Мили деца,
Стихотворенията в тази книжка писах, когато самият аз бях почти дете. Разбира се, по-късно ги преработих, като се постарах обаче те да останат каквито си бяха. Тия стихотворения отразяват частица от моето детство на село, преди повече от тридесет години.
Ще се радвам, ако ви харесат.
Вятърът — немирник стар,
блъска по вратите,
крушата отвън го пъди
и свисти сърдито.
Вятърът — немирник стар,
вие черни клони,
през огради, покрай сгради
сума шапки гони.
Свири в пукнати гърнета,
по стъклата чука,
гъне белите пранета,
громоли в улука.
Бори се със всяка къща,
дърпа в миг забрадки,
край реката преобръща
непохватни патки.
Вятърът — немирник стар,
всичко живо смая,
даже скочи ненадейно
в малката ми стая.
Поразходи се набързо,
туй-онуй разбишка —
върху масата намери
пъстрата ми книжка.
Поопипа я чевръсто,
пръсти в нея вплете
и додето му я взема,
цяла я прочете.
И додето му се скарам,
пак навън изскочи
и към снежните полета
бързо се насочи.
Снежни ли? Какви ти снежни?
Снежни бяха вчера,
а сега ни сняг, ни нищо —
само да се звериш!
Вятърът — немирник стар,
зимата измита,
за да дойде пролетта
млада и честита.
Кой разстила тия платове
край реки, по ниви и поляни? —
Като мама пролетта тъче
на хиляда тънконоги стана.
Като мама пролетта тъче
запъхтяна, ветровете вдишва
и от неброими вретена
размотава слънчевите нишки.
Слънцето стопи се
нейде зад бърдата.
В тъмното притихна
изведнъж земята.
Милион звездици
се роят и греят
и през мрачината
взират се във нея.
Взират се да видят
нейните поляни,
нейните потоци,
урви и балкани.
Взират се, но долу
Ни гори, ни птички
ни реки, ни урви —
мракът крие всичко.
Чудят се звездите:
„Туй ли е Земята!“
И от чуденето
мигат в небесата.
Като езеро същинско
с трепетни вълни
трепка, трепка маранята
в здрачни далнини.
Много искам в тази топла,
бистра мараня,
както бос съм, да поджапам,
но не иска тя.
Щом дотичам до брегът й
край онез била,
в миг се дърпа и я няма,
дето е била.
Сигурен съм, че ми бяга
не от глупав страх,
а краката ми защото
целите са в прах.
Нищо, ще ги поизмия
в речните струи
и тогава маранята
кротко ще стои.
Бързо в нея ще нагазя
с мойто рамта-там
и ще джапам, и ще джапам,
както аз си знам.
Шарена калинка,
как така се случи,
кацна върху мойто
мъничко бардуче.
Не гони я, бабо! —
Може да е жадна.
Или пък на него
по̀ ще й е хладно.
Шарена… и също,
как така се случи —
също като мойто
шарено бардуче!
Под сами върбите,
свити в маранята,
ден и нощ се плиска
и бързѝ реката.
Ден и нощ светлее,
мята се и пени,
за да бъдат в зноя
свежи и зелени.
А върбите цели
в нея се оглеждат
и да я целунат,
клон през клона свеждат.
Среднощните вихри развяха камшици
и горе над земния прах
навъсени облаци — биволи черни,
препуснаха лудо пред тях.
Навъсени облаци бързо заляха
студеното нощно небе.
а пълният месец потръпна объркан:
„Сега накъде, накъде?“
И вместо да хукне към близкия хребет
и там да се скрие за миг,
той хукна срещу им и хлътна прегазен,
преди да отрони и вик.
В облаците, пълни с тежък сняг,
димния си стълб заби коминът
и подпря ги, да не могат те
върху нас от тежест да се сринат.
Влакът бяга лудо през полето,
трака, пуфка, свирката надува
и с мастило димно по небето
всякакви рисунки си рисува.
Вятърът със него се надбягва.
Но за нещо май му става криво,
та рисунките на влака ядно,
ей така, за нищо ги изтрива.
Откога, да дирят топъл кът,
тръгнаха гугутките на път.
Откога листата пожълтяли
свлякоха пороища и хали.
Откога все гарвани кръжат
и дъждовни облаци тежат.
Сбръчка се земята почерняла
и от срам, че тъй е погрозняла,
викна тайно зимата, а тя
през нощта шептя, шептя, шептя
и на сутринта земята цяла
премени във дреха чисто бяла.
Бяла е нашата къща,
плевнята, двора, хармана.
Бели са купните слама,
къра е бял и балкана.
Черни са, черни са само
ятото гарвани, дето
вият се бавно и грачат
тука и там над полето.
Вият се, махат над бели
ниви, дерета, търнаци,
вият се, търсят напразно
черно местенце да кацнат.
Тоз дядо докога
така ще спи и хърка?
И със ръце, с крака
завивката му дърпам.
Подскача сънен той
и сърди се и чуди:
„Какво е туй от теб?
Защо току ме будиш?“
Аз шепна: „Слушай вън!“
А дядо се прозява:
„Ама проклета нощ —
фъртуната навява!“
„Не е фъртуна туй! —
Вън зимата, най-злата,
преследва сред нощта
премръзналото лято!
Със бичове от лед
проклетата, го бие
и лятото пищи
като дете и вие.
Чуй, ето го сега
навря се във комина,
но страшно изпищя
и някъде отмина!
Да, щеше да се свре
край топлото огнище,
но зимата разбра
и входа с лед заприщи!“
Пък дядо: „Брей, дете,
какви си ги втълпява!
Че лятото що ще
да се върти тъдява?“
И ляга пак и спи.
А аз седя, будувам
и чудя му се как
уж чува, пък не чува!
Преди месец беше
хълмчето плешиво,
но коса му расне —
ръжената нива.
Но коса му бухва —
ръжената нива,
дето изорахме
дядо, аз и Сива.
Хълмчето с косица,
важно е и смешно,
с гребенче незримо
вятърът го реши.
Как дойдоха толкова цветя?
Ето тука, татък, ето, ето…
Но това са снощните звезди,
преди дъжд да плисне над полето.
Влезли са във капчиците те
и са слезли с тях през тъмнината,
а сега, превърнати в цветя,
греят разцъфтели по земята.
Баба на прага преде.
Тънката нишка фървурка.
Лятното синьо небе
слива се с нейната хурка.
В лятното синьо небе
облаче чисто белее
и върху хурката то
каца и бързо едрее.
И върху хурката то
Става грамадна къделя.
Баба сега ще преде
най-малко цяла неделя.
Уж е куче умно,
уж е куче старо,
а какъв е глупав
тоя пусти Шаро.
Клекнал посред двора,
час и половина
лае по добрата
ясна месечина.
Лае и във нея
целият вторачен,
мисли си, че тя е
топличка погача.
Мисли, че ще падне
тя от небесата
и ще го уцели
право във устата.
Уж е куче умно,
уж е куче старо,
а какъв е глупав
тоя пусти Шаро!
Така ми е срамно
и мъчно, задето
от хитро по-хитро
ме мами небето.
Опряно на бряста,
със мен се закача.
Река да го пипна,
то бързо отскача.
И ето го татък
от смях си умира,
отишло над двата
крайселски баира.
Додето го стигна,
оставам без сили,
а то в миг отива
на „Златни могили“.
Отчаян се връщам
на първото място,
пък то преди мене
дошло пак зад бряста.
… Ама ако вляза,
да кажем, в герана
и слезне то ниско,
дали ще го хвана?!
Така ми е срамно
и мъчно, задето
от хитро по-хитро
ме мами небето.
Слънцето се спуска
зад бърда, далече —
ей сега ще падне
тиха лятна вечер.
Ей сега ще падне,
но не ще да пада.
Лекичко подръпвам
китката на дяда:
„Дядо, все се чудя
и не знам как става —
слънцето залезе,
пък не притъмнява.
Вместо туй на запад,
над онез чукари,
пламват и разгарят
огнени пожари!“
Седнал край хармана,
дето най обича,
дядо кротко дърпа
своята луличка.
Леко се усмихва,
тихо ми говори:
„То, деня за сетньо
с вечерта се бори.“
Още по̀ се чудя:
„Да, това разбирам,
но отде без слънце
огън той намира?“
„Как, отде — то трябва
за пожар искричка,
и денят я взема
ей от таз луличка!“
Свивам се до него,
мисля си: „Така е!
Дядо стар е много,
та и много знае.“
Седнал край хармана,
дето най обича,
дядо доизпушва
своята луличка.
Аленият огън
в нея потъмнява,
с него и пожарът
бързо се стопява.
И върху земята,
близо и далече,
неусетно пада
тиха, лятна вечер.
Над смълчаните чукари
слънцето изгрява,
шушнат слънчеви върхари
в старата дъбрава.
Свети злачната морава
в капчица росица,
славей славея надпява,
гука гургулица.
Небесата греят чисти,
бистри и високи,
стапят се мъгли сребристи
в долини дълбоки.
Гали утринникът вятър,
вейки се люлеят,
вляво, вдясно в далнината
пътища белеят.
Извисена над полето,
трепка чучулига,
а над нея чак в небето
млад орел се вдига.
И превръща се простора
в пламнала жарава.
Добро утро, мили хора —
слънцето изгрява.
