Иван Мартинов
Момчето от малкия град

С чисто сърце

Утро

Като обърна поглед назад, виждам в мрака на най-далечното минало едно зимно утро.

Току-що съм се събудил от сън.

Това трябва да е било онзи дълбок сън, пълен с неизвестност, който започва с раждането и свършва с чудното усещане, че си живо същество, и за който нищо повече не може да се каже.

Лежа в креватчето си и гледам.

В стаята е тихо. Синкав утринен здрач забулва всичко наоколо. Топличко е. Аз дишам леко и ми е тъй приятно, че едва се въздържам да не скоча и се разтичам.

Обръщам се и с широко отворени очи се взирам.

Първото нещо, което привлича погледа ми, е часовникът, старият стенен часовник с ръждива верига вместо пружина. Той цъка равномерно и от време на време издава странни звуци. Много ми се иска да открия какво има в неговата лъскава кутия. Вслушвам се. Освен познатото вече тик-так до слуха ми достига още и някакво мъркане. Трепвам. Веднага вниманието ми е грабнато от котката с големите, взиращи се в мене, жълти като пламъци очи. Тя се е свила на масата и ме наблюдава с любопитство. Дали от цъкането на часовника или от блесналите зеници на котката, не мога да кажа с положителност, но ми става страшно и аз бързо се мушвам под завивката. Минава минута, две, три… Откривам глава и пак поглеждам. Котката я няма, а часовникът не е вече тъй страшен, както ми се бе сторило първия път.

Кой знае защо — може би поради любопитство, а може би защото още не съм успял да разгледам всичко, — започвам да се взирам по-внимателно около себе си.

Освен моето легло в стаята има и друго — много по-широко, с отметнати завивки. Но то е празно. Аз ставам.

Леглото ми — мъничко желязно креватче с мрежа, която се вдига, за да не падам — се намира до прозореца. Нещо ме подмамва да се обърна. Струва ми се, че светлината, която иде отвън, е причина да се събудя и да разбера къде се намирам. Долепвам чело до запотеното стъкло и поглеждам.

Зима. Дълбок сняг покрива земята. Клоните на дюлята са натежали от сняг и висят някак необикновено приведени.

Дворът е пуст. Само две кокошки и един петел ходят насам-натам и оставят по бялото поле разперени трипръсти следи. Едно черно куче с рунтава опашка прибягва и се скрива под сайванта, дето има наредени дърва и се виждат плазовете на голяма шейна.

Скоро гледката на двора ми омръзва и аз пак се обръщам към стаята.

До отсрещната стена е долепен долапът с наредените в него чинии и чаши, до него — плетеното ковьорче над леглото, една картина на млада жена в бяла рокля и с венче на главата и нищо, нищо друго… Изведнъж започвам да се чувствувам самотен, тъй самотен и изоставен, че ме обзема страх. Иска ми се да бъда спокоен, а не мога. Усещам как треперя, като че някой протяга към мене ръце и иска да ме грабне. Очите ми се изпълват със сълзи и аз заплаквам.

Рева и неизвестно защо от собствения ми глас, висок и гръмлив, ми става още по-страшно.

Трябва да съм викал много силно, защото скоро вратата се отваря и в стаята влиза майка ми.

Идва при мене, навежда се и започва да ме милва тъй нежно, с такъв топъл, шепнещ глас, че аз заридавам още повече.

— Какво ти стана, миличко? Защо плачеш?

Но аз продължавам да плача.

— Е, стига де, ревльо! — казва мама ласкаво и се изправя. — Почакай, ей сега ще те облека…

Тя започва да ме облича и успокоява.

— Не плачи! Ще дойдеш с мене оттатък, в другата стая. Там е баба ти. Точи баница. Скоро ще я опече. А и коледарите ще дойдат, ще ги чуеш как пеят… Хайде не плачи, че Дядо Коледа не обича глезливите деца! Какъв подарък искаш да ти донесе?

Не мога да се успокоя лесно. Все още хълцам и като се притискам до гърдите й, мъча се да разбера какво е туй „Дядо Коледа“, „подарък“ и „баница“…

Най-сетне мама ме облича, взема ме на ръце и ме отнася в другата стая. Там като че е по-светло и по-приятно. Наредените на печката тенджери врят, капаците им подскачат. Стара жена с очила, паднали ниско на носа й, с много бръчки по лицето, но с големи светли като на дете очи седи на пода пред кръглата софра и със запретнати до лактите ръкави необикновено бързо разточва с дълга пръчка тестени топки и прави от тях големи бели пити. Това е баба ми. Облечена в тъмна рокля и забрадена с кърпа, тя много се пази да не се изцапа, но престилката й е тъй набрашнена, че щом се изправи, от нея се вдига облаче бял прах и започва да вали като сняг по постланата на пода шарена черга.

Баба ме поглежда над очилата си. Усмивката не слиза от добродушното й лице. По едно време тя вдига с точилката тънката, почти прозрачна кора и като я надипля в широката тепсия, посяга към мене и ме щипва по бузката.

— Е, какво, наспа ли се, сънльо?

Мълча и не искам да й отговоря. Свъсил вежди, аз я гледам сърдито, сякаш не ми се радва, а ми се кара за нещо.

— Хайде, кажи де! — подсеща ме мама. — Отговори и баба ще ти даде бонбонче!

— Охо, той не може да говори!

— Може, може, само че е инат. Метнал се е на баща си…

— Ех, пък и ти, дъще, не одумвай човека, грехота е сега, на свят празник! — казва баба поучително, отрива ръце в края на престилката си, бръква в дълбокия джоб на фустата си и изважда оттам шепа сушени сливи и орехи. — Ела, бабиното, ела да ти дам армаган! — и когато аз посягам с ръце, тя добавя: — На, похапни си, па не слушай майка си, че тя не знае какво говори, господ да я вразуми! Къде ли скита баща ти, горкият, из тия пусти нови земи? Ами че войната отдавна свърши, а той все още не се връща…

Поемам подаръка и избягвам при майка ми, като пъхвам глава в скута й. Чувствувам, че обичам повече нея… Ох, колко хубаво е да си има човек майка!

А майка ми в пъстра рокля, препасана с бяло коланче, седи на трикрако столче до печката и бърка с голяма дървена лъжица в една тенджера. Косата й е тъмнокестенява, а лицето бяло, чисто, открито; само носът й, остър и някак непокорно вирнат, малко я загрозява, но затова пък очите й са толкова светли и блестящи, с такъв топъл, мил поглед, какъвто трябва да отговаря на усмивката й, тая нежна майчина усмивка, която помня и до днес.

Баба нарежда в тепсията последната кора, напръсква още веднъж баницата с лъжица разтопена мас и става с пъшкане.

— Уф, старост! — казва тя и пъхва тепсията във фурната на печката. — Я, Тотке, донеси още малко дръвца, че нали знаеш, баницата е хубава, когато се опече добре… Е, сполай на господа, свърших навреме!

Мама излиза и се връща с наръч дърва, а след нея влиза висок, снажен старец с побеляла глава и увиснали мустаци. Щом ме вижда, той издърпва лулата от устата си и като протяга ръце, спуска се към мен.

— О, Ванко! Как си, внучето ми?

Поема ме с големите си силни ръце, издига ме бавно нагоре и мушва мустаците си под брадичката ми. От това ми става тъй весело, че започвам да се превивам от смях и да ритам отчаяно. Усещам как гъделът запълзява по кожата на врата ми, обхваща цялото ми тяло, докато почвам да се задъхвам, и чак тогава дядо ме пуска. Той бръква в джоба на шаячния си панталон, но като не намира нищо, започва да тършува в гънките на червения си пояс и измъква една монета.

— На ти лев за спомен. Ама да го пазиш, че е сребърен — подава ми го той широко усмихнат, с шеговит израз на тъмното си, опалено от слънцето лице. — Ха тъй, чипонос дяволе, да пораснеш голям и стигнеш тавана! — и ме дръпва за ушите.

Дядо сяда на столчето до печката, изважда кожената си кесия с тютюн, натъпква с палеца лулата си, взема с машата въгленче и запалва. Баба сърдито го стрелва с очи.

— Ух, и ти, миришеш на пърлено прасе, да ти опустее тютюнът!

Дядо мълчи и едва се усмихва. От малката му пръстена луличка с дълга опушена дръжка се вият към тавана гъсти облаци дим. Той мълчи малко, после казва закачливо:

— Е, Станке, не се ядосвай! Я виж какъв внук имаме! — и като затваря мечтателно очи, един миг мисли и добавя: — Какъв ли ще стане, когато порасне, а? Искам да го направя колар, да ходи като мене по света…

Баба го поглежда недоволна.

— Мълчи, поразнико! Как можа да измислиш такова нещо?

— Че защо? Лошо ли е?

— Хм, нямаш си други грижи, та си седнал да се занимаваш с празни работи! — поклаща глава тя. — Той, Ванко, ще стане учен човек, даскал, че даскалите ходят все чисти и печелят много пари…

Дядо ми е веселяк — обича да се шегува и да дразни баба.

— Даскал ли? — изважда той лулата от устата си и се засмива. — Празна работа е тая!

— Празна е главата ти, мълчи!

— Че защо? — не спира дядо. — Познавам аз един даскал, учеше в село децата, а ходеше като циганин…

— Глей, ти пак започна твоите брътвежи! — сърди се баба. — Мълчи, срамота е! Искаш да го правиш колар като тебе, та да зачерни и той някоя нещастница като мене. Голяма прокопсия да бъдеш колар! Да миришеш на тор и слама, а? Я по-добре иди и нацепи дърва, че вече ги свършихме!

— Добре де, ще нацепя.

Дядо прибира лулата си, става и тръгва към вратата. Но в това време отвън някой изтопурква. Чуват се много гласове. Мама изтичва и отваря. На прага застават няколко младежи, преметнали през рамо торби, с дебели дрянови сопи в ръце.

— Добър ден, дядо Ваньо! И на тебе, бабо Станке!

— Добър ден, момчета, добре дошли! — кимва дядо и се дръпва да им стори път.

— Заповядайте, момчета, влезте да се посгреете! — кани ги и баба. — А то тъй, като държите отворено, стаята ще изстине.

Влизат. Всички са отрупани със сняг, но добре увити с качулки и шалове; само лицата им се виждат — зачервени и премръзнали от студ. Заедно с тях отвън нахлува и виелицата. Аз се притискам до мама уплашен. Те приличат на великани, слезли тая нощ от планината.

— Не бой се, сине, коледари са това! — казва мама и ме гали по главата. — Сега ще ги чуеш как пеят… Я, батьовци, започнете!

Един от коледарите дава знак и всички запяват:

Станенине, господине,

стани, порти отвори ни,

че сме дошли скъпи гости,

скъпи гости, коледари.

Като свърши песента, дядо отива при тях и им дава пари, а баба загребва няколко шепи сушени сливи и орехи, после брашно и малко боб, пълни една от торбичките им и ги изпраща до вратата.

— Хай идете си със здраве!

— Да дава господ здраве и в тази къща! — благославя един от коледарите и всички шумно, като се смеят и шегуват, излизат на двора.

Чувам как стъпките им се отдалечават към пътната врата и после отново проечават.

И през целия ден, докато съм буден и играя, до късна вечер из улиците и съседните дворища се носят такива коледарски песни.

Родната ми къща

Къщата, в която живеехме, беше на баба ми. Баща ми, пришелец от едно крайдунавско село, нямаше къща в града.

Всъщност къщите бяха три.

В най-голямата, двуетажна, с две стаи и коридор, живееше вуйчо ми Петко. Долу, в приземния етаж, иззидан от недялани камъни, с груби, но чисто варосани стени, беше кътчето на баба; срещу него, в избата, тъмна и студена, с тясно прозорче към двора, държахме биволите и телицата. Оттам винаги идеше миризма на тор и слама.

Останалите две къщи бяха по-ниски и се намираха под общ наклонен покрив. Едната заемаше по-горната част и изглеждаше по-висока, а другата — по-долната — се бе свила, почти смазана под тежестта на потъмнелите от времето плочи, заловили мъх от дъждовете. В по-високата живееше семейството на леля ми Елена, в по-ниската пък ние. Тук съм се родил и аз.

Дворът беше тесен, постлан с калдъръм, с каменна ограда и тежка дъбова, обкована с железни рамки врата. Тя беше заключена винаги с резето и външен човек не можеше да влезе, преди да повика и му се отвори.

Всичко това баба ми бе наследила от баща си, дядо Стоян Рогача, стар занаятчия, майстор на аби и гайтани, западнал в първите години след Освобождението. Той отдавна бе напуснал този свят, но името му все още се тачеше сред еснафа, още повече че то беше свързано с някакво много забавно приключение.

Веднъж на младини, като отивал на лозето си, дядо ми видял един рогач да кърши младите филизи. Той го подгонил и тичал подир него повече от час, но не могъл да го гръмне и оттогава на подбив всички в градчето му викали Стоян Рогача; тъй си остана това прозвище след смъртта му и върху нас, неговите наследници.

Разбира се, това много ядосваше баба ми и колчем някой на шега и подхвърляше, тя се сърдеше и обидена, дълго време не му говореше. А когато децата от махалата викаха подир някого от нас: „Рогач! Рогач!“ — тъй пламваше, че започваше да ги кълне и гони чак до домовете им.

Предната част от двора беше малка, в нея нямаше нищо интересно за мене, но затова пък задната беше широка и пълна със счупени колела, ритли, главини, разхвърляни спици и наплати. Тук беше и овощната ни градина. Две джанки, дюля и ябълка простираха увисналите си клони току над самия сайвант, дето дядо ми държеше оглавниците, синджирите и остена, а под купчина слама се виждаше шейната с гладки, изтъркани от употреба плазове.

Всичко това ми беше много интересно и аз изгарях от любопитство да надникна и видя какво още има там, но ми забраняваха. И не само на мене, но и на братовчеда ми Петко, годинка по-малък от мене.

Един ден се измъкнах тайно от голямата задна стая, дето майка ми ме бе оставила да си играя сам, и изтичах по чорапи на двора. Изведнъж срещу мене се спусна голямото черно куче с дълга опашка, която то махаше безгрижно. Уплашен, аз се спрях, но не се върнах, а се загледах в него. То също ме гледаше любопитно, приближи се и като ме подуши, изплези език и започна да ме облизва по лицето. В този момент кучешката ласка ми се видя много страшна. Аз нададох вик и се спуснах да бягам, но не към нашата врата, а към задната част на двора. Кучето, навярно помислило, че ми се играе, също се спусна подире ми. Като видях това, аз още повече се изплаших. Тичах, колкото силите ми държаха, тичаше и кучето. Трябва да съм пискал много силно, защото дядо ми, който беше под сайванта, се спусна с остена.

— Ванко, не бой се, сине. Шаро не е лошо куче…

Но аз едва задържах дъха си. Отпуснах се в ръцете му и премалях.

Дойде баба ми, а след нея и майка ми, и леля ми. Но никой не можеше да ме успокои. Аз плачех и треперех.

Разбира се, кучето, в нищо невиновно, беше набито от дядо ми така, че дълго скимтя, свряно в ъгъла на двора. Оттогава престанах да се разхождам сам.

Зимата беше минала. Нито у бабини, нито у лелини, нито у нас се палеха печки. Локвите, доскоро покрити с тънка ледена корица, сега вдигнаха към небето тънка, полупрозрачна пара.

А небето? Небето беше светло и чисто като очите на майка ми! По него не се виждаше нито едно облаче и когато сутрин слънцето се покажеше над покривите, най-напред огряваше нашия двор. По обед ставаше така топло, че мама изнасяше вън столчето и сядаше да плете чорап. Като си свършеха работата, при нея идваха баба и леля: и трите плетяха, предяха или шиеха. Те работеха тъй сръчно и тъй бързо, че аз не можех да следя движението на пръстите им.

На мене вече ми позволяваха да излизам сам на двора; пък и не само да излизам, но и да се разхождам свободно, където си искам, дори и в задната част. От Шаро не се боях вече, с него станахме добри приятели. Често, като го хващах за кожения гердан с мъниста, аз го развеждах гордо насам-натам и изучавах непознатите места зад трите къщи. Тук най обичах да се заседявам.

Всички дървета бяха цъфнали, дори и храстите край дъсчената сграда, която делеше нашия двор от чуждия. Джанките бяха отрупани с бял, а ябълката и дюлята с бледорозов цвят. В клоните им жужаха пчели, кацаха от цвят на цвят, летяха пъстри пеперуди.

Хубаво, хубаво е да живее човек сред такава градина, да се радва на цветята, да слуша песента на птичките, да гони пеперудите! Никога няма да забравя това отдавна отлетяло време. Колчем си спомня за родната ми къща (тя отдавна е съборена и на нейно място е построена друга, по-голяма къща), сърцето ми се свива от мъка…

Майка ми

През дългите зимни вечери майка ми обичаше да събира жените от махалата на седянка у дома. Те се нареждаха около запалената печка, слагаха в котела да ври царевица, надяваха къделите или грабваха иглите и започваха да предат и плетат, а в туй време някоя току подхващаше песен:

Имала мама, имала

до девет сина невръстни,

един от други по-малки,

а най-малкият Стоянчо…

Останалите пригласяха с тихи, кротки гласове, свели глави, за да скрият една от друга сълзите си. Песента се лееше тиха и жалостива, че дори и на мене сърцето ми се свиваше от мъка. О, няма нищо по-тъжно от тия стари, изпълнени със сълзи песни, които се пееха по седенки и сборове! Ала майка ми не можеше да търпи дълго провлечения като плач глас и току прекъсваше:

— Я стига си вила, како Пено, като на гробища! Хайде да запеем друга, весела, че да ни спори повече в работата! — и като се нагласяваше по-удобно на миндерчето, тя викаше с висок и звънлив глас:

Обичам, мамо,

в село да дойда,

в село да дойда,

либе да си видя…

— Ух, мари Тодоро! — провикваше се някоя. — Как ти дойде на ум тая, ма?

И всички започваха да й пригласят — развеселени, щастливи, доволни.

Жените обичаха майка ми заради веселия й прав. Прочута бе тя из махалата, та дори и в целия град с нейното умение да се весели и да прекарва безгрижна времето си.

Беше дребна и слабичка, но пъргава и жива като невестулка. Когато се заловеше за работа, ръцете й сякаш бяха сновалки. Обичаше работата, ала повече обичаше да събере дружки, па да се вдигнат и отидат на разходка някъде извън града, в полето или горе на хълма, да викат там и пеят до насита. Нищо не я спираше — ни това, че бе омъжена и имаше дете, ни заплахите на баба ми, която викаше подир нея:

— Тоте ма, Тоте! Къде отиваш по това време? Та ти не си вече мома, мари! Я хайде, върни се при детето си, скитнице, че като си дойде онзи, лудият музикант, не знам какво ще те направи.

А майка ми тръсваше глава и се изсмиваше безгрижно.

— О, пък ти ма, мале, стига си викала! Какво лошо правя? Нека си походя, додето съм млада, че после и да ме караш, няма да мога…

Такава беше майка ми!

Едва шестнадесетгодишна, чула, че в Габрово търсят момичета за фабриките, грабнала една бохчичка с дрехи и тръгнала на път. Постъпила в една предачна фабрика да учи занаят. Настанили я в общежитие. Били дванадесет момичета, майка ми — най-младата сред тях. Работила тя, каквото работила, но един ден дошъл някакъв работник и им казал, че от днес ще стачкуват и всички напуснали работа. Майка ми не знаела какво е това „стачка“, ала и тя отишла с тях на площада. Цял ден викали, пели, играли. Дошли отнякъде двама мъже и им говорили — речи произнесли, после се явила полицията и ги разгонила. Всички се прибрали по домовете си, само момичетата, които живеели в помещението на фабриката, останали на улицата — собственикът не искал да ги пусне.

— Вървете си! — казал им той. — Щом сте недоволни, насила не искам да ми работите. Хайде, очите ми да не ви видят!

Една след друга се пръснали. Но майка ми и още две други момичета нямало къде да идат. Поседели пред вратата на фабриката, почакали, па по едно време огладнели и започнали да се молят на пазача:

— Пусни ни бе, бай Серафиме, барем да си починем, па тогава ще си ходим…

— Не, не може! — отсякъл верният слуга. — Господарят тъй нареди.

— Ами че ние имаме вътре дрехи!

— Добре. Дрехите може да си вземете и — да ви няма!

Събрали си те багажа и тръгнали. Къде? Всеки в своя роден дом. Майка ми нямала пукнат лев хляб да си купи, та не за билет по влака, а три дни път имало да бие. Нямали пари и другите момичета. Те били от едно село по пътя за родния град на мама. Помислили, помислили, па тръгнали.

И пристигнала майка ми дома си, ама едва я познали — толкова измършавяла от умора и глад била, цял месец не могла да се съвземе и оправи.

Постояла до другото лято, походила с момите, па един ден казала: „Ще ида, мамо, да си търся работа в София“. От тия думи главата на баба се замаяла. „Стой, не думай, дъще — казала й тя, — че ако чуе баща ти, езика ще ти откъсне!“ А тя: „Тате не ми е господар на живота! Каквото реша, туй ще бъде!“. Събрала си дрешките в бохчичката и пак запрашила. Цанила се слугиня у някакви богаташи. Стояла, що стояла там, но една сутрин рано си дошла. Баба нищо не й казала, само си помислила: „Ех, скитнице, кога ще те оженя, та и ти, и аз да мирясаме!“.

Майка ми престанала да ходи насам-натам, дори съвсем се прибрала вкъщи. Пораснала вече, станала мома за женене. Но колкото и да била голяма, тя си оставала все същата палава лудетина. Ерген за нея не се намирал!

Мъничка и слаба, с бяло личице, но с вирнато, остро носле, тя не можела да привлече погледа на нито един момък. Пък освен това дядо ми по това време се пропил, западнал и започнал все по-малко да внася вкъщи, та си останала без рокля, дори нямала едни свестни обуща, за да излезе на хорото като другите моми, а все вкъщи седяла.

Имала тя една приятелка, по-голяма от нея, и двете дружали, но понякога се сърдели и със седмици не си говорели. Мина, тъй се казвала приятелката й, била висока и стройна хубавица, пък и от богато семейство. Годеникът й бил един от младите подофицери от военната музика в града. Силна била тяхната любов и те щели да се вземат, но се намерил някой, който одумал момчето и казал на Мина, че музикантът си имал друга изгора. Разсърдила се тя и не искала, глупачката, повече дума да чуе за него. Какво не правил той, какво не струвал, за да я разубеди — и тъй, и иначе, но тя не искала и да чуе. Тогава и той се разсърдил, махнал с ръка и я зарязал.

Една сутрин, като отивала рано на фурната за хляб, майка ми срещнала старши подофицера, Мининия годеник. Смутила се тя, защото била обута с налъми на бос крак, пък била и разрошена, неумита. Поискала да го отмине, но той я спрял.

— Къде си ходила толкова рано, Тотке?

— На фурната, бати Цеко.

— А какво правиш?

— Че добре съм… — засрамена отговорила майка ми и навела глава, после го стрелнала дяволито с очи и попитала: — А ти защо не се срещаш вече с Мина?

— Мина не ме иска.

— Защо? — престорила се майка ми, уж че нищо не знае.

— Бил съм пияница и комарджия. А пък аз, Тотке, че пия — пия, че играя на комар — играя, ама като се оженя, няма вече да правя това…

— Ами че ожени се, кой ти пречи!

— Не ме искат момите, Тотке.

Погледнала го майка ми. Бил напет момък, с малки черни мустачки. Особено й се харесала униформата му с нашивки върху пагоните — три лъскави лентички, които блестели като злато! Не й се харесвали само ботушите му — широки, изкривени отпред, а горе, до коленете, разпрани. Поогледала го тя, поогледала го, па се усмихнала и му рекла:

— Е, защо пък да не те искат момите? Я какъв ерген си!

— А ти харесваш ли ме, а?

— Па защо да не те харесвам? — засмяла се майка ми.

— Добре, Тотке. Щом ме харесваш, хайде да се вземем! Ела да ти купя симид!

Върнала се тя на фурната. Купил й той два симида, уговорили се къде да се срещнат вечерта и си отишли.

Прибрала се майка ми у дома, но на баба ни дума. Две седмици по-късно тя избягала и пристанала на баща ми. Дядо ми, като научил, толкова много се разсърдил, че отишъл в кръчмата на бай Пенко Гечев, дето е в горната махала, напил се и като се върнал вкъщи, взел секирата и тръгнал да търси майка ми и баща ми. Но от тях никаква следа — приятели ги скрили в къщата на един циганин, дето пренощували и прекарали там до деня на сватбата.

На другия ден след венчавката дядо ми, който не отишъл в черква, пак се напил, но този път не ги гонил да ги съсече, а легнал в яслите при биволите и три дни прекарал там и все плакал. А на четвъртия баба го повикала да се качи горе, че дошли младите ръка да му целуват.

Станал той, отърсил сламата от дрехите си и влязъл при тях. Баща ми и майка ми поискали прошка. Дядо се разчувствувал, извадил кесията си, дал им по два златни наполеона, повикал гайдар, поръчал да купят вино, заклал суро агне, па като дигнал една сватба, та чак от съседните махали се събрали хора. Дошла и военната музика — зер, жени се техен другар! Станала такава една сватба, каквато никой до това време не бил запомнил. А после съм дошъл на този свят и аз…

Хармането

Някога родният ми град Ловеч бил много по-малък. Разположен бил на десния бряг на река Осъм, в подножието на скалистия хълм Стратеш.

Тесните и криви улички, постлани с калдъръм, водели нагоре към върха. Къщите от двете страни на уличките били тъй близо прилепени една до друга, че покривите им почти се допирали. Те били повече едноетажни, но имало и двуетажни — с малки еркерчета и чардаци, с дървени пармаклъци и вити дъсчени стълби. Чудни резби оставили по таваните и вратите изкусни тревненски майстори. Това личи дори и сега. Отвън фасадата е украсена с всевъзможни дървени орнаменти, с пезули и конзоли, а прозорците са здраво обковани с железни пръчки — защита някога от нападението на еничари и башибозуци. Дворчетата са все тъй малки и тъмни, но чисти и спретнати, с овощни градини и навеси за дървата, подредени от стопаните като кибритени клечки. Всичко тук напомня за добрия ред, който е съществувал от векове. Още е запазен дъхът на старинност и минало величие. Градът и днес не е променил своя живот — тих и спокоен, скрит от окото на чужденеца. В далечното старо време тук никой не е могъл да проникне зад високите каменни огради с тежки дъбови врати, обковани с железни рамки.

Такава е била Вароша, старата част на града, през ония далечни времена, когато господар в нашата страна е бил турчинът, такава е била тя и през моето детство, такава е почти и сега.

В древността градът се е наричал Мелта и е бил една от крепостите на римляните по пътя през Мизия за Дакия. Стар римски път, останки от който са запазени и сега, е водил по околните височини и е опасвал града, а на върха на хълма, точно над короната от скали се е намирала крепостта, защитена естествено от долината на реката и от един подвижен мост откъм северната страна, дето е била вратата; там сега са останали жалки развалини и в тях се въдят само змии и гущери, вият се ястреби и орли.

По-късно славяните построили на отсрещния хълм още един квартал, наречен Дикисан, който по стила на архитектурата си не се различава много от старата част и е нещо средно между нея и новите квартали долу, в полето, дето са били харманите на ловчанци и оттам и името на тази част — Хармането.

Дълъг дървен мост с покрив и дюкянчета от двете страни, построен към средата на миналия век от стария майстор Колю Фичето, съединява Вароша с останалите две части на града. По него някога са минавали кервани от коли на път от Русчук и Търново, през Орхание и Арабаконашкия проход за София и Южна България.

Чуден мост! През зимата топъл, а през лятото хладен, с лекия дъх на влага и прах, на катран, газ, манифактура и цървули — една тънка смесица от миризми, която му придавала особена красота — мостът с неговата неспокойна и оживена атмосфера в пазарни дни, когато селяните идвали да си купуват разни стоки, беше рядка, потъмняла от времето старина, постижение на самобитното народно изкуство.

Такъв го помня и аз. Но преди тридесет години злосторническа ръка го запали и унищожи!^[1]

Сега на негово място е построен друг — железобетонен, пак с покрив и дюкянчета, ала вече няма онова очарование, което се излъчваше от всяка частица на стария дървен мост.

И Ловеч се е променил. Нови квартали с широки и прави улици, с хубави модерни къщи сред потънали в зеленина дворчета са се ширнали по двата бряга на реката.

А някога…

Някога Хармането беше в края на града. Оттук нататък вече започваха нивите и зеленчуковите градини, а зад малката рекичка, на ниския, заоблен хълм Червен бряг, бяха лозята.

Затварям очи и мислено се пренасям в онова време.

Улицата пред нашата къща беше широка, покрита с калдъръм от огладени речни камъни. Къщите от двете й страни се губеха сред овощни градини. Тихо и пусто. Рядко минаваше човек. Въздухът трептеше от лятната мараня. Едва привечер, когато слънцето слезеше ниско на запад и откъм склоновете на Стара планина полъхнеше хладен ветрец, започваше да се оживява. Тогава жените излизаха пред портите, сядаха на столчета с плетки в ръце или с хурки, затъкнати на кръста, и повеждаха тих разговор…

Зиме дебел сняг покриваше малкото площадче в горния край, дето бе фурната на кака Пена, а пред нея двата големи салкъма с накацалите по тях гарги. Децата от цялата махала се събираха на пързалката. Кънтеше просторът от весел, безгрижен смях и до късна вечер се чуваха викове, крясъци, песни. А лете тук ставаше хорото и се събираха младите на приказки. Излизаше бабин Ганин Дани с гъдулката си и дрънкаше ли, дрънкаше по струните с изкривените си от ревматизъм пръсти, а тънките му мустачета хитро потреперваха. На сирница пак тук ставаха тържествата, които обикновено завършваха с бой, а често и намушкване с нож или пукване на глави със сопи. Прочута беше нашата махала Хармането, прочута беше тя не само с хората си — буйни и размирни, готови веднага да налетят на бой, но и с веселбите си.

Ала най-прочута беше нашата улица. Аз и сега не мога да разбера защо тя се наричаше Шаранполя.

Започваше тя отгоре, от Дикисаня, спускаше се надолу и извеждаше далече, до моста и бахчите, дето бе циганската махала. През лятото, когато падаха проливни дъждове, тя се превръщаше на малка, но буйна и опасна рекичка, която никой не можеше да прегази. Често отвличаше кози, агнета и кучета. Веднъж отвлече един пийнал си търговец, дошъл да продава на жените макари, ластици, игли и разни други дребни стоки. В такова време мама не ме пущаше да изляза вън от портата и аз надзъртах през пролуките й. Като преминеше дъждът и водата се оттечеше, все още оставаше да се оцежда по средата малко поточе, в което по-големите деца газеха и търсеха домъкнати от пороя предмети.

Първата си по-далечна обиколка направих, когато бях на три години.

Летен ден. Слънцето припичаше. От задуха кокошките климаха със зинали човки в сянката на черниците, а гъските и юрдечките се гмуркаха в локвите, останали след падналия през нощта дъжд. Мама бе заспала на хладовина в голямата стая. Аз се възползувах от това и бързо тръгнах към долния край на махалата, дето не бях ходил досега. Какво ли щях да намеря там?

Вървях бос по нагорещената пепел, но не усещах ни жар, ни задуха — тъй приятно и радостно ми бе, че бях свободен и можех да отида, където поискам. Увлечен в разузнаването на непознатите места, аз забравих всичко…

Спрях се пред някаква телена ограда. С изненада и любопитство гледах какво става вътре. А вътре, в широкия двор, обраснал с трева, някакви чичковци, облечени в сиви дрехи и препасани с колани, ходеха напред-назад по двама и викаха: „Раз-два, раз-два!“. Като стигнеха до оградата, един от тях изкомандуваше: „Кръгом, марш!“. Те се обръщаха и пак започваха да маршируват.

Гледах аз и не можех да разбера защо се бъхтят в тоя пек. А когато се уморих да ги гледам, изтичах по-нататък, преминах малката долчинка и тръгнах по един път с изровени отстрани брегове.

Вървях и не можех да се начудя. Откъде се бе взела толкова много трева? Тя беше избуяла високо, по-високо от мене, люлееше се от вятъра и шумолеше. И колко много цветя, и колко много пеперуди, бръмбари, пчели! Тичах насам-натам, късах едни червени и едри цветове, които се ронеха, щом ги дръпнех, късах и други — синички, с жилави дръжки, и вървях напред, все напред.

Започна да захладява. Неусетно небето се покри с облаци. Далече някъде гърмеше и бляскаха светкавици, но аз не се спирах.

Стана тъмно. Огледах се и видях, че съм сам сред полето и че крайните къщи на града вече не се виждат. Реших да се върна, но пътечката ме отведе до някаква ограда от тръни. Спрях се. Сега накъде? Изведнъж ме обзе страх, неописуем страх и започнах да плача.

Плачех, а над мене проблясваха светкавици и трещеше гръм, сякаш земята се продънваше. Но никой не ми идваше на помощ. Заваля и дъжд. Едри капки зачукаха по пръстта. Тогава седнах под крушата наблизо и отчаян, продължих да хлипам.

Неочаквано някой се спря в мрака и ме попита с тих, фъфлещ глас:

— Момченце, какво правиш тук?

Мълчах.

— Чие момченце си?

Пак мълчах.

— Кажи как те казват!

Блесна светкавица и аз видях, наведено над мене, едно черно лице с разрошени коси, а до него някаква мокра муцуна с две сини и подвижни очи. С още по-жалостив глас заплаках и закрих лицето си с ръце… Няколко мига стоях със затворени очи, после махнах ръцете си и погледнах. Старата жена, която се бе спряла до мене и ме разпитваше, ме хвана за ръката и каза ласкаво:

— Не плачи, миличко, а ела да те заведа при майка ти!

Станах и тръгнах подир нея.

Изведнъж силен гръм разтърси земята и ослепителна светкавица раздра небето. Старата жена се прекръсти и прошепна: „Божичко милостиви, запази ни от гняв небесний!“. В един миг, когато стана съвсем светло, аз я погледнах и едва сега видях, че тя беше прегърбена и толкова стара, че едва вървеше; в ръцете си носеше кошница, пълна с трева, а подир нея крачеше козичка. Но коя ли беше тая немощна баба?

Водеше ме тя, а аз вървях до нея и подсмърчах. Дъждът вече плискаше и по лицето ми се стичаха поточета. Дрехите ми лепнеха на гърба. Стана ми студено, започнах да треперя. Къде ме водеше?

Изминахме пътечката и излязохме на улицата. От време на време светкавицата проблясваше и тогава бабата откриваше пътя и ме теглеше по-силно напред. Неочаквано видях, че се намираме до телената ограда. Дръпнах се и застанах на едно място. Тя се наведе над мене и отново ме попита:

— Е, кажи де, как се казва баща ти?

— Тати.

— А майка ти?

— Мама.

Бабата се изправи.

— Ох, ти, глупавичкото! — каза тя отчаяно. — Още не можеш да говориш, а пък си тръгнало само… Че къде е майка ти, бе чедо?

— Мама — казах само аз.

— Къде живееш? — упорито настояваше старицата. — Кажи, и баба ще те заведе у дома! Хайде кажи, къде живееш?

— Мама! — повторих аз и посочих телената ограда.

— Ох, та това е казарма, бе чедо! — отвърна тя и вече, сериозно загрижена, започна да се ядосва: — Коя ли е майка ти? Сигурно с чер повой те е повивала, щом те е оставила така…

В тоя момент чух гласа на майка ми, която ме викаше, и от радост ли, от страх ли, заплаках още по-високо и така неудържимо, че тя дълго не можа да ме успокои.

Старицата й обясни къде ме е намерила и дори й се поскара, задето ме е оставила да се лутам сам толкова много.

— Ела, чедо, ела, маминото! — каза майка ми зарадвана и през сълзи. — Ох, да знаеш как се изплаших! А баба ти… тя, горката, едва е жива от страх.

Дъждът бе престанал и през облаците, които вятърът прогони, се откри небето, осеяно със звезди. Изведнъж луната изскочи и хвърли достатъчно силна светлина, за да разпозная нашата къща. Мама отвори портата и ние влязохме в тесния двор.

У дома се бяха събрали всички роднини и ни чакаха. Тук беше и леля Елена, и вуйчо Петко, а и много други близки и съседи, дошли да научат какво бе станало с мене. Като ни видяха да влизаме, те станаха да ни посрещнат.

— Е, намери се героят! — каза засмяна леля Елена и въздъхна от облекчение.

А баба ме прегърна и целуна по челото.

— Божичко мили, върна ми се внучето! — и като се изправи, тя с гордост добави: — Че какво мислите вие? Голям е той вече, щом може да ходи сам из нивите!…

— Ти пази детето и много не дрънкай! — скара й се дядо. — А на тебе, Тоте, чуй какво ще ти кажа: много не се заплесвай, че ако нещо стане с детето, мисли му!…

— Ама какво съм виновна аз, бе тате? Заспала съм, а в това време той…

— Стига! Втори път това да не се случва! — каза дядо ми строго. — Ами ако го беше срещнало куче или някакъв друг звяр, а? Я много не се май, ами вземи сухи дрешки и го преоблечи!

При тия думи майка ми млъкна и наведе глава. Тя бързо извади дрехи от големия сандък, обкован с цветна ламарина, и започна да ме преоблича. От този ден вече всички следяха къде ходя, а аз не можех да се откъсна от зорките очи на домашните си, особено от очите на баба.

Баба ми

Баба ми Станка, мъничка, но пъргава женица, по цял ден шеташе из къщи, крак не подвиваше да седне и си почине. Като подредеше и почистеше своето кътче, припваше да помогне на двете си дъщери — най-напред на по-голямата, а после на по-малката; и през целия ден тя беше ту горе, у лелини, ту долу, у нас.

Вечер обичаше да остане по-късно при мене. Дали защото бях по-голям от братовчеда си Петко и вече разбирах всичко — „поумнял“ бях, както казваше тя, — или защото мъжът на леля Елена, вуйчо Марин, беше винаги строг, намръщен и сърдит, а тате още не бе се завърнал от фронта и майка ми беше сама, баба понякога прекарваше нощта при нас. Тогава ми разказваше приказки. О, аз още не съм забравил нейните чудно хубави приказки за онова отдавна минало време, когато по земята ходели безстрашни юнаци, които се борели със зли духове, огнедишащи змейове, за да спасят народа и му дадат свобода и щастлив живот! А после… идваше ред на гъсти, непроходими гори, пълни с вещици и магьосници, които приспиват бедната овчарка, нежна и хубава като звездица, но ето че там, на върха на хълма, има дворец, дето живее чудно хубав момък с добро сърце, който слиза в гората, намира умния старец, съветва се с него и отива да спаси обречената на вечен сън девойка… Баба разказва бавно, с уморен глас, аз слушам и тъй неусетно заспивам. На другата вечер пак отивам при нея и тя пак започва отначало същата приказка, която никога няма да ми омръзне.

Баба беше сладкодумна и не само разказваше приказки, но и самата можеше да съчинява. Когато приказката се свършваше неочаквано за мене и аз бях недоволен от нейния край, започвах да я дърпам и да се моля:

— Хайде, ма бабо, разказвай! Какво е станало по-нататък?

— Това е всичко, сине, приказката се свърши.

— О, бабо ма, разказвай още!

И баба, като клюмаше и дремеше, продължаваше да разказва и макар да знаех, че тя съчинява, все пак й вярвах. А понякога, както говореше, тя изведнъж се сепваше и отваряше очи. По погледа й виждах, че се колебае и че не знае как да продължи. Какво наистина беше по-нататък? Тя ме поглеждаше за миг, усмихваше се и без много да мисли, сякаш нищо не беше се случило, подхващаше друга приказка, но тъй умело свързваше и двете, че аз не можех да направя разлика и ми се струваше, че е една и съща. Ала времето напредваше, сънят надвиваше силите й, баба с въздишка затваряше очи и скоро стаята се изпълваше с дълбоко, тежко хъркане. Аз се свивах до нея страхливо. Най-напред се мъчех да не обръщам внимание на тия хрипливи звуци, а после ме обземаше такъв ужас, че не можех да изтрая, посягах и я будех, като я дърпах за ръката.

— Бабо ма…

— Спи, сине, спи — шепнеше тя в просъница и пак заспиваше, и пак от гърлото й излизаха такива грозни шумове, сякаш душата я напускаше.

— Бабо ма, страх ме е! — виках аз и още по-силно я дърпах, додето тя се събуждаше.

Веднъж в стаята бяхме само двама. Дядо беше заминал с биволската кола на кирия към Сомовит на Дунава, да кара стока за параходите. Мама пък бе отишла с кръстницата Райна на вечеринка и още не беше се върнала, а аз и баба спяхме долу в избата, дето бе нейното кътче. Вън кучето залая и ме събуди. Събуди се и баба, стана и отиде до вратата.

— Чиба, проклетнико! — извика тя сърдито и го пропъди. — Какво си завил? Дано за главата си завиеш, пес мръсен!

Разсънила се вече, тя седна на одъра до мене, взе хурката и слабите й изкривени пръсти започнаха да източват тънка бяла нишка, която блестеше в здрача като сребърна. Гледах с подпухнали от съня очи и ми се струваше, че нейната нишка няма край, че никога не ще се свърши. Но по едно време нишката се скъса, а баба, като наплюнчи двата си пръста, бързо я усука и продължи да преде. Тогава не изтърпях и попитах:

— Защо се скъса, ма бабо?

— Ами че тъй, сине, скъса се…

— Ама защо? Защо?

— Защото е тънка.

— А защо е тънка?

— Ех, ти, само питаш! Я спи, спи, че утре трябва рано да ставаш…

— Защо, ма бабо?

— Защото човек трябва да става рано.

— Ама питам, защо трябва да става рано?

— Тъй. Нали ще ходите с майка си на гости. Хайде легни си и затвори очички, а като заспиш, при тебе ще дойде едно бяло ангелче и ще те помилва…

Но никак не ми се спеше. Нещо се бе надигнало в гърдите ми и страшно много ми се искаше да говоря за туй-онуй, да бъбрим с баба за каквото и да е до насита. А за ангелчето знаех, че е измислица! Баба искаше да ме накара да си легна. Станах от одъра и отидох до малкото прозорче, което бе ниско долу, почти се опираше до плочите на двора.

Вън лежеше тежка зима. Земята беше замръзнала. Дворът беше натрупан с купчини сняг, изметен и събран през деня от баба. Двете по-малки къщи отсреща, нашата и на леля Елена, и къщите на съседите едва се виждаха от големите преспи, навеяни от зимната вихрушка. Те се гушеха под своите бели снежни калпаци и само комините им още димяха, а прозорчетата светеха в тъмнината като очи на котка.

Синкав полумрак обгръщаше всичко наоколо и аз видях как кучето прибягна към задната част на двора. Откъде ли идеше тая светлина? Високо, в синьото и студено небе, сред безброй трепкащи звездици се бе издигнала месечината точно над покрива на нашата къща и сякаш с единия си рог искаше да среже като със сърп комина. Някаква котка се бе покачила на покрива и зловещо мяучеше, а от това ми ставаше някак много страшно. Бързо побягнах на широкия одър, завих се с кълчищната черга тъй, че само през единия крайчец да поглеждам, и се спотаих.

В стаята беше тихо и здрачно. Малка газена лампа със счупена шийка на стъклото бе поставена в пезула и от нейната мътна, зеленикава светлина едва се виждаха стените, подът, таванът. Взирах се и виждах колко опушени бяха гредите. Усещах как някаква тежка ръка затваряше клепките ми и притискаше очите ми. Не исках да спя и се борех с тая невидима ръка, но настъпи миг, когато нишката на живота ми сякаш се скъса, както нишката на бабината къделя, и аз потънах в мрак…

На сутринта се събудих късно. Озърнах се. Баба я нямаше. Вместо нея в стаята влезе майка ми и започна да ме облича.

— Хайде, маминото, ела си у дома! Баба ти отиде на черква, да запали свещица пред иконата на свети Ивана…

— Кой е този свети Иван, мамо?

— Той е един благ старец с бяла брада, защитник на бедните хора. Ти на него си кръстен, сине.

Но тоя отговор не ме задоволяваше.

— А от кого защищава бедните хора, ма мамо?

— От богатите, сине.

— Ами кои са бедни и кои богати?

— Ех, ти, малък си още за тия работи! Като пораснеш, ще научиш…

Мама ме взе на ръце и като припна по двора със скърцащи по снега стъпки, ме отнесе у дома. А колко хубаво беше там, в нашата малка стая, дето печката бумтеше и нещо вреше в голямата синя тенджера!

Скоро баба се върна. Тя беше облечена цялата в черно, с дълга до земята, надиплена фуста, с кадифено кожухче и черна лъскава шамия, над която на гърба висеше малка, сплетена косичка; в ръцете си държеше китка босилек и чаша със светена вода. Лицето й, зачервено от студа, сияеше от усмивка, а големите й, топли и блестящи очи ме обливаха със светлината си. Като натопи босилека в чашата с вода, тя размаха ръка и започна да ме ръси по челото.

— Да си жив и здрав, Ванко! Нека свети Иван Кръстител ти донесе щастие и напредък в живота, да станеш голям човек… — благослови ме тя, а майка ми ме повдигна и ме накара да й целуна ръка.

Баба се наведе и също ме целуна, после бръкна в джоба на фустата си и извади оттам геврече и някакви много крехки и ронливи курабийки.

— На, вземи, чедо, па да отида и видя какво прави братовчед ти Петко, че и той ми е внуче — каза тя, взе от мама босилека и чашата със светената вода и отиде в горната къща, у лелини.

Забележителен човек беше моята баба. Останала от малка без майка, тя прекарала детските си години сам-саменичка. В блъскане и труд минал целият й живот. Като станала мома, явили се сватовници и я склонили да се омъжи за дядо ми Иван — тогава скромен момък, ратай у някакви наши далечни сродници. Баба приела. Купила му тя кола и биволи, па тръгнал той по гурбет пари да печели и дом да храни.

Тежки били времената, но дядо бил трудолюбив и упорит. Ходил той на кирия из цяла Северна България, припечелвал и баба била доволна. Едно подир друго им се родили три деца: най-голямата — леля Елена, после майка ми, а най-малкият — вуйчо Петко. Право-криво животът им вървял из пътя: като добра къщовница, баба умеела от нищо нещо да прави и тъй свързвали двата края, поминували някак. На хляб и сол сядали, както се казва, но залъкът им се услаждал. А пък и времената били други: имало и брашно, и зехтин, чист гръцки зехтин, донесен в кожени мехове, и маслини, а и всичко, каквото душата ти поиска. Ала дошла войната и всичко изведнъж се объркало. Поскъпнал животът толкова, че докато преди една басма за рокля струвала десет пари, сега трябвало да даде грош. Но най-лошото било, че и него сега го нямало…

— Ех, ех, какви времена доживяхме, божке-ле! — често въздишаше баба, седнала до печката. — А едно време…

— Какво е било едно време, ма бабо?

— Едно време ли? — сепваше се тя като че от дълбок сън. — Ух, да не говорим, сине! Лошо беше тогава, много лошо…

— Ами защо е било лошо?

— Защото беше турско, сине!

— Я разкажи, ма бабо, за това време! — хващах се аз за нея и не я пущах, докато тя не започне:

— Тейко ми, дядо ти Стоян, беше човек известен в целия град. Имаше си той дюкян в чаршията, на най-лично място срещу конака. Шиеше аби с гайтани и ширити, каквито никой друг тъй не можеше. Дори и онбашията при него си поръчваше потури и салтамарка. Но нали не бяхме свободни, тежко се живееше тогава, сине. Дойде, да речем, турчин в къщата ти и каже: „Я заколи, гяур, тая кокошка и ми я опържи!“. Ти трябва тозчас да я заколиш, инак той тебе ще заколи…

— Тъй ли, ма бабо?

— Тъй ами, сине! Но ти слушай по-нататък… — и баба, увлечена от спомените, продължаваше тъжната история на своя живот:

— Живеехме ние тъй ден из ден и търпяхме, защото знаехме, че ще дойде край на нашето тегло, ще се освободим. Все по-често се чуваше, че Дядо Иван — тъй викахме, сине, на русина — ще дойде някой ден да бие турчина. Мъжете се събираха тайно, шепнеха си нещо и се готвеха за бунт. Но в нашия край бунт не вдигнаха, а по други краища, и после ние научихме, че башибозуците разбили бунтовниците, отсекли главите им и ги разнасяли по цялата страна. В нашия град не дойдоха, слава богу!

Мина се, не мина година време и отново се заговори за Дядо Ивана. Ето че един ден се пръсна новината — русите преплавали Дунава. Някои разправяха, че като ходили надолу из полето, видели техните съгледвачи. Били едри, снажни хора, яздели на бели коне и имали такива калпаци като на Крали Марко, а в ръцете им блестели саби като слънце. Молихме се ние богу по-бързо да дойдат, защото турците надушиха кого чакаме и започнаха да ни се заканват, че ще ни изколят. Тогава аз бях малка, но всичко разбирах. Майка ми, бог да я прости, беше още жива. Събирахме се ние в малката стая, същата тая, дето сме сега, заключвахме се с резето и мълчахме, треперехме от страх.

Една сутрин чухме гръм. Прелетя гюле над града откъм Стратеш и падна в нивите, някъде към гробищата. Пукнаха и пушки. „Русите!“ — извика някой и всички хукнахме навън. Че като зареваха турците „Аллах, аллах!“ и като побягнаха кой където очите му видят, та за няколко часа градът се опразни. Останаха само българите.

Събрахме се ние на мегдана пременени, натъкмени, с китки в ръце, русите да посрещаме. Излезе напред най-старият, дядо Велю Войводата, що с Филип Тотя по Балкана бе бродил, а подир него попът и няколко момчета с хоругвите от църквата, па даскалите, църковните настоятели и най подире народът. Спираме се пред покрития мост и гледаме. Отгоре, откъм Стратеш, слизат казаци на коне и возят топ. Че като зареваха всички „ура“ и като захвърляха шапки, от радост сълзи на очите им потекоха. Спряха се те, русите де, на площада, дето е сега паметникът. Отива при тях дядо Велю и им казва на руски: „Братцы, спасибо вам за освобождение!“. И поднася по стар славянски обичай на командира им хляб и сол. А той, млад, напет офицер, взема хапка, пийва чаша вино и отговаря: „Братья болгары, да здравствует болгарский народ!“. А народът му отговаря задружно: „Да здравствует русский народ, наш освободитель!“.

Аз бях там с дядо ти Цако, моя брат, той тогава беше малък. Гледахме как се весели народът, как пее песни и играе хоро. Настаниха се русите в най-добрите къщи да нощуват. Всички мислехме, че с теглото се е свършило. Ама не било тъй, сине! Още имало да се тегли и пати…

На другия ден, по обед, тъкмо седнахме да се храним, току привикаха съседите: „Бай Стояне! Како Марийо! Бягайте с децата и се крийте, че турците идат да ни колят!“. Без да прибираме софрата, ние избягахме. В бързината не видях къде се скрих. Мама и тате останаха у нас в избата, а аз и кака Гана — тя беше по-голяма от мене и се момееше — се скрихме у вуйчо Стою. Леля ти Христина беше още малка. Сложили я бяха в едно кошче, завита с ямурлука на баща си, и тя… спи ли си, спи сладичко.

Седим ние вътре в мрака и треперим. Защо стана тъй? Къде отидоха русите?

После научих, че техните съгледвачи, като видели с тръбите от Червен бряг, че откъм Плевен идвала много турска войска, запрегнали конете за топа и побягнали към Севлиево, дето били техните сили. Брат ми Цако, който се намирал там, без много да мисли, метнал се отзад и отишъл заедно с тях. Ние нищо не знаехме за него и горката ми майка се съсипа да плаче. Но какво можехме да направим? Тези, които били тогава по къра, казваха, че полето откъм табиите било почерняло от турци, които размахвали ятагани и викали: „Гяур бакаланда!“. Не се мина много време и из улиците запушкаха. Чуха се писъци. Започнаха да разбиват врати и да влизат по къщите. Всички, които не успяха да се скрият, бяха веднага съсечени, а другите, скрити тук и там, едва държахме душите си между зъбите. Седим ние долу, в избата, молим се богу и чакаме да дойдат и нас да заколят. А вън — викове, плач, молби! По едно време кака Гана се сеща, че вратата не е затворена, и казва: „Станке, иди и сложи нещо в дупката, та да не могат да влязат!“. Ставам и нали съм си малка и глупава, вместо да сложа някоя клечка или гвоздей, пъхвам си пръста и тъй стоя до вратата и пазя. Добре, че никой не дойде, иначе пръстът ми щеше да откъсне! Знаеш, баба, къщата на дядо ти Стою и сега си е там, дето беше някога, по-навътре в двора, та никой не се сети там да ни потърси.

Като измина денят и нощта, на другата сутрин излязохме на улицата. Турците се бяха усмирили. Един от нашите съседи беше турчин, Али ага ефенди, добър човек, та той се застъпил за мама и тате, предал ги на едно заптие и ги откарали в конака. Като ни видя, той извика от учудване, че сме живи, спусна се и ме хвана за ръка, а после ме повери на някакви турски войници, които ни подкараха по улицата.

Оттук-оттам към нас се присъединяваха и други българи, изкарани насила от избите. Къде ни водеха? Никой не знаеше, пък и не беше толкова важно — всички бяхме се примирили със смъртта.

Вървяхме ние, а от разни места по нас пушкаха и от време на време ту този, ту онзи ще падне на улицата. Тия, дето бяхме останали живи, се молехме на господа да ни запази живи и поглеждахме настрани. Турците се събираха на големи групи по мегданите и улиците, посрещаха ни с викове и закани, та войниците едва ни спасяваха. Понякога откъм някоя врата или прозорец ще се гръмне и ще удари някой от нас. Обърнеш се неволно и що да видиш? Кадъна, забулена с яшмак, грабнала пушката и се цели. Не можеха те да забравят страха, що бяха брали, кога русите влязоха в града. Тъй стигнахме до конака. Там ни затвориха и държаха три дни, после ни пуснаха, ама колко народ изгина!

Не се мина и седмица, турците отново се разбягаха, ама този път завинаги, вече не се върнаха. Дойде истинската войска на русите и ни освободи.

Та такова беше то, нашето тегло, тогава и затова аз казвам, че по-лошо от турско няма. А това, дето понякога се оплаквам, че до лоши времена доживяхме, ти много кусур не ми връзвай, стара съм аз, стара и глупава. Е, хайде, сине, дано даде господ да поживея още малко, та да се порадвам и аз на по-добър живот, а то тъй, ако си умра, ще си умра с отворени очи… — и баба сведе набожно глава и се прекръсти, като зашепна дълги молитви и обещания, че ще запали пред иконата на свети Ивана най-голямата свещ, ако помогне на сиромасите да се освободят от теглото.

След този разказ, който дълбоко ме развълнува, аз още повече обикнах баба си. И колчем сега ми дойде наум за онова черно минало, когато е вилнял турският ятаган, все си спомням за малкото невинно момиченце, пъхнало пръста си в дупката на вратата, за да не влязат озверените башибозуци.

Холера

Една нощ се събудих от силни болки в главата. Събудих се и започнах да пискам. Уплашена, майка ми скочи от леглото и дойде при мене.

— Какво ти е, чедо?

Но аз не можех да й обясня и само писках, колкото ми глас държи. Тя ме погледна отчаяна и объркана, после бързо реши и започна да ме разпитва:

— Къде те боли? — и натисна корема ми. — Тука ли?

— Не.

— А къде?

— Ей тука — посочих устата си и видях как тя изведнъж се успокои.

— Ух, зъбче ли те боли, мама?

Тя попипа дясната ми буза и откри, че наистина ме боли зъб. Но болките бяха толкова страшни, че аз не я оставих спокойно да си легне и тогава тя отиде и събуди баба ми.

Двете се заловиха да ме лекуват. Запалиха печката, нагряха една тухла и я сложиха на бузата ми. От топлото малко ми олекна, но скоро друга, по-голяма неприятност накара мама и баба да се уплашат повече — отече ми страната. Аз заспах и в съня си чувах как те се съветваха с кръстницата, дошла и тя да ме види; трите решиха на сутринта рано да ме заведат при някаква жена, която знаела да цери зъби с баене…

В зори усетих, че някой ме дърпа леко и буди. Но на мен тъй ми се спеше, че с мъка отворих очите си и пак ги затворих.

— Ванко, събуди се, маминото! — шепнеше майка ми. — Събуди се, че ще те водя при баячка, сине!

Като охках и се оплаквах, аз станах. Изправих се със затворени очи, докато майка ми ме облече. Баба каза тихо: „Ох, миличкото, спи му се!“, и ме целуна по челото, а после мама ме взе за ръка и ме поведе.

В двора ни чакаше кръстницата. Тримата тръгнахме по пустата улица, потънала в мрак.

Студено. Аз зъзнех, но подтичвах сънливо подир майка си.

Вървяхме покрай полянката, която се намира при казармата, в нашия квартал, и се приближихме към главната улица, дето бе къщата на баячката. Тук-там в здрача се белееха палатки, а в една голяма палатка с купол, осветена от фенер пред входа, се виждаха хора в бели дрехи; те се бяха навели над някаква маса и там вършеха нещо мълчаливо. Насам-натам между палатките се мяркаха други хора, също тъй в бели дрехи, говореха високо и възбудено, после се отдалечаваха към горния край на поляната. До нас от време на време стигаха тежки въздишки, глух, сподавен стон и шепот. Някъде можеше да се забележи как хора лежаха проснати направо върху тревата и с отметнати встрани ръце викаха, сякаш бяха тежко ранени, и молеха за помощ.

Какви бяха тия мъже? Защо стенеха и никой не им даваше помощ? От разговора на майка ми с кръстницата разбрах, че това беше лагер на румънски войници, останали временно след примирието.

Изведнъж двете жени се спряха, вгледаха се в един войник, легнал почти гол върху шинела си, прекръстиха се и зашепнаха някакви молитви.

— Горкият, умира! — прошепна мама, като стисна ръката ми до болка.

— По-бързо да се махнем, Тодорке, че може и ние да се заразим! — каза кръстницата и я дръпна.

— Не дай боже! — оплака се майка ми. — Откъде дойде тая пуста холера?

— От фронта. Казват, че там мрели като мухи…

— Божичко милостиви! — и майка ми продължи да шепне своите молитви към бога, та да ни закриля от беди.

— Пиете ли преварена вода, кумице? — попита кръстницата.

— Па пием, кръстнице. Всеки ден преваряваме в големия котел. Ами разправят, че пак щели сме да воюваме, а?

— Разправят, кумице — отговори без желание кръстницата и избърза да минем поляната със заразените войници.

Неочаквано в долния край до един трънак нещо изфуча, изви се като вятър и изчезна надолу към първите къщи на центъра. Майка ми и кръстницата замръзнаха по местата си. Миг-два те мълчаха и се гледаха, сякаш бяха онемели, после първа се съвзе кръстницата и каза:

— Чу ли, Тодорке?

— Чух. Какво беше това?

— Знам ли? — повдигна рамене кръстницата. — И аз питам какво беше това?

Двете мълчаха. Наоколо ни жива душа. Пусто и мрачно беше полето, а нощта — студена, непрогледна. Високо над нас се издигаше небето — бледо, едва развиделяващо се от настъпващата зора. Аз треперех и се вслушвах, за да чуя някакъв звук. Но нищо особено нямаше. Тишина и пълен, неподвижен мрак. След две минути, като се опомних, майка ми и кръстницата отново тръгнаха. Те вече мълчаха и думица не смееха да продумат. Не изминахме повече от пет крачки, когато същото изфучаване пак се повтори. Първия път аз едва го долових, но сега ясно чух този шум, който приличаше на вятър, дори видях как трънакът пред нас се разклати, сякаш наистина вихрушка бе минала над него.

— Божичко милостиви! — проплака майка ми и бързо тръгна напред, като ме повлече след себе си.

Кръстницата също се спусна с нас.

— Тя е, не може да бъде друг! — каза тихо, с тайнствен глас.

— Да, тя е! — съгласи се мама и гласът й потрепери.

Двете се прекръстиха и пак зашепнаха молитви.

— Коя, ма мамо? — дръпнах я аз за ръката.

— Мълчи, Ванко, Да не ни чуе!

— Ама коя, ма?

— Холерата, сине.

Холерата? Обърнах се, за да видя дали не идва подир нас, но нищо не видях и останах учуден защо майка ми, която никак не се страхуваше от нея, сега говори с такъв уплашен глас.

„Холера“ наричаха жените от нашия квартал една съседка — леля Евдокия, — много зла и свадлива жена, която се бе скарала с всички и никой не можеше да я търпи. Висока, слаба, с мършаво лице и тъмни очи със завистлив, злобен поглед, тя приличаше на вещица. От нея аз много се страхувах и винаги, когато ме погледнеше, сякаш изпиваше всичките ми сили.

Знаех, че холера — това значи нещо много лошо и затова сега не можех да разбера нашата съседка ли идва след нас, или нещо друго. Обърнах се още веднъж и видях как голямо черно куче излезе от трънака и хукна нагоре в тъмнината, а подир него и друго — също тъй голямо и черно — го последва с ръмжене.

Примрял от страх, притиснах се до майка си и не разбрах как стигнахме до къщата на баячката.

Влязохме в някакво тъмно коридорче, дето нямаше светлина. Отвътре един глас ни напъти накъде да вървим. Миришеше на мая, на втасало тесто и на бурени. Една врата се отвори и ние се намерихме в малка стаичка с легло и маса, по която имаше наредени шишета и бурканчета, а по стените висяха и съхнеха разни треви, лековити билки и цветя. Стара, много стара и прегърбена жена стана от столчето до мангала и ни посрещна. Аз се спрях и я погледнах учуден. Това беше същата онази бабичка, която ме намери някога в нивите и поиска да ме отведе у дома. При светлината на малката опушена лампа аз я огледах добре. Лицето й не беше тъй добродушно, както ми се стори тогава, а някак сухо и удължено, с голям увиснал нос; две светещи като въглени очи, но със студен поглед ме пронизаха и сякаш искаха да разберат какво мисля за нея. Аз се притиснах до майка си и не исках да отида при нея, а тя простря към мене ръце и с фъфлещ глас ме повика:

— Ела, момченце, ела! Помниш ли ме, а?

Заплаках.

— Какво му е, булка? — обърна се тя към майка ми. — За какво ми го водиш?

— Зъб го боли, бабо Даро. Дойдох да му побаеш, та дано му мине…

— Ще му мине, булка, ще му мине. Колко зъби съм изцелила аз! И само зъби ли? А корем, а гърло, а кашлица? Ехе-хе-хе! Я ела, сине, да те видя! — и посегна към мене.

Мама ме блъсна и почти натика в ръцете й.

— Тъй, тъй. Зини сега да видя!

С помощта на майка ми бабата отвори устата ми и се взря вътре.

— Ух, че наяден! — поклати тя глава. — Чакай!

Бабата пъхна с двата си изкривени пръста дървено чуканче, натисна силно венеца на зъба и започна да шепне:

— От орел нокът, от змия риза, от прилеп криле, от дявол огън… Да престане тази болка и да избягат злите духове вдън горите Тилилейски!

Тя дълго шепна и натиска, докато болката наистина попремина, после даде на майка ми някакви билки, стрити на прах, и поръча:

— Да го свариш, булка, в чист понеделник посред нощ, когато дяволите бродят, да го прецедиш през кърпа и да му даваш да пие на гладно сърце, а с туи да му мажеш зъбчето и езика — и й подаде някакъв твърд мехлем, нещо като разтопен восък.

Майка ми извади една едра пара и се разплати. Бабата ме благослови още веднъж и ние си отидохме. Болката бе преминала. На главата ми беше леко, а пред очите светло. От радост тичах нагоре към къщи. Майка ми и кръстницата вървяха бавно и разговаряха. На връщане ние не минахме през поляната, а заобиколихме през други улици.

През целия ден нищо ми нема̀, бях весел и доволен. Но вечерта ме втресе, хвърли ме в огън и аз легнах в легло.

Пред очите ми притъмня. Огнени кръгове започнаха да ми се мяркат, после някой ме хвърли в дълбока пещ, дето ме обхванаха горещи пламъци, и аз потънах в тях, стопих се и изчезнах. После пак се появих, но този път нещо тежко лежеше и притискаше гърдите ми, сякаш се намирах в баня, изпълнена с па̀ри, в които не можех да дишам и се задушавах. Чувах как около мене се суетяха много хора, говореха тихо и едва чуто, сякаш гласовете им идваха от другия свят. Някаква жена, която приличаше на майка ми, се наведе над мене и ме попита нещо, но аз не можах нищо да й кажа и тя се заля в сълзи. Дойдоха и други хора. И всички плачеха и се тюхкаха, ала никой не можеше да ми помогне и аз неимоверно много страдах.

Ден след ден минаваха така.

Най-после дойде някакъв непознат човек с очила и чанта в ръка, извади лъскава тръба, наведе се и преслуша дишането ми, разтвори устата ми с лъжичка, гледа гърлото и езика ми. В съня си чух, като питаше мама:

— Зъб ли го боли?

— Да.

— Виждам, че е отекла страната му. А какво сте му давали да пие?

— Нищо. Не успяхме да му дадем, защото още същата вечер го втресе…

— Защо? Водихте ли го някъде?

— Да.

— Къде?

— При баба Дара, баячката.

Непознатият чичко удари сърдито тръбичката върху дланта си и продължи да разпитва майка ми:

— Е, и какво му направи?

— Бърка в устата му — отговори тихо майка ми, уплашена от строгия поглед на човека.

— С какво, с ръце ли?

— Не, с чуканче.

— И после… какво му направи?

— Нищо. Даде му ей този прах да пие и с тоя мехлем да му мажем венеца около зъбчето…

— Видите ли? — каза разсърден чичкото. — Детето ви е заразено от коремен тиф…

— Ама, господин докторе…

— Чакайте и не ме прекъсвайте! — вдигна той ръка. — Сега слушайте, а когато свърша, тогава вие ще говорите…

Той помълча миг и после отсече рязко:

— Заразила го е бабата! Защо сте го водили при нея? Не знаете ли, че тия баячки носят само болести на хората?

Мама се опита още веднъж да му каже нещо, но той я прекъсна:

— Дайте тия бурени и мръсотии!

Грабна ги и ги изхвърли през прозореца.

— А сега ще ме слушате, ако искате да оздравее детето ви! Тая болест е тежка и ако не вземеш навреме мерки, може всичко да се случи…

— Божичко, бъди милостив! — проплака майка ми, а баба взе да се кръсти и моли:

— Майчице, света богородице, смили се над нас, не ни оставяй сами…

— Дайте гореща вода! — заповяда чичкото, когото мама нарече „доктор“.

Аз за пръв път чувах тая дума и макар че не бях в пълно съзнание, добре разбрах, че от този човек зависеше не само дали ще бъда здрав, но от него зависеше и животът ми. Стана ми мъчно и като изохках и затворих очи, тихо застенах.

— Не плачи, момченце! — каза докторът и се приближи с нещо, което държеше в дясната си ръка — дебело и кръгло, с дълга остра игла. — Сега ще те бодне чичко и ще те заболи малко, а после ще ти стане по-добре и ще мине болестта…

Не усетих нито бодването, нито чух нещо повече от разговора им. Отново пред очите ми притъмня, отново огнени кръгове заиграха и някой пак ме хвърли в пещта, дето пламъците ме обгърнаха, и аз започнах да се топя и изчезвам в горещ, задушен мрак…

Раждането на сестра ми

Колко време лежах болен, не знам, но един ден се събудих отново след дълъг сън, от какъвто се бях събудил през оная зимна сутрин, когато за пръв път видях стаята, часовника, котката и всички предмети.

Полежах в леглото още две седмици. Като се почувствувах напълно добре, излязох на двора.

Грееше слънце. Септември, а пък беше тъй топло, че децата от махалата още ходеха боси. Няколко от тях дойдоха в нашия двор и ние се заиграхме под сайванта, дето имаше два полога с яйца и няколко свесла с царевични кочани, окачени на гредите.

У нас влизаха и излизаха много хора, все жени от махалата, но аз не им обръщах внимание и не се интересувах какво бе станало, а тичах подир Шаро и се мъчех да го уловя и да му сложа един биволски оглавник.

С мене играеха и две съседски момчета. Едното от тях беше тъй ловко и хитро, че не можех в нищо да го надмина — нито да измисля като него игри, нито да правя играчки. Казваше се Цачо. Макар и по-малък от него, аз бях по-буен и Цачо често ме съветваше:

— Не викай, че дядо ти ще се кара!

— Дядо го няма.

— Къде е?

— Замина на кирия.

— А баба ти?

— Баба е при мама.

— Знаеш ли какво прави сега майка ти?

Повдигнах рамене.

— Майка ти ражда — каза важно Цачо.

— Какво ражда? — попитах аз.

— Хм, глупчо! — замахна с ръка той. — Какво знаеш ти?

— Знам да впрягам биволите — похвалих се аз.

— Нищо не знаеш ти!

— А ти знаеш ли да правиш мечка?

— Каква мечка?

— Такава… с кожуха на баба…

— Глупак! — отсече Цачо. — Майка му ражда, а той глупости дрънка…

— Че дрънкай и ти!

— Глупак!

Тая дума „глупак“ много ми се хареса и аз, като затичах из двора, започнах да скачам и да викам радостно:

— Глупак, глупак…

Отвътре излезе кака Пенка, най-голямата сестра на Цачо, висока, тънка, с дълга коса, сплетена на тила, спусна се насреща ми, прегърна ме и попита:

— Кой е глупак?

— Аз — заявих гордо и спрях поглед на нея, като че чаках похвала, а тя още по-силно ме прегърна и започна да се смее.

— Ти не си глупак, а си батко. Имаш сестричка…

— Знам — прекъснах я бързо и от нетърпение едва се сдържах на едно място.

Кака Пенка ме погледна още повече учудена и попита:

— А откъде знаеш? Кой ти каза?

— Знам аз, всичко знам! — заявих победоносно и като хукнах през двора към улицата, продължих да крещя: — Щъркелът ми донесе сестричка и аз съм батко…

— Глупав батко! — посрещна ме леля Елена, която идваше отвън, и ме прегърна. — Ела да ти покажа нещо!

Тя ме отведе горе у тях, взе от масата един портрет и ми го подаде.

На портрета имаше двама мъже, облечени във войнишки шинели. Единият от тях беше с гъста черна брада, а другият — бръснат. Аз не познавах нито единия, нито другия, защото не бях ги виждал.

— Можеш ли да познаеш баща си? — попита ме леля.

— Ето го! — посочих с пръста си голобрадия, който, кой знае защо, ми се хареса повече, но леля ме чукна леко по главата и каза:

— Глупаче! Не този, а другият…

— Този е! — настоях аз.

— А защо той?

— Защото не е страшен.

Леля се разсмя, хвана ме за ръка и ме поведе:

— Ела да видиш сестричката си!

Ние отидохме долу, у нас, в голямата стая, дето майка ми лежеше на широкия креват, а около нея седяха жени и разговаряха. Тук беше и баба ми, и кръстницата Райна.

— Питам го кой е баща му, а той ми посочва другия — казва леля засмяна и се обърна към мен: — Ето виж сестричката си!

Погледнах най-напред майка си, после малкото детско личице, кръгличко като юмруче, с носленце и затворени очички, и от погледите на жените, и от усмивката на майка ми, която ме наблюдаваше с внимание и някакво стеснение, изпитах такъв срам, че побягнах и повече не се върнах в стаята. Дали съм почувствувал наистина, че във всичко това има някакъв срам, или просто съм се засрамил от проявения към мене интерес, и до днес не мога да разбера, но аз дълго време не исках да видя майка си, тайно в душата си я презирах и винаги гледах да бъда по-далеч от нея.

Няколко дни бях напълно освободен и изоставен без грижи. Тичах по двора, играех с Цачо и другите момчета, виках и скачах, а нощем лягах уморен от игра в кътчето на баба и там заспивах веднага. Но най-сетне за мене се сетиха и един ден, тъкмо се канех да изляза и пак да лудувам, баба сложи ръка на рамото ми и каза:

— Не, тук ще стоиш. Есен е, може пак да се разболееш!

Вуйчо Петко

В горния кат на голямата къща, точно над бабиния кът, живееше вуйчо ми Петко. Аз рядко го виждах. Сутрин той излизаше рано, вечер се връщаше късно и само в неделя или в празник се застояваше по-дълго у дома.

Вуйчо Петко беше чиновник — писар в окръжния съд — и баба много се гордееше с него. Той беше висок, строен, облечен винаги в нов костюм, с кърпичка в джоба на сакото си и цвете на петлицата, с лачени обуща и бастун в ръка. Аз много любопитствувах да видя как е наредена стаята му горе, но тя беше заключена и на нас, децата, ни бе забранено да влизаме вътре. Само веднъж, когато баба се бе залисала с почистването на малкия коридор, аз тихичко се вмъкнах и можах да видя наредбата.

Стаята беше широка и светла, с два прозореца към улицата, на които висяха тънки басмени пердета; широко легло с лъскави табли, а на тях нарисувани нимфи и лебеди сред езеро; една висока маса с бяла покривка, везана по краищата с жълта коприна и с пискюли, и книги, много книги — романи от „Малка универсална библиотека“. Но най-силно впечатление ми правеше ризата на вуйчо — тънка копринена риза с широки ръкавели и блестящи копчета, метната на облегалото на стола, и до нея връзката му — пъстра, в син и бледожълт тон, обсипана със звездички. А обущата му — винаги лъснати и чисти, светеха като стъкло. Разглеждах всичко със завист и правех сравнение с моята рубашка от грубо домашно платно, тъкано от майка ми, и с обущата ми — разкривени, с изтъркани токове, без връзки. Вниманието ми често бе привличано от множеството шишенца с парфюми и от едно огледало, на което имаше залепена картичка: гола жена се къпе в езеро, но е нагазила само до колене и се страхува да се натопи повече, а зад храстите се е скрил млад човек с перо на шапката и я наблюдава с изумен израз на лицето си. Кой знае колко още бих се бавил и разглеждал вуйчовата стая, ако баба не ме откри вътре и като застана изненадана на вратата, попита:

— Що правиш тук, Ванко? Ей сега вуйчо ти ще дойде и като те види, ще се сърди.

— Защо, ма бабо? Аз нищо не барам…

— И да не бараш, сърди се той. Не иска никой да влиза в стаята му, такъв е той!

В празник вуйчо спеше до късно. Късно около обед вратата горе се отваряше и на площадката се показваше вуйчо по риза, нахлузил само панталоните си, със смъкнати отзад презрамки. Той стоеше един миг тъй, поглеждаше зажумял към слънцето и като виждаше, че то се е вдигнало доста високо, разкършваше рамене, протягаше се с прозявка и бавно слизаше по каменните стъпала в двора да се измие.

Чешма нямахме и ако баба не беше у дома, аз му поливах от голямата бяла кана. Много приятно ми беше да наливам студена вода в широките шепи на вуйчо, да го гледам как се плиска и пръхти от удоволствие, като разпръсква наоколо капчици, после да изтичам горе и му донеса четката за зъби.

Обикновено вуйчо влизаше в нашата стая, заставаше пред голямото стенно огледало и като почваше да се реши с лъскавия жълт гребен, пееше тихо:

Момиченце, ти, ти, ти,

яло ли си симити?

Той ме пощипваше по бузката, напръскваше главата ми с одеколон и бързо изтичваше горе да се облече, но не преставаше да пее:

Две ябълки, три листа,

ти си моята невеста…

Аз много обичах тая песничка, макар че не разбирах за какво момиченце и за какви ябълки и листа става дума. Но тя правеше странно впечатление на детското ми въображение, свързана с хубавия външен вид на вуйчо и с неговия безгрижен ергенски живот. И до днес усещам чудния аромат на тези празнични сутрини, когато вуйчо си беше вкъщи и аз можех да ходя подир него и да го разпитвам за туй-онуй.

Оказа се, че вуйчо съвсем не беше тъй строг и лош, както ми се струваше до този ден. Ние вече всяка неделя бяхме заедно и той често се шегуваше с мене, дърпаше ме за ушите и питаше:

— Знаеш ли защо магарето има дълги уши?

— Не знам — свивах аз рамене.

— От дърпане.

— А кой ги е дърпал?

— Майка му.

— Защо?

— Защото не слуша.

— Ха! — гледах го аз с недоверие. — А защо моите не са дълги?

— Защото слушаш. Но ако и ти не слушаш, и твоите ще станат като неговите — и вуйчо се подсмиваше на моята изненада.

Обземаше ме страх и аз обещавах:

— Ще слушам. Ама ти по-малко ми дърпай ушите!

— Добре. А знаеш ли защо гласът му е такъв…

— Какъв?

— Такъв… такъв… — и вуйчо търсеше подходящ израз, но като не го намираше, добавяше: — Магарешки глас!

— Не, не знам.

— Защото искало да стане музикант.

Аз го гледах с недоверие и вече почвах да разбирам, че той се шегува, но все пак любопитството надделяваше у мен и простодушно питах:

— Че как?

— Как? Искал да стане музикант и дълго ревал, та гласът му пресипнал и сега… знаеш ли за какво му служи?

— За какво?

— Да буди сънливците като тебе…

— Охо, не съм сънливец! — виках аз радостен и доволен, че най-сетне го улових. — Ти си сънливец, защото спиш до късно!

Но в това време идваше приятелят му Петко, негов съименник, син на бай Пенко Генчев, кръчмаря, и като се спираше до портата, поглеждаше го насмешливо и подвикваше:

— Е, барон Мюнхаузен, хайде бе, че закъсняхме!

— Ей сега, Мускетаре.

— Нали щяхме да ходим на среща. Те отдавна ни чакат…

Аз знаех кои бяха „те“. Това бяха две ученички, с които двамата ходеха из гората на Стратеш. За едната от тях вуйчо пееше песничката.

Баба често казваше на майка ми:

— Докога ще скита и ходи ерген? Време му е да се ожени!

А мама се усмихваше и шеговито отговаряше:

— О, нека си походи, туй ще му остане!

— Хм, хм! Каква ли повлекана ще ми доведе? — клатеше баба глава и отиваше недоволна в своето кътче.

Една сутрин казах на вуйчо:

— Коя е твоята повлекана?

— Какво?

— Баба казва, че ти ходиш с една повлекана и че не иска да я доведеш…

Най-напред вуйчо се намръщи, учуден и недоволен от това, което чу, после се досети за нещо и като ме дръпна за косата, засмя се и рече строго:

— Сополанко! Я да се махаш оттук! — и ме заплаши, че ще ми дърпа ушите.

Аз побягнах.

Чух го как се смееше високо и несдържано, когато тичаше нагоре по стълбата. Скоро от стаята му долетя:

Обичам аз да ида

във близкия ми град.

Момиче там да видя

от род голям и знат.

Братовчедите

— Ванко, ела, бабиното, да идем на гости у дядо ти Цако — покани ме веднъж баба и аз веднага я последвах.

Дядо Цако, брат на баба, живееше на главната улица, в центъра на града, и беше юрганджия. Аз много обичах да ходя у тях, защото имаха голяма градина, дето с най-малкия братовчед Цако играехме на криеница.

Сред градината се издигаше голяма двуетажна къща с много врати и прозорци и с една широка каменна стълба, над която през лятото простираше клоните си, отрупани със зелено грозде, стара лозница. В предната част, до улицата, бе построена дъсчена барака, дето баба Парашкева от сутрин до вечер шиеше на богатите граждани лъскави копринени юргани, а дядо Цако пък в това време се потеше над простите дюшеци зад къщата, дето имаше широк тезгях; тук, на сянка под старата круша, седнал кръстато, с игла в ръце и с телени очила, надянати върху ушите му с конец и паднали ниско на върха на малкия му, сплеснат нос, той работеше често сам.

С баба влязохме в двора. Още отдалеч, когато вървяхме по пътечката от плочи, обрасли с трева, ние чухме нежно свирене на цигулки, което идваше от разтворените прозорци със спуснати дантелени пердета от втория етаж. Там, в своята стая, знаех аз, свиреха леля Цветанка и чичо Стоенчо — и двамата музиканти от ученическия оркестър при читалището. До нас достигаше тактът от чукането по пода с крак и неспокойният, малко креслив глас на леля Цветанка:

— Не така, пак сгреши!

Цигулките спряха.

— Добре, да почнем отначало.

— Готово! — командува леля Цветанка. — Раз-два… фа диез!

Отново се разнесе нежната мелодия на двете цигулки. Най-напред едната беше несигурна и се чувствуваше трептенето и скърцането на лъка върху струните и аз знаех, че това е цигулката на чичо Стоенчо, другата беше сигурна и уверена в себе си, тъй като лъкът се държеше от по-упорита и упражнена ръка — ръката на леля Цветанка; но после и двете се изравняваха, колебанието изчезваше и мелодията се разливаше спокойна и тиха, изпълнена с очарование. Само от време на време се чуваше чукането на крак по пода и едно „раз-два“.

Баба отиде горе при баба Парашкева, която беше болна, а аз се спуснах към задния двор, дето откъм градината се носеше гласът на малкия Цако. С прашка в ръце и с джобове, пълни с камъчета, той гонеше и замерваше едрия пуяк, който бе разперил опашка като огромно ветрило и с острия си клюн заплашително предупреждаваше: „Клю-клю-клю“.

За момент се спрях под крушата, дето дядо Цако шиеше някакъв сламеник. Той беше също като баба ми дребен, но пъргав, с малка като на козле бяла брадичка, войнствено наперена и странно подвижна, когато говореше бързо. Очите му, развеселени от току-що изпитата чаша вино на обед, играеха немирно и закачливо на всички страни под кичурите разбъркана червеникава коса, паднала над ниското изпъкнало чело. Седнал с подгънати крака, както обикновено обичаше да седи, дядо Цако размахваше губерката, мушкаше натъпканото със слама зебло и като подрипваше от време на време, пееше с тънък фалцет:

Топчето пукна,

Европа трепна,

Русия скокна…

Щом ме съзря, той престана да шие, нагласи очилата на носа си и ми махна с ръка:

— О, казак, добре дошъл!

За него всички, които обичаше, бяха казаци и аз се гордеех, когато се обръщаше така и към мене. Спуснах се и му целунах ръка. Дали от радост, че му оказах такова внимание, или че защото се намираше в особено настроение след изпитото вино, той още по-войнствено размаха иглата и продължи да повтаря:

Топчето пукна,

Европа трепна,

Русия скокна…

Повече нямах работа при него и се спуснах тичешком към градината.

В нея имаше много сливи, ябълки и круши. Земята, винаги влажна, беше покрита с изгнили, проядени от червеите плодове, които никой не събираше. В дъното, край дъсчената ограда, растеше свирчовина и бъз, а по високата стена на съседната къща пълзеше вечнозелен бръшлян; ниско долу, на сянка и завет, се намираше леха със здравец и чимшир, от които идваше приятна миризма.

Бързо изминах пътечката между цветните лехи и отидох пред дъсчената вратичка, която извеждаше на крайречната улица. Но къде е Цако? Напразно го виках. Той беше излязъл и отишъл с другари към реката, отдето се чуваше кресливият му глас. Не, няма повече да го търся! И аз се върнах при дядо Цако.

Споменът за това, което баба ми бе разказала, изпълни душата ми с топли чувства към него. Аз с любопитство го наблюдавах отстрана, като се мъчех да си го представя такъв, какъвто е бил тогава, преди повече от петдесет години.

Като се разнесла вестта, че откъм Плевен идвала голяма турска войска и че полето пред табиите почерняло от башибозуци, русите впрегнали конете в топа и потеглили бързо назад към Севлиево, отдето дошли предишния ден. В това време там, на площада, бил и дядо Цако, тогава момче. Хората се разбягали кой където види. Какво да прави и той? Да притича до тяхната махала, времето нямало да му стигне. И без много да мисли, Цако се метнал върху цевта на топа. Руските войници се засмели и го взели със себе си. С тях той отишъл в Севлиево и там останал до повторното им завръщане, когато турците били напълно разбити при Шипка и Плевен. Но тия няколко дни, прекарани с руските войници, изиграли голяма роля в живота му и определили бъдещия му път.

След Освобождението, поканен от своите приятели от батареята, с която избягал, Цако останал в полка на служба. Той бил обикнат от тях и им било мъчно да се разделят с босоногото, окъсано момченце с такъв жив поглед и сламеножълта, почти червеникава коса, че приличало на истинско русначе. Те се застъпили за него и го настанили в музикантската команда като ученик-барабанчик. Момчето бързо свикнало с реда и още по-бързо възприемало уроците по музика, които един стар фелдфебел се заел да му предава. В скоро време Цако се научил да бие не само барабанчето, но и да свири почти с всички инструменти; но най-много му харесвала голямата извита бурия, която той надувал с всички сили.

Не минало много време и дошла заповед полкът да се върне в Русия. Тогава и Цако, без да пита някого и без дори да се обади на домашните си, заминал за Русия. Там той прекарал три години. Когато се върнал в България, бил вече юноша със златист мъх по бузите. Облечен бил в своята военна униформа, а на пагоните си имал по една червена рязка — знак, че е заслужил повишението в чин ефрейтор.

Послужил Цако известно време и в новосъздадената военна музика в града, но после се уволнил и отдал на своята професия като музикант, който ходи по сватби и веселби. Той бил вече ерген — знаел да свири и пее, говорел руски, бил вежлив и много внимателен. Весел и закачлив по нрав, той се харесал на Парашкева. Тя си имала къща, занимавала се с шиене на юргани и дюшеци, била едра и хубава и Цако, сирак и без особено доходна професия, склонил и се оженил за нея.

Повече от тридесет години вече двамата живееха сговорно и щастливо. Като по-волева и силна, баба Парашкева ръководеше семейните работи; дядо Цако я слушаше и с удоволствие й се подчиняваше, защото това го освобождаваше от грижи, а той обичаше да живее безгрижно и да се отдава на своята музика и веселби. От четирите им деца само най-старият син, чичо Александър, беше женен. Малкият Цако е негово дете. Чичо Рачо беше пощенски чиновник, ерген, веселяк и гуляйджия, а Цветанка и Стоенчо още учеха в гимназията.

Весел и безгрижен народ бяха моите братовчеди!

Обичаха те да хапнат и пийнат, не слагаха много грижи на сърцата си. Като отивах у тях, винаги заемах някое ъгълче и оттам с интерес наблюдавах какъв неспокоен, но мил дух бе обзел цялата къща.

Спомням си, веднъж през лятото, на някакъв празник, баба, мама и аз отидохме отвън града в малката горичка край реката, наречена Върбовка. Тогава такъв беше обичаят. Събрали се бяха тук всички наши роднини и познати, а имаше и други хора, пръснати на групички по полето. Беше привечер. Младите скитаха из горичката, а старите стояха край огъня и пиеха млечно кафе. Трапезата още не бе раздигната и около проснатите шарени месали се търкаляха парчета бял хляб, оглозгани кокали, чинии, вилици. Ние, децата, лежахме върху одеялото, завити с палтата на майките си, и се мъчехме да заспим. Всички сме тичали до насита край реката и от умора аз едвам гледам. Най-сетне очите ми се затварят…

Събудиха ме две цигулки. Надигнах се и погледнах. Чичо Стоенчо, облечен в своята ученическа куртка, притискаше цигулката до брадата си, вдъхновено теглеше лъка по струните и изливаше цялото си безгрижие. До него леля Цветанка в своята ученическа рокля от чер сатен, с бяла якичка около тънката си дълга шия, също теглеше лъка и красивите й бели пръсти привличаха погледа ми и ме караха да й се любувам.

На полянката около трапезата няколко млади мъже и жени танцуваха и лицата им, леко зачервени и запотени, изразяваха блажено щастие.

От време на време мама поглеждаше към девойките с тъга в очите, но не даваше вид, че нещо я измъчва. Аз знаех колко буйна и весела беше тя, когато участвуваше в забавленията, и ми беше чудно защо не се залавяше и тя да играе.

Неочаквано от групата на танцуващите се отдели чичо Александър и тръгна към нас. Пълното му лице беше зачервено от виното, а в погледа му играеха закачливи пламъчета. Той беше гладко обръснат, с подстригани къси мустачки, облечен в почистен и изгладен, макар и не нов костюм, но ноктите на пълните му груби ръце бяха тъй очукани от работа, а пръстите тъй боядисани от разните кожи, че колкото и учтив да беше в този момент, когато покани мама, щастливо усмихнат, с дълбок поклон, аз го ненавидях от това.

— Роде! — промълви той едва и тънката, многозначителна и предизвикателна усмивчица се появи под русите му мустаци.

— Не, днес няма да играя, Александре! — отказа тя и погледна към баба.

— Защо?

— Не ми се играе.

— Да не би да се страхуваш от Цеко? — засмя се чичо Александър с дрезгав, неприятен глас. — Не бой се, няма да научи! Далече е той… — и като засука мустачетата си, хвърли още един поглед към нея.

Мама, засрамена, наведе глава. Но баба и дядо Цако я подканиха:

— Е, не му отказвай, Тотке!

Само миг-два майка ми се поколеба, после се засмя и стана. Харесала ми бе тая нейна въздържаност, но ето че лесно отстъпи. Аз погледнах подир нея с яд и изпитах някакво неприятно чувство и към нея, и към чичо Александър с неговите котешки мустачета, неговите някак особено засмени очи и наперен вид; в детската ми душа се появиха и започнаха да се борят неопределени чувства, за които в началото не си давах сметка, но после разбрах, че това е било ревност — ревност заради баща ми, който още не беше си дошъл от фронта и се намираше далеч от нашия дом.

След този случай, колкото пъти се срещах с чичо Александър, изпитвах все неприязън към него. Но с течение на времето това чувство угасна. Най-трайно остана приятелското разположение към стария наш братовчед. Харесал ми беше неговият свободен и безгрижен живот — у нас имаше само тревоги, скърби, неприятности.

От Русия дядо Цако бе донесъл не само стремеж към свободен, волен живот. Обичаше той да се повесели — да си попийне и похапне, а после да засвири и запее, та всички, които са около него, да кажат: „Цако се весели!“.

— Ако не беше Никанор Иванович — спомняше си често той, — аз сега да съм нищо и половина. Факт!

Види се, той забеляза моя изпитателен поглед, защото изведнъж трепна и се обърна към мен.

— Ей, казак, какво ме зяпаш?

— Гледам как шиеш.

— Гледай, гледай! За гледане пари не вземам, факт! — подхвърляше той шеговито и преставаше да размахва иглата. — Я ми кажи, можеш ли да свириш, щом баща ти е музикант?

Поклатих глава.

— Хм, гледай ти! — учуди се той, пусна иглата и стана. — Че как може тъй бе, дорогой мой? Я ела с мене да ти покажа нещо! — и той ме поведе по стълбата към избата.

Аз знаех какво има вътре. В тая тъмна изба дядо Цако държеше инструментите си. Той беше не само добър музикант, но и добър майстор, който умее бързо и сръчно да поправя какъв да е повреден инструмент.

Ние слязохме долу. Тъмно беше там, но очите ми бързо привикнаха. При нахлулия поток светлина видях дълъг тезгях, затрупан с всевъзможни лъскави тръби, колелета и гривни, а по стените висяха флигорни, тромбони, басове и дори едно барабанче с пукната кожа. Застанах до него и се почувствувах замаян, грабнат от блясъка на всички тия неща.

Дядо Цако откачи една малка флигорна и ми я подаде.

— На, вземи да се учиш, че е срамота, факт! Баща ти е пръв музикант, а ти, неговият син, не знаеш дори как се държи флигорна… Хайде вземай я и искам, докато той се върне, да се научиш!

Сърцето ми лудо заби от радост и аз изприпках у дома, без да се обадя на баба. Още от портата надух музичката тъй силно, че мама си затисна ушите и ми се скара:

— Не ми стига един музикант, а сега и двама!

— Защо, ма мамо?

— Че музикантът човек ли е, сине? Музикант къща не храни, аз искам ти да станеш учен човек или такъв…

Тя млъкна, понеже не й дойде на ум какъв мога да стана. Но аз не обичах недоизказаните неща и настоях.

— Какъв, ма мамо?

— Е, такъв де, сине… всички да те уважават и ти да си добре в живота, та и жена ти, когато се ожениш, и тя да е добре…

— Че защо, ти не си ли добре?

— Добре съм аз, сине, току за тебе мисля. Е, хайде, щом толкова искаш да ставаш музикант, свири!

Без да чакам повече, надух музичката тъй, че огласих цялата махала. Но колкото и да надувах, аз не можах да науча поне една песничка и не успях повече от това — да я надувам и тя да бучи. Съседите се сърдеха и ме молеха да спра. След няколко дни наистина спрях и захвърлих музичката на тавана.

Дядо Ваню

Дядо ми, Иван Арабаджията, или просто дядо Ваню, както го наричахме ние, децата, обичаше да си попийва. Вечер в празник, като се връщаше от кръчмата на бай Пенко Гечев, той си пееше тихо, спираше се често да разговаря с хората и се прибираше у дома късно. Тогава баба ми Станка се спускаше насреща му разсърдена и започваше да вика:

— Ти пак си пиян, поразнико!… Смок да те изпие! Какво си направил с парите?

Като се опираше на дувара, дядо ми я гледаше ухилен, смееше се сам на себе си, клатеше глава и отговаряше едва разбрано:

— Тсс, стига си викала! Има и за тебе… На̀! — и хвърляше в ръцете й кесията с останалите в нея няколко гроша, спечелени от кирия.

Иначе той беше тих, кротък човек, не обичаше да се сърди и кара, живееше си мирно, тихо и по цял ден мълчеше — мрачен и намръщен, сякаш му беше крив за нещо целият свят. Обичаше той повече да лежи, да пуши с лулата си и да мисли за своите работи.

Баба ми го беше отделила и той спеше в избата, дето бе нейното кътче, а тя се бе преместила горе, в малката къща. Но там, изглежда, той се чувствуваше много добре, сам, защото никога не пожела да дойде при нас. Само на Коледа или Великден, когато след постите всички се нареждахме около софрата в голямата стая, той идваше да се прости с нас, да му целунем ръка и да сръбне чашка ракия.

Имаше той два едри бивола, толкова едри, че на мене ми се струваха едва ли не великани. Единият, Кардам, беше по-стар, с големи, леко извити рога, тих и кротък като дядо ми; но другият, Демир, или Вампир, както го наричахме, съвсем не приличаше на него — по-млад, буен и игрив, като се разсърдеше, ставаше лют като звяр и започваше да боде, та затова се плашехме от него. Двата бивола бяха най-добрите приятели на дядо. Той делеше с тях и скърби, и радости, а и еднаквата си участ на несретници, осъдени да прекарват по-голямата част от живота си в пътуване по чужди краища. Неведнъж съм го виждал да милва с грубата си длан техните муцуни и да им говори нежни думи.

Като колар арабаджия той прекарваше малко време у дома, а повече пътуваше по градовете. Ще впрегне двата бивола в тежката скърцаща кола, ще натовари стока — я керемиди, я вино, я нещо друго, — баба ще му пъхне в торбата парче сланина, увито в шарен месал, бучка сирене в дървена гаванка, сол и пипер в похлупците, един голям, с препечена кора хляб, ще го прекръсти, преди да излезе от вратата, ще плисне подире му менче вода, та да му е лек пътят, и той, навел глава, ще тръгне подир колата, загледан в клатещия се на задната ос катраник, а биволите сами ще вървят из пътя, който те познават по-добре и от него.

Пътуваше дядо ми до много градове из страната — до Плевен и Свищов, до Троян и Орхание, преминаваше Балкана, та чак в София ходеше. Губеше се той по седмица-две, а понякога и по цял месец прекарваше далеч от нас и се връщаше късно някоя нощ, натоварил колата с газ, сол, прежда или галантерия за бай Пенко, който освен кръчмата имаше и бакалница.

Колко много ми се е искало да тръгна някой път с него и да видя тия чужди и далечни, непознати места!

Отначало, когато дядо ми подхвърляше не на шега за това, и баба ми, и майка ми не даваха дума да се издума, но сетне склониха и аз не един път бях негов другар. Оттогава у мене остана тази любов към пътуването, към тихите летни нощи без луна, осеяни с много звезди, към шепота на вятъра, към дълбоките смълчани усои на горите, към величествената Стара планина, която прекосявахме неведнъж през Арабаконашкия проход на път за София. Ах, и сега душата ми се изпълва с умиление при мисълта за онова отдавна минало време, когато нощем, насядали край догарящия огън, коларите ядат и разговарят, а до подредените една зад друга коли дремят налягалите биволи и само от време на време в мрака ще блесне светъл лъч от пламъка, отразен в окото на някое добиче!

Минаваха дните. Любовта към дядо заемаше все по-голямо място в моето сърце и аз така се бях привързал към този затворен и на вид суров човек, но инак сърдечен и мил като всички колари кираджии, че не можех да живея без него. Висок, едър, с широки рамене, приведени леко, с тежки, отпуснати ръце и голяма побеляла глава, но с потъмняло от ветровете и студовете лице, отпуснато и уморено, с малки живи очи, умен и дълбок поглед, той вървеше бавно, с лениви движения и се клатеше като мечка. Винаги в джоба на абата му или в червения му пояс, до кесията с тютюн и лулата, той носеше небетшекер или захарно петле на клечка.

— Ей, Ванко, я виж какво ти нося, дядовото! — викаше той, широко усмихнат, и като ме поемаше на здравите си мечешки лапи, повдигаше ме високо от земята, допираше ме до лицето си и ме целуваше по гушката, при което дългите му мустаци ме гъделичкаха така, че аз започвах да се смея несдържано и лудо, почти до припадък.

Но най-голямото ми щастие беше, когато той ме вземаше със себе си да пасем нощем биволите. Още през деня, щом научех от него, че ще ходим на ливадата край реката, от радост не можех място да си намеря — тичах насам-натам и чаках да настъпи нощта. Едва привечер дядо ми се качваше горе и като посядаше за малко на миндера, застлан с шарени черги, изпушваше по една лула, и от дума на дума подхвърляше на баба ми:

— Кажи на Тотка, че ще взема момчето с мене!

— Що? Ти луд ли си? — надигаше се баба ми, но той засукваше спокойно мустака, бръкваше в джоба на панталона си и изваждаше оттам шепа никелови гологани, които хвърляше на миндера.

— Не викай! И друг път е идвал с мене, хем по-надалече, та сега ли няма да го пуснете? — казваше той смирено. — На̀, купи си нещо… Виж, шамията ти е избеляла, замени я! Докараха завчера на пазара нови… — и като се побавяше известно време, завършваше убедително и настойчиво: — Ванко не е вече малък, скоро ще тръгне на школото. Нека се учи на труд, че не се знае какво го чака. А пък съм вече стар и кому ще оставя тази кола, ако не на него… Склони ти Тотка!

— Добре, добре — поклащаше баба ми глава и грабваше парите, после мушваше в огъня джезвето и му поднасяше греяна ракия, която той изпиваше на един дъх.

Вечерта, подкарали пред нас биволите и нарамили по едно чердже, ние отивахме извън града, до лъката, дето реката правеше голям завой и се губеше сред клоните на увисналите върби. Там двамата с дядо ми постилахме черджетата, завивахме се с неговата аба и легнали по гръб, мълчаливо гледахме осеяното със звезди небе. Дядо пушеше с лулата, сумтеше и от време на време кашляше, а пък аз се свивах под тънката аба, измръзнал от нощния хлад, но чувствувах как душата ми се изпълва с някакво непознато досега блаженство.

Колко светли и тихи бяха летните нощи! Наоколо пълен покой — ни шум, ни викове; само покрякването на жабите покрай брега и песента на щурчетата в тревата нарушаваха тишината и ме държаха буден, с отворени очи. Кардам и Вампир хрупкаха сочната тревица и пръхтяха. Заспивах неусетно и се събуждах късно на другата сутрин, когато слънцето вече бе напекло всичко наоколо, а дядо бе станал и търпеливо ме чакаше да се събудя, стиснал вечно димящата си лула между зъбите.

— Ей, гущер, я ставай, че слънцето ще те опече! — подвикваше ми той усмихнат.

Като разтривах сънен очите си, аз скачах на крака и се втурвах към реката да ловя риба и раци.

Целия ден прекарвахме с дядо на лъката и късно вечерта се връщахме у дома: той запираше биволите в избата и отиваше да се разтуши в кръчмата на бай Пенко, а аз лягах върху кревата и заспивах още първата минута.

Дядо ми се пропи, а с пропиването дойде и нещастието.

Една сутрин чух как баба се караше с него, като го кълнеше и оплакваше живота си, а той, седнал на миндера, мълчеше виновно. От разправиите между двамата по-късно разбрах, че той бе продал биволите и изпил парите, а дори бе направил и дългове, та за да ги изплаща, реши да се наеме за пазач в парната мелница на един търговец.

Няколко дни по-късно дядо си взе сбогом с всички, целуна ме особено горещо по челото и замина. На изпращане до портата, дето той пъхна в ръката ми един грош, последния негов грош, останал от биволите, видях, че в очите му се появиха сълзи. Развълнуван, не можах да издържа и като се хвърлих на врата му, разридах се и дълго майка ми се мъчи да ме успокои, докато най-сетне се скара и аз млъкнах, преглъщайки сълзите си.

Колко време се губи дядо, не знам, но помня как една вечер късно през есента, когато бе започнало да се застудява и по двора имаше замръзнали локвички с тънка корица от лед, пред пътната врата спря каруца с два коня и преди да разбера какво ставаше и кого търсеха, един мъжки глас извика:

— Како Станке, ела бързо, че бай Ваню умира!…

Баба изтича по чорапи, а майка ми и аз скочихме от кревата и без да се облечем, впуснахме се с плач подир нея.

На улицата намерихме нашия кум, който също работеше на мелницата. Той посрещна баба на вратата и като й говореше нещо, поведе я към улицата, дето беше спряла каруцата и се мяркаха няколко човешки фигури.

— Къде е? Къде? — вайкаше се баба, когато приближихме.

— Ето, докарахме го…

Баба се хвърли върху дядо, който лежеше в дъното на каруцата завит с някакъв ямурлук.

— Божичко, Ваньо! — проплака тя и закърши ръце.

Но дядо продължаваше да стои неподвижен; само глухи стенания и пъшкания на човек, който едва задържаше последните си сили, достигаха оттам. Аз и майка ми се покачихме при баба и също заридахме.

— Е, стига де, кумице! — задърпа кумът баба ми. — Станало каквото станало. И да плачеш, и да се одереш, никаква полза…

— Ама какво е станало?

— Знам ли? — сви рамене кумът и отви дядо, изтегнат върху купчина слама. — Вчера си беше здрав и прав, заедно ядохме и пихме, а днеска, като отидох да взема чувалче трици, намерих го долу на цимента с разбита глава…

— Да не са го убили, бе куме?

— Че кой ще го убие, кумице! И за какво?

— Я за пари, я за брашно… Малко ли са хайдуци! За две шепи могат да утрепят човека!… Ох, майчице, отиде ми добрият старец! — занарежда баба и гласът й пресипнал, но остър и писклив, събра бързо съседите от махалата.

Всички искаха да узнаят какво беше станало с дядо, но кумът вече бе се уморил да разказва:

— А бе, знам ли бе, хора? Намерихме го на цимента. Я са го хвърлили, я сам той…

— Че как тъй сам?

— Знаете, беше си малко пийнал, та през нощта… Ама хайде да го караме в болницата, докато не е издъхнал, че ако все така на всички отговарям, май и това ще стане.

Той и двамата му братя, с които бе дошъл, подкараха каруцата по калдъръмената улица към горния край на града, където се намираше болницата. Баба тръгна подире им с хлипане, а аз и майка ми се прибрахме в стаята и цялата нощ не заспахме.

Рано сутринта отидохме в болницата. Дядо беше настанен в отделна стая, на главата му бяха сложили лед и той лежеше почти в несвяст. Баба, прекарала цялата нощ в бдение над него, едва се държеше на крака от умора и безсъние, но не искаше да се отдели от леглото му, като триеше зачервените си от плач очи и тихо, сдържано хлипаше. Мама също поплака-поплака, па като видя, че дядо не отваря очи и не я поглежда, отиде и намери един доктор, който веднага дойде при болния.

— Няма да го бъде! — каза той и поклати глава. — От удара е станало мозъчно сътресение и има менингитен процес. До довечера ще умре.

Като разбра, че дядо няма да оживее, баба още повече зарида и гласът й, жалостив и безпомощен, изпълни коридора и съседните стаи. Надойдоха много хора да видят пребития, но докторът ги изгони и нареди никой освен нас, тримата, да не стои при него.

Гледах дядо и не можех да се начудя как беше възможно да умре. От удара главата му беше цялата подута, а лицето — подпухнало и посиняло, с тъмни, почти черни петна от съсирената кръв под кожата, със затворени от отоците очи — приковаваше погледа ми и аз се мъчех да разбера с детския си ум как беше станало това. Убит ли е, или е паднал сам?

Дълго и баба ми, и майка ми, и аз се мъчехме да узнаем тайната на дядовата смърт, но никой не можа да ни каже нещо повече от това, което вече знаехме.

Дядо живя и се мъчи още цяла седмица и умря в пълно безсъзнание, без да хвърли един поглед към нас и да се простим. Но аз никога няма да забравя моя добър, търпелив, любим дядо Ваню.

У лелини

Войната отдавна бе свършила и войниците се бяха върнали по домовете си, а баща ми все още се губеше някъде из новите земи. Ние бяхме две деца и заплатата му едва стигаше да посрещнем насъщните си нужди. Тежко живеехме, но от ден на ден ставаше още по-тежко и ако не беше баба да ни помага, кой знае какво би станало.

Майка ми, макар да не беше къщовница, не ни оставяше гладни. Ала аз виждах с каква мъка набавяше насъщния. Тя добре разбираше защо баща ми не можеше да се върне, но като виждаше как другите се бяха наредили, съжаляваше, че се бе омъжила за музикант. Аз често я чувах да плаче тихо и да нарежда пред баба или пред леля ми:

— Музикант ли е? Не ми го хвали!…

Семейството на леля ми Елена живееше по-добре от нас. Вуйчо Марин, пътен човек, постоянно си беше у дома, а пък аз още не бях виждал баща си.

Двете сестри се обичаха и бяха привързани една към друга. Но в живота става тъй, че едната се нарежда по-добре, а другата не сполучва. Майка ми, макар и по-малка от леля Елена, бе избързала с женитбата си. Леля Елена се бе омъжила по-късно и в очите на мама беше щастлива жена.

Вуйчо Марин, като чиновник в полковия щаб, се ползуваше от редица облаги на държавната служба. Освен че заплатата му беше по-голяма, той често отиваше в командировки, та успяваше да спести малко пари. Това личеше от наредбата на техния дом. Виждаше се и от по-хубавия им живот. У тях винаги можеше да се намери всичко от каквото имаше нужда едно домакинство, когато мама разчиташе само на дажбите, отпущани на баща ми. Ние често прибягвахме до заеми от тях, но това ставаше тайно от вуйчо Марин. Леля ми много се пазеше от него, защото той смяташе, че всеки мъж трябва сам да се грижи за семейството си и се сърдеше, когато забележи, че нещо се изнася.

Това, разбира се, обиждаше майка ми и един ден, когато леля й отказа чаша захар, тя се разсърди и заяви на баба, че повече кракът й няма да стъпи там. Между двете сестри настъпи охлаждане, което не остана скрито и за мене. Но аз продължавах да ходя у лелини и да играя с двамата си братовчеди — Петко и Стефан. Там често си похапвах от софрата, на която леля винаги ме канеше. Може би тъкмо това дразнеше майка ми и тя веднъж ми забрани да ходя повече у тях.

Ала случи се тъй, че Стефчо се разболя тежко от коремен тиф и обидата на мама се стопи в чувството на състрадание към леля и детето.

Това се случи през пролетта. Момчето лежеше в малката стая бледо и посърнало, със замъглени от огъня очи, а около него се лутаха леля и баба. Като влязох при тях, аз се спрях до вратата и погледнах жално към по-малкия си братовчед.

— Къде е майка ти? — обърна се баба към мене.

— У дома.

— Иди й кажи да дойде, че Стефчо вече не е добре. Нека го види за последен път, докато е време…

Разбрах какво искаше да каже баба. Сърцето ми се късаше от жал и мъка по Стефчо. Бързо изтичах у дома и казах на мама какво е поръчала баба. Тя веднага дойде горе и още от вратата взе да нарежда. С това отношенията между двете сестри се подобриха и аз бих се чувствувал най-щастливият човек на земята, ако не беше болестта на Стефчо.

След две седмици той почина.

Измина пролетта. Дойде лятото — горещо и сухо, без капчица дъжд. С леля и баба често ходех на гроба на Стефчо. Земята там беше напукана, а цветята, поставени в глинени панички, бяха изсъхнали без вода. Но и баба, и аз обичахме да стоим на сянка под малката праскова и с любов да наблюдаваме мравките, плъзнали по дървените кръстове, пъргавите божи кравички и пчелите, които се въртяха около нас и кацаха по цветята. Тъй времето минаваше неусетно и ние като че изпитвахме някаква наслада от тайнствения и мълчалив подземен свят на мъртвите. Тъкмо по това време под влиянието на баба у мене се пробудиха първите религиозни представи и аз започнах да мисля за живота и смъртта. Като гледах тези безкрайни гробове — едни грижливо подредени, с хубави мраморни паметници, други изоставени и хлътнали, обраснали с трева и бурени, постепенно заживях с онази дълбока вяра, която е присъща на чистата детска душа, попаднала под влиянието на вярващите.

Редовно всяка неделя отивах с баба на църква. Там през цялото време на литургията стоях прав пред олтара със свещ в ръката и слушах дългите и неразбираеми проповеди на стария свещеник и на младото дяконче. Не изпущах нито един пост, нито една молитва, а два-три пъти дори се причестих.

Не знам как щеше да свърши всичко това, ако не се случи едно важно събитие в моя живот.

Веднъж отидохме с баба пак на църква. Беше някакъв малък празник, но както винаги богомолците изпълваха църквата до самото преддверие. Разбира се, повечето бяха жени, особено стари баби, но тук-там се виждаха и мъже. Като влязох с баба вътре, неочаквано пред нас, до една от колоните, видях леля Елена. Тя беше в черна рокля, с креп на главата. В ръцете си държеше запалена свещ. Баба се приближи до нея, запали своята свещ и започна да прави метани, като се кръстеше и шепнеше молитви.

Леля стоеше изправена до колоната и лицето й беше тъй бледо и строго, с такова изражение, което говореше, че тя е съвсем сломена. Аз като че прочетох в погледа й недоверие в думите на стария свещеник, който обещаваше мир и блаженство на онзи свят. В този миг някак неуместни и излишни ми се видяха молитвите на баба. „Какво ще помогнат? — питах се малко смутен от собствените си мисли. — Те не могат да върнат Стефчо!“ Аз бях ревностен в посещението на гробищата, като се надявах, че бог ще се смили над моята и бабината молба в горещите ни молитви и ще върне при живите умрялото момче. Но той беше ням и глух за нашите молби и накрая аз съвсем се отчаях от неговото равнодушие и студенина. Веднъж споделих съмненията си с баба и тя, изпаднала в ужас, ме прекръсти три пъти и каза:

— О, не говори тъй, чедо! Това е светотатство и господ ще те накаже.

— Но защо той не иска да разбере?

— Светият дух е всемогъщ и ние сме в неговата десница. Той прави това, което му е угодно.

— А защо му е угодно тъй, ма бабо?

— Мълчи, сине, мълчи! — и тя пак ме прекръсти. — Злият дух се е поселил в тебе и говори чрез твоя език. Божичко, прости му, той не знае какво говори!

Тъй завърши нашият спор. Но оттогава като че започнах по-малко да вярвам в бога.

И ето че сега, без да слушам тържествените песни на хора и певците до аналоя, аз наблюдавах хората около себе си и ми се струваше, че всичко туй, макар и да е хубаво под блясъка на запаления полилей, беше нещо като приказките на баба ми. Стоях до баба и леля, гледах ту едната, ту другата и все повече се убеждавах в своите мисли, и все повече се разколебавах, че има господ.

Когато завърши последната ектения и камбаните забиха тържествено, аз въздъхнах облекчено и тръгнах да излизам с множеството. От погледа си загубих баба, но пред мене вървеше леля и аз я следвах мълчаливо.

Обзела ме бе мъка и в детската ми глава не всичко беше ясно, но като излязох вън и се намерих сред широкия църковен двор, усетих как на душата ми става по-леко и светло, като че с вдъхването на свежия въздух очите ми бяха се отворили за светлината.

Потърсих сред гъмжилото от хора леля и побързах да я настигна. Двамата повървяхме известно време мълчаливи и после, без сам да съзнавам какво върша, попитах:

— Лельо, вярваш ли в бога?

Тя се сепна, спря се и ме погледна учудена.

— Вярвам, лелиното. Защо питаш?

— Тъй. Гледам те, че не се молиш…

— Как тъй не се моля?

— Ами че в църква стоиш не тъй както баба, и гледаш, ама нищо не виждаш…

Лицето й промени цвета си и по него като сянка премина мъката.

— Имам си грижи, Ванко.

— Знам. Ти си се молила на господ да запази Стефчо, а пък той не те е послушал и…

— Мълчи, Ванко! — извика тя отчаяна. — Малък си, а пък такива богохулни думи говориш!…

Леля не призна от страх, да не разкрие пред мене своите мисли. Аз повече не настоях. Ние влязохме в нашия двор и едва тук тя каза:

— Да ти кажа ли, макар че си дете: и да няма господ, ние трябва да си го създадем. Без господ не може да се живее.

— А животните как живеят?

— И те сигурно си имат господ, Ванко!

— И магарето ли?

— Ух, ти, безбожник! — скара ми се леля и ми се закани, но аз побягнах и повече този ден не се видяхме.

След два дни леля дойде у нас и още от вратата започна да се оплаква:

— Няма господ и туйто!

— Защо, ма како Елено? — посрещна я майка ми загрижена.

— Защо ли? — Леля ме погледна някак доверчиво, сякаш само аз щях да разбера мъката й, и повтори: — Няма, няма!

Майка ми нищо не можеше да разбере от тия нейни думи и я гледаше слисана, чакаше да чуе нещо много по-лошо. Леля седна на миндера и като ме притисна до себе си, прошепна:

— Знаеш ли, Тоте, ще има война.

— Война ли? — замря мама. — Кой ти каза?

— Бате ти Марин. Ей сега дойде от казармата. Получил съобщение. След два дни ще бъде обявена.

— Божичко! — проплака майка ми. — Ами че Цеко още не си е дошъл!

— И няма да си дойде. Оттам направо на фронта ще отиде. И не само той, но и бате ти Марин. Какъв е този господ, та ни праща само злини? — заплака леля и си отиде.

Мама изтича да каже на баба, която беше се прибрала в своето кътче. Двете се качиха горе, при леля, и там, събрани около огнището в кухнята, заприказваха за войната и нашето нещастие.

И трите бяха много разтревожени. Разговорът им се водеше за тежкия живот, който ги чака. Особено се плашеха от мисълта, че някой от мъжете може да бъде убит. Изведнъж баба се плесна по коленете и както беше седнала на столчето, започна да нарежда:

— Божичко мили, ами че те ще вземат войник и Петко! Какво ще правя тогава сама, божичко?

— Е, мале, не си сама — успокояваше я майка ми, — ами ние? Нашите мъже също…

— Ох, дъще, за всички е жалко! Таман излязохме от една война, ето ти сега пък друга…

— Божичко! — вайкаше се леля.

— Аз знаех, че тъй ще бъде! — добави мама. — Щом Цеко не си идва и не го пущат в отпуск, значи има нещо, казах си аз, и видите ли, излезе вярно…

— Аз не съм видяла, ама разправят хората, че снощи паднала опашата звезда. Да знаете, че не е на добро. Поличба божия е това, тъй да знаете! — обясняваше баба и се кръстеше. — Господи боже, бъди милостив към нас, грешните!…

Но аз бях вече убеден, че това не е работа на господ и че напразни са нейните молби… Измъкнах се и тихичко, за да не ме усетят, отидох в стаята при братовчед ми Петко, който играеше с котката.

— Чу ли? Ще има война! — казах му аз като всезнаещ.

— Каква война?

— Такава… ще се бият…

— Кои ще се бият?

— Бащите ни.

Братовчед ми ме погледна изненадан. После като се досети, че може би баща му да го набият, както него понякога биеха, започна да плаче и да вика:

— Не ща да се бият, не ща война!

Изгледах го презрително и казах:

— А бе, какво ли ти разправям? Ти си още малък и не разбираш!

Бързо излязох и си отидох, защото чух, че мама ме търсеше из двора и се заканваше, че ще ми дърпа ушите, ако не се прибера у дома.

След три дни барабанът би и общинският глашатай обяви: обща мобилизация.

Още същия ден вуйчо Марин и вуйчо Петко отидоха в казармата, а у дома останахме само ние — трите жени и децата. Баща си аз тъй и не можах да видя. Полкът, в който той служеше като музикант, беше прехвърлен от турската граница на македонския фронт.

На война

Още същия ден, когато общинският глашатай обяви с барабанчето си манифеста на царя за война, в двора на казармата започнаха да се събират мобилизираните.

Цяла нощ из улиците на града скърцаха коли, чуваше се глъч, пиянски викове, плач. Нямаше къща, която да бе посрещнала вестта с радост. До късно всички прозорци светеха и майки, жени, деца се прощаваха с мъжете, които заминаваха за фронта.

На другия ден отидох с момчетата от нашата махала да гледаме как пристигат войниците.

Дворът на казармата, доскоро запустял и обрасъл с трева, лайкучка и слез, беше оживен от хора. Оживена беше също и поляната пред него, изпълнена с коли и народ, повече селяни. От всички страни се носеха възгласи, сподавени хълцания. Тук, до разпрегнатата волска кола, двама млади се прегръщаха и не можеха да се разделят, там, до шарената каруца с два бели коня, селянка целуваше поред мъжа си и сина си, които заедно отиваха да се бият. Някъде момък с едва поболи мустачки се опитваше да успокои старата си майка и с мъка прикриваше сълзите си, напрели в зачервените от плач очи. Не оставаха чужди на тая мъка и гражданите, дошли да изпратят своите близки. На много места бяха насядали по тревата, мълчаха и се гледаха, а около тях играеха деца, които не разбираха какво става. Растеше човешкият мравуняк, пълзеше по улиците и като пъстра вълна заливаше поляната пред казармата.

А вътре никой от гражданите и селяните не можеше да влезе. Два реда акации и ограда от бодлив тел отделяха едните от другите. На вратата пазеше часовой.

Баба ме повика и помоли да отида и потърся вуйчо Петко. Двете с мама застанаха да го чакат край оградата. Леля Елена не беше дошла. Вуйчо Марин оставаше временно тук, в щаба на полка, в специалната наборна комисия, докато мобилизират всички запасни; после и той щеше да замине за фронта, но до това време леля можеше да бъде спокойна и да не се тревожи за него.

Намерих някъде дупка в оградата, проврях се и тръгнах да търся вуйчо Петко.

Пристигащите се нареждаха в колона по един и търпеливо чакаха реда си, за да стигнат до масата, дето комисия от трима души проверяваше списъците. Но те не чакаха дълго. Двама цивилни чиновници и един военен бързо се оправяха с работата си. Като дойдеше някому редът, те отмятаха името му по списъка и го изпращаха да се нареди при проверените вече мъже, които се бяха строили по-настрани, и един фелдфебел им обясняваше нещо. После всички вкупом отидоха до склада да си получат дрехи, оръжие, амуниция. И навсякъде из широкия казармен двор се виждаше как мобилизираните се обличаха в новите, омачкани и вмирисани на нафталин дрехи, обуваха жълтите, още непочернени ботуши, препасваха се с коланите. Те събираха своите цивилни дрехи във вързопчета и бързаха да ги предадат на близките си през оградата.

Случайно зърнах вуйчо сред тълпата. Висок, снажен, той бе обул такъв късичък панталон и такава тясна куртка, че белите крачоли на гащите му и ръкавите на ризата се подаваха навън и той някак много смешно стърчеше като щъркел над всички с широките си ботуши. Ходеше от група на група и търсеше с някого да си разменят дрехите, но никой не искаше да губи време и бързаше по-скоро да бъде готов за път.

— Вуйчо! Вуйчо! — спуснах се към него.

— А-а, Ванко, ти ли си? — посрещна ме той, като държеше в ръка новия си, безупречно изгладен панталон, сакото с бялата кърпичка в джоба, връзката и меката си шапка. — На̀, вземи, вуйчовото, та ми помогни! — и пъхна в ръцете ми обущата си.

— Баба каза да дойдеш.

— Къде е тя?

— Там, до телта, с мама…

— Ти върви, а пък аз сега ще те настигна.

Тръгнах, но сметнах, че не ще може да ни намери лесно и затова се спрях. Вуйчо направи още веднъж-дваж опит да смени дрехите си, но му отказаха и примирен с участта си, скоро ме последва. Като го видя такъв окаян, баба заплака, а мама, която познаваше вуйчо, започна да се смее.

— Ами сега какво ще правиш? — попита тя.

— Тъй ще вървя — отговори също на смях вуйчо, — нека видят каква армия сме!

— Божичко, Петко — проплака баба и изтри с длан сълзите си, — та може ли да ставаш за смях на хората, сине?

— Е, пък и ти, мале, не се ядосвай, аз само тъй казвам. Разбира се, че те ще ми дадат други, няма тъй да ходя, я!

— Защо не идеш още сега да искаш?

— Ще ида.

— Потърси бати си Марин, той ще ти помогне! — посъветва го мама.

— Къде е той?

— Ей го там, при оная маса! — посочих аз към мястото, дето една от комисиите проверяваше още новодошлите.

Вуйчо даде на баба и мама дрехите си, обеща да дойде пак и побърза да намери вуйчо Марин. Аз се възползувах от залисията на всички и отново се гмурнах сред гъмжащото множество.

Изсвири тръба. Чу се рязка команда. И всички войници, пръснати из широкия казармен двор, готови-неготови, като размахваха дрехи и торби, се разтичаха с викове и започнаха да търсят местата си. От разни страни питаха:

— Тук коя рота е?

— Втора.

— Къде е първа?

— Не знам.

Забъркал се войник викаше:

— Трети взвод? Къде е трети взвод?

— Тука, тука — отговаряха му няколко гласа едновременно и той се спускаше натам.

Друг пък, нисък и пълен като буре, с такава малка фуражка на голямата си глава, че на човек му ставаше и смешно, и жалко, застана пред подофицера и се замоли да му смени дрехите.

— А какво си правил досега! Къде си зяпал?

— Изпратих булката…

— Нека сега булката ти намери други. Хайде, марш в строя! Сега няма време, а после…

Видях как вуйчо прибягна покрай мене, без да ме забележи, облечен в дрехи по мярка. Той зае мястото си на десния фланг, между високите, по които останалите се равняваха.

Двама закъснели — един гражданин и един селянин — тичаха при комисията и питаха:

— А ние къде сме?

— Как се казваш? — вдигна глава сърдито офицерът с очила и изгледа селянина.

— Иван.

— Не си при пас. Буква „и“ е на друго място.

— Къде?

— Потърси сам! — скара му се цивилният. — Хайде, махай се и не ни пречи!

Селянинът хукна да търси буква „и“.

Проверката скоро се свърши. Как да е, всички се строиха и заеха местата си. Започна преброяването. Оттук-оттам се обаждаха кой както можеше — един високо и смело, друг по-тихо и колебливо, но скоро фелдфебелът, доволен от бързото преброяване, закрачи към взводния командир, млад подпоручик в новичка униформа, със сърмени пагони и лъснати ботуши. От няколко места докладваха:

— Готово, го’син капитан…

Донесоха сандъци с патрони и раздадоха на всички. Ръцете трескаво поеха книжните кутийки, извадиха патроните и напълниха паласките: поляната се осея от разхвърляни кутии. Децата се спускаха и боричкаха за тях, но от редиците им подвикнаха и те се разбягаха.

Всички бяха строени по взводове и роти в каре за приемане от командира на полка. Стегнати с колани, с раници на гърба, с лопати, кирки и противогазови маски, през рамо със сухарни торби и пушки с блеснали на есенното слънце цеви, войниците чакаха заповед. Откъм поляната народът гледаше с интерес и любопитство. Всички сякаш се успокоиха и примириха с участта си. Нямаше вече плач и охкания. Разнасяха се подвиквания ту към този, ту към онзи войник. А в туй време отнякъде изскочи един малък тръбач и като наду бузи, засвири с тръбата. Всички трепнаха. Известен им беше този сигнал. Не се минаха и две минути, с маршировка и стегната крачка пристигна и зае своето място начело музикантската команда с лъскавите си инструменти и с големия барабан. Пълен капелмайстор с тесен брич и малки, елегантни ботуши, с юнашки кривната над ухото фуражка стоеше изпъчен пред тях и като че не гледаше, а целият сияеше от удоволствие. Минута-две на затишие. Висок подполковник се отдели от групата на офицерите и изтича живо към средата на карето.

— Мирно! — извика той. — За среща на командира на полка…

Музиката засвири марш. Откъм щаба бавно, като се полюляваше на тънки крака в лачени ботуши, запристъпя не много стар офицер, едър, снажен, със сабя на кръста и дрънкащи шпори, с новичка жълта чанта през рамо и бинокъл на гърдите. Като наближи редиците, той започна да марширува, а след него адютантът му, млад поручик, наперен като петле, подскачаше на късите си крака.

С извадена сабя в дясната ръка подполковникът ги посрещна и вдигайки с един замах сабята пред лицето си, тъй че тя описа полудъга и блесна като сърп със змийски съсък, започна да рапортува, че полкът е готов за поход.

Музиката спря. Командирът на полка обходи редиците, направи тук-там бележка за облеклото на войниците, поздрави ротите и застана на десния фланг. Не се мина и минута, когато гръмливият му глас отново прозвуча:

— Полк, мир-р-но! За среща на знамето…

Отново гръмна марш. Всички обърнаха глави и впериха поглед натам, отдето се появи полковото знаме, носено от строен фелдфебел, обграден от двама млади подофицери. Още съвсем новичко, то привлече погледите на хората зад телената ограда, но никой не изпита радост, в очите на всички се забелязваше мъка и тревога за своите близки.

— Ура! — изкомандува полковникът и замахна със сабята си.

Нестройно и негръмко „ура“ се понесе по редиците и скоро угасна заедно с глъхнещото ехо откъм околните хълмове.

Със стегната маршировка знаменосците минаха надлъж по редиците и застанаха пред първата рота. Постепенно викът затихна. Музиката спря. Командирът излезе малко напред и произнесе кратко слово, като махаше яростно с ръце и се заканваше на някого. Но думите му не развълнуваха никого. Той свали фуражката си, изтри потното си чело и като зае войнствена поза, даде знак на ординареца да му доведе коня. Не съвсем леко, подпомогнат от адютанта си, той се покачи на едрия бял кон, пооправи седлото и се обърна назад.

— Полк, в походна колона след мене, хоодом… марш!

Музиката засвири и колоните, като се полюшнаха бавно напред, потеглиха…

Изведнъж народът се втурна към широката врата на казармата. Улицата се изпълни от изпращачи. Разнесоха се викове за поздрав. Отново плач и сълзи. Майките и жените се спущаха подир своите синове и мъже, хвърляха се върху им, разстройваха редиците и дълго се мъкнеха след тях, но никой не се спираше и всички вървяха напред. Тук-там по балконите и прозорците се показваха жени и деца, махаха с ръце и очите им бяха пълни със сълзи, мъка и отчаяние.

Полкът замина. Беше топла септемврийска вечер. Небето, окъпано от залеза, се обливаше сякаш в кръв, която бавно се оцеждаше на запад зад ниските баири. Над града падаше мрак. Хората се прибираха по домовете си унили, с тежкото предчувствие за голямата беда, която бе сполетяла цялата страна.

Ловеч като че опустя. Из улиците рядко се виждаха хора; всеки се бе затворил в себе си с мъката по заминал близък.

На третия ден всички деца от махалата отидохме на главната улица да гледаме как минава артилерийският полк от Севлиево.

Валеше дъжд, ситен, студен есенен дъжд. Кал, локви, лапавица. Облечени със зимни палта и обути, наметнати с одеяла и шалове, жените се трупаха по тротоарите и равнодушно наблюдаваха тъжната картина.

Застанал до майка си, аз се притисках и се мъчех да разбера какви са тия редици, които минават и нямат край.

Батарея след батарея. Дрънкаха колелетата на оръдията, опъваха каишите конските впрягове, звъняха напевно железните части. Отпред яздеха на коне офицерите. След тях идваха оръдията с покачените по лафетите войници; насядали един до друг, наметнати с платнища, артилеристите ни гледаха спокойно и мълчаха, сякаш бяха неми.

— Майчице мила! — проплака майка ми и се обърна към една жена. — И тях майка ги е раждала… Гледай, како Цвято, как са измокрени!

— Господ да им е на помощ! — прекръсти се жената. — Какво да правиш, булка? Война е това, а на война човек не е човек.

Изведнъж артилерийската колона спря. Чуха се викове. Хората се втурнаха напред. Мама се повдигна на пръсти и поиска да види, но тълпата бе напряла и се бе събрал толкова народ, че нищо не се виждаше.

— Какво става там? Защо спряха? — питаха се един друг войниците.

От задните редици с галоп препусна млад офицер и разгони народа. Той закрещя нещо, но от шума не се чуваше нито дума.

По редиците се разнесе шепот:

— Смазали го!

— Кого са смазали?

Майка ми едва успя да си пробие път и ние стигнахме до мястото, дето бе станало нещастието. Някакво войниче, което вървяло пеша, поискало да мине между двата конски впряга, но тъкмо в тоя момент някой отпред спрял едно от оръдията, след него започнали да спират другите и когато то било по средата на улицата, следващият конски впряг не могъл да спре навреме и го мушнал с ока в гърдите. Сега лежеше долу в калта, а из устата му течеше кръв. Зад него се бяха навели двама от другарите му и един фелдфебел. Офицерът скочи от коня и като видя напиращата тълпа от жени и деца, заповяда:

— Разгонете ги!

Няколко войници скочиха от лафетите и започнаха да разпръсват хората.

Отнякъде дотичаха двама санитари с носилки и отнесоха ранения назад към обоза. Хората се отдръпнаха и пак заеха местата си. Колоната продължи напред. Отново се заредиха коне, оръдия, лафети. Повече от час тече този сив, звънящ поток от желязо и хора, а накрая се проточиха колите от обоза, натоварени с амуниция, сандъци с патрони и снаряди; след тях бавно се мъкнеше военната болница със санитарите, които носеха чанти и червени кръстове на ръкавите си. Насядали върху купищата сено, стари войници с потъмнели лица, небръснати и с угаснали погледи гледаха уморено и равнодушно. Жените се опитваха да ги поздравят и изпратят с една поне добра дума за „добър път“, но на тях като че им бе все едно — никаква усмивка, никакъв звук. Последни минаха походните кухни, теглени от слаби, дръгливи кончета. Зад тях крачеха готвачите с дълги, непоръбени шинели, опръскани с кал и просмукани от влага. Последен мина един мустакат фелдфебел на кон, засукал мустаците си тъй — ще речеш, че отива на сватба, а не на война.

Приятели

Заредиха се топли дни. Животът в малкото градче се посъживи. Хората като че си отдъхнаха след големите студове. Но известия от фронта за убити войници започнаха да пристигат по-често. Много сълзи бяха изплакани, много домове се почерниха: на не една порта се развяваше креп и не една жена остана вдовица с невръстни деца сираци. Ала небето въпреки скръбта на хората се бе разтворило с ясната си синевина, окъпана от пролетните дъждове. Сутрин зарята беше все тъй пленително нежна, а вечер гаснещото слънце заливаше с кървавочервен лазур облаците на запад.

Ние, децата от махалата, се събирахме по дворовете и по цял ден тичахме боси, гонехме се и играехме.

Срещу нас имаше широк, разграден двор. Там стопаните, дошли наскоро от село, вършееха всяка година през лятото. Нашият квартал Хармането, като всички крайни квартали на малките градчета, много приличаше на село. В него живееха повече хора, свързани със земята, и животът им по нищо не се различаваше от живота на селяните. Край града мнозина от тях имаха ниви. Пролет и есен те ходеха да орат и да сеят, а лете жънеха, докарваха с коли снопите на хармана и вършееха. Такива бяха и нашите съседи. Техният двор се превръщаше на харман. Струпваха те снопите на големите купни, после събираха работници и всички (а те не бяха малко хора) се залавяха за вилите и греблата, разпръсваха снопите около стожера, връзваха конете и ги подгонваха. Ние, децата, най-много обичахме да се търкаляме по хармана и преди конете да ни настигнат, да станем и да побегнем, а после да грабнем камшика и като се впуснем след буйногривата тройка коне, да заплющим и да подвикнем весело:

— Хайде-хайде, дий!

Когато харманът се привърши, големите започват да премятат утъпканата жълта слама. Слънцето прежуря. Жега е. Пот се лее по врата и гърдите, ризата лепне на гърба, осил се е заплел в косите и гъделичка врата, но няма време дори да го махнеш с ръка. От праха лицето е набраздено с мътни вадички, затова пък погледът е бистър и свети от радост, че жътвата е богата и зърното е едро. Глътката вода от бърдучето освежава напуканите устни, пресъхналото гърло. Жаждата е уталожена и отново ръцете се движат с широк размах.

Привечер възрастните почват да отсяват с веялката житото. Тогава ние се спускаме към натъпкания със слама сайвант и там играем, боричкаме се на воля. Мирише на плява, на изпечено зърно и застоял, задушен въздух. Шум, викове, смях. От бунището прехвръква петел и ние го подгонваме. Пада здрач. Хладно е. Майките ни, загрижени от нашето дълго отсъствие, идват да ни търсят. Те викат след нас, но ние не искаме да се откъснем тъй бързо от забавните игри и те с мъка ни прибират.

Няма, няма по-хубави дни от тия горещи летни дни на Хармана, от хладните вечери, когато тракането на веялката оглася целия квартал, от тихите звездни нощи, изпълнени с шепота на влюбени двойки, притулили се сред дърветата и храстите на градината, от лекия, блажен сън!

Ала това е вече минало.

Тая година дворът на нашите съседи беше пуст. Харманът тънеше в трева и високи, жилави бурени. Пред обора и сайванта лежеше купчина тор. Няколко кокошки кълвяха и търсеха зрънца, а петелът се бе покачил на зида и ги гледаше унило.

Ние продължавахме да се събираме и играем. Най-големият от нас бе синът на стопаните, Стоян, или Танчо, както му викахме — едро, червенобузесто момче, облечено с груб шаячен панталон и домашнотъкана синя риза. Всички други бяхме градски момчета, на разни възрасти, ходехме също боси, по ризи и къси панталонки. Доскоро Танчо беше ученик, но не му провървя и напусна училището. Той нямаше майка, а баща му беше на фронта и затова за него се грижеше леля му. Той трябваше сам да изкарва хляба си, като пасе биволите на чичо си. Ала Танчо беше все още дете, едва тринадесетгодишен, и на него също му се играеше. Събрани в двора, той ни учеше как да си направим коли от дъски и макари. Всички го слушахме и той беше нещо като главатар на нашата дружина.

— Седяхме ние на сянка под високата черница и с ножчета дялахме дъски, правехме оси, ритли, климии, а от макарите измайсторявахме колелета. Аз бях най-малкият и най-несръчният. Танчо се сърдеше и ми се караше:

— Не тъй, бре! Я колко си схванат в ръцете!…

Аз се мъчех да започна, но нищо не излизаше и от обида и огорчение очите ми се изпълваха със сълзи.

— Дай на мене, аз ще направя и твоята кола! — казваше Цачо и поемаше от мене ножа и дъските.

Цачо беше най-сръчният от всички. Висок, кокалест, с дълъг платнен панталон, боядисан от майка му синьо, той от всички най-бързо тичаше, умееше пъргаво и леко да прескача трънените огради, когато отивахме в съседните дворове да крадем ябълки и сливи, а тънките му пръсти ловко пипаха и работеха с ножчето.

Тук бяха почти всички момчета от нашата махала. Всяко си имаше кръщелно име, но ние си викахме с други, измислени от нас имена.

Колю Чорлето, слабичко, но живо момче, при боевете с момчетата от другите махали събираше най-много камъни и ги хвърляше най-далече с прашката си. Данчи Пенеса, дребничък, но все пак по-голям от мене, пееше много хубаво — вечер, когато се връщаше с козите от полето, гласът му се чуваше чак до нас; той ходеше на училище и участвуваше в ученическия хор. Георги Румънчето (тъй му викахме, защото майка му беше румънка), тънък и висок, сякаш източен на струга в железарската работилница на бащата на Цано Жабата, който, за разлика от Георги, беше пълен, бавен и флегматичен…

Всички спорехме къде да построим „ханчето“, дето ще спираме на почивка. Танчо беше най-разпален. Той настояваше да слушаме неговата дума, щом сме дошли у тях. И бяхме принудени да се съгласяваме, иначе щеше да ни изгони.

— От всички аз най-много знам — казваше той. — Пътувал съм с тате и познавам местата. „Ханчето“ трябва да бъде ей тук! — и посочваше едно утъпкано място сред двора. — Хайде, Ванко, заловете се с Колю и го направете.

Вдигнах рамене.

— С какво?

— С дъски. Потърсете някъде и тенекии за покрив! — нареждаше той. — И не се бавете!

Двамата с Колю Чорлето се залавяхме да строим. Това беше трудна работа и без помощта на Цачо не можехме да се оправим. Когато „ханчето“ беше готово, аз се обърнах към Танчо:

— Хубаво ли е, бати Танчо?

— Баш такова трябва да бъде! — похвали ни той. — А сега направете път!

Ние с радост се заловихме отново на работа, като скубехме с ръце тревата и утъпквахме с боси крака. Скоро и пътят беше готов. Ганчо върза с връв ока на колата си, натовари я с кибритени кутии — „стока за пазара“ — и тръгна, а подир него Цачо и другите момчета със своите коли.

Но в това време се чу далечно, едва доловимо бучене. Всички се ослушахме. Бученето се усилваше и все повече приближаваше. Танчо легна и опря ухо на земята, за да се увери, че не е земетресение.

— Я, това какво е! — извика уплашен Колю, който пръв забеляза да лети нещо в небето.

Над нас някаква голяма птица блесна с крилете си и затрептя. Тя беше много високо, почти сред белите облаци, и се виеше като орел. Но не беше орел, защото бученето идваше от него. Не беше и ястреб, нито осорлица, открили в някой двор квачка с пиленцата си. Ние познавахме почти всички птици. Но тая съвсем не беше позната, а голяма, страшна и тъй силно бучеше…

Спуснахме се към нивите, над които кръжеше непознатата птица.

Тук вече се бяха насъбрали много хора от махалата. Аз чух как дядо Алекси, стар учител пенсионер, обясняваше на една жена:

— Аероплан е това!

— Накъде ли отива?

— Кой знае? — сви рамене дядо Алекси и се взря с късогледите си очи. — Ама изглежда не е наш…

— Какъв е?

— Трябва да е англо-френски — добави той с трептящ глас, — да се приберем, че е опасно. Може да пусне бомби!

— Че пуска ли такива работи, бай Алекси? — попита друга жена.

— Ами че да — поклати глава старият учител и забърза към дома си, като се подпираше на бастуна.

Жените прибраха малките деца и се пръснаха. Останахме само ние, по-смелите, да погледаме. Аеропланът покръжи, покръжи над нас, после изчезна на запад.

От този ден започнаха да минават по-често аероплани; дори един кацна на полето в края на града и се задържа там повече от седмица. Около него се събра едва ли не целият град и през всичкото време, докато беше там, от сутрин до вечер имаше хора, повече деца. Всички любопитно надничаха и искаха да узнаят тайната на неговата направа, но строгият часовой с натъкнат на пушката нож не ни позволяваше да пристъпим до него и ние гледахме отдалеч.

Разнесоха се първите вести за успеха на нашата армия на Южния фронт. Страхът и мъката като че заглъхнаха и отстъпиха място на вярата, че войната скоро ще свърши и близките ни ще се върнат.

Само ние, малките, все още продължавахме да сме войнствено настроени. Събирахме се на дружини, правехме си саби и пушки от дъски, строявахме се по двама и с песни марширувахме из улиците.

Аз вече се чувствувах достатъчно пораснал, за да се наредя с големите и да ходя „на война“ из нивите. Границите за движение се бяха разширили за мене и майка ми не се тревожеше и не ме търсеше, когато закъснеех. Нарамил „пушка“, аз крачех най-отзад и заедно с всички пеех:

Ти, войниче младо,

вземи за бой с нож,

враг да победим,

враг да прогоним!

Някаква непримиримост да продължи войната и победим ни бе обзела всички до един и ние, като размахвахме ръце, пеехме песен след песен:

Тръбата свири там долу,

при Чаталджа…

Или пък още по-популярната песен:

Ечи ти, горди наш Балкан,

ечи ти, мили великан!

Без бой превзехме Лозенград,

Ески Полос и Петра.

Много песни съм запомнил от онова време и макар че сега ми е напълно ясно какво означаваха те, за мене още са запазили силата на първите опити да пея хорово с другари. Тогава те действуваха на детското ми въображение, аз се вълнувах и още по-смело крачех в редиците след по-големите момчета…

Но случи се тъй, че един ден, тъкмо играехме „на война“, дотича лелята на Танчо и като го прегърна, зарева:

— Стоянчо, на леля момчето, пусти да останат пушките ви! Ела си, лелиното, ела си… Казват, че баща ти го убили на фронта!…

И сега виждам как пълното, малко грубоватичко лице на Танчо се изкриви от изненада, устните му се разтегнаха от плач и той хвърли с отвращение пушката.

Заплака и се спусна подир леля си към къщи, дето баба му виеше жалостиво.

Ние се прибрахме натъжени по домовете си. От тоя ден никой от нас не пожела да играе „на война“.

Край Дунава

Мина много време, а войната все още не свършваше. Тежко се живееше, тежко и непоносимо. Всеки ден майка ми отиваше да чака с часове пред комитета, но помощта беше малка и аз виждах с каква мъка тя посрещаше нашите нужди.

Един ден донесоха писмо от баща ми. Мама разтвори плика и го прочете на глас. „Замини на село при майка ми…“ — пишеше той накрая. Мама се колеба ден-два, после реши и бързо стегна багажа.

Ние пътувахме с каруца за Плевен. Денят беше топъл и приятен. Прашното шосе се извиваше между ниски възвишения, обрасли с дъбови храсталаци. Започваше малка горичка. Кончето, уморено от пътя, клатеше тежко глава и помахваше от време на време опашка. Каруцарят вървеше редом с него и често му подвикваше, а мама, аз и сестра ми Милка, вече тригодишна, бяхме се качили горе и се радвахме на необикновената гледка.

От двете страни пътят беше ограден с ров, обрасъл с трева и магарешки тръни, но малко по-навътре аз открих теменужки. Не се стърпях и на едно място, когато кончето се позабави, скочих долу и се спуснах в гората да бера цветя.

— Ванко, да не изоставаш, сине! — предупреди ме мама.

— Вървете, вървете, а пък аз ще ви настигна! — успокоих я аз, очарован от това, което видях пред себе си.

Сърцето ми туптеше от вълнение. Душата ми се изпълваше с копнеж за въздух и простор. Аз навлизах все по-навътре, навеждах се, протягах ръце и с ненаситна жажда късах и теменужки, които ме упойваха с дъха си, и кукуряк, и конски зъб. А колко много лютичета имаше наоколо! Но не можех повече да се бавя, защото чух гласа на мама, която ме викаше. Спуснах се натам и излязох на шосето. Горе, на върха, се беше спряла каруцата.

— Хайде, Ванко, че време няма, а още много път ни чака! — каза каруцарят.

Покачих се при мама и сестра ми, той зае своето място отпред на дъската и каручката бързо затрополи по каменната настилка.

Късно подир обед пристигнахме в Плевен. Градът, по-голям от Ловеч, беше необикновено оживен. На пазара се тълпеше народ както в мирно време. Чуваха се викове и караници. Много ми се искаше да погледаме, но до гарата имаше още пет километра, а ние бързахме за влака.

След час пристигнахме, ала влакът току-що беше заминал и ние трябваше да чакаме до другия ден. Каруцарят стовари багажа ни, мама се разплати с него и тримата се настанихме в чакалнята. Седнахме със сестра ми върху денковете и вързопите, а мама отиде да уреди приемането на сандъка с дрехите. Вътре беше хладно, но пък колко неприятно миришеше на пушек! Около пас по пейките и на пода лежаха селяни и селянки, а в съседната стая, над вратата на която пишеше „Бюфет“, около масите с бели покривки седяха някакви господа, пиеха бира от големи чаши и разговаряха оживено.

Аз много любопитствувах да видя какво има вън, зад стъклената врата, дето се мяркаха някакви големи вагони, но ме беше страх и продължавах да седя смирено на бохчата до сестра си. От време на време се чуваха кратки и отсечени подсвирквания, после дрезгав рев, пухтене и нещо тежко приближаваше с громолене към нас, от което сградата потреперваше. Не се стърпях и като издебнах човека с омаслената куртка и синя фуражка, застанал до вратата, промъкнах се вън от тенекиения покрив. В този момент иззад вагоните се втурна една огромна машина, от всички отвори на която излизаше със съскане пара, а високият й комин бълваше валма гъст и мазен пушек. Дръпнах се уплашен и преди да разбера какво ще стане, продължителен рев ме накара да изтръпна и се прикова на едно място от уплаха, без да зная какво да правя. После, щом черното и страшно чудовище се отдалечи, избягах бързо в чакалнята и седнах на мястото си.

Скоро мама се върна. Тя премести багажа до стената, зае една от пейките и там се настанихме по-удобно, за да прекараме нощта.

Вечерта настъпи внезапно. Все тъй внезапно се запалиха и лампите в чакалнята. Тук-там някои от пътниците се изтегнаха на пода и задрямаха. Майка ми постла одеяло, настани ни и двама със сестра ми, а тя остана да седи на пейката. Но не можах да заспя. Мъчех се да затворя очи, а пред погледа ми бе все това, което видях там, зад стъклената врата: много, безкрайно много линии и вагони, закачени един за друг, а черният огромен локомотив лети срещу мене и ще ме премаже. Станах и пак отидох до вратата. Вън беше мрак. Чуваха се само свирки, пухтене и рев. От време на време проблясваха огънчета, мярваше се човек с фенер в ръка и пак тая задушна, напрегната атмосфера на нощния живот в една голяма гара.

Върнах се на мястото си я легнах. Кога съм заспал — не разбрах, но на сутринта усетих как мама ме дърпа за ръката.

— Ванко, събуди се, чедо! Време е вече, влакът скоро ще дойде, а пък ние още не сме готови…

Станах, изтръпнал целият от неудобното спане на пейката, протегнах се с прозявка и бях вече готов за път. Мама събуди и сестра ми, която заплака, че й се спи. Но нямаше време за бавене. След половин час ние застанахме на перона с багажа, пренесен от един добър железничар.

Скоро влакът дойде. В здрача на ранното разсъмване видях как светлините на двата фенера на локомотива блеснаха като огромни очи. Дългата скърцаща верига от вагони спря и ние се качихме в един от тях.

Пътуването беше приятно и забавно. Никой от нас не усети как измина времето и по обед бяхме в Сомовит. Мама нае един каруцар и се пренесохме в хана на стръмната уличка недалеч от пристанището, за да чакаме параход.

Три дни и три пощи чакахме тук, като спяхме на мръсния под и се хранехме с хляб и сирене, а на четвъртия рано сутринта хамали вдигнаха багажа ни и тръгнахме за парахода.

Не бях виждал параход. Силно впечатление ми направи тая голяма двуетажна плаваща къща с два високи бели комина, с много балкони и висящи лодки по тях. Когато стъпихме на подвижния дъсчен мост, който се люлееше под тежестта на хората, аз се уплаших, хванах се за полата на мама и започнах да я дърпам.

— Мамо ма, недей ма, мамо!

Но тя ме плесна по ръката и каза сърдито:

— Е, не ме бави, ще изпуснем парахода!

С нас се качиха много пътници. Всички носеха багаж в ръцете си — кой бохча, кой торба, а някои и хубави кожени чанти и куфари. На най-горното стъпало стоеше, облегнат на желязната преграда, висок слаб мъж в бял като сняг панталон и синя куртка с няколко резки на ръкава. На главата си имаше също тъй синя фуражка със сърмена околожка. Той пушеше с малка луличка и спокойно разглеждаше пътниците, сякаш ги изучаваше кой какво желание има. Насам-натам из коридорите и по стълбите шетаха матроси в шарени фланелки, само с барети, от които на гърба им падаха и се вееха две панделки. Аз забравих страха си и почнах любопитно да разглеждам наоколо.

Коминът бълваше пушек. Миришеше на каменни въглища, на масло и боя. Но параходът беше тъй чист и всичко — дървените и железните части, а и стъклата на малките прозорчета в долния етаж — блестеше тъй ослепително, че сякаш беше пуснат току-що във водата. Щях да гледам заплеснат още много, ако не стана нещо, което ме накара да изтръпна…

Като пренасяха нашия тежък сандък, обкован с цветни тенекии, в който мама бе сложила всичките ни дрехи, двамата хамали го изпуснаха и той цопна във водата.

— Майчице мила, сандъка ми! — извика мама и заплака безпомощно.

Тогава видях как човекът в белия панталон и синята куртка, който досега пушеше спокойно горе, бързо се спусна по извитата желязна стълба, дойде при нас и като я потупа по рамото, каза на непознат език:

— Найн, найн! — и й се усмихна добродушно.

Той каза още няколко думи, за да я успокои и веднага нареди да слязат двама матроси с лодка и да догонят плаващия надолу по течението на реката сандък. След по-малко от десет минути сандъкът беше донесен горе. Мама се успокои и дори развесели. Тя започна да разказва на някаква жена, седнала до нас горе на палубата, колко се уплашила, но че този немец, капитанът, бил много вежлив човек, а ето че тя дори забравила да му благодари…

Всички пътници се качиха. Вдигнаха моста. Изведнъж в парахода настана оживление. Един пълен мъж, облечен също като капитана, се наведе над някаква фуния и започна да дава команди. Матросите се разтичаха. Чу се сигналният звънец. Сирената изрева и параходът бавно, като се отдели от каменния кей, потегли с пухтене срещу течението на Дунава.

Цял ден пътувахме, любувахме се на гледката от двете страни на реката и с радост следяхме прекрасните картини. Дунавът течеше бързо. Параходът пореше водата и големи пенести вълни се спущаха от острия му нос, отдалечаваха се към брега и изчезваха далеч зад нас. Колко хубав и интересен беше десният бряг — висок, набразден от малки хълмчета, потънали в зеленина! Тук-таме се белееха селца, а в още два града ние спряхме, за да се качат нови пътници. Късно вечерта параходът хвърли котва на пристанището във Видин. Слязохме и се настанихме в широка стая на хотела край брега.

Тук пренощувахме, а на сутринта, натоварени на един кабриолет, теглен от малко, но бързо конче, поехме пътя за селото на баща ми.

На площада пред пощата ни посрещна баба Гина, майка на баща ми, ниска, пълна жена, препасана с две шарени престилки — една отпред, друга отзад. Тя ни въведе в широкия двор, насаден с царевица. В дъното му се намираше нейната къща — „хижа“, както каза на мама. Тук, в една малка стая, се настанихме да живеем, а в голямата, с камина и широк одър, се бяха вече разположили баба ми с внучето си Фика, дъщеря на бащината ми сестра София, починала при раждане, и снахата Флорка, жена на брат му Флоро, заминал също на фронта.

С Фика, две години по-голяма от мене, ние по цял ден тичахме из кукуруза, беряхме любеници и пъпеши, гонехме се из големия празен хамбар, играехме на какви ли не лудешки игри, измисляни от нея. Тя беше неуморна и страшно изобретателна в забавленията, че се случваше често вечер да се върнем двамата изподрани — тя със скъсана риза, аз почти без панталонче. Тогава баба ми сядаше на къщния праг и като вдяваше лико в голямата игла, започваше да ни кърпи и сърдито да се кара:

— Фико, немирнице, няма ли да мирясаш? И ти, Ванко, защо се мъкнеш по нейния ум? Дадем ви гяволу!…

Чуден човек беше баба ми Гина!

Имаше в облеклото й, в говора, дори и в начина на живот нещо чуждо на това, което дотогава знаех за хората, и аз едва можех да я разбера. Разправяше по-късно мама, че нейният дядо или прадядо произхождал от ония власи, които през турското робство се преселили отсам Дунава.

Баба ми говореше на непознат за мене език — нито румънски, нито български. Обличаше се като власите и поддържаше същия ред, същите обичаи като техните, но се смяташе за българка.

Вкъщи живеехме тежко, както всички бедни селски семейства през войната. Обикновена храна ни беше бобът или „фасулю“, както казваше баба. Вместо хляб ядяхме качамак — „мамалига“, която се поднасяше и сутрин, и обед, и вечер. Много рядко, само на голям свят празник или на задушница, се месеше хляб — някакви безвкусни и безсолни питки, приготвени без квас, които все пак ми се струваха много сладки.

По много интересен начин приготовляваше баба ми мамалигата. Тя насипваше царевично брашно в големия котел с вряща вода, окачен на черната опушена верига под камината, и започваше да бърка с голяма дървена качамилка, докато стане на каша. После сваляше котела, сядаше на трикрако столче и като притиснеше котела с крака, продължаваше да бърка, за да се втвърди кашата. Стринка Флорика търкулваше софрата пред нея. Баба изсипваше мамалигата отгоре и след това я нарязваше с конец на парчета. В първите дни това ми се виждаше забавно, но после много намразих мамалигата. Често се захлупвах в полите на мама и със сълзи на очи я молех:

— Да си ходим в Ловеч, там баба меси хляб, а тук…

— Търпи, Ванко, търпи още малко, чедо! — успокояваше ме мама. — Дошли сме веднъж тук, трябва да изкараме до края…

А кога ще дойде този край? Колко още трябваше да търпя и чакам?

При това лятото изтече и дойде есента. Заваляха дъждове. Земята се разкаля. Аз вече не можех да излизам и играя с Фика нито на двора, нито в хамбара.

— Не може вън! — караше се баба Гина. — Я вижте каква е киша!…

Вътре, в голямата стая, също не ни позволяваха. Сестра ми Милка лежеше болна и трябваше да пазим тишина. Сви се от мъка душата ми и аз по-настойчиво взех да моля майка си:

— Хайде да си ходим в Ловеч, не искам вече тук!

Но майка ми чакаше писмо от баща ми и не се решаваше да тръгнем.

Един ден баба Гина каза:

— Да идем, булка, на Дунава за риба, че да се пооблажим малко, а то иначе все фасул, все фасул…

— Да идем, да идем! — зарадван се развиках и аз.

Денят беше слънчев и топъл. Земята бързо изсъхна и калта се твърди. Баба взе кошницата с въдиците, нарами лопатите и ние тръгнахме подир нея.

Като слязохме на брега, заварихме много жени, които също като нея ловяха риба, за да изхранят семействата си. Баба се качи в лодката и я подкара навътре в реката. Когато стигна до средата, тя престана да гребе. Извади въдиците от кошницата, сложи им по една топка качамак вместо стръв и ги пусна във водата. Ние с майка ми седнахме между върбите и ракитаците край брега и с трепет започнахме да следим сръчните движения на старицата.

Реката течеше бавно, влачеше тежките си води, плискаше се о брега, шумеше и още повече засилваше у нас чувството на несигурност и тревога.

Изведнъж отгоре, откъм Сръбско, както каза мама, се зададе нещо не много голямо, което не приличаше на параход, но бумтеше и ревеше също като него. На хоризонта, окървавен от залеза, се показа облак гъст дим. Вълните се усилваха, плясъкът стана по-шумен. Лодката се заклати и едва се крепеше на повърхността. Баба не се бави много. Скоро се върна и като се подпираше на лопатата, скочи на брега боса, със запретната пола на бялата си риза, препасана с пояс. Бързо изтегли с жилестите си ръце лодката на пясъка и дойде при нас да изпуши една лула „тутун“.

— Дадем те гяволу! — изруга тя сърдито като мъж, плю и седна.

— Кого ма, бабо?

— Кого? — Баба извади лулата от устата си и се усмихна тъй, че гнилите й черни зъби се показаха навън. — Никой, сине. Аз тъй… времето псувам, та дано ми олекне, че женска работа ли е тая — с реката да се бориш, а?… Ама ти гледай, вампорът минава — и посочи към средата на реката малкото, блеснало на слънцето катерче, което мъкнеше подир себе си два тежко натоварени шлепа.

С жаден, но все още неуспокоен поглед, аз наблюдавах вълните, които идваха от носа на катерчето, и не смеех дори да помръдна. Все ми се струваше, че водата ще се разлее по брега и ще стигне до нас.

Внезапно погледът ми се спря далеч някъде, оттатък реката, дето брегът беше по-нисък, обрасъл с гъста, изгоряла през лятото зеленина.

— Какво има там ма, бабо?

— Какво ли? Хора, сине! — отговори баба ми без желание.

Но аз не се задоволих.

— Ами какви хора?

— Власи, румънци.

— Ти ходила ли си там?

— Не.

— А защо? Нали имаш лодка?

Баба ме погледна учудена, поклати глава и извади лулата от устата си.

— Не може да се ходи, сине. Там е чужда земя. Дунавът е граница. А да се минава границата, е забранено…

— Че кой забранява ма, бабо?

— Ех, ти, много искаш да знаеш! — махна баба с ръка, изтърси лулата си и стана. — Я хайде да си ходим, че скоро ще се мръкне, а утре ще дойдем да извадим въдиците.

Станахме и тръгнахме към село. Баба вървеше напред, нарамила лопатите и кошницата, а аз и майка ми се влачехме подир нея из стръмните пътеки нагоре към градините на крайните къщи. Притисках се до мама и често се обръщах да погледна още веднъж назад към широката река, която делеше нашата от чуждата земя…

Граница!

Аз дълго не можех да разбера какъв смисъл бе вложен в тая малка дума, дълго мислих и се колебах. По-късно, когато пораснах и тръгнах на училище, всичко ми стана ясно.

На другия ден баба отиде сама да извади въдиците. Тя се върна скоро — уморена, навъсена, сърдита. Хвърли лопатите и кошницата в ъгъла, седна на одъра и извади лулата си. По израза на лицето й разбрах, че нищичко не бе уловила. Отидох в ъгъла и се уверих — кошницата беше празна. Сърцето ми се сви. Разбрах, че и утре ще ядем пак фасул.

От фронта

Най-сетне войната свърши. Войските започнаха да се завръщат от фронта. Но за полка от Ловеч още нищо не се чуваше. Някои леко ранени войници, изпратени напред, пристигнаха и в града се вдигна олелия и плач до небето. При тях идваха отвсякъде, питаха и разпитваха — жив ли е този, как е загинал онзи. Близките на живите се радваха и ги даряваха с подаръци, а близките на убитите и тежко ранените, които още лежаха по болниците, се връщаха по домовете си с плач; после пак отиваха да питат и разпитват за нови подробности. Много бащи на мои другари бяха загинали в боевете на Южния фронт и костите им оставаха да гният в напоената с кръв земя на Македония.

Един от първите се завърна жив и здрав вуйчо Марин. Той отново зае своята служба в щаба на полка. От вуйчо Петко получихме писмо, че скоро ще си дойде и той. Обадиха се и вуйчо Ангел, мъжът на леля Христина, и вуйчо Гено, бащата на Цачо, и много други войници. Само от баща ми нямаше още вест. Но пък и майка ми не чакаше. Тя знаеше, че и този път той пак ще закъснее и последен ще се върне.

Един ден леля Сузана, майката на Георги Румънчето, каза на мама:

— Хайде да идем, Тото, на поле и чакаме мъж!

Тя беше румънка и едва сега се учеше да говори български. Мъжът й, бай Тишо, я доведе от Кюстенджа, остави я с две малки деца и замина на фронта. С майка ми станаха неразделни приятелки, свързани от общата им участ на несретни войнишки жени.

На другия ден ние, четирите деца, две момчета и две момичета, заедно с майките си отидохме да прекараме деня край града, недалеч от шосето за Плевен, отдето се очакваше да се завърне полкът.

На север от Ловеч, зад ниския Червен бряг, между река Осъм и Камен дял с каменоломните, имаше широко и равно поле, наричано още от турско „табиите“. Тук през Балканската война е бил построен за войниците летен лагер от ниски, но дълги постройки, които отдалеч се белееха сред зеленината на малката акациева горичка. Майка ми и леля Сузана бяха избрали това място като най-удобно за почивка и същевременно за наблюдаване на проточилото се покрай реката прашно шосе.

До близката гола могила, стара тракийска или римска гробница, ние постлахме под една акация одеяло и се разположихме на сянка. Майките ни се заловиха да кладат огън и готвят обеда, а ние, децата, започнахме да тичаме и играем на гоненица.

Беше горещ августовски ден. Слънцето сипеше жар върху земята. Ни полъх на вятър, ни облаче. Пръстта пареше босите ни крака, а тревата, изсъхнала и остра, бодеше като тръни, но ние бяхме радостни и огласяхме с крясъци околността — викахме, смеехме се, търкаляхме се.

Скоро момичетата се умориха и ни напуснаха. Останахме само двамата с Георги. Неуморими и жадни за игри, ние се спуснахме на дълго пътешествие из горичката край лагера.

Къщичките бяха отдавна изоставени и запустели. Вътре — мрачно, влажно, задушно. На много места керемиденият покрив бе сринат и при светлината, която нахлуваше през пролуките, се виждаше колко мръсен бе пръстеният под — покрит със слама, тор, парцали и разни други остатъци. Затова пък, когато зърнахме в клоните на едно дърво гнездо на скорци, ние забравихме всичко друго и решихме да се покачим горе. Но гласът на мама достигна до нас предупредителен и строг:

— Ванко, да не си посмял, немирнико!…

Стреснат от вика й, аз не посмях да се кача на дървото, а с това разколебах и Георги. Ние се върнахме при акацията с изподрани ръце и крака.

— Я си виж панталончето! — скара ми се мама. — С какво ще те облека, когато идем да посрещнем войската?

Вместо да се засрамя, аз скочих оживено.

— Че кога ще си дойде тя?

— Скоро… утре-други ден…

— И тате ли?

Майка ми се замисли.

— А че кой знае, може и баща ти да си дойде. Ще го познаеш ли, ако го видиш?

— Ще го позная — извиках аз, — нали го видях на портрета? Той има брада!

Мама се засмя. После, като помълча малко, махна с ръка към шосето, дето се бяха появили облачета бял прах, и рече:

— Я, минават! Какви ли са?… Идете, Ванко, и вижте!

Там вече трополяха каруци с войници, а един файтон задрънка с окачените на конските шии звънчета. Ние изтичахме, но преди да стигнем, и файтонът, и каруците отминаха.

С мъка и завист в очите погледнах подире им, преглътнах сълзите си и седнах в обрасналия с коприва и тръни шанец. Решил бях да чакам и да не се връщам, докато не минат други каруци или друг файтон, за да попитам и науча нещо за войската.

Не след много оттам, дето прашното шосе се губеше сред изгорялата зеленина на градините и лозята, се вдигна ново бяло облаче. Сърцето ми силно заби като звънче, скрито дълбоко в гърдите ми. Но не биеше сърцето ми, а истинско звънче — и не едно, а много звънчета, окачени на развяваните конски гриви… и те звъняха, звъняха. Задал се бе файтон с два едри червеникави коня. Вътре, под вдигнатия кош, седяха на сянка двама офицери — един по-стар, друг по-млад — и разговаряха, а отпред на капрата наперено се поклащаше едър войник с големи мустаци и фуражка със златна кокарда. Всичко — и черният кош, и сивите дрехи на пътниците, и зелената куртка на войника, и гърбовете на конете — беше побеляло от прах. Изтръпнал от очакване, аз изтичах и посрещнах файтона. По-старият от офицерите ме съзря и подвикна нещо. Войникът опъна поводите, конете се сепнаха и файтонът позабави своя ход.

Като минаваха покрай мене, двамата офицери подадоха глави. Видях как единият кимна на другия и как лицата им се разтвориха от усмивки.

— Чичо — извиках аз, — идва ли войската?

Файтонът спря. По-младият се показа до кръста.

— Коя войска?

— Нашата!

Той погледна другаря си.

— Кого чакаш, момченце?

— Баща си.

— А кой е баща ти? — учуди се той. — Чие момче си?

— На Цеко музиканта.

Двамата се спогледаха.

— Е, не го познаваме — додаде младият, а старият допълни:

— Ще се върне, чакай го, но не днес… Хайде, иди си, миличко, у дома, па там го чакай!

Той махна с ръка към войника и файтонът пак полетя напред, като затрополи и вдигна нов облак прах, а звънчетата запяха още по-звънко. Погледнах подир тях и ми се искаше да извикам и ги попитам още нещо, но черният файтон се бе отдалечил и все повече се отдалечаваше, ставаше малък като точка, докато съвсем се загуби от погледа ми сред облаците прах.

Разбрах, че баща ми няма и сега да се върне. Стана ми мъчно. Не бях го виждал никога, пък и скоро едва ли щях да го видя… Седнах пак до шанеца и зачаках. Решил бях тоя път, ако минеше пак някой, да питам за вуйчо Петко — дано той се върне, както пишеше на баба…

Скоро затрополи каруца, а след нея още една и още една. В тях върху купчината сено и нахвърляни дрехи лежаха бледи, с измъчени, небръснати лица ранени войници — едни с превързани глави, други — кой без крак, кой без ръка… Изтичах към каруците, но никой не ми обърна внимание, дори и не погледнаха към мене. Само от последната каруца един стар войник с набръчкано лице и увиснали мустаци, като ме видя да тичам подир тях, понадигна се на лакти и попита:

— Какво искаш, момченце?

— Кога ще се върне вуйчо Петко?

— Кой Петко? Какъв е той?

— Писар в съда.

— В нашата част няма такъв.

Каруцата отмина и отчаян, аз се върнах при мама и леля Сузана. Нямах сили да им кажа какво са ми отговорили войниците, а седнах настрана мълчаливо и едва сдържах сълзите си. Беше ме срам да плача, но мъката ми беше тъй голяма, че се отказах да ям и бързо избягах в горичката.

Там прекарах до вечерта, когато ме потърсиха и повикаха да се прибера, защото бе дошло време да се връщаме в града.

Бях убеден, че няма наскоро да настъпи радост в нашия дом. Майка ми се залови за работа, грижите я погълнаха и тя забрави всичко. Примирих се и аз.

Един ден се чу, че ловчанският полк си иде. Той бил наблизо, някъде около Плевен, и след два дни щял да пристигне.

Разшетаха се жените и започнаха да се готвят за посрещане на мъжете. Баба и мама замесиха тесто да разточат баница и направят курабии, а леля Елена поиска от вуйчо Марин пари да купи вино. Ние пък, децата, по цял ден тичахме из двора и щом чуехме, че на портата се тропваше, спущахме се с вик:

— Иде… вуйчо си иде!

А за баща ми нито думица. На никого — ни на майка ми, ни на мене — вече не му беше мъчно за него. Бяхме свикнали с мисълта, че и този път няма да си дойде.

Веднъж Цачо ми каза:

— На шосето при лагера строят арка, да идем да погледаме!

— Каква арка?

— Такава… голяма врата за посрещане на войската… ще минат през нея всички…

— Ами защо?

— Ех, че си и ти! — извика отчаян той. — Ами че такъв е обичаят. Ти кажи, ще дойдеш ли?

— Да питам по-напред мама, че тогава…

Изтичах при майка ми и тя ми разреши. Двамата с Цачо тръгнахме. Скоро към нас се присъединиха и други момчета от махалата. Станахме цяла дружина, която бързо се спусна по пътя, през циганската махала, покрай заставата до моста на рекичката и оттам на полето, дето беше лагерът.

Там наистина строяха арка. Няколко граждани, между които двамата стари учители, не заминали на фронта, под ръководството на един запасен офицер забиваха в земята, от двете страни на шосето, големи диреци, ковяха по тях летви и ги изплитаха със зеленина. Два дни работиха те тук и от сутрин до вечер се суетяха, мереха, разваляха и пак ковяха. Чуваха се отдалеч ударите на тесли, стърженето на триони. Около тях се събираха любопитни, повечето деца, разговаряха оживено и се смееха весело, като прекарваха времето си в забавления.

Веднъж, привечер на третия ден, дойдоха двама важни господа с файтон. Единият — някакъв генерал с червени ленти на панталона и много ордени на гърдите, другият — в черно облекло, с бомбе и лачени обуща; казаха, че бил кметът. Те се спряха малко настрана от арката, погледаха известно време и повикаха запасния офицер, който дотича запъхтян и застана мирно пред тях.

— До утре трябва да бъдете готови! — каза строго генералът.

— Тъй вярно, ще бъдем, го’син генерал! — чукна токовете си по навик запасният.

— Вдругиден ще стане тържественото посрещане — напомни му кметът. — Да не се посрамим!

— Съвсем не, господин кмете — отговори той и лицето му, зачервено и потно, се разтвори от усмивка.

Двамата важни господа си отидоха и работата продължи с още по-голяма бързина.

На другия ден сутринта, когато отидохме с мама, за да присъствуваме при посрещането на полка, арката наистина беше готова. Още отдалече тя привличаше вниманието ни. Окичена беше със зеленина и цветя, от двете й страни се вееха знамена, а върху бяло платно, опънато напреки към страната, отдето се очакваше полкът, имаше надпис от едри букви: „Добре дошли, скъпи братя“. И този надпис най-много вълнуваше хората!

Денят беше непоносимо горещ. Едва се дишаше. Но по полето наоколо — народ, народ! Почти целият град бе излязъл да посрещне своите хора — бащи, съпрузи, братя, синове. Дошли бяха и от околните села. Навсякъде под дърветата седяха на групи цели семейства, наредили около себе си върху бели месали хлябове, буци сирене, печени агнета и кокошки, баници, курабии и бутилки или котлета с вино, а из горичката до лагера гъмжеше от младежи и деца. Селяните, налягали на сянка под разпрегнатите коли, разговаряха и също чакаха…

Цялата сутрин мина тъй, без да се покаже поне един войник. Ние, децата тичахме нататък и отивахме далеч към завоя на шосето, за да видим дали не ще се зададе колоната и тичешком да се върнем и предадем първи вестта.

Но напразно. Всички се умориха от чакане. Първенците на града, насядали на столове около масата с бяла покривка и купол със светена вода, дето старият поп Евстатий щеше да отслужи молебен, унило водеха разговори, прозяваха се. Дотегнало бе и на тях да чакат. Но никой не си отиваше, а всички търпеливо понасяха и жегата, и мухите, които бръмчаха досадно над главите и жестоко хапеха.

Дойде обед. Много от хората се върнаха в града да се нахранят. Останалите ядоха тук от трапезата, приготвена за войниците. Някъде дори легнаха да подремнат.

Едва привечер откъм долния край на полето, дето минаваше другото шосе, за Левски, се зададе конник, изпратен напред да разузнае и съобщи, че полкът иде. Но вместо да пристигне по шосето откъм Плевен, отгдето го очаквахме, полкът дойде откъм Левски. Това разтревожи много хората, защото не бе предвидено така. Арката се намираше далеч от пресечката на двете шосета и полкът трябваше да заобиколи през полето, за да мине през нея. Макар че беше много неприятно, все пак първенците на града се приготвиха за посрещането.

Настъпи оживление. Народът се раздвижи. От всички страни на полето тичаха стари мъже, жени и деца, трупаха се около шосето, обграждаха арката.

— Идат! — разнесе се някъде отпред и този вик се предаде от уста на уста.

— Къде са?

— Ето ги там, вижте! — посочи някой и всички обърнаха глави.

Вдясно на шосето, сред сивото поле, отдето започваха царевичните ниви и зеленчуковите градини, се появи тъмнокафяво петно. То растеше и колкото повече приближаваше, толкова по-ясно се виждаше, докато накрая съвсем се очерта началото на колоната. Видяха се първите редици, а отпред офицерите с каски на главите. Колоната се движеше бавно, като завиваше надясно, за да излезе на шосето, дето бе построена арката.

По едно време движението спря. Всички затаиха дъх. Чу се отсечена команда, после блеснаха извадените саби на офицерите, мяркаха се цевите на пушките.

Челото на колоната наближи. Най-отпред вървеше бавно, но с твърда, стегната крачка пълен капитан, след него млад подпоручик, обграден от двама подофицери, които носеха овехтялото, изпокъсано знаме, а най-подир следваха ротите, взводовете, отделенията на полка.

Ние се спуснахме към тях и размахахме ръце. Чуха се викове, сподавени хълцания, плач. Оттук-оттам се хвърляха в краката им цветя. Някои от посрещачите се опитаха да се приближат до своите, като ги викаха по имена. Но никой не напускаше мястото си и не разваляше строя. Войниците вървяха в редици по осем, целите изпрашени, с побелели ботуши и дрехи, гледаха уморено, равнодушно и по лицата им никак не личеше, че се радват. Малцина само се усмихваха на близките си, но не можеха да се отделят и като продължаваха да се движат напред, другарите им след тях закриваха с гърбовете си лицата им и те изчезваха сред множеството сиви куртки.

Колоната спря. Тя бе стигнала до арката, дето бяха изнесли масата с цветята и купола със светената вода. Гласът на поп Евстатий прозвуча глух и монотонен.

Започна молебенът.

Учителят по пеене Павлов, завърнал се с първите фронтоваци, бе събрал желаещите и под негово диригентство хорът изпълни въздуха с тържествени ектении, отправени към бога в знак на благодарност, че е помогнал на близките ни да се върнат живи и здрави от фронта. От време на време се чуваше гласът на попа, следван от младото дяконче.

Мама се провря между тълпата и застана недалеч от масата. Неочаквано, както гледаше към войниците, тя извика:

— Я, Ванко, и вуйчо ти Ангел е тука! — и ми посочи нисък, набит войник, който едва стоеше на краката си от умора и явно бе, че не слуша ни пеенето, ни молитвите.

Като чу гласа на мама и името си, той се обърна към нас, усмихна се и направи знак с глава за поздрав. После се загледа пак напред и тъй си остана замислен, сякаш му беше все едно кой какво говори.

— Иди и потърси леля си Христина, нека дойде тук! — бутна ме мама и аз започнах да се провирам между хората.

Но не бях отишъл много надалеч, когато чух, че кметът говореше. Произнасяше реч. Хората, уморили се да чакат, не го слушаха, а нетърпеливо разговаряха помежду си. Отпуснаха се и войниците. Постепенно строят се развали и един по един те взеха да се обаждат на близките си. Дори някои протягаха ръце и се поздравяваха. Една стара селянка не издържа и без да чака повече, се спусна към тях, разбута редиците и прегърна момчето си, като зарида от радост. Последваха я и други. Скоро колоната съвсем се разбърка, разкъса се на отделни групи от войници и посрещачи.

Речта свърши. Кметът и официалните лица се оттеглиха, за да сторят място на полка да мине, но от колоната бяха останали само капитанът, знаменосецът и първите две-три редици. Всички се бяха пръснали из полето и търсеха роднини и познати.

Висок измършавял войник с мрачно и строго лице погледна към арката и прочете гласно надписа: „Добре дошли, скъпи братя“. Той се усмихна някак скептично и като свали пушката от рамото си, измърмори:

— Хм, братя?… Пфу!…

И плю сърдито, а после тръгна самотен из тълпата, която шумеше и се разливаше като многоглас пъстър поток по широкото поле. Види се, той нямаше тук близък да го посрещне, затова отиде и седна под едно дърво. В това време същата селянка, която първа разкъса редиците, го видя и като остави сина си, обграден от братята и сестрите си, отчупи голямо парче баница и отиде при него.

— На̀, вземи, синко, хапни си! — каза тя кротко и му го подаде.

— Благодаря, майчице! — кимна той.

На много места се бяха събрали вече близки и роднини, седяха около наредените трапези и се гощаваха за здравето на завърналите се.

Някъде се чуваше плач, но гласовете бяха повече радостни. Отвсякъде се носеше весел глъч, смях и викове. Народът посрещаше своите войници.

Ние с майка ми погледахме отстрани, после бавно тръгнахме към града с първите групи, които се завръщаха. Не ни беше нито тъжно, нито весело. Знаехме, че все някога и у нас ще дойде радостта.

Падаше здрач.

Беше краят на август. А през август нощите са тихи и топли. По небето затрепкаха звезди. Една от тях се отклони, полетя и като описа бяла лента върху тъмносинята небесна вис, скри се някъде зад реката.

Баща ми

Една нощ се почука на прозореца. Събудих се уплашен. Майка ми скочи от леглото и с разтреперан глас попита:

— Кой е?

— Аз съм, Тотке.

— Баща ти! — извика тя и изтича да отвори вратата.

Спуснах се и аз подир нея.

На прага стоеше мъж, среден на ръст, набит и широкоплещест, бос, по долни бели гащи и риза, без шапка, само с една торба и дебела сопа в ръце. Аз го гледах стреснат и смаян. Това ли е баща ми! Не, не може да бъде! От портрета, който леля ми бе показала, знаех го като едър, снажен, с дълга и гъста черна брада, облечен в нова войнишка шинела. А този тук, с торбата и сопата, приличаше на просяк… Обърнах се към мама. И тя като мене го гледаше смаяна и не можеше от объркване да повярва, че това е той, нейният мъж. Ала колебанието й трая само миг-два. Лицето й — от изненадано и учудено — се промени и стана такова нежно и развълнувано, като че се разтвори и блесна, озарено от вътрешна светлина. Тая неочаквана среща я преобрази. Тя разтвори ръце, хвърли се и прегърна баща ми.

— Цеко… Цеко… — повтаряше тя, скрила глава на гърдите му, и от очите й капеха сълзи. — Защо чак сега си идваш?

Баща ми мълчаливо я погали по главата, усмихна се виновно й каза:

— Е, стига де, Тотке!

Той я отстрани леко и влезе вътре. Едва сега майка ми се опомни. Дръпна се и му стори път да мине. Лицето й, измокрено от сълзи, плачеше и се смееше. Изобщо тя цялата сияеше от радост, но само така, с плач и сълзи, изразяваше чувствата си.

Баща ми пристъпи две-три крачки и ме забеляза. Той ме погледна някак изпитателно, протегна ръце и се наведе към мене.

— Я гледай! Това моето момче ли е? — попита той, престорено изненадан, прегърна ме и целуна по бузата. — Че ти си порасъл, бе Ванко! — и допря небръснатата си буза до лицето ми.

Отдръпнах се. Стана ми неприятно и някак страшно от това, че бузата му бодеше. Той забеляза смущението ми и се засмя.

— Защо? Плашиш ли се от мене? — поглади ме по главата, взе ме на ръце и ме вдигна високо. — Много ли съм страшен, а?

Мълчах. Обърнах глава и поисках да сляза, но той ме притискаше до себе си и не ме пускаше.

— Я! — учуди се той. — Че ти не ме ли познаваш? Аз съм баща ти бе, Ванко, твоят баща…

Но аз го гледах изпод вежди с недоверие и не можех да повярвам на думите му. За мене той не беше баща ми.

— Къде е брадата ти? — попитах недоволен и направих отново опит да се освободя от прегръдките му.

— Каква брада?

— Тая, на портрета!

Баща ми се сети.

— Аха! — засмя се той. — С какво ме е запомнил той!

Остави ме на пода и ме чукна по носа.

— Отрязах я, сине, махнах я. Не ме ли харесваш тъй, а?

Аз го гледах намръщен.

— А? Кажи де, по-хубав ли съм без брада?

— Не си — прошепнах едва чуто и се готвех да избягам в другата стая. — Аз те обичам с брада…

— Така ли? Е, добре, щом ме искаш с брада още утре ще си пусна… Хайде ела сега! — и той ме привлече към себе си. — А пък си порасъл, тежиш!…

Мама му разказа за портрета: как съм посочил за баща приятеля му, който бил бръснат, а него, понеже бил с брада, не съм го харесал, но леля ми се присмяла и ето че сега пък тъкмо обратното — харесвам го с брада.

Той се смя от сърце и дълго ме разглежда с любопитство и интерес.

— На тебе прилича, Тотке! — каза той, натисна малкия ми чип нос и стана от миндера. — Я да видя момата!

Отиде в голямата стая, дълго се бави пред леглото на сестра ми и се върна весел и доволен, с препълнена от щастие душа.

— Виж, тя досущ на мене прилича, кожата ми е одрала!

Той пак седна на миндера. Мама се залови да подклажда огъня и да шета, за да го нагости. Сякаш едва сега забеляза, че той беше по долни дрехи.

— А защо си така? — спря се тя пред него. — Къде са ти дрехите?

— Ще ти кажа, не бързай! — махна той с ръка. — По-напред ми дай да се измия, па тогава…

— Ей сега ще ти сипя вода. Гладен ли си?

— Не, ял съм. По-добре дай ми да пия нещо!

Мама извади от долапа тумбесто шише с ракия, която баба пазеше за раздаване на задушница, и му го подаде. Той глътна веднъж-дваж, облиза се и очите му светнаха от удоволствие.

— Ох, откога не съм пил такава ракийка! — и пак отпи, остави шишето и изтри устните и мустаците си. — Слушай!

И той й разказа как неговата част се върнала в Плевен, дето той служеше, как всички си отишли по домовете, само те, музикантите, останали в казармата. Поискали да ги пуснат, но им казали, че ще ги оставят на свръхсрочна служба до второ нареждане. Тогава баща ми помолил капелмайстора да му даде няколко дни отпуск, за да види близките си, от които е разделен четири години, но той му заявил, че никой няма право да напуща казармата. Ядосал се баща ми. Станало му много мъчно. Излязъл из града, напил се в близката кръчма и се върнал при него. Като го видял, капелмайсторът му се скарал и го заплашил с арест, но баща ми така кипнал, че не се сдържал, а го напсувал, грабнал флигорната си и го ударил по главата. Арестували го, държали го в гауптвахта десет дни, уж да го изправят пред военен съд, но накрая го освободили и уволнили дисциплинарно. При напускане на казармата дошла заповед да му вземат облеклото и понеже нямал никакви дрехи, съблекли го и го пуснали почти гол, по долни дрехи.

— От Плевен тръгнах снощи, пътувах цяла нощ пеша и ето ме сега тук — завърши той усмихнат. — Колко е часът?

— Четири.

— Взел съм целия път за шест часа — добави баща ми и стана.

— Скоро ще съмне — каза мама, — но ако искаш, легни си да подремнеш.

— Не. Уморен съм, но не ми се спи. Хайде, Ванко, полей ми да се измия, моето момче!

Аз му полях с бялата чугунена кана, с която някога поливах на вуйчо Петко. Той се изми, среса се и тримата седнахме да закусим.

Скоро дойде баба ми, леля ми, вуйчо Петко, който се бе върнал вече, и всички наши роднини и съседи. Те не бяха виждали баща ми повече от четири години и сега бързаха да се поздравят с него.

Като разбраха, че той няма дрехи да се облече, те му събраха оттук-оттам и му донесоха. Натъкмен, пригладен и обръснат, баща ми имаше строен, стегнат вид и аз вече не се срамувах от него, а ми беше приятно да го гледам, радвах се и се гордеех, че и моят баща се бе върнал…

Хубав човек беше баща ми!

Той имаше здраво, силно тяло, набито и с широки рамене. Голям, малко гърбав нос украсяваше лицето му със сериозен, замислен израз, а очите му, светлокафяви и с горещ поглед, като че винаги бяха засмени. Той не беше много разговорлив, повече мълчеше и слушаше, но когато кажеше нещо, то беше умно и смислено — обикновено като пословица или поговорка.

Баща ми дълго ходи без работа. Той нямаше друга професия освен музикантството и за него никъде в града не можа да се намери място. Животът след войната стана тежък. Наложи се майка ми да потърси работа и тя скоро постъпи в тютюневия склад.

Най-сетне, след дълго лутане, и баща ми се залови за нещо. Заедно с един наш съсед отиде да работи в каменоломната на Камен дял.

Тежка бе работата му. Той чукаше и къртеше камъни до късна вечер, а после тръгваше за вкъщи и изминаваше повече от пет километра път. Наложи му се да спи там. По цяла седмица работеше, без да си идва у дома, и само в събота се връщаше, за да грабне флигорната си и да отиде на сватба или на друга някоя забава. А когато не го търсеха, отбиваше се в кръчмата на бай Пенко, сядаше на една маса и започваше да весели пияниците, които му подхвърляха по някой и друг лев. Често той се връщаше у дома без пари, пиян и уморен, лягаше и веднага заспиваше, а понякога се караше с мама, буйствуваше и докато не счупеше нещо, не мирясваше. И в събота, и в неделя до късно през нощта той беше мъртво пиян, а в понеделник ставаше рано и отиваше в каменоломната.

Тежък, кучешки тежък беше неговият живот!

Нито той, нито мама виждаха нещо добро. Двамата все по-често се караха. Понякога той посягаше да я бие. Мама се затваряше в малката стая и до сутринта прекарваше там, оплаквайки младостта и живота си. На мене ми беше мъчно и за двамата. Виждах, че и тя, и той живееха тежко, съжалявах ги и заедно с тях страдах. Убийствено тежкият живот, особено пиянството на баща ми, ги отдалечаваше всеки ден, погубваше и двамата. Мръсен, подъл, жесток живот! Не една безсънна нощ, прекарана в сълзи, съм запомнил и неведнъж съм се клел, като порасна, да се боря за друг живот, за обич между хората, за щастие на децата и родителите им…

Баща ми беше много здрав и издръжлив човек. Виждал съм го да върти огромен чук по десет, по дванадесет часа без почивка — и пак да не се умори, виждал съм го пиян до загубване на памет — и пак да оживее…

Какъв беше той? Откъде се бе взела у него тая издръжливост?

Когато бяхме в родното му село, баба Гина разправяше на майка ми, че още от дете го е хранила с винена попара — насипвала в паницата вино, надробявала мамалига и преди да отиде на нивата, събуждала го и му казвала:

— Цеко, оставила съм ти, мама, на софрата мляко. Като станеш, кусай, сине, па тогава играй!

Ставал баща ми, грабвал дървената лъжица и сърбал от винената попара. А когато баба ми се върнела, той я причаквал на вратата и още не свалила мотиката от рамо, започвал да я дърпа за ризата. Тя знаела какво иска той. Сядала на прага, разтваряла пазвата си и му поднасяла гръдта си.

Бозал баща ми до седемгодишната си възраст.

Ходел къде ходел по игра из селото, па като огладнеел, връща се у дома. Вземал голям къс мамалига, промъквал се тихо през двора и заставал до портата, дето баба и съседките седели на приказки, плетели, предели и шиели.

А той надзъртал през пролуките.

— Мамооо… Мамо ма!

— Какво, сине?

— Ела да ти кажа нещо!

Знаели съседките за какво я вика.

— Ууу, Цеко, още ли бозаеш, бе? Че стига де, срамота е, не си вече малък! — казвали му те.

Но баща ми не се срамувал.

— Ела, ма мамо!

Ставала баба ми и отивала засмяна при него, а той й поднасял мамалигата си. Тя му нацърквала няколко капки мляко от гръдта си. Доволен, той започвал да ръфа и побягвал към съседния двор, дето играел с децата.

Едва когато тръгнал на училище, баба успяла да го отучи.

По цял ден тичал и играел. Завирал се в хамбара, ровел се в праха по улицата заедно с кучетата и кокошките, гонел патките и гъските, а вечер се връщал толкова измърсен, че не можели да го познаят.

Веднъж баба го изкъпала и му облякла нова дълга риза, препасана с колан. Той тръгнал през градината, но кучето, с което всеки ден играел, не го познало и се спуснало с лай подире му — без малко да му разкъса ризата. Баба ми го отървала.

Като навършил девет години и преминал в четвърто отделение, баща му, дядо ми Георгицу, отишъл веднъж с него във Видин на пазара да закара дини и пъпеши. Пазарът бил шумен и голям. Дядо ми се залисал с купувачите, а баща ми тръгнал да разглежда сергиите. По това време минала войскова част с музика. Прехласнат, той тръгнал след войниците. Бил тъй очарован от блясъка на тръбите, че не се отделил и дори влязъл с тях в двора на казармата. Особено поразен останал от най-голямата тръба, която най-силно бучала. Замечтал той да стане музикант и открил желанието си на дядо ми, но простият селянин не повярвал, че това може да храни, и дума не дал повече да се издума. Ала баща ми бил вече запленен; той не казал повече нищо, а затаил в душата си своето желание. Още там, на пазара, то се оформило в решение. Из пътя мълчал и мислил, мислил… Върнали се в село. Баща ми продължил да ходи на училище и дядо ми бил вече забравил за разговора. Една вечер баща ми не се върнал у дома. Потърсили го, но никъде не го намерили. Уплашил се дядо ми. Попитал тук, попитал там, па като не научил нищо за него, тръгнал за Видин да го търси. Открил го в казармата. Постъпил бил баща ми ученик във военната музика. Дядо ми се разсърдил и поискал да си го вземе, ала баща ми ревнал, та събрал целия полк около себе си. Раздумали дядо ми да го остави. Той махнал с ръка и си отишъл. Тъй, деветгодишен, баща ми постъпил в казармата и се научил да свири, станал музикант. После се преместил във Враца, дето служил три години и го произвели ефрейтор. Оттам отишъл в Русе, прекарал още три години, после пак във Видин, пак във Враца и тъй от град на град, от полк на полк, та чак в Ловеч…

Нещо като първа любов

Всеки ден през лятото аз носех на баща си ядене на Камен дял.

Ставах в зори, грабвах в едната си ръка менчето с чорба от зелени сливи, киселец или коприва, в другата — торбата с хляб и тръгвах бос и сънен. Пътят ми беше познат. През циганската махала, по моста до заставата, после покрай реката, през полето пред запустелия лагер с акациевата горичка, та чак горе, на Камен дял. Вървях бавно, от време на време се спирах да си почина и докато да стигна там, слънцето напичаше и земята се затопляше. А когато се изкачах на върха, дето бяха каменоломните, ставаше тъй горещо, че се обливах в пот.

Баща ми работеше сам, без помощници. Отдалеч още чувах как неговият чук бие отмерено и как звънката песен на длетото оглася околността. Пристигах аз по това време, когато той бе вече приготвил дупките за напълване с барут, за да разбие скалата. Застанал на ръба на пропастта, гледах отвисоко и го търсех с поглед. Сврян някъде долу като къртица в тъмната си дупка, най-напред той не ме забелязваше и продължаваше да удря по дългото шило, с което пробиваше дупките, но щом сянката ми паднеше пред него, вдигаше глава и като ме видеше надвесен над бездната, провикваше се:

— Ехей, Ванко, пази се!

Бързо се спусках по стръмната пътечка и отивах при него. Полугол, само по платнен панталон, с изпечено от слънцето и мокро от пот тяло, с разбъркана и залепена на челото му сплъстена коса, той уморено оставяше чука и сядаше да изпуши една цигара. Аз се намествах до него на камъка и не изпущах от погледа си нито едно негово движение.

Тежък, непоносимо тежък беше животът на баща ми по това време!

Много пъти по-късно съм се питал защо е наредено тъй, че той, роден музикант, надарен и способен, бе изпаднал до такова окаяно положение. Бедният ми баща! Той търпеше, безропотно понасяше всичко това, само за да може да припечелва нещо и да изхранва семейството си. С големи мъки, понякога с риск на живота си, той се бореше със земята и изтръгваше от нейните каменни недра парчето сух и черен хляб. Но какви усилия бяха нужни за толкова малко човешко щастие! Сърцето ми неведнъж се е бунтувало против тая неправда в живота, неведнъж съм търсил причината и винаги съм я намирал не в нас, хората на труда, а в ония, които управляват света и чакат наготово…

Хранеше се баща ми много оскъдно, а пък беше силен!

Сам, понякога само с моя помощ, ще преобърне с лоста огромен камък, ще го търкулне долу и почне да го разбива с чука на късове. После ще обърше потта от лицето си с длан, ще се усмихне и махне с ръка.

— Брей, че мъка видях, мамка му стара! — казваше той и сядаше да си почине. — Я ми дай, Ванко, музичката!

Аз знаех къде държеше той флигорната си, от която никога не се делеше. Отивах до края на площта, дето на запазено място, под навес от плочи, бяха дрехите му, измъквах я изпод тях и му я подавах. Той я поемаше усмихнат, със светнало лице, че като я надуеше, въздухът затреперваше от нейните звуци, просторът се огласяше от песни и маршове…

Случваше се понякога да отида по-рано, когато зареждаше ломовете. Аз му помагах да насипе барут от кожената кесия в дълбоките дупки, после да пъхне фитилите и да ги подпали.

— Готово ли е? — питаше ме той от своето място, като държеше кибрита.

— Готово.

— Пали и бягай! Ама далече, че може някое парче да те удари…

Запалвах моя фитил и побягвах зад гърба на издадената навън скала. Баща ми също запалваше своя фитил и също се притулваше зад другата страна.

Виждаше се как фитилите горяха, съскаха като змии и пълзяха между камъните. Наставаше тишина, в която чувах сърцето си как бие. Изведнъж земята потреперваше от силен гърмеж, въздухът се изпълваше с прах и дим, а ехото дълго тътнеше в ушите ми. Колко пъти се заричах да погледна и видя как ще се разбие скалата, как ще се търколят огромните камъни надолу, но все не успявах. Винаги в последния момент затварях очи… Виждах само как около мене като тежък дъжд падаха дребните камъчета и чукаха по земята. После настъпваше глухо затишие. Аз се измъквах от скривалището и отивах там едновременно с баща ми.

Гледката беше поразителна. Огромната скала, която доскоро висеше застрашително над нас, бе срината до основи, разбита на едри тежки късове, които запълваха цялата работна площ. Дотук беше леко, ала сега настъпваше тежкото. Баща ми трябваше да разбие с чука и длетото тия грамади на по-малки късове, да ги търколи с лоста надолу и да ги подреди на правилни четириъгълници за извозване.

Но преди това нека изпуши една цигара!

Той бъркаше в джобовете на панталона и търсеше омачканата си кутия, отиваше и ровеше дрехите си, ала никъде не я намираше. Тогава се обръщаше сърдит и я виждаше празна, захвърлена долу на земята.

— Тюх, брей! — казваше той. — Че аз съм я изпушил, а?… Язък! — и цъкаше с език. — Я, Ванко, иди при бай си Христо и му поискай, нека ти даде една цигара…

Отивах аз в съседната площ, дето също като баща ми се ровеше в земята дребен и плешив човечец с очила на носа. Обикновено аз не се застоявах при него и като вземех цигарата, бързах да се върна при баща ми.

Веднъж, когато отидох там, заварих при бай Христо едно момиченце. То беше почти на моята възраст, слабичко, нежно същество в избеляла червена рокличка, с панделки на сламеножълтата си коса, сплетена на две тънки като змийчета опашчици, които падаха върху тесните му рамене. То не беше хубаво, имаше анемично, бледо, почти бяло личице, сякаш боледуваше от малария. Но тогава ми направи такова силно впечатление и тъй грабна погледа ми, а с него и сърцето ми, че ми се стори като хубава овчарка от приказките, които баба ми бе разказвала. От баща й узнах, че е най-малката му дъщеря и че се казва Цонка. Като я гледах отстрани, струваше ми се, че виждам някакво нежно розово цветче, поникнало между камъните, което аз трябваше да откъсна и запазя от ветровете. А всъщност не за това бях дошъл аз, а за цигари. Но нали се бях забавил, баща ми стана нетърпелив и аз вече го чувах да вика:

— Хей, Ванко! Какво стана с цигарата, бе? Къде се запиля?

Грабнах от ръката на бай Христо подадената ми цигара и изтичах с подкосени крака към площта на баща ми.

От този ден се случваше да виждам Цонка по-често.

Сутрин, като излезех извън града и бързо изминавах пътя до полето, аз неспокойно се озъртах да видя дали вече е тръгнала с храна при баща си. Съзирах някъде пред мене да трепти нейната рокличка като розово пламъче между житата и тогава бързо се спусках, за да я настигна, или пък я виждах далече зад мене по прашното шосе покрай реката и се спирах да я дочакам. Ние тръгвахме от къщи по различно време и вървяхме дотук по различни пътища, но винаги се търсехме и намирахме. Аз тъй свикнах с нея, че ако някога не се видехме, ставаше ми мъчно и през целия ден като че не бях на себе си, ходех замаян, едва ли не като болен, и бързах да се прибера по-скоро у дома, за да си легна и се събудя на другата сутрин в очакване на нова среща.

Обикновено ние вървяхме един до друг — тя с гърненцето и вързопчето в ръце, аз с менчето и торбичката. Вървяхме и разговаряхме, късахме цветя, смеехме се, радвахме се. Никога няма да забравя тия щастливи мигове!

Почти всеки ден бяхме заедно. Из пътя, докато стигнехме горе, все бъбрехме. За какво могат да разговарят две деца на тази възраст? Сега не мога да си спомня всичко подробно и точно. Помня само, че й разказвах весели случки, които обикновено измислях, и тя се смееше тъй звънко с тъничкото си гласче, че аз се чувствувах най-щастливият човек на земята. Често късах цветя и й поднасях голям и хубав букет от макове, метличини и маргаритки. Тя го приемаше благодарно и тъй чистосърдечно се смееше, че ми се искаше да изкъсам всички цветя по земята и да й поднеса най-големия букет в света.

Веднъж — това беше по обед през най-горещото време на деня — баща ми ме прати да донеса студена вода от изворчето. Грабнах стомната със счупена шийка и се спуснах тичешком през ливадите към дъното на долината, дето под клоните на три бряста имаше малко изворче, притулено под високия бряг. Аз тичах, подсвирквах си с уста, виках, пеех. Когато излязох в края на пътечката, дето свършваха житата и започваше стръмният бряг, видях като нещо трепна долу до изворчето. Спрях се и погледнах. Едно розово петънце лежеше на брега край поточето върху зелената трева и не помръдваше. Цонка! Изтръпнах. Какво ли прави сама тук? И защо лежи неподвижна на земята? Погледнах отгоре още веднъж и ми се стори, че е мъртва. Щях да извикам от уплаха, но в тоя момент чух плач, тих, сподавен плач. Ослушах се. Плачеше тя. Защо? Какво е станало с нея? Бързо се спуснах по пътечката и тичешком стигнах долу, на полянката пред изворчето.

Като чу стъпки, Цонка вдигна глава, видя ме и още по-жално заплака. Спрях се до нея и се наведох.

— Цонке, Цонке ма! Защо плачеш?

Не отговори. Видях само как раменете й леко се задрусаха и още по-жалостив плач, почти ридание, се изтръгна от гърдите й.

Най-сетне не се стърпях и я погалих по косата.

— Не плачи, Цонке! Стани!

Но тя и не помръдваше. Развълнуван, аз започнах да я дърпам за ръката.

— Какво е станало? Да не ти се е карал за нещо баща ти, а? Кажи!

Тя вдигна глава и ме погледна с горещия си поглед тъй умолително и безпомощно, че сърцето ми се разтупка от жал.

— Счупих стомничката — каза тя през плач, захлупи се и пак зарида.

Озърнах се. В бистрата вода на ручея лежаха парчета от стомничката. Но как е станало това?

От изворчето водата течеше много бързо и буйно. За да се премине оттатък, на другия бряг, дето имаше много цветя, трябваше или да се прегази студената вода, или да се мине, като се подскача от камък на камък. Тъй направила и Цонка. Но като стигнала до другия бряг, подхлъзнала се, паднала и изтървала стомничката.

Мъчно ми стана за нея и същевременно смешно, че за такава дребна работа пролива толкова горещи сълзи.

— Е, стига де, Цонке! — наведох се отново над нея. — Станало, каквото станало, счупеното не се връща…

— Ами какво ще кажа на тате? — изхлипа тя и се изправи с налени от сълзи очи.

— Че си я счупила, какво друго?

— А с какво ще пие вода? Той е жаден и сега ме чака там, горе…

Засмях се.

— Ех, дребна работа е тая! — махнах с ръка. — Ами че ще пие от нашата… Я хайде, Цонке, да си вървим, че баща ти ще се уплаши, като види, че не се връщаш!

Напълних стомната с вода и двамата тръгнахме нагоре по пътечката. От време на време тя похлипваше, но се беше вече успокоила и дори веднъж се усмихна, когато й разказах някаква шега.

От този ден взех Цонка под моя закрила. За мене тя беше слабо, беззащитно същество, което се нуждае от помощ, а пък аз бях момче и претендирах, че съм вече силен — мога да се бия. Веднъж малко по-късно, когато двамата постъпихме в училище, в едно отделение, и момчетата дърпаха двете плитки на гърба й и викаха „коза“, аз влязох в ролята си на покровител и се бих с юмруци сам срещу две момчета. Макар че получих синини под очите, аз така ги натупах, че повече не посмяха да я закачат, а за мене говореха, че съм най-силният в отделението.

На училище

Най-сетне постъпих в училище!

Дълго страдах, че не ме приемаха за ученик — не съм имал навършени седем години и трябвало да почакам до другата есен. Като гледах как по-възрастните от мене само с няколко месеца тръгваха всяка сутрин към голямата бяла сграда в долния край на нашата махала, ставаше ми мъчно. Завиждах на другарите си. А понякога отивах с тях до училището. Когато звънецът издрънкваше и те, наредени двама по двама, влизаха с песни в класните стаи, бързо се покачвах на старата върба в двора, сядах на разклонения дънер и наблюдавах как учителката преподава урока, как учениците отговарят с вдигане на ръка, а после запяват някаква песничка. Колко ми се искаше да бъда и аз при тях! Щом ги пуснеха в междучасие и те шумно излизаха на двора, аз не се решавах да отида при тях и със сълзи на очи побягвах у дома.

А ето че тая есен ме приеха и записаха в първо отделение!

Колко радостен бях аз тогава — сега не мога да изразя това с думи, но помня, че от вълнение не можех място да си намеря. Последните няколко дни преди откриването на учебната година бяха най-необикновените в моя живот. Аз ходех из улиците някак си особено горд и наперен, сякаш бях отбелязан със знак на челото между децата в махалата. С големите се държах като равен с равни, а към по-малките се отнасях отвисоко. Не се хвалех и нищо не говорех, но във всяка моя дума, дори и в най-обикновения разговор се забелязваше известно желание да покажа на всички колко съм пораснал и че заслужавам внимание. Но и баща ми, и майка ми бяха погълнати от собствените си грижи и затова моето честолюбие тъй си и угасна, без да бъде забелязано.

Последния ден, преди да тръгна на училище, когато се готвех да си легна, мама дойде при мене, помилва ме по главата и ми каза:

— Е, Ванко, какво, от утре тръгваш на училище, а?

Усетих как ушите ми пламнаха от смущение, че бе открила причината на необикновеното ми вълнение, но нищо не й казах, а само поклатих глава.

— Добре, сине. Утре, като станеш, хубаво да се измиеш и да почистиш ушите си с пръстче. А ето тук на сандъка съм ти оставила новите дрешки. Облечи ги и се премени. Но преди да отидеш на училище, закуси. Попарата ще бъде в долапа…

— А ти, мамо, къде ще идеш?

— На работа, чедо. Нали знаеш, че аз рано излизам? А пък баба ти е болна и не ще може да стане, та затова трябва сам всичко да направиш…

С разтуптяно сърце легнах на мястото си, но не можах да заспя. Дълго гледах в мрака с широко отворени очи и слушах как мама тракаше съдовете по печката в малката стая.

На сутринта се събудих, но нея вече я нямаше. Тя работеше в тютюневия склад до железния мост и щеше да се върне чак вечерта. Изтичах на двора, налях вода в тасчето, с което баба полива цветята в градината, наплисках очите си, облякох се, както можех сам, и без да търся попарата, без дори да се обадя на баба, изтичах на улицата и тръгнах бързо към училището.

Слънцето току-що бе изгряло иззад Стратеш и блестеше ослепително право в очите ми, когато слизах надолу към поляната, но малките бели къщички потъваха все още в мрак сред зелените дворчета. Душата ми бе изпълнена с такива трепетни чувства, че от вълнение едва стъпвах на земята и като че летях.

По улиците нямаше още деца. Само тук-там се мяркаха подранили жени, които се връщаха от фурната, дето бяха занесли да се пече хляб. Ала това не ни правеше впечатление и аз бързах към бялата сграда на училището.

Недалеч от чешмата ме посрещна леля Христина с кобилица на рамо и препълнени менци, от които водата се разплискваше и мокреше полите на дългата й рокля и босите й крака. Тя се спря изненадана и попита:

— Къде толкова рано, Ванко?

— На училище — отговорих важно и минах покрай нея, без да обърна внимание на учудването й.

В двора на училището не заварих никого. Обраснал в трева и гъсти бурени, той беше пуст и тих, а на вратата висеше тежък ръждив кофар. Върбата стърчеше самотна и погрозняла с изкорубения си дънер, обгорен от гръм и светкавица, а на много места от оградата децата бяха откъртили дъски, за да минават и играят през ваканцията. Проврях се през една дупка, постоях малко до широкото каменно стълбище, поразходих се насам-натам, после се свих и седнах пред входа на избата, дето неведнъж бях играл на криеница и знаех всяко кътче в студения, влажен мрак. Търпеливо зачаках да дойде някой…

Пръв се появи училищният слуга, дядо Власи, побелял и малко глух старец, но затова пък много кротък и добър с учениците. Той не се сърдеше, когато те лудуваха, и винаги в джоба на потурите му имаше я моливче, я тебеширче, а намерените вещи пазеше в стаичката, дето държеше метлите и парцалите за миене на пода. Той отвори вратата, прекоси двора и като ме видя да чакам, дойде при мене усмихнат с беззъбата си уста и ме потупа по гърба.

— Добър ученик ще стане от тебе — каза с фъфлене и влезе вътре да приготви масата за молебена и водосвета по случай откриването на учебната година.

Дълго трябваше да чакам, докато влезе първият ученик. Това беше слабичко и нежно момче с тих, замислен израз, облечено в съвсем вехти дрешки, което не познавах, но то се оказа едно много будно момче и с него аз после се сдружих, станахме неразделни приятели. Много по-късно дойде друго едно момче с баща си, сетне едно момиченце с плитки и бели панделки — водеше го майка му, а чак след това едно подир друго започнаха да идват децата — момчета и момичета — сами или с родителите си. По-големите, които преминаваха в по-горно отделение, се държаха свободно и просто, събираха се на групички като стари познати, разговаряха и се смееха, но ние, първолаците, се срамувахме и се чудехме какво да правим. Които бяха като мене, дошли без родителите си, се лутаха от група на група, загубени сред пъстрата шумна тълпа, блъскаха се и не едно дете от нас получаваше ритник от по-големите ученици. До входа на избата, дето се бяха събрали четвъртоотделенците, мене ме спряха и ми зададоха няколко трудни въпроса, дори ме заплашиха, че ако не отговоря, всички поред ще ме яздят и аз ще трябва да ги нося на гърба си до края на двора и обратно. Но отнякъде изскочи Цачо и ме спаси от това унизително положение. Той беше в трето отделение и какъвто беше тъничък и висок, минаваше за голям и се ползуваше с авторитет пред всички. След неговото застъпничество аз бях приет в тяхната среда като равен.

Скоро звънецът удари. Разнесе се едно тихо бръмчене, сякаш някой бе разбъркал кошер и пчелите недоволни се разхвърчаха. От всички страни тичаха деца. Учениците от по-горните отделения се наредиха и влязоха, но ние все още продължавахме да се блъскаме и да викаме. Неочаквано на стълбата застана висок, слаб мъж с руси мустачки и попита:

— Вие новите ученици ли сте?

— Да, новите — отговори вместо нас една майка.

— Тогава, деца, пазете тишина! — каза той строго. — Редете се по двама. Така. Хайде сега влезте вътре, но тихо, без да се блъскате!

Като говорехме още по-силно и се блъскахме сякаш напук на думите му, ние влязохме в широкия и тъмен коридор, дето около една маса с цветя и купол със светена вода ни наредиха по отделения. Лъхна миризма на прах и масло, с което подът бе гъсто намазан — тъй че се хлъзгахме и някои от нас нарочно влачеха краката си. Шумът беше нетърпим и нищо не се чуваше, но никой не се опитваше да ни усмири. Учениците викаха, замерваха се с шапки, ритаха се и дори тук-там се сбиха. Най-сетне от една стая излязоха учителите и един свещеник и застанаха около масата. Всички притихнаха. Свещеникът размаха кадилницата и запя. Замириса на тамян, на босилек и пот…

Какво говори свещеникът, как мина молебенът — това аз сега никак не помня, но скоро се озовахме в една стая с чинове, дето същият мъж с русите мустачки ни нареди по двама и като застана пред черната дъска вдигна ръка и ни изгледа строго.

— Деца, пазете тишина!

Ние се усмирихме. Той почака малко, после направи крачка напред и добави:

— Аз ще бъда ваш учител. Казвам се Стойко Симеонов. Запомнете добре името ми, та да не грешите, когато ви попитат. Искам да се обръщате към мене така: „Господин учителю…“

Тъкмо в тоя момент едно от момчетата, което седеше зад мене, ме дръпна за косата и аз, разсърден, че ми се нанася такава обида, обърнах се и го плеснах по стриганата глава. Всички деца се разсмяха, а момчето скочи и се хвърли върху ми. Скочих и аз. Може би щеше да се стигне до бой, ако учителят не дойде веднага при нас и като ни хвана за ушите, изтегли ги силно, до болка и ни накара да застанем мирно.

— Как се казваш? — попита ме той.

— Иванчо Цеков.

— Какво работи баща ти?

— Каменарин.

— А твоят? — обърна се той към момчето.

— Моят… моят… — започна то с опулени, изпъкнали като на рак очи.

— Да, твоят баща… Какво работи?

— Нищо.

— Че как тъй нищо?

— Тъй, той не работи.

— Чие момче си ти?

— На Петър Деваджиев.

— На адвоката ли?

— Не, на брат му.

— Търговеца?

— Аха! — поклати глава то.

— Добре. Седни си. А ти — обърна се учителят към мене — излез вън и застани прав до стената. Така, за наказание, да се научиш как се държи в час…

— Ама той пръв ме дръпна, господин учителю, аз не съм виновен…

Учителят застана между редиците.

— Вярно ли е? — попита той сина на търговеца.

Но момчето упорито мълчеше.

— Е, отговаряй де, вярно ли е, а?

— Вярно, вярно. Той пръв го закачи! — обадиха се няколко деца.

— Тогава ти, Иванчо, седни, а нека той застане прав.

Ние си разменихме местата със сина на търговеца. Като минавах покрай него, аз победоносно, с презрителна усмивка го изгледах и седнах на чина си. Оттогава двамата станахме непримирими противници. По-късно ние неведнъж се изправяхме един срещу друг в живота, а се случи тъй, че той дори беше обвинител, когато след години ме съдиха като комунист…

Така започна първият учебен ден.

Минаха много месеци и аз тъй свикнах с училището, че то вече престана да ме влече и интересува, дори започнах да изпитвам към него безразличие и досада. Загубиха се първите ми чувства и желания, радостта ми угасна и скоро учението стана нещо като мъчение за мене.

Тъй измина зимата и дойде пролетта. Природата се пробуди за нов живот, а с нея и интересът ми към училището. Аз започнах да си уча уроците, да вземам по-голямо участие в час. Каква промяна бе станала с мене?

Всичко в голямата бяла сграда ме привличаше, но особено много разходките извън града, когато отивахме с учителя си да берем цветя в гората на Стратеш. И ако има нещо в моя живот, което да е оставило най-силни впечатления от онова далечно време, това са тия слънчеви дни през пролетта, изпълнени с весела глъчка и песни. Наредени по двама — момче и момиче, както седим на чиновете, — ние вървим по улицата и огласяме градчето с нашите песни. Помня, че една от най-любимите ни песни беше:

Детенце хубаво,

пиленце любаво,

къде под мишница

с таз малка книжчица?

 

Отивам, бабичко,

макар и слабичко,

книжка да се уча,

добро да сполуча.

Нашата шумна върволица минаваше по железния мост, изкачваше се по стръмната камениста пътечка и стигаше горе до големия бял паметник, построен от дедите ни в чест на падналите за освобождението на Ловеч руски войници. Околността беше пълна с такива паметници. Те и сега стоят там, на същите места, потънали сред зеленина и цветя. И колчем случайно попадна на някое от тия места, сърцето ми започва да тупти все тъй силно, както е туптяло някога, преди повече от четиридесет години.

От Белия паметник се вижда целият град. Ниско долу се вие и блести на слънцето Осъм, проврял се като лента между надвисналите скали. Къщите отсреща по левия му бряг са потънали в зеленина и цветя, сякаш пролетните облаци са слезли над покривите. На десния бряг се намира Вароша — старата част на града — с нейните тесни и криви калдъръмени улички, потънали в сянка и тишина, заглъхнали и смълчани, но пазещи все още своята красота и достойнството си. Дървеният мост с потъмнял тенекиен покрив и прозорчета на дюкянчетата привлича погледа — та той е най-оригиналната и величествена постройка в града! Оттук очите шарят в подножието на хълма и се спират току под самите нас, дето по високите скали над прашното шосе са нацъфтели люляковите храсти. От тях иде гъст и сладък аромат, примесен с дъха на затоплената от слънцето влажна земя, която диша дълбоко и вдига леки, едва видими облачета пара. Ние гледаме очаровани отгоре разкрилата се пред нас панорама и от радост, от възторг и щастие не знаем как другояче да изразим мислите и чувствата си освен с песни.

Дето ази и да ида,

все се иска мен

пак селото си да вида,

дето съм роден —

пеехме със звънливи гласчета, тичахме по поляните, беряхме кокичета и минзухар, кукуряк и конски зъб, виехме венчета и китки, редяхме песен след песен:

Мила си ми, татковино,

земя, пълна с благодат…

Тъй прекарвахме там до вечерта, когато слънцето слизаше ниско зад града и от далечните планински възвишения на запад пропълзяваше бавно здрачът. После, със загорели лица и блеснали очи, окичени с цветя, бодри и весели тръгвахме надолу по същата онази пътечка, по която бяхме дошли, като непрестанно пеехме и викахме и по такъв начин изразявахме радостта си, че наистина сме се родили в такъв край, хубав като земен рай.

Гроздобер

Най-приятното време у нас е през есента…

Златна българска есен!

Отрупани са с плод градинските дървета, в бостаните лежат тежки дини, пъпеши и тикви, а увисналите пити на слънчогледите, по които кацат птици, вече ронят презрелите си зърна. Хамбарите са пълни с жито, ръж, пшеница, но по харманите все още се чува глъч и тракане на веялки. Гората едва-едва е започнала да пожълтява, по полетата и ливадите пъстреят прелестни цветя, а вечерите са тъй прохладни и въздухът тъй свеж и упоителен, че ти се иска да тръгнеш без посока и да скиташ, и да се радваш на живота до насита.

Хубава, хубава е есента и няма по-приятно време от нея в нашия край!

Особено приятно е по гроздобер, когато по склоновете на Червен бряг и Стратеш плъзнат берачи. От сутрин до вечер просторът се оглася от викове, песни и смях. Хората пълнят кошниците с едри гроздове, носят и ги изсипват в дървените постави, после по дълбоките изровени пътища тръгват волски коли, а подир тях като скакалци се спускат деца и посягат към купчините. Кое най-напред да вземат? Свети с кехлибарения си блясък зрелият афузали, грабва погледа рубиненият памид, примамва ръцете тъмносиният, налян със слънце димят…

Не, няма по-голяма радост за децата от гроздобера!

Всяка година в края на октомври разпускаха учениците за няколко дни. Ние нямахме лозя, но винаги ме канеха по чуждите лозя.

Помня добре един гроздобер.

Поканени бяхме с братовчед ми Петко от Георги, сина на леля Христина, първолак, дребен, но пъргав и закачлив малчуган, да идем на тяхното лозе. Още в зори баба ни събуди, бързо се облякохме и без да се измием, притичахме до техния двор. Там вуйчо Ангел бе вече приготвил всичко. Покачихме се в постава при Георги, а селянинът, нает за случая, подкара колата и всички тръгнаха подир нас.

Утрото беше студено. Подвили боси крака под късите си палтенца, ние треперехме и тракахме със зъби. Обзети от нетърпение да стигнем по-скоро горе, пътят ни се струваше твърде тежък и дълъг.

А той наистина беше и тежък, и дълъг.

Колата мина по железния мост, зави наляво към полето, дето в синкавия здрач се тъмнееха табакханите, после полази по стръмния хребет на хълма. Докато стигнем горе, слънцето изгря и се издигна високо над главите ни. Земята се напече и стана толкова горещо, че всички хвърлиха палтата и фланелите си, а лицата на берачите се покриха с пот.

Въздухът се затопли. Пелинът и копривата, напечени от слънцето, силно ухаеха. От слоговете и пустеещите места идеше тежък дъх на смрадлика и жълт кантарион.

Ние децата, нагълтали се до насита с грозде, тичахме по припеците и гонехме гущерите, които с шумолене бягаха от нас, преди да ги настъпим по опашката. Но по едно време Георги изпищя и изтича назад с пребледняло лице и изблещени очи.

— Змия!… Змия!…

Леля Христина се спусна отгоре към нас.

— Ухапа ли те, маминото?

— Не, ама насмалко…

Задъхан, Георги се спря до нея и не можа нищо повече да каже, а се разкрачи и всички видяхме как… от него потече вода.

Дотича и вуйчо Ангел.

— Какво е станало?

— Змия видял — посрещна го леля Христина.

— Трябва да е било смок, а смоците бягат от хората — успокои я вуйчо Ангел и се обърна към нас. — Ама вие, деца, много не шавайте насам-натам, че всичко може да се случи…

Леля Христина ни се скара и заплаши, че ще ни напляска, ако се отделяме от колибата, и ние се прибрахме вътре при дрехите и кошниците с хляба и сиренето.

После, когато седнахме да се храним, Георги започна да се хвали:

— Ей такъв беше, дяволът! — посочи той остена на селянина. — И щях да го настъпя по опашката, ама е много гъвкав и се усуква като въже…

— Брех, брех! — прекъсна го с насмешка вуйчо Ангел и всички прихнахме, като си спомнихме как Георги бе побягнал с писък, а сега панталончето му съхнеше простряно на една вишня.

Следобед отидохме в съседното лозе за кладенчева вода. Леля Христина носеше два котела, а аз и Петко — по една стомна. Георги подтичваше подир нас и страхливо се озърташе: щом чуеше шум, дори и пърхане на птичка в храстите, той се спираше и започваше да вика:

— Мамо ма, чакайте ме, убодох се на трънче!

Ние се връщахме и като виждахме, че нищо му няма, заливахме се от смях. А той се смееше от всички най-много и казваше, сякаш ни бе надхитрил:

— Уплашихте ли се, а?

Кладенецът беше дълбок и със зеленясали валчести камъни, от които се оцеждаше вода. Леля Христина отвори капака и ние се надвесихме над него. Дъното едва се виждаше. Там сред мрак и тайнственост се мяркаха нашите образи, които трептяха от кръговете на падащите капки.

— Охо-о-о! — викахме ние и ехото, още по-силно и кънтящо, отговаряше: „Охо-о-о…“.

Тръпки ме побиха. Тутакси аз си спомних приказката за горната и долната земя, която баба ми бе разказвала, и неволно се дръпнах със затворени очи. Дали наистина долу не е още момчето, слязло да търси златната ябълка? Но гласът на леля Христина ме върна към действителността:

— Я, Ванко, ти си най-голям, помогни ми да спуснем кофата! Петко ще държи стомничката, а ти, Георги, пази се и иди по-настрана, че може свят да ти се завие…

— Чакай, нека погледна още веднъж! — настоя Георги и надвесен над дъсчената ограда, изплези език на момчето, което го гледаше ухилено от дъното на кладенеца.

Тримата отново събрахме глави и започнахме да викаме и се смеем високо, учудени от собствените си гласове.

— Уху-у-у-у… — Георги, надул бузи, пръхтеше от удоволствие.

— Не плюй, бе проклетнико, нали хора ще пият водата! — плесна го по голата задница леля Христина, размота въжето и спусна със скърцане тежката дървена кофа.

Чу се далечно, глухо бълбукане. Леля Христина започна да върти чекръка и като нави въжето, извади запъхтяна кофата и наля най-напред стомните. Ние захапахме чучурките и жадно пихме. Колко студена и освежителна беше водата!

Като напълни отново стомните и двата котела, тя тръгна боса по сухата напечена пътека, а подир нея и ние. Висока, слаба, но стройна и гъвкава, тя бързо стъпваше и белите й прасци святкаха сред високата тъмна трева. Долу ни чакаха запотени и жадни берачите. Стомните се предаваха от ръце на ръце, докато най-после увиснаха празни на гредата пред колибата, блеснали на слънцето с мократа си глеч.

Берачите бяха все близки хора. Те идваха да помогнат на лелини Христинини и накрая да отнесат у дома си като награда за своя труд по една кошница грозде. Всички бързаха за един ден да приберат беритбата, та после да се прехвърлят и на други лозя. Бавно се навеждаха и изправяха, от умора кръстът болеше и пред очите от време на време тъмнееше, но ръцете пъргаво се протягаха, разгръщаха гъстия листак, напипваха тежкия грозд с едри зърна, отрязваха го с косерчето и го слагаха в кошницата. Мяркаха се като огромни слънчогледови пити сламени шапки, тук-там трептяха ту червени, ту сини забрадки, а някъде, между високите кютюци, изведнъж току ще изплува млада жена със загоряло лице и тъмни заоблени ръце, които държат с пръсти скъпоценния плод.

Слънцето бе отдавна стигнало върха на хълма и горещината ставаше непоносима. Пот блестеше по лицата на жените, а ризите на мъжете лепнеха по гърба. Ръцете все по-бавно се движеха и вече се забелязваше умора. Неочаквано един глас се провикна от горния край, дето бяха разпрегнали колата:

— Ехей, хора, по-живо, по-живо, че пладне превали!

Висок, снажен мъж с големи увиснали мустаци, по бяла риза със запретнати ръкави и сетре през едното рамо, с пушка, небрежно хвърлена през другото, се спусна от обраслия с гъсти храсталаци слог и скочи при нас.

— Добър ден, Ангеле! — поздрави той и засука мустаците си. — Позакъснели сте, виждам, та рекох да намина и към вас. Е, няма що, ще поработите и на хладовина, така ще бъде по-добре. Какво? Набраха ли се три постава? Тая година берекетът е голям, слава богу, не може да се оплачем… — и като запитваше и сам си отговаряше, той тръгна бързо надолу по междата. След няколко крачки се спря и се обърна към нас. — А вие… хей, да не газите много из чуждите лозя, че знаете ли?… Ушите ви ще отпоря, тъй да знаете!

Това бе пъдарят. Аз, като най-голям, започнах да се оправдавам:

— Ние никъде не сме ходили…

— Кой ви знае? Гледам, у съседите е тъпкано, а те още не са започнали да берат…

— Ама ние ходихме с мама за вода — обади се Георги и ни издаде.

— Аха, видите ли! — ухили се доволен пъдарят, че бе познал, и ни се закани с пръст. — Да пазите, брей! — и пак засука мустаците си. — Ама я хайде да вървя, че кой знае какво може да стане…

Едрата му фигура изчезна между дърветата. Видях как веднъж-дваж бялата му риза трепна между берачите, после съвсем изчезна, потъна в гъстата зеленина. Скоро до нас достигна неговият строг и предупредителен глас, който се разнесе далеч някъде долу към дъното на падината, дето течеше рекичка и воловарчета пасяха говедата:

— Ехей? Ей, чувате ли? Вѝдя, вѝдя…

Но скоро викът му заглъхна и вместо него изплува звучният и сочен смях на берачите. Някой подхвана песен и всички, като присъединиха гласовете си, запяха:

У Недини слънце грее,

върбо ли, върбо, върбице!

То не било ясно слънце,

най-ми била сама Неда:

с черни очи еленови,

с дълги клепки босилкови,

с бели зъби бисерови

с тънка снага самодивска.

В притихналия вечерен въздух, когато здрачът ставаше по-гъст, хората се навеждаха и изправяха по навик, ръцете машинално се движеха, беритбата беше към края. Но сега като че на никого не му се искаше да си отива и всеки чакаше да настъпи онзи миг, когато ще се съберат около трапезата и ще подновят шегите и закачките, а тънкият глас на запевачката ще зареди песен след песен…

Учителят Симеонов

Един от най-светлите образи, близък и скъп на сърцето ми, е учителят Симеонов.

Помня, беше през есента на 1920 година.

Току-що бяхме се прибрали в класната стая и смирено чакахме учителя. През прозореца се виждаше как в широкия училищен двор се гонеха децата от другите отделения. Гласовете им ечаха свободно в простора и ние със завист поглеждахме към тях. Не бяхме ли се прибрали по-раничко, отколкото бе нужно? Звънецът още не беше ударил за влизане, а ние седяхме кротичко по чиновете с очи към вратата. Дежурният ученик преди малко бе дотичал при нас тъкмо в разгара на най-интересните игри и ни каза, че учителят поръчал веднага всички да се приберем, защото имал да ни съобщи нещо много важно.

И наистина учителят не закъсня. Той влезе бързо, пъргаво с дневника под мишницата и с два огромни пакета в ръце. Мина покрай нас и ни поздрави полугласно. Остави тежките пакети на пода до черната дъска, хлопна шумно дневника върху катедрата и ни изгледа с някаква весела тържественост, която ние тогава съвсем не разбирахме какво означава.

— Деца, седнете по местата си! — каза той ласкаво и се зае да развързва пакетите.

Всички се понадигнахме любопитно.

— Какво ли ще да е пък това? — попита тихо другарят ми зад гърба, като проточваше през рамото ми тънката си дълга като на гъска шия.

— Тебешир — отвърнах аз уверено, без много да мисля. — Какво друго може да бъде?

Другарят ми сви рамене.

— Ба, не ще да е тебешир! — усъмни се той. — По какво познаваш, че е тебешир?

— По пакетите.

А в това време учителят бе вече развързал пакетите и аз чух, че всички извикаха в един глас:

— Читанки!

Станахме на крака. Някои от първите редици дори изтичаха напред. Изведнъж в стаята настана оживление. Вдигна се невъобразим шум, тракане по пода, скърцане на чиновете.

— Тихо, деца! — извика учителят. — Върнете се по местата си. Сега ще ви раздам новите читанки.

Новите читанки!

Затворих очи. Когато погледнах, учителят бе вече започнал да ги раздава. С изписано по лицето вълнение всеки един от нас протягаше ръка и поемаше подадената му читанка. За минута-две в стаята настана пълна тишина. Чуваше се само едно леко шумолене и тихо, едва доловимо бръмчене. Наведени над читанките, ние прелиствахме и сричахме.

Какво се бе случило? Защо съм така развълнуван?

Очите ми шареха от страница на страница и жадно поглъщаха заглавията на четивата.

Зачетох се в първия разказ — „Старият вол“. Не усетих как се увлякох. Душата ми се изпълни с наслада, сърцето ми се разтуптя от вълнение. Животът на Белчо, стария вол, минал в труд и грижи, угаснал на слога там, до родната нива, изплете пред очите ми чудната картина, която и досега не е загубила своята свежест на първата представа… Погледът ми бързо и трескаво следеше редовете, докато най-сетне стигна до края. А там, най-отдолу, имаше едно име: Елин Пелин.

Усетих на рамото си ръката на учителя. Станах смутен, но той ме погали по главата и попита нежно:

— Майка ти още ли работи в склада, Иванчо?

— Аха, още — поклатих глава.

— А татко ти все тъй ли пие?

Наведох засрамен глава.

— Нищо, нищо — погали ме той пак, — искаш ли да се храниш в трапезарията за бедни ученици?

Мълчах, впил поглед в пода.

— Тая сутрин яде ли?

Поколебах се дали да му кажа истината. Но след миг отговорих тихо:

— Не съм.

— А сега на обед какво ще ядеш?

— Баба е сварила чорба от сливи…

— Не, ти ще се храниш в трапезарията. Но по-напред ще дойдеш след часа да ти дам бележка, па тогава ще идеш там — и ме погали по главата.

През цялото време, докато бях ученик при него, учителят Симеонов се грижеше за мене като за свое дете. Но не само затова го обичах аз. Той бе човекът, който пръв хвана моята слаба детска ръчица и ме научи да пиша, научи ме да чета, и да разпознавам ония светли знаци, без които няма човешка мъдрост и животът е тъмнина.

Прасето

От всички празници най-много обичах Коледа. Тогава колеха прасетата и се извършваха обреди, които с тайнствените си ритуали действуваха тъй силно на детското ми въображение, че през дългите зимни нощи с часове се въртях в леглото, без да мога да заспя, и все мислех, мислех…

Отдавна лятото си бе отишло и аз бях почти забравил дъха на тревите, вкуса на сладките и сочни плодове в полето. Баща ми бе престанал да ходи на Камен дял, дето вадеше камъни. Той често отсъствуваше от къщи, скиташе по пътищата с музичката под мишница и се губеше със седмици из селата по сватби и кръщенета.

Наваляло бе дебел сняг и всичко бе покрито с безкрайна белота — и дворът с кочината за прасето, и колата на дядо с разпрегнатия хомот, и дърветата с разперените си, като че ли направени от захар клони, и къщите, затрупани от преспи едва ли не до ниските, прихлупени стрехи. Тишина и покой. Из улиците не се виждаше жива душа — ни хора, нито пък животни, дори и кучета, сякаш жителите на градчето бяха измрели и то продължаваше своя мъртвешки сън. Само ивиците тънък синкав дим, който се виеше от комините, говореше за някакъв живот под тия снежни камари и ми напомняше, че това не е сън, а картината на тежък и студен зимен ден.

Тая неподвижност не трая дълго и скоро всичко оживя. Отнякъде на улицата се появиха хора, съседите излязоха на двора, чу се глъч, едно куче започна да лае и изведнъж в хор му отговориха всички кучета в махалата. По някакви невидими признаци ми стана ясно, че животът в градчето отново бе започнал да тече по обичайния си път.

Излезе мама, излязоха баба и дядо, а подир тях и аз. Тук-там по дворовете бяха наклали огньове, около които се събираха хората, викаха развеселени, вдигаха врява. Замириса на пърлени прасета. Две черни котки като две сенки се промъкваха с предпазливи стъпки край оградата, дебнеха се завистливо и като застанаха една срещу друга настръхнали, с наежена козина и извити като дъги гърбове, огледаха се изпитателно с жълтите си очи, после и двете едновременно изфучаха и побягнаха обратно по натрупаните преспи през двора. Видях как едната влачеше голям кървав свински дроб, а другата, не успяла да й го отнеме, леко подскачаше с вдигната опашка и оставяше с меките си лапи мънички стъпчици в снега.

Обичах да се облека с кожуха на баба и да отида у съседите, за да погледам как колят свинята, а след туй как я пърлят на огъня и с леки, точни движения опитният стопанин я реже на парчета с остър и блеснал след наточването нож. Там вече са се събрали много деца, тичат около възрастните, блъскат се от любопитство по утъпкания, опръскан с кръв сняг и викат от радост тъй високо, че цялата махала кънти от гласовете им.

Ние бяхме много бедни и никога не колехме прасенце, а за свиня и дума да не става. Пооблажвахме се по Коледа от месото и сланината, която съседите или нашите сродници ни даваха понякога; пък и баба, която си имаше свои разбирания и пазеше свято празниците с техните обреди и чудни ритуали, измъкваше отнякъде спестените си, скътани в кърпа пари, развързваше я и даваше на дядо да отиде на пазара и да купи някой килограм или цял бут. Тъй ние не се измъчвахме и не страдахме, като гледахме какви големи и угоени свини гътаха по-богатите ни съседи и сродници.

Не знам как стана, но една година и ние си имахме прасе. Вярно, то беше малко и слабичко, толкова малко и слабичко, че приличаше едва ли не на мършаво куче. Дядо го купи от един селянин и щом го донесе в чувалчето, баба се намръщи недоволна, а аз и мама се зарадвахме. Двамата го изкъпахме на слънчице и го сложихме в един сандък, докато дядо да му направи кочина. С радостно грухтене то започна да яде и да върти тъничката си като камшик опашчица.

Колко много грижи и какво старание полагахме ние за неговото отглеждане!

Прасенцето беше лакомо и тъй ненаситно, че отначало баба се уплаши. Откъде щяхме да вземем храна и как щяхме да го изхраним? Колкото и да я уверявах, че за това ще имам грижата аз, тя не повярва и не престана да се тюхка и вайка пред съседите. А аз и мама се заехме сами с тая работа: събирахме хляб и трохи, беряхме по синорите щир и тлъстига, мъкнехме остатъци от чуждите трапези и криво-ляво го изхранихме…

Най-сетне дойде и за нас големият коледен празник!

Тоя ден всички станахме рано. Баща ми, който се бе върнал от някаква сватба в едно близко село и още не изтрезнял, махмурлия, както обичаше сам да казва, извади от долапа ножа и се залови да го точи на един гладък камък вън, под стряхата. Дядо постоя изправен до него, погледа го със стисната между зъбите луличка и се прибра подир баба в избената им стаичка.

Мама бе отишла у лелини Христинини, уж да й поиска тепсия за месото, а всъщност да й се похвали, че и ние ще колим прасе. Тя се върна оттам цялата зачервена, пламнала и възбудена, сякаш в нашия дом щеше да се извърши най-голямото тайнство в света. Каквато беше пъргава и сръчна, тя бързо се разшета из къщи и за по-малко от час всичко беше наредено и нагласено за празника.

Баща ми изкопа в предната част на двора дълъг трап, донесе клони изпод сушината и накладе огън, после с помощта на бай Димо, касапина, дошъл да му помогне, измъкна прасето от кочината и двамата го повлякоха за предните крака по снега, а то, горкото, навярно предчувствувало каква беда ще го сполети, тъй жално квичеше, че изведнъж усетих как нещо се скъса в сърцето ми и как от мъка на очите ми се появиха сълзи. Видях как те го повалиха на земята, как го натиснаха с колене и как бай Димо, захапал ножа, опипваше врата му и сякаш търсеше нещо, после взе ножа от устата си и го забоде в гърлото му. Раздаде се остър писък, сподавен от хъркане. За да не чувам повече стоновете и да не гледам мъките на прасенцето, аз закрих лицето си с ръце и побягнах в голямата задна стая, захлупих се с плач на леглото и не излязох оттам, докато не дойде мама да ме повика.

Когато отидох в малката предна стая, дядо и бай Димо седяха около софрата и пиеха ракия, а баща ми, запретнал ръкави, пържеше в един тиган месо. Мама и баба, сияещи от щастие, седяха настрана и развълнувани гледаха ту към него, ту към дядо и бай Димо, сякаш се страхуваха да не би, ако се обадят, да нарушат красотата на тоя древен обичай.

Неочаквано вратата се отвори без почукване и вътре влезе леля Христина, наметната с вълнен шал. Тя отупа чехлите си на прага, поздрави усмихната и кимна мълчаливо към прасенцето, сложено върху бял чаршаф на одъра.

— Вие сте го заклали вече, а?

Баба и мама станаха да я посрещнат. И двете бяха поласкани, че в такъв един момент за нашия дом леля Христина, близка сродница, първа ни навестяваше. Те я поканиха да седне на софрата, сами се настаниха до нея и я поканиха да вкуси от прасенцето. Разбира се, леля Христина не отказа — хапна си и дори изпи чашка ракия, поседя малко, стана и си отиде.

Веднага след нея на вратата се почука. Баба и мама трепнаха и скочиха да отворят, а дядо и бай Димо, с чашки в ръце и пълни уста, обърнаха глави. Само баща ми не прояви никакъв интерес и продължи да реже парчета месо от прасенцето и да ги пържи в тигана.

Влезе нашата съседка. Тя беше вдовица на убит през войната офицер, висока, снажна, и минаваше за жена не за нашия дом. Мама и баба я посрещнаха зарадвани, задето им оказва такова внимание, поканиха я да седне и веднага й поднесоха две големи парчета опържено месо.

— Хапни си, Лалке, опитай го! — рече баба и като че ли цялата се разтопи от желание да се покаже любезна и гостоприемна.

— Благодаря, бабо Станке — усмихна се някак свенливо съседката, но не отказа, а с готовност прие поднесените й пържоли. Тя хапна, изтри устните си със салфетката, която мама й поднесе, после се обърна към одърчето и все тъй спокойна, с достойнство посочи. — Прасенцето ли?… Ох, да, беше много вкусно!…

А то, прасенцето, лежеше опънато върху чаршафа със зинала муцунка и с такава гладка, розова и нежна кожица, че на човек веднага му се дощяваше да си откъсне направо от нея. Мама схвана желанието на съседката ни и с някаква съвсем неочаквана прибързаност отпра от гърба едно доста голямо парче и усмихната й го поднесе:

— На̀, хапни си, Лалке, опитай я!

Съседката ни с нескрито удоволствие прие. Тя се ползуваше с голям авторитет в махалата и беше уважавана от всички. Как тогава една жена като мама няма да й окаже внимание! Без да се стеснява, тя с апетит изяде кожицата. Макар че друг път се държеше като чужда, сега тя им даваше да разберат, че се чувствува много близка на нашето семейство и че е дошла да изкаже радостта си, задето и ние сме заклали прасе…

Разговорите не бяха привършили и гостенката още ядеше, когато друга наша съседка, леля Гана, също тъй заможна и знатна като нея, влезе бързо и още от вратата извика зарадвана:

— О, вие сте заклали прасенцето!

Поканиха и нея. Мама се разтопи от нежност поради вниманието, което оказваха на нашия бедняшки дом, отряза още по-голямо парче от прасенцето и накара баща ми да го опържи. И докато чакаха и слушаха как месото цвърчи в тигана, за да не се покаже негостоприемна, тя одра от кожицата и поднесе на новата гостенка — нека опита колко е крехка и вкусна!

В стаичката се бе задимило, но беше приятно и въздухът някак вкусен, сладък. Тиганът пращеше на печката, а баща ми като опитен готвач бързо вадеше с вилица изпържените парчета месо и ги поднасяше ту на тоя, ту на оня. Баба и мама не забравяха да отдерат от гладката, розова кожица на прасето, което бе вече заголило своя гръб и се показваше меката му, бяла тлъстинка.

Разговорът продължаваше. И докато да се изкажат всички похвали и пожелания за нашия дом, и докато да се разбере вкусът на прасенцето, особено на неговата крехка кожица, надойдоха и други гости. В малката стаичка се събраха близки и далечни сродници, съседи и дори съвсем чужди хора, които случайно минаваха тоя ден край нашата къща. Накрая дойде и Майорката, жена на запасен офицер, произведен през Балканската война, понеже не е имало по-интелигентен от него, бивш писар в общината. Тя никога не бе идвала у нас, но тоя ден, кой знае защо, бе решила да направи посещение и да ни удостои с присъствието си. И тя като Лалка беше едра, снажна жена, важна и недостъпна в друго време: когато срещнеше мама или баба, се правеше, че не ги вижда, а сега си даваше вид, че нямат по-близка от нея.

Мама и баба деряха от кожата на прасенцето, режеха парчета от месото и даваха на баща ми да пържи. Гостите ядяха, изказваха възхищението си и от благодарност не знаеха какво да правят — да си отидат или да останат. Дали пък, ако си отидат, няма да обидят домакините? И от уважение към тях оставаха.

Усмихната, мама шеташе и мъничкото й личице цялото се бе зачервило от вълнение. За нея като че ли нямаше по-голяма чест от тая — да събере в своя дом толкова много хора, все знатни и заможни! Тя беше готова да направи всичко, само да не обиди гостите си. Как тъй ще ги остави, без да им покаже колко ги уважава и колко е доволна от тяхното посещение?

Баба и дядо се прибраха в стаичката си, а баща ми и майка ми продължиха да угощават гостите си. Но доста пържоли бяха вече изядени, а те още седяха и не си отиваха. Мама режеше, баща ми пържеше. Когато всички, сити и доволни станаха да си ходят, върху белия чаршаф на одърчето вместо прасенцето лежеше един гръбнак с две плешки и глава.

Все тъй любезна, мама изпрати гостите и се върна уморена, с пребледняло лице. Баща ми стоеше изправен по средата на стаичката, някак глупаво ухилен. Щом останахме тримата сами, изведнъж почувствувахме, че се бе случило нещо съвсем непоправимо…

Мама погледна към одърчето, не издържа и като падна на колене, захлупи лице върху жалката купчинка от кокали, останали след гостите, и захълца неутешимо като дете. Видях как слабичките й рамене се раздрусаха и разбрах, че тя едва сдържаше гласа си да не заплаче високо и да не завие от болка.

Баща ми стоеше до нея изправен, смутен и объркан, послуша как тя нареждаше и кълнеше и сродниците ни, и съседите, и бога, после взе мълчаливо от лавицата музичката си и без да каже думица, седна на одърчето до главата на прасето и я наду с всички сили. Разнесе се такава тъжна и отчаяна песен, че от мъка и жал по него сърцето ми без малко не се разкъса.

Репетицията

В края на войната баба постъпи като разсилна в женското благотворително дружество.

Никой, нито майка ми, нито вуйчо Петко, нито пък леля Елена, не можеше да каже в какво се състоеше нейната работа. Но аз добре знаех това, защото неведнъж я бях придружавал, когато ходеше из улиците с една дебела, подвързана тетрадка под мишница. А тя, горката, ходеше по цял ден! Посещаваше домовете на богатите граждани, чиито жени бяха членки на дружеството, и разнасяше покани за събрания и сказки, за балове и вечеринки. Понякога събираше и пари, които всички, кой знае защо, наричаха „волни пожертвования“. Една част от тях управителният съвет използуваше за поддържане на безплатната ученическа трапезария, дето се хранех и аз като дете на бедни родители, а другата, по-голямата, председателката изразходваше за нуждите на дружеството.

Председателката, госпожа Веселинова, ниска, пълна, достолепна жена, съпруга на виден адвокат в градчето, се ползуваше с голям авторитет и уважение. Аз бях ходил с баба няколко пъти у тях. Къщата им се намираше на главната улица и не беше голяма, само на един етаж, но на мен, сиромашкото момче, тя ми се струваше като палат. Вътре наредбата беше заслепителна и смайваща: стаите бяха изпълнени със скъпи мебели, лъсканият под бе постлан с килими, разкошни тюлени и тежки кадифени завеси закриваха прозорците, а по стените висяха толкова много портрети и картини, една от друга по-хубави, че когато ми се случеше да назърна през някоя от разтворените врати, дълго не снемах погледа си от тях.

Госпожа Веселинова имаше две дъщери: по-голямата — Татяна, по-малката — Стефка. Случваше се понякога да отидем с баба и да не намерим никого в коридора. Баба влизаше в голямата и светла стая, дето семейството пиеше чай, а аз оставах до вратата да я чакам. Тогава съвсем непредвидено отвътре изскачаха двете сестри. По-голямата, Татяна, хвърляше върху ми горд, студен, високомерен поглед и отминаваше с презрителна усмивка на бялото си, пълнобузесто лице към една от стаите, а по-малката, Стефка, се спираше и дълго ме разглеждаше, сякаш аз бях някакъв много рядък екземпляр от непознато досега за нея животинче. Ние се гледахме изпитателно и няколко мига между нас се установяваше мълчалив разговор с очи. После ниското и пълно като майка си момиченце протягаше ръце с желание като че ли да издращи лицето ми, но аз се наежвах и като свивах юмруци, изръмжавах сърдито и то побягваше подир сестра си с весел, безобидно закачлив смях. Това често се повтаряше и аз винаги се дразнех. Но веднъж много се ядосах, скочих върху й, хванах я за плитките и тъй силно ги дръпнах, че тя изпищя. Аз веднага избягах и без да дочакам баба, прибрах се у дома, а оттогава престанах да я придружавам в нейните безкрайни скитания по улиците.

Една вечер, тъкмо се бях върнал от игра в задното дворче, баба ме повика при себе си, в избената стаичка на двукатната къща.

— Хайде, Ванко — каза ми тя, — ела с мен в училището. Там до късно ще има репетиция, а мен ще ме е страх да се върна сама. Ще дойдеш ли, чедо?

— Ще дойда, бабо, ама… кажи ми, какво с това репетиция? — попитах аз, като застанах пред нея.

Баба беше научила няколко нови думи и с гордост ги употребяваше.

— Репетиция ли? Това, сине, е такова… нещо като упражнение…

— А за какво се упражняват?

— Ще дават представление, чедо.

Аз бях вече чувал тая дума. Знаех нейното предназначение и затова усмихнат попитах:

— Пиеса ли, ма бабо?

Баба поклати глава.

Бързо се измих, облякох новите си дрехи и двамата отидохме в училището. Слугата ни покани да влезем в учителската стая. Той бе запалил две големи газени лампи, но светлината им никак не беше достатъчна и вътре беше някак все още мрачно. Ние се свряхме в единия ъгъл, между вратата и шкафа с дневниците, притаихме се там с баба и зачакахме артистите.

Скоро те започнаха да идват един подир друг. Това бяха все млади хора — чиновници, адвокати и учители, между които имаше двама-трима по-възрастни. Накрая вкупом се изтърсиха и няколко госпожици. Но каква беше моята изненада, когато на вратата застана и моят учител Стойко Симеонов, за когото никак не бях предполагал, че ще участвува в пиесата. Той огледа всички с едва забележима, подигравателна усмивчица на русото си лице, поздрави с леко кимване и без да ми обърне някакво внимание, сякаш аз не съществувах, влезе и зае единствения свободен стол около масата.

— Господа, да започваме! — рече с тъничък писклив глас аптекарят, който навярно беше нещо като техен ръководител, и всички извадиха от джобовете и чантите си някакви листове.

Репетицията започна. Оттук-оттам се обаждаше някой, казваше някаква дума или пък цяло изречение, другите му отговаряха и тъй това продължи повече от час. Аз слушах внимателно и не изпусках от погледа си нито едно движение, нито един жест, когато ту тоя, ту оня ставаше и като се приближаваше до съседа си, махаше с ръка и разпалено му казваше нещо. Понякога той повишаваше глас и започваше да се сърди и кара, а другите се смееха, после всички започваха да викат в един глас и накрая аптекарят махна с ръка:

— Не така, господа! Не сте научили добре ролите си. Моля, да се повтори! — викаше той и всички, като въздишаха и поглеждаха към часовника на стената, започваха отначало.

Слушах внимателно, наблюдавах движенията им и запомних не само всяка дума от пиесата, но и всеки жест, всяко движение, дори и израженията на лицата им.

Към полунощ репетицията завърши и всички с въздишка на облекчение станаха. Станах без да искам и аз, излязох от моето скривалище и като че ли едва тогава ме забелязаха. Учителят Симеонов дойде при мен и ме погледна строго:

— Ти какво правиш тук?

— С баба съм — смутено отговорих.

— А коя е баба ти?

— Баба… Ето я! — посочих я аз, когато тя дойде при нас.

Учителят се намръщи.

— С вас ли е детето? — обърна се той по-меко към нея.

— С мене е, господин учителю. Аз съм стара и ме е страх да се връщам сама нощем, а пък той… Нали е мъж? Повиках го да ме пази, да бъдем дружинка.

Учителят се усмихна.

— Хм, мъж!… Учиш ли си редовно уроците?

— Уча ги.

— А наспиваш ли се?

Поклатих глава.

— Е, какво пък? Добре, идвай с нея, щом се страхува… да си бъдете дружинка… — и като се засмя с глас, отиде и зае мястото си на масата.

Успокоен, аз се настаних между шкафа и вратата.

Всяка вечер ходех с баба в училището, стоях все там, в тъмния ъгъл, и слушах как тия възрастни и сериозни хора, какъвто беше и моят учител, се занимаваха с нещо, което ми се струваше съвсем празно и глупаво, докато най-после репетициите свършиха и по мнението на аптекаря пиесата беше готова.

Оставаше само да дойде денят на представлението.

Благотворителен бал

Ето че дойде денят на представлението.

Празнично украсеният с гирлянди и цветя читалищен салон, осветен ярко от две петромаксови лампи, беше изпълнен с народ. Затаили дъх и впили погледи в сцената, хората внимателно слушаха и гледаха какво става там. А там, между трите стени на някаква стая, ходеше млада и хубава жена, често заставаше пред огледалото и с кокетни движения на заголените си бели ръце поправяше спуснатите на руло коси. Явно беше, че тя чакаше някого. И наистина този, когото чакаше, не закъсня. Скоро през двукрилата врата влезе млад мъж с огромен букет в ръце. Жената го посрещна развеселена. Двамата размениха по няколко думи и мъжът, като се поклони, поднесе й букета. Тя го пое усмихната, поблагодари и го натопи в една ваза на масата. Но в тоя момент на вратата се почука. Смутена, младата жена не знаеше какво да прави. Тя бързо измъкна отнякъде чувал и помоли мъжът да влезе вътре, след което го завърза над главата му и така той остана да седи клекнал. Публиката започна да се смее. Вратата се отвори и влезе друг млад мъж със също такъв огромен букет. Жената го посрещна и пое от ръцете му букета, като се усмихваше и му благодареше. Но на вратата отново се почука. Този път чукането беше толкова силно, че стените на стаята се разклатиха, а двете крила на дъсчената врата се отвориха. Но публиката като че ли нищо не забеляза. Тя бе погълната от това, което ставаше на сцената, между трите изкуствени стени на стаята. След като натопи букета в друга ваза, младата жена донесе още един чувал. Мъжът влезе в него и остана да седи също тъй клекнал като първия, със завързан отвор над главата му. Влезе третият мъж. Но в тоя момент аз изтръпнах. Обзе ме смущение и срам. Вълнението ми бе толкова голямо, че не можех повече да гледам и затворих очи. Боже мой, та това е моят учител Стойко Симеонов! Нима и той ще се остави да го завържат в чувал? Стана ми обидно, много обидно за него и аз усетих как на очите ми напряха сълзи, но преглътнах и ги задържах да не потекат по лицето ми. Когато отворих очите си, букетът беше поднесен с поклон и усмивка. Младата жена го натопи във вазата до другите букети, а в това време на вратата вече се чукаше за четвърти път. От своето място в края на последната редица аз скочих със стиснати юмруци и едва ли не извиках от възмущение…

Представлението свърши. Но аз дълго не можах да се успокоя. От мъка не знаех какво да правя. Беше ми и обидно, и срамно, че учителят, когото много обичах, беше изпаднал в такова глупаво положение. Знаех, че това не е истина и че така е само в пиесата, познавах и учителката, която играеше младата жена, но не можех да се примиря с мисълта, че той, моят учител, се бе съгласил да изпълнява такава роля. През цялата вечер аз ходех насам-натам из салона и не можех да си намеря никъде място от мъка.

Успокоих се едва когато започна балът.

Военната музика беше заела сцената и свиреше валсове. По поръсения с парафин, гладко излъскан паркет, под ослепителната светлина на двете петромаксови лампи, се въртяха двойки… От балкона някой пръскаше книжни серпентини и конфети, които се сипеха върху главите им.

Беше весело, забавно, изумително хубаво! Не намирах думи, за да изразя пред баба всичко това…

Най-шумни бяха децата, дошли с майките и бащите си. Те се гонеха из салона, провираха се между хората, които седяха покрай стените и водеха оживени разговори. Заедно с тях, малките палавници, тичах и аз, опиянен от щастие. По в най-красивия миг, когато щях да настигна едно момиченце с розова рокличка, някаква тежка ръка здраво ме хвана за яката и притисна до стената. Обърнах се и с изненада видях, че това беше господин Веселинов, мъжът на председателката. Той беше смръщил вежди и лицето му изразяваше като че ли готовност да ме пипне за ушите. Гняв и едва сдържана закана блестяха в очите му. Бузите му бяха зачервени, а долната устна, дебела и увиснала, неудържимо потреперваше.

— Ти… какво правиш тук? — изсумтя той, като раздруса глава. — Хайде, марш при баба си!

Не можах нищо да му възразя и задушен от плач, побягнах към стаичката, дето се намираше баба. Тя се бе свряла там между масите, отрупани с торти, пасти и всевъзможни сладкиши, които членките на дружеството сами бяха направили у дома си. От хълцанията и едва сдържания плач баба веднага разбра какво се бе случило с мен, но тя не можеше да ми помогне и за да ме утеши, притисна ме до себе си и ми пошепна на ухото:

— Не плачи, чедо! Такива са те, господарите… На̀, вземи това и си го хапни, докато не е дошъл някой и види, че съм ти дала без разрешение! — рече тя с гальовен глас и пъхна в ръцете ми едно доста голямо парче от торта.

Притулих се в ъгъла зад масите и лакомо заядох. После, успокоен напълно, продължих да наблюдавам от мястото си госпожите и господата, които идваха да разгледат бюфета. Разбира се, още никой не купуваше, а само си избираха тая или оная торта, слагаха бележка с името си и си отиваха. Изразих учудването си пред баба.

— Аз не разбирам и не мога да преценя коя колко струва — обясни ми тя. — Това ще направят после госпожа Веселинова и госпожица Денишева, секретарката…

Но това „после“ много се бавеше, а вместо него продължаваха да идват разните госпожи и господа, едни от други по-натруфени и важни. Госпожите бяха с напудрени, потни лица и събрани на тежки кокове коси, с деколтирани дълги рокли, мъжете — в модни костюми, с бели нагръдници и корави колосани яки. Идваха те, поглеждаха отдалеч и със съжаление, че не могат веднага да си купят, бавно се отдалечаваха.

Една едра, пълна, затлъстяла жена със силно начервени устни и напудрен дебел врат, облечена в яркозелена рокля и със затъкнато букетче теменужки в бухналата коса, почти навря дългия си нос в най-голямата и най-красиво изработената торта. Но тя веднага бе избутана от трима мъже, между които познах и аптекаря, който бе организирал и ръководил представлението. Те посегнаха към тортата, но баба се изпречи насреща им и не позволи да я вземат.

— Но защо? Ние ще платим!

— Не може, господа, още не продаваме.

— А кога? — попита аптекарят.

— После, когато дойде госпожа Веселинова…

— Охо, има да чакаме много това „после“! — рече друг един и като избута леко баба, грабна мукавената чиния с тортата и я отнесе в ъгъла, дето имаше празна маса.

Тримата се наведоха и започнаха да ядат, като се шегуваха и смееха. Баба помърмори, възмутена от постъпката им, но скоро се примири с надежда, че госпожа Веселинова ще дойде и ще се разбере с тях. Мъжете изядоха тортата, избърсаха ръцете си с книжни салфетки и без да прекъсват шегите и смеха си, напуснаха стаичката. На излизане аптекарят се обърна към баба:

— Ако те питат, кажи им, че ние сме изяли тортата!

Баба нищо не му отговори. Наистина какво можеше да каже тя на тия развеселили се, разпуснати господа? Гледах съчувствено към баба и разбирах, че бе станало нещо много лошо. Но защо още се бавеха госпожа Веселинова и госпожица Денишева? И кога щеше да настъпи това „после“?

Изведнъж, съвсем неочаквано, шумът и врявата в салона бяха пронизани от силно свирене с флигорна и тутакси всички стихнаха. От сцената един глас обяви, че бюфетът се открива и че ще има наддаване за най-голямата и най-красиво изработената торта. Чуха се одобрителни възгласи, някои изръкопляскаха и хората се впуснаха към стаичката.

Дотичаха запъхтени госпожа Веселинова и госпожица Денишева.

— Тортата! — извика председателката. — Моля ти се, бабо Станке, по-бързо!

Баба мълчеше, навела виновно глава.

— Какво е станало с тортата? — спусна се към нея госпожа Веселинова, когато видя, че мястото на масата беше празно. — Къде е тя? Кой я взе?

— Аптекарят… господин Паунчев и още двама господа… Поръчаха ми да ви кажа, че те я изядоха…

— Боже мой! — проплака едва ли не със сълзи госпожа Веселинова и се отпусна с подкосени крака на стола, като закри лицето си с ръце. — Какъв срам! Обявихме и хората чакат… Иди, моля ти се — обърна се тя към госпожица Денишева, която стоеше до нея слисана и объркана, без да знае от смущение какво да прави, — иди, миличка, и съобщи, че наддаването се отменя…

Госпожица Денишева, висока, слабичка, с развълнувано бледо лице, веднага изхвръкна навън.

Миг само след това на вратата застана аптекарят. На слабото му набръчкано лице се бе появила усмивчица, с която той искаше да си придаде безгрижен вид. Щом го видя, госпожа Веселинова, тутакси скочи на крака.

— Как можахте! — извика тя.

Лицето на аптекаря се заля от червенина.

— Госпожо, извинете, но това беше шега — рече той тихо, като се мъчеше да скрие уплахата си.

— Шега? Лоша шега, господин Паунчев… Ох, да, лоша шега! — и госпожа Веселинова се отпусна отново на стола.

— Аз не знаех, че… и после никой не ми каза за какво е тая торта, но аз съм готов да я платя… Разбирате ли? — и той разпери безпомощно ръце. — Кажете, колко струва?

Госпожа Веселинова бързо се опомни. Лицето й прие по-мек израз и като поразмисли, тя веднага отговори:

— Не знам, господин Паунчев, но сигурно от нея при наддаването щяхме да вземем много…

— Но… колко? Кажете, моля!

— Най-малко двеста.

— Ето, вземете! — каза с въздишка аптекарят и като извади от джоба на сакото си дебел, натъпкан портфейл, измъкна една банкнота и я подаде, после зачервен, със запотено лице се отдалечи.

Като изневиделица долетя пак госпожица Денишева.

— Обявих, че бюфетът е открит — рече тя задъхана и посочи с ръка тълпата, която шумно, с викове, шеги и смях напираше към вратата на стаичката.

За по-малко от половин час всички торти и пасти, всички сладкиши бяха разпродадени до последна трошица и двете, председателката, госпожа Веселинова, и секретарката, госпожица Денишева, седяха уморени сред празните маси и се гледаха усмихнати.

Аз знаех, че те бяха спечелили много пари от този благотворителен бал и че част от тия пари щяха да бъдат използувани за безплатната ученическа трапезария. Но какво щеше да стане с другата, по-голямата част?

Трапезарията

Тя се намираше в центъра на града в една стара чорбаджийска къща. В съседство с нея беше пожарната команда, а оградата й опираше почти до брега на реката.

Двукатна, с веранда и дъсчена резба, с потъмнял от времето таван, украсен със старинна дърворезба, къщата имаше напълно запазен вид и представляваше рядко произведение на архитектурното изкуство. Сега, когато си спомням всичко това, аз виждам какво голямо значение са отдавали хората, които са живеели в нея, още повече пък тия, които са я строили, но тогава тя не беше от такова значение за нас, децата, и ние я наричахме просто „Трапезарията“.

Кой знае защо, управителният съвет на женското дружество беше наел тъкмо нея. Може би председателката, госпожа Веселинова, или секретарката, енергичната госпожица Денишева, бяха сметнали, че ще бъде добре, ако децата, които се хранят там, се проникнат от съзнанието, че тяхното съществование се дължи преди всичко на здравите устои, оставени в наследство от старите чорбаджийски родове.

Каквото и да е, все пак аз много се изненадах и дори мъничко смутих, когато отидох за пръв път там.

Тоя ден дежурна беше госпожица Денишева. Тя стоеше горе, на верандата, и посрещаше строго всички, които бяха закъснели. Слабичка и суха, с плисирана пола и маркизетена блузка, тя стърчеше сред буретата и саксиите с цветя като комар, долетял откъм реката, и бледото й личице с остър като хоботче нос много напомняше на нейните питомци за нрава на това насекомо.

Децата влизаха през тежката дъбова врата в двора шумно и весело, но щом я видеха, изведнъж се смълчаваха, бавно се изкачваха горе и като я поздравяваха, бързаха да влязат в една от стаите. А тя мълчаливо продължаваше да наблюдава идващите и леко се понамръщваше, когато забележеше, че някой не е измил босите си крака или пък не се държи така, както изисква доброто възпитание.

Бях ходил неведнъж у тях с баба и тя ме познаваше, но тоя път на мен ми се стори, че не ми обърна никакво внимание. Аз се опитах да мина покрай нея и вече бях до вратата, когато тя протегна ръка и ме хвана за рамото.

— Ти за пръв път ли идваш да се храниш?

— Аха, за пръв път.

Госпожица Денишева сви устни.

— Хайде, влизай и друг път да не закъсняваш! — рече тя, извади от чантата си кърпичка и избърса ръцете си.

Смутен, изтичах с подкосени крака и заех едно от свободните места.

Оттогава аз редовно посещавах трапезарията и бях много доволен, че мога да ям до насита от вкусните супи на опитната готвачка леля Злата. Ние бяхме около тридесет деца и наведнъж се хранехме на дългата маса, разположена в една от стаите. Щом ни пуснеха от училище, всички бързахме към тясната крива уличка, дето се намираше трапезарията, и докато чакахме да стане време за обед, играехме в широкия двор.

Запознал се бях с няколко момчета, с които образувахме дружина. Ние бяхме най-безгрижните, най-веселите, най-буйните. Особено се отличаваше между нас едно дребничко, но живо и пъргаво момче — Данчи Пенеса. То измисляше винаги нови игри и беше инициатор на всички лудории. Изключение правеше друго едно момче, пълничко и набито в плещите — Дочо Шипков, на когото викахме Шипката. Имаше нещо умно и разсъдливо в израза на лицето му, нещо спокойно и ласкаво в погледа на светлите му очи. Макар да беше твърде сдържан, тих и кротък, Дочо Шипката също вземаше участие в нашите лудории, в кратките и невинаги без последствие скитания. Нямаше място в цялата околност, дори до воденицата с бента на реката, дето не бе стъпвал нашият крак, не бе пипвала нашата ръка, не бе назъртало нашето око…

Веднъж в тия скитания открихме в двора стар, затрупан канал. Вдигнахме тежката каменна плоча и с неочаквана решителност се спуснахме в шахтата. Оказа се, че единият край на канала има изход и извежда до брега на Осъм. Но къде извежда другият? И какъв беше тоя канал? Кога е бил построен? За какво е служил? Тия въпроси силно развълнуваха нашето въображение и ние решихме да го изследваме.

Ето ти небивало приключение, пълно с изненада и рискове!

В главите ни се родиха най-необикновени и невероятни предположения за подземни входове и тайнствени дворци. Ние бяхме все големи момчета, ученици, и не вярвахме, че съществуват такива светове, но нали все пак бяхме чели приказки, в които се разказва за тях? Запалени от жажда за приключения и особено да блеснем като герои пред момичетата, които бяха вече научили за нашите намерения, всички решихме да слезем в него и да го изследваме.

Пръв тръгна най-смелият от нас, Данчи Пенеса. Аз бях последен. Пълзях след тях и усещах как от вълнение сърцето ми биеше до пръсване, но не се върнах, защото не исках да мина за страхлив.

Вътре беше тъмно, толкова тъмно, че нищо не се виждаше. Усещах как се задушавам и бях вече решил да викам за помощ, когато изведнъж свежа струя въздух нахлу в гърдите ми и пред очите ми блесна светлина. Но тези, които бяха пред мен, пропаднаха някъде и уплашен, аз извиках:

— Хей, къде сте?

— Тука сме — обади се Данчи Пенеса. — Не викай, че ще ни чуят…

Една ръка се протегна и ми помогна да сляза. Изведнъж се намерих в някаква стая, пълна със счупени гърнета, с парчета от дъги и обръчи за бъчви. Взрях се в здрача и различих силуета на Дочо Шипката.

— Къде се намираме? — попитах, все още разтреперан, и започнах да опипвам стената.

— Тсс, по-тихо! — скара ми се той. — Не чуваш ли?

— Какво?

— Гласове!

— Гласове… на хора ли?

— Ами че ти какви искаш да бъдат! — засмя се той.

Видях как Данчи Пенеса се покачи по зида и назърна през прозорчето, после скочи и каза зарадван:

— Видях ги!

— Кои? — попитах изтръпнал.

— Конете.

— Какви коне?

— А бе, не разбираш ли? Видях конете… и двуколките с бъчвите, и помпите видях… Само хора нямаше! — рече той със съжаление.

Едва сега разбрах, че бяхме излезли в двора на пожарната команда. Успокоих се. Свикнал вече с тъмнината, аз съзрях някаква врата вляво. Показах я на Данчи Пенеса. Той веднага я отвори и тръгна бавно нагоре по широката каменна стълба. Последвахме го и ние. Изведнъж се намерихме под широк навес, дето бяха наредени двуколки с бъчви за вода. Спряхме се. Затаили дъх, няколко минути ги оглеждахме.

— Момчета, искате ли да се пошегуваме? — предложи Данчи Пенеса и преди да разберем какво ще прави, той се спусна и дръпна чепа на първата бъчва, после на втората и най-после на всички останали.

— Бягайте! — извика Данчи Пенеса и изтича обратно по каменната стълба.

Отново потънахме в мрак, отново запълзяхме един подир друг по тесния, задушлив канал. Но както винаги в такива случаи, стана това, което най не очаквахме.

Като стигнахме шахтата в двора на трапезарията, едно от момчетата падна в нея и си счупи ръката. То тъй изрева от болка, че от кухнята дотичаха жените, които прислужваха, и ни откриха.

В същия миг долетяха и пожарникарите, пипнаха ни за яките и ни откараха при своя началник. Разбира се, госпожица Денишева не ни защити, а още същия ден нареди да бъдем лишени от правото да се храним в трапезарията. Но това не беше най-лошото. Най-лошото беше, че разсърденият началник на пожарната команда, един мустакат фелдфебел, така ни напляска с тежките си пестници, че едва се отскубнахме и спасихме с бягство.

Какво се бе случило?

Докато сме пълзели под земята, водата тъй много се разляла, че стигнала до постройката, дето било помещението на дежурните пожарникари. Един от тях забелязал шумния поток, скочил и изтичал към навеса. Там той веднага разбрал всичко. Развикал се и на помощ дошли другарите му, но не могли да открият следите на пакостника. Едва когато чули шум и викове, те разбрали кои са тия герои и бързо се спуснали към трапезарията.

Този ден за мен е един от най-паметните в живота ми.

Оттогава винаги, когато ми се случи да мина покрай вратата на пожарната команда, обръщам глава и гледам да се махна по-далеч от мястото, с което ме свързват неприятни спомени. А колкото до това, че престанах да се храня в трапезарията, аз и сега съжалявам, защото за дълго бях лишен от възможността да ям до насита такива вкусни супи, каквито умееше да прави опитната готвачка, обичаната от всички ни леля Злата.

Разстрел

Един ден в края на август Ловеч се събуди разтревожен от страшна вест: бил убит капитан Папанчев. Този капитан аз добре познавах. Живееше той само през две улици от нашата къща. Беше дребен, сух, чер и много наперен със заострените си, вирнати нагоре мустачки. И много сприхав, много зъл. Ходеше все намръщен и сърдит, сякаш всички хора по улицата му бяха виновни за нещо.

И ето — за същия този капитан Папанчев се говореше, че бил застрелян от един войник.

Как е бил застрелян? И защо е бил застрелян? Тия и много други въпроси вълнуваха градчето. За по-малко от час вестта обходи всички къщи и ние, децата, сврени по ъглите, слушахме със затаен дъх възрастните и се питахме как може да бъде убит един човек. Едва късно вечерта станаха известни някои подробности около това престъпление.

Най-напред се разправяше, че войникът, който го убил, случайно стрелял. Чистил пушката си след учение вън, пред входа на казарменото помещение, и в момента, когато капитанът минавал, натиснал спусъка, без да знае, че вътре имало патрон. По-късно се разбра, че войникът отдавна търсел случай да си отмъсти на капитана, тъй като този му бил ротен командир и се държал много лошо с него. Както сам признал пред следствената комисия, не стрелял случайно, а се прицелил и го убил.

— Осъдили го веднага на смърт и утре ще го разстрелят на Табашкото поле — каза тихо баща ми.

— Божичко мили! — изплака баба. — А защо това момче е направило така? Сигурно капитанът е виновен…

— И още как! — потвърди с кимане баща ми.

Бях убеден, че той знаеше още много неща за капитан Папанчев, при когото бе служил през време на войната, но не искаше да говори пред мен. Все пак любопитството на мама надделя:

— Вярно ли е, Цеко, че се е държал много лошо с войниците?

— Ха! Вярно ли е? — разпери баща ми ръце. — Та той не беше човек, а звяр! Разбираш ли, Тоте? Сигурно на момчето му е дошло до гуша и затова се е решило на тая постъпка…

На другия ден рано сутринта аз изтичах до Цачови, за да го попитам ще ходи ли на Табашкото поле да гледа как ще разстрелват войника. Двамата се скрихме зад одъра и там заговорнически зашепнахме, но щом се наканихме да излезем, майка му, леля Куна, веднага ни спря:

— Къде? Ушите ви ще отпоря, ако отидете. Чухте ли?

Въпреки нейните заплахи ние се отскубнахме малко по-късно и отидохме на прочутото Табашко поле.

То се намираше на другия бряг на Осъм. Беше цялото обраснало с бодили и магарешки тръни. В единия му край, долния, до сами реката, се издигаха ниските, разкривени сгради на табакханите — работилници и складове за кожи. Тук улиците бяха тесни, през зимата пусти и разкаляни, а през лятото необичайно шумни и оживени от хора, коли и коне, от кучета и котки. Страшна и непоносима смрад идеше от малките дворове, затрупани с купчини тор, кокали и гниещи кожи.

Такава беше Табашката махала.

Аз неведнъж бях идвал тук и винаги, когато минавах през нея, изпитвах страх и отвращение, като гледах тия мрачни, неприветливи сгради с потъмнели каменни плочи на покривите и с изпокъртена мазилка на стените, без прозорци на горния етаж, но със здраво заключени врати, на които обикновено виси огромен ръждив кофар. И винаги в реката, нагазил до коленете, стоеше наведен някой табак и стържеше с дълъг, изкривен като ятаган нож щавената кожа, опъната върху ниска дървена скеля, а край него плуваха парчета с косми и водата беше мътна, мътна…

От тая махала носеше името си и полето — също тъй неприятно за гледане. И ако не беше хълмистото възвишение с лозята в горния му край, човек би помислил, че това е най-лошият кът от цялата околност.

Като минахме по железния мост, ние веднага се насочихме натам, дето имаше окопи и дето войниците произвеждаха стрелби с бойни патрони по дъсчени мишени. И двамата знаехме, че нямаше наоколо друго, по-подходящо място за разстрелване на един човек. Поне тъй ми каза Цачо, който беше по-голям и знаеше много повече от мен. Но по това време на деня тук не се мяркаха дори и кучета и ние напразно се лутахме, за да открием някакви пресни следи от изкопан гроб и побит до него кол. Едва по обед се върнахме.

Вкъщи вече никой не говореше за убийството на капитан Папанчев, нито пък за разстрела на войника, като че ли всички бяха забравили тая зловеща история. Но на другата сутрин градчето отново се размири, щом хората научиха, че днес ще бъде погребението на капитана.

Не само аз, но и мама, и баба, и всички наши съседи изтичахме пред къщата, дето живееше капитанът. Тя беше стара, двуетажна, с един прозорец към улицата и точно оттам, от тоя разтворен прозорец, идеха гласове и плач. А вън беше почерняло от народ. Хората бяха толкова много, че нямаше място къде дошлите по-късно да застанат, затова мнозина надзърваха през оградите, а ние, децата, се бяхме покатерили по дърветата.

Но защо се бавеха и не изнасяха ковчега? Кого още чакаха?

Най-после откъм казармата се зададе рота войници с военна музика, а след тях, влачен от два едри, гривести коня, трополеше железният лафет на едно артилерийско оръдие. Наперен млад офицер вървеше отстрани и със стегнатата си походка и дрънкащата си сабя внушаваше трепет и страх у всички. Тутакси заедно с ротата от съседните улици се появиха и дойдоха още няколко офицери.

За миг горе, на втория етаж, настъпи тишина, после гласовете заговориха по-високо, плачът се превърна в ридание и аз видях как по стълбата слязоха четирима офицери, като носеха ковчега на раменете си, настаниха го върху лафета и застанаха мълчаливо от двете му страни. Чу се кратка команда и всички потеглиха бавно към гробищата под звуците на военната музика, която свиреше погребалния марш с неподозирана трогателност и чувство на неизразима тъга.

Опитах се да се промъкна между тълпата и да тръгна заедно с децата подир ротата войници, но мама ме хвана за ръката.

— Хайде, стига, връщай се, че баща ти ще се кара! — рече тя и без да слуша моите молби, поведе ме към къщи.

През един от следващите дни ние научихме, че войникът още не бил разстрелян и се намирал в ареста…

Няколко пъти с Цачо се провирахме през телената ограда и влизахме в казармения двор, без някой да ни види. Минавахме покрай караулното помещение и се взирахме през желязната решетка на прозорчето, но вътре, в тъмната стаичка, дето държаха провинилите се войници, не можахме да видим никого. Само третия път, когато се връщахме, аз успях да различа нещо свито на нара и ако не беше ни подгонил часовоят, щях да се поспра и разгледам по-добре.

За него, за войника, се говореха вече много интересни неща.

Една вечер чух мама да казва на една наша съседка, че кака Веса, същата тая, която живееше срещу нас в старата двукатна къща с голям чардак, била тежко болна. Разболяла се била от мъка за войника, защото двамата се любили и наскоро щели да се женят.

Това ме порази като гръм. Знаех какво значи това и си представях как болната кака Веса страда и се измъчва за него. Заедно с нея страдаше и мама, страдаха и се измъчваха много хора в градчето. Мама често прескачаше отсреща, у какини Весини, за да я навести, прекарваше там по няколко часа и се връщаше разплакана, със зачервени очи. И винаги, когато баба я запитваше как е болната, тя поклащаше безнадеждно глава.

— Горката! — въздишаше баба и се кръстеше. — Да бяха й позволили поне да го види…

— О, мамо, и от това няма полза, ами язък за момичето, пък и за момчето! — отговаряше мама и мъката изкривяваше лицето й.

Най-после дойде денят, който всички чакаха.

Вестта, че ще разстрелват войника, изведнъж обходи градчето. А и общинският барабанчик побърза да разгласи това, за да се стекат хората на полето и видят как ще бъде извършена екзекуцията — „за назидание на непокорните“, както бе заявил кметът.

Всички, които мислеха, че имат сили да издържат на гледката, се втурнаха към Табашкото поле. Отидохме и ние с Цачо. Бяхме позакъснели, но още нищо не бе свършено. Хората се бяха събрали и отдалеч наблюдаваха.

А там, в края на полето, отдето започваше хълмистото възвишение с лозята, стояха неколцина офицери, все началници, и тихо разговаряха. Между тях беше кметът, двама-трима общински съветници и, разбира се — попът, висок, мършав, с развяна коса под калимавката и черно раса, кацнал като гарван върху купчината пръст. Имаше и няколко дами, жени на офицери, с чадърчета в ръце и дълги до петите рокли. Всички чакаха да започне церемонията. Но защо се бавеха? Кого чакаха? Пак от Цачо разбрах, че осъденият на смърт още не бил дошъл.

Обзело ме бе вълнение. Любопитство и желание да видя как ще стане това се бяха примесили със страх и съжаление към него, към годеника на кака Веса, и всичко туй напираше в гърдите ми с такава сила, че чувствувах как се задъхвам. Видях как хората от задните редици се обърнаха и някой извика:

— Идат!

Тълпата се раздвижи, люшна се на една страна и се разбърка в безпорядък. Някои се спуснаха тичешком към моста, отдето взвод войници с натъкнати на пушките ножове, караше осъдения на смърт. Изтичах и аз, но се препънах и паднах. И докато да разбера какво става, край мен минаха войниците и аз нищо не видях, нищо не чух. Хората отново се бяха събрали и образували стегнат пръстен от тела, нещо като плътна стена, през която никой не можеше да мине. Аз напразно подскачах зад гърбовете им и се опитвах да хвърля поне един поглед над техните рамене. Отчаян, бях вече се примирил със съдбата си на дете, за което никой не иска да знае, когато двамата мъже пред мен се размърдаха и като се възползувах от това, бързо се проврях между краката им и изтичах до групата на по-големите деца.

Взводът спря. Разнесе се команда и войниците се пръснаха във верига. Пред нея остана само той, осъденият на смърт. Беше висок, строен и бледото му, посърнало лице контрастираше с гъстата му черна коса. Облечен в извехтял панталон, закърпен на коленете, и с куртка без пагони, разкопчана тъй, че се виждаше тънката му бяла шия, той стоеше изправен и не поглеждаше встрани, сякаш това, което ставаше наоколо му, никак не го интересуваше.

Един фелдфебел отиде при него, пошушна нещо на ухото му и леко го блъсна напред. Той като че ли едва сега разбра какво щеше да стане, изгледа всички учудено, с нескрит трепет в очите, бързо закрачи и застана зад купчината пръст. Народът ахна и по сключения пръстен премина въздишка. Всички забелязаха, че това е гроб и че зад него има бял, боядисан с вар кол. Сърцето ми силно заби и за да не гледам повече, затворих очи.

Когато ги отворих, аз с изненада видях, че войникът още стоеше изправен пред гроба, но вече не с наведена, а с изправена глава и гледаше спокойно като човек, който знае какво го очаква. В същия миг попът, с нахлузен на врата си епитрахил, се приближи и като му каза тихо нещо, поднесе кръста, за да го целуне. Но войникът махна с ръка и той се отдалечи. Тогава излезе напред един млад офицер, същият онзи, който при погребението командуваше ротата, и вдигна ръка. Барабанчиците забиха бързо и отсечено, войниците застанаха мирно. Със ситни стъпки към тях се завтече висок, прегърбен мъж с очила, за когото казваха, че бил военен прокурор, изправи се пред осъдения и му прочете някаква заповед, после прибра листа в джоба си, извади кърпичка, избърса потното си чело и попита:

— Има ли да кажеш нещо?

— Не — отговори войникът.

— Това ли е последната ти дума?

Осъденият мълчеше. Настъпила бе тишина, дълбока, тягостна тишина, която никой не смееше да наруши. Чуваше се как хората тежко дишаха и как една жена, едва сдържайки се, хълцаше.

— Да — проговори най-после осъденият и направи леко движение с ръка, — но преди това разрешете ми да изпуша една цигара…

Дадоха му цигара. Офицерът, който командуваше взвода, му поднесе клечка кибрит, за да я запали. Войникът дръпна веднъж-дваж, пусна облак дим през носа си, смръщи вежди и захвърли цигарата. С махане на ръка той даде знак, че е готов.

— Завържете очите му! — заповяда прокурорът.

Пълният фелдфебел изтича и поиска да превърже очите му с кърпа, но осъденият леко го отблъсна и помоли прокурора:

— Не може ли, без да ме връзвате?

— Не, не може! Такъв е законът…

— Тогава, моля, разрешете ми за последен път да изпея една песен.

— Песен? Да изпеете песен? — Прокурорът го погледна изумен, после се обърна към офицерите. Той долови жеста, който му направи командирът на полка, усмихна се някак неопределено и кимна. — Е, добре, пейте, щом искате!

Отново настъпи тишина. Но тоя път тя не беше тъй мъчителна и тягостна. У всички пламна любопитство и желание да чуят каква песен ще изпее. Хората се заоглеждаха и разприказваха. Това трая само една минута, после всички пак впиха погледите си в него.

А той, осъденият на смърт, продължаваше да стои изправен до кола и аз видях, че по лицето му не трепваше нито един мускул. Помълча малко и изведнъж, съвсем неочаквано, започна да пее — най-напред тихо, после по-високо и накрая гласът му се разля като вълна над цялото поле:

О, Весо, мила Весо,

ти, скъп ми идеал,

недей да плачеш, Весо,

недей да жалиш ти!

Той пееше, вдигнал гордо глава, и гледаше далече някъде над главите на хората, които стояха около него притихнали и смутени от това, което слушаха. А той продължаваше да пее:

Щом чуеш ти гърмежи

и тих камбанен звън,

тогава знай ти, Весо,

че паднал съм убит…

— Стига! — извика прокурорът, целият зачервен от яд, и махна с ръка. — Вържете го!

Фелдфебелът изтича и докато връзваше ръцете му зад кола, а после и очите му с кърпа, осъденият продължаваше да пее и гласът му се носеше в задремалия покой на горещия августовски ден като тихо стенание, което постепенно заглъхваше и умираше, задушено в гърлото.

Хората не издържаха и се люшнаха напред. Чуха се сподавени хълцания на жени, които вадеха кърпички и триеха сълзите си, чуха се и протести, тежко и басово ръмжене на мъже, кашляне, ропот. Наистина ли ще го разстрелят? И какво правят те тук?

Народът напря, пръстенът се огъна и разчупи. Но в същия миг поручикът, който стоеше пред взвода, изтича с извадена сабя на десния му фланг, застана там, побави се около една секунда и като вдигна сабята, изкомандува:

— Взво-од, мир-но!

Веригата на войниците се изпъна.

— За стрел-ба! — извика офицерът и тутакси след това: — Огън…

Минута още на колебание и тишина, ужасна, зловеща тишина, изпълнена с напрежение, и… команда:

— Бий!

Екна залп. Видях как краката на войника се подгънаха, как тялото му омекна и се свлече, но не можа да падне, понеже ръцете му бяха завързани отзад на кола, и само главата му увисна на гърдите.

— Аааа — ревна тълпата и всички, които и не подозираха каква ще бъде гледката, побягнаха.

Една офицерска жена припадна, на друга й стана зле, а един мъж, като размахваше заканително юмруци, ругаеше високо и псуваше офицерите.

Онемял от ужас, аз гледах, но нищо не виждах. Наистина ли бяха го убили? Дойдох на себе си, когато войниците, строени по четирима, минаха покрай мен с пушки на рамо и с твърда, стегната стъпка се отдалечиха под гърма на барабанчетата. Изтичах подир бягащия народ и се прибрах у дома. Легнах, завих главата си с одеялото и до сутринта спах дълбоко и непробудно, без никакви сънища, сякаш бях бит жестоко до смърт и ми бяха отнели последните сили.

Този ден и всички следващи дни, които помня, минаха за градчето като кошмар, в който се бе разиграла една ужасно жестока драма. В нея уж нямаше виновни, а всъщност всички бяхме виновни. Аз знаех причината на тая глупава драма, но я пазех като тайна и от угризение на съвестта не можех никъде да си намеря място. Ходех по цял ден като замаян и все ми се струваше, че и аз съм виновен за смъртта на войника.

Постепенно случката се позабрави, избледня в съзнанието на хората и те почти не си спомняха за убийството на капитан Папанчев, нито пък за разстрела на войника, а си спомняха само песента и я пееха винаги, когато се съберяха на разговори. Тя се носеше из градчето като спомен за една легенда, станала неизвестно кога и къде, но от която човешкото сърце, веднъж докоснато, трепти и звъни като струна.

Борба за хляб

Майка ми все още работеше в тютюневия склад. Връщаше се привечер, за да се залови веднага за домакинската си работа. Понякога закъсняваше и тогава за нас се грижеше баба, която ни прибираше от улицата, нахранваше ни, слагаше ни да спим, а после сядаше да я чака.

Една вечер мама се върна много късно. В просъница чух как тя отвори вратата и влезе бързо в стаята. Баба, задрямала с хурката в ъгъла, скочи да я посрещне. Аз се събудих.

— Защо толкова късно, ма Тоте?

— Бях на събрание, мамо.

— Пусти да останат и събранията ти! — започна да кълне баба. — Не виждаш ли, че няма кой да прибере и нахрани децата ти, мари? Аз съм вече стара, пък и болна, и не мога, а кака ти Елена не иска вече…

— Е, няма да умрат за една нощ, ако си легнат гладни!

— Стига, проклетнице! Ти пак своята знаеш и никого не слушаш, ама тия събрания ще ти изядат главата…

— О, мале, я мълчи, като не разбираш! — възразяваше й майка ми. — Че може ли една работничка като мене да не се интересува от политика?

Аз смътно долових, че спорът между тях се бе изострил и че те скоро ще се скарат, затова шумно се прозях и се размърдах в леглото, за да ги предупредя, че съм буден. Двете замълчаха известно време, после продължиха разговора си тихо, почти шепнешком. Сънят ме унесе и скоро потънах в дълбок мрак.

На другата сутрин пак не намерих майка си, пак изтичах на улицата и пак игрите ме увлякоха дотолкова, че забравих всичко — и разговора, и майка си.

Един ден рано следобед попаднах на главната улица, недалеч от пазарния площад, дето се намираше тютюневият склад.

Беше в началото на ноември. Валеше тих дъждец. По улиците, разкаляни и покрити с локви, не се виждаха хора. Тук-там трептяха като светулчици първите светлинки на запалените газени лампи в ниските дюкянчета и работилнички. Само от време на време се мяркаше мъж или жена, наметнати с платнище или шал, прибягваше куче или котка и пак всичко затихваше. Глухота и пустош… и сив есенен здрач, който бавно падаше и тегнеше над смълчания градец.

Бос, само по рубашка, измокрена от дъжда, с изкаляни до глезените крака и напукани, изранени от студа пети, аз вървях по улицата и не ме плашеше ни дъждът, ни това, че се бях отдалечил твърде много от нашата махала, от нашата улица, от нашия дом. Правеше ми силно впечатление и много ме забавляваше гледката, която се разкриваше пред мене. Макар че ми беше студено и зъзнех, продължавах да се мъкна покрай редицата дървени постройки и да надзъртам през малките, с потъмнели стъкла прозорчета. Тук виждах, наведен над бангото си, обущар да чука и набива клечки в разпраните вехти подметки, там побелял шивач кърпеше някаква дреха, а в бакалничката дремеше пред празния тезгях продавач и чакаше клиенти. Миришеше на газ, на катран, на кожи и цървули. Аз разглеждах всичко това с разгарящо се любопитство и ту се мъчех да се задържа по-дълго време пред осветеното прозорче, ту една мисъл, че съм се застоял много, ме жегваше и бързо тръгвах към склада.

Изведнъж в края на улицата се спрях. Порази ме един афиш, залепен върху зида на съседната къща. Изненадан и дори мъничко смутен, аз се взрях в картината, изобразена на афиша.

Висок, снажен мъж със запретнати ръкави на червената си риза, в син дочен панталон и кожена престилка през раменете — безспорно работник — държеше в ръцете си червена метла с дръжка и с един замах измиташе няколко други мъже, но много по-дребни от него, едва ли не като джуджета, смешни и жалки, облечени в странни и непознати за мене дрехи — с дълги черни палта, разтворени отзад като крилцата на лястовичка, с високи шапки и бомбелии обуща, каквито носеха само богаташите в града. По движенията и енергичния израз върху лицето на работника, по уплашените погледи на малките шишкави мъже, които се търкаляха в краката му, аз подразбрах какво е искал да каже с рисунката си художникът. Но почти нищо не разбрах от това, което бе написано над нея: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“.

Пролетарии! Какво значи тая дума?

И като сричах, аз се опитах да прочета позива по-долу: „Работници и работнички, да защитим делото на руските работници и селяни! Преди три години руският пролетариат извърши своята велика революция и смъкна от власт капиталистите и помешчиците. Днес в Съветска Русия хората мирно строят социализма, но световната реакция нахлу и обрича страната на гибел. Интервентите грабят градове и села, ограбват народа, безчинствуват. Докога ще търпим? Ще позволим ли да загине делото на социализма? БРСДП ви кани утре на протестен митинг…“. Не успях да прочета написаното докрай. Някой сложи ръка на рамото ми, наведе се и ме попита уплашено:

— Ванко, какво правиш тук сам по това време?

Обърнах се. Беше майка ми. Зарадван, аз я прегърнах през шията и извиках, като посочих афиша:

— Виж, виж, мамо, как този работник гони богаташите!

Мама се засмя.

— Виждам, сине. Афишът е наш, на нашата партия…

Тя ме наметна с шала си, хвана ме за ръка и ме поведе към дома.

— Защо си излязъл в това време? Нали ще простинеш?

— Исках да те посрещна…

Мама ме прегърна и целуна.

— Ох, маминото! — каза тя с треперещ глас и видях на очите й сълзи. — На мама мъжът… Ако баща ти е един такъв и не се сеща, барем ти дано станеш човек! А то… топла дума от него не чух, радост вкъщи не видях… — и тя млъкна, сподавила плача си.

Ние повървяхме известно време мълчаливо и я попитах:

— Мамо ма, какво е това партия?

Майка ми трепна, погледна ме учудено и като се усмихна, започна да ми обяснява:

— Партията, Ванко, това е… това е…

Разбрах, че бе изпаднала в голямо затруднение и вече съжалявах, задето я попитах, но тя скоро се окопити и ми отговори:

— Партията е наша организация… на работниците. Тя ни ръководи в борбата против господарите…

— Против капиталистите ли?

— Да, против тях — кимна тя. — А ти откъде си научил тия работи?

— Видях ги на афиша. Там пише и една друга дума: революция… Какво е това революция?

— Бунт, сине. Хората искат да живеят добре, да има работа и хляб за всички…

— А пролетарии какво е, ма мамо?

Тя се замисли за момент.

— Пролетарии сме ние, Ванко, аз и ти, че си нямаме нищо. Пролетарий е и баща ти, и всички хора, които работят и с труд изкарват хляба си.

— Аха, сега разбрах! — заподскачах аз след нея. — Ами какво е това митинг?

— Митинг? — Мама махна с ръка. — Е, това утре ще научиш. Утре ние ще имаме митинг. Ще дойдеш и ти с мене. Нашата партия иска…

— Коя е вашата партия?

— Българската работническа партия.

— Тая, която е написала афиша ли?

— Да, сине. Ама хайде, стига вече! Малък си още, а като пораснеш, сам ще научиш всичко. Утре следобед ела и ме чакай пред склада, заедно ще идем на митинга!

Влязохме в затоплената стая. Баба седеше до запалената печка и разказваше на сестра ми приказки, както на мене едно време, и ни чакаше. Като ни видя така измокрени, тя стана и се разтича да донесе сухи дрехи, за да се преоблечем. После започна да мърмори недоволна, че не съм се обадил, а съм се измъкнал, без да ме чуе и види. Мама сложи и нареди софрата. Но аз не ядох, развълнуван от мислите, които бе събудил афишът у мене. Взех само два-три залъка от топлата питка, сръбнах веднъж-дваж от зелевата чорба и побързах да си легна, та по-скоро да мине нощта и да дойде другият ден…

А на другия ден, щом се върнах от училище, хвърлих учебниците си на миндера в малката стая и без да се обадя на баба, изприпках навън. Беше още твърде рано за срещата с майка ми. Но търпи ли детското сърце?

Докато тютюноработниците не бяха напуснали склада, аз скитах из улиците. Дъждът престана и калта изсъхна. Градецът се бе посъживил след студената и дъждовна нощ. Хората ходеха развеселени и доволни. А като че нарочно грееше едно топличко слънчице — да не му се нарадваш! Аз ходех по чистите, изметени улици и се чувствувах щастлив, както никога досега…

Тъкмо се спрях пред един манифактурен магазин и се заплеснах в наредената на витрината стока, майка ми дойде и ме дръпна за рамото.

— Хайде, Ванко, че закъсняхме! Другарите тръгнаха и сега трябва да ги догонваме…

Тя ме хвана за ръката и ние се спуснахме подир отминалата върволица мъже и жени — работници от близките предприятия. Настигнахме последната група и се наредихме на опашката.

— Къде отиваме, ма мамо?

— Нали ти казах вчера? На митинг!

— А къде ще бъде той?

— Там на площада пред партийния клуб…

Скоро се озовахме на малкия площад оттатък реката. Тук имаше прост, но величествен паметник от гранит с образа на мъж със скромен вид, но с поглед, който говореше направо за силата на характера му и за извършения от него подвиг. Бях чувал, че този чуден мъж се казвал Тодор Кирков — комита и бунтовник, обесен от турците на същото това място, дето сега щеше да стане митингът, и ми стана много радостно, че и аз присъствувам тук.

Събрал се бе не много народ. Но по тесните криви улички откъм Вароша и по стария покрит дървен мост откъм Хармането и Дикисаня идеха още хора. Оживлението растеше. От разни страни се чуваха викове, закачки, смях. Постепенно площадът се изпълни с групички от по двама-трима души. На гърдите на всички бяха окачени червени лентички. Обзет от нетърпение, поглеждах към вратата на старата двуетажна сграда, в която се помещаваше партийният клуб. Кога ще започне митингът?

Най-сетне на малкия дървен балкон се появи висок, слаб мъж, облечен в дълъг черен жакет, с бяла яка и черна връзка, приглади разрошената си коса и като замахна с ръка, извика с гръмлив глас:

— Другари и другарки, запазете тишина! Откривам нашия митинг и давам думата на…

От шумните възгласи и викове, с които хората се събраха долу под балкона, не можах да чуя повече нито дума. Но скоро всички утихнаха и вперили очи натам, притаили дъх, слушаха и чакаха.

— Кой е ораторът? — обърна се към мама един хлебарски работник с побеляла от брашно престилка.

— Не знам, другарю — отвърна тя, — сега ще видим…

— Тссттт, пазете тишина! — подвикнаха им от разни места и мама му даде знак да мълчи.

До мъжа, който откри митинга, застана друг, но не тъй висок, слаб и сух, а по-едър, облечен в също такива черни дрехи, със също тъй буйна, дълга коса, паднала на раменете му. Като постоя няколко секунди мълчалив, впил острия си орлов поглед високо някъде над главите на хората, и като почака да утихнат шушуканията, той вдигна ръка и изведнъж заприказва бързо и сърдито, сякаш се караше с някого.

— Никола Тутракански! — каза някой с възторг и аз видях как очите му пламнаха от вълнение.

Ораторът започна речта си. Гласът му, остър и креслив, се понесе като светкавица над главите на хората, а думите му пълнеха сърцата с недоволство и готовност за борба:

— Нека думбазите разберат, че ние сме сила и че щом кажем, те трябва начаса да отстъпят…

— Бравооо! — викнаха всички в един глас и чести разпокъсани ръкопляскания заглушаваха речта на оратора.

Площадът ехтеше от викове. Хората все повече и повече се разпалваха. Някъде свиреха с уста. Напрежението растеше. А думите на оратора летяха като огнени птици…

Но тъкмо в най-разгорещения момент, когато ораторът сипеше закани срещу капиталистите — градските думбази и селските тузове, — от широката врата на участъка, някога хан, се изви като вихрушка и връхлетя срещу хората отряд конни стражари с извадени саби. Тълпата се стъписа. Ораторът млъкна. Всички обърнаха погледите си към онази страна, отдето идеше конският тропот.

— Какво има, другари? Какво става там? — питаха от разни места.

— Стражари! — отговаряха им накратко.

— Какво искат?

Отговор не последва. Там, дето се бе врязал отрядът на конните стражари, настана суматоха. Чуха се писъци. Някой изрева. После изпищя свирка и конниците напънаха срещу хората. Един пълен пристав, яхнал бял кон, размахваше бича си, шибаше по гърбовете, по раменете, по главите и ревеше на цяло гърло:

— Раз-пръс-кайте се!

Отнякъде изскочи мъжът, който откри митинга, хвана коня за повода и като го задърпа, закрещя:

— Стой! Кой ти даде това право?

— Махай се!

— Митингът е разрешен…

— Кой го е разрешил?

— Конституцията! — извика смелият мъж и дръпна още по-силно повода.

Конят изцвили и се изправи на задните си крака. Приставът едва се задържа на седлото. Разгневен, той се понадигна на стремената и замахна с бича си.

— На-азад! Аз съм конституцията!

Чу се свистене във въздуха. Бичът описа дъга и с плясък се усука около главата на мъжа. По лицето му се бе изписала тъмночервена ивица. Неколцина по-смели се спуснаха и го подкрепиха да не падне. Като държеше все още с едната си ръка повода, с другата той бършеше кръвта от лицето си и викаше:

— Палачи!… Убийци!…

— Удряйте! Бийте! — размахваше бича приставът и конниците започнаха да тъпчат наред всеки, който се мернеше пред очите им.

— Уууу! — зарева народът, люшна се и побягна.

Стражарите като че чакаха тъкмо това. Те се впуснаха след бягащите и удряха с тъпото на сабите си, където им попадне. Писъци и охкания изпълниха площада.

Свит до майка си, аз видях как сабите святкаха като огнени езичета над главите на хората. Уплашен и отмалял, затворих очи и се отпуснах в ръцете й…

Когато се свестих, видях, че един стражар бе спрял коня си до нас и като размахваше сабята си, питаше:

— Ами ти, ма, какво правиш тук с това дете?

— То не е твоя работа! — отговори мама и се притисна до паметника на Тодор Кирков.

— Кучка! — изрева той и замахна. — Като те ударя…

— Я се опитай! — погледна го презрително тя, като вдигна дясната си ръка да се запази с лакът, а с лявата ме прегърна.

Няколко мига двамата се гледаха диво като зверове, които се дебнат, после мама, разбрала, че той ще я удари, започна с по-тих, почти умолителен глас:

— Ти нямаш ли жена и деца, бе, та си залетял такъв, а? Не те ли е грях от бога! Народа си тръгнал да сечеш…

Види се, думите й му подействуваха, защото той се разколеба и както беше замахнал да стовари сабята си върху раменете й, тъй и остана с вдигната във въздуха ръка.

— Хайде отивай си! — каза той задъхано и се понамести на седлото.

Видях лицето на мама в тоя миг. То беше бледо като на мъртвец, но тъй строго и тъй решително, че се възхитих от нея. Дребничка и безпомощна пред него — едър и силен, яхнал разлютен чер жребец, — тя беше дори смешна в своята поза и ако не беше погледът в тъмните й очи — горещ и искрящ като пламък, — разсърденият като звяр стражар нямаше да се разколебае и отстъпи. Той обърна коня, пришпори го и полетя към другия край на площада, дето тичаха и се препъваха още хора.

Аз и майка ми постояхме до паметника още минута-две уплашени и объркани, без да знаем какво да правим. Най-сетне тя се опомни и като ме помъкна след себе си, двамата побягнахме по улицата към железния мост, през който се отиваше в другата част на града.

По широкия свят

Бях в трето отделение, когато постъпих на работа в сладкарското дюкянче на Наня Серафимова, вдовица на убит през войната. Сутрин ходех на училище, а следобед грабвах тавата с банички и тръгвах да продавам из улиците. Много често баба Наня и дъщеря й Фроска оставаха у дома си, за да приготвят нова стока, и тогава аз се изправях зад тезгяха с бяла престилка и запретнати ръкави като истински търговец.

Чудно бе сладкарското дюкянче на старата търговка! По рафтовете имаше наредени тави с най-различни тестени произведения — баници със сирене или захар, със сироп от череши или с лапад, меки и пухкави курабии, рохки масленки и от онези пръхкави и ронливи сладки, които наричаха целувки; на малката витрина бяха изложени и блестяха на слънцето буркани с шербет, а бонбони, бонбони — различни по големина, форма и цвят, — колкото искаш, да се наситят очите!

Добра търговка беше Наня Серафимова. Тя умееше да приготви и подреди стоката си. Помагаше й в работата Фроска, млада и хубава жена, омъжена за подофицер, но изоставена от него и затова беше малко тъжна, със замислен поглед в тъмните си очи. И тя, и майка й се славеха като опитни продавачи, които леко примамваха клиентите. Те бяха тъй внимателни и любезни, тъй гласовити, че никое мъжко сърце не устояваше на техните покани и особено на погледа на младата жена. А сергията им пазарен ден на площада беше най-хубаво подредена и около нея се трупаше най-много народ.

В дни, когато имаше някакъв голям църковен празник в града и улиците се оживяваха от селяни, Наня Серафимова ме повикваше при себе си още от сутринта и като ме потупваше по рамото, казваше ми ласкаво:

— Я хайде, Ванко, да закараме количката на Сърпазар, че днес е най-добрият ден за нас! Нали знаеш, сине, че ден година храни!

Аз се залавях за стръките и впрегнат като кон, теглех препълнената със стока количка, а Наня Серафимова и Фроска вървяха след мене горди и наперени, пременени в най-новите си дрехи и с най-скъпите си накити. Гледката беше тържествена и мило бе на човек да ни гледа отстрани как шествуваме по главната улица на Ловеч.

В края на лятото, през най-горещите дни на август, в околността на близкия градец Троян всяка година се откриваше голям панаир в чест на храмовия празник при манастира. Наня Серафимова не пропускаше година да не отиде там и да се върне доволна и щастлива, донесла в кърпа, вързана с два възела и пъхната в пазвата й, сухи пари за черни дни.

Един ден тя ми каза:

— Хайде, Ванко, стягай се, сине, че утре тръгваме за панаира в Троян!

Не бях ходил никога на панаир и затова много се зарадвах. Целия ден и цялата вечер, късно до полунощ, ние се готвихме за път. Натоварихме каруцата със стока, подредихме храната и завивките, натъкмихме всичко, от което ще имаме нужда, и едва тогава се прибрахме горе да спим в тяхната стая. Каруцарят остана на двора при кончето да пази стоката.

Сутринта станахме рано, още в зори, и като проверихме още веднъж стоката, тръгнахме на път. Щом излязохме през широката порта на улицата, баба Наня се обърна на изток, прекръсти се три пъти, поклони се ниско и ни догони засмяна и щастлива, изпълнена с необикновена енергия и желание за печалба.

Току-що съмваше. Слънцето още не бе изгряло, но светлината му проникваше иззад Стратеш и къпеше в позлата малките облачета, а синевината на небето все повече и повече избледняваше. Лек хлад ме караше да потръпвам и да се свивам в късото си палтенце. Здрач изпълваше улиците — тихи и пусти, със спуснати ролетки на магазините, с капаци по прозорците на малките дървени дюкянчета. Никъде не се виждаше жива душа. Само тропотът на колелетата и пръхтенето на дръгливото конче нарушаваха тишината.

Изминахме мълчаливо пътя до новото шосе, което водеше за Троян, без да срещнем някого. Едва когато стигнахме стръмния склон на Башбунара — една от най-красивите местности в околността на Ловеч, — от крайния двор излезе стара жена със стомна и метла в ръце, за да полее и измете тротоара. Тя се спря пред нас, поколеба се какво да прави, па като се сети, засмяна попита:

— На панаира ли, Нанке?

— На панаира, бабо Нацо — отговори весело Наня Серафимова и поздрави, — добро утро!

— Ха, нека да ти върви като по вода! — извика баба Наца и разля стомничката подир нас.

Дори и аз почувствувах колко леко ми стана от тая благословия. Всички закрачихме по-бързо и оживено, а на лицата ни се бе изписала надежда, че думите на бабата ще се сбъднат.

Пътят минаваше над самата река, която се виеше покрай високите скали. Ниско долу, между пътя и реката, беше Башбунар със сенчестите алеи под гъсто преплетени, надвиснали клони на явор и бук, с две малки и една голяма чешма, от която бликаше буйна и студена вода. За тоя Башбунар, неразделна част от историята на града и свързана с живота на ловчанци, се пееше една стара песен:

Там, дето тече на Башбунар водата,

там си белеше бяла Анаста платната…

Тази местност — романтично кътче, дето младите намират усамотение и покой за своите мечти, а старите място за отдих и спомени — е влязла в моя живот като нещо много скъпо и мило, без което не мога да си представя Ловеч и неговата околност. Дори и тогава, още дете, аз много се развълнувах, когато се намерихме високо над нея и се спряхме за момент да погледнем още веднъж потъналия в здрач и тишина град.

Пред погледа ми се разкри чудна картина.

Отсреща, на другия бряг на Осъма, по стръмния склон на Стратеш се гушеха една над друга старинните къщурки на Вароша с техните малки, но чисти и подредени дворчета, с лозниците при входа и с дървените чардаци и малки решетъчни прозорчета, над които се тъмнееха покривите с тежки каменни плочи, почернели от времето и заловили плесен и мъх. А над тях се издигаше крепостта, останала от времето на Иван-Асен или може би от още по-раншно време, когато оттук е минавал един от главните пътища на Римската империя.

Ловеч дремеше под утринната омара и на мене ми беше приятно да гледам отвисоко тая негова забележителна част — най-старата, но и най-пълната с романтика и спомени.

Ето и Пресечената скала!

Пътят извиваше надясно и се разделяше с реката, като се провираше през проход, издълбан в скалите преди повече от петдесет години.

Странна история има тая Пресечена скала.

Някога пътят за Троян водел от другата страна на реката, по десния бряг, но бил тежък и неудобен. Пътниците губели много време и сили, бивали излагани на не една опасност. По-късно, когато градчето забогатяло и започнало да търгува не само с полските села по долното течение на Осъма, но и с Троян, и със селата по горното течение, общинското управление решило да измести пътя.

Започнал се строежът на шосето. То трябвало да мине по левия бряг, почти под самите скали, дори да се вреже някъде в тях и да пресече направо проточилия се над реката хребет. От Италия дошли специалисти — тунелджии и каменари — и се заловили да пробиват скалата. Ехтели от взривовете околните върхове, бумтяла долината от ударите на чуковете, а камъни хвърчали чак до Башбунар и смущавали песента на славеите. Денем ловчанци не могли да се успокоят, но затова пък вечер, до късна нощ, по улиците се чували песни, дрънчали мандолини и китари, звучала приятна италианска реч.

Скалата била победена, пътят пробит и шосето — бяло и прашно — сега се проточваше покрай реката, под надвисналите сини скали.

С громолене каручката навлезе в пролома. Аз много пъти съм минавал оттук и винаги съм имал чувството, че дългият скалист хребет отделя Ловеч от останалия свят, макар проходът при Пресечената скала да е бил отворена врата за хората…

Огледах се с някакъв спотаен страх. Наоколо беше тъмно, като че се намирахме в тунел, и влажно, студено. По високите грапави стени, тук-там покрити с мъх и жилави дребни бурени, се стичаха капки. Долу, покрай шосето, в канавките се бе събрала синкавозелена и прозрачна вода. Там подскачаха жаби и се гушеха дъждовници. Тръпки ме побиха и аз побягнах напред, за да настигна каруцата. Гласът ми, притихнал и дрезгав от утринния хлад, прозвуча някак остър и креслив:

— Бабо Нанке, чакайте ме!

— Е, хайде, бързай, Ванко, време няма, сине!

Настигнах ги тъкмо в момента, когато те излизаха от прохода.

Спрях се прехласнат и очарован.

Слънцето бе изскочило над хоризонта и светлината, надделяла редкия, разпръскващ се мрак, къпеше цялата долина, ширнала се пред погледа, додето очите ми видят.

Аз поех дълбоко свежия и прохладен въздух, поразкърших рамене и съживен, стоплен от слънчицето, с чисто, възторжено детско сърце закрачих към широкия свят.

Градче в планината

Градчето

И сега, като се замисля, заедно със спомените от далечното минало в душата ми нахлува и онова свежо, приятно чувство, което винаги ме е връщало към моето детство, към онова време, което в преклонна възраст осмисля моето съществование и ме прави щастлив за цял живот. Като тръпка по тялото ми минава вълнението и аз усещам как нещо стяга гърлото ми и ме задушава, а дишането ми става някак по-ускорено и усилено.

Мое мило, мое златно детство! Ти си не само в спомените, но и в кръвта ми, бликнала заедно с тях сега, когато всичко, което съм преживял, ми се струва като сън, като красив, неповторим, завинаги изчезнал сън… Ще се върнеш ли някога, мое мило, мое златно детство, макар и за миг, за да ме стоплиш в зимата на моя живот и да оплодиш с дъха си, с аромата на времето паметта ми? Ще ми доставиш ли отново същата неизменна радост и тръпно щастие както тогава, когато всичко за мен беше забулено в мъглата на необикновеното и тайнственото? Не, знам аз, че никога вече няма да се повторят тия вълшебни дни на сърдечни радости и мимолетни скърби, на дребни грижи, безобидни мечти и стремежи към неизвестното бъдеще!

Мила моя майко, как да разкажа за всичко това и откъде да започна?

Навярно пак оттам, откъдето обикновено започва всяко начало на нов живот и където завършва последният спомен на момчето с чистото сърце, напуснало за пръв път бащиния си дом и тръгнало по широкия прашен път подир раздрънканата каруца със стоката на старата търговка Наня Серафимова, за да отиде като сладкарски чирак на панаира в околностите на близкия манастир, а после да се върне оттам поумняло и помъдряло, изпълнено с благородни помисли и желания, с решение да заживее нов живот…

Спомените нахлуват като ято прелетни птици, завърнали се през пролетта в родното гнездо от далечните страни, и аз не знам към кои от тях да посегна.

Ето — мержелее се нещо в съзнанието ми, забулено от мъглата на миналото.

Ловеч, моят роден град, мястото, дето за пръв път съм видял светлината на слънцето, дето за пръв път съм посрещнал с отворени очи света и съм разбрал, че е хубаво, много хубаво да живееш и да бъдеш обграден от грижите на хора, на близки и любими хора — на майка, баща, баба и дядо, вуйчо и леля…

Ловеч е стар, много стар град, изпълнен с романтиката на миналото. По онова време, за което се отнасят спомените ми, той не беше град, а градче, закътано в една от последните гънки на северните склонове на Стара планина, със своите няколко хиляди жители. Още тогава той привличаше туристи с живописната си околност, с кривите си калдъръмени улици и ниски, схлупени къщи с дървени чардаци, еркери и тесни, обковани с железни решетки прозорчета. Осъм, който се спуска стремително от Балкана, щом стигне равнината, лениво се вие и усуква като цифрата 8, минава през градчето и го разделя на две равни половини — старата част, наречена Вароша, и новата, с центъра, дето са търговските магазини и дето живее „буржоазията“, с махалите Дикисан, Хармането и Сърпазар. Отдясно стръмно се издига скалистият хълм Стратеш, обраснал в гъсти люляци, а отляво, ниско в долината, до самото корито на реката, предлагаше своите прохладни сенки, своята тишина и покой Башбунар; срещу него, на другия бряг, точно там, дето Осъм прави остър завой, стърчи високо над белите камъни и сипеи Хисарят с останките от древните дворци на цар Иван-Асен.

Една легенда разказва, че там са се крили след завземането на Търново от турците царицата, жената на последния български цар Иван-Александър, и царевичът, неговият малолетен син. Крепостта била превзета с предателство отвътре и Ловеч паднал в ръцете на завоевателя петдесет години след Търново. Разбира се, това е легенда, а легендата винаги украсява историята и я забулва в мъгла. Истината в тая легенда е, че Ловеч е бил една от резиденциите на последните български царе. Високо горе, на Хисаря, е имало малък дворец, по-скоро нещо като ловен дом, построен на мястото на древноримската крепост Мелта, по пътя от Константинополис за Никополис на Дунава. Този дворец се е ползувал от владетелите по времето, когато са ходили на лов из гористите му околности, и затуй най-напред градът се наричал Ловец, а после Ловеч. И сега като последен спомен от величието на Римската империя, от славата на Второто българско царство са останките от крепостта и двореца.

Без тая картина аз не мога да си представя миналото, да възстановя в паметта си времето, за което разказвам.

А времето беше наистина интересно, изпълнено с голямо напрежение и с предзнаменование да се случат много необикновени неща.

Отшумяла бе войната и с нея първите ми впечатления за действителността. Завърналите се от фронта мобилизирани ловчанлии се бяха отдали на мирен труд. Занаятчиите отвориха дюкянчетата си, търговците вдигнаха ролетките и от сутрин до вечер центърът на градчето се огласяше от ехтежа на обущарските, ковашките и казанджийските чукове. Покритият дървен мост с неговите шестдесет и четири дюкянчета, строен от уста Колю Фичето, отново замириса на газ, на катран, на цървули и пасмантерия. В пазарен ден от околните села идваха селяни с шарени каруци и коли, теглени от алести коне и брези биволи. Сърпазар се изпълваше с прах и шум от глъчката на стеклото се многолюдие, което се суетеше около пъстрите чадъри на сергиите. Които бяха убити, останаха да лежат там, по урвите и сред камънаците на Демир Хисар и Бабуна планина, в пясъците при завоя на Черна. Живите поплакаха за тях, сториха някоя и друга панихида и скоро всички ги забравиха, погълнати от грижите и борбата за хляб. В градчето настъпиха тишина и покой, нарушавани от време на време само от някое изключително събитие…

В двора на казармата

Най-тихият кът в целия град по това време беше дворът на казармата. През войната, когато обучаваха младите войници и събираха старите набори, той беше необикновено оживен и шумен, но дълго след това остана празен и пуст, обрасъл с лайкучка и слез — убежище за бездомни кучета и котки, подивели от самота и глад. Там ние не смеехме да ходим от страх да не бъдем ухапани от някоя змия и трябваше един ден баба да ме накара да набера лайка за чай, за да се престраша и вляза вътре. Оттогава почти всеки ден отивах там заедно с Цачо и другите момчета от махалата да играем на кокалчета или да лежим на сянка под акациите край бодливата телена ограда през горещите дни на лятото.

Веднъж случайно с нас дойдоха и две момичета. Едното не бях виждал до това време и не го познавах. Тъничко и стройно, в пъстра басмена рокличка, с гъста кестенява коса, вързана с червена панделка, то привлече вниманието на всички ни. Същинска госпожичка! Казваше се Верка и беше по-малката дъщеря на аптекаря, който живееше в старата двуетажна къща на главната улица. Дошла бе на гости у приятелката си Надка, наша съседка, слабичка и некрасива, с избеляла блузка и тънички като змийчета плитчици.

Двете момичета бяха единствените женски същества, приети този ден в нашата мъжка компания по мое предложение и по споразумение между всички ни. Те се заклеха да не ни издават на децата от другите махали, ако бъдат заловени от тях, и бяха пуснати в територията на нашето владение.

Тревата и лайкучката бяха толкова високи и тъй гъсти, че стигаха до коленете ни, слезът — нацъфтял с морави грамофончета, а въздухът беше тъй свеж и упоителен, и слънцето топличко, и пеперуди летяха, и бръмбарчета и разни мушици блестяха с крилцата си, че аз бях изпаднал в някакво опиянение, каквото може да изпита човек само веднъж в живота си. Какво ставаше с мел, боже мой? През цялото време гледах да бъда близко до Верка и крадешком наблюдавах нейната тънка, изящна фигурка, белите й ръчици, нежното й, малко учудено личице с остро, вирнато носле и големи, широко отворени очи, над които се спускаха дълги и меки като коприна ресници.

Двамата вървяхме по тясната, утъпкана от нас пътечка — тя напред, аз след нея — и ми се струваше, че се познаваме не от днес, а твърде отдавна. Ние не се откъсвахме един от друг и ми беше приятно и много весело, много светло на душата, сякаш музика звучеше в гърдите ми и ме изпълваше целия с щастие.

Тогава не разбирах добре и не знаех, че това, което ме караше да върша най-чудновати неща, за да й обърна внимание върху себе си и да мина за герой в нейните очи, не е било нищо друго, освен началото на една непозната за мен дружба — дружбата с момиче. Колко много се стараех да няма около нас никой друг и да бъдем само ние, двамата! И как ревниво пазех да не ни забележат, че сме се отдалечили от тях и уединили настрана! А когато все пак някое от момчетата се присъединяваше към нас, аз изпитвах голямо недоволство и се мъчех да го пропъдя по някакъв начин…

Усамотени в най-глухата част на казармения двор, ние като че ли забравяхме за съществованието на другите. Аз оживено й разказвах разни истории с приключения и всякакви други дивотии, които бяха най-невероятни и неприемливи за обикновената човешка фантазия, но които всъщност съвсем леко и без никакви затруднения съчинявах в момента. Все пак за Верка това бяха такива страхотни работи, че тя ме гледаше ужасена с широко отворените си очи и цялата трепереше от вълнение.

Тъй, увлечени в разговор, ние стигнахме неусетно до старата готварница и се спряхме пред вратата. Аз знаех, че в нея се бяха развъдили много мишки и плъхове, а една кукумявка бе свила гнездо горе, в ъгъла, на една от прогнилите дъсчени лавици. През разбитата врата и счупените прозорци, изпод порутения покрив и от разрушеното, опушено от дим, почернено от сажди огнище ни посрещна хлад и пустота.

Тук, в тая изоставена постройка, момчетата от махалата често се криеха, когато играехме на жмичка или неочаквано завалеше дъжд. Аз познавах всяко кътче от нейната грозна вътрешност и никак не се страхувах; напротив — изпитвах странно удоволствие да седя сам в мрака и да наблюдавам през пролуките на вратата как другарите ми се лутат насам-натам и ме търсят. Освен кукумявката, която неведнъж съм гонил и съм се опитвал да уловя, на тавана, почти до комина, живееха двойка сиви гълъби и тях, тия гълъби, исках аз сега да й покажа. Но тъкмо когато Верка, успокоена и уверена от мен, че вътре няма нищо страшно, направи крачка напред, една черна котка с подивял, зъл поглед изскочи от вратата и като профуча покрай нас, побягна към дъното на двора, дето растяха високи колкото човешки ръст магарешки тръни.

Верка изпищя, дръпна се и леко се притисна до мен.

— Не бой се! — казах аз смело, хванах я за ръката и я поведох навътре.

— Не, не искам!… Да се върнем! — задърпа ме тя. — Страх ме е…

— От какво?

— Тъй, страх ме е…

— Не се плаши! Докато съм с теб, нищо лошо не може да ти се случи — заявих аз решително, но тя тъй здраво бе впила ръцете си в мен, че не можах крачка да направя.

Погледнах я. Лицето й беше толкова бледо и погледът й тъй уплашен! Тръгнахме обратно по пътечката.

Известно време вървяхме мълчаливо, после попитах:

— Вярно ли е, че баща ти е богат?

В гласа ми трябва да е имало затаен упрек, тъй като видях, че тя трепна и не можа веднага да ми отговори, а само вдигна глава и отправи към мен умолителен поглед.

Очите й бяха пълни със сълзи.

Защо я попитах — и сега не ми е известно, но тогава нищо друго не можах да измисля освен този глупав въпрос, който езикът ми отрони несъзнателно. На мен и на ум не ми идваше, че с това ще засегна честолюбието й, ще я обидя и огорча и че тя, чувствителна и нежна, лесно няма да го забрави.

Баща й наистина беше богат, много богат и освен двуетажната къща с аптеката на главната улица имаше още две други къщи в центъра, които даваше под наем. Бях го виждал веднъж-дваж, когато ходих да продавам лайкучка за цяр, и вече имах определено мнение за него. Като един от първенците в града, влиятелен и силен, но и човек, който можеше, ако поиска, да ми направи най-голямото зло, аз много се страхувах от него. Висок, слаб, почти мършав, с жълтеникаво, болнаво лице, той ходеше из улиците — сам и размахваше бастуна си, сякаш се бранеше от някого. Кой знае дали беше лош човек, но на мен ми се струваше, че очите му, мънички и присвити, блестяха някак особено зло през стъклата на очилата му със златна рамка и верижка на ревера. Държеше главата си винаги високо, гордо изправена и не обръщаше внимание на хората, а гледаше на другата страна, когато минаваха покрай него, но от уважение или от страх му сваляха шапка за поздрав. Също тъй горделива и студена като него беше и жена му — пълна, едрогърдеста, с намръщено, сърдито лице. Хората не ги обичаха и те знаеха това, но не се вълнуваха и смущаваха, сякаш не се интересуваха кой какво мисли за тях. По-голямата им дъщеря, Даринка, добре познавах. Тя ходеше в същото училище, дето и аз, и беше само един клас по-горе от мен. И тя като баща си и майка си се отнасяше към нас, децата на бедняците, презрително и високомерно. С Верка току-що се бях запознал и още нищо не можех да кажа за нея, но ми харесваше това, че тя бързо се сдружи с нас и не правеше разлика между себе си и другите. Като научила от Надка, че ние берем лайка за баща й, поискала да дойде и ни види, а когато разбра колко е весело, остана при нас в двора на казармата.

Погледнах я още веднъж. Тя не можа веднага да разбере защо я питам и мълчеше, свила леко устни и устремила към мен своя удивително кротък поглед. Най-после се досети какво я питах и лицето й се покри с гъста червенина, сякаш кръвта й изведнъж бе нахлула в главата и сега ярко прозираше през тънката й бледа кожа.

— Да, татко е богат, но той е много добър — призна тя бързо и наведе глава; после, срещнала моя любопитен поглед, добави с плачевен глас: — Хората говорят за него, че е лош, но те не знаят, че той е болен…

— А от какво е болен?

— Боли го стомахът и затова е такъв… — и от очите й покапаха сълзи, които тя изтри с кърпичката си.

Ние минахме между двете казармени постройки с празни помещения и изпочупени стъкла на прозорците и излязохме в предния двор, дето нашите другари играеха и се гонеха с викове из високата гъста трева. Едва накрая, когато вече се разделяхме, аз се осмелих да я попитам:

— Харесва ли ти тук?

— О, много ми харесва! — кимна тя мило и се опита да се усмихне, но навярно си спомни за разговора, който бяхме водили, и повече нищо не каза.

— А ще идваш ли друг път пак да си играем?

Верка забави малко отговора си.

— Ще идвам — каза тя плахо, — но не често, а само когато ме пуснат мама и татко…

— И няма да ни издаваш на другите деца… Обещаваш, нали?

— Обещавам.

— И ще пазиш всички тайни?

— Ще пазя.

— Закълни се.

— Нали се заклех?

— Закълни се пак! — настоях аз и тя още веднъж, в присъствието на Надка и момчетата, обеща да пази установените правила.

Ние я изпратихме до „изхода“ на казармата и се върнахме, за да продължим нашите игри.

Кълвачите

Всеки ден беряхме лайка и я продавахме на аптекаря, Веркиния баща. С получените пари си купувахме от бакалина бонбони, лимонадени топчета за игра и разни други дребни неща.

Събрахме повече от пет торби лайка и тъй като аптекарят отказа да я купи, изсипахме я на купчина под навеса в задната част на нашия двор, дето от колата и биволите на дядо бяха останали само две разсъхнали се колелета, няколко наплата и спици, кожен оглавник без синджир и една ритла.

Тъй в труд, забавления и игра протичаше животът ни през лятото в двора на казармата. Верка не идваше вече и аз много страдах от това. Все пак бях доволен, когато научавах от Надка, че тя обещавала да дойде и веднъж дори попитала за мен. Чаках я търпеливо и очите ми изтичаха да гледам към „входа“, дано се мерне и влезе при нас.

А чуден беше този двор!

Особено силно ме привличаше оная част от него, зад дългата постройка, дето тревата беше високо избуяла, че понякога можехме да се скрием от погледите на неколцината войници от домакинската част, останали да пазят казармата.

Около бодливия тел и двата реда ниски, гъсто насадени акации растяха магарешки тръни с едри морави цветове; тук-там аленееха макове и се синееше метличина. Вятърът ги повяваше над зелените вълни. Миришеше на акациев цвят, на свежа трева и бурени. Летяха пеперуди и не една лястовичка се спускаше ниско пред нас, като докосваше с крилата си едва ли не земята.

Имаше тук много ябълкови дръвчета, които цъфтяха, връзваха и даваха дребен кисел плод, но ние никога не го беряхме. Друго нас ни привличаше в тая част на двора и затова често се губехме из високата трева. Забелязали бяхме, че се въдят кълвачи — такива едни пъстри кълвачи, с дълги остри клюнове, с които по цял ден чукаха по клоните на ябълките и на нас ни се струваше, че те нарочно правят така, за да ни дразнят и предизвикват. Аз се страхувах да отивам там, но моят приятел Цачо, две години по-голям от мен, висок, слаб, не се страхуваше. Чуден беше този мой приятел Цачо! Сръчен и ловък, лек и подвижен, той умееше всичко да прави: и да тича бързо, и да прескача високи огради, и дори да се премята като акробат. Семейството му беше бедно също като моето и затова ние, двамата, от ранна пролет до късна есен ходехме все боси: щом мартенското слънце стопеше тънката ледена корица на локвите, ние хвърляхме обущата и ги обувахме чак през ноември, когато земята отново замръзваше. Майка му, леля Куна, му уши сама дълги платнени гащи, които той връзваше с връвчици долу, под глезените, и при бягане те се надуваха като балон. „Знаеш ли? Така ми е по-леко!“ — казваше често той. Опитен и смел, като се засилеше, можеше да подскочи високо над земята и като свие коленете си до брадата, да се преобърне презглава, а след това да падне на краката си и пак да изтича. Аз му завиждах и колкото пъти съм се мъчил да направя същото, винаги опитите ми излизаха несполучливи и все падах по гръб и на глава. Започнах тайно да се упражнявам, дори накарах мама да ми ушие също такива платнени гащи, които да се надуват като балон, но и това, разбира се, не ми помогна. Бях тромав и непохватен, при това страхлив и нерешителен, което винаги ме караше да признавам Цачо за „главатар“ и покорно да му се подчинявам. И трябва да подчертая, че той никога не злоупотреби с моето доверие, никога не превиши своите права и не прояви гордост и надменност въпреки превъзходството си над мен, затова ние си останахме добри и незаменими приятели докрай. Цачо често влизаше през затрънената ограда в задния двор на казармата и като изтичваше безшумно с босите си крака до някое дърво, дето унесено чукаше кълвач, грабваше го бързо с тънките си жилести ръце, ловко го пъхваше в пазвата на разкопчаната си риза и тичешком се връщаше. Аз винаги го следвах и горях от желание да хвана поне веднъж в живота си кълвач, но никога не успявах. Едва на прашния път ние се спирахме запъхтени и Цачо ми показваше кълвача. Гледах удивен и му завиждах; дори понякога ме хващаше яд и тъй страдах, тъй се измъчвах, че на очите ми се появяваха сълзи. Тогава той изваждаше сгушилата се от уплаха птичка и от съжаление към мен ми я подаваше.

Какво рядко блаженство изпитвах в такива мигове!

Държах в разтрепераните си ръце пъстрия кълвач, който ме дращеше с тънките си крачета, любувах се на червените, зелени и жълти пера по главичката и крилата, но не смеех да го притисна до лицето си, защото той ме гледаше с остър, пронизващ поглед на мъничките си като мъниста блестящи очи. Цачо ме наблюдаваше снизходително отстрана и мълчеше. После вземаше от мен пърхащата птичка, връзваше крачката й с конец и я пускаше да хвърчи, като държеше края на конеца и тичаше след нея, а аз го следвах с радостни викове.

Веднъж той улови много голям и пъстър кълвач с необикновено стройна шийка, покрита цялата със зелени пера, и с крилца, каквито още не бях виждал. Кой знае защо, в този момент си спомних за Верка. Не бих ли могъл да й го подаря? Цачо ми е приятел и ако го помоля, ще ми даде кълвача. Но аз, разбира се, в никакъв случай не трябва да признавам и му разкривам своята тайна…

Верка не беше идвала в двора на казармата повече от две седмици от деня, когато за пръв път я видях. Ходих нарочно няколко пъти в аптеката да занеса лайкучка, та дано я зърна, но от Верка нямаше никаква следа; като обикалях дълго по улиците около тяхната къща, най-сетне се връщах у дома сломен и отчаян. Един ден Надка ми каза, че майка й научила за дружбата й с нас и не й позволявала да играе повече с такива „мръсни хлапета“, които може да я научат на лоши неща.

Така, унесен в мисли по Верка, не усетих как кълвачът заби ноктите си в дланта ми. Уплашен, разтворих пръстите си, изпуснах го и той отлетя. От страх да не би Цачо да ми се кара, едва не се разплаках. Моят приятел ме погледна само леко смръщен.

— Ей, че си схванат! Друг път, да знаеш, няма да ти давам — рече строго той.

Но като видя сълзите на очите ми, прихна да се смее и ме потупа по рамото.

— Е, нищо, нищо. Утре ще уловим друг, а сега да отидем на реката и се окъпем. Искаш ли, а?

— Искам, ама не съм питал мама.

— Че защо ще я питаш? Ти вече си голям…

Без да му възразявам повече, аз го последвах. Тъкмо в тоя момент неочаквано по пътечката пред нас се зададоха два едри вола.

— Пази се, че бодат! — извика Цачо и побягна с тънките си дълги крака тъй бързо, че едва видях между високата трева и магарешките тръни крачолите на сините му платнени гащи, издути от вятъра като балон.

Не успях да го догоня. Обърках се и вместо да изтичам към изхода на оградата, спуснах се натам, отдето идваха воловете. Не разбрах кога и как стана всичко, но усетих, че летя във въздуха над главата на единия вол.

Цачо, който стоеше настрана, ми разказа после цялата случка.

Когато съм минавал покрай вола, той обърнал главата си рязко, закачил ме с рога си за колана на гащите и като изправил дебелия си врат, метнал ме зад гърба си…

Аз тупнах на меката трева замаян и зашеметен не толкова от болки, колкото от страх, но бързо се опомних, скочих здрав и невредим на крака и побягнах към телената ограда.

И тук именно стана нещастието.

Проврях се през тела, но един шип се заби и раздра коляното ми. Остра болка ме рязна. Стиснах зъби, за да не заплача, измъкнах се оттатък оградата и продължих да бягам. От страх сълзите ми бяха пресъхнали и само устните ми, сухи и напукани, трепереха и шепнеха: „Мамо, мамичко…“

На пътя Цачо ме посрещна и аз се спрях с подкосени крака. Поех си дъх и чак сега видях, че от раната течеше кръв. Болката, която беше претръпнала, още повече ме присви. Цачо ме подпря и като закуцуках, тръгнах с хлипане към дома.

— Не плачи де! — укорително ме успокояваше той. — Дребна работа е това. Нали си мъж? Я какви по-тежки рани имат хората!

Млъкнах, но продължих да куцам. Довлякох се до нашата къща. Влязох твърд, сякаш това, което стана с мен, беше нещо най-обикновено за момчетата на моята възраст.

Като ме видя такъв измърсен, мама се развика, но не ме наби, а избърса кръвта, превърза ме с чист парцал и ми поръча да не излизам. Обещах. Седнах на хладина в голямата стая и почаках да се залиса с работа, после се измъкнах тихичко и отидох пак в двора на казармата да играя с децата на кокалчета.

Случката с вола скоро забравих, но от нещастието този ден на дясното ми коляно остана дълбок белег, който винаги ми напомня за ловитбата на кълвачи — едно от удоволствията през годините на моето детство.

Далечни скитания

В съзнанието ми се е запазил още един радостен спомен. Това са скитанията из околностите на родния ми град.

Гознишката бара! За какво говори тя на въображението ми?

Това е малка, съвсем малка рекичка с високи стръмни брегове сред дълбок дол, обрасъл целият с гъсти храсталаци от глог, шипки, къпини и повет, оплетени така, че трудно може да се слезе долу, ако няма пътека. Извира тя недалеч от градчето, някъде от последните гънки на планинските склонове, и тъй като минава през близкото село Гозница, всички я наричат Гознишката бара.

През лятото, когато настъпваше голямата суша, водата й едва се прецеждаше като тънък, сребърно блестящ конец между изровените брегове, сред бурени, троскот и коприва. Напролет или есен, щом започнеха да се топят снеговете или заваляваха буйните студени дъждове, тя изпълваше коритото си, разливаше се и правеше големи пакости. Неведнъж след буря и пороен дъжд огромната вълна на прииждащата вода се спускаше тежко отгоре, бучеше и помиташе всичко по пътя си. В такива дни хората от съседните махали отиваха да гледат как влачи камъни, дървета и понякога цели кошари с овце. Иначе в тихо и спокойно време тя беше кротка, бавна, ленива и ние много обичахме да играем там по цял ден до настъпването на вечерта.

С това глухо, потайно място са свързани спомените ми за първите по-далечни скитания в моето детство.

Всички бедни хора от нашата махала си купуваха агнета — едно, две или повече — и ние, децата, ги пасяхме заедно. Цачо, Данчи Пенеса и аз се събирахме през лятната ваканция, изкарвахме агнетата извън града, обикновено в нивите или край Гознишката бара, и там, докато те хрупкаха зелена тревица, прекарвахме в игри и забавления.

А какви бяха нашите игри и забавления?

Най-различни — от гоненето и криеницата из дола до ваденето от дупките с восъчен конец на полски паяци, или тарантули, както ги наричахме. Колко забавно беше това вадене и как прехласнати, с часове сме наблюдавали борбата между два тарантула!

Помня, веднъж се бяхме събрали и играехме на кокалчета. Беше лято. Горещо пладне. Задуха и зной тегнеха над неразораните стърнища. Агнетата лежаха на сянка под високите брястове край барата, а ние, захвърлили тоягите си, се състезавахме помежду си. Изведнъж някой извика:

— Еей, хайде да вадим тарантули!

— Хайде, хайде! — наскачахме всички.

Но веднага разбрахме, че без конец и восък не ще можем нищо да направим.

— Ванко, тичай за восък при баба си! Тя, нали е набожна, сигурно има някоя и друга свещ в раклата! — извика Цачо и ме тикна леко напред.

— А конец?

— Конец аз ще намеря — рече той и като обърна платнената си риза, измъкна един тънък колкото косъм бял конец от поръбения й край, захапа го със зъби и го откъсна. — Ти още ли си тук?… Тичай, не се бави! Докато преброя до десет, да си се върнал, чу ли?

Бързо изпълних поръчката му. С тържествен жест предадох восъка на Цачо. Той го смачка с ръце, направи от него топче и го върза здраво с конеца, после го пусна в дълбоката дупка. Скоро първият тарантул беше уловен. Всички се събрахме около него, за да го разгледаме по-добре: голям паяк с тънки дълги крака, впил челюсти във восъчното топче, и с такова издуто коремче, че на всички ни се видя много смешен, и ние прихнахме развеселени от вида на „шишкото“.

— Прилича на бай Пенко бакалина! — подхвърли някой и още повече се запревивахме от смях.

Цачо извади и друг тарантул, по-едър от първия, но това никак не ни разколеба: борбата между тях можеше да започне веднага.

Поставихме ги един срещу друг и се събрахме, коленичили и навели глави над тях, за да видим как ще се борят. И наистина по-интересна от тая борба никога не бяхме виждали!

Огромните паяци така здраво се счепкаха, така преплетоха крака, така впиха челюсти един в друг и така се запремятаха, че заприличаха на космато кълбо, което се търкаля. Ние викахме от радост, спорехме и се карахме кой от двата тарантула е по-силен и кой ще победи, давахме съвети ту на тоя, ту на оня като при борба на ринга и от възторг се бяхме почти захласнали, бяхме забравили агнетата.

— Гледайте, гледайте… също като пехливани в цирк! — викаше Данчи Пенеса и подскачаше с босите си крака, а братовчед ми Петко тръскаше остригана до голо глава и едва не грухтеше от удоволствие:

— Този, шишкавият, с шкембето, притисна другия…

— Ще го смачка, ще го смачка! — извиках аз с негодувание, тъй като бях на страната на по-малкия.

— Чакай, има още време! — успокояваше ме Цачо.

— Ама… не виждаш ли, че той е по-силен? — възмущавах се аз и усещах как целият горя.

— Ба, да има да взема! Другият е по-жилав…

И наистина работата се преобърна така, че единият успя да се измъкне от челюстите на другия, извъртя се и се покачи на гърба му като го стисна с яките си крачка. Борбата продължи с още по-голяма ярост — на живот и смърт. Паяците се търкаляха и хапеха, а ние ревяхме от удоволствие. Накрая, разбира се, „шишкото“ надви по-слабия, който омаломощен остана да лежи до дупката си. Но преди победителят да изпие кръвта на победения, братовчед ми Петко стъпи върху тях и ги размаза с петата си. На полесражението остана само тъмно влажно петно. Ние наскачахме удовлетворени и с викове се спуснахме да завърнем агнетата, навлезли в чуждите градини.

Друг път в желанието си да бъдем като Тарзан, любимия ни герой от книгите, се увличахме до такава степен в опасни игри, че едва ли не рискувахме с живота си. Само като си помисля сега, виждам какви детински безумства сме вършили тогава и космите на главата ми се изправят от страх.

От всички най-необуздан и най-невъздържан бях аз. Не само че се катерех по дърветата, подражавайки на Тарзан, не само че се прехвърлях и скачах от клон на клон, но понякога ме обземаше внезапно такова заслепление, че не виждах нищо, когато се прехвърлях като маймуна над дълбокия дол, за да се заловя за протегнатия клон на една изкривена и наведена стара върба.

Един ден стана с мен голямо произшествие, което ме накара завинаги да се откажа от тия глупави акробатически номера.

Беше привечер. Цачо, аз, Данчи Пенеса и Нанко Бумчето вървяхме по пътеката край брега на дола. Като стигнахме мястото, дето обикновено играехме „на Тарзан“, внезапно бях обзет от желание да покажа на моите другари, че мога да правя и по-страшни чудеса от този полудив човек.

— Гледайте! — извиках аз и с разперени ръце като птица, готова да хвръкне, изтичах към дола. — Гледайте…

Когато наближих брега, аз се позабавих, дори се позапрях разколебан и с това загубих силата на инерцията. Все пак скочих и посегнах с две ръце, за да се заловя за увисналия клон на познатата ми върба. Друг път правех това леко, но сега не успях да се задържа и полетях с главата надолу към пропастта.

За щастие предния ден поройният дъжд бе размил бреговете на дола, бе свлякъл пръстта и бе я натрупал на дъното като мек пухен дюшек и аз паднах на него, без да се нараня. Не разбрах как стана това — то беше тъй неусетно и тъй мигновено, че се опомних едва във водата. Бях много уплашен и един миг лежах неподвижен, после се съвзех и започнах да ритам с крака, да махам с ръце, сякаш се давя, и да правя отчаяни опити да се измъкна от реката. Дойдох на себе си чак когато напипах дъното и разбрах, че тук мястото никак не било дълбоко, а, напротив, съвсем плитко от донесения пясък…

Измъкнах се с големи усилия на отсрещния бряг, целият мокър и кален, кален едва ли не до носа, до веждите и ушите. Погледнах нагоре засрамен и видях, че моите другари се превиваха от смях. Засмях се горчиво и аз, макар че никак не ми беше весело. Наистина как можах да се реша на такава безумна постъпка?

Слънцето беше слязло ниско и лъчите му не можеха да проникнат при мен долу, в дъното на дола. А там беше мрачно, сенчесто, усойно. Стана ми студено, започнах да треперя и да тракам със зъби. Но да си отида така у дома — не смеех. Мама щеше да ми се кара, а може би и да ме набие.

Съблякох се, изпрах дрехите си и ги метнах да съхнат на кривата върба, а аз се сврях зад храстите на завет. Другарите ми все още продължаваха да се смеят и оживено да разговарят. Чух как Цачо им обясняваше нещо. Понадигнах се и видях, че той ме сочеше на някого с пръст.

— Вижте го, вижте го… героя!

Дръпнах се засрамен и се скрих. Горе, между остриганите момчешки глави, се мярнаха главите и на две момичета. Едното от тях имаше бяла панделка. Аз чух веселите им и любопитни гласчета:

— Къде е? Къде е?

— Ето го там, в храстите!

Аз се свих още повече, за да се скрия от погледите им, но избодох гърба си в острите шипове на храсталака. По гласовете познах, че момичетата бяха Надка и Верка.

Момчетата и момичетата повикаха, посмяха се и като се убедиха, че няма да се покажа, отидоха си заедно. Останах в дола до вечерта, докато съвсем се стъмни, после облякох мокрите си дрехи и се промъкнах тихо и незабелязано у дома. Без да се обаждам на мама, легнах. От умора и от срам, че се бях изложил пред Верка, дълго не можах да заспя…

Аптеката

От този ден започнах непрекъснато да мисля за Верка. От главата ми не излизаше нейното бяло личице с нежни черти, слабичките й рамене, тъничките ръце… Тя бе престанала да идва с Надка в двора на казармата и аз страдах от това. Дали не ще бъде по-добре, ако отида и я потърся у дома й!

Една сутрин тръгнах по главната улица към аптеката на Веркиния баща. Намислил бях да вляза вътре, уж че искам да купя нещо, и ако не я видя, да попитам за нея, като се представя за неин съученик. За всеки случай стисках в ръката си няколко дребни монети — печалба от продадената лайкучка.

Вървях бавно по тротоара и си повтарях названието на лекарството, което щях да купя. Макар че беше твърде рано, главната улица се изпълваше с шума и виковете на хора, които прииждаха от близките села. Капаците на дюкяните бяха свалени и през прозорците и отворените врати виждах как занаятчиите — обущари, шивачи, бакърджии — работеха, наведени на тезгяхите; чуваха се удари на чукове, миришеше на кожи и боя, на разпалени ютии и нафталин; момчета разнасяха с табли кафе и чай; пред магазините вече стояха търговците и разговаряха оживено помежду си. Витрините, отрупани с най-различни стоки, привличаха погледа ми, като ме караха да се поспирам и да гледам прехласнат. Каруци и волски коли, натоварени с купища зеленчук, трополяха по калдъръма и селяните, седнали гордо в тях, подвикваха на своите познати. Зад тях нагиздени булки и момичета дъвчеха слънчогледово семе и сладко мляскаха. Лицата и на търговците, и на занаятчиите бяха весели, с изписана по тях радост, че този ден ще спечелят добри пари. Загледан в тая пъстра картина, аз не усетих кога стигнах пред аптеката на Веркиния баща. Спрях се разколебан на тротоара. Каква безразсъдна постъпка щях да направя, ако запитах за Верка. И смутен, че бях дошъл не да купя някакво лекарство, а само заради нея, аз за малко не се върнах, но прецених, че щом съм се решил на това, не бива да се отказвам. Къщата, в която живееше Верка, беше двуетажна, с жълта, олющена от дъждовете мазилка и стари, потъмнели черчевета на прозорците. Тя ми се виждаше много голяма и хубава, с блеснали на слънцето стъкла, особено стъклото на крайния прозорец, дето вятърът си играеше с крайчеца на едно розово перденце. Къде ли е сега Верка? Дали още спи, или е станала и скрита зад перденцето, ме наблюдава?

Колко тайнствено и необикновено красиво ми изглеждаше всичко в това топло слънчево утро!

Вратата на аптеката беше отворена. Идеше шум от тракане на хаванче, от местене на шишета и буркани, от стържене с нещо твърдо, а заедно с това и тежката миризма на лекарства — една смесица от йод, камфор и валериан, която възбуждаше нервите ми и ме правеше още по-нетърпелив, още по-неспокоен. Без повече да се колебая, изкачих бързо двете очукани каменни стъпала и стремително се втурнах през вратата.

Вътре беше тъмно и хладно. Най-напред нищо не виждах и не можех да различа, сетне очите ми свикнаха с мрака и успях да разгледам. Зад тезгяха, до лъскавата металическа теглилка стоеше Веркиният баща с бледо и както ми се стори, изпито лице, с дълбоко хлътнали бузи и горящи очи. Той се бе навел над някаква рецепта и като се вглеждаше в нея, мъчеше се да разчете драскулките, които един от двамата местни лекари бе написал. Когато влязох, той не вдигна глава и продължи все тъй съсредоточено да си върши работата, но щом се приближих и застанах пред него, лицето му се смръщи и едва тогава ме погледна недоволен.

— Какво искаш?

— Аз… таквоз… дойдох за лекарство…

— Добре де! — каза той с дрезгав, пресипнал глас. — То се знае, че за лекарство, но аз те питам — какво?

От смущение и страх бях забравил названието на лекарството, което щях да искам.

— Е, казвай де! Защо млъкна такъв? Езикът ли си глътна, а?

— Аа, не… аз за синапово семе — едва отрониха устните ми безсмислено.

Той се усмихна, при което бръчките около голямата му уста и дългия хрущялест нос се увеличиха и изплетоха още по-гъста мрежа.

— Какво? Какво?

— Синапово семе.

— Да не би някой у вас да е простинал, а?

— Ами… баба… тя ме изпрати…

— Тогава не синапово семе, а синапово брашно. Нали ще се налага с лапи?

— Аха! — поклатих аз глава и се изчервих.

— Добре… Хм! — той пак ме погледна. — А имаш ли пари?

— Имам — отговорих решително и разтворих ръката си, в която стисках парите. Па потната ми длан лъснаха четири монети.

— Малко са — рече той с удавен от хрипове глас, — но ще ти дам за тях, а останалите ще донесеш после…

Аптекарят отиде до големия стъклен шкаф в дъното, измъкна едно пакетче, уви го грижливо в тънка розова хартия и ми го подаде. Аз го взех и без да поглеждам повече встрани, почти избягах от аптеката.

На другия ден занесох останалите пари. Но той не беше сам, а около него шеташе с парцал в ръка прислужникът му, висок, кокалест момък с руса, почти сламеножълта коса и бяло лице, обилно поръсено с лунички. Спрях се до масата и добре запознат вече с обстановката, огледах се на всички страни, но никъде не открих следа от Верка. Видях само през разтворената кадифена завеса вляво дъсчена стълба, която водеше за втория етаж. Сърцето ми изтръпна от вълнение. Сигурен бях, че там горе, в една от стаите, беше сега и Верка…

— Ей, хлапак, какво зяпаш? — стресна ме гласът на прислужника.

— Ето нося… — започнах аз и пристъпих нерешително, като подадох двете петстотинкови монети.

— Какво е това?

— Парите, които… — и с умолителен израз на лицето се обърнах към аптекаря, който бъркаше нещо в едно хаванче. — Вчера взех синапово брашно и остана да дължа…

— Аха, да — каза той и продължи да бърка в хаванчето, — остави ги там!

— Дай ги! — рече недоволен, с ръмжащ глас луничавият.

Аз го погледнах стреснат и мъничко уплашен.

— Какво ме зяпаш такъв, а? Хайде махай се, докато не съм… — и вдигна ръка.

Крадешком, като се пазех да не ме забележи, аз още веднъж хвърлих поглед към синята кадифена завеса и с подкосени крака излязох навън. Дълго обикалях край високата жълта сграда, дълго гледах към прозорците на втория етаж, към крайния вляво, който в този късен час на горещото лято беше затворен и перденцето спуснато. Чаках на тротоара, дано ми се мерне познатият образ на Верка. Върнах се у дома, изпълнен с лошо предчувствие, че може би вече никога няма да я видя.

Няколко дни по-късно отидох пак в аптеката, този път с вързоп лайкучка, която исках да предложа на баща й, макар че не беше ми поръчвал. Вътре не намерих никого и останах да чакам смирено до теглилката. За да не направя лошо впечатление, аз се окашлях шумно веднъж-дваж и запристъпвах с босите си крака по хладната мушама на току-що измития под.

— Хей, почакайте, сега ще дойда! — извика от вътрешната малка стая сърдит глас и по него познах, че това е луничавият.

Бях вече готов да побягна навън, но в същия миг той излезе отвътре и се изправи пред мен с мокри и зачервени ръце, запретнати до лактите, и с мръсна, опръскана с йодови капки престилка.

— Какво искаш? — попита ме той все пак любезно.

— Нищо — отвърнах аз нерешително, със свито гърло и подадох вързопчето. — Нося лайка…

— Лайка ли? — сепна се той. — Че кой ти е поръчал?

— Никой, но… — уплашено го погледнах — нали чичото, Веркиният баща…

Отвътре се показа главата и на самия аптекар.

— Какво има? — попита той тихо.

— Носи лайка — обърна се към него прислужникът. — Поръчвал ли си му, а?

— Не. И нямаме нужда. Кажи му да донесе друг път… да речем, след две недели…

Луничавият изкриви лицето си от отегчение.

— Чу ли? — извика той. — А сега… Хайде, махай се!

— Ама аз искам да попитам за Вер…

— Няма какво да питаш! — прекъсна ме той. — Казах ти… Махай се, докато не съм те пипнал за дългите уши! — и запристъпя към мен.

Аз продължих да стоя на мястото си и да поглеждам към втория етаж. Оттам ми се дочуха шум на стъпки и гласове — единият на Верка, другият на сестра й Даринка! Невъзмутимо чаках да слязат, но момичетата се бавеха, а аз все стоях на мястото си с вързопа в ръце…

Луничавият загуби всякакво търпение, хвана ме за раменете и силно ме раздруса.

— Казах ли ти аз?… Хлапак такъв! — извика той и ме блъсна, аз полетях навън заедно с вързопа и се проснах на тротоара.

В тоя момент чух писък и се обърнах. Верка лежеше на пода до завесата, а над нея се бяха навели сестра й и луничавият, смутени и уплашени, без да знаят какво да правят. Баща й дотича с чаша вода, вдигна главата й, напръска пребледнялото й лице. Най-после Верка се свести и те я отведоха по дъсчената стълба. Стоях на тротоара, гледах разпиляната лайка и нямах сили да я събера. Хората се спираха, клатеха съчувствено глави и отминаваха, погълнати от своите грижи. Вдигнах шарената бохча, тъкана от мама, изтърсих последния цветец от лайката и се запътих към дома, като мислех все за Верка.

Край реката

Друго, също тъй красиво място, дето прекарвахме безгрижно в игри и забавления свободните си през лятото дни, беше Осъма. Няма и не може да се намери в целия този край по-удобен и по-приятен кът от широката поляна край брега на реката, точно срещу Бачкийницата. Едно време, преди войната, там спираха колите и наемателят на общинския налог лепваше върху оглавника или отпред върху хомота с впрегнатите добичета по една квитанция — бач, както му казваха все още по турски; а сега предприемчив — търговец бе превърнал малката тухлена постройка в лавка и продаваше лимонада, бонбони, банички и разни сладкиши.

Наистина мястото тук беше много хубаво. Ние, децата от нашата махала, се бяхме убедили в това и винаги идвахме тук да се къпем, да се препичаме на слънце върху мекия, блестящ като злато пясък, а привечер, когато от лозята по Червен бряг започнат да се връщат колите с претъпкани догоре постави от грозде, да издебнем собственика и да откраднем някоя и друга чепка, която лакомо изяждахме…

Помня, че веднъж в седмицата мама ставаше сутрин рано, нарамваше бохчата с чергите и непраните дрехи, хващаше ме за ръка и ме повеждаше към реката да пере. Още сънен, аз подтичвах с босите си крака по студеното пепелище на пътя и се успокоявах едва когато се настанявахме на поляната до другите жени и деца, дошли по-рано от нас. Мама вземаше три кобилици, връзваше единия им край с цедилото, закрепваше ги нагоре и като ги замяташе с чаршаф или черга, правеше колиба. Аз лежах под сянката, ядях вкусна лютика от печени пиперки, домати и лук, подкиселени със зелено грозде, или ягорида, както му казвахме. После идваше ред на къпането в бързея, плискането на водата, виковете и крясъците на децата, сърдитите закани на жените, особено на по-младите, когато някой мъж случайно минеше по пътя или пък по-голямо момче дойдеше да търси майка си. Аз тичах гол насам-натам, правех ладийки от хартия, пусках ги във водата и си въобразявах какви ли не чудновати неща. Но ето че слънцето слизаше ниско на хоризонта, започваше да се свечерява и преди тъничкото рогче на луната да се покаже иззад нагънатия, като на камила, гръб на отсрещния хълм, мама ме хващаше за ръка, все тъй натоварена с изпраните дрехи, и ние поемахме обратния път към къщи.

Когато пораснах и станах, тъй да се каже по-независим и самостоятелен човек, почти всеки ден отивах край реката да се къпя с другарите си. Избрали бяхме едно чудно местенце на завоя, точно срещу поляната, дето жените перяха, и там прекарвахме почти целия ден, от сутринта до вечерта.

Имаше там едно вирче, а до него съборена стара, изкорубена върба с дебел, протегнат като мост над водата сух клон, по който ние се качвахме и скачахме с главата надолу, като правехме разни акробатически номера. Селяните, които отиваха пазарен ден с коли в града, учудени се спираха да ни гледат и дълго цъкаха, като клатеха глави, удивени от нашата смелост и ловкост.

Разбира се, ние не се застоявахме на едно място и скитахме покрай рекичката, като избирахме и други хубави за къпане места — и по-дълбоки и по-опасни за нас. Колкото повече растяхме, толкова повече се отдалечавахме от града и отивахме там, между скалистите хълмове, притиснали от двете страни Осъма. Но за това време сега няма да разказвам, а по-късно, защото се отнася към друг период, който не е тъй прекрасен, изпълнен с вълнения и трепети като времето през детските ми години, най-милите и любими години в моя живот!

Веднъж Цачо, аз, братовчед ми Петко, Колю Чорлето и Данчи Пенеса решихме да прекараме няколко дни край реката. Взехме одеяла и черги и отидохме при бента на Брестовата воденица. Казваше се така, защото около високата каменна ограда и широкия двор, дето мливарите разпрягаха колите, имаше горичка от стройни брястове. Мястото беше тихо, закрито от погледа на любопитните, и ние се надявахме да прекараме няколко съвсем безгрижни дни, необезпокоявани от никого. Насякохме клони, събрахме съчки, Цачо и Колю домъкнаха отнякъде царевичак, останал още от есента, и си направихме колиба. Данчи и братовчед ми Петко накладоха огън, а аз тръгнах да търся вода за пиене. Освен хляб бяхме си взели и сирене, пастърма, и пиперки, и домати — всичко, от каквото имахме нужда, за да не гладуваме, ако щастието не ни се усмихне и не уловим риба.

Като Робинзон на пустия остров ние ходехме голи между дърветата. Цачо и Колю Чорлето отидоха да заложат изплетените от тях кошове за риба под бента, а аз се насочих по пътечката нагоре по стръмния бряг, дето предполагах, че има изворче. Вървях между магарешки тръни и коприва, като се пазех да не се допра до тях, и очите ми играеха неспокойно на всички страни. Край мен беше глухо и потайно. Миришеше на прегорели бурени и треви. Див джоджен, лайкучка и метличина се пъстрееха по малките поляни, а тук-там над тях летяха пеперуди, бръмчаха пчели, спускаха се и се издигаха стремително лястовици, обаждаха се пъдпъдъци.

И без да знам как, изведнъж се намерих в другия край на рида, точно там, дето широкото и прашно шосе се спускаше към града. Коли с постави, препълнени с грозде, скърцаха напевно една подир друга, а отстрани на тях вървяха коларите и като подвикваха строго на биволите, които лениво размахваха опашки, бодяха ги от време на време с остените си. Проследих със завистлив поглед поставите и дълго не свалях очи от жълтия като кехлибар афузали, от блестящия като рубин памид, от тъмната като въглен, с кадифен оттенък резекия… Усетих на езика си такъв приятен вкус, че не знаех какво да правя, а само млясках сладко и си облизвах устните. Да се спусна ли подир тях и си открадна някоя чепка? Колебанието ми не трая дълго и вече бях решил да изтичам, когато неочаквано от храстите зад мен изскочи като лалугер от дупката си Данчи Пенеса и преди още да се опомня, той ме изпревари. Какъвто си беше дребничък, но пъргав, Данчи ловко се метна на постава и заграби няколко едри грозда. Последвах примера му и аз.

— Хайде, хайде, стига вече, че като те шибна по голия задник! — поклати заканително глава единият от селяните и замахна с остена, а другият се направи, че нищо не вижда.

Ние с Данчи не само че се налапахме до насита, гълтайки като гъсоци почти цели зърната, но взехме толкова гроздове, колкото можехме да носим. Слязохме долу, край реката, и заварихме там другарите си да пекат риба. Цачо и Колю Чорлето бяха извадили кошовете, пълни с мренки и кленове, имаше и едно сомче, което цвърчеше между въглените.

Никога по-сладко не бях ял от този ден, когато за пръв път напуснах своя дом, за да поживея заедно с другарите си по-дълго време на лагер сред брястовата горичка! И досега помня какво голямо удоволствие изпитах тогава не само от свободата, но и от чудните нощи пред догарящия огън, когато луната, пълнолика и едра като засмяно момичешко лице, се показваше над далечния планински хребет и леко се понасяше по безкрайния си небесен път. Ние лежахме на тревата, огрени от буйните пламъци, увлечено разговаряхме за какво ли не, разказвахме си случки и разни небивалици и тъй прекарвахме до полунощ, после лягахме един до друг в малката колиба, притискахме гърбовете си, за да не ни е студено от нощния хлад, и неусетно заспивахме. А на сутринта, щом слънцето ни напечеше, отново ставахме и се залавяхме за нашите игри, ловене на риба и гмуркане в Осъма…

Еньовден

Настъпиха най-горещите летни дни и през деня животът на градчето замираше, а вечер изведнъж наставаше необичайно оживление. Улиците се изпълваха с хора, пазарът шумеше от купувачи. До късно през нощта се чуваха китари и мандолини, ечаха песни, разливаше се смях. Големите момчета ходеха от къща на къща и правеха серенади под прозорците на момичетата.

По стар обичай Еньовден празнувахме с особени игри и забавления. Затова с вълнение чакахме този ден — най-дълъг и най-горещ през лятото.

И ето най-сетне дойде Еньовден.

Вечерта ние събрахме слама от харманите и запалихме буйни огньове. Момичетата, които още през деня си бяха изплели венци от лайкучка, макове и метличина, ги сложиха на главите си и започнаха да прескачат огньовете, а ние, момчетата, заудряхме празни тенекии като тъпани, та цялата махала се огласи от шум, дрънкане и заклинания: „Бягайте, змии-гущери, че иде, иде Благовец!“. Тогава значението на този стар народен обичай съвсем не ми беше известно и аз само подскачах като другите, виках и се радвах, без да разбирам защо и за какво, но по-късно, когато пораснах и се зарових сред книгите с предания и суеверия, стана ми ясно, че той иде от дълбоката древност и е свързан със „земеделческий интерес на людете по нашите земи“, както пишеше в тях.

Тъй ние изпратихме нощта срещу Еньовден.

На другата сутрин се събудихме рано, още в зори, и тръгнахме с венците към Осъма, за да ги пуснем във водата и тя да ги отвлече, а после, като седнем на брега, да наблюдаваме изгрева на слънцето през тънки кърпи и да гадаем бъдещето си. Беше още тъмно и по сивото, едва изпепелено небе блещукаха едри звезди, ние вървяхме мълчаливо и не смеехме да проговорим, за да не разсърдим злия дух. Аз никога не бях ставал толкова рано и сега ми се спеше, та едва държах очите си отворени, пък на всичкото отгоре беше и хладно, че треперех и чувах как зъбите ми потракваха, но дали от студ, или от страх — не мога да кажа. С нас беше дошла и сестричката ми Милка. Беше обещала да дойде и Верка, която снощи бе играла с момичетата и като тях бе прескачала огъня с венче на главата. Въпреки че дълго я чакахме, тя не дойде, а Надка ни каза, че майка й не я пуснала и се разсърдила, загдето ги будим толкова рано, но заявила, че няма да има нищо против, ако Верка стане кумичка. Разочарован и огорчен, аз съжалявах, че бях тръгнал с децата, но нямаше вече друг изход, освен търпеливо да дочакам края.

До реката стигнахме, когато бе започнало да се развиделява. Звездите бяха угаснали и на изток, над тъмната, нагъната ивица на хоризонта, небето леко светлееше и от сиво, като студена пепел, то постепенно избледняваше и се зачервяваше, като поръбваше краищата на облаците с розова дантела. Бързо свалихме венците и застанахме около Пенка, сестрата на Данчи Пенеса, най-голямата от момичетата.

— Пускайте! — каза тя и ние двамата с Данчи нагазихме във водата и изнизахме пръчката, с която носехме венците.

Те бавно заплуваха, за миг се спряха и завъртяха над вирчето, сякаш се събираха, за да потеглят надолу заедно. От брега момичетата ги наблюдаваха със свити сърца. Всяко само си бе изплело венчето от цветя, бе вплело в него душата си и добре го разпознаваше отдалеч. Затова с вълнение следяха как водата въртеше венците и не ги пускаше от студените си прегръдки. Те се движеха вкупом като дружки, на които беше жално да се разделят, и ние с Данчи имахме достатъчно време, за да изтичаме по брега, да нагазим малко по-долу отново в реката и да започнем да ги ловим. Обичаят беше такъв: който венец изпревари другите и изплува пръв по бързея, притежателката му става кумичка и устройва угощение на другите. Ние бяхме бедни и аз много се страхувах да не би венецът на сестра ми Милка да пристигне пръв. Тогава трябваше да съберем всички момичета у дома на трапеза, а това значеше, че мама ще търси пари в заем, за да купи туй-онуй за готвене. Какво е изпитвала сестра ми Милка — не знам, но аз тръпнех от вълнение и се молех нейният венец да не изпреварва другите. Исках кумичка този път да стане Верка. Нали майка й бе обещала да ни даде богато угощение; пък освен това, мислех си аз, ще отида заедно с всички и ще видя още веднъж Верка; нека онзи глупак, луничавият, разбере веднъж завинаги, че аз…

Докато разсъждавах, венците стигнаха бързея, водата ги повлече и те полетяха стремително към нас. Край мен мина един мъничък, но разкошен венец, целият окичен с маргаритки и бели рози. Аз щях да го изпусна, но Данчи извика:

— Дръж го, бе! Хвани го!

Изтичах подир него и го улових. Той беше първият венец. Аз го погледнах и изтръпнах от изненада — венчето на сестра ми Милка! От яд едва ли не го изхвърлих, за да хвана друг като например този, големия, с панделката, който ми се стори, че е на Верка, но навреме се опомних и въздържах. Знаех, че не трябваше да развалям обичая. Само се обърнах и със съжаление изгледах как другите венци заплуваха тържествено надолу по течението на реката.

Измъкнахме се с Данчи от водата и предадохме венеца на Пенка. Тя го пое усмихната, изтръска го от капките и го положи на главата на Милка.

— Кумичка — рече тя и я целуна по челото. — Ха, да ти е честито!

Бузите на Милка пламнаха. Дали от радостно вълнение или от същото чувство на съжаление, което изпитвах и аз в момента? Всички се струпаха около нея и започнаха да я поздравяват, да й пожелават успех в живота.

— А сега да видим какво ни е бъдещето! — предложи Пенка и седна на брега.

Момичетата се наредиха от двете й страни, извадиха кърпички и се приготвиха да посрещнат изгрева на слънцето.

И тъкмо навреме! Докато се бавехме и суетяхме, никой не бе забелязал кога небето се бе съвсем прояснило и утрото — свежо и чисто, с ведри далнини — бе настъпило. Слънцето още не беше се показало иззад хоризонта — то бавно възхождаше отвъд планините, като къпеше земята в светлина и запалваше пожара на новия ден…

— Гледайте! Гледайте! — извика едно от момичетата и по всички ни премина като трънка радостта от разкрилата се пред нас гледка.

Най-напред се показа мъничко крайче като крайчето на зачервена, добре изпечена пита, после се увеличи, превърна се на огромно огнено кълбо, блеснало ослепително, и изведнъж, сияещо и тържествено, слънцето изплува над високия хребет на планинските възвишения. Затаил дъх, аз гледах прехласнат и ми беше радостно и мило, но в същото време и мъчно, че ще трябва мама да търси пари в заем, за да купи всичко за угощението. Ако не беше срамът от хората, навярно нямаше да се съгласи…

— Какво виждате? — попита тихо Пенка. — Ето… аз виждам моето бъдеще! То е изписано на слънцето…

— И аз виждам някакви петна, но не знам какво означават — обади се Цонка, приятелката й, също тъй голяма като нея.

— И аз… и аз… — подвикваха едно след друго момичетата.

Колкото и да се взирах, колкото и да се напрягах, аз нищо не можех да различа, а напротив — от блясъка на слънцето дълго стоях със затворени очи. Какво бръщолевят тия момичета? Глупости! Нямаше нищо такова, каквото те виждаха, и всичко, за което говореха, тъй им се е сторило…

— Виждам и моя жених — прошепна Пенка на ухото на Цонка и чух как дълбока въздишка на облекчение се откъсна от гърдите й.

Не знаех какво да кажа. Беше ми и смешно и тъжно. Съжалявах, задето бях дошъл, но като помислех, че на угощението у дома може би ще дойде и Верка, ми стана по-леко…

Най-сетне гаданията и предсказанията за бъдещето свършиха. Момичетата наскачаха възбудени и оживени. Едни бяха доволни, че са открили бъдещето си (аз знаех, че си въобразяват!), други пък недоволни, задето нищо не са видели (и колкото да напрягаха зрението си, разбира се, пак нищо нямаше да видят!). Вървяхме вкупом и разговаряхме високо, препирахме се за какво ли не. Отпред Пенка и Цонка, като най-големи, носеха на ръце сестра ми Милка, накичена с венчето, цялата зачервена и смутена от вниманието, което й оказваха нейните другарки. Щом наближихме нашата къща, Пенка и Цонка запяха, а останалите момичета подеха в един глас:

Излез, излез, стопанке,

да посрещнеш слънцето —

малка мома, кумичка…

Мама ни посрещна на пътната врата. Аз очаквах, че тя ще се разсърди, но като ни видя, горката, тъй много се зарадва, че изприпка боса по дворните плочи, прегърна сестра ми и я целуна по пламналите бузи.

— Мамината, сладката… на мама кумичката! — занарежда тя. — Не плачи, чедо! Мама дрехите ще си продаде и пак ще се отсрами… Аз такова угощение ще ви направя, че всички ще говорят за него… Влизайте, деца, влизайте и добре дошли в моя дом!

Тя се разтича по съседите, събра оттук-оттам по нещичко, после пъргаво зашета и до обед приготви такава вкусна пилешка чорбица и такива яденета, че наистина смая с умението си от нищо нещо да прави, както се изрази една наша съседка, дошла да й помогне. Аз бях много горд и щастлив, но ми беше и мъчно, задето Верка не изпълни обещанието си и не дойде. Майка й и този път не я пуснала, като обещала, че ще отпразнуват рождения й ден и ще й разрешат да ни покани у дома си.

Баберка

Дойде есента. А есента по нашия край е прекрасна — тиха, топла, изпълнена с прелест и очарование, наситена с мирис на зрели плодове. Небето е ясно и синьо, слънцето продължава да грее, но от въздуха се усеща бягството на лятото. Хладничко е. И сутрин става студено. Листата на дърветата, пожълтели, с много багри, започват да окапват и като се въртят дълго във въздуха, подухвани от лекия ветрец, падат и застилат с дебел мек килим сухата земя. Паяжини блестят на слънцето и се люлеят като сребърни нишки, птички прехвръкват от клон на клон, мяркат се още бръмбари и насекоми, а наоколо вече се носи студеният дъх на зимата.

Рано през есента, в първите дни на октомври, щом стопаните приберат плодовете от градините и гроздето от лозята, момчетата от нашата махала плъзваха по къра на баберка. „Баберка“ наричахме дообирането на изоставените по високите клони или забравени в някой кът на градинката плодове — ябълки и круши, праскови и дюли, орехи и каквото там ни попадне под ръка; а неведнъж сме намирали и цели свесла грозде, все още сочно, макар и малко повехнало, с леко набръчкана кожица от студа, закачени край сламената колиба и оставени там от стопаните, които са бързали да се приберат по-рано в града.

Обикновено ходехме на големи групи, на цели орляци или на „банди“, както се наричахме. Да скитаме по цял ден с торбичка през рамо по скалните хълмове, дето бяха градинките и лозята, да отбрулваме с камъни плодовете и да зобаме до насита случайно откритото тук-там грозде, беше истинско, незаменимо удоволствие. Може би заради това, че ние бяхме много бедни и нямахме нито градина, нито лозе, аз тутакси се отзовавах на поканата на някой по-голям от мен другар и с готовност тръгвах с него и другите момчета, като следвахме и изпълнявахме точно съветите на главатаря. Да, ние винаги в такива случаи си имахме предводител и неговата дума за нас беше закон! И ако някой проявеше и най-малко неподчинение, последствията за него бяха тежки — той никога повече не биваше приеман в далечните скитания из околностите на града…

Помня, една година ние се събрахме рано сутринта край Гознишката бара и под водителството на Стефан Цонков, петнадесетгодишно момче, започнало вече да възмъжава, но все още запазило своите детински навици, нахлухме в съседните градини и лозя, да правим баберка. Зад Гознишката бара, до самия й бряг, имаше малка воденица — бай Ненковата воденица — и точно от нея, почти от самото й разсъхнало, плесенясало дървено колело, отдавна спряло да се върти, започваше голям бостан със зеле, пиперки и домати, с дини и пъпеши. Този ден, като се събрахме и преброихме, оказа се, че сме единадесет момчета, повече от всеки друг път, когато сме излизали из къра.

— Много сме — каза Стефан Цонков, като смръщи вежди. — Кого да върнем?

— Най-малкия — побърза да отговори някой.

Изтръпнах, Най-малкият бях аз. Усетих как на очите ми се появиха сълзи.

Стефан спря поглед на мен.

— Ванко, ти ще останеш! — рече той строго и махна с ръка.

Не издържах и заревах. Но той беше непреклонен. Думата на главатаря е закон! Другите се спогледаха, съжалиха ме и все пак никой не посмя да ме защити. Само Цачо се наведе и ми пошепна:

— Не си отивай, а върви след нас… ей тъй, малко по-назад, а пък аз знам какво да правя… Остави на мен, аз ще уредя работата! — и изтича да догони другарите си.

Те тръгнаха направо през обрания бостан, после през стърнищата на нивите и се насочиха към близките лозя. Хълцайки, със сподавен плач, аз ги следвах и през мрежицата на сълзите виждах как те се бяха пръснали и притичваха ту тук, ту там, навеждаха се и зобаха между повехналите листа зърна, а аз, въпреки че срещах дори цели гроздове, не помислях и да хапна, вървях и плачех. Най-сетне се спрях до едно коренище, пропуснато и необрано, цялото окичено с гроздове, и като видях едрите златисти зърна на афуза, тъй се зарадвах, че се спуснах с разперени ръце и се развиках:

— Ехеййй… Елате, бе, елате да видите какво нещо има тук!

Приклекнах и започнах да зобам с две ръце, а в това време моите другари дотичаха като изгладнели врабци и алчно се нахвърлиха върху гроздовете. Скоро и аз, и те забравихме решението на предводителя ни, а пък и той изглежда се беше примирил с мисълта, че по-добре ще бъде да отида с тях, отколкото да се мъкна подире им и да плача.

Предния ден бе валял дъжд, земята бе подгизнала и влажна, краката ни затъваха в рохкавата пръст и на обущата ни се събираха буци кал, та ние едва вървяхме, но следвахме нашия водач, който се оказа от всички най-опитен и смел. Катерехме се по мокрите оголени клони на дърветата, за да откъснем някой полуизгнил плод, спускахме се по стръмните наклони, като се държахме за коренищата на жилавите бурени, газехме локви с вода и не се отказвахме да пребродим целия кър по Червен бряг.

Увлечени от „плячката“, ние обходихме лозята и опустошихме де що има забравено или нарочно оставено, после се прехвърлихме към другите лозя, оттатък пътя, който води за село Гозница. А какво ли нямаше там и какво ли не намерихме — и орехи, и ябълки, и круши, наистина малко поувехнали и спаружени, но все още сладки. Не пропуснахме да опитаме дори и от тръпчивите, примамливи със своя син цвят трънкосливки, и от огненочервените шипки, които ни развалиха апетита, и най-после от възкиселите, но приятни дренки… Като се наситихме, тогава се сетихме да напълним торбите си, но денят бе превалил, а ние бяхме изминали много път и вече се чувствувахме уморени, без желание да скитаме повече по разкаляния кър. Все пак намерихме тук-таме още нещичко и като се задоволихме с богатата плячка, тръгнахме по изровения междуселски път обратно към града.

Доволни, радостни, че и тая година не пропуснахме да направим своята редовна баберка, вървяхме вкупом и оживено разговаряхме. От ситост ли, от що ли — не знам, но ние забравихме задълженията си и вече не се пазехме, не се озъртахме, за да не налети върху нас пъдарят, и продължавахме да се препираме високо за туй-онуй и дори да се караме, когато някой от нас разказваше врели-некипели истории, с които не бяхме съгласни. Най-шумен и бъбрив от всички ни беше Борис Гудата. Той не даваше никому думата и непрекъснато се хвалеше със своите подвизи, а Данчи Пенеса го предизвикваше с честите си прекъсвания, та Борис още повече пламваше и се заканваше да го набие. Увлечени, ние не усетихме кога стигнахме долу, до дървеното мостче под воденицата, и вече се готвехме да преминем оттатък, когато изведнъж пред нас изникна друга „банда“ от момчета.

Спряхме се. Спряха се и те. На брой бяха повече от нас, около петнадесет или двадесет, и не от нашата махала, а от друга, много по-далечна, някъде откъм главната улица. Аз познавах едно-две от тях, тия, с които учех в един клас, останалите бяха все по-големи. От новите им палта и обуща, от шалчетата и плетените ръкавици личеше, че те не са от бедняшки семейства. Какво диреха тук, в нашия край, в нашето „царство“, с което само ние имахме право да разполагаме? Да са тръгнали по баберка — не вярвах, защото нямаха нужда от това: имаха си лозя и избите им пращяха от плодове и грозде! Тогава… за какво бяха дошли?

От опит знаех, че когато две банди се срещнат някъде извън града, сблъскването става неминуемо. И аз се приготвих за всеки случай. Може би почти същото са чувствували и останалите ми другари, защото видях как до един изтръпнаха, когато се срещнахме на мостчето, и как лицата им се навъсиха. Погледнах нашия главатар, Стефан Цонков, и в очите му съзрях леко смущение и страх, а в същото време ръцете му опипваха колана. Разбрах, че бе решил да се отбраняваме, ако ни нападнат.

Враждите между различните „банди“ бяха нещо съвсем обикновено в живота на нашето градче и при сблъскване те винаги завършваха с разбити глави и окървавени носове.

Какво ли можеше да се случи? Дали нямаше да ни натупат здраво, а после да ни се смеят и подиграват за нашето перчене?

Стефан се бе опомнил вече и навярно бе решил да действува спокойно и разумно, та дано мине без бой. Той пристъпи крачка напред, застана в началото на мостчето и се изправи пред този, който стоеше най-отпред, някакъв тънък и висок дангалак, с мустачки, с нахален поглед в дръзките, присмехулни очи, облечен в новичка полушубка с яка от агнешка кожа и лъснати ботуши… Същински франт! Стефан се поколеба, но не отстъпи нито крачка, вдигна глава и срещна погледа му.

— Какво искате?… Пуснете ни да минем! — рече той и напря, но другият вдигна ръка и го блъсна в гърдите.

— Чакай!

— Защо?

— Тъй…

— Нахал!

— Я го гледайте — виновен, пък се навира! — рече Франта, като се обърна към другарите си, и още по-силно го блъсна, тъй че Стефан залитна, но навреме се задържа за перилата на мостчето.

Настъпи кратко затишие. Всички мълчаливо се гледахме.

Божичко мили! Ръцете на Стефан трепереха, а Цачо, застанал до мен, протягаше тънкия си врат и с последни усилия се въздържаше да не се хвърли върху тях. Колю Чорлето, Борис Гудата и Нанко Бумчето бяха стиснали юмруци, а само аз и Данчи Пенеса все още не разбирахме какво иска този. Стефан бързо започна да откопчава колана си, но преди още някой от нас да се досети за намеренията му, едно нисичко, пълно, набито момче с голяма глава изтича, хвана ръцете му и ги изви назад.

— Пусни! — рече то и стисна силно китките на Стефан, че той изохка. — Пусни, казвам ти!

Безсилен да се съпротивява повече, Стефан пусна колана. Момчето го взе и като замахна веднъж-дваж, удари го по гърба.

— Какво искате? — едва ли не разплакано попита Стефан.

— Дайте да видим торбите ви! — рече строго и надменно Франта и пристъпи няколко крачки напред, а след него и другарите му.

Той отвори торбата на Стефан и попита с негодувание:

— А това?

— Нали виждате?… Грозде и плодове!…

— Откъде си ги взел?

— Ами че… оттам, от лозята — кимна Стефан.

Франта сви устни в презрителна усмивка.

— Ваши ли са тия лозя?

— Не са.

— А знаете ли чии са, а?

Стефан хапеше изпръхналите си устни.

— А вие? — обърна се Франта към нас.

Ние мълчахме, навели виновно глави.

— Я проверете! — заповяда Франта на своите момчета.

Те се спуснаха бързо към нас, обкръжиха ни и започнаха да разтварят торбите. Най-много се отличи със старанието си нисичкото, пълно, едроглаво момче, което душеше като куче, ровеше и търсеше навсякъде, дори не остави и джобовете ни. Обискът бе свършен и всичко извадено на показ: оказа се, че то никак не е малко и ако не ни го вземеха, щеше да ни стигне за още два-три дни! Като видяха цялото „богатство“, нападателите станаха още по-дръзки, а Франта неумолим и строг:

— Хайде, давайте всичко тук или… — и той замахна с пръчката, която държеше в ръцете си.

Пръв свали и предаде торбата си Стефан, после Цачо и другите момчета. Последен останах аз. Франта пристъпи към мен и когато му подавах моята окъсана торбичка, от мъка, че се разделям с това скромно „богатство“, от срам и яд аз се разплаках и не я пуснах от ръцете си. Но едроглавото момче изтича към мен, издърпа я, бутна ме грубо настрана и каза:

— Сополанко!

Сподавих сълзите си и се помъчих да заглуша болката в душата си, причинена от обидата.

— Хайде! — махна Франта с пръчката. — Да ви няма… — и като се отстрани, направи ни път да минем.

С наведени глави, зачервени от срам, ние се изнизахме между двете редици на нападателите и поехме нагоре по пътечката към нашата махала. Неволно се обърнах и видях как там, на мостчето, момчетата от другата банда се смееха и кикотеха. Отпред на лично място в предизвикателна поза стоеше онова нахално момче, пълничкото.

— Кое е то? — попитах аз Данчи, който също като мен беше изостанал малко по-назад.

— Ха, не го ли познаваш, бе?… Пепо, синът на аптекаря… братът на Верка!…

— Че Верка има ли брат?

— Ами че ти как мислиш!

— А пък аз не знаех — отговорих с огорчение, че Верка имаше такъв брат и че едва сега научавах за него.

Белогвардейците

— Хайде, Ванко, да идем да посрещнем руснаците! — извика ми една сутрин през оградата Цачо и полетя към улицата. — Хайде де, не се бави, че ще закъснеем! — викна той повторно вече от пътната врата и без да се бави, хукна надолу към Сърпазар, дето се стичаше много народ.

Аз се спуснах подире му и го догоних. Прекосихме бързо запустелия казармен двор и се насочихме към главната улица.

Валеше дъжд, тих есенен дъжд, който се оцеждаше на тънки струи по стрехите. По-скоро това не беше дъжд, а гъста, влажна мъгла, забулила целия град като мрежа от ситни водни капчици. Всичко бе подгизнало от влага — и камъните по улицата, и плочите по тротоара, и оградите, и дори стените на къщите, а клоните на дърветата, измокрени, стърчаха самотно изоставени в градините, сякаш тъжаха за нещо свое, отдавна загубено…

Двамата с Цачо пристигнахме тъкмо навреме.

Минала бе челната колона на руския полк, който се установяваше на гарнизон в нашия град, и вече идваше ред на неговите части. Ние застанахме между тълпата от посрещачи и се зазяпахме любопитно. А около нас — мъже, жени, деца! Всички бяха излезли набързо от домовете си, облекли кой каквото могъл да грабне — едни с палта и балтони, други с мушами и качулки, трети наметнати с платнища и шалове; те се притискаха, шумяха и изказваха гласно мислите си. Някои, изненадани от гледката, питаха ту този, ту онзи свой познат защо руснаците идват тук отново, но тутакси се дръпваха сконфузени, когато им изшъткваха да мълчат, и продължаваха да наблюдават учудено, щом наближеше нова колона.

А те, руснаците, вървяха мълчаливо взвод след взвод, рота след рота и от измъчения им вид личеше, че бяха много уморени — и гладни и жадни. В своите сиви, измачкани шинели, с изпокъсани ботуши или обуща с навои, с измокрени от дъжда шапки, преметнали през рамо празни торби, те имаха жалък вид и приличаха повече на пленници, отколкото на руска войска, каквато ние, децата от градчето, познавахме от разказите на нашите деди и бащи по онова време, когато дошли за пръв път като освободители. Ние и сега им се радвахме и възхищавахме, дойдеше ли ред да мине на кон някой напет офицер с казашка наметка или венгерка с блестящи пагони.

— Гледайте! Гледайте! — викаше дългоносо момче, като подскачаше от крак на крак и сочеше с пръст последните редици, които едва се мъкнеха през калта и локвите на изровената от колите улица. — Приличат на мокри кокошки… Ух-ха!

— Не се смей, бе магаре! — скара му се един старец и вдигна бастуна си да го удари, но момчето побягна и като продължи да подскача, дереше си гърлото колкото му глас държи:

— Гледайте, гледайте какви са смешни!

— Божичко, какво ли им е на душата? — проплака до мен стара жена, наметната презглава с шал, и се прекръсти. — И те са хора, и те страдат и се измъчват! Тръгнали да скитат по света, да се блъскат немили-недраги по пътища и да нямат стряха над главите си…

— Ами че кой им е виновен? Да са стояли у дома си! — обърна се към нея някакъв висок, сух, слаб мъж с бледо лице и малка черна брадичка. — Гадове мръсни… Сволочи! Изменници на родината си… — и той плю сърдито, като извъртя врата си, стегнат в твърда колосана яка.

— Не бива тъй, господин Фратев! — рече уплашено жената и се обърна безпомощно, сякаш търсеше от някого подкрепа. — Наши братя са, славяни… от една кръв сме…

— Хм, братя… от една кръв? — още по-сърдито отговори мъжът. — Това са белогвардейци и не могат да ми бъдат братя! — рече той и очите му гневно блеснаха зад пенснето, окачено с верижка за ревера на сакото му.

Без да разбирам нещо от думите му, аз учудено го погледнах, поразен от това, което бе казал. Добре го познавах — беше адвокат, съсед на дядо Цако, бабиния брат, и бях чувал за него интересни неща: че бил социалист и че страдал от язва в стомаха, затова бил такъв, заядлив и зъл, но иначе, казваше баба, бил много устат и добър адвокат. Господин Фратев постоя сред навалицата, не можа да издържи на гледката и побърза да си отиде. На ъгъла до фурната останахме само ние — аз, Цачо и старицата с шала, а другите се впуснаха напред, за да видят идва ли още войска, тъй като и последната колона на полка бе отминала. Но ето че се зададе обозът и всички отново се върнаха, като заеха предишните си места.

Отдалеч се точеше пъстрата верига на колите, която в дъждовния ден приличаше на цигански табун. На брички и двуколки, с файтони и обикновени дъсчени каруци, теглени от мършави кончета, идваха болните войници и високопоставените офицери от висшия команден състав, а заедно с тях и жените им. Едни бяха насядали, други лежаха върху полковото имущество и наметнати с платнища, завити с шинели или с цивилни палта, зъзнеха от студ и гледаха уморено и равнодушно към нас, сякаш бяха вече свикнали с тая гледка на градчето и не разчитаха на никого и отникъде на съчувствие и помощ.

Най-отпред, в каляска с два врани коня, седеше едър, пълен генерал с разкопчан шинел, тъй че се виждаше яката на блестящия му мундир с лентички и кръстове по гърдите; до него се свиваха също тъй важни офицери, от които единият беше дребничък и слаб, а другият висок и сух, почти мършав, с презрително изражение на изпитото си лице. На капрата до кочияша се друсаше младичко офицерче с рус перчем изпод козирката на нахлупената му фуражка и с гъсти бакенбарди, пропълзели като лапички на катеричка по зачервените му от студ бузи. От време на време то се обръщаше към своите началници, казваше им нещо, на което те отговаряха кратко и строго, и то отново заемаше своята поза до кочияша на капрата.

Каляската отмина и повече никой не разбра какви бяха тия офицери и защо тъй сърдито поглеждаха към любопитната публика. Дойде ред на останалите коли. В една бричка седяха две жени, млада и стара, в извехтели и омачкани манта, с кърпи на главите и от повехналите им, измъчени лица със златни обеци на ушите, от накитите и особено от пръстените със скъпоценни камъни по дългите им тънки пръсти се виждаше, че са офицерски жени. И младата, и старата бяха хубави, с бяла, почти прозрачна кожа, и аз ги съжалих, като си помислих, че от пътуването са се измъчили, а навярно са били още по-хубави, отколкото изглеждат сега, и там, в Русия, са приличали на истински лебеди с тънките си дълги шии. Заредиха се файтони и брички, двуколки и прости дървени каруци и във всяка една от тях седяха или лежаха войници и офицери, а тук-там и по някоя жена, свита под платнището или шинела като бездомно същество.

Дъждът не преставаше да ръми и хората вече бяха готови да си отидат, когато изведнъж изтрополя разнебитена каруца, толкова разнебитена, че имаше опасност колелетата да се откъснат от осите и да полетят на разни страни, а тя да се разпадне на съставните си части. За голямо учудване на всички в нея наперено и весело седеше едно младо попче с редичка брадичка и зачервен нос под нахлупената калимавка, с блестящ железен кръст, вързан със синджир на шията му, като придържаше на коленете си сандъче. До него, също тъй наперено и весело, размахваше пръчка възстар човек в цивилно облекло, с широка бяла, развяла се като метла брада, и мръсна, смачкана войнишка шапка без козирка, но с червена околожка.

— Уха, гледайте попчето и дядката до него! — извика пак дългоносото момче някъде отпред в редиците на посрещачите и всички се засмяха, след което започнаха да подхвърлят шеги и закачки подир двамата, но те бяха отминали и не ни оставаше нищо друго, освен да се разпръснем и приберем по домовете си.

Когато на връщане минавахме с Цачо през двора на казармата, видяхме, че полкът бе вече пристигнал там и се настаняваше в широките празни помещения на сградите. Ние погледахме как разтоварват своето имущество и как генералът и двамата висши офицери дават своите команди, а младичкото офицерче, навярно адютант, тичаше насам-натам с подкосени крака и викаше сърдито ту на този, ту на онзи войник с пискливия си гласец:

— Ну, что ты? Давай, давай, поторопитесь!

Тъй полкът на белогвардейците се настани през есента на 1921 година в родния ми град.

Оттогава всеки ден през свободното си време аз и Цачо ходехме в казармения двор и ги наблюдавахме как живеят, как пеят тъжни руски песни и плачат, как страдат и се измъчват за родината си. Офицерите се държаха по-бодро. Те си бяха наели квартири в близките до казармата хубави къщи уж временно, докато отново се върнат в Русия. Скоро разбрах, че те бяха пропъдени от Червената армия и че в нашата страна ще изкарат години на нерадостен емигрантски живот.

Тогава, в студения и дъжделив ноемврийски ден, когато полкът пристигна в градчето, за мен и войниците, и офицерите не бяха никакви белогвардейци, нито пък „мръсни гадове“ или „сволочи“, както ги нарече господин Фратев, адвокатът социалист, а руснаци, войници от армията на братски славянски народ, който вече веднъж ни е освобождавал от османско робство.

Още на другата година започна репатрирането и много от тях си заминаха за родните места.

Помня не една случка, станала в градчето по времето, когато в него живееха тъй наречените „врангелови войници“, или просто „врангелистите“. Аз и сега ясно виждам картината, която представляваше казарменият двор.

След репатрирането останаха доста войници, които не искаха да се върнат, защото се страхуваха да не бъдат убити и преследвани от болшевиките. Те вече не вярваха в думите на офицерите си, че революцията скоро ще пропадне, и бяха се отчаяли, бяха се озлобили, бяха станали свадливи, постоянно се караха и биеха, искаха да напущат градчето и да бягат, но нямаше къде да отидат и продължаваха да водят казармен живот. Учения те нямаха, тъй като още при слизането им от парахода на варненското пристанище правителството ги бе разоръжило, затова безделничеха, играеха на карти, пиеха, буйствуваха и не приличаха на войскова част. Напразно офицерите се мъчеха да внесат някакъв ред и дисциплина, а накрая ги оставиха да правят каквото искат. Един след друг войниците се пръснаха из града, заловиха се да вършат някаква работа и дори плъзнаха по околните села и градове, докато съвсем намаляха и останаха не повече от стотина-двеста човека.

Старата, изоставена през войната готварница беше ремонтирана и в нея шишкавият кашавар в бяла престилка и бяла шапка продължаваше да прави чорба от зеле, моркови и картофи — „борш“, както го наричаха. В задния двор на казармата, дето се хвърляше сметта, бяха натрупани цели грамади лъскави тенекиени кутии от доматено пюре. Тия хубави кутии ние, децата, с радост събирахме и носехме у дома на майките си. Какво ли не се хвърляше върху купчините смет — и котленки, и бутилки от водка, и лъжици, и чинии, и дори по-ценни вещи — обуща, износени дрехи, кители, мундири, венгерки, черкезки, фуражки с козирки и кокарди с големи червени околожки, карти за игра, фигури от шах, снимки и писма — всевъзможни дреболии, от които и войниците, и офицерите искаха да се отърват като от ненужно бреме, свързано със спомените им за миналия живот. А веднъж един майор, елегантно облечен, красив, с пълнобузесто лице и мустачки, дойде при нас и като спря поглед на малкия Вертер Халачев, когото беше харесал може би защото имаше син на неговата възраст, прегърна го, целуна го и му пъхна в ръцете огромна пачка с пари:

— Вот для тебя!

Това бяха банкноти от по хиляда рубли, все новички, чистички, и Вертер, който нищо не разбираше, се зарадва на пъстрите хартийки, на които беше изобразен двуглав орел с разперени криле. Ние му завидяхме и поискахме да ги разделим, но той побягна и се скри у дома си с несметното богатство, получено неочаквано от руснака доброжелател. Такива пачки с банкноти намерихме на другия ден в изобилие върху сметта и изтичахме да се похвалим, но узнахме, че рублата нямала никаква стойност, тъй като болшевиките били я заменили с друга, своя. А тая, наречена „керенка“ на името на Керенски, министър-председател на последното буржоазно руско правителство, можеше да служи само на нас, децата, за игра.

И последната надежда за връщане в Русия бе рухнала — може би и затова сред офицерите настъпи отчаяние и глуха враждебност един към друг. Привидно те все още поддържаха своя аристократически начин на живот, събираха се на вечери, пиеха чай и разговаряха за миналото, за балове и дворцови приеми. Като че ли всички вече чувствуваха измамата и започнаха по-често да се отказват от навиците си. С гражданите те се държаха хладно, високомерно, като към простолюдие и не общуваха. Никога през седмицата не се разхождаха по улиците, както правеха другите хора, а само в неделя излизаха парадно облечени и отиваха на богослужение, за да измолят от всевишния спасение на душите си.

Край един от страничните входове на казармата беше разпъната голяма походна палатка с купол и малки прозорчета. Около тая палатка, превърната в църква, младото попче с редичката, проскубана брадичка и зачервения нос извършваше богослужението. В хубаво време пред нея се нареждаха офицерите по старшинство заедно с жените си и малка част от останалите войници. Те стояха с часове мълчаливо изправени, слушаха в унес тихото пеене на гласовитото попче, кръстеха се, шепнеха някакви молитви, после се целуваха и се разделяха с пожелания да се видят живи и здрави пак другата неделя.

Идваше тук и генералът, поотслабнал, с набръчкана кожа на шията, остарял и отпаднал, все още строг и взискателен към подчинените си. Заедно с него идваха и двамата по-старши офицери, високият сух полковник с жена си и дъщеря си. За него казваха, че бил княз и се наричал Голицин. И наистина имаше нещо княжеско и в походката, и в стойката му, а и в държането към околните. Аз не бях виждал по-надменен и по-високомерен човек от него, със студено, презрително изражение на изпитото му, мъртвешки бледо лице. Напротив — жена му и особено дъщеря му, която нямаше повече от двадесет години, ми бяха симпатични, и то не затова че бяха красиви и се носеха добре облечени, а заради проявения интерес към нас, децата, когато се събирахме през време на богослужението. Обикновено всички идваха заедно по единствено постланата с калдъръм улица. Пристъпваха бавно, тържествено, като при дворцова церемония или църковна процесия в голям празник, вървяха на двойки — най-отпред генералът с княза, после другият полковник с още един старши офицер, след това дамите, ръка за ръка, а накрая останалите по-низши офицери. Мундирите блестяха, ордените се поклащаха на пъстрите лентички, главите бяха вдигнати високо. Ние излизахме да ги гледаме, спирахме се отстрани на улицата, по която минаваха, и с шепот разменяхме по някоя и друга дума, но строгият поглед на генерала ни сковаваше и млъквахме. Затова пък после, като отминеха, неудържимо се смеехме и пускахме разни шеги и закачки по техен адрес. Но когато наближаваха „дамите“, както казваха мъжете им, ние пак притихвахме и в захлас наблюдавахме как те се движеха леко и грациозно с високите токчета на елегантните си обуща, как с мили усмивки на красивите си лица отвръщаха на нашето любопитство. Разглеждахме разкошните им дълги рокли с дълбоки деколтета, скъпите копринени пелерини, кожени манта, блестящи огърлици, златните пръстени с диаманти. Когато всички се събираха около палатката с високия купол и гласът на младото попче проехтеше в утринната тишина, ние се престрашавахме и лека-полека се събирахме край тях.

Дълго траеше литургията, дълго те се молеха, кръстеха и кланяха, а щом попчето запееше: „Многая лета, многая лета…“, ние се побутвахме и бързахме да се разотидем…

Колко време измина тъй — не знам и не помня, може би година, може би две, но един ден научихме, че генералът натоварил скромното си имущество на файтон и напуснал градчето, като оставил за свой заместник княз Голицин. Известно време установеният ред с парадни шествия и богослужение продължи, после се разнесе, че и князът си заминал със семейството. Заминаха си след него и другите офицери — слабичкият, болнав полковник, вторият заместник на генерала, двамата майори, капитаните, поручиците и почти всички подпоручици, прапоршчици и юнкери. Останаха само неколцина, които се заловиха за работа — единият, Золотов, стана учител по руски език в местната гимназия, другият, Юрицин, се зае да рисува афишите и рекламите на читалищното кино и беше доволен, че остана, а не замина в чужбина да се скита немил-недраг, както сам казваше по-късно, когато се сприятелихме с него. Той беше предвидил съдбата на своите другари и не искаше в никакъв случай да я сподели. Мнозина от тях, като пристигнали в Париж, тъй си останали със загубената вяра да се върнат някога в Русия, да заемат своите дворци и имения и да заживеят така, както бяха живели някога при царя. От този млад руски офицер, добър и скромен човек, син на губернски чиновник, аз научих, че когато князът решил да замине за Франция, нямал дори пари за чай, та се наложило да продаде почти на безценица останалите скъпоценни накити на жена си и дъщеря си. В Париж били изпаднали в голяма бедност, че трябвало жена му да постъпи като продавачка в магазин, а дъщеря му в публично заведение, но той си останал все същия горд и надменен аристократ, не искал да мърси ръцете си с никаква работа и накрая се самоубил от отчаяние. Василий, висок, мършав войник, който се бе пренесъл да живее у лелини Христинини и се занимаваше с дребна търговия, като си попийнеше и се развеселеше, казваше на шега!

В Русия я бил генерал,

а тука яйца събирал…

На пързалката

Заваля сняг. Градчето се покри цялото с бяла пухена пелена. Къщите в покрайнините потънаха в дълбоки преспи, стрехите нахлупиха бели калпаци, бели бяха дворовете, бели бяха улиците, оградите, дърветата… всичко, всичко беше бяло и само струйките дим, които излизаха от комините и се виеха към ниското навъсено небе, тъмнееха и нарушаваха безкрайната блестяща белота.

Мина декември и дойде януари. Посрещнахме Нова година както винаги радостно и весело. Особено щастливи бяхме ние, децата, защото се намирахме във ваканция и можехме до насита да скитаме с шейните из улиците, да ходим от пързалка на пързалка, да правим снежни човеци, да викаме колкото си искаме. А после да се приберем на топло в стаята, да седнем до печката и уморени, със зачервени бузи и уши, изпощипани от студа, да се борим с дрямката и да слушаме мъркането на котката. Мама и баба шетат насам-натам, готвят вечерята, а тате се е излегнал на одърчето и чете на глас вестник. Аз и сестра ми Милка се препираме за нещо и ето че най-сетне идва ред на вечерята, после изтичваме в другата стая, завиваме се с меките завивки, затваряме очи и сме щастливи, щастливи…

Колко пъти нощем, като се пробудя и не мога повече да заспя, аз мисля за отдавна отлетелите години на моето детство и винаги си спомням за не една такава зима. Не забравям зимата, когато за пръв път разбрах, че вече съм голям и е срамно да се спускам с шейна заедно с децата, а трябва да отида на реката и там, с големите момчета, да се пързалям с кънки. Но как и откъде да взема кънки? Нямаше никакъв изглед да си купя. А и да имах пари, майка ми за нищо на света нямаше да се съгласи да ги харча за такива празни неща. Божичко мили, какво да правя? Три дни мислих, блъсках си главата, но напразно и накрая се примирих: реших да отида на реката поне да погледам как другите момчета се забавляват.

След коледните празници за учениците оставаха още малко дни за почивка, за игри и веселба, после щяхме да се заловим пак за уроците. Бързах да се наситя колкото може повече на приятните развлечения вън от къщи, на улицата или на полето, на пързалката или на реката, да не пропусна нищо.

Един следобед, като се пуснах за последен път с шейна от височината до училището, аз се запътих към онова място на реката, недалеч от бента при Бановата воденица, дето обикновено се събираха по-големите момчета, за да се пързалят с кънки. Вървях бавно с чувството, че там ми е мястото, и със съзнанието, че не съм вече дете и че всички ще ми се смеят, ако още веднъж ме видят на пързалката с малчуганите от нашата махала. Бях облечен добре, в топли вълнени дрехи, със здрави обуща и шалче на врата, а ръцете ми — пъхнати в джобовете на балтона. Под краката ми втвърденият сняг скърцаше напевно и на мен ми се струваше, че ще бъде по-добре, ако зимата продължи още дълго. Доволен, дори си подсвирквах някакъв марш, който бях запомнил от баща ми при неговите нескончаеми репетиции с музиката.

Тъй аз преминах главната улица с дървените дюкянчета на занаятчиите и с големите магазини на търговците, излязох на площада пред воденицата и се отправих с бодра стъпка по брега на реката край заскрежените тополи към мястото, дето имаше шум, врява и глъч. Отдалеч видях трупналото се множество, което наблюдаваше играчите, дребните фигури на тия, които стремително се плъзгаха насам-натам с кънките си по гладкия, блестящ като стъкло лед. Застанах в края на дългата редица и разбрах, че щеше да има състезание. Погледът ми се спря на неколцината души, които се бяха наредили в права линия и чакаха само сигнала, за да се впуснат и полетят напред. Кой ли щеше да бъде победител?

Не познавах всички състезатели, но между тях съзрях двама-трима, от които единият, за моя изненада, беше братът на Верка. Трепнах. Не бях забравил обидата от оная есен, когато той и другарите му ни нападнаха при мостчето край воденицата на бай Ненко и ни взеха торбите с гроздето и плодовете от баберката. Не бях забравил и навярно ще помня за цял живот това, дето той ме плесна с колана по гърба и ме нарече сополанко. Но дали защото беше брат на Верка, аз мислено залагах на него. Представях си колко много ще се зарадва Верка, щом научи, че брат й е излязъл победител. А може би исках да покажа великодушие и се готвех да му простя всичко заради нея.

Не бях завистлив, но в тоя момент силно желаех да имам и аз такива кънки и когато кажат: „Хайде!“ — да полетя заедно с него, а после да го задмина и му докажа, че с нищо не съм по-долу от другите състезатели и че заслужавам напълно приятелството с Верка. Но за такива неща като кънки можех само да мечтая, да мечтая до насита, но безнадеждно и в отчаянието си да се убедя, че все пак между него и мене има някаква разлика. Тая разлика се състои в моята бедност и неговото богатство и че причината да не заслужавам приятелството на Верка е само в това.

Замислен, аз пропуснах момента, когато бе даден сигналът, и видях само как редицата на състезателите се огъна, наклони се и всички се втурнаха напред. Двама от тях се плъзнаха бързо и леко, с едва забележими усилия изпревариха другите. Разбрахме, че борбата ще бъде тежка и упорита.

Вгледах се във фигурата на едно от момчетата — високо, слабо, с дълги и удивително бързи крака, чиито красиви движения предизвикваха възхищение у всички. То се бе откъснало от другаря си и бе отишло много напред, но тъй като до бента — края на състезателната площадка — имаше още най-малко двеста метра, съществуваше опасност момчето, което летеше подире му, да го настигне и задмине. Мълчаливи, затаили дъх, бяхме впили очи в него, очаквайки крайния резултат. Дали щеше да спечели първенството? Но кой беше този момък, отсега грабнал възхищението на публиката със смелостта, ловкостта и бързината, с изящните си движения? Не повярвах на очите си… Франта! Онзи младеж, който бе ръководител на бандата при нападението ни! За момент в гърдите ми кипна омраза и желание да се случи нещо лошо — да падне и си разбие носа, да се забави и да не спечели състезанието, но като видях с какво старание той се мъчеше да се добере до крайната точка и как всички около мен викаха, махаха с ръце и го поощряваха, аз се увлякох, запалих се и също започнах да се вълнувам от неговия успех. Пепо, Веркиният брат, бе значително изостанал от групата и макар да нямаше никакви изгледи да бъде победител, не се отказваше от състезанието и продължаваше да се стреми поне да не бъде последен. Какво пък? И това е добре! Когато минаваше покрай мен, аз не изтърпях и подвикнах одобрително:

— Давай, Пепо!

Той не се обърна, а махна с ръка и по изражението на лицето разбрах, че му е станало много неприятно, задето от съжаление го поощряват. Миг след това видях как високият слаб момък, Франта, изведнъж се намери до черната линия на бента, забави движението си, като се мъчеше да запази равновесие с ръце, доближи се до дървената преграда, направи красив завой и отново полетя в обратна посока с изящни движения на цялото си тяло. Щом стигна линията, отдето бяха тръгнали, той с щастливо изражение на слабото си лице се спря на едно място, сякаш бе закован с гвоздей. Ръкопляскания и викове го посрещнаха.

Един след друг състезателите се завръщаха и всеки от тях биваше приветствуван с шеговит смях и закачки. Не последен, разбира се, дойде и Пепо, братът на Верка. Аз му се зарадвах едва ли не като на мой близък приятел и отдалеч размахах ръка за поздрав, но той се престори, че не ме забелязва, и намръщен, с присвити устни тръгна срещу нас. Когато мина покрай мен, Пепо изви глава и без да се спира, ме погледна равнодушно, с отегчение и омраза, после ме перна с кожената си ръкавица по носа. Бях доста измръзнал и навярно носът ми е бил силно зачервен, защото едва ли не извиках от болка, но стиснах зъби и не дадох израз на възмущението и гнева си. Не толкова болката ми се видя непоносима, а обидата от неговата постъпка. Аз го погледнах сърдито и щом усетих, че сълзите напират в очите ми, побързах да се махна, за да не забележат другите. Да, аз наистина плачех, но плачех мълчаливо. За втори път бях поруган и от кого — помислете само! — от Пепо, Веркиния брат, когото бях готов да обикна като скъп за мен човек…

Карнавал

След тежко и мъчително боледуване, като изгарях в огън, аз се събудих късно една сутрин в края на февруари. Грееше слънце, беше топличко и всичко ми изглеждаше приятно и леко, че веднага станах от леглото и излязох на двора. Щом ме видя, мама се спусна към мен зарадвана и ме прегърна.

— Иди, Ванко, иди, сине, да погледаш маскираните! — рече тя. — Днес е неделя и улиците са пълни с народ…

Излязох, но на улицата нямаше никой и щях да се върна, ако случайно не зърнах леля Христина.

— Къде са маскираните, ма лельо?

— Отидоха надолу, към училището. Тичай, чедо, тичай и ще ги настигнеш!

Без всякакви колебания аз се спуснах към поляната пред училището, но и тук никого не заварих. „Тогава трябва да са отишли към главната улица“ — и хукнах натам.

Наистина главната улица на градчето беше изпълнена с хора, повечето деца. Имаше голямо оживление. Момчетата и момичетата се движеха насам-натам с усмихнати, щастливи лица, викаха, кряскаха и се смееха необикновено развеселени. Но къде са маскираните?

Най-сетне открих между мнозинството няколко чудновати фигури, облечени в износени дрехи, намерени кой знае къде в килерите или по таваните, останали още от дядовците и бабите. И всички бяха с маски. Грациозно пристъпваше момиче с нежно и миловидно личице под ръка с важен и солиден господин с бомбе и бастун, а след тях се клатеше стар пияница със зачервен нос и хилеща се уста; после се мъкнеше с понакуцване прегърбена бабичка с дълга, провлачена до земята рокля, с кошница в ръка, следвана от напет дядо със засукани мустаци и лула в устата. Всички бяха интересни и привличаха любопитството на децата, които се събираха около тях, шумяха, препираха се и се мъчеха да отгатнат кое момче се крие зад тази или онази маска. Аз вървях заедно с множеството и също се радвах, също се опитвах да дръпна и закача за дрехата някои от маскираните. Изведнъж вниманието ми бе привлечено от един висок, слаб, маскиран, целият в черно трико, с черно, изкривено от злоба лице и мънички, щръкнали, заплашително насочени към мен рога. „Дяволът!“ — мина ми през ума и неволно се отдръпнах до оградата на съседния двор. С разтуптяно сърце продължих да наблюдавам карнавалното шествие. „Дано не ме забележи…“ — молех се аз и с любопитство следях движението на цялата тая пъстра, шумяща, размирена и креслива тълпа от момчета и момичета, която се мъкнеше подир маскираните.

Но стана това, което най-малко очаквах.

Щом ме видя, че се притискам от страх до оградата, пияницата със зачервения нос и ухилената уста изтича към мен с надут свински мехур в ръка, замахна и ме удари по главата. Когато посегна да ме удари втори път, аз свих юмруци и като се приготвих за отбрана, извиках сърдито:

— Не ме барай!

Лицето ми трябва да е било разстроено и бледо, а погледът на присвитите ми очи яростен, защото маскираният остана неподвижен, вкаменен от изненада.

Той имаше набита фигура, наподобяваща пияница, и ми се стори познат. В този момент аз не помислих за никого другиго, а само за Пепо и като свих още по-здраво юмруци, с неудържимо раздразнение се приготвих да му отговоря с удар. Но тъкмо се канех да замахна, до нас дотича високият слаб момък с дяволската маска, когото аз бях взел за приятеля му, Франта, направи му някакъв неразбираем за мен жест, хвана го през рамото и бързо го издърпа настрана.

— Ууу, не виждаш ли как се е наежил… остави го, да вървим! — изфъфли той през тясната уста на маската.

— Да вървим — съгласи се другарят му с кимане на „пиянската“ си глава.

По гласа разбрах, че не беше Пепо, братът на Верка, и много съжалих, че наистина не беше той.

Карнавалното шествие продължи и огромната тълпа отмина по главната улица, а аз все още стоях до оградата.

Следобед отидох у Цачови. Там намерих Колю Чорлето и Борис Гудата. Тримата правеха фишеци и се готвеха за тържествата на тая вечер. Цачо дялкаше с ножчето си дръвце и се мъчеше да измайстори от него дръжка за пищов. Той беше много сръчен и умееше да направи и прашка, и лък със стрела, и какво ли още не. А колко хубави бяха пищовите му! Издялкваше от твърдо дърво дръжка, приковаваше с тенекиени скоби гилза от пушка или някаква желязна тръба, която служеше за цев, пробиваше дупчица и като насипваше барут и натъпкваше хартийки или парцалчета, спокойно гърмеше, без да се страхува, че ще му се случи нещо лошо. Ето че и сега той правеше пищов и аз му завидях. Колю и Борис пък увиваха в парчета от вестник смес от бертолетова сол и сяра, нагъваха ги, завързваха ги здраво с конец и фишеците бяха готови! И тая година те се канеха да учудят децата от махалата с гърмежи и пукотевици, затова побързах да се присъединя към тях и да взема участие в подготовката на тържествата.

По стар обичай в нашия град всяка година Заговезни се празнуваше особено тържествено. Няколко дни преди това — и възрастните, и децата — се готвеха за тая последна вечер. По главната улица, на площадите из махалите дюкянджиите и дребните търговци разпъваха сергии, нареждаха по масите стоките си и започваха гласовито, с подвиквания и любезни покани, дори понякога и пееха, да привличат публиката. И какво ли нямаше по това време! Сирене и масло, свинска мас и мед, сушени плодове и сухо грозде, а от всичко най-много беше бялата халва с орехови ядки, крехка и блестяща като стъкло, вкусно топяща се в устата…

Вечерта на Заговезни всички се събираха около трапезата, ядяха, пиеха и се веселяха до насита, до забрава. Ние, децата, обичахме тия вечери! Ядяхме вкусните яхнии от кокошка, печената пуйка със зеле, пиехме сайдер или лимонада, тъй като виното бе само за възрастните, и чакахме момента, когато вуйчо Марин, мъжът на леля Елена, ще завърже с конец парче бяла халва за един гвоздей на тавана и като го залюлее в кръг около нас, ще ни накара да го уловим с уста и да си отхапем мъничко от него. Парчето халва минаваше покрай устата, цапаше бузите ни, ние мляскахме и все не можехме да го уловим, но никой не се отчайваше и отказваше, а още по-настървено продължавахме да участвуваме в забавната игра. Щастлив беше онзи, който успееше да си откъсне парченце и лакомо да го изгълта! Аз никога не успявах да бъда този щастливец и оставах все недоволен, че братовчед ми Петко или най-малкият Ватю умееха някак с хитрини да го захапят, но затова пък когато вуйчо Марин връзваше яйце и го залюлееше, аз пръв се спусках и понеже беше по-меко от халвата, забивах острите си зъби, сдъвквах го набързо. Тъй ние се забавлявахме и веселяхме цялата вечер, после се чуваха гърмежи и викове, втурвахме се навън, за да гледаме как по-големите момчета стрелят с пищови и пускат фишеци нагоре към тъмното небе…

Тоя ден ние старателно се готвехме у Цачови за тържествата. Бяхме се увлекли толкова много, че от нищо друго не се интересувахме. Щяхме да приготвим големи факли от намокрени в газ парцали, навити около един прът, и като ги запалим, ще вървим във верига един след друг. Представях си какво впечатление щеше да направи това на по-малките от нас деца и ми ставаше драго. Но ето че портата се хлопна и при нас в двора се втурнаха Данчи Пенеса и Нанко Бумчето.

— Тичайте! По-бързо! — извикаха те запъхтени, със зачервени, потни лица. — Стефан Цонков ни поръча да ви кажем, че момчетата от долната махала, от главната улица де, ги нападнали с прашки и искат да ги бият. Води ги пак онзи, дългият, дето миналата година през есента ни взе торбите с баберката… Помните ли го, а?

Без да чакаме, ние се спуснахме натам, дето ни насочиха нашите другари. И нямаше нужда от повече обяснения — всички знаехме какво означава това: по него време момчетата от различните махали бяха се разделили на „банди“ и враждуваха помежду си. Съперничеха си кой да владее това или онова кътче от околността, дори се сбиваха за съвсем дребни неща, а понякога и без причина. Но този път наистина имаше причина и тя беше за нас твърде основателна: момчетата от центъра, богатските де, бяха ни ограбили торбите и ние трябваше сега да им се отплатим. Шестимата тичахме запъхтени — кой каквото могъл да грабне: един пръчка, друг камък, трети празна тенекиена кутия, Цачо с недоправения пищов, — а когато стигнахме на поляната пред училището, нашата банда, малка на брой и по-слаба, вече отстъпваше, подгонена от другите.

— Бягайте! Крийте се! — посрещна ни Стефан и хвърли още един камък срещу противниците, които бяха ги настигнали.

Явно беше, че ще ни бият, и не ни оставаше нищо друго, освен да се изпокрием по съседните къщи.

Всички тичахме, а зад нас се изсипваше градушка от камъни, но за щастие нито един не бе улучен и ударен. Вече наближавахме крайните дворове, когато усетих, че някой ме препъна с крак и като полетях напред с разперени ръце, аз се проснах на земята с вик за помощ. Помъчих се да стана, но две ръце силно ме притискаха и не ми позволяваха да мръдна от мястото си. От умора дъхът ми бе запрял в гърлото. Майчице мила! Какво да направя, за да се спася и избавя от боя, който непременно щеше да последва? Вдигнах глава и видях Франта, надвесен над мен протягаше ръце да ме хване за косата, но аз го ухапах за пръста тъй силно, че той изписка от болка, дръпна се и като ме ритна веднъж-дваж с крак, остави ме да лежа на земята. Дотичаха и другите от неговата банда. Те до един се изредиха да ме ритат и плюят със закана, че следващия път, ако ме заловят, ще ми отрежат ушите, а в това време аз ревях колкото ми глас държи, докато те не си отидоха. Щом се уверих, че около мен няма никого, аз станах и с плач и хълцане се прибрах у дома. Мама ми поля да се измия и се накара, задето участвувам в такива щуротии, поръча ми да отида у лелини Еленини и да им кажа, че баницата вече е готова и че могат да дойдат у нас, за да заговеем.

Възкресение

Обичах Заговезни, обичах тия шумни карнавални шествия, тия гърмежи, викове под разпалените факли, тия вечери с наредените общи трапези, които ми доставяха голямо удоволствие с веселбите и забавленията на възрастните заедно с децата. Но най-много обичах, разбира се, тихите великденски нощи, когато след дългите пости камбаните на долната, по-голямата църква, която се намираше недалеч от нашата махала, забият тържествено и заприканват богомолците на литургии. Тогава от всички краища на градчето, от близките и по-далечни махали, та дори и от другата страна на реката, от Вароша, дето имаше също църква, само че по-малка, идваха хора да чуят стария поп Евстати и младия поп Еню. Те двамата бяха гласовити, пееха високо, тъй че звуците на молитвата се издигаха към кубето на църквата, преминаваха през решетъчните прозорчета и се разнасяха над целия град. Обикновено им пригласяше хорът от момци и девойки, дирижиран от учителя по пеене Павлов. Не, никога няма да забравя тия тихи великденски нощи, изпълнени с очарование!

Баба дълго стоеше смирено пред олтара и аз до нея. Но щом станеше задушно и ми прилошееше от миризмата на тамян и свещи, аз излизах и започвах да се лутам насам-натам в мрака из големия църковен двор.

Старите хора идваха в църквата за молитва и успокоение на душите си след извършените от тях грехове, но младите идваха за развлечение, да прекарат няколко часа на усамотение и в разговори. И тъй както скитах, често попадах не навреме при някое момче и момиче. Веднъж дори налетях на двама влюбени, които прегърнати си шепнеха нещо. Без малко момъкът щеше да ме наплеска, но аз избягах и повече не посмях да се губя в тъмнината.

Камбаните продължаваха да бият тържествено в определеното време. Значи четяха едно след друго евангелията! А те бяха, струва ми се, дванадесет на брой и все такива едни дълги, поучителни и скучни, в които се разказваше за живота на Исуса Христа, че аз никога не можех да издържа повече и оставах само до четвъртото или петото евангелие… Какво да правя сред това множество от богомолци? Повечето от тях бяха баби и тук-там някой по-възрастен мъж или жена; младите почти отсъствуваха, макар че и за тях се отнасяха тия поучения за доброто и злото в живота, тия страхотии с мъките при разпятието на богочеловека, тия заплашвания, че ако не следваме божиите завети и не живеем според неговите закони, ще врим в катрана на онзи свят. Аз слушах, като се мъчех да вникна в смисъла и съдържанието на молитвата, но вниманието ми привличаше хорът с нежните гласове на момичетата, които пееха с тънки извивки, звучно.

Дан, дан, дан! Камбаната удари три пъти — значи бе завършило третото евангелие, а до края оставаха още девет. Отегчен, започнах да се прозявам и да се оглеждам с безразличие наоколо.

До мен стоеше възрастна жена с бяло лице и съсредоточен поглед, погълната от молитвата, сякаш преживяваше мъките Христови. Обърнах се на другата страна и продължих да разглеждам лицата на богомолците. Ето прегърбена старица с черна забрадка постоянно се кръсти и въздиша. До нея старец мърда устни, под белите си мустаци шепнешком повтаря думите на молитвата. В търсенето на интересни лица погледът ми попада на една пълна, едра жена в бяло, разкошно манто и аз познах въпреки облаците тамян и пушек от изгорели свещи, че това е жената на аптекаря, майката на Верка. До нея протяга врат мъжът й, бледото му лице с изпъкнали очи говори, че от умора и задуха той ей сега ще припадне или най-малко ще му се завие свят. Но кой стои между тях двамата? О, та това е Верка!… Не се ли лъжат очите ми? Затварям ги за миг, за да починат от блясъка на свещите, после ги отварям и със затаен дъх отново гледам. Да, това е тя, същата! И как досега не съм я забелязал? Въздъхвам дълбоко и се мъча да привлека вниманието й, да срещна погледа и, да й се обадя по някакъв начин, че съм тук, в църквата, недалеч от нея, и че ни делят само две-три стъпки. Но тя стои смирено и кротко, погълната от службата. Лицето й е все тъй нежно и приятно, косата, завързана с бяла панделка, пада на гъсти вълни върху раменете й. Искам да видя очите й, нейните светли и чисти очи, с които неведнъж ме е стрелвала, когато играехме на криеница из двора на казармата. Как да й се обадя?

Дан, дан, дан, дан! Ето че завърши и четвъртото евангелие, а до последното има още осем. Кога най-после поповете ще престанат да пеят, за да се приближа до Верка? Зарадвах се, като разбрах, че с тях не бе дошла сестра й, горда и надменна, и брат й, студен и жесток, и че след богослужението ще се видя само с нея…

Дан, дан, дан, дан, дан! Най-после мина и петото евангелие. Значи скоро ще настъпи краят и тогава аз ще мога да се срещна с Верка, а сега нека само я гледам отстрани и й се радвам. Но колко е скучно всичко това! Съвсем ми омръзват и думите на молитвата, и пеенето на поповете, особено тъничкото, пискливо гласче на дякона от аналоя, но продължавах да слушам с наслада хора, заел мястото си на балкона. В полумрака не се виждаше нито един от хористите, но затова пък често диригентът, господин Павлов, подаваше глава над дъсчените перила и като гледаше, полуобърнат към олтара, чакаше да му даде знак поп Еню, за да поведе хора и всички запеят още по-тържествено.

Дан, дан, дан, дан, дан, дан! Не издържах и като погледнах за последен път към Верка, разбутах с лакти хората около мен и без да се обадя на баба взех да се провирам между навалицата. Настъпвах ту тоя, ту оня, край които минавах, и най-после успях да стигна до преддверието, дето един благочестив старец с големи мустаци посегна да ме хване за ухото, но навреме се дръпнах и избягах. Отново излязох на двора, вдъхнах свежия прохладен въздух на априлската нощ и почувствувах колко е глупаво да стоиш вътре, в църквата, притискан от множеството. Повъртях се из двора и като ми се доспа, побързах да се прибера у дома.

На другата вечер камбаните отново призоваваха богомолците и улиците отново се изпълниха с хора. Но този път пък аз отидох малко преди полунощ. Тъкмо влязох в двора, и вратата от западната страна на църквата се отвори. С тържествено пеене, като извисяваха гласовете си, излязоха двамата попове и дяконът, следван от момчета в копринени одежди и с хоругви в ръце. След тях се разля поток от богомолци със запалени свещи. И поповете, и дяконът продължаваха да пеят и да обикалят църквата, а отдалеч като задавено, глъхнещо ехо достигаше песента на хора, който им пригласяше от балкона. Камбаните биеха още по-звучно с всичките тонове на гамата — от най-ниския до най-високия.

Процесията продължаваше. Хората вървяха подир разпятието, като се мъчеха да запазят с длани от вятъра пламъка на свещите, разговаряха тихо помежду си. Лицата на всички бяха бледи, замислени, сякаш преживяваха нещо дълбоко, без което животът им няма никакъв смисъл. Затова пък лицето на поп Евстати, особено на поп Еню, изразяваше безкрайна умора и желание за сън.

Дан-дан-дан, дан-дан-дан…

Когато всички влязоха вътре, вратата се затвори и отново стана тихо. Шумът и оживлението, които изпълваха досега двора, бяха изчезнали и заглъхнали в звездната нощ. Аз останах вън и като нямаше какво друго да правя, тръгнах сам за вкъщи.

На другия ден, застанал смирено до баба, аз изтърпях героично цялото богослужение. То не трая дълго и скоро хорът запя:

Христос воскресе из мертвих,

смертию смерт поправ,

Исущим во гробе живот даровав…

Поп Евстати излезе от олтара, тръсна глава и като застана пред царските двери величествен и побелял, с дълга до гърдите брада, вдигна ръка и обяви тържествено:

— Христос воскресе, мили хора!

— Воистина воскресе — отговориха му от всички страни.

Вратите на главния вход се разтвориха широко и оттам потекоха навън групи от богомолци. Те се спираха за момент и като притваряха очи, не свикнали с тъмнината, кръстеха се и тръгваха със запалени свещи към домовете си. Някои се поздравяваха по случай „празника Христови“, здрависваха се и се целуваха по три пъти, други си пожелаваха само „лека нощ“ или „приятни сънища“, а трети просто се правеха, че не забелязват близките си и бързаха да си отидат.

Стоях настрана и чаках да излезе баба, за да си отидем заедно. Но тя се бавеше. Навярно още правеше поклон пред олтара. Трепнах. На плочника пред главния вход, осветен от два фенера, се спряха Верка и родителите й. Още държаха запалените свещи и при слабото трептене на пламъчето лицето на Верка ми се стори толкова нежно и прозрачно, че от вълнение усетих как сърцето ми започва да тупти по-силно. Видях как баща й и майка й се прегърнаха и целунаха с някакви свои познати, пожелаха си един на друг живот и здраве, после… После съвсем неочаквано отнякъде изникнаха брат й Пепо и сестра й Даринка, застанаха до тях и също тъй се поздравиха. Още по-неочаквано видях, че зад гърбовете им изникна като че ли изпод земята дългокракият приятел на Пепо, Франта, който им кимна леко, целуна най-напред ръка на аптекаря и жена му, след това се прегърнаха с Пепо, с Даринка и накрая с Верка, но на мен ми се стори, че нея той целуна някак особено и че по-дълго я държа в прегръдките си. С примряло сърце и безкрайно огорчение видях, че Веркини си отиваха заедно със семейството на Франта. И тогава разбрах, че няма да имам сили да изтичам подир нея, за да я поздравя и й пожелая всичко най-хубаво в живота, както бях си намислил. Отчаян, аз не дочаках баба, а хукнах сам в тъмнината по пустата улица към дома.

Знамето

Обидата в оная късна есен, когато ни взеха торбите със скромното богатство, премина в омраза и озлобление, а омразата и озлоблението се превърнаха във вражда.

Трябва да кажа, че враждата не беше нещо ново и че тя съществуваше от много години в градчето. По традиция, предавана от поколение на поколение, момчетата от нашата махала враждуваха с момчетата от главната улица. Дали защото те се държаха гордо и надменно с нас, или само защото като по-богати ни бяха някак чужди — не мога с положителност да кажа дори и сега, но тогава ние страшно ги ненавиждахме и винаги търсехме повод да се скараме и сбием с тях.

Чувствувахме, че бяхме по-слаби и по-неподготвени, затова търпяхме предизвикателствата и обидите и се готвехме за разплата. Боят с камъните и прогонването ни от поляната пред училището (място, което ние смятахме за наша територия), особено моето „пленяване“ и опозоряване, бяха капката, от която чашата на търпението преля, и тогава единодушно решихме, че е време най-сетне да се срещнем в „полето на честта“, както казваше главатарят на нашата банда Стефан Цонков.

Всеки ден ние се упражнявахме. Бяхме си направили прашки и хвърляхме камъни на далечно разстояние. И не само с прашки, но и с ръце. Това се налагаше от тактиката, в случай че бъдем изненадани и не можем да действуваме с прашките да започнем ръкопашен бой. Стефан ни раздели на групи и назначи командири. Дори си направихме и знаме от парче зелено сукно, което Цачо измъкна от раклата на майка си. Защо беше зелено — никой не знаеше, но Стефан ни обясни, че такива били знамената на българските четници през османското иго.

И тъй — ние бяхме готови. Чакахме само противникът да ни предизвика още веднъж, за да му покажем кои сме и колко сме силни. Но момчетата от главната улица като че ли бяха забравили за нас или не искаха да ни обърнат внимание. Дните минаваха без нито едно предизвикателство, а ние горяхме от нетърпение да се сблъскаме. Докога щеше да продължава това затишие? Какво трябваше да направим? Нямаше никакво съмнение, че се налагаше първи да ги нападнем и предизвикаме…

Наистина конфликтът избухна, и то с такава сила, че уплаши дори и мен, заклетия враг на Франта и на Веркиния брат.

Една сутрин, като се събудих рано и не знаех с какво да се заловя, аз отидох на поляната пред училището и реших там да почакам моите другари. Макар че беше твърде рано, слънцето силно печеше и се чувствуваше задуха, че едва изтърпях да не се окъпя в реката. „Щом още сега е горещо — мислех аз, — какво ще бъде след пладне?“ Отидох в двора на казармата, поскитах и понеже ми доскуча, върнах се и се излегнах на сянка върху изгорялата трева край оградата на училището. Неусетно съм заспал. Колко време съм лежал — не знам, но се събудих, когато усетих, че слънцето ме е напекло силно. Значи сянката се бе извъртяла към другия край на поляната…

Събудих се аз, но не можах да стана — нещо здраво ме държеше прикован към земята. Събрах сили и се опитах да се освободя от тежестта на веригите, с които ми се струваше, че бях вързан, дори размърдах ръце — и пак напразно… Тутакси разбрах, че докато съм спал, някой се е пошегувал с мен. Оказа се, че наистина съм вързан и прикован с колчета към земята, а въжетата се бяха врязали в китките на ръцете и глезените. Огледах се и видях, че на известно разстояние от мен стояха усмихнати няколко момчета от долната махала. Щом се размърдах, те избухнаха във весел смях и дълго се шегуваха, без никой да ми се притече на помощ и ми помогне да се освободя от „веригите“. Напънах мускули, успях да изтръгна едно подир друго колчетата и да се развържа. Гневът ми стана неудържим, когато видях, че над главата ми имаше забоден набързо направен от клечки кръст и край него набучени в земята цветя. Значи, докато съм лежал, те са се гаврили с мене…

Обезумял от ярост, аз се хвърлих срещу тях, но едно момче ме ритна в корема и тогава, превивайки се от болка, застенах. След миг скочих и без да мисля, грабнах един камък и го захвърлих, но камъкът мина над главите им… Тъй започна битката. Те се пръснаха, взеха да ме замерват, а аз, макар и сам, бясно им отвръщах. Камъните префучаваха над главата ми и как щеше да свърши боят — не знам, ако другарите ми не се притекоха на помощ. Стефан, който живееше наблизо, чул моите викове, излязъл на улицата и разбрал какво е станало. Той дотичал до Цачови, а после всички до един се спуснали към поляната.

Пристигнаха те в момента, когато неприятелят ме обграждаше и щеше не само да ме плени отново, но и да ме набие жестоко за дързостта си да поведа сам бой. Аз видях развяното знаме, което Данчи Пенеса носеше, и смелостта ми се възвърна. Въодушевен още повече, изтичах напред и изсипах градушка от камъни срещу моите нападатели. Не очаквали такъв край, те се уплашиха и побягнаха, като се изпокриха в дворовете на съседните къщи. Но кой знае как и откъде бяха научили, на помощ им се притекоха още техни другари. Между новодошлите съзрях Франта и Пепо, Веркиния брат.

Франта веднага събра своята банда, организира я бързо и без много да се бави, ни нападна с неподозирана сила. Изглежда те имаха по-добра тактика, разпределили се бяха на малки групи и като се възползуваха от местността, криеха се зад оградите и оттам ни замерваха. Освен това в боя вземаше участие една малка част, а останалите, по-значителната, той пазеше като резерва, която в същото време му служеше за снабдителна команда и им доставяше камъни, докато ние и воювахме, и сами си събирахме камъните, без дори да помислим за резерва. За Стефан, най-големия и най-опитния, пък и за всички нас беше ясно, че те ни превъзхождат и че пак ще ни победят, ако не се случи нещо непредвидено.

Изведнъж над техните редици се развя знаме, завързано за висок прът. Черно знаме! Защо пък черно? Това ни направи поразяващо впечатление, но ние нямахме време да разсъждаваме и продължавахме да водим боя с неотслабваща сила. Разбира се, много по-късно, когато пораснах и започнах да се интересувам от обществени работи, се досетих, че това беше символ на блокарите, а бащите на всички бяха от тъй наречения Черен блок, който издигаше траурното знаме след разгрома в Европейската война.

Франта не закъсня да прояви тактиката си и да ни покаже, че се занимава още отсега с военно изкуство и се готви да стане офицер, един от бъдещите пълководци на българската армия. Той изтегли бойците си от първата линия и пусна вместо тях резервите. С „ура“ момчетата, чиито сили бяха още пресни, тръгнаха срещу нас и градушката от камъни се изсипа застрашително, но и този път за голямо щастие не улучи никого. Изобщо никой от двете страни досега не бе ударен.

Видях как черното знаме се развяваше в ръцете на мой съученик, Борис Динчиски, и най-напред се учудих, че и той беше с тях, а после се разгневих, че не виждах къде хвърлям камъните и кого щях да ударя. И нашето знаме, вдигнато високо от Данчи Пенеса, се развя насреща им. Предстоеше голямо сблъскване и борба за знамената. Бях чувал, че при бой се смята за победен онзи, чието знаме бъде пленено, и затова много се страхувах, да не би да обградят Данчи Пенеса и вземат знамето от ръцете му.

Пред очите ми се мярна Пепо. Той беше нещо като помощник на Франта и от време на време чувах неговия глас, който ободряваше момчетата от бандата и им нареждаше кой къде да застане и какво да прави. Като беше брат на Верка, аз все вярвах в неговото добро сърце, но виждах с каква непримиримост нашите противници, ръководени от него и от Франта, се стремяха да ни обградят и пленят, че омразата пламваше у мен с още по-голяма сила и затъмняваше дори и чувството ми на привързаност към Верка.

Няколко души, между които и Пепо, вече ни обграждаха, за да ни пленят. От раздразнение ми беше притъмняло, та нищо не виждах, а слепешката замахнах и хвърлих камъка, който държах в ръката си.

Чу се писък, сърцераздирателен писък. Видях как някой се гърчеше недалеч от мен на земята, търкаляше се като топка, стискаше главата си с две ръце, викаше отчаяно за помощ. Беше Пепо. Ударил го бях тежко и сега той не можеше да стане. Другарите му стояха около него, не знаеха какво да правят и как да му помогнат. Кръв бе обагрила лицето и яката на ризата му, кървави капки имаше и по земята. Всички гледаха изумени, сякаш онемели от гръм. Пръв се съвзе Стефан. Той ме дръпна и рече:

— Да бягаме!

Затичахме, а след нас и останалите другари. Едва тогава момчетата от другата банда се опомниха, спуснаха се, гониха ни донякъде и се върнаха. Стефан, аз и Цачо отидохме към нивите и потънахме сред избуялата пшеница. Знаехме, че ще ни потърсят по домовете и ако ни намерят, ще трябва да отговаряме пред майките и бащите си. А тук, сред пшеницата, бяхме на съвсем безопасно място. Ние прекарахме скрити до вечерта и щом падна мрак, се измъкнахме и всеки се прибра, сякаш нищо не беше се случило през този ден…

Легнах, но не можах да заспя. От главата ми не излизаше мисълта за Пепо и аз все си го представях как се гърчи на земята, как стиска окървавената си глава и плаче. Беше ми и мъчно, и срамно. През цялото време, докато се въртях в леглото, преди да заспя, си мислех за Верка — че вече е научила за боя и знае кой е ударил брат й. Исках да й кажа коя е причината за това сблъскване и кой пръв предизвика, да й се извиня, като я уверя, че съм готов да направя всичко, за да се придобрим с Пепо, ако той прояви поне малко желание…

Когато след две седмици се намерих пак сам на поляната и отдалеч съзрях Пепо и Франта, аз се убедих, че няма за какво да се тревожа. Навярно и Пепо, и Франта се бяха също успокоили — поне така изглеждаше, защото когато минаха покрай мене, те не само че не ми сториха нищо, но като че ли и не ме забелязаха.

Оттогава боят не се повтори.

Как започнах да пиша

Баща ми и майка ми с мъка изкарваха прехраната на семейството и ако не ни помагаха нашите роднини, не знам как щях да изкарам гимназията.

Запомнил съм не една сутрин, когато аз и сестра ми Милка отивахме на училище гладни. И двамата се хранехме в безплатната ученическа трапезария на обед. Вечер ядяхме каквото намерим. Понякога си лягахме гладни.

Оставал съм и без обуща, и без дрехи. Вуйчо Ангел, който имаше обущарска работилничка, понякога ми е подарявал обуща, а леля Христина и леля Елена ми ушиваха рубашка или панталон. Все пак криво-ляво я карахме и слава богу, сега съм жив и се радвам на добро здраве…

Но имаше дни, когато животът ми беше черен и не знаех какво да направя. Сврян в някой ъгъл на малката ни стая, плачех горчиво, като се мъчех да задуша гласа си, та никой от съседите да не ме чуе и после да ме жали.

Още от ранна пролет, през март, щом слънцето стопи ледената корица на локвите, мама ни пускаше на улицата и ни караше да застанем отсреща до стената на бабината Пенина къща, за да се топлим на припека. Аз и Милка се свивахме там и като ръфахме сухо парченце хлебец, мъчехме се да се увием по-добре в опърпаните дрешки. Обути с терлици и налъми, а често и съвсем боси, ние зъзнехме и треперехме, докато се стоплим.

Майка ми отиваше още в зори в тютюневия склад, баща ми по цяла седмица не се прибираше, скиташе по селата с музиката под мишница, а баба, нали беше стара и болна, не можеше да вижда добре и тогава аз изскачах на улицата като волна птичка, отивах да играя. По това време след войната, когато бедността бе потропала на вратите на много домове, всички момчета от нашата махала ходехме боси от пукването на пролетта до падането на сланата. От прах и кал, от студ и пек краката ми се бяха изранили и между пръстите се появиха гнойни пъпчици, които сърбяха и боляха нощем. Но кой ми обръщаше внимание и кой можеше да се загрижи за мен? На училище ходех немит, несресан и нечист — за това децата се пазеха от мен и ме държаха на последния чин.

По-късно, когато отидох в прогимназията, аз започнах да се мия и чистя, да пазя прилична външността си и това, разбира се, даде отражение по-нататък в живота ми. А защо стана това?

Не мога да си спомня точно в кой клас бях, но ако не се лъжа, трябва да е било във втори или трети, учителката ни по български език, госпожица Райна Баева, дребничка и слаба, мила жена, ни бе задала за домашно упражнение разказ на тема „Гроздобер“. Ние нямахме лозе, но бях ходил с Цачо и Георги на техните лозя, участвувах в гроздобера и наблюдавах не една картина от този прекрасен есенен сезон, в който трудът е свързан с известен, идващ от дълбока древност, почти религиозен ритуал. Аз много обичах да помагам на гроздоберачите и понеже бях впечатлителен, запомних как става самият процес на беритбата, после пренасянето на гроздето и правенето на вино в бъчвите…

И ето че написах моя разказ на тая тема. Написах го на листчета, които изрязах от амбалажна хартия, тъй като нямах тетрадка. Щом учителката ни, госпожица Баева, влезе в стаята и класът се усмири, аз седнах на своето място на задния чин и като се загледах през прозореца навън в светлата и чиста пролетна утрин, унесох се в спомени. Може би видът ми на разсеяно момче или пък невниманието, което проявявах към урока, да е подбудило госпожица Баева: тя ме вдигна пред черната дъска и ме накара да прочета своя разказ, навярно смятайки, че не съм написал нищо.

Излязох и както бях бос, с окаляни крака и зачервени от студа пръсти, немит и разрошен, с продрани на коленете панталони, силно се изчервих от смущение, но за изненада се оказа, че имам домашно упражнение. Започнах да вадя от джобовете си лист след лист и да чета тихо, с глух, сподавен от вълнение глас, като се мъчех да запазя спокойствие и да не поглеждам към другарите си, чиито лица в тоя момент изглеждаха насмешливи, готови да прихнат всеки миг, ако се запъна. Но аз нито се запънах, нито прекъснах разказа си, а продължих да чета все тъй уверено, с вълнение. След време в стаята настъпи тишина. Започнах да поглеждам ту този, ту онзи от първите чинове и с радост виждах как лицата им от насмешливи ставаха сериозни, как постепенно всички, целият клас, внимателно ме слушаха и как отначало с недоверие и изненада, а после с добро чувство и благоразположение ме гледаха, сякаш бях някакъв герой, и нито веднъж, докато четях, не ме прекъснаха.

Свърших разказа и пъхнах последния лист в джоба си с трепереща ръка, уплашен, да не би да съм прекалил и отегчил другарите си, а те с въздишка се отпуснаха на облегалките, после се размърдаха и оживено заприказваха помежду си. Аз стоях до черната дъска и чаках тежката присъда на учителката ни. Какво щеше да каже госпожица Баева?

Тя стана от катедрата, дето бе седяла през цялото време, дойде при мен, прегърна ме и ме целуна.

— Браво, Иванчо, написал си нещо много хубаво! — рече тя с развълнуван глас, като продължаваше да ме държи за ръцете. — Ей сега ще ти пиша шест…

Госпожица Баева отиде до катедрата, разгъна дневника и наистина ми писа шестица по български език.

— А сега седни си — кимна тя. — Искам все тъй да се учиш и да бъдеш прилежен!

Със зашеметена глава, с бучащи уши аз се домъкнах до чина. Всички бяха изненадани от успеха ми и дълго в класната стая шумът и разговорите не стихваха, докато не удари звънецът, и ние се затичахме към двора, за да поиграем на воля, опиянени от пролетното слънце и въздух…

От този ден аз не само че започнах да уча редовно уроците си и станах един от най-добрите ученици в класа, но редовно се миех и гледах колкото можех да се обличам по-добре, да се нося чисто и спретнато и да не изпускам мястото си на първенец, което бях завоювал не съвсем леко.

В клуба

— Хайде, Ванко, Хайде, сине, ела с мен да идем в клуба на партията! — рече мама и ме поведе със себе си.

Ние изминахме главната улица и влязохме в покрития дървен мост, за да отидем оттатък, в старата част на града, дето се намираше клубът.

Покритият мост! Аз и сега изпитвам същите неповторими чувства на радостно вълнение. Представете си един дълъг дървен мост, почернял от времето, с покрив от също тъй черна ламарина, проточил се от единия до другия бряг на реката, подпрял се на три стари, но още здрави каменни устои, изгладени от водата, с шестдесет и четири дюкянчета, с два красиви еркера на балконите, с множество прозорчета, оплетени от железни решетки, и с мънички тротоари отстрани на тясната калдъръмена улица, по която в пазарен ден не могат да се разминат хора и каруци с рахванлии коне, волски и биволски коли, натоварени със стоки, със зеленчук, зърнени храни и брашно. Не само за мен, но и за всеки стар ловчанлия този покрит дървен мост е скъп. Споменът за него възкресява онова време, когато се живееше, макар и тежко, но щастливо поради това, че бяхме млади, бяхме деца и не знаехме що е това грижи, напрежение и непрекъснати вълнения. Мостът винаги беше напоен с миризмата на газ и на катран, на кожи и цървули, на пасмантерия и кинкалерия, на кипящо масло от двете малки мекичарници, на парфюм от бръснарниците и ние тъй бяхме свикнали с неговия дъх, с който бе пропит целият, всяко кътче, всяка дъска, всеки камък, та дори и фенерите, които висяха от покрива, че никога няма да го забравя. За голямо съжаление две години по-късно той беше запален от кмета, представител на сговористката власт, за да обвини комунистите в извършване на саботаж и да започне яростна борба против тях, а после да даде на търг направата на новия мост и с това да спечели от рушвет огромна сума пари. Днес там, на същото място, се намира друг, също тъй покрит и също тъй с шестдесет и четири дюкянчета мост, направен не от дърво, а от железобетон. Но той няма красотата и обаянието на дървения мост, построен от такъв забележителен майстор на времето си, какъвто е бил уста Колю Фичето, оставил в основите не само майсторството на ръцете си, а и любовта си към изкуството. Аз много скърбя за стария мост и колчем мина по новия, усещам как сърцето ми изстива, краката ми треперят от вълнение и ако не е споменът да ме стопля, не бих минал по него в старата част на града, на площад „Тодор Кирков“, дето някога отивахме с мама…

Ние скоро се намерихме оттатък, на другия бряг, слязохме по малката стълба наляво и тръгнахме по изтърканите плочи към клуба на партията, който се помещаваше в една стара къща с балкон.

Ето бръснарничката на ъгъла, а до нея гостилничката на Вълчо Гърбата, дето се правеше най-хубавата шкембе чорба в града. Тук с баща ми неведнъж сме идвали сутрин рано през зимата и сме сърбали шумно топла свинска пача, толкова вкусна, че дълго облизвах устните си и се чувствувах най-щастливият човек на тоя свят сред облаците пара, която идеше от кухнята с врящите казани. Без да се спираме, ние минахме с мама покрай отворената врата, от която дъхаше на яхния, и влязохме в клуба.

Тясна дъсчена стълба извеждаше на втория етаж и ние се покачихме по нея горе. В салончето изведнъж бяхме грабнати от шума и оживлението, от цялата необикновена атмосфера на това, което мама наричаше „клуб“. А то не беше нищо друго, освен една широка стая с маса, постлана с червено сукно, и с няколко редици столове, наредени амфитеатрално, по които тук-там седяха хора, повечето млади, и разговаряха високо, като спореха и се препираха за нещо. Седнахме в първата редица. Ясно беше, че тук хората се събират, за да се карат и разрешават някакви важни въпроси, по които не бяха съгласни, но какви точно — тогава не можех да разбера, пък и нямаше кой да ми обясни, дори и майка ми, неука и неизкусена от политиката. Тя идваше тук по навик. Още като момиче, работничка в тъкачна фабрика в Габрово, нейните другарки я завели на събрание и оттогава станала членка на партията. Мама ме погледна и като видя, че съм нетърпелив, тя се наведе и ми пошушна на ухото:

— Ванко, ще имаме събрание и може да се позабавя, ти излез вън и поиграй с децата — рече ми тя ласкаво. — Утре, ако искаш, ще те запиша в гимнастическата дружинка, в нея има като теб момчета и всички играят. Искаш ли, а?

— Искам — отговорих аз и побързах да се измъкна, тъй като в момента ораторът, някакъв висок слаб чичко с брадичка и мустачки, с колосана яка, стегнала тънкия му врат, и с червено цветче на ревера бе застанал зад масата и се готвеше да започне речта си.

Изхвръкнах с облекчение навън и се заиграх с другите деца, които бяха дошли също с родителите си. Най-напред срамежливо, после по-решително, а накрая съвсем свободно, като техен стар познат, аз се намесих и взех участие в игрите им. Веднага се сприятелих с едро, пълничко момче с дълга коса като на момиче, облечено хубаво, и от разговора с него разбрах, че се казва Август и че е син на бай Никола Илиев, първия кмет комунист в Ловеч, който умря след няколко години в затвора.

Майка ми удържа на обещанието си и на другия ден ме записа в една от гимнастическите дружинки. Тя ми уши червена рубашка, която препасах с изплетено от нея коланче с пискюл накрая, и тъй бях доведен отново в клуба и оставен при по-големите момчета и момичета. Дадоха ми две дървени „бухалки“, също като бутилки, които започнах да премятам и да правя разни гимнастически упражнения. Дадоха ми и гири, разбира се — пак дървени, обръч и една дървена пушка. Аз играех, спортувах и се забавлявах под ръководството на Яна Гецина, девойка от нашата махала, в чиято група бях попаднал. От нея, от Яна, аз чух първите думи за революцията и социализма, от нея разбрах, че дружинките се наричат още „спартаковски“, на името на римския борец Спартак, и че ние трябва да се упражняваме, за да бъдем силни по дух като Карл Либкнехт и Роза Люксембург…

Всяка неделя сутрин ние се събирахме в клуба и строени по двама, тръгвахме към онова място извън града, дето обикновено правехме гимнастически упражнения — просторната полянка, която се намираше зад Пресечената скала, до завоя на реката, обрасла с млади върби, и затова още от незапомнено време я наричаха Върбовка. Тук в празнични дни социалистите, старите тесняци, се събираха със семействата си, за да прекарат свободното си време в почивка и забавления, като разстилаха общи трапези и се веселяха до късно. Идваха също на Първи май, когато манифестациите в града бяха забранени. Те чествуваха своя празник с песни, музика и развени знамена, а в такива случаи, то се знае, не минаваше и без речи, в които ораторите се заканваха на буржоата и капиталистите. После всички, строени в колона, обикаляха поляната и пееха песни. От тях най-много ми бе харесала:

Дружна песен днес да екне,

песен, песен на труда.

На сърца ни да олекне —

да живей, живей труда!

В тая именно местност Върбовка ние идвахме да играем и се упражняваме като „бъдещи борци на барикадите“. До късно мятахме бомбите „бухалки“, скачахме през обръчите, хвърляхме гирите, стреляхме с дървените пушки, а вечерта, когато всички почувствувахме, че сме уморени, и особено, че сме гладни, нареждахме се по групи и все тъй по двама в строй, под командата на нашите ръководители, се връщахме в градчето и пеехме по улиците въодушевени, колкото ни глас държи:

Работници, работнички,

от вси страни, сплотете се!

Мама ме посрещаше на пътната врата, прегръщаше ме и като ме целуваше, казваше зарадвана:

— Ох, момчето на мама, и то ще ми стане борец за правда и свобода!

— Като комунистите ли, ма мамо?

— Като комунистите, сине, като тях… като всички, които… — и тя не довършваше, защото и на нея не й беше съвсем ясно, но махваше с ръка, с което искаше да каже: „Ех, като пораснеш, сам ще разбереш и по-добре от мен!“ — и ние влизахме вътре, в нашата малка стая, дето баба и сестра ми Милка ни чакаха за вечеря.

Разбира се, след две-три години ми стана ясно, че пътят, по който ме бе повела моята майка, е най-правилният път в живота.

Дюкянчето на дядо Спиридон

По това време аз отглеждах гълъби. Знаете ли колко много ги обичах! Имах няколко кафеза и се чувствувах най-щастливият човек на земята. Тъй се бях увлякъл по тях, че нищо друго не ме интересуваше освен моите хвърковати приятели.

Веднъж Цачо, също страстен гълъбар, ми каза:

— Искаш ли да имаш гълъби, които мътят по два пъти в годината?

— Искам — извиках аз.

— Тогава ела с мен! Ще те заведа при дядо Спиридон, той има всякакви и ще ти продаде.

Взех от чекмеджето на масата двадесетте лева, които пазех още от сурвакница, и го последвах.

На главната улица, недалеч от училището, дето ходеха по-големите момчета от нашата махала, имаше няколко стари дървени къщи. Там, в една от тях, се намираше дюкянчето на дядо Спиридон.

Тясно и тъмно, с прозорче, обковано с желязна решетка, то приличаше повече на затворническа килия, отколкото на място, дето можеше да се купи нещо. Но какви ли стоки нямаше тук!

По стените висяха на дървени закачалки разни дрехи, купени на вехто, почистени и огладени, готови за продан. На рафтовете — наредени книги с пожълтели листа и оръфани корици. Тук-там в пълно безредие се виждаха най-различни предмети: китари, мандолини, цигулки със струни и без струни, гумени топки и всякакви други играчки, та дори и един препариран заек с отрязано ухо. А от тавана… О, това беше най-ценното! От ниския опушен таван висяха кафезите, дето гукаха гълъби и подскачаше канарче.

Чудно, приказно дюкянче!

За мене всичко беше интересно и аз прекарах повече от час в него. Но най-интересен беше притежателят на цялото това богатство — дядо Спиридон. Той и сега като че ли е пред мен такъв, какъвто го помня още от онова време.

Висок, слаб, с изпито лице, в извехтели дрехи, с дълга нечиста и пожълтяла от тютюна брада, старецът седеше на столче до вратата и четеше някаква книга, като мърдаше шепнешком тънките си устни и местеше погледа си натам, дето сочеше дългият му пръст с изкривени от ревматизъм стави и нечист нокът. Той изведнъж ми напомни за разбойника от приказките на баба ми…

Избрах си двойка качулати гълъби — бели, със съвсем леко закривени човки, с мънички и сини като мъниста очи. Платих, пъхнах ги в пазвата си и тичайки се прибрах у дома.

Цяла седмица не бях на себе си от радост, и все с тия два гълъба си играех. Като свикнаха с новия кафез, аз често започнах да ходя извън града, в полето, откъдето ги пусках, за да проверя дали сами ще се приберат, и едва ли не примрях от страх, когато последния път се забавиха малко повече.

През втората седмица отново отидох в дюкянчето на дядо Спиридон. Заварих стареца да седи на същото столче до вратата. Надянал телените си очила, вързани с конец зад ушите, той четеше унесено и дори не погледна към мен.

Нямах пари и не мислех да купувам гълъби, но нещо ме помами към това дюкянче. Зарових се сред вехториите, за да видя какво интересно има още.

Вниманието ми привлякоха книгите и лекичко започнах да прелистям ту тая, ту оная. Забелязах, че по едно време старецът престана да чете. Замислен, заковал поглед в една точка на продънения под, с притаена усмивчица на сухите си устни започна да шепне нещо.

Както се ровех сред дебелите прашни книги с кожена подвързия, аз намерих една неподвързана, с хубава рисунка на корицата, каквато до това време не бях виждал.

Трима мъже в странно и необикновено за мене облекло — къси, закопчани под коленете панталони и тесни, стегнати в кръста палта с дантелени яки и ръкавели, а на главите с широкополи шапки — размахваха в ръцете си тънки дълги саби, сякаш се готвеха да влязат с някого в бой. Какви бяха тия мъже? „Тримата мускетари“ — прочетох аз. Почувствувах голямо желание да я имам и без много да се колебая, попитах за цената.

— Десет лева — отговори старецът и пак забоде нос в книгата, разгъната върху острите му мършави колене.

Сега погледът му, проникващ над очилата, вече ме следеше и не изпускаше нито едно мое движение, дори и най-слабото изражение на лицето ми.

— Нямам сега пари — признах аз силно зачервен и смутен, — ще ми я дадеш ли на доверие до утре?

— Вземи я — кимна той, — а когато я прочетеш, ела, ще ти дам друга, по-хубава!

Грабнах книгата и изтичах навън. Още същата вечер започнах да я чета. Тя тъй ме увлече, че цяла нощ не спах и осъмнах буден над нея.

Отново отидох при дядо Спиридон. Той пак седеше на столчето до вратата и пак четеше. Приближих и надзърнах в разтворената книга, но не можах да разбера каква е. Старецът вдигна глава, погледна ме едва-едва усмихнат над очилата си и по слабото му, обрасло с гъста брада лице пробягна тръпчица на радост, че съм устоял на думата си.

— Е, как е, хубава ли е книгата, която ти дадох? — попита той и се изправи пред мен в своите извехтели дрехи.

— Много е хубава! — казах развълнуван аз и спрях поглед на книгата, която държеше в костеливите си пръсти. — А ти какво четеш?

— Хе! — трепна старецът и дрезгавият му глас прозвуча някак особено глухо в тишината на вехтошарското дюкянче.

— На̀, виж! — и той пъхна книгата в ръцете ми.

— „Записки по българските въстания“ — прошепнах аз и вдигнах към него очи, изпълнени с изненада и любопитство. — За какви въстания се говори?

— Че ти не знаеш ли? — погледна ме той. — Въстания против турците. Едно време ние, българите, сме били под турско робство…

— Знам, знам за това, баба ми е разказвала, пък и в училище сме учили — заговорих нетърпеливо, — но питам… такова… дали всичко туй, което пише в нея, е вярно или е измислено както в другите книги?

— Нали ти казах, че това са записки! Значи истина е… Написана е от Захарий Стоянов, участник в Априлското въстание… А ти я прочети и сам ще се увериш!

Той изрече всичките думи бързо и оживено. Видях как умореният му старчески поглед бе придобил необикновен блясък, сякаш отвътре, от душата му, бе бликнала светлина и бе озарила сивото му, набръчкано лице с вдъхновения израз на човек, преживял сам описаното в тая чудна книга. Аз не се стърпях и попитах:

— А кой е този Захарий Стоянов? Ти познаваш ли го?

— Не, аз лично не го познавам — рече дядо Спиридон, — но съм слушал много за него. Едно време, като млад учител, и аз участвувах в подготовката на въстанието в нашия край, но то за съжаление не избухна и тогава всички членове на революционния комитет се пръснаха. Водителя на въстаниците Тодор Кирков турците обесиха на площада отвъд реката, дето сега е неговият паметник, а пък аз и още двама другари избягахме във Влашко при хъшовете. Там се запознах с войводата Филип Тотю. Познавах и даскал Бачо Киро от Бяла черква, а веднъж през зимата придружих Васил Левски и заедно минахме Дунава по леда, заедно спахме в едно легло и се крихме в къщичката на баба Тонка Обретенова, после той замина нанякъде и аз отново се върнах в Браила… Ех, много борци познавах и с тях съм другарувал, но те загинаха за свободата на България, а пък аз останах да се мъча и ето с какво се занимавам сега, пхю! — и дядо Спиридон плю недоволен, после ми пъхна книгата в ръцете и леко ме изтика навън от дюкянчето си. — Хайде вземи я и прочети, а след това ела да си поговорим…

Аз и тоя път нямах пари, но той пак ми я даде на доверие. И нея също прочетох на един дъх.

Цял месец ходих замаян от красотата на хората, за които се разказваше в книгата, от силата на тяхната любов към нашата българска земя, от смелостта на техния подвиг. Дълго от главата ми не излезе образът на войводата Бенковски, ръководител на въстанието в Средногорието през 1876 година.

Вечер, като си легнех, затварях очи и мислено си го представях такъв, какъвто го описваше Захарий Стоянов — млад левент, във въстанически дрехи, със сабя на кръста и бинокъл в ръце, а около него стоят другарите му и кой знае защо, между тях и дядо Спиридон… Разбирах, той не бе участвувал в това въстание, но неговият образ изпъкваше най-ярко и аз чувствувах как се зараждаше една силна любов към този човек от старинното дюкянче, сам превърнал се на старинна вещ в него.

Сприятелихме се с дядо Спиридон, ровех се сред книгите, избирах ту тая, ту оная и жадно четях всичко, каквото ми попаднеше под ръка. Така случайно открих и други, също тъй интересни и увлекателни книги: „Гарибалди“, „Стършел“, „Спартак“… Те ми отвориха очите. Неусетно се увлякох и за една зима прочетох толкова много книги, колкото не бях чел за всичките години до това време.

Гълъбите постепенно изоставих и баща ми бе принуден да ги продаде, за да не умрат от глад и жажда. Страстта ми към тях се бе заменила с друга, още по-силна страст — четенето на книги, която запали у мен дядо Спиридон.

Посрещане

Този ден трябваше да посрещнем Александър Стамболийски, министър-председателя на България.

Пристигнахме под строй на Сърпазар и се наредихме от двете страни на улицата. Все още под впечатление на думите, които директорът ни каза, ние шумяхме неспокойно, блъскахме се и разговаряхме високо, припряно като пред класно упражнение. В очакване на скъпия гост учителите се мъчеха да внесат някакъв ред, но усилията им отиваха напразно. Ние не можехме да задържим радостта си, че и този ден няма да учим и ще бъдем свободни до вечерта, ще играем до насита и ще скитаме из околностите на градчето.

Беше май, най-хубавият месец в годината. Окичени в цвят, дърветата приличаха на бели облаци, слезли над земята от синьото небе. Над тях слънцето спускаше своите копринени нишки и изплиташе тънката, прозрачна мрежица на маранята. Блестяха празнично стъклата на прозорците, стените и червените керемидени покриви на къщите, дори и плочите на тротоара. А колко много цветя се пъстрееха в ръцете на децата и колко много аромат насищаше въздуха!

От време на време по улицата препускаха конници и отиваха далеч някъде към бачкийницата или по-далеч, до сушилнята, за да видят дали по шосето от Плевен не се е задала свитата на земеделския трибун. Очите на всички градски първенци бяха обърнати все натам, отдето се очакваше тя, но часовете летяха и никаква вест не идваше. Нетърпението бе обхванало особено децата, на които бе дотегнало да стоят на едно място и да чакат.

Най-сетне бай Тодор Бъзяка, старши стражар в околийското управление, пълен и тантурест, яхнал червена, с подут корем кобила, препусна обратно по улицата с чаткане на копитата по ситния калдъръм и се понесе в галоп към мястото, дето се намираха околийският управител, кметът и другите официални лица. Той спря запенения кон, едва се задържа на седлото да не падне и обяви тържествено с висок глас, като опираше разтрепераната си ръка до козирката на синята фуражка:

— Идат!

И в същия миг като шепот, разнесен от вятъра, по редиците се предаде вълнението.

— Идат!… Идат!…

Хората обръщаха глави натам, където някой сочеше с ръка. Оживлението обзе и децата. Те започнаха да се блъскат и да се карат кой да отиде по-напред. Но колкото и да се взирахме, никой нищо не можеше да види и само тропотът на препускащите насам-натам коне, шепотът на хората и предупредителните подвиквания на учителите говореха, че в тоя момент става нещо много важно.

Откъм бачкийницата се зададе голяма и внушителна група на коне. Аз не се стърпях и като разблъсках с лакти другарчетата си, застанах в първата редица. И тогава видях всичко. Около стотина мъже, граждани и селяни, яхнали все едри коне, се движеха в гъста, разлюляна колона към нас, а пред тях на бял кон, разположил се нашироко върху коженото седло, с вдигната за поздрав ръка и вторачен в нас поглед се поклащаше Стамболийски. Той беше едър, набит, широкоплещест, с буйна къдрава коса и черни мустаци, които придаваха на пълното му червендалесто лице юнашки наперен вид, сякаш не беше министър-председател, дошъл на посещение в градчето, а предводител на разбунтувалите се селяни, начело на които влизаше като победител. По-късно разбрах, че хората около него са били малка част от оранжевата гвардия и че той искал да направи силно впечатление на своите посрещачи, но тогава, запленен от гледката, ликувах заедно с всички.

— Ура! — извика някой и всички зареваха в един глас, като размахваха оранжеви знаменца и посипваха пътя му с цветя.

— Урааа… ааа… аа…

Стамболийски мина и замина, а след него и свитата му, посрещната също тъй възторжено от нас, децата, и от по-големите ученици.

За миг настъпи бъркотия. Виковете и крясъците се усилиха, блъсканицата стана непоносима. Ние се пръснахме на разни страни. Без да дочакам Данчи Пенеса и Колю Чорлето, с които учехме в един клас, аз изтичах към главната улица, дето живееше Борис Динчиски, с когото напоследък бяхме станали добри приятели, макар че доскоро бяхме в две различни банди, и му подсвирнах да излезе. Той не се бави и веднага дотича. Тръгнахме към Стратеш, дето обичахме да се разхождаме и да прекарваме свободното си време около Белия паметник.

Този бял паметник, величествен и строг, целият от мрамор и обграден с щикове, е бил построен някога от руското царско правителство в чест на падналите за свободата на Ловеч войници и офицери и той беше за нас, ловчанци, светиня и символ на обичта ни към руския народ освободител. Там ние често ходехме и от високото не само че се любувахме на гледката, която се разкриваше долу с Ловеч и реката, но и разбирахме колко щастливи бяхме, че сме се родили в такъв прекрасен кът като този, край брега на Осъма…

Из пътя към нас се присъединиха още двама наши другари и съученици: Асен Гъсето, тихичко и кротко момче, Иван Цочев, голям немирник и страшен пакостник, от когото аз се побоявах и все пак търсех неговата дружба и приятелство.

— Искате ли да идем някъде да погърмим? — попита Иван, като показа от джоба на панталона си цевта на един мъничък барабанлия револвер.

— Откъде го взе?

— Имам си го. Ти не питай, а кажи! Искаш ли, а?

— Искам.

— Хайде да вървим тогава! — рече Иван и смело ни поведе към Стратеш.

Вървяхме по стръмната пътечка нагоре между цъфнали люлякови храсти и увлечени в разговори с възбудено от любопитство въображение как ще гърмим с пищова и как ще изпоплашим катеричките в боровата гора, а може би и ще убием някоя сврака, забравихме и посрещането на Стамболийски, и опасността, че ще ни се карат и дори ще ни бият, ако заловят у нас оръжието. Минахме покрай нашето любимо място, Белия паметник, пресякохме шосето за Севлиево и навлязохме в гората с високо извисили се борове, които затъмняваха небето. Изведнъж се намерихме на малка поляна, обградена с камъни от всички страни, откъртили се някога горе от скалите.

Не бях идвал на това място и плеснах от изненада. Под нас се откриваха старата част на града и площадът с паметника на Тодор Кирков. Приковах погледа си натам.

Площадът беше изпълнен с народ. Говореше някакъв човек, който размахваше ръка заканително. Стамболийски! Потръпнах от вълнение. Само преди половин час ние го посрещахме, а ето че сега щяхме да гърмим и да му попречим…

Без да се бави и да се замисля, Иван Цочев извади револвера, насочи го към един изпълзял иззад камъка гущер, препекъл се на слънце, гръмна, но не можа да го улучи.

— Уха! — извика той и се спусна подир гущера.

Иван гръмна още веднъж и пак не го улучи. Оживлението и радостта завладяха и мене. Стори ми се, че няма по-голямо удоволствие от това да гърмиш по бягащ гущер. И макар че никога не бях пипал оръжие, аз го помолих:

— Дай и аз да опитам!

— На̀, вземи — рече Иван, — ето тъй… — и ми показа как да насоча цевта, как да дръпна спусъка.

Гръмнах и аз по същия гущер, който сякаш от любопитство отново бе излязъл, за да види момчетата, които се забавляват по такъв неприятен начин с него. А може би е бил и друг гущер. Но във всеки случай аз усетих как ми стана приятно и под лъжичката нещо ме погъделичка. Динчиски се спусна, а след него и Асен Гъсето. Те почти насила ми отнеха револвера от ръцете.

— Чакай бе, чакай и аз да опитам!

Стреляха и те, но също не улучиха. Тогава Иван издърпа грубо револвера от ръцете ни и не ни даде повече да го пипнем, а сам издебна една катеричка, закрепила се високо на стеблото на един бук, натисна спусъка, но не се чу никакъв гърмеж.

— Няма вече патрони — сви отчаяно рамене Иван. — Хайде да си вървим!

Развеселени, ние се спуснахме през боровата гора, слязохме на шосето, прекосихме го бързо и се насочихме към Белия паметник. Неочаквано няколко коня изтрополяха зад нас и един глас извика сърдито:

— Ей, деца, я почакайте!

Обърнах се. И какво да видя? Откъм площада по шосето препускаха повече от двадесет конници, а след тях тичаха запъхтени още толкова стражари. Този, който ни повика, идваше право към нас. В ръцете си държеше два големи черни нагана, готов да ги насочи към всеки срещнат, щом разбере, че опасността идва от него. Аз не изгубих самообладание, а леко избутах Иван Цочев и като го закрих зад храстите, пошепнах задавено:

— Бягай!

Иван се шмугна като заек сред люляковите храсти и чух само шума от стъпките му и разгръщането на клоните.

Старши стражарят, същият този бай Тодор Бъзяка, който тая сутрин пръв долетя с коня си и съобщи, че идват, се приближи бързо към нас. Черните нагани блестяха в разтрепераните му ръце.

— Кой стреля? — попита той направо, без заобикалки и ни погледна подозрително, макар че ние с Борис Динчиски бяхме още хлапаци и не можехме да будим съмнение.

Аз запазих спокойствие:

— Не знам, не съм видял…

— А не чухте ли гърмежите, а?

— Чухме ги, ама… отде да знам кой е стрелял?

Бай Тодор Бъзяка се почеса по запотеното чело.

— Хм! — каза той и обърна зачервеното си лице към един от конниците, които с препускане дойдоха при нас и едва задържаха разпенените коне. — Чули са, господин началник, но казват, че не знаят… не са видели…

Като възпираше коня си на задните нозе, за да не налети върху нас и ни стъпче, младият човек в лъскава униформа и със спусната под брадата си каишка на фуражката недоверчиво ни изгледа.

— Но не видяхте ли някой да слиза отгоре, откъм пътечката? — попита той и посочи с камшика си натам, отдето преди минута бяхме слезли.

Спрях погледа си на Борис и видях пребледнялото му лице, сякаш кръвта му бе изтекла.

— Видяхме… двама души, които… — казах аз неопределено и също посочих натам.

Началникът се изправи на стремената и се наведе над нас.

— Какви бяха?

— А че… такива… с пера на шапките си и носеха пушки, а подир тях тичаше куче…

— Ловци! — Началникът се обърна нетърпеливо към бай Тодор Бъзяка и поклати заканително глава. — Ах, говеда мръсни… Ловци, а? — и той пак ни погледна. — Ще им дам аз на тях един лов, та ще разберат добре те кога са имали работа с мен… — и като пришпори коня си, полетя по шосето в оная посока, дето предполагаха, че са отишли ловците.

След него полетя цялата група конни стражари, а най-отзад се помъкна бай Тодор Бъзяка и всички ония, които нямаха коне.

Без много да се бавим, като предчувствувахме голямата беда, която щеше да ни сполети и от която се избавихме само по щастлива случайност, бързо се спуснахме по стръмната пътека направо през скалите и издраскани, разтреперани, уплашени се прибрахме по домовете си. Веднага легнах, но не можах да заспя от вълнение и страх. Все ми се струваше, че ей сега ще долети разгневеният началник с цялата конница, ще обградят нашата къща и ще поискат от мама да ме предаде, за да ме набият пред всички там, на площада, дето Стамболийски бе започнал пламенна реч, а пък аз и другарите ми попречихме с нашите гърмежи и развалихме митинга.

Манифестация

Подир обед необикновен шум и викове огласиха махалата ни. Изтичах на улицата и видях да минава манифестацията на селяните, привърженици на Земеделския съюз. Бяха наредени в гъсти редици, мъже и жени, колоната се бе проточила като гигантска змия и докато главата й бе вече стигнала до нас, опашката й се виеше някъде назад по главната улица на градчето. Най-отпред яздеха гордо и наперено на коне неколцина души от оранжевата гвардия, след тях носеха оранжеви знамена повече от двадесет, а може би и петдесет яки селяни, после следваха ръководителите от окръга и след това идваше ред на селянията, която се мъкнеше бавно и уморено, а съвсем накрая трополяха техните каруци и коли, натоварени с булки, момичета и деца.

Валеше дъжд. Мъжете, загърнати с ямурлуци или с кожуси, обърнати с вълната навън, с дебели шаячни дрехи и с навуща, жените с нови сукмани и шарени забрадки газеха рядката кал, цапаха с цървулите в локвите, размахваха сопи, заканваха се ту на този, ту на онзи от гражданите, застанали отстрана да гледат, и прегракнало пееха:

Къртяте буци,

бийте думбазя!

Да се тряска,

да се святка

Земеделския съюз!

Хората ги гледаха отстрани, а те продължаваха да газят калта, да вървят под дъжда и да пеят. Аз тръгнах подир тях заедно с други момчета от нашата махала. На всички ни беше интересно: искахме да видим как селяните ще минат през града и да разберем какви са техните намерения.

Озовахме се отвъд реката, в старата част на града, дето по една тясна и крива уличка на Вароша се бе проточила колоната начело с оранжевата гвардия и знамената. Щом наближиха една стара двуетажна къща, преди да я заминат, един от конниците спря коня си, обърна се тежко на седлото и като махна с ръка, извика:

— Чакайте, спрете!

Тутакси първите се заковаха на място, но тия, който идваха след тях, не чуха вика им и продължаваха да се движат, да се блъскат, да сгъстяват редиците. Оттук-оттам се обадиха гласове:

— Хей, какво става там? Защо спряхте, бе?

— Не бързай, нека чуем какво казват там, отпред…

А този, който пръв се бе спрял, все тъй обърнат върху седлото, отново извика високо, с писклив глас:

— Знаете ли, хора, чия е тая къща? Тя е на Пано Маринов, на изедника, който през време на войната… Помните ли, а? — и отново посочи с камшика си.

— Помним я! Как да не помним? — обади се възстар селянин със загоряло лице и тънък жилест врат, като се повдигаше на пръсти и искаше да види през раменете и над главите на хората. — Душицата ми изяде той на мене, аз неговата мам…

— Уууу… Позор! — ревнаха от разни места и множеството се раздвижи, залюля се насам-натам и заприлича на огромно космато влечуго, което се готви да се свие около някого и да го задуши.

— Уууу! — ревеше тълпата и от всички страни като гора се издигаха сопи, размахваха се юмруци.

— Да му се подири сметка! — извика някой и най-напред трима-четирима, а после повече и накрая почти цялото множество се втурна към вратата на първия етаж.

Но къщата беше залостена здраво отвътре. Висок млад мъж даде съвет и всички, като се напъваха, изкъртиха вратата с резетата и тълпата с вик нахлу вътре. Чуха се крясъци и се разнесоха закани, а един гръмлив глас упорито призоваваше хората подир себе си. Звъннаха стъклата на изпочупени прозорци. Заедно с тях от горния етаж полетяха изтърбушени дюшеци и възглавници, от които се разхвърча перушина като водопад от снежинки. Падаха с трясък и се разбиваха на калдъръмената улица столове, маси, сандъци, части от кревати и гардероби, кухненски съдове, а един чугунен леген, пълен с картофи, гръмна като бомба в краката на конете и подплашени, те едва не свалиха ездачите си.

Най-после жаждата за мъст бе наситена. Изглежда в своето озлобление хората се бяха уморили да чупят и трошат, да хвърлят и мачкат, да късат и дерат. Уличката пред къщата се покри с всякакви предмети и заприлича на бойно поле, през което бе минала развилняла се орда. Но това като че ли все още не задоволяваше някои от участниците в погрома. Един от селяните, на когото бе хрумнала тая безумна идея, извика с тържествуващ глас:

— Да я запалим!

Отговориха му задружно:

— Пали! Какво ще му мислиш?

Той извади кибрит и може би щеше да се втурне нагоре по стълбите, за да запали разпилените книги, вестници и списания, ако друг, по-съобразителен и по-въздържан, не изказа гласно мислите си:

— Брей, ще я запалиш, ама… знаеш ли, че тия дървени къщи наоколо ще горят като факли!

— Да горят и… нека изгорят всичките! — тръсна рошава глава онзи, който се готвеше да пали, и се накани да изтича, но същият този от ездачите, който пръв бе се спрял с коня си и бе им посочил къщата, вдигна властно ръка и го спря:

— Чакай, не си играй с огъня, ще изгори целият град!

Другият се позапря в колебание и погледна селяните около себе си.

— Вярно, ще изгори целият — съгласи се едно старче и запремига бързо с пепелявите си клепки.

— Ами че тъй си е, с огън шега не бива! — додаде друг и всички наоколо затропаха — явно бе, че не одобряваха предложението на младия, и той се отказа.

— От мен да мине — рече и махна с ръка.

Хората се засмяха, оживиха и раздвижиха. Гвардията потегли, зави наляво по друга странична и по-малка улица, повлече след себе си останалите и тялото на влечугото отново запълзя през града, като повлече опашката си.

Ние с Цачо дочакахме да отмине манифестацията и заедно с още други такива като нас момчета, все зяпльовци, останахме пред къщата на Пано Маринов. Уморил се бях да ходя с тоя шумен, разбунтувал се народ и тук ми се видя по-интересно. Цачо се спусна да събира разни книги и аз го последвах, тъй като по това време бяхме много увлечени от четене на романи. За съжаление оказа се, че няма нито една книга за нас, а всички бяха разни военни списания и научни книги по теория и водене на войната. Все пак ние си избрахме две-три с картинки и доволни, че не се връщаме без плячка, тръгнахме за дома си.

Още същия ден, като се прибрах, от баща си научих кой е този Пано Маринов. През войната той бил полковник в един от участъците на фронта в Македония, ако не се лъжа — на Дойранския, и там като командир на разбунтувалия се полк проявил големи жестокости: измъчвал войниците, арестувал и разстрелвал без съд всеки, който, според него, бил уличен в непокорство и участие в бунта след пробива при Добро поле. Оттам идвала и тая омраза на селяните от нашия край, тъй като по-голямата част от тях служили в неговия полк. И ето че днес те изпълнили заканата, която някога са дали, и му се отплатиха скъпо и прескъпо.

— Къде е сега той? — попитах баща си.

— Оо! — баща ми поглади небръснатото си лице. — Имал късмет. Казват, че бил в София, отишъл там по някаква своя работа. Но ако беше тук… Уф, уф, жив нямаше да бъде…

А Цачо вечерта, като се събрахме пред тяхната порта, ми каза:

— Знаеш ли какво е станало с майката и сестрата на Пано?

— Не, не знам.

Те били вътре, когато манифестацията минавала покрай къщата, и видели през прозорчето как селяните се спрели и как поискали да влязат, но избягали, щом разбили вратата, и се скрили у съседите си…

— Вярно ли, че са видели всичко, а?

— Охо, и не само че са видели, но и едва не умрели от страх! — додаде Цачо. — Ако не са били съседите им, сигурно щели са и двете да пукнат…

— Брей, че какво лошо толкоз са направили?

— Какво ли? Хм… Недоволни са хората от тях, а дето има недоволство, там стават такива работи!

Ние се заиграхме и аз позабравих случката с разгромяването на къщата на Пано Маринов, но запомних, че с народа винаги трябва да се държиш добре, ако искаш и той да се държи с теб добре! По-късно, когато започнах да се занимавам с политика, разбрах смисъла и значението на това, което стана тогава — и никога не го забравих, а ето че и сега си припомних всичко от начало до край тъй, както се случи в ония години, годините на моето детство…

Превратът

Един ден Цачо ми каза:

— Свалили Стамболийски!

— Как са го свалили, бе? От какво са го свалили?

Като по-голям от мен и по-осведомен Цачо ми обясни:

— Глупчо! Ей тъй… свалили го от власт, изгонили го…

— Кои, бе?

— Сговористите и блокарите.

— Че какви са пък те?

— Ще разбереш — завъртя той глава и ме погледна отвисоко. — Хайде ела с мен да идем в казармата! Там ще видиш и ще разбереш!…

Изтичахме към казармения двор. Никога досега след заминаването на руснаците тук не е имало толкова голямо оживление. Цялото пространство между двете дълги постройки беше изпълнено с мъже, които се щураха насам-натам, бързаха нанякъде и сърдито разговаряха, а някои дори се и караха. През вратата, дето някога беше разпъната палатката с купола, която служеше за църква на белогвардейците, всяка минута влизаха и излизаха военни с новички униформи, току-що облечени. Аз любопитно се долепих до бодливата тел и заедно с много други такива като мен хлапаци не откъсвах поглед от картината, разкрила се пред нас. По-възрастните от гражданите, между които повече жени от близките махали, стояха настрана и с изписан по лицата им страх наблюдаваха движението в двора на казармата.

— Гледайте, гледайте… и бате Марин! — извиках изненадан и посочих наперената фигура на един млад мъж, метнал през рамо пушката си и запасал паласки с патрони през кръста върху цивилното си облекло.

Това беше братът на Колю Чорлето. Той ни забеляза, че му махаме, но не се обърна, а продължи да се разхожда важно сред множеството също такива като него граждани, на които мустакат фелдфебел раздаваше оръжие и патрони.

— А ето и господин Евтимов! — не сдържах учудването си и пак посочих с ръка към друг млад мъж, нисък и пълен, когато минаваше покрай нас.

Господин Евтимов беше учител по гимнастика. Като запасен офицер и той бе мобилизиран от новата власт, за да я защищава от враговете, както ми пошепна Цачо на ухото. Но, види се, учителят ни съвсем нямаше намерение да се перчи пред нас и аз видях как му стана неприятно, дори се понамръщи, щом ни забеляза. Той бързо отмина и потъна сред тълпата от мобилизирани.

Скоро всички бяха строени и под команда на някакъв запасен полковник, стегнат в тясна, не по мярката му униформа, но с горд и наперен вид, потеглиха извън града. Къде? Никой не знаеше, пък и не се интересуваше, защото вниманието ни беше привлечено от друго нещо, много по-важно от това къде отвеждат мобилизираните.

Пред главния вход на казармата спря открит жълт автомобил и от него наскачаха неколцина мъже в кожени куртки и панталони, с високи ботуши и каски на главите. Те започнаха да се протягат и прозяват, явно уморени от дългия път, и преди да разберем какво искат да правят и какво ще стане, един от тях изтича към временния щаб на мобилизирания полк, все тъй тичешком се върна при автомобила и извика на другарите си:

— Качвайте се, тръгваме веднага! — а към офицера, който се появи на вратата на щаба, добави: — Като се върнем, ще докладвам, господин майор…

Автомобилът отлетя по шосето за Троян и ние останахме с Цачо сами на пустата улица, но на мен ми бе направило силно впечатление, че отпред до шофьора, дето седна един от чудноватите мъже, имаше поставена картечница, готова за действие.

— Какви са тия? — попитах Цачо.

— Хе, какви са?… Автономисти!…

— Автономисти? — запитах учудено. — Какви са те, автономистите?

— Такива… — и той ми намигна. — Македонски комити, изпратени от царя… Има преврат… свалили са Стамболийски… той вече не е министър-председател на правителството… и сега бързат…

— А закъде бързат?

— Отиват да потушат бунта на метежниците.

— А пък тия сега какви са?

— Селяните бе, глупчо, селяните, които досега управляваха и вече ги свалиха от власт — обясни той важно и авторитетно. — Имаме ново правителство… правителство на сговора и блокарите… Ела сега да видим какво става там, при бачкийницата!

И той се запъти. Макар че съвсем не ми беше ясно какво е станало, какво е това „преврат“, как и защо са го свалили, а на негово място дошъл друг на власт, аз послушно го последвах. Ние с Цачо ходехме все заедно и аз винаги го следвах там, където отидеше той, тъй като бяхме приятели. Като по-голям и по-опитен от мен, умееше да поведе разговор с всекиго и да научи много неща, затова му бях благодарен и покорно го слушах…

Пристигнахме до моста пред бачкийницата, превърната вече в дюкянче за лимонада и сладки, които селяните на връщане от пазара купуваха за децата и внуците си. Но щом застанахме там, отнякъде изскочи един войник с натъкнат на пушката нож, навярно часовой, поставен на пост, за да контролира движението и да следи кой влиза и кой излиза от града. Той ни се скара и като се закани, че ще ни арестува, ние побягнахме обратно към парната мелница, която се намираше недалеч от моста и която всички наричахме „Огненицата“. Любопитството ни обаче надделя и без да се плашим повече от часовоя, бавничко и безшумно се промъкнахме пак до моста, защото чухме изстрели и ни се стори, че хора тичат през полето откъм Осъма и викат „ура“.

И наистина по полето зад реката, дето през лятото често играехме, когато идвахме да се къпем, ние видяхме много хора. Отдалеч дребните им фигури приличаха на мравки, които бързат към своя мравуняк. А мравунякът не беше далеч — ниският, заоблен хълм отсреща, зад по-големия ръкав на Осъма, отдето също тъй други хора бързаха като мравки, само че надолу. И оттам, от този гърбав хълм, идеха гърмежите и се чуваха виковете…

В миг, забравили всякаква опасност, без да знаем какво става там и защо едните се качват, а другите слизат, полетяха гърмежи, чу се вой и един заблуден куршум тупна пред мен в краката ми, като изрови пръстта и вдигна облаче бял прах. Аз погледнах Цачо и видях, че лицето му беше бледо като на мъртвец и че долната му устна трепереше от страх, но в момента не осъзнах какво означава това и продължих да наблюдавам картината, която се разкриваше пред очите ми.

— Бягай, ще ни убият! — извика Цачо и пръв хукна, а след малко, като се позабавих, за да погледна още веднъж натам, отдето дойде куршумът, последвах го и аз.

И тъкмо навреме, защото боят между двете страни се завърза при горния ръкав на реката и пламна с такава сила, че ехтежът му се чуваше чак при нас. Хората стреляха и викаха, бягаха назад и се втурваха напред. После започнаха да носят ранени и убити, които нареждаха до моста, и едва тогава разбрах на каква голяма опасност се бяхме изложили…

Като тичах запъхтян подир Цачо, аз го настигнах някъде при парната мелница и от умора не можех повече да продължа. Отпуснах се на земята, поех си дъх и казах на пресекулки:

— Брей, че то било страшно нещо това, превратът, бе!

— Ами че ти как мислиш?… Бой е това, а не шега! — кимна ми Цачо. — Ето какво значи гражданска война…

— Че война ли е това?

— Уф, глупчо, какво ли разбираш ти! — и Цачо направи подигравателен жест, като опря палеца до носа си.

Той забеляза огорчението ми и понеже ме обичаше, съжали ме и се наведе към мен:

— Ти не се плаши, скоро ще свърши тя, тая война, ами е жалко само, че ще избият сума ти народ, и то все селяни…

— А защо ще ги избият?

— Защото са им отнели властта и защото те искат да си я вземат, а другите не им я дават — затова, разбра ли?

— Разбрах — кимнах аз, макар че нищо не разбрах. — А какво е това? Я виж… Оръдия! — и посочих към пътя.

Цачо веднага скочи на крака. Скочих и аз с примряло сърце. Двамата зяпнахме от изненада.

Край нас премина в галоп артилерийска батарея с две оръдия, теглени от четири впряга едри, буйни коне. Отпред препускаше, като подскачаше на седлото, младичък поручик и размахваше кожен камшик, а отзад се друсаха с лафетите войничетата с напрашени лица и спуснати под брадата черни каишки на фуражките си. Офицерчето имаше войнствен вид, но войничетата бяха умърлушени и лицата им не изразяваха нищо друго, освен съжаление, че щат не щат, трябва да се намесят в бъркотията. Преди да разберем с Цачо какви са техните намерения, поручикът даде знак и оръдията спряха до брега на реката, недалеч от моста, дето лежаха убитите и ранените. Той скочи от коня си, хвърли поводите в ръцете на притичалия войник и започна да се разпорежда. Без да се бавят, войниците откачиха оръдията, обърнаха ги с дулата към гърбавия хълм и ги нагласиха тъй, че да бият право там. Всички заеха местата си. Офицерчето застана до първото оръдие и изкомандува. И двете оръдия бяха веднага напълнени. Мерачите взеха мерник и докладваха, а подносачите приготвиха нови снаряди. Поручикът стоеше разкрачен, с вдигната ръка.

— Ще бият по Пресяка — прошепна ми Цачо.

— Защо по Пресяка?

— Защото там е щабът на метежниците.

Аз гледах втрещен. Цачо също гледаше и аз усещах с рамото си, на което той бе опрял ръка, как целият трепери от вълнение. Минута-две и изведнъж поручикът се обърна към войниците.

— Огън! — изкомандува той.

От дулото на едното оръдие блъвна огън и като описа голяма дъга над реката, нещо като дълга лента, опасала цялото поле, прелетя снаряд и падна оттатък реката зад гърбавия рид, дето изригна висок гейзер от пушек. Поручикът отново махна с ръка и пак я вдигна. Блъвна огън от гърлото на другото оръдие и втори гърмеж разтърси земята, а над Осъма прелетя пак със свирене, като описваше също такава голяма дъга над полето, друг снаряд…

— От двете оръдия по един… Огън! — извика поручикът и се почеса по тила, щом видя, че там, отсреща на баира, земята завря и закипя от огън и желязо.

— Още по един… Огън!

Оръдията потреперваха и се задавяха от гърмежите. Войниците пъхаха нови снаряди, дърпаха връвчицата и стреляха, а свирещите ленти все тъй опасваха полето и все тъй земята отсреща изригваше като из кратера на вулкан огнева лава, докато поручикът не заповяда да спрат. После с бинокъла погледна към димната завеса, която вятърът развяваше и разнасяше по целия планински хребет.

— Край!… Стига!… Предават се… Бяло знаме! — извика той зарадван и изтича да рапортува на някакъв си важен офицер, който, без да го видим, бе пристигнал на кон. — Господин полковник, в точно определеното ни време изпълних възложената ми задача… Противникът е разбит и се предава. Моля, вижте! — и той подаде бинокъла.

— Добре, дайте да видя! — каза със спокоен глас полковникът и няколко минути гледа. — Благодаря ви за старанието, поручик. Ще бъдете възнаграден, няма да забравя това. А сега… отивайте си!

Поручикът издаде кратка команда, качи се на коня и докато се оправяше на седлото, войниците впрегнаха конете в оръдията, заеха местата си и все тъй бързо, както бяха дошли, си заминаха.

Ние видяхме как гражданите, които допреди малко тичаха по полето и атакуваха рида, караха първите пленени селяни и като ги блъскаха с прикладите си грубо в гърбовете, викаха и ги ругаеха, а те, раздърпани и жалки, вървяха покорно като стадо, подкарано към кланицата, и едва се спасяваха от ударите на разярените и освирепели победители.

До вечерта от селата изкарваха бунтовници, водеха ги навързани по няколко души и ги затваряха в казармата, която само за един ден се изпълни с арестуван народ.

На риболов

В края на август отидохме за риба с моя приятел Марко Иванов. Вървяхме по брега на реката и бързахме да стигнем на мястото, дето щяхме да се разположим, преди да са настъпили големите горещини. Пред мен крачеше Марко — висок, сух, с тънка жилеста шия и слабо, обгорено от слънцето лице, запретнал крачолите на избелелите си дочени панталони до коленете. Аз пък се мъкнех бавно, стъпвах предпазливо по напечения пясък и оставях подире си пресни следи, които топлият сух вятър откъм полето веднага засипваше. Разстоянието между нас се бе тъй увеличило, че аз завиках:

— Ехей, Марко бе… чакай!

Марко се позапря и усмихнато се обърна към мен.

— Хайде, Ванко, хайде, че няма време! — подвикна той ободрително и усмивката не слезе от слабото му лице. — Я виж колко високо се е вдигнало слънцето! Трябва да стигнем преди обед. Тогава рибата играе. А оставим ли след пладне, ще се върнем с празни ръце. Хайде пораздвижи се!

Марко говореше бързо, припряно, но в гласа му нямаше строгост, а се чувствуваше повече загриженост.

Без да възразявам, аз напрегнах последни сили и мълчаливо продължих.

Ние вървяхме нагоре по течението на реката и гледахме да не се отделяме нито крачка от брега.

Като изминахме около двеста метра и стигнахме до стария прогнил бент, спряхме. Марко държеше в ръцете си рибарски сак, а аз носех кошница от върбови пръчки, на дъното на която имаше парче сух хляб, няколко глави лук, кълбо канап, игла и разни други дребни неща. Огледахме мястото и преди да решим какво трябва да направим, аз попитах отчаяно:

— Тука ли?

— Тука — отговори Марко, хвърли сака върху тревата и започна да се съблича.

Мястото не беше хубаво — голо, без нито едно дръвче, под сянката на което може да се полегне. Но щом Марко го бе избрал, какво можех да кажа аз?

След пет минути бяхме вече готови за риболов. Но и на двамата не ни се искаше да се потопим в хладната вода, без да се понапечем малко на слънцето, да си починем и побъбрим. Ние се излегнахме и заровихме крака в топлия пясък.

Като дъвчех коричка от хляб, аз си спомних за разговора, който бяхме водили снощи, и се обърнах към моя приятел:

— Нали се разбрахме? — казах аз. — Ако уловим повече риба, ще я продадем и с парите ще купим оная книжка, дето я видяхме в дюкянчето на дядо Спиридон.

— Ясно, разбрахме се — усмихна се Марко. — Ами ти искаш ли да видиш нещо?

— Какво?

— Нещо, което ще ти покажа.

— Покажи ми го де!

— Не, не сега. Не е у мен.

— А какво е то?

— Като се върнем, ще го видиш — отговори Марко, но аз настоях:

— Их, какъв си пък ти, Марко! Все криеш от мене, все се спотайваш… Нямаш ли ми доверие? Та покажи ми го де! Иначе, да знаеш, ще ти се разсърдя…

— Казах ти, като се върнем — държеше на своето Марко. — Това нещо е такова, което не се носи и не се показва на всекиго…

— Че аз „всекиго“ ли съм? — започнах да му се моля: — Е, хайде кажи ми какво е то, кажи ми и аз… обещавам ти, все с теб ще ходя за риба, винаги ще те слушам и ще бъда готов на всичко, което поискаш… Не вярваш ли, а?

— А бе Ванко, вярвам, как да не вярвам? Ама сега не мога да ти го покажа, бе братленце!

— Добре де, не ми го показвай, но ми кажи какво е то… Нали можеш, а? Кажи ми де! Марко се поколеба, после се реши да ми открие тайната си и като се наведе, започна да ми шепне на ухото:

— Имам револвер. Намерих го у вуйчови в избата. Такъв един хубав… само че мъничко ръждясал отвън…

— Ама истински ли? — попитах недоверчиво, тъй като ми се стори, че той се шегува с мен.

— Че как?… Истински я! — дръпна се Марко обиден. — Ти да не мислиш, че това е някаква играчка…

— И нов, малко употребяван?

— Не, не съвсем нов, но нали ти казах — запазен, с лъскаво дуло… — започна Марко да обяснява, но аз го прекъснах:

— С чирени?

— Щом съм ти казал, че е запазен, значи с чирени! — ядоса се той. — Какво повече искаш?

— Чакай, а патрони откъде ще вземеш?

— Шшт! — Марко направи знак с пръст на устата и се огледа предпазливо. — Не викай, дяволе! Нали те предупредих!

Смутих се и наведох глава. Погледнах Марко виновно, но любопитството ми бе напряло, че като поразмислих, пак се престраших и попитах тихо:

— Е, кажи ми, кога ще дойде това време, когато ще ти потрябва?

— Когато дойде, бе Ванко! — отговори без желание Марко и отегчено се прозя.

Не бях доволен от отговора му.

— Но кога, кога? Аз това питам!

— Е, стига де! Омръзна ми да ме питаш, остави ме да полежа…

Не се разсърдих на моя приятел, защото бях привързан към него и го обичах.

Няколко минути мълчахме, после аз почувствувах, че не мога повече да търпя и уверено изрекох:

— А пък аз ти казвам, че скоро ще дойде!

Марко вдигна глава и както беше задрямал, погледна ме учудено.

— Кой ще дойде, бе Ванко?

— Ами че… това време, за което преди малко говореше.

— Аха! — засмя се той със своята подкупваща усмивка и се изтегна по гръб на пясъка. — То се знае, че ще дойде, но… не се знае дали ще е скоро…

— А пък аз вярвам, че ще е скоро.

— Хм! — Марко пак затвори очи, но аз не го оставих спокоен да лежи.

— Ама нали все някога ще дойде? Затова значи трябва да бъдем готови…

Марко леко се понадигна на лакти.

— Че трябва — трябва! — рече той тихо, отново се отпусна по гръб и отново затвори очи.

Аз бях непримирим.

— Да, ще дойде, но ти имаш револвер, а пък аз нямам…

— Трай! И за теб ще се намери.

— Кога? — извиках и бях готов да се хвърля и го прегърна, но се въздържах, тъй като ми се стори неприлично. — Кога, бе Марко? Кажи — кога?

— Скоро… тия дни… измърмори Марко в просъница — ще се поразровя още веднъж в избата на чичови и вярвам, че все нещо ще се намери и за теб…

— Истина ли говориш?

— Че кога съм се шегувал с теб?

— Но ако не намериш?

— Ако не намеря… — и Марко се прозя, — ако не намеря… то се знае, че няма да имаш!

Изтръпнах.

— И какво, другарите няма ли да ми дадат?

— Не знам. На мен, както виждаш, никой не ми го е дал, аз самичък си го намерих. Пък и другарите откъде ще вземат толкова много револвери? То едвам за тях ще има, та не знам дали ще стигнат и за такива като теб… Хайде, Ванко, остави ме за малко да поспя! — почти ми се скара Марко и повече думица не отрони въпреки моите опити да го заговоря още веднъж.

Примирен, аз също се изтегнах до него и като се загледах във високото, опалено от слънцето небе, помъчих се да намеря сам изход от създалото се положение. „Ех, да имаше един за мен!“ — помислих аз и като затворих очи, впуснах се в дълги разсъждения, за да открия начин да се снабдя с револвер.

Постепенно мечтите ме завладяха и ме отвлякоха в онова недалечно време, за което всички хора в градчето като мене и Марко се готвеха. И аз си представих деня, когато ще гръмне първата пушка там, на площада, пред клуба на партията, и някой ще развее от балкончето червеното знаме, а аз и Марко ще излезем на улицата и ще се притечем на помощ на въстаниците с нашите револвери…

— Хайде, стига вече! — прекъсна мислите ми Марко. — Ставай, Ванко, и да почваме, че слънцето скоро ще залезе, а стъмни ли се, нищо няма да уловим и тогава няма да купим оная книжка от дюкянчето на дядо Спиридон…

Марко стана, грабна сака и нагази в реката. Недоволен, аз тръгнах подир него, но на брега се спрях, тъй като водата ми се видя хладна за нагорещеното ми тяло.

— Какво зяпаш? — викна той, като разгъна сака и го заложи срещу течението на бързея под върбите. — Бий, гони рибата!

Грабнах един кол и с него започнах да пляскам по водата, като виках, колкото ми глас държи, за да плаша рибата. Струваше ми се, че по тоя начин ще изкупя вината си пред моя приятел.

Скоро Марко извади сака и в него затрептяха първите едри риби, чиито гърбове блеснаха на слънцето. С радост ние ги извадихме на брега, сложихме ги в кошчето и отново се върнахме в реката. Увлечени от сполучливия лов, ние забравихме и револвера, и „онова време“, което двамата чакахме и за което се готвеха всички наши хора в градчето.

Анархистите

Бяхме поизраснали, бяхме поумнели и бяхме започнали да разбираме от много неща в живота, но все още продължавахме да играем из Гознишката бара. С Цачо като неразделни приятели ходехме все заедно. По-голям от мен, той ме покровителствуваше, а аз го слушах и му се подчинявах, когато искаше нещо от мен; дори изпитвах радост и удоволствие да изпълнявам поръченията му през време на скитанията из околностите на града. А къде ли не ходехме ние: и на Стратеш, и на Башбунар, и на Червен бряг, но най обичахме да прекарваме свободното си време след училище из Гознишката бара.

Гознишката бара — какво грозно име, но то е свързано с най-милите, най-скъпите спомени от моя живот! Аз и сега изпитвам оная неповторима радост, която съм изпитвал, когато сме се лутали по нейните стръмни, изронени от пороищата брегове, обраснали с къпини и шипкови храсталаци. Особено много имаше там трънкосливки, ситни и вкусни, с тръпчиво-сладък аромат, че още ги усещам на езика си. Всяка есен, щом завалят дъждовете и падне първата слана, ние отивахме да наблюдаваме умиращата красота на природата и тогава беряхме и лапахме до насита трънкосливки, зрели дренки, сочни шипки…

Веднъж, когато отивахме към бай Ненковата воденица, отдето обикновено започваха нашите набези по къра, недалеч от моста в праха на пътя блесна нещо ослепително. Сърчицето ми трепна. Какво ли ще е това?

— Табакера! — извиках и се впуснах зарадван, но Цачо, нали беше дългокрак и по-пъргав от мен, ме изпревари и я взе, преди още да стигна там.

— Моя е! — казах през сълзи. — Пръв я видях…

— Видял си я, ама аз пръв я взех — възрази Цачо с убедителен тон.

— Дай ми я, иначе… да знаеш, че ще ти се разсърдя! — настоях аз.

Цачо ме погледна насмешливо.

— Хе, ревльо, чакай да видя какво има вътре…

Той отвори внимателно блестящата никелирана кутия, пълна с тютюн, ситно нарязан и жълт. Макар че не пушеше, Цачо го помириса.

— Чудесен!… Първо качество, даже екстра!… — Той пак помириса, погледна ме разколебан и кимна. — Е, добре, аз ще взема тютюна за тате, а на тебе ще дам табакерата. На̀, ето я!

Поех я с треперещи ръце като истинско съкровище и се засмях от радост.

— Видя ли, че се разбрахме, а ти… плачеш, хм! — рече Цачо и ме погледна строго. — Лигльо!… Ако само още веднъж се разцивриш тъй, няма да идваш вече никога с мен, чу ли?

— Чух — отговорих с наведена глава и го последвах мълчаливо.

Друг път, като отивахме пак към воденицата, до парната мелница, намерихме пари. Аз пак пръв ги видях и се спрях. Тутакси и Цачо се спря. Те бяха все петачета, гологани и грошове, пръснали се по земята, навярно изсипани от някой селянин, когато се е връщал от пазара и е връзвал кесията си. Техният блясък, особено несметното им количество, ни заслепи. Като се огледахме и видяхме, че наоколо няма никого, у когото да събудим подозрение, ние бързо започнахме да ги събираме. Аз гребях нагорещените от слънцето монети с бързината на гладна кокошка, която кълве разпилените в пепелта зърна. Но Цачо, както винаги по-сръчен и по-ловък от мен, събра повече. Моите пари също не бяха малко. Аз толкова много се зарадвах, че не се сетих да погледна колко бяха неговите. Не му завидях, когато ми се похвали, че били пет лева. Никога, никога в живота си не бяхме намирали толкова пари!

Късно един ден през лятото пак скитахме из Гознишката бара и търсехме повет, за да си изплетем кошове за риба. И аз, и Цачо обичахме да се занимаваме с ръкоделни работи, та затова бяхме тръгнали с надежда, че може би ще открием някъде из трънаците по брега.

Лъх на гнило идеше от дъното на дълбокия ров, в който водата се оцеждаше на тънки струи и само във вирчетата се бе събрала малко повече. Там небето се оглеждаше, ние виждахме и облаците, слезли ниско и се повлекли като рунтави овчи опашки, и дърветата с надвисналите си клони, и дори самия бряг, на който стояхме наведени. Голямо удоволствие беше да наблюдаваме всяко кътче от дола, всяко храстче, всяко клонче, всяка тревичка, дори и мравките, които бързаха да досъберат останалата храна, преди да са завалели дъждовете и да е настъпила зимата. А тя, зимата, вече се чувствуваше по окапалите листа и оголените дървета и нейния студен дъх предусещахме с най-слабия повей на вятъра, който идеше от север…

Цачо се спря и загледа в рохкавата пръст на изровения бряг. Нещо му се бе мярнало пред очите, нещо като че ли бе скрито долу. Или може би тъй му се е сторило? Той скочи и бързо започна да рови с тънките си жилести пръсти. Неочаквано се показа цевта на пушка. С разтреперани ръце Цачо я измъкна и тъкмо щеше да ми я подаде, ремъкът й се закачи о нещо друго. Отново започна да рови нетърпеливо. И тогава видяхме, че наред с пушката същият този непознат човек беше скрил и раница, и паласки с патрони, и две бомби, увити във вълнена фланела… Находката много ни озадачи и дори уплаши, но ние нямахме време за излишни колебания и разсъждения, а грабнахме намерените вещи и хукнахме обратно по пътечката. Кой ли ги е оставил? И защо? Не можах веднага да се досетя, но Цачо пръв разбра каква ще е работата и се спря.

— Трябва да е някой войник, който… Разбираш ли, а? — обърна се той към мен. — Хайде да отидем в казармата и да предадем пушката, патроните и бомбите, а пък раницата и фланелата да си задържим.

Решихме да отидем най-напред у Цачови и след това в казармата. Но никой, разбира се, не биваше да ни види. Като заобиколихме отдалеч и минахме по друг път, напряко през нивите и после край оградата на Шишковия двор, ние се отправихме за нашата махала. Не бяхме изминали и двеста крачки, когато пред нас изникнаха двама души. Единият беше нисък на ръст, широкоплещест и набит, другият — тънък и висок, с буйна, паднала над тесните му рамене коса. Щом ни видяха, те се поспряха и щяха да се отбият от пътя, за да не се срещнем, но съзряха пушката и като си размениха поглед, тръгнаха право срещу нас.

— Какво е това, бе момче? — попита ниският, широкоплещестият и посегна към пушката. — Я дай да я видя!

Той я огледа внимателно като опитен познавач и на пълните му устни трепна усмивчица на задоволство.

— Откъде си я взел?

— Намерих я — отговори Цачо силно смутен и кимна — ей там, в дола…

— И това ли? — запита другият, като посочи раницата и паласките.

— Ами че и него също там…

— Хм, хм… — Той взе от Цачо двете бомби и патроните. — Какво ще кажеш, Василе? Ще ни потрябват, а?

— Разбира се! — отговори първият, като проверяваше мерника, магазина и ръкохватката на пушката. — Всичко е наред… Вземай!

Присви едното си око и се прицели, сякаш се готвеше да гръмне, после я свали и каза:

— Пушката, момчета, ще вземем. Тя не ви трябва, но на нас ни е много нужна. Ще вземем и патроните, и бомбите, ще ви оставим раницата. Може ли?

Цачо се запъна:

— Ами… такова… защо ги вземате? Как тъй, ние сме ги намерили и искаме да ги занесем…

— Тсс, тихо! — рече строго ниският, когото другарят му нарече Васил. — Ето ти пари… двайсет лева… Стигат ли, а?

Цачо посегна, но веднага се дръпна.

— Вземи, вземи, не бой се!

— Не, не! — задърпа се той и ги погледна с недоверие. — Какви сте вие?

— Какви ли? — засмя се непознатият. — Ще научиш, а сега отивайте си и никому нито дума за нас, чухте ли?

— Чухме — съобрази пръв да каже Цачо и с поглед ми даде да разбера, че трябва да го последвам.

Той не взе парите и веднага тръгна, а след него и аз. Двамата непознати останаха известно време на мястото си, после чух как единият каза на другия:

— Хайде, Тинко, да вървим! От днес нататък нашият път е предопределен… — и те свиха наляво по дерето.

Повървяхме още малко и се спряхме.

— Какви бяха тия хора? — попитах разтреперан.

— Анархисти! — прошепна Цачо и ме дръпна. — Върви, върви, че ако ни види някой, живи няма да останем!

Ние се прибрахме по домовете си и всеки от нас запази тайната, но от вълнение, от страх и тревога дали няма все пак да узнаят за тая наша среща, през цялата нощ се премятах в леглото, като сънувах непознатите, особено единия от тях, този, който постоянно ни гледаше и нито веднъж не ни попита за нещо.

Анархисти! Тая дума за пръв път чух от Цачо и не знаех какво означава тя, макар и смътно да съзнавах, че е свързана с нещо много опасно за двамата млади мъже, които навярно са тръгнали с пушката из гората като недоволни от управлението на държавата. Какво ли искаха те? И какви бяха намеренията им, когато взеха от нас оръжието?

Една вечер, тъкмо бяхме седнали да се храним, откъм главната улица се чуха гърмежи, които ни накараха да скочим и да изтичаме навън. Те зачестиха и станаха толкова силни и наблизо, че не само на мен, но и на мама се стори, като че ли куршумите префучаха над главите ни и се забиха в черницата пред пътната врата. Тя ме хвана за ръката и ме задърпа навътре в стаята.

— Ела, ела, сине, че може някой да те улучи! — извика и се обърна към баща ми, който се готвеше да излезе. — Цеко, ти пък накъде?

— Ей сега ще дойда, да видя какво става — рече баща ми и хукна към улицата.

Гърмежите продължиха. Треснаха и няколко бомби. Разнесе се тропот на коне, викове на хора, които гонеха някого. Това трая повече от половин час, после всичко затихна и над градчето легна нощта. Мама запали лампата и ние се свряхме в ъгъла, до печката. Скоро баща ми се върна и от вратата започна да обяснява:

— Анархисти… Подгонили ги и те избягали към Пресечената канара. Казват, че били трима. Единия от тях познавам… Нано, синът на бай Петър, дето живее горе в Дикисаня, а другите двама не знам чии са, но били от нашия град. Васил и Тинко се казвали… Брей, че юнаци, брей! — засмя се баща ми, а баба въздъхна тежко и дълбоко:

— Божичко, къде ли се крият сега? Я виж какъв дъжд е вън! — и тя пак се прекръсти. — Да ги пази господ от беда!…

Гробът

За по-малко от месец след преврата властниците бяха арестували толкова селяни, че казармените помещения се изпълниха и нямаше повече къде да ги затварят, а всеки ден докарваха нови и нови хора. Какви тревожни дни и нощи! Нашата къща беше близо до казармата и ние често слушахме виковете и писъците на тия, които водеха на разпит. Баба и мама кълняха с ожесточение новите управници, а баща ми стискаше зъби и само когато се напиеше, ругаеше високо и си дереше гърлото:

— Зверове!… Кожодери!…

— Мълчи, Цеко, че ако те чуят, жив няма да те оставят! — проплакваше майка ми, но той не можеше да се успокои и като грабваше флигорната си от сандъка, надуваше я и изливаше мъката си с познатата ми още от дете песен:

Тежко, тежко! Вино дайте!

Дано пиян аз забравя

туй, що, глупци, вий не знайте,

позор ли е или слава!

Аз и Цачо отивахме край казармата и застанали до бодливия тел, наблюдавахме как извеждат арестантите на разпит. Добре знаехме какво значи това — „разпит“. То беше нещо страшно и нечувано: изправяха метежника да отговаря уж пред следователя и ако той мълчеше или нямаше какво да признае, започваха да го бият, да го мъчат и изтезават до смърт. От жалните писъци и стонове, виковете и задавения плач косите ни настръхваха и ние побягвахме далеч, като запушвахме ушите си.

От побоища, кръв и убийства най-после палачите се умориха и започнаха да пускат един след друг арестуваните. Постепенно временният затвор в казармата оредя. Когато аз успеех да се промъкна до прозорчето на долния етаж, без да ме забележи часовоят, виждах как останалите, все още голям брой задържани селяни, лежаха на дъсчения под, пушеха и разговаряха тихо помежду си или пък се разхождаха из дългото помещение. Не видях нито един да разстрелват, но из града се носеше слух, че нощем, щом всички заспят, продължавали да извеждат по-непокорните, откарвали ги в горния край на казармения двор, над рова, дето хвърляха сметта. Там, без съд и присъда, ги разстрелвали и после заравяли труповете им в дола. Дали беше истина, не мога да кажа, но във всеки слух има зрънце истина и навярно ще да е било така, както се говореше.

Нищо не се правеше в защита на невинните хора. Пък и какво ли можеше да се направи, щом на власт бяха такива свирепи, такива кръвожадни хора, както казваше баща ми. Веднъж ми се удаде случай да присъствувам на панихидата на убит арестант.

То стана в края на август. Връщах се от реката, бяхме отново ходили да ловим риба с Марко. Като минавах по пътя край онова място от казармения двор, за което се говореше, че имало заровени трупове на убити метежници, аз неволно вдигнах глава и видях до самия ров, обраснал с редички акациеви дръвчета, изправени няколко души, а пред тях гроб… Гроб! Изтръпнах. Значи не е било никакъв слух, а самата истина!

Предпазливо се изкачих по наклона, прескочих трънения плет, високите храсталаци и влязох вътре, в двора, при хората. Стар селянин, висок и прегърбен, стоеше гологлав, с калпак в ръце, а до него — жена му, дребничка, съсухрена селянка с черна забрадка, и един млад мъж в униформата на полицейски началник. Веднага познах Цано Вълков, бившия околийски управител, същия онзи пълен мъж, когото не бях виждал от миналата година при посрещането на Стамболийски, само че сега без пагони и твърде отслабнал. Малко настрана забелязах войник с пушка на пост, за да пази арестувания полицейски началник. И на лично място, разбира се, стърчеше поп с епитрахил и кадилница в ръка. Само за миг се поколебах какво да правя, после пристъпих и застанах зад тях. Часовоят дори не помръдна от мястото си, сякаш всичко му беше безразлично, но попът повдигна глава и като ме измери учудено с погледа на мъничките си очи, сви недоволен устни и замрънка тихо: „Господи, помилуй, господи, помилуй…“. Аз разбрах на каква панихида присъствувах и го погледнах дръзко.

Гробът беше на убития през нощта след преврата по-малък брат на околийския управител Цано Вълков и сега родителите му устройваха с разрешение на властта тази панихида, а сам Цано присъствуваше, придружен от часовоя. Погледнах бащата и майката. Тя продължаваше да гледа пресния гроб на сина си, подпряла глава на съсухрената си ръка, като че ли искаше да каже, че всичко й е ясно. А той се вълнуваше и като потреперваше от време на време с раменете си, хълцаше неутешимо. Цано, който беше преживял ужасите на разпита и можеше да си представи на какви мъчения е бил подложен малкият му брат, преди да го разстрелят, гледаше купчината леко слегнала се пръст и не знаеше какъв ще бъде неговият край. Попът размаха кадилницата с тамян, запя тихичко и някак гъгниво, сякаш имаше в гърлото си костилка от току-що погълната слива: „Спаси, боже, спаси, крепки, спаси, безсмертни, помилуй нас… Алилуя, алилуя… Амин!“. Посегна, разчупи питата, сложена върху бяла кърпа, взе парченце от нея и го тури настрана, после се приведе още повече, загреба с лъжицата от житото и го пръсна по гроба, а накрая преля с вино, скръсти ръце на гърдите си, прочете още веднъж молитвата.

— Вземете за бог да прости на умрелия! — рече той на бащата и майката, като взе залък от питата, сложи в устата си и започна да сваля епитрахила. — Има ли още нещо да желаете?

— Не, нищо — кимна бащата. — Благодарим на бога, задето ни зачетохте!

— А вие? — спря поглед той на брата.

Видях как една жилка заигра под брадата на арестувания.

— И аз няма какво да прибавя, отче. Благодаря ви за службата.

— О, моля ви, това е мой дълг. Аз служа на господа… Е, тогава?… Да сметнем, че всичко е наред и да ви кажа „довиждане“! — прекръсти се още веднъж попът и бързо се отдалечи.

Черната му фигура с дълго, развято расо изчезна зад клоните на ябълковите дървета.

Останали сами, ако не ни смятаха — мене и войника — за участници в панихидата, близките на покойника само миг помълчаха, после се разприказваха. Изглежда те добре разбираха положението, в което се намира арестуваният, и затова бързаха да разменят колкото се може повече думи и да се осведомят кой как е със здравето и от какво има нужда. Войникът слуша търпеливо, па току изведнъж се размърда, даде знак с ръка и каза тихо, едва ли не с умолителен глас:

— Хайде, време е, господин Вълков!

Зад мен се чу шум. Обърнах се, сега видях, че недалеч от нас, притулен зад храстите, стоеше един подпоручик и че в същия миг, щом разбра, че панихидата е вече свършила, той намери за благоразумно да излезе от скривалището и да прекрати всякакви разговори. Но му беше изглежда неудобно да се намесва и затова кимна на часовоя.

— Казах му, господин подпоручик — взе да се оправдава войникът и пак се обърна към арестанта, но този път малко по-строго и твърдо: — Господин Вълков, времето ви изтече!

— Добре, добре. Аз ей сега… — усмихна се смутено бившият околийски управител и продължи да говори нещо бързо на баща си.

Тогава подпоручикът не се стърпя, излезе от храстите, приближи се и леко го побутна по рамото:

— Е, не може повече, господин Вълков! Нали разбрахте! Хайде, моля ви… — и се обърна сърдито към часовоя: — Карай!

Часовоят свали пушката от рамото си и посегна да откъсне арестанта насила от прегръдките на майка му, но бившият околийски управител сам съобрази, че не бива повече да злоупотребява с дадената му свобода, целуна я по челото, стисна ръката на баща си и като им се усмихна за последен път, тръгна бавно през високата изгоряла трева към ареста.

Старицата хлипаше и триеше сълзите си с крайчеца на престилката, а бащата, свъсил гъстите си вежди, събрал всички бръчки на челото си, продължи да гледа към отдалечаващите се и не свали очи, докато не се скриха зад дъсчената барака. Едва сега като че ли старицата ме забеляза. Тя се спусна, отчупи голямо парче от питата, загреба с лъжицата жито, изсипа го върху хартийка и ми подаде със сухата си черна ръка.

— Яж, сине, за здравето на бате ти Цано!

Аз постоях още малко до гроба и побързах да се махна по-далеч от това мрачно място.

В цирка

На малкия площад отвъд Осъм, в старата част Вароша, дето и сега се издига гранитният паметник на обесения от турците революционер Тодор Кирков, често разпъваше платна и издигаше своя купол някой новопристигнал цирк. Около него като гъби изникваха сергиите и бараките на разни дребни търговци, сладкари и продавачи на захарен памук, а до тях се нареждаха фотографите за снимане аламинут, стрелбищата с всевъзможни подвижни фигури и накрая, разбира се, неизменният паноптикум с най-чудовищни рисунки над входа.

От сутрин до вечер там се трупаше пъстър, многогласен народ, повечето хлапетии като нас, и се вдигаше такава врява, че се огласяваше целият град. Идваха понякога и господа, видни търговци и местни първенци, с жените си, важни, надути, в разкошните си скъпи облекла; мъжете — самодоволни и щастливи, с коремчета, стегнати от жилетките, и с бастунчета, които въртяха в ръце, жените — напудрени и начервени, със златни обеци и огърлици от фалшиви перли, разхождаха се под ръка и високомерно поглеждаха към простолюдието, а когато дойдеше време да се отвори цирка и музиката засвирваше марш те влизаха първи и заемаха местата си в ложите най-отпред, до самата арена. След тях, като се блъскаха, настъпваха и ругаеха, напираха хората от тълпата, запълваха до последния ред амфитеатрално наредените дъсчени пейки, та дори чак тясната галерия, натъпкана едва ли не до покрива, и тогава вътре ставаше толкова топло и задушно, въздухът се изпълваше с такава миризма от запотените тела и се вдигаше такъв невъобразим шум, че ненавикналият човек трудно би издържал, ако не беше очакването да се види нещо необикновено и изключително, както обещаваха разлепените из града афиши.

За мене, все пак тия, които се намираха вътре, бяха най-големите щастливци, защото можеха да видят и прекрасната ездачка на кон с нейната ефирнонежна бяла рокличка и червени ботушки, и акробатите, които се премятаха и правеха разни гимнастически упражнения на лост и халки, и мъжът, който ходеше по тел, и смъртоносния скок от летящия трапец на жената-чудо, и най-после веселите, с нашарени лица и изкуствено удължени носове клоуни Гого и Симчо, които разсмиваха публиката до припадък. Аз нямах пари за билет и бях успял само веднъж да се промъкна под платното, да пропълзя под увисналите крака на посетителите върху посипаната с угарки, люспи от семки и всевъзможни хартийки земя, да се сгуша между публиката в галерията и там в захлас, с неизказана наслада да прекарам заедно с всички тия щастливци до полунощ… да, само веднъж, защото при повторния ми опит бях заловен от цирковия разпоредител, който ми залепи такава плесница, като ме изрита навън, че от това едва ли не оглушах. Повече не се реших да се промъквам гратис и оставах през следващите вечери вън, на площада, да обикалям цирка, да гледам през платното раздвижените сенки на човешките фигури, да слушам със завист смеха на публиката, когато Гого или Симчо кажат някоя много сполучлива шега, и да въздишам с болка на сърцето, че не съм вътре при тях. В такива минути аз много страдах и се измъчвах. И не само аз, но и всички други хлапета, по-големи и по-малки от мен, които нямахме щастието да сме притежатели поне на два лева, колкото беше цената на билет за галерията.

По това време аз бях без работа. Като казвам, че бях без работа, искам да добавя и поясня, че съвсем не бях свободен и без всякакви задължения, а бях ученик и се намирах във ваканция. Но още от малък, от девет или десетгодишна възраст, аз ходех тук-там да поработвам за подпомагане на баща си в изхранване на семейството ни. Всеки ден след обед, като се върнех от училище, най-вече в празник, аз отивах да помагам като сладкарски чирак на търговката Наня Серафимова и с табла на глава разнасях част от апетитната й стока из улиците. Но се случи, че тя замина някъде, на по-добър пазар в друг град, и аз останах без работа. А като останах без работа, останах и без пари.

И ето, стоях аз една вечер до фенера пред входа на цирка умърлушен и отчаян, с насълзени очи, че не можех да вляза вътре, и със свито сърце слушах плясъците на камшика и виковете „Але-хоп“, с които директорът, елегантен, с цилиндър на глава и с бели ръкавици, подканяше двете кончета при разминаването им по арената, за да направят ония чудно хубави номера, научени от самия него. Неочаквано някой сложи ръка на рамото ми и като ме разтърси, обърна ме към себе си. Изтръпнал от страх аз видях, че пред мен бе застанал един от цирковите артисти и щях без малко да побягна, уплашен, да не би да ми зашлеви пак плесница, но преди още да се съвзема, чух как той ми каза с дълбок гръден и приятен басов глас:

— Хей, момче, искаш ли да спечелиш някой и друг лев?

Продължих да го гледам като втрещен, без да имам сили да му отговоря и без да разбирам какво ми предлага.

— Чуваш ли? Тебе питам… Искаш ли да изкараш нещичко за хляб? — каза той вече с мек и както ми се стори, някак си подкупващ тон в гласа.

Опомних се и веднага поклатих глава в знак на съгласие.

— Хайде, ела с мен! — рече той строго и ме поведе към полуосветения заден вход на цирка.

Там той ме предаде на един от двамата клоуни и като ми поръча да го слушам и да изпълнявам всичките му желания, бързо се отдалечи и изчезна в мрака между разпрегнатите грамадни циркови коли. По пъстрото облекло, по дългия червен нос и нашареното с бели резки лице аз веднага познах Гого. От него разбрах, че Симчо се е разболял и че аз трябва да го заместя. Гого се преобличаше в друго, още по-ефектно облекло. Аз го разгледах и едва сега забелязах, че той беше стар човек, доста стар и немощен, но че под грима и особено под това смешно облекло не изглеждаше никак стар, а напротив — правеше впечатление на съвсем млад човек, пъргав и подвижен като катерица. Сега обаче впечатлението беше друго и аз със съжаление поглеждах към него. Време за разговори нямахме. Гого ме посъветва да намъкна дрехите на Симчо, който лежеше в дъното на палатката и пъшкаше, завит с вехто одеяло, помогна ми да се наглася добре в тях, макар че ми бяха малко големи и крачолите на гащите по-дълги, та се препъвах, като вървях, нашари лицето ми с боя, от която ме лъхна миризма на етер и без малко не повърнах, залепи ми сплескан нос от пластилин и като ми разправи накратко в какво ще се състои работата ми, даде знак да го последвам.

Тъкмо бе свършил номерът на директора с неговите кончета и идваше наш ред, на Гого и на мен. До вратата ние се спряхме.

— Сега нямам време да те уча, но после, щом свършим, ще ти покажа кое как става, а сега… сега прави това, което правя аз — пошепна ми Гого и като ме дръпна силно за ръката, изтича към осветената арена и ме повлече подир себе си като шарен парцал. — Хайде… але-хоп! — завъртя се той и се запремята тъй, както се премятаха двете кончета.

Публиката ахна и се заля от смях. Аз обаче не знаех какво да правя и стоях като замаян на едно място, но Гого, явно недоволен от мен, без да дава, разбира се, израз на яда си, се приближи бързо и като ме издебна, така ме ритна отзад, че не се задържах на крака, търкулнах се и също като него се преметнах. Не изпитах никаква болка, обзе ме само лек срам и изненада, че бях станал причина публиката да избухне по такъв глупав повод в още по-буен и несдържан смях. Станах и зачервен от смущение, започнах по навик да изтупвам праха от дрехите си, което предизвика още по-голям смях у публиката, сякаш това аз правех нарочно, за да я разсмея. Но и това, види се, не се хареса на Гого, защото той се приближи до мен и като ми пошепна: „Глупако, прави каквото правя аз!“ — замахна и уж на шега, удари ми такава звънка плесница, че ушите ми писнаха. Втрещен, аз го погледнах и не знаех какво по-нататък да правя, но видях, че той се смееше и че публиката премираше заедно с него от смях, затова също изкривих лицето си в усмивка.

Работата потръгна. Гого се премяташе, аз подир него, после той ме гонеше по арената и аз бягах, а когато ме настигаше, замахваше и уж на шега ме удряше така силно, че ушите ми писваха, но макар че бузите ми пламтяха от червенина и от болка ми се плачеше, трябваше да се смея заедно с всички.

По едно време най-неочаквано забелязах в първата редица на посетителите Верка, майка й и баща й. И тримата се превиваха от смях. Но най-много се смееше, разбира се, Верка. Аз изтръпнах. Сърцето ми се преобърна в гърдите. Защо се смее? И толкова ли е весело? Тя се смее, а мен така ме боли, така ме боли! Като се усмихвах и аз пресилено през сълзи, стискайки зъби, за да не заплача, обърнах се в един момент, когато Гого се бе отдалечил, и отново погледнах към нея. Тя продължаваше да се смее. А на мен наистина ми се плачеше. Исках да ме забележи и да ме познае, та дано престане да се смее. Но тя нищо не виждаше и не разбираше кой съм аз, какъв съм — за нея не бях нищо повече от цирков човек, клоун, който е длъжен да разсмива публиката. Сълзите вече напираха в очите ми и от болка, от мъка и обида аз исках да извикам към нея: „Верке, не ме ли познаваш, ма?… Аз съм Ванко, твоят Ванко!“. Но Гого ме подгони и като продължаваше да ми удря плесници, предизвика още по-голям и буен смях у публиката. Аз също трябваше да се смея.

Скоро нашият номер се свърши и ние се прибирахме в палатката. Седнали един до друг на стария, обкован с железни рамки сандък, ние мълчахме — аз, обиден и наскърбен, а Гого, някак си виновен пред мен.

— Е, не се сърди, брат! — рече той по едно време с тих, уморен и молещ за извинение глас. — Какво да се прави? Такава е тя, нашата работа… Ако не изпълним номера добре и не разсмеем публиката, директорът ще се разсърди, а може и по-лошо да стане: тебе да изгони, а мене да уволни! И тогава… кажи, моля ти се, какво ще правя без работа, а?

В гласа му се долавяше не само старческа умора, но и страх, и ужас, и отчаяние пред неизвестността на утрешния ден.

— Гладувал ли си? Знаеш ли какво е това глад? — обърна се той към мен и като срещна моя учуден поглед, продължи все тъй тихо: — А пък аз съм гладувал… да, гладувал съм, и то не един ден… Не, не искам повече да гладувам! Разбираш ли? И затова, моля ти се, не ми се сърди! — Той поклати тъжно глава. — Аз вече ще внимавам и няма да те удрям истински, а ей тъй фалшиво, за пред хората. Сега няма време, но утре ще те науча да пляскаш с ръце, без да те види някой. Е, хайде, да вървим, че дойде пак нашият ред!

Ние пак излязохме на цирковата арена и Гого удържа думата си — не ме удари нито веднъж истински, а ей тъй фалшиво: замахне и бърза плесне с ръце, та произведе шум като от плесница. Публиката не забелязваше това и се смееше от сърце. Но затова пък, когато при нас дойдоха акробатите и Гого започна да се провира между тях, а след него и аз, всички до един се изредиха и ми удряха по една такава истинска плесница, че никога, през целия си живот, не забравих тая мъчителна вечер.

На следващата вечер и не само на следващата, но и на всички останали вечери, цялото лято, докато работих в цирка, аз получавах истински плесници и публиката се смееше като обезумяла, смееха се и артистите, смееше се и Гого, смеех се и аз, смеех се през плач и сълзи, високо, с писклив глас, до истерия, почти до умопомрачение — смеех се, а сърцето ме болеше и ми беше срамно и обидно, че така постъпваха с мен и че трябваше да търпя, за да не загуби Гого хляба си…

Прощаване

Пепо бе заминал някъде да учи, заминал бе и Франта, а Надка ми каза, че и Верка щяла да напусне Ловеч и да отиде в чужбина да учи в колеж. Аз ходех като замаян и чувствувах, че сърцето ми се разкъсва от мъка и жал. Но какво можех да направя и как да постъпя, че да я видя поне за последен път?

В края на лятото разбрах, че баща й и тя се готвели да заминат на другия ден с кабриолет за Плевен, а оттам с влак за София. До вечерта място не можах да си намеря — не ядох, не спах.

Сутринта станах рано по-тъжен, по-мрачен и неразположен от всеки друг път. И първото нещо, което реших, беше да повикам Цачо и да го помоля да отидем заедно при трите големи акации на шосето за Плевен, за да видим дали са още там малките гарджета, които оставихме преди две седмици в гнездото им голички и неукрепнали. Както винаги Цачо веднага прие, без да подозре какви мисли и чувства ме ръководят.

Ние отидохме там малко преди обед, тъй като имахме намерение и да се окъпем. Бяхме си взели и храна. Представата да прекараме подиробеда край реката и да обходим още веднъж любимите места ни въодушеви. Аз бях разбрал от Надка, че кабриолетът с Верка и баща й щял да тръгне веднага след обед и като си направих точна сметка, реших да отидем при акациите след окъпването.

Така и постъпихме. Изсушихме се на слънце, облякохме се и както бяхме боси, защупуркахме по мекия, нагорещен от слънцето прах по шосето. Когато пристигнахме до гнездото, Цачо забеляза, че гарджетата ги няма — значи бяха вече излетели и… иди, че ги търси из полето, ако си нямаш друга работа.

— Па ти не се коси толкова де! — започна да ме успокоява Цачо, като забеляза колко съм неспокоен.

Наистина обзело ме бе голямо безпокойство не от това, че гарджетата бяха отлетели, а защото се разделях с Верка. Но аз не посмях да се открия пред моя най-добър приятел — страхувах се, да не би да ми се присмее и да започне да ми се подиграва. Ние приседнахме край пътя и замислено се вглеждахме в посивелите склонове на отсрещния бряг, дето се разстилаше полето и дето само преди няколко седмици тревата беше яркозелена и още свежа. Високо над нас се виеха ястреби и от плавното им летене се разбираше, че търсят храна и дебнат плячката си — някое зайче или полска мишка. Един от тях започна да се спуска, после пак се издигна и от това често спускане и издигане беше съвсем ясно, че още не е могъл да съзре нещо с острия си, хищен поглед. Обърнах глава назад. Недалеч от нас по слога пасеше магаре и то ту навеждаше глава, като скубеше спечената тревица, ту ни гледаше изпитателно, сякаш искаше да разбере какво правим тук в този горещ августовски ден под силния пек на слънцето.

Времето течеше. Аз все продължавах да чакам да се зададе кабриолетът с Верка и баща й, но там нищо не се забелязваше. Минаха само волски коли, натоварени със слама, и циганин, яхнал мършав кон с два празни коша в ръце. Магарето хрупкаше почти зад гърба ми и като махаше с опашка, за да пропъди мухите, подуши ме по врата с влажната си муцуна, после изрева до самото ми ухо.

Цачо прихна да се смее, но на мен никак не ми беше весело.

— Я го гледай ти… Марш! — извиках аз, но магарето не помръдна, а като че ли нарочно протегна врат и още веднъж ме помириса.

— Познавате се — рече Цачо, готов отново да избухне в смях. — Нали е умно, разбира, че баща ти е музикант, и иска да ти изпее нещо на ухото…

— Я стига говори глупости! — разсърдих се аз. — Не виждаш ли, че ме пита за теб. Иска да знае кога баща ти ще му ушие нови кундури…

— Бре, бре, че го измисли! — засегна се Цачо, нали баща му беше най-бедният обущар в града, нямаше свой дюкян, а работеше като кърпач при чужд човек. — Хайде ставай! — рече той и без да се бави, тръгна по шосето към града.

Запристъпвах и аз подир него. Нито от Верка, нито от баща й имаше някаква следа… Бях загубил всякаква надежда и съкрушен, без желание да правя каквото и да е този ден, вървях, когато изведнъж на завоя откъм бачкийницата се зададе жълт кабриолет, впрегнат в млад рахванлия кон. Отпред, на капрата, видях луничавия, слугата им, а зад него… Верка и баща й! Кончето тичаше тръс и кабриолетът се друсаше по изровеното шосе, като трополеше с тежките си, обковани в железни шини колелета и вдигаше облаци прах. Сърцето ми едва ли не се обърна в гърдите. Хванах Цачо за ръката и го потеглих настрана. Двамата се спряхме край пътя и се взряхме продължително в приближаващия се кабриолет.

Верка беше облечена в бяла рокля с волани на раменете и с къси ръкави, които откриваха мургавите й ръце. Лицето й светеше от щастие. Очите й блестяха някак необикновено весело, дори закачливо, както ми се стори. Косата й, нейната дълга кестенява коса, вързана със синя панделка, се спускаше върху раменете й на гъсти лъскави вълни. Погледнах неволно небето. В тоя момент и небето, и широко отворените й очи бяха еднакво сини и в тях се бе събрало и отразило цялото щастие на земята. Дали ме видя — не мога да кажа, но щом ни наближиха, Верка се наведе към баща си и усмихната му посочи с пръст нещо встрани от пътя. Обърнах се нататък — видях жена да върви по утъпканата пътека през полето и да носи на рамото си кошница с грозде. Забелязала, че я гледат от кабриолета, жената махна с ръка за поздрав. Верка също й махна. Баща й само кимна… Той беше облечен в бял костюм от шантунг и носеше на главата си бяла сламена шапка, изпод която лицето му, винаги бледо, измъчено и посърнало, този път беше оживено и издаваше задоволство от предстоящото пътуване. Дали ще ме познае и дали Верка подозира, че аз нарочно съм дошъл тук, за да я изпратя?

С трополене и с още по-остро скърцане на яйовете кабриолетът приближи, изравни се с нас и Верка наистина ме забеляза. Познах това по трепването й, по смущението и леката сянка, която премина като облак по лицето й. Но срещата трая само миг. Зашеметен от силно бучене в ушите аз проследих с поглед отминаващия кабриолет и видях само отзад, в коша от преплетени железни пръчки куфара на Верка. Затворих очи и стоях няколко секунди тъй, сякаш светът за мен се бе свършил и вече нямаше никакъв смисъл да живея. После, когато погледнах отново подир тях, с радост видях, че Верка се е обърнала назад. Сигурно искаше да ми каже нещо, сигурно съжаляваше, че не си бе взела сбогом и не се бе простила с мен… Кой знае? Може би така да ми се е сторило. Но ето че тя наистина гледаше към нас и като че ли търсеше моя поглед. Аз се поколебах, престраших се и махнах с ръка. И тя ми махна веднъж-дваж, а след това кабриолетът започна бързо да слиза надолу по шосето, докато съвсем се скри.

Въздъхнах. Трябва да съм бил много бледен, защото Цачо едва не извика от уплаха.

— Какво става с теб, бе Ванко? — попита той и ме хвана за ръцете.

— Нищо, само малко тъй… зави ми се свят и ми прилоша…

— От слънцето ще е — поклати Цачо глава, после ме дръпна леко. — Хайде тръгвай, че в тоя пек човек може да пукне!

Мълчаливо го последвах. Чувах как той си подсвиркваше тихо, весело, а на мен ми беше тежко и душата ми плачеше, плачеше…

Люляк бял

Люляците

Хубав е Ловеч, хубав е той по всяко време на годината. Но най-хубав е, разбира се, през пролетта, когато по близкия скалист хълм Стратеш започнат да цъфтят люляците. Тогава въздухът се насища с гъст и сладък аромат, който се носи на вълни над града, залива улиците, нахлува през отворените прозорци на къщите.

Денем е горещо и душно, от напечените скали лъха жар, но затова пък нощем е прохладно и леко се спи. Откъм реката подухва свеж ветрец, чува се крякането на жабите, плискането на водата по бързеите, песните на влюбените, които се разхождат по брега. Луната се е издигнала високо и къпе в мека, сребристобяла светлина и хълма с люляците, и бълбукащата река, и притихналия Башбунар с неговите тъмни алеи и самотни, изоставени пейки…

Не, няма на земята по-хубав край от този, дето съм се родил!

Тук природата е изсипала щедро всичките си дарове. Осъм се е извил като дъга, минава през града и го разделя на две части, съединени в едно от стария покрит дървен мост. Наоколо се издигат ниски заоблени хълмове от последните склонове на Стара планина — и всички са обраснали със зеленина, изпъстрени са с лозя и градини, посипани са с бели къщички и колиби, кръстосани са от пътища и пътеки, напоени са с дъха на люляк и са похлупени от едно синьо и безкрайно нежно небе.

Тъй ми изглеждаше Ловеч, моят роден град, в ония години, когато бях млад и запленен от красотата му. Това бяха години на радости и скърби, на надежда и вяра в бъдещето, на мечти и стремежи. И колко весело, колко безгрижно прекарвах тогава всеки час, дори всяка минута, изпълнен с благородни амбиции и честолюбие! Аз не знаех що е това отчаяние. Бях млад, бях здрав, бях силен и чувствувах дълбоко у себе си да напират такива стремежи и желания, че и най-смелите, най-дръзновените мои постъпки не бяха в състояние да ме задоволят, да потиснат и угасят огъня ми, както се угасява жаждата с шепа студена вода от бликащия извор.

И ето пред мен се изправя с цялата си величественост и красота Стратеш, дето някога двамата, аз и моят приятел Цачо, неразделен спътник в детските и юношеските години, се губехме из неговите потайни кътчета и скитахме едва ли не до зори. Ние обичахме да ходим често там, особено в края на април и началото на май, когато люляците цъфтяха. Тогава всичко ме омайваше — и шепотът на влюбените, и тишината, и блясъкът на звездите, и трептенето на листата. А щом до мен достигнеше звънливият глас на някоя девойка, която пееше, душата ми се изпълваше с наслада. Любима беше за нас песента:

Люляк бял, люляк снежнобял,

как хубаво дъхтиш!

Неведнъж аз напусках Цачо, без да му се обадя, и тръгвах сам сред люляковите храсти. У мене се зараждаше неосъзнат бунт, непокорство, дори злосторничество и аз започнах да правя пакости. Колко пъти издебвах някоя госпожица и господин, разтварях клоните зад тях и измяуквах над главата им като котка или излайвах като куче. След такива случаи Цачо винаги ми се караше и ме съветваше да не върша повече „щуротии“, а аз все му обещавах и все не можех да се откажа от този глупав навик.

Една вечер ние отидохме пак заедно на Стратеш. Уморени от дългото скитане по пътеките, най-после седнахме на мраморния постамент на Белия паметник и мълчаливо се загледахме в далечината, очаровани от нощния пейзаж.

Долу Ловеч блестеше със светлините на стотиците си лампи, които трептяха в мрака като пламъчетата на подухвани от вятъра свещи, а горе небето, осеяно със звезди, се разстилаше като огромен тъмносин купол и само в единия му крайчец, някъде там, дето стърчаха назъбените скали от короната на хълма, луната бе изскочила от невидимата бездна на нощта и заливаше всичко около нас с меката си сребристобяла светлина. Осъм не се виждаше, но аз чувах шума от падането на водата при бента на Бановата мелница и плисъка на вълните по бързеите при железния мост. И никакъв друг шум, сякаш природата бе замряла в една трепетна въздишка, дошла с шепота на вятъра, подухнал неочаквано откъм планината и също тъй неочаквано утихнал.

Без да се обадя и този път на Цачо, аз станах и като се взирах напрегнато в мрака, се промъквах тихо по пътеката, разгръщах с ръце люляковите клончета и предпазливо се приближавах към онова място, дето предполагах, че се намират влюбените. Но в тая минута някой се изправи пред мен и ме хвана за раменете.

— Ти какво дириш тук, бе хлапак? — чух сърдит глас и преди да дам каквото и да е обяснение, звънка плесница огласи тишината.

Бузата ми пламна и ушите ми писнаха, но аз, смразен от изненада и страх, не знаех какво да правя и продължавах да стоя на място.

— Какво гледаш като побъркан? Хайде махай се оттук, докато не съм те… — и той още веднъж замахна да ме удари, но аз навреме се съвзех и побягнах.

— Друг път ела пак да подслушваш! — извика подир мен младият човек и подигравателно се изсмя.

Върнах се при Цачо смутен, че по такъв начин бях изкупил любопитството си. Седнах до него и без да му кажа каквото и да било, до края на нашата разходка мълчах.

Оттогава не се реших да безпокоя повече влюбените и винаги, когато отивах да се разхождам по Стратеш, все си спомнях за плесницата.

Саможивец

В тази нощ аз получих добър урок и сякаш за няколко часа съзрях, но в същото време ме обзе и отчаяние.

По цели дни ходех мълчалив и мрачен, с никого не се срещах и с никого не исках да говоря, а само седях затворен у дома в малката си стая и четях, много четях…

Бях се превърнал на отчаян саможивец. Избягвах Цачо, избягвах и другите мои приятели, които се опитваха да разберат на какво се дължеше тая отчужденост, но колкото и да се мъчеха да проникнат в тайната на моето поведение, не можеха нищо да узнаят.

Когато случайно се срещнехме на улицата, аз минавах покрай тях, като че ли не ги познавах, и тогава те с насмешка се обръщаха и подигравателно подхвърляха:

— Мълчаливецът!… Саможивецът!…

Аз, разбира се, не им се сърдех и не вземах под внимание техните подвиквания, тъй като живеех в свой свят, чужд и далечен, безкрайно сложен, за да ме разберат. Това мое самочувствие се дължеше на книгите. Силно впечатлителен и с голямо въображение, бях се поддал на тяхната „магия“ и бях загубил чувството за реалност в живота…

Продължавах да излизам вечер и да се разхождам по Башбунар и Стратеш. Обичах да скитам сам из алеите, да слушам безгрижните смехове на младите, насядали по пейките, припрените им разговори и песни, придружавани с акомпанимент на китара или мандолина. Ловеч се славеше с музикалните си традиции и вечер не минаваше без импровизирани концерти, в които участвуваха надарени с глас момчета и момичета. Ако трябва да се каже нещо похвално за родния ми град, то непременно трябва да бъде признанието, че едва ли има друг град в страната с толкова много музиканти. И неслучайно той си е спечелил славата, освен на стар исторически град, още и на град на люляците и песните!

Може би само това е достатъчно, за да се почувствува всеки ловчанец горд и доволен, задето се е родил там, в прекрасното кътче на България, на брега на Осъм, край стръмните скали на Стратеш, недалеч от сенчестите алеи на Башбунар, с неговата студена вода и дълбока, замайваща тишина. Не искам да преувеличавам, но за нищо на света тогава не бих дал нито едно люляково храстче, нито един камък от старинната крепост на Хисаря, дори тревичка от поляните край него за който и да е друг град на света. За съжаление животът ми наложи да напусна още твърде млад, едва седемнадесетгодишен, родния си кът и да бягам другаде, за да се спася от тия, които ме преследваха и гонеха. И макар че живея вече цели четиридесет години в София, че съм прекарал почти целия си съзнателен живот в нея и че тук са се родили и децата, и внуците ми, аз често се връщам в спомените си към онова далечно време, когато се скитах отчаян из околностите на родния ми град, но в същото време и щастлив… щастлив, защото с мен беше младостта и силата, вярата и упованието в едно ново, прекрасно бъдеще…

Веднъж или два пъти през седмицата горе, на Стратеш, дето в ресторанта се събираха по-заможните хора на вечеря и забавления, свиреше военната музика. Аз обичах да отивам там под сянката на високите дървета, да слушам изпълнението на оперети и симфонични програми. Завинаги в съзнанието ми ще остане запечатана картината на веселото и безгрижно прекарване пред отрупаните маси с бутилки шуменско пиво, шампанско или червено вино. Ножовете и вилиците тракаха, чашите звъняха, а дамите и господата оживено разговаряха и флиртуваха. После отиваха да се поразходят. В туй време музиката свиреше валсове, обикновено „Дунавски вълни“ или „По хълмовете на Манджурия“, за да премине след това към модерните танци — фокстрот и чарлстон, изместили вече остарелите танга. На малкия подиум под ярката светлина на електрическите „слънца“ двойки започваха да се въртят и да подскачат. Аз харесвах танците и с любопитство наблюдавах празния живот на ловчанската дребна буржоазия. Не им завиждах, макар че ми беше приятно да гледам тая веселба. Но имаше дни, когато всичко това ми се струваше като безсмислено разточителство на време и аз не можех да търпя техните превзети разговори и фалшив, престорен смях. В такива минути чувствувах как душата ми бе обзета от смут и тогава бягах далеч от шума и блясъка, от празничната суета на хората в ресторанта и търсех по-тихи и спокойни места, дето се мъчех да заглуша болката в гърдите си…

Около ресторанта наблюдаваха и други момчета, също тъй като мене ученици от гимназията — едни със завист, други с безразличие, но еднакво увлечени от желание да видим и узнаем всичко. Това, разбира се, не продължи дълго, защото училищната управа научи и взе сериозни мерки. Учителите започнаха да дежурят и да ни разгонват, а учителският съвет наказваше строго ония от нас, които заловеше. Особено се отличи в тия гонения учителят по рисуване Марчо Киров, дребничък, мургав и къдрокос, със студени, жестоки очи човек. Той искаше да се покаже голям пазител на дисциплината и реда на училището, но ние скоро узнахме, че освен задълженията на учител Марчо Киров изпълнявал и чисто полицейска служба. Колко пъти той бе издебвал някои ученици, когато се съберат в квартирата на свой другар, и им правел обиск, за да търси забранена литература и докаже, че са неблагонадеждни младежи! Ние го ненавиждахме — той бе станал символ на злото в гимназията и аз гледах да избягна всяка среща с него било в коридора на училището, било на улицата.

Случи ми се една вечер, тъкмо се бях притаил и слушах известната на всички „Загубена поща“, да попадна в ръцете му. Той се впусна подир мен, но скоро загуби следите ми в мрака сред люляковите храсти. Чувах само замореното му дишане и тежките му стъпки. Тичах и все тичах, без да се обръщам, докато най-сетне почувствувах, че силите ме напускат. Запъхтян, аз се спрях, за да си поема дъх, и тогава усетих, че някой застана в същото време до мен. Не се уплаших, защото ми беше все едно какво ще стане. Обърнах се с намерение да не отговарям на нито един от въпросите и с изненада видях, че този, който ме преследваше, не беше Марчо Киров и не някой друг, а Цачо… моят добър приятел Цачо, с когото отдавна не бяхме се срещали.

— О, ти ли си! — извиках зарадван, задето случайността ни бе събрала. — Как попадна тук?

— Видях, че това куче Марчо те подгони, та рекох…

— Аха! — засмях се аз. — Без малко да ме пипне… Е, какво да правим сега?

— Хайде да се поразходим към Белия паметник, а после ще решим.

— Добре — рекох аз и тръгнахме един до друг, както някога.

Вървяхме по пътеката към паметника и се наслаждавахме на гледката, която се разкриваше пред нас. Този път тя ни се видя още по-мила и скъпа на сърцата. Може би тъкмо тая непредвидена среща изигра благотворна роля, защото изведнъж почувствувахме колко силно сме привързани и че отчуждението помежду ни не бива повече да продължава.

По стар навик ние си тръгнахме след полунощ. Като стигнахме до Хармането, Цачо се досети, че аз вече не бях негов съсед, а живеех в друга, нова къща, построена в края на Шаранполя, и той с готовност ме изпрати до там. Двамата влязохме в малкото дворче, настанихме се на пейката сред латинките и шибоите, посадени от мама, и до сутринта прекарахме в разговор и мечти за това, какви ще станем, когато завършим училището. Обещавахме си да бъдем все заедно в живота и никога да не се делим.

Новата къща

Аз и сега, като си спомня за нея, изпитвам голяма мъка. С какви лишения и с какви несгоди я направихме! А на всичкото отгоре случи се и едно нещастие.

Напуснахме бабината къща, макар че тя ни беше много скъпа и че бяхме свикнали от рождение с всяко кътче, с всяка плоча от ниския прихлупен покрив, с всеки камък от постлания с калдъръм двор, че дълго и мама, и аз, и сестра ми Милка не можехме да я забравим, а баща ми от мъка се пропи още повече…

Старата къща се оказа тясна за двете семейства, за лелиното и нашето, и ние, щем не щем, трябваше да отидем другаде. Вуйчо Марин, мъжът на леля Елена, като по-заможен изплати майчиния дял и заедно с дела на баща ми, получен от чичо Флоро, ние се заловихме да построим нова къща.

Като бедни граждани, отпуснаха ни безплатно място от двора на казармата — от оная част зад двуетажната постройка, дето имаше ябълкови дръвчета и дето някога с Цачо ходехме да ловим кълвачи.

Баща ми бе извадил камъни и ги бе прекарал от Камен дял с наета от съсед биволска кола. Ние тримата, аз, мама и той, изкопахме избата и основите, после направихме тухли, купихме от бай Пенко бакалина греди, дъски и разни други строителни материали, повикахме майстори зидари и една сутрин през лятото започнахме да градим.

През деня аз правех кал, газех я с босите си крака, носех камъни и тухли, мъкнех греди и дъски, а през нощта, легнал върху — купчината слама край акациите, с ръце под главата гледах звездите и от умора не можех да заспя. На сутринта ставах още в здрач и отново се залавях за работа. И докато мама приготвяше чорбата от зелени сливи или коприва, аз бързах да пренеса колкото се може повече камъни и тухли, за да могат майсторите, щом дойдат, нито минутка време да не губят…

Най-после късно през ноември ние привършихме. Това не беше никаква къща, а коптор с две малки стаи, с кухничка и антренце; парите, които получихме от вуйчо Марин и чичо Флоро, не ни стигнаха да я измажем поне отвътре. Задоволихме се да приготвим само избената стая, дето се настанихме четиримата — баща ми, майка ми, аз и сестра ми Милка. Сега, като си спомням, виждам каква сиромашка, дори мизерна е била обстановката, в която живеехме, но тогава нямаше за нас по-голямо щастие от това.

Баща ми скова от дъски широк нар, мама го застла с черги и бели чаршафи, вмирисани на нафталин, и ние за пръв път се разположихме в наша къща.

Дойде и зимата — мразовита и зла, със снежни виелици и преспи. И едва тогава разбрахме, че в бързината майсторите бяха забравили да сложат комин.

Мама се ядосваше и постоянно се караше с баща ми, който не знаеше как да се оправдае и само вдигаше рамене. На някой от съседите дойде наум и ни посъветва да пробием дупка в стената. Така и направихме. Но нали „коминът“ беше ниско над земята, нямаше тяга и печката пушеше, като изпълваше стаята с гъст, лютив дим.

Отново започнаха караници. Баща ми вече не се оправдаваше, а ругаеше и зимата, и студа, и майсторите, като се заканваше, че щом дойде пролетта, ще направи комин, такъв голям, че ще се вижда отвсякъде, та хората на градчето ще разберат, кой е Цеко…

— Стига си говорил глупости! — сърдито го прекъсваше майка ми. — Не виждаш ли, че децата ще се задушат? Я иди вън и погледни какво става!

— Ами че какво може да става? — свиваше рамене тате. — Печката гори, ама пуши…

— Пуши я, като си построил къща без комин — продължаваше да го хока мама. — Хайде виж какво може да се направи!

Баща ми излизаше покорно, бавеше се известно време вън, после се връщаше премръзнал и като търкаше зачервените си ръце една в друга, казваше леко усмихнат:

— Ох, какъв е мраз, деца. Стойте си тук и лежете, че ако излезете, вятърът кожата ви ще одере…

— Говориш като халосан! — стрелваше го с поглед мама. — Направи ли нещо?

— Че какво да направя, ма Тотке?

— Какво ли?… Такова, каквото правят всички свестни мъже!…

— Ама, Тотке, не разбираш ли, че не може…

— А ти не разбираш ли, че пуши?

— Разбирам. Как да не разбирам? Но не съм господ, да спра пушека. А пък и той да е на мое място, пак няма нищо да стори… — и с кротичка усмивка баща ми се изтягаше до нас на нара.

Майка ми се залови да оправя огъня в печката.

— Пуши, пуши… Проклетницата! — сърдеше се тя. — Пуста да опустее тая наша орисия!…

Баща ми дълго слуша нейните клетви и като не издържа, стана и отиде у бабини. Оттам той донесе мангал, мама разпали дървени въглища и изведнъж стаята се затопли.

Тъй с мангала ние изкарахме цялата зима. Но горкият ми баща си изпати от всички най-много! Когато времето се застудееше и мангалът не можеше да ни сгрее, майка ми пак го хокаше. Аз и Милка, завити, лежахме на нара и кой знае защо, непрекъснато се смеехме.

— Къща без коминче! Къща без коминче! — повтаряхме ние и го дразнехме.

Веднъж тате така се разсърди, че ни заплаши с бой, но той дори не посегна с пръст към нас, а веднага изскочи из стаята и до вечерта не се върна. Мама отиде да го търси и го намери в кръчмата на бай Пенко. Тя го доведе, блъсна го до нас на нара, мълчаливо го съблече и настани на мястото му.

На сутринта баща ми стана мрачен и сърдит, но не излезе и не отиде никъде. За наше щастие този ден слънчицето печеше по-силно и в стаята беше топло. Мама разпали мангала вън, внесе го и се залови да ни плете чорапи, а тате измъкна от сандъка флигорната и засвири любимата си песен:

Черна яма се разтвори,

тя ще бъде моят гроб…

Мама го погледна строго, но като разбра, че може би тъй ще му олекне на душата, съжали го. Сякаш забравила мъки и страдания, тя се примъкна до него и тихо запя.

От този ден като че ли животът ни потече някак по-леко и ние от радост, че си имаме своя къща, забравихме и теглото през зимата, и немотията…

Дойде лятото. Баща ми взе пари назаем от наш сродник, а бай Пенко бакалинът ни даде на кредит материали. Завършихме цялата къща — измазахме я отвън и отвътре, сложихме врати и прозорци, боядисахме я, наредихме скромната си покъщнина и се пренесохме да живеем горе, в двете малки стаи, кухничката и антренцето. Нямаше по-щастливи хора от нас!

Но ето че се случи нещастие. То дойде внезапно и неочаквано.

Сестра ми Милка се почувствува зле. Цялата пламна в огън, започна да се задушава, но никой не можеше да й помогне. Беше тъмна нощ, с дъжд и вятър. Бурята вилнееше и тъй като нашата къща се намираше в края на града, не се решихме да викаме лекар. Мама направи сама каквото можа за облекчение на мъките й, а на сутринта баща ми на ръце я отнесе в болницата. Оказа се, че е скарлатина. Тогава тази страшна болест не се лекуваше както сега и тя беше истинско наказание за бедните хора. Майка ми плака, кърши ръце, моли се за спасение на едничкото й момиченце. След три дни от болницата съобщиха, че Милка е починала.

Мама проля още много сълзи, кле и господа, и лекарите, задето не могли да помогнат на бедната й рожбица, после се умори да плаче: утихна и когато спуснаха ковчега в гроба, напълнен с вода от дъждовете, тя примря от мъка.

Беше есен, студена и мрачна. Ние се връщахме от гробищата с наведени глави, газехме уморено гъстата лепкава кал на нивите, отдето минахме по-пряко за нашата къща. Положиха мама на леглото, а аз се затворих в другата стая. Дъждът валеше, валеше неспирно, сякаш природата плачеше заедно с нас по загубата на скъпата ми сестричка, която не можа да се нарадва на новата ни къща.

„Майка“

Един ден дойде у дома моят съученик Слави Куцаров. Дойде той неочаквано, седна вън, на купчината камъни, останали още от строежа, и зачака, докато се облека и изляза при него.

Със Слави се бяхме запознали по един необикновен начин.

Ето как стана това.

В двора на училището през голямото междучасие децата се бяха пръснали и играеха на дълга кобила, на прескочи-магаре. Аз не харесвах тия игри и се лутах безцелно насам-натам, когато изведнъж видях, че в задната част на двора, дето по-големите момчета бяха направили дупка в живия плет, за да могат да минават и не губят време при напускане на училището, хлапетата от нашето отделение са обградили някого и го бият с пръчки по главата. Отдалеч не можах да разбера кой беше нападнатият, но той изглеждаше храбрец и съвсем нямаше намерение да се предаде. Силно замахваше с жилавата си пръчка и удряше где когото завари. В такива случаи аз вземах страната на по-слабия и затова още в момента, в който разбрах, че те са по-силни от него и че ще го победят, тутакси се притекох на помощ на момчето. А то беше Слави, моят другар, с когото седяхме на един чин. Към него имах симпатии, защото не се държеше студено и надменно като другите момчета и подчертаваше желанието си да има между нас приятелство и дружба. Аз знаех, че баща му е адвокат и имаше връзки с комунистите в града, дори веднъж-дваж го бях видял да ходи в клуба на партията. А и Слави, мислех си аз, като порасне, навярно ще бъде като него. Нападателите бяха момчета все от богати семейства и на тях гледах враждебно. Добре ги познавах: единият, Николай, син на лекаря Паяков, другият Петко Герганов, дете на виден търговец, а третият, Борис Динчиски, от известно време бе започнал да страни от мен и затова вече го мразех! Без много да мисля и да се колебая, аз грабнах една пръчка и като опрях гърба си до гърба на Слави, започнах да шибам.

— Дръж се, Слави! — виках и тъй яростно замахвах, че не виждах къде и кого удрям.

Петко Герганов изпищя, хвана се за главата и побягна с плач към главния вход на училището. Другарите му продължиха да се съпротивяват, но после и те се отказаха. Огледаха се безпомощни и щом разбраха, че отникъде няма да дойде спасение, побягнаха. Останахме сами със Слави. Той дишаше тежко, заморено и триеше лицето си, дето пръчките бяха оставили червени отпечатъци, а по едната му буза течеше дори кръв.

— Боли ли те, а? — попитах съчувствено.

— Нищо ми няма, само малко бузата…

— А защо те биха?

— Тъй, за нищо…

— Ама все пак трябва да има защо!

— Бащите им са блокари, а моят е комунист — отговори с треперещи устни Слави и се усмихна виновно.

— И мама е комунистка — рекох аз.

— Майка ти ли?

Поклатих глава.

— А баща ти?

— Той не е.

— Какъв е той?

— Музикант.

В тоя момент звънецът издрънка и ние изтичахме към класната стая. Имахме урок по естествознание. На черната дъска и по стените висяха картини с разни насекоми — пеперуди, майски бръмбари и други хвърковати животинки. Не бях готов и смирено седнах на мястото си до Слави. За щастие учителят не изпита никого, а ни предаде нов урок. Погълнат от разказа за живота на мравките, аз скоро забравих битката с нашите врагове, чиито бащи бяха „блокари“. Забравил я бе и Слави, и другите момчета, защото веднага след напускане на училището ние излязохме заедно и отидохме да играем край телената ограда на казармения двор. През цялото време никой нищо не ми каза. Само Петко Герганов, който беше пострадал от боя, се хвана за бузата и като ме погледна, каза:

— Ама как ме удари, още ме боли!

— А ти друг път не се бий!

— Ти пък не се намесвай!

— Брей! Че защо?

— Тъй, ние си играехме…

— Играехте си, ама я виж челото на Слави! — казах аз и с това спорът се приключи.

И ето че сега Слави бе дошъл у дома и седнал на камъните в двора, чакаше. Когато отидох при него и му подадох ръка, той ме погледна някак изпитателно.

— Ти чел ли си „Майка“?

— „Майка“ ли! — учудих се аз. — Каква „Майка“?

— Оо!… Не знаеш ли?… Роман от Горки…

Смутих се.

— Ах, да… — измърморих и силно изчервен, поклатих глава. — Не, не съм, но съм чел „Спартак“, чел съм и „Стършел“…

— Ехе, това са книги за юноши — засмя се Слави, — а „Майка“ е за такива като теб. Ти непременно трябва да я прочетеш!

— Добре, де, но… имаш ли я, а?

— Имам я, разбира се. Ако искаш, ще ти дам и други също тъй хубави книги. Ти какво четеш сега?

Още повече смутен, аз се поколебах, но не забавих отговора си.

— „Залезът на Запада“.

— От Освалд Шпенглер ли?

— Да.

Слави ме погледна строго като човек, запознат по-добре от мен с тия въпроси.

— И какво друго още?

— Една книга от Ото Вайнингер — признах, без да смея да назова заглавието й.

— „Пол и характер“?

— Да — кимнах аз и усетих капчици пот да избиват по челото ми.

Слави се усмихна снизходително.

— Сигурно си чел и Ницше, и Шопенхауер, а?

Мълчах, навел виновно глава.

— Защо четеш тия глупости? — каза той. — Това са буржоазни автори и техните произведения са упадъчни. Каква философия е това? Философия на песимизма и отчаянието, а „Тъй каза Заратустра“ е направо мракобесие… Свръхчовек ли? Няма свръхчовек, а има само човек… обикновен човек… един от масата на милионите хора, които се борят за щастието си и за… Разбираш ли?

— Разбирам.

Слави си отиде и след няколко дни наистина дойде. Той ми донесе, както бе обещал, не само „Майка“ от Горки, но и няколко романа от Достоевски. „Майка“ аз прочетох за две денонощия и останах запленен от силата и красотата на човешкия характер, какъвто беше характерът на главния герой Павел Власов. Харесаха ми и другите герои революционери, но в паметта ми остана завинаги като нещо скъпо и мило образът на майката, на простата руска жена Пелагия Ниловна, чиято любов към сина я довежда до редовете на борците за свобода, до партията на болшевиките.

Среща

Като деца ние се къпехме в Осъма при бачкийницата, а когато пораснахме, започнахме да ходим и по-далеч — на „Трайдянко“ и „Въртопа“, но обикновено предпочитахме бента при Бановата мелница.

„Трайдянко“ е примамливо, но опасно място и името му е свързано с истинска случка или легенда, никой и досега не може да каже.

Къпали се там някога момчета и между тях имало един смелчага, добър плувец на име Дянко, който се хвалел, че може да търпи дълго под водата, без да си поеме дъх. Другарите му веднъж решили да се пошегуват и му предложили да се обзаложат, че няма да издържи повече от минута. Той се съгласил и с гордост се хвърлил от скалата в дълбокия вир. Всички чакали да се появи на повърхността, но Дянко все още траял под водата и толкова дълго траял, че вече никога не излязъл. След няколко дни намерили трупа му край брега на реката. И тъй мястото по стар обичай нарекли „Трайдянко“.

Наистина то беше хубаво за къпане. Имаше пясък и нещо като плаж. Но понеже се намираше доста далеч от града, на нас не ни се ходеше до него в големия пек и затова предпочитахме бента при Бановата воденица.

Рано през лятото, преди да настъпят горещините и да започне сушата, водата преливаше през високия бент, скачаше разпенена и като се завъртваше бързо в дълбокото каменисто корито, правеше въртоп. На мен това място ми харесваше и аз го предпочитах пред другите — може би заради това, че бентът с преливащата и скачаща разпенена вода приличаше на водопад и за нас, момчетата, той наистина беше малък Ниагарски водопад. Вярно е, че тук нямаше пясък, нямаше плаж както при „Трайдянко“ и „Въртопа“, но затова пък в дни, когато водата пресъхнеше, ние можехме спокойно да се изтягаме върху циментовата плоча на бента.

Аз и сега с радост си спомням за тия безгрижни дни, прекарани на свобода край реката, още повече че те са свързани и с един особено приятен случай в моя живот.

Веднъж преди обед аз и Цачо отидохме да се окъпем. Беше зноен юлски ден. Боси, разгърдени, ние прекосихме търговската част на градчето и влязохме в оная малка, крива уличка, която водеше за Бановата мелница. От напечените скали на Стратеш, особено от високите каменни дувари, които обграждаха дворовете с притаените сред гъста, напрашена зеленина бели къщички, идеше непоносима жар и аз едва издържах, но шляпах с босите си крака в праха по уличката след Цачо. Щом наближихме Осъма и чухме шума на неговите прохладни струи, които се оцеждаха от бента, съблякохме ризите си и още отдалеч се приготвихме да се хвърлим „по моряшки“ с главите надолу от най-високата част, от „мостика“. Цачо беше по-смел от мен, но в плуването аз го бях надминал и умеех да правя такива циркови салтоморталета, че всички другари ми завиждаха, тия, които за пръв път присъствуваха там, изтръпваха от страх да не се пребия и удавя. Аз бях станал известен плувец и се гордеех със „смъртните“ скокове. Скачах от най-високото място на бента, като се преобръщах няколко пъти, свит на топка, после разпервах ръце, опъвах крака и се забивах прав като стрела. Плувах дълбоко под водата, почти опрял корема си до гладкото каменисто корито, и без да подавам глава навън, за да си поема въздух, мушках се под разпенените струи на водопада и там, хванал се за хлъзгавите дървени подпори на бента, прекарвах по няколко минути за ужас на малките момчета, които чакаха да се покажа някъде във вира. След известно време, разбира се, излизах от своето потайно място, но тогава вече за съжаление обаянието беше преминало и никой вече не ми обръщаше внимание: уморени да чакат, хлапетиите се бяха пръснали на разни страни, а тия, които още стояха горе, на „мостика“, ме посрещнаха равнодушно и с безразличие, сякаш до един са забравили за грозящата ме опасност.

Може би аз и тоя ден щях да се хвърля и да направя своето салтомортале, ако на бента имаше повече публика, пред която да покажа своята смелост, но ние заварихме само няколко момчета и затова се отказах от такъв риск. Съблякохме се и тръгнахме да полежим на слънцето, но изведнъж Цачо се отдели от мен и ме остави сам. Напоследък той бе станал страстен картоиграч и като видя, че няколко по-големи момчета играеха белот под сянката на старата турска сграда, която през време на войната служеше за склад на брашно, отиде там. Аз се повъртях насам-натам и без желание да се показвам повече като добър плувец, изтегнах се по гръб до едно момче, за което знаех, че е ученик от горните класове. Беше едър, снажен, с развити мускули на краката, но… дявол да го вземе, защо лицето му е така жълто и подпухнало? Казваше се Паскал, а всички му викаха Папуняка. Затворих очи и се помъчих да търпя колкото се може повече, легнал върху нагорещения цимент, но не издържах и скочих. Тогава видях как Паскал измъкна някакво списание, върху което бе седял, и като се поогледа, започна да го разлиства. Любопитството ми надделя и аз се взрях в ситния шрифт, но Паскал го дръпна и скри зад гърба си.

— Брей, много си любопитен! — рече той сдържано. „Любопитен“ прозвуча по-скоро като „нахален“.

Престорих се, че тонът му не ми е направил никакво впечатление.

— Какво четеш? — попитах тихо и с изражението на лицето си се помъчих да спечеля доверието му.

Паскал ме погледна с подозрение, но не отрече, че чете списание. Аз настоях да ми каже какво е и той, без да се колебае, с привидно безразличие пъхна списанието в ръцете ми.

— На̀, прочети, щом искаш толкова да знаеш! — рече той.

И наистина аз се изненадах: беше списание „Наковалня“. Бях го виждал по будките, но никога не предполагах, че ще ме заинтересува. Разгърнах го и се зачетох. Уводната статия я отминах, но затова пък стихотворението на втората страница завладя вниманието ми. Беше знаменитото стихотворение „Първи май“ от Христо Смирненски:

Да спрат фабричните комини

и всеки черен труд да спре,

и туй намръщено море

от морни роби и робини

да озари и приласкай

усмивката на Първи май!

Името на Христо Смирненски тогава за пръв път срещнах в печата и за пръв път четях от него стихотворение. То ми направи силно впечатление, та няколко пъти го прочетох и дълго не можах да се освободя от обзелото ме вълнение. Прелистих набързо останалите страници на „Наковалня“, но нищо повече не задържа вниманието ми.

Паскал лежеше по гръб, сложил ръце под главата си, и уж беше задрямал, а всъщност забелязах, че ме наблюдаваше и не изпускаше и най-леката промяна в израза на лицето ми. Когато затворих списанието и се канех да го върна, той вдигна глава и ме погледна с тъничка, едва доловима усмивчица. В тоя момент открих, че очите му бяха също тъй жълти като лицето и че в необикновено жълтите, недоверчиви очи се мярна голямо желание да узнае моето мнение.

— Е, как е, хареса ли ти?

— Кое? — попитах леко изчервен.

— Ами че… списанието — рече той и ме погледна тъй, сякаш искаше да проникне в душата ми и още същия миг да разбере какво мисля.

— Хм!… Списанието ли?… — Почувствувах се затруднен и дори се почесах по тила. — Виж… за списанието не знам какво да ти кажа… Прочетох го оттук-оттам и да си призная, другите материали… разните статии там и прочие… не ме заинтересуваха, но стихотворението на Смирненски много, много ми хареса!

— Смирненски ли? — Паскал се понадигна на лакти. — Смирненски е нашият най-голям пролетарски поет! Аз много го обичам, но… — и той пак се взря в мен — другите материали също са хубави, особено уводната, нали?

Вдигнах рамене:

— Какво, не ти ли харесва?

— Не — признах откровено.

— Жалко! — рече Паскал и разочарование се изписа по лицето му. — Ти четеш ли го редовно?

— Не, сега за пръв път попадна в ръцете ми.

— Хм, хм… Че защо? То е наше, пролетарско списание!

Неведнъж бях чувал думата „пролетарско“, но това, че едно списание може да бъде „наше, пролетарско“, никога не беше ми идвало наум и тъкмо това подкупи моето въображение, спечели сърцето ми.

— Разбира се, че занапред ще го чета! Защо да не го чета, щом е наше, пролетарско? Ще си го купувам от будката…

— О! — Паскал изкриви лицето си от гримаса на разочарование, после се усмихна дружелюбно. — По будките вече не го продават…

— Защо?

— Ами че забранено е за ученици! — прошепна той и се наведе към мен. — Но то си има свои настоятели, които го разпространяват, и ще трябва да го търсиш от тях.

— Как? Кои са те?

— Ще те запозная с някои от тях, само че… всичко трябва да става внимателно и тайно, за да не разберат, че ние… таквоз… — и той смешно намигна с жълтите си очи.

— Аха! — кимнах аз, макар че съвсем не ми беше ясно защо трябва да се крием, когато го купуваме.

Паскал ми обясни:

— Макар че списанието е разрешено и минава предварително през цензура, полицията го преследва като левичарско…

— Ах, тъй ли? — учудих се искрено аз, поразен от това откритие.

Думата „цензура“ за пръв път чувах и тя ми се видя въпреки страшното значение, което Паскал й придаваше, много звучна и интересна, толкова звучна и интересна, че аз никога по-късно не се плашех от нея.

Обзе ме още по-голямо нетърпение.

— Кога ще ме запознаеш с тия, които го разпространяват?

Паскал ме погледна насмешливо.

— О, не с всички, а само с един — рече той с шеговит тон.

— Е, добре де, но… кога?

— Утре, а може и днес — заяви той и се озърна настрани. — Ако искаш, ела утре у нас и аз ще ти дам този брой, а следващия… е, то се знае, другата седмица, когато го получа…

Погледнах го с изненада.

— Аа, ти ли си…

— Шт! — рече строго Паскал, като направи знак да замълча.

— Къде живееш? — пошушнах аз.

— Не бързай, ще ти кажа после, когато… — и Паскал кимна.

Разбрах, че не биваше повече да говорим в присъствието на момчето, което бе дошло и легнало до нас на цимента.

Беше синът на един от известните в града търговци на кожи. Важен, надут, ученик от последния клас на гимназията, той минаваше за голям красавец с бледото си лице и тънки, изящни ръце. За него говореха, че умеел да печели лесно приятелството на ученичките, а всъщност, според Цачо, беше празноглав дърдорко, който преминаваше от клас в клас благодарение парите на баща си. Без да ни обръща внимание, сякаш ние не съществувахме, той се бе настанил недалеч от нас, затворил бе очи и дремеше. Докато бъбрехме, красавецът с бяла, изнежена кожа продължи да лежи неподвижен, но когато след половин час се събуди, беше изгорял така, че изрева от болка, скочи на крака, изтича по нагорещения цимент с подскачания като вързан петел, и се хвърли във водата с такова отчаяние, с каквото само удавниците правят това. Ние с Паскал се разсмяхме и без да дочакаме завръщането му, облякохме се и тръгнахме към града.

От тоя ден с него станахме добри приятели, аз влязох в кръга на ония ученици, с които той поддържаше връзка и общуваше. Често се събирахме ту у дома, ту у тях и споделяхме мисли по разни въпроси, докато един ден Паскал предложи да образуваме кръжок по разучаване на нелегална марксическа литература.

Кръжокът

Паскал живееше у Цочови, съученик на Цачо, в една стара къща на Сърпазар, в малка стая с нисък, изпокъртен таван. Там, необезпокоявани от никого, прекарвахме в спорове понякога до късно през нощта, когато хазяйката, майката на Цочо, събудена от нашите припрени гласове, почукваше на вратата и ни предупреждаваше да не вдигаме повече шум, че е време за спане. Цочо навярно се досещаше какво правим, но никога не полюбопитствува да разбере кои сме, а само спираше някого в тъмното антре и искаше цигара. Той беше добряк и голям наивник. Говореше бързо и така се смущаваше, че заекваше, а щом веднъж заекнеше, силно се изчервяваше, след което думица повече не можеше да каже.

Една вечер, когато напусках стаичката на Паскал, Цочо ме издебна в антрето, стисна ме за ръката и развълнувано ми каза:

— Па… па… па вие, като се събирате, защо… защо… защо не викате и мен?

Смутих се и се помъчих да издърпам ръката си, но Цочо здраво я държеше.

— Кажи… кажи… кажи ми, аз чуж… чуж… чужд ли съм, а?

— Не си, бе Цочо, но… нали знаеш, трябва да попитам другарите си — оправдавах се аз. — След два дни ще ти отговоря…

И наистина след два дни ние се събрахме пак в квартирата на Паскал, аз се застъпих за неговото приемане в кръжока, но всички единодушно решиха, че той не е узрял и ще трябва да почака, още повече че върху него падаше съмнение, тъй като майка му беше собственичка и произхождаше от противната класа. Последният аргумент беше за мен най-важен и аз предадох нашето решение на Цочо, който ме чакаше пребледнял в антрето. Развълнуван, той не можеше думица свързано да каже, а заекваше така, както никога. Все пак накрая се оправи и успя да ми каже:

— Добре де, ще… ще… ще почакам, а по… по… после нали ще ме приемете?

— Разбира се, че ще те приемем, но не трябва да бързаш.

— Па… па… па вие си знаете, защо… защо да бързам?

Аз во успокоих, че това е временно решение и че скоро може би отново ще се занимаем с въпроса, и той се прибра в стаята при майка си, собственичката. Оттогава ние не си спомнихме за него, а пък и той повече не настоя да го приемем. След този случай много се опасявахме, да не би да ни издаде, но Цочо пред никого не спомена за нашия кръжок и ние продължихме да се събираме все тъй редовно в стаичката на Паскал.

Паскал беше от село и оттам бе донесъл не само своите навици, но и част от скромната покъщнина на майка си. Дървеният одър бе застлан с козяци и украсен с шарени възглавници, а на стената висяха пожълтели и оплюти от мухите литографски картини. Едната представляваше как четниците на Ботев разбиват сандъците и вадят оръжието си върху палубата на парахода „Радецки“, а другата — как са слезли на българския бряг, събрани около знамето, коленичили да целуват земята, и се заклеват пред Ботев с извадена сабя, че ще умрат за свободата на скъпото ни отечество… Тия картини се бяха запечатали в моето съзнание и аз бях тъй свикнал с тях, че не мога дори и сега да си представя квартирата на Паскал, без да се развълнувам. По-късно, когато изучих подвига на Ботевата чета и разбрах откъде идеше величието на двестате храбреци, аз още повече обикнах тия трогателно наивни картини.

Събирахме се ние в стаичката на Паскал все ученици от последните класове на гимназията.

Първият, за когото най-добре си спомням, беше Васил Цонков, мой съученик и приятел от близко до Ловеч село, момче живо и умно, но толкова бедно, че нямаше пари дори за храна, та не да си купи ученическа униформа, и затова ходеше с шаячни дрехи и с цървули от нещавена свинска кожа. Много често Васил не закусваше и идваше на училище гладен, та една сутрин припадна и трябваше ние, неговите другари, да съберем пари и да внесем в предплата на гостилничаря бай Киро, за да се храни при него.

Другият, за когото също тъй веднага си спомням, беше Иванчо от село Гозница, или Иванчо Гознишкия, както го наричахме. Мъничък и дребен, най-дребният от всички ни, но винаги засмян и шеговито настроен, с весело безгрижие, което заразяваше. Какво стана с тоя Иванчо — аз и сега не знам. Бях само подочул, че бил учител в своето село и му се народили куп дечурлига, после потънал в грижи по семейството си и забравил клетвата — да не напуска нашите редици.

Идваше и друг Иванчо, само че не от Гозница, а от Баховица, и за разлика от предишния наричахме го Иванчо Йотата, тънък, слабичък и сух като пръчица, или по-точно като строго славянско „й“, с мъничка и черна като точка главица, която много приличаше на точката над и-то, и затова всички му викахме Иванчо Йотата. Едва напоследък научих, че за разлика от Иванчо Гознишкия Йотата удържал на клетвата и не скъсал с нас, а останал докрай верен на задълженията си и продължил борбата през най-тежкото време на фашизма.

Васил Цонков отдавна напуснал родното си село, преселил се в София и се задомил, завършил Висшия институт за физкултура и станал преподавател, а после и професор. Но какво да кажа за Паскал? Наскоро научих, че след мъчително боледуване той умрял самотен и забравен от своите другари. Горкият Паскал! Аз не мога да не отдам заслужена почит към паметта му като един от ония, които имат голям дял в моя живот и за които с благодарност и признателност ще си спомням…

Събирахме се в неговата квартира и за нас той беше винаги всепризнатият секретар, сърцето и душата на кръжока. Няма да забравя онова събрание, посветено на предстоящата екскурзия в околностите на Ловеч.

Този ден, щом влязох в стаичката с одърчето, застлано с козяци и с литографски картини на стената, аз се спрях изненадан до вратата. Вътре, освен моите другари имаше още двама нови — Петко Берберов, ученик от осми клас, нисък, набит, широкоплещест, с черни рогови очила на късогледите очи, и до него… кого мислите? Марко Иванов, моят добър приятел, същият този Марко, когото не бях виждал повече от година. Аз се спуснах с протегнати ръце, готов да го прегърна, но се спрях нерешително, тъй като изведнъж се досетих, че той е наш ръководител.

— О, Ванко! Дойде ли най-после и ти при нас? — посрещна ме усмихнат и ми кимна като на стар приятел.

— Дойдох, дойдох, но защо ти не ми каза още тогава, че… — и смутено замълчах.

— Нали сега сме заедно! — отговори той с весел и закачлив смях. — Тогава ти беше малък, а пък… нали знаеш, работата е сериозна и опасна… Е, хайде не ми се сърди де! — рече и ми стисна ръката непринудено.

Марко откри събранието и даде думата на Петко Берберов, който побърза да ни предложи екскурзия заедно с членовете на другите кръжоци. Без да се бави, сякаш предварително бе взел нашето съгласие, постави на обсъждане програмата, която трябваше да се изпълни на нея…

— Е, какво ще кажете, другари? — запита Марко, когато Петко свърши.

Никога по-рано на събранията не бяха присъствували други, освен нас, членовете на кръжока, никога не бяха идвали ръководители, за да ни говорят, а ето че сега искаха да чуят нашите предложения. Аз, Васил Цонков и Иванчо Гознишки седяхме върху шарената ракла в ъгъла, побутвахме се и не знаехме какво повече може да се каже.

— Няма ли кой да допълни нещо? — попита настойчиво Марко и се обърна към мен. — Ти, Ванко, защо мълчиш?

Усетих, че ми става горещо, и дори се изпотих. Марко ме погледна насмешливо:

— Значи одобряваш предложението?

— Да, одобрявам го — кимнах аз.

— Добре. А вие… имате ли възражения? — обърна се към другите, които продължаваха да мълчат.

— Не, нямаме — отговори вместо всички Паскал.

Марко се изправи.

— Да смятаме предложението за прието — рече той на Петко. — Тогава не ни остава друго, освен да си ходим…

Петко го възпря с ръка.

— Почакай! Може би някой от другарите ще поиска да участвува с нещо в програмата…

Мълчахме. Тогава Марко се наведе и пошепна нещо на Петко. В отговор той поклати глава. Марко пак ме запита:

— Ти, Ванко, не желаеш ли да кажеш нещо, а?

— Че какво да кажа? — свих рамене.

— Ами че… някое стихотворение или разказ…

— Аз нищо не помня наизуст, но мога да прочета от Смирненски.

— Ти кажи нещо от себе си — настоя Петко.

— Но аз не пиша стихове…

— Че напиши! — обади се и Марко. — Напиши по тоя случай!…

Мълчах с наведена глава и усещах как сърцето ми бие силно.

— Кажи де, Ванко! Ще напишеш ли! — продължи да ме увещава Марко. — Обещай! Обещай пред другарите си! Тъй програмата ще бъде по-разнообразна, а и ти ще изпълниш едно задължение… комсомолско задължение…

— Добре — прошепнах едва чуто, — ще напиша, щом е комсомолско задължение, но предупреждавам ви… после да не ми се смеете!

— Няма, няма — засмя се Марко. — Обещаваме да бъдем сериозни. Е, хайде, край! Обявявам събранието за закрито…

Марко и Петко си отидоха, а ние, членовете на кръжока, останахме да спорим и да се препираме правилно ли постъпихме, като през цялото време мълчахме. Но от виковете и безредното изказване не дойдохме до никакъв извод. Паскал сложи ръка на рамото ми и каза:

— А ти, Ванко, не се бой! Всички ще ти помогнем, само седни и го напиши, за да спасиш честта на кръжока…

Щом се върнах у дома, аз извадих от тетрадката си листове и започнах да пиша. С мъки и страшен труд, като изцапах пръстите си и покривката с мастило, успях да подредя няколко строфи. Получи се не лошо стихотворение, което прочетох на екскурзията. Много ми ръкопляскаха, дори Марко ме поздрави, като ме нарече „ученик на Смирненски“. Той каза, че трябва да продължа и занапред да пиша, и ако постоянствувам, щял съм да стана поет.

Поет аз не станах, но сериозно се залових за перото. Не помня това мое първо стихотворение. Дори текста съм загубил някъде в скитанията от квартира на квартира. В него се говореше за „светла нощ, безкрайно небе, поръсено със звезди“, а сред тях луната като „лимон, налян и сочен“, към който простира ръце „едно дете, готово да заплаче…“.

Чудното съчетание

Освен „Майка“ от Горки Слави Куцаров ми даде още други книги — и „Сто процента“ от Ъптон Синклер, и „Какво да се прави?“ от Чернишевски, и „Казаци“ от Толстой, но най-силно впечатление ми направиха романите на Достоевски.

Седнал до масата, отрупана с тетрадки и учебници, с кутии, с една металическа мастилница и проста дървена писалка, аз четях под светлината на газовата лампа „Бесове“. От вълнение бях така настръхнал, че ако само някой почукаше на прозореца, щях да примра от страх. Не че се плашех от нещо, а погълнат от съдържанието на романа, не владеех нервите си и не бях на себе си.

Отдавна бе настъпила нощ. Вън валеше дъжд, духаше вятър, който брулеше клоните на дърветата, превиваше ги и те жалостиво свиреха, сякаш плачеха и се молеха за помощ. Бурята загребваше шепи дъждовни капки и ги хвърляше върху прозореца на стаята. Един клон от сливата, сух и с разперени като костеливи пръсти гранки, чукаше от време на време по стъклото, дращеше и скърцаше. От ниската стряха се оцеждаха шумно потоци вода и някаква тънка струя напевно шуртеше почти до вратата на мъничкото стъклено антре, отдето започваше каменната стълба.

Бях сам, съвсем сам в цялата къща. Майка ми и баща ми заедно с братчето ми Цветан, на три години, родено след смъртта на сестра ми Милка, бяха заминали за София. Това стана неочаквано, тъй като се наложи веднага да напуснат Ловеч, защото татко бе получил след деветгодишно прекъсване назначение в музикалната команда при един софийски пехотен полк. За него се бе застъпил някакъв приятел, с когото били заедно на фронта. Освен това майка още не можеше да прежали сестра ми, непрекъснато мислеше за нея и от мъка се съсипваше. Клетата ми майчица! Тя дори се поболя и стана нужда да посъветват баща ми да се преместят в друг град, та да не прекарва с часове над гроба на рожбицата си.

За да довърша шестия клас на гимназията, аз останах в Ловеч. Но да си призная, никак не ми се искаше да го напусна и да се разделя с другарите си. Без мама и тате изкарах повече от половин година. Макар че нямаше кой да се грижи за мен, освен баба и леля Елена, които идваха от време на време да почистят и подредят стаята, аз се чувствувах добре и някак свободно, безгрижно живеех в малката къщичка край града…

И тая вечер, както и предишната, прибрах се рано след вечерята в гостилничката на бай Киро, дето се хранех на кредит, и пак се залових с „Бесове“. Минаваше полунощ. Газта в лампата намаляваше и фитилът пращеше, а светлината ставаше все по-бледа и по-мътна. Пред уморения ми поглед трептяха синкави, жълти и червени кръгове, но от съзнанието ми не излизаше картината, която великият художник бе нарисувал така ярко и вдъхновено.

Обичах Достоевски и бях негов пленник. Чувствувах, че ако оставя книгата настрана, няма да заспя и напразно ще се измъчвам и премятам в леглото. Какво пък? Нека почета още малко, поне час, и тогава да си легна!

Бях стигнал до онова място, дето групата на социалистите под ръководството на Петър Степанович Верховенски е решила да си разчисти сметките с напусналия ги, уж изменилия на идеите им Иван Шатов, като го примамят в големия парк на Ставрогини и там го убият за назидание. Моментът беше страшен, изпълнен с напрежение. Следях всяка стъпка на заговорниците и треперех от вълнение. Аз съчувствувах на невинния Шатов, който им заявяваше, че не е съгласен с техните методи на действие, че той е с народа и че нищо не е в състояние да го отклони от избрания път. Противниците му и особено Петър Верховенски държаха на своето, че е предател. Най-сетне след дълги спорове и борба от страна на Иван Шатов те решават: „Смърт!“. И ето че под предлог да им покаже мястото, дето е заровил печатарската машина, те го убиват, а после хвърлят трупа му в близкото езеро и като бесове, подгонени от угризенията на съвестта си, от страх да не бъдат разкрити и заловени, побягват и се скриват. Тук, на тая страница, аз усетих как тръпки преминаха по гърба ми и изведнъж ме завладя такъв ужас, че захвърлих книгата и скочих. Краката ми се разтрепериха. Легнах, но не можах да заспя, дълго гледах към тавана на онова място, дето светлината от уличната лампа и сенките от предметите в стаята се смесваха и изплитаха странна, чудновата фигура. Но какво ми напомня тя? О, не! Това не е обесен и не е Иван Шатов, тъй като той бе убит с револвер от Петър Верховенски и сега лежи с вързани за краката камъни на дъното на езерото. Дявол да го вземе, защо този бяс, Верховенски, го осъди на смърт и го уби? Не можеше ли, щом е невинен, Иван Шатов да се спаси, като не се яви в парка?…

Неусетно съм заспал.

След време зачетох социалистическа литература — „Сила и материя“ от Бюхнер, „Осемнадесети брюмер“ и „Гражданската война във Франция“ от Маркс, после преминах към философията — „Монистическият възглед“ от Плеханов, „Философски тетрадки“ от Ленин. От една крайност аз се хвърлях в друга и най-неочаквано се преобразявах, такъв, какъвто авторът описваше себе си или своя герой.

Продължавах да се срещам със Слави Куцаров и да поддържам връзки с другарите си от кръжока, дружах с Марко и с другите момчета, които отдавна бяха разбрали ония скрити причини за съществуването на злото в живота, за неправдите. Редовно посещавах кръжока и участвувах в неговите занимания. Ние изучавахме големите въпроси на политическата икономия, на философията и все повече узрявахме за осъществяването на поставената си цел — щастие за всички хора на земята. Социализмът беше станал наше учение и ние се готвехме, като завършим училището, да се посветим на великото освободително дело на пролетариата. Да, аз бях един от тия, които искаха да променят света и които бяха готови да умрат на барикадите! Но, дявол да го вземе, в същото време чувствувах, че съм свързан и с нещо друго и че това „друго“ ме теглеше към себе си, като не ми даваше възможност да се откъсна напълно от него дори с усилията, които правех често в часове на размисъл и проверка на собствения си път. Как иначе да си обясня това объркано състояние на духа? От една страна, четях Маркс и Енгелс, четях Плеханов и Ленин, а от друга — Достоевски, Ницше, Шопенхауер и всички други упадъчни западни философи. Едните и другите ми харесваха, едните и другите бяха за мен нещо ново, откровение на мисълта и съвестта. Наистина чудно и необикновено съчетание, до което може да стигне само една жадна и неспокойна душа, която вечно търси истината и която все някога, няма никакво съмнение, ще я намери и ще стигне до целта, а засега нека само да разчитаме и се уповаваме на момчето от малкия град с чистото сърце и добра душа.

Стихове

Отишъл бях на училище рано. До биенето на звънеца имаше повече от половин час. В очакване да настъпи времето за влизане в клас аз се притулих зад смърчовете в градината и четях на глас стихове. Откъм мястото, дето се намираха уредите за метеорологическо наблюдение, към мен се приближи слаб дългонос младеж, като държеше в ръцете си градуиран стъклен съд, пълен с дъждовна вода. Той се спря, заслушан в моя глас, и щом аз престанах да чета, погледна ме изпитателно и каза като на хлапе, което трябва да поощрят:

— Чети, чети! Защо престана?

Измерих го недоволен.

— Тъй, не обичам да ме слушат други.

Младежът се изчерви.

— Ама аз не исках… Е, прощавай, ако съм ти попречил! — рече той смутен и като пристъпи към мен, попита усмихнат:

— Мога ли да знам какво четеш?

— Нали виждаш. Стихове!

— Е, да, но аз питам: какви, от кого?

— Ето на̀! — казах намусено.

Младежът пое подадената му книжка и тънките му вежди изписаха дъга.

— Оо! — учуди се той. — Блок, а?

— Да, Блок, както виждаш!

— Хм, Хм… — младежът поклати неопределено глава. — А пък аз не знаех, че в училището има такъв човек, който… — и той не довърши мисълта си.

Няколко секунди мълчаливо се гледахме.

— Какво друго си чел от Блок?

— „Двенадцать“.

— На руски?

— Е, да.

— Разбираш ли всичко, а? Блок е малко труден…

— Не всичко, но по смисъл все пак…

— Ясно. Хм! — и пак ме погледна с пронизващия поглед на свитите си очи. — А Есенин чел ли си?

— Не още, но съм чувал за него. Ти имаш ли го?

— Едно томче. Искаш ли да ти го дам?

— О, ако може!

— Разбира се. Защо да не може? Ела довечера у дома или… не, по-добре ще бъде да се срещнем и поразходим.

Кимнах утвърдително. Уговорихме се къде да го чакам и се разделихме. Той забърза към училището, за да нанесе данните от изследванията, преди учителите да са влезли в класните стаи. Аз го последвах. Като вървяхме по коридора, внезапно пак ме попита:

— А ти пишеш ли?

Пламнах от смущение, но намерих сили да му отговоря.

— Ясно. Хм! То се разбира от само себе си, щом обичаш да четеш стихове — рече и преди да продължи нагоре по стълбата, побърза да се осведоми: — Печатал ли си?

— Още не, но мисля скоро да изпратя…

— Ясно! Хм! И това ще стане… Е, хайде довиждане! — махна ми той с ръка. — Не забравяй: довечера в градината пред читалището.

Тъй се запознах с Цветан Димов, ученик от осми клас, който бе вече печатал стихотворения в списание „Българска реч“ с псевдонима Любен Цветаров. От този ден между нас се създаде дружба, която продължи няколко години и изигра благотворна роля в моя живот.

Вечерта ние се срещнахме в градината пред читалището. С него бе дошъл и друг младеж, когото аз познавах, но не знаех, че също пише стихове. Нисък, пълен, с лице, обраснало цялото в гъста, ръждива четина, макар да личеше, че се е бръснал тая сутрин. Тримата тръгнахме по главната улица към Башбунар, дето обикновено се разхождаха учениците привечер. Вървяхме мълчаливо, сякаш се бяхме зарекли никой пръв да не се обажда, за да не мине пред другите за лекомислен дърдорко. Като навлязохме в алеята край брега на реката, не издържа и се обади Цветан Димов:

— Ти, Методи, какво ще кажеш: кой е по-лесен за превеждане — Блок или Есенин?

Методи, автор вече на много стихотворения, напечатани с псевдонима Цветнолюбов, имаше голямо самочувствие и затова не отговори веднага, а се позабави малко.

— Аз мисля — каза той бавно и с подчертано достойнство на осведомен човек, — че и двамата трудно се превеждат. Ако Блок е носител на нравствено начало в руската поезия като един от последните класици, у когото чувството и мисълта са еднакво съизмерими, то Есенин пък е представител на селото с характерната за поезията му колоритност на изображението и простата, но дълбока философия за живота, изразена доста пластично и образно чрез богат и цветист народен език. Може би затова и единият, и другият трудно се превеждат. Да вземем например „Двенадцать“… Ти чел ли си я? — обърна се той внезапно към мен.

— Съвсем наскоро.

— Е, какво ще кажеш, така ли е, а?

— Така е — съгласих се аз, — но мисля, че един добър преводач, познавач на руския език, би могъл да преведе еднакво сполучливо и Блок, и Есенин…

— Да, Иван е абсолютно прав! — подкрепи ме Цветан Димов. — Ти, Методи, както винаги, отиваш в крайност, а всяка крайност не води до истината…

— Защо? Защо? — пламна Цветнолюбов и още по-разпалено се зае да ни обяснява разликата между точен, но лишен от поетично чувство превод и по-малко точен, но затова пък емоционално наситен…

— В превода, трябва да знаете, по-важно е поетизирането, отколкото вярно предадената мисъл — каза той с такава интонация, която показваше, че няма да се съгласи с нас.

— Добре де, приемам това — рече примирително Цветан Димов със своя ясен и плътен глас, — но не мога да приема, че преводът не бива да е точен и че трябва да дадем преднина на емоционалността или, както ти казваше, на поетизирането.

— Че кой иска от теб да даваш преднина на поетизирането? — възрази живо Методи и го изгледа с големите си изпъкнали очи, а лицето му се изчерви от раздразнение. — Ти дай точен превод, но не го лишавай от чувство!

— Истинският поет ще спази и едното, и другото — продължи да се брани Цветан.

— Ако е поет, нали?

— Разбира се, че ако е поет! Ние говорим за поезия, а не за нещо друго…

— Е, да, но има различни поети и оттам различни преводачи!

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо повече от това, което вече казах.

— Не е много оригинално.

— А пък ти да не мислиш, че си казал някаква изключителна мисъл?

— Че какво? Може наистина да съм казал нещо умно…

Те се спогледаха, едва ли не кръвно обидени, като врагове, и тъй спорът приключи.

През цялото време, докато разговаряха и се препираха, според мен, за празни неща, аз наблюдавах двамата съперници, които в тоя спор се мъчеха да разрешат нещо, което отдавна им пречи да се чувствуват равни помежду си.

Мълчаливо стигнахме до боровата гора и все тъй мълчаливо се върнахме. Макар че бяха приятели, между тях нямаше пълно доверие и всеки искаше непременно да покаже своето превъзходство, да блесне над другия. Но каквито и да бяха отношенията им, Любен Цветаров и Методи Цветнолюбов си оставаха приятели, често се търсеха, излизаха да се разхождат и разговарят. Аз ги придружавах, слушах ги внимателно и макар че имах свое мнение, пазех пълен неутралитет. От дружбата ми с Методи и Цветан, по-опитни от мен и станали вече известни поети, аз имах само полза и затова ценях и единия, и другия. Това разбрах още в първите дни на моето запознанство с тях, когато също бях започнал да пиша стихове и да търся своя път в неизбродната земя на изкуството.

Соня

Всяка есен ние, учениците, имахме „трудова седмица“, през която ходехме извън града, в опитното училищно стопанство или в държавния разсадник, за да работим нещо. Това беше едно от най-приятните развлечения.

По време на една такава трудова седмица в последния ден аз и Цачо се бяхме разпуснали до такава степен, че не похващахме ни лопата, ни кирка, а безгрижно се шляехме из огромния разсадник, ходехме ту в тоя, ту в оня клас, за да видим как върви работата и докъде са стигнали. Навсякъде съществуваше същото положение: с привършване на седмицата учениците не чувствуваха никакво задължение и учителите напразно си деряха гърлата, като им напомняха, че трябва да се спазва дисциплина и че ще наказват всеки, който пречи на останалите да изпълняват своя ДЪЛГ.

Случайно ние попаднахме на весела компания от по-големи момчета, събрали се около накладения огън, и тъй, в приказки, закачки и шеги, прекарваха забавно времето. Там заварихме, седнали върху купчина съчки, един от осмокласниците, Марин Пешев, или Горилата, както му викаха, едър, грамаден, космат като горила, с изтъркана шинела и омазнена фуражка, килната на една страна. Изглежда, той току-що бе разказал някаква забавна история, защото оживено коментираха и тъй несдържано се смееха, че пробудиха и нашето любопитство.

— Хе, какво да я повтарям, дълга е тя. По-добре ми кажете, видяхте ли някъде Соня? — обърна се той към нас.

— Соня ли! Коя Соня? — попитах аз.

— Абе, не я ли знаеш? Оная… нисичката, с подрязаната коса… от Телиш…

— Аха! — кимнах. — Не, не съм я виждал. А защо ти е?

— Е, хлапак, много искаш да знаеш — рече Марин и дръпна козирката на фуражката ми така, че я нахлупи ниско над очите ми. — Още си малък да питаш за тия работи…

Всички се разсмяха, а от тая шега аз се засрамих и обидих. Станах и се отдалечих с бързи крачки. За да заглуша надигащото се недоволство, гледах намръщен и сърдит как отсреща по склоновете на Стара планина есента пълзеше като лек пожар и с пламъците си облизваше дърветата.

Времето не беше хубаво. Макар че сутринта бе греело слънце, по обед небето се покри с облаци, духна вятър и на свечеряване запръска дъжд. Седях върху полуизгнил пън и се чувствувах самотен, изоставен и тъкмо в тоя момент при мен дойде Цачо.

— Ти какво така… като малко дете! Още мъничко и ще заплачеш, а? — каза той с подигравателен тон, но в същото време приятелски сложи ръка на рамото ми. — Я хайде ставай да вървим!

— Не, никъде не искам да отида…

— Защо, бе Ванко?

— Тъй, не искам.

— Ама ти какво, заради Марин ли?

— Да, заради него. Защо така постъпи с мен?

— Брей, пък много си деликатен, бе! — и той също като Марин нахлупи над очите ми фуражката.

Засмяхме се и двамата, а после тръгнахме към онова място, дето нашият клас работеше — горе на склона заривахме градския водопровод. След десетина минути бяхме там и за наше щастие тъкмо навреме, тъй като класният наставник проверяваше по списък кои са тук и кои не, за да ги представи на директора за наказание.

Определената работа бе свършена и цялата гимназия строена по класове, започна да се връща към града. По прашното шосе от Пресечената скала до завоя на реката колоната се точеше бавно и лениво; само тук-там продължаваха да се шегуват, а някъде дори се опитваха и да пеят.

Нашият клас се оказа по средата на дългата колона, а пред него един от девическите класове. В последната редица аз забелязах Соня, същата тая Соня от Телиш, с подрязаните коси, за която Марин Горилата питаше. Ето я значи тая, заради която незаслужено ме обиди! Погледнах я накриво, но вместо да изпитам гняв, у мен се появи желание да я погледна още веднъж. Усетих как ушите ми пламнаха от срам и неудобство. Поозърнах се да видя дали другарите са забелязали моето вълнение, но никой не ми обръщаше внимание, а напротив — и те бяха вперили погледите си към момичетата. Разбира се, от всички Соня беше най-интересната и привличаше не само моето любопитство, но и любопитството на другите момчета, защото по неин адрес се сипеха закачки, а тя се преструваше, като че ли нищо не я засяга, и продължаваше да върви все тъй безгрижна, развеселена. В ръцете си държеше китара, дрънкаше по струните, пееше с престорено дрезгав глас. От време на време тя тръсваше глава, обръщаше се театрално и ни се изплезваше, подражавайки на цирковите изпълнители на популярни песнички. Ние не преставахме да се шегуваме, докато един от учителите ни предупреди да пазим ред и дисциплина.

Щом ни освободиха, веднага се пръснахме, но аз не си отидох, а потърсих Соня. За най-голямо огорчение никъде не я видях. Знаех къде живее и реших да се отбия у тях.

И наистина Соня беше там, в малката стаичка на втория етаж с балкончето и отворения прозорец, от който идеше нейния весел смях и закачливите гласове на другарките й, с които заедно живееше. Но дявол да го вземе! Защо ми беше нужно всичко това — да идвам и проверявам дали Соня се е прибрала?

Продължих да стоя на тротоара до ниската каменна ограда и оттам да наблюдавам прозореца и да слушам гласа на Соня, звъна на китарата, да мисля, да се вълнувам, да се чувствувам слаб и безпомощен пред онова ново и непознато чувство, което ме бе завладяло…

Серенада

Една вечер Цачо дойде у дома също с китара и още от вратата предложи:

— Хайде, Ванко, да идем и направим серенада!

Не го попитах къде и на кого, защото знаех, че серенади се правят на момичета, на които искаш да окажеш особено внимание. Навярно и Цачо искаше да се покаже кавалер.

Тръгнахме. Той вървеше разгърден и бос, подрънкваше с дългите си пръсти по струните и пееше като във филмите, в които галантните испански идалговци свиреха романси под балконите на своите дулцинеи. Аз се мъкнех подире му, макар че ме бе обзела необяснима мъка. Но къде отивахме в тая тъмна нощ — Цачо с песен и с китара, аз — погълнат от спомена за Соня? Изминахме главната улица и се насочихме по стръмните улички на Дикисаня. Спряхме пред двуетажната къща с балконче, дето живееше Соня с другарките си, и аз изтръпнах от лоши предчувствия. Дали и Цачо не бе се увлякъл по Соня? Никога не съм предполагал, тъй като досега не бе ми дал да разбера. Навярно е дошъл да прави серенада, на другите момичета! Успокоен от тая мисъл, застанах до него под балкона с надежда, че като чуят музиката, ще се покажат на прозореца и аз ще видя Соня. Все пак несигурността и съмнението отново загризаха сърцето ми. Запристъпвах от крак на крак. Прозорецът не се отваряше, но ние не се отчайвахме и продължавахме нощната серенада. Цачо опъваше струните до скъсване и пееше, проточил дългия си врат, приковал поглед в балкончето с железни перила:

Ако ли нявга не се завърнеш от далечен път,

ще скърбя много за тебе, мили мой…

Аз изгарях от надежда дано Соня се покаже, но в същото време исках да не е тя тая, за която Цачо търпеливо чакаше.

Най-после прозорчето светна и от стаята долетяха гласове, неясен шепот, тих смях и една ръка дръпна дантеленото перденце. Цачо усили дрънкането и повиши глас, сякаш ридаеше.

Светнаха и другите прозорци на къщата. Оттук-оттам до нас достигнаха сънени гласове на хора, които искаха да узнаят за кого е тая нежна музика. Зарадвахме се. Нямаше да отидат усилията ни напразно! Цачо пееше вече с прегракнал глас:

Душата ми е стон,

душата ми ридае…

По едно време дочухме недоволни гласове и между тях някакъв мъжки глас, който се караше горе, в стаята на момичетата. Затаих дъх в очакване. Кой ли ще е той? Сигурно хазяинът им!

Ах, ето прозорчето се отвори и две ръце се протегнаха. Примрях от мисълта, че Соня се навежда да ни благодари, а после… после някой плисна върху ни леген с вода. Цачо подскочи като козел, за да се отърси от водата, вдигна глава, започна да ругае този, който ни бе посрещнал по такъв неблагодарен начин. Изведнъж три гласчета избухнаха в неудържим смях, а след тях се обади и дрезгавият глас на мъжа. Значи така ни посрещнаха момичетата! Спуснах се подир Цачо, който тичаше, но някъде до вратата на съседната къща той се спря, върна се и застана на отсрещния тротоар, срещу балкона. Яростно задърпа струните и със злъчен глас запя:

Кой не знае бае Пижо от село Бояна,

он продава яйца, масло, чушки за туршия…

Това беше нашето отмъщение.

Внезапно прозорецът зад нас се отвори толкова бързо, че стъклата прозвънтяха, някой ме хвана за яката на разкопчаната ученическа куртка и сърдит, сънлив глас каза през зъби:

— Хей, хлапаци, какво сте задрънкали, та не оставяте хората да спят? Я хайде… да се махате оттук! — и преди да се опомня, шумна плесница огласи нощта.

Лицето ми пламна. Хванах се за бузата и побягнах след Цачо, който се превиваше от смях.

— Никога не предполагах, че си такъв… такъв… — едва се задържах да не заплача с глас.

Смехът му избухна отново.

— Какъв… какъв, бе Ванко? — все пак успя да ме попита той.

— Такъв… подъл и коварен! — извиках аз и побягнах, а Цачо след мен завика:

— Ванко, чакай!… Ванко, спри се!…

Тичах и си представях как ние утре ще се срещнем на улицата, но аз няма да му говоря и с това ще му дам да разбере, че той не ми е никакъв приятел. Огорчението от случилото се под прозореца на Соня и разочарованието от нея, която бях тайно обикнал, за една нощ ме накараха да изтрезнея. Не исках да чуя името й, не исках да я срещна и видя, не исках дори да си спомня за нея и завинаги я намразих…

Приятелят ми

Освен с Любен Цветаров и Методи Цветнолюбов, с които дружах, аз поддържах връзки и с друг младеж — Димитър Лепавцов. Някак особено стана запознаването ми с него.

Бях може би на тринадесет или на четиринадесет години. Макар че баща ми беше известен музикант флигорнист, аз не наследих от него музикални качества, но все пак обичах музиката. В неделя, като нямаше какво да правя, излязох рано и се заскитах по стар навик из нашата махала. Вървях бавно, замислен кой знае за какво, и изведнъж чух да се свири на пиано. Спрях се под прозореца на ниска стара къща и се заслушах в меките, приятни звуци, които идваха от стаята. Кой ли така хубаво свиреше? За минутка се почувствувах тъй доволен и щастлив, че ми идваше да извикам от възхищение. Обичах музиката, обичах я силно и страстно! Облегнах се на стената, затворих очи, завладян от нейната магия…

Както изведнъж непознатият бе започнал да свири, също изведнъж спря. Видях как една глава на момче с дълга и гъста коса, спусната на раменете му, се показа на прозореца, две кафяви очи, пълни с хитрина, спряха погледа си на мен:

— Ти какво търсиш тук, бе?

Смутих се. Бях готов веднага да се махна, но момчето ме погледна ласкаво, с любопитство и гласът му дружелюбно ме спря:

— Хей, момче, я почакай!

Разколебан да изпълня ли молбата, или да си отида, чух:

— Върни се де! Върни се! Искам да те попитам нещо…

Момчето се покачи може би на столче и се показа в целия си ръст на прозореца, после протегна ръцете си.

— Я ми помогни да сляза — помоли се то. Аз се наведох, за да стъпи на гърба ми, а след това да скочи на земята. — Ха така! Мама ще ме търси, а пък аз ще си поиграя с теб. Искаш ли, а?

Погледнах го критично. Облечено беше чистичко, с късо кадифено панталонче и блузка с дантелена якичка, с нови обуща. Бързо прецених, че от него не ще излезе никакъв другар за игра, и все пак дадох съгласието си:

— Добре де, но на какво да играем?

— Хайде да идем там! — посочи момчето разградения двор на училището, което се намираше срещу тяхната пътна врата. — На улицата, ако мама ме види, ще ми се кара…

Ние изтичахме и се скрихме зад трепетликите. Беше есен. Настанихме се върху пъстрия, шумящ килим от листа и няколко минути мълчаливо се гледахме. Подухваше ветрец. От клоните се отронваха жълти, оранжеви, червени листа, люшваха се във въздуха и падаха на земята край пас. Най-после запитах:

— Ти ли свиреше тъй хубаво, а?

— Аз.

— На пиано ли?

— Ами че на какво друго? — засмя се то подигравателно.

Свих се смутено.

— Ами че… знам ли? Нали има и други инструменти!

— А ти не разбра ли на какво свиря?

— Разбрах, ама все пак…

— Че като си разбрал, защо ме питаш! — прекъсна ме момчето. — А ти умееш ли да свириш на нещо?

— Не, но баща ми свири.

— Баща ти ли!… Че на какво свири?

— На флигорна.

— Охо! Значи е военен музикант!

— А, не е вече военен, ама пак свири…

Тъй нашият разговор се изчерпа и ние като че ли повече нямаше за какво да говорим. Отново замълчахме, после момчето се обърна към мен, но този път без насмешка.

— Ти можеш ли да пишеш? — попита ме то, сякаш пред него стоеше някой скитник и се интересуваше дали е грамотен.

Погледнах го изненадан.

— Мога я! Как да не мога! Че нали ходя на училище?…

— О, аз не за това, а за друго… Можеш ли да пишеш стихове и разкази?

— Какви стихове и разкази?

— Такива, каквито пишат поетите и писателите.

— Не, не мога.

— А пък аз съм писал. Но ти сигурно пишеш буквите красиво?

— Не знам, може би.

— Тогава хайде да издаваме вестник! Аз ще съчинявам стиховете и разказите, а ти ще печаташ вестника, искам да кажа, ще го пишеш на ръка…

— Че може ли така, а?

— Ами че нали това ти казвам! — учуди се момчето. — Ти искаш ли или да търся друг?

— Е, добре, искам — съгласих се аз след кратко колебание, — само че как ще стане това?

— Ще ти кажа после, когато се видим пак, а сега да си вървя, че мама ще се върне от пазара и като види, че съм офейкал, страшно ще се разсърди и ще ми се кара… Хайде довиждане — извика то и изтича към тяхната къща.

Скоро от къщата се разнесоха звуците на пиано и до мен стигна пак същата мелодия на някаква песничка, която момчето разучаваше. Аз постоях още малко в двора на училището под златния дъжд на капещите листа и зарадван тръгнах към дома си.

След няколко дни ние пак се срещнахме, но не стана нужда да изпълнявам длъжността на печатар, тъй като момчето само беше направило своя вестник. То ми го показа и аз останах възхитен — и от „напечатаните“ стихотворения и разказчета, и от илюстрациите, някакви чудновати рисунки на смешни и разкривени човечета, които ми харесаха. Запалих се и също започнах да издавам вестник, но от усилията и старанията ми нищо не излезе. Въпреки че дълго се мъчих, дълго се блъсках над чистия лист, не успях да направя така, че моят вестник да прилича поне от малко на неговия и накрая, разбира се, захвърлих писалката…

Приятелството и дружбата ми с Митко Лепавцов продължи. Ние все по-често и по-често се срещахме ту у нас, ту у тях. Когато за пръв път влязох в техния дом, аз много се смутих и щях да избягам, ако той не ме задържа почти насила.

Отвън къщата имаше вид като всяка друга — ниска и едноетажна, боядисана жълто, доста остаряла, с вехти врати и прозорци, но вътре, в стаите и коридора, особено в широката спалня, дето Митко най-напред ме въведе, всичко беше не тъй, както у дома. Видя ми се богато наредена: широко легло с нощни шкафчета, гардероб, скрин, покрит с ажурни покривки, статуетки, нощни лампи, вази и всевъзможни други украшения — и това ме накара да се смутя, дори уплаша. Сега, след четиридесет и повече години, когато отидох за последен път у тях (аз поддържам приятелството си с Митко и често му ходя на гости), цялата тая някога богата, пищна наредба предизвиква у мен само спомени, иначе си е като във всеки дом на по-заможно семейство, и аз разбирам, че е нямало защо да се вълнувам толкова много. Но как можеше да бъде другояче, когато нашата бедност беше пословична и за това време тия необходими за човешкото съществуване неща са били за мен разкош?

Майка му, висока стройна жена, сурова и строга, в тъмно облекло поради смъртта на мъжа си, ме посрещна намръщена и с неудоволствие, от което аз още повече се смутих. Тя ме изгледа от главата до петите критично и като прецени навярно, че не подхождам за приятел на сина й, тръсна сърдито глава и му се скара. Но Митко настоя упорито да остана и тогава тя отстъпи и се отдалечи гордо. Наистина майка му имаше основание да се отнесе така към мен, тъй като за нея аз бях някакъв непознат хлапак, едно от ония безбройни момчета, които скитат от сутрин до вечер по улиците и будят опасения и тревоги у добрите мамички. Бях бос, със скъсана риза, немит и нестриган, при това с такъв див израз на измършавялото си лице, което съвсем не й вдъхваше доверие. Но за Митко това нямаше никакво значение. Той ме бе харесал заради готовността ми да възприемам всичко от него и затова ме въведе тъй бързо в своя дом.

Двамата не се бавихме много. Като ме разведе из стаите и ми показа тетрадката си със стихове и разказчета, големия библиотечен шкаф с книги, между които и неговите десетина романа с приключения от Майн Рид, Фенимор Купър и Жул Верн, ние излязохме на улицата, за да продължим своя литературен разговор. Разбира се, говореше само той, а аз слушах, тъй като всичко, което ми казваше, беше съвсем ново, непознато и за пръв път го чувах. А има ли на света по-благодарна от душата на едно момче, жадно за знания и въведено съвсем случайно в „светая светих“ на изкуството!

Тъй нашата дружба продължи години наред.

С течение на времето дойде и възмъжаването, а заедно с него и моето съзнателно отношение към литературата. Аз започнах да пиша, да се трудя много и в резултат се появиха първите ми стихотворения. Още не бях печатал като Любен Цветаров и Методи Цветнолюбов, но това не ме отчайваше и аз не бързах. За мене поезията бе станала нещо като откровение и необходимост да изразявам своите мисли и чувства, своите разбирания за живота.

Веднъж Митко Лепавцов се втурна у дома запъхтян и като извади от джоба на шинела си завита на тръба книжка, показа ми я като някаква ценна реликва и почти я пъхна под носа ми.

— Виж какво открих! Смирненски… Ти чел ли си нещо от него?

— Да — казах аз с гордост и му издекламирах първата строфа от знаменитото стихотворение „Първи май“, което бях прочел неотдавна в списание „Наковалня“.

— Но това е цяла стихосбирка и стихотворенията са нови! — рече той.

Аз я грабнах и разтворих. Още заглавието „Зимни вечери“ подкупи сърцето ми. Затворихме се в стаичката и започнахме да четем, докато не изгълтахме всичко. Най-много ме порази стихотворението за двамата гаврошовци, особено куплетът:

Какво им даде от разкоша си

ти, толкоз щедър към едни,

а към бездомните гаврошовци

жесток от ранни младини!

Едва към полунощ, когато бе прочетена цялата книжка, а някои стихотворения два и три пъти, ние излязохме вън. Аз отидох да изпратя Митко, но той не ме пусна и ме принуди да остана още малко у тях. Прочетохме още веднъж „Зимни вечери“, после той изсвири на пианото някакъв етюд, който подхождаше за настроението ни, и чак тогава, развълнуван под впечатлението на преживяното, тръгнах към къщи.

Беше ясна юлска нощ — без звезди, но с пълнолика луна, която осветяваше пътя ми. Вдъхновението ме бе обзело и кой знае защо, като я гледах, я оприличих на блеснала медна монета, после на разтопена восъчна пита и накрая на лимон, налян и сочен. Тъй у мен се роди идеята да напиша онова стихотворение, което прочетох на екскурзията и което ми донесе голям успех…

Спорът

И ето събрали сме се Любен Цветаров, Слави Куцаров, Митко Лепавцов и аз у Методи Цветнолюбов, в старата им къща с чардак и широка дъбова врата. Седим край бумтящата печка и спорим, препираме се както всеки друг път, когато сме повече от двама души заедно.

Вън бе легнала люта зима, която потискаше улиците, дворовете, покривите, целия град — с дълбоки преспи; виелицата фучеше, вдигаше облаци снежен прах, виеше, свиреше в комина, клатеше някаква откована тенекия на покрива и ни напомняше, че вън не е за излизане; но ние не искахме да знаем и не се интересувахме от нищо друго, а продължавахме разпалено да спорим. Най-нетърпелив и най-неспокоен беше Методи. Заел позата на оратор, небръснат и разрошен, той махаше ръце и се мъчеше да ни убеди в правотата на своите мисли.

— Руските декаденти се различават от своите събратя във Франция и в коя да е друга страна, защото са носители на социални и нравствени начала — казваше той с такъв тон, сякаш се готви да произнесе голяма реч, — а френските, например Маларме или Рембо, изразяват само своя вътрешен духовен свят…

— Не, и едните, и другите изразяват едно и също: упадъка на своята класа — възразяваше му Любен Цветаров кротко и убедително.

Методи го гледаше с изпъкналите си очи, готов да се скара.

— Ти грешиш, Цветане! — извика той. — Да вземем например Мережковски или Сологуб… или, да речем, Андрей Бели и Зинаида Гипиус… Каква е разликата между тях? — обърна се той към всички, като повдигна показалеца си. — Аз казах: у едните преобладава повече социалното начало, у другите пък психологичното, но в последна сметка са упадъчни поети, отклонени от реалистичната линия в руската и френската поезия…

— Видиш ли! — засмя се с удовлетворение Любен Цветаров и примирително додаде: — Защо повече да спорим?

Методи не искаше да се признае за победен и бе готов да продължи, но Слави надникна през прозореца и каза простичко, като изрази радостта си:

— Ох, каква е зима! А ние тук се препираме за неща, отдавна известни и разрешени от литературната история… Хайде да излезем да се поразходим!

— Да излезем — съгласихме се ние.

— Е, какво пък, щом сте решили, аз нямам нищо против — рече Методи някак без желание, но бързо се облече, нахлупи фуражката си и тръгна след нас.

Излязохме на улицата, а там беше така приятно, така свежо от разгърналата се белота, че всички изведнъж почувствувахме колко глупаво е било, дето сме прекарали в излишни спорове целия подиробед. Мене ме завладя възторг от изгледа на нашата зима и ми се поиска да се затичам като дете и да се търкалям, и да се търкалям по снега. Изминахме шумно главната улица, прехвърлихме се по новия циментов мост оттатък, в другата част на града, и се заизкачвахме по шосето към Стратеш.

Снегът валеше, вятърът гонеше снежинките, които не летяха, а падаха като буен водопад върху нас. Отгоре по стръмнината се спускаха с викове и крясъци деца на шейни, летяха стремително срещу нас и радостните им гласове пронизваха простора: „Ех-хей… Вардааа!“. Ние се отстранявахме, за да им направим път, и шейните минаваха вихрено, но след секунди се преобръщаха и още по-буен смях, и още по-весели гласове проехтяваха.

Не, няма на света по-хубава, по-приятна, по-необикновена зима от нашата, българската зима! Накъдето и да обърнеш очи, ще видиш от край до край цялата страна покрита с бяла тишина и покой, под който дремят пътищата, градовете и селата, а от високото куршуменосиво небе вали и все вали; не престава ден и нощ, докато къщите не се скрият под снежните преспи и улиците не заприличат като във вълшебните Андерсенови приказки…

Ние вървяхме към върха на Стратеш, вървяхме срещу снежната виелица и бяхме бодри, бяхме весели. Само Методи Цветнолюбов продължаваше непримиримо да спори с Любен Цветаров.

В тоя момент лицето на Методи беше обтегнато като трагична маска и изразяваше чувство, което само ние познавахме.

— Ти, Цветане, не ми говори с такъв назидателен тон! — каза той през зъби. — Аз не съм дете…

— А ти не бъди упорит като муле!

— Не съм аз муле, а ти си костилка!

Любен Цветаров застана пред него, измери го строго.

— Методи, ако си дошъл да се караш, да знаеш, че ще си отида — рече той тихо, но с едва сдържан тон, — аз не искам повече да споря с теб, а пък ти, ако не разбираш… — и направи крачка назад, готов да се върне.

— Е, стига де! — намесих се аз и застанах помежду им. — И двамата сте прави, само че с тая разлика: единият има предвид една обществена формация, а другият — друга. Така ли е, Слави?

Слави Куцаров мълчеше дипломатично. Вместо него се обади Митко Лепавцов:

— Абе каквото и да кажеш, Методи си има свои позиции и не ще отстъпи лесно от тях…

— Виж, с това съм съгласен! — рече Любен Цветаров и се усмихна. — Ти, Методи, приемаш ли формулировката на Иван?

— Че аз друго не искам да кажа — кимна Методи.

— Ето че постигнахте споразумение! — извика зарадван Митко Лепавцов. — Хайде тогава да се връщаме, че стана късно!

И наистина, докато се изкачвахме бавно нагоре, увлечени в спора между двамата, никой не бе забелязал кога вечерта е настъпила.

Снежният водопад бе престанал и над града лежеше синкав полумрак и тишина. Чуваше се само шумът от нашите стъпки — хрупкането на снега.

Изведнъж Слави Куцаров се обърна, погледна ни насмешливо, сякаш искаше да каже, че целият този спор е бил глупав, напразен, после продължи да слиза към града, потънал в синкавата зимна вечер, и започна тихо:

Черный вечер.

Белый снег.

Ветер, ветер!

На ногах не стоит человек.

Ветер, ветер —

На всем божьем свете!

Изтичах подир него, прегърнах го и като тръгнахме един до друг, продължихме да рецитираме високо знаменитата поема на Блок, когото аз много обичах, а и сега обичам. Зад нас Методи, Цветан и Митко вървяха мълчаливо, всеки погълнат от своите мисли, но и тримата развълнувани от едно чувство — чувството, което големият руски поет пораждаше у тях.

Размисъл

Събудих се рано, но не можах да заспя наново, а продължих да лежа със затворени очи.

Ослушах се.

Вън пееше капчукът. Валеше дъжд и капки се оцеждаха по стрехите. Снегът отдавна се бе стопил и пролетта бе настъпила както винаги нова, бъбрива, неспокойна и весела.

Ех, ти пролет, наша пролет, с топъл ветрец и благоухание, с разливи на водите и кал по улиците!

Лежах, ослушвах се и неочаквано, поривисто в главата ми нахлуха мисли, започнах да си припомням прочетени тук-там неща, да си бъбря наум:

Дни на радости сърдечни,

дни без горест и беди

отлетяха бързотечни

като пролетни води…

Къде съм чел това? Ах, да — в „Пролетни води“ от Тургенев! Боже мой, каква красота на живота, какви щедри разпилени чувства, колко вълнения и радости…

Надигам се на лакти в леглото и поглеждам през прозореца.

Вън е пролетен здрач, с белезникаво небе и ведри, ясни далнини. Само дърветата с оголени влажни клони очертават силуети върху белия фон на отсрещната стена. А капчукът монотонно: кап-кап-кап… За какво ми говори тая песен?

За сън, за красив и приятен сън, посетил ме през нощта. Но това не е никакъв сън, а една песен, една приказка за любовта на воденичарския син… И изведнъж си спомням за „Виктория“ от Хамсун и ми е тъй мило, тъй радостно и весело, че ми идва дори да запея!

Прозвънва покривът. Какво е пък туй? Сигурно някаква тенекия се е отковала. Вятърът, лудият пролетен вятър пак е дошъл, за да ми напомни за нещо безкрайно скъпо. Какво е то? „Естер и Ли“ от Келерман. Младата фиданка, окичена цялата с цвят като невяста в булчинска премяна!… Но защо си спомням това?

Защото обичам. Обичам живота и хората, и всичко, което е свързано с мен. Влюбен ли съм? Да, трябва това свято чувство да е посетило и моята душа…

Някога, в детските си години, имах мимолетни увлечения. Исках да стана приятел с Цонка, дъщерята на бай Христо, каменаря, която счупи стомничката си при извора, после, в юношеските си години, се влюбих във Верка, дъщерята на аптекаря, но това не беше истинска любов, тъй като ние бяхме малки.

А Соня?

Соня се подигра с чувствата и нарани сърцето ми в оная нощ, когато аз и Цачо направихме серенада.

А сега какво става с мен? Изпитвам смесица от желания и мечти, от страх, вълнение и разочарование, от копнежи, амбиции и честолюбие…

Някакви птички започват да цвърчат под прозореца ми, да чукат с човките си, да пърхат с крила. Врабчетата? Милите! Колкото и да са свадливи, колкото и да са шумни, като стари и бъбриви клюкарки, аз ги обичам.

Отварям очи, надигам се пак. Небето е пламнало и порозовяло.

Има ли нещо по-хубаво от изгрева на слънцето през първите дни на пролетта!

Ставам бързо, измивам се и тръгвам към училището. Вятърът си играе с полите на шинела ми, но аз крача бодро, весело. Земята е подгизнала от влага. Пролетни ручеи шумно текат покрай бордюрите, а тук-там локвички блестят, окъпани от слънчевата светлина, и в тях се отразява целият свят, отразявам се и аз, когато ги прескачам. В душата ми отново зазвуча музика и отново бързо и поривисто като вятър в главата ми нахлуват мисли.

Дали светът ще се промени? Дали хората ще станат по-добри? Кое пречи на човека да бъде винаги щастлив, както сега аз съм щастлив?

В тоя миг ми се иска да няма нещастни хора на земята, всички да бъдат добри едни към други, да си помагат. Та нали затова хората са воювали векове наред, нали затова е имало страдания, нали затова са умирали по барикадите! Ето аз… и не само аз, но и много такива като мен… и Марко, и Паскал, и Васил Цонков, и Иванчо Гознишкия, и другият Иванчо, наречен Йотата… всички, всички се борим за нов, справедлив и щастлив живот. Ще успеем ли?

Не може да не успеем! Към тая заветна цел са се стремили милиони хора по света, мечтали са и са отдавали младостта си на борбата. Маркс и Енгелс са се трудили над своите книги, за да покажат на човечеството пътя към постигане на щастието. Ами великите писатели — Сервантес, Шекспир, Гьоте, Толстой, Достоевски, Чехов, — не са ли посветили най-хубавите си страници на любовта между хората?

Сега е пролет. Животът в природата отново се възражда, както се възражда птицата Феникс от пепелищата. Значи не може да не дойдат по-хубави дни!

Ще измине зимата на нашето страдание и ще настъпи пролетта на мечтите и желанията. Да, така е! Аз го чувствувам в душата си и то движи кръвта ми, движи мислите ми… И както вървя бързо към училището, което вече се вижда в края на улицата, неусетно с крачките в душата ми зазвучават ритми на вдъхновена песен:

Аз знам, че някога земята

ще бъде цялата във цвят

и нивга пролетният вятър

не ще напусне тоя свят.

 

Аз знам: ще минат дни и нощи,

ще грее слънце над света —

над хора, улици и къщи, —

безкрай по цялата земя…

 

Ще вее пролетният вятър,

понесъл тихо радостта

на разораните полета,

засети с пламнали жита.

Тази проста песен написах на един дъх и по-късно напечатах в ученическия вестник „Струя“.

В оная нощ

Трябва да е било привечер, малко преди да настъпи нощта, една от ония тихи и очарователни сини нощи, които са тъй характерни за моя роден край. Връщах се от люляковата горичка на Стратеш, дето бях ходил с томче стихове под мишницата, за да почета свободно, несмущаван от никого. Звуците на пиано, изтръгнати от ръцете на жена с леки удари по клавишите, привлякоха вниманието ми и аз се спрях на улицата. Не виждах лицето на жената и не знаех млада ли е, стара ли е, хубава ли е или грозна, но си мислех, че тя непременно е млада и много, много хубава…

И ето че застанал под прозореца, аз слушах тая нежна, прелестна музика и изпитвах страстно желание, неудържим копнеж, някакво влечение да надзърна и видя кой свири. А тя, непознатата, наистина свиреше вдъхновено, сякаш това не бяха звуци, а ромон на поточе, което разлива водите си в равнината след бързото топене на снеговете.

— Браво! — извиках аз шеговито, когато тя свърши, и плеснах възхитен с ръце. — Браво, синьора!

Тогава на прозореца се показа мустакат мъж, който ме изгледа недоволен, като че ли имаше желание да ме наругае — поне така личеше от блесналите му очи. Аз се дръпнах смутен и като се извиних, реших бързо да се махна от мястото, дето бях преживял няколко щастливи минути.

— Извинете, господине — казах аз и се поклоних малко театрално, но не успях да направя и крачка, тъй като бях принуден отново да се спра.

До лицето на мъжа като по чудо се бе появило друго — личице на момиче и при това много хубаво. Две тъмни очи отправиха към мен учуден поглед и една мъничка устица, розова и свита, ми пошепна полушеговито, полусериозно:

— Благодаря за аплодисментите! Нали те бяха за мен?

— Да, само за вас — продължих аз шеговито, уверен, че момичето няма да се разсърди, но видях как мъжът се намръщи и как дългите му, войнствено наперени мустаци недоволно потрепериха.

Той се дръпна и скри вътре, а ние останахме сами.

— Желаете ли да ви изсвиря още нещо? — попита то все със същия закачлив тон.

— Ако бихте могли, свирете цяла нощ!

Момичето се засмя звучно. Усмивка разкри блясъка на белите му зъби. Но вместо да отиде при пианото, то се облакъти на прозореца.

— Вие сте ученик?

— Да.

— В кой клас?

— Осми — излъгах аз.

— О! — погледна ме то недоверчиво. — И от града сте, нали?

Кимнах утвърдително.

— Не ви познавам.

— И аз не ви познавам — усмихнах се. — Вие не сте тукашна, нали?

— Не съм, но вече може да ме смятате за тукашна — рече момичето със задоволство и също се усмихна.

За момент аз се поколебах да остана ли още или да си отида.

Стори ми се, че разговорът беше изчерпан и че нямаше какво повече да си кажем един на друг.

— А откъде сте дошли? — продължих аз.

— От Севлиево, а по-рано бях в Търново, там живях с баща си до завършване на гимназията миналата година…

— Този любезен господин баща ви ли е?

— О, съжалявам, че той никак не беше любезен с вас, но ви уверявам, че е много, много добър. Искате ли да дойдете горе, при нас, и да се уверите в това?

Без да чакам повторна покана, аз изтичах по каменната стълба към първия етаж, отворих стъклената врата и се намерих в малко антре, подвоумих се откъде да мина, после се втурнах в полуосветения коридор. Вратата отсреща се отвори и оттам излезе то, момичето. Спрях се изненадан и зашеметен.

То бе хубаво, наистина много хубаво, с прелестно и дори, бих казал, божествено лице, но… Какво е това? Да не би очите да ме лъжат?

Момичето като че ли беше боледувало от паралич и тази жестока болест бе оставила коварни следи. Краката му — тънки, къси, сякаш нямаше бедра и колена — започваха направо от трупа. Това впечатление се усили, когато то пристъпи към мен, все едно че се движеше с кокили. Аз запазих самообладание и се престорих, че нищо не съм забелязал, но то бе разбрало моето разочарование по израза на лицето ми и като се дръпна леко навътре, каза с тих, изпълнен с болка глас:

— Ако ви е неприятно, моля… не ви задържам насила…

— Какво говорите! — възразих аз и влязох след него в стаята.

Настанихме се в меките фотьойли, облечени в розови калъфи, и се загледахме един в друг. От високия гипсов таван полилей с розови глобуси разпръскваше розова светлина. Розови бяха и канапето, и тапетите по стените. Изобщо не само стаята, но всичко в нея — дори момичето и самият аз бяхме облени в тая розова светлина…

— Как се казвате? — неочаквано се обърна към мен момичето.

— Иван… Ванко ми викат…

— А пък аз се казвам Анастасия, но ме наричат Сия. Грозно име, нали?

— О, не! И момичето, и името са хубави… — изрекох бързо аз.

Няколко минути минаха пак в мълчание, после попитах:

— Баща ви какво работи?

— Той е пенсионер, запасен полковник — отвърна то не съвсем с готовност, като забеляза, че на лицето ми се изписа учудване. — Той е стар, по-стар от майка ми, която почина преди десет години, защото късно се е женил, но… знаете ли, той е много привързан към мен и е готов всичко, каквото пожелая, да направи, само да ми достави удоволствие. Без мен, уверена съм, ще бъде нещастен и затова аз гледам да съм все до него. Ние никога не се делим и аз го жаля, особено откакто мама умря и той остана сам, без другар в живота… Е, какво говоря? Останах му аз, но това е друго, нали?

— Да, разбира се — кимнах аз. — Ако и вие някога не го напуснете… искам да кажа, когато се омъжите…

— Аз няма никога да се омъжвам! — рече момичето и ме погледна особено натъжено и в същото време изпълнено с неопределена надежда, че все може да се намери и за него някой, който да го направи щастливо.

Настъпи пак неловко мълчание, което Сия побърза да наруши:

— Искате ли да ви изсвиря нещо, а?

— Моля ви!

— Какво?

— Каквото желаете.

— Например Дебюси. Обичате ли го?

— Много.

— Обожавам го! — рече възхитено тя. После седна пред пианото, простря своите прекрасни ръце с дълги и нежни пръсти, наклони глава, притвори очи, сякаш се мъчеше да си припомни нещо, докосна леко клавишите и изведнъж стаята се изпълни с чародейни звуци.

Свири известно време, увлечена от мелодията, без да съзнава, че има и друг човек, сетне се завъртя на стола и се обърна към мен:

— Харесва ли ви?

— Много. Благодаря!

— А сега искате ли Григ? — и преди да дам съгласието си, разля се такава весела, волна и жизнерадостна музика, че на мен ми стана леко и аз забравих, че бях тръгнал за дома, че седях в тая розова стая, с това момиче, с което едва се бях запознал.

Когато свърши, Анастасия седна отсреща на канапето, като потъна цялата в него. Аз я наблюдавах внимателно, но избягвах нейния поглед. Мълчанието изглежда й бе дотегнало, защото веднага поведе разговор.

— Кажете ми — попита тя, — обичате ли да четете?

— Да.

— Какво повече?

— Всичко — и романи, и разкази, но предпочитам стихове… Ето аз и сега нося със себе си томче! — и показах малката, красиво подвързана книжка.

— Оо! — плесна тя с ръце, стана от канапето, взе от мен синята книжка и я разтвори бързо. — Вие четете прокълнатите поети? — и щом получи моя отговор, тутакси се запали: — И аз обичам стихове… и аз чета прокълнатите поети… Кой повече ви харесва — Бодлер, Верлен или Рембо?

— И тримата еднакво — рекох и почувствувах, че тук има нещо неясно, което ме смущава.

Какво е това момиче — образовано и интелигентно, надарено с качества, редки за неговата възраст? Тя еднакво добре можеше и да свири, и да води разговор, и дори да разбира хората, които седят пред нея, смутени и объркани. Анастасия, макар да беше пострадала толкова тежко в своята най-крехка възраст, беше способна и умееше да намира във всичко красота, да извлича от всичко радост, тя гледаше на живота като на приказка, която нарочно украсяваше в приятна розова светлина, както беше украсила и стаята си. Аз й бях благодарен, задето ме въведе в своя душевен свят и ме накара дълбоко да се замисля над много въпроси. Първият беше: защо животът е толкова жесток, та лишава хората от мъничко щастие, което им принадлежи по право още от раждането, и вторият: как наистина трябва да постъпим, за да премахнем това зло, проникнало дълбоко у нас, хората, завладени от егоизъм и жажда за трупане на повече блага? Отговора на тия въпроси аз не можах веднага да дам, защото неочаквано вратата се отвори и при нас влезе баща й, запасният полковник. Като видя как свободно разговарях с дъщеря му, едничкото същество, което му е останало в живота, бързо излезе и ни остави сами.

До късно с Анастасия прекарахме заедно — тя свири, аз й рецитирах стихове — и нито веднъж баща й не ни обезпокои повторно, докато сами не почувствувахме, че е време да се разделим. Пожелах й лека нощ и обещах пак да я посетя.

С Анастасия няколко пъти се виждах, но един ден след дълго отсъствие от града през великденската ваканция, като се отбих, не намерих никого. Оказа се, че тя и баща й се бяха преместили в друг град. Попитах хазяйката им, а тя само вдигна рамене в знак на съжаление. Разбрах обаче от няколкото думи, разменени с нея, че между бащата и дъщерята е имало спречкване. Старият запасен полковник бил отчаян и дори плакал: за да не го направи нещастен и самотен, Анастасия се съгласила и тръгнала с него. Всички предмети в стаята — и пианото, и фотьойлите с розови калъфи, и полилеят с розови глобуси — вече ги нямаше. Само стените с розовите тапети стояха същите, но беше изчезнала оная розова светлина и онова весело, жизнерадостно настроение, което владееше тук преди. С наведена глава аз си тръгнах и през цялото време, докато вървях по улиците към дома, все си мислех за Анастасия.

Нелегалните

По поръчение на Марко ние с Паскал имахме да изпълним важна задача: да отидем горе, над болницата в рядката букова горичка, и там да се срещнем с двама нелегални. По това време партизанските чети в нашия край, както и в цялата страна, престанаха да водят борба и почти всички бяха преминали в Югославия. Но на някои от четниците емиграционният живот не им харесал и те отново се връщаха в страната, за да продължат, макар и разпокъсано и неорганизирано, без поддръжка от страна на партията, своята революционна дейност. Те намираха помощ и подкрепа само от ятаци в селата и от някои партийни деятели в градовете. Та на такива именно четници, които се подвизаваха като нелегални в околностите на Ловеч, трябваше да предадем важно съобщение от местното околийско ръководство.

Беше късен подиробед. Тая година времето в началото на юни се оказа необичайно горещо. Ние вървяхме по пътечката покрай оградата на болницата и чувствувахме, че вече се заморяваме. Пот бе избила по челата ни, но продължавахме да се изкачваме все към оная тъмнозелена ивица, от която започваше буковата горичка.

Мълчахме. Пък и за какво ли можехме да говорим в това време, когато разбирахме опасността, на която се подлагахме? Макар че срещата трябваше да стане тук, далеч от града, дето никой и не подозираше, че могат да дойдат неприятни за властта хора, все пак можеше случайно да ни видят в момента, когато се срещахме с тях, и затова ние се страхувахме. Особено неспокоен бях аз, тъй като за пръв път излизах на такава акция и си давах ясна сметка, че тя може да има сериозни последици и да измени съвсем моя живот. А тъй бях свикнал със стаичката си и с наредбата в нея, с книгите и тетрадките, в които записвах стиховете си, с приятелите си и с всичко, което ме свързваше неотменно с града…

Най-сетне се изкачихме горе, на склона, и спряхме за момент, за да се огледаме. Слънцето бе наклонило на запад и скоро щеше да се скрие зад върховете на далечните старопланински хълмове, но горещината все не намаляваше. Около нас беше тихо. Миришеше на млада, неотдавна разлистена гора, на сочни, свежи бурени и трева. Бръмчаха закъснели майски бръмбари, свиреха наблизо жътвари, а един лалугер изскочи от дупката си и като се впусна да бяга, разлюля високо избуялата трева, осеяна с маргаритки, макове и метличина. Огледахме се още веднъж. Паскал въздъхна дълбоко, сякаш бе смъкнал тежък товар от плещите си.

— Трябва да са тъдява някъде — рече той и кимна към горичката. — Според описанието тук е мястото на срещата. Как мислиш, а?

— Знам ли? Да отидем малко по-нагоре и се скрием между храстите, че иначе… кой знае какво може да ни се случи…

— Не бой се, наоколо няма никого!

— Ба, не бъди толкова сигурен! — възразих живо. — Още когато идвахме насам, стори ми се, че чух гласове и като че ли нещо ми се мярна пред очите…

— Не се плаши, тъй ти се е сторило! — заяви Паскал и все пак се съгласи да навлезем в горичката.

Тръгнахме наслуки по склона нагоре, минахме гъсто обраслия ръб на горската покрайнина и започнахме да се провираме между ниските храсталаци, за да стигнем до средата на буковата горичка. Съвсем неочаквано ние излязохме на широка поляна и тутакси щяхме да се върнем, но беше вече късно. Четири момчета, овчарчета, пасяха агнета и играеха на кокалчета. Между тях съзрях Георги, моя братовчед, сина на леля Христина. Ние бяхме забравили, че можехме да се натъкнем на такава опасност, и случаят ни се видя не съвсем невинен. По туй време в родния ми град още продължаваха да се купуват агнета, които децата пасяха през лятото и колеха, преди да настъпи есента. И Георги, и другарчетата му бяха такива именно овчарчета. Щом ни видяха, те престанаха да играят, но като ме познаха, продължиха да мятат разноцветно боядисаните кокалчета, без да ни обръщат повече внимание. Възползувахме се от залисията им и тихичко се измъкнахме от поляната.

След десетина минути ние заобиколихме и пак навлязохме в горичката, само че от другата, противоположната страна. И тъкмо се канехме да подсвирнем и да дадем уговорения сигнал, пред нас излязоха от папрата и къпините двама души в необикновено облекло. Единият от тях, нисък, набит и широкоплещест, беше с къса платнена рубашка, препасан през кръста и раменете с патрондаш, с две бомби на колана, в тесен зеленикав брич, с жълти гамаши, а в ръцете с новичка английска пушка. Другият пък, висок, слаб и сух, носеше офицерска куртка без пагони, със също такъв зелен брич, с навои и обуща, но с обикновена манлихерка. И двамата имаха спуснати на раменете си коси и дълги бради. Поколебахме се за миг. Тия ли бяха? Дали няма да сгрешим? И може би щяхме още малко да се колебаем, обзети от нерешителност, ако непознатите мъже не тръгнаха право към нас и от сигурността, с която вървяха, ние разбрахме, че това са те и че не могат да бъдат други.

— Здравейте, другари! — каза единият, когато приближиха, и ни подаде ръка. — Е, какво, лесно ли ни намерихте?

Ние се ръкувахме.

— Лесно, но се позабавихме — рече тихо Паскал, — видяха ни овчарчета, та затова…

— Овчарчета ли? — сепна се другият и погледна другаря си смръщен. — Значи не е чисто!… А какви бяха тия овчарчета?

Поясних му.

— Не бойте се, няма нищо страшно! — побърза да ни успокои той. — Важното е нас да не видят… Какво, да седнем ли там, а? — и посочи към храстите.

Четиримата се настанихме в кръг и налягахме върху тревата.

— Кажете, момчета, какво ново ни носите от околийския комитет?

— Ново ли?… Не, няма нищо ново! — рече Паскал и им предаде поръчението на Марко.

Двамата трепнаха и се спогледаха. Високият, слабият, смръщи вежди и погледна другаря си, после каза сърдито:

— Значи тъй, а? Нареждане да се върнем в Сърбия?… Хм, хм! — изсумтя той и се обърна към нас. — Знаете ли какво ще им кажете на другарите вие? Ще им кажете, че това… това никога няма да го бъде…

Другият мълчеше. Явно беше, че той мислеше и разсъждаваше какъв отговор да ни даде. След кратко колебание додаде:

— И на мен това никак не ми харесва. Предайте им, че повече сме съгласни да се приберем в града и да се предадем на полицията, отколкото да се върнем там и да продължим емиграцията. Друго нещо има ли?

Паскал не знаеше какво да му отговори.

— Не, няма — рече той смутен и объркан, — но… искам да попитам, как ще я карате? Все така ли, както досега, или…

— Не берете грижа за нас! — отсече високият, по-буен и по-нетърпелив от другаря си. — Ние вече сме свикнали с тоя живот и не ни тежи. Ако се наложи, може да караме още толкова години, колкото сме изкарали досега, макар че през зимата никак не ни е леко…

— Но защо наистина не отидете в Сърбия? — намесих се и аз в разговора.

— Защо ли? — погледна ме той под свъсените си вежди. — Ей, мальок, ти иди в чужда страна, па тогава ела да питаш!

От срам пот изби по челото ми.

— Ама аз… аз не исках… — започнах объркано, но той не ми обърна внимание и като стана, каза:

— Хайде, Въло, да си вървим! Нали видя, че от цялата тая работа нищо не излезе? Е, помниш ли аз какво ти казах, а?

— Да, ти беше прав, Дочо! — рече ниският, широкоплещест мъж, също стана и се приготви да го последва. — Довиждане, момчета! И прощавайте, но сега за нас няма друг изход… Ясно ли ви е, а? — и се усмихна горчиво, при което лицето му, обрасло с ръждиви косми, придоби странен израз на човек, решен да посрещне ударите на съдбата.

— Предайте на вашите там, в града, че ние повече не се нуждаем от тяхната помощ, а сами ще се справим с всичко, доколкото можем — завърши другият, високият, и бързо тръгна.

Без да се ръкуват с нас, сякаш бяха ни обидени за нещо, непознатите мъже се отдалечиха и изчезнаха от очите ни, като потънаха в шубраците на най-гъстата част от гората. Ние постояхме още малко, смутени от неочаквания край на срещата, и с чувството, че не сме изпълнили задачата си, тръгнахме към града.

Околийският началник

Два дни по-късно в час, по география директорът на гимназията Бояджиев влезе в класната стая пребледнял, отиде до катедрата, дето седеше преподавателят Арсов, и му прошепна нещо. Господин Арсов, тих и кротък човек, скочи на крака и ни погледна уплашено. Той ни помоли да излезем в коридора и да се наредим в колона, после притича до учителската стая да остави дневника, върна се при нас и ни поведе към двора. Там вече бяха строени и останалите паралелки от последните три класа на гимназията. Без да ни дадат каквито и да е обяснения, учителите ни поведоха нанякъде по главната улица на града.

Къде отивахме? Какво щяха да правят с нас? Друг път, в празник, ние ходехме на богослужение в малката църква оттатък реката, в старата част на града, Вароша, но сега не беше нито празник, нито пък неделен ден. Ако щяхме да присъствуваме на тържество, то защо освобождаваха за това само нас, а не цялата гимназия?

Вървяхме в колона по двама и се питахме, но никой нищо не знаеше и не можеше да даде точен отговор: някои от любопитство, други с тревога поглеждаха към учителите, които крачеха намръщени, сърдити и строги до нас. Разбирахме, че става нещо необикновено и че може би ще имаме големи неприятности. Аз изгарях от съмнение и непрекъснато се питах защо е всичко това, но никога не допусках, че може да е във връзка с мен и моите другари от кръжока. Все пак дали не са подочули нещо за срещата в горичката над болницата? И целият обзет от тревога, аз чаках да видя къде ще ни отведат и какво ще стане по-нататък. След като минем покрития мост и излезем оттатък, на площада пред паметника на Тодор Кирков, ако не ни вкарат в околийското управление, значи няма да се случи нищо лошо!…

Вървяхме по улицата шумно, разговаряхме помежду си и вече никой не мислеше за последиците. Ето наближихме центъра и първите двама от колоната продължиха по главната улица, но изведнъж директорът им махна с ръка и те завиха към читалището, а след тях и всички останали. Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите ми. Значи ще присъствуваме на някоя сказка или пък на концерт, каквито често се устройваха в града от общественици или певци, изпращани нарочно от министерството на просвещението!

Зарадвани, дори развеселени, ние се изкачихме по каменното стълбище, минахме все тъй шумно, в разговори, тъмното, хладно преддверие и изненадани млъкнахме. В празния салон, отдето столовете бяха изнесени, ни посрещнаха двадесетина стражари, наредени в шпалир по такъв начин, че се образуваше улей, по който колоната потече. Задължиха ни да вървим не вече по двама, а по един, и то на голямо разстояние един от друг, после, като стигнахме до сцената, шпалирът извиваше и правеше дъга, по която ние се движехме, за да стигнем до края и излезем през една от страничните врати. Изтръпнал, с разтуптяно сърце аз тръгнах подир другаря пред мен между шпалира от стражари и уплашено поглеждах към сцената, дето бе застанал разкрачен и с ръце на гърба, почти опрял се до завесата, околийският началник Тифчев, човек мъничък, но жесток, с охранено лице и със студен, пронизващ поглед в сивите очи. Аз минах покрай него, без да трепна и издам вълнението си, събрал всичките си сили и цялото си съзнание, цялата си решителност, но щом се намерих вън, на улицата, обляна в ярка слънчева светлина, изведнъж почувствувах, че краката ми се подкосяват и ми става лошо, толкова лошо, че ми се зави свят. За да не падна, стиснах зъби и събрах последните си сили, задържах се и продължих да вървя в редицата, тъй като и вън също имаше шпалир от стражари.

Минахме втори и трети път пред застаналия до завесата мрачен и намръщен околийски началник, облечен в синя униформа с гайтани и шнурове, преплели лъскавите му пагони, сякаш той беше някакъв идол, на който ние трябваше да оказваме почит и да му се представяме като окаяни грешници — тъй неподвижен и вкаменен стоеше, когато се явявахме пред него. Най-после той се умори от безполезната церемония и като ни изведоха вън, в градинката пред читалището, учителите ни събраха по класове и по нареждане на директора ни пуснаха да си отидем по домовете.

Каква беше тая игра? Шега или комедия? Аз бързах към къщи и се бях отказал повече да мисля. Колкото и да се мъчех да разбера, не можех да открия подбудите на околийския началник, а най-малко смисъла и целта.

Неочаквано някой ме хвана за рамото и аз се обърнах. Пред мен стоеше Паскал и бледото му лице беше станало още по-бледо, почти бяло като вар, без нито капчица кръв, а в погледа на изблещените му очи разбрах, че и той е уплашен. Като изминахме около стотина крачки, той ми пошепна:

— Ванко, сигурен съм, че това беше за нас…

— Не може да бъде! — извиках изумен, но той ме хвана за ръката, стисна я силно и процеди през зъби:

— Върви, върви, не се спирай и… не викай такъв! Чу ли?

— Чух, но… как тъй? Откъде са разбрали?

— Знам ли? — сви рамене Паскал. — Това ще видим после, а сега отивай си, Ванко, и не излизай до утре, когато ще дойда и ще помислим какво да правим! — рече и забърза към Сърпазар.

Прибрах се у дома и целия подиробед прекарах сам като в треска, без да си намеря място, дето да седна и спокойно да помисля. Едва привечер излязох и отидох у лелини. Там научих, че в едно от троянските села убили двама четници и че набучили отсечените им глави на оградата на запустялата градина пред окръжния съд. Нещо ме удари в гърдите, пред очите ми притъмня и като изтичах навън, хукнах по улицата към центъра на града.

Много хора минаваха, а някои нарочно се бяха върнали по два и три пъти, та дано разпознаят убитите, но никой не можеше да каже, че това са наши съграждани. Оказаха се непознати. Главите бяха на мъж и на жена. Мъжът имаше също тъй дълга коса, но лицето му беше по-грубо, със сурови черти, а лицето на жената привличаше с правилните тънки черти, особено с извитите вежди и дългите ресници на клепките. Хората поглеждаха съчувствено и с дълбока въздишка бързаха да се отдалечат от това зловещо място на позора. Когато минавах, един от приставите нареди да свалят главите и ги отнесат в околийското управление. В тоя момент видях баба, дошла също тук. Забрадена с черна шамия, мъничка и дребна, със съсухрено личице, но с жив и пронизващ поглед в тъмните очи. Изтичах и я хванах подръка. Ние продължихме по улицата, но след няколко крачки се спряхме. Стражарят, наш съсед, на когото приставът нареди да отнесе главите, ги бе хванал за косите и с горда походка крачеше по средата на улицата, посрещан и изпращан с възмущение от обезумелите погледи на хората. Като дойде и се изравни с нас, баба пламна от негодувание и го изгледа сърдито.

— Христо, Христо! — каза тя, като поклати глава. — Ако не те е срам от мене, старата жена, поне не те ли е страх от бога? Срамота е, сине, срамота и грехота!

Без да каже нещо, нашият съсед хукна по улицата и се скри в околийското управление.

Тази сцена аз помня досега и тя завинаги ще остане в паметта ми като безкрайно зловеща.

От Георги, моя братовчед, сина на леля Христина, разбрах, че този ден, когато те пасели агнетата си в буковата горичка и когато ние с Паскал минахме, те случайно видели и двамата четници. Някое от децата се похвалило на баща си и той, уплашен, да не би да стане нещо лошо със сина му, изтичал в околийското управление и съобщил. Вдигнала се на крак цялата полиция и се впуснала по следите, но от нелегалните — никаква следа. Вместо на тях стражарите попаднали в дирите на друг въстаник, открили го в една плевня край Троян и там го убили заедно с ятачката му, за която разправяха, че му била годеница. Тъй двете глави се намериха забучени на оградата пред окръжния съд в града. А сутринта, преди да се завърне потерята, околийският началник наредил на директора да изведе учениците от последните три класа на гимназията, за да минат в редица по един пред него. В това време, както ми казваше Георги, четирите момчета, овчарчетата, между които и той, стояли зад завесата и по предварително уговорен сигнал те трябвало да боднат с пръст в гърба околийския, щом мине някой от тия, които са били на срещата. Пръв се задал Паскал и те го познали, но никой не бутнал началника. И четирите момчета се развълнували и дори уплашили, но всяко едно решило в себе си да не става предател и затова само поглеждали през специално направените дупки на завесата, гледали и се престрували, че не могат никого да познаят. Особено се развълнували, когато съм минал аз и са ме видели колко бледен и разтреперан съм бил, без да подозирам, че те са там и че могат само с едно побутване на пръста си да ме лишат от живот. Накрая околийският ги повикал и попитал защо не са му посочили никой. Отговорили, че тия, двамата ученици, които са видели там, на срещата, ги нямало и че не могли измежду толкова много да ги открият. Той се разсърдил, ударил им по една плесница и ги заплашил, че ще ги арестува, задето го лъжат и си правят шега с него. Разплакани, те побягнали и оттогава не посмели думица да споменат някому за случая. Тъй ние, двамата с Паскал, се спасихме от нещастието, което може би щеше да ни сполети.

Събранието

То стана извън града, в местността Корията, по пътя за Угърчин, и на него присъствуваха повече от двадесет души.

Беше нощ, тъмна и непрогледна нощ. Започнал бе да духа вятър и гъсти, черни облаци бягаха като подплашени стада по небето. От време на време луната се показваше иззад някой облак, но веднага се скриваше и потъваше в дълбоката бездна на нощта, за да настъпи още по-голям и непрогледен мрак.

Събрани около стар, но още здрав гигантски дъб с разперени като шатър клони, ние търпеливо чакахме да се яви ораторът и да започне своята реч. Само тук-там някой се обаждаше, да попита нещо другаря си, или пък друг се окашляше и отново тишина, отново дълбок, тягостен мрак.

Аз стоях прав, облегнат на дебелия възлест дънер на вековното дърво, и треперех от вълнение, сякаш бях обзет от треска. Чувствувах как сърцето ми се преобръщаше в гърдите, как дишането ми запираше и нещо стягаше гърлото ми, душеше ме и едва си поемах въздух. До мен седеше Паскал, същият този Паскал, с когото съдбата ни бе свързала и оплела здраво със своите невидими нишки, бе ни сближила дотолкова, че ходехме все заедно, и аз вярвах, че никога няма да се разделим, освен ако не се случи нещо лошо с единия от нас. Паскал дишаше тежко и затова ми се струваше, че и той се страхуваше в тоя момент, може би повече от мен, но умееше да потиска у себе си всичко тъй добре, заради което му завиждах. Освен него тук бяха и Васил Цонков, и Иванчо Гознишкия, и Иванчо, наречен Йотата, и останалите наши другари, комсомолци от гимназията, членове на марксическите кръжоци. Но защо още се бавехме?

От сведенията, които получихме, знаех, че трябваше да изслушаме отчета на представителя на Централния комитет на Българския комунистически младежки съюз, а след това да изберем делегати за националната конференция. Нетърпението бе обзело всички ни и от разни места вече се чуваха гласове — мнозина питаха защо стоим още и не се ли излагаме на опасност. Някой отговаряше, че представителят на Централния комитет още не е дошъл и ще почакаме.

— Познаваш ли го? — попитах Паскал, но той ми направи знак повече да не говоря.

Вятърът огъваше клоните на дърветата, а старият дъб над нас бучеше, стенеше и ревеше от неговия силен напор. Захващаше буря, но ние стояхме на завет до неговия могъщ дънер, прикрити под шатрата на гъстите му клони. Облаците се бяха сгъстили и небето беше цялото покрито с тежка пелена, която понякога светкавицата раздираше с блясъка си, а гръмотевицата караше да потреперва цялата земя. Кой знае защо, дойде ми наум нещо отдавна прочетено и аз си спомних нощта, когато бесовете, членове на нелегалната организация, ръководена от Петър Верховенски, се бяха събрали в стария парк на Ставрогини, за да изпълнят присъдата над Иван Шатов. Нощта е била също такава мрачна, ветровита. От спомена за нея и за това тежко престъпление аз целият потрепервах, сякаш се бяхме събрали да съдим някого. Ние продължавахме да стоим под могъщия дъб, да мълчим, заслушани във воя на бурята и да чакаме. Кого? И защо? Самият аз недоумявах за причината на това забавяне и се питах какво ще стане, ако полицията случайно е научила за това събрание. Започнах вече много да се измъчвам, когато блесна светкавица, тресна гръм и цялата поляна наоколо се обля в бяла, почти призрачна светлина. И тъкмо тогава, в този напрегнат момент, от гората излязоха трима души и се запътиха бързо към нас. Някъде се разнесе шепот, чуха се гласове и след това отново настъпи тишина и мрак.

— Да започваме ли? — попита тихо един глас.

— Да започваме, другари. Няма какво повече да чакаме! — отговори друг.

Долових леко движение, хората се размърдаха и като че ли направиха място на някого да влезе между тях.

— Другари — обади се пак същият глас, който ми се стори познат, — събрали сме се тук комсомолците от града, за да изслушаме представителя на Централния комитет, и затова нека му дадем думата и…

Отново блесна светкавица, отново тресна гръм и при призрачната бяла светлина аз видях в центъра моя приятел Марко Иванов и до него още един друг младеж, слабичък и сух, с изпито лице. Значи този е представителят на Централния комитет!

Ораторът започна своята реч. Той говореше бавно и някак провлечено, като от време на време прекъсваше и се замисляше, навярно да си припомни какво още трябва да каже. В тоя момент много ми приличаше на ученик, който добре си е научил урока, но не знае как да го предаде на другите. Може би той сам бе разбрал това, защото повиши глас и започна да говори по-бързо и припряно. Тонът му стана рязък и остър, дори открих в него известен патос, с който искаше да ни зарази и завладее. В думите му имаше вече увереност и мислите му течаха по-спокойно и определено, сякаш не говореше на събрание пред комсомолци, на които трябваше да даде отчет, а у дома си, в кръга на своите приятели и близки другари…

В една пауза, когато той замълча, почаках да отмине ехото на гърма и запитах Паскал:

— Знаеш ли кои ще бъдат делегатите?

— Че кой знае! Нали сега ще ги избираме!

— Шшт… По-тихо! — изшътка някой зад нас.

Ораторът продължаваше да говори. Гласът му беше тънък и писклив, като че ли той нарочно се мъчеше да надвиква бурята. Но гръмотевиците и светкавиците се засилиха, станаха толкова чести и оглушителни, че нищо не се чуваше.

Запръскаха първите едри капки дъжд. Хората се размърдаха неспокойно. Някои дори се опитаха да побегнат, но мнозинството остана на мястото си и те се върнаха. Никой вече не слушаше, а всеки се озърташе и търсеше по-голямо дърво, където да се подслони. Може би заради това ораторът бързаше и речта му бе станала нервна, разпокъсана, сякаш не говореше човек, а тракаше воденично колело.

Неочаквано зад нас тресна необикновен гръм, нещо като залп от пушки, и преди светкавицата да блесне и освети поляната, преди да се разнесе истинският гръм от небето, разбрахме, че това бяха пушечни гърмежи. Обърнах се изумен и при ярката, фосфоресцираща светлина на светкавицата видях как към нас се приближават неизброимо число стражари. Нямаше никакъв друг изход, нямаше никакво друго спасение, освен да побегнем кой накъдето види и всеки сам да се измъкне от обръча на засадата.

— Другари, предадени сме… Бягайте! — извика един отчаян глас. Беше моят приятел Марко Иванов.

Спуснах се подире му. От разни страни затрещяха изстрели, чуха се викове, уплашени и безпомощни. Но никой не спираше, а всички тичаха безредно като подгонено стадо коне, което тупурка по твърдата земя, провира се между храстите и дърветата, чупи и кърши клоните.

Охкания, стенания изпълниха нощта.

Пред себе си аз нищо не виждах, но тичах и все тичах с разширени от ужас очи. Зад мене трещяха изстрелите и куршумите свиреха покрай ушите ми като разсърдени, зли оси, чието гнездо току-що бяхме разбъркали. Заедно с изстрелите чувах и трясъка на гръмотевицата, после светкавицата като дълга змия с начупени огнени ивици по гърба се спускаше от тъмното, раздрано като дрипа небе и бяла, ослепително бяла светлина заливаше наоколо и откриваше пътя ми в непрогледния мрак на зловещата нощ…

Бурята

Дъждът не валеше, а течеше като от продънен огромен котел. Аз едва се държах на крака, но тичах напред, тичах наслуки, без да знам накъде отивам, разперил ръце, сякаш да се хвана за нещо и да се предпазя от залитане, затаил дъх, без сили, без воля, без мисъл, само с едно мъждукащо, още неугаснало пламъче в съзнанието ми, че трябва, на всяка цена трябва да се спася. От време на време чувствувах как нещо ме души и как въздухът не стига в гърдите ми. Мъчех се да се измъкна от коварните прегръдки на старата гора и да изляза на открито в полето, а там… Там, каквото съдбата ми покаже!

Над мен небето все тъй се раздираше от светкавиците и гръмотевиците, които ме издигаха на повърхността на земята и изведнъж ме потапяха в дълбок мрак, чувствувах, че потъвам в някакъв ад от кал, вода, безнадеждност и отчаяние, за да се изправя отново на краката си със следващия блясък на светкавицата и следващия тътнеж на гръмотевицата. Майчице мила, докога ще бъде все така и още ли има да се измъчвам, да страдам и изкупвам нечия вина?

Предателство!… Кой беше този подлец, тази нищожна душа?

Дъждът плющеше с мокрите си камшици по гърба ми и аз чувствувах, че не ще мога повече да издържа. Не тичах вече, а вървях и се оглеждах на всички страни с надежда дано съзра някъде нещо като сушинка, за да се завра там. Бях навлязъл в лозята и стъпките ми бяха станали още по-бавни, почти тъпчех на едно място в гъстата лепкава кал, образувана от подгизналата разкопана пръст. В миг съзрях някаква колиба от сухи лозови пръчки и без да се колебая, аз се насочих към нея, хлътнах в зиналия отвор и се хвърлих на земята. Но тутакси скочих. Двама души се изправиха срещу мен и при блясъка на светкавицата видях, че те се готвеха да се спуснат върху ми. Отскочих назад и в следващия миг, когато нова светкавица освети вътрешността на колибата, и аз, и непознатите разбрахме каква съдбоносна грешка щеше да бъде извършена.

— Ти ли си, Ванко? — чух прегракнал, задавен от вълнение глас и от дъното на колибата някой се приближи до мен.

— Аз съм — отговорих с треперещ глас и щях да заплача от радост, но още по-силен гръм разтърси земята и тя цялата потрепери, а с нея и колибата, и аз, и двамата другари.

Марко, моят приятел Марко Иванов, нашият ръководител и секретар на околийския комитет! Другия не можах да видя, но се сетих, че трябва да е представителят на Централния комитет на комсомола.

Светкавиците и гръмотевиците продължаваха все тъй да раздират небето, да люлеят земята.

— Брей, какво щяхме да направим! Защо не се обаждаш, бе Ванко? — каза Марко.

— Че аз… аз не знаех и не предполагах, че вие също тук…

— Майка му стара, какво щяхме да направим! — продължи да се вайка Марко, разтревожен и уплашен от мисълта за предотвратеното убийство на приятеля си.

Другият мълчеше. Види се, той беше също като мен уморен, измъчен, изтерзан. Навярно и той съзнаваше до какво безумно решение бяха дошли в желанието си да се спасят…

Тримата се свихме в дъното на колибата и зачакахме да спре бурята. А тя, проклетата, не спираше; напротив — като че ли всеки миг се засилваше все повече и повече, сякаш от небето извираха реки, които течаха върху нас, а наред с водата се сипеше гръм и огън. Кога щеше да свърши цялата тая адска стихия? Усетих, че Марко се размърда, като че ли искаше да ме запита за нещо, и затова побързах да го изпреваря и изкажа съмнението си от неочакваното нападение на полицията.

— Как мислиш, има ли наистина предател?

— Има, не може да няма! — каза той ясно и категорично. — Иначе как да си обясним, че полицията ни намери точно там, дето се бяхме събрали?

— Значи, някой от нас…

— Е, да, някой от нас ни е предал, но кой — сега не мога да кажа! — заяви Марко. — Като изпратим утре другаря за София, след това ще видим… Ти на какво мнение си?

— И аз мисля така — съгласих се. — А какво ще каже другарят?

— Аз ли? — сепна се представителят на Централния комитет. — Обикновено в такива случаи има пръст предател, но невинаги, разбира се. Понякога полицията случайно узнава за това. Трябва да се почака. Сигурен съм, че са заловили някого и утре ще има арести. Вие бъдете готови, не се плашете, а спокойно посрещнете всичко, иначе… Да, иначе, ако изпаднете в паника, непременно ще се объркате и още повече ще се изложите на опасност…

Учуди ме спокойствието, с което говореше непознатият младеж. В думите му имаше предвидливост на опитен човек, врял и кипял, както се казва, в тия работи. В момента исках да блесне нова светкавица и да освети лицето на един от ония млади конспиратори, събуждали винаги у мен големи чувства на симпатия и завист защо и аз не съм силен като тях. Но бурята бе вече преминала. Чуваше се само как дъждът плиска и залива с потоци вода земята. Ние седяхме един до друг, притиснати в затопления въздух на колибата, и макар че бяхме мокри до костите, не чувствувахме студ, а само неприятно усещане, че сме принудени да седим още тук, в колибата, задържани от дъжда.

Отдаден на мисли, аз продължавах да си представям как ли би изглеждал в обикновена обстановка този млад човек. Какъв е той? Тих и кротък, зает със своята работа, или буен и непокорен, готов винаги да се бори с враговете, както съм мислил, че всички като него са именно такива хора. Доколкото го видях, той е слабичък и сух, с бледо, изпито и болезнено сгърчено лице. Какво ли работи? Има ли дом, майка, братя, сестри? Къде живее и как? От тоя унес на разсъждения ме изтръгна гласът на Марко:

— Престана… Е, хайде да вървим, докато е време, че после, като се разсъмне, ще бъде неудобно! — рече той.

Представителят на Централния комитет го последва. Последвах го и аз.

Вън лежеше тишина — дълбока, равна, ненарушавана от нищо. Небето беше очистено от облаците, вятърът бе престанал да духа и във въздуха, свеж и прохладен, се носеше острата миризма на смазани бурени и треви. Дърветата — с обрулени, голи клони. Някъде откъм хълма зад нас се показа луната, но тя не беше тъй бледа и не бягаше уплашена като снощи, когато се показваше за момент между облаците, а плуваше спокойно по планинския хребет, като че ли се наслаждаваше отвисоко на всичко, което бе станало през нощта на земята. В клоните на едно дърво пърхаха птички, писукаха и като заподскачаха от клон на клон, ни подсказваха, че скоро ще настъпи зората.

— Да бързаме! А ти, Ванко, остани тук, не бива заедно, защото… Нали знаеш? Може да се случи нещо… Е, хайде довиждане! — каза Марко и запреплита дългите си сухи крака по хлъзгавата пътека, последван от другаря си.

Огледах се. На зеленикавото небе слънцето бавно се изкачваше и надничаше от склоновете на планината. Усетих хлад и леко затреперих. Макар и измокрен целият, все още не бях се простудил и това ме зарадва. Зарадва ме, защото в собствените си очи минах за герой. Значи все пак съм здрав и издръжлив човек и ако се наложи, ще мога… Какво ще мога? Нищо не ще мога да направя, тъй като зъбите ми вече започнаха да тракат. И това не е само от студа, който ме пронизваше през дрехите, но и от страха, завладял ме постепенно. Но защо стоя още тук? Я по-добре веднага да тръгна!

В бързината не бях узнал, че съм стигнал до лозята над гробищата, не много далеч от нашата къща. Само като премина през дола, оттатък ще изляза на онова място, дето като дете съм играл заедно с другарчетата си и съм се премятал като Тарзан. Щом забелязах това, изведнъж почувствувах как успокоение се разлива по тялото ми.

Близо час вървях. Като се препъвах в коренищата и падах, като се залавях за храстите и ставах, най-после се добрах до нивите отсреща, на другия бряг. А оттук до нас имаше само някакви си петстотин крачки.

Беше съвсем разсъмнало и се виждаха крайните къщи, виждаха се и улиците, и дърветата, и градините, и хората, които бяха станали рано и шетаха насам-натам. Аз вървях бързо и гледах дано никой не ме забележи, че се връщам чак на разсъмване…

Ето и нашата къща с двете малки прозорчета, със стъкленото антре!

Обзет от радост, изтичах, преминах ниския дол, изпълнен с тиня след пороя, прекосих двора и като хвърлих мимоходом поглед към градината, дето цветята бяха клюмнали от бурята и дъжда, изкачих четирите каменни стъпала, влязох в стаичката си и се хвърлих на леглото.

Арести

На другия ден градчето се събуди с вестта за извършените арести. Аз бях спал цели двадесет и четири часа непробудно и щом излязох на улицата, научих това от първия срещнат приятел. Обзе ме такъв страх, такава непреодолима тревога, че се обърках и навярно породих у него съмнение.

Първото нещо, на което се реших, беше да отида в училището и да разбера кои са арестуваните. Из коридорите сновяха загрижено учителите, а учениците се събираха на групи, шушукаха си, водеха оживени разговори и всички бяха неспокойни.

Реших да не влизам в клас и се запътих към Сърпазар да потърся Паскал в квартирата му. Но го нямаше — беше изчезнал някъде, без каквато и да е следа. Отидох пак в училище и попитах другарите му, но и те нищо не можеха да ми кажат, а само предполагаха, че е заминал за село: видели го вчера и бил толкова блед, че съвсем не приличал на себе си. Дали и него не са арестували?

Прибрах се у дома и легнах, но и тук не можах да намеря спокойствие и разбрах, че тъй ще бъде, докато не науча истината. Но към кого да се обърна? Отидох да потърся Марко. От баба Дона, майка му, узнах, че още вчера сутринта той заминал за Плевен с един свой другар и че нямало скоро да се върне. Отново свърнах в училището и намерих Васил Цонков. И той като мен беше смутен, объркан и уплашен, но все пак дочул, че миналата нощ в бурята полицията успяла да залови четирима от нашите хора. Кои са те — Васил не знаеше, ходеха само слухове и се споменаваха имената на много другари, арестувани през следващия ден.

До вечерта бях като побъркан и скитах из улиците, дано науча нещо от някого, но колкото повече подробности узнавах, толкова повече ме обземаше отчаяние. Може арестуваните да не издържат побоя и да направят пълни признания. А това означаваше, че ще бъде разкрит не само нашият кръжок, но и цялата наша организация, в такъв случай, мислех си аз, ще дойдат и мен да арестуват…

Късно вечерта, като обикалях из градчето тъй безпомощен, аз видях, че в стаята на Паскал лампата свети. Не ми дойде никак наум, че вътре може да са другите две момчета, с които той живееше. Без да се замислям, аз се приближих, почуках на прозорчето, после изтичах по пътечката към вратата и влязох в малкото антре.

Посрещна ме Паскал. От неговото спокойствие аз усетих как силите ми се възвърнаха и краката престанаха да треперят. Зарадван, хванах ръката му и я стиснах силно.

— Къде беше? Търсих те цял ден и никъде не можах да те намеря! — рекох с упрек и поисках да вляза вътре, но Паскал прегради пътя ми и направи знак да мълча.

— Хайде, да поизлезем вън и всичко ще ти кажа! — прошепна той и като ме хвана под ръка, поведе ме към двора, а оттам излязохме на улицата и направо към реката, дето можехме необезпокоявани от никого да поговорим.

— Ходих за малко на село. Знаеш ли, мама е болна, та рекох да я видя, преди да се е случило туй-онуй с мен…

Ние вървяхме по тъмното крайбрежие и се мъчехме да запазим самообладание, но виждах, че и двамата като че ли не бяхме на себе си от вълнение, обзело ни след тая внезапна среща. Макар че се намирахме в началото на юни, беше студено и аз потръпвах, а зъбите ми чукаха от време на време, сякаш ме тресеше. Изминахме улицата, която водеше покрай брега, и се спряхме до Железния мост. Да преминем ли оттатък и отидем на Стратеш? Не, късно е вече за разходка! Решихме да се върнем. Като прекосявахме малкия площад пред тютюневия склад, Паскал ме попита:

— Кажи, Ванко, какво мислиш да правиш сега?

— По гласа му долових, че бе успял да възвърне предишната си твърдост и увереност, а с тях и способността да мисли и разсъждава.

— Не знам — свих рамене. — А ти?

— Още не съм решил, но ако положението стане сериозно, няма много да се колебая… Ти има ли къде да отидеш?

— О, разбира се! Майка ми и баща ми са в София и мога веднага да замина за там…

Паскал ме погледна изненадан.

— Че какво се бавиш? Тръгвай още утре, иначе… може да стане късно…

— Ами училището? Нали не съм завършил учебната година!

— Ха! Училището ли? — засмя се той неприятно и, както ми се стори, подигравателно. — Кой ти гледа в такива случаи училището? Ами ако те арестуват, тогава?… Все едно че няма да завършиш годината! Така поне ще можеш да се прикриеш и после, като мине време, ще се прехвърлиш, това лесно може да се нареди… Ти как си с бележките, а?

— Изпитан съм по всички предмети.

— Видиш ли? А се колебаеш! — рече Паскал с упрек. — Аз ако съм на твое място, минутка няма да се бавя, защото… нищо не се знае какво ще последва. Разбираш ли?

Отново замълчахме и отново настъпи тишина. Тръгнахме бавно един до друг. Бях започнал да се успокоявам, но като чух как той тежко въздъхна, домъчня ми за него. Струваше ми се, че ми дава съвети, а сам не знае що да прави. И затова наруших мълчанието и не го оставих сам с мислите му.

— А ти… какво смяташ за себе си, а? — попитах аз.

Паскал се сепна, като че ли събуден от сън.

— Аз ли? — каза той замислено. — Моята никак не е лесна!

— Защо?

— Ами защото няма къде да отида, пък смятам освен това, че не е нужно. Решил съм, ако ме потърсят, да избягам и стана нелегален, а после… Хм! То се знае, после ще видя какво може да се направи, а сега… сега хайде, Ванко, да си отидем, че може да направим впечатление…

Разделихме се и аз бързо закрачих из тъмните и пусти улици към дома. Прибрах се, но не запалих лампата и легнах неразсъблечен. Дали ще дойдат тая нощ да ме арестуват? Ако дойдат, разбира се, не бива да им се давам в ръцете и ще трябва да бягам… Да, ще бягам! Но ще се наложи най-напред да се отбранявам. Аз имах браунинг, който криех под покрива на къщата, и с него реших да окажа съпротива. Все пак никак не бях спокоен и трябваше да проверя в какво състояние се намира оръжието ми.

Като се проврях през дупката, аз се качих на тавана, измъкнах пакета, в който бях увил браунинга, и слязох в стаята си. Разкъсах с треперещи ръце амбалажната хартия, развих парцалчетата и го взех в ръце.

Той беше новичък и запазен, грижливо смазан, и аз му се радвах като дете на своята играчка — радвах се и на блясъка му, и на лъскавото стоманено дуло. В пакета имаше три кутии с патрони. Извадих пет, поставих ги в пълнителя и го заредих. Сега нека дойдат! Ще ги посрещна достойно и ще видим кой кого: те ли мене или аз тях? А накрая, ако не издържа и няма никакъв изход за спасение, ще налапам цевта и… край! Край на живота! При тая мисъл изтръпнах, но се примирих с хладната пресметливост на човек, решен на всичко, дори и на тая последна рискована стъпка…

Беше минало полунощ. Аз все още седях пред масата, стисках здраво браунинга и чаках. Кого? И защо? Най-после ми стана срамно и неудобно от самия себе си, че се страхувам повече, отколкото би трябвало да се страхува един революционер, хвърлих пистолета на масата, съблякох се и се отпуснах върху мекото пружинено легло.

Тревожна нощ

Лежах със затворени очи, но не можех да заспя. Все ми се струваше, че някой ходи из двора и дебне, че ей сега ще почука на вратата и дрезгав глас ще извика да отворя. Аз ставах, отивах до прозореца, надничах вън, но там беше тихо и пусто. Само веднъж се мярна на лунната светлина една черна котка, която пъргаво изтича нанякъде. Върнах се в леглото и отново се опитах да заспя. „Сигурно утре сутринта рано ще дойдат — мислех си. — И тогава ще им покажа кой съм аз, а сега нека се опитам да подремна, за да бъда бодър и с пълни сили…“

Пред умореното ми, изтощено съзнание се мяркаха различни образи на хора, с които съм се срещал в живота си. Ето, появи се майка ми — такава, каквато я познавах още от дете: дребничка и пъргава, с мъничко, овално и некрасиво лице с чип нос и живи очи, после дойде ред на баща ми, прегърбен и бавен в движенията, пиян и развеселен, но в други дни, което рядко се случваше, мълчалив и мрачен, сърдит като че ли на целия свят, после… после се появи образът на сестра ми Милка, така неясен и смътен, че едва можах да я позная и различа от другите момичета, нейни другарки, и вече съвсем накрая — баба, вуйчо Петко, леля Елена, братовчед ми Петко, леля Христина, Георги… Но къде е Цачо, моят най-добър и неразделен другар? Ах, ето го! И той като другите идва при мен все мълчалив и клати укорително глава, а аз не мога нищо да му кажа и да го убедя, че другояче не съм могъл да постъпя…

„Но защо ти скри от мен? — питаше ме Цачо. — Защо не ме повика и аз да взема участие в борбата?“

„Защото ние се разделихме… помниш ли, когато ти ме обиди вечерта след серенадата… и оттогава нашите пътища се разминаха“ — отговорих и чувствувах, че не бях прав, но нямах друг начин за оправдание.

По едно време трепнах и разбрах, че това е било сън и че съм заспал, но колко време съм прекарал тъй, в полубудно състояние? Все пак не бива повече да се поддавам на тая слабост и да заспивам! Ами ако в това време дойдат и ме изненадат?

Аз станах и като рискувах да привлека вниманието на всеки, който минава по улицата, запалих лампата, седнах на масата и се опитах да дочета книгата, която бях започнал преди няколко дни. Това беше романът „Идиот“ от Достоевски.

Образът на Княз Мишкин, на Идиота, изплува, целият погълнат от любовта му към Настася Филиповна, към оная окаяна жена, чието величие във всяка мисъл, във всяка дума не може да не блесне наред с величието и благородството на този, когото всички смятаха за идиот, а всъщност беше най-чистата и най-светлата личност… И увлечен в разкриването на неповторимата правда на живота, аз бях забравил опасността, която висеше над мен. Чух, вън заскърцаха коли и се разнесоха гласове на хора, които отиваха рано на работа в полето.

Угасих лампата и легнах. Какво ще стане с мен? Ще успея ли да избягна грозящата ме опасност или и аз като другите момчета ще заплатя скъпо за правото да имам свои мисли, свои идеи?

Продължавах да лежа все с отворени очи и да гледам в една точка на тавана. Нима ще се наложи да се простя с тая стая, този дом, този двор със зеленчуковата и овощната градина? Нима целият град, в който съм се родил и отрасъл, в който съм прекарал най-хубавите години от моя живот — моето скъпо детство, — ще остане завинаги далеч? Не може ли да не се скитам немил-недраг по чуждите градове?

София! Тя винаги ме е мамела, но никога не съм пожелавал да напусна заради нея Ловеч и да се преселя там. Все съм мислил да отида през ваканцията за някой и друг ден при родителите си, да си отпочина, а после да се върна пак тук. Ето че сега се налага да бягам, да бягам и да се спасявам…

Ще ми бъде ли мъчно за моите другари — за Цачо, за Славе, за Митко, за Методи и Цветан? Сигурно много ще страдам без тяхната близост и приятелство! Но какво да се прави — такъв е неумолимият закон на борбата! В живота няма само добро, а има и зло, и то сполетя и мен…

Отново станах и отново запалих лампата. Започнах да се разхождам напред-назад от прозореца до вратата и обратно. По едно време излязох вън, поразходих се около къщата и се спрях пред цветните лехи.

Не видях, но усетих, че някой застана до оградата и ме наблюдава съсредоточено. Обърнах се. Беше съседката ни, леля Мица, която неведнъж ми е помагала в отсъствие на мама. Тя беше излязла рано, за да полее градината, и като ме е видяла да стоя самотен, нейното добро сърце не е издържало и ето че сега още боса, наметната само с шал, продължаваше да ме гледа с майчинска тревога в очите.

— Защо не спиш, Ванко? — попита тя тихо. — Гледам, лампата ти цяла нощ свети и ти вътре все ходиш, ходиш…

— О, не, лельо Мицо, това беше само на разсъмване, а иначе аз лежах, но не ми се спеше…

— А какво те измъчва, сине? За майка си ли тъжиш, а?

Забавих отговора.

— Какво да ти кажа? Мисля и за мама, и за много други работи. Лельо Мицо, ти вчера целия ден ли си беше у дома?

— Ами че къде другаде да ида, сине? — Тя ме погледна изпитателно. — Защо питаш, а?

— Тъй, искам да знам не е ли ме търсил някой…

— Не, никой, ама ти повече не закъснявай нощем, че нали виждаш какво става в града? Всеки ден арестуват нови хора, повече ученици, и не дай боже да се случи нещо с теб, майка ти, горката, от мъка ще умре… А ти не ходиш ли вече на училище?

— Разпуснаха ни — излъгах аз и усетих как се зачервявам целият от срам, — нямам никакви изпити и затова така…

— Аха, аха! — и добрата жена поклати глава. — Все пак не излизай нощем и се пази! Миналата нощ беше ходил някъде, видях, като се върна на разсъмване… в дъжда, в бурята… и беше целият мокър, ама ти… прощавай, задето аз тъй… Нали замествам майка ти!

Благодарих й за грижите и я помолих да казва на всеки, който дойде да ме търси, че съм отишъл на гости у свой приятел на село и че ще се върна оттам чак есента…

— Добре, добре — кимна тя усмихната, — а ти, като си дойдеш, обади ми се!

Влязох в стаята, седнах на леглото и стиснах с ръце главата си. Ушите ми свиреха, виеше ми се свят. „От умора и безсъние трябва да е!“ — мислех аз.

Дълго седях тъй, дълго разсъждавах, но нищо друго не можах да измисля, освен че трябва веднага, още тая сутрин, докато е време и не са дошли да ме потърсят, да замина при мама и тате в София. Влакът тръгваше в осем, а сега бе шест и половина — значи имах достатъчно време, за да се приготвя. И както седях отпуснат и без воля, аз скочих, без да се колебая повече, започнах да стягам багажа си и да се готвя за заминаване.

Бягството

Натъпках дрехите си в едно куфарче, зарових браунинга в градината, хвърлих за последен път поглед към масата с учебниците и тетрадките, после огледах стаята с такова вълнение, че едва ли не заплаках, и излязох на улицата, напуснах бащината си къща. Най-напред помислих да не отивам на гарата, а за всеки случай да се кача на влака от близкото село Омаревци и оттам да продължа за София, но като поразмислих и се убедих, че щом досега не бяха ме арестували, навярно и днес няма да ме търсят, реших да тръгна от Ловеч.

Така и направих.

Влакът потегли точно в определеното време и аз с въздишка се отпуснах на седалката. В купето бях сам и това ме успокояваше. Но по едно време се мярна млад мъж с изострено птиче лице и тънички мустачки. Той надникна в купето, спря на мен продължително поглед с мъничките си очички, сякаш се мъчеше да отгатне какви мисли ме вълнуват. Аз се престорих на безразличен, но усетих дишането ми да става по-ускорено, а сърцето ми да бие по-често.

Успокоих се едва когато забелязах, че в съседното купе има някаква девойка и че двамата пътуват като годеници. Разбрах, че не бива повече да се вълнувам и плаша, ако не искам да обърна внимание на другите.

Влакът засили своя ход и с трополене мина по моста над Гознишката бара. Ето и гробищата, дето неведнъж съм идвал и съм прекарвал с часове в спокойствие и размисъл! Ето и дерето с изровеното от пороищата корито… Тук аз съм скитал още като дете, играл съм заедно с моите другарчета, любувал съм се на природата и съм се чувствувал щастлив!

Отгоре, от Червен бряг, дето са лозята и дето също съм бродил заедно с Цачо и другите момчета от нашата махала, Ловеч се виждаше целият като на длан.

Не, не познавам по-хубаво, по-мило и по-скъпо място от това!

Там, на Стратеш, сред люляците, аз за пръв път се почувствувах влюбен. Сега по тях копнее душата ми, връщат ме моите мисли, тегли сърцето ми…

А Башбунар с неговите прохладни сенки и студена, бистра вода? А Хисаря, Вароша, Дръстене и Дикисаня? А моята родна махала Хармането? Те оставаха далеч зад мен и с тях в бъдеще ще ме свързват само спомените. Как ли ще ме посрещне София? От големия и непознат град аз изпитвах страх, но в същото време и любопитство, и желание да го видя, да го опозная…

Седнал до прозореца на вагона, гледах навън и се мъчех да разкрия бързо променящата се картина. От дясната ми страна се виеше като блеснала на слънцето синя лента Осъм, а от лявата се простираха обширни поля с избуяла ръж и едва поникнала царевица с остри, мечовидни листа. Локомотивът пъхтеше, набираше сили по нанагорнището и аз все повече и повече се отдалечавах от родния ми град.

В джоба на ученическата куртка беше бележникът ми, с който щях да се представя в новото училище. Аз бях уверен, че и в него ще ми потръгне тъй, както в Ловешката гимназия. Но дали щях да намеря добри другари и приятели?

Оставих в Ловеч Цачо, оставих Слави Куцаров, Митко Лепавцов, Методи Цветнолюбов, Любен Цветаров, оставих Кольо Чорлето, Нанко Бумчето, Данчи Пенеса, оставих Борис Динчиски, Надка, Верка… Особено мъчно ми беше за Паскал, който нямаше къде да отиде, и затова и щеше да стане нелегален, щеше да потърси четниците и да се присъедини към тях. Милият, скъпият Паскал! Защо съдбата те е осъдила да живееш в такава бедност, че да не можеш дори да спасиш живота си?

Стиснал зъби до болка, продължавах да гледам през прозореца и вече усещах как сълзите ми напират в очите и гъста мрежица забулва погледа ми. Не, не бива да плача! Аз съм мъж, аз съм борец, революционер, готов на всякакви изпитания…

Отворих прозореца. Вятърът развя кичур от косата ми, погали лицето ми и на мен ми стана някак по-леко. Обърнах глава. Далече, далече там, зад извития като гърбица на камила хълм, се намираше моят роден град и в един миг аз размахах ръка за прощален поздрав.

Сбогом, сбогом, Ловеч! Дали ще те видя някога пак? Не се съмнявам, ще дойде това време…

Ще се върна аз в спомените си при теб и тогава ще изпея най-хубавата си песен, песента за града на люляците, дето момчето с чистото сърце и жадния за светлина поглед видя колко е красив светът и че за да го направи още по-красив, трябва да се бори срещу неправдите в живота. Само тъй момчето от малкия град ще бъде доволно и ще оправдае своето съществование, смисъла и значението на своята борба, само тъй ще разбере, че мечтите, стремежите и желанията му не са отишли напразно, че дните и нощите, прекарани над книгите и тетрадките, не са загубени, че има и нещо друго, което го прави истински човек, и че това друго е благополучието и щастието на всички хора по земята.

Допълнителна информация

$id = 10312

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Иван Мартинов

Заглавие: Момчето от малкия град

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1978

Тип: сборник повести

Националност: българска (не е указано)

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: 25.V.1978

Редактор: Цветан Пешев

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Роза Халачева

Коректор: Мария Лазарова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11255