Тери Пратчет – Дракони в Порутения замък

Дракони в Порутения замък

По времето на крал Артур нямало вестници, а само градски глашатаи, които обикаляли насам-натам и крещели новините с цяло гърло.

Една неделя крал Артур си седял в леглото и си похапвал яйце, когато минал неделният градски глашатай. Всъщност те били неколцина — един мъж рисуван, един шут да разказва вицовете и един дребосък по чорапогащи и футболни обувки, на когото викали Спортния паж.

— ДРАКОНИ НАПАДАТ ПОРУТЕНИЯ ЗАМЪК! — креснал Разгласяващият новините (това било заглавието), а после обявил по-тихо: За пълни подробности изслушайте деветия паж.

Слисан, крал Артур си изтървал лъжичката. ДРАКОНИ! Всичките рицари били все по мисии, освен сър Ланселот — той пък бил заминал на почивка във Франция.

Деветият паж дотичал задъхан, прокашлял се и обявил:

— Хиляди бягат и се спасяват, докато семейство зелени дракони вилнеят и опожаряват в Порутения замък…

— Какво предприема крал Артур в тази връзка? — попитал важно Глашатаят по уводните статии. — За какво плащаме данъци? Народът на Камелот настоява за действия…

— Изхвърлете ги и дайте на всекиго по монета от четири пенита^[1] — наредил кралят на иконома. — А после извикайте стражата.

По-късно същия ден той посетил двора си.

— Вижте сега, хора — рекъл. — Трябва ми доброволец…

И си наместил очилата. В двора, освен него имало само едно дребно момче в ризница, която му била доста голяма.

— Ралф рапортува, сир! — извикало момчето и отдало чест.

— Къде са другите?

— Том, Джон, Рон, Фред, Бил и Джак са в болнични — преброил Ралф на пръсти. — Уилям, Бърт, Джо и Албърт са на почивка. Джеймс е на гости при баба си. Рупърт отиде на лов. А пък Ерик…

— Добре де — рекъл кралят. — Ралф, ходи ли ти се в Порутения замък? Чудна гледка, отлична храна, има само няколко дракона за убиване. Вземи моите запасни доспехи — малко са широчки, но пък са дебели.

И тъй, Ралф си яхнал магарето и се понесъл в тръс към подвижния мост, като си подсвирквал, а после се скрил зад хълмовете. Щом се изгубил от поглед, той смъкнал доспехите и ги скатал зад един плет, защото скърцали и му било горещо с тях, и си облякъл обичайните дрехи.

Високо на склона на един горист хълм стоял конник в катраненочерни доспехи. Той проследил с поглед преминаващия момък, а после се втурнал подире му в галоп с грамадния си черен кон.

— СПРИ, В ИМЕТО НА ПЕТЪЧНИЯ РИЦАР! — креснал той басово и вдигнал черния си меч.

Ралф се озърнал.

— Извинявайте, сър — рекъл той. — Туй ли е пътят, дето води за Порутения замък?

— Да бе, да, баш той си е — отвърнал рицарят с доста засрамен вид. После обаче си спомнил, че действително е голям лош рицар и избоботил: — НО ПЪРВО ЩЕ ТРЯБВА ДА СЕ БИЕШ С МЕН!

Ралф наблюдавал с изумление как черният рицар слязъл от коня и се втурнал към него, размахал меча си.

— Предай се! — креснал рицарят и точно тогава кракът му се заклещил в заешка дупка, той се препънал и се строполил на земята с дрънчене до възбог, същински взрив в тенекиена фабрика. Навсякъде се разхвърчали парчета от доспехи.

Настанала тишина, после шлемът му се отвинтил и Ралф съзрял, че Петъчният рицар в действителност бил дребосък. Или поне имал главица като топлийка.

— Извинявай — рекъл рицарят. — Може ли да се пробвам пак?

— Много ясно, че не! — заявил Ралф и извадил от ножницата ръждивия си меч. — Победих аз. Ти пръв се катурна^[2]. Днес дори не е петък, затуй ще ти викам Двуседмичник — тази вечер те победих и ще ти викам както си ща. Ти си мой пленник!

Голямо дрънкане паднало вътре в доспехите и най-сетне Двуседмичник се измъкнал навън през отвор на гърба. Страшната му черна броня била тройно по-голяма от него.

И тъй, Ралф продължил с магарето си по пътя към Порутения замък, следван от Петъчния рицар Двуседмичник, яхнал огромния си черен кавалерийски кон. Не след дълго те се сприятелили, защото Двуседмичник знаел много вицове, пък и като певец доста го бивало. Преди да стане рицар, той се подвизавал в цирк.

На другия ден се натъкнали на магьосник, който седял на километричен камък и четял книга. Бил докаран в обичайната униформа на магьосниците: дълга бяла брада, островърха шапка^[3], нещо като нощница, цялата в знаци и заклинания, и високи неугледни ботуши, които бил свалил, та да остане само по червени чорапи.

— Извинявайте, сър — казал Ралф, защото при разговор с магьосници трябва да се внимава. — Това ли е пътят за Порутения замък?

— Гръм и мълнии! Да — отвърнал магьосникът и шумно захлопнал книгата. — Нещо против да дойда и аз? Имам няколко противодраконови заклинания, дето ми се ще да изпробвам.

Той се представил като Фосфидъл и обяснил, че седи край пътя, защото вълшебните му бързоходни ботуши, изминаващи седем левги с един разкрач, се повредили. И посочил чифта високи кафяви ботуши до километричния камък: вълшебните ботуши са вещ полезна, с тях можеш да вървиш докъдето си щеш надалече, без да се измориш, ама тия на Фосфидъл трябвало да се постегнат малко.

Та те наобиколили ботушите и тъй като Фосфидъл поназнайвал туй-онуй за магиите, а Двуседмичник — за ботушите, Ралф пък — за ходенето пеша, скоро ги поправили. Фосфидъл ги обул и поел в тръс редом с Ралфовото магаре.

Земята край тях ставала все по-неприветлива и мрачна, от двете им страни се извисявали черни планини. Сиви облаци затулвали слънцето, задухал студен вятър. Тримата продължавали да се бъхтят по пътя и стигнали до една пещера, прикрита от гъсти бодливи храсти.

— Един огън ще ни дойде добре — рекъл Ралф.

— От това по-лесно няма! — възкликнал Фосфидъл, промърморил нещичко и произвел на бял свят смешна на вид стъклена крушка, една шапчица, един банан и пиринчен свещник. Не че бил калпав магьосник, ама просто се бъркал. Пък и само да бе знаел — смешната на вид стъклена крушка била изпреварила времето си с няколко века!

След като Двуседмичник запалил огън, те насядали около него. Ралф и Фосфидъл задрямали, но на Двуседмичник му се струвало, че дочува някакви звуци.

Прас! — счупила се съчка в храстите. Някакво създание се промъквало към тях.

Двуседмичник хванал меча си и се запромъквал към храстите. Сред тях нещо мърдало — и то било с грамадни стъпала. Било много тъмно и отнейде се чувало бухането на бухал.

— Предай се! — креснал Двуседмичник и се втурнал в храстите.

Това събудило Ралф и Фосфидъл и те чули силно пращене и трясъци. Надигнали се и се притекли на помощ на Двуседмичник.

Пет минути не се чували никакви звуци, освен свистене и ругатни, когато някой настъпел бодил. Толкова било тъмно, че никой не бил сигурен дали нещо не се промъква зад гърба им и затова постоянно се обръщали назад, за всеки случай.

— Хванах го! — извикал Двуседмичник и скочил върху нещо.

— Мен хвана! — долетял гласът на Фосфидъл откъм гнилата шума.

Докато се случвало всичко това, от храсталака изпълзяло едно ситно-дребно създанийце и протегнало крака да ги сгрее на огъня. После пребъркало раниците и изяло утрешната закуска на Фосфидъл.

— Чух нещо, казвам ви — измърморил Двуседмичник, когато и тримата, изподрани и посинени, се измъкнали от къпинака.

— Вижте, ето го! Дракон! — изкрещял Фосфидъл.

— Съвсем ситен-дребен… — отбелязал Ралф.

Драконът бил голям горе-долу колкото чайниче, зелен на цвят и имал много големи ходила. Той вдигнал поглед към тях, посумтял, посумтял, а после се разциврил.

— Закуската ми май не му е понесла — измърморил Фосфидъл, оглеждайки раницата си.

— И какво да го правим? — попитал Ралф. — Не изглежда кой знае колко опасен, да ви кажа.

— Да не би да е изгубило майка си? — изгугукал Двуседмичник, застанал на четири крака, и му се усмихнал. Дракончето се дръпнало назад и го облъхнало с дим. Двуседмичник не го бивало много-много да се разбира с дечица.

Най-сетне му постлали да спи в една голяма тенджера, захлупили го с капака и отново заспали.

Когато пак потеглили на другата сутрин, Фосфидъл понесъл тенджерата на гръб. В края на краищата не можели просто да зарежат дракона. След малко капакът се отворил, драконът се подал и се заозъртал.

— По тия места няма дракони — рекъл Ралф. — Сигурно се е загубил.

— От зелените е. Те израстват до трийсет стъпки височина — рекъл Двуседмичник. — После започват да вилнеят и да реват, да газят тревата и прочие беззакония и проклетии.

— Що за проклетии? — попитал Ралф с интерес.

— Абе… Де да знам. Оставят крановете да текат и тряскат вратите, сигурно.

Същия следобед те стигнали до Порутения замък.

Той се извисявал самотно на висок хълм и бил иззидан от сив камък. Долу, в долината, имало град, но той бил почти целият изпепелен. Жива душа не се мяркала там, та дори и дракон.

Събрали кураж да почукат на голямата черна порта. Коленете на Двуседмичник се удряли едно в друго и нали бил с доспехи, вдигал страшна дандания.

— Вътре няма никой — побързал да каже той. — Да се връщаме!

Вратата не се отваряла и затуй Фосфидъл си извадил книгата със заклинания.

— Скокподскокалорум, тремпледрънтрамвайвайвай! — пропял той. — Отвори се!

Вместо да се отвори, вратата се превърнала в розов целувчен сладкиш. Фосфидъл все ги бъркал нещата.

— Страшна вкуснотия е тая врата, дума да няма! — рекъл Двуседмичник, когато най-сетне проникнали вътре. Намирали се в празен двор. И като че били под наблюдение. — Тук не ми се нрави особено — додал той, щом се огледал, и извадил меча си. — Имам чувството, че нещо ще скочи върху ни.

— Много приятно, длъжен съм да отбележа — рекъл Фосфидъл, чиито нерви вече не били толкоз издръжливи като едно време.

— Спокойно — намесил се Ралф. — Драконите рядко са по-големи от обикновена къща и не са по-горещи от обикновена пещ. — И той настъпил наметалото на Фосфидъл, когато магьосникът понечил да побегне. — Тъй че се връщай.

И точно тогава пред тях изникнал дракон. Изглеждал досущ като онзи, спящия в тенджерата в багажа на Фосфидъл, само дето бил МНОГО по-голям.

Той пълзял към тях през двора.

— Добрутро — поздравил драконът.

Та това, видите ли, хвърлило нашите герои в леко недоумение. Не може току-тъй да убиеш твар, която току-що ти е казала „добро утро“.

— Добро утро — отвърнал доста неловко Ралф. — Вероятно сме дошли, където трябва?

— Да, това е Порутения замък. Сигурно сте дошли заради всичките тия хора, дето ни досаждат.

— Ние чухме първо… Чухме, че вие, драконите, досаждате на хората — отвърнал Ралф. — Ама къде са всички?

Старият дракон се прозял.

— Долу, в драконовите пещери.

А после им обяснил всичко. Драконите в действителност били съвсем мирни и кротки създания, а тези си живеели в пещерите долу край реката и никого не закачали, освен рибите — тях ги ядели. Но после господарят на замъка заприщил с бент реката по-надолу и пещерите им се наводнили.

Затуй драконите дошли да живеят в замъка, подплашили всички други и те избягали. Били изпепелили някоя и друга къща, да, но преди това винаги проверявали, за да са сигурни, че няма никой вътре.

Докато старият дракон разказвал, от различни части на замъка надошли и останалите дракони и насядали наоколо да слушат.

— А сега дойдоха хора и отвлякоха принца дракон — оплака се драконът.

— Да не е към две педи дълъг, с големи лапи и да има навика да хапе? — попитал подозрително Фосфидъл. — Защото ако е тъй, преди няколко дни го намерих. Просто се беше загубил. — Той извадил тенджерата и дракончето изскочило от нея.

Предстояли много обяснения. Двуседмичник слязъл до реката, там открил господаря, който се бил покатерил на едно дърво да се крие, и го довел обратно. Повечето обитатели на замъка последвали господаря си.

— Боя се, че няма как да разрушим бента — рекъл господарят, спотаил се зад гърба на Двуседмичник. — Заприщихме реката за плувен басейн.

— Няма нужда — отвърнал Ралф. — Трябва само да построите няколко пещери от тухли примерно.

И те ги построили. Тримата бойци се включили да помагат и не след дълго вдигнали хубавичък ред пещери, всяка с течаща топла и студена вода и самостоятелна баня. Драконите веднага харесали пещерите и се съгласили да напуснат замъка.

— Значи, тука комай приключихме — рекъл Ралф, докато се отдалечавали от замъка и всички дракони и хора им махали за сбогом.

— Провървя им на драконите, че се размина без бой — рече Фосфидъл. — Иначе можеше и да си поизпатят от туйцък-онуйцък!

На това му се посмяха здравата и изчезнаха зад хълма.

Голямата прашинка

Да сте се оглеждали из стаята в слънчев ден и да сте виждали ситни прашинки да се реят из въздуха? Щом лъчът ги улови, те грейват като звезди и мънинките хорица, които живеят по тях, мислят останалите прашинки точно за звезди.

Прашинката, за която си мисля аз, беше дълга около една стотна от милиметъра и се наричаше Голямата прашинка. На нея имаше две държави — Грабист отляво и Посра отдясно. А по средата минаваше верига от малки планини.

На най-високата планина живееше астроном на име Гуимпър и докато Голямата прашинка се рееше из въздуха, той с голям интерес наблюдаваше останалите прашинки. Разбира се, никой не вярваше, че на другите прашинки съществува живот. А после един ден на Гуимпър му се стори, че е съзрял нещичко върху една недалечна прашинка.

— Какво е това? — попита кралят на Посра, докато Гуимпър ръкомахаше и сочеше пред него.

— Дървета! — ахна астрономът. — Планини! Животни!

— Хмм — рече кралят. — Горе-долу колко далече се пада оттук?

Гуимпър забърника из джобовете си и накрая извади листче, покрито с изчисления.

— Тази прашинка се приближава към Голямата със скорост една шейсет и четвърта от милиметъра в секунда и след трийсет секунди ще премине край нас на разстояние до два сантиметра — съобщи той.

За народа на Прашинката една секунда траеше горе-долу колкото ден.

В същия този миг Уинспарсли, друг астроном, съобщаваше съвсем същото нещо на херцога на Грабист.

Вижте, на Голямата прашинка цареше мир от… поне от цял половин час, но това не ще да рече, че всяка от тези две държави се е издигнала над желанието да прецака набързо другата, стига да й се отвори възможност.

Тъй че и двете незабавно се заловиха да намерят начин да се доберат до новата прашинка, без другата да разбере.

— Но как? — попита Гуимпър. Тъй като хората бяха съвсем мънички, те притежаваха естествената способност да се реят, но мъчното беше да се изстрелят, та да прелетят двата сантиметра. Най-сетне той построи нещо като покрита гребна лодка с два чифта криле и много дърворезба за украса.

— Колко великолепен изглежда този кораб! — възкликна кралят, щом я докараха при него. — Виждам, че ще си пътуваш приятно.

Настана многозначително мълчание.

— Аз ли? — попита Гуимпър.

— Ти, че кой! — отвърна кралят.

— Мислех, че е редно да изпратим животни или нещо от сорта, та да проверим дали е безопасно… — начена загрижено Гуимпър.

— Сигурен съм, че ти ще разузнаеш — отвърна кралят сърдечно и го тупна по гърба.

Гуимпър се върна нещастен в обсерваторията и се вторачи в новата прашинка. Тя вече се беше уголемила. Какво ще стане, ако не я уцели и се загуби? Загледа се в необятния въздушен безкрай, видя милионите прашинки там, горе, и потръпна.

Междувременно кралската прислуга завлече летящата машина на върха на едно хълмче над двореца и я натъпка догоре с припаси.

После туриха ограда около нея и почнаха да събират пари от хората, които идваха да я разгледат.

Секундата на Големия скок наближаваше…

— Къде е Гуимпър? — провикна се кралят на Посра, щом мигът настъпи. — Трябва да му закача медал, преди да отлети — надали ще има възможност за това, като се върне!

Тълпата се бе насъбрала около летящата машина на астронома, наречена „Кой да е“.

Ала Гуимпър не се виждаше никакъв.^[4]

И тогава той най-сетне се появи — изглеждаше много смутен с летателния си шлем, който му беше голям, и грамадните очила. Оркестърът незабавно засвири националния химн на Посра Три пъти ура за нас, кралят му надяна на врата грамадански тенекиен медал колкото обръч, който кахърно увисна на червената си панделка.

— Та значи, сбогом, стари приятелю — рече кралят. — Не забравяй да боднеш знамето на Посра върху тази нова прашинка. Сложили сме в „Кой да е“ грамофонна плоча с националния химн. Разбирам, че Грабист също пращат летателна машина. Няма нужда да ти казвам, че ти ще кацнеш пръв, НАМЕК, НАМЕК, нали така?

Гуимпър се качи в „Кой да е“ и запали двигателя.

Бяха построили писта, която се спускаше надолу по склона на един хълм и после се изкачваше нагоре до средата на друг. „Кой да е“ щеше да набере скорост, да изфучи над хълма и да отлети далече-далече от Голямата прашинка.

Или пък да се разбие.

Изведнъж тълпата се юрна и го бутна яко. Не им пукаше — девизът им беше „Само смях да пада“.

Когато „Кой да е“ се изстреля над хълма, Гуимпър се вкопчи здраво, усети как стомахът му се преобръща и хоп — след миг летящата машина вече безшумно пляскаше с криле във въздуха.

„Направо не ми се вярва“ — мислеше си той, докато гледаше навън през задния прозорец. Голямата прашинка се рееше в пространството бая далечко. А зад него се бе лепнал някой и думкаше по капака. Оказа се кралят.

— HE ME ИЗЧАКАХА ДА СЛЯЗА, ПРЕДИ ДА БУТНАТ! — кресна той, щом Гуимпър го пусна да се намъкне вътре. — ОТКАРАЙ МЕ ОБРАТНО!

— Не съм убеден, че мога — отвърна Гуимпър, тайно доволен-предоволен. — Голямата прашинка скоростно се отдалечава от нас. Ако си спомняте, казах ви, че сигурно няма да мога да се върна.

— Тъй ли? А ние какво казахме?

— Казахте ми да не се тревожа, Ваше Величество.

Кралят погледна през прозореца. Навсякъде около тях не се виждаше нищо, освен Нищото. Няколко далечни прашинки блещукаха, а далече, далече долу стърчеше хълмът, от който бяха излетели.

— Не можем ли да им дадем сигнал? — попита кралят.

— Действително, аз разработих начин за изпращане на сигнали до Голямата прашинка — рече Гуимпър, бръкна в един шкаф и извади два флага, а после отвори прозореца и започна да дава семафорни сигнали към бързо стопяващата се в пространството точица.

— Моят помощник ни следи през телескопа — обясни той, ръкомахайки. — Току-що сигнализирах: „Кралят (Да е жив довека и т. н. и т. н.) е жив и здрав и е тук при мен. А сега само ми подайте онзи малък телескоп, сир. Точно така. Сега да видим… А, ето!“ Отговорът е „Свали го обратно долу бе, бунак загубен!“. Ала се боя, че не мога.

— Колко далече сме стигнали? — попита кралят.

Гуимпър врътна няколко шайби.

— Изминали сме около седем осемнайсети от сантиметъра — съобщи той. — Никак не се движим зле.

Кралят си свали короната.

— На младини си падах малко авантюрист — рече той мечтателно. — Мога ли да съм първият, който ще стъпи на тази нова прашинка?

— Разбира се! — отвърна великодушно Гуимпър.

— Е, добре. Обясни ми как се управлява.

Не след дълго кралят пилотираше „Кой да е“ и се кефеше неимоверно.

Когато новата прашинка се появи на хоризонта, Гуимпър разположи „Кой да е“ на орбита.

— Мисля да я наречем Нова прашинка — рече кралят, докато я оглеждаха отвисоко. — Виж, има планини и разни други работи. Чудя се дали долу има някакъв живот.

„Кой да е“ бавно се спусна надолу, приземи се и се пораздруса.

— ПРЪВ СЪМ АЗ! — провикна се кралят и изскочи навън със знамето на Посра в ръка.

Гуимпър го последва бавно с грамофон в ръце и двамата застанаха мирно, докато машината въртеше изподрасканата плоча с националния химн на Посра Три пъти ура за нас.

— Тъй — рече кралят. — Сега ме снимай, а после аз ще снимам теб.

Но Гуимпър усърдно къртеше с чукче парченца прах, а после ги разглеждаше с микроскоп, затуй кралят тръгна да се разхожда сам.

Нова прашинка беше доста сурова, навсякъде бяха разхвърляни валчести каменни блокове и грамадни скални късове. Скоро кралят седна на един от тях и взе да наблюдава как астрономът събира растения в платнена торба. Скалата се надигна, изтръска го на земята и побягна на четири тумбести крачета.

— Забележително! — заяви Гуимпър.

— ОХ! — ревна кралят.

— Вижте, още един от тях!

Една скала бе отворила две очички като мъниста и ги наблюдаваше, приседнала.

После те чуха много далече лош звук от грамофон. Гуимпър и кралят се втренчиха един в друг; музиката продължаваше да свири и те започнаха да осъзнават какво е това:

Свойте врагове ще да погуби

с огън, с меч, със давене и прочие,

Грабист, о, храбра земьо! (Пом-те-пом!)

— Това е гадостният грабистки национален химн! — разфуча се кралят. — Тия поразници и мишльовци са хвръкнали и са се добрали дотук!

— Шшт! — изсъска Гуимпър, вторачен отвъд скалите.

Там той съзря в долчинка летяща машина, твърде подобна на „Кой да е“, и на нея бе изписано името „Всякой“. Разпозна грабисткия астроном Уинспарсли, а до него стоеше и отново навиваше грамофона херцогът на Грабист.

— Мухлепъзльовци големи! — изруга кралят. — Да кацнат на нашата прашинка! Да ги съсечем с меча! Ще ми погубват те враговете си, как пък не!

Кряскаше толкова силно, че скоро силуетите на завтеклите се насам херцог и астроном се очертаха върху хълма.

— Вие! — възкликнаха всички едновременно.

— Разкарайте се от нашата Нова прашинка! — ревнаха херцогът и кралят в един глас. — Това значи война! — додадоха те. — Правонарушител гнусен!

— Окупатор!

Уинспарсли и Гуимпър се отдалечиха и оставиха другите двама да си вряскат и да подскачат нагоре-надолу.

— Притеснява ме как ще се върнем — довери Уинспарсли на Гуимпър.

— И мен.

— Това място тук не ми изглежда от най-приятните. — Уинспарсли посочи със замах скалите и дребните каменни създания.

— Тъй, зер, мрачна пустош.

— Все си мисля, че техни величества се надъхват за едното нищо.

— Ние какво да предприемем?

В този миг се разнесе грохот и стадо каменни създания връхлетя в долчинката и стъпка грабистката машина.

— Олеле, не! Попиляха „Всякой“! — изхленчи Уинспарсли.

Тварите се юрнаха нагоре по хълма и отново се разнесе гръм и трясък.

— Айде, и „Кой да е“ замина — изпъшка Гуимпър. — Сега я загазихме и двамата.

Те се втурнаха отвъд хълма и завариха краля и херцога да строят стена и да си вряскат над нея.

— Разрушиха корабите ни! — изкрещя Гуимпър.

— Идвай от нашата страна на стената и стига си любезничил с врага! — нареди му кралят.

— НЕ МОЖЕМ ДА СЕ ВЪРНЕМ У ДОМА! — кресна Уинспарсли колкото му глас държи.

Внезапно се спусна тишина. Кралят и херцогът вдигнаха очи към далечните прашинки.

— Голямата прашинка е на цели три сантиметра оттук и се отдалечава с всяка микросекунда — рече Гуимпър. — Дори да построят там нов кораб, невъзможно е да ни спасят и да се върнат. Закъсахме. Тия камънаци ни стъпкаха корабите, а нямаме запасни части. Тъй. А сега какво ще правим?!

— Значи няма мърдане — а тука хич не ми харесва — рече кралят.

Гуимпър огледа останките на „Всякой“ и „Кой да е“ и му хрумна нещо.

— Чудя се дали не можем да ги разглобим и от частите да стъкнем нов — рече той.

И докато кралят и херцогът седяха и се грееха на огънчето, двамата астрономи се заеха да разглобят летателните машини. Вкараха в работа корпуса, газовата пещ, руля и седалките от „Кой да е“ и крилата, мотора и приборите от „Всякой“.

Докато се трудеха, кралят хвана едно от каменните създания, но това чудо като че нямаше как да се яде. От припасите в кораба бяха останали само половин самун хляб, някакво смрадливо сирене и — незнайно защо — кутия захаросани черешки^[5].

— Стига сте се карали за тях, де! — скара се Гуимпър на величествата. — Мисля, че имаме налице годен кораб.

Всички се качиха на кораба, който Уинспарсли бе кръстил „Някой“, и Гуимпър дръпна няколко лоста. Крилете заплющяха и корабът се издигна във въздуха.

— Хайде сбогом, Нова прашинке — рече кралят. — Тръгвам си с радост, макар и да ми принадлежиш.

— На мен, искаш да кажеш! — размаха ръце херцогът.

Корабът увисна над частицата прах, докато астрономите се озъртаха за Голямата прашинка.

— Ето я! — възкликна Гуимпър. — Зелената, рее се ето там над Масата!

„Някой“ набра скорост и не след дълго кацна сред планините, разделящи държавата Посра от Грабист. Кралят и херцогът изскочиха навън и хукнаха надолу по планинските склонове в противоположни посоки.

— Ето на, пак се почна — рече Уинспарсли, докато помагаше да разтоварят кораба. — Утре пак ще се дърлят. Дърлене, дърлене и пак дърлене. Пък досега можеше и да си научат урока. Да се научат да си съдействат!

— Може пък тепърва да се научат — рече замислено Гуимпър. — Тъкмо забелязах нещичко. Дотолкова не ги свърташе да се приберат, че и двамата се сбъркаха и слязоха от обратната страна на планините. Херцогът се спусна в Посра, а пък кралят се втурна в Грабист!

— Леле-мале! И какво ще стане с тях?

— Абе може да ги тикнат в затвора за малко, но смея да твърдя, че хората ще си ги разменят. Макар че мен ако питаш, хвани единия, та удари другия.

И те отидоха в обсерваторията на Гуимпър да пийнат чай и играха шах до среднощ.

На лов за Хърколак

В едно мъгливо утро Великата експедиция за откриването на хърколака започна да се събира на пристанището.

Полковник Вест, прочутият ловец на дребен дивеч^[6], обяви пред вестникарите (на всички тях им се бе наложило да станат в три сутринта, за да го изпратят):

— Никой не е съвсем сигурен как точно изглежда хърколакът и затова ще можем да обясним, след като го намерим. Някои разправят, че бил покрит със синя козина, други — че е склонен много да киха. Един човек, който мислеше, че го е видял, каза, че подсвирквал шумно и търчал в кръгове. Лично аз смятам, че живее по дърветата и маха с уши. Тъй или инак, тъкмо това ще установим ние.

Експедицията несъмнено изглеждаше така, сякаш има твърдото намерение да открие нещо. Целият кей беше отрупан с мрежи, всевъзможни капани, въжета, самонадуващи се канута, парчета стара връв и грамадански щайги с тапиока, за която някои твърдяха, че е любимата храна на хърколака.

Редом с полковник Вест стояха кинооператор, лекар, ботаник, водопроводчик, производител на ножици, точилар, един мъж на име Харис, когото много го биваше по френските глаголи, и още осемдесет и трима души. Каквото и да се извъдеше този хърколак, в експедицията все трябваше да има някой, който да може да го проследи, хване, да поприказва с него или да го замеря с нещо. И тъй, те отплаваха…

Твърдяха, че свърталището на хърколака е сред исполинските гори от тапиока по горното течение на Амазонка, и полковник Вест поведе експедицията си нататък.

Дни наред те се тътриха през мрачни и обвити с мъгла блата, гъмжащи от комари, и през непроходими джунгли, из които почти през цялото време се гонеха помежду си в кръгове. Хората, които срещаха, казваха: да, тъкмо по такива места се лови хърколак, а после отминаваха и тихичко се смееха под мустак.

След няколко седмици стигнаха точно до мястото, където Амазонка представляваше едно нищо и никакво си ручейче, а навсякъде край тях се извисяваха ИСПОЛИНСКИТЕ дървета тапиока. И все пак от хърколака нямаше ни следа, а поне трима души вече бяха изчезнали. Сигурно хърколакът ги беше докопал.

Харис биде сполетян от особено гаден потрес, когато настъпи алигатор. Още по-зле — когато се опита да го заговори, алигаторът не вдяваше от пукнат френски глагол.

— Отказвам се — заяви полковник Вест, приседна на един пън и се изкиха. — Някой да има представа как изглежда хърколакът?

Никой нямаше представа и всички насядаха и зачакаха нещо да се случи. След седмици наред тътрене из влажните гори от тапиока на всички им беше доста докривяло и повечето кихаха здраво.

Един дребен мъж, който обикаляше и събираше нападала тапиока в чувал, излезе от гората и се спря да ги огледа.

— Гледам, че сте хванали хърколак — рече той.

— Нима? — видимо се стъписаха всички. — Но какво представлява той тогава?

— Ами… — отвърна мъжът усмихнато — ние му викаме хърколак, обаче вие сигурно му казвате яка настинка.

Легенди на Килимените хора

За Килимените хора Килимът бе по-голям от гора и приютяваше безброй градове, градчета, селца, замъци и всякакви дребни животинки — та дори и хитри, космати бандити по най-гъстите му краища, дето не ги метяха често. Снибрил обаче живееше на края на Килима, а Килимът бе започнал да се разнищва — това всеки го знаеше. В село Паднала Клечка Кибрит обитателите на Килима вече се бяха наканили да се изселват. Единственият въпрос обаче бе накъде да поемат.

Снибрил изтърча в галоп покрай колоната от каруци, наредени в очакване по главната улица на селото и натоварени със столове, печки, легла и де що хората бяха смогнали да вържат за тях, а това включваше почти всичко.

Той върза своя скокльо — доста нервно животно, подобно на скакалец — за кол пред общината и влезе вътре. Цяло село се бе събрало там да го чака, но те чакаха най-вече да видят белокосия старец, жител на Килима, когото Снибрил бе докарал със себе си, вкопчен отчаяно в гърба на скокльото.

— Господа — рече Снибрил. — Това е Писмир Отшелника, той живееше в една пещера в Подкилимието. Смята, че знае как да ни помогне.

— Не ме припирай, ако обичаш — рече Писмир. — Дядото на дядо ми бил Робинзон Скиталеца, за когото всички сте чували…? — В края на думите му се мъдреше въпросителна, от онези въпросителни, дето означават, че вие, много ясно, няма начин да не сте чували за дядото на дядо му.

— Не беше ли онзи, дето изминал пеша Килима от край до край? — попита Снибрил.

— Да, от край до край и обратно. Та, преди да умре, той разказал на дядо ми за своето пътешествие. Казал, че имало земя, дето не живеел никой, ала тя би била идеалното място за обитателите на Килима.

— И къде е тя? — попита Глърк ловеца.

Писмир посочи с пръст.

— Нататък, господа. Точно на другия край на Килима.

— На другия край на Килима! Това значи да се заобиколи по ръба, нали тъй? — попита Глърк.

— Не, нашите припаси няма да стигнат за толкова време — обясни Снибрил. — Трябва да минем по средата, също като прапрадядото на Писмир. Щом той го е минал, и ние можем. Зная, че Килимът е неизследвана територия и бъка от опасности и непознати земи и всичко останало, ала според мен нямаме избор. Килимът може и трябва да бъде прекосен!

Час по-късно Снибрил, възседнал своя скокльо, се приближи до първата каруца в колоната. Извърнеше ли се назад, виждаше как хората се качват в каруците си и тъжно се оглеждат из селото, което напускаха. Мнозина от тях се питаха какво ли ги чака в непознатите краища на Килима.

— След мен! — провикна се той и размаха шапката си във въздуха. — Да прекосим Килима!

— Да прекосим Килима! — викнаха те в отговор и каруците бавно, със скърцане потеглиха напред. — Да прекосим Килима!

Снибрил и Глърк препускаха със скокльовците си по билото на един повален косъм от Килима и гледаха как натоварените каруци се тътрят покрай него далече долу в ниското. Макар и да не пътуваха отдавна, космите на Килима вече бяха по-дебели и растяха по-нагъсто, а помежду им се спотайваха тъмни сенки.

— Много е тихо — рече замислено Снибрил.

— Де да имаше шум! — изръмжа Глърк. — Тая тишина ми навява лоши предчувствия. Я се заслушайте.

— За скърцането на каруците ли говориш? — попита Снибрил след малко.

— Не, не е то. Има нещо друго.

Снибрил се ослуша. И тогава дочу шум, който скърцането не успяваше да заглуши. Далечен-далечен и едва доловим, сякаш нейде на голямо разстояние биеше барабан.

— Килимените вести — рече Глърк. — Новината за нас ще се предава от барабан на барабан през целия Килим. Ще стане беля, помнете ми думата. Който и да барабани, не му се нрави, че сме в неговите земи.

— За да ни спрат, едното барабанене не стига.

— Няма да се мине само с барабаненето. Чак в кокалите си го усещам.

Снибрил пришпори скокльото си надолу по косъма към подвижната колона от каруци и препусна в галоп към тази най-отпред, чийто кочияш беше Писмир. Погледна Писмир, после се извърна на седлото.

— Тук спираме! Наредете каруците в кръг!

Скоро разпрегнаха животните и каруците със скърцане се наместиха. Тук-там по покривите им и в сенките насядаха стрелци, въоръжени с дългите тънки лъкове, с които бяха прочути ловците от Паднала Клечка Кибрит. Около целия кръг пламнаха огньове и скоро се разнесоха миризми на чорби и яхнии и на прясно печено месо, уловено същия ден, когато Глърк предвождаше няколко стрелци на лов из космалака. Снибрил и Писмир вечеряха със семейство Глърк.

— Бива си я чорбата — отбеляза Глърк, като сърбаше шумно. — Питам се как ли ще върви ловът, докато прекосяваме Килима. Та значи, аз винаги казвам… Какво беше това в името на вътъка?

Настана тишина, нарушавана единствено от кашлянето на най-малкото дете — беше му влязла чорба в кривото гърло. По целия кръг хората се бяха умълчали и посягаха за лъковете си.

И пак го чуха — протяжен, тънък ВОЙ, който отекна от косъм на косъм из тъмния Килим.

От тъмнината отвъд светлия кръг ги наблюдаваха многобройни червени зли очички…

Глърк грабна лъка си и се взря в тъмното отвъд кръга.

— Снаргове!

— Какво е снарг? — попита Снибрил, докато нагласяше стрела в арбалета си.

— Те ловуват на глутници — отвърна Глърк и лъкът му иззвънтя. — Състоят се главно от зъби и нокти. Не понасят светлината и мразят всички, дето я понасят — я по-живо с тия стрели там!

Снибрил наблюдаваше как хората се нареждат в традиционния боен ред на Килима. Отряд стрелци застана край огньовете и запали върховете на стрелите си. Чу се „зън!“ и мощно ФИУУУУ! и половин дузина огнени стрели изхвърчаха над поляната и разпръснаха мрака. Така всеки стрелец можеше да стреля по първия снарг, който му се изпречи пред очите. Обикновено това сработваше сносно^[7].

Глърк, седнал на покрива на една каруца, ругаеше всеки път, като не улучеше, а най-новата му съпруга му подаваше стрела след стрела. Снибрил и Гърт (най-големият син на Глърк; той ги имаше двайсет и осем — като че са множко, ама ей на, тъй си беше) бяха застанали заедно на място, където снарговете бяха съборили каруца и се опитваха да проникнат в кръга. Снибрил чуваше как туловищата на снарговете си пробиват път през Килима и затягат племето в кръг.

Отново полетя ято огнени стрели. Снибрил потърси опипом стрела и разбра, че ги е изстрелял всичките.

— Помощ! Насам! — кресна той и двамата с Гърт изхвърчаха със скок и кацнаха на най-близката каруца.

Купища блъскащи се черни тела се промушваха през пролуката, зъбеха се и ръмжаха.

После се спряха, вперили злобни червени очи в хората. Стрелите отхвърчаха с трясък от дебелите им кожи, без да им причинят никаква вреда.

И тогава най-големият снарг, водачът на глутницата, скочи напред и остана сам насред поляната.

— Търси си някой да се бори с него — прошепна Глърк на Писмир. — Като нищо може и да съм аз.

— Не мисля, че ще има нужда — посочи Писмир с пръст.

Някой бе излязъл на огряното от огньовете място, стиснал в ръка грамаден нож за рязане на месо. Беше Снибрил.

Вождът на снарговете като че се разсмя, а после двамата започнаха да се обикалят в кръг.

Снарговете и хората наблюдаваха как вождът снарг се готви за скок. Но щом той скочи, Снибрил приклекна и когато грамадното тяло изсвистя над него, той запокити ножа нагоре с всичка сила. Снаргът тупна, хързулна се по муцуна напред, претърколи се по гръб и вирна крака. Мъртъв.

Глутницата снаргове нададе вой и се запромъква напред, всички бяха вперили кръвнишки погледи в Снибрил.

— Стига! — кресна някой и нещо, възседнало килимена лиана, се люшна през кръга, грабна Снибрил за косата и го метна в една каруца. После се люшна назад, скочи долу и се приземи право пред снарговете. Който и да бе това, той подпря на рамо дълга лъскава тояга и се прицели.

Снарговете припълзяха напред, а странната фигура вдигна металната тръба.

С мощен трясък и сред облак дим фигурата се катурна назад — и пет-шест снарга също, за щастие. Останалите офейкаха с вой.

Новодошлият се надигна, духна в тръбата си, прокашля се и отиде при хората.

— Името ми е Бейн… — поде той, но Глърк го прекъсна.

— Ти си Скиталец. Само Скиталците носят древните оръжия на Шиандианската империя. За мен е гордост да се запозная с теб.

— Благодаря! А ти си Глърк, прочут из целия Килим като храбър и смел ловец. Ти си Снибрил, жител на Килима с въображение, което работи повечко, отколкото на другите. А ти си Писмир, най-мъдър сред жителите на Килима. — Той ги огледа вкупом и се ухили. — От почти педя вървя подире ви!

— Никого не сме видели — рече Снибрил.

— Хората не ме виждат — не и ако ги следвам, а вие говорите високо и не си затулвате огньовете. Благодарете се, че на пътя ви не се е изпречило нищо по-страшно от някой и друг снарг.

Писмир пребледня като платно.

— Да не казваш, че и по-страшно има?

— Виж, сега не му е времето за приказки. Наспете се, ще тръгнем на зазоряване. Вземете и от снарговете — от тях става що-годе сносна яхния, ако покъкрят на огъня.

Рано-рано на другата сутрин хората отново се размърдаха, устремени да стигнат колкото се може по-далече от поляната. Скокльото на Снибрил припкаше начело на шествието, а Бейн вървеше редом с него. Носеше протрита шапка от снаргова кожа и на гърба си бе преметнал вързопче, а на рамото — пушката си.

— В стари времена — разправяше той — когато град Шианди властвал над половината Килим от Земята под библиотеката, първите Скиталци били изследователи и водачи и поддържали някакъв ред по Краищата на килима. По онова време тази пътека, по която кретаме едва-едва, била широк път, гъмжащ от търговци и войници. Ала уви, след великата битка между Шианди и народа на Югозападен Кракнастол Империята рухнала.

Сега са останали малцина Скиталци и повечето не си правят труда да предадат своите стари пушки на синовете си. Тези, които сме останали, сме смятани за бродяги — каквито и сме си.

— Какво се е случило с Шианди?

— Той все още съществува, както и градът в Югозападен Кракнастол, и напоследък пак са виждали и двете армии. Затова и ви следвам. Защото моите шпиони ми съобщават, че и двете армии са чули за някакви хора, дирещи нова земя в другия край на Килима. Както Шианди под Библиотеката, така и град Югозападен Кракнастол искат тази земя, защото който я докопа, най-сетне ще добие достатъчно сили да попилее другия. Иначе казано, издирват народа на Падналата Клечка Кибрит. Или, да го кажа по-другояче, вас.

Спретнаха лагер и всички, освен стражата, която стоеше и тракаше с колене, се събраха на извънреден военен съвет пред каруцата на Глърк. Трябваше нещо да се предприеме, Глърк произнасяше реч — постоянно си дърпаше мустаците и ръкомахаше във въздуха.

— Та ето какво, значи! — завърши той — Ако тия армии, дето Бейн разправя, че ни издирвали, ни намерят, нямаме никакъв шанс. В края на краищата ние сме първопроходци, не войници.

Навалицата около масата се умълча, а после един жител на Килима на име Блинт излезе напред и се прокашля неспокойно.

— Може би ще е по-добре да се върнем? — прошепна той.

— Не! — Снибрил скочи на крака и тресна по масата. — Никакво връщане! Зарязахме домовете си, за да стигнем чак дотук, и не можем да се върнем! Нямаме ли ние мечта за тази земя? Тогава трябва да сме готови да се борим за нея срещу всички войски на Килима, ако се наложи! Кой е съгласен с мен?

Глърк и Писмир незабавно застанаха зад Снибрил. И бавно, едно след друго, всички останали семейства ги последваха, включително засраменият Блинт, Бейн, който не се имаше за един от тях, седеше настрана, лъскаше си пушката и си подсвиркваше през зъби. Него никой не го бе виждал да ругае, нито да върти глава от изумление.

— Тъй — рече Снибрил. — Вече имам план. Тези войски ни причакват някъде да ни нападнат. Ако стане тъй, губим. Обаче има нещо, което няма да очакват от нас.

— Какво? — попита Писмир.

— Да ги нападнем първи! Продължавайте с каруците, но няколко шпиони ще избързат напред. Единият ще съм аз. И тогава, ако забележим нещо, можем да се върнем и да предупредим хората, после да се пробваме да се скрием от войската. Писмир, за тази работа ще ни трябваш ти. И ти също, Глърк, и без възражения! Бейн…

— Тъкмо това чаках. — Бейн метна пушка на рамо. — Най-добре да тръгваме още сега.

Снибрил взе арбалета си и пълен колчан със стрели, затъкна в пояса си два меча и боздуган и награби и в двете ръце по едно копие, захапал нож между зъбите, Бейн се усмихна и махна всички тия оръжия, освен арбалета и меча.

— Един Скиталец никога не се окичва така — каза той — Ние имаме числено превъзходство от двама срещу две хиляди^[8].

Съвсем скоро след това двамата се изкатериха на косъм, отрязаха си по една Килимена лиана — Бейн научи Снибрил на този полезен номер — и тихо се промъкнаха в мрака.

По тъмно бе опасно да се навърташ из Килима. От всички сенки надничаха мънистени очички, а сред мрака тежко стъпваха и сумтяха странни създания. Тук-там по ръба на Килима примигваха мънички светли точици там, където зад мощни барикади спяха откъснати села.

Всеки път, щом далечен снарг нададеше вой, хората се разтреперваха в леглата и окайваха всеки, що броди навън из Килима в такава нощ.

Снибрил и Бейн се покатериха до средата на един косъм и спаха там — докато единият почиваше, другият бдеше. Нещо черно и грамадно сякаш танцуваше край подножието на косъма и се секнеше заплашително. Снибрил не знаеше какво е, ала се зарадва, като си отиде.

Докато гледаше надолу, на Снибрил му се стори, че мярка светлинка сред космите и чува биене на барабани. Внезапно светлинката заобиколи един косъм и се появи пред погледа му и той видя стотици факли да маршируват заедно и да лъщят по брони и копия.

Събуди Бейн, който дълго ги оглежда през преносимия си телескоп.

— Да, това си е шиандианската армия — рече той. — Или поне част от нея.

— За мен си е достатъчно голяма, че и отгоре! И какво ще правим?

— Те като че ще лагеруват тук през нощта, тъй че най-добре да изчакаме до утре сутрин. Обаче… — Бейн се загледа замислено надолу към войската, която строеше бивак, опъваше шатри и палеше огньове. От полевите кухни се надигнаха интригуващи ухания и Снибрил печално се присети за мижавите дажби в раницата си. — Чудя се защо не са чак толкова много — продължи Бейн. — Нямам им вяра. Питам се дали каруците са в опасност.

— Та те са на около два пръста оттук, не би трябвало нищо да ги заплашва… О, галопиращи снаргове грамадански! ВИЖ!

В тъмното се задаваше друга армия, или по-скоро другата половина на първата армия. И между всеки два взвода войници се тътреше каруца — Снибрил ги разпозна. В първата с жален-милен вид седяха Писмир и Глърк — едва се виждаха под въжетата.

— Как са успели? — изпъшка Снибрил.

— Причакали са ги в засада, иска ли питане — процеди Бейн през стиснати зъби. — Чакай само да ги докопам! Ще ги науча аз как да пакостят на невинни пътешественици, когато аз се навъртам наоколо!

— А какво ще правят сега?

— Водят ги в Шианди на разпит, иска ли питане. И като ги отведат, и ние отиваме с тях!

Няколко часа по-късно, когато цялата армия и пленниците й потеглиха обратно към града, пратиха разузнавателни отряди, за да се уверят, че никой не ги следва. Ала разузнавачите не забелязаха двата сиви силуета, които прелитаха от косъм на косъм високо горе над главите им…

Град Шианди бил издялан от една прашинка още в древни времена. Имаше много високи черни кули и бе обграден от висока черна стена с една-единствена порта. Килимът около града бе тъмен и тънеше в сенки.

През великата порта на Шианди шиандианската армия влезе в града, пременена в доспехи в черно и златно, и маршируването й отекна между тъмните стени. Вкараха вътре и каруците с хора и черната врата се затвори с последно дръннн!.

Два чифта очи надничаха измежду космите край вратата.

— Няма стража! — прошепна Снибрил.

— Никога не си дават зор да охраняват Шианди. Имат пълно доверие на стените. Обаче ако само ме последваш… — Бейн изприпка в един близък гъсталак и Снибрил го чу да отсича косъмче. После Бейн притича, понесъл косъма пред себе си, заби го в Килима пред стената, изхвърча във въздуха и се прехвърли през нея.

Секунди по-късно и Снибрил го последва^[9] и те се запрехвърляха със захващане по един перваз и накрая стигнаха до прозорец.

Пред очите им се ширна Голямата зала и първото, което Снибрил видя, бе Глърк, вързан и държан от петима войници. На стъпалата под императорския трон стоеше вързаният Писмир и гледаше дръзко императора — мършав обитател на Килима с корона на главата и облечен в дълги одежди.

— За последно питам — къде е тази земя! — кресна императорът.

Писмир дума не обели.

— Кажи ми!

— Няма пък.

— Стража! До гуша ми дойде от този. Отведете го долу в тъмниците заедно с останалите! Скоро ще изтръгнем истината от него…

— Престанете! — кресна Снибрил.

Всички се обърнаха и вдигнаха изненадано очи.

И преди някой да се усети какво става, на войника, намиращ се на един ритник разстояние от Писмир, му настъпиха пръстите на крака. Докато войникът подрипваше наоколо, Писмир извади меча си и с могъщ замах разряза въжетата и се освободи. Докато Глърк се разправяше със стражите около себе си, другите двама се спуснаха в залата и битката се почна.

Четиримата стояха редом като… абе, винаги когато жителите на Килима си разказват истории край лагерния огън, за тази битка неизменно се говори с приглушен глас.

Скоро тя приключи, но по вратите думкаха още стражи.

— Накъде са тъмниците? — изпухтя Бейн, докато влачеше Писмир по-далече от императора, който врещеше, седнал на облегалката на трона си.

— Надолу. — Глърк посочи един тъмен тунел.

Четиримата се втурнаха по него точно когато вратите на залата се разтвориха с трясък. Един надзирател вдигна очи и щом видя четирима свирепи бойци да го връхлитат, изтърва ключовете и побягна. Глърк и Писмир затичаха от килия на килия, отключваха тежките врати и пускаха на свобода по-отмъстителните люде.

— Каруците са още в двора! — провикна се Снибрил. — След мен!

На хората не им отне много време да се изкачат в двора, където се намираха каруците. Бяха свикнали да се бият на тясно, а Килимените хора умеят да хапят и дращят, когато пожелаят да използват острите си зъби и нокти.

Снибрил, Глърк и Бейн (и Писмир, току-що решил да стане войник) изтърчаха нагоре по стълбите към кулата на портата. Там имаше няколко войници, ала не се задържаха дълго.

Снибрил награби един на бегом.

— Отвори портата! — нареди той.

— Сега не му е времето за половинчати мерки — отбеляза Бейн и сръчка с пушката си пленника в ухото. — Кажи ни как да отворим портата, ако обичаш, че иначе ще ти гръмна главата.

Каза го тихичко, но войникът преглътна и бавно завъртя ръчката на подемното устройство, което отваряше портата.

Щом решетката се вдигна, първата каруца се затътри навън, а след нея и втора, и трета — тъй бързо, колкото има право да се движи една каруца. Всички войници, проявили глупостта да продължат да се бият, бяха оковани и намятани в храстите. Когато и последната каруца се изнесе от Шианди, четиримата бойци се хвърлиха с въжета към стената и кацнаха на нея.

Снибрил запомни преследването за цял живот. Каруците не бяха пригодени за главоломно препускане, ала се носеха през Килима тъй шеметно, че той очакваше колелата им да се разхвърчат във всички посоки. А много, много назад чуваше и армията.

— И сега какво? — кресна той, както бяха вкопчени в раздрусания покрив.

— Какво ли? — отвърна Бейн. — Мисля, че сме се запътили към Люлеещия се мост. В Килима зее голяма пропаст, а мостът е един-единствен косъм, прехвърлен над нея. Мисля, че е широк точно колкото каруца да мине по него.

— Леле-мале! — възкликна Писмир.

Така и се оказа — че е точно толкова широк, но Писмир погледна случайно надолу, докато каруцата минаваше по моста, и откри, че се взира в бездна в Килима. Повече не посмя да погледне надолу.

Щом най-сетне преминаха оттатък, Снибрил се огледа назад и видя войниците, устремени към моста. Щяха да минат по него!

— Само през трупа ми! — измърмори той и скочи от каруцата, притича до средата на моста и извади меча си. Бейн го видя и незабелязано скочи от колата и се шмугна в храстите.

Снибрил застана сам насред високия и тънък мост и поразмаха меча си, та да е ясно какво ще споходи първия тръгнал да преминава войник.

За мирен жител на Килима, Снибрил имаше твърде свиреп вид, докато напредваше по тесния мост. Наложи се войниците начело на войската да отстъпят и те се блъснаха във войниците по-назад, които се мъчеха да минат по-напред и да видят какво става.

Междувременно Бейн си плю на ръцете и стисна края на гредата. Щом пое тежестта, погледът му се кръстоса, а мускулите му се изопнаха като тетиви, и най-сетне вдигна края на моста над главата си. Краката му започнаха да затъват в Килима.

— Снибрил, върни се! — провикна се той. — Ще срутя моста!

Снибрил изсвистя за последно с меча си, войникът най-отпред пак отстъпи и се набоде на нечие копие, след което хукна към края на моста.

Щом скочи от него, Бейн вдъхна дълбоко и запокити косъма надалече. Той увисна във въздуха за миг, а после рухна с трясък в пропастта и се скри от поглед. Заедно с него надолу пропаднаха и войници — някои отчаяно се вкопчваха в издатини и шупли по падналия косъм и се мъчеха да се изкатерят обратно нагоре и да се спасят.

— От сега нататък не бива да спираме — рече Бейн, щом се настаниха в каруцата начело. — Напускаме територията на Шианди и според мен те няма да посмеят да ни последват в непознати места, обаче имайте едно наум! Няма да им отнеме много време да заобиколят скъсаното и да тръгнат подире ни. А когато скокльовците се уморят, качвайте ги в каруците и се впрягайте да ги теглите вие! Не бива да спираме!

— Ами другите врагове? — попита Глърк. — Като че досега ги избягваме. В безопасност ли сме?

— В Килима това никога не се знае. Тъй или иначе, никога не си действително в безопасност. Но бъдете готови за още малко битки. Ценните неща не чакат ей тъй да ги вземеш, нали знаете.

Поседяха мълчаливо, заслушани в скърцането на каруците и далечните барабани — вечните шумове, които се носеха из тъмните области на Килима. Имаше и други неща — ревове, светнали очи, надничащи от дупки… Бейн гък не казваше за тях и Снибрил реши, че най-добре да не пита. Има неща, за които най-добре да не отваряш дума.

И изведнъж…

— Гледайте! — провикна се Писмир.

Каруците, заобиколили един косъм, насмалко не се бяха врязали в армия, задаваща се от другата посока.

— Гледам — отвърна мрачно Бейн, докато наблюдаваше как войската приижда зад гърба им. — Шиандии Югозападен Кракнастол! Едновременно.

— Ужасява ме онова, което ми предстои да чуя — рече Писмир. — Но дали сме ние и едната от войските срещу другата, всички срещу всички или и двете войски срещу нас?

— Не мисля, че ще останем тук — измърмори Снибрил, щом двете армии се приближиха, след което обърна каруцата и се загуби сред космалака.

Щом и последната каруца кривна от пътя, двете войски излязоха иззад завоя.

— Вие! — кресна шинандианският командир.

— Вие! — възкликна командирът на Югозападен Кракнастол.

Всякакви мисли за хората бяха забравени, щом двете войски се втурнаха напред, устремени към битка.

Междувременно каруците се отдалечаваха с всяка изминала секунда и се спускаха с грохот по един дълъг склон тъй стремглаво, че скокльовците направо не докосваха земята.

— Къде отиваме? — надвика Писмир връхлитащия вятър.

— Де да знаех само! — отвърна Снибрил.

Пред тях в Килима зейна дупка и каруците нахлуха в грамадна, мрачна пещера. Тук-там просветваха светлинки — хората палеха факли, и най-сетне из пещерите се заизвива наниз от светлина.

— Къде попаднахме? — прошепна Глърк и гласът му отекна между черните скали.

— Мястото ми е познато — рече Писмир. — Това са пещерите на Подкилимието, земята под Килима. Ела да видиш.

Снибрил и Писмир слязоха от каруцата и с лека стъпка се приближиха до пещерната стена.

— Погледни — подкани Писмир и освети с факлата.

Цялата стена бе покрита със странни рисунки — някои изобразяваха животни, каквито Снибрил не бе виждал никога, но на повечето се виждаха създания като снаргове и скокльовци. Имаше едно нескопосно изображение на лов на снаргове, а сред косместите сталагмити и сталактити се мъдреше портрет на обитател на Килима, стиснал тояга.

— Близо до Паднала Клечка Кибрит имаше такива пещери — рече Писмир — ама въобще не бяха чак толкова величествени. Никой не знае кога са правени рисунките, но трябва да е било много отдавна. Разправят, че някога нашите предци живеели тук, долу.

Дни наред пътуваха сред мрака на пещерите и следваха главните им коридори.

И един ден стигнаха до място, където пещерата се разделяше на три ръкава.

— Ами сега? — попита Глърк. — Загубихме се.

— Не мисля. Ела да видиш това. — Снибрил бе застанал до левия ръкав на пещерата и гледаше нещо. Върху скалата бяха издраскани буквите:

— Робинзон Скиталеца! Прапрапрадядото на Писмир е бил тук!

— Разбира се. Той бил този, който пръв намерил Земята. Обаче това „II“ какво е?

— Това ще рече два инча. Остава ни да изминем само два инча! Че тях само за няколко дена ще ги минем!

Само два инча път. И работа щеше да падне. Колелетата на каруците бяха напукани и изпотрошени, половината припаси — загубени, а хората нямаха вече сили и крачка да направят. Ала докато бутаха и теглеха скърцащите каруци през сумрачните пещери на Подкилимието, осветени с трепкащата светлина на факлите, ги крепеше мисълта за земята, до която щяха да стигнат, и те пееха тържествуващата бойна песен на Паднала Клечка Кибрит:

През тъкан и през сплитка,

през вътък и основа,

народът на Кибритената клечка гордо пей

зарад прочутата си ловкост

със знаменития си лък,

който е огънат косъм,

вързан с връв.

Обаче я пееха на древнокилимски, който звучеше къде-къде по-добре^[10].

Бейн и Снибрил се влачеха нагоре по склона, където сияеше светлата точица на далечния отвор. Никой дума не продумваше, ала Снибрил знаеше, че Бейн ще ги напусне, щом стигнат новата земя. Какво бе виждал Бейн, по какви места бе скитал! Бе обиколил почти целия Килим и дори бе виждал грамадните лъскави равнини на Линолеума. Според прищявката си той е бил войник, космосекач, ловец, изследовател — бе си палил лагерния огън на места, които дори не познават огъня! Не можеше да се очаква той да се задържи задълго, където и да било и на Снибрил му беше тъжно.

И тогава…

— Я виж — рече Бейн.

Бяха стигнали до края на пещерите и стояха върху издатина, от която надолу тръгваше естествена пътека. Земята се ширеше пред тях. Край тях растяха нагъсто високи косми, сред космите имаше хладни полянки, по които пасяха стада от непознати животни, а отгоре се процеждаше светлина и хвърляше шарки по Килима.

— Красота! — възкликна Снибрил.

— Тя е ваша — рече Бейн.

— И твоя също.

— Не. Целият Килим е мой донякъде, но отделна част от него не може да бъде моя.

И след тези думи съвсем внезапно Бейн изчезна.

Същата вечер народът запали голям празничен огън, ала на Снибрил не му бе до празник.

Той седеше в тъмното с Писмир, унесен в мечти за неизследваните области на Килима. Писмир го погледна… и разбра.

— Знаеш ли — рече той невинно. — Мисля, че хората ще се устроят тук чудесно. От Глърк ще излезе много добър вожд. А пък аз… виж какво, трябва да ти го кресна ли? Знаеш, че вече не можеш да останеш тук — твърде много Килим си видял и си прихванал скитническата треска. Тръгвай и не се спирай да се сбогуваш. Оставил съм ти торба в каруцата.

Снибрил се взря в него, усмихна се… и дим да го няма.

По-късно, когато празненството вече беше в разгара си, извикаха Снибрил да произнесе реч, ала не можаха да го намерят.

Но далеч сред Килима един бягащ силует догони друг, който крачеше тежко с пушка на рамо.

— Очаквах те — рече той.

Херкулес Костенурката

Беше краят на март — направо си беше април без петнайсет — когато уханието на пролетта проникна в бараката. То се понесе над пода, намъкна се под купчина стари кашони и най-сетне се спря до една голяма дървена кутия. Тя миришеше на есенна слама и дълбоко в сърцевината й нещо се размърда.

По-скоро някой се размърда.

Херкулес се събуди от сънища за марулени ниви, ширнали се под лятно слънце. Сбръчканата му главица бавно се подаде от черупката. Той подуши въздуха, прозя се и се опита да се завре по-надълбоко в сламата. Но полза никаква.

Пак дойде пролетта, помисли си той. Без капка съмнение. И се опита така да си извърти главата, че да си види черупката, защото костенурките имат пръстени на черупките и всяка година те нарастват с по един. Да, ето го и него, новия пръстен — и Херкулес се почувства готов да се изправи срещу външния свят.

Не му се наложи да чака много да отворят капака. Две едри ръце го извадиха навън и го пуснаха в градината.

Градината на Херкулес бе широка и се състоеше главно от полянки, по които неизменно се намираше по някое и друго вкусно листо от глухарчета. В цветната леха имаше рози и лупини — добра паша, ако някога се случеше да го допуснат до тях — а в далечния й край се намираха зимната барака и купчината компост. Какво има отвъд нея, той не знаеше. През слънчевите дни, когато духаше южнякът, той тръгваше да изследва този път, но някои вечно го намираше и го донасяше обратно.^[11]

Херкулес лежеше на поляната и си протягаше краката. Ръцете сложиха пред него купчинка марулени листа и той ги задъвка замислено. По време на дългото зимно спане земята отвъд бараката бе обсебила сънищата му.

Питам Се Какво Ли Има Отвъд, размишляваше той — често му се случваше да мисли така, с главни букви. Там Може Да Има Маруля. Или Дори Лютичета. Но тайно си знаеше, че не лютичетата го теглят, а истинското му желание е да тръгне на път оттатък бараката и да види какво има от другата страна. Той не го смяташе за бягство от градината.

Но хората го възприемаха точно така, щом откриеха, че го няма на поляната.

Търсиха го под дърво и камък по всичките му обичайни места за спане и в дървената му къщичка в алпинеума, а Херкулес не се виждаше никакъв.

В действителност той беше зад бараката и чоплеше земята с мощните си предни крака, докато най-сетне успя да издрапа под оградата от телена мрежа. Южнякът вееше и Херкулес усети в кръвта си онази страст към пътешествията, която притежават всички костенурки! Той прошумоля във високата трева и скоро градината опустя.

Е, Значи Го Направих — рече си Херкулес, докато продължаваше да се тътри през високата трева зад градината. — Излязох В Света.

— Добре де, добре — обади се някой. — Само недей да ме газиш, грамаден танк такъв! Ти що за охлюв си?

Херкулес погледна надолу. Там върху едно лападово листо се бе настанил голям жълт охлюв.

— Страшно Много Съжалявам — смънка той. — Аз Съм Костенурка. Много Извинявайте.

— А… Хм… Аз съм Шушулка — представи се охлювът. — Хм, много хубава къщичка си имаш на гърба.^[12] Много е хубава. Харесва ми. Да, наистина смятам, че ми харесва. Не съм те виждал преди.

— Аз съм от Градината — рече Херкулес — но съм тръгнал на Експедиция.

— Така ли? Хм, ами аз не обикалям много-много. Нали виждаш, имам само един крак — рече Шушулка. — Само този ми е. Наистина. А трябва да мъкна и къщата. Тъжна работа.

— Олеле. Ако се Качиш На Гърба Ми, Ще Те Повозя — предложи Херкулес.

Шушулка изпълзя от листото и зае позиция върху черупката му.

— Защо използваш толкова много главни букви? — попита той, щом потеглиха.

— Всички Костенурки Така Правят — отвърна Херкулес. — Традиция, нали разбираш.

Докато той шумолеше из тревата, Шушулка му разказваше за света. На света съществували градината и полето, а нейде сред полето имало и езеро. И с това светът се изчерпвал.

— Друго няма. Или поне аз за друго не съм чувал — рече той. — А в езерото има жаби, в тревата пък — змии — продължи той, потръпна и додаде: — Особено една гадна пепелянка. — После се поразвесели. — Но има също и пчели в цветния прашец, а понякога и прасета в детелината.

При споменаването на детелината Херкулес огладня и спряха до една голяма туфа детелини да похапнат. Беше почти обед.

— Ако искаш да научиш и още за света, трябва да идеш и да видиш старата Майка Мрънка Зеленка — рече Шушулка с пълна уста. — Тя живее край езерото сред полето. Много е стара и всичко знае. Или поне всичко, дето си струва да се знае.

— Колко далече е Езерото? — попита Херкулес.

Шушулка го погледна озадачено.

— Ами, на някакво си разстояние оттук — отвърна той. — Боя се, че никак не разбирам от разстояния.

Пчелите жужаха наоколо като мънички аероплани и Херкулес се потътри нататък да търси езерото и старата Майка Мрънка Зеленка.

Но малко по-назад едно дълго и лъскаво тяло се шмугна в тревата почти без звук. По гърба му минаваше черно-жълта зигзагообразна линия, а малките жестоки очи бяха вперени алчно в оттеглящата се костенурка. Пепелянката!

Херкулес и Шушулка стигнаха до езерото тъкмо по залез-слънце. Застанаха на брега и се взряха в дълбоката вода. Една преминаваща водна кокошка ги видя и защапука припряно нататък.

— Тук имам роднини — забъбри Шушулка. — Водни охлюви, нали се сещаш.

— А Старата Майка Мрънка Зеленка Тук ли живее? — попита Херкулес.

— Оттатък, от другата страна — отвърна Шушулка. — Там винаги ще намериш старата Майка Мрънка Зеленка. Тя напоследък не ходи надалече.

— Хъм… Що За Създание Е Старата Майка Мрънка Зеленка? Не Искам да Бъда Груб, но Трябва Да Я Разпозная — рече Херкулес, докато заобикаляше езерото с Шушулка на гърба.

Шушулка като че се потресе.

— Ще видиш.

Стигнаха до купчина камъни и суха шума там, където край езерото растяха няколко разкривени бодливи храста.

И точно тогава зад тях се чу съскане. Шушулка се обърна и видя пепелянката, готова за нападение! Беше ги проследила през цялото поле!

— Помощ! — кресна Шушулка и се прибра в черупката си.

— А? — възкликна Херкулес и тогава видя змията. Чу се съскане и той също се прибра стремглаво в черупката си.

— Тя ще изяде Старата Майка Мрънка Зеленка! — изпъшка Шушулка, подал очи изпод черупката си. — Тая гадна змия я мрази!

И дългото жълто-черно тяло се приплъзна към купчината камъни. С кураж, който и не подозираше, че притежава, Херкулес си подаде главата от черупката и захапа пепелянката.

Стисна зъби — а захапе ли костенурка, тя не пуска. Змията трескаво се надигна и заплющя с опашка, но Херкулес захапа още по-здраво, а Шушулка, прилепен на гърба му, трепереше.

Най-сетне змията замря неподвижно и Херкулес разтвори челюсти — боляха го от стискане. И тогава осъзна, че го гледат. Мънички животински главици се подаваха иззад всеки камък и храст, а в сумрака блещукаха многобройни чифтове очички.

Една по-едра сянка се отдели от камъните. Беше старата жаба, Майка Мрънка Зеленка.

— Какво е това? — попита тя, втренчила очи в Херкулес.

— Той… Той е костенурка, госпожо — отвърна Шушулка.

— Истински храбрец е тази костенурка! — рече жабата. — Но защо е дошъл тук?

— Исках Да Видя Какво Представлява Светът — отвърна Херкулес.

— Светът не е място за костенурки — рече старата Майка Мрънка Зеленка. — Но ти уби пепелянката и затова можеш да останеш, ако искаш. Светът е голям, по-голям от градина, в него стават много работи и може да има и други пепелянки.

Херкулес погледна надолу към мъртвата пепелянка.

— Бих Желал Да Остана — рече той тихо. — Ако Има Място. Но Първо Искам Да Изследвам Света.

И ето как костенурката напусна градината и стана изследовател. Имаше цяло поле за откриване! С Шушулка на гърба си той го пропътува от край до край и дори заобиколи цялото езеро! Славно приключение бе това пътешествие Дотам и Обратно, а когато приключи с пътуването, той се засели сред полето — изкопаваше си дупка, в която да спи през зимата, а през лятото отново тръгваше на път.

Но никога повече не му се наложи да се бори с пепелянка. Защото всички пепелянки вече знаеха за Херкулес Пепелянкоубиеца. И щом го видеха да се задава, се изнизваха надалече.

А това бе добра новина и за Шушулка.

Док, Пещерният човек

— Какво прави пък сега? — попита шаманът Уги, като се мъчеше да надникне през пролуката.

Останалото племе се беше скупчило край входа на пещерата, докато вождът Хал се мъчеше да види нещо през пролуката в дървената врата. Отвътре се чуваше стържене на трион.

— Тъмно е и не се вижда — рече Хал. — Като че вътре при него има дърво…

Изведнъж вратата се разтвори и хората се пръснаха да се спасяват. От пещерата с грохот се изтъркаля нещо грамадно и кръгло и се търкулна надолу по хълма, като се въртеше все по-бързо. Подире му излезе дребосък, наметнат с тигрова кожа, която му беше твърде голяма, и щом той се стрелна край тях, чуха писъка му:

— Това ще е революция в транспорта!

А после той цопна в реката.

Хал се измъкна от бодливия храст. Старият Док му беше доста симпатичен, но според него се случваше да попрекали. Да си изобретателен, си беше много хубаво, но не и когато заради нечия изобретателност в тялото ти се забиват бодли.

Междувременно Док пускаше въздушни мехурчета и отчаяно се мъчеше да изобрети плуването.

— Изпъни ръце! Поеми дъх! — провикна се той.

И потъна като камък.

Уги го измъкна от водата, като се покатери на един клон и го награби не твърде любезно за косата.

Мокър до кости, Док бе отведен при Хал, който се пробваше да докара достоен вид, докато жена му се суетеше край него и се мъчеше да му вади бодлите.^[13]

— Какво беше това? — попита студено Хал.

Док се изкиха.

— Мислех си да го нарека „колело“. То ще предизвика революция в транспорта…

— Същото го каза и за онова другото, за лодката. Тя потъна. И аз бях в нея. Нацели точно една доста голяма дълбочина в реката, доколкото си спомням.

— Их, да, но това се получи заради нестабилността във водата…

Док се потътри към пещерата си, като кихаше и оставяше диря от локвички. Горкичкият стар Док! Нищо никога не потръгваше, откакто измисли езика, когато случайно изпусна много тежък камък върху крака си. После пък се случи така, че мушна семе в дупка в земята, поотупа пръстта около него и изобрети земеделието. Един див кон бе дошъл и опасъл първото растение.

Седеше във влажната си студена пещера и трепереше. Нехайно взе двете сухи съчки, паднали от дървото, и като си нямаше друга работа, започна да ги търка една в друга…

Междувременно Хал и останалото племе тръгнаха на лов за мамути. Все по-трудно ставаше. На хоризонта блещукаше тънка бяла редица от скали. Ледът отново настъпваше и ставаше все по-студено. И всякакви диви зверове бродеха из равнините и нощем заничаха в пещерите.

Когато се върнаха, Хал прати един от синовете си да извади колелото от реката. Докато се изкачваха по хълма, вождът подуши във въздуха.

— Мирише на… — И млъкна. Налагаше се Док да измисли още думи за езика, особено дума за миризмата на дърветата, след като ги удари гръм. — Мирише на едно такова, ъъ… горещо, не смяташ ли, Уги?

От входа на пещерата във въздуха се издигаше тънка струйка дим. Док дотича със сух клон в ръце. Лицето му бе почерняло, а веждите — опърлени.

— Това ще е революция в централното отопление! — провикна се той.

— Леле-мале — възкликна Хал. — Леле-мале, ле-ле-мале, леле-мале! Сега пък какво, чудя се аз?

— Ела да видиш! — извика Док.

Един по един хората от племето изпълниха пещерата. Там, в средата, се мъдреше нещо, подобно на малко вулканче. От него лакомо се издигаха оранжеви пламъци.

— Е, този път какво е? — попита Хал.

— Нарича се огън. Много просто се пали. Трябват ти само две сухи дърва, а после — хоп, и готово! Топло, светло и приятно за гледане, всичко това в едно! И безопасно като къщите!

— Ти ми изобрети къща. Тя имаше покрив. Той се срути. Тежичко си беше онова парче дърво, доколкото си спомням.

Но Хал остави Док да донесе огъня в главната пещера, те насядаха около него и взеха да нагъват студено сурово мамутско месо.

— Сигурен ли си, че е безопасен? Няма ли да избяга? — попита Хал.

— Всъщност доста трудно се поддържа — отвърна Док и притури още едно дърво. И без да иска, изтърва парче мамутско в пепелта. То бавно започна да покафенява. — Изпробвах го върху стария саблезъб тигър горе, в планините, докато ви нямаше. Животните ги е страх от него, тъй че ако го турим на входа на пещерата, няма да припарят тук. Абе я да видим какво е станало тук? — Той вдигна парчето месо. Добре ухаеше. — Хал — рече бавно. — Би ли спомогнал за каузата на научния прогрес? Хайде, опитай това.

Хал, който се чувстваше малко глупашки, го опита.

— Ухаа — възкликна той. — Вкусно! — Огледа се — нямаше начин тук да няма някаква уловка.

Домъкнаха в пещерата остатъка от мамута. Тая вечер си похапнаха пържен мамут, печен мамут, мамутски котлети, мамут на яхния, мамутски пържоли и мамут на скара. А после, когато от мамута нищичко не остана, освен кокалите, насядаха наоколо, натъпкани до пръсване.

Всички, освен Док. Той седеше, подпрял брадичка с ръце, и се мръщеше. Личеше си, че измисля нова дума.

— Го… — рече той.

— Го? — предложи Хал. — Гора? Гол?

— Ненененене. Не. Го-го-гот-варство!

И тъй, това нещо бе наречено готварство. Толкова оживено се заприказваха за него, че не забелязаха как една искра прехвърча и падна върху купчината шума, която Уги ползваше за легло. Докато Уги седна върху нея. Старец беше той, обаче беше бърз.

— То ме ухапа!

Избух! Леглото пламна и подпали и всички останали. Всички изтичаха навън от пещерата, но огънят тръгна подире им и подпали тревата и дърветата. Изведнъж цялата гора пламна.

Хал и другите стояха в реката, до кръста във вода, и наблюдаваха пламъците.

— Биваше си я пещерата — рече той. — Пръстта беше мека и хубава.

— Къде е Док? — попита Уги. — Знам, че излезе от пещерата.

— Изчезнал е навеки, надявам се — рече Хал.

А клетият стар Док се криеше сред тръстиките и го чу. Той тъжно натовари в кануто си колелото, сухите съчки за палене на огън и едно-две изобретения, върху които работеше в момента. А после загреба и греблата му правеха малки кръгчета в тъмната вода, и отплава надолу по голямата река. Скоро от пожара не остана нищо, освен алено сияние на хоризонта.

След като пожарът изгори повечето ловни полета около дома им, на племето на Хал му се наложи да се пресели. Далече на север големите ледници се раздвижваха и започваше да вали сняг.

Те поеха мудно надолу по Голямата река, помъкнали малобройната си покъщнина на грубо сковани шейни — защото никой не успя да си спомни как точно изглеждаше колелото. А щом паднеше мрак, трябваше да се катерят по дърветата и да треперят, защото само Док владееше тайната на огъня. А Док го нямаше.

Викаха го веднъж-дваж, но само ехото им отвръщаше.

— Сигурно се е спуснал чак до самото море — рече Хал. — А разправят, че там живеели всякакви страшилища.

И всичките се замислиха за горкия Док, останал сам-самичък. Той щеше да знае как се хващат диви животни в снега или как се пали огън без дърва.

Племето седна под една скална издатина и единственият звук, който се чуваше, бе тракането на двайсетина ченета. Нямаше с какво да запалят огън дори и да знаеха как се пали.

— Уги?

— Да?…

— Какъв е този черен камък? — Хал протегна камъка.

— Не знам. Нарича се въглища, мисля. Наоколо ги има много, обаче за нищо не стават. Я го хвърли.

Хал се уви в кожите си и се загледа в снега. Чудеше се какво ли прави сега Док.

Следващият ден изгря, ясен и мразовит.

И глутницата вълци ги намери. Бяха праисторически вълци, което си беше лошо, и освен това бяха гладни, а туй беше още по-зле. Също като Хал и те търсеха храна. Бяха насядали около скалната издатина, изплезили езици.

— Уги, Ууг, Дал, Ут и Родни, елате с мен — рече Хал с досада. — Останалите стойте тук.

Той си взе тоягата и тръгна навън, при вълците. Водачът на глутницата се сниши, готов за скок.

И щом нападна Хал, една пръчка изсвистя във въздуха и уцели вълка във врата.

— Позагазил си, а? — обади се Док. В едната си ръка държеше извито парче дърво с обтегната между двата му края връв, а в другата — пръчица с каменен връх. Това ще е революция в лова! — провикна се той и простреля още един вълк. Останалите хукнаха да се спасяват.

— Ти откъде се появи? — изпъшка Хал.

— Абе, стъкнах си аз къщурка надолу по реката. Много е удобно за риболов, разбираш ли. С мрежи. Те ще предизвикат революция в индустрията. По-друго си е от мамута, тигъра и всички останали, както и да ги готвиш. Дрешката ми харесва ли ти? Вълна. Има едни неща, дето се казват овце, и ако ги гониш достатъчно дълго…

— Спри! — прекъсна го Хал. — Там имаш ли огън?

— Няколко.

И тъй, те решиха, че Док си е научил урока и го приеха обратно в племето. Скоро изникнаха още няколко къщи и край голямата река възникна село, а по-късно то стана градче.

Док седеше сам в къщата си. Старееше, но се трудеше върху най-великото си изобретение. Внезапно се надигна.

— Ис-ис-история! — провикна се той. — Обявявам края на Каменния век! От утре историята ще започне!

И тъй върви оттогава насам.

Голямото съревнование

С газта и с тока да си нямаш работа. Правят течове. Ако някога сте заставали до фасонка, когато крушката не свети, направо се усеща как електричеството изтича и се разлива по цялата стая. Същата работа е и с газта, само дето има по-голяма вероятност да гръмне.

Та, друго нещо си е парата. Парата се вижда и върши каквото й се нареди. Тя си е разредена вода и можеш да я вкараш в тръби.

Преди повече от сто години всички щуреели по парата. Компанията за парни пишещи машини и перални в графство Коравчакъл притежаваше голяма фабрика в Източни шисти, която изработваше изделия, задвижвани от пара: прочутите парни пишещи машини, парни часовници, парни автомати за почистване на обувки и дори парни четки за зъби! Имаше лампи на пара, която минаваше над нажежен кокс — светят! — а се говореше дори и за парна перална машина. Голяма пара се вдигаше.

— Парата — заяви сър Хенри Тогит, пъхнал палци в джобчетата на жилетката си — трайно ще се настани в живота ни.

Сър Хенри беше управителят на компанията, та можете да си представите колко се ядоса, като на другия ден прочете във вестника, че някой си бил направил кола, задвижвана с петрол. И свика фирмените изобретатели.

— Каква е тази работа? — попита той. — Че той, петролът, за нищо не става! Никаква работа не мож го накара да свърши, нали така?

Всички изобретатели се размърдаха неловко и замънкаха.

— Господине, значи… — обади се един. — Не е невъзможно…

— Тогава конструирайте парна кола! — нареди сър Хенри. — Парата трайно ще се настани в живота ни! Спукахме им работата на електричарите, същото ще направим сега и с туй чудо, задвижвано с петрол! Конструирайте кола и ще го предизвикаме на съревнование из графство Коравчакъл!

И тъй, изобретателите се заловиха за работа. Новината се появи във вестниците и всевъзможни изобретатели пристигнаха с колите си в Коравчакъл. Имаше коли, задвижвани с газирана вода, други — със сгъстен въздух, и една, която се навиваше с пружина.

— Видите ли, сър Хенри… — рече Норман Пянапръска, главният му инженер — предизвикателство си е това. Барон фон Той е докарал своята задвижвана с петрол кола, за да се състезава с нашата, ала всички останали искат да видят дали могат да бият и двама ни. А нали знаете, че която кола спечели, ще бъде произвеждана от всички големи фабрики.

Маршрутът минаваше на няколко пъти из цял Коравчакъл. Служителите от градския съвет го измериха — беше дълъг общо 500 мили — и подготовката за голямото съревнование се почна, а изобретателите се настаниха по хотелите в Източни шисти и се заловиха да работят по колите си. После кметът на Блекбъри обяви награда от 10 хиляди лири и голяма лъскава купа за победителя!

В утринта на съревнованието сър Хенри Тогит помогна на Норман Пянапръска да избута новата им кола до стартовата линия. Тя бе великолепно творение, сглобено от котли и тръби, цялата боядисана в златно и бяло. Имаше четири големи стоманени колела и нали беше парна, теглеше подире си малък тендер с въглища.

— Ако тази машина не спечели, ще си изям шапката! — заяви сър Хенри, който си беше сложил сламена шапка ей тъй, за всеки случай. — Как се нарича?

— "Духът на Коравчакъл" — отвърна Норман.

До парната кола стоеше тази на барон фон Той, задвижваната с петрол, специално докарана за съревнованието от Прусия, Беше яркочервена с черни малтийски кръстове на капака, а баронът и помощникът му вече се бяха настанили вътре. Казваше се „Герта“.

Зад нея беше колата с пружина — осмината й шофьори още я навиваха с грамаданския ключ. Следваха кола на ток, кола на ластик, камион, задвижван със сгъстен въздух, автобус, теглен от балон с горещ въздух, и два велосипеда с платна.

— Откажете се още сега направо всичките! — провикна се баронът през мегафон.

— Нямам му вяра — прошепна сър Хенри. — Мисля и аз да дойда с теб. В края на краищата ако победим, ще можем да произвеждаме парни коли за цялата страна.

Точно тогава кметът на Блекбъри се качи на трибуната, откъдето щеше да даде сигнала, и тълпата зашумя одобрително. Речта му доста се проточи^[14], та няма да ви досаждам с нея, но завърши ето така: „Маршрутът минава из графство Коравчакъл на три пъти и сме сложили навсякъде постови — да ви държат под око да не мошеничествате, ще ме прощавате. Моля, следете сигналния флаг!“

По местатааа… Готовиии…

Ей сегинка, ей сегинка…

Старт!

Сред облак дим и пара „Духът на Коравчакъл“ и червената кола на барона се понесоха по пътя с рев. Велосипедите с платна се прекатуриха, колата на ластик рече дръннн! и тръгна назад, а автобусът, теглен от балон с горещ въздух, отлетя.

Вкопчил се във волана на живот и смърт, шофьорът му видя как бялата и червената кола профучаха редом извън града. На кръстопътя завиха и изчезнаха по посока на стария град Шисти, а екипажите им си крещяха обиди. Между тях с добро темпо се носеше механичната кола, а грамаданската й пружина продължаваше да се развива.

„Герта“, колата на барон фон Той с петролния двигател, избуча от стария град Шисти, а „Духът 14 на Коравчакъл“ я следваше на няколко метра отзад. Баронът, приведен ниско над волана, правеше физиономии в огледалото за обратно виждане.

— Ханс — рече той на помощника си. — Да вземем десетте хиляди лири награда длъжни сме ний!

— Йааа — отвърна Ханс.

— Имам план… — И след тези думи баронът яко наду газта и се откъсна от другата кола.

Планът бе следният: навсякъде из графство Коравчакъл по пътя бяха наслагани червени стрелки за улеснение на шофьорите, та да не се отклоняват от маршрута. Ханс за нула време успя да изскочи от колата, да врътне едната стрелка тъй, че да сочи към странично пътче, да скочи обратно вътре и да офейка по живо, по здраво, преди „Духът на Коравчакъл“ да се зададе с гръм и трясък иззад завоя.

Баронът толкова се смя, че почти изпадна в благодушие.

— Накъде… Накъде води тоя селски път! — успя да изпъшка той.

— До птицеферма „Шисти“! — изхриптя Ханс, захапал носната си кърпа, за да престане да се хили, докато колата бучеше самичка по пътя.

Изведнъж живият плет все едно се взриви и нещо изфуча на пътя право пред колата. Под купищата тел, кокошки, перушина, яйца и курници едвам се подаваха четири колела и комин.

Баронът се вряза в потрошен курник и на главата му се разплеска яйце. Седеше там и врещеше от ярост, а „Духът на Коравчакъл“ се изгуби напред по пътя. Обаче лошото тепърва предстоеше. Зад тях се разнесе бръмчене и през плета изскочиха всички останали коли, участващи в съревнованието.

Вечерта сър Хенри и помощникът му Норман Пянапръска отседнаха в „Кралските крака“ в Блекбъри. Парната кола бе паркирана пред вратата.

Посред нощ пред кръчмата спря „Герта“. От нея слезе Ханс, отвори капака на парната кола и побърника из двигателя. После мина през всички останали коли и се чу шум от вадене на важни части.

Щом зората се пукна, той се качи обратно в колата и двамата с барона се изнесоха с пъхтене.

Малко по-надолу по пътя бродяга, който кротичко си спеше под плета, се събуди от злокобен смях. Нещо изсвистя и една голяма торба с най-разнородни зъбни колела, тръби, пружини и други машинарии от първостепенна важност прехвърча през плета и го тресна по главата!

— Ужас! — възкликна сър Хенри На сутринта всички състезатели в Голямото рали в Коравчакъл се бяха събрали пред „Кралските крака“ в Блекбъри.

Казвам „всички“, но барон фон Той го нямаше. Той бе офейкал през нощта, след като умишлено повреди всички останали коли, паркирани в двора на хотела — на всяка й липсваше по някоя част.

— Скапанякът му скапан! — възкликна сър Хенри. — Можеш ли да я поправиш?

— Ще трябва да се върна чак в Източни шисти да си взема инструментите — отвърна Норман.

И точно тогава иззад ъгъла се показа човек. Беше облечен с дълъг сив балтон и носеше зелена шапка, а между двете се мъдреше дълга сива брада. Но онова, което приковаваше погледа, бяха всевъзможните железарии, накачени по него — голям барабан, чинели на коленете и лактите, хармоника, звънчета на шапката, парче линолеум под мишка и туба на кръста.

— Брей, брей! — възкликна сър Хенри. — Не съм виждал човек оркестър, откакто ходех прав под масата!

Но, Норман Пянапръска рипна с вик, хукна по пътя, и се върна, повел бродягата за ухото.

— Уф — изпъшка бродягата.

— Вижте! — посочи Норман. — Той бие барабана с бутало, извадено от нашия двигател!

— Това, с което свири като със свирка, е нашият ауспух! — извика шофьорът на газовия автобус.

А после и всички останали шофьори започнаха да разпознават части от колите си и да крещят.

— Отде си взел всичко това, отрепка с отрепките? — изрева сър Хенри.

— Знам ли бе, началство. Дремуцах си аз кротичко снощи под плета и някой ми ги изсипа връз главата… Пущи ми ушото!

— Пущи му ушото… Пусни му ухото, искам да кажа — рече умислен сър Хенри. — Виждам, че баронът продължава да злодейства. Навит ли си да вземеш петдесетарка за твоя оркестър, мой човек?

— Абе, началство, аз с туй хляба си изкарвам…

— Стотарка.

— Става!

Беше работа за половин час да наместят всички машинарии обратно в колите и да потеглят отново. Човекът оркестър, който рече, че се казвал Рон Никаквеца, се возеше в тендера на „Духът на Коравчакъл“ и свиреше разни мелодии на тубата.

Няколко часа по-късно барон фон Той се събуди. Той спеше сред една нива далече нагоре по пътя, защото, много ясно, не очакваше никой от другите да го настигне.

Той сръчка Ханс.

— Стори ми се, че чух проклетото пъхтене на парната кола — рече той.

— Невъзможно.

Уху! Буху!

— Бързо, бързо, бързо! Къде е манивелата! Стига си ме настъпвал! Айде, по-живо!

И „Герта“, колата на петрол, избуча и се понесе сред облак прах.

„Духът на Коравчакъл“ приближаваше към финала. Но тепърва й предстоеше да мине през дълбоката Усойна клисура в планините Коравчакъл… където баронът им готвеше поредната изненада.

Когато поправените коли навлязоха с гръм и трясък в Усойната клисура, „Духът на Коравчакъл“ водеше с голяма преднина и като че сър Хенри и Норман Пянапръска все още имаха шанс да спечелят наградата от десет хиляди лири, стига да успееха да догонят оная гад, барона.

Барон фон Той обаче бе намислил друго. Точно там, където клисурата се стесняваше най-много, голяма камара камъни преграждаше пътя. Върху нея седяха баронът и Ханс с карти в ръце и пляскаха „магаре“ за грошове.

— Отпуши пътя веднага, ти, злодей със злодеите! — кресна сър Хенри.

— Няма заобиколен път, освен през планините — рече баронът. — Що не се пробвате?

И с грозен смях двамата с Ханс скочиха от скалите, качиха се в своята кола от другата страна и офейкаха с боботене.

— Скапаняците му скапани! — запени се сър Хенри. — Имам непоклатимото намерение да мина по другия път и пак да ги изпреваря!

— Ще отнеме половин час повече — смънка Норман. — Няма начин да успеем.

И тогава сър Хенри го осени хрумване.

— Абе, онова предпазно, кажи го де, на котела на колата… Какво ще стане, ако го заклещим?

— За кратко ще се носим като вихър, а после ще гръмнем — обясни Норман. — Парата не може да излиза, разбирате ли. — Той погледна сър Хенри. — Хич не ви и трябва…

— Ами че много ясно — рече сър Хенри. — Бъди така любезен да го пристегнеш със скобите си! Вие, останалите — обърна се той към другите състезатели — се качвайте на борда и ще надвием барона!

И с приклещен предпазен клапан „Духът на Коравчакъл“ изхвърча като ракета нагоре по планинския път. Всички водачи се бяха вкопчили в колата на живот и смърт, Норман се бе навел над кормилото, а зад нея се надигаха големи облаци пара.

— Горивото ни свършва! — викна сър Хенри, смъкна шала и шапката си и ги натика в пещта.

Междувременно в Източни шисти гъмжилото очакваше колата победител. Развяваха се знамена, а кметът беше подготвен с голяма сребърна купа и тлъст чек за победителя.

В далечината се появи точица. Това беше „Герта“, петролната кола на барона. Баронът и Ханс махаха на тълпата и си мислеха какви пари ще им паднат.

Почти бяха достигнали финала, когато се чу свистене. То все повече се усилваше…

Един облак дим с размазани колела и бутала се стрелна покрай „Герта“ и изчезна нагоре по пътя, оставяйки подире си насядали по шосето десетина замаяни водачи, мнозина от тях — по вълнени гащи, защото бяха дали дрехите си за гориво.

Сър Хенри пое купата и незабавно дари десетте хиляди лири на Дома за папагали в Блекбъри, а баронът пребледня като платно и тихомълком се изниза.

Миг по-късно „Духът на Коравчакъл“ се взриви сред дъжд от жарки капки и зъбчати колела и даже сър Хенри стигна до заключението, че парните коли са нещо твърде опасно.

Но после всички се събраха на богата вечеря в хотел „Риц“ в Блекбъри, та затуй не му докривя чак пък толкова.

Още една легенда на килимените хора

Нявга в стари времена, както си спомняте, Килимените хора предприели Великото преселение през почти цяла педя див Килим, за да започнат нов живот отвъд. Какво се случило после ли? Ами, обичайното — срещнали други народи, сели и жънали и заживели доста мирно и кротко. Повече не са попадали в дългата история на Килима. Ала някои от тях тръгнали да търсят нови приключения и това довело до дългото плаване на „Хуго“ и откриването на Черджето. Тъй или инак, ще видите.

Един ден Снибрил и Бейн Скиталеца пристигнаха в малкото градче Сбръч Кан Линолеум, пристанище на самия край на Килима. Оттам големите подоплавателни съдове пътуваха нагоре-надолу край Килима и въртяха търговия. (Корабите, които плават по пода, изглеждат като галеони на колела с големи платна, за да улавят теченията над пода).

— Трябва да си намерим работа — рече Снибрил. — Не можем ли да се хванем на някакъв занаят тук? Никога досега не съм виждал Линолеума.

— Хмм — рече Бейн.

На кея се бе събрало голямо гъмжило, а един дребосък, застанал върху бъчва, викаше по него. Бе облечен с дълги жълто-червени одежди и с широкопола шапка на главата.

— Подът е плосък, ви казвам! — крещеше той. — Аз, Христофор Рапон, ви казвам, че ако плавате дълго-дълго, няма начин да не доплавате до някъде другаде! Доброволци има ли? Боя се, че не мога да си позволя щедро заплащане.

— Ще ни хванеш ти да отплуваме чак додето от Килима се не види друг път! — подвикна един от моряците. — Всеки знае, че там върлуват бесни страшилища и грамадни капки подов лак, които дебнат клетите моряци!

— За какво е тая врява? — прошепна Снибрил.

— Пак старият Рапон — отвърна един моряк. — Отново го е прихванала чалнатата мисъл, че Подът е плосък. Знам само, че с него на плаване не тръгвам!

Щом тълпата се разпръсна, Бейн и Снибрил отидоха при капитана, седнал тъжно на бъчвата.

— На вас са ви нужни хора, които ги влекат приключенията! — рече Снибрил. — За такива работи моряците хич не стават. Трябват ви хора, подготвени за опасни случки, и тук при вас са двама от най-добрите! Пък и аз никога не съм виждал бесни страшилища.

— Чини ми се, че такива ще видим предостатъчно — въздъхна Бейн, ала също се глави при капитана.

Христофор Рапон беше учен и бе стигнал до извода, че щом Подът е толкова голям, а Килимът — толкова малък, все трябва да съществува и още нещо. Наричаше го Черджето.

И тъй, Рапон послуша съвета на Снибрил и пусна обява, че търси ЛЮБИТЕЛИ НА ПРИКЛЮЧЕНИЯ, ОПИТ НЕ Е НУЖЕН.

И скоро те вече прииждаха нагоре по подвижното мостче на „Хуго“ купения на старо кораб на Рапон. Някои бяха с превръзки на окото, други носеха мечове и щитове, имаха рунтави кожени шапки на главите или пък в поясите им бяха затъкнати пищови. Приличаха на екипаж, който всичко върши припряно.

Същата вечер „Хуго“ излезе от пристанището и подхванат от леко течение, пое със скърцане по тъмния Линолеум. Скоро светлините на Сбръч Кан Линолеум помръкнаха.

На другия ден „Хуго“ плаваше самотно из Линолеума и леко южно течение го тласкаше на четирите му гумени колела все по-навътре във Великото неизвестно. Килимът бе останал далече зад тях.

Христофор Рапон, хванал руля, си тананикаше, втренчен в западния хоризонт.

Снибрил се бе покачил на наблюдателницата, а Бейн се изтягаше на палубата. Останалите от екипажа бяха насядали наоколо и се фукаха един на друг. Цареше покой, макар и „Хуго“ да наближаваше места, дето крак на Килимен човек не бе стъпвал.

Питам се дали на Черджето ще има хора — мислеше си Снибрил, И ако има, дали ще възразят да стъпим там? Рапон разправя, че Черджето трябва да е много по-диво и космато от Килима, та сигурно и обитателите му ще са такива.

Подът се носеше край тях, кажи-речи, еднакъв и скучен, ако не броим случайните капчици подов лак, по които растяха палмокосми.

Внезапно Снибрил забеляза петно на южния хоризонт.

— Земя! — провикна се той и не след дълго вече я наближаваха.

— Това ли е Черджето? — попита Бейн. — Несъмнено не сме стигнали чак толкова далеко!

Снибрил огледа бреговата линия. Там се издигаха грамадни кокосови косми.

— Това трябва да е Кокосовата рогозка — обясни капитан Рапон. — Има я на някои стари карти на Пода. Обаче никой не е стъпвал там от години.

Решиха да се отбият и да се поразтъпчат и доплаваха до космите с „Хуго“. Папагали в ярки цветове закряскаха и се разхвърчаха над кораба, а откъм космите долетяха сподавено сумтене и ревове.

— Диво място — отбеляза Бейн.

Скоро повечето от екипажа седяха на ръба на рогозката и нагъваха кокосови орехи, а капитанът установяваше координатите им по местоположението на Електрическата крушка и Перваза на прозореца.

Фиуууу! Една стрела изсвистя от космалака и му проби шапката!

— Нападат ни! — изкрещя той. — Връщайте се на кораба!

Докато се качваха, още стрели изтракаха по борда на „Хуго“. Бейн и Снибрил се надвесиха над перилата. Нищо не се виждаше, освен сенки между космите.

„Хуго“ бавно отплава далече от брега.

После иззад края на Рогозката се зададе флотилия от бойни канута с педали и дървени колела. Всичките бяха управлявани от воини, целите нашарени с бойна украса и покрити с пера, устремили се право към кораба.

— По-бързо! — подкани Бейн. — Настигат ни!

Над палубата на „Хуго“ летяха стрели, а подовият кораб бързо се отдалечаваше от Рогозката. Зад него ритмичните викове на воините в бойните канута с педали лека-полека заглъхнаха.

Вятърът засвистя в такелажа на „Хуго“ и обичайното течение, подухващо над Линолеума, се усили и премина във вихър. Грамадни кълба прах се затъркаляха покрай кораба. Бяха навлезли в подова буря!

— Прибирайте платната! Прибирайте платната! — провикна се капитан Рапон, ала беше късно.

Всички се прилепиха до палубата, грамадните квадратни платна на „Хуго“ се издуха от вятъра и той се издигна, захапан в зъбите на халата, а колелата му почти не докосваха Линолеума. Чудовищни облачни валма прелитаха със страховита скорост и с грохот край тях. После проехтя звук, който сякаш изпълни цялата стая.

ТРЯАААС!

Снибрил погледна нагоре — „Хуго“ като че се бе блъснал в нещо. Някой го стискаше за краката, а Рапон бе седнал върху него. Половината мачти бяха отнесени от вихъра. Корабът се бе превърнал в развалина.

Той погледна над потрошените перила. Намираха се сред прашен нанос, натрупан около… Какво? Той се вгледа нагоре. Като че беше грамадна дървена планина.

Бейн бе застанал върху прашна могила малко по-нататък и също се взираше нагоре.

— Убеден съм, че това е един от Краката на масата — рече той. — Не вярвах в съществуването им.

— Клетият ми кораб! — изпъшка Рапон.

— Да слизаме — рече Снибрил.

Когато най-сетне се приготвиха, откриха, че „Хуго“ не е претърпял твърде тежки повреди, ала поправката му щеше да отнеме няколко дни. Като чу това, Бейн се засуети и размрънка. Задържеше ли се дълго на едно място, не го свърташе. Не мина много време и той предложи отряд от екипажа да се поизкатери нагоре по Крака на масата.

Като оставиха неколцина да кърпят кораба, Рапон, Бейн и Снибрил се заредиха с припаси за няколко дни и се подготвиха за изкачването. На вас един крак на маса може да ви се вижда гладък, но за тях той бе целият в зъбери и издатини, същинска планина!

Зееха дупки на дървояди, грамадни като пещери, и те неспокойно ги заобиколиха. На един тесен перваз, на педя над Пода, се натъкнаха на стадо кози със сребърни звънчета на шиите. Въздухът бе чист и разреден, а от високото долиташе далечен напев.

Щом заобиколиха една треска, видяха кацнало на самия ръб над бездната манастирче, построено от прашинки. Монасите излязоха да ги посрещнат.

— Значи търсите Черджето? — обърна се към Рапон Великият лама. — Мисля, че можем да ви помогнем. Изучили сме Пода с телескопите си…

Силен звън от гонг го прекъсна.

— Гнусният дървояд! Гнусният дървояд! Гнусният дървояд идва! — крещеше някой.

Хората се втурнаха към манастира, погнали с викове стадата пред себе си. Чуваше се далечно хрускане.

— Какво е Гнусният дървояд? — попита Рапон. Бяха ги оставили съвсем сами на перваза.

Снибрил извади меча си.

— Не зная — рече той — ала мисля, че ей сега ще разберем.

Бейн зареди пушката си.

— Това е прадядото на всички дървояди — измърмори той.

— Ето го, идва! — писна Рапон.

Хряс! Парче дърво се откърти — дървоядът си прогризваше път през Крака на масата.

По средата на нанагорнището Снибрил, Бейн и Христофор Рапон се скриха зад една треска и се вторачиха в него.

Той бе покрит с бели люспи и имаше грамадна паст с остри зъби — и с дървени стърготини, които дъвчеше умислено. Не забравяйте, че Килимените хора са толкова дребни, че за тях зрънце сол е по-голямо от къща, а мъничкият дървояд им приличаше на дракон.

Той запълзя към треската и Снибрил отстъпи назад. И щом страшилището разтвори паст, той извади меча си и замахна към рогатата глава.

— НА ТИ!

Дървоядът се вторачи изумено в него, а после го връхлетя, побеснял. Снибрил отскочи настрана и, то е ясно, дървоядът загуби опора върху лакираното дърво, хлъзна се и падна от перваза.

И тъй, Снибрил и приятелите му триумфално бяха отнесени на ръце в манастирчето и Великият лама продължи разговора от там, откъдето ги бяха прекъснали.

— Та значи, Черджето? Хммм. Много ще е опасно, да знаете! Има и по-големи страхотии от бурята, дето ви потроши кораба — тя, между другото, бе причинена от Отваряне на вратата. Разбира се, ние знаем, че Подът е плосък, защото го виждаме, ала на ваше място бих се върнал обратно.

Снибрил заяви, че са твърдо решени да продължат, и за да им се отблагодарят, задето убиха дървояда, Великият лама им връчи подарък — златна прашинка, и нареди на един от монасите да ги придружи до „Хуго“.

На другия ден „Хуго“ отплава на четирите си големи колела и скоро остави Масия далече зад себе си.

Сега те плаваха през странен свят и от всяка страна изникваха фантастични гледки. Отне им цял ден да преплават покрай скалната грамада на един шкаф. Преплаваха под стол, подобен на огромна пещера, ала Черджето така и не се показваше.

Една сутрин Хърбърт — първият помощник, дойде при Рапон, а след него се точеше почти целият екипаж.

— Ние с другарите искаме да обърнете обратно — заяви той. — Кльопачката е на привършване, пък и тая работа е твърде рискована за нашия вкус.

— Глупости! — заяви Рапон. — Това е научна експедиция! Сегиз-тогиз трябва да се поемат по малко рискове! Освен това вече стигнахме твърде далече, че да се връщаме.

— Ако не щете да обърнете, то ние ще ви накараме — заяви вторият помощник Фред и вдигна във въздуха колче за притягане на въжета.

Бейн насочи пушкалото си.

— Ще застрелям първия метежник! — заяви той.

Не говореше често, пък и да си кажем право, повечето от екипажа се побояваха от него. Всички започнаха да се карат едновременно и никой не усети лекичкия трус. „Хуго“ се бе блъснал в нещо.

Снибрил пръв вдигна очи.

— Чердже на хоризонта! — провикна се той.

Екипажът на „Хуго“ изтича на перилата. Докато се караха, корабът се бе блъснал в Черджето и над тях сега надвисваха грамадни туфи косми. Високо над кораба незнайни Килимени птици с бляскави криле кряскаха и подсвиркваха, а между космите лъскави очички изумено се взираха в „Хуго“.

То е ясно, че всички спряха да се карат. Спуснаха подвижното мостче и на брега слязоха разузнавачи, за да се уверят, че е безопасно да се закотвят там — Христофор Рапон не бе забравил за воините от Кокосовата рогозка. Бяха и въоръжени до зъби.^[15]

— Обявявам тази земя за притежание на… На… — провикна се Рапон, щом слезе на брега. — Абе, на всички. Земя на всички и ничия земя. И наша също. Айде, да си нямаме ядове, ще си вържа носната кърпа на един прът. Някой иска ли да ме снима?

Един от екипажа му направи снимка със саморъчно сглобен фотоапарат. Снимката излезе с краката нагоре, кафява и поразмазана, ала Рапон пак остана доволен.

Бейн поведе част от екипажа на лов и после вечеряха печен елен и пържени корабни сухари с яйчен сос. Дори Хърбърт и Фред, които без малко не оглавиха бунта, се съгласиха, че си е струвало да открият Черджето.

— Мисля, че трябва да продължим с експедицията — заяви Бейн, когато двамата със Снибрил излязоха след вечеря на палубата. — Нещо тука ме дразни. Много е тихо — само че това е от оная тишина, дето хората я пазят, като не искат да ги чуеш.

И тъй, на другия ден двамата поведоха група доброволци вдън Черджето. И Рапон дойде заедно с готвача Оркни, кормчията Хенри и доктор Плъмбли, корабния лекар. Бейн каза, че шестима души стигали за всяка експедиция. Заредиха се с провизии за две седмици.

Те вървяха в колона по един покрай животински следи и джунглата сякаш се затваряше около тях. Черджето не беше като Килима. Космите растяха на туфи, а между тях навсякъде избуяваха шарени отровни гъсталаци. Не се чуваха никакви звуци, освен птичите крясъци и троп-троп-тропането на шест чифта крака през космалака.

— Знаете ли, според мен хора биха поискали да се заселят тук — обади се по едно време Снибрил. — Изглежда много по-богато от стария Килим.

— Хъммм — изсумтя Бейн. — Ами ако тука вече има хора?

Снибрил тъкмо се канеше да отговори, когато нещо се стовари върху главата му и пред очите му причерня.

Някой изкряска и докато се усети, той вече лежеше проснат под един храст с голяма цицина на главата.

Беше сам! Нещо се бе случило с останалите — нямаше ни помен от тях! Огледа се. Тук-там по някой дребен косъм се беше огънал или прашинка се бе поместила. Не беше кой знае какво, ала поне бе някаква следа. Сигурно го бяха зарязали в суматохата.

Стиснал меча си и доста уплашен, Снибрил търти да бяга. В Черджето се стъмваше, а той беше сам, на цели инчове разстояние отвсякъде!

Прекара първата си нощ разтреперан и покачен на един косъм. Щом се съмна, той се плъзна на земята и се зачуди как ли да постъпи. Не можеше да се върне на кораба, защото единствената диря, която успяваше да открие сред Черджето, беше оставената от тайнствените нападатели. Нямаше друг избор, освен да я следва.

Закуси с яйца и плодове и потегли. Около него Черджето се будеше: гущери в ярки цветове притичваха и му пресичаха пътя, високо горе кряскаха папагали.

Подмина подобно на ленивец същество, увиснало от косъм, и малко семейство вомбати, което смаяно го проследи как минава.

Дирята водеше все по-навътре и по-навътре Черджето и на Снибрил му се наложи да прекара и втора нощ, покачен на косъм. Невидими твари сновяха в мрака и трябваше да стиска зъби, та да не тракат.

Когато се събуди, на главата му беше кацнало зелено папагалче. То се наведе, присви очи и се вторачи в него, а после рече:

— Ако някога пак се върна на кораба, абе я млък, хич да не се бях цанил, кой знае какво е станало със Снибрил. Кряс!

— Е, поне още са живи — каза Снибрил. — Сигурно си ги чул да разговарят. Къде са?

Папагалчето само килна глава настрана и литна. Снибрил скочи долу и хукна след него — то се отклони от дирята и се устреми към края на Черджето, който не се оказа много далеч.

Сега той се намираше много по на юг от мястото, където „Хуго“ се блъсна в брега. Отново пресече дирята и аха-аха да се блъсне в другарите си. Банда воини от Черджето бе подкарала Бейн, Христофор Рапон и останалите.

Бяха два пъти по-едри от Килимените хора. Всеки държеше дълъг щит и страховито на вид копие. Крачеха с бойна песен на уста.

Снибрил ги последва, като се мяташе от косъм на косъм. Зеленото папагалче кацна на рамото му и заспа.

Влязоха през една голяма порта и пред очите им изникна градче от космени колиби. В средата му се издигаше златен храм с формата на пирамида.

Отведоха Бейн и останалите при храма и около тях се струпа голямо гъмжило от Черджени хора. Снибрил се прокрадна зад колиба и занаднича — гледаше и слушаше как снажен воин с великолепна украса на главата заговори. Речта му звучеше доста дружелюбно.

После от една колиба изкуцука старец и заговори на развален килимски:

— Вие… идва… от Кану Грамадан? — попита той.

— Да — отвърна Бейн. — Защо ни доведоха тук? Един от нашите се загуби…

— Приветства вас добре дошли в Черджерия. Аз, Туми, веднъж ходил до Килим в подокану. Извинете вас води тук, но то за добро ваше. Много още племена в Чердже. Ние племе румбело. Някои племена не дружелюбни толкоз към чужденци. Готви манджа голяма.

Снибрил тъкмо понечи да се покаже, когато една стрела се заби глухо в стената на колибата. Високи воини, обкичени с черни пера, се катереха по стените на градчето и румбело се втурнаха за копията си. Ала врагът бе твърде многоброен и скоро цялото племе бе взето в плен, включително Бейн и другарите му.

„Олеле — помисли си Снибрил. — Пак се почна.“

Той последва новото племе извън града, като се спотайваше в сенките.

Снибрил следваше плътно племената през Черджето, криеше се от косъм на косъм и се чувстваше малко изключен от цялата работа.

Вражеското племе отведе народа румбело и изследователите в своето село и там ги вързаха на колове. Напалиха огньове и народът се захвана да бели зеленчуци — опасно си изглеждаше!^[16]

Снибрил се ската зад една колиба и трескаво се мъчеше да измисли план за спасение.

— Ако се измъкнем от тая каша, никога вече няма да тръгна на изследователска експедиция — чу Рапон да казва на Бейн, който се мъчеше да разхлаби въжетата си.

— Ще ми се да разбера какво е станало със Снибрил — рече Бейн.

Снибрил всъщност не беше далеко. Той се намъкна в колибата, зад която се криеше, и откри, че е пълна с украшения за глава от пера и разни костюми. Едва успя да навлече един, когато вътре се втурнаха куп воини и почнаха да се гласят за бойния си танц. Извади късмет — всичките го взеха за свой.

Той се измъкна навън заедно с тях и скоро танцуваше около пленниците, като си измисляше стъпките в движение. Но тъй като беше къде-къде по-дребен от останалите танцьори, скоро те започнаха да се питат кой ли е той. Продължаваха да кръжат около пленниците и Бейн видимо страшно се изнерви.

А после изведнъж най-дребният воин се приближи с танцова стъпка и преряза въжетата!

— Аз съм! — рече той. — Дим да ни няма!

Какъв бой падна! Преди някой да се усети какво става, пленниците се отскубнаха на свобода и навсякъде наоколо се развихриха малки битки.

Вражеското племе така се изненада, че скоро бе победено и взето в плен, а малко по-късно вождът на племето румбело и Тими, възрастният преводач, засипаха Снибрил с благодарности.

— Когато и да наминете оттук, отбивайте се! — рекоха им на изпроводяк, щом групата напусна селото.

— Дано никога повече не припаря до това окаяно място! — изпъшка Христофор Рапон. — Това племе без малко да ни наготви на яхния!

Разбраха се да се върнат на „Хуго“ и скоро вече трамбоваха през гъстия космалак.

Бейн бе този, който пръв съзря старовремската монета от три пени, когато се изкатери на един косъм, за да установи къде се намират.

— Там, напред, има грамаданска златна планина! — извика той. — Да отидем да я видим!

Скоро стигнаха до голяма стена от златист метал и щом се изкатериха върху й, се озоваха върху монета колкото цяло поле (поне на тях така им се виждаше). Върху нея имаше огромен странен надпис.

— Да се смаеш! — викна Рапон. — Чудя се кой ли би могъл да построи това? Каква отлична изработка! Чия ли е, питам се?

— Падат от Космоса — обясни Бейн с приглушен глас. — Някога една сребърна падна от другата страна на Килима. На сутринта вече я нямаше.

Всички обърнаха очи нагоре. Каквото и да имаше там, то бе тъй далечно, че виждаха само мъгла.

— Дали… Дали според вас тази ще изчезне, докато сме върху нея? — попита притеснено Снибрил.

— Не, надявам се. От Космоса пада какво ли не. Гигантските трохи например никога не ги вдигат. А какво ядене пада с една гигантска троха!

— Щяхме да забогатеем, стига да можехме да закараме част от това у дома — рече мечтателно Рапон.

— Недей! — възкликна Бейн. — Най-добре да си я зарежем тук. Забъркаш ли се с Космоса, може да стане опасно.

И тъй, те поеха към края на Черджето и най-сетне съзряха мачтите на „Хуго“. Екипажът тъкмо се готвеше да вдигне котва, защото си мислеше, че изследователите навярно са били убити. Всички се качиха на борда и добре си похапнаха преди отплаване.

Скоро от Черджето остана единствено тъмна черта върху Линолеума и всички си мислеха за дома и за Килима.

— Сигурно един ден тук отново ще дойдат хора — рече Снибрил, докато гледаше как Черджето се стопява далече назад. — Мястото не е лошо. Някои от местните бяха съвсем дружелюбно настроени.

— Може би — рече Бейн. — Но като завръщането у дома друго няма!

— Съгласен съм — потвърди Рапон.

— И аз — додаде Снибрил.

Голямото първенство по танци с яйца

Не очаквам да сте чували за безобразията по време на първенството по танци с яйца в Блекбъри? Сигурно не сте, защото бяха същински ужас. Но май е по-добре да обясня.

Блекбъри… Та, Блекбъри е прелестно пазарно градче в графство Коравчакъл (Безплатен паркинг, в сряда пазарът затваря по-рано^[17]) и се издига от двете страни на река Ъм. Няколко мили по-надолу по реката се намира Ъмбридж. Бедата идва оттам, че от стотици години между двата града съществува огромно съперничество.

Никой не помни точно защо. Но дори по времето на Гражданската война, когато Блекбъри бил на страната на роялистите и затова Ъмбридж, много ясно, се сражавал за Парламента, Оливър Кромуел писал на Чарлс II:

Да, хората от Коравчакъл са дяволи и киселяци и по мое мнение са една тайфа селяндури.

Вижте сега, танците с яйца са много стар вид танци и са измислени в графство Коравчакъл. На пода се търкулват много яйца и двама танцьори с превръзки на очите хвърлят бърз поглед на разположението им и после трябва да танцуват, без да счупят нито едно. Нужна е голяма сръчност и ако имат добра памет, те никога не чупят и едно яйце. Това е самата истина. В по-голямата част от страната този обичай е отмрял, обаче в Коравчакъл, то е ясно, още си битува с пълна сила. Всъщност в Коравчакъл танците с яйца са по-важни и от футбола — и тази година Блекбъри и Ъмбридж, и двата с отбори по танци с яйца от Първа дивизия, се бореха за шампионската титла.

Тъй че, разбира се, това си беше истинска война.

Бедата беше там, че Джем Якбицепс, шампионът по танци с яйца на Ъмбридж, ухажваше дъщерята на кмета на Блекбъри, млада дама на име Алис Банда. А брат й Фред бе шампионът по танци с яйца на Блекбъри.

Вечерта, след като обявиха финала по танци с яйца, Джем и Алис се срещнаха край прелез сред ширналото се поле на Коравчакъл между двата града.

— Не бива да се задържам — рече Алис. — Тая вечер татко дава голямо празненство. Той твърди, че Фред скоро щял да те победи в първенството и Блекбъри ще спечели Яйчената купа. Какво да правим?

Джем се почеса по главата.

— За това дали Блекбъри ще спечели купата, не знам — рече той. — Обаче да ти кажа, имам скътани малко парици, пък и доста съм се изпедепсал в ковашкия занаят, зад ковачницата си имам и къщичка, и всичко. Та смятам да дойда да питам татко ти дава ли да те взема за жена, пък ще видим какво ще отговори.

На другия ден, щом приключи работа, Джем се завтече покрай реката към Блекбъри и задумка по вратата на господин Еймъс Банда.

— Алис ми рече, че ще наминеш — каза Еймъс, след като поканиха Джем да влезе.

Вижте, хората от Блекбъри са много лукави, големи хитреци си падат, а пък Еймъс беше хитрец на хитреците. Беше си помислил хубавичко. Джем стоеше пред него, посмутен, както се сещате, и мачкаше кепето си в ръце.

— Ето какво ще кажа само — рече Еймъс с лукава усмивка. — Срещу тебе нямам възражения, нали разбираш. Всички разправят, че си много добър ковач, обаче не мога да дам щерчицата си за жена на някой, дето е печелил Яйчената купа за Ъмбридж, нали така? Нали съм кмет на Блекбъри — не бива! Разбрах, че идната седмица ще танцуваш срещу нашия Фред?

— Искате да кажете, че ако загубя в първенството нарочно, може и да ни позволите с Алис да се венчаем — изрече бавно Джем. — Значи трябва да оставя Блекбъри да спечели купата…

— Добре е човек да се усеща отде духа вятърът, аз все тъй разправям — каза Еймъс. — Тъй то, значи. Какво ще ми отговориш?

— Това е много нечестно — рече Джем. — Знаете, че съм длъжен да се постарая да спечеля първенството по танци с яйца. Цял Ъмбридж на мен разчита!

— Съжалявам, ама това е положението — заяви самодоволно господин Банда. — Помисли си.

И тъкмо докато Джем се отдалечаваше с широка крачка по улицата, нескопосно сгъната книжна ракета полетя надолу от един от горните прозорци на Бандовата къща. Тя го удари по главата, а на листа пишеше:

Татко ме заключи в стаята ми. Хубавичко си поплаках.

С обич, Алис.

Беше петък сутринта и търговията на уличния пазар на Ъмбридж течеше с пълна пара. Но Джем Якбицепс крачеше към дома си тъй мрачен, че всички се обръщаха подире му и го зяпаха.

Той се изкачи с тежка стъпка до гимнастическия салон на Соли О’Флин, над съседния магазин за велосипеди. Той представляваше едно сбутано стайче, боядисано в кафяво и кремаво и украсено с избелели фотографии на бивши шампиони по танци с яйца, всичките с дълги панталони и напомадени мустаци.

Соли О’Флин беше треньор и мениджър на Джем, неизменно пременен с кариран костюм и с бомбе на главата. Когато Джем влезе, той четеше вестник.

— Какво става? — попита го той.

— Утре няма да участвам в първенството — отвърна Джем. — Вместо мен ще трябва да танцува Бетси Бейтс. (Бетси Бейтс също танцуваше с яйца и не бе никак лоша танцьорка, обаче имаше склонността да ги троши.)

— Не може да постъпиш така! — възкликна Соли. — Всичко е уредено, и изобщо! Дори съм подписал договор за теб да танцуваш в първенството на Британската общност!

Но Джем вече беше си тръгнал и скоро сума ти разтревожени хора разбраха, че е напуснал градчето — а утре бе Денят на танците с яйца!

Съмна се и денят на Първенството по танци с яйца настъпи, а от ъмбриджкия шампион Джем Якбицепс още нямаше ни вест, ни кост.

Първенството се провеждаше на голяма ливада досами Блекбъри и разбира се, имаше всякакви съпътстващи представления. В единия край на ливадата Доброволческият сребърен оркестър на община Блекбъри свиреше изискани валсове, а в другия край кънтеше ободрителната военна музика на оркестъра на Първи артилерийски полк на графство Коравчакъл (включително и маршовата им песен, ужасявала врага от Аженкур до Ел Аламейн — „Дядовият ми бастун“.^[18]

Имаше и грамадна навалица и патърдия. Но Джем го нямаше никакъв.

В шатрата на Ъмбридж Соли О’Флин помагаше на Бетси Бейтс да си обуе обувките за танци с яйца.

— Знам, че няма да си тъй добра като Джем, но поне се постарай да не загубиш! — изсъска й той.

А в шатрата на Блекбъри, разбира се, кметът господин Банда се самопоздравяваше как умело е изключил Джем от съревнованието.

— Излизаш и побеждаваш, Фред! — рече той на сина си. — Блекбъри отново ще спечели купата!

Отвън по високоговорителите съобщиха, че състезанието скоро ще започне. Звуците се понесоха над покривите на Блекбъри и стигнаха до спалнята на Алис Банда, сестрата на Фред, където тя седеше и страдаше. Пак я бяха заключили.

Чу се удар на стълба в перваза на прозореца и на него се подаде лицето на Джем.

— Стягай си багажа, Алис — подкани я той. — Докато всички са на първенството, можем да избягаме в Гретна Грийн и да се оженим!

— Как не, няма да стане тая работа — скръсти ръце Алис. — Няма да допусна хората да разправят, че съпругът ми е избягал от танците с яйца! Срам ме е от тебе, че така се даде на татко! Връщай се там, че след малко почват! А после може и да я видим тая работа с Гретна Грийн.^[19]

На голямата ливада край Блекбъри съдията тъкмо се готвеше да обяви началото на мача за шампионската титла.

Но на половин миля оттам една каручка трополеше по пустите калдъръмени улици — Джем Якбицепс дърпаше поводите, а Алис Банда се бе вкопчила на живот и смърт в нея, за да не изпадне.

— Не знам какво ще каже баща ти! — провикна се Джем.

— За това хич не мисли! — отвърна Алис. — Качвай се на дансинга и спечели Яйчената купа!

Щом нахлуха в галоп на ливадата, чуха съдийката да обявява по високоговорителите:

— Тъй като Джем Якбицепс не се появи…

— Ето го! — кресна Алис, а конете се врязаха в избухналата в радостни викове тълпа.

Джем се качи на сцената и зае позиция в центъра на гъмжило от яйца. Бетси с благодарност му подаде превръзката за очи — беше наясно, че е много по-вероятно Джем да победи Фред, отколкото тя.

— А… ъъ… ами в такъв случаи тогава нека най-добрият победи! — обяви съдийката и даде сигнал на оркестъра да засвири, та да вържат очите на танцьорите и танците да започнат.

При танц с яйца танцьорите приличат на котки, подскачащи от един горещ ламаринен покрив на друг, и макар и двамата финалисти да започнаха с танци средна ръка и леки мелодии, Джем разбра, че Фред Банда наистина си го бива като танцьор. Щеше да види зор да го бие.

Долу, в публиката, господин Еймъс Банда ругаеше и проклетисваше.

— Прекалено добър е тоя Джем! — измърмори той. — Ако продължава така, нашият Фред никога няма да спечели купата! Трябва да видим какво можем да предприемем!

След десет напрегнати рунда танци с яйца Джем Якбицепс и Фред Банда се движеха почти наравно. Джем беше пукнал леко четири яйца и разпльокал едно (което означаваше двойни наказателни точки), а Фред бе спукал шест. Шест на шест.

Горе, на сцената, президентката на Контролния съвет по танц с яйца се обърна към публиката.

— Днес за пръв път в историята е постигнат равен резултат — рече тя. — И тъй като купата е само една, за да излъчим победителя, трябва да проведем надиграване. След много размисъл комитетът се съгласи мелодията да бъде известна ирландска песен, „Ирландската перачка“. И, ъъ… — погледнати бележките си — тя ще бъде изсвирена в двойно по-бързо темпо!

Тълпата долу ахна. Заради тази мелодия мнозина млади надежди на танците с яйца бяха потрошили до едно яйцата и си бяха вързали на възел коленете (тя е оная, дето звучи ей така: Цигу-мигу-цигу-мигу-цигу-мигу… Е да де, нали се сещате. Двойно по-бързо!).

Съдийката реши да проведат надиграването, след като се наобядват, и всички се отдалечиха към шатрите, където предлагаха храна. И двамата танцьори имаха замислен вид и Джем почти не докосна третата си порция кнедли с телешко, пудинг с бъбречна лой и печени картофи…

На няколкостотин метра оттам двама мошеници седяха в една стара лека кола и наблюдаваха ливадата през бинокъл. (Нали знаете, че на колите на полицаите с големи букви пише „полиция“. Е, на колата на мошениците имаше надпис с големи червени букви МОШЕНИЦИ — да не вземат да се сбъркат хората.)

— Купата по танци с яйца, като я гледам, май бая парици струва, Мутрице — рече единият.

— Няколко хиляди лири — отвърна другият, който му се падаше брат. — Да знаеш, Плужече, като свършат танците, ще настане суматоха, няма начин. Точно тогава ще я отмъкнем. Какво има за обяд?

Докато мошениците си хапваха злокобен пай със свинско и твърде подозрителни тригуни с конфитюр, Фред Банда, шампионът на Блекбъри, страшно се тревожеше.

— Никога няма да успея, татко! — ревна той пред Еймъс Банда. — Този танц е твърде бърз! Десетки яйца ще потроша!

— Не, тези няма да ги строшиш! — прошепна Еймъс и вдигна кутия с порцеланови яйца. — Знам, че това е измама — продължи той — но залогът е честта на Блекбъри!

Щом двамата състезатели заеха позиция за надиграването за титлата в Първенството по танц с яйца на графство Коравчакъл, тълпата притихна.

На пода около тях наредиха яйца в сложни фигури, отново извадиха превръзките за очи, а военният оркестър на Първи артилерийски полк на графство Коравчакъл подхвана началните тактове на онази страхотна танцова мелодия, „Ирландската перачка“.

И те заиграха.

Всички хора в съдийската шатра се бяха скупчили на входа. Яйчената купа от злато и сребро стоеше самотна на масата. И един нож, с който се боравеше много внимателно, прорязваше цепка в задната стена на шатрата.

Плужечето Нейлс, пременен с подходящ костюм за мошеници (пуловер на черно-бели райета, маска на очите и шапка с плоско дъно — такива напоследък не се виждат много-много), бръкна вътре и внимателно пусна купата в торба с надпис ПЛЯЧКА.

Междувременно на Джем Якбицепс не му вървеше. Танцът се ускоряваше, а той беше наясно, че вече е счупил няколко яйца. Обаче не проумяваше защо яйцата на Фред Банда само се търкулват, щом ги настъпи — чуваше ги как се чукат едно в друго, но не се чупят!

— Няма никакво съмнение — обади се един от съдиите. — Представителят на Блекбъри повежда.

Еймъс Банда, кметът на Блекбъри, се ухили до уши. Алис Банда, която бе на страната на Джем и гледаше от седалката на каручката му, нервно дъвчеше носната си кърпичка.

Каручката беше височка и затова Алис първа видя Плужечето и Мутрицата да се измъкват на пръсти зад навалицата към старата си бричка, понесли голяма торба, която с нещо напомняше по форма открадната купа по танц с яйца.

— Разбойници! — провикна се тя. — Хванете ги.

Джем спря да танцува сред хрущене на изпотрошени яйца. Смъкна превръзката от очите си и с един скок прелетя от платформата до каручката си, и само след миг двамата с Алис се носеха с гръм и трясък през ливадата подир колата.

Музиката секна сред грохота на изпотрошени ноти. Няколко мига бяха нужни на всички да осъзнаят какво става. А после гонитбата се почна!

Колата на мошениците се носеше стремглаво през практически опустелия Блекбъри. Каручката с Джем и Алис Банда я следваше плътно. А след тях, в посочения ред:

• Оркестърът на Първи артилерийски полк на графство Коравчакъл в джип, като не спираше да свири

• Няколко полицаи на колела

• Кралският кметски ролс-ройс на Блекбъри, шофиран от освирепелия Еймъс Банда

• Двайсет други разнородни леки коли и каручки

• И една тайфа псета.

Мошениците се шмугнаха зад ъгъл и се понесоха надолу по улица „Долчинка“. Но каручката на Джем ги следваше плътно, а той се бе изправил да прецени какво разстояние ги дели. Като внимателно уравновесяваше тежестта си, прескочи коня и кацна върху каросерията на колата.

Мутрицата Нейлс се обърна, изпаднал в пълен ужас, и за четири твърде оживени секунди колата помете два осветителни стълба, пощенска кутия, кошче за боклук и автобусна спирка. Торбата с купата изхвърча високо във въздуха.

Щом падна надолу, Алис Банда я улови.

Джем излази от отломките с по един мошеник, метнат на рамо, тъкмо когато пристигнаха останалите преследвачи.

— Брей, брей, брей! — възкликна Еймъс Банда.

— Много благодаря, че ни върна купата! Хубаво ще стои на полицата над камината на Фред — нали знаете, според Правило 198 Джем е дисквалифициран, защото е напуснал танца преди края му!

Преди някой да успее и да гъкне, Фред Банда излезе напред.

— Щеше да е вярно, само дето аз танцувах върху изкуствени яйца. Тате ми ги даде.

— Фред! — ахна Еймъс.

— Извинявай, татко — отвърна посрамено Фред. — Но просто не можех!

И тъй, всички се върнаха на ливадата, където връчиха на Джем Яйчената купа, за да си я задържи, защото я печелеше за трети път. А когато Джем обяви, че двамата с Алис ще се женят, на Еймъс не му оставаше какво да каже, освен да уреди с епископа да се венчаят в катедралата на Блекбъри.

Вечерта завърши с танци и фойерверки, а над града изгря грамадна оранжева луна.^[20]

Едуо, рицарят досадник

Имало едно време един крал, който имал трима синове — общо взето, кралете имат по толкова. И най-малкият, вместо да е мил, добър и храбър, бил по-гаден и от някой, когото сигурно ще срещнеш само в месец, състоящ се изцяло от понеделници. Двамата му по-големи братя си били най-обикновени приятни хора, обаче той бил ужас и безумие.

Казвал се Едуо.

Един ден кралят рекъл на своя министър-председател:

— Мисля, че е време да пратим момците да си търсят късмета.

Такъв бил обичаят в онази земя. (Идеята била да си намерят богати принцеси.)

— Бива си го хрумването! — рекъл министър-председателят. — Предлагам да пратите Едуо на луната или на морското дъно!

Кралят се почесал по главата.

— Няма да е особено любезно — рекъл той. — Че какво му има? Кротък момък е и не се заиграва с катапулти и тям подобни.

— Ама е такъв всезнайко! — възкликнал министър-председателят.

И тъкмо там била бедата. Из цялото кралство, което не било много голямо и съдържало главно гори и кози, хората, видели ли Едуо да се задава, се заключвали.

Не сколасали ли да го сторят, скоро той почвал да дрънка с досадния си глас за всякакви интересни неща от рода на орбитата на Нептун или калорийното съдържание на морковите. Бил голям мозък и можело и да е доста приятен човечец, но никой не изтрайвал да го слуша достатъчно дълго, че да разбере.

И тъй, на другия ден кралят извикал и тримата си синове и ги пратил да си търсят късмета.

Едуо, нали бил най-малък, тръгнал последен. Двамата му братя взели най-добрите коне, та той трябвало да се задоволи с едно взело-дало старо магаре. Потеглил на изток през гората и скоро заприказвал на магарето.

Най-сетне животното спряло, извърнало глава към него и казало:

— По-досадно нещо никога не съм чувал. Ти си най-досадният и безинтересен човек, когото съм слушал.

— Еха, това ми харесва! — възкликнал Едуо. — Та ти си само едно магаре!

— Да де, обаче съм говорещо, а това е интересно — рекло магарето. — Мога да кажа само, че каквито и богати принцеси да срещнеш, ще заспят от скука!

— Нищо не мога да направя — рекъл Едуо. — Просто гласът ми е досаден. Ама и без това не съм им чак толкоз навит на богатите принцеси.

В този миг храстите се разтворили и две големи зелени очи се вторачили в тях.

— Дракон! — възкликнало магарето.

Драконът се изхлузил от храстите, примигал насреща им и изпуфкал едно облаче дим. Изглеждал гладен.

— Хммм — рекъл Едуо. — Това Голям зелен дракон ли е, или е от синкавата разновидност? По затегачите на перипатетичните зъбодържачи се вижда, че е на около стотина години, обаче…

Той продължил да дърдори ли, дърдори с досадния си глас… И драконът заспал!

Магарето го побутнало с нос.

— Чак се вцепени от скука! — възкликнало то. — Колко изумително!

И те побързали да офейкат оттам, докато не се е събудил.

По-нататък в западна посока гората се поразредила, имало много поточета и скрити полянки. Магарето, което се казвало Мижитурко, си запълвало времето с пеене на смешни песни и гласът му никак не бил лош за магарешки.^[21]

По залез стигнали рушаща се каменна кула, издигната точно на края на гората. На потрошената порта имало месингова табела, на която пишело:

Ф. Р. Голайтли, магьосник

Всякакви магии, заклинания, отвари под покровителството на кралски особи също и подстригваме, лъскаме обувки много евтини и вадим зъби, докато чакате.

— Аха, от ония магьосници — рекъл Едуо. — Обаче за нощувки и закуски нищо не пише.

Той почукал с тежкото желязно чукало и след малко отворил един дребен мечок. Бил облечен с престилка.

— Магьосникът в момента е на съвещание — изръмжал той.

— Всъщност ние се питахме дали можем довечера да преспим тук — изрекъл Едуо с разтреперан глас.

— Това е друга работа! — отвърнал мечокът. — Трябва страшно да внимавам, разбирате ли — сума ти народ го преследва за пари. Влизайте, казвам се Тудъл. — Той ги поканил вътре и додал: — Късмет извадихме, че дойдохте, щото господин Голайтли го е позакъсал…

Едуо дочул от съседната стая приглушени викове. В каква ли ужасна беля можел да се забърка един магьосник, запитал се той. Бутнал вратата и тя се отворила…

Отначало не видял в стаята на магьосника нищо, освен една бутилка на масата. После видял и господин Ф. Р. Голайтли — вътре в нея и висок само десет сантиметра. Магьосникът бил много сърдит, писукал шумно и подскачал нагоре-надолу.

— Една от магиите му нещо се обърка и той попадна в капана — обяснил Тудъл. — Бутилката е от нечупливото стъкло на Пинхоп и то вярно не се чупи.

— Колко странно! — удивил се Едуо.

— Няма нищо! — обадило се магарето Мижитурко. — Едуо ни е голям умник. Я кажи нещо, момко.

И тъй, Едуо пробвал най-досадния си глас и две минути приказвал за тритони. Тудъл заспал прав, а бутилката се пукнала^[22] и Ф. Р. Голайтли излязъл навън, олюлявайки се.

Скоро израснал до обичайния си ръст и стиснал ръката на Едуо.

— Толкова съм щастлив, че ще ти сбъдна две и половина желания! — грейнал той в усмивка.

— Само две и половина? — удивил се Мижитурко. — Вижте, аз се грижа за деловите интереси на Едуо и му се полагат три желания.

— Много поскъпна животът — рекъл тъжно магьосникът. — Не мога да си позволя повече от две и половина. Но ще добавя и нощувка и закуска за тая вечер и… да речем… ботуш, изминаващ с един разкрач три и половина левги?

Той обяснил, че ботушът, изминаващ с един разкрач три и половина левги, бил единият от чифт седемлевгови ботуши (другия го бил загубил). Трябвало да се придвижваш на куц крак.

На другата сутрин те отново потеглили, а магьосникът се провикнал подире им:

— Ако си търсиш късмета, отивай в Глоболандия!

— Това го знам къде е! — зарадвал се Мижитурко.

— Много знаеш за магаре! — възкликнал възхитено Едуо.

— Ами да ти кажа… В магаре ме превърна една вещица.

— А преди какво беше?

— Жабок бях всъщност — признал си Мижитурко. — Преди бях жабче, още по-преди — дърво, а най-преди бях красив принц. Май нещо все сгазвам лука пред вещици.

Два дни по-късно, уморени и гладни, те стигнали до границата на Глоболандия. Целия ден след това Едуо и Мижитурко скитали из нея и никого не срещнали.

— Гладен съм! — въздъхнал Едуо. — Де да ми се намираше нещо за ядене!

Разбира се, магьосникът бил обещал да му изпълни две и половина желания. Изневиделица пред него мигом изскочил вълшебен сандвич с яйце и маруля.

— Пропиля си желанието — отбелязал Мижитурко.

— Абе, знам ли — отвърнал Едуо с пълна уста. — Сандвичът хич не е за изхвърляне.

Точно тогава минали покрай едно голямо дърво, на което била закачена следната обява:

Половин кралство се дава на всеки, който спаси принцеса Кея от лошия барон Полутремор, пленил я на рождения й ден. (Да кандидатства само bona fide принцове)

Подпис, краля

— Какво е „bona fide“? — попитал Едуо.

— Означава „истински“ — отвърнал Мижитурко.

— Тъкмо работа за мен, значи… Но ще ми се да знаех къде се намира принцесата сега.

Във въздуха пламнали огнени букви и изписали:

Пробвай в най-високата кула в двореца на барона, веднага на запад от Снежната планина.

Едуо слязъл от магарето и нахлузил три и половина левговия ботуш, даден му от магьосника.

— Ти ме настигни после — рекъл той на Мижитурко и подскочил.

Разбира се, вълшебният ботуш го издигнал над дърветата и само след още два подскока той се оказал пред двореца на барона.

Там се ширело равно поле, гъмжащо от хора. Ето какво се случило: няколкостотин най-различни принцове, тръгнали да си търсят късмета, какъвто им бил обичаят по онова време, били прочели обявите и надошли. Опънали шатри и напалили огньове. Някои перели в потока, други пък се били събрали да си попеят. Страшна тупурдия вдигали. Повечето принцове като че били двуметрови и много по-големи красавци от Едуо.

Дошъл един принц с бележник в ръце, попитал Едуо за името му и го записал важно-важно.

— Ти си седемдесет и шестият по списък — осведомил го той.

И тъкмо тогава от двореца на барона изтичали неколцина души, понесли носилка с един твърде зашеметен принц на нея. Мъжага с мегафон излязъл върху назъбената стена и изкрещял:

— Следващият!

— Баронът тази сутрин се сражава с трийсет и четирима души — рекъл принцът. — Ще е готов да се бие с теб нейде по обяд.

— Леле-мале! — възкликнал Едуо, докато гледал как поредният принц се носи в галоп по подвижния мост на бял кавалерийски кон.

Принцът вдигнал рамене.

— В днешно време дори и с половин царство е трудно да се сдобиеш — обяснил той.

Точно до обяд злият барон Полутремор успял да се разправи един по един с принцовете, дошли да спасят принцесата. Скоро полето пред замъка било осеяно с принцове, които взаимно си превързвали раните и се оплаквали един на друг.

Подвижният мост зад Едуо изскърцал. Их… ъъ… помислил си той. И се намерил в мрачен-премрачен двор.

Една врата се отворила и злият барон Полутремор излязъл наперено, облечен в черни доспехи и зловещо заглозгал пилешко бутче. В едната си едра длан стискал тояга, обаче салфетката, все още вързана на шията му, доста разваляла ефекта.

— Фе фи фо фум! — рекъл той. — Хайде де, идвай, че няма цял ден с туй да се занимавам. Що за скапани хилави принцове развъждат в днешно време!

Едуо подскочил към него и, разбира се, вълшебният ботуш го приземил точно срещу барона. Той замахнал с меча към доспехите… и мечът се строшил, а баронът се разсмял гнусно и противно.

Едуо отстъпил назад, обърнал се и хукнал нагоре по някакво стълбище. Запромъквал се през лабиринт от прашни стаи и чувал как баронът се носи с тежка стъпка подире му. Покрай стените били наредени странни доспехи и имало много прашни портрети на достойни прадеди. Скоро стигнал до голяма врата с решетка, а между пръчките на решетката надничала принцесата.

— Ако ти си принцеса Кея, дошъл съм да те спася! — изпухтял той. — Извини ме, но точно в момента си имам малко работа.

И тогава си спомнил, че му е останало половин желание. Щом баронът изскочил с гръм и трясък и размахал тоягата, той трескаво се зачудил как ли да си пожелае нещо наполовина. Успех в битка ли да си пожелае? Великолепен меч? И внезапно му хрумнала най-досадната мисъл на света. Той преглътнал тежко и изрекъл:

— Искам подът да се покрие с топчета.

Тъй като желанието можело да се сбъдне само наполовина, само половината от пода се покрила с топчета. При все това те били достатъчно баронът да почне да буксува и да се подхлъзва из коридора. Накрая се нахакал с трясък в една стена и от тавана се посипал прах. Победен от топчета!

Едуо се стрелнал към него и откачил от колана му голяма връзка ключове. След като на няколко пъти не уцелил, той най-сетне налучкал кой от тях отключва килията на принцесата.

— Не е ли по-добре да направим нещо с него? — посочила тя барона, който тъкмо започвал да се свестява.

— Какво има зад онзи прозорец? — посочил Едуо.

— Там е ровът, мисля — отвърнала принцеса Кея.

Мъчно си било, ала след няколко минути те изхвърлили барона в рова (пълен предимно с кал).

По-късно същия ден пристигнал кралят и след като неуспешно се пробвал да се измъкне, наградил Едуо с половината си кралство, както бил обещал. Баронът бил пратен в изгнание и първото, което сторил Едуо, било да спретне в своя дворец голям купон за всички принцове, с които се сражавал баронът.

Насред купона — по това време принцесата и повечето принцове вече били заспали, както слушали Едуо — довтасало магарето Мижитурко. Но преди това то се върнало да си поприказва с магьосника Голайтли и го убедило да го превърне отново в красив принц (само дето, честно казано, не бил чак толкоз красив — като магаре бил много по-хубав, помислил си Едуо).

Както и да е, Едуо го посветил в рицарски сан и му подарил голямо имение. Дори самият Голайтли бил поканен и останал тъй доволен, че обещал да сбъдне на всички, дето били още будни, по една пета от желание.

После Едуо и Кея се оженили, защото това влизало в договора. Принцеса Кея се оказала почти същата досадница като Едуо — развихрела ли се, можела да накара задните крака на магаре да се откъснат от досада.^[23] Заживели не чак в пълно щастие — случило се веднъж Едуо да остави кални стъпки навсякъде по килимите из замъка, пък и друг път покривът протекъл — ала поне били щастливи колкото си искат.

В края на краищата защо пък не?

Автобус 59А се връща назад във времето

Автобус 59А, старомоден автобус, собственост на Транспортна компания на Източни шисти и Блекбъри, потегли от станцията и се затътри към спирка Пощата. На волана шофьорката Ерика Грайнд си подсвиркваше весело, защото беше ранна пролет, а тя тъкмо бе спечелила петдесет лири от лотарията.

Вътре кондукторът^[24] Албърт Брийм учеше стажант-шофьора Рави Синх да свири с уста, а инспектор Джордж Норис, застанал на платформата до задната врата, наблюдаваше нижещия се край тях пейзаж. От време на време той притичваше нагоре-надолу по стълбата отзад да огледа пейзажа и от горния етаж.

Нито един пътник не се бе качил още, когато автобусът се запъти да прекосява печално известното Равно тресавище.

Сега тези от вас, които поназнайват нещичко за графство Коравчакъл, трябва да си спомнят, че от Равно тресавище идват всички мистерии — то вечно тъне в мъгли и нощем там светят странни светлини. Поради това Коравчакъл никога не е било обикновено графство. Там се случват вълшебни събития — за голяма досада на Управата на графството, защото на магията няма как да й туриш данък.

Както и да е, автобус 59А се влачеше по пътя през тресавището, над което се кълбеше мъгла, макар и навсякъде другаде да грееше слънце. И тогава шофьорката Грайнд забеляза, че пътят е изчезнал. Не беше се отклонила — шосето просто го нямаше!

И не само това — целият автобус се тресеше, а по дръжките просветваха сини искри. Спряха рязко. Тя изтича към задната част на автобуса. Цяла е побеляла в мъглата, помисли си тя, също като в криминалетата!

— Какво е станало? — попита Рави Синх от платформата, навел се навън да огледа.

Мъглата взе да се разсейва.

— Каквото и да е това нещо, то не е пощата на Източни шисти — отбеляза кондуктор Брийм. — Това и без пари ще ви го кажа.

Дори и Тресавището се бе изменило. Пътят бе там, на няколко метра от тях, но беше много по-широк и застлан с калдъръм. Хълмовете изглеждаха по-големи, а пътят минаваше отгоре по тях, прав като стрела.

— Просто си слязла от пътя, това е всичко — заяви инспектор Норис, но и той не си вярваше съвсем.

— Ей, някой идва! — прошушна Рави.

Някой, по-точно някаква войска, действително се задаваше с маршова стъпка по пътя. Слънцето блестеше по златните шлемове и белите щитове, а един войник пееше маршова песен.

Водачът на войниците едва не се блъсна в автобуса и чак тогава го видя.

— Какво е това, в името на Юпитер?! — възкликна той.

Да знаете, Рави умееше да разпознае римлянин, като го види. Кой знае как, те бяха напуснали двайсети век и навлезли в първи век преди Христа, Той излезе напред, като се мъчеше да си припомни латинския.

— Да живей… ъъ… могъщият Цезар — начена той. Римският офицер очевидно се впечатли. — Нас, ъъ… ни пратиха от Рим с тоя нов… ъъ… механичен слон да видим… ъъ… как се справят имперските легиони тук, в Британик. Това са… ъм… Брут Брим, генерал Клаудия Грайнд и Спартак Норис. Аз съм Касий Синх. — Той побутна назад тюрбана си с надеждата войниците да повярват, че това е новата римска мода.

— Бърза мисъл имаш, момко — прошепна Ерика Грайнд.

— Генерал Антоний Каска — представи се римлянинът. — Хубаво е да срещнеш друг римлянин сред всички тия варвари. Механичен слон, викаш. Хмм…

Скоро автобус 59А, или по-точно механичният слон LIXA, се влачеше по римския път, пълен с центуриони, доволни-предоволни от първото си возене с автобус. Не можеха да платят с медни монети, разбира се, и затова чантата на кондуктор Брийм се напълни с жълтици.

— Следваща спирка Източник шистиум — обяви той и дрънна с камбанката. „Дотук добре, помисли си. Чудя се как ли ще се измъкнем от това.“

Шофьор Ерика Грайнд спря автобуса в центъра на града и войниците слязоха. Градът бе много променен. По улиците вместо коли се движеха колесници и товарни коне и скоро около автобуса се скупчи гъмжило от зяпачи.

Някакъв мъж с много важен вид се зададе насам от една сграда, като разговаряше с войниците.

— Това не ми харесва — рече си шофьор Грайнд. После автобусът пак се разтресе и точно когато войниците го нападнаха, той изчезна!

В този случай пътуването отне повече време и автобусът като че плаваше сред мъгли и шарени светлини.

Инспектор Норис погледна златния си часовник, връчен му като подарък — стрелките се въртяха тъй бързо, че направо не се различаваха.

Стажант-шофьорът Рави седеше на платформата и наблюдаваше светлините. Къде ли ще кацнат сега!

ТРЯС!

Нещо се бе блъснало в тях и ругаеше на висок глас.

Автобусът се изтърколи, спря сред високата трева и шофьор Грайнд погледна в огледалото. На пътя зад тях в праха се беше проснал рицар в черни доспехи, въоръжени мъже се блещеха смаяно срещу автобуса, а един изпаднал в пълен потрес кон бе търтил да бяга в галоп. С мъжете имаше и едно момиче и щом видя автобуса, то се изтръгна от тях и скочи на платформата.

— Спасете ме от барон Коналотрош! — извика то и обви с ръце шията на Рави Синх.

Той сграбчи въжето на камбанката, автобусът избуча и потегли.

— Аз съм лейди Катлийн — представи се момичето. — Кралят ли ви праща? Вече си мислех, че никога няма да дойдете!

— Ъъ… да, кралят ни праща — отвърна Рави предпазливо. — Ъм… кой крал?

— Артур, то се знае.

Всички се спогледаха.

Междувременно рицарите препускаха след автобуса и стрелите отскачаха с грохот от задната табела, на която бе изписано направлението му. Една проби шапката на инспектор Норис. Той открай време си въобразяваше, че е рицар в сияйни доспехи, обаче вече не беше много сигурен. Лейди Катлийн си седеше съвсем невъзмутимо.

— Мерлин ни прати — рече Рави, на когото му се струваше, че дължат обяснение. — Той създаде с магия този подвижен замък.

— Я не ме разсмивай! — отвърна лейди Катлийн. — Това е автобус номер 59А от Източни шисти.

И после им разказа как била кондукторка на извънреден автобус номер 35 и един ден, докато преминавали през Равното тресавище, се разнесъл странен звук и автобусът попаднал в летния замък на крал Артур в Източни шисти. Случило се преди година.

— А какво стана с вашия автобус? — попита кондуктор Брийм.

— Не знам. Слязох и изведнъж вече го нямаше.

— Какво се случва, когато на автобус му свърши дизелът?

— Спира там, където се намира.

— Леле-мале! — възкликна Рави. — Останали са ни има-няма десетина литра!

Прас! Ссс! — Една стрела проби задната гума на автобуса.

— А най-близкият сервиз е на хиляда години оттук! — изстена шофьор Грайнд.

Черните рицари пристигнаха и обкръжиха автобуса. Скоро оковаха екипажа за дръжките и войниците на барон Кокалотрош затеглиха машината. Вързаха лейди Катлийн на гърба на един кон и тържествуващият барон ги поведе към замъка си. Автобусът го удиви, но не го уплаши, защото по онова време магии се вършеха постоянно.

— Това е работа на Мерлин — да пукна, ако не е! — рече си той.

Той ги поведе към черния каменен замък, издигнат високо върху канара, и щом тежката решетка се спусна зад тях, четиримата от екипажа на автобуса потръпнаха. Въведоха ги в голямата зала на замъка.

— Госпожо Грайнд! — прошепна Рави. — Ако автобусът пак тръгне да пътува във времето и ние не сме в него, ще хартисаме тук! Но с тая спукана гума той няма да тръгне, нали? Ако избягаме, можете ли да я смените?

— Барон Кокалотрош е заклет враг на крал Артур — прошепна лейди Катлийн. — Ако не се измъкнем оттук, грози ни нещо по-страшно и от смърт!

— Я млък и петимата! — ревна баронът от трона си. — А сега ми кажете защо Мерлин ви праща тук с тоя чугунен дракон.

— Това е автобус — обясни Рави. — Използва се за превоз на хора от едно място на друго. — И се втренчи в барона.

— За войници ли говориш?

— Да, точно така. Само ме пуснете и ще ви покажа — отвърна Рави.

Освободиха го и го изведоха долу на двора, където се намираше автобусът. Около него стояха рицари с озадачен вид, Рави седна на шофьорското място и го подкара в кръгове из двора. Автобусът се друсаше заради спуканата гума, а барон Кокалотрош се забавляваше като никога в живота си да дрънка камбанката.

После Рави удари всичките спирачки, точно както правеше шофьор Грайнд. Драннн! Дръннн! Рицарите се натръшкаха един върху друг и той се ухили. После се втурна в залата, освободи останалите и всички хукнаха обратно към автобуса. Войниците на барона до един бяха зашеметени и добре раздрусани и не отне много време да ги избутат от платформата. Автобусът, въпреки пукнатата гума, вече се тресеше.

Мъглите отново се извиха край него…

Когато се разсеяха, автобусът бе спрял върху обрасло с трева хълмче с изглед към езеро. Миришеше на дим и на хоризонта мрънкаха редица вулкани. Гори от гигантски папрати се полюшваха на ветреца.

— Абе за вас не знам, обаче аз ще сляза до езерото! — рече Рави и рипна нататък.

Последваха го и останалите, с изключение на Ерика Грайнд, която остана да поправи гумата.

Папратовата гора напомни на инспектор Норис за една картина, която беше виждал в училище, ала не можеше да се сети къде точно. Големи лъскави водни кончета прехвърчаха над езерото.

— Питам се къде ли е това — рече той.

— Питам се кога ли е това — рече Рави.

Олеле, олеле, помисли си кондуктор Брийм — пред очите му един динозавър се надигна от езерото.

Динозавърът разплиска водата, излезе на брега и се вторачи в четиримата пътешественици във времето.

— Прилича на една от тревопасните разновидности — отбеляза Рави. — Яде само водни растения.

— Сигурен ли си? — попита нервно Брийм.

Те отново се оттеглиха назад в папратовите гори, а динозавърът ги проследи с отегчена физиономия.

— Значи сме се върнали чак толкова далече назад — смънка Рави. — Е, дано не срещнем тиранозавър рекс, че какъвто е зъбат… Мисля, че онзи беше диплодок, а те са си доста безобидни. Обаче някога имах илюстрована книга за праисторическите чудовища и мисля, че повечето са опасни.

— За друго трябва ли да се тревожим? — попита Катлийн.

— Бездънни блата, отровни насекоми, вулкани, горещи извори, земетресения и гръмотевични бури — отвърна Рави. — Още да изреждам ли?

— В никакъв случай — отвърна кондуктор Брийм.

Стигнаха до автобуса, където шофьор Грайнд поправяше задната гума.

— Доста голяма е дупката — рече тя. — Сама надали мога да я поправя. А и много друсаше по пътя от времето на крал Артур насам и автобусът комай няма да издържи още едно пътешествие.

— Искате да кажете, че няма как да мръднем оттук?! — възкликнаха всички.

— Да.

— Е, поне да вземем да хапнем — предложи Катлийн, като оглеждаше рафта с наредените четири кутии за обяд.

И те насядаха на платформата и Рави им разказа всичко, което знаеше за праисторическите времена.

— Хора има ли? — попита Ерика след малко.

— Няма, и още милиони години няма да има — отвърна Рави.

— А… Ама аз наблюдавах оня пушек ей там, хич не прилича на вулкан.

Всички погледнаха нататък. На няколко мили от тях над папратите се издигаше тънък димен стълб. Други хора? Можеше и тъй да е!

— Грабвайте оръжия! — прикани ги Рави. — И след мен!

Въоръжени с гаечни ключове и парчета от парапета на автобуса, петимата се втурнаха тичешком надолу по хълма и през гората. Напредваха бавно, защото земята, деляща ги от дима, бе гъсто обрасла с праотците на бурените и с дедите на всички жарещи коприви.

— Не може да са пещерни хора! — изпухтя Рави. — Сигурно има и още пътешественици във времето.

— Ще се покача на тая папрат да погледна — рече инспектор Норис.

Останалите зачакаха, а минутите се нижеха.

— Инспекторе? — подкани го Рави.

Отговор не последва, но нещо високо горе прошумоля. Нещо им се измъкваше.

— Господин Брийм — рече Рави. — Вие и останалите тръгнете напред.

И преди да успеят да му възразят, той се покатери на папратта. Там беше много тихо, но с крайчеца на окото си той мярна кафява сянка да се шмугва от клон на клон. Стисна гаечния си ключ и я последва. Какво се бе случило с инспектора?

Грамадни синьо-зелени водни кончета прелитаха наоколо, а Рави се мъчеше да не изтърве от очи кафявия силует. После на раменете му кацна нещо рунтаво и го удари по главата.

Когато Рави се свести, видя, че е вързан с лиани. До него, на дебел клон нависоко над земята, седеше инспектор Норис.

Срещу тях се бе настанил грамаден мъж или по-скоро горила, нахлупила шапката на инспектор Норис. В ръка държеше грапава тояга.

— Слава богу, че се събудихте — прошепна инспекторът. — Мислех си, че тези зверове ще ни изядат! Какво стана с другите?

— Измъкнали са се, надявам се. Точно същото трябва да сторим и ние.

Рави погледна маймуночовека. По околните дървета имаше и други — бяха цяло племе. Той подръпна лианите. Хич не шавнаха.

После шумата до ухото му се разтвори и един непознат глас прошушна:

— Не гледайте изненадано и правете каквото ви казвам!

Чу се тихо клъц! и лианите бяха прерязани.

— Така — рече гласът. — А сега скачайте!

Рави и инспектор Норис се метнаха от клона и залазиха надолу по папратта. Някой зад гърба им скочи долу и им извика да го последват.

— Брех, да му се не види, мислехме, че никой няма да дойде! — възкликна непознатият, докато тичаха. — Аз съм Арнълд Примли, доскоро работех в отдел „Чистота“, Както си пътувахме из Равното тресавище, и не щеш ли, се оказахме посред Войната на розите!

— Ние засякохме римски войници и рицарите на крал Артур — изпухтя Рави. — Сигурно димът, дето го видяхме, е ваш?

Боклукчията им съобщи, че боклукчийският му камион кацнал в гората преди два месеца и после бензинът му свършил.

Стигнаха до камиона, паркиран на горска полянка — той вече бе обрасъл с растителност. Там бяха още двама общински боклукчии и останалите от автобусния екипаж заедно с Катлийн. Налагаше се Рави да мисли бързо.

— Сваляйте гума от камиона! Бързо! — подкани ги той.

Маймуночовеците вече почти ги бяха настигнали, когато те хукнаха към автобуса, затъркаляли с тях и гумата.

Докато се бореха с калта край езерото, динозавърът излезе от гората, тътрейки крака. Тях хич не ги и забеляза, но щом съзря маймуночовеците, ревна сърдито.

За нула време завинтиха новата гума на автобуса, накачулиха се вътре и запалиха мотора. Битката между динозавъра и маймуночовеците тъкмо почна да става интересна и автобусът се изпари.

Шофьор Ерика Грайнд караше като луда. Този път мъглата на времето не се надигна и те можеха да наблюдават как се променя земята под тях. Гората сякаш бе издухана от порива на вятъра, обширна ледена покривка три пъти се появи и изчезна, хълмове се надигаха и спадаха, а после потокът, пълнещ езерото, се превърна в река и покрай нея изникнаха къщи. И през цялото това време слънцето кръжеше ли, кръжеше из небето като ракета, дни и нощи трепкаха и се меняха като кадри от стар филм.

Скоро се появиха очертанията на Източни шисти — оставаше им да изминат само някакви си няколкостотин години.

Всъщност шофьор Грайнд (която вече бе започнала да става спец по тези работи) спря автобуса в четири без петнайсет същия следобед, когато бяха потеглили, и влезе в Източни шисти само с двайсет и пет минути закъснение, което никак не беше зле.

— Закъсняхте с двайсет и пет минути — отбеляза контрольорът по движението, щом се показа от будката си. — Какво стана?

— Ами… — започна Рави и се сети колко нелепо ще прозвучи истината. — Спукахме гума.

Гнусният гаден снежен човек

Имало нявга един младеж, казвал се Капитан Достопочтения Сър Хърбърт Стивън Ърнест Досадник-Тристрам-Досадник, но приятелите му го знаели като Бил и бил страшно, ама страшно богат. Освен това животът в Лондон страшно му бил омръзнал.

Един ден на вратата му почукал мъж, шмугнал се покрай иконома на Бил и рекъл:

— Вие ли сте Капитан Достопочтения Сър и тъй нататък?

— Туй съм аз! — отвърнал Бил.

— Аз пък съм Алфред Тенс, прочутият изследовател — отвърнал посетителят, бутнал бала петдесетачки от един стол и седнал.

— Не сте ли човекът, изминал поречието на цяла Амазонка срещу течението?

— Аз съм този човек — рекъл скромно Тенс.

— Не сте ли човекът, преплавал от Брайтън до Бомбай с вана?

— Аз съм този човек — отвърнал Тенс и се надул от гордост.

— Човекът, преплавал Тихия океан със сал от махагон и връзки за обувки и открил загубените Позорски острови?

— Не, този човек обаче не съм аз — рекъл Тенс и изведнъж се спихнал. — Този беше друг. Както и да е, я вижте това. — Той извадил портфейла си и показал на Бил размазана снимка на бяло петно сред снежна буря.

— Знаете ли какво е това? — попитал той. — Това е Гнусният Гаден снежен човек! Да имах двайсет хиляди лири, щях да отида и да го хвана! — заявил той, впил очи в Бил.

Бил дал знак на иконома.

— Дай на този господин двайсет хиляди лири от буркана в салона — наредил той.

— Отлично! — извикал Тенс. — И вие трябва да дойдете, разбира се! Тръгваме утре призори.

— Закъде? За Еверест ли?

— Глупости! Това в днешно време е все едно да ходиш в „Дисни Уърлд“! Снежните човеци се откриват само на Бен Дръмлин. Това е то истинска планина! Намира се в Чилистан. Трябва да бягам, че имам работа.

Бил го изпроводил с поглед.

— Ама че странен човек, Туист — рекъл той на иконома си. — Но като изследовател е гений, то се знае. Чудя се отде ли е намерил тази снимка?

— Не бих могъл да кажа, сър. Да стягам ли багажа?

— Да, Туист. Мисля, че ще са нужни разни средства за сгряване — грейки, вълнени жилетки и тъй нататък. Тури също и много пари в един куфар.

На другата сутрин вече били заключили къщата и чакали на стълбището, когато Тенс се появил, облечен в син анорак и шапка с помпон. Следвал го дребен чилистанец — неговият водач и преводач, който теглел подире си куфар. На куфара имало етикет с името му, ама то било толкова дълго, че етикетът опасвал куфара на няколко пъти като дълъг шал^[25]. Имало също и много вестникари, които задавали въпроси едновременно и правели снимки тичешком.

Тенс им махнал да се дръпнат и се провикнал на Бил:

— Само хвани едно такси, момчето ми!

Бил излязъл на платното и размахал чадъра си.

— Накъде бе, началство? — попитал таксиметровият шофьор, щом колата спряла.

— За Чилистан, моля.

Шофьорът видимо се озадачил.

— Това някъде близо до Овчарския шубрак ли ще да е? — попитал той.

— Накъмто шест хиляди мили оттук е. Ето ви пет хиляди лири за начало — предложил Бил.

Щом видял толкова много пари, таксиметровият шофьор пребледнял.

— Тогава става! — рекъл той.

— Не може да се стигне с такси чак до Чилистан! — извикал Тенс. — Пътят минава през море!

Бил се навел напред и тупнал шофьора по рамото.

— Да те питам, стари друже — рекъл той. — Паспорт имаш ли?

— Имам бе, началство, извадих си, като ходихме лани в Коста Лота на почивка — отвърнал шофьорът.

Бил му казал да си го вземе, та минали през къщата на шофьора, а тя се намирала на площад Трамвай № 8, Лондон, пощенски код NW3. Той влязъл вътре и не след дълго се показал, следван от нисичка дебеланка с кафяво палто и кадифена шапка, цялата набодена с игли за шапки, помъкнала два куфара.

— Туй мойта гос’жа, началство! — рекъл тъжно таксиметровият шофьор. — Тя вика, че не дава да хойкам по чужбините без нея, иска да ме държи под око!

— Разумна жена! — заключил Бил. — Как се казвате, госпожо?

— Агнес Глъп — отвърнала тя и направила реверанс, защото умеела да разпознае истинския джентълмен, като го види.

— Туист, сбутайте багажа на дамата на покрива. Качвайте се, госпожо. Добра готвачка ли сте? Великолепно! Аз самият и едно яйце не мога да сваря.

— Но така изобщо не бива! — викнал Тенс, готов да се разплаче. — Така не се ходи на изследователска експедиция! Не може просто ей тъй да подберете и нечия жена! Госпожо, там, където отиваме, има Гнусни Гадни снежни човеци, растения човекоядци, опасни планини и тям подобни!

Госпожа Глъп само се усмихнала разсеяно.

Господин Глъп стигнал до Доувър и не след дълго те вече се търкаляли из Франция.

— Поемете на юг — наредил Бил. — Надолу до Коста Лота — там има слънце.

Цяла вечност пътували през ниви със зеле. Когато стигнали в Коста Лота, там навред имало синьо море, синьо небе и богаташи по бански.

— Ехаа, това го помня — обадила се госпожа Глъп.

Бил им купил една малка вила, където да отседнат, а после всички слезли на плажа и там господин и госпожа Глъп цапали в морето, окачили обувките си на врата — господин Глъп дори си свалил палтото! Тенс, разбира се, все още бил облечен в изследователските си дрехи с пухкава подплата и хората го зяпали.

Икономът Туист си купил брой на „Таймс“ — любимия му вестник, и седнал да го чете, а чилистанският водач на Тенс казал, че искал да остане в таксито, където си бил спретнал дом сред куфарите.

— Да ви кажа, сър… — обадил се внезапно Туист. — Тука пише, че група господа от Арбровия щели да изкачват Бен Дръмлин, за да търсят Гнусния Гаден снежен човек. Мислех си, че ние ще го търсим.

Тенс едва не се взривил.

— Те ще ни изпреварят! Цялото ми дело рухна!

— Я дай да го видя тоя вестник! — рекъл Бил. — Хмм… Пише, че тези от Арбровия тъкмо са потеглили за Чилистан. Смятам, че можем да стигнем там преди тях. Тенс, не плачи. Туист, намери ми телефон.

Миг по-късно той се върнал и наредил на всички да се натоварят в таксито.

— Карайте към летище Наети, трета писта — наредил той на господин Глъп.

Петнайсет минути по-късно вече се изкачвали по рампа и колата влязла през грамадната врата на товарен самолет. Витлата му вече се въртели.

— Как уредихте това? — ахнал Тенс.

— Купих го — отвърнал Бил. — Това му е най-хубавото да си мултимилионер — не се налага да се моткаш.

— Аа… ъъ… досега никога не съм летяла! — възкликнала госпожа Глъп. Тя седнала и оставила шапката си, набодена с игли за шапки, на масата. Само дето това не било маса. Било контролното табло и тя, без да иска, бутнала един лост.

— Като че се движим, сър — отбелязал икономът Туист. — И, сър, един униформен господин тича след нас и крещи Ей!, сър. Смея да предположа, че това е пилотът, сър.

Самолетът се носел по пистата и набирал скорост. Стената в края на аеродрума летяла към тях.

— Някой да има предложения? — попитал Тенс.

Всички стояли наоколо със смутен вид.

И тогава водачът на Тенс, дребният чилистанец, се навел напред и предпазливо бутнал един лост.

Самолетът се откъснал от земята.

Той седнал и взел да чука по някакви копчета.

— Той как се е научил да пилотира аероплан? — попитал Бил.

— Знам ли го — отвърнал Тенс. — Като се запознахме, караше камили. Явно е всестранно надарен човек.

Самолетът описал лупинг на два пъти, шмугнал се под телефонни жици, издигнал се право нагоре и полетял що-годе нормално в посока Чилистан. Радиото запращяло и започнало трескаво да предава съобщения от контролната кула, но новият пилот не им обръщал внимание.

Скоро вече летели над морето, а госпожа Глъп и Туист приготвили обяд в самолетната кухня.

Полетът до Чилистан им отнел няколко дни, защото се наложило да кацат няколко пъти, за да заредят гориво — обикновено на малки пустинни временни летища, където докарвали горивото за самолета с камили. Освен това и се поизгубили над Турция.

— Току-що си спомних нещо! — възкликнал Тенс, щом пред тях се издигнали Хималаите. — Чилистан няма летище.

— Странно — отвърнал Бил. — Като че кацаме.

Чилистан е много мъничка държава, покрита главно от тропически джунгли, каменна пустиня и планини. Столицата Чилблейн е разположена на брега на червената река Макфърсън, кръстена на човека, обявил се за откривател на страната, и самолетът се спускал право към нея.

Рибарите на брега се изумили, като го видели как се снишава от облаците, плъзва се по повърхността на реката, отскача от брега и се кротва сред гъсталак от дървета база.

Вратите се отворили и малко черно такси стремглаво се изстреляло навън. А после самолетът избухнал.

— Приземяването хич не беше зле — рекъл Тенс на водача си. — Сигурно вече сме изпреварили онези от Арбровия.

Господин Глъп ударил спирачки — дребен мъж в син костюм притичал до таксито. Тенс изскочил и се ръкувал с него, и се почнал един дълъг разговор на чилистански, който звучал на Бил, все едно някой стърже с мокър пръст по прозореца.

— Това е моят стар приятел Годли, министър-председателят — обяснил Тенс на другите. — Той казва, че щял да ни предостави всякаква необходима ни помощ.

— Доста прилично, като се има предвид, че току-що подпалихме разкошен гъсталак от дървета база — отбелязал Бил.

— Да, обаче той не обича арбровийци, щото имал арбровийски фотоапарат и той нещо бил скапан, доколкото разбрах — отвърнал Тенс.

— Къде е Бен Дръмлин? — попитала госпожа Глъп.

Тенс посочил.

Планината се надигала от джунглата и се извисявала все по-нагоре и по-нагоре, и накрая изчезвала в облаците.

— О, небеса! — възкликнала тя. — А това на върха сняг ли е?

— Някои разправят, че е шербет — отвърнал хапливо Тенс. — Но не мисля, че ни се налага да изкатерим повече от една трета от височината — додал той. — За Гнусните Гадни снежни човеци се предполага, че живеят в пещери не много далеч от джунглата.

Остатъкът от деня прекарали в купуване на топли дрехи и наемане на носачи и тропическата нощ се стоварила внезапно върху им като тухла, когато си легнали в най-добрия хотел на Чилблейн, „Ла Гранд Манифик Риц Сплендид Карлтон“. Икономът Туист трябвало да преспи в банята.

Рано на другата сутрин те пак се накачулили в таксито, а Туист подкарал камион, натоварен с носачи и провизии. Неголяма тълпа се събрала да ги изпрати и духов оркестър изсвирил чилистанския национален химн Бог да пази всички нази.

После те потеглили през горите около Бен Дръмлин — таксито се провирало по тесни пътечки между грамадни дървета, по които били накацали пъстроцветни птици. Между дърветата маймуни се люлеели и кряскали, милиони насекоми жужали и цъкали.

Все по-нагоре и по-нагоре се изкачвал малкият конвой по полите на Бен Дръмлин и най-сетне тучните гори отстъпили на борове, а след това и на камъни и закърнели храсти.

Пътят изчезнал. Не им оставало друго, освен да продължат пеша. Господин Глъп заключил вратата на таксито и скрил ключа в шапката си.

— Колко още остава, докато намерим Гнусния Гаден снежен човек? — попитал Бил, докато си връзвал катераческите обувки.

Тенс се мъчел да нарами раницата си.

— Още две-три хиляди стъпки — рекъл той. — Там ги видях. Бога ми, не ухае ли прелестно въздухът тук, на високото!

— На мен си ми мирише на въздух — рекъл господин Глъп.

— Напред! — провикнал се Тенс.

И те се помъкнали нагоре по склоновете на Бен Дръмлин с песен на уста. Най-сетне стигнали до планинско поточе, което ромоляло по камъните. Бил се навел да напълни манерката си и чул бръмчене. В потока миниатюрно водно колело се въртяло с бясна скорост.

— И за него е прикрепено нещо! — отбелязал Тенс.

Било парченце пергамент. На него имало две изречения, написани на чилистански, и Тенс ги превел:

В. Кога една врата не е врата?

О. Когато е автомат.

— Това е виц — рекъл Бил. — Много стар при това.

— Изключително, сър — потвърдил икономът Туист.

— Хммм. — Тенс потупал листчето. — Знаете какво е това, нали? Колело с майтапи. Тука някъде нагоре трябва да има Майтапски манастир с монаси майтапчии. — Той обяснил: — Видите ли, те смятат, че светът е създаден на майтап и затова всеки трябва да поднася своите благодарности, като се къса от смях. Ето защо връзват шегички за водни колела. С всяко завъртане на колелото към небето се издига по един майтап.

— Какви невероятни личности! — възкликнал Бил. — Значи те си запълват цялото време с разказване на вицове?

— Да. Дори стават посред нощ, за да измислят още вицове.

Някой го тупнал по рамото — дребничък и кръгличък човечец в сини одежди, плешив и ухилен до уши. Той бавно извадил торта с яйчен крем от единия си широк-преширок ръкав.

Тенс приклекнал тъкмо навреме. Тортата уцелила Туист.

Любопитна гледка се открила на половината път към върха на двайсет и седмата по височина планина в света. Монахът стоял и се смеел, на всички останали явно им било неловко, а в яката на Туист капел яйчен крем. После проблеснала зелена светлина, чуло се пукане и монахът изчезнал.

Туист се изсекнал.

— Я гледай, ама че странен човек! — рекъл Бил.

— Беше един от тях — обяснил Тенс. — Забравих да добавя, че владеят и магии.

Продължили да изкачват Бен Дръмлин до мръкнало. Повече не видели монаси майтапчии, докато припряно отминавали големите камъни и храсти — макар че когато звездите започнали да изгряват, съзрели високо горе върху скален шип голяма постройка.

Докато отминавали, дочули напевен глас да разказва виц на чилистански и после, щом монасите загрели майтапа, избухнал смях.

— Странна тайфа — отбелязал Бил, когато насядали край огъня в стъкмения лагер. — Няма как да е кой знае колко весело постоянно да висиш тука и да измисляш вицове.

— На тях им е кеф — отвърнал Тенс, докато разпалвал лулата си. — Знаете ли, те смятат, че на земята съществуват 7 777 777 777 777 вица и когато всички бъдат разказани, ще настъпи краят на света — все едно гасиш лампа. Повече няма да има нужда от него, разбирате ли.

Настанала тишина — всеки се бил умислил или само гледал как залезът догаря. Изгряла луната и оцветила в яркосребристо снежната шапка на Бен Дръмлин. Появили се и още звезди.

— Като лампа, казвате? — попитал Бил след малко.

— Да. Или като спукан балон.

Последвала нова умислена пауза и всички се заслушали в смеха на монасите, който се носел надолу по склона от манастира.

— Питам се колко ли са останали?

— Милиони — уверил го Тенс.

— Иииииий! — изхвърчала с писък госпожа Глъп от палатката. — В спалния ми чувал има рунтаво страшилище!

— Снежен човек! — креснал Тенс. — Без паника.

Всички обаче изпаднали в паника и се мъчели да се скрият зад някого, когато спалният чувал излязъл на подскоци от палатката, метнал се високо във въздуха и се пръснал.

Онова, което било вътре, кацнало на главата на Туист и там си и останало, като примигвало.

— На мен не ми изглежда Гнусно и Гадно — рекла госпожа Глъп. — Сладичко изглежда!

Било голямо горе-долу колкото футболна топка и със същата форма, с бяла козинка и рунтаво опашле. От козината надзъртали две очи като копчета. А после то се разплакало.

Госпожа Глъп го взела от главата на Туист и му продумала нещо като: „Стляшно ли се упляши ти от гадния човек, а? Няаама, няаама“. Всички се зачудили какви такива ги приказва, но Снежното човече като че разбрало.

— Сигурно е бебе — предположил Тенс.

То се изкашляло и заспало. Госпожа Глъп му направила легло от раницата на Тенс за негово възмущение, а после, като се чудели как ли Снежното човече се е озовало в техния лагер, изследователите пропълзели в палатките си и си легнали.

Бил сънувал, че монах майтапчия, седнал във вана, пълна с яйчен крем, разказва 7 777 777 777 777-ия виц, който ще докара края на света.

Монахът продължавал да го разказва въпреки опитите на Тенс да го накара да млъкне, като го замерва със спални чували.

БАМ!

Бил се събудил. Всичко тънело в мрак. Нещо ходело по корема му. Светът се е свършил, помислил си той.

Но не, палатката му току-що се била срутила. Бил се измушил изотдолу и отметнал платнището на входа. Пред очите му се разкрила пълна суматоха. Тенс тичал насам-натам и размахвал пистолет. Повечето палатки били разбутани и всички крещели.

Оказало се, че нещо грамадно и космато е нахлуло в лагера и е избягало с Туист, иконома. Освен това валял сняг.

— Трябва да е било възрастен Снежен човек — рекъл Тенс. — Да тръгваме подире му! Вижте му следите!

Бил ги погледнал. В снега се виждали близо еднометрови отпечатъци, всичките с по три пръста.

— Аа… ъъъ… — рекъл той. — Добре де, май по-добре да го подгоним.

Останалите напалили отново огъня и насядали в кръг с гръб към него — на стража, а Тенс и Бил, увити в дебели дрехи и въоръжени с пистолет, тръгнали да изкачват Бен Дръмлин.

Следите драпали нагоре покрай камъни, прескачали над цепнатини в ледници, ситнели по тесни первази и изчезвали, а към обяд свърнали в една пещера.

Тенс се навел и вдигнал бомбето на Туист.

— Той е някъде вътре — рекъл той тъжно.

— В такъв случай след вас — казал Бил, който хич не бил прост.

Промъкнали се в пещерата. Тенс извадил от раницата си фенерче, но на светлината му видели само ледени висулки и влажни стени.

Продължили на пръсти. Не се чувал ни звук, освен дъха им.

Внезапно Тенс тупнал Бил по рамото. Поне така си помислил Бил, докато не осъзнал, че Тенс се намира пред него. Мисълта му можела да бъде представена чрез една аритметична задачка. Той си помислил:

Тенс — пред мен.

Поради което не е зад мен.

Поради което това е някой друг.

+ Това е пещерата на Гнусния снежен човек.

Поради това лицето, току-що ме е тупнало по рамото, е…

— Уааа! — писнал той и се завъртял.

Да, това бил Гнусен Гаден снежен човек — грамадна космата топка, висока почти два метра, и с най-големите ходила, които Бил виждал някога. А зад него имало още снежни човеци.

Снежният човек водач пристъпил напред и произнесъл нещо на език, съставен от скърцане и сумтене.

— Моля? — рекъл Бил.

Косматите ръце ги стиснали и ги набутали в пещера, осветена от свещи.

Туист седял там, облегнат на стена, и пиел бульон от купа.

— Добро утро, сър — поздравил той. — Това е известна волност, нали? Взеха ме в плен.

Тенс и Бил огледали пещерата. Била пълна с Гнусни Гадни снежни човеци.

Снежният човек водач излязъл напред с пръчка в ръка и взел да рисува в прахта в краката на Бил. Внимателно нарисувал поредица от картинки. На първата малко Снежно човече изтичвало вън от пещерата. Втората била груба скица на изследователския лагер.

А после следвала рисунка с Туист и Снежното човече. Снежният човек я посочил и започнал да ръкомаха.

— Може и да греша — рекъл Тенс — но според мен се опитват да ни кажат, че ще държат Туист за заложник, докато не им се доведе Снежното човече.

— Да, но ние не сме го отвлекли — възразил Бил. — То само се е намъкнало в лагера ни.

Снежният човек започнал пак да рисува и дал да се разбере, че ако Бил не се върне сам да доведе Снежното човече, по залез-слънце Тенс и Туист ще бъдат бутнати от скала.

— Ух! — възкликнал Тенс. — От това по-ясно — здраве му кажи! Бягай обратно!

Снежните човеци извели Бил от пещерата и го проследили как хукнал надолу по планината. Пързалял се по ледници, прескачал зейнали пукнатини, плъзгал се по грамадни преспи замръзнал сняг, пропадал в ледени пещери и най-сетне, запъхтян, с глава, пълна с гърмящи сини и розови звезди, той нахлул, залитайки, в лагера.

Госпожа Глъп се мъчела да нахрани Снежното човече с каша от натрошени бисквити.

Останал без дъх, Бил грабнал рунтавото създание и се втурнал обратно нагоре по склоновете на Бен Дръмлин. То писукало уплашено, но се вкопчило здраво за раницата на Бил, а той катерел отвесни скали с единствена опора два нокътя и един от пръстите на краката. Най-сетне стигнал пещерата тъкмо когато слънцето поело към залез.

— Спрете всичко! — изпъхтял той. — Ето го!

Надигнала се страшна врява и няколко Снежни жени бързо отвели малкото. Това бил синът на вожда, обяснил Тенс.

Вождът притичал и стиснал ръката на Тенс, а после посочил фотоапарата.

— Снимки! — възкликнал Тенс. — Разбира се!

Половин час той снимал Гнусни Гадни снежни човеци, застанали чинно в групи, Гнусни Гадни снежни човеци, прегърнали Бил през рамо, Гнусни Гадни снежни човеци, нахлупили бомбето на Туист, Гнусни Гадни снежни човеци, застанали на главите си, Гнусни Гадни снежни човеци, подскачащи нагоре-надолу, и Гнусни Гадни снежни човеци с най-сериозен вид.^[26]

Всъщност те не изглеждали кой знае колко Гнусни и Гадни… Но Тенс бил видимо доволен.

— Чакайте само да ги публикувам! — възкликнал той. — За това ще ме изберат за президент на Кралското зоологическо общество!

После всички се ръкували и пътешествениците поели обратно към своя лагер. В главата на Туист се въртели облекчени мисли, на Тенс — възбудени мисли, а Бил се чудел колко ли още време остава, докато монасите майтапчии разкажат и последния виц.

Тъй или инак, още няма как да са го разказали.

Чудовището от Блекбъри

— Сега това, което трябва да решим — рече важно кметът на Блекбъри — е как да сторим тъй, че Блекбъри да се прочуе и да привлече туристи.

Той отпи от чашата с вода на бюрото си и огледа членовете на съвета.

Провеждаше се поредното заседание на общинския съвет. Слънчевите лъчи струяха през прозорците на старото викторианско кметство, а навън стрелките на часовника на кметството сочеха три без десет. От деветдесет години не бяха помръднали.

— Хайде де — подкани ги кметът. — Вие разбирате ли, че има хора, които не са и чували за Блекбъри? Нито за новите ни отоплявани бани, нито пък за новаторския план за изхвърлянето на отпадъци? Нашият град е тъй пропит с история, че… ъъ… че… е пропит с история. Но повечето хора дори не знаят къде се намира!

Членовете на съвета спряха да зяпат през прозорците и да си играят с попивателните. Най-сетне членът на градския съвет Найджъл Кофасмотана рече:

— Вижте сега, Тънбридж си има минералните извори, Бат — кифличките, Уиндзор — замъка, Брайтън — кея, ама ние какво имаме?

Всички тръснаха глави. Дори главните шосета не минаваха край Блекбъри. Понякога група викарии пристигаше да види странните готически пейки в катедралата, но освен тях в града нямаше нищо, което да привлича туристи.

Никой прочут човек нито бе живял, нито бе умрял тук. Хенри VIII някога бе казал „Къде е Блекбъри?“ и Уилям Шекспир можеше да си напише пиесите и там, ако вместо това не бе объркал завоя и не се бе върнал обратно в Стратфорд на Ейвън, но стотици години наред Блекбъри така и не бе влязъл в новините.

— И това не е справедливо — заключи кметът. — Не е честно. Предложения?

— Какво ще кажете за фестивал на изкуствата? — обади се някой.

— Правено е — отвърна кметът.

— Карнавал на цветята? Голям концерт? Изложба на коне?

— Не е достатъчно интересно — отхвърли ги кметът. — Но ми хрумна една идея. Да речем, че си имахме чудовище като онова от Лох Нес? То щеше да докара тук хора! А нали знаете — продължи той — че е напълно вероятно в Мързелан да се подвизава чудовище! Тоест искам да кажа — не знаем със сигурност, че няма, нали така?

Мързелан беше едно доста голямо езеро в парка в градския център, тинясало и обрасло с бурени. На другия ден хората доста се учудиха, като видяха три тайнствени гърбици да се подават насред водата и после пак да потъват.

Кметът свика специално заседание на съвета и членовете му станаха на крака и го аплодираха.

— Хванах пазача на парка да го стъкми от три стари гуми — призна си той. — Да видим сега дали някой ще каже нещо за него.

На другия ден някой откри големи следи от ципести крака край Мързелан — били направени с чифт плавници на сина му, както обясни кметът.

— Ето ни! — рече кметът, като отваряше брой на „Коравчакълска комета“ — Между Женските институти и моя снимка от връчване на награда в начално училище. Невероятни гледки в езерото Мързелан: проучват за чудовище, съобщи съветът. Хммм, не е зле, не е зле.

Той седеше в своята приемна, качил крака на полицата над камината и запретнал кметските си ръкави.

Господин Пател, градският писар, бе приседнал на ръба на канапето, положил бомбето си на колене.

— Не съм убеден, че това ми харесва, господин кмете — смънка той. — Не е честно. Заблуждаваме обществото. Знаете, че чудовището представлява само три стари гуми и чифт водолазни плавници.

Кметът погледна през прозореца. Оттам се виждаше Мързелан, жабунясалото езеро в парка. Край него се бяха наредили поне деветима души.

— Да, нечестно е — призна той. — Обаче подтикна народа да се разшуми. И още по-важно, в Блекбъри идват хора.

Вярно си беше. Откакто пазачът на парка за пръв път беше обиколил с плуване езерото, повлякъл подире си старите гуми, в Блекбъри пристигаха хора. Хотел „Въздържание“ и четирите градски кръчми бяха препълнени. Госпожа Амрит Гош долу в старата чайна измисли ястие с име „Изненадата на Блекбъри — яхния ай ла Чудовище“. Планът на кмета да превърне Блекбъри в туристически център сработваше.

По-късно същия ден дойде една любезна дама от „Ежедневно четиво“ с фотограф, а двама професори от Коравчакълския университет отидоха да ръчкат по краищата на езерото с мрежа за ловене на скариди.

На другата сутрин Блекбъри бе споменат в три национални вестника и за пръв път в своята история градът бе сполетян от проблеми с уличното движение.

Съветът така и не бе повярвал, че автомобилите са нещо повече от мимолетна прищявка, ала скоро главната улица бе плътно задръстена от коли и автобуси. Колкото до парка, навалицата беше изпотъпкала всички цветя и растения.

Кметът нареди на местните печатари да отпечатат много картички и плакати с чудовища, а после стори нещо, което нито един кмет не бе правил от деветдесет години насам — накара мъж да се покачи на стълба и да поправи часовника на кметството, и за пръв път от близо век Блекбъри престана да живее постоянно в три без десет.

Даннн! Даннн! Даннн!

Три часът — и всички се спряха, потресени. Часовникът удари четири часа, а улиците гъмжаха от коли с пищящи клаксони.

В пет часа пред кметството се събра сърдита тълпа и тя настояваше да види кмета.

В шест часа някой метна увеселителна бомбичка.

В седем часа един самолет пресече звуковата бариера точно над града и кметът разбра, че полетите от летище Коравчакъл са пренасочени над Блекбъри.

В осем часа тълпа местни жители настоя да застрелят чудовището.

А в девет часа пазачът на парка хвана настинка.

— Положението взе да става малко мъчно — призна кметът. — Не съм и предполагал, че чудовището ще предизвика всичко това!

Някой почука на вратата му. Той отвори предпазливо.

Пазачът на парка пъхна глава през вратата, а после, то е ясно, я последва и тялото му. Бе докаран със синьо-бели раирани бански гащи от врата до коленете, водолазни плавници, официална шапка, купища водни бурени, бял мустак, целия окалян, и простор за пране, опасан през кръста му, с три навързани на равни разстояния вътрешни гуми на него.

— Учудвам се, че дори за миг си забаламосал някого — рече строго кметът. — Приличаш на чудовище толкова, колкото и леля ми Мейбъл, а тя не мязаше на чудовище особено.

— Подавам си заявлението за напускане, ако не възразявате, сър — рече пазачът и кихна. — Не си падам по туй да се правя на чудовища, сър, не затуй съм роден и възпитан. Цветя и полянки — това да, ама да го играя чудовище — не.

И той зашляпа обратно, като кихаше.

Леле-мале, леле-мале — помисли си кметът. И него много го биваше да отглежда слънчогледи. А всички шосета са задръстени от коли, градът кънти от врява и целият е задимен и осеян с боклуци — и само аз съм виновен!

Защото, разбира се, тъкмо на кмета му бе хрумнало да хване пазача на парка да се прави на чудовище в Мързелан. Но какво ли можеше да се направи вече? Вредата бе нанесена. Блекбъри бе станал много популярен град.

Кметът си облече палтото и се отправи с бърза крачка навън, към парка. Не можеше да го познае човек. Около Мързелан, старото жабунясало вирче, бяха вдигнали големи редове със седалки. Имаше и лунапарк. Всички цветни лехи бяха изпотъпкани. Едно малко дете притича покрай кмета и закачи за палтото му валмо лепкав захарен памук.

— Само аз съм виновен — рече тъжно кметът.

Точно тогава тълпата посетители, скупчили се около Мързелан, нададе вик.

Мислех си, че пазачът си е отишъл, рече си кметът.

Той си проправи път през тълпата, излезе най-отпред и там, сред езерото, се виждаха три обръча — същински гърбици на чудовище! Кметът изтича до ръба му.

— Я излез! — извика той. — Не си струва да продължаваме.

Грамадна кална глава се надигна от водата и вторачи в кмета хлътнали очи. И мустак си имаше, също като пазача, обаче дълъг и зелен. Чудовището бе покрито със седефени люспи. То се измъкна от водата на две големи ципести ходила и засъска като чайник.

Изпообърнаха седалките и всички хукнаха да се спасяват! Освен кмета. Той стоеше като вкопан на мястото си от ужас.

Чудовището се прозя, а после двете грамадни кожести крила на гърба му се разтвориха и замахаха отмерено. То прелетя над лунапарка и отхапа върха на кулата с пързалката, а после свърна и отлетя към морето.

След няколко часа Блекбъри се опразни.

Кметът изтича да настигне пазача на парка и му се примоли да остане, а после свика специално заседание на съвета.

— Сигурно е живяло милиони години в нашето езеро — рече той — но ако кацне в някой град, жива да я ожалиш градската управа. Мисля, че Блекбъри е най-добре да бъде оставен на мира.

И той прати един човек да се качи на часовниковата кула и пак да спре часовника.

И Блекбъри, без чудовището, отново се унесе в дрямка, както когато винаги е три без десет следобед.

Дядо Коледа започва работа в зоопарка

Дядо Коледа спеше непробудно на канапето, захлупил лицето си с вестник, и похъркваше. Госпожа Коледа седеше от другата страна на пламтящата камина, кърпеше му чорапите и мрънкаше.

— Почна да ми писва вече! Напоследък работиш само една вечер годишно и дори да сколасат да ти платят навреме, трябва да храним елените! Крайно време е да си намериш нова работа, момчето ми.

— Ъъ? Какво? — надигна се Дядо Коледа и седна.

— Нова работа — повтори госпожа Коледа и подхвана нов чорап. — Нещо, дето ще ни докара малко парици отгоре, а и няма да ми се мотаеш из краката по цял ден. Пък може дори да ти хареса.

— Абе за това не знам — поглади Дядо Коледа брадата си. — Мъж с моето положение си има своите отговорности, нали знаеш…

А после си помисли: това, дето го говори тя, е разумно! Като малък исках да стана машинист на влак. Питам се какво ли още бих могъл да върша?

И тъй, на другата сутрин изтупа от праха стария си сив костюм (насам-натам обикновено ходеше облечен в червен костюм с украса от бяла кожа), госпожа Коледа му направи сандвичи и той тръгна да си търси работа.

— Действително ли сте Дядо Коледа? — попита смаяно мъжът в бюрото по труда. — Гледай ти! Помня, че като бях на девет години, ми купихте влакче.^[27]

— Да, да, добре си го спомням — отвърна Дядо Коледа, докато сядаше.

Служителят от бюрото се залови да попълва формуляр.

— Казвате, че можете да летите, но нямате книжка за пилот. Влизате в хорските къщи през комина, ама, честно казано, това ми звучи малко обирджийски. Раздавате разни неща. Хммм… Леле, не знам. Много е трудно. Сигурно нямате кой знае какъв опит с грижите за животни?

Дядо Коледа, който съвсем бе увесил нос, живна.

— Разбира се, че имам! — заяви той. — Северни елени, бели мечки и тъй нататък.

— А! — възкликна служителят. — Значи в зоопарка имат тъкмо работа за вас.

— Какво е зоопарк?

— Там държат животни, за да ни помагат да ги разберем по-лесно и за да спасяват онези, застрашени от измиране. Както си го представям, сигурно е голяма веселба — само идете и кажете, че аз ви пращам, сигурно даже и униформа ще ви дадат!

На другия ден Дядо Коледа отиде да постъпи на работа в зоопарка в Блекбъри.

Около два часа по-късно на мъжа от бюрото по труда му се обадиха по телефона и разговорът продължи много дълго (както когато човекът отсреща е страшно, ама страшно ядосан).

И щом затвори телефона, Дядо Коледа се промуши стеснително в стаята, все още облечен в униформата си от зоопарка.

— Е — рече сурово служителят. — Хубава сте я забъркали!

— Знам — отвърна тихичко Дядо Коледа.

— Пуснали сте маймуните от клетките…

— Знам.

— На всички сте давали да яздят слоновете безплатно…

— Ами видите ли, много ми дожаля за тях. Пък и на слоновете им хареса…

— И сте научили хипопотамите да летят. Летящите хипопотами са нещо много опасно!^[28]

— Нямаха елени, нали разбирате — рече нещастно Дядо Коледа.

— Не разбирам, да ви кажа! Не се ли сещате за нещо друго, което бихте могли да вършите?

— Искам да стана астронавт или каубой — отвърна Дядо Коледа.

— Хъм! — възкликна служителят. — Тези не се търсят много-много. А продажба на сладолед? Тук на едно място търсят сладоледаджия…

Два часа по-късно Дядо Коледа предпазливо потегли от сладоледената фабрика в Блекбъри зад волана на фургон в яркожълто и розово с надпис Мистър Бррррр отстрани. Спря на едно подходящо на вид място и скоро купища деца се редяха за сладолед.

— Един малък сладолед във вафлена фунийка, моля — поръча първото дете.

Дядо Коледа напълни фунийката и я погледна притеснено.

— Тоя сладолед хич не е много — рече той и плясна върху фунийката още две големи гребки, а после добави и вафличка, две шоколадени джунджурийки и половин дузина черешки. — Ето! — засмя се той. — Струва двайсет пенса.

Момченцето погледна слисано сладоледа и само след миг край фургона се натрупа грамадна навалица. Дядо Коледа се веселеше като никога през живота си и трупаше грамадански конуси от крем, накичени с всякакви завъртулки, заврънкулки, черешки^[29] и вафли. И ги продаваше кажи-речи за без пари, че и по-евтино.

Ето това е тъкмо работа като за мен, мислеше си той, щастлив.

— Тъй — рече служителят. — Пак в хубавичка каша ме забъркахте.

— Извинявайте — каза печално Дядо Коледа.

— Според управителя на сладоледената фабрика сте се отървали от сладолед на стойност сто лири срещу седем лири! Много, много са сърдити — рече строго служителят, вперил очи в записките си. — Има ли нещо, дето да можете да вършите, без да го оплескате?

Дядо Коледа, който действително много съжаляваше и тъжеше, си издуха шумно носа.

— Срамота ми се виждаше да взимам парите на дечицата — обясни той.

— Вижте, единственото друго работно място, с което разполагаме и което би ви подхождало, е за градинар — рече по-любезно служителят. — Здравословен живот на открито в дирекция „Паркове и градини“ в Блекбъри, Мисля, че това ще ви устройва, а и надали ще успеете да се забъркате в някаква беля.

И тъй, на другия ден Дядо Коледа започна работа в един от общинските парници и доста време изглеждаше, че се справя много добре. Нали беше нещо като старомоден магьосник, видите ли, много го биваше да кара растенията да растат, а и много му допадаше да се мотка там, да кастри и да сади.

— Много добре се справяте, господин Коледа — рече му главната градинарка след няколко дни. — Всъщност си мисля, че можете да засадите утре голямата цветна леха пред Кметството, Нали се сещате, онази, с фигурите.

Дядо Коледа се сещаше. Горе-долу всеки месец сменяха цветята в тази леха и цветовете изписваха имена или пък изрисуваха герба на общината и тям подобни интересности.

— Изборът на мотив ще предоставим на вас — рече главната градинарка. — Нещо изискано от иглики може би?

Дядо Коледа си помисли хубавичко, а после тръгна, като взе градинарските си инструменти и една голяма ръчна количка. Застла около лехата платнено покривало и се захвана за работа. Когато спря, часът вече отиваше към пет и стана време да се пие чай.

След малко главната градинарка дойде да провери как се е справил. Щом съзря лехата, спря вцепенена и ченето й увисна от изумление.

— Не ви ли харесва? — попита смутено Дядо Коледа.

— Вие сте изписали Весела Коледа с цветя! — избъбри главната градинарка. — Но Коледа е чак след единайсет месеца! Такова нещо не можем да позволим!

— Мислех си, че това може да поразвесели хората — рече Дядо Коледа. — Навярно съм уволнен?

— Боя се, че кметът ще настоява за това, щом види лехата — отвърна главната градинарка.

И тъй, Дядо Коледа се оттегли към бюрото по труда, където служителят вдигна очи от папките си и попита:

— Какво, пак ли вие?

— Имахме малки разногласия относно една цветна леха, нали разбирате.

— Всъщност не разбирам, ала бездруго сега разполагаме с работни места само за шофьори на валяци и за пекари, а само като си представя каква ще я свършите и на двете места, изпадам в ужас.

Той даде на Дядо Коледа да попълни един формуляр, в случай че изникне някоя работа, а после старецът се прибра. Госпожа Коледа переше червения му костюм, та да е готов за декември.

— Като че за нищо не ме бива — рече Дядо Коледа, докато си събуваше ботушите.

— Направо не знам как ще се оправяме до следващата Коледа — оплака се госпожа Коледа.

И тъкмо тогава на вратата се почука. Беше служителят от бюрото, тъй запъхтян, че дъх не можеше да си поеме, и с попълнения от Дядо Коледа формуляр в ръка.

— Вие защо не ми казахте, че сте на шестстотин години? — попита той.

— Значи било важно?

— Разбира се — та вие трябва да получавате държавна пенсия! Като се замисля, трябва да ви отпуснат нещичко и за петстотин трийсет и петте години, които сте пропуснали! Та това са хиляди и хиляди лири!

— Държавна пенсия ли? — зачуди се Дядо Коледа. — Представи си само! Заповядайте, влезте да пипнем по един чай!

И пийнали.

Допълнителна информация

$id = 10562

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Тери Пратчет

Заглавие: Дракони в Порутения замък

Преводач: Светлана Комогорова — Комата

Година на превод: 2015 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: сборник; разкази

Националност: английска (не е указана)

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Петя Петкова

Художник: Mark Beech

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-843-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11006

Тери Пратчет
Дракони в Порутения замък

Предговор

Дракони в Порутения замък

Голямата прашинка

На лов за Хърколак

Легенди на Килимените хора

Херкулес Костенурката

Док, Пещерният човек

Голямото съревнование

Още една легенда на килимените хора

Голямото първенство по танци с яйца

Едуо, рицарят досадник

Ф. Р. Голайтли, магьосник

Всякакви магии, заклинания, отвари под покровителството на кралски особи също и подстригваме, лъскаме обувки много евтини и вадим зъби, докато чакате.

Автобус 59А се връща назад във времето

Гнусният гаден снежен човек

Чудовището от Блекбъри

Дядо Коледа започва работа в зоопарка

Тери ПратчетДракони в Порутения замък

Предговор

Дракони в Порутения замък

Голямата прашинка

На лов за Хърколак

Легенди на Килимените хора

Херкулес Костенурката

Док, Пещерният човек

Голямото съревнование

Още една легенда на килимените хора

Голямото първенство по танци с яйца

Едуо, рицарят досадник

Ф. Р. Голайтли, магьосник

Всякакви магии, заклинания, отвари под покровителството на кралски особи също и подстригваме, лъскаме обувки много евтини и вадим зъби, докато чакате.

Автобус 59А се връща назад във времето

Гнусният гаден снежен човек

Чудовището от Блекбъри

Дядо Коледа започва работа в зоопарка

Тери Пратчет
Дракони в Порутения замък