Паулина Станчева
Шарено детство

Детство в кошница

Опитвам се да открия себе си в едно далечно, забравено детство. Да открия контурите на един отминал живот, ехото на отлетели думи, сенките на преживени игри и стълкновения. Опитвам се да възстановя образите на своите връстници от това далечно време, с които съм расла — образа на оня мил Жакито Жак, с когото съм играла в най-ранните си години с оловните войничета върху стария, протрит персийски килим в тяхната еврейска къща; оня израсъл на височина, но не и в ширина мургав, черен Сотир, с леко кривогледите очи, които сякаш едновременно гледаха в две различни посоки, татуиран с котви по ръцете; Ставраки, най-малкия между нас по възраст и по бой, а най-голям шегаджия, най-голям умник, най-голям хитрец, но безобиден, добродушен палавник. Да ги изреждам ли всичките? Бледият, болнав Гого (той така и си отиде по-късно от туберкулоза като артист в Бургаския театър), Ненчо, който обичаше морето и не достигнал своите двадесет години, намери в него своята нелепа смърт; Естерчето, Савето и толкова други…

Колко лесно в детството се минава от брега на безгрижния смях до брега или стената на плача и обратното. Ние, възрастните, се опитваме с обикновени думи да означаваме тези превъплъщения, а всъщност вътрешното състояние на детето е друго, по-сложно, по-дълбоко и често пъти по-съдбоносно.

От най-ранното ми детство в мен оживява споменът с черешките. Това е и единственият спомен за сестричката ми Васка, красива като купешка кукла, която почина на четири години. Разликата ни е била по-малко от година — значи, аз съм била тригодишна.

Татко донесе една фунийка ранни, първи черешки. Първи за годината, но първи и в моя живот — те ми направиха неописуемо впечатление и аз жадно посегнах за цялата фунийка.

— Чакай — рече татко — да ги разделим по равно на двете сестрички — и започна: една на Васка, една на мене, една на Васка, една на мене и накрая остана една черешка. — На кого? — попита татко. А Васка посочи мене: — На нея, че е малка, да порасне като мене.

Татко можеше по соломоновски да реши въпроса и да подаде черешката на мама, която стоеше край нас и се усмихваше на своите момиченца. Но той изпълни Васкиното желание и залюля последната черешка пред мен. Аз я грабвам, но не се задоволявам и с нея. Аз се лакомя за още.

— Няма повече — казва татко. Но Васка ми подава една от своите черешки. Мама вика:

— Не така, Василке, не я учете! Коста, защо разрешаваш?

А аз продължавам да искам, да плача, да капризнича: Още, още! Васка ми дава една след друга своите черешки. Аз се облизвам самодоволно и в този миг сестричката ми поглежда празните си ръце и сърцераздирателно се разплаква.

— А на мене?

В паметта ми е съвсем ясен и жив този миг с прострените към мен празни, белички и пълнички Васкини ръце. Аз, егоистката, на бърза ръка лапам черешките, давя се от тях, но не й връщам ни една от нейните собствени. Васка продължава да посяга към мене ръцете си и сълзи да заливат розовите й кукленски бузи и само това повтаря:

— А на мене, а на мене?

Цялата тази драма се разиграва набързо — за секунди.

Мама ме наказала строго — това не помня, но помня друго. Помня, че до края на цялото ми ранно детство, когато проявявах егоизъм, мама или татко ми напомняха срамния и горчив случай с черешките. Казвам „горчив“, защото добричката Васка, хубавата като купешка кукла, Васка скоро след тази история заболя от скарлатина и почина в болницата. И аз дълго, дълго съм смятала, че тя заради черешките се е разболяла. Да.

Всеки крие в своята памет по една пълна кошница със спомени от детството. И аз. Толкова много, толкова различни, толкова шарени, че просто се чудя как се побират, струпани на едно място. Стоят си в кошницата забравени, докато в един миг се сетя за нещо, бръкна и споменът — жив, живеничък като тоя с черешките — е пред мене. И дворът ни в Бургас със старата лозница, чиито гроздове до късна есен оставаха кисела ягорида, и огромните трендафилови храсти, от чийто цвят през май жените от цялата махала варяха розово сладко! И късата уличка „Лавеле“, с неравния разбит калдъръм, по която никакъв файтонджия и каруцар не подкарваше конете си.

Затова и уличката с всичките си кресливи гларуси по покривите беше наше, напълно наше неоспорвано владение. Играехме ли навън, майките ни бяха абсолютно спокойни — нищо не ни заплашваше, нищо нямаше да ни прегази. Но хукваше ли тайфата с викове към брега на морето, тогава се безпокояха и крещяха по нас: „Ах ти, калпазанин такъв!“ „Ах ти, пирате непокръстен!“ „Ах ти, зелко недоварена!“

Уж кошница, а в нея се побра цялото море на детските ми години! И равно, като сребърна тепсия за баклава, и сърдито, разпенено като табун луди бели коне, и зелено като кристал, и черно — мастилено пред буря. С пасажи цаца и кефали, с полупрозрачните медузи балерини, с подръбени в лилаво тантелени пачки! Как танцуваха само тези балерини в морето! С параходи, кацнали на хоризонта като на опънато цирково въже, параходи, които ни мамеха и събуждаха у нас сто робинзоновци, жадни за пътешествия и приключения.

Може би защото бях рибарска внучка, най-много обичах морето. Може би защото дядо ми сам си дялаше и майстореше лодките и плетеше с голямата дървена игла совалка мрежите и винтерите и у нас винаги миришеше на прясна, солена и пушена риба, аз бях най-свързана с морето. Именно свързана.

Мама готвеше чудна чорба от попчета. И сега да затворя очи, усещам вкуса й в устата си. Гостувала съм в много даляни и рибарски хижи, чужди и наши, майстори рибари са ме гостили какви ли не морски лакомства, плакии и чорби, но мамината чорба си остава мамина — незаменима, ненадмината по сладост и вкуснотия.

Спомням си едно есенно къпане в морето. Можеше да завърши трагично, но нейсе, отървахме се невредими и маминия заслужен бой отървахме, защото никой и не заподозря какво се случи долу на брега.

Беше късна есен, в Морската градина зеленееха само кипарисите. Всички жълти листа на дърветата бяха отнесени от морските ветрове и хали. Но денят беше топличък — от циганското лято. Тайфата ни от десетина момчета и момичета играехме на брега на морето, но някой умник между нас подхвърли: „Защо не се окъпем, водата е топла като чай през този сезон?“ Всички знаехме, че в такъв ден водата е топла като чай, но пред нас морето беше развълнувано и разпенено. И някой каза: „Ама вълните не ги бива.“ Друг запротестира: „Ти на това вълни ли казваш?“ — нашият съблазнител упорствуваше, а на нас не ни трябваше много кандърдисване, за да се съгласим. На бърза ръка ние, момичетата, останахме по памучни комбинезончета, а момчетата по черни гащета и мигом се юрнахме с бойни викове и крясъци към водата, сякаш с атака щяхме да завоюваме целия залив! Луда работа! Ама нямаше кой да ни го каже.

И ето белята стана още в първите секунди, без да я предизвикваме, без да я очакваме. Ставракито, най-малкият и най-лудият между нас, още с гмуркането си беше ударен от вълна и цял потъна в пяната й, втората съвсем го зашемети, а третата го свърши — повлече го като дрипа към дълбокото.

Не помня кой усети нещастието пръв, може би дори едновременно да сме видели картинката. Но един зарева така, че и грохота, и рева на морето надмина: „Ставракенцето, Ставракенцето…“

Забравила съм вече и кой го измъкна от дълбокото. Понесохме, спъвайки се през кафявите водорасли на брега, своето безчувствено другарче и може би плачехме на глас. Треперехме от студ и уплаха, зъбите ни тракаха, но не се срамувахме от своите сълзи.

И все пак нали това давене не ми беше „сефте“. Изведнъж се сетихме, че Ставракито не е истински удавник. Първо го обърнахме отвесно с главата надолу, та да пусне водата, дето е нагълтал. Божичко! Що вода мътна изтече. Да му се чудиш и маеш къде я беше наместил. После го проснахме на влажния, черен пясък и започнахме да му правим изкуствено дишане. Правим, правим, а Ставракито умряло. Един от нас се измори, друг започва и продължава процедурата, а момчето не ще да се върне от другия свят. Ужас! И изведнъж сред обзелата ни паника, гърчето, нали си беше внук на созополски рибари по бащина и майчина линия и по всички клони и клонки на родословното си дърво, изведнъж мръдна клепки, отвори очи, а те — палави, насмешливи. Късмет! И негов, и наш.

Отърва се момчето с една двойна пневмония, която така и не се разбра откъде му цъфна на главата. Ние се бяхме заклели да мълчим за случая с давенето. Затова и си нямахме никакви домашни разправии.

Белег завинаги

Трябва да съм била четири-пет годишна. От този ден в албума ни има една моментална снимка с два образа: на татко с гарсонетката и завитите мустаци — усмихнат, седнал на стол и аз на неговите колене с неузнаваемо, разплакано лице. Зад нас на фон финикови палми — море и тропическо слънце. Декор, разбира се.

Една смешна избледняла снимка, която нищо не говори на другите, но не и на мене. У мене тя буди една сложна смесица от чувства и възпоминания — едно връщане назад в първия миг и час на първата моя неосъзнавана, неутешима скръб в живота. Не детска, не дребна като мен, каквато бях по това време, не краткотрайна и временна, а истинска, неприемлива, недопустима на пръв поглед, скръб, която опарва за цял живот, която остава грапав белег завинаги.

Дори с години тази снимка да не попадне пред очите ми (а то именно така се случва — този стар албум никой не го разгръща, аз също), случката с балончето ме спохожда често. И то не тъкмо така, както е било някога, не самата история, а парливата острота и болка на съзнанието за скръб.

И все пак ще разкажа подред всичко, то не е и много дълго. На „Пясъците“, една местност в южните покрайнини на Бургас, при Сладките кладенци, всяка година ставаше панаир. За едно дете има ли нещо по-примамливо и по-желано от шарения, шумния, пълен с чудеса свят на панаира! Люлки, стрелбища, захарен памук!

— Тук, тук! Жената сирена! Жената с рибя опашка! Чудото на майката природа!

— Стъклени гривни, стъклени гривни, и пъстри герданчета за моми и булки!

— Паноптикум, паноптикум! Не подминавайте, граждани, това, което няма да видите другаде!

И пак сергии с какви ли не евтини украшения и лакомства, играчки, свирки, захарни петлета и захаросани ябълки, набучени на клечка!

— Балончета, балончета! Разноцветни балончета с водород!

Ах, именно те влязоха в центъра на панаирното преживяване през този ден. Татко сигурно ми е купувал и стъклени гривни, и фалшиво часовниче, и захарен памук, и захаросана ябълка, сигурно. Но всичко това не е оцеляло в паметта ми и няма никакво значение — в паметта ми е запечатан дребничкият, сух продавач с балоните в ръце — едничък той.

— Балончета, балончета с водород!

Надути, навързани в сноп, балоните опъваха конците си — сини, жълти, зелени, полупрозрачни кълбета в ръцете на старика, — ще го откъснат от земята, ще го отнесат нагоре.

— Купувайте балони, дорде не съм изхвърчал с тях в небето! Купувайте бре, хора, радост за децата!

Татко погледна бедно облечения продавач, погледна мен — кого ли съжали повече? Не зная. Оня молеше гласно, аз само с очи — но исках балонче, исках.

— Какво? — попита татко.

— Червеното! — То беше едно сред цялата връзка балони. Отговорът ми беше съвсем категоричен. — Червеното!

Продавачът най-внимателно го отдели от другите и ми го подаде в ръцете.

— И хем фнимавай, момиченце, немирничко е, че съм го надул до спукване и много му се лети към облаците. Ще го изтървеш като нищо! Въри го гони в небето после. Фнимавай, ти казвам!

— Няма да го изтърва — викам аз, разтреперана от радост, и трескаво стискам конеца, а той се изпъва, изпъва, балончето на края на конеца се вдига като червена месечина. Божичко, ще умра от истински възторг. Той просто не може да се опише с думи. Сигурно и с бои не може да се изрисува този възторг и това щастие, нито в песен да се изпее. От радост аз тананикам някаква песничка, но тя съвсем не е това, което преживявам в действителност. Радостта ми беше по-огромна, по-дълбока, по-осезаема и по-звучна от песента. Балончето сякаш ми се усмихваше от края на канапа. На долния край се усмихвах ликуваща аз. По средата — татко. Че беше по-висок от мене и по-нисък от летящия балон.

Не помня дълго ли продължи тази радост. Наистина това съм забравила.

Изведнъж. Кой може да каже как така отпуснах стиснатите пръсти и как в миг изтървах края на канапа? И кой можеше да предвиди, че ще стане така? Старият продавач предупреждаваше и аз внимавах и стисках, боже мой, как стисках до побеляване пръстите на ръката. И уж червеното балонче нямаше крила, а полетя нагоре като цвят, като птица с червена перушина, полетя над прашните салкъми, над свирещите латерни, над сергиите. И ставаше все по-дребно и по-дребно.

В миг всичко угасна в мен. То още се забелязваше, още не беше погълнато от белите облаци, а цялата ми предишна радост угасна, превърна се на пепел, която същият вятър, който духаше откъм залива и отвяваше балона, отвя и нея — радостта ми. Обеднях, осиротях, обезумях от болка и отчаяние.

Балонът вече беше станал една точица, далечна като звезда на светлото небе — аз знаех, че не мога да си го върна, а плачех с най-горчивия и несдържан детски плач.

Въртяха ръчките на латерните, папагали и бели мишлета обещаваха щастие на другите. На стрелбищата стреляха момчета и печелеха какво ли не — карамели, гривни, пръстенчета годенишки, а аз загубих всичко. Моето щастие беше отлетяло вече. Напразно свиреха латерните.

Неразличимо беше вече в голямото и далечно небе онова пъргаво, немирно червено балонче. Аз продължавах да плача и да протягам ръце — кой можеше да ми го върне? Никой.

— Спри — молеше ме през цялото време татко, объркан от това дълбоко отдаване на скръбта, покъртен от тази първа моя среща с нея. Той усещаше, че в моята така лазурна детска възраст този миг беше първото тъмно, мрачно петно, първото познание за жестокостта на живота, за изненадите и заплахите в него.

— Спри, детето ми, ще купим друго балонче! — обещаваше ми той.

— Искам моето — Хълцах уморено аз.

— Добре, ще купим всичките, ти ще литнеш с тях в небето да си стигнеш червеното, немирното! — Гледах го с плувнали в сълзи очи, разбирах, че ми разказва приказка, а аз вече подозирах, че приказките са измислици.

— Искам моето! — тропах с краче.

— Но твоето го няма! — съкрушен извика и се предаде татко — Пък и какво му беше хубавото?

— Беше червено.

Още когато го купувахме аз забелязах, че между навързаните балони нямаше друго червено. То беше единствено.

— Искам моето, червеното!

Нима човек може да замени единственото, неповторимото с нещо друго дори когато е на четири-пет години? Изглежда, че не може. Аз поне в този миг не бях в състояние да се задоволя с нещо ново, та дори за богатствата на всички панаирни сергии!

Исках и плачех за загубеното.

Да, колко хубаво беше започнал, а колко тъжно завърши моят панаирен ден!

Караман

Славно куче беше Караман. Едро като мечка, космато. Всичко разбираше. Само думи нямаше, за да каже какво мисли и какво е решил да прави. Но и без думи, само по очите, по влажната муцуна и по махането на рунтавата кафява опашка ние разбирахме какво иска да каже Караман.

На деца той никога не лаеше, дори когато го доближаваха, докосваха или дърпаха за опашката. Оставаше все тъй спокойно да си лежи до кладенеца в двора, широко отворил очи и внимателно загледан наоколо. Не лаеше и на жените. И към тях проявяваше особена милост и кавалерство: не искаше да ги плаши и да ги гони, но мъж не смееше да пристъпи през вратата. Караман така ожесточено и бясно залайваше, че само гласът на мама или дядо откъм задния двор го вразумяваха.

Но никого не хапеше. Само лаеше бясно, заплашително, докато излезе някой от домашните и покани госта да прекрачи прага.

— Зло куче! — викаха често. А дядо се усмихваше.

— Какво ти зло, брате! Кучето е умно, не пропуска никого. Нали затова сме го турили — да пази двора.

Особена и необяснима омраза кучето изпитваше към циганите просяци. Гонеше ги не само от двора, но далеч по тясната калдъръмена уличка дълго се носеха лаят му и писъците и клетвите на циганките.

— Да пукнеш, проклетнико! — викаха те. — Черната да те зарине!

В такива случаи нито гласът на мама, нито гласът на дядо можеха да го успокоят и да го върнат. Той пропъждаше неканените гости далеч и чак тогава се връщаше вкъщи, размахвайки доволно дългата дебела опашка с полепнали сухи треви по нея и доволен, лягаше на плочите до кладенеца под зелената лоза.

Караман аз помнех от мъничка. Били сме родени в едно и също време, само че аз докато все още играех на кукли и мама ме пляскаше по ръцете, Караман почти ослепя от старост. Все пак той остана верен на навиците си: не пропускаше мъже и цигани в двора.

А мене пък обграждаше с особена обич и внимание.

Когато съм била на две години, бутнала съм газената, запалена лампа от гвоздея на стената и разлялата газ пламнала изведнъж. Пламъците обхващали миндера, а аз съм седнала там и пищя, но мама била вън по двора и докато изтича, Караман се хвърлил през прозореца и ме изнесъл навън. Мама с очите си видяла това. И пламъците, и кучето, и мене. И тя пищяла, викала като луда. Притекли се съседи, угасили огъня и успокоили мама. Караман бил с опърлена козина и най-зле му била пострадала хубавата рунтава опашка. Дядо разказваше, че дълго и неутешимо съм плакала за тази опашка. Оттогава всяка нощ той бдял горе в стаята под резедавото ми таблено креватче и при всеки звук и шум се изправял на крака и внимателно се взирал в мене през мрежата на креватчето. Оттогава ние станахме истински приятели с Караман. В игрите ми, в разходките ми край скалите и пясъците на морето, в побоищата с децата от махалата Караман беше мой неотлъчен другар, съучастник и пазител. Аз му говорех като на човек, а той тъй ме гледаше с големите умни очи, че и не се питах разбира ли ме какво му разправям.

— Карамане, късно е, виж слънцето се скри зад Карабаир, докато изкачим насипа и брега, ние съвсем ще замръкнем. Пак ще ни се карат, Карамане! — а той мърда уши и опашка, върти се около мене, гледа ме в очите и сякаш казва:

— Да бързаме тогава!

И тръгвахме. Тичахме по пясъка, но по пясък тича ли се? Краката ми потъваха до глезените, бодилите ме дращеха и аз едва не заплаквах. Караман тичаше напред, душеше пътя, връщаше се, лаеше неодобрително срещу моята слабост или просто ми даваше кураж. Задъхана, изкачвах ронливия бряг и сядах на земята. А той току се върти неспокойно наоколо, бута ме за рамото, сякаш иска да каже: „Е, стига глезотии!“

Стигнехме ли вкъщи, той гузен се свиваше в някой ъгъл на двора и без ропот и лай приемаше мамините укори и тупаницата. След такива разходки, кой знае защо, мама винаги се сърдеше на кучето и го смяташе виновно и отговорно за всичко.

— Умен си, но за какво ли? Уйдисал си на ума на детето — тя непрекъснато уверяваше, че Караман има повече ум от мене и затова го държеше отговорен за всички мои пакости и лудории. Тя упорито вярваше, че той може да ме учи на добро, но просто не желае това.

Помня — беше пролетен ден. С каруца тръгнахме навън от града на разходка. Небето се синееше над нас, дърветата в млада, ярка зеленина се люлееха от вятъра, а ние се друсахме и весело пеехме в колата. Полето беше се раззеленило. Джанките и прасковите отваряха бели и розови чадъри край нас, навсякъде миришеше на пролет, на земя, на радост. Караман, остаря и почти сляп, също беше с нас в каруцата. Но някъде по средата на пътя (отивахме на минералните бани) той скочи на земята — разбута ни, изръмжа и скочи. Дядо веднага спря конете.

— Къде, Караман? — извика му разтревожено мама.

— Качвай се, дърто, че ще останеш тук! — сърдеше се дядо не на шега. А Караман върти опашка, обикаля тичешком колата и не слуша никого. И дядо шибна конете с камшика. В този миг по шосето препускаше тежко натоварена каруца. Всички видяхме как кучето се сепна изведнъж, но не свари да се отстрани. Изпищяхме. Каруцата отлетя и във вдигнатия облак от прах видяхме кучето, проснато неподвижно на земята. Дядо слезе, приближи се бавно, вдигна с усилие едрото, отпуснато тяло и внимателно го постави в канавката край шосето. Жълтурчетата цъфтяха там. Аз плачех и си мислех — свещички горят край него.

Мълчалив, дядо се качи отново на колата и потеглихме. Той нищо не каза и ние и нищичко не го попитахме. Хубавият пролетен ден изведнъж притъмня. Нищо повече не ни радваше. Нито пролетта, нито синьото небе, нито мекият вятър. Целият ни празничен ден беше посърнал.

Рано следобед ние потеглихме обратно за вкъщи. Каруцата изтрополя по калдъръма и спря пред нашата врата. Всички скочихме на земята и за миг останахме като гръмнати: Караман лежеше на мраморното стъпало пред вратата и едва дишаше. Премазан и цял в съсирена кръв, той умираше сега пред нас. Как се беше довлякъл дотук, никой не можа да разбере това. Мама плачеше и нареждаше като на умряло. Аз ревях с цяло гърло, а дядо тъжно галеше окървавената козина на кучето и мърмореше тихо:

— Верното ми куче, верният ми пес!

На следния ден отнесохме трупа на Караман и го погребахме в лозето близо до цъфналата дюля. Вместо паметник дядо изтърколи един голям, ръбест камък от синора и седна тежко на него. А наблизо няколко жълтурчета залюляха жълти пламъчета като същински кандилца и свещи на погребение.

Лекарство за страх

Нима някой днес може да си представи улиците нощем без осветление? Тъмни. Мълчаливи. Пълни с потайности и заплахи. Дори аз вече не мога да си представя такава улица, пък помня улиците на Бургас без електрическо осветление. И нощем тъмни като тунели. Помня ги тук-таме с уличните газени фенери, които всяка вечер палеше фенерджията. Но нали сме край морето и постоянно духа вятър, тези фенери лесно гаснеха и тогава, ако нощта не беше звездна и с луна, тъмнееше като в черна пещера.

По това време ни в пещера бях влизала, нито в Одеските катакомби и всъщност не знаех колко черна, колко гъста, колко страшна е тази абсолютна осезаема тъмнина, но и нашата не беше по-хубава. Аз се плашех от нея и никога не надничах зад пердето. То беше моята закрила от нощта и мрака. То пък и в стаите ни по това време не беше кой знае колко светло с газените лампи! Само в гостната от тавана висеше един тъмнозелен порцеланов, с релефни червени рози полилей, с огромен бял глобус абажур и кръгъл фитил. Той осветяваше всички ъгълчета, всички предмети и лица. Но този полилей се палеше в много редки случаи — при гости, на именни дни, на Великден, на Коледа. През останалите дни светеше газената лампа.

Тук му е мястото да спомена, че първата домакинска работа, на която мама ме е учила, беше чистенето на опушените лампени шишета. Колко трудно беше това занимание. Каква осторожност изискваше от моя страна — натиснеш малко по-силно с парцала, и стъкленото шише отиде по дяволите. Пък бях амбициозна, исках да го лъсна идеално, духах в него и пак минавах с чистия парцал, духах отвън и бършех. Стъклото светваше. Вечерта, когато палеха лампата, дядо знаеше, че аз съм чистила шишето, защото било много светло. И ме хвалеше.

Но понякога ми омръзваше да се занимавам с тази ежедневна „мръсна работа“.

— Все аз ли? — протестирах натъжено.

— А кой? — питаше дядо учудено.

— А кой? — питаше мама сърдито.

— А кой? — питаше татко весело. — Ако беше жива кака ти, тя щеше да се занимава с шишетата, но сега ти си ни момата вкъщи.

— Да си бях момче, щях да играя само на улицата.

— Ама имала съм късмет — викаше мама полусериозна, полуусмихната. — Какво щях да правя, ако беше момче? — и се прекръстваше, сякаш господ я предпазил от зло.

А кой знае, може би по това време съм си мислила, че момчетата се раждат по-смели от момичетата и от нищо не се боят, дори от тъмното в двора.

А пък аз се страхувах.

На татко никак не се харесваше тази моя страхливост и непрекъснато ме закачаше за нея.

— Момче искаш да бъдеш. Вятър! Края на света искаш да видиш, пък се боиш да излезеш да се изпикаеш в двора.

Аз се ядосвах, но наистина не смеех да изляза.

— Юнак на юнаците искаш да станеш, а се страхуваш в мазето да слезеш за подпалки или туршия.

— Ами — страхувам се! — отвръщам аз на татковото предизвикателство.

— Страхуваш се, като нищо се страхуваш, и само се мислиш за храбрец! Пишман храбрец си ти. Пък и от едно момиче какъв храбрец излиза? Никакъв!

— Не е истина, не е истина — инатях се вече аз, ама и пердето не вдигах.

Изглежда, че и татко се заинати да изкорени от мене страха от тъмнината.

— Ако вдигнеш края на пердето и погледнеш навън, утре ще ти купя дундурма.

Сладолед не ми даваха да ям, че все ме наболяваше гърлото, и затова мама скочи:

— Ти луд ли си бе, Коста! Какъв сладолед ще купуваш на детето, нали завчас ще го разболееш!

Татко се усмихна:

— То, Катерино, няма да вдигне пердето, не го ли виждаш, от страх ще се попикае.

Дали за сладоледа или за горната таткова обида, или просто за да докажа обратното, тоест че не съм страхливка, аз дръпнах с пръсти края на крепоненото перде. А навън една звездна, сребърна нощ — нито страшна, нито пълна с мистерии, нито тъмна кой знай колко. И хора минават по улицата, и бозаджията вика: „Бозааа, кисела бозааа!“ На дървените гюмове блестяха излъсканите метални обковки. „Я, помислих си, че то не било страшно!“

— Е — обърнах се като победител към татко, — кога ще ям дундурмата?

— Щом съм ти обещал, ще я получиш. Но да си призная, да погледнеш само в тъмното още не е никакво юначество, трябва да знаеш. И да не си се похвалила някъде, че ще ти се смеят момчетата.

Виж го ти, на болното място ще бие!

— А какво трябва да направя? — завиках аз, решена на всичко само да не ми се смеят момчетата.

— Да слезеш в мазето!

— Запали ми свещ, ще сляза!

— Ааа, че то със свещ и баба знае да слиза — условието е на тъмно.

Изглежда татко съвсем сериозно и методично е следвал своята задача. Аз, разбира се, по това време не можех да подозра това. Без да се замислям и колебая, решително излязох в коридорчето. Татко беше пред мен.

— Да отворя ли капака на мазето?

— Аха — кимнах аз, и преди да заслизам по стълбата надолу и преди да погледна в тъмното като беззвездна и безлунна нощ мазе, извиках:

— Ама утре двойна дундурма!

За сладоледа ли набрах толкова смелост, за какво ли, така и не успях да разбера. Слязох аз, спънах се в пъна, на който татко цепеше подпалки за печката (по-късно тази работа я вършех аз, и то с голямо удоволствие), залитнах, но и през ума ми не мина, че някой таласъм ме е блъснал, знаех си, че това е пънчето за цепене на подпалки. Но спрях, заковах се на едно място. Дишах шумно — сигурно татко и мама чуваха.

— Ще му се спука далака от страх бе, Коста! — чух маминия шепот.

— Няма! — още по-тихо рече той, но аз чух. — Юнак е тя, юнак излезе — завика изведнъж с радостен глас той.

— Излизай, стига вече! Качвай се бързо! — и ми подаде ръка да скоча от тъмната дупка. После ме прегърна. — Сега и в двора излизаш, нали?

— Че да не е страшно?

— А отиваш ли да викнеш бозаджията и да купиш боза?

Обърнах се, взех каната и затичах към вратата. Тъмнината на двора не ме смути, тъмнината на улицата също. Виж ти какво е станало с мен. Та аз наистина съм юнак! И завиках с пълно гърло:

— Бозаджията, бозаджията…

Кога точно е било това, не помня. Помня само, че то дълго се разказваше, преразказваше и коментираше вкъщи пред близки и познати. Татко беше страшно горд, че за два сладоледа и кило боза успя да ме излекува от страха.

Пъдпъдъченият дъжд

Това щастие-беда се случи в Бургас през една есенна вечер. От мрачното небе валеше ситен дъжд — ситен, но продължителен, не спира. Дъждът беше започнал още от сутринта и продължаваше, облите камъни на калдъръма лъщяха като премити плешиви глави, от керемидите беше закапало в стаите, а гларусите неспокойно: крещяха в комините — и на тях никак не им бяха приятни тази целодневна мокрота и хладът.

— Няма да спре този дъжд — рече мама по едно време, — ще ни подмокри и дюшеците, и всичко. Така е, като не се оправят счупените, керемиди по покрива.

— Дъждът ще спре — рече дядо от ъгъла на миндера. — Задуха вятър, ще разнесе облаците.

— Тъй ли, дядо? — Ослушах се аз. — Вярно духа.

— Духа я!

Но горе в стаите още дълго капеше от тавана. Вън престана дъждът, но не и в стаите. И току сменяхме легените с мътна вода. По едно време някой зачука на вратата. Толкова силно и припряно, че се чу и през шума на вятъра в лозницата и дърветата на двора.

— Комшу, ей, комшу. Я излезте бе, да видите чудо невиждано. Дъжд от пъдпъдъци!

— Виж го ти, какво измисли туй пиянище — изруга добродушно дядо от ъгъла току-що смръкнал емфие. Дъжд от пъдпъдъци! Добре че дъждът не е от делфини или нещо подобно!

Но в двора бяха наизлезли съседите, улицата изведнъж зашумя и през силните и шумни пориви на вятъра се чуваха все едни и същи викове и разкъсваха нощния мрак:

— Пъдпъдъци!

— Пъдпъдъци бе, хора!

Вярно, навън от небето падаха пъдпъдъци — живи, топли, зашеметени. Истински пъдпъдъци. Дребни, колкото юмрук, сиви, с настръхнала мокра перушина. Падаха в двора заедно с пожълтелите листа на лозницата и туп-туп-туп — на плочите. Падаха в хризантемите, които цъфтяха до късна есен, край кладенеца. Баща ми рече:

— Ама че хубав лов, без сачми!

Дядо добави:

— Брей, бедните, тръгнали на път и бурята насреща ги ударила във високото. Ей ги на, сега няма да стигнат топлите страни. Завинаги ще си останат тук.

— Как така, дядо, завинаги! — завиках аз разтревожена.

— Ми така, къзъм. Градът ще се гощава с дивеч — задушен и всякакъв. Късмет за хората.

— Беда, тате, беда е това и знамение, така да знаете — рече мама остро, екзалтирано. — Аз не ги пипвам тези птичета, така да знаете!

Съседите ликуваха, смееха се, щуряха навън със запалени фенери, които гасеше яростният вятър, събираха нападалите пъдпъдъци.

— Късмет бе! Господ си знае работата и на сиромасите празник праща!

Мама ставаше все по-мрачна и по-мрачна. Гледаше „лова“ в ръцете на татко и на дядо и мълчеше като занемяла.

— Ще ги оскубеш ли, толкова пъти си скубала пъдпъдъци!

— Друг път да, но не и тези, Коста. Казах, не пипвам нещастните.

— Тогава аз — рече татко примирително и посегна към тенджера, но мама завика:

— Не давам купа, не давам тенджера, не давам нищо. Не разбираш ли, беда е това, птиче бедствие, а ние ще пируваме.

Дядо сумтеше недоволно под белите си мустаци, но не казваше нищо. Татко се ядоса, но също си замълча.

Тогава именно се намесих активно и аз на мамина страна и на страната на нещастните пъдпъдъци:

— Аз пък няма да ям, да ме заколите!

И вероятно съм го казала убедително, защото изведнъж татко и дядо се погледнаха и се разсмяха:

— Виж я ти, ще я колим за едни нищо и никакви пъдпъдъци! — рече старият, а татко добави:

— Щура като майка си.

— Нека съм глупачка, ама ми разрешете да ги стопля и да ги изсуша тия мокри нещастни птичета. Ако оживеят, ще си ги гледам в стария кафез на калдаринките, ще си ги храня с просо, сигурно обичат просо и трохички. Пък напролет ще ги пусна на свобода.

— А през лятото аз ще ги гърмя с флоберка и мама ще ги задушава — развесели се татко.

— Не си познал, Коста! — рече тя с все още мрачно лице. — След този зловещ дъжд в къщата ни пъдпъдък няма да се готви!

— А яребички? — закачи я татко.

— Не зная — промърмори мама с уморен глас. — Дай да видим дали ще оживее някое. Детето е право, трябва да спасим колкото можем.

— Мамо, мамо — крещях аз, луда от радост. — Ще си ги гледаме, нали?

От двайсет парчета първите дни оживяха половината, но до пролетта отгледахме само трички. Сигурно най-яките, най-издръжливите, а пък всичките толкова си приличаха!

През един топъл слънчев априлски ден татко ме качи на рамката на велосипеда и с трите пъдпъдъка в една кутия излязохме по посока на лозята. Беше ми мъчно, че се разделям със своите приятелчета, а същевременно бях щастлива.

Странно усещане беше това, странно и сложно, сякаш бях пораснала в оная нощ на пъдпъдъците и сега в този пролетен ден аз усещах това.

Снежна история

Бургас е град безснежен през зимата. Или почти безснежен. И то от времето, когато още не е бил град, а само някакво селище от няколко рибарски колиби в местността „Пода“, на югозападния край на залива. Такова му е географското положение, такъв му е климатът — мек. През зимата пада малко сняг, колкото да не е без хич, който се топи на бърза ръка. Децата не успяват да си изядат закуската и да изтичат навън да се наиграят с топки, да се напързалят с шейни. А за истинска ледена пързалка и дума не може да става.

То се знае, че понякога, за наше голямо щастие, имало е и „по-тежки“ зими! Снегът вали на едри парцали, остава и се трупа дни наред, край тротоарите преспи, децата успяват и да се наиграят, и да се налудуват с мокри ръкавици и премръзнали крака. По това време още не познавахме гумените шушони и ботушки. С тънките, а често пъти продупчени гьонени подметки затъвахме в снега, ровехме си снежни тунели, търкаляхме се по нанадолнищата, правехме снежни човеци. И всичко това не минаваше безнаказано.

От нашите хвърчащи в разни посоки снежни топки се чупеха стъкла на прозорци или просто лягахме в постелите с възпалени сливици, с кашлица, с хрема.

Но играта си струваше жертвите.

Не го забравяхме този сняг цяла пролет и цяло лято — все за него се сещахме. Все за него си разказвахме било и не било, често пъти най-смешни измишльотини. А по-често истини, преживелици. И чакахме следващия истински сняг, бог знае след колко безснежни зими.

Спомням си: вали сняг на такива едри, ефирни като грамадни пеперуди парцали, каквито по-късно не съм виждала никъде другаде. Вали и затрупва. Всичко е бяло. Небето заснежено. Въздухът, земята, сухите розови храсти в градината сякаш приличаха на овчари в бели ямурлуци. Преплетените лозови пръчки на асмата задържат падналия сняг и все едно че дворът е покрит със снежен таван като едно огромно северно ескимоско иглу — с една дума, снежна феерия.

Тогава аз започнах да се моля на татко да излезем на двора, да направим снежен човек, кога пак ще има такъв сняг, може би след десет зими, а аз дотогава ще стана голяма и съвсем няма да ме занимават тия снежни човеци.

— Ясно — казва татко с разбиране и съчувствие. — Потрай, да спре да вали. Ще ни затрупа завчас, не виждаш ли? Вали сякаш на небето всички ангели и светии са си разпрали пухените възглавници и дюшеци.

Но аз имам ли търпение? Никога не съм го имала и в случая съвсем отказвам да се съобразявам с татковите ангели и светии.

— Татенце, ще спре, ще се стопи снегът и няма да успеем, няма да успеем!

Аз вече държа една отдавна не калайдисана бакърена тенджера, стискам един червен морков, взела съм го от буренцето с шарената туршия, а в джобовете на престилката ми — въглени. Погрижила съм се за всичко. Само татко да излезе с мене. Сняг, колкото искаш, само да започнем работа. А той се бави, мотае се, качва се по стълбите за горния етаж, влиза в северната, после в южната стая. Аз чувам стъпките му отдолу, те скърцат по разсъхналите дъски на пода и се късам от яд и мъка. Още малко ми трябва, за да ревна.

— Татко! — гласът ми е вече със скъсани струни, почти хленчест.

— Добре де, ей сега! Небето от север се изяснява. Значи, че снеговалежът ще спре.

Най-после излизаме. Аз с тенджерата, с киселия морков, от който вече съм успяла да отхапя едно парче, защото обичам туршията, развивам и въглените, увити в хартийка.

Боже мой, какъв сняг е това! Истински гъши пух! Лек, неулегнал, въздушен. Като измислен, а не истински. Все му се лети нанякъде. И като го пипнеш с ръце, чезне, топи се моментално.

И все пак с активната таткова помощ до обяд снежният човек е измайсторен! Също като в картинките! С не калайдисаната тенджера на облата голяма глава, с червения отхапан нос, с очите въглени и въглени копчета на туловището! Турихме му в ръцете и дворната метла, но мама завчас си я взе и започна да мете снега наоколо. Тя много държеше плочите на двора да са винаги чисти и преметени. Това беше нейното хоби — като нямаше какво друго да прави, метеше двора. Ако е чист и няма какво да мете, друса асмата, друса дърветата и зокумите да накапят листа и да има какво да мете с метлата. Друг път и аз започвам да мета с малка метличка, най обичам да мета плочите, да не оставям пръст и прашинка между тях, но сега ядосано се развиках:

— Защо ми пипаш снега? Той си е наш.

И татко й обяснява, че по-чист двор не може и да бъде, да остави снега на мира, но тя си знае нейното, мете и мърмори ядосано.

— Ще я простудиш ти, Коста, ще я разболееш с твоите игри и глупави занималки, но де да видя!

— Карамба! И триста дяволи отгоре! Не предричай лоши неща! — татко се смее, цял е зачервен от усилията и бързината, с която трупаше и наслагваше снега.

Изведнъж той поглежда мама дяволито, закачливо, навежда се, грабва сняг, замерва я, но тя лесно не се поддава на игра, не се усмихва дори.

Татко продължава да се смее, той е в такова весело момчешко настроение, че нищо не може да го помрачи — ни маминото сериозно, напрегнато лице, ни „бабешкото“ й мърморене, — и току си бърше с кърпа запотената олисяла глава. Но да не си помислите грешно, че татко е стар, затова главата му е с лъскаво, голо петно отгоре. Той е тъй млад, съвсем млад, наистина почти момче. Иначе би ли играл с мене в снега? Той сам ми е разказвал, че тази гола глава е божие наказание. Когато бил малък, отивал в църквата, качвал се на балкона, където пеел църковният хор свивал се до някоя мраморна колона и най-старателно преброявал плешивите глави на богомолците. Една-две, пет…, петдесет… Брех! Много му било смешно да ги брои. И въобще тия лакирани на светлините на запалените свещи, канделабри и полилеи глави му правели голямо удоволствие. И на, за този смях, за туй незачитане, за туй злобарство — господ го бил наказал. Съвсем млад олисял. Наистина напразно татко мажеше с какво ли не главата си. Косите капеха. Напразно решеше назад-напред малкото косми, голата глава си личеше.

В този момент татко скача, грабва мама с две ръце и я поваля в натрупания в градината сняг. Тя крещи, рита, аз крещя повече от нея и я затрупвам с още сняг. Роклята й се вдига нагоре, показва се долната фуста с плетените дантели. Ех, че смешна картина!

— Засмей се, Катерино! — крещи й татко. — Засмей се, засмей се, както се смееше през оная първа наша зима. Помниш ли?

Аз, разбира се, не мога да помня тази тяхна първа зима, защото не съм била още родена и въобще не разбирам за каква зима става думата. Разбирам само, че и тогава е имало много сняг. Те двамата обаче нещо си знаят. Нещо е съществувало, с много смях навярно. Защото и мама, с разпуснат кок и цяла заснежена, започва изведнъж да се смее на глас.

— Их пък ти, Коста, как пък няма да забравиш стари лудории — завика тя с хубави, блеснали очи и зачервени бузи.

Беше толкова хубава с разпуснатата къдрава коса, толкова хубава, че аз се захласнах да я гледам. Има ли друг майка като моята? А татко крещи:

— Гледай, свят, гледай каква хубост е моята Катерина!

А в това време небето над нас се проясни. Къде отидоха облаците, така и не разбрахме. И завчас. Туп-туп! Туп-туп! Набързо започна снегът да пада от асмата на цели огромни късове и на плочите да се разбива на прах. А дето стъпнем снегът остъклен, разводнен, топи се.

Мама вече е станала от снега, изтърсва си полите, прибира дългата си коса, свива големия кок и го забожда с фуркети. И изведнъж казва:

— Ей го, че плаче!

— Кой? — питам аз.

Истински плаче снежният човек. На черните въглени на очите му едри капки разтопен сняг. Не минава много и тенджерата на главата му сама се накривява и се търкулва в краката ни, което значи, че и главата се топи.

— Свърши — рече татко сериозно. — Времето рязко се затопля.

— Какво? — пищя аз. — Няма да имам снежен човек ли?

И съвсем забравям колко щастлива бях преди минути. Татко тъжно клати глава:

— Нищо не можем да направим, моето момиче. Виж, ако на снежния човек му трябваше топло, щяхме да разпалим няколко мангала с дървени въглища около него и да го стоплим. Но как да му направим студено под нулата?

И така, аз загубих моя снежен човек. Но споменах „загубих“ и се сетих за една друга снежна история, която ще разкажа по-късно.

Нашите гларуси

Дали са били „нашите“, тоест всяка пролет все едни и същи, или деца и внуци на предишните наематели на нашите комини — не знам. Винаги съм била убедена, че са едни и същи по упорития им непоправим шумен нрав — по денонощните им крясъци и разходки по керемидите на покрива. Това бяха птици, които без всякакво разрешение всяка пролет гнездят в комините на нашата къща — истински гангстери, истински експроприатори и нахалници. Още от неизлюпеното яйце — по-бъбриви, по-кресливи и свадливи от сойките, по-безцеремонни от врабците и същевременно по-красиви от всички птици по света. Най-красивите.

В едно мъничко галантерийно магазинче на съседната уличка, продавачът бай Хаим, между хилядата и една стоки от конци, кордели и ширитчета продаваше и едни карфици със стъклени главички. А те — птиченца, бели, със сиви криле — истински гларуси, по-малки от грахови зърна. Не знам дали защото страшно ми харесваха тези карфици и се кичех с тях, дето трябва и не трябва, аз обичах и живите, кресливите, пакостливите гларуси или обратното: защото харесвах живите, истинските обитатели на нашия покрив, купувах и карфиците.

Така или иначе, есени наред те ни създаваха ужасни главоболия и неприятности. Идваше време, когато татко се катереше на покрива, чупеше марсилските керемиди и въоръжен с железен прът и кофи, стигаше двата комина и разрушаваше гнездата на гларусите, измайсторени дълбоко в тях. Точно тогава се вдигаше голяма олелия и плач в нашата къща. Олелията вдигаше мама, а плачех аз. Мама се ядосваше и кълнеше гларусите, запушили комина на кухнята, и викаше на татко:

— Коста, отърви ни от тия вагабонти!

И татко тръгваше за стълбата, пък аз по него тичам и рева на глас:

— Няма да им пипаш гнездата, чуваш ли!

— А ти чу ли какво ми каза майка ти?

— Няма да им пипаш гнездата: — държах на своето.

— Ама те запушиха комините, нали видя как задимя, като запали майка ти печката.

— Да дими. Ще готвим на примуса на двора.

— Ама как така да дими? Кака така ще готви майка ти на двора? А как ще палим печки горе в стаите, когато настъпи зимата?

— Няма да палим никакви печки.

— Че нали ще мръзнеш в леглото.

— Мама ще ми слага на краката бутилка с гореща вода.

През време на целия този диалог мама продължаваше да нарежда с прегракнал от пушека глас:

— Разбойници, нахалници! Всяка година едно и също, сякаш на инат го правят.

Тогава татко се качваше на покрива и с железния прът разбутваше, разваляше гнездата и пълнеше кофите с какви ли не боклуци, клони, пера и парцалчета. А през цялото това време гларусите — и старите, и младите — гневно махаха криле над главата му и сякаш крещяха с почти човешки гласове: „Какво правиш, чичо Коста! Къде ще спим довечера? Ще завее откъм морето, ще настръхне перушината на децата, къде ще се скрием?“ Крещяха, тракаха с жълтите си клюнове, мятаха и пляскаха криле, протестираха обидени и сърдити. И сигурна съм, че на своя си птичи език те направо ни кълняха и ругаеха. Сигурна бях, че клетвите и ругатните се отнасяха до цялата ни фамилия.

„Мир няма да ви даваме ден и нощ! Живота ви на ад ще превърнем!“ — крещяха навярно гларусите.

И наистина го превръщаха. След такава операция, след като татко хвърляше в кофите за боклук остатъците от техните гнезда, гларусите ден и нощ се разхождаха по покрива, тоест над главите ни, и непрекъснато грачеха.

Тогава татко се ядосваше, особено нощем, когато никой не заспиваше от този непоносим шум и тракане. Татко се ядосваше наистина, скачаше по дълги бели гащи от леглото и изтичваше по улицата към работилницата.

Знаех за какво тича и хуквах по дълга нощница като нощно привидение след него.

— Не, татко! Не, татко! По-добре мене, а не моите гларуси. Моля ти се, татко!

А той с флоберката в ръка поглеждаше нагоре към покрива, но нали е нощ, макар и звездна, макар и лунна и небето да свети, все едно, той не може да уцели птица. Отличен стрелец беше баща ми, ама на светло.

Пък и аз съм увиснала на ръцете му с разплетени коси, с разплакани очи, със сополив нос.

— Върви да си обършеш носа!

— Ама ти ще гръмнеш през това време — хълцах аз.

— Няма — обещаваше татко.

Ама аз не му вярвах и бършех с длан и нос, и клепачи. Не му вярвах и имах основание да не му вярвам — ония калпазани горе на керемидите, вместо да се притаят, да замлъкнат, поне дорде се успокоят духовете у нас, знаеха само своето. И татко излизаше от кожата си и насочваше флоберката нагоре. Гларусите заканително тракаха клюнове — кри-кри-кри. Тогава ядосана се обръщах към тях:

— Глупчовци и глупачки, от куршум ви спасявам, а вие — кри-кри-кри!

— Виждаш ли! — викаше окуражен татко. — И ти вече не можеш да ги понасяш, ще им тегля няколко куршума и край. Няма вече да стъпят на нашия покрив. Няма да ни пушат печките през есента и зимата. Ще се отървем от своите досадни, нежелани наематели.

— Но те ще се преселят у съседите, татко!

— Нека те си чистят комините всяка есен!

— Но шума им пак ще стига до нас, както сега стига до тях до цялата махала.

През това време старата еврейка Рахила, Жаковата баба, пробудена в лекия си бабешки сън, отваря прозореца, хваща се за железата и вика на татко с пискливия си старешки глас:

— Що тъй бе, комшу, що си ги разлютил тия гадини!

— Ами комина отпуших, че пушеше, а те…

— Знам, знам, отмъстителни са. Не прощават.

Тази сцена или приблизително същата, само че през последните години на юношеството ми без сълзи и плачове, се повтаряше, повтаряше…

Усещаха ли гларусите, че комините не пушат, а то съвпадаше с пролетта и с времето за мътене, без шум прелитаха хиляди пъти насам-натам, дявол ги знае докъде, тихомълком градяха своите гнезда. Дядо ми често забелязваше тези пролетни маневри и се усмихваше под мустак:

— Гларусите гнездят! По гроздобер пак ще има пушкане!

И татко ги оставяше на мира до есента. Дали защото ги жалеше по това време, или защото беше сигурен, че и да им бутне гнездата, гларусите няма да пожалят труд и отново ще го изградят. Или пък — и което беше май най-допустимото — не му се искаше да чупи керемидите на покрива. През пролетта валяха много дъждове, ще ни дотегне да слагаме легени и кофи в стаите и да бършем дъждовните води.

И най-странното е, че спомените ми за тези птици са свързани с толкова остри и неприятни преживявания, а ги обичам!

Не мога да си представя родния си град Бургас без гларуси по покривите на къщите, без гларуси по синьото небе, без гларуси на пясъка край брега. Наближа ли града, очите ми ги търсят. Здравейте приятели от далечното детство! Дали сте станали вече по-добри или сте старите вагабонти и кресльовци? Все едно. Аз няма да се откажа от вас и няма да приема уверението на някого, че има и по-красиви птици от вас на земята.

Шапка с черешки

Днешните деца, пък и не само децата, а и големите — майките и бащите — съвсем не са виждали такава шапка от лъскава копринена слама, с голяма периферия, с панделка, вързана на фльонга и на нея, на самата фльонга, едно букетче с лакирани изкуствени червени черешки, със зелени, също лакирани листа. Съвсем като истински. Наистина съвсем като истински, просто да посегнеш да ги окачиш на ухото си или направо — в устата!

По времето, за което става дума, във витрината на магазина имаше и разни други шапки — една с букетчета маргаритки, смесени с незабравки, ситни и синички, и те досущ като истински цветя. И разни други. Имаше и само с панделки — по-строги, от по-проста слама, по-евтини.

Аз, разбира се, от пръв поглед харесах шапката с черешките. И да си призная, нея я харесваха всички, но беше най-скъпата, та никой не посягаше да я мери на главата на своето дете.

Но аз като казах. „С черешките!“, и татко ми я купи.

Трябва да кажа обаче истината: не веднага! Мама, която винаги искаше да си каже мнението, а то обикновено биваше обратно на моето желание, важно проговори и сега. Аз казвам „С черешките!“ и соча с пръст към шапката. А тя, пристегната като оса в кръста с корсета и с леко напудрено лице в сянката на голямата периферия на шапката, ми прави остра забележка:

— Първо, престани да сочиш с пръст това и онова, неприлично е, и, второ, глупаво е да слагаш на главата си кошница с череши.

— Но това е шапка, мамо, а не кошница — възмутих се аз.

— Все едно, прилича на кошница.

Разплакана се обърнах мигом към татко:

— Чуваш ли какво измисля мама? Кошница била!

— Шик е шапката, Катерино! Шик!

— Какво? Чуваш ли се какво говориш? — сряза го мама.

А татко, както обикновено при конфликт, се опитва и с мене да е добре, и с мама да не се скара.

— Но аз всъщност какво разбирам от женски шапки и женски моди въобще!

— Не женски, Коста — смъмри го отново мама на бърза ръка с най-строг и недоволен глас — а детски.

— Добре де, и от детски не разбирам. Да беше сламена гарсонетка, бомбе или някакъв каскет, да си кажа думата, в случая аз съм само кредитор.

— Какъв? — не го разбрах.

— Тоя, дето плаща.

— Аха — почти успокоена, хитро го погледнах аз. — Тогава, щом ти ще плащаш, защо трябва да питаме мама дали харесва шапката или не я харесва?

— Какво? — пребледня напудреното лице на мама. Хубавите й кафяви очи се свиха, свиха — леле! Ще ме плесне през устата, мина ми през ума за миг, но на следния се сетих, че това тя никога няма да стори пред хората, още по-малко тук, на главната улица до „О-бон-гу“ и шапкарския магазин. Мама държеше много на благоприличието.

През това време татко се смееше:

— Чуваш ли я нашата хитруша, Катерино?

Ама аз, набрала отново смелост, не се отказах от борбата за шапката с череши — исках си я и толкова!

— Със синчеца не ти ли харесва? — попита татко. — Нямаш сини очи, но си беличка и много ще ти прилича.

— Глупости — отново го отряза мама. — Сега пък кошница с цветя. Какви ги предлагаш, Коста! Все недомислици.

Но татко пък имаше и часове, дето не обичаше да му противоречи мама — той каже едно, тя каже друго и той изведнъж кипваше. И сега така.

— Ти какво искаш? Най-простата и най-евтината ли да купим? Едно дете си имаме.

— А защо не? Отсега ли ще го модим? Като порасне, ще се ожени за богат мъж, ще носи всякакви шапки!

— Ами ако остана стара мома?

Дявол знае как се сетих, че на съседната улица до нас живеят две стари неомъжени сестри, които се обличаха от скромно по-скромно, като същи монахини.

И ето че изведнъж избухнаха в смях и двамата — и мама, и татко.

Не ми беше ясно какво толкова смешно казах, но важното в случая беше, че те се разсмяха, че мама отново стана хубава, че татко й смигна:

— Да й вземем кошницата с черешите, ще видиш какво ще си пати с нея. Положително до някой близък ден ще ти признае: що не те послушах, мамо, що не взех оная, с корделата само.

Мама нищо не каза, което значеше, че е съгласна с татковото предложение, пък аз пощурях от радост, заскачах леко на един, на два крака, бих скачала и на три, но нямах трети крак. Влязохме в магазина. Любезната и приказлива продавачка настани внимателно сламената шапка на главата ми, стегна под брадичката ластика и рече:

— Самата красота. Самата прелест.

Погледнах се в огледалото — ауу, наистина! Повъртях глава наляво, надясно — не шапка, а чудо на главата си носех. Бях толкова щастлива в този първи миг, че дори забравих да се хвърля в прегръдките на татко и мама, да им благодаря за красивия подарък.

Но уви, моето щастие не беше за дълго. Татко се оказва съвсем прав. Но дали и той предвиждаше всичко, което щях да преживея с това чудо и красота на главата си!

Направих няколко крачки напред по тротоара пред своите родители, хванати под ръка — минувачите ме зяпат и се усмихват. Обръщат се — и цъкат с уста. Ще хвръкна от гордост. Харесват ме, възхищават ми се. Станала съм най-симпатичното момиче (мислех си така, защото знаех вече, че не приличам на мама, която е най-красивата на света и на която някога е приличала Василка — сестра ми, която почина). И аз съм особено щастлива в този момент.

Изведнъж едно нищо и никакво хлапе на моя бой завика, сочейки с пръст към мене:

— Глей, мамо, глей! Какви череши си турила на главата!

— Невъзпитан нали, мамо? Сочи с пръст, — прошепнах, преглъщайки истинската обида.

Но това беше най-невинното и безобидно начало — до вкъщи, дори държейки се за ръцете на мама и татко, не мина дете да не се засмее на новата ми шапка. Едно рече:

— Дай една череша от кошницата ма!

Мама все си мълчеше, стиснала устни, без настроение. Татко поглеждаше от време на време към новата шапка и казваше:

— Какво им е, хубави са като истински!

Но моето самочувствие беше смутено, понижено. За мене шапката вече нямаше първото очарование.

Но нали си бях упорита, своенравна, аз не се отказах от нея. Напротив, какво ти отказване — слагах я на главата си по всяко време, дори когато сядах да обядвам. Мама твърдеше, че е неприлично да се храня с шапка, и сочеше с очи дядо и татко — не виждаш ли, и те не носят шапки, когато са седнали да обядват. А аз:

— А нали я взехме за слънце — вън пече!

Така се мъчих с шапката цяла седмица. И с кокички, и с камъчета ме замеряха децата, за да улучат черешките на нея, и ми се присмиваха, и какво ли не още.

Аз търпях, понасях, не се хвърлях в бой, каквото бих сторила при всякакъв друг случаи, защото тя беше на главата ми. Тичах към къщи в двора, скривах се някъде, но не се предавах. Тоест, не я свалях от главата си. Мислех си, че всички ще свикнат да ме гледат с нея и повече няма да я забелязват.

Но се случи нещо съвсем непредвидено и ужасно. И аз капитулирах, предадох се и през плач казах на мама:

— Дръж я, скрий я в кутията при твоите стари шапки! Не я ща!

Беше се случило най-обидното: едно пепеляво врабче от тия, дето постоянно подскачат в прахоляците и се къпят в мръсните локви, ме забеляза отдалеч и като стрела се спусна към мене. По-скоро целеше шапката ми, а най-точно: черешките!

Усетих аз — шапката ми натежа на главата. И още нещо — чувам врабчето кълве ли, кълве по изкуствените лъскави топчета на главата ми и сърдито чирика.

Е, това беше вече прекалено много. Чашата преля. Търпението ми се свърши. Край.

По-добре да си остана стара мома. Тогава точно отидох при мама. Оттогава намразих шапки. Особено пък тия с плодове, с букети изкуствени цветя или шарени пера на птици. И слава богу, че от няколко десетилетия жените поумняха и избягват да си слагат на главите подобни кошници, градини и гнезда. Дори децата.

Миши свят

Не обичам мишките, пък и има ли някой да каже: обичам ги, дайте ги насам! Разбира се, че няма такъв загубеняк.

А помня кухнята в старата ни къща (и старата, и новата бяха в един и същи двор) с нисък дъсчен таван, боядисан с тъмнокафява блажна боя и от времето и от пушека на огнището съвсем, съвсем почернял.

Но не в това, че таванът беше нисък и черен, беше бедата! Бедата беше друга — в мишките, които населяваха пространството между тавана на кухнята и пода на горната, дядовата стая, тоест над нас, над самите ни глави. Това беше една бясна тупурдия, цвъртеж на безброй големи мишки и малки мишлета — тичане, влачене, борене, танцуване, прескачане. Навярно в това пространство ежедневно ставаха сватби и кръщавки, уреждаха се фестивали и спортни състезания, празненства и увеселения. Това невидимо за очите ни близко съседство беше истински кошмар за нас.

Дядо си имаше в ъгъла до миндера един прът и разлудуват ли се много над главите ни мишките, вдигне пръта и чукне с него няколко пъти по черния таван. Мишките лудо се устремяваха в разни посоки, кротуваха няколко мига и като разберяха, че заплахата не е истинска и сериозна, започваха отново. Повтарям — истински кошмар!

Мама действуваше по-рационално — с капана. И да ви кажа, упорита беше — ден не се отказваше от борбата. Сланинка гранясала отнякъде ще намери, парче пресъхнало кашкавалче, миризливо сиренце, но все нещо по изтънчения вкус на мишките ще закачи на телчето в капана. Все с нещо любимо ще излъже тия нежелани и проклетисвани обитатели на старата къща. И току-виж, щрак! — телената вратичка на капанчето се затвори и в него някой член от мишата паплач, някое любопитно, лъскаво, с тънка като конец опашка мишле зацвърчи в него безпомощно и жално. Чак да го съжалиш! Но не, никой не го съжаляваше! Дори мама, която все ме учеше да бъда милосърдна към по-слабите и нещастните, да бъда с добро сърце, да прощавам обидите. В случая и тя злобееше към опашатото зверче. „Намери, каквото си търсеше! — казваше тя и хвърляше мишлето на котката. — Може би твоята многобройна фамилия на тавана ще се умири най-после, ще потраури, ще прекъсне празненствата и градинските увеселения…“

И така.

Веднъж татко ме поведе за ръка. Бях облечена в празнична тафтена рокля с пристегнат на набраната шумоляща пола колан, с фльонга на редките коси, с лачени обувки на крака. Като дете се помня все с лачени обувки — с каишка, с копчета, с връзки или с ботинки с два цвята, но долу непременно лачени. Татко също беше със своята празнична сламена гарсонетка, в ръцете с бастун.

— Къде ще ходим, татко? — питам аз, но все едно ми е къде. Нали ще се разхождам с него. Стига ми това удоволствие. Но все пак питам.

Татко тайнствено шепнеше:

— Изненада!

Поехме към пристанището. Влязохме в него през желязната портална врата и завихме вдясно, където е кеят на рибарските лодки.

— А, голяма изненада, татко, си измислил — разочаровано разперих ръце. — Отиваме за риба!

Ама защо за риба — съобразих моментално, — риба у нас дядо носи всеки ден? Той е наемател на гарда в езерото Вая. Там риболува. Значи, не е за риба.

— Не позна — рече и татко в това време. — Ама ще си умреш от любопитство. Потрай пристигаме!

И спряхме току на брега пред една дъсчена барака с шарени перденца на мъничките прозорчета. На вратата възрастен дебел мъж, а до него дебела жена със следи от някогашна хубост на лицето (беше похабено и малко смешно от многото бои по него — руж на бузите, червило на устните, черно на клепачите и обилно много пудра, но и под цялата тази шарения и цапаница, пред нас се усмихваше добродушно едно безкрайно приветливо лице).

Всъщност аз познавах и двамата. Бивши циркови артисти — леля Олга и чичо Аспарух. Не ги помня на арената, татко ми е разказвал за тях. Тя танцувала със сестра си — близначки под разноцветните светлини на купола на цирка и офицерите от местния гарнизон ги обсипвали с цветя и луди аплодисменти. И двете били истински красавици. (Другата сестра се омъжила за едно младо офицерче, разжалвано заради този „неравен“ брак, а по-късно станала калугерка в някакъв далечен манастир.) А чичо Аспарух бил щангист. Вдигал такива тежести над главата си, че смайвал цирковата публика. Често някой случаен зрител прескачал в кръга на манежа и се опитвал да вдигне и той тежките гири. И публиката се смеела и дюдюкала, защото човекът не можел да ги мръдне дори.

За всичко това се сетих в мига, в който двамата позастарели и скъсали с професията си артисти ни посрещнаха много шумно и радостно пред бараката.

Веднага ми стана ясно, че татко им е добър приятел и чест гост — целият шум и цялата радост бяха насочени към моята персона, облечена с шумолящата тафтена рокля, с фьонгата на главата, с лачените обувки. Без съмнение, беше точно така. И аз се гордеех от тяхното внимание.

Но вие ще кажете: каква е връзката между началото на този разказ за мишките на нашия таван и това продължение до бараката в пристанището, където навярно безплатно се бяха приютили някогашните циркови артисти!

Сега ще проумеете всичко. Потрайте — както казваше татко на мене, не бъдете толкова любопитни.

Леля Олга беше облечена в някаква дълга някогашна роба от добрите стари времена на артистичния й живот, с валансяни тантели и кадифенца, със ситни плисенца, но вехта, похабена от пране и гладене, разширявана встрани с другоцветни парчета коприна. Беше с висок на темето кок и провиснали от двете слепоочия руси букли, разбира се, боядисани. Тя се усмихваше и мило ни канеше да влезем в бараката.

— Да не стреснеш, Оленка, детето! — забеляза чичо Аспарух Горилата, както му викали някога в цирка.

— Че защо? — недоумяваше жената.

— Знам ли, качи я за всеки случаи на кревата!

Влязохме в бараката, в едно мъничко коридорче с две отворени врати отляво и вдясно към двете стаички, подредени и чисти на пръв поглед, но с някаква странна, неопределена направо неприятна миризма. Каква?

— Събуй се и се качи на кревата — рече татко и сам откопча каишките на лачените ми обувки.

— Защо? — любопитствах аз.

— Сега ще видиш!

Значи, той добре знаеше какво следва да става в бараката на старите артисти. В този миг, докато тафтената ми рокличка шумолеше, като че ли развиваха и завиваха някаква хартия, аз се настанявах на леглото с бродираната на етамин с дебели цветни конци мулине покривка, печален остатък от някогашен богат чеиз. Леля Олга плесна с пълничките си белички ръце и завика:

— Тук, тук, тук, мои рожбици, тук, миличките ми, че си имаме гостенка в тафтена рокля!

И изведнъж цяла ме потресе една вече позната тупурдия, един хоров цвъртеж, едно лудо прескачане! След миг от вратата, отворена към коридорчето, при нас нахлуха в дълга стройна редица стотина и повече на брой мишки и мишлета! Не измислям, не преувеличавам! Истински цирк!

Аз бях толкова изненадана, толкова развълнувана и уплашена, че в първия момент не разбрах какво представлява това внезапно нашествие. Нападение ли? Как можех да се досетя, че това невъобразимо мнозинство от мишки са опитомени, обичани, глезени, храненици на леля Олга и чичо Аспарух. И крещях като истеричка.

— Мишки, мишки! — и скачах по кревата, и мачках с краката си идеално изпънатата доскоро етаминена покривка. — Мишки!

— Да, миличкото ми, нашите мишки — зашепна леля Олга, — но ти се не бой, те са добрички, възпитанички.

И за да ме увери в последното, жената отново плесна с пухкавите си длани и завика с някакъв мек, приятелски глас:

— Вън, скоро вън!

И цялата строена дълга сурия от пъргави животинчета с тънки подвижни, стрелящи се насам-натам опашки се обърна кръгом и се понесе навън, към другата стаичка, подобно на детско влакче с навита пружинка.

— Еее! — засмя се от сърце дебелата жена, та чак очите и на лицето се скриха. После пак стана сериозна и добродушните й очи се смееха отвътре с някакво удоволствие и гордост. — Виждаш ли какви са ни?

— Добрички, възпитанички — изкикоти се чичо Аспарух. — Ама нали ти казвах, Оленка, че детето ще се изплаши!

Но аз вече изгарях от любопитство, какво още знаят тези животинки! Едва ли номерът им беше само до това да се движат под строй от едната в другата стая — сигурно знаеха и можеха повече.

— Лельо Олге, плесни пак с ръце!

И тя запляска и ония тозчас топур-топур, цър-цър-цър нахлуха в същия ред и окупираха пода. Смехория голяма! Наистина не бяха по-малко от стотина парчета и повече, както вече казах. Лилипутска история!

Жената взе от масичката една устна хармоничка и засвири някаква весела, съвсем проста и елементарна мелодийка, а те, мишките, без да развалят строя, се завъртяха на място в една посока, после в обратната. Да се смееш! Да се пукнеш от смайване! За миг настъпи някакъв хаос — сякаш мишките се объркаха, но леля Олга тихичко заплеска с ръце над тях и мишките, мишоците и мишлетата се сляха в един куп, запрескачаха се, замотаха опашки. После пак така изведнъж се занареждаха една след друга като новобранци. Такова нещо и в цирк не може да се види!

— Ама те са дресирани — виках аз и скачах от радост, от що ли. — Истински артисти!

Когато се прибрахме вкъщи, аз твърдо вече бях решила: първо, да счупя и да обезвредя маминия капан и, второ, да дресирам нашите мишки. И първото, и второто ми се струваха съвсем осъществими неща, просто играчка! И то забавна, занимателна и с нея като нищо съвсем ще зашеметя децата в махалата. Тъй си мислех, тъй предполагах.

Но не успях нито в едното, нито в другото, колкото и горещо желание да имах, колкото и старание да положих. Мама, като разбра моето намерение по отношение на капана, моментално го прибра и го скри. И отгоре на това ме заплаши, че ще ми счупи ръчичките с дилафа, ако съм се докоснела до него. Аз не повярвах на нейните заплахи, но все пак се наложи да се откажа от обезвредяването на капана. Всъщност по-късно се наложи да се откажа и от мишките, тоест от дресировката.

Не че не опитах. И още как. Плясках цял ден в кухнята с ръце до зачервяване на дланите, свирех на една стара, ръждясала устна хармоничка, кой знай от кой век останала вкъщи, свирех и на дядовата окарина, плясках. Свирех, но точно тогава мишките, вместо да се явят в някакъв строй пред мене или просто да се явят, макар и безредно, пред мене, точно тогава се изпокриваха, изчезваха, занемяваха в дупките и оставаха неподвижни с часове.

С една дума: не се поддаваха на никакви похвали, ласкателства, мили обръщения и любезности, като „милички, добрички, умнички“ и т.н. Това беше едно голямо разочарование за мене, истински провал.

Нашите мишки се оказаха невъзприемчиви, невежествени, кой знае още какви.

Реших, че лелините Олгини мишки не са като нашите, а от някаква по-висша категория — артистична. Нека, си казах тогава, като са прости мама да ги подлъгва с капана — заслужават си горчивата и незавидна съдба. Нека котката си играе с тях до омаломощаване и после нека ги…

Все пак дълго време не можех да се примиря с този неуспех.

А представяте ли си как щяха да си пулят очите момчетата, как щяха да цъкат с език около мишките на един и два крака, как щеше да пискат Савчето и Естер. Но зрелището, спектакълът не се състоя.

Мишките ни отново започнаха своите танци, своите забавления и фестивали на тавана.

И маминият капан отново започна да щрака.

Ятаганът със седефената дръжка

Ятаганът беше една дълга, извита сребърна дъга от стомана със скъпоценна седефена инкрустация на дръжката. Истинска антика. Откъде беше попаднала вкъщи, не знам. От дядовото време ли беше или от татковото — също не знам, не помня. Ятаганът стоеше окачен не в татковата работилница, където всъщност му беше мястото и би събуждал възхищението на всички, а в спалнята, над леглото с пиринчените топки и заврънгачки. Това място беше я за картина, я за някаква икона като света Варвара например или за ковьор. Но не, на стената си стоеше, закачен на ремъчка, ятаганът. Веднъж татко ми каза:

— Ремъчката е от гърба на мечка!

— Какво от това? — попитах аз, неразбираща смисъла на неговите думи.

— Страхливците бягат не само от мечки, ами и от ремъци, направени от тяхната кожа!

— Хайде де, че аз да не съм страхливка!

— Вярно! Пък аз съм забравил дундурмите и бозата.

Помня, татко години наред ми е разказвал от страшни по-страшни, от фантастични по-фантастични истории и приказки, свързани с този седефен ятаган.

Всъщност всички тия истории бяха варианти на един и същ разказ. Някакъв юнак, ама голям, приказен юнак, спасява пленница от горски разбойници. Друг освобождава от бейски харем своята годеница, трети — граф кръстоносец — посича хиляди неверници и отмъква на коня си най-голямата красавица на света и се оженва за нея.

Струва ми се, че този последният вариант се преобразяваше и превръщаше в познатата история за многострадалната Геновева! Вкъщи висеше една литография: гора и Геновева, с разпусната дълга коса, с покъсани дрехи, държи в прегръдките си малко дете, а до нея козичка.

И ето, графът, който преди години е напъдил наклеветената си жена с детето, идва насам в тази гора на лов. На кръста си носи ятагана със седефената дръжка. Клетата Геновева отначало не познава своя мъж, толкова той от мъка и разкаяние се е променил, побелял, остарял. А той си я познава веднага по хубостта. Макар и преживяла мъченически живот в гората между зверове, тя не се е променила. Косата й е все тъй хубава и лъскава, лицето лъчезарно, гласът звънлив и сладък като медни звънчета. Той я чува как вика момчето си и козичката при себе си, а после вижда на шията и верижката с кехлибара и буболечката в него. Той вече не се съмнява, че това е жена му — изпъдената от него Геновева.

— Кой ти го подари това? — посочил той верижката с украшението, все още съмняващ се в своето щастие.

— Мъжът, който обичах — отговорила Геновева, — бащата на моя син.

— Злодей ли е бил той?

— Нещастник, повярвал на злодей — отговорила тя.

— Ти, мое щастие намерено — извикал графът, — нима не ме позна!

Тя погледнала учудено облечения в скъпи дрехи благородник и очите й се спрели в ръцете му, които лежали на седефената дръжка на бойния ятаган. Познала го! По ятагана го познала и припаднала в неговите прегръдки. После ятагана графът го подарил на сина си — все едно че го посвещавал в рицарство. С едно пожелание и една клетва: никога през живота си да не повярва в лъжа и клевета.

Това беше историята, свързана с многострадалната Геновева. Разбира се, свързана с безброй подробности и украшения.

А имаше и една друга — за жена. Жена-войвода, която повежда своите триста юнаци-хайдути през гори и планини да отмъщава на поробителя чалмалия през робството. Сваляше тази Сирма (или друга, не помня) — и колко лесно ги сваляше от раменете тия проклети вражески глави. Раз-праз — и готово: чалмата с главата я няма! Турчинът — скъсен две педи. Сирма войвода (или друга) обърше кървавия ятаган в тревите, огледа лъскавината му, опита на кожата на дланта си наточен ли е, както трябва, и тръгва, повела хайдутите към нови юначества, към нови отмъщения.

Ех, да бях като тази войводка и аз!

Веднъж попитах татко:

— Като порасна ще ми го дадеш ли? — и посочих ятагана на стената.

— За какво?

— Ама как така за какво! То се знае — да се бия със злото на земята, с лошите хора!

Татко се усмихна горчиво. Усмихна се едва-едва, за да не ме обиди.

— Че сега — рече той — ятаганите нищо не струват. С револвери, с нови оръжия си служат хората, с пушки.

А не знаеше милият с какви оръжия ще си служат днес човеците. С какви страшни оръжия, които свалят не една глава с един удар, а хиляди, а безброй глави с едно натискане на копче или спусък.

Помня още, че много по-късно същите истории и приказки, които ми е разказвал татко, ги разказваше той на моите деца, тоест на своите внуци. А ятаганът все си висеше на мечата ремъчка на същата стена, над същото старо персон и половина легло с пиринчените украшения, които все намаляваха и накрая съвсем изчезнаха. Навярно синът ми ги отвинтваше и отмъкваше в някой от своите кошове с играчки, инструменти и натурии.

Веднъж уплашена, съвсем прежълтяла, дотича дъщеричката Катерина:

— Дядо, бате отмъкна ятагана — мечката ще го изяде!

Тя още вярваше в страхотията за ремъка от мечия гръб.

Но баща ми, тоест дядото, се боеше от острието на ятагана, че то все си беше опасно като бръснач.

Струва ми се наскоро след това ятагана просто изчезна от стената. Продаде ли го баща ми или го подари някому — не зная. По-вероятно, най-вероятното е да го е подарил, защото такава антика, такава скъпа вещ на душата няма цена и не се продава, най-малко той би могъл да го продаде.

И после, отказал се е от тази старина не доброволно, сърцето му е плакало за нея. Но ясно е — уплашил се е, че внукът може да стори някоя беля. Щом веднъж се е престрашил да смъкне ятагана от стената, и втори път ще го стори.

И убедена съм, ако беше жив, и на правнуците си щеше да разказва историите на този ятаган. Все така сладкодумно, както ги разказваше някога на мене.

Ех, този стар, красив, приказен ятаган, който си отиде с моето детство, без да остави следа в живота.

А вероятно някъде съществува — не беше вещ, която може да се изхвърли на боклука. Не. Той някъде съществува. И може би някой дядо с олисяла глава или някой пазач на музей разказват подобни и други истории и приказки, които разказваше баща ми.

Вярвам, че е така, и това ме утешава.

Кълбото

Остарях вече, правнучки имам, а от едно нещо продължавам да се страхувам. Светне ли мълния на небето, тресне ли гръмотевица след нея, дъхът ми спира от страх! Където и да съм, с когото и да съм, не успявам да скрия, да преодолея, да премълча уплахата си. Ако съм вкъщи, хуквам като луда да затварям врати и прозорци, ако съм на улицата, с трескави очи гледам на всички посоки, нагоре-надолу — не иде ли, не лети ли към мене, не ме ли гони по стъпките!

Ще попитате озадачени: кой, какво и защо ще ме гони?

През една далечна, много далечна пролет, когато все още вярвах в приказки и чудеса, в моя роден град Бургас се случи нещо необикновено и страшно. През време на една дъждовна буря една мълния, но не зигзагна, каквито са всички мълнии, които падат по високите дървета в горите и високите здания с гръмоотводите в градовете, а кълбовидна, мълния кълбо. Треснала тя някъде наблизо до нас, после влязла през отворена балконска врата, подпалила пердетата и подгонила жената с детето в ръце. Тя тичала от ъгъл на ъгъл от стая в стая, а огненото, бляскаво, искрящо от електричество кълбо все по нея. Нито я докосва и подпалва, нито я овъглява, но не престава да я гони. Жената пада на чергите, закрила под себе си детето, кълбото продължава своята гоненица по нея. Тя става и отново почва да тича. Изведнъж кълбото мълния обикаля няколко пъти стаята с безшумни резки скокове и лъкатушки, дирейки своята жертва. После бавно, плавно излиза през прозореца, изчезва зад близкия комин, трясва някъде наблизо и разтърсва квартала.

Бедната жена едва не полудява от преживения ужас.

Тя разказваше и преразказваше на всички как я гонеше светещото кълбо, как обгаряше петите й, дъха й, как заслепяваше очите й с блясъка си. Разбира се, и дума не биха повярвали на този разказ, ако не беше доказателството — обгореното перде на балконската врата.

И все пак мнозина не повярваха на това необичайно явление. Страхът има големи очи — казваха — виждат и това, дето го няма.

Но за проклетия аз повярвах. През една близка нощ аз сънувах най-живия, най-страшния сън през живота си. Не сън, а кошмар. Уж е ден и никакъв дъжд не се сипе от ясното небе, а както си бера рози за сладко в градината и цялата ухая на рози, изведнъж изпод цъфналите латинки с грохот изскача едно огнено, бляскаво, искрящо кълбо — същото, каквото го описваше комшийката. И дето мине и докосне това кълбо — цветя и клони, — всичко почернява като въглен. Ту лети, ту подскача, ту плава, ту се спира и се люлее на място, сякаш избира посока, ту се издига нагоре към листата на асмата, ту лази по плочите и оставя черна, опушена следа. И все по мене, все по мене. Не ме изпуска, сякаш играем на криеница, на гоненица.

Много често човек сънува ужасни сънища. Ако трябва да бяга, краката му са сякаш вързани и не може да избяга от злото, което го преследва. Иска да изкрещи, а не може, и гласът му остава в гърлото. Иска да се събуди, но не, сънят не може да се прекъсне.

Така се случи тогава и с мене. Бягах от преследвача кълбо, криволичех из двора, катерех се по черницата, но то по мене и сякаш съска: няма да ми избягаш, няма да ми избягаш! Скачам на земята, хуквам към вратата и тичам по тротоара, а кълбото се търкаля по мене като същинска топка играчка. На ъгъла е татковата работилница — нахълтвам в нея и тряскам вратата, стъклото се счупва. Гледам с ужасени очи: ще мине ли през счупеното стъкло кълбото? Стреснат, татко спира грамофона, на който свири някаква весела плоча, и обръща встрани голямата бурия.

— Кой те гони, моето момиче? Куче ли? — та той не вярва на очите си, че бягам от някого или от нещо.

А аз:

— Скрий ме, скрий ме, татенце, ще ме подпали!

— Кой? — тревожно пита — Кой?

— Кълбото!

Но не. Не мина мълнията през прозореца. Изчезна. Стопи се. Остана само в моя сън, в моя спомен, но толкова жива, толкова нападателна, че и до днес, завали ли, загърми ли, аз треперя и все чакам изненада. Още повече че вече зная: това не е измислица и сън, а природно, макар и рядко явление.

Дано втори път не ме подгони наистина или на сън.

Момиче с велосипед

Не помня кога за пръв път татко ме постави на рамката на велосипеда. Навярно едва съм имала три години. Откак помня нещо от този реален, жив свят, движението и духането на вятъра в лицето ми е познато усещане. Приятно и свързано с цялото ми детство и юношество.

И ако някой ме запита кой е най-щастливият ми ден от това далечно време, аз без колебание ще кажа: денят, в който от София пристигна моето „Пежо“ — лъскаво, с никелирани капли и пъстра плетена мрежа на задното колело.

Това беше първото и единствено дамско колело в града! Беше истинско събитие, истинско зрелище! Цирк! Момиче на велосипед! И това бях аз. Баща ми на времето получил от баща си един от първите, внесени в България велосипеди и в Бургас е бил един от броените на пръсти колоездачи. И ето, сега единствената дъщеря на моя баща става и първа колоездачка.

Ако трябва да разказвам колко горда се чувствувах с малкото си лъскаво „Пежо“ и същевременно колко неприятности ми създаваше при всяко излизане с него, ще трябва да изпиша безброй страници.

Господи! Какво е днес!? На всяка крачка момиченца и момчета на велосипеди — червени, жълти, оранжеви, всякакви. Въртят кормила и педали, правят остри завои. Никой не ги поглежда, никому не правят впечатление.

Смешно ми е сега, като си припомня колко трудно свикнаха бургаските хлапетии да ме виждат на колелото, как тръгваха на сурии по мене, как ме освиркваха, как ми се смееха, как се опитваха да ме спънат и да ме съборят. Неведнъж съм се връщала в работилницата при татко с раздрани колене и лакти, със скъсани спици и изкривено кормило.

— Падна ли? — питаше татко присмехулно.

— Аха — кимвах аз — ама на него нищо му няма.

— А на тебе колкото щеш рани и повреди.

Но малко йод по тях, малко мръщене и толкова. Премълчавах аз нанесения бой на този или онзи, отнесените рани. Че и аз бях усвоила някаква тактика и хитрости в преследването на моите преследвачи, измислях отмъщения.

Преди няколко години в една книжарница купувам някаква книга. До мене възрастен, белокос, двуметров старец с някакво закачливо, весело изражение на лицето търси същата книга. Изведнъж тази остроноса върлина се накланя към мене и пита: „Попи, ти ли си?“ А щом някой ме назовава „Попи“, то значи, че този човек иде от Бургас и ме знае от някога. Пък и това дълбоко набраздено от възрастта и загоряло от морския климат лице, тези живи, закачливи очи, неостарели на старото лице, изведнъж ми се сториха познати.

— Помниш ли, Попи, преди повече от половин век какъв бой ми тегли насред „Богориди“? Аз те бях дръпнал и ти падна от колелото. После се качи и го подкара, а не минаха и две минути, като ме изненада изотзад и като ме подбра, само дето не ми скъса джигера.

Аа! Как не го познах този Стоян! И тогава си беше такъв — тънък и висок, остронос и закачка, на думи храбрец, а в борбите победеният. Много добре помня как го проследих, как подпрях колелото с педал на тротоара и го спипах. Бях като дива котка. А всъщност момчето и не направи опит дори да се защищава. А геройски понасяше ударите и ругатните. „Ще ме спъваш, а?“ — „Няма вече ма!“ — „Няма, я — ще ме запомниш!“

И ме запомни. Така се смяхме край щанда в книжарницата, възстановявайки някогашната случка. Май че и двамата купувахме книги за своите израснали внуци студенти. Смяха се и продавачките, и клиентите около нас: „Ама че среща!“

А някога тия саморазправи и побоища никак не бяха весела работа. Но и да се откажа от „Пежото“ си не можех. Да не съм луда!

Ще походя с рани, разни момчета ще походят с вързани глави и колене и най-после ще свикнат, ще ме оставят на мира.

И точно така се случи.

Не помня колко време мина. Месеци или години, аз престанах да правя впечатление. Вееха ми се косите, вееше ми се плисираната пола — аз кръстосвах града надлъж и нашир. Бургас си няма кой знае какви нанагорнища и нанадолнища. На равно е. Като изключим края на някогашната Фердинандовска улица и на още едно място, края на „Богориди“ към входа на Морската градина.

Търсих тия места, за да се спускам като стрела надолу.

Веднъж се бухнах в тенис градината, че чак прескочих мрежестата ограда и паднах в зелените храсти, та не успях да се пребия.

Друг път, както се бях засилила от входа на Морската градина надолу по „Богориди“, така ми отказа спирачката, че бухнах в някаква лимонададжийска барака, изпочупих празните шишета и татко плати сума ти пари „щети и загуби“. Но този път раните ми бяха на скрито и не се виждаха, и бях много благодарна, само дето не можех да сядам на чина, страшно ме болеше. Колелото също се отърва само със скъсани спици и с едно изкривено на осморка предно колело. И най-лошото — сваляне на шарената мрежа от задното. Ни аз, ни дядо можахме повече да я закърпим.

През този луд начален период на паданията, на преследванията и саморазправиите милата ми майка живееше като на тръни, като на жар, същинска нестинарка. Излизам ли с велосипеда, тя ставаше неспокойна, нервна и току хокаше баща ми:

— Ти, Коста, ти си виновен! Кой знае каква ще се върне.

— Нищо й няма! Да ми беше родила син.

Ах този нероден, неосъществен, този мечтан и бленуван син на баща ми.

— За да го пращам на война ли? И вместо за един да плача за двама!

— Каква война бълнуваш, Катерино? Войни винаги има. Минат не минат десетилетия, и мъжете измислят нещо и започват да играят на война.

— Ама на нас, жените, нека ни изгарят сърцата! Нека ослепяваме от плач!

— Ех, жено, хем не разбираш причините на една война и политиката въобще, хем ги измисляш едни лапешки приказки, та човек да си умре от смях.

— Че умирай де — ядосваше се мама, — ама тук, при мене, а не сред куршумите. — И изведнъж се сещаше за началото на спора и кавгата. — Пък ако осакатиш детето с тоя щурав велосипед, ти да му носиш греха и последствията, така да знаеш! Пък и за какво ли цял живот ми го дрънкаш „този син“, погледни я: какво момичешко има в нея? Дантели ли си я видял да плете, или да бродира на гергеф? Истинско момче ти родих, радвай се! — И тръшна вратата.

Двамата с татко се поглеждахме в очите, прихваме в смях.

И този път мина поредната буря.

Гнездо на черницата

Една сутрин мама ядосано завика:

— Къде по дяволите ми се дяна панерът за пране?

Аз се правех, че не чувам, все едно че въпросът не е отправен към мене. Но гласът на мама ставаше все по-настоятелен и по-нервен.

— Един панер няма собствени крака и сам не може никъде да избяга!

— Може да са го откраднали циганорите, дето минават и влизат в двора ни в туй, ни в онуй време — промърморих аз.

— Ами как ще го отмъкнат, в торбите им не се побира? Коскоджамити панер — разсъждаваше мама на висок глас и отново кипваше.

— Коста, Коста! Какво стана с големия тръстиков панер? — обърна се този глас направо към определено лице, към татко.

И той трябваше да каже нещо определено и ясно. Все едно, това трябваше да стане, тоест мама трябваше да узнае къде отиде, къде се настани с чужди ръце и крака хубавият й панер. Пък и странно беше как още не го е забелязала със собствените си очи.

— Къде е, къде е! — рече й татко в този миг и в гласа му едновременно се усещаха и страх, и ликуване, и доволство от добре свършената работа.

— Коста, какво се правиш на вода ненапита?

— Че ти не го ли виждаш: в клоните на черницата е твоят стар панер!

— Каквооо? — толкова дълго беше това „о“. И въобще само дето мама не припадна. После дойде на себе си. — Първо, не е стар и за него съм дала твоят летен костюм, едно кожухче и обувки на стария, и калъп домашен сапун. И, второ, как се е покатерил на черницата панерът? Трето, и какво търси там, черници още няма, пък и цял панер никога няма да наберете наведнъж. Луда и неясна работа. Коста, нищо не разбирам, обясни ми!

— Свърши ли? — попита татко спокойно.

— Ще свърша, като ми свалиш панера на часа!

— Ех, виж това няма да стане и утре!

Двамата се загледаха право в очите, ама и едните, и другите ядосани, предизвикателни. През това време аз се изтеглих встрани на почтено разстояние да не ме вижда никой, но да слушам словесния бой, който се водеше при розите. Беше важен, много важен за мене самата.

Аз бях тази, дето помолих татко да ми направи едно орлово гнездо горе на черницата. Тъй и тъй се катеря по нея, час по час, тъй и тъй с часове седя по клоните й да зяпам отвисоко гларусите по покривите и залива с пристигащите параходи и гемии, ще бъде, казах аз, добре да си имам едно постоянно гнезденце, едно свое постоянно кътче. Татко на часа хареса и одобри моята идея, усети, че ще се застоявам по-дълго в това гнездо и няма постоянно да тичам из калдъръмената улица с децата, няма да си обелвам коленете от падания, а не предвиди, че ще ги обелвам от катеренето.

— Чакай да помисля само как да го измайсторя туй щъркелово гнездо. Другото е лесно.

— Орлово, татко, орлово — коригирах го аз. Представях си навярно, че орловото е с по-големи размери. И след миг само го измисли!

— Чакай тук, под черницата, но тихо да не усети майка ти! — и съзаклятнически ми намигна. — Ще имаш не гнездо, а цял палат на черницата.

И той закрачи към пералнята — една тухлена пристройка в дъното на двора, където беше монтирано на крака голямо дъсчено корито за пране. Там имаше огнище, а на огнището грамадна пиростия и голям, черен от пушека котел за вода. Татко влезе в пералнята и само докато преброя до три, вече бързаше към мене, награбил в ръце големия нов мамин панер, в който тя слагаше изпраното пране, преди да го простре на въжетата в двора, после сухото, преди да го изглади, изгладеното, преди да го закърпи и да го разпредели в чекмеджетата на скрина.

Разказвам подробно, защото днешните деца едва ли познават такива неща. „Пералнята“ за тях е съвсем друг предмет — автоматична или не. Скриновете с чекмеджетата за бельо ги дупчат дървоядите по старите тавани, а огнищата и котлите за топлене на вода за пране кажи-речи ги има само в старите романи и в музеите. Навсякъде сега от бойлери или от тецове тече гореща вода от крановете на чешмата.

И така, татко се спря до мене, като ми рече:

— Късмет — беше празен. Гледай сега какво става!

С голям зор той се закатери по черницата, влачейки и панера със себе си между клоните. По мене закапаха черничеви листа и зелени дуди — черници!

Разбрах, то се знае, какво е намислил моят хитроумен баща.

И вие се досещате, нали?

По-хубаво, по-удобно и царско гнездо не можеше и да се измисли. Закрепи го той здраво в чаталите на клоните да не мърда, завърза го за всеки случай с въжета (дядо търсеше на другия ден тия въжета, ама не се разсърди като разбра къде са).

Докато мама беше на гости у комшийката и пиеше прясно турско леблебиено-ръжено кафе, аз отмъкнах от къщи едно старо пухкаво одеяло, две възглавнички, една покривчица с английска бродерия. Цял разкош! Не забравих, разбира се, стария бинокъл на татко. Като гледах от обратната му страна, струваше ми се, че не съм на черницата, а на самото небе.

И ето че гнездото стана къде-къде по-удобно и по-красиво, от каквото и да е друго орлово гнездо по непристъпните зъбери на планините. Чак хълцах от радост и вълнение.

И току се покатервах по чепатото, разклонено дърво. Татко рече:

— Катеричка!

Но не беше точно така. Катеричката е дребно животинче с дълга рунтава опашка, а аз бях просто едно кльощаво момиченце с панделка на косите. Но това не беше важно.

— Само да видим сега какво ще каже майка ти?

И вие видяхте как реагира тя: търси си панера, сърди се, не проумява за какво е настанен чак горе на черницата.

Татко й обяснява спокойно, картинно:

— Детето, Катерино, ще си има свой свят горе. Гнездо.

— Че нали си има дом, има си стая, самостоятелна! Играчки, другарчета, двор голям!

— Но това е съвсем друго, Катерино. Ще гледа отвисоко, а оттам се виждат покривите…

— Голяма работа — покриви и керемиди, и проклетите гларуси.

— Оттам ще наблюдава целия залив.

— Ползата пък от това не виждам.

— Ще гледа параходите и ще мечтае…

— За какво бе, Коста, за какво ще мечтае?… — някак уплашено, стреснато викна мама, променила и глас и изражение. — За туй, дето ти мечтаеш цял живот, така ли?

— Позна — за пътешествия по света!

— Ти си луд баща — отчаяно рече тя.

— Как не разбираш, Катерино, че няма по-хубаво нещо от мечтата. Човек трябва да мечтае дори за неизпълними неща, за недостижими неща.

— Ти си наистина луд! — повтори мама, някак омаломощена от собственото си напрежение и страх. — Ако падне някой ден отгоре и се осакати, да не ме виниш в нищо. Ти ще си причината!

— Пък и по-малко ще кара колелото — рече накрая татко за оправдание.

Мама замълча, оттегли се от полесражението победена, със свити от яд очи. Нищо не ми рече, като се изправих до нея, дори не каза „Хем да внимаваш при катеренето, да не паднеш, детето ми!“ — беше прехвърлила цялата отговорност от това ново и лекомислено, според нея, начинание с опасни последствия на баща ми. Нищо, така беше по-добре.

Пък и аз в радостта си не мислех повече за нищо друго, освен за моя нов свят, за моята нова действителност, запълнила цялото ми същество.

Гнездото на черницата действително запълни цялото ми свободно от училище време — там си учех уроците, там декламирах на глас, там на колене пишех домашните си и учителката се чудеше какъв е този мой развален почерк напоследък, там четях „Робинзон Крузо“ и „Чичо Томовата колиба“, оттам следях живота на моите стари приятели — гларусите — и слушах техните почти човешки гласове и крясъци. Ах, защо не разбирах птичия им говор. И сега си мисля, че бих научила страшно много непознати и интересни за децата и въобще за хората неща и истини. Следях облаците и техните преображения и понякога съвсем забравях приятелите си и пежото.

Как обичах по това време да съчинявам, да измислям, да фантазирам. И, разбира се, в разните там истории и епизоди наред с другите измислени действуващи лица — и аз! Понякога като главен герой, понякога като „вторично“ лице.

И най-важното, това, дето казва татко на мама: да мечтая. Аз винаги съм мечтала за пътешествия и приключения. Човек не може да се роди на брега на морето и да не го примамват незнайните пътеки по него, да не го примамват и викат страните зад хоризонталната линия, дето се допира морето с небето. Наближава да тръгне параход от кея, чувам свирката, след няколко часа той се вижда вече като точка на хоризонта. След миг става невидим. Той гони вече нови хоризонти, нова далечна цел.

Пък аз гонех своите мечти! Не ги смятах дори за неосъществими, само че още си бях ка-съ-бро-че, тоест още в отделенията. Още малко да порасна. Съвсем мъничко още и тогава…

… Ще отида в пристанището, ще се промъкна незабелязано в някой със запушил комин параход, ще се преметна под брезента на някоя спасителна лодка и ще си трая. Ще си взема за първо време крайче хляб и шишенце с вода и ще чакам. Загъргори ли желязната верига на котвата, значи, вдигат я! Спре ли това гръмовито гъргорене, значи, вдигнали са я. Значи, тръгваме. Полека-лека шумът на палубата ще се утаи, ще настане тишина, ще остане само шумът на морето около мене.

Разбира се, мама имаше защо да се страхува и да тръпне от думата „мечта“. Ако знаеше бедната за какво най-често мечтая горе на черницата, не би оставила панера си в нейните клони.

Но ето, веднъж се случи най-нелепата беда. Слизайки от черницата, аз се спъвам на земята и падам. Но кой ме кара да се разплача в този миг, всъщност нито съм се ударила, нито някъде ме боли. Татко изскача набързо от къщи, вижда ме под черницата и смятайки, че съм паднала от гнездото, от високото, на часа грабва брадвата, с която цепи дърва за зимата, и докато се усетя и разбера, той замахва и отсича моето дърво. Леле, какъв плач, какви писъци нададох тогава! Разболях се. Някои деца се разболяват от мъка, когато им заколят за Гергьовден любимото агънце или котката им грабне току-що излюпеното пиленце. Аз се разболях от мъка по черницата.

И до ден-днешен, видя ли в някой двор черница, аз се вълнувам, готова съм да се разплача от умиление. И непременно си спомням онова далечно, много далечно време, когато съм била момиченце с панделка на косите. Съвсем ясно, като на кино виждам маминия панер, закрепен в чатала на дървото.

Втората зимна история

Къде се бяхме събрали, не помня. Може би, уморени от гоненица или от друга някоя игра, да сме почивали на Жаковите стъпала или в двора на Турското училище, където също имаше една мраморна площадка и от двете страни — бели мраморни стъпала. Помня, че седяхме амфитеатрално. Най-горе седеше Ставраки и се хилеше — не момче, а дявол! Но си го обичахме, че беше веселяк, че смехът му беше заразителен и доброто му настроение — неизменно. Всъщност той именно разказваше тази история. Между нас навярно имаше и нови деца, може би летовници, гости у комшии. Защото ние от тайфата знаехме „мотамо“, тоест дума по дума, тази история и отлично помнехме кое е истинското в нея, кое — Ставракиева измислица. Но всички слушахме с внимание.

— Сега е лято — започва той, — имайте предвид, че това, което ще ви разкажа, се е случило през зима. И то в такава зима, която и дядовците не помнят от своята младост още. Ден и нощ валеше, ден и нощ валеше и трупаше сняг и не какъв да е, а истински — на фъндъци. Улиците бяха затрупани, от двете им страни преспи, а керемидите — със сняг чак до върха на комините. Къде ли се криеха и свиваха бедните гларуси? И той не знае. Въобще беше една сериозна зима, бедствие за всички. Но, разбира се, за възрастните, които все трябваше да купуват коли с дърва за огрев, а за децата — неземно щастие. Такава игра със снежни топки падаше, такова търкаляне, че сме се връщали съвсем мокри вкъщи и ако не сме пили завчас горещ липов чай с мед, и ако не сме гълтали аспирина — мортус от простуда.

Точно така — дотук историята е съвсем както си беше в действителност. „Новите“ слушаха с внимание и зяпнала уста, а ние с одобрително клатене на главите.

Тогава той започна да описва шейната, която ми беше измайсторил баща ми. Невиждана. Приказна, с рисувани червени лалета отзад над седалката и цяла лакирана и блестяща, едно истинско чудо. Никое дете нямаше в махалата такава шейна, защото просто нямаше баща майстор като моя. Той я беше измайсторил миналата зима, но така и си остана в работилницата — сняг не падна през целия сезон. И аз често пъти подсмърчах около нея. Но както започна Ставраки, през тази зима снегът беше обилен „разкошен“, да ти се прииска пролет да не настъпва никога. Седя аз в шейната, облечена в бяло, от агнешка кожа палто, със сребърно калпаче на главата. А истината беше, че и такова калпаче нямаше друго момиче. Не в цялата махала, не в целия Бургас, а може би и в целия свят. Дядо беше улучил веднъж със сачми на блатото една корнида — много красива блатна птица със сребърнобяла, лъскава и мека като коприна перушина на корема. Месото на корнидата не се яде, но затова пък дядо се сетил да я одере, да преработи и да изсуши кожата с перушината. И някакъв майстор-кожар, стар негов приятел, ми измайстори това почти сребърно калпаче с розова атлазена подплата. Аз много се гордеех с него. Пък и навярно ми приличаше, защото не исках да го свалям от главата си. Все казвах: „Студено ми е на ушите.“ А всъщност ушите ми стърчаха навън от калпачето.

Та с коженото палто и калпачето, седнала в лъскавата, с изрисуваните червени лалета шейна, аз съм била съвсем като принцеса.

Скарвали се момчетата кой да поеме въженцето и да ме води по улицата. И Соти посяга, и Ставраки посяга, но аз заявявам, че искам Жак. Той ми се струва най-сигурен — другите са все едни дяволи, ще ме затрият някъде, ще ме пребият.

— Тя иска Жакито да я вози, че ние сме били такива-онакива, но точно той я изтървава някъде през време на возенето. Абе, усеща той, че му е лека шейната с лалетата, но не се обръща да види какво има в нея. А то — госпойцата липсва. Карамба и триста дяволи отгоре! — както казва бай Коста.

— Как така „липсва“? — пита някой от „новите“

— Ами така, няма я в шейната. Шейната лети празна, с лалетата, ама тях, и да искаш да ги изтървеш, не можеш, че са изрисувани с блажни бои, а от нея ни следа. Гледам аз, зъркелите ми ще изскочат от дупките си — нищо. И все пак, ако не бях аз, който не съм пропуснал ни една детективска брошура на Шерлок Холмс и Пинкертон и си нямам този остър нюх, така и нямаше да се открие нашата изчезнала принцеса.

— Ами чакай, Ставраки, ти май ме увличаш — прекъсвам го аз.

— Никакво „чакай“! Изчезна ли ти, госпойце, от шейната? Изчезна. Започнахме ли да те търсим тук и там в преспите? Видях ли аз връзките на високите обувки да се подават от снега?

— Ама ти ги измисляш тия подробности!

— Добре де, за връзките на обущата измислям. Но ровехме ли с ръце всички преспи, смятайки, че си се забила в тях? Тича ли Соти у тях за техния Шаро, та ако не ние, кучето да ти открие следата, а ние да те изровим? И после — твоето калпаче. Бре, казах си аз, като го видях, каква роза е цъфнала на снега! Я да видя! Че нали по неговия розов хастар открихме твоята следа? „Търсете — крещя аз на другите — тук някъде трябва да е.“ И търсим, и ровим, няма и няма! Жакито, то се знае, хемен-хемен да заплаче, ама аз му викам: „Трай бе, ще я намерим, да не е игла, в купа сено загубена. Коскоджамити принцеса в три измерения. Търси я, а не зяпай като снежен човек в една посока!“

Ставраки разказва как най-после ме е открил в една висока колкото два човешки боя пряспа. Как ме дърпал за краката, как ме измъкнал от „бялата гробница“.

Ама вятър беше така. Лъжеше пустото му гърче, лъжеше, та чак ушите му червенееха. Съчиняваше като писател.

Всъщност работата беше по-проста и от бобено зърно. Аз действително някъде на завоя на улицата паднах на земята. Ударих си коляното и за да не ме види някой, грабнах катурналото се встрани калпаче и куцук-куцук се прибрах вкъщи. Така че, докато моите приятели, разтревожени от моята липса, претърсват преспите и улиците, аз се грея до печката, пия горещ чай и налагам нов станиол на голямата станиолова топка, че татко ми е донесъл един голям шоколад. А мама през това време си нарежда:

— Не беше игра тая зима, не беше чудо. Ще се осакатиш, ще хванеш някоя двойна пневмония и тогава ще видиш опакото.

Нали имаше само мене, много ми трепереше. Много се страхуваше.

А по едно време на стъклото на вратата се чука — ама едва-едва. Тъй чукаше само Жак с кокалчето на свития си показалец. А лицето му едно погребално, в очите му сълзи. И през тях не може да ме разпознае. След него в двора под асмата — всички останали. И все с такива едни печални, виновни физиономии.

Мама отваря вратата и не сварва да попита защо са дошли.

— Лельо Катерино — ревна изведнъж еврейчето. — Попито го няма.

— Как така я няма? — слисала се мама.

— Загубих я.

И останалите в хор потвърждават:

— Загубихме я, лельо Катерино!

— Търсим, ровим от сума ти време в снега, от нея и папер няма. Никъде я няма, лельо Катерино!

— Бе вие с всичкия ли сте, или се правите на щурави? — ядоса се тя, защото й мина през ума, че може би се майтапят с нея. Те много обичаха такива шеги. Особено Ставраки. Току ще прати някого за зелен хайвер. Я майката на Соти при директора на училището за не знам какво си, я самия Соти при дядо му в другия край на града.

— Ами детето си пие чая вътре и си играе със сребърната си топка.

— Какво?!

— Тук ли е?!?! Не може да бъде!

— Че нали беше в шейната?!

— Ха сега ще се будалкаме и със сребърни топки!

Въпросите валяха един след друг, аз самата не смея да се покажа, а мама не знае да се ядосва ли, или да се смее на тази момчешка пасмина.

Военно време

Първата световна война започна през есента на 1914 година, когато тръгвах на училище. Беше тъжна есен и следваха един след друг тъжните и нерадостни сезони без татко, защото войната продължаваше цели три години.

Цяло нещастие беше у нас, когато загубихме купоните за хляб. А през войната винаги хлябът не стига и го дават с купони. И като нямаше отде да си купим брашно за питки, ние ядяхме риба. И на закуска, и на обяд, и на вечеря. Сушени чирози, печен кефал или змарид. От солените чирози ми се възпалиха венците, та цяла седмица бях на едно голо липово чайче. Самата аз заприличах на сушен на въжето чироз — така ми викаше дядо:

— Чирозче, я ела, че имам една работа за тебе!

А мама се обаждаше загрижено:

— Каква работа, тате, не го ли видиш детето, съвсем засъхна от глад. Пък и азбуката го чака. „Добре де, — съгласяваше се дядо. — Нека си учи букваря и нека си почива, пък аз ще ида за риба.“ „Стига риба — ревнах аз неочаквано. — Не ви ща рибата, пък дори да е златна и да прави чудеса.“ „Добре де, — кротко се усмихна дядо под белите мустаци, — а задушена патица не щеш ли?“ Аз замълчах. И мама мълчеше. Щом е решил да бие патици на блатото — ще бие. Утре мама ще готви задушено. Това е вече друго. Мирише на хубави миризми, на дафинов лист.

— Дай чифтето, булка! — И мама се качваше в неговата стая, откачаше внимателно от стената пушката. Избърсваше приклада с края на престилката си, цевта лъщеше с тъмносин стоманен блясък. Колко ми се искаше да подържа това „чифте“, но дядо не даваше. „Малка си — казваше той — и не разрешавам да се пипа.“ А щом дядо каже „не разрешавам“ — значи и няма да се пипа.

— Толкова ли съм малка, дядо — опитвах се да протестирам и да се пазаря, — нали за друго казваш, че съм голяма мома, че трябва вода да нося от помпата на улицата, да поливам градината. Голяма съм чинии да мия, да чистя шишетата на газените лампи, да търкам до жълто с четка дъските.

Дядо беше скъперник на усмивките, но в такива моменти се разсмиваше от сърце, та чак се давеше от смях. „Виж я ти, булка, колко й се ще да порасне!“

А мама само ме гледаше с големите си кафяви очи тъжно и замислено. Нали татко беше на фронта още от първия ден на войната. Тя за нищо не можеше да се усмихне, да се разсмее и да се зарадва.

Всъщност тя всеки ден получаваше от татко по една цветна картичка, почти с едно и също съдържание: че е жив и здрав, че войната е война, а не весел панаир, че мисли за нас и накрая „целувки“ за всички — за мен, за нея, за стария.

Но дори тогава, когато шегаджията пощаджия бай Христо й подаваше поредната картичка с някаква закачка и „честито“, мама не променяше напрегнатия израз на хубавото си, замислено лице.

— Що се не зарадваш мари, Катерино? — рече й веднъж комшийката Анастасия. — Писмо си получила от Коста.

— А нали докато писмото е пътувало по влака, куршум или шрапнел може да го е ударил. Кой ще ми гарантира, че жив и здрав ще се върне от войната мъжът ми?

— Да се надяваме в господа, че ще ни ги върне живи и здрави.

— Да се надяваме, да се надяваме. Една гола надежда не ми храни душата. Да ти кажа ли, Анастасиьо, взех много да не му вярвам. Много работи криви има господ да оправя на този свят, белким ще му остане време за нашите мъже да помисли. А нали на война не могат да не мрат мъже! Тогава? Излиза, че ако нашите оживеят, други ще се затрият. Все ще има сираци и вдовици по земята. Все някъде ще боли. На това ли да се радвам?

Влизаше вкъщи, в кухнята, спираше под иконостаса на света Варвара с посребрените ръце и цветен венец на главата. Гледаше дълго светицата с човешките живи очи на иконата и нещо си шепнеше с устни. Сигурно се молеше. Често и мене караше да се моля, и то не на Исус Христос и на Богородица, а на света Варвара.

— Моли се, детето ми, моли се да ни запази татко, че освен него нито ти, нито аз си имаме някого!

— А дядо? — сещах се аз за този, дето се грижеше за нас и ни хранеше.

— Дядо е стар, детето ми, утре ще се килне и тогава… Моли се на светицата.

— Ама как, мамо, какво може да стори оттук, от иконостаса, та да го отърве чак на фронта?

— Шшшт, шшт, да мълчиш! Може тя, затова е светица, за да може.

— А защо казваш, че дядо Господ не може, че си има друга работа? Нали той по чин е по-голям от ангелите и от светиите?

Мама се стресна, опули очи, изгледа ме уплашено, ужасено и посегна с ръка.

— Да мълчиш, че знаеш ли… Господи, дете, а какви безбожни приказки устата му издумват!

— А преди малко го клеветеше.

— Кого съм клеветяла?

— Дядо Господ. Нали чух…

— Ми, нали съм християнка, как така ще го клеветя. Че то без господ, закъде съм, майка! Кой ще ми помогне в голямата мъка — царят или неговите министри? Малка си, не си разбрала.

— Ето сега пък ти „малка“! Ама вие възрастните сте особен чешит хора, човек не може да ви разбере. Кога как ви отърва, така се разпореждате с нас децата: малки, големи, големи-малки!

Мама изведнъж кипна:

— Какви ги бръщолевиш ти? Я искай прошка за тези думи! — рече и ми подаде ръка. — Искай прошка!

Виж това хич не го обичах!

От малка помня, че тя все ме е учила на това: провиня ли се нещо пред нея, сторя ли някоя неволна пакост — да й целувам ръка, да се извинявам, да искам прошка.

В Браила, където е родена мама, били седемнадесет деца — братя и сестри, а баща им гемиджия по Дунава. Пътувал по седмица-две и когато се връщал от път, и седемнадесетте братя и сестри се нареждали един след друг да му целуват ръка за сторени и неопростени от майката провинения. Ясно, че за седмица-две все нещо ще сбъркаш, счупиш, все с някого ще се сбиеш, все нещо нередно ще сториш. Така че целуването на ръка било неотменим ритуал в къщата им след всеки пореден корабен рейс на Капитан Георги Банос.

Та и мама по примера на своята майка, баба ми Василка, която аз не зная, както и не зная тия шестнадесет лели и вуйчовци от Браила, пръснати по широкия свят, се опитваше да ме възпитава по тази стара, изпитана „рецепта“. Но аз лесно не се примирявах с нея.

Първо на първо, татко не беше капитан на никакъв кораб. В момента си беше просто подофицер в една колоездачна рота на фронта. Второ, бях единствено дете. Трето, много чести бяха моите провинения и непослушания, та беше ми омръзнало да целувам мамината ръка, която понякога миришеше на рози, на мушкато, понякога на лук, а сега — на домашно варен сапун. Миризма, която никак не можех да понасям. И най-важното, на дядо хич не се харесваше тази работа. Веднъж рече на мама:

— Булка ма, ти да не си поп, та детето ти целува ръка? Я по-добре го плесни през устата, че да не повтори.

И сега, като ми подаде ръка, за да й поискам прошка, у мене кипнаха дяволите.

— Не ща! — рекох сърдито.

— Какво? — не повярва мама на ушите си. Тя горката все си мислеше, че поне в отсъствието на татко, който много ме глезеше, успява да ме възпитава.

— Не си поп! Дядо нали така каза. Ни поп си, ни владика. Защо ще ти целувам ръка?

И тогава тя ме наплеска здравата.

Но нищо. По̀ си бях доволна от плесниците. Макар и да ме заболяха устните, макар бузите ми да станаха аленочервени и ушите ми да пищяха. От този ден, та до края на войната и детството тя не ме накара ни веднъж повече да й искам прошка.

Циганката или испанката

Ненавиждах циганките просякини с големите шарени, тъкани и кой знай откъде крадени или изпросвани торби през рамо. Просто се плашех от тях. Та нали от мънички майките плашат децата си: „Бъди послушна, че иначе ще те дам на циганката!“ И моята майка често ме плашеше с тези думи.

И ако аз понякога все пак подавах хляб на циганки, то беше не от милосърдие, а от страх, от желание по-бързо да ги пропъдя от двора. И винаги с ужас съм поглеждала в големите им мръсни торби, натъпкани кой знай с какво. Може би с превърнати на камъни малки непослушни деца. В такива моменти си спомнях за стария Караман как яростно лаеше по тях, как не ги допускаше да ме доближат.

— Мамо, циганка — виках аз видя ли я в двора.

— Циганка я! Като не слушаш…

— Не! — писках аз — слушам! Не искам да ме затвори в торбата като камък. Не! Не! Не! — крещях като побъркана. Мама се видя в чудо и циганката се уплаши и хукна навън. Блъсна след себе си вратата. Звънчето закачено горе на тел дълго и припряно зазвъня.

— Торбата, мамо — плачех аз неутешимо.

— Ето, отиде си и циганката, и торбата — успокояваше ме нежно мама, притиснала ме на гърдите си. — Същинско пате си, че коя майка току-така доброволно ще си даде някому детето. Затова ли съм си го измолила от бога?

Ама на мен и това не ми беше ясно как така ме е „измолила“ от някого.

— А защо Жакито казва, че е лежал на топло в корема на майка си? Аз на студено ли съм чакала да ме вземеш?

Вероятно това е бил най-страшният въпрос от въпросите, които съм й задавала. И навярно го е чакала, но въпреки това видимо се стресна и прежълтя. Но се усмихна храбро, милата, усмихна се и каквато си беше хубава, с тази усмивка стана още по-хубава, по-лъчезарна — същински ангел, дето ги рисуват по иконите, същинска фея от приказките. И странно. Преди да ме увери, че и аз съм била на топло под сърцето й — пазена, обичана и очаквана, — аз вече знаех това. От усмивката, от светлината на очите й, от всичко. И изведнъж ми олекна — усмихнах се, засмях се.

— А защо понякога казваш, че ще ме дадеш на циганката?

— Аз на шега го казвам, съвсем на шега, а ти си малка и не разбираш от шеги. Това е моята грешка.

Наистина грешка.

Уж се успокоих и уж забравих и циганката, и нейната торба, а през нощта вдигнах висока температура. Мятах се като риба, хваната в мрежата на мъничкото ми резедаво таблено креватче, бълнувах и не друго, а циганката с торбата и камъните деца в нея.

Мама изумя. Ами сега? Ясно, от уплаха е, реши тя, ами да! От уплаха, от нищо друго. И посред нощ зачука по прозорците на комшийката Анастасия — да ми бае за страх, да ми гаси въглени на главата.

Бае си тя над мене, мърмори магьосните си, заучени от баби и прабаби думи, гаси въглени в една купа над моите гърди, пръска ми със светена вода от не знам кой манастир, старае се жената да ми помогне, но аз се мятам, изгарям и проплаквам.

Мама е загубила вече едно дете, второто за нищо на света не би го дала.

Събудила дядо и му викнала:

— Детето е зле, умира тате! Тичай за доктор!

— Посред нощ! Докторът спи ма, булка, срамота за едни женски глезотии.

— Не са глезотии! — креснала като никога на свекъра си мама. — Съмва се, а докторът затова е доктор, да го будят в нужда!

Опитал дядо да се мотае, да се мае, да си търси това-онова, а мама плачела и нареждала:

— Василка си отиде и това ли искаш да загубим? Какво ще кажем на Коста, като се върне от фронта?

Дядо ми трепнал, сякаш в този миг се събудил и забързал. Тозчас излязъл, повдигнал телта на звънчето на входната врата да не би да звънне остро, да ме стресне.

И довел след малко доктор Максимов. Сякаш го виждам ей сега пред себе си — едър, с голяма къдрава коса, брадат като Христо Ботев и усмихнат (Беше социалист, бедните лекуваше без пари. По-късно емигрира в СССР и там почина).

Само като ме видя сгърчена в леглото, и през смях извика с дебелия си глас:

— Ей я още една испанка!

Мама го погледна озадачено. Какво ли си помисли? Пиян е добрият ни доктор, пиян-залян! Но не беше чувала такова нещо за него, та добави гласно:

— От страх ще е докторе. От циганката!

— От какво? — обърна рязко той грамадното си тяло към нея и я загледа хем любопитно, хем строго, укорително.

— Вчера идваха циганки в двора, та се уплаши, казвам — смотолеви мама.

— Я се погледни в огледалото каква си млада жена, а какви бабешки приказки приказваш, срамота е! — сряза я докторът. — Пипнала я испанката. Ясно ли е? Една такава епидемия върлува сега из цяла Европа — испански грип. Войната винаги ражда такива епидемии. И хваща наред малко и голямо, младо и старо.

Мама го погледна с такива очи, че той изведнъж й се усмихна, хвана я за раменете, пораздруса я.

— Не бой се, за старците испанката е страшна болест. Децата я издържат и преминават като нищо. И как няма да издържат и да оцелеят — кой след войната ще оправи този изкривен, изкорубен и пропаднал свят? Едно време войните траеха по сто години, тая, нашата, европейската, няма да трае толкова. Затова и децата трябва да издържат на всичко: и на глад, и на болести, и на мъка — за да успеят да пораснат и да изградят един по-справедлив, по-свестен и разумен свят на тази измъчена земя.

През цялото време, докато говореше и „агитираше“ своите идеи, с леките си пръсти докторът цяла ме разтриваше с разреден оцет и ми се усмихваше добродушно и приятелски, както умеят да се усмихват истински добрите мъже, както ми се усмихваше татко.

— Пък ти, миличката, ще ядеш повече, че тази испанката все е гладна и ако не я нахраниш до ситост, не си отива!

— Не яде… — проплака мама.

— Ще прояде, къде ще върви! — строго я пресече докторът. — Нали утре ще свърши войната и нали баща й ще се върне от фронта, нали ще трябва да ходи на гарата да го посреща и тъй нататък. Какво излиза? Че трябва да оздравее. Толкова. Впрочем, как се казваш ти? — обърна се той внезапно към мене, като видя, че си отварям очите.

— Кальопка.

— И така, Кальопке, ти си съгласна по всички пунктове — за яденето и тъй нататък. Пък и името ти значи добричка!

Аз сигурно се усмихнах и кимнах.

— Ето, госпожа, детето е съгласно с въпроса за яденето, пък и температурата му вече спадна. Испанката май разбра, че тук няма място за нея, отива си. Веднага донеси горещо чайче и препечена филийка!

Нашият пленник

В казармите или някъде наблизо до нас квартируваха италианци пленници. Те бяха съвсем закъсали — с покъсани дрехи, брадясали и гладни, но с накривени кепета на главата. Такива си бяха. Пленници, но италианци! Веселяци, оптимисти!

Никога не просеха, както правеха другите пленници, особено черните. Обратното, те самите често предлагаха на децата и на жените нещо, което не бяхме виждали досега — рожкови! Корави, черни рожкови — шушулки — счупиш ли парче, изскочат като камъчета гладките им семки и обвивката остане пълна с обилен захарен сироп. Въобще целият рожков, един такъв вкусен, приятен за хрупане. Готов си да дадеш на пленника и хляба, дето сме го взели с купон от фурната, и пържената риба, и някоя таткова стара риза, но да получиш в замяна няколко джоба от тия южни плодове.

Никой от нас в началото не знаеше, че това е просто… фураж за конете и катърите, но и когато научихме, рожковите не загубиха ни вкуса си, ни цената си, ни притегателната си сила.

Виждах около нас често да минава един и същ от тия винаги гладни нещастници. Веднъж безстрашно се приближих до него:

— Иска манджаре? — питах аз и сочех с пръст в устата си — Йо, иска рожкови! — Веднага се разбрахме. След малко пленникът дойде у нас и чукна почтително на входната врата.

Чух дядо да отваря вратата, а на вратата имаше горе звънче, на извита дебела тел, закрепена така, че щом се отваря и затваря вратата, то „автоматично“ да звъни. Винаги се чува, че някой влиза в двора. И сега дядо най-напред чу звънчето.

— Уна бамбина… — И пленникът му дава да разбере, че носи рожкови на малката бамбина. И изсипва рожковите в грапавите шепи на дядо.

— Катерино, Катерино! — викна той на мама, — я виж какво ще дадеш на този нещастник?

Едновременно се показваме и двете. Очите на пленника не ме забелязват, те видимо грейват пред образа на мама. Той просто не успява да скрие своето смайване и възхищение пред хубостта й.

— Мадонна миа! — прошепна спонтанно италианецът, в най-неопределена възраст, защото можеше да е младеж, но така изтерзан, измъчен от войната и пленничеството приличаше на старец. Мама явно се смути от вида на пленника.

— Той е въшлясал, тате — прошепна на дядо тихо, разтреперано тя и навярно в момента си помисли, че и нейният любим Коста може да е изпаднал в такова положение. Тя се прекръсти.

— Дай му някаква чиста риза! — сухо рече дядо. — Човек е. Изпаднал в беда.

— Да, тате, ей сегичка — мама с готовност изтича вътре и след няколко минути се върна с някакви гладени, надиплени дрехи. Но сама не му ги даде в ръцете. Това не би било прилично. Даде ги на дядо, а дядо на пленника, който продължаваше да гледа с изумени и благодарни очи ту мама, ту беловласия и мустакат старец, ту мене. Когато очите му се спираха на мен, той се усмихваше като на стара позната.

— Той е гладен, мамо, всички пленници са гладни!

— Да, да, ей сегичка. — И мама му изнесе столче на двора после му постави на коленете и една табла с хляб, риба и халва. Туй, с което е разполагала в момента. Тя се извиняваше, че друго няма.

Как се нахвърли гладния на скромното бедно ядене! И лицето му беше едно особено — нещастно, и отчаяно, и безкрайно щастливо. Нещастен, че му дават като на просяк, и щастлив, че днес ще се нахрани.

Струва ми се, че първите ясни, конкретни, антивоенни настроения през детството ми, се родиха именно през този ден, в този миг, когато гледах как жалкият италианец гълта залъците сух хляб, без да ги дъвче, сякаш бърза, защото се бои да не вземем обратно таблата, преди да е изконсумирал всичко до трохичка. Между хапките той се опитваше да говори, навярно да благодари за голямата милост, навярно да каже нещо за себе си, но ние, разбира се, нищо не можехме да проумеем. Но едно беше ясно, че това беше човек с някакво добро положение и възпитание. Личеше, че се срамува сега от себе си, от своя брадясал, неугледен вид и се извиняваше пред нас, особено пред мама. После стана бавно от столчето, взе в ръце подарените дрехи и още по-бавно, сякаш без желание, пое към вратата. Отвори я — звънчето весело звънна над главата му, после я затвори след себе си. Звънчето отново звънна.

Дядо рече замислено.

— Дано не е нахалник и започне да идва всеки ден.

— Не вярвам — отвърна мама тихо, сякаш на себе си. — Не прилича на такъв, има нещо изискано у него.

— Ами! Знам ли?! Видя млада, хубава булка — строго рече старият. — Може да повтори и да потрети.

Но италианецът не дойде повече у нас. И все се питах: защо? Аз съжалявах за рожковите и все се питах: нима го обидихме с нещо?

Веднъж играехме на криеница. Тичаме и се крием по ъглите на пресечките, във входовете и в дворовете — весела, шумна игра. Войната си е война. Грижите на нашите майки са си техни грижи. Ние сме деца и не можем да не забравяме в какво време живеем. Забравяме.

И ето, тичайки и завивайки по съседната улица, докато мижащото Саве брои „едно-две-три“, аз най-неочаквано се сблъсквам с нашия пленник! Зарадвах ли се? Сигурно, защото забравих играта, която играех. Гледам го — още по-брадясал, още по-покъсан, само от куртката му се показва чистата таткова риза на сини райета в миг я познах и цялата потреперих. „Татковата риза!“ А той през това време радостно ми говореше и повтаряше нещо, от което аз разбирах само думичките „Бамбина миа. Бамбина миа“ И си мислех; може би в италианския „ботуш“, някъде далеч оттук този човек си има момиченце като мене. Неочаквано той бръкна в джобовете си, извади няколко рожкова и ми ги подаде. В това време Савето крещеше:

— Ти мижиш, ти мижиш! Беше ме видяла, а пък аз и не се криех.

След половин столетие от дните на тези събития аз посетих Италия. И първото нещо, което пожелах и потърсих да си купя, бяха рожковите! Казаха ми, че ще намеря рожкови на пазара, там, където продават ечемик и овес, тоест фураж за конете. Бях дълбоко убедена, че продавачите ще ми се смеят, ако се досетят, че килото рожкови, които купувам не са за понито, което нямам, а за самата мене. И все пак предпочитах да ми се смеят продавачите, да ми се смеят и другарите, с които пътувах, но да се върна за миг във времето обратно, да се върна в детството.

Един понеделник

Мама беше доволна от мене само ако ме види с кълбо и кука в ръце да плете тантела или да бродирам на гергеф някоя покривчица с цветни конци. Пък аз си умирах от мъка при тия занимания — за мен ли работа беше, чеиз ли щях да готвя? Но на кого да се оплача. Татко на война. Пък дядо едва ли ще ме разбере. Но ето че веднъж той решително взе моята страна, както при случая с прошката и целуването на ръка. Направо нарече тия занимания „щуротии“ и се скара на мама.

— Ти, снахо, ще го побъркаш детето с тия тантели и шарении!

— Че нали е мома бе, татко — опитваше се тя да противоречи на свекъра си, нещо, което тя никога не правеше. — Кой ще й напълни жълтия сандък с чеиз? Пък нали трябва и на труд да се научи!

— Аз няма да се женя! — извиках намусено.

— Стара мома ще ми останеш, нали? — разсърди се мама.

— Я глупости не ща! — рече навъсен дядо ми, а после се обърна към мама. — Работа ли го наричаш това — твоята галантерийница? На труд тя ще се учи при мене — решително каза той. — Ще я уча аз мрежи рибарски да кърпи и гъргъра, че е покъсан на сто места. Ще я науча аз да държи совалката и конопените въжета на рудана да върти! Я каква помощница може да ми стане, като се върне баща й от фронта, няма да повярва, че разбира от всички рибарски мурафети.

Слушах аз този разговор, който се водеше край кладенеца, под асмата, и хем се радвах, че дядо праща по дяволите тантелите и бродериите, измислени от мама, хем се плашех, че дядо ще ме върже по цял ден на двора и вкъщи. Ами тайфата?

— Пък и днес е чист понеделник, нали? — рече дядо, преструвайки се, че не е сигурен.

— Понеделник — отвърна мама тихичко. — Нали пера? — Че тя цял живот переше само в понеделник.

— Я, ето ти ден първи за истинска работа!

И на часа дядо ми показа как става самото заплитане на скъсаното — неговите подпухнали старчески пръсти, с надебелени стави, със загрубяла кожа, изкусно мятаха дървената совалка. Отгоре отдолу, възелче-премятане, затягане и готово. Моите ръце до дядовите бяха истинска картинка за рисуване — тънички, с нежно розова кожа, с дълги пръсти.

— Таман за плетене на мрежи — рече дядо. — Философия няма никаква, само добро желание и търпение.

Всъщност нямаше накъде. Дядо беше, така да се каже, глава на семейството и мама и аз трябваше да се примирим с дядовото решение. Още същия ден той ми издялка една малка дървена совалка игла, с която се плетат и се кърпят мрежите.

Дали защото това беше непозната работа, или защото наистина не понасях мамините ръкоделия, или защото исках с нещо да бъда полезна през тези усилни и тежки военни дни, аз най-прилежно се учех да разгръщам прехвърлените през опънато въже мрежи, да откривам дупка, да я заплитам с новия рибарски конец.

— Е, върви ли, върви ли? — викаше от време на време дядо отстрани, дялкайки витлото за новата рибарска лодка, която сам си майстореше.

— Върви, дядо, къде ще се дене!

— Ами очите си отваряй, къзъм, на четири. Че само една дупчица да пропуснеш, цял пасаж от лефера да е напълнил мрежата, ще изтече през нея. И върви я гони рибата в дълбокото!

Аз отварях очи не на четири — на осем, на шестнадесет, исках с прилежание и усърдие да заслужа похвалите на дядо. Тези похвали струваха много. Повече от татковите, от мамините, от всички наедно. Пък и чаках друго, проявя ли се още в понеделника, дядо по някое време да рече:

— А сега, къзъм, върви да поиграеш! Че то на детето да му вземеш играта е цяло престъпление.

Да, ама пустият му дядо не казваше такова нещо. Дялкаше си дървото ту с тесличка, ту с рендето, изтърсваше от време на време нападалия талаш по него, поглеждаше мълчаливо към мене с присвити очи и пак започваше с рендето.

Какъв ти „чист“ понеделник! Черен ми се стори изведнъж! Съвсем черен и противен. Ама как да кажа: „Дядо, уморих се!“ Ще излъжа, защото хич не бях се уморила от това необикновено и приятно занимание. Работата беше съвсем друга: навън, на улицата чувах познати гласове захладило се е, Соти, Савчето вече са насядали по стъпалата на Жаковата къща, а тя точно срещу нас — през тарабите виждам и босите крака на Сотир, и русите плитки на Савчето, чувам гладкия, ясен глас на еврейчето. Чувам дори дрезгавия глас на баба му Рахила през прозорчето:

— Жакито, изяде ли си цялата филия? Или я метна в кофата?

— Изядох я, бабо, изядох я докрай.

— Да ти намажа ли втора?

— Ще преям — смее се момчето. — И ще направя шкембе като дядовото. — То се смее, пък аз дори не се сещам, че не съм закусила. Виж я ти, мама, хванала се за прането в пералнята, не се сеща за детето си, че е изгладняло. Коря си я аз, ама на ум. Иначе съм горда, инат, няма да изхленча — пък и не ми прилича, не съм тригодишна. Все се надявах дядо сам да се сети, че ми стига работата за първия ден.

И ето точно когато започнах в себе си и него да коря, и то с най-тежки думи и прилагателни, като „виж го ти стария експлоататор, намери си роб и чирак да му работи без пари“. Ама не бях права.

— Я, къзъм, се разкарвай вече! — рече дядо и се усмихна под белите разперени мустаци. — За днес ти стига и престига. „Простак — виках аз вече за самата себе си наум, — човек е дядо ти, човек и половина, на хубаво те учи, на занаят, а ти?! Тантели и бродерии за теб, куки и пъстри чилета!“

Дядо стана от столчето, приближи мрежата, поразтвори я тук и там, окото му все в кърпеното, а то личи ясно, преясно, защото е с нов кремав рибарски конец, а мрежата е похабена и боядисана кафява.

— Майсторица си ми ти. Каквото пипнеш, както трябва го правиш. Такава те искам. Пък файдата двойна — и за теб, и за мен.

— Тройна — метнах аз. — И за мама, че нали трябва да има риба за тигана й.

Дядо се засмя отново.

— Така е, казвам, времето е такова, сиромашко, пък аз старея. А ти и мрежи да знаеш да кърпиш все е един усталък, все е занаят.

— Ама не момичешки — подхвърли мама, тихо приближила под асмата до нас.

— Защо бе, снахо? Каквото и да си научила на този свят, от полза е. Една турска дума да знаеш и тя може в зорно време да ти помогне. Хляб да ти даде.

— Гладна съм — прекъснах аз техния разговор.

— Видиш ли я, и хляб детето си поиска. Дай му де, какво чакаш! То истинска работа е работило. За такава помощница пей дава всеки. Пък и хубаво я свърши, сякаш на гергеф е бродирало. Ашколсун, къзъм!

Ей това ми стигаше на мене — тази похвала от дядовата уста ми напълни душата с радост. Нея чаках аз. Нали споменах. Една дядова похвала струва триста таткови и още толкова мамини.

И то похвала на чист понеделник. Ще ми върви цяла седмица на похвали.

Ранената чапла

Знаете ли каква птица е чаплата? Блатна. В сиво вдовишко оперение. А иначе кокетна, стъпя изящно, красиво на тънките си крака, сякаш отлично знае и съзнава своята хубост и грация. Познава я и я подчертава: ето вижте ме, казва тя, каква съм хубава, каква съм деликатна, а вижте ги и тия патици в блатото по са шарени от мене, със златнозелена перушина са, но, не дай боже, може да излязат от камъша и да стъпят на пясъчния бряг! Та те глупачките ни да хвърчат знаят, както трябва, ни да ходят по земя. Клатушкат се, сякаш са изпили прясното вино на рибарите, докато хвърлят винтерите през нощта във Вая.

Веднъж, то беше пак в ония дни военни, когато се прехранвахме с риба и блатни птици. Мама безжалостно скубеше разноцветните лъскави до златно пера, накисваше ги едно денонощие в оцетна марината с разни подправки и миризми, които държеше в тенекиени пъстри кутийки на полицата. И мрачно мърмореше, но тихо, тихо, да не стигнат приказките на недоволство до дядо, който беше наблизо и надничаше през прозореца в кухнята.

— Омръзнаха ми тия дивечи, да опустеят дано!

— Но тогава? — изненада я моят въпрос.

— Какво „тогава“? — Стрелва ме тя с ясните си, но разгневени очи, кафяви като обелен див кестен от бодливата си обвивка. — Ще умрем от глад, така ли, без тези блатни миризливи мърши?

— Ами — смотолевих аз — като няма друго.

— Е, да — решително рече мама, — през война хората и камъни, и корени, и кори на дърветата ядат, всичко. — Ако беше хубаво нещо войната, щяхме да й се радваме. — Ох — въздъхна тежко мама. Обърса ръцете си в кухненската престилка и с внезапен и ненадеен жест и движение ме хвана за раменете, притисна ме до себе си и залепи устни в косите ми и захълца.

Не, мама не беше сантиментална, твърда жена беше тя. Аз почти не бях я виждала да плаче, а сега плачеше. Шепнеше нещо в косите ми и хълцаше безшумно, сдържащо, трагично. Можех ли да не се разплача и аз? За мъката на мама по татко, за моята лична мъка по него и най-после за това, че хлябът не стигаше и всеки ден ядяхме блатна риба, а понякога и блатни патици.

В този миг дядо отвори вратата, изгледа ни изненадано, но не попита нищо. Вдигна към мене ръка и разтърси почти пред носа ми една птица, която държеше за краката.

— Ние за тях ревем, дядо, пък ти още носиш.

— Шшшттт! — стрелна ме мама, окопитила се от краткото размекване и мъка. — Та туй не е патица!

— Не е, я! — някак гордо рече и дядо — чапла!

— Жива! — скочих аз, защото оставената върху мушамата на масата птица разшава завързаните си с канап крака, разпери крила и тревожно закряка.

— Боли я — рече загрижен дядо. — Ранена е в крилото и в крака. Виж, булка — обърна се той към мама, — намажи й раната с малко сладък мехлем, па като оздравее напролет, ще я пуснем в блатото да си намери фамилията и гнездото.

Нищо не можеше да ме откъсне от този ден от ранената птица. Дядо разказваше подробно като никога как докуцала до него в гюмето, как се мушкала в ръката му, сякаш му викала: „Вземи ме, дядо, полекувай ме!“ И той я отнесъл в рибарската хижа.

Дядо беше и от мама по-лишен от сантиментални наклонности и разнеженост. Суров или не суров — думата е неточна, — а просто сериозен, сдържан старец беше той и рядко допускаше отклонение от тази своя сдържаност и праволинейност.

Щом се наобядва и се излегна на дългия миндер в кухнята и засмърка любимото си емфие, мама се зае с работата: вече е сложила малкото джезве на огъня. Това обедно турско кафе, налято в широка чашка без дръжка, беше приспивателното на дядо. То пък и какво кафе беше! Кило ръж, кило леблебия и една шепичка кафе на зърна, но миришеше, разбира се, в началото на кафе. После си загубваше хубавата миризма, но не и цвета, не и вида и най-важното — не и каймака. Виж за каймака, хвала й! Не знам как го правеше, но беше толкова дебел, че гостите и комшиите винаги я хвалеха: „Майстор си на кафето, Катерино, нещо му слагаш за този каймак, нещо му баеш, ама не казваш!“ А мама наистина тайнствено си мълчеше, с лека усмивка на красиво изрязаните си устни, с искри в очите.

И аз бях уверена, че наистина магия някаква има тук. Уж не вярвах в магии, но за това кафе бях на друго, макар и погрешно мнение. Нещо му правеше тя на кафето, особено пък когато беше за дядо. Може би го обичаше много за мълчаливите и денонощни грижи, които полагаше за нас, двете, защото често на риболов отиваше през нощта и не си доспиваше, или защото старецът беше баща на „нейния“ Коста, или просто защото с нищо не й досаждаше, а само й помагаше. Неговото кафе всеки ден тя правеше с такова старание, че все очакваше похвала. Ама той си беше скръндза на похвалите. Не ги раздаваше за щяло и нещяло, най-малкото за едно турско кафе след обяда ще се разпусне.

Но ето, в този ден, когато донесе чаплата, най-неочаквано отпивайки с дълго и остро свиркане под белите огромни мустаци горещото кафе, той я похвали. За каймака на кафето. За всичко, което правеха сръчните й неуморими ръце години наред, за мълчанието и търпението, с което посрещаше трудностите и неволите на войната, за самотията.

Мама се слиса, зяпна го, изчерви се до ушите, не знаейки къде да дене попуканите си ръце. Къде и как е запомнил всичко това, което сега говореше разнежен, развълнуван и благодарен.

— Такова кафе, такъв каймак не пие никой свекър, булка. И да го получи някоя в джезвето, няма да го налее в неговата чаша — няма! Сама ще си го изсърба. Ама ти, булка, си друга. И аз съм благодарен на господ и господица, че на стари години съм в твои ръце.

— Ние сме в твоите, тате, ние — отлепи най-после мама устни. — Ако не беше ти.

— Стой, мълчи — тросна й се той, — като съм го рекъл, премислил съм го. У мене празна приказка няма. Пък и не съм изкуфял още. С добра снаха ме е сдобил Коста, макар и от чужди краища. Напреко дума не ми е изрекла още. Пък за каймака на кафето — аферим! С нож да го режеш, а не да го сърбаш. — И изведнъж дядо шумно се разсмя и разкиха. — Абе, какво съм се разбъбрил като Анастасия комшийката (прозорците им гледаха в нашия двор откъм черницата и щом зърнеше в двора мама или него, тя завчас отваряше малкия прозорец и веднага започваше клюките на махалата. Кой при кого е спал нощес, какви трици слагат в черния хляб, дето ни го дават с купони, какви суджуци от умряло магаре продавал някой си под тезгяха).

— Ама знаеш ли, булка, днес тая пуста чапла ми обърна коравото сърце. Ей такова доверие не съм виждал, дето му е дума и между хората. Куца и върви къде мене. Не знае тя, добър старец ли съм, зло ли ми е сърцето. А иде направо в ръцете ми. Това птиче доверие ме обърна наопаки. Погледнах се с моите очи и се питам: „Бе ти, старо, как я караш с хората, с близките си, със себе си!“ И реших, че за нищо не съм имал време. Гледа ме чаплата жално, жално с тия мънички кръгли очи, всичко ми казва: и че я боли, че лоши хора са стреляли, без да я убият на място, че сега в тази късна студена есен ще загине, ако остане с раните сама в тръстиката край блатото.

Запомних аз тази сцена, защото беше единствена през цялото ми детство. Но завинаги, за цял живот усетих дълбоката човечна природа, достолепие и благодарност на моя дядо, усета му да разбира всичко около себе си — човек, птица, дърво. Сетих се, че когато работеше и дялкаше дърво, винаги му говореше на глас: „Ех, чворесто си, душата ми измъчи, рендето похаби, ама нищо, аз ще те туря на място!“

Цяла зима мама лекуваше чаплата. Даваше й царевично зърно, но тя предпочиташе остатъци от масата — хляб, риба, какво да е. Живееше в кухнята в една картонена кутия. Скоро раната на крилото й зарасна, престана да куца и започна куражливо да излиза навън в двора, да се разхожда по преметените плочи, да наднича любопитно тук и там, от никого не се плашеше, сякаш разбираше, че в този дом живеят най-добрите хора като почнеш от старика с белите вежди и мустаци, една бяла хубавица мама и едно капризно мършаво момиче.

Само шарената ангорска котка не свикна с чаплата, нито чаплата с нея. Съвсем в началото котката се хвърли върху птицата, но дядо така й се скара, като я нарече с какви ли не обидни епитети и главното с такъв сърдит глас, че тя сякаш разбра: това странно сивопепеляво, перушинено същество е под закрилата на дядото. С други думи, наше е, домашно е и трябва да го почита. С почитта котката не успя, все и настръхваше козината и щръкваха ушите, като виждаше чаплата наблизо. Но повече нищо. Значи не забрави първия урок. А самата чапла уж не се боеше, но и не приближаваше съвсем до нея. Все запазваше някакво разстояние и същевременно някакво достойнство. Пристъпваше грациозно, вдигнала изящна красива глава нагоре сякаш все чакаше нещо, все се ослушваше. И така още известно време, после изведнъж се промени — спираше на едно място и дишаше с отворена човка.

Една сутрин дядо вика отвън:

— Кальопке, Кальопке, ела бързо, къзъм! — Аз четях нещо, пуснах книгата и изтичах. Не сварих да попитам дядо защо съм му притрябвала. Той ми сочеше с глава някъде в ъгъла. Какво да видя? Лежи кротко котката и мърка, а чаплата се върти около нея и от време на време рови с човка в пухкавата й козина, завирайки цялата си глава в нея. Бях смаяна.

— Пощи я! Чисти я от бълхите.

— Ами как така, дядо, нали все настръхваше по нея!

— Но ето чудо, къзъм, сприятелили се.

Този спектакъл се повтаряше по цели часове — лежи си котката неподвижно, а чаплата рови с глава в козината й. Докато един ден усетихме, че чаплата я няма. Сега разбрахме какво е душила с разтворена човка навън в двора, какво е чакала, на какво се е надявала! Пролетта, пролетта е чакала птицата! Да се завърнат птиците в гнездата си в камъша на блатото. И тя да се завърне при своите.

— Дано някой „кьопав“ ловец не стреля отново в нея!

Дни наред ни беше мъчно за чаплата. Все едно че загубихме близко същество. Котката дълго и необичайно мяукаше из двора, сякаш и тя търсеше своята приятелка.

Дори дядо веднъж рече:

— Все чакам да ме посрещне чаплата, пък нея я няма!

Двамата Георгиевци

Всъщност единият беше Гого, а другия Йорго. Но и двамата кръстени на един и същ светия — свети Георги-копиеносеца. Само че истински Георги беше Гого — дребен на кокал и слаб, с болнаво лице, с големи проницателни очи, сякаш все нещо търси и изучава. Той беше готов да се жертвува за своя другар. Беше готов да поеме чужда вина върху себе си, да се бие за чужда кауза, макар и да знаеше, че той самият ще бъде бит накрая. Беше готов да защищава някое момиче от класа, подгонено или закачено от някой хъшлак. А никакво не му е това момиче — ни сестричка, ни братовчедка, нито изпитва кой знае какви особени чувства към него, тоест „гадже“. А ей така — заради правото, заради другарството, заради борбата в името на доброто. С една дума — свети Георги. Такъв беше Гого. За истината и правдата можеше да се насече на парчета, без да се пожали. Много обичаше да чете и всъщност подражаваше на „книжни“ герои. Истински романтик.

А Йорго беше другият полюс, другата крайност и по характер, и по нрав, и по всичко останало. Дангалак за годините си, грубиян, здравеняк, егоист, използвач — с една дума, „отрицателен“ герой.

И добре, че единият беше Гого, а другият Йорго. Така че никога не ги бъркахме.

Един и същ филм Йорго можеше да гледа цяла седмица подред, и то обезателно без билет, „гратис“. Използуваше безброй начини и хитрости да се промъква безплатно в киносалоните. През останалото време се мотаеше на пристанището, по кейовете, по камъните край брега, ловеше попчета с въдица и вместо да ги носи на майка си и да храни малките си две сестричета, продаваше наловената риба, за да си купува това и онова и най-много цигари.

Киното и морето на Йорго никога не омръзваха. Омръзваха му уроците, омръзваше му да ходи на училище, омръзваше му да го сочат с пръст и да му правят забележки за лошото му поведение, за двойките, които сами се лепяха по него, то се знае, защото не учеше. Имаше си един такъв лаф, когато го питаха защо не седне да учи: „Абе, ще си повредя ума от четене.“

На всичко отгоре беше голям хитрец! Нали другите учат, нали другите решават задачите и си пишат домашните! Така де, едните в класа са за това — да се трудят (като са будали, нека да се трудят), а той хитрецът знае добре как да се измъква от трудните, заплетени положения, как да се врежда и да се нарежда, без да изразходва труд и усилия.

Та нали Гого съименникът му, който седи на първия чин, си е научил отлично урока по история и ще не ще, от съжаление или от презрение (това последното нямаше значение за Йорго) или Ненчо пред неговия чин все ще му подскажат нещо. Нали Кулчо или Савето са си решили задачите по смятане, ще му ги дадат да ги препише в междучасието и готово. Йорго виж го отървал някоя двойка, някоя забележка. И накрая дори няма да благодари на другаря си, сякаш той е бил длъжен да му помогне.

Веднъж се случи следното: влизаме в час по български. Учителката ни е вече на вратата, а Йорго настоятелно и грубо ми шепне и протяга ръка:

— Тебе няма да те вдигне, дай си тетрадката с домашното!

Учителката е вече пред катедрата, поздравява усмихнато класа, сяда, отваря бележника си, после вдига очи, оглежда всички. Аз скришом съм подала тетрадката си на Йорго. От съжаление ли, от страх ли (пък не бях от страхливите) — не знам. Но моментално трепнах от ужас: учителката изрече моето име.

— Излез, Кальопке, с домашното на дъската!

Ами сега — обърнах се назад. Поглеждам паникьосано момчето, а то блее си, все едно нищо: ни трепва, ни прави някакъв опит да ми помогне, тоест, да ми върне незабелязано тетрадката.

Учителката рязко променя израза на лицето си. Става строга и същевременно недоумява.

— Ти нямаш домашно?!

— Нямам — мънкам аз, останала без душа от срам, от гняв, от негодувание. На нея просто не й се вярва. Аз съм отличничка, а по този предмет — най-добрата в класа. Казвала го е толкова пъти.

— Но как така? Защо?

Вдигам рамене. Плаче ми се, но не заплаквам и то не от друго, а от злоба към самата себе си: ще спасяваш Йорго — използвача, така ти се пада! И друг път му дай домашното, и друг път му пиши съчинението, че той е зает с много други работи и други полезни занимания! Хашлакьор такъв!

— Сядай си на мястото! — безкрайно недоволна, обидена промърмори учителката. — Така става, когато на някому пораснат ушите от възгордяване.

Неволно пипнах с ръце ушите си. Идеше ми да извикам: не ми са пораснали никак ушите и въобще не съм се възгордяла, учителко, ами у Йорго ми е домашното, че му услужих. Ама не извиках. Знаех, че ще бъде още по-лошо, ако го сторя. Но когато удари звънецът, аз не се стърпях, изправих се пред злорадото и гадно ухилено лице на Йорго. Той едва свари да каже:

— Леле, как се нар.

И аз му залепих една яка плесница през устата. После още една и още една. Целият клас занемя от изумление.

— Що го биеш, ма? — опули се Гого, готов да се яви в защита на пострадалия.

— Той много добре знае за какво. Ама друг път да не чака, да не се надява, че ще се пожертвам заради него. Край! Нека свети Георги му помага от сега нататък или сам той си седне на панталонките и си учи уроците и си пише домашните.

Човек трябва да помага на тия, които заслужават, а той, егоист, нищо не заслужава, дори не заслужава с гумичка да му услужиш да си изтрие грешката. Ти да му дадеш тетрадката си с домашното и сама да се посрамиш, да се провалиш вдън черната земя. Няма го вече майстора!

— Загубеняк! — извика някой.

— Не той е загубеняк — подхвърли друг. — Загубеняците сме ние, дето му помагаме.

— Вярно бе!

Класът през цялото междучасие и после след часовете коментираше този случай — урок с калпазанина Йорго. Всеки го порица.

— Че що не й пъхна в ръцете домашното?

— Ами, ако след нея учителката изпиташе мене, тогава отивах да ловя попчета, така ли?

Е, това вече беше лавровият венец на Йорго. Той сам си го постави на главата и сам подписа като присъда нашето безапелационно решение от днес нататък никой с нищо да не поощрява неговия класичен мързел, неговото безподобно използвачество, неговата безотговорност и егоизъм.

Без бой го накарахме, принудихме го да надниква от време на време в учебниците, да реши самостоятелно и някоя и друга задача. Защото беше най-високият в класа и на години май най-голям — истински дангалак и непоносимо щеше да бъде да повтаря класа. Всички щяха да му се присмиват и да го сочат с пръст. И все пак един ден Гого му рече:

— Ако ти е много трудно, ще учим двамата, ще ти помагам, Йорго. Иначе целия клас срамиш. Погледни се, една глава по-висок си от мене!

Гордостта на внучката, гордостта на баба

Внучката се втурва вкъщи като стихия. Блъска вратата и застава сред стаята неподвижна. Косите й са разрошени от тичане, бузите порозовели.

— Какво става с тебе, дете!?

— Виж я, бабо! — почти шепне тя и гласчето й трепери от вълнение. — Виж я! — И не смее да извие тънкото бяло вратле, защото се бои да не развърже или да не развали хубавите гънки на червената пионерска връзка.

Аз гледам обичното мило личице в новото червено сияние и също се вълнувам.

— Честито! — казвам. — Ти си вече голяма!

И тя наистина като голяма започва да разказва за преживения и незабравим празник — приемането им в пионерската организация на борда на миноносеца „Дръзки“. Разказва за котелното отделение, където е работил Вапцаров, за кубрика, в който е писал стихове, за неравния нощен бой с турския флот през 1912 година и торпилирането на крайцера „Хамидие“.

— Юнак миноносец бил „Дръзки“, разбираш ли, бабо? Четиридесет пъти бил по-малък от крайцера, а го ударил така, че трябвало да го откарат на буксир до Цариград това страшилище с потънала предна част.

— А сам ли е бил твоят юнак миноносец в този бой? — питам аз и хитро се усмихвам.

— Ннне! Защо! Били няколко, но „Дръзки“ използувал тъмнината и се приближил най-много до крайцера. Другите също атакували, но техните снаряди потънали в морето, без да ударят врага. И моят миноносец станал герой.

— Да! А моят — не! И въпреки това аз си спомням за него с любов — прошепвам аз на внучката, която ме гледа с изумени очи и с такова любопитство, че трябва да отговарям на много въпроси. Тя забравя дори възела и хубавите гънки на своята нова пионерска връзка, прегръща ме с две ръце и моли:

— Аз ти разказах, разказвай сега ти, бабо! Къде си виждала миноносеца!

— В Бургаското пристанище.

— И ти си се качвала на него?

— Да! — смея се аз.

— Но когато си била малко момиче, нали е нямало пионерска организация, как така си се качвала на военен кораб? — Внучката е вече готова да се разплаче. — Защо не разказваш, а?

И аз започвам да разказвам.

— Беше война. Лоша война. Баща ми, твоят прадядо, беше на фронта, а ние ядяхме хляб корав и черен като спечена тухла. Газ нямаше. За мляко само си мечтаехме. Дядо ми ходеше да лови риба в блатото и така преживявахме. Той ме учеше да кърпя рибарски мрежи с дървена совалка, да варя чорба от попчета най-вкусната рибена чорба, която съм яла през живота си.

— Каквато вариш сега, нали, бабо? — прекъсва ме внучката.

Аз се усмихвам, макар и спомените от това време да не са весели и забавни. После продължавам.

— Имах един чичо. Казваше се Михаил, но аз му виках „чичо Михо“ Беше матрос на миноносеца „Строги“. Когато корабът се прибираше в пристанището, той винаги идваше да ме вземе от къщи и ме водеше при своите другари.

Аз страшно много се гордеех с моя чичо! Той беше висок, с почерняло от морските ветрове лице, със синя галанка и моряшка барета със златен надпис „Миноносец «Строги»“ на рипсената панделка, чиито дълги краища се вееха на вятъра. От всичко у него тия веещи се краища на моряшката му барета най-много ми харесваха и най-много ме вълнуваха. Вървях до него из улиците, които водеха към пристанището, и се чувствувах на не знам кое небе от радост. Мислех си, че всички ми завиждат. И сигурно така беше. Завиждаха ми поне децата, когато ме срещаха с него, хванати за ръка. Ще минем през малката градина пред пощата и ще спрем пред железните порти на пристанището. Във военно време, то се знае, че „външно“ лице не може да влезе в района на пристанището, но чичо Михо ще заяви на стражата, че съм „негово“ момиченце и стражата ще ме пусне. Тогава бързо, бързо ще пресечем железопътните линии и просто ще изтичаме към кея. Поне аз ще тичам, а чичо Михо ще крачи след мене и непременно ще се смее!

Ето ги и моите приятели! Това са миноносците „Строги“, „Смели“, „Летящи“ и твоят „Дръзки“. Акостирали са в една редица като ученици в строй. Цяла ескадра!

Види ли ни някой от миноносците, непременно ще помаха с ръка и ще извика:

— Михале, ти пак ли си водиш момиченцето на гости?

А чичо Михо ще поклати само глава, което значи „да“.

Но изкача ли железния мостик на „Строги“, в който служеше чичо Михо, всички моряци, видят ли ме, ще завикат „Урааа! Нашето момиче иде!“ Всеки ми се радваше, защото може би вкъщи е оставил момиченце като мене, което гладува и което не ходи на училище, защото училището е станало военна болница. И ще се чудят с какво да ме нагостят, с какво да ме зарадват. Но какво ли притежават моряците, които идат от морето? Бучка захар, красиви мидени или стридени черупки, истинско скъпоценно бисерче, случайно открито в някоя мида, или просто, сухар. Всички знаеха, че аз страшно обичам да хрускам сухар. Затова и някои ми викаха „Мишлето“.

А аз обикалям корабчето, надниквам в кубрика, качвам се на командния мостик, надвесвам се над борда и наблюдавам зелената мазна вода, която съвсем мързеливо се плиска в сивия метален корпус на „Строги“. Където и да ида, аз срещам познати лица, когото и да питам за нещо — отговаря ми с радост. А аз най-често питам за торпедния апарат, който е монтиран в средата на кораба. Десетки пъти са ми обяснявали как се „изхвърля“ самодвижещият се снаряд, но аз пак питам. Тогава за пръв път чух и историята на турския крайцер „Хамидие“. Как го торпилирали в една тъмна и мъглива нощ четири миноносеца и как „Дръзки“ успял да го рани.

Когато носех цветя (а това правех винаги, когато можех), аз накичвах „оръдието“ и сякаш с моите латинки или богородички то ставаше още по-силно и по-могъщо. Уверена бях, че така накичено, то би могло да улучи с торпедото си от хиляди мили разстояние не само някакъв си турски крайцер, но и всички вражески ескадри на света!

По-късно ще се сбогувам с всички поотделно и чичо Михо ще ме отведе вкъщи. След преживяното, разбира се, аз се чувствувах още по-горда, още по-важна.

Минаваше седмица, две, понякога месец и чичо Михо отново идваше у нас! Леле! Как се радвах! Мама трябваше да разпалва дървени въглища, да топли желязната ютия, да ми глади поличката, блузката, корделата. И натъкмена, нагласена аз пак тръгвах.

Но веднъж се случи нещо необикновено.

— Както се случва в приказките ли? — не се стърпява и ме прекъсва внучката, сгушена в прегръдките ми.

— Не-е! Такова нещо и в приказките не се случва. Представи си: минаваме с чичо Михо оживените улички до пристанището. Стражата ни дава път. Изтичваме през линиите и стигаме до кея. Качваме се на „Строги“. Разговаряме с всички, черпят ме, кича с любимите латинки любимото „оръдие“, после сядам и се свивам на куп въжета някъде към кърмата и останала съвсем сама, наблюдавам летежа на чайките около мачтите и мечтая за далечни морета, за робинзоновски острови, за коралови рифове и кой знае за още какво. Най-много, разбира се, мечтая за края на войната и за завръщането на татко от фронта.

И съвсем не чувам острото изсвирване на моряшката дутка, внезапно дадената тревога, дрънченето на котвената верига, бумтежа на машините. Когато изведнъж разбирам, че миноносецът се е откъснал от кея, че излиза навън от вълнолома, че взема курс към открито море, аз съвсем не се уплашвам. Пък и защо да се плаша? Нали на кораба е чичо Михо? Нали на кораба всички са ми приятели? В този миг си спомням едно тяхно обещание: завърши ли войната, те непременно ще ме поразходят с миноносеца из залива. Може би войната е свършила точно сега и моряците са вдигнали котва, за да изпълнят своето обещание. Това беше чудесно! Значи, край на тухления хляб, край на мамините тревоги! Скоро ще се върне и татко!

И се развиках. Тогава ме чуха и към мене изтичаха изплашени моряци и още по-изплашеният чичо Михо! Сякаш корабът потъваше. Такава паника и тревога се вдигна. „Ами сега?“ — викаха всички в един глас. „Как го забравихме това мишле?“ „Може да е маневра, а може да е бой!“ „И маневра да е — викаше друг — можем да целунем някоя мина, заливът е пълен с тия рогати играчки!“

Аз разбрах: това не беше „разходка“. Но не се уплаших. Ето че и аз ще участвувам във войната! Ще торпилирам вражески кораби и ескадри, ще превързвам ранени. После ще разказвам на децата. Ако пък „целунем“ мина, ще загина като герой.

През това време чичо Михо викаше: „Трябва да я свалим!“ „Къде бе, Михале — в морето ли?“ А друг додаваше: „Види ли я мичманът — закъсваме!“ „Че скрийте ме в кубрика — предложих аз, — ще си кротувам, докато трае боят!“ Всички се разсмяха на моите думи, но без да се бавят, ме преведоха зад комина, свалиха ме в задушния кубрик, качиха ме на една койка и ми дадоха да разглеждам албуми и книги с картинки. Но на мене до снимки и до картинки ли ми беше? Очите ми бяха впити в кръглото прозорче — илюминатора — и все чаках да видя нещо интересно, нещо страшно, нещо забележително. Но виждах само сиво-зелената вода и нищо друго. От време на време чичо Михо или някой друг матрос ми носеше моряшка чорба, сухари, компот. Ако беше чичо Михо, казваше: „Не се плаши, няма нищо страшно!“ Ако беше друг — смееше се: „Мишле, да не заревеш, когато почне боят!“

— И… какво стана, бабо? — задъхана от интерес, нетърпеливо пресича моя разказ внучката. — Страшен ли беше боят?

— За мое голямо огорчение не се стигна до бой. Това беше само маневра на открито море.

Внучката ме поглежда с голямо разочарование.

— Е и после…

— После… После миноносецът пое обратен курс към пристанището. Спряхме там, откъдето бяхме тръгнали. Пуснахме котва. Когато чичо Михо ме хвана за ръка и ме поведе към мостика, аз се обърнах и погледнах латинките на „оръдието“. Те бяха поувехнали, но това отдалече почти не им личеше. Помахах на моите приятели с ръка и гордо тръгнах към къщи.

Все пак бях минала между мините и жива и невредима се бях върнала на брега. А това не беше малко геройство.

— Даа, интересно е това, което си преживяла, бабо, аз не споря — каза сериозно внучката, — но все пак, съгласи се и ти, че да получиш пионерска връзка на миноносеца „Дръзки“, не е по-малко интересно.

Трябва да се съглася, че е така.

Опакото на живота

Помня края на войната. Татко се върна брадясал, с покъсани ботуши на краката — същински италиански пленник. И при това — мълчалив, мрачен. Променен. Сърдит на някого и на нещо, което не ми беше по силите да проумея. Но че беше друг — това личеше ясно. Не беше моят весел, шеговит, закачлив татко. Сякаш мислите му бяха другаде, може би там, на фронта, и сякаш не се радваше, че се е върнал при мен, при мама, при дядо.

Но и друго ми правеше впечатление. Не можех да разбера защо и дядо не се радва, че единственият му син сее върнал жив и без рани от войната, и все нещо мърмори недоволно под мустак, защо мама не сияе от щастие? Та нали ден и нощ се молеше на своята светица Варвара за този час, за този миг — татко да се завърне.

Още в първите дни той отключи работилницата си, премете я. А тя празна. Нали всички здрави и годни колелета, които давахме под наем на момчетата преди войната, бяха реквизирани още в нейното начало.

Никой не влизаше при него. Та кой след гладните години на дългото бедствие — война и гладните дни след нея — ще си поправя повредения ръждясал грамофон, за да пуска плоча на него? Най-много да притича някоя разчорлена, миришеща на лучена запръжка съседка, със запушен примус в ръцете:

— Жив да си, Коста, отпуши я тази пущина, че ми остана недоварена яхнията! Че то газ ли продават сега — помия някаква!

И той начаса бръкне със специалната си игла, отпуши примуса и толкоз.

— Довиждане, Коста. Така да знаеш, златни са ти ръцете!

И той знаеше, и ние, и всички в околията знаеха какъв майстор е баща ми, но каква полза сега от тези добри, „златни“ ръце? Нима можеше да вземе пари от тази жена?

Веднъж татко стои изправен до тезгяха с наредените инструменти — пили, клещи, отвертки и стяга на голямото менгеме някакво парче желязо. Прави се, че нещо работи.

Тогава ми разказа нещо покъртително. Не беше за бой, не беше за убити и ранени войници — за настъпление и отстъпление от окопи и позиции. Веднъж в Девуново, където била неговата военна колоездачна част, го блъснал един войник на велосипед. Татко го пипнал здраво за куртката, свалил го на земята и ха да го смели и очите му в падналия на улицата велосипед! Нещо привлякло като магнит погледа му. Велосипедът — от нашите, от реквизираните! Татко го познал завчас, защото бил един от тези, сглобените от разни части от самия него. Познал го по заварката на изподрасканата от падания рамка, по извитото кормило със зелените целулоидни дръжки, по веригата, натъкмена от самия него от различни парчета. Познал го просто! Била такава радост тази среща. Среща с приятел, нещо повече, среща със свой, роден син. Та нали собствените му ръце са го сглобявали от начупени парчетии и части. Войничето чак се слисало. Хич и не разбрало защо го отминала бурята и боя.

И ето го сега татко стои и въздиша в празната работилница без работа.

Оцелели са само инструментите и разни почупени вехтории на купове, на купове, покрити с прах и паяжина: колелета с щръкнали изпокъсани спици, изкривени рамки, извити кормила, вериги. Нима ще може да стъкми и монтира нещо от тия жалки остатъци, от този ръждясал боклук?

Всъщност беше оцеляло моето „Пежо“. Не бяха го реквизирали, защото беше детско, и то момичешко. Но отдавна беше останало без гуми — и вътрешните и външните ги нямаше никакви. Моето мило, многострадално „Пежо“ си висеше на стената в работилницата за украшение и реклама. Реклама за какво?!

Изведнъж татко ми рече:

— Имам една идея! — Но усетих, че не е особено въодушевен, ни радостен от тази своя идея.

— Слушай, моето момиче, ти вече не си малка. Разбираш, че войната свърши зле — и ний, и целият народ, и цялата държава обедняхме. Ако веднага не се заловя с нещо, ще гладуваме.

— Но нали дядо ни храни!

— И мене ли да храни? Не е ли срамота старецът да храни здравеняк като мене — и той на шега изпъна, изду мускулите на ръцете си, които дори дългата война, тригодишната, не беше успяла да намали. — Нещо трябва да почна!

— Какво например? — питам, но някакво зло езиче на предчувствие вече ме е клъцнало.

— Например с твоето колело!

— Какво, какво? — не разбрах в първия момент колко е голяма бедата, която е надвиснала над мене.

— Все пак трябва да почна, нали? От този хаос тук трябва да се измъкна. — И той посочи с ръка цялото помещение. — За начало може да ми послужи само то. — И той кимна с глава към стената, където висеше колелото ми. — С твоето! Недей да плачеш! — Но аз нямах и подобно намерение, макар и в сърцето ми нещо да се скъса от болка. Сякаш дори чух това скъсване, този звън. После стана тихо, тихо — излишни бяха вътрешните молитви и заклинания. Никой не можеше да ми помогне. Беше ми ясно, че трябва да помогна на татко, че бях длъжна да му помогна сега, когато е така тъжен и обезсърчен. Дори бях длъжна да му спестя неудобството, да „реквизира“ колелото ми — трябваше сама да му го предложа. Но можех ли?

— Но то е без гуми, татко, няма да върши работа — продумах живо, с едната надежда, че мога да спася моя любимец на стената.

— Мислих за това — рече татко. — Дядо ти ще му усуче дебело конопено въже за каплите. На фронта на края на войната цялата колоездачна рота мина на въжета вместо гуми.

Край! Угаснах. Знаех, че дядо ще изплете най-хубавите въжета за гуми. Майстор беше той по тази част. А татко щеше да лъсне рамката, да потегне целия велосипед и да го смаже. И толкова. Ще се хванат хлапетата на Бургас за него. От ръце на ръце ще върви. Ще падат, ще стават, ще го блъскат в тротоарите, в дърветата, докато го потроши някоя каруца, минала през него. Та кое от момчетата знаеше да кара колело през войната?! Ех, — въздъхнах този път аз — трябва да се работи. Татко трябва да печели, да ни храни. Дядо е вече много стар и сякаш откак синът се е върнал от фронта, съвсем грохна.

— Ще ти купя нов — рече татко пооживено.

Знаех, че няма скоро да стане това, но се помирих.

— Пък и този ще си го караш ти, когато няма клиенти за него.

Знаех аз, че за моето колело винаги ще има клиенти, от сутрин до вечер. Пък и вече нямаше да бъде „мое“.

Излязох от работилницата. Обидена! Наскърбена! Разбира се, да, хиляди пъти да! Но не от собствения си баща. Какво беше виновен той, че войната остави в пълна разруха и бедност цялата страна.

Та той още на третия ден от своето завръщане, като видя на масата „дежурната“ рибена чорба и пържен кефал, блъсна сърдито масата и се развика:

— В тази къща мъжът трябва да работи и да си храни семейството!

Дядо се усмихна принудено:

— Ха така, значи ти вече не ме смяташ за мъж? И таз добра! А кой три години ти хранеше жената и детето?

— Ама стига вече — прекъсна го баща ми. — Твоето време свърши. Трябва да почиваш, сега редът е мой.

— Добре де! — рече примирително старият и посегна към кутията с емфие, смръкна с пръсти и кихна. — Почвай, белким ти преча!

И така, татко решаваше да почне с моето велосипедче. Как няма да ми е мъчно.

Тръгнах надолу по улицата. А колко е тя. Осем къщи отляво и седем къщи отдясно на калдъръма. Минавам набързо покрай градината, покрита с червен пресят пясък или счукана тухла. Преди войната тук играеха тенис младежите от хайлайфа и консулатата. И тръгнах надолу покрай желязната ограда на пристанището, покрай каменната куличка, после направо през пясъците, обрасли с диви екзотични храсталаци, буренак и балдарам — направо към брега на морето. В този момент другаде не можех да ида. Само тук, при него, можех да се наплача самичка, на воля, да се простя с това, което ми беше скъпо от ранно детинство. Никой не трябваше да знае моята болка. Най-малко баща ми. Аз разбрах с каква вътрешна съпротива и покруса е взел това решение.

Вървях по мокрия пясък. И сандалите ми с дървени подметки оставяха след мене дълбоки стъпки, докато ги плисне поредната вълна и ги размие — и сякаш не съм минавала оттук. Рових изхвърлените от снощната буря водорасли, тук-таме образували кафяви фиорди или разстлали цели килими меки, пружиниращи под краката ми, гледах прозрачните медузи балерини, мързеливо затанцували в плитката вода. И без да искам, се усмихвах. Боже мой, колко много обичам това море! И уж бях дошла при него да се наплача като при сърдечен приятел, а то…

И в този момент забелязвам наблизо група момчета, наведени над нещо тъмно и неясно очертано, подобно на струпани на брега водорасли. Момчетата се въртяха наоколо, коментираха, ръкомахаха. Какво е? Любопитството ми надделя над всички останали настроения и намерения у мен. Или не беше любопитството, а нещо друго? Предчувствие? Уплаха?

На брега, на мокрия пясък, с боси крака, потопени в края на бистрата вода, лежеше удавник.

Не ми беше за пръв път да видя такова нещо. Виждала бях удавник на плажа, но „пресен“, току-що нагълтал морска вода и загубил съзнание, но не и „заминал“ на другия свят. Но не и такъв — „истински“, посинял, подут, дни наред блъскан от вълните на морето, пътуващ от далечни брегове и краища. С русоляв, почти бял перчем, залепнал на челото, страшен.

Изведнъж едно от момчетата рече в суматохата:

— Червеноармеец бе! Погледнете му петолъчката на рубашката. — Сякаш беше някакво невиждано чудо тази червена, лъскава петолъчка, която и дългото киснене в морето, не е успяло да затъмни и повреди.

Всички бяхме виждали белогвардейци и разни руски графини из града, всички знаехме от чуто и прошепвано какво става там, на североизток по картата. Кой с кого и за какво се бори. Такива неща не остават тайни за децата.

И сега гледахме и не вярвахме на очите си. Удавникът изведнъж престана да е страшен, макар и да не смеехме да пристъпим съвсем близо до него.

— От революцията е — рече едно куцо момче, с наведена на една страна глава. — Болшевик. И сигурно Иван му е името. То на половината Русия мъжете са все Ивановци.

— Пък графините пеят по шантаните на Бургас размазани романси — изсъска озлобено и многознаещо друг.

Странно, изведнъж всички определихме решително своето положително отношение към съветския войник с петолъчката, към контрареволюцията, към световните събития.

Не след много към нас затичаха прескачайки буренаците и бодилите, чупейки сочните стъбла на балдарама на пясъка стражари и цивилни, едните придържайки с ръце шапките си, другите — каскетите на главите. И първото, което направиха, беше да ни шамаросат и да ни напъдят.

— Не вие мястото тук, хъшлаци с хъшлаци!

— Ама той е червеноармеец бе, чичо — рече, без да изправя глава онова, куцото. И тогава разбрах, че си е такова сакатичко, и ми стана мъчно за него.

— Марш по къщите ви — закрещяха мъжете, и цивилните и формените, като разбраха, че вече знаем какъв удавник е изхвърлило морето.

Ние мигом се разбягахме и разпръснахме. Кой отде свари се закатери по стръмния, ронлив бряг. Едва насред път усетих, че някой ме крепи, обърнах се, куцото момче.

— Как те викат? — попитах запъхтяна.

— Ристо — рече момчето, без да извие глава към мене.

А горе пак се събрахме всичките. И макар че не се познавахме отпреди, макар че за първи път се виждахме, кой знай защо, туй, което видяхме и преживяхме, ни свърза с някаква тайна, с нещо, което трябваше да запомним за цял живот. Ние дълго стояхме вкупчени един до друг и наблюдавахме как пристигналите повлякоха с едно голямо платнище нашия Иван неизвестно накъде и защо.

Плачех и не се срамувах от своя плач. Всъщност нямаше и защо да се срамувам. Плачеха и подсмърчаха и момчетата.

Така с плач се прибрах при татко в работилницата. Нали първо на него трябваше да разкажа за удавника с петолъчката. А той, като ме видя така разстроена, изведнъж се умърлуши.

— Добре де, като не даваш, няма. Твое си е. Дядо ти ще ти направи въжета и ще си го караш само ти. Пък аз все ще изкалъпя нещо от това гробище — и той посочи около себе си. Аз просто не разбрах за какво говори той. Бях забравила своята доскорошна болка.

— Ама аз не за колелото плача, татко.

— Не за него, не за него? — озадачен прошепна татко.

— За Иван, за Ристо!

Той нищо не разбра. Но аз през сълзи подробно му разказах всичко: за сакатото момче, за удавника с белия перчем и червената петолъчка, за стражарите с платнището, дето го отмъкнаха и отнесоха някъде.

— Навярно ще го погребат — казах с някаква неясна надежда и утеха.

— Ами, кой знай в кой хендек ще го хвърлят, да го довършат кучетата!

— А белите графини пеят ли пеят по шантаните. Истина ли е, татко?

— Истина е, детето ми. — И както си беше с омаслените и зацапани ръце, ме погали по косите. — Светът е такова нещо — винаги има лице и опако. Лицето добро, свястно, опакото — противно. Но изведнъж се сепна:

— Но стой, ти знаеш ли какво значи „шантан“?

— Не зная! — Нои той не ми обясни. Замълча. Не му се искаше навярно от толкова малка да се мърся с „опакото“ на живота. Колкото по-късно стават срещите ми с него, толкова по-добре. И всъщност беше прав.

— Дядо ти утре ще ти направи въжета за каплите.

Уж се радвах, но не толкова, колкото очакваше татко. В моите мисли все още беше удавникът с петолъчката и онова, сакатото момче.

Стомничка и Психея

Едно време, като бях малка, много обичах идолите. Не знам как се е породил този интерес, това мое влечение към тях. Може би самата дума „идол“ ми звучеше съблазнително и ме привличаше. Или имах нужда от „покровители“, или съм чела или чула нещо за тях. А нямахме крава, да я обявя за „свещена“. За крокодил, за слон или змия и дума не можеше да става, дори да имах вуйчо владика в зоологическата градина. С една дума, ако исках идоли трябваше да се задоволя с нещо по-скромно, по дребно наглед.

И така, аз обявих за свои идоли една стара глинена стомничка, купена от панаира и една статуетка Психея — от имитация на мрамор, цариградски сувенир. Тези два идола отлично вършеха своята работа. Важното беше нещо определено да „се признае“ за идол, другото, според мене, беше съвсем второстепенна работа.

И така, аз си обявих два идола: черната стомничка и Психея. И с двата разговарях насаме, но по съвсем разграничени едни от други въпроси. Към стомничката се обръщах по училищните — прочета веднъж урока по естествознание, например, и взема в ръка стомничката:

— Слушай, мило идолче — казвам любезно аз. — Имай грижата да прочетеш няколко пъти този урок и бъди така любезна, както съм аз към тебе, да ми го прелееш в главата. Ти знаеш как! Затова си идол. Пък аз ще ти се отплатя, както трябва и както се полага. Ще ти се поклоня до земята след вечеря десет пъти.

И го правех. Най-добросъвестно и старателно поставях идолчето някъде на лично място и почвах благодарствените поклони. Само дето не палех свещи. Но някак не вървеше. Идол и християнщина!

И аз бях дълбоко убедена, че шестицата на следния ден дължах не на другиго и друго, а единствено на гледжосаната стомничка. Хич и не ми минаваше през ум, че съм запомнила урока още като го предаваше госпожа Възвъзова и едното внимателно четене ми е било достатъчно, за да отговоря за отличен пред черната дъска. Не! Идолчето ми е помогнало — мислех и разсъждавах аз, — идолчето, то е способно на всичко. Жалко, че го нямах по-рано, когато обърках ония задачи по смятане и учителката ме мъмри и каза, че е срамота по всичко да съм отличничка, а по смятане да куцам.

Второто идолче — бялата псевдомраморна Психея, която мама държеше пред голямото огледало на скрина наред със семейния албум, кутията с бялата й пудра и други дреболии, аз просто си я присвоявах незабелязано от време на време, когато имах да уреждам въпроси не от училищен, а от друг, личен характер.

Така например, харесаха ми едни бели сандалки в една обущарница, с кръстосани каишки и сребърни катарамки. Да ги оставиш на тротоара сами ще затичат туп-туп-туп нанякъде. Накъде ли, нима е важно! Важното е, че ще затичат, преди още да са ги обули детски крачета. Пък като ги обуя, ела гледай какво става! Чудесии.

Няма съмнение, че татко би ми ги купил веднага, ако му се примоля, но аз за по-голяма сигурност се примолвах на Психея: „Мило идолче, накарай татко да ми купи белите сандалки, пък аз на тебе от благодарност десет метана довечера ще ти сторя!“ После казвам на татко: „Знаеш ли, татенце, в една обущарница какви хубави сандалки продават!“ „Знам — казва весело татко, — знам!“ „Че от къде?“ — трепвам аз. „Едно любопитно птиченце, дето всичко научава, ми прошепна тази сутрин в кревата.“ Ясно… никакво птиченце, а идолчето. Моята Психея! Няма никакво съмнение. Но аз не спорех с татко. Важното беше, че същия ден аз обувах самоходните сандалки с кръстосаните каишки и сребърните катарамки.

Вземах в ръце тогава голата Психея и в упор й говорех: „Благодаря ти, скъпо идолче. И утре два пъти повече ще ти благодаря, ако татко ме заведе на цирка, където играе италианчето на трапеца!“ Това акробатче от скоро ми беше грабнало ума и сърцето. Сега, като си давам сметка за тогавашните чувства, с весела усмивка признавам, че това е било и първата ми „сериозна любов“ — акробатчето от трапеца в цирка! По цели нощи мечтаех за него, по цели нощи се виждах ездачка на пони в цирка, по цели нощи „скитах“ из панаирите с него…

Дни наред аз занимавах Психея с тази история. Най-много й се молех и заклевах да го пази от падане. Четях ли името му на афиша, аз се успокоявах: жив е, значи! Още не е паднал от трапеца! Психея ми го пазеше да не си потроши кокалите през време на туша.

Пък помня добре, че след няколко вечери татко закачливо ми рече:

— Хайде да поразходим новите сандалки до цирка, какво ще кажеш? — сякаш беше посветен във всичко станало, в цялата ми тайна.

За чудо и приказ, каквото и да пожелаех, всичко се сбъдваше, всичко се нареждаше така, както аз исках. Докато…

Докато един ден мама не ме свари на „местопрестъплението“, тоест в момент на най-екстазни благодарствени поклони до земята. Влязла тя в стаята ми на горния етаж, и гледа: бъбря аз нещо неразбрано и се кланям, и чукам чело в черджето на пода, също като мюсюлманите. Веднъж-дваж-десет пъти. Слисала се жената, уплашила се до немай-къде.

— Какво правиш? — пита ме тихичко, както питат навярно лунатиците, дето ходят спящи по покривите. Или просто лудите. — Какво правиш?

Тя — слисана, озадачена, уплашена, аз — дваж пъти повече от нея, като чувам гласа й до себе си.

И докато разбере клетата ми майка нещо ясно и свързано от забърканите и несвързани мои обяснения, мина доста време. И пак не зная дали нещо разбра, но ми рече строго:

— Идолопоклонничеството е грях. Целият свят го е отрекъл. Само тук-таме диви, изостанали племена на земята се занимават с него, и то без полза. Ти ли ще ми се кланяш на идолите! Глупачка! Имаш си християнски бог, Исус Христос и Богородица, имаш си цял куп светици и светии.

— И света Варвара ли?

— И света Варвара!

— Но то е друго, мамо, що не разбереш!

— Какво? — с повишен тон пита мама.

— Аз искам мои собствени единствени, а не такива, дето са на всички, които имат да изпълняват милион молби и желания и не успяват да изпълнят нито едно навреме и както трябва.

Знаех, че не съм тъпачка или нещо от този род. Напротив, всички твърдяха, че ми сече „пипето“ Само дето съм малко… Каква? Никой не определяше точно каква. Каква де!

В този миг аз се „самоопределих“: фантастичка, в смисъл че обичам да си фантазирам, да измислям неща, дето няма и да ги бъде.

И накрая разбрах, че е безкрайно наивно да вярвам в тия измислени, изфантазирани, отживели времето си неща, като двете идолчета и техните сили и „възможности“ да ми помагат в трудни моменти. Тъй де, един господ, дето го признава целият свят, нищо не може да свърши, та моите ли набедени идоли ще свършат!

Аз, Ненчо и някой друг

Още през първия ден на четвъртата учебна година учителката Възвъзова ме постави на един чин с Ненчо. Така нареждаше тя своите ученици: момче, момиче, момче с момиче. За нея всички момчета бяха палавници, всички момичета — кротки агънца. Постави ли ги едно до друго, тоест палавник до агънце, получаваше се сравнително равновесие и спокойствие в класа. Ама с нас двамата, тя не се спогоди. Ненчо си беше палавник и малко отгоре. А всъщност беше си най-нормалното момче и като всяко нормално момче обичаше игрите, боричканията и закачките. Това беше самата истина. Но лошото беше, че и аз бях от същата порода. А двама палавника и два пъти по нещо отгоре — беше много за един чин. На него имаше винаги разправии, блъскане, сръдни и бой.

Ненчо ще ми пусне прах от химически молив в косата и аз като се изпотя в час, ще потекат по челото и шията ми, морави ручейчета. Аз ще му надраскам тетрадката с домашното, той ще ми оскубе плитките. Аз ще го перна право в носа, а после ще се мъча със собствената си кърпа да бърша рукналата кръв. Аз случайно ще изпелтеча нещо на черната дъска, пък Ненчо цяла седмица ще се подиграва с мене, той ще допусне някоя граматическа грешка в тетрадката си, аз ще му я напомням, дорде излезе от кожата си. Ама и аз не му прощавах. Дорде баща му, някакъв голям чиновник в пристанището, не дойде при госпожа Възвъзова да я моли, да ни разделят, да ни поставят на различни чинове.

— Но защо? — попита тя изненадана.

— Не могат да се понасят, ще се пребият.

— Пък аз не съм забелязала такова нещо.

И ни раздели. Ненчо постави с русото Саве, което не беше кой знае колко по-добра от мене, а мене — с Кулчо. Той беше образец на примерен и прилежен ученик, всичко у него беше изискано. Само дето беше по-висок, отколкото се полага за годините му. Той беше най-високото и същевременно най-кроткото момче в класа. Можех да си го командувам колкото си ща. Не протестираше, не се ежеше, не се биеше. Точно за другарче. На чина ни настъпи мир и съгласие. Така минаваха седмици, без да се случи нещо особено за отбелязване — никаква изненада, нищо необикновено. Сиви ученически делници. Кулчо беше силен ученик — зубка си вкъщи уроците до премаляване, пък като дойде в училище, повтаря да не пропусне нещо. Отначало му се подигравах уж, пък след една седмица почнах да му подражавам и аз. Зубкам ли зубкам уроците.

Но веднъж се случи една неприятна история, и то не с Кулчо, а пак с оня, Ненчо.

Седи си той на един чин със Савчето, но все мислел за мене. Все чакал удобен момент да ми отмъсти (за какво, че съм си живеела добре и щастливо на последния чин с Кулчо). И го дочака.

Играем в задния двор на училището на разбойници и стражари. Ненчо ме хваща и ме връзва с колана си за дървената ограда. Но не наужким, както е ставало винаги, а наистина, през двете ръце и стяга ли стяга.

И докато стяга колана, удря звънеца, всички се втурват към класа, и никой не поглежда назад. Да викам ще ми се смеят, че съм се дала на един Ненчо да ме върже здравата. Пък и все се надявам Кулчо или Гого да се върнат да ме отвържат. Чудили се те къде съм се бавила още. А не се досещали, че съм вързана на оградата.

С триста мъки се отвързах сама, но докато стане туй, половината час е минал. Хуквам аз с колана в ръка, отварям с трясък вратата на класната стая, госпожа Възвъзова е изумена от киното, което на бърза ръка се разиграва пред очите й. Ами тъй, както Ненчо се е изправил пред черната дъска и разказва урока по история, държейки незабелязано панталоните си с ръка, аз го первам с колана по гърба.

— Какво е това? — вика учителката.

— Нищо — казвам спокойно аз, — плащам му.

— За какво му плащаш?

— Той знае за какво.

— Но така не може, Кальопке!

— Може, може, госпожа Възвъзова. Това си е дълг — аз му го връщам. Не оставам длъжна никому.

— Така ли е? — пита тя смутения, зачервения Ненчо. А той клати вдървено глава и вдига гащите, иска да ме заплаши с нещо, чета го в пламналите му очи, ама смее ли пред учителката! Пък и нали ще му паднат гащите. Връщам му колана, правя му лек реверанс и си сядам при Кулчо.

— Защо го направи, а? — за пръв път ми се скара той.

— Така — злобно просъсках аз.

— Така, така — ама сега, като повикат бащите ви в дирекцията, кой знае как ще се развият нещата. Ако те пратят в някое друго училище, а?

Аз мръднах само рамене, в смисъл че хич не ме е еня — каквото ще да става, ако ще градушка колкото яйца да вали или нещо от този род. Но виж, мисълта да ме пратят в друго училище — хич не ми се вижда розова. Дип ми е хубаво и това, Славейковото! Пък и какво толкова е станало.

Госпожа Възвъзова в този миг прекъсва моите мисли:

— Утре искам вашите бащи да дойдат в училище! — Ха сега де.

— Моят е голям началник и няма време! — вика Ненчо.

— Моят не е никакъв началник, ама да се разкарва за щяло и нещяло.

— Аз казах — повтори сухо, като никога, оскърбената от нашето непристойно държане учителка. — Утре бащите ви да са тук. Това на нищо вече не прилича. Отлични ученици, а възпитание, а държание нула!

На следния ден нашите бащи волю-неволю пристигнаха в училище и се скараха за нас. Всеки от тях защищаваше горещо своето благовъзпитано чедо и упрекваше чуждото.

А през това време ние с Ненчо вече си играехме на двора и все едно че нищо не се е случило вчера, все едно че нищо не става сега.

Кредитни гевреци

Бях злояда и капризна в яденето — истинска проклетия, та чак на мама й прилошаваше, когато сутрин тръгвах на училище. Чаят ми дотегнал, палачинки не искам, попарка хич, млякото много ми сладни, тиганиците ми нагарчат. С какво не се опитваше да ми угоди! Само нещо да хапна. Пък аз измислям какво ли не само да не ям. Мама ме молеше, после кипваше и ми се скарваше, накрая не си икономисваше и плесниците. Наричаше ме с какви ли не обидни думи, като мъчителка, неблагодарница, безсърдечница.

— В гроба ще ме вкараш, така да знаеш!

Но татко чуеше ли тази ежедневна сутрешна разправия, изведнъж вземаше моя страна:

— Остави детето, какво си го замъчила с тези закуски!

— Че гладно ли, Коста, ще тръгне на училище. Не го ли виждаш какво е хилаво и недохранено от войната, от охтика ще заболее.

— Ще заболее, как не! — ядосваше се татко. — Нали, момичето ми, няма да заболееш от охтика? — питаше ме малко стреснато татко. — Майка ти все ги измисля едни. И нали ще изпиеш една чашка мляко, просто за мене и заради майка ти?

— Ако е само заради тебе — може.

Помня, мама се разплака горчиво от тази обида.

— Значи, за мене, за родната си майка — не? Добре! Нека баща ти сутрин се занимава с тебе, аз вдигам ръце, предавам се.

А татко, хитроумният татко, изведнъж му намери изхода.

— Карамба! И триста дявола от ада! Измислих! Симид обичаш ли ти? — обърна се той въодушевен от хрумналата му идея за сутрешна закуска.

— Обичам.

— А гевреци?

— Сусамени да.

— Тогава край на разногласията и сутрешните разправии! — рече решително той. — Въпросът е решен! Всяка сутрин минаваш край фурната и си купуваш геврек или каквото там ти се прииска. Докато стигнеш училището, закуската трябва да бъде из-кон-су-ми-ра-на! Ясно!

— Ами! Не ща! — отрязах аз неочаквано татковото въодушевление.

— Ми нали каза, че ги обичаш? — изплака мама — Виждаш ли, Коста, не дете съм родила, а собствената си мъка и нещастие. Нарочно прави. От инат и проклетия.

— Ама защо? — рече татко съкрушен. — Защо правиш така? И майка си мъчиш, пък ето и мен можеш да ядосаш, а ядосам ли се, работата става съвсем лоша. Кажи защо?

— Защото не ща от фурната гевреци, а от нашите, дето ги продава бай Спиридон в училищния двор!

— Какво?

Обясних и на двамата.

В двора на училището всяка сутрин идваше този бай Спиридон с една огромна табла на глава, която настаняваше на сгъваеми крачета и таблата ставаше маса. На пръчици около кръга, нанизани гевреците, а в средата — симидите и бишкотените слончета. Децата се трупаха и купуваха геврек за паричка, симидче — за две, а слонче — не помня за колко.

Като обясних на татко всичко това, той изведнъж рипна.

— Хайде, тръгваме за училище! На бърза ръка ще уредим работата с бай ти Спиридон. А училището през няколко улички само. И като влязохме в двора, ето ти го на вратата и геврекчията с кръглата табла на главата.

Разтвори той поставката, закрепи таблата и готово, завчас завика:

— Гевреци, гевреци, още топли, още от фурната!

— Симиди, симиди, меки и бели като пух.

— Слончета, слончета направо от Индия, само че сладки, шекерени.

Татко смеешком кимна на геврекчията.

— Знаеш ли ме бе, Спиридоне?

— Зная те, имаш велосипедна работилница на ъгъла на „Лавеле“ и „Доктор Нидер“. Все при тебе тичат момчетии да вземат колелета под наем.

— Добре тогава като ме знаеш. Ей това ми е щерката. Една ми е и за беда — злояда. Откривам й сметка при теб. Всяка сутрин й даваш на кредит, каквото поиска, накрая на месеца идваш в работилницата да ти се разплащам. Може ли?

— Може бе, наборе, що да не може. Пара на куп ще взимам. Пък стоката ми е за продан.

— Готово. Значи, сега вземи за сефте едно геврече — обърна се той към мене — и дим да те няма в класната стая! Пък аз сефтето ще го платя и отгоре биля ще дам — татко си беше щедър, с широка ръка.

На следното утро у нас вече нямаше караница, нямаше разправии. Тръгнах весела към училище — там ме чакаше закуската по желание. Но толкова ли вкусни и сладки бяха тия бай Спиридонови сусамени топли гевреци, или защото се трупаха деца и всички все купуваха и ядяха, на мен ми се прииска да взема още един геврек. На втората сутрин предложих и на Димитринка, знаех, че е бедна, че майка й тръгва рано към фабриката и не й оставя закуската наредена на масата. Димитринка взе охотно гевречето, нещо повече, изненадано и като си тръгнахме тичешком, се сети:

— Чакай, че ти не плати!

— Аз не плащам!

— Как тъй без пари? Да не ти е роднина?

— Не ми е никакъв — на кредит!

— На кре-дит. Какво значи това?

— Без пари. На доверие. Татко ще му плати на края на месеца за всички закуски наведнъж.

На третото и четвъртото утро за „кредитни гевреци“ аз поканих повече деца. Бай Спиридон помнеше, че татко му заръча, каквото искам да ми дава. И той, човекът даваше и записваше в едно омаслено като мекичка тефтерче, като плюнчеше молива, че беше много твърд и блед.

От ден на ден все повече деца от класа ни се лепваха край мене при кръглата табла с гевреците.

— И ти ли, Йорго, не си закусил вкъщи?

— Бе то, закусих, ако искаш да знаеш, и още как съм закусвал, ама като раздаваш без пари, що да не взема! Да не съм будала роден от майка.

Ама то не беше без пари! Накрая на месеца бай Спиридон, като дойде в работилницата на татко и му представи сметката, косите на голата глава на татко се изправиха. Сметката за изядените гевреци и другите разни закуски беше ехе-е, бая голяма.

— Че нали тридесет геврека изяде за месеца! Е, и малко отгоре да турим.

— Вярно, наборе, тя тридесет и няколко отгоре е изяла, право си е, като уточним, така е. Ами класа?

— Какъв клас? — татко хич и не се досещаше за ситуацията.

— Нейния бе, нейния! Тя редовно си водеше гладните, че и ситите да ги храни. Пък ти нали ми заръча: давай каквото поиска детето. И аз давах. Кво да се разправяме сега, ако не признаеш сметката, сиромах съм бил цял живот, по сиромах няма да стана!

— Чакай бе, Спиридоне, то аз ще ти призная сметката и ще ти я заплатя — засмя се баща ми, — ама да й се чудиш на ума.

Пък по-късно на мене, без да ми се скара и да повиши тон, рече:

— Гледай, детето ми, с гевреци да храниш само гладните и бедните, а не и чорбаджийските деца, ясно ли е? Че ние не сме богати и няма защо да ни експлоатират. С труд и голи ръце печелим.

Думата „експлоатиране“ не ми беше ясна, но главното разбрах и запомних: с мене ще закусват тези, които не закусват вкъщи, а и петаче си нямат да си купят нещо от бай Спиридон. Например Димитрина.

Желирани маймуни

Откак се помня, за мен морето винаги е било символ на красота и неповторимост. Обичах го и тихо, и развълнувано. Обичах го и синьо, и черно от надвиснали над него дъждовни облаци. Въобще обичах го в цялото му разнообразие.

И медузите бяха за мен една от многобройните красоти на морето. Винаги им се възхищавах. Казваха ми, че тия „пихтии“ били отровни, че ослепявали хората. Но аз не вярвах. Не бях виждала ослепял от медузи просяк или цигулар по улиците на Бургас. Тогава слепите свиреха на цигулка по ъглите на града или по влаковете и минувачи и пътници им даваха пари — така се прехранваха.

Наближаваше по зоология урока за мекотелите, тоест за медузите. И съвсем неочаквано ми хрумна идеята, че мога с някого да наловя няколко медузи, да ги поставя в големия бакър и да им сменям водата, за да доживеят до урока. Разбира се, морска вода. То не беше трудно — морето е голямо, можеш да гребеш, колкото си искаш от него. По-трудно беше да се наловят медузите.

Беше късна есен. Морският вятър е съборил и отнесъл листата на дърветата по булеварда, кипарисите само зеленеят, и остават да зеленеят, през цялата зима. Ако, разбира се, този мръсно сив маслен цвят може да се нарече истински зелен. Но така или иначе на кипариса листата иглички не капеха през зимата. Сотир казваше: „За какви листа става дума, кипарисът е един изрод и нищо повече в дървесния свят на природата, бива го само да краси гробищата.“ Но аз никак не бях съгласна с него. Кипарисите в Морската градина образуваха цяла зелена стена край главната алея и там още съвсем малка си играех на гоненица с децата или с нашия Караман. И въобще скъпи и любими ми бяха тия „изроди“ и съвсем не ми напомняха за гробища. По-късно те са свързани и с най-хубавите вечери на моята младост.

Впрочем, аз се отплеснах — темата ми бяха медузите. Беше късна есен, както казах. Дърветата бяха оголени, храстите също. Тогава се сетих и скрих двата мамини бакъра и едно дядово кепче за риба — същинска мрежа за пеперуди — зад пейките в кипарисовата шума.

Бях споменала на Жакито за медузите, но той ме погледна учудено с големите си зелени очи и смотолеви:

— Ама как така, нали трябва да нагазим навътре!

— Знам де, затова те питам. Ама все едно че не съм те питала. Забравих, че баба ти ще те смъкне от бой, ако си намокриш крачетата в морето през ноември. — Бях много ядосана, а когато се ядосвах, ставах лоша. Говорех каквото ми дойде на езика — има други, дето не се боят от баби. — Ама и тебе баща ти няма да те погали за такова приключение. — Кой, баща ми ли? — Насмалко не го цапнах. И насмалко не му рекох нещо по-обидно, дето нямаше никога да ми прости. Значи, все пак не бях толкова лоша, ни толкова несдържана, колкото се смятах.

— Добре! Да приключим. Стой си зад железата на прозорците и чакай да се върна със Сотир (на прозорците им и на двата етажа имаше железа и той никога като другите момчета не можеше да скочи оттам, ако стане нужда).

— А защо със Сотир?

— Защото няма да ми откаже да навлезе чак до „света Анастасия“ — до острова в морето.

— А правиш ли сметка, че ще се намокри и ще се простуди?

— Сотир ли? Нищо не го лови него.

Аз не бях сигурна, разбира се, дали момчето няма да се разболее, ако си намокри краката, но така ми се искаше да натрия носа на Жакито-Жак. Не му извиках, че е един страхливец, но си го помислих.

— В края на краищата мога и сама.

— Разбира се, че можеш — рече бързо, с помирителен глас момчето. Знаеше, че наистина мога, че няма да ми трепне окото да го направя, особено пък ако ми рече, че не мога, че съм момиче и тъй нататък.

Този разговор се водеше на стъпалата пред Жаковата къща.

Аз скочих набързо, без да чувам вече какво вика подире ми Жак. Но изведнъж реших, че няма защо да разболявам Соти, по-добре да се обърна към Ненчо. С него сме в едно отделение, на един чин сме седели и можех в този миг да се подпиша с две ръце, че няма и да се замисли да тръгне за медузи.

Не стана нужда да го уговарям и кандърдисвам. Казах му, че двата бакъра съм изнесла и скрила под кипарисите.

— Ами ако някой ги е гепил? — той много обичаше такива жаргонни хамалски изрази. Учителката все го мъмреше за тях: „В добро семейство растеш Ненчо, на цигулка свириш, а ги говориш едни.“

— Ами, умрели са за мамините бакъри! — казах това, ама нещо ми трепна под лъжичката. За морето и медузите можеше да мина без бой, но за бакърите сигурна бях, че няма да ми се прости. Нали с тях наливахме вода за пиене от желязната помпа на улицата.

Но не се разколебах. И нямаше защо — мамините бакъри си стояха зад пейката в сянката на кипарисите, непипнати. Пък и наистина кой ще ги пипне — тук нощем се гушеха само влюбени двойки, примрели са те за стари бакъри.

Ненчо хич и не ме запита за какво са ми медузите, сам се сети. Умен си беше той.

— Ще се докарваш и подмазваш на учителката — рече ми малко ехидно. — Ама нейсе! Кажи й поне, че и аз участвувах в ловитбата, че съм си квасил панталоните за урока.

Още малко и да се скараме.

Но съобразих, че ха̀ кипна и ще остана без медузи. А вече замръкваше. Та колко трае ноемврийският ден! Пет още няма, а слънцето се е катурнало зад Карабаир.

Затичахме по пясъка (точно там, където е сега плажът, прескачайки сухи трънаци и разните му там бодливи екзотични растения. Морето беше притихнало, съвсем прозрачно до брега. Едва-едва мокреше пясъка. А медузи — колкото щеш! Прозрачнобели, назъбени, фестонирани по края, сякаш бродирани с морав конец. Плуват ли плуват в плиткото, едва движейки се като същински балерини, сякаш слушат музика под водата и танцуват в такт красиво и изящно.

— Че то нищо работа, Попи! — рече момчето. — Аз няма и гащи да намокря, язък.

— Че защо пък язък! По-добре така.

— Ама аз за тебе до гуша влизам, разбираш ли? А сега — нейсе! — Зная, че ми се подиграва, но си преглътнах. — Колко парчета искаш? — пита той сериозно.

— Ами че две-три стигат. Нали трябва и да ги храня.

— Какво? — стресна се Ненчо и престана да си отвързва връзките на обущата. Загледа ме съвсем шантаво. Или обратното, моите думи му звучаха шантаво. И той ми се чудеше на ума.

— С какво ще ги храниш?!

— С морска вода! (Тогава не знаехме думата „планктон“ и други подобни). — Нали от нея се хранят.

— Ах, да! И пак погледна шантаво. — И какво искаш? Всеки ден да мъкнем с бакърите морска вода, да ги поим, така ли?

— Може други да носят — казах аз, готова за компромиси.

— Как други! — наежи се Ненчо.

— Ох! — изпъшках аз уплашена. (Ами ако не ми налови медузи?).

— Е, добре де. Ще идваме двама в голямото междучасие.

Как да е с дядовото кепче Ненчо извади няколко медузи, макар и не от най-едрите. После напълнихме и бакърите с вода и готово. Носи Ненчо пълните бакъри напред, катери се по жълтия бряг, пък аз след него треперя за всяка разлята капка вода, ама не смея да направя никаква забележка. Чак горе Ненчо не се стърпя:

— Слушай, Попи, ама ти наистина понякога си смахната — и завъртя пръсти край слепоочието си.

Исках, не че не исках, даже бях готова да избухна и почти бях кипнала вътрешно, ама се сетих, че краката му са измръзнали, че носеше и двата бакъра, че въобще се показа истински кавалер. С мъка овладях гласа си.

— Друг път може и да съм била, Ненчо, не споря. Но сега? Защо сега да съм смахната? Нали ще зарадваме учителката и класа? Нали я знаеш госпожа Възвъзова как обича „нагледното обучение“. Ще ни изправи до дъската и ще рече: „Браво.“

— Туй си го зная — разсмива се Ненчо, — пада си тя по тези хвалби. Все пак, честна дума, ненормална си понякога. Имаш такива едни странни хрумвания и идеи, дето няма никому да дойдат на ум. Ама и аз — чукна се той по главата, — аз какво съм ти тръгнал по ненормалния ум. Ще вадя с кепче тия желирани маймуни от морето. А утре тюлени може да поискаш, нали?

— Какво рече? — запитах бързо припряно.

— Че съм баламурник, това.

— Не, не, другото.

— Нищо друго! Все същото.

— Не, каза нещо много интересно, повтори го!

— За тюлените ли? Е, добре, казах каквото ми се искаше да кажа, кой ще ми забрани.

— Ама питам какво беше!

— За желираните маймуни?

— Фантастично! — възхитих се аз.

— Кое е фантастичното?! Ще ме умопобъркаш и мене.

— Туй, дето го измисли за сравнението!

Така се смяхме и двамата, докато отнесем бакърите до нас, половината вода едва оцеля. Но желираните маймуни ги отнесохме невредими до вкъщи.

Няколко дни те плуваха и танцуваха, плуваха и танцуваха вкъщи, а в часа по зоология, когато ги отнесохме в час, наистина и двамата с Ненчо бяхме похвалени от учителката, наистина пред черната дъска бяхме изправени и посочени за пример и подражание.

А ние с него се поглеждахме и едва не избухнахме в смях, като се сетихме за „желираните маймуни“. А нашата учителка щеше да си помисли кой знае за какво се смеем. (Въобще щеше да се получи лоша ситуация, нали?)

Лудата Карамфила

Дали името й беше Карамфила, никой от нас не знаеше. Така се назоваваше тя самата. Така й викаха децата: „Карам-фило-фило, моме!“. И тръгваха по нея, закачаха я, дърпаха я за закърпената на сто места с двеста различни парчета басма пола, а тя самата се смееше, забавляваше се и показваше едрите си, пожълтели зъби.

Дотук играта с Карамфила лудата беше съвсем безобидна. Но посегнеше ли някой с ръка към стъклените й гердани, тя изведнъж се наежваше и побесняваше. Сякаш това беше лудостта й: да се кичи с многобройни, разноцветни мъниста и да ги брани от посегателства.

Едновременно Карамфила носеше десетина и повече гердани, различи по дължина — едни от едри, стъклени топчета, други от ситни мъниста, трети от розови охлювчета, събирани край морето, а между охлювчетата и червени черупки от варени раци. С една дума, все чудесии. Отде ги намираше, кой й ги подаряваше или купуваше, това никой не знаеше. Карамфила обичаше да сменя своите гердани, да ги разнообразява, например с някое оглозгано кокалче от варена кокошка или едра рибя кост. Луда!

— Вътрешният й механизъм е повреден — казваше високият, черен циганин Соти — и няма кой да й го оправи, не е примус или грамофон да го пипне бай Коста, не е часовник да го поправи часовникар.

Живееше тя с баба си в едно мазе наблизо. Старата просеше пред вратите на църквата „Преображение Господне“ — винаги разчорлена, покъсана, раздърпана като внучката! Седеше на белите плочки, без да протяга ръка, а всеки, който минеше край нея, все ще й подхвърли петаче, че и повече. Всеки знаеше, чия баба е тази старица. Пък и колко й трябваше на лудата и на нея самата! Всеки в махалата ще им занесе купичка с бобена или рибена чорба, чугунена чиния с вчерашна пържена риба.

Баба Настя, така се казваше старата, ни благославяше, благославяше и изведнъж, току-виж, ни в клин, ни в ръкав, сетила се, че закачаме внучката й, започваше ядно да ни хули и проклина, хептен като луда, че и повече дори!

Дали момичето с острото на бабичка, сбръчкано и потъмняло лице и грозни едри зъби не беше се метнало на нея? Не беше ли тя по-лудата?

Знаехме, че синът на баба Настя, бащата на Карамфила, бил някога, пират на турска лазовска гемия. Обикалял цялото Черно море и обирал улова на рибарските лодки край бреговете. Дали бил едноок, не зная, но по това време си го представяхме тъкмо такъв — истински пират, с черна превръзка през сляпото око, суров и безсърдечен. Но веднъж в морска буря морето го погълнало ведно с гемията, ведно с всичките пирати и крадените кошове риба на рибарите. Никой нищо повече не чул за него.

Жена му, майката на Карамфила, единственият свестен и разумен и същевременно истински нещастен човек в това белязано с нещастен кръст семейство, от срам и отчаяние се обесила на смокинята в двора.

Бях малка, едва-едва помня, също като на сън историите, които се разказваха за нея. Не била българка, а гъркиня или арменка, отвлечена от някакъв чужди островен бряг и докарана да мизерува и тук и да плаща не сторени от нея грехове. Но жестоки същества са често пъти децата! Могат да мъчат котки, кучета и птици, но могат да мъчат и деца като самите тях. Това е страшно и необяснимо.

От мъничка мама ме е наказвала строго за всяка проявена волна или неволна жестокост към живо същество. Съвсем мъничка съм била, помня го като на кино, обесила съм на канап през балкона едно току-що родено сляпо котенце. И насмалко мама не ме пусна с въже през железните перила на същия балкон, та самата аз да преживея ужаса на невинното животинче. Дядо я спрял:

— Стой ма, булка, ще му пукнеш на детето жлъчката!

— Не я ща с корава, безмилостна душа — дрезгаво викала мама, — живота за доброта плаче.

— Права си — съгласяваше се с нея дядо ми, — дете е, не разбира.

— Да разбере. Трябва да разбере, докато е малко, че то като порасне, и злото в нея ще бъде по-голямо, по-неизцеримо.

Веднъж мама ни видя как закачаме Карамфила. Как й дърпаме мънистените гердани, как се забавляваме с нейната лудост и нещастие. Пък тя, пустата му Карамфила, да вземе да се хвърля и търкаля по калдъръма с непоносим гърч на болка по лицето, събирайки разпокъсаните, разпръснати в краката ни мъниста. Гледала мама, гледала отстрани и настръхнала, разгневена се хвърли върху нас. Кого хвана най-напред, хич и не помня, но той си изпати много. Теглеше уши мама и пляскаше мълчаливо да я не чуят комшии, че се срамуваше от нас.

Разбира се, най-лошото се стовари на мен. Всъщност тя не ме пипна, не ме удари, но думите й, които каза тогава, запомних за цял живот. Сякаш това беше урок за светостта и неприкосновеността на човешката душа, за това, че никой няма право да бъде жесток и безотговорен към другите. По-късно си давах неведнъж сметка за този урок, но ставах ли по-добра?

— Че ний, какво? — засрамено и разкаяно мънках тогава аз.

— Как какво! — викаше мама с напрегнато, потъмняло лице, моето разкаяние не й вдъхваше доверие.

— Играем си.

— Че игра ли му казвате вие на това, да мъчите до изстъпление едно наказано от бога дете?

— Само й пипнахме гердана, пък той взе, че се скъса и разпиля.

— И какво удоволствие ви доставя това?

— Хм — изхленчих аз, — не знам!

— Не! Кажи ми! — упорствуваше мама с блеснали от гняв очи. — Какво удоволствие ви доставя да гледате с какъв плач събира разпилените си мъниста момичето? Как безпомощно и жално ви гледа! Вие сте зверове, а не деца. Сърцата ви са вкаменени, милост нямате към човешкото нещастие, към болката.

Да ме беше наплескала или нашибала с коприва или с точилката, по-малко щеше да ме заболи, по-малко щях да се срамувам от себе си и от своите приятели.

След този разговор, а всъщност след маминия монолог аз не помня вече да съм тичала след лудата Карамфила. Ама и другите от тайфата престанаха да се занимават с нея. Дали бях разказала подробно на своите приятели преживяното и чутото от мама, не помня. Но струва ми се, че думите й бяха навлезли дълбоко в мене, бяха ме разнищили и накарали да погледна с други очи „невинната“ игра и забава с лудото момиче. И просто престанах да я поглеждам, избягвах я, а с мене и останалите. Карамфила още дълго идваше при нас и се хвалеше с някакво подобие на щастлива усмивка на устните:

— Карамфилка си има нов гердан! — и го вадеше от джоба на полата си, и го стискаше в шепите си, и ни гледаше предизвикателно: „Хайде, опитайте се де, да ми го вземете!“

Ама ние повече не искахме да участвуваме в такава игра. Само веднъж Ставраки се поддаде и с бързо движение и измама й грабна стъкленото украшение. И го стори не защото беше по-лош и по-несъзнателен от нас, а просто защото Карамфила го предизвикваше: „Не можеш, не можеш!“ „Мога“ — рече той и посегна. Но ние вкупом всички така се хвърлихме върху него, че той моментално върна гердана и се призна за виновен. И повече не посегна. Напротив, забелязваше ли отнякъде, че Карамфила приближава към нас, той поемаше друг курс, просто изчезваше безследно, докато с добро, с увещание, с подарък или насила не я разкарвахме лудата.

Веднъж Жак рече:

— Баба Рахила винаги ми е казвала, че лудия господ го е наказал, няма защо и хората да му добавят мъка.

— Ама сега след дъжд качулка казваш какво ти е казвала баба ти Рахила — с укор погледнах еврейчето. — Защо не го каза по-преди? Ами аз да обера голямата парса от мама, че и до днес да се срамувам от себе си.

А какво стана с Карамфилка ли? Не зная. Сигурно недоволна, че я пъдехме и не „играехме“ повече с нея, тя избяга към по-далечни улици, при други деца, навярно жестоки с нея, каквито ние бяхме доскоро.

Татуировката

Сотир имаше на лявата си ръка татуирана котва. И се хвалеше, че сам-самичък с дясната ръка се е татуирал. Разбира се, никой от нас не му вярваше! Има си хас този Соти, дето никога не е проявявал в нещо кой знае каква особена смелост и решителност, сам да се е боцкал с иглата.

Ако прескачаме запален огън на улицата, той последен ще прескочи отнемай къде, че знае как ще го занасяме и подиграваме. Ако тръгнем да плуваме в есенен ден, той ще каже, че няма долни гащи, а без гащи накъде? Когато решихме да влезем в избата на старото турско училище в махалата, за да докажем на всички деца, че там долу няма никакви таласъми и караконджули, никакви мистерии и магии, цялата тайфа се напъха вътре. Сотирчо предложи да остане на пост на белите мраморни стъпала, че от високо да наблюдава не иде ли някой. Отначало приехме предложението му за разумно, а по-късно разбрахме, че той от страх остана навън.

Но както и да е — саморъчно да се е татуирал, както се хвали, или друг да е свършил на него тази тънка болезнена операция, — няма значение. Важното е, че Соти си има котва на ръката като истински юнга или моряк, пък аз уж съм родена край брега на морето, уж минавам за мъжко момиче и се пиша за по-храбра от момчетата, а нищо! Ни котва, ни параход, ни сирена с рибя опашка или Нептун с тризъбеца на ръката!

Всъщност отдавна бях решила, че трябва да притежавам това отличие на морските хора по света, че трябва да се подложа на тази мъчителна операция.

Сама на себе си да я свърша, не се наемах, просто нямах толкова кураж, пък и не знаех кое как става — така да се каже технологията на татуирането не ми беше известна в тънкости.

Веднъж се обръщам към Сотир:

— Соти, наемаш ли се на една татуировка?

— На кого? — пита момчето смутено от това особено внимание.

— Как така на кого? На мене!

Сотир е смаян. Лицето му, осеяно гъсто с кафяви петна, при смущение, като се изчерви, става цялото съвсем кафяво. И очите, които гледат леко в две посоки — сега едното в мен, а другото встрани, — няма ли някого от нашите наблизо…

Най-после проговори:

— Ама знаеш, боли, Попи!

— Знам — рекох аз нехайно, сякаш сто пъти досега съм се подлагала на това мъчение и пет пари не давам за него (фукла!).

— Ама много боли, ей! Като почна, да не ревнеш, че после да ме съдереш от бой. Ще подпишеш един документ.

— Какво? — не проумявам аз веднага предложението.

— Ще подпишеш на един лист, че доброволно се подлагаш на изтезанията…

Нещо ме бъзна, но вече беше късно да се оттеглям. А той хитрец! Гледа да се презастрахова за всеки случай! Е, добре де, мисля си аз, мога да подпиша и десет такива документа и да ги подпечатам при нотариуса и накрая, ако пък хептен много ме замъчи дяволът му проклет, ще го напердаша! Може болките от боя да ми минат.

И подписах.

Сотир пита:

— Къде?

— Горе на черницата, че никой да не ни види.

— Там не може — отряза решително момчето. — Ще ни залюлее вятъра, ще мръдна, ще сбъркам нещо в котвата, и върви я оправяй после. Не може! — А всъщност той се боеше и от високата черница и от мене. Че горе аз си бях царица в моето гнездо. А той едно нищо, макар и по-висок от мене. Да го бутна само, и отиде, та се затъркаля от клон на клон, като улучено с прашката врабче. И много си беше прав.

— Добре, под черницата!

— Може. Да ида за игла и мастило, а ти чакай! Ама никому ни дума! Закълни се за всеки случаи!

Хитро момче, брей! Всичко предвижда. И това сторих. Имахме си една своя тайна клетва със стискане кръстом на левите длани (откъм сърцето) и затваряне на очите. Смисълът на второто не помня.

Изхвърча той и тозчас се върна. Беше сериозен, чувствуваше се важен, неразговорлив, пък аз да си призная вече бях разколебана, идеше ми да изчезна, в земята да потъна, ама туй, дето трябваше да стане, да ми се размине.

Като видях голямата дебела игла в ръцете му, съвсем ми се стегна гърлото. Застана ми една буца ни напред, ни назад. Ще се задавя. Ама пък и не върви да се откажа — това ще бъде посрамване за цял живот. Нещо повече, Сотир не трябва и да помисли, че в този миг ме е страх. Преодолявам, преглъщам някак си буцата в гърлото и се опитвам да се усмихна. Ама някак крива усмивка излиза:

— Много си важен, Соти, сякаш ще правиш истинска операция!

— Че ти да не я мислиш за иди ми доди ми! Питай, когото щеш, татуировката е сериозна работа.

— Знам.

— Като знаеш, кютай си и стискай зъби, само да не писнеш, че да изскочи майка ти отнякъде, или пък баща ти. Знам ли!

— Ама ти, Соти, подготви ли иглата, изгори ли й върха на огън, че да не стане някаква инфекция?

— Бе ти за какво ме смяташ? Нямаш ли ми доверие или всичкото е иди ми доди ми?

Но не разбрах дали иглата е стерилна. Нямаше вече накъде. Трябваше да запретна ръкави.

— Коя ръка? — пита Соти.

— На коя ще е по-красиво, а?

Момчето се захили и вдигна рамене.

Да му опустееше и котвата макар!

Соти се опитваше предварително с химически молив да нарисува котва на дясната ми ръка, над лакътя, та рисунката да боде с иглата. Но рисунката му приличаше толкова на котва, колкото и на лъжица за сърбане на рибена чорба! С една дума, нищо.

— Туй котва ли е? — питам аз с глава, изкривена вдясно.

— Да не искаш да е параход! — кипна и Сотир.

По повод на нескопосната му рисунка двамата започнахме остър спор, а в това време в двора дотърча Жакито-Жак. Ах този Жакито-Жак, ах този мой ангел хранител и най-мил приятел. Кой го беше изпратил, а? Може би идолчето ми — шарената стомна или Психея! Не знам. Важното е, че той беше при нас и разбрал ситуацията, започна да се смее на глас, да се превива да скача като луд под черницата.

— Леле, леле, ще ме спукате! Ама ти наистина си била щура! Имахме си една Карамфила с герданче, сега ще си имаме една Кальопка с котва. Ти бе, Соти, ти що не помисли, че това не е украшение за момиче, че утре то не може да се изтрие с морски пясък, колкото и да го търкаш, ни да се изпере със сапун „Петел“. А представяте ли си я, станала голяма мома за женене, турила си лятна рокля без ръкави, а на дясната ръка — котва! Хе, хе! Това е вече истинска майтапчийска работа. Кой ще се ожени за такова татуирано момиче?

— Аз няма да се женя, не се грижи за моето бъдеще! — троснах аз сърдито.

— Ама ти наистина ли… — обърна се Жак към мене и тихо, умолително зашепна: — Не ставай за смях. Сега го правиш ей, тъй, за да се изфукаш, ама по-късно триста пъти ще се пишманиш! Какво ти триста пъти, триста милиона пъти! Така да знаеш! Ама котвата ще си стои тук, на ръката! — и той ме хвана за лакътя, стисна ме до болка и ме загледа в очите, сякаш безсилен с думи да ме разубеди, с поглед се мъчеше да ме спечели. После ме остави и мълчаливо изтича навън.

Соти вдигна иглата насочи я към мене.

— Почваме ли? Остави го чифутчето!

Изведнъж ми призля от обида.

— Слушай, циганино кривоглед, ако още веднъж му речеш така, цял ще те разпоря по шевовете! А сега да те няма, марш навън! И цяла седмица хич да не ми се вестяваш пред очите.

— А кот-вата? — заекна Сотир.

— По дяволите и ти, и котвата, и параходите!

Дивите божури

Там, където свършват новите комплекси на Бургас, по пътя за минералните бани — между някогашните лозя, Атанасовското езеро, точно на това място някога цъфтяха в края на май дивите божури.

Една огромна площ в червен цвят! На фона на синьото море на изток — едно вишневочервено! До едно развълнувано море — едно кротко, леко погалвано от меките пориви на морския вятър. Не зная другите с какви цветя кичеха своите училища за празника на светите двама братя просветители Кирил и Методий. Но ние, класа на Възвъзова, не признавахме други, освен картопа и божура — дивия! Това бяха цветята на нашите венци и гирлянди. С тях украсявахме фасадата на Славейковото училище, което тогава беше само на един етаж, и с една обикновена стълба момчетата стигаха чак до корниза на покрива! С тях кичехме вратите на двора и класната стая.

На 23 май не учехме. Това беше деня на украсата. Обявявахме си нещо като днешните бригади. И тръгвахме за цветя. Едни от класа пешком, а какво са 2–6 километра път, но аз тръгвах с колелото и още неколцина, които имаха или се снабдяваха за случая с колелета, поемаха заедно с мен. Бях, разбира се, единственото момиче между тях. И поемахме от училищния двор. Весели, въодушевени, патриотично и лирично настроени. Та нали тръгвахме за божури! Още предния ден бяхме проверили — божурите бяха нацъфтели. Дано не ни изпреварят други класове. Ние трябваше да бъдем първите.

Беше необикновено! Чудесно, неизразимо беше това полазване в червеното море на божурите! И хем ти се свиди да ги късаш от стеблата и ти е мъчно за цвета, че след няколко дни ще повехне. И същевременно всички сме така щастливи! Та нали всичко правехме за празника, за най-големия празник на училището и на учениците.

Ясно беше, че никой нямаше да набере такива и толкова много цветя! Това цяло безкрайно море беше наше. С позволение или без позволение ние късахме, късахме, товарехме се с цели снопове, които едва се побираха в прегръдките ни, посипани целите в тичинков прашец и ухаещи на горчивата дива миризма на божура.

После внимателно навързвахме на багажници и по рамките на момчешките велосипеди божура.

— Достатъчно, много са! — викаше Гого.

— Още, още — крещеше Ненчо.

— Да има повече, от имане не боли — крещяха най-лакомите и ненаситните, като Йорго.

— Нека почервенее цялото ни училище — радваха се всички.

Някои класове ще носят днес букети розички, карамфилчета, теменужки и иглика.

Но и целите бабини, майчини и комшийски градини да оберат — пак няма да се мерят с нашия лов, пък и градинските цветя ще повехнат, преди още да оплетат венците, а до утре — мортус съвсем ще свършат. Само нашият божур ще аленее свеж, жив, бодър, като че току-що е набран от полето — и сред него белите топки на картопа като малки весели луни, заплетени в червеното сияние на божура.

Ако в онова далечно, предалечно време съществуваше понятието „съревнование“ в днешния му смисъл и значение, класът на госпожа Възвъзова щеше да бъде на първо място по украсата. И навярно моменталните ни снимки — окачени на някой стенен вестник или плакат в двора на училището.

А ние просто се трудихме и плетяхме венци и пеехме, плетяхме и се смеехме, цели позеленели от стръковете на божура и с ухаещи ръце, пеехме, тоест репетирахме любимата ни песен „Върви, народе, възродени“, закачахме се, подхвърляхме си божури и картопи и се заливахме от безгрижен смях и самодоволство, което всъщност никой не разбираше и не оценяваше.

Да, ние бяхме доволни от себе си и своето старание. Празникът за нас започваше оттук.

Струва ми се, че вече е позабравен този прекрасен обичай за празника на Кирил и Методий да се плетат венци и да се украсява богато цялата фасада на училището. От много години не помня да съм виждала такава украса. Или така ми се струва: Флагчета, знамена, лозунги и плакати, купени от цветарниците, цветя и разноцветни балончета — празнична тържественост и радост има, аз не отричам, но това, което помня от своето детство липсва. Може би най-сериозната причина е, че вече училищата не са като някогашните в нашия някогашен Бургас — едноетажни! Пък и божури няма в столицата, дори вече и в Бургас — върху техните местонахождения се издигнаха жилищни комплекси и паркове. И жалко, и хубаво, нали? Жалко, че ги няма дивите божури, хубаво, че има нови жилища за хората, вместо старите съборетини на бедняшките предградия, и нови училища дворци.

А иначе самият 24 май си остава най-тържественият, най-вълнуващият ден и празник.

След мен венци плетяха за този ден моите деца и маршируваха и пееха същата позната, незабравима и незабравена песен „Върви, народе, възродени“. И аз стоях на тротоара някъде и гледах редиците и търсех сред тях сияещите лица на дъщерята и сина. И се тресях от спомени и плач. Може би за детството, което си е отишло, може би за живота, който носи изненади, може би за бъдещето на тия деца, които маршируват пред мене.

Още по-късно, вече преселени в София, аз наблюдавах дефилиращите многохилядни, празнични редици, подпряна на някой цъфнал кестен на булеварда, и търсих сред пеещите „Върви, народе, възродени“ да зърна порозовелите щастливи лица на своите внуци. Разбира се, аз се вълнувах и бършех с кърпичка очите си. Вече има и за какво да плача — старея.

Боже мой, питала съм се, има ли друг народ на земята такъв неотразимо красив празник, с такава своя неостаряваща вечна песен, тачена и обичана от детство до старини. С божури или без божури — най-красивия празник!

Ето, наближава времето, когато на този празник, облегната на нечие рамо, стена или дърво, аз ще търся в редиците на най-малките манифестанти своите правнучки! Едната от тях носи името на прапрабаба си Катерина, напомняйки ми времето на божурите.

И ако плача този път, то ще бъде само от радост, че доживях до това време.

Зелените видения

Може би защото по-късно Ненчо се удави в това море, навлизайки с лодка навътре с един приятел, аз не обичам да се връщам към този далечен мой спомен. И все пак ще го разкажа. Преживяното беше едно от най-красивите, от най-романтичните, ако мога така да се изразя. И уж нищо особено не се е случило, нищо забележително и заслужаващо отбелязване, а всъщност от първия миг до последния това е една неповторима, разтърсваща история.

Трима сме — аз, Савчето и Ненчо. И една лодка. Излишна подробност е да казвам, че лодката „Сирена“ е открадната от края на кея. И дали Ненчо знаеше нейния стопанин, не знам. Можеше и да го знае и разчиташе на това, че „стария“, тоест баща му, беше директор на пристанището и всъщност не рискувахме много, ако ни хванат.

Защо откраднахме лодката ли? Не за нещо определено, не носехме със себе си никакви риболовни принадлежности, като въдици и тем подобни. Намеренията ни не бяха ловно-рибарски. Просто искахме да се поразходим из залива, едно гезме само. Беше малко след обяд, когато морето притихва и почива, когато летовниците по плажовете оредеят. Издебнахме такъв час, за да бъдем с лодката сами сред морето. Разбира се, недомислие! През ум не ни минаваше, че може да ни се случи нещо, че можем да имаме нужда от хората — хлапашко решение поначало.

Но тръгнахме. Гребяхме поред — аз, Савчето, Ненчо, Ненчо, Савчето, аз. Момчето гребеше два пъти по-дълго от нас момичетата. Така беше възприето и макар аз лично да протестирах и да не исках да минавам за по-малоценна личност от когото и да е, стига да е от мъжки род. Хайде де, нима малкият Ставраки можеше да гребе по-добре от мене или Кулчо, или Жакито. Не, впрочем, Жакито можеше, но беше се заклел на баба си, че няма да върши „глупости“ и да влиза навътре в морето по-далеч от „педя вода“. Той, за съжаление, много държеше на тази своя клетва, не я пристъпваше, дори да го увещавахме и подигравахме. Жак беше принципен. „Обещал съм“ — казваше и толкова. Та и сега просто отказа да тръгне с нас, макар и да знаех, че моето присъствие го теглеше в лодката.

Ненчо през лятото ходеше по моряшка фланелка, тук-таме проядена от често пране, и с някакви къси памучни панталонки, с неопределен цвят — може би някога са били сини, но сега клоняха към сиво-никакво, с разни мазни петна и лекета по тях от смола и кой знай още от какво. Нали все се вреше по разни лодки и рибарски мауни, нали скиташе из пристанището. Веднъж ни разказваше как баща му излязъл от някаква инспекция, забелязал го на такова място и му завикал сърдито:

— Ей, ти, безделнико, я да се чистиш от района на пристанището! — Но като се взрял в лицето му и познал в него собствения си син, така и замръзнал на релсата, която точно преминавал. — Бе ти майка нямаш ли да те изпере и закърпи!

— Имам. И баща си имам — извикал отдалече Ненчо.

— А как не те е опухал здравата досега, та да не ходиш из града като просяк.

Веселяк и палавник си беше Ненчо. Хем го мразех, хем го обичах. И сега гребе с греблата и нарочно люлее лодката да ни плаши със Савчето, да ни кара да пискаме като гларусчета, когато се учат да летят. Или просто си пее някаква измислена от него моряшка песен. Думите не помня на песента и мелодията също, но сякаш имаше нещо незабравимо в тази песен — лееше се като вълна, издигаше се и падаше и отлиташе като чайка.

Ненчо беше музикант, свиреше на цигулка и може би затова умееше да съчинява и тези морски мелодии. Той не ги повтаряше и какъвто си беше „лудчо“ понякога, не ги запомняше, просто пускаше волния си глас. И сега пееше и греблата ритмично падаха в зелената прозрачна вода и солени пръски се лееха по нас двете.

— Ненчо, внимавай! — викаше Савчето със съвсем изруселите през лятото коси и вежди, а иначе лицето от рамене до пети почерняло, потъмняло като на негърка. Пък Ненчо удря излъсканите гребла още по-силно.

— Който иска да остане сух на море, вкъщи да си кюта.

Вееше едва уловим в лицето ни вятър, приятен и солен на вкус, и той сякаш уморен, изпечен от слънцето. От малка все се питах къде отива вятърът, когато го няма при нас? Къде се крие? Къде му е леговището? Сега насмалко да задам на Ненчо този въпрос, но се сетих веднага, че е наивен и момчето ще ми се присмее. А най-малко неговият присмех ми е нужен сега.

— Да се гмурнем ли? — попита изведнъж Ненчо със сериозен глас. Бяхме доста далеч от брега в следобедната мараня, плажовете пъстрееха в някаква неподвижност и опасна отдалеченост.

— Да се гмурнем, а? — повтори Ненчо и подаде греблата.

Всъщност това беше и нашата крайна цел на разходката — и тримата още от кея, тоест още от по-рано, когато се уговаряхме и кандърдисвахме Жак, знаехме, че под басмените рокли трябва да носим бански костюми със Савчето.

Гмуркането беше най-приятната ни игра в морето. Сякаш само тогава, когато цял потъваш в него и го усещаш истински галещо, истински свое — истинска непосредствена реалност — ние бяхме истински щастливи. В това изживяване винаги имаше нещо тайнствено, нещо приказно, нещо, което ни освобождаваше от всички други мисли и предпочитания. Сякаш се връщахме в някогашно далечно „агрегатно“ състояние — на риба, на вълна, на водорасло.

В този миг, когато нашият другар предложи да се хвърлим от борда на „Сирена“ в дълбоките зелени води, аз изтръпнах. Сигурно Ненчо забеляза някакъв смут или колебание в моя отговор, защото изведнъж завика с присмехулния си глас:

— Бъз те е, Попи!

На мене само това ми трябваше, не друго. А именно моят вечен „противник“ да ме нарече бъзла. Това беше много. То неутрализираше всичките страхове и колебания у мене, то ме наелектризираше. Не дочаках, не погледнах към Савчето, не бях сигурна дали тя няма да съблече роклята си, пък и един от тримата трябваше да остане в лодката. Изправих се за миг по синьо памучно майо и без да погледна към двамата, с едно желание да ги изпреваря, да бъда първа, аз скочих с такъв силен тласък във водата, че в миг като торпила запорих надолу.

Надолу, надолу! Никога не бях изпитвала това усещане на дълбочина, на необятност, на откъсване от живота. На смущаващо смътно впечатление на нещо непоправимо.

Минаха се толкова много години, а това усещане съществува още в мене. Не в спомена, не, а някъде в клетките на цялото ми тяло, в ретината на очите, които, отворени тогава с някакъв пробуден, внезапно невъобразим ужас, поглъщаха зеления искрящ стъклен блясък на морската вода, плътно долепена до мене.

Сега плувците си имат плавници, маски, акваланги, какви ли не приспособления и дяволии, за близост с морето, за безопасна игра в него, за подводен спорт. А тогава аз просто от собствената си тежест и силния неизмерен тласък потънах по-дълбоко, отколкото трябваше. Мигновено го разбрах, мигновено усетих, че оставя ли се на първата уплаха, аз няма да успея да изплавам на повърхността — изумрудената, разкошна и раздвижена вода, ще ме притисне все по-надолу, към дъното. А где беше то? Аз все още падах, а дъно не се виждаше. Нищо не се виждаше, освен нереалните студени зелени багри, раздвижени, бляскащи като скъпоценни камъни във водата.

Случват се такива мигове — наситени и пренаситени с усещания и чувства. Този миг беше за мене нещо, което дори и сега не мога да изразя с думи. Все ще остане нещо недоизказано, неопределено. Наистина това бяха мигове по дължина на време, повече не бих изтърпяла, но мигове, забележителни с несъвместимите крайности на ужас и наслада.

Никога! Никога няма да изчезнат от моето същество тези две полюсно далечни едно от друго усещания: на ужас и безпомощност, че няма да изплавам нагоре! Няма! Край! И, второто, другото: каква неземна красота! А всъщност и двете тези крайно противоположни усещания ме влечаха надолу, аз падах като камък, но все още задържайки с последни сили дъха си, без да гълтам вода.

Стигнах вече някакъв краен предел, когато усетих сянка над себе си. Угаснаха багрите пред очите ми и една ръка здраво ме хвана за косите и енергично затегли нагоре. Дали направих опит да помогна на тази спасителна ръка, Ненчо не казва, дали съм се поддала на движението нагоре, замахала с глезени като перки и задвижила ръце. И аз не помня, ако съм го направила, било е инстинктивно, борейки се за себе си.

Когато пробихме с главите си повърхността на плискащата се в лодката вода, две неща ми направиха впечатление: този проклет Ненчо с всичка сила ми теглеше косите и Савчето, надвесена над борда, ревнала на глас. И веднага осъзнах положението: риска и спасението! А Ненчо, глупакът, продължаваше да ме дърпа за косите. Това вече ми дойде много и аз креснах, само че от гърлото ми едва ли изскочи повече от шепот:

— Пусни бе!

— Че пак да литнеш надолу, така ли!

— Ами друга работа нямам!

Прехвърлихме се в лодката, погледнахме се тримата и изведнъж като смахнати се разсмяхме. Даже лодката разлюляхме, даже малко остана да я обърнем с дъното нагоре.

— Ама че гмуркане беше! — рече Ненчо и посегна към греблата.

— Стоп! Мой ред е — завиках аз с истински свой глас, дошла на себе си от преживяното, разбрала, че Ненчо съвсем няма намерение да се хвали, че е мой спасител, че насмалко не „хвърлих топа“ на дъното, че накратко — славен приятел излезе той.

И странно, странно как в същото море, в същия залив Ненчо се удави. Никой не разбра как и защо. По това време той беше един от най-добрите плувци, викаха му „акулата“ и скачаше от най-високия трамплин. Смъртта му развълнува целия Бургас.

Гроздобер

Лозето ни беше съвсем малко — само триста квадратни метра. А то колко е — едно голямо нищо. Но все пак лозе! Даваше грозде. Бедата беше там, че даваше едно памидово грозде, което розовееше рано-рано и аз, нетърпеливата, всеки ден по обяд, докато мама нареди масата за обед на двора под асмата, скоча на колелото с кошничка на багажника. Казвам, докато мама нареди масата или горе-долу за малко повече, аз съм отишла на лозето, набрала грозде и вече звънчето на дворната врата звъни — върнала съм се вкъщи.

Днес кошничка, утре кошничка, а нали казах — лозето ни само триста квадрата, което изтълкувано значи гроздоберът у нас свършил, преди да е започнал у другите.

Но всъщност истината е малко по-друга и сега няма защо да я крия: на няколко пъти аз водих тайфата на лозе. Те именно довършиха гроздето преди гроздобера.

Истинският гроздобер в Бургас е голямо събитие — краят ни беше винарски, лозята много.

Започва в една октомврийска сутрин с цели кервани коли, кошове и гроздоберачи! С песни и шум още в полунощ. „На гроздобер, на гроздобер!“ Такива едни възгласи се носеха през оградите на дворовете, в не изгрялото още утро. „Хайде на гроздобер!“

Мама още от предния ден се беше приготвила. Щяхме да ходим на лозето с каруцата на съседите. И кошници беше натрупала. Божичко, колко кошници!

— За какво са ти, мамо? — питах я с лоши предчувствия и страхове в сърцето.

— Че как за какво, като си нямаме кошове, де ще берем гроздето?

— Ама ти какво мислиш, мамо!

— Нищо. Малко за шира, малко за петмез и рачел, малко вино за коледните празници да направим. В мазето бъчвата чака!

Божичко, чак за бъчва вино си мислела тя, че и за петмез и рачел с дюли, тиква и патладжан. Побърках се.

Как да кажа на дядо и мама, че на лозето ни за голямо съжаление вече и баберки няма! Как да им кажа, че нашият гроздобер е свършил, преди да започне! Другите ще берат грозде, ще пълнят кошове и каци, а ние само дето си разбутахме и развалихме съня.

Просто не смеех да кажа цялата истина. На какво разчитах, на чудо ли, че докато стигнем „чангър-чангър“ с каруцата до лозето, и под листата на лозините ще увиснат гроздове памид. Ама не вярвах на чудеса, обичах вълшебните приказки, но знаех, че са измислици, че в живота не се случва нищо подобно. Щом е изядено гроздето, изядено е. Никой юнак или магьосник няма да ни го върне.

И така, дядо подкара кончето. Беше едно рижаво, сякаш нарочно боядисано с керемидена боя, и лудо, та ще ни изпотроши кокалите по калдъръмите и неравния път! Дядо сумти и държи здраво поводите, мама се гуши в плетения от домашна бяла вълна шал, че е много студено, пък на мене ми иде да си духам с ветрило от зор и горещина.

— Я се загърни — викаше мама, — ще замръзнеш!

— Ще замръзна то — топло е.

— Ох, туй опак, вироглаво дете ще ме побърка — мърмореше мама ядосано. — Било й топло по гроздобер!

„Бе то, ако искаш да знаеш, гроздобер няма да има за нас“ — мисля си на ум, ама иначе си мълча и дори се загръщам уж че ми е хладно, да не дразня повече мама, че вече излизаме от града, а щом излизаме от него, ето ти и първите лозя, и нашето!

Разбира се, ето го и него! Една пътечка от двете страни с посинели от плод стипчиви още, че не е паднала слана трънкосливки, остаряла коприва, дето жили като пламък, няколко шипки, отрупани с червен плод, и лозето!

Дядо усети цялото положение, преди още да слезе от каруцата — той имаше страшно зрение. За един кратък миг обхвана цялото лозе, тоест видя ошмулените, окапали листа и отсъствието на грозде.

— Ба — изсумтя той — май че свраките ни изкълваха гроздето за рачела и виното!

— Как така! Какво думаш, тате? — изтръпна мама под шала.

— Че гледай, булка! — и той посочи лозето.

Тя гледаше, взираше се милата ми, хубава майчица, но нищо още не схващаше или просто не искаше да повярва, че гроздето е съвсем „огроздоберено“! Стана й горещо, махна си шала и го захвърли в колата при празните кошници. После тръгна между главините, подритвайки окапалите пожълтели лозови листа, надничаше тук и там, ама напразно — грозде никакво.

Ама аз нали си знаех, преди няколко дни го минахме, както се следва, от край до край. Едва ни стигна за закуска. Гого, който идваше за първи път, викаше като никога сърдито:

— Ти на това „лозе“ ли му викаш, няма дори да ни насити!

— Толкова, повече има у съседите, ама там се крие пазач с флоберка. Стреля на живо: сврака, заек, човек — не подбира!

И пак той, Гого, накрая се сети:

— А какво ще кажеш на вашите по гроздобер?

— Нищо няма да кажа, ще мълча. Дано ми се размине без бури и гръмотевици.

Ама не мина. Започна една буря сега, едни гръмотевици загърмяха. Леле. Не я бях виждала мама никога толкова ядосана.

— Ти не си дете, ти си вампирче! Идвала си с колелото и си влачела гроздето кой знае къде (топло, топло — викам аз наум, близо си до истината, но не съвсем, че влачех не гроздето някъде, а при гроздето — своите другари). — Цяло лозе да изплюскате (че колко е ма, мамо, това лозе — спорех с нея наум, ама тя своето си знае). — Коскоджамити лозе! (Ами!) — У хората шира ще ври, а у нас — празна каца. У хората рачел за зимата — у нас празни буркани. У комшиите вино за празниците — у нас… — и мама заплака, тръшна се на буците с полазилия повет и жълтите листа и заплака така жално, така сърцераздирателно, че не една, а сто съвести заговориха в мен и сърцето ми се раздра от мъка и разкаяние.

Хвърлих се до нея и заревах и аз. И нали рядко плачех, мама се сепна и скочи уплашена. За миг разбрах, че съм на прав път, че трябва да продължа да плача, да дера гърло.

— Аз съм виновна, аз съм виновна — ревях и нареждах истината. — Аз съм вампир и престъпник — ревях, хълцах, давех се и си казах всичко. Но толкова здравата ревях, че уплаших мама и дядо. Той изведнъж се надигна изпод дюлята.

— Що тъй се къса ма, булка, ще разболееш внучката?

— За гроздето дето го няма.

— Голяма работа — отряза дядо. — Първом ти, сега тя. Недей, къзъм — обърна се той към мене — то пък кога ли това педя лозе е давало грозде за вино! Ти помниш ли? Че нали все си го обираме този пусти памид преди гроздобера, а за вино купуваме от комшиите или пием купешко от кръчмата на Аслан.

Добре, че се намеси дядо и някак внесе дух на помирение и примирение. И най-главното — смирение от моя страна.

— А кошниците — запита мама наивно — белким празни ще ги връщаме за смях и кашмер пред хората?

— Че защо празни, булка? Я погледни дюлката! — и мама цяла се обърна към отрупаното със златен плод дърво.

— Ай, ай — плесна с ръце мама — ще има и за сладко, и за пелте, ще има и на скрина, и на гардероба да наредим, та цяла зима да ни мирише на хубаво в стаите!

Колко бързо се утеши милата ми майка с дюлите! А те — много, но дребни, сгърчени и все червиви. Само дето миришеха на хубаво. И цяла зима щяха да миришат. Така я помня зимата в Бургас — с шума на бурите в морето и с миризмата на дюлите от малкото ни лозе. Шумът достигаше в стаите през врати и прозорци, а дюлите бяха наредени една до друга, една до друга в редичка. Загниваха една след друга, но някоя все оцеляваше до пролетта, за да ми припомня последния „гроздобер“.

По вълнолома

От сутринта продължаваше този спор: да участвувам или да не участвувам на колоездачните надбягвания на колодрума. Татко беше против. Но аз упорствувах.

— Ще ме пуснеш ли, татко, за последен път те питам?

— Що се пазариш като циганка — намеси се мама. — Щом баща ти е казал, че не бива — не бива и толкова. Ще се примириш! Сякаш цял ден не въртиш педалите.

— А татко да не е като тебе и дядо. Може и да се съжали! — Нали, татко — обърнах се към него с най-молещия поглед, с най-смирения глас, — нали?

— Ще идеш, ама няма да участвуваш.

Бях отровена до дъното на душата си и промълвих само едно „защо“?

— Виждаш ли я лудата, още пита!

Аз все едно не чух възмутената реплика на мама.

— Защото съм момиче, затова ли, татко?

— Какво да те правя, детето ми — почти отчаяно вдигна той ръка и погали голото си лъскаво теме (притесняваше ли се за нещо татко, все този малко смешен жест правеше и аз все се усмихвах, но сега не ми беше до усмивки). — Какво да те правя, като си се родила момиче?! (Мама погледна надолу като виновна). Но ти — татко непременно искаше с нещо да ме утеши, — ти всъщност си по-добра от връстниците си, знам, че ако се понапънеш, ще изскочиш напред, в това не се съмнявам. Но лошото е, че ти винаги се палиш в началото, натискаш силно педалите и бързо се изморяваш и нататък усилията ти са двойни. Това именно ме плаши — умората и напрежението. Пък нали те знам каква си амбиция — ще те надмине някой и ти ще се разплачеш!

— Аз?! — Не, той просто обиждаше собствената си дъщеря, но не му го казах.

Замълчах си сърдито, не молех повече, не настоявах. „Така да бъде — казах си наум; — няма да участвувам.“ „Голяма работа — самоутешавах се — ще се надбягвам с разните му там какви ли не. Да не ги знам колко пари струват. Пък и как ще ми се надуват после.“

Изведнъж в мене се роди една смела мисъл, една внезапна идея и тя завчас се превърна в решение. Всъщност тази внезапна мисъл ме е осенявала и друг път, но все си е оставала „решение без опит за покритие“. Решавах, а не набирах достатъчно кураж за изпълнение.

Днешното предизвикателство беше голямо — чашата на моето търпение преля и аз трябваше да докажа на собствения си баща, пък и на другите, какво може да направи едно момиче. Най-после длъжна бях да защитя своя пол. Бях уверена, че никой от моите връстници не би се опитал дори да направи това, което исках аз да направя. И никой не беше го правил досега. И както си бях с навъсено лице и свити устни, бързо се извърнах и изскочих на двора.

— Разбрахме се, нали? — подхвърли татко, уж ей така само своята забрана.

— Добре де! — кимнах с глава, без да се обръщам с лице към него, боях се да не прочете в очите ми или по челото ми моите мисли и решения.

— Вярваш ли й? — подметна мама. — Вярваш ли й? Я върви и ти на колодрума с нея!

— Вярвам й, Катерино — чух твърдия, уверен глас на татко. — Вярвам й, че ми е дъщеря. — А към мене подхвърли: — Няма да тръгваш, ясно, нали?

— Бъдете спокойни и двамата! — извиках вече от вратата сърдито, капризно, както мога да го кажа само аз.

Бях сигурна, че никой няма да ме накаже за тези думи и държание. Дядо не присъствуваше на сцената (и слава богу!) защото всъщност той беше вкъщи истинския „арбитър“ съдия. Само той можеше да измърмори едно недоволно: „Виж го ти какво неприлично, непристойно държание, какъв своеволен език!“ А тия думи биха били предостатъчни за наказание. Но дядо го нямаше.

Пък и аз вече бях запалена от моята идея. Този път трябваше на всяка цена да я осъществя напук на всички момичешки страхове, майчини задръжки и бащини забрани. Напук на всички евентуални дядови мърморения и премъдрости.

Отидох при Пежото си, подпряно край мамините прецъфтяващи хортензии. Мама все се сърдеше, че го подпирам тъкмо там, при нейните цветя, пък и на мене страшно ми харесваше да го гледам сред едрите розови нацъфтели топки. Опитах гумите — напомпани добре, опитах звънчето — звъни.

Господи, какво звънче беше! Такова или подобно нямаше ни един от велосипедите, които татко даваше под наем на момчетата, нито пък някой частен. Бяха го подарили на татко в София от самата велосипедна фирма чрез тяхното представителство „Баркалови“ специално за дъщеричката, която яздеше първото дамско „Пежо“ в крайморския български град Бургас, тоест за мене.

Ама какво звънче беше! Навярно рекламно. Лъскаво, бляскаво, гравирано с цветя и фигурки отгоре, с неповторим, изумителен звън! Не звъни, а просто пее! Преди да обърнат глави приятелите, съучениците ми вече знаеха, че съм аз по този мек, приятен, пеещ звън. Сякаш и сега той е в ушите ми (Трябва да спомена, че по онова далечно време, децибелите на уличните шумове бяха съвсем в нормалните си височини и нямаше никакви забрани върху звънци и клаксони). Всеки звънеше, всеки надуваше колкото си ще.

Често пъти децата в махалата ме молеха да им дам не да покарат малкото ми колело, а просто да им позволя да си позвънят със звънчето! И аз винаги с царски жест им разрешавах.

— Звънете, главанаци! — А те не се сърдеха, предпочитаха да натискат звънчето, вместо да се ежат на „главанаци“.

Този път аз звънях непрекъснато, призивно, изкарвайки колелото навънка на тротоара. Звънях. Това беше сигнал за тайфата. Аз така и не се научих да свиря с уста. Поне съседните — Жак, Ставраки и Соти, Гого и Савчето — трябваше да тръгнат с мене. А че ще тръгнат не се и съмнявах. Особено пък след като чуеха какво съм решила да правя.

Денят беше един от ония най-хубавите есенни дни, дето само нашият Бургас ги има. Тихи, без вятър, с кадифено слънце, с гладко като сребърна коприна море. Това ми вдъхваше кураж и надежда, че рискът на моето днешно начинание не е кой знае какъв, че е необходимо само изострено внимание.

Щом няма вълнение в залива, значи, че нищо няма да ме отвлича от правата линия на парапета на вълнолома.

А пристигащите кораби или вече акостиралите нямаше да ме смущават и отвличат — бях свикнала с тази картина. И поне днес нямаше да й обръщам любопитен и жаден поглед.

И така. Тръгнах пеш и поведох за кормилото велосипеда, а край мен и зад мен — моите приятели. Никой още нищо не знаеше и не предчувствуваше. Никой не питаше къде ги водя, каква нова игра съм намислила, защото за всички беше ясно, че нещо ще става.

Пазех своята тайна, изострих любопитството, правех се на разсеяна, позвънявах си със звънчето, ей така, просто за общо добро настроение.

Разбира се, първо Савчето, а заедно с нея и Ставраки, не се стърпяха.

— Къде ни водиш, ма?

— Хич не е време за къпане.

— Ами! — усмихвах се хитричко аз. — Не е за давене — напомних му някогашното приключение със самия него.

— Ти пък! — наежи се и изсумтя малкият и се оттегли по-надалеч, но не се обърна, не си отиде. Ама как така ще си отиде, нали с тайфата нещо ще става.

Жакито се приближи съвсем близо и ме чукна по рамото.

— Наистина, какво си намислила?

— Ама защо пък трябва нещо да съм намислила? — невинно и наивно го погледнах по луничавото, загрижено лице.

— Че туй звънче ни в туй, ни в онуй време, пък и по очите…, и по бъбривостта.

— По какво? — аз всъщност си мълчах.

— По липсата на бъбривост, искам да кажа — коригира се Жак. — Мълчиш многозначително. А мълчиш ли така, нещо не хубаво си намислила.

— Позна! — извиках победоносно — позна, Жакито, и само на тебе ще кажа, че си ми най-близкият комшия. Ще премина по кея до края, по ръба на вълноломната стена.

— С Пежото? — слиса се Жак.

— Аха — кимнах наперено. — С него, ами с какво друго. — Няма да тръгна с чужда таратайка.

— По парапета? С колелото? — повтори Жак, спря се рязко и завика към другите.

— Тя е луда!

Виж го ти кроткия, сдържания и възпитан Жакито-Жак как се разкрещя пред всички. — Тя е съвсем пощуряла, съвсем като Карамфилка — и направи един обиден жест, въртейки пръсти около слепоочието си.

— Как смееш? — Креснах и скръцнах със зъби, както понякога правеше баща ми, като се ядосаше. — Ще те пребия! (Амии, ще го пребия, та нали е цяла глава по-висок от мене!)

— Ще кара по тесния ръб на вълнолома — повтаряше той неспокойно.

Но какво можеха да ми сторят няколко момчета и Савчето, а то вече плачеше и защо плачеше, вероятно не знаеше. Нито можеха насила да ме спрат, ни да ме отклонят, нито да ме разкандърдисат от взетото вече решение. Всички бяха убедени в това. Бях драка, те знаеха — няма да ме върнат. А да ме оставят сама — не смееха. (На това и разчитах). Все пак у тях и в най-лошите минути имаше прояви на кавалерство и рицарство.

Вървях на няколко крачки пред тях, докосвах от време на време леко звънчето, а те повесили носове след мен като каторжници, които водят в Сибир или направо в салханата на заколение. Смешна работа, ако човек погледне отстрани.

Само Ставраки — присмехулникът, веселякът и хашлакьорът, само той се захили злорадо.

— Ей, другарчета, ще гледаме театро без пари! Какво сте се умърлушили. Госпойцата като нищо ще изкриви кормилото, ще загуби равновесие и ще се цамбурне във водата. Ще изпоплаши раците по камънака. Язък за пежото, ако го изтърве в дълбокото, пък най язък за хубавото звънче.

Гого рече:

— Я, млък!

А аз звънях в отговор на тези всъщност най-справедливи забележки, звънях продължително, предизвикателно.

Останалите нито се усмихваха, нито коментираха, тоест мълчаха. Само Савчето, с разрошена коса (уж не вееше вятър, а как така рошава), току изхълцваше. Противно ми беше това мълчание. Всъщност те бяха уплашени и любопитни. Напрежението им растеше. То и в мен растеше, но не го показвах, държах с две ръце лъскавото кормило и бутах колелото напред.

Сигурно по някое време съм се усмихнала, защото Жакито рече:

— Хич не е смешно, така да знаеш! Пък и баща ти ще ни държи отговорни за последствията.

— Ще ви рече: „Бе вие, момчета — пикльовци, как не съумяхте със сила да я върнете вкъщи!“ — засмях се малко принудено аз.

— И с право ще ни нарече така — прекъсна Сотир моя смях, — забъркваш ни в една каша, ама де да видим кого ще калайдисват накрая.

— Че оставете ме на мира. Пишете се отсъствуващи и готово! Никой няма да търси отговорност от вас и вашето мъжко приятелство!

Той нищо не каза и другите нищо. Само чакаха дано господ ме вразуми в последния момент. Но не!

През скалите, в източния край на пристанището, по каменните стълбички се изкачихме на самия кей. Беше ми трудно с колелото, но не пожелах никой да ми помогне. Ако стане нещо с мене, нека по-малко се упрекват.

— Фукла! — рече по едно време Ставраки. Но двете ми ръце в този миг бяха активно заети, та не посегнах, ама запомних тази „фукла“.

Стигнала горе, аз тръгнах с колелото по каменната ивица на вълнолома. Под мен, откъм пристанището, вървяха двама, откъм залива — другите двама, Жак вървеше зад мене.

Не зная дали някой можеше да предотврати някакво падане и нещастие, ако със сантиметри изкривя кормилото (Аз знаех как точно е центровано и кормилото и спиците на двете колелета, грешка нямаше и велосипедът щеше да слуша), но все пак бях сигурна, че, не дай боже, да се случи най-лошото, тоест да политна надолу, непременно тия приятели щяха да ме вадят от водата като корабокрушенец. Е, не беше приятно да мисля за това, но все пак ми вдъхваше някаква надежда, някаква сигурност, че не съм сама, макар и Гого да беше заявил:

— Без мене, аз кашлям.

Но бях сигурна, че той пръв ще скочи във водата, ей тъй, с дрехите.

Впрочем, вече не мислех за нищо. Не забелязвах нищо. Сякаш не карах по една 30–40 сантиметрова каменна лента парапет и вдигнат на толкова сантиметра от самата вълноломна стена. Само въртях равномерно педалите и стисках със запотени ръце дръжките на кормилото.

В пристанището изсвири параход, пристигащ или заминаващ, но аз не трепнах, не промених инерцията, не обърнах очи.

Някакви боси в топлия есенен ден (после видях босите крака) хлапета, които ловяха попчета, изведнъж се развикаха:

— Хей, гледайте я тая женска какви номера прави! — но преди да продължат, Жак и другите им изсъскаха да мълчат, че иначе тозчас ще ги окъпят в морето. Заплахата беше сериозна и хвана място — хлапаците млъкнаха, но с въдиците на рамо и наловените и нанизани попчета на връв се присъединиха към групата около мене.

Накрая, когато стигнах своята цел и можех сама себе си да поздравя, скочих от седлото и всички завикаха в един глас едно нечувано край морето „ура“.

— Ей, беше като на цирк в смъртните мигове на номера с трапеца. Липсваше само духова музика да свири „туш“ — смееше се Ставраки и скачаше около мене, ама личеше, че още не е дошъл на себе си от набрания страх и напрежение. — Па и ти ма, не си момиче, а.

— А фукла, така ли? — сетих се аз, че е време да го заям.

— Е де, е де! Уж победителка, уж герой на деня, пък се заяжда за нищо с тези, дето бяха готови всеки миг да се хвърлят в студените вълни на морето.

— Ама де са вълните бе, Ставри?

— Няма значение. Приказката е такава.

Нейсе! — както казваше Ненчо — помирихме се.

Тръгнахме обратно пешком, с непрекъснато звънене на звънчето.

— Ще го повредиш! — рече тихичко Гого, по-бледен от всякога от преживяното. — И тогава — край на хубавото ти колело.

И така, през този късен есенен ден аз не участвувах в колоездачното надбягване на колодрума. Но до вечерта вече целият град знаеше за моята „лудост“ — едни й се удивляваха и хвалеха, а други, разбира се, повечето — направо ругаеха.

— Вижте я вий, фукла с фукла (туй беше Ставракиева инсинуация). — С велосипед по вълноломната стена! Че няма ли полиция в пристанището, да я запре с велосипеда барабар!

Но тия и подобни слухове и изказвания, хич и не ме засягаха. Страхувах се аз само от татко. Сигурна бях, че някой вече е успял да му занесе хабера и той знае за моя „подвиг“. Беше настъпил май часът на първите плесници от негова ръка. Досега не беше ме докосвал. А никак не ми се искаше да преживея това, нито пък ми се слушаше някое „конско“ от устата му — мама и без това ще свърши тази работа.

И кое беше най-невероятното.

Нямаше плесници, нямаше четене на „евангелие“, нямаше никакви забележки. Татко ме посрещна заедно с целия мой ескорт най-тържествено (ескортът ме следваше на разстояние, само ония, хлапетата с въдиците на рамо и попчетата на връв, бяха по-далеч). Посрещна ме, както победител се посреща. И за награда (набързо заключи работилницата) ни поведе всички в сладкарницата. И, разбира се, всички на колелета — истинска кавалкада! Хлапетата бяха предали наловените попчета да ги пържи мама за вечеря и подпряха някъде в двора въдиците — после си ги взеха.

А какво пиршество устрои татко в сладкарницата — на всекиго поръча по чиния пасти: еклер, добуш със стъклена карамелизирана покривка, шоколадова, една с бяла глазура и розово цветче и друга с розова глазура и бяла захарна маргарита отгоре. Не пасти, а красота!

За голямо съжаление никой от нас не се забави много-много да гледа и да се възхищава на това кулинарно изкуство. И жалкото беше не толкова, че пастите на бърза ръка изчезнаха от чиниите, а жалкото беше, че през това време всички само лакомо дъвчеха и преглъщаха, а нищо не продумваха за повода на това пиршество. Ни една дума похвална за преживяното на вълнолома.

Но татко беше безкрайно щастлив.

Разказ за един пистолет

Много обичах да се въртя в татковата работилница. Обичах да го гледам как съсредоточено работи, как пили с пилата някое зъбчато колелце, как майсторски оправя и центрира велосипедно колело със скъсани спици, изкривено на осморка. Златни ръце имаше той, всичко умееше, всичко правеше, а никъде не беше учил, самоук беше. Дай му само нещо повредено да го оправи. Като доктор ще го огледа оттук, ще го огледа оттам, ще му открие болката повреда и ще го „излекува“. Какво ли не му носеха за поправка — велосипеди, грамофони, часовници, ловджийски пушки, шевни машини. Знаеха го в цялата околия, отвсякъде го търсеха.

Та думата ми беше, че с него в работилницата винаги ми беше интересно, любопитно. Отивам аз веднъж, вратата отворена, а него го няма — отскочил някъде за малко. Гледам на тезгяха, до наредените безброй инструменти, край голямото менгеме един малък, изящен лъскав пистолет. Същинска играчка, вещ за дамска чантичка. Така и помислих: дамско револверче. Притежателката му може с него да се пази от нападатели, от похитители, от досадни и неприятни ухажори. Едно малко, женско чудо.

Държа аз в двете си ръце това женско чудо и фантазирам и измислям.

Върви една дама в тъмната нощ сама. Токчетата на обувките чукат по тротоара. И зад ъгъла изведнъж я нападат двама с черни домина на лицето, за да не ги познае никой. Единият изсъсква:

— Бижутерията! (тоест скъпоценностите) — Бижутерията, мадам! — А тя и не мигва дори от уплаха.

— Бижутата — поправя го тя.

— Добре де, бижутата давай!

— А парите — пита съвсем любезно дамата.

— И парите, мадам, и парите, то се знае, че без тях няма да мине. Бижутерията и парите, всичко!

— Бижутата! — казва по-младият от двамата.

— Добре — спокойно се обажда жената и отваря чантата за портмонето, но вместо портмонето със светкавично елегантно движение вади малкото пистолетче и го насочва към своите нощни нападатели.

— Горе ръцете или ще ви надупча на бърза ръка!

Ония, двамата, моментално заемат стойка „мирно“, сякаш насреща им не стои дамата, а старшина в казармата, и съвсем онемяват от внезапната уплаха. Навярно си мислят: тази смахната „мадам“, дето е тръгнала сам-самичка в нощта с огнестрелно оръжие в чантичката си, много-много няма да си поплюва, ще ни надупчи като нищо.

— А сега долу маските! — И те моментално снемат черните домина. — Ха-ха-ха! — смее се жената с пистолета. Младият е с някакво несиметрично лице, с белег на бузата, но не грозно и отблъскващо, а обратното — привлекателно със своята мъжественост.

— Нататък кво следва? — пита по-старият.

— Сега ще се поразходим до участъка, не е далеч — изкомандува им тя с някакво тънко, но властно и същевременно присмехулно гласче. И сякаш всичко става на шега. На младия изведнъж устата се отлепва и през нея минава едно „Ви“.

— А защо в участъка? Сторихме ли ви нещо? Нито бижутата, нито парите, нито честта ви взехме! Факт!

— Виж ги ти — смее се жената, без да сваля пистолетчето от височината на единия или другия, — нищо не сте ми взели, защото не ви дадох. Ако не беше у мене тази лъскава играчка?

— Еее! Ние се опитахме да се пошегуваме, а вие помислихте, че наистина?

— Ами вие, „наужким“ ли? Така ли? Пък аз да не се сетя! — но все още не сваля пистолета, не го прибира. — Ама и черните домина ли пак „наужким“, на карнавал, така ли? Ама вие и двамата сте били големи шегаджии, да не повярва човек!

А другият, по-възрастният, загубил съвсем цвета си от страх и изненада и способността си да говори, изведнъж отвори уста.

— Че тури тази играчка обратно в чантичката! Ква стана тя! Ние плашим тебе, ти плашиш нас… Хайде, стига толкова плашене, че може да стане някоя грешка. Стига забавления! Всеки да си тръгне по пътя — ти на север, ние на юг, и толкоз.

— Пътят ми е на изток — рече жената.

— Добре, още по-добре. Ти си поемай посоката изток, а ние посоката запад. И без това нататък живеем с момчето. В сиромашката Коджакафалийска махала. И все едно сън сме сънували, сън е била нашата среща.

— Имаше една подобна песен — подхвърли младият готов да я запее.

— Млък бе, Шаран — изрева му сърдито другият.

Жената пак се засмя.

— И защо му викаш Шаран?

— Я, че защото е такъв, глупав като шаран, дето с бръснач да му стържеш люспите!

— Не съм съгласна. Той и дори в тъмното не изглежда на глупав. Преди тебе се престраши пред пистолета и проговори и то на „Ви“, културно като всеки добре възпитан младеж.

— Хей затова е Шаран, я! Зяпва и лапва всичко, каквото му падне.

В тъмното жената се усмихва загадъчно. Сваля най-после пистолета и го връща обратно в чантичката си, но преди да затвори закопчалката, казва:

— Искам да знам и твоя прякор.

— Че то — охотно рече човекът — прякори много у мене. В различни времена, различни прякори са ми окачвали разни гадове и приятели: когато бях амбулант и продавах тантели и гребенчета и разните му там женски джунджурии, викаха ми Жеко Тантелата. Много кипвах тогава на този прякор, че и на бой налитах. Каква „тантела“ съм аз бе! По-късно между рибарите бях известен като Пирата, че крадях от наловената им риба, и никой не смееше да ми излезе насреща.

— Не смееха то — зяпна Шарана. — Малко са ти раздрънквали скелета и омазвали физиономията от бой. Ами сега пред госпожата ще се правиш на герой.

— Ей, Шаран, млък, че знаеш ли ако се ядосам и кипна, какво те прайвам — разпорвам те и те изкормвам като истински шаран!

— Де, де, сега пък ще ви разтървавам двамата — вика пискливо жената и бръква в отворената чанта.

— Чакай, мари! Ама ти наистина от майтап не разбираш!

— Ама и вие, големи майтапчии излязохте!

— Да се върнем на думата, за моите прякори, де — примирително рече Жеко. — Викали са ми и Жеко Таласъма, че все нощем бродя по улиците, и Гащника, че гащите ми все окъсани или закърпени, викаха ми Пантата, Узото — че много си обичам мастиката.

— Достатъчно — рече строго жената. — Сега ти поемай на запад, без да се обръщаш назад, че ако се обърнеш, ще се превърнеш в сол или камък, като в приказките, пък Шарана ще тръгне с мене да ме поизпрати донякъде, да не ме нападнат по-сериозни разбойници от вас двамата.

Но дали жената видя блесналите очи на младежа, или кривата усмивка на Жеко?

— С късмет е роден тоя Шаран — въздъхна старият. — Тръгвам аз на запад; адио — и се обърна кръгом, но жената моментално го спря:

— Стой, Панта такава! Забравих, че този твой Шаран, който никак не е глупав, е по-опасен от тебе! Ти тръгваш с мене, пък той в посока запад, без да се обръща назад, че иначе на сол или на камък ще се превърне. — А той изсумтя сърдито:

— Виж кво, госпожа. Ти и сама можеш да се оправиш в тъмното. Ербап жена си! Никакви разбойници и пирати не могат да те уплашат. Я си връй по пътя и ме остави на мира! Че тоя Шаран гледаш ли го как се хили. Кой знай какви ще ги разправя утре в махалата? На стари години резил да ставам.

Жената се разсмя, обърна се и си тръгна.

И така, целият този разказ аз си го съчинявах на ум, докато ръцете ми си играеха с малкото пищовче. Гледах го оттук, оттам, лъсках и без това лъскавата му цев. И изведнъж, подпирайки го с лявата си длан, с десния палец натиснах ей тъй, на шега, неусетно спусъка. И пищовчето не щеш ли, тресна, гръмна в упор в ръката ми сякаш от само себе си.

В този миг тримата ми герои — мадамата с пистолетчето, Шарана и Жеко Пантата — изчезнаха и се изпариха от главата ми. Останах сама, така да се каже, с отшумяващия пистолетен гръм и с чувството, че се е случило нещо, което все още не разбирам.

Тичешком в работилницата се втурна баща ми. Той дори не свари да попита какво и кой гръмна. Като видя в разтрепераните ми ръце малкия пистолет, всичко разбра. Той пръв видя кръвта, преди още да разбера, че съм ранена. Той вдигна внимателно ръката ми, куршумчето беше минало през костите на дланта ми и заседнало от горната страна между средния и безименния пръст.

— Само не плачи да не чуе майка ти — прошепна татко.

— Че аз не плача — рекох и се учудих сама на себе си.

— Ама ти наистина не плачеш! — изуми се и той. — Юнак си ми ти — мъжко момиче!

Не заплаках и след малко, когато доктор Ганчев без всякаква обща и местна упойка изкара куршумчето и превърза ръката ми.

И той ми рече:

— Юнак! Досега не съм виждал такъв юнак-момиче!

Аз се гордеех със себе си — още пет пъти бих се надупчила, за да ме похвалят с тази думичка юнак!

През нощта болката ме подлуди, но не заплаках. Гледах през отворения прозорец в безлунното нощно небе, слушах воя на морето и си преразказвах разказа за мадамата и двамата разбойника.

Нощ на светулките

Толкова бях слушала и чела за светулките!

И как летят в тъмното над уханните треви и храсти, как светят от само себе си, как фосфоресцират като звезди, които не знаят покой и са в постоянно движение, дори по-хубави от самите истински звезди, защото можеш да си наловиш от тях колкото си искаш, да ги поставиш в косите си и самата ти да почнеш да грееш като приказно същество. И разни други неща и истории съм слушала все от този род, тоест, любопитни и привлекателни.

Но, за съжаление, аз не бях виждала още светулка в тъмнината. Просто нямала съм случай или по-скоро късмет да си наловя сто такива самосветещи парчета, да ги напъхам в косите си във вид на венец и да заприличам не на друго, а на светица с нимба на главата. Или на нещо от този род. С една дума, фантастично!

Не бях виждала нощ със светулки. Други нощи, с пълнолуния, с лунни пътеки в залива и сребърно люспесто море, в което са нападали всичките звездни галактики на всемира — всичко това съм виждала и през детството, и по-късно. Наблюдавала съм и ясни и дълбоки нощи със звезди и съзвездия, с всичките му мечки и мечета, Сириуси, Андромеди и тем подобни. Но светулки в нощта — не.

Не помня как и защо у мене веднъж се породи неудържимо желание да видя. Просто да видя, дори да не успея, както споменах по-горе, да стана светица с нимба или нещо подобно. Но как?

Знаех отлично, че нощта и тъмнината са царството на светулките, както на прилепите и бухалите. Знаех още нещо: че това царство е някъде на открито, вън от града — в полето, в лозята, в гората.

А как да се справи с тия две, така трудни условия едно 9–10 годишно момиче, което доскоро се боеше от нощната тъмнина като от дявола.

Сетих се, че най-доброто, най-лесното е да открия моето интимно, горещо желание на татко. Така и така, татенце, искам да видя светулки. Като нищо той ще тръгне с мене през нощта и ще реализираме тази нощна експедиция, без да ни усети дядо или мама. Аз съм уверена, че той ще прояви мълчаливо разбиране и няма да ми откаже. В татко винаги имаше нещо момчешко, все го влечеше към приключенията.

И защо всъщност не се обърнах към него, щеше да бъде сигурно и безопасно? Не знам. Може би точно защото щеше да бъде сигурно и лесно изпълнимо. Може би защото не обичах да върша „най-редните неща“.

Исках тази нощ на светулките да бъде нещо като откритие, като тържество, дори като героизъм или най-малкото като напрежение…

И отказвайки се от татко като съучастник и придружител затова пълно с неизвестности и риск мероприятие (тази дума по това време я нямаше в нашия език, но сега иде точно на място), аз трябваше да се замисля много сериозно.

Не можех самичка да тръгна през нощта по улиците на града и вън от него. Абсурд! Не бях толкова смела, колкото бих искала да бъда и колкото си въобразявах, че съм.

Не, вече не се страхувах от таласъми и привидения, нито разните там отрицателни приказни герои, но знаех много добре колко пияни мъже се клатушкат по това време в неосветените улици на града, колко крадци и разбойници се спотайват зад тараби и кьошета. Та нали фенерите, които палеха фенерджиите, светеха само тук-таме през няколко улици и те мижаха само и правеха улицата още по-потайна, пък и вятърът ги гасеше.

Така че и съвсем сигурна да бях, че еди-къде си има цял куп със светулки и чакат само мене, аз едва ли бих тръгнала към тях. Оставаше другото — приятелите, тайфата! Защо пък не! Те са момчета, мрат за такива нощни, тайнствени начинания и истории. Само да им свирна и (това свирна, аз го казвам символично, защото, трябва да си призная, че и тогава, пък и досега не се сдобих с това умение да свиря с уста. Не успях да се науча и толкоз. Как ли не съм подражавала, как ли не съм свивала устни — нищо. Езикът ли ми не беше по мярка, зъбите ли ситни, небцето ли високо — дявол знае, но свирка из устата ми така и не излезе. И все си казвах, че свиренето с уста е момчешка привилегия), те са около мене.

И щом веднъж реших да събера момчетата, не беше трудно, можех и без свирка. Започнах с Жакито, макар и да не смятах дълбоко в себе си, че той ще бъде очарован от моята идея. Не и затова, че ми беше най-сърдечен приятел, а просто защото живеехме „визави“, тоест едни срещу други, делеше ни само калдъръма на улицата.

Достатъчно беше да се провикна от двора или от прозореца „Жакито“ или да звънна със звънчето на велосипеда, и той вече скачаше наведнъж няколкото стъпала пред официалната им врата на двуетажната им къща, защото имаше и друга, откъм двора. Той моментално щеше да се свърже с останалите — свиреше с уста отлично.

И така, сядаме на най-долното стъпало пред тяхната врата и аз много самонадеяно му откривам своята идея.

— Жакито, хрумна ми нещо, трябват ми светулки за един венец на светица.

Той разбира се не загрява веднага. Моите думи направо го шашват. Както и да е, дообяснявам му. Става му ясно. И същевременно страшно. В момента го усетих. По трепкането на клепачите, по присвиването на зелените му очи, по свиването на устните. Ако бях доверила това си хрумване и желание на Ставри, на Гого, охоо — аламинут те щяха да се затичат да организират другите, но Жак направо се стъписа.

— Ами вашите? — Ами тя… — и той само с глава посочи прозорците на бабината си стая на първия етаж.

Аз само вдигнах нехайно рамене, което значеше, че не искам да знам за последствията, макар и самата да знаех добре, че връщането ни с победоносния венец от светулки, съвсем не означаваше триумфално посрещане.

И все пак Жак се съгласи да участвува в „играта“.

Всъщност началото не беше трудно. Трудното, отегчителното беше дорде се мръкне. А мръква ли се лесно един летен ден. Край няма! През лятото ние, децата от махалата, винаги играехме до късно навън. По нашите калдъръмени улици, и друг път съм го казвала, нямаше никакво движение — автобуси и тролеи още не съществуваха, автомобили в града ни нямаше, пък и да имаше, едва ли щяха да рискуват ресори да минат насам. Някой файтон със спуснато чергило или каруца от време на време ще затрополи, и ние ги чуем от един милион километра разстояние. Това улично движение ли е? Всъщност нищо не ни пречеше на игрите и най-важното — нищо не ни заплашваше. Пък и трудно се заспиваше от задуха. Майките ни отлично знаеха, че налудуваме ли се навън, наиграем ли се на гоненица, завчас ще заспим, щом се мушнем под хладния хасен чаршаф.

Така че спокойно можехме, щом се стъмни, да поемаме към… светулките. Че щяхме да пропуснем допустимото закъсняване навън, щяхме! Че разтревожените ни майки щяха да крещят имената ни в тъмните дворове и в цялата махала, щяха. Че нашето късно завръщане не предвещаваше блестящо посрещане и триумфалност, както споменах, и това ни беше от ясно по-ясно. Но ние не мислехме за завръщането, за последствията. Важното беше да се стъмни и да тръгнем. И тръгнахме.

Аз, Жак, Гого, Ставраки, Сотир — един до друг. Бяхме наистина смешна картина. Единият висок и слаб, а другият — дребен и набит, единият — черен като циганин, а Гого — избелял като стара моментална снимка. Ставри носеше динен фенер. Как се сети малкият му хитрец, че вън от града щеше да бъде съвсем тъмно! Понякога гърчето беше много умно, да му се чудиш къде в тази малка по форма глава, остригана до голо, толкова много мозък. Отначало много се смяхме на този фенер.

Не че не сме виждали фенер, направен от издълбана диня и в нея една свещ. Всички сме правили такива фенери през сезона на бостаните. Дори се съревновавахме, кой ще измисли и изреже по-красиви прозорчета на своя фенер, та да свети с разни звезди, сърца и други форми. Дори сме си уреждали шествия със запалени фенери и сме обикаляли улиците.

Със Ставраки сегашната история беше от съвсем друго естество. Свил той половината от една бяла сватбена свещ на майка си, втората не я пипнал. Но майка му за проклетия усетила. По миризмата на спармацета, че другите, черковните свещи от жълт восък, миришели на друго. Та като усетила миризмата, надникнала в запаления по това време фенер, и за миг се разиграла трагедия.

— За половин сватбена свещ — цял бой! Нима е справедливо? — възмущаваше се гърчето. — Чудо голямо! Сватбата им била преди десет години, а тя ги пази като зеницата на очите си, като мощи на светица, в една бяла тъкана копринена кърпа, в този пусти скрин, целият изпояден, изпонадупчен от дървояд, дето по цели нощи мира нямаме! Би ме, ей! Би ме, та чак отрока си да погуби за половин свещ! Тя ме бие, пък аз по това време и се чудя на акъла.

— Сигурно са скъпи — пресича го някой.

— Дяволи, скъпи! Та те вече за нищо няма да й послужат. Дори да рече да се зажени втори път, нещо което баща ми няма да й разреши, тя същите свещи не може да използува! Пак трябва да купува нови. Абе остави я! — и махна с ръка — изживях аз този бой, но следващия заради твоите хвърчащи насекоми, госпойце, сигурно няма да изживея.

— Светулки — напомних му аз.

— За тези светулки, де. Така да знаеш, госпойце.

Когато искаше да ме иронизира, той винаги така ме нарича.

— Че на задника ми здраво място няма — не знам къде ще удря, че да ме боли по-малко.

— Ох — горчиво се засмя Жакито-Жак, — а мене баба ми Рахила с Йехова ще ме заплашва и заклина. Една е тя, дето и за приказка не става.

Но ето ни вече вън от града. Зад нас остана и последният градски фенер. Отначало все още нещо свети, през мижавите прозорчета на Коджакафалийските къщички, в които живеят хамалите и бедняците на Бургас. После, отляво — гробищата. Светват като звезди кандила и кандилца над пресни и стари гробове, открояват се островърхи кипариси и плачещи върби. Да ти се свие сърцето от страх. Но ние не се заглеждахме вляво, а гледахме направо шосето, което ни извежда от пределите на живите и на мъртвите в Бургас.

Днешните деца, пък и техните млади бащи и майки не могат да си представят, че тук някъде е било краят на града. Че там, където се издигат високите блокове на комплексите „Толбухин“, „Зорница“ и останалите, през моето далечно детство не съществуваше нищо, дори барака. Че тук са били лозя, поле с божури, тресавища край блатото, солници. Толкова е пораснал, разхубавил се и се променил Бургас, че и аз не мога да го позная.

Но да се върна към светулките. Господи, какво разочарование! Излизаме вън от града, вървим в пълна тъмнина и се държим за ръце, да не се загубим. И мълчим, защото смятаме, че светулките може да се плашат от човешки говор.

Ни една искрица в мрака, ни една светулчица! Бих се разплакала, ако не бяха момчетата около мене и ако Жак не стискаше ръката ми в своята. Пулим очи, но ни звезда в небето, ни луна, ни искра светулчица! Само мрак, само тишина и далечното присъствие на морето — усещахме неговото нощно дихание, с мекия ухаещ на солено вятър. По едно време далечен хор на щурци и жаби, но това не ни засяга.

— Къде са бе? — изпуска някой ядосано.

— Кой? — стреснах се аз.

— Дяволите, дето щяхме да ловим с голи ръце и да вием от тях венци и букети.

— Сигурно са отишли на някоя сватба, я на кръщене, напили са се и сега изтрезняват някъде в треволяка, а ние, щуравите, нека си късаме сандалите за този, дето не си прави труд и да духа свястната, та поне да ни разхлади.

Минахме и последните лозя, вървяхме направо за баните. Изведнъж Ставраки се сети и запали сватбената свещ в динения фенер: едно светло петно изведнъж се залюля пред нас, в самите ни крака. Много приличаше на пияна луна, която пълзи по земята и не може да се изкачи на небето. Но за нас, така или иначе, беше светлинка, която ни води. Накъде? Все още не знаехме.

— Я! — завика изведнъж живо и въодушевено Жакито. — Тук са божурите, момчета! Познах мястото.

— Само че ядец! — прекъсна го Ставри. — Кой месец сме сега — август, а през август ще видиш божур на това поле, кога си видиш ушите и въобще — край на представлението! Енде — аууу! — изрева той като лъва от края на филмите на американската фирма „Парамунд“.

И докато се съвещаваме и спорим да продължим или не, през шума на собствените ни резливи гласове всички изведнъж долавяме някакъв далечен, странен шум. Идеше от небето направо и затова ни изплаши толкова много. Всички занемяхме, заковани насред шосето. А шумът неясен продължаваше. Шумът беше жив, особен: — кри-кри-кри.

Кой се сети, не си спомням, но когато изрева „Жерави!“, ние едва не изпокапахме като разстреляни.

Наистина птичи ята летяха над нас. Може би жерави, може би щъркели. Някой се сети, че тъкмо сега щъркелите се събират около блатата на ята, на ята, събират се на едно място и поемат своя път на юг. А над нас шумът „кри-кри“ ставаше все по-неясен и по-далечен. Невидимите жерави или щъркели изчезваха в далечината.

Ние сякаш забравихме за какво бяхме тръгнали в нощта. Слушахме запленени далечни гласове на птиците, които не виждахме с очи, следяхме с трепет техния полет на юг и мислехме за опасностите, които могат да срещнат по пътя си — буря, дъжд, светкавици.

Край. Наистина край. Птиците вече не се чуваха, трябваше да си тръгваме по обратния път.

Излезе май, че както на божурите, и на светулките им е минало времето, сезона. Или просто аз нямах късмет.

Нощта си оставаше все така черна и непрогледна, добре че гореше сватбената свещ в динения фенер и светеше така пред нас като изгряла късна луна над морето. И пак се хванахме за нея и за скрина, дето цяла нощ скърца от дърводелската работа на дървояда и не дава мир на Ставри да спи спокойно. И на майка му, дето не си поплюва при наказанията.

— Ех, тези майки, тези майки, дето не искат да разберат нашите желания, нашите лудории. И нашите пусти бащи! Абе те никога ли не са били малки? Не са ли чупели джамове, не са ли правели бели и пакости?

— Ами! — сетих се аз за какви свои детски лудории ми е разказвал татко.

— Така е, ама сега се правят на безпаметни — всичко са забравили.

Минахме гробищата — кандилата и свещите още трептяха и мигаха като светулки, но не бяха такива. Зад нас останаха и бедняшките къщурки от махалата на Коджакафалията и паметника на руските освободители на града, на 6 февруари 1878 година.

Едва когато закрачихме в една плътна редица на сегашната улица „Славянска“ и наближихме нашия край, аз изведнъж усетих, че устните ми се свиват на плач, че сълзите ми парят в клепачите. Не, не плачех за проваления лов, не плачех за светулките — по дяволите тия глупави буболечки! Плачех за своите другари, които заради мене щяха да си пострадат тази вечер, а не бях в сила да отменя техните наказания.

— Ах, глупачка! — развика се развеселен Ставраки и загаси свещта в динения фенер, та никой да не види на очите ми сълзите. Как се сети милият! Просто му бях благодарна.

— До утре — изкриви той рамо.

— Дано сме живи — прошепна Жак.

— Ей, ти пък, като че ли за пръв път ще бъдеш кръщаван и миросван!

Но, да! За Жакито това беше най-сериозното провинение през детството! Как го е изкупил, не зная. На следващия ден нищо не спомена.

За останалите беше тъкмо така, както и предполагахме. Но никой от нищо не се оплака.

Хубавата, нещастна Естер

Минаха толкова години и не я забравям. Още толкова да минат навярно, паметта ми да бъде помътена — нея, хубавата, нещастната Естер няма да я забравя. Споменът за нея не е отпечатан и изписан, а издълбан някъде в сърцето ми дълбоко с нажежено длето, със знаци, които ни времето, ни дълголетието, ни склерозата, ни ветровете и земетръсите могат да пометат и да изтрият.

Беше хубава като от приказка. Светла, лъчезарна, добросърдечна. Тънка като белокора брезичка. И най-хубавото, най-очебиещото в нея и най-смущаващото бяха нейните две руси, дебели плитки, виснали на гърба й. Господи! Това не беше коса, а самородно злато. Плитките й тежаха и тя имаше навик да ги навива на китките си като гривни, като опитомени змии и часове да стои така неподвижна. „Почивам си от тежестта им.“ — казваше Естерчето. Питахме я: „Защо не ги отрежеш? Хем ще ти олекне, хем ще станеш по-модерна.“ Нямаше да е вече приказната Естер, русалката, самодивата. Те имат само дълги коси. „Татко не дава — казваше момичето тъжно, — той смята, че те са мой късмет, моята зестра, а нали знаете, че без зестра еврейските момичета не могат да се оженят.“

Ах, този късмет, дето старият, грохнал баща на Естер не можа да предугади. Беше той истински старец — мъдрец, който знаеше наизуст книгите на Синагогата и можеше да й бъде дядо и прадядо. Пък и майка й не беше кой знай колко млада. А за хубава и дума не можеше да става. Беше с посивели, гладки коси, стегнати на нисък, бабешки кок, с остър нос, типична еврейка, но иначе добродушна, любезна с нас, децата от цялата махала. По техните еврейски празници винаги ни гостуваше с бадемов масапан и маца — безсолния сухар.

Бяха бедни хора, бащата преди години (от нас децата никой не помнеше това време, защото още не бяхме родени на този свят) беше амбулантен търговец. Разнасяше по улиците и продаваше на табла с преметнати през рамене каишки кордели, тантели, конци, игли за шев и машина. Изглежда, отдавна вече ги издържаше еврейската община в града ни. Живееха скромно, но това се отнасяше за двамата старци, защото за Естер не липсваха нито новите рокли и шарени престилки, ни лачените обувки на краката, ни сламената шапка с полски цветя на корделата.

Живееха в една дъсчена пристройка в обширния двор на един богат банкер, господин Жак, който минаваше за голям благодетел сред еврейската беднота. Почти барака беше това, ниска, с малки прозорчета като на мазе, полутъмна, мрачна и хладна и в най-слънчевите дни на лятото. Но чисто навсякъде, прибрано, подредено, покривките на миндерчето и леглата, изгладени и колосани завеските — не смеехме да седнем никъде, за да не развалим реда на тази стая.

Казах, че стаята беше полутъмна, мрачна, но не искам да пропусна истината: пристъпваше ли Естер в нея, и мракът се разсейваше, ставаше светло, топло. Дали от искрящата светлина на косите й, или от лъчезарието, което излъчваше цялата тя със своето присъствие, с мекия си глас, с красивата си усмивка.

Неведнъж съм мислила, че това момиче не е истинско. Боях се, че е грешно да мисля така, но тези мисли всъщност идеха при мене от само себе си, без да ги викам.

Като в приказката, дето двамата старци си нямат дете и молят бога да им даде, да им подари едно, което те ще му върнат, когато той реши и го повика при себе си.

И той им подарил Естер. Хубавата Естер, със златните плитки и златното сърце. И затова се радвали старците и затова я гледали като писано великденско яйце и затова майката всеки ден я къпела в дървено корито, както къпят бебетата до една година.

Но този бог, който им я дал за радост и утеха, така и се сетил за дадения обет на старците, да му я върнат, когато си я поиска. И си я взел този бог, този жесток, този хищен бог, еврейски или християнски — има ли значение какъв.

Трудно ми е да разказвам нататък. Толкова сълзи съм изплакала по тази Естер, че всички са изплакани, не е останала вече ни една в кладенците на очите ми, но болката ми по нея е още жива, незабравима.

В Бургас, пък и навярно другаде в провинцията, през тези години, в големите дворове имаше и една сграда, едно помещение за пране, с монтирано на крака дървено корито, с огнище и котел за вода. Такава пералня имаше и в нашия двор. Такава пералня имаше и в техния.

Пратила старата майка момичето си да види дали е топла водата в котела за къпане. И злото станало. Ще помислите — попарила се в котела. Не. Водата за къпане била още хладка и трябвало да се почака. Съблякла се Естер и седнала на някакво пънче до огъня, да разплете златните си плитки. Гледала тя играта на алените, жълти и сини пламъци, които лижели с горещи езици опушеното дъно на бакърения съд. И се усмихвала на нещо. На какво ли? На чистото злато, което тежи в двете й малки ръце, с тънки китки, на огъня, който огряваше цялата пералня, на какво ли още.

И както се усмихвала, чула някакъв шум или глас, извърнала се бързо, разплетената и коса се разпиляла като златно знаме встрани и лизнала пламъците под котела, и тя за миг пламнала. Изведнъж пламнала цялата й коса. Никой не знае, никой не можеше да каже, как за няколко мига я обхваща огъня. Може би от ужас, може би от болки, може би от страх, момичето пада в безсъзнание, без да може да извика даже. Баща й четял някъде в стаята старовремски древни молитви, майка й пържела нещо в кухничката — никой от двамата не чул глас или вик, или писък, или охкане, нито някой от голямата господарска къща. Никой нищо.

Но майчиното ли сърце усетило някаква тръпка и предчувствие за беда? Тя казваше по-късно, че някакъв небесен глас я повикал и тя оставила тигана на огъня и в миг изтърчала нататък. Детето й било в пламъци.

Тя се сетила мигом и без да вика и да крещи, хвърлила върху голото, обхванато от пламъците на косите телце вкупом всичките дрехи, които били там, хвърлила хавлията, черга някаква, върху която стъпвала Естер, излязла изкъпана от коритото и едва тогава излязла на вратата и започнала да крещи като луда.

Още помня този покъртителен, неистов, нечовешки вик. Навярно — дълбоко майчински.

Огънят тя угасила, но не и раните. Естер лежа по корем цяла година на легло под един прозрачен балдахин от тензух. Косата я нямаше и може би затова стаята с малките прозорчета винаги беше толкова непоносимо мрачна и тъмна. Раните по цялото, тясно детско гръбче зееха като алени рози, те никога до края не повехнаха тези рози. Само боляха, само измъчваха, само терзаеха до плач детето, а то не можеше и да плаче, защото още повече болеше.

Аз често отивах при Естерчето. Отивах само аз, понякога със Савчето, защото тя лежеше голичка и не беше гледка за очите на момчетата. Но винаги те ме чакаха отвън, като никога замълчани, укротени, сериозни. Излизах ли след час или два, те ме разпитваха за подробности. По-добре ли е, как са раните, косата й расте ли вече, усмихва ли се добрата Естер като някога.

И аз или двете със Савчето трябваше да лъжем, да измисляме, да съчиняваме несъществуващи, невъзможни неща.

Раните ли? Та те са хванали корица вече. Или не, не корица, а истинска нова, розова кожа, а всъщност това беше мечтата на майката и на бащата, на лекарите, които идваха да я лекуват. Косата ли? О, тя е златна, златна като преди, само че още е къса, сякаш е боледувала от коремен тиф и сега расте къдрава и искряща. Расте бързо на часове, на минути. Златната ни Естер скоро ще поиграе с нас, потърпете приятели!

Дали се усмихва? Та нима може Естерчето да живее, без да се усмихва? Аз й чета Робинзон Крузо, тя се смее на глас на Петкан, смее се, ще се скъса от смях. Лъжех, лъжех!

А милата Естер не можеше да се усмихва. Болките бяха нетърпими, денонощни, изтощиха я докрай и тя угасна една сутрин, докато клетата й майка стояла до нея и оправяла гънките на тензухения балдахин, да не се промуши някоя муха вътре. Угасна си Естерчето, без да промълви и дума, без плач, без хълцане. Отиде си като глухарче, духнато от вятър.

Брадатото хвърчило

Момчешка работа беше да се майстори и пуска в небето книжно хвърчило. Години наред аз само гледах как момчетата от махалата ги пускаха от самия бряг, тичаха успоредно край морето и развиваха канапа навит кръстом на едно дръвче. Тичах и аз покрай тях с очи, впити в пъстрата книжна опашата звезда. Ох, в такива моменти как завиждах на тия щастливци, които умеят да си правят звезди. Как съжалявах, че съм се родила момиче!

Какво умеем ние, момичетата? Нищо. Катеренето на дърветата — момчешка работа, далдисването в морето — момчешка работа, свиренето с уста — пак момчешка работа, правенето на хвърчила — и то.

Но чакай, замислих се аз една пролет (хвърчила се пускат през пролетта), защо да е само момчешко умение и занимание. Хайде де! Та каква трудност има да издялкаш гладко няколко тънки летвички, да направиш от тях една звезда, да изпънеш и налепиш цветна хартия и да си нарежеш и навържеш книжни лентички за опашка. Кометата е готова.

Та веднъж ли съм гледала как се прави всичко това? После повече канап и пускай от брега, стига да има вятър, хвърчилото ти ще полети нагоре, нагоре, ще стигне небето, дори ще го задмине.

Бях амбициозна, упорита, самонадеяна. Аз ли няма да мога? А помислех ли го веднъж, то не ми излизаше дни наред из главата. Пролетта е лудо време. Всички момчета, ако не играят на стъклени лимонадени топчета билички, на ашици, пускаха хвърчила. Нима можех да устоя на съблазънта.

И така, где с питане, где с гледане, где с памет и вродено умение, аз си направих хвърчило.

Е, може би не беше най-съвършеното, но че имаше най-дългата световна опашка, в това никой нито за миг не можеше да се усъмни. Опашка и половина! Опашка — един път! Въобще опашка с главна буква.

А не си помислих и за миг, че тази опашка ще тежи, че хвърчилото ми няма да успее да се вдигне високо и да полети. Чак пък толкова съобразителност и познания в тази област нямах! Просто си го направих и гордо тръгнах да си го пускам от брега на морето.

— Ей, Попи, брадата ти е много дълга! — викна някой подире ми. По гласа го познах, то се знае — Жакито-Жак!

— Дълга, я! — самонадеяно, без да се обиждам от забележката, от закачката, отвръщам аз.

— Трябва да се обръсне!

— Няма! Дълга я искам.

— Искаш, ама няма да я бъде.

— Ти откъде знаеш?

— Зная. Мярка има и закон в тези неща.

Виж го ти еврейчето, важен многознайко ще ми се пише в такъв щастлив за мене час.

— Можеш ли да се разкараш и да ме оставиш на мира?

— Мога, що да не мога, ама опашката ти ще се заплете в клоните на дърветата, така да знаеш, или въобще хвърчилото ти няма да се вдигне, ще му натежи брадата.

Че момчето разбираше от хвърчила, това и не мислех да оспорвам. И навярно ми казваше истината, но как да я приема тази истина? Погледнах го зверски и ако беше по-близо и ръцете ми свободни, нямаше да му се размине без нищо. Обичах да се саморазправям и да се посбивам с момчетата. Другите момичета имаха братя, те ги бранеха и отмъщаваха в случаи като: „Тоз ме закачи, бате! Оня ми дръпна корделата!“ и тем подобни женски оплаквания.

Пък аз като си нямах брат кой ще ме защити, а? Сама се защищавах. За щяло и нещяло. Защищавах се дори в случаи, когато нямаше защо и от какво, какъвто беше сега случаят с Жак и дългата опашка на хвърчилото.

За да докажа на този „хвалипръцко“, че моето книжно произведение е направено по правилата и всичко му е баш както трябва, аз реших да го пусна, преди да сляза на брега.

Хукнах по късата уличка „Лавеле“. И колко му е да поема по „Черноморска“! И ето ме в морската градина — булеварда, както му викаха тогава.

А Жакито по мене. Нека, мислех си аз, нека злобее на моя успешен опит с дългоопашатата звезда! Нека се пука откъм гърба, че няма да се сбъднат неговите предричания. Нека…

Но спуках се аз самата. Това е истината. Не само че хвърчилото ми отказваше да полети нависоко, ами като се залости в клоните на първия, току-що разлистил се платан, там си и остана да виси със заплетена опашка, с разпокъсана хартия. Не хвърчило, не звезда, а едно нищо — за боклука просто. В земята да се напъхаш от яд и срам.

Да ревна — не върви. Вярно, момичетата при подобен провал, пък и при много по-дребно произшествие — ще зареват. Факт. Но аз нали играех на момчешка игра, наистина не върви да се разцивря от безсилие. Пък и Жакито е тук, ще ми се смее.

Чакам, чакам да рече: „Нали ти казах, какво да сториш с тази дълга брада? Ама ти…“ Само да беше рекъл нещо от този род, и ще го нашамаря, пък нищо, че утре пак ще играем заедно. Набирам сили и поглеждам момчето, а то си мълчи, като оглежда платана отгоре до долу, гледа хвърчилото в клоните запряно. Нещо си мисли Жак, но не казва още какво. Пък аз наежена чакам да се заяде, да ме предизвика, та на него да си изкарам яда, и може би така ще ми попремине мъката.

А той:

— Ти стой отдолу, пък аз ще се кача на дървото. Ще се опитам да метна хвърчилото долу, ти само глей да го хванеш с ръце да не се почупи и покъса повече. После ще го залепим. А опашката и без това се е подкъсила — станала е май по мярка.

Слушам аз и не вярвам на ушите си. Гледам и не вярвам на очите си — не ми се присмива на провала, не ми се подиграва на „скъсеното“ самочувствие, а обратното — готов е да помогне.

Гледам дървото — право, гладко, клоните високи, а самото хвърчило заплетено на такова неудобно място. Ще успее ли Жак да се качи и откачи злощастното ми творение?

Изведнъж ме забориха съвестта, разкаянието, и аха, аха, да напълня очите.

— Ти само внимавай — рече ми Жакито. — Другото остави на мене.

— Знаеш ли, по-добре ти внимавай да не паднеш, че баба ти Рахила ще се разправя с мене, като разбере цялата работа как и заради кого е станала.

Луничавият Жак се засмя:

— Хе, ти пък намери от кого да се страхуваш! Баба те обича.

— Амиии — не повярвах на тези думи и същевременно се смутих, което толкова рядко се случваше с мене.

— Честна дума. Хвали те! Като те види през джама я вода да носиш, я цветя да поливаш я двора да метеш или да помагаш на дядо си при мрежите, все ще рече някоя похвална дума за тебе. „Отмяна майчина и дядова, пък от нашия Жакито помощ никаква, само ядове!“

Не сварих нищо да кажа, той ловко като котка се закатери по гладкото дърво. Виж го ти какъв бил! Прехвърли се на дебелите клони, после на по-тънките, стъпи съвсем накрая. Клончето се огъна, а на мене сърцето ми ще изхвръкне от страх. Божичко, дано само клончето да не се счупи, да издържи! Че зная си аз какво ще стори старицата. Зная си аз как трепери над него като на скъпоценност в кадифена кутийка. Пък и добро момче е! Ей, доказва го!

Докато аз мислех и размислях и зяпах и гледах нагоре, хвърчилото полетя право в ръцете ми. Само опашката му остана заплетена в младите зелени листа и клончета.

— Дръпни — завика Жак, — дръпни силно!

Аз дръпнах силно, опашката се преполови. Едната част остана горе да виси като гирлянда при градинско увеселение. В същия миг и Жак пъргаво и меко скочи от дървото и започна да си изтърсва дрехите.

Като ме погледна такава мълчалива и смутена, помисли, че съжалявам за опашката на хвърчилото.

— Нищо, — рече — и без това се налагаше да я скъсяваме.

— Ама аз не за опашката, Жакито, а за друго.

— Знам — кимна той, не ти се ще да се признаеш за победена. Но всъщност и не си! Малко произшествие и толкова. Всяка пролет всеки му се случва това. Малко лепилце и хартия и хвърчилото е напълно в ред. Кое друго момиче може да докара такава звезда! Ако някой твърди, че има такова момиче, ще му плюя право в лицето, защото лъже и съчинява.

— Да, ама ти в началото ми се подиграваше.

— Аз ли? Тъй ти се е сторило.

— Ами като твърдеше, че ми е дълга попската брада?

— Ама пък и ти от шега не разбираш, аз просто, за да ти заговоря. С тебе човек никога не знае как да започне. Такава си една, кибритлия.

— Такава съм, като не ме харесваш, какво си се лепнал — изведнъж забравих всичко, което се случи преди малко. Забравих жертвоготовността, рицарството и благородството на момчето. Направо кипнах.

А той:

— На, виждаш ли, сама се драскаш, сама се палиш!

Кой знае защо, това негово сравнение изведнъж ми се видя много смешно и аз прихнах да се смея. Последва ме и Жак.

— Да те види и чуе баба ми тозчас ще рече: „Това е момиче с характер!“ Та нали тя самата е такава своенравна — обича себеподобните.

И докато навивах канапа, докато оправяхме хвърчилото, докато тръгнем, Жак разказа следното за баба си Рахила.

— Вчера, знаеш, сготвила някаква лучена яхния, ама я пресолила. Сигурно е забравила и я солила няколко пъти подред. Яхнията не се яде. Не се яде, ама татко и дядо се мъчат и преглъщат мълчешката, че си я знаят добре как ще реагира, ако й кажат в очите самата истина. Мама, нали й е снаха, съвсем се е свила и топи от соса и жално ме поглежда дано не се издам. Ама и аз преглъщам пресоления залък. Нищо, казвам си, тенджерата е малка. Ама чичо Хаим, който ни е на гости от Пловдив, направо й рече:

— Мамо, но ти май нещо си сбъркала тая манджа.

— Да съм сбъркала яхнията?! — накокошини се баба, връй се оправяй, ако можеш!

— Че пресолила си я здравата! — рече чичо Хаим смело.

— Какво? — кресна тя и моментално скочи от масата. Уж кокалите я болят, уж ревматизмите я мъчат, уж не знам от какви болести и болки страда, а скочи пъргаво като момиче. За час пресипа яхнията от всички чинии обратно в тенджерата, после излезе в двора и обърна тенджерата в градината. Никой „гък“ не каза.

— Солена ми била яхнията! — и туря на масата сирене и маслини.

— Такава си е баба ми — завърши Жак.

— Леле, че тя била много лоша!

— Ами, лоша! Нищо й няма. Добра си е баба ми Рахила, ами своенравна, баба с характер.

— Като мене, така ли?

Допълнителна информация

$id = 10628

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Паулина Станчева

Заглавие: Шарено детство

Издание: първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: разкази

Националност: българска

Печатница: Държавна печатница „Димитър Найденов“ — Велико Търново

Излязла от печат: август 1981 г.

Редактор: Цветан Пешев

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Христо Жаблянов

Коректор: Цанка Попова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15081