Хенинг Манкел
Пукнатината

Ударът

Отначало го заобикаляше гъста мъгла.

Или може би спокойно и тихо бяло море. Мъртвешки пейзаж. Това беше и първата мисъл на Курт Валандер, когато се заиздига към повърхността: „Мъртъв съм“. Беше загинал едва на 21 години. Млад полицай, току-що започнал да се възприема като възрастен. И ето че един непознат мъж го бе нападнал с нож, а той не беше успял да се хвърли встрани навреме.

После дойде и тишината.

Валандер бавно се събуди и се върна към живот. В съзнанието му кръжаха смътни спомени. Опита се да ги улови, подобно на пеперуди, но те се отдръпваха. С огромно усилие все пак успя да възстанови какво всъщност се бе случило…

1.

Курт Валандер имаше свободен ден. Датата беше 3 юни 1969 година, тъкмо беше изпратил Мона до ферибота за Дания — не един от новите кораби с подводни криле, а от старите, в които човек все още имаше време да похапне както трябва, докато пътува към Копенхаген. Тя имаше среща със своя приятелка. Двете възнамеряваха да отидат в лунапарка „Тиволи“, но най-вероятно в крайна сметка щяха да обикалят магазините за дрехи. Той я помоли да се присъедини към тях, защото имаше свободен ден, но тя не му позволи. Обясни му, че пътуването било само за нея и за нейната приятелка, мъжете не били добре дошли.

Сега полицаят наблюдаваше как корабът напуска пристанището. Мона щеше да се върне вечерта, обеща й да я посрещне. Ако хубавото време се задържеше дотогава, щяха да се разходят, а след това да отидат в неговия апартамент в квартал „Русенгорд“.

Валандер се развълнува при самата мисъл за това. Оправи панталоните си, пресече улицата и влезе в сградата на гарата. Оттам си купи пакет цигари, както винаги — „Джон Силвър“, и запали една още преди да е излязъл.

Нямаше планове за деня. Беше вторник, а той беше свободен. Напоследък неведнъж му се налагаше да работи извънредно, тъй като и в Лунд^[1], и в Малмьо^[2] имаше големи и чести демонстрации против Виетнамската война. В Малмьо се стигна дори до конфронтации. Цялата ситуация никак не му харесваше. Не беше напълно сигурен какво мисли относно исканията на демонстрантите САЩ да напусне Виетнам. Предния ден се опита да поговори с Мона по този въпрос, но тя нямаше конкретно мнение, само се оплака, че „демонстрантите вдигат шум“. Той настоя да разбере какво мисли приятелката му и заяви, че не е редно най-голямата военна сила в света да бомбардира една бедна земеделска страна в Азия толкова жестоко, че чак „да я връща в каменната епоха“, както се бе изразил някакъв висш американски военен офицер във вестника. Тя отвърна на удара, като отсече, че няма никакви намерения да се жени за комунист.

Валандер се предаде. Така и не приключиха спора. Той беше убеден, че ще се ожени именно за Мона и за никоя друга. Момичето с кестенявата коса, острия нос и тясната брадичка. Навярно тя не беше най-красивата жена, която бе срещал през живота си, но той желаеше точно нея.

Срещнаха се преди година. Преди това полицаят имаше едногодишна връзка с момиче на име Хелена, което работеше в кантората на едно параходно дружество. Един ден тя просто му съобщи, че си е намерила друг и всичко между тях е приключило. Той изгуби ума и дума. Прекара цял уикенд, плачейки, в апартамента си. Беше извън себе си от ревност. След като успя да избърше сълзите си, отиде до кръчмата на централната гара и се напи. После отново се прибра вкъщи и продължи да плаче. И досега потръпваше, когато се случваше да подминава входа на тази кръчма. Кракът му никога повече нямаше да стъпи там.

Последваха няколко тежки месеца, през които той се опита да накара Хелена да промени решението си и да се върне при него. Тя категорично отказа да се смили над него и накрая толкова се изнерви от настоятелността му, че заплаши да се оплаче в полицията. Той се видя принуден да отстъпи. И изненадващо, в този момент, сякаш за него всичко приключи. Хелена спокойно можеше да си живее с новия си мъж. Него вече не го бе грижа за нея. Това се случи в петък.

Още същата вечер той прекоси протока Йоресунд^[3]. На връщане от Копенхаген го настаниха до плетящо момиче на име Мона.

Валандер се разхождаше из града, потънал в мисли. Чудеше се какво правят Мона и нейната приятелка в този момент. Сети се за случилото се миналата седмица. Демонстрациите бяха излезли извън контрол. Неговият командващ офицер не бе успял да прецени правилно ситуацията. Младият човек се числеше към импровизиран отряд, който трябваше да стои настрана и да се намеси само в случай на нужда. Извикаха ги чак когато настана пълна суматоха. Това направи ситуацията още по-хаотична.

Единственият човек, с когото Валандер се опита сериозно да поговори за политика, беше баща му. Той беше шейсетгодишен и тъкмо бе решил да се мести в Йостерлен^[4]. Баща му имаше непостоянен характер, никога не се знаеше какво може да се очаква от него. Веднъж възрастният човек се засегна толкова много, че едва не прекъсна отношенията със сина си. Това се случи, когато един ден преди няколко години Валандер се прибра вкъщи и съобщи, че ще става полицай. Баща му се намираше в ателието си, заобиколен от мирис на маслени бои и кафе. Хвърли една четка по сина си и му изкрещя да изчезне и никога повече да не се връща. Не искаше никакви полицаи в семейството си. Последва ожесточен спор. Валандер държеше на своето, беше твърдо решен да стане полицай, никакви хвърлени по него четки нямаше да променят това. Изведнъж баща му млъкна, обърна му гръб, отново застана пред статива си и упорито започна да оформя глухар с помощта на шаблон. Винаги избираше един и същи мотив — горски пейзаж. От време на време го разнообразяваше, като добавяше глухар.

Валандер сбърчи чело. Така и не се сдобри с баща си, но поне вече си говореха. Младият мъж често се чудеше как майка му, която почина, докато той учеше за полицай, бе издържала мъжа си. Сестра му, Кристина, беше достатъчно досетлива да се изнесе от вкъщи веднага щом й се удаде възможност, и сега живееше в Стокхолм.

Беше станало десет часът. По улиците на Малмьо се усещаше слаб полъх на вятър. Валандер влезе в едно кафене до близкия търговски център. Поръча си кафе и сандвич и разгледа „Арбетет“ и „Сюдсвенскан“. И в двата вестника имаше читателски писма от хора или хвалещи, или критикуващи действията на полицията във връзка с демонстрациите. Бързо прелисти нататък. Не му се четеше за това. Надяваше се скоро вече да не се налага да участва в потушаване на демонстрации. Искаше да стане криминален полицай. Такова беше намерението му още от самото начало, никога не го бе крил от останалите. След няколко месеца щеше да започне работа в един от отделите, който се занимаваше с разследвания на тежки и по-сериозни сексуални престъпления.

Внезапно пред него застана някой. Валандер държеше чашата с кафе в ръка. Вдигна очи. До масата му стоеше дългокосо момиче на около седемнайсет години. То беше много бледо, взираше се гневно в него. Наведе се напред, така че дългата му коса скри лицето му, и посочи шията си.

— Тук… — каза то. — Тук ме ударихте.

Полицаят постави чашата на масата. Нищо не разбираше.

Момичето отново посочи шията си.

— Нямам представа за какво говорите — отвърна той.

— Вие сте полицай, нали?

— Да.

— Не участвахте ли в потушаването на демонстрациите?

Сега Валандер разбра за какво става дума. Тя го беше разпознала, въпреки че не носеше униформа.

— Никого не съм удрял — възрази той.

— Нима има някакво значение кой е държал палката? Вие бяхте там. Значи, сте ни удряли.

— Вие нарушихте правилата за демонстрации — отвърна младият мъж.

Сам чуваше колко безсмислено звучи това.

— Никак не обичам полицаи — процеди през зъби тя. — Мислех да пия кафе тук, но ще се наложи да отида някъде другаде.

Момичето се обърна и излезе. Сервитьорката зад щанда го изгледа неодобрително, явно я бе лишил от потенциален клиент.

Валандер плати и си тръгна. Беше изял само половината от сандвича си. Срещата с момичето го разстрои. Струваше му се, че всички го зяпат. Сякаш носеше униформа, а не тъмносини панталони, светла риза и зелено яке.

„Трябва да се махна от улицата — помисли той. — Да получа работа с кабинет, да имам право на достъп до срещите на разузнавателните екипи и до местопрестъпленията. Никакви демонстрации повече. Ако пак ме извикат, ще си взема болнични.“

Ускори крачките си. Обмисли дали да не вземе автобус до „Русенгорд“, но реши, че има нужда от движение. Освен това в този момент най-много му се искаше да е невидим, нямаше желание да се натъкне на някой познат.

Ала, естествено, попадна право на баща си пред Фолкпаркен^[5]. Възрастният човек мъкнеше едно от платната си, увито в кафява хартия. Валандер гледаше в краката си, забеляза го прекалено късно, нямаше къде да се скрие. Баща му носеше странна шапка и дебело палто, под което се подаваше анцуг, беше обул маратонки на босо.

Младият мъж простена наум. „Прилича на стопаджия — отчая се той. — Защо поне не се облича като хората?“

Възрастният човек остави платното на земята и въздъхна.

— Защо не носиш униформа? — попита той, без да го поздрави. — Нима вече не си полицай?

— Днес имам свободен ден.

— Мислех, че полицаите никога не си почиват, за да ни пазят от всички злини.

Валандер успя да овладее гнева си.

— Защо си със зимно палто? — поинтересува се вместо това той. — Двайсет градуса е.

— Възможно е. Поддържам се здрав, като се потя много. И ти би трябвало да правиш така.

— Не искам да нося зимно палто през лятото.

— Значи, ще се разболееш.

— Та аз никога не боледувам!

— Все още не, но и дотам ще се стигне.

— Виждал ли си се в огледалото?

— Не си губя времето с подобни неща.

— Поне признай, че не е редно да носиш зимна шапка през юни.

— Опитай се да я свалиш, ако смееш. Ще те обвиня в полицейски тормоз. Между другото, предполагам, че си участвал в потушаването на демонстрациите и си удрял протестиращите.

„Само не и той — въздъхна наум Валандер. — Не е възможно. Той никога не се е интересувал от полицейски въпроси. Дори когато се опитвах да обсъждам подобни неща с него.“

— Почтените хора са длъжни да се дистанцират от тази война — заяви убедено баща му.

— Хората трябва да вършат работата си — възрази Валандер с едва извоювано спокойствие.

— Знаеш какво ти казах — не биваше да ставаш полицай. Не ме послуша. Виж се какво правиш сега. Удряш невинни деца по главите с пръчки.

— Никого не съм удрял през живота си, да му се не види! Освен това не носим пръчки, а палки. Къде ще ходиш с това платно?

— Ще го разменя за овлажнител на въздуха.

— За какво ти е овлажнител на въздуха?

— Него ще разменя за нов матрак. Този, на който спя сега, е прекалено неудобен. Заболява ме гърбът от него.

Валандер знаеше, че баща му често се забърква в необичайни сделки, които обикновено преминаваха през няколко етапа, преди стоката, която действително му бе необходима, да попадне в ръцете му.

— Да ти помогна ли? — предложи той.

— Нямам нужда от полицейски надзор, но си добре дошъл някоя вечер. Иска ми се да поиграем карти заедно.

— Ще дойда, когато имам време.

„Игра на карти — помисли Валандер. — Единственото, което ни свързва.“

Възрастният човек повдигна платното и изстреля:

— Защо още нямам внуци?

Тръгна, без да даде възможност на сина си да отговори.

Младият мъж се загледа след него. Добре щеше да е баща му да се премести в Йостерлен. Така нямаше да съществува възможност случайно да попадне на него на улицата.

* * *

Валандер живееше в стара къща в „Русенгорд“. Домовете в този район можеха да бъдат съборени всеки момент. Въпреки това на него там му харесваше. За съжаление, Мона не беше на същото мнение. Беше го предупредила, че ако се оженят, ще трябва да си намерят къща в друг квартал. Апартаментът му се състоеше от спалня, кухня и тясна баня. Това беше първото му собствено жилище. Купи мебелите на търг и в магазини за стоки за дома. По стените висяха плакати с цветя и райски острови. Тъй като баща му също идваше на гости, той се бе почувствал длъжен да окачи една от неговите картини над дивана. Спря се на пейзаж без глухар.

Най-важният предмет в спалнята му беше грамофонът. Валандер не притежаваше много плочи. Тези, с които разполагаше, съдържаха предимно записи на оперни спектакли. Колегите му не проумяваха как може да слуша подобна музика, затова купи и няколко други плочи, които да пуска, когато има компания. По неизвестна за него причина много полицаи бяха почитатели на Рой Орбисън^[6].

Обядва малко след един, пи кафе и разчисти апартамента под акомпанимента на гласа на Юси Бьорлинг^[7]. Тази беше първата му плоча. Беше безобразно надрана, но той често мислеше, че тя ще е първото нещо, което ще спаси при внезапен пожар в къщата.

Тъкмо я пусна за втори път, когато от тавана се разнесе тропане. Намали звука. Стените на къщата бяха тънки, всичко се чуваше. Над него живееше пенсионерка на име Линеа Алмквист, някога притежавала магазин за цветя. Тя удряше по пода, щом преценеше, че музиката е прекалено силна, и той намаляваше звука. Прозорецът беше отворен, пердето, което Мона бе окачила, потрепваше на вятъра. Валандер легна в леглото. Чувстваше се едновременно изморен и мързелив. Имаше право да си отдъхне. Започна да прелиства едно порнографско списание. Грижливо скриваше всички четива от този род, преди Мона да му дойде на гости. Заспа почти веднага, списанието падна на пода.

Събуди го рязък шум. Нямаше представа откъде е дошъл. Изправи се и отиде в кухнята, за да провери дали нещо не е паднало на пода. Всичко си стоеше на мястото. Върна се в спалнята и погледна навън през прозореца. Дворът зад къщата беше пуст. На някакъв простор висеше самотен син гащеризон и тихо се развяваше на лекия бриз. Отново си легна. Беше сънувал. Момичето от кафенето присъстваше в съня му, но самият той беше хаотичен и мъгляв.

Пак стана и погледна часовника. Четири без петнайсет. Беше спал над два часа. Седна на масата в кухнята и започна да си прави списък за пазаруване. Мона беше обещала да купи нещо за пиене от Копенхаген. Пъхна списъка в джоба си, взе якето си и затвори вратата зад себе си.

Застина в полумрака. Вратата на съседа му беше открехната. Това го изненада, тъй като мъжът, който живееше в съседния апартамент, беше много плашлив и даже си инсталира допълнителна ключалка през май. Зачуди се дали няма да е по-добре да продължи по пътя си, но реши все пак да почука. До него живееше пенсиониран моряк на име Артур Холен. Той се бе нанесъл в къщата дълго преди него самия. Когато се засичаха по стълбите, се поздравяваха и провеждаха кратки, делнични разговори — нищо повече. Никой не посещаваше неговия съсед. Сутрин той слушаше радио, а вечер гледаше телевизия. В десет часа винаги настъпваше тишина. На няколко пъти Валандер си зададе въпроса дали Холен чува какво се случва в апартамента му, когато има женска компания, особено страстните звуци през нощта. Но, разбира се, така и не провери.

Почука още веднъж. Не получи никакъв отговор. Отвори вратата и извика. Вътре цареше пълна тишина. Колебливо пристъпи в коридора. Беше задушно, миришеше на спарено и на стар човек. Отново извика.

„Вероятно просто не е заключил на излизане — помисли си той. — Все пак е над седемдесетгодишен. Навярно е започнал да забравя.“

Полицаят хвърли поглед към кухнята. Върху мушамата на масата, до една чаша за кафе се намираше смачкан талон за залози. Дръпна завесата, която покриваше входа към спалнята. Подскочи. Холен лежеше на пода. Бялата му риза бе подгизнала от кръв. До едната му ръка имаше револвер. „Шумът — досети се Валандер. — Чул съм изстрела.“ Догади му се. Много пъти беше виждал мъртъвци. Хора, които са се удавили или обесили, които са изгорели или са били обезобразени до неузнаваемост от пътни инциденти. Още не беше успял да свикне със смъртта.

Огледа се. Апартаментът на Холен бе огледално копие на неговия. Мебелировката беше оскъдна — никакви цветя, никакви украшения. Леглото не беше оправено.

Пак погледна към тялото. Явно съседът му се бе застрелял в гърдите. Беше мъртъв. Не беше необходимо да провери пулса му, за да се убеди в това.

Бързо се върна в собствения си апартамент и се обади на полицията. Обясни, че е техен колега, и разказа какво се е случило. Излезе на улицата и зачака.

Полицията и линейката пристигнаха почти едновременно. Валандер кимна на хората, излезли от колите. Познаваше всички.

— На какво си попаднал? — попита един от полицаите.

Името му беше Свен Свенсон, беше родом от Ландскруна^[8]. Откакто бе паднал в бодлив плет, гонейки някакъв крадец, всички го наричаха Трънчо.

— Съседът ми се е самоубил — отговори младият мъж.

— Скоро ще пристигне Хемберг — съобщи Трънчо. — Криминалната полиция ще поеме случая.

Валандер кимна. Знаеше, че смъртните случаи в дома винаги се разследваха.

Хемберг беше полицай с определена слава, не само положителна. Лесно се палеше и не се отнасяше добре с колегите си, но същевременно беше такъв виртуоз в работата си, че никой не смееше да се оплаква от него. Валандер се притесни. Беше ли допуснал някаква грешка? По-възрастният полицай щеше да забележи на мига. А именно с него щеше да започне да работи веднага щом му позволяха да се премести.

Остана на улицата. Едно тъмно волво спря до тротоара. Хемберг излезе оттам. Беше сам. Позна Валандер почти веднага.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — поинтересува се той.

— Живея тук. Съседът ми се е самоубил, застрелял се е. Аз се обадих на полицията.

Другият мъж заинтригувано повдигна вежди.

— Видя ли го?

— Какво?

— Видя ли го да се застрелва?

— Естествено, че не.

— Тогава откъде би могъл да знаеш, че става дума за самоубийство?

— Оръжието лежеше до тялото му.

— Е, и?

Валандер не знаеше какво да отговори.

— Ако искаш да станеш криминален полицай, трябва да се научиш да задаваш правилните въпроси — обясни Хемберг. — В момента разполагам с достатъчно хора, които не мислят както трябва. Нямам нужда от още един.

По-възрастният човек си пое дълбоко дъх, успокои се и продължи малко по-дружелюбно:

— Щом казваш, че е самоубийство, навярно е така. Къде е трупът?

Младият мъж посочи към входната врата. Влязоха заедно.

Валандер внимателно следеше работата на Хемберг. Видя как той клекна до тялото и обсъди раната от куршума с лекаря, пристигнал с линейката. После обиколи апартамента, провери чекмеджетата в бюрото, гардеробите и дрехите.

След час беше готов. Направи знак на младия полицай да го последва в кухнята.

— Вероятно е самоубийство — заяви той, разсеяно се протегна, вдигна талона за залози от масата и се загледа в него.

— Чух шум — каза Валандер. — Сигурно е бил изстрелът.

— Нищо друго ли не чу?

Младият мъж реши, че е най-добре да каже истината, и призна:

— Спях следобеден сън. Шумът ме събуди.

— А после? Не чу ли тичане по стълбите?

— Не.

— Познаваше ли го?

Валандер сподели малкото, което знаеше за съседа си.

— Има ли някакви близки?

— Доколкото знам, не.

— Трябва да проверим.

Хемберг помълча.

— Тук няма семейни снимки — продължи след малко той. — Нито на бюрото, нито по стените. В чекмеджетата открих само два стари моряшки паспорта. Единственият интересен предмет, който намерих, е шарен бръмбар в буркан. По-голям е от бръмбар рогач. Знаеш ли какво е това?

Валандер нямаше представа.

— Най-големият шведски бръмбар — обясни другият мъж и върна талона за залози обратно на масата. — На изчезване е.

— Не е оставил прощално писмо — добави той. — Стар човек, животът му е дошъл в повече и се е сбогувал със света със замах. Според лекаря се е прицелил добре, право в сърцето.

Един полицай влезе в кухнята и подаде някакъв портфейл на Хемберг. Той го отвори и извади лична карта оттам.

— Артур Холен — прочете по-възрастният мъж. — Роден 1898 година. Имал е много татуировки, както се полага за моряк от старата школа. Знаеш ли каква длъжност е заемал?

— Мисля, че е бил машинист.

— В един от моряшките паспорти е записан като машинист, в другия като матрос. Явно е заемал повече от една длъжност. Някога е бил влюбен в момиче на име Лусия. Това красиво име е татуирано на дясното му рамо и на гърдите му. Сякаш символично се е застрелял точно през него.

Хемберг пъхна личната карта и портфейла в някаква чанта.

— Разбира се, съдебният лекар ще има последната дума. Ще помолим и за балистична експертиза. Но най-вероятно става дума за самоубийство.

Другият мъж хвърли поглед на талона за залози и отбеляза:

— Артур Холен не е разбирал от английски футбол. Щеше да е единственият победител, ако този талон се бе оказал печеливш.

Хемберг се изправи. Отнесоха тялото. Предпазливо преминаха с покритата носилка през тесния коридор.

— Все по-често се случва — вметна замислено по-възрастният полицай. — Стари хора сами решават кога да се сбогуват със света. Ала рядко избират да се застрелят с револвер.

Изпитателно се взря във Валандер.

— Ти, естествено, вече си се сетил за това.

Младият полицай се стресна.

— За какво?

— Необичайно е, че той е притежавал пистолет. Проверихме бюрото му, не открихме разрешително за оръжие.

— Може би го е купил, докато е работил по корабите.

Хемберг вдигна рамене.

— Вероятно.

Валандер го последва до улицата.

— Тъй като си му съсед, реших да ти поверя ключа към апартамента му — обясни му по-възрастният мъж. — Колегите ще дойдат да го вземат, щом са готови. Погрижи се никой друг да не влиза вътре, докато окончателно не се убедим, че става дума за самоубийство.

Младият човек се върна обратно в къщата. На стълбите се размина с Линеа Алмквист, която носеше в ръце плик, пълен с боклук.

— Що за ужасно тичане по стълбите? — попита кисело тя.

— За съжаление, има смъртен случай — учтиво обясни Валандер. — Холен е мъртъв.

Тази новина явно разтърси жената.

— Навярно се е чувствал много самотен — промълви тя. — Няколко пъти го поканих на кафе, но той се оправда, че няма време. А вероятно времето е било единственото, с което е разполагал.

— Не го познавах добре — отвърна той.

— От сърце ли е умрял?

— Да, сигурно е умрял от сърце.

— Да се надяваме, че на негово място няма да се нанесат шумни младежи — изтърси тя и продължи надолу по стълбите.

Валандер се върна в апартамента на Холен. Трупа вече го нямаше, затова му беше по-лесно да бъде там. Един криминалист прибираше инструментите си в чантата си. Петното от кръв върху линолеума беше потъмняло. Трънчо чистеше ноктите си.

— Хемберг ми повери ключовете — обяви Валандер.

Другият полицай посочи връзката с ключове върху бюрото и промълви:

— Чудя се кой притежава къщата. Имам гадже, което си търси жилище.

— Всичко се чува. Имай го предвид.

— Не знаеш ли за новите легла с водни матраци? Те не скърцат.

* * *

Валандер заключи вратата на апартамента на Холен в шест и петнайсет. Оставаха няколко часа до срещата му с Мона. Прибра се вкъщи и си направи кафе. Навън се бе извил силен вятър. Той затвори прозореца и седна в кухнята. Не успя да напазарува, магазинът вече беше затворил, а наблизо нямаше други, които да работят до късно. Щеше да се види принуден да предложи на приятелката си да вечерят навън. Портфейлът му се намираше върху масата. Провери дали има достатъчно пари. Мона обичаше да ходи на ресторант, но за него това си беше просто хвърляне на пари на вятъра.

Кафеварката изсвистя. Полицаят наля кафе в чашата си и добави три бучки захар. Изчака напитката малко да изстине.

Нещо го безпокоеше.

Нямаше представа защо, но притеснението се засили.

Не знаеше какво го кара да се чувства така. Знаеше само, че тревогата му е свързана с Холен. Прехвърли случилото се в съзнанието си. Шумът, който го събуди, открехнатата врата, трупът на пода в спалнята. Един мъж се бе самоубил, мъж, който по една случайност беше негов съсед.

Нещо не се връзваше. Валандер отиде в спалнята си и си легна. Припомни си шума, който чу. Беше ли чул и нещо друго? Преди или след това? Не се ли бяха промъкнали някакви звуци в сънищата му? Не помнеше. Въпреки това бе убеден, че нещо му се изплъзва. Продължи да търси в мислите си, но откри единствено мълчание. Стана и се върна в кухнята. Кафето беше изстинало.

„Въобразявам си — помисли той. — Сам го видях, Хемберг го видя, всички го видяха. Самотен възрастен човек, на когото животът е дошъл в повече.“

И все пак имаше чувството, че е забелязал нещо важно, без да го осъзнава.

От друга страна, беше наясно колко привлекателна е идеята, че е възможно да е видял нещо, което е убягнало на Хемберг. Това би увеличило шансовете му за бързо повишение в криминален полицай.

Погледна часовника. Имаше време, преди да се наложи да излезе, за да посрещне Мона на пристанището. Остави чашата в мивката, взе връзката с ключове и отиде в апартамента на Холен. Всичко беше съвсем същото както когато откри тялото, като изключим взетото от криминалистите и липсата на трупа. Стаята не беше променена. Внимателно се огледа. „Как става? — запита се. — Как откриваш това, което виждаш, без да го осъзнаваш?“

Там имаше нещо, бе напълно убеден в това.

Но той не го забелязваше.

Отиде в кухнята и се настани на стола, на който бе седял Хемберг. Талонът за залози се намираше пред него. Валандер не разбираше от английски футбол. Не знаеше почти нищо за него. Рядко играеше футбол, ала от време на време си купуваше лотарийни билети.

Видя, че Холен е направил залози за следващата събота. Съседът му дори беше попълнил името и адреса си.

Младият мъж се върна в спалнята и застана до прозореца. Искаше да я разгледа от друг ъгъл. Погледът му се спря върху леглото. Съседът му беше сложил край на живота си напълно облечен, но леглото му не беше оправено. В апартамента му цареше педантичен ред. Защо тогава бе оставил леглото така? Надали е спал облечен, събудил се е и после се е застрелял, без да го оправи? Защо на масата в кухнята се намираше попълнен талон за залози?

В това нямаше никаква логика. Ала не беше задължително и да означава нещо. Възможно бе Холен просто изведнъж да е решил да сложи край на всичко. Вероятно му се е сторило безсмислено да оправи леглото си за последен път.

Валандер се настани в единствения фотьойл в спалнята, протрит и износен. „Въобразявам си — повтори си той. — Съдебният лекар ще заключи, че става дума за самоубийство, балистичната експертиза ще потвърди, че куршумът е дошъл от оръжието, намерено до Холен, а изстрелът е бил направен от собствената му ръка.“

Прецени, че ще е най-добре да се прибере вкъщи. Искаше да се измие и да се преоблече, преди да отиде да посрещне Мона, но нещо го задържаше. Отиде до бюрото и започна да отваря чекмеджетата. Веднага откри двата моряшки паспорта. Артур Холен е бил хубав на младини — светла коса, голяма, широка усмивка. Беше му трудно да повярва, че това е същият мъж, който тихо и спокойно бе прекарал последните си години в „Русенгорд“. Това не беше снимка на човек, който един ден щеше да отнеме живота си. Знаеше колко погрешно мисли. Самоубийците не се вписваха в стандартни рамки.

Откри шарения бръмбар, взе го и го занесе до прозореца. На долната страна на буркана пишеше нещо подобно на „Бразилия“. Това навярно бе сувенир, купен от Холен по време на някое пътуване. Продължи да рови из чекмеджетата. Ключове, монети от различни страни, нищо, заслужаващо внимание. Под износената и накъсана хартия, с която бе застлано най-долното чекмедже, намери кафяв плик със стара снимка. На нея бе изобразена младоженска двойка. На гърба на фотографията бяха отбелязани името на фотоателието и датата 15 май 1894 година. Фотото се намираше в Херньосанд^[9]. Пишеше също и „Манда и аз в деня на сватбата ни“. „Родителите му — досети се Валандер. — Четири години по-късно им се е родил син.“

След като приключи с бюрото, премина към библиотеката. За своя най-голяма изненада там откри няколко книги на немски. Бяха измачкани, личеше си, че са били четени често. Намери и романи на Вилхелм Муберг^[10], готварска книга на испански и списания за хора, интересуващи се от авиомоделизъм. Младият мъж смаяно поклати глава. Холен се оказваше по-разностранен, отколкото бе предполагал. Надникна под леглото. Там нямаше нищо. Продължи към гардероба. Дрехите бяха прилежно окачени, трите чифта обувки — грижливо излъскани. „Само леглото не е оправено — помисли си пак той. — Не се вписва в цялостната картина.“

Тъкмо се канеше да затвори гардероба, когато на вратата се позвъни. Стресна се. Изчака. Отново се разнесе звън. Изведнъж му се стори, че се намира на забранено място. Почака още малко. След третото иззвъняване отиде да отвори.

На вратата стоеше мъж в сиво палто, който впери учуден поглед в него.

— Сбъркал ли съм? — попита той. — Търся господин Холен.

Валандер се опита да възприеме подходящ за ситуацията официален тон.

— Бихте ли ми казали кой сте? — поинтересува се той.

Човекът срещу него сбърчи чело.

— А вие кой сте?

— Името ми е Курт Валандер. Аз съм младши разследващ полицай. Бихте ли били така добър да отговорите на въпроса ми относно това кой сте и какво искате?

— Продавам енциклопедии — обясни плахо мъжът. — Бях тук миналата седмица и представих книгите от поредицата. Артур Холен ме помоли да дойда отново днес. Изпрати ми попълнения договор и първата вноска. Искам да му оставя първия том и произведението, което всеки нов купувач получава като бонус.

Извади две книги от едно куфарче, сякаш за да докаже, че казва истината.

Валандер го слушаше с нарастваща изненада. Усещането, че нещо не е наред, внезапно стана по-силно. Отстъпи встрани и кимна на другия да влезе.

— Случило ли се е нещо? — попита го той.

Полицаят го заведе в кухнята, без да отговори, и го подкани да седне на масата с жест.

Впоследствие осъзна, че за пръв път щеше да съобщи за нечия смърт на някого. Това винаги го бе плашило преди. Припомни си, че този човек не е роднина, а само продавач на книги, и съобщи:

— Артур Холен е мъртъв.

Мъжът от другата страна на масата като че ли не го разбра.

— Та аз говорих с него малко по-рано днес!

— Мислех, че сте се видели миналата седмица.

— Обадих му се преди обяд и се поинтересувах дали би било удобно да намина тази вечер.

— Какво отговори той?

— Че няма проблем. Щях ли да съм тук иначе? Не обичам да се натрапвам на другите. Хората имат толкова странни представи за продавачите на книги, които чукат по вратите.

Валандер не мислеше, че другият лъже.

— Нека да започнем отначало — предложи той.

— Какво се е случило? — прекъсна го продавачът.

— Артур Холен е мъртъв. Засега това е всичко, което мога да споделя.

— Но щом полицията е замесена, значи е станало нещо лошо. Прегазили ли са го?

— Засега това е всичко, което мога да споделя — повтори младият полицай и се запита защо прави ситуацията излишно драматична.

Помоли мъжа да му разкаже цялата история.

— Казвам се Емил Холмберг — започна той. — Всъщност съм учител по биология в гимназията. Продавам енциклопедии, за да събера пари за пътуване до Борнео.

— Борнео?

— Интересувам се от тропически растения.

Валандер го подкани да продължи с кимване.

— Миналата седмица обикалях из квартала и звънях по вратите. Артур Холен се заинтересува от поредицата и ме покани да вляза. Седнахме тук, в кухнята. Разказах му за енциклопедията, обясних му колко струва и му показах един екземпляр. Той подписа договора след около половин час. Днес му се обадих и той ми каза, че е удобно да дойда тази вечер.

— В кой ден от седмицата бяхте тук преди?

— Във вторник. Някъде между четири и пет и половина.

Младият мъж си спомни, че тогава бе на смяна, но не виждаше причина да сподели, че и той живее в същата сграда. Особено след като се бе представил за младши разследващ полицай.

— Единствено Холен прояви интерес към енциклопедията. Една жена от горния етаж се развика, че само досаждам на хората. Случва се, но не особено често. Помня, че не ми отвориха от съседния апартамент.

— Казахте, че Холен е направил първата вноска?

Продавачът отвори куфарчето, в което съхраняваше книгите, и му показа квитанцията. Тя беше от миналия петък.

Валандер се опита да помисли.

— Как щеше да плати за енциклопедията?

— С вноски в рамките на две години, докато изплати всичките двайсет части.

„Не се връзва — помисли младият полицай. — Нищо не се връзва. Мъж, който има намерение да се самоубие, едва ли би подписал дългосрочен договор за закупуване на книги.“

— Какво впечатление ви направи Холен? — попита Валандер.

— Не знам дали ви разбирам правилно.

— Как изглеждаше? Спокоен? Радостен? Стори ли ви се притеснен?

— Не беше особено разговорлив, но наистина се интересуваше от енциклопедията. В това съм сигурен.

Засега полицаят нямаше повече въпроси. На перваза на кухненския прозорец имаше химикалка. Потърси хартия в джоба си. Единственото, което намери, бе списъкът с покупките. Обърна го и помоли Холмберг да напише телефона си там.

— Най-вероятно няма да ви се обадим, но все пак бих искал да разполагам с номера ви — добави той.

— Холен изглеждаше съвсем здрав. Какво се е случило? Какво ще стане с договора?

— Ако няма роднини, които да поемат задълженията му, надали ще бъде изплатен. Уверявам ви, Артур Холен е мъртъв.

— Но не можете да ми кажете какво се е случило?

— За съжаление, не.

— Карате ме да си мисля, че е станало нещо ужасно.

Младият човек се опита да намекне, че разговорът е приключил, като се изправи.

Продавачът на книги остана на мястото си с куфарчето в ръце.

— Интересува ли се господин криминалният полицай от енциклопедии?

— Младши разследващ полицай — поправи го Валандер. — Не се нуждая от енциклопедии. Поне не в момента.

Изпрати Холмберг до улицата. След като другият мъж се изгуби зад ъгъла с колелото си, се върна в апартамента на Холен. Седна на кухненската маса и потъна в мисли относно наученото от продавача на книги. Единственото логично обяснение, което му хрумваше, бе, че Холен внезапно е решил да сложи край на живота си. Освен ако не е бил толкова луд, че да иска да погоди грозен номер на Холмберг.

Някъде в далечината се чу звънене на телефон. Осъзна, че звукът идва от собствения му апартамент, прекалено късно. Изтича дотам. Обаждаше се Мона.

— Мислех, че ще ме посрещнеш — ядосано процеди тя през зъби.

Валандер погледна ръчния си часовник и тихо изпсува. Трябваше да е на пристанището преди петнайсет минути.

— Улисах се в едно разследване — опита се да се извини той.

— Нямаше ли свободен ден днес?

— За съжаление, ме извикаха на работа.

— Нима не съществуват други полицаи? Винаги ли ще бъде така?

— Навярно този път е изключение.

— Напазарува ли?

— Не успях.

Чу колко е разочарована.

— Ей сега ще дойда да те взема — предложи той. — Ще се опитам да хвана такси. После ще отидем да хапнем някъде.

— Мога ли да ти имам доверие? Ами ако пак те извикат?

— Ще дойда по най-бързия възможен начин. Обещавам.

— Седнала съм на една пейка. Ще те чакам двайсет минути. След това ще се прибера у дома.

Валандер затвори и се обади за такси. Беше заето. Минаха почти десет минути, преди най-после да успее да се свърже с централата. Междувременно заключи апартамента на Холен и си смени ризата.

Пристигна на фериботния терминал за Дания след 33 минути. Мона вече си беше тръгнала. Тя живееше на „Сьодра Фощадсгатан“. Младият мъж отиде до площад „Густав Адолф“^[11] и се обади на приятелката си от уличен телефон. Никой не вдигна. Пет минути по-късно опита отново. Тогава тя вече си беше вкъщи.

— Не се шегувах, като ти казах, че ще те чакам точно двайсет минути — започна тя.

— Не успях да извикам такси навреме. Централата беше заета.

— Изморена съм. Ще се видим някоя друга вечер.

Той се опита да я разубеди, но Мона беше непреклонна. Скараха се. Накрая тя му затвори. Валандер удари слушалката във вилката на телефона. Няколко патрулиращи наблизо полицаи го погледнаха неодобрително. Не го разпознаха като свой колега.

Младият мъж отиде до един павилион за хотдог близо до площада. Седна да хапне на една пейка. Разсеяно се загледа в няколко чайки, борещи се за парче хляб.

Двамата с Мона рядко се спречкваха, но той се притесняваше след всяка разправия. Инстинктивно знаеше, че на нея ще й мине до утре и всичко ще се върне постарому, ала безпокойството не се подчиняваше на здравия разум и не го напускаше.

Прибра се вкъщи, седна на кухненската маса и се опита да се съсредоточи и да направи обобщение на всичко случило се в съседния апартамент. Не стигна доникъде. Чувстваше се неуверен. Как се провежда разследване? Как се анализира местопрестъпление? Въпреки времето, прекарано в полицейската академия, не му достигаха прекалено много основни познания. След половин час ядосано захвърли химикалката настрана. Въобразяваше си. Холен се беше застрелял. Талонът за залози и продавачът на книги не променяха това. Щеше да е по-добре да съжали, задето не е имал възможност да опознае съседа си, вместо да си блъска главата. Може би в крайна сметка самотата се беше оказала непоносима за Холен.

Започна нервно и неспокойно да обикаля напред-назад из апартамента си. Мона беше разочарована. Вината беше изцяло негова.

Чу как покрай къщата минава някаква кола. От отворения прозорец на автомобила се разнасяше музика. The House of the Rising Sun^[12]. Тази песен стана голям хит преди няколко години. Как се казваше групата, която я изпълняваше? „Кингс“? Не помнеше. По това време обикновено вече чуваше тихия шум от телевизора на съседа си през стената. Сега в другия апартамент цареше тишина.

Валандер седна на дивана и вдигна краката си върху масата. Сети се за баща си, за зимното палто и шапката, за босите му крака. Ако не беше толкова късно, щеше да отиде да поиграе карти с него. Беше започнал да се изморява, макар че още нямаше единайсет часа. Включи телевизора. Както обикновено, предаваха политически дебат. Мина известно време, преди да разбере, че участниците обсъждат предимствата и недостатъците на новата реалност — света на компютрите. Изключи телевизора. Поседя още малко, после, прозявайки се, се съблече и си легна.

Заспа почти веднага.

Впоследствие така и не успя да си спомни какво го беше събудило. Изведнъж подскочи и внимателно се вслуша в мрачната лятна нощ. Нещо го беше стреснало, беше убеден в това. Може би по улицата беше минала кола с дефектен ауспух? Пердето бавно се развяваше до открехнатия прозорец. Затвори очи.

Чу звук точно до главата си.

В апартамента на Холен имаше някого. Валандер затаи дъх и продължи да се ослушва. Нещо издрънча, сякаш някой беше преместил някакъв предмет. Веднага след това се чу тътрене от преместване на мебел. Младият мъж погледна часовника върху нощното шкафче. Три без петнайсет. Допря ухо до стената. Тъкмо започна да мисли, че му се е сторило, когато отново дочу нещо. В съседния апартамент определено имаше човек.

Седна в леглото и се зачуди какво да направи. Да се обади на колегите си? Ако Холен наистина нямаше роднини, в дома му не би трябвало да има никого. Ала почти никой не познаваше съседа му. Възможно бе той да е оставил резервни ключове на някого, за когото останалите дори и не подозираха.

Валандер стана от леглото, обу панталон и облече риза. Запъти се бос към стълбите. Вратата към апартамента на Холен беше затворена. Младият мъж държеше ключовете в ръка. Поколеба се. Най-разумно би било първо да натисне звънеца. Все пак бе получил ключовете от Хемберг и носеше голяма отговорност. Позвъни на вратата. Изчака. В апартамента бе настъпила пълна тишина. Отново позвъни. Никаква реакция. В същия момент осъзна, че ако вътре действително имаше някого, той лесно би могъл да избяга през някой от прозорците. Те бяха само на два метра над земята. Изпсува и изтича на улицата. Апартаментът на съседа му беше ъглов. Валандер бързо заобиколи ъгъла. Улицата беше пуста, но един от прозорците на Холен беше широко отворен.

Младият мъж се върна обратно в къщата и отключи вратата към апартамента на съседа си. Извика, преди да влезе, но не получи отговор. Запали лампата в коридора и пристъпи в спалнята. Чекмеджетата на бюрото бяха издърпани. Огледа се. Явно някой беше търсил нещо. Отиде до прозореца и се опита да провери дали е бил разбит отвън, но не откри никакви индикации за нещо подобно. Въз основа на тази информация направи две заключения: 1. Непознатият разполагаше с ключове. 2. Той/тя не бе искал/а да бъде заловен/а.

Включи лампата в спалнята и започна да се оглежда за нещо, което липсва. Нямаше представа доколко може да разчита на паметта си. Очевидните неща си бяха там — бръмбарът от Бразилия, двата моряшки паспорта и старата снимка. Тя беше извадена от плика и лежеше на пода. Валандер клекна и погледна плика. Някой беше извадил фотографията от него. Единственото обяснение за това бе, че някой е търсил нещо друго, което се намира в плик.

Изправи се и продължи да се оглежда. Чаршафите бяха изтръгнати от леглото, гардеробът — отворен. Един от двата костюма на Холен се бе озовал на пода.

„Някой е търсил нещо — помисли младият мъж. — Но какво? Дали е успял да го намери, преди да позвъня на вратата?“

Отиде в кухнята. Шкафовете бяха отворени. Една тенджера беше паднала на пода. Може би това го беше събудило? „Всъщност — осъзна той — отговорът е очевиден. Ако човекът беше открил това, което е търсил, щеше да спре да тършува и надали щеше да скочи през прозореца. Тоест то все още е в апартамента. Ако изобщо някога е било тук.“

Върна се в спалнята и впери поглед в изсъхналата кръв на пода.

„Какво се е случило? — запита се. — Действително ли е било самоубийство?“

Продължи огледа на апартамента. Отказа се в четири и десет, прибра се вкъщи, нави будилника за седем часа и си легна. Искаше да говори с Хемберг възможно най-скоро.

* * *

На следващия ден в Малмьо валеше проливен дъжд. Валандер не носеше чадър и затова изтича до автобусната спирка. Спа неспокойно, събуди се много преди будилника да иззвъни. Мисълта, че би могъл да впечатли Хемберг с бдителността си, го накара да остане малко по-дълго в леглото и да се размечтае как някой ден ще се превърне в необичайно добър разследващ полицай. Това му помогна да реши да се защити от нападките на Мона. Тя не можеше да очаква човек с неговата професия никога да не закъснява.

Младият човек пристигна в участъка в седем без четири минути. Често бе чувал, че Хемберг идва на работа много рано. Провери на пропуска и се оказа, че действително е така. Другият мъж беше дошъл още в шест часа. Валандер отиде в отдела на криминалната полиция. Повечето кабинети бяха празни. Запъти се направо към вратата на Хемберг и почука. Чу гласът на по-възрастния полицай да казва „Заповядай!“, отвори и влезе. Хемберг седеше на стола за посетители и си режеше ноктите. Сбърчи чело, щом видя кой го търси.

— Имахме ли уговорка? Не помня подобно нещо.

— Не, но бих искал да докладвам нещо.

Другият мъж остави ножичката за нокти сред химикалките си и се настани зад бюрото си.

— Седни, ако докладът ти ще отнеме повече от пет минути — подкани го той.

Валандер остана прав и разказа какво се е случило. Започна с продавача на книги и продължи с нощните събития. Не можеше да прецени дали Хемберг го слуша с интерес, или не. Лицето на по-възрастния човек не издаваше нищо.

— Това е — приключи младият полицай. — Реших, че ще е добре да споделя всичко с теб колкото се може по-скоро.

Хемберг му кимна да седне, извади бележника си, избра химикалка и си записа името и телефона на продавача на книги. Валандер обърна внимание на бележника. Значи, другият мъж не използваше хвърчащи листове хартия или папки за доклади.

— Нощното посещение изглежда необичайно — призна Хемберг. — Но не променя нищо. Холен се е самоубил. Убеден съм в това. Аутопсията и балистичната експертиза вероятно ще го потвърдят.

— Кой беше в апартамента миналата нощ?

По-възрастният полицай вдигна рамене.

— Самият ти даде възможен отговор — някой с ключове, който е търсил нещо, което не желае да изгуби. Слуховете се разнасят бързо. Хората видяха полицейската кола и линейката. Много от тях научиха, че Холен е мъртъв, само няколко часа след смъртта му.

— И все пак е странно, че този човек скочи през прозореца.

Хемберг се усмихна.

— Може би си е помислил, че възнамеряваш да влезеш с взлом.

— При положение че позвъних на вратата?

— Обичаен метод за проверка дали някой си е вкъщи.

— В три часа през нощта?

Другият мъж хвърли химикалката настрана и се облегна назад.

— Не ми изглеждаш убеден — отбеляза той, без да крие, че младият полицай е започнал да го изнервя.

Валандер веднага прозря, че е прекалил, и отстъпи:

— Естествено, че съм. Самоубийство и нищо друго.

— Добре. Разбрахме се. Хубаво е, че дойде да докладваш. Ще изпратя няколко момчета да огледат безпорядъка в апартамента. Ще изчакаме лекарите и криминалистите. После ще поставим случая на Холен в папка и ще забравим за него.

Хемберг постави ръка върху слушалката на телефона в знак, че разговорът е приключил. Младият мъж излезе от кабинета. Чувстваше се като идиот, беше се изложил. Какво си бе въобразил? Че е по следите на убийство? Отиде в стаята си. Хемберг имаше право. Трябваше да спре да мисли за Холен и известно време да продължи да бъде усърден редови полицай.

* * *

Мона го посети още същата вечер. Вечеряха заедно. Валандер не спомена нито един от аргументите, които си бе подготвил. Вместо това я помоли за извинение, задето беше закъснял. Тя му прости и остана през нощта. Дълго лежаха будни и разговаряха за юли, когато възнамеряваха да заминат на двуседмична почивка. Все още не бяха решили къде да отидат. Мона беше фризьорка и не печелеше кой знае колко пари. Мечтата й бе в бъдеще да отвори собствен фризьорски салон. Неговата заплата също не беше висока — точно 1896 крони на месец. Нямаха кола, виждаха се принудени внимателно да планират, за да им стигнат парите.

Валандер предложи да отидат на север, в планината. Стокхолм беше най-северната точка, до която беше стигал. Мона настоя да изберат място, където има плаж. Провериха дали спестяванията им ще са достатъчни за пътуване до Майорка. Оказа се твърде скъпо. Накрая неговата приятелка предложи почивка в Скаген^[13] в Дания. Беше ходила няколко пъти там с родителите си като дете и пазеше хубави спомени от това място. Освен това там имаше евтини семейни хотели със свободни стаи. Успяха да постигнат съгласие, преди да заспят. Щяха да отидат в Скаген. Тя щеше да запази стая на другия ден, а той — да проучи разписанието на влаковете от Копенхаген.

На следващата вечер, пети юни, Мона посети родителите си в Стафансторп^[14]. Валандер прекара няколко часа в игра на покер с баща си, който по изключение беше в добро настроение и не започна да критикува избора на професия на сина си още от вратата. След като успя да спечели почти петдесет крони от младия мъж, настроението му толкова се подобри, че извади бутилка коняк.

— Някой ден ще посетя Италия — сподели баща му, след като вдигнаха наздравица. — Иска ми се да видя и пирамидите в Египет.

— Защо?

Баща му го гледа дълго време.

— Това беше изключително глупав въпрос — каза накрая той. — Разбира се, че човек трябва да види Рим и пирамидите, преди да умре. Всички здравомислещи хора знаят това.

— Колко шведи, мислиш, могат да си позволят пътуване до Египет?

Баща му се престори, че не е чул въпроса.

— Нямам никакви намерения да умирам в скоро време — добави вместо отговор той. — Мисля да се преместя в Льодеруп^[15].

— Как върви търсенето на нов дом?

— Всичко е готово.

Валандер се слиса.

— Какво искаш да кажеш?

— Купих си къща. Адресът е „Свиндала“ номер 12:24.

— Та аз дори не съм я виждал!

— В нея няма ти да живееш, а аз.

— Ходил ли си там?

— Гледах снимки. Това ми стига. Няма да пътувам излишно. Това пречи на работата ми.

Валандер простена наум. Беше убеден, че баща му е бил измамен при покупката на къщата. Често го лъжеха при продажбата на картините му. Купувачите им обикновено бяха съмнителни особи в големи американски коли.

— Това е новина за мен. Кога възнамеряваш да се преместиш?

— В петък ще дойде камион за вещите ми.

— Толкова скоро?

— Чу какво казах. Следващия път ще играем карти в калта на Сконе.

Младият мъж разпери ръце.

— Кога ще успееш да си стегнеш багажа? Тук е пълна бъркотия!

— Предположих, че ти няма да имаш време, затова помолих сестра ти да ми помогне.

— Значи, ако не бях дошъл тази вечер, следващия път, когато бих решил да те посетя, щях да заваря празна къща?

— Да, точно така.

Валандер подаде чашата си на баща си, за да му налее още коняк. Той я напълни само до половината.

— Дори не знам къде се намира новият ти дом. Къде е Льодеруп? На изток или на запад от Юстад^[16]?

— На юг от Симрисхамн^[17].

— Защо не отговаряш на въпроса ми?

— Току-що го направих.

Възрастният човек се изправи и прибра коняка. Посочи към картите.

— Ще изиграем ли още една игра?

— Нямам повече пари. Ще се опитам да освободя вечерите си и да дойда да ти помогна със събирането на багажа. Колко струваше къщата?

— Вече не помня.

— Нима е възможно? Толкова ли си богат?

— Не, но парите не ме интересуват.

Валандер осъзна, че няма да получи по-ясен отговор. Стана десет и половина. Беше време да се прибере вкъщи, но не му се тръгваше. Тук беше израснал. Беше роден в „Клагсхамн“^[18], но нямаше спомени оттам.

— Кой ще се нанесе в къщата ни? — поинтересува се той.

— Чух, че ще я съборят.

— Май това не те засяга? Колко дълго си живял тук всъщност?

— Деветнайсет години. Повече от достатъчно.

— Със сигурност не можеш да бъдеш обвинен в сантименталност. Наясно ли си, че това е домът от детството ми?

— Това е просто една къща. Дълго време живях в града, искам да поживея малко и в провинцията. Там ще се радвам на спокойствие, ще мога да рисувам и да планирам пътуванията си до Египет и Италия.

Валандер се прибра пеша. Беше облачно. Притесняваше го мисълта, че баща му ще се мести, а домът от детството му ще бъде съборен.

„Сантиментален съм — осъзна той. — Навярно затова обичам операта. Въпросът е дали мога да стана добър полицай, ако имам склонност към сантименталност.“

* * *

На другия ден Валандер се обади да провери разписанието на влаковете от Копенхаген. Мона беше запазила стая в поне на пръв поглед уютно хотелче. Валандер прекара остатъка от деня си в патрулиране из центъра на Малмьо. Непрекъснато му се привиждаше момичето, което му се развика в кафенето преди няколко дни. С нетърпение очакваше момента, в който щеше да свали униформата. От всички посоки в него се вперваха погледи, изразяващи неприязън или презрение, главно от хора на неговата възраст. Патрулираше заедно с пълен и муден полицай на име Сванлунд, който постоянно повтаряше, че следващата година ще се пенсионира и ще се премести в бащината си ферма в покрайнините на Хюдиксвал^[19]. Младият човек го слушаше разсеяно и тук-там вмъкваше по някой лишен от смисъл коментар. Наложи се да изгонят няколко пияници от една детска площадка, но освен това не се случи нищо интересно. Валандер го заболяха краката. Случваше му се за пръв път, въпреки че патрулираше от дълго време. Чудеше се дали това не се дължи на все по-силното му желание да стане криминален полицай. След като се прибра вкъщи, взе един леген и го напълни на чешмата. Когато пъхна краката си в топлата вода, се почувства като нов човек.

Затвори очи и се замисли за наближаващата почивка. Двамата с Мона щяха да имат възможност необезпокоявано да планират бъдещето си. Надяваше се, че скоро най-после ще окачи униформата в гардероба и ще се премести на етажа, на който работеше Хемберг.

Задряма на стола. Беше оставил прозореца открехнат. Явно някой беше запалил боклук. Усети слаб мирис на пушек или сухи клони. Дочу лек пукот.

Стресна се и отвори очи. Кой би запалил боклук в задния двор? Наблизо нямаше вили с градини.

Забеляза дим, идващ от коридора. Скочи, преобърна легена и изтича до вратата. Стълбището беше изпълнено с пушек. Нямаше съмнение, че има пожар.

Апартаментът на съседа му гореше.

2.

Впоследствие Валандер осъзна, че за пръв път в живота си бе успял да реагира в пълно съответствие с правилника. Изтича до апартамента си и се обади на пожарната. Качи се на горния етаж, заудря по вратата на Линеа Алмквист и се погрижи тя да излезе на улицата. Отначало възрастната жена запротестира, но той решително я хвана за ръката и я задърпа надолу. Докато минаваха през входната врата, забеляза, че едното му коляно е наранено. Когато се върна у дома, за да съобщи за пожара, се препъна в легена на път към телефона и удари коляното си в ръба на масата. Чак сега виждаше, че му тече кръв.

Потушиха пламъците бързо, тъй като огънят не бе успял да се разгори, преди той да усети миризмата на пушек и да се обади на пожарната. Валандер се обърна към главния пожарникар и се поинтересува дали имат представа от какво е бил причинен пожарът, но той не му даде отговор. Младият мъж се ядоса, качи се в апартамента си и взе значката си. Главният пожарникар беше около шейсетгодишен човек със зачервено лице и силен глас. Казваше се Форокер.

— Можехте просто да ми кажете, че сте полицай — осведоми го той.

— Живея тук. Аз ви извиках.

Валандер сподели какво се бе случило със съседа му.

— Умират прекалено много хора — вметна Форокер.

Младият мъж не знаеше как да разтълкува този изненадващ коментар.

— Но това означава, че апартаментът е празен — отбеляза той.

— Най-вероятно пожарът е започнал в коридора — предположи пожарникарят. — Дявол да го вземе, навярно става дума за умишлен палеж.

Валандер се изненада:

— Как бихте могли да знаете отсега?

— Човек се научава на едно — друго с годините — отвърна Форокер и даде инструкции на подчинените си.

— И с вас ще стане така — добави той и започна да пълни стара лула.

— Ако палежът е бил умишлен, би трябвало да извикате криминалната полиция.

— Те вече пътуват насам.

Младият мъж се притече на помощ на няколко свои колеги, които отпращаха любопитните.

— Това е вторият пожар за днес — съобщи един от полицаите на име Венстрьом. — Тази сутрин се подпали един склад за дървесина в квартал „Лимхамн“.

Валандер се запита дали е възможно баща му да е решил да запали къщата, преди да се премести, но така и не довърши тази мисъл.

До тротоара спря някаква кола. Хемберг излезе от нея и му махна да дойде при него.

— Чух повикването — обясни по-възрастният мъж. — Всъщност Лундин се беше запътил насам, но реших да го отменя, защото познавам адреса.

— Главният пожарникар подозира, че става дума за умишлен палеж.

Хемберг направи гримаса и промърмори:

— Хората вярват в какво ли не. Познавам Форокер от около петнайсет години. Според него винаги става дума за умишлен палеж, независимо дали се е подпалил комин, или двигател на кола. Ела с мен, може би ще научиш нещо.

Валандер го последва.

— Какво е вашето мнение за пожара? — по-възрастният полицай зададе въпрос на пожарникаря.

— Умишлен палеж.

Форокер беше убеден в правотата на думите си. Младият човек се досети, че двамата мъже питаят дългогодишна и взаимна неприязън един към друг.

— Човекът, който живееше там, е мъртъв. Кой би подпалил апартамента му?

— Ваша работа е да разберете това. Аз само казвам, че е било сторено умишлено.

— Може ли да влезем?

Форокер извика един от другите пожарникари при себе си. Той им съобщи, че всичко е наред. Пожарът беше потушен, а и пушек беше останал малко. Качиха се в апартамента. Стената до вратата беше изгоряла до черно, но огънят бе стигнал само до завесата, отделяща коридора от единствената стая в дома на Холен. Форокер посочи към дупката за писма във вратата и обясни:

— Започнало е оттук. Отначало е тлеело, после се е засилило. В коридора няма жици или нещо друго, което би могло да се запали от само себе си.

Хемберг клекна до вратата и подуши въздуха.

— Възможно е по изключение да сте прав — призна той и се изправи. — Като че ли мирише на газ.

— Ако подпалвачът беше използвал бензин, пожарът щеше да изглежда по друг начин.

— Значи, някой е пъхнал нещо през дупката за писма?

— Най-вероятно.

Форокер побутна остатъците от килима в коридора с крак и добави:

— Надали е било хартия. По-скоро парче плат или памук.

Хемберг унило поклати глава.

— Дяволска работа, да се намери някой да подпали дома на мъртъв човек!

— Ваш проблем, не мой — повтори пожарникарят.

— Трябва да помолим криминалистите да хвърлят един поглед тук.

По-възрастният полицай изглеждаше обезпокоен. Погледна към Валандер.

— Ще ме поканиш ли на едно кафе?

Влязоха в апартамента на младия мъж. Хемберг веднага забеляза обърнатия леген и локвата на пода.

— Да не си се опитал да потушиш пожара сам?

— Правих си баня на краката.

Другият полицай го погледна с интерес.

— Баня на краката?

— Понякога ме болят.

— Значи, носиш неудобни обувки. Аз патрулирах над десет години, без да ме заболят краката.

Хемберг седна на кухненската маса, а Валандер се зае с приготвянето на кафето.

— Чу ли нещо? — попита го другият мъж. — Някой, който се качва или слиза по стълбите?

— Не.

Младият човек се срамуваше да си признае, че и този път е спал.

— Щеше ли да чуеш, ако някой се движеше извън апартамента ти?

— Обикновено входната врата се захлопва — отговори уклончиво Валандер. — Вероятно щях да чуя, ако някой беше влязъл. Освен ако подпалвачът не е затворил вратата внимателно след себе си.

Извади пакет бисквити. Нямаше какво друго да предложи към кафето.

— Тук се случва нещо странно — отбеляза Хемберг. — Първо Холен се самоубива. После някой се промъква в апартамента му посред нощ. А сега друг причинява пожар.

— Може би в крайна сметка той не се е самоубил?

— Днес говорих със съдебния лекар. Всичко сочи към идеално самоубийство. Ръката на твоя съсед не е трепнала. Прицелил се е право в сърцето. Застрелял се е без никакво колебание. Съдебният лекар още не е напълно готов, но не бива да търсим друга причина за смъртта. Няма такава. Въпросът е по-скоро какво е търсил онзи човек през нощта. И защо някой се е опитал да изгори апартамента. Най-вероятно става дума за едно и също лице.

Кимна на Валандер да му налее още кафе и неочаквано попита:

— Какво мислиш? Покажи ми, че можеш да разсъждаваш.

Младият мъж се притесни, но все пак подхвана:

— Този, който беше тук онази нощ, търсеше нещо, ала навярно не го е намерил.

— Защото си му попречил, или защото си е тръгнал, преди да позвъниш на вратата?

— Да.

— Какво е търсил?

— Не знам.

— Тази вечер някой се опита да изгори апартамента. Нека предположим, че е бил същият човек. Какво означава това?

Валандер се замисли.

— Не бързай — посъветва го Хемберг. — Ако искаш да станеш криминален полицай, трябва да се научиш да мислиш методично, а това често означава да мислиш бавно.

— Може би не е искал друг да намери това, което е търсел?

— Може би — повтори другият мъж. — Защо „може би“?

— Възможно е да има и друго обяснение.

— Като например?

Младият човек трескаво потърси някаква алтернатива, но без успех.

— Не знам — отвърна той. — Не се сещам за друга причина. Поне не в момента.

Хемберг си взе една бисквита.

— Нито пък аз — сподели той. — Решението най-вероятно се крие в дома на Холен, а ние просто не го виждаме. Ако всичко беше приключило с нощното посещение, това разследване щеше да бъде прекратено веднага след като получим резултатите от балистичната експертиза и аутопсията, но след този пожар си заслужава да направим още едно кръгче в апартамента на твоя съсед.

— Наистина ли Холен не е имал никакви роднини? — поинтересува се Валандер.

Хемберг бутна чашата настрана и се изправи.

— Ела при мен утре, ще ти покажа доклада.

Младият мъж се поколеба.

— Не знам дали ще ми остане време. Утре ще провеждаме акция срещу наркоманите в парковете в Малмьо.

— Ще поговоря с началника ти — отвърна по-възрастният полицай. — Всичко ще се нареди.

* * *

Малко след осем часа на следващия ден, седми юни, Валандер изчете целия материал, който Хемберг бе събрал за съседа му. Информацията беше изключително оскъдна. Холен не беше успял да натрупа състояние, но също така нямаше никакви дългове. Изглежда, се бе издържал с пенсията си. Единственият негов роднина, отбелязан някъде, беше сестра му, починала през 1967 година в Катринехолм^[20]. Родителите му се бяха споминали преди нея.

Младият мъж изчете доклада в кабинета на Хемберг, докато другият полицай беше на някаква среща. Той се върна към осем и половина и веднага се поинтересува:

— Откри ли нещо?

— Как е възможно някой да е толкова сам?

— Може да си задаваме този въпрос до безкрай, но няма да успеем да му намерим отговор. Да отидем до апартамента.

Преди обед криминалистите направиха подробен оглед на дома на Холен. Мъжът, който ръководеше работата, беше нисък, слаб и мълчалив. Казваше се Шунесон и беше легенда сред шведските криминалисти.

— Ако има нещо, той ще го открие — сподели с младия си колега Хемберг. — Стой тук и се учи.

Малко по-късно предадоха нещо на по-възрастния полицай и той тръгна нанякъде.

— Един мъж се е обесил в гараж в квартал „Йегерсру“ — съобщи той, след като се върна.

Постоя няколко минути и отново се запъти в неизвестна посока. Този път се върна подстриган.

В три часа Шунесон накара хората си да спрат.

— Тук няма нищо — заяви криминалистът. — Нито скрити пари, нито наркотици. Чисто е.

— Значи, някой е мислел, че има нещо, и е грешал — заключи Хемберг. — Приключихме с тази задача.

Валандер го изпрати до улицата.

— Човек трябва да знае кога да спре — посъветва го другият мъж. — Може би това е най-важното.

Младият човек се върна в апартамента си и се обади на Мона. Разбраха се да се срещнат вечерта и да се разходят с кола. Тя беше взела назаем автомобила на една своя приятелка. Щеше да дойде да го вземе в седем.

— Хайде да отидем до Хелсингборг^[21] — предложи тя.

— Защо?

— Защото никога не съм била там.

— Нито пък аз — сподели Валандер. — Ще съм готов в седем. Ще видим Хелсингборг заедно.

* * *

Той така и не стигна до Хелсингборг. Телефонът иззвъня малко преди шест. Търсеше го Хемберг.

— Ела — покани го по-възрастният мъж. — Ще те чакам в кабинета си.

— Всъщност имам други планове — подхвана Валандер.

Хемберг го прекъсна.

— Мислех, че искаш да разбереш какво се е случило със съседа ти. Ела тук и ще ти покажа. Няма да ти отнеме много време.

Поканата на другия мъж събуди любопитството на младия човек. Обади се на Мона, но тя не вдигна телефона.

„Ще успея да се прибера навреме — успокои се той. — В действителност не разполагам с излишни пари за такси, но няма как.“ Откъсна парче хартия от един плик, написа, че ще се върне до седем, и извика такси. Този път му отговориха веднага. Залепи бележката на вратата на апартамента си и тръгна за участъка. Хемберг го чакаше в кабинета си, беше качил краката си върху бюрото.

Кимна му да седне и съобщи:

— Грешахме. Съществува алтернатива, за която не се сетихме. Шунесон беше прав — в апартамента на Холен няма нищо. Наистина е така. Но там е имало нещо.

Валандер не го разбра.

— Признавам, че и аз се подлъгах — промълви другият мъж. — Холен е взел това, което се е намирало в дома му, със себе си.

— Та той е мъртъв!

Хемберг кимна.

— Обади ми се съдебният лекар. Приключил е с аутопсията. Открил е нещо много интересно в корема на твоя съсед.

По-възрастният полицай свали краката си от бюрото, извади сгънато парче плат от едно от чекмеджетата и внимателно го разтвори пред очите на младия човек.

Вътре имаше скъпоценни камъни. Валандер не знаеше точно какви.

— Малко преди да дойдеш, тук беше един бижутер — обясни му Хемберг. — Огледа камъните. Диаманти са. Най-вероятно от някоя южноафриканска мина. Според него струват немалко пари. А Холен ги е глътнал.

— В корема му ли бяха?

Другият мъж кимна и добави:

— Нищо чудно, че не ги намерихме.

— Защо ги е глътнал? Кога го е направил?

— Вторият ти въпрос е по-важен. Съдебният лекар смята, че твоят съсед е глътнал диамантите два часа преди да се застреля, преди червата и стомахът му да престанат да функционират. Какво мислиш, че означава това?

— Било го е страх.

— Точно така.

Хемберг премести плата с диамантите и отново качи краката си на бюрото. Те миришеха.

— Обобщи — подкани го по-възрастният полицай.

— Не знам дали бих могъл.

— Все пак опитай!

— Холен е глътнал диамантите, защото се е страхувал, че някой ще ги открадне, и след това се е застрелял. Човекът, който беше в апартамента му онази нощ, ги е търсил. Не намирам обяснение за пожара.

— Защо не го погледнеш от друга страна? — предложи Хемберг. — Да предположим, че мотивацията на Холен е била малко по-различна. Какво се оказва в такъв случай?

Валандер внезапно разбра накъде бие другият мъж.

— Възможно е да не го е било страх, а просто да не е искал да се раздели с диамантите си.

Хемберг кимна и добави:

— Бихме могли да си извадим и още едно заключение — някой друг е знаел, че Холен притежава скъпоценните камъни.

— Съседът ми е подозирал за това.

По-възрастният полицай кимна одобрително.

— Мислиш бавно, но схващаш.

— Все още не сме открили обяснение за пожара.

— Човек винаги трябва да се пита какво е най-важно. Къде е центърът? Къде е същината на нещата? Възможно е апартаментът на Холен да е бил подпален, за да отвлече вниманието ни, или да е постъпка на гневен човек.

— На кого?

Хемберг вдигна рамене.

— Надали ще разберем. Съседът ти е мъртъв. Нямаме представа как се е докопал до диамантите. Ако отида при прокурора с тази информация, той ще ми се изсмее.

— Какво ще се случи със скъпоценните камъни?

— Ще отидат в Общия наследствен фонд^[22]. А ние можем спокойно да приключим разследването на смъртта на Холен и да забравим за него.

— Значи, пожарът няма да бъде разследван?

— Не и кой знае колко съвестно, подозирам. Няма причина за това.

Другият мъж стана и отиде до един шкаф до стената. Отвори го с ключ, който извади от джоба си, и кимна на Валандер да дойде при него. Посочи му няколко папки, завързани с ластик.

— Това са моите постоянни спътници — обясни му той. — Три убийства, които все още не са разрешени и чиято давност не е изтекла. Не са мои случаи. С колегите ги прехвърляме веднъж годишно и всеки път, когато се появи нова информация. Това са оригиналите. Няма копия. От време на време ги разглеждам. Случва се дори да ги сънувам. Повечето полицаи не могат така. Те вършат работата си и забравят за всичко, след като се приберат у дома. Има и друг тип полицаи. Такива като мен, които никога не забравят неразрешените случаи напълно. Понякога взимам тези папки със себе си дори когато съм на почивка. Три убийства. Деветнайсетгодишно момиче на име Ан-Луисе Франсен, открито удушено зад храстите до северния изход от магистралата през 1963 година. Леонард Юхансон, също убит през 1963 година. Бил е само на седемнайсет години. Някой разбил главата му с камък. Намерихме го на плажа на юг от града.

— Помня го — намеси се Валандер. — Полицията не подозираше ли, че се е спречкал с друг младеж за някакво момиче и нещата са ескалирали?

— Действително са се били за момичето — потвърди Хемберг. — Разпитвах съперника му в продължение на няколко години, без да успея да изкопча нищо от него, но не вярвам, че той е бил убиецът.

По-възрастният мъж посочи най-долната папка.

— Още едно момиче — Лена Мошо, двайсетгодишна. Убита през 1959-а, годината, в която пристигнах в Малмьо. Ръцете й са били отсечени, а тя самата е била заровена по пътя към Сведала^[23]. Откри я едно куче. Била е изнасилена. Живеела е с родителите си в „Йегерсру“. Следвала медицина. Била добро и почтено момиче. Един ден през април излязла да купи вестник и така и не се върнала. Открихме я чак след пет месеца.

Хемберг поклати глава.

— Някой ден ще откриеш към кой тип полицаи спадаш — заключи той и затвори шкафа. — Тези, които забравят, или тези, които не могат да забравят.

— Аз дори не знам дали ставам въобще за полицай — призна Валандер.

— Но не се страхуваш да опиташ, а това е добро начало — отбеляза Хемберг и облече сакото си.

Валандер погледна ръчния си часовник, часът бе седем без пет.

— Трябва да вървя — обяви той.

— Ще те закарам до вас, ако първо малко успокоиш страстите. — Хемберг вдигна рамене. — Поне вече знаеш какво открихме в корема на Холен.

Младият полицай имаше късмет и попадна на свободно такси пред участъка. Пристигна в „Русенгорд“ в седем и девет. Надяваше се Мона да е закъсняла, но след като прочете бележката на вратата си, осъзна, че я е изпуснал.

„Така ли ще бъде занапред?“, бе написала тя.

Валандер махна листчето от вратата. Кабарчето, с което го бе закрепил, падна по стълбите. Не пожела да го потърси. В най-добрия случай то щеше да се захване за някоя от обувките на Линеа Алмквист.

„Така ли ще бъде занапред?“ Добре разбираше нетърпението на своята приятелка. Тя не очакваше същите неща от професията си като него. Мечтата й за собствен фризьорски салон нямаше да се осъществи в близко бъдеще.

Влезе в апартамента си и седна на дивана. Загриза го съвестта. Трябваше да отделя повече време на Мона. Не само да очаква, че тя ще прояви търпение всеки път, когато той закъснее. Нямаше смисъл да й се обажда. В момента тя вероятно пътуваше към Хелсингборг с взетата назаем кола.

Изпита опасение, че нищо не е наред. Наистина ли бе премислил внимателно последствията от връзката си с Мона? Наистина ли искаше да живее с нея? Да имат деца?

Прогони тези мисли. „Ще поговорим в Скаген — утеши се той. — Тогава ще имаме достатъчно време. На плажа човек не може да закъснее.“

Погледна часовника. Седем и половина. Включи телевизора. Някъде беше паднал самолет. Или влак беше излязъл от релсите? Не беше съвсем сигурен. Отиде в кухнята, слушаше новините с половин ухо. Потърси бира в хладилника, но откри само наполовина празна бутилка с безалкохолна напитка. Пиеше му се нещо по-силно. Идеята да отиде до центъра и да седне в някой бар го привличаше, но се отказа от нея, защото нямаше достатъчно пари. Нищо, че беше началото на месеца.

Притопли кафето, останало в кафеварката. Сети се за Хемберг и неговите неразрешени случаи. И той ли щеше да бъде същият? Или щеше да свикне да забравя работата, щом се прибере вкъщи? „Ще се видя принуден да се науча на това заради Мона — помисли той. — В противен случай тя ще се побърка.“

Връзката с ключове се намираше върху един от столовете. Взе я и без да мисли, я постави на масата. Хрумна му нещо, свързано със съседа му.

Допълнителната ключалка. Тази, която Холен инсталира преди известно време. Как да тълкува това решение? Би могло да намеква за страх. Защо вратата на съседа му беше отворена в деня, в който го намери мъртъв в апартамента му?

Прекалено много подробности не се връзваха. Измъчваха го съмнения, макар Хемберг да бе заключил, че става дума за самоубийство и за нищо друго.

Чувстваше се все по-убеден, че зад смъртта на Холен се крие нещо, до което още не е успял да се докосне. Самоубийство или не, имаше и още нещо.

Намери бележник в едно от кухненските чекмеджета и седна, за да си запише детайлите, които все още намираше за важни — допълнителната ключалка, талонът за залози. Защо вратата беше отворена? Кой бе търсил скъпоценните камъни посред нощ? Защо беше подпален пожарът?

Опита да си спомни информацията в моряшките паспорти. Сети се, че в един от тях бе написано Рио де Жанейро. Дали това бе името на известния бразилски град, или на някакъв кораб? Някъде пишеше и Сейнт Луис. Къде се намираше това място? Изправи се и отиде в спалнята си. Извади стария си училищен атлас от гардероба. Поколеба се, не беше сигурен кое изписване е по-правилно — Saint Louis или Saint Luis. За САЩ или за Бразилия ставаше въпрос? Провери в указателя на атласа, случайно попадна на Сао Луис и веднага почувства, че е открил това, което е търсел.

Отново прегледа списъка си. „Виждам ли нещо, без да го осъзнавам? — запита се той. — Връзка, обяснение или, както казва Хемберг, център?“

Не се сети за нищо.

Кафето беше изстинало. Валандер нетърпеливо се върна на дивана. По телевизията отново вървеше дискусионно предаване. Този път в студиото гостуваха хора с дълги коси, които обсъждаха новата английска поп музика. Изключи телевизора и пусна грамофона. Линеа Алмквист заудря по тавана. Прииска му се да надуе звука до дупка, но вместо това спря грамофона.

В същия момент телефонът иззвъня. Търсеше го Мона.

— В Хелсингборг съм — съобщи тя. — Обаждам се от една телефонна кабина до фериботния терминал.

— Съжалявам, задето се прибрах прекалено късно — отвърна той.

— Повикали са те от службата, нали?

— Обадиха се от криминалната полиция. Потърсиха ме, въпреки че не работя там.

Надяваше се поне малко да я впечатли, но усети, че тя не му вярва. Настъпи мълчание.

— Ще дойдеш ли у нас? — попита накрая Валандер.

— Смятам, че е най-добре да не се виждаме известно време. Поне за седмица — отговори Мона.

Кръвта му се вледени. Нима приятелката му искаше да го напусне?

— Така ще е най-добре — повтори тя.

— Мислех, че ще ходим заедно на почивка.

— Ще отидем. Освен ако не си размислил.

— Разбира се, че не съм размислил.

— Няма нужда да ми повишаваш тон. Звънни ми след една седмица. Нито ден по-рано.

Младият човек се опита да я задържи на линията, но тя затвори.

Валандер изпадна в паника, която само се засили с напредването на вечерта. Нищо не го плашеше толкова много, колкото това да бъде изоставен. С неимоверни усилия успя да се овладее и да не се обади на приятелката си, след като мина полунощ. Лягаше си и отново ставаше. Светлото лятно небе започна да му се струва заплашително. Изпържи си няколко яйца, но така и не ги изяде.

Унесе се чак към пет часа сутринта, но почти веднага скочи от леглото.

Беше го осенила една идея.

Талонът за залози.

Холен е купувал талони за залози отнякъде. Навярно от едно и също място всяка седмица. Тъй като обикновено не напускаше квартала, вероятно ги е купувал от някое от магазинчетата наблизо.

Не знаеше дали ако открие точното място, това ще му помогне по някакъв начин. По-скоро нямаше.

Въпреки това реши да провери докъде ще го доведе тази идея. Поне му помагаше да държи на разстояние паниката, свързана с Мона.

Спа неспокойно няколко часа.

Следващият ден бе неделя. Валандер го прекара в пълно бездействие.

* * *

В понеделник, на девети юни, Валандер за пръв път в живота си се обади на работа и излъга, че е болен. Обясни, че го е хванала някаква стомашна инфекция. Мона я бе прекарала миналата седмица. За своя най-голяма изненада не изпита никакви угризения.

Излезе от вкъщи малко след девет сутринта. Навън беше облачно, духаше вятър, беше станало по-студено. Все още не бе настъпило истинско лято.

Наблизо имаше две магазинчета, които приемаха талони за залози. Едното се намираше в пресечката точно до къщата. Мина през вратата и се сети, че е забравил да вземе снимка на съседа си. Мъжът зад щанда беше унгарец. Живееше в Швеция от 1956 година, но въпреки това говореше много лош шведски. Разпозна го, тъй като Валандер често си купуваше цигари от него. Купи си и сега — два пакета.

— Приемате ли талони за залози? — попита младият човек.

— Мислех, че се интересувате само от лотарийни билети.

— От вас ли си купуваше талони за залози Артур Холен?

— Кой?

— Мъжът, който загина в пожара онзи ден.

— Имало е пожар?

Валандер му обясни, но продавачът поклати глава, след като чу описанието на неговия съсед.

— Не е идвал тук. Сигурно е ходел някъде другаде.

Полицаят плати и благодари. Навън беше започнало да ръми. Той ускори крачките си. Не можеше да спре да мисли за Мона. И във второто магазинче не познаваха Холен. Валандер застана под един балкон. „Какво правя всъщност? — запита се той. — Хемберг щеше да ми каже, че се държа като идиот.“

Реши да продължи към още едно магазинче, макар че дотам имаше почти километър. Съжали, задето не си бе взел непромокаемото яке. Магазинчето се намираше до една бакалия, наложи се младият мъж да почака малко. Продавачката беше красиво момиче на неговата възраст. Валандер не я изпускаше от поглед, докато тя търсеше стар брой на специализирано списание за мотори, поискан от клиента пред него. Беше му извънредно трудно да не се влюби от пръв поглед в хубавите жени, които срещаше. За момент напълно забрави за Мона и притесненията си за тяхната връзка. Въпреки че вече имаше два пакета цигари, купи още един. Опита се да разбере дали продавачката би реагирала зле, ако научи, че той е полицай, или като повечето хора все още смята, че полицаите са необходими и вършат почтена работа. Заложи на второто.

— Имам няколко въпроса — каза той, след като плати цигарите си. — Аз съм младши разследващ полицай, името ми е Курт Валандер.

— Аха — отвърна момичето.

Говореше на различен от неговия диалект.

— Не си ли от града? — попита той.

— Това ли искаше да разбереш?

— Не.

— От Ленхувда^[24] съм.

Валандер нямаше представа къде се намира това. Предположи, че е в Блекинге^[25], но не сподели догадката си с продавачката, а направо премина към въпроса за Холен и талоните за залози. Тя бе чула за пожара. Описа й съседа си. Момичето се опита да си спомни дали той е идвал в магазина й.

— Може би — промълви накрая то. — Бавно ли говореше? Някак тихо.

Младият мъж помисли за момент и после кимна. Думите й отговаряха на начина на поведение на Холен.

— Мисля, че е купувал малък талон с около 32 реда — добави Валандер.

Тя кимна.

— Да. Идваше тук веднъж седмично. Една седмица си купуваше талон с 32 реда, другата с 64.

— Помниш ли облеклото му?

— Носеше синьо яке.

Младият мъж се сети, че почти всеки път, когато се беше засичал със съседа си на стълбите в къщата, възрастният човек беше облечен със синьо яке с цип.

Паметта на продавачката беше в изправност. Любопитството й също.

— Направил ли е нещо?

— Доколкото знаем, не.

— Чух, че се е самоубил.

— Така е, но апартаментът му е бил подпален умишлено.

„Не биваше да казвам това — упрекна се Валандер. — Не го знаем със сигурност.“

— Той винаги имаше точни пари — вметна тя. — Защо питаш дали е оставял талони за залози тук?

— Рутинна проверка. Помниш ли нещо друго във връзка с посещенията му в магазина?

Отговорът й го изненада.

— Използваше телефона.

Телефонът се намираше върху малка етажерка до маса, на която бяха наредени талони за различни игри.

— Често ли молеше за това?

— Всеки път. Първо ми оставяше талона и плащаше. После се обаждаше по телефона и след като приключеше с разговора, ми даваше пари и за него.

Тя прехапа устни.

— Нещо, свързано с обажданията му, ми правеше впечатление.

— Какво?

— Той винаги чакаше да дойде друг клиент, преди да набере номера и да започне да говори. Никога не се обаждаше, когато в магазина бяхме само ние двамата.

— Значи, не е желаел да го подслушват.

Продавачката вдигна рамене.

— Вероятно не е искал да го притесняват. Нима това не е напълно нормално?

— Никога ли не си чувала какво казва?

— Човек чува дори когато обслужва клиенти.

„Любопитството й се оказа изключително полезно“, помисли Валандер.

— Какво казваше Холен?

— Разговорите винаги бяха много кратки. Той изброяваше часове.

— Часове?

— Останах с впечатлението, че си уговаря среща с някого. Често поглеждаше към часовника си.

Младият мъж се замисли.

— В определен ден от седмицата ли идваше?

— Винаги в сряда следобед. Между два и три, така мисля. Или малко по-късно.

— Купуваше ли си нещо?

— Не.

— Как е възможно да си толкова уверена, че помниш правилно? Вероятно имаш много клиенти.

— Не знам. Мисля, че човек помни повече, отколкото осъзнава. Всичко изниква в съзнанието ни, щом някой ни попита за него.

Валандер погледна ръцете й. Тя не носеше пръстени. За момент обмисли възможността да я покани на среща, после ужасен отхвърли тази идея, сякаш Мона бе прочела мислите му.

— Помниш ли още нещо?

— Не, но съм убедена, че говореше с жена.

— Как така?

— Човек обръща внимание на подобни неща.

— Искаш да кажеш, че Холен си е уговарял срещи с някаква жена?

— Какво странно има в това? Той наистина беше стар, но човек има право на личен живот и на тази възраст, нали?

Валандер кимна. Продавачката беше права. Бе научил нещо важно — в живота на Холен бе имало жена.

— Добре — отстъпи той. — Помниш ли още нещо?

Преди тя да успее да му отговори, в магазина влязоха клиенти. Младият мъж я изчака да ги обслужи. Две момиченца дълго и внимателно избираха бонбони, с които да напълнят пликчетата, които държаха в ръце, а после платиха с много монети от по пет йоре.

— Името на жената навярно започва с А — сподели накрая продавачката. — Той говореше тихо, както казах и преди, но е възможно тя да се казва Ана или да има двойно малко име, което започва с А.

— Сигурна ли си?

— Не, но мисля, че е много вероятно да е така.

Валандер имаше само още един въпрос.

— Винаги ли идваше сам?

— Да.

— Много ми помогна.

— Ще ми кажеш ли защо питаш за всичко това?

— За съжаление, нямам право. Задаваме въпроси, но невинаги обясняваме защо.

— Може да реша да стана полицайка. Със сигурност нямам намерение да работя тук цял живот.

Младият мъж се наведе над щанда и записа телефона си в един тефтер, който лежеше до касовия апарат.

— Обади ми се някой път, ако искаш да се срещнем и да ти обясня какво е да си полицай — предложи той. — Между другото, живея съвсем наблизо.

— Валандер — промълви тя. — Правилно ли съм запомнила?

— Курт Валандер.

— Казвам се Мария. Но недей да си въобразяваш нищо. Вече си имам приятел.

— Нямам навика да си въобразявам каквото и да било — усмихна се той и си тръгна.

„Един приятел не е непреодолима пречка“, помисли Валандер, след като излезе на улицата. Застина. Какво щеше да се случи, ако продавачката решеше да му се обади? Ако позвънеше, докато Мона е у тях? Какво беше направил? От друга страна, изпита известно удовлетворение.

Така й се падаше на Мона. Той бе дал телефона си на красиво момиче на име Мария.

Сякаш като наказание за тази мисъл, в същия момент започна да вали като из ведро. Дрехите му подгизнаха на път за вкъщи. Влезе в апартамента си, остави мокрите пакети с цигари на масата и се съблече гол. „Де да беше тук Мария да ме изсуши — размечта се той. — Нека Мона си стои във фризьорския салон, подстригва клиентите си и се радва на проклетата ни временна раздяла.“

Облече си халата и записа наученото от продавачката в бележника си. Холен се обаждаше на някаква жена всяка сряда. Жена, чието име започва с буквата А. Най-вероятно малкото й име. Въпросът бе дали това води до нещо друго, освен развенчаването на мита за самотния старец.

Седна на кухненската маса и изчете записките си от предния ден. Осени го една идея. Би трябвало да съществува моряшки регистър, да има някой, който да му разкаже за дългите години, прекарани в открито море от съседа му, да знае на кои кораби е работил той.

„Познавам човек, който би могъл да ми помогне — сети се Валандер. — Хелена. Тя работи в кантора на параходно дружество. Би могла да ми обясни къде да търся. Ако не ми затвори веднага щом й се обадя.“

Още не бе станало единайсет часът. Младият мъж погледна навън през кухненския прозорец. Дъждът беше спрял. Обикновено Хелена обядваше след дванайсет и половина. Ако побързаше, щеше да я хване, преди да излезе в обедна почивка.

Полицаят се облече и взе автобус до централна гара. Кантората, в която работеше бившата му приятелка, се намираше близо до пристанището. Жената на пропуска го позна и му кимна.

— Тук ли е Хелена? — поинтересува се той.

— Говори по телефона, но може да се качиш при нея. Знаеш къде се намира офисът й.

Не без известни опасения, младият мъж се качи на втория етаж. Хелена можеше да се ядоса. Опита се да се успокои с мисълта, че първата й реакция най-вероятно щеше да бъде по-скоро изненада. Това щеше да му даде възможност да й обясни, че я търси само по работа. При нея не идваше бившият й приятел Курт Валандер, а полицейският служител със същото име, бъдещият криминален полицай.

На вратата на офиса й пишеше „Хелена Аронсон, асистент“. Валандер си пое дълбоко дъх и почука. Чу гласа на Хелена и отвори. Тя бе приключила разговора си, седеше до пишещата си машина. Оказа се прав, бившата му приятелка действително се изненада от посещението му, но не изглеждаше ядосана.

— Ти… — пророни тя. — Какво правиш тук?

— Тук съм във връзка с едно разследване — обясни той. — Мисля, че би могла да ми помогнеш.

Хелена се изправи и го изгледа неодобрително.

— Сериозно ти говоря — увери я Валандер. — Нищо лично, тук съм по работа.

Тя все още беше нащрек.

— С какво бих могла да ти помогна?

— Ще ми позволиш ли да седна?

— Само ако няма да ми отнемеш твърде много време.

„Същият начин на изразяване, намекващ за превъзходство, като Хемберг — забеляза младият мъж. — Цели да те накара да останеш прав и да се почувстваш като по-долна категория човек, докато другият седи.“ Полицаят се настани на стола и се запита как е възможно някога да е бил безумно влюбен в жената от другата страна на бюрото. В неговите очи тя вече бе само строга и надменна.

— Добре съм — вметна тя. — Така че няма нужда да питаш за това.

— Аз също съм добре.

— Какво искаш?

Грубият й тон го накара да въздъхне наум, но все пак й обясни какво се бе случило.

— Занимаваш се с корабоплаване — добави накрая той. — Би трябвало да имаш представа откъде бих могъл да разбера какво точно е правел Холен в открито море. За кои параходни дружества е работил, на кои кораби е служил.

— Занимавам се с транспорт на товари — отвърна Хелена. — Даваме кораби и пристани за товарене под наем на „Кокумс“^[26] и „Волво“. Нищо повече.

— Все някой трябва да знае.

— Няма ли друг начин, по който полицията да провери тези неща?

Валандер очакваше този въпрос. Беше си подготвил отговор:

— Поради причини, които не мога да споделя с теб, това разследване е оставено малко настрана.

Забеляза, че тя не му вярва напълно, но изглеждаше развеселена.

— Ще попитам някой от колегите си — предложи Хелена. — Тук работи един стар морски капитан. Какво ще получа в замяна?

— Какво искаш? — попита с възможно най-дружелюбен тон той.

Тя поклати глава.

— Нищо.

Валандер се изправи и добави:

— Телефонът ми е същият като преди.

— Моят е сменен. Няма да получиш новия ми номер.

След като излезе на улицата, забеляза, че се е изпотил. Срещата с Хелена се оказа по-голямо изпитание, отколкото му се искаше да признае. Остана на мястото си и се запита какво би било най-добре да направи. Ако разполагаше с повече пари, щеше да замине за Копенхаген. Не биваше да забравя, че си е взел болнични от работата. Някой можеше да му се обади. Не трябваше да е далеч от дома прекалено дълго. Ставаше му все по-трудно да обясни защо отделя толкова много време на починалия си съсед. Влезе в едно кафене точно срещу фериботния терминал за Дания. Изчисли колко пари му остават и си поръча специалитета на деня. Щеше да се види принуден да отиде до банката на следващия ден. Там все още имаше хиляда крони. Налагаше се да му стигнат до края на месеца. Хапна говежда яхния и пи вода.

В един часа отново излезе на улицата. От югозапад се задаваше дъжд. Отначало мислеше да се прибере у дома, но вместо това се качи на автобус, отиващ към квартала, в който живееше баща му. Можеше да отдели няколко часа и да му помогне да си стегне багажа.

В къщата на възрастния човек цареше невъобразим хаос. Баща му си бе нахлупил разпокъсана сламена шапка и четеше стар вестник. Посещението на сина му го изненада.

— Да не би да си сложил край? — попита той.

— На какво?

— Да ти е дошъл умът в главата и да си сложил край на полицейската си кариера?

— Имам свободен ден. Няма смисъл да повдигаш тази тема. Никога няма да постигнем съгласие по нея.

— Намерих вестник от 1949 година — съобщи баща му. — В него има много интересни неща.

— Нима имаш време за вестници отпреди двайсет години?

— Навремето така и не успях да го прегледам. Имах двегодишен син, който пищеше по цял ден. Затова го чета сега.

— Дойдох да ти помогна с багажа.

Баща му посочи една маса, върху която бяха наредени порцеланови съдове.

— Прибери ги в кутии, но внимавай да не счупиш нещо. Ако намеря потрошена чиния, ще те накарам да я заплатиш.

Баща му отново насочи вниманието си към вестника. Валандер съблече якето си, окачи го на закачалката и започна да прибира порцелана. Чинии, които знаеше от детството си. Нащърбена чаша, която помнеше особено добре. Чу как зад него баща му прелисти вестника.

— Какво е усещането? — поинтересува се Валандер.

— Усещането за какво?

— Усещането, че се местиш.

— Хубаво. Промяната е чудесно нещо.

— Още ли не си видял къщата?

— Не, но съм сигурен, че всичко ще бъде наред.

„Той се е побъркал или е на път да оглупее от възрастта — помисли Валандер. — А аз не мога да направя нищо по въпроса.“

— Не спомена ли, че Кристина ще дойде да ти помогне? — подметна полицаят.

— Сестра ти отиде да напазарува.

— Ще се радвам да я видя. Как е тя?

— Добре. Запознала се е със забележителен мъж.

— Да не би да го е довела със себе си?

— Не, ала той ми се струва добър във всяко отношение. Навярно ще се погрижи скоро да се сдобия с внуци.

— Как се казва? Какво работи? Всичко ли трябва да измъквам от теб насила?

— Името му е Йенс, изследва диализата.

— Какво ще рече това?

— Свързано е с бъбреците. Не си ли чувал? Учен е, обича да ходи на лов. Според мен не е за изпускане.

Валандер изтърва една чиния на пода. Тя се счупи на две. Баща му не вдигна очи от вестника, но измърмори:

— Ще ти струва скъпо.

Това му дойде в повече. Взе си якето и излезе, без да продума. „Никога няма да отида в Йостерлен — реши той. — Никога повече няма да стъпя в дома му. Не разбирам как съм издържал този старец през всичките тези години. Стига толкова!“

Беше започнал да говори на висок глас, без да се усети. Един велосипедист, приведен срещу вятъра, го погледна въпросително.

Прибра се вкъщи. Вратата към апартамента на Холен беше отворена. Влезе вътре. Един криминалист събираше това, което бе останало от пепелта в коридора.

— Мислех, че сте готови? — изненада се Валандер.

— Шунесон държи да бъдем изключително изчерпателни — отвърна другият мъж.

С това разговорът приключи. Полицаят излезе на стълбищната площадка и пъхна ключа в ключалката на апартамента си. В същия момент Линеа Алмквист влезе през входната врата.

— Ужасно! — възкликна тя. — Горкият човек! Колко ли е бил самотен!

— Оказва се, че е имал поне една приятелка — подметна младият полицай.

— Не вярвам — отговори Линеа Алмквист. — Щях да забележа.

— Не се съмнявам, но не е задължително да са се срещали тук.

— Човек не бива да говори лошо за мъртвите — прекъсна го тя и се запъти нагоре по стълбите.

Валандер се зачуди какво лошо има в идеята, че в иначе самотния живот на съседа му е имало жена.

Веднага щом се прибра вкъщи, го връхлетяха мисли за Мона. Запита се дали да й се обади. Може би тя щеше да му позвъни вечерта? Опита се да се отърве от притеснението си, като започна да събира и изхвърля стари вестници. Отиде в банята и продължи с чистенето. Не след дълго осъзна, че там се е събрала повече мръсотия, отколкото бе очаквал. Търка над три часа, накрая реши, че стига толкова. Беше станало пет часът. Кипна вода, сложи картофи да се варят и се захвана да реже лук.

Телефонът иззвъня. Валандер помисли, че се обажда Мона, сърцето му заби учестено.

Оказа се, че го търси не приятелката му, а жена на име Мария. Едва след няколко секунди се сети, че така се казваше продавачката от магазинчето.

— Надявам се, че не ти преча — извини се тя. — Изгубих бележката, която ми остави. Не те открих в телефонния указател. Можех да се обадя на „Информация“, но вместо това позвъних в полицията.

Валандер подскочи.

— Какво им каза?

— Обясних, че търся полицай на име Курт Валандер и разполагам с важна информация. Отначало отказаха да ми дадат личния ти номер, но аз не се предадох.

— За кого попита, за младши разследващ полицай Курт Валандер ли?

— Не, просто за Курт Валандер. Какво значение има?

— Никакво — отговори облекчено той.

Клюките се разнасяха бързо в участъка. Ако научеха, че се е представил за младши разследващ полицай, щеше да си навлече неприятности и да го скъсат от подигравки. Не желаеше да започне кариерата си на криминален полицай по този начин.

— Попитах дали ти преча — повтори тя.

— Съвсем не.

— Мислих за Холен и неговите талони за залози. Впрочем той никога не печелеше.

— Откъде знаеш?

— Забавлявах се, като проверявах за кого залага. Правех го и с други клиенти. Твоят съсед не разбираше много-много от английски футбол.

„И Хемберг мислеше така — спомни си Валандер. — Поне в това вече не бива да има никакво съмнение.“

— Опитах се да си припомня телефонните му разговори — продължи тя — и се сетих, че няколко пъти той се обаждаше и на друг, не само на жената.

— На кого?

— На такси.

— Как разбра?

— Чух го да си поръчва кола. Даваше адреса на входа до магазина.

Валандер наостри уши и се замисли.

— Колко често се случваше това?

— Три или четири пъти. Винаги, след като първо бе позвънил на другия номер.

— Случайно да си чула къде е отивал?

— Не споменаваше.

— Паметта ти не е никак лоша — похвали я той. — Помниш ли кога е провел тези разговори?

— Вероятно някоя сряда.

— Кога се случи за последен път?

Тя му отговори веднага и с пълна увереност:

— Миналата седмица.

— Сигурна ли си?

— Разбира се. Той си извика такси миналата седмица. На 28 май, ако искаш да знаеш.

— Добре, много добре.

— Ще ти помогне ли тази информация?

— Несъмнено.

— Но все още отказваш да ми обясниш какво се е случило?

— Не мога. Дори да исках.

— Ще ми разкажеш ли, след като разрешите случая?

Обеща й да направи точно това. Затвори и се замисли върху наученото от нея. Какво означаваше то? Холен имаше жена някъде. Обаждаше й се, а после си поръчваше такси.

Опита картофите. Не бяха готови. Сети се, че има добър приятел, който работи като шофьор на такси. Бяха съученици от първи клас, не изгубиха връзка с годините. Приятелят му се казваше Ларс Андершон, беше си записал телефона му от вътрешната страна на корицата на телефонния указател.

Намери номера и го набра. Вдигна съпругата на Ларс, Елин. Беше я срещал няколко пъти.

— Търся Ларс.

— Той е на работа, но е дневна смяна. Вероятно ще се върне след няколко часа.

Валандер я помоли да предаде на съпруга си да му се обади.

— Как са децата? — попита тя.

— Аз нямам деца.

— Значи, съм се объркала. Мислех, че имаш двама сина.

— За съжаление, не е така. Дори не съм женен.

— Не е задължително да си женен, за да имаш деца.

Полицаят се върна към картофите и лука. Приготви си ядене от остатъците, които се бяха натрупали в хладилника. Мона все още не се бе обадила. Отново заваля. Отнякъде се чуваше акордеон. Какво правеше всъщност? Съседът му се беше самоубил. Преди това бе глътнал скъпоценните си камъни. Някой се беше опитал да ги намери, а после в гнева си бе подпалил апартамента. На света имаше достатъчно глупаци и алчни хора. Да се самоубиеш, не беше престъпление. Нито пък да бъдеш алчен.

Стана шест и половина, а Ларс Андершон не се бе свързал с него. Реши да почака до седем и отново да го потърси.

В седем без пет телефонът иззвъня. Обаждаше се Ларс.

— Курсовете зачестяват, когато вали. Разбрах, че искаш да говориш с мен.

— Водя разследване — обясни Валандер. — Мисля, че би могъл да ми помогнеш. Става дума за шофьор, направил курс около три часа миналата сряда. От адрес тук, в „Русенгорд“. Извикал го е мъж на име Холен.

— Какво се е случило?

— Не съм упълномощен да споделя с теб — отвърна Валандер.

Чувстваше се все по-неудобно всеки път, когато използваше подобни уклончиви отговори.

— Ще измисля нещо. Централата в Малмьо е добре организирана. Можеш ли да ми дадеш повече подробности? Къде да се обадя после? В участъка?

— Най-добре се свържи с мен. Аз съм този, който се занимава с разследването.

— От вкъщи?

— В момента да.

— Ще видя какво мога да направя.

— Колко време предполагаш, че ще ти отнеме?

— С повече късмет ще се справя бързо.

— Вкъщи съм си.

Сподели с приятеля си всичко, което знаеше. Затвори телефона и изпи едно кафе. Мона така и не се обаждаше. Валандер се замисли за сестра си и за историята, която баща му щеше да се види принуден да съчини, за да обясни внезапното заминаване на сина си. Ако изобщо споменеше, че той е бил там. Кристина често заставаше на страната на баща им. Валандер подозираше, че това се дължи на страхливост, че тя се бои от възрастния човек и неговите непостоянни настроения.

Пусна новините. Автомобилната индустрия се развиваше добре. Шведската икономика процъфтяваше. Продължиха с репортаж от изложба за кучета. Полицаят намали звука. Навън продължаваше да вали. Стори му се, че в далечината отеква гръмотевица, може би на летище „Бултофта“ кацаше самолет.

Приятелят му се обади отново в девет и десет.

— Оказа се точно така, както предполагах — сподели той. — В централата цари ред и дисциплина.

Валандер придърпа лист хартия и химикалка към себе си.

— Курсът е бил до квартал „Орльов“ — съобщи Ларс. — Не е записано име. Шофьорът се казва Нурберг. Бихме могли да го издирим и да го попитаме дали помни как е изглеждал клиентът му.

— Не съществува ли опасност да става дума за друг курс?

— Само един мъж е поръчал такси от този адрес в сряда.

— Закарали са го до „Орльов“?

— По-конкретно до „Смедсгатан“ 9, до захарната фабрика. Наоколо има само стари къщи.

— В този квартал няма домове, които да се дават под наем. Значи, на този адрес живее семейство или сам човек.

— Най-вероятно е така.

Младият човек си записа тази информация.

— Добре си се справил — похвали приятеля си той.

— Има и още нещо — добави Ларс. — Записан е и курс от „Смедсгатан“ до центъра. В четири часа, четвъртък сутринта. Шофьорът се казва Уре, но няма да успееш да го намериш. В момента е на почивка в Майорка.

„Нима шофьорите на такси могат да си позволят това? — учуди се полицаят. — Дали е, защото правят и нелегални курсове?“ Естествено, не сподели подозренията си със своя приятел, вместо това промълви:

— Възможно е това да се окаже важна информация.

— Все още ли нямаш кола?

— Нямам.

— Мислиш ли да отидеш там?

— Да.

— Ще ти дадат ли да използваш някоя от полицейските коли?

— Разбира се.

— Ако искаш, аз ще те закарам. Нямам по-сериозни ангажименти в момента, пък и не сме се виждали отдавна.

Валандер веднага прие. Ларс обеща да го вземе след половин час. Междувременно младият човек се обади на служба „Информация“ и ги помоли да му дадат телефона на абонат с адрес „Смедсгатан“ 9 в „Орльов“. Отговориха му, че номерът не е обявен.

Дъждът се засили, затова той си обу гумени ботуши и си облече непромокаемото яке. Застана до кухненския прозорец и видя как пристига приятелят му. Колата, която караше, нямаше табела на покрива, беше неговата собствена.

„Безумно начинание в безумно време — помисли Валандер, докато заключваше вратата на апартамента си. — Но по-добре, отколкото да стоя вкъщи и да чакам да се обади Мона. Ако ме потърси, докато ме няма, ще й е за урок.“

Ларс Андершон веднага започна да говори за училищните години. Полицаят не помнеше повечето неща, за които разказваше неговият приятел. Често мислеше, че Ларс става досаден с непрестанното си връщане към този период, сякаш той беше най-хубавата част от живота му до момента. За самия него училището бе представлявало сиво ежедневие, разнообразено единствено от часовете по география и история. Въпреки това уважаваше мъжа зад волана. Родителите му държаха пекарна в квартал „Лимхамн“. Двете момчета дълго време бяха неразделни. Винаги можеше да разчита на Ларс. Той приемаше приятелството сериозно.

Малмьо остана зад гърба им и скоро влязоха в „Орльов“.

— Често ли имате курсове дотук? — попита младият мъж.

— Случва се. Най-вече през уикенда. Хора, които искат да се приберат у дома, след като са се напили в Малмьо или Копенхаген.

— Имали ли сте неприятни изненади?

— В какъв смисъл?

— Обири? Заплахи? Знам ли…

— Никога. Веднъж попаднах на шофьор, който се опита да ме изкара от пътя, но успях да му избягам.

Ларс спря точно пред адреса и посочи през мокрото стъкло на автомобила:

— Ето, „Смедсгатан“ 9.

Валандер отвори прозореца и присви очи в дъжда. Номер 9 беше най-крайната от редица от шест къщи. В един прозорец се виждаше светлина. Значи, някой си беше у дома.

— Няма ли да влезем? — изненада се приятелят му.

— Искам първо да огледам наоколо. Продължи малко по-нататък и паркирай. Аз ще сляза да хвърля едно око.

— Да дойда ли с теб?

— Няма нужда.

Полицаят слезе от колата и сложи качулката на якето на главата си. „Какво ще правиш сега? — запита се той. — Ще позвъниш на вратата и ще попиташ дали господин Холен случайно не е идвал на гости миналата сряда между три следобед и четири сутринта? Ами ако става въпрос за изневяра? Какво ще кажа, ако ми отвори съпругът?“

Чувстваше се глупаво. „Държа се неразумно, детински и неоправдано — упрекна се младият мъж. — Единственото, което успях да докажа, е, че в «Орльов» има улица «Смедсгатан» 9.“

Въпреки колебанията си не се стърпя и прекоси улицата. До портата пред къщата беше монтирана пощенска кутия. Опита се да разчете името, написано там. В джоба на якето си носеше цигари и кибрит. С известни усилия успя да запали една от клечките и да различи името, преди дъждът да я изгаси.

„Александра Батиста“. Мария от магазинчето се оказа права — първото име на жената наистина започваше с А. Неговият съсед се беше обаждал на жена на име Александра. Оставаше му само да разбере дали тя живее сама, или е семейна. Хвърли поглед над оградата, за да провери дали в двора има детски велосипеди или нещо друго, което да му подскаже, че вътре живее повече от един човек. Не откри нищо.

Обиколи къщата. От другата й страна се намираше незастроен парцел земя. Под една срутила се ограда бяха наредени няколко стари и разнебитени кофи за боклук. Това беше всичко. Задната страна на къщата беше тъмна. Единствено кухненският прозорец към улицата светеше. Усещането, че се е забъркал в нещо осъдително и безсмислено, се засили, но Валандер реши все пак да приключи разследването си. Прескочи ниската ограда и изтича до сградата. „Ако някой ме види, ще извика полицията и ще ме спипат — притесни се той. — По-нататъшната ми полицейска кариера ще отиде по дяволите.“

Въпреки това не се предаде. Реши да потърси телефона на семейство Батиста на следващия ден. Ако вдигнеше жена, щеше да й зададе няколко въпроса. Ако му отговореше мъж, щеше просто да затвори.

Дъждът беше намалял. Валандер избърса лицето си. Тъкмо се канеше да се върне по пътя, по който беше дошъл, когато забеляза, че вратата към верандата зад къщата е отворена. „Вероятно имат котка и оставят вратата отворена, за да може животното да излиза и да се разхожда през нощта“, предположи той.

Това обяснение беше напълно логично, но полицаят инстинктивно усещаше, че нещо не е наред. Нямаше представа какво, ала не можеше да се отърве от това усещане. Внимателно се приближи до вратата и се заслуша. Дъждът беше спрял напълно. В далечината се чу как някакъв камион минава по улицата и се изгубва нагоре по пътя. В дома на Александра Батиста цареше пълна тишина. Валандер се върна към предната страна на къщата.

От открехнатия прозорец все още струеше светлина. Младият мъж се долепи до стената и наостри уши. Пак не успя да чуе нито звук. Бавно се надигна и надникна през прозореца.

Подскочи. На един от столовете седеше някаква жена, която се взираше в него. Той побягна към улицата. Във всеки момент някой щеше да излезе на стълбите и да извика за помощ. Или да пристигнат полицейски коли. Валандер се насочи към автомобила, в който го чакаше приятелят му, с бързи крачки и се хвърли на предната седалка.

— Случило ли се е нещо?

— Тръгвай! — извика вместо отговор полицаят.

— Накъде?

— Надалеч оттук! Обратно към Малмьо!

— Имаше ли някой вкъщи?

— Не ме питай! Запали колата и потегляй! Нищо друго не искам от теб!

Ларс направи точно това. Излязоха на главния път за Малмьо. Валандер се замисли за жената, която се бе взирала в него.

Отново го споходи усещането, че нещо не е наред.

— Отбий на следващия паркинг — помоли приятеля си той.

Ларс продължи да изпълнява инструкциите му. Спряха.

Младият полицай мълчеше.

— Мислиш, че не бива да знам какво се случва ли? — предпазливо попита другият мъж.

Валандер не отговори. В лицето на жената имаше нещо. Нещо, което не можеше да определи.

— Карай обратно — заръча накрая той.

— Към „Орльов“?

По тона му полицаят долови, че поведението му е започнало да изнервя шофьора.

— Ще ти обясня после. Върни се на същия адрес. Включи таксиметъра, ако има такъв в колата.

— Не взимам пари от приятели! — възмути се Ларс.

Пътуваха до „Орльов“ в пълно мълчание. Дъждът беше спрял напълно. Валандер слезе от автомобила. Пред къщата нямаше никакви полицаи. Сякаш жената не го бе видяла. От кухненския прозорец продължаваше да струи светлина. Внимателно отвори портата. Отиде до прозореца. Няколко пъти си пое дълбоко дъх и за втори път се надигна.

Ако това, което си мислеше, се окажеше вярно, щеше да е много неприятно.

Изправи се на пръсти и здраво се хвана за перваза на прозореца. Жената все още седеше на стола и гледаше право към него със същото изражение на лицето.

Валандер обиколи къщата и отвори вратата към верандата. Различи една настолна лампа на светлината от улицата. Запали я. Събу ботушите си и отиде в кухнята.

Жената седеше на стола, но не гледаше към него. Взираше се в прозореца.

Около гърлото й бе стегната верига на велосипед.

Полицаят усети силно сърцебиене.

Потърси телефона, откри го в антрето и се обади на участъка в Малмьо.

Беше десет и половина.

Помоли да го свържат с Хемберг. Съобщиха му, че той е напуснал участъка около шест часа.

Валандер поиска домашния му телефон и веднага го набра.

Хемберг вдигна. По гласа му си личеше, че е спял и телефонът го е събудил.

Валандер му обясни как стоят нещата.

На един стол в къща в „Орльов“ имаше мъртва жена.

3.

Хемберг пристигна в „Орльов“ малко след полунощ. Криминалистите вече се бяха захванали за работа. Валандер отпрати приятеля си, без да му обясни какво се е случило. Чака до портата, докато не пристигна първата полицейска кола. Говори с младшия разследващ полицай. Той се казваше Стефансон и беше на неговата възраст.

— Познаваше ли я? — попита го другият мъж.

— Не.

— Тогава какво правиш тук?

— Ще кажа единствено на Хемберг.

Стефансон го погледна подозрително, но не му зададе повече въпроси.

Първото, което Хемберг направи, бе да отиде в кухнята. Дълго стоя и гледа мъртвата жена. Валандер забеляза как по-възрастният мъж оставя погледа си да блуждае из стаята. След няколко минути Хемберг се обърна към Стефансон. Младшият разследващ полицай очевидно изпитваше голямо уважение към своя колега.

— Знаете ли коя е тя? — поинтересува се Хемберг.

Преместиха се във всекидневната. Върху масата в тази стая стоеше отворена дамска чанта, от която бяха извадени различни документи за самоличност.

— Александра Батиста-Линдстрьом — отговори Стефансон. — Шведска гражданка, родена в Бразилия през 1922 година. Дошла е тук след войната. Ако разбирам документите правилно, е била женена за швед на име Линдстрьом. Открих и свидетелство за развод от 1957 година. Тогава вече е имала шведско гражданство. По-късно е престанала да използва шведската си фамилия. Притежавала е спестовна книжка на името Батиста. Не Линдстрьом.

— Имала ли е деца?

Младшият разследващ полицай поклати глава.

— Изглежда, е живеела сама. Говорихме със съседите. Нанесла се е тук веднага след като са построили къщата.

По-възрастният мъж кимна и се обърна към Валандер.

— Мисля, че ще е най-добре да се качим на втория етаж и да оставим криминалистите да работят на спокойствие.

Стефансон понечи да ги последва, но Хемберг го спря. На втория етаж имаше три стаи — спалня, празно помещение, в което откриха единствено голям долап, и стая за гости. По-възрастният полицай седна на леглото в стаята за гости, направи знак на младия човек да се настани на стола в единия ъгъл на помещението и измърмори:

— Имам само един въпрос. Как, по дяволите, се озова тук?

— Това е дълга история.

— Разкажи ми я накратко, но без да изпускаш важните подробности.

Валандер му разправи за талона за залози, телефонните разговори и такситата. Хемберг го слушаше с очи, вперени в пода. Продължи да мълчи известно време, след като младият полицай приключи историята си. Накрая промълви:

— Заслужаваш похвала, задето си открил, че някой е бил убит. Няма нищо лошо в упоритостта ти. Разсъждавал си доста добре, но си постъпил напълно погрешно. Полицаите не провеждат самостоятелни и тайни разследвания, не си възлагат сами задачи. Ще ти кажа това само веднъж.

Валандер кимна, добре разбираше съображенията на по-възрастния мъж.

— Има ли още нещо, което трябва да знам? Освен откритията, които са те довели дотук?

Младият полицай спомена срещата си с Хелена в кантората на параходното дружество.

— Това ли е всичко?

— Да.

Валандер се бе подготвил за конско, ала Хемберг просто се изправи и му кимна да го последва. На стълбището спря и се обърна.

— Търсих те днес — сподели той. — Исках да ти съобщя, че балистичната експертиза е готова. Резултатите са точно такива, каквито очаквахме. Казаха ми, че си болен.

— Сутринта ме болеше стомахът. Имах някаква инфекция.

Хемберг го погледна насмешливо.

— Бързо ти е минало. Щом се чувстваш по-добре, ще ти позволя да останеш тук тази нощ. Възможно е да научиш нещо. Не пипай нищо, не се обаждай, но запомни всичко.

* * *

В три и половина отнесоха трупа в моргата. Малко след един пристигна Шунесон. Валандер се зачуди защо криминалистът въобще не изглежда уморен въпреки късния час. Хемберг, Стефансон и още един полицай обиколиха апартамента, отвориха всички чекмеджета и шкафове, откриха много документи и ги струпаха на масата. Валандер присъства на разговора между един от съдебните лекари на име Йорне и Хемберг. Нямаше съмнение, че жената е била удушена. След първия си оглед Йорне откри признаци, че освен това е била ударена по тила. По-възрастният полицай обясни, че за него е най-важно да разбере кога е умряла.

— Вероятно се е случило преди няколко дни — отговори съдебният лекар.

— Колко по-точно?

— Не обичам да гадая. Ще се наложи да проявиш търпение и да изчакаш да приключа с аутопсията.

След като Йорне си отиде, Хемберг се обърна към Валандер.

— Ти, естествено, разбираш защо му зададох този въпрос.

— Искаш да разбереш дали е умряла преди Холен.

Другият мъж кимна.

— Това би ни дало възможно обяснение за самоубийството му. Не е необичайно един убиец да се самоубие.

Хемберг се настани на дивана във всекидневната. Стефансон разговаряше с полицейския фотограф в антрето.

— Едно знаем със сигурност — заяви по-възрастният полицай след известно мълчание. — Жената е била убита, докато е седяла на стола. Някой я е ударил по главата. По пода и мушамата има петна от кръв. След това е била удушена. Това ни дава известни отправни точки.

Погледна многозначително към младия мъж.

„Изпитва ме — осъзна Валандер. — Иска да разбере дали ставам за тази работа.“

— Най-вероятно жената е познавала убиеца си — предположи той.

— Правилно. Какво друго?

Младият полицай се замисли. Какво друго заключение би могъл да си извади от фактите, с които разполагаха? Поклати глава.

— Използвай очите си — посъветва го Хемберг. — Имаше ли нещо на масата? Чаша? Няколко чаши? Как беше облечена тя? Едно на ръка е, че Батиста е познавала убиеца. Нека за наше улеснение предположим, че той е бил мъж. Каква е била връзката между тях?

Валандер разбра какво се иска от него. Изнерви се, че не бе осъзнал накъде бие другият полицай.

— Тя беше по нощница и халат. Човек обикновено не посреща гости в такъв вид.

— Как изглеждаше спалнята й?

— Леглото не беше оправено.

— Следователно?

— Естествено е да предположим, че е имала връзка с мъжа, който я е убил.

— И?

— На масата нямаше нищо, но до камината стояха няколко неизмити стъклени чаши.

— Ще бъдат изследвани. Какво са пили? Оставени ли са пръстови отпечатъци по тях? Празните чаши често разказват изключително интересни истории.

Хемберг се изправи. Изглеждаше уморен.

— Тоест знаем много — добави той. — И тъй като нищо не намеква за влизане с взлом, ще изходим от предположението, че за убийството е имало други, лични мотиви.

— Това не обяснява пожара в апартамента на Холен — намеси се Валандер.

По-възрастният мъж го погледна изпитателно.

— Избързваш. Най-добре е да действаме спокойно и методично. Знаем определени неща с почти пълна сигурност. Изхождаме от тях. Това, което не знаем или в което не сме сигурни, ще трябва да почака. Не можеш да наредиш пъзел, ако половината от парчетата все още са в кутията.

Стигнаха до антрето. Стефансон бе приключил разговора си с фотографа, говореше по телефона.

— Как стигна дотук? — попита Хемберг.

— С такси.

— Ще те закарам до вас.

По-възрастният полицай мълча по време на цялото пътуване до Малмьо. Караха през мъгла и лек ръмеж. Хемберг остави младия човек пред къщата в „Русенгорд“, като, преди да потегли, му заръча:

— Свържи се с мен утре, ако се чувстваш здрав.

Валандер се прибра в апартамента си. Навън беше светло. Мъглата бе започнала да се вдига. Легна си, без да се съблече, и заспа почти веднага.

Събуди се, защото на вратата се звънеше. Сънливо и олюлявайки се, отиде да отвори. На прага стоеше сестра му Кристина.

— Преча ли?

Полицаят поклати глава и я пусна да влезе.

— Работих цяла нощ — обясни той. — Колко е часът?

— Седем. Днес ще ходя в Льодеруп с татко, но реших първо да се видя с теб.

Младият човек я помоли да направи кафе, докато той се измие и преоблече. Дълго плиска лицето си със студена вода. Успя да прогони дългата нощ от тялото си и се върна в кухнята. Кристина вдигна очи и се усмихна:

— Ти си от малкото мъже с къса коса, които познавам.

— Бог знае, че съм се опитвал да си пусна дълга коса, но не ми отива. И брада не мога да си пусна, кара ме да изглеждам глупаво. Мона заплаши да ме остави, щом я видя.

— Как е тя?

— Добре.

Валандер се запита дали да не сподели със сестра си какво се е случило, да спомене мълчанието, настъпило между него и неговата приятелка.

В миналото, докато двамата живееха заедно, той и Кристина бяха много близки и си доверяваха всичко. Въпреки това реши да си замълчи. След като сестра му се премести в Стокхолм, отношенията им се промениха, чуваха се рядко и почти не поддържаха контакт един с друг.

Полицаят седна на масата и попита:

— Как си?

— Добре.

— Татко каза, че си срещнала мъж, който се занимава с бъбреци.

— Той е инженер и работи по изготвянето на нов апарат за диализа.

— Не съм съвсем сигурен какво е това, но звучи сложно.

Валандер се досети, че тя е дошла поради определена причина. Личеше си по изражението на лицето й.

— Нямам представа как, но винаги знам, когато имаш да ми кажеш нещо — сподели той.

— Не разбирам как може да се държиш с татко по този начин.

Думите й го смаяха.

— Какво искаш да кажеш?

— Как мислиш? Не му помагаш да си стегне багажа. Отказваш дори да видиш къщата му в Льодеруп. Преструваш се, че не го познаваш, когато го срещаш на улицата.

Младият мъж поклати глава.

— Татко ли ти каза всичко това?

— Да. Беше много разстроен.

— Нито едно от тези обвинения не е вярно.

— Не съм те виждала, откакто пристигнах. Той се мести днес.

— Не ти ли съобщи, че бях там? Та той едва не ме изхвърли!

— Нищо подобно не ми е споменавал.

— Не бива да се връзваш на приказките му. Поне не и що се отнася до мен.

— Значи, ме е излъгал?

— Да. Дори не ми съобщи, че си е купил къща. Не иска да ми я покаже, не ми казва колко струва. Отидох да му помогна да си стегне багажа, но без да искам, изпуснах една стара чиния. Той направи голям проблем от това. Винаги спирам и разговарям с него, щом го срещна на улицата. Дори когато той изглежда смешно.

Забеляза, че сестра му не е убедена във верността на думите му. Изнерви се. Как смееше да му чете конско? Напомняше му за майка им или за Мона. Дори за Хелена. Никак не харесваше жените, които обичаха да си врат носа в чуждите работи и се опитваха да диктуват поведението му.

— Не ми вярваш — констатира той. — А би трябвало. Не забравяй, че ти живееш в Стокхолм. Старецът непрекъснато ми виси на главата. Има разлика.

Телефонът иззвъня. Беше седем и двайсет. Валандер вдигна слушалката. Обаждаше се Хелена.

— Звънях ти вчера вечерта — съобщи тя.

— Бях на работа.

— Никой не ми вдигна. Помислих, че съм сбъркала телефона, затова се обадих на Мона и я попитах за номера ти.

Полицаят едва не изпусна телефонната слушалка.

— Какво си направила?

— Обадих се на Мона и я попитах за номера ти — повтори тя.

Веднага му станаха ясни последствията от това обаждане — приятелката му щеше да се побърка от ревност. Отношенията им щяха да се влошат още повече.

— Там ли си? — попита Хелена.

— Да, просто в момента сестра ми ми е на гости.

— Аз съм на работа. Обади ми се.

Валандер затвори и се върна в кухнята. Кристина го погледна учудено.

— Болен ли си?

— Не, но няма да е зле да отида на работа.

Разделиха се в коридора.

— Би трябвало да ми вярваш — промълви той. — Човек невинаги може да разчита на това, което говори татко. Предай му много поздрави от мен и му кажи, че ще се отбия веднага щом ми се отвори възможност. Ако все още съм добре дошъл и някой ми обясни къде се намира новата му къща.

— В покрайнините на Льодеруп. Първо минаваш покрай един универсален магазин, после продължаваш по тесен път с дървета от двете страни. Тя е вляво от него, заобиколена е от каменна стена. Има черен покрив и е много хубава.

— Била ли си там?

— Вчера занесохме първата част от багажа натам.

— Знаеш ли колко е платил за нея?

— Не.

Сестра му си тръгна. Валандер й помаха от кухненския прозорец. Потисна гнева, причинен от думите на баща му. По-сериозно бе казаното от Хелена. Обади й се. Удари слушалката във вилката, след като му съобщиха, че тя е заета с друг разговор. Рядко губеше контрол, но този път нервите му не издържаха. Пак позвъни. Все още беше заето. „Мона ще сложи край на връзката ни — притесни се той. — Ще помисли, че отново съм започнал да ухажвам Хелена. Няма смисъл да й обяснявам каквото и да било. Няма да ми повярва.“ Отново се опита да се свърже с офиса на бившата си приятелка. Този път получи отговор.

— Какво искаше да ми кажеш?

— Не те ли е срам да се държиш толкова грубо? Та аз се опитвам да ти помогна! — скара му се тя.

— Налагаше ли се да се обадиш на Мона?

— Тя знае, че вече не се интересувам от теб.

— Така ли? Значи, не я познаваш?

— Нямам намерение да те моля за извинение, задето съм проверила какъв е телефонът ти.

— Какво искаше да ми кажеш?

— Капитан Верке ми помогна. Помниш ли? Споменах, че при нас работи стар морски капитан.

Валандер помнеше.

— На масата пред мен се намират копия на списъци с матроси и машинисти, работили за шведски параходни дружества през последните десет години. Предполагам, имаш представа, че става дума за много хора. Между другото, сигурен ли си, че онзи мъж е плавал само на шведски кораби?

— В нищо не съм сигурен.

— Ела да вземеш списъците, когато ти е удобно. Само имай предвид, че следобед съм на заседание.

Обеща да отиде още преди обед. Обмисли дали да не се обади на Мона, но не го направи. Не смееше.

Беше станало осем без десет. Полицаят облече якето си.

Мисълта, че ще патрулира цял ден, влоши настроението му още повече.

Канеше се да излезе, когато телефонът отново иззвъня. „Мона — предположи той. — Обажда се да ми каже да вървя по дяволите.“ Пое си дълбоко дъх и вдигна слушалката.

Търсеше го Хемберг.

— Как е стомашната ти инфекция?

— Тъкмо бях на път към участъка.

— Добре. Ела при мен. Говорих с Лохман. Ти си свидетел, с когото трябва да поговорим. Никакво патрулиране днес. Ще ти се разминат и акциите в наркоманските квартали.

— Идвам.

— Ела в десет часа. Можеш да присъстваш на срещата на разследващия екип. Ще обсъдим какво сме научили досега за убийството в „Орльов“.

Хемберг затвори. Валандер погледна часовника си. Имаше време да отиде и да вземе документите, които го чакаха в кантората на параходното дружество. На стената в кухнята бе окачено разписанието на автобусите от и до „Русенгорд“. Ако побързаше, нямаше да се наложи да чака дълго.

Срещна Мона пред входната врата. Не бе очаквал това. Още по-малко бе очаквал това, което последва. Тя се приближи до него и го зашлеви по лявата буза. После се обърна и си тръгна.

Поведението на приятелката му толкова го изненада, че изобщо не успя да реагира. Бузата му гореше, някакъв мъж, който заключваше вратата на колата си, го погледна любопитно.

Мона вече беше изчезнала. Полицаят бавно продължи към спирката. В стомаха му бе заседнала буца. Никога не си бе представял, че тя би могла да реагира толкова остро.

Автобусът пристигна. Младият мъж отпътува към центъра на града. Мъглата се бе вдигнала, но небето беше покрито с облаци. Ръмежът от сутринта упорито продължаваше. Валандер имаше чувството, че главата му е абсолютно празна. Снощните случки вече не съществуваха. Жената, която седеше мъртва на стола в кухнята си, бе само сън. Единствено конфликтът с приятелката му беше истински.

„Трябва да поговоря с нея — помисли той. — Не сега, докато е разстроена. Довечера.“

Слезе от автобуса. Кожата му все още пареше. Беше го ударила силно. Огледа се във витрината на един магазин. Червенината на бузата му ясно си личеше.

Застина, подвоуми се как би било най-правилно да постъпи. Трябваше да поговори с Ларс Андершон колкото се може по-скоро. Да му благодари за помощта и да му обясни какво се беше случило миналата вечер.

Сети се за къщата в Льодеруп, която никога не беше виждал. За дома от детството си, който семейството му вече не притежаваше.

Тръгна. Нищо нямаше да се подобри, ако останеше на мястото си.

Взе издутия плик, който Хелена му бе оставила на пропуска.

— Трябва да говоря с нея — обясни Валандер на служителката.

— Заета е — получи отговор той. — Помоли ме да ви предам това.

Той се досети, че тя още му е сърдита заради сутрешния разговор и не иска да го вижда. Не му беше трудно да я разбере.

Пристигна в участъка малко след девет. Отиде в стаята си и за свое облекчение откри, че там не го чака никой. Още веднъж помисли върху случилото се тази сутрин. Ако се обадеше във фризьорския салон, в който работеше Мона, щяха да му кажат, че тя е заета. Налагаше се да почака до вечерта.

Отвори плика и се изуми, като видя какви дълги списъци с имена на моряци бе успяла да намери Хелена. Потърси името на Холен, но не го откри. Намери матрос Холе, работил основно за параходно дружество „Гренге“, и старши машинист Хален, плавал с параходно дружество „Йонсон“, но не откри съседа си. Остави списъците настрана. Ако те бяха пълни, се оказваше, че Холен е служил на кораби, които не са били част от шведската търговска флота. Какво изобщо се надяваше да открие? Обяснение, но за какво?

Беше изгубил около четирийсет и пет минути в разглеждането на списъците. Изправи се и се качи на втория етаж. В коридора се натъкна на началника си, инспектор Лохман, който веднага се поинтересува:

— Не трябваше ли да си при Хемберг днес?

— Там отивам.

— Какво си правил в „Орльов“?

— Това е дълга история.

Шефът му поклати глава и продължи по пътя си с бързи крачки. Валандер изпита облекчение, задето не му се налагаше да посещава мрачните и потискащи наркомански квартали.

Хемберг седеше в кабинета си и прелистваше някакви документи. Както обикновено, краката му се намираха върху бюрото. Вдигна поглед, когато младият човек застана на прага на отворената врата.

— Какво се е случило с теб? — попита той и посочи бузата на Валандер.

— Ударих се в една врата.

— Точно така казват и малтретираните съпруги, които не искат да издадат съпрузите си — отвърна спокойно по-възрастният полицай и седна както трябва на стола.

Валандер усети, че другият мъж го наблюдава. Беше му все по-трудно да разбере какво действително мисли Хемберг. Той сякаш се изразяваше двусмислено, налагаше се слушателят непрекъснато да търси истинското значение на думите му.

— Все още чакаме окончателен резултат от Йорне — съобщи по-възрастният полицай. — Тези неща отнемат време. Засега няма как да определим точно кога е умряла жената, така че не можем и да проверим дали е вярна теорията, че Холен я е убил, а после се е прибрал вкъщи и се е застрелял от разкаяние или страх.

Хемберг се изправи и взе документите, които допреди малко бе прелиствал, под ръка. Валандер го последва до една зала за срещи в дъното на коридора. Там вече ги очакваха няколко криминални полицаи. Сред тях беше и Стефансон, който хвърли неодобрителен поглед към Валандер. Шунесон чистеше ноктите си с клечка за зъби и изглеждаше напълно погълнат от това занимание. В залата се намираха и двама познати на младия полицай — Хьорнер и Матсон. Хемберг седна начело на дългата маса, посочи един стол на Валандер и го подкани да седне.

— Нима имаме нужда от помощта на редовата полиция? — попита Стефансон. — Нямат ли си достатъчно работа с тези проклети демонстрации?

— Не се притеснявай, не се е стигнало дотам — успокои го Хемберг. — Курт Валандер е тук, защото откри жената в „Орльов“.

Явно единствено Стефансон гледаше неодобрително на присъствието на редовия полицай. Останалите му кимнаха приятелски. Като че ли по-скоро се радваха, че е дошло подкрепление. Шунесон остави клечката за зъби настрана. Очевидно това бе знак, че срещата може да започне. Валандер отбеляза методичността, с която работеше разследващият екип. Изхождаха предимно от съществуващи факти, но също така си позволяваха, основно Хемберг, да изказват предположения. Защо бе убита Александра Батиста? Каква е била връзката й с Холен? Разполагаха ли с други следи?

— Получих оценка на диамантите в корема на бившия моряк — обади се Хемберг към края на срещата. — 150 000 крони. Доста пари. В тази страна са убивали и за много по-малко.

— Преди няколко години разбиха главата на таксиметров шофьор с желязна тръба само за 22 крони — даде пример Шунесон.

Хемберг обиколи масата с поглед.

— Съседите? — попита той. — Видели ли са нещо? Чули ли са нещо?

Матсон прелисти записките си и отвърна:

— Не са забелязали нищо. Тя е живеела изолирано. Рядко е излизала, и то само за да напазарува. Не е посрещала гости.

— Нима никой не е срещал Холен? — учуди се Хемберг.

— Явно, да. Най-близките съседи на Батиста ми направиха впечатление на обикновени шведски граждани. С други думи, изглеждаха извънредно любопитни.

— Кога са я видели за последен път?

— По този въпрос разполагам с леко противоречива информация. От отговорите на съседите предполагам, че е било преди няколко дни, два или три.

— Имаме ли представа с какво се е прехранвала?

Дойде ред на Хьорнер:

— Изглежда, е получавала годишна рента с донякъде неизяснен произход. Идвала е от банка в Португалия с филиали в Бразилия. Винаги минава дълго време, докато се разбереш с банките. Не е работела. По съдържанието на гардеробите, хладилника и килера й личи, че е живеела скромно.

— А къщата?

— Била е платена в брой от бившия й съпруг.

— Къде е той?

— В гроба — отвърна Стефансон. — Починал е преди няколко години. Погребан е в Карлскуга^[27]. Оженил се е повторно. Говорих с неговата вдовица. Получи се малко неловко, късно осъзнах, че тя дори не е подозирала, че нейният съпруг е бил женен преди. Най-вероятно Батиста не е имала деца.

— Възможно е — съгласи се Хемберг и се обърна към Шунесон.

— Работим — отвърна той. — Открихме отпечатъци от пръсти по чашите. Били са пълни с червено вино. Испанско, мисля. Сравняваме съдържанието им с една празна бутилка, която намерихме в кухнята. В момента проверяваме дали някои от отпечатъците съществуват в регистъра. После, естествено, ще ги сравним и с тези на Холен.

— Трябва да проверим дали той не фигурира в регистъра на Интерпол — предложи Хемберг. — В такъв случай ще се наложи да почакаме малко по-дълго.

— Можем спокойно да предположим, че тя е пуснала убиеца да влезе — добави Шунесон. — Няма следи от влизане с взлом по прозорците или вратите. Но не бива да изключваме и възможността той да е разполагал със собствен ключ. Проверихме връзката с ключове на Холен, ала не открихме ключ към нейната къща. Нашият приятел Валандер ни обясни, че вратата към верандата е била открехната. Тъй като Батиста не е имала котка или куче, най-вероятно я е оставила отворена, за да се проветри. Явно не се е страхувала или не е очаквала, че нещо ще се случи. Възможно е извършителят да е влязъл оттам. Задната страна на къщата е по-закътана.

— Други следи?

Хемберг не се предаваше.

— Нищо, заслужаващо внимание.

Хемберг побутна документите, разпръснати на масата пред него, и заключи:

— Значи, ни остава само да не спираме да работим. Дано съдебните лекари побързат. Ще е добре, ако успеем да свържем Холен с убийството. Лично аз вярвам, че е така. Важно е да продължим да говорим със съседите и да се ровим в миналото.

Хвърли поглед към Валандер.

— Има ли нещо, което би искал да добавиш? Все пак ти я намери.

Младият полицай поклати глава, устата му пресъхна.

— Не забелязах нищо, различно от това, което вече обсъдихте.

Хемберг забарабани с пръсти по масата и заяви:

— Тогава няма нужда да седим повече тук. Някой знае ли какво има за обяд днес?

— Херинга — осведоми го Хьорнер. — Обикновено е вкусна.

Хемберг покани Валандер да обядват заедно, но той отказа. Апетитът му се бе изпарил. Искаше да остане сам и да помисли. Отиде в стаята си, за да си вземе якето. През прозореца видя, че ръмежът е спрял. Тъкмо се канеше да излезе, когато един от колегите му влезе вътре и хвърли униформената си шапка върху една от масите.

— Дявол да го вземе! — възкликна той и се строполи на един стол.

Казваше се Йорген Берглунд, беше израснал във ферма в покрайнините на Ландскруна. Понякога Валандер трудно разбираше диалекта му.

— Изчистихме два наркомански квартала — сподели неговият колега. — Намерихме тринайсетгодишно момиче, издирвано от родителите си от седмици. Един от наркоманите миришеше толкова лошо, че се наложи да си запушим носовете. Друг ухапа Першон по крака, когато се опитахме да го преместим. Какво се случва в тази страна? Ти защо не беше с нас?

— Хемберг ме извика — отвърна младият човек. — А на първия ти въпрос нямам отговор.

Взе якето си и напусна стаята. Една от телефонистките го спря на пропуска.

— Имаш съобщение — предаде му тя и му подаде бележка през прозорчето на гишето.

На листчето бе написан телефонен номер.

— Какво е това? — попита той.

— Някакъв мъж се обади и обясни, че е твой далечен роднина. Не беше сигурен дали все още го помниш.

— Спомена ли името си?

— Не, но звучеше доста стар.

Валандер погледна телефонния номер. В началото беше даден областен код 0411. „Не е възможно! — помисли невярващо той. — Татко се обажда и се представя за далечен роднина, когото може би не помня.“

— Къде се намира Льодеруп? — поинтересува се младият човек.

— Вероятно в полицейския район на Юстад.

— Не питам за полицейския район, а за областния код.

— Този на Юстад.

Валандер пъхна бележката в джоба си и тръгна. Ако имаше кола, щеше да замине направо за Льодеруп и да попита баща си какво е мислил, докато е провеждал този разговор. Щом получеше отговор, щеше да му съобщи, че оттук нататък между тях нямаше да има никакъв контакт. Никакви вечери, прекарани в игра на покер, никакви телефонни разговори. Щеше да обещае да присъства на погребението му, което се надяваше да не закъснее много, но нищо повече.

Тръгна по „Фискехамнсгатан“. Сви по „Слотсгатан“ и продължи през Кунгспаркен^[28]. „Имам два проблема — осъзна той. — Най-големият и най-важният е Мона. Вторият е баща ми. Трябва да разреша и двата колкото се може по-скоро.“

Седна на една пейка в парка и се загледа в няколко сиви врабчета, къпещи се в локва. Зад храстите спеше някакъв пияница. „Трябва да го вдигна — сети се полицаят. — Да му помогна да седне или да се погрижа да го заведа до участъка, където да поспи, докато се освести. Ала точно сега не ме е грижа за него. Ще си остане там, където е.“

Изправи се и продължи по пътя си. Излезе от Кунгспаркен и се озова на „Регементсгатан“. Все още не беше огладнял. Въпреки това се спря пред една будка за хотдог на площад „Густав Адолф“ и си купи наденичка в хлебче. Изяде я и се върна в участъка.

Беше станало един и половина. Хемберг беше зает. Валандер нямаше представа какво се очаква от него. Трябваше да попита Лохман какви задачи са му възложени за следобеда, но не го направи. Вместо това взе списъците от Хелена. Отново провери имената. Опита се да си представи лицата и живота на тези хора. Матроси и машинисти. В полето до заеманата длъжност бяха дадени рождените им дати. Остави документите настрана. От коридора се чуваше подигравателен смях.

Насочи мислите си към Холен. Неговият съсед бе оставял талони за залози, инсталирал допълнителна ключалка и накрая се бе самоубил. По всичко личеше, че теорията на Хемберг ще се окаже вярна. Поради някаква причина Холен бе убил Александра Батиста, а после бе сложил край на живота си.

Тук Валандер удряше на камък. Теорията на по-възрастния мъж беше напълно логична и очевидна. Въпреки това той я намираше за куха. Обвивката й беше правилна. А съдържанието? Все още имаше много неясноти. Не на последно място, тази теория не отговаряше на впечатлението, което му бе направил неговият съсед. Не бе забелязал у него склонност към силни емоции или насилие. Разбира се, дори най-затворените хора имаха хаотични и насилствени епизоди при особени обстоятелства. Способен ли бе Холен да отнеме живота на жената, с която е имал връзка?

„Нещо липсва — заключи младият мъж. — Обвивката е лишена от съдържание.“

Опита се да помисли по-задълбочено, но не стигна доникъде. Разсеяно гледаше списъците на масата. Без да е напълно сигурен защо, започна да проверява всички рождени дати в дясното поле. На колко години беше съседът му? Спомни си, че е роден през 1898 година, но на коя дата? Обади се в централата и помоли да го свържат със Стефансон. Той веднага вдигна телефона.

— Търси те Валандер. Чудя се дали случайно не знаеш рождената дата на Холен.

— Искаш да го поздравиш по случай рождения му ден ли?

„Не ме харесва — каза си Валандер. — Но когато му дойде времето, ще докажа, че съм много по-добър криминален полицай от него.“

— Хемберг ме помоли да проверя нещо — излъга той.

Стефансон остави слушалката настрана. Чу се как прелиства някакви документи.

— 17 септември 1898 година — съобщи той накрая. — Още нещо?

— Това беше всичко — отвърна Валандер и затвори.

Отново придърпа списъците към себе си.

В третия откри това, което подсъзнателно бе знаел, че търси. Машинист, роден на 17 септември 1898 година, на име Андерс Хансон. Същите инициали като Артур Холен.

Прегледа останалите документи, за да се увери, че няма други моряци, родени на същата дата. Откри матрос, роден на 19 септември 1901 година. Това бе най-близкото попадение. Взе телефонния указател и потърси телефона на Шведската църква. Двамата с Холен живееха в една и съща къща, трябваше да са записани в една и съща енория. Набра номера и зачака. Отговори му някаква жена. Валандер реши, че нищо не му пречи отново да се представи за криминален полицай.

— Името ми е Валандер, работя в криминалната полиция — подхвана той. — Става дума за смъртен случай отпреди няколко дни. Обаждам се от отдел „Тежки престъпления“.

Даде името, адреса и ЕГН-то на съседа си.

— Какво искате да знаете? — попита жената.

— Дали има информация за това, че Холен евентуално е имал друго име.

— Сменил е фамилията си?

„По дяволите! — сети се младият мъж. — Хората обикновено сменят само фамилията си.“

— Ще проверя — обеща му тя.

„Сбърках — осъзна Валандер. — Действам, преди да съм обмислил идеите си достатъчно добре.“

Запита се дали да не затвори, но жената щеше да се чуди, да реши, че разговорът е бил прекъснат, и да го потърси в участъка. Изчака. Мина дълго време, преди отново да чуе гласа й.

— Тъкмо регистрират смъртния случай — обясни тя. — Затова се забавих. Имахте право.

Полицаят се изправи в стола.

— Фамилията му е била Хансон. Сменил я е през 1962 година.

„Правилно — помисли Валандер. — Но и грешно.“

— Първото име — намеси се той. — Какво е то?

— Андерс.

— Би трябвало да е Артур.

Отговорът й го изненада.

— Така е. Явно е имал родители, които са обичали имената или не са успели да постигнат съгласие. Кръстили са го Ерик Андерс Артур Хансон.

Младият мъж затаи дъх. След малко пророни:

— Благодаря ви за помощта.

Прииска му се да се свърже с Хемберг веднага щом затвори телефона, но остана на мястото си. Нямаше представа каква стойност има неговото откритие. „Ще проверя сам — реши той. — Няма нужда никой да научава за тази информация, ако тя не води доникъде.“

Взе бележника си и обобщи наученото досега. Какво знаеше? Артур Холен бе сменил името си преди седем години. Линеа Алмквист веднъж спомена, че съседът му се е нанесъл в началото на шейсетте години. Вероятно беше точно така.

Валандер застина с химикалката в ръка. Отново се обади на Шведската църква. Отговори му същата жена.

— Забравих нещо — извини се той. — Бихте ли могли да ми кажете кога Холен се е преместил в „Русенгорд“?

— Искате да кажете Хансон — поправи го тя. — Ще проверя.

Този път не се наложи да чака дълго.

— Регистрирал е промяната в адреса си на 1 януари 1962 година.

— Къде е живял преди това?

— Нямам представа.

— Мислех, че църквата има достъп до тази информация.

— Живял е в чужбина. Не разполагаме с точен адрес.

Младият мъж кимна.

— Това е всичко. Обещавам да не ви безпокоя повече.

Полицаят се върна към бележките си. Хансон се мести в Малмьо от някакъв непознат чуждестранен регион през 1962 година и едновременно с това сменя името си. Няколко години по-късно започва връзка с жена от „Орльов“. Не се знае дали са се познавали преди. След няколко години тя е убита, а той слага край на живота си. Редът на събитията предстоеше да бъде уточнен. Холен се застрелва, след като е попълнил талон за залози, инсталирал допълнителна ключалка и глътнал скъпоценни камъни.

Валандер направи гримаса. Не успяваше да открие правилната отправна точка. „Какво би накарало един човек да смени името си? — запита се той. — Желание да стане невидим? Недостъпен? Или за да не знае никой кой е или къде е бил?“

Кой е или къде е бил?

Полицаят се замисли. Никой не бе познавал Холен. Той беше самотник. Ала бе напълно възможно да съществуват хора, които да са познавали мъжа на име Андерс Хансон. Как би могъл да ги открие?

Припомни си една случка от миналата година, която навярно щеше да му помогне да се доближи до разплитането на загадката. Няколко пияници се бяха сбили до фериботния терминал за Дания. Той участва в разтърваването им. Един от замесените бе датски моряк на име Холгер Йесперсен. Младият полицай разбра, че датчанинът е бил въвлечен в боя против волята си, и изтъкна това пред началника си. Настоя, че Йесперсен не е направил нищо. В резултат на неговата намеса пуснаха моряка, задържаха останалите, а Валандер забрави за инцидента.

Няколко седмици по-късно Йесперсен се появи на прага му с бутилка датска ракия в знак на благодарност. Полицаят така и не разбра как другият мъж го бе открил, но го покани да влезе. Морякът обясни, че има проблеми с алкохола, но само на периоди. Между тях работеше на различни кораби като машинист. Разправяше увлекателни истории и като че ли познаваше всички скандинавски моряци от последните петдесет години. Сподели, че обикновено прекарва вечерите си в един бар в „Нюхавен“^[29]. Когато беше трезвен, пиеше кафе. През останалото време — бира. Винаги ходеше на едно и също място, освен ако не се намираше някъде в открито море.

„Йесперсен ще знае или ще може да ми даде съвет“, помисли Валандер.

Взе бързо решение. Ако имаше късмет, датският моряк щеше да е в Копенхаген и нямаше да е в един от пиянските си периоди. Беше около три часът. Щеше да посвети остатъка от деня си на пътуване до Копенхаген и обратно. Не мислеше, че ще забележат отсъствието му в участъка, но възнамеряваше да проведе още един разговор, преди да прекоси Йоресунд. Решението да замине за Копенхаген му бе вдъхнало необходимата увереност. Набра номера на фризьорския салон, в който работеше Мона.

Вдигна Карин, собственичката на салона. Валандер я бе срещал няколко пъти. Смяташе я за любопитна жена, която обича да си пъха носа в чуждите работи, но Мона я харесваше. Обясни кой е и я помоли да предаде съобщение на приятелката му.

— Защо не говориш ти с нея? — попита Карин. — Една жена чака да се погрижа за прическата й.

— В момента съм на заседание — отговори полицаят и се постара да звучи зает. — Просто й кажи, че ще й се обадя най-късно в десет вечерта.

Тя обеща да го направи.

Краткият разговор го накара да се изпоти, но бе доволен, че е успял да го проведе.

Валандер напусна участъка и стигна точно навреме за ферибота в три часа. В миналото често ходеше до Копенхаген. Отначало сам, после с Мона. Харесваше града, той беше много по-голям от Малмьо. Понякога посещаваше Кралския театър, когато имаше оперен спектакъл, от който се интересуваше.

Не обичаше корабите с подводни криле, които бяха започнали да използват напоследък. Пътуването приключваше прекалено бързо. Старите фериботи го караха да усети, че между Швеция и Дания действително съществува някакво разстояние, че когато прекосява Йоресунд, пътува към чужбина. Седна, загледа се през прозореца и си поръча кафе. „Някой ден сигурно ще построят мост тук. Вероятно, след като умра“, помисли той.

Слезе от ферибота в Копенхаген и забеляза, че отново е започнало да ръми. Корабът хвърли котва в „Нюхавен“. Йесперсен му беше обяснил къде се намира неговото любимо заведение. Обзет от леко притеснение, Валандер пристъпи в мрачния бар. Часът беше четири без петнайсет. Огледа се. По масите бяха пръснати хора, пиещи бира.

Отнякъде се чуваше радио или грамофон. Датчанка пееше изключително сантиментална песен. Морякът още не беше дошъл. Барманът решаваше кръстословицата в някакъв вестник, разтворен на бара. Вдигна поглед, когато младият полицай се приближи към него и си поръча бира.

Мъжът му връчи бутилка „Туборг“.

— Търся Йесперсен — обясни Валандер.

— Холгер? Той ще дойде след около час.

— Значи, не е в открито море?

Барманът се усмихна.

— Ако беше така, едва ли щеше да може да дойде след час. Обикновено е тук към пет.

Валандер седна на една маса и зачака. Сантименталният женски глас бе заменен от сантиментален мъжки глас. Ако Йесперсен се появеше към пет часа, Валандер щеше да успее да се прибере в Малмьо навреме, за да се обади на Мона. Опита се да измисли какво да й каже. Нямаше да се преструва, че не знае защо го е зашлевила. Щеше да й обясни защо се е свързал с Хелена. Нямаше да се откаже, докато тя не му повярва.

На една от масите спеше някакъв мъж. Барманът беше погълнат от кръстословицата си. Времето минаваше бавно. Понякога вратата се отваряше и вътре се промъкваше дневна светлина. Хората идваха и си отиваха. Полицаят погледна часовника си. Пет без десет. Йесперсен още не беше дошъл. Валандер беше огладнял, поръча си наденички и още един „Туборг“. Имаше чувството, че барманът се мъчи с една и съща дума от около час.

Стана пет. От датчанина нямаше и следа. „Няма да дойде — отчая се младият човек. — Точно днес е решил да кривне от правия път и пак е започнал да пие.“

Влязоха две жени. Едната си поръча шот и седна на една от масите. Другата отиде зад бара. Барманът остави вестника и започна да проверява бутилките по рафтовете. Явно втората жена работеше в заведението. Стана пет и двайсет. Вратата се отвори, Йесперсен пристъпи вътре. Носеше дънково яке и шапка с козирка. Отиде направо до бара и поздрави бармана. Той постави чаша кафе пред него и посочи към масата, на която седеше Валандер. Морякът взе кафето и се усмихна, като видя кой го чака.

— Каква изненада! — каза на развален шведски той. — Шведски полицай в Копенхаген!

— Не просто полицай. Криминален полицай.

— Не е ли едно и също?

Йесперсен се засмя и сложи четири бучки захар в кафето си.

— Както и да е, радвам се да те видя — заяви датчанинът. — Познавам всички, които идват тук. Знам какво пият и за какво говорят. Те разполагат със същата информация за мен. Понякога се чудя дали да не отида на друго място, но не мисля, че ще се осмеля.

— Защо?

— Някой би могъл да каже нещо, което не искам да чуя.

Валандер не беше напълно сигурен дали разбира думите на другия мъж правилно. Отчасти защото имаше силен датско-шведски акцент, отчасти защото се изразяваше по малко нестандартен начин.

— Дойдох тук, за да се видя с теб — сподели той. — Искам да те помоля за помощ.

— Бих пратил всеки друг полицай по дяволите, но за теб ще направя изключение. От какво се нуждаеш?

Валандер му разказа за смъртта на съседа си.

— Моряк с две имена — Андерс Хансон и Артур Холен — приключи той. — Работил е както като машинист, така и като матрос.

— За кое параходно дружество?

— „Сален“.

Йесперсен поклати глава.

— Щях да чуя, ако някой си е сменил името. Не се случва често.

Полицаят се опита да опише съседа си. Сети се за снимките, които бе видял в моряшките паспорти. Хората се променяха. Възможно е Холен съзнателно да бе променил външния си вид, след като бе сменил името си.

— Можеш ли да ми дадеш още информация за него? — помоли морякът. — Бил е матрос и машинист. Това само по себе си е необичайно. До кои пристанища е плавал? С какви съдове?

— Мисля, че често е бил в Бразилия — неуверено промълви младият мъж. — В Рио де Жанейро, разбира се, но и на място на име Сао Луис.

— Град в Северна Бразилия. Бях там веднъж. Имах свободно време и отседнах в елегантен хотел на име „Каса Гранде“.

— Не знам нищо повече.

Йесперсен го гледаше съсредоточено, пъхна бучка захар в устата си.

— Дали някой го е познавал. Това ли искаш да знаеш? Търсиш човек, който е познавал Андерс Хансон или Артур Холен?

Валандер кимна.

— В момента не мога да ти дам никаква информация. Ще проверя. И тук, и в Малмьо. Сега предлагам да идем някъде и да хапнем заедно.

Полицаят погледна часовника си. Беше пет и половина. Нямаше нужда да бърза. Ако хванеше ферибота за Малмьо в девет часа, щеше да се прибере навреме, за да се обади на Мона. А и беше гладен. Наденичките не го бяха заситили.

— Миди — заяви категорично Йесперсен и се изправи. — Отиваме да ядем в „Кръчмата на Ане-Бирте“.

Валандер плати сметката си. Датчанинът вече бе излязъл на улицата, така че се наложи да плати и неговото кафе.

„Кръчмата на Ане-Бирте“ също се намираше в „Нюхавен“. Тъй като още беше рано, лесно си намериха маса. На младия човек не му се ядяха особено миди, но другият мъж настоя. Полицаят си поръча бира, а Йесперсен — яркожълта лимонада.

— В момента не пия — обясни му той. — Ще започна след няколко седмици.

Докато хапваха, датчанинът му разправяше увлекателни истории от годините, прекарани в открито море. Станаха малко преди осем и половина.

Валандер малко се притесни, че няма да може да плати сметката, тъй като Йесперсен явно очакваше да го почерпи, но, за щастие, парите му стигнаха.

Разделиха се пред кръчмата.

— Ще проуча въпроса и ще ти се обадя — обеща датският моряк.

Валандер отиде до пристана на фериботите и се нареди на опашката. Вдигнаха котва точно в девет. Той затвори очи и заспа почти веднага.

Събуди се, защото около него бе станало изключително тихо. Тътенът от двигателя на кораба бе спрял. Изненадано се огледа. Намираха се горе-долу по средата на пътя между Дания и Швеция. Капитанът съобщи по високоговорителя, че е възникнала някаква повреда и се налага да изчакат да дойде друг кораб, който да ги довлече обратно до Копенхаген. Валандер скочи от мястото си и попита една от стюардесите дали случайно нямат телефон на борда. Получи отрицателен отговор.

— Кога ще пристигнем в Копенхаген? — поинтересува се той.

— За съжаление, вероятно ще ни отнеме няколко часа. Междувременно се почерпете с безплатни сандвичи и напитка по ваш избор.

— Не искам сандвич! Искам телефон!

Никой не можеше да му помогне. Обърна се към един кормчия, но той отсече, че в аварийни ситуации радиоапаратите не се използват за лични разговори.

Полицаят се върна на мястото си.

„Мона няма да повярва, че не съм й се обадил, защото е станала авария — отчая се той. — Ще се ядоса и ще скъса с мен.“

Върнаха се в Копенхаген около полунощ. Тогава той вече се бе отказал от идеята да се обади на приятелката си. Пристигнаха в Малмьо в два и половина през нощта. Веднага щом Валандер слезе от кораба, започна да вали като из ведро. Младият човек нямаше достатъчно пари за такси, затова се наложи да се прибере пеша. Едва пристъпил прага, се почувства ужасно зле. Повърна, а после вдигна и температура.

„Мидите — предположи той. — Не ми казвайте, че съм получил хранително отравяне и наистина имам проблеми със стомаха.“

Прекара остатъка от нощта в непрекъснато бродене от леглото до тоалетната. Сети се, че всъщност така и не се беше обадил в работата да съобщи, че е оздравял. Все още беше в болнични. На зазоряване най-накрая успя да поспи за няколко часа, но около девет отново се наложи да изтича до тоалетната. Покрай повръщането и разстройството дори и не му хрумваше да се обади на Мона. В най-добрия случай тя щеше да разбере, че нещо се е случило, че той се е разболял. Ала телефонът мълчеше. Никой не му се обади през целия ден.

Късно вечерта започна да се чувства малко по-добре, но беше толкова изтощен, че успя да си приготви единствено чаша чай. Преди да заспи отново, се зачуди как ли се чувства Йесперсен. Надяваше се и той да е също толкова зле. Нали заради него ядоха миди.

На следващата сутрин се опита да изяде едно сварено яйце, но в крайна сметка всичко пак свърши с тичане до тоалетната. Прекара остатъка от деня в леглото, стомахът му малко по малко започна да се успокоява.

В пет часа телефонът иззвъня. Обаждаше се Хемберг.

— Търсих те — каза той.

— Болен съм — обясни Валандер.

— Стомашна инфекция?

— По-скоро миди.

— Нима съществуват разумни хора, които ядат миди?

— За съжаление, аз се излъгах да хапна онзи ден и сега си патя от това.

Хемберг смени темата.

— Обаждам ти се, за да ти съобщя, че Йорне е готов. Сбъркахме. Холен се е самоубил, преди Александра Батиста да бъде удушена. Трябва да подходим към разследването по нов начин. Убиецът на жената все още не ни е известен.

— Може би е съвпадение.

— Че Батиста е умряла, а Холен се е застрелял със скъпоценни камъни в стомаха? Не на мене тия! Липсва ни брънка от веригата. За наше улеснение нека кажем, че драмата между двама души се е превърнала в триъгълник.

Младият човек искаше да разкаже на по-възрастния мъж за смяната на името на съседа си, но отново му призля.

— Ако утре се чувстваш по-добре, ела при мен — заръча Хемберг. — Не забравяй да пиеш много течности. Само това помага.

След като приключи разговора по спешност и посети тоалетната за пореден път, Валандер се върна в леглото. Прекара вечерта и нощта на границата между сън, будно състояние и полусън. Стомахът му се беше успокоил, но все още се чувстваше много изморен. Сънува Мона, мислеше за казаното от Хемберг, но нямаше сили да се ангажира нито с едното, нито с другото.

На сутринта се почувства по-добре. Препече си хляб и изпи чаша слабо кафе. Стомахът му не реагира. Проветри апартамента, за да прогони лошата миризма. Дъждовните облаци се бяха разсеяли, навън беше топло. Към обяд се обади във фризьорския салон. Отново вдигна Карин.

— Ще предадеш ли на Мона, че ще й се обадя довечера? — попита я той. — Бях болен.

— Ще й предам.

Не успя да прецени дали жената е саркастична, или не. Съмняваше се, че неговата приятелка обсъжда личния си живот с другите, или поне се надяваше да не е така.

Към един часа се приготви да отиде в участъка, но за всеки случай първо се обади, за да провери дали Хемберг е там. Отказа се след няколко неуспешни опита да го открие или да разбере къде се намира. Реши да отиде да напазарува и да посвети останалата част от следобеда на подготовка за разговора с Мона. Той нямаше да е никак лесен.

За обяд си приготви супа, след това легна на дивана да погледа телевизия. Малко преди седем на вратата се позвъни. „Мона — помисли той. — Разбрала е, че нещо не е наред, и е дошла да ме види.“

Ала на прага го чакаше Йесперсен.

— Проклетите ти миди! — ядоса се Валандер. — Бях болен два дни!

Датчанинът се озадачи.

— Нищо не забелязах — отвърна той. — Не вярвам да са били развалени.

Полицаят реши, че ще бъде безполезно да продължи да говори за това, и пусна госта да влезе. Седнаха в кухнята.

— Тук мирише странно.

— Така е, когато този, който живее в апартамента, е прекарал почти 40 часа в тоалетната.

Йесперсен поклати глава и настоя:

— Било е нещо друго. Не е от мидите на Ане-Бирте.

— Ти си тук — прекъсна го Валандер. — Значи, имаш нещо да ми кажеш.

— Малко кафе би ми се отразило добре — намекна морякът.

— Свърши. Съжалявам, не знаех, че ще идваш.

Йесперсен кимна. Не се засегна.

— Мидите причиняват болка в гърдите — отбеляза той. — Ала ако не греша, в момента те измъчва нещо друго.

Полицаят се смая. По някакъв начин другият мъж беше усетил притеснението, свързано с Мона.

— Може би си прав — призна той. — Но не искам да говоря за това.

Датчанинът разпери помирително ръце.

— Ти си тук. Значи, имаш нещо да ми кажеш — повтори младият мъж.

— Казвал ли съм ти някога колко много уважавам вашия президент господин Палме^[30]?

— Той не е президент, дори не е министър-председател. Не вярвам да си дошъл да ми съобщиш това.

— Все пак се налагаше да го споделя. Ала ти си прав, дойдох тук по други причини. Когато човек живее в Копенхаген, отива в Малмьо само ако има работа там. Знаеш какво имам предвид.

Валандер кимна нетърпеливо. Понякога Йесперсен беше излишно многословен. Ала когато разказваше историите си за живота в открито море, беше истински майстор.

— Поговорих с някои приятели в Копенхаген — продължи морякът. — Не научих нищо. После заминах за Малмьо и нещата най-после потръгнаха. Приказвах с един стар електротехник, плавал по световните морета в продължение на хиляда години. Казва се Юнгстрьом. В момента живее в старчески дом. Забравих името на институцията. Едва се държи на крака, но паметта му е съвсем наред.

— Какво научи от него?

— Нищо, но той ми предложи да поговоря с един човек във „Фрихамнен“^[31]. Щом го попитах за Хансон и Холен, той отвърна, че „напоследък тези двамата са станали много популярни“.

— Какво имаше предвид?

— Как мислиш? Полицай си, би трябвало да разбираш това, което обикновените хора не могат.

— Какво каза той?

— Че „напоследък тези двамата са станали много популярни“.

— Значи, някой друг е питал за тях или по-точно за него.

— Yes.

— Кой?

— Не знаеше името му. Бил е мъж, който изглеждал объркан. Как го казвате на шведски? Небръснат, лошо облечен и пиян.

— Кога се е случило това?

— Преди месец.

„Приблизително по същото време Холен инсталира допълнителната ключалка“, сети се Валандер.

— Ще ме свържеш ли с моряка от „Фрихамнен“? Той си има име, нали?

— Отказва да говори с полицаи.

— Защо?

Йесперсен вдигна рамене.

— Знаеш какво се случва по пристанищата. Чупят се кашони с алкохол, изчезва по някой и друг чувал с кафе.

Младият мъж бе чувал подобни истории.

— Продължих да събирам информация — добави датчанинът. — Ако не греша, доста бездомници и пияници се срещат и споделят по някоя бутилка в парка в центъра на Малмьо. Не помня името му. Започва с П.

— Пилдамспаркен?

— Точно така. Освен това едното око на мъжа, който питал за Холен, не се отваря напълно.

— Кое?

— Няма да ти е особено трудно да разбереш, щом го откриеш.

— Значи, този човек е търсил Холен или Хансон преди месец? И обикновено е в Пилдамспаркен?

— Бихме могли да го потърсим заедно, преди да си замина — отвърна Йесперсен. — И да се отбием в някое кафене на път за парка.

Валандер погледна часовника. Седем и половина.

— Няма да е тази вечер. Зает съм.

— Тогава ще се връщам в Копенхаген. Ще поговоря с Ане-Бирте за мидите й.

— Възможно е да е било нещо друго.

— Точно това ще й кажа.

Стигнаха до коридора.

— Благодаря ти, че дойде. Благодаря за помощта — каза полицаят.

— Благодаря и на теб. Ако не беше ти, щяха да ме глобят и да ми се струпат купчина неприятности на главата.

— До скоро виждане. Но никакви миди следващия път!

— Никакви миди повече — обеща Йесперсен и си тръгна.

Валандер се върна в кухнята и си записа наученото. Някой бе питал за Холен или Хансон преди месец. По същото време съседът му беше инсталирал допълнителна ключалка.

Едното око на мъжа, който бе питал за съседа му, не се отваряше напълно. Приличал на пияница и вероятно посещавал Пилдамспаркен.

Пусна химикалката. „Трябва да поговоря с Хемберг за това — помисли си. — Попаднах на истинска следа.“

Сети се, че забрави да помоли Йесперсен да попита познатите си дали са чували за жена на име Александра Батиста.

Изнерви се от невнимателността си. „Не мисля правилно — укори се той. — Допускам излишни грешки.“

Беше станало осем без петнайсет. Младият човек започна да обикаля напред-назад из апартамента си. Чувстваше се неспокоен, въпреки че стомахът му се беше оправил. Нямаше да е лошо да се обади на баща си в Льодеруп, но съществуваше риск да се скарат. Стигаше му Мона. Разходи се из квартала, за да накара времето да минава по-бързо. Лятото най-после беше дошло. Вечерта беше топла. Зачуди се какво ли ще се случи с планираната почивка в Скаген.

В осем и половина се прибра у дома. Седна на кухненската маса и постави ръчния часовник пред себе си. „Държа се като дете — осъзна той. — Но не знам какво трябва да направя, за да променя това.“

В девет часа се обади на Мона. Тя вдигна веднага.

— Преди да затвориш, бих искал да се опитам да ти обясня — подхвана Валандер.

— Кой казва, че ще затворя?

Младият мъж се обърка. Беше се подготвил внимателно, знаеше какво иска да каже. Вместо това тя започна да говори:

— Вярвам, че имаш обяснение, но в момента то не ме интересува. Според мен трябва да се срещнем и да поговорим.

— Сега?

— Не тази вечер. Утре. Удобно ли ти е?

— Да.

— Тогава ще дойда у вас след девет. Майка ми има рожден ден. Обещах й да се видим.

— Бих могъл да приготвя вечеря.

— Няма нужда.

Валандер започна отначало с подготвените си реплики, но тя го прекъсна.

— Ще обсъдим всичко утре. Не сега, не по телефона.

Говориха по-малко от минута. Нищо не се беше случило така, както си представяше той. Разговорът надхвърли и най-смелите му мечти, макар в него да имаше и обезпокоителна нотка.

Мисълта да прекара остатъка от вечерта вкъщи го накара да се почувства неспокоен. Часът беше едва девет и петнайсет. „Нищо не ми пречи да се поразходя в Пилдамспаркен — реши той. — С малко повече късмет може да попадна на мъж, чието око не се отваря напълно.“

Държеше сто крони на дребни банкноти в една от книгите в библиотеката. Пъхна ги в джоба си, взе си якето и излезе от апартамента. Навън нямаше вятър, все още беше топло. На път към спирката за автобуса полицаят започна да си тананика мелодия от операта „Риголето“. Забеляза, че автобусът идва, и се затича.

След като пристигна в Пилдамспаркен, се запита дали това е било добра идея. Паркът беше голям, а той търсеше човек, заподозрян в убийство. Абсолютната забрана срещу това полицаите да действат сами прокънтя в ушите му. „Все пак бих могъл да се поразходя — помисли той. — Не нося униформа, никой не знае какво работя. Аз съм просто сам мъж, който си почива след работа заедно с невидимото си куче.“

Тръгна по една пътека. Под голямо дърво се бяха събрали младежи. Един от тях свиреше на китара. Валандер забеляза няколко бутилки вино. Колко ли закононарушения извършваха тези момчета и момичета? Лохман би организирал акция срещу тях. Младият човек просто ги подмина. Преди няколко години самият той би могъл да е един от тях.

Сега беше редови полицай и от него се очакваше да арестува всички, които пият алкохол на публично място. Поклати глава. Не издържаше, нямаше търпение да започне работа в отдел „Тежки престъпления“. Не стана полицай, за да арестува хората, които свирят на китара и пият вино в една от първите топли летни вечери, а за да залавя големите престъпници. Тези, които извършваха убийства, обири или внасяха контрабандно наркотици.

Продължи към вътрешността на парка. В далечината се чуваше шумът от движението по улиците. Подминаха го прегърнати младеж и девойка. Сети се за Мона. Вероятно всичко щеше да се нареди. Скоро щяха да заминат за Скаген, а той никога повече нямаше да закъснява за уговорена среща.

Спря. На една пейка недалеч от него седяха няколко мъже, които пиеха алкохол. Един от тях дърпаше каишката на немска овчарка, която отказваше да застане мирно. Бавно се приближи към тях. Те не му обърнаха внимание. Сред тях нямаше никой, чието око не се отваряше напълно, ала внезапно един от тях се изправи и олюлявайки се, застана пред него. Изглеждаше много силен. Мускулите му се издуваха под ризата, разкопчана на корема.

— Трябва ми десетачка — заяви той.

Отначало Валандер мислеше да откаже. Десет крони бяха много пари. После размисли.

— Търся един приятел — каза той. — Момче, чието око не се отваря напълно.

Не очакваше това да даде някакъв резултат, но за свое най-голямо учудване, получи отговор.

— Руне не е тук. Бог знае къде е.

— Точно така. Руне.

— Кой си ти, по дяволите? — попита олюляващият се.

— Името ми е Курт. Аз съм негов стар приятел.

— Никога не съм те виждал преди.

Валандер му даде една десетачка и помоли:

— Предай му, като го видиш. Кажи, че Курт е бил тук. Между другото, знаеш ли фамилията на Руне?

— Дори не знам дали има такава. Руне си е Руне.

— Къде живее?

За момент мъжът застана напълно неподвижно.

— Мислех, че сте приятели. Значи, трябва да знаеш адреса му.

— Доста често се мести.

Пияният се обърна към останалите на пейката.

— Някой от вас знае ли къде живее Руне?

Последва извънредно объркващ разговор. Мина известно време, докато стане ясно точно за кой Руне става дума. След това постъпиха много предложения за адреса му. Някои се съмняваха, че изобщо има собствен дом. Полицаят чакаше. Немската овчарка се скъсваше да лае.

Мъжът с мускулите се върна.

— Нямаме представа какъв е адресът на Руне, но ще му предадем, че си бил тук.

Младият човек кимна и бързо си тръгна. Разбира се, възможно бе да греши. На света имаше много хора с очи, които не се отварят напълно. И все пак беше убеден, че е на прав път. Нямаше да е лошо веднага да се свърже с Хемберг и да предложи да сложат парка под наблюдение. Може би в регистрите на полицията имаше информация за мъж, чието око не се отваря напълно?

Разколеба се. Отново избързваше. Трябваше първо да поговори с по-възрастния мъж, да му обясни за промяната в името на съседа му и за наученото от Йесперсен. Той щеше да му каже дали е попаднал на истинска следа, или не.

Налагаше се разговорът с Хемберг да почака до утре.

Валандер излезе от парка и взе автобуса до вкъщи.

Все още беше уморен след хранителното отравяне, заспа преди полунощ.

* * *

На следващия ден младият полицай се събуди отпочинал още в седем часа. Констатира, че стомахът му е напълно възстановен, изпи чаша кафе и набра телефона, който бе получил от момичето в участъка.

След много сигнали „свободно“ баща му най-после отговори:

— Ти ли си? Не намерих телефона сред цялата бъркотия.

— Защо се обаждаш в участъка и се представяш за далечен роднина? Нима се срамуваш да кажеш истината?

— Не желая да имам нищо общо с полицията. Искаш ли да ми дойдеш на гости?

— Та аз дори не знам къде живееш! Кристина ми обясни само отгоре-отгоре.

— Прекалено си мързелив да провериш сам. Ето какво не е наред с теб.

Валандер осъзна, че разговорът вече е излязъл от релси. Най-добре беше да затвори колкото се може по-скоро.

— Ще дойда след няколко дни — обеща той. — Ще ти се обадя преди това, за да ми обясниш как да стигна дотам. Как си?

— Добре.

— Това ли е всичко? „Добре“?

— Тук е малко разхвърляно, но ще стане чудесно, като подредя. Направих си хубаво ателие в един стар обор.

— Ще дойда.

— Няма да ти повярвам, докато не застанеш пред мен. На полицаите не може да се разчита.

Младият човек затвори. „Може би ще живее още двайсет години — помисли уморено той. — И през цялото време ще ми виси на главата. Никога няма да се отърва от него. Най-добре веднъж завинаги да се примиря с това. Отсега е опак, нещата само ще се влошат, като остарее.“

Валандер изяде няколко сандвича с голям апетит и хвана автобуса до участъка. Малко след осем почука на полуотворената врата на Хемберг. Чу мърморене в отговор и влезе. По изключение краката на другия мъж не се намираха върху бюрото. Той стоеше до прозореца и прелистваше сутрешен вестник, развеселено погледна своя колега и подметна:

— Миди. Човек трябва да се пази от тях. Попиват всички мръсотии във водата.

— Възможно е да е било нещо друго.

Хемберг остави вестника настрана и седна.

— Трябва да говоря с теб — подхвана младият полицай. — Ще са ми необходими повече от пет минути.

Хемберг кимна към стола.

Валандер му разказа за откритието си — Холен бе сменил името си преди няколко години. Хемберг веднага наостри уши. Младият човек спомена и разговора си с Йесперсен, посещението на моряка миналата вечер и разходката в Пилдамспаркен.

— Мъж на име Руне — приключи той. — Без фамилия, с око, което не се отваря напълно.

Хемберг мълчаливо обмисли казаното от него и накрая заяви:

— Не съществува човек без фамилия. И надали има много хора, чиито очи не се отварят напълно, в град като Малмьо. — След това сбърчи чело: — Веднъж вече ти казах да не действаш сам. Трябваше да се свържеш с мен или с някой друг още вчера вечерта. Щяхме да заловим мъжете, които си срещнал в парка. След внимателни разпити и леко изтрезняване хората обикновено си спомнят какво ли не. Записа ли си името на човека, с когото говори?

— Не му казах, че съм полицай. Представих се като приятел на Руне.

Хемберг поклати глава и промърмори:

— Не бива да правиш така. Ние действаме открито, освен ако няма основателни причини за противното.

— Той ми поиска пари — оправда се Валандер. — Иначе щях просто да го подмина.

Хемберг го погледна изпитателно и попита:

— Какво правеше в Пилдамспаркен?

— Разхождах се.

— Не си провеждал някакъв вид разследване?

— Имах нужда да се раздвижа след хранителното отравяне.

По лицето на колегата му се изписа силно съмнение.

— С други думи, съвсем случайно си се спрял точно на този парк?

Валандер не отговори. Хемберг се изправи и промълви:

— Ще помоля няколко момчета да се заемат с издирването на този Руне. В момента се налага да действаме на широк фронт. Бях решил, че Холен е убил Батиста. И аз греша понякога. Налага се да забравим за предишните си теории и да започнем отначало.

Излезе от кабинета на Хемберг и отиде на долния етаж. Надяваше се да не попадне на Лохман, но в момента, в който си помисли това, неговият началник излезе от една зала за срещи с чаша кафе в ръка, все едно го бе дебнал през цялото време.

— Тъкмо започнах да се чудя — каза Лохман.

— Бях в болнични.

— Въпреки това са те виждали в участъка.

— Вече съм здрав. Имах хранително отравяне. Миди.

— Трябва да патрулираш. Говори с Хокансон.

Валандер отиде в стаята, в която редовите полицаи получаваха задачите си. Хокансон беше едър и дебел, непрекъснато се потеше. Седеше на една маса и прелистваше някакво списание. Вдигна поглед, когато младият човек влезе в стаята.

— Центърът на града — изрецитира той. — Двамата с Витберг тръгвате в девет часа. Приключвате в три.

Валандер кимна и отиде в съблекалнята. Извади униформата от шкафчето си и се преоблече. Витберг влезе малко след като стана готов. Той беше на 30 години и не спираше да говори за мечтата си някой ден да кара състезателна кола.

В девет и петнайсет излязоха от участъка.

— Когато е топло, всичко е по-спокойно — отбеляза другият мъж. — Рядко е необходимо да се намесваме, може би денят ще е спокоен.

* * *

Денят наистина се оказа спокоен. Валандер окачи униформата в шкафчето си към три часа. Наложи се да спрат един велосипедист, който караше от грешната страна на улицата, но не срещнаха други затруднения.

В четири часа младият полицай вече си беше вкъщи. Напазарува на връщане от автобусната спирка. Възможно бе Мона да промени решението си или да се окаже гладна.

Взе си душ и се преоблече преди четири и половина. Все още оставаха над четири часа до идването на приятелката му. „Нищо не ми пречи да направя още една разходка в Пилдамспаркен — реши той. — Особено заедно с невидимото си куче.“

Поколеба се. Хемберг му беше дал изрична заповед.

Въпреки това излезе. В пет и половина вървеше по същата пътека като предната вечер. Младежите, които бяха свирили на китара и пили вино, ги нямаше. Пейката, на която бяха седели пияните мъже, също беше празна. Младият човек реши да остане в парка още петнайсет минути и после да се насочи обратно вкъщи. Слезе от един хълм, спря за малко и се загледа в патиците, плуващи в голямото изкуствено езеро. Отнякъде се носеше птича песен. Миризмата на дърветата беше силна, както обикновено, преди да настъпи лятото. Подмина го възрастна двойка, обсъждаща нечия „горка сестра“. Не стана ясно за чия сестра става въпрос и защо я съжаляват.

Валандер тъкмо се канеше да се върне по същия път, по който бе дошъл, когато забеляза няколко души, седнали на земята под сянката на едно дърво. Не можеше да прецени дали са пияни, или не. Един от тях се изправи и олюлявайки се, се отдалечи. Приятелят му спеше. Брадичката му почиваше върху гърдите. Полицаят се приближи, но не го разпозна от предната вечер. Мъжът беше лошо облечен, до краката му лежеше празна бутилка от водка.

Валандер клекна, искаше да разгледа лицето му по-отблизо. Чу стъпки по чакълената алея зад себе си. Обърна се и видя две момичета. Едното от тях му се струваше някак познато.

— Един от проклетите полицаи — процеди то. — Удари ме по време на демонстрацията.

Чак тогава се сети коя е тя. Тази, която му се развика в кафенето миналата седмица.

Изправи се. По лицето на другото момиче разбра, че зад гърба му се случва нещо. Веднага се завъртя. Облегнатият на дървото мъж не спеше. Беше се изправил, държеше нож в ръка.

Всичко се случи много бързо. Валандер помнеше единствено, че момичетата изкрещяха и избягаха. Той вдигна ръце в опит да се защити, но се оказа прекалено късно. Не успя да парира удара. Ножът го прободе в гърдите. Заобиколи го топла тъмнина.

Изгуби съзнание още преди да падне на покритата с чакъл алея.

 

 

После го заобиколи гъста мъгла или може би спокойно и тихо бяло море.

 

 

Валандер прекара четири дни в безсъзнание. Направиха му две сложни операции. Ножът беше минал много близо до сърцето му. Но той оцеля и бавно излезе от мъглата. Когато на петия ден най-после отвори очи, нямаше представа какво се е случило и къде се намира.

До леглото му го чакаше познато лице.

Лице, което означаваше всичко за него. Лицето на Мона.

Тя се усмихваше.

Епилог

В началото на септември лекарят съобщи на Валандер, че може да се върне на работа след седмица. Той веднага се обади на Хемберг. Още същия ден по-възрастният мъж го посети в апартамента му. Срещнаха се на стълбищната площадка. Младият човек тъкмо бе излязъл да изхвърли боклука.

— Тук започна всичко — заяви Хемберг и кимна към вратата на Холен.

— Там така и не се нанесе никой — отвърна Валандер. — Мебелите си стоят. Не направиха ремонт след пожара. Всеки път, когато излизам или се прибирам, ми се струва, че мирише на дим.

Седнаха да изпият по едно кафе в кухнята на младия полицай. Септемврийският ден беше необичайно хладен. По-възрастният мъж носеше дебел пуловер под палтото си.

— Есента дойде рано тази година — отбеляза той.

— Вчера бях на гости на баща си — подхвърли Валандер. — Той се премести в Льодеруп. В равнината е красиво.

— Трудно ми е да си представя, че някой ще се засели доброволно в тази кал. А през зимата снегът ги затрупва и не могат да излязат от вкъщи.

— На него, изглежда, му харесва там. Не мисля, че го е грижа за времето. Рисува картини от зори до мрак.

— Не знаех, че баща ти е човек на изкуството.

— Винаги рисува едно и също — пейзаж, със или без глухар.

Изправи се и заведе Хемберг в спалнята, където бе окачил една от картините на баща си.

— Един съсед има такава — сподели по-възрастният полицай. — Явно са популярни.

Върнаха се в кухнята.

— Ти допусна всички възможни грешки — отбеляза Хемберг. — Вече ти го казах веднъж — не бива да разузнаваш сам или да се опитваш да заловиш престъпник без подкрепление. Едва не умря. Надявам се, че си си взел урок. Поне относно това как да не постъпваш.

Валандер не отговори. Другият мъж, естествено, имаше право.

— Ала ти си упорит — добави Хемберг. — Откри, че Холен е сменил името си. Ние също рано или късно щяхме да научим това. Щяхме да намерим и Руне Блум. Все пак несъмнено мислиш правилно и логично.

— Обадих се, защото съм любопитен — призна Валандер. — Още не знам много неща.

По-възрастният полицай му разказа какво се беше случило, докато той лежеше в болницата.

— Руне Блум направи самопризнания. Открихме доказателства, че е убил Александра Батиста. Всичко е започнало през 1954 година. Той беше много подробен. Двамата с Холен или Хансон, както се е наричал тогава, работили заедно на кораб, който плавал до Бразилия. Попаднали на скъпоценните камъни в Сао Луис. Твърди, че са ги купили за нищожна сума от пиян бразилец, който не осъзнавал истинската им стойност. Вероятно и те самите не са я подозирали. Навярно никога няма да разберем дали са ги откраднали, или действително са платили за тях. Решили да си поделят спечеленото, но Блум попаднал в бразилски затвор заради убийство. Холен се възползвал от това, тъй като той съхранявал диамантите. Сменил името си, след няколко години се пенсионирал и се скрил тук, в Малмьо. Срещнал Батиста.

Разчитал, че ортакът му ще прекара остатъка от живота си в затвора, но го пуснали по-рано и той започнал да търси съседа ти. Холен разбрал, че Блум е стигнал до Малмьо. Уплашил се, инсталирал допълнителна ключалка, но продължил да се среща с Батиста. Блум го държал под наблюдение. Твърди, че съседът ти се е самоубил в същия ден, в който открил къде живее. Явно това било достатъчно, за да го уплаши толкова много, че да сложи край на живота си. Тази подробност ме изненадва. Защо не е дал скъпоценните камъни на Блум? Защо ги е глътнал и се е застрелял? Какъв смисъл има да си толкова алчен, че да предпочиташ да умреш пред това да се разделиш с диамантите си?

Хемберг отпи от кафето и замислено се загледа навън през прозореца. Валеше дъжд.

— Знаеш останалото. Блум не открил скъпоценните камъни. Предположил, че са у Батиста. Представил се за приятел на Холен и тя го пуснала да влезе, без да заподозре нищо. Убил я. Има склонност към насилие. И преди я е проявявал. Става жесток, когато се напие. В досието му има много присъди за нанасяне на тежка телесна повреда. Не бива да забравяме и убийството в Бразилия. Този път пострадала Батиста.

— Защо си е направил труда да се върне и да подпали апартамента? Не е ли било рисковано?

— Обясни, че побеснял, задето не открил диамантите. Вярвам му. Той е неприятен човек. Възможно е също да го е било страх, че някой от документите в апартамента съдържа името му. Не успял да провери, преди да го изненадаш. Определено е поел риск. Можело е да го хванат.

Валандер кимна. Най-после целият случай му се изясни.

— В крайна сметка всичко се свежда до грозно убийство и алчен старец, който се е самоубил — заключи по-възрастният мъж. — Като станеш криминален полицай, често ще си свидетел на подобни случаи. Никога не протичат по един и същ начин, но мотивите са горе-долу еднакви.

— За това исках да попитам — отвърна младият човек. — Разбирам, че съм допуснал много грешки.

— Не се притеснявай за това — успокои го Хемберг. — Започваш при нас от първи октомври.

Валандер не повярва на ушите си. Вътрешно ликуваше, но не го показа, а само кимна.

Другият мъж постоя още малко и после се изгуби в дъжда с колата си. Младият полицай постоя на прозореца, загледан в отдалечаващия се автомобил. Разсеяно докосна белега на гърдите си.

Спомни си нещо, което беше прочел някъде. Не помнеше къде и по какъв повод.

„Има време за всичко. Време да живееш и време да умреш.“

Реши никога да не забравя това.

„Има време за всичко. Време да живееш и време да умреш.“

Отсега нататък тези думи щяха да се превърнат в личното му кредо.

Дъждът барабанеше по прозореца.

Мона пристигна в осем часа.

Дълго говориха за следващото лято, когато най-после щяха да заминат на почивка в Скаген.

Пукнатината

Валандер погледна часовника. Пет без петнайсет. Намираше се в кабинета си в участъка в Малмьо. Беше Бъдни вечер 1975 година. Двамата колеги, с които споделяше кабинета, Стефансон и Хьорнер, имаха свободен ден. Самият той щеше да приключи работа след около час. Изправи се и застана до прозореца. Навън валеше дъжд. И тази година нямаше да има сняг за Коледа. Разсеяно се взираше през стъклото, което за пореден път бе започнало да се замъглява. Прозя се. Челюстта му изтрака. Внимателно затвори уста. Понякога се прозяваше толкова широко, че един от мускулите под брадичката му се схващаше.

Върна се зад бюрото. Върху него се намираха няколко документа, за които не се налагаше да се притеснява в момента. Облегна се на стола и с удоволствие се замисли за свободното време, което го очакваше — почти цяла седмица. Щеше да се върне на работа чак на 31 декември. Качи краката си върху бюрото, извади цигара и я запали. Закашля се почти веднага. Беше решил да откаже цигарите. Не като новогодишно обещание, познаваше се прекалено добре, за да вярва, че нещо подобно би имало успех. Нуждаеше се от време да се подготви. Накрая някоя сутрин щеше да се събуди с ясното съзнание, че този ден ще запали цигара за последен път.

Отново погледна часовника. Всъщност вече можеше да си върви. Декември се оказа необичайно спокоен. В момента криминалната полиция в Малмьо не разследваше никакви сериозни престъпления. Семейните разправии, до които понякога се стигаше около Коледа, щяха да са нечий друг проблем.

Полицаят свали краката си от бюрото и се обади на Мона. Тя вдигна веднага.

— Аз съм.

— Не ми казвай, че ще закъснееш.

Думите й го подразниха и не успя да го скрие.

— Всъщност се обаждам, за да ти съобщя, че след малко ще тръгна към вкъщи, но може би не бива да се прибирам?

— Защо си толкова кисел?

— Аз ли съм кисел?

— Чу какво казах.

— Да. А ти чу ли ме? Обаждам се, за да ти съобщя, че скоро ще си бъда вкъщи. Ако нямаш нищо против.

— Карай внимателно.

Мона затвори. Валандер подържа слушалката в ръка за миг, после здраво я удари в апарата.

„Вече дори по телефона не можем да разговаряме — с болка си помисли той. — Тя започва да вика по най-дребния повод. Вероятно би казала същото за мен.“

Поседя на стола, следейки с поглед дима, който се издигаше към тавана. Опитваше се да не мисли за връзката си с Мона и за зачестилите спорове между тях. Не му се удаде. Все по-често му хрумваше, че дъщеря им, Линда, е единственото нещо, върху което се крепи бракът им, но се опитваше да избие тази мисъл от главата си. Животът му би станал нетърпим без Мона и Линда.

Скоро щеше да навърши трийсет години. Съществуваха предпоставки да стане отличен полицай. Ако пожелаеше, щеше да направи кариера в криминалната полиция. Шестте години, прекарани на тази работа, и издигането му до младши разследващ полицай го караха да се чувства уверен в това, въпреки че нерядко се опасяваше, че не е достатъчно добър. Наистина ли го искаше? Мона неведнъж се бе опитвала да го убеди да си намери работа в някоя от охранителните фирми, които ставаха все по-популярни в Швеция. Тя изрязваше обяви от вестници и му обясняваше, че ще му плащат много повече там. Работното му време щеше да е по-постоянно. Валандер знаеше, че жена му го моли за това, защото тайничко се страхува. Страхуваше се, че пак ще му се случи нещо.

Отиде до прозореца. Наблюдаваше Малмьо през замъгленото стъкло.

Това щеше да е последната му година в града. През лятото щеше да започне работа в Юстад. Вече се бяха преместили там. От септември живееха в апартамент на „Мариясгатан“ в центъра на града. Не се двоумиха, въпреки че навярно за кариерата му нямаше да е особено добре да се премести в малък град. Мона не искаше Линда да израсне в град като Малмьо, а той се нуждаеше от промяна. Това, че баща му от няколко години живееше в Йостерлен, беше още една причина да се заселят в Юстад. Ала най-решаващо бе, че Мона успя да купи там фризьорски салон на добра цена.

Валандер беше ходил в полицейския участък в Юстад по различни поводи и се беше запознал с бъдещите си колеги. Особено ценеше един полицай на средна възраст на име Рюдберг.

Бе чул слухове, че той е опак и недружелюбен, но от самото начало този мъж му направи съвсем друго впечатление. Рюдберг безспорно правеше всичко посвоему, но Валандер се впечатляваше от неговото умение да опише и анализира престъпление с няколко думи.

Младият полицай отиде до бюрото и изгаси цигарата си. Беше станало пет и петнайсет. Можеше да си ходи. Взе якето си от закачалката на стената. Щеше да кара към вкъщи бавно и внимателно.

Дали все пак не бе прозвучал кисело и опако по телефона, без да забележи? Беше уморен, нуждаеше се от няколко свободни дни. Мона вероятно щеше да прояви разбиране, когато намереше време да й обясни това.

Облече якето си и провери дали ключовете за пежото са в джоба му.

На стената до вратата беше монтирано огледалце за бръснене. Огледа се в него. Остана доволен от това, което видя. Скоро щеше да навърши трийсет години, но отражението би могло да принадлежи на двайсет и две годишен младеж.

Вратата се отвори. Влезе Хемберг, неговият началник, откакто започна работа в отдел „Тежки престъпления“. По принцип младият човек лесно се сработваше с него. Когато в отношенията им възникваха проблеми, това винаги се дължеше на трудния характер на Хемберг.

Началникът му щеше да работи по Коледа и Нова година. Като ерген беше жертвал свободните си дни в името на полицай с голямо семейство.

— Чудех се дали още си тук — промърмори Хемберг.

— Тъкмо се канех да си тръгвам. Мислех да се измъкна половин час по-рано.

— Това не ме засяга.

Ала Валандер веднага бе разбрал, че по-възрастният му колега е влязъл в кабинета му с някаква цел.

— Искаш нещо — предположи той.

Хемберг вдигна рамене.

— Нали се премести в Юстад. Хрумна ми, че би могъл да се отбиеш на едно място по пътя. В момента не разполагам с много хора. Вероятно не е нищо сериозно.

Младият полицай нетърпеливо го изчака да продължи.

— Следобед на няколко пъти ни се обади някаква жена. Държи малък хранителен магазин близо до мебелния център преди последното кръгово кръстовище от „Йегерсру“. До бензиностанция „Окей“.

Валандер знаеше къде се намира това място. Началникът му хвърли поглед върху документите, които държеше в ръка.

— Името й е Елма Хагман, явно е доста стара. Според нея цял следобед подозрителен човек е обикалял пред магазина.

Валандер напразно изчака за още уточнения.

— Това ли е всичко?

Хемберг разпери ръце.

— Така изглежда. Тя току-що ни се обади отново и се сетих за теб.

— Значи, искаш да спра и да поговоря с нея?

Началникът му хвърли поглед към часовника.

— Елма Хагман затваря в шест. Ще стигнеш точно навреме. Предполагам, че си въобразява. Би могъл поне да я успокоиш и да й пожелаеш весела Коледа.

Валандер бързо обмисли ситуацията. Щеше да му отнеме най-много двайсет минути да спре до магазина и да установи, че всичко е наред.

— Ще поговоря с нея — обеща той. — Все пак още съм на работа.

Хемберг кимна и добави:

— Весела Коледа! Ще се видим на 31 декември.

— Надявам се вечерта да е спокойна.

— С наближаването на нощта започват разправиите — промърмори мрачно другият мъж. — Дано не се стига до насилие и да не бъдат разстроени прекалено много деца.

Разделиха се в коридора. Младият полицай се запъти към колата си с бързи крачки, този път бе паркирал пред участъка. Валеше като из ведро. Пъхна касета с музика в касетофона и усили звука. Гласът на Юси Бьорлинг изпълни автомобила. Светлината от витрините на магазините и уличната украса го заобикаляше отвсякъде. С нетърпение очакваше да започнат свободните му дни.

Към края на кръговото кръстовище, точно преди да продължи към изхода за Юстад, Валандер се сети, че е забравил молбата на Хемберг. Видя се принуден да удари спирачки и да смени платното. Зави покрай затворения мебелен център. Бензиностанцията беше пуста, но от прозорците на хранителния магазин зад сервиза струеше светлина. Полицаят паркира и слезе от колата. Остави ключовете на мястото им и небрежно затвори вратата. Вътре продължи да свети, но той не направи нищо. Нали посещението му щеше да отнеме само няколко минути.

Продължаваше да вали като из ведро. Младият мъж бързо се огледа. Не видя никого. Шумът от колите се долавяше съвсем слабо. Разсеяно се замисли как една старомодна бакалия е успяла да оцелее в район, състоящ се предимно от големи супермаркети за хранителни и промишлени стоки. Не успя да намери отговор на този въпрос, ускори крачки в дъжда и влезе в магазина.

Веднага щом се озова вътре, усети, че нещо не е както трябва.

Нещо не беше наред, нещо съвсем не беше наред.

Не знаеше какво го бе накарало да реагира по този начин. Остана на мястото си. В магазина нямаше жива душа, беше тихо.

„Прекалено тихо — помисли той. — Прекалено тихо и спокойно. Къде е Елма Хагман?“

Предпазливо отиде до касата. Наведе се над нея и погледна към пода, но не откри нищо. Касовият апарат беше затворен. Тишината около него беше оглушителна. Щеше да е най-добре да излезе навън. Не носеше полицейско радио, трябваше да намери телефонен автомат и да помоли за подкрепление от поне двама души. Никакво самостоятелно разследване!

Отхвърли подозрението, че нещо не е наред. Не биваше да позволява на чувствата си да го ръководят.

— Има ли някой тук? — извика той. — Госпожо Хагман?

Не получи никакъв отговор.

Заобиколи касата. Зад нея се намираше затворена врата. Почука. Отново не получи никакъв отговор. Бавно натисна дръжката надолу. Не беше заключено. Внимателно отвори вратата.

След това всичко се случи прекалено бързо и сякаш едновременно. Някаква жена лежеше по корем в стаята зад касата. Погледът на Валандер падна върху един прекатурен стол и кръвта около обърнатото в противоположната посока лице на жената. Стресна се, въпреки че подсъзнателно бе подготвен, че нещо се е случило — беше прекалено тихо. Понечи да се обърне и усети, че зад него има някой. Завъртя се и се наведе. Успя да различи някаква сянка, която бързо се приближаваше към лицето му. След това го обгърна тъмнина.

* * *

Когато отвори очи, веднага осъзна къде се намира. Главата го болеше, гадеше му се. Седеше на пода пред касата. Не вярваше да е бил в безсъзнание дълго време. Някаква сянка се бе изпречила на пътя му и здраво го беше цапардосала по главата. Това беше последният му ясен спомен. Опита се да се изправи, но откри, че ръцете и краката му са завързани за нещо зад гърба му, което той не можеше да види.

Значи, нападателят му знаеше как да си служи с въже. При това беше използвал въжето за теглене, което той държеше в багажника на колата си.

Изведнъж си спомни всичко. Беше намерил мъртва жена в офиса. Тя не би могла да е друга, освен Елма Хагман. После някой го беше ударил по тила и го беше завързал със собственото му въже. Огледа се и наостри уши. Най-вероятно наблизо се криеше някой, някой, от когото имаше сериозни основания да се страхува. Гаденето прииждаше на вълни. Опита се да разхлаби въжето. Дали би могъл да се освободи? Не спираше да слухти. Беше също толкова тихо, колкото преди, но тишината беше друга, не беше същата както когато влезе в магазина. Опъна въжето и откри, че не е вързано особено здраво. За съжаление, ръцете и краката му бяха извити по такъв начин, че нямаше как да използва цялата си сила.

Достраша го. Някой бе убил Елма Хагман, беше го ударил по главата и го беше завързал. Какво му каза Хемберг? Възрастната жена се била обадила да съобщи, че пред магазина й обикаля подозрителен човек. Не беше сбъркала. Валандер си наложи да мисли спокойно. Мона знаеше, че е на път за вкъщи. Щеше да се притесни, ако той закъснее, и да се обади в участъка. Хемберг щеше веднага да се сети, че младият мъж му е обещал да се отбие в магазина на Елма Хагман. Малко след това щяха да пристигнат полицейските коли.

Валандер се ослуша, ала не чу нищо. Протегна се, искаше да провери дали касовият апарат е бил отворен. Навярно ставаше въпрос за обир. Ако касата беше отворена, крадецът вероятно беше избягал. Протегна се, доколкото можеше, но не успя да види нищо. Въпреки това се чувстваше все по-убеден, че в магазина се намират само той и мъртвата му собственичка.

Този, който я беше убил и го беше нападнал, сигурно вече бе изчезнал. Имаше голям риск да е взел колата му. Нали остави ключовете вътре.

Опита се да разхлаби въжето. Протегна ръце и крака колкото се може по-широко и усети, че трябва да се съсредоточи върху левия си крак. Ако продължеше да го изпъва, можеше да отпусне въжето и да освободи крака си. Това щеше да му позволи да се обърне и да разбере по какъв начин е вързан за стената.

Целият беше в пот. Не знаеше дали от напъването, или от нарастващия страх. Преди шест години, когато все още беше млад и наивен, го наръгаха с нож. Тогава всичко се случи толкова бързо, че така и не успя да реагира или да се защити. Ножът едва не засегна сърцето му. Страхът го обзе впоследствие. Този път страхът беше тук още от самото начало. Опита се да се успокои, като започна да си повтаря, че най-лошото вече е минало. Рано или късно щеше да се освободи. Рано или късно щяха да го потърсят.

За момент прекъсна усилията си да освободи левия си крак. Сериозността на ситуацията го връхлетя с всичка сила. Една възрастна жена бе убита на Бъдни вечер в магазина си малко преди да затвори. Тази жестока постъпка изглеждаше страшна и нереална. В Швеция не се случваха подобни неща. Не и на Бъдни вечер.

Поднови опитите си да протрие въжето. Ставаше бавно, но му се струваше, че въжето вече не го стяга толкова много. С голямо усилие успя да извие ръката си, за да види часовника си. Шест и девет минути. Не след дълго Мона щеше да започне да се чуди къде е. След още половин час щеше да се притесни. Най-късно в седем и половина щеше да се обади в участъка.

Някакъв скриптящ звук прекъсна мислите му. Затаи дъх и се заслуша. Звукът се повтори. Беше го чувал и преди. Идваше от входната врата. Тя изскърца по същия начин, когато я отвори и влезе в магазина. Вътре имаше още някой, някой, който вървеше изключително тихо.

Внезапно Валандер забеляза мъжа.

Той стоеше до касата и го наблюдаваше.

Върху лицето си беше нахлузил черна вълнена шапка, носеше дебело яке и ръкавици. Беше среден на ръст и много слаб. Стоеше съвсем неподвижно. Полицаят се опита да различи очите му. Светлината от неоновата лампа не му помогна, лицето на другия човек беше напълно покрито от шапката. В нея бяха изрязани само две малки дупки за очите.

Мъжът държеше в ръце нещо, което би могло да бъде желязна тръба или гаечен ключ.

Не помръдваше.

Валандер се почувства напълно безпомощен. Единственото, което беше в състояние да направи, бе да извика, но от това нямаше да има никакъв смисъл. Никой нямаше да го чуе.

Маскираният продължи да го гледа известно време, после рязко се обърна и се изгуби от полезрението му.

Сърцето на младия полицай биеше учестено. Той наостри уши. Изскърца ли вратата? Не чу нищо. Значи, другият все още се намираше в магазина.

Трескаво се замисли: „Защо не си отива? Защо стои тук? Какво чака? Бил е навън, но дойде да провери дали все още съм завързан. Има само едно обяснение за поведението му — чака някого. Някой, който отдавна е трябвало да е тук“.

Опита се да довърши мислите си. Не спираше да се ослушва.

„Мъж, носещ маска и ръкавици, иска да извърши обир, без да го разпознаят. Избрал е самотния магазин на Елма Хагман. Нямам представа защо я е убил. Не вярвам да му е оказала особена съпротива. Той не изглежда нервен или дрогиран. Обирът е приключил, но крадецът не си тръгва. Не бяга, макар че най-вероятно не е планирал да убие човек. Не е очаквал, че някой ще влезе в магазина малко преди той да затвори навръх Бъдни вечер. Въпреки това той стои тук и чака.“

Нещо не се връзваше. Не беше попаднал на обикновен обир. Защо не бягаше този мъж? Да не би да беше парализиран от случилото се? Беше важно да намери отговор на този въпрос, ала парчетата от пъзела не си подхождаха.

„Нещо друго е от голямо значение — досети се Валандер. — Маскираният не знае, че съм полицай. Не съм му дал повод да помисли, че съм нещо различно от окъснял клиент. Не знам дали това е предимство, или недостатък.“

Младият човек продължи да изпъва левия си крак, като същевременно следеше какво се случва от двете страни на касата, доколкото можеше. Другият беше някъде там. Движеше се безшумно. Ризата на Валандер подгизна от пот. Напъна се и успя да освободи левия си крак. Поседя неподвижно за миг, после предпазливо се обърна. Въжето беше прокарано през скобата на един шкаф. Стана му ясно, че няма как да се освободи, без да събори шкафа, но можеше да използва левия си крак, за да освободи десния. Хвърли поглед към часовника. Бяха минали само седем минути от последния път, когато провери колко е часът. Мона още не се бе притеснила. Въпросът беше дали въобще щеше да започне да се безпокои. Той продължи опитите си да разхлаби въжето. Нямаше връщане назад. Ако крадецът го видеше, веднага щеше да разбере, че се опитва да се освободи, а той нямаше да има възможност да се защити.

Работеше колкото се може по-бързо и тихо. Успя да освободи краката си, малко след това и лявата си ръка. Оставаше само дясната и щеше да успее да се изправи. Не знаеше какво да направи след това. Не носеше оръжие. Щеше да се види принуден да се защитава с голи ръце, ако маскираният го нападнеше. За щастие, той не изглеждаше особено едър или силен. Освен това елементът на изненадата беше на страната на Валандер. Той възнамеряваше да излезе от магазина по най-бързия начин. Нямаше да проточва борбата с крадеца. Нищо не можеше да направи сам. Трябваше да се свърже с Хемберг в участъка веднага щом му се отвореше възможност.

Успя да освободи дясната си ръка. Въжето остана на пода до него. Беше се схванал. Предпазливо застана на колене и надникна зад единия ъгъл на касата.

Крадецът стоеше с гръб към него.

Най-накрая виждаше цялата му фигура. Впечатленията му се оказаха правилни — той наистина беше много слаб. Носеше тъмни дънки и бели маратонки.

Не помръдваше. Намираше се на не повече от три метра от полицая. Валандер можеше да се хвърли върху него и да го удари по врата. Това би трябвало да е достатъчно, за да успее да се измъкне от магазина.

Въпреки това се поколеба.

Погледът му попадна върху желязната тръба. Тя се намираше на един рафт до мъжа.

Вече не изпитваше никакво колебание. Маскираният нямаше да успее да се защити без оръжие.

Бавно започна да се надига. Другият не реагира.

В момента, в който се изправи, крадецът внезапно се обърна. Валандер се хвърли към него, но той отстъпи встрани, а Валандер се удари в един рафт със сухари и бисквити. Полицаят успя да запази равновесие, обърна се, за да сграбчи другия мъж, но спря и ужасено направи крачка назад.

Маскираният беше насочил пистолет към гърдите му. Вдигна ръка и се прицели в челото му.

Валандер помисли, че това е краят. Беше оцелял след наръгването, но този път нямаше да му се размине. Щеше да умре в един хранителен магазин в покрайнините на Малмьо навръх Бъдни вечер. Напълно безсмислена смърт, която щеше да опропасти живота на Мона и Линда.

Несъзнателно затвори очи. Може би, за да не види какво ще се случи или да се опита да стане невидим. Отново ги отвори. Пистолетът все още сочеше към челото му.

Чуваше дишането си. Всяко издишване звучеше като стон. Другият дишаше съвсем безшумно, сякаш ситуацията не го засягаше. Валандер все още не успяваше да различи очите му в процепите на шапката.

В главата му кръжаха мисли: „Защо стои в магазина? Какво чака? Защо не казва нищо?“.

Взря се в пистолета и шапката с тъмните процепи.

— Не стреляй! — помоли той, гласът му прозвуча неуверено, заекна.

Мъжът продължи да мълчи.

Полицаят вдигна ръце. Не носеше оръжие, не възнамеряваше да окаже съпротива.

— Просто исках да напазарувам — обясни той и посочи един от рафтовете, като се постара да не го прави прекалено рязко. — Бях на път за вкъщи. Чакат ме. Имам дъщеря на пет години.

Крадецът не отговори. Като че ли дори не го беше чул.

Валандер се опита да помисли. Дали не сбърка, като се представи за окъснял клиент? Дали щеше да е по-добре да каже, че е полицай, когото са извикали, защото Елма Хагман се е обадила, че някакъв непознат обикаля магазина й? Не знаеше. Мислите се въртяха из главата му, но неизменно се връщаха към един и същи въпрос: „Защо не си тръгва? Какво чака?“.

Внезапно маскираният направи крачка назад. Пистолетът още сочеше към главата на полицая. Крадецът придърпа една табуретка с крак, посочи я с пистолета си и веднага го насочи обратно към него.

Валандер разбра, че от него се очаква да седне. „Само дано не ме върже отново — помоли се наум той. — Не искам да съм вързан, ако след пристигането на Хемберг се стигне до престрелка.“

Бавно пристъпи напред и седна на табуретката. Другият направи няколко крачки назад. Пъхна оръжието в колана си, след като младият човек седна.

„Знае, че съм видял мъртвата жена — досети се Валандер. — Бил е някъде в магазина, а аз не съм го забелязал. Затова ме завърза и ме държи тук. Не смее да ме пусне.“

Обмисли дали да не се хвърли върху крадеца и да избяга, ала маскираният все още беше въоръжен, а вратата на магазина най-вероятно беше заключена.

Отхвърли тази мисъл. Подозираше, че с другия нещо не е наред.

„Досега не е продумал — осъзна полицаят. — Винаги е по-лесно да прецениш що за човек е някой, след като чуеш гласа му, но този мъж е ням.“

Валандер направи бавно движение с глава, сякаш се опитваше да раздвижи схванатия си врат. Всъщност искаше да погледне часовника си.

Седем без двайсет и пет. Мона навярно бе започнала да се чуди къде се губи мъжът й. Може би дори се бе притеснила. „Не бива да разчитам, че вече се е обадила в участъка — помисли той. — Прекалено рано е. Свикнала е, че закъснявам.“

— Не знам защо ме държиш тук и не ме пускаш — промълви Валандер.

Не получи никакъв отговор. Мъжът потръпна, но не каза нищо.

За няколко минути страхът, който полицаят изпитваше, бе намалял, но сега се завърна с пълна сила.

„Може би този човек има някакво психично заболяване — предположи той. — Ограбва магазин навръх Бъдни вечер и убива беззащитна възрастна жена. Връзва ме и ме заплашва с пистолет. И не си тръгва.“

Телефонът до касата започна да звъни. Валандер се сепна, но маскираният не помръдна. Сякаш не чуваше.

Звъненето продължи. Крадецът стоеше неподвижно. Полицаят се опита да отгатне кой би могъл да се обажда. Някой, който се чуди защо Елма Хагман не се е прибрала у дома? Най-вероятно беше точно така. Тя трябваше отдавна да е затворила магазина си. Беше Бъдни вечер. Семейството й я очакваше.

Тази мисъл го възмути толкова много, че надмогна страха. Как беше възможно някой да убие възрастна жена толкова жестоко? Какво се случваше в Швеция?

Често обсъждаха тази тема в участъка, докато хапваха, пиеха кафе или разговаряха за случаи, които разследваха в момента.

Какво се случваше? Насред шведското общество изведнъж се бе отворила пукнатина. Радикалните сеизмографи бързо я откриха, но никой не знаеше откъде се е взела. Нямаше нищо необичайно в непрекъснатата еволюция на престъпността. Както казваше един от колегите на Валандер: „Преди крадяха грамофони, а не автомобилни стереоуредби. Просто защото такива не съществуваха“.

Сега той бе попаднал в тази пукнатина, при това навръх Бъдни вечер. Пред него стоеше маскиран мъж с пистолет в колана, а на няколко метра зад него лежеше мъртва жена.

Във всичко това нямаше никаква логика. В почти всяко престъпление обикновено се открива нещо разбираемо, стига човек да потърси достатъчно продължително и старателно. Не и тук. Не бива да убиваш жена с железен прът в отдалечен магазин, освен ако не е абсолютно наложително, освен ако тя не ти окаже голяма съпротива.

Не бива да оставаш в магазина с маска върху лицето си.

Телефонът отново иззвъня. Полицаят беше убеден, че някой е забелязал отсъствието на Елма Хагман и е започнал да се притеснява.

Опита се да се досети какво се случва в главата на другия. Той продължаваше да мълчи, не помръдваше. Ръцете му висяха до тялото.

Звъненето престана. Една от неоновите лампи започна да мига.

Валандер осъзна, че е започнал да мисли за Линда. Представи си как стои на прага на апартамента си и се усмихва на дъщеря си, която идва към него.

„Цялата тази ситуация е нелепа — помисли той. — Нямам никакво намерение да седя на тази табуретка с голяма синина на тила, изпълнен с гадене и страх. По това време на годината хората трябва да носят само коледни шапки. Нищо друго.“

Пак завъртя глава. Часовникът показваше седем без деветнайсет минути. Навярно Мона вече се бе обадила в участъка. Жена му нямаше да се предаде лесно, беше упорита. Накрая разговорът щеше да бъде пренасочен към Хемберг, който щеше веднага да вдигне тревога. Най-вероятно самият той щеше да дойде в магазина. Когато има опасения, че нещо се е случило с полицай, винаги се намират ресурси. Тогава дори началниците не се колебаят да излязат от кабинетите си и да помогнат.

На Валандер отново му прилоша. Скоро щеше да му се наложи да отиде до тоалетната.

Не можеше да бездейства повече. Оставаше му само една възможност — да заприказва мъжа, който криеше лицето си зад черната вълнена шапка.

— Не нося униформа, но съм полицай. Най-добре се предай. Остави оръжието. Не след дълго тук ще пристигнат полицейски коли. Ще бъде най-разумно да се предадеш, за да не влошиш ситуацията още повече.

Произнесе тези думи бавно и ясно. Опита се да звучи уверено.

Маскираният не отговори.

— Остави пистолета — повтори Валандер. — Свободен си да останеш или да избягаш, но остави пистолета.

Не последва реакция.

Да не би крадецът да беше ням? Нима беше толкова зашеметен от събитията, че не разбираше думите му?

— Значката ми е във вътрешния джоб — добави младият човек. — Предполагам, вече си се досетил, че не съм въоръжен.

Другият мъж най-после издаде някакъв звук. Вероятно бе премляснал с устни или цъкнал с език. Това беше всичко. Той продължаваше да стои напълно неподвижно.

Мина около минута.

Внезапно маскираният помръдна едната си ръка. Хвана шапката си и я свали.

Полицаят погледна право в тъмните и уморени очи на човека срещу него.

Впоследствие Валандер често щеше да се пита какво бе очаквал. Как си бе представял лицето под маската? Това, което видя, го смая.

Пред него стоеше черен мъж. Кожата му бе не кафява, бронзова или мургава, а именно черна.

Беше млад. Едва ли имаше повече от двайсет години.

През главата на полицая преминаха най-различни мисли. Досети се, че крадецът вероятно не е разбрал думите му, тъй като му бе говорил на шведски. Повтори казаното преди малко на разваления си английски. Този път мъжът го разбра. Валандер произнасяше всичко бавно и отчетливо. Обясни, че е полицай и магазинът скоро ще бъде заобиколен от полицейски коли. Отново посъветва човека да се предаде.

Той почти незабележимо поклати глава. По лицето му се изписа безкрайна умора.

„Не бива да забравям, че жестоко е убил една възрастна жена — напомни си Валандер. — Удари ме и ме завърза. Насочи пистолет към лицето ми.“

Как го бяха учили да се държи в подобни ситуации? Трябваше да запази спокойствие, да не прави резки движения или провокиращи изказвания. Да говори спокойно, равен поток от думи. Да се държи дружелюбно с човека срещу себе си и да бъде търпелив. Трябваше да се опита да завърже разговор и да не губи самообладание. Най-вече това. Да изгубиш самообладание, означаваше да изгубиш контрола върху ситуацията.

Прецени, че би било добре като за начало да се представи. Спомена името си, уточни, че е бил на път към вкъщи, защото е искал да се прибере при жена си и дъщеря си за Коледа. Този път мъжът действително го слушаше.

Попита го дали разбира какво казва.

Крадецът кимна, но продължи да мълчи.

Валандер погледна часовника си. Най-вероятно Мона се беше обадила в участъка. Може би Хемберг вече пътуваше насам.

Реши да каже истината.

Мъжът се ослуша. На полицая му се стори, че той вече очаква да чуе приближаващи се сирени.

Замълча и се насили да се усмихне.

— Как се казваш? — попита. — Всеки има име.

— Оливър.

Гласът на крадеца беше неуверен, примирен. „Той не чака някой да дойде, а някой да му обясни какво е направил“, осъзна Валандер.

— В Швеция ли живееш?

Другият кимна.

— Шведски гражданин ли си?

В момента, в който произнесе тези думи, осъзна колко излишен беше този въпрос.

— Не.

— Откъде си?

Оливър не отговори. Валандер почака. Беше убеден, че ще получи отговор. Искаше да научи много неща, преди да пристигнат Хемберг и полицейските коли. Ала не биваше да избързва. Все още съществуваше някаква възможност крадецът да посегне към пистолета си и да го застреля.

Болката в тила му се увеличи. Опита се да не мисли за това и добави:

— Всеки има родина. Африка е голяма. Учих за нея в училище, географията беше любимият ми предмет. Четох за пустините и реките на този континент. Както и за барабаните, които се чували през нощта.

Оливър го слушаше внимателно. Като че ли вече не беше толкова нащрек.

— Гамбия — предположи Валандер. — Шведите ходят там на почивка. Включително някои от колегите ми. Оттам ли си?

— От ЮАР съм.

Отговорът беше бърз и уверен, категоричен.

Полицаят не бе добре осведомен относно положението в ЮАР. Знаеше само, че системата на апартейда и неговите расови закони се прилагаха по-строго от когато и да било. Съпротивата срещу тях също се беше засилила. Беше чел за бомби, експлодирали в Йоханесбург и Кейптаун.

Беше наясно, че много южноафриканци бяха намерили убежище в Швеция. Най-вече тези, които открито бяха участвали в съпротивата на негрите и рискуваха да бъдат обесени, ако не напуснеха страната.

Бързо направи няколко сметки наум. Един млад южноафриканец беше убил Елма Хагман. Само това знаеше. Нито повече, нито по-малко.

„Никой няма да ми повярва — помисли си той. — Такива неща чисто и просто не се случват. Не и в Швеция, не и навръх Бъдни вечер.“

— Тя се развика — обади се Оливър.

— Навярно се е уплашила. Нормално е да се уплашиш, ако в магазина ти влезе човек с маска на лицето. Особено ако държи пистолет или желязна тръба в ръка.

— Не биваше да вика.

— Не биваше да я убиваш. Тя вероятно щеше да ти даде парите.

Южноафриканецът извади пистолета от колана си. Случи се толкова бързо, че Валандер изобщо не успя да реагира. Оръжието отново сочеше към лицето му.

— Не биваше да вика — повтори крадецът.

Заекна, гласът му беше изпълнен с безпокойство и страх.

— Бих могъл да те убия — добави той.

— Да, така е. Но защо ти е да го правиш?

— Тя не биваше да вика.

Полицаят осъзна, че е допуснал сериозна грешка. Крадецът изобщо не беше уравновесен и спокоен. Беше на път да изгуби самообладание. Валандер нямаше представа какво не е наред, но се боеше, че когато пристигне Хемберг, би могло да настане истинска касапница.

„Трябва да го обезоръжа — осъзна той. — Това е най-важното. Като за начало трябва да го накарам да пъхне пистолета обратно в колана си. Напълно е възможно да започне да стреля по всичко живо. Хемберг навярно вече пътува насам и не подозира нищо. Дори да се опасява, че нещо се е случило, със сигурност не очаква това. Резултатът може да е катастрофален.“

— Откога си тук? — поинтересува се полицаят.

— От три месеца.

— Само от три месеца?

— Дойдох от Западна Германия, от Франкфурт. Не можех да остана там.

— Защо?

Оливър не отговори. Валандер се досети, че южноафриканецът надали нахлузва черна шапка на лицето си за първи път, за да обере самотен и отдалечен магазин. Вероятно бягаше от полицията в Западна Германия и пребиваваше в Швеция нелегално.

— Какво се случи? — попита полицаят. — Не във Франкфурт, в ЮАР. Защо се наложи да заминеш?

Крадецът направи крачка към него.

— Какво си чувал за ЮАР?

— Знам само, че се държат зле с черните.

Едва не си прехапа езика. Имаше ли право да каже „черните“, или това беше проява на дискриминация?

— Полицията уби баща ми. Пребиха го с чук и отрязаха едната му ръка. Държат я някъде в буркан със спирт, все едно е сувенир. Вероятно в „Сандертън“ или в някое друго от белите предградия на Йоханесбург. Единственото прегрешение на баща ми беше, че членуваше в АНК^[32] и беше говорил с колегите си за съпротива и свобода.

Валандер не се съмняваше, че наистина е така. Гласът на другия мъж се беше успокоил, въпреки напрегнатата ситуация. Нямаше място за лъжи.

— Започнаха да търсят и мен — продължи Оливър. — Скрих се. Всяка нощ спях в ново легло. Стигнах до Намибия, а оттам до Европа и Франкфурт. После продължих към Швеция. Все още бягам. В действителност не съществувам.

Южноафриканецът млъкна. Полицаят се ослуша за шум от пристигащи автомобили.

— Имал си нужда от пари — предположи той. — Намерил си този магазин. Убил си продавачката, защото се е развикала.

— Те пребиха баща ми с чук. Едната му ръка се намира в буркан, пълен със спирт.

„Объркан е, чувства се безпомощен и зашеметен. Не знае какво прави“, помисли Валандер.

— Аз съм полицай, но никога не съм удрял някого по главата с чук, както направи ти.

— Не знаех, че си полицай.

— В момента това е в твоя полза. Започнали са да ме търсят. Знаят, че съм тук. Заедно ще намерим начин да се измъкнем от това положение.

Оливър разклати пистолета.

— Ако се опитат да ме заловят, ще стрелям.

— Това няма да подобри положението ти.

— Нищо не би могло да го влоши повече.

Изведнъж полицаят се досети как би трябвало да продължи трудния разговор.

— Какво би казал баща ти за това, което си направил?

Южноафриканецът се разтрепери. Валандер осъзна, че този въпрос дори не му бе идвал на ум. Или тъкмо напротив — беше мислил прекалено много за него.

— Обещавам, че никой няма да те удари. Гарантирам ти го. Ала ти си извършил възможно най-сериозното престъпление. Убил си човек. Единственото, което би могъл да направиш, е да се предадеш.

Оливър така и не успя да отговори. Внезапно се чу шум от приближаващи се автомобили, рязко удряне на спирачки, отваряне и затваряне на врати.

„По дяволите! — прокле наум полицаят. — Нуждая се от повече време!“

Предпазливо протегна ръка и помоли:

— Дай ми пистолета. Нищо няма да ти се случи. Никой няма да те удари.

На вратата се почука. Валандер чу гласа на своя началник. Южноафриканецът объркано гледаше ту към мъжа пред себе си, ту към вратата.

— Пистолетът — помоли за втори път полицаят, — дай ми го.

Хемберг извика:

— Валандер, там ли си?

— Почакай! — изкрещя младият човек и го повтори на английски.

— Всичко наред ли е? — началникът му звучеше притеснен.

„Нищо не е наред — помисли Валандер. — Тази ситуация прилича на кошмар, от който не мога да се събудя.“

— Да! Почакайте! Не влизайте!

Отново повтори думите си на английски и добави:

— Дай ми пистолета. Дай ми го веднага!

Внезапно Оливър насочи оръжието към тавана и стреля. Последва оглушителен тътен.

Крадецът насочи пистолета към вратата. Полицаят предупреди Хемберг да се пази и се хвърли върху южноафриканеца. Двамата паднаха на пода и събориха една стойка с вестници. Цялото внимание на Валандер бе съсредоточено върху взимането на оръжието. Оливър одра лицето му и се разкрещя на език, който той не разбираше. Полицаят усети, че другият мъж се е вкопчил в ухото му, и се вбеси. Успя да освободи едната си ръка и се опита да удари лицето на крадеца с юмрук. Пистолетът беше паднал встрани, лежеше сред вестниците на пода. Тъкмо се канеше да го сграбчи, когато Оливър го ритна в корема и го остави без дъх. Видя как южноафриканецът се хвърли към оръжието, но не можеше да направи нищо. Ритникът го беше извадил от строя. Крадецът седна сред вестниците на пода и насочи пистолета към него.

За втори път тази вечер Валандер затвори очи пред неизбежното. Щеше да умре. Не беше в състояние да направи нищо повече. Чуваше как към магазина се приближават още сирени, а развълнувани гласове крещят: „Какво се случва вътре?“.

„Умирам — помисли той. — Нищо друго.“

Изстрелът отекна в ушите му. Инстинктивно се хвърли назад и се опита да си поеме дъх.

Осъзна, че куршумът не го беше засегнал. Отвори очи.

Оливър лежеше проснат на пода.

Беше се застрелял в главата. Оръжието беше паднало до него.

„По дяволите! Защо го направи?“, изпадна в недоумение Валандер.

Отвориха вратата с ритници. Младият човек различи началника си сред групата полицаи, които влязоха в магазина. Погледна ръцете си. Трепереха. Целият трепереше.

Дадоха му чаша кафе и го превързаха, а той накратко разказа случилото се на Хемберг.

— Нямах никаква представа, че ще стане нещо подобно — призна Хемберг. — Като си помисля, че аз те помолих да спреш тук на път за вкъщи…

— Откъде би могъл да знаеш? Как би могъл някой да предвиди това?

Началникът му помисли върху думите му и след малко промълви:

— Нещо се променя. В страната ни е нахлуло безпокойство.

— Самите ние също го създаваме. Оливър беше нещастен южноафрикански младеж, бягащ от закона.

Хемберг се сепна, сякаш по-младият мъж бе казал нещо изключително неподходящо.

— Бягащ от закона — измърмори той. — Не ми харесва, че чуждестранните престъпници се стичат към държавата ни.

— Не е така — възрази Валандер, но не продължи.

Нито той, нито началникът му имаха сили да продължат този разговор. И двамата знаеха, че няма да постигнат съгласие.

„И тук се е отворила пукнатина — осъзна по-младият полицай. — Преди малко бях заседнал в пукнатина. Сега се намирам в друга, между началника ми и мен, която се разраства все повече и повече.“

— Защо не си е тръгнал? — попита Хемберг.

— Къде да отиде?

Никой от тях нямаше какво да добави.

— Жена ти ни се обади — след известно време каза Хемберг. — Чудеше се защо още не си се прибрал. Явно си й обяснил, че тръгваш към вкъщи?

Валандер се сети за този разговор и за краткия спор с Мона, но изпита единствено умора и празнота. Наложи си да спре да мисли за това.

— Обади се вкъщи — посъветва го началникът му.

— Какво да кажа?

— Че си се забавил. На твое място не бих навлизал в подробности относно случилото се. Може да почака, докато се прибереш у дома.

— Ти не си ли ерген?

Хемберг се усмихна.

— Това не означава, че не мога да си представя какво е да имаш някого, който те чака у дома.

Валандер кимна. Тромаво се изправи. Цялото тяло го болеше. Гаденето го обземаше на вълни.

Мина покрай Шунесон и останалите полицаи, всички бяха заети с работата си.

След като излезе, спря и дълбоко си пое дъх в студа. Продължи към една от полицейските коли. Седна на предната седалка, погледна радиотелефона, после часовника си. Беше осем и десет.

Бъдни вечер 1975 година.

През мокрото предно стъкло на автомобила различи една телефонна будка до бензиностанцията. Слезе от колата и отиде дотам. Навярно телефонът нямаше да работи, но все пак му се искаше да провери.

Някакъв старец с куче на каишка стоеше в дъжда и наблюдаваше полицейските автомобили и осветения магазин.

— Какво се е случило? — попита го той.

Валандер погледна сбърченото чело на човека срещу себе си и отвърна:

— Нищо. Нещастен случай.

Другият разбра, че го е излъгал, но не зададе повече въпроси, а просто му пожела:

— Весела Коледа!

— Благодаря, и на вас — отвърна полицаят.

Обади се на Мона.

Дъждът се беше усилил.

Беше задухал силен северен вятър.

Мъжът на плажа

Следобедът на 26 април 1987 година криминалният инспектор Курт Валандер седеше в кабинета си и разсеяно подстригваше едната си ноздра. Минаваше пет часът. Инспекторът тъкмо бе затворил една папка с материали, свързани с разследването на престъпна група, изнасяща крадени луксозни автомобили към Полша. С изключение на няколко прекъсвания, водеха това разследване от десет години. Началото му бе сложено малко след като Валандер започна работа в Юстад. Той често се чудеше дали разследването няма да продължи и след пенсионирането му.

По изключение бюрото му беше чисто. Доскоро там бе царял пълен хаос, но това се промени, когато той реши да се възползва от лошото време и да подреди.

Мона и Линда бяха заминали на двуседмична почивка до Канарските острови преди няколко дни и го бяха оставили сам. Той дори не бе подозирал, че планират нещо подобно. Нито жена му беше споменала, че е спестила пари, нито дъщеря му го бе предупредила за пътуването. Въпреки неодобрението на родителите си, наскоро тя бе спряла да посещава гимназията. Изглеждаше гневна, уморена и объркана. Валандер закара Мона и Линда до летището в Малмьо рано сутринта. На път за вкъщи откри, че всъщност няма нищо против да разполага с две седмици само за себе си. Бракът му не вървеше, но нито той, нито жена му имаха представа точно какво не е наред. От друга страна, беше пределно ясно, че през последните години Линда е била основната причина, поради която не са се разделили. Какво щеше да се случи сега, след като тя беше напуснала училище и беше започнала сама да си проправя път в живота?

Инспекторът се изправи и отиде до прозореца в кабинета си. Вятърът фучеше и огъваше дърветата от другата страна на улицата. Ръмеше. Термометърът показваше четири градуса. Пролетта още не беше дошла.

Валандер облече якето си и излезе от стаята. Кимна на говорещото по телефона момиче на пропуска. Качи се в колата си и се насочи към центъра. Пъхна касета с изпълнения на Мария Калас в касетофона и се замисли какво да купи за вечеря.

Трябваше ли изобщо да купува нещо? Беше ли гладен? Нерешителността му го изнервяше, нямаше желание да се върне към стария си навик да яде в заведения за бързо хранене. Мона все по-често му правеше намеци, че е натрупал килограми. Беше права. Една сутрин преди няколко месеца, когато видя отражението си в огледалото в банята, той внезапно осъзна, че младостта завинаги го е напуснала. Скоро щеше да навърши четирийсет години, но изглеждаше по-възрастен. По-рано беше точно обратното.

Изнервен, сви по „Малмьовеген“ и спря до един от супермаркетите в града. Тъкмо затръшна вратата зад себе си и телефонът в колата иззвъня. Отначало мислеше да не го вдигне. За каквото и да го търсеха, някой друг можеше да се заеме с него. В момента той си имаше предостатъчно проблеми. Ала накрая размисли, отвори вратата на автомобила, взе телефонната слушалка в ръка и чу гласа на своя колега Хансон:

— Валандер?

— Да.

— Къде си?

— Канех се да напазарувам.

— Отложи пазаруването и се отбий първо тук. В болницата съм. Ще те чакам отпред.

— Какво се е случило?

— Малко е трудно за обяснение. Ще ти разкажа на място.

Другият мъж затвори. Инспекторът знаеше, че не би го потърсил, ако положението не беше сериозно. Стигна до болницата само за няколко минути. Хансон го чакаше пред главния вход и мръзнеше на студа. Валандер се опита да отгатне какво се е случило по изражението на лицето му.

— За какво става въпрос? — попита той.

— Вътре се намира таксиметров шофьор на име Стенберг. Пие кафе, много е разстроен.

Инспекторът последва своя колега през входа със стъклената врата. Любопитството му се беше събудило.

На път към кафенето подминаха някакъв възрастен мъж в инвалидна количка, който бавно дъвчеше ябълка. Валандер разпозна Стенберг веднага. Беше го срещал и преди, ала не помнеше къде. Шофьорът седеше сам на една от масите, беше около петдесетгодишен, пълен и плешив. Носът му беше изкривен, сякаш се бе боксирал на млади години.

— Може би познавате инспектор Валандер — представи го Хансон.

Стенберг кимна и се изправи.

— Моля ви, седнете и ми разкажете какво се е случило — помоли го Валандер.

Погледът на другия мъж блуждаеше. Инспекторът предположи, че е извънредно неспокоен или уплашен. Все още не можеше да прецени кое от двете.

— Направих курс до града от Сварте^[33] — подхвана Стенберг. — Клиентът ми обясни, че ще ме чака до главния път. Казваше се Александерсон. Когато пристигнах, той наистина беше там. Седна на задната седалка и ме помоли да го закарам до града. Искаше да спра до площада. Докато карах, погледнах в огледалото за обратно виждане и забелязах, че си е затворил очите. Реших, че спи. След като влязох в града, спрях до площада и му съобщих, че сме пристигнали. Той не реагира. Слязох от колата, отворих задната врата и леко го разтърсих, но той не се събуди. Предположих, че е болен, и го закарах в „Бърза помощ“. Те ми съобщиха, че клиентът ми е починал.

Валандер сбърчи чело.

— Починал?

— Опитали се да го съживят, но не е имало смисъл, тъй като вече е бил мъртъв — уточни Хансон.

Инспекторът се замисли на глас:

— Необходими са 15 минути, за да се стигне до града от Сварте. Стори ли ти се, че му е лошо, когато се качи в колата?

— Не забелязах такова нещо — отвърна шофьорът. — Освен това той щеше да ме помоли да го закарам направо в болницата, ако се чувстваше зле.

— Не е имал никакви видими наранявания?

— Не. Носеше костюм и светлосиньо палто.

— Държеше ли нещо в ръце? Чанта или нещо друго?

— Не. Реших, че е най-добре да се обадя в полицията. Предполагам, от болницата също би трябвало да го направят.

Стенберг отговаряше веднага и без никакво колебание. Валандер се обърна към своя колега.

— Знаем ли името на починалия?

Хансон извади бележника си и прочете:

— Йоран Александерсон. Четирийсет и девет годишен. Със собствен бизнес и постоянен адрес в Стокхолм. В портфейла му е имало много пари и кредитни карти.

— Странно… — отбеляза инспекторът. — Може би е получил инфаркт. Какво казват лекарите?

— Ще знаят точната причина за смъртта след аутопсията.

Валандер кимна и се изправи.

— Изпрати сметката за таксито на общината — посъветва Стенберг той. — Ще ти се обадим, ако възникнат още въпроси.

— Неприятна работа — промърмори шофьорът. — Нямам намерение да искам никакви проклети пари за транспорта на един труп.

Стана и си тръгна.

— Бих искал да видя починалия — обяви инспекторът. — Не е необходимо да идваш с мен, ако не желаеш.

— Предпочитам да не го правя — призна Хансон. — През това време ще се опитам да се свържа с роднините му.

— Трябва да разберем какво е търсил Йоран Александерсон в Юстад — замислено промълви Валандер.

Инспекторът постоя няколко минути до мъртвеца. Не научи нищо от лицето му. Разгледа дрехите му. Както те, така и обувките му бяха от високо качество. Ако се окажеше, че е извършено престъпление, криминалистите щяха да ги изследват по-обстойно. В портфейла на Александерсон откри точно това, което бе споменал неговият колега. Поговори с един от лекарите от „Бърза помощ“.

— На пръв поглед изглежда, че смъртта му е била естествена — заяви той. — Няма наранявания или признаци за насилие.

— Кой би могъл да го убие на задната седалка на едно такси? — недоумяваше Валандер. — Бих искал да науча резултата от аутопсията възможно най-скоро.

— Ще го закараме при съдебните лекари в Лунд. Освен ако нямате друго предпочитание?

— Нищо подобно.

Инспекторът се върна в участъка и отиде направо в кабинета на Хансон. Колегата му говореше по телефона. Докато чакаше, Валандер се опита да глътне корема си. Той бе започнал да се подава над колана на панталоните му.

— Свързах се със секретарката и заместника на Александерсон в Стокхолм — съобщи неговият колега, след като затвори. — Новината, разбира се, ги разстрои, но ме информираха, че началникът им е разведен от десет години.

— Имал ли е деца?

— Син.

— Трябва да го намерим.

— Няма да успеем.

— Защо?

— Защото е мъртъв.

От време на време инспекторът се дразнеше от заобиколния начин на изразяване на Хансон.

— Мъртъв? Как е умрял? Всичко ли трябва да измъквам от теб насила?

Другият мъж провери в записките си.

— Починал е преди почти седем години. Явно е било някакъв нещастен случай. Не научих подробности.

— Имало ли е име момчето?

— Казвало се е Бенгт.

— Попита ли какво е правел Александерсон в Юстад или в Сварте?

— Казал, че ще си вземе едноседмичен отпуск. Щял да отседне в хотел „Крал Карл“. Пристигнал тук преди четири дни.

— Значи, трябва да отидем в хотела — заключи Валандер.

* * *

Отне им малко повече от час да претърсят хотелската стая на починалия, но не откриха нищо, освен празна чанта, грижливо окачени в гардероба дрехи и допълнителен чифт обувки.

— Никакви документи или книги — отбеляза замислено инспекторът. — Съвсем нищо.

Взе телефона и попита хората на рецепцията дали Йоран Александерсон е провел някакви разговори и дали е имал посетители. Научи, че никой не се е обаждал, нито е идвал на гости в стая 211.

— Той е отседнал в Юстад, а е викал такси от Сварте — промълви Валандер. — Как е стигал дотам?

— Ще проверя в таксиметровата фирма — отвърна Хансон.

Върнаха се в участъка. Инспекторът застана до прозореца и впери разсеян поглед във водната кула от другата страна на улицата. Улови се, че мисли за Мона и Линда. Те вероятно бяха седнали в някой ресторант и вечеряха. За какво ли си говореха? Навярно обсъждаха с какво ще се заеме дъщеря му. Опита се да си представи разговора им, но чуваше единствено шума от радиатора. Седна зад бюрото си, възнамеряваше да напише предварителен доклад, докато неговият колега разговаря с таксиметровата фирма в Юстад. Преди да започне, отскочи до кухнята и грабна няколко парчета сладкиш от една тава. Хансон почука на вратата му към осем часа и съобщи:

— Александерсон е поръчвал такси до Сварте три пъти през четирите дена, които е прекарал в Юстад. Слизал е в покрайнините на градчето. Отивал е там рано сутринта и викал такси към града следобед.

Валандер кимна разсеяно и промълви:

— В това няма нищо незаконно. Чудя се дали е имал любовница там…

Стана и отиде до прозореца. Вятърът се беше усилил.

— Ще проверим дали няма да успеем да го открием в някой от криминалните регистри — обади се след малко той. — Имам чувството, че от това няма да има кой знае каква полза, но все пак. После ще се наложи да изчакаме резултатите от аутопсията.

— Вероятно е било инфаркт — предположи Хансон и се изправи.

— Вероятно.

Инспекторът се прибра вкъщи и отвори един буркан с картофен тюрлюгювеч. Вече бе започнал да забравя за Йоран Александерсон. Изяде скромната си вечеря и заспа пред телевизора.

* * *

На следващия ден един от колегите на Валандер, Мартинсон, потърси името на Йоран Александерсон във всички възможни криминални регистри. Не откри нищо. Мартинсон беше най-младият член на екипа им и беше най-отворен към новите технологии.

Инспекторът посвети деня си на разследването на откраднатите луксозни автомобили, които обикаляха из Полша. Вечерта посети баща си в Льодеруп и поигра карти с него за няколко часа. Накрая се скараха, защото не успяха да постигнат съгласие относно това кой какво дължи на другия. На път за вкъщи Валандер се запита дали ще заприлича на баща си, като остарее, или вече е започнал да се превръща в него. Беше ли станал гневен, недоволен и кисел? Трябваше да попита някого. Най-добре не Мона.

Сутринта на 28 април телефонът на инспектора иззвъня. Обаждаха се от моргата в Лунд.

— Търся ви във връзка с човек на име Йоран Александерсон — обясни съдебният лекар.

Името му беше Йорне, Валандер го познаваше от времето, когато работеше в Малмьо.

— Какъв е резултатът? — попита той. — Инсулт или инфаркт?

— Нито едно от двете. Или се е самоубил, или е бил убит.

Инспекторът се смая.

— Убит? Какво имате предвид?

— Точно това, което казах.

— Не е възможно. Няма как да е бил убит на задната седалка на едно такси. Съмнявам се, че шофьорът е убиец. От друга страна, ми се струва невероятно да се е самоубил.

— Не мога да ви кажа как точно се е случило, но той със сигурност е бил отровен — отвърна невъзмутимо Йорне. — Погълнал е отровата заедно с нещо, което е изпил или изял. Смятам, че това намеква за убийство, но, разбира се, вие трябва да проверите дали наистина е така.

Валандер не отговори.

— Ще ви изпратя документите по факса — обеща съдебният лекар. — Там ли сте?

— Да. Тук съм.

Инспекторът благодари на Йорне, затвори и се замисли върху чутото. Извика Хансон в кабинета си по телефона за вътрешни съобщения. Придърпа един от своите бележници към себе си и написа две думи в него.

Йоран Александерсон.

Вятърът навън се беше усилил. В околните селца вече се бе разразила буря.

* * *

Над Сконе продължаваше да духа силен вятър. Валандер се беше затворил в кабинета си. Все още не знаеше какво се бе случило с мъжа, починал на задната седалка в такси преди няколко дни. В девет и половина инспекторът отиде в една от залите за срещи в участъка и затвори вратата зад себе си. Хансон и Рюдберг вече бяха насядали около масата. Присъствието на последния го изненада. Той си беше взел отпуск по болест поради болки в гърба и не беше предупредил, че ще се връща на работа днес.

— Как си? — поинтересува се Валандер.

— Тук съм — отвърна уклончиво Рюдберг. — Що за глупости чувам? Някакъв човек бил убит на задната седалка на такси.

— Нека започнем отначало — предложи инспекторът.

Огледа се. Някой липсваше.

— Къде е Мартинсон?

— Обади се да съобщи, че се е разболял от ангина — обясни Рюдберг. — Бихме могли да помолим Сведберг да се включи в разследването.

— Ще го извикаме, ако се наложи — отклони предложението му Валандер.

Събра документите, които бе взел със себе си, включително факса от Лунд, и се обърна към колегите си:

— Отначало този случай изглеждаше изключително прост, но в крайна сметка се оказа много по-сложен, отколкото очаквах. Мъж умира на задната седалка на такси. Съдебният лекар установява, че е бил отровен. Още не знаем кога се е случило това. От Лунд обещаха да ни дадат отговор на този въпрос след няколко дни.

— Значи, става дума за убийство или самоубийство — отбеляза Рюдберг.

— Било е убийство — отсече инспекторът. — Трудно ми е да си представя самоубиец, който взима отрова, а после се обажда на такси.

— Възможно ли е да я е погълнал по погрешка? — попита Хансон.

— Надали — отвърна Валандер. — Според съдебните лекари е бил отровен с много специфична комбинация от отровни вещества.

— Какво ще рече това? — изпадна в недоумение Хансон.

— Че би могъл да я приготви единствено специалист, например лекар, химик или биолог.

Възцари се тишина.

— Значи, трябва да гледаме на този случай като на убийство — заключи инспекторът. — Какво знаем за Йоран Александерсон?

Хансон прелисти бележника си и започна да изброява наученото досега:

— Бил е бизнесмен. Държал е два магазина за електроника в два различни квартала на Стокхолм — единият във „Вестберга“, другият в „Нортул“. Живеел е сам в апартамент на „Осьогатан“. Разведен. Бившата му съпруга живее във Франция. Синът му е починал преди седем години. Служителите му го описват по един и същи начин.

— Как? — прекъсна го Валандер.

— Смятали са го за мил.

— Мил?

— Тази дума употребиха.

Инспекторът кимна.

— Още нещо?

— Изглежда, е водил подреден живот. Секретарката му предположи, че е събирал пощенски марки. Редовно е получавал филателни каталози в офиса. Явно не е имал близки приятели. Поне не такива, за които са знаели служителите му.

Отново настъпи мълчание.

— Трябва да помолим колегите в Стокхолм да огледат апартамента му и да се свържем с бившата му съпруга — обади се Валандер, когато тишината започна да става неприятна. — Ще потърся отговор на въпроса какво е правил в Юстад и Сварте и с кого се е срещал там. Нека се съберем отново следобед и обсъдим какво сме успели да научим.

— Гложди ме един въпрос — намеси се Рюдберг. — Възможно ли е човек да бъде убит, без да разбере?

Инспекторът кимна и отвърна:

— Предположението ти е интересно. Някой незабелязано му е дал бавнодействаща отрова. Ще помоля Йорне да провери дали действително се е случило това.

— Не бъди прекалено сигурен, че той ще успее да разбере какво е станало. Невинаги е възможно — предупреди го Рюдберг.

Срещата приключи. Разделиха се, поделиха си задачите и тръгнаха в различни посоки. Валандер застана до прозореца в кабинета си с чаша кафе в ръка и се опита да реши откъде да започне.

След половин час пътуваше към Сварте с колата си. Вятърът беше поутихнал. Слънцето се подаваше измежду облаците. За първи път тази година се усещаше, че пролетта идва. Инспекторът стигна до покрайнините на Сварте, спря и слезе от автомобила.

„Йоран Александерсон е бил тук — помисли той. — Идвал е сутрин и се е прибирал в Юстад следобед. По време на четвъртото си посещение е бил отровен и е умрял на задната седалка в такси.“

Запъти се към градчето. Повечето от къщите край плажа бяха вили, затворени за сезона.

Срещна само двама души, улиците бяха пусти. Това развали настроението му. Обърна се и с бързи крачки се насочи обратно към колата.

Вече беше запалил двигателя, когато забеляза една възрастна жена, наведена над леха с цветя в градината точно до автомобила му. Спря двигателя и слезе от колата. Жената вдигна очи към него, когато го чу да затръшва вратата. Валандер тръгна към нея и вдигна ръка за поздрав.

— Надявам се, че не ви преча — подхвана той.

— Тук никой не пречи — отговори тя.

Погледът й беше изпълнен с любопитство.

— Името ми е Курт Валандер. Полицай съм в Юстад.

— Познавам ви. Не са ли ви давали по телевизията? Да не би да сте участвали в някое дискусионно предаване?

— Не, но за съжаление, понякога снимката ми се появява във вестниците.

— Казвам се Агнес Ен — отвърна жената и му подаде ръка.

— През цялата година ли живеете тук?

— Само докато е топло. Обикновено се връщам в Сварте в началото на април и оставам до октомври. През зимата живея в Халмстад^[34]. Аз съм пенсионирана учителка. Мъжът ми почина преди няколко години.

— Тук е красиво и спокойно. Всички се познават — отбеляза инспекторът.

— Не съм сигурна. Случва се човек да не знае имената на най-близките си съседи.

— Случайно да сте забелязали сам мъж, който е идвал тук с такси няколко пъти миналата седмица? Тръгвал си е следобед.

Отговорът й го изненада.

— Да, помоли да използва телефона ми, за да си извика такси. Ако не се лъжа, той беше тук четири дни поред.

— Каза ли ви името си?

— Беше много учтив.

— Представи ли се?

— Човек може да е учтив и без да остави името си.

— Помолил ви е да ползва телефона?

— Да.

— Не е споменал нищо повече?

— Случило ли се е нещо?

Валандер реши да й каже истината.

— Той е мъртъв.

— Колко ужасно! Какво е станало?

— Засега знаем единствено, че е мъртъв. Имате ли представа какво е правел в Сварте? Сподели ли с вас кого е посещавал? От коя посока идваше? Имаше ли компания? Всичко, което бихте могли да си спомните, е от значение за мен.

Тя отново го смая с категоричните си отговори.

— Мисля, че се разхождаше по плажа. От другата страна на къщата започва пътека, която води дотам. Той тръгваше по нея и продължаваше на запад. Връщаше се чак следобед.

— Разхождал се е по плажа? Сам ли беше?

— Няма как да знам това. Оттук не се вижда целият плаж. Възможно е да се е срещал с някого надолу по крайбрежието.

— Носеше ли нещо, чанта или пакет?

Агнес Ен поклати глава.

— Изглеждаше ли притеснен?

— Доколкото можех да преценя, не.

— Значи, се е обадил оттук вчера?

— Да.

— Забелязахте ли нещо необичайно?

— Той беше много мил и дружелюбен мъж. Настояваше да ми плати за телефонните разговори.

Валандер кимна.

— Много ми помогнахте — благодари той и й подаде визитка с телефонния си номер. — Обадете ми се, ако се сетите за още нещо.

— Каква трагична история! — промълви тя. — Беше толкова приятен човек.

Инспекторът отново кимна и отиде до другата страна на къщата. Една пътека действително водеше към морето. Валандер тръгна по нея и стигна чак до водата. Плажът беше пуст. Когато се обърна, видя, че Агнес Ен го наблюдава.

„Вероятно Александерсон се е срещал с някого — помисли той. — Това е най-логичното обяснение. Ала с кого?“

Върна се в участъка. В коридора Рюдберг го спря и му съобщи:

— Открих бившата съпруга на Александерсон. Тя притежава жилище на Френската Ривиера, но никой не вдига телефона. Ще опитам пак.

— Добре. Предай ми, щом се свържеш с нея.

— Мартинсон беше тук. Едвам разбирах какво говори. Посъветвах го да се прибере у дома.

— Правилно си постъпил.

Инспекторът отиде в кабинета си, затвори вратата и взе бележника, в който бе записал името на Йоран Александерсон. „С кого? — запита се. — С кого си се срещал на плажа? Трябва да намеря отговора на този въпрос.“

Към един часа изгладня. Хансон почука на вратата тъкмо когато се канеше да излезе.

Валандер веднага се досети, че неговият колега е попаднал на важна информация.

— Открих нещо, което може да е от значение — заяви другият мъж.

— Какво?

— Както вече знаеш, Йоран Александерсон е имал син, който е починал преди седем години. Бил е пребит до смърт. Доколкото успях да разбера, така и не са хванали и осъдили извършителя.

Инспекторът дълго мълча и гледа своя колега.

— Добре — произнесе накрая той. — Вече имаме нещо, за което да се хванем, макар и да не знам точно какво е то.

Гладът, който бе изпитвал допреди малко, бе изчезнал напълно.

* * *

Малко след два часа следобед на 28 април Рюдберг почука на полуотворената врата на Валандер.

— Свързах се с бившата съпруга на Александерсон — съобщи той и влезе в кабинета.

Направи гримаса, докато сядаше на стола.

— Как е гърбът ти? — попита го Валандер.

— Не знам. Нещо не е наред.

— Може би си избързал с връщането на работа?

— Нищо няма да се подобри, ако само лежа вкъщи, вперил поглед в тавана.

С това изчерпаха темата. Валандер знаеше, че няма никакъв смисъл да се опитва да убеди своя колега да се прибере вкъщи и да си почине, затова просто попита:

— Какво научи от нея?

— Новината, разбира се, я разстрои. Мисля, че мина цяла минута, преди да успее да каже нещо.

— Този разговор ще излезе скъпо на държавата — подметна инспекторът. — Какво се случи след тази минута?

— Тя се поинтересува какво се е случило. Обясних й, че бившият й съпруг е бил убит. Отначало не ми повярва.

— Това е напълно нормално.

— Не е била във връзка с него. Сподели, че са се развели, защото им е било прекалено скучно заедно.

Валандер сбърчи чело.

— Какво е искала да каже според теб?

— Мисля, че това е по-често срещано основание за развод, отколкото предполагаме. Смятам, че би било ужасно да живееш със скучен човек.

Валандер замислено кимна. Зачуди се дали и Мона е на същото мнение. Какво мислеше той самият?

— Попитах я дали би могла да се сети за някого, който би искал да убие бившия й съпруг, но тя не успя да ми помогне. Поинтересувах се дали случайно знае какво е търсел той в Сварте. Жената нямаше никаква представа. Не научих нищо повече.

— Нима не си попитал за убития им син?

— Разбира се, ала тя отказа да говори за това.

— Не ти ли се струва малко странно?

Рюдберг кимна:

— И аз помислих така.

— Свържи се отново с нея.

Рюдберг кимна за втори път и излезе от стаята. Валандер реши при първа възможност да поговори с Мона и да я попита дали скуката е най-големият проблем в брака им. Мислите му бяха прекъснати от звъна на телефона. Ева от пропуска му съобщи, че го търсят от полицията в Стокхолм. Той извади бележника си и наостри уши. Обаждаше се полицай на име Рендал, когото Валандер не познаваше.

— Огледахме апартамента на „Осьогатан“ — подхвана той.

— Открихте ли нещо?

— Как да открием нещо, като не знаем какво търсим?

Гласът на стокхолмския полицай беше изнервен.

— Как изглеждаше апартаментът? — попита възможно най-дружелюбно инспекторът.

— Чист и красив, изрядно подреден. Останах с впечатлението, че там живее ерген.

— Точно така.

— Намерихме телефонен секретар, но той не съдържаше нищо. Никой не му се е обаждал в негово отсъствие.

— Какво съобщение беше записал Александерсон на него?

— Обичайното.

— Добре. Благодаря за помощта. Ще се свържем с вас, ако възникне още нещо.

Валандер затвори и погледна часовника. Беше време за следобедната среща на разследващия екип. Когато влезе в залата за срещи, откри, че Хансон и Рюдберг са го изпреварили.

— Току-що говорих с колега от стокхолмския участък — съобщи им той и седна. — Не са успели да открият нищо в апартамента на „Осьогатан“.

— Обадих се на бившата му съпруга още веднъж — сподели Рюдберг. — И този път нямаше желание да разговаря за сина си, но й намекнах, че бихме могли да я накараме да се върне в Швеция, за да ни помогне с разследването, и това помогна. Момчето е било пребито насред улицата в центъра на Стокхолм. Било е напълно безсмислено нападение. Дори не са го ограбили.

— Намерих доста документи, свързани с разследването на смъртта на момчето — включи се в разговора Хансон. — Никой не се е заемал с този случай от пет години, въпреки че не е минало много време оттогава.

— Не е ли имало някакви заподозрени? — попита инспекторът.

Хансон поклати глава.

— Не, не са разполагали с абсолютно нищо. Нито със свидетели, нито с каквото и да било друго.

Валандер бутна бележника си настрана и измърмори:

— Точно като нас в момента.

Около масата се възцари мълчание. Накрая инспекторът се видя принуден да каже нещо.

— Трябва да поговорим с персонала в магазините на Александерсон. Обадете се на Рендал от стокхолмската полиция и го помолете за съдействие. Ще се видим пак утре.

Разпределиха си задачите. Инспекторът се върна в кабинета си. Помисли, че би било добре да се обади на баща си и да го помоли за извинение за спора миналата вечер, но не го направи. Случилото се с Йоран Александерсон не го оставяше на мира. Цялата ситуация беше толкова нелепа, че би трябвало да има обяснение дори само поради тази причина. От опит знаеше, че във всички убийства, както и в повечето други престъпления, има някаква логика. Човек просто трябваше да действа методично и непрекъснато да търси връзка между различните следи, на които попадаше.

Валандер напусна участъка малко преди пет часа и пое към Сварте по крайбрежния път. Този път спря колата малко по-навътре в градчето. Извади чифт гумени ботуши от багажника и слезе до плажа. В далечината се виждаше товарен кораб, плаващ на запад.

Тръгна по брега, без да откъсва поглед от вилите вдясно. Горе-долу във всяка трета къща имаше хора. Вървя по плажа чак докато не остави Сварте далеч зад гърба си. Обърна се. Улови се, че очаква да види Мона. Сети се за почивката, която прекараха в Скаген. Това бяха най-хубавите дни от съвместния им живот. Имаха да си говорят за толкова много неща, че времето дори не им стигна.

Отърси се от тези мисли и си наложи да се съсредоточи върху убийството на Йоран Александерсон. Опита се да направи обобщение на наученото досега, докато се разхождаше край морето.

Какво знаеха? Убитият е бил ерген, притежавал е два магазина за електроника, бил е на 49 години, заминал е за Юстад и е отседнал в „Крал Карл“. Обяснил, че отива на почивка. Никой не му се обадил и не го посетил. Самият той също не използвал телефона.

Всяка сутрин взимал такси до Сварте, където прекарвал дните си в ходене по плажа. В късния следобед се прибирал в Юстад с такси, извикано от дома на Агнес Ен. След четвъртото посещение седнал в колата и умрял на задната седалка.

Инспекторът спря и се огледа. Плажът беше все така пуст. „Йоран Александерсон се вижда почти през цялото време — помисли той. — Изгубва се от поглед някъде по протежението на брега, после отново се появява и умира няколко минути по-късно. Най-вероятно е срещнал някого или по-скоро си е уговорил среща с някого. Човек не попада на отровител по случайност.“

Продължи да обикаля по плажа, вперил поглед във вилите край брега. Смяташе да почука на вратите на някои от тях на следващия ден. Все някой щеше да е забелязал нещо или дори да е видял Александерсон заедно с друг човек.

Внезапно осъзна, че вече не е сам. Към него вървеше възрастен мъж. Един черен лабрадор послушно тичаше по петите му. Валандер спря и се загледа в животното. Напоследък на няколко пъти се замисляше дали да не предложи на Мона да си вземат куче. Въздържаше се, тъй като знаеше, че работното му време е изключително непостоянно. Един домашен любимец навярно само щеше да го накара да се чувства гузен, че не може да му обръща достатъчно внимание.

Когато се изравни с него, собственикът на кучето повдигна шапката си и дружелюбно попита:

— Как мислите, ще има ли пролет?

Инспекторът забеляза, че другият мъж не говори на сконски диалект^[35].

— Вероятно рано или късно ще дойде и тази година — отговори той.

Възрастният човек кимна и понечи да продължи по пътя си, но Валандер го спря:

— Предполагам, се разхождате тук всеки ден?

Собственикът на кучето посочи една от къщите и обясни:

— Живея тук от пенсионирането си.

— Името ми е Валандер, работя като полицай в Юстад. Случайно да сте забелязали около петдесетгодишен мъж да върви сам по плажа през последните няколко дни?

Очите на човека срещу него бяха ясни и сини, под шапката му се подаваше бяла коса.

— Не — отвърна той и се усмихна. — Кой ще да е бил това? Тук се разхождам само аз. Градчето се изпълва с народ чак когато се затопли през май.

— Сигурен ли сте?

— Излизам с кучето три пъти дневно. Не съм забелязал никого, освен вас.

Инспекторът кимна.

— Тогава ще ви оставя да продължите разходката си.

Валандер тръгна. След малко спря и се обърна, но мъжът с кучето вече беше изчезнал.

Така и не разбра откъде изникна това усещане, ала се чувстваше уверен, че е забелязал нещо в лицето на възрастния човек, когато го попита дали не е виждал сам мъж на плажа. Беше доловил лека, почти незабележима промяна в очите му.

„Той знае нещо — помисли инспекторът. — Но какво?“

Огледа се още веднъж.

Брегът бе отново пуст.

Остана неподвижен няколко минути. После се върна в колата и се прибра вкъщи.

* * *

Сряда, 29 април, се оказа първият пролетен ден в Сконе за тази година. Валандер се събуди рано, както обикновено. Беше облян в пот, знаеше, че е имал кошмар, но не го помнеше. Дали за пореден път не бе сънувал, че го гонят бикове или че Мона го е напуснала? Взе си душ, изпи едно кафе и разсеяно разлисти местния вестник.

Отиде в кабинета си още в шест и половина. Слънцето грееше, небето беше чисто и синьо. Надяваше се Мартинсон да е оздравял и да се съгласи да отмени Хансон в ровенето из криминалните регистри. Обикновено младият полицай намираше необходимата информация по-бързо. Ако той беше на работа, инспекторът щеше да вземе Хансон със себе си в Сварте. Може би най-важното в момента бе да се опита да си изгради възможно най-пълна представа за Йоран Александерсон. В сравнение с по-възрастния си колега Мартинсон беше много по-упорит в откриването на хора, които разполагат с информация. Валандер смяташе, че е важно да разберат какво се е случило със сина на убития.

В седем часа инспекторът се опита да се свърже с Йорне относно аутопсията на Йоран Александерсон, но не го намери. Започваше да губи търпение. Случаят с мъртвия мъж на задната седалка на таксито го караше да се чувства неспокоен.

В осем без две минути събра колегите си в залата за срещи. Рюдберг го информира, че Мартинсон още има температура и болки в гърлото. Валандер намираше за любопитен факта, че именно младият мъж, който толкова се страхуваше от болести, се бе разболял сериозно.

— Значи, ти ще дойдеш с мен в Сварте, Рюдберг — обяви той. — Не спирай да се ровиш из регистрите, Хансон. Искам да знам повече за сина на Александерсон и неговата смърт. Помоли Рендал за съдействие.

— Научихме ли нещо ново за отровата? — попита Рюдберг.

— Тази сутрин звънях в Лунд, но не успях да се свържа с никого — отвърна инспекторът.

Срещата на разследващия екип беше кратка. Валандер помоли колегите си да увеличат и направят копия на снимката от шофьорската книжка на Александерсон. След това отиде при началника на полицията Бьорк. По принцип той беше добър началник. Оставяше подчинените си необезпокоявано да си вършат работата, но настояваше да го държат в течение.

— Как върви разследването на групата, която изнася крадени коли? — поинтересува се Бьорк. Постави ръце върху бюрото, за да намекне, че очаква кратък и стегнат отговор.

— Зле — отговори искрено Валандер.

— Успяхте ли да заловите някого?

— Не. Ако отида при някого от прокурорите с информацията, с която разполагам, и поискам заповед за задържане, ще ме изхвърлят.

— Не бива да се предаваме.

— Определено. Ще продължа с разследването, след като разрешим случая с мъжа, който умря на задната седалка в такси.

— Хансон ме информира за този случай. Странна работа.

— Така си е.

— Наистина ли е бил убит?

— Според съдебните лекари — да. Днес ще говорим с хората в Сварте. Все някой трябва да го е видял.

— Дръж ме в течение — заръча началникът му и се изправи, тъй като смяташе разговора за приключен.

Инспекторът и Рюдберг заминаха за Сварте с колата на Валандер.

— Сконе е толкова красива област… — обади се Рюдберг.

— В дни като днешния наистина е такава, но не и наесен, когато навън е кално, мокро и отвратително.

— Кой мисли за есента сега? Защо да си напомняме за лошото време? То така или иначе ще дойде.

Инспекторът не отговори на коментара на своя колега, а се съсредоточи върху изпреварването на един трактор.

— Ще започнем с вилите край плажа в западната част на градчето — съобщи след това той. — Най-добре ще е да тръгнем от двата противоположни края на улицата и да се срещнем по средата. Опитай се да разбереш кой живее в къщите, които в момента са празни.

— Какво се надяваш да откриеш? — полюбопитства Рюдберг.

— Решението на случая — отвърна простичко Валандер. — Все някой трябва да е забелязал Александерсон на плажа или да го е видял как се среща с друг човек.

Инспекторът паркира колата и заръча на колегата си да започне от къщата на Агнес Ен. Той се отправи натам, а Валандер се обади на Йорне от телефона в автомобила. И този път никой не вдигна. Продължи малко на запад с колата, после слезе от нея и тръгна на изток. Първата вила беше стара и добре поддържана къща, типична за тази част на страната. Мина през портата, водеща към градината, и позвъни на вратата. Никой не се показа, затова позвъни още веднъж. Тъкмо се канеше да си тръгне, когато му отвори около трийсетгодишна жена в изцапан гащеризон.

— Не обичам да ме притесняват — обясни тя и изнервено го изгледа.

— Понякога се налага — отвърна й той и показа значката си.

— Какво искате?

— Въпросът ми вероятно ще ви се стори малко странен, но случайно да сте виждали мъж на около петдесет години в светлосиньо палто да се разхожда по плажа през последните няколко дни?

Жената вдигна вежди, изглеждаше развеселена.

— Рисувам на спуснати пердета — отговори тя. — Нищо не съм видяла.

— Вие сте човек на изкуството! Мислех, че художниците обикновено рисуват на светло.

— Не и аз. Не смятам, че това е наказуемо.

— Не сте забелязали нищо?

— Нали точно това казах.

— Сама ли живеете, или заедно с някой друг?

— Имам котка, която обича да се излежава на перваза на един от прозорците. Можете да поговорите с нея.

Инспекторът се ядоса.

— Понякога действително се налага полицаите да задават въпроси. Не мислете, че го правя за лично удоволствие. Няма да ви преча повече.

Жената затвори вратата. Чу се превъртане на ключове в няколко ключалки. Валандер продължи към следващата вила. Тя беше сравнително нова двуетажна къща. В градината имаше фонтанче. Някакво куче се разлая, след като той натисна звънеца. Инспекторът зачака.

Животното спря да лае, вратата се отвори. На прага застана възрастният човек, когото Валандер беше срещнал на плажа предния ден. Не изглеждаше изненадан да го види. Явно го беше очаквал и беше нащрек.

— Пак ли вие? — измърмори той.

— Да. Разговарям с хората, които живеят край брега.

— Още вчера ви казах, че нищо не съм видял.

Инспекторът кимна, но добави:

— Случва се човек да се сети за нещо впоследствие.

Възрастният човек отстъпи встрани и го пусна да влезе.

Лабрадорът любопитно го помириса.

— Постоянно ли живеете тук? — поинтересува се Валандер.

— Да. Бях областен лекар в Нюнесхамн^[36] в продължение на двайсет и две години. След пенсионирането ми двамата с жена ми се преместихме тук.

— Може би тя е забелязала нещо. Тук ли е?

— Болна е. Нищо не е видяла.

Инспекторът извади един бележник от джоба си и помоли:

— Бихте ли ми казали името си?

— Мартин Стенхолм. Съпругата ми се казва Кайса.

Валандер си записа това и пъхна бележника обратно в джоба си.

— Няма да ви притеснявам повече.

— Благодаря.

— Имате ли нещо против да се върна след няколко дни и да поговоря със съпругата ви? Понякога е най-добре хората сами да си кажат какво са видели и какво не са видели.

— Не мисля, че това е добра идея. Жена ми е много болна. Има рак, на смъртен одър е.

— Разбирам. В такъв случай няма да ви безпокоя.

Мартин Стенхолм му отвори вратата.

— И съпругата ви ли е лекар? — попита инспекторът.

— Не. Тя беше юрист.

Валандер излезе на пътя. Посети още три къщи, но не научи нищо ново. Натъкна се на Рюдберг. Веднага щом се видяха, и двамата се завъртяха и тръгнаха в противоположната посока. Инспекторът взе колата си и изчака своя колега до къщата на Агнес Ен. Той пристигна след малко, имаше само лоши новини. Никой не беше забелязал Йоран Александерсон.

— А мислех, че хората са любопитни по природа — сподели Рюдберг. — Особено в провинцията и особено що се отнася до непознати.

Пътуваха до Юстад в пълно мълчание. След като влязоха в участъка, Валандер помоли своя колега да намери Хансон и да го доведе в кабинета му. Обади се на съдебния лекар и този път успя да се свърже с него. Хансон и Рюдберг пристигнаха малко преди да затвори телефона. Инспекторът погледна въпросително към Хансон и се поинтересува:

— Нещо ново?

— Нищо, което да променя представата за Александерсон, която вече сме си изградили.

— Току-що говорих с Йорне. Човек би могъл да приеме отровата, която го е убила, без да забележи. Не е ясно колко бързо действа. Съдебният лекар предположи, че е възможно да премине половин час, преди да се проявят първите симптоми, но след това смъртта настъпва почти веднага.

— Дотук се оказахме прави — отбеляза Хансон. — Има ли си име отровата?

Валандер прочете на глас сложното химическо наименование, което си бе записал в бележника, и предаде съдържанието на разговора си с Мартин Стенхолм в Сварте.

— Не знам защо, но имам чувството, че ще намерим разрешението на случая в къщата на този човек — сподели той.

— Като лекар би трябвало да е запознат с отровите — подметна Рюдберг. — Това е добро начало.

— Така е — съгласи се инспекторът, — но има и нещо друго. Просто не мога да го формулирам.

— Да потърся ли в регистрите? — предложи Хансон. — Жалко, че Мартинсон е болен. Той е най-добрият в това.

Валандер кимна. Изведнъж го осени една мисъл:

— Потърси и съпругата му. Името й е Кайса Стенхолм.

* * *

По време на Валпургиевата нощ^[37] и през почивните дни и края на седмицата разследването остана на заден план. Валандер прекара голяма част от свободното си време заедно с баща си. Отдели един следобед на пребоядисването на кухнята си. Обади се на Рюдберг под предлог, че и той е сам, но той се оказа пиян и разговорът приключи изключително бързо.

На 4 май, понеделник, инспекторът отиде рано в участъка. Докато чакаше да получи резултатите от проверките на Хансон в регистрите, се зае с работата си по случая с групата, изнасяща крадени коли. На следващия ден малко след единайсет часа другият полицай го потърси.

— Не успях да намеря нищо за Мартин Стенхолм — сподели той. — Вероятно никога през живота си не е нарушавал закона.

Валандер никак не се изненада. Беше наясно, че навярно ще се наложи да започнат отначало.

— А съпругата му? — поинтересува се инспекторът.

Хансон поклати глава.

— За нея има още по-малко информация. Работила е като прокурор в Нюнесхамн в продължение на дълги години.

Неговият колега постави папка с документи върху бюрото му и заяви:

— Ще поговоря пак с шофьорите на такси. Възможно е все пак да са забелязали нещо.

След като остана сам, Валандер взе папката и я отвори. Успя внимателно да прегледа съдържанието й за около час. Като никога, Хансон не бе пропуснал нищо. Въпреки това убеждението, че смъртта на Йоран Александерсон е свързана със стария лекар, не напускаше инспектора. Инстинктивно знаеше, че е така, както много пъти преди. Изпитваше известни съмнения в интуицията си, но не можеше да отрече, че тя често го бе довеждала до правилните отговори. Извика Рюдберг при себе си, връчи му папката и заръча:

— Искам да изчетеш всичко това. Нито Хансон, нито аз успяхме да открием нещо интересно, но съм уверен, че нещо ни се изплъзва.

— Хансон не се брои — отвърна Рюдберг, без да крие липсата на уважение към своя колега.

Рюдберг върна папката още същия следобед. И той не бе намерил нищо.

— Трябва да започнем отначало — предложи Валандер. — Ще се видим вдругиден и ще решим как да продължим.

Малко по-късно инспекторът излезе от участъка и замина за Сварте. Отново направи дълга разходка по плажа. Не срещна никого. Върна се в колата и изчете съдържанието на папката, която бе получил от Хансон, още веднъж. „Какво ми убягва? — зачуди се той. — Убеден съм, че съществува връзка между лекаря и Йоран Александерсон. Просто не успявам да я открия.“

Прибра се в Юстад. Взе папката у дома. Все още живееше в тристайния апартамент, в който се бяха нанесли с Мона, след като се преместиха в града преди четиринайсет години.

Опита се да си почине, но папката не го оставяше на мира. Късно вечерта, около полунощ, седна на кухненската маса и прехвърли съдържанието й за трети път.

Въпреки че беше много уморен, една подробност привлече вниманието му. Беше напълно наясно, че тя би могла да не е от значение, но все пак реши да провери още на следващата сутрин.

Спа лошо.

* * *

На другата сутрин Валандер пристигна в участъка малко преди седем часа. Над Юстад валеше лек дъждец. Инспекторът знаеше, че човекът, когото търси, също е ранобуден. Отиде в онази част от сградата, където бяха прокурорите, и почука на вратата на Пер Окесон. Вътре както обикновено цареше пълен хаос. Двамата с Окесон бяха работили заедно в продължение на дълги години и си имаха доверие. Прокурорът вдигна очилата си на челото и впери поглед в госта си.

— Ти си тук толкова рано? — смая се той. — Значи, имаш да ми кажеш нещо важно.

— Не съм сигурен дали е точно така, но определено се нуждая от помощ.

Валандер вдигна няколко купчини с документи от стола за посетители, постави ги на пода, седна и накратко описа случая, с който се занимаваше в момента.

— Странна работа! — възкликна Пер Окесон, след като изслуша разказа му.

— Понякога се случват необичайни неща. Знаеш го също толкова добре, колкото и аз.

— Не вярвам да си дошъл тук в седем сутринта само за да ми обясниш това. Надявам се не възнамеряваш да ме помолиш да издам заповед за задържане на лекаря?

— Нуждая се от помощта ти във връзка с жена му — Кайса Стенхолм. Била е твоя колежка. Дълги години е работила и Нюнесхамн, но на няколко пъти е взимала по-дълъг отпуск от работа и е поемала краткотрайни задачи. Преди седем години известно време е работила в Стокхолм. Нейният престой там съвпада с нападението и убийството на сина на Йоран Александерсон. Искам да провериш дали съществува връзка между тези две неща.

Инспекторът прелисти документите си и продължи:

— Момчето се е казвало Бенгт, Бенгт Александерсон. Било е едва на 18 години.

Пер Окесон наклони стола си назад, сбърчи чело и го погледна.

— Какво очакваш да открия?

— Нямам представа. Просто бих искал да разбера дали Кайса Стенхолм е участвала в разследването на смъртта на сина на Йоран Александерсон.

— Предполагам, че искаш да получиш отговор възможно най-скоро?

Валандер кимна.

— Досега би трябвало да си научил, че търпението не е сред добродетелите ми — каза той и се изправи.

— Ще видя какво мога да направя, но не очаквай чудеса — предупреди го прокурорът.

Инспекторът мина през пропуска на път за кабинета си и помоли Ева да изпрати Рюдберг и Хансон при него веднага щом пристигнат.

— Как си? — поинтересува се тя. — Спиш ли достатъчно?

— Понякога имам чувството, че спя прекалено много — отвърна уклончиво той.

Ева беше тяхната скала, непрекъснато следеше дали всички в участъка са добре. От време на време му се налагаше дружелюбно да се защитава от загрижеността й.

Хансон дойде при него в осем и петнайсет, Рюдберг — малко след това. Валандер им съобщи какво беше открил в „документите на Хансон“, както вече наричаше съдържанието на папката.

— Ще изчакаме резултата от проучванията на Пер Окесон — обяви в заключение той. — Възможно е догадката ми да се окаже погрешна, но ако научим, че Кайса Стенхолм действително е била замесена в разследването на убийството на Бенгт Александерсон, ще сме попаднали на нова следа.

— Не спомена ли, че тя е на смъртен одър? — попита Рюдберг.

— Поне според думите на съпруга й. Самият аз така и не я видях.

— С цялото ми уважение към твоята способност да разплиташ сложни случаи като този, доводите ти ми се струват неубедителни — обади се Хансон. — Да приемем, че си прав и Кайса Стенхолм е била замесена в разследването на убийството на младия Александерсон. Какво значение има това? Нима една болна от рак жена е убила мъж, изскочил от миналото й?

— Прав си, доводите ми наистина не са особено убедителни — призна инспекторът. — Нека поне изчакаме да видим какво ще научи Окесон.

Когато остана сам, го обзеха колебания. Запита се какво ли правят Мона и Линда сега, за какво ли си говорят. Малко преди девет и половина си взе чаша кафе, в десет и половина отиде за още една. Тъкмо се върна в стаята си, и телефонът иззвъня. Обаждаше се Пер Окесон.

— Свърших работа по-бързо, отколкото очаквах — сподели той. — Имаш ли химикалка?

— Да.

— Между десети март и девети октомври 1980 година Кайса Стенхолм е работила като прокурор в Стокхолм. С помощта на един съвестен административен секретар в областния съд намерих отговора на втория ти въпрос — дали Кайса Стенхолм е била замесена в разследването на смъртта на Бенгт Александерсон.

Другият мъж млъкна. Валандер напрегнато го изчака да продължи.

— Оказа се, че имаш право. Съпругата на лекаря е ръководила предварителното разследване, после пак тя е обявила случая за приключен. Така и не заловили извършителя.

— Благодаря за помощта. Ще помисля върху тази информация и ще ти се обадя по-късно.

Инспекторът затвори, изправи се и отиде до прозореца.

Стъклото беше замъглено от влага, дъждът се беше засилил. „Остава ми само едно — прецени той. — Да отида при лекаря и да разбера какво се е случило.“ Реши да вземе Рюдберг със себе си. Извика него и Хансон по телефона за вътрешни съобщения. Предаде им наученото от Окесон.

— Дяволска работа! — възкликна Хансон.

— Искам двамата да отидем там — обърна се към Рюдберг инспекторът. — Трима ще са прекалено много.

Хансон кимна в знак на съгласие.

Взеха колата на по-младия мъж, пътуваха в пълно мълчание. Валандер паркира на сто метра от вилата на Стенхолм.

— Какво очакваш от мен? — попита го Рюдберг, докато вървяха под дъжда.

— Да ми правиш компания. Нищо повече.

Изведнъж го осени мисълта, че за първи път Рюдберг помага на него, а не обратното. Неговият колега никога не се бе държал с него като с подчинен. Характерът му не беше такъв, винаги бяха работили рамо до рамо. Валандер научи много от него през годините. Рюдберг до голяма степен носеше заслугата за всичко, което той знаеше за полицейската работа днес.

Минаха през портата към градината и продължиха към къщата. Инспекторът позвъни. Старият лекар им отвори почти веднага, все едно ги беше очаквал. На Валандер му се стори странно, че лабрадорът не дойде да ги подуши.

— Надявам се, че не ви пречим — подхвана той. — Имаме още няколко въпроса, които, за съжаление, не могат да почакат.

— За какво ще ме разпитвате този път?

Мъжът вече не се държеше дружелюбно, изглеждаше уплашен и изнервен.

— Отново за човека, който се е разхождал по плажа — обясни инспекторът.

— Нали ви казах, че не съм го виждал?

— Искам да поговорим и с жена ви.

— Обясних ви, че тя е много болна. Какво очаквате да е видяла? Лежи в леглото. Не разбирам защо не ни оставяте на мира!

Валандер кимна.

— Тогава няма да ви притесняваме повече. Поне не точно сега. Но съм уверен, че ще се върнем и тогава ще бъдете принуден да ни пуснете да влезем.

Хвана Рюдберг за ръката и го поведе към портата. Чу как вратата се затръшна зад тях.

— Защо се предаде толкова лесно? — зачуди се неговият колега.

— Нали ти ме научи, че е хубаво да предоставиш на хората възможност да помислят. Освен това трябва да помоля Окесон да ми издаде постановление за оглед на дома на лекаря.

— Мартин Стенхолм ли е убил Александерсон?

— Да, сигурен съм. Той е. Просто все още не знам как точно се е случило всичко.

Инспекторът се сдоби с постановление за оглед още същия следобед. Реши да изчака до следващата сутрин. За да избегнат евентуални главоболия, убеди Бьорк междувременно да поставят вилата под наблюдение.

На другия ден, 7 май, Валандер се събуди по зазоряване и вдигна щорите на прозореца в спалнята си. Градът бе потънал в мъгла. Преди да си вземе душ, направи нещо, което бе забравил да стори предишната вечер — потърси семейство Стенхолм в телефонния указател. Там нямаше нито Мартин, нито Кайса Стенхолм. Обади се на служба „Информация“, но му съобщиха, че телефонът, от който се интересува, не е обявен. Той кимна мълчаливо, сякаш бе очаквал точно това.

Отпиваше от чашата си сутрешно кафе и се двоумеше дали да вземе Рюдберг със себе си, или сам да замине за Сварте. Чак когато седна в колата, взе окончателно решение да отиде сам. Мъглата беше по-гъста покрай брега.

Инспекторът кара много бавно. Малко преди осем часа паркира пред вилата на Стенхолм. Влезе през портата към градината и натисна звънеца. Вратата се отвори чак след третото иззвъняване. Когато видя кой стои на прага му, Мартин Стенхолм се опита отново да я затвори, но Валандер успя да я подпре с крак.

— Какво ви дава право да влизате с взлом в дома ми? — извика пискливо възрастният мъж.

— Не влизам с взлом, нося постановление за оглед на къщата ви. Най-добре се примирете с това. Няма ли да седнете някъде?

Лекарят сякаш се предаде. Валандер го последва до стая, пълна с книги. Настани се в един кожен фотьойл, възрастният човек седна срещу него.

— Наистина ли не разполагате с информация за мен? — попита го инспекторът.

— Никакъв мъж не съм виждал да обикаля по плажа. Нито аз, нито жена ми, която е много болна и лежи на втория етаж.

Валандер реши да продължи по същество. Вече нямаше причини да се колебае.

— Съпругата ви е била прокурор. През по-голямата част от 1980 година е работила в Стокхолм. Занимавала се е и с предварителното разследване на обстоятелствата около смъртта на осемнайсетгодишния Бенгт Александерсон. Обявила е случая за приключен след няколко месеца. Помните ли това?

— Естествено, че не. Винаги сме избягвали да говорим за работа вкъщи. Нито тя обсъждаше обвиняемите, нито аз — пациентите.

— Мъжът, който се е разхождал по плажа, е бил бащата на починалия Бенгт Александерсон. Бил е отровен и е умрял на задната седалка в едно такси. Мислите ли, че това е чиста случайност?

Стенхолм не отговори. Изведнъж инспекторът се досети как точно са се стекли събитията.

— След пенсионирането сте се преместили тук — подхвана бавно той, — в малкото и закътано градче Сварте. Няма ви дори в телефонния указател, тъй като номерът ви е таен. Разбира се, възможно е да сте помолили за това, защото не желаете да ви безпокоят или искате да прекарате старостта си на спокойствие. Ала има и друго обяснение — че сте се преместили тук в пълна анонимност, за да избягате от нещо или от някого. Например от човек, който не разбира защо съпругата ви не е положила по-големи усилия да разнищи безсмисленото убийство на единственото му дете. Променяте адреса си, но той ви намира. Вероятно така и няма да разберем как е успял да го направи. Един ден Александерсон слиза до плажа. Срещате го, докато разхождате кучето. Естествено, тази среща ви разстройва. Той повтаря обвиненията си, може би дори ви заплашва. На втория етаж лежи тежко болната ви жена. Не се съмнявам, че сте ми казали истината за това. Александерсон се връща ден след ден. Не ви оставя. Не виждате никаква възможност да се отървете от него, никакъв изход. Решавате да го поканите вкъщи. Вероятно под претекста, че ще може да поговори със съпругата ви. Давате му отрова, например в чаша кафе, и го молите да се върне на следващия ден, след като я е изпил. Обяснявате, че жена ви има силни болки или спи. Ала знаете, че той никога няма да дойде отново. Проблемът е разрешен. Йоран Александерсон ще умре от нещо подобно на инфаркт. Никой не ви е видял заедно, никой не знае за връзката, която съществува между вас. Така ли стана?

Другият мъж седеше неподвижно.

Валандер почака. През прозореца виждаше, че мъглата навън все още не се е разсеяла. Лекарят вдигна глава и промълви:

— Съпругата ми никога не допускаше грешки, но времената се промениха, престъпленията започнаха да стават все повече и все по-жестоки. Полицаите, прокурорите и съдът се скъсваха от работа, но напразно. Вие сте полицай, би трябвало да сте наясно с това. Беше изключително несправедливо от страна на Александерсон да обвинява Кайса, задето не бе успяла да изясни случая с убийството на сина му. Той ни преследва, заплашва и тероризира в продължение на седем години. Правеше го по такъв начин, че да не можем да го обвиним в нищо.

Възрастният човек помълча, после се изправи и предложи:

— Да отидем при жена ми. Тя ще ви разкаже всичко по-подробно.

— Вече не е необходимо.

— За мен е.

Качиха се на втория етаж. Кайса Стенхолм лежеше в болнично легло в голяма светла стая. Лабрадорът се беше излегнал на пода до нея.

— Тя не спи — увери го лекарят. — Отидете при нея и я попитайте каквото искате.

Инспекторът се доближи до леглото. Лицето на болната бе толкова изпито, че кожата се беше опънала по черепа.

Валандер с ужас осъзна, че тя е мъртва, и светкавично се обърна. Възрастният човек все още стоеше в отвора на вратата, беше насочил пистолет към него.

— Разбрах, че ще се върнете — каза той. — Затова беше най-добре тя да умре.

— Пуснете оръжието — помоли го инспекторът.

Стенхолм поклати глава. Валандер усети как се вцепенява от страх.

Всичко се случи много бързо. Внезапно лекарят насочи пистолета към слепоочието си и стреля. Изстрелът отекна в стаята. Силата на удара изпрати Стенхолм наполовина в коридора. Кръв опръска стените. Инспекторът едва не припадна. Олюлявайки се, излезе от стаята и слезе по стълбите. Набра номера на участъка. Ева вдигна.

— Хансон или Рюдберг — промълви той. — Колкото се може по-бързо, дявол да го вземе!

Рюдберг вдигна телефона.

— Всичко свърши — съобщи му Валандер. — Изпратете линейка до дома на семейство Стенхолм в Сварте. Тук има двама мъртви.

— Ти ли ги уби? Какво се случи? Ранен ли си? Защо, по дяволите, отиде сам? — притесни се неговият колега.

— Не знам. Побързайте! Не съм пострадал.

Инспекторът излезе от къщата. Плажът беше обгърнат с мъгла. Спомни си думите на стария лекар — „Престъпленията стават все повече и все по-жестоки“. И той често бе мислил същото. Имаше чувството, че е полицай, който скоро ще принадлежи към друга епоха. Нищо, че беше едва на четирийсет години. Може би настоящето се нуждаеше от друг вид полицаи?

Изчака колегите си в мъглата. Беше разстроен. За пореден път беше въвлечен в трагедия против волята си. Още колко би могъл да продължи по този начин?

Полицията и линейката пристигнаха едновременно. Рюдберг слезе от колата си. Силуетът на Валандер се открояваше в мъглата, подобно на черна сянка.

— Какво се е случило? — попита неговият колега.

— Разрешихме случая с мъжа, който умря на задната седалка в такси — отвърна простичко инспекторът.

Видя, че Рюдберг очаква продължение, и добави:

— Нищо повече. Само това успяхме да постигнем.

Валандер се обърна и тръгна по плажа. Мъглата го погълна.

Смъртта на фотографа

В началото на пролетта често сънуваше, че може да лети. Сънят винаги протичаше по един и същи начин. Качваше се по слабо осветено стълбище. Внезапно покривът се разтваряше и той откриваше, че е стигнал до върха на някакво дърво. Пейзажът се разкриваше под краката му. Вдигаше ръце и се оставяше да падне. Целият свят му принадлежеше.

В този момент се събуждаше. Сънят винаги приключваше точно там. Спохождаше го от години, но така и не бе сънувал, че се понася във въздуха.

Сънят се повтаряше. Винаги го подвеждаше, че този път ще полети.

* * *

Мислеше си за този сън, докато вървеше към центъра на Юстад. Беше му се присънил за пореден път миналата седмица. Както винаги, се събуди тъкмо когато се канеше да отлети. Навярно щеше да мине дълго време, преди да го сънува отново.

Беше вечер в средата на април 1988 година. Времето все още не се беше затоплило. Съжали, че не си облече по-дебел пуловер, тъй като не се бе оправил напълно след упорита настинка. Минаваше осем часът. Улиците бяха пусти. Някъде в далечината се включи двигателят на някаква кола. Шумът на двигателя бързо се изгуби. Той винаги вървеше по един и същи път. Тръгваше от дома си на „Лавенделвеген“ и продължаваше по „Тенисгатан“. При Маргаретапаркен^[38] свиваше вляво и стигаше до центъра по „Скотегатан“. После отново свиваше вляво, пресичаше „Кристианстадсвеген“ и скоро се озоваваше на площад „Санкта Гертруд“, където се намираше неговото фотоателие. Ако беше млад фотограф, току-що преместил се в града, положението му нямаше да е особено добро. Но той държеше ателието си повече от 25 години. Имаше кръг от редовни клиенти, които знаеха къде да го намерят. Идваха при него, за да се снимат, когато се женеха. Често се връщаха след раждането на първото дете или по повод на различни празници, които биха искали да запомнят. Неведнъж беше правил сватбени снимки на две поколения от едно и също семейство. Първия път, когато това се случи, той осъзна, че е започнал да остарява. Преди не мислеше кой знае колко за старостта, ала не усети кога навърши петдесет. Това се случи преди шест години.

Спря до една витрина и се загледа в отражението си. Такъв беше кръговратът на живота. Всъщност не можеше да се оплаче. Щеше да е доволен, ако останеше в добро здраве още десет или петнайсет години.

Прекъсна мислите си и продължи. Духаше силен вятър, загърна се по-плътно с якето си. Не ходеше нито прекалено бързо, нито прекалено бавно. Не бързаше за никъде. Два пъти седмично отиваше във фотоателието си след вечеря. Това бяха свещените моменти в живота му. Две вечери, в които можеше да е съвсем сам със снимките си в стаичката в дъното на ателието.

Пристигна. Преди да отключи външната врата, изгледа витрината с недоволство и раздразнение. Трябваше отдавна да я е обновил. Надали щеше да привлече нови клиенти, но искаше да спази правилото, което сам бе измислил преди двайсет години — веднъж месечно да сменя изложените снимки. Вече бяха изминали два месеца, откакто го беше направил за последен път. В миналото, докато все още можеше да си позволи да плаща на продавач-консултант, имаше време да се занимава с подредбата на витрината. Уволни последния продавач преди почти четири години, защото започна да му излиза прекалено скъпо. И сам се справяше с работата.

Отключи и влезе вътре. Най-предното помещение, което служеше за фотомагазин, беше потънало в мрак. Три пъти седмично идваше чистачка. Тя разполагаше със собствен ключ и обикновено започваше работа в пет сутринта. Подът беше изкалян, сутринта беше валяло. Той никак не обичаше мръсотията, затова не запали лампата. Отиде направо в следващото помещение — фотоателието, а оттам — в най-вътрешната стаичка, където проявяваше снимките си. Затвори вратата и включи осветлението. Свали якето си и го окачи на закачалката. Пусна радиото, което се намираше върху малка етажерка на стената. То винаги бе настроено на канала, по който пускаха класическа музика. Зареди кафеварката и изми една чаша. Започна да изпитва задоволство. Най-вътрешната стаичка беше неговата катедрала, неговият храм. В тази стая пускаше единствено чистачката. Там се намираше в центъра на света, там беше сам. Неограничен владетел.

Докато чакаше кафето да стане готово, започна да крои планове. Винаги решаваше предварително на каква работа да посвети вечерта си. Беше методичен, не оставяше нищо на случайността.

Тази вечер късметът се бе усмихнал на шведския министър-председател. Изненада се, когато откри, че не му беше отделял време досега. Подготви се добре. Повече от седмица преглежда вестниците в търсене на снимката, която щеше да използва. Намери я в едно от вечерните издания и веднага почувства, че е търсил точно нея. Тя отговаряше на всичките му изисквания. Беше я направил преди няколко дни. Сега стоеше заключена в едно от чекмеджетата на бюрото. Наля си кафе и започна да си подсвирква в тон с мелодията от радиото. Бяха пуснали една соната за пиано на Бетовен. Той предпочиташе Бах, а най-много обичаше Моцарт, но тази соната беше красива. Не можеше да го отрече.

Седна зад бюрото, нагласи лампата и отключи лявото чекмедже. Там се намираше снимката на министър-председателя. Беше я увеличил и сега тя бе малко по-голяма от лист с формат А4. Постави я на масата пред себе си, отпи от кафето и впери поглед в лицето на мъжа. Откъде да започне? Откъде да тръгне смаляването? Политикът на снимката се усмихваше и гледаше наляво. В погледа му се криеше намек за притеснение или неувереност. Реши да започне с очите. Можеше да ги направи дръпнати и по-малки. Ако наклонеше фотоувеличителя, лицето щеше да се издължи. Освен това би могъл да пробва да постави хартията като дъга в апарата и да види какъв ефект ще постигне по този начин. После щеше да реже и да лепи и така да премахне устата. Или да я зашие. Политиците говореха прекалено много.

Допи кафето си. Часовникът на стената показваше девет без петнайсет. Няколко гръмогласни младежи минаха по улицата и едва не заглушиха музиката.

Той остави чашата настрана и се захвана с тежката, но приятна работа по обработването на снимката. Лицето бавно започна да се променя.

Бяха му необходими над два часа. Все още си личеше, че това е министър-председателят, но какво се бе случило с него? Мъжът стана от стола и окачи снимката на стената. Насочи лампата към нея. По радиото бяха пуснали „Пролетно тайнство“ на Стравински. Драматичната мелодия подхождаше на момента. Разгледа творбата си — лицето вече не беше същото.

Оставаше му най-важното и най-приятното — да смали снимката, да я направи дребна и нищожна. Сложи я върху стъклената поставка на фотоувеличителя и насочи светлината към нея. Направи я все по-малка и по-малка. Детайлите се сляха, но без да изчезнат напълно. Спря чак когато лицето започна да губи очертанията си.

Най-после бе постигнал целта си.

* * *

Когато постави окончателния резултат на бюрото пред себе си, наближаваше единайсет и половина. Фотографията на изопаченото лице на министър-председателя не бе по-голяма от паспортна снимка. За пореден път бе свел един жаден за власт човек до по-подходящи пропорции. Превръщаше великите мъже в нищожества. В неговия свят никой не бе по-велик от него самия. Променяше лицата им, правеше ги по-малки, по-смешни, превръщаше ги в дребни и незначителни насекоми.

Извади албума, който съхраняваше в бюрото си. Отвори го на първата празна страница. Там залепи фотографията, която беше променил. Под нея написа датата с писалка.

Облегна се в стола. Беше обработил и залепил още една снимка. Вечерта се оказа ползотворна. Резултатът беше добър. Нищо не бе попречило на работата му. Не го бяха притеснявали никакви тревожни мисли. Прекара една мирна и спокойна вечер в катедралата си.

Прибра албума в чекмеджето и го заключи. „Пролетно тайнство“ на Стравински бе последвано от Хендел. Понякога се изнервяше от неспособността на създателите на предаването да постигат леки преходи.

Изправи се и изключи радиото. Беше време да се прибере вкъщи.

Почти веднага усети, че нещо не е наред. Застина и се ослуша. Наоколо цареше пълна тишина. Реши, че се е заблудил. Изключи кафеварката и започна да гаси лампите. Отново спря. Нещо не беше както трябва. Беше чул някакъв шум. Вцепени се от страх. Да не би някой да бе влязъл с взлом? Приближи се до вратата на пръсти и наостри уши. Нито звук. „Въобразявам си — помисли нервно той. — Кой ще влезе с взлом във фотомагазин, където не се продават фотоапарати?“

Пак се ослуша. Не долови нищо. Свали якето си от закачалката и го облече. Часовникът на стената показваше дванайсет без деветнайсет минути. Всичко беше както обикновено. По това време обичайно затваряше катедралата си и се прибираше вкъщи.

Огледа се още веднъж, загаси и последната лампа и отвори вратата. В ателието беше тъмно като в рог. Включи светлината. Точно както си и мислеше — нямаше никого. Изключи осветлението и продължи към помещението на магазина.

Всичко се случи много бързо.

Изведнъж някой изникна от сенките. Някой, който се бе крил зад едно от рулата фонова хартия, която той използваше при снимане. Не виждаше кой е. Фигурата закриваше изхода. Оставаше му само едно — да побегне обратно към задната стаичка и да се заключи в нея. Там имаше телефон, можеше да се обади за помощ.

Обърна се, но така и не стигна до вратата. Сянката беше по-бърза. Нещо го удари по тила. Светът експлодира в бяла светлина, след което настъпи пълен мрак.

Умря, преди да падне на пода.

Часът беше дванайсет без седемнайсет минути.

* * *

Чистачката се казваше Хилда Валден. Пристигна във фотоателието на Симон Ламберг малко след пет часа. Остави колелото си пред вратата и внимателно го заключи. Ръмеше, беше станало по-студено, жената трепереше, докато търсеше правилния ключ. Пролетта закъсняваше. Отвори и влезе вътре. Подът беше окалян. Чистачката постави чантата си на щанда до касовия апарат и метна палтото си на един стол до масичката с вестници.

Работното си облекло и принадлежностите си държеше в килер в помещението на фотоателието. Помисли, че скоро ще се наложи да помоли фотографа да й купи нова прахосмукачка. Тази не работеше както трябва.

Пристъпи в ателието и погледът й веднага попадна върху фотографа. На секундата разбра, че е мъртъв. Около тялото му се бе образувала локва кръв.

Побягна към улицата. Един пенсиониран директор на банка, посъветван от лекаря си да прави редовни разходки, притеснено се поинтересува какво се е случило, след като успя да успокои крещящата жена.

Цялото й тяло трепереше. Мъжът изтича до най-близкия телефонен автомат и набра номера на полицията.

Беше пет и двайсет.

Ръмеше, от югозапад духаше силен вятър.

* * *

Мартинсон се обади и го събуди. Часът беше шест и три минути. Валандер от опит знаеше, че когато телефонът звъни толкова рано сутринта, това никога не е на хубаво. Обикновено ставаше преди шест, но тази сутрин още спеше и затова подскочи, когато чу пронизителния звън. Предната вечер му се счупи един зъб. Почти цяла нощ не го свърташе на едно място от болка. Успя да заспи чак към четири часа, като преди това на няколко пъти става от леглото и взима болкоуспокояващи. Когато понечи да вдигне слушалката, забеляза, че болката не е отминала.

— Събудих ли те? — попита Мартинсон.

— Да, събуди ме — отвърна той и се учуди, че като никога отговаря искрено на този въпрос. — Какво се е случило?

— Колегите от нощната смяна ми се обадиха у дома. Получили неясна информация за предполагаемо убийство до площад „Санкта Гертруд“ към пет и половина. Един патрул отишъл да провери.

— И?

— За съжаление, се е оказало истина.

Валандер седна в леглото. Значи, някой бе позвънил на полицията преди половин час.

— Беше ли там?

— Шегуваш ли се? Тъкмо се обличах, когато телефонът иззвъня. Реших, че е най-добре да ти се обадя веднага.

Инспекторът кимна мълчаливо.

— Знаем ли името на жертвата? — поинтересува се той.

— Изглежда, е бил фотографът, който държи фотоателие до площада. В момента не се сещам как се казваше.

— Ламберг?

Валандер сбърчи чело.

— Да, точно така. Симон Ламберг. Ако съм разбрал правилно, го е открила чистачката му.

— Къде?

— Какво?

— Вътре ли го е открила, или на тротоара?

— Вътре.

Инспекторът се замисли. Погледът му попадна върху будилника до леглото. Беше шест и седем минути.

— Да се видим след четвърт час? — предложи той.

— Добре — съгласи се Мартинсон. — Колегите от патрула, който се е отзовал на повикването, ме предупредиха, че местопрестъплението изглежда много неприятно.

— Обикновено е така — отвърна Валандер. — Не мисля, че някога през живота си съм бил на местопрестъпление, което би могло да се опише като приятно.

Затвори телефона, но остана в леглото. Наученото от неговия колега го беше разстроило. Познаваше мъртвия доста добре. Симон Ламберг го бе снимал много пъти. През съзнанието му профучаха спомени за различни поводи, по които беше посещавал фотографа. Ламберг снима него и Мона след сватбата им в края на май 1970 година. Не в ателието, а на плажа до хотел „Салтшобаден“. Мона настоя да се снимат там. Помнеше, че това му се бе сторило напълно безсмислено. Решиха да се оженят в Юстад, тъй като старият свещеник, от когото бъдещата му жена бе взела първо причастие, служеше в града. На Валандер му се искаше да се оженят в Малмьо, като за предпочитане сключат само граждански брак, но Мона не се съгласи. Никак не му хареса да позира за снимки на студения и ветровит плаж. За него това си беше излишно неудобство, и то само и само за да се сдобият с романтична снимка, която дори не се получи както трябва. Ламберг неведнъж бе снимал Линда като малка.

Инспекторът стана от леглото. Реши да пропусне душа и направо да се облече. Отиде в банята и отвори уста. Нямаше представа колко пъти бе правил това през нощта. Всеки път се надяваше, че зъбът му ще е отново цял.

Беше се счупил един от зъбите от долния ред вляво. Щом отместеше ъгълчето на устата си с пръст, се виждаше, че половината зъб го няма. Внимателно си изми зъбите. Когато стигна до счупения, изпита силна болка.

Излезе от банята и отиде в кухнята. В мивката бе пълно с чинии. Погледна през кухненския прозорец. Навън духаше и ръмеше. Уличният фенер се олюляваше на вятъра. Термометърът показваше четири градуса. Валандер направи изнервена гримаса. Пролетта закъсняваше. Тъкмо се канеше да излезе от апартамента, но размисли и отиде във всекидневната. На етажерката за книги се намираше снимката от сватбата му с Мона.

„Ламберг не ни е снимал след раздялата — осъзна той. — Няма никакви доказателства за нея. И по-добре.“ Припомни си случилото се. Преди няколко месеца Мона изневиделица му съобщи, че иска да се разделят за известно време. Обясни му, че има нужда да помисли и да прецени как е най-добре да постъпи. Инспекторът се слиса, макар решението й да не го изненадваше напълно. Вече не си бяха толкова близки, колкото в началото, броят на общите теми беше намалял, сексуалният им живот им доставяше все по-малко удоволствие, единствено Линда ги задържаше заедно.

Все пак се възпротиви и започна да умолява и дори да заплашва жена си, но тя се оказа непреклонна. Сподели, че възнамерява да се премести в Малмьо. Линда пожела да остане при майка си. Големият град я привличаше. Така и стана. Валандер все още се надяваше, че някой ден отново ще заживеят заедно, но нямаше представа дали има някаква възможност това наистина да се случи.

Прекъсна тези мисли, постави снимката обратно на рафта, излезе от апартамента и се зачуди какво ли се е случило. Кой беше Ламберг в действителност? Въпреки че се беше снимал при него поне четири или пет пъти, инспекторът не го помнеше добре. Това го изненада. Фотографът му се струваше необичайно безличен. Не помнеше дори чертите на лицето му.

Стигна до площад „Санкта Гертруд“ за две минути с колата. Пред фотоателието бяха паркирани два полицейски автомобила. Беше се събрала тълпа. Няколко полицаи спираха достъпа до фотоателието. Двамата с Мартинсон пристигнаха едновременно. Валандер обърна внимание на факта, че по изключение неговият колега е небръснат.

Приближиха се до лентата, която спираше тълпата. Кимнаха на колегата от нощната смяна.

— Гледката не е никак приятна — предупреди ги той. — Убитият е на пода. Има много кръв.

Инспекторът го прекъсна с кимване.

— Сигурни ли сте, че жертвата е фотографът Ламберг?

— Така мисли чистачката.

— Навярно тя се чувства много зле. Закарайте я в участъка. Дайте й кафе. Ще поговорим с нея веднага щом можем.

Насочиха се към отворената врата.

— Обадих се на Нюберг — обади се Мартинсон. — Криминалистите скоро ще са тук.

Влязоха. Вътре цареше тишина. Валандер пръв прекрачи прага, неговият колега го последва. Минаха покрай щанда в магазина и продължиха навътре към ателието. Гледката, която се разкри пред очите им, действително беше ужасна. Убитият се беше строполил върху развито руло бяла фонова хартия, каквато фотографите използват за снимките си. Тилът на мъртвия човек бе покрит с кръв.

Инспекторът бавно се приближи до трупа. Събу обувките си и продължи по чорапи. Наведе се.

Чистачката имаше право. Това наистина беше Симон Ламберг. Лицето му беше обърнато така, че едната му половина гледаше нагоре. Очите му бяха отворени.

Опита се да изтълкува изражението му. Издаваше ли нещо, различно от болка и изненада? Не виждаше нищо друго.

— Надали е необходимо да се съмняваме в причината за смъртта — каза Валандер и посочи към главата на убития.

На тила на фотографа имаше рана. Мартинсон клекна до своя колега.

— Главата му е разбита — отбеляза с явно неудобство той.

Инспекторът го погледна. Неведнъж се бе случвало на Мартинсон да му прилошее на местопрестъпление, но този път беше успял да се овладее.

Изправиха се. Валандер се огледа. Не забелязваше нищо, което да не е на мястото си, никакви признаци убийството да е било предшествано от спречкване. Не виждаше и предмет, с който би могло да е извършено престъплението. Мина покрай мъртвия и отвори вратата, която се намираше зад него. Запали лампата. Това явно беше офисът на фотографа, там проявяваше снимките си. И в тази стая всичко си беше по местата. Чекмеджетата на бюрото бяха заключени, никой не се бе опитал да ги отвори със сила.

— Не прилича на обир — заяви Мартинсон.

— Все още не можем да сме сигурни. Ламберг бил ли е женен?

— Според чистачката — да. Живеели са на „Лавенделвеген“.

Инспекторът знаеше къде се намира тази улица.

— Информирали ли сме съпругата му?

— Съмнявам се.

— Най-добре да започнем с тази задача. Сведберг ще се погрижи за това.

Колегата му се изненада.

— Не трябва ли да го направиш ти?

— И той ще свърши работа. Обади му се. Кажи му да не забравя да вземе свещеник със себе си.

Беше станало седем часът. Мартинсон излезе от фотоателието, за да се свърже със Сведберг. Валандер остана в ателието и се огледа. Опита се да си представи какво се е случило. Не му беше никак лесно, тъй като не знаеше кога бе извършено убийството. Първото, което трябваше да направи, беше да поговори с жената, открила фотографа. Преди това нямаше да може да си извади никакви заключения.

Мартинсон се върна и съобщи:

— Сведберг е на път към участъка.

— Ние също отиваме там. Искам да говоря с чистачката. Имаме ли представа кога е бил убит Ламберг?

— Жената е била много разстроена и затова не са я разпитвали кой знае колко подробно. Чак сега е започнала да се съвзема.

Нюберг изникна зад гърба на Мартинсон. Тримата мъже си кимнаха. Нюберг беше опитен и вещ криминалист, макар и често сприхав. На няколко пъти инспекторът бе успял да разреши сложни престъпления единствено благодарение на неговата помощ.

Когато видя мъртвия, новодошлият направи гримаса и възкликна:

— Та това е самият фотограф!

— Симон Ламберг — уточни Валандер.

— Направих си няколко паспортни снимки в това фото преди няколко години — сподели Нюберг. — Никога не би ми минало през ума, че ще го убият.

— Той държи ателието от дълги години — отвърна инспекторът. — Ламберг е човек, който сякаш винаги е бил част от града, но не е чак толкова невероятно, че са го убили.

Криминалистът свали якето си и попита:

— С каква информация разполагаме?

— Чистачката му го е открила малко след пет часа сутринта. Това е всичко.

— Значи, нищо не знаем.

Валандер и Мартинсон излязоха от ателието. Щяха да оставят Нюберг и колегите му да работят на спокойствие. Инспекторът знаеше, че ще си свършат старателно работата.

Заминаха за участъка. Валандер спря на пропуска и помоли току-що пристигналата Ева да се обади и да му запази час при зъболекаря. Даде й името на човека, при когото обикновено ходеше.

— Боли ли те? — попита тя.

— Да. Ще говоря с чистачката, открила трупа на фотографа Ламберг. Навярно разговорът с нея ще ми отнеме около час. Иска ми се да отида на зъболекар веднага след това.

— Ламберг? — изненада се Ева. — Какво се е случило?

— Бил е убит.

Жената се свлече на стола си и тъжно промълви:

— Била съм при него много пъти. Той снима всичките ми внучета.

Инспекторът кимна в знак на съчувствие, но си замълча.

Прекоси коридора и отиде в кабинета си.

„Като че ли всички са се снимали при Ламберг — помисли той. — Всички сме заставали пред фотоапарата му. Чудя се дали и останалите имат толкова неясни спомени за него като мен.“

Беше станало седем и пет.

* * *

Хилда Валден дойде при него няколко минути по-късно. Не научи кой знае какво от нея. Веднага разбра, че това не се дължи единствено на факта, че е разстроена. Просто тя изобщо не познаваше фотографа, макар да бе работила за него над десет години.

Чистачката влезе в кабинета му, съпроводена от Хансон. Инспекторът я хвана за ръката и дружелюбно я помоли да седне. Жената беше около шейсетгодишна, с изпито лице. Навярно беше работила здраво цял живот. Хансон ги остави сами. Валандер извади един от бележниците, с които бяха пълни чекмеджетата му. Изрази съжалението си за случилото се и обясни, че разбира, че тя е разстроена, но въпреки това без отлагане трябва да зададе въпросите си. Беше извършено тежко престъпление. Налагаше се възможно най-бързо да открият извършителя и да научат мотива за убийството.

— Нека започнем отначало — предложи той. — Чистили сте фотоателието на Симон Ламберг?

Тя говореше много тихо. Валандер се видя принуден да се наведе над бюрото си, за да я чува.

— Чистя там от дванайсет години и седем месеца. Три сутрини в седмицата. Понеделник, сряда и петък.

— Кога пристигнахте във фотоателието тази сутрин?

— Както обикновено, малко след пет. Сутрин чистя четири магазина. Често започвам с този на фотографа.

— Предполагам, имате собствен ключ?

Жената го погледна недоумяващо.

— Как иначе да вляза вътре? Фотоателието отваря чак в десет.

Инспекторът кимна и продължи:

— Откъм улицата ли влязохте?

— Няма заден вход.

Той си записа това.

— Вратата беше ли заключена?

— Да.

— По ключалката имаше ли следи от влизане с взлом?

— Не забелязах нищо подобно.

— Какво се случи после?

— Влязох. Оставих чантата си и свалих палтото си.

— Не забелязахте нищо нередно?

Тя се замисли, опита се да си припомни.

— Всичко си беше на мястото. Вчера валя, подът беше изключително кален. Отидох да взема кофите и парцалите си.

Чистачката рязко спря.

— Тогава ли го открихте?

Хилда Валден кимна мълчаливо. Валандер се притесни, че жената ще избухне в сълзи, но тя си пое дълбоко дъх и успя да се съвземе.

— Колко беше часът, когато го открихте?

— Пет и девет.

Той я погледна учудено.

— Как бихте могли да сте толкова сигурна?

— В ателието има стенен часовник. Веднага погледнах към него. Може би, за да не ми се налага да виждам как той лежи мъртъв на пода. Може би, за да запомня точно кога е настъпил най-лошият момент в живота ми.

Инспекторът мислеше, че разбира какво има предвид чистачката.

— Какво направихте?

— Избягах на улицата. Възможно е да съм изпищяла. Не помня. Дойде някакъв мъж. Обади се на полицията от една телефонна кабина наблизо.

Валандер остави химикалката настрана. Беше получил информацията, от която се нуждаеше. Не се съмняваше, че тя му е казала истината.

— Бихте ли могли да ми обясните защо Ламберг е бил в ателието си толкова рано сутринта?

Отговорът й беше бърз и категоричен, навярно бе мислила по този въпрос още преди да й го зададе.

— Понякога той прекарваше вечерите си в ателието. Оставаше до полунощ. Сигурно са го убили преди това.

— Откъде знаете? Нали чистите само сутрин?

— Преди няколко години забравих портмонето си в престилката си за чистене. Отидох да го взема вечерта. Заварих го там. Обясни ми, че обикновено ходи в ателието два пъти седмично.

— За да работи?

— Май по-скоро седеше в най-вътрешната стаичка със снимките си. Пускаше си радио.

Инспекторът кимна замислено. Вероятно тя имаше право — убийството не беше извършено сутринта, а предната вечер.

Погледна я и попита:

— Знаете ли с какво се е занимавал в тези вечери?

— Не.

— Имал ли е врагове?

— Не го познавах. Не знам дали е имал врагове, или приятели. Аз само чистех.

Валандер се улови за тази нишка.

— Работили сте за него над дванайсет години. Предполагам, че за толкова време трябва да сте го опознали, да сте научили привичките му или поне вредните му навици.

— Изобщо не го познавах — повтори тя. — Той беше много затворен.

— Все пак би трябвало да можете да го опишете по някакъв начин.

Следващите й думи го смаяха.

— Как да опишеш човек, който е толкова безличен, че е почти незабележим?

— Сигурно сте права.

Инспекторът остави бележника си настрана.

— Забелязахте ли нещо необичайно напоследък?

— Виждах го само веднъж месечно, когато взимах заплатата си. Всичко беше съвсем нормално.

— Кога се срещнахте с него за последен път?

— Преди две седмици.

— И тогава всичко беше наред?

— Да.

— Той не беше неспокоен или нервен?

— Не.

— Нищо не се е променило в ателието?

— Не.

„Тя е изключително добър свидетел — помисли Валандер. — Отговаря точно. Наблюдателна е. Не се съмнявам, че паметта й е добра.“

Нямаше повече въпроси. Разговорът му бе отнел по-малко от двайсет минути. Обади се на Хансон и го помоли да изпрати жената до вкъщи.

След като остана сам, застана до прозореца и се загледа в дъжда. Разсеяно се зачуди кога ли ще дойде пролетта. Как щеше да я посрещне без Мона? Зъбът отново бе започнал да го боли. Погледна часовника. Все още беше прекалено рано. Не вярваше зъболекарят му да е отишъл на работа. Как ли се справяше със задачата си Сведберг? Да съобщиш на близките, че някой е починал, бе едно от най-неприятните полицейски задължения. Особено когато ставаше дума за неочаквано и жестоко убийство. Без съмнение неговият колега нямаше да го разочарова. Сведберг беше отличен полицай. Не кой знае колко надарен, но изключително усърден. Бюрото му беше изрядно подредено. В това отношение бе един от най-добрите, с които инспекторът някога бе работил. Освен това беше безкрайно лоялен.

Валандер отиде в кухнята и си взе чаша кафе. На връщане към кабинета си се опита да отгатне какво се е случило предната нощ.

Симон Ламберг беше почти шейсетгодишен фотограф. Мъж с утвърдени навици, който поддържаше безукорен ред в ателието си, снимаше момчета и момичета по случай вземането на първото им причастие, младоженци и деца на различна възраст. Според чистачката му посещавал ателието си две вечери в седмицата. Седял в най-вътрешната стаичка със снимките си и слушал музика. Тръгвал си малко преди полунощ.

Инспекторът се върна в кабинета си. Държеше чашата кафе в ръка и се взираше в дъжда.

Какво правеше Ламберг в ателието си? Нещо в тази ситуация бе събудило любопитството му.

Погледна часовника си. Преди да успее да види колко е часът, се обади Ева и му съобщи, че се е свързала със зъболекаря му и той може да го приеме веднага.

Валандер реши да не чака. Щеше да е най-добре да не го измъчва зъбобол, докато води разследване на убийство.

Отиде при Мартинсон и обясни:

— Вчера си счупих зъб. Ще отида на зъболекар. Предполагам, че ще се прибера след час. Нека се съберем тогава. Сведберг върна ли се?

— Не знам.

— Провери дали Нюберг ще има възможност да се присъедини към нас. Така ще получим първите му впечатления.

Мартинсон се прозя и се протегна в стола.

— На кого би доставило удоволствие да убие един стар фотограф? — зачуди се той. — Изглежда, не е било обир.

— Чак пък стар! Бил е на 56 години. Иначе съм съгласен с теб.

— Нападнали са го във фотоателието му. Как е влязъл извършителят?

— Или е имал ключ, или фотографът го е пуснал да влезе.

— Ламберг е бил ударен в гръб.

— За това би могло да има различни обяснения. Ние не разполагаме с нито едно от тях.

Инспекторът излезе от участъка и отиде до кабинета на зъболекаря си, който се намираше до магазина за радиоапарати на площад „Стурторгет“. Като малък Валандер се страхуваше от посещенията при зъболекаря. Когато порасна, този страх внезапно го напусна. Сега просто искаше да се отърве от болката колкото се може по-скоро. От друга страна, осъзнаваше, че счупеният зъб е знак за напредването на възрастта му. Беше едва на 40 години, ала старостта вече приближаваше на пръсти.

Веднага го пуснаха да влезе и да се настани в зъболекарския стол. Зъболекарят беше млад, работеше бързо и с лека ръка. След около половин час беше готов. Болката намаля.

— Скоро напълно ще изчезне, но искам да дойдете пак, за да изчистя зъбния ви камък. Според мен не си миете зъбите както трябва — обясни му зъболекарят.

— Вероятно сте прав — призна инспекторът.

Записа си час за след две седмици и се върна в участъка. В десет събра колегите си в залата за срещи. Сведберг и Нюберг също присъстваха. Валандер седна на обичайното си място начело на дългата маса. Огледа се. Зачуди се колко ли пъти е седял тук и се е канил да започне разследването на някакво престъпление. С годините работата вървеше все по-бавно, но той знаеше, че не бива да се предава. От тях се очакваше да разрешат жестоко убийство. Не можеха да чакат.

— Някой от вас знае ли къде се намира Рюдберг? — попита инспекторът.

— Има болки в гърба — отговори Мартинсон.

— Жалко. Щеше да ни е полезен.

Валандер се обърна към Нюберг и му кимна да започне.

— Все още е прекалено рано да го установим с абсолютна сигурност — подхвана криминалистът, — но едва ли става дума за обир. Ключалката не е била разбита. Поне на пръв поглед не изглежда нещо да е било откраднато. Странна работа.

Инспекторът не бе очаквал Нюберг да е направил важни заключения за толкова малко време, но все пак искаше и той да вземе участие в срещата. Направи знак към Сведберг, който каза:

— Новината за смъртта на съпруга й разстрои Елисабет Ламберг. Явно спят отделно и затова тя няма представа кога той се прибира, ако реши да излезе някоя вечер. Хапнали са към шест и половина. Отишъл е в ателието си около осем часа. Самата тя си легнала малко след единайсет и заспала веднага. Според нея мъжът й не е имал никакви врагове.

Валандер кимна:

— Така значи. Разполагаме с един мъртъв фотограф и толкова.

Всички знаеха какво означава това — задаваше се трудно разследване.

Никой нямаше представа докъде то щеше да ги доведе.

* * *

Първата среща на разследващия екип по издирването на извършителя или извършителите на необяснимото убийство на Симон Ламберг беше кратка. Съществуваха безброй рутинни процедури, които полицаите винаги спазваха. Трябваше да изчакат мнението на съдебния лекар от Лунд, както и резултатите от огледа на местопрестъплението, с което се занимаваха Нюберг и неговият екип. Самите те трябваше да започнат да търсят повече информация за Симон Ламберг — що за човек е бил, какъв живот е водил. Трябваше да поговорят със съседите му и да потърсят други хора, които биха могли да споделят наблюденията си с тях. Разбира се, съществуваше надежда, че още на този ранен етап ще попаднат на информация, която ще им помогне да разкрият истината за убийството в рамките на няколко дни, но Валандер инстинктивно усещаше, че нямаше да е толкова лесно. Не разполагаха с никаква отправна точка.

Инспекторът се безпокоеше. Зъбът вече не го болеше, но стомахът му се беше свил на топка от притеснение.

Началникът на полицията Бьорк влезе в залата и седна да изслуша опитите на Валандер да направи първоначален обзор на случилото се. Никой не му зададе въпроси, след като приключи. Разпределиха си най-важните задачи. Инспекторът реши да говори с вдовицата на Ламберг, след като огледа местопрестъплението по-подробно. Нюберг смяташе, че ще може да го пусне в ателието и в най-вътрешната стаичка след няколко часа.

Останалите се разотидоха, в залата за срещи останаха само Бьорк и Валандер.

— Да разбирам ли, че не вярваш, че става дума за крадец, който е бил заловен и е нападнал фотографа? — попита началникът му.

— Да, но е възможно да греша. Не бива да изключваме нищо. Все пак какво би търсил един крадец в ателието на Ламберг?

— Фотоапарати?

— Той не продаваше фотоапарати. Само снимаше. Единствените стоки, които предлагаше, бяха рамки за снимки и албуми. Съмнявам се, че някой би си направил труда да влезе с взлом, за да ги открадне.

— Какво ни остава? Личен мотив?

— Не знам. Според Сведберг вдовицата на убития била убедена, че съпругът й не е имал врагове.

— От друга страна, нищо не намеква, че извършителят е бил побъркан.

Инспекторът поклати глава и промълви:

— Не разполагаме с достатъчно информация. Въпреки всичко още сега бихме могли да обърнем внимание на три неща. Как е влязъл извършителят на убийството? Не е имало следи от влизане с взлом нито по вратата, нито по прозорците. Надали Ламберг е забравил да заключи. Според съпругата му това никога не се е случвало.

— Остават ни две възможности. Или убиецът е имал ключ, или фотографът го е пуснал да влезе.

Валандер кимна и продължи:

— Ламберг е убит с един-единствен удар. Този факт намеква за решителност. Или за гняв и голяма сила. А защо не и за двете. Симон Ламберг е бил обърнат с гръб към извършителя. Това на свой ред би могло да означава поне две неща — че той не е очаквал да му се случи нещо лошо или че се е опитал да избяга.

— Ако сам е пуснал този, който го е убил, вероятно не се е чувствал застрашен и затова му е обърнал гръб.

— Бихме могли да си зададем още един въпрос. Толкова късно вечерта Ламберг би ли отворил на някого, който не му е близък?

— Нещо друго?

— Според чистачката фотографът прекарвал две вечери седмично в ателието си. Не се случвало в определени дни, но спокойно може да предположим, че убиецът е знаел това. Вероятно търсим човек, поне отчасти запознат с навиците на Ламберг.

Излязоха от залата за срещи и се спряха в коридора.

— Значи, имаме няколко възможни отправни точки — заключи Бьорк. — Това е по-добре от нищо.

Инспекторът направи гримаса и промърмори:

— Разполагаме с толкова малко информация, че трудно би могло да бъде по-зле. Де да беше тук и Рюдберг!

— Неговите проблеми с гърба ме притесняват. Понякога оставам с впечатлението, че става дума за нещо съвсем друго.

Валандер се изненада.

— Какво например?

— Би могъл да страда от друга болест. Болките в гърба не се дължат единствено на проблеми с мускулите и гръбначните прешлени.

Инспекторът знаеше, че неговият началник има зет, който е лекар. И тъй като Бьорк от време на време си въобразяваше, че е болен от една или друга тежка болест, Валандер прецени, че той просто прехвърля собственото си безпокойство върху неговия колега, и отвърна:

— Обикновено Рюдберг се оправя за седмица.

Разделиха се. Инспекторът се върна в кабинета си. Новината за убийството се бе разпространила. Ева му съобщи, че няколко журналисти са се обаждали да питат кога ще получат повече информация по случая. Без да се посъветва с когото и да било, той й каза, че ще отговори на въпросите им в три часа.

Валандер посвети цял час да напише обобщение на научените досега факти. Малко след като стана готов, Нюберг се обади да му предаде, че вече може да разгледа поне най-вътрешната стаичка. Криминалистите не бяха открили нищо съществено, а съдебният лекар бе констатирал единствено, че Ламберг е бил убит от силен удар по тила. Инспекторът попита дали имат представа с какво е бил нанесен ударът, но се оказа твърде рано за това. Затвори телефона, остана на мястото си и се замисли за Рюдберг, своя учител и наставник, най-добрия полицай, когото беше срещал през живота си. Той го бе научил колко е важно да разглежда доказателствата от всички страни и да подхожда към проблема от различни гледни точки.

„Имам нужда от него сега — помисли Валандер. — Навярно няма да е лошо да му се обадя довечера.“

Отиде в кухнята и си наля чаша кафе. Внимателно сдъвка една бисквита. Зъбът не го заболя.

Още беше уморен след неспокойната нощ, затова се разходи до площад „Санкта Гертруд“. Навън продължаваше да ръми. „Кога ли ще дойде пролетта? — зачуди се той. — През април всички шведи стават нетърпеливи. Пролетта закъснява всяка година. Зимата винаги идва прекалено рано, а пролетта — прекалено късно.“

Пред фотоателието на Ламберг се бяха събрали много хора. Инспекторът познаваше някои от тях или поне беше виждал лицата им. Кимна им и ги поздрави, но не отговори на въпросите им. Прескочи полицейската лента и влезе във фотоателието. Нюберг държеше термочаша в ръка и се караше на колегите си. Не спря дори когато влезе Валандер. Обърна се към него чак след като приключи с тирадата си. Посочи към ателието. Тялото беше отнесено. Бе останало само голямото петно кръв върху бялата фонова хартия. Бяха поставили изкуствена пътека от найлон на пода.

— Мини оттам — помоли го криминалистът. — В ателието намерихме много отпечатъци от стъпки.

Инспекторът сложи калцуни върху обувките си, пъхна чифт найлонови ръкавици в джоба си и внимателно отиде до най-вътрешната стая за проявяване на снимки.

На младини, може би на четиринайсет или петнайсет години, мечтаеше да стане фотограф. Но той нямаше да държи ателие, а да работи за пресата. Щеше да е на първа линия на всички важни събития и да прави снимки, докато други снимат него.

Пристъпи в стаичката и се зачуди какво се бе случило с тази мечта. Изведнъж просто престана да се интересува от това. Днес притежаваше обикновен фотоапарат Instamatic, който рядко използваше. На шестнайсет-седемнайсетгодишна възраст възнамеряваше да стане оперен певец. И от това не излезе нищо.

Свали якето си и се огледа. Нюберг отново се бе развикал. Някой от подчинените му бе сбъркал при измерването на разстоянието между два отпечатъка от стъпки. Валандер се приближи до радиото и го включи. От него се разнесе класическа музика. „Понякога Ламберг ходи в ателието вечер, за да работи и да слуша класическа музика“, беше му казала Хилда Валден. Дотук се бе оказала права. Седна до бюрото. То беше грижливо подредено. Повдигна зелената подложка върху него. Отдолу нямаше нищо. Изправи се, отиде при Нюберг и го попита дали той или колегите му са открили връзка с ключове. Дадоха му я. Инспекторът си сложи найлоновите ръкавици и се върна в стаичката. Намери ключа за чекмеджетата под бюрото. В най-горното от тях бяха събрани различни данъчни документи, както и кореспонденцията с ревизора на ателието. Внимателно ги разгледа. Не търсеше нещо конкретно. Всичко можеше да се окаже важно.

Методично прегледа съдържанието на всички чекмеджета. Нищо не му направи впечатление. Животът на Симон Ламберг изглеждаше добре организиран, лишен от тайни и изненади, но той се бе докоснал само до повърхността. Наведе се и отвори най-долното чекмедже. Там откри единствено албум от качествена кожа. Постави го на бюрото пред себе си и отвори на първата страница. Огледа самотната фотография, залепена по средата на листа, със сбръчкано чело. Тя беше с размерите на паспортна снимка. Сети се, че в едно от другите чекмеджета имаше лупа. Намери я, запали двете лампи върху бюрото и разгледа фотографията по-отблизо.

На нея бе изобразен президентът на САЩ Роналд Рейгън. Ала снимката беше обработена. Лицето на американския политик беше изопачено. Това беше Роналд Рейгън и все пак не беше той. Набръчканият възрастен човек бе превърнат в отвратително чудовище. До фотографията с мастило бе написана датата 10 август 1984 година.

Валандер любопитно прелисти нататък. Пак същото — самотна снимка, залепена в средата на страницата. Този път на нея се виждаше бившият министър-председател на Швеция. И неговото лице беше уродливо и деформирано, а под фотографията се мъдреше написана с мастило дата.

Бавно продължи да прелиства албума, но без да разглежда снимките в детайли. На всяка страница имаше само по една уродлива и деформирана фотография. Мъже, превърнати в отблъскващи чудовища. Както шведи, така и чужденци. Главно политици, но и бизнесмени, един писател, както и няколко души, които той не разпозна.

Опита се да разбере значението на тези снимки. Защо Симон Ламберг бе създал този необикновен албум? Защо беше съсипал снимките? С това ли се занимаваше вечер в ателието? Фотографът бе успял да прикове вниманието на инспектора. Зад подредената му фасада очевидно се криеше нещо друго — човек, който целенасочено съсипва лицата на известни личности.

Отново прелисти. Сепна се, обзе го силно неудобство.

Не можеше да повярва, че това, което вижда, е истина.

Сведберг влезе в стаята.

— Погледни! — помоли го Валандер.

Посочи към снимката. Неговият колега се наведе и надникна зад рамото му.

— Та това си ти! — изненада се той.

— Да, аз съм. Поне отчасти.

Инспекторът пак погледна снимката. Беше негова снимка, взета от вестник. Това беше той и все пак не беше той. Изглеждаше като изключително отблъскващ човек.

Не помнеше кога за последен път бе преживял толкова голям шок. Призляваше му при вида на изопачената и деформирана фотография. Беше свикнал със спонтанните изблици на гняв, насочени срещу него от страна на престъпниците, които бе заловил, но мисълта, че някой е посветил часове на тази излъчваща омраза снимка, го плашеше. Сведберг забеляза реакцията му и извика Нюберг. Заедно прегледаха албума. Последната фотография беше от предния ден. Тогава бе пострадало лицето на шведския министър-председател. Датата беше написана с мастило под него.

— Човекът, правил това, сигурно е извратен — заяви Нюберг.

— Безспорно е, че Симон Ламберг е посвещавал самотните си вечери на тези снимки — отвърна Валандер. — Питам се защо и аз съм част от тази зловеща колекция. Аз съм единственият от Юстад. Всички останали са държавници и президенти. Не мога да скрия, че ми е много неприятно.

— Какъв е смисълът на всичко това? — зачуди се Сведберг.

Никой не намери добър отговор на този въпрос.

Инспекторът изпита необходимост да напусне ателието. Помоли Сведберг да продължи с огледа на стаята. На него самия скоро щеше да му се наложи да говори с журналистите. След като излезе на улицата, се почувства малко по-добре. Прескочи полицейската лента и продължи направо към участъка. Все още ръмеше. Въпреки че вече не му се гадеше, продължаваше да се чувства неловко.

„Симон Ламберг седи в ателието си вечер и слуша класическа музика. Изопачава снимките на различни видни държавници, както и на един полицай от Юстад“, помисли той. Трескаво се опита да намери обяснение за поведението на фотографа, но без успех. Не беше никак необичайно някой човек да води двойствен живот и да крие лудост под съвсем нормална външност. Можеше да даде много примери за това от криминалните архиви. Но какво правеше самият той в албума? Какво общо имаше с останалите? Защо именно той беше изключението от правилото?

Отиде направо в кабинета си и затвори вратата. Седна на стола, обзе го безпокойство. Симон Ламберг беше мъртъв. Някой беше разбил главата му с неистова сила. Не знаеха защо. В бюрото на фотографа бяха открили фотоалбум със зловещо съдържание.

Мислите му бяха прекъснати от почукване на вратата. Търсеше го Хансон.

— Ламберг е мъртъв — сподели неговият колега, все едно му казваше нещо ново. — Той ме снима, след като взех първо причастие преди много години.

— Ти си взел първо причастие! — стъписа се Валандер. — Мислех, че не си религиозен.

— Така е, но много ми се искаше да ми подарят часовник и да се сдобия с първия си истински костюм — отвърна спокойно другият мъж, докато внимателно почистваше едното си ухо с пръст.

Посочи с рамо към коридора и добави:

— Журналисти. Реших да дойда и да послушам, за да разбера какво се е случило.

— Бих могъл да ти кажа още сега. Някой е разбил главата на Ламберг вчера вечерта между осем часа и полунощ. Надали става дума за обир. Общо взето, това е всичко, което знаем.

— Не е кой знае какво.

— Не е. Трудно би могло да е по-малко.

Срещата с журналистите беше кратка. Инспекторът им предаде какво се бе случило и сбито отговори на въпросите им. Всичко приключи за около трийсет минути, в три и половина. Валандер изгладня, ала снимката в албума на Симон Ламберг не го оставяше на мира. Глождеше го въпросът: „Защо е избрал да изопачи и деформира точно моето лице?“. Инстинктивно предполагаше, че това е работа на луд човек. И все пак, защо именно той?

* * *

В четири без петнайсет инспекторът прецени, че е време да отиде в дома на фотографа. Излезе от участъка. Дъждът бе спрял, но за сметка на това вятърът се беше усилил. Валандер се запита дали да не потърси Сведберг и да го вземе със себе си, но не го направи. Имаше желание да се срещне с Елисабет Ламберг сам. Искаше да поговори с нея за много неща. Един от въпросите му определено бе много по-важен от всички останали.

Стигна до „Лавенделвеген“ и слезе от колата. Пред къщата на семейство Ламберг имаше градина. Личеше си, че за нея се грижат добре, макар и в момента лехите да бяха празни. Инспекторът позвъни на вратата. Почти веднага му отвори около петдесетгодишна плаха жена. Той й протегна ръка и я поздрави.

— Аз не съм Елисабет Ламберг — уточни тя. — Нейна приятелка съм. Името ми е Карин Фалман.

Покани го да влезе в антрето.

— Елисабет си почива в спалнята — обясни му жената. — Не може ли този разговор да почака?

— За съжаление, не. Искаме да хванем убиеца и е важно да не губим време.

Карин Фалман кимна и го заведе във всекидневната, след което безшумно изчезна.

Валандер се огледа. Първото, което му направи впечатление, бе, че е много тихо. В стаята нямаше никакви часовници, от улицата не се долавяше нито звук. През един от прозорците забеляза, че навън си играят деца, но не ги чуваше, въпреки че те очевидно викаха и крещяха. Доближи се до прозореца и го разгледа. Той имаше двойно стъкло, вероятно специален модел, който изолираше шума изключително добре. Обиколи стаята. Тя беше мебелирана с вкус — нито прекалено претенциозно, нито прекалено екстравагантно. Представляваше смесица от старо и ново. Видя копия от стари дърворезби. На една от стените имаше библиотека, пълна с книги.

Елисабет Ламберг изведнъж се озова зад гърба му. Той потръпна, без да иска. Изобщо не я беше чул да влиза. Тя беше много бледа, сякаш лицето й бе покрито с тънък слой бял грим. Имаше тъмна и късо подстригана коса. Навярно като млада е била много красива.

— Съжалявам, че ви безпокоя — извини се той и й протегна ръка.

— Знам кой сте. Разбирам, че се налага да говорите с мен.

— Бих искал първо да изразя най-искрените си съболезнования за смъртта на съпруга ви.

— Благодаря.

Инспекторът забеляза, че тя е много разстроена. Колко ли скоро щеше да изгуби самообладание?

Седнаха. Валандер мерна Карин Фалман в една от съседните стаи. Предположи, че е седнала там, за да подслуша разговора им. За момент се поколеба как би било най-добре да започне. Мислите му бяха прекъснати от Елисабет Ламберг, която зададе първия въпрос вместо него.

— Знаете ли кой е убил мъжа ми?

— Все още не разполагаме с доказателства, но няма признаци за влизане с взлом. Това означава, че или вашият съпруг е отворил на убиеца, или той е имал собствени ключове.

Тя енергично поклати глава.

— Симон беше изключително предпазлив. Не би отворил на чужд човек. Не и вечер.

— Може би е бил някой познат?

— Кой?

— Не знам. Всеки има приятели.

— Той ходеше в Лунд веднъж месечно. Там има дружество на астрономите любители. Симон беше част от ръководството му. Доколкото знам, единствено тогава общуваше с хора.

Инспекторът осъзна, че и той, и Сведберг бяха пропуснали един много важен въпрос.

— Имате ли деца?

— Дъщеря на име Матилда.

Нещо в начина, по който Елисабет Ламберг произнесе тези думи, веднага го накара да застане нащрек. Не му бе убягнала леката промяна в тона й. Сякаш въпросът му я бе смутил. Деликатно продължи:

— На колко години е?

— На 24.

— Вероятно вече не живее при вас?

Тя го погледна право в очите и отговори:

— Матилда се роди със сериозни увреждания. Гледахме я вкъщи в продължение на четири години. Не издържахме повече. Настанихме я в институция. Тя се нуждае от помощ за абсолютно всичко.

Валандер се разстрои. Не знаеше какъв отговор бе очаквал, ала определено не такъв.

— Сигурно ви е било изключително трудно, дори непосилно да вземете това решение — опита се да изрази съчувствие той.

Елисабет Ламберг продължи да го гледа право в очите.

— Решението не беше мое. Симон настоя, той реши.

За момент на инспектора му се стори, че се взира в бездна, толкова силна беше болката й.

Той дълго мълча, преди да продължи.

— Сещате ли се за някого, който би имал основание да убие съпруга ви?

Тя за пореден път го изненада.

— След случилото се тогава вече не го познавах.

— Макар че е било преди двайсет години?

— Някои неща не се забравят.

— Въпреки това не се разведохте?

— Живеехме под един покрив. Само толкова.

Валандер помисли за миг и после попита:

— Значи, нямате представа кой би могъл да е убиецът?

— Не.

— Не се сещате за възможен мотив?

— Не.

Инспекторът премина направо към най-важния въпрос.

— Когато ме видяхте за пръв път, казахте, че ме познавате. Говорил ли е съпругът ви някога за мен?

Елисабет Ламберг вдигна вежди.

— Защо да го прави?

— Нямам представа. Въпросът си остава.

— Не разговаряхме кой знае колко. Не помня да ви е споменавал някога.

— В ателието му открихме албум със снимки на държавници и други видни мъже. Поради някаква причина и моето лице беше сред тях. Знаехте ли за това?

— Не.

— Сигурна ли сте?

— Да.

— Снимките бяха обработени. Всички изглеждат като чудовища, включително и аз самият. Явно съпругът ви е посвещавал дълги часове на унищожаването на лицата ни. И за това ли не знаехте?

— Не. Звучи ми много странно. Направо неразбираемо.

Тя казваше истината. Наистина не познаваше мъжа си, тъй като от двайсет години не бе искала да има нищо общо с него.

Валандер се изправи. Знаеше, че щеше да се върне с нови въпроси, но точно сега нямаше какво да добави.

Елисабет Ламберг го изпрати до вратата.

— Симон пазеше много тайни, но аз нямах достъп до тях — сподели тя.

— На кого ги е доверявал, ако не на вас?

— Нямам представа — отвърна почти умолително вдовицата. — Вероятно е имало такъв човек.

— Какви тайни?

— Вече ви казах — не знам. Съпругът ми разполагаше с безброй тайни стаи. Нито исках, нито можех да ги открия.

Инспекторът кимна.

Поседя известно време в колата. Отново бе започнало да вали.

Какво искаше да каже тя? Симон Ламберг е бил мъж, който „разполагал с безброй тайни стаи“. Все едно най-вътрешната стаичка в ателието бе само една от тях. Сякаш имаше и други, които още не бяха намерили.

Валандер бавно подкара автомобила към участъка. Безпокойството, което го бе обзело по-рано, се засили.

През останалата част от следобеда и вечерта инспекторът продължи да се опитва да обработи малкото материал, с който разполагаше. Прибра се вкъщи към десет часа. С разследващия екип щяха да се срещнат в осем сутринта.

Качи се в апартамента си и притопли буркан с боб — единствената храна, която успя да открие. Заспа около единайсет.

* * *

Обадиха му се в дванайсет без четири минути през нощта. Валандер замаян вдигна слушалката на телефона. Търсеше го някакъв мъж. Обясни, че е бил на нощна разходка, и се представи като този, който се бе погрижил за Хилда Валден сутринта. След това прошепна:

— Току-що видях някаква сянка да влиза във фотоателието на Ламберг.

Инспекторът седна в леглото.

— Сигурен ли сте? Не беше ли полицай?

— Някаква фигура се промъкна през вратата. Имам слабо сърце, но очите ми са съвсем наред.

Разговорът прекъсна. По линията бе възникнал някакъв проблем. Валандер остана на мястото си със слушалката в ръка. Стори му се необичайно, че го търси непознат по това време на нощта. Името му не фигурираше в телефонния указател. Явно някой полицай бе дал номера му на този човек по време на сутрешната суматоха.

Инспекторът рязко се изправи и започна да се облича.

Преди малко бе настъпило полунощ.

Няколко минути по-късно Валандер вече се намираше на площада, на който бе разположено фотоателието. Отиде дотам пеша, полутичешком, тъй като апартаментът му беше сравнително наблизо. Въпреки това се задъха. Веднага забеляза самотния мъж в единия край на площада. Запъти се към него с бързи крачки, поздрави го и го заведе на по-прикрито място, откъдето се виждаше входът на фотоателието, но те самите не се различаваха в мрака. Човекът беше около седемдесетгодишен, казваше се Ларс Бакман. Беше пенсиониран директор на Търговска банка. Все още употребяваше старото име на тази институция — Шведска търговска банка.

— Живея на „Огатан“ недалеч оттук — обясни той. — Разхождам се рано сутрин и късно вечер по заръка на доктора.

— Опишете ми какво се случи.

— Забелязах мъж, който влезе в ателието.

— Мъж? По телефона споменахте сянка?

— Човек автоматично предполага, че става дума за мъж. Ала, разбира се, би могло да е и жена.

— Никой не е излизал от фотоателието?

— Държах го под наблюдение. Никой не е излизал.

Инспекторът кимна. Изтича до телефонната будка и позвъни на Нюберг. Неговият колега вдигна след третия сигнал. Предположи, че го е събудил, но не се поинтересува дали действително е така, а вместо това набързо му разправи какво се е случило. Научи, че ключовете за фотоателието са у криминалиста. Той не ги бе оставил в участъка, а ги беше занесъл у дома, тъй като възнамеряваше да се върне рано на следващия ден и да приключи техническото разследване. Валандер го помоли да дойде колкото се може по-скоро и затвори. Обмисли дали да не се свърже и с Хансон или с някой друг от колегите си. Прекалено често нарушаваше правилото, че един полицай никога не бива да е сам, когато се намира в несигурна ситуация. Не позвъни на никого. Нюберг също беше негов колега. Щяха заедно да решат как да постъпят, след като той пристигнеше. Ларс Бакман го чакаше. Инспекторът учтиво го помоли да си тръгне. Обясни му, че ще дойде още един полицай и за него ще е най-добре да се прибере у дома. Бакман не се засегна. Просто кимна и се запъти към дома си.

Валандер замръзваше. Под якето имаше само риза. Вятърът се беше усилил. Облаците се бяха разсеяли. Навярно беше няколко градуса над нулата. Огледа входа към фотоателието на Ламберг. Възможно ли бе Бакман да се е объркал? Съмняваше се. Опита се да прецени дали някъде във фотоателието е запалена лампа, но това беше невъзможно от мястото, на което се намираше. Подмина го кола, малко след това още една. Забеляза Нюберг на другата страна на площада и отиде да го посрещне. Застанаха на завет до стената на една къща. Инспекторът държеше под око входа. Накратко обясни какво се е случило. Той го погледна невярващо.

— Нима мислиш да отидем там сами?

— Като за начало исках да дойдеш, защото имаш ключове. Няма ли заден вход?

— Не.

— С други думи, единственият начин да влезеш и да излезеш е откъм улицата?

— Да.

— Тогава ще извикаме някой от нощните патрули. После ще отворим вратата и ще заповядаме на човека вътре да излезе.

Без да изпуска от поглед вратата на фотоателието, Валандер отиде да се обади в участъка. Един нощен патрул обеща да се присъедини към тях след няколко минути. Инспекторът и криминалистът тръгнаха към фотоателието. Беше станало един без двайсет и пет. Улиците бяха пусти.

Вратата на ателието се отвори. Оттам излезе някакъв човек. Лицето му беше в сянка. Тримата мъже се забелязаха едновременно и застинаха. Валандер се канеше да извика на непознатия да не помръдва от мястото си, когато той се обърна и побягна по „Нора Енгатан“. Инспекторът изкрещя на Нюберг да изчака нощния патрул и последва изключително бързия беглец. Въпреки че тичаше с всички сили, Валандер не успяваше да се доближи до него. На „Васгатан“ другият мъж зави надясно и продължи към Фолкпаркен. Къде се бавеха колегите му? Инспекторът се опасяваше, че скоро ще изгуби от поглед преследвания. Беглецът отново зави надясно, влезе в „Аулингатан“ и изчезна. Валандер се спъна в някакви камъни, струпани на тротоара, и падна на земята. Здраво удари едното си коляно и скъса панталоните си. Изправи се и продължи, но болката пронизваше крака му. Разстоянието до непознатия непрекъснато се увеличаваше. Къде бяха криминалистът и нощният патрул? Тихо изпсува. Сърцето му биеше като лудо в гърдите му. Мъжът зави по „Гиодесгренд“ и изчезна. Валандер стигна до ъгъла на улицата и помисли, че е време да спре и да изчака Нюберг. Не го направи.

Мъжът го чакаше от другата страна на ъгъла. Удари го силно право в лицето. Инспекторът изгуби съзнание.

* * *

Когато се съвзе, нямаше представа къде се намира. Взираше се в звездното небе. Беше му студено. Опипа повърхността под себе си с ръце и усети асфалт. Сети се какво се бе случило. Седна. Лявата буза го болеше. Докосна зъбите си с език и разбра, че един от тях е счупен. Точно този, който бе поправил зъболекарят. Внимателно се изправи. Усети болка в коляното. Също и в главата. Огледа се. Нападателят, разбира се, отдавна беше избягал. Накуцвайки, Валандер тръгна по „Аулингатан“ и се върна на „Сюрбрюнсвеген“. Всичко се случи толкова бързо, че така и не успя да види лицето на мъжа, преди да завие покрай ъгъла и светът да експлодира.

По „Огатан“ се зададе полицейска кола. Инспекторът застана по средата на улицата, за да го видят. Познаваше шофьора. Името му беше Петерс, бяха се установили в Юстад по едно и също време. Нюберг изскочи от автомобила.

— Какво стана?

— Той се скри в „Гиодесгренд“. Повали ме. Вероятно няма да го открием, но бихме могли поне да опитаме.

— Първо трябва да те закараме в болницата — отсече неговият колега.

Валандер докосна бузата си. Дланта му почервеня от кръв. Изведнъж силно му се зави свят. Нюберг го хвана за ръка и му помогна да влезе в колата.

* * *

Изписаха инспектора от болницата чак в четири часа призори. Сведберг и Хансон пристигнаха преди това. Нощните патрули кръстосваха града в търсене на нападателя на Валандер, но тъй като разполагаха единствено с бегло описание — черно или тъмносиньо яке, усилията им се оказаха напразни. Превързаха раната на инспектора. Счупеният зъб щеше да почака до сутринта. Бузата му се поду. От една драскотина на челото му течеше кръв.

След като излязоха от болницата, Валандер настоя без отлагане да отидат в ателието на Ламберг. Хансон и Сведберг се възпротивиха, според тях той трябваше да си почива. Инспекторът не прие възраженията им. Когато пристигнаха, Нюберг вече ги чакаше. Запалиха всички възможни лампи и се събраха в ателието.

— Не успях да открия нещо, което да липсва или да не е на мястото си — обясни криминалистът.

Валандер знаеше, че Нюберг има изключителна памет за детайли, но осъзнаваше и че е възможно непознатият да е търсел нещо, което не се набива на очи. Нямаше как да знаят с каква цел се бе промъкнал във фотоателието през нощта.

— Как стои въпросът с отпечатъците от пръсти и стъпки? — попита инспекторът.

Нюберг посочи към пода, беше отбелязал няколко места, откъдето не биваше да се минава.

— Проверих и дръжката на вратата, но предполагам, че е носил ръкавици.

— А външната врата?

— Няма следи от влизане с взлом. Значи, той има ключ. Снощи аз лично заключих.

Валандер изгледа останалите.

— Не трябваше ли някой да държи фотоателието под наблюдение?

— Аз взех решението да не го правим — отвърна Хансон. — Не смятах, че има основателни причини за това. Особено като вземем предвид с колко малко хора разполагаме в момента.

Инспекторът знаеше, че неговият колега има право. Той самият би постъпил по същия начин.

— Може само да гадаем кой е този мъж и какво е търсел тук — заяви Валандер. — Би трябвало да е подозирал, че държим ателието под око, въпреки че не е имало видимо полицейско присъствие отвън. Искам някой да поговори с Ларс Бакман, който ми се обади около полунощ и се е погрижил за Хилда Валден вчера сутринта. Изглежда, е здравомислещ човек. Възможно е да е видял нещо, за което първоначално да не се е сетил.

— Четири сутринта е — отбеляза смаян Сведберг. — Сега ли предлагаш да му се обадя?

— Вероятно е буден — успокои го инспекторът. — Вчера се е разхождал още в пет сутринта. Ляга си късно и става рано.

Сведберг кимна и излезе. Валандер нямаше причина да задържа останалите.

— Ще обсъдим всичко това в участъка — каза им той. — Най-добре първо да поспим няколко часа. Лично аз мисля да поостана тук.

— Разумно ли е? — обади се Хансон. — Като имаме предвид какво ти се случи?

— Не знам дали е особено разумно, но въпреки това смятам да го направя.

Нюберг му даде ключовете. Инспекторът заключи след колегите си. Беше нащрек, въпреки че се чувстваше изтощен и бузата го болеше. Заслуша се в тишината. Всичко в помещението беше на мястото си. Влезе в най-вътрешната стаичка и внимателно се огледа. „Нищо не ми прави впечатление — каза си той. — Ала мъжът е дошъл тук с определена цел. Бързал е. Не е можел да чака. Съществува само едно обяснение. В ателието е имало нещо, което той е трябвало да вземе.“ Валандер седна до бюрото. Чекмеджетата не бяха разбити. Започна да ги отключва и отваря едно по едно. Албумът си стоеше на същото място, на което го беше оставил. Като че ли нищо не липсваше. Опита се да изчисли колко време бе прекарал мъжът тук. Бакман му се обади в дванайсет без четири минути. Той пристигна в дванайсет и десет. Разговорите му с Бакман и Нюберг не бяха отнели повече от няколко минути. Приключи с тях в дванайсет и петнайсет. Нюберг дойде в дванайсет и половина. Значи, непознатият бе прекарал 40 минути в ателието. Бяха го изненадали на излизане. Тоест той не беше избягал, а беше напуснал фотоателието, защото е бил готов.

Готов с какво?

Инспекторът отново се огледа, този път още по-внимателно. Навярно съществуваше някаква разлика, просто той не я забелязваше. Нещо липсваше. Или беше преместено, или беше върнато? Отиде в ателието и огледа и него, накрая постъпи така и с магазина.

Не откри нищо. Върна се в най-вътрешната стаичка. Нещо му подсказваше, че трябва да търси именно там, в тайната стая на Симон Ламберг. Седна на стола. Остави погледа си да обиколи стените, бюрото, етажерките с книги. Изправи се и отиде до ъгъла за проявяване на снимки. Запали червената лампа. Всичко си беше както го помнеше — лекият мирис на химикали, празните пластмасови легенчета, фотоувеличителят.

Замислено се върна до бюрото. Застина. Не знаеше точно откъде дойде този импулс, но отиде до рафта на стената, на който стоеше радиото, и го включи.

Музиката беше оглушителна.

Впери поглед в радиоапарата. Нивото на звука не беше променено, но музиката не беше класическа, а хардрок.

Валандер беше убеден, че нито Нюберг, нито някой от останалите криминалисти би променил настройките на радиото. Те никога не пипаха нищо, освен ако работата им не го налагаше.

Инспекторът извади от джоба си носна кърпичка и изключи радиоапарата.

Оставаше само една възможност.

Непознатият беше сменил станцията.

Защо?

* * *

Срещата на разследващия екип се състоя в десет часа. Закъсняха, защото Валандер се забави при зъболекаря. Пристигна запъхтян, с изграден зъб, подута буза и голям лейкопласт върху раната под скалпа. Усещаше последиците от липсата на сън, но намираше глождещото го безпокойство за по-важно.

Бяха изминали малко повече от 24 часа, откакто Хилда Валден бе открила мъртвия фотограф. Инспекторът започна срещата с кратко обобщение на разследването към момента. После подробно обясни какво се бе случило през нощта.

— Много е важно да разберем кой е бил този мъж и какво е търсел — каза накрая той. — Смятам, че спокойно бихме могли да отхвърлим възможността да става дума за обикновен обир, при който крадецът е бил изненадан и е пребил до смърт хваналия го на местопрестъплението Ламберг.

— Променената станция на радиото е необичайна подробност — обади се Сведберг. — Възможно ли е да е имало нещо в радиоапарата?

— Проверихме — отвърна Нюберг. — За да се отвори радиото, трябва да се махнат осем винта. Това не е било направено. Радиоапаратът не е бил отварян, откакто е бил сглобен във фабриката. Винтовете все още бяха покрити с лак.

— Този случай изобилства с необичайни подробности — отбеляза Валандер. — Не бива да забравяме албума с изопачените снимки. Според вдовицата му Симон Ламберг е бил мъж с много тайни. Добре ще е да се опитаме да си изградим представа за него като личност. Очевидно под повърхността се е криело нещо съвсем различно. На пръв поглед учтивият, мълчалив и педантичен фотограф в действителност е бил съвсем друг човек.

— Но кой би могъл да знае повече за него? — намеси се Мартинсон. — Явно не е имал приятели. Като че ли никой не го е познавал.

— Знаем за любителите астрономи в Лунд — възрази инспекторът. — Трябва да се свържем с тях и да потърсим бившите продавачи в магазина. Никой не може да живее в град като Юстад цял живот, без да го познават. Имаме още теми за разговор с Елисабет Ламберг. Разполагаме с много неща, за които бихме могли да се хванем. Трябва да действаме едновременно на всички фронтове.

— Говорих с Бакман — съобщи Сведберг. — Ти имаше право — той беше буден. Когато се качих в апартамента му, жена му също беше станала и вече се беше облякла. Сякаш беше посред бял ден, а не едва четири часът сутринта. За съжаление, той не успя да даде описание на нападателя ти. Каза само, че якето му вероятно е било тъмносиньо.

— Не сподели ли поне предположение за височината му? Какъв е бил цветът на косата му?

— Случило се е много бързо. Не желаеше да прави догадки.

— За нападателя ми знаем поне едно — заяви инспекторът. — Тича много по-бързо от мен. По моя преценка е среден на ръст и набит. В по-добра форма от мен. Предполагам, че е на моята възраст. Все пак внимавайте с тази информация, не е сигурна.

Чакаха новини от съдебния лекар в Лунд. Нюберг и лабораторията по криминалистика в Линшопинг^[39] щяха да се държат в течение. Разполагаха с голям брой отпечатъци от пръсти, които трябваше да сравнят с регистрите.

Всички имаха много задачи за изпълнение, затова Валандер искаше да приключи срещата колкото се може по-бързо. Свършиха в единайсет часа. Веднага щом инспекторът влезе в кабинета си, телефонът иззвъня. Обаждаше се Ева от пропуска.

— Имаш гост — информира го тя. — Мъж на име Гунар Ларшон. Иска да говори с теб за фотографа.

Валандер тъкмо бе взел решение да посети Елисабет Ламберг за втори път.

— Не може ли да се види с някой друг?

— Помоли за теб.

— Кой е той?

— Работил е за Ламберг преди.

Инспекторът веднага размисли. Разговорът с вдовицата можеше да почака.

— Ще дойда да го посрещна — каза той и се изправи.

Гунар Ларшон беше около трийсетгодишен. Отидоха в кабинета на Валандер. Гостът отклони предложението му за чаша кафе.

— Добре е, че сам сте поели инициативата да дойдете тук. Щяхме да попаднем на името ви рано или късно. По този начин пестим време — отбеляза инспекторът и извади един от бележниците си.

— Работих за Ламберг в продължение на шест години — обясни другият мъж. — Той ме уволни преди около четири години. Мисля, че така и не назначи друг продавач след това.

— Защо ви уволни?

— Твърдеше, че не може да си позволи да ме задържи на работа. Мисля, че това беше самата истина. Всъщност го очаквах. Той приемаше само толкова поръчки, колкото беше в състояние да изпълни сам. Не продаваше фотоапарати и принадлежности за тях, така че приходите му не бяха особено големи. В трудни времена хората не ходят кой знае колко често на фотограф.

— Работили сте там шест години. Вероятно сте го опознали доста добре.

— И да, и не.

— Да започнем с първото. Какво можете да ми кажете за него?

— Той се държеше учтиво и дружелюбно с всички — както с мен, така и с клиентите. Беше безкрайно търпелив с децата. Освен това беше много подреден.

Една мисъл внезапно осени Валандер.

— Според вас той беше ли добър фотограф?

— В него нямаше нищо оригинално. Снимките му бяха стандартни. Хората искат точно такива — фотографии, отговарящи на даден шаблон. Ламберг се справяше добре с тази задача. Никога не проявяваше небрежност. Не беше оригинален, защото нямаше нужда да бъде. Съмнявам се да е имал творчески амбиции, свързани със снимките си. Поне аз не забелязах такива.

Инспекторът кимна.

— Останах с впечатлението, че е бил доста посредствен. Така ли е?

— Да.

— А сега ми обяснете защо смятате, че не сте го познавали.

— Той беше най-резервираният човек, когото съм срещал през живота си.

— Какво точно имате предвид?

— Никога не говореше за себе си или за чувствата си. Не помня някога да е споделил свое лично преживяване. В началото се опитвах да водя обикновени разговори с него.

— За какво например?

— За времето. Бързо се отказах.

— Не коментираше ли това, което се случва по света, пред вас?

— Беше много консервативен.

— Защо смятате така?

Гунар Ларшон вдигна рамене.

— Просто така предполагам. От друга страна, се съмнявам да е чел вестници.

„Грешиш — помисли Валандер. — Правил го е и вероятно е бил добре запознат с международната политика. Съхранявал е мненията си във фотоалбум, какъвто светът не е виждал досега.“

— Имаше и нещо друго, което намирах за странно — продължи мъжът. — Докато работих за него, така и не се срещнах с жена му. Не съм му ходил на гости, но една неделя минах покрай къщата му, за да добия представа къде живее.

— Значи, не сте виждали дъщеря му?

Бившият продавач се стъписа.

— Той е имал деца?

— Не знаехте ли?

— Не.

— Имал е дъщеря на име Матилда.

Инспекторът реши да не споменава, че тя е инвалид. Гунар Ларшон очевидно дори не бе подозирал за съществуването й.

Валандер остави химикалката си на бюрото.

— Какво си помислихте, когато научихте за убийството на бившия си работодател?

— Че е напълно неразбираемо.

— Бихте ли предположили, че ще му се случи нещо подобно?

— Все още не мога да повярвам. Кой би имал причина да го убие?

— Точно това се опитваме да разберем.

Мъжът изглеждаше притеснен, сякаш не можеше да реши дали да се обади, или да си замълчи.

— Сетихте се за нещо — предположи предпазливо инспекторът. — Прав ли съм?

— Носеха се слухове, че Симон Ламберг играел хазарт — промълви колебливо Гунар Ларшон.

— Как се е стигнало до това заключение?

— Някой го видял в „Йегерсру“.

— Нима това се смята за нередно?

— Някои хора твърдяха, че редовно го срещали в нелегални хазартни клубове. Както в Малмьо, така и в Копенхаген.

Валандер сбърчи чело.

— Как научихте за това?

— В малък град като Юстад се разнасят много слухове.

Инспекторът прекалено добре знаеше колко вярно е това.

— Говореха, че е натрупал огромни дългове.

— Така ли беше?

— Не и докато работех за него. Личеше си по счетоводството му.

— Възможно е да е взел големи заеми от някого, да е попаднал в лапите на някой лихвар.

— Няма как да знам.

Валандер се замисли и заяви:

— Слуховете винаги тръгват отнякъде.

— Отдавна беше — отвърна бившият продавач. — Дори не помня кога и къде чух тези неща.

— Знаехте ли за фотоалбума, който той държеше заключен в бюрото си?

— Така и не видях какво има там.

Инспекторът беше убеден, че мъжът срещу него казва истината.

— Разполагахте ли със собствени ключове, докато работехте за Ламберг?

— Да.

— Какво се случи с тях, след като ви уволниха?

— Върнах ги, естествено.

Валандер разбра, че няма да научи нищо повече. Симон Ламберг изглеждаше все по-потаен и по-потаен въпреки посредствеността си. Записа си телефона и адреса на бившия продавач и го изпрати до пропуска. Отиде да си вземе чаша кафе и се върна в кабинета си. Изключи телефона. Не помнеше кога за последен път се бе чувствал толкова безпомощен. В коя посока трябваше да се обърнат, за да намерят разрешение? Следите, на които попадаха, не водеха доникъде. Без да иска, мислите му отново и отново се връщаха към изопачената снимка на лицето му в албума.

Парчетата от пъзела не съвпадаха.

Погледна часовника. Скоро щеше да стане дванайсет. Усети, че е огладнял. Вятърът навън се бе усилил още повече. Отново включи телефона. Той веднага звънна. Нюберг искаше да му съобщи, че са приключили с техническото разследване и не са открили нищо. Даде му разрешение да изследва и останалите стаи.

Инспекторът се опита да обобщи известните факти. Представи си, че спори с Рюдберг, и прокле факта, че неговият наставник го няма. „Какво да правя сега? Как да продължа? Напредваме пипнешком, като че ли се намираме в омагьосан кръг.“

Прочете записките си, но не му се удаде да изкопчи никаква скрита тайна от тях. Нервно захвърли бележника.

Беше станало един без петнайсет. Реши да отиде да хапне. По-късно щеше да говори с Елисабет Ламберг.

Осъзна, че е прекалено нетърпелив. Все пак беше минал едва един ден от убийството на Симон Ламберг.

Във въображението му Рюдберг се съгласи с него. Валандер беше наясно, че търпението не е сред добродетелите му.

Облече якето си и се приготви да излиза.

В същия момент вратата се отвори. Мартинсон подаде глава в кабинета му.

По лицето му личеше, че се е случило нещо важно. Спря се в отвора на вратата. Инспекторът го погледна напрегнато.

— Така и не открихме нападателя ти, но са го видели — каза неговият колега.

Мартинсон посочи към картата на Юстад на стената в кабинета му.

— Той те повали на ъгъла на „Аулингатан“ и „Гиодесгренд“. После вероятно е избягал по „Херестадсгатан“ и е продължил на север. Малко след това са го забелязали в една градина на „Тимермансгатан“, която се намира съвсем близо до мястото на нападението.

— Кой го е видял?

Колегата му извади малък бележник от джоба си, прелисти го и прочете:

— Младо семейство на име Симович. Съпругата кърмела тримесечното си бебе. По някакъв повод погледнала към градината и различила човек в сенките. Събудила мъжа си, но когато той отишъл до прозореца, сянката отдавна била изчезнала. Убедил жена си, че си е въобразила, че е видяла нещо. Тя му повярвала и си легнала, след като накърмила детето. Днес излязла в градината и се сетила за снощната случка. Отишла до мястото, където й се сторило, че има някой през нощта. Важно е да се отбележи, че тя също е знаела за убийството на Ламберг. Юстад не е особено голям и семейство Симович са се снимали в неговото ателие.

— Не е възможно да е чула за среднощното търсене на непознатия — вметна Валандер. — Не сме съобщавали за него.

— Така е — съгласи се Мартинсон. — Затова трябва да се радваме, че изобщо се е свързала с нас.

— Може ли да ни даде описание на непознатия?

— Видяла е само сянка.

Инспекторът учудено изгледа своя колега.

— Тази информация не ни помага особено много.

— Прав си, но тя е открила нещо на земята. Дойде да ни го остави преди малко. В момента се намира на бюрото ми.

Валандер последва колегата си до кабинета му. На бюрото му лежеше сборник с псалми. Инспекторът впери невярващ поглед в него.

— Това ли е намерила?

— Сборник с псалми от Шведската църква.

Валандер се опита да помисли.

— Защо го е донесла тук?

— Било е извършено убийство. Някой се е спотайвал в градината й през нощта. Отначало позволила на мъжа си да я убеди, че само си е въобразявала. После открила тази книга.

Инспекторът поклати глава:

— Не е задължително да е същият човек.

— Все пак смея да твърдя, че много неща сочат към това. Според теб колко мъже се промъкват в чужди градини през нощта в този град? Освен това патрулите обикаляха и го търсеха. Говорих с един от колегите, който участваше в издирването на нападателя ти. Минали са по „Тимермансгатан“ няколко пъти. Градината би била подходящо скривалище.

Мартинсон имаше право.

— Сборник с псалми — промълви Валандер. — Кой, по дяволите, разнася нещо такова посред нощ?

— И го губи в градина, след като е ударил полицай.

— Помоли Нюберг да го погледне и благодари на семейство Симович за помощта.

Инспекторът се канеше да излезе от кабинета на своя колега, когато се сети за нещо:

— Кой отговаря за приемането на телефонните обаждания с информация?

— Хансон, но засега не сме получили други обаждания, които да заслужават внимание.

— Не се знае дали изобщо ще получим.

Валандер отиде до сладкарницата на площада до автогарата и си поръча няколко сандвича. Сборникът с псалми беше тайнствена находка. Подобно на всичко останало в този случай, не успяваше да му намери логично място в разследването. Чувстваше се извънредно безпомощен. Слепешката търсеше нещо, за което да се хване.

* * *

След посещението в сладкарницата инспекторът тръгна за „Лавенделвеген“. За втори път му отвори Карин Фалман, но този път Елисабет Ламберг не си почиваше. Чакаше го във всекидневната. Бледността й пак му направи впечатление. Имаше чувството, че тя е нещо повече от реакция към смъртта на съпруга й, че идва някъде отвътре, а причината за нея се корени в миналото.

Седна срещу вдовицата. Тя впери поглед в него.

— Още не сме се доближили до разрешаването на случая — подхвана той.

— Знам, че правите всичко по силите си.

„Какво иска да каже? — запита се той. — Има ли скрита критика към полицейската работа в думите й, или е искрена?“

— Посещавам ви за втори път, но вероятно няма да е за последен. Непрекъснато изникват нови въпроси.

— Ще се опитам да ви помогна с каквото мога.

— Не идвам само за да ви разпитвам. Искам да прегледам вещите на съпруга ви.

Тя кимна, но не отговори. Валандер продължи по същество.

— Имаше ли дългове съпругът ви?

— Доколкото знам, не. Къщата е изплатена. Той никога не инвестираше във фотоателието, без да е убеден, че скоро ще може да изплати заема.

— Възможно ли е да е дължал пари, а вие да не сте подозирали?

— Естествено. Вече ви обясних. Живеехме под един и същи покрив, но водехме отделни животи. Симон беше много потаен.

Инспекторът се вкопчи в последното изречение.

— Какво имате предвид, като казвате, че е бил потаен? Не ви разбирам напълно.

Елисабет Ламберг го погледна проницателно.

— Какво означава думата „потаен“? Може би е по-добре да кажа, че беше затворен? Никога не знаех дали наистина мисли това, което говори, или нещо съвсем друго. Случваше се да стоя пред него, но да ми се струва, че се намира далеч от мен. Така и не успях да преценя дали усмивките му са истински. Нямах представа кой е всъщност.

— Навярно не ви е било никак лесно, но се съмнявам, че винаги е било така.

— Той се промени много. Започна още след раждането на Матилда.

— Преди 24 години?

— Не съвсем веднага. Да кажем, преди 20 години. Отначало мислех, че е от мъка заради съдбата на дъщеря ни. После започнах да се колебая. Накрая нещата се влошиха.

— Кога?

— Преди около седем години.

— Какво се случи тогава?

— Не знам.

Валандер опита друг подход.

— Ако ви разбирам правилно, преди седем години се е случило нещо, което е довело до рязка промяна в него?

— Да.

— Имате ли представа какво е било то?

— Може би. Всяка пролет той оставяше продавача да се грижи за магазина в продължение на две седмици и заминаваше на екскурзия с автобус из Европа.

— Не ходехте ли с него?

— Искаше да бъде сам. Аз също нямах желание да го придружа. Ако решах да замина, го правех заедно с приятелките си в съвсем друга посока.

— Какво стана?

— Този път екскурзията беше до Австрия. Симон се превърна в съвсем друг човек, след като се прибра. Изглеждаше едновременно щастлив и тъжен. Опитах се да разбера какво не е наред, но той побесня. По принцип рядко повишаваше тон.

Инспекторът си водеше бележки.

— Кога по-точно се случи това?

— През 1981 година. Февруари или март. Екскурзията беше организирана в Стокхолм, но той се качи на автобуса в Малмьо.

— Случайно да помните името на туристическата агенция?

— Мисля, че се казваше „Пътувания по земя“. Симон почти винаги пътуваше с тях.

Валандер си записа това и пъхна бележника обратно в джоба си.

— Бих искал да огледам наоколо — заяви той. — Основно стаята на съпруга ви, разбира се.

— Той имаше две, спалня и кабинет.

И двете се намираха на втория етаж. Инспекторът огледа спалнята и отвори гардероба. Елисабет Ламберг стоеше зад гърба му и го наблюдаваше. Продължиха към просторния кабинет. Вътре имаше етажерки, пълни с книги, много плочи, протрит фотьойл и голямо бюро.

Внезапно Валандер реши да попита:

— Беше ли религиозен съпругът ви?

— Не — изненада се тя. — Не мисля.

Инспекторът огледа книгите. Виждаше художествена литература на няколко езика, но и научни публикации на различни теми. Няколко рафта се състояха само от книги по астрономия. Седна до бюрото и отключи първото чекмедже. Нюберг му бе дал връзката с ключове. Вдовицата се настани във фотьойла.

— Бих могла да изляза, ако не желаете да ви преча — предложи тя.

— Няма нужда.

Бяха му необходими около два часа, за да огледа кабинета. Елисабет Ламберг го следеше с поглед от мястото си през цялото време. Валандер не откри нищо полезно.

„Нещо се е случило по време на екскурзията до Австрия преди около седем години — помисли той. — Но какво?“

Към пет и половина се отказа. Тайните на Симон Ламберг му се струваха недостъпни. Така и не успяваше да достигне до тях. Слязоха на първия етаж. Карин Фалман обикаляше из къщата. Беше много тихо.

— Намерихте ли това, което търсихте? — попита вдовицата.

— Не знам какво се надявам да намеря — призна инспекторът. — Може би нишка, която да ме отведе поне до намек за мотив и за това кой е убил съпруга ви. Все още не съм я открил.

Сбогува се с двете жени и се върна в участъка. Вятърът все още беше силен. Замръзваше, за кой ли път се запита кога ли ще дойде пролетта.

* * *

Пред участъка срещна прокурора Пер Окесон. Влязоха вътре. Валандер обсъди разследването с него.

— Значи, не разполагате с почти никакви следи? — поинтересува се прокурорът.

— Така е. Все още нищо не ни насочва в определена посока. Стрелката на компаса не спира да се върти.

Окесон го остави и си тръгна. Инспекторът се натъкна на Сведберг в коридора. Тъкмо него търсеше. Отидоха в кабинета на Валандер. Колегата му се настани в стола за посетители. Той беше стар, едната му облегалка беше на път да падне.

— Трябва да си купиш нов стол — посъветва го Сведберг.

— Имаме ли пари за това според теб?

Инспекторът постави бележника си на бюрото пред себе си и промълви:

— Бих искал да те помоля за две неща. Провери дали съществува туристическа агенция в Стокхолм на име „Пътувания по земя“. Симон Ламберг е бил на двуседмична екскурзия до Австрия с тях през февруари или март 1981 година. Научи каквото можеш за нея. Би било прекрасно, ако успееш да намериш списък с пътниците.

— Защо е толкова важно?

— Нещо се е случило по време на това пътуване. Вдовицата му беше много категорична по този въпрос. Симон Ламберг не е бил същият след това.

Сведберг си записа молбата му.

— Още нещо — добави Валандер. — Хубаво е да разберем къде се намира дъщерята на фотографа, Матилда. Тя е настанена в институция за инвалиди, но не знаем в коя.

— Не попита ли?

— Забравих. Може би главата ми още не се е оправила от снощния удар.

— Ще разбера — обеща Сведберг и се изправи.

На вратата едва не се сблъска с Хансон, който също идваше при инспектора.

— Мисля, че попаднах на нещо — заяви той. — Рових се из паметта си. Симон Ламберг никога не е имал проблеми със закона. И все пак ми се струваше, че помня нещо такова.

Валандер и Сведберг напрегнато го изчакаха да продължи. И двамата знаеха, че техният колега има добра памет.

— Сетих се какво е било — продължи той. — Преди няколко години фотографът ни изпрати поредица писма с оплаквания от полицията. Адресираше ги до Бьорк, въпреки че нямаха връзка с нашия участък. В тях Ламберг изразяваше недоволството си от неумението ни да се справим с тежките престъпления. Едно от писмата засягаше Кайса Стенхолм, която не бе успяла да разреши убийството на Бенгт Александерсон в Стокхолм. Този случай намери развръзката си тук миналата пролет. Ти също участваше във въпросното разследване, Валандер. Навярно затова лицето ти е попаднало в странния му албум.

Инспекторът кимна. Навярно Хансон имаше право, но тази информация не им помагаше. Чувстваше се напълно безпомощен. Чисто и просто нямаше за какво да се хванат. Убиецът все още им се изплъзваше, подобно на сянка.

* * *

На третия ден от разследването времето се промени. Валандер се събуди отпочинал в пет и половина сутринта. Стаята му беше окъпана от слънчева светлина. Термометърът пред кухненския прозорец показваше седем градуса. Може би пролетта най-после бе настъпила.

Инспекторът разгледа лицето си в огледалото в банята. Лявата му буза беше подута и посиняла. Внимателно отлепи лейкопласта от драскотината на челото си, но веднага потече кръв. Намери нов лейкопласт и го постави върху раната. Докосна поправения зъб с език. Все още не беше свикнал с коронката. Взе си душ и се облече. Купчината от мръсни дрехи в банята го изнерви и го подтикна да отиде до пералното помещение и да си запише час, докато чакаше кафето да стане готово. Не разбираше как е възможно да се натрупат толкова много мръсни дрехи за толкова кратко време. Обикновено Мона се грижеше за прането. При мисълта за нея го заболя. Седна на кухненската маса и се зачете във вестника. Бяха посветили обширна статия на убийството на Ламберг. В нея имаше и цитат от Бьорк. Валандер кимна одобрително. Началникът му се изразяваше добре. Беше директен, не изказваше предположения.

В шест и петнайсет инспекторът излезе от вкъщи и отиде до участъка с колата си. Всички членове на разследващия екип бяха много заети, затова се разбраха да се срещнат в края на работния ден.

Задълбоченото запознаване с живота на Симон Ламберг, неговите навици, финансово положение, кръг от познати и минало изискваше време. Валандер искаше да провери дали има някаква истина в слуховете, че фотографът се е движел в света на нелегалния хазарт. Реши да се свърже със свой стар познат. Възнамеряваше да замине за Малмьо и да поговори с мъж, когото не бе виждал от почти четири години. Знаеше къде би могъл да го открие. Отиде до пропуска, прегледа бележките, оставени там, и прецени, че сред тях няма нищо важно. След това се запъти към кабинета на Мартинсон, тъй като знаеше, че той винаги идва рано на работа. Завари го пред компютъра.

— Как върви? — поинтересува се инспекторът.

Другият мъж поклати глава.

— Симон Ламберг е почти безукорен гражданин. Досието му е чисто, дори няма глоби за неправилно паркиране.

— Според слуховете е играел хазарт. При това нелегално. Задлъжнял е. Мисля да проверя тази информация следобед. Ще отида в Малмьо.

— Какво хубаво време! — вметна Мартинсон, без да вдига поглед от екрана.

— Да. Дано пролетта дойде скоро.

Валандер се качи в колата и се запъти към Малмьо. Беше станало още по-топло. Радваше го мисълта за промяната в пейзажа, която скоро щеше да настъпи, но не след дълго мислите му се върнаха към разследването на убийството, за което отговаряше. Все още нямаха ориентир. Не разполагаха с очевиден мотив. Убийството на Симон Ламберг беше неразбираемо. Фотографът бе водил спокоен живот, преживял трагедията да му се роди дъщеря с тежки увреждания, не беше спал на едно легло с жена си. Нито една от тези подробности не обясняваше защо някой бе разбил главата му.

Нещо се беше случило по време на екскурзията до Австрия преди седем години. Нещо, което бе довело до коренна промяна у Ламберг.

Инспекторът наблюдаваше пейзажа, докато караше, и се чудеше какво му убягва. Животът и характерът на фотографа бяха сякаш обгърнати в мъгла.

Пристигна в Малмьо малко преди осем. Насочи се право към паркинга зад хотел „Савой“. Възползва се от входа към хотела и отиде в кафето.

Човекът, когото търсеше, седеше сам на маса в дъното на залата. Беше погълнат от един сутрешен вестник. Валандер се приближи към него. Мъжът се стресна и вдигна поглед.

— Курт Валандер! — смая се той. — Нима си толкова гладен, че се е наложило да дойдеш в Малмьо, за да закусиш?

— Логиката ти е необичайна, както винаги — отвърна инспекторът.

Седна и си наля чаша кафе. Сети се за първия път, в който срещна Петер Линдер, човека от другата страна на масата. Това се случи преди десет години, в средата на седемдесетте. Валандер току-що бе започнал работа в Юстад, когато полицията проведе акция срещу нелегален игрален клуб, отворен в отдалечена самотна ферма в покрайнините на Хедескуга^[40]. За всички беше очевидно, че Петер Линдер е собственикът на клуба, именно при него бяха отивали големите печалби. Въпреки това не успяха да го пратят в затвора. Неговата глутница от адвокати умело контрира аргументите на прокурора и Линдер излезе от съда като свободен човек. Така и не разбраха къде е скрил парите. Няколко дена след присъдата той се появи в участъка и помоли да говори с Валандер. Оплака му се от шведската съдебна система. Полицаят се ядоса:

— Всички знаят, че ти си държал клуба.

— Наясно съм, но прокурорът така и не успя да го докаже — отвърна Линдер. — Смятам, че имам пълното право да се оплача от лошото отношение, на което бях подложен.

Нахалството му накара полицая да онемее. След година Петер Линдер изчезна от живота му. Един ден Валандер получи анонимно писмо с информация за друг игрален клуб в Юстад. Този път осъдиха собствениците. Валандер беше убеден, че именно Петер Линдер им е помогнал. По време на първото си посещение по някакъв повод Линдер бе споменал, че „винаги закусва в «Савой»“, затова полицаят реши да го потърси там. Старият му познайник усмихнато отрече да има нещо общо с тази работа, но и двамата знаеха истината.

— От вестниците разбирам, че за фотографите е опасно в Юстад — подметна Линдер.

— Не е по-опасно, отколкото където и да е било другаде.

— Как стоят нещата с игралните клубове?

— В момента нямаме проблеми с тях.

Мъжът се усмихна. Очите му бяха яркосини.

— Може би няма да е лошо отново да се заселя в община Юстад. Как мислиш?

— Наясно си какво мисля. Ако се върнеш, този път ще те спипаме.

Петер Линдер поклати глава и се подсмихна. Това подразни Валандер, но той не го показа.

— Бих искал да поговоря с теб за убития фотограф.

— Ползвам услугите на един дворцов фотограф, който работи тук, в Малмьо. Правил е снимки в замъка „Софиеру“, докато е бил жив старият крал. Изключително добър специалист.

— Моля те само да ми отговориш на няколко въпроса — прекъсна го инспекторът.

— Това разпит ли е?

— Не. Вероятно е наивно от моя страна, но реших, че ще имаш желание да ми помогнеш.

Линдер подкупващо разпери ръце. Валандер продължи:

— Говорело се е, че фотографът Симон Ламберг прави големи залози и посещава нелегални игрални клубове. И тук, и в Копенхаген. Според слуховете вземал заеми и попаднал в капана на лихварите.

— За да бъде интересен един слух, той трябва да бъде поне наполовина верен — философски отбеляза Петер Линдер. — Така ли е?

— Надявах се, че ти ще знаеш. Чувал ли си за него?

Човекът срещу него се замисли.

— Не — отвърна накрая той. — Дори само половината от нещата, които спомена, да бяха истина, щях да го познавам.

— Възможно ли е да си го пропуснал по някаква причина?

— Не, напълно немислимо.

— Нима си всезнаещ?

— Знам всичко за света на нелегалния хазарт в Южна Швеция. Поназнайвам малко и за класическата философия и мавританската архитектура. Извън тези сфери не разбирам от почти нищо.

Инспекторът не възрази. Знаеше, че Линдер някога бе направил изненадващо бърза кариера в университета. Един ден без предупреждение бе напуснал академичния свят и за кратко време бе затвърдил позицията си на собственик на игрален клуб.

Валандер допи кафето си и промълви:

— Ще ти бъда благодарен, ако ми изпратиш едно от анонимните си писма, в случай че чуеш нещо.

— Ще проверя в Копенхаген — обеща Петер Линдер, — но надали ще попадна на нова информация.

Инспекторът кимна и рязко се изправи. Нямаше никакви намерения да се ръкува със събеседника си.

* * *

Валандер се върна в участъка към десет часа. Няколко полицаи пиеха кафе пред сградата и се радваха на хубавото време. Инспекторът надникна в кабинета на Сведберг, но не го откри. Хансон също го нямаше. Само Мартинсон упорито работеше на компютъра си.

— Как мина в Малмьо? — попита го той.

— За съжаление, слуховете не са верни — отвърна Валандер.

— За съжаление?

— Биха ни дали възможен мотив — дългове, натрупани от хазарт, наемни убийци. Всичко, от което се нуждаем.

— Сведберг провери в търговския регистър и научи, че туристическа агенция „Пътувания по земя“ вече не съществува. Преди пет години се е сляла с друга фирма, която е фалирала миналата година. Съмняваше се, че ще успеем да открием стари списъци с пътници, но прецени, че е възможно шофьорът да ги е запазил. Ако е все още жив.

— Къде е шофьорът сега?

— Не знам.

— А Хансон и Сведберг?

— Сведберг се рови из финансите на Ламберг. Хансон разговаря със съседите му. Нюберг чете конско на един от криминалистите, който е изгубил отпечатък от стъпка.

— Как е възможно да изгубиш нещо подобно?

— Щом може да изгубиш сборник с псалми в градина, значи, може да изгубиш и отпечатък от стъпка.

„Мартинсон е прав — помисли инспекторът. — Всичко се губи.“

— Постъпила ли е някаква нова информация по телефона? — поинтересува се той.

— Нищо, освен сборника с псалми, намерен от семейство Симович, и обаждания, които веднага може да отпишем. Възможно е да ни потърсят и други хора. Някои реагират по-бавно.

— Какво стана с бившия директор на банка Бакман?

— Благонадежден е, но не разполага с нова информация.

— А с чистачката Хилда Валден?

— И там нищо.

Валандер се облегна на рамката на вратата.

— Кой, по дяволите, го е убил? Какъв мотив би могъл да има?

— Кой е сменил радиостанцията? — добави Мартинсон. — И кой тича из града посред нощ със сборник с псалми в джоба?

Засега въпросите им оставаха без отговор. Инспекторът отиде в кабинета си. Чувстваше се неспокоен и притеснен. След срещата с Петер Линдер вече знаеше, че не биха могли да се надяват да намерят ключа към разгадаването на случая в света на нелегалния хазарт. Какво им оставаше? Седна зад бюрото си и за пореден път се опита да обобщи фактите, с които разполагаше. Отне му малко над час. Прочете записките си. Все по-убедителна му се струваше теорията, че Ламберг е отворил на убиеца си. Той със сигурност беше човек, когото фотографът е познавал и на когото е имал доверие. Някой, за когото не знаеше дори вдовицата му. Мислите му бяха прекъснати от Сведберг, който почука на вратата.

— Познай къде бях — подкани го той.

Валандер поклати глава. Не беше в настроение за догадки.

— Матилда Ламберг е настанена в частна клиника недалеч от Рюдсгорд^[41]. Тъй като не е далече, реших да отида дотам.

— Срещнал си се с Матилда?

Лицето на неговия колега стана сериозно.

— Беше ужасно — промълви той. — Тя не може да прави нищо сама.

— Не е необходимо да навлизаш в подробности. И сам мога да си представя.

— Случи се нещо необичайно — продължи Сведберг. — Говорих със старшата сестра. Дружелюбна жена, една от непризнатите героини на този свят. Питах я колко често Симон Ламберг е посещавал дъщеря си.

— Какво отговори тя?

— Той не е идвал никога. Нито веднъж за толкова години.

Инспекторът си замълча. Тази новина го разстрои.

— Елисабет Ламберг посещава Матилда веднъж седмично. Най-често в събота. Но не това беше необичайното.

— Какво тогава?

— Старшата сестра сподели, че някаква друга жена също идвала при момичето. Не в определени дни, само от време на време. Никой не знае името й, нито коя е тя.

Валандер сбърчи чело.

Изведнъж се почувства убеден, че най-после са попаднали на следа. Не можеше да обясни защо, но това усещане не го напускаше.

— Добре — произнесе накрая той. — Много добре. Намери останалите, искам да си направим среща.

* * *

Разследващият екип се събра в единайсет и половина. Дойдоха от различни посоки, всички бяха изпълнени с нова енергия заради хубавото време. Инспекторът получи предварителния доклад на съдебния лекар точно преди срещата. Йорне предполагаше, че Симон Ламберг е умрял по някое време преди полунощ. Ударът по тила бил нанесен с голяма сила и го убил на място. В раната бяха открили люспи месингова сплав, така че вече можеха да започнат да се опитват да отгатнат какво е било оръдието на убийството. Месингова статуетка или нещо подобно. Валандер веднага се обади на Хилда Валден и я попита дали във фотоателието е имало месингови предмети. Тя му даде отрицателен отговор и по този начин той получи информацията, от която се нуждаеше. Убиецът на Симон Ламберг беше донесъл оръдието на убийството. Убийството е било планирано, не е настъпило в резултат на спор или друг внезапен импулс.

Това беше важно откритие за разследващия екип. Вече знаеха, че търсят някого, който е действал с предварителен умисъл, ала нямаха представа защо се беше върнал. Най-вероятно бе забравил нещо, но инспекторът не можеше да се отърве от мисълта, че е възможно да съществува и друга причина, за която още не се бяха сетили.

— Каква би могла да е тя? — попита Хансон. — Да не е дошъл да остави нещо?

— Това би означавало, че първо е пропуснал нещо — обади се Мартинсон.

Задълбочено обсъдиха цялата информация, която бяха успели да съберат досега. Имаше много неясноти. Все още не разполагаха с отговори на доста въпроси, парчетата на пъзела не съвпадаха. Въпреки това Валандер настоя да обсъдят всичко, което бяха открили до момента. От опит знаеше, че полицаите в един разследващ екип трябва да имат достъп до една и съща информация. Един от най-големите му недостатъци беше, че често не споделяше това, което е научил, с останалите. С годините бе успял поне малко да се промени.

— Намерихме много отпечатъци от пръсти и стъпки — съобщи Нюберг. Както обикновено, инспекторът даде думата първо на него. — В сборника с псалми имаше ясен отпечатък от палец. Все още не знам дали съвпада с някой от отпечатъците, оставени в ателието.

— Какво можеш да ни кажеш за сборника с псалми? — попита Валандер.

— Изглежда, е бил четен често, но в него не е записано никакво име. Няма и печат, който да показва, че е бил собственост на определена църква или енория.

Инспекторът кимна и се обърна към Хансон.

— Не сме приключили с разговорите със съседите — подхвана той. — Хората, с които успях да поговоря, не са чули или видели нищо необичайно. Във фотоателието не се е вдигало шум през нощта. Не са забелязали нищо на улицата. Никой не помни да е виждал някой да обикаля около фотоателието онази вечер или по-рано. Всички ме уверяват, че Симон Ламберг се е ползвал с уважение, но е бил резервиран човек.

— Постъпили ли са обаждания с нова информация?

— Непрекъснато ни звънят, но не казват нищо ново.

Валандер попита своя колега за писмата, които фотографът бе адресирал до полицията.

— Намират се някъде в централата в Стокхолм. В момента ги търсят. Все пак само едно от тях частично засягаше нашия район.

— Не мога да преценя дали онзи албум е важен, или не — призна инспекторът. — Възможно е това да се дължи на факта, че в него ме има и мен. Отначало ми беше неприятно. Вече не знам какво да мисля.

— Другите хора си седят на кухненската маса вкъщи и пишат вулгарни неща за силните на деня — намеси се Мартинсон. — Симон Ламберг беше фотограф, стаята за проявяване на снимки е била неговата символична кухненска маса.

— Възможно е да си прав. Ще се върнем към този въпрос, когато научим повече.

— Ламберг е бил сложен човек — включи се и Сведберг. — Едновременно дружелюбен и затворен. Има и още нещо. Просто не успяваме да формулираме представата си за него.

— Още не — съгласи се Валандер. — Но картината ще се проясни. Винаги става така.

Разказа на колегите си за посещението си в Малмьо и разговора с Петер Линдер.

— Може да забравим за слуховете, че Ламберг е играел хазарт — заключи той. — Изглежда, не са били верни.

— Не разбирам защо се доверяваш на думите на този мъж — възмути се Мартинсон.

— Той е достатъчно умен да прецени кога за него е най-добре да ми каже истината — отвърна инспекторът.

Дойде ред на Сведберг. Той обясни на останалите за вече несъществуващата туристическа агенция в Стокхолм, но спомена, че според него съществува възможност да намерят шофьора на автобуса, работил по време на кратката екскурзия до Австрия през март 1981 година.

— „Пътувания по земя“ са използвали автобусна компания в Алвеста^[42] — съобщи той. — Тя все още функционира. Проверих.

— Важна ли е тази информация? — попита Хансон.

— Не е ясно — отговори Валандер. — Но Елисабет Ламберг беше категорична. Съпругът й се е променил след това пътуване.

— Вероятно се е влюбил — предположи Хансон. — Не се ли случват подобни неща по време на автобусните екскурзии?

— Добър пример — похвали го инспекторът и трескаво се зачуди дали с Мона не се е случило нещо подобно по време на пътуването й до Канарските острови миналата година.

Обърна се към Сведберг:

— Намери шофьора. Възможно е да научим нещо полезно от него.

Сведберг им разказа за посещението си при Матилда Ламберг. Стаята се изпълни с чувство на потиснатост, когато той спомена, че Симон Ламберг никога не е посещавал дъщеря си. Фактът, че някаква непозната от време на време посещаваше момичето, не бе посрещнат с особено голям интерес. Ала Валандер все още беше убеден, че точно там се крие следа. Нямаше представа как би могъл да намести тази жена в пъзела, но не възнамеряваше да забравя за нея, преди да научи коя е тя.

Накрая обсъдиха Симон Ламберг. Впечатлението, че той е бил изключително педантичен, се засилваше с всяка крачка. Нямаше нищо нередно нито във финансовото му положение, нито в живота му. Инспекторът припомни на колегите си, че някой трябва да посети съюза на любителите астрономи в Лунд. Хансон пое тази задача.

Мартинсон продължаваше да търси информация с помощта на компютъра. Потвърди предишните си наблюдения — Симон Ламберг никога не бе имал проблеми с полицията.

Минаваше един часът. Валандер сложи край на срещата, като обобщи:

— Все още не разполагаме нито с мотив, нито с ясна представа кой би могъл да е извършителят. Най-важното е, че вече сме сигурни, че убийството е било планирано. Убиецът е носил оръжието със себе си. Това означава, че може да отхвърлим хипотезата, че става дума за обир, който е приключил зле.

Всички се прибраха по кабинетите си. Инспекторът реши да замине за клиниката, в която бе настанена Матилда Ламберг. Още отсега се страхуваше от това, което щеше да види там. Болестите, страданието и уврежданията за цял живот бяха неща, с които той никога не се бе справял особено добре. Излезе от Юстад с колата си и продължи по черния път към Рюдсгорд. Отляво морето блестеше притегателно. Валандер отвори прозореца и започна да кара по-бавно.

Сети се за осемнайсетгодишната си дъщеря Линда. Тя живееше в Стокхолм. Не знаеше с какво иска да се занимава в бъдеще, дали мечтае да стане тапицер, физиотерапевт или актриса. Бе наела апартамент на Кунгсхолмен^[43] заедно с една приятелка. Той не беше напълно сигурен с какво се издържаше дъщеря му. Знаеше само, че от време на време работи като сервитьорка в различни ресторанти. Когато не беше в Стокхолм, живееше при майка си. Тогава често му идваше на гости в Юстад.

Безпокоеше се. Беше наясно, че в характера на Линда има много черти, които той не притежаваше. Например тя не се съмняваше, че ще успее да си проправи път в живота. Въпреки това той се притесняваше за нея, все пак беше неин баща.

Спря в Рюдсгорд и обядва свински пържоли в ресторант „Йестиваргорден“. На масата зад гърба му няколко фермери гръмогласно обсъждаха предимствата и недостатъците на нова машина за торене. Инспекторът се опита да се съсредоточи изцяло върху храната. Рюдберг го научи на това. Когато ядеше, трябваше да мисли само за това, което се намира в чинията му. След това му се струваше, че е проветрил главата си, сякаш тя бе къща, отворена за пръв път от дълго време.

* * *

Клиниката, в която бе настанена Матилда Ламберг, се намираше близо до Рюнге^[44]. Валандер спази указанията на Сведберг и лесно я откри. Паркира в двора и слезе от колата. Инспекторът влезе през главния вход на клиниката, която се състоеше както от стари, така и от новопостроени сгради. Отнякъде се чуваше пронизителен смях. Някаква жена поливаше цветя. Той отиде при нея и я помоли да го насочи към старшата сестра.

— Това съм аз — отвърна тя и се усмихна. — Казвам се Маргарета Юхансон. Знам кой сте. Толкова често ви виждам по вестниците.

Жената продължи да полива цветята. Валандер не коментира думите й по негов адрес.

— Понякога е ужасно да бъдеш полицай — добави сестрата.

— Съгласен съм — отговори той. — Ала не бих искал да живея в тази страна, ако нямаше полицаи.

— Вероятно сте прав — каза тя и остави лейката. — Предполагам, сте тук заради Матилда Ламберг?

— Всъщност не съм тук заради нея, а заради нейната посетителка. Не майка й, а другата жена.

На лицето на Маргарета Юхансон се изписа притеснение.

— Нима тя е замесена в убийството на баща й?

— Едва ли, но все пак бих искал да разбера коя е.

Сестрата посочи към една полуотворена врата, водеща към кабинет.

— Да седнем там.

Предложи му кафе, което той отказа.

— Матилда няма много посетители — обясни му тя. — Когато започнах работа тук преди 14 години, тя вече беше в клиниката от 6 години. Посещаваше я единствено майка й. В редки случаи други роднини. Матилда не забелязва дали има гости, или не. Тя е сляпа, не чува добре и почти не реагира на случващото се около нея. Въпреки това ни се иска пациентите, които прекарват много години, а понякога и целия си живот тук, да имат посетители. Може би защото смятаме, че и те все пак са част от обществото.

— Кога започна да я навестява непознатата?

Маргарета Юхансон се замисли.

— Преди седем-осем години.

— Колко често е тук?

— Не идва по определено време. Понякога минава половин година между посещенията й.

— Никога ли не е казвала името си?

— Да. Казва само, че иска да види Матилда.

— Предполагам, сте съобщили за това на Елисабет Ламберг?

— Разбира се.

— Как реагира тя?

— Изненада се. Попита дали бих могла да й помогна да разбере коя е посетителката на дъщеря й. Помоли ни да й се обадим веднага щом тя се появи в клиниката. Проблемът е, че посещенията на тази жена винаги са много кратки. Елисабет Ламберг не успяваше да стигне дотук навреме.

— Как идва непознатата?

— С кола.

— Сама ли кара?

— Не бях се замисляла за това. Възможно е да е имало и друг човек в автомобила, на когото никой да не е обърнал внимание.

— Предполагам, нямате представа каква кола кара? Не сте запомнили регистрацията?

Маргарета Юхансон поклати глава.

— Можете ли да ми опишете посетителката на момичето?

— Тя е около четирийсет-петдесетгодишна. Слаба, не особено висока. Облича се просто, но с вкус. Има светла къса коса. Не носи грим.

Валандер записа тези подробности в бележника си.

— Забелязали ли сте нещо друго?

— Не.

Той се изправи.

— Не искате ли да видите Матилда? — попита сестрата.

— За съжаление, нямам време — отвърна уклончиво инспекторът. — Вероятно ще дойда пак. Обадете се на полицията в Юстад, ако онази жена се върне. Кога беше тук за последен път?

— Преди два месеца.

Тя го изпрати до двора. Подмина ги помощник-сестра, бутаща инвалидна количка, в която седеше свито завито с одеяло момче.

— Всички се чувстват по-добре след настъпването на пролетта — отбеляза Маргарета Юхансон. — Забелязваме това дори у пациентите, които живеят почти изцяло в своя личен свят.

Валандер се сбогува с нея и тръгна към колата си. Тъкмо запали двигателя, когато телефонът на старшата сестра иззвъня. Тя го извика и му обясни, че го търси Сведберг. Инспекторът отиде в нейния кабинет и вдигна слушалката.

— Намерих шофьора — съобщи неговият колега. — Оказа се по-лесно, отколкото очаквах. Името му е Антон Еклунд.

— Чудесно! — похвали го Валандер.

— Става и по-хубаво. Познай какво ми каза той? Пази списъците с пътниците, които е возил, и има снимки от онази екскурзия.

— Симон Ламберг ли е бил фотографът?

— Откъде знаеш?

— Направих точно това, което ме помоли — отгатнах.

— Живее в Трелеборг^[45]. Пенсионер е. Увери ме, че сме добре дошли у тях.

— Определено ще го посетим. И то възможно най-скоро.

Инспекторът искаше да направи едно друго посещение преди това. То не можеше да чака. От Рюнге възнамеряваше направо да отиде при Елисабет Ламберг. Имаше въпрос, на който искаше веднага да намери отговор.

Завари вдовицата в градината. Тя се беше навела над една от лехите. Стори му се, че си тананика нещо. Явно скръбта, породена от смъртта на съпруга й, не бе особено дълбока и дълготрайна. Жената чу отварянето на портата и изправи гръб. В ръката си държеше лопатка. Присви очи срещу светлината.

— Съжалявам, че отново ви безпокоя толкова скоро, но имам належащ въпрос — обясни той.

Елисабет Ламберг остави лопатката в кошницата до нея.

— Да влезем ли?

— Не е необходимо.

Тя му посочи няколко сгъваеми стола до тях. Седнаха.

— Говорих със старшата сестра в клиниката, в която е настанена Матилда — подхвана Валандер. — Ходих дотам.

— Видяхте ли Матилда?

— За съжаление, нямах достатъчно време.

Не желаеше да й каже истината — срещите с хора с тежки увреждания бяха почти непосилни за него.

— Обсъдихме непознатата, която посещава дъщеря ви.

Вдовицата си бе сложила слънчеви очила, които му пречеха да улови погледа й.

— Предния път, когато разговаряхме за Матилда, не ми споменахте нищо за тази жена. Това ме изненадва и събужда любопитството ми. Струва ми се необичайно.

— Реших, че няма значение.

Инспекторът не знаеше доколко твърдо и директно да подходи. Все пак съпругът на Елисабет Ламберг беше жестоко убит само преди няколко дни.

— Значи, не сте замълчали, защото я познавате, или защото по някаква причина не искате да говорите за нея?

Тя свали слънчевите очила и го погледна в очите.

— Не знам коя е. Опитах се да разбера, но без успех.

— Какво направихте?

— Единственото, което можех — помолих персонала да ми се обадят веднага щом я видят. Така и правеха. Ала все не стигах навреме.

— Защо не настояхте да не я пускат при Матилда или не се погрижихте да й забранят да вижда дъщеря ви, ако откаже да каже името си?

Елисабет Ламберг се изненада.

— Та тя е обяснила как се казва още при първото си посещение. Нима старшата сестра не ви спомена за това?

— Не.

— Непознатата се представила като Сив Стигберг. Обяснила, че живее в Лунд, но там няма жена с това име. Проверих. Претърсих телефонните указатели от цялата страна. В Крамфош^[46] живее една Сив Стигберг. Има още една в Мутала^[47]. Свързах се с тях и ги попитах какво са търсили при Матилда. И двете не знаеха за какво говоря.

— Значи, е дала фалшиво име? Затова Маргарета Юхансон е решила да си замълчи.

— Да. Няма друго обяснение.

Валандер се замисли. Вярваше, че тя му казва истината.

— Всичко това е извънредно странно. Все още не разбирам защо не го споделихте с мен от самото начало.

— Осъзнавам, че е трябвало да го направя.

— Вероятно сте се мъчили да се сетите коя е тя и защо посещава дъщеря ви.

— Разбира се. Затова казах на старшата сестра да не й забранява да се среща с Матилда. Някой ден ще успея да пристигна навреме.

— Какво прави непознатата по време на посещенията си в клиниката?

— Остава за малко. Наблюдава Матилда, но никога не казва нищо, въпреки че дъщеря ми чува, когато й се говори.

— Не питахте ли мъжа си за нея?

Гласът й беше изпълнен с горчивина:

— Защо да го правя? Той не се интересуваше от Матилда. За него тя не съществуваше.

Инспекторът стана от стола и промълви:

— Все пак получих отговор на въпроса си.

* * *

След посещението при вдовицата Валандер отиде направо в участъка. Внезапно го бе обзело чувството, че се налага да побързат. Беше късен следобед. Откри Сведберг в кабинета му и още от вратата заяви:

— Заминаваме за Трелеборг. Имаш ли адреса на шофьора?

— Антон Еклунд живее в апартамент в центъра на града.

— Защо не му се обадиш да провериш дали си е вкъщи?

Сведберг набра номера на възрастния човек. Той вдигна почти веднага.

— Добре дошли сме — съобщи колегата му, след като приключи краткия разговор.

Взеха неговата кола, тъй като тя беше по-хубава от тази на инспектора. Сведберг караше бързо и решително. За втори път този ден Валандер пътуваше на запад по „Страндвеген“. Сподели със Сведберг всичко, което беше научил от старшата сестра в клиниката и от Елисабет Ламберг.

— Не мога да се отърва от усещането, че непознатата е важна и е свързана с фотографа — заяви той.

Продължиха пътуването в пълно мълчание. Инспекторът разсеяно се любуваше на изгледа. Подремна. Бузата вече не го болеше, въпреки че все още беше синя. Беше започнал да свиква с коронката, която бяха сложили на счупения зъб.

Намериха адреса на Антон Еклунд в Трелеборг сравнително лесно. Сведберг попита за посоката само веднъж. Шофьорът живееше на първия етаж в неколкоетажна червена тухлена къща в центъра на града. Беше ги видял да пристигат и ги чакаше пред отворената си врата. Антон Еклунд беше едър мъж с гъста, чуплива бяла коса. Стисна ръката на Валандер толкова силно, че едва не му причини болка. Покани ги да влязат в малкия му апартамент. На масата ги очакваха кафе и сладки. Инспекторът остана с впечатлението, че пенсионерът живее сам. Апартаментът беше подреден, но оставяше впечатлението, че там живее един човек. Предположението му се потвърди веднага щом седнаха.

— Останах сам преди три години — обясни им Еклунд. — Преместих се тук след смъртта на жена ми. Прекарахме само една година заедно след пенсионирането. Тя почина в съня си.

И двамата полицаи замълчаха. Каквото и да кажеха, нямаше да прозвучи на място. Шофьорът вдигна подноса със сладки и ги покани да се почерпят. Валандер си взе парче кекс и подхвана:

— През март 1981 година сте закарали група туристи с автобус до Австрия. Екскурзията е била организирана от агенция „Пътувания по земя“. Тръгнали сте от площад „Нора Банторгет“ в Стокхолм, крайната ви цел е била Австрия.

— Пътувахме до Залцбург и Виена. Трийсет и двама пътници, един екскурзовод и аз. Автобусът беше съвсем нов, Scania.

— Мислех, че автобусните екскурзии към континента излязоха от мода през шейсетте години — обади се Сведберг.

— Така е — отвърна Еклунд. — Но после отново станаха популярни. „Пътувания по земя“ е малко глупаво име за туристическа агенция, но поне разсъждаваха правилно. Има хора, които нямат никакво желание да летят до далечни дестинации. Хора, които наистина искат да пътуват. За тази цел човек трябва да си остане на земята.

— Разбрах, че пазите списъци с пътниците, които сте карали — каза инспекторът.

— Това се превърна в мания за мен — призна шофьорът. — Понякога ги разлиствам. Изобщо не помня много от тези хора. Други имена извикват различни спомени в съзнанието ми. Повечето са хубави, но има и някои, които бих предпочел да забравя.

Пенсионерът се изправи и донесе пластмасова папка, която се намираше на един от рафтовете. Подаде я на Валандер. Вътре имаше списък с 32 имена. Инспекторът откри Ламберг почти веднага. Внимателно прегледа и останалите имена. Досега не бяха попадали на толкова нагледна информация. Повече от половината пътници бяха от Централна Швеция. Имаше и двама от Херньосанд^[48], една жена от Лулео^[49], както и седем души от южната част на страната — Халмстад, Есльов, Лунд. Валандер връчи списъка на Сведберг.

— Споменали сте, че разполагате със снимки от екскурзията, на която е бил Ламберг?

— Тъй като по принцип това беше професията му, го избраха за фотограф на групата. Той направи почти всички снимки. Тези, които искаха да получат копия от тях, се записаха в един списък. Всички получиха снимките, които си поръчаха. Той си свърши работата.

Еклунд повдигна някакъв вестник. Под него лежеше плик със снимки.

— Получих ги като подарък от Ламберг. Той ги подбра. Не съм ги избирал аз.

Инспекторът бавно прегледа снимките. Бяха общо 19. Предполагаше, че фотографът няма да се вижда на нито една от тях, но го откри на предпоследната снимка, на която бе изобразена цялата група. На гърба й бе написано, че е била направена на някакво място за почивка между Залцбург и Виена. Дори шофьорът беше заедно с пътниците. Валандер се досети, че Ламберг вероятно е използвал самоснимачка. Прегледа снимките за втори път. Внимателно огледа детайлите и лицата. Изведнъж осъзна, че една жена се появява отново и отново. Тя винаги гледаше право към камерата и се усмихваше. Лицето й му се струваше познато, но не знаеше защо.

Инспекторът помоли другия полицай да хвърли един поглед на снимките и после попита Еклунд:

— Какво впечатление ви направи Ламберг?

— Отначало не му обръщах внимание, но после нещата станаха значително по-драматични.

Сведберг вдигна поглед.

— Какво е станало? — поинтересува се Валандер.

— Знам, че не бива да се говори лошо за мъртвите — произнесе плахо пенсионерът. — Но той се събра с една от жените в групата. Нещата не бяха никак прости.

— Защо?

— Тя беше женена и пътуваше заедно с мъжа си.

Инспекторът запечата този отговор в паметта си.

— Имаше и още нещо, което само влошаваше ситуацията — добави шофьорът.

— Какво?

— Съпругът й беше свещеник.

Еклунд го посочи на една от снимките. Сборникът с псалми изскочи в съзнанието на Валандер. Изпоти се. Хвърли поглед към Сведберг. Като че ли и той бе стигнал до същото заключение.

Инспекторът взе купчината снимки. Намери една, на която непознатата се усмихваше на камерата, показа я на пенсионера и попита:

— Това ли е тя?

Мъжът погледна снимката и кимна.

— Тя е. Поне така мисля. Беше жена на свещеник с енория в едно от предградията на Лунд.

Валандер отново се спогледа със своя колега.

— Как приключи всичко?

— Нямам представа. Дори не съм сигурен дали свещеникът откри какво се случва зад гърба му. Изглеждаше ми наивен. Цялата ситуация беше много деликатна.

Инспекторът пак погледна снимката на жената. Внезапно се сети коя е тя.

— Как се казваше свещеническото семейство?

— Висландер. Андерс и Луисе Висландер.

Сведберг потърси адреса им в списъка с пътниците и го записа.

— Ще се наложи да вземем снимките ви — обясни Валандер. — Ще ги получите обратно, като приключим с тях.

Еклунд кимна и промълви:

— Надявам се, че не съм ви досадил с приказките си.

— Тъкмо напротив, много ни помогнахте.

Сбогуваха се, благодариха на домакина за кафето и излязоха на улицата.

— Съпругата на свещеника отговаря на описанието на непознатата, която посещава Матилда Ламберг — сподели инспекторът. — Ще ми се веднага да получа потвърждение на това. Не знам защо посещава момичето, ще я питаме за това по-късно.

Запътиха се към колата с бързи крачки. Не след дълго Трелеборг остана зад гърба им. Все пак, преди да заминат, Валандер се обади на полицията в Юстад от една телефонна кабина. Когато най-накрая успя да се свърже с Мартинсон, набързо му обясни какво се е случило и го помоли да разбере дали Андерс Висландер все още е свещеник в някоя енория в Лунд.

Двамата със Сведберг щяха да се върнат в участъка веднага след като се отбиеха в Рюнге.

— Мислиш ли, че е възможно тя да го е убила? — попита го неговият колега на път за клиниката.

Инспекторът дълго мълча. Накрая отговори:

— Не, но нейният съпруг би могъл да е човекът, когото търсим.

Сведберг впери невярващ поглед в него.

— Свещеникът?

— Защо не? И свещениците са хора. Разбира се, че е възможно убиецът да е свещеник. Колко ли месингови предмети има в една църква?

Спряха в Рюнге за съвсем кратко. Старшата сестра веднага разпозна жената на снимката, която й показа инспекторът. Продължиха към участъка в Юстад и отидоха направо при Мартинсон. Хансон беше при него.

— Андерс Висландер все още е свещеник в Лунд, но в момента е в болнични — съобщи Мартинсон.

— Защо? — поинтересува се Валандер.

— Заради лична трагедия.

Инспекторът го погледна изпитателно.

— Какво се е случило?

— Съпругата му е починала преди около месец.

В стаята настъпи тишина.

Валандер затаи дъх. Не знаеше нищо със сигурност, но въпреки това се чувстваше убеден, че ще намерят отговора на загадката или поне част от него в дома на Андерс Висландер в Лунд. Имаше известни предположения.

Заведе колегите си в залата за срещи. Нюберг се присъедини към тях. Инспекторът настоя да зарежат всичко друго и да се съсредоточат върху свещеника и неговата починала съпруга. Вечерта се опитаха да научат колкото се може повече за тях. Валандер ги помоли да стъпват внимателно, да бъдат възможно най-дискретни. Хансон предложи да се свържат с Висландер още същата вечер, но инспекторът категорично отказа. Можеха да почакат до следващия ден. Беше важно да се подготвят добре.

Не разполагаха с кой знае колко време за събиране на нова информация. По-скоро трябваше да прегледат това, което вече знаеха, и да го свържат с Андерс и Луисе Висландер.

Въпреки всичко успяха да установят доста неща. Един журналист помогна на Сведберг да намери некролога на Луисе Висландер във вестник „Сюдсвенска Дагбладет“. Тя беше починала на 47 години „след дълго и търпеливо понесено страдание“. Обсъдиха какво точно биха могли да означават тези думи. Надали се бе самоубила. Навярно е била болна от рак. В друг некролог откриха информация, че сред опечалените има и две деца. Дълго и задълбочено дискутираха дали да се свържат с колегите в Лунд веднага, или не. Отначало Валандер се колебаеше, но постепенно започна да се чувства все по-убеден, че е прекалено рано за това.

Малко след осем вечерта инспекторът помоли Нюберг да направи нещо, което обикновено не спадаше към задълженията му. Обърна се към него, защото искаше да поговори с другите полицаи. Криминалистът имаше задачата да провери дали свещеникът живее в къща, или в апартамент.

Нюберг се запъти натам, а останалите седнаха, за да направят нов преглед на състоянието на разследването. Поръчаха пица. Докато хапваха, Валандер се опита да си представи, че убиецът е Андерс Висландер.

Възраженията срещу тази идея бяха много. Предполагаемата любовна история между Симон Ламберг и Луисе Висландер се бе случила преди много години. Жената беше починала. Защо съпругът й реагираше чак сега? Имаше ли изобщо някакво основание да вярват, че той е в състояние да нападне някого? Инспекторът знаеше, че всички тези възражения са основателни. Колебаеше се, но не го напускаше убеждението, че въпреки всичко се приближават към разрешаването на случая.

— Единственото, което ни остава, е да поговорим със свещеника — заключи той. — Ще го направим утре сутринта. После ще видим.

Нюберг се върна. Съобщи им, че Висландер живее в къща, собственост на Шведската църква. Тъй като свещеникът беше излязъл в болнични, инспекторът предположи, че ще могат да го открият у дома. Преди да се разделят, Валандер реши двамата с Мартинсон да отидат при Висландер на следващия ден. Нямаше нужда от повече хора.

Беше около полунощ, инспекторът караше към дома си. Зави по улицата до площад „Санкта Гертруд“. Наоколо цареше тишина. Обзеха го тъга и умора. За миг се почувства убеден, че светът се състои само от болести, смърт и празнотата след напускането на Мона, ала после си припомни, че пролетта е дошла, и се отърси от неприятните мисли. На другия ден щеше да се срещне със свещеника и да разбере дали са се доближили до разкриване на убийството.

Дълго стоя буден. Искаше му се да се обади на Линда и Мона. Към един часа през нощта си свари няколко яйца и ги изяде прав до мивката. Огледа се в огледалото в банята, преди да си легне. Бузата му все още беше синя. Беше време да се подстриже.

Спа неспокойно. Стана още в пет часа. Докато чакаше Мартинсон, сортира планината от мръсни дрехи в банята и мина с прахосмукачката в целия апартамент. Изпи няколко чаши кафе, неведнъж застана до прозореца и поразсъждава върху обстоятелствата около смъртта на фотографа.

В осем часа излезе на улицата и зачака. Очертаваше се поредният хубав пролетен ден. Младият му колега беше точен, както винаги. Валандер седна в колата му и заедно заминаха за Лунд.

— Спах лошо — сподели Мартинсон. — Рядко ми се случва. Снощи ме споходиха някакви предчувствия.

— Какви предчувствия?

— Не знам.

— Навярно е заради пролетта.

Мартинсон го погледна въпросително.

— Заради пролетта?

Инспекторът не отговори, само промърмори нещо неразбираемо.

Пристигнаха в Лунд малко преди девет и половина. Както обикновено, Мартинсон караше много бързо и невнимателно, но поне бе запомнил пътя до дома на свещеника. Влезе направо в улицата, на която се намираше къщата му. Минаха покрай нея, номер 19, и паркираха на разстояние, за да не бият на очи.

— Да вървим — Валандер подкани младия си колега. — Остави приказките на мен.

Къщата беше голяма. Инспекторът предположи, че е от началото на века. След като минаха през портата, забеляза, че градината не е поддържана. Мартинсон също обърна внимание на това. Валандер позвъни на вратата и се запита какво очаква. Отново позвъни. Никой не отвори. Натисна звънеца за трети път със същия резултат. Взе бързо решение.

— Почакай ме тук. Не до къщата, иди на улицата. Църквата, в която служи Висландер, не е далеч. Ще взема колата ти.

Инспекторът си беше записал името на храма. Предишната вечер Сведберг му показа къде се намира на една карта. Бяха му необходими пет минути, за да стигне дотам. Църквата изглеждаше пуста. Помисли, че е сбъркал и свещеникът не е там, но храмът се оказа отключен. Пристъпи в мрачния притвор и затвори вратата. Вътре беше много тихо. Дебелите стени заглушаваха звуците отвън. Продължи към вътрешността на църквата. Там беше по-светло. През цветните витражи влизаше слънце.

На първия ред, близо до олтара, имаше някой. Валандер бавно тръгна напред по пътеката между пейките. Един мъж седеше наведен напред и погълнат от молитвите си. Вдигна поглед чак когато инспекторът застана до него. Валандер веднага го разпозна — това беше Андерс Висландер. Изобщо не се беше променил, изглеждаше по същия начин като на единствената снимка, на която го беше виждал. Беше небръснат, очите му блестяха. Инспекторът се притесни. Съжали, задето не бе взел Мартинсон със себе си.

— Андерс Висландер? — попита той.

Погледът на свещеника беше сериозен.

— Кой сте вие?

— Името ми е Курт Валандер, полицай съм. Бих искал да поговоря с вас — гласът му прозвуча остро и нетърпеливо.

— Скърбя. Пречите ми. Оставете ме на спокойствие.

Валандер се притесни още повече. Човекът на пейката беше на косъм да избухне.

— Знам, че съпругата ви е починала — обясни той. — Искам да поговоря с вас за това.

Висландер се изправи толкова рязко, че инспекторът инстинктивно отстъпи назад, напълно убеден, че срещу себе си има напълно неуравновесен човек.

— Пречите ми и не си отивате, въпреки че ви моля за това. Значи, съм принуден да чуя какво имате да ми кажете — заяви свещеникът. — Да отидем във вестиария^[50].

Застана пред Валандер и продължи наляво от олтара. Гърбът на мъжа беше широк, говореше за неочаквана сила. Възможно бе той да е беглецът, който инспекторът се бе опитал да настигне, неговият нападател.

Във вестиария имаше няколко стола и масичка. Висландер седна и посочи един от останалите столове на Валандер. Инспекторът го придърпа към себе си. Зачуди се откъде да започне. Свещеникът се взираше в него с блестящите си очи. Валандер се огледа. Върху една маса стояха два свещника. Инспекторът впери поглед в тях, отначало, без да разбира какво е уловило вниманието му. После забеляза, че единият от тях се различава от другия — липсваше едното гнездо. Свещникът беше направен от месинг. Валандер погледна към свещеника и осъзна, че той вече знае какво е забелязал. Въпреки това се оказа неподготвен за онова, което последва. Висландер се нахвърли върху него с рев и сключи ръце около гърлото му. Силата му — или може би лудостта му — беше огромна. Инспекторът отчаяно се съпротивляваше. Свещеникът крещеше несвързано, обясняваше, че фотографът е трябвало да умре, започна да говори несвързано за конниците на апокалипсиса. Валандер направи усилие да се освободи и някак успя да го постигне, ала другият мъж отново скочи върху него, подобно на борещо се за живота си животно. Бяха стигнали до масата, на която стояха свещниците. Инспекторът успя да хване единия от тях и да удари Висландер по лицето. Той мигновено се строполи на земята. За момент Валандер помисли, че го е убил по същия начин, по който другият мъж бе убил Ламберг, но с облекчение забеляза, че той още диша.

Инспекторът се строполи на един от столовете и се опита да си поеме дъх. Лицето му беше изподрано. Поправеният зъб се беше счупил за трети път.

Свещеникът лежеше на пода, но започваше бавно да се съвзема. Валандер чу как някой отваря вратата на църквата. Излезе от вестиария и отиде да посрещне Мартинсон, който се беше досетил, че нещо не е наред, и бе извикал такси от съседа на Висландер.

Всичко се беше случило изключително бързо, но вече беше приключило. В свещеника инспекторът разпозна мъжа, който го повали на улицата. Разпозна го, без да е виждал лицето му. Той беше, нямаше никакво съмнение.

* * *

Няколко дни по-късно Валандер събра колегите си в залата за срещи в участъка. Отвориха един от прозорците. Във въздуха се усещаше пролетна топлина. Инспекторът беше приключил с разпита на свещеника. Психичното му състояние беше толкова лабилно, че един лекар ги посъветва да бъдат внимателни. Валандер бе научил всичко, от което се нуждаеше. Извика колегите си, за да сподели тази информация с тях.

— Цялата история е извънредно мрачна, потискаща и трагична — подхвана той. — Симон Ламберг и Луисе Висландер продължили да се срещат тайно след онази екскурзия. Нейният съпруг не подозирал нищо. Научил съвсем наскоро, малко преди смъртта й. Тя починала от рак на черния дроб. Признала за изневярата на смъртния си одър. Висландер се побъркал. Отчасти заради смъртта на съпругата си, отчасти от гняв и отчаяние заради предателството й. Започнал да следи Ламберг. Смятал, че той също носи вина за смъртта на Луисе. Излязъл в болнични, прекарвал почти цялото си време в Юстад. Наблюдавал фотоателието. Отседнал в едно от хотелчетата в града. Следял и чистачката Хилда Валден.

Една събота влязъл с взлом в апартамента й, откраднал ключовете за ателието на Ламберг и направил копие от тях. Върнал ги на мястото им, преди тя да се прибере. Промъкнал се във фотоателието и убил фотографа със свещника. В объркването си помислил, че той не е умрял. Върнал се, за да го убие още веднъж. Изгубил сборника с псалми, когато се скрил в градината на семейство Симович. Пускането на радиото и смяната на станцията е необичайна подробност. Висландер си въобразил, че ще може да чуе Божия глас чрез радиоапарата и че Бог ще прости греховете му. Успял да намери единствено станция с рок музика. Снимките са изцяло творения на Ламберг и нямат нищо общо с убийството. Вероятно фотографът е презирал политиците и управниците. Не го е удовлетворявала работата на полицията. Бил е раздразнителен човек. Незначителен мъж, който властвал над света, като изопачавал лица. С това приключваме случая. Трябва да призная, че изпитвам известно съжаление към свещеника. Преживял е тежък удар и не е успял да го понесе.

В стаята настъпи тишина.

— Защо Луисе Висландер е посещавала дъщерята на фотографа в клиниката? — поинтересува се Хансон.

— И аз се чудя — сподели инспекторът. — Възможно е по време на онази екскурзия двамата със Симон Ламберг да са били овладени от страст, примесена с християнски мотиви. Навярно са се молили за Матилда. Луисе Висландер е отивала в клиниката, за да провери дали молитвите им са имали ефект. Вероятно е гледала на Матилда като на жертва на греховния живот на родителите си. Никога няма да научим. Нито ще разберем какво е привлякло Симон Ламберг и Луисе Висландер един към друг. Винаги остават тайни стаи, до които нямаме достъп. Може би така е най-добре.

— Бихме могли да направим още едно предположение, що се отнася до свещеника — намеси се Рюдберг. — Възможно е неговият гняв да се е дължал на убеждението, че фотографът е прелъстил съпругата му по-скоро в религиозно, отколкото в еротично отношение. Няма как да сме сигурни, че в този случай става дума за обикновена ревност.

Възцари се кратко мълчание, после продължиха да обсъждат снимките на Ламберг.

— Навярно и той е бил луд донякъде, щом е посвещавал свободното си време на деформирането на лицата на известни хора — заяви Хансон.

— Възможно е да съществува съвсем друго обяснение за това — предложи Рюдберг. — Може би в днешно време има хора, които се чувстват толкова безсилни, че вече не желаят да бъдат част от така нареченото ни демократично общество, а вместо това предпочитат да се занимават с ритуали. Ако действително е така, състоянието на демокрацията в страната ни не е никак добро.

— Не се бях сещал за това — призна Валандер. — Сигурно си прав. Склонен съм да се съглася с теб — положението в Швеция наистина е започнало да се влошава.

Срещата приключи. Инспекторът се чувстваше уморен и потиснат въпреки хубавото време. Липсваше му Мона.

Валандер погледна към часовника. Четири и петнайсет.

Имаше час при зъболекаря.

Вече не знаеше за кой пореден път.

Допълнителна информация

$id = 10556

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Хенинг Манкел

Заглавие: Пукнатината

Преводач: Надежда Станимирова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: шведски

Издание: първо

Издател: Книгопис ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: сборник (не е указано)

Националност: шведска

Печатница: Симолини ’94

Излязла от печат: 13.05.2015

Редактор: Вера Александрова

Коректор: Нели Германова

ISBN: 978-619-7067-53-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6626