Багдадският крадец

Нур ед-Дин и Шемс ед-Дин

Знай, о, повелителю на всички правоверни, че в стари времена в египетската земя живял един султан, истинско олицетворение на справедливостта; за бедните той бил баща, мъдреците били негови съветници; султанът имал везир, разбран и разумен човек, който мъдро му помагал в управлението на страната. Този везир бил много възрастен човек и имал двама сина, които били като две луни; нийде по света нямало равни на тях по красота и миловидност По-големият се казвал Шемс ед-Дин Мохамед, а по-малкият — Нур ед-Дин Али; по-малкият обаче превъзхождал по-големия по нежност и миловидност, така че за него се разчуло чак по чужди земи и жителите им идвали в страната, за да се порадват на красотата му. И ето случило се, че баща им умрял; султанът много тъгувал за него и засвидетелствувал своето благоволение на двамата му сина, като ги извикал при себе си, облякъл ги в скъпи царедворски одежди и им казал:

— Вие ще заемете мястото на своя баща; не тъгувайте повече!

Братята се зарадвали и целунали земята пред султана и техният траур за баща им продължил цял месец; след това те поели службата си като везири и властта преминала в техни ръце, както по-рано била в ръцете на баща им. Колчем султанът тръгнел някъде на път, един от двамата братя заминавал заедно с него. И така една вечер, когато било ред на по-големия да замине със султана, се случило, че двамата седели заедно на приказка; тогава по-големият казал на по-малкия:

— Братко мой, аз искам ние двамата с теб да се оженим в една и съща нощ.

— Нека бъде по волята ти, братко мой — отвърнал по-малкият, — нали знаеш, аз съм съгласен с всичко, което ти кажеш.

И така те се условили. По-големият обаче отново се обърнал към брат си:

— Ако Аллах нареди така, че ние с теб да се сгодим с две девойки и да се оженим за тях през една и съща нощ и те да заченат в един ден, и ако по волята на Аллаха твоята жена роди син, а моята — дъщеря, то нека ние да ги сгодим, защото те ще бъдат братови деца.

А Нур ед-Дин попитал:

— Братко мой, какъв дар ще поискаш да поднесе моят син за сватбата на твоята дъщеря?

По-големият отвърнал:

— Аз искам от твоя син за моята дъщеря три хиляди динара и три градини, както и три големи ниви; би било непристойно, ако момъкът пожелае да сключи брачния договор на по-малка цена.

Като чул това искане обаче, Нур ед-Дин казал:

— Но ти не можеш да искаш такъв голям дар от моя син! Нима не знаеш, че ние с теб сме братя и по милостта на Аллаха — везири с еднакъв ранг? Полага се ти да предложиш дъщеря си на моя син без сватбен дар, а ако непременно е необходимо да се направи някакъв дар, то тогава определи привидно една цена, колкото за пред хората. Защото ти много добре знаеш, че мъжката издънка на рода е много по-ценна от женската; моето дете е мъжко и нашето име ще се продължи благодарение на него, а не на твоята дъщеря.

— Че какво й е на нея? — попитал Шемс ед-Дин.

Нур ед-Дин отговорил:

— Нашето име няма да продължи да се носи сред емирите благодарение на нея; ти обаче искаш да постъпиш с мен като онзи човек, за когото разказват, че казал на своя приятел, дошъл при него с някаква молба:

— В името на Аллаха, аз ще изпълня твоята молба, само че утре.

Тогава Шемс ед-Дин казал:

— Виждам аз, че на теб ти липсва уважение към другите и че смяташ своя син за по-ценен от моята дъщеря; няма никакво съмнение, че си неразумен и не знаеш как да се държиш. Ти ми припомняш нашата съвместна служба, макар че аз те допуснах до везирството само от съжаление, за да ми бъдеш помощник, когато се наложи, и за да не те обидя. Ала щом ти говориш така, то в името на Аллаха аз никога няма да позволя на моята дъщеря да се ожени за твоя син, дори ако ти дадеш за нея злато колкото собственото й тегло.

Като чул думите на брат си, Нур ед-Дин се разсърдил и отвърнал:

— И аз никога за нищо на света няма да оженя моя син за твоята дъщеря!

Шемс ед-Дин обаче извикал:

— Аз никога няма да дам съгласието си той да стане неин съпруг! Ако нямах намерение да тръгна утре на път, щях добре да те накажа за назидание на всички, но щом се върна от пътешествието си, има да видиш и аз ще ти покажа на какво те задължава моят сан и положение!

Като чул тези думи на брат си, Нур ед-Дин излязъл вън от себе си от ярост, ала той прикрил чувствата си. Двамата братя прекарали нощта отделно. Когато се развиделило, султанът тръгнал на път с богатата си свита, стигнал до Кайро и оттам в Гиза и се отправил към пирамидите, съпроводен от своя везир Шемс ед-Дин. А що се отнася до неговия брат Нур ед-Дин, през цялата нощ гневът му не стихнал; и когато се разсъмнало, той станал, произнесъл утринната си молитва и влязъл в своята съкровищница. Там взел чифт малки кожени дисаги и ги напълнил със злато.

И след всичко, това той заповядал на един от младите си прислужници да оседлае нубийската му ослица с меко седло; ослицата била стоманеносива, извитият й гръб се издигал като висока гърбица; седлото било от злато, стремената — донесени от Индия, животното било украсено с разкошно персийско покривало и приличало на булка, нагиздена за сватбена нощ. Освен това той заповядал на слугата да сложи върху седлото една копринена завивка и да я покрие с молитвено килимче, което да прикрива от двете страни натъпканите със злато дисаги. След това се обърнал към слугата и робите си:

— Смятам да направя една дълга разходка извън града и ще пояздя чак до местността Калюб; ще пренощувам три нощи навън и никой от вас да не тръгва подире ми, защото много ми е тежко на душата!

След тези думи той бързо яхнал ослицата и снабден с малко храна за по път, напуснал Кайро и поел към далечината. Още по пладне той вече влизал в град Билбаис, където слязъл от ослицата и си починал, като оставил и добичето да си отпочине, и похапнал малко от взетата за по път храна. В Билбаис той купил още храна за себе си и фураж за ослицата и след това отново поел към пустинята. Щом паднала нощ, той пристигнал в едно селище, което се наричало ес-Садийе; там прекарал нощта. Взел малко от храната и я изял; после сложил дисагите за възглавница върху проснатата завивка и заспал на открито, все още обладан от силен гняв. Така прекарал нощта. Ала щом се зазорило, яхнал отново магарето и продължил пътя си и яздил, докато стигнал до град Алепо, където отседнал в една от многото странноприемници, и останал там три дни, за да си отпочинат и добичето, и той и да се порадва на хубавия въздух. След това решил да продължи пътя си, яхнал отново ослицата и тръгнал, накъдето му очи видят; яздил, без да спира, докато стигнал град Басра, ала не знаел как се нарича градът. Отседнал в един хан, свалил дисагите от магарето и проснал килимчето; дал добичето, както си било със сбруите, на ханджията и му казал да го поразходи. Ханджията поел юздата и повел ослицата. Случило се обаче така, че по същото време везирът на Басра седял на прозореца на своя палат; той видял ослицата със скъпоценните сбруи и си помислил, че това е царско добиче, на каквото яздят само везири и царе; умът му останал в него и той казал възхитен на един от своите слуги:

— Я ми доведи този ханджия!

Слугата излязъл и довел ханджията; той пристъпил, целунал земята пред везира, който бил много стар. Везирът попитал ханджията:

— Кой е собственик на това добиче и какъв човек е?

Ханджията отвърнал:

— О, господарю, това добиче е на един много приятен млад човек, сериозен и красив, сигурно е търговец.

Като чул думите на ханджията, везирът бързо се изправил, яхнал своя кон и се отправил към хана, за да посети момъка. А Нур ед-Дин, щом видял везира да се приближава, се изправил, посрещнал го и го поздравил. Везирът го приветствувал с добре дошъл, слязъл от своя жребец, прегърнал момъка, поканил го да седне до него и го попитал:

— Синко, откъде идваш и какво търсиш тук?

— Господарю — отвърнал Нур ед-Дин, — идвам от град Кайро, където моят баща, докато беше жив, бе везир, ала сега той се пресели при милостивия велик Аллах — и момъкът разказал всичко, каквото му се било случило, от начало до край, и добавил: — Така аз реших никога вече да не се върна у дома, докато не обходя всички градове и земи.

А везирът, щом чул неговите думи, веднага заговорил:

— Синко, недей слуша гласа на страстите си, защото той може да те тласне към гибел! Истина ти казвам, много страни са пусти местности и аз се страхувам за тебе от превратностите на живота.

При тези думи везирът накарал да натоварят дисагите, завивката и килимчето върху ослицата и отвел Нур ед-Дин в своя дом; там му отделил една хубава стая и го обградил с любезност и почести, тъй като много го обикнал. После му казал:

— Синко, ето аз живея тук, стар човек съм вече, а нямам син. Аллах ме сподоби само с една дъщеря, която ти е равна по красота; мнозина, които идваха да я искат, аз отпращах. Сега обаче сърцето ми силно се привърза към тебе; искаш ли да приемеш моята дъщеря да ти служи и да я направиш своя съпруга? Ако си съгласен, аз ще отида заедно с теб при султана в Басра и ще му кажа, че ти си син на моя брат и ще те представя на него, за да те направи везир на мое място, а аз самият ще остана спокойно в дома си, защото вече остарях.

Като чул тези думи на везира на Басра, Нур ед-Дин навел скромно глава и отвърнал:

— Слушам и се подчинявам!

Везирът много се зарадвал и накарал слугите си да приготвят празничен обяд и да украсят тържествената зала, където празнували сватбите на емирите. После той събрал приятелите си и поканил велможите на царството и търговците от Басра; когато всички се събрали край него, той им казал:

— Аз имах един брат, който беше везир в египетската земя и Аллах го сподоби с двама сина, докато мен, както вие всички знаете, той дари с една дъщеря. Така брат ми бе уговорил с мен да ожени един от своите синове за дъщеря ми и аз му го обещах; и ето, когато дошло времето за женитбата, той ми изпраща един от своите синове — този момък. И тъй като той вече е дошъл при мен, аз съм готов да сключа брачния договор между него и моята дъщеря и да отпразнувам тяхната женитба в моя дом, защото той ми е много по-близо до сърцето, отколкото кой да е чужденец, а по-късно, ако иска, той може да остане при мен, а ако иска, да пътува, аз ще го изпратя заедно с жена му при баща му.

Тогава всички отвърнали:

— Решението ти е много добро — и се обърнали да видят жениха и като го видели, всички го харесали.

А везирът изпратил веднага да повикат кадиите и свидетелите и начаса съставили договора. Слугите донесли на гостите да пушат благовонни тютюни, поднесли им захарен шербет и ги напръскали с розова вода; после всички се разотишли. Везирът заповядал на слугите си да отведат Нур ед-Дин в банята и му дал една от своите най-скъпи одежди, изпратил му кърпи и блюда, и кадилници, и всичко, което му било нужно. Когато момъкът излязъл от банята и се пременил с дрехата, той бил хубав като пълнолуние през четиринадесетата нощ. Навън, пред банята, Нур ед-Дин яхнал ослицата си и поел право към палата на везира. Там слязъл от добичето, влязъл при везира и му целунал ръцете, а старецът го поздравил с „добре дошъл“:

— Бъди щастлив, синко, върви тази нощ при твоята жена, а утре аз ще те заведа при султана. Ще моля Аллаха да бъде добър към тебе.

Нур ед-Дин се изправил при тези думи и отишъл при своята съпруга, дъщерята на везира.

Да оставим сега Нур ед-Дин и да се върнем към неговия брат. Той дълго пътувал със султана и когато се върнал, не заварил брат си у дома; попитал веднага слугите за него, а те му отговорили:

— В същия ден, когато ти тръгна на път със султана, брат ти яхна ослицата си, оседлана с празничните сбруи, и каза: „Отивам в местността край Калюб и ще остана там един-два дни, защото много ми е тежко на душата. Но никой от вас не бива да тръгва подире ми“. И оттогава, откакто е заминал, до ден-днешен, не сме получили никаква вест от него!

Шемс ед-Дин се разтревожил от заминаването на брат си и много тъгувал, задето го изгубил, та си казал:

„Той е сторил това само защото го нахоках през онази нощ; взел е думите ми така присърце, че е заминал далеч от дома. Но аз трябва непременно да изпратя някой да го намери!“

При тези мисли той отишъл при султана и му разказал всичко, а султанът написал писма, които разпратил чрез вестоносци до своите настоятели във всички провинции на царството. През двадесетте дни обаче, докато Шемс ед-Дин бил на път, Нур ед-Дин успял да стигне до далечни земи; така слугите го търсили, но не намерили никаква следа от него и се върнали обратно. А Шемс ед-Дин изгубил надежда, че ще може да намери отново брат си, и казал:

— Аз все пак отидох твърде надалеч по отношение на брат си с онова, което му казах за женитбата на нашите деца. Да можеше всичко това да не бе станало! Всичко дойде от моето безразсъдство и непредпазливост!

Скоро след това той се сватосал с дъщерята на един търговец в Кайро, сключил там брачен договор и отишъл при нея. И ето случило се така, че нощта, през която Шемс ед-Дин отишъл при своята съпруга, била и сватбената нощ на Нур ед-Дин и неговата съпруга, дъщерята на везира на Басра; така великият Аллах решил да изпълни волята си над своите създания. И се случило също и онова, което двамата братя си били казали: жените и на двамата заченали в същата нощ; жената на Шемс ед-Дин — везира на Египет, родила дъщеря, невиждана по хубост дотогава в Кайро; жената на Нур ед-Дин пък родила момченце, по-хубаво от всички момченца по това време.

Нарекли момченцето Бедр ед-Дин Хасан и дядо му, везирът на Басра, много му се радвал; той устроил тържества и празнични гощавки, каквито подобават само на царски синове. После взел Нур ед-Дин със себе си и го завел при султана, а Нур ед-Дин, щом влязъл при царя, целунал пода пред краката му.

Тогава султанът се изправил, за да почете двамата си гости; той поблагодарил на Нур ед-Дин за думите му и попитал своя везир:

— Кой е този момък?

Тогава везирът разказал цялата история от начало до край. Най-напред казал:

— Това е синът на моя брат.

Султанът попитал повторно:

— А как е възможно той да е твой племенник и ние да не сме чули нищо за него досега?

Везирът отговорил:

— О, господарю наш и султане, аз имах един брат, който беше везир в египетската страна; когато умрял, той оставил като свои наследници двама сина, по-големият, от които станал везир на мястото на баща си, докато този тук, по-малкият, дойде при мен. Аз бях дал обет, че ще оженя дъщеря си единствено за него; така, когато той дойде, аз го ожених за моята дъщеря. Той е още млад, а аз съм вече старец; слухът ми отслабна, силите ме напускат вече, затова искам да помоля нашия господар и султан да постави него на мое място, защото той е син на моя брат и съпруг на моята дъщеря. Той заслужава везирството, защото е благоразумен и съобразителен.

Султанът погледнал Нур ед-Дин и той му се харесал; така султанът му дал службата, за която го молел везирът. Провъзгласил го по всички правила за везир и му подарил една прекрасна одежда и една ослица от собствените си обори; освен това той му определил заплата и богато възнаграждение. Нур ед-Дин целунал ръка на султана; и двамата си отишли много радостни вкъщи, той и неговият тъст, и си рекли:

— Всичко това е за щастие на новородения Хасан!

След това, още на другия ден, Нур ед-Дин отишъл при султана, целунал пода пред него и произнесъл стиховете на възхвала.

Тогава султанът му наредил да седне на стола за везира; той седнал и поел своя пост и се заел да разглежда молбите и споровете на поданиците, което е задължение на везирите. Султанът го наблюдавал и бил доволен и учуден колко сигурни и разумни нареждания и решения вземал момъкът. Затова султанът го обикнал и го облякъл с всичкото си доверие. А когато разпуснали събранието, Нур ед-Дин си отишъл вкъщи и разказал на своя тъст какво се случило; старецът много се зарадвал. От този ден нататък Нур ед-Дин ръководел везирството все тъй, че султанът не искал вече да се отдели от него ни ден, ни нощ. Султанът от своя страна увеличил заплатата и възнаграждението му, докато Нур ед-Дин станал богат човек и притежавал кораби, които предприемали по негово нареждане дълги търговски пътешествия; той имал също така бели и черни роби, а и много стопанства и добре напоявани имоти и градини. Когато синът му Хасан станал на четири години обаче, умрял старият везир, бащата на неговата жена; Нур ед-Дин устроил богато и пребогато погребално шествие за своя тъст, преди да го положи в земята. След това се заел с възпитанието на сина си и когато момченцето поотраснало и станало на седем години, той му наел учител, който да го учи в собствения му дом; заръчал на учителя да учи сина му и да му даде добро образование и възпитание. Така мъдрецът учел момчето да чете, давал му всякакви полезни знания и чел заедно с него неколкократно Корана в продължение на няколко години. А Хасан ставал през това време все по-хубав и по̀ строен.

Ученият го възпитавал в двореца на баща му; защото от деня на раждането си детето никога не било напускало палата. Един ден обаче баща му, везирът Нур ед-Дин, му облякъл най-хубавите дрехи, сложил го върху едно добро муле и го отвел при султана. Щом той влязъл, султанът погледнал Бедр ед-Дин Хасан, сина на везира Нур ед-Дин, и детето веднага му харесало и той го обикнал. А жителите на царството се възхитили на красотата на детето, когато то минало за първи път заедно с баща си край тях на път за султанския дворец; хората насядали по пътя и чакали той да се върне, за да се порадват на красотата и миловидността и на съвършената му хубост.

Щом султанът погледнал детето, той веднага започнал да се отнася към него с особено благоволение, защото мигом го бил обикнал. Той казал на баща му:

— О, везире, ти трябва непременно винаги да водиш сина си със себе си тук!

А везирът отвърнал:

— Слушам и се подчинявам!

После везирът се върнал със сина си у дома и оттогава всякога го водел при султана, докато момчето станало петнадесетгодишно. По това време баща му, везирът Нур ед-Дин, заболял; той накарал да повикат сина му при него и му казал:

— Знай, о, сине мой, че земният свят е дом на преходното, докато небесният свят е дом на вечното. Сега аз искам да ти дам няколко съвета; слушай внимателно онова, което ще ти кажа, и мисли върху него!

После той му дал указания как най-добре трябва да се държи с хората и как да ръководи работата си. Докато говорел така обаче, Нур ед-Дин си спомнил за брат си и за родината си, и за своята страна и заплакал, задето се разделил с приятелите и близките си.

Като свършил жалбата си, той се обърнал към своя син и казал:

— Преди да ти открия последната си воля, трябва да ти кажа, че ти имаш чичо; той е везир на египетската страна и аз се разделих с него и го напуснах без съгласието му. Вземи сега един лист хартия и запиши онова, което ще ти кажа!

Тогава Бедр ед-Дин Хасан взел лист хартия и започнал да записва върху него онова, което му казва баща му. Нур ед-Дин му изредил всичко, което му се било случило от начало до край. Накарал го също така да запише деня на неговия годеж и на сватбата му с дъщерята на везира и деня на пристигането му в Басра и на срещата му с везира; да запише също така, че той самият не е бил навършил още четиридесет години по времето, когато се скарал с брат си. После добавил:

— Всичко това е записано за него под моя диктовка и нека Аллах бди над моя брат, когато аз няма да съществувам вече! — След това той сгънал хартията, запечатал я и казал: — О, Хасане, сине мой, запази това свидетелство за твоя произход, защото онова, което е написано върху него, ще бъде доказателство за това, откъде си произлязъл, какъв е твоят род и кое е родословното ти дърво. И ако ти се случи нещо лошо, замини за Египет, попитай там за чичо си, накарай да те заведат при него и му съобщи, че аз съм умрял като чужденец и изпълнен с мъка по него.

Тогава Бедр ед-Дин Хасан взел хартията и я прегънал; зашил я между хастара и плата на плитката си шапчица и увил около нея копринен тюрбан, като плакал, задето трябвало да се раздели още толкова млад с баща си. А Нур ед-Дин продължил:

— Сега ще ти дам пет съвета. Първият ми съвет е: не се привързвай към никого много силно, за да бъдеш сигурен, че няма да пострадаш от неговото коварство! Защото човек може да бъде сигурен за живота си само ако живее затворен в себе си и ако отбягва общността и сближението.

Вторият ми съвет е следният, о, сине мой: не бъди коравосърдечен към никого, за да не бъде коравосърдечна и съдбата към тебе! Защото съдбата един ден е благосклонна към тебе, а на другия ден — против тебе. Земният свят е само един заем, който ние трябва да връщаме.

Третият ми съвет е следният: научи се да мълчиш и се интересувай повече от собствените си грешки, отколкото от грешките на другите хора! Защото поговорката казва: „Който знае да мълчи, печели“.

Четвъртият ми съвет, о, сине мой, е следният: пази се да не пиеш вино! Защото виното е извор на всяка разюзданост и то мозъка ни замъглява. Затова пази се, пази се да не пиеш вино!

И петият ми съвет, о, сине мой, е следният: пази богатството си и то ще пази теб; брани богатството си и то ще брани теб; недей разпилява онова, което имаш, за да не си принуден и за най-малкото нещо да просиш от другите. Пести златото, да жънеш доброто!

Така Нур ед-Дин дал на сина си Бедр ед-Дин Хасан много умни съвети, докато животът му угаснал. В дома му се възцарила дълбока скръб и султанът и всички емири тъгували по него и го погребали с почести. Бедр ед-Дин обаче прекарал още цели два месеца дълбок траур по баща си и нито излизал през това време, нито отивал в Държавния съвет, нито се явявал при султана. Тогава султанът се разсърдил, назначил на негово място един от своите придворни и го направил везир, като му заповядал да сложи запор върху всичко, което принадлежало дотогава на Нур ед-Дин, на имотите, на къщата и на земите му. Тръгнал новият везир да изпълни заповедта и да залови Бедр ед-Дин Хасан, сина на покойния, за да го отведе пред султана, който да се разпореди с него както пожелае. Сред войниците имало един телохранител на покойния везир; като научил за тази заповед, той подгонил коня си и пристигнал с най-голяма бързина при Бедр ед-Дин Хасан. Заварил го седнал пред портата, с приведена глава, тъжен и с потиснато от мъка сърце, телохранителят бързо скочил от коня, целунал ръка на Бедр ед-Дин Хасан и казал:

— О, господарю мой и сине на моя господар, бързо тръгвай, иначе ще те постигне голяма беда!

Тогава Хасан се разтреперил и попитал:

— Какво се е случило?

Онзи отвърнал:

— Султанът ти е много сърдит и е дал заповед да те задържат; нещастието ти ме следва по петите. Затова скочи бързо, за да спасиш живота си!

Хасан го попитал:

— Имам ли още време да вляза в дома си и да взема малко от земните блага, които да ми помогнат при бягството да намеря някъде прибежище?

Ала робът възкликнал:

— О, господарю мой, скочи веднага, остави дома си и бързай!

При тези думи на телохранителя Бедр ед-Дин покрил главата си с полата на своята дреха и побягнал, докато стигнал външните порти на града; там чул хората да казват:

— Султанът изпратил новия везир в дома на покойния везир, за да наложи запор върху имотите и собствеността му, да залови сина му Бедр ед-Дин Хасан и да го отведе при него, за да накара да го убият! — И всички викали: — Жалко за неговата красота и прелест!

Като чул думите на хората, Бедр ед-Дин Хасан побягнал, накъдето му очите видят, без да знае къде отива; бързал така, без да се спира, докато съдбата го отвела до гроба на баща му. Той навлязъл в гробището и потърсил пътеката през гробовете; най-после седнал на гроба на бащата си, свалил от главата си пеша на одеждата си, която имала златовезан бордюр с избродирани стихове на него. Както той седял на гроба на баща си, ето че към него се приближил един евреин, който приличал на сарафин и носел чифт дисаги, пълни с много злато. Евреинът пристъпил към Хасан ел-Басри и му казал:

— О, господарю, защо те виждам толкова променен?

— Спах до преди по-малко от час — отвърнал Хасан, — тогава ми се яви баща ми и ми се скара, задето още не съм дошъл да посетя гроба му; тръгнах бързо, цял треперещ от страх, че денят може да мине, преди да намеря гроба, а това щеше да бъде непоносимо за мен.

— Млади господарю — продължил евреинът, — твоят баща беше разпратил много от своите кораби в открито море и тъй като сега ще пристигнат няколко, аз имам голямо желание да откупя от теб за тези хиляда златни динара товара на първия кораб, който ще пристигне в пристанището. — И евреинът взел едната кесия, пълна със злато, наброил от нея хиляда динара, подал ги на Хасан, сина на везира, и казал: — Напиши ми едно свидетелство за продажбата и го подпечатай!

Така Хасан, синът на везира, взел лист хартия и написал върху него:

„Пишещият тези редове, Бедр ед-Дин Хасан, син на везира Нур ед-Дин, продадох на Исаак, евреина, за хиляда динара целия товар на първия кораб на баща си, който ще пристигне в пристанището; парите получих предварително“.

Евреинът поел свидетелството, Хасан обаче се разплакал, като си помислил какво високо положение заемал до този ден.

После Хасан продължил горко да плаче и когато нощта се спуснала над него, той опрял глава на гроба на баща си и потънал в сън. Не се събудил и когато месецът изгрял, ала главата му се смъкнала от гроба и той останал легнал по гръб, а месецът огрявал ясно лицето му.

Гробището обаче било обиталище на правоверни духове; и ето скоро една демонка се появила и видяла спящия Хасан. Учудила се на неговата красота и прелест и възкликнала:

— Слава на Аллаха! Този момък прилича на дете на рая!

И тя отлетяла нагоре към небето, за да покръжи из въздуха, както правела обикновено. Там срещнала един летящ демон; той я поздравил и тя му казала:

— Откъде идваш?

А той отвърнал:

— От тези земи.

— Искаш ли да дойдеш заедно с мен и да се порадваш на красотата на един младеж, който спи там долу на гробището? — попитала тя, а той отговорил:

— С удоволствие.

И те полетели натам и най-после се спуснали на земята край гроба. Тя го попитала:

— Виждал ли си някога през живота си толкова красив човек?

Демонът го погледнал и възкликнал:

— Хвала томува, който няма равен на себе си! Но да ти кажа ли, сестрице, какво видях пък аз?

Тя попитала:

— Какво си видял?

— Видях — отвърнал той — подобието на този момък в египетската страна. Това е дъщерята на везира Шемс ед-Дин; тя е почти двадесетгодишна, с кръшен стан, олицетворение на красотата, прелестта и лъчезарната хубост. Като достигнала до тази възраст, султанът на Египет чул за нея и изпратил да повикат везира, баща й, и му казал:

„Знай, о, везирю, че до моите уши стигна вестта, че ти имаш дъщеря и аз искам да те помоля да ми я дадеш за жена“.

Везирът обаче отвърнал:

„О, господарю наш и султане, успокой се и приеми моята молба за прошка и се смили над мъката ми! Защото ти знаеш, че моят брат Нур ед-Дин ме напусна и ние не знаем къде се намира той сега. Ние деляхме заедно с него везирството; причината обаче, задето той си отиде разсърден, беше следната: седях веднъж заедно с него и ние двамата разговаряхме за женитби и за бъдещите ни деца; тогава се скарахме и той много се ядоса. Аз обаче се заклех, че няма да задомя дъщеря си за никого другиго, освен за сина на моя брат; това се случи в деня, когато майка й я роди, и ето оттогава има вече осемнадесет години. Съвсем наскоро разбрах, че брат ми се е оженил за дъщерята на везира на Басра; тя му родила син и аз няма да дам дъщеря си на никой друг, освен на него, за слава и чест на моя брат. Отбелязал съм датите на моята женитба и на зачатието и на раждането на дъщеря си. Така тя е отредена на своя братовчед, а за нашия господар, султана, има момичета навред“.

Като чул тези думи на везира обаче, султанът много се разсърдил и извикал:

„Щом човек със сан и положение като моето поиска да се ожени за дъщерята на човек като тебе, как можеш да откажеш и да намираш такива глупави възражения? Кълна се в главата си, че за наказание ще дам дъщеря ти за жена на най-жалкия от слугите си!“

А в двореца по това време имало един коняр с изкорубени гърди и гърбица; султанът накарал да повикат този коняр и направо съставили брачния договор между него и дъщерята на везира. Султанът заповядал още тази нощ слугата да върви при девойката и да му устроят сватбено шествие. Аз току-що бях там и го видях сред телохранителите на султана, които стояха около него със запалени факли в ръце и му се подиграваха пред вратата на банята. А дъщерята на везира седи сред своите прислужнички и робини и плаче, тя, която от всички хора на света най-много подхожда на този момък! Забранили дори на баща й да влиза при нея. Никога, о, сестрице, не съм виждал по-отвратително същество от този гръбльо; девойката обаче е още по-хубава от този момък.

А демонката извикала:

— Лъжеш! Този момък е най-красивият човек на своето време!

Но демонът оспорил думите й, като казал:

— В името на Аллаха, сестрице, девойката е по-хубава от момъка, ала никой друг, освен него не я заслужава, защото те двамата си приличат като брат и сестра или като деца на двама братя. Колко жалко за нея, задето ще принадлежи на този гръбльо!

Тогава демонката рекла:

— Братко, хайде да се пъхнем под момъка, да го вдигнем във въздуха и да го отнесем при девойката, за която говориш; тогава ще видим кой от двамата е по-хубав.

Демонът отвърнал:

— Слушам и се подчинявам! Това е много правилно и най-доброто предложение; аз сам ще го отнеса.

При тези думи той вдигнал момъка от земята и полетял заедно с него във въздуха, а демонката била все край него, докато той го положил върху една каменна пейка в града Кайро и го събудил. Хасан се разсънил и като видял, че не лежи върху гроба на баща си в Басра, се огледал наляво и надясно и разбрал, че се намира в непознат град; той едва не извикал, защото демонът го побутнал леко. Той му бил донесъл прекрасна одежда и момъкът се облякъл, а демонът му запалил една факла и казал:

— Знай, че аз те донесох тук и в името на Аллаха ще ти сторя едно добро; затова вземи тази факла, иди пред онази баня и се смеси с хората; после върви все с тях, докато стигнете до дома на невестата. Там върви право напред и влез в голямата зала; не се страхувай от никого, а щом влезеш вътре, застани от дясната страна на гърбавия жених! И колкото пъти до теб се приближи някоя от слугините или робините и певиците, бръкни в джоба си, който винаги ще бъде пълен със злато, вземи една шепа жълтици и им ги подхвърли и не се безпокой за нищо; защото колкото пъти бръкнеш в джоба си, той винаги ще бъде пълен със злато. Давай всекиму, който се приближи до тебе, цяла шепа и не се страхувай, а вярвай в онзи, който те е сътворил! Защото всичко това не става по твоя воля и желание, а по заповед на Аллаха.

Като чул думите на демона, Бедр ед-Дин Хасан си казал:

„Бих искал да разбера що за девойка ще е това и какво означава тази благосклонност!“

После той се отдалечил със запалената факла в ръка и стигнал до банята, където видял гръбльото качен на кон. Проправил си път сред навалицата, какъвто бил, с прекрасна външност и хубаво облечен, както вече разказахме: на главата си имал малка шапчица, увита в тюрбан, и златовезана одежда с дълги ръкави. Той вървял заедно със сватбеното шествие и щом певиците се спирали, за да приемат дарове от народа, той бъркал в джоба си; и тъй като винаги го намирал пълен със злато, вземал една шепа и хвърлял върху дайрето, което му поднасяла певицата, цял куп динари. Певиците изпаднали във възторг, а народът се възхищавал на красотата и прелестта му. А той продължил да върви, докато стигнали дома на везира, където слугите спрели народа и му казали да се разотиде; шаферките обаче рекли:

— В името на Аллаха, ние няма да влезем вътре, ако и този момък не дойде заедно с нас; защото той ни направи богати със своята щедрост и ние ще издокараме невестата само ако и той бъде там.

Така те го въвели в сватбената зала и го поканили да седне въпреки злите погледи, които му хвърлял гърбавият жених.

Жените на всички емири, везири и придворни стояли в двойна редица и всяка държала в ръка голяма запалена свещ и на всички лицата били забулени с воали; двете редици се проточвали отляво и отдясно на сватбения трон на невестата чак до другия край на залата, до стаята, от която трябвало да излезе булката. Ала когато жените забелязали Бедр ед-Дин Хасан, неговата красота и прелест и лицето му, което сияело като млад месец, той запленил всички, а певиците казали на всички, които присъствували:

— Знайте, че този прекрасен момък ни пълнеше ръцете с чисто червено злато. Затова се погрижете за него и не му отказвайте нищо и изпълнявайте всичко, което той ви каже!

Тогава всички жени се натрупали около него със своите факли и се възхищавали на прелестта му и му завиждали за красотата; и всяка от тях мечтаела да прекара един час, а по-добре цяла година в неговите прегръдки. Да, те спуснали воалите от лицата си, защото сърцата им били пълни с възхита, и казали:

— Блазе на онази, която притежава този момък или чийто господар е той!

После те започнали да сипят клетви върху гърбавия слуга и върху онзи, който уредил неговата сватба с красивата девойка; и колкото пъти благославяли Бедр ед-Дин Хасан, толкова те проклинали гръбльото.

После певиците заудряли дайретата и надули флейтите и миг след това вътре влязла дъщерята на везира, заобиколена от своите робини. Те я били освежили с дъхави помади и масла, напръскали косите й с благовония и я били нагиздили цялата, покрили я със скъпи одежди и накити, които подхождали на персийските царе. Над дрехите й имало и едно наметало, което се спускало над полите й; то било извезано с червено злато и украсено с образите на диви зверове и птици; на шията си тя носела огърлица от скъпа изработка; огърлицата струвала стотици хиляди жълтици и била направена само от скъпоценни камъни, каквито не бил носил никакъв арабски цар и никакъв султан. А невестата била като пълна месечина, когато царствува на небето през четиринадесетата нощ. Като влязла, тя приличала на дъщеря на рая — хвала на онзи, който я създал в такава прелест! Жените я обкръжили, като звездите месеца, когато се покаже иззад облаците. А Хасан ел-Басри стоял пред очите на всички гости, когато невестата тръгнала с леко олюляваща се походка; гърбавият слуга понечил да тръгне насреща й, за да я поздрави. Ала тя се извърнала от него и продължила напред, докато застанала пред своя братовчед Хасан. Тогава хората се разсмели и като видели, че невестата пристъпила към Бедр ед-Дин, избухнали във весела одобрителна глъчка, а певиците надали ликуващи викове. Хасан бръкнал в джоба си, извадил една шепа злато и го хвърлил върху дайретата на девойките, които се зарадвали и извикали:

— Ние бихме желали невестата да бъде твоя!

Той се усмихнал и хората го наобиколили, скупчени, а гърбавият слуга останал сам и приличал на маймуна; колкото и свещи да запалвали за него, те веднага изгасвали и той стоял жалък и безмълвен в мрака, оставен сам на себе си. Пред Бедр ед-Дин обаче факлите пламтели в ръцете на хората. Като видял жениха сам в мрака и погледнал себе си и видял как хората го били заобиколили и факлите им горели, той доста се смутил и се учудил, но когато обърнал очи към братовчедка си, веднага се зарадвал и възликувал. После я погледнал в лицето, озарено и блеснало на светлината, защото тя била облечена в рокля от червена коприна. Това била първата булчина рокля, в която я облекли прислужничките й, и Хасан не можел да откъсне очи от нея. А тя се полюшвала леко, вървейки, и мило се кланяла и грабвала ума на мъже и жени.

После прислужничките й я облекли в синя рокля; тя се появила като пълната луна, изгряваща на хоризонта; косите й приличали на въглен, страните й били нежни и меки; върху устните й играела мила усмивка; гръдта й се издигала заоблена над кръшния стан и закръглени хълбоци.

После сменили и тази рокля с нова; закрили лицето й с буйните гъсти коси и отпуснали дългите й черни къдри; те били дълги и бляскаво черни като най-тъмната нощ и тя пробождала сърцата на всички с омайващите стрели на очите си.

После я показали и в четвъртата сватбена рокля; тя се появила като изгряващо слънце, полюлявайки се леко в чудната си прелест, и поглеждала наляво и надясно като истинска газела. Стрелите на погледа й проболи отново всички сърца.

И ето, прелестната девица се появила в петата си булчинска рокля; приличала на върбова клонка или на жадна газела; къдрите й се преливали и прелестите й се разкривали една след друга; хълбоците й потръпвали, къдрите й се развявали.

Сега я извели в шестата булчинска рокля, цялата в зелено; стройният й стан се извисявал като тънко кафяво копие. С прелестта си тя засенчвала красотите на целия свят, а лъчезарното й лице блестяло по-чисто от кръглата луна, която осветява небето; със своята прелест тя събуждала всички желания и била по-гъвкава и по-нежна от клонките на дърветата и будела с чудната си красота толкова сърдечна мъка.

Най-после я показали в седмата рокля, чийто цвят бил смесица от цвета на шафрана и портокала.

Колкото пъти невестата откривала поглед, толкова пъти казвала:

— О, Аллах, направи този момък мой съпруг и ме освободи от оня гърбав слуга!

Така показали невестата във всички седем сватбени рокли на Бедр ед-Дин Хасан ел-Басри, докато гърбавият слуга седял сам-самичък. И когато приключила и тази част от празненството, пуснали множеството да си върви; всички, които присъствували на сватбата, жени и деца, се разотишли и вътре останали само Бедр ед-Дин Хасан и гърбавият слуга. После робините отвели невестата навътре в покоите й, където й свалили украшенията и дрехите и я приготвили за жениха. Тогава гърбавият слуга пристъпил към Бедр ед-Дин Хасан и рекъл:

— О, господине, ти ми достави голяма радост с присъствието си тази вечер и ни покори със своята доброта и щедрост; но не е ли време вече да станеш и да си вървиш?

А онзи отвърнал:

— В името на Аллаха, нека бъде тъй!

И се изправил и излязъл от вратата; там обаче го пресрещнал демонът и му казал:

— Остани, о, Бедр ед-Дин! А когато гръбльото излезе да отиде до отходното място, ти влез вътре, без да се двоумиш, и седни в стаята, а когато влезе невестата й кажи: „Аз съм твоят съпруг; царят измисли тази хитрост, защото се страхуваше да не те урочасат лоши очи. Този, когото ти видя тук, е само един от нашите коняри“. После пристъпи към нея и открий лицето й, а ние ще те пазим и ще ти помагаме в това начинание.

И докато Хасан говорел още с демона, ето че слугата излязъл и отишъл в отходното място. В този миг демонът излязъл преобразен като мишка, от пълния с вода леген и изцвърчал:

— Пииип!

Гръбльото извикал:

— Ти откъде изникна?

Тогава мишката започнала да расте, докато се превърнала в котка, и извикала:

— Мяу! Мяу!

Но котката също продължила да расте, докато се превърнала в куче, което залаяло:

— Ау! Ау!

А слугата, като видял това, много се изплашил и извикал:

— Махай се оттук, зъл дяволе!

А кучето растяло и растяло, докато се превърнало в магаре; то започнало да му реве в лицето:

— Иа! Иа!

Гръбльото се разтреперил и извикал:

— Помощ, хора, елате ми на помощ!

Но ето че магарето нараснало и станало голямо колкото бик и му препречило пътя и заговорило с човешки глас:

— Горко ти, гръбльо такъв, смрадлива гад!

А слугата усетил, че го присвива стомахът и седнал с дрехите си върху седалката, а зъбите му тракали силно.

Тогава демонът казал:

— Нима светът е толкова малък, та не можа да си намериш друга жена вместо моята любима господарка? — И тъй като оня мълчал, демонът продължил: — Отговори или ей сега земята ще те погълне!

— Аллах ми е свидетел! — извикал гърбавият. — Не съм аз виновен; принудиха ме да го споря. Аз не знаех, че тя имала любим; сега съжалявам, най-напред пред Аллаха и след това пред тебе.

А демонът казал:

— Кълна ти се: ако излезеш сега оттук или промълвиш само една дума преди изгрев-слънце, ще те убия. А когато слънцето изгрее, върви си по пътя и никога вече не се връщай в тази къща! — После демонът грабнал гърбавия слуга, заврял главата му в дупката на отходното място и рекъл: — Оставям те тук, ала ще те пазя до изгрев-слънце!

Толкоз за гърбавия! Що се отнася до Бедр ед-Дин Хасан обаче, той оставил двамата да се разправят помежду си, влязъл в къщата и седнал по средата на стаята; в този миг вътре влязла невестата, придружена от една възрастна жена, която застанала при вратата и казала:

— О, строен измежду най-стройните, стани и вземи онова, с което Аллах те дарява.

При тези думи старицата излязла, а невестата, на име Сит ел-Хусн, което ще рече господарка на красотата, влязла навътре в стаята със сломено сърце и казала:

— В името на Аллаха, не ще му отдам тялото си, дори и да ми вземе живота! — Ала като пристъпила още по-навътре, тя видяла Бедр ед-Дин Хасан и казала: — Любими мой, нима ти си все още тук? Аз вече си бях казала, че бих желала поне да принадлежа едновременно и на теб, и на гърбавия коняр!

Той отвърнал:

— Та как би могъл слугата да има достъп до тебе? И как би могъл той да те дели заедно с мен?

Тогава тя попитала:

— А кой е моят жених, ти или той?

— Сит ел-Хусн — отвърнал Бедр ед-Дин, — всичко това стана само на шега и за да подиграем гръбльото! Твоят баща се страхуваше, че някой може да те урочаса, когато певиците и прислужничките ти и сватбарите щяха да видят твоята красота, щом отбулеха лицето ти пред мен, и затова нае гърбавия за десет динара, за да отвлече уроките, а сега той си отиде по пътя.

Като чула тези думи от Бедр ед-Дин, Сит ел-Хусн се усмихнала и се зарадвала, избухнала във весел смях и му казала:

— В името на Аллаха, ти изгаси моя огън и, според волята на Аллаха, ела ме вземи и ме притисни до гърдите си.

Тъй като била вече само по риза, тя вдигнала дългите си поли до раменете и пред него се открили закръглените й бедра. Като я видял, Бедр ед-Дин усетил как у него пламва силно желание и той веднага се съблякъл; кесията със злато, която бил получил от евреина и която съдържала хиляда динара, загърнал в панталона си и я пъхнал под края на леглото. После свалил тюрбана си и го сложил върху едно столче; останал само по тънката си златовезана риза. Прегърнали се двамата със Сит ел-Хусн. Той я притиснал в обятията си и тя него в своите. И разбрал, че тя е истинска перла, непорочна, и че никога дотогава не е принадлежала никому. Той й отнел моминството и се опиянил от младостта, която завинаги й отнел. Прегръщал я още много пъти и тя заченала от него. Най-после Бедр ед-Дин положил ръка под нейната глава, а и тя сторила същото и двамата лежали прегърнати и заспали така.

А сега да оставим Бедр ед-Дин Хасан и Сит ел-Хусн, неговата братовчедка, и да се върнем отново към демона! Той казал на демонката:

— Да вървим, пъхни се под момъка и да го отнесем отново на мястото му, преди да ни е заварило утрото, защото времето напредва!

Тогава тя се спуснала надолу и се пъхнала под Бедр ед-Дин Хасан, вдигнала го, както си спял и отлетяла заедно с него, облечен само по риза и без други дрехи; тя летяла заедно с него, а демонът не се отделял от нея, когато утрото ги изненадало насред път и мюезините завикали:

— Елате да се помолите за спасението си!

Тогава по волята на Аллаха ангелите захвърлили една огнена звезда върху демона и той изгорял; демонката обаче успяла да избяга и се спуснала заедно с Бедр ед-Дин на мястото, където звездата улучила демона, и не отнесла момъка по-нататък, загрижена за живота му. И както било предопределено от съдбата, те били пристигнали в град Дамаск в Сирия; там демонката го положила пред една от градските порти и отлетяла.

Когато се развиделило съвсем и портите на града се разтворили, хората, които излезли оттам, видели един хубав момък само по риза и с плитка шапчица на главата, без никакви други дрехи, а той, уморен от дългото бодърствуване през нощта, бил потънал в дълбок сън. Като го видели, хората си казали:

— О, щастлива е онази, която е прекарала нощта с този момък! Но как не е намерил време да си облече поне дрехите!

А един казал:

— Бедният млад човек! Може би е бил излязъл от странноприемницата само за да утоли някаква своя нужда, когато виното го е хванало, и той не е могъл да намери мястото, което е търсил, объркал е пътя и е стигнал така до градската порта, тя била затворена и той легнал да спи край нея.

Докато хората разговаряли така за него, неочаквано утринният ветрец подухнал върху Бедр ед-Дин и повдигнал ризата му; открили се бедра и слабини като кристал. Народът възкликнал:

— Слава на Аллаха, каква красота!

Тогава Бедр ед-Дин се разбудил и видял, че лежи край една градска порта и че около него се е насъбрал много народ. Попитал много изненадан:

— Къде съм, добри хора? И защо сте се събрали около мен и какво общо имам аз с вас?

А те отговорили:

— Ние те намерихме тук, когато излязохме при вика на мюезина за утринната молитва, ти спеше и не знаем нищо за теб. Къде си спал през тази нощ?

Бедр ед-Дин Хасан възкликнал:

— В името на Аллаха, добри хора, тази нощ аз спах в Кайро.

Някой се обадил:

— Ти сигурно си ял хашиш!

А друг рекъл:

— Да не си се умопобъркал? Прекарал си нощта в Кайро, а на сутринта лежиш край град Дамаск?

А Бедр ед-Дин Хасан отвърнал:

— В името на Аллаха, добри хора, говоря ви истината; миналата нощ аз действително бях в египетската страна, а вчера през деня бях в Басра.

Тогава някой подхвърлил:

— Ех, хубава работа — а друг казал:

— Този момък не е с всичкия си!

И всички започнали да го одумват и да приказват помежду си:

— Колко жалко за младостта му! Аллах ни е свидетел, няма никакво съмнение, той е луд!

После те го подканили:

— Събери си ума и погледни отново трезво на живота!

Бедр ед-Дин Хасан обаче пак настоял:

— Вчера аз бях жених в египетската страна.

— Сигурно си сънувал — отвърнали хората — И това, което разказваш, си го преживял насън.

Тогава Хасан също се объркал, но все пак казал:

— В името на Аллаха, това не може да е било сън; и онова, което преживях, не ми се е присторило само! Аз наистина бях там и ми показаха булката, и имаше и друг, трети, един гръбльо, който седеше до мен. В името на Аллаха, братя мои, това не е никакъв сън, а ако беше сън, къде са тогава кесията ми със злато и тюрбанът, и скъпата одежда, и панталоните ми?

При тези думи той се изправил, влязъл в града и тръгнал през улиците и през ходовете на пазарите, а народът се трупал край него и тичал подире му, затова той влязъл в дюкяна на един гостилничар. А гостилничарят бил умен и отракан човек, или по-право, бил по-рано крадец; Аллах обаче му простил греховете и той си отворил гостилница. Народът в Дамаск се боял от него, защото той много бързо избухвал в гняв, и когато видели, че момъкът влязъл в гостилницата му, те се разотишли от страх пред гостилничаря. А гостилничарят погледнал Бедр ед-Дин и като видял красотата и прелестта му, веднага го обикнал.

Попитал го:

— Откъде идваш, о, момко? Разкажи ми своята история; защото ти ми стана по-мил от собствения ми живот.

Тогава Хасан му разказал всичко, което му се било случило. Гостилничарят казал:

— О, господарю Бедр ед-Дин, това е прекрасна история и твоят разказ е много странен. Сине мой, скрий онова, което ти се е случило, докато Аллах свали тежестта от плещите ти, а дотогава остани тук при мен; защото аз нямам син и ще те взема като свое дете.

Бедр ед-Дин отговорил:

— С удоволствие, драги чичо!

След това гостилничарят излязъл на пазара и му купил скъпи дрехи и го накарал да ги облече; после отишъл заедно с него при кадията и го обявил по всички правила за свой син. Така от този ден нататък всички в града Дамаск знаели Бедр ед-Дин Хасан за син на гостилничаря; момъкът седял при него в гостилницата, приемал парите от клиентите и живял така известно време заедно с гостилничаря.

А сега да оставим Бедр ед-Дин и неговите приключения и да се обърнем към братовчедка му Сит ел-Хусн! Когато започнало да се развиделява и тя се събудила от сън, не намерила Бедр ед-Дин Хасан до себе си. Помислила, че той е отишъл до отходното място и го чакала цял час да се върне; тогава при нея влязъл баща й. Той бил отчаян от всичко, което му бил причинил султанът; дето го принудил и оженил дъщеря му насила за слугата си, и то за оня жалък, гърбав коняр! И той си казал:

„Ще убия дъщеря си, ако се е отдала на този проклетник!“

Така той отишъл до сватбените покои на дъщеря си, пристъпил до вратата и извикал:

— О, Сит ел-Хусн!

Тя отговорила:

— Тук съм, о, господарю мой!

При тези думи тя излязла навън с малко несигурни стъпки след нощните радости. Целунала пода пред баща си, а лицето й било станало още по-светло и по-прелестно, след като онзи нежен като газела момък бил при нея. Като я видял с такова настроение обаче, баща й попитал:

— О, ти, проклетнице, нима толкова се радваш на този коняр?

Като чула тези думи на баща си, Сит ел-Хусн се усмихнала и отвърнала:

— В името на Аллаха, стига вече сте ми припомняли онова, което се случи вчера, когато гостите ми се надсмиваха и ме сравняваха с онзи слуга, който не струва дори колкото изрезката от нокътя на моя жених! В името на Аллаха, никога през целия си живот досега аз не съм прекарвала такава щастлива нощ като тази! Затова не се подигравай повече с мен, като ми припомняш онзи гръбльо!

Като чул тези думи, бащата избухнал в ярост, очите му потъмнели и той извикал:

— Горко ти, що за приказки са това! Гърбавият слуга прекара нощта с теб!

— Кълна се в името на Аллаха — отвърнала тя, — не споменавай пред мен повече онзи, чийто баща Аллах би трябвало да прокълне! И стига си се шегувал вече! Защото слугата е бил нает за десет динара и щом си получи възнаграждението, си отиде по пътя. А аз влязох в сватбения чертог и намерих там седнал моя жених, онзи, пред когото певците бяха открили преди това лицето ми; той, който бе им раздавал червено злато преди това, докато бедните сред моите гости бяха станали богати. Аз прекарах нощта в обятията на моя нежен съпруг с черните очи и сключените вежди.

А когато баща й чул тези думи, светлината пред очите му помръкнала и той й креснал:

— О, блуднице, какво брътвиш ти? Умът ли си изгуби?

— Татенце — отвърнала тя, — не карай сърцето ми да се свива от болка; достатъчно беше груб вече към мене! Истина ти казвам, моят съпруг, този, който ми отне моминството, отиде само до отходното място; и аз усещам, че вече съм заченала от него.

Тогава баща й отишъл много учуден до нужника и намерил там гърбавия коняр, заврян с главата надолу в дупката. При тази гледка везирът съвсем се объркал и казал:

— Ами че това е той, гръбльото! — И му викнал: — Хей, гръбльо!

Ала слугата само изгрухтял:

— Върви си по пътя! Върви си по пътя! — защото мислел, че онзи, който му говори, е демонът.

А везирът извикал още веднъж:

— Говори или ще ти отрежа главата с този меч!

Тогава гърбавият заговорил:

— В името на Аллаха, о, главатарю на демоните, откакто ти ме завря тук, още не съм си вдигал главата; заклевам те в името на Аллаха, имай милост към мен!

А везирът, като чул думите на гърбавия, попитал:

— Какво говориш ти? Аз съм бащата на булката, не съм никакъв демон!

А онзи отвърнал:

— Стига това, дето искаше да ми вземеш живота! Върви си сега по пътя, преди да дойде онзи, който ме подреди така, и се нахвърли върху теб! Нима не можахте да ме ожените за някоя друга, а не за любимата на бикове или на демони! Аллах да прокълне онзи, който ме ожени за нея, и онзи, който ме подреди така!

Тогава везирът му казал:

— Стани и се махни оттук!

— Да не съм луд — извикал слугата — да се махна заедно с тебе оттук, без разрешението на демона, когато той ми каза: „Когато изгрее слънцето, излез и си върви по пътя!“ Изгря ли вече слънцето, или още не е? Не мога да се махна оттук, преди да е изгряло слънцето!

Везирът го попитал:

— Кой те доведе тук?

Гръбльото отговорил:

— Дойдох снощи тук, за да облекча една своя необходимост, в този миг от водата излезе една мишка и започна да цвърчи, па после взе да става все по-голяма и по-голяма, докато се превърна в бик; той ми наговори думи, които ме оглушиха. После ме остави тук така и си отиде; Аллах да прокълне булката и онзи, който ме ожени за нея!

Тогава везирът пристъпил към него и го извадил от дупката на клозета, а гръбльото побягнал и все още не можел да повярва, че е изгряло слънцето, отишъл бързо при султана и му разказал всичко, което му се било случило с демона.

А везирът, бащата на булката, се върнал у дома, загрижен много за дъщеря си, и й заговорил:

— Мила щерко, обясни ми какво се е случило с тебе.

Тя отвърнала:

— Женихът, на когото показаха вчера лицето ми, прекара нощта заедно с мен и ми отне моминството, а аз заченах от него. Ако не ми вярваш, то ето там върху онзи стол лежи тюрбанът му, още навит, както е бил, а панталонът му е под леглото и вътре в него има загърнато нещо, което не знам какво е.

Като чул тези думи, баща й влязъл в сватбения чертог и намерил там тюрбана на Бедр ед-Дин Хасан, сина на неговия брат; той взел веднага тюрбана, повъртял го в ръка и рекъл:

— Такива тюрбани носят само везирите; защото той е направен от муселин.

После той видял нещо подобно на амулет, зашито в плитката шапчица; разкъсал хастара и го извадил. Вдигнал и панталона и намерил кесията с хилядата динара, отворил я и видял вътре изписан лист хартия. Прочел го, а това било писмото за продажбата на евреина; договорът бил написан на името на Бедр ед-Дин Хасан, сина на Нур ед-Дин Али Египтянина; и хилядата динара били вътре. Ала едва прочел листа, Шемс ед-Дин извикал силно и паднал на земята в несвяст, а когато се свестил и започнал да разбира всичко, той много се учудил и възкликнал:

— Няма друг бог, освен Аллах, който е вездесъщ и господствува над всичко! Знаеш ли, о, дъще моя, кой е станал твой законен съпруг?

— Не — отвърнала тя, а той казал:

— Наистина, това е синът на моя брат, твоят братовчед, а тези хиляда динара са неговият сватбен дар за тебе. Велик е Аллах! Да можех да знам само как се е случило всичко това!

След това той отворил зашития в шапчицата амулет и намерил вътре изписан лист хартия с подписа на своя брат Нур ед-Дин Египтянина, бащата на Бедр ед-Хасан. Като видял почерка, той прочел родословното писмо и намерил вътре записани датите за годежа на своя брат с дъщерята на везира на Басра и на сватбата му с нея и за рождението на Бедр ед-Дин Хасан, и цялата история за живота на неговия брат до деня на смъртта му. Тогава той много се учудил и се разтреперан от радост и сравнил онова, което бил преживял брат му, с всичко, което се било случило нему. И открил, че всичко съвпадало точно: времето на неговия годеж с годежа на брат му, както и денят на сватбите им, а също така и денят на рождението на Бедр ед-Дин съвпадал с рождената дата на Сит ел-Хусн. Тогава той прибрал листа и отишъл с него при султанати му разказал от начало до край за случилото се; султанът много се учудил и заповядал да запишат веднага всичко. После везирът очаквал целия ден сина на своя брат, но той не дошъл; чакал го и втория ден, и третия, и така чак до седмия, без да получи някаква вест от него. Тогава той казал:

— В името на Аллах, аз ще извърша нещо, което никой досега не е извършил преди мене!

Той взел шише мастило и перо и нарисувал върху лист хартия плана на цялата си къща; показал точно разположението на сватбените покои и къде се спускала завеса, а също и всичко, което имало в къщата. После сгънал рисунката; накарал да му донесат нещата на Бедр ед-Дин и отнесъл тюрбана и плитката шапчица, одеждата и кесията в своята стая, затворил я с железен катинар и сложил печат, за да запази всичко, когато дойде племенникът му Хасан ел-Басри. А когато се изпълнили деветте месеца, дъщерята на везира родила син; той бил красив като пълния месец, копие на баща си по красота и прелест и сияел от нежност. Отрязали му пъпа, почернили клепките на очите му с галенит и го предали на гледачките; нарекли го Аджиб, което ще рече Прекрасния.

Детето се развивало бързо, сякаш денят за него бил цял месец, а месецът — цяла година и когато минали седем години, дядо му го дал на един учител и му заръчал да го възпита, да го научи да чете и да му даде най-доброто образование. Момчето ходило на училище четири години; тогава то започнало да се кара със съучениците си и да ги дразни и им казвало:

— Кой от вас е като мен? Аз съм син на везира на Египет!

Най-после децата се ядосали и всички заедно отишли при учителя си, за да му се оплачат от това как се отнасял с тях Аджиб. Тогава учителят им казал:

— Ще ви науча какво да му кажете утре, когато дойде на училище; тогава той ще се откаже да идва повече. Като дойде утре насядайте около него и започнете да си говорите: „В името на Аллаха, никой няма да участвува в нашата игра, ако не може да назове името на баща си и на майка си; защото онзи, който не знае името на баща си и на майка си, е незаконно дете и той няма да играе с нас“.

На другата заран децата дошли на училище и сред тях бил и Аджиб; те го наобиколили и казали:

— Ще играем една игра, но в нея не бива да участвува онзи, който не може да назове името на баща си и на майка си.

И всички възкликнали:

— В името на Аллаха, тъй да бъде!

А един рекъл:

— Името ми е Маджид, майка ми се казва Алавия, а баща ми Из ед-Дин.

Вторият говорил също така; после трети, докато дошъл редът на Аджиб и той казал:

— Казвам се Аджиб, майка ми се казва Сит ел-Хусн, а баща ми е Шемс ед-Дин, везирът на Египет.

Тогава всички се развикали:

— Аллах ни е свидетел, везирът не е твой баща.

А Аджиб отговорил:

— Везирът наистина е мой баща.

Тогава момчетата му се надсмели и запляскали с ръце, викайки:

— Той не знае кой му е баща, махай се оттук, защото с нас не бива да играе никой, който не знае името на баща си!

Момчетата веднага се разбягали настрана от Аджиб и му се смеели, а на него сърцето му се свило и той едва не се задушил от сълзите си. Тогава учителят му казал:

— Ние знаем, че везирът е твой дядо, баща на майка ти Сит ел-Хусн, а не твой баща. Твоят баща не го познаваш нито ти, нито ние, защото султанът омъжи майка ти за гърбавия си слуга, но тогава дошъл един демон и спал с нея и затова баща ти остана неизвестен. Затова престани да се отнасяш горделиво със съучениците си, поне докато разбереш, че и ти имаш законен баща; защото иначе те ще те смятат за незаконородено дете! Нима не знаеш, че дори и синът на най-дребния търговец знае кой е баща му? Твоят дядо е везир на Египет, ала никой от нас не познава твоя баща и затова ние казваме, че ти нямаш баща. Затова бъди по-благоразумен!

А Аджиб, като чул какво говорели учителят и децата за него и как го опозорили, веднага избягал, отишъл при майка си Сит ел-Хусн и изплакал болката си пред нея със сълзи на очи; сълзите обаче му пречели да говори. А майка му, като го чула да хлипа и да плаче, сърцето й пламнало в огън и заговорила:

— Сине мой, защо плачеш? Кажи ми какво ти се е случило?

Тогава Аджиб й разказал какво научил от децата и от учителя и попитал:

— Кажи ми, мамо, кой е моят баща?

Тя отвърнала:

— Твоят баща е везирът на Египет.

Ала той викнал:

— Не ме лъжи! Везирът е твой баща, а не мой. Но кой е моят баща? Ако не ми кажеш истината, ще се убия с този меч!

А майка му, като го чула да говори за баща си, избухнала в плач, защото си спомнила за своя братовчед и за това, как разкрили лицето й пред Бедр ед-Дин Хасан ел-Басри, когато му я показали в булчинските рокли, и за всичко, което преживели двамата тогава заедно.

И тя плакала и викала от мъка, и синът й заедно с нея; и тогава при тях влязъл везирът и като ги видял и двамата да плачат, сърцето му пламнало в гърдите и тон попитал:

— Защо плачете?

Тогава тя му разказала какво се е случило между сина й и децата в училище; и везирът заплакал заедно с тях. Той си припомнил своя брат и всичко, което им се било случило, и онова, което преживяла дъщеря му, и как тон не можел да разгадае тайната на всичко това. После станал и отишъл в заседателната зала и пристъпил пред султана и му разказал всичко и го помолил да му разреши да замине на Изток, в град Басра, за да търси сина на брат си. Помолил също така султана да му напише укази за другите градове, за да може да залови племенника си веднага щом го намери. И той се облял в сълзи пред султана.

Султанът го съжалил и му дал укази за всички страни и градове. Везирът се зарадвал и помолил Аллаха да обсипе султана с благословията си. После се сбогувал с него, върнал се веднага у дома си и се приготвил за път, като взел всичко, което щяло да бъде необходимо за него, дъщеря му и приемния му син Аджиб. И те тръгнали и пътували първия и втория, и третия ден, докато пристигнали в град Дамаск. И ето те видели пред себе си града, богат на дървета и реки.

Везирът казал да спрат на Каменния площад; накарал слугите си да разпънат шатрите и им заръчал:

— Ще останем тук два дни!

После слугите отишли в града, за да си вършат работата, един — за да продава, друг — за да купува, трети отишли на баня, други в джамията на Омаядите, която нямала равна на себе си по целия свят. Аджиб също отишъл заедно със своя телохранител в града, за да го разгледа, а телохранителят вървял подире му с тояга в ръка, толкова тежка, че ако ударел с нея, и камила дори не можела да се изправи. Тогава народът на Дамаск видял Аджиб, който бил така съвършен, видял лъчезарната му красота; защото момчето било толкова приятно и мило, толкова нежно и красиво, по-хубаво от северния зефир, по-сладко от бистрите изворни води за някой, измъчван от жажда, и носещо по-голяма награда за здравето на някой, разяждан от тежка болест. И след тях тръгнала огромна тълпа, едни тичали подире им, други пред тях, за да насядат по пътя, откъдето щяло да мине момчето; най-после телохранителят се спрял, както повелявала съдбата, пред гостилницата на Бедр ед-Дин Хасан, който бил бащата на Аджиб. Сега той имал брада, умът му бил станал по-зрял през тези дванадесет години и тъй като старият гостилничар бил умрял, Бедр ед-Дин Хасан наследил гостилницата и целия му имот, защото официално бил приет от съдиите и свидетелите като негов законен син. И когато през този ден пред него пристъпил синът му заедно с телохранителя си, той погледнал момчето и като видял как чудно красиво е то, сърцето му забило лудо, усетил зова на собствената си кръв и веднага обикнал детето. Този ден той тъкмо бил приготвил захаросани нарови зърна и вдъхнатата му от небето любов се развълнувала неудържимо в гърдите му, затова той повикал сина си Аджиб с думите:

— Млади господине, ти, който спечели цялото ми сърце и към когото се стреми цялото ми същество, не искаш ли да влезеш в моя дом и да възрадваш душата ми, като хапнеш от моите ястия?

При тези думи очите му се напълнили със сълзи пряко волята му и той се замислил за това какво е бил и какво представлявал сега. Аджиб чул думите на баща си и сърцето също закопняло за него. Той погледнал телохранителя си и му казал:

— Сърцето ми се стреми към този готвач; той прилича на човек, който е трябвало да се раздели със сина си, затова нека да влезем при него и да зарадваме душата му, като приемем любезността му! Ако сторим това, може би Аллах да ме събере с моя баща.

Като чул думите на Аджиб, слугата евнух възкликнал:

— Аллах да ми е на помощ, хубава работа! Може ли синовете на везирите да тръгнат да се хранят по гостилниците? Аз пъдя хората около тебе с тоягата си, никой да не те погледне, та ще те пусна да влезеш в тази гостилница!

А Бедр ед-Дин Хасан, като чул думите на слугата, много се учудил, извърнал се към него и сълзите му потекли по бузите; тогава Аджиб казал:

— Нима не виждаш, че сърцето ми го обикна?

Слугата отговорил:

— Стига си приказвал такива работи, не бива да влизаш там!

Тогава бащата на Аджиб се обърнал към слугата:

— Уважаеми господине, защо не искаш да ми възрадваш душата, като влезеш в моята гостилница? О, ти, който приличаш на строен кестен, тъмен на цвят, ала с бяло сърце!

Тогава слугата се разсмял и попитал:

— Какво говориш?

Евнухът хванал Аджиб за ръката и влязъл в гостилницата. Бедр ед-Дин Хасан веднага напълнил едно блюдо с нарови зърна, приготвени с бадеми и захар, и двамата хапнали от тях. Тогава Бедр ед-Дин Хасан им казал:

— Вие ме уважихте, като влязохте в дюкяна ми, затова яжте сега за радост и здраве!

А Аджиб казал на баща си:

— Седни и ти и яж заедно с нас; може би след това Аллах ще ни събере с онзи, когото търсим.

Тогава Бедр ед-Дин Хасан попитал:

— О, синко, нима в тази крехка възраст ти вече си преживял раздяла с онези, които обичаш?

Аджиб отговорил:

— Така е, драги чичо; моето сърце гори по загубата на любим човек, който не е никой друг, а баща ми; да, аз и моят дядо, ние тъкмо сме тръгнали на път, за да пребродим различните страни и го открием. О, да можех отново да се събера с него!

И той се разплакал горчиво, и баща му също се разплакал, защото го видял да плаче от мъка заради раздялата и защото сам си помислил, че и той е разделен от любимите и живее далеко от баща и майка; евнухът също се натъжил. Така тримата яли заедно, докато се заситили; после Аджиб и слугата станали и напуснали дюкяна на Бедр ед-Дин Хасан. А той имал чувството, сякаш душата му излязла от тялото и поела след тях; и тъй като не можел да понесе това, дето из един път изгубил момчето от погледа си, затворил гостилницата и тръгнал подир тях, макар да не знаел, че Аджиб е негов син. Вървял толкова бързо, че ги настигнал още преди да излязат от Голямата градска порта. Там евнухът се обърнал към него и го попитал:

— Какво искаш?

Бедр ед-Дин Хасан отвърнал:

— Когато вие излязохте от моя дюкян, аз усетих, че душата ми излезе заедно с вас; и тъй като имам работа извън града пред портата, рекох да ви съпроводя, докато си свърша работата, и после да се върна дома.

Евнухът обаче се разсърдил и казал на Аджиб:

— Точно от това се страхувах! Изядохме по една проклета хапка, която уж ни бе поднесена от уважение, а ето сега тоя приятел ще тръгне да се влачи подире ни от едно място на друго!

Тогава Аджиб се обърнал и като видял гостилничаря зад себе си, се ядосал, лицето му пламнало от гняв и той казал на евнуха:

— Остави го да си върви по пътя на мюсюлманите! Ала когато свием към нашите шатри и видим, че той още върви подире ни, тогава ще го отпъдим.

При тези думи той навел глава и продължил пътя си, а евнухът тръгнал подире му. Бедр ед-Дин Хасан вървял след тях до Каменния площад, когато те се приближили към шатрите, извърнали се и го забелязали досами тях. Тогава Аджиб се ядосал, защото се страхувал, че евнухът ще разкаже всичко на дядо му. Той бил разярен, защото се боял, че евнухът ще разкаже как са влезли в гостилницата и как след това гостилничарят ги е последвал. Затова се обърнал назад и видял погледа на Хасан, насочен срещу неговия, защото Хасан приличал на тяло без душа; и на Аджиб се сторило, сякаш неговият поглед е поглед на блудник, а той самият е незаконородено дете. И тъй като ядът му все повече нараствал, грабнал един камък и го запратил по баща си. Бедр ед-Дин Хасан паднал в несвяст на земята, кръв рукнала върху лицето му, а Аджиб и евнухът тръгнали към шатрите. Когато след малко Бедр ед-Дин Хасан дошъл на себе си, той избърсал кръвта, откъснал една ивица от тюрбана си и си превързал с нея главата; после се укорил самичък, като казал:

„Аз обидих момчето, като затворих дюкяна си и тръгнах подире му, защото то сигурно е помислило, че съм лош човек“.

После той се върнал обратно в гостилницата си и продължил да продава своите ястия. И започнал да тъгува за майка си, която била в Басра и заплакал за нея.

Така Бедр ед-Дин Хасан продължил да продава своите ястия, а през това време везирът, неговият чичо, останал три дни в Дамаск, после потеглил по посока на Химс и пристигнал там. По пътя си той се оглеждал навсякъде, накъдето извръщал очи, докато стигнал Диар Бекр, Мардин и Мосул. После продължил пътя си чак до град Басра и влязъл там. Щом издигнал шатрите си; той забързал към тамошния султан и се срещнал с него. Султанът го приел с високи почести и го попитал за целта на пътуването му. Тогава везирът му разказал своята история и че везирът Нур ед-Дин Али е бил негов брат. Султанът възкликнал:

— Нека Аллах има милост към него! — И добавил: — О, господине, той беше мой везир и аз много го обичах. Преди петнадесет години той умря и остави един син, който се задържа тук само един-единствен месец след смъртта на баща си; оттогава той изчезна и ние не сме чули вече нищо за него. Но неговата майка, дъщерята на моя предишен везир, още живее сред нас.

Като чул везирът Шемс ед-Дин от султана, че майката на неговия племенник е още жива, той се зарадвал много и казал:

— О, царю, аз много бих желал да се видя с нея!

Султанът веднага му дал разрешение за това. Така везирът отишъл в къщата на своя брат Нур ед-Дин; там той огледал всичко, после целунал прага на къщата. И като си спомнил за своя брат Нур ед-Дин Али и как той умрял в чужбина, везирът се разплакал.

После той минал през вратата в един широк двор и се отправил към друга врата, към която водел сводест вход; входът бил иззидан от асуански гранит и облицован с мраморни плочи от всякакъв вид и цвят. Той влязъл там и обиколил къщата и плъзгал поглед навсякъде; тогава видял името на своя брат Нур ед-Дин изрисувано със златни букви на стената. Той пристъпил към надписа и го целунал, и се разплакал, и се замислил как двамата се разделили.

После продължил напред, докато стигнал до залата, където живеела вдовицата на неговия брат, майката на Бедр ед-Дин Хасан ел-Басри. Откакто бил изчезнал синът й, тя не преставала ден и нощ да плаче и да жали; когато годините започнали да й се струват все по-дълги, тя накарала да построят посред залата един мраморен гроб за сина й и сега плачела там ден и нощ за него и спяла винаги край гроба. Щом стигнал до голямата зала, везирът се спрял и чул гласа й; останал пред вратата и се вслушал как тя говорела на гроба.

Докато жената плачела и нареждала, везирът Шемс ед-Дин пристъпил към нея, поздравил я и й съобщил, че той е брат на нейния съпруг; после й разказал всичко, което се било случило, и й разкрил цялата истина, как нейният син Бедр ед-Дин Хасан прекарал преди повече от десет години една цяла нощ с неговата дъщеря и как на сутринта изчезнал. И той заключил с думите:

— Моята дъщеря обаче зачена от твоя син и роди едно момче, което сега е с мен, и то е също и твое дете, син на твоя син от моята дъщеря.

А тя, като чула, че нейният син Бедр ед-Дин Хасан е още жив, и като видяла своя девер, се изправила и се хвърлила в краката му, и ги целунала.

После везирът накарал да доведат Аджиб и когато детето дошло, баба му се хвърлила на врата му и заплакала. А Шемс ед-Дин заговорил:

— Сега не е време за плач; сега е време да се приготвиш и да дойдеш заедно с нас в египетската страна; може би Аллах ще събере теб и мен с твоя син и мой племенник!

Тя отговорила:

— Слушам и се подчинявам! — и веднага станала, прибрала багажа и скъпоценностите си, извикала прислужниците си и бързо се приготвили за път.

През това време везирът Шемс ед-Дин отишъл при султана в Басра, за да се сбогува с него, и султанът му дал подаръци и скъпоценности за султана на Египет. Още същия час той се приготвил и тръгнал, и стигнал град Дамаск; там спрял край ел-Канун и накарал да разтворят шатрите. И казал на свитата си:

— Ще останем тук една седмица и ще купим подаръци и скъпоценности за султана.

А Аджиб излязъл навън и казал на своя евнух:

— О, Ляик, искам да се поразходя малко; ела да слезем долу на пазара, да пообиколим из Дамаск и да видим какво стана с онзи гостилничар, където ядохме сладкишите и на когото след това наранихме главата; той беше любезен с нас, а ние се отнесохме зле към него.

Евнухът отговорил:

— Слушам и се подчинявам!

Така Аджиб излязъл заедно с евнуха; защото кръвта го влечала към баща му. Те скоро влезли в града и продължили, докато стигнали гостилницата; там видели гостилничаря в дюкяна. Било вече време за следобедната молитва и той случайно тъкмо бил приготвил нарови зърна. Когато двамата се приближили и Аджиб го видял, сърцето му веднага го тласнало към него; той видял също и белега от удара с камъка на челото му и казал:

— Мир над тебе! Знай, че моето сърце е с теб!

А Бедр ед-Дин, като видял сина си, усетил как целият се разтреперил и сърцето му забило силно; той навел глава към земята и се опитал да заговори, но езикът му бил като вдървен. После вдигнал отново глава към своя син, примирен и умоляващ и казал:

— Излекувайте отчаяното ми сърце и похапнете от моите ястия, защото Аллах ми е свидетел, аз не мога да те видя, без сърцето ми да забие лудо! Тогава наистина нямаше да тръгна подпре ти, ако не си бях изгубил ума.

— В името на Аллаха, ти наистина ни обичаш — отвърнал Аджиб, — тогава ние похапнахме при тебе, но ти ни последва и искаше да ни опозориш; затова ще се съгласим да ядем при теб само при условие ти да ни се закълнеш, че няма да тръгнеш подире ни и няма да ни преследваш. Иначе няма да идваме повече при теб, докато сме в този град, защото ще останем тук една седмица, докато дядо ми купи подаръци за султана.

Тогава Бедр ед-Дин Хасан отговорил:

— Обещавам ви.

Така Аджиб и слугата влезли в гостилницата, а баща му им поднесъл паница с нарови зърна. Аджиб казал:

— Яж с нас, може би тогава Аллах ще разсее мъката ни.

А Бедр ед-Дин се зарадвал и ял с тях, но той не можел да откъсне очи от лицето на момчето, защото и сърцето му, и цялото му същество се стремели към него. Най-после Аджиб му казал:

— Слушай! Нали ти казах, че ти ме уморяваш с обичта си? Престани да ме гледаш така втренчено в лицето!

Бедр ед-Дин подавал една хапка на Аджиб, една на евнуха; и те яли, докато се заситили. После станали и Хасан ел-Басри също се изправил и им полял вода да си измият ръцете, взел един копринен шал от колана си, избърсал им ръцете с него и ги напръскал с розова вода от едно шише, което носел в пояса си. После той излязъл от дюкяна и се вързал с една стомна, пълна с шербет, смесен с розова вода и мускус; сложил я пред тях и казал:

— Бъдете докрай милостиви!

Тогава Аджиб поел стомната, пил и я подал на евнуха; и двамата си я подавали, докато стомасите им се напълнили, и те се нахранили и заситили както никога дотогава. После си тръгнали и забързали да се върнат в шатрите. А Аджиб влязъл при баба си, майката на неговия баща Бедр ед-Дин Хасан; тя го целунала и си помислила за своя син Бедр ед-Дин Хасан, и въздъхнала, и се разплакала. После тя попитала Аджиб:

— Синко, къде беше?

Той отвърнал:

— Бях в град Дамаск.

Тя станала и му донесла едно блюдо с ястие от нарови зърна, които не били много подсладени, и казала на слугата:

— Седни заедно с господаря си!

Евнухът обаче казал като на себе си:

— Аллах ми е свидетел, на нас никак не ни се яде вече! — ала въпреки това седнал.

Същото чувствувал и Аджиб, когато сядал, още с пълен стомах от всичко, което вече бил изял и изпил. Но все пак той поел залък хляб, потопил го в ястието от нарови зърна и започнал да яде, ала ястието не му се сторило достатъчно сладко, защото той бил вече сит, и затова казал:

— Уф! Ама че лошо ядене!

— О, сине мой! — възкликнала баба му. — Нима не ти харесва онова, което съм сготвила? Аз сама съм приготвила това ястие и никой друг не може да го сготви така вкусно като мен, освен твоя баща Бедр ед-Дин Хасан!

— Аллах ми е свидетел, бабо — отвърнал Аджиб, — това ястие е лошо. Ние видяхме току-що в град Дамаск един гостилничар, който така приготовлява наровите зърна, че тяхната миризма разтваря сърцето на човека; неговото ястие възбужда желание да почнеш да ядеш, ала твоето ядене, сравнено с онова, нищо не струва.

Като чула тези думи, баба му много се ядосала и погледнала евнуха. Казала му:

— Горко ти! Ти си подвел внук ми и си го отмъкнал в някаква гостилница!

Тогава евнухът се изплашил и започнал да отрича с думите:

— Ние не влязохме в гостилницата, само минахме оттам.

— Аллах ми е свидетел — намесил се Аджиб, — ние влязохме вътре; и ядохме там, и яденето беше по-вкусно от твоето!

Тогава баба му веднага излязла, разказала това на своя девер и той се разгневил на слугата; накарал да го повикат и го попитал:

— Защо си водил сина ми в някаква гостилница?

Слугата отвърнал със страх:

— Ние не влязохме вътре.

Но Аджиб казал:

— Влязохме, влязохме и ядохме там нарови зърна, докато се заситихме, а гостилничарят ни даде също така да пием подсладена вода със сняг.

Тогава везирът вече се разярил срещу своя роб и отново го попитал; и когато той пак отричал, везирът казал:

— Щом като казваш истината, седни тогава и яж пред очите ми!

Слугата излязъл напред и се опитал да яде, ала не могъл, пуснал залъка и извикал:

— О, господарю, аз съм сит още от вчера.

Тогава везирът се убедил, че те са яли в гостилницата. И веднага заповядал на другите си роби да съборят евнуха на земята; те го сторили, а той започнал така силно да го бие, че робът започнал да вика за помощ и изкрещял:

— О, господарю, не ме бий повече, ще ти кажа цялата истина!

Везирът престанал да го налага и рекъл:

— Кажи сега истината!

Евнухът заговорил:

— Знай, че ние влязохме в дюкяна на гостилничаря точно когато той приготовляваше нарови зърна и ни предложи от тях. И Аллах ми е свидетел, никога през живота си не съм ял нещо, което може да се сравни с неговото ястие, но и никога не съм ял нещо по-лошо от онова, което сега стои пред нас.

А майката на Бедр ед-Дин Хасан се ядосала и казала:

— Върви при този гостилничар и ни донеси една паница от неговите нарови зърна и ги покажи на своя господар, за да каже той кои са по-вкусни и по-хубави!

Робът отговорил:

— Веднага.

Тя му дала една паница и половин динар, а той отишъл в гостилницата и казал на гостилничаря:

— Ние се обзаложихме с моя господар за твоите ястия; защото у нас също имаше нарови зърна. Дай ми от твоите за този половин динар, но внимавай, защото заради готваческото ти майсторство аз изядох един хубав бой!

Хасан се разсмял и казал:

— В името на Аллаха, никой не може да приготовлява това ястие така хубаво, както мен и моята майка, но сега тя е в една далечна страна.

Тогава той напълнил паницата, взел я и й добавил още мускус и розова вода; после я падал на слугата, който изтичал с нея, докато стигнал до шатрата на везира. Там майката на Хасан взела паницата и опитала от зърната, ала като усетила чудесния им вкус и как добре са приготвени, тя веднага разбрала кой им е майсторът, надала силен вик и паднала в несвяст.

Везирът се изплашил и веднага я напръскал с розова вода; след малко тя се съвзела и казала:

— Ако моят син е още жив, то единствено той може да е приготвил тези нарови зърна; това е моят син Бедр ед-Дин Хасан. Няма съмнение и не може да съм сгрешила; защото това е едно ястие, което само той и аз умеем да приготовляваме и аз именно съм го научила да го прави.

Като чул нейните думи, везирът много се зарадвал и казал:

— О, колко мечтая да видя своя племенник! Искам да знам дали до края на дните ми ще се събера отново някога с него! Да се молим на всевишния Аллах да ме събере с него! — И още същия миг везирът излязъл навън при своите хора и им казал: — Двадесет души от вас да отидат в гостилницата. Съборете дюкяна, завържете ръцете на гостилничаря с тюрбана му и го отвлечете насила, ала без да му причините болка!

Те отговорили:

— Тъй ще сторим!

После везирът веднага яхнал коня си и отишъл в двореца и влязъл при наместника на Дамаск и му показал указа, който му бил дал султанът. Наместникът целунал листа хартия, сложил го върху главата си и казал:

— Кой е твоят длъжник?

Везирът отвърнал:

— Един гостилничар.

Тогава наместникът веднага заповядал на своите пазачи да отидат в гостилницата; те го сторили, ала намерили гостилницата разрушена и всичко вътре изпочупено; защото, когато везирът отишъл в двореца, неговите хора побързали да изпълнят заповедта му. И ето те седели и чакали връщането на везира от двореца, а Бедр ед-Дин Хасан попитал:

— Но какво са намерили те в наровите зърна, за да се случи всичко това?

А везирът, щом се върнал в своя стан от посещението си при наместника, който му дал разрешение да залови длъжника си и да го отведе със себе си, повикал да му доведат гостилничаря. Въвели мъжа пред него с овързани с тюрбана му ръце. Щом видял своя чичо, Бедр ед-Дин Хасан заплакал горчиво и попитал:

— Велики господарю, каква е моята простъпка пред теб?

— Ти ли си човекът, който сготви наровите зърна? — попитал везирът, а младият човек отговорил:

— Да. Нима си намерил нещо в тях, което те кара да ми отсечеш главата?

Везирът казал:

— Това би било най-доброто и би било най-малкото наказание за теб!

Тогава гостилничарят се примолил:

— Велики господарю, не искаш ли да ми кажеш каква е моята простъпка?

Везирът отговорил:

— Да, веднага ще ти кажа! — После повикал слугите си: — Докарайте камилите!

И те взели Бедр ед-Дин Хасан, пъхнали го в един сандък и заключили сандъка с катинар. После тръгнали на път и вървели, докато паднала нощта. Тогава спрели и похапнали малко от храната, която си носели; извадили Бедр ед-Дин Хасан от сандъка, дали и на него да се наяде и отново го затворили вътре. После продължили пътя си, докато стигнали до Камра; там извадили Бедр ед-Дин Хасан от сандъка и везирът го попитал:

— Ти ли си онзи, който сготви ястието от нарови зърна?

Той отвърнал:

— Да, господарю.

Везирът заповядал:

— Овържете го!

И те отново му завързали ръцете и краката и го пъхнали в сандъка, и продължили пътя си, докато стигнали до Кайро; там спрели в селището ер-Рай Райданийе. Везирът заповядал да извадят Бедр ед-Дин Хасан от сандъка, заповядал да повикат един дърводелец и му казал:

— Направете ми една дървена фигура по подобие на този момък!

А Бедр ед-Дин Хасан възкликнал:

— И какво ще правиш с нея?

Везирът отвърнал:

— Ще те окача на тази фигура и ще накарам да те заковат на нея, а после ще те разведа из града всички да те видят.

Младият мъж извикал:

— Защо искаш да ми причиниш това зло?

Везирът:

— Задето така лошо беше приготвил наровите зърна, как можа да ги сготвиш без черен пипер?

Младият мъж:

— И само задето нямало вътре пипер, искаш да ми причиниш всичко това? Не ти ли стига, дето ме затвори и ми даваше само веднъж на ден да ям?

Везирът възкликнал:

— Нямаше черен пипер; затова ще трябва да те накажа със смърт.

Тогава Бедр ед-Дин Хасан съвсем се объркал и зажалил за живота си, а везирът го попитал:

— За какво мислиш?

Бедр ед-Дин Хасан отвърнал:

— Мисля за глупаците като тебе, защото, ако имаше ум в главата, ти нямаше да постъпиш така с мен!

Везирът казал:

— Наш дълг е да те накажем, за да не вършиш повече подобни неща!

А Бедр ед-Дин Хасан викнал:

— Истина е, че и най-малкото от всичко, което ти ми причини, би било достатъчно наказание за мен!

А везирът отвърнал:

— Няма как, ще трябва да те обеся!

Целият този разговор се водел, докато дърводелецът приготовлявал дървената фигура и Хасан го гледал как работи; така настъпила нощта. Тогава чичо му заповядал да го хвърлят отново в сандъка и казал:

— Утре заповедта ми трябва да бъде изпълнена!

После той зачакал, докато видял, че Бедр ед-Дин заспал, натоварил сандъка, яхнал коня си и сам откарал сандъка в града и продължил до своята къща; там казал на дъщеря си Сит ел-Хусн:

— Хвала на Аллаха, който отново те събра с твоя братовчед! Залови се за работа и подреди къщата, както е била през време на твоята сватбена нощ!

Тогава запалили свещите, а везирът взел плана, на който бил нарисувал сватбените покои, и заповядал на слугите си да подредят всеки предмет на мястото му, така че, ако някой влезе вътре, да няма никакво съмнение за него, че сега е сватбената нощ. Накарал ги също така да сложат тюрбана на Бедр ед-Дин Хасан на стола, както той сам го бил оставил, а също така да пъхнат и панталона му с кесията под леглото. После казал на дъщеря си да се разсъблече, както била през сватбената нощ, и добавил:

— Когато братовчед ти влезе в твоите покои, ти му кажи: „Много дълго се забави в нужника!“ — и го повикай да легне до теб, и разговаряй с него чак докато се развидели; тогава всичко ще му обясним.

При тези думи той накарал да извадят Бедр ед-Дин Хасан от сандъка, отвързал му леко краката, съблякъл му дрехите, така че той останал само с тънката риза на гърба си и без панталони. Всичко това станало, докато той спял, и затова не усетил нищо. И ето, по волята на съдбата, той се обърнал на другата страна и се събудил; намерил се в голяма осветена зала и заговорил сам на себе си: „Аз, изглежда, се лутам из лабиринтите на сънищата си“. После станал и направил няколко крачки към вътрешната врата и надникнал през нея и виж ти, това била залата, в която открили лицето на булката пред него, а по-нататък той видял сватбената стая и стола, и своя тюрбан, и всичките си дрехи. Гледал всичко това той и не знаел що да стори; пристъпил с един крак напред, а другия оставил назад и казал:

— Спя ли, или съм буден?

После разтъркал челото си и казал учуден:

— В името на Аллаха, та това е стаята на невестата, чието лице разкриха пред мен! Къде ли се намирам? Нали току-що бях в сандъка!

И както той си говорел сам, неочаквано Сит ел-Хусн повдигнала края на завесата и му казала:

— О, любими мой, няма ли да дойдеш най-после? Много дълго се забави в нужника!

Като чул думите й и видял лицето й, той избухнал в смях и казал:

— Наистина, аз се лутам из лабиринтите на сънищата си!

После той влязъл с въздишка в стаята и се замислил за всичко, което му се било случило, и не можел да си обясни какво става с него и положението му се струвало още по-необяснимо, след като видял тюрбана и панталона си, и кесията с хилядата динара. Тогава той промълвил:

— Аллах е всезнаещ! Аз наистина се лутам из лабиринтите на сънищата си!

А Сит ел-Хусн му рекла:

— Какво ти е, та си толкова учуден и изненадан? — И добавила: — Не беше такъв през първата половина на нощта!

А той се разсмял и я попитал:

— Колко време ме нямаше при теб?

Тя отвърнала:

— Аллах да те благослови и нека неговото име те пази! Ти тъкмо отиде, за да облекчиш някаква своя нужда, и каза, че веднага ще се върнеш. Умът ли си загуби?

Като чул думите й, Бедр ед-Дин Хасан се разсмял отново и казал:

— Ти имаш право, ала когато излязох от стаята ти, аз се забравих и засънувах, че съм станал гостилничар в Дамаск и че живея там вече десет години и тогава уж дойде при мен едно момче, дете на царедворци, заедно с един евнух. — При тези думи той прекарал ръка по челото си и като усетил белега, възкликнал: — В името на Аллаха, о, господарке моя, изглежда, че всичко е било истина, защото той ме улучи по челото с камък и ми го разцепи; все пак това трябва да е било наяве. — После продължил: — Но може въпреки всичко да съм сънувал, когато съм заспал в твоите обятия; присъни ми се, че съм пристигнал без тюрбан на главата и без панталони в Дамаск и че станах там гостилничар. — После той отново помълчал объркан и пак продължил: — В името на Аллаха, струва ми се, сякаш бях приготвил нарови зърна, само че без пипер. Аллах ми е свидетел, трябва да съм заспал в онова малко помещенийце и да съм преживял всичко това насън!

— В името на Аллаха — възкликнала Сит ел-Хусн, — и какво друго видя?

Тогава Бедр ед-Дин Хасан й разказал всичко и накрая добавил:

— Аллах ми е свидетел, ако не се бях събудил, те щяха да ме приковат на една дървена фигура!

— Но защо? — попитала тя, а той й казал:

— Защото не бях сложил пипер в наровите зърна; струва ми се също така, сякаш те ми разрушиха дюкяна, изпочупиха всичко вътре и ме пъхнаха в един сандък; после повикаха някакъв дърводелец, за да издяла за мен една дървена фигура, защото искаха да ме обесят на нея. А ето сега, слава на Аллаха, всичко това излиза, че е било сън и не се е случило наяве!

Тогава Сит ел-Хусн се засмяла и го привлякла към себе си и той нея; сетне той отново потънал в мисли и казал:

— В името на Аллаха, това не може да е било само сън; аз наистина не знам какво става с мен. — При тези думи той легнал, ала бил съвсем объркан; скоро пак заговорил: — Сънувал съм! — А след малко: — Наяве беше!

И така продължило чак до сутринта. Тогава в стаята влязъл неговият чичо Шемс ед-Дин, везирът, и го поздравил; като го видял, Бедр ед-Дин Хасан възкликнал:

— В името на Аллаха, не си ли ти онзи, който накара да ми овържат ръцете и да ми разрушат дюкяна и който искаше да ме заковат за дървената фигура заради наровите зърна, защото нямаше пипер в тях?

Везирът казал:

— Знай, сине мой, че истината най-после излезе наяве и онова, което беше скрито, излезе на бял свят: ти си синът на моя брат. Аз направих всичко това само за да се убедя, че ти си наистина тоя, който бе прекарал онази нощ заедно с моята дъщеря. Не можех да бъда сигурен, преди да видя, че ти позна стаята и тюрбана си, и панталона, и златото, и документите, изписани с твоя почерк и с този на баща ти, моя брат; защото не съм те виждал никога преди това и не те познавах, ала сега аз доведох тук майка ти от Басра.

И той се хвърлил в обятията на своя племенник и се разплакал. А Бедр ед-Дин Хасан, като чул думите на чичо си, много се учудил и го прегърнал и също заплакал от преголяма радост. Тогава везирът му казал:

— Сине, единственият повод, за да преживеем всичко това, е онуй, което стана между мен и твоя баща — и той му разправил какво се било случило и защо баща му отпътувал за Басра. Накрая везирът заповядал да доведат момчето Аджиб; щом го видял, баща му възкликнал:

— А това е момчето, което ме удари с камъка по челото!

А везирът отвърнал:

— Това е твоят син!

Тогава Бедр ед-Хасан се хвърлил върху гърдите на сина си… Ето че в стаята влязла майка му; той се хвърлил в обятията й. После майка му разказала как живяла след неговото изчезване, а той от своя страна също й разказал какво преживял. Тогава те благодарили на Аллах Всевишния, задето отново се намерили.

И ето два дни след пристигането си везирът Шемс ед-Дин отишъл при султана и като влязъл при него, целунал пода пред краката му и го поздравил със слова, подходящи за царе и султани. Султанът се зарадвал на завръщането му и лицето му се озарило от мила усмивка; той го накарал да седне близо до него и го заразпитвал за всичко, което везирът бил преживял по пътя, и какво му се било случило. Тогава Шемс ед-Дин разправил всичко от начало до край. А султанът му казал:

— Слава на Аллаха, задето е изпълнил желанието ти и задето е благословил връщането ти при децата ти и при твоя народ! Но аз трябва да видя и сина на твоя брат, този Хасан ел-Басри; доведи го утре в приемната зала!

Шемс ед-Дин отвърнал:

— Твоят роб ще дойде утре пред теб по волята на Всевишния.

Тогава той поздравил и си излязъл; като се върнал у дома си, разказал на своя племенник за желанието на султана да се запознае с него. А Хасан ел-Басри отговорил:

— Робът ще се подчини на заповедта на своя господар.

Така той отишъл заедно със своя чичо Шемс ед-Дин при негово величество султана; и като застанал пред него, той го поздравил с най-съвършен и те и любезни поздравителни слова.

Султанът се усмихнал и му дал знак с ръка да седне; тогава той се разположил съвсем близо до своя чичо Шемс ед-Дин. Султанът го попитал как се казва, а той отвърнал:

— Най-низшият от твоите роби е познат като Хасан Басрийски, и той вечно ще се моли за теб, денем и нощем.

Харесали тези думи на султана и тъй като той искал да изпита образованието и възпитанието му, го попитал:

— Знаеш ли нещо за възхвала на бенката върху бузата?

Хасан ел-Басри отвърнал:

— Разбира се!

Тогава султанът възкликнал:

— Ти много хубаво говориш, красиви Хасане! Обясни ни сега колко значения има думата „бенка“.

Хасан отвърнал:

— Нека Аллах запази властта на султана! Петдесет и осем значения; други обаче казват, че са петдесет.

Султанът казал:

— Ти говориш истината. — И добавил: — Умееш ли да описваш красотата?

— Разбира се — отвърнал Бедр ед-Дин Хасан, — красотата се състои в блясъка на лицето, в яснотата на кожата, в хубавата извивка на носа, в сладостта на погледа, в красотата на устата, в изтънчеността на речта, в чудната стройност на тялото и в съвършенството на всички добри качества. Косите обаче увенчават красотата.

Султанът много се зарадвал на тези думи и въвлякъл събеседника си в разговор и попитал:

— Знаеш ли какъв е смисълът на поговорката: „Шураих е по-хитър от лисицата?“.

Хасан отвърнал:

— Знай, о царю — нека Аллах всевишният запази твоята власт! — през дните на чумата съдията Шураих се прехвърлил в Неджеф и колкото пъти се приготвял за молитва, идвала една лисица, заставала насреща, подражавала му във всичко, което тон правел, и му отвличала вниманието от неговата съсредоточена молитва. Това му омръзнало и един ден той съблякъл ризата си, окачил я на една тръба, измъкнал ръкавите навън, наложил тюрбана си отгоре, превързал я през средата с колан и поставил всичко на мястото, където обикновено се молел. Щом лисицата застанала както обикновено срещу фигурата, Шураих се примъкнал зад нея и я хванал. Така се създала поговорката.

Щом султанът чул обяснението на Бедр ед-Дин Хасан, той казал на неговия чичо Шемс ед-Дин:

— Наистина, този син на твоя брат е получил най-доброто образование и аз не вярвам, че може да се намери втори като него в цял Египет.

А Хасан ел-Басри целунал пода пред султана и седнал долу, както трябва да седи телохранителят пред своя господар. А султанът, след като се убедил колко добро образование бил получил Хасан ел-Басри, много се зарадвал, дарил го с прекрасна царска одежда и му дал служба, от която той щял да получава достатъчни приходи. Хасан се изправил, целунал пода пред него, пожелал царуването му да няма край и помолил за разрешение да се оттеглят двамата с чичо си Шемс ед-Дин.

Султанът разрешил и той си отишъл заедно с чичо си у дома; там им поднесли обяд и те се нахранили с онова, което им отредил Аллах. Като се нахранили, Хасан влязъл в покоите на своята съпруга Сит ел-Хусн и й разказал какво му се случило при негово величество султана. А тя казала:

— Той сигурно ще те направи свой довереник и ще те отрупа с дарове и блага, а ти, по волята на Аллаха, ще разпръсваш, подобно на слънцето, лъчите на своето съвършенство, където и да си, по суша и по море.

Така и станало. И те заживели сред щастие и благоденствие, радостни и доволни, докато при тях дошъл онзи, който кара радостите да замлъкнат, който скъсва връзките с живота, унищожава дворците и открива гробовете. Хвала нему, вечно живия и неумиращия никога, който властвува на земята и на небето.

Багдадският крадец

По време на управлението на халифа Харун ар-Рашид в Багдад живял един търговец на име Али Шаваджа; той имал малък запас от стоки, с които въртял търговия и припечелвал оскъдния си хляб и живеел сам, без близки, в дома на своите прадеди. Случило се така, че в продължение на три нощи подред той виждал насън един дълбоко уважаван шейх, който му говорел:

„Ти си длъжен да заминеш на поклонение в Мека. Какво си се отпуснал така, отдаден на безполезна дрямка, а не тръгнеш на път, както се полага?“

Али бил изумен от тези думи и така се изплашил, че продал дюкяна си заедно със стоката и всичко, което притежавал, дал дома си под наем, и твърдо решен да посети свещения храм на Аллах Всевишния, се присъединил към един керван, който заминавал за свещения град Мека.

Преди да напусне родния град обаче, той отделил хиляда жълтици от необходимите му за пътуването, изсипал ги в една делва и я запълнил отгоре с едри маслини, после затворил делвата и я отнесъл при един бакалин, с когото го свързвало дългогодишно приятелство, и му рекъл:

— Братко, може би си разбрал, че аз имам намерение да замина с един керван на поклонение в свещения град Мека; донесъл съм тази делва с маслини и искам да те помоля да ми я запазиш като свидно имане, докато се върна.

Без да се колебае, бакалинът му подал ключа от своя малък склад и казал:

— Ето, вземи ключа, отвори склада и остави делвата там, където смяташ, че е най-добре, и като се върнеш, ще я намериш там, където си я оставил.

Али Шаваджа постъпил, както го посъветвал приятелят му, и след като заключил отново вратата, върнал ключа на собственика му. После натоварил припасите си за из път върху една камила, възседнал сам друга и поел заедно с кервана.

Най-после стигнали свещения град Мека; това станало през месец Ду ел-Хиджа, когато десетки хиляди мюсюлмани пристигат там на поклонение, за да се помолят пред храма на Кааба и да се поклонят доземи. След като направили обиколката на джамията и изпълнили всички обичаи и церемонии, както се изисква от поклонниците, Али Шаваджа наел и отворил един дюкян за продажба на различни стоки. Случило се така, че по това време двама търговци минали по същата улица и забелязали скъпите платове и стоки в магазина на Али Шаваджа; всичко им харесало много и те похвалили хубостта и доброто им качество. После единият казал на другия:

— Този човек е донесъл много редки и скъпи стоки; едва в столицата на Египет, Кайро, обаче, би могъл да получи истинската им цена, много по-висока отколкото на пазара в този град.

Като чул да се споменава Кайро, Али Шаваджа бил обзет от непреодолимо желание да посети прочутата столица, та се отказал от намерението си да се върне в Багдад и решил да замине за Египет. Скоро се присъединил към един нов керван и когато пристигнали, останал възхитен както от страната, така и от столицата й; и тук успял да разпродаде стоката си с голяма печалба. После купил нови стоки и платове и решил да замине за Дамаск, останал обаче още цял месец в Кайро, за да обходи и се поклони на всичките му свети места, и когато напуснал стените на града, решил да разгледа и други прочути градове, разположени по бреговете на голямата река Нил и отдалечени на няколко дни път от столицата. Така се простил с Египет и пристигнал в свещения град Ерусалим; там се помолил в храма на чадата Израелови, построен наново от мюсюлманите. В определения ден пристигнал в Дамаск и видял колко красиво е построен градът и колко гъсто е населен; любувал се и на нивите и полята, напоявани обилно от рекички и канали, както и на градините и бахчите, отрупани с цветя и плодове. От толкова много радости и красоти Али Шаваджа почти не се сещал за Багдад; така продължил пътуването си и минал през Алепо, Мосул и Шираз и останал по няколко дни в тези градове и най-дълго в Шираз, докато най-сетне след седем години пътешестване се завърнал в Багдад.

Да видим сега как живял през това време багдадският бакалин и колко нечестен се оказал. Цели седем години той нито веднъж не се сетил за Али Шаваджа, нито за делвата, която приятелят му оставил да я пази. Така една вечер, докато се хранели с жена му, се заговорили за маслини и тя казала:

— Как бих похапнала и аз сега някоя маслинка!

Мъжът й отвърнал:

— Като спомена за маслини, се сетих, че преди да замине преди седем години на поклонение в Мека Али Шаваджа ми остави да му пазя една делва, пълна с най-доброкачествени маслини, която е още в склада. Кой знае къде се намира сега Али Шаваджа и какво се е случило с него. Един човек, който се е завърнал наскоро с един керван поклонници, ми разказа, че Али Шаваджа напуснал свещената Мека с намерение да замине за Египет. Единствен Аллах Всевишният знае дали е още жив, или е умрял междувременно; така че, ако маслините му са се запазили, ще отида да видя и ще донеса малко да ги опитаме; дай ми ключа и една лампа да вървя!

Жена му обаче била честна и порядъчна, та отвърнала:

— Дано Аллах те опази да не направиш такава нечестна постъпка и да погазиш дадената дума и обещание! Откъде можеш да знаеш? Никой не ти е казал със сигурност, че човекът е умрял; току-виж си пристигнал утре-вдругиден жив и здрав от Египет; колко има да се срамуваш тогава, задето си нарушил дадената дума и не можеш да му върнеш непокътнато, каквото ти е поверил; и двамата ще се посрамим, ще се изложим пред хората, а приятелят ти изобщо няма да ни уважава занапред. Аз поне не искам да се замесвам в такъв срам и не желая да опитвам маслините; освен това никой разумен човек не може и да си помисли дори, че те ще стават все още за ядене след цели седем години! Умолявам те, откажи се от това си лошо намерение!

Така говорела жената на бакалина и молела мъжа си да не се докосва до маслините на Али Шаваджа, докато накрая той се засрамил от намерението си и засега си избил тази мисъл от главата.

Но макар че онази вечер не отишъл да провери маслините на Али Шаваджа, мисълта се била загнездила в ума му, докато един ден, подтикнат от ината и нечестните си помисли, той решил да изпълни намерението си; излязъл от къщи и тръгнал с ключ в ръка към малкия си склад. По пътя обаче се натъкнал на жена си, която извикала:

— Аз няма да участвам в тази твоя непристойна постъпка! Повярвай ми, зле ще си изпатиш, ако извършиш това!

Той я чул, но не обърнал внимание на думите й. Когато влязъл в склада, отворил делвата и видял, че маслините са се развалили и са побелели от мухъл. Въпреки това обаче обърнал съда и изсипал част от съдържанието в една паница и неочаквано видял, че заедно с маслините отвътре се отърколила и една жълтица. Заслепен от алчност, той изпразнил цялата делва в друга и безкрайно се учудил, когато разбрал, че тя е пълна до половината с жълтици. Веднага скрил парите и маслините, затворил съда, върнал се при жена си и казал:

— Ти беше права; аз отворих делвата и се убедих, че маслините са мухлясали и миришат на лошо. Затова ги върнах отново в делвата и я оставих там, където си беше.

През онази нощ бакалинът изобщо не могъл да заспи, защото непрекъснато мислел за жълтиците и кроял планове как да ги присвои. На разсъмване изсипал всички жълтици, купил от пазара пресни маслини, напълнил делвата с тях, затворил я и я поставил на предишното й място.

Но случило се така, че на края на месеца по волята на Аллах Всевишния, Али Шаваджа се завърнал здрав и читав в Багдад. Най-напред той отишъл при своя стар приятел бакалина. Онзи го поздравил с престорена радост и го прегърнал, но бил доста загрижен и смутен от това какво ще се случи по-нататък. Та след като се поздравили и двамата дали воля на голямата си радост, Али Шаваджа заговорил за търговските си дела и помолил бакалина да му върне делвата с маслините, която бил поверил някога на своя приятел да я пази. Бакалинът веднага отвърнал:

— Драги приятелю, аз въобще не знам къде си оставил своята делва. Ето, вземи ключовете, иди в склада и си вземи всичко твое!

Али Шаваджа така и направил; изнесъл делвата от склада, сбогувал се и забързал към дома. Когато обаче отворил делвата и не намерил вътре жълтиците, той се сепнал потресен от мъка и горко се завайкал. После изтичал към дома на бакалина и му рекъл:

— Приятелю мой, Аллах Вездесъщият, който всичко вижда и чува, ми е свидетел, че преди да замина за свещения град Мека, бях напъхал хиляда жълтици в делвата, но сега не ги намирам вътре; няма ли да ми кажеш какво се е случило? Ако си бил затруднен и ти се е наложило да ги вземеш, няма нищо; ще ми ги върнеш, щом можеш.

Бакалинът се престорил, че му съчувства и отвърнал:

— Добри ми приятелю, та ти сам прибра със собствените си ръце делвата в склада. Аз въобще не съм знаел, че си оставил вътре нещо друго, освен маслините. Така, както я беше оставил, така си я намери и така си я отнесе у вас, а сега пристигаш и ме обвиняваш, че съм ти откраднал жълтиците! Странно, не, аз въобще не мога да се начудя как смееш да ме обвиняваш така! Когато замина, ти въобще не си споменавал, че е имало жълтици в делвата, каза само, че била пълна с маслини, и така си я намираш сега. Ако беше я напълнил с жълтици, сега, разбира се, щеше да си ги намериш в нея.

Али Шаваджа започнал да се моли горко и жално и занареждал:

— Онези жълтици бяха всичко, което притежавах, парите, които бях спечелил след дълги години тежък труд; умолявам те, смили се над бедата ми и ми ги върни!

Тогава бакалинът се разсърдил силно и извикал:

— Бива си те тебе, приятелю, как можеш да говориш за честност и същевременно да бълваш такива неверни и лъжливи обвинения срещу мен! Ставай, махай се от дома ми и никога повече не се връщан; разбрах те какъв си и що си — лъжец и измамник!

През това време, като чули крамолата между Али Шаваджа и бакалина, хората от съседните улици заприиждали и се струпали около бакалницата; тълпата веднага взела всичко присърце и скоро и бедни, и богати, всички жители на Багдад вече знаели, че един човек на име Али Шаваджа бил скрил хиляда жълтици в една делва за маслини и я предал на един бакалин да му я пази; след това горкият човек, който бил заминал на поклонение в Мека, се завърнал след седем години странстване в Багдад, но богатият бакалин отрекъл неговия разказ за жълтиците и бил готов да се закълне, че въобще не бил получавал такава делва за съхранение.

По-нататък, тъй като всеки си държал на своето, Али Шаваджа се видял принуден да изнесе случая си пред кадията и да обвини своя неверен приятел, че му е откраднал хилядата жълтици. Съдията попитал:

— Кои са свидетелите ти, които ще се застъпят за теб?

Ищецът отвърнал:

— О, господин кадия, аз не смеех да споделя с когото и да било за жълтиците, за да не се разчуе навред моята тайна. Аллах Всевишният е единственият ми свидетел. Този бакалин беше мой приятел и на мен и през ум не ми е минавало, че ще се окаже толкова неверен и нечестен.

Съдията продължил:

— Тогава ще трябва бакалинът да дойде тук, за да чуя и аз какво е казал под клетва.

Обвиняемият дошъл и като го накарали да обърне лице към Кааба и да се закълне с вдигнати ръце в името на всичко свято за него, рекъл високо:

— Заклевам се, че нищо не знам за някакви си жълтици, които били притежание на Али Шаваджа.

След това кадията го оправдал и го освободил, а Али Шаваджа си тръгнал с натъжено сърце към дома и си говорел сам на себе си:

— Тежко ми какво правораздаване ми дойде до главата! Не стига, че ще изгубя парите си, ами и правдата ми ще бъде обявена за неправда! Добре казва поговорката: крадецът вика „дръжте крадеца“!

На другия ден той описал подробно своя случай на лист хартия и когато халифът Харун ар-Рашид се отправил към джамията за петъчната си молитва, се хвърлил пред него на земята и му подал своята молба. Повелителят на вярващите я прочел и като премислил всичко, благоволил да се разпореди:

— Да ми се доведат утре заран ищецът и обвиняемият в приемната и да ми се изложи молбата на този човек — аз сам ще се заема с неговия случаи.

Вечерта, както правел обикновено, повелителят на вярващите се предрешил и излязъл да обходи пазарищата, улиците и най-затънтените местенца на града; съпроводен от своя везир Джафар и от Масрур, пазителя на меча на отмъщението на великите владетели, той тръгнал, за да види какво става из града. Скоро стигнал един открит площад насред пазара и дочул врява от гласовете на играещи си деца. Приближил се малко и видял десетина малчугани, които се забавлявали под светлѝка на луната. Халифът се позастоял, за да погледа играта им, и чул как едно от момчетата, хубав хлапак с бяла кожа на лицето, казало на другарите си:

— Елате насам, ще играем на съд; аз ще бъда кадията, някой от вас ще играе Али Шаваджа, а друг ще бъде бакалинът, комуто той поверил хилядата жълтици, преди да тръгне на хаджилък. Заставайте пред мен и всеки да каже, каквото има да казва!

Като чул името Али Шаваджа, халифът си спомнил за молбата, която бил получил, за да осъди той сам бакалина, и решил да изчака, за да види как момчето ще изиграе ролята на кадията и каква присъда ще издаде. Следейки така с най-голямо внимание играещите си на съдия и обвиняеми деца, той си помислил:

„Тази случка наистина до такава степен е разбунила целия град, че дори децата знаят за нея и я представят в игрите си“.

В това време пристъпили напред две момчета, онзи, който играел ролята на просителя Али Шаваджа, и побратимът му, който представял обвинения в кражба багдадски бакалин, и застанали пред хлапака кадия, който седял пред тях сериозен и важен. Той заговорил:

— Али Шаваджа, в какво обвиняваш този бакалин?

Ищецът изнесъл обвинението си с най-големи подробности. Кадията се обърнал към момчето, което играело търговеца:

— Какво ще отговориш на това обвинение и защо не си върнал жълтиците?

Обвиняемият дал същия отговор като истинския обвиняем, отрекъл всичко пред съдията и заявил, че е готов да потвърди показанията си с клетва. Тогава младият кадия казал:

— Преди да се закълнеш, че не си взел жълтиците, искам аз сам да видя делвата с маслините, която тъжителят ти бил оставил на съхранение. — После се обърнал към момчето, което играело Али Шаваджа и казал: — Върви и донеси веднага делвата, за да я видя аз лично!

Донесли му делвата и съдията се обърнал към тъжителя и обвиняемия:

— Погледнете добре и ми кажете това ли е делвата, която ти, тъжителю, си оставил на обвиняемия за съхранение?

Двете момчета отговорили утвърдително. Многоуважаемият кадия продължил:

— А сега отворете делвата и ми дайте малко от съдържанието й, за да видя в какво състояние са днес маслините.

Опитал една маслина и възкликнал:

— Как е възможно това? Маслините имат вкус на съвсем пресни и имат много добър вид! В продължение на тези седем години те е трябвало да хванат мухъл и да се вмиришат. Доведете ми веднага двама търговии на маслини от града, за да отсъдят и те!

Веднага две други момчета поели новите роли, влезли в границите на съда и застанали мирно пред кадията. Той ги попитал:

— Вие търговци на маслини ли сте?

Двамата отговорили:

— Такива сме, такива са били и предците ни поколения наред; и двамата припечелваме насъщния си с търговия с маслини.

Кадията попитал:

— А сега кажете колко време могат да се запазят маслините пресни, без да загубят вкуса си?

Двамата отвърнали:

— О, господарю, колкото и да се стараем да ги запазим, след третата година те променят вкуса и цвета си, не могат да се ядат, не могат да се използват за нищо друго и трябва да се хвърлят.

Кадията продължил:

— Сега опитайте маслините от тази делва и ми кажете от колко години са и дали са запазили вида и вкуса си!

Момчетата търговци на маслини се престорили, че поемат няколко маслини от делвата и че ги опитват, и отвърнали:

— О, господин кадия, тези маслини са много хубави и чудесни на вкус!

Съдията обаче възкликнал:

— Това, което говорите, не е вярно; Али Шаваджа е напълнил тази делва с маслини още преди седем години, тогава, когато решил да замине на поклонение.

Двамата възразили:

— Ти можеш да кажеш каквото искаш, но тези маслини са от тазгодишната реколта и в цял Багдад няма да се намери нито един търговец, който да не потвърди думите ни.

След това накарали обвиняемия да опита плодовете и да ги помирише и той нямало как да не признае, че това, което казват търговците, е вярно. Тогава кадията момче рекъл на малкия обвиняем:

— Ясно е, че ти си лъжец и измамник и си извършил деяние, заради което заслужаваш направо да увиснеш на бесилото!

При тези думи на съдията всички деца започнали да скачат и да пляскат весели и доволни с ръце; после хванали другаря си, който играел ролята на бакалина, и го повели като осъден на смърт.

Повелителят на вярващите Харун ар-Рашид останал много доволен от остроумието на момчето, което играело ролята на кадия, и заповядал на своя везир Джафар:

— Запомни добре момчето, което играеше кадията, за да ми го доведеш утре заран; той ще трябва действително да разгледа случая с цялата си сериозност, точно така, както се държеше по време на играта! Извикай и кадията на града, за да се научи от това момче как трябва да издава присъди! Изпрати да съобщят и на Али Шаваджа да дойде и донесе делвата с маслините и също така доведи двама продавачи на маслини от пазара!

Така заповядал халифът на своя везир, докато вървели из улиците на града и се прибрали в двореца.

На другата заран везирът Джафар се отправил към онзи край на града, където децата си били играли на съд, и попитал учителя къде са учениците му. Отговорът бил:

— Всички се разотидоха по домовете си.

Тогава везирът посетил домовете, които му посочил учителят, и заповядал всички момчета да се явят пред него. Когато децата пристигнали, той заговорил:

— Кой от вас игра снощи ролята на кадията и произнесе присъдата по случая на Али Шаваджа?

Най-голямото от момчетата отвърнало:

— Аз бях, о, господин везире! — и веднага пребеляло като платно, тъй като не знаело защо му се поставя такъв въпрос. Везирът рекъл:

— Ела с мен, повелителят на вярващите иска да те види!

Майката на момчето силно се изплашила от тези думи и заплакала, Джафар обаче я успокоил:

— Добра жено, не се страхувай и не се безпокой! Синът ти ще се върне жив и здрав при тебе, ако е рекъл бог, и аз предполагам, че халифът ще го възнагради богато.

Като чула тези думи на везира, жената се успокоила и облякла весела и доволна, сина си в най-хубавите му дрехи, преди да го пусне да върви с везира, а той го хванал за ръка и го отвел в приемната на халифа, после изпълнил и всички други заповеди, които господарят му бил дал от вечерта.

Повелителят на вярващите се настанил в своя съдийски трон и поканил момчето да седне до него; щом двете враждуващи страни, а именно Али Шаваджа и багдадският бакалин, се явили пред него, той им заповядал да му изложат един подир друг своя случай, защото той сам щял да произнесе присъдата. Така двамата мъже — тъжителят и обвиняемият — разказали пред момчето за своя спор с най-малки подробности; когато обаче обвиняемият отрекъл напълно отправените към него обвинения и бил готов да се закълне, че казва истината, като извърнал лице към Кааба с вдигнати нагоре ръце, младият кадия го възпрял с думите:

— Престани! Недей да се кълнеш, преди да ти е заповядано! Най-напред представете делвата с маслините пред съда!

Веднага донесли делвата и я поставили пред него; момчето заповядало да я отворят, опитало една маслина и поканило и двамата търговци да ги опитат и да отсъдят от колко години са тези и дали са добри, или лоши на вкус. Момчетата изпълнили заповедта и заявили:

— Тези маслини не са изгубили вкуса си и са от тазгодишната реколта.

Тогава момчето казало:

— Струва ми се, че вие се лъжете; известно е, че Али Шаваджа е сложил маслините в делвата още преди седем години. Как е възможно да са от тазгодишната реколта?

Двамата търговци обаче отвърнали:

— Това, което ние ти казваме, е самата истина, но щом не ни вярваш, заповядай да ти доведат и други наши побратими и попитай и тях — тогава ще разбереш дали ние говорим истината, или не!

Бакалинът от Багдад разбрал, че няма да успее да докаже невинността си, и си признал всичко — как взел жълтиците и напълнил делвата с нови маслини. След това признание момчето кадия се обърнало към повелителя на вярващите:

— О, милостиви господарю, снощи ние издавахме присъда по този случай в нашата игра; ти сам обаче имаш правото да присъдиш наказанието. Аз произнесох присъдата в твое присъствие и най-смирено те моля да накажеш този крадец според закона на Корана и според повелята на Пророка; заповядай още той да върне хилядата жълтици на Али Шаваджа, защото вече се доказа, че те са негови!

Тогава халифът заповядал да отведат бакалина и да го обесят, след като признае къде е скрил хилядата жълтици, и да ги върнат на истинския им собственик Али Шаваджа. После се обърнал към кадията, който бил издал толкова прибързана присъда, и му заповядал да се поучи от момчето, че трябва да изпълнява дълга си с повече усърдие и чувство за отговорност. След това повелителят на вярващите прегърнал момчето, заповядал на везира да му даде хиляда жълтици от царската хазна и да го върне под охрана в бащиния му дом. А когато момчето станало мъж, повелителят на вярващите го наредил сред своите сътрапезници, осигурил му благосъстояние и го отрупвал с почести и уважение.

Приказка за шивача, гърбавия, евреина, надзирателя и християнина

Имало едно време, о, най-велики царю на нашето време, в далечната страна Китай един шивач. Той бил доволен от това, което получавал, обичал да се забавлява и да се весели. Понякога излизал с жена си да се поразходи из градините на града и да се наслаждава от красотата им.

Веднъж излезли да се поразходят след обяд и привечер си тръгнали да се приберат. Насреща им — един гърбушко, от онези, чийто образ разсмива гневните и утешава скръбните и тъжните. Спрели се шивачът и жена му да го погледат, после настояли да дойде с тях в дома им и да раздели вечерята им. Съгласил се гърбавият и отишъл с тях.

Шивачът прескочил до пазара. Било вече мръкнало, но той купил все пак пържена риба, хляб, лимони и халва за подслаждане. Върнал се, сложили рибата на масата и седнали да похапнат. Жената на шивача взела голямо парче риба, натъпкала го в устата на гърбавия, запушила я с шепа и викнала:

— Ха да те видя! Трябва да го глътнеш наведнъж, на един дъх. Няма да те пусна докато не го глътнеш!

Преглътнал гърбавият парчето риба, но не щеш ли — в нея имало една голяма кост. Препречила се тя на гърлото му, задушила го и тон умрял.

— О, Аллах! — викнал шивачът. — Този нещастник умря, ние го погубихме.

— Защо се плашиш от такива работи! — възкликнала жена му. — Не можеш изгаси огъня — само ще се опариш!

— И какво да правим? — запитал той.

— Ще го вземеш на ръце! — разпоредила се тя. — Ще го увиеш в копринен шал! Аз ще вървя пред тебе, ти — след мене! Ще вървим и ще мърморим: „Ах, детенцето ми! Побързай жено, пък дано по-бързо стигнем до лечителя, че да го излекува!“ Пък ще го оставим някъде…

Взел шивачът гърбавия на ръце, тръгнал, а жена му вървяла отпред и нареждала:

— Ох, рожбице, бъди ни жива и здрава! Кажи, къде те боли? Че от тази едра шарка здраво място по кожата ти не е останало!

И който ги срещал, си казвал: „Тези носят дете, болно от едра шарка! Я по-далече от тях!“

Вървели що вървели, питали къде живее някой лечител, накрая им показали къщата на един лечител евреин. Почукали на вратата, показала се черна робиня, видяла човек да носи детенце, а майка му да плаче.

— Какво се е случило? — запитала робинята.

— Детето носим! — отговорила жената на шивача. — Нека го види лечителят! Ето ти четвърт динар, дай го на господаря си и го викни да слезе, че да прегледа детето!

Робинята влязла в къщата, а жената на шивача се огледала и рекла на мъжа си:

— Изправи гърбавия тук до стената и да се спасяваме!

Така и направили. А робинята през това време влязла при евреина и му рекла:

— Долу пред къщата има мъж, жена и болното им дете! Дадоха ми четвърт динар за тебе! Нали ще идеш да прегледаш болното?

Зарадвал се евреинът като видял цял четвърт динар. Скочил, слязъл по тъмното, но като стъпил на външното стъпало, бутнал с крака си умрелия гърбушко, който се търколил на земята.

— О, Елеазар, Мойсей, Иезекил, Аарон и Елисей! — възкликнал евреинът. — Как можах да бутна този човек, че той падна и умря! И как да измъкна от къщи този човек, когото погубих?

Взел той умрелия на гръб и го вкарал в дома си при жена си. Разказал й за станалото, а тя рекла:

— Защо още стоиш? Ако чакаш да се съмне — отиде ни животецът! Хайде да се качим на покрива и да го пуснем в двора на съседа! Той е мюсюлманин, надзирател е в кухнята на султана, в двора му се събират много котки и кучета и изяждат всичко, каквото е изхвърлил. И мишки има! Да го оставим там — през нощта ще се съберат котки и кучета и ще го изядат!

Евреинът и жена му отнесли гърбавия на покрива, смъкнали го изправен долу на земята, подпрели го до стената и се прибрали вкъщи.

Не успял гърбавият да падне, и ето че надзирателят на султанската кухня се връща у дома си. Той влязъл в двора, запалил свещ, както бил обичаят. Видял човешка сянка, изправена до кухнята му и си рекъл: „Това е човек, той май е дошъл да краде, да вземе остатъци от кости и мазнотии и да ги отнеме от кучетата и котките! Аллах, дори да избия всички кучета и котки в махалата — пак няма да се отърва от крадците, които прескачат оградата!“ Взел той голям чук, премерил се, метнал го и ударил гърбавия по гърдите. Той паднал на земята. Затичал се надзирателят и що да види — онзи умрял! Затъжил се, завайкал се:

— О, Аллах! Да бъдат прокълнати и костите и мазнотиите! Тази нощ погубих човек! — огледал го, забелязал, че е гърбав и промърморил: — Не ти ли стигаше, че си гърбав, ами си и крадец на всичко отгоре! Месо и лой крадеш! Къде да се скрия, кой ще ме скрие?

Вдигнал надзирателят умрелия на гръб, измъкнал се от двора си и го понесъл. Тук-там, та чак призори стигнал до пазара. Спрял край един дюкян на ъгъла, изправил го там и избягал.

Ето че се появил един християнин. Бил доставчик за султанския харем. Бил пиян, излязъл да се поразведри. Крачел той, клатушкал се насам-натам, пристъпил към гърбавия, понечил да го заобиколи, но се заклатил и гърбавия пак се оказал срещу него. Така се случило, че предната вечер някой бил откраднал чалмата на християнина и сега, като видял подпряния на стената гърбушко, той решил, че крадецът е пред него. Стиснал християнинът юмрук, ударил гърбавия по шията и той се строполил на земята. Доставчикът завикал да му помагат пазачите на пазара, после, както си бил пиян, ударил още веднъж и започнал да души мъртвия. Дотичали пазачите и що да видят — християнин настъпил с коляно мюсюлманин и удря ли удря!

— Я да го пуснеш! — викнал един от тях.

Изправил се християнинът, а пазачът огледал гърбавия, видял, че е мъртъв и възкликнал:

— Че как така християнин ще убива мюсюлманин!

Пипнали християнина, вързали го и го завели в дома на валията, а той си мърморел:

— О, Исусе, о, Света Дево, как можах да го убия! И как бързо умря — само от едно удряне!

Вече отрезвял и мислите му си дошли на мястото.

Запрели християнина до мъртвия гърбушко в дома на валията, а той се разпоредил на палача да събере зрители, за да гледат как раздава правосъдие. Приготвил палачът бесилката за християнина, изправил го под нея, метнал въже на шията му и тъкмо да го обеси, когато внезапно надзирателят разблъскал тълпата и викнал на палача:

— Не го погубвай, аз убих гърбавия!

— Защо го уби? — запитал валията.

— Връщам се през нощта у дома! — отговорил надзирателят. — Видях го, че се е спуснал през оградата да краде! Ударих го по гърдите и той умря! Пренесох го на пазара, оставих го на еди-кое си място, до еди-кой си ъгъл! — и добавил: — О, Аллах, не ми ли стигаше, че погубих мюсюлманин, ами сега заради мене да обесят и един християнин! Мене трябва да обесиш, никого другиго!

При тези думи валията наредил да пуснат християнина и наредил на палача:

— Обеси този — той си призна!

Снел палачът примката от шията на християнина и я метнал върху шията на надзирателя. И току да го обеси — ето ти евреинът лечител, който си пробивал път през тълпата и викал на палача:

— Спри, аз съм убиецът! Аз го направих! Той дойде у дома ми да го лекувам, аз слязох при него, ритнах го, без да искам с крак, той се гътна и умря! Не погубвай човека, убий мене!

Валията наредил да обесят лечителя евреин. Снел примката палачът от шията на надзирателя и я метнал на неговата шия. Но ето че се появил шивачът, пробил си път сред хората и викнал на палача:

— Спри, аз съм убиецът! Излязох през деня да се поразходя, а като се мръкна срещнах този пиян просяк, който носеше тамбура и весело си тананикаше. Спрях се да го поразгледам, поканих го у дома си, купих риба, седнахме да похапнем, а жена ми взе парче риба, натика я в устата му и той взе, че се задуши и начаса умря! Понесохме го с жена ми, отидохме при лечителя евреин, слезе робинята и аз й казах: „Кажи на господаря си, че пред дома му чакат мъж, жена и болно дете! Нека дойде — да го прегледа и да му даде лекове!“ Дадох й четвърт динар. Тя се качи при господаря си, аз подпрях гърбавия на стълбището и двамата с жена ми избягахме. Когато евреинът слязъл, бутнал го и помислил, че той го е убил! — после се обърнал към евреина и запитал: — Така ли беше?

— Така! — отговорил евреинът.

Тогава шивачът се обърнал към валията:

— Пусни евреина, мене обеси!

Изслушал го валията, учудил се на станалото и наредил на палача да обеси шивача, като добавил:

— Тази случка е толкова забавна, че трябва да се запише и да се помни за урок на всички!

А палачът бутнал евреина встрани и промърморил:

— Хайде де — връзвай този, пускай онзи — кога най-после ще обесим някого?

И метнал примката върху шията на шивача…

А гърбавият бил смешник на султана. Султанът така го обичал, че го държал винаги до себе си. Но ето че този смешник тайно се напил нея вечер, нямало го цяла нощ и на сутринта. Запитал султанът хората от свитата си къде се е дянал и те му отговорили:

— Господарю, валията го намерил умрял. Наредил да обесят убиеца, наканил се той да го обеси, но ето че се явил втори, после трети, и всеки викал: „Не той, аз съм убиецът!“ И всеки разказва на валията защо и как го е убил!

Викнал султанът слугата си и му наредил:

— Тичай при валията и му нареди да ми ги доведе всичките!

Затичал се слугата и заварил палача без малко да погуби шивача.

— Спри по заповед на султана! — викнал слугата.

Разбрал валията, че работата стигнала до ушите на султана. Натоварили мъртвия на едно магаре, вързали шивача, евреина, надзирателя и християнина и всички отишли при владетеля. Поклонил му се валията, целунал земята пред него и му разказал какво се е случило. Зачудил се султанът и наредил станалото да се запише със златно мастило, за да се помни. После запитал събралите се:

— Чувал ли е някой нещо, което може да се сравни с историята на гърбавия?

Тогава християнинът пристъпил напред и казал:

— О, царю на всички времена! Ако ми разрешиш, аз ще ти разкажа какво ми се случи на мене! То е по-чудно, по-забавно и по-вълнуващо от онова, което стана с гърбавия!

— Кажи какво има да кажеш! — наредил султанът.

И християнинът заразказвал:

Приказка за момъка с отрязаната ръка

Да знаеш, царю на всички времена, че аз дойдох в твоя град като търговец с много стока. Съдбата ме спря и останах тук. Аз съм от Египет, от тамошните християни — копти, при тях съм се възпитавал. Баща ми беше също търговец. Бях вече достигнал зряла възраст, когато той умря и аз заех мястото му.

Веднъж, както си седях в дюкяна, и ето ти един момък, от хубав по-хубав, с великолепни дрехи, дойде при мене яхнал магаре. Поздрави ме, изправих се аз да му окажа почит. Той измъкна вързопче с малко сусам в него и каза:

— Колко струва една крина от това?

— Около сто дирхама! — отговорих аз.

— Вземи двама носачи и двама измервачи с теглилка и ела еди-къде си — ще ме намериш там!

Отиде си като ми остави вързопчето със сусама. Завъртях се около прекупвачите — и цената на всяка крина стигна до сто и двайсет дирхама. Взех носачите и измервачите и отидох на посоченото място. Той наистина ме чакаше, поведе ни в един хамбар, отворихме го и измерихме купчината сусам — всичко дойде петдесет крини.

— От всяка крина ти оставям десет дирхама за труда! — каза момъкът. — Продай сусама, прибери парите и ги пази при тебе! Всичко ще струва пет хиляди дирхама, петстотин да са за тебе, останалите четири хиляди и петстотин — за мене! Когато продадеш всичката стока — аз ще дойда да си прибера парите!

— Както си рекъл — така да бъде! — отговорих аз.

Прегърнах го и се разделихме. Така още първия ден спечелих цели хиляда дирхама. Той не се появи цял месец, после дойде и каза:

— Къде са парите?

— Ето ги, тук са! — отговорих аз.

— Пази ги при тебе — някой ден ще намина да ги взема!

Пак зачаках. Той се появи отново след месец.

— Къде са парите?

Поздравих го по живо по здраво, извадих парите и казах:

— Ето ги! Няма ли да похапнеш нещо с мене?

Той благодари, отклони поканата ми и рече:

— Пази парите! Аз пак ще отида някъде, но по-късно ще дойда да ги взема!

И замина. Прибрах аз парите и пак зачаках. Той се появи пак след месец и каза:

— Пази ги! Следващият път сигурно ще ги взема!

Пак замина, пак го чаках цял месец и си мислех: „Този момък е толкова доверчив!“ След месец той отново дойде, облечен в най-хубави дрехи. Целунах му ръка, поканих го да седне и рекох:

— Няма ли да вземеш най-после парите, господине?

— Не бързай толкова! — отговори той. — Ще си ги взема, но нека първом да свърша другите си работи!

Когато си тръгна, аз си помислих: „За бога — дойде ли следващия път — ще го поканя да ми погостува! Че аз въртях през цялото това време парите му и те ми донесоха нови печалби!“

Той се появи отново едва в края на годината. Бе с нови дрехи, по-хубави от всички предишни. Настоях да остане и да ми погостува.

— Само при едно условие — каквото похарчиш, да бъде за сметка на парите ми, които са у теб! — отговори той.

Аз се съгласих. Поканих го да поседне, излязох на пазара, купих каквото трябва — храна, питиета и други неща, подредих ги на трапезата и го поканих да седне. Той се намести, протегна лявата си ръка и започна да се храни с нея. Това ме учуди. Той се нахрани, после изми ръката си, подадох му кърпа да се избърше. Хванахме се на приказка и аз запитах:

— Господине, облекчи мъката ми! Кажи ми защо яде само с лявата си ръка? Да не би дясната да те боли нещо?

Той ме изслуша, тъжно се усмихна, измъкна ръката си от ръкава и се оказа, че тя е отсечена над китката, до лакътя — както отсичат ръцете на крадците.

— Не се чуди и не се обиждай, че съм ял на трапезата ти с лява ръка — виждаш, че дясната ми е отсечена! — каза той.

— А защо?

И той заразказва:

— Трябва да знаеш, че аз съм от Багдад. Баща ми бе там голям човек. Растях аз и слушах как разни пътешественици, керванджии и търговци си приказват за Египет. Легнаха ми тези разкази в душата и когато баща ми почина, посъбрах доста пари, приготвих стока от скъпи мосулски и багдадски платове и други ценни стоки, завързах всичко в денкове и отпътувах от Багдад.

Писано ми бе да стигна до вашия град. Влязох в Кайро, оставих стоката в един хан, разтоварих денковете, внесох ги в стаята си, дадох на слугата пари да купи нещо за хапване, поспах, поразходих се из хубавите улици, пак се върнах, пренощувах в хана, а когато се събудих, отделих някой друг топ плат и си казах: „Я да поогледам тукашните пазари и да видя кое колко струва!“ Натоварих няколко слуги с платове и тръгнах. Отидох на пазара, срещнах се с някои търговски посредници, които бяха узнали за идването ми. Взеха те платовете от мене, започнаха да наддават, но цената не стигна дори да покрие главницата. Бях огорчен, но техният старейшина ми каза:

— Господине, да ти кажа нещо, от което ще спечелиш! Прави както правят другите търговци! Остави стоката си за продан при някои търговци с дюкяни за определен срок. Това ще направиш в присъствието на писар, сарафин и още един свидетел. Всеки понеделник и четвъртък ти ще си прибираш парите за онова, което е продадено на дадената от теб цена! Така за всеки похарчен дирхам ще спечелиш два! През това време ти само ще се разхождат из Кайро и ще се наслаждаваш на великия Нил!

— Разумен съвет! — съгласих се аз.

Отведох няколко търговски посредници в хана, те взеха платовете и ги разпределиха между няколко търговии на пазара. Тези търговци ми се разписаха за получената стока, аз дадох разписките им на сарафина, а той ми подписа насреща друга разписка. Върнах се в хана и си заживях живота. Сутрин закусвах с чаша шербет, телешко и сладкиши. След месец дойде време да ми плащат. Започнах да ходя всеки понеделник и четвъртък на пазара, обикалях дюкяните на търговците, писарят и сарафинът събираха по обяд парите от търговиите, донасяха ми ги и аз им се подписвах за полученото. Преброявах парите, запечатвах ги в торбички, прибирах ги и се връщах в хана.

Един понеделник отидох да се изкъпя в хамама, върнах се в хана, изпих чаша шербет, подремнах, като се събудих, хапнах малко пилешко, напръсках се с благовония и отидох в дюкяна на един от познатите ми търговци. Посрещна ме той, поговорихме за това-онова. Но ето че в дюкяна влезе жена с гъвкава походка, с полуоткрито фередже, дъхаща на благовония. Метна ми черен поглед, поздрави търговеца, той отговори на поздрава й и двамата заговориха помежду си. Звукът на думите й прониза сърцето ми:

— Имаш ли парче платно, тъкано с чисти златни нишки? — запита тя.

Той измъкна едно парче от моите и й го продаде за хиляда и двеста дирхама.

— Ще го взема и после ще ти изпратя парите! — каза тя.

— Не може, господарке! — възрази търговецът. — Ето го собственикът на този плат — дошъл е да си получи парите!

— Как не те е срам! — викна тя. — Винаги ти плащам скъпо и прескъпо за всяко парче плат, винаги печелиш повече, отколкото ти се е искало! По-късно ще ти пратя парите!

— Така си е! — отговори той. — Но този път съм принуден да поискам парите веднага!

Тя грабна парчето, хвърли го в лицето му и викна:

— Хора като тебе не си знаят сметката!

Изправи гъвкава снага и ми се стори, че душата ми полетява заедно с нея. Надигнах се от мястото си и я спрях на прага:

— Господарке, успокой се и нека благородните ти стъпки те върнат при мене!

Тя се обърна, усмихна ми се и рече:

— Ще се върна, но само заради тебе!

Тя приседна до мене и аз се обърнах към търговеца:

— За колко спазари това парче?

— За хиляда и двеста дирхама! — отговори той.

— Пиши и за тебе сто дирхама отгоре! Дай листче хартия да ти се разпиша, че съм ги взел!

Разписах му разписка, взех парчето и й го подадох:

— Вземи го и си върви у дома! Както щеш — ако щеш, плати го, ако не го платиш — да ти е дар от мене!

— Аллах да те възнагради за доброто сърце! — възкликна тя. — Ти ще спечелиш много повече за това, което ми даде и ти ще се възвисиш над другите — пък дано Аллах чуе молитвата ми!

— Господарке, нека това парче плат бъде твое! — казах аз. — Ще ти даря още едно такова, само повдигни фереджето да видя лицето ти!

Тя надигна фереджето и щом го видях — хиляда тръпки ме побиха, умът ми се обърка, сърцето ми пламна от обич към нея. Тя пак скри лицето си, взе платовете и рече:

— Не ми мисли злото, господарю!

Обърках се. Целия следобед се мотах по пазара, сякаш бях обезумял. Искаше ми се да знам къде живее, поразпитах търговеца за нея и той ми каза:

— Тази жена е много богата! Тя е дъщеря на емир, но баща й умря и й остави богато наследство!

Върнах се в хана. Поднесоха ми вечеря, а аз, спомнех ли си за нея, забравях да ям. Легнах си, а сън не ме ловеше, будувах до съмване. Станах, преоблякох се и забързах към дюкяна на търговеца. И не щеш ли — ето я момата с една робиня, облечена още по-красиво от предния ден. Приседна, поздрави ме и преди търговецът да я запита каквото и да било, заговори със звучния си глас — по-приятен и по-сладък глас през живота си не бях слушал:

— Ти защо не изпрати някого за хиляда и стоте дирхама?

— А защо да изпращам? — запитах аз.

— Защото не ми се ще да те завлека!

Плати ми тя, поседнахме, поговорихме, а аз скришом й дадох знак, че искам да сме само двамата. Тя скокна, сякаш повече не искаше да ме види. А сърцето ми пламтеше по нея. Затичах се по пазара по дирите й, но я изгубих. Но ето че пред мене се появи някаква робиня, която ми заговори:

— Господарю, какво искаше да кажеш на господарката ми?

— Но аз не познавам никого тук! — възкликнах аз.

— Ти май много бързо забрави господарката, с която се срещна преди малко в еди-кой си дюкян!

Така аз тръгнах след нея и открих момата в златарската чаршия. Забеляза ме и тя, привика ме и тихо каза:

— Скъпи мой, ти заседна в сърцето ми! Още щом те видях и се изпълних с обич към тебе! Нито сънят ми бе сладък, нито храната ми бе вкусна! Не мога да живея без тебе! Аз съм дъщеря на покойния градски управител, живея богато, но ти ми липсваш! Бъди довечера мой гост! Аз живея в еди-кой си квартал!

И тя ми обясни как ще намеря къщата й.

Прибрах се в хана, нито ми се ядеше, нито ми се пиеше. Изчаках да се мръкне. Вечерта намерих един магаретар да ме отведе на уреченото място.

Той поведе бързо магарето, аз се люлеех върху него. В края на краищата спря в началото на някаква уличка.

— Тук трябва да е! — каза той.

— Влез в уличката и разпитай къде е домът на покойния градски управител!

Той изчезна за малко, после се върна и рече:

— Слизай, тук е!

— Ще ме отведеш до самата порта!

Той изпълни повелята ми и ме отведе. Дадох му четвърт златен динар и му заръчах да ме чака на същото място сутринта. Той го взе, благодари ми и си тръгна.

Почуках на портата. Показа се слуга, той ме поздрави, отвори и каза:

— Влез, господарката те чака! Цяла нощ не можа да заспи — така й се искаше да те види!

Влязох в голям вътрешен двор, от който излизаха седем врати, многобройни прозорци гледаха към градината с различни плодни дървета, пълноводни изворчета и песнопойки птици. Домът бе боядисан в сребрист цвят, стените му така блестяха, че човек можеше да се оглежда в тях. Покривът му бе позлатен, околовръст — орнаменти от лазурит и прекрасни рисунки, галещи окото. По средата бликаше фонтан, в четирите му ъгъла — четири птици и четири змии, отлети от злато, пръскат водни капки от устата си, сякаш бисери и скъпоценни камъни валят. По пода — килими от скъпа цветна коприна. Влязох и се стъписах, седнах. Нямаше никой. Само девойката беше пред мен, нагиздена, с корона на главата, обсипана със скъпоценни камъни, цялата дъхаща на благовония. Тя се усмихна и пристъпи към мене:

— Наистина ли си при мен или сънувам!

— Твоят роб е при тебе! — отговорих аз.

— Добре си ми дошъл! За бога, откакто те видях за пръв път, нито сънят ми е сладък, нито яденето ми е вкусно!

— И аз съм така…

Седнахме, заприказвахме се, забих смутено поглед в земята. Сложиха трапеза с гозби най-отбрани: печено, задушено, пълнена кокошка. Нахранихме се до насита, тя ми подаде тас и ибрик, измихме си ръцете, освежихме се с розова вода и мускус. Тя ми разказа живота си, аз разказах моя. Разбрах, че моите пари са нищо пред нейните. Надвечер отново слугините донесоха храна и вино. Вечеряхме, пийнахме… По-хубава нощ от тази за през целия си живот не бях преживял. А когато се съмна, оставих под леглото й кърпичката с динарите, сбогувахме се и си тръгнах.

— Кога ще видя пак милия ти образ, господарю? — запита разплакана тя.

— Ще намина по вечеря! — обещах аз.

Вчерашният магаретар ме чакаше пред вратата. Метнах се на магарето и се върнах в хана. Слязох, дадох на човека половин динар и му казах:

— Ела тук при залез-слънце!

— Дадено! — отговори той.

Закусих в хана и тръгнах да събирам парите от платовете. Когато се върнах, поръчах едно печено агне и сладкиши, извиках един хамалин, описах му къде да отнесе всичко, платих му и до залез-слънце продължих да си гледам работата. После взех петдесет динара, вързах ги в кърпичка и пак отидох при нея. Мраморът бе избърсан, медта — излъскана, светилниците — окачени, свещите — запалени, яденето — сипано, пиенето — налято. Още щом ме видя тя скочи към мене и възкликна:

— Да знаеш колко скучно ми беше без тебе!

Наредиха трапезата, хранихме се до насита. Когато слугите вдигнаха трапезата, наляха пиене. Заспахме чак призори.

На сутринта станах, оставих, както и първия път, петдесетте динара, излязох от къщата, намерих магаретаря, върнах се в хана, поспах малко, поръчах вечерята — орехи и бадеми върху ориз с подправки, месо със сладки картофи — варено и печено, прибавих плодове, семки и ароматни цветя и й изпратих всичко. Взех пак петдесет динара, вързах ги в кърпа, отидох у дома й, пак ядохме, пихме и се веселихме до сутринта. Оставих кърпата и се върнах в хана.

Известно време поживяхме по този начин, но дойде денят, когато се оказа, че не ми е останал нито един динар, нито един дирхам. „Дяволска работа!“ — рекох си и тръгнах напосоки из улиците. Вървях що вървях докато накрая се намерих пред една от градските порти. Бяха се стълпили хора, не можеха да излязат и влязат. По волята на съдбата аз се оказах до един войник. Бях решил да го помоля за милостиня, но случайно ръката ми се допря до джоба му и аз усетих, че е издут. Напипах кесия, бръкнах и я измъкнах. Войникът изведнъж усети, че джобът му е олекнал, бръкна в него с ръка и като видя, че е празен, извърна се и ме удари по главата. Паднах на земята. Хората ни заобиколиха, хванаха войника и завикаха:

— Ти защо удряш човека в такава блъсканица?

— Той е разбойник, крадец! — изкрещя войникът.

Надигнах се и чух хората да си приказват:

— Такъв хубавец не може да е крадец!

Някои вярваха, други — не, хората заговориха вкупом, издърпаха ме встрани, искаха да ме отърват от войника, но по волята на съдбата по същото време през портата влезе валията с някои първенци. Видя той струпаните около мене хора и запита:

— Какво е станало?

— За бога, о, емире! — възкликна войникът. — Този човек е разбойник! В джоба ми имаше синя кесия, в нея — двайсет динара! Той ми я отмъкна в блъсканицата!

— Някой видя ли? — запита валията.

— Не! — отговори войникът.

Валията се обърна към началника на стражата:

— Хвани го и го претърси!

Той ме хвана и съблече сетрето ми.

— Съблечи го целия! — нареди валията.

Съблякоха ме и в дрехите намериха кесията с парите. Валията я взе, отвори я, преброи парите в нея — бяха двайсет динара, колкото бе казал войникът. Ядоса се валията и викна на свитата си:

— Я го дайте насам!

Избутаха ме пред него и той запита:

— Момко, кажи си истината — ти открадна ли тази кесия?

Забих поглед в земята. Мислех си — ще кажа, че не съм — ама нали я намериха в дрехите ми! Ако река, че съм я откраднал — спукана ми е работата! Все пак вдигнах глава и отговорих:

— Да, аз я взех…

Зачуди се валията на думите ми, извика свидетели, за да се увери, че умът ми е на мястото си. И там, на място, накрая нареди на палача да отсече ръката ми. Той ми отсече дясната ръка. Смили се сърцето на войника и той се замоли да не ме погубват. Валията ме остави и си замина. Хората около мене ме съжалиха, някой ми подаде вода да пийна. А войникът ми дари кесията си и каза:

— Ти си добър момък, не биваше да крадеш!

Накрая всички се разотидоха. Тръгнах си и аз, увил ръката си в парцал, натъпкал ръкава в джоба на абата си. Виеше ми се свят, бях слаб и бледен. Вървях към нейния дом и се люлеех като пиян. Тя забеляза, че нещо в мене се е променило и запита:

— Виждаш ми се променен — боли ли те нещо?

— Не ми е добре, главата ме боли! — отговорих аз.

Тя се разтревожи и възкликна:

— Не измъчвай сърцето ми, господарю! Поседни, погледни ме в очите, разкажи ми какво се е случило днес с тебе — по лицето ти се вижда, че нещо е станало!

— Не ме карай да говоря! — отвърнах аз.

Тя се разплака, заразпитва ме, а аз не отговарях. После възкликна:

— Виждам, променил си се, не си като друг път! Сигурно вече не ме обичаш!

Продължавах да мълча. Мръкна се, дойде време за вечеря. Не пожелах да ям — боях се да не види, че се храня с лява ръка.

— Не ми се яде! — казах аз.

— Кажи ми, кажи ми какво ти се е случило днес! — замоли се тя. — Защо си така тъжен, покрусен, бледен?

— Не бързай, после ще ти кажа!

Тя ми подаде чаша с вино:

— Вземи, това ще те отпусне! Трябва да пийнеш, непременно — пък после ще ми разкажеш какво е станало!

Поех чашата с лява ръка, от очите ми бликнаха сълзи. Като ме видя разплакан, тя извика:

— Защо плачеш? Пламна ми сърцето! Защо вземаш чашата с лява ръка?

— Цирей ми излезе на дясната!

— Дай да го спукам!

— Не е узрял, не ме мъчи!

Не й показах ръката си, изпих чашата, а тя продължаваше да ми налива. Виното ме упои и аз заспах. Тогава тя ме огледала и видяла, че ръката ми е отсечена от китката. Претърсила ме и намерила чуждата кесия със златото. Обзела я огромна скръб, тя плакала до сутринта. Когато се събудих, видях, че е сварила четири пилета. Наля ми чаша вино, аз ядох, пих, оставих кесията и си тръгнах.

— Къде отиваш? — запита тя.

— Някъде… Да се поразсея!

— Не излизай, седни тук! — каза тя и когато седнах, продължи. — Значи толкова много си ме обичал, че си изхарчил по мене всичките си пари! А аз осъдих ръката ти на смърт! Кълна се в живота си, нека Аллах ми е свидетел, аз няма да те изоставя! Сам ще се убедиш! Дано Аллах отговори на молитвата ми и да станем наистина мъж и жена!

Тя изпрати да извикат свидетели, обявиха ни за съпрузи и пред тях тя каза:

— Бъдете свидетели, че всичко, което притежавам, всичко, което е в този скрин, всички мои роби и слуги, всичко става собственост на този момък, моя съпруг!

Аз приех да получа наследството, платихме им и те се разотидоха. Тя ме хвана за ръка, поведе ме към килера, отвори един голям скрин и каза:

— Погледни какво има вътре!

Погледнах — бе пълен със завързани кърпи.

— Това са парите, които ми даде ти! — каза тя. — Всеки път, когато ми даваше кърпа с петдесет динара, аз я хвърлях тук, в този скрин! Вземи тези пари — Аллах ти ги връща! От днес си мой любим съпруг! Осъдили са те заради мене, аз осъдих десницата ти и не мога да ти я върна! И душата си да ти дам — пак ще е малко, пак ще ти остана длъжница! Получи си парите!

Приех ги, тя добави към тях и от своите пари. Зарадва се сърцето ми, разтопи се тъгата ми. А тя все говореше:

— Ти похарчи всичките си пари, пожертва даже ръката си от обич към мене! Как ще мога да ти се отплатя? За бога — целия си живот да дам, пак ще е малко, пак не ще мога да изплатя дълга си към тебе!

Тя прехвърли на мое име всичко, каквото имаше, както е казано по закон — всичко, колкото беше, каквото беше, дори собствените си дрехи. Вечерта, след като й разказах как се бе случило всичко, си легна тъжна до мене.

Така заживяхме, но нашето щастие не продължи повече от месец. Тя отслабна, тежка болест я налегна — така преживя само още петдесет дни и се пресели в отвъдния свят. Подредих я, погребах я, раздадох богата милостиня за душата й. А после разбрах, че ми е оставила много пари, стока и дрехи, а наред с другото — и тези хамбари със сусам, който ти продаде!

И през цялото време — продължи разказа си момъкът с отрязаната ръка — аз не се занимавах с тебе, защото продавах стоката от другите хамбари и още събирам парите. А сега ще те помоля да направиш това, което ще ти кажа. Сега се храних на твоя сметка — за това ти дарявам парите от сусама, които са у тебе! Та ето защо се храних с лява ръка!

— Ти ми правиш такава добрина, господарю! — възкликнах аз.

— Искам да ме придружиш до моята страна! — каза той. — Купил съм стоки от Кайро и Александрия! Нали ще дойдеш?

Съгласих се. Обещах му да тръгнем след месец. Продадох всичко, което имах, купих и аз стока. Дойдохме с момъка в твоя град. Продаде момъкът стоката си, продадох и аз моята, купих ваши стоки и се готвех да се върна в Египет. Но съдбата ми предписа да остана тук и тази нощ — и ето какво стана с моя гурбет!

Това е, о, царю на всички времена, историята ми, която е по-забавна от онова, което се случи с гърбавия!

— Не е! — възкликнал царят на Китай. — И за това трябва да ви избеся всичките! Непременно!

Тогава към него пристъпил надзирателят и рекъл:

— Ако ми разрешиш, царю честити, аз ще ти разкажа нещо, което ми се случи, преди да се срещна с този гърбушко! И ако моят разказ бъде по-занимателен от онова, което се случи с него — ти ще ни даруваш живота, нали?

— Давай каквото имаш! — разпоредил се владетелят.

И надзирателят заразказвал:

Приказка за момъка, който ял баница с праз

— Да знаеш, царю честити, че снощи се бяхме събрали с приятели. Събрахме се с учени мъже, четохме Корана и накрая сложиха трапеза. Между останалите гозби имаше и баница с праз. Посегнахме към нея, но един от нас се запъна — не ще да яде! Ние го заклевахме да яде, той се кълнеше, че не яде такава гозба, ние настоявахме, притиснахме го и накрая той възкликна:

— Ама моля ви се, не настоявайте — стига ми онова, което ми се случи като я ядох!

— Но кажи, за бога, защо не ядеш именно баница с праз?

— Ям, но съм дал дума преди това да си измивам ръцете четиресет пъти с хума, четиресет пъти с керемида и четиресет пъти със сапун или общо сто и двайсет пъти! — отговори той.

Стопанинът на дома нареди на слугите да донесат вода и всичко, каквото бе поискал, той си изми ръцете, както бе казал, после седна, с отвращение посегна с ръка, сякаш се боеше от баницата, отчупи парченце и започна да яде на сила. Смаяхме се — ръката му трепереше, пречеше му отрязания палец, той се хранеше с четири пръста.

— За бога! — възкликнахме. — Какво е станало с палеца ти? Аллах ли го е създал така или ти се е случило нещо?

— Не е само този пръст, приятели, но и палеца на лявата ръка, а и на краката големите пръсти липсват.

Смаяхме се още повече, възкликнахме:

— Нямаме търпение да чуем защо ти са отрязани по един пръст на ръцете и краката? И защо изми ръцете си сто и двайсет пъти?

И той заразказва:

— Трябва да знаете, приятели, че моят баща беше голям търговец, първият търговец в Багдад по времето на халиф Харун ар-Рашид. Обичаше и винце да си сръбва, и на тамбура да му посвирят. А като умря — нищо не остави! Погребах го, тъгувах по него, после отидох да отворя дюкяна му. Открих, че не е оставил нищо, освен дългове. Уговорих заемодавците да потърпят, успокоих ги, започнах алъш-вериш и от припечеленото от петък до петък им връщах малко по малко дълговете. Живях така известно време, върнах всичко, паричките ми започнаха да стават все повече.

И ето че веднъж, както си седях в дюкяна, гледам, че влиза мома — по-голяма хубавица не бях срещал. Тя яздеше муле, на шията й се люлееше огърлица от скъпоценни камъни. Пред нея и зад нея вървеше по един роб. Спря тя мулето пред входа на покрития пазар и влезе вътре.

Придружаваше я една слугиня, която й каза:

— Господарке, ти не влизай! Никого не познаваш — остави ни ние да се парим на огъня!

С покрито лице тя огледа дюкяните и изглежда моят й хареса най-много. Влезе заедно със слугинята си и ме поздрави — не бях чувал по-мил глас, по-сладки думи. Откри за миг лицето си и ме погледна с такива очи, че в душата ми забродиха хиляди мъки. После запита:

— Момко, имаш ли хубави парчета плат?

— Господарке! — отговорих. — Твоят слуга не е чак толкова богат, но ти изчакай тук и другите търговци да отворят дюкяните си — тогава ще ти донеса всичко, каквото пожелаеш!

Поговорихме за това-онова, а аз бях като замаян. А когато търговците отвориха дюкяните си, излязох и й донесох всичко, каквото бе пожелала — а то струваше пет хиляди дирхама. Върнах се у дома като пиян. Подадоха ми вечеря, а аз, щом си спомнех за нейната хубост, забравях да ям. Легнах си да спя — а сънят не идваше. Мина една седмица. Търговците ми поискаха парите за стоката си, аз ги помолих да потърпят още седмица. А след втората седмица, тя дойде пак с мулето, слугинята и двамината роби. Олекна ми на душата. А тя ми заговори със звучния си глас:

— Преброй парите за покупката!

Даде ми повече, отколкото струваше закупената стока, после доволно заговори с мен, а аз едва не умирах от радост и щастие.

— Женен ли си? — запита тя.

— Не съм! — отговорих аз.

— А защо ми се струваш тъжен?

— Дойде ми нещо на ум…

Преброих няколко динара и ги бутнах скришом на слугинята като я помолих шепнешком да ми сватува, а тя се засмя и прошепна:

— Та тя те обича повече, отколкото ти нея! Тя няма нужда от никакъв плат — идва тук, само и само да те види! Кажи й каквото има да й кажеш — ще видиш, че тя ще се съгласи!

Момата забеляза, че давам пари на слугинята и ме изгледа.

— Повярвай на твоя роб и му разреши да ти каже нещо! — казах аз и без да чакам отговор и казах какво ми е на душата.

Хареса й приказката ми, тя помисли и отговори:

— Тези дни тази слугиня ще ти донесе вест от мене — прави каквото тя ти каже!

И си замина. Върнах аз парите на търговиите, те си прибраха печалбата — за мен не остана нищо. Мъчно ми стана — не за това, а защото тя бе изчезнала. В течение на няколко дни не можах да заспя. Най-после се появи слугинята, посрещнах я любезно и запитах за господарката й.

— Болнава е… — отговори тя.

— Какво й е, обясни ми!

— Господарката е храненица на Зубейда, любимата съпруга на халиф Харун ар-Рашид! — отговори слугинята. — Тя е нейна неволница. Измоли от господарката си да влиза и излиза от двореца, когато си пожелае и тя й позволи. Много вярно й служеше и накрая я направиха първа пазителка на покоите й. Тя разказа на господарката за тебе и помоли да я омъжи, а тя отговори: „Няма да го направя докато не видя този момък! Пък ако ти подхожда — ще те омъжа за него!“ Сега с тебе трябва да се промъкнем при нея. Ако се вмъкнем в харема без някой да ни усети — ще се ожениш за нея, а ако работата се разкрие — ще ти отсекат главата! Съгласен ли си?

— Добре, да тръгваме! — тутакси се съгласих аз. — А ти не споделяй с други това, което ми каза.

— Щом се мръкне, иди в джамията, която госпожа Зубейда построи край Тигър, влез вътре и чакай там! — разпореди се слугинята.

— С най-голямо желание! — съгласих се аз.

Мръкна се. Отидох при джамията и влязох вътре. Призори дойдоха двама слуги с лодка, а в нея — празни сандъци. Разтовариха ги край джамията, единият изчезна, другият остана. Познах, че това е слугинята. След малко се появи още една лодка, а в нея — моята възлюбена. Пристъпих към нея, тя се разплака от радост. Поговорихме малко, после тя ме затвори в един от сандъците. Потеглихме. Накрая изведнъж се оказах в двореца. Излязох от сандъка. Слуги ми донесоха най-богати дрехи — сигурно струваха повече от петдесет хиляди динара. Ето че се появиха двайсет наложници с девствени станове, а сред тях пристъпваше госпожа Зубейда — тя едва пристъпваше поради множеството украшения и скъпоценности по нея. Направи крачка напред, неволниците отстъпиха встрани. И аз прекрачих към нея и целунах земята пред нозете й. Тя ми нареди да седна — и аз седнах до нея. Заразпитва ме кой съм, какъв съм, колко печеля, а аз отговарях на всичките й въпроси.

— За бога, възпитанието, което дадох на тази неволница няма да отиде нахалост! — радостно възкликна тя. — Трябва да знаеш, момко, че тази неволница има висок сан, тя ми е като родна дъщеря и ти се поверява от самия Аллах!

Като чух съгласието й да се оженя за неволницата, аз отново целунах земята пред нея. Тя ми нареди да изчакам там десет дни. Останах сам. Момата не се появяваше, само някои слуги ми носеха обяд и вечеря и ми прислужваха.

А през това време госпожа Зубейда измолила от съпруга си, емира на правоверните, разрешение да омъжи неволницата си. Той разрешил, като й поискал откуп десет хиляди динара. Тогава тя наредила да извикат кадия и свидетели, за да се сключи брака.

Приготвиха вкусни великолепни гозби, разнесоха дарове по домовете на големците. Обявиха ни за женени. Празникът продължи десет дни. Сложиха трапеза с много гозби по нея. Между тях имаше и баница с праз, запечена със захар, залята с мускусна вода, с най-хубави меса от варено пиле и дивеч, които може всеки човек да замаят. За бога, като пристъпих към трапезата, не исках да ям нищо друго — само баница с праз! Ядох до насита. Избърсах ръцете си, но забравих да ги измия. Седях на трапезата докато се мръкна. Запалиха свещите. Певиците с дайретата бяха запели още докато в съседната стая приготвяха невестата ми, сега те обикаляха двореца и пръскаха злато. После дойдоха при мене и ме разсъблякоха. Отпуснах се в постелята, прегърнах невестата си — не ми се вярваше, че е вече моя! Но мирисът на праза по ръцете ми изведнъж я удари по носа и тя изписка. Притичаха неволници от всички страни, а аз треперех и не разбирах какво й стана.

— Какво ти е, сестро? — запитаха робините.

— Махнете оттук този луд! — изкрещя тя. — А аз си мислех, че е умен човек!

— Защо пък да съм луд? — запитах аз.

— Луд си! Ял си баница с праз и не си измил ръцете си! И сега да ми миришеш така! Не те искам! Ти си глупав, без възпитание!

Грабна тя камшик, стовари го на гърба ми, после — по задните ми части. Така ме би, че паднах в несвяст. После я чух да казва на слугините си:

— Отведете го при градския управител — да му отреже ръката, с която е ял баница с праз и после не я е измил!

При тези думи аз възкликнах:

— Нима, за бога, ще отсекат ръката ми, защото съм ял баница с праз и после не съм се измил?

— Сестро! — намесиха се и неволниците. — Не го наказвай за станалото — за пръв път му е!

— За бога, трябва да му отрежа поне по един пръст! — възкликна тя и избяга.

Десет дни я нямаше, после се появи и викна:

— Ей, Черньо, още не съм ти простила! Как може да си ял баница с праз и после да не си измиеш ръцете!

Викна тя неволниците, те ме вързаха, а тя грабна остър бръснач и като започна да реже — по един пръст от ръцете и по един от краката, както ме виждате, приятели! Паднах в несвяст, но тя посипа раните с лековит прах и кръвта престана да тече. Тогава казах:

— От сега нататък никога няма да ям баница с праз, където и да съм, без да съм си измил ръцете четиресет пъти с хума, четиресет пъти с керемида и четиресет пъти със сапун!

А неволницата взе от мене дума да не ям никога баница с праз, без да се измия след това.

И за това, приятели, както ви казах, когато поднесохте тази баница, аз побледнях и си помислих: „Ето защо ми отрязаха пръстите на ръцете и краката!“ А когато настояхте да ям, си казах: „Щом съм си дал клетва — трябва да я изпълнявам!“

— А какво стана с тебе после? — запитаха събралите се.

— Когато й се заклех, сърцето й се смекчи! — отговори той. — Помирихме се, легнахме заедно, а след няколко дни тя ми каза:

— Хората от свитата на халифа не знаят какво се случи между нас. Тук чужд мъж, освен тебе не е влизал, а ти се вмъкна само защото такова бе благоволението на госпожа Зубейда! — после тя ми даде петдесет хиляди динара и продължи: — Вземи тези пари, иди и купи широк дом за двама ни!

Излязох аз, купих широк дом, пренесох в него и нейните, и моите вещи и мебели, всички пари и дрехи и заживяхме щастливо.

Та ето защо са ми отрязани пръстите…

Нахранихме се, царю честити, разотидохме се и не щеш ли, същата вечер ми се случи тази работа с гърбавия! Това е!

— Не! — възкликнал владетелят. — Тази случка не е по-забавна от станалото с гърбавия! Онази е по-занимателна! Май наистина ще ви избеся всичките!

Тогава пристъпил напред евреинът, целунал земята пред царя и рекъл:

— О, царю на всички времена, аз ще ти разкажа нещо, което наистина е по-забавно от онова, което се случи с гърбавия!

— Давай каквото има да казваш! — казал царят на Китай.

И евреинът заразказвал:

Приказка за момъка от Мосул

Някога живеех в Дамаск. Там изучих тайните на занаята си и започнах да работя. Един ден при мен дойде един роб от дома на управителя на Дамаск и ме повика в неговия дом. Влязох в централната зала на двореца и видях там постеля от мрамор с вградени златни украшения по нея. Върху нея лежеше болен момък — по-голям хубавец не бях срещал. Приседнах до главата му, пожелах му бързо оздравяване, той ми благодари.

— Подай ми ръката си, господарю! — казах аз.

Той ми подаде лявата си ръка. Това ме учуди, рекох си: „О, чудеса! Хубав момък, от виден дом — а толкова неучтив! Чудна работа!“ Огледах тялото му, предписах му лекове. В течение на десет дни наминавах да го видя, а на единайсетия той каза:

— Искаш ли да изкараш един весел ден в двореца?

— Разбира се! — отговорих аз.

Той нареди на слугите да преместят постелята му на горния кат, разпореди се да изпекат агне и да донесат плодове. Те изпълниха заръката. Започнахме да се храним — а той ядеше с лява ръка.

— Разкажи ми, какво ти се е случило? — запитах аз.

— Лечителю! — заговори той. — Чуй какво ми се случи!

Трябва да знаеш, че аз съм от Мосул. Когато дядо ми се поминал, той оставил десет сина, между които бил и баща ми — бил най-големия. Пораснали всички, изпоженили се. Родил съм се и аз — а деветте му братя нямали синове. Аз растях и всичките ми чичовци ми се радваха щом ме видеха. Възмъжах. Веднъж отидох с баща си в джамията. След петъчната молитва всички се разпръснаха, а баща ми с братята си поседнаха и се разприказваха за чудесата по разни страни, за удивителните неща в чужди градове. Споменаха и Кайро. Един от чичовците ми каза:

— Пътешествениците разказват, че по лицето на земята нямало нищо по-хубаво от Кайро и неговия Нил!

Заописваха Египет, реката Нил, а аз слушах и душата ми зажадува да види Кайро.

— Който не е видял Кайро — нищо не е видял! — каза баща ми. — Там има гробници от злато, чуден е неговият Нил, домовете там са като дворци, въздухът не е горещ. И може ли да бъде другояче — та там се събира целият свят! Който не е видял неговите пищни градини с техните дебели сенки — той не знае какво е истинско чудо.

Те продължаваха да си говорят, а на мен умът ми остана в този невидян град. Когато всички се разотидоха и дойде вечерта, цялата нощ аз не можах да склопя клепки, а после нито ядене, нито пиене ми беше вкусно. След известно време чичовците ми започнаха да се готвят да пътуват за Кайро. Приплаках аз пред баща си да ме пусне с тях и в края на краищата той приготви стока и за мене и ми разреши да пътувам с тях, обаче скришом казал на чичовците ми:

— Не го взимайте с вас чак до Кайро! Оставете го в Дамаск — нека си продаде стоката там!

Най-после тръгнахме. Сбогувах се с баща си и ние напуснахме Мосул. Пътувахме що пътувахме, стигнахме до Алепо и там останахме няколко дни. После продължихме и стигнахме Дамаск.

Дамаск е град с много дървеса и реки, плодове и птици и ми напомняше за рая с всичките му прелести. Спряхме в един хан. Чичовците ми останаха тук известно време, направиха си алъш-вериша, продадоха и моята стока и аз от един похарчен дирхам спечелих пет. Зарадвах се на печалбата. И макар че настоявах, те ме оставиха тук сам и продължиха сами за Кайро.

Наех стая в голям хан. Плащах наем по два динара на месец. Облажавах се с пищни ястия и питиета и накрая стана така, че почти похарчих всичките си спечелени пари.

Тогава, както си стоях пред вратата на хана, ето че към мене пристъпи жена в богата одежда — такива хубави дрехи дотогава не бях виждал. Поканих я да влезе при мене, а тя не само, че не се смути, ами се вмъкна в стаята ми. Зарадвах се аз, затворих вратата зад гърба си, открих лицето й — там имаше рядка красота…

После наредих да донесат трапеза с най-богати гозби, плодове и всичко, което се полага при такова гостуване. Ядохме, пихме и се веселихме — дори се напихме. И така — до сутринта. Дадох й десет динара от последните си пари. Тя каза, че пари от мене няма да вземе и каза:

— Чакай ме, миличък, след три дни! Ще бъда при тебе преди залез-слънце. А с тези динари купи нещо, което ще ни трябва!

Подаде ми десет динара, сбогува се и си тръгна.

След три дни се появи отново, с други богати дрехи — обшити със сложни шевици, обсипани с украшения и скъпоценности. Бях приготвил всичко, каквото се полага за такава среща. Ядохме, пихме и се веселихме до сутринта, тя пак ми остави десет динара и ми обеща да дойде пак след три дни. Пак приготвих всичко, което подхожда за такъв случай, а тя дойде с още по-богати дрехи и каза:

— Нали съм хубава, господарю!

— Ама разбира се! — отговорих аз.

— Ще позволиш ли следващият път да доведа още едно момиче. То е по-младо и по-хубаво от мене — ще се позабавляваме, ще се посмеем заедно! Помоли ме да дойде с мене!

Съгласих се. На тръгване тя ми остави двайсет динара:

— Давам ти повече — нали и момичето ще бъде с нас!

На третия ден аз подготвих всичко за такова гостуване. След залез-слънце тя наистина дойде с едно друго момиче — лицето му бе покрито с фередже. Влязохме, седнахме, тя весело запали свещите. Момичето откри лицето си — бе като пълнолика луна, по-хубава жена не бях срещал. Поднесох им да хапнат и пийнат. Ядохме, пийнахме, а аз все наливах чаши на новото момиче. Първата се затвори някак в себе си и накрая запита:

— По-хубава ли е от мене?

— Май че е така… — отговорих.

— Тогава тя да бъде с тебе!…

Когато сутринта се събудих, видях, че ръката ми е изцапана с кръв. Отворих широко очи. Слънцето бе вече изгряло. А главата на момичето лежеше до мене, отделена от тялото! Значи онази бе направила това от ревност! Скочих, замислих се какво мога да направя и накрая изкопах дупка по средата на стаята, положих трупа на момичето в нея, затрупах я със земя, подредих отгоре каменните плочи както си бяха. Под възглавницата открих огърлицата, която бе на шията й. Разгледах я и се разплаках. Така останах цели два дни в стаята си, а на третия отидох да се изкъпя.

А пари вече нямах. Веднъж отидох на пазара и дяволът ме подстори да опитам късмета си. Взех скъпоценната огърлица и я дадох на един търговец посредник. Той ме помоли да поседна и да го почакам, а сам тръгна из пазара да види за колко може да продаде огърлицата. Аз после разбрах, че я оценили за две хиляди динара. Самият той се върна при мене и каза:

— Тази огърлица е от мед, чуждестранна направа — може да се продаде за хиляда дирхама!

— Така е! — отговорих аз. — Направиха я навремето да си сторят някаква шега, бе останала в наследство от жена ми и сега решихме да я продадем! Иди и ми донеси хилядата дирхама!

Като чу думите ми, търговецът сигурно се досети, че работата ми не е чиста. Разбрах, че отишъл веднага при старейшината на пазара и му показал огърлицата. Онзи отишъл право при валията и му казал:

— Тази огърлица е крадена! Ние открихме разбойника — преоблечен е като търговски син!

А аз не знаех, че несправедливото обвинение вече ме е подгонило. Хванаха ме и ме отведоха при валията. Той ме запита за огърлицата, аз му повторих каквото бях казал пред посредника. Валията се разсмя и викна:

— Лъжеш!

Не успях да се огледам, когато стражите ме разсъблякоха и започнаха да ме налагат с камшици, където им падне. Когато ударите ме опариха, аз изкрещях:

— Откраднах я!

И си помислих: „По-добре да кажа, че съм я откраднал, отколкото да призная, че стопанката й е убита в стаята ми — ще ме погубят тутакси заради нея!“

Веднага щом си признах, отсякоха ръката ми и я натопиха в горещо олио, за да спрат кръвотечението. Паднах в несвяст. Наляха ми чаша вино, за да дойда на себе си. Надигнах се, прибрах отсечената си ръка и се върнах в стаята си. Но стопанинът на хана, като разбра какво е станало, каза:

— Щом такава е работата, отивай, прибирай си нещата и си потърси друго място! Ти си крадец!

— Господине! — отговорих аз. — Потърпи някой друг ден докато си намеря друг подслон!

— Добре! — съгласи се той и ме остави.

Седях, плачех и се питах как ще се върна при близките си с отсечена ръка. Онзи, който я отсече, не знаеше, че съм невинен. А дали Аллах ще ми помогне? Заплаках още по-силно, обзет от дълбока мъка. Така седях замаян два дни. А на третия при мене влезе ханджията с няколко стражи и старейшината на пазара, който ме бе обвинил в кражба.

— Какво е станало? — запитах аз.

Дори не ми отговориха. Тутакси ме вързаха, допряха остра кама до гърлото ми и викнаха:

— Нещастнико! Оказа се, че огърлицата, която била у тебе, принадлежала на щерката на владетеля на Дамаск, на неговия везир и господар! Тя е изчезнала от двореца му преди известно време заедно с дъщеря му!

Разтреперих се целият и си рекох: „Няма как — ще ме погубят! За бога, трябва да видя владетеля и да му разкажа за своите злощастия, пък той, ако поиска — да ме погуби, пък ако ли не — ще остана жив!“

Отведоха ме при владетеля. Изправиха ме пред него, той ме огледа и заговори:

— Този ли е откраднал огърлицата и тръгнал да я продава? Несправедливо са отсекли ръката му!

Нареди да извикат старейшината на пазара и му викна:

— Веднага плащай откуп за ръката му — иначе ще наредя да те обесят и ще взема цялото ти имущество!

Викна на свитата си, те го вързаха и го отведоха. Останахме сами. Той се разпореди да снемат въжето от шията ми, да развържат ръцете ми, пак ме огледа и рече:

— Кажи ми сега, синко, цялата истина — как попадна при тебе тази огърлица?

Разказах му всичко, което стана между мене и първата жена, как тя после доведе втората и я закла от ревност. Той ме изслуша, избърса очите си с кърпа и заговори:

— Трябва да знаеш, синко, че и двете са мои дъщери.

Все смятах, че първата не е с всичкия си, но когато поотрасна, я ожених за братовчед й в Кайро. После те се разделиха, тя се върна, но в Египет се бе научила на разпътство. Ето — четири пъти идвала при тебе, и малката си сестра довела! А бяха родни сестри, толкова се обичаха! Голямата разказала за срещите си с тебе на малката. Веднъж наскоро ме помоли да излязат двете заедно, а после се върна сама. Видях я да плаче. Запитах я къде е сестра й, а тя ми отговори, че не знаела нищо за нея. После не издържала, скришом разказала на майка си как точно я погубила. Майка й пък го разказа на мене. Сега и двете плачат и си говорят: „Ще плачем, докато сме живи!“ Ти каза истината, синко! Знаех я, преди да ми я разкажеш! Ето, синко, така е станало всичко. А сега ще те помоля да не ми отказваш нищо от това, което ще ти кажа. Искам да те оженя за малката си дъщеря — тя е мома, не им е родна сестра, от друга майка е! Няма да ти искам откуп, дори ще ти дам пари от себе си! Ще останеш да живееш при мене като мой син!

— Твоя воля, господарю! — отговорих аз. — Откъде да съм знаел, че до това може да се стигне!

Владетелят начаса изпрати писмо до Мосул и оттам ми изпратиха парите, които бях наследил от баща си. Сега живея добре…

Учудих се на този разказ, о, царю на всички времена! Останах при момъка цели три дни и той ме възнагради богато. После напуснах Дамаск и дойдох във вашия град. Тук си живеех добре, но ми се случи тази работа с гърбавия…

— Не, историята ти не е по-забавна от онова, което се случило на гърбавия! — възкликнал царят на Китай. — Всички трябва да ви избеся, ама най-напред — този шивач, от когото започва това престъпление! Ей, шивачо, чуваш ли ме? Ако ти ми разкажеш нещо, което да е по-забавно от случилото се с гърбавия, ще ви даря живота!

При това подканване шивачът пристъпил напред и заговорил:

Приказка за багдадския бръснар

— Трябва да знаеш, о, царю на времената, че онова, което ми се случи, е по-удивително от всичко, което разказаха останалите!

Предния ден преди срещата ми с гърбавия бях на угощение заедно с няколко майстори занаятчии — шивачи, тъкачи, дърводелци и други такива. Донесоха обяда, хапнахме, пийнахме. Стопанинът на къщата въведе нов гост — много хубав момък, но накуцваше. Влезе той, поздрави ни, ние се надигнахме да му върнем поздрава, а когато и той понечи да седне, забеляза между нас един бръснар. Изведнъж отказа да седне и поиска да си тръгне. Всички ние, заедно със стопанина, настоявахме да остане.

— Защо ще си тръгваш, като още не си дошъл? — запита стопанинът.

— Не ме задържай, господине! — отговори той. — Ще си тръгна ей заради този бръснар, който седи тук!

— А защо се гневиш на този бръснар? Ти си дошъл чак от Багдад — с какво може той да ти пречи тук!

— Приятели! — заговори момъкът. — С този бръснар в моя град ми се случи една работа, не е за разправяне — заради нея аз си счупих крака и окуцях! Оттогава се заклех да не сядам на една трапеза с него и да не живея в град, където живее той! За това напуснах Багдад и дойдох тук — а щом го намирам тук, още тази нощ напускам този град, дори няма да нощувам!

— Но разкажи ни, за бога, какво ти се е случило с него?

При този въпрос бръснарят побледня, а момъкът заразказва:

— Трябва да знаете, добри хора, че баща ми бе един от най-големите търговци в Багдад! Нямаше друг син, единствен съм му! Когато възмъжах, Аллах го прибра в лоното си и той ми остави своите пари, слуги и имущество. Започнах да се обличам с най-пищни дрехи, да се храня с най-отбрани гозби. Аллах пожела така, че не обикнах жена. Един ден, както си вървях по багдадските улици, ме нападнаха крадци. Успях да избягам и да се скрия от тях в една задънена улица. В дъното имаше каменна пейка. Седнах на нея да си поема дъх. И както си стоях, не щеш ли, отсрещният прозорец се отвори и се показа мома като пълнолика луна — такава в живота си не бях срещал! Под прозореца имаше засадени цветя и тя ги поливаше отгоре. Огледа се наляво-надясно, затвори прозореца и изчезна от погледа ми.

Пламна ми сърцето, не можех да я извадя от мислите си. Така седях на скамейката чак до залез-слънце, забравил всичко друго на света. Ето че се зададе градският кадия. Слезе от коня и влезе в къщата, от която се бе подала момата. Разбрах, че е баща й. Върнах се разтъжен у дома, легнах си замислен. Дойдоха слугите ми, насядаха около мене, разпитваха ме, но аз не отговорих на въпросите им, не им разкрих нищо. Усещах, че се разболявам. Изминаваха да ме видят разни хора. Веднъж дойде и една старица и веднага усети, че ми има нещо. Седна при главата ми, погали ме и рече:

— Синко, разкажи ми какво ти е?

И аз й разказах какво ми се беше случило.

— Това е щерката на багдадския кадия, синко! — каза тя. — Неговата къща е голяма, с много стаи, но точно на онзи кат, където си видял момата, живее само тя. На долния живее баща й. Тя е там сам-самичка, друга не може да е! Аз често наминавам към тях, аз съм жената, която й е разкрила тайните на жените и любовта. Ти потърпи — ще се опитам да оправя някак си работата…

Думите й поотпуснаха душата ми. Надигнах се от постелята. Близките ми се зарадваха. Поизправих се и реших, че сигурно скоро съвсем ще оздравея. Старицата си отиде, но като се върна след няколко дни ми се стори разтревожена.

— Синко! — заговори ми тя. — Не ме разпитвай какво стана. Разказах й аз всичко, а тя като ми кресна: „Ако не млъкнеш веднага, проклета вещице, ще направя с тебе онова, което заслужаваш за такава работа!“ Пак ще трябва да ходя при нея…

Думите й сякаш струпаха нова болест върху старата. Но след няколко дни старицата се появи отново и каза:

— Синко, май ще даваш бакшиш за добър хабер!

Душата ми за миг се върна в тялото.

— Всичко, което имам, ще бъде твое! — възкликнах аз.

— Вчера ходих при онази мома… — заразказва тя. — Видя, че съм покрусена, че плача, и рече:

— Май нещо те притеснява, лельо!

Разплаках се аз още повече и заговорих:

— Дъще моя, господарке! Нали ти казах, като дойдох предния път — прати ме при тебе един момък, който те е обикнал. И заради тебе той скоро ще умре!

— И кой е момъкът, за който говориш? — запита тя и аз усетих, че сърцето й се разнежва.

— Той ми е като син! — отговорих аз. — Видял те е неотдавна, когато си поливала цветето си през прозореца. Видял лицето ти, пленила го хубостта ти, обикнал те. Като му разказах какво стана предишния път между нас, той се разболя още повече и легна на легло! Сега сигурно ще умре, няма как!

Тя побледня и запита:

— И всичко това е заради мене, така ли?

— Така е, за бога! Какво ще наредиш?

— Иди при него! — заръча ми тя. — Предай му поздрав от мене и му кажи, че го обичам два пъти повече, отколкото той мене! Нека дойде у дома в петък преди молитва! Ще наредя да му отворят и да го пуснат при мене! Ще си поприказваме за малко и той ще си тръгне преди баща ми да се е върнал от джамията!

Стопиха ми се болестите, отпусна се душата ми. Дарих на старицата най-хубави дрехи, тя си тръгна и запита:

— Е, мина ли ти болката на сърцето?

— Нищо вече не ме боли! — отговорих аз.

Всички домашни и приятели ме поздравиха с оздравяването. Зачаках да дойде петък. Пак се появи старицата, посъветва ме това-онова, разпита ме как съм, отговорих й, че съм жив и здрав. Още на сутринта се облякох, надуших се с благовония и зачаках хората да тръгнат да се молят в джамията, а аз през това време да прескоча към любимата си.

— Имаш доста време! — каза старицата. — Да беше отишъл да се поизкъпеш, пък и главата си да бе остригал — от полза ще ти е и хич няма да ти личи, че си боледувал!

— Умно говориш! Но първом ще си обръсна главата, пък после ще отида да се изкъпя!

Изпратих слугата да ми доведе някой бръснар да ми обръсне главата:

— Иди на пазара и ми доведи някой бръснар, но гледай да е умен човек, да приказва по-малко, че да не ме заболи главата от много приказки, защото, знае се, че бръснарите много приказват!

Отиде слугата и ми доведе този човек. Той влезе, поздрави ме, отговорих на поздрава му.

— Аллах да прогони скърбите ти, тревогите ти, нещастията ти, и тъгите ти! — възкликна той.

— Аллах да го чуе от твоята уста! — отговорих аз.

— Радвай се, господарю, че си вече здрав! — каза той. — Ти за какво си ме извикал — косата ти ли да подстрижа или да ти пусна кръв за оздравяване? Веднъж се случило така и на Абас, чичото на най-великия пророк Мохамед, и той казал: „Който се подстригва в петъчен ден, Аллах ще отклони от него седемдесет болести!“ И пак той веднъж казал: „Който остава сам в петък, той сигурно ще ослепее и от много болести ще се разболее!“

— Не говори глупости! — казах аз. — Веднага се хващай да ми избръснеш главата!

Той измъкна нещо увито в кърпа разгъна я и в нея се оказа астролаб и то със седем тръби — онази машинка, с която моряците определят пътя си по небесните светила. Взе го, застана посред стаята, вдигна поглед към слънчевите лъчи, дълго ги разглежда и накрая заговори:

— Искам да знаеш какво ще стане на този ден — петък, десети сафар, година седемстотин шестдесет и трета, от началото на летоброенето, поставено от пророка Мохамед — най-добри благопожелания за него, който е извършил такъв подвиг! Аз го чета по звездите заради тебе! То напълно съответствува на всички изчисления, направени по правилата на науката за смятането и отговаря на положението на планетата Марс, който сега е на височина седем градуса и шест минути! Всичко съвпада, всичко доказва, че днешният ден е много подходящ за главобръснене! Но то ми подсказва, че днес ти искаш да се срещнеш с някого и той да бъде щастлив от тази среща. Но пък после ще се вдигне голям шум и ще ти се случи нещо, което няма да ти кажа!

— Стига си ме ядосвал! — викнах му аз. — Наду ми главата, омръзна ми! Хайде, млъкни и бръсни най-сетне!

— Но ако ти познаваше същността на нещата, щеше сам да поискаш да ти кажа повече неща! — възкликна той. — Аз само ти пояснявам, че ти днес правиш точно онова, което ти е предопределено от движението на планетите! Трябва да възхваляваш Аллаха, а не да ми възразяваш! Аз ти давам съвети, защото те чувствам като роден брат! Иска ми се да ти служа цяла година — и това е мое право! Даже не ща да ми плащаш за това!

Едва го изслушах и викнах:

— Ама ти днес наистина искаш да ме погубиш!

— Господарю! — каза той. — Мен хората са ме нарекли Мълчаливко, защото, за разлика от братята си, аз не съм разговорлив. Най-големият ми брат се казва Дърдорко, вторият — Дрънкало, третият — Бърборино, четвъртият — Празнодумко, петият — Самохвалко, шестият — Плямпало, а седмият Мълчаливко, съм аз!

Бръснарят продължаваше да дърдори, аз започнах да се отчайвам и да се разкайвам горчиво, че го извиках.

— Дай му четвърт динар и да се маха от лицето ми! — наредих аз на слугата. — Няма нужда да си бръсна главата!

Като чу повелята ми, бръснарят възкликна:

— Господарю, струва ми се, че не разбираш каква отговорност нося! Че моята ръка докосва главите на царе, емири, везири, управители и благородници! Нали за такива като мене стихотворецът е казал:

Знай, занаятът е като женитба!

Най-личен между всички е бръснарят!

С дълбока мъдрост всякъде надниква

и под ръката му трепери царят!

— Не се занимавай с неща, които не те засягат! — викнах аз. — Така ме притесни, че не мога да събера ума в главата си!

— Май наистина бързаш занякъде! — каза той.

— Да, да и да! — възкликнах аз.

— Че застави душата си да бъде по-търпелива! Бързането е от дявола, то може да направи така, че да сгрешиш! Нали е казал нашият пророк, към когото отправяме всички благословии: „Най-добрите дела са онези, в които присъствуват три неща: забавянето, аз самия и Аллах!“ Измъчва ме това, което си намислил! Кажи ми защо толкова си се разбързал? Може и за добро да е, но аз се боя, че може и да не е за добро! Има още толкова време…

Той ядосано остави бръснача, пак взе астролаба, загледа се през него в слънцето и каза:

— До края на молитвата има цели три часа, ни повече, ни по-малко!

— Млъкни най-сетне, за бога! Умори ме!

Той взе бръснача, дълго го точи, после обръсна малко от главата ми и каза:

— Тревожа се. Защо си се разбързал толкова? По-добре ще е все пак да ми кажеш — защо? Трябва да знаеш, че баща ти, покойния, не започваше никаква работа, без да се посъветва с мене!

Разбрах, че няма да се отърва от него и си помислих: „Вече е време за молитва, а аз исках да съм там преди хората да излязат от джамията! Малко да позакъснея — и няма да мога да вляза!“ После заговорих на глас:

— Стига с това дърдорене най-после, по-малко приказвай! Искам да отида при приятели — поканили са ме на гости!

Като чу, че говоря за някакво поканване, той възкликна:

— С мен денят ти ще бъде благословен! И аз вчера поканих у дома сума приятели, пък забравих, че трябва да им приготвя нещо за хапване! Добре, че ми напомни! Леле, как щях да се изложа!

— Не ти дойде на ума това, преди да съм казал, че са ме канили! Слушай, всичко вкъщи, което се яде и пие, твое да е — само по-бързо си свършвай работата — обръсни главата ми най-сетне!

— Аллах да е още по-щедър към тебе! Я ми кажи какво имаш за моите гости!

— Пет тенджери с гозби, десет варени кокошки и печено агне!

— Я да ми ги донесат да ги видя!

Донесоха му всичко изброено, той го огледа и каза:

— Остава пиенето!

— Имаш го също от мене!

— Ами да го донесат!

Донесоха и каквото имах за пиене.

— Аллах да ти върне с излишък всичките тези блага и да облагороди още повече душата ти! — възкликна той. — Остават благовонията…

Донесоха вързоп с тамян, алое и мускус — всичко за около петдесет динара. А времето течеше и ме притесняваше все повече.

— Вземай всичко! — викнах аз. — Само ми обръсни цялата глава, заклевам те в името на пророка!

— А, не мога да почна, преди да разгледам всичко във вързопа! — каза той.

Наредих на слугата да отвори вързопа. Бръснарят заряза бръснача и астролаба, седна на земята и започна да прехвърля различните благовония през ръцете си. Едва не пукнах. Най-после стана, обръсна пак парче от главата ми и каза:

— За бога, синко, не знам как да ти благодаря — и на тебе, и на покойния ти баща! Днес уж аз поканих гости, а всичко на масата идва от твоето благоволение, от благородната ти душа! Аз такова нещо не заслужавам! Аз имам много приятели: Мургавко теляка, Плешивко рибаря, Праведника бобаря, Сводника млекаря, Послушко метача, Черньо носача, Мирко пазача, Побойника бакалина и Добродушко коняря. Всеки от тях свое хоро играе, своя песен пее. И най-добрата им черта е, че приличат на мене, твоя слуга и роб — нито бърборят, нито дърдорят! Телякът знае да бие барабан, пее така, че омагьосва, става, играе, вика: „Надеждата си отива, надеждата ме убива!“ Рибарят е по-умен от останалите, той също става да играе и пее: „Оплаквачке, жено, не плачи!“ — и то така, че всички изпокапваме от смях! А метачът — о, неговите песни заставят дори птиците да се заслушат в гласа му, той играе и пее: „В ковчег доволна спи жена ми, дано й е по мярка само!“ Този метач има ум бръснач! Така при нас всеки прави нещо, което развеселява другите! — бръснарят помълча малко, замисли се и добави: — Но то е по-добре да се види, отколкото да се чуе! Абе, момко, защо не предпочетеш да дойдеш при нас? Зарежи ги онези твои приятели! Още ти личи, че си боледувал! Пък не дай боже, може да попаднеш при твари, които само говорят празни приказки и неща, които хич не ги засягат! Пък ако се пръкне между тях някой дърдорко — глава ще те заболи!

Засмях се със свито от гняв сърце и викнах:

— Ти ще си свършиш ли най-после работата! Ще отида там, където ми е предписал Аллах! А ти иди при приятелите си — те сигурно вече те чакат!

— Ще ми се да се сприятелиш с тези хорица, нищо друго! Те са от онези, които не дрънкат празни приказки! Веднъж да ги видиш — и ще зарежеш всичките си приятели!

— Аллах да те възнагради и да ти даде радост с тях! Някой ден ще ми ги доведеш да ги видя!

— Ако наистина искаш това, — каза той, — отложи посещението при приятелите си! Това ще направиш някой друг ден! Или не… Почакай ме тук да отнеса благодеянията, които ти благоволи да ми дариш, аз само ще им ги оставя, нека хапнат, нека пийнат, докато ме чакат! Аз веднага ще се върна и ще дойда с тебе при твоите приятели! Моите приятели никак не се притесняват като ги оставям сами! Аз ще ги оставя и бързо ще се върна при тебе, за да те придружавам, където и да отидеш!

— О, боже! — възкликнах аз. — Ти иди при твоите приятели, весели се с тях както ти е угодно — но ме остави аз да отида при моите и да правя с тях каквото ми се ще! Чакат ме, разбери!

— Не мога да те оставя сам-самичък! — отсече бръснарят.

— Но само аз мога да вляза в къщата, където отивам!

— Абе, мисля си… Сигурно си си наумил да се срещнеш с някоя мома — иначе няма как да не ме вземеш! Ама аз съм човек праведен, ще ти помогна с всичко, което ми поискаш! Боя се за тебе — ще се вмъкнеш при някое женско и отиде ти живота! В Багдад никой не бива да прави такива работи, особено в петъчен ден — валията е много строг!

— Горко ти, шейх на злото! Какви ми ги приказваш!

Той пак замълча. Времето за молитва минаваше, сигурно скоро щяха да почнат проповедите. Най-после и той свърши с бръсненето.

— Хайде, иди при приятелите си! — казах примирено аз. — Занеси им да хапнат и да пийнат! Аз ще те изчакам да се върнеш и ще отидем заедно.

Искаше ми се да го измамя и да го махна от главата си.

— Аха, да ме излъжеш искаш, значи! — каза той. — Искаш да отидеш сам! Но нали тогава ще попаднеш в беда, от която спасение няма! За бога, не тръгвай, преди да се върна — пък аз ей сега ще дотичам да видя какво ще стане!

— Добре, но побързай. И не забравяй яденето и пиенето!

Той излезе, натовари всичко на един хамалин да го отнесе в дома му и двамата изчезнаха в една уличка. Скочих. От минаретата вече обявяваха, че петъчната молитва е свършила. Облякох се, излязох, дотичах до уличката, където живееше момата, спрях пред къщата й. А бръснарят, без аз да знам, вървял по петите ми. Вратата бе отворена и аз се промъкнах вътре. И не щеш ли — ето ти го стопанинът, връща се от молитва! Влезе той и затвори вратата след себе си. Надзърнах скришом през прозореца — бръснарят, да го прокълне Аллах, седнал пред вратата. Рекох си: „Този дявол пък откъде се взе!“ Тогава съдбата пожела да се случи нещо, което, така или иначе, ме опозори.

Някаква робиня в къщата прегрешила нещо пред стопанина си и той й се скара и я удари. Скочи робът да я защити — той зашлеви и него. Двамата се развикаха. Бръснарят пък си помислил, че бият мене, развикал се на свой ред отвън, заразкъсвал дрехите си, посипал с пръст главата си, завикал за помощ. Насъбрали се хора.

— Убиха господаря ми в дома на кадията! — го чух да вика.

Тръгнал към къщата и народът — след него. А вътре слугите, като чули както е станало, насъбрали се, завикали:

— Ах, господарю!

И така — върви бръснарят пред хората с разкъсани дрехи, народът се трупа, всички викат, той охка и крещи начело, другите повтарят след него:

— Ах, убиха го, бре хора!

Наобиколиха къщата, в която се бях скрил. Чу кадията виковете, разбра, че работата става дебела, отвори вратата и видя огромната тълпа пред себе си.

— Ей, хора, какво е станало бе?

— Ти погуби моя господар! — викна бръснарят.

— Че какво е направил, че да го убивам бе, хора? И защо този бръснар върви пред вас?

— Ти преди малко го удари! — викна бръснарят. — Аз го чух как изписка!

— Какво е направил, че да го погубвам бе? — повтори кадията. — Кой е вкарал чужд човек в къщата ми? Откъде е дошъл? Закъде е тръгнал?

— Не се прави на ударен, шейх! — възкликна бръснарят. — Аз знам какво се е случило? Той влезе в дома ти, защото обича дъщеря ти и тя го обича — това е истината! Ти усети, че е влязъл, нареди на слугите и те го пребиха! За бога, само халифът може да отсъди кой от двама ни е прав! Трябва да пуснеш близките да приберат тялото на господаря ми! Не ме принуждавай аз да влизам и да го изваждам! По-бързо, хайде!

Прехапа език кадията, засрами се.

— Щом си толкова сигурен — влез и си го вземи! — каза той.

Влезе бръснарят в къщата. Щом го видях, поисках да избягам, но изход нямаше. В долния кат на къщата, където се бях скрил, имаше някакъв сандък. Намъкнах се в него, затворих капака отгоре и задържах дишането си. А бръснарят тръгна не някъде другаде, а право към мястото, където се бях скрил. Огледа се наляво-надясно и като не видя нещо друго, освен сандъка, където се бях скрил аз, го вдигна на рамене и го понесе. Като усетих какво прави, изгубих и ума, и дума. Разбрах, че няма да ме остави, отворих бързо сандъка и скочих на земята. Тогава стъпих накриво и си счупих крака. Видях около вратата скупчените хора — толкова народ, такава блъсканица през живота си не бях виждал. Престорих се и изпуснах уж без да искам, няколко златни монети. Те се спуснаха да ги събират, а аз се запилях, куцукайки, из багдадските улици. А този бръснар пак се мъкне по петите ми. Вляза ли някъде — той след мене. И говори ли, говори:

— Онези искаха да навлекат беда на моя господар! Слава на Аллаха, който ми дари победа над тях и спаси господаря ми от ръцете им! Ето защо, господарю, аз съм против прекаленото бързане! А то се ражда там, където работите не са подредени добре! Ти сам си докара всичко това на главата! Ако Аллах не ме бе пратил при тебе, нямаше кой да те отърве от бедата, в която сам се бе нахлузил! Нещастие щеше да ти се случи и нямаше да се измъкнеш! Моли Аллаха да съм все до тебе и да те отървавам! За бога, ти едва не ме погуби — така лошо си бе подредил нещата! Искаше ти се да ходиш там сам, но аз няма да позволя все глупав да бъдеш, все умът ти да не ти достига! Все бързаш, бързаш…

— Не ти ли стига това, което ми докара, ами все се мъкнеш след мене по пазарищата! — възкликнах аз.

Искаше ми се да умра — само и само да се отърва от него, но смъртта не идваше. Силно разгневен, аз успях да се скрия от погледа му, намъкнах се в някакъв дюкян сред пазара и помолих стопанина му да не пуща бръснаря при мен. Седях в килера и си мислех: „Нямам сила да избягам от този бръснар! Ще виси край мене денем и нощем, а аз не мога дори лицето му да гледам!“ Начаса изпратих да доведат свидетели, написах завещанието за близките си — назначих опекуни на малолетните, наредих да разпродадат къщата и нивите ми, завещах всичко на мало и голямо — само и само да се отърва от този бръснар.

Ето че дойдох във вашата страна и от известно време живея тук. Ти ме покани на гости, стопанино, аз дойдох, но като видях този негодник и сводник да седи тук на челно място — кажи ми, как ще се отпусне сърцето ми, как ще ми е приятно сред вас, щом тук е този, заради който окуцях.

Ето защо момъкът не искал да седне с нас. Изслушахме разказа му и се обърнахме към бръснаря:

— Вярно ли е това, което разказа този момък за тебе?

— Но за бога, сами виждате с какво изкуство аз свърших цялата тази работа! — отговори той. — Че ако не бях аз, той щеше да загине! Само аз и никой друг го спаси от вярна смърт! Аллах благоволи той само крака си да счупи, но не и живота си да загуби — и това стана пак благодарение на мене! Ако дърдорех много — такъв хаир нямаше да му сторя! Ето, аз ще ви разкажа една случка, която стана с мене — и вие ще се убедите сами, че приказвам малко и не съм празнословец като братята си!

Приказка за малословието на багдадския бръснар

Живях аз в Багдад по време на халифството на емира на правоверните Мунтасир би-Ллях. Той обичаше бедните и нещастните, често се застояваше с праведниците и с благочестивите проповедници.

Случило се веднъж той се разгневил за нещо на десет души и наредил на началника на стражата да му ги докара в двореца с лодка през реката. Там видях аз тези хора и си рекох: „Тези ги събират само за угощение, нищо друго!“ Мислех — събрали са се край лодката, за да изкарат деня в ядене и пиене. Слязох при тях, посмесихме се, те понечиха да се преместят на друго място, но ето че се появиха стражите, оковаха ги във вериги, стегнаха им и по една халка на шията. Между другите оковаха и мене. Това ми се случи, братя, защото мълчах и не исках да проговоря. Натовариха ни в лодката, всички оковани, и ни изправиха пред емира на правоверните Мунтасир би-Ллях. Той нареди да отсекат главите на десетте и палачът набързо ги отсече. А аз, единайсетия, останах. Халифът се загледа в мене и викна на палача:

— Какво ти стана бе? Защо не отсече главите на всичките десет?

— Аз отсякох десет глави! — отговори той.

— Струва ми се, че са девет! — каза халифът. — А този правият е десетият!

— Кълна се в добрата ти душа, десет са! — настоя палачът.

— Я ги пребройте! — разпореди се халифът.

Преброиха отсечените глави — бяха десет. Огледа ме пак халифът и възкликна:

— Ами ти бе? Защо мълчиш досега? Как се оказа между тези кръвопийци?

— Знаеш ли, емире на правоверните! — отговорих аз. — Аз се казвам шейх Мълчаливко! Много разум имам, умът ми е невъзмутим, знанията ми са дълбоки, малословието ми е безкрайно! По занаят съм бръснар. Когато видях тези десетима да тръгват към лодката, смесих се с тях и тръгнах с тях, качих се на лодката с тях — мислех, че са тръгнали на ядене и пиене! Не мина и час и се оказа, че са престъпници. Стражите ги прибраха, надянаха халките на шията им, пък една халка се намери и за моята шия! Много спокоен човек съм — затова замълчах и не проговорих! А мълчанието ми се поражда от моето мъжество! Ти нареди да отсекат главите на десетте — пък аз останах сам до палача! Не ги познавах лично, но великото ми мъжество ме застави да стоя до тях докато им сечаха главите! Цялата ми съдба е такава — все добрини да правя!

При тези думи халифът разбра, че съм човек мъжествен и малословен, човек, който не говори излишни неща — макар този момък, когото спасих от толкова ужаси, да твърди обратното!

— А братята ти? — запита халифът. — И те ли са като тебе знаещи, разумни и малословни!

— Не! — отговорих аз. — Ако бяха като мене — щяха и сега да са съвсем здрави! Ти ме унижаваш, като ме сравняваш с тях, о, емир на правоверните! Не са многословни, нескромни и страхливи — точно поради това всеки от тях е с някакъв недъг — един е куц, друг — едноок, трети — скован, четвърти — сляп, пети — с отрязани уши и нос, шести — с отрязани устни, седми — кривоглед! Ето защо аз съм и най-смелия! Трябва да ти разкажа какво се случи с всеки от тях, как всеки е получил недъга си!

Приказка за първия брат на бръснаря

Ако искаш да ти го разкажа, трябва първом да знаеш, о, емире на правоверните, че първият ми брат, куция, бе шивач в Багдад. Шиеше си в един дюкян — беше го наел от един богаташ. Собственикът живееше на втория кат, а до къщата си имаше и мелница.

Един ден брат ми, като си седял в дюкяна, повдигнал глава нагоре и що да види — хубава жена като пълнолика луна — била се надвесила от чардака и гледала към улицата. Щом брат ми я зърнал — пламнал от обич към нея. Цял ден я гледал, до вечерта надничал към чардака, изоставил дори шиенето си. На другия ден пак отворил дюкяна да пошие, но всеки път, щом боднел с иглата и поглеждал към чардака. Така продължило няколко дни — той не могъл да ушие нищо, дори за един дирхам!

Случило се така, че веднъж стопанинът на къщата слязъл при брат ми с парче плат на ръце.

— Разкрой това парче и ми уший ризи! — разпоредил се той.

— Дадено! — отговорил брат ми.

Започнал да крои, не хапнал до вечерта, но скроил двайсет ризи.

— И колко ще струва това? — запитал стопанинът.

Брат ми не отговорил веднага. Той метнал поглед към чардака и видял, че онази жена му прави знаци да не взема пари. А пък той имал нужда от пари. Все пак отказал да му се плати. После три дни шил ризите, през цялото време нищо не хапнал, нищо не пийнал, но ги ушил. Свършил си работата и ги отнесъл на хазаина си.

А онази хитра жена се била вече условила с мъжа си как да се държи с брат ми без той да се досети нещо. Те се договорили как да заставят брат ми да им шие, а те, не само че да не му плащат, но и да му се присмиват. Така, когато брат ми си свършил работата, те му скроили хитрост. Обещали му, че ще го оженят за една от своите робини, но през нощта, когато тази работа трябвало уж да стане, му рекли:

— Ти тази нощ иди да пренощуваш в мелницата — пък утре ще свършим тази работа, така ще е по-добре!

Брат ми си помислил, че сигурно те са измислили нещо умно и останал да нощува сам в мелницата. А мъжът на онази жена отишъл при мелничаря и му подсказал как да застави брат ми да върти мелничното колело. Още не заспал, когато мелничарят влязъл при него, събудил го и викнал:

— Я виж какъв вол — стои си без работа, а толкова пшеница има за мелене и мливарите чакат! Я да го впрегна в колелото и той да върти докато се смели житото!

Шибнал го той, впрегнал го в мелничното колело, отново го заудрял и брат ми, какво да прави, въртял, та въртял до съмване. Тогава наминал и стопанинът, видял как го бият впрегнат в колелото, но го оставил и си излязъл. Около обяд се появила и робинята, за която уж трябвало да го женят. Отвързала го най-после тя от колелото и възкликнала:

— И на мене, и на господарката — толкова ни е мъчно за тебе! Я виж каква станала тя, без да знаем, на какво си заприличал!

А той вече език не можел да обърне от изядения бой. Върнал се в стаичката си. Но ето че се появил шейхът, който уж трябвало да го жени.

— Аллах да поживи женитбата ти! — възкликнал той. — Бъди благословен! Блажено да прекараш нощта, да ти е от сладко по-сладко!

— Не говори лъжи пред лицето на Аллаха! — промълвил брат ми. — О, хиляди проклятия! Тази нощ аз работих наистина като вол, мелех жито до обяд!

— Я кажи как стана всичко? — запитал шейхът.

А когато брат ми му разказал всичко, той рекъл:

— Изглежда звездата ти не съвпада с нейната! Но ако искаш, аз ще направя така, че всичко да се промени и звездите ви да съвпадат! Пък гледай друг път да не попадаш в такава клопка!

Когато шейхът си отишъл, брат ми останал пак сам в дюкяна. Зачакал някой да му донесе нещо за шиене, че да поспечели нещо за хапване. Но ето че пак дошла робинята, за която щели уж да го женят — господарката й била измислила нова хитрост и тя тръгнала също да се посмее.

— Господарката ми просто копнее за тебе! — рекла тя. — Виж я там горе, тя вече се качи на чардака и иска да види образа ти!

А онази наистина се появила на чардака, заплакала, заговорила:

— О, не прекъсвай близостта на сърцата ни!

Той не отговорил. Тогава тя се заклела, че всичко, което се случило в мелницата не било измислено от нея. А брат ми, като гледал колко е хубава, забравил всичко, каквото му се случило, приел клетвите й на вяра, радвал се, че я вижда, заговорил я. После поседнал над иглата, но робинята дошла отново и му рекла:

— Господарката ти праща много здраве. Каза да ти кажа, че тази нощ съпругът й ще прекара с приятели! Тръгне ли — ще дойдеш при нея, тя толкова те очаква!

Не знаел брат ми, че стопанинът преди това подучил жена си:

— Щом той се промъкне в стаята ти, аз ще го хвана и ще го завлека право при валията!

— Ти ме остави, пък аз такова нещо ще му измайсторя, така ще се изложи, че целият град ще научи! И ние няма да платим за шиенето на ризите!

Нищо не знаел брат ми за тези женски клопки. Когато се мръкнало, робинята дошла и го отвела при господарката си.

— Как копнея за тебе! — възкликнала тя като го видяла.

— Ами хайде тогава, целуни ме по-бързо! — отговорил той.

И още не доизрекъл тези думи, когато довтасал съпругът, който чакал в съседната стая. Пипнал той брат ми и викнал:

— Няма да те оставя, докато не те предам на началника на стражата!

Молил го брат ми да не прави това, но той не слушал, помъкнал го в двора на валията. Набили го с камшик, качили го вързан върху една камила и го развеждали така за срамотиите из градските улици.

— Така наказват всеки, който се вмъква в чуждите хареми! — говорели си хората.

Не щеш ли, той паднал от камилата, счупил си крака и окуцял. Валията го изгонил от града и той тръгнал без път, без да знае къде да се дява. Чух аз за станалото, ядосах се, настигнах го, върнах го — и до ден-днешен го храня и поя вкъщи!

— Браво на тебе, ама ти наистина си бил мълчалив и малословен! Добре го разказа! — възкликнал халифът.

Нареди да ме възнаградят, но аз възразих:

— Не мога да приема твоето благодеяние, преди да си изслушал и разказите за останалите ми братя — да видиш, че наистина не съм многословен!

— Е, добре, разкажи какво е станало с останалите ти братя! — каза халифът. — Слухът ми се услажда от нежните ти думи и аз следя нишката на твоето остроумие!

И аз продължих да разказвам…

Приказка за втория брат на бръснаря

— Случило се така веднъж, о, емир на правоверните, че вторият ми брат поизлязъл в града по някаква работа.

Срещнала го някаква старица и му рекла:

— Спри за миг, човече! Ще ти предложа нещо, пък ако ти хареса — ще ме възнаградиш!

Поспрял брат ми, а тя продължила:

— Ще те заведа на едно място да видиш едно нещо, ама много-много няма да се хвалиш!

— Казвай какво има! — рекъл брат ми.

— Какво ще кажеш, ако влезеш в един хубав дом, в двора му шурти вода, зреят плодове, вино се лее, а вътре — едно хубаво личице, което ще разглеждаш, една нежна буза, която ще милваш и една стройна снага, която ще прегръщаш от мръкване до съмване! Ако правиш каквото ти кажа — само хаир ще видиш!

Смаял се брат ми на думите й и възкликнал:

— Ама защо избра точно мене за такава работа? Толкова хора наоколо — какво толкова намери в мене?

— Казах ти да не говориш много! Мълчи сега и върви! Тръгнала старицата напред, брат ми — след нея, като си представял наяве всичко, каквото му описала. Вървели що вървели, по-нататък, по-нависоко, навлезли в богаташка махала и стигнали до красив дом. Влязъл брат ми през портата, огледал се, а насреща му — четири моми, по-хубави през живота си не бил виждал! Пеят си, а гласовете им и глух камък ще разбудят! Надигнала едната чаша, а брат ми не се сдържал и викнал:

— Ха наздраве!

Навел се да й налее, но тя не му дала. Наляла му чаша — ха да я надигне и онази го плеснала по шията. Ядосал се брат ми, тръгнал си да излезе. А отзаде му старицата му правела знак да се върне. Върнал се, седнал и не проговорил повече. Но онази пак така го плеснала по шията, че той едва не се гътнал в несвяст. Пак станал да си излезе, но старицата пак го настигнала и му рекла:

— Потърпи малко, ще имаш каквото ти се иска!

— И колко малко трябва да потърпя? — запитал той.

— Щом се напият — ще имаш каквото си поискаш!

Пак се върнал брат ми, пак седнал. Тогава четирите моми станали, напръскали лицето на госта си с розова вода и една от тях, с невиждана красота, заговорила:

— Аллах да те благослови, че дойде в нашия дом! Ще трябва да изтърпиш някои работи — и тогава ще имаш всичко, каквото ти се иска!

— Аз съм твой роб, господарке, и ти ме държиш в шепата си! — отговорил той.

— Много обичаме песните! — рекла тя. — И който търпи да ни слуша — ще получи онова, за което е дошъл.

Отново запели, пили и се веселили. Накрая тя рекла на една от другите:

— Вземи този господин, свърши там каквото трябва и веднага после го доведи при мене!

Онази повела брат ми без той да знае какво ще правят с него. Тръгнал той с нея, а старицата подтичва отзад:

— Потърпи, малко остана!

Понечил той да хване момата, но старицата го спряла:

— Чакай де, още малко остана, ей сега! Само едно трябва — да обръснеш брадата си!

— Че как така да обръсна брадата си — нали ще ми се смеят хората! — възкликнал той.

— Тя така иска! Трябва да се избръснеш, да бъдеш съвсем голобрад, да не остане по лицето ти нищо, което да я боцка! А сърцето й гори от обич към тебе — потърпи, ти вече си намери каквото търсеше!

Решил брат ми още да потърпи, подчинил се и разрешил да му обръснат главата. А когато се върнал при момите, бил вече целият избръснат — не само мустаците и брадата, ами и веждите даже. Лицето му било почервеняло така, че всички ахнали. Разсмяла се главната сред тях, дори се тътнала по гръб от смях, и възкликнала:

— Ти ме плени, господарю! Колко си благороден! Хайде сега да си поиграем малко!

Съгласил се той, без да знае каква ще е играта. А те като замятали по него възглавници — не останала наоколо възглавница, с която да не го ударили. После започнали да го замерват с портокали и лимони, здрави и гнили, да го ръгат, да го ритат — докато паднал в несвяст. А когато дошъл на себе си, старицата рекла:

— Е, сега стигна до края — повече бой няма да има! Само едно остана. Господарката обича да се съблича — и ти трябва да се съблечеш. Тя ще тича пред тебе, ти ще тичаш след нея, тя ще се преструва, че бяга от тебе, ти ще я гониш от ъгъл в ъгъл — докато я стигнеш! Хайде, събличай се!

Съблякъл се брат ми до голо, съблякла се и момата и му викнала:

— Хайде сега гони ме!

Затичала се тя, подгонил я той. Влизала тя и излизала от стая в стая, от ъгъл в ъгъл, тичал брат ми по нея, задъхан, като луд. Скривала се тя, повиквала го с нежен глас — и той тичал нататък. Врати се отваряли и затваряли… И накрая — що да види. Намирал се посред мръсна улица. А това била улицата на месарите кожодери, на която излагали за продан суровите кожи. Че като го видели хората — гол-голеничък, както го е майка родила, с обръсната брада, мустаци и вежди, целият зачервен, че като викнали по него, започнали да му се смеят, накрая го зашибали със суровите кожи — така си и паднал в несвяст както си бил гол. Натоварили го на едно магаре и го отвели при валията.

— Какво е това? — викнал той.

— Ами този изскочи от къщата на везира така, както го виждаш! — отговорили му кожодерите.

Наредил валията да му ударят сто камшика и да го изгонят от града. Научих за станалото, настигнах го, върнах го тайно в града, дадох му, от каквото имаше нужда. Ако беше малко по-сдържан — сигурно това нямаше да му се случи!

Приказка за третия брат на бръснаря

А третият ми брат, о емире на правоверните, също има чудна история. Той е сляп по рождение. Веднъж съдбата го довела пред голям дом. Почукал той да му отворят, за да си изпроси нещо.

— Кой е там! — запитал стопанинът зад вратата.

Никой не му отговорил и брат ми го чул да мърмори:

— Кой си ти бе?

Пак не отговорил брат ми, но накрая подочул, че човекът открехва вратата.

— Какво искаш? — запитал той като го видял.

— Дай нещо за бога!

— Ти сляп ли си?

— Сляп съм!

— Я ми подай ръката си!

Подал му брат ми ръката си, онзи го въвел в къщата и започнали да изкачват стъпало след стъпало, докато стигнали до най-високото място. Брат ми си мислел, че ще го нахранят или ще му дадат нещичко, но като спрели, онзи запитал:

— И за какво си дошъл, слепецо?

— Подай нещо като милостиня, за бога!

— Е, щом молиш бога — нека бог ти го даде!

— Че как така? Не можеше ли да ми кажеш това още като бяхме долу?

— Ами като беше долу, ти не молеше нищо за бога, а ме чу, когато те питах, нали?

— И сега какво ще ме правиш?

— Нищо! Няма какво да ти дам!

— Поне ме снеми по стълбата…

— Прав ти път — слизай сам!

Тръгнал брат ми надолу, слизал що слизал, а когато до вратата останали двайсетина стъпала, кракът му се подхлъзнал, той паднал, търколил се по стълбата, замаяла му се главата. Оказало се, че е вече на улицата. Не знаел накъде да тръгне, но го настигнали негови другари слепци и го запитали:

— Какво ти се е случило?

Разказал той каквото му се било случило и предложил:

— Братя, хайде да вземем по малко от спестените парички, че ми се ще да си купя нещо!

А стопанинът на къщата вървял след него — искал да разбере къде просяците крият парите си. Чул думите му. Брат ми не предполагал, че вървят след него, не усетил кога оня се примъкнал зад тях на мястото, където обикновено се събирали. Поседнал там брат ми, поизчакал да дойдат и приятелите му и рекъл:

— Сега затворете вратата и претършувайте навсякъде да не би някой чужд да ни е проследил!

Като чул тези думи, стопанинът на къщата побързал и се увесил на въжето, което висяло от тавана. Слепците претърсили къщата и като не намерили никого, насядали около брат ми. Изровили парите си, преброили ги — били повече от десет хиляди дирхама. Всеки взел колкото му трябвало и нещо отгоре, а останалите пак заровили в ъгъла на стаята. Сложили нещо да хапнат, започнали да се хранят. Тогава брат ми подочул странен шум над главата си и възкликнал:

— Да не би да има някой чужд сред нас!

Протегнал нагоре ръка и уловил крака на онзи, който висял там.

— Този е чужд, пребийте го от бой! — креснал той на другарите си.

Те го чули и се разкрещели:

— Мюсюлмани! Сред нас се е промъкнал крадец! Иска да ни открадне парите!

Струпали се около стопанина на къщата, заудряли и викали, че е крадец. А той си затворил очите, престорил се на сляп като тях и завикал на свой ред:

— Мюсюлмани! В името на Аллаха, в името на султана — искам да кажа две думи на емира!

Даже не усетили кога се появили стражите на емира валия, кога ги вързали и ги повлекли право при него — а сред всички бил и брат ми.

— Какво е станало? — запитал той.

— Чуй какво ще ти кажа, валия! — заговорил стопанинът на къщата. — Ще ти кажа цялата истина, но трябва да ни подложиш на мъчения! И трябва да започнеш от мене!

— Набийте го с камшик! — разпоредил се валията.

Съборили го на земята, заудряли го и щом го парнала болката, той отворил едното си око, щом го шибнали втори път — отворил и другото.

— Какво става с тебе, нечестивецо? — викнал валията.

— Дай ми прошка и ще ти кажа!

Дал му валията прошка и той заговорил:

— Ние, както виждаш, сме четирима! Разхождаме се, преструваме се на слепи, въртим се около хората, гледаме лицата на жените им, подиграваме се на тяхната наивност, събираме парите, които ни дават и така си вадим хляба. Доста сме спечелили — десет хиляди дирхама! Казах на другарите си: „Дайте ми моята част от две хиляди и петстотин дирхама!“ Пък те като скочиха — набиха ме и прибраха парите ми! За бога, валия, та ти имаш право на тези пари повече от всеки от нас! А ако искаш да се убедиш, че говоря истината — набий всеки от тях, но повече, отколкото би мене — ще видиш, че всеки ще си отвори очите!

Наредил валията да ги набият всичките и първият, когото били, бил брат ми. Удряли, удряли — едва не го погубили.

— Ей, нечестивецо! — викал валията. — Значи вие сте се отказали от зрението, този божи дар, и твърдите, че сте слепи, така ли?

— Аллах, Аллах, Аллах! — викнал брат ми. — Ама наистина всеки от нас не вижда белия свят!

Набили го още веднъж докато падне в несвяст.

— Щом дойде на себе си — набийте го трети път! — разпоредил се валията.

После започнали да бият и приятелите му — всеки поучил повече от триста тояги. А онзи, който виждал, продължавал да вика:

— Ама отворете си очите най-после бе! Не виждате ли, че пак ще ви бият! — после се обърнал към валията. — Изпрати някого с мене и аз ще ти донеса парите. Тези няма да си отворят очите — страх ги е да не се посрамят пред народа!

Изпратил валията един слуга с него. Донесли парите. Взел ги валията, дал на стопанина на къщата две хиляди и петстотин дирхама — колкото уж бил неговият дял, — а брат ми и останалите слепци изгонил от града. Пак трябваше да тичам, о, емире на правоверните, настигнах брат си по пътищата, от разказа му разбрах всичко как е станало и сега го разказах на тебе! Върнах го тайно в града и сега той има какво да яде и пие за цял живот!

Посмя се халифът на моя разказ и рече:

— Дайте му наградата и да си ходи!

— А, не, за бога! — възкликнах аз. — Няма да взема нищо докато не доразкажа на емира на правоверните какво се случи с останалите ми братя! Нека той е наясно, че наистина не съм многословен!

— Абе май ушите ме заболяха от приказките ти! — каза халифът. — Но, я да видим какво остана от разказа ти!

И аз продължих да разказвам:

Приказка за четвъртия брат на бръснаря

— А четвъртият ми брат, о, емире на правоверните, едноокият, бе месар в Багдад — продаваше месо и отглеждаше овце. Големи богаташи идваха при него да си вземат месо! Спечели много парици, купи си ниви и къщи. Така живя дълго време. Един ден, както си седял в дюкяна, спрял при него един шейх с дълга брада, подал му един дирхам и рекъл:

— Дай ми месо за тези пари!

Взел брат ми дирхама, дал му месото и старецът си отишъл. Разгледал брат ми сребърната монета на шейха — парата била бяла, блестяла — и той я отделил настрана. Така цели пет месеца шейхът наминавал, а брат ми отделял лъскавите пари на отделно място. Веднъж решил да купи с тях овце. Отворил чекмеджето и що да види — само нарязани бели хартийки. Притъмняло му пред очите, развикал се, събрали се хората, той им разказал за станалото, пък те се чудили и маяли. Свършило всичко, прибрал се той в дюкяна си примирен, заклал един овен, закачил го на ченгела, отрязал парче месо от него, закачил го както обикновено пред дюкяна си и си рекъл: „Само да ми дойде този шейх още веднъж — ще го пипна аз него!“ Не минало много време — ето го и шейхът, носи среброто си. Скочил брат ми, хванал го здраво и викнал:

— Хей, мюсюлмани, насам! Ето го нечестивеца!

— Ще ти дам каквото искаш най-много, само не ме излагай! — казал шейхът. — Иначе аз така ще те изложа пред хората, че ще има да ме помниш!

— Че с какво можеш пък толкова да ме изложиш? — запитал брат ми.

— Ти продаваш човешко месо и лъжеш, че е овнешко!

— Ти лъжеш, нечестивецо!

— Нечестивец е онзи, който е закачил човешки труп на ченгела в дюкяна си!

— Ако е така — твои да са и парите ми, и дюкяна ми! — викнал брат ми.

— Ей, добри хора! — завикал шейхът. — Този месар коли хора и продава месото им вместо овнешко!

Втурнал се народът към братовия ми дюкян и що да види — онзи овен се превърнал в човек, закачен на ченгела. Хванали брат ми, закрещели:

— Нечестивец! Неверник! Гяурин!

Дори най-близките му започнали да го бият, а шейхът бръкнал с пръст в окото му и го извадил. Отвели задържания при началника на стражата:

— О, емире! — обърнал се към него шейхът. — Този човек коли живи хора и продава месото им вместо овнешко! Доведохме го при тебе, за да изпълниш присъдата на най-милостивия и най-велик Аллах!

Брат ми се опитал да се защити, но началникът на стражата дори не го слушал, а наредил да му ударят петстотин тояги. Прибрали всичките му пари — а те не били малко, ако не били толкова, сигурно щели да го погубят. Изгонили го от града. Тръгнал той отчаян, не знаел къде да се дене. Влязъл в някакъв град. Провървяло му — хванал се на работа, шиел сандали. Отворил си дюкян и припечелвал колкото да се изхрани. Един ден като отивал към дюкяна, чул конски тропот. Запитал минувачите какво е това и те му отговорили:

— Царят е тръгнал на лов!

Излязъл брат ми да погледа шествието, но пък се чувствал притеснен, че бил унижен, че е едноок и заради това станал сандалджия. Царят обърнал глава към него, зърнал едното му око, поклатил глава и викнал:

— Аллах да ме отърве от зли очи!

Обърнал поводите и се върнал в двореца заедно с всички войници. Наредил на слугите да намерят брат ми и да го набият. Намерили го и му теглили такъв бой, че едва оживял — а сам не знаел защо го бият. Върнал се в дюкяна си почти без памет. После отишъл при някого си от царската свита и му разказал за станалото. А онзи се разсмял с пълен глас и започнал да му обяснява:

— Трябва да знаеш, човече, че царят не обича еднооки, особено когато на някого му липсва лявото око! Непременно един ден ще го погуби!

Тогава брат ми решил да избяга и от този град. Напуснал го и се преселил в друг град, където нямало цар и живял там доста време като премислял съдбата си. Излязъл веднъж да се поразходи и чул зад гърба си конски тропот.

— Ето, пак идва волята на Аллаха! — възкликнал той.

Затичал се да се скрие някъде, огледал се, видял отворена врата. Бутнал я, влязъл и попаднал в дълъг коридор. Тръгнал по него и не усетил кога двама мъже го пипнали и викнали:

— Аха, слава на Аллаха, пипнахме те, враг на Аллаха! Три нощи заради тебе не можем да си, отдъхнем, да си полегнем — сега ще усетиш какъв вкус има смъртта!

— Но какво общо има тук Аллах, бре хора? — запитал брат ми.

— Ти се вмъкна тук, защото искаш да опозориш стопанина на тази къща! — викнали те. — Не ти ли стига, че го ограби, че ограби всичките си приятели, а сега и с нож всяка нощ да ни плашиш!

Пребъркали го и наистина намерили у него ножа, с който режел кожите за сандалите.

— Ей, хора! — викнал той. — Оставете ме Аллах да ме съди! Толкова неща минаха през главата ми!

— Че какво ти се е случило толкова чак? — запитали те.

Той им разказал какво му се било случило и ги помолил да го пуснат, но те не му повярвали, заудряли го, разкъсали дрехите му и накрая открили, че и от двете страни на снагата си има следи от бой с камшик.

— Хитрец! — викнали хората. — Значи са те били — тези белези доказват, че си престъпник!

Когато довели брат ми пред валията, той си помислил: „Свърши се тя моята!“ Точно тогава аз бях дошъл да го търся, взех си го от валията, въведох го тайно в града, храня го и го поя — до ден-днешен…

Приказка за петия брат на бръснаря

— А петият ми брат, о, емире на правоверните, оня с отрязаните уши, бе беден човечец. Нощем просеше, а денем харчеше изпросеното.

Нашият баща бе именит шейх, умря на стари години и ни остави в наследство седемстотин дирхама. Всеки от нас си взе по сто дирхама. Петият ми брат взе парите, и се обърка — не знаеше какво да прави с тях. Мислил що мислил и накрая решил да купи за сто дирхама стъкло в различни размери, да го продаде и да припечели от това. Наредил стъклото в един сандък и застанал на един ъгъл да го продава. Подпрял гръб о стената, замислил се и заговорил сам на себе си:

— Похарчих за това стъкло сто дирхама. Ще го продам за двеста дирхама. После ще купя стъкло за двеста дирхама и ще спечеля от него четиристотин дирхама. И така — ще купувам, ще продавам и ще спечеля много пари! С тях ще купя още повече стоки и благовония — и ще спечеля още и още! Ще си купя накрая голяма къща, ще си купя роби и коне с позлатени седла, ще ям, ще пия, няма да остане певица в града, която да не съм довел в къщата си да я послушам!

Така той си правел сметките на ум, а сандъкът със стъклото си стоял до него. И продължавал да си говори:

— Ще разпратя сватовници по разни краища да ми сватосат дъщери на царе и везири. Ще се сватосам за везирската щерка — научих, че била със съвършена хубост, с рядка красота. Ще платя откуп за нея — хиляда динара! Ако се съгласи баща й — добре, пък ако ли не — ще я взема насила, колкото и да се противи!

Заедно с къщата ще купя и десет слуги, после — и дрехи, ама такива, каквито носят само султани и везири! Ще обкова седлото на коня със злато, ще го обсипя със скъпоценни камъни! Ще се кача на коня, а около мене, пред мене и зад мене ще вървят роби! Щом ме зърне везирът, ще се изправи на крака от уважение към мене, ще ме сложи да седна на трона му, а той ще приседне до мене — нали ще ми става гъст! Пред мене ще стоят двама слуги с две торби, а във всяка торба — по хиляда динара! Хилядата ще му дам като откуп за дъщеря му, а втората хилядарка ще му подхвърля просто така — да види колко съм щедър, колко съм благороден, колко е нищожно всичко земно в очите ми! После ще се върна у дома си.

Дойде ли ми на гости някой роднина на жена ми — ще го даря с пари и пищна дреха. Ако везирът ми прати дар — ще му го върна, колкото и да е скъп! Нищо не ща от него! Нека да знаят, че не съм алчен и че достойнството ми стои над всичко друго! Ще му отида на гости — величествен с богато облекло. В двореца му ще се разпоредя как да се организира празникът. Ще си подредя къщата, а щом дойде време да взема невястата, ще облека най-хубавите си дрехи и ще седна върху трон от коприна! И няма да се въртя наляво-надясно — нека всички видят, че имам голям ум и бездънен разум! Тогава ще се появи жена ми — хубава като луна при пълнолуние, с всичките си украшения и скъпоценности. Няма да я оглеждам с възхищение и удивление, нека другите ме подсетят: „Господарю, твоята жена и робиня е пред тебе!“ Аз ще й хвърля един поглед, но ще я оставя да стои права — нека се поизмори заради мене! Нека онези целунат земята много пъти пред нозете ми! Едва тогава ще вдигна глава, ще й хвърля поглед и пак рязко ще забия очи в земята. Тогава те ще я отведат. Аз ще се надигна и ще отида да се преоблека, ще облека други дрехи, по-богати от първия път. Доведат ли невястата при мене повторно, аз пак няма да я погледна, преди да са ме помолили няколко пъти! Ще я погледна и пак ще забия очи в земята. И ще тропна с крак да я отведат. После ще наредя на слугите да разхвърлят торба с петстотин динара на жените, които водят невестата. Щом ги съберат от пода, ще наредя да ме отведат при нея. Като вляза при нея, аз пак няма да я поглеждам, няма да й приказвам, ще се отнасям към нея с презрение — нека всички видят колко съм велик! Пък нека дойде и майка й, нека целуне ръката ми и ми каже: „Ама господарю, погледни робинята си! Тя жадува за твоя поглед, промълви й поне една думица!“ Аз няма да отговоря, а тя ще продължава да ме умилостивява, ще целува много пъти ръцете и нозете ми и ще ме умолява: „Господарю, погледни робинята си, тя мъж не е виждала през живота си! Ако види, че я отхвърляш — ще прекършиш душата й! Наведи се към нея, промълви й нещичко!“ Ще отиде, ще донесе нещо за пиене, дъщеря й ще поеме чашата, за да ми я подаде. Ще застане пред мене и аз пак ще я оставя да стои права, а сам ще си седя облегнат на възглавницата, обшита със злато, дори няма да я удостоя с поглед! Нека да види, че съм голям човек, с велика съдба, нека разбере, че съм с огромна власт! Тя ще рече: „Господарю, моля ти се за бога, не се отвръщай от чашата, която държи твоята неволница! Аз съм твоя робиня!“ Няма да й отговоря, а тя отново ще настоява: „Трябва да си пийнеш!“ Ще доближи чашата към устните ми, аз ще я плесна през лицето, ще я ритна — ей така!

Ритнал брат ми с крак и не щеш ли — улучил сандъка със стъклата. А той бил поставен нависочко — обърнал се и всичко в него се изпочупило.

— Ах, какво направих! — възкликнал той. — Възгордях се и ето какво ми се случи!

Ако всичко, което си мислил, достигнело до ушите на емира на правоверните, сигурно той щеше да нареди да му ударят хиляда камшика и да се опозори пред целия град!

Заудрял се брат ми по лицето от мъка, заразкъсвал дрехите си, плаче и се вайка. Хората отивали на петъчна молитва и го гледали, едни го успокоявали, други не му обръщали внимание. А той, нали всичките му пари и печалби изчезнали, продължавал да се вайка. Но ето че една жена, от която лъхало на мускус, отивала също на петъчна молитва. Тя яздела муле с копринено седло, обшито със злато, придружавали я няколко слуги. Видяла разтрошените стъкла, разбрала защо плаче брат ми, разнежила се душата й, поразпитала хората какво му се е случило и те й отговорили:

— Абе носеше стъкла за продан да си изкара прехраната, но те се изпочупили и виждаш какво стана!

Извикала тя един от слугите си и му рекла:

— Я плати на този нещастник колкото струвало това!

Дал му слугата кесия с пари. Взел я брат ми, отворил я, а вътре — петстотин динара! Едва не умрял от голямата радост, отправил към бога молитви, за да благодари за добрината й. Върнал се у дома си богат и се замислил какво да прави с това богатство.

Но ето че някой почукал на вратата. Отворил той, а насреща му — непозната старица.

— Синко! — рекла тя. — Време е за молитва, а аз не съм си измила ръцете! Моля те, пусни ме да вляза и да се измия!

— Разбира се, заповядай! — отговорил той.

Направил й път да влезе, а сам не можел да се нарадва на динарите. Измила се старицата, отишла при него, поклонила му се два пъти до земята и му благодарила. Той й подал два динара и тя възкликнала:

— Хвала на Аллаха, нека той благослови всички, които те обичат! Ти даряваш на просяците усмивка! Вземи си парите, макар да нямаш нужда от тях и ги върни на онази, която ти ги даде, когато ти си строши стъклата!

— А по какъв хитър начин мога да се добера до нея, майко? — запитал брат ми.

— Ти си и станал мил, синко, но тя е съпруга на голям човек! Вземи сега всичките пари със себе си, а видиш ли я — не пести ласки и добри думи! После ще получиш всичко, което пожелаеш — и красотата й, и парите й!

Взел брат ми със себе си всичкото злато и тръгнал след старицата. Много не хващал вяра на думите й, но вървял. Накрая стигнали до голяма порта. Тя почукала, появила се гръцка робиня и отворила. Първо влязла старицата, брат ми я последвал. Оказали се в голям дом пред широк миндер, подът — застлан с килими, завесите — спуснати. Седнал брат ми, оставил кесията до себе си, взел чалмата си с ръка. Не забелязал даже кога се е появила една неволница в пищни дрехи — по-хубава не бил срещал. Поклонил й се брат ми, тя се засмяла, зарадвана от появата му, отишла при вратата и я затворила. После хванала брат ми за ръка и го повела нанякъде. Влезли в отдалечена стая, застлана с прекрасни килими. Седнал брат ми, тя седнала до него, побъбрили си за малко, после тя се изправила и рекла:

— Почакай тук докато дойда!

И докато той си седял така, изведнъж при него влязъл черен роб с едра снага, с оголен меч в ръка, чийто блясък заслепява очите и викнал:

— Горко ти, нещастнико! Кой те е довел тук, развратник подъл!

Брат ми не могъл да отговори, сковал му се езикът от страх. Робът го награбил, съборил го, разголил го, заудрял го с тъпата страна на меча, ударил го повече от осемдесет пъти и го проснал полумъртъв на земята. Спрял чак когато помислил, че е умрял и викнал така, че земята се разтреперила и стаята зазвънтяла от гласа му:

— Къде е хубавицата!

Появила се неволницата. Тя носела красив поднос, пълен с бяла сол. Вземала от солта и посипала с нея раните му, за да загорят по-бързо. А той не мърдал да не разберат, че е жив и да го доубият.

Излязла неволницата, викнал отново робът, появила се старицата. Тя издърпала брат ми за краката и го хвърлила в дълбоко, мазе. Той паднал върху няколко други мъртъвци и така останал цели два дни. Всевишният Аллах превърнал солта в лек, който продължил дните му — тя затворила жилите, от които изтичала кръвта му. Щом усетил, че силите му се връщат и вече може да се движи, той изровил дупка в стената и се измъкнал от дома на убийците. Великият Аллах му позволил да се скрие, той тръгнал през нощта и до сутринта успял да се добере до дома си.

На сутринта старицата излязла да търси нова жертва. Брат ми я проследил без тя да го усети. Прибрал се у дома си и започнал да се лекува докато се излекувал напълно. Отново тръгнал след старицата и виждал как тя всеки ден залъгва един след друг различни хора и ги води в онзи дом. Не казал никому нищо. Когато усетил, че е вече напълно здрав и силите му са възстановени, взел една голяма кърпа, превързал я като бохча, напълнил я със счупени стъкла и я понесъл. Навлякъл дрехи на чужденец, за да не го познае никой и скрил под тях един меч. Излязла пред него старицата и той я заговорил на персийски:

— Ей, бабо, къде мога да претегля злато за деветстотин динара?

— Аз имам син, той е сарафин! — отговорила тя. — Той има разни теглилки. Ела да отидем до него да претегли златото, преди да е излязъл!

— Върви пред мене! — казал брат ми.

Тя тръгнала, той я последвал, стигнали до познатата порта, тя почукала, излязла гъркинята и се засмяла. А старицата рекла:

— Тлъсто месце съм ви донесла!

Всичко се повторило както първия път. Неволницата излязла, като го предупредила:

— Ти почакай, аз ей сега ще дойда!

Излязла и не седнал още брат ми — и ето го робът с извадения меч.

— Стани, нещастнико! — викнал той.

Надигнал се брат ми, но когато робът се извърнал, той бръкнал под дрехите си, измъкнал скрития меч, ударил и главата, на роба отхвръкнала встрани. Завлякъл го за краката към мазето и викнал:

— Къде е хубавицата?

Появила се неволницата, носела тепсията със солта. Като видяла брат ми с меч в ръка, тя хукнала да бяга, той я подгонил, замахнал — и нейната глава се търколила. После викнал:

— Къде е бабата?

Появила се старицата, затреперила, а той запитал:

— Познаваш ли ме, зла вещице?

— Не, господарю! — отговорила тя.

— Аз съм онзи, който ти даде два динара, когато влезе при мене да се измиеш преди молитва, а после с хитрост ме домъкна дотук!

— Аллах да ми прости стореното! — простенала тя.

Той замахнал, ударил я с меча и я разцепил на две половини. После се затичал да търси гъркинята. Щом го зърнала, тя загубила ума и дума, замолила го да й прости и той обещал.

— Какво те доведе при тези убийци? — запитал той.

— Бях робиня при един търговец! — заразказвала тя. — Понякога тази старица наминаваше към него. Веднъж тя ми каза: „У нас сега ще има невиждана веселба, искаш ли да погледаш?“ „С най-голямо желание!“ — отговорих аз. Облякох най-хубавите си дрехи, взех кесия със сто динара и тя ме въведе в този дом. Влязох — и не усетих кога този черен ме грабна. И ето ме тук вече цели три години — така ме подмами старата вещица!

— Има ли нещо скъпо в къщата?

— Много неща има, ако можеш да ги отнесеш — вземи ги!

Тръгнал брат ми след нея, заразтваряла тя пред него скринове и сандъци, а те били пълни с кесии. Замаяла се главата на брат ми, а робинята рекла:

— Ти иди, аз ще почакам! Доведи някой да носи парите!

Зарадвал се той, излязъл, наел десет хамали. А когато се върнал, намерил вратата отворена — нямало я нито неволницата, нито кесиите, останали само малко пари и дрехи. Разбрал, че робинята го е измамила. Взел колкото останало от парите, отворил килерите, прибрал всички платове и дрехи от тях, нищо не оставил в къщата.

Пренощувал радостен и щастлив. Но когато се съмнало, видял, че пред вратата го чакат двайсет стражници. Отворил им той, а те го сграбчили и викнали:

— Валията нареди да те заведем при него!

Отвели го при валията. Той огледал брат ми и запитал:

— Ти откъде имаш толкова платове?

— Дай ми прошка и ще ти кажа! — замолил се брат ми.

Дал му прошка валията и той му разказал всичко — от първата среща със старицата до бягството на робинята. Накрая добавил:

— Вземи всичко, каквото ти се иска от онова, което съм взел, но ми остави нещичко да се прехранвам!

Искало му се на валията да вземе всичките пари и всичките платове, но се побоял да не би султанът да узнае за станалото. Взел една част, останалото оставил на брат ми и казал:

— Махай се от този град, иначе ще те обеся!

Послушал го брат ми, подчинил се на повелята му и тръгнал към други страни. Но така се случило, че по пътя го настигнали крадци, те го набили, ограбили го и му отрязали ушите.

Стигна до мене какво е станало, тръгнах да го търся, намерих го, доведох го в града за радост на всички ни и му дадох всичко нужно за ядене и пиене…

Приказка за шестия брат на бръснаря

А шестият ми брат, о, емире на правоверните, онзи, с отрязаните устни, бе много беден, нямаше дори какво да яде на този тленен свят. Излязъл веднъж да намери нещо, за да си залъже глътката. Както си вървял, видял хубав дом с порта широка и висока, пред портата — слуги и стражи. Запитал един от минувачите:

— На кого е този дом?

— На един от братята Бармакиди! — му отговорили. — Нали ги знаеш, везирите на повелителя на правоверните!

Пристъпил брат ми към привратниците, помолил ги да му дадат нещичко, а те отговорили:

— Ами влизай през портата, ей го там стопанинът — той ще ти даде каквото поискаш!

Влязъл брат ми, повървял, насреща му — богат пищен дом, дворът — градина невиждана, пътеките — покрити с плочи каменни, прозорците — със завеси. Чудил се брат ми накъде да тръгне, но тръгнал направо. Оказал се пред личен брадат мъж, който седял в градината. Щом го видял, човекът се надигнал, поздравил го, запитал го кой е, какъв е. Брат ми отговорил, че е човек в нужда. При тези думи по лицето на посрещана се изписала мъка, той подпъхнал ръце под дрехите си, разкъсал ги и викнал:

— И аз да живея в страна, в която хора като тебе стоят гладни! О, не, това е нетърпимо! — после се обърнал към него. Ще разделиш ли моята трапеза?

— Господарю! — отговорил брат ми. — Много съм гладен и нямам търпение да го направя!

— Ей, слуги, подайте таса и ибрика! — наредил човекът и пак му заговорил: — Гостенино, измий си ръцете!

Слугите се изправили пред двамата с празни ибрици, брат ми се зачудил, а човекът направил такива движения, сякаш си миел наистина ръцете. После той наредил на слугите да сложат маса. Разтичали се те насам-натам, уж че трапеза редят, той хванал брат ми за ръка, сложил го да седне до себе си пред тази несъществуваща софра и започнал да мърда челюсти и да мляска уж че яде.

— Яж, не се срамувай! — говорел той. — Ти си гладен, знам, много си гладен!

Замляскал, задъвкал и брат ми, преструвал се, че и той яде, а онзи продължавал да говори:

— Яж, яж! Я виж колко е бял този хляб!

Гледал брат ми, без да вижда нищо и си мислел: „Този човек май обича да си прави шеги!“ И говорел на глас:

— Господарю, по-бял и по-вкусен хляб от този не съм ял!

— Меси го една моя робиня — купих я за цели петстотин динара! — казал човекът и викнал: — Ей, слуги, я подайте кебапа, дето и царете го нямат на масата си! — и пак се обърнал към брат ми: — Яж, гостенино, ти си гладен, трябва да ядеш!

Преструвал се брат ми, че преглъща, адамовата му ябълка се мърдала нагоре-надолу, а човекът извиквал гозба след гозба, без слугите да донесат каквото и да било, приканвал брат ми да хапва, подвиквал:

— Ей, слуги, я донесете печените пилета, пълнени с фъстъци! — и пак се обръщал към брат ми: — Тук ще ядеш такива неща, каквито никога не си вкусвал!

— Господарю, тези гозби нямат по вкус равни на себе си! — отговарял брат ми.

А онзи започнал да прави такива жестове с ръце, сякаш че подавал залъците направо в устата на брат ми. Ястията ставали все по-разнообразни и той ги описвал така, че брат ми, колкото бил гладен — още по-гладен ставал и започнал да мечтае поне за залък ечемичена питка. А онзи продължавал да го пита:

— Виждал ли си по-отбрани гозби?

— Не, господарю!

— Яж де, яж, не се срамувай!

— Стига ми толкова, наситих се!

Викнал мъжът към слугите да донесат сладкишите и те пак започнали да правят такива движения, сякаш подавали сладкиши. А стопанинът на къщата говорил:

— Яж от тези, много са хубави! Хапни от този кадаиф! Лапни тази палачинка докато не й е изтекъл сиропа!

— Няма да ти откажа, господарю! — отговорил брат ми и даже запитал защо има толкова много мускус в кадаифа.

— Така го правят в моя дом! — отговорил човекът. — Винаги в кадаифа за мене слагат по един мускал мускус и по половин мускал амбра!

Така вървял разговорът. Брат ми мърдал устни и челюсти и премлясквал, сякаш наистина се наслаждавал на вкуса на сладкишите. Накрая стопанинът наредил да донесат семки и орехи. Затичали се слугите, замахали с ръце, уж че чупят орехи.

— Вземи де, вземи! — говорел човекът. — Ето ти орехи, ето ти семки и стафиди! — правил жест с ръка, сякаш си взема, изброявал всички видове семки и орехи и току повтарял: — Яж, не се стеснявай!

— Наситих се, господарю! — отговорил брат ми. — Нямам сили вече да си взема каквото и да било!

— Гостенино! — казал човекът. — Искам да се храниш, да усетиш вкуса на великолепните гозби! За бога, не бива да оставаш гладен!

А брат ми си мислел: „Как ми се присмива този човек! За бога, той ще се кае пред Аллаха за всичко, което ми прави!“

— Я подайте вино! — наредил човекът на слугите си.

Те замърдали с ръце, сякаш че наливали вино в чаши, стопанинът се престорил, че му подава чаша и рекъл:

— Вземи, пийни си — ще ти хареса!

— Колко си щедър, господарю! — възкликнал брат ми.

Престорил се, че надига чаша и пие, а човекът запитал:

— Хареса ли ти?

— По-хубаво вино не съм пил!

— Пий тогава и наздраве!

Самият той се престорил, че надига чаша. Брат ми надигнал на ужким втора чаша, после се престорил, че пие още, изправил се, залюлял се като пиян и когато стопанинът се разсеял, той вдигнал ръка така, че се видяло скъсаното под мишницата му и му стоварил една плесница по шията така, че наоколо всичко звъннало. После го ударил втори път.

— Какво правиш, нищожество такова! — викнал човекът.

— О, господарю! — отговорил брат ми. — Аз съм твой роб, ти благоволи към мене, въведе ме у дома си, нахрани ме сито, напои ме накрая със старо вино! Пък аз, глупакът, взех, че се напих и започнах да буйствам! Но ти си толкова благороден, че не можеш да ме накажеш заради простотията ми!

Изслушал го стопанинът, засмял се с пълен глас и възкликнал:

— От дълго време се подигравам на толкова свят, надсмивам се на разни безделници и безсрамници — и никой сред тях не издържа подигравките ми, не схвана шегите ми, освен тебе! Сега ти прощавам! От сега нататък ще бъдеш мой храненик, ще бъдеш винаги на моята трапеза!

Наредил той да сложат истинска трапеза с всичките видове гозби, за които споменавал преди това. Хранили се двамата, наситил се наистина брат ми, после пийнали. Дошли няколко неволници хубави като луни, запели на няколко гласа, развличали ги, а те пак пили докато наистина се напили.

Онзи човек се привързал към брат ми като към истински брат, много го обикнал, дарил го с богата дреха. Когато се съмнало, продължили да ядат и пият — и така продължило двайсет години.

После мъжът се споминал, а султанът прибрал парите му и ги сложил в хазната си. Брат ми избягал от страната. Ходил що ходил — и ето че на пътя му излезли араби разбойници, пленили го, главатарят им започнал да го измъчва и да говори:

— Давай откуп за живота си, иначе ще те погубя!

Заплакал брат ми, заговорил:

— Кълна се в името на Аллаха, о, шейх на всички араби, аз си нямам нищичко! Никога в живота си не съм имал пари! Твой пленник съм, в ръцете ти съм — прави с мене каквото щеш!

Измъкнал могъщият бедуин широк нож от пояса си — ако ти падне на шията, ще я пререже от край до край, — стиснал го в десница, хванал нещастния ми брат, отрязал устните му и повторил искането си още по-настойчиво. Накрая разбрал, че няма да получи от него нищо и го оставил на мира.

Този бедуин имал хубава, но разпътна жена. Излязъл той нанякъде по разбойническите си дела, а тя започнала настойчиво да съблазнява брат ми. Той се въздържал дълго от притеснение пред Аллаха, но веднъж тя успяла да направи така, че да останат само двамата. Но докато те се забавлявали, довтасал мъжът й.

— Горко ти, нечестивецо! — викнал той. — Значи искаш да опорочиш жена ми!

Измъкнал ножа и окастрил всичко що стърчало по тялото му, метнал го на една камила, изоставил го на далечна планина й тръгнал по пътя си. Там го открили пътници, познали го, нахранили го, напоили го, пратили ми вест за него. Отидох да го взема, прибрах го, доведох го у дома си и му дадох всичко нужно, за да живее в достатък…

И ето ме пред тебе сега, о, емире на правоверните! Страхувах се да не ти омръзна, преди да съм ти разказал всичко — това би било голям грях! Това са разказите за шестте ми братя, а аз съм седмият!

Когато емирът на правоверните изслуша разказите за братята ми, той се разсмя и рече:

— Повярвах, Мълчаливко, ти малко приказваш, празни приказки, не говориш, но ще е по-добре за тебе да напуснеш този град и да заживееш другаде!

Така той ме изгони от Багдад. Вървях що вървях, никъде не спрях, много краища пребродих, а после чух, че е умрял и че друг го е наследил. Върнах се във великия град и узнах, че наистина е умрял. Тогава се срещнах с този момък, направих му най-големия хаир, какъвто може да се направи на един човек — защото ако не бях аз, щяха да го убият! А сега той ме обвинява в нещо, за което не съм виновен! Не е вярно нищо от онова, което той казва — че съм бил празнодумец, многословен, дългорек и нахален! Това не е вярно!

… И шивачът продължил разказа си пред царя на Китай:

— Изслушахме ние разказа на бръснаря и сами се убедихме, че е многословен празнодумец и че момъкът е пострадал без вина заради него. Хванахме го, вързахме го и за по-сигурно го отведохме в затвора. После ядохме, пихме и свърши пиршеството ни от весело по-весело чак на разсъмване! Прибрах се у дома, закусихме с жена си и тя каза:

— По цял ден си на работа, а аз стоя сама вкъщи и скучая! Ако следобед не ме изведеш на разходка из града, смятай, че ще те изоставя!

Излязохме заедно, поразходихме се, тръгнахме да се връщаме и насреща ни — този гърбушко! От него лъхаше на вино, той дрънкаше с тамбура и си тананикаше. Поканих го у дома, той прие. Излязох и купих пържена риба, върнах се, седнахме да хапнем, а жена ми взе парче риба, напъха я в устата му, запуши я, пък той взе, че умря. Взех го на гръб, изхитрих се да го оставя пред къщата на този лечител, лечителят се изхитрил да го хвърли в двора на надзирателя, надзирателят се изхитрил да го остави на пътя на християнина. Та ето какво ми се случи вчера, и то е по-забавно от историята с гърбавия!

Изслушал царят на Китай целия му разказ и разпоредил няколко души от стражата си да отидат заедно с шивача в затвора и да доведат оттам бръснаря.

— Непременно го доведете, за да чуя и него! — казал той. — Дано той да направи така, че всички да спасите душите си! Ще трябва да погребем гърбавия, да го предадем на земята — та той е умрял вчера! И гробница ще му построя — заради него чух такива забавни истории!

Не минал и час и от затвора се върнали стражите и шивача, които довели бръснаря. Изправили го пред царя — той бил шейх на възраст, може би над деветдесетте, с мургаво лице, бяла брада, бели вежди, изподрани клепнали уши и дълъг нос, с горделива надменна външност. Разсмял се царят и викнал:

— Е, Мълчаливко, искам да ми разкажеш нещо за себе си!

— О, царю, на всички времена! — заговорил бръснарят. — Какво са сторили този християнин, този еврейски патриарх и този мюсюлманин? А този гърбав пред вас — мъртъв ли е? Защо сте се събрали тук?

— Защо разпитваш тези хора? — запитал царят.

— За да проумее царят, че не съм празнословец и не се занимавам с неща, които не ме засягат! Не съм виновен за това, в което ме обвиняват — че много съм приказвал! Нали се казвам Мълчаливко — самото ми име издава вътрешния ми смисъл!

— Обяснете на този бръснар какво е станало снощи с гърбавия! — наредил царят. — Обяснете му какво разказа християнинът, какво — евреинът, какво — надзирателят и какво — шивачът!

Разказали му всичко. Бръснарят поклатил глава:

— За бога, чудна работа! Я да го видя аз този гърбушко!

Открили лицето на мъртвия. Той приседнал до главата му, сложил я на коленете си, огледал лицето му и се разсмял така, че се тътнал по гръб от смях.

— Всяка смърт си има причина! — възкликнал бръснарят. А смъртта на този гърбушко е чудо на чудесата! Тя трябва да се опише в писанията, за да могат онези, които идват след нас, да оценят миналото!

— Защо говориш така, Мълчаливко? — запитал царят.

— О, царю честити, кълна се в твоята благочестивост, но в гърбавия още тлее живот! — казал бръснарят.

Измъкнал тон от пояса си някакво мазило, намазал гърлото на гърбавия, покрил главата му да се затопли добре, извадил железни щипци, напъхал ги в гърлото му и извадил оттам парчето риба заедно с косата — и народът видял всичко това с очите си! Надигнал се гърбавия, изправил се на крака, кихнал силно, стреснал се, разтъркал с ръка лицето си и възкликнал:

— Хвала на Аллаха и неговия пророк Мохамед!

Зачудили се присъствуващите на станалото, засмял се и царят на Китай и се смял толкова, че едва не паднал в несвяст от смях.

— Чудна работа, за бога! — викнал султанът. — По-чудна от нея през живота си не съм виждал! Хей, мюсюлмани, приятели, войници верни, виждали ли сте през живота си някой да умре, пък после пак да оживее? Ако Аллах не ни бе пратил този бръснар, гърбавият щеше да е вече при роднините си в отвъдния свят! Той направи така, че онзи да оживее!

— За бога, това е чудо на чудесата! — викнали всички.

Наредил царят случилото се да бъде записано. Записали и запазили писанието в царската хазна. Той богато наградил евреина, християнина и надзирателя — дал всекиму по пищна дреха. Назначил шивача за придворен шивач, дал му висока заплата и го помирил с гърбавия. Надарил гърбавия с пищна дреха и му отредил висока заплата, направил го свой сътрапезник. И на бръснаря подарил богата дреха, отредил му висока заплата и благоволил да го назначи за царски бръснар и довереник. И така заживели всички сладък и приятен живот, докато не дошъл краят на земните им блага и раздялата завинаги с близките им…

Обущаря Маруф

Живял някога в Кайро, о, велики царю, един обущар, който кърпел стари обуща; името му било Маруф. Той имал и жена, която се казвала Фатима, а по прякор й викали Плашилото; хората й били лепнали този прякор само защото тя била нечестива злодейка, нямала си срама и много обичала да се кара, държала мъжа си под чехъл и го ругаела и проклинала всеки ден по хиляда пъти. Той обаче се страхувал от лошавината й и се боял от злобата й, защото бил мек човек, който държал на доброто си име. Ала бил беден и нямал нито пари, нито имоти. Спечелел ли добре от работата си, той трябвало да харчи всичко за жена си, не му ли провървяло през деня обаче, тя още същата нощ изливала яростта си върху него, та му вземала здравето и правела нощта му по-черна и от нейните собствени деяния.

Към всичко, което този човек трябвало да изтърпи от своята жена, ще прибавим и следното.

Веднъж тя му рекла:

— Маруф, искам да ми донесеш тази вечер сладки палачинки с пчелен мед!

Той й отвърнал:

— Нека даде Аллах Всевишният да спечеля парите и ще ти донеса довечера палачинки. Аллах ми е свидетел, сега нямам пари, ала Всевишният сигурно ще ми помогне да ги спечеля.

Ала тя извикала:

— Не ме интересуват твоите приказки! Ще ти помогне ли той, или няма да ти помогне — да не ми се връщаш у дома без сладки палачинки с пчелен мед! Върнеш ли се без тях, ще ти направя нощта черна, колкото е бил черен късметът ти, когато ме взе за жена и ми падна в ръцете!

Той само отговорил:

— Аллах е великодушен! — и си излязъл, нещастникът, чиято мъка се изписала по лицето му; после той прочел утринната си молитва и отворил дюкяна си.

Рекъл си:

„Моля ти се, о, господарю наш, помогни ми да спечеля пари за тия палачинки и ме спаси тази нощ от лошавината на злата ми жена!“

Той седял чак до обяд в дюкяна си, ала никой не му донесъл никаква работа, затова страхът от жена му още повече се увеличил. Тогава той станал, затворил дюкяна и не знаел какво да направи, за да намери палачинки, след като нямал пари дори да купи хляб. Когато минавал край дюкяна на майстора сладкар, той се спрял объркан и очите му се напълнили със сълзи. Сладкарят го видял и му рекъл:

— Какво ти е, майстор Маруф, та плачеш? Кажи, какво ти се е случило?

Тогава Маруф му разказал всичко и рекъл:

— Трябва да знаеш, че моята жена е много зла и без сърце, иска ми се да й занеса сладки палачинки, ала аз седях чак до обяд в дюкяна си и не можах да спечеля дори пари за хляб, та сега ме е страх от нея.

Сладкарят се усмихнал и рекъл:

— Не се тревожи! Колко кила искаш да купиш?

— Две кила и половина — отвърнал Маруф и сладкарят му претеглил две кила и половина и рекъл:

— Топено масло имам, но нямам пчелен мед, за сметка на това пък имам петмез, който е много по-хубав от пчелния мед. Какво от това, ако ти ги приготвя с петмез?

Обущарят се съгласил, тъй като търговецът бил готов да го почака за парите, и затова рекъл:

— Дай ми ги тогава с петмез!

Приготвил сладкарят палачинките с топено масло и ги залял с петмез, та можели да се поднесат и на царска трапеза. После той попитал Маруф:

— Хляб и сирене трябват ли ти?

— Трябват ми — отвърнал Маруф.

Сладкарят му дал и за четири пари хляб, за една пара сирене, а палачинките били за десет пари. После му рекъл:

— Да знаеш, Маруф, че ми дължиш петнадесет пари. Върви при жена си и се забавлявай добре; вземи и тази пара да идеш на баня! Можеш да ми платиш след един, след два, че и след три дена, когато Аллах ти помогне да спечелиш. Успокой и жена си, аз ще те изчакам, докато спечелиш повече пари, отколкото ти трябват за всекидневните нужди!

Взел Маруф палачинките и хляба, и сиренето и се обърнал да си върви, като благословил сладкаря. Тръгнал си с успокоено сърце и току си говорел:

— Хвала на тебе, господарю наш! Колко си великодушен!

Щом влязъл при жена си, тя извикала насреща му:

— Донесе ли ми сладки палачинки?

— Донесох — отвърнал той и оставил палачинките пред нея.

А тя, щом ги погледнала, веднага разбрала, че са приготвени с петмез, и се разкрещяла:

— Не ти ли казах да ми донесеш палачинки с пчелен мед? Искал си да ми нравиш напук, затова си поръчал да ти ги направят с петмез, така ли?!

Той се извинил, като рекъл:

— Купих ги на вересия.

Тя обаче се разкрещяла:

— Това са глупави приказки, аз искам палачинки с пчелен мед! — И тя захвърлила яростно палачинките в лицето му и изкрещяла: — Тръгвай, негоднико, и ми донеси други палачинки!

При тези думи тя го цапардосала по бузата и му избила един зъб, така че кръвта потекла по гърдите му. Разярен, той я тупнал леко по главата, тогава тя го сграбила за брадата и се разкрещяла с все сили:

— О, мюсюлмани!

Дотичали съседите и откопчили ръцете й от брадата му; започнали да я корят и да й се карат и рекли:

— Всеки от нас би бил щастлив, ако му се падне да се наяде със сладки палачинки с петмез! Как можеш да бъдеш толкова безсърдечна с този беден човек? Засрами се най-после!

И те й говорили така с добро, докато между двамата се възцарил мир. Щом хората се разотишли обаче, тя се заклела, че няма да хапне от палачинките, а Маруф, измъчван от голям глад си рекъл:

„Щом тя се закле, че няма да яде, да си хапна аз поне“.

И той седнал да се нахрани, а тя, като го видяла, че яде, извикала:

— В името на Аллаха, дано, каквото хапнеш, се превърне в отрова, та да ти разяде гърлото! — дано клетвата не застигне никого!

Тогава той й рекъл:

— Няма да бъде така, както ти казваш — и продължил да се храни доволен и добавил: — Та нали се закле, че няма да ядеш; Аллах обаче е великодушен. Ако е такава волята на Аллаха, утре вечер ще ти донеса палачинки с пчелен мед, които ти сама ще си изядеш.

Помъчил се той да я успокои, а тя все продължавала да го кълне; не престанала чак до сутринта да го обижда и да го ругае. И когато се развиделило, тя запретнала ръкави до лакти и отново се нахвърлила да го убие. Той обаче извикал:

— Дай ми време, нали ти казах, че ще ти донеса други!

И като рекъл това, той забързал към джамията, помолил се на Аллаха и се отправил към своя дюкян, отворил го и седнал. И едва-що седнал, ето че дошли двама пратеници на кадията и му рекли:

— Ставай, защото те вика кадията! Жена ти се е оплакала пред него; тя изглежда така и така.

По описанието той разбрал, че е била жена му, и рекъл:

— Нека Аллах Всевишният я накаже! — Станал и тръгнал подир двамата пратеници, които го отвели пред кадията.

Там той видял жена си с превързана ръка и изцапан с кръв яшмак, стои и плаче и си бърше сълзите. Кадията се нахвърлил върху него:

— Човече божи, нямаш ли страх от Аллах Всевишния? Как можеш да биеш жена си, да й счупиш ръката и да й избиеш зъбите, как можа да направиш всичко това?

Маруф отвърнал:

— Щом съм я бил и съм й избил зъбите, осъди ме, както ти сметнеш за добре! Работата обаче стоеше така и така и съседите вече ни помириха. — И той разказал на кадията всичко отначало докрай.

А кадията бил добър човек, затова извадил четвърт динар от джоба си и рекъл на Маруф:

— Човече, вземи тези пари и поръчай да й приготвят сладки палачинки с пчелен мед, след това се сдобрете и живейте в мир.

Но обущарят отговорил:

— Дайте парите на нея!

След като тя взела парите, кадията възцарил мир между двамата и рекъл:

— Жено, подчинявай се на мъжа си, а ти, човече, бъди мил с жена си!

Така, помирени от кадията, те си тръгнали — жената се обърнала на едната страна, мъжът — на другата, и се запътил към дюкяна си. Едва седнал на столчето, ето че двамата пратеници на кадията дошли при него и му казали:

— Дай ни възнаграждението за извършената услуга!

Той им отвърнал:

— Кадията не ми поиска никакви пари, дори ми даде четвърт динар.

Те обаче продължили:

— Не те питаме дал ли ти е кадията нещо, или ти е взел. Не ни ли платиш възнаграждението, ще си вземем парите от теб със сила.

И те го замъкнали на пазара и го принудили да продаде обущарските си сечива; след като им дал половин динар, те го оставили на мира. А той подпрял глава с ръка и седнал натъжен, тъй като вече нямал сечива и не можел повече да работи. И както седял така отчаян, ненадейно върху него се нахвърлили двама ужасно грозни мъже и рекли:

Стани, човече, и ела, че те вика кадията! Жена ти се е оплакала при него от тебе.

— Че кадията вече ни помири! — отвърнал той, но те рекли:

— Ние идваме от друг кадия, жена ти се е оплакала при нашия кадия!

Тогава той тръгнал заедно с тях, като се помолил на Аллаха да го запази от жена му със следните думи: „Аллах е нашето упование, той е най-справедливият ни съдник!“.

А като видял жена си, възкликнал:

— Та нали се помирихме с тебе, добра ми жено?

Тя обаче рекла:

— Не може да има мир между тебе и мене!

Тогава той пристъпил към кадията и му разказал цялата си история и приключил с думите:

— Еди-кой си кадия ни помири само преди час.

Тогава кадията рекъл на жената:

— Безсрамна жено, защо идваш да се оплакваш пред мене, след като вече е сключен мир, помежду ви?

Тя отвърнала:

— Той пак ме би след това.

Тогава кадията се обърнал и към двамата:

— Помирете се; ти недей да я биеш повече, и тя няма да ти бъде непокорна занапред!

Така те пак се помирили и кадията рекъл на Маруф:

— Плати сега на пратениците за услугата!

Той платил на двамата мъже и се върнал в дюкяна си; отворил го и седнал като пиян от мъката, която го сполетяла. И както си седял така, неочаквано в дюкяна му налетял друг някакъв човек и му рекъл:

— Маруф, бягай и се скрий! Жена ти те е наклеветила пред най-висшия съд и Абу Табак^[1] е по дирите ти.

Скочил Маруф, заключил дюкяна и побягнал към Портата на победата^[2]. От парите, които бил получил за калъпите за обуща и от сечивата си, му били останали още само пет пари; пътем той си купил за четири пари хляб и за една пара сирене и продължил да бяга. А времето било зимно и вече идел часът за следобедната молитва; и както Маруф бягал между купищата боклук край портата, отгоре му се излял дъжд като из ведро и дрехите му съвсем се измокрили. Затова той влязъл в джамията „Ал-Адилия“; намерил там някаква изоставена постройка и малка полусрутена стаичка, която зеела без врата, и той влязъл вътре, за да се подслони от дъжда, тъй като дрехите му били подгизнали от вода. Сълзите се стичали от очите му и той рекъл омъчнен и натъжен:

— Къде да се дяна от тази лоша жена? Моля те, о, господарю, изпрати ми някои, който да ме отведе в далечна страна, където тя да не може да ме намери!

И като седял разплакан, неочаквано стената се разтворила и отвътре излязло някакво страшилище — кожата да ти настръхне. То проговорило:

— О, човече, защо ме събуждаш през нощта? Аз живея вече двеста години тук и досега никой не е стъпил тук и аз не съм виждал някой да се държи като теб. Кажи ми какво искаш и аз ще изпълня желанието ти, защото сърцето ми се изпълни със съчувствие към тебе!

— Кой си ти? И какъв си? — попитал Маруф; а огромното страшилище рекло:

— Аз съм обитателят на това място.

Тогава Маруф му разказал всичко, което изстрадал от жена си, а духът рекъл:

— Искаш ли да те отведа в страна, където жена ти няма да може да намери път към тебе?

— Да — отвърнал Маруф, а духът казал:

— Качи се тогава на гърба ми!

Маруф се качил, демонът се издигнал във въздуха и полетял с него и летял от часа на вечерната молитва до настъпването на утринния здрач; тогава го оставил да слезе на една висока планина и му рекъл:

— О, смъртни човече, слез от тази планина и ще видиш долу портата на един град; влез там и бъди спокоен, че жена ти няма да намери пътя и не може да стигне до тебе!

После той оставил човека и отлетял, а Маруф стоял учуден и объркан на мястото си, докато изгряло слънцето. Тогава си рекъл:

„Ще тръгна и ще сляза от тази планина долу до града, и без това няма полза да чакам тук“.

И той слязъл до подножието на планината и видял там един град с високи стени и издигащи се дворци и позлатени постройки, които очаровали всеки с красотата си. Той влязъл през портата на града и видял, че тук всяко натъжено сърце може да се разведри, ала когато тръгнал през пазара, местните хора започнали да го гледат и да се втренчват в него, и се струпали наоколо му и се чудели на дрехите му, тъй като тяхното облекло не приличало на неговото. Тогава един от местните граждани рекъл:

— О, човече, ти чуждѝнец ли си?

— Чуждѝнец съм — отвърнал той.

— От коя страна си?

— От Кайро, града на щастието.

— Изглежда, че отдавна си излязъл оттам?

— Вчера, По времето на следобедната молитва.

Тогава човекът му се надсмял и извикал:

— Ей, хора, елате насам и погледнете този човек и го чуйте какво говори!

— Че какво говори той? — попитали хората, а онзи им рекъл:

— Твърди, че идвал от Кайро и бил излязъл оттам вчера, по времето на следобедната молитва.

Всички се разсмели и около него се струпал много народ и всички викали:

— Човече, ти не си с ума си, щом говориш така! Как можеш да твърдиш, че си излязъл от Кайро вчера, в часа на следобедната молитва, и си пристигнал тук тази заран? Та от нашия град до Кайро се пътува цяла година!

Той обаче им отвърнал:

— Вие не сте си с ума, а не аз; това, което ви казвам, е истина. Ето, погледнете, че хлябът, който нося от Кайро, е още пресен!

Той им показал хляба, те го видели и много се учудили; защото хлябът бил различен от хляба, който месели в тяхната страна. Тогава надошли още хора и всички си викали един на друг:

— Вижте хляб от Кайро! Елате да го видите!

Така целият град заговорил за Маруф, едни му вярвали, други го упреквали в лъжа и му се надсмивали. И ето неочаквано по пътя минал един търговец, който яздел ослица; а подире му вървели двама роби. Той си проправил път между навалицата и рекъл:

— Ей, хора, не ви ли е срам да се трупате така около този чужденец и да му се подигравате и надсмивате? Какво ви е сторил той?

И търговецът ги нахокал, докато ги разгонил, никой не посмял дума да му отвърне. Тогава той рекъл на непознатия:

— Ела, братко! Не обръщай внимание на тези хора; те нямат никакъв срам!

И той го повел със себе си и го водил, докато стигнали до една голяма и богато украсена къща; там той го поканил да седне в една зала, достойна да посрещат в нея царе, и дал заповед на робите си. Те отворили една ракла и извадили отвътре дрехи, които подобавали за търговец, притежаващ най-малко хиляда торби със злато; стопанинът дал на Маруф да се облече и тъй като обущарят бил строен човек, изведнъж заприличал на старейшина на търговско сдружение. Веднага след това търговецът заръчал на слугите си да поднесат обед; слугите донесли пред двамата мъже софра, отрупана цялата с най-хубави и най-различни ястия. След като двамата се нахранили и пийнали, търговецът казал на своя гост:

— Как се казваш, братко?

Гостът отвърнал:

— Името ми е Маруф, а по занаят съм кърпач; изкърпвам стари обуща.

— От коя страна идваш?

— От Кайро съм.

— От кой квартал?

— Ти Кайро познаваш ли?

— Аз съм родом от Кайро!

— От Червената улица съм.

— А кого познаваш по Червената улица?

— Ами този и този, и онзи — отвърнал Маруф и изброил цял куп имена на хора.

Тогава търговецът пак попитал:

— А познаваш ли шейха Ахмед, аптекаря?

— Той ми е съсед, живеем стена до стена.

— Добре ли е той?

— Добре е.

— Колко деца има?

— Три: Мустафа, Мохамед и Али.

— Какво стана по волята на Аллаха с неговите деца?

— Мустафа е добре, стана учен човек, учител е; Мохамед пък стана аптекар и си отвори дюкян до дюкяна на баща си, след като се ожени; жена му го дари с един син, който се нарича Хасан.

— Дано бог и тебе зарадва с добра вест! — възкликнал търговецът, а Маруф продължил:

— Али пък беше мой другар, докато бяхме още малки, и ние двамата играехме все заедно. Преобличахме се като християнски деца и се вмъквахме в църквата; там крадяхме молитвените книги на християните, а после ги продавахме и си купувахме с парите нещо за ядене. Веднъж християните ни забелязаха и ни пипнаха с една книга; оплакаха се от нас пред домашните ни и казаха на бащата на Али: „Ако не забраниш на сина си да ни краде, ще те обадим на царя“. Баща му успокои хората и здравата напердаши сина си. Затова синът му избяга и оттогава никой не го знае къде пропадна; цели двадесет години го няма и никой не е чул никаква вест за него.

Търговецът възкликнал:

— Аз съм Али, синът на шейха Ахмед аптекаря, а ти си моят приятел от детинство Маруф!

И тогава те двамата се поздравили отново, а после търговецът продължил:

— Маруф, разкажи ми, защо дойде от Кайро в този град!

Тогава Маруф му разказал за своята Фатима Плашилото и за всичко, което тя правела с него; накрая приключил с думите:

— Когато не можех вече да търпя мъките, които тя ми причиняваше, избягах от нея и се озовах пред Победната порта; но там ме застигна силен дъжд и аз се скрих в една срутена ниша на джамията „Адилия“ и седнах там да си поплача. Неочаквано пред мен се яви обитателят на онова място, един ифрит от света на духовете и ме разпита какъв съм и що съм. Разказах му своята беда, а той ме взе на гърба си и летя с мене през цялата нощ между небето и земята; най-сетне ме остави на една планина и ми разказа за този град. Така аз се спуснах по склона и дойдох в града; там хората ме наобиколиха и започнаха да ме разпитват. Като им казах, че вчера съм излязъл от Кайро, те не ми повярваха; после дойде ти и разпъди хората и ме доведе в тази къща. Това е причината, поради която излязох от Кайро, а ти по каква причина дойде в този град?

Търговецът отвърнал:

— Овладяло ме бе лекомислие още като бях едва на седем години; оттогава тръгнах от страна в страна и от един град в друг, докато дойдох в този град, който се нарича Ихтиян ел-Хотан. Тъй като видях, че жителите му са добри и любезни хора, които вярват на бедните, продават им на вересия и ловят вяра на всичко, което те казват, аз им рекох: „Аз съм търговец и избързах пред кервана си, за да намеря място, където да подслоня стоките си, като пристигнат“. Хората ми повярваха и ми опразниха един дюкян. После им рекох: „Има ли някой сред вас, който да е съгласен да ми даде назаем хиляда динара, докато пристигне моята стока? Тогава ще му върна онова, което съм взел от него; имам нужда да си набавя някои неща, преди да ми дойде стоката“. И хората ми дадоха, каквото им поисках, а аз отидох на пазара и след като разгледах някои стоки, купих ги. На другия ден ги продадох и спечелих петдесет динара, така че можах да си купя нови стоки. Държах се винаги внимателно и любезно с хората и те ме обикнаха; в същото време продължавах да продавам и да купувам, докато натрупах много пари. Знай, братко мой, че поговорката гласи: „Светът е лъжа и измама“ — и затова, попаднеш ли в страна, където никой не те познава, прави каквото искаш! Ако кажеш например на всички, които те питат: „Занаятът ми е кърпач на обувки и съм беден, и избягах от жена си, и напуснах вчера Кайро“, те няма да ти повярват и ти ще станеш за подигравка на всички, докато си в този град. А ако им кажеш: „Един ифрит ме донесе тук“, те ще те избягват и никой няма да се сближи с теб и всички ще си кажат: „В този човек се е вселил ифрит и всеки, който се сближи с него, може да пострада“. А тези приказки ще навредят както на тебе, така и на мене, защото всички тук знаят, че аз съм от Кайро.

Тогава Маруф попитал:

— Какво да правя тогава?

Търговецът рекъл:

— Ще те науча какво да направиш, щом такава е волята на Аллаха. Утре аз ще ти дам хиляда динара и една оседлана ослица, която ще яхнеш, а също и един роб, който ще тича пред теб и ще те отведе на търговския пазар; влез там с магарето. Аз също ще бъда сред търговците и щом те видя, ще стана на крака, ще те поздравя, ще ти целуна ръка и ще се държа с тебе като с голям господар. И колчем те попитам за някой вид плат и ти река: „Донесъл ли си нещо от него?“, ти отговаряй: „Много!“. Когато хората ме попитат за тебе, аз ще те похваля и ще те представя като голям човек. После ще им река: „Освободете му един склад и един дюкян!“ При това ще им кажа, че си човек с много богатства и голяма щедрост. И щом при теб дойде някой просяк, дай му, каквото имаш под ръка; тогава те ще повярват на думите ми, ще се съгласят, че си велик и щедър, и ще те обикнат. После аз ще те поканя на гости и ще поканя в твоя чест и всички останали търговци, така ще те въведа в техния кръг, за да те опознаят те, а и ти да ги опознаеш, за да можеш да продаваш и купуваш и да започнеш търговия с тях. И няма да мине много време и ще станеш богат човек.

Така на другата заран той му броил хиляда динара, облякъл го в скъпи дрехи, оседлал му да яхне една ослица и му дал един роб; после му рекъл:

— Нека Аллах те освободи от отговорност за всичко това! Защото ти си мой приятел и аз съм длъжен да се отнасям с тебе почтително. Не се безпокой, отпъди мисълта за деянията на жена си и не говори никому за нея!

— Нека Аллах ти се отплати с добро! — отвърнал Маруф и яхнал ослицата, а робът побягнал пред него, докато го отвел пред портата на търговския пазар.

Там всички търговии седели пред дюкяните си, а сред тях бил и търговецът Али; щом видял Маруф, той станал на крака, избързал насреща му и извикал:

— Благословен да бъде този ден, о търговецо Маруф, който вършиш само добри дела и си самата доброта^[3]! — После той му целунал ръка пред очите на всички търговци и рекъл: — Братя мои, търговецът Маруф ви е почел със своето идване. Поздравете го!

И той дал знак на другите търговци да се отнесат с високи почести към госта; и така в очите на всички кърпачът на обувки станал голям човек. А Али веднага му помогнал да слезе от ослицата и след като всички го поздравили, той отвеждал един по един търговците настрана и хвалил пред тях Маруф. Тогава те го попитали:

— Търговец ли е този човек?

— Търговец е — отвърнал им Али, — дори е най-великият измежду търговците и няма по-богат човек от нещо, защото неговите богатства, както и богатствата на баща му и на дедите му, са известни сред търговците в Кайро. Той има съдружници в Източна Индия и в Западна Индия, и в Йемен и се слави с великодушието си. Затова знайте неговия род и оценете високото му положение и му бъдете в услуга! Знайте също така, че той не е дошъл за търговия в този град; тръгнал е на път с намерение само да види нови страни и хора, защото на него не му е нужно да обикаля по чужбина за печалби и търговия. Той има толкова богатства, колкото огънят не може да опустоши; и аз самият съм един от неговите слуги.

И така той непрекъснато го хвалил, докато те го взели за много по-голям от тях и започнали да си разказват помежду си за неговите добродетели. Тогава всички се струпали около него и започнали да му предлагат сладки и шербети, докато дошъл и старейшината на търговското сдружение и го поздравил. А търговецът Али му рекъл в присъствието на останалите търговци:

— Господине, донесе ли случайно и от еди-кой си вид плат?

— Много — отвърнал Маруф.

А през същия този ден Али му бил показал различни видове скъпи платове и го запознал с имената на скъпите и на евтините тъкани. Тогава един от търговиите го попитал:

— Господине, носиш ли и жълто платно?

— Много — отвърнал Маруф.

А друг рекъл:

— А червено като кръвта на газелата носиш ли?

— Много — отвърнал и сега кърпачът на обувки.

И всеки път, когато някой го попитал, той отвръщал:

— Много.

Тогава един възкликнал:

— О, търговецо Али, ако твоят съгражданин би пожелал да натовари хиляда товара най-скъпи платове, могъл ли е да го стори?

А Али отвърнал:

— Хиляда товара той може да събере само от един от своите складове, и то пак няма да е нищо.

И както всичките си седели така на разговор, ето че се приближил един просяк и обиколил търговците; един му дал една пара, друг медено петаче, повечето обаче не му дали нищо. А когато беднякът се приближил до Маруф, той извадил шепа злато от джоба си и му го дал; просякът го благословил и си отишъл по пътя. Търговците много се учудили и рекли:

— Та това е царско дарение! Този човек даде на просяка неброени жълтици! Ако не е много богат и не притежава голямо богатство, той няма да даде на един просяк цяла шепа злато!

След малко дошла една бедна женица; Маруф пак взел шепа пари и й ги дал. И тя си отишла, след като го благословила и разказала за него на другите бедняци; и ето че те се извървели един след друг. За всеки, който идвал при него, Маруф взимал шепа пари и му ги давал, докато раздал хилядата динара.

Тогава той плеснал с ръце и рекъл:

— Аллах е нашият съдник и той напътствува и ръководи нашите дела.

Тогава старейшината на търговското сдружение го попитал:

— Какво ти стана, о, търговецо Маруф?

А той отвърнал:

— Изглежда, че повечето жители на този град са бедни и нуждаещи се. Ако знаех това, щях да донеса много пари в дисагите си, за да ги раздам на бедните. Страхувам се обаче, че ще трябва дълго да остана из чужди страни, а съм навикнал никога да не отпращам просяк. Ето че вече нямам, пари у себе си и ако сега дойде просяк при мене, какво ще му кажа?

Старейшината рекъл:

— Кажи му: „Аллах ще те сподоби с хляб!“

Маруф обаче отвърнал:

— Аз не съм навикнал така и затова съм много загрижен. Имам нужда от хиляда динара, за да мога да раздавам милостиня, докато дойде керванът ми.

— Не се грижи за това — отвърнал старейшината и изпратил един от своите слуги; слугата се върнал с хиляда динара, които господарят му дал на кърпача на обувки. Така Маруф продължил да дарява всеки бедняк, който минавал край него, докато се разнесъл викът на мюезина за обедната молитва; веднага всички влезли в джамията и отслужили обедната молитва, а Маруф разпръснал над главите на всички молещи се парите, които му били останали от хилядата динара. Това привлякло погледите на всички към него и насъбраният народ започнал да го благославя, докато търговците се чудели на щедростта и благодетелността му. Тогава той се обърнал към друг търговец и взел назаем и от него хиляда динара; и раздал и тях на бедните. Търговецът Али гледал какво върши Маруф, ала не смеел нищо да му каже. А Маруф продължил все така, докато, прокънтял викът за следобедната молитва; тогава той влязъл в джамията, помолил се и отново раздал остатъка от парите си. И преди още да са затворили портата на пазара; той вече бил взел назаем пет хиляди динара и ги раздал на хората; на всеки, от когото вземал пари назаем, той казвал:

— Чакай, докато дойде моят керван. Ако искаш, тогава ще ти върна дълга си в злато, а ако предпочиташ платове, ще ти дам платове, защото имам много.

Вечерта търговецът Али го поканил у дома си, а заедно с него поканил и всички търговци и поставил Маруф да седне на почетното място. На вечерята Маруф говорел само за платове и скъпоценни камъни и всеки път, когато гостите споменавали нещо, той казвал:

— Аз имам много от тази стока.

На другия ден той отново отишъл на пазара, обърнал се към някои търговци и взел от тях пари назаем и ги раздал на бедните. И така продължило двадесет дни, докато той заел от хората шейсет хиляди динара, но нито керванът му идвал, нито помитаща всичко живо чума. Тогава хората започнали да се безпокоят за парите си и викнали:

— Керванът на търговеца Маруф все още не идва! Докога ще взима той пари от хората и ще ги раздава на бедните?

А един от тях рекъл:

— Аз смятам, че ние би трябвало да поговорим с неговия съгражданин, търговеца Али.

Така всички отишли при Али и му рекли:

— О, търговецо Али, керванът на търговеца Маруф все още не е пристигнал.

А той им отвърнал:

— Имайте търпение; сигурно скоро ще пристигне!

След това обаче той дръпнал своя приятел настрана и му рекъл:

— Маруф, какво означава това твое държане? Какво те посъветвах аз; да препечеш хляба си или да го изгориш? Ето търговиите вече вдигат шум за парите си и ми казаха, че дължиш шейсет хиляди динара, които те са ти заели, а ти си ги раздал на бедните, след като нито продаваш, нито купуваш?

Кърпачът на обувки отвърнал:

— Че какво значение има това? И какво представляват шейсет хиляди динара? Щом моят керван дойде, ще им се разплатя, ако искат — с платове, ако предпочитат — със злато и сребро.

Тогава търговецът Али възкликнал:

— Аллах е най-велик! — Та нали нямаш никакъв керван?

— Имам и по-голям! — отвърнал Маруф, а търговецът продължил:

— Нека Аллах и всички светии те накажат за твоята дързост! Да не би аз да те научих да говориш така, за да кажеш същото и на мен? Но почакай, аз ще ида и ще отворя очите на хората да те видят какъв си.

Маруф обаче му рекъл:

— Я върви и си гледай работата и не приказвай толкова много! Че аз да не съм някой бедняк? В моя керван има какво ли не и щом той пристигне, те ще получат обратно всичко, дори и двойно. Аз нямам никаква нужда от тия приятели тук!

Тогава търговецът Али се ядосал и викнал:

— Нахален човек си ти и аз ще ти дам да разбереш какво означава да ме лъжеш така безсрамно.

Маруф рекъл само:

— Каквото е в твоя власт, стори го! Нека те изчакат, докато пристигне стоката ми, тогава ще си получат, каквото им дължа, и повече дори.

А Али го оставил сам и излязъл, като си рекъл:

„Преди го хвалех, и ако сега почна да го коря, ще изляза лъжец; тогава за мен напълно ще подхожда поговорката: «Който първо хвали, а после кори, той два пъти е лъгал»“.

И горкият Али не знаел какво да стори. Тогава обаче търговците дошли отново при него и го попитали:

— Търговецо, Али, говори ли с него?

Той отвърнал:

— О, хора, не ми е на сгода да му говоря, защото той и на мен ми дължи хиляда динара и аз не мога да заприказвам с него за това. Вие не ме питахте за съвет, когато му давахте парите си, и затова няма нужда сега да ме занимавате с неговите работи. Предупредете го сами, а ако не ви върне парите, оплачете се от него пред царя на града и му кажете: „Този човек е измамник, той ни излъга!“ Тогава царят ще ви спаси от неговите лъжи.

Отишли търговците при царя и му разказали какво им се е случило и заключили със следните думи:

— О, най-велики царю на нашето време, ние не знаем как да постъпим с този търговец, чиято щедрост е преголяма. Той прави така и така и всички пари, които взема назаем от нас, раздава на бедните с пълни шепи. Ако наистина няма нищо, разумът му не би му позволил да пълни шепите си със злато и да го раздава на просяците. Ако пък е богат човек, ние ще се уверим в това, когато пристигне стоката му. Ала никаква стока не идва, макар той да твърди, че пътувал с цял керван и избързал напред. Всеки път, когато споменем пред него някакъв плат, той казва: „Аз имам много от него“. А ето че мина вече доста време, ала от неговия керван не идва никаква вест. Той ни дължи вече шейсет хиляди динара, които до грош раздаде на бедните.

И като говорели така, те не преставали да хвалят неговата щедрост. А техният цар бил много алчен човек, по-алчен и от Ашаб^[4]. Щом чул за щедростта и за великодушието на Маруф, алчността заговорила в него и той рекъл на своя везир:

— Ако този търговец не притежаваше несметни богатства, не би бил толкова щедър. Сигурно е, че керванът му ще пристигне; тогава всички тия търговци ще се натрупат около него и той ще пръсне купища пари сред тях. Аз обаче имам много по-голямо право от тях над тези пари, затова смятам да се сближа с него и да спечеля приятелството му, та като дойде керванът му, аз да получа онова, което инак търговците биха получили; освен това искам да го оженя за дъщеря си и по този начин да присъединя неговото богатство към моето.

Ала везирът му възразил:

— О, най-велики царю на нашето време, аз все пак смятам, че той е само един измамник, а измамниците често сриват със земята домовете на алчните.

Царят обаче отвърнал:

— О, везирю, аз ще го поставя на изпитание и ще разбера дали е измамник, или е честен човек и дали е израсъл сред богатство и излишество, или не.

— И как смяташ да го изпиташ? — попитал везирът, а царят отвърнал:

— Имам един скъпоценен камък, ще пратя да викнат търговеца да дойде при мене; като седне, ще се отнеса почтително към него и ще му дам скъпоценния камък в ръката. Познае ли какъв е и оцени ли правилно стойността му, значи е човек, свикнал на богатство и излишество. Не го ли познае обаче, значи е измамник и лъжец и аз ще го осъдя да умре от най-позорна смърт.

Като казал това, царят изпратил да повикат Маруф да дойде при него. И когато кърпачът на обувки влязъл и произнесъл обичайния поздрав, царят отговорил на поздрава му и го поканил да седне край него; после му рекъл:

— Ти ли си търговецът Маруф?

— Аз съм — отвърнал онзи, а царят продължил:

— Търговците твърдят, че ти им дължиш шейсет хиляди динара, вярно ли е това, което те казват?

— Вярно е — отвърнал Маруф, а царят попитал:

— Защо не им върнеш парите?

Тогава кърпачът отвърнал:

— Нека изчакат, докато пристигне моят керван, тогава ще им върна дълга си двойно. Ако искат злато, ще им дам злато, ако искат сребро — сребро ще им дам; предпочитат ли стоки, мога да се разплатя и със стоки. Комуто дължа хиляда, ще му дам две хиляди като обезщетение, задето ми е помогнал да запазя доброто си име пред бедните, защото аз имам по много от всичко.

Тогава царят му рекъл:

— О, търговецо, вземи това и виж какво представлява и каква е стойността му.

И той му подал един скъпоценен камък, голям колкото лешник, който бил купил за хиляда динара и много държал на него, защото нямал друг такъв. Маруф взел камъка в ръка, стиснал го между показалеца и палеца и камъкът се строшил, защото бил крехък и не могъл да издържи на натиска. Царят извикал:

— Защо строши скъпоценния ми камък?

А Маруф се усмихнал и отвърнал:

— О, най-велики царю на нашето време, та това не е никакъв скъпоценен камък! Това е само парче камък, което струва хиляда динара; как можеш да казваш за него, че бил скъпоценен камък? Истинският скъпоценен камък струва седемдесет хиляди динара, а това тук е само парче камък. Скъпоценен камък, който не е голям поне колкото орех, за мен няма никаква стойност и аз не го смятам за нищо. Как можеш ти, който си цар, да наречеш това скъпоценен камък, след като е само един обикновен камък за хиляда динара? Но никой не може да ви упрекне, тъй като вие тук сте бедни хора и не притежавате големи богатства.

— О, търговецо — попитал тогава царят, — нима ти имаш скъпоценни камъни от тези, за които говориш?

— Имам, и то много — отвърнал Маруф.

Тогава царят отново бил обзет от своята алчност и казал на кърпача:

— Искаш ли да ми дадеш няколко истински скъпоценни камъка?

Маруф веднага отговорил:

— Щом дойде керванът ми, аз ще ти дам цял куп. От всичко, което пожелаеш, аз имам много и премного и ще ти дам, без да ми го плащаш.

Тогава царят рекъл зарадван на търговците:

— Вървете си по пътя и имайте търпение с този човек, докато му пристигне керванът; тогава елате, за да си вземете парите от мене!

И търговците се разотишли. А засега толкова за тях и за Маруф.

Да видим какво направил по-нататък царят! Той се обърнал към везира си и му рекъл:

— Бъди любезен с търговеца Маруф и се поразговори с него за това и за онова! Поприказвай му и за моята дъщеря, за да се съгласи да я вземе за жена и да се сдобием с богатствата, които той притежава!

Везирът обаче отвърнал:

— О, най-велики царю на нашето време, държането на този човек не ми харесва. Аз мисля, че той е лъжец и измамник; откажи се от това си намерение, за да не изгубиш напразно дъщеря си!

А по-рано везирът бил молил веднъж царя да му даде дъщеря си за жена; царят дори се съгласил, но когато казали на царкинята, тя отказала. Затова сега царят рекъл:

— Предателю, ти не ми желаеш доброто, защото преди време иска да се ожениш за дъщеря ми, а тя не се съгласи. Затова сега ти се мъчиш да й препречиш пътя към женитбата и искаш дъщеря ми да си стои като незасята нива, та пак ти да я получиш. Ала чуй какво ще ти кажа: На теб всичко това не ти влиза в работата! Как може този човек да бъде лъжец и измамник, след като веднага назова цената, за която съм купил скъпоценния камък? Той го строши, защото камъкът не му хареса; той има скъпоценни камъни в изобилие и когато се сближи с дъщеря ми и види колко е мила тя, ще загуби ума си по нея, ще я обикне и ще я отрупа със скъпоценни камъни и дарове. А ти искаш да попречиш на двама ни, на мене и на моята дъщеря, да се сдобием с тези богатства.

Изплашен от гнева на царя, везирът замълчал и си рекъл:

„Насъскай кучетата срещу стадото!“

И се запътил към търговеца Маруф и му рекъл:

— Знай, че негово величество царят те е обикнал, а той има дъщеря, прелестна хубавица. Той иска да те ожени за нея; ти какво ще кажеш?

Маруф отвърнал:

— На драго сърце бих приел, ала нека той изчака, докато пристигне моят керван, защото откупът за принцесите е голям, а нейният сан изисква откупът, който ще бъде предложен за нея, да отговаря на положението й. Засега аз нямам никакви пари у себе си; затова нека царят има търпение, докато пристигне моят керван, защото имам големи богатства. Сигурно ще трябва да заплатя за нея сватбен откуп от пет хиляди кесии, а освен това ще ми трябват хиляда кесии, за да ги раздам вечерта на сватбата на бедните и нуждаещите се, и други хиляда кесии, които да подаря на хората, които ще участвуват в сватбената процесия, и още хиляда кесии, за да приготвят тържествената трапеза за войниците и за останалите хора. Освен това ще имам нужда от сто скъпоценни камъка, за да ги подаря на принцесата на сутринта след сватбата, и други сто скъпоценни камъка, които да раздам на робините и на евнусите; всеки от тях ще трябва да получи по един скъпоценен камък от мен, подарък, достоен за сана на булката. Освен това ще трябва да облека хиляда голи бедняци, а и да раздам милостиня и подаръци. Всичко това обаче може да стане едва когато пристигне моят керван, защото аз карам много богатства. Щом пристигне стоката ми, всички тези разходи няма да представляват никакво затруднение за мен.

Везирът си отишъл и разправил на царя какво му казал Маруф. Царят рекъл:

— След като той има такива намерения, как можеш да го наричаш лъжец и измамник?

— Аз и сега пак казвам същото — отвърнал везирът, ала царят го заплашил и му се скарал, като извикал:

— Кълна се в главата си, ако не се откажеш от тия глупави приказки, ще заповядам да те убият! Върви сега при него и го доведи при мен; аз сам ще уредя всичко!

Тогава везирът отишъл при Маруф и му казал:

— Ела, отзови се на поканата на царя!

— Слушам и се подчинявам! — отвърнал Маруф и отишъл при царя, а царят му рекъл:

— Не се опитвай да ме отклониш от решението ми с такива извинения! Виж, моята хазна е пълна; затова вземи ключа от нея у себе си и харчи за всичко, което ти е необходимо! Дарявай, каквото искаш, обличай бедните и прави, каквото желаеш! Не се безпокой заради дъщеря ми и робините; когато дойде керванът ти, прояви към съпругата си онази щедрост, която ти е привична! Ние ще изчакаме откупа за булката, докато пристигне стоката ти; от сега нататък между теб и мен няма никаква разлика.

После царят заповядал на шейха ел-Ислам да приготви брачния договор и шейхът написал брачния договор между царската дъщеря и търговеца Маруф. После царят дал нареждане да започнат сватбените тържества и заповядал да украсят целия град. Забили барабаните, сложили трапези с всевъзможни ястия, надошли смешниците. А търговецът Маруф седял на един трон в грамадна зала и всички смешници и фокусници, танцьори и майстори, умеещи да устройват зрелища и да играят всякакви игри, излезли пред него и той заповядал на главния ковчежник:

— Донеси злато и сребро!

Ковчежникът донесъл злато и сребро, а Маруф тръгнал сред надошлите гости и давал всекиму, който играел, по шепа; раздал и на бедните и нуждаещите се и облякъл голите. Вдигнала се шумна и радостна веселба и ковчежникът едва смогвал да донася нари от хазната. Сърцето на везира едва не се пръснало от яд, ала той не смеел нищо да каже. Само търговецът Али, който наблюдавал ужасен пилеенето на толкова много пари, рекъл на търговеца Мураф:

— Нека Аллах и светиите накажат главата ти! Не ти ли стигаше, дето разпиля парите на търговците, та сега искаш да разпилееш и парите на царя!

— Това теб не те засяга! — отвърнал му търговецът Маруф. — Щом дойде стоката ми, ще се отплатя многократно на царя.

И той продължил да пръска все повече и повече пари, а в същото време си казвал:

„Дано дойде чума да помете всичко! Каквото трябва да се случи, ще се случи; и никой не може да избегне предопределението“.

Четиридесет дни продължили сватбените тържества, а на четиридесет и първия ден се вдигнала сватбената процесия за булката и всички емири и бойци минали пред нея. Когато я въвели при Маруф, той хвърлил пари над главите на хората; това било богато сватбено шествие и той пръскал с шепи злато за слава на своята булка. После го въвели в чертога на принцесата и той седнал на високото ложе. И като спуснали завесите и затворили вратите и народът се разотишъл и той останал сам с девойката, плеснал с ръце и поседял известно време натъжен, като продължавал да пляска с ръце и току викал:

— Няма друга власт и няма друга сила, освен Аллах Всевишния и Всемогъщия!

Тогава принцесата го попитала:

— Повелителю мой, нека Аллах те пази жив и здрав! Какво се е случило, та си така угрижен?

Той отвърнал:

— Как да не съм угрижен, след като твоят баща ме постави в такова затруднено положение и постъпи с мен както когато подпалят зелено жито?

А тя продължила:

— И какво ти направи баща ми? Кажи на мен!

А той отвърнал:

— Остави да ме въведат при тебе, преди да е пристигнал керванът ми, а пък аз имах желание да раздам най-малко сто скъпоценни камъка на твоите робини, на всяка по един камък, за да ги зарадвам и всяка да казва: „Моят господар ми подари един скъпоценен камък през нощта, когато го въведоха при моята господарка“. Такова дело щеше да бъде достойна чест за принцеса като тебе и щеше още повече да затвърди уважението към теб; защото аз нямам нужда да пестя скъпоценните камъни, тъй като имам извънредно много.

Тя отвърнала:

— Не се безпокой за това! Не бива да ми бъдеш угрижен! Още по-малко пък бива да си създаваш ядове заради мене, защото аз с удоволствие ще чакам, докато дойде твоят керван. А що се отнася до робините, не се безпокой и заради тях! Изправи се, свали дрехите си и се отдай на радостта! Когато пристигне керванът, ще ни раздадеш и скъпоценните камъни, и всички други подаръци!

Тогава той се изправил, свалил одеждата, с която бил облечен, и седнал върху ложето; и вече не мислел за нищо друго, освен за любовната игра и се отдал на ласките. Поставил ръка върху коляното й, а тя седнала в скута му и впила устни в неговите. И настъпил оня час, който кара човек да забравя и майка си, и баща си. Той я прегърнал, привлякъл я към себе си и я притиснал силно до гърдите си, а устните им не се отделяли, докато от нейната уста закапала медна роса. Той положил ръка под лявата й мишница и телата и на двамата закопнели да се слеят в едно. Ръката му се плъзнала между гърдите й, после се спуснала надолу към бедрата и той обгърнал тялото си с краката й и я отрупал с ласки. Възкликнал:

— О, баща на девическата красота!

И тази нощ не трябвало да се брои към земния живот, защото била изпълнена с толкова много красота и прегръдки и любовна игра, целувки и други радости; най-сетне утринта разляла своята светлина над света.

Тогава той отишъл в банята и се облякъл в царска одежда, а когато излязъл от банята, се явил в заседателната зала на царя. Всички мъже, които били насъбрани там, станали на крака пред него и го посрещнали с най-висока почит; и всички му пожелали щастие и благоденствие. А той седнал до царя и извикал:

— Къде е ковчежникът?

Отговорили му:

— Ето го, стои пред тебе!

И той му рекъл:

— Донеси почетни одежди и облечи с тях всички везири и емири, и сановници!

Ковчежникът надонесъл всичко, което му заповядали, а Маруф застанал сред залата и дарявал всеки, който се приближавал до него, според сана и почестите му. Така той продължил да дарява всички цели двадесет дни, ала отникъде не идвал ни керван, нито пък вест някаква. Затова ковчежникът много се загрижил и влязъл веднъж при царя, когато Маруф не бил в двореца.

Царят седял заедно с везира си; ковчежникът целунал пода пред него и рекъл:

— О, най-велики царю на нашето време, принуден съм да ти известя нещо, защото инак сигурно ще ми се сърдиш и кориш, ако не ти го съобщя. Знай, че хазната ни е вече почти празна; съвсем малко остана в нея и няма да минат и десет дни, когато ще трябва да затворим вратите й, защото вече няма да има нищо в нея.

Тогава царят рекъл:

— О, везире, керванът на моя зет действително много се забави, а и не идва никаква вест от него!

Везирът се разсмял и рекъл:

— Нека Аллах бъде милостив към тебе, о, най-велики царю на нашето време! Ти не обръщаш никакво внимание на деянията и държането на този лъжец и измамник! Кълна се в главата ти, не съществува никакъв негов керван, както не идва чума, която да ни избави от него! Той през цялото време те е лъгал, докато най-после раздаде всичките ти пари, и ти напразно му даде дъщеря си за жена. Колко време още ще търпиш безгрижно край себе си този лъжец?

Царят му отвърнал:

— О, везире, какво да направим, за да научим истината за него?

А министърът рекъл:

— О, най-велики царю на нашето време, никой не може да проникне в тайната на един мъж, освен собствената му жена. Изпрати да повикат дъщеря ти, нека тя застане зад една завеса, за да мога аз да я разпитам кой е всъщност той, защото само тя може да го разпита и да ни каже каква е работата!

— Това може веднага да стане — рекъл царят, — и, кълна се в главата си, ако се установи, че той е лъжец и измамник, аз наистина ще го осъдя да умре от най-срамната смърт!

После той повел везира и влязъл с него в покоите; изпратил да повикат дъщеря му и тя застанала зад завесата. Всичко това се случило, когато мъжът й не си бил у дома. Щом дошла, тя попитала:

— Татко, какво обичаш?

Той рекъл:

— Говори с везира!

А тя попитала:

— О, везире, какво желаеш от мен?

Той отвърнал:

— Господарке моя, знай, че твоят съпруг пръсна парите на баща ти и се ожени за тебе без сватбен откуп. Сега непрекъснато ни дава обещания и не ги изпълнява; още не сме получили никаква вест от неговия керван, с една дума, желаем ти да ни осведомиш за него.

Тя отвърнала:

— Той много говори и непрекъснато обещава и на мен скъпоценни камъни, богатства и скъпи платове, ала и аз още нищо не съм видяла.

— Господарке моя — продължил везирът, — не би ли могла да се поразговориш тази нощ с него за това и онова и след туй да му кажеш: „Открий ми истината и не се страхувай от нищо, защото ти стана мой съпруг и аз никога няма да направя грях спрямо тебе! Затова кажи ми как стоят нещата в действителност и аз ще измисля план, за да можеш най-после да намериш спокойствие!“ После продължи да разговаряш с него и му покажи любовта си, докато той признае! А след това ще ни съобщиш истината!

Тя казала само:

— Татко, аз знам как бих могла да го разпитам — и си отишла.

След вечерята съпругът й Маруф влязъл както винаги в нейния чертог; тогава тя пристъпила към него, хванала го под ръка и започнала да го гали най-мило — о, как могат да галят жените, когато искат да осъществят някакво свое желание пред мъжете си! — и не престанала да го гали и да го отрупва с думи, по-сладки от мед, докато умът му се замъглил. Като видяла, че той й се е отдал напълно, тя му казала:

— Любими мой, радост на очите и плод на сърцето ми, нека Аллах никога да не ме лиши от тебе и съдбата никога да не ни раздели! Наистина сега любовта ми към теб се е вселила в сърцето ми и душата ми изгаря от огнена страст, така че никога не бих могла да сторя грях спрямо теб. Ала аз бих желала ти да ми кажеш истината, защото хитростите на лъжата никога не могат да успеят и никога не могат да накарат другите да ги повярват. Докога още смяташ да лъжеш и мамиш баща ми? Аз се страхувам, че положението ти ще се разкрие много по-рано, преди ние да успеем да измислим някакъв план срещу него; и тогава той ще те залови. Затова кажи ми истината и няма да ти се случи нищо лошо! Ако ми откриеш истината докрай, няма нужда да се страхуваш, че ще те сполети нещо лошо. Докога все още смяташ да твърдиш, че си търговец и че притежаваш големи богатства и очакваш керван? От дълго време насам все ми повтаряш: „Керванът ми, керванът ми!“ Ала от твоите стоки все още няма никаква вест и по лицето ти се вижда изписана грижа. Затова, ако думите ти не отговарят на истината, кажи ми го, а аз ще измисля план, чрез който ще можеш да се спасиш, ако такава е волята на Аллаха!

Тогава той й казал:

— Повелителко моя, ще ти кажа истината, а след това направи, каквото искаш!

— Говори най-после — отвърнала тя, — ала не се отклонявай от истината, защото истината е спасителна лодка; пази се от лъжата, защото тя носи позор на лъжеца.

Тогава той признал:

— Знай, о, господарке, че аз не съм никакъв търговец и не притежавам нито керван, нито каквото и да било друго. В родината си аз бях само един кърпач на обувки и имах жена, която се нарича Фатима Плашилото; и ето какво ми се случи с нея — и той й разказал историята си от начало до край.

Тогава тя казала засмяна:

— Ти наистина си голям майстор в лъжите и измамите.

Той обаче казал:

— Повелителко моя, нека Аллах Всевишният те дари с дълъг живот, за да прикриваш грешките и да прогонваш грижите!

Тогава тя продължила:

— Знай, че ти излъга баща ми и го замая със своите безбройни хвалби, така че подведен от алчността си, той ме ожени за тебе; след това ти пръсна парите му и затова сега везирът му храни подозрение към теб. Колко пъти досега той вече е говорил и е казвал на баща ми: „Това е един лъжец и измамник!“ Баща ми обаче не искаше да повярва на думите му, защото преди време той самият искаше да се жени за мене, а аз не си дадох съгласието той да стане мой съпруг и аз негова съпруга. Ала вече мина много време и баща ми се безпокои и ми заръча да те накарам да ми признаеш всичко. Аз те накарах да признаеш и ето че скритото излезе наяве. Баща ми се е наканил да те накаже строго, ала ти си мой съпруг и аз не искам да се разделям с теб. Ако предам на баща си онова, което ти ми разказа, той ще бъде вече сигурен, че си лъжец и измамник, че лъжеш царски дъщери и пропиляваш царски хазни; тогава за твоята вина няма да има прошка и той ще заповяда да те убият, това е сигурно. Но сред народа ще се разчуе, че аз съм била женена за човек, който е лъжец и измамник, а това ще бъде срам и позор за мене. Ако баща ми заповяда да те убият, той непременно ще иска да ме ожени за някого другиго, а аз никога няма да се съглася на такова нещо, дори и да трябва да умра. Затова приготви се, облечи се като мамелюк, вземи петдесет хиляди динара от моите пари и яхни един кон; върви в някоя друга страна, докъдето не достига властта на баща ми! Там стани търговец, после ми пиши писмо, но го прати по доверен пратеник, който да дойде при мен тайно, за да знам в коя страна се намираш и да ти изпращам там всичко, каквото мога! Така богатството ти ще се увеличи, а когато баща ми умре, аз ще изпратя хора да те доведат и ти ще се върнеш отново тук сред уважение и почести. Но ако някой от двама ни, аз или ти, напусне този живот по благоволение на Аллах Всевишния, тогава, когато възкръснем, ние пак ще се съберем. Това е най-добрият план; и докато сме живи двамата с теб, аз никога няма да престана да ти пращам новини за себе си и пари. Затова тръгни на път, докато денят още не е започнал и все още можеш да вземеш някакво решение, защото след това над теб ще е надвиснала вече смъртта!

— О, повелителко моя — възкликнал той, — умолявам те, позволи ми за раздяла да те прегърна още веднъж!

Тя отвърнала:

— На драго сърце!

След като си отпочинал при нея и се измил, той се облякъл като мамелюк и заповядал на коняря да му оседлае един благороден жребец. Оседлали му един кон, той се сбогувал с жена си и към края на нощта вече бил вън от портите на града.

И всеки, който го виждал да язди така, смятал, че това е някой от наемниците на султана, тръгнал да изпълни някаква поръка.

На другата заран царят и везирът влезли в покоите на царкинята; царят изпратил да повикат дъщеря му и тя отново дошла зад завесата. Тогава баща й я попитал:

— Дъще, какво имаш да ни кажеш?

Тя отвърнала:

— Ето какво имам да кажа: нека Аллах почерни образа на твоя везир, защото той искаше да зачерни моя образ пред съпруга ми!

— Какво означава това? — попитал пак баща й, а тя продължила:

— Снощи той дойде при мен и преди още аз да го бях заговорила, неочаквано влезе евнухът Фарадж с писмо в ръка и рече: „Десет мамелюка чакат долу, под прозореца на двореца; дадоха ми това писмо и ми казаха: «Целуни ръка на нашия господар, търговеца Маруф, от наше име и му дай това писмо: ние сме от наемниците, които пътуват с кервана му, и ни съобщиха, че той се е оженил за дъщерята на вашия цар; затова идваме да му известим какво ни се случи по пътя»“. Тогава аз взех писмото и като го прочетох, узнах следното: „От името на петстотинте мамелюци до негова светлост, нашия господар, търговеца Маруф. Следното: ние ти съобщаваме, че след като ти ни остави, ни нападнаха бедуини и ни ограбиха. Те бяха две хиляди ездачи, докато ние бяхме само петстотин мамелюци. Между нас и бедуините се завърза жестока битка; те ни препречиха пътя и ние трябваше да се бием с тях цели тридесет дни. Това е причината за нашето закъснение. Те ни задигнаха двеста товара платове от стоката и убиха петдесет мамелюка“. Когато предадох тази вест на съпруга си, той възкликна: „Нека Аллах ги накаже! Как са могли да се бият с бедуините заради някакви си двеста товара! Та какво представляват за мен двеста товара? Не е бивало заради тях да се бавят толкова много, защото двеста товара стока струват само седем хиляди динара! Но сега аз трябва веднага да отида при тях и да ги подтикна да бързат. Онова, което са им откраднали арабите, няма да накърни кервана, пък и няма никакво значение за мен, ще приема, че съм им го раздал милостиня“. После той се отдели усмихнат от мен, без да се загрижи ни най-малко, че е загубил толкова много стока и че са му убили мамелюците. А когато той слезе долу, аз погледнах през прозореца и видях десетте души наемници, които му бяха донесли вестта; те бяха хубави като луни и всеки беше облечен в дрехи, които струваха по две хиляди динара, да, точно така, моят баща няма нито един наемник, който би могъл да се сравни с тях. После той потегли заедно с мамелюците, които му бяха донесли писмото, за да отиде да докара стоката си. Слава на Аллаха, който ме предпази да не му кажа нищо от онова, което ти ми заповяда, защото тогава той щеше да има да се подиграва и с мене, и с тебе! Възможно е дори да ме погледнеше с пренебрежение и да почувствува отвращение от мене. И за всичко това щеше да бъде виновен твоят везир, който ти е наговорил срещу моя съпруг тия думи, дето съвсем не му приличат!

Тогава царят казал:

— Мила дъще, богатството на твоя съпруг е неизмеримо и той не му обръща никакво внимание; от деня, в който е пристигнал в нашия град, той непрекъснато раздава милостиня на бедните. Щом такава е волята на Аллаха, той скоро ще пристигне със своя керван и тогава ние ще се сдобием чрез него с големи богатства.

Тъй успокоил той дъщеря си, а везира си жестоко укорил. И така хитростта успяла пред царя.

Но да оставим сега царя и да се върнем към търговеца Маруф! Той яздел своя кон през голата пустиня, съвсем объркан и без да знае накъде да поеме. Освен това много му било тежко заради раздялата с жена му, любовен копнеж и сърдечна мъка го измъчвали и той тихичко си пеел песен в прослава на любовта.

Като свършил песента си, той горчиво заплакал, защото всички пътища били затворени за него и той предпочитал да го сполети смъртта, вместо да живее.

Така продължил пътя си, зашеметен от горест и от мъка, без да спира никъде, докато настъпило пладне; бил стигнал край някакво малко селище и видял наблизо един селянин, който орял с два вола. Тъй като гладът го измъчвал, той подкарал коня си към орача и му рекъл:

— Мир вам!

Човекът отвърнал на поздрава и добавил:

— Добре дошъл, господине! Ти навярно си някой от мамелюците на султана?

— Точно така — отвърнал Маруф, а орачът продължил:

— Слез тогава да похапнем заедно!

Маруф видял, че селянинът е щедър човек, но все пак казал:

— Братко, не виждам край теб нищо, с което би могъл да ме нагостиш. Защо тогава ме каниш?

Селянинът отвърнал:

— Важното е, че имам добро желание, а ти слез от коня! — Виж, селището е наблизо, аз ще изтичам дотам и ще донеса обяд за тебе и зоб за коня ти.

А Маруф рекъл:

— Щом като селището е наблизо, аз сам мога да стигна дотам и да си купя на пазара каквото ми трябва, да се нахраня.

Селянинът обаче отвърнал:

— О, господине, селището е само едно малко селце, където няма никакъв пазар, там нито можеш да купиш, нито можеш да продадеш нещо. Заклевам те в името на Аллаха, отседни при мен и ми достави тази радост, а аз ще избързам дотам и скоро ще се върна!

Маруф слязъл от коня, а селянинът го оставил и избързал към селото, за да донесе обяд за госта си. Маруф седнал да чака, ала си рекъл:

„Накарах този беден човек да си остави работата заради мен. Я да взема да поора, докато той се върне, за да му се отплатя, задето го отклоних от работата му“.

И той хванал ралото и подкарал воловете, но едва заорал и ралото се закачило о нещо и добичетата спрели. Той отново ги подкарал, ала те не могли да се помръднат. И като се навел да огледа какво е спряло ралото, той видял, че то се било подхванало в някаква златна халка. Разровил бързо земята наоколо и видял, че пръстенът бил вбит по средата на една мраморна плоча, голяма колкото долен воденичен камък. Маруф затеглил с все сили камъка, докато го отместил, и под него зинала пещера със стълбище. Слязъл по стълбите и открил голямо помещение, което приличало на грамадна баня с четири странични ниши. Първата ниша била пълна от пода до тавана със злато; втората била пълна от горе до долу със смарагди и перли, и корали; третата била пълна с хиацинти, рубини и тюркоази, а четвъртата — с диаманти и други подобни скъпоценни камъни. На горния край на помещението имало една ракла от бистър кристал, пълна с неповторими скъпоценни камъни, всеки от тях голям колкото орех; върху раклата стояла златна кутийка, голяма колкото лимон. Като видял всичко това, той се учудил много и се зарадвал извънмерно, та възкликнал:

— Какво ли може да има пък в тази малка кутийка?

Отворил я и намерил вътре един златен пръстен с печат, върху който били гравирани тайнствени имена и знаци, които приличали на следи от стъпки на мравки. Той потъркал пръстена и ето че се обадил някакъв глас:

— На твоите услуги, на твоите услуги, повелителю мой! Поискай и ще получиш! Някое селище ли искаш да заселиш, или да унищожиш някой град? Цар ли искаш да убиеш, или да прекопаят по твоя заповед река или нещо друго? Каквото и да пожелаеш, веднага ще бъде изпълнено с разрешение на могъщия владетел, създателя на деня и нощта.

Маруф попитал:

— О, създание на нашия господар, кой си ти и какво представляваш?

Онзи отвърнал:

— Аз съм слугата на този пръстен и служа томува, който го притежава. Каквото и желание да изрече той, аз ще го изпълня и не мога да се противопоставя на нищо, което той ми заповяда. Аз съм султан на пазачите духове и моята войска се състои от седемдесет и две племена, всяко от които наброява седемдесет и две хиляди души. Всеки от тези хиляди властвува над хиляда марида, а всеки марид командува хиляда пазача; всеки пазач е господар на повече от хиляда демона. Всички те са под моя власт и не смеят да ми противодействуват. А аз съм свързан чрез магия с този пръстен и не мога да не се подчинявам на онзи, който го притежава. Ето виж, сега пръстенът е твой и аз съм твой слуга. Искай, каквото желаеш, аз ще се вслушам в думите ти и ще се подчиня на заповедта ти! И ако ти потрябвам, когато и да било, когато се намираш по море или по суша, потъркай пръстена и ще ме видиш край себе си. Пази се обаче да не го потъркаш два пъти едно след друго, защото тогава ще ме изгориш чрез огнената сила на тайнствените имена, които са издълбани върху него, и ще ме загубиш и ще съжаляваш за мен! Ето, сега вече знаеш кой съм. Това е всичко.

А търговецът Маруф, като чул тези думи, попитал:

— Как ти е името?

Демонът отвърнал:

— Името ми е Абу ес-Саадат^[5].

Тогава Маруф рекъл:

— О, Абу ес-Саадат, какво е това място тук? И кой те е свързал чрез магия към тази кутийка?

— Повелителю мой — отвърнал демонът, — това място тук е едно съкровище, наречено съкровището на Шадад ибн-Ад, и е на човека, който построи Ирам, града с извисяващите се колони, каквито няма нийде по света. Аз бях негов слуга, докато той беше жив, и това беше неговият пръстен с печат, който той постави в своята съкровищница; сега обаче пръстенът стана твой.

А Маруф продължил да пита: Можеш ли да изнесеш всичко, което се намира тук, на повърхността на земята?

— Разбира се, това е най-лесното нещо — отвърнал духът; и Маруф веднага му заповядал:

— Изнеси тогава всичко, което се намира тук, навън и нека нищо да не остане под земята!

Духът направил знак с ръка към земята и тя се пропукала; тогава той слязъл в цепнатината и изчезнал за миг. Скоро обаче оттам наизлезли млади момчета с красиви лица и стройни тела; всички носели златни кошници, а кошниците били пълни със злато. След като ги изпразнили, те отново изчезнали и донесли други; и пак така, и пак така и преди още да мине и час, те изнесли всичкото злато и всички скъпоценни камъни и рекли:

— В съкровищницата не остана вече нищо.

В това време и Абу ес-Саадат се появил над земята при Маруф и му рекъл:

— Повелителю мой, ти виждаш, ние изнесохме горе всичко, което се намираше в съкровищницата.

Тогава кърпачът на обуща попитал:

— Кои са тези хубави момчета?

Духът отговорил:

— Това са моите синове. Работата не заслужаваше да свиквам пазачите духове, затова моите синове изпълниха твоето желание и се чувствуват поласкани, че могат да ти служат. Кажи какво друго желаеш!

Тогава Маруф рекъл:

— Можеш ли да ми набавиш товарен добитък и ракли, да натовариш тези богатства в раклите, а раклите върху добичетата?

— Няма нищо по-лесно от това — отвърнал духът и надал лек вик.

Отново пред него се появили синовете му, осемстотин на брой, и той им казал:

— Част от вас да се превърнат в товарен добитък, другите в хубави наемници, и най-дребният от всички ви да няма равен на себе си сред хората на никой цар! Едни да се превърнат в мулетари, а други в слуги!

Те сторили, каквото той им заповядал; седемстотин от тях се превърнали в магарета, а останалите сто — в прислуга. Тогава той извикал духовете пазачи и когато те се явили пред него, им заповядал част от тях да се превърнат в коне, оседлани със златни и украсени със скъпоценни камъни седла.

Като видял това, Маруф попитал:

— Къде са раклите?

Донесли ги пред него. Тогава той рекъл:

— Приберете златото и скъпоценните камъни в тях, като ги отделите по вид!

Те напълнили раклите и ги натоварили на триста магарета. Тогава Маруф политал:

— О, Абу ес-Саадат, би ли могъл да ми набавиш и товари със скъпоценни платове?

А той отвърнал:

— Египетски платове ли искаш, или сирийски, или персийски, или индийски, или гръцки?

Маруф отвърнал:

— Донеси платове от всички страни, от всяка по сто товара на сто магарета.

— Повелителю мой — рекъл след това господарят на духовете, — дай ми време, за да мога да възложа на моите пазачи духове всеки да изпрати своето племе според заповедта ми в някоя страна и да донесе оттам по сто товара платове; пазачите ще се превърнат в добичета и ще дойдат тук натоварени със стоката.

— И колко време ще ти трябва за това? — попитал Маруф, а духът отвърнал:

— Докато трае нощният мрак. Преди още да се развидели, всичко, каквото желаеш, ще бъде пред теб.

— Давам ти толкова време — рекъл Маруф; после заповядал да му издигнат шатра.

Щом издигнали шатрата, той се разположил вътре и му поднесли трапеза, отрупана с ястия. Тогава Абу ес-Саадат му рекъл:

— Повелителю мой, остани в шатрата! Тези мои синове тук ще те пазят и ти няма защо да се страхуваш от нищо. А в това време аз ще насъбера моите пазачи и ще ги разпратя да изпълнят желанието ти.

И така Абу ес-Саадат тръгнал да си върши работата, а Маруф останал да си седи в шатрата пред отрупаната с ястия маса, охраняван от синовете на господаря на духовете, преоблечени като наемници, евнуси и слуги.

И както той си седял, неочаквано дошъл селянинът, който носел голяма паница с леща и една торба, пълна с ечемик. Като видял разтворената шатра и наемниците, скръстил ръце на гърдите си, той си помислил, че е дошъл султанът и се е разположил на това място, затова се спрял изплашен и си рекъл:

„Да бях заклал поне две пилета за султана и да ги бях препържил в краве масло!“

И тъкмо се канел да се върне, за да заколи двете ярки и да нахрани с тях султана, Маруф го забелязал и му извикал да се приближи; в същото време той заповядал на наемниците:

— Доведете го тук!

Те го довели, както държал паницата с лещата в ръце, и го оставили пред Маруф. Той му рекъл:

— Какво е това?

Селянинът отвърнал:

— Това е обедът за тебе и зоб за коня ти. Не ми се сърди; не знаех, ме султанът щял да идва! Ако бих знаел, щях да заколя за него две млади ярки и да го посрещна с хубав обяд.

Тогава Маруф рекъл:

— Султанът не е дошъл. Аз съм неговият зет, но се бях скарал със султана. Затова той е изпратил наемниците си да ме настигнат и те ме сдобриха с него; и ето аз отново ще се върна в столицата. Но тъй като ти си приготвил това ядене за мен, без да ме знаеш кой съм, аз на драго сърце го приемам, макар да е само леща, и ще изям твоята гозба.

После той му заповядал да постави паницата посред масата и ял от лещата, докато се заситил, а селянинът си напълнил търбуха със скъпите ястия. После Маруф си измил ръцете и разрешил на наемниците да се нахранят; те веднага се нахвърлили върху остатъка от богатия обед и се нахранили. След като паницата от лещата била изпразнена, Маруф я напълнил със злато и рекъл на селянина:

— Отнеси я в своя дом и ела после при мен в града; там ще те посрещна с почести!

Селянинът взел пълната със злато паница, подкарал добичетата и си отишъл в селото, като едва не се смятал сам за зет на царя. А Маруф прекарал една чудесна нощ сред радости и удоволствия. Довели му девойки от годениците на съкровището^[6], които свирели на всякакви инструменти и танцували пред него, и той прекарал цялата нощ тъй, че тя наистина нямало защо да се брои към земния живот.

И когато настанало утрото, преди още той да се опомни, пред него се появил огромен облак прах и се издигнал във въздуха, и се разсеял. А под него се открили магарета, натоварени с големи товари, седемстотин на брой, отрупани с платове и заобиколени от мулетари, слуги и факлоносци. Абу ес-Саадат яздел най-отпред своята ослица, преоблечен като керванджия, а пред него носели богато украсена носилка с четири ъглови украшения от блестящо червено злато, украсено със скъпоценни камъни. Като се приближил до шатъра, той слязъл от гърба на ослицата, целунал земята и рекъл:

— Повелителю мой, поръката ти е изпълнена докрай, а вътре в носилката има скъпоценна одежда, каквато не се намира дори сред дрехите на царете. Облечи я, качи се в носилката и ни заповядай каквото желаеш!

Маруф отвърнал:

— О, Абу ес-Саадат, сега ще напиша едно писмо, което ти ще отнесеш в град Ихтиян ел-Хотан, иди там при моя тъст, царя, но се яви при него непременно облечен като обикновен пратеник.

— Слушам и се подчинявам! — отвърнал духът.

После Маруф написал писмото и го запечатал. Абу ес-Саадат го взел и изчезнал с него и се явил при царя; заварил го, когато царят тъкмо говорел:

— О, везире, голяма грижа ми е легнала на сърцето за моя зет и аз се страхувам, че бедуините може да го убият. О, да знаех само накъде е тръгнал той със своя кон, за да го последвам с войската си! Да ми беше обадил, преди да тръгне!

Везирът отвърнал:

— Нека Аллах бъде милостив към безгрижието, което ти проявяваш! Кълна се в главата ти, този човек е разбрал, че ние храним подозрение към него, и тъй като се е страхувал, че ще го разобличим, е избягал. Той е само един лъжец и измамник!

В същия миг пратеникът влязъл при царя, целунал пода пред него и му пожелал дълъг живот и вечна слава и щастие. Царят го попитал:

— Кой си ти? И за какво си дошъл?

— Аз съм пратеник — отвърнал той, — твоят зет ме изпраща при тебе; той пристига със своя керван и ме проводи напред да ти донесе това писмо; ето го.

Царят поел писмото и го прочел и ето какво било написано в него:

„Много поздрави най-напред на нашия тъст, прославения цар! Знай, че аз пристигам с моя керван; затова приготви се и ме посрещни със своите войски!“

Тогава царят възкликнал:

— Нека Аллах почерни лицето ти, о, везире! Колко пъти досега ти се мъчеше да почерниш честта на моя зет и да го направиш на крадец и измамник? А ето че той пристига със своя керван и ти не си за мен вече нищо друго, освен един предател.

Тогава везирът навел ниско глава надолу, засрамен и засегнат, и казал:

— О, най-велики царю на нашето време, аз говорех така само защото керванът се забави толкова дълго и се страхувах, че всичките пари, които той раздаде, са вече загубени.

А царят отново извикал:

— Предателю, какво представлява моето богатство? А щом керванът пристигне, той ще възстанови всичко богато и пребогато.

После царят заповядал да украсят града, а сам той отишъл при дъщеря си и й казал:

— Нося ти радостна новина! Твоят съпруг скоро ще пристигне с кервана; изпратил ми е писмо, с което ми съобщава това, и аз тръгвам да го посрещна.

Принцесата се учудила на този обрат на нещата и си рекла:

„Виж ти каква странна работа! Дали той не е искал да се подиграе с мене, за да се поразвесели, или може би е мислил да ме постави пред изпитание, като ми каза, че е беден? Слава на Аллаха, задето не изневерих на дълга си пред него!“

Но нека сега наново оставим Маруф и се върнем към търговеца Али от Кайро! Като видял, че хората започнали да украсяват града, той попитал коя е причината за това; отвърнали му:

— Пристига керванът на търговеца Маруф, царския зет!

— Аллах е най-велик — извикал Али, — що за беда е това? Той дойде при мен, защото беше избягал от жена си, и беше последен бедняк! Откъде изникна сега този керван? Може би царкинята е измислила нещо от страх, че ще го открият кой е, а царете са всесилни. Нека Аллах Всевишният го пази и не го остави да се посрами!

Всички останали търговци били много доволни и радостни, задето най-после щели да си получат отново парите. Царят събрал войските си и потеглил с тях, а през това време Абу ес-Саадат се върнал при Маруф и му съобщил, че предал писмото. Тогава Маруф заповядал:

— Започвайте да товарите!

И когато всичката стока била натоварена на мулетата, той облякъл скъпоценната одежда, качил се в носилката и станал хиляда пъти по-величествен и по-прекрасен от самия цар.

Когато минали половината път, ето че насреща им се появил царят заедно със своите войски; като се срещнали, той видял своя зет, седнал в носилката, облечен в скъпата одежда, и се хвърлил към него, поздравил го и го благословил за завръщането му. Всички големци на царството също го поздравили и сега на всички станало ясно, че той през цялото време бил говорил истината и че нямало лъжа у него.

Така Маруф пристигнал в града с богатото шествие, от което на лъва дори би се пръснала жлъчката от завист; всички търговци се стекли да го посрещнат и целунали земята пред краката му.

А търговецът Али му рекъл:

— Ти ни изигра тази шега и тя завърши добре за тебе, шегобиецо! Но ти все пак заслужи добрия край, нека Аллах Всевишния те отрупа с още повече добрини!

А Маруф се разсмял. И щом влезли в двореца, той седнал на трона и възкликнал:

— Внесете товарите със злато в хазната на моя тъст, царя! А товарите с платовете донесете тук!

Слугите донесли товарите и започнали да ги разтоварват един след друг и да вадят стоките, докато раздиплили седемстотин бали. Той отделил от тях най-красивите платове и наредил:

— Отнесете тези платове на принцесата; нека тя ги раздаде на своите робини! Вземете също и тази пълна със скъпоценни камъни ракла и я внесете при нея; нека тя ги раздаде на робините и евнусите!

После раздал на търговците, на които дължал пари, платове заради дълга си, като всеки, който му бил заел хиляда динара, получил платове за две хиляди и повече динара. След това раздал подаръци на бедните и нуждаещите се, а царят гледал и не смеел да го спре; той дарявал непрекъснато, докато раздал платовете от седемстотинте товара. После се обърнал към войските и им раздал скъпоценни камъни, смарагди и хиацинти, а също така перли и корали и всякакви други скъпоценности, като загребвал скъпоценните камъни с пълни шепи, без да ги брои.

Чак тогава царят му рекъл:

— Синко, стига вече си раздавал подаръци; та от целия керван остана съвсем малко стока!

Маруф обаче отвърнал:

— Аз имам още много!

Но тъй като всички знаели, че той говори истината, никой вече не можел да го обвини в лъжа и хвалби. А той и не мислел колко, и какво подарява, тъй като слугата на пръстена му носел всичко, каквото той пожелаел. Тогава ковчежникът дошъл при царя и му казал:

— О, най-велики царю на нашето време, хазната е пълна догоре и не може повече да побере останалите товари с богатства. Къде да приберем златото и скъпоценните камъни, които останаха неприбрани?

Царят им показал друго помещение. А царската дъщеря като видяла какво става в хазната, много се зарадвала и си казала възхитена:

„Да можех да знам откъде има той толкова големи богатства!“

Търговците също се зарадвали много на платовете, които получили, и всички го благославяли. Търговецът Али обаче си рекъл учуден:

— Колко ли много е трябвало да лъже и да хитрува, за да може да се сдобие с всички тези богатства! Ако ги е получил от принцесата, нямаше да ги раздаде на бедните.

Толкова за търговеца Али! А царят също така бил много учуден от онова, което вършел Маруф, от неговата щедрост и от великодушието, с което раздавал богатството си.

Накрая Маруф влязъл в чертога на своята съпруга и тя го посрещнала радостна и със сияеща усмивка и като му целунала ръка, рекла:

— Ти да ми се надсмееш ли искаше, или да ме изпиташ, когато ми каза, че си бил беден и си избягал от жена си? Но слава на Аллаха, задето аз не измених на дълга си пред тебе! Ти си моят любим и никой не ми е по-скъп от тебе, все едно дали си богат, или беден. И все пак много бих желала да ми кажеш какво си имал наум, като ми говори така?

Той отвърнал:

— Исках да те изпитам, за да видя дали любовта ти е истинска, или се дължи само на богатството и на жаждата за земни блага. Сега обаче за мен е ясно, че твоята любов е чиста; и тъй като ти храниш истинска любов към мене, бъди ми добре дошла от сърце; сега вече аз знам твоята стойност!

Като казал това, той се затворил сам в една стая и потъркал пръстена; Абу ес-Саадат се явил пред него и му рекъл:

— На твоите услуги! Искай, каквото желаеш!

Маруф отвърнал:

— Искам от теб една скъпоценна одежда за моята съпруга и скъпи накити, между които една огърлица с четиридесет неповторими скъпоценни камъни.

— Слушам и се подчинявам! — отвърнал духът и му донесъл, каквото пожелал.

А Маруф взел одеждата и скъпоценностите, като преди това освободил слугата на пръстена, и отново отишъл при своята съпруга, сложил всичко пред нея и й рекъл:

— Вземи ги и ги облечи; това е поздрав за завръщането ми при тебе!

Като видяла всичко, тя едва не обезумяла от радост; сред украшенията намерила и две златни гривни за краката, украсени със скъпоценни камъни — истинско чудо; освен това там имало още гривни и обици, и един колан, чиято стойност не можела да се заплати с никакви пари. Тя облякла скъпата одежда, сложила украшенията и рекла:

— Повелителю мой, аз ще прибера всичко това за тържествата и за празниците.

Той обаче отвърнал:

— Носи си ги винаги! Аз имам още много други такива.

Когато тя се нагиздила с всичко и робините й я видели, много се зарадвали и всички му целунали ръка. А той отново ги оставил за малко и се заключил в отделна стая; потъркал пръстена и когато слугата дух се появил пред него, му рекъл:

— Донеси ми сто облекла заедно с украшенията!

— Слушам и се подчинявам! — отвърнал духът и му донесъл сто скъпи одежди, във всяка от които били загърнати и накити.

Маруф ги взел и повикал робините; когато те дошли, той дал на всяка по една одежда. Те се облекли и заприличали всички на райски девици, а принцесата блестяла сред тях, както месецът блести сред звездите.

Една робиня се похвалила на царя и той побързал да дойде в покоите на дъщеря си. И когато видял, че тя и робините й заслепяват с богатствата си всеки влязъл, почудата му нямала край. Той изтичал навън, накарал да повикат везира и му рекъл:

— О, везире, случи се така и така. Какво ще кажеш ти сега?

— О, най-велики царю на нашето време — отвърнал той, — никой търговец не постъпва така; търговецът пази платовете години наред в складовете си и ги продава само когато те ще му донесат печалба. Как е възможно един търговец да проявява щедрост и разточителство като този човек? Възможно ли е един търговец да притежава такива богатства, такива скъпоценни камъни, каквито има съвсем малко дори в царските хазни? Как може един търговец да има цели товари от тях? Всичко това трябва да си има някаква особена причина; и ако ти искаш да послушаш съвета ми, аз ще ти разкрия каква истина се крие в него.

Царят отвърнал:

— Ще се вслушам в съвета ти, о, везире.

А везирът продължил:

— Иди тогава при Маруф, бъди любезен с него и се разговорете двамата; тогава му кажи: „Драги зетко, решил съм да отида заедно с теб и с везира, без никой друг, в една градина, за да се повеселим заедно“. А когато отидем в градината, ще заповядаме да ни донесат вино и аз ще го склоня да пие. Когато пийне вино, то ще му замъгли главата и той няма да бъде вече господар на мислите си; тогава ние ще го разпитаме за истината и той ще ни разкрие всичките си тайни, защото виното е истински предател. И когато той ни разкаже истината, ние ще знаем какъв е той и ще можем да постъпим с него както искаме и желаем, защото аз се страхувам заради теб от последиците на неговите деяния. Възможно е той да се стреми към властта и да иска да спечели на своя страна войските ти чрез щедростта и разточителството си, за да те свали от престола и да заграби властта ти.

— Право говориш — отвърнал царят.

И като се сговорили и решили как ще постъпят, двамата се разделили, за да прекарат нощта.

На сутринта царят отишъл в заседателната зала и седнал на трона; неочаквано при него влезли съвсем объркани слугите и конярите му.

— Какво ви е смутило така? — попитал ги той, а те отвърнали:

— О, най-велики царю на нашето време, конярите бяха вчесали конете и бяха занесли зоб и за тях, и за магаретата, които докараха товарите, ала тази заран видяхме, че наемниците са откраднали конете и магаретата. Претърсихме конюшните и оборите, но не намерихме нито конете, нито магаретата. А когато влязохме в стаята на наемниците, и там не намерихме никого, и не можем да разберем как са могли да избягат.

Това много учудило царя, защото той си мислел, че духовете били истински коне и магарета и наемници, и не подозирал, че те били духове пазачи на слугата на пръстена. Затова се скарал на своите хора:

— Проклетници, как са могли да ви избягат хиляда добичета и петстотин наемници, та и другите слуги, без нищо да забележите?

А те отговорили:

— Сами не знаем как сме могли да ги изпуснем да избягат.

Тогава царят казал:

— Вървете и когато господарят ви излезе от харема, съобщете му за всичко!

Така те си отишли и седнали да чакат объркани. И както седели така, ето че Маруф излязъл от харема и ги видял загрижени и смутени. Попитал ги:

— Какво има?

И те му разказали какво се било случило. Той обаче възкликнал:

— Че колко струват те, та сте се загрижили толкова? Вървете си и си гледайте работата!

После той седнал усмихнат и нито се ядосал, нито се загрижил за случилото се.

А царят погледнал везира в лицето и рекъл:

— Що за човек е този, за когото богатството няма никаква стойност? За всичко това сигурно има някаква причина!

Така двамата се поразговорили известно време и тогава царят рекъл:

— Драги зетко, намислил съм да отида заедно с теб и с моя везир в една градина, за да се поразвлечем там малко. Ти какво ще кажеш?

— На драго сърце! — отвърнал Маруф.

И тримата излезли и отишли в една градина, където имало всякакви плодни дървета, засадени две по две, навред бълбукали поточета, а дърветата растели високи и клонести и в листата им пеели всякакви птички. Влезли в една градинска беседка, където сърцата се освобождавали от всякаква грижа, и седнали да се поразговорят. Везирът започнал да разказва най-необикновени истории и ги забавлявал с весели разкази и приятни стихове, а Маруф слушал всичко и така дошло време за обяд. Тогава внесли в беседката отрупана с ястия трапеза и кана с вино. Като се нахранили и измили ръцете си, везирът напълнил бокала и го подал на царя, който го изпил. Тогава везирът напълнил втора и казал на Маруф:

— Вземи този бокал, пълен с напитък, що кара разума да се прекланя с уважение.

— Какво е това, о, везире? — попитал Маруф, а онзи отвърнал:

— Това е девица вече побеляла, запазила своята девственост цяла, що носи радост на сърцето, както за нея би запял поета.

Така продължил той да го изкушава да пие, като му хвалил виното, което било превъзходно; разказвал му всички познати стихове и приятни истории, докато Маруф се съгласил да отпие малко от бокала, а накрая вече мислел, че няма нищо по-хубаво от това питие. А везирът току му пълнел чашата, Маруф пиел и бил весел и доволен, докато умът му се помътил и той не можел да направи вече разлика кое е право и кое не е. А везирът, като забелязал, че царският зет е вече пиян и дори е прехвърлил мярката, му рекъл:

— О, търговецо Маруф, заклевам те в името на Аллаха, аз съм много учуден откъде си се сдобил с тези скъпоценни камъни, каквито няма дори и сред богатствата на персийските царе. През целия си живот ние не сме виждали търговец, който да притежава такива богатства като тебе, нито пък сме виждали по-щедър човек от тебе; твоето държане е позволено на цар, но не и на търговец. Заклевам те в името на Аллаха, кажи ми на какво се дължи всичко това, за да мога да разбера какъв е истинският ти произход и кой е твоят род!

И той продължил да настоява и да го ласкае, докато Маруф, който нямал вече власт над себе си, рекъл:

— Аз не съм нито търговец, нито някакъв цар — и му разказал своята история от начало докрай.

Тогава везирът го помоли:

— В името на Аллаха, повелителю мой Маруф, покажи ми този пръстен, за да видим и ние какво представлява той!

Пияният Маруф свалил пръстена от ръката си и рекъл:

— Вземете го и го разгледайте.

Везирът веднага грабнал пръстена, започнал да го върти насам и натам и рекъл:

— Ще се появи ли и пред мен слугата, ако аз потъркам пръстена?

— Разбира се — отвърнал Маруф, — потъркай го и духът веднага ще се появи и можеш да го видиш!

Тогава везирът потъркал пръстена и неочаквано се разнесъл глас:

— На твоите услуги, господарю! Поискай и ще ти се даде! Град ли искаш да разрушиш, или да построиш нов, или да убиеш някой цар? Каквото и да пожелаеш, аз ще го изпълня за тебе, без да ти противореча.

А везирът посочил Маруф и рекъл на духа:

— Издигни този нещастник в небесата и го захвърли в най-далечната пустиня, там, където няма да намери нито за ядене, нито за пиене, та да загине от глад и да умре от най-жалка смърт, без никой да узнае за него!

Духът грабнал Маруф и се понесъл заедно с него между небето и земята, а Маруф, като видял това, разбрал каква опасност го грози и че наближава смъртта му, и викнал през сълзи:

— О, Абу ес-Саадат, къде смяташ да ме отнесеш?

Духът отговорил:

— Ще те хвърля в пустинната четвъртина, о, лекомислен глупако! Има ли човек, който да притежава подобен талисман и сам да го даде на хората да го видят? Ти си заслужи онова, което те сполетя, и ако аз не се страхувах от Аллаха, бих те хвърлил от хиляда сажена височина, та преди още да достигнеш до земята, ветровете да те разнесат на късове по всички посоки.

Маруф мълчал и не казал нито дума повече, докато стигнали пустинната четвъртина; там духът го хвърлил и се върнал обратно, като го оставил сам в безбрежната пустиня…

Тогава Шехеразада забелязала, че навън се развиделява, и прекъснала разказа си по средата. А когато настъпила деветстотин деветдесет и деветата нощ, тя продължила:

— Разказвали са ми, о, щастливи царю, че духът слуга взел Маруф, хвърлил го в пустинната четвъртина и се върнал обратно, а него оставил там самичък.

Да оставим сега Маруф и да се върнем отново при везира! Щом станал собственик на пръстена, той рекъл на царя:

— Е, какво ще кажеш сега? Казах ли ти аз, че този човек е лъжец и измамник? Ала ти не искаше да ми вярваш?

— Прав си, везире мой — отвърнал царят, — нека Аллах да те дари с добро здраве! Дай сега на мене пръстена, за да го разгледам и аз.

Везирът го погледнал ядно, заплюл го в лицето и извикал:

— О, глупако! Как ще ти го дам и ще остана твой слуга, след като станах твой господар? Не, аз няма дори да те оставя да живееш повече! — После той потъркал пръстена и едва-що духът се появил, му заповядал: — Вземи този нахалник и го хвърли на същото място, където хвърли, зет му, лъжеца!

Духът грабнал царя и отлетял с него. А царят го попитал:

— О, божа твар! Каква е моята вина?

Слугата на пръстена отвърнал:

— Аз не знам, моят господар ми заповяда така, и аз не мога да не изпълня заповедта на онзи, който стане собственик на магическия пръстен.

И той продължил да лети заедно с него и накрая го хвърлил на мястото, където лежал Маруф; после се извърнал и оставил и царя там. Царят чул Маруф да плаче и пристъпил към него, и му разказал какво се било случило. После двамата седнали на земята и започнали да оплакват участта, която ги била сполетяла, и никъде наоколо не се виждало нищо — нито за ядене, нито за пиене.

А сега да се върнем към везира! След като отстранил Маруф и царя, той излязъл от градината; сетне накарал да свикат цялата войска, поканил и първенците от Държавния съвет и им разказал какво направил с Маруф и с царя; съобщил им също така за пръстена и им казал:

— Ако не ме изберете за ваш султан, ще заповядам на слугата на пръстена да ви отнесе всички оттук и да ви захвърли в пустинната четвъртина, където ще измрете от глад и жажда!

Те отвърнали:

— Не ни причинявай мъки! Ние сме доволни ти да ни станеш султан и всички ще се подчиняваме на заповедите ти.

Така те се съгласили пряко волята си той да стане техен султан и той раздал на всички почетни одежди; после започнал да изисква от Абу ес-Саадат всичко, каквото му хрумнело, и духът веднага му го донасял. И когато седнал на трона и всички бойци му се заклели във вярност, той пратил да съобщят на дъщерята на царя:

— Приготви се, аз ще дойда още тази нощ при теб, защото силно те желая!

Тогава тя заплакала от мъка по баща си и по своя съпруг и помолила пратеника да съобщи на везира:

— Изчакай, докато мине времето на вдовството ми; тогава можеш да сключиш брачен договор с мене и да дойдеш, както е редно и позволено!

Той обаче отново върнал пратеника при нея, за да й каже:

— Не признавам никакво вдовство и каквото и да било отлагане; нямам нужда да сключвам брачен договор, за мен не съществува никаква разлика между позволено и непозволено, аз настоявам и ще дойда тази вечер при теб.

Тогава тя заръчала на пратеника да му предаде:

— Тогава бъди добре дошъл! Нека стане така!

Ала това било само хитрост от нейна страна.

А везирът, щом получил отговора й, много се зарадвал и му олекнало на душата, защото той бил обзет от гореща любов към принцесата.

След това той заповядал да поднесат богата гощавка на целия народ със следните думи:

— Яжте от тези ястия, това е сватбена гощавка, защото аз ще вървя тази вечер при принцесата!

Шейхът на исляма обаче рекъл:

— Не ти е разрешено да отидеш при нея, преди да изтече вдовството й и преди да си сключил брачния договор с нея.

А везирът викнал:

— Аз не признавам никакво вдовство и никакво отлагане; затова не си хаби думите напразно!

Тогава шейхът на исляма млъкнал, изплашен от злобата на везира, ала казал на бойците:

— Той е неверник, за него няма ни вяра, ни закон!

И когато паднала нощта, везирът отишъл при принцесата и я заварил облечена в най-скъпите одежди и нагиздена с най-красивите украшения. Щом го видяла, тя го посрещнала усмихната и му рекла:

— Нека бъде благословена тази нощ! Ако беше убил баща ми и съпруга ми, щеше да бъде още по-добре за мен!

Той й отвърнал:

— Аз сигурно ще ги убия.

Тогава тя го поканила да седне и започнала да се шегува с него и да му показва любовта си и както го галела и му се усмихвала пред лицето, той си загубил ума от радост. А тя го мамела със своите ласки само защото искала да се сдобие с пръстена и да превърне радостта му в мъка, която да се стовари върху собствената му глава.

А той, като усещал ласките й и гледал усмивката й, почувствувал, че в него се разгаря страстта и пожелал двамата да се съединят в любовна прегръдка. Ала когато се приближил към нея, тя се отдръпнала назад, заплакала и рекла:

— Повелителю мой, нима не виждаш този човек, който ни гледа? В името на Аллаха, скрий ме от тези очи! Как можеш да се съединиш в любовна прегръдка с мен, след като той ни гледа?

Тогава везирът извикал разсърден:

— Къде е този човек?

А тя отвърнала:

— Ето го в камъка на пръстена ти! Той подава глава оттам и ни гледа!

Везирът повярвал, че слугата на пръстена ги гледа от камъка, та рекъл усмихнат:

— Не се плаши! Това е слугата на пръстена, който е мой слуга.

А тя отвърнала:

— Аз се страхувам от духове, свали този пръстен и го махни надалеч от мен!

Тогава той свалил пръстена от пръста си и го поставил върху възглавницата. Ала щом се приближил до нея, тя го ритнала силно с крак в стомаха, така че той политнал назад и паднал в несвяст. Тя бързо извикала прислужниците си и когато те притичали, им заповядала:

— Хванете го!

И щом четиридесетте робини го уловили, тя бързо грабнала пръстена от възглавницата и го потъркала. Абу ес-Саадат веднага се явил пред нея и рекъл:

— На твоите услуги, господарке!

Тя казала:

— Вдигни този неверник и го хвърли в затвора и го окови в тежки окови!

Духът го грабнал и като го хвърлил в най-тъмния затвор, се върнал и й съобщил:

— Хвърлих го в затвора!

Тогава тя го попитала:

— Къде отнесе баща ми и съпруга ми?

А той отвърнал:

— Пуснах ги в пустинната четвъртина!

Тогава тя извикала:

— Заповядвам ти веднага да ги доведеш при мен!

— Слушам и се подчинявам! — отвърнал той и отлетял.

Летял бързо, докато стигнал до пустинната четвъртина. Там се спуснал при двамата мъже и ги намерил да плачат и да оплакват взаимно мъката си. Духът им рекъл:

— Не се страхувайте! Спасението ви е близко. — После им разказал какво бил направил везирът и заключил с думите: — Така аз сам го хвърлих по нейна заповед в затвора и тогава тя ми заповяда да ви върна обратно.

Двамата мъже много се зарадвали на тази новина, а духът ги вдигнал и полетял с тях и не минало много време и той влязъл заедно с двамата мъже при принцесата. Тя се изправила и поздравила баща си и съпруга си; после ги поканила да седнат и заръчала да им донесат ястия и сладкиши и те прекарали нощта там.

На другата заран тя облякла баща си в разкошна одежда, а също така и съпруга си и после рекла:

— Мили татко, седни отново на своя трон като цар, какъвто беше преди, и направи моя съпруг свой везир от дясната ти страна, а на стражите разкажи какво се случи! После заповядай да изведат везира от затвора и да го убият, след това нека го изгорят! Защото той е неверник и искаше да се радва на любовта ми, без да се ожени за мене, и така сам показа, че е неверник и че не се придържа към никаква вяра. И се отнасяй добре със своя зет, когото ще направиш везир от дясната си страна!

— Слушам и на драго сърце ще го изпълня, мила дъще — отвърнал й той, — но дай ми пръстена или го дай на съпруга си!

Ала тя отвърнала:

— Той не трябва нито на тебе, нито на него. Нека пръстенът остане у мене, може би аз ще съумея да го опазя по-добре от вас двамата. Каквото пожелаете, искайте го от мен, и аз ще го изискам за вас от слугата на пръстена! Не се страхувайте от нищо лошо, докато съм жива, а след смъртта ми направете с пръстена каквото вие сметнете за добре!

Баща й рекъл:

— Това е най-доброто решение, мила щерко! — после отвел зет си и двамата влезли в заседателната зала.

А стражите били прекарали цялата нощ много угрижени за принцесата и за онова, което везирът искал да й стори, за да спечели любовта й, без да сключи брак с нея, пък и за всичко лошо, което той бил направил на царя и неговия зет; те се страхували, че свещеният закон на исляма ще бъде опозорен, тъй като за всички вече било ясно, че везирът е неверник.

Затова те се били събрали в заседателната зала и започнали да сипят упреци върху шейха на исляма, като му говорели:

— Защо не му попречи да влезе при царкинята и да погазва закон и ред?

Тогава той им отвърнал:

— О, хора, този човек е неверник, ала той се е сдобил с пръстена, и ние всички — и аз, и вие, не можем да направим нищо срещу него. Аллах всевишният нека му плати за неговите постъпки, а сега мълчете, за да не ви убие всички!

И докато бойците стояли в заседателната зала, увлечени в този разговор, неочаквано царят влязъл при тях и заедно с него и зет му Маруф…

Тогава Шехеразада забелязала, че почва да се развиделява, и прекъснала разказа си по средата. А когато настъпила хилядната нощ, тя продължила:

— Разказвали са ми, о, щастливи царю, че бойците се били събрали много разгневени в заседателната зала и като разговаряли за везира и за злото, което той бил причинил на царя и на неговия зет, и на дъщеря му, неочаквано при тях влязъл царят, а заедно с него и зет му Маруф. Щом ги видели, бойците се зарадвали, станали на крака и целунали пода пред своя цар. Тогава той седнал на трона си и като им разказал какво се било случило, техните грижи се разнесли. После заповядал да украсят града и наредил да изведат везира от затвора; когато го довели пред бойците, всички започнали да го ругаят и хулят, и проклинат, докато стигнал до царския престол. И когато застанал пред царя, царят заповядал да го убият по най-позорен начин; след като го убили, изгорили тялото му, така че той бил хвърлен опозорен в огъня на ада.

После царят направил Маруф свой везир от дясната си страна и се случило така, че времето ги отрупало с радости и те живели сред щастие и доволство цели пет години.

А на шестата година царят умрял, тогава принцесата възцарила на султанския престол своя съпруг на мястото на баща си, пръстена обаче не му дала. През това време тя заченала от него и му родила едно момченце, чудно хубаво и красиво и съвършено детенце, което растяло под нежните грижи на дойките и гледачките си и така навършило пет години. И ето тогава смъртоносна болест налегнала майка му и тя повикала Маруф при себе си и му казала:

— Аз съм болна.

— Аллах да те пази, любима на сърцето ми! — отвърнал той, ала тя продължила:

— Аз може би ще умра, не е необходимо да ти заръчам да се грижиш за сина си, искам само да вземеш присърце молбата ми, да пазиш добре пръстена, защото се безпокоя за теб и за детето ни.

Тогава той й казал:

— Когото Аллах пази, няма да му се случи никаква беда.

Тя извадила пръстена от пръста си и му го подала. А на другия ден се представила пред милостивия и всемогъщ Аллах, а цар Маруф продължил да ръководи царството.

И ето един ден се случило следното: той вече бил размахал кърпата за приключване на заседанието и бойците се разотишли по домовете си; тогава Маруф влязъл в покоите си и се разположил там, докато денят превалил и нощта обгърнала всичко със своя мрак. Тогава според обичая при него дошли сътрапезниците му, избрани помежду първенците на царството, и останали до полунощ, за да разговарят и се забавляват; и след като го помолили да им разреши да се оттеглят, той дал съгласието си и те се разотишли по домовете си. После влязла робинята, чието задължение било да приготвя ложето му, и оправила възглавниците, свалила му дрехите и му облякла нощната дреха. Когато той легнал, тя започнала да му разтърква краката, докато го оборил сънят; тогава тя излязла тихичко, отишла в своята спалня и легнала да почива. Така сторила тя, а да видим сега какво се случило с цар Маруф!

Докато спял, съвсем неочаквано той усетил в леглото нещо до себе си, стреснал се и извикал:

— Нека Аллах ме запази от проклетия дявол!

Когато обаче отворил очи, видял до себе си една жена, грозна и отвратителна, и я попитал:

— Коя си ти?

Тя отвърнала:

— Не се страхувай, аз съм твоята съпруга Фатима Плашилото.

Тогава той я погледнал в лицето и я познал по грозотата и дългите резци в устата й. Попитал я:

— Откъде дойде при мен? Кой те доведе в тази страна?

Тя отвърнала:

— Че в коя страна се намираш ти?

— В град Ихтиян ел-Хотан. А ти кога напусна Кайро?

— Преди малко.

— Как е възможно това?

Тогава тя разказала:

— Знай, че когато се скарах с теб и се оплаках от тебе пред властниците, защото сатаната ме съветваше тайно да ти напакостя, пратениците на кадията тръгнаха да те търсят, ала не можаха да те намерят; кадиите също разпитваха за тебе, но никъде не можаха да те открият. И като минаха два дни, мен ме обзе разкаяние и аз разбрах, че вината беше моя, от разкаяние полза няма. Седях така дни наред, плачейки, задето те бях загубила, докато привърших всичко, с което разполагах, и се видях принудена да тръгна да прося, за да мога да преживявам някак. Просех навсякъде — при богатите, които всички гледаха със завист, и при бедните, които всички презираха. Откакто ти ме напусна, изкарвах хляба си с просия и обсипвана с ругатни, и живеех в най-голяма несрета. Седях всяка нощ и плачех, задето те бях загубила и за всичко, което трябваше да преживея, след като ти ме напусна, за срама и униженията, за мъките и страданията.

Така тя му разказала какво била преживяла, а той я гледал, изпълнен с ужас, когато тя накрая рекла:

— Вчера през целия ден се скитах, просейки, ала никой не ми даде нищичко; всеки път, когато пристъпех към някого, за да си изпрося къшей хляб, той се нахвърляше върху мен и не ми даваше нищо. И когато настъпи нощта, нямаше какво да вечерям; гладът пареше в стомаха ми и всичко, което бях изтърпяла, ме потисна до отчаяние. И както седях разплакана, неочаквано пред мен се появи някакъв дух и ме попита: „Защо плачеш, жено?“ Отвърнах му: „Някога и аз имах съпруг, който се грижеше за мене и изпълняваше желанията ми; сега той вече е загубен за мен и аз не го знам къде отиде, но откакто той ме изостави, аз преживях много беди“. Духът ме попита: „Как се нарича мъжът ти?“ — „Името му е Маруф“ — отвърнах аз, а той рече: „Аз го познавам. Знай, твоят мъж сега е султан в един град и ако ти искаш да те отнеса при него, аз ще го сторя на драго сърце“. Тогава го помолих: „Смили се над мен и ме отнеси при него!“ И той начаса ме вдигна и се понесе заедно с мен между небето и земята, докато ме донесе в този дворец; тогава ми рече: „Влез в този чертог, там ще намериш мъжа си, заспал на своето ложе!“ Така аз влязох тук и те видях сред това великолепие. О, никога не можех да си помисля, че ти ще ме изоставиш, защото аз бях твоя жена! Ала хвала на Аллаха, който отново ме събра с тебе!

А Маруф възразил:

— Та нима аз тебе те напуснах, или ти мене ме напусна? Освен това ти се оплакваше от кадия на кадия, а най-накрая беше отправила жалба срещу мене дори пред най-висшия съд и насъска Абу Табак от крепостта срещу ми; тогава вече се принудих да избягам.

След това той й разказал за всичко, което бил преживял оттогава насетне, и как станал султан, и как се оженил за принцесата; казал й също така, че жена му умряла, като му оставила един син, който бил седемгодишен. Тогава тя рекла:

— Каквото се е случило, е било предопределено от Аллах Всевишния; аз отдавна вече съм се разкаяла за всичко и затова имай милост към мене и не ме изоставяй, а ми разреши да ям при теб хляба си като подаяние!

И тя продължила да се показва пред него смирена и покорна, докато най-после сърцето му се смилило пред нея; тогава той й рекъл:

— Откажи се най-после от своята лошавина и остани при мен; тук няма да ти се случи нищо лошо и те очакват само радости! Направиш ли обаче нещо лошо, аз ще те убия и няма за какво да се страхувам от никого. Не си мисли, че можеш да се оплачеш срещу мен пред най-висшия съд или че можеш да насъскаш Абу Табак от крепостта срещу мен, защото аз съм вече султан и народът се страхува от мене, докато аз се страхувам единствено от Аллах Всевишния. Аз имам един магически пръстен; потъркам ли го, пред мен се явява слугата на пръстена, наречен Абу ес-Саадат, и ми донася всичко, което му поискам. Ако искаш да се върнеш отново в своя град, ще ти дам толкова злато, че да ти стигне за цял живот, и веднага ще те върна в родината ти. Ако предпочиташ обаче да останеш при мене, ще накарам да освободят един дворец за тебе и да го облепят в твоя чест с най-скъпи коприни; ще ти дам също така двадесет робини, които ще ти прислужват, и ще ти изпращам най-избрани ястия и скъпи дрехи, така че да заприличаш на царица и да можеш да водиш най-прекрасния живот, докато умреш или докато умра аз. Какво ще кажеш на това?

— Искам да остана при теб — отвърнала тя и му целунала ръка, като съжалявала за предишната си лошавина.

Тогава той определил един дворец само за нея, подарил й робини и евнуси и тя заживяла като царица. Младият принц ходел да я посещава, както посещавал и баща си; тя обаче го мразела, защото той не бил неин син, и когато момчето забелязало в погледа й омраза и ненавист, започнало да я избягва и тя му станала противна.

А през това време Маруф се отдал на любов с хубави одалиски и престанал да мисли за своята съпруга Фатима Плашилото, защото тя вече била посивяла и остаряла, снагата й се била разкривила, изобщо била вече една оплешивяла жена, по-грозна от змията, когато си сменя кожата, а и освен това на времето се била отнасяла непоносимо лошо с него. Поговорката много добре казва: „Лошото отношение прерязва корена на желанието и вселява омраза в сърцето“.

Пък и Маруф не я бил приел при себе си заради похвалните й качества, а се отнасял с нея почтително, защото искал да спечели благоволението на Аллах Всевишния…

Тук Диназада прекъснала сестра си Шехеразада със следните думи:

— Как омайват тези думи и обайват сърцето по-силно от любовен поглед? Колко прекрасни са тези чудни приказки със своите необикновени случки!

Шехеразада отвърнала:

— Какво представлява това в сравнение с онова, което ще ви разкажа през идната нощ, ако съм още жива и царят запази живота ми!

И когато се развиделило и утрото обгърнало света с блестящите си лъчи, царят се събудил радостен и спокоен, и любопитен да чуе края на приказката. Казал си:

„В името на Аллаха, няма да я убивам, докато не чуя края на приказката!“

После той отишъл в заседателната зала и везирът му дошъл както винаги с кърпата за раздаване на правосъдие под мишница. И след като царят раздавал през целия ден правосъдие на народа, вечерта отишъл по обичая си в харема и влязъл при своята съпруга Шехеразада, дъщерята на везира.

А Шехеразада беше забелязала предната утрин, че вече се развиделява, и бе прекъснала разказа си по средата. И когато сега настъпила хиляда и първата нощ, последната нощ на тази книга, и когато царят влязъл в харема при своята съпруга Шехеразада, дъщерята на везира, сестра й Диназада й рекла:

— Разкажи ни докрай приказката за Маруф!

Шехеразада отвърнала:

— На драго сърце, ако царят разреши да разказвам.

Тогава царят й рекъл:

— Разрешавам ти да разказваш, защото нямам търпение да чуя края.

И тя продължила:

— Разказвали са ми, о, щастливи царю, че цар Маруф не се интересувал вече от своята жена, но я хранел, като се надявал да бъде възнаграден за това от Аллах Всевишния. Ала тя, като видяла, че той не търси прегръдките й и се забавлява с други, започнала да го мрази и била овладяна от силна ревност, а сатаната й пошушнал да му открадне пръстена и да го убие, и да стане царица на негово място. Затова една нощ тя станала, излязла от своя дворец и тръгнала към двореца, където живеел нейният съпруг цар Маруф.

Но случило се така, че по предопределение на съдбата и както било предначертано от Аллаха, по това време Маруф си почивал при една от своите одалиски, чудно красива девойка, с хубаво лице и кръшен стан. Понеже бил боязлив, той винаги свалял пръстена от ръката си, когато отивал да си почине при някоя одалиска, от почит към свещените имена, които били изписани върху пръстена, и го поставял отново на ръката си едва след като се измиел.

И ето сега жена му Фатима Плашилото излязла от своя дворец, тъй като била научила, че преди да отиде при някоя одалиска, той сваля пръстена от пръста си и го оставя върху възглавницата, докато се измие. Освен това имал обичай, след като се порадвал на одалиската, да й нареди да си върви, защото се безпокоял за пръстена. А когато отивал в банята, той заключвал вратата на своите покои, докато се върнел оттам, и поставял отново пръстена на ръката си; сетне вече всеки можел спокойно да влиза в стаята му. Фатима знаела за всичко това и затуй именно се промъкнала през нощта, за да влезе в неговите покои, докато той спи дълбоко, та да му открадне пръстена, без той да я забележи. Докато тя се промъквала тайно, синът на царя случайно тъкмо бил отишъл в скритата стаичка, за да се облекчи в тъмното; той клечал, без да пали светлина, над дупката на мраморната плоча, като бил оставил вратата отворена. Когато Фатима излязла от своя дворец, той я видял, като бързала към двореца на баща му, и си рекъл:

„Защо ли излиза тази вещица от двореца си в тъмното? Защо я виждам да се промъква към двореца на баща ми? За това сигурно си има някаква тайна причина“.

Така той се промъкнал подир нея и я следвал, без тя да го види. Той винаги носел със себе си един къс дамаски меч и никога не влизал в заседателната зала на баща си, без да е препасал преди това меча си, който му бил много скъп. А баща му, щом го видел, препасан с меча, му се усмихвал и казвал:

— Слава на Аллаха! Твоят меч наистина е прекрасен, сине мой. Ала ти още не си влизал в бой с него и не си отсичал ничия глава.

Тогава момчето му отговаряло:

— Сигурно ще ми се случи да отрежа с него някоя глава, която да заслужава да бъде отсечена.

Като чуел тези думи, царят винаги се разсмивал.

И ето, когато сега вървял подир жената на баща си, момчето извадило меча от ножницата и следвало старата, докато тя се вмъкнала в покоите на царя. Момчето се спряло на вратата, за да я наблюдава: видяло я как търси нещо, като си говорела:

— Къде ли може да е оставил пръстена?

Тогава то разбрало, че тя търси пръстена, и изчакало, докато го намерила и възкликнала:

— Ето го!

Тя грабнала пръстена и понечила да се измъкне оттам тайно, докато момчето стояло скрито зад вратата. И когато тя прекрачила прага, огледала пръстена и почнала да го върти в ръката си насам и натам и тъкмо искала да го потърка, той вдигнал ръката си с меча и я ударил по тила. Тя надала единствен вик и паднала мъртва на пода.

Маруф се събудил и видял жена си мъртва на пода, обляна цялата в кръв, а синът му стоял до нея с изваден меч в ръката.

— Какво означава това, сине мой? — попитал той, а момчето отвърнало:

— Татко, колко пъти досега си ми казвал: „Твоят меч е прекрасен, но ти още не си влизал в бой с него и не си отсичал ничия глава!“ А аз все съм ти казвал: „Сигурно ще ми се случи да отсека с него някоя глава, която заслужава да бъде отсечена“. И ето, виж сега, аз отсякох заради теб една глава, която наистина заслужаваше да бъде свалена от раменете.

И то разказало какво направила жената. Тогава Маруф започнал да търси пръстена, ала не могъл да го намери; и чак след като дълго оглеждал пръстите й, видял, че тя ги била сключила, а пръстенът бил в шепата й. Тогава той взел пръстена от ръката й и казал на принца:

— Ти си мой достоен син, никой не може да оспори и да се съмнява в това. Нека Аллах ти даде мир на този и на онзи свят, както ти ми донесе мир от тази зла жена! Тя сама се осъди на смърт чрез своите деяния.

После цар Маруф извикал слугите си; те се втурнали в стаята и той им разказал какво била направила жена му Фатима Плашилото. Заповядал им да вдигнат трупа и да го изнесат да остане до заранта навън. Те направили, каквото им заповядал. После той наредил на неколцина евнуси да подредят тялото, те я измили, загърнали я в саван, прочели й надгробна молитва и я заровили. Така нейното идване от Кайро се оказало пътешествие към гроба.

После цар Маруф наредил да доведат орача, който го бил нагостил по време на бягството му; и когато орачът дошъл, той го направил свой везир от дясната си страна и свой съветник. А като разбрал, че орачът има дъщеря с чудна красота и нежност и моминска почтеност, издигната и благородна, той се оженил за нея, а след известно време оженил и сина си. Така те дълго още водили най-щастлив живот сред радост и доволство, докато дошъл при тях онзи, който кара да замлъкнат всички радости и прекъсва връзките с приятелите ни и който заповядва цъфтящи градове да изчезнат в бездната и синове и дъщери да не намерят повече родителите си. Слава на онзи, който никога не може да бъде покосен от смъртта и който държи в свои ръце ключовете за видимия и невидимия свят!

Багдадският крадец
Приказки от „Хиляда и една нощ“

Нур ед-Дин и Шемс ед-Дин

Багдадският крадец

Приказка за шивача, гърбавия, евреина, надзирателя и християнина

Приказка за момъка с отрязаната ръка

Приказка за момъка, който ял баница с праз

Приказка за момъка от Мосул

Приказка за багдадския бръснар

Приказка за малословието на багдадския бръснар

Приказка за първия брат на бръснаря

Приказка за втория брат на бръснаря

Приказка за третия брат на бръснаря

Приказка за четвъртия брат на бръснаря

Приказка за петия брат на бръснаря

Приказка за шестия брат на бръснаря

Обущаря Маруф

Йордан Милев
Златните приказки на Ориента

Багдадският крадецПриказки от „Хиляда и една нощ“

Нур ед-Дин и Шемс ед-Дин

Багдадският крадец

Приказка за шивача, гърбавия, евреина, надзирателя и християнина

Приказка за момъка с отрязаната ръка

Приказка за момъка, който ял баница с праз

Приказка за момъка от Мосул

Приказка за багдадския бръснар

Приказка за малословието на багдадския бръснар

Приказка за първия брат на бръснаря

Приказка за втория брат на бръснаря

Приказка за третия брат на бръснаря

Приказка за четвъртия брат на бръснаря

Приказка за петия брат на бръснаря

Приказка за шестия брат на бръснаря

Обущаря Маруф

Йордан МилевЗлатните приказки на Ориента

Багдадският крадец
Приказки от „Хиляда и една нощ“

Йордан Милев
Златните приказки на Ориента