„Азъ познавамъ своята неопитность, слабость, невежество. Но, обкрѫженъ отъ мѫдри съветници, азъ ще следвамъ най-благороднитѣ примѣри. Да не злоупотрѣбя съ вашето довѣрие и да се покажа достоенъ за васъ — това ще бѫдатъ моитѣ правила. Макаръ моята младость и да има опасни страни, то тя, на всѣки случай, ви гарантира, че азъ не ще издигна на високия постъ нито злобата, нито споменитѣ за обидитѣ, нито желанията за мъсть.“ Така говорѣлъ въ своята „тронна речь“ на сената Неронъ.
Новиятъ императоръ билъ тогава на 17 години, и самата речь, пълна съ уважение къмъ правата на сената и съ добри намѣрения по отношение на народа, била написана отъ знаменития философъ — стоикъ Сенека, възпитатель на императора. И действително, оказало се, че съ възцаряването на Нерона периода на кървавия деспотизъмъ се свършилъ. Първитѣ години отъ неговото царуване били години на сериозни вѫтрешни реформи и външни успѣхи. Разбира се, императорътъ — юноша не можелъ да рѫководи работитѣ. Управлявала фактически неговата майка, властолюбивата и умна Агрипина съ своитѣ съветници — Сенека и префекта на преториянцитѣ Буръ. Агрипина представлявала партията на знатнитѣ, още запазваща остатъцитѣ на старитѣ римски добродетели.
Грѣшка е да си представляваме и самия Неронъ, като въплощение на нѣкакво абсолютно зло. Ненужно е да изпадаме и въ противоположна крайность и да прибѣгваме до парадоксална апология. Истината има много оттенъци, които сѫ трудно уловими, тъй като тѣ сѫ скрити задъ текста на историцитѣ, безъ съмнение тенденциозни. Но ако изучаваме живота на Нерона, като се стремимъ да намѣримъ повече човѣшко обяснение, ще трѣбва да дойдемъ до заключение, че безъ да се гледа на неговата подавляваща наследственость, той не е билъ лишенъ отъ нѣкои естествени добродетели. Неговото възпитание, методитѣ на неговитѣ учители, властолюбието на Агрипина, чувството за всемогѫщество, направиха постепенно отъ него това, което той стана. Отъ всички жертви на своето властуване той бѣше най-известната.
По природа Неронъ бѣше актьоръ, а нѣма по-опасна черта за държавника или политика. Сенека скоро забелязалъ тая особеность на своя възпитаникъ и, за да го държи подъ свое влияние, давалъ му възможность да се „проявява“. Философътъ съчинявалъ речитѣ на своя ученикъ и той играелъ въ сената ролята на адвокатъ, защитникъ на пострадалитѣ отъ нещастие градове — гражданинъ, търсещъ великодушието и справедливостьта на сената. Цѣли дни Неронъ посвещавалъ на разучване позитѣ, жестоветѣ, повишенията на гласа, и когато юношътъ, съ своето енергично и печално лице и тъмни очи, завършвалъ своята речь, патрициитѣ го обграждали и цѣлували крайчеца на тогата му. Наистина, тѣ се очудвали, че бѫдащиятъ императоръ се увлича отъ изкуствата — живопись, скулптура, музика и не може самъ да съчини своята речь. Надѣвали се, впрочемъ, че тия странни вкусове ще преминатъ. Но Неронъ си остана актьоръ до своята трагична смърть, и изкуството бѣше най-трайно отъ всичкитѣ му увлѣчения.
Тронътъ може да удовлетвори най-неограниченото честолюбие. Но Неронъ получи трона по щастлива случайность и по пѫтя на престѫплението. Той търсѣше славата и хорското преклонение не като императоръ, а като човѣкъ, за самия себе си, за своя артистиченъ талантъ. Можеме да се очудваме, че той е вѣрвалъ на аплодисментитѣ на клакьоритѣ — петь хиляди клакьори изъ срѣдата на робитѣ, каквито не е ималъ нито единъ артистъ въ свѣта. Но нима и обикновенитѣ артисти, които плащатъ на своитѣ клакьори по общедостѫпни такси, различаватъ доброволнитѣ аплодисменти отъ купенитѣ?! Неронъ, ако изключимъ отъ натурата му елементитѣ на явно безумие, появили се презъ втората половина на неговия животъ, се намираше въ властьта на човѣшкитѣ слабости и пороци на своя вѣкъ, само че увеличени, понеже съзнаваше своята безнаказаность и всемогѫщество. Струва ни се, че изключителни чудовища бѣха по-новитѣ „Нероновци“ — Александъръ Боржиа, или неговия синъ. Съвременницитѣ, които сѫ виждали около себе си много по-малки Боржиевци, и сѫ чувствали често въ себе си такива прояви, биха били къмъ него твърде снизходителни.
Когато по заповѣдь на Нерона, или въ всѣки случай, безъ неговия протестъ, билъ убитъ родния синъ на императора Клавдий (Неронъ билъ само осиновенъ отъ Клавдий) — Британикъ, който можелъ да се яви като орѫдие въ рѫцетѣ на Агрипина противъ Неронъ, общественото мнение видѣло въ това убийство законна самозащита. Най-виднитѣ хора на това време, като Буръ и Сенека, даже получили своя дѣлъ отъ наследството на убития. Неронъ прочелъ въ сената една похвала за убития, пълна съ лицемѣрие и т.н. Сената изслушалъ Неронъ и съ своето мълчание удобрилъ убийството.
Никакъвъ протестъ не извикало и другото, още по-ужасно престѫпление на Неронъ — убийството на Агрипина.
То се явява, като завършекъ на борбата, която се водѣла за влияние надъ Нерона между дветѣ жени — неговата майка и любимката на императора, Попея Сабина, орѫдие на модернистката партия, въплощение на страшната развала въ римската цивилизация. Убийството било замислено и подготвено съ необикновенъ и съвършено спокоенъ цинизъмъ. Отначало мислили да пуснатъ въ ходъ обичайното въ Палатинския дворецъ орѫжие на разправа — отрова или кинжалъ. Но Агрипина се ползвала съ доста голѣмо уважение срѣдъ народа и убийството на майката можело да разклати престола. Участникътъ на заговора, началника на флотата, Анисий, предложилъ да удавятъ императрицата, но така, че нейната гибель да се покаже като съвсемъ случайно нещастие.
Въ разказа на Тацитъ за това покушение, има много неясность. Изглежда, Анисий е направилъ голѣмъ пробивъ въ една отъ галеритѣ, съ която е трѣбвало да пѫтува Агрипина и при първото по-силно вълнение, пробивътъ е трѣбвало да бѫде отпушенъ и нахлулата вода да потопи Агрипина. Неронъ удобрилъ тоя планъ и поканилъ своята майка при себе си въ Бай, до Неаполъ. За Агрипина, която Неронъ отстранилъ отъ Римъ наскоро, тази покана значела примирение съ сина й.
Срещата била доста сърдечна и до вечерята, последната вечеря на майка и синъ, Неронъ изпълнилъ най-добре своята роля — ролята на нѣженъ синъ — и я игралъ — кой знае — може би и искрено. Неговата воля била тогава изцѣло подъ властьта на Попея Сабина.
Била — разказва Тацитъ — тиха лунна нощь. Вечерята на галерата се свършила. Неронъ и приближенитѣ му отплували на брѣга, а императрицата влѣзла въ каютата, приготвена за нея на носа на кораба, и преди да заспи разговаряла съ своята прислужничка и адютанта. Галерата бавно се движела по морето. Изведнъжъ се раздалъ страшенъ трѣсъкъ, тежкиятъ таванъ се срутилъ, адютанта падналъ съ разбитъ черепъ, прислужничката избѣгала, а Агрипина била само леко ранена въ рамото. Тя сѫщо успѣла да избѣга на палубата и се скрила задъ една купчина вѫжета. Отъ тука, тя видѣла какъ гребцитѣ наклоняватъ галерата на страни, разбрала въ какво се състои работата, хвърлила се отъ борда и съ плаване успѣла да достигне брѣга.
А въ императорската вила Неронъ очаквалъ вестьта за успѣха на пъкления планъ. Но вмѣсто известительтъ, съ галерата пристигналъ единъ робъ, задъхващъ се отъ бързане — посланикъ на Агрипина. Императрицата била спасена въ морето отъ рибари, тя е невредима и моли императора да се не тревожи и да не идва при нея: — тя почива.
Това означавало — така поне тълкува поведението на Агрипина известниятъ историкъ на Римъ, Гулиелмо Фереро — отказъ на императрицата отъ всички свои честолюбиви планове, признание за победена. Но нито Неронъ, нито Сенека и Буръ, къмъ които се обърналъ императора, не разбрали това.
— Можеме ли да заповѣдаме на войницитѣ да я убиятъ? — попитали Сенека и Буръ.
— Тѣ нѣма да послушатъ, — отговорилъ префекта. — Тѣ обичатъ императора, но още повече почитатъ паметьта на Германика, и никой отъ тѣхъ не ще дигне рѫка на неговата дъщеря.
Тоя помълчалъ малко и казалъ:
— Анисий започна, нека той и свърши.
Следъ нѣколко часа на вратата на малкия домъ, кѫдето се укривала Агрипина, се почукало. Когато на прага се появилъ Анисий и неговитѣ моряци, тя спокойно попитала:
— Вие дойдохте да ме убиете?
Единъ морякъ я ударилъ съ палка по главата. Тя се залюлѣла и, като разкѫсала туника си, показала на убийцитѣ своя коремъ:
— Удряйте тука! Тукъ азъ носѣхъ Неронъ.
Анисий вкаралъ своя ножъ до самата дръжка.
Следъ убийството на Агрипина, започналъ оня страшенъ периодъ отъ царуването на Нерона, въ връзка съ който най-много се споменува неговото име. Съ убийството на майка си Неронъ престѫпилъ тая граница на злото, кѫдето го очаквало неизбѣжно отмъщение. Отъ своя неаполски дворецъ Неронъ пращалъ въ Римъ заповѣди за амнистия и милость. Но фуриитѣ не приемали жертвитѣ и 22 годишниятъ императоръ се превърналъ на истински старикъ. После дошелъ реда на безумието, садистическата жестокость, наследена отъ баща му.
Можемъ да махнеме отъ кървавата равносмѣтка на Нерона много легенди и преувеличения. Всичко това е почти невѣроятно за единъ човѣкъ. Наистина, отъ негово име действували и други, тъй като презъ всичкото време около него се водила борба за влияние, разчиствали се лични смѣтки, осѫществявали се користни планове. Попея продължавала да бѫде злия гений на Неронъ и, подъ нейно влияние, той заповѣдалъ да убиятъ жена му, скромната Октавия, като й приписвалъ невѣроятни престѫпления. Това е било първото престѫпление на Нерона, което възмутило народа, тѣзи плебеи, които приеха спокойно дори матереубийството. Попея получила титлата Августа, давана само на императрици, и родила на Неронъ, за негова голѣма радость, дъщеря, която умрѣла, впрочемъ, следъ нѣколко дена. Тоя ударъ окончателно побъркалъ императора.
За да забрави всичко, той отпѫтувалъ въ Гърция, като искалъ тукъ, въ страната на Аполона, да покаже своето изкуство на актьоръ. Следъ Гърция трѣбвало да посети изтока, но той се върналъ въ Римъ, безъ да довърши своята обиколка. Своето възвръщение, той отпразнувалъ съ оргия, каквато по безсрамието си, още не били виждали никои римски граждани. Тя завършила съ бракъ между императора и единъ красивъ актьоръ.
А следъ нѣколко дена Римъ горѣлъ като огроменъ костеръ. Неронъ е непричастенъ въ тоя пожаръ — той не подпалилъ своята столица, за да се любува на пожара й. Тогавашнитѣ градове горѣли често, но тоя пожаръ изведнъжъ станалъ истинска катастрофа за Римъ. Той се свършилъ едва на седмия день и веднага императора разпоредилъ да се даде голѣма помощь на пострадалитѣ — изгорѣлъ почти цѣлия градъ. После се започнало трескаво възстановяване на Римъ, по новъ грандиозенъ планъ, кѫдето манията за величието на императора се преплитала съ „разумния урбанизъмъ“. Този планъ на новия Римъ потвърждавалъ слуха, че Неронъ запалилъ града, за да го построи по своему. Виновницитѣ на тия слухове, той считалъ своитѣ най-важни врагове — християнитѣ, и на 15 августъ 64 г. на арената на римския циркъ, запалили живи факели, и при тѣхната свѣтлина, посрѣдъ ужасния димъ и смрадъ на изгарящитѣ човѣшки тѣла, на арената се появилъ самъ Неронъ, препускащъ на своята позлатена колесница, теглена отъ четири коня.
Още четири години продължавала властьта на Неронъ — въ конвулсии на убийства, жестокости и развратъ. Най-после дошла смъртьта въ колибата, кѫдето се скрилъ императора, следъ бѣгството си отъ Римъ, поради възмущението на преторианцитѣ. И последнитѣ негови думи, преди Епафродитъ, неговия вѣренъ секретарь, да прободе съ кинжалъ гърдитѣ на императора, за да не падне живъ въ рѫцетѣ на настигащата го тълпа, били:
— Какъвъ великъ артистъ умира!
Името на Макиавели отдавна е станало прозвище на лицемѣри, предатели, безнравствени политици. За „широката публика“ Макиавели е теоритикъ и едва ли не изобретатель на „макиавелизма“ — изкуство за политическа хитрости и лъжа, която не се гнуси отъ никакви срѣдства. Колко би се очудилъ скромниятъ секретарь и дипломатъ на Флорентинската Синьория, ако би чулъ тѣзи сѫждения за себе си, съ каквито сѫ пълни хилядитѣ книги, изучаващи неговия животъ и особено неговитѣ съчинения. Той би се очудилъ преди всичко на вниманието, съ което не се удостояватъ мнозина хора отъ неговия вѣкъ, съ които не би посмѣлъ да се равнява.
Николо Макиавели живѣлъ въ единъ отъ най-блѣстящитѣ и драматическитѣ периоди на европейската история. Между 1469 и 1527 г. — годинитѣ на неговото раждане и смърть — се заключава апогея на Ренесанса, политически и културенъ. На фона на военната борба, установяваща новото европейско равновесие и обгърнало съ особена сила Италия, на фона на великолепното изкуство, посрѣдъ тълпа крале, папи, принцове, кондотери, писатели, артисти, изпълнящи историческата сцена сѫщо съ поразително изобилие на ярки и блѣстящи личности, — фигурата на Макиавели останала почти незабелязана за съвременницитѣ. Той билъ човѣкъ отъ мѣстния флорентийски крѫгъ, макаръ и да обходилъ цѣла Европа, изпълнявайки дипломатическитѣ мисии на правителството на малката италиянска република и, може би, щѣше да изчезне за потомството, ако презъ последнитѣ си десеть години отъ живота не бѣше помислилъ да събере въ малката си книга „Князътъ“, тѣзи политически правила, отъ които се рѫководѣли всички „князе“, всички държавници на онова време.
Макиавели не изнамѣрилъ „макиавелизма“, той само пръвъ записалъ това, което правѣли, мислѣли и говорѣли политицитѣ на неговото време (дори и въ много по-късни времена). И книгата, която после толкова пѫти била обявявана за страшенъ катехизисъ на злото, изчадие на политическия адъ, минала почти незабелязана при своето появяване. Макиавели я написалъ съ практическа цель — да обърне върху себе си вниманието на урбинския херцогъ Лаврентий, този, чийто черти е увѣковечилъ Микелъ Анжело на знаменития мавзолей Медичи въ Флоренция. Макиавели билъ въ немилость и искалъ да получи отъ херцога нѣкаква служба. Това не му се удало. Херцогътъ не обърналъ на просителя никакво внимание. Знаменитата книга даже не била напечатана докато билъ живъ автора. Приятелитѣ на Макиавели я чели въ рѫкописъ, но сѫщо равнодушно. По-голѣмъ успѣхъ ималъ другъ политически трактатъ на Макиавели — коментара къмъ Титъ Ливий.
Ние почти нищо не знаемъ за първитѣ тридесеть години отъ живота на Николо Макиавели. Той билъ синъ на обеднѣлъ флорентински дворянинъ и детство и юношество прекаралъ въ родния градъ. Двадесеть и деветь годишенъ той постѫпилъ на служба въ канцеларията на „Синьорията“ и билъ командированъ къмъ десетия магистратъ, който завеждалъ външнитѣ и военнитѣ работи на републиката. Въ продължение на 14 години, до като се не върнали на власть Медичитѣ, той изпълнявалъ редица дипломатически мисии и почти презъ цѣлото време се намиралъ въ пѫтуване, — ту по Италия, ту по другитѣ страни на Европа. Флоренция воювала съ Пиза, папитѣ водѣли война ту въ съюзъ, ту противъ Франция, Испания, италианскитѣ държавици враждували помежду си. За дипломатическа работа се откривала широка арена, но интересно е, че на тая почва флорентинския посланикъ не проявилъ никакъвъ особенъ „макиавелизъмъ“. Той билъ честенъ, рѣдко даже честенъ човѣкъ по това време, преданъ на интереситѣ на своята държава, уменъ, наблюдателенъ и Синьорията ценѣла въ него, изглежда, преди всичко качествата на чиновникъ, на когото напълно може да се довѣри.
Службата била зле платена и твърде често Макиавели оставалъ безъ пари въ своитѣ дипломатически пѫтувания. Молбитѣ за получаване суми за командировки и представителство изпълватъ писмата на Макиавели до Синьорията. „Ние ще отпѫтуваме отъ Лионъ, вѣроятно, утре, пише, напр. Макиавели презъ време на своята първа мисия при френския дворъ (1590 г.). Закъснението стана, защото пристигнахме безъ всѣкакви срѣдства. Трѣбваше да се намѣрятъ коне, дрехи, слуги. Малката ни заплата и голѣмитѣ разходи, които сме принудени да правимъ, ни поставятъ въ тежки затруднения.“ А между другото противницитѣ на флорентийцитѣ — пизанцитѣ, които сѫщо търсели подкрепата на френския краль, действували съ най-сигурното орѫжие — дукатитѣ. „Нека ни позволи Синьорията да й напомнимъ, че е необходимо да намѣримъ приятели тукъ, които биха се заинтересували отъ нашитѣ работи по съображения много по-силни, отколкото обикновенната дружба“ — пише Макиавели въ друго писмо. Следъ две години, изпратенъ при Цезаръ Боржиа, когато последниятъ започналъ завладяването на Италия, Макиавели отъ Милано моли Синьорията да му изпрати пари. „Нѣма съ какво да храня своитѣ трима слуги и три коня, които не могатъ да живѣятъ само съ обещания. Азъ вече похарчихъ 70 дуката и почнахъ да правя дългове. Азъ мога да живѣя за смѣтка на двора, но това не съответствува на моето достойнство, нито на характера ми. Представете си какъ съмъ удовлетворенъ по необходимость, искайки три дуката у едного, четири у другиго.“
Мисията на Макиавели при Цезаръ се продължила три месеца и за свойтѣ преговори съ него посланикътъ подробно донася на Синьорията. Срещитѣ между тия двама хора иматъ почти символиченъ характеръ за епохата. Въ действителность наредъ съ сина на Александръ Боржиа, за когото папата готвѣлъ корона на новия Цезаръ, флорентийския секретарь билъ скромна фигура. „Той е срѣденъ ръстъ, слабъ, съ малка глава и остро, сухо лице, кѫдето се издаватъ костеливи ябълки. Има черни, проницателни очи, винаги е живъ и обича и умѣе да говори. Цезаръ мѫчно ще се убеди, само съ обещания за дружба. На въпроситѣ на Цезаръ, Макиавели отговаря уклончиво и следъ всѣки разговоръ пише подробни донесения на началството“.
Дипломацията, която можела да удовлетвори всѣка истинска „макиавелистическа“ натура, не се харесвала на флорентийския посланикъ. Презъ време на почти всѣка своя мисия, той молелъ часъ по-скоро да го върнатъ. Военното дѣло много повече привличало Макиавели. Въ края на XV вѣкъ Италия била пълна съ „кондотери“, началници на наемни отряди, сражаващи се на оная страна, която по-добре плаща. „Тѣзи командири, — пише после Макиавели, — прибѣгваха къмъ хиляди хитрости, за да продължатъ войната, и когато мирътъ, най-после настѫпвалъ, тѣ събирали свойтѣ хора и ограбвали цѣли провинции“. „Сражението, — говори той на друго мѣсто, — не представлява никаква опасность. Сражаваха се винаги на коне добре защитени отъ ударитѣ и, ако попаднатъ въ пленъ, то живота имъ бѣше обезпеченъ. Пленницитѣ ги пускаха много скоро. Нека града се бунтува двадесеть пѫти, той никога не бива разрушаванъ; жителитѣ си запазватъ своето имущество, и единственото нѣщо, което ги заплашва — това е контрибуцията“. Макиавели добре познавалъ цената на наемната войска отъ чужденци и следъ дълги усилия той успѣлъ да убеди Синьорията да образува армия отъ флорентийски поданници. Цѣлата зима на 1506 г. той прекаралъ въ пѫтуване по републиката, вербувайки хора и образувайки отъ тѣхъ полкове. Ролята на организаторъ на армия му се харесвала много повече, отколкото дипломатическата кариера, и Синьорията му указвала въ това поприще пълно довѣрие. Новата армия, при първитѣ боеви изпитания, не оправдала надеждитѣ.
Макиавели, впрочемъ, билъ скоро отзованъ отъ своята любима работа. Синьорията го изпратила посланикъ при папа Юлий II, приемника на Александръ Боржиа, който продължавайки дѣлото на Цезаръ Боржиа, искалъ да възвърне подъ властьта на светия престолъ откѫсналитѣ се италиянски земи. Папата искалъ отъ Флоренция разрешение да премине презъ нейната територия съ свойтѣ войски и да му отстѫпи кондотера Марко Колона, който служелъ у Синьорията. Макиавели много видѣлъ презъ своя вѣкъ, но самия папа да тръгва на воененъ походъ начело на свойтѣ войски, това било невиждано до тогава зрѣлище. Юлий II започналъ похода следъ като порѫчалъ преустройването на черквата Св. Петъръ по плана на Бралсанте и порѫчалъ на Микелъ Анжело направата на своята бѫдеща гробница. Седемдесетгодишенъ старикъ, той ездилъ на конь, облѣченъ въ простъ стихаръ. Следъ него вървѣла свитата и 22 кардинали. Предъ папата носели Разпятието и чашата съ Светитѣ дарове. Макиавели въ свойтѣ доклади описва този удивителенъ походъ презъ цѣла Италия. При всѣка почивка се появявали всевъзможни лъжливи слухове. „Моя длъжность, — пише Макиавели, — е да слушамъ всички и да говоря на всѣкиму, че той е правъ. Азъ действамъ така, понеже не ми е още ясно, какво именно е угодно на правителството на ваша свѣтлость и азъ не зная, какви сѫ вашитѣ намѣрения“.
Обширнитѣ доклади на Макиавели сѫ пълни съ много интересни наблюдения за странитѣ, които е посещавалъ. Следъ четвъртото пѫтуване въ Франция той нахвърля цѣла „Картина на Франция“, характеризира я като „приятна страна и съ лекъ животъ“. Въ Германия го поразява редътъ и стабилностьта на държавнитѣ учреждения и Макиавели се интересува изключително отъ нравитѣ, економическия и политическия животъ на народитѣ. Той е съвършенно равнодушенъ къмъ природата и изкуството.
Дипломатическата кариера на Макиавели се свършила следъ възвръщането на Медичитѣ. Той попадналъ въ затвора заедно съ другитѣ деятели на републиканския режимъ, но билъ скоро освободенъ. Върху него не тежали никакви грѣхове и Медичитѣ не могли да иматъ нищо противъ него. Той се заселилъ въ своята малка вила, не далечъ отъ Флоренция. Селската пустота, нуждата, отсѫствието на общество го угнетявали. „Азъ се старая да попрѣча на моя мозъкъ да плесеняса, — пише той на своя приятель и покровитель, Ветори. — Вечерь, връщайки се въ своя кабинетъ, азъ свалямъ отъ себе си, нечиститѣ и прашни селски дрехи и обличамъ придворния или служебенъ костюмъ. Съ него азъ прониквамъ въ древното святилище на великитѣ хора отъ древностьта“. Макиавели не блаженствалъ отъ четенето на древнитѣ автори. Той съобщава на Ветори въ едно писмо отъ 10 декемврий 1513 г., че е написалъ една книга, отъ която Медичитѣ могатъ да видятъ, ако пожелаятъ да я прочетатъ, че не е проспалъ 15 годишния животъ, посветенъ на държавни работи. Всѣки е дълженъ да се възползва отъ човѣка, отдавна имащъ такъвъ опитъ. Лаврентий Медичи, на когото Макиавели посветилъ своя трудъ „Князътъ“, може би, и не прочелъ книгата.
Когато, следъ смъртьта на Лаврентий, начело на управлението застаналъ неговия братъ, кардиналъ Юлий Медичи, той се обърналъ къмъ известни флорентийци, въ това число и къмъ Макиавели, за съветъ, какъ да организира управлението, а следъ нѣколко време бившия секретарь на Синьорията получилъ и една скромна дипломатическа служба. Въ това време започнала и истинската литературна кариера на Макиавели. Юлий Медичи му порѫчалъ да напише историята на Флоренция. Той започналъ работата въ 1520 г., и въ сѫщото време една любителска трупа играла неговата комедия „Мандрагора“. Пиесата, написана на рискованъ, по сегашни разбирания, сюжетъ имала толкова голѣмъ успѣхъ, че папа Левъ X повикалъ въ Римъ артиститѣ, за да види пиесата. За нея нѣкой казалъ, че това е комедия на онова общество, трагедията на което се явява „Князътъ“. Макиавели проявилъ тукъ истински талантъ на драматургъ, и Волтеръ поставялъ „Мандрагора“ по-високо отъ пиеситѣ на Аристофана.
Политиката на Медичитѣ, особенно външната, създавала много недоволства, и на 26 априлъ 1527 г. избухналъ бунтъ. Медичитѣ успѣли да го потушатъ, но на 16 май тѣ били изгонени и била провъзгласена републиката. Макиавели се намиралъ въ това време въ Чивита-Векиа, наблизо до театъра на друга много по-потресающа драма — разграбването на Римъ отъ германски и испански войски. Въ допълнение на бедствието чума опустошавала Италия. Само въ Флоренция умирали ежедневно до 300 души. Бавно, възседналъ на муле, съпровежданъ отъ своя слуга минавалъ Макиавели, за последенъ пѫть връщайки се въ Флоренция, презъ своята прекрасна родина. Той чувствалъ пристѫпа на болестьта, старческата отпадналость, вълнувайки се отъ неизвестностьта, която го очаква при новия порядъкъ. Него го очаквало недовѣрието на републиканцитѣ къмъ републиканеца, служещъ после на Медичитѣ, очаквала го месецъ следъ завръщането си дома и смъртьта.
Въ самото свое име Цезаръ Боржиа виждалъ знамение на сѫдбата и за свой девизъ взелъ знаменититѣ думи — „Цезаръ или нищо“. Името на великия завоеватель — символъ на слава и сила — придавало на неговитѣ честолюбиви мечти мистическа увѣреность. На своята парадна шпага Цезаръ Боржиа заповѣдалъ да изгравиратъ сцената на Рубиконъ, и скоро самъ преминалъ своя Рубиконъ. Тази решителна стѫпка станала първото и най-ужасното отъ престѫпленията на Цезаръ Боржиа — убийството на най-голѣмия му братъ Джовани, папски полковникъ и хоругвоносецъ на църквата. Цезаръ — тогава двадесеть годишенъ — билъ епископъ и кардиналъ, но мечталъ за корона, а не за тиара. А на този пѫть стоялъ брата му, когото папа Александъръ Боржиа избралъ за изпълнителъ на своитѣ планове — тѣзи сѫщитѣ които лелѣялъ и Цезаръ. Той желалъ да създаде въ Италия нова, своя династия, да запази за своето семейство тѣзи земи, богатства и власть, каквито му давало въ рѫцетѣ избирането — нечувано по корупция — на папския престолъ. Александъръ шести — това въплощение на всички пороци — горещо обичалъ своитѣ деца.
Четири дни той оплаквалъ убития Джовани, не ялъ нищо и никого не искалъ да види. Тогава, може би, само той единственъ подозиралъ, кой е убиеца. Другитѣ започнали да го назоваватъ шепнишкомъ едва следъ нѣколко месеца, въ това число Макиавели съобщавалъ за пусналитѣ се слухове въ Римъ на Флорентинската Синьория. По-късно въ знаменитата книга „За държавата“ той писалъ: „Всѣки разбира, колко похвално е за държавния глава да запази вѣрность, да действува правдиво, безъ коварство. Но опита на нашето време ни убеждава, че само онѣзи царе успѣватъ да свършатъ велики дѣла, които не държатъ на своята дума, умѣятъ да излъжатъ другитѣ и да победятъ тия, които имъ се довѣряватъ честно“. Макиавели рисувалъ тукъ портрета на Цезаръ Боржиа и неговата политика въ ония кратки години, когато той съ мечъ, отрова, вѣроломство осѫществявалъ своята мечта и тая на Александръ VI — да стане господарь на Италия, да замѣни властьта на малкитѣ князе съ абсолютната монархия на Боржиитѣ.
На 7 августъ 1498 г. свещената колегия свалила отъ кардинала Цезаръ Боржиа неговия санъ.
Папата въ посланието къмъ колегията намеквалъ, че безпѫтния животъ на неговия синъ дискредитира църквата и затова за спасението на неговата душа трѣбва да го освободи отъ духовнитѣ обети. Въ сѫщия този день, когато Цезаръ хвърлялъ кардиналската шапка, посланика на френския краль Людвикъ XII му връчилъ грамота съ звание херцогъ Валентинуа, съ всички права на херцогство. Малко преди това Александръ VI и Людвикъ XII сключили таенъ договоръ. Папата растрогналъ брака на краля съ Жана Валуа, разрешилъ му да се ожени съ Ана Бретонска и призналъ правата на краля върху миланското херцогство. Въ замѣна на това Людвикъ XII се задължилъ да помогне на папата въ неговия походъ противъ князетѣ Романи и другитѣ италиянски князе, давалъ на Цезаръ отрядъ отбрани рицари и 20,000 ливри рента.
Но преди да започне войната, Цезаръ отишелъ въ Франция да се ожени. Кральтъ сватосалъ новия херцогъ съ Шарлота Арагонска. Цезаръ се интересувалъ малко отъ невѣстата, а повече отъ укрепване съюза съ Франция. Шарлота, която обичала другъ мѫжъ, сѫщо останала равнодушна къмъ прелеститѣ на младия хубавецъ, който поразилъ френския дворъ съ необикновения си разкошъ. Говорили, впрочемъ, че при Боржиитѣ се изразходвала повече коприна и бархатъ, отколкото за цѣлия предидющи вѣкъ. Сватбата станала въ Блуа. Френската армия се формирала наблизо до Лионъ. Людвикъ XII готвѣлъ походъ къмъ Милано. Цезаръ трѣбвало едновременно да нахлуе въ Романя. Когато той напусналъ Блуа, Шарлота била бременна. Цезаръ никога не видѣлъ повече своята млада жена.
Въ октомврий 1499 г. Александръ VI обявилъ, че неговитѣ васали въ Романя, не плащайки данъци на папския престолъ, се лишаватъ отъ своитѣ права и тѣхнитѣ владения минаватъ къмъ църквата. Войската на Цезаря — отъ отбрани френски и испански кондотери — стояла вече подъ Милано и щомъ папата намѣрилъ предлогъ за война, Цезаръ потеглилъ на югъ. На 27 ноемврий херцогъ Валентинуа влѣзалъ триумфално въ Имола, първия завоюванъ градъ. Започнатата война продължила почти четири години.
Презъ тия години Цезаръ проявилъ не само качествата на полководецъ, но и всички ония свойства, които направили отъ него образецъ на „господарь“ въ епохата на лицемѣрието, честолюбието и отсѫствието на всѣкакви морални норми. Цезаръ игралъ своята роля съ майсторството на голѣмъ артистъ, и следъ кървавата разправа съ Орсини той получилъ въ подаръкъ вързопъ месо. Това било Изабела д’Есте, маркиза Мантуанска, която отдавала дължимото на своя приятель.
Борбата не свършила съ триумфъ за Цезаря, той не останалъ обединитель на Италия, може би, по проста случайность. „Азъ всичко предвидихъ, освенъ своята болесть“ — говорѣлъ Цезаръ на Макиавели по-късно вече пленникъ на папа Юлий II. Трудно е да се каже, разбира се, какъ биха тръгнали събитията, ако Александръ VI и Цезаръ случайно не изпиха отъ отровеното вино, приготвено за кардиналъ Корнето. Смъртьта на Александръ VI била тежъкъ ударъ за Цезаръ. Но отровата, която погуби старика папа, не сломи Цезаръ, а само временно го прикова на леглото. Въ Романя остана неговата армия, и чувствайки задъ себе си тази сила, Цезаръ веднага следъ смъртьта на папата, отправи своя вѣренъ адютантъ Микелото въ Ватикана да задигне папската хазна — 300,000 златни дуката. Кардиналъ — камерлингъ Казанова не далъ веднага ключоветѣ на съкровището. Микелото му опрѣлъ до гърлото стилета и старикътъ показалъ и мѣстото, кѫдето се пазели скѫпоценноститѣ на светия престолъ. Натоварени съ цѣло богатство войницитѣ на Микелото се върнали при Цезаря. Той веднага изплатилъ заплатитѣ на своитѣ наемници и си осигурилъ отъ свещенната колегия правото, до избирането на новия папа, да остане началникъ на папската армия.
Въ конклава Цезаръ подържалъ кандидатурата на 82 годишния кардиналъ Пиколомини, отпадналъ, боленъ старикъ. Този изборъ му давалъ преднина. Той водѣлъ едновременно преговори за съюзъ и съ испанци и съ френци.
Пиколомини билъ избранъ и встѫпилъ на престола подъ името Пий III, но това не донесло на Цезаря желаното успокоение. Следъ смъртьта на Александъръ Боржиа се раздвижили всички негови врагове. Венецианци потеглили къмъ Романя, испанския кралъ, като узналъ, че Цезаръ се сговаря съ френцитѣ, отзовалъ отъ неговитѣ войски кондотеритѣ — испанци; въ самиятъ Римъ народа, особенно привърженицитѣ на Орсини — главнитѣ противници на Боржиитѣ — нападнали двореца на Цезаръ. Той успѣлъ да се спаси чрезъ подземния входъ въ Ватикана, кѫдето папата бащински посрещналъ своя хоругвоносецъ и му далъ убежище въ замъка св. Ангелъ. Изглеждало, че щастието не е съвсемъ напуснало Цезаръ. Но следъ три дни умрѣлъ Пий III, който билъ само три недѣли папа. Трѣбвало да започне отново своята игра, но тя изглеждала вече доста трудна. Конклава, едва събралъ се, веднага провъзгласилъ за папа Юлианъ де Ровере — Юлий II, най-злия врагъ на семейството Боржиа. Цезаръ не пречилъ на неговия изборъ — той знаелъ, че Ровере е честенъ човѣкъ, и се надявалъ на неговата благодарность. Тукъ той се излъгалъ. Три недѣли следъ конклава Цезаръ билъ пленникъ на новия папа. Хвърлили го въ кулата на Боржиа, кѫдето нѣколко години преди това, въ негово присѫтствие билъ удушенъ херцогъ Бишели, мѫжъ на Лукреция, сестрата на Цезаръ.
Тука, въ голѣмата тъмна зала съ решетки на стъклата, приелъ той Макиавели и воделъ съ него разговоръ, който, — се видѣлъ на флорентинеца — „дълъгъ като хиляда години“. Цезаръ отново билъ боленъ, не отъ отрова този пѫть, а отъ изостряне на своята „френска“ болесть. „Азъ имамъ армия, крепости, съюзници, пари и воля. Азъ вѣрвамъ въ победата и въ себе си.“
Цезаръ оздравѣлъ, и по молбата на испанцитѣ, Юлий II го пусналъ на свобода. Той заминалъ за Неаполъ — града се намиралъ тогава подъ властьта на Испания — и предложилъ своитѣ услуги на Фердинандъ Католика: — той ще му помогне да завоюва Италия и да отмѫсти на този, който го предаде. Вице-краля Гонзалве Кордуански приелъ предложението и Цезаръ започналъ да събира войска. Разчитали да потеглятъ по морски пѫть за Пиза, обсадена отъ флорентийцитѣ и после да отидатъ къмъ Флоренция. На 27 май 1504 год. всичко било готово. Цезаръ се простилъ съ Гонзалве и се отправилъ за пристанището. На вратата на двореца на вице-краля, обаче, го задържала въорѫжена стража. Гонзалве не казалъ на Цезаръ, че Фердинандъ е сключилъ съюзъ съ папата и всички планове на Цезаръ пропадали. Три месеци той чакалъ въ неаполитанския затворъ решението на своята сѫдба. Най-после Фердинандъ заповѣдалъ да премѣстятъ Цезаръ въ Испания, на вѣчно заточение. Галерата отплувала презъ нощьта, подъ охраната на нѣколко кораба. Капитанътъ позволилъ на Цезаръ да се изкачи на мостчето на галерата. Бледенъ, цѣлъ въ черно, безъ орѫжие и скѫпоценности той гледалъ за последенъ пѫть, какъ постепенно бледнеятъ огньоветѣ на брѣга на Италия, надъ която искаше да властвува.
Испанецъ по произхождение, Цезаръ Боржиа никога не е билъ въ страната на своя баща; въ тая страна, епископъ на която той станалъ още като 15 годишно дете. По странна ирония на сѫдбата, пленика затворили въ Валенция, неговия бившъ епископски градъ, на когото нѣкога Александъръ Боржиа съобщавалъ за назначаването на епископъ „протонатариуса Цезаръ Боржиа, известенъ съ своитѣ заслуги, добродетели и познания.“ Сега го прекарали презъ града подъ стража къмъ крепостьта и го затворили въ най-високата кула. Цезаръ, изглежда, билъ окончателно сломенъ. Въ Римъ за неотдавнашния всемогѫщъ херцогъ измисляли каламбури, играейки си съ думитѣ „Цезаръ“ или „нищо.“
Но самъ той не се предавалъ: — докато той е живъ оставала и надеждата, че ще се изпълни заключеното въ неговото име предопредѣление на сѫдбата. И следъ нѣколко месеца Цезаръ направилъ опитъ за бѣгство, твърде коваренъ и смѣлъ. Цезаръ повикалъ при себе си началника на крепостьта и се опиталъ да го удуши, като се надѣвалъ, че съ неговитѣ дрехи и ключове може да излѣзе отъ крепостьта. Цезаръ не съобразилъ едно — че нѣма предишната физическа сила. Опитътъ не сполучилъ.
Следъ нѣколко дни Цезаръ билъ премѣстенъ въ другъ затворъ, въ Медина делъ Кампо. Затварянето продължило повече отъ година. Той не знаелъ, че въ това време умрѣла Изабела Кастиланска, завещавайки на своя мѫжъ, испанския краль Фердинандъ Арагонски, Кастилия. На нея претендиралъ и Филипъ Красивий, синъ на австрийския императоръ Максимилианъ, като заплашвалъ Фердинанда съ война. Отъ друга страна, вице-краля на Неаполъ, Гонзалве, искалъ да се отдѣли отъ Испания. Фердинандъ намислилъ тогава да назначи своя племенникъ Цезаръ Боржиа за началникъ на свойтѣ войски и да го прати въ Италия, противъ Гонзалве. Когато Филипъ Красивий узналъ за тоя проектъ, той самъ започналъ тайни преговори съ Боржиа чрезъ своя емисаръ, графъ Бенавенте. Щастливата звезда, каточе ли, отново изгрѣвала надъ тъмницата на Цезаръ. Могѫщи монарси на Европа все още държали за него, виждали въ пленника великъ воинъ. Разбира се, най-лесно му било да приеме предложението на Фердинандъ. Но Цезаръ го примамвала Италия, а тукъ той не искалъ да се връща слуга на испанцитѣ. Той забавялъ да даде отговоръ на краля, като подготвялъ своето бѣгство.
Съучастникъ му билъ духовника на графъ Бенавенте, който подкупилъ единъ отъ надзирателитѣ на затвора. Въ опредѣлената за бѣгството нощь той провѣлъ Цезаръ на плоския покривъ на кулата. Тѣ привързали вѫжето за единъ камененъ зѫбецъ надъ рова и надзирателя започналъ пръвъ да се спуска. Но вѫжето се указало много кѫсо. Бѣглецътъ падналъ въ рова и си счупилъ краката. Неговитѣ стонове повдигнали тревога въ крепостьта. Тогава Боржиа се хваналъ за вѫжето и започналъ да се спуска надолу. Въ тоя моментъ началника на затвора достигналъ до кулата, видѣлъ вѫжето и го пререзалъ. Но нишката на живота на Цезаръ не се прекѫснала, — той билъ вече близко до земята. Той падналъ въ рова, пъленъ съ тиня, счупилъ си рѫката, обаче, допълзѣлъ и стигналъ до мѣстото, кѫдето го очаквали конетѣ на Беневенте. Следъ единъ часъ бѣглеца билъ въ замъка на графа.
Единъ месецъ следъ това, подхвърляйки се на много опасности, той пристигналъ въ Пампелуна, столицата на Жанъ д’Албре, наварски краль, братъ на жена му. Оттука той отново предложилъ своитѣ услуги на императора Максимилианъ. Жанъ д’Албре, назначилъ Цезаръ за началникъ на своитѣ войски, — той самъ билъ съюзникъ на императора противъ Франция и Испания, — и очаквайки отговора на Максимилиана, Цезаръ тръгналъ въ походъ противъ Етиенъ де Бомонъ, разбунтувалъ се васалъ на Жанъ д’Албре. Наварцитѣ обсадили крепостьта Виана. Презъ нощьта на 12 мартъ 1507 г. въ лагера на Боржиа се вдигнала тревога — отряда на Бомонъ нападналъ лагера. Цезаръ излѣзълъ отъ палатката страшно разгнѣвенъ възсѣдналъ коня си и се хвърлилъ срещу неприятеля. Неговата свита останала далече следъ него. Пехотинцитѣ на Бомона, като видѣли препускащия самичъкъ конникъ му устроили засада. Той се отбранявалъ единъ противъ десеть души, убилъ трима, но ризницата се откопчала и единъ войникъ ударилъ Цезаръ подъ мишницата. Копието стигнало до самото сърдце. Другитѣ войници го доубили, безъ да знаятъ дори съ кого иматъ работа, смъкнали отъ него хубавото орѫжие и дрехи и избѣгали. Голиятъ трупъ, облянъ въ кръвь — на него имало 22 рани — лежалъ на каменистото поле. Едва сега сѫдбата турила край на тоя удивителенъ животъ. Цезаръ станалъ нищо.