпитани приятели; и въпреки че огромният кон, със свити уши и отворена, готова да захапе уста, преследваше Джери и лудо кръжеше по ограденото за конете място, той го правеше не за да му причини болка, а просто за да играе ролята си в лъжливата схватка. Но нито една от поканите на Джери не можа да примами Майкъл да вземе участие в забавлението. Той се задоволяваше да седи зад оградата и да гледа.

— Защо да играя? — би могъл да попита Майкъл? — Отдавна вече съм забравил как се играе.

Но когато ставаше въпрос за сериозна работа, той изпреварваше Джери. Поради опасността от шап и други болести достъпът на чужди кучета в ранчото на Кенън беше забранен. Майкъл бърже научи това и заблудените кучета не можеха да очакват милост от него. Без предупредителен лай или ръмжене, пазейки мъртва тишина, той се хвърляше отгоре им, драскаше, хапеше, въргаляше ги в праха и ги прогонваше. Това приличаше на лова на негри — услуга, която правеше на любимите богове, тъй като те я искаха и се нуждаеха от нея.

Към Вила и Харли той не проявяваше дивата, страстна обич, която бе дал на стюарда, но въпреки това ги обичаше силно и дълбоко. Той никога не изразяваше любовта си с гърчене и скимтене. Така правеше Джери. Но винаги беше доволен да бъде с Вила и Харли и да се занимават с него — дори и на второ място, след Джери. Миговете на най-пълно задоволство идваха, когато седеше пред камината до Вила и Харли с глава, облегната на нечие коляно, и когато от време на време една ръка се спускаше върху главата му или пък нежно си играеше със смачканото му ухо.

Джери дори изпадаше в греха да си играе с децата, които понякога се намираха под покровителството на Кенън. Майкъл търпеше децата, стига да не го закачат. Но почнеха ли да интимничат, той ги предупреждаваше с наежено и гърлено ръмжене, ставаше и се отдалечаваше.

— Не мога да го разбера — казваше Вила. — Беше толкова игрив, жизнерадостен и пълен с всякакви глупави измислици. Беше много по-лекомислен и по-лесно възбудим от Джери. Беше и много по-шумен. Ако можеше да говори, сигурно би разправил ужасни неща за всичко, което е преживял през времето от Тулаги, докато го открихме на сцената в „Орфеум“.

— Това е може би един малък намек — отговаряше Харли и сочеше към рамото на Майкъл, издрано от леопарда в деня, когато бяха загинали Джек — еърдейла, и Сара — малката зелена маймунка.

— Лаеше много, знам, че лаеше много — продължаваше Вила. — Защо сега не лае?

А Харли показваше белязаното рамо и казваше:

— Може би това е причината, както и още стотици подобни неща, които не можем да видим.

Но скоро щеше да дойде времето, когато щяха да го чуят отново да лае, и то не един, а два пъти. И двата пъти това щеше да бъде само предвестие за друг, по-сериозен случай, когато вече, без да лае, той щеше с решителни постъпки да изрази любовта и обожанието си към тези, които го бяха отървали от клетката и светлините на сцената и му бяха подарили свободата сред Лунната долина.

Междувременно, тичайки непрестанно с Джери по ранчото, той научи всичките пътеки и се запозна с всичко живо в него, от кокошарниците и езерото за патици, до най-високия връх на планината Сонома. Научи къде може да се намерят диви елени по време на любовния им период; кога нападат сливовите дървета, лозите и ябълките; кога търсят най-дълбоките каньони и най-скритите места; и кога излизат по откритите поляни и по голите хълмове и се бият с рога. Под ръководството на Джери, винаги зад него по тесните пътеки, както се полага на едно покорно куче, той научи навиците и пътеките на лисиците, поровете, невестулките и дивите котки. Запозна се с птиците, които правеха гнездата си по земята, откри разликата в навиците на полските и планинските пъдпъдъци и на фазаните. Научи също хитростите и леговищата на подивелите домашни котки, научи и за любовните отношения между кучетата от планинските ферми и скитащите койоти.

За присъствието на кугуара, който бе дошъл от Мендосино, той научи, преди още да загине първото теле, и се върна вкъщи издран и кървящ от срещата, за да покаже какво е открил. Като го видя, Харли Кенън още на другия ден се качи на коня си и тръгна по следата с пушка през седлото. По същия начин Майкъл узна нещо, което Харли Кенън не бе открил и никога не би повярвал — че в скалите, сред най-гъстата част на гората, се крият през зимата и се греят на слънце една дузина гърмящи змии.

Глава XXXVI

В Лунната долина настъпи прелестна зима. Сред прегорелите треви изчезнаха и последните марипоси; в неподвижния въздух между последните пурпурни мъгли дремеше калифорнийското циганско лято. Най-напред това очарование бе нарушено от топли, обилни дъждове. По върховете на планината Сонома падна сняг. Долу, при къщата на ранчото, утринният въздух беше прозрачен и режеше, въпреки че по обед топлината беше много силна и гонеше хората на сянка, а навън на открито под зимното слънце цъфтяха рози и портокалови дървета, а грейпфрутите и лимоните узряваха в златистожълто. В същото време, сто фута по-надолу, на дъното на долината, утрините побеляваха от скреж.

Майкъл излая два пъти. Първия път, когато Харли Кенън, яхнал червенокафявия си жребец с гореща кръв, го караше да прескочи един тесен поток. Вила дръпна юздите на коня си, спря върху хребета на другия бряг, погледна назад към малката долчинка и зачака да свърши урокът на младия жребец. Майкъл също чакаше, но по-наблизо. Отначало лежеше край потока, задъхан от тичането. Но той не беше запознат добре с конете и скоро безпокойството му за Харли Кенън го изправи на крака.

Когато учеше жребеца да скача, Харли действуваше спокойно, с убеждение и търпение. Гласът му бе тих, юздите държеше леко; но животното всеки път се дърпаше от скока, а горещата му кръв го караше да се поти и да се покрива с пяна. Копитата му разкъсваха кадифето на младата трева и ужасът от потока беше толкова голям, че след като стигнеше в галоп до брега, той се вдървяваше и спираше внезапно, а после се изправяше на задните си крака. Това беше прекалено много за Майкъл.

Когато предните крака на коня допряха земята, Майкъл се хвърли срещу му и излая. В лая му се съдържаха порицание и заплаха, а когато конят отново се изправи на задните крака, Майкъл скочи във въздуха след него и челюстите му щракнаха, като за съвсем малко изпуснаха муцуната му.

Вила слезе по склона от отсрещния бряг на потока.

— Господи! — извика тя! — Чуй го! Наистина лае!

— Мисли, че жребецът иска да ми причини зло — каза Харди, — и така изразява гнева си. Съвсем не е забравил да лае. Дава урок на жребеца.

— Ако го беше ухапал за муцуната, щеше да стане повече от урок — предупреди го Вила. — Внимавай, Харли, иначе наистина ще го ухапе!

— Слушай, Майкъл, легни и бъди добър! — заповяда му Харли. — Всичко е наред, уверявам те! Всичко е наред, куш!

Майкъл послушно легна, но протестираше; очите му наблюдаваха движенията на коня и мускулите му бяха напрегнати за скок, в случай че конят заплашеше Харли.

— Не мога да се откажа сега, защото вече никога няма да прескочи каквото и да било! — каза Харли на жена си, обърна се и галопирайки, се отдалечи на известно разстояние. — Или ще го накарам да скочи, или ще се преметна презглава.

Той се завърна с голяма скорост и жребецът, въпреки желанието си, не можа да се спре, за да избегне потока, от който се страхуваше, и се хвърли в такъв скок, че превиши брега му с цели два ярда.

Майкъл излая за втори път, когато Харли Кенън, яздейки същия темпераментен жребец, се помъчи да оправи някаква зле окачена преграда на един стръмен улей за свличане на трупи. Майкъл видя, че опасност заплашва неговото божество, отначало се стърпя, колкото можа, а после подскочи към главата на коня и ожесточено залая.

— Във всеки случай неговият лай ми помогна! — забеляза Харли, като оправи преградата. — Майкъл сигурно е казал на жребеца, че ако не се държи прилично, ще му даде да се разбере!

— Не му е вързан езикът! — засмя се Вила, — въпреки че не е много приказлив!

Приказливостта на Майкъл вече никога не се прояви. Знаеше се, че бе лаял само в тези два случая, когато му се бе сторило, че неговият господар и бог е изпаднал в опасност. Никога не лаеше по луната, по ехото, по тайнствените, лазещи сенки. Джери например използваше едно особено ехо, което се чуваше от самото ранчо, като неизчерпаем източник за упражнение на дробовете си. В подобни случаи, докато Джери лаеше, Майкъл лягаше с отегчено изражение и чакаше да свърши дуетът. Той не лаеше дори когато нападаше чужди кучета, навлезли в територията на ранчото.

— Бие се като стар ветеран — забеляза Харли, след като бе наблюдавал една такава среща. — Хладнокръвен е. Не проявява никаква възбуда.

— Остарял е преждевременно — каза Вила. — Няма сърце за игри и никакво желание за приказки. Въпреки това знам, че ни обича и двамата…

— Без да го изразява с шумни речи — заключи вместо нея съпругът й.

— Можеш да го разбереш по блясъка на спокойните му очи — допълни тя.

— Напомня ми един от оживелите участници в експедицията на лейтенант Грили — съгласи се той. — Беше обикновен редник и един от малцината оцелели. Той бе преживял толкова много, че беше също така мълчалив и необщителен като Майкъл. Повечето хора не го разбираха и им беше скучен. Но тъкмо обратното беше вярно. Те му доскучаваха. Толкова малко познаваха живота, че той винаги усещаше нещата повече от тях. И просто не можеше дума да изкопчиш от него. Не защото бе забравил да говори, а защото не намираше смисъл да говори, щом никой не го разбираше. Беше се затворил в себе си, понеже бе преживял много и беше разочарован от това, което бе научил. Но трябваше само да го види човек във величавото му спокойствие, за да разбере, че е преминал през хиляда пъкъла, и през огън, и през лед. Очите му имаха същия покой като очите на Майкъл. И в тях се четеше същата мъдрост. Какво ли не бих дал, за да науча как е било ранено рамото му. Сигурно от някой тигър или лъв.

Също като кугуара, който Майкъл срещна горе в планината, този човек се бе промъкнал от Мендосино, беше вървял по най-затънтените планински пътечки, бе пресичал само нощем пълните с ферми долини, тъй като присъствието на хората беше опасно за него. Също като кугуара този човек беше враг на хората и всички хора бяха негови врагове. Те искаха да му отнемат живота, защото в своя живот той им бе причинил много повече злини, отколкото кугуара, който убиваше телетата само за да се нахрани.

Също като кугуара този човек беше убиец. Но за разлика от кугуара неясно описание на неговата личност и разкази за постъпките му се поместваха по всички вестници и хората бяха много по-заинтересувани от него, отколкото от кугуара. Кугуарът бе убивал телета по планинските пасища. А този човек, за да се награби, бе убил цяло семейство — пощенския началник, жена му и трите им деца, които живееха над пощата в малкото планинско селце Чисхолм.

В продължение на две седмици човекът бе успявал да заблуди преследвачите си. Последния преход беше направил от планините на Руската река, през гъсто населената долина на Санта Роса до планината Сонома. Два дни се кри и почива в най-дивите и недостъпни части на Кенъновото ранчо. Със себе си носеше кафе, откраднато от последната къща, която бе нападнал. Една от ангорските кози на Харли Кенън му служеше за храна. От изтощение четири пъти бе проспал по двадесет и четири часа, събуждаше се от време на време и като животно се нахвърляше върху козето месо, пиеше огромни количества кафе, топло или студено, и отново потъваше в тежък, пълен с кошмари сън.

Междувременно цивилизацията със своя съвършен ред и сложни изобретения, между които и електричеството, се бе доближила до него. Електричеството го обкръжи. Телефоните го бяха открили сред дивите каньони на планината Сонома, осеяна с отреди от полицаи и въоръжени фермери. По-страшен от кугуара бе за тях скритият сред тази местност убиец, който би могъл да убие всеки заблудил се в гората човек. Телефонът в ранчото на Кенън и телефоните на другите стопанства, които опираха в планината Сонома, звъняха непрекъснато, предаваха делови разговори и нареждания.

Случи се така, че когато въоръжените отряди навлязоха в планината и човекът бе принуден посред бял ден да се втурне надолу към Лунната долина, за да я прекоси и избяга към планинските възвишения между нея и долината Напа, Харли Кенън излезе на езда със същия темпераментен жребец, който дресираше. Той не беше тръгнал да преследва човека, който бе убил пощенския началник в Чисхолм и семейството му. Знаеше добре, че планината е пълна с преследвачи, защото предната нощ десетина от тях бяха вечеряли и спали в ранчото. Тъй че срещата между Харли Кенън и човека беше случайна и непредвидена.

Тази среща не бе първата, която човекът бе имал през този ден. Предната вечер беше забелязал лагерните огньове на няколко отряда. Сутринта, опитвайки се да премине през югозападните склонове на планината към Петалума, той срещна поне пет различни отряда фермери, всички въоръжени с уинчестери и ловни пушки. Когато се помъчи да избяга, гонен по петите, той налетя на група младежи от Глен Елън и Калиенте. Техните малокалибрени пушки не можаха да му причинят сериозни рани, но гърбът му на няколко места бе посипан със сачми и на няколко места под кожата оловните зрънца му причиняваха влудяваща болка.

Той бързо се оттегли надолу по склона и се натъкна на стадо късороги говеда, които, доста по-изплашени от него самия, в паниката си го прегазиха и с копитата си строшиха пушката му. Останал без оръжие, отчаян, с рани и драскотини, които го сърбяха и боляха, той преброди гористите склонове по сърнешките пътеки, прекоси два каньона и заслиза по конската пътека, която откри в третия каньон.

Докато слизаше надолу по тази пътека, той срещна един репортер, който пък се качваше нагоре. Репортерът беше… просто репортер от града и познаваше само градските обичаи, а и никога преди това не бе участвувал в лов на хора. Беше наел коня си от някакъв обор в долината и това тромаво, старо, бездушно същество не се помръдна, когато подвижният човек със свирепо лице изскочи зад един остър завой и смъкна от гърба му ездача. Репортерът успя само веднъж да удари нападателя си с камшика за езда. След това изяде такъв бой, какъвто на млади години често бе описвал в репортажите си за моряшки побоища по кръчмите и какъвто сега за пръв път му поднасяше съдбата.

За свое разочарование човекът откри, че репортерът е въоръжен само с молив и бележник за писане. Той очакваше, че ще се снабди от него с оръжие и в разочарованието си го донаби, остави го да хленчи сред папратите, качи се на коня му и го подкара с камшика надолу по пътеката.

Джери, който бе винаги по-запален от Майкъл в лова, беше заминал далече и по-напред от него, докато двамата придружаваха Харли Кенън в ранната му утринна езда. При това положение, макар че следваше по петите коня на господаря си, Майкъл не видя, нито пък разбра началото на катастрофата. Пък и сам Харли не разбра нищо отначало. Там, където силно наклоненият бряг се спущаше до края на пътя, по който Харли яздеше жребеца си, и двамата бяха сепнати от някакво срутване през гъстите храсти мансанита. Той погледна нагоре и видя един упорствуващ кон и един подканящ го ездач да летят във въздуха към тях. В същия миг, докато дърпаше юздите на собствения си кон и го пришпорваше, за да скочи настрана и да избегне сблъскването, Харли Кенън забеляза издраната кожа, разкъсаните дрехи, диво горящите очи и подалото се изпод гъстата брада изтощено лице на преследвания от хората човек.

Старият кон с право упорствуваше и не искаше да скочи надолу по брега. Той знаеше много добре какви болки щеше да изпита във вкочанените колена и ревматичните си стави, затова заби копита в стръмния, покрит с мъх бряг и скочи във въздуха само за да избегне падането. Независимо от това рамото му удари рамото на жребеца, който завиваше под него и го събори. Кракът на Харли Кенън бе затиснат под коня и се строши, а самият жребец при падането се преобърна и си счупи гръбнака.

За свое голямо огорчение човекът, преследван от цялата въоръжена област, откри, че Харли Кенън, като репортера, няма никакво оръжие. Той слезе от коня, озъби се от злоба и разочарование и нарочно ритна в хълбока безпомощния човек. После изтегли крака си назад, за да повтори ритника, но тогава се намеси Майкъл и впи зъби в прасеца на готовия за ритник крак.

Човекът изруга и освободи крака си, но зъбите на Майкъл разкъсаха месото и панталоните.

— Браво, Майкъл! — похвали го Харли, безпомощно прикован от коня си. — Хей, Майкъл! — продължи той на жаргона от Южните морета. — Тебе гони този бял човек по дяволите в храстите!

— Ще ти строша главата за това! — през зъби каза човекът на Харли.

Въпреки че постъпките и думите на човека бяха жестоки, той беше готов да заплаче. Дългото преследване — сам против цялото човечество, цялото човечество против него — бе започнало да подронва издръжливостта му. Беше обкръжен от врагове. Дори децата се бяха надигнали и бяха насолили гърба му със сачми, а говедата бяха стъпкали и строшили пушката му. Всички се обединяваха срещу него. Ето че сега някакъв пес беше раздрал крака му. Смъртта наближаваше. Никога преди това не беше съзнавал това с такава яснота. Всичко беше против него. Желанието му да плаче беше истерично, а в отчаяните хора истерията се изразява в диви, ужасни постъпки. Той бе готов да изпълни заканата си да убие Харли Кенън, без да има каквито и да било причини. Не защото Кенън му бе направил нещо. Напротив, той беше нападнал Кенън, беше го свалил на пътя и му бе счупил крака, затиснат под коня. Но Харли Кенън беше човек, а човечеството беше негов враг; по някакъв неясен начин му се струваше, че като убие Харли Кенън, ще си отмъсти поне отчасти на цялото човечество. Понеже сам бе обречен на гибел, беше готов да завлече със себе си в черната бездна всичко, което можеше.

Но преди той да ритне падналия, Майкъл отново се нахвърли отгоре му. При ритника, с който освободи другия си крак, кракът и крачолът също бяха раздрани. При следващия скок на Майкъл той успя да го ритне още във въздуха, улучи го в слабините и го отхвърли през пътя, надолу по склона. За нещастие Майкъл не падна на земята. Той се удари в един гъст мансанитов храст, тялото му попадна в чатал и увисна на около метър от земята.

— Сега — мрачно рече човекът на Харли — ще си изпълня думата. Ще ти строша главата с ритници.

— Аз не съм ви сторил нищо! — поведе преговори Харли. — Не съжалявам, че ще бъда убит, но бих искал да зная защо ще бъда убит?

— Гоните ме, за да ми вземете живота — изръмжа човекът и се приближи. — Зная ви вас. Всички сте се нахвърлили върху мене, но и аз мога да ви го връщам. Ще си го изкарам на тебе!

Кенън много добре разбираше сериозността на положението. Той самият беше безпомощен, а някакъв лунатик-убиец се готвеше да го убие, и то по най-ужасен начин, Майкъл не можеше да му се притече на помощ, защото беше пленник на храста, слабините му бяха здраво притиснати в чатала, главата му висеше надолу и той напразно се опитваше да се освободи.

Харли посрещна с ръка първия ритник, който човекът отправи към лицето му; и преди човекът да го ритне втори път, на сцената се появи Джери. Нямаше нужда любимият му господар да му дава наставления и да го окуражава. Той се хвърли върху човека, заби зъби в панталона, близо до колана, и макар че не го засегна, с тежестта си едва не го събори на земята.

Човекът се нахвърли върху Джери с удвоена ярост. Всъщност целият свят беше против него. Кучета валяха отгоре му изневиделица. Но неговият слух долови виковете и призивите на преследващите го отряди някъде по горните склонове на планината Сонома и това промени намеренията му. Те представляваха смъртта, която го преследваше, и трябваше да избяга от тях. Той ритна Джери настрана и скочи върху коня на репортера, който продължаваше да стои, без да се мръдне, спокоен, в пълна апатия, точно там, където бе слязъл от него.

Конят неохотно подхвана вдървен галоп, а Джери го последва и така високо и гневно ръмжеше, че ръмженето му звучеше като писък.

— Всичко е наред, Майкъл! — успокояваше кучето Харли. — Не се вълнувай! Внимавай да не се нараниш! Бедата отмина! Скоро ще дойдат и ще ни отърват!

Но по-малкият клон на чатала се счупи, Майкъл падна на земята, падна върху главата и рамената си и за момент се обърка. В следващия миг той беше на крака и се впусна по пътя, натам, където се чуваше шумният Джери. Врявата, която Джери дигаше, премина в болезнен вой и Майкъл хукна още по-бързо. Когато Майкъл го отмина, Джери се гърчеше на земята. Конят във вдървения си галоп се бе спънал, едва не бе паднал и докато се изправяше, беше настъпил неволно Джери, като с това бе наранил и счупил предния му крак.

Когато човекът погледна назад и видя Майкъл близо до себе си, той помисли, че го напада трето куче. Но той не се плашеше от кучета. Само хората с техните карабини и пушки можеха да причинят гибелта му. Въпреки това болката от окървавените крака, които Джери и Майкъл бяха раздрали, засилваше яростта му към кучетата.

„Още кучета!“ — помисли си той озлобен, когато се наведе и удари Майкъл с камшик през муцуната.

За негова изненада кучето дори не потрепера от удара. Нито издаде вик от болка. Нито залая, нито изръмжа. То се приближи пак, сякаш не беше току-що ударено и сякаш камшикът не бе издигнат отново над него. Майкъл скочи към десния крак на човека, но той замахна надолу с камшика и го удари точно по муцуната между носа и очите. Замаян от удара, Майкъл падна на земята, после с най-дългия скок, на който беше способен, се втурна да го настигне и пак да скочи.

Но човекът беше забелязал и нещо друго. Той не можеше да не види от толкова близо, че когато замахна с камшика надолу, Майкъл не беше затворил очи при удара. Не беше трепнал, нито премигнал, когато камшикът го удари. Това беше нещо немислимо. Ново явление в кучешкия свят. Майкъл скочи отново, човекът отново го посрещна с камшик и видя да се повтаря невижданото явление. Кучето нито трепна, нито мигна при удара.

Тогава съвсем нов страх обзе човека. Това ли беше краят му след всичко, което беше преживял? Този ли мълчалив като смъртта териер с остра козина беше предопределен от съдбата да го погуби, след като хората не бяха успели? Той дори не знаеше дали кучето е живо, реално. Дали не беше някакъв страхотен отмъстител, изпратен от тайнствения отвъден свят, да го преследва и накрая да го погуби по този път, за който знаеше, че е пътят на смъртта? Кучето беше нереално. Не можеше да бъде реално. Нямаше такова куче, което да понесе камшичен удар, нанесен с пълна сила, без да трепне или да се дръпне.

Още два пъти скочи кучето и той го отклони с точни удари. А кучето продължи да се хвърля със същата увереност и мълчание. Човекът се поддаде на ужаса, заби пети в старите ребра на коня, заудря го по главата и по корема с камшик, докато започна да галопира така, както не бе галопирал от години насам. Ужас обхвана и апатичния кон. Ужас не от кучето, за което знаеше, че е само куче, но ужас от ездача. В миналото коленете му бяха чупени и ставите — повреждани от побеснели пияни ездачи, които го бяха наемали от конюшнята. И ето че на гърба му беше един от тези бесни пияни ездачи, който с тежестта на петите си му причиняваше болка в ребрата, жестоко го биеше по муцуната, носа и ушите.

Колкото и бързо да бягаше, конят не можеше да остави Майкъл назад, но все пак рядко му даваше възможност да се хвърля върху краката на човека. И всеки скок биваше посрещан с неизменния удар на камшика, който със самата си сила го отклоняваше още във въздуха. Въпреки че всеки път зъбите изтракваха опасно близо до краката на човека, Майкъл всеки път падаше обратно на земята и трябваше да става и с бясна скорост да догонва ужасения човек и бясно галопиращия кон.

Енрико Пиколомини видя преследването и сам се намеси в края му; и тази му постъпка, неговото най-голямо приключение, му донесе богатство и материал за разговори, които щяха да стигнат до края на дните му. Пиколомини беше дървосекач в ранчото на Кенън. Застанал на един заоблен хълм, той беше чул най-напред галопиращите копита на коня и ударите на камшика. След това беше видял боя между коня, човека и кучето. Когато дойдоха точно под него, на около двадесет фута, той видя как кучето, странно мълчаливо скочи право нагоре под удара на камшика и заби зъби в крака на ездача. Видя как кучето с тежестта си, докато падаше към земята, почти издърпа човека от седлото. Видя как човекът, като се опитваше да запази равновесие, дръпна с цялата си тежест юздите и как конят се полуизправи на задни крака и залитна, поради което той съвсем загуби равновесие и последва кучето на земята.

— След това те се хванаха като две кучета, като два звяра разказваше след години Пиколомини в собствения си малък хотел в Глен Елън и отпиваше вино от чашата си. — Кучето остави крака на човека и се хвърли на шията му. А човекът се преметна и хвана кучето за врата. Хвана го с две ръце — ей така! А кучето не издаваше ни звук. Не издаваше ни звук, нито преди, нито после. Щом двете ръце на човека го задушават, то не може да издаде и звук. Но то не е такова куче. То не би издало звук и да не беше така. А конят стоеше, гледаше и пръхтеше. Това, което видях, беше много особено. А човекът беше луд. Само луд човек може да прави такива работи. Виждам как човекът се зъби и хапе кучето по лапата, по носа и по тялото. Хапеше кучето по носа, кучето пък го хапеше по бузата. Човекът и кучето се биеха като дяволи. Кучето дигаше задния си крак като котка и също като котка раздра ризата на човека и с нокти раздра кожата на гърдите му и те почервеняха от кръв. И човекът крещеше и ръмжеше като кугуар. И през цялото време душеше кучето. Дяволска битка. А кучето, то беше на мистър Кенън, много добър човек, вече две години бях работил при него; така че не можех да стоя там и да гледам как човекът, който се биеше като кугуар, убива кучето на мистър Кенън. Хукнах надолу по хълма, колкото може би от тази врата до онази, двайсет-трийсет фута, но в суматохата забравих брадвата си. А кучето почти издъхваше. Езикът му — изскочил, очите му — все едно покрити с паяжина; но дере гърдите на човека, а човекът реве като кугуар.

Какво можех да направя? Бях си забравил брадвата. Човекът ще убие кучето. Търся камък. Няма камъни. Търся прът. Не мога да намеря прът. А човекът убива кучето. И ето какво направих. Не съм глупак. Ритнах човека. Обущата ми бяха много тежки, не като тези, дето нося сега. Обуща на дървосекач, с дебели подметки, здрава кожа и много железни габъри. Ритнах човека отстрани — по врата и точно под ухото. Ритнах го веднъж. Ритникът беше добър. Стига му. Знам аз къде е слабото място — точно под ухото.

И човекът пусна кучето. Затвори очи, отвори уста и лежи неподвижно. И кучето започна отново да диша. Като започна да диша, пак му се върна животът и пак искаше да убие човека. Но аз казах „не“, макар че ме беше много страх от кучето. И човекът започна да се съживява. Отвори очи и ме гледа също като кугуар. И устата му ръмжеше като на кугуар. И мене ме беше страх от него, както ме беше страх от кучето. Какво да направя. Бях си забравил брадвата. И ето какво направих! Още веднъж ритнах човека под ухото. После свалих колана си, извадих носната си кърпа и го завързах. Завързах ръцете му. Завързах и краката му. И през цялото време виках на кучето „не“, един вид да остави човека на мира. Кучето ме гледаше. Знаеше, че съм негов приятел и че връзвам човека. И не ме ухапа, макар че мене ме беше много страх. Кучето е страшно куче. Аз ли не го знам? Не го ли видях как сваля от седлото такъв силен човек — цял кугуар!

Тогава дойдоха другите мъже. Всичките бяха въоръжени — пушки, карабини, револвери, пистолети. Отначало си помислих, че правосъдието в Съединените щати е много бързо. Едва съм ритнал някого по главата и едно, две, три, ето ти, че идват въоръжени хора да ме арестуват, защото съм ритнал човек по главата. Отначало не разбрах нищо. Мъжете нещо се ядосаха. Псуваха ме и ме наричаха с мръсни имена, но не ме арестуваха. А! Започнах да разбирам! Чувам ги, че си говореха за три хиляди долара. Обрал съм им бил три хиляди долара. Не е вярно, казах им. Никога, казах, не съм откраднал нито цент от когото и да било. Тогава започнаха да се смеят. А на мене ми стана по-добре и по-добре разбрах. Трите хиляди долара били правителствена награда за залавянето на този човек, когото съм вързал с колана и носната си кърпа. И трите хиляди долара са мои, защото аз съм ритнал човека по главата и съм му вързал краката и ръцете.

Така че сега вече не работя при мистър Кенън. Сега съм богат човек. Три хиляди долара от правителството, всичките мои, и мистър Кенън се погрижи да ми ги платят на мене от правителството и да не ми ги откраднат въоръжените хора. Само защото съм ритнал в главата човека, който приличаше на кугуар. Това се вика късмет. Това е Америка! Доволен съм, че напуснах Италия и дойдох да сека дърва в ранчото на мистър Кенън. С трите хиляди долара захванах този хотел в Глен Елън. Знам, че хотелите носят големи печалби. Нали баща ми имаше хотел в Неапол, когато бях малък? Сега имам две дъщери, и двете в гимназия. Имам и автомобил.

— Божичко, цялото ранчо се е превърнало в болница! — извика два дена по-късно Вила Кенън, когато излезе на широката тераса и погледна към Харли и Джери, които се бяха изтегнали навън. Кракът на Харли беше в шина, а лапата на Джери в гипс. — Погледнете Майкъл — продължи тя. — Не сте само вие със счупени кости. Току-що открих, че ако носът му не е наистина счупен, само чудо го е спасило при този удар, който е получил. От един час го държа в горещ компрес. Погледнете го!

Майкъл, който вървеше след нея, показа смешно надутата си муцуна, после отиде при Джери да си подушат носовете, размаха опашка за поздрав към Харли и на свой ред бе приветствуван от ласкавата ръка, която Харли положи на главата му.

— Трябва да е станало в боя — каза Харли. — Човекът го е удрял много пъти с камшик, както каза Пиколомини, и, разбира се, щом е скачал срещу него, ударите са попадали точно в носа!

— И Пиколомини каза, че не е издавал нито звук, когато са го удряли, а продължавал да налита и да скача! — поде възторжено Вила. — Помисли си само! Едно куче като Майкъл да свали от седлото убиеца, когото не можаха да хванат десетки полицейски отряди!

— Що се отнася до нас, той свърши нещо много повече — спокойно забеляза Харли. — Ако не беше Майкъл, както и Джери — ако не бяха те двамата, не се съмнявам, че този разбойник щеше да строши с ритници главата ми точно както се бе заканил!

— Благословени да са и двамата! — извика Вила със светнали очи, протегна ръка към ръката на съпруга си и благодарно я стисна. — Хората още не са разбрали какво чудо представляват кучетата! — прибави тя, после премига бързо с клепки, за да спре напиращата влага и да овладее чувствата си.

— Никога няма да го разберат напълно — проговори Харли. Той отвърна на ръкостискането й и я пусна.

— И точно затова сега ще покажем нещо — усмихна се тя. — Джери, Майкъл и аз. Правихме репетициите скрито, за да те изненадаме. Ти лежи и слушай. Това е псалм. Не се смей! Не се шегувам!

Тя се наведе напред от стола, на който бе седнала, притегли Майкъл към себе си, така че той седна между колената й, хвана с ръце главата и муцуната му, а носът му остана полузарит в косата й.

— Хайде, Джери! — извика тя остро, както би викнал един учител по пеене. Джери се обърна нащрек, погледна я, усмихна се разбиращо и зачака.

Вила започна псалма и скоро към нея се присъединиха двете кучета с мекото си напевно виене, ако можеше да се нарече виене звукът, който бе толкова мек, мелодичен и верен. И всичко онова, което бе изчезнало в Нищото, изпълваше съзнанието на двете кучета, докато пееха, и те пееха и се завръщаха през Нищото назад към отвъдния свят, тичайки отново със загубената глутница, без все пак напълно да забравят и онова двукрако реално божество, чието име беше Вила и което пееше с тях и ги обичаше.

— Няма причини да не направим квартет — забеляза Харли Кенън и се присъедини към тях.

Джек ЛондонСъчинения в шест тома. Том 1Морският вълк. Майкъл, братът на Джери

Морският вълк

Глава I

Глава II

Глава III

Глава IV

Глава V

Глава VI

Глава VII

Глава VIII

Глава IX

Глава X

Глава XI

Глава XII

Глава XIII

Глава XIV

Глава XV

Глава XVI

Глава XVII

Глава XVIII

Глава XIX

Глава XX

Глава XXI

Глава XXII

Глава XXIII

Глава XXIV

Глава XXV

Глава XXVI

Глава XXVII

Глава XXVIII

Глава XXIX

Глава XXX

Глава XXXI

Глава XXXII

Глава XXXIII

Глава XXXIV

Глава XXXV

Глава XXXVI

Глава XXXVII

Глава XXXVIII

Глава XXXIX

Майкъл, братът на Джери

Предговор

Глава I

Глава II

Глава III

Глава IV

Глава V

Глава VI

Глава VII

Глава VIII

Глава IX

Глава X

Глава XI

Глава XII

Глава XIII

Глава XIV

Глава XV

Глава XVI

Глава XVII

Глава XVIII

Глава XIX

Глава XX

Глава XXI

Глава XXII

Глава XXIII

Глава XXIV

Глава XXV

Глава XXVI

Глава XXVII

Глава XXVIII

Глава XXIX

Глава XXX

Глава XXXI

Глава XXXII

Глава XXXIII

Глава XXXIV

Глава XXXV

Глава XXXVI

Джек Лондон
Съчинения в шест тома. Том 1
Морският вълк. Майкъл, братът на Джери