„И Шехеразада казала:
— Говорятъ за царя на епохата, халифътъ Харунъ Алъ Рашидъ, който повикалъ веднъжъ своя везиръ Джафаръ и му казалъ: «Азъ искамъ да слѣза въ града и да попитамъ народа за поведението на представителитѣ на властьта, и всѣки, отъ когото се оплачатъ, ние ще го уволнимъ, а когото похвалятъ — ще наградимъ». — «Слушамъ и се подчинявамъ» — казалъ Джафаръ. И халифътъ съ Джафаръ и Масуръ слѣзли и преминали презъ цѣлия градъ, като обиколили всички улици и площади“.
Историкътъ разказва за багдатския халифъ по-другояче отъ Шехеразада въ „Хиляда и една нощь“. Харунъ Алъ Рашидъ е ходѣлъ не веднъжъ нощемъ по Багдатъ „инкогнито“ съ своя любимецъ Джафаръ, синътъ на великия везиръ Яхия, и евнуха Масуръ. Но той съвсемъ не мислѣлъ да защитява отъ несправедливитѣ сѫдии вдовицитѣ и сирацитѣ, да оженва влюбенитѣ бедняци или да наказва рушветчиитѣ полицаи. Тия нощни разходки напомняли по-скоро „турнето на великитѣ князе“ по Багдатския „Монмартръ“. Когато халифътъ се уморявалъ отъ разкоша на придворния животъ, харема, любимцитѣ, ласкателитѣ-поети, музиката и пиршествата — той търсѣлъ промѣна, търсѣлъ оная свобода, която дава простиятъ плащъ, вмѣсто коприната и скѫпоценноститѣ.
Страната се управлявала отъ великия везиръ Яхия, който произхождалъ отъ знаменитото персийско семейство Бармекидитѣ; още при дѣдото на Харунъ той заемалъ високъ постъ въ държавата. Такива постове заемали сѫщо неговитѣ синове и роднини. Яхия билъ възпитатель на Харуна: Кайзуранъ умъртвила своя най-голѣмъ синъ Хади и сложила на престола по-младия. Синътъ на Яхия, Фадлъ, забележителенъ полководецъ, командвалъ армията и билъ губернаторъ на една далечна провинция. Ролята на това семейство била толкова голѣма въ епохата на разцвѣта на арабския халифатъ, толкова огромно било тѣхното влияние и богатство, че „вѣкътъ на Харунъ Алъ Рашидъ“ съ сѫщото право може да се нарече „вѣкъ на Бармекидитѣ“. И тѣхниятъ неочакванъ трагически край се явява най-мрачното събитие въ блѣскавото царуване на Харунъ Алъ Рашидъ, най-тъмното петно върху паметьта на не приказния, а действително исторически багдатски халифъ.
Харунъ, наричанъ „царь на царетѣ“, билъ отъ династията на Абасидитѣ (786—829). Той властвувалъ надъ огромна империя, която се простирала, номинално разбира се, отъ брѣговетѣ на Атлантически океанъ до степитѣ на Туркестанъ, отъ Черно море до Индия. Нейниятъ центъръ билъ Багдатъ — градъ съ 800,000 жители, столица не само на халифа, но и на цѣла цивилизация, тая, която въ IX вѣкъ на нашата ера достигнала единъ разцвѣтъ, аналогично много по-голѣмъ отъ по-късния западенъ Ренесансъ. Бармекидитѣ управлявали съ голѣмо изкуство. Търговията и промишленостьта на страната разцъвтѣли. Месопотамия се явила истински кръстопѫть на търговията на Изтокъ. Полетата давали приказна жътва благодарение на превъзходната система на оросяването. Пѫтища, мостове, крепости, дворци, джамии извиквали очудването на чужденцитѣ. А въ своя дворецъ халифътъ — просвѣтенъ меценатъ — събиралъ най-добритѣ поети, музиканти, учени, и съ тия събрания могли да съперничатъ само праздницитѣ на Бармекидитѣ, велможи съ изященъ вкусъ, любители на спороветѣ между ученитѣ и теолозитѣ. Тѣ, както и Харунъ въ първия периодъ на своето царуване, дълбоко почитайки Корана, внасяли въ религията на персийския духъ критика и тънко тълкувание.
Славата на Харунъ Алъ Рашидъ се разнасяла далече задъ предѣлитѣ на Азия. Въ 800 година на халифа съобщили, че нѣкакъвъ краль на име Карлъ, властуващъ надъ невѣрнитѣ нѣкѫде далече, още по-далече отъ Византия и арабска Испания, изпратилъ при него двама посланици съ странни имена — графъ Ландфридъ и графъ Сигизмундъ. Тѣхенъ преводчикъ билъ единъ евреинъ на име Исакъ. Харунъ доста дълго накаралъ да чакатъ посланицитѣ на Карлъ Велики, тръгнали отъ Франция преди три години. Тѣ имали предъ халифа трудна задача: — кральтъ на франкитѣ искалъ да получи отъ Харунъ Алъ Рашидъ правото да защищава християнитѣ-поклонници, отправящи се на Гроба Господенъ. Но предлогътъ за посолството билъ избранъ другъ — още по-невиненъ. Карлъ твърде много обичалъ рѣдкитѣ звѣрове и си устроилъ въ Аахенъ истинска зоологическа градина. Той молѣлъ всемогѫщия халифъ да му подари единъ слонъ за своята звѣрилница. Халифътъ приелъ най-после посланицитѣ, но безъ особени почести, такива каквито той оказвалъ на посланицитѣ на китайския багдиханъ, византийския императоръ или индийския владѣтель. Двамата френски графове и източния евреинъ имали за това твърде скроменъ видъ. Но Харунъ благосклонно изслушалъ преведенитѣ отъ Исака приветствия отъ „Карле“, царствуващъ макаръ и въ далечна страна, но знаещъ за блѣсъка и могѫществото на халифа. Харунъ заповѣдалъ да дадатъ на посланицитѣ на „Карле“ единъ хубавъ слонъ, а заедно съ това се съгласилъ и на другата молба на християнския краль: „Нека той защищава своитѣ едновѣрци на Изтокъ, стига съ това да не намалява властьта и престижа на халифа“.
Графоветѣ Ландфридъ и Сигизмундъ си тръгнали обратно. Съ тѣхъ тръгналъ и ловкиятъ Исакъ, който каралъ слона. Презъ октомврий 801 година тѣ благополучно слѣзнали на каталонското пристанище Вандъ и се започнало триумфалното шествие на слона презъ цѣла Франция до самия Аахенъ, кѫдето Исакъ предалъ слона на Карлъ Велики, за негово най-голѣмо удоволствие.
Отношенията, които се създали между Харунъ Алъ Рашидъ и краля на франкитѣ при посрѣдничеството на скромния евреинъ и голѣмия слонъ не се прекѫснали. Карлъ Велики още нѣколко пѫти пращалъ посланици въ Багдатъ за разрешение на въпроситѣ, свързани съ „мандата“ на френската империя надъ християнската община на Изтокъ. Харунъ Алъ Рашидъ на свой редъ изпратилъ въ Аахенъ посланици съ богати подаръци. Преминаването по Франция на великолепнитѣ арабски велможи, напомнящо източнитѣ приказки, направило не по-малко впечатление отъ изпратения преди нѣколко години слонъ отъ халифа.
Самъ Харунъ често пѫтувалъ изъ своето царство, като участвувалъ въ военни походи или ходѣлъ на поклонение въ Мека. Най-значително било поклонението въ 802 година. Халифътъ билъ съпровожданъ отъ двамата си синове — Еминъ и Мамунъ, великия везиръ Яхия и Джафаръ, сѫщо изпълняващъ везирска длъжность. Въ свещената стая Кааби халифа трѣбвало да разреши дълго измѫчващия го въпросъ, сѫдбоносенъ въпросъ за всѣки източенъ владѣтель — кого отъ синоветѣ си да назначи за наследникъ на престола. „Владѣтелю на хората, — напомнялъ му старикътъ Яхия — всѣка грѣшка може да се поправи, освенъ тая, що се отнася до престолонаследието“.
Следъ дълги колебания, Харунъ решилъ да раздѣли властьта между двамата си синове, като мислѣлъ по тоя начинъ да удовлетвори и тѣхнитѣ привърженици. Той прочелъ своята заповѣдь въ самия храмъ и накаралъ синоветѣ си да се закълнатъ, че тѣ ще я уважаватъ. После, за по-голѣма важность, новата заповѣдь била закачена на стената на джамията. Но прислужникътъ, който вземалъ свитъка, го изпустналъ и той се търкулналъ въ краката на халифа. Лошъ знакъ. Съ натѫжено сърдце се връщалъ въ своята столица Харунъ.
По пѫтя той се спрѣлъ въ Аибаръ, на Ефратъ, кѫдето имало халифски дворецъ. Джафаръ сѫщо ималъ тукъ свой разкошенъ домъ. И сега халифътъ билъ благосклоненъ къмъ своя любимецъ. Но нѣколко дена следъ пристигането, Джафаръ узналъ, че по заповѣдь на Харуна билъ убитъ неговиятъ секретарь. Джафаръ, развълнуванъ, отишълъ въ двореца.
— Той бѣше невѣрующъ, — спокойно казалъ Харунъ. — Но ти не се вълнувай! Невѣрующия е презренъ човѣкъ. А Джафаръ си остава Джафаръ. Той и неговото семейство сѫ най-голѣмо украшение на моето царство.
И халифътъ заповѣдалъ да изпратятъ на Джафаръ и неговия братъ скѫпи подаръци — дрехи и украшения. На другия день тѣ отишли заедно на ловъ, но вечерьта Харунъ не поканилъ при себе си Джафаръ. „Азъ ще прекарамъ вечерьта въ харема, а ти си отиди въ кѫщи и се весели. Твоя другарь нѣма да те забрави“. Халифътъ не отишълъ въ харема. Той останалъ самъ и повикалъ при себе си Масуръ, най-вѣрния евнухъ.
— Иди веднага при Джафаръ и ми донеси главата му.
Масуръ стоялъ неподвижно, — така невѣроятна му се струвала заповѣдьта. На устнитѣ на халифа се показала пѣна отъ ярость. Евнухътъ се поклонилъ и излѣзълъ.
Следъ нѣколко минути той билъ въ дома на фаворита. Джафаръ слушалъ музика. Слѣпиятъ поетъ Абузакаръ свършвалъ своята пѣсень: „Не отивай далече. Нѣма човѣкъ, при когото презъ нощьта или деня не би дошла смъртьта“.
— Халифътъ те вика при себе си, — казалъ, ниско покланяйки се, Масуръ.
И едва тѣ излѣзли изъ вратата — и хората, които стояли въ засада, хванали Джафаръ, здраво го свързали и го отвели въ двореца. Масуръ влѣзълъ при халифа.
— Кѫде е главата на Джафаръ?
— Тукъ въ двореца, — отговорилъ Масуръ.
— Азъ ти заповѣдахъ да ми я донесешъ, не се бави, иначе ще хвръкне твоята глава!
Масуръ се върналъ въ стаята, кѫдето чакалъ свързаниятъ Джафаръ, и следъ нѣколко минути главата на другаря лежала предъ халифа на меденъ щитъ, — окървавена и съ угаснали очи.
А въ това време конници вече препускали къмъ Багдатъ и навсѣкѫде, кѫдето Бармекидитѣ имали имения, дворци, видни привърженици. Да се арестуватъ всички, да се конфискува всичко, смѣнятъ отъ всички длъжности — гласѣла заповѣдьта на халифа. Привечерь въ Багдатъ докарали на едно муле, като простъ ужасенъ товаръ, главата и трупа на Джафаръ. Тѣлото разкѫсали на две части и го поставили на странични мостове на града. Главата висѣла надъ главния мостъ.
Потресающо било впечатлението, което направила тая неочаквана разправа съ Бармекидитѣ. Тѣ въплъщавали въ себе си хорското щастие и успѣхъ, удивлявали имъ се, завиждали имъ, но и ги обичали. И ето, съ едно махане на рѫката на халифа всичко се срутило въ долината на смъртьта, затвора и униженията. Харунъ искалъ да унищожи всѣки споменъ за хората, които дали такъвъ блѣсъкъ и на самата негова слава. Той забранилъ публично да се произнася тѣхното име, да се пѣятъ за тѣхъ пѣсни; полицията разгонвала любопитнитѣ, които се събирали около тѣхнитѣ разорени домове. Но нещастието станало така легендарно, както и успѣхътъ, и поетитѣ припомняли за сѫдбата на Бармекидитѣ, които призовавали хората да бдятъ надъ своето щастие. На когото то се усмихва, да не забравя трупа на Джафаръ, висящъ на багдатския мостъ.
Какво е предизвикало тая разправа съ Бармекидитѣ? Защо Харунъ така коварно и жестоко убилъ Джафара, който отъ детинство му билъ най-близкия човѣкъ? Той искалъ да унищожи семейството, което станало истински неговъ съперникъ въ властьта; противъ Бармекидитѣ интригувала и жената на халифа Зобеида, имаща надъ него голѣмо влияние. Но имало, вѣроятно, и други, по-интимни и по-дълбоки, причини. Харунъ далъ на Джафара за жена своята сестра Абасу, която той обичалъ така горещо, както и Джафаръ. Но въ любовьта си къмъ Абасу халифътъ изпитвалъ не само другарски чувства, но и братска привързаность. Това е чисто източно сплитане на страститѣ и ревностьта, което изглежда е погубило Джафара, а съ него и цѣлото семейство на Бармекидитѣ.
За Харунъ настѫпилъ новъ периодъ въ живота, мраченъ периодъ на държавни затруднения, безпокойства, религиозенъ фанатизъмъ, душевна самотность. На пръстена на халифа билъ изрѣзанъ девиза: „Богъ е опората на Харунъ“. Той заповѣдалъ да го замѣнятъ съ тревожното предупреждение: „Бѫди на поста, Харунъ!“
Въ разнитѣ краища на държавата се бунтували покоренитѣ племена. Харунъ самъ потушавалъ тия въстания. На два пѫти презъ последнитѣ години той воювалъ срещу Византия. Императоръ Никифоръ Логофетъ, щомъ стѫпилъ на престола, дръзко отказалъ да плати на халифа данъцитѣ. „Императрицата, моя предшественица, ви считаше за «туръ», а азъ — за «пешка», — писалъ Никифоръ, очевидно, обичащъ шахмата. — Тя ви плащаше данъкъ, тогава когато вие сами сте длъжни да ни плащате двойно. Това е извинително само за една слаба и глупава жена“. Харунъ отговорилъ кратко: „Харунъ е повелителя на вѣрующитѣ. Никифоръ е християнско куче. Азъ прочетохъ твоето писмо, сине на езичницитѣ. Ти ще видишъ моя отговоръ много по-скоро, отколкото ще го чуешъ“. Противъ „християнското куче“ Харунъ трѣбвало да води две войни. Втората се свършила въ 806 г. съ вземането на Хераклей и разгрома на гръцката армия.
Презъ лѣтото на 808 г. избухнало въстание въ Бухара. Харунъ, безъ да гледа на своето неразположение (той билъ тогава 50-годишенъ) самъ застаналъ начело на войскитѣ. По пѫтя се разболѣлъ и легналъ въ Туса, малъкъ персийски градъ. Пристигналиятъ отъ Индия лѣкарь не помогналъ. Халифътъ не можалъ да спи, постоянно го мѫчели кошмари, явявали му се сѣнкитѣ на избититѣ, — трупътъ на убития му братъ, презъ който той прекрачилъ, качвайки се на престола, и окървавената глава на Джафаръ. Но сѫщевременно го обхващали и припадъци на жестокость. Той заповѣдалъ да разстрелятъ брата на водителя на бунтовницитѣ въ негово присѫтствие, и не само да го разстрелятъ, но и да разрѣжатъ трупа на части. Не дочаквайки, впрочемъ, края на страшното зрелище, той изгубилъ съзнание.
На другия день Харунъ почувствувалъ, че смъртьта приближава. Той заповѣдалъ да донесатъ материята за савана и самъ избралъ парчето отъ тънко платно. После го изнесли въ градината. Тукъ той посочилъ мѣстото за своя гробъ и заповѣдалъ въ негово присѫтствие да се изкопае гроба въ червената глинеста земя. После той си написалъ завещанието, разпредѣлилъ голѣми суми на близкитѣ си и беднитѣ и вече спокойно очаквалъ своя край. „Не се грижете за мене, — говорѣлъ той, — никой отъ моитѣ прадѣди не е умиралъ спокойно. Мислете за това какъ да се потуши въстанието“. Той умрѣлъ на 24 мартъ 809 г. Неговитѣ последни думи били: „Харунъ е владиката на вѣрующитѣ. Въ неговия родъ умѣятъ да умиратъ“.
Халифътъ билъ погребанъ въ гроба, изкопанъ предъ неговитѣ очи. Направили му разкошенъ мавзолей. Платани шумѣли надъ паметника и въ тѣхнитѣ клоне пѣели птици. Минали години и столѣтия, и следъ четири вѣка не останала нито следа отъ мавзолея на великия халифъ. Армиитѣ на варваритѣ разрушили всичко, и последнитѣ остатъци отъ цивилизацията на Харунъ Алъ Рашидъ.
Но отъ изчезналата гробница излѣзълъ новиятъ образъ на Харуна, още по-великолепенъ и вече безсмъртенъ. Предъ него се открили вратитѣ на легендата, чудеснитѣ градини на Хиляда и една нощь.
Мопасанъ е починалъ въ Парижъ, въ лѣчебницата на д-ръ Бланшъ, 1893 година.
Литературнитѣ крѫгове и обществото презъ това време били извънредно развълнувани отъ тая смърть и отъ всичко, което я предхождало.
Вълнували се най-много за обстоятелствата, при които е заболѣлъ знаменитиятъ писатель, пазени до тогава въ пълна тайна.
Разказвали се хиляди небивалици, обявявали Мопасанъ за лудъ отпреди години, дори му изпращали изрѣзки отъ вестницитѣ, гдето се пишело, че той вече е поставенъ въ лудницата, макаръ че прекарвалъ на Ривиерата, по съветитѣ на лѣкаритѣ; пускали се слухове, че „тоя кумиръ на женитѣ и пѣвецъ на радоститѣ въ живота“ лиже стенитѣ на своята камера, намира се въ състояние на пъленъ идиотизъмъ. После съ всички способи се опитвали да проникнатъ при него въ лѣчебницата.
Какво е ставало всѫщность? Какъ е прекаралъ последната година отъ своя животъ тоя „въплътенъ идеалъ на своята епоха“, както го наричали мнозина? Какво е било това тайнствено безумие? Откѫде се е взело то въ тоя силенъ, жизнерадостенъ човѣкъ, неутолимъ спортистъ и любовникъ?
Жоржъ Норманди пръвъ открива тайната за последнитѣ дни на Мопасанъ въ своята книга за него.
Майката на Мопасанъ, Лора де Мопасанъ, за която Норманди говори, че е достойна да раздѣли славата на своя синъ, тъй като тя първа е развила и възпитала въ него любовь къмъ литературата, презъ цѣлия си животъ страдала отъ една тайнствена болесть, малко позната тогава, която се нарича сега Базедова болесть. Признацитѣ на тая болесть се изразявали въ увеличението на сърдцето, очитѣ, шията. Тя „прави погледа блестящъ и неподвиженъ, а изражението на лицето трагическо“.
Тази болесть прави нервната система необикновено чувствителна, парализира мускулитѣ на лицето и очитѣ, прави болния раздразнителенъ, неспособенъ за дълго да остане на едно мѣсто, става причина за силно главоболие, поврежда всички по-важни центрове на организма.
За бащата, Густавъ де Мопасанъ, сѫ известни твърде малко факти. Той починалъ доста старъ отъ параличъ, въ Сантъ Максимъ. Братътъ на Мопасанъ, Ерве, въ разцвѣта на силитѣ и младостьта си внезапно заболѣлъ (отъ слънчевъ ударъ, по увѣрението на родителитѣ) и следъ нѣколко месеци умрѣлъ въ лудницата. Тая смърть произвежда силно впечатление на Мопасанъ — въ лѣчебницата на д-ръ Бланшъ, въ съня си, той постоянно се възвръща къмъ покойния си братъ, къмъ неговия гробъ.
Остава братътъ на майката, Алфредъ льо Пуатевенъ, чието необикновено сходство съ Мопасанъ обръща вниманието на всички.
Това сходство било толкова голѣмо, че Флоберъ пише на своята другарка отъ детинство, Мопасановата майка: „Въпрѣки разликата въ годинитѣ, азъ виждамъ въ твоя синъ «другарь». При това, той така много ми напомня моя беденъ Алфредъ! Понѣкога ме покъртва това сходство, особено когато той отпуска глава, четейки своитѣ стихове“. (Мопасанъ е започналъ най-напредъ да пише стихове).
Норманди прибавя:
„Има нѣкаква ужасна сѫдба въ това, че малко известниятъ животъ на Алфредъ льо Пуатевенъ е каточели точенъ ескизъ на славния животъ на Мопасанъ, който и физически прилича на своя вуйчо“. Животътъ на Алфредъ е билъ въ голѣма степень мѫчителенъ поради неговата нервность, постоянна самокритика, раздвоение, невѣроятна чувствителность, разкѫсвана отъ самолюбие и неизмѣрима гордость: „тия великолепни, своеобразни недостатъци“ се отличавали съ непорядъчность, неумѣреность, „екцеси отъ всѣкакъвъ родъ“, безпѫтство и оргии.
Такава е наследственостьта у Мопасанъ.
Билъ ли е той боленъ отъ болестьта на майка си?
Този въпросъ се е поставялъ неведнъжъ, но точенъ отговоръ лѣкаритѣ не даватъ.
А между това известно е, че въпрѣки неговата великолепно-здрава външность, необикновената му издържливость въ труда и спорта и ненаситеность въ любовьта, той още на младини страда отъ непонятно главоболие, безсъници, и че въ 1880 г. у него се явява странна болесть въ очитѣ, „неволно заставяща го да си спомни за ония времена, когато неговата майка била принудена отъ лѣкаритѣ да живѣе въ тъмнота, тъй като и най-малката свѣтлина я карала да вика отъ болки“. Въ 1885 г. дѣсното око на Мопасанъ не може вече да понася и най-малкото напрежение, храносмилането е съпроводено съ извънредно силни болки въ кръста, нервно сърдцебиене, приливи на кръвьта въ главата; презъ време на пристѫпа на главоболието повърхностьта на рѫцетѣ, така, както и гърбътъ, изгубватъ чувствителностьта си; и всичко това твърде много схожда съ болестьта на Лора Мопасанъ. И ето, този блестящъ и щастливъ нагледъ, но въ сѫщность мѫчителенъ животъ идва къмъ своя край.
Мопасанъ е на Ривиерата въ Канъ, гдето сѫ го изпратили неговитѣ лѣкари. Силитѣ му го напущатъ. Той напразно се опитва да продължи романа „Angelus“, който не може да продължи повече отъ петдесета страница. Той вече чувствува, че „мисъльта помалко избѣгва изъ неговия мозъкъ, изтича като вода изъ решето“.
Съ него ставатъ странни работи: като излиза на разходка, той срѣща по пѫтя въ Грасъ до гробищата видение, следъ обѣдъ му се струва, че рибата, която токущо е изялъ, „е влѣзла въ дробоветѣ му, и че той може да умре отъ това“… Той се бори съ мъглитѣ, все по-често замайващи неговото съзнание, опитва се да успокои майка си, която живѣе въ Ница, мълчаливо търпи предизвикателствата на приятелитѣ и враговетѣ си, които на всѣка стѫпка, печатно и устно, го провъзгласяватъ за лудъ, пише завещание…
На 31 декемврий 1891 год. слънцето залѣзва задъ Естрелъ съ особено великолепие.
— Азъ никога не съмъ виждалъ подобна феерия въ небето! — замислено говори Мопасанъ на своя слуга Франсуа, любувайки се на залѣза. — Това е истинска кръвь…
На другия день той става въ седемь часа, като се готви да тръгне съ сутрешния влакъ при майка си въ Ница. Но презъ време на бръсненето той изпитва странно неразположение — струва му се, че нѣщо закрива очитѣ му. Той е готовъ да се откаже отъ пѫтуването, говори за това на Франсуа, но последниятъ го успокоява, донася му обикновената закуска — чай и две яйца.
Следъ закуската му става по-добре, той поглежда множеството получени писма и мърмори:
— Пожелания, все пожелания!
Поздравленията на матроситѣ отъ „Белъ-Ами“ (собствената му яхта) го трогватъ извънредно много. Той отива при тѣхъ, дълго и приятелски разговаря. Въ десеть часа той е решенъ да тръгне.
— Иначе майка ми ще помисли, че съмъ боленъ…
Тръгватъ съ Франсуа. По пѫтя той не вдига очи отъ зелено-гълѫбовото блестящо море и говори: великолепно време за разходка съ яхта!
На закуската у майка си той, по думитѣ на Франсуа, е спокоенъ, яде съ голѣмъ апетитъ. Г-жа Мопасанъ, напротивъ, намира, че нейниятъ синъ е твърде възбуденъ. Той извънредно силно я прегърналъ при срещата имъ, благодарение на него настроението на масата е малко повишено. А по твърдението на постоянния лѣкарь на г-жа Мопасанъ, той бълнува презъ време на закуската, говори за нѣкакво събитие, за което билъ предупреденъ чрезъ едно „хапче“… Като забелязва общото удивление, той постихва малко и седи до края на закуската опечаленъ.
Франсуа разказва, че той и неговиятъ господарь мирно и тихо си заминали въ 4 часа за Канъ и като се почувствувалъ Мопасанъ свободенъ, облѣкълъ си копринената пижама и се нахранилъ отлично. Г-жа Мопасанъ, напротивъ, казала, че синътъ й обѣдвалъ у нея, и че презъ време на обѣда тя съ ужасъ забелязала, че той бълнува. Тя се опитала да го склони да остане да преспи, но той отговорилъ, че трѣбва непремѣнно да бѫде въ Канъ. Най-после, като забравила собствената си болезненость, потресена отъ неговия безуменъ изгледъ, тя го хванала за краката и започнала да го моли, да пощади старостьта й, да не излиза въ такова състояние, да остане… Безъ да слуша, можеби, несъзнавайки кой говори съ него, той я отблъсналъ, и бърборейки, люшкайки се, едва крепенъ на краката си, излѣзълъ навънъ и се изгубилъ въ нощната тъмнина.
Както и да е, най-после той е у дома си. Франсуа му дава презъ нощьта една чашка ромъ. Той се оплаква отъ силни болки въ гърба. Франсуа му поставя вендузи и той се успокоява. Въ дванадесеть и половина той е въ леглото. Като забелязва, че е затворилъ очи, Франсуа на пръсти, тихо си излиза. Но скоро следъ това се звъни: нѣкаква тайнствена телеграма. Франсуа не се решава да безпокои своя спящъ господарь.
Въ два безъ четвърть той скача, разбуденъ отъ страшенъ шумъ, идещъ отъ стаята на Мопасанъ. Той се хвърля бързо къмъ нея. Мопасанъ се обръща къмъ него, бледенъ, съ разтреперани рѫце, съ окървавено гърло:
— Погледнете, Франсуа, какво направихъ! Азъ си прерѣзахъ гърлото… Това е вече истинско безумие…
Следъ самонараняването на Мопасанъ, Франсуа съ помощьта на матроситѣ го свръзва, — за което се употрѣбяватъ голѣми усилия — и повиква лѣкарь… Нѣколко деня следъ това тълпата се събира на перона на Канската гара и съ сладострастно любопитство и ужасъ гледа знаменития писатель, който едва се държи на краката си, подържанъ отъ едната страна отъ Франсуа, отъ другата отъ изпратения отъ Парижъ болниченъ служитель, и съ шъпотъ си предава единъ на другъ, че подъ палтото му има усмирителна риза, че го отвеждатъ въ лудницата…
И ето Мопасанъ е въ лѣчебницата на д-ръ Бланшъ, въ Паси, недалече отъ улица Ренуаръ, въ дома, който нѣкога е принадлежалъ на знаменитата Ламбалъ, убита презъ време на революцията отъ парижката тълпа.
Като влиза въ тоя домъ за умопобъркани, отъ който винаги се плашелъ и къмъ който го тласкалъ неумолимо животътъ, той вече не съзнавалъ кѫде го завеждатъ. Той говори съ голѣма мѫка, узнава нѣкои отъ присѫтствуващитѣ, но се намира въ състояние на дълбоко безразличие и притѣснение. Превързватъ му раната на шията и го свързватъ за леглото. Той покорно се подчинява, но се отказва отъ всѣкаква храна и се оплаква отъ нетърпими болки, пие само малко вода…
Цѣлата първа седмица минава въ дълбоко безразличие. Той все мълчи, само се оплаква, че сѫ му откраднали половината рѫкописи отъ неговия последенъ романъ; следъ вземането на даденитѣ му отъ лѣкаря хапчета, той казва, че едно хапче му е влѣзло въ бѣлитѣ дробове. Но постепенно той се оживява. Обвинява д-ръ Г. въ кражба на вино отъ неговия куфаръ. Иска да държатъ отворена вратата на неговата стая — „за да излѣзе дяволътъ изъ нея“… Струва му се, че живѣе въ кѫща, пълна съ сифилистици, отъ които се е заразилъ. Презъ цѣлото време се вслушва въ нѣкакви непознати гласове…
Като става за пръвъ пѫть отъ леглото, той стои около единъ часъ правъ, слушайки тия гласове.
По-късно той се оплаква, че д-ръ Г., къмъ когото той отъ самото начало изпитва една непонятна ненависть, искалъ да го убие отъ ревность къмъ нѣкакви две дами, като го заставялъ да се измие съ медъ.
На 11 януарий, следъ лошо прекарана нощь, презъ която често ставалъ и челъ молитви, той отново говори, че въ неговата стая е влѣзълъ дяволътъ. После, презъ деня си измива цѣлото тѣло съ минерална вода и се отказва отъ всѣкаква храна, освенъ бульона, оплаква се, че „сольта се просмуквала отъ мозъка и тѣлото му“…
Настѫпва временно подобрение. Раната на шията зараства. Той се поправя до тамъ, че една сутринь преглежда своитѣ писма, вестници. Но скоро следъ това започва да разказва за своята способность да вижда на необикновено далечно разстояние, описва прекрасни пейзажи въ Русия и Африка. Презъ нощьта говори продължително съ нѣкого — обърнатъ къмъ стената.
На другия день д-ръ Мерио излиза съ него на разходка въ коридора на болницата. Той често се спира и беседва съ нѣкакъвъ въображаемъ спѫтникъ. После започва настойчиво да разглежда паркета: оказва се, че по паркета „пълзятъ насѣкоми, които изпускатъ морфий на далечно разстояние“… Вечерьта съобщава, че е осѫдилъ на шесть месеца затворъ нѣкакъвъ човѣкъ, за изнасилена отъ него млада девойка, и че се сношава съ мъртвитѣ.
— Понеже мъртви нѣма…
Презъ нощьта му се струва, че слуша виковетѣ на парижката тълпа подъ прозорцитѣ си, — известно ли му е било кървавото минало на тоя домъ? — прави опитъ да се хвърли презъ прозореца, иска револверитѣ си. Заспива едва сутриньта, къмъ два часа. Презъ цѣлото време на другия день говори за мъртвитѣ, беседва съ Флоберъ, съ брата си Ерве:
— Тѣхнитѣ гласове сѫ доста слаби, и каточели идватъ доста отдалече…
После говори, че е написалъ на папа Левъ XIII писмо, въ което го съветва да се правятъ такива гробове, дето студена и топла вода постепенно да измива тѣлата на мъртвитѣ, а малкото прозорче върху мавзолея да позволява да се съобщаваме съ покойницитѣ.
Презъ цѣлото останало време той постоянно се възвръща къмъ мислитѣ си за Бога, за смъртьта и мъртвитѣ, за своето величие.
Той говори, че Богъ „вчера, следъ закуската го е обявилъ отъ Айфеловата кула за свой синъ и Исусъ Христосъ“; отново се отказва отъ всѣкаква храна, като мисли, че се намира въ агония, иска причастие, готви се за дуелъ съ Казанякъ и генералъ Феврие и въ края на краищата се обръща къмъ стената, и отново води дълга беседа съ своя умрѣлъ братъ.
И така се продължава презъ цѣлата нощь. Той високо увѣрява нѣкого, че не е написалъ нѣкаква статия въ „Фигаро“. Най-после той вика:
— Ако тая статия е подписана съ моето име — това е лъжа! Азъ нѣмамъ никакви връзки съ „Фигаро“. Азъ не съмъ писалъ въ „Фигаро“. Това бѣше на улицата, на пладне! Облаци закриваха Айфеловата кула.
После съобщава, че сѫ му откраднали 600 хиляди франка.
Следъ добрия обѣдъ той за пръвъ пѫть се опитва да седне да пише, да седне на работа, оставена отъ „вчера“, но не може да пише, и отправя само телеграма до майка си:
— Ти ще получишъ утре. Ние намѣрихме въ кѫщи 600,000 фр. Искаха да ги скриятъ вкѫщи. Парижанитѣ сѫ яростни къмъ мене, понеже мириша на соль. Причиниха ми ужасни болки, разпориха ми стомаха. Скоро ще има голѣмо откритие.
И все бълнува, бълнува:
— Моятъ братъ, погребанъ преди две години, се върна тая сутринь и се удави въ Сена… Тая сутринь азъ взехъ лѣкарство, което ме съвсемъ замая: азъ вече нѣмамъ нито сърдце, нито черенъ дробъ. Въ стаята пробиха дупка и той влѣзе тая сутринь въ леглото ми, за да ме убие…
— Моята кѫща въ Парижъ я разграбиха…
— Генералъ Негрие изпрати лѣкарь да ме прегледа, и всичко това е заради моитѣ демонически планове…
— Събра се цѣлата тълпа да ме убие, понеже азъ разрушихъ своя домъ…
— Вие ме слушате, императоре? Въ тая минута сѫ извършени хиляди престѫпления…
Неговото въображение все повече се разпалва.
— Азъ имамъ изкуственъ стомахъ, и затова не може да понася месо…
Струва му се, че „сольта е направила три отвърстия въ неговия черепъ, и мозъкътъ му изтича оттамъ“.
Казва, че го държатъ въ тая болница по заповѣдь на Военното министерство, че Ерве моли — да разширятъ неговия гробъ, че Франсуа го е ограбилъ, задигналъ му 70 хиляди франка, че той умира и иска да се изповѣда, иначе го очакватъ мѫкитѣ на ада, че Франсуа е изпратилъ писмо до Бога, въ което го обвинява въ скотоложество…
И въ неговия мозъкъ безкрайно се редятъ все едни и сѫщи представи. Всички минали негови изпитания, мисли, тревоги, всички предишни опити да узнае отъ медицинскитѣ книги нѣщо за своята ужасна болесть — всички се възвръщатъ къмъ него, но въ какъвъ видъ!
Въ бълнуванията си той вижда все едно и сѫщо: убийства, преследвания, Богъ, смърть, пари… Така се изразяватъ у него предишнитѣ сложни мѫчителни мисли — толкова пѫти съ такава точность, съ такава хубость и изящество изказани отъ него.
И колкото по-нататъкъ отиваме, толкова повече безредието въ неговия мозъкъ се увеличава. Той говори понѣкога по цѣли дни и нощи, крещи, жестикулира…
Посещенията на познатитѣ му го довеждатъ до мрачно и тежко състояние. Той почти не говори съ тѣхъ, отговаря съ недоволенъ видъ, мърмори нѣщо. Можеби подсъзнателно, спомняйки си, че е боленъ отъ Базедова болесть и че не трѣбва да бѫде слабъ, той изведнажъ започва да яде много.
На пролѣтьта отъ него е останала само сѣнката отъ предишния човѣкъ. Онѣзи, които сѫ го виждали немного преди смъртьта, казватъ, че лицето му приличало на пръсть, плещитѣ били прегърбени, устата разтворена. Когато седѣлъ въ градината подъ пролѣтнитѣ гълѫбови облаци, той безсъзнателно си поглаждалъ брадата…
На 28 май 1828 г. на пазарния площадъ въ Нюренбергъ, пустиненъ въ праздникъ, случаенъ минувачъ забелязалъ единъ страненъ юноша. Петнадесеть годишенъ на видъ, лошо облѣченъ, той се озърталъ наоколо, незнаейки, очевидно, кѫде да отиде и държащъ въ рѫцетѣ си нѣкакво писмо. На всички въпроси юношътъ отговарялъ съ нечленораздѣлни звукове, но можелъ да напише своето име — Гаспаръ Хаузеръ. Въ писмото имало молба да бѫде приетъ, като синъ на старъ войникъ, въ кавалерийския полкъ. Така за пръвъ пѫть се появилъ този Гаспаръ Хаузеръ, комуто било сѫдено да бѫде една отъ историческитѣ загадки, отъ рода на Желѣзната Маска или малкия затворникъ Тамплъ. Тази загадка не била разрешена, независимо отъ всички търсения, до самата смърть на Гаспаръ, убитъ сѫщо тайнствено и странно, четири години следъ своето появяване. Ней били посветени после десетки книги и въ Германия сѫществува още специално общество, което изучава „Гаспаровия въпросъ“. То не го е решило и до сега, но, можеби, на стогодишния въпросъ ще тури край токущо излѣзлата книга на Едмондъ Бапстъ, бившъ френски посланикъ. Като се основава на неизвестни до сега архивни документи, авторътъ подробно разказва тази история отъ борбата за баденския престолъ, жертва на която станалъ нещастния Гаспаръ Хаузеръ. Този „сиракъ на Европа“, както го наричали, билъ въ действителность законенъ наследникъ на баденския престолъ, — синъ на великия баденския херцогъ Карлъ и неговата съпруга Стефания Богарне, роденъ въ 1812 година.
Такава догадка за произхождението на Гаспаръ разказвали още презъ неговия животъ, но едва сега тя може да се счита напълно доказана. Наистина, много подробности оставатъ неясни, безъ да се гледа на това, че Едмондъ Бапстъ могълъ да използува материалитѣ на баденската и френската архиви. Документитѣ, отнасящи се до сѫдбата на Хаузеръ, баденскитѣ херцози щателно търсели и унищожавали. Въ архивитѣ на Ке д’Орсе сѫщо нѣма никакви книжа, даже донесения на посланицитѣ непосрѣдствено за Хаузеръ. По всички данни, краль Луи Филипъ ги прибралъ, по молбата на баденския херцогъ Леополдъ, който узурпиралъ престола.
Възможно е, обаче, че окончателна свѣтлина върху историята на Гаспаръ Хаузеръ ще дойде отъ Русия. Великиятъ князъ Николай Михайловичъ, известенъ историкъ, събралъ много документи, доказващи, че Хаузеръ билъ действително синъ на великата херцогиня Стефания. Той получилъ даже въ 1913 г. отъ баденския принцъ Максъ обещание, че когато встѫпи на престола, ще пренесе праха на Гаспаръ въ гробищата на херцозитѣ. Но Максъ Баденски станалъ не херцогъ, а само последенъ канцлеръ на империята, въ навечерието на падането й. Великиятъ князъ загиналъ отъ рѫцетѣ на болшевикитѣ, но ако неговитѣ архиви сѫ цѣли, то въ тѣхъ, вѣроятно, сѫ запазени документитѣ за драмата на баденския престолонаследникъ, наричанъ Гаспаръ Хаузеръ.
Историята на борбата за престолъ, която ставала въ Карлсруе, малкия дворъ на баденскитѣ херцози, продължавала много години, би напомняла персонажа и нравитѣ на оперетачнитѣ херцогства, ако жертва на тѣзи сложни и комически интриги не бѣ станало въ нищо невиновното дете.
Въ 1787 г. баденскиятъ херцогъ Карлъ Фридрихъ, 60 годишенъ старецъ, който овдовѣлъ преди четири години, се оженилъ за младата фрейлина Луиза фонъ Хейербергъ, която той наградилъ съ титла графиня Хохбергъ. Макаръ бракътъ да билъ морганатически, но преди вѣнчаването херцогътъ подписалъ „гарантенъ актъ“, който давалъ право на престола на бѫдащитѣ синове на графинята, въ случай на пресичането на мѫжката линия отъ първия бракъ на херцога. Последната представлявали, освенъ наследника на престола, принцъ Карлъ Людвигъ, на свой редъ имащъ синове, и още двама сина. По всичко изглеждало, че шансоветѣ на престола за бѫдащото потомство на графиня Хохбергъ били съвършено нищожни, но честолюбивата жена, веднага завладѣла стария херцогъ въ рѫцетѣ си, силно вѣрвала въ своя успѣхъ и своето умение. Въ 1790 г. и въ 1792 г. графиня Хохбергъ родила двама синове и отъ тогава цѣлата нейна мисъль била насочена къмъ една цель — да ги постави на една нога съ принцоветѣ отъ херцогска кръвь — (за това било нуждно признаването на „гарантния актъ“ отъ семейния съветъ), — и всячески да обезпечи своето и тѣхното материално положение.
Въ 1801 г. починалъ при нещастенъ случай престолонаследникътъ Карлъ и наследникъ на престола станалъ неговиятъ синъ, съвсемъ още младия принцъ Карлъ, братъ на руската императрица Елисавета Алексеевна. Тѣхната майка, принцеса Амалия, вдовица на загиналия престолонаследникъ, въ тази борба за престолъ, която се разиграла презъ следващитѣ години, се явила като главна противница на графиня Хохбергъ. Сама сѫщо честолюбива жена, принцеса Амалия се стараела да държи сина подъ свое изключително влияние и за това избрала съмнително срѣдство — тя поощрявала вкуса на юношата къмъ ниски развлѣчения, познанство съ съмнителни хора и т.н. Въ това сѫщо направление действувалъ на принца и неговиятъ дѣдо, вече старъ бохема, маркграфъ Людвигъ, безпѫтенъ пияница, станалъ възлюбенъ на графиня Хохбергъ. Самиятъ старецъ херцогъ ослабвалъ все повече, изпадналъ окончателно подъ властьта на графинята и покривалъ, независимо отъ своето болезнено скѫперничество, всички нейни чекове — графинята умѣела и обичала да прахосва.
Въ комедията на интригитѣ на тѣзи малки титуловани актьори презъ 1805 г. влѣзла една фигура отъ съвсемъ другъ калибъръ — императоръ Наполеонъ, тогавашния властитель на Европа. За борба противъ Австрия и Прусия той търсѣлъ съюзници и войници отъ малкитѣ нѣмски владѣтели. Прекроявайки европейската карта, той считалъ брака най-добро срѣдство за това. Своята страсть да оженва другитѣ той превръщалъ въ политическо орѫжие и него искрено го занимавала възможностьта да се разпорежда не само съ чуждитѣ корони, но и съ семейната сѫдба на тѣхнитѣ носители. Принцъ Карлъ билъ вече сгоденъ съ баварската принцеса Августа. Наполеонъ разтроилъ този бракъ и омѫжилъ принцесата за своя шурей Евгений Богарне. На принцъ Карлъ той предложилъ въ замѣна друга невѣста — Стефания Богарне, племеницата на Жозефина. Съвсемъ млада девойка, „дивачка“, още не завършила учението въ пансиона, тя никога не мечтала да стане принцеса. Некрасивиятъ, не свѣтски принцъ Карлъ не й, се понравилъ, когато пристигналъ въ Парижъ, но волята на императора била законъ.
Великиятъ херцогъ се съгласилъ за брака на своя внукъ. За това помагала и графиня Хохбергъ, която се надѣвала да намѣри въ лицето на Наполеонъ подръжка за своитѣ деца. Но принцеса Амалия, въ очитѣ на която Наполеонъ билъ простъ „узурпаторъ“ и при това врагъ на нейния зеть, руския императоръ, решително се възпротивила на брака. Тя не се стѣснила да каже прямо на Наполеонъ, че годеницата е отъ твърде низко произхождение: — „Ако тя бѣше ваша дъщеря, — тогава работата е друга“. „Това може да се поправи, — възразилъ Наполеонъ, — азъ ще я осиновя, тя ще бѫде императорско височество“. На Амалия нищо не оставало, освенъ да се съгласи. На 7 априлъ 1806 г. сватбата на принцъ Карлъ съ осиновената дъщеря на императора била отпразднувана съ голѣма тържественость въ Тюйлериския дворецъ.
Въ Карлсруе принцътъ скоро се върналъ къмъ предишния си безпѫтенъ животъ и съвсемъ забравилъ за своята жена. Такъвъ бракъ, който не обещавалъ деца, не влизалъ въ плановетѣ на Наполеонъ. Чрезъ своя посланикъ той зорко следилъ за поведението на принца, самъ писалъ на херцога и най-после, излизайки вънъ отъ себе си, поискалъ изгонването изъ графството на маркграфъ Людвигъ, главния развратитель на Карла и други негови близки другари. А принцъ Карлъ той решилъ да застави да бѫде мѫжъ на Стефания. „Този бракъ бѣше глупость, — казалъ той, — но когато е направена глупостьта, трѣбва да се поправи. Този бракъ ще даде резултати“. Действително, съпрузитѣ се помирили и въ 1810 г. Стефания родила момиче. Следъ четири дена станало още по-важно събитие — починалъ старецътъ великъ херцогъ и престолонаследникътъ Карлъ се възкачилъ на престола. Изминала се година, и херцогиня Стефания забременѣла отново. Надѣвали се, че този пѫть ще бѫде синъ — наследникъ на престола.
Положението на графиня Хохбергъ, следъ смъртьта на великия херцогъ, неинъ мѫжъ, разбира се, се измѣнило. Тя изгубила своята главна опора, безъ да достигне за своитѣ синове дори това, което тѣзи вече възрастни хора сами желали — да бѫдатъ въведени въ княжеско достойнство. Противъ тѣзи домогвания силно въставалъ френския посланикъ Николай, но въ 1812 г., когато Наполеонъ, отправяйки се за руския походъ, преминалъ презъ Германия, графинята мислѣла да получи непосрѣдствено съгласие отъ него. Великиятъ херцогъ отишелъ да срещне императора и обещалъ на графинята да ходатайствува за нейнитѣ синове. Той, обаче, не изпълнилъ своето обещание, тъй като молѣлъ Наполеонъ, и съ успѣхъ, за друго — да разреши на неговия дѣдо, маркграфъ Людвигъ, да се върне въ Карлсруе. Къмъ тази молба подбуждала великия херцогъ и неговата майка. Амалия била недоволна отъ помирението на нейния синъ съ Стефания и на нейното влияние искала да противопостави — макаръ дори вредно — влиянието на котилото на Людвигъ. Когато великиятъ херцогъ се върналъ отъ срещата съ Наполеонъ, графиня Хохбергъ я очаквалъ двоенъ ударъ. Разрушавала се отдавнашната мечта на честолюбивата жена — да издигне своитѣ синове до по-високъ рангъ и, второ, връщалъ се маркграфъ Людвигъ, съ когото тя не само че отдавна прекѫснала интимнитѣ отношения, но и била въ открита вражда.
Какъ да се поправи положението? Графинята измислила единъ смѣлъ планъ. На 29 септемврий 1812 г. великата херцогиня Стефания родила синъ.
Три дена преди това жената на единъ работникъ отъ тъкачната фабрика, която принадлежела на графинята, Христофора Блехнеръ, родила момче, кръстено на 4 октомврий. Това дете графинята решила да замѣни съ новородения принцъ. Тя не мислѣла да убива сина на Стефания. Той трѣбвало да бѫде само заложникъ, който може да се използува, за да се получатъ отъ великия херцогъ отстѫпки въ полза на синоветѣ на графинята. Графинята не се съмнявала, че когато тя открие на принца, че неговиятъ синъ е откраднатъ, той ще отстѫпи на всичко, за да го получи обратно.
Замѣната се извършила вечерьта на 15 октомврий съвършено незабелезано. Мнимиятъ принцъ, вѣроятно, се простудилъ при пренасянето, заболѣлъ и на другия день умрѣлъ. Тази смърть предизвикала много коментарии и обвинения противъ лѣкаритѣ. Стефания оплаквала детето, бавно поправяйки се отъ трудното раждане. Графинята, разбира се, мълчала. Не само че нейното престѫпление било безполезно, но се измѣнили съвършено ония сили, които биха могли да повлияятъ на сѫдбата на нейнитѣ деца. Следъ неуспѣха въ руския походъ на Наполеонъ, владѣтель на Европа станалъ Александъръ I и неговитѣ съюзници. Въ края на ноемврий Александъръ I съ жена си пристигналъ въ Карлсруе, а руската императрица била решително враждебна на графиня Хохбергъ.
Какво станало съ похитения принцъ? Детето било дадено на една дойка, родилка на Блехнерови, после въ 1815 г. то било изпратено въ военния лазаретъ въ Бейхенъ, близко до Баденъ, а въ 1819 год. нещастния Гаспаръ билъ настаненъ вече на баварска територия у лесничея Францъ Рихтеръ, близко до Тилза. Тукъ юношътъ прекаралъ нѣколко години въ нѣкаква мрачна катакомба и станалъ отъ това ако не полуидиотъ, то „хилаво дете“, както се появилъ въ 1828 год. на нюренбергския площадъ.
Въ това време се родилъ и умрѣлъ вториятъ синъ на Стефания, после починалъ великиятъ херцогъ Карлъ, и на престола се възкачилъ неговиятъ дѣдо и другарь отъ гуляитѣ маркграфъ Людвигъ. Той се примирилъ съ графиня Хохбергъ, и нѣма съмнение, че тя му е открила своята тайна. Той, разбира се, нѣмалъ желание да се отказва отъ правата си. Нали изчезването на малкия принцъ дало престола на Людвигъ. Но наследникъ на престола, при бездетностьта на Людвигъ, ставалъ, най-после, синътъ на графинята Леополдъ, — и тя извършила престѫплението не напразно. Графинята умрѣла въ 1820 г. Тя ли сама е съобщила на синоветѣ си историята за смѣната на децата, или това направилъ Людвигъ, е неизвестно, но графове Хохберги знаели тайната на нощьта 15 октомврий. Разбира се, по заповѣдь на великия херцогъ Людвигъ, Хаузеръ билъ отстраненъ отъ баденската територия. Остава, обаче, загадка, по херцогска ли заповѣдь или по лична инициатива на лесничея Рихтеръ, комуто станалъ въ тежесть неговиятъ питомецъ, — Гаспаръ билъ изпратенъ въ Нюренбергъ. Въ всѣки случай този Рихтеръ довелъ Гаспаръ до Нюренбергъ и го оставилъ предъ градскитѣ врати.
Юношътъ намѣрилъ въ Нюренбергъ добри хора, които взели участие въ неговата сѫдба и се постарали — това правелъ знаменития криминалистъ професоръ Файербахъ — да разгадаятъ престѫплението, жертва на което станалъ Гаспаръ. Файербахъ попадналъ на вѣрни следи, но не можалъ да ги задълбочи. Юношътъ се научилъ да говори, пише, даже да свири на цигулка, макаръ последствията отъ тежкитѣ детски години да не се изличили напълно.
Въ 1830 г. великиятъ херцогъ Людвигъ умрѣлъ и на престола се възкачилъ синътъ на графиня Хохбергъ, Леополдъ. Неговото положение на престола се указало трудно, когато и той получилъ потвърждения, че баварскиятъ кралъ има намѣрение да се намѣси въ сѫдбата на Гаспаръ, — трѣбвало да се отстрани този възможенъ съперникъ. На 14 декемврий 1833 г. Гаспаръ билъ смъртно раненъ въ Аисбахския паркъ, кѫдето го повикало на свиждане едно неизвестно лице. Убиецътъ се скрилъ, но се запазило предание, доста основателно, че това билъ довѣрника на жената на Леополдъ, великата херцогиня София, майоръ Хепенхоферъ. Когато следъ нѣколко години той умрѣлъ и билъ погребанъ въ Бреслау, паметникътъ на неговия гробъ се разрушавалъ систематически отъ хората, които знаели за неговото престѫпление. Гробътъ на „убиеца на Гаспаръ Хаузеръ“ си остава и до сега „низвергнатъ“.