„Султанътъ на отоманитѣ, пратеникъ на Аллаха на земята, владика на владицитѣ въ свѣта, властелинъ надъ хорскитѣ глави, повелитель на вѣрнитѣ и невѣрнитѣ, царь на царетѣ, императоръ на Изтокъ и Западъ, князъ и господинъ на щастливото съзвездие, пазитель на вѣрата, прибѣжище на всички народи въ свѣта, сѣнка на Всемогѫщия“… Този пищенъ титулъ на турскитѣ султани не звучалъ особенно преувеличено за Сулейманъ Великолепний. Неговитѣ владѣния се простирали отъ Багдатъ почти до Виена, и отъ Нилъ до Днѣпъръ. Европейскитѣ владетели търсели неговата дружба и помощь, той разрешавалъ съ своя мечъ тѣхнитѣ спорове. За Европа той билъ Сулейманъ Великолепний, и на приемитѣ и празницитѣ въ Константинополския дворецъ чуждестраннитѣ посланници му цѣлували почтително рѫка. Неговитѣ поданници го кръстили „Кануни“ — законодатель. Той не само издигналъ Отоманската империя на върха на могѫществото, но и билъ създатель на мѫдри закони, покровителствувалъ земледѣлието, промишленностьта и търговията, окрѫжилъ се съ поети и учени, строилъ дворци и джамии, които и до днесъ украсяватъ Цариградъ.
Следъ превземането на Родосъ въ 1522 год., падналъ следъ шестмесечна обсада — това било първия воененъ подвигъ на младия султанъ — Сулейманъ потеглилъ за Унгария. Краль Людвигъ, слабоволевъ юноша, по съвета на свойтѣ магнати, отказалъ да плати данъка на султана, умъртвилъ неговия посланникъ и отрѣзанитѣ на трупа уши пратилъ въ Константинополъ. Сулейманъ потеглилъ за Унгария съ стохилядна армия, най-добрата тогава въ свѣта, и подъ Могачъ се разиграла решителна битка. Унгарцитѣ имали три пѫти по-малко войници и не могли да победятъ. Знаейки това, една група храбреци — 32 рицари — решили да се пожертвуватъ и да убиятъ султана. Въ разгара на сражението, съ бѣсни викове препускали презъ редоветѣ на султанската гвардия. Половината били избити, но останалитѣ живи се нахвърлили на Сулеймана. Здравата ризница го спасила, а храбрецитѣ били разкѫсани отъ яничаритѣ.
Сулейманъ не веднажъ въ своитѣ походи билъ на косъмъ отъ смъртьта. Така, потегляйки за Багдатъ, той останалъ на лагеръ въ горния проходъ. Къмъ вечерьта небето се покрило съ черни облаци, и макаръ че било месецъ септемврий, започнала много силна снѣжна буря. Вѣтърътъ помиталъ палаткитѣ и само султанския шатъръ се съпротивявалъ на урагана. Но скоро и него засипалъ снѣга. Сулейманъ и неговата свита се намирали посрѣдъ високи бѣли стени, които било по-трудно да се победятъ, отколкото фортоветѣ на Родосъ. Цѣлата нощь прекаралъ султана, безъ да знае дали ще доживѣе до утрото. На сутриньта урагана утихналъ. Сулейманъ се измъкналъ изъ шатрата и погледналъ наоколо. Замръзнали едва ли не половината отъ неговитѣ войници.
Великиятъ султанъ трѣбвало да изпита заплашване и отъ тая страна, която дебнѣла и най-могѫщитѣ турски султани. „Владиката на владицитѣ въ свѣта“ зависелъ въ сѫщность отъ своитѣ яничари. Най-добрата часть отъ турската войска, която не познавала страхъ отъ неприятеля, тия султански гвардейци били често „създатели“ на самитѣ султани. Когато умиралъ султанътъ, неговата смърть била скривана най-щателно, ако престолонаследникътъ не билъ въ Константинополъ, за да му дадатъ възможность да пристигне въ столицата. Но и следъ встѫпването на престола, ако яничаритѣ повдигнатъ бунтъ — удрайки съ лъжицитѣ по своитѣ баки — султанътъ слушалъ тоя своеобразенъ набатъ, като погребаленъ звънъ. Възмущението, което започвало обикновенно по най-обикновенъ поводъ, завършвало съ убийството на господаря и възкачване на престола на новия любимецъ на яничаритѣ.
Първиятъ при Сулеймана бунтъ на яничаритѣ избухналъ, когато султанътъ билъ на ловъ. Бързо връщайки се въ сарая, той се отправилъ къмъ бунтовницитѣ и като размахалъ саблята си отсѣкалъ главитѣ на трима яничари. Останалитѣ се хванали за своитѣ лѫкове и стотици стрели се прицелили въ гърдитѣ на султана. Той, обаче, не се уплашилъ и бунтовницитѣ предъ спокойния погледъ на Сулеймана, отпуснали лѫковетѣ. Тѣ ценели храбростьта повече отъ всичко.
Отъ своя баща Селимъ I Сулейманъ не наследилъ жестокостьта. Войната искала, разбира се, безпощадни жертви, но по натура Сулейманъ билъ добъръ, довѣрчивъ, привързанъ къмъ своитѣ близки хора. Ако на неговата паметь лежатъ кървави петна — убийството на вѣрния другарь и приятель отъ детинство Ибрахимъ, когото той направилъ великъ везиръ, а сѫщо и на собствения си синъ, то виновенъ за това не е толкова Сулейманъ, колкото неговата любима жена Рокселана. Тази жена, която играела първостепенна роля въ царуването на Великолепния, била рускиня по произходъ, струва ни се, дъщеря на свещеникъ, нѣкѫде отъ южна Русия. Русата красавица била купена за султанския харемъ отъ Кримъ и единъ щастливъ за нея день, обхождайки харема, султанътъ сложилъ на нейното рамо кърпата — знакъ на неговата милость. Вечерьта султанътъ повикалъ евнуха и му заповѣдалъ да върне кърпата. Тогава, като съблюдавали отдавнашния ритуалъ, при звукове на музика и пѣсни избранницата се отправила за спалнята на султана. На сутриньта тя се върнала въ харема — тукъ вече въ особенна стая, кѫдето я очаквали назначена прислуга, обшити съ злато дрехи и пари за разходи.
Често милостьта на султана била мимолетна, но Рокселана успѣла да запази любовьта на Сулеймана до своята смърть. Сулейманъ я издигналъ до ранга „кадъна“ — така се наричали робинитѣ, които имали синове отъ султана. Сега предъ нея се очертавала една ясна цель, — да направи наследникъ на престола своя синъ. Но на този пѫть се изпречвалъ синътъ на Сулеймана отъ предишната му фаворитка, първата любовъ на султана, красивата черкезка, която наричали „Пролѣтна роза“. Младиятъ Мустафа, любимецъ на бащата, се отличавалъ съ необикновена дарба и билъ вече назначенъ за султански намѣстникъ въ провинцията Магнезия. Черкезката веднага разбрала, каква опасна съперница има и между дветѣ претендентки на любовьта на султана се разиграла бурна сцена въ харема. „Пролѣтната роза“ се нахвърлила върху Рокселана, изподращила й цѣлото лице и отрѣзала нѣколко плитки отъ русата й коса. Когато вечерьта султанътъ отправилъ евнуха за Рокселана, тя отговорила че не може да се представи предъ очитѣ на повелителя. Султанътъ я повикалъ отново и тя се явила разплакана съ изподращени бузи. Тогава довѣли и черкезката. „Азъ твърде малко съмъ я наказала, — крещѣла оскърбената фаворитка — азъ съмъ тука госпожа, а тя е само робиня“. „Пролѣтната роза“ повече никога не видѣла султана. Мѣстото на госпожа заела Рокселана.
Тя родила на султана, следъ смъртьта на първия синъ, още двама синове: Селимъ и Баязидъ. Очарователна, умна, властолюбива, Рокселана постепенно започнала да влияе и върху държавнитѣ работи. Великиятъ везиръ Ибрахимъ скоро трѣбвало да се справя съ фаворитката. Чуждестраннитѣ посланици, донасяйки подаръци на султана не забравяли и султанката. Нейното име станало, известно далече задъ предѣлитѣ на Турция и него все по-често го споменавали наредъ съ името на Великолепния. Но Рокселана си оставала робиня и това пречело на нейнитѣ честолюбиви планове. По хитъръ начинъ тя получила отъ султана свобода. Рокселана, родена христянка, се отрекла отъ вѣрата си и станала ревностна мохамеданка. Съ паритѣ, които й давалъ Сулейманъ, тя строила джамии, манастири, болници. „Ще ми помогне ли това за спасение на душата?“ — попитала тя веднажъ нѣкакъвъ мѫдъръ мюфтия. И мюфтията, знаейки, вѣроятно, скрития смисълъ на въпроса, отговорилъ, разбира се, че Аллахъ благосклонно приема добритѣ дѣла, но да спасятъ нейната душа тѣ не могатъ. Рокселана е робиня и нейнитѣ дарове се зачитатъ на небето на нейния господарь — великия султанъ.
И Сулейманъ скоро забелязалъ, че Рокселана, всѣкога весела — едно отъ главнитѣ й очарования — станала тѫжна. Веднажъ султанътъ я попиталъ какво се е случило. Тя се разплакала и разказала своята болка. Да се утеши било работа за една минута. Султанътъ веднага заповѣдалъ да се счита неговата любовница за свободна жена. На следующата вечерь той я повикалъ въ своята спална, но тя отказала да отиде. Това било нечувана дързость и красавицата знаела какво рискува. Нейната игра иска рискъ. „Сега, когато азъ съмъ свободна жена — отговорила тя на евнуха — азъ не мога да не оскърбя Аллаха и да не извърша грѣхъ, ако направя това, което султана може да поиска отъ робинитѣ.“ Султанътъ се обърналъ къмъ мюфтията, сѫщиятъ този, който далъ вече веднажъ нужния отговоръ на Рокселана. Следъ дълги размишления мюфтията потвърдилъ, че благочестивата Рокселана постѫпва съгласно волята на Аллаха. Въ харема очаквали края на всемогѫщата фаворитка. Случило се другото. Сулейманъ — нечувана работа въ историята на сарая — направилъ бившата робиня своя законна жена и я възкачилъ на трона. И така била силна любовьта на Сулеймана къмъ „веселата Рокселана“, че следъ сватбата той съвършенно се отказалъ отъ своя харемъ. Тя могла вече да не се плаши отъ съперници.
Много отдавна Рокселана се отдѣлила отъ Ибрахимъ, великия везиръ, който й пречелъ да влияе на султана. Тя дълго плела около него сложни интриги, на каквито били такива майстори обитателитѣ на султанския дворецъ, харема и казармитѣ на яничаритѣ. Рокселана успѣла да възбуди подозрение въ Сулеймана противъ неговия старъ другаръ. Преди години, издигайки го на първо мѣсто въ управлението на държавата, довѣрявайки му се безгранично, той се заклѣлъ на Ибрахимъ, че не трѣбва да се плаши отъ насилствена смърть, толкова обикновена за великитѣ везири. Рокселана — и тукъ й помогналъ опитния четецъ на Корана — успокоила съвестьта на султана. „Този, който спи — казва Пророка — е лишенъ отъ животъ, тъй като съньтъ прилича на смъртьта. Неговата душа се освобождава отъ обещанията, дадени приживѣ.“ Ибрахимъ билъ убитъ въ самия султански дворецъ, следъ една вечеря съ Сулейманъ. Сулейманъ дълбоко спалъ. Между Ибрахимъ и убиеца се завързала борба. Султана дочулъ викове и повдигналъ глава отъ възглавницата. Рокселана го обгърнала и той отново заспалъ. Тѣлото на Ибрахима вече изнасяли отъ двореца въ нощната тъмнина.
Ибрахимъ билъ замѣненъ съ любимеца на Рокселана — Рустанъ, за когото тя после омѫжила своята дъщеря.
Сега оставало най-трудното — да отстрани престолонаследника Мустафа — отъ престола. Той билъ много обичанъ отъ яничаритѣ и Рокселана направила всичко, за да убеди Сулейманъ, че Мустафа отъ своята далечна провинция се готви да завладѣе властьта. Тя и Рустанъ държели шпиони при двореца на Мустафа, фабрикували отъ негово име подозрителни писма и малко по-малко довѣрието на бащата къмъ любимия синъ се разколебало. Сулейманъ повикалъ Мустафа въ своя лагеръ, кѫдето стояла армията, започваща походъ противъ перситѣ.
Мустафа отивалъ съ наранено сърдце. Той не се чувствувалъ виновенъ въ нищо, но даже и султанскитѣ синове, никога не били увѣрени въ утрешния день. Сулейманъ сѫщо очаквалъ сина си съ тревога. И отново, за успокоение на своята съвесть, той се обърналъ за съветъ къмъ служителя на Аллаха. „Той трѣбва да умре отъ мѫчителна смърть“ — отговорилъ светиятъ човѣкъ. И когато Мустафа влѣзалъ въ палатката на султана, предавайки предварително кинжала си на своя орѫженосецъ, тежкитѣ килими на стенитѣ се размърдали, и седемь огромни черни фигури обкрѫжили принца. Това били палачитѣ на сарая — страшни хора съ отрѣзани, езици и пробити уши, истински гробари на султанскитѣ злодеяния.
Сега Рокселана можела да живѣе спокойно — никой вече не се изпрѣчва на пѫтя на нейния синъ къмъ трона, макаръ цѣла Турция да оплаквала Мустафа и нищо добро да не очаквали отъ безпѫтния синъ на Рокселана — Селимъ V. Рокселана, на чиято душа тежели нѣколко чужди живота, умрѣла спокойно, като благочестива жена, запазвайки до последнитѣ си минути любовьта на Сулеймана и влиянието си надъ него. Той никога не узналъ, колко коварство и сила се криели въ прелъстителното тѣло. Султанътъ погребалъ любимата си жена въ двора на своята джамия и наредъ съ него приготвилъ гробъ за себе си.
Той умрѣлъ следъ нѣколко години, въ време на своя последенъ походъ противъ невѣрнитѣ — третия походъ къмъ Унгария. На 29 августъ 1566 г., годишнината отъ превземането на Могачъ, се започнала жестока битка съ унгарцитѣ при Сигетъ. Враговетѣ отчаяно се съпротивлявали, и старикътъ султанъ съ вълнение следѣлъ за изхода на битката. Изведнажъ му станало лошо, той се залюлѣлъ и го отнесли въ шатрата. Съ мѫка отворилъ той очи, и изглеждало, че се прислушва въ битката. „Барабанитѣ още не биятъ победа“ — едва чуто прошепналъ той и изгубилъ съзнание. Това било края. До леглото на умрѣлия султанъ стояли само двама души — лѣкарьтъ и неговия последенъ великъ везиръ Мохамедъ Соколи. Везирътъ излѣзълъ отъ спалнята, лѣкарьтъ тръгналъ следъ него. Мохамедъ направилъ на нѣмия негъръ едва забележимъ знакъ. Негърътъ хвърлилъ отзадъ примка на шията на лѣкарьтъ.
Сега за смъртьта на султана знаелъ само везира. Тайната трѣбвало да се запази, до като наследникътъ на престола пристигне въ Константинополъ, иначе яничаритѣ могатъ да поставятъ на негово мѣсто свой човѣкъ. Веднага презъ цѣла Европа препуснали конници да стигнатъ при Селимъ, въ неговата отдалечена провинция. А въ спалнята на султана билъ повиканъ единъ вещъ балсамировачъ. Когато той свършилъ своята работа (вѣроятно сѫщо е получилъ въ награда една примка) Сулейманъ изглеждалъ живъ.
Седемь недѣли никой не влизалъ въ спалнята на султана. Везирътъ самъ приемалъ на докладъ генералитѣ, съобщилъ за превземането на Сигетъ, давалъ отъ негово име заповѣди, носѣлъ му храна. И едва, когато дошло известие отъ Константинополъ, че Селимъ е заелъ престола, раздалъ се въ лагера гласа на медзинитѣ, които известявали за смъртьта на Сулейманъ II Великолепний.
Ф. М. Достоевски е роденъ на 30 октомврий 1822 г. въ Москва и първоначалното си възпитание получава отъ тетка си, тъй като майка му умира наскоро отъ охтика.
„Има деца, — пише Достоевски, — отъ детинство вече замислени надъ своето семейство. Още презъ своето детство оскърбени отъ некоректноститѣ на бащитѣ си или отъ срѣдата на своитѣ, а главно, — вече отъ детинство започнали да разбиратъ безпорядъка и случайнитѣ основи на цѣлия тѣхенъ животъ, а сѫщо и отсѫтствието на установени форми и родови предания“. Тѣзи думи носятъ, несъмнено, автобиографически характеръ. „Некоректностьта“ на бащата е тежала като нѣкакъвъ товаръ надъ детството и юношеството на самия Достоевски.
Щабниятъ лѣкарь на Мариинската московска болница, Михаилъ Андреевичъ Достоевски, твърде рано се откѫсналъ отъ семейството и „родовитѣ предания“. „Встѫпилъ въ смъртна вражда съ своя баща и братя, той вече петнадесеть годишенъ завинаги напусналъ родителския домъ. Отъ Украйна той се отправилъ за далечна Москва. По-късно той никога не говорилъ за своето семейство и не отговарялъ, когато го запитвали за произхождението му. Енергиченъ, трудолюбивъ и темпераментенъ, Михаилъ Андреевичъ се отличавалъ съ крайно скѫперничество, подозрителность и жестокость. При това той страдалъ отъ алкохолизъмъ и билъ особено зълъ и недовѣрчивъ въ пияно състояние[1]“.
Краятъ на стария Достоевски напълно съответствува на неговото тѫжно и мрачно сѫществувание. Той билъ дребенъ чифликчия и владѣелъ две малки селца въ Тверска губерния. Съ своитѣ крепостни работници се отнасялъ жестоко. Около обстоятелствата, за които сѫществуватъ разни слухове, старецътъ билъ убитъ отъ своитѣ селяни до крайселския пѫть. Убийцитѣ замаскирали нещастния случай и виновницитѣ останали неоткрити.
Дъщерята на писателя, А. Ф. Достоевска, изказва напълно правдоподобно съображение, че въ образа на стария Карамазовъ, Достоевски изображавалъ баща си. „Той презъ цѣлия си животъ анализираше причинитѣ на тази страшна смърть. Създавайки образътъ на Феодоръ Карамазовъ, той, можеби, си е спомнилъ за скѫперничеството на своя баща, доставилъ на собственитѣ си синове толкова страдания и възмущения отъ неговото пиянство, а сѫщо и за физическото отвращение, което последното е внушавало на неговитѣ деца. Може би, не е проста случайность, че Достоевски избира село Чермашней, кѫдето старецътъ Карамазовъ изпраща сина си въ навечерието на смъртьта. (Така действително се именува едно отъ дветѣ села на Достоевски). Ето това е най-вече допустимо, че съгласно семейнитѣ предания, моятъ баща е изобразилъ себе си въ Иванъ Карамазовъ.“
Тормозътъ на семейния глава надъ децата всячески се стараела да го омекчи тѣхната майка Мария Феодоровна Достоевска, дъщеря на московския търговецъ Нечаевъ. Тя е била първата жена отъ типътъ на безответнитѣ и безащитнитѣ, които упозналъ бѫдещиятъ авторъ на „Кротката“. Деспотъ въ семейството си, стариятъ Достоевски обичалъ книгата и уважавалъ науката. Безъ да гледа на скѫпотията, той далъ на децата си добро образование — ангажиралъ имъ французки учители, а по-късно далъ синоветѣ си въ единъ отъ най-добритѣ частни московски пансиони.
Книгитѣ и лѣтото въ село сѫ били най-голѣмата отрада за бѫдещия писатель и неговия братъ Михаилъ, докрай останалъ най-близкия приятель на Феодоръ. Братята едновременно постѫпили въ петроградското военно училище. То се помѣщавало тогава въ историческия Михайловски замъкъ. По сведенията на единъ отъ бившитѣ възпитатели на Достоевски, презъ годинитѣ на неговото учение тука, още се съхранявали много устни предания за минали събития: по разказитѣ на съвременницитѣ, още се знаело где е била тронната зала на императоръ Павелъ и неговата спалня, станала свърталище на знаменития заговоръ. Пазилъ се тайния входъ въ стената, гдето се намирала стълба отъ единия етажъ за другия, и коридоръ, водящъ отъ дъното на замъка въ канала, гдето винаги имало лодка. Въ една отъ овалнитѣ стаи се намирала кука, на която висѣлъ гълѫбъ, принадлежащъ на сектата хлистовщина.
Запазени сѫ въ училището и възпоменания за нѣкои отъ възпитаницитѣ — предимно хора противни на суровия режимъ презъ Аракчеевското време. Въ двадесетьтѣ години на миналия вѣкъ, тукъ се образувалъ крѫжокъ на „честьта и святостьта“. Двама отъ членоветѣ се постригали монаси и се поселили въ Сергеевската пустиня, демонстративно отказвайки се да влѣзатъ въ офицерски корпусъ. Единъ отъ тѣхъ, Чихачевъ, преподаватель по музика и пѣвецъ, устройвалъ хорове и четения. Другъ — Игнатий Брянчаниновъ, рѫководилъ живота на братята и завършилъ въ санъ епископъ. Презъ 30-тѣ години въ инженерското училище се училъ и единъ отъ последователитѣ на „брянчаниновската секта[2]“, който заплатилъ съ разсѫдъка и живота си за своята привързаность къмъ закона на святостьта. По сведения на Лѣсковъ, душевната драма на тоя праведникъ послужила за основенъ мотивъ на Херцена въ неговитѣ „Записки на докторъ Круповъ“.
За тия хора още се помнѣло, когато Достоевски постѫпилъ въ училището. Първиятъ неговъ другарь тукъ билъ единъ човѣкъ сѫщо отъ „брянчаниновската“ традиция — Иванъ Николаевичъ Шидловски. Самиятъ Достоевски за петь години успѣлъ да завърши университета, презъ което време писалъ много и общувалъ съ литераторитѣ.
„Това бѣше голѣмия човекъ за мене, — признава по-късно Достоевски, — той така се държи, че никога не ще подрони престижа си“. Действително, въ Шидловски се била загнездила карамазовщината. Човѣкъ съ положителни знания и блестѣщо остроумие, той пропилѣлъ цѣлия си животъ въ борба съ демонизма и подвижническата праведность, разпредѣлялъ времето си за гуляене и молитви по монастиритѣ.
Скѫсалъ съ скитническия животъ по Харковската губерния, той се явявалъ често на входа на нѣкоя механа да проповѣдва евангелието предъ благовеещата тълпа отъ мужици и плачущи жени. Достѫпътъ въ монастиря билъ забраненъ за развратенитѣ братя.
Следъ свършването на училището Достоевски постѫпилъ на работа въ инжинерския департаментъ, следъ това, както самъ признава „не знаейки защо, съ най-неясни и неопредѣлени цели“ си подалъ оставката и въ началото на зимата 1844 г. започналъ изведнъжъ „Бедни хора“ — своята първа повесть. Известно е какъвъ възторженъ приемъ срещнала тя въ Некрасовъ и Бѣлински, които обявили нейниятъ авторъ за „новия Гоголь“.
А следъ това, последвали развѣнчавания, неуспѣхи, съмнения въ своитѣ сили. По това време Достоевски се увлѣкълъ въ утопичния социализъмъ, въ който го въвлѣкло по-раншното му литературно увлѣчение въ романтизма. Ранниятъ социализъмъ на Фурие си сложилъ за задача възраждането на християнството и обновление на човѣчеството съ евангелски проповѣди, което съвпадало съ стремежитѣ и чувствата на Достоевски, заложени още отъ младини.
Увлечението въ социализма сближило Достоевски съ крѫжока „петрашевци“. Всѣки петъкъ, въ малката кѫща на Петрашевски, въ Коломна, дохождали най-разнообразни хора. „Отъ всичко най-много ме поразяваше обстановката, въ която Петрашевски приемаше своитѣ добри приятели, — си припомня по-късно единъ отъ тѣхъ. Това бѣше срѣдна голѣмина стая, въ която цѣлата мебель се състоеше отъ старъ диванъ, покритъ съ измърсена басма, твърде неудобенъ за сѣдане, поради това, че билъ подпълнянъ съ трески, нѣколко евтини битпазарски столове и една разглобена маса, съ поставена на нея мазна свѣщь, — която съставляваше цѣлото освѣтление за стаята. Такава една обстановка за човѣкъ е, несъмнено, твърде недостатъчно, но тя бѣше нѣкакси умишлена, преднамѣрена, за да отпечати страстьта на стопанина да оригиналничи“.
Достѫпътъ презъ петъчнитѣ дни не билъ труденъ, затова тъй лесно е попадналъ тукъ и италиянецътъ Антонели. Това бѣше единъ „блондинъ, малъкъ на ръстъ, съ порядъчно дебелъ носъ, съ свѣтли очи, не толкова пленяващи, а отбѣгващи всѣка среща, и съ пъстро нашарено палто. За тоя господинъ, ако сѫдимъ по участието, което вземаше въ разговоритѣ, той бѣше високо образованъ, либераленъ въ мненията си, неговото участие предизвикваше най-вече другитѣ къмъ изказване. Особеното негово внимание къмъ менъ, — пише въ своитѣ записки петрашевецътъ Кузминъ, — пушенето на задгранични цигари и, въобще, неговата вродена галантность, ме предизвикаха да попитамъ Богосогло къмъ края на вечерьта за негова милость. Той ми отговори, че това е италиянецътъ Антонели, способенъ да носи гипсови фигури на главата си.
«Защо е дошелъ тука?» — попитахъ азъ.
«Трѣбва да знаете, че Михаилъ Василевичъ (Петрашевски) е разположенъ да приюти и обласкае всѣки срещнатъ на улицата»“.
Презъ петъчнитѣ дни говорѣли „високо, безъ всѣкакво стѣснение“ по политически въпроси, особено около възможноститѣ за освобождението на селянитѣ отъ крепостничеството, чели се литературни произведения, специалиститѣ понѣкога давали обяснения въ духа на лекциитѣ по научни въпроси. Достоевски сѫщо излизалъ нѣколко пѫти, и въ споменитѣ на петрашевцитѣ се разказва съ каква възторженость той е челъ заключителната строфа на Пушкиновото „Село“ — следъ спороветѣ — може ли да се очаква освобождението на селянитѣ отдолу на горе.
Когато на това нѣкой изразилъ съмнение за възможното освобождение на селянитѣ по легаленъ начинъ, Достоевски рѣзко възразилъ, „че въ никакъвъ другъ пѫть той не вѣрва“. На единъ отъ петъцитѣ, па и другаде, Достоевски прочелъ „копие отъ престѫпното писмо на литераторътъ Бѣлински, изпълнено съ дръзки изрази противъ православната църква и върховната власть“, както опредѣляли знаменитото писмо на Бѣлински до Гоголь при сѫдебното решение по дѣлото срещу петрашевцитѣ.
Тази била главната вина на Достоевски. Полицията узнала следъ разказа на поета А. Н. Майковъ, — какво Достоевски билъ въ числото на ония седемь петрашевци, които решили да си набавятъ тайна печатница. Тѣ поканили Майковъ, но той доказалъ несериозностьта на начинанието…
„Азъ помня какъ Достоевски приседна вечерьта, като умиращия Сократъ предъ другаритѣ си, (той нощуваше у Майковъ), и напрѣгаше цѣлото си красноречие, за да докаже святостьта на това дѣло, за нашия дългъ да спасимъ отечеството и пр., така че най-накрая азъ почнахъ да се смѣя и да се шегувамъ“.
По-късно Майковъ узналъ, че рѫчната печетарска машина била порѫчана и два дни преди ареста била инсталирана въ домътъ на единъ отъ петрашевцитѣ. При обискътъ полицаитѣ не обърнали внимание на машината, намираща се въ кабинета, посрѣдъ много и най-различни инструменти. Вратитѣ били запечатани, но домашнитѣ му следъ това съумѣли да откачатъ вратата и безъ ни най-малко да повредятъ печата, измъкнали машината. По такъвъ начинъ всѣка улика била унищожена.
На устроения обѣдъ въ честь на Фурие, Петрашевски завършилъ тоста си съ думитѣ: „Ние осѫдихме на смърть днешния общественъ животъ, сега трѣбва да изпълнимъ присѫдата“. Следъ това започнали ареститѣ. Достоевски този пѫть не присѫтствувалъ.
Орловъ, шефътъ на полицията, поискалъ разрешение отъ царя да предприеме арести. Върху доклада Николай I написалъ:
„Азъ прочетохъ всичко; работата е важна, защото дори и една гарга да е жива, това до висша степень е престѫпно и нетърпимо. Пристѫпи къмъ арести както ти разбирашъ най-добре, стига само да се узнае отъ по-малко лица, освенъ отъ ония, които сѫ ти нужни. Върви съ Бога. Да бѫде волята Негова!“
Презъ нощьта на 23 априлъ, въ квартирата на Достоевски нахълтали нѣкакви „подозрителни и необикновени хора“. Домътъ спѣлъ.
„Издрънка сабя, неочаквано закачена за нѣщо — припомня си следъ това Достоевски. — «Що за странность?» Отварямъ съ усилие очи и дочувамъ мекъ, приятенъ гласъ:
— «Ставайте!»
Виждамъ: кварталенъ или частенъ приставъ съ красиви бакенбарди. Но говори не той, а нѣкакъвъ господинъ въ гълѫбова шинела съ подполковнишки пагони.
— Какво се е случило? — питамъ азъ, надигайки се отъ кревата.
— По заповѣдь…
Виждамъ: действително «по заповѣдь». На вратата се възправилъ войникъ, сѫщо въ гълѫбови дрехи. До него извънтѣ и сабята“.
Арестуваниятъ отвели по посока къмъ Успенския мостъ, въ 3-то отдѣление. „Тамъ имаше много народъ. Азъ срѣщнахъ много познати. Всички бѣха умърлушени и мълчаливи. Нѣкакъвъ си цивиленъ господинъ, но важна персона, приемаше… непрекѫснато гълѫбовитѣ господа съ разнитѣ жертви.
— Ето ти, булка, Спасовъ день, — каза нѣкой на ухото ми.
23 априлъ бѣше действително Спасовъ день“.
Точно следъ 8 месеци, на 22 декемврий, Достоевски и неговитѣ другари се отправили съ саванътъ на смъртницитѣ, на ешафота, при Семеновския площадъ за разстрелване. Заедно съ другитѣ, Достоевски „изживѣлъ въ настръхнало състояние десетьтѣ ужасни, безкрайно страшни минути въ очакване на смъртьта“.
Но вмѣсто вистрели, разнесалъ се „отбой“, и на осѫденитѣ била прочетена заповѣдьта за помилване. Смъртната присѫда на Достоевски била замѣнена съ 4 години каторга. Младостьта се свършила. Започнали годинитѣ на „Мъртвия домъ“ и сибирското заточение.
На Игнатовъ день 1849 г. Достоевски билъ изпратенъ въ Сибиръ, Тоболскъ, кѫдето прекаралъ четири години. Следъ заточението, по негова лична молба постѫпва войникъ и следъ три годишна служба бива произведенъ въ офицерски чинъ.
На 6 мартъ 1856 г. Достоевски се оженва за вдовицата Мария Димитриевна Исаева. Следъ дълги митарства най-после получава разрешение да се засели въ стара Русия, въ Тверъ, а по-късно въ Петербургъ.
Въ 1862 г. умира жена му, а следъ една година и многообичния му братъ Михаилъ. Крайно непрактиченъ, вѣчно безъ пари, той билъ човѣкъ на увлеченията и не се лишавалъ отъ нищо. Въ това време спира издаваното отъ него и братъ му списание „Епоха“ и като изпадналъ въ тежко положение и невъзможность да си плати дълговетѣ заминава за Европа.
Презъ 1867 г. Достоевски повторно се оженва за секретарката си Ана Григорьевна Слиткина и заминава за Европа, кѫдето прекарва четири години. Отъ тамъ той изпраща въ „Руски вестникъ“ двата си романа „Идиотъ“ и „Бѣсове“, а следъ завръщането си въ Русия започва да издава и редактира „Дневникъ на писателя“, който продължилъ само една година.
Нѣколко месеца преди смъртьта си, въ 1880 г., той взима участие въ Пушкиновото тържество въ Москва, дето държи знаменитата си речь, която му създава голѣма популярность.
Като се връща въ Петербургъ, той отново мисли да поднови издаването на своя „Дневникъ на писателя“, но ненадейно заболява отъ старата си болѣсть енфиземъ, която се усложнява. На 28 януарий 1881 г., въ 8 1/2 часа вечерьта Достоевски умира отъ разривъ на сърдцето. Небивалото по тържественость и многолюдие погребение на Достоевски се извършва на 2 февруарий въ Александро-Невската лавра въ Петербургъ.
Сега, когато всѣки ученикъ знае за сѫществуването на бактериитѣ, поразителна и почти невѣроятна ни се вижда оная, позната още на сегашнитѣ поколения, борба, която трѣбваше да издържи Колумбъ на този невижданъ свѣтъ. Пастьоръ, действително откри цѣлъ свѣтъ, за сѫществуването на който никой не подозираше до него. Този „пастьоровски свѣтъ“ опроверга цѣла система представи установени тогава отъ науката. За да докаже правилностьта на своитѣ открития, винаги провѣрени при опитъ — Пастьоръ трѣбваше да върви почти презъ цѣлия си животъ срѣдъ научния скептицизъмъ, невежественитѣ издевателства и преследвания.
Борбата започнала презъ декемврий 1858 г., когато проф. Пуше представилъ въ Парижката Академия на наукитѣ своя докладъ за „растителнитѣ и животинскитѣ протоорганизми, появяващи се по пѫтя на самозараждането“. „Азъ мога — заявява Пуше — да извикамъ на животъ микроскопически животни и растения въ срѣда, съвършенно лишена отъ въздухъ, въ която не могатъ да попадатъ никакви зародиши на органически вещества.“ Това сензационно заявление развълнувало учениятъ свѣтъ, макаръ самозараждането да било тогава общепризната теория. Рѫкавицата смѣло приелъ младия ученъ Луи Пастьоръ, рѫководитель на научнитѣ работи въ Нормалната висша школа. Той вече много се занимавалъ съ въпроса за брожението на захарьта и млѣкото и въ тѣзи процеси, които до тогава се считали за механо-химически, той намѣрилъ присѫтствие на животъ, — участието на микроскопически организми, отъ никой до тогава не открити и не изследвани.
„Самозараждане нѣма и не може да има — казвалъ Пастьоръ — всѣки животъ произхожда отъ другъ животъ. Нуждно е само умѣнието да се открие неговия зародишъ. Ако Пуше мисли, че въ неговитѣ опити се самозараждатъ живи сѫщества, то той просто не умѣе да прави опити. Тѣзи «самозараждащи се» животни и растения се появяватъ въ действителность отъ оплодяванията, които сѫ попаднали отъ въздуха при опита.
Откритията на Пастьоръ се основавали на многочисленни опити и той предлагалъ на своя противникъ да ги провѣри и повтори. Така се създала знаменитата въ историята на този наученъ споръ експедиция въ Алпитѣ. Въздухътъ на ледницитѣ се отличава съ абсолютна чистота, и затова напълненитѣ съ този въздухъ и запечатани съ голѣма осторожность стъклени балони не самозараждатъ никога живи сѫщества. Напротивъ, прашния градски въздухъ носи множество и всѣкакви спори, тази «зараза», която и предизвиква мнимото «самозараждане».
На 20 септемврий 1859 г. Пастьоръ се изкачилъ на така нареченото «ледено море», близо до Шамони. На гърба на едно муле той натоварилъ 20 стъкленици-балони. Нито единъ не се счупилъ, но на върха се появили неочаквани затруднения. Пламъкътъ на малката спиртна лампа за запойване балонитѣ оставалъ съвършенно невидимъ при ослѣпителна бѣлина на ледника и вѣтъра изгасвалъ огъня. Не трѣбвало и да се мисли за запазване на огъня съ нѣкакъвъ кѫсъ материя — отъ нея може да падне прахъ въ балонитѣ: Пастьоръ изпратилъ човѣкъ въ селото съ порѫчка за специаленъ кранъ и следъ два дена се върналъ съ напълнени, готови за опитъ балони. Само въ единъ отъ тѣхъ следъ известно време въздуха помътнѣлъ отъ случайно проникналъ зародишъ.
Но Пуше не се предавалъ. Къмъ него се присъединили още двама защитници на «самозараждането», професоръ Мюсе и Жоли. Тѣ се изкачили на хиляда метра по-високо отъ Пастьоръ, на ледника Малодета. За да напълнятъ тукъ, на 3000 метра височина, своитѣ четири балона, тѣ не веднажъ буквално рискували живота си. Но — какво тържество! — въ всичкитѣ четири балона станало «самозараждане». Пастьоръ можелъ само да повтори онова, което казвалъ и по-преди:
«Значи, опититѣ били направени безъ нуждната осторожность.»
Спорътъ продължавалъ дълго. Вестницитѣ и публиката следѣли съ любопитство, при което общитѣ симпатии клонѣли повече къмъ почтенитѣ учени авгури, а смѣлия новаторъ давалъ поводъ за насмѣшки и карикатури. Академията на науката турила край на спора, като присѫдила на Пастьоръ премия за неговото изследване върху органическитѣ сѫщества въ атмосферата. Пуше поискалъ назначаването на специална комисия за провѣрка на всички опити. Комисията била назначена, но професоритѣ-привърженици на «самозараждането» въ последния моментъ се отказали отъ сѫда.
Въ сѫщата година Пастьоръ завършилъ своята работа за ферментирането на виното. Той установилъ по несъмненъ начинъ, че горението, окисляването и пр. на виното се причинява отъ микроскопически растения, и обикновеното загрѣване на виното до 50 — 60° убива тѣхнитѣ зародиши. Все по това време Пастьоръ открилъ новъ способъ за произвеждане на оцетъ. Това откритие предизвикало горещи възражения отъ страна на Либихъ, който доказвалъ, че нѣмскиятъ оцетъ се образува по другъ начинъ, безъ всѣкакво участие на «мнимия микробъ». Знаменитиятъ нѣмски ученъ не за пръвъ пѫть излизалъ противъ разрушителя на механо-химическата теория.
«Разликата на истинската теория отъ лъжливата — писалъ Пастьоръ — се състои въ това, че тя е построена на факти и се подчинява на тѣхъ. Затова, тя може съ увѣреность да приведе нови факти, тъй като тѣ по природа сѫ свързани съ първитѣ. Съ една дума — особеностьта на истинската теория — тѣхната плодотворность.» Една верига отъ практическа и теоритическа плодотворность обединява цѣлата работа на Пастьоръ. Така постепенно той преминавалъ отъ изучаване ферментацията на виното, бирата, оцета, къмъ болеститѣ по лозята, копринената буба, после бацилитѣ на сибирската язва, за да свърши, най-после, съ опити надъ човѣка. И всѣки пѫть, като открива нова вредоносна бактерия, Пастьоръ намира и противоядието.
* * *
Презъ пролѣтьта на 1881 г., въ лабораторията на Пастьоръ се явилъ председательтъ на Меленското земледѣлско дружество баронъ де ла Рошетъ и предложилъ на учения да направи опити съ присаждане противъ сибирската язва. Предложението се правѣло по инициативата на ветеринарния лѣкарь на дружеството, Росиньолъ. На смутения баронъ, Пастьоръ прочелъ статията на Росиньолъ въ «Ветеринаренъ вестникъ», кѫдето сѫщиятъ се надсмивалъ на «пророка на микробитѣ». Добре — казалъ Пастьоръ — азъ ще бѫда пророкъ, за да не огорчавамъ г. Росиньолъ. Програмата за опита е готова у менъ. Нека дружеството остави на мое разположение 60 овни — 25 ще бѫдатъ ваксинирани съ сибирска язва и после съ серумъ, а следъ нѣколко дена 25 други само сибирска язва, 10 ще останатъ безъ контролъ.“ Баронътъ се съгласилъ. Когато посетительтъ си отишелъ, сътрудницитѣ на Пастьоръ започнали да го упрѣкватъ въ прибързано решение: опититѣ надъ сибирската язва още не били завършени.
— Не се безпокойте, — отговорилъ учениятъ, — това, което се удаде надъ 14 овни въ нашата лаборатория, ще се удаде така сѫщо и надъ 50-тѣ въ Меленъ. Има минути въ живота, когато трѣбва да се прави опитъ за всички.
Пристигането на Пастьоръ скептическия ветеринарь посрѣщналъ съ нова статия, въ която напомнялъ на учения, че „Тарпейската скала се намира не далечъ отъ Капитолия.“ Изглежда, че Тарпейска скала Росиньолъ считалъ своята ферма „Пуи ле Форъ“, кѫдето на 5 май 1881 год. били направени първитѣ опити на присаждане. На 17 май присажданията се повторили, а на 31 май всичкитѣ 50 животни били инжектирани съ смъртоносна доза отъ сибироязвена култура. Въ навечерието на решителния день Пастьоръ билъ обхванатъ отъ безпримеренъ страхъ, който не могълъ да скрие отъ своитѣ близки. На 2 юний, напускайки Меленъ, той вече се успокоилъ. Въ фермата се събрали всички селяни. Тѣ били настроени скептически, но следъ нѣколко минути Пастьора го очаквалъ истински триумфъ. Открили кошарата съ неприсаденитѣ овци. На земята лежали 22 трупа, а три издъхвали. Въ съседната кошара овцитѣ, които издържали присаждането мирно пасели трева.
Росиньолъ съ развълнуванъ гласъ шепнелъ на Пастьоръ своитѣ извинения:
— Ще ми простите ли, учителю, моето недовѣрие? Ще ми позволите ли да нареча моята ферма „Кло Пастьоръ.“
* * *
30 априлъ 1878 г. ще остане завинаги единъ отъ паметнитѣ дни въ историята на медицината. Въ този день Пастьоръ прочелъ въ Медицинската Академия своя докладъ за „Теорията на зародишитѣ и нейното приложение въ медицината и хирургията.“ Той излагалъ историята на откритието на септическия микробъ, единъ отъ най-страшнитѣ източници на заразата. Пастьоръ завършвалъ своя докладъ призовавайки лѣкаритѣ — хирурзи да прилагатъ при операциитѣ онѣзи антисептически методи, които той пръвъ изработилъ.
Невъзможно е да се преброи числото на хората, спасени благодарение на антисептиката. Английскиятъ хирургъ Листеръ, базирайки се на теорията на Пастьоръ, започналъ да прилага антисептичния методъ преди доклада на Пастьоръ, но въ френскитѣ болници все още отъ 100 оперирани 85 умирали отъ заразяване на кръвьта. Операцията била почти равносилна на смъртна присѫда. Тогавашниятъ лѣкарски свѣтъ дълго гледалъ на Пастьоръ съ нескривана вражда. Наричали го съ ирония „химикъ“, припомняйки, че той започналъ научната си кариера съ чисто химически работи. „Не можемъ да си представимъ сега — писалъ въ 1886 г. близкия сътрудникъ на Пастьоръ, проф. Ру — онова удивление, даже смайване, въ което Пастьоръ хвърлялъ лѣкаритѣ и студентитѣ, когато въ болницата, съ една простота и увѣреность — струваща се непонятна за човѣка, за пръвъ пѫть влизащъ въ операционната зала — критикувалъ методитѣ на превръзкитѣ, като заявявалъ, че цѣлото бѣльо трѣбва да минава презъ стерилизационната четка.“
Пастьоръ загубилъ много трудъ въ полемика съ свойтѣ врагове. Тогавашната медицина била построена на своего рода „самозараждащи се болести“: „болесть въ насъ, отъ насъ и чрезъ насъ.“ Пастьоръ доказалъ, че при всички случаи на заразителни болести, тѣхнитѣ източници проникватъ отъ вънъ. И създадената отъ него наука — бактериология — той тѣсно свързалъ съ медицината.
* * *
Последното велико откритие на Пастьоръ било присаждането противъ бѣсъ. Работата се доста усложнявала, понеже инкубационния периодъ при побѣсняване се продължавалъ твърде дълго. За да го съкрати, трѣбвало присаждането при опити съ кучета да се направи въ мозъка. Пастьоръ, който постоянно жертвалъ при своитѣ опити живота на животнитѣ, все пакъ чувствалъ отвращение къмъ вивисекцията и самъ не се решавалъ да оперира кучета. Ру я направилъ въ отсѫствието на Пастьоръ и безъ негово знание. Следъ четиринадесеть дена у кучето се появили първитѣ признаци на бѣсъ. Пѫтьтъ къмъ бързото и удобно отдѣляне на микроба на бѣса билъ намѣренъ. Но, разбира се, борбата съ бѣса не бива да свършва съ наложително присаждане, по методата на всеобщото ваксиниране. На Пастьоръ му дошла мисъльта за присаждане следъ ухапването. Това се струвало отъ начало химера — ала здраво било убеждението, че бацила, веднажъ попадналъ въ организма, вече е недосегаемъ. Но установенитѣ догми не смущавали Пастьоръ. Следъ известно време опититѣ надъ животнитѣ показвали, че наистина може, като се използва инкубационния периодъ, да се направи организма невъзприемчивъ къмъ отровата на бѣса.
Пастьоръ трѣбвало да прекрачи последното стѫпало — да приложи своя методъ къмъ човѣка. Той се решилъ на това, безъ да се гледа на многото удачни опити надъ кучета, само следъ дълга вѫтрешна борба. Първиятъ му пациентъ било деветь годишното дете Йосифъ Майстеръ, силно изхапано отъ бѣсно куче. На детето били направени за 15 дена 13 инжекции и то било спасено. Следъ известно време Пастьоръ спасилъ и друго дете. Тѣзи две удачни лѣкувания намѣрили широка популярность и лѣкаритѣ отъ цѣла Франция започнали да пращатъ на Пастьоръ много хора, които ги заплашвало побѣсняване. Презъ февруарий 1886 г. били направени присаждания на 300 болни. Пастьоръ работѣлъ при постоянното участие на образуваната по негово желание комисия, която щателно наблюдавала и провѣрявала всички нови факти. Но това не избавило Пастьоръ, вече знаменитъ ученъ, завършващъ плодотворенъ наученъ животъ, отъ нападки, каквито не познавалъ дори на младини.
На 3 декемврий 1885 год. умрѣла неговата малка пациентка, Луиза Пелете. Нея, 10 годишна девойка, довѣли при Пастьоръ, на 37-я день следъ ухапването й отъ бѣсно куче. Благоразумието налагало да се въздържи отъ лѣкуване — било вече много късно. Противницитѣ на Пастьоръ не се предавали, и какво отлично орѫжие могла да имъ даде смъртьта на детето, следъ несполучливо лѣкуване! Но Пастьоръ често се вслушвалъ въ гласа на своето сърце, отколкото въ съображенията на интереса, даже и наученъ. Той започналъ лѣкуването. Презъ всичкото време на ваксиниране детето се чувствало добре и даже започнало да ходи на училище. Родителитѣ му живѣли въ Парижъ и Пастьоръ следѣлъ за болестьта на Луиза всѣки день. Въ края на ноемврий, единъ месецъ следъ ваксинирането, у девойката се появили несъмнени признаци на побѣсняване. Ваксинирането се подновило, но напразно. Агонията на детето била ужасна. Пастьоръ останалъ при леглото на девойката до самия край и горко плакалъ, когато тя умрѣла.
Смъртьта на Луиза Пелете била използвана отъ противницитѣ на Пастьоръ по най-безпощаденъ начинъ. Говорѣли, че бѣсътъ съвсемъ не е смъртоносенъ и че Пастьоръ самъ вкарвалъ опасни дози отрова. Вестницитѣ, карикатуриститѣ, пѣвцитѣ отъ кабаретата се месили въ научния споръ. Много болни не се решавали на ваксиниране. Полемиката избухнала съ особенна сила, когато въ Парижъ започнали да се лѣкуватъ 19 руснаци, дошли отъ Смоленскъ и ухапани преди две недѣли отъ бѣсенъ вълкъ. Шестнадесеть души били спасени, но трима умрѣли, — и тия три смъртни случаи дали поводъ за обвиняване Пастьоръ едва ли не въ неосторожно убийство.
Великиятъ ученъ извънредно болезнено преживявалъ тия често невежествени и недобросъвестни нападки, като имъ отговарялъ съ все нови и нови опити. Презъ априлъ въ Парижъ пристигнала отъ Англия правителствена комисия за провѣрка на пастьоровото лѣчение. Следъ четиринадесеть месечна работа, тя тържествено засвидетелствала великото значение на откритието на Пастьоръ — и практически и научно. Последнитѣ опозиционери били принудени да млъкнатъ. По починъ на Академията на наукитѣ, била открита подписка за учредяване на Пастьоровия институтъ, кѫдето и следъ неговата смърть се продължава работата на великия ученъ.