Рей Бредбъри
100 разказа

Пиян, и в разпореждане на колело

Въведение от Рей Бредбъри

През 1953 г. написах една статия за „Нейшън“, в която защитавах работата си като писател фантаст, макар етикетът да бе приложим може би едва към една трета от продукцията ми за една година.

Няколко седмици по-късно, в края на май, получих писмо от Италия. На гърба на плика с тънък като паяжина почерк бе написано следното:

В. Berenson

I Tatti, Settignano

Firenze, Italia

Обърнах се към жена си.

— Господи, нима това наистина е от онзи Беренсон, великият авторитет по история на изкуството?!

— Отвори го — каза жена ми.

Отворих го и зачетох:

Уважаеми г-н Бредбъри,

През осемдесет и деветте си години живот за първи път пиша писмо като почитател. Току-що прочетох статията ви в „Нейшън“ — „След утрешния ден“. За първи път чета творец в която и да е област на изкуството да заявява, че за да работи съзидателно, човек трябва да се отдаде на работата си, да й се наслаждава като на лудория или на вълнуващо приключение.

Колко различно от тружениците в тежката промишленост, в каквато се е превърнал писателският занаят!

Ако ви се случи да посетите Флоренция, отбийте се да се видим.

Искрено ваш, Б. Беренсон

И тъй, на тридесет и три годишна възраст аз имах своя гледна точка, стил и начин на живот, одобрен от човек, който ми бе станал като втори баща.

Имах нужда от това одобрение. Всички се нуждаем от някой по-издигнат, по-мъдър и по-стар, който да ни каже, че изобщо не сме луди, че всичко, което правим, е нормално. Не нормално, по дяволите — а чудесно!

Лесно е да се съмняваш в себе си, защото щом чуеш какво казват други писатели, други интелектуалци, все ти иде да се изчервиш виновно. Писането би трябвало да е тежко, мъчително, ужасно изпитание, невероятна всеотдайност и никакво свободно време.

А моите разкази просто ме водят през живота. Те викат, аз ги следвам. Изтичват и ме ухапват по крака — и аз реагирам, като записвам всичко случило се по време на ухапването. Свърша ли, идеята е свободна и полита нанякъде.

Точно такъв живот живях. Пиян, и в разпореждане на колело, както бяха записали в един ирландски полицейски доклад. Пиян от живот, без да знаеш какво те очаква. Но въпреки това си тръгнал, още преди зазоряване. А самото пътуване? Абсолютно равни дози ужас и весело ликуване.

 

Когато бях тригодишен, майка ми ме мъкнеше на кино по два-три пъти седмично. Първият филм, който гледах, бе „Гърбушкото от Парижката Света Богородица“ с Лон Чейни. В онзи далечен ден на 1923 г. страдах от трайно изкривяване на гръбнака и на въображението. Оттогава се почувствах близък и родствен с всичко тъмно и мрачно. Гледах безброй пъти всички филми на Чейни само и само за да усетя насладата на страха. Фантомът на операта цял живот крачи край мен с аленото си наметало. А когато не бе той, на негово място идваше ужасната ръка, която се появяваше иззад библиотеката в „Котката и канарчето“ и ме приканваше да намеря още скрит мрак в книгите.

После бях влюбен в чудовища, скелети, циркове, панаири, динозаври и — накрая — в червената планета Марс.

От тези примитивни тухли изградих живот и кариера. И именно продължаващата ми любов към всички онези изумителни неща е причина за появата на всичко хубаво в съществуванието ми.

С други думи, аз не се чувствах неудобно в цирковете. А някои хора се чувстват неудобно. Цирковете са шумни, просташки и миришат, ако е топло. Когато са на четиринайсет и петнайсет години, много хора се лишават от любовта си, захвърлят един по един древните си интуитивни вкусове, и когато станат възрастни, у тях няма и следа от веселбата, жара, увлечението, живеца. Други са ги критикували, а после самите те са започнали да се критикуват и да се чувстват неудобно. Когато циркът пристигне в пет часа в студеното и тъмно лятно утро и се чуят звънците му, те не скачат от леглата си и не тичат навън, а просто се обръщат в съня си. И животът отминава.

Аз обаче скачах и тичах. Научих, че съм прав и че всички останали грешат, когато бях на девет. През онази година на сцената се появиха комиксите за Бък Роджърс и аз моментално се влюбих в него. Събирах изрезки и бях от луд по-луд. Приятелите ми ме критикуваха. Подиграваха ми се. Скъсах изрезките. Близо месец бродех из училище като зашеметен и опустошен. Един ден избухнах в сълзи и се запитах що за бедствие се е стоварило отгоре ми. Отговорът бе — Бък Роджърс. Беше си отишъл и животът просто не си заслужаваше да се живее. Следващата ми мисъл бе — това не са мои приятели, те ме накараха да скъсам изрезките, а с тях и собствения си живот. Те са мои врагове.

Отново се заех да събирам историите. Оттогава животът ми стана щастлив. Защото тогава започнах да пиша научна фантастика. Оттогава никога не обръщах внимание на онези, които критикуваха интереса ми към космическите пътешествия, панаирите и горилите. Случи ли се подобно нещо, взимам си динозавъра и напускам стаята.

Защото всичко това е тор. Ако не бях напълнил очите и главата си с всичко това за цял живот, стигнеше ли се до изразяване на идеите ми на хартия, до свързването на думи, сигурно щях да избълвам тон цифри и половин тон нули.

Разказът „Велд“, включен в този сборник, е чудесен пример за това какво става в глава, пълна с образи, митове и играчки. Навремето седнах пред пишещата си машина и написах думите „Детска стая“. Но къде беше тази стая? В миналото? Не. В настоящето? Едва ли. В бъдещето? Да! Е, тогава как би изглеждала стая за игри от бъдещето? Започнах да пиша, въртях разказа около стаята. Всяка нейна стена би трябвало да е огромен телевизор, същото се отнасяше и за тавана. Щом влезе в нея, детето може да извика: „Нил! Сфинкс! Пирамиди“ — и те се появяват около него с пълен цвят, със звуци и — защо не? — невероятни топли аромати, миризми и воня — каквото си избереш!

Всичко това ми хрумна за няколко секунди бързо тракане по клавишите. Знаех стаята, сега се нуждаех от герои в нея. Написах герой на име Джордж и го замъкнах в кухнята от бъдещето, където жена му се обърна и каза:

— Джордж, би ли погледнал детската? Май е счупена…

Джордж и съпругата му тръгват по коридора. Следвам ги, блъскам по клавишите като луд, без да имам представа какво предстои. Двамата отварят вратата и влизат.

Африка. Горещо слънце. Лешояди. Мърша. Лъвове.

След два часа лъвовете изскочиха от стените на детската и изядоха Джордж и жена му, докато техните закърмени с телевизия деца си седяха и пиеха чай.

Край на свързването на думи. Край на историята. Експлозия на една идея. Целият разказ бе завършен и почти готов за изпращане за около 120 минути.

Лъвовете в стаята, те откъде се появиха?

От лъвовете, които бях открил в книгите в градската библиотека, когато бях на десет. От лъвовете, които бях видял в истинските циркове, когато бях на пет. От лъва, който дебнеше в „Онзи, който получава шамар“ с Лон Чейни от двайсет и четвърта година!

Двайсет и четвърта? — ще се усъмните вие. Да, именно двайсет и четвърта. Не го бях гледал пак до миналата година. Но веднага щом се появи на екрана, разбрах откъде са се появили лъвовете ми във „Велд“. Бяха се крили, бяха чакали, бяха намерили убежище в интуитивната ми същност през всички тези години.

Аз съм от онези особени чудаци — мъж с дете в него, което запомня всичко. Помня деня и часа, в който се родих. Помня как бях обрязан на втория ден след раждането си. Помня как сучех от гръдта на майка си. Години по-късно попитах майка си за обрязването. Разполагах с информация, която не ми е била предавана, а и няма причина да се предава на едно дете, особено в онези все още викториански времена. Наистина ли съм бил обрязан някъде извън болницата? Да. Баща ми ме отнесъл в кабинета на доктора. Спомням си доктора. Спомням си и скалпела.

Написах разказа „Малкият убиец“ двайсет и шест години по-късно. В него става дума за бебе, родено с напълно развити сетива, изпълнено с ужас от насилственото му изхвърляне в един студен свят и отмъщаващо на родителите си, като пълзи тайно нощем и в крайна сметка успява да ги унищожи.

Всъщност кога започна всичко това? Имам предвид писането. През зимата, есента и началото на зимата на 1932 г. По онова време бях натъпкан с Бък Роджърс, романите на Едгар Райс Бъроус и нощния радиосериал „Чанду вълшебникът“. Чанду казваше заклинанията, физиката ме призоваваше, а Далечният изток и всякакви странни места ме караха да сядам вечер и да записвам по памет сценариите от всяко предаване.

Но цялата бъркотия от магия, митове и падане при бронтозаврите, за да се издигна като Ла от Опар, бе разтърсена и приведена в движение от един човек — господин Електрико.

Пристигна с един оръфан евтин панаир — Съчетаните представления на братята Дил — в Деня на труда през 1932 г., когато бях на дванайсет. Три вечери подред господин Електрико сядаше на електрическия си стол и по него пускаха десет милиарда волта най-чисто синьо пращящо електричество. Той протягаше ръце към публиката, очите му горяха, бялата му коса щръкваше във всички посоки, между зъбите му прескачаха искри, той размахваше меч като Екскалибур над главите на хлапетата и ги посвещаваше в рицари с огън. Когато дойде при мен, ме потупа по рамената и после по носа. Мълнията прескочи в мен. А господин Електрико изкрещя: „Живей вечно!“

Реших, че това е най-страхотната идея, която съм чувал. На следващия ден отидох да видя господин Електрико под предлог, че евтиният фокус, който си бях купил от него, не работи. Той го поправи, след което ме разведе из шатрите, като крещеше към всяка: „Без мръсотии“, преди да влезем и да се запознаем с джуджета, акробати, дебели жени и Изрисувани мъже.

Разходихме се до езеро Мичиган, седнахме на брега, господин Електрико сподели своите малки философии, а аз — своите големи. Така и не разбрах защо се отнесе така с мен. Но той слушаше, или поне изглеждаше, че слуша, може би защото бе далеч от дома си, може би защото имаше син някъде, или пък нямаше и искаше да има. Както и да е, каза, че е разпопен презвитериански свещеник, че живеел в Кайро, Илинойс, и че мога да му пиша, когато пожелая.

Накрая ми съобщи нещо важно.

— Срещали сме се и преди — каза ми. — Ти бе най-добрият ми приятел във Франция през осемнайсета и умря в ръцете ми в битката за Ардените. А ето те сега отново, прероден като момче, с ново име. Добре дошъл!

Разделих се с господин Електрико и тръгнах, олюлявайки се, към къщи, дарен с два чудесни дара — че съм живял преди (и ми е разказано)… и че по някакъв начин съм се опитал да живея вечно.

А след няколко седмици започнах да пиша първите си къси разкази за планетата Марс. Оттогава не съм спирал нито за миг. Бог да благослови господин Електрико, катализатора, където и да се намира.

 

Ако разгледам всеки аспект на всичко казано дотук, почти неизбежно би трябвало да започна с таванската стаичка. Докато станах на двайсет и две или двайсет и три, пишех разказите си до късно след полунощ — необичайни истории за призраци и привидения, за неща в буркани, които бях виждал във вмирисани на кисела пот панаири, за приятели, изгубени във вълните на езерата, за съпрузи в три сутринта, които трябваше да летят нощем, за да не бъдат убити от светлината.

Трябваха ми много години, за да се измъкна от таванската стаичка, където трябваше да се справям със собствената си смъртност (основна тийнейджърска грижа), и да стигна до дневната, а оттам — до моравата пред къщата, слънчевите лъчи и глухарчетата, готови за приготвяне на вино.

Излизането на моравата и събиранията с роднините на Четвърти юли ми дадоха не само историите за Грийн Таун, Илинойс, но и ме запратиха към Марс; последвах съвета на Едгар Райс Бъроус и Джон Картър и взех с мен багажа от детството, чичовците, лелите, мама, татко и брат ми. Всъщност, когато стигнах на Марс, те вече ме чакаха там — или пък бяха марсианци, които приличаха на тях. Разказите за Грийн Таун, намерили място в неочаквания роман „Вино от глухарчета“, и разказите за Червената планета, наблъскали се в другия случаен роман „Марсиански хроники“, бяха писани през същите години, в които тичах до бъчвата за дъждовна вода до къщата на дядо ми и баба ми, за да загреба от нея всички спомени, митове и асоциации от онова време.

Успоредно с това пресъздавах роднините си като вампири, обитаващи градче, подобно на онова от „Вино от глухарчета“, мрачен първи братовчед на градчето на Марс, където загина Третата експедиция. Така животът ми минаваше по три начина — като градски изследовател, космически пътешественик и скитник с американските братовчеди на граф Дракула.

Давам си сметка, че не съм споменал почти нищо за едни други създания, които се разхождат из този сборник и се появяват в кошмари, за да пропаднат в самота и отчаяние — динозаврите. От седемнайсетата до трийсет и втората си година написах пет-шест разказа за динозаври.

Една вечер, докато двамата с жена ми се разхождахме по плажа във Венис, Калифорния (живеехме там в един апартамент за младоженци срещу тридесет долара месечно), се натъкнахме на останките на градския кей и подпорите, релсите и въжетата на старо увеселително влакче, рухнало на пясъка и постепенно изяждано от океана.

— Какво прави този динозавър на плажа? — възкликнах.

Жена ми, съвсем благоразумно, нямаше отговор.

Отговорът дойде на следващата вечер, когато се събудих от нечий зов. Станах, заслушах се и чух самотния глас на сирената на Санта Моника, която надаваше отново и отново жалния си вой.

Ама разбира се! Динозавърът е чул сирената, взел я е за друг динозавър, надигнал се е от дълбокото минало, тръгнал е на дълъг път за любовната среща… и открива, че това е само сирена, и умира с разбито сърце на брега.

Скочих от леглото, написах разказа и още същата седмица го пратих на „Сатърди Ивнинг Поуст“; не след дълго вестникът го публикува под заглавие „Чудовището от 20000 фатома дълбочина“. Две години по-късно разказът „Сирената“ от този сборник се превърна във филм.

Разказът бе прочетен през 1953 г. и от Джон Хюстън, който се свърза с мен и ме покани да напиша сценария за новия му филм „Моби Дик“. Приех и продължих от едното чудовище към следващото.

Заради „Моби Дик“ се заех да изследвам живота и творчеството на Мелвил и Жул Верн и сравних лудите им капитани в едно есе, написано като представяне на нов превод на „Двадесет хиляди левги под водата“ („Капитан Немо“). Прочитането му през 1964 г. по време на Световния панаир в Ню Йорк ме натовари с изграждането на концепции за целия горен етаж на американския павилион.

Заради павилиона от „Дисни“ ме наеха да помогна за изграждането на сънищата, които влязоха в Космически кораб Земя, част от Епкот — постоянен парк, който отвори през 1982 г. В тази сграда наблъсках историята на човечеството, излязло от зората на времето и хвърлящо се в буйното космическо бъдеще.

В това число и динозаврите.

Цялата ми дейност, цялото ми израстване, всичките ми нови работи и любови бяха породени от онази първоначална примитивна любов към зверовете, с която се сблъсках, когато бях на пет, и която пазех грижливо, когато бях на двайсет, двайсет и девет и трийсет.

Разлистете разказите и сигурно ще намерите една-две случки, случили се със самия мен. През по-голямата част от живота си се съпротивлявах на поръчения да ида някъде и да „попия“ местния колорит, местните жители, вида и усещането за страната. Отдавна съм научил, че не гледам директно, че подсъзнанието ми върши по-голямата част от „попиването“ и че ще минат години, преди да се появят някакви годни за използване впечатления.

На младини живеех в един жилищен блок в испанския квартал в Лос Анджелис. Повечето от латино-разказите ми бяха написани години след като се бях изнесъл оттам с едно-единствено ужасяващо изключение. В края на 1945 г., когато Втората световна война бе току-що свършила, един приятел ме покани да го придружа до Мексико Сити с разнебитения му Форд V-8. Напомних му обета за бедност, наложен ми от обстоятелствата. Той се нахвърли върху мен, нарече ме страхливец и се зачуди толкова ли не мога да събера кураж и да изпратя за публикуване три-четири разказа, които крия така или иначе. Причина за криенето — разказите бяха отхвърлени един-два пъти от различни списания. Подритван от приятеля си, изтръсках прахта от разказите и ги изпратих под псевдонима Уилям Елиът. Защо този псевдоним ли? Защото се страхувах, че някои манхатънски издатели може да са срещали името Бредбъри на кориците на „Странни истории“ и ще подходят с предубеждение към „евтиния“ писател.

Изпратих три разказа на три списания през втората седмица на август 1945 г. На 20 август продадох един разказ на „Чарм“, на 21 август — на „Мадмоазел“, а на 22 август, точно на двайсет и петия ми рожден ден — на „Колиърс“. Общата сума възлизаше на хиляда долара — все едно днес да получиш запис за десет хиляди.

Бях богат. Или толкова близко до богатството, че бях направо втрещен. Разбира се, това бе повратна точка в живота ми и побързах да пиша на редакторите на трите списания, като признах кое е истинското ми име.

И трите разказа влязоха в „Най-добрите американски разкази за 1946 г.“ на Марта Фоли, а на следващата година един от тях бе публикуван в сборника в памет на О’Хенри, издаден от Хершел Брикел.

Тези пари ме отведоха до Мексико, до Гуанахуато и мумиите в катакомбите. Преживяното така ме нарани и ужаси, че едва дочаках да се махна от Мексико. Мъчеха ме кошмари, че умирам и трябва да остана в залите на мъртвите редом с другите навързани тела. За да се пречистя, съвсем инстинктивно написах „Следващият в редицата“. Това бе един от малкото случаи, когато преживяното даде плод почти тутакси.

Стига толкова за Мексико. Какво ще кажете да се преместим в Ирландия?

В сборника има всякакви ирландски истории, защото за шестте месеца живот в Дъблин установих, че повечето ирландци имат най-различни начини да се справят с ужасния звяр на име Реалност. Можеш да се втурнеш насреща му с рогата напред, което е наистина страховита работа, или пък да се плъзнеш около него, да го побутнеш, да потанцуваш, да изпееш песен, да напишеш приказка, да продължиш бърборенето, да напълниш джобната бутилка — все ирландски клишета, но всяко от тях е самата истина в онова отвратително време и несигурна политическа обстановка.

Научих всички просяци по улиците на Дъблин — онези край моста О’Конъл с маниашките си латерни, ставащи повече за кафемелачки, отколкото за инструменти, както и онези, които си деляха единственото бебе сред цялото племе подгизнали от дъжда несретници — виждаш бебето един час в горния край на Графтън Стрийт, на следващия — пред хотел „Роял Хайберниън“, а в полунощ — край реката. Никога не съм си помислял, че ще пиша за тях. После нуждата да вия и плача от ярост ме накара една нощ да скоча и да напиша „Отрочето на Макгилъхи“ заради ужасните подозрения и молбите на един ходещ в дъжда призрак, които просто трябваше да бъдат описани. Посетих някои от старите изгорени имения на едрите ирландски земевладелци и чух историята за един „палеж“, който не минал съвсем както трябва, в резултат на което се появи „Ужасният палеж в Имението“.

„Спринт преди химна“ се написа години по-късно, когато една дъждовна вечер си спомних безбройните пъти, когато двамата с жена ми спринтирахме навън от дъблинските кина и разблъсквахме деца и старци само и само да успеем да се доберем до изхода, преди да зазвучи националният химн.

Но как започнах? От годината на господин Електрико пишех по хиляда думи на ден. В продължение на десет години пишех поне по един разказ на седмица, като смътно предполагах, че накрая ще дойде ден, в който ще трябва просто да направя път на идеята и да оставя перото да си свърши работата.

Денят настъпи през 1942 г., когато написах „Езерото“. След десет години грешки най-внезапно дойде подходящата идея, подходящата сцена, подходящите герои, подходящият ден, подходящото творческо време. Написах го навън, бях изнесъл пишещата си машина на моравата пред къщата. В края на часа, за който написах разказа, ме побиваха тръпки и се обливах в сълзи. Знаех, че съм написал първия наистина добър разказ в живота си.

В началото на двайсетте си години следвах следния график. В понеделник написвах първа чернова на нов разказ. Във вторник — втора. В сряда — трета. В четвъртък — четвърта. В петък — пета. А в събота по обед пращах по пощата шестата и последна версия в Ню Йорк. В неделя ли? Тогава си мислех за всички шантави идеи, борещи се за вниманието ми, чакащи под капака на тавана, уверени заради „Езерото“, че скоро ще ги пусна да излязат.

Може да изглежда механично, но не беше. Идеите ми ме принуждаваха на това. Колкото повече пишех, толкова повече ми се искаше да пиша. Ставаш ненаситен. Обхваща те треска. Чувстваш се радостен и жив. Не можеш да спиш през нощта, защото твоите идеи-зверове искат да излязат и не те оставят на мира. Изживяването е невероятно.

Имаше и друга причина да пиша толкова много — евтините списания ми плащаха между двайсет и четирийсет долара на разказ. Животът ми едва ли можеше да се нарече комфортен. Трябваше да продам поне един, или по-добре два разказа на месец, за да покрия разходите си — хотдог, хамбургер, билети за трамвая.

През 1944 г. бях продал около четирийсет разказа, но доходите ми за цялата година възлизаха едва на 800 долара.

Изведнъж се сещам, че не съм коментирал доста работи от този сборник. Интересен е например „Черното виенско колело“, защото в началото на една есен преди доста години се промени от разказ във филмов сценарий, а после в романа „Чувствам, че идва нещо зло“.

„Сбогуването“ е истинската история на моята прабаба, която наближаваше осемдесетте, когато нареди керемидите на покрива, след което легна в леглото си, когато бях на три, сбогува се с всички и заспа.

„Обаждане в Мексико“ се появи, след като един следобед през лятото на 1946 г. отидох да видя мой приятел и когато влязох в стаята, той ми подаде телефонната слушалка и ми каза: „Слушай“. Заслушах се и чух звуците на Мексико Сити на две хиляди мили от нас. Прибрах се вкъщи и написах за телефонното си преживяване на един приятел в Париж. Бях някъде по средата, когато писмото се превърна в разказ, за да бъде пратен по пощата още същия ден.

„Скелет“ е продукт от едно посещение при доктора, когато бях на двайсет и две с оплаквания от болки във врата и гърлото. Докоснах всяко сухожилие и мускул. Докторът направи същото и попита:

— Знаеш ли от какво си болен?

— От какво?

— Много лош случай на откриване на ларинкс — отвърна той. — Всички откриваме в един или друг момент различни сухожилия и кости в телата си, за които изобщо не сме подозирали. Същото е и с теб. Изпий един аспирин и се прибери.

Прибрах се. Усещах лактите си, глезените, ребрата, гърлото и продълговатия си мозък.

„Скелет“, историята на борбата между един човек и скритите му кости, се написа същата вечер.

„Пикасово лято“ е резултат от една разходка по брега с приятели и жена ми един късен следобед. Вдигнах една клечка от сладолед, нарисувах нещо в пясъка и казах: „Нямаше ли да е ужасно, ако през целия си живот си искал да имаш Пикасо и най-ненадейно се натъкваш на него на плажа, докато рисува митични същества в пясъка… твоят собствен Пикасо «гравира» направо пред очите ти…“

Завърших разказа за Пикасо на плажа в два през нощта.

Хемингуей. „Папагалът, който познаваше Папа“. Една вечер през 1952 г. се бяхме запътили с приятели през Лос Анджелис към печатницата, където „Лайф“ печатаха свое издание на „Старецът и морето“. Награбихме още горещите бройки, седнахме в най-близкия бар и се разприказвахме за Папа, Финка Вихия и Куба, и някак стана дума за един папагал който живеел в онзи бар и всяка вечер приказвал на Хемингуей. Прибрах се, записах си бележка за папагала, и я оставих на съхранение за шестнайсет години. Докато ровех из папката с бележките си през 1968 г., попаднах на бележката и заглавието се появи само: „Папагалът, който познаваше Папа“.

Господи, помислих си. Папа е мъртъв от осем години. Ако онзи папагал е още жив и ако може да говори с гласа на Хемингуей, ще струва милиони. Ами ако някой го отвлече и иска откуп?

„Призраците на новото“ се появи, защото Джон Годли, лорд Килбракен, в едно писмо от Ирландия разказваше за посещението си в къща, която изгоряла и била възстановена камък по камък и тухла по тухла, точно като оригинала. След половин ден четене на картичката му нахвърлях черновата на разказа.

Е, достатъчно. Останалото е в ръцете ви. Това са сто разказа, писани през почти четиридесет години от живота ми, съдържащи половината от съкрушителните истини, които подозирах през нощта, и половината от спасителните истини, които преоткривах на следващия ден. Ако изобщо е казано нещо тук, то е просто очертаването на живота на някой, който е тръгнал отнякъде — и е продължил. Нямам навика да мисля за преживяното като за нещо завършено. Всеки разказ е начин за откриване на различни аспекти на самия себе си. И всеки аз всеки ден е малко по-различен от онзи, който е намерен двайсет и четири часа по-рано.

Всичко започна през онзи есенен ден на 1932 г., когато господин Електрико ми даде двата дара. Не знам дали вярвам в предишни животи, нито съм сигурен, че мога да живея вечно. Но онова момче вярваше и в двете и го оставих да вярва. То написа разказите и романите ми. То движи гадателската дъска и казва Да или Не на спотайващите се истини и полуистини. То е кожата, през която преминават всички неща и се излагат на хартия. Доверих му своите страсти, страхове и радости. И то рядко ме е подвеждало. Когато в душата ми цари дълъг влажен ноември, когато мисля прекалено много и разбирам прекалено малко, знам, че е крайно време да се върна към онова момче с гуменките, високите температури, безброй веселби и ужасни кошмари. Не съм сигурен къде свършва то и къде започвам аз. Но съм горд от отбора. Какво друго ми остава, освен да му пожелая всичко добро, и в същото време да отдам дължимото и да пожелая всичко добро на други двама души? В същия месец, в който се ожених за съпругата си Маргерита, се запознах с литературния си агент и много близък приятел Дон Конгдън. Маги печаташе и критикуваше разказите ми, Дон критикуваше и продаваше резултатите. Как бих могъл да се проваля за трийсет и три години с двама такива съотборници? И все така продължаваме да спринтираме към изхода.

Ето ги и разказите. Обърнете страницата.

Нощта

Ти си дете в малко градче. И по-точно, ти си на осем, а вече става късно. Късно за теб, свикналия да си лягаш в девет и половина; е, случва се понякога да молиш мама или тате да ти позволят да останеш и да чуеш Сам и Хенри по онова странно радио, станало така популярно през двайсет и седма година. Но най-често по това време вече си в леглото.

Навън е топла лятна нощ. Живееш в малка къща на малка уличка в покрайнините на градчето, където уличните лампи са кът. Има само един отворен магазин, на около пресечка оттук — бакалията на г-жа Сингър. В горещата вечер майка ти глади понеделнишкото пране, а ти от време на време мрънкаш за сладолед и се взираш в мрака.

Двамата с майка ти сте сами в къщата и топлата тъмнина на лятото. Накрая, точно преди да дойде време г-жа Сингър да затвори магазинчето си, майка ти най-сетне поомеква.

— Бягай за пинта сладолед и гледай да го завие добре.

Питаш дали може да получиш топка шоколадов сладолед отгоре, защото не обичаш ванилов, и майка ти се съгласява. Стискаш парите в юмрук и побягваш към бакалията, бос по топлия тротоар, под ябълки и дъбове. Градчето е толкова притихнало и отдалечено, че чуваш единствено щурците в пущинака зад горещите индигови дървета, които закриват звездите.

Шляпаш с боси крака по паважа, пресичаш улицата и заварваш г-жа Сингър да обикаля бавно из бакалията и да си тананика някаква еврейска песничка.

— Пинта сладолед ли? — казва тя. — С шоколад отгоре? Да!

Гледаш как вдига металния капак на фризера за сладолед и пълни с черпака картонената кутия с „шоколад отгоре, да!“ Даваш парите, получаваш смразяващия леден пакет, допираш го със смях до челото и бузата си и босите ти крака те понасят обратно към къщи. Зад теб светлините на самотното малко магазинче угасват, остава да трепти единствено уличната лампа на ъгъла и цялото градче сякаш е на път да заспи…

Отваряш мрежестата врата и виждаш, че майка ти продължава да глади. Изглежда сгорещена и раздразнена, но въпреки това се усмихва.

— Татко кога ще се върне от срещата на ложата? — питаш ти.

— Към единайсет и половина или дванайсет — отвръща майка ти. Отнася сладоледа в кухнята и го разделя. Дава ти специалната порция шоколад, слага малко на себе си и прибира останалото. — За Скипър и баща ти, когато си дойдат.

Скипър^[1] е брат ти. По-големият ти брат. Дванадесетгодишен, здрав, червендалест, с орлов нос, светлокестеняв, доста широкоплещест за възрастта си и винаги тичащ. Позволяват му да остава до по-късно от теб. Не до много по-късно, но все пак достатъчно, за да чувства предимството да си роден първи. Тази вечер е отишъл в другия край на градчето да играе на криеница и скоро ще се върне у дома. Заедно с останалите деца часове наред е викал, тичал и клечал, изкарал си е страхотно. Скоро ще влети запъхтян и лъхащ на пот, с позеленели от тревата колене и миришещ точно на подскачане — което си е напълно естествено.

Сядаш и се наслаждаваш на сладоледа. Намираш се в сърцето на дълбоката тиха лятна вечер. Майка ти, ти самият и нощта, обгръщаща малката къща на малката уличка. Облизваш старателно лъжицата всеки път, преди да загребеш отново, майка ти прибира дъската за гладене и горещата ютия, настанява се в креслото до грамофона и се заема с десерта си.

— Ама че жега беше днес — казва тя. — И продължава да е горещо. Земята е поела цялата топлина и ще я изпуска през нощта. Не знам как ще се спи.

Седите, заслушани в лятната тишина. Тъмнината напира през всеки прозорец и врата, не се чува нито звук, защото е свършила батерията на радиото, а сте слушали всички записи на квартет Никърбокър, Ал Джонсън и Ту Блек Кроус до побъркване; затова просто седиш на дъсчения под до вратата и се взираш в това тъмно-тъмно-тъмно, притиснал нос в мрежестата врата, докато носът ти не се покрива с малки тъмни квадратчета.

— Къде ли е брат ти? — обажда се майка ти. Лъжицата й стърже по купичката. — Вече трябваше да се е прибрал. Почти девет и половина е.

— Ще си дойде — казваш ти, напълно убеден, че това ще стане. Излизаш след майка си да измиете съдовете. Всеки звук, всяко дрънчене на лъжица или чиния се усилва в знойната вечер. Мълчаливо отивате в дневната, махате покривката на дивана, разтягате го заедно и го преобразявате в двойно легло. Майка ти го застила и тупа възглавниците, за да набухнат. И докато разкопчаваш ризата си, тя казва:

— Чакай малко, Дъг.

— Защо?

— Защото така казвам.

— Изглеждаш странно, мамо.

Майка ти сяда за миг, после става, отива до вратата и вика. Чуваш гласа й отново и отново. Скипър, Скипър, Скиииипър. Викът отлита в топлия летен мрак, за да не се завърне никога. Ехото се е смълчало.

Скипър. Скипър. Скипър.

Скипър!

Седиш на пода и през теб минава хлад, който не е от сладоледа или зимата и не е част от лятната горещина. Забелязваш очите на майка ти, стрелкат се и примигват; забелязваш нерешителната й нервна стойка. Всички тези неща.

Тя отваря мрежестата врата. Излиза в нощта, слиза по стъпалата на алеята под люляка. Чуваш шума от стъпките й.

Тя вика отново. Тишина.

Вика още два пъти. Ти седиш в стаята. Всеки момент Скипър ще отговори някъде от дългата тясна уличка:

— Добре, мамо! Добре, мамо! Хей!

Отговор обаче няма. И две минути седиш и гледаш оправеното легло, замлъкналото радио, притихналия грамофон и свещника с кристалните му висулки, които проблясват безмълвно, аленото килимче с пурпурни шарки по него. Нарочно риташ леглото, за да видиш дали ще те заболи. Заболява те.

Мрежестата врата се отваря с тихо скърцане.

— Хайде, Мъниче — казва майка ти. — Ще се поразходим.

— Къде ще ходим?

— До следващата пряка. Ела. И по-добре си обуй обувките. Ще настинеш.

— Не искам. Няма да настина.

Хващаш я за ръка. Тръгвате заедно по Сейнт Джеймс Стрийт. Долавяш уханието на цъфнали рози, нападали зрели ябълки и различните аромати на всевъзможни треви. Бетонът под стъпалата ти е все още топъл и щурците свирят още по-силно в сгъстяващия се мрак. Стигате ъгъла, завивате и тръгвате към дерето.

Минава кола и фаровете й проблясват в далечината. Наоколо е пълно мъртвило, няма никаква светлина и движение. Вървиш към дерето и тук-там виждаш приглушените квадрати светлина на местата, където хората са все още будни. Повечето къщи обаче спят потънали в мрак, а на няколко места обитателите седят и разговарят на неосветените си веранди. Чуваш скърцане на дъски, докато минавате край една от тях.

— Иска ми се баща ти да си беше вкъщи — казва майка ти. Голямата й длан се стяга около малката ти ръка. — Само да ми падне това момче. Ще го скъсам от пердах.

За целта на стената в кухнята виси ремък за точене на бръснач. Помисляш си за него и се сещаш как татко ти го прегъва на две и уверено те изпердашва през неистовите ти крака. Съмняваш се, че майка ти ще изпълни заканата си.

Минали сте пресечката и вече се намирате до свещения черен силует на германската баптистка църква на ъгъла на Чапъл Стрийт и Глен Рок. На стотина метра зад сградата започва дерето. Подушваш го. Изпълнено е с тъмни отходни води, гнили листа, плътна миризма на зеленина. Широко дере, прорязващо градчето — истинска джунгла през деня и място, което е по-добре да се заобикаля нощем, както често повтаря майка ти.

Би трябвало да се чувстваш окуражен от близостта на баптистката църква, но не си — сградата е неосветена, студена и безполезна като купчина развалини на ръба на дерето.

Ти си едва на осем и не знаеш почти нищо за смъртта, страха и ужаса. Смърт е восъчното изображение в ковчега, когато беше на шест и дядо ти почина. Приличаше на някакъв голям повален лешояд в сандъка — мълчалив, необщителен, никога вече нямаше да ти обяснява как да бъдеш добро момче и да пуска кратки политически коментари. Смърт е малката ти сестричка, когато една сутрин преди година се събуждаш, поглеждаш към креватчето й и я заварваш да се взира в теб със син, неподвижен и замръзнал поглед, докато не идват някакви хора с малка плетена кошничка, за да я отнесат. Смърт е, когато четири седмици по-късно заставаш до високото й столче и изведнъж осъзнаваш, че никога вече няма да я видиш в него, как се смее и вика, и да те кара да ревнуваш, че се е родила. Това е смърт.

Но това тук е нещо повече. Тази лятна нощ нагазва дълбоко във времето, звездите и топлата вечност. Тя е същността на всичко, което ще почувстваш, видиш или чуеш през живота си, на всичко, което неотклонно се връща при теб.

Слизате от тротоара и продължавате по отъпканата, осеяна с камъчета и бурени пътека към ръба на дерето. Хорът на щурците вече е толкова силен, че сякаш е в състояние да събуди и мъртвец. Вървиш послушно зад своята храбра, превъзходна и висока майка, истинска защитничка на цялата вселена. Усещаш храброст, защото върви пред теб; колебаеш се за миг, след което бързаш да я настигнеш. Заедно приближавате, стигате и спирате на самия ръб на цивилизацията.

Дерето.

Тук и сега, долу в онази притихнала черна джунгла в краката ти, изведнъж се озовава най-голямото зло, на което си се натъквал някога. Зло, което никога не ще разбереш. Всички безименни неща са тук. Години по-късно, когато пораснеш, ще започнеш да им даваш имена, за да ги различаваш. Безсмислени думички, описващи чакащото нищо. Там долу в сгушените сенки, сред дебелите дървета и виещи се повети, витае миризмата на разложение. Тук, на това място, цивилизацията свършва, разумът отстъпва и на негово място застава универсалното зло.

Осъзнаваш, че си сам. Сам с майка ти. Ръката й трепери.

Ръката й трепери.

Вярата ти в личния ти свят е разбита на пух и прах. Усещаш как майка ти трепери. Защо? Нима тя също се колебае? Но тя е по-голяма, по-силна и по-умна от теб, нали? Нима тя също усеща онази неуловима заплаха, вървяща пипнешком в мрака, онази спотайваща се злоба там долу? Означава ли това, че порастването не означава сила? Че не можеш да се успокоиш с мисълта, че ще станеш голям? Че няма да намериш убежище през целия си живот? Че няма цитадела от плът, която да е достатъчно силна, за да удържи яростната атака на среднощните кошмари? Съмненията те заливат. Сладоледът отново оживява в гърлото ти, в стомаха, в гръбнака, в ръцете и краката ти; изведнъж усещаш мраз, сякаш си излязъл гол през декември.

Осъзнаваш, че с всички хора е така. Че всеки човек е сам за себе си. Едно цяло, единица в общество, но винаги ужасно уплашен. Както сега тук. Ако сега закрещиш, ако започнеш да пищиш за помощ, ще има ли някакво значение?

Намираш се толкова близко до дерето, че в мига на вика ти, в интервала, през който някой може да те чуе и да изтича да те намери, може да се случи какво ли не.

Мракът може да дойде бързо и да те погълне; за един смазващ и смразяващ момент всичко би свършило. Много преди зазоряване, много преди полицаите с фенерите си да обезпокоят затънтената пътека, много преди мъже с разтревожени умове да хукнат по чакъла да ти помогнат. Дори и да се намират на петстотин метра от теб и помощта наистина да съществува, само за три секунди тъмната вълна може да се надигне, да ти отнеме осемте години живот и…

Летливото усещане за самотата в живота смазва започващото ти да трепери тяло. Майка ти също е сама. Не може да потърси убежище в брака, закрилата в любовта на семейството си, не може да се обърне към Конституцията на Съединените щати или към градската полиция; точно в този миг не може да се обърне към никого и нищо, освен към собственото си сърце, където ще открие единствено неконтролируемо отвращение и желание да се страхува. В този миг това е индивидуален проблем, изискващ индивидуално решение. Трябва да приемеш, че си сам, и да продължиш оттук нататък.

Преглъщаш с мъка и се вкопчваш в нея. Господи, моля те, не позволявай да умрем, мислиш си. Не ни причинявай нищо. Ами ако след час татко се върне от събранието на ложата и завари къщата празна…?

Майка ти пристъпва напред към първобитната джунгла. Гласът ти трепери.

— Мамо. Скип е добре. Скип е добре. Добре е. Скип е добре.

Гласът на майка ти е напрегнат и писклив.

— Винаги минава оттук. Казвам му да не го прави, но тези пусти деца никога не слушат. Някоя нощ ще влезе и никога няма да излезе…

Никога няма да излезе. Това може да означава всичко. Хулигани. Престъпници. Мрак. Злополука. И най-вече — смърт. Сам във вселената.

По целия свят има милиони такива градчета. Точно толкова тъмни, толкова самотни, толкова затънтени, така изпълнени с трепет и чудеса. Пискливите звуци на минорни цигулки, това е музиката на малките градчета — градчета без светлини и с много сенки. Ах, тази тяхна огромна, изпълваща всичко самота. Техните спотаени влажни дерета. Животът е ужас, обитаващ в тях по нощите, когато здравият разум, бракът, децата и щастието са заплашени от всички страни от ужасния великан-човекоядец на име Смърт.

Гласът на майка ти се извисява в нощта.

— Скип! Скипър! — вика тя. — Скип! Скипър!

Изведнъж и двамата разбирате, че нещо не е наред. Нещо ужасно се е объркало. Напрягаш слух и откриваш какво. Щурците са спрели да свирят.

Тишината е пълна.

Никога през живота си не си се сблъсквал с такава тишина. С така пълна тишина. Защо щурците са спрели да свирят? Защо? Каква е причината? Никога досега не са го правили. Никога.

Освен. Освен…

Освен ако нещо не е на път да се случи всеки момент.

Цялото дере сякаш се напряга, стяга черните си фибри, събира сила от всички спящи околности, от мили и мили наоколо. От пропитите с роса гори, долчинки и хълмове, където кучета вдигат муцуни към луната, от всички страни наоколо огромната тишина се всмуква в един център, а ти си точно в средата му. След десет секунди нещо ще се случи. Нещо ще се случи. Щурците продължават кратката си почивка, а звездите са толкова ниско, че сякаш можеш да ги докоснеш. Безброй са, горещи и остри.

Растяща, растяща тишина. Растящо, растящо напрежение. Толкова е тъмно, така далеч от всичко. О, Господи!

И в този миг над дерето се разнася вик.

— Добре, мамо! Идвам, мамо!

И отново:

— Тук съм, мамо! Идвам, мамо!

После се чува бързото топуркане на гуменки долу в ниското. Три хлапета изтичват на открито, хилят се. Скипър, Чък Редмън и Оги Барц. Тичат и се смеят.

Звездите се свиват като докоснатите рогца на десет милиона охлюва.

Щурците свирят!

Мракът се отдръпва — стреснат, изненадан, ядосан. Отдръпва се, изгубил апетит след грубото прекъсване на предвкусването на пиршеството. И докато се отдалечава като вълна по пясък, хлапетата се измъкват със смях от него.

— Здравей, мамо! Здрасти, Мъник! Хей!

Съвсем си мирише на Скипър. На пот, трева и намазана с масло бейзболна ръкавица.

— Младежо, ще си получиш пердаха — заявява майка ти. За миг от страха й не е останал и помен. Знаеш, че никога, за нищо на света няма да признае за него. Но въпреки това ще си остане завинаги в сърцето й. Както и в твоето.

Вървиш обратно към дома в лятната нощ. Радваш се, че Скипър е жив. Много се радваш. За миг си беше помислил…

Далеч в слабо осветената от луната пустош, отвъд виадукта и нататък в долината минава влак и надува свирка като изгубено метално нещо, безименно и бягащо. Вървиш до брат си към леглото, трепериш, слушаш влака и си мислиш за един братовчед, който живеел там, откъдето сега се чува свирката; братовчед, умрял от пневмония на девет години преди много, много години… Подушваш миризмата на Скипър до теб. Истинска магия. Преставаш да трепериш. Чуваш стъпки по тротоара край къщата, докато майка ти пали лампите. Някакъв мъж прочиства гърлото си по начин, който ти е познат.

— Баща ви — казва майка ти.

Наистина е той.

Сбирка

— Идват — каза Сеси, без да се надигне от леглото си.

— Къде са? — възкликна Тимъти от прага.

— Едни са над Европа, други над Азия, трети — над Островите, а някои — над Южна Америка! — отвърна Сеси. Очите й бяха затворени, дългите й кафяви мигли потрепваха.

Тимъти пристъпи по голото дюшеме на стаята на втория етаж.

— Кои са?

— Чичо Айнар и чичо Фрай, както и братовчедът Уилям; виждам още Фрулда, Хелгар, леля Моргиана и братовчедката Вивиан, както и чичо Йохан! Всички приближават много бързо!

— В небето ли са? — с блеснали сиви очички възкликна Тимъти. Стоеше до леглото и изглеждаше точно на четиринайсетте си години. Навън духаше вятър, къщата бе тъмна, озарена единствено от звездната светлина.

— Идват по въздух и по земя, в най-различни форми — каза Сеси в съня си. Не помръдваше на леглото; гледаше вътре в себе си и казваше какво вижда. — Виждам нещо като вълк да минава през тъмна река — през плитчините, малко над водопад, звездите хвърлят отблясъци по козината му. Виждам кафяво дъбово листо, вдигнато от вятъра високо в небето. Виждам малък летящ прилеп. Виждам много други неща, тичат между дърветата в гората и се носят между високите клони. И всички те идват насам!

— Ще стигнат ли до утре вечер? — Тимъти се вкопчи в чаршафа и паякът на ревера му затанцува възбудено и се разлюля като черно махало. Наведе се над сестра си. — Ще бъдат ли тук за Сбирката?

— Да, Тимъти, да — въздъхна Сеси и се вцепени. — Не искай повече от мен. Хайде, върви. Остави ме да ида до любимите ми места.

— Благодаря, Сеси — каза той. Излезе в коридора и изтича до стаята си. Забързано оправи леглото си. Беше се събудил само преди няколко минути, по залез-слънце, и докато първите звезди се появяваха в небето, беше споделил със Сеси възбудата си от предстоящото празненство. А сега тя спеше толкова тихо, че не се чуваше нито звук. Паякът увисна на сребристо ласо около тънкото му вратле, докато си миеше лицето. — Само си представи, Спайд, утре е Вси светии!

Вдигна глава и погледна в огледалото. Неговото огледало — единственото позволено в къщата. Отстъпка от страна на майка му заради заболяването му. Само да не бе толкова засегнат! Отвори уста и огледа окаяните неадекватни зъби, с които го бе дарила природата. Направо като сърцевини на царевични зърна — кръгли, меки и бледи върху венците. Част от въодушевлението му умря.

Вече бе съвсем тъмно и той запали свещ, за да вижда. Чувстваше се изтощен. През изминалата седмица цялото семейство живееше според обичая на старата страна. Спяха през деня и ставаха по залез-слънце. Под очите му имаше сини кръгове.

— Спайд, не ми е добре — тихо промълви той на мъничкото създание. — Не мога дори да свикна да спя през деня като другите.

Вдигна свещника. Само да имаше силни зъби, с резци като стоманени шипове. Или пък силни прави ръце, или силен ум. Или дори силата да запраща ума си да се рее свободен навън, както го правеше Сеси. Но не, той бе несъвършеният, кекавият. Дори — при тази мисъл потрепери и придърпа свещника по-близо — се страхуваше от тъмното. Братята му сумтяха презрително. Байън, Леонард и Сам. Подиграваха му се, че спи в легло. При Сеси бе различно; нейното легло бе част от удобствата, позволяващи й да изпрати ума си на лов навън. Но Тимъти? Дали спеше в чудесните полирани кутии като останалите? Не! Майка им му беше позволила да има свое собствено легло, собствена стая, собствено огледало. Нищо чудно, че семейството го отбягваше като разпятието на светия човек. Само от лопатките на гърба му да се появяха криле… Оголи гърба си и впери поглед в него. Отново въздъхна. Никакъв шанс. Никога.

 

Отдолу се чуваха завладяващи тайнствени звуци — хлъзгане на черни воали нагоре по всички помещения, тавани и врати. Цвъртенето на горящите черни фитили по голямото стълбище. Гласът на мама, висок и твърд. Гласът на татко, отекващ от влажното мазе. Байън пред старата провинциална къща — влачеше огромните стомни, побиращи по два галона.

— Трябва да ида на празненството, Спайд — каза Тимъти. Паякът се завъртя в края на нишката си и Тимъти се почувства самичък. Щеше да лъска сандъци, да събира отровни гъби и паяци, да поставя траурни ленти, но след началото на празненството щяха да го игнорират. Колкото по-малко се набиваше на очи несъвършеният син, толкова по-добре.

Лора тичаше из долния етаж и викаше радостно:

— Сбирката! Сбирката!

Стъпките й отекваха от всички страни едновременно. Тимъти отново надникна в стаята на Сеси. Тя продължаваше да спи тихо. Слизаше долу веднъж месечно. Винаги си оставаше в леглото. Милата Сеси. Искаше му се да я попита: „Къде си сега, Сеси? В кого? Какво се случва? Отвъд хълмовете ли си? Какво става там?“ Но вместо това отиде до стаята на Елън.

Елън седеше на бюрото си, подреждаше най-различни руси, рижави и черни косми и мънички ятагани от нокти, събрани от работата й като маникюристка в салона за красота в Мелин Вилидж, на петнадесет мили оттук. В ъгъла стоеше здраво махагоново сандъче, върху което бе изписано името й.

— Махай се — каза тя, без дори да го погледне. — Не мога да работя, докато зяпаш.

— Вси светии, Елън; представи си само! — каза той, опитваше се да се държи приятелски.

— Уф! — Тя прибра няколко нокътя в малка бяла торбичка и я надписа. — Какво може да означава това за теб? Какво знаеш за него? Ще ти изкара акъла. Прибирай се в леглото си.

Бузите му пламнаха.

— Трябва да лъскам, да работя и да помагам при сервирането.

— Ако не се махнеш, утре ще намериш в леглото си голи стриди — прозаично рече Елън. — Довиждане, Тимъти.

В гнева си той се втурна надолу и се сблъска с Лора.

— Къде гледаш бе!? — изпищя тя през стиснати зъби.

И си полетя нататък. Тимъти изтича до отворената врата на мазето и долови миризмата на влага и пръст, надигаща се отдолу.

— Татко?

— Крайно време беше! — извика баща му нагоре по стълбите. — Слизай бързо, че ще пристигнат, преди да сме се приготвили!

Тимъти се поколеба само колкото да чуе милионите други звуци в къщата. Братята му влизаха и излизаха като влакове в гара, говореха и спореха. Ако останеш достатъчно дълго на едно място, край теб ще мине цялото семейство с бледите ръце, пълни с всевъзможни неща. Леонард с малката му черна медицинска чанта, Самюъл с голямата прашна подвързана с абанос книга под мишница и с черни траурни ленти и Байън, с поредния курс до колата отвън за още галони течност.

Баща му спря да търка, даде му един парцал и се намръщи. Потупа огромния махагонов сандък.

— Хайде, лъсни го, за да можем да почнем следващия. Проспиваш живота си.

Тимъти погледна вътре, докато мажеше восъка.

— Чичо Айнар е едър мъж, нали, тате?

— Ъхъ.

— Колко голям е?

— Можеш да разбереш по сандъка.

— Просто питам. Два метра? Повече?

— Много говориш.

 

Към девет Тимъти излезе в октомврийската вечер. Близо два часа обикаля из поляните на ту топлия, ту студен вятър и събира отровни гъби и паяци. Сърцето му отново заби в трепетно очакване. Колко роднини щяха да дойдат според мама? Седемдесет? Сто? Мина край един селски дом. Само да знаехте какво се случва вкъщи, каза на светещите прозорци. Изкачи се на един хълм и погледна към отдалеченото на мили градче, приготвящо се за сън. Градският часовник, висок и кръгъл, белееше в далечината. Градчето също не знаеше. Занесе вкъщи маса буркани с гъби и паяци.

 

В малкия параклис долу се отслужи кратка церемония. Бе като всички други ритуали през годините — баща им припяваше мрачните редове, прекрасните и бели като слонова кост ръце на мама се движеха в обърната благословия; бяха се събрали всички деца без Сеси, която лежеше горе в леглото си. Тя обаче също присъстваше. Видя я да наднича — ту през очите на Байън, ту на Самюъл, ту на мама; усети някакво движение и ето че за миг премина през него, след което изчезна.

Тимъти се молеше на Мрачния със свит стомах.

— Моля те, моля те, помогни ми да порасна, помогни ми да съм като братята и сестрите ми. Не ме оставяй различен. Само да можех да слагам космите в пластмасовите образи като Елън, да карам хората да се влюбват като Лора, да чета странни книги като Сам или да имам уважавана работа като Леонард и Байън. Или дори някой ден да имам семейство, като мама и татко…

В полунощ върху къщата се стовари буря. Навън проблясваха изумителни, бели като сняг мълнии. Чу се рев на приближаващо, дълбаещо, изсмукващо торнадо, събиращо във фунията си влагата от потъналата в нощта земя. После външната врата, почти изкъртена от пантите, увисна неподвижно и ненужно и влязоха баба и дядо, дошли чак от старата страна!

После започнаха да пристигат час по час. Имаше пърхане край прозореца, хлопане на предната веранда, почукване в задния двор. Чуваха се необичайни звуци от мазето; есенният вятър свиреше през гърлото на комина и припяваше. Мама напълни голямата кристална купа за пунш с алената течност от стомните на Байън. Татко се носеше от стая на стая, палеше нови и нови фитили. Лора и Елън окачваха още стръкове самакитка. А Тимъти стоеше насред цялото това суетене с безизразна физиономия и треперещи ръце и се озърташе. Затръшващи се врати, смях, бълбукане на течност, мрак, свирене на вятър, призрачен шепот на криле, тропот на крака, радушно посрещане на входа, скърцане на панти, преминаващи, идващи, отдалечаващи се, блуждаещи сенки.

— Виж ти, виж ти. А това трябва да е Тимъти!

— Какво?

Нечия ледена длан докосна ръката му. Над него се надвеси дългокосо лице.

— Добро момче, чудесно момче — каза непознатият.

— Тимъти, това е чичо Джейсън — каза мама.

— Здравей, чичо Джейсън.

— А това… — Мама помъкна чичо Джейсън нататък. Той се обърна към Тимъти над загърнатото в наметало рамо и му смигна.

Тимъти остана сам.

Сякаш от хиляда мили в прорязания от светлината на свещи мрак се чу висок тънък глас. Гласът на Елън.

— А братята ми, те са наистина хитри. Можеш ли да познаеш с какво се занимават, лельо Моргиана?

— Нямам представа.

— Държат погребалното бюро в града.

— Какво! — Чу се ахване.

— Да! — Разнесе се пронизителен смях. — Направо безценно!

Тимъти остана като закован.

Смехът прекъсна за момент.

— Осигуряват материали за мама, татко и всички нас — каза Лора. — С изключение, разбира се, на Тимъти…

Последва неловко мълчание.

— Е? — настоятелно запита най-сетне чичо Джейсън. — Хайде. Какво за Тимъти?

— Ох, Лора, ама че уста — каза мама.

Лора продължи. Тимъти стисна очи.

— Тимъти не… ами… не обича кръв. Много е чувствителен.

— Ще се научи — каза мама. — Ще се научи — повтори твърдо. — Той е мой син и ще се научи. Само на четиринадесет е.

— Но аз бях отгледан с това нещо — каза чичо Джейсън и гласът му се понесе от стая на стая. Вятърът свиреше в дърветата навън, сякаш бяха струни на арфа. Ситен дъжд затрополи „отгледан с това нещо“ по прозорците и постепенно заглъхна.

Тимъти прехапа устни и отвори очи.

— Е, вината е изцяло моя — каза мама, докато ги въвеждаше в кухнята. — Опитах се да го накарам насила. Не можеш да принудиш дете, можеш само да го отвратиш така, че никога да не развие вкус към едно или друго. Ето например Байън, беше на тринадесет, преди да…

— Разбирам — промърмори чичо Джейсън. — Тимъти ще се справи.

— И още как — предизвикателно отвърна мама.

Пламъчетата на свещите трептяха, сенките кръстосваха напред-назад многобройните сумрачни помещения. На Тимъти му беше студено. Усети миризмата на гореща лой, инстинктивно грабна една свещ и излезе с нея навън, преструваше се, че оправя черните ленти.

— Тимъти — прошепна някой зад украсената стена, съскаше думите, — Тимъти се страхува от тъмното.

Гласът на Леонард. Омразният Леонард!

— Харесвам светлината на свещи, това е — предизвикателно прошепна в отговор Тимъти.

Последваха още мълнии и гръм. Ревящи порои смях. Трясъци, блъскане, викове и шумолене на дрехи. Лепкава студена мъгла пропълзя през предната врата. От нея излезе висок мъж, като прибираше крилете си.

— Чичо Айнар!

Тимъти се втурна на тънките си крака право през мъглата, под трептящите зелени сенки. Хвърли се в ръцете на Айнар. Той го повдигна.

— Имаш криле, Тимъти! — Той подхвърли момчето, сякаш бе леко като перце. — Криле, Тимъти. Лети!

Лицата се завъртяха отдолу. Къщата отлетя надалеч. Тимъти се почувства като ветрец. Размаха ръце. Пръстите на Айнар го уловиха и отново го хвърлиха към тавана. Той се втурна към него като овъглена стена.

— Лети, Тимъти! — с висок и силен глас извика Айнар. — Лети с криле! Криле!

Той изпита пронизващо чувство в лопатките си, сякаш растяха корени, готови да експлодират и да разцъфнат в нова влажна мембрана. Забърбори несвързано; Айнар отново го хвърли високо нагоре.

Есенният вятър нахлу като вълна в къщата, дъждът се стовари отгоре й, разтърси гредите и накара пламъците на свещите да затанцуват гневно. Стоте роднини с всевъзможни форми и размери се взираха от всяка черна омагьосана стая към мястото, където Айнар балансираше с детето като с жезъл в ревящата стихия.

— Достатъчно! — най-сетне извика той.

Оставен отново на дъските на пода, възбуден и изтощен, Тимъти се притисна в чичо Айнар, подсмърчаше щастливо.

— Чичо, чичо, чичо!

— Добре ли беше летенето? А, Тимъти? — попита чичо Айнар, наведе се и го потупа по главата. — Браво, браво.

 

Утрото наближаваше. Повечето бяха пристигнали и бяха готови да си легнат за през деня, да спят неподвижно и без звук до следващия залез, когато щяха да изскочат от махагоновите си сандъци за пиршеството.

Чичо Айнар, следван от десетки други, пое към мазето. Мама ги упъти към струпаните ред върху ред полирани кутии. Айнар, чиито криле бяха свити на гърба му като морскозелен брезент, се движеше по коридора с любопитно подсвирване; когато крилете му докосваха нещо, сякаш се разнасяше тихо барабанене.

Горе Тимъти лежеше и мислеше изтощено, мъчеше се да хареса тъмното. В тъмното можеше да се правят толкова много неща, за които никой да не те укорява — просто защото не може да те види. Всъщност той харесваше нощта, но това бе особено харесване — понякога му идваше дотолкова в повече, че му се искаше да крещи и да се бунтува.

В мазето махагоновите капаци се спуснаха, притеглени от бледи ръце. По ъглите някои от роднините се завъртяха в кръг три пъти, преди да легнат на лапите си и да затворят клепачи. Слънцето изгря. Настана време за сън.

 

Залез. Пиршеството избухна като разритано гнездо на прилепи — пищящи, пърхащи, летящи във всички посоки. Капаците на сандъците се отваряха с трясък. От влажното мазе се чуваха забързани стъпки. През предните и задните входове нахълтваха още закъснели гости.

Валеше и подгизналите посетители оставяха пелерините си, покритите с капки шапки и намокрените си воали на Тимъти, за да ги отнесе в килера. Стаите бяха претъпкани. Смехът на някаква братовчедка, изстрелян от едно помещение, се блъсна в стената на друго, рикошира, извърна се и достигна до ушите на Тимъти от четвърта стая, все така точен и циничен.

Една мишка пробяга по пода.

— Познах те, племеннице Либерсраутер! — възкликна татко някъде около него, но не към него. Десетките тълпящи се гости се притискаха в него, ръгаха го с лакти, пренебрегваха го.

Накрая той се обърна и се измъкна нагоре.

— Сеси — повика тихо. — Къде си, Сеси?

Мина доста време, преди тя да отговори.

— В Имперската долина — едва промълви. — До Салтън Сий, край калните извори, пара и тишина. Намирам се в съпругата на един фермер. Седя на предната веранда. Ако поискам, мога да я накарам да се раздвижи, да направи нещо или да си помисли нещо — каквото и да е. Слънцето залязва.

— Как е, Сеси?

— Чувам как съскат изворите — бавно каза тя, сякаш говореше в църква. — Малки сиви глави от пара се надигат от калта като плешиви хора от врящ гъст сироп. После се разкъсват като гума и падат със звук, издаван сякаш от мляскащи устни. От разкъсаната тъкан се надигат рехави струйки пара. Носи се тежка воня на горяща сяра и минали времена. Динозавърът се пече тук десет милиона години.

— Готов ли е вече, Сеси?

Мишката заобиколи краката на три жени и изчезна в ъгъла. Миг по-късно от нищото се появи прекрасна жена и озари всички с бялата си усмивка.

Нещо се сгуши на мокрия перваз на кухненския прозорец. Въздъхна, заплака и затропа по стъклото, но Тимъти така и не успя да го различи. Във въображението си беше отвън и се взираше вътре. Дъждът го валеше, вятърът го пронизваше, а изпълнената с траурни ленти тъмнина вътре изглеждаше примамливо. Танцуваше се валс: високи слаби фигури се въртяха под звуците на необичайна музика. Звезди проблясваха във вдигнати бутилки; малки бучки пръст се сипеха от шлемове; един паяк се спусна надолу и безшумно запълзя по пода.

Той потрепери. Отново се намираше вътре. Майка му му нареждаше да бяга тук или там, да помага, да сервира, веднага да иде в кухнята, да донесе това, да вземе онова, да нареди чиниите, да сипе храната — и тъй нататък, и тъй нататък. Празненството бе в разгара си.

— Да, готов е. Съвсем готов — размърдаха се спящите устни на Сеси. Мудните думи бавно излизаха от устата й. — Намирам се в черепа на тази жена, взирам се навън, гледам морето, което не помръдва и е толкова притихнало, че те кара да изпитваш страх. Седя на верандата и чакам мъжът ми да се прибере. От време на време някоя риба скача над повърхността, проблясва на светлината на звездите и отново пада във водата. Долината, морето, няколкото коли, дървената веранда, моят люлеещ се стол, аз самата, тишината.

— А сега какво става, Сеси?

— Ставам от люлеещия се стол — каза тя.

— И?

— Ставам и тръгвам към изворите. В небето летят самолети като праисторически птици. Всичко е тихо, толкова тихо.

— Колко време ще останеш в нея, Сеси?

— Докато чуя, видя и почувствам достатъчно — докато не променя живота й по някакъв начин. Излизам от верандата и вървя по дъските. Стъпалата ми докосват дървото — бавно, уморено.

— А сега?

— Сега серните пари са навсякъде около мен. Взирам се в мехурите, как се издуват и разпукват. Някаква птица прелетява с писък покрай слепоочието ми. Изведнъж се озовавам в нея и отлитам! И докато летя, с новите си малки като мъниста очи виждам някаква жена под мен на дъсчената пътека, гледам я как прави три стъпки към калните извори. Чувам звук, сякаш в разтопените дълбини е хвърлен камък. Продължавам да летя, правя кръг и се връщам. Виждам някаква бяла ръка като паяк да се гърчи и изчезва в сивата лава. Тя се затваря отгоре. Сега летя към дома, бързо, бързо, бързо!

Нещо силно се удари в прозореца. Тимъти се стресна.

Сеси отвори широко очи — светнали, будни, щастливи, изпълнени с веселие.

— Сега съм си у дома! — каза тя.

— Сбирката тече с пълна сила — след кратка пауза се обади Тимъти. — Всички са тук.

— Тогава защо си се качил горе?

Тя хвана ръката му.

— Е, попитай ме. — Усмихна му се лукаво. — Попитай ме онова, заради което си дошъл.

— Нищо не искам да питам — отвърна той. — Е, почти нищо. Аз… ох, Сеси! — Думите изведнъж се заизсипваха от устата му като отприщен поток. — Искам да направя нещо, което да ги накара да ме погледнат, нещо, което да ме направи добър поне като тях, нещо, което да ме приобщи към тях, но не мога да направя нищо, чувствам се странно и, ами… помислих си, че ти би могла…

— Бих могла — каза тя, затвори очи и се усмихна наум. — Изправи се. Стой неподвижно.

Той се подчини.

— А сега затвори очи и изчисти съзнанието си.

Той застана изпънат като струна, без да мисли за нищо — или поне си мислеше, че не мисли за нищо. Тя въздъхна.

— Сега ще слезем ли долу, Тимъти?

Сеси бе с него, сякаш ръка в ръкавица.

— Гледайте всички!

Тимъти вдигна чашата топла червена течност. Задържа я, за да могат всички в къщата да се обърнат и да го видят. Лели, чичовци, братовчеди, братя, сестри!

Изпи я до дъно.

Ръката му се стрелна към сестра му Лора. Почувства погледа й и прошепна нещо с едва доловим глас, от който тя замръзна мълчалива. Почувства се висок като дърво, докато вървеше към нея. Празненството като че ли забави темпо. От всички страни го гледаха. От всички врати надничаха лица. Никой не се смееше. Майка му бе изумена. Татко гледаше объркан, но доволен — и като че ли с всеки миг гордостта му растеше все повече.

Той захапа нежно Лора за вената на врата. Пламъците на свещите се разлюляха пиянски. Вятърът се заизвива около покрива. Роднините зяпаха от всички врати. Налапа няколко отровни гъби, сдъвка, преглътна, после запляска с ръце по бедрата си и се завъртя в кръг.

— Виж, чичо Айнар! Мога да летя! Най-сетне!

Ръцете му пляскаха неистово. Краката му се свиваха и изпъваха. Лицата прелитаха край него.

Намираше се на върха на стълбите и продължаваше да пляска, когато чу майка си.

— Спри, Тимъти! — извика тя някъде далеч отдолу.

— Хей! — изкрещя той, прехвърли се през перилата и скочи.

На половината път крилете, които смяташе, че има, се стопиха. Той изкрещя. Чичо Айнар го улови.

Тимъти се замята неудържимо в ръцете му. От устните му се изтръгна нечий чужд глас.

— Аз съм Сеси! Сеси! Елате да ме видите горе, първата стая отляво! — Последва дълъг висок смях. Тимъти се опита да го прекъсне заедно с езика си.

Всички се смееха. Айнар го пусна на пода. Тимъти изтича през гъстата чернилка роднини, понесли се нагоре към стаята на Сеси да я поздравят, блъсна вратата и я отвори широко.

— Сеси, мразя те! Мразя те!

Скрит в дълбоката сянка на чинара, той повърна вечерята си, захлипа горчиво и разрита купчината есенни листа. После остана да лежи неподвижно. От джоба на блузата му, от закрилата на кибритената кутия, която използваше за свое убежище, изпълзя паякът Спайд. Тръгна по ръката на Тимъти. Разучи шията му, стигна до ухото и влезе в него, за да го погъделичка. Тимъти тръсна глава.

— Недей, Спайд. Престани.

Лекото като перце докосване на едно краче до тъпанчето го накара да потрепери.

— Престани, Спайд!

Въпреки това хлипането като че ли понамаля.

Паякът продължи надолу по бузата му, настани се под носа на момчето, погледна нагоре в ноздрите, сякаш търсеше мозъка, след което се изкатери на върха на носа и приклекна там; взираше се в Тимъти със зелените си като изумруди очи, докато не го изпълни с нелеп смях.

— Махай се, Спайд!

Седна и разрови листата. Луната ярко осветяваше всичко. От къщата се чуваха неприлични шеги — играеха на „Огледалце, огледалце“. Празнуващите надаваха приглушени викове, докато се опитваха да разпознаят онези, чиито отражения не винаги се появяваха в стъклото.

— Тимъти. — Крилете на чичо Айнар се разпериха, трепнаха и приближиха, издаваха звуци като от литавра. Тимъти усети как чичо му го повдига като перце и го настанява на рамото си. — Не провесвай нос, племеннико Тимъти. Всеки за себе си, всеки по собствения си начин. Колко много по-добри неща те чакат. Колко богати неща. Светът е мъртъв за нас. Видели сме прекалено много от него, повярвай ми. Животът е най-добър за онези, които изживяват най-малко от него. По-скъп е зрънце по зрънце, Тимъти, не забравяй това.

 

През остатъка от черната сутрин — от полунощ нататък — чичо Айнар го развеждаше из къщата от стая в стая, като махаше и пееше. Орда закъснели гости бяха влели свежи сили във веселието. Прапрапрапра- и още хиляда пъти прапрабаба също бе тук, увита в египетски бинтове. Не каза нито дума, просто стоеше изправена като обгоряла дъска за гладене край стената и в очните й кухини играеха далечни, мъдри и беззвучни пламъчета. На закуска, в четири сутринта, пра-хиляда-бабата бе настанена начело на дългата маса.

Многобройните млади братовчеди се въртяха около кристалната купа за пунш. Блестящите им черни като маслини очи, коничните им дяволити лица и вълнистите бронзови коси се рееха над масата за напитки, техните едновременно твърди и меки, момчешки и момичешки тела се бореха, за да се доберат до противното питие. Вятърът се надигна, звездите пламтяха ожесточено, шумът се усили, танците станаха по-бързи, пиенето стана по-буйно. Имаше хиляди неща, които Тимъти можеше да слуша и гледа. Множеството тъмнини се носеха и рееха, безбройните лица минаваха и отминаваха…

— Чуйте!

Присъстващите затаиха дъх. Някъде отдалеч градският часовник отброи шест сутринта. Празненството привършваше. В ритъма на биещия часовник стоте гласа запяха песни на по четиристотин години. Песни, които Тимъти не бе чувал. Пееха, хванати за ръце, въртяха се заедно, а някъде в студената далечина на утрото градският часовник завърши отброяването и замлъкна.

Тимъти запя. Не знаеше думите и мелодията, но въпреки това те излизаха силно и вярно. Гледаше към затворената врата в горния край на стълбището.

— Благодаря, Сеси — прошепна той. — Простено ти е. Благодаря.

После се отпусна и остави думите да се изливат с гласа на Сеси от устните му.

Последваха сбогувания и огромна бъркотия. Мама и татко стояха на входа, стискаха ръцете на всички роднини и ги целуваха. Източната част от небето зад отворената врата започваше да се оцветява. Вътре повя студен вятър. Тимъти усети как го хващат и го прехвърлят от едно тяло в друго, усети как Сеси го напъхва в главата на чичо Фрай, така че гледаше от сбръчканото лице, след това се понесе във вихрушка листа над къщата и събуждащите се хълмове…

После, докато летеше по пътеката, усети горящите си червени очи и покритата с утринна роса козина, докато се намираше в братовчеда Уилям, втурваше се към някаква дупка и изчезваше вътре…

Подобно на камъче в устата на чичо Айнар, Тимъти летеше в изпълващата небето буря. А накрая се озова обратно вкъщи, в собственото си тяло.

В настъпващото утро последните гости се прегръщаха, плачеха и си мислеха как светът става все по-тесен за тях. Имало времена, когато се събирали всяка година, а сега минаваха десетилетия, без да се срещнат.

— Не забравяйте, ще се срещнем в Салем през седемдесета! — извика някой.

Салем. Вцепененият ум на Тимъти са запъна на думите. Салем, седемдесета. Там щяха да бъдат чичо Фрай и пра-хиляда-баба с изгнилия си саван, майка, татко, Елън, Лора, Сеси и всички останали. Но щеше ли и той да присъства? Можеше ли да е сигурен, че ще доживее до онова време?

С един последен смразяващ порив всички си тръгнаха — безброй шалове, безброй космати животинки, безброй увехнали листа, безброй виещи и тракащи звуци, безброй полунощи, лудости и сънища.

Мама затвори вратата. Лора взе метлата.

— Не — каза мама. — Ще почистим довечера. Сега трябва да поспим.

И семейството изчезна в мазето и на горния етаж. Тимъти тръгна с наведена глава по окичения с траурни ленти хол. Мина покрай едно празнично огледало и видя мъртвешки бледото си лице. Целият трепереше от студ.

— Тимъти — каза мама.

Приближи се и докосна лицето му.

— Синко — каза тя. — Обичаме те. Не го забравяй. Всички те обичаме. Въпреки че си различен, въпреки че един ден ще ни напуснеш.

Целуна го по бузата.

— И ако и когато умреш, ще се погрижим костите ти да лежат в покой. Ще останеш в покой завинаги и ще идвам при теб на Вси светии, за да те завивам по-добре.

Домът бе притихнал. Далеч навън вятърът прелиташе над един хълм с последния си товар тъмни писукащи прилепи.

Тимъти заизкачва стъпалата едно по едно, плачеше тихичко.

Чичо Айнар

— Ще отнеме само минутка — каза сладката жена на чичо Айнар.

— Отказвам — отвърна той. — И за това е нужна само секунда.

— Работих цяла сутрин — каза тя, държеше се за тънкия кръст, — а ти не искаш да ми помогнеш? Всеки момент ще завали.

— Нека си вали! — навъсено викна той. — Няма да позволя да ме тресне гръм само защото съм сушал прането ти.

— Но ти си толкова бърз в това.

— Казах вече, отказвам. — Огромните, сякаш брезентови криле изшумоляха нервно зад изпънатия му от негодувание гръб.

Тя му подаде тънко въже, на което бяха окачени четири дузини прясно изпрани дрехи. Той го завъртя между пръстите си с отвращение.

— Значи се стигна дотук — промърмори горчиво. — Дотук, дотук, дотук.

Едва не започна да рони гневни киселинни сълзи.

— Не плачи, че пак ще ги намокриш — каза тя. — А сега хайде скачай, потичай с тях.

— Потичай с тях. — Гласът му бе глух, дълбок и ужасно наранен. — Казвам — нека трещи, нека се сипят порои!

— Ако беше хубав слънчев ден, нямаше да те моля — разумно рече тя. — Цялото ми пране ще иде на вятъра, ако не го направиш. Ще има да си виси из къщата…

Това подейства. Най-много мразеше развяващи се и проснати парцали, които да го карат да се промушва под тях, за да мине през стаята. Скочи на крака. Огромните му зелени криле се разпериха.

— Но само до оградата на пасището!

Вихрушка — скочи нагоре, крилете му изплющяха и се впиха любовно в прохладния въздух. Преди да успееш да кажеш „Чичо Айнар има зелени криле“, той профуча над фермата, теглеше прането в огромна пърхаща опашка с мощните удари и плясък на крилете си!

— Дръж!

Завършил обиколката си, той спусна сухото като пуканки пране върху специално разгънатите за целта чисти одеяла.

— Благодаря! — извика тя.

— Ба! — изсумтя той и отлетя под ябълката, за да се отдаде на мрачни размисли.

 

Прекрасните, подобни на коприна криле на чичо Айнар висяха като морскозелени платна зад него и тихо шумоляха на раменете му, когато кихаше или се обръщаше рязко. Той бе един от малцината във Фамилията, чийто талант се виждаше явно. Всичките му мрачни братовчеди, племенници и братя в градчетата по света вършеха невидими неща с ум, вещерски пръсти и бели зъби, рееха се из небето като огнени листа или се носеха из горите като посребрени от лунната светлина вълци. Живееха в сравнителна безопасност от обикновените хора. Това обаче не можеше да се каже за човек с огромни зелени криле.

Не че ги мразеше. В никакъв случай! На младини винаги летеше нощем, защото именно нощите бяха рядкото време за крилати мъже! Дневната светлина криеше опасности — винаги го бе правила и винаги щеше да го прави; но нощите, о, нощите! Беше се носил над острови от облаци и морета от лятно небе. Без никаква опасност за самия него. Бяха наситени времена, изпълнени с полет и веселие.

Но вече не можеше да лети нощем.

Летеше към един висок планински проход в Европа на връщане от Сбирката на Фамилията в Мелин Таун, Илинойс, преди няколко години. Бе прекалил с гъстото алено вино. „Ще се оправя“, смътно си бе обещал, докато прелиташе дългия път под утринните звезди, над спящите под луната хълмове след Мелин Тайн. И тогава… като гръм от ясно небе…

Далекопровод.

Беше като уловена патка! Страхотно цвъртене! С почерняло от сините фойерверки лице, той се оттласна със страхотен удар на крилете и падна.

При рухването му на осветената от луната поляна под кулата на далекопровода се разнесе звук като от огромен телефонен указател, хвърлен от небето.

Стана рано сутринта, с бясно треперещи и мокри от росата криле. Бе все още тъмно. На изток започваше да се оформя тънката светла ивица на зората. Скоро тя щеше да стане по-широка и за полети и дума не можеше да става. Не му оставаше нищо друго освен да потърси убежище в гората и да прекара деня в най-гъстите шубраци, докато следващата нощ не позволи на крилете му да го понесат в небето.

Така срещна жена си.

През същия ден, който се оказа доста топъл за първи ноември в Илинойс, хубавата млада Брънила Уексли бе излязла да издои една изгубила се крава. Провираше се със сребриста кофа в ръка из шубраците и умоляваше невидимата крава да бъде така добра да се прибере, че ще се пръсне от неиздоеното мляко. Фактът, че кравата почти със сигурност щеше да се прибере, когато вимето й се нуждаеше от грижа, не я засягаше особено. Това бе просто благовиден предлог да се разходи из гората, да духа глухарчета и да дъвче треви — и правеше именно това, когато се натъкна на чичо Айнар.

Заспал под един храст, той приличаше на мъж под зелено покривало.

— О — развълнувано рече Брънила. — Мъж. В палатка.

Чичо Айнар се събуди. Палатката се разпери като огромно зелено ветрило зад него.

— О — рече кравотърсачката Брънила. — Мъж с криле.

Точно така го прие. Разбира се, бе стресната, но никога през живота си не бе наранявана и затова не се боеше от никого, пък и беше страхотно да видиш крилат мъж и тя страшно се гордееше, че й се е удала такава възможност. Започна да говори. След час вече бяха стари приятели, а след два часа съвсем бе забравила за крилете му. И той взе, че си призна как се е озовал в гората.

— Да, забелязах, че си доста понатъртен — каза тя. — Дясното ти крило изглежда доста зле. Най-добре да те заведа у дома и да се погрижа за него. Така и така няма да можеш да долетиш с него чак до Европа. Пък и кой иска да живее там в днешно време?

Той й благодари, но не виждал как можел да приеме предложението й.

— Но аз живея сама — каза тя. — Сам виждаш колко съм грозна.

Той настоя, че не е.

— Много мило от твоя страна — рече тя. — Но аз съм си грозна и няма смисъл да се залъгвам. Родителите ми са мъртви, имам си ферма, при това голяма, цялата за мен, далеч от Мелин Таун. И имам нужда да си говоря с някого.

Но нима не се страхувала от него? — беше я попитал той.

— По-скоро се гордея и завиждам — каза тя. — Може ли?

И внимателно и леко завистливо погали големите му ципести воали. От докосването той потрепери и прехапа език.

Така че нищо не пречеше да отиде в дома й за церове и мазила, и — о, не! — ама че ужасно изгаряне през лицето, точно под очите!

— Имаш късмет, че не си ослепял — каза тя. — Как се случи?

— Ами… — започна той и изведнъж се озоваха при фермата, без да забележат, че са изминали цяла миля, без да откъсват поглед един от друг.

Мина ден, после втори. Накрая той й благодари на прага и каза, че трябва да тръгва, че е много благодарен за мазилата, грижите и подслона. Здрачаваше се и за времето между шест вечерта и пет сутринта трябваше да прекоси цял океан и континент.

— Благодаря ти. Довиждане — каза той, понечи да отлети в сумрака и се тресна в един явор.

— О! — изкрещя тя и се хвърли към безчувственото тяло.

Когато на следващата сутрин се събуди, той знаеше, че никога вече няма да лети в тъмното; с деликатните му нощни сетива бе свършено. Фината телепатия, която го бе предупреждавала за изпречилите се на пътя му кули, дървета, къщи и хълмове, превъзходното зрение и чувствителност, които го водеха през лабиринтите на гори, скали и облаци — всичко това бе изгорено завинаги от онзи удар през лицето му, от синия електрически фойерверк и цвъртенето.

— Как? — тихо изстена той. — Как ще стигна до Европа? Ако летя през деня, ще ме видят и — ама че нелепост! — сигурно ще ме застрелят! Или ще ме тикнат в някой зоопарк, и тогава ще видя живот! Брънила, кажи, моля те, какво да правя?

— О — прошепна тя, загледана в ръцете си. — Ще измислим нещо…

 

Ожениха се.

Фамилията се събра на сватбата. Подобно на огромна есенна лавина от кленови, чинарени, дъбови и брястови листа те шумоляха и съскаха, падаха като дъжд от диви кестени, тупваха като зимни ябълки на земята, а вятърът носеше вездесъщия аромат на отминало лято. Церемонията? Церемонията бе кратка като запалване на черна свещ, нейното угасване и неподвижната струйка дим, увиснала за миг във въздуха. Нейната краткотрайност, мрак и обръщане наопаки съвсем убягна на Брънила, която слушаше единствено могъщия полъх на крилете на чичо Айнар, които шепнеха над тях, докато ритуалът приключваше. Що се касае до чичо Айнар, раната през носа му бе почти заздравяла и докато държеше Брънила за ръката, почувства как Европа постепенно избледнява и се топи в далечината.

Не му бе необходимо да вижда идеално, за да лети право нагоре или надолу. Съвсем естествено бе в нощта на сватбата да вземе Брънила в обятията си и да полети нагоре в небето.

Един фермер на пет мили от дома им хвърли поглед към ниския облак в полунощ и видя слабото сияние и проблясъците.

— Мълния — отбеляза и си легна.

Спуснаха се едва сутринта, заедно с росата.

 

Бракът вървеше. Трябваше й само да погледне към него и настроението й моментално се повдигаше при мисълта, че е единствената жена на света с крилат съпруг.

— Коя друга би казала подобно нещо? — попита тя огледалото си.

Никоя! — бе отговорът.

От друга страна, той откри небивала красота зад чертите й, огромна добрина и разбиране. Направи някои промени в диетата си, за да се нагоди към мисленето й, и внимаваше с крилете си, когато се движеше из къщата; събореният порцелан и изпочупени лампи обтягаха нервите и затова гледаше да стои по-далеч от тях. Промени и режима си на сън, тъй като и без това вече не можеше да лети през нощта. Тя на свой ред преправи столовете така, че да му е удобно с крилете, постави допълнителна тапицерия на едни места и я махна от други, а нещата, които казваше, бяха именно онези, заради които я обичаше.

— Всички ние сме в какавидите си, без изключение. Виждаш ли колко съм грозна? Но някой ден ще се излюпя и ще разперя криле, изящна и прекрасна като теб.

— Излюпила си се много отдавна — отвърна той.

Тя се замисли над думите му.

— Да — призна най-сетне. — И дори зная точно в кой ден се случи. В гората, когато търсех крава, а намерих палатка!

Разсмяха се, и докато я прегръщаше, тя се чувстваше невероятно красива и знаеше, че бракът им я е измъкнал от грозотата й, подобно на блестящ меч, изваден от ножницата.

Имаха деца. Отначало имаше страх — само от негова страна, — че ще са крилати.

— Глупости, страшно ще се радвам! — каза тя. — Тъкмо няма да ми се пречкат из краката.

— Но пък за сметка на това ще ти се качат на главата! — възкликна той.

— Ау!

Родиха си четири деца, три момчета и едно момиче, които с цялата си енергия сякаш наистина имаха криле. Израстваха като гъби за няколко години и през горещите летни дни молеха баща си да седне под ябълката, да им вее с крилете си и да им разказва странни, осветени от звезди истории за острови-облаци, небесни океани и покривки от мъгла и вятър, какъв е вкусът на топящите се в устата ти звезди, как да пиеш студен планински въздух и какво е да се чувстваш като камъче, пуснато от Еверест и превръщащо се в зелен цвят, разперил криле миг преди да се удари в земята!

Това бе бракът му.

А днес, шест години по-късно, чичо Айнар седеше начумерен под ябълката, все по-нетърпелив и сприхав; не защото така искаше, а защото след дългото чакане все още не можеше да лети из дивото нощно небе; сетивата му така и не се върнаха. Седеше унило, като някакъв летен слънчобран, зелен и захвърлен, изоставен през сезона от вятърничави летовници, търсили някога убежище под полупрозрачната му сянка. Нима щеше да остане тук завинаги, изпълнен със страх да лети през деня, защото някой може да го види? Нима единствените му полети щяха да са в ролята на сушилня за прането на жена му, или като вентилатор за децата в горещите августовски следобеди? Единственото му занятие винаги бе да лети по-бързо от буря и да изпълнява задачи за Фамилията. Профучаваше подобно на бумеранг над хълмове и долини и кацаше като перце. Винаги бе разполагал с пари — Фамилията имаше доста работа за своя крилат мъж! А сега? Горчилка! Крилете му трепнаха, разбъркаха въздуха и произведоха малка гръмотевица.

— Тате — каза малката Мег.

Децата стояха и гледаха свъсеното му като буря лице.

— Тате — каза Роналд. — Направи още една гръмотевица!

— Студен мартенски ден е, скоро ще завали и ще има колкото си искате гръмотевици — каза чичо Айнар.

— Ще дойдеш ли да ни гледаш? — попита Майкъл.

— Хайде бягайте, бягайте! Оставете татко ви да мърмори!

Бе затворен за любовта, за децата на любовта и за любовта към децата. Мислеше единствено за висините, хоризонта, безкрая, небето, нощно или дневно, озарено от звезди, луна или слънце, облачно или ясно, но винаги небе и хоризонти, простиращи се пред него без край, когато се рееше горе. А ето го сега тук, обикалящ ниско над пасището и непрекъснато уплашен да не го видят.

И това ако не е мизерия!

— Тате, ела да ни гледаш. Март е! — извика Мег. — Отиваме на Хълма заедно с всички деца от града!

Чичо Айнар изсумтя.

— За кой хълм става дума?

— Хълмът на хвърчилата, разбира се! — в хор отвърнаха те.

Сега вече ги погледна.

Всяко държеше голямо хартиено хвърчило; потните им лица блестяха от нетърпение и радостно предвкусване. Малките им ръце стискаха кълба бял канап. От хвърчилата, боядисани в червено, синьо, жълто и зелено, висяха опашки от памучни и копринени ленти.

— Ще пускаме хвърчилата! — каза Роналд. — Няма ли да дойдеш?

— Не — тъжно каза той. — Никой не бива да ме вижда, иначе ще си имаме неприятности.

— Можеш да се скриеш и да ни гледаш от гората — каза Мег. — Сами направихме хвърчилата. Защото знаем как.

— Откъде знаете?

— Та нали си наш татко! — незабавно викнаха те. — Ето откъде!

Той изгледа дълго децата. Въздъхна.

— Фестивал на хвърчила, така ли?

— Да, сър!

— Аз ще спечеля — каза Мег.

— Не, аз ще спечеля! — веднага възрази Майкъл.

— Аз, аз! — изписука Стивън.

— Господи в комина! — изрева чичо Айнар и скочи високо сред оглушителен плясък на криле. — Деца! Деца, как ви обичам само!

— Какво има, тате? — попита Майкъл и отстъпи назад.

— Нищо, нищо, нищо — заповтаря Айнар.

Разпери максимално крилете си и ги размаха. Ууум! — звъннаха като цимбали те. Децата направо изпопадаха от въздушната вълна!

— Ето го, ето го! Отново свободен! Огън в комина! Перо във вятъра! Брънила! — извика Айнар към къщата.

Жена му се показа на прага.

— Свободен съм! — викна той, пламнал и висок, готов за действие. — Брънила, вече не ми трябва нощта! Мога да летя денем! Не ми е нужна нощта! Ще летя всеки ден и когато пожелая през годината…! Но какво си губя времето с приказки. Вижте!

И пред разтревожените погледи на семейството си той взе памучната опашка от едното хвърчило, завърза я отзад на колана си, грабна кълбото, захапа със зъби края на канапа, даде другия край на децата и полетя нагоре, нагоре в мартенския вятър!

И децата затичаха през поляни и ферми, като отпускаха канапа към слънчевото небе, подскачаха и се спъваха, а Брънила стоеше в двора, махаше и се смееше. Децата стигнаха далечния Хълм на хвърчилата и застанаха четиримата, хванали канапа в неспокойни горди пръсти, дърпаха, отпускаха и насочваха. Децата от Мелин Таун дотичаха със своите малки хвърчила, подмятащи се на вятъра, и видяха огромното зелено хвърчило да се рее гордо във въздуха.

— Еха, ама че хвърчило! — завикаха те. — Ох, де да имах такова! Откъде, откъде го намерихте?

— Татко ни го направи! — извикаха Мег, Майкъл, Стивън и Роналд, дръпнаха силно канапа и бръмчащото и трещящо хвърчило в небето се гмурна, после се вдигна и изписа в облака огромна вълшебна удивителна!

Пътешественичката

Татко надникна в стаята на Сеси малко преди зазоряване. Тя лежеше в леглото си. Той поклати глава неразбиращо, махна към нея и каза:

— Ако успееш да ми обясниш каква полза от лежането й, ще изям траурните ленти на махагоновия си ковчег. Спи по цяла нощ, закусва, а после цял ден не става от леглото.

— О, но тя е толкова полезна — обясни мама, докато го отвеждаше по коридора по-далеч от отпуснатата бледа фигура на Сеси. — Та тя е сред най-подвижните членове на Фамилията. С какво са по-добри братята й? Повечето от тях по цял ден спят и не правят нищо. А Сеси е най-малкото активна.

Заслизаха надолу през миризмата на черни свещи; черните траурни ленти на парапета, останали недокоснати от Сбирката преди няколко месеца, тихо прошумоляха, когато минаха покрай тях. Татко разхлаби уморено вратовръзката си.

— Е, работим през нощта — каза той. — Виновни ли сме, че сме толкова… както се изрази… старомодни?

— Разбира се, че не. Не всеки от Фамилията може да е модерен. — Тя отвори вратата на мазето; тръгнаха в мрака ръка за ръка. Тя погледна усмихнато кръглото му бяло лице. — Страшни късметлии сме, че аз изобщо не спя. Помисли си само какъв брак щеше да е, ако се бе оженил за спяща през нощта! Всеки за себе си. Всеки различен. Пълна лудница. Точно такава е Фамилията. Понякога ни трябва някой като Сеси, само ум; както и такива като чичо Айнар, само криле; или пък като Тимъти, напълно обикновен, спокоен и нормален. Или като теб, спящ през деня. Или като мен, будна през целия си живот. Така че не е трудно да я разбереш. Всеки ден Сеси ми помага по безброй начини. Праща съзнанието си в овощаря, за да ми каже какво има за продан. Вселява се в касапина. Това ми спестява много път, ако са му се свършили добрите мръвки. Предупреждава ме, когато идват клюкарките, за да приказват цял следобед. И, да кажем, още шестстотин други неща…!

Спряха до един голям празен махагонов сандък. Той се настани в него, все още не напълно убеден.

— Нямаше да е зле, ако можеше да допринесе с още нещо. Боя се, че ще трябва да я помоля да си намери някаква работа.

— Преспи с тази идея — каза му тя. — Разгледай я хубаво. До залез-слънце може и да размислиш.

Тръгна да затваря капака отгоре му.

— Е, добре — замислено каза той.

Капакът хлопна.

— Леко утро, скъпи — каза тя.

— Леко утро — отвърна приглушеният му глас отвътре.

Слънцето изгря. Тя забърза нагоре да приготви закуската.

 

Сеси Елиът бе онази, която Пътешестваше. На вид бе обикновено осемнадесетгодишно момиче. Но пък никой от Фамилията не приличаше на онова, което наистина бе. У тях не бе останало нищо от острите зъби, противната миризма, червеите или вещиците. Живееха простичко в малки градчета и ферми по цял свят и умело приспособяваха дарбите си към изискванията и законите на променящия се свят.

Сеси Елиът се събуди. Понесе се през къщата, като си тананикаше.

— Добро утро, мамо!

Слезе до мазето да провери поред големите махагонови сандъци, да им избърше праха и да се увери, че са здраво залостени.

— Татко — каза тя, като бутна един от тях. — Братовчедката Естер — добави, докато оглеждаше друг, — дошла ни на гости. И… — потупа трети — дядо Елиът.

Отвътре се разнесе шумолене като от папирус.

— Странна мешавина е тази Фамилия — умислено отбеляза тя, докато се връщаше към кухнята. — Нощни и дневни птици, някои будни по двайсет и пет от двайсет и четири часа като мама, други пък като мен, спящи петдесет и девет минути от шейсетте. Различни видове сън.

Зае се със закуската си. Бе преполовила кайсиевото желе, когато усети погледа на майка си. Остави лъжицата.

— Татко ще размисли. Ще му покажа колко добре е да съм подръка. Аз съм семейната застраховка. Просто не го разбира. Изчакай.

— Била си в мен, докато съм спорила с него — каза мама.

— Да.

— Май усетих как надничаш през очите ми — каза мама.

Сеси приключи закуската и се качи в стаята си. Оправи одеялата и чистите прохладни чаршафи, после легна, затвори очи, отпусна тънките си бели пръсти върху малките си гърди и положи крехката си, изящна като скулптирана главица върху буйната си гъста кестенява коса.

Започна да Пътешества.

Съзнанието й се плъзна от стаята, понесе се над покрития с цветя двор, през полята, зелените хълмове, старите сънливи улички на Мелин Таун, във вятъра и покрай влажната вдлъбнатина на дерето. През целия ден щеше да лети и да се вие насам-натам. Съзнанието й щеше да се вселява в кучета, да остава там, и тя щеше да изпита готовите да се наежат чувства на кучетата, да опита сочен кокал, да души опикани дървета. Щеше да чува така, както чува кучето. Щеше напълно да забрави всичко човешко. Щеше да се въплъти в кучето. Това бе повече от телепатия, с нещо по-добро и с нещо по-лошо. Това бе пълно отделяне от едно тяло и вселяване в друго. Това бе влизане в душещи дърветата кучета, в мъже, в стари моми, в птици, в играещи на дама деца, в любовници в леглото сутрин, в потящи се с лопатите работници, в розовите, мънички като сънища мозъци на неродени бебета.

Какво да бъде днес? Взе решение и пое!

Когато малко по-късно влезе на пръсти в стаята, мама видя тялото на Сеси на леглото. Гърдите й не се движеха, лицето й бе напълно отпуснато. Вече я нямаше. Мама кимна и се усмихна.

 

Утрото мина. Леонард, Байън и Сам отидоха на работа, както направиха и Лора и нейната сестра маникюристка; Тимъти замина на училище. Къщата утихна. По обед единственият звук се издаваше от трите малки братовчедки на Сеси Елиът, които си играеха на хлоп-хлоп, ковчеже в задния двор. Наоколо винаги можеха да се срещнат братовчеди, чичовци, правнуци или нощни племенници; непрекъснато идваха и си отиваха, като изтичаща от крана и изчезваща в канала вода.

Братовчедките прекъснаха играта, когато високият мъж почука силно на входната врата и закрачи право напред, след като мама му отвори.

— Чичо Джон! — задъхано каза най-малката.

— Онзи, дето го мразим ли? — попита втората.

— Какво иска? — извика третата. — Изглежда бесен!

— Ние сме му бесни, затова — обясни гордо втората. — Заради онова, което направи на Фамилията преди шейсет години, както и преди седемдесет години и преди двадесет години.

— Чуйте! — Заслушаха се. — Изтича горе!

— Като че ли плаче.

— Нима порасналите плачат?

— Разбира се, глупачке!

— В стаята на Сеси е! Крещи. Смее се. Моли се. Вика. Гневен, побъркан и от мъка спукан!

Най-малката също пусна сълзи. Изтича към вратата на мазето.

— Събудете се! Вие долу, събудете се! Хей, вие в сандъците! Чичо Джон е тук и сигурно носи кедрови колове! Не искам кедров кол в гърдите си! Събудете се!

— Шшт — изсъска най-голямата. — Няма колове! Пък и без това не можеш да събудиш Ковчежните хора. Чуйте!

Наклониха глави и очите им блеснаха нагоре в очакване.

 

— Махай се от леглото! — заповяда мама от прага.

Чичо Джон се бе навел над безжизненото тяло на Сеси. Устните му бяха изкривени. Зелените му очи гледаха диво и налудничаво.

— Закъснях ли? — настоятелно попита той с дрезгав глас, хълцаше. — Отишла ли си е?

— Преди часове! — озъби се мама. — Да не си сляп? Може да не се върне с дни. Понякога остава да лежи по цяла седмица. Не се налага да храня тялото, тя си намира прехрана от онова или онзи, в когото се намира. Махай се от нея!

Чичо Джон се стегна, притиснал едното си коляно в пружината.

— Не можеше ли да почака? — попита той. Трескавите му пръсти отново и отново се мъчеха да доловят и най-слаб признак на пулс.

— Чу ме! — Мама решително тръгна напред. — Не бива да се докосва. Трябва да се остави, както си е. За да може, когато се върне, да се намести точно в тялото си.

Чичо Джон обърна глава. Издълженото му червено лице бе покрито с белези и безчувствено, а около уморените му очи имаше дълбоки черни кръгове.

— Къде е отишла? Трябва да я намеря.

Гласът на мама прозвуча като плесница.

— Не знам. Има си любими места. Може да я намериш като дете, тичащо по пътека в дерето. Или люлеещо се на някоя лоза. Или пък в рачето под камъка в потока, което те гледа. Може пък да играе шах чрез някой старец в парка. Много добре знаеш, че може да е къде ли не. — Устата й се изкриви насмешливо. — Може пък точно сега да е вътре в мен, да те гледа, да ти се смее и да ти говори. Подхожда на нейния начин на приказване и забавление. И ти не би го разбрал.

— Защо… — Той тежко се завъртя, подобно на огромна преобърната канара. Големите му ръце се вдигнаха, мъчеха се сякаш да сграбчат нещо. — Ако си помисля…

Мама продължи да говори с небрежно спокойствие:

— Естествено, че не е в мен. А и да беше, нямаше начин да се разбере. — Очите й проблеснаха с изтънчена злост. Стоеше висока и изящна, гледаше го без капка страх. — А сега би ли ми обяснил какво искаш от нея?

Той като че ли чу някаква далечна камбана. Тръсна ядосано глава, за да я проясни. После изръмжа:

— Нещо… вътре в мен… — Гласът му заглъхна. Отново се наведе над студеното безжизнено тяло. — Сеси! Върни се, чуваш ли ме? Можеш да се върнеш, ако поискаш!

Вятърът прошумоля тихо през високите върби оттатък облените в слънце прозорци. Леглото изскърца от раздвижването му. Далечната камбана се обади отново и той я заслуша, но мама не можеше да я чуе. Единствено той долавяше сънливите й летни звуци, долитащи някъде много, много отдалеч. Той се навъси и отвори уста.

— Искам да направи едно нещо за мен. През последния месец сякаш започвам… да полудявам. Хрумват ми шантави мисли. Мислех да взема влака до големия град и да говоря с психиатър, но това няма да помогне. Зная, че Сеси може да влезе в главата ми и да прогони страховете в нея. Да ги изсмуче като прахосмукачка, стига да поиска да ми помогне. Тя е единствената, способна да остърже тинята и паяжините и да ме направи нов човек. Затова ми трябва, разбираш ли? — каза с напрегнат, изпълнен с очакване глас. Облиза устни. — Тя трябва да ми помогне!

— След всичко, което стори на Фамилията? — каза мама.

— Не съм сторил нищо на Фамилията!

— Казват, че в тежки времена, когато са ти трябвали пари, си получавал по сто долара за всеки член на Фамилията, когото си посочвал за забиване на кол в гърдите.

— Не е честно! — изпъшка той, сякаш го бяха изритали в корема; разтрепери се. — Не можеш да го докажеш. Лъжеш!

— Въпреки това не смятам, че Сеси ще поиска да ти помогне. Фамилията не би го поискала.

— Фамилията! Фамилията! — Той затропа с крака като някакво огромно освирепяло дете. — Проклета да е Фамилията! Няма да полудявам за тяхна сметка! Трябва ми помощ, дявол да го вземе, и ще си я получа!

Мама го погледна в очите с резервирана физиономия, скръстила ръце на гърдите си.

Той сниши глас и я погледна с нещо като злобна срамежливост, после отклони поглед.

— Изслушай ме, госпожо Елиът. И ти, Сеси — обърна се той към спящата. — Ако си тук, разбира се. Чуйте това.

Погледна стенния часовник, тиктакащ на обляната от слънчеви лъчи отсрещна стена.

— Ако Сеси не се върне до шест вечерта и не се съгласи да изчисти ума ми и да върне разсъдъка ми, ще… ще ида в полицията. — Той явно се окопити. — Имам списък на членове на Фамилията, живеещи във фермите около Мелин Таун и в самия град. За един час полицаите могат да отсекат кедрови колове, достатъчни за цяла дузина Елиът.

Спря и избърса потта от лицето си. Заслуша се.

Далечната камбана отново зазвъня.

Чуваше я от седмици. Нямаше никаква камбана, но въпреки това я чуваше. Звънеше и сега — ту тук, ту там, ту наблизо, ту далеч. Всички други оставаха глухи за нея.

Тръсна глава. Извика на госпожа Елиът, за да спре камбаните.

— Чу ли ме?

Подръпна нагоре панталоните си, стегна с рязко движение колана си и тръгна покрай нея навън.

— Да — каза тя. — Чух. Но дори аз не мога да извикам Сеси, ако тя сама не пожелае да се върне. Рано или късно ще си дойде. Бъди търпелив. Недей да тичаш в полицията…

Той я прекъсна.

— Не мога да чакам. Това нещо, този шум в главата ми продължава вече два месеца! Не издържам повече! — Намръщи се към часовника. — Тръгвам. Ще се опитам да я намеря в града. Ако не я открия до шест… е, знаете какво означава кедров кол в гърдите…

Тежките му стъпки се отдалечиха по коридора, отслабнаха по стълбите и заглъхнаха навън. Когато всичко утихна, майката се обърна и погледна загрижено спящото си дете.

— Сеси — повика тихо и настоятелно. — Сеси, върни се!

Тялото не реагира. Сеси продължаваше да лежи неподвижно, колкото и да чакаше майка й.

Чичо Джон мина през полетата и хълмовете и се озова в Мелин Таун, търсеше Сеси във всяко ближещо захарно петле дете и във всяко малко бяло кученце, впуснало се в тръс към неизвестно каква жадувана цел.

Градчето се простираше пред него като пъстро гробище. Всъщност паметниците бяха само няколко — представители на изгубени умения и отминали времена. Имаше голяма поляна с брястове, хималайски кедри и тополи, покрай които имаше дървени пътеки, които можеш да отмъкнеш в бараката си през нощта, ако глухият звук на вървящите по тях хора те вбесява. Имаше високи стари девически къщи, стройни, тесни и натъжени от мъдрост, с очила с цветни стъкла, върху чиито изтъняващи златни коси се бяха настанили вековни птичи гнезда. Имаше аптека със стари телени табуретки и тръстикови седалки, изпълнени с онази незабравима остра миризма, която изпълваше навремето аптеките, но вече не може да се срещне никъде. Имаше и бръснарница с увит в червена лента стълб пред нея, увит във вътрешността на стъклен пашкул. Имаше и бакалия, цялата в стари сенки, прашни кутии и миризмата на стари американки — или на почерняло пени. Градчето лежеше под хималайските кедри и тополите, не бързаше за никъде, а някъде в него бе Сеси — онази, която Пътешестваше.

Чичо Джон спря, купи си бутилка оранжада, изпи я и избърса уста с кърпичката си, очите му скачаха нагоре-надолу като играещи на въже деца. Страх ме е, помисли си той. Страх ме е.

Видя код от птици, наредени на точки и тирета по телефонната линия. Може би Сеси бе там горе и му се смееше през острите птичи очи, ровеше в перушината си и чуруликаше? Изгледа подозрително индианеца от магазина за пури, но в студеното издялано и кафяво като тютюн изображение не се долавяше никакъв признак на живот.

Далеч, сякаш в сънлива неделна сутрин, чу камбаните да звънят в долината на главата му. Бе абсолютно сляп. Стоеше в пълна тъмнина. Бели измъчени лица се зареяха пред обърнатото му навътре зрение.

— Сеси! — изкрещя той към всичко, навсякъде. — Зная, че можеш да ми помогнеш! Разтърси ме като дърво! Сеси!

Слепотата отмина. Бе плувнал в студена пот, която не спираше и се лееше, гъста и лепкава като сироп.

— Зная, че можеш да ми помогнеш — каза той. — Видях как помогна навремето на братовчедката Мариана. Преди десет години, нали?

Помъчи се да се съсредоточи.

Мариана бе срамежливо като къртица момиче, с виещи се като корени коси около кръглата топка на главата й. Приличаше на език на камбана в полата си, език, който никога не издаваше звън при ходене, а просто се люлееше от една пета на друга. Зяпаше бурените и тротоара под краката си, после поглеждаше към брадичката ти, сякаш те виждаше целия — и никога не посмяваше да те погледне в очите. Майка й се бе отчаяла, че Мариана никога няма да успее да се омъжи.

Затова се обърнаха към Сеси. И тя влезе в нея като ръка в ръкавица.

Мариана скачаше, тичаше, викаше, жълтите й очи блестяха. Полите й запърхаха, разпусна косата си и я остави да пада в блестящ воал на полуголите й рамене. Хихикаше; смехът й ехтеше като празнична камбана. На лицето й се изписваше престорена свенливост, веселие, интелигентност, майчинско блаженство и любов.

Момчетата тичаха след Мариана. И тя се омъжи.

Сеси се оттегли.

Мариана изпадна в истерия — гръбнакът й бе изчезнал!

Цял един ден лежа като захвърлен корсет. Но вече си бе изградила навика. Някаква част от Сеси бе останала в нея като отпечатък на вкаменелост в мека скала; и Мариана започна да разглежда навиците, да ги премисля и да си спомня какво беше, когато Сеси бе в нея, и не след дълго отново тичаше, викаше и се смееше, този път съвсем самичка; тъй да се каже, като корсет, съживен от спомена!

Оттогава бе продължила да живее в радост.

Чичо Джон спря да поговори с индианеца от магазина за пури и тръсна силно глава. Десетки ярки мехурчета се носеха под клепачите му и във всяко имаше едно микроскопично око, взиращо се направо в мозъка му.

Ами ако никога не открие Сеси? Ами ако ветровете на равнината са я отвели чак до Елджин? Дали не обичаше да прекарва времето си там, в клиниката за луди, да докосва умовете им, да улавя и преобръща разпилените им мисли?

В следобедната далечина се разнасяше и отекваше пронизителна метална свирка и се вдигаше пушек и пара — влакът профучаваше по мостовете на долината над прохладните реки и през поля с узряла царевица, влизаше в тунели като пръст в напръстник, минаваше под арките на шумолящи орехи. Джон стоеше уплашен. Ами ако Сеси в момента се намираше в главата на машиниста? Обичаше да се вози в чудовищните локомотиви из страната, чак докъдето можеше да поддържа контакта. Да дърпа въжето на свирката и да се наслаждава на писъка, разкъсващ нощта или сънения ден.

Тръгна по една сенчеста улица. Стори му се, че с периферното си зрение вижда някаква старица, сбръчкана като сушена фурма, гола като семе на магарешки бодил, рееща се сред клоните на един глог. От гърдите й стърчеше кедров кол.

Някой изкрещя!

Нещо тупна на главата му. Един кос се понесе към небето, стиснал в нокти кичур от косата му!

Той размаха юмрук към птицата и вдигна един камък.

— Да ме плашиш ли искаш? — викна. Задъхан, видя как птицата заобикаля зад него и каца на един клон в очакване на втора възможност да се нахвърли за още коса.

Обърна се крадешком към нея.

Чу цвърчене.

Скочи и ръката му се стрелна нагоре.

— Сеси!

Беше я хванал! Тя пляскаше с криле и се мъчеше да се освободи.

— Сеси! — викна той, вгледан в сключените около черното създание пръсти.

Птицата го разкървави с човката си.

— Сеси, ще те смажа, ако не ми помогнеш!

Птицата изпищя и го клъвна пак.

Той стисна пръсти. Силно, още по-силно, и още по-силно. Отдалечи се от мястото, където бе захвърлил мъртвата птица, без да се обърне нито веднъж.

 

Слезе в дерето, което минаваше през самия център на Мелин Таун. Какво ли се случваше сега? Дали майката на Сеси не звънеше на останалите? Дали Елиът са уплашени? Олюляваше се като пиян, огромни петна пот избиваха под мишниците му. Е, нека сега те да се пострахуват. Той вече се бе уморил. Щеше да потърси Сеси още малко, а после щеше да иде в полицията!

Застана на брега на потока и се разсмя при мисълта как Елиът се суетят лудешки и се мъчат да се измъкнат по някакъв начин. Нямаше начин. Просто трябваше да накарат Сеси да му помогне. Не можеха да си позволят добрият стар чичо Джон да умре обезумял. Не, в никакъв случай.

Кръгли мастиленочерни очи се взираха право в него от водата.

През знойните летни обеди Сеси често влизаше в меката сива черупка на някой речен рак. Обичаше да наднича от черните кръгли очи на чувствителните им пипалца и да усеща как потокът се носи около нея, как я обгръща с прохладния си воал и пречупва светлината. Да вдишва и издишва разтворените във водата частици и да държи острите си, покрити с лишеи щипци пред себе си, подобно на някакви елегантни прибори за салата, раздути и остри като ножици. Гледаше как огромните стъпки на момчешки крака приближават към нея по дъното на потока, чуваше слабите, уплътнени от водата викове на излезлите на лов за раци деца — те забиваха бледите си пръсти надолу, преобръщаха камъни, хващаха и мятаха мятащите се създания в отворени тенекиени съдове, в които десетки други раци вече пъплеха като оживели кошчета за хартия.

Наблюдаваше как бледите стълбове на краката се изправят над камъка й, видя голата сянка да пада върху песъчливата тиня на дъното и протегнатата дебнеща ръка, чу шепота на момчето, зърнало плячката си под камъка. После, докато ръката се стрелваше надолу и камъкът се претъркулваше настрани, Сеси плесна с опашката на взетото под наем тяло, направи мъничка пясъчна експлозия и изчезна надолу по течението.

Настани се под друг камък и се зарови в пясъка, държеше гордо щипците пред себе си; мъничките й очи блестяха като стъклени крушки в черно, а водата на потока бълбукаше в устата й — прохладна, свежа…

Осъзнаването, че Сеси може да е толкова близо, буквално във всяко живо същество, изпълни чичо Джон с безумна ярост. Можеше да е във всяка катеричка или полска мишка, дори във всеки бацил в собственото му болно тяло. Можеше да се всели дори в амеби…

В някои знойни летни следобеди Сеси можеше да се пресели в амеба и да се носи дълбоко в старите уморени тъмни философски води на кладенеца. В дни, когато светът високо горе над неподвижната вода бе същински кошмар от жега, отпечатан върху цялата суша, тя лежеше и потрепваше сънено, свежа и далечна, настанена удобно на дъното. Високо горе дърветата бяха като горящи в зелен огън образи. Птиците приличаха на бронзови щампи, потопени в мастило и отпечатани в мозъка ти. Къщите изпускаха пара като торища. Затръшването на вратата наподобяваше пушечен изстрел. Единственият приятен звук през палещия ден бе астматичното хъркане на водата в порцелановата чаша, всмуквана между порцелановите зъби на някоя кльощава като скелет старица. Високо горе Сеси чуваше острото тракане на обувките й и стенещия глас на жената, сваряваща се под августовското слънце. И докато лежеше ниско в прохладните дълбини и надничаше нагоре през смътния отекващ тунел на кладенеца, Сеси чуваше желязното всмукване на дръжката на помпата, натискана енергично от потящата се възрастна дама; и водата, амебите, Сеси и всичко останало се надигаше нагоре към гърлото на кладенеца във внезапен прохладен изблик в чашата, над която чакаха напуканите от слънцето устни. Оттегляше се едва тогава, точно когато устните се доближаваха да отпият, чашата се накланяше и порцеланът срещаше порцелан…

Джон се препъна и цопна право в потока!

Не се изправи, а остана да седи глупаво, от него се стичаха струйки вода.

Заблъска камъните, крещеше, ругаеше и се мъчеше да размаже раците. Камбаните в ушите му зазвъняха по-силно. После едно по едно във водата премина процесия от тела, които не можеха да съществуват, но изглеждаха като истински. Бели като червеи тела, обърнати по гръб, носеха се като някакви захвърлени марионетки. Вълничките поклащаха главите им и те се преобръщаха, и се виждаха лицата на типични представители на фамилията Елиът.

Заплака, както седеше във водата. Бе искал помощта на Сеси, но как би могъл да я заслужи, като се държеше като идиот, ругаеше я, мразеше я, заплашваше нея и Фамилията?

Стана и се отърси. Излезе от потока и се изкачи по склона. Оставаше му само едно. Да се обърне към отделните членове на Фамилията. Да ги помоли да се застъпят за него. Да върнат Сеси у дома, колкото се може по-бързо.

 

Вратата на залата на погребалното бюро на Кърт Стрийт се отвори. Агентът — дребен, добре подстриган мъж с мустаци и деликатни тънки ръце — вдигна глава. Лицето му посърна.

— О, ти ли си, чичо Джон — каза той.

— Племеннико Байън — каза все още мокрият от потока Джон. — Трябва ми помощта ти. Виждал ли си Сеси?

— Да съм я виждал ли? — каза Байън Елиът и опря ръце на мраморната маса с тялото, върху което работеше. Изсмя се. — Господи, това ли намери да ме питаш! Погледни ме по-внимателно. Познаваш ли ме?

Джон се наежи.

— Разбира се! Ти си Байън Елиът, братът на Сеси!

— Грешка. — Погребалният агент поклати глава. — Аз съм братовчедът Ралф, касапинът! Да, касапинът. — Той се почука по главата. — Тук, вътре, където има значение, аз съм Ралф. Преди малко работех в хладилника в касапницата и Сеси внезапно се озова в мен. Взе съзнанието ми като чаша захар, домъкна ме тук и ме напъха в тялото на Байън. Горкият Байън! Ама че шега!

— Значи… значи не си Байън!

— Не, не съм, ъъъ… скъпи чичо Джон. Сеси сигурно е напъхала Байън в моето тяло! Схващаш ли шегата? Касапин е сменен с касапин! Продавач на мъртво месо се подменя с друг! Ах тази Сеси, ама че дете! — Смехът му отекна в помещението. Той избърса сълзите от очите си. — От пет минути стоя тук и се чудя какво да правя. Знаеш ли какво? Не е трудно да си погребален агент. Не повече от това да режеш мръвки за задушено. О, Байън ще е бесен. Професионалната му чест. Сигурно после Сеси ще ни размени отново. Байън никога не би приел подобна шега!

Джон изглеждаше объркан.

— Значи дори ти не можеш да я контролираш?

— Господи, не. Тя прави каквото си иска. Ние сме абсолютно безпомощни.

Джон се помъкна към вратата.

— Трябва да я намеря някак — промърмори. — Щом е в състояние да ви направи това, сигурно ще може да помогне и на мен, ако иска…

Камбаните зазвъняха още по-силно. С периферното си зрение забеляза някакво движение. Рязко се извъртя и ахна.

От тялото на масата стърчеше кедров кол.

— Сбогом — каза погребалният агент на затръшнатата врата и се заслуша в заглъхващите бягащи стъпки.

 

Мъжът, който влетя в полицейското управление в пет следобед, едва се държеше на крака. Хриптеше и се давеше, сякаш бе поел отрова. Вече не приличаше на чичо Джон. Камбаните звъняха, без да спират, а зад него вървяха хора със забити в гърдите колове — и изчезваха всеки път, когато се обърнеше да ги погледне.

Шерифът вдигна очи от списанието, избърса кафявите си мустаци с опакото на подобната на хищна лапа длан, свали крака от очуканото бюро и зачака чичо Джон да заговори.

— Искам да съобщя за едно тукашно семейство — прошепна чичо Джон с полузатворени очи. — Противни хора, които живеят под фалшиви самоличности.

Шерифът прочисти гърлото си.

— Кое е семейството?

Чичо Джон спря.

— Какво?

— Кое е семейството? — повтори шерифът.

— Гласът ви — каза Джон.

— Какво ми е на гласа? — попита шерифът.

— Звучи ми познато — каза Джон. — Като на…

— На кого? — попита шерифът.

— Като на майката на Сеси! Точно като нейния!

— Нима? — попита шерифът.

— Ето кой сте отвътре! Сеси е подменила и вас, също като Ралф и Байън! Значи не мога да съобщя за Фамилията на вас! Безполезно е!

— Сигурно — неумолимо рече шерифът.

— Наобиколили са ме! — изплака чичо Джон.

— Така изглежда — каза шерифът, наплюнчи един молив и се зае с кръстословицата. — Е, приятен ден, Джон Елиът.

— Ъ?

— Казах „приятен ден“.

— Приятен ден. — Джон остана до бюрото, ослушваше се. — Вие… чувате ли нещо?

Шерифът се заслуша.

— Щурците?

— Не.

— Жабите?

— Не — каза чичо Джон. — Камбани. Просто камбани. Църковни камбани. От ония, които хора като мен не могат да издържат. Църковни камбани.

Шерифът се заслуша.

— Не. Не ги чувам. И внимавайте с вратата — тряска се силно.

 

Вратата на стаята на Сеси се отвори с трясък. Миг по-късно се появи чичо Джон. Безмълвното тяло на Сеси лежеше на леглото, без да помръдне. Джон сграбчи главата й. Зад него се появи майката на момичето.

Изтича до него и го заудря по главата и раменете, докато не го накара да отстъпи. Светът бе изпълнен с камбанен звън. Причерняваше му. Затърси шепнешком майката, хапеше устни и стенеше. От очите му се лееха сълзи.

— Моля те, моля те, кажи й да се върне. Съжалявам. Не искам да наранявам никого повече.

— Слез долу и я изчакай там! — изкрещя майката през камбанения звън.

— Не те чувам — извика той още по-силно. — Главата ми.

Затисна уши с ръце.

— Толкова са силни. Не издържам вече. — Рухна на колене. — Само да знаех къде е Сеси…

С най-обикновено движение извади джобно ножче и го отвори.

— Не мога повече… — И преди майката да успее да направи и една крачка, падна на пода със забито в сърцето острие и бликаща от устата кръв, с безжизнено отпуснати крака; едното му око бе затворено, другото — широко отворено и побеляло.

Майката се наведе над него.

— Мъртъв — прошепна невярващо накрая, изправи се и отстъпи от локвата кръв. — Е, значи най-сетне е мъртъв.

Огледа се уплашено и извика:

— Сеси, Сеси, върни се, дете. Трябваш ми!

Тишина. Слънчевата светлина постепенно отстъпваше от стаята.

— Сеси, върни се у дома, дете!

Устните на мъртвия се размърдаха. От тях се изтръгна висок ясен глас.

— Ето ме! От дни съм тук! Аз съм страхът, който го измъчваше; а той така и не се сети. Кажи на татко какво направих. Може би вече няма да ме смята за безполезна…

Устните отново замръзнаха. Миг по-късно тялото на Сеси на леглото се вцепени като чорап, в който внезапно е напъхан крак, и отново пое дъх.

— Време е за вечеря, мамо — каза Сеси и се надигна.

Езерото

Смалиха небето до моите размери и го запратиха над езерото Мичиган, поставиха върху жълтия пясък няколко викащи деца с топки, една-две чайки, каращ се родител и моя милост, изхвърчащ от мократа вълна в замъгления, станал вир-вода свят.

Затичах по плажа.

Мама ме избърса набързо с хавлията и каза:

— Стой да изсъхнеш.

Стоях, загледан как слънцето изсушава капчиците по ръцете ми. Вместо тях се появиха пъпчици като по кожата на пиле.

— Духа — обади се мама. — Облечи си пуловера.

— Чакай да си разгледам гъшата кожа — казах аз.

— Харолд — строго рече тя.

Облякох си пуловера и загледах как вълните приближават една след друга и падат на плажа. Но не тромаво. А сякаш театрално, с някаква зелена елегантност. Дори пияница не може да се строполи с такъв финес на земята.

Беше септември. Последните дни на месеца, когато всичко се натъжава без някаква конкретна причина. Плажът бе тъй дълъг и самотен със своите петима-шестима посетители. Децата спряха да подхвърлят топката, може би защото вятърът бе натъжил и тях с тихото си подсвирване; насядаха и усетиха как есента се спуска над безкрайния бряг.

Сергиите за хотдог бяха покрити със златисти капаци, скриващи горчицата, лука и месните аромати на дългото, изпълнено с радост лято. Сякаш самото лято бе затворено и заковано във върволица ковчези. Една по една сергиите затваряха, залостваха кепенци, а вятърът се надигаше и докосваше пясъка, заличаваше милионите следи от юли и август. И сега, през септември, на плажа са останали само отпечатъците от моите гуменки, както и стъпките на Доналд и Дилаус Шаболд покрай водата.

Вятърът е навял пясък по покривките на сергиите и въртележката е покрита с платнище, всички кончета са замръзнали насред въздуха на месинговите си пилони, оголили зъби, продължават да препускат. Единствено под музиката на вятъра, промушващ се под покривките.

Стоях там. Всички останали бяха на училище. Не и аз. Утре щях да поема на запад през Съединените щати с влак. Двамата с мама бяхме дошли на плажа за последно.

В самотата имаше нещо, от което ми се прииска да остана самичък.

— Мамо, искам да потичам по брега.

— Добре, но не се бави много и не приближавай водата.

Затичах се. Пясъкът се завъртя под мен и вятърът ме повдигна. Знаете какво е да тичаш с разперени ръце и да чувстваш вятъра по пръстите си. Сякаш си с криле.

Мама остана назад и седна. Скоро се превърна в малко кафяво петънце. Останах съвсем сам.

Самотата е ново изживяване за едно дванадесетгодишно момче, свикнало да е винаги сред компания. Може да е самичко единствено във въображението си. Наоколо винаги има какви ли не истински хора, които казват на децата какво да правят, затова момчето трябва да изтича по плажа, пък било то и само във въображението си, за да се озове в свой собствен свят, със своите собствени миниатюрни ценности.

И тъй, сега бях наистина сам.

Навлязох във водата до кръста. Преди, когато наоколо имаше хора, не смеех да идвам до това място, да потърся във водата и да извикам името. Но сега…

Водата е като магьосник. Прерязва те на две. Имаш чувството, че си разрязан на две и една част от теб, долната, е от захар, разтопява се и изчезва. Студена вода, и от време на време някоя много елегантна вълна, която те обгръща като развян воал.

Извиках името й. Десетки пъти.

— Тали! Тали! О, Тали!

Странно, но когато си малък, наистина очакваш някой да отговори на призивите ти. Имаш чувството, че всичко, за което си помислиш, може да бъде истинско. И понякога това сигурно не е толкова погрешно.

Спомних си Тали, как влиза във водата през отминалия май, със завързана на руси опашчици коса. Плуваше навътре и се смееше, а слънчевите зайчета проблясваха на тесните й дванадесетгодишни рамене. Спомних си как после остана само вода, как един спасител скочи във водата, как майка й пищеше и как Тали така и не излезе…

Спасителят се бе опитал да я убеди да излезе, но тя не послуша. Върна се сам, стиснал само водорасли в големите си юмруци, а Тали бе изчезнала. Вече нямаше да седи оттатък пътеката в класната стая и да играе на ръбче в летните вечери. Беше отишла прекалено далеч и езерото нямаше да я пусне обратно.

И сега в самотната есен, когато небето бе огромно, водата — безбрежна и плажът сякаш се простираше без край, бях дошъл тук за последен път. Самичък.

Виках името й отново и отново. Тали! О, Тали!

Вятърът духаше много нежно покрай ушите ми, по начина, по който духа над отворите на раковините и ги кара да зашептят. Водата се надигна, прегърна гърдите ми, после отстъпи до коленете, нагоре и надолу, напред и назад, изсмукваше пясъка под петите ми.

— Тали! Върни се, Тали!

Бях само на дванайсет. Но само аз знаех колко я обичах. Беше онази любов, която изпитваме, преди да започнем да забелязваме значението на тялото и морала. Която е не по-лоша от вятъра, морето и пясъка, лежащи завинаги заедно. Съставена от всички прекарани заедно на плажа дълги топли дни, както и тихите дни, изпълнени с монотонен брътвеж по време на часовете. Всички дълги есенни дни от изминалите години, в които й носех учебниците на връщане от училище.

Тали!

Извиках за последен път името й. Потреперих. Усетих вода по лицето си, без да зная как се е озовала там. Вълните не плискаха толкова високо.

Излязох на брега и останах там половин час с надеждата да зърна нещо, поне един знак, една частица от Тали, която да запомня завинаги. После клекнах и издигнах пясъчен замък. Оформих го грижливо, както често бяхме правили двамата с Тали. Този път обаче спрях по средата. Станах.

— Тали, ако ме чуваш, ела и го довърши!

Закрачих към петънцето в далечината, което бе мама. Водата се надигна и започна да обгръща замъка кръг след кръг, постепенно го заличаваше.

Вървях мълчаливо покрай брега.

Някъде далеч въртележката задрънча, но това бе просто от вятъра.

 

На следващия ден заминах.

Влакът има лоша памет и не след дълго оставя всичко зад себе си. Забравя царевичните поля на Илинойс, реките от детството, мостовете, езерата, долините, селските къщурки, болките и радостите. Пръска ги след себе си и те изчезват отвъд хоризонта.

Издължих костите си и прибавих плът върху тях, смених момчешкия си ум с ум на по-възрастен, захвърлих дрехите, които вече не ми ставаха, преминах от началното училище в гимназията, след това дойде ред на колежа и учебниците по право. После се появи една млада жена в Сакраменто. Ходихме известно време, след което се оженихме.

Продължих да уча право. На двадесет и две вече почти напълно бях забравил какъв е Изтокът.

Маргарет предложи да прекараме закъснелия ни меден месец там.

Подобно на паметта, влакът също върви в две посоки. Може да ти стовари накуп всички неща, които си оставил зад себе си преди много-много години.

Лейк Блъф с население десет хиляди се появи под небето. Маргарет изглеждаше тъй прелестна с новите си дрехи. Гледаше ме, докато усещах как старият ми свят отново възкръсва за живот. Държеше ръката ми, докато влакът се плъзна покрай перона на гарата и свалиха багажа ни.

Годините правят толкова много неща с лицата и телата ни. Вървяхме през градчето, но не успях да разпозная никого. Някои лица навяваха спомени. Спомени за експедиции по пътеките на дерето. Усмихнати лица от затворени начални училища и люлеещи се на метални люлки и дъски. Но аз не ги заговарях. Вървях, гледах и се изпълвах със спомени като купчина есенни листа, събрани, за да бъдат изгорени.

Останахме две седмици и заедно посетихме всички онези места. Дните бяха изпълнени с щастие. Страшно обичах Маргарет. Или поне така мислех.

В един от последните дни вървяхме покрай брега. Не бе чак в края на лятото, както преди толкова много години, но вече се забелязваха първите признаци на опустяване на плажа. Хората оредяваха, няколко от сергиите за хотдог бяха затворени и заковани, а вятърът както винаги чакаше да ни попее.

Почти видях мама да седи на пясъка в обичайната си поза. Отново изпитах желанието да остана самичък. Но не можех да се насиля да го кажа на Маргарет. Просто я държах за ръка и чаках.

Ставаше късно. Повечето деца се бяха прибрали и само неколцина мъже и жени бяха останали да се пекат на слънцето и вятъра.

Спасителната лодка приближи брега. Един мъж бавно слезе от нея, носеше нещо.

Замръзнах. Затаих дъх и се почувствах малък, само дванадесетгодишен, много дребен, направо нищожен и ужасно уплашен. Вятърът виеше. Не виждах Маргарет. Виждах единствено плажа и спасителя, как бавно слиза от лодката със сив, сигурно не много тежък чувал в ръце и също толкова сиво и посърнало лице.

— Стой тук, Маргарет.

И аз не зная защо го казах.

— Но защо?

— Просто стой тук…

Закрачих бавно по пясъка към спасителя. Той ме погледна.

— Какво е това? — попитах.

Спасителят ме изгледа дълго, без да отговори. Остави сивия чувал; избълбука вода и пясъкът почерня.

— Какво е това? — повторих настойчиво.

— Мъртва е — тихо каза спасителят.

Чаках.

— Странно — меко каза той. — Най-странното нещо, което съм виждал. Мъртва е. От много време.

Повторих думите му.

Той кимна.

— От десетина години. Тази година нямаме нито едно удавено дете. Общият им брой е дванадесет от трийсет и трета насам, но намирахме всички няколко часа след злополуката. Всички освен едно, добре си спомням. Това тяло… трябва да е прекарало десет години във водата. Не е… приятна гледка.

Не откъсвах очи от сивия чувал.

— Отворете го. — Не зная защо го казах. Вятърът се усилваше.

Той се замота с чувала.

— Разбрах, че е момиченце, защото още носи медальон. Няма много друго за казване по…

— По-бързо, отворете го! — извиках.

— По-добре да не го правя — каза той. После явно забеляза изражението ми. — Тя е толкова мъничка…

Отвори го само мъничко. Това се оказа достатъчно.

Плажът опустя. Останаха единствено небето, вятърът, водата и есенната самота. Гледах я.

Повтарях нещо отново и отново. Име. Спасителят ме погледна.

— Къде я намерихте? — попитах.

— Натам по плажа, в плиткото. Доста време е прекарала във водата…

Поклатих глава.

— Да, така е. Господи, така е.

Хората растат, помислих си. Аз бях пораснал. А тя не се бе променила. Беше си все така мъничка. Все така млада. Смъртта не позволява растеж и промени. Косата й все още бе златна. Винаги щеше да си остане малка и щях да я обичам завинаги. Господи, щях да я обичам завинаги.

Спасителят се опита да заговори отново.

Малко по-късно крачех сам по плажа. Спрях и погледнах към нещо. Точно тук я е намерил спасителят, помислих си.

Край самата вода имаше пясъчен замък. Построен наполовина. Точно по начина, по който ги правехме с Тали. Тя половината, аз другата половина.

Коленичих и видях малките следи, които излизаха от езерото и се връщаха обратно в него, за да не се появят никога повече.

И тогава… разбрах.

— Ще ти помогна да го завършиш — казах.

Направих го. Много бавно достроих останалото, след което станах, обърнах се и се отдалечих, за да не гледам как се руши от вълните. Както се руши всичко останало.

Вървях по плажа обратно към мястото, където ме чакаше и се усмихваше една чужда жена на име Маргарет…

Ковчегът

Няколко дни имаше сериозно блъскане и чукане — доставчиците на метални части и дреболии в малката работилничка на господин Чарлз Брейлинг работеха усърдно. Той умираше — умираше не на шега и явно страшно бързаше да довърши последното си изобретение между пристъпите на раздираща кашлица и храчене.

— Какво правиш? — попита по-младият му брат Ричард Брейлинг. От няколко дни слушаше с нарастваща неприязън и много любопитство блъскането и шумотевицата и сега надничаше през вратата.

— Махай ми се от главата и ме остави на мира — каза Чарлз Брейлинг. Бе седемдесетгодишен, целият трепереше и през повечето време устните му бяха влажни от слюнка. С мъка нагласи пирон върху една дебела дъска и го удари немощно с чука, след което нагласи малка ивица метал в сложната си машинария — с две думи, трудеше се здравата.

Ричард го измери с продължителен горчив поглед. Двамата не се понасяха. Омразата се бе появила преди няколко години и положението нито се подобряваше, нито се влошаваше от факта, че Чарли умира. Ричард изпитваше задоволство от наближаващата му смърт — ако изобщо се замисляше за това. Но цялата тази трескава дейност на по-големия му брат го бе накарала да се размърда.

— Моля те, кажи — каза той, без да помръдва от вратата.

— Ако искаш да знаеш — озъби се дъртият Чарлз, докато наместваше някакъв шантав чарк в сандъка пред себе си, — след една седмица ще съм мъртъв и затова… затова правя собствения си ковчег!

— Ковчег! Милият ми Чарли. Та това не прилича на ковчег. Ковчегът не е толкова сложно нещо. Хайде, признай с какво си се захванал.

— Казвам ти, ковчег е! Вярно, шантав на вид, но въпреки това — старецът прокара треперещи пръсти по големия сандък, — въпреки това е ковчег!

— По-лесно е да се купи готов.

— Не и като този! Никъде, за никакви пари не можеш да намериш като този. Ще е чуден ковчег, казвам ти.

— Явно лъжеш. — Ричард направи крачка напред. — Та той е дълъг почти четири метра. Два пъти повече от нормалното!

— О, така ли? — Старецът се разсмя тихо.

— И този прозрачен капак… кой е чувал за ковчег, през който да виждаш? Какъв е смисълът от прозрачен капак за един труп?

— О, я зарежи — каза старецът. — Ха! — И продължи да си тананика и да чука.

— И е ужасно широк — надвика данданията по-младият му брат. — Метър и петдесет. Та това е абсолютно ненужно!

— Мечтата ми е да доживея да патентовам този изумителен ковчег — каза старият Чарли. — Ще е като дар божи за всички бедни хора на света. Само си представи колко биха паднали разходите за повечето погребения. О, ама ти не знаеш как е възможно. Ама че съм глупав. Е, няма да ти кажа. Само този ковчег да можеше да се произвежда масово… Естествено отначало цената му ще е висока, но след като започне да се прави в огромни количества, хората всъщност ще спестяват.

— Върви по дяволите! — И по-младият брат ядосано излезе от работилницата.

Животът му не бе от приятните. Младият Ричард открай време беше такъв прахосник, че никога не успяваше да събере и две монети в джоба си. Всичките му пари идваха от по-големия Чарли, който бе достатъчно гаден, за да му го напомня непрекъснато. Ричард посвещаваше по-голямата част от времето си на хобитата си: страшно обичаше да трупа бутилки с етикети на френски вина в градината. „Харесва ми как блестят“ — често казваше той, като седеше и отпиваше, отпиваше и седеше. В целия окръг именно той поставяше рекорди по задържане на най-много пепел на пура от петдесет цента, без да падне. И знаеше как да поставя ръцете си така, че диамантите по тях да блестят на светлината. Но не той купуваше виното, диамантите и пурите. О, не! Всички те бяха подаръци. Никога не си бе позволявал да купи каквото и да било. Винаги всичко му се носеше и даваше. Трябваше да моли за всичко, дори за листа за писане. Смяташе се за истински мъченик, задето бе търпял толкова дълго и се бе примирявал да приема неща от болнавия си стар брат. Каквото и да докоснеше Чарли, то се превръщаше в пари; с каквото и да се заемеше Ричард, то завършваше с провал.

А сега дъртата къртица Чарли майстореше някакво ново изобретение, което сигурно щеше да му носи мангизи още дълго след като кокалите му изгният в земята!

Е, минаха две седмици.

Една сутрин по-старият брат се дотътри горе и отмъкна чарковете на електрическия грамофон. Друг път предприе набег срещу оранжерията на градинаря. Освен това получи доставка от една медицинска компания. На младия Ричард не му оставаше друго, освен да седи и да държи неподвижно дългата сива пепел на пурата си, докато цялото това изпълнено с мърморене шетане продължаваше.

— Приключих! — извика старият Чарли на четиринадесетата сутрин, след което рухна мъртъв.

Ричард допуши пурата си, без да показва вътрешната си възбуда, след което остави фаса с наистина рекордно дълго стълбче пепел и стана.

Отиде до прозореца и се наслади на играта на слънчевите лъчи върху приличащите на тлъсти бръмбари бутилки от шампанско в градината.

Погледна към горната площадка на стълбището, където скъпият стар брат Чарли се бе проснал кротко край парапета. После отиде до телефона и небрежно набра един номер.

— Ало, погребално бюро Грийн Лаун ли е? Обаждам се от дом Брейлинг. Бихте ли пратили катафалка, моля? Да. За брат ми Чарли. Да. Благодаря. Благодаря ви.

Докато отнасяха брата Чарлз, служителите получиха надлежни инструкции.

— Обикновен ковчег — каза младият Ричард. — Без опело. Сложете го в чамов ковчег. Би предпочел да си иде по този начин — простичко. Довиждане.

След няколко минути потри ръце.

— А сега да видим що за „ковчег“ е измайсторил скъпият Чарли. Едва ли ще разбере, че няма да го погребат в „специалния“ му сандък. Ах.

Слезе в работилницата.

Ковчегът бе поставен пред широко отворения френски прозорец, със затворен капак, завършен и спретнат, прилежно събран като части на швейцарски часовник. Беше огромен и се намираше на една предълга маса с колелца за по-лесно преместване.

Той погледна през стъкления капак. Вътрешността бе дълга два метра. Явно имаше по почти метър откъм главата и краката. Почти по метър от двата края, покрити с тайни панели, които трябваше да намери начин да отвори и да открие… какво точно?

Пари естествено. Щеше да е типично в стила на Чарли да отнесе богатствата си в гроба, без да остави на Ричард нито цент, поне за една бутилка. Дърто копеле!

Вдигна стъкления капак и опипа, но не намери скрити копчета. Имаше малка бележка, прилежно написана на бял лист и закрепена на покритата със сатен стена на ковчега.

ИКОНОМИЧНИЯТ КОВЧЕГ НА БРЕЙЛИНГ.

Авторска изработка от април 1946. Прост за употреба. Може да се използва многократно от собственици на погребални бюра и семейства с усет към бъдещето.

Ричард изсумтя. Да не би Чарли да си беше въобразявал, че ще го преметне?

Имаше още написано:

УПЪТВАНЕ:

ПРОСТО ПОСТАВЕТЕ ТЯЛОТО В КОВЧЕГА…

Ама че глупост. Поставете тялото в ковчега! Естествено! Как иначе? Напрегна очи и дочете указанията:

ПРОСТО ПОСТАВЕТЕ ТЯЛОТО В КОВЧЕГА И ЩЕ ЗАЗВУЧИ МУЗИКА.

— Не може да бъде! — Ричард зяпна. — Само не ми казвай, че целият този труд е бил за…

Отиде до отворената врата на работилницата, излезе на облицованата с плочки тераса и извика към градинаря в оранжерията му.

— Роджърс!

Градинарят подаде глава навън.

— Колко е часът? — попита Ричард.

— Дванайсет, сър — отвърна Роджърс.

— Добре, ела тук в дванайсет и петнайсет и виж дали всичко е наред — каза Ричард.

— Да, сър — отвърна градинарят.

Ричард се обърна и влезе в работилницата.

— Да видим… — каза тихо.

Нищо лошо нямаше да легне в сандъка и да го пробва. Забеляза малки вентилационни отвори отстрани. Щеше да има въздух дори при затворен капак. Пък и Роджърс след малко щеше да дойде. ПРОСТО ПОСТАВЕТЕ ТЯЛОТО В КОВЧЕГА — И ЩЕ ЗАЗВУЧИ МУЗИКА. Колко наивно от страна на дъртия Чарли! Качи се на масата.

Сякаш влизаше във вана. Чувстваше се гол и наблюдаван. Стъпи с лъснатата си обувка в ковчега, сви коляно и се надигна, измърмори, без забележката му да е отправена към конкретен човек, след което стъпи и с другия крак и се сви, сякаш не можеше да прецени дали температурата на водата е добра. Намести се с тихо подхилване и легна, преструваше се (защото беше смешно да се преструва) на мъртъв; представяше си как хората ронят сълзи по него, свещите горят и пушат, а светът е спрял насред крачка заради края му. Направи достолепна физиономия, затвори очи, като едва сдържаше смеха си зад стиснатите си треперещи устни. Постави ръце на гърдите си и реши, че са бледи и студени.

Бззз. Щрак! — прошепна нещо в стената на сандъка. — Щрак!

Капакът се затръшна отгоре му!

Ако в този момент някой минаваше покрай работилницата, несъмнено щеше да си представи подивял мъж, който рита, блъска и крещи вътре! Чуваха се звуци на бясно мятащо се тяло. Глухи удари на плът и юмруци. Сподавени викове и особеното свистене от дробовете на уплашен човек. Шумолене като на хартия и крясъци като от много едновременно надути свирки. После дойде ред на истинския писък. А след него… тишина.

Ричард Брейлинг лежеше в ковчега и се мъчеше да се успокои. Отпусна всичките си мускули. Започна да се подсмива. Миризмата на сандъка не бе неприятна. През малките отвори влизаше съвсем достатъчно въздух, за да се чувства удобно. Трябва само да натисне леко с длани, без всички онези крясъци и блъскане, и капакът ще се отвори. Човек трябва да запази спокойствие. Сгъна ръце.

Капакът бе залостен.

Е, все още нямаше нищо опасно. Роджърс всеки момент щеше да дойде. Нямаше от какво да се страхува.

Музиката засвири.

Като че ли идваше някъде откъм предната част на ковчега. Свиреше орган, много бавно и меланхолично, по онзи начин, който неизменно се свързва с готически арки и дълги траурни ленти. Миришеше на пръст и шепоти. Отекваше високо между каменни стени. Бе толкова тъжна, че човек едва не се разплакваше, докато я слушаше. Музика на растения в саксии и прозорци със стъкла в синьо и алено. На залязващо слънце, сумрак и подухващ вятър. На потънала в мъгла утрин и стенещ в далечината рог.

— Чарли, Чарли, Чарли, стари глупако! Това значи е шантавият ти ковчег! — От смях очите на Ричард се насълзиха. — Просто сандък, който сам свири погребалните си песни. Ама че работа!

Лежеше и слушаше критично — все пак музиката бе прекрасна и нямаше какво да прави, докато Роджърс не дойде да го освободи. Очите му блуждаеха безцелно, пръстите му отмерваха леко ритъма върху сатенената тапицерия. Кръстоса разсеяно крака. Гледаше как слънчевите лъчи проникват през френския прозорец и в тях танцуват прашинки. Бе чудесен тъжен ден.

Дойде ред на проповедта.

Органът замлъкна и се разнесе нечий мек глас:

— Тук сме се събрали всички онези, които обичахме и познавахме покойния, за да му отдадем почитта си…

— Ах ти, Чарли, та това е твоят глас! — Ричард бе очарован. — Механично погребение, Боже мой. Орган и проповед. И Чарли произнася слово за самия себе си!

— Ние, които го познавахме и обичахме, сме опечалени от раздялата си с… — продължи мекият глас.

— Това пък какво беше? — Ричард се надигна, не вярваше на ушите си. Повтори си го точно по начина, по който го бе чул:

— Ние, които го познавахме и обичахме, сме опечалени от раздялата си с Ричард Брейлинг.

Точно това бе казал гласът.

— Ричард Брейлинг — каза мъжът в ковчега. — Но защо, та нали аз съм Ричард Брейлинг.

Грешка на езика, много ясно. Просто грешка. Чарли е искал да каже „Чарлз“ Брейлинг. Да. Разбира се. Да. Че как иначе. Да. Разбира се. Да. Естествено. Да.

— Ричард бе прекрасен човек — продължи гласът. — Няма да намерим по-прекрасен човек от него, докато сме живи.

— Пак моето име!

Размърда се неспокойно в ковчега.

Къде се бавеше Роджърс?

На два пъти казваше името му. Едва ли можеше да е грешка. Ричард Брейлинг. Ричард Брейлинг. Тук сме се събрали. Ще ни липсва… Опечалени. Няма да намерим по-прекрасен човек от него. Докато сме живи. Тук сме се събрали. Покойния. Ричард Брейлинг. Ричард Брейлинг.

Бззз. Щрак!

Цветя! Шест дузини яркосини, червени, жълти, окъпани от слънцето цветя изскочиха зад ковчега на скритите си пружини!

Свежият аромат изпълни тясното пространство. Цветята се поклащаха леко пред изумения му поглед и тихо потропваха по стъкления капак. Появиха се още, докато ковчегът не бе обграден от всички страни с цветове и сладки аромати. Гардении, далии и нарциси, трептящи и ярки.

— Роджърс!

Словото продължи.

— …Приживе Ричард Брейлинг бе познавач на много големи и добри неща…

Музиката въздъхна, засили се и заглъхна някъде в далечината.

— Ричард Брейлинг се наслаждаваше на живота, както човек се наслаждава на рядко вино, задържа го на устните си…

Изведнъж отстрани се отвори малък панел. От отвора изскочи бърза лъскава метална ръка. Някаква игла се заби в гръдния кош на Ричард, но не много дълбоко. Той изкрещя. Ръката му би пълна инжекция цветна течност, преди да успее да я хване. После се прибра в гнездото си и панелът се затвори.

— Роджърс!

Все по-засилващо се вцепеняване. Изведнъж си даде сметка, че не може да движи пръстите и ръцете си, нито да завърти глава. Краката му бяха студени и безжизнени.

— Ричард Брейлинг обичаше красивите неща. Музиката. Цветята — каза гласът.

— Роджърс!

Този път не изкрещя името. Можеше единствено да си го помисли. Езикът му бе неподвижен в безчувствената му уста.

Отвори се друг панел. Показа се метален форцепс в стоманена ръка. Лявата му китка бе пробита от огромна куха игла.

Източваха кръвта от тялото му.

Чу някъде да работи мъничка помпа.

— Ричард Брейлинг ще ни липсва…

Органът хлипаше и мърмореше.

Цветята гледаха надолу към него и кимаха с ярките си глави.

Шест стройни черни свещи се издигнаха от скритите си гнезда зад цветята. Пламъчетата им трептяха и блещукаха.

Заработи втора помпа. Докато кръвта му изтичаше от едната страна на тялото му, дясната му китка бе също пробита, задържана, в нея бе вкарана игла и втората помпа започна да влива формалин.

Тласък, пауза, тласък, пауза, тласък, пауза, тласък, пауза.

Ковчегът се раздвижи.

Мъничкият мотор бръмчеше и пъшкаше. Помещението от двете му страни се задвижи. Мъничките колела се завъртяха. Нямаше нужда от придружители. Цветята се поклащаха, докато ковчегът плавно излизаше на терасата под ясното синьо небе.

Тласък, пауза. Тласък, пауза.

— Ричард Брейлинг ще ни липсва…

Омайваща тиха музика.

Тласък, пауза.

— Ах, сладка тайна на живота… — Пеене.

— Брейлинг, гастрономът…

— Ах, най-сетне я постигнах, великата тайна…

Побеляващите като сварени яйца очи се взираха, взираха в мъничката картичка на ръба на полезрението му.

ИКОНОМИЧНИЯТ КОВЧЕГ НА БРЕЙЛИНГ…

УПЪТВАНЕ:

ПРОСТО ПОСТАВЕТЕ ТЯЛОТО В КОВЧЕГА И ЩЕ ЗАЗВУЧИ МУЗИКА.

Над него се поклащаше дърво. Ковчегът се движеше плавно през градината, зад някакви храсти, носеше гласа и музиката със себе си.

— Дойде мигът да предадем останките от този човек на земята…

Малки блестящи лопати изскочиха от страните на ковчега.

Започнаха да копаят.

Видя как лопатите хвърлят пръст. Ковчегът започна да потъва. Подскочи, спря, потъна, подскочи и спря, потъна, подскочи и отново спря.

Тласък, пауза, тласък, пауза. Тласък, пауза, туп, тласък, пауза.

— Пръст при пръстта, прах при прахта…

Цветята се тресяха и люлееха. Ковчегът бе дълбоко в земята. Музиката продължаваше да свири.

Последното, което видя Ричард Брейлинг, бе как ръцете-лопати на Икономичния ковчег на Брейлинг се протягат нагоре и придърпват пръстта.

— Ричард Брейлинг, Ричард Брейлинг, Ричард Брейлинг, Ричард Брейлинг, Ричард Брейлинг…

Записът бе започнал да прескача.

Никой не възрази. Никой не чуваше.

Тълпата

Господин Сполнър скри лице в ръцете си.

Последва усещането за движение в пространството, съвършеният мъчителен писък, блъскането на колата в стената, преминаването й през нея, политането й надолу като играчка и изхвърлянето му от купето. После — тишина.

Тълпата приближаваше тичешком. Чу ги съвсем слабо от мястото, където лежеше. Можеше да познае възрастта и размерите им по звука на многобройните им крака по лятната трева, плочките на тротоара и асфалта на улицата; и по дълбаенето през тухлите към мястото, където колата му висеше наполовина в нощното небе с все още въртящи се колела, подобни на пуснати на празни обороти центрофуги.

Не знаеше откъде се е появила тълпата. Мъчеше се да остане в съзнание и тогава лицата се скупчиха около него, струпаха се отгоре му като огромни блестящи листа на огънати дървета. Виждаше пръстен от местещи се, притискащи, променящи се лица, които гледаха надолу, гледаха надолу и четяха момента на живот или смърт по лицето му, правеха от него лунен часовник, при който от лунните лъчи носът хвърляше сянка върху бузата му, за да отбележи времето на дишане или бездиханност.

Колко бързо се събира тълпа, помисли си той. За нула време от нищото, със скоростта на свиваща се зеница.

Сирена. Полицейски глас. Движение. Кръв потече от устните му и го преместиха в линейка. Някой попита „Мъртъв ли е?“ „Не, не е“ — отвърна друг. А трети каза: „Няма да умре, няма да умре“. Видя лицата на тълпата в нощта и по израженията им позна, че няма да умре. И това бе странно. Видя лицето на мъж — слабо, будно, бледо; човекът преглътна и прехапа устни, явно здравата му бе призляло. Имаше и една дребна жена с червена коса и прекалено червени бузи и устни. Малко момче с луничаво лице. И лицата на други. Старец със сбръчкана горна устна, възрастна жена с бенка на брадичката. Всички бяха дошли… но откъде? От къщи, коли, алеи, от околния, разтърсен от катастрофата свят. От пресечките, хотелите и минаващите коли, сякаш от нищото.

Тълпата го гледаше; и той ги гледаше и изобщо не ги харесваше. В тях имаше нещо ужасно нередно. Не можеше да каже какво точно. Бяха нещо много по-лошо от онова, което му бе направила бездушната машина.

Вратата на линейката се затръшна. Видя как тълпата надничаше, продължаваше да наднича през прозореца. Тълпата винаги се събира тъй бързо, тъй странно бързо, за да направи кръг, да се взира, да пипа, да ахка, да пита, да сочи, да пречи, да разваля уединението на агонията с неприкритото си любопитство.

Линейката потегли. Той се отпусна, но лицата продължиха да го зяпат дори след като затвори очи.

 

Колелата се въртяха дни наред в съзнанието му. Едно колело, четири, въртяха се и бръмчаха, отново и отново.

Знаеше, че това е нередно. Имаше нещо нередно с колелата и цялата катастрофа, забързаните стъпки и любопитството. Лицата от тълпата се смесваха и въртяха с дивата скорост на колелата.

Събуди се.

Слънчева светлина, болнична стая и нечия ръка, мереща пулса му.

— Как се чувствате? — попита докторът.

Колелата избледняха. Господин Сполнър се огледа.

— Добре… предполагам.

Опита се да намери подходящите думи. За катастрофата.

— Докторе?

— Да?

— Онази тълпа… снощи ли беше?

— Преди два дни. Тук сте от вторник. Обаче сте добре. Ще се оправите. Ще се вдигнете на крака за нула време.

— Тълпата. И нещо около колелата. Катастрофата може ли да накара човек да е… ами… малко не на себе си?

— Понякога, за известно време.

Лежеше, взираше се нагоре към доктора.

— А да засегне усещането за време?

— Паниката понякога го прави.

— Да кара минутата да изглежда като час или пък часът — като минута?

— Да.

— Нека ви кажа тогава. — Усети леглото под себе си и слънчевите лъчи по лицето си. — Ще си помислите, че съм луд. Знам, карах прекалено бързо. Изхвръкнах през бордюра и се блъснах в онази стена. Бях ранен и безчувствен, така е, но въпреки това помня разни неща. Най-вече тълпата.

Замълча за момент, след което реши да продължи. Изведнъж разбра какво не му дава покой.

— Тълпата се събра прекалено бързо. Трийсет секунди след сблъсъка ме бяха наобиколили от всички страни и ме зяпаха… не е нормално да дотичат толкова бързо, толкова късно през нощта…

— Само си мислите, че са минали трийсет секунди — каза докторът. — Сигурно са минали три или четири минути. Възприятията ви…

— Да, ясно — възприятията ми, катастрофата. Но аз бях в съзнание! Спомням си едно нещо, което свързва всичко и го прави шантаво, Бога ми, и то ужасно шантаво. Колелата на колата ми, обърнати нагоре. Продължаваха да се въртят, когато тълпата се беше събрала!

Докторът се усмихна.

— Съвсем сериозно! — продължи мъжът в леглото. — Колелата продължаваха да се въртят, при това бързо — предните колела! А това не продължава много дълго, триенето ги кара да спрат. А те наистина се въртяха!

— Объркан сте — каза докторът.

— Не съм объркан. Улицата беше пуста. Не се виждаше жива душа. А после стана катастрофата, колелата продължаваха да се въртят и всички онези лица се оказаха над мен, за нула време. И от начина, по който ме гледаха, си знаех, че няма да умра…

— Най-обикновен шок — заяви докторът и се отдалечи в слънчевата светлина.

 

Изписаха го след две седмици. Прибра се с такси. Разни хора идваха да го видят, докато беше на легло, и той разказа на всички за катастрофата, за въртящите се колела, за тълпата. Всички се смееха на тревогите му и махваха с ръка.

Той се наведе напред и почука по стъклото на шофьора.

— Какво става?

Шофьорът се обърна.

— Съжалявам, шефе. Ужасно е да се шофира в този град. Пред нас има катастрофа. Ще заобикаляме ли?

— Да. Не. Не! Чакай. Карайте напред. Да… да видим какво е станало.

Таксито потегли напред, бибипкаше.

— Ама че шантаво — каза шофьорът. — Хей, ти! Разкарай се от пътя! Шантава работа — повтори той по-тихо. — Пълно е с народ. Ама че любопитковци.

Господин Сполнър сведе поглед и видя, че пръстите му треперят на коляното му.

— И вие ли сте го забелязали?

— Естествено — каза шофьорът. — Винаги е така. Винаги се събира тълпа. Направо да си помислиш, че са прегазили родните им майки.

— Събират се ужасно бързо — каза мъжът от задната седалка.

— Същото е при пожар или експлозия. Няма жива душа. Бум. Купища народ навсякъде. Направо не зная.

— Да сте виждали катастрофа през нощта?

Шофьорът кимна.

— Разбира се. Пак същото. Винаги има тълпа.

Стигнаха катастрофата. На паважа лежеше тяло. Усещаш наличието на тяло дори и да не можеш да го видиш. Заради тълпата. Тълпата, този път обърната с гръб към него и таксито. Той отвори прозореца и несмалко да се развика. Но не посмя. Ако го направеше, може би щяха да се обърнат към него.

А той се страхуваше да види лицата им.

 

— Май ми е писано да се натъквам на злополуки — каза той в офиса си. Бе късен следобед. Приятелят му седеше от другата страна на бюрото и слушаше. — Тази сутрин излизам от болницата и още на път към къщи попаднахме на катастрофа.

— Нещата се повтарят циклично — каза Морган.

— Нека ти разкажа за моята катастрофа.

— Вече чух. Всичко.

— Шантава работа, нали?

— Да. Какво ще кажеш за едно питие?

Разговаряха още около час. През цялото време някъде в подсъзнанието на Сполнър тиктакаше мъничък часовник. Часовник, който не се нуждаеше от навиване. Споменът за някои дреболии. Колела и лица.

Към пет и половина отвън се чу остър писък на метал. Морган кимна и погледна през прозореца.

— Нали ти казах. Цикли. Камион и кремав кадилак. Аха.

Сполнър отиде до прозореца. Беше му страшно студено. Загледа часовника си — малкото циферблатче на секундарника. Една, две, три, четири, пет секунди — тичащи хора — осем, девет, десет, единайсет, дванайсет — отвсякъде тичаха хора — петнайсет, шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет — още хора, още коли, още ревящи клаксони. Странно дистанциран, Сполнър наблюдаваше сцената като пуснат отзад напред запис на експлозия, при който фрагментите от детонацията се събират обратно в точката на имплозия. Деветнайсет, двайсет, двайсет и една секунди — и тълпата бе налице. Останал без думи, Сполнър махна към нея.

Беше се събрала прекалено бързо.

Видя тялото на жената миг преди тълпата да го погълне.

— Май ти е лошо — каза Морган. — На̀. Допий си питието.

— Добре съм. Нищо ми няма. Остави ме на мира. Добре съм. Виждаш ли онези хора? Можеш ли да различиш някой от тях? Иска ми се да можехме да ги видим по-отблизо.

— Къде тръгна, по дяволите? — възкликна Морган.

Сполнър излетя през вратата, следван от приятеля си, и се понесе с максимална скорост надолу по стълбите.

— Идвай, и по-бързо.

— Леко, още не си се оправил!

Излязоха на улицата. Сполнър си запробива път напред. Стори му се, че видя червенокоса жена с прекалено много червено по бузите и устните.

— Ето там! — Обърна се трескаво към Морган. — Видя ли я?

— Коя?!

— По дяволите! Изчезна. Скри се в тълпата!

Тълпата бе навсякъде около тях, дишаща, гледаща, местеща се, смесваща се, мърмореща и изпречваща се на пътя му, докато се опитваше да се придвижи през нея. Явно червенокосата жена бе забелязала приближаването му и бе избягала.

Второ познато лице! Малко луничаво момче. Но на този свят има безброй луничави момчета. Пък и така или иначе, нямаше значение — преди да успее да стигне до него, момчето побягна и изчезна сред хората.

— Мъртва ли е? — попита нечий глас. — Мъртва ли е?

— Умира — отвърна някой друг. — Ще умре, преди да пристигне линейката. Не трябваше да я местят. Не трябваше да я местят.

Всички лица в тълпата — познати и същевременно непознати, наведени надолу, гледащи, взиращи се.

— Хей, господине, спрете да се блъскате.

— Къде се ръгаш бе, приятел?

Сполнър отстъпи назад и Морган успя да го хване, преди да падне.

— Ама че си глупак! Още не си добре. Защо ти трябваше да слизаш долу, по дяволите? — зачете му конско Морган.

— Не зная. Наистина не зная. Преместили са я, Морган. Някой я е преместил. Никога не бива да местиш пострадали при катастрофа. Това ги убива. Убива ги.

— Да. Типично за хората. Ама че идиоти.

 

Сполнър внимателно подреждаше вестникарските изрезки.

— Каква е идеята? — попита Морган. — След катастрофата всяка пътна злополука като че ли е станала част от теб. Какво е това?

— Изрезки за катастрофи и снимки. Виж ги. Не, не гледай колите, а тълпите около тях. Ето — посочи Сполнър. — Сравни снимката от окръг Уилшир с тази от Уестууд. Никаква прилика. А сега вземи снимката от Уестууд и я сложи до тази, направена пак там, но преди десет години. — Той посочи отново. — Тази жена се вижда и на двете снимки.

— Съвпадение. Случило се е да бъде там през трийсет и шеста, а после и през четиридесет и шеста.

— Ако беше веднъж, може би щеше наистина да е съвпадение. Но дванайсет пъти за период от десет години, когато катастрофите стават на разстояние най-много три мили една от друга — едва ли. Ето. — Той му подаде десетина снимки. — Има я на всяка!

— Може да е извратена.

— Не става въпрос за това. Как успява да се озове на място толкова бързо след катастрофата? И защо е с едни и същи дрехи на снимки, правени в течение на цяло десетилетие?

— Проклет да съм, наистина е така.

— И на всичкото отгоре защо стоеше над мен преди две седмици, в нощта на моята катастрофа?

Изпиха по едно питие. Морган прерови папките.

— Какво, да не си наел хора да ти събират изрезки от вестниците, докато си лежал в болницата?

Сполнър кимна. Морган отпи от питието си. Ставаше късно. Уличните лампи под офиса започваха да се включват.

— И какво излиза от всичко това?

— Не зная — каза Сполнър. — Ясно е само, че има основен закон за катастрофите. Събира се тълпа. Винаги. И също като нас двамата, разни хора са се питали години наред защо тълпите се събират толкова бързо. И как? Зная отговора. Ето го!

Той захвърли изрезките на бюрото.

— Плашещо е.

— Тези хора… не може ли да са ловци на силни изживявания, извратени любители на сензации със страст към кръв и гадни гледки?

Сполнър сви рамене.

— Нима това обяснява появата им на всяка катастрофа? И обърни внимание, че стриктно спазват определени територии. Катастрофа в Брентууд ще събере една група. Злополука в Хънтигтън Парк — друга. Има обаче и норма за лицата. Винаги се появява определен процент от тях.

— Значи не всички присъстващи са едни и същи, така ли?

— Естествено, че не. Катастрофите привличат и обикновени хора, след известно време. Оказва се обаче, че тези пристигат винаги първи.

— Но кои са те? Какво искат? Продължаваш с намеците и не казваш нищо. За Бога, явно имаш някаква идея. Уплашил си се, а сега изнервяш и мен.

— Опитах се да стигна до тях, но винаги някой ми пречи и винаги закъснявам. Смесват се с останалите и изчезват. Тълпата като че ли осигурява защита на някои от членовете си. Виждат ме, когато ги приближавам.

— Прилича ми на нещо като клика.

— Имат едно общо нещо. Винаги се появяват заедно. При пожар, експлозия или в района на някоя престрелка, при всяка публична демонстрация на онова нещо на име смърт. Лешояди, хиени или светци, не зная какви са. Просто не зная. Смятам обаче тази вечер да ида в полицията. Това продължава достатъчно дълго. Днес някой от тях е преместил тялото на жената. А не е бивало да я докосват. Това я е убило.

Прибра изрезките в куфарчето си. Морган стана и се пъхна в палтото си. Сполнър щракна закопчалките на куфарчето.

— Или пък… просто ми хрумна…

— Какво?

— Може би са искали да умре.

— Но защо?

— Кой знае? Ще дойдеш ли с мен?

— Извинявай. Късно е. Ще се видим утре. Късмет.

Излязоха заедно.

— Много поздрави на ченгетата. Мислиш ли, че ще ти повярват?

— Ще повярват, и още как. Приятна вечер.

 

Караше бавно през центъра.

„Трябва да стигна — каза си. — Жив“.

Бе доста шокиран, но някак си не и особено изненадан, когато камионът излетя от пресечката право към него. Тъкмо се поздравяваше за наблюдателността си и повтаряше наум какво ще каже в полицията, когато голямата машина блъсна колата му. Всъщност не бе неговата кола, и това не му даваше мира. Съзнанието му бе твърде заето, докато се подмяташе първо насам, после натам и си мислеше: „Ама че история, Морган си тръгна и ми остави втората си кола за няколко дни, докато поправят моята, а аз отново оплесквам всичко“. Предното стъкло го блъсна в лицето. Тялото му свирепо се разтресе и се замята няколко пъти назад-напред. После всички движения спряха и настъпи тишина; остана да го изпълва единствено болката.

Чу стъпките им — тичащи, все по-близо и по-близо. Напипа дръжката на вратата. Тя изщрака. Падна като пиян на улицата и остана да лежи с опряно на асфалта ухо, слушаше ги как приближават. Беше като порой с безброй тежки, средни и малки капки, докосващи земята. Изчака няколко секунди да стигнат до него. После слабо, с очакване, обърна глава и погледна.

Тълпата се беше събрала.

Надушваше дъха им, смесените миризми на многото хора, изсмукващи и изсмукващи така необходимия за оцеляването му въздух. Тълпяха се, блъскаха се и изсмукваха въздуха около жадно отворената му уста, докато се мъчеше да им каже да отстъпят назад и да не го оставят във вакуум. Главата му кървеше ужасно. Опита се да помръдне и осъзна, че нещо не е наред с гръбнака му. Не го бе усетил при сблъсъка, но гръбнакът му бе пострадал. Не смееше да помръдне.

Не можеше да говори. Отвори уста, но от нея се чу само хъхрене.

— Помогни ми — каза някой. — Да го обърнем в по-удобно положение.

Мозъкът на Сполнър сякаш щеше да се пръсне.

Не! Не ме местете!

— Ще го преместим — небрежно каза гласът.

Идиоти такива, ще ме убиете! Недейте!

Но не можеше да го произнесе на глас. А само да го помисли.

Нечии ръце го хванаха. Започнаха да го повдигат. Изкрещя и се задави от пристъп на гадене. Изпънаха го като бастун; вътрешно се гърчеше в агония. Двама мъже го направиха. Единият бе слаб, буден, блед, разтревожен, млад. Другият — много възрастен, със сбръчкана горна устна.

Беше виждал тези лица.

— Той… мъртъв ли е? — попита познат глас.

— Не — отвърна друг, който също му напомняше нещо. — Още не е. Но ще умре, преди да пристигне линейката.

Беше абсолютна нелепица, истински абсурд. Като при всяка катастрофа. Изпищя истерично към плътната стена от лица. Бяха навсякъде около него, тези съдии и заседатели с лица, които бе виждал и преди. Преброи ги през вълните на болката.

Луничавото момче. Старецът със сбръчканата горна устна.

Червенокосата и червенобузеста жена. Старицата с бенка на брадичката.

Зная за какво сте тук, помисли си той. За същото, за което сте и на всяка друга катастрофа. Да сте сигурни, че ще живеят и умрат подходящите хора. Затова ме вдигнахте. Знаете, че това ще ме убие. Знаете, че щях да оцелея, ако ме бяхте оставили.

И така е било от самото начало, откакто са започнали да се събират тълпи. Много по-лесно ви е да убиете по този начин. Алибито ви е съвсем просто — не сте знаели колко опасно е да се мести ранен човек. Не сте искали да му направите нищо лошо.

Погледна към тях, над тях и изпита любопитство като намиращ се в дълбока вода човек, гледащ към хората на моста. Кои сте вие? Откъде сте дошли и как се събирате толкова бързо? Вие сте тълпата, която е винаги на място, отнема въздуха, от който се нуждаят дробовете на умиращия, и заема пространството, в което би трябвало да остане самичък. Стъпквате хората, за да сте сигурни, че ще умрат, това сте. Познавам ви всичките.

Бе като учтив монолог. Не казаха нищо. Лица. Старецът. Червенокосата жена.

Някой вдигна куфарчето му.

— Чие е това?

Мое! Това е доказателство срещу всички вас!

Обърнати към него очи. Блестящи очи под разрошена коса или периферии на шапки.

Лица.

Отнякъде се чу вой на сирена. Линейката идваше.

Но когато погледна лицата, техните изражения, формите им, Сполнър разбра, че е прекалено късно. Прочете го в лицата им. Те знаеха.

Опита се да заговори. Успя да произнесе няколко думи.

— Май… май… ще се присъединя към вас. Май… май ще стана един… от… групата ви.

После затвори очи и зачака линейката.

Косата

Съвсем неочаквано пътят свърши. Минаваше през долината като всеки нормален път, между голите каменисти склонове и отделни дъбове, после продължи през голямо пшеничено поле, ширнало се само насред пустошта. Стигаше до малката бяла къща, вървяща с полето, след което просто изчезваше, сякаш повече нямаше нужда от него.

Нямаше особено значение, защото точно тогава свършиха последните капки бензин. Дрю Ериксън спря старата кола и остана да седи безмълвен, вперил поглед в големите си груби фермерски ръце.

— Май последния път сме завили в погрешна посока — каза Моли, без да помръдне от ъгъла, в който лежеше.

Дрю кимна.

Устните на Моли бяха бели почти колкото лицето й. Само дето бяха сухи, докато кожата й лъщеше от пот. Гласът й бе глух и безизразен.

— Дрю — каза тя. — Дрю, сега какво ще правим?

Дрю се взираше в ръцете си. Ръцете на фермер, лишени от фермата си. Сухата гладна зима никога не им оставяше достатъчно добра земя, за да ги изхрани.

Децата на задната седалка се събудиха и се надигнаха от прашните купчини вързопи и багаж. Подадоха глави над облегалките.

— Защо спряхме, тате? Ще ядем ли, тате? Тате, ужасно сме гладни. Може ли да хапнем сега?

Дрю затвори очи. Мразеше гледката на ръцете си.

Пръстите на Моли докоснаха китката му. Много леко, много нежно.

— Дрю, може би у хората в къщата ще се намери нещо за ядене?

Около устата му се появи бяла линия.

— Да просим — дрезгаво каза той. — Никога не сме просили. И никога няма да просим.

Пръстите на Моли се стегнаха около китката му. Обърна се и видя очите й. Видя очите на Сюзи и малкия Дрю, обърнати към него. Цялото му напрежение бавно отстъпи надолу по шията и гърба. Лицето му стана отпуснато и безизразно, безформено като нещо, което е било блъскано прекалено силно и прекалено дълго. Слезе от колата и тръгна по пътеката към къщата. Вървеше несигурно, като болен или почти сляп.

Вратата беше отворена. Той почука три пъти. Отвътре му отговори единствено тишината и бялото перде на прозореца, което се люшна в бавния горещ въздух.

Разбра го, преди да влезе. Разбра, че смъртта се е настанила в къщата. Точно от този тип бе тишината.

Мина през малката чиста дневна и късия коридор. Не мислеше. Беше минал етапа на мислене. Вървеше право към кухнята — сляпо, като животно.

После погледна през отворената врата и видя мъртвеца.

Беше старец, лежеше на чисто бяло легло. Не бе починал отдавна: изразът на мир и покой все още не бе напуснал лицето му. Сигурно бе знаел, че ще умре, защото се бе облякъл подходящо — стар черен костюм, изчеткан и стегнат, чиста бяла риза и черна вратовръзка.

На стената до леглото бе опряна коса. Между дланите на стареца имаше все още свеж стрък пшеница. Зрял клас, с тежки златни зърна.

Той влезе в стаята, стъпваше леко. Усещаше в себе си някакъв хлад. Свали опърпаната си прашна шапка и застана край леглото, загледан в покойника.

Листът лежеше на възглавницата до главата на стареца. Нарочно бе поставен там, за да бъде прочетен. Може би молба да бъде погребан, или да се свържат с някой роднина. Дрю се намръщи и зачете думите, като мърдаше бледите си сиви устни.

До онзи, който стои край смъртния ми одър:

Бидейки в здрав разум и напълно сам на този свят, аз, Джон Бър, оставям и завещавам тази ферма и цялото си имущество на онзи, който ще дойде тук. Името и произходът му са без никакво значение. Фермата е негова, както и пшеницата; косата, а също и вървящата с нея задача. Нека ги приеме свободно и без въпроси — и да не забравя, че аз, Джон Бър, само предавам, без да нареждам. Поставям подписа си под написаното по-горе в третия ден на месец април, 1938 г.

[Подпис] Джон Бър. Kyrie eleison!^[2]

Дрю отново мина през къщата и отвори мрежестата врата.

— Моли, ела. Деца, останете в колата.

Моли влезе в къщата. Той я отведе в спалнята. Тя погледна завещанието, косата, полето с пшеницата, люлееща се на горещия вятър отвън. Бялото й лице се стегна, тя прехапа устни и се вкопчи в него.

— Прекалено е хубаво, за да е истина. Сигурно има някакъв номер.

— Късметът ни се променя, това е — каза Дрю. — Ще имаме работа за вършене, ядене, покрив над главата.

Докосна косата. Блестеше като лунен сърп. Върху острието бяха издраскани думите КОЙТО МЕ ВЛАДЕЕ, ВЛАДЕЕ СВЕТА! Точно в момента това не означаваше кой знае какво.

— Дрю — обади се Моли, загледана в скръстените ръце на стареца, — защо… защо е стиснал толкова силно този клас?

В този миг тежката тишина бе нарушена от топуркането на децата на предната веранда. Моли ахна.

 

Заживяха в къщата. Погребаха стареца на хълма и казаха няколко думи на гроба му, след което се върнаха, разчистиха, разтовариха колата и приготвиха нещо за ядене, защото в кухнята имаше храна, много храна; после цели три дни само поправяха къщата, гледаха земята, лежаха в хубавите легла и се споглеждаха изненадани, че всичко се е наредило по този начин, че стомасите им са пълни и че дори се намери една пура, която Дрю да пуши в спокойните вечери.

Зад къщата имаше обор с бик и три крави; имаше също и зимник под едни големи дървета, които го поддържаха хладен. Вътре откриха богати запаси телешко, бекон, свинско и овче — достатъчно за изхранването на пет пъти по-голямо семейство в течение на една, две, а може би дори три години. Имаше също масло и тенекии сирене, както и големи метални ведра за мляко.

На четвъртата сутрин Дрю Ериксън лежеше в леглото и гледаше косата. Знаеше, че е време да се захваща на работа — на голямото поле го чакаше зряло жито; беше го видял с очите си и не искаше да го пропилее. Три дни безделие бяха достатъчни за всеки мъж. Стана при първия признак на утрото, взе косата и навлезе в полето, като я държеше пред себе си. Вдигна я и замахна.

Полето беше голямо. Прекалено голямо за един човек. И въпреки това само един човек се бе грижил за него.

В края на първия ден се върна с преметната през рамото коса и объркано изражение. Никога досега не бе виждал подобно поле. Зрееше на отделни части, всяка различно от останалите. Пшеницата просто не растеше по този начин. Не каза на Моли. Не й каза и за другите неща за полето. Например за това как житото изгниваше само няколко часа след като го бе окосил. И това не биваше да се случва. Не беше кой знае колко разтревожен. В края на краищата разполагаха с предостатъчно храна.

На следващата сутрин на мястото на окосеното жито, което бе оставил да гние, бе покълнало ново и от земята надничаха малки зелени стръкчета с мънички коренчета.

Дрю Ериксън потърка брадичка, зачуден как може да е станало това и каква полза има от него — не можеше да го продаде. На два пъти през деня ходи до хълма, където бяха погребали стареца, колкото да се увери, че е на мястото си; може пък да му подхвърлеше идея за полето. Погледна надолу и видя колко много земя притежава. Полето се простираше три мили в едната посока към планините и бе широко около два акра; едни части тъкмо покълваха, други бяха със златни класове, трети — зелени, а четвърти — ожънати от самия него. Старецът обаче не казваше нищо за това; сега върху лицето му имаше прекалено много камъни и пръст. Гробът стоеше под лъчите на слънцето и вятъра, обгърнат в тишина. И Дрю Ериксън се връщаше при косата, изпълнен с любопитство и задоволство, защото му изглеждаше важна. Не знаеше защо точно, но определено бе. Много, много важна.

Не можеше да остави житото така. Винаги узряваха нови участъци. Замисли се и заговори на глас:

— Ако го кося през следващите десет години както зрее, май няма да мина два пъти през едно и също място. Ама че грамадно поле. — Поклати глава. — И просто си зрее. Точно колкото мога да окося за един ден. И остават само зелените класове. А ето че на следващата сутрин е готов друг участък…

Беше ужасно глупаво да коси пшеницата, щом гниеше толкова бързо. В края на седмицата реши да зареже полето за няколко дни.

Остана да лежи до късно в леглото, заслушан в тишината на къщата; тишина, която нямаше нищо общо със смъртта, а с изпълнения с благополучие и радост живот.

Стана, облече се и бавно изяде закуската си. Нямаше да ходи на работа. Излезе да издои кравите, изпуши една цигара на верандата, поразходи се из задния двор, след което влезе в къщата и попита Моли накъде е бил тръгнал.

— Да издоиш кравите — каза тя.

— О, да бе — каза той и отново излезе. Откри кравите с пълни вимета, издои ги и отнесе ведрата в зимника, но мислите му бяха заети с друго. С пшеницата. С косата.

Цяла сутрин седя на задната веранда и свиваше цигари. Измайстори лодка-играчка за малкия Дрю и втора за Сюзи, после изби част от млякото на масло и източи суроватката, но слънцето неумолимо печеше главата му. Тук направо го изгаряше. Не му се обядваше. Все гледаше пшеницата и как вятърът я огъва и вълнува. Ръцете му се свиваха, пръстите му, поставени на коляното му, докато седеше на верандата, неволно стиснаха празния въздух. Дланите го сърбяха и пареха. Стана и ги избърса в панталоните си, пак седна и се опита да свие цигара, но не успя, вбеси се и я захвърли, като мърмореше проклятия. Имаше чувството, че са му отрязали трета ръка или че току-що е изгубил нещо от себе си. Нещо свързано с дланите и ръцете му.

Чу шепота на вятъра в полето.

Към един часа̀ влизаше и излизаше от къщата, все сновеше напред-назад, чудеше се дали да не прокопае канал за напояване, но през цялото време си мислеше за пшеницата и за това колко зряла и прекрасна е, как жадува да бъде ожъната.

— Да върви по дяволите!

Влезе решително в спалнята и свали косата от стената. Застана прав, държеше я. Почувства се страхотно. Дланите спряха да го сърбят. Главата вече не го болеше. Третата ръка сякаш се върна на мястото си. Отново бе цял.

Беше инстинкт. Нелогичен, подобно на мълния, която те удря, без да те нарани. Всеки ден имаше готова за жънене пшеница. Просто трябваше да се окоси. Защо ли? Ами просто защото така трябва, и толкоз. Засмя се на косата в ръцете си. Отнесе я с подсвирване до узрялото и очакващо поле и се залови за работа. Помисли си, че е малко луд. По дяволите, та това си е обикновено пшеничено поле, нали така? Е, почти обикновено.

 

Дните се нижеха един след друг като потропващи в лек тръс коне.

Дрю Ериксън започна да разбира работата си като някаква суха болка, глад и необходимост. В главата му започнаха да се оформят някои неща.

Един ден Сюзи и малкият Дрю хихикаха и си играеха с косата, докато баща им обядваше в кухнята. Чу ги. Отиде при тях и им я взе. Не им се развика. Просто изглеждаше много загрижен и след това започна да заключва косата, когато не я използваше.

Не минаваше и ден, без да коси.

Нагоре. Надолу. Нагоре, надолу, настрани. Назад, нагоре, надолу и настрани. Косене. Нагоре. Надолу.

Нагоре.

Помисли за стареца, стиснал житните класове в ръцете си, докато е умирал.

Надолу.

За мъртвата земя, върху която расте пшеница.

Нагоре.

За шантавите участъци зряла и зелена пшеница. А как расте само!

Надолу.

Помисли за…

Пшеницата го обгърна като жълта вълна около глезените. Небето почерня. Дрю Ериксън изпусна косата и се наведе, хвана се за корема. Очите му зашариха сляпо. Светът около него се завъртя.

— Убил съм някого! — изпъшка задавено той, хвана се за гърдите и рухна на колене до острието. — Убил съм мнозина…

Небето се въртеше като синя въртележка на селски панаир в Канзас. Но без музика. Само в ушите му звънеше.

Моли седеше на синята кухненска маса и белеше картофи. Той влезе с препъване, влачеше косата.

— Моли!

Образът й плуваше в насълзените му очи.

Тя остана да седи с разтворени длани, чакаше го да се доизкаже.

— Събирай нещата! — каза той, гледаше към вратата.

— Защо?

— Махаме се оттук — глухо каза той.

— Махаме се? — повтори тя.

— Старецът. Знаеш ли какво е правил? Всичко е в пшеницата, Моли. И в тази коса. Всеки път, когато косиш пшеницата с нея, умират хиляди. Прерязваш ги и…

Моли стана, остави ножа и бутна картофите настрана.

— Пътувахме много и не бяхме яли добре до идването ни тук миналия месец — с разбиране рече тя. — А сега работиш всеки ден и си уморен…

— Чувам гласове, скръбни гласове, когато съм там. В житото — отвърна той. — Умоляват ме да спра. Да не ги убивам!

— Дрю!

Той не я чу.

— Пшеницата расте уродливо, шантаво, като подивяла. Не ти казах. Но не е наред.

Тя се взираше в него. Очите му се бяха превърнали в синьо стъкло. И нищо повече.

— Може да помислиш, че съм луд, но ето какво ще ти кажа. Господи, Моли, помогни ми. Току-що убих майка си!

— Престани — твърдо каза тя.

— Прерязах един житен клас и я убих. Почувствах как умира и едва сега разбрах…

— Дрю! — Устата й бе като цепнатина на лицето й, което вече бе гневно и уплашено. — Млъквай!

— О… Моли… — изпъшка той.

Косата се изплъзна от ръцете му и издрънча на пода. Тя я вдигна ядосано и я сложи в ъгъла.

— От десет години съм с теб. Случвало се е в устите ни да има само прах и молитви. И изведнъж късмет като този, а ти да не можеш да го понесеш!

Донесе Библията от дневната.

Прелисти страниците. Шумоляха като пшеницата под лек бавен ветрец.

— Сядай и слушай — нареди му тя.

Откъм слънчевата светлина долетяха звуци. Децата се смееха в сянката на големия дъб до къщата.

Тя зачете от Библията, от време на време вдигаше очи да види какво става с Дрю.

Оттогава Моли всеки ден четеше от Библията. Следващата сряда, седмица по-късно, когато Дрю отиде до далечното градче, там го чакаше писмо до поискване.

Когато се прибра, изглеждаше остарял с двеста години.

Подаде писмото на Моли. Гласът му бе студен и несигурен.

— Майка ми е починала… във вторник, в един по обед… сърцето й…

 

— Качвай децата в колата и натовари храна — успя да каже Дрю Ериксън. — Заминаваме за Калифорния.

— Дрю… — започна жена му, все още държеше писмото.

— И сама знаеш, че тази земя не става за пшеница — каза той. — И въпреки това виж я само как расте. Не ти разказах всичко. Пшеницата зрее на участъци, всеки ден по малко. И щом я окося, веднага изгнива! А на следващата сутрин отново прораства без никаква помощ! Миналия вторник имах чувството, че раздирам собствената си плът, докато косях. Чух как някой изкрещя. Прозвуча точно като… А днес се получава това писмо.

— Оставаме тук — каза тя.

— Моли.

— Оставаме тук, където сме сигурни, че ще имаме храна, подслон и свестен живот. Вече няма да докарвам децата си до гладна смърт. Никога!

Синьото небе надничаше през прозорците. Слънцето се спусна и лъчите му докоснаха половината от спокойното лице на Моли. Едното й око заблестя в яркосиньо. Четири или пет водни капки увиснаха и капнаха бавно от кухненския кран, преди Дрю да въздъхне. Въздишката му бе дрезгава, примирена и уморена. Кимна и извърна поглед.

— Добре — каза той. — Оставаме.

Взе немощно косата. Думите върху метала сякаш подскочиха и проблеснаха ярко.

КОЙТО МЕ ВЛАДЕЕ, ВЛАДЕЕ СВЕТА!

— Ще останем…

 

На следващата сутрин отиде на гроба на стареца. В центъра му растеше един свеж клас пшеница. Същият клас, вече прероден, който човекът бе държал в ръцете си преди седмици.

Заговори на стареца, без да получава отговори.

— Работил си на полето през целия си живот, защото е трябвало да го правиш, и един ден си попаднал на собствения си живот. Знаел си, че е той. Срязал си го. И после си се върнал в къщата, облякъл си погребалния си костюм, сърцето ти е спряло и си умрял. Така е било, нали? И предаде земята на мен. А когато аз умра, би трябвало да я оставя на някой друг.

Гласът му бе изпълнен със страхопочитание.

— Колко време е било така? Без никой друг да знае за полето и значението му освен човека с косата…?

Изведнъж се почувства ужасно стар. Долината изглеждаше древна, мумифицирана, потайна, изсъхнала, изгърбена и силна. Когато индианците са танцували в прерията, това поле си е било тук. Същото небе, същият вятър, същата пшеница. А преди индианците? Сигурно някой чепат и космат кроманьонец е размахвал груба коса от дърво и кремък през живата пшеница…

Пак се залови за работа. Нагоре, надолу. Нагоре, надолу. Обсебен от идеята, че е владетел на косата. Той, самият той! Тази мисъл го изпълваше с див, необуздан прилив на сила и ужас.

Нагоре и надолу. Прерязваше на две спретнати части всяко зрънце живот. Ако преценяваше внимателно — погледна пшеницата — да, заедно с Моли и децата можеха да живеят вечно!

Намереше ли мястото, където растяха класовете на Моли, Сюзи и малкия Дрю, никога нямаше да го коси.

И тогава то се появи като по сигнал, съвсем тихо.

Право пред него.

Още едно замахване с косата — и щеше да ги среже.

Моли, Дрю, Сюзи. Сигурен беше. Разтрепери се, коленичи и погледна стръкчетата. Те заблестяха при докосването му.

Изстена с облекчение. Ами ако ги бе отрязал, без да разбере? Издиша рязко, стана, взе косата, отстъпи назад и остана дълго на едно място, загледан надолу.

На Моли й се видя ужасно странно, когато същия ден се прибра по-рано и я целуна без никаква причина по бузата.

 

— Днес по-рано ли свърши? — попита тя на вечеря. — Пшеницата… още ли се разваля, след като я ожънеш?

Той кимна и си взе още месо.

— Трябва да пишеш на Комисията по земеделие, да дойдат да видят каква е причината.

— Не — каза той.

— Просто предлагам.

Очите му се разшириха.

— Трябва да остана тук през целия си живот. Никой друг не може да се меси в работата ми; няма да знаят къде да режат и къде да не режат. Могат да ожънат неподходящи участъци.

— Какви неподходящи участъци?

— Нищо — каза той, като дъвчеше бавно. — Нищо.

Остави с трясък вилицата си на масата.

— Кой ги знае какво могат да направят! Ония от властите! Могат дори… могат дори да решат да разорат цялото поле!

Моли кимна и каза:

— Точно това му трябва. И да се започне наново, с ново семе.

Той не довърши вечерята си.

— Няма да пиша на властите, няма да позволявам на никой непознат да коси и жъне в полето, и точка! — отсече Дрю и мрежестата врата се затръшна след него.

 

Заобиколи мястото, където под слънцето растеше животът на жена му и децата му, и почна да коси в отсрещния край на полето — там, където със сигурност нямаше да направи грешка.

Вече не харесваше работата. След час разбра, че е причинил смъртта на трима любими стари приятели от Мисури. Прочете имената им в отрязаните класове и не бе в състояние да продължи.

Заключи косата в мазето и прибра ключа. Беше приключил с жъненето. Завинаги.

 

Вечерта пушеше лулата си на предната веранда и разказваше истории на децата, за да чуе смеха им. Те обаче не се смяха особено. Изглеждаха необщителни, уморени и изобщо странно, сякаш вече не бяха негови деца.

Моли се оплакваше от главоболие, помота се малко из къщата, легна си рано и потъна в дълбок сън. Това също бе странно. Моли винаги оставаше до късно и бе пълна с енергия.

Полето се вълнуваше под слънчевите лъчи като същинско море.

Искаше да бъде жънато. Някои части трябваше да бъдат ожънати още сега. Дрю Ериксън седеше, преглъщаше мъчително и се мъчеше да не гледа към него.

Какво ще се случи със света, ако никога повече не влезе в полето? Какво ще стане с узрелите за смъртта, очакващите идването на косата?

Щеше да изчака и да види.

Когато изгаси газената лампа и легна, Моли дишаше тихо. Той не можеше да заспи. Чуваше вятъра в класовете, ръцете и пръстите му изпитваха глад за работа.

В полунощ откри, че крачи из полето с косата в ръце. Крачи като полудял, уплашен, полубуден. Не си спомняше как е отключил мазето и как е взел косата, но ето че сега вървеше с нея из пшеницата на лунна светлина.

Сред класовете имаше много стари и уморени, на които много им се искаше да заспят. Да заспят дълъг, спокоен, безлунен сън.

Косата го държеше, растеше в дланите му, принуждаваше го да ходи.

След отчаяна борба успя някак си да се освободи от нея. Хвърли я на земята и се затича през пшеницата, накрая падна на колене.

— Не искам повече да убивам — викна. — Ако работя с косата, ще трябва да убия Моли и децата. Не искай това от мен!

Звездите безмълвно светеха в небето.

Чу зад себе си глухо думкане.

Нещо полетя над хълма в небето. Бе като живо, с протегнати към звездите червени ръце. Искри се посипаха по лицето му. Заедно с тях дойде силният, горещ дъх на огън.

Къщата!

Извика и се изправи мудно и безпомощно, загледан в огромния пожар.

Малката бяла къща с дъбовете наоколо бе потънала в свирепо ревящите пламъци. Жегата се спусна по хълма и той заплува през нея, запрепъва се, потопи се презглава в нея.

Когато стигна подножието на хълма, не бе останала нито дъска или праг, които да не бяха обхванати от пламъци. Чуваше се съскане, пращене и пукане.

Никой не пищеше отвътре. Никой не тичаше наоколо с викове.

— Моли! Сюзи! Дрю! — изкрещя той към двора.

Отговор нямаше. Изтича толкова близо, че веждите му се опърлиха и кожата му сякаш се нагърчи като подпалена хартия.

— Моли! Сюзи!

Огънят със задоволство продължаваше да поглъща храната си. Дрю обиколи десетки пъти тичешком къщата, съвсем сам, мъчеше се да намери начин да влезе. После седна, остави огъня да пече тялото му и зачака, докато стените не поддадоха с трясък, докато последните останки от покрива не се огънаха и не покриха пода със стопена мазилка и овъглени греди. Докато пламъците не умряха и димът не започна да се разсейва, докато бавно не настъпи новият ден. На мястото на дома бяха останали единствено пепелища и лютив дим.

Без да обръща внимание на жегата от срутилата се дървения, Дрю пристъпи сред останките. Все още бе прекалено тъмно, за да вижда добре. Червена светлина блестеше на потното му гърло. Застана като странник в нова и непозната страна. Тук бе… кухнята. Овъглени маси, столове, желязната печка, лавиците. Тук… коридорът. Тук пък гостната, а ето там беше спалнята, където…

Където лежеше Моли, все още жива.

Спеше сред нападалите греди и гневно почервенелите остатъци от пружината и металната рамка.

Спеше, сякаш не се бе случило нищо. Малките й бели ръце лежаха от двете й страни, посипани с искри. Лицето й бе съвсем спокойно, въпреки горящата летва на бузата й.

Дрю спря, неспособен да повярва на очите си. Жена му лежеше сред димящите останки на спалнята в проблясващо легло от въглени, с абсолютно непокътната кожа, а гърдите й се повдигаха и спускаха равномерно.

— Моли!

Жива и спяща след пожара, след като стените бяха рухнали с трясък, след като покривът се бе срутил отгоре й и пламъците бяха танцували навсякъде около нея.

Обувките му запушиха, докато си пробиваше път през купищата димящи отломки. Дори и да изгореше краката си до глезените, нямаше да усети.

— Моли…

Наведе се над нея. Тя не помръдна, не го чу и не каза нищо. Не бе мъртва. Не бе и жива. Просто лежеше сред огъня, който я заобикаляше и докосваше, без изобщо да я нарани. Памучната й нощница бе изцапана от пепелта, но бе останала цяла. Кестенявата й коса бе разпиляна върху купчина червени въглени.

Докосна бузата й. Бе студена. Студена насред самия ад. Полуусмихнатите й устни леко трептяха от лекото вдишване и издишване.

Децата също бяха тук. Зад воала от дим различи другите две по-малки фигури, сгушени и спящи в пепелищата.

Отнесе ги и тримата до края на полето.

— Моли. Моли, събуди се! Деца! Деца, събудете се!

Те дишаха и продължаваха да спят, без да помръднат.

Мъртви? Не, не бяха мъртви. Но…

Разтърси децата, сякаш те бяха виновни за станалото. Не реагираха — бяха прекалено заети със сънищата си. Остави ги да лежат на земята и застана над тях. Лицето му се разсече от дълбоки бръчки.

Знаеше, че са спали по време на пожара и че продължават да спят и сега. Знаеше защо Моли просто лежеше и никога повече нямаше да чуе смеха й.

Силата на пшеницата и косата.

Животът им, който трябваше да приключи вчера, на 30 май 1938 г., бе продължен просто защото той бе отказал да окоси класовете. Трябвало е да умрат в пожара. Така е било писано да стане. Но тъй като не бе използвал косата, нищо не можеше да ги нарани. Къщата бе изгоряла и рухнала, а те бяха останали, уловени по средата между смъртта и живота. Просто… чакащи. И по целия свят имаше още хиляди като тях: жертви на катастрофи, пожари, болести и самоубийства чакаха и спяха, точно както Моли и децата. Неспособни да умрат, не можещи и да живеят. И всичко това само защото един човек се страхуваше да окоси узрелите класове. Защото си бе помислил, че може да спре да работи с косата и никога повече да не я докосне.

Погледна децата. Работата трябваше да се върши ден след ден, без спиране, без никаква почивка. Трябваше непрестанно да се коси — отново, отново и отново.

Добре, помисли си той. Добре. Ще използвам косата.

Не се сбогува със семейството си. Обърна се с бавно нарастващ гняв, намери косата и закрачи бързо, премина в тръс и накрая се затича с дълги подскоци през полето, изпълнен с бяс, усещаше глада в ръцете си, а пшеницата се виеше и го шибаше през краката. Вървеше през нея и крещеше. После спря.

— Моли! — изкрещя, вдигна косата и замахна. — Сюзи! Дрю!

И замахна.

Някой изпищя. Не се обърна да погледне към унищожената от огъня къща.

По-късно, като хлипаше неудържимо, се изправи над класовете и започна да коси отляво надясно, отляво надясно, отляво надясно. Отново, отново и отново! Правеше огромни разрези в зелена и зряла пшеница, без да го е грижа за участъците, проклинаше отново и отново, ругаеше, смееше се, косата се издигаше нагоре към слънцето и падаше надолу със свистене! Надолу!

Бомби разтърсиха Лондон, Москва, Токио.

Острието фучеше като побесняло.

В пещите на Белсен и Бухенвалд лумна огън.

Острието пееше, алено и мокро.

Гъби избълваха слепи слънца в Уайт Сандс, Хирошима и Бикини, надигнаха се в небето на Сибир.

Пшеницата плачеше със зелен дъжд от зърно.

Корея, Индокитай, Египет и Индия се тресяха; Азия се гърчеше, Африка се събуди в нощта…

А острието продължаваше да се вдига, да сече, да руши с яростта на човек, изгубил толкова много, че не го е грижа какво причинява на света.

Само на няколко мили от магистралата, по черния път, водещ към нищото, само на няколко мили от шосето, задръстено от движението към Калифорния.

От време на време през дългите години някои пътници отбиваха таратайките си от главния път и спираха пред обгорените останки на малка бяла къщичка в края на пътя с надеждата да получат упътване от фермера недалеч, който работеше като луд, без да спира ни денем, ни нощем в пшениченото поле.

Не получаваха отговор. Фермерът бе прекалено зает, дори и след всички изминали години; прекалено зает да коси и покосява зелените класове вместо узрелите.

И Дрю Ериксън продължава нататък с косата си, със светлината на слепи слънца и с бял пламък в неспящите си очи. Продължава напред и напред, и напред…

Имало едно време една старица

— Не, няма какво да спорим. Решила съм. Бягай с глупавия си кош. Господи, откъде са ти хрумнали тия неща? Разкарай се оттук. Стига си ме тормозил, имам да плета и не ми е до високи мургави господа със смахнати идеи.

Високият мургав млад мъж стоеше мълчаливо, без да помръдне. Леля Тилди побърза да продължи:

— Чу какво казах! Ако ти се говори, действай, а междувременно се надявам да нямаш нищо против да си сипя малко кафе. Ето така. Ако беше малко по-любезен, щях да предложа и на теб, но ти ми изникваш тук висок и силен, без дори да си направиш труда да почукаш на вратата. Сякаш се намираш у дома си.

Леля Тилди се зае с плетката си.

— Ето, заради теб изпуснах бройката! Плета си шал. Зимите напоследък стават страшно мразовити и не бива дама с кости като оризова хартия да седи в старата си паянтова къща, без да има с какво да се стопли.

Високият мургав мъж седна.

— Столът е антика, така че внимавай — предупреди го леля Тилди. — Започни отново. Кажи ми каквото имаш за казване. Ще те изслушам с уважение. Само не повишавай глас и спри да ме гледаш с тия шантави пламъчета в очите. Господи, чак червата ми закуркаха.

Украсеният с цветя часовник от костен порцелан на полицата свърши с отброяването на три. В коридора, събрани около коша, мълчаливо и неподвижни като истукани чакаха четирима мъже.

— А сега за коша — каза леля Тилди. — Дълъг е два метра и, доколкото виждам, не е за пране. И за какво са ти онези четиримата? Едва ли за да носят коша — лек е като перце.

Мургавият млад мъж се бе навел напред в стария стол. Нещо в лицето му намекваше, че скоро кошът ще престане да е чак толкова лек.

— Пфу — изсумтя леля Тилди. — Къде ли съм виждала такъв кош? Май беше само преди две години. Като че ли… о! Сетих се. Когато почина съседката госпожа Дуайър.

Остави отсечено чашата.

— Значи затова си тук? Аз пък си мислех, че се мъчиш да ми продадеш нещо. Чакай само малката ми Емили да се върне от колежа следобед! Писах й миналата седмица. Естествено не й споменах, че не се чувствам съвсем във форма, но все пак й намекнах, че ми се иска да я видя отново, от толкова време не съм я виждала. Живее в Ню Йорк и тъй нататък. Почти като дъщеря ми е, малката Емили. Тя ще се погрижи за теб, младежо. Ще те изхвърли от гостната толкова бързо, че…

Мургавият млад мъж погледна леля Тилди, сякаш бе много уморена.

— Не, не съм! — отсече тя.

Той се залюля напред-назад в стола, с полузатворени очи, сякаш си почиваше. Сякаш мърмореше, нима и ти не искаш да си починеш? Почивка, почивка, приятна почивка…

— Велики синове на Гошен на Джилбъри Дайк! Изплела съм сто шала, двеста пуловера и шестстотин кърпи с тези пръсти, нищо че са така кокалести! Сега бягай и се върни като свърша, тогава може и да поговорим. — Леля Тилди реши да смени темата. — Нека ти разкажа за Емили, за сладкото ми прекрасно дете.

Кимна замислено. Емили с нейните руси къдрици като косите на царевица и също тъй меки и фини.

— Много добре си спомням деня, в който умря майка й преди двайсет години и я остави в дома ми. Затова съм ядосана на теб и носачите ти. Да се е чуло някога хора да умират за добро? Млади човече, това не ми харесва. Ето, спомням си…

Леля Тилди замълча; споменът бодна за миг сърцето й. Двадесет и пет години назад в миналото гласът на баща й трепна в късния следобед.

— Тилди — прошепна той, — какво смяташ да правиш с живота си? Така се държиш, че мъжете не тичат много след теб. Целуваш и се изпаряваш. Защо не се укротиш, не се омъжиш, не отгледаш деца?

— Татко — сряза го Тилди. — Обичам да се смея, да играя и да пея. Не ставам за семейство. Не мога да намеря мъж с моята философия, татко.

— Що за „философия“ е това?

— Че смъртта е нелепа! Отмъкна мама, когато най-много имахме нужда от нея. Нима наричаш това умно?

Очите на татко й се насълзиха, станаха сиви и неприветливи.

— Винаги имаш право, Тилди. Но какво можем да сторим? Смъртта идва при всеки.

— Да се борим! — извика тя. — Да удряме под кръста! Да не вярваме в нея!

— Не става — тъжно каза татко й. — Сами сме на този свят.

— Нещо трябва да се промени, татко. От този момент започвам собствената си философия! Глупаво е хората да живеят години наред и после да бъдат посети като семена в дупка, а да не се роди нищо. Каква полза от това? Лежат си цяла вечност, без да помагат на никого. И повечето от тях са чудесни, порядъчни, добри хора. Или поне се опитват да бъдат такива.

Татко й обаче не я слушаше. Бе посърнал, избелял, също като оставена на слънце снимка. Опита се да го накара да се размърда, но той все пак си отиде. Тилди се обърна и побягна. Не можеше да остане, след като бе изстинал, тъй като студенината му отричаше философията й. Не присъства на погребението му. Не направи нищо, освен да отвори този антикварен магазин пред старата къща и да живее сама години наред — всъщност докато не се появи Емили. Тилди не искаше да приеме момичето. Защо ли? Защото Емили вярваше в умирането. Но майка й бе стара приятелка, а Тилди бе обещала да помогне.

— Емили бе първата, която живя с мен в къщата през всички тези години — продължи разказа си леля Тилди. — Така и не се омъжих. Страхувах се от идеята да живея двайсет-трийсет години с някой мъж, а накрая да вземе да ми умре. Това би сринало убежденията ми като къщичка от карти. Странях от света. Крещях на хората, ако прекалено често споменават смъртта.

Младият мъж слушаше търпеливо, учтиво. После вдигна ръка. Сякаш знаеше всичко, с този тъмен и студен блясък в очите му, още преди леля Тилди да отвори уста. Знаеше за нея и за Втората световна война, когато беше изключила завинаги радиото си, бе спряла да чете вестници и бе налагала в магазина си един мъж с чадър по главата, когато се бе опитал да опише бреговете на десантите и дългите бавни вълни мъртъвци, носещи се под безмълвните лъчи на луната.

Да, усмихна се мургавият млад мъж от стария люлеещ се стол. Знаеше как леля Тилди си пускаше единствено хубавите стари грамофонни плочи. Хари Лодър с неговото „Скитам се по здрач“, мадам Шуман-Хайнк и приспивните песни. Без прекъсвания, без новини за бедствия, убийства, отравяния, автомобилни катастрофи, самоубийства. Музиката си оставаше неизменна, една и съща всеки ден. Така годините минаваха, докато леля Тилди се опитваше да предаде философията си на Емили. Умът на момичето обаче бе съсредоточен върху тленното. Въпреки това тя уважаваше начина на мислене на леля си и никога не споменаваше… вечността.

Младият мъж знаеше всичко това.

Леля Тилди изсумтя.

— Откъде знаеш всичко това? Е, ако си мислиш, че можеш да ме убедиш да вляза в глупавия ти кош, жестоко се лъжеш. Само да си ме докоснал, ще ти се изплюя право в лицето!

Младият мъж се усмихна. Леля Тилди отново изсумтя.

— Не се хили като болно псе. Прекалено съм стара за ухажвания. Всичко вече е изсъхнало като стара туба с боя и изоставено преди години.

Разнесе се шум. Часовникът на полицата отброи три. Погледът на леля Тилди се стрелна към него. Странно. Не беше ли отброил три часа̀ преди пет минути? Обичаше белия часовник с голите златни ангелчета около номерираното му лице и тоновете му като на катедрални камбани, тихи и сякаш много далечни.

— Да не смяташ просто да си стоиш тук, млади човече?

Смяташе.

— Е, тогава няма да имаш нищо против да подремна малко. Само не мърдай от стола. Да не си посмял да пристъпваш около мен. Само ще затворя очи за мъничко. Така. Точно така…

Приятна, спокойна и освежаваща част от деня. Тишина. Единствено часовникът тиктака, зает като термити в дърво. Единствено старата стая, миришеща на полиран махагон, смазана кожена тапицерия и плътно наредени по лавиците книги. Толкова е приятно. Приятно…

— И да не си посмял да станеш от стола, господинчо. В никакъв случай. Следя те с едно око. Да, наистина те следя. Да, следя те. О. А, хмммм.

Толкова е меко. Така каращо на сън. Дълбоко. Почти като под вода. О, толкова е приятно.

Кой се движи в тъмното пред затворените ми очи?

Кой ме целува по бузата? Ти ли си, Емили? Не. Не. Сигурно ми се е сторило. Само… сънувам. Да, точно така. Унасям се… унасям…

 

А? Какво каза? О!

— Чакай да си сложа очилата. Така!

Часовникът отново отброи три. Лошо, стари часовнико, лошо. Ще трябва да те нося на поправка.

Младият мъж в тъмния костюм стоеше до вратата. Леля Тилди кимна.

— Толкова бързо ли си тръгваш, млади човече? Наложи се да се откажеш, а? Не успя да ме убедиш. Магарешки инат е това моето. Не можеш да ме измъкнеш от тази къща, така че не си прави труда да се връщаш и да опитваш отново!

Младият мъж се поклони бавно и с достойнство.

Нямаше намерение да се връща.

— Чудесно — заяви леля Тилди. — Винаги съм казвала на татко, че ще спечеля! Е, ще плета край прозореца през следващите хиляда години. Ще трябва да сдъвчат дъските около мен, за да ме изкарат.

Очите на мургавия млад мъж проблеснаха.

— Стига си гледал като котка, дето току-що е изяла канарчето — викна му леля Тилди. — И разкарай тоя глупав кош оттук!

Четиримата мъже излязоха с тежки стъпки навън. Тилди ги гледаше как държат празния кош и залитат от тежестта му.

— Ама че работа! — възкликна тя и се надигна възмутено. — Да не си ми откраднал антиките? Книгите? Часовниците? Какво има в коша?

Мургавият млад мъж подсвирна весело, обърна й гръб и излезе след четиримата препъващи се мъже. На прага посочи коша и предложи на леля Тилди да вдигне капака. Запита я с жестовете на мим дали няма да пожелае да види какво има вътре.

— Любопитна? Аз? Пфу, как ли пък не. Махай се! — викна леля Тилди.

Мургавият млад мъж докосна шапката си за поздрав.

— Сбогом! — Леля Тилди затръшна вратата.

Ето така. Сега е по-добре. Махнаха се. Глупаци с червясали идеи. По дяволите кошът. И да бяха откраднали нещо, не й пукаше. Важното бе, че са се махнали.

— Я виж — усмихна се леля Тилди. — Ето че и Емили се връща от колежа. Време беше. Виж само как върви. Господи, но защо изглежда така бледа и странно? И колко бавно се движи. Какво ли е станало? Изглежда разстроена, дума да няма. Горкото момиче. Ще й приготвя кафе и сладкиши.

Емили изкачи стъпалата пред входа. Шетащата леля Тилди чу бавните й колебливи стъпки. Какво измъчваше момичето? Държеше се плашливо като гущерче. Вратата се отвори широко. Емили стоеше в коридора, хванала месинговата дръжка.

— Емили? — обади се леля Тилди.

Емили влезе в гостната, отпуснала глава.

— Емили! Чаках те! Бяха дошли едни нахалници с кош. Мъчеха се да ми пробутат нещо, което не исках. Радвам се, че си тук. Толкова ми е приятно…

Леля Тилди осъзна, че вече цяла минута Емили я зяпа.

— Емили, какво има? Стига си зяпала. Ей сега ще ти сипя кафе. Ето!

Емили, защо отстъпваш от мен?

Емили, стига си пищяла. Недей да пищиш, Емили! Спри! Ако продължаваш така, ще полудееш. Емили, ставай от пода, дръпни се от стената! Емили! Стига си се свивала, дете. Нищо няма да ти направя!

Господи, ако не е едно, друго ще е.

Емили, какво има, дете?…

Емили изстена, скрила лице в дланите си.

— Детето ми — прошепна леля Тилди. — Ето, пийни вода. Пийни си, Емили. Точно така.

Очите на Емили се разшириха, видяха нещо и се затвориха отново. Момичето затрепери и се сви.

— Лельо Тилди, лельо Тилди, лельо Тилди…

— Стига! — Тилди я плесна. — Какво те мъчи?

Емили се насили да я погледне отново.

Протегна ръка. Пръстите й изчезнаха в леля Тилди.

— Ама че нелепица! — изкрещя Тилди. — Махни си ръката! Махни я, казвам!

Емили се дръпна настрани, тръсна глава и златните й коси се посипаха в сияйни нишки.

— Ти не си тук, лельо Тилди. Сънувам. Ти си мъртва!

— Тихо, детенце.

— Не може да си тук.

— Земьо Гошен, Емили…

Опита се да я хване за ръката. Пръстите й минаха безпрепятствено през нея. Леля Тилди моментално се изправи и тропна с крак.

— И таз добра! — извика гневно. — Този… измамник! Този крадлив мошеник! — Тънките й ръце се свиха в жилави твърди бледи юмруци. — Тъмен подъл дявол! Откраднал го е! Отмъкнал го е, успял е, успял е, ох, успял е! А аз…

Яростта я обхвана цялата. Светлосините й очи пламнаха. Запръска слюнки в изпълнената с възмущение тишина. После се обърна към Емили.

— Дете, ставай! Трябваш ми!

Емили се свиваше и трепереше.

— Част от мен е тук! — заяви леля Тилди. — В името на Сатаната, каквото трябва да се направи, ще се направи. Донеси ми бонето!

— Страх ме е — призна си Емили.

— Да не искаш да кажеш, че се страхуваш от мен?

— Да.

— Че защо, да не съм ти някакъв призрак! Познаваш ме едва ли не откакто се помниш! Хайде, не е време за сълзи и сополи. Скачай на крака, или ще те цапна през носа!

Емили се изправи с хлипане и застана като притисната в ъгъла, мъчеше се да реши в коя посока да побегне.

— Къде е колата ти, Емили?

— Долу в гаража… госпожо.

— Добре! — Леля Тилди я упъти към изхода. — А… — острите й очи погледнаха нагоре и надолу по улицата — накъде е моргата?

Емили се хвана за перилата на стълбището и заслиза колебливо.

— Какво ще правим, лельо Тилди?

— Какво ще правим ли? — викна зад нея леля Тилди. Тънката й бледа челюст се тресеше от ярост. — Ще си върна тялото естествено! Ще си върна тялото! Тръгвай!

 

Двигателят ревеше и Емили стискаше с все сили волана, вперила поглед право напред към извитите, мокри от дъжда улици. Леля Тилди тръсна слънчобрана си.

— По-бързо, дете, по-бързо, преди онези дяволи от бюрото да са напомпали тялото ми със сокове и да са го подредили както си знаят. Така ще го нарежат и закърпят, че няма да става за нищо!

— Лельо, лельо, пусни ме, не ме принуждавай да карам! Нищо хубаво няма да излезе, абсолютно нищо — въздъхна момичето.

— Стигнахме.

Емили спря до тротоара и се отпусна върху волана, а леля Тилди вече бе изскочила от колата и подтичваше към паркинга на бюрото, към мястото, където разтоварваха блестящата черна катафалка.

— Вие! — насочи атаката си тя към един от четиримата мъже с коша. — Оставете това!

Четиримата мъже вдигнаха глави.

— Дръпнете се, госпожо — каза единият. — Вършим си работата.

— Моето тяло е натъпкано вътре! — викна тя и размаха заплашително слънчобрана.

— Едва ли щях да го зная, ако съм на негово място — каза друг от мъжете. — Моля, не препречвайте пътя, госпожо. Това нещо тежи.

— Сър! — оскърбено извика тя. — Държа да ви уведомя, че тежа само петдесет килограма!

Мъжът я погледна небрежно.

— Теглото ви не ме интересува, госпожо. Трябва да се върна у дома за вечеря. Жена ми ще ме убие, ако закъснея.

Следвани плътно от леля Тилди, четиримата продължиха по коридора към залата за подготовка.

Един облечен в бяло мъж очакваше пристигането на коша с доста доволна усмивка на издълженото си, нетърпеливо изглеждащо лице. На леля Тилди не й пукаше за готовността на физиономията, нито пък за мъжа като цяло. Четиримата носачи оставиха коша и си отидоха.

Мъжът в бяло хвърли поглед към леля Тилди.

— Мадам, това място не е подходящо за една дама.

— Е, радвам се, че сте на това мнение — доволно отвърна тя. — Точно това се мъчех да обясня на онзи младеж с черните дрехи!

Мъжът се обърка.

— За какъв младеж с черни дрехи става дума?

— За онзи, който нахълта в дома ми, естествено.

— В бюрото нямаме служител, който да отговаря на подобно описание.

— Няма значение. Както самият вие интелигентно се изразихте, това не е място за една дама. Не искам да съм тук. Искам да съм си у дома и да готвя за гостите си в неделя. Великден почти дойде. Трябва да нахраня Емили, да плета пуловери, да навивам часовници…

— Госпожо, признавам, много философски сте настроена и сте голям филантроп, но ме чака работа. Докараха тяло.

Произнесе последните думи с очевидно задоволство, докато подбираше от най-различните ножове, тръби, буркани и инструменти.

Тилди се наежи.

— Само да сте докоснали с пръст това тяло и…

Той я отмести настрани като някакъв малък стар молец.

— Джордж — повика с престорена вежливост, — моля, изпрати госпожата.

Леля Тилди изгледа ядно приближаващия Джордж.

— Да ти видя гърба!

Джордж я хвана за китките.

— Оттук, моля.

Тилди се измъкна. С лекота. Плътта й сякаш се… изплъзна. Самата тя се изненада. Ама че неочаквани таланти показваше на тази възраст.

— Виждате ли? — каза тя, доволна от новата си способност. — Не можете да ме мръднете. Искам си тялото!

Мъжът в бяло отвори небрежно капака на коша. После, след като опитният му поглед на няколко пъти оцени картината, осъзна, че тялото вътре е… изглеждаше… нима наистина?… може би… да… не… не… просто не можеше да бъде, но…

— А — възкликна той накрая.

Обърна се. Очите му бяха широко отворени, но после се стесниха.

— Мадам — предпазливо рече той. — Тази госпожа тук… ваша… близка ли беше?

— Изключително близка. Внимавайте с нея.

— Може би сестра? — Мъжът с отчаяние се ловеше за сламките на угасващата логика.

— Не, глупак такъв. Това съм аз, не разбра ли? Аз!

Мъжът обмисли думите й.

— Не — каза той. — Подобни неща просто не се случват. — Засуети се над инструментите си. — Джордж, повикай другите на помощ. Не мога да работя в присъствието на чудаци.

Четиримата мъже се върнаха. Леля Тилди скръсти непокорно ръце.

— Няма да мръдна оттук! — викна тя, докато я местеха като пешка по шахматна дъска от залата за подготовка към залата за бдение, коридора и чакалнята до церемониалната зала, където се тръшна на един стол в самия център на помещението. Скамейките се губеха някъде назад в сивата тишина. Носеше се аромат на цветя.

— Моля ви, госпожо — каза един от мъжете. — Тялото трябва да остане тук до службата утре.

— Няма да мръдна оттук, докато не получа каквото искам.

Седна, бледите й пръсти се заеха с дантелата на шията, стисна упорито зъби и раздразнено затропа с обут във висока обувка крак. Ако някой от мъжете се приближеше в обсега й, получаваше удар със слънчобрана. А когато я докосваха, вече не забравяше да се изплъзва.

Господин Карингтън, президент на погребалното бюро, чу врявата от офиса си и излезе да провери какво става.

— Стига, стига — зашепна той към всички, сложил пръст на устните си. — Повече уважение, повече уважение. Какво е това? О, мадам, мога ли да ви помогна?

Тя го измери с поглед.

— Можете.

— Какво да направя за вас, моля?

— Идете в онази стая отзад — нареди леля Тилди.

— Да-а-а.

— И кажете на онзи нетърпелив младок да спре да човърка тялото ми. Аз съм стара мома. Моите бенки, родилни петна, белези, дори извивката на глезена ми, са лични тайни. Не искам да зяпа, ръчка, реже и бърника по никакъв начин.

Всичко това прозвуча неясно за господин Карингтън, който все още не бе сравнил двете тела. Погледна я безпомощно.

— Поставил ме е на масата си като готов за препариране гълъб — обясни му тя.

Господин Карингтън побърза да провери. След петнадесет минути чакане в мълчание, ужасено препиране и договаряне зад заключената врати господин Карингтън се върна, три степени по-блед отпреди.

Изпусна очилата си и ги вдигна от пода.

— Усложнявате нещата.

— Аз ли? — избухна леля Тилди. — Свети Вит на разсъмване! Виж какво, господин Кръв и Кокали или както там ви викат, кажете на онзи…

— Вече източваме кръвта от…

— Какво!?

— Да, да, уверявам ви, да. Така че, моля, вървете си. Вече нищо не може да се направи. — Разсмя се нервно. — Освен това нашият служител извършва повърхностна аутопсия, за да определи причината за смъртта.

Пламнала, леля Тилди скочи на крака.

— Как смее! Само съдебните лекари имат право да правят това!

— Е, понякога си позволяваме малко…

— Веднага се връщай и кажи на онзи касапин да върне цялата прекрасна синя кръв от Нова Англия в превъзходното тяло и ако е извадил нещо, да го върне точно на мястото му, после да ми върне тялото като ново. Чу ли какво казах!

— Вече нищо не мога да направя. Нищо.

— Виж какво. Ще остана тук през следващите двеста години. Слушаш ли ме? И всеки път когато се появят клиенти, ще плюя ектоплазма право в ноздрите им!

Карингтън прекара тази мисъл през губещия си почва разсъдък и от гърдите му се изтръгна стон.

— Ще съсипете бизнеса. Не можете да го направите.

Лелята се усмихна.

— Не мога ли?

Карингтън се затича по тъмната пътека. Чу се в далечината как набира отново и отново някакви телефони. След половин час отвън заръмжаха коли. Трима вицепрезиденти на погребалното бюро се появиха в помещението заедно с изпадналия в истерия президент.

— Какъв е проблемът?

Леля Тилди им разказа с няколко добре подбрани израза.

Проведоха съвещание, като междувременно наредиха на касапина да прекрати домашното си, поне докато не се стигне до някакво споразумение… Служителят излезе от залата с приветлива усмивка, пушеше голяма черна пура.

Леля Тилди я изгледа възмутено. После извика с ужас:

— Къде тръскаше пепелта?

Служителят се ухили невъзмутимо и издуха малко облаче дим.

Съвещанието приключи.

— Мадам, право казано, не можете да ни принудите да си вършим работата на улицата, нали?

Леля Тилди изгледа лешоядите.

— О, не бих имала нищо против.

Карингтън избърса потта от гушата си.

— Можете да си вземете тялото.

— Ха! — викна леля. — Непокътнато ли? — добави предпазливо.

— Непокътнато.

— Без формалин?

— Без формалин.

— С кръвта си?

— С кръвта, за Бога, с кръвта. Само го вземете и си идете!

Тя кимна отсечено.

— Става. Оправете го. Споразумяхме се.

Карингтън щракна с пръсти към касапина.

— Не стой тук, малоумнико. Оправи го!

— И внимавай с пурата! — добави старицата.

 

— Леко, леко — каза леля Тилди. — Оставете коша на пода, за да мога да вляза в него.

Не беше оглеждала тялото много-много. „Изглежда естествено“ — това бе единственият й коментар. Намести се в коша.

Сграбчи я усещането за арктически студ, последвано от противно гадене и силен световъртеж. Сливането бе мъчно, сякаш вода да попие в бетон. Бавно. Трудно. Като пеперуда, опитваща се да се напъха обратно в изоставения си пашкул!

Вицепрезидентите наблюдаваха с опасение. Господин Карингтън кършеше пръсти и се мъчеше да помага, правеше бутащи движения с ръце и длани. Откровено скептичен, касапинът гледаше сцената с лек присмех.

Попиване в студен, тежък гранит. В замръзнала древна статуя. До самата й сърцевина.

— Оживей, да те вземат мътните! — изкрещя сама на себе си леля Тилди. — Стани поне малко.

Тялото се надигна с шумолене в сухия кош.

— Сгъни краката си, жено!

Тялото се сви пипнешком.

— Гледай! — викна леля Тилди.

Светлината влезе в премрежените слепи очи.

— Чувствай! — натисна леля Тилди.

Тялото усети топлината на стаята, внезапната реалност на масата за аутопсии, на която да се облегне задъхано.

— Движи се!

Тялото направи малка скърцаща крачка.

— Чувай! — заповяда му тя.

Звуците проникнаха в глухите уши. Рязкото, изпълнено с очакване дишане на потресения касапин; скимтенето на господин Карингтън; собственият й дрезгав глас.

— Върви! — каза тя.

Тялото закрачи.

— Мисли!

Старият мозък заработи.

— Говори!

Тялото заговори, като се поклони към мъжете.

— Много съм ви задължена. Благодаря.

— А сега — заповяда тя накрая, — плачи!

И по бузите й потекоха сълзи от щастие.

 

Ако искате да се отбиете при леля Тилди, достатъчно е някой следобед около четири да идете при антикварния й магазин и да почукате. На вратата има голяма траурна лента. Да не ви безпокои! Леля Тилди я остави там: такова й е чувството за хумор. Чукате на вратата. Тя е с две резета и три ключалки и от другата й страна ще чуете пискливия й глас.

— Мъжът в черно ли е?

Разсмивате се и казвате — Не, лельо Тилди, аз съм.

Тя се разсмива.

— Влизай бързо! — Отваря рязко вратата и я затръшва веднага, за да не може мъжът в черно да се промъкне след вас. После ви настанява, сипва ви кафе и ви показва най-новия си плетен пуловер. Вече не е толкова бърза и недовижда, но въпреки това се справя.

— А ако сте много добри, ще ви почерпя — заявява леля Тилди и оставя чашата си на масата.

— С какво? — питат гостите.

— С това — казва леля Тилди, доволна от мъничката си уникалност.

И със свенливи движения на пръстите ще разкопчае бялата дантела около шията и гърдите, за да ви покаже за миг какво се крие отдолу.

Дългият син белег от аутопсията.

— Приличен шев като за мъж — казва тя. — О, някой да иска още кафе? Заповядайте!

Ще има тихи дъждове

Говорещият часовник в дневната пропя Тик-так, седем часът, време е за ставане, време е за ставане, седем часът!, сякаш се страхуваше, че никой няма да го послуша. Къщата бе смълчана и пуста в утрото. Часовникът продължаваше да тиктака, повтаряше отново и отново звуците в празнотата. Седем и девет, време за закуска, седем и девет!

В кухнята печката за закуска изсъска и изхвърли от топлата си утроба осем идеално изпечени филийки, осем яйца на очи и шестнайсет резенчета бекон, две кафета и две чаши студено мляко.

— Днес в Алъндейл, Калифорния, е четвърти август две хиляди двадесет и шеста година — обади се друг глас от тавана на кухнята. Повтори датата три пъти, да не би случайно да бъде забравена. — Днес е рожденият ден на господин Федърстоун. Днес има годишнина от сватбата на Тилита. Трябва да се плати застраховката, а също така водата, газта и осветлението.

Някъде в стените изщракаха релета и ленти със записи се плъзнаха пред електрически очи.

Осем и една, тик-так, осем и една, хайде на училище, хайде на работа, бързо, бързо, осем и една!

Но нямаше затръшване на врати, не се чуха звуците на гумени подметки по килимите. Навън валеше. Метеорологическата кутия на входната врата тихичко пропя „Дъждец, дъждец, по-скоро спри! Върни се и чадъра си вземи…“ А дъждовните капки барабаняха и отекваха в празната къща.

Гаражът отвън звънна и вдигна врата, разкри готовата за път кола. След дълго очакване вратата отново се затвори.

В осем и половина яйцата бяха изсъхнали, а филийките бяха станали на камък. Една алуминиева стъргалка ги изхвърли в умивалника и горещата вода ги замъкна към металното гърло, което ги погълна и запрати към далечното море. Мръсните съдове бяха спуснати в миялната машина, откъдето се появиха блестящи и сухи.

Девет и петнайсет, време за почистване — пропя часовникът.

От тайниците в стената изскочиха дребни мишки-роботи. По стаите запъплиха малки почистващи животинки от метал и гума. Сновяха между столовете, въртяха косматите си колелца, разресваха килимите, изсмукваха невидимия прах. Накрая изчезнаха в скривалищата си, подобно на някакви тайнствени нашественици. Розовите им електрически очи угаснаха. Къщата бе чиста.

Десет часът. Слънцето надникна иззад дъждовните облаци. Къщата се издигаше самотно в града от развалини и пепел. Тя бе единствената оцеляла. Нощем руините на града излъчваха радиоактивно сияние, което можеше да се види от мили.

Десет и петнайсет. Пръскачките в градината се завъртяха сред златни струи, изпълниха мекия утринен въздух с ярки пръски. Водата миеше прозорците, спускаше се по овъглената западна стена на къщата, чиято бяла боя бе равномерно изгоряла. Цялата западна фасада бе черна с изключение на пет места. Тук се виждаше силует на мъж, косящ тревата в градината. Там, сякаш на снимка, една жена се бе навела да откъсне цветя. Още по-нататък, подобно на образи, жигосани само за един титаничен миг върху дърво, се виждаха малко момче с вдигнати нагоре ръце; над него — хвърлена топка, а от другата страна — момиче, също вдигнало ръце да поеме пас, който никога нямаше да завърши.

Петте петна боя — на мъжа, жената, децата и топката — се бяха запазили. Останалото бе тънък слой въглен.

Леките пръски изпълваха градината с падащи светлинки.

Колко добре бе опазила спокойствието си до този ден къщата! Как предпазливо бе питала: „Кой там! Кажете паролата!“ и след като не бе получавала отговор от самотните лисици и мяукащи котки, бе залоствала прозорци и спускала щори със старомоминска загриженост за самозащита, граничеща с механическа параноя.

Трепваше при всеки звук. Ако някое врабче докоснеше прозорец, щората рязко се вдигаше и стреснатата птичка отлиташе! Никой, дори птичката, нямаше право да докосва къщата!

Беше олтар с десет хиляди прислужници, големи и малки, служещи и грижещи се в хор. Но боговете си бяха отишли и религиозният ритуал продължаваше безсмислено и ненужно.

Дванадесет часът.

Едно треперещо куче изскимтя на верандата.

Предната врата разпозна гласа му и се отвори. Кучето, навремето огромно и едро, а сега приличащо на опърпана торба кокали, влезе, оставяше кални следи. Зад него защъкаха мишките, ядосани, защото трябваше да събират мръсотията, ядосани от създадените неудобства.

Парче от сухо листо бе издухано през процепа под вратата, но панелите в стената рязко се отвориха и от тях бързо изскочиха медни плъхове-чистачи. Противните прашинки, косми и хартия бяха хванати в миниатюрни стоманени челюсти и отмъкнати в дупките. Оттам бяха спуснати по тръби до мазето и стенещия отвор на пещта за боклук, притаила се като някакъв зъл Ваал в тъмния ъгъл.

Кучето изтича горе, лаеше истерично пред всяка врата. Накрая разбра онова, което бе разбрала и къщата — че тук царува единствено тишината.

Подуши въздуха и задраска по кухненската врата. От другата страна фурната приготвяше палачинки и къщата се изпълваше с аромата на печено и кленов сироп.

Устата на кучето се напълни със слюнка, то легна пред вратата, душеше с пламнали очи. После затича диво в кръг, мъчеше се да си захапе опашката, завъртя се бясно и накрая умря. Остана цял час да лежи в гостната.

Два часът, пропя гласът.

Усетили най-сетне едва доловимата миризма на разложението, мишите легиони забръмчаха като сиви листа, духани от електрически вятър.

Два и петнайсет.

Кучето беше изчезнало.

Пещта в мазето внезапно пламна и нагоре в комина се понесе вихрушка от искри.

Два и трийсет и пет.

От стените на вътрешния двор се появиха маси за бридж. Картите полетяха, раздадени по местата им. На дъбов тезгях се появиха чаши мартини и сандвичи с яйца. Засвири музика.

Масите обаче останаха празни, а картите — недокоснати.

В четири часа масите се свиха като огромни пеперуди и се прибраха в стените.

 

Четири и половина.

Стените на детската стая светнаха.

Появиха се животни — жълти жирафи, сини лъвове, розови антилопи и лилави пантери, лудуващи в кристалната маса. Стените бяха от стъкло. Реагираха на цветове и въображение. Скрити филми се завъртяха по добре смазани механизми и стените оживяха. Подът на стаята бе изтъкан така, че да наподобява свежа ливада. В нея сновяха алуминиеви бръмбари и железни щурци, а в горещия неподвижен въздух сред острите миризми на животински дири запърхаха пеперуди от деликатни червени тъкани! Чу се звук като от голям разбунен кошер в тъмен кожен мях, като ленивото мъркане на дремещ лъв. Последва тропот на стадо окапи и шепот на свеж тропически дъжд като други копита върху спечената от слънцето трева. Стените се разтвориха в далечината, превърнаха се в безкрайни изсъхнали равнини и топло небе. Животните се пръснаха из трънаци и водоеми.

Това бе детският час.

 

Пет часът. Ваната се напълни с чиста гореща вода.

Шест, седем, осем часът. Съдовете за вечеря се движеха като при фокус, а в кабинета се чу изщракване. В металната стойка срещу камината, в която сега гореше огън, се появи запалена пура с един пръст мека сива пепел, която пушеше и чакаше.

Девет часът. Леглата включиха скритите си реотани — нощите тук бяха хладни.

Девет и пет. От тавана на кабинета се разнесе глас.

— Госпожо Маклелън, кое стихотворение желаете да чуете тази вечер?

Тишина.

— Тъй като не изказвате предпочитание, ще избера нещо наслуки — каза гласът. На заден фон зазвуча тиха музика. — Сара Тийсдейл. Ваша любима, доколкото си спомням…

Ще има тихи дъждове и мокра пръст

и лястовички ще кръжат околовръст;

 

пак из блатата жабешки квак,

белите сливи ще цъфнат пак;

 

птички ще пеят в ясни зори

над зелени поля и гори;

 

и никой няма да помни, знай,

войната и нейния край.

 

Няма да има жалобен вик,

ако човекът изчезне в миг.

 

Дори Пролетта, щом дойде пак,

не ще усети защо и как.

Огънят гореше в камината, пурата се разпадна в купчинка пепел в пепелника. Празните кресла стояха обърнати едно срещу друго между смълчаните стени. Свиреше музика.

В десет часа къщата започна да умира.

Задуха вятър. Клонът на едно дърво се отчупи и се удари в кухненския прозорец. Върху печката се разби бутилка почистващ препарат. За миг помещението избухна в пламъци!

— Пожар! — изпищя един глас.

Светлините запремигваха, от помпите на таваните бликна вода. Препаратът обаче потече по линолеума и се промуши под вратата.

— Пожар, пожар, пожар! — завикаха в хор още гласове.

Къщата се опита да се спаси. Вратите се затваряха плътно, но прозорците се чупеха от горещината и вятърът раздухваше пламъците още по-силно.

Къщата заотстъпва, понеже огънят с безбройните си гневни искри плъзна с изпепеляваща лекота от стая в стая, след което продължи нагоре. От стените изскочиха водни плъхове, изстрелваха водните си запаси и бързаха да ги попълнят. От пръскачките се посипа механичен дъжд.

Твърде късно. Някъде някаква помпа изстена, сви рамене и спря. Дъждът спря. Запасите от вода, с която в течение на толкова много спокойни дни се пълнеха вани и се миеха съдове, бяха изчерпани.

Огънят пращеше нагоре по стълбите. Погълна като деликатеси картините на Пикасо и Матис, изпичаше маслената плът и прочувствено схрускваше платната на черни стърготини.

Лежеше в леглата, гледаше през прозорците, дори сменяше цвета на завесите!

После дойде помощта.

От капандурите на тавана надникнаха слепи роботски лица и техните уста-вентили започнаха да бълват зелен химикал.

Огънят отстъпи, както би отстъпил слон при вида на мъртва змия. Сега по пода се гърчеха двадесет змии и убиваха пламъка със студената си зелена отровна пяна.

Огънят обаче бе хитър. Изпрати пламъци от външната страна на къщата нагоре към тавана, където бяха помпите. Експлозия! Мозъкът на тавана, който управляваше помпите, се пръсна в бронзови шрапнели по гредите.

Огънят се втурна обратно към всеки килер и стенен гардероб и подхвана окачените там дрехи.

Къщата потрепери с дъбовите си кости, оголеният й скелет се загърчи от жегата, нейните жици — нервите й — се оголиха като под скалпела на хирург, свалящ кожата и разкриващ червените вени и капиляри, треперещи в нажежения въздух. Помощ, помощ! Огън! Бягайте, бягайте! Горещината пръскаше огледала като ранен зимен лед. Пожар, пожар, бягайте, бягайте, виеха гласовете като трагична детска песничка — десетки гласове, ту високо, ту тихо, като умиращи самотно в гората деца, изоставени съвсем сами. Един, два, три, четири, пет гласа умряха.

Джунглата в детската стая гореше. Сини лъвове ревяха, пурпурни жирафи скачаха насам-натам. Пантери бягаха в кръг и сменяха цветовете си, и десетки милиони животни побягнаха пред огъня и изчезнаха в далечината към реката, от която се вдигаше пара…

Още десет гласа умряха. В последния миг, на фона на огнената лавина, можеха да се чуят други гласове, които продължаваха едновременно да казват колко е часът, да пускат музика, да косят тревата в градината с помощта на дистанционно управлявана косачка, да разтварят като обезумели чадър, да отварят и затръшват вратата… хиляди неща се случваха едновременно като в някое часовникарско ателие, в което всички часовници отмерват времето един през друг в един безумен хаос и същевременно в единство; с писъци последните мишки-чистачи се втурнаха храбро навън, за да махнат отвратителната пепел! А един глас, без да обръща внимание на обстановката, продължаваше да чете стихове в горящия кабинет, докато филмовите ролки изгаряха, докато жиците се стапяха и схемите се разпадаха.

Огънят пръсна къщата и тя рухна, и вдигна във въздуха облаци от искри и дим.

Миг преди да се изсипе дъждът от огън и греди, печката в кухнята с лудешка скорост приготвяше закуска — десет дузини яйца, шест нарязани на филийки хляба, двадесет дузини резенчета бекон — а огънят поглъщаше всичко това и караше печката да работи още и да съска истерично!

Трясък. Таванският етаж рухна в кухнята и гостната. Гостната — в сутерена, сутеренът — в мазето. Фризери, кресло, филмови ленти, платки, легла — всичко се превърна в безформена купчина разнебитени скелети.

Дим и тишина. Ужасно много дим.

Зората бавно надникна от изток. Една-единствена стена стърчеше самотно над развалините. От нея последният оцелял глас повтаряше отново и отново думите, докато слънцето изгряваше над купчината руини:

— Днес е пети август две хиляди двайсет и шеста, днес е пети август две хиляди двайсет и шеста, днес е…

Марс е раят

Корабът се спускаше от космоса. Спускаше се от звездите и черните скорости, от блестящите движения и безмълвните космически простори. Бе нов; имаше огън в тялото и хора в металните си клетки; и се движеше в пълна тишина, огнен и жежък. Вътре в него имаше седемнадесет души заедно с капитана. Тълпата в Охайо бе крещяла и махала нагоре към слънцето, а ракетата бе разцъфнала в огромни цветя от горещина и цвят и се бе завтекла в космоса на трета експедиция до Марс!

Сега корабът с метална точност забавяше скорост в горните слоеве на марсианската атмосфера. Все още бе символ на красота и сила. Бе прелетял през среднощните води на космоса като блед морски левиатан; бе минал покрай древната Луна и се бе понесъл към нищото, следвано от друго нищо. Хората вътре един по един се бяха изтощавали, мятаха се насам-натам, бяха боледували и оздравявали. Един бе умрял, но бяха останали шестнадесет други и сега лицата им се притискаха в дебелите стъкла на люковете, загледани как Червената планета се втурва нагоре към тях.

— Марс! — извика навигатор Лъстиг.

— Милият Марс! — каза археологът Самюъл Хинкстън.

— Ами да — каза капитан Джон Блек.

Ракетата кацна на покрита със зелена трева поляна. Насред нея се виждаше железен елен. По-нататък се издигаше висока кафява викторианска къща, притихнала на слънцето, цялата покрита с волути и рококо, с оцветени в синьо, розово, жълто и зелено стъкла на прозорците. На верандата имаше мъхнато мушкато и стара люлка, окачена на тавана, полюшваше се на лекия ветрец. Къщата бе увенчана с купол с ромбовидни панели арматурно стъкло и островърх покрив! През предния прозорец можеше да се види стойка за ноти с лист в нея, заглавието на песента беше „Прекрасен Охайо“.

Малкото градче, зелено и притихнало в марсианската пролет, се простираше във всички страни около ракетата. Имаше бели и изградени от червени тухли къщи, вятърът шумолеше във високите брястове, кленове и кестени. Издигаха се църковни кули с безмълвни златни камбани в тях.

Мъжете в ракетата наблюдаваха всичко това. После се спогледаха и отново се обърнаха навън. Хванаха се един друг за лактите, сякаш внезапно останали без въздух. Лицата им пребледняха.

— Проклет да съм — прошепна Лъстиг и разтри лице с изтръпналите си пръсти. — Проклет да съм.

— Не може да бъде! — възкликна Самюъл Хинкстън.

— Боже мой — каза капитан Джон Блек.

Обади се химикът.

— Сър, атмосферата е рядка. Кислородът обаче е достатъчно. Безопасно е.

— Значи ще излезем — каза Лъстиг.

— Чакай малко — обади се капитан Джон Блек. — Откъде да знаем какво е това?

— Това е малко градче с рядък, но годен за дишане въздух, сър.

— Малко градче като земните — обади археологът Хинкстън. — Направо невероятно. Не може да бъде, но ето че го има.

Капитан Джон Блек го погледна нехайно.

— Хинкстън, смятате ли, че цивилизациите на две планети могат да се развиват с еднаква скорост и по един и същи начин?

— И през ум не би ми минало, сър.

Капитан Блек застана до илюминатора.

— Вижте само. Мушкатото. Специализирано растение. Точно тази разновидност е позната на Земята само от петдесет години. Помислете си само за хилядите години, необходими за развиването на едно или друго растение. После ми кажете има ли логика марсианците да имат — първо, прозорци с витражи; второ, куполи; трето, веранди с люлки; четвърто, инструмент, приличащ на пиано и най-вероятно представляващ пиано; и пето, погледнете по-внимателно през този далекоглед и ми кажете, възможно ли е някой марсиански композитор да е издал музикално парче на име „Прекрасен Охайо“? Което ще рече, че на Марс има река на име Охайо!

— Капитан Уилямс естествено! — извика Хинкстън.

— Какво?

— Капитан Уилямс и тричленният му екипаж! Или Натаниъл Йорк и партньорът му. Това обяснява всичко!

— Това не обяснява абсолютно нищо. Доколкото успяхме да разберем, ракетата на Йорк е експлодирала в деня на кацането на Марс и капитанът и партньорът му са загинали. Що се касае до Уилямс и хората му, корабът им експлодира на втория ден след пристигането. Поне тогава прекъснаха радиосигналите им. Ако бяха останали живи, щяха да се свържат с нас. А освен това експедицията на Йорк бе само преди година, а капитан Уилямс и хората му са кацнали някъде през миналия август. Ако приемем, че са все още живи, щяха ли да успеят дори с помощта на някакви блестящи марсианци да построят такова градче за това време, при това и да го докарат да изглежда старо? Само се огледайте — та това градче си стои тук най-малко от седемдесет години. Вижте дървения стълб на верандата, вижте дърветата — всичките са на по поне сто години! Не, това не е дело на Йорк или Уилямс. Нещо друго е. Не ми харесва. И няма да изляза от кораба, докато не разбера какво е.

Лъстиг кимна.

— Освен това Уилямс и хората му, а и Йорк също, са кацнали на обратната страна на Марс. Специално взехме мерки да кацнем именно от тази страна. Чудесен избор. За всеки случай, ако случайно някое враждебно марсианско племе е убило Йорк и Уилямс, инструкциите ни бяха да кацнем в по-отдалечен район, за да избегнем нова подобна катастрофа. И затова сме тук — в област, която, доколкото знаем, дори не е била виждана от Уилямс и Йорк.

— По дяволите! — възкликна Хинкстън. — С ваше разрешение, сър, искам да ида в града. Може пък и да има сходни модели в мисленето и в развитието на цивилизациите на всяка планета в Слънчевата система. Може да се намираме на прага на най-голямото откритие в областта на психологията и метафизиката!

— Предпочитам да изчакам — отвърна капитан Джон Блек.

— А може пък да сме изправени пред феномен, който за първи път да доказва недвусмислено съществуването на Бог, сър.

— Има мнозина, които си вярват и без да са им нужни подобни доказателства, господин Хинкстън.

— И аз самият съм сред тях, сър. Сигурно е обаче, че градче като това не може да се появи без божествена намеса. Вижте само подробностите. Изпълват ме с такива чувства, че не зная дали да се смея, или да плача.

— Тогава не правете нито едното, нито другото. Поне докато не разберем срещу какво сме изправени.

— Срещу какво ли? — намеси се Лъстиг. — Срещу нищо не сме изправени. Хубаво тихо зелено градче, подобно на онова старовремско място, където съм роден. Харесва ми.

— Кога сте роден, Лъстиг?

— През хиляда деветстотин и петдесета, сър.

— А вие, Хинкстън?

— През петдесет и пета, сър. В Гринъл, Айова. Чувствам се съвсем като у дома тук.

— Хинкстън, Лъстиг, бих могъл да съм баща и на двама ви. На осемдесет съм. Роден съм през хиляда деветстотин и двайсета в Илинойс и благодарение на Божията милост и науката, която през последните петдесет години се научи как да подмладява някои старци, сега се намирам на Марс. Не по-уморен от вас, но много по-подозрителен. Това градче изглежда съвсем тихо и спокойно, и толкова прилича на Грийн Блъф, Илинойс, че просто ме плаши. Прилича прекалено много на Грийн Блъф. — Капитанът се обърна към свързочника. — Обадете се на Земята. Съобщете, че сме кацнали. Само това. Кажете, че ще им изпратим подробен доклад утре.

— Слушам, сър.

Капитан Блек погледна през илюминатора; лицето му приличаше на лице на четиридесетгодишен мъж, а не на осемдесетгодишен старец.

— Ето какво ще направим, Лъстиг. Вие, аз и Хинкстън ще излезем да поогледаме градчето. Другите остават на борда. Случи ли се нещо, махат се оттук. По-добре загуба на трима души, отколкото на цял кораб. Стане ли нещо, екипажът ще може да предупреди следващата ракета. Мисля, че е на капитан Уайлдър и ще излети по Коледа. Има ли нещо враждебно на Марс, следващата експедиция трябва да е добре въоръжена.

— И ние сме въоръжени. Разполагаме с обичайния арсенал.

— Тогава кажете на хората да бъдат нащрек. Да тръгваме.

Тримата слязоха един след друг по стъпалата на кораба.

 

Беше прекрасен пролетен ден. Една червеношийка бе кацнала на цъфнала ябълка и пееше. Бели като снежинки листенца се посипваха надолу, когато вятърът докосваше зелените клонки; ароматът на цвят изпълваше въздуха. Някъде някой свиреше на пиано и музиката се усилваше и отслабваше — нежно, приспивно. Песента бе „Прекрасната мечтателка“. Другаде пък от стар изтъркан грамофон със съскане се чуваше „Скитам се по здрач“ в изпълнение на Хари Лодър.

Тримата застанаха до кораба. Загълтаха жадно редкия въздух, после закрачиха бавно, за да не се изморят.

Песента продължаваше да се носи от грамофона.

О, дай ми юнска нощ,

и лунна светлина, и ти…

Лъстиг се разтрепери. Самюъл Хинкстън — също.

Небето бе спокойно и тихо, някъде в прохладния гъсталак на някакво дере се чуваше ромонът на поток. Чу се тропот на конски копита и скърцането на каруца.

— Сър — обади се Самюъл Хинкстън. — Това просто трябва да означава, че полетите до Марс са започнали преди Първата световна!

— Не.

— Как тогава ще обясните къщите, желязното еленче, пианото, музиката? — Хинкстън хвана увещаващо капитана за лакътя и го погледна в очите. — Ами ако през хиляда деветстотин и пета е имало хора, които са мразели войната, свързали са се тайно с учени, построили са ракета и са стигнали до Марс…

— Не, Хинкстън.

— Защо? През хиляда деветстотин и пета светът е бил различен. Можели са по-лесно да запазят тайната.

— Но не и толкова сложно нещо като ракета. Не, невъзможно е.

— Преселили са се да живеят тук и естествено къщите им приличат на земните, тъй като са донесли и културата си със себе си.

— И са оцелели през всички тези години? — попита капитанът.

— Да, в мир и спокойствие. Може да са правели няколко курса, за да превозят достатъчно хора за градчето, а след това да се спрели от страх да не бъдат открити. И затова градчето изглежда толкова старомодно. Аз самият не виждам нищо от времето след двайсет и седма, а вие? А може пък космическите полети да са още по-стари, отколкото предполагаме. Може пък да са започнали в някоя част от света още преди векове и да са били пазени в тайна от малцината, които отдавна са дошли на Марс и само от време на време посещават Земята.

— Така казано звучи почти правдоподобно.

— Няма друг начин. Доказателството е пред нас. Трябва само да намерим хора, за да го потвърдим.

Стъпките им глъхнеха в гъстата зелена трева. Миришеше на прясно окосено сено. Капитан Джон Блек усети как въпреки бдителността си започва да изпитва огромно спокойствие. Бяха минали тридесет години, откакто за последно бе посещавал малко градче, и бръмченето на пролетните пчели го омайваше и успокояваше, а свежестта на всичко наоколо бе като балсам за душата му.

Стъпиха на верандата. Дъските глухо кънтяха, докато приближаваха мрежестата врата. На входа на хола имаше мънистена завеса, зад която се виждаше кристален полилей, картина на Максфийлд Париш на стената и удобно кресло в стил Морис. От къщата лъхаше на старинност, на таванско помещение и на нещо безкрайно уютно. Чуваше се звън на лед в кана с лимонада. В кухнята в дъното някой приготвяше студен обяд — денят беше горещ — и си тананикаше тихо и нежно.

Капитан Джон Блек дръпна звънеца.

 

Откъм хола се чуха леки стъпки и пред тях се появи около четиридесетгодишна жена с приятно лице, облечена по начина, по който са се обличали през хиляда деветстотин и девета.

— Какво обичате? — попита тя.

— Молим за извинение — несигурно започна капитан Блек, — търсим… тоест, бихте ли ни помогнали…

Млъкна. Жената го гледаше въпросително с тъмните си очи.

— Ако продавате нещо… — започна тя.

— Не, чакайте! — извика той. — Кой град е това?

Тя го изгледа от глава до пети.

— Какво искате да кажете с този въпрос? Как може да се намирате в един град и да не знаете името му?

Капитанът изглеждаше така, сякаш му се иска да седне под сянката на някоя ябълка.

— Не сме тукашни. Искаме да знаем как този град и вие сте се озовали тук.

— Да не сте преброители?

— Не.

— Всички знаят, че градът е основан през хиляда осемстотин шейсет и осма — каза тя. — Това някаква шега ли е?

— Не, няма никаква шега! — извика капитанът. — Ние сме от Земята.

— От земята? Пръкнали сте се от нея, така ли? — зачуди се тя.

— Не, дойдохме от третата планета, от Земята, с кораб. И кацнахме тук, на четвъртата планета, Марс…

— Това — обясни жената, сякаш говореше на малко дете, — е Грийн Блъф, Илинойс, на континента Америка, заобиколен от Атлантическия и Тихия океан на едно място, наричано свят, а понякога и Земя. А сега си вървете. Довиждане.

И се отдалечи по коридора, като прокара пръсти през мънистената завеса.

Тримата се спогледаха.

— Да избием вратата — каза Лъстиг.

— Не можем. Това е частна собственост. Господи!

Седнаха на стъпалата на верандата.

— Хинкстън, да ти е хрумвало, че може по някакъв начин да сме се отклонили от пътя и по една случайност да сме кацнали обратно на Земята?

— Как е възможно подобно нещо?

— Не знам. Нямам представа. Боже мой, нека помисля.

— Проверявахме всяка миля по пътя — каза Хинкстън. — Хронометрите ни казаха, че сме изминали това и това разстояние. Минахме покрай Луната, прекосихме космоса и ето ни тук. Сигурен съм, че сме на Марс.

— Ами ако е станал някакъв инцидент с пространството и времето? — обади се Лъстиг. — Ако сме се изгубили в измеренията и сме се озовали на Земята отпреди трийсет-четиридесет години?

— О, я стига!

Лъстиг отиде до вратата, позвъни и извика към спокойните полутъмни помещения:

— Коя година сме?

— Хиляда деветстотин двайсет и шеста естествено — каза жената; седеше в люлеещия се стол и отпиваше от лимонадата си.

— Чухте ли? — Лъстиг рязко се завъртя към другите. — Хиляда деветстотин двайсет и шеста! Върнали сме се във времето! Това наистина е Земята!

 

Лъстиг седна и тримата се оставиха напълно на ужаса и смайването от откритието. Ръцете им потрепваха несигурно на коленете.

— Кой би могъл да очаква подобно нещо — каза капитанът. — Направо не съм на себе си. Как е възможно? Де да можехме да вземем Айнщайн с нас.

— Ще ни повярва ли някой в този град? — обади се Хинкстън. — Да не сме се захванали с нещо опасно? Имам предвид времето. Не трябва ли просто да отлетим и да се върнем у дома?

— Не. Не и преди да опитаме друга къща.

Отминаха три къщи и спряха пред малка бяла постройка под един голям дъб.

— Обичам всичко да е възможно най-логично — каза капитанът. — И не вярвам, че сме изяснили нещата. Да предположим, че Хинкстън е прав и космическите полети са започнали преди години. Хората изкарали тук няколко години и започнала да ги мъчи носталгия по Земята. Отначало била лека невроза, после пълна психоза. Заплашваща с лудост. Какво бихте направили като психиатър в такъв случай?

Хинкстън се замисли.

— Ами, сигурно бих преправил марсианската цивилизация по такъв начин, че с всеки ден да заприличва все повече на земната. Ако има начин да се възпроизведе всяко растение, път, езеро, дори и океан, бих го използвал. После чрез някаква наистина масова хипноза бих убедил всички в градче като това, че наистина живеят на Земята, а не на Марс.

— Много добре, Хинкстън. Мисля, че вече сме на прав път. Жената в онази къща просто си мисли, че живее на Земята. Това пази разсъдъка й. Тя, заедно с всички останали жители на градчето, е пациент на най-големия експеримент в миграцията и хипнозата във вселената.

— Точно така, сър! — възкликна Лъстиг.

— Да! — каза Хинкстън.

Капитанът въздъхна.

— Добре тогава. Стигнахме до нещо. Чувствам се малко по-добре. Всичко изглежда малко по-логично. От приказките за пътуване напред-назад във времето ми се обръща стомахът. А погледнато по този начин… — Капитанът се усмихна. — Е, май ще се окажем доста популярни.

— Дали? — усъмни се Лъстиг. — В края на краищата тези хора са като пилигрими и са тук, защото са искали да се измъкнат от Земята. Може пък да не ни се зарадват особено. Може дори да се опитат да ни прогонят, или пък да ни убият.

— Имаме по-добри оръжия от техните. А сега да пробваме със следващата врата. Хайде.

На средата на градинката Лъстиг спря, обърна се и огледа смълчаната в следобедна дрямка улица. После каза:

— Сър…

— Какво има, Лъстиг?

— Сър, о, сър, какво виждам… — каза Лъстиг и заплака. Закърши треперещи ръце, на лицето му се изписа почуда, радост и неверие. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще полудее от щастие. Погледна по улицата и се затича, препъваше се неловко, падаше, ставаше и продължаваше напред. — Вижте, вижте!

— Не го оставяй да избяга! — Капитанът се втурна след него.

Лъстиг вече тичаше бързо и крещеше. Зави в един двор насред сенчестата улица и скочи на верандата на голяма зелена къща с тенекиено петле на покрива.

Блъскаше вратата, крещеше и плачеше. Хинкстън и капитанът го настигнаха. Всички бяха задъхани и пъхтяха, изтощени от гонитбата в редкия въздух.

— Бабо! Дядо! — викна Лъстиг.

На вратата стояха двама старци.

— Дейвид! — извикаха те и се втурнаха навън, запрегръщаха го, тупаха го по гърба и го оглеждаха от всички страни. — Дейвид, о, Дейвид! Толкова време мина! Колко си пораснал, момчето ми. Какъв голям си станал! Как си, момчето ми?

— Бабо, дядо! — хлипаше Дейвид Лъстиг. — Изглеждате чудесно, направо страхотно!

Прегръщаше дребните старци, оглеждаше ги, целуваше ги, прегръщаше ги отново, плачеше и пак ги оглеждаше и мигаше насреща им. Слънцето светеше в небето, духваше вятър, тревата се зеленееше, мрежестата врата зееше широко отворена.

— Влизай, момче, влизай. Има чай с лед, колкото искаш!

— С приятели съм. — Лъстиг се обърна и замаха трескаво към капитана и Хинкстън, смееше се. — Капитане, елате.

— Здравейте — казаха старците. — Влизайте. Приятелите на Дейвид са и наши приятели. Не стойте така!

 

В гостната на старата къща бе прохладно, в единия ъгъл високо тиктакаше старинен бронзов часовник. Върху големите кушетки имаше меки възглавници, стените бяха скрити от книги, подът бе застлан с дебел килим със сложна украса, а в ръцете им се потяха чаши чай с лед, който освежаваше приятно пресъхналата уста.

— За ваше здраве. — Бабата вдигна чаша към порцелановите си зъби.

— Откога сте тук, бабо? — попита Лъстиг.

— Откакто умряхме — язвително отвърна тя.

— Откакто… какво? — Капитан Блек остави чашата си.

— О, да — кимна Лъстиг. — Умряха преди трийсет години.

— И ти седиш тук най-спокойно! — извика капитанът.

— Ш-ш-ш. — Старицата му смигна. — Кои сте вие да се месите в тези работи? Ето ни тук. Пък и какво всъщност е животът? Кой какво прави, защо и къде? Знаем само, че сме тук, отново живи, без да задаваме въпроси. Като втори шанс.

Тя се затътри напред и протегна тънката си китка.

— Пипнете.

Капитанът пипна.

— Истинска е, нали? — попита тя.

Той кимна.

— Е, тогава защо да задаваме въпроси? — триумфиращо рече тя.

— Ами просто защото не ни е минавало и през ум, че ще попаднем на подобно нещо на Марс — отвърна капитанът.

— А ето че попаднахте. Смея да кажа, че на всяка планета бихме открили неща, които да ни покажат колко безкрайни са пътищата Божии.

— Това раят ли е? — попита Хинкстън.

— Глупости, не. Това е свят и ние имаме втори шанс. Никой не ни казва защо. Но пък и на Земята никой не ни е обяснявал защо сме там. Имам предвид на другата Земя. Онази, от която идвате. Откъде да знаем, че не е имало и друга преди нея?

— Добър въпрос — призна капитанът.

Лъстиг продължаваше да се усмихва на старците.

— Господи, радвам се да ви видя. Господи, как се радвам.

Капитанът стана и се плесна небрежно по бедрото.

— Трябва да тръгваме. Благодаря за напитките.

— Разбира се, ще се върнете — казаха старците. — За вечеря, нали?

— Ще се опитаме да успеем, благодаря. Имаме обаче много работа. Хората ми ме чакат в ракетата и…

Млъкна. Погледна стреснато навън.

Някъде далеч в слънчевия ден се чуваха гласове, викове и приветствия.

— Какво става? — попита Хинкстън.

— Скоро ще разберем. — И капитан Джон Блек бързо излезе навън и изтича през зелената морава на улицата на марсианското градче.

Спря, загледан към кораба. Люковете бяха отворени и екипажът слизаше, всички размахваха ръце. Беше се събрала тълпа и хората му бързаха сред местните жители, разговаряха, смееха се и се здрависваха. Някои затанцуваха. Други се тълпяха. Ракетата остана празна и изоставена.

Избухнаха звуци на духов оркестър и от високо вдигнатите тръби и тромпети се заизвиваха радостни тонове. Последва порой от барабани и писък на флейти. Момичета със златни къдрици подскачаха. Момчета крещяха „ура“. Тлъсти мъже раздаваха евтини пури. Кметът държа реч. После всички от екипажа, хванали под ръка майка от едната страна и баща или сестра от другата, тръгнаха радостно по улицата към малки къщурки и големи имения.

— Спрете! — извика капитан Блек.

Вратите се затръшнаха.

Горещината се надигна в ясното пролетно небе и всичко утихна. Духовият оркестър изчезна зад ъгъла. Само ракетата остана да блести самотно под слънцето.

— Изоставиха го! — възкликна капитанът. — Изоставиха кораба! Живи ще ги одера, бога ми! Имаха заповеди!

— Сър — обади се Лъстиг, — не бъдете прекалено строг с тях. Намерили са стари роднини и приятели.

— Това не е извинение!

— Само си помислете какво са изпитали при вида на познати лица!

— Имаха заповеди, по дяволите!

— А вие какво щяхте да направите, капитане?

— Щях да се подчиня на заповедта…

Устата му остана отворена.

Под лъчите на марсианското слънце крачеше висок усмихнат мъж на около двадесет и шест, с изумително бистри сини очи.

— Джон! — извика той и забърза към тях.

— Какво? — Капитанът се олюля.

— Джон, мръснико! — Мъжът дотича, сграбчи ръката му и го тупна по гърба.

— Ти — каза капитан Блек.

— Аз естествено, кой друг?

— Едуард! — Капитанът се обърна към Лъстиг и Хинкстън, без да пуска ръката на непознатия. — Това е брат ми Едуард. Ед, запознай се с моите хора, Лъстиг и Хинкстън! Брат ми!

Стискаха си ръцете още известно време и накрая се прегърнаха.

— Ед!

— Джон, нехранимайко такъв!

— Изглеждаш чудесно, Ед. Но какво означава това? Изобщо не си се променил през годините. Умря на двайсет и шест, добре помня, а аз бях на деветнайсет. Господи, толкова години минаха, а ето те тук… Какво става, за Бога?

— Мама чака — усмихна се Едуард Блек.

— Мама ли?

— И татко.

— Татко? — Капитанът едва не падна, сякаш му бяха нанесли силен удар. Тръгна сковано, като зле координиран автомат. — Мама и татко са живи? Къде са?

— В старата къща на Оук Нол.

— Старата къща. — Капитанът го гледаше с изумление и радост. — Чухте ли? Лъстиг, Хинкстън?

Хинкстън го нямаше. Бе видял своята къща надолу по улицата и тичаше към нея. Лъстиг се смееше.

— Сега разбирате ли какво е станало с всички в кораба, капитане? Просто не са могли да издържат.

— Да. Да.

Капитанът зажумя.

— Когато отворя очи, ще си изчезнал. — Премигна. — Още си тук. Господи, Ед, изглеждаш чудесно!

— Да вървим, обядът чака. Вече казах на мама.

— Сър, ако ви потрябвам, ще съм при моите старци — каза Лъстиг.

— Какво? О, добре, Лъстиг.

Едуард го хвана за ръката и го поведе.

— Ето я къщата. Помниш ли я?

— Че как! На бас, че пръв ще стигна верандата!

Побягнаха. Дърветата ревяха над капитан Блек; земята ревеше под краката му. Видя златната фигура на Едуард Блек да го изпреварва в този изумителен сън наяве. Видя как къщата се втурва напред, как мрежестата врата се отваря широко.

— Бих те! — извика тържествуващо Едуард.

— Вече съм старец, а ти си все така млад — задъхано отвърна капитанът. — Но пък и без това винаги ме биеше, помня го!

На прага стоеше мама — розова, пухкава, цялата грейнала. Зад нея — посивелият татко с лула в ръка.

— Мамо, татко!

Изтича като хлапе по стъпалата към тях.

 

Беше чудесен дълъг следобед. Привършиха късния обяд, настаниха се в гостната, той им разказваше за ракетата си, а те кимаха и му се усмихваха; мама си бе все същата, татко отхапа края на пурата и я запали замислено, точно като някога. За вечеря имаше голяма пуйка и времето летеше. Когато кокалчетата бяха оглозгани и останаха да лежат голи в чиниите, капитанът се облегна и въздъхна дълбоко и доволно. Нощта се спусна в дърветата и оцвети небето, лампите в милия дом излъчваха розови ореоли. От съседните къщи се чуваше музика, свиреше се на пиано, затръшваха се врати.

Мама постави плоча в стария ръчен грамофон и капитан Джон Блек изтанцува един танц с нея. Беше си сложила същия парфюм, който помнеше от лятото, когато двамата с татко загинаха при железопътната катастрофа. Беше съвсем истинска в ръцете му, докато се въртяха леко под звуците на музиката.

— Не всеки ден получаваш втори шанс за живот — каза тя.

— Утре ще се събудя — каза капитанът. — И ще се намеря отново в ракетата, в космоса, а всичко това ще е изчезнало.

— Не, не мисли така — нежно го сгълча тя. — Не задавай въпроси. Бог е добър с нас. Нека бъдем щастливи.

— Извинявай, мамо.

Плочата свърши със съскане.

— Уморен си, синко. — Татко посочи с лулата си. — Спалнята ти те чака, с месинговия креват и всичко останало.

— Но аз трябва да събера хората си.

— Защо?

— Защо ли? Ами… не зная. Сигурно няма защо. Не, разбира се, че няма. Всички ядат или са в леглата. Един хубав сън няма да им се отрази зле.

— Лека нощ, сине. — Мама го целуна по бузата. — Хубаво е, че си у дома.

— Да, хубаво е да си у дома.

Остави света на тютюневия дим и парфюма, на книгите и меката светлина и тръгна нагоре по стълбите, като непрекъснато говореше с Едуард. Брат му бутна една врата и ето че пред него се озова жълтото месингово легло и старите сигнални флагчета от колежа, и проскубаната енотова кожа. Погали я развълнуван.

— Това е прекалено — каза капитанът. — Изтръпнал съм и нямам капка сила. Прекалено много неща се случиха днес. Сякаш съм стоял четиридесет и осем часа под порой без чадър или дъждобран. Целият съм пропит от емоции.

Едуард потупа широките снежнобели чаршафи и възглавниците. Отвори прозореца и в стаята нахлу нощното ухание на цъфтящ жасмин. Имаше лунна светлина и се чуваха далечни танци и шепот.

— Значи това е Марс — каза капитанът, докато сваляше дрехите си.

— Това е. — Едуард се съблече с лениви движения, изхлузи ризата си през главата и разкри златисти рамене и мускулест врат.

Светлините угаснаха. Лежаха един до друг в леглото — като преди колко десетилетия? Капитанът се протегна и потъна в аромата на жасмин, който движеше леко завесите в тъмната стая. Някой бе извадил грамофон някъде сред дърветата и бе пуснал тихо „Винаги“.

Споходи го мисълта за Мерилин.

— Мерилин тук ли е?

Брат му помълча, излегнал се в нахлуващата през прозореца лунна светлина.

— Да — каза най-сетне. — Извън града е. Но ще се върне до сутринта.

Капитанът затвори очи.

— Страшно ми се иска да я видя.

Стаята потъна в тишина, нарушавана единствено от дишането им.

— Лека нощ, Ед.

Пауза.

— Лека нощ, Джон.

Лежеше спокойно, оставил мислите да се реят свободно. Едва сега напрежението на деня отслабна; вече можеше да мисли логично. Всичко досега бе само емоции. Оркестри, познати лица. А сега…

Как? Как е станало всичко това? И защо? С каква цел? По добрата воля на някаква божествена намеса? Нима Бог наистина бе така загрижен за чедата си? Как, защо и за какво?

Обмисли различните теории, изказани от Хинкстън и Лъстиг в началото на следобеда. Остави всички други предположения да се спуснат лениво в дълбините на ума му, да се обръщат и да хвърлят смътни проблясъци. Мама. Татко. Едуард. Марс. Земята. Марс. Марсианци.

Кой е живял тук преди хиляди години? Марсианци ли? Или винаги е било такова, каквото е днес?

Марсианци. Повтори думата бавно, наум.

Едва не се разсмя на глас. Внезапно му бе хрумнала най-нелепата теория. Побиха го тръпки от нея. Естествено не си заслужаваше да й обръща внимание. Абсолютно невъзможно. Глупост. Забрави. Просто нелепица.

И все пак нека да предположим… Да предположим, че на Марс наистина живеят марсианци, които са видели как корабът ни приближава, видели са и нас в него и ни мразят. Да предположим — просто така, — че искат да ни унищожат като нашественици, като неканени гости. И че искат да го направят по някакъв много хитър начин, за да ни хванат неподготвени. Какво е най-доброто средство срещу земните хора с техните атомни оръжия?

Отговорът бе интересен. Телепатия, хипноза, спомени и въображение.

Да предположим, че всички къщи изобщо не са истински, че това легло не е истинско, а само плод на собственото ми въображение, оживяло с помощта на телепатията и хипнозата на марсианците, помисли си капитан Джон Блек. Да предположим, че къщите всъщност са с друга, марсианска форма, но марсианците са заиграли с желанията ми и са направили така, че да изглеждат като къщите в моя роден град, като собствения ми дом. За да приспят подозрението ми. Какъв по-добър начин да излъжеш човек от това да използваш като примамка собствените му майка и татко?

И самият град. Стар, от двайсет и шеста година, много преди да е роден който и да е от хората ми. От времето, когато съм бил само на шест и когато наистина е имало плочи на Хари Лодър, когато картините на Максфийлд Париш все още са висели по стените, когато е имало мънистени завеси, „Прекрасен Охайо“ и архитектура от началото на века. Ами ако за създаване на градчето марсианците са използвали спомени изключително от моя ум? Казват, че детските спомени са най-ярки. И след като са създали градчето от моя ум, са го заселили с най-обичаните хора от умовете на целия екипаж!

И да предположим, че онези двама души, спящи в съседната стая, не са ми никакви майка и татко. А двама невероятно умни марсианци, способни да ме държат през цялото време под хипнозата си.

А духовият оркестър? Ама че невероятен, изумителен план. Първо изиграй Лъстиг, след това Хинкстън, после събери тълпа; и когато всеки от кораба види починалата си преди десет или двайсет години майка, леля, чичо или любима, естествено ще забрави заповедите и ще се втурне навън. Какво по-нормално от това? Какво по-просто? Човек не задава въпроси, когато изведнъж вижда оживялата си майка; просто щастието му го поглъща изцяло. И ето ни сега всички в различни домове, лежим в различни легла, без закрилата на оръжията, а ракетата лежи празна на лунната светлина. И няма ли да е ужасно, ако се окаже, че всичко това е част от някакъв по-мащабен план на марсианците да ни разделят, покорят и убият? Може би по някое време през нощта брат ми до мен ще промени формата си, ще се разтопи и ще се превърне в нещо друго, в нещо ужасно, в марсианец. Би било съвсем лесно просто да се обърне в леглото и да забие нож в сърцето ми. И във всички други къщи по улицата десетки други братя или бащи внезапно ще се преобразят, ще грабнат ножове и ще ги забият в нищо неподозиращите спящи хора от Земята…

Ръцете му затрепериха под завивката. Тялото му изстина. Изведнъж това престана да бъде теория. Изведнъж се почувства ужасно уплашен.

Надигна се и се ослуша. Нощта бе много тиха. Музиката бе замлъкнала. Вятърът бе спрял. Брат му спеше до него.

Внимателно вдигна и отмести завивката. Измъкна се от леглото и тръгна тихичко към вратата. И тогава се разнесе гласът на брат му.

— Къде отиваш?

— Какво?

Гласът на брат му бе станал много студен.

— Попитах, къде си тръгнал?

— Да пийна вода.

— Но ти не си жаден.

— Напротив, жаден съм.

— Не, не си.

Капитан Джон Блек се втурна през стаята. Изкрещя. Изкрещя втори път.

Така и не стигна до вратата.

 

На сутринта духовият оркестър свиреше траурен марш. От всяка къща на улицата излязоха малки скръбни процесии и понесоха дълги сандъци по окъпаната в слънчеви лъчи улица. Баби, майки, сестри, братя, чичовци и татковци вървяха с плач към двора на църквата, където имаше прясно изкопани дупки и нови надгробни камъни. Шестнайсет дупки, шестнайсет камъка.

Кметът произнесе кратка тъжна реч. Лицето му понякога приличаше на лицето на кмета, понякога — на нещо друго.

Майка и татко Блек бяха там, както и братът Едуард. Плачеха и лицата им се стопяваха със сълзите, преобразяваха се в нещо друго.

Баба и дядо Лъстиг също бяха там и плачеха, а лицата им се променяха като восъчни и блестяха така, както блестят всички неща в горещ ден.

Ковчезите бяха спуснати. Някой промърмори нещо за „неочакваната и внезапна смърт на шестнадесет прекрасни мъже през нощта…“

Земята задумка по капаците на ковчезите.

Духовият оркестър засвири „Колумбия, перлата на океана“ и пое обратно към града.

Всички си взеха почивен ден.

Смълчаните градчета

На ръба на мъртвото марсианско море имаше мъничко притихнало бяло градче. Бе пусто. Нищо не помръдваше в него. Самотни светлинки горяха по цял ден в магазините. Вратите зееха широко отворени, сякаш хората бяха избягали, без да си направят труда да заключат. Списания, донесени преди месец от земята със сребристата ракета, лежаха недокоснати и почерняваха на телените стойки пред утихналите дрогерии.

Градчето бе мъртво. Леглата в него бяха празни и студени. Единственият звук бе бръмченето на тока по проводници и динамогенератори, които все още живееха сами за себе си. Водата течеше в забравени вани, изливаше се в дневни, течеше по веранди и напояваше занемарените цветя в малките градинки. В тъмните киносалони дъвката под много от седалките бе започнала да се втвърдява заедно с отпечатъците от зъби по нея.

Извън града се намираше ракетната площадка. Още можеше да се долови тежката миризма на изгоряло от мястото, където бе излетяла последната ракета на път обратно към Земята. Ако пуснете петаче в телескопа и го насочите към Земята, може би ще успеете да видите бушуващата там голяма война. Може би ще видите как Ню Йорк експлодира. Или пък Лондон, покрит с някакъв нов вид мъгла. И тогава може би ще разберете защо това малко марсианско градче е изоставено. Колко ли бърза е била евакуацията? Влезте в който и да е магазин, натиснете клавиша на касовия апарат. Чекмеджето ще изскочи, пълно с ярки звънтящи монети. Явно онази война на Земята трябва да е много лоша…

По пустите улици на градчето се появи висок слаб мъж, подсвиркваше си тихичко и изключително съсредоточено подритваше една консервена кутия. В погледа му се долавяше мрачна спотаена самота. Мърдаше кокалестите си ръце в джобовете си и в тях подрънкваха монети. От време на време хвърляше по една на земята. Правеше го със сдържан смях, след което продължаваше напред, ръсеше навсякъде блестящи петачета.

Казваше се Уолтър Грип. Имаше мина и самотна колиба далеч горе в сините марсиански хълмове и слизаше до града веднъж на всеки две седмици, за да види дали няма да му се усмихне късметът и да се ожени за някоя спокойна интелигентна жена. През всички тези години обаче винаги се бе завръщал в дома си сам и разочарован. А когато пристигна в градчето преди седмица, го завари в това състояние!

В онзи ден Уолтър Грип бе тъй изненадан, че се втурна в един магазин за деликатеси, мина оттатък тезгяха и си поръча троен сандвич с телешко.

— Един момент! — извика с кърпа на ръката.

Измъкна месо и опечен предния ден хляб, избърса една маса, покани сам себе си да седне и започна да нагъва, докато не му се наложи да потърси магазинче и да си поръча сода. Продавачът, някой си Уолтър Грип, бе изумително вежлив и моментално му приготви напитката!

Натъпка джобовете си с пари — с всички, които успя да открие. Напълни едно детско камионче с десетдоларови банкноти и се затича презглава през градчето. Стигна предградията и изведнъж си даде сметка колко глупашки се държи. Не му трябваха пари. Откара банкнотите там, където ги бе намерил, извади от портфейла си един долар за сандвичите и го пусна в касата на деликатесния магазин, като прибави и двадесет и пет цента бакшиш.

Вечерта се наслади на гореща турска баня, сочно филе с гарнитура от изтънчени гъби, вносно сухо шери и ягоди във вино. Подбра си нов син спортен костюм и хубава сива мека шапка, която се крепеше странно на мършавата му глава. Пусна монета в джубокса и той засвири „Моята стара банда“. Пусна петачета в двадесет апарата из целия град. Пустите улици и нощта се изпълниха с тъжните звуци на „Моята стара банда“, а той вървеше, висок, слаб и самичък, пъхнал студените си ръце в джобовете, и потропваше с новите си обувки.

Но това бе миналата седмица. Спеше в една хубава къща на Марс Авеню, ставаше сутрин в девет, къпеше се и излизаше, без да бърза, в търсене на яйца и шунка. Всяка сутрин замразяваше купища месо, зеленчуци и лимонов пай, достатъчни да го изхранят цели десет години, докато ракетите се върнат от Земята — ако изобщо се върнат.

А тази вечер се шляеше и гледаше восъчните жени, розови и прекрасни зад разноцветните витрини на магазините. За първи път усети колко мъртъв е градът. Отпи от чашата бира и тихо захлипа.

— Защо… защо съм самичък.

Влезе в кино „Елит“ да си пусне филм и да се разсее от чувството за изолация. Салонът бе пуст като гробница със сиви и черни призраци, пълзящи по огромния екран. Потрепери и побърза да напусне това обитавано от привидения място.

Бе решил да се прибира у дома и крачеше, почти тичаше по средата на една странична уличка, когато чу телефона.

Заслуша се.

„В нечий дом звъни телефон“.

Продължи забързано напред.

„Някой би трябвало да вдигне“ — помисли си.

Седна разсеяно на тротоара, за да извади камъче от обувката си.

— Някой! — викна той и скочи. — Аз! Мили Боже, какво ми става!

Разсмя се гръмогласно. Завъртя се. Коя бе къщата? Онази!

Втурна се през градината, прелетя през стъпалата, влетя в къщата и се озова в тъмния хол.

Вдигна рязко слушалката.

— Ало! — извика.

Бзззззззз.

— Ало, ало!

Бяха затворили.

— Ало! — изкрещя той и удари телефона. — Безмозъчен идиот! — викна на себе си. — Седиш на онзи тротоар, глупак нещастен! Ах ти, проклет непоправим глупак!

Стисна телефона.

— Хайде, звънни отново! Хайде!

И през ум не му бе минавало, че може да има и други останали на Марс. През цялата седмица не бе видял жива душа. И бе решил, че всички градчета са опустели като това.

А сега се взираше в ужасния черен апарат и трепереше. Телефонната мрежа свързваше всички населени места на планетата. От кое от трийсетте градчета бе дошло обаждането?

Не знаеше.

Чакаше. Отиде до непознатата кухня, размрази малко боровинки и ги изяде безрадостно.

— Никой не е звънял — промърмори. — Сигурно е паднал някой стълб и телефонът е звъннал сам.

Но нима не бе чул щракането, което означаваше, че някой бе побързал да затвори?

Прекара остатъка от нощта в хола.

— Не заради телефона — казваше си. — Просто нямам какво друго да правя.

Слушаше как тиктака часовникът му.

— Тя няма да се обади пак. Никога вече няма да набере номер, от който не са й отговорили. И може би точно сега звъни на другите номера в града! А аз седя тук… Чакай малко! — Разсмя се. — Защо все използвам женски род?

Премигна.

— Спокойно би могъл да е и „той“, нали така?

Сърцето му заби по-бавно. Изпита голям студ и пустота.

Страшно много му се искаше да е „тя“.

Излезе от къщата и застана насред улицата в слабата светлина на утрото.

Заслуша се. Не се чуваше никакъв звук. Никакви птици. Никакви коли. Само туптенето на сърцето му. Туп, пауза, отново туп. Лицето го болеше от напрягане. А вятърът подухваше леко, съвсем леко, развяваше пешовете на палтото му.

— Ш-ш-ш — прошепна той. — Слушай.

Завъртя се бавно в кръг, обръщаше глава от една смълчана къща към друга.

Ще набира номер след номер, помисли си. Трябва да е жена. Защо ли? Защото само жена би продължила да се обажда. Един мъж не би го направил. Мъжът е независим. Да съм се обаждал на някого? Не! И през ум не ми е минавало. Трябва да е жена. Трябва, за Бога!

Слушай.

Някъде далеч под звездите зазвъня телефон.

Затича се. Спря, за да се ослуша. Отново звън, съвсем тих. Пробяга още няколко крачки. Сега беше по-силен. Втурна се по някаква уличка. Още по-силно! Отмина шест къщи, после още шест. Много по-силно! Стигна до къщата, но вратата й бе заключена.

Телефонът звънеше отвътре.

Запрати един стол от верандата през прозореца на гостната и скочи след него.

Телефонът млъкна, преди да успее да го докосне.

Вървеше из къщата от стая в стая, чупеше огледала, късаше завеси, зарита печката в кухнята.

Накрая, съвсем изтощен, взе тънкия телефонен указател, включващ всеки телефонен номер на Марс. Петдесет хиляди имена.

Започна с номер едно.

Амелия Еймс. Набра номера й в Ню Чикаго, на сто мили отвъд мъртвото море.

Никакъв отговор.

Номер две живееше в Ню Ню Йорк, на пет хиляди мили през сините планини.

Никакъв отговор.

Звъня на номер три, четири, пет, шест, седем, осем. Пръстите му се тресяха и едва задържаха слушалката.

— Ало? — отговори женски глас.

— Ало? — изкрещя Уолтър. — О, Господи, ало!

— Това е запис — изрецитира женският глас. — Госпожица Хелън Арасумян не е вкъщи. Желаете ли да оставите съобщение, за да може да ви се обади, когато се върне? Ало? Това е запис. Госпожица Арасумян не е вкъщи. Желаете ли да оставите съобщение…

Той затвори.

Седна. Устните му трепереха.

Размисли и отново набра същия номер.

— Когато госпожица Хелън Арасумян се върне, предайте й да върви по дяволите — каза в слушалката.

 

Звъня в Марсиански възел, в централите на Ню Бостън, Аркадия и Рузвелт Сити с надеждата, че това са най-логичните места, от които би се обадил някой; след това започна да се свързва с градските управи и други обществени институции във всяко градче. Обади се в най-добрите хотели. Има си хас някоя жена да стои настрана от лукса.

Внезапно спря, плесна силно с ръце и се разсмя. Разбира се! Провери в указателя и набра междуградски разговор до най-големия козметичен салон в Ню Тексас Сити. Че къде другаде една жена би се размотавала с кал по лицето и би седяла под сешоар, ако не в покрит с кадифе и обсипан с диаманти козметичен салон!

Телефонът иззвъня. В другия край някой вдигна слушалката.

— Ало? — каза женски глас.

— Това е запис — заяви Уолтър Грип. — Ще дойда да вдигна заведението във въздуха.

— Това не е запис — отвърна женският глас. — Ало! Ох, здравейте, значи има останал жив човек! Къде сте?

И нададе радостен възглас.

Уолтър едва не припадна.

— Вие! — Скочи на крака с разширени от възбуда очи. — Мили Боже, ама че късмет, как се казвате?

— Дженевиев Селсър! — Тя заплака в слушалката. — О, толкова се радвам да ви чуя, който и да сте!

— Уолтър Грип!

— Уолтър, здравей, Уолтър!

— Здравей, Дженевиев!

— Уолтър. Толкова хубаво име. Уолтър, Уолтър!

— Благодаря.

— Уолтър, къде си?

Гласът й бе тъй мил, сладък и хубав. Той притисна слушалката до ухото си, за да може да му шепне в нея. Почувства как едва ли не се понася във въздуха. Бузите му горяха.

— Аз съм в Марлин Вилидж — каза той. — Аз…

Бззз.

— Ало?

Бззз.

Натисна вилката. Нищо.

Някъде порив на вятъра бе повалил стълб. Дженевиев Селсър бе изчезнала толкова бързо, колкото се бе появила.

Набра отново, но линията бе мъртва.

— Е, така и така зная къде е. — Изтича навън. Слънцето се издигаше в небето, докато изкарваше малката кола от непознатия гараж, натрупа на задната седалка храна от къщата и полетя по магистралата с осемдесет мили в час към Ню Тексас Сити.

Хиляда мили. Дръж се, Дженевиев Селсър, скоро ще ме чуеш отново!

Натискаше клаксона на всеки завой.

По залез-слънце, след цял ден невъобразимо каране, отби от пътя, събу тесните обувки, изтегна се на седалката и сложи сивата мека шапка върху уморените си очи. Дишането му стана бавно и равномерно. Вятърът духаше и звездите светеха нежно над него в сумрака. Марсианските планини, издигащи се вече милиони години, го заобикаляха от всички страни. Звездната светлина блещукаше по кулите на едно малко марсианско градче, не по-голямо от шахматна дъска сред сините хълмове.

Лежеше в полудрямка, някъде между съня и будуването. Прошепна. Дженевиев. О, Дженевиев, сладка Дженевиев — запя тихо, — годините идват, годините отлитат. Но, Дженевиев, сладка Дженевиев… Усещаше топлина в себе си. Чуваше нейния тих нежен глас. Ало, ох, здравей, Уолтър! Това не е запис. Къде си, Уолтър, къде си?

Въздъхна и вдигна ръка да я докосне на лунната светлина. Дългата тъмна коса се развяваше на вятъра; прекрасна коса. Устните й бяха като червени бонбончета. Бузите — като прясно откъснати свежи рози. Тялото й бе лека мъгла, а нежният й сладък глас му напяваше отново думите на старата тъжна песен О, Дженевиев, сладка Дженевиев, годините идват, годините отлитат…

Заспа.

 

Пристигна в Ню Тексас Сити в полунощ.

Спря пред козметичен салон „Делукс“ и извика.

Очакваше да изскочи навън, цялата парфюм и смях.

Нищо не се случи.

— Заспала е.

Отиде до вратата.

— Ето ме! — извика той. — Здравей, Дженевиев!

Градчето лежеше смълчано под светлината на двете луни. Някъде брезентов навес плющеше на вятъра.

Отвори широко стъклената врата и пристъпи вътре.

— Хей! — Засмя се неспокойно. — Не се крий! Знам, че си тук!

Претърси всяка кабинка.

Откри малка кърпичка на пода. Миришеше толкова хубаво, че едва не изгуби самообладание.

— Дженевиев…

Подкара колата по пустите улици, но не видя никого.

— Ако това е някакъв номер…

Намали.

— Чакай малко. Разговорът прекъсна. Може пък тя да е тръгнала към Марлин Вилидж, докато аз съм карал насам! Сигурно е поела по старото Крайбрежно шосе. Разминали сме се през деня. Откъде е можела да предположи, че ще тръгна насам? Не съм й го казал. И така се е уплашила при прекъсването, че се е втурнала към Марлин Вилидж да ме намери! А аз съм тук. Господи, що за идиот съм!

Наду клаксона и излетя от градчето.

Кара цялата нощ. Непрекъснато си мислеше: ами ако не ме чака в Марлин Вилидж?

Не биваше да мисли за това. Тя трябваше да е там. И той щеше да изтича към нея и да я прегърне. А може би дори и да я целуне — веднъж, по устните.

Дженевиев, сладка Дженевиев, засвири си той и вдигна сто мили в час.

 

Марлин Вилидж бе потънал в тишина на разсъмване. В магазините още горяха жълти светлини, а джубоксът бе свирил сто часа без прекъсване, докато най-сетне не се чу електрическо пращене и апаратът млъкна; така тишината бе станала пълна. Слънцето стопляше улиците и студеното пусто небе.

Уолтър зави по главната улица, без да гаси фаровете, натискаше клаксона — по шест пъти на единия ъгъл и по шест пъти на другия. Взираше се във фирмените надписи. Лицето му бе побеляло и уморено, потните му длани се хлъзгаха по волана.

— Дженевиев! — викна той в безлюдната улица.

Вратата на един козметичен салон се отвори.

— Дженевиев! — Той спря колата.

Дженевиев Селсър стоеше на отворената врата на салона, докато тичаше към нея. В ръцете й имаше отворена кутия шоколадови бонбони с крем. Пръстите й бяха пълни и бледи. Излезе на светло и разкри лицето си — кръгло и дебело, с очи като две огромни яйца, тикнати в някакво бяло тесто. Краката й бяха дебели като пънове, движеше се тежко и тромаво. Косата й имаше неопределен кафяв оттенък и бе правена и преправяна в нещо като птиче гнездо. Нямаше абсолютно никакви устни и компенсираше това с голяма червена мазна уста, която ту се отваряше радостно, ту се затваряше разтревожено. Беше изскубала веждите си до две тънки като антени линийки.

Уолтър спря. Усмивката му се стопи. Стоеше и я гледаше.

Тя изпусна кутията със сладкиши на тротоара.

— Вие ли сте… Дженевиев Селсър? — Ушите му звъняха.

— Вие ли сте Уолтър Гриф? — попита тя.

— Грип.

— Грип — поправи се тя.

— Здравейте — сдържано каза той.

— Здравейте.

Здрависаха се.

Пръстите й бяха лепкави от шоколад.

 

— Е — каза Уолтър Грип.

— Какво? — попита Дженевиев Селсър.

— Просто казах „Е“ — каза Уолтър.

— О.

Беше девет вечерта. Бяха си устроили пикник за целия ден, а за вечеря бе приготвил филе миньон, което не й хареса, тъй като бе много недопечено. Наложи се да го сложи на огъня още малко, но пък се получи прекалено препечено, препържено или нещо подобно. Той се разсмя.

— Хайде на кино!

Тя каза добре и го хвана под ръка с шоколадовите си пръсти. Гледаше й се обаче единствено един филм отпреди петдесет години, с Кларк Гейбъл.

— Не е ли убийствен? — Тя захихика. — Не е ли убийствен?

Филмът свърши.

— Пусни го отново — нареди тя.

— Отново ли? — повтори той.

— Да.

Когато се върна, тя се притисна в него и го прегърна с лапите си.

— Не си точно каквото очаквах, но все пак биваш — призна му.

— Благодаря — отвърна той и преглътна.

— Ах, този Гейбъл! — възкликна тя и го ощипа по крака.

— Ох! — каза той.

След филма тръгнаха на покупки по смълчаните улици. Тя разби една витрина и облече най-крещящата рокля, която успя да намери. Изля цяло шише парфюм върху косата си и заприлича на мокро овчарско псе.

— На колко си години? — поинтересува се той.

— Познай. — Поведе го по улицата, ръсеше капки след себе си.

— Ами, към трийсет — каза той.

— Е, само на двайсет и седем съм! — сопна му се тя. — Я, поредната сладкарница! Честно казано, живея си царски, откакто гръмна цялата дандания. Никога не съм обичала моите, бяха пълни глупаци. Заминаха за Земята преди два месеца. Трябваше да ги последвам с последната ракета, но реших да остана. И знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото всички се заяждаха с мен. Затова останах тук, където мога да се поливам по цял ден с парфюм, да пия по хиляда бири и да се тъпча със сладко, без някой да ми казва — хей, това е пълно с калории! И ето ме тук!

— Ето те тук. — Уолтър затвори очи.

— Става късно. — Тя го погледна.

— Да.

— Уморена съм.

— Странно. Аз пък не мога да мигна.

— О — каза тя.

— Мога да будувам цяла нощ — каза той. — Знаеш ли, в „При Майк“ има хубави плочи. Ела, ще ти ги пусна.

— Уморена съм. — Тя го стрелна с лукав блеснал поглед.

— Аз пък съм съвсем буден — каза той. — Шантава работа.

— Да се върнем в козметичния салон — каза тя. — Искам да ти покажа нещо.

Въведе го през стъклената врата и се спря пред една голяма бяла кутия.

— Когато тръгнах от Тексас Сити, взех ето това — каза тя и развърза розовата панделка. — Помислих си, е, нали съм единствената жена на Марс, а той е единственият мъж, така че…

Вдигна капака и разгъна шумолящата розова хартия. Потупа нещото вътре.

— Ето.

Уолтър Грип зяпна.

— Какво е това? — попита той, усещаше как се разтреперва.

— Не се ли сещаш, глупчо? Само дантели, бяло, фино и тъй нататък.

— Не, не се сещам.

— Сватбена рокля, глупчо!

— Нима?

Затвори очи. Гласът й звучеше все така нежно, спокойно и сладко, също като по телефона. Но когато отвори очи и я погледна…

Отстъпи назад.

— Колко е красива.

— Нали?

— Дженевиев. — Хвърли поглед към вратата.

— Да?

— Дженевиев, трябва да ти кажа нещо.

— Да? — Тя пристъпи към него. Парфюмът около кръглото й бяло лице почти го задушаваше.

— Това, което искам да ти кажа, е…

— Да?

— Сбогом!

Изхвръкна навън и се озова в колата, преди тя да успее да изкрещи.

Тя изтича навън и застана на бордюра, докато той потегляше.

— Уолтър Гриф, връщай се веднага! — викна тя, размахваше ръце.

— Грип — поправи я той.

— Грип! — изкрещя тя.

Колата се понесе по притихналата улица въпреки нейните писъци и тропане с крак. Изгорелите газове развяха бялата рокля, стисната в месестите й ръце. Звездите ярко светеха. Колата изчезна в пустинята и мрака.

 

Кара, без да спира, три дни и три нощи. Веднъж му се стори, че го преследва друга кола, изби го трескава пот и сви по друго шосе, пресичаше самотния марсиански свят, минаваше през малки мъртви градчета. Продължи да кара една седмица и един ден, докато Марлин Вилидж не остана на десет хиляди мили зад гърба му. После спря в едно малко градче, Хортвил Спрингс, с няколко малки магазинчета, в които можеше да включи осветлението за цяла нощ, и ресторантчета, в които да седи и да си поръчва храна. Заживя там, с два натъпкани фризера, пълни с продукти за сто години, пури за десет хиляди дни и хубаво легло с мек дюшек.

И когато от време на време през дългите години телефонът иззвънява, не отговаря.

Хората от Земята

Който и да чукаше на вратата, явно нямаше намерение да спира.

Госпожа Ттт отвори ядосано.

— Е?

— Но вие говорите английски! — Мъжът на прага бе изумен.

— Говоря, каквото говоря — каза тя.

— И то чудесен английски!

Мъжът бе с униформа. Заедно с него имаше още трима, много неспокойни, много усмихнати, много мърляви.

— Какво искате? — сопнато попита госпожа Ттт.

— Вие сте марсианка! — Мъжът се усмихна. — Разбира се, думата ви е непозната. Това е земен израз.

Кимна към хората си.

— Ние сме от Земята. Аз съм капитан Уилямс. Кацнахме на Марс преди по-малко от час. И ето ни тук, Втората експедиция! Имаше и Първа, но не знаем какво се е случило с нея. Но както и да е, ето ни тук. А вие сте първата марсианка, която срещаме!

— Марсианка? — Тя вдигна вежди.

— Искам да кажа, че живеете на четвъртата планета от Слънцето, нали така?

— Много ясно — сопна се тя и ги изгледа подозрително.

— А ние — той притисна топчестата си розова длан до гърдите си — сме от Земята. Нали така, момчета?

— Точно така, сър! — в хор отвърнаха те.

— Това е планетата Тирр, ако искате да знаете истинското й име — уведоми ги тя.

— Тирр, Тирр. — Капитанът се разсмя гръмко. — Какво чудесно име! Но, уважаема, как така говорите такъв чудесен английски?

— Не говоря, а мисля — каза тя. — Телепатия. Сбогом!

И затръшна вратата.

Миг по-късно ужасният човек отново чукаше.

Тя отвори и учудено попита:

— Сега пък какво?

Мъжът все още бе там, мъчеше се да се усмихне. Изглеждаше слисан. Протегна ръце.

— Мисля, че не разбирате…

— Какво? — озъби се тя.

Мъжът я изгледа изненадано.

— Ние сме от Земята!

— Нямам време — каза тя. — Днес ме чака много готвене, чистене, шиене и тъй нататък. Явно искате да видите господин Ттт; горе в кабинета си е.

— Да — объркано каза мъжът от Земята и примигна. — На всяка цена трябва да видим господин Ттт.

— Зает е — каза тя и отново затръшна вратата.

Този път чукането бе неприлично силно.

— Вижте какво! — викна мъжът, когато вратата отново рязко се отвори. Скочи вътре, сякаш искаше да я изненада. — Така не се посрещат гости!

— Леле, чистият ми под! — възкликна тя. — Кал! Махайте се! Щом сте дошли в дома ми, първо си измийте обувките.

Мъжът погледна смаяно калните си обувки.

— Сега не е време за такива баналности — рече той. — Мисля, че трябва да празнуваме!

Изгледа я дълго, сякаш гледането можеше да я накара да разбере.

— Ако заради вас са ми изгорели кристалните кифли, мислете му! Ще ви цапардосам с някое дърво! — възкликна тя и надникна в малката гореща фурна. Върна се зачервена, с потно лице. Очите й бяха яркожълти, кожата — кафеникава; тялото й бе слабо и бързо като насекомо. Гласът й звучеше металически, остро.

— Изчакайте тук. Ще видя дали господин Ттт може да ви отдели малко време. По каква работа бяхте?

Мъжът изруга цветисто, сякаш го беше ударила с чук по ръката.

— Кажете му, че сме от Земята и че подобно нещо не се е случвало никога досега!

— Какво не се е случвало? — Тя вдигна кафявата си ръка. — Няма значение. Сега се връщам.

Стъпките й отекнаха из каменната къща.

Отвън невероятно синьото марсианско небе бе горещо и неподвижно като водата на дълбоко тропическо море. Марсианската пустиня се задъхваше от жега и над нея се издигаха трептящи вълни мараня. На склона на един недалечен хълм се бе килнала малка ракета. От нея към къщата идваха големи следи.

От горния етаж се чуха спорещи гласове. Мъжете на прага се спогледаха, запристъпваха от крак на крак, чудеха се къде да дянат ръцете си и оправяха коланите си. Някакъв мъжки глас се развика отгоре. Гласът на жената му отговори. След четвърт час хората от Земята започнаха да крачат нервно, не знаеха какво да правят.

— По цигара? — предложи един от тях.

Някой извади пакет и запалиха. Заизпускаха бавни струйки бял дим. Оправиха униформите си, нагласиха яките. Гласовете горе продължаваха да мърморят и да подвикват. Водачът на хората си погледна часовника и каза:

— Двайсет и пет минути. Какво ли става там горе?

Отиде до прозореца и погледна навън.

— Горещ ден — каза един от мъжете.

— Да — съгласи се друг в ленивия и топъл ранен следобед. Гласовете отгоре бяха преминали в мърморене, а сега съвсем замлъкнаха. В къщата не се чуваше нито звук, ако не се броеше собственото им дишане.

Измина цял час тишина.

— Дано не сме предизвикали някаква неприятност. — Капитанът направи няколко крачки и надзърна в дневната.

Госпожа Ттт бе там и поливаше цветята, растящи в средата на помещението.

— Знаех си, че съм забравила нещо — каза тя, когато видя капитана.

Пристъпи към кухнята.

— Съжалявам — каза и му подаде един лист. — Господин Ттт е страшно зает.

И отново се зае с готвенето.

— Пък и не ви трябва той, а господин Ааа. Идете с писмото до съседната ферма, до синия канал. Господин Ааа ще ви каже всичко, което поискате да узнаете.

— Нищо не искаме да узнаваме — възрази капитанът и нацупи дебелите си устни. — Вече го знаем.

— Имате писмото, какво повече искате? — изтърси направо тя. И не каза нито дума повече.

— Е — каза капитанът.

Никак не му се искаше да тръгва. Стоеше, сякаш очакваше нещо. Приличаше на дете, взиращо се в празна коледна елха.

— Е — повтори той. — Да тръгваме, момчета.

Четиримата излязоха в горещия безмълвен ден.

 

След половин час господин Ааа, който седеше удобно в библиотеката си и отпиваше глътки електрически пламък от метална чаша, чу гласовете отвън на каменната пътека. Надникна през прозореца и заразглежда четиримата униформени мъже, които примижаваха нагоре към него.

— Вие ли сте господин Ааа? — извикаха те.

— Същият.

— Господин Ттт ни изпрати при вас! — изкрещя капитанът.

— И защо? — поинтересува се господин Ааа.

— Беше зает!

— Ама че безобразие — саркастично отбеляза господин Ааа. — Да не би да си мисли, че нямам друга работа, освен да забавлявам хората, с които няма време да се разправя?

— Не това е важното, сър — извика капитанът.

— Е, за мен е. Имам много за четене. Господин Ттт е страшно невнимателен към другите. Не му е за първи път да се отнася така към мен. Ако обичате, спрете да махате с ръце, докато не приключа. И внимавайте. Хората обикновено ме слушат, когато говоря. Или ще ме изслушате любезно, или изобщо няма да говоря.

Четиримата мъже в двора се размърдаха неспокойно и отвориха уста, а вените на лицето на капитана се издуха и в очите му се появиха сълзи.

— А сега — наставнически продължи господин Ааа, — кажете, мислите ли, че е прилично господин Ттт да се държи по такъв недостоен начин?

Четиримата го зяпаха в жегата.

— Ние сме от Земята! — каза капитанът.

— Според мен това е крайно непочтено от негова страна — мърмореше господин Ааа.

— Космически кораб. Дойдохме с него. Ето го там!

— Знаете ли, не за първи път Ттт се показва така неразумен.

— Чак от Земята.

— Знаете ли, мисля да му се обадя и да му дам да се разбере.

— Само ние четиримата, аз и тези тримата, моят екипаж.

— Да, ще му се обадя, точно така!

— Земя. Ракета. Хора. Пътуване. Космос.

— Ще му се обадя и добре ще го подредя! — извика господин Ааа и изчезна като кукла от сцената на куклен театър. В течение на една минута се чуваха яростни гласове над неизвестно какъв шантав механизъм. Долу капитанът и хората му гледаха с копнеж към красивия си кораб на хълма, така прекрасен, скъп и съвършен.

Господин Ааа се подаде на прозореца с неописуемо ликуваща физиономия.

— Извиках го на дуел! Богове! На дуел!

— Господин Ааа… — отново започна капитанът, колкото се може по-търпеливо.

— Ще го застрелям, тъй да знаете!

— Господин Ааа, бих желал да ви кажа. Изминахме шейсет милиона мили.

Господин Ааа го изгледа, сякаш го забелязваше едва сега.

— Откъде казахте, че идвате?

Капитанът грейна в усмивка.

— Е, сега вече стигнахме донякъде! — прошепна той на хората си и се обърна към господин Ааа. — Пропътувахме шейсет милиона мили. От Земята.

Господин Ааа се прозя.

— По това време на годината разстоянието е само петдесет милиона мили — отбеляза и вдигна някакво страховито на вид оръжие. — Е, а сега трябва да тръгвам. Вземете тази глупава бележка, макар да не зная каква полза ще имате от нея, идете до градчето Йопр оттатък онзи хълм и разкажете на господин Иии. Той е човекът, който ви трябва. А не господин Ттт, този идиот; отивам да го убия. Не съм ви нужен и аз, тъй като не сте по моята специалност.

— Специалност, специалност! — избухна капитанът. — Трябва ли да имате определена специалност, за да приветствате пришълци от Земята!

— Не бъдете глупав, всеки знае това!

Господин Ааа се втурна надолу.

— Довиждане! — викна и хукна по пътеката като пощурял пергел.

Четиримата пътешественици стояха като гръмнати.

— Все пак ще намерим някой, който да ни изслуша — най-сетне промълви капитанът.

— Може пък да се махнем и пак да се върнем — навъсено предложи един от хората му. — Да излетим и да кацнем пак. Да им дадем време да организират празненството.

— Може да се окаже добра идея — промърмори умореният капитан.

Малкото градче бе пълно с хора, които влизаха и излизаха през врати, поздравяваха се един друг, носеха най-разнообразни златни, сини и алени маски, маски със сребърни устни и бронзови вежди, усмихнати и намръщени, в зависимост от настроението на собственика им.

Четиримата мъже, изпотени от дългото ходене, спряха и запитаха едно малко момиченце къде е домът на господин Иии.

— Там — кимна им детето.

Капитанът се отпусна нетърпеливо, но и внимателно на коляно и се вгледа в миловидното й личице.

— Момиченце, искам да поговоря с теб.

Настани я на коляното си и постави свитите й ръчички в големите си длани, сякаш бе време за приказка за лека нощ — която обмисляше бавно, с огромно търпение и удоволствие.

— Е, чуй ме сега, момичето ми. Преди шест месеца на Марс е пристигнала друга ракета. В нея бяха един човек на име Йорк и неговият помощник. Нямаме представа какво се е случило с тях. Може да са се разбили. Пристигнали са с ракета. Също като нас. Трябва да я видиш! Огромна ракета! И тъй, ние сме Втората експедиция, след Първата. И дойдохме тук чак от Земята…

Момиченцето разсеяно освободи едната си ръка и потупа безизразната златна маска на лицето си. После извади един златен паяк-играчка и го пусна на земята, докато капитанът продължаваше да говори. Паякът послушно се изкатери до коляното й, а тя го наблюдаваше невъзмутимо през цепките на безизразната си маска. Капитанът я разтърси нежно и продължи да дудне разказа си.

— Ние сме земни хора — каза той. — Вярваш ли ми?

— Да. — Момиченцето гледаше пръстите на краката си — как шават насам-натам в прахта.

— Чудесно. — Капитанът я щипна по ръката, донякъде шеговито, донякъде гадничко, за да я накара да го погледне. — Построихме своя собствена ракета. Можеш ли да повярваш?

Момиченцето пъхна пръст в носа си.

— Да.

— И… извади си пръста от носа, детенце… аз съм капитанът и…

— И никой никога досега не е прекосявал космоса с такава голяма ракета — издекламира със затворени очи малкото създание.

— Чудесно! Откъде знаеш?

— О, телепатия. — И детето избърса небрежно пръст в коляното си.

— Е, нима това не е вълнуващо? — извика капитанът. — Не се ли радваш?

— По-добре веднага идете при господин Иии — каза момичето и пусна паяка на земята. — Господин Иии ще се радва да поговори с вас.

Отдалечи се тичешком, а паякът-играчка послушно защъка след нея.

Капитанът продължи да клечи с протегната ръка, загледан след момиченцето. Очите му се бяха размътили също като главата му. Погледна празните си длани. Устата му зяпна. Другите трима стояха до него в компанията на сенките си. Плюха върху каменната улица…

 

Господин Иии отвори вратата. Бил тръгнал на лекция, но имал свободна минута, стига да влязат по-скоро и да му кажат от какво се нуждаят…

— От малко внимание — отвърна капитанът. Бе уморен, със зачервени очи. — Ние сме от Земята, имаме си ракета, четирима сме, екипаж и капитан, изтощени сме, гладни, искаме да поспим някъде. Бихме желали някой да ни даде ключа от града или нещо подобно, някой да се ръкува с нас, да вика „Ура!“ и „Браво, човече!“ В общи линии, това е.

Господин Иии бе висок, сякаш парообразен и кльощав, с дебели сини кристали над жълтеникавите очи. Наведе се над бюрото си и затършува из книжата, като от време на време хвърляше изпитателни погледи към гостите.

— Е, май формулярите не са тук, така мисля. — Започна да рови из чекмеджетата. — Уф, къде ли съм ги набутал? Някъде. Някъде тук. О, ето ги! Ето!

Вдигна ги оживено.

— Естествено, ще трябва да ги подпишете.

— Трябва ли да минаваме през всички тези глупави формалности?

Господин Иии му отправи дебел стъклен поглед.

— Казвате, че сте от Земята, нали? Е, не ви остава нищо друго, освен да подпишете.

Капитанът написа името си.

— Желаете ли и другите да се подпишат?

Господин Иии погледна капитана, после спътниците му, и избухна в подигравателен смях.

— Те да подпишат. Хо-хо! Ама че смешно. Те… ох, те да подпишат! — От очите му потекоха сълзи. Плесна се по коляното и се преви, кискаше се неудържимо. Накрая се хвана за края на бюрото и се изправи. — Те да подпишат!

Четиримата мъже се намръщиха.

— Какво му е смешното?

— Те да подпишат! — отново повтори останалият без дъх господин Иии. — Ама че смешно. Трябва да го разкажа на господин Ццц!

Прегледа попълнения формуляр, като продължаваше да се смее.

— Всичко изглежда наред — каза накрая. — Дори съгласието за евтаназия, ако се появи такава неотложна нужда.

Отново се захили.

— Съгласие за какво?

— Не говорете. Имам нещо за вас. Ето. Вземете този ключ.

Капитанът се изчерви.

— Това е голяма чест.

— Това не е ключът на града, глупчо! — сряза го господин Иии. — А просто за Дома. Тръгнете по ей онзи коридор, отключете голямата врата, влезте вътре и затворете хубаво. Можете да пренощувате там. На сутринта ще изпратя господин Ццц да ви види.

Капитанът колебливо взе ключа и остана да стои, загледан в пода. Хората му не помръдваха. Сякаш им бяха източили цялата кръв и ракетна треска. И бяха оставени съвсем пресушени.

— Какво има? Какво не е наред? — заинтересува се господин Иии. — Какво чакате? Какво искате? — Приближи, наведе се и заразглежда лицето на капитана. — Хайде, казвайте!

— Май дори вие не можете… — промълви капитанът. — Тоест, искам да кажа, да се опитате, или да си помислите… — Той се поколеба. — Положихме много усилия, изминахме дълъг път, не можете ли просто да ни стиснете ръцете и да кажете едно „Браво на вас“, не… мислите ли?

Гласът му заглъхна.

Господин Иии отсечено протегна ръка.

— Поздравления! — Усмихна им се студено. — Поздравления — повтори и се обърна. — Трябва да вървя. Използвайте ключа.

И без да им обръща повече внимание, сякаш се бяха стопили на пода, господин Иии започна да обикаля из стаята и да пълни малкото си куфарче с документи. Остана вътре цели пет минути, но не се обърна нито веднъж към скръбния квартет, който стоеше с наведени глави, с уморени крака и помръкнали очи. Докато излизаше през вратата, господин Иии бе зает да разглежда ноктите си…

 

Тръгнаха умърлушено по коридора в слабата светлина на тихия следобед. Стигнаха до голяма излъскана сребърна врата и сребърният ключ я отвори. Влязоха, затвориха и се обърнаха.

Намираха се в огромна осветена от слънцето зала. Мъже и жени седяха на маси или се бяха събрали на групички и разговаряха. При звука от затварянето на вратата се обърнаха към четиримата униформени.

Един марсианец пристъпи напред и се поклони.

— Аз съм господин Ууу.

— Аз пък съм капитан Джонатан Уилямс от Ню Йорк, Земята — вече равнодушно отвърна капитанът.

Залата незабавно гръмна!

Гредите на тавана се разтресоха от викове и възгласи. Хората се втурнаха напред, махаха и крещяха радостно, събаряха маси, ликуваха, тълпяха се около хората от Земята, след което ги вдигнаха и ги понесоха на ръце. Обиколиха шест пъти цялата зала, като подскачаха и пееха.

Хората от Земята бяха тъй потресени, че се оставиха да ги носят цяла минута, преди да започнат да се смеят и да си викат един на друг.

— Хей! Това вече ми харесва!

— Това е живот! Еха! Ура! Хей!

Намигаха си. Вдигаха ръце и пляскаха.

— Хей!

— Ура! — рече тълпата.

Настаниха ги на една маса. Виковете утихнаха.

Капитанът едва не се разрида.

— Благодаря ви. Хубаво е, страшно е хубаво.

— Разкажете ни за себе си — подкани ги господин Ууу.

Капитанът прочисти гърлото си.

Докато говореше, аудиторията охкаше и ахкаше. Той представи екипажа си; всички произнесоха по една кратка реч и останаха смутени от бурните аплодисменти и овации.

Господин Ууу тупна капитана по рамото.

— Радвам се да видя и други хора от Земята! Аз също съм оттам.

— Вие? От Земята? — Капитанът го зяпна. — Но как е възможно? С ракета ли дойдохте? Нима наистина космическите полети съществуват от векове? — Гласът му бе изпълнен с разочарование. — От коя страна сте?

— От Тюиереол. Пристигнах чрез силата на духа на тялото ми, преди много години.

— Тюиереол — повтори капитанът. — Не съм чувал за такава страна. А какво беше това за силата на духа на тялото?

— А това е госпожица Ррр, тя също е от Земята. Нали, госпожице Ррр?

Госпожица Ррр кимна и се разсмя малко странно.

— А също така господин Ъъъ, господин Яяя и господин Ввв!

— Аз пък съм от Юпитер — изпъчи се един мъж.

— А аз — от Сатурн! — заяви друг и очите му проблеснаха лукаво.

— Юпитер, Сатурн — промърмори капитанът, премигваше.

Беше станало много тихо; хората стояха наоколо или седяха на странно празните за банкет маси. Жълтите им очи блестяха, под скулите им имаше тъмни сенки. Капитанът едва сега забеляза, че няма прозорци; светлината като че ли проникваше през стените. Имаше само една врата.

Капитанът трепна.

— Нещо не е наред. Къде на Земята се намира Тюиереол? Някъде край Америка ли е?

— Какво е Америка?

— Не сте чували за Америка? Казвате, че сте от Земята, а не знаете за Америка!

Господин Ууу се изправи гневно.

— Земята е планета на морета и единствено на морета. Там няма суша. Аз съм от Земята и го зная.

— Чакайте малко. — Капитанът отстъпи назад. — Изглеждате като обикновен марсианец. Жълти очи. Кафява кожа.

— На Земята има само джунгла — гордо заяви госпожица Ррр. — Аз съм от Орри, от изградената със сребро цивилизация!

Сега капитанът се обърна и изгледа поред господин Ууу, после господин Ъъъ, господин Ззз, господин Ннн, господин Ххх и господин Ббб. Жълтите им очи се разширяваха и свиваха на светлината, фокусираха се и се разсейваха. Започна да трепери. Накрая се обърна към хората си и ги изгледа мрачно.

— Разбирате ли какво е това?

— Какво, сър?

— Това не е никакво празненство — уморено отвърна капитанът. — Не е никакъв банкет. Това не са представители на властите. Не е импровизирано парти. Вижте очите им. Чуйте ги само!

Никой не смееше да поеме дъх. Само очите им шареха из затворената стая.

— Едва сега разбирам… — Гласът на капитана звучеше кухо и сякаш много отдалеч. — Едва сега разбирам защо всеки ни даваше бележки и ни препращаше нататък, докато не се срещнахме с господин Иии, който ни прати по коридора с ключ да отворим вратата и да я затворим след себе си. И ето ни тук…

— Къде, сър?

Капитанът въздъхна.

— И ето ни в лудницата.

 

Бе нощ. Голямата зала бе потънала в тишина и бе слабо озарена от скрити светлини в прозрачните стени. Четиримата мъже от Земята седяха около една дървена маса с унило клюмнали глави и си шепнеха. Мъже и жени лежаха сгушени на пода. В тъмните ъгли се долавяше по някое движение, от време на време мъж или жена размахваха ръце. На всеки половин час някой от екипажа се опитваше да отвори сребърната врата и се връщаше на масата.

— Не става, капитане. Добре сме заключени.

— Сериозно ли ни мислят за луди, сър?

— Напълно. Точно затова не ни посрещнаха с гръм и трясъци. Просто са ни изтърпявали; явно тук психичните заболявания не са рядкост. — Той посочи тъмните спящи тела около тях. — Параноици, всички до един! И как само ни посрещнаха! В един момент… — в очите му блесна и угасна пламъче — в един момент си помислих, че най-сетне наистина ни посрещат. Цялото онова викане, пеене и речи. Доста приятно, нали… поне докато траеше?

— Колко време ще ни държат тук, сър?

— Докато не докажем, че не сме ненормални.

— Това не би трябвало да е трудно.

— Надявам се.

— Не изглеждате особено сигурен, сър.

— Не съм. Вижте в онзи ъгъл.

Един мъж клечеше в мрака. От устата му излизаше син пламък, който прие заоблените форми на дребна гола жена. Тя разцъфтя нежно сред парите от кобалтова светлина, като шепнеше и въздишаше.

Капитанът кимна към друг ъгъл. Там стоеше жена и се променяше. Отначало бе вградена в кристална колона, после се разтопи и се превърна в златна статуя, в жезъл от полиран кедър и накрая — отново в жена.

Навсякъде из среднощната зала хората си играеха с тънки виолетови пламъци, променяха се и се движеха, защото именно нощта бе времето на промените и емоциите.

— Вълшебници, магьосници — прошепна един от мъжете.

— Не. Халюцинации. Предават ни своето безумство, за да виждаме и ние халюцинациите им. Телепатия. Самовнушение и телепатия.

— Това не ви ли тревожи, сър?

— Тревожи ме. Ако халюцинациите могат да изглеждат така „истински“ за нас и за всеки друг, ако могат да са така грабващи и правдоподобни, то няма нищо чудно, че са ни приели за луди. Щом онзи мъж може да създаде малката синя огнена жена, а жената да се превръща в колона, какво им пречи на нормалните марсианци да решат, че ние сме създали ракетата си с нашите умове?

— О! — възкликнаха хората му в сенките.

Около тях в огромната зала подскачаха, припламваха и изчезваха сини пламъци. Малки демони от червен пясък тичаха между зъбите на спящите. Жени се превръщаха в блестящи змии. Миришеше на влечуги и животни.

На сутринта всички изглеждаха свежи, щастливи и напълно нормални. Нямаше никакви пламъци и демони. Капитанът и хората му чакаха до сребърната врата с надеждата, че тя ще се отвори.

Господин Ццц дойде след около четири часа. Имаха чувството, че е прекарал поне три часа от другата страна и ги е изучавал, преди да влезе и да ги покани в малкия си кабинет.

Бе приветлив усмихнат мъж, ако можеше да се вярва на маската му — на нея бяха нарисувани не една, а три усмивки. Зад нея се чуваше гласът на не толкова радушен психолог.

— Значи вие сте новата беля?

— Мислите, че сме луди, но не сме — каза капитанът.

— Съвсем не. Не мисля, че всички вие сте луди. — Психологът посочи с малката си пръчица капитана. — Не. Само вие, сър. Останалите са вторични халюцинации.

Капитанът се плесна по коляното.

— Това било значи! Ето защо господин Иии така се смееше, когато го попитах дали не иска и хората ми да подпишат!

— Да, господин Иии ми разказа. — Психологът се разсмя през ухилената си маска. — Добра шега. Докъде бях стигнал? А, да, до вторичните халюцинации. Идват жени, от ушите на които изпълзяват змии. Когато ги излекувам, змиите изчезват.

— Ще се радваме да бъдем излекувани. Хайде, започвайте.

Господин Ццц изглеждаше изненадан.

— Колко необичайно. Малцина искат да бъдат излекувани. Нали разбирате, лечението е драстично.

— Действайте! Сигурен съм, че сам ще се уверите, че всички сме съвсем с всичкия си.

— Нека проверя документите ви, за да съм сигурен, че са в ред за „лечението“. — Той прелисти една папка. — Да. Знаете ли, случаи като вашия се нуждаят от специално „лечение“. Хората в онази зала са с по-леки заболявания. Щом обаче сте стигнали толкова далеч — с първични, вторични, слухови, обонятелни и вкусови халюцинации, както и с осезателни и оптични фантазии, — положението е наистина много сериозно. Ще трябва да прибегнем до евтаназия.

Капитанът скочи с рев.

— Вижте какво, до гуша ни дойде! Прегледайте ни, чукайте ни по коленете, проверете сърцата ни, изследвайте ни, задавайте ни въпроси!

— Можете да говорите свободно.

Капитанът говори разпалено цял час. Психиатърът слушаше.

— Невероятно — замислено каза накрая. — Това е най-подробната фантазия, която съм чувал.

— По дяволите, ще ви покажем ракетата си! — изкрещя капитанът.

— Ще се радвам да я видя. Можете ли да я материализирате в тази стая?

— О, че как. Намира се в папката, под буква Р.

Господин Ццц сериозно заразглежда папката. После изцъка с език и я затвори.

— Защо ми казахте да търся? Ракетата не е там.

— Естествено, че не е, идиот такъв! Майтапех се. Лудите майтапят ли се?

— Понякога може да се намери по някое странно чувство за хумор. А сега ме заведете при ракетата си. Искам да я видя.

 

Бе пладне. Беше станало много горещо, когато стигнаха до ракетата.

— Така значи.

Психологът отиде до кораба и го почука. Разнесе се тихо кънтене.

— Мога ли да вляза? — лукаво попита той.

— Можете.

Господин Ццц пристъпи вътре и дълго не се появи.

— Ама че идиотско, вбесяващо положение! — Капитанът дъвчеше пура, докато чакаше. — Иде ми да се върна у дома и да кажа на хората да не се занимават с Марс. Ама че подозрителна сбирщина кретени!

— Изглежда, голяма част от населението им е побъркана, сър. Това като че ли е основната причина за съмненията им.

— Въпреки това всичко е адски дразнещо.

След половин час ровене, чукане, слушане, мирисане и опитване психологът най-сетне се появи навън.

— Е, сега вярвате ли! — изкрещя капитанът, сякаш се обръщаше към глух.

Психологът затвори очи и сбърчи нос.

— Това е най-невероятният пример на осезателна халюцинация и хипнотично внушение, с който съм се сблъсквал. Разгледах вашата „ракета“, както я наричате. — Почука корпуса. — Чувам я. Звукова илюзия. — Пое въздух. — Подушвам я. Обонятелна халюцинация, предизвикана чрез телепатия. — Целуна кораба. — Вкусвам я. Вкусова илюзия!

Стисна ръката на капитана.

— Мога ли да ви поздравя? Вие сте психопатичен гений! Създали сте абсолютно завършено творение! Проектирането на собствения ви психически живот в съзнанието на друг чрез телепатия и запазване на халюцинациите от отслабване е почти невъзможна задача. Хората в Дома обикновено се ограничават със зрителните халюцинации, в най-добрия случай — с комбинация между зрителни и слухови. А вие сте успели да балансирате всичко накуп. Вашето безумие е напълно съвършено!

— Моето безумие?!

Капитанът бе съвсем пребледнял.

— Да, да, що за чудесно безумие. Метал, гума, гравитационни уреди, храна, дрехи, гориво, оръжия, подвижни стълби, болтове, гайки, лъжици… Вътре наброих десет хиляди отделни предмета! Никога не съм виждал толкова завършено нещо. Имаше дори сенки под койките и под всичко останало! Каква концентрация на волята! И всичко, независимо как или кога го проверявах, си имаше миризма, осезаемост, вкус, звук! Дайте да ви прегърна!

Най-сетне отстъпи назад.

— Ще напиша върху вас най-голямата си монография! Следващия месец ще представя случая ви пред Марсианската академия! Вижте се само! Та вие сте сменили дори цвета на очите си от жълти на сини, кожата ви от кафява е станала розова. А дрехите, а ръцете ви! С по пет пръста вместо шест! Биологични метаморфози чрез психическа неуравновесеност! А и тримата ви приятели…

Извади малък пистолет.

— Естествено, неизлечим случай. Бедният невероятен човек. Мъртъв ще сте по-щастлив. Имате ли някакви последни думи?

— Спрете, за Бога! Не стреляйте!

— Нещастно създание. Ще те освободя от това страдание, накарало те да си въобразяваш ракетата и тези трима мъже. Ще бъде завладяващо да гледам как приятелите ти и ракетата изчезват, след като те убия. Ще напиша хубава статия за разпадането на невротичните образи, наблюдавано от първо лице.

— Аз съм от Земята! Казвам се Джонатан Уилямс, а това…

— Да, зная — успокои го господин Ццц и стреля.

Капитанът рухна с куршум в лицето. Останалите трима изкрещяха.

Господин Ццц се облещи към тях.

— Продължавате да съществувате? Направо страхотно! Халюцинации с времева и пространствена устойчивост! — Насочи оръжието към тях. — Е, така ще ви уплаша, че ще изчезнете.

— Не! — изкрещяха тримата мъже.

— Звуков апел дори след смъртта на пациента — отбеляза господин Ццц, докато ги застрелваше.

Тримата останаха да лежат неподвижни на пясъка, без да се променят.

Той ги ритна. После почука по кораба.

— Продължава да е тук! И те също!

Стреля отново и отново в телата. После отстъпи назад. Усмихнатата маска падна от лицето му.

Физиономията на психолога бавно се промени. Челюстта му увисна. Пистолетът се изхлузи от пръстите му. Очите му гледаха празно и отсъстващо. Той вдигна ръце и се завъртя неуверено. Заопипва телата. Устата му се изпълни със слюнка.

— Халюцинации — мърмореше трескаво. — Вкус. Зрение. Мирис. Звук. Осезание.

Размаха ръце. Очите му се изцъклиха. От устата му започна да излиза пяна.

— Махайте се! — изкрещя на телата. — Махай се! — викна към кораба.

Погледна треперещите си ръце.

— Заразен съм — прошепна невярващо. — Прехвърлило се е върху мен. Телепатия. Хипноза. Сега и аз съм луд. Заразен. От халюцинации във всички форми на възприятието.

Спря и затърси с изтръпнали пръсти пистолета.

— Има само едно лекарство. Един-единствен начин да ги накарам да се махнат, да изчезнат.

Проехтя изстрел. Господин Ццц се строполи.

Четирите човешки трупа лежаха на слънцето. Господин Ццц също.

Ракетата стоеше килната върху малкия слънчев хълм, без да изчезва.

Жителите на градчето я намериха привечер и се зачудиха какво ли е това. Никой не знаеше, така че я продадоха на един вехтошар, която я откара да я разреже и да я продаде на вторични суровини.

Цяла нощ валя. Следващият ден бе ясен и топъл.

Мъртвият сезон

Сам Паркил въртеше метлата, разчистваше синия марсиански пясък.

— Готово. Погледни де! — Той посочи. — Виж само табелата. ХОТДОЗИТЕ НА САМ! Елма, не е ли прекрасна?

— Разбира се, Сам — каза жена му.

— Господи, ама че промяна! Де да можеха да ме видят момчетата от Четвъртата експедиция! Радостен съм, че съм в бизнеса, а останалите още набиват крак във войската. Ще натрупаме хиляди, Елма. Хиляди!

Жена му го изгледа дълго, без да каже нищо. Накрая попита:

— Капитанът, който застрелял онзи, дето си мислел, че трябва да убие всички останали хора от Земята. Как му беше името?

— Спендър. Абсолютен ненормалник. Голям особняк беше. О, капитан Уайлдър ли? Отлетял е за Юпитер, доколкото чух. Било издигане. Знаеш ли, струва ми се, че и той малко се смахна на Марс. Страшно докачлив, нали се сещаш. Ще се върне от Юпитер и Плутон след двайсетина години, ако изкара късмет. Това получи, задето не си затваряше устата. А докато той замръзва от студ, виж ме мен! Виж това място!

Намираха се на кръстопът, където се срещаха две пусти шосета и отново се разделяха в мрака. Именно тук Сам Паркил бе избрал да издигне паянтовата барака от алуминий, осветена от ярка бяла светлина и тресяща се от звуците на джубокса.

Спря да оправи бордюра от натрошено стъкло, който бе поставил покрай пътеката. Беше взел стъклото от едни стари марсиански постройки сред хълмовете.

— Най-добрата стока на двата свята! Първият човек на Марс с лавка за хотдог! Най-вкусният лук, чили и горчица! Не можеш да кажеш, че не си отварям очите на четири. Това са главните магистрали, а там е мъртвият град и полезните изкопаеми. Камионите от Селище 101 ще има да минават денонощно оттук! Зная къде да избера място, нали?

Жена му заразглежда ноктите на ръцете си.

— Мислиш ли, че тези десет хиляди работнически ракети от нов тип ще стигнат до Марс? — попита най-сетне.

— След около месец — отвърна той. — Какво смешно има?

— Не вярвам на земните хора — каза тя. — Ще повярвам, когато сама видя десетте хиляди ракети да пристигат със сто хиляди мексиканци и китайци в тях.

— Клиенти. — Той се наслади на думата. — Сто хиляди гладни души.

— Ако — каза бавно жена му, гледаше небето — няма атомна война. Не вярвам на атомните бомби. Толкова са много на Земята, че не се знае какво може да стане.

— О — каза Сам и продължи да мете.

С периферното си зрение забеляза синьо проблясване. Нещо се зарея нежно във въздуха зад него.

— Сам — чу гласа на жена си. — Един твой приятел е дошъл да те види.

Сам рязко се извъртя и се озова пред маската, която се носеше на вятъра.

— Пак ли ти! — възкликна Сам и вдигна метлата като оръжие.

Маската кимна. Бе изсечена от светлосиньо стъкло и бе надяната над тънка шия, под която се развяваше широка роба от тънка жълта коприна. От гънките се появиха две сребристи, сякаш плетени ръце. Устата на маската представляваше процеп, от който се носеха мелодични звуци, докато тя заедно с робата и ръцете ту се издигаше нагоре, ту се снишаваше.

— Господин Паркил, отново дойдох да говоря с вас — произнесе гласът зад маската.

— Нали ти казах, че не искам да те виждам тук! — викна Сам. — Ела де. Ще ти дам Заболяването!

— Вече прекарах Заболяването — каза гласът. — Аз съм един от малцината оцелели. Дълго боледувах.

— Тогава иди се крий сред хълмовете, където ти е мястото. Защо си дошъл да ме тормозиш? Съвсем неканен. По два пъти на ден.

— Не искаме да ви сторим нищо лошо.

— Аз обаче искам! — каза Сам и отстъпи назад. — Не обичам непознатите. Не обичам марсианци. Никога не бях виждал марсианец. Неестествено е. През всичките тези години се криете, а сега изведнъж ми се струпвате на главата. Остави ме на мира.

— Дойдохме по много важен въпрос — каза синята маска.

— Ако е заради земята, моя е. Построих си лавката за хотдог със собствените си ръце.

— В известен смисъл наистина е заради земята.

— Вижте какво — каза Сам. — Аз съм от Ню Йорк. Там, откъдето идвам, има още десет милиона като мен. А вие сте останали само няколко десетки, нямате градове, мотаете се из хълмовете без водачи, без закони, а сега ми се изтъпанчвате да ми говорите за земята. Е, старото се отдръпва, за да отвори път на новото. Това е положението. Даваш и вземаш. Имам пистолет. Заредих го, след като си отиде сутринта.

— Ние, марсианците, сме телепати — каза студената синя маска. — Намираме се в контакт с един от градовете ви оттатък мъртвото море. Слушахте ли радио?

— Радиото ми е развалено.

— Значи не знаете. Има важна новина. Относно Земята…

Сребърната ръка направи знак. В нея се появи бронзова тръба.

— Нека ви покажа това.

— Пистолет! — изкрещя Сам Паркил.

Миг по-късно бе извадил собственото си оръжие от кобура и стреля в мъглата, в робата, в синята маска.

Маската остана за малко във въздуха. После копринената роба се свлече с тихо шумолене като малка циркова шатра, маската се спусна надолу и сребърните нокти изтракаха върху каменната пътека. Маската остана да лежи върху малка купчинка безмълвни бели кости и плат.

Сам стоеше задъхан.

Жена му се олюляваше над купчинката.

— Това не е оръжие — каза тя и се наведе. Вдигна бронзовата тръба. — Искаше да ти покаже някакво съобщение. Написано е със странна писменост, само сини змии. Не мога да го разчета. Ти можеш ли?

— Не, това е марсианско картинно писмо. Кой знае какво е. Остави го! — Сам трескаво се огледа. — Може да има и други! Трябва да го махнем оттук. Донеси лопатата!

— Какво си решил да правиш?

— Ще го погреба, разбира се!

— Не биваше да стреляш по него.

— Да, стана грешка. По-бързо!

Тя мълчаливо му донесе лопатата.

В осем часа̀ Сам отново метеше машинално пред лавката. Жена му седеше със скръстени ръце на ярко осветения праг.

— Съжалявам, че стана така — каза той. Погледна я и извърна очи. — Разбираш, че стана по чиста случайност.

— Да — каза жена му.

— Стана ми страшно гадно, когато го видях да измъква онова оръжие.

— Какво оръжие?

— Добре де, взех го за оръжие! Съжалявам, съжалявам! Колко пъти трябва да го кажа!

— Ш-ш-ш. — Елма сложи пръст на устните си. — Тихо.

— Не ми пука — изсумтя той. — Зад мен е цялата компания Земни селища! Тези марсианци няма да посмеят…

— Виж — каза Елма.

Той погледна към дъното на мъртвото море. Изпусна метлата. Вдигна я, отвори уста, от нея капна малка капка слюнка. Изведнъж се разтрепери целият.

— Елма, Елма, Елма!

— Идат — каза Елма.

По древното морско дъно, подобно на сини призраци, подобно на син дим се носеха десетина високи марсиански пясъчни кораба със сини платна.

— Пясъчни кораби! Но тях вече ги няма, Елма. Пясъчните кораби вече не съществуват!

— Приличат ми точно на такива — каза тя.

— Но властите ги конфискуваха всичките! Натрошиха ги, а няколко продадоха на търг! Аз съм единственият в цялата проклета територия, който притежава кораб и може да го управлява.

— Вече не. — Тя кимна към морето.

— Бързо! Да се махаме оттук!

— Защо? — бавно попита тя, очарована от марсианските кораби.

— Защото ще ме убият! Бързо, влизай в пикапа!

Елма не помръдна.

Наложи се да я завлече насила зад бараката, където чакаха две машини — пикапът, който използваше редовно допреди около месец, и старият марсиански пясъчен кораб, който бе купил просто така на един търг и с който през последните три седмици бе пренасял материали по гладкото морско дъно. Едва сега се сети. Двигателят на пикапа лежеше изваден на земята — вече втори ден се занимаваше с него.

— Пикапът май не е във форма — отбеляза Елма.

— Пясъчният кораб. Качвай се!

— И да те оставя да ме возиш в пясъчен кораб? Как пък не!

— Качвай се! Мога да го управлявам.

Натика я вътре, скочи зад нея, сграбчи кормилото и завъртя кобалтовото платно да улови вечерния ветрец.

Звездите светеха ярко, сините марсиански кораби се носеха по шепнещите пясъци. Собственият му кораб отначало не искаше да помръдне, но той се сети за котвата и побърза да я вдигне.

— Хайде!

Вятърът понесе устремно пясъчния кораб по дъното на мъртвото море, над отдавна погребани кристали, покрай полуизправени стълбове, изоставени докове от мрамор и месинг, покрай мъртви бели шахматни градове и пурпурни подножия на хълмове към далечината. Марсианските кораби станаха по-малки, след това подгониха кораба на Сам.

— Май им дадох да разберат, за Бога! — викна Сам. — Ще докладвам в Ракетната корпорация. Ще ми дадат закрила! Доста съм бърз.

— Можеха да те спрат, ако искаха — уморено рече Елма. — Просто не им се занимаваше.

Той се изсмя.

— Как пък не. Защо им е да ме оставят? Не, просто не бяха достатъчно бързи, това е.

— Мислиш ли? — Елма кимна към нещо зад него.

Той не се обърна. Усети студен полъх. Боеше се да се обърне. Долови нещо на седалката зад себе си, нещо крехко като дъх в студена утрин и синьо като дим от хикория по здрач, нещо като стари бели дантели, като снежинки, като тънък чуплив скреж върху земята.

Чу се звън като от чупене на тънка стъклена чиния. Смях. И отново тишина. Той се обърна.

Момичето седеше спокойно на пейката при кормилото. Китките й бяха тънки като висулки, очите — ясни като луните и също тъй големи, спокойни и бели. Вятърът духаше в лицето й и тя се вълнуваше като отражение в студена вода, коприната се развяваше около крехкото й тяло като струйки син дъжд.

— Върнете се — каза тя.

— Няма. — Сам трепереше с фините деликатни тръпки на ужаса, подобно на увиснал във въздуха стършел, неспособен да избере между страха и омразата. — Махай се от кораба ми!

— Това не е ваш кораб — каза видението. — Той е стар като света ни. Плавал е по пясъчните морета преди десет хиляди години, когато те са шептели и доковете са оставали празни, а вие дойдохте и го откраднахте. А сега обърнете и се върнете при кръстопътя. Трябва да разговаряме. Случи се нещо важно.

— Махай се от кораба ми! — каза Сам. Измъкна пистолета от скърцащия кожен кобур. Насочи го внимателно. — Скачай, докато преброя до три, или…

— Недейте! — извика момичето. — Няма да ви направя нищо. Нито пък някой от другите. Идваме с мир!

— Едно — каза Сам.

— Сам! — обади се Елма.

— Чуйте ме — каза момичето.

— Две — твърдо рече Сам.

— Сам! — извика Елма.

— Три — каза Сам.

— Ние само… — каза момичето.

Пистолетът изтрещя.

На слънчевата светлина снегът се топи, кристалите се изпаряват, превръщат се в нищо. В светлината на огъня парите танцуват и изчезват. В кратера на вулкана крехките неща се пръсват и изчезват. От изстрела, от огъня, от сътресението момичето се нагъна като мек шал, стопи се като кристална статуетка. Вятърът отнесе онова, което бе останало от нея — лед, снежинка, дим. Мястото до кормилото опустя.

Сам прибра пистолета, без да погледне жена си.

— Сам — прошепна тя над осветеното от луните пясъчно море минута по-късно. — Спри кораба.

Той обърна към нея пребледнялото си лице.

— Не, няма да го направиш. Няма да ме оставиш, не и след цялото това време.

Тя погледна ръката му, докосваща пистолета.

— Мисля, че ти би го направил. Всъщност сигурна съм, че би го направил.

Той рязко завъртя глава, стиснал здраво кормилото.

— Елма, това е лудост. Още малко и ще стигнем града, всичко ще е наред!

— Да — студено отвърна жена му и легна назад.

— Елма, изслушай ме.

— Няма нищо за слушане, Сам.

— Елма!

Минаваха край едно малко бяло шахматно градче и в своето безсилие, в яростта си той изстреля шест куршума в кристалните кули. Градът се разпадна в душ древно стъкло и пръснат кварц. Изчезна като направен от сапун. Вече не съществуваше. Той се разсмя, стреля отново и последната кула, последната шахматна фигура се подпали и се понесе към звездите на сини парченца.

— Ще ги науча аз! Всичките ще ги науча!

— Давай, Сам, научи ни. — Тя лежеше в сенките.

— Ето още един град! — Сам зареди пистолета. — Гледай само как ще го подредя!

Призрачните сини кораби се появиха зад тях и започнаха неумолимо да нарастват. Отначало той не ги видя. Чу единствено високото свистене, писъка на стомана в пясък — това бе звукът на острите като бръснач носове, разсичащи морското дъно, червените и сини знамена се развяваха. В светлосините кораби имаше тъмносини фигури, мъже с маски, мъже със сребристи лица, мъже със сини звезди вместо очи, мъже с изваяни златни уши, мъже с бузи от метални листа и инкрустирани с рубин устни, мъже със скръстени ръце, мъже, които го преследваха. Марсиански мъже.

Един, два, три, броеше ги Сам. Марсианските кораби приближаваха.

— Елма, Елма, не мога да им избягам на всичките!

Елма не отговори, дори не се надигна от мястото си.

Сам стреля осем пъти. Един от пясъчните кораби се разпадна — платното, изумруденият корпус, бронзовите рифови връзки, луннобялото кормило и всички образи в него. Маскираните мъже се забиха в пясъка и се разпаднаха в оранжеви пламъци и дим.

Но другите кораби все така приближаваха.

— Много са, Елма! — извика той. — Ще ме убият!

Пусна котвата. Безсмислено бе. Платното се спусна и се нагъна с шепот. Корабът спря. Вятърът спря. Пътуването спря. Марс стоеше замръзнал, докато великолепните марсиански съдове обикаляха колебливо около него.

— Човече от Земята — обади се нечий глас някъде отгоре. Раздвижи се сребриста маска. Рубинените устни заблестяха едновременно с думите.

— Нищо не съм направил!

Сам гледаше наобиколилите го лица — най-малко сто. На Марс не бяха останали много марсианци — общо сто, най-много сто и петдесет. И сега повечето от тях бяха тук, в мъртвото море, във възкресените си кораби, край мъртвите си шахматни градове, един от които току-що се бе пръснал като улучена с камък кристална ваза. Сребристите маски проблясваха.

— Беше грешка — умолително каза той, докато слизаше от кораба си. Жена му остана да лежи като мъртва на дъното. — Дойдох тук като всеки честен предприемчив бизнесмен. Взех малко материали от една разбила се ракета и си построих най-хубавата лавка, която сте виждали, на онзи кръстопът… знаете къде е. Трябва да признаете, че ме бива като строител. — Сам се разсмя и се огледа. — И тогава се появи онзи марсианец… зная, че ви е бил приятел. Смъртта му бе злополука, уверявам ви. Исках само да имам лавка за хотдог, единствената лавка на Марс, първата и най-важна от всички. Разбирате ли? Щях да предлагам най-хубавите проклети хотдози, с чили и лук, и портокалов сок.

Сребристите маски останаха неподвижни, пламтящи на лунната светлина. Жълти очи светеха към него. Усети как стомахът му се свива, стяга се, става на камък. Захвърли пистолета в пясъка.

— Предавам се.

— Вземете оръжието си — казаха в хор марсианците.

— Какво?

— Оръжието. — Ръка от скъпоценни камъни махна над синия нос на един от корабите. — Вземете го. Махнете го.

Без да повярва на чутото, той вдигна пистолета.

— А сега — продължи гласът, — обърнете кораба и се върнете при лавката си.

— Веднага ли?

— Веднага — каза гласът. — Няма да ви направим нищо лошо. Побягнахте, преди да успеем да ви обясним. Елате.

 

Огромните кораби обърнаха леко като лунни перца. Подобните им на криле платна заплющяха, сякаш ръкопляскаха. Маските святкаха, обръщаха се, проблясваха в сенките.

— Елма! — Сам се качи тежко в кораба. — Ставай, Елма. Връщаме се.

Беше развълнуван. От облекчение говореше почти несвързано.

— Няма да ми направят нищо лошо. Няма да ме убият, Елма. Ставай, мила, ставай.

— Какво… какво? — Елма бавно примига. Корабът потегли отново. Тя се надигна като в полусън на мястото си и се отпусна като чувал с камъни, без да каже нищо повече.

Пясъкът се плъзгаше под кораба. След половин час бяха отново на кръстопътя, корабите бяха хвърлили котва и всички бяха слезли.

Водачът им застана пред Сам и Елма. Маската му бе от кован полиран бронз, очите — тънки, безкрайно синьо-черни цепки, устата — процеп, пред който излизаха думите.

— Отваряйте лавката си — каза гласът. Ръка в диамантена ръкавица му махна. — Пригответе провизиите, храната, странните си вина, защото тази вечер е наистина велика!

— Искате да кажете, че ще ми позволите да остана тук? — каза Сам.

— Да.

— И не ми се сърдите?

Маската бе сурова, изрязана, студена и сляпа.

— Пригответе си лавката — тихо каза гласът. — И вземете това.

— Какво е това?

Сам запримигва към сребърния свитък, върху който танцуваха подобни на змии йероглифи.

— Това е документ за собственост върху цялата територия от сребърните планини до сините хълмове, от мъртвото солено море до далечните долини от лунен камък и изумруд — каза Водачът.

— И всичко т-т-това мое? — заекна ошашавен Сам.

— Ваше.

— Имот от сто хиляди квадратни мили?

— Да.

— Чу ли, Елма?

Елма седеше на земята със затворени очи, опряла гръб на алуминиевата лавка за хотдог.

— Но защо… защо… защо ми давате всичко това? — попита Сам, мъчеше се да надникне в металните процепи на очите.

— Това не е всичко. Вземете.

Появиха се други шест свитъка. Бяха съобщени имена, описани територии.

— Та това е половината Марс! Притежавам половината Марс! — Сам стисна свитъците в юмруци. Размаха ги към Елма и избухна в безумен смях. — Елма, чу ли?

— Чух — каза тя, гледаше небето.

Сякаш очакваше нещо. Вече бе започнала да се съживява по малко.

— Благодаря, много ви благодаря — каза Сам на бронзовата маска.

— Сега е голямата нощ — каза маската. — Трябва да сте готов.

— Ще съм готов. Какво… изненада ли има? Да не би ракетите от Земята да пристигат един месец по-рано? Всичките десет хиляди ракети със заселници, миньори, работници и жените им? Всичките сто хиляди души? Няма ли да е страхотно, Елма? Виждаш ли, нали ти казах. Нали ти казах, в онова градче там няма да има само хиляда души. Ще дойдат още петдесет хиляди, месец по-късно — още сто хиляди, а към края на годината ще са милион. А моята лавка за хотдог ще е единствената на най-оживения път към мините!

Маската се зарея на вятъра.

— Оставяме ви. Пригответе се. Земята е ваша.

На лунната светлина старите кораби се обърнаха и потеглиха над движещите се пясъци подобно на метални цветчета на някакво древно цвете, на сини перца, на огромни и тихи кобалтови пеперуди. Маските блестяха и трепкаха, докато последният проблясък, последната синя искрица не изчезна сред хълмовете.

— Елма, защо го направиха? Защо не ме убиха? Нима не знаят? Какво им е станало? Елма, не разбираш ли? — Той я разтърси за рамото. — Притежавам половината Марс!

Тя гледаше нощното небе и чакаше.

— Хайде — каза той. — Трябва да се приготвим. Кренвиршите трябва да са врели, хлебчетата да се затоплят, да се приготви чили, да се обели и нареже лук, да извадим подправките, да приготвим кърпите, да почистим! Хей! — Затанцува от радост. — Ох, как само се радвам! Да, страшно се радвам! — пропя фалшиво. — Днес е щастливият ми ден!

Трескаво свари кренвирши, наряза хлебчета, накълца лук.

— Само си помисли, онзи марсианец каза — изненада. Това може да означава само едно, Елма. Онези сто хиляди са подранили, пристигат тази вечер! Ще е претъпкано! Дни наред ще работим без почивка заради всички туристи, които ще се появят тук. Помисли само какви пари ще изкараме!

Излезе навън и погледна към небето. Не видя нищо.

— Сигурно всеки момент — каза той, вдиша с радост прохладния въздух, вдигна ръце и се потупа по гърдите. — А-а-ах!

Елма не каза нищо. Белеше картофи за пържене, без да сваля очи от небето.

— Сам — каза след половин час. — Ето я. Погледни.

Той погледна и я видя.

Земята.

Изгряваше над хълмовете пълна и зелена, приличаше на скъпоценен камък.

— Милата Земя — прошепна нежно той. — Прекрасната ми Земя. Прати ми гладните и жадните. Нещо… как продължаваше това бе? Прати ми своите гладни, Земя. Сам Паркил ги чака, кренвиршите са врели, чилито е готово, всичко е подредено. Хайде, Земя, прати ми ракетите си!

Отдалечи се малко, за да огледа лавката. Ето я — съвършена като току-що снесено яйце върху сухото морско дъно, единственото ядро светлина и топлина сред стотиците мили самота и пустош. Бе като сърце, биещо самотно в огромно тъмно тяло. Изпита едва ли не печал, докато гледаше гордостта си с насълзени очи.

— Наистина те кара да се смириш — каза той сред миризмите на кренвирши, топли хлебчета и масло. — Елате — покани той звездите в небето. — Кой ще се осмели пръв?

— Сам — каза Елма.

Земята се промени в черното небе.

Подпали се.

Част от нея като че ли се разлетя на милиони парчета, сякаш експлодира някакъв гигантски пъзел. Цяла минута горя със зловещ пламък, стана тройно по-голяма, после помръкна.

— Какво беше това? — попита Сам, взрян в зеления пожар в небето.

— Земята — каза Елма, стиснала ръце.

— Не може да е Земята, не може да е Земята! Не, това не е Земята! Не може да бъде.

— Искаш да кажеш, че не ти се вярва да е Земята — каза Елма и го погледна. — Това ли имаш предвид?

— Не е Земята… о, не, не може да бъде! — проплака той.

Стоеше неподвижно с отпуснати ръце, зяпнал, с широко отворени невиждащи очи.

— Сам — повика го тя. За първи път от дни в очите й имаше живец. — Сам?

Той гледаше нагоре към небето.

— Е — каза тя. Около минута се оглеждаше мълчаливо. После пъргаво преметна една мокра кърпа през ръка. — Запали още лампи, пусни музиката, отвори вратата. Следващата пратка клиенти ще пристигне след около милион години. Трябва да се приготвим, да.

Сам не помръдваше.

— Какво чудно място за лавка за хотдог — каза тя.

Взе клечка за зъби от една чаша и я пъхна между резците си.

— Ще ти издам една малка тайна, Сам — прошепна, като се наведе към него. — Май започва мъртвият сезон.

Милион години пикник

На мама й хрумна идеята, че може би няма да е зле цялото семейство да се разсее и да иде за риба. Думите обаче не бяха нейни, Тимъти го знаеше. Беше ги казал татко, но мама успя да ги използва по някакъв начин.

Татко затътри крака в купчинка марсиански камъчета и се съгласи. Веднага настана суматоха, вдигна се врява, за нула време лагерът бе натикан в капсули и контейнери, мама се пъхна в пътнически гащеризон и блуза, татко натъпка с треперещи ръце лулата си, загледан в марсианското небе, а трите момчета наскачаха с викове в моторната лодка; освен Тимъти никой от тях не държеше под око родителите.

Татко натисна едно копче. Лодката забръмча и звукът се понесе нагоре в небето. Водата отзад заклокочи, носът се вдигна и лодката се понесе напред. Семейството закрещя „Ура!“

Тимъти седеше в задната част на лодката, малките му пръсти лежаха върху косматите пръсти на баща му. Гледаше как каналът се извива и потъналото в разруха място, където бяха кацнали с малката си семейна ракета след дългото пътуване, остава някъде назад. Спомняше си нощта, преди да напуснат Земята, блъсканицата и бързането, ракетата, с която татко се бе сдобил по някакъв начин, и приказките за ваканция на Марс. Доста дълъг път за една ваканция, но заради по-малките си братя Тимъти не каза нищо. Стигнаха до Марс и ето че първото нещо — или така казаха — бе да идат за риба.

Докато лодката се носеше по канала, погледът на татко бе странен. Поглед, който Тимъти не можеше да разбере напълно. Изпълнен със силна светлина и може би с нещо като облекчение. От него дълбоките му бръчки се смееха, вместо да се тревожат и плачат.

И тъй, изстиващата ракета изчезна зад завоя.

— Много ли ще пътуваме? — Робърт плесна водата с ръка. Дланта му приличаше на малко раче, скочило във виолетовата вода.

Татко въздъхна.

— Един милион години.

— Гледай ти! — каза Робърт.

— Вижте, деца — посочи мама с дългата си нежна ръка. — Онова там е мъртъв град.

Загледаха с трескаво очакване, а мъртвият град лежеше мъртъв единствено за тях, дремеше в горещата тишина на марсианското лято, създадено от някой марсиански метеоролог.

А татко изглеждаше така, сякаш е доволен, че градът е мъртъв.

Представляваше безсмислено струпване на розови камъни, спящи на едно пясъчно възвишение, няколко прекатурени колони, един самотен храм, а след всичко това — отново пясъци. Само пясъци, миля след миля. Бяла пустиня около канала и синя пустиня над него.

И тогава в небето полетя птица. Подобно на камък, хвърлен над синьо езерце, който се удря в повърхността му, потъва в дълбокото и изчезва.

Като я видя, татко се стресна.

— Помислих я за ракета.

Тимъти гледаше дълбокия небесен океан, мъчеше се да види Земята, войната, разрушените градове и хората, които се убиваха помежду си, откакто се беше родил. Не видя нищо. Войната бе далечна като две мухи, биещи се до смърт под арката на някоя огромна притихнала катедрала. И също тъй безсмислена.

Уилям Томас избърса чело и усети как синът му го докосва по ръката с пръсти като развълнувана млада тарантула. Усмихна се лъчезарно на момчето.

— Как е, Тими?

— Чудесно, татко.

Тимъти не бе разбрал напълно какво точно цъка в огромния възрастен механизъм до него. Мъжът с грамадния клюнест нос, изгорял от слънцето и белещ се — и с горящите сини очи като ахатовите топчета, с които играеше през лятото на Земята, с дългите и дебели като колони крака в широките панталони за езда.

— Какво си се загледал така напрегнато, тате?

— Търсех земна логика, здрав разум, добро управление, мир, отговорност.

— И всичко това го има там горе?

— Не. Не го намерих. Вече го няма там. Може би никога повече няма да го има. Може да сме се лъгали, че изобщо го е имало.

— Хм?

— Виж рибата — посочи татко.

 

От трите момчета се надигна сопранова глъчка, докато люлееха лодката и проточваха тънки вратлета, за да видят по-добре. Охкаха и ахкаха. Сребриста риба-пръстен доплува до тях, като се вълнуваше, мигом се затваряше като ирис около частиците храна и ги поглъщаше.

Татко я гледаше.

— Също като войната. Плува наблизо, вижда храна, свива се. И миг по-късно… Земята я няма.

— Уилям — обади мама.

— Съжалявам — каза татко.

Седяха неподвижно и усещаха как водата на канала се носи под тях — прохладна, бърза и прозрачна като стъкло. Единствените звуци бяха бръмченето на мотора, ромонът на водата, слънцето, изпълващо въздуха.

— Кога ще видим марсианците? — извика Майкъл.

— Сигурно съвсем скоро — отвърна татко. — Може би довечера.

— О, но те са измрели — каза мама.

— Не, не са. Ще ви покажа марсианци, и още как — веднага отвърна татко.

Тимъти се намръщи на думите му, но премълча. Всичко изглеждаше странно. Ваканциите, риболовът, разменяните погледи.

Другите момчета вече бяха заслонили очи с длани и се взираха изпод тях към двуметровите брегове на канала с надеждата да видят марсианци.

— Как изглеждат? — попита настоятелно Майкъл.

— Ще ги познаеш, когато ги видиш — позасмя се татко и Тимъти забеляза как бузата му потрепва.

Мама бе стройна и нежна, със сплетена на плитка златиста коса като тиара и очи с цвета на дълбоката прохладна вода в канала, когато течеше в сянка — почти виолетови, с кехлибарени петънца. Можеше да се види как мислите й плават в очите й като риба — едни ярки и светли, други — тъмни, някои бързи и пъргави, други бавни и спокойни, а понякога, като например когато погледнеше нагоре към Земята, очите й бяха само цвят и нищо друго. Седеше на носа на лодката, едната й ръка почиваше върху борда, другата бе в скута върху тъмносините й бричове, а линията изгоряла от слънцето нежна кожа на шията й показваше мястото, където блузата й се отваряше подобно на бяло цвете.

Продължаваше да гледа напред, за да види какво предстои, но явно не успяваше и се обръщаше назад към съпруга си, за да види бъдещето, отразено в неговите очи; и тъй като той добавяше към отражението част от себе си, малко решимост и твърдост, лицето на мама се успокояваше, тя приемаше видяното и отново се обръщаше напред, вече знаейки какво да търси.

Тимъти също гледаше, но виждаше единствено правата, сякаш начертана с молив линия на канала, който ставаше виолетов, минаваше през широки низини, обрамчени от ниски ерозирали хълмове, и докосваше небето на хоризонта. Продължаваше напред и напред, през градове, които сигурно щяха да дрънчат като бръмбари в празен череп, ако ги раздрусаш. Сто или двеста града, сънуващи горещи летни сънища през деня и прохладни летни сънища нощем…

Бяха изминали милиони мили за тази разходка — за да отидат на риба. В ракетата обаче имаше и оръжие. Това бе ваканция. Но какъв бе смисълът от цялата онази храна, която бяха скрили край кораба и която щеше да им е достатъчна за цели години? Ваканция. Само че под булото на ваканцията не се криеше нежното лице на смеха, а нещо твърдо, кокалесто, а може би и ужасяващо. Тимъти не можеше да вдигне булото, а другите две момчета бяха прекалено заети с други неща — та нали бяха само на осем и на десет години.

— Все още няма никакви марсианци. Ама че работа! — Робърт подпря заострената си брадичка на дланите си и загледа свирепо канала.

Татко бе взел едно атомно радио, бе завързано на китката му. Работеше по старомодния начин — допираш го до костите край ухото си и то пее или говори чрез вибрации. Сега татко го слушаше. Лицето му приличаше на някой от онези запустели марсиански градове — хлътнало, изсушено, почти мъртво.

После го подаде на мама. Устните й се отвориха.

— Какво… — понечи да попита Тимъти, но така и не довърши каквото искаше да каже.

Защото точно в този момент ги застигнаха две титанични, разтърсващи костите експлозии, последвани от няколко по-слаби сътресения.

Татко вдигна рязко глава и незабавно увеличи скоростта. Лодката заподскача и се понесе сред пръски по водата. Това изтръгна Робърт от унеса му и накара Майкъл да нададе изпълнени с уплаха и възторжена радост викове. Той се притисна към краката на мама и загледа как водата се носи край носа му в мокър порой.

Татко зави, намали скоростта и насочи лодката в един малък страничен канал под някакъв древен рушащ се каменен пристан, от който се разнасяше миризма на раци. Лодката се блъсна достатъчно силно, за да накара всички да залитнат напред, но никой не пострада, а татко вече се бе обърнал назад да види дали вълничките в канала няма да издадат къде са се скрили. Водните линии се простираха през канала, плискаха се в камъните и се връщаха назад, за да посрещнат следващите, успокояваха се и искряха под слънчевите лъчи. После всичко утихна.

Татко напрягаше слух. Всички останали — също.

Дишането му отекваше като удрящи юмруци в студените мокри камъни на пристана. В сянката котешките очи на мама следяха татко с надеждата да намерят някакъв намек какво да правят оттук насетне.

Татко се отпусна, издиша шумно и се засмя сам на себе си.

— Ракетата естествено. Нещо много лесно се стряскам напоследък. Ракетата.

— Какво стана, татко, какво стана? — запита Майкъл.

— А, нищо, просто взривихме ракетата — каза Тимъти, като се мъчеше гласът му да звучи съвсем прозаично. — И преди съм чувал как гърмят ракети. Също като нашата преди малко.

— Защо си взривихме ракетата? — попита Майкъл. — А, тате?

— Това е част от играта, глупчо! — каза Тимъти.

— Игра! — Майкъл и Робърт обожаваха тази дума.

— Татко направи така, че тя да гръмне, та никой да не разбере къде сме кацнали и къде сме отишли! Ако случайно дойдат да ни търсят, разбра ли?

— Еха, тайна!

— Собствената ми ракета ми изкара акъла — призна татко на мама. — Ама че нервен съм станал. Глупаво е дори да се помисли, че ще има и други ракети. Може би с изключение на една, ако Едуардс и жена му успеят да се доберат със своя кораб.

Отново допря малкото радио до ухото си. Две минути по-късно ръката му падна надолу като изпуснат парцал.

— Най-сетне приключи — каза той на мама. — Атомният лъч току-що прекъсна. Всички други станции са замлъкнали. През последните няколко дни бяха останали само няколко. А сега ефирът е съвсем тих. И сигурно ще си остане такъв.

— Колко дълго? — попита Робърт.

— Може би… може би твоите правнуци ще го чуят отново — каза татко. Седеше безучастно и децата внезапно се озоваха в центъра на неговото страхопочитание, поражение и примиреност.

Накрая той отново изкара лодката в канала и отново продължиха по пътя си.

Ставаше късно. Слънцето вече се бе надвесило над хоризонта, а пред тях се виждаха няколко мъртви града.

Татко говореше много тихо и нежно със синовете си. Преди много често бе рязък, дистанциран, откъснат от тях, а сега сякаш ги потупваше по главите с думите си и те го усещаха.

— Майк, избери си град.

— Какво, татко?

— Избери си град, синко. Някой от онези, край които минаваме.

— Добре — каза Майкъл. — Как да го избера?

— Спри се на онзи, който ти харесва най-много. Робърт, Тим, вие също. Изберете си по един град.

— Искам град с марсианци — каза Майкъл.

— Ще го имаш — каза татко. — Обещавам.

Устните му говореха на децата, но очите — на мама.

За двадесет минути минаха покрай шест града. Татко не каза нищо повече за експлозиите; сякаш му бе много по-интересно да се забавлява със синовете си, да ги поддържа щастливи и нищо повече.

Майкъл си хареса още първия град, край който минаха, но му бе наложено вето, тъй като никой нямаше вяра на прибързаните решения. Вторият не се хареса на никого. Бе селище на хора от Земята, построено от дърво, което вече гниеше и се разпадаше. Тимъти си хареса третия, защото беше голям. Четвъртият и петият бяха прекалено малки, а шестият бе пожелан от всички, в това число и от мама, която се присъедини към охканията, ахканията и възгласите „вижте!“

В него все още се издигаха петдесет-шейсет огромни постройки, улиците бяха прашни, но павирани, можеха да се различат един-два центрофужни фонтана, които все още пулсираха влажно на площадите. Това бе единственият живот — водата, подскачаща под лъчите на залязващото слънце.

— Това е градът — съгласиха се всички.

Татко насочи лодката към кея и скочи на сушата.

— Стигнахме. Това е наше. Отсега нататък ще живеем тук!

— Отсега нататък ли? — не повярва на ушите си Майкъл. Стоеше озадачен, после се обърна и примигна назад, където бяха оставили кораба. — Ами ракетата? Ами Минесота?

— Ето — каза татко.

Допря малкото радио до русата главица на Майкъл.

— Слушай.

Майкъл се заслуша, после каза:

— Нищо не се чува.

— Точно така. Нищо. Вече няма нищо. Нито Минеаполис, нито ракети, нито Земя.

Майкъл се замисли над това смъртно откровение и тихо захлипа.

— Чакай малко — веднага каза татко. — Майк, в замяна на това ти давам нещо много повече!

— Какво? — От любопитство Майкъл задържа сълзите си, но бе готов всеки момент да продължи, ако по-нататъшните откровения на татко се окажат толкова ужасни, колкото и първото.

— Давам ти този град, Майк. Твой е.

— Мой?

— Твой, на Робърт и Тимъти, на трима ви. Ваш собствен.

Тимъти изскочи от лодката.

— Вижте, момчета, всичко това е за нас! Всичко! — Играеше играта на татко, играеше на едро и се справяше добре. По-късно, след като всичко приключи и страстите се уталожат, щеше да се усамоти и да поплаче десетина минути. Сега обаче играта продължаваше, семейството все още бе на излет и другите деца трябваше да продължат да играят.

Майк и Робърт скочиха на брега и помогнаха на мама да слезе.

— Внимавайте със сестра си — каза татко и едва по-късно те разбраха какво има предвид.

Забързаха към големия град от розов камък, като си шепнеха, защото мъртвите градове имат начин да те накарат да зашепнеш и да гледаш как залязва слънцето.

— След пет-шест дни ще се върна до мястото, където беше ракетата ни, ще натоваря храната, която скрихме в развалините, и ще я докарам тук — тихо каза татко. — Ще се огледам също за Бърт Едуардс, жена му и дъщерите му.

— Дъщери ли? — попита Тимъти. — Колко са?

— Четири.

— Това май ще ни навлече неприятности по-нататък — бавно каза мама.

— Момичета. — Майкъл направи гримаса като на някое древно марсианско каменно изображение. — Момичета.

— И те ли ще пристигнат с ракета?

— Да. Ако успеят. Семейните ракети са проектирани за полети до Луната, не до Марс. Изкарахме късмет, че стигнахме невредими.

— Как се сдоби с ракетата? — прошепна Тимъти, докато другите момчета тичаха напред.

— Пазих я. Пазих я двадесет години, Тим. Бях я скрил с надеждата, че никога няма да ми се наложи да я използвам. Май трябваше да я предам на властите за войната, но все си мислех за Марс…

— И за пикник!

— Именно. Това да си остане между нас. Когато видях, че на Земята всичко свършва, изчаках до последния момент и се приготвих. Бърт Едуардс също бе скрил кораб, но решихме, че ще е по-безопасно да тръгнем поотделно, ако някой случайно реши да ни свали.

— А защо взриви ракетата, татко?

— За да не можем никога да се върнем. И за да не ни открият онези лоши хора, ако успеят някога да стигнат до Марс.

— Затова ли през цялото време гледаш нагоре?

— Да. Глупаво е. Никога няма да ни последват. Нямат с какво. Просто съм прекалено предпазлив, това е.

Майкъл се върна тичешком при тях.

— Татко, този град наистина ли е наш?

— Цялата проклета планета е наша, деца. Цялата проклета планета.

Стояха там — като крале на най-високото място, като върха на върховете, като владетелите на всички оцелели, като недосегаеми монарси и президенти, — и се опитваха да разберат какво е това да притежаваш цял свят и колко всъщност е голям той.

Нощта се спусна бързо в рядката атмосфера. Татко ги остави на площада с пулсиращия фонтан, отиде до лодката и се върна с купища хартия в големите си ръце.

Струпа я на купчина в един стар двор и я запали. Клекнаха със смях да се стоплят около пламъците и Тимъти забеляза как малките букви скачат като подплашени животинки, когато пламъците ги докосват и поглъщат. Листата се сбръчкваха като кожа на старец и кремацията обкръжаваше безбройните думи:

ДЪРЖАВНИ ОБЛИГАЦИИ; Бизнес графика, 1999; Религиозни предразсъдъци — есе; Логистика; Проблеми на Панамериканския съюз; Борсов отчет за 3 юли 1998; Военно комюнике…

Татко бе настоял да вземат тези книжа именно с тази цел. Сега седеше и поддържаше с тях огъня, хвърляше ги лист по лист с огромно задоволство и обясняваше на децата какво означават.

— Време е да научите някои неща. Не беше съвсем честно да крия толкова много от вас. Не зная дали ще ме разберете, но трябва да го кажа, та дори и само част от думите ми да стигне до вас.

Пусна един лист в огъня.

— Изгарям един начин на живот, точно като онзи, който в момента изгаря на Земята. Простете, ако говоря като политик. В края на краищата аз съм бивш щатски губернатор, бях честен и затова ме мразеха. Животът на Земята никога не е успявал да направи нещо наистина добро. Науката стигна прекалено далеч и се разви твърде бързо, за да можем да я настигнем, и хората се изгубиха в механичната пустош като деца, увлекли се да правят разни интересни неща, джаджи, хеликоптери и ракети; наблягаха на грешните неща, наблягаха на машините, вместо на това как да управляваме същите тези машини. Войните станаха все по-големи и по-големи и накрая убиха Земята. Точно това означава мълчаливото радио. Точно от това избягахме. Имахме късмет. Няма останали други ракети. Време е да разберете, че това не е никакъв излет за риба. Все отлагах да ви го кажа. Земята не съществува. Междупланетните полети няма да се възобновят векове наред, ако изобщо се развият отново. Онзи начин на живот обаче се оказа погрешен и задуши сам себе си, със собствените си ръце. Вие сте млади. Ще ви повтарям това всеки ден, докато не го проумеете.

Замълча, за да сложи още хартия в огъня.

— Сега сме сами. Ние и шепа други, които ще кацнат след няколко дни. Достатъчно, за да започнем отначало. Достатъчно, за да обърнем гръб на всичко онова на Земята и да начертаем нов път…

Пламъците подскочиха, за да подсилят думите му. Накрая всички хартии изгоряха, с изключение на една. Всички закони и вярвания на Земята се превърнаха в малка купчинка гореща пепел, която скоро щеше да бъде разнесена от вятъра.

Тимъти гледаше последното нещо, което татко метна в огъня. Картата на света се набръчка, изкриви се и отлетя… отлетя като някаква топла черна пеперуда. Момчето се извърна.

— А сега ще ви покажа марсианците — каза татко. — Хайде, ставайте всички. Хайде, Алис. — Той хвана мама за ръка.

Майкъл се разплака на глас, татко го вдигна и го понесе и всички тръгнаха през развалините надолу към водата.

Каналът. Утре или вдругиден по него с лодки щяха да пристигнат бъдещите им жени, сега само малки смеещи се момичета, със своите мама и татко.

Нощта се бе спуснала около тях, в небето бяха изгрели звезди. Тимъти обаче не можеше да намери Земята. Вече беше залязла. Това бе нещо, върху което си заслужаваше да се помисли.

Докато вървяха, сред развалините се разнесе вик на нощна птица.

— Двамата с мама ще се опитаме да ви учим — каза татко. — Може би няма да успеем. Надявам се да не е така. Самите ние сме видели много неща, от които да се поучим. Замисляхме това пътуване години наред, още преди да се родите. Дори да нямаше война, може би пак щяхме да дойдем на Марс, за да живеем тук по своя си начин. Щеше да мине най-малко столетие, преди Марс да бъде наистина отровен от земната цивилизация. А сега, разбира се…

Стигнаха канала. Беше дълъг, прав, прохладен и мокър, и проблясваше в нощта.

— Винаги съм искал да видя марсианец — каза Майкъл. — Къде са, тате? Обеща.

— Ето ги — каза татко, премести Майкъл на рамото си и посочи право надолу.

Марсианците бяха там. Тимъти започна да трепери.

Бяха там — в канала, — отразени във водата. Тимъти, Майкъл, Робърт, мама и татко.

Марсианците ги гледаха дълго и безмълвно от тихо плискащата вода.

Лисицата и лесът

Още първата вечер имаше фойерверки — неща, които вероятно би трябвало да навяват страх, тъй като биха могли да напомнят за други, много по-ужасни неща; тези обаче бяха прекрасни — ракети, които се издигаха в древния мек въздух на Мексико и пръсваха звездите на сини и бели фрагменти. Всичко бе добро и мило, въздухът бе смес между мъртво и живо, между дъждове и прахоляци, тамян от църквата и пиринчената миризма на тръбата на естрадата, от която гърмяха мощните ритми на „Ла Палома“. Църковната порта бе широко отворена и сякаш някакво грамадно жълто съзвездие бе паднало от октомврийското небе и бълваше огън срещу стените; милион свещи излъчваха цветове и дим. Нови и още по-хубави фойерверки забързаха като комети-въжеиграчи през покрития с плочки площад, блъснаха се в кирпичените стени на кафенето и се втурнаха по горещи жици да се стоварят върху църковната кула, в която можеха да се видят единствено босите крака на момчетата, които ритаха, бутаха и люлееха чудовищните камбани и изтръгваха от тях чудовищна музика. Пламтящ бик излетя на площада и подгони смеещи се мъже и пищящи деца.

— Годината е хиляда деветстотин трийсет и осма. — Уилям Травис стоеше до жена си в края на шумната тълпа и се усмихваше. — Добра година.

Бикът се втурна срещу тях. Двойката се сниши и побягна, следвана от огнени топки, покрай музиката и шумотевицата, църквата и оркестъра. Изтичаха под звездите, като се държаха за ръце и се смееха. Бикът ги подмина, полетял с лекота на раменете на един бягащ мексиканец — бамбукова рамка и обикновен серен барут.

— Никога не съм се забавлявала толкова. — Сюзън Травис бе спряла, за да си поеме дъх.

— Изумително е — каза Уилям.

— Нали ще продължи?

— Цяла нощ.

— Не, имам предвид пътуването ни.

Той се намръщи и потупа джоба си.

— Имам пътнически чекове за цял живот. Забавлявай се. Не мисли. Никога няма да ни намерят.

— Никога ли?

— Никога.

Сега някой палеше гигантски конфети и ги мяташе от високата камбанария на църквата в хаос от дим, тълпата отдолу изпопада от страх и конфетите експлодираха в прекрасни сътресения сред танцуващите крака и мятащите се тела. Навсякъде се усещаше омайната миризма на пържена тортила, мъже седяха в кафенетата на изнесени навън маси с халби бира в кафявите си ръце.

Бикът умря. Огънят от бамбуковите тръби секна и със страшилището бе свършено. Мексиканецът свали рамката от раменете си. Хлапета се струпаха да докоснат великолепната глава от папиемаше, ярките червени рога.

— Хайде да го разгледаме — каза Уилям.

Докато минаваха покрай входа на близкото кафене, Сюзън видя мъжа, който ги наблюдаваше — бял, с бял като сол костюм, синя вратовръзка, синя риза и слабо, загоряло от слънцето лице. Косата му бе руса и права, а сините му очи не се откъсваха от тях.

Изобщо нямаше да го забележи, ако не бяха бутилките край безупречно чистия му лакът — дундесто шише ментовка, строга бутилка вермут, тумбеста коняк и още седем различни бутилки. Пред върховете на пръстите му имаше десет напълнени до половината чашки, от които той отпиваше, без да откъсва очи от улицата, като от време на време примижаваше и стискаше тънките си устни, за да се наслади на вкуса. В другата му ръка димеше тънка хаванска пурета, а на стола до него имаше двадесет картона турски цигари, шест кутии пури и няколко одеколона в кутии.

— Бил… — прошепна Сюзън.

— Спокойно — каза той. — Той е просто никой.

— Видях го сутринта на площада.

— Не се обръщай, продължавай напред. Разгледай този бик от папиемаше. Точно така, задавай въпроси.

— Как мислиш, дали е от Търсачите?

— Не биха могли да ни проследят!

— Може пък да са успели!

— Какъв хубав бик — обърна се Уилям към собственика му.

— Не би могъл да ни проследи двеста години назад, нали?

— Внимавай, за Бога — каза Уилям.

Тя се олюля. Той я стисна силно за лакътя и я помъкна нататък.

— Не се бой. — Усмихна се, за да й вдъхне кураж. — Ще се оправиш. Хайде да идем право в кафенето и да пием пред него. Така ще излезем от подозрение — ако наистина е такъв, за какъвто го мислим.

— Не, не мога!

— Трябва да го направим. Хайде. И казах на Дейвид, че това е нелепо! — Последните думи бяха изречени на висок глас, докато се изкачваха по стъпалата на кафенето.

Ето ни тук, помисли си Сюзън. Кои сме? Накъде сме тръгнали? От какво се боим? Започни от самото начало, каза си тя, мъчеше се да запази самообладание, докато вървеше по кирпичения под.

Името ми е Ан Крайстън; съпругът ми се казва Роджър. Родени сме през 2155 г. И живеем в един свят на злото. Свят като огромен черен кораб, отдалечаващ се от бреговете на здравия разум и цивилизацията, надуващ черната си сирена в нощта и понесъл два милиарда души на борда си, независимо дали го искат или не, към смъртта, към ръба на света, в морето на радиоактивните пламъци и лудостта.

Влязоха в кафенето. Мъжът гледаше право към тях.

Иззвъня телефон.

Звукът стресна Сюзън. Спомни си един телефонен звън двеста години напред в бъдещето, в онази синя априлска сутрин на 2155 г. Спомни си как вдигна слушалката.

— Ан, Рене е! Чу ли? За Пътешествия във времето? Екскурзии до Рим през двайсет и първа преди нашата ера, до битката при Ватерлоо — където и когато се сетиш!

— Рене, стига шеги.

— Не са никакви шеги. Тази сутрин Клинтън Смит замина за Филаделфия през хиляда седемстотин седемдесет и шеста. Фирмата урежда всичко. Е, не е евтино. Но само си помисли — да видиш горящия Рим, Кублай хан, Мойсей и Червено море! Сигурно вече си получила рекламна листовка по тръбопощата.

Тя отвори вакуумната поща и наистина намери рекламно руло:

Рим и Борджиите!

Братя Райт при Кити Хоук!

Пътешествия във времето АД може да ви дегизира и да ви смеси с тълпата, свидетел на убийството на Линкълн или Цезар! Гарантирано научаване на всеки нужен ви език, за да можете да се движите свободно във всяка цивилизация от всяка епоха, без да събудите подозрения. Латински, старогръцки, староамерикански разговорен. Прекарайте ваканцията си във Времето и на избрано от вас Място!

Гласът на Рене продължаваше да бръмчи в слушалката.

— Двамата с Том заминаваме утре за хиляда четиристотин деветдесет и втора. Уредили са Том да плава с Колумб. Не е ли страхотно!

— Да — промърмори зашеметената Ан. — А какво е мнението на властите за всичко това?

— О, полицията държи фирмата под око. Страхуват се, че хората ще се опитат да се измъкнат от военна повинност, да избягат и да се скрият в миналото. Всеки трябва да остави някакъв залог, дома и имуществото си, за да гарантира, че ще се върне. В края на краищата сме във война.

— Да, войната — промърмори Ан. — Войната.

Стоеше с телефона в ръка и си мислеше — ето го шанса ни, за който говорехме и копнеехме през всички тези години. Този свят не ни харесва. Искаме да избягаме — той от работата си в завода за бомби, аз — от поста си в отдела за бактериологично оръжие. Може би имаме някакъв шанс да се измъкнем, да бягаме векове към някаква дива епоха, в която никога няма да ни открият и да ни върнат, за да горят книгите ни, да цензурират мислите, да попарват умовете ни със страх, да ни вкарват в строй, да ни крещят по радиото…

 

Намираха се в Мексико от 1938 г.

Погледна покритата с петна стена на кафенето.

На добрите работници на Страната на бъдещето им се позволяваше ваканция в Миналото, за да се спасят от умората и изтощението. Така двамата с мъжа й се върнаха в 1938 г., живееха в стая в Ню Йорк, ходеха на театри и посетиха Статуята на свободата, която все още се издигаше зелена в пристанището. А на третия ден смениха дрехите и имената си и избягаха да се скрият в Мексико!

— Просто трябва да е той — прошепна Сюзън, загледана в непознатия на масата. — Цигарите, пурите, напитките. Издават го. Помниш ли първата ни нощ в Миналото?

Преди месец, през първата им нощ в Ню Йорк преди бягството, бяха пили какви ли не непознати питиета, бяха опитвали и купували странни ястия, парфюми, цигари от стотици редки марки — редки в Бъдещето, където войната бе всичко. Държаха се като глупаци, обикаляха като обезумели магазини, модни салони, магазини за тютюн, за да се върнат едва ли не болни в стаята си.

А сега този непознат постъпваше по същия начин — правеше неща, които би направил само човек от Бъдещето — човек, жадувал години наред за добър алкохол и цигари.

Сюзън и Уилям седнаха и си поръчаха питиета.

Непознатият изучаваше дрехите им, прическите, бижутата… начина, по който вървяха и седяха.

— Стой си спокойно — полугласно каза Уилям. — Дръж се, сякаш цял живот си се обличала по този начин.

— Изобщо не трябваше да се опитваме да бягаме.

— Господи! — възкликна Уилям. — Идва насам. Аз ще говоря.

Непознатият спря пред тях и се поклони. Чу се едва доловимо изтракване на токове. Сюзън се вцепени. Този военен звук! Нямаше начин да го сбърка, също като ужасното чукане на вратата в полунощ.

— Господин Роджър Крайстън — каза непознатият, — не дръпнахте панталоните си, докато сядахте.

Уилям замръзна. Погледна ръцете си, които лежаха невинно на коленете. Сърцето на Сюзън биеше бясно.

— Имате някаква грешка — побърза да отговори Уилям. — Името ми не е Крайслър.

— Крайстън — поправи го непознатият.

— Аз съм Уилям Травис — каза Уилям. — И не виждам какво общо имат панталоните ми с всичко това.

— Извинете. — Непознатият придърпа един стол. — Да кажем, че съм решил, че ви познах, защото не си дръпнахте панталоните. Всеки го прави. В противен случай панталоните бързо се развличат. Намирам се далеч от дома си, господин… Травис, и имам нужда от компания. Казвам се Симс.

— Господин Симс, съчувстваме ви за вашата самота, но сме уморени. Утре заминаваме за Акапулко.

— Очарователно местенце. Точно оттам идвам, търсех едни приятели. Кой ги знае къде са. Ще ги намеря. О, да не би на дамата да й стана лошо?

— Лека нощ, господин Симс.

Тръгнаха към вратата. Уилям държеше здраво Сюзън. Не се обърнаха, когато господин Симс извика след тях:

— О, и още нещо.

Направи пауза, след което бавно произнесе думите:

— Две хиляди сто петдесет и пет.

Сюзън стисна очи и усети как земята се люлее под нея. Продължи да върви през пламтящия площад, без да вижда нищо.

 

Заключиха вратата на хотелската стая. После тя плака, двамата стояха в тъмното и стаята се люлееше под тях. Някъде далеч експлодираха фойерверки, откъм площада долиташе смях.

— Ама че безочлив нахалник! — изруга Уилям. — Седи си там, оглежда ни като животни, пуши проклетите си цигари, пие си питиетата. Трябваше да му видя сметката! — Беше на границата на истерията. — Дори се осмели да се обърне към нас с истинското ни име! Началникът на Търсачите. И ми говори за подръпване на панталони. Господи, трябваше да ги дръпна, докато сядах. Че това е автоматично движение за тази епоха. Не го направих и това ме е отделило от останалите; накарало го е да си помисли, ето човек, който никога не е носил панталони, който е свикнал с бричове и униформи. Иде ми да се убия, задето ни издадох!

— Не, не, заради походката ми е… тези високи токчета… това ни е издало. И прическите ни — прекалено нови, прекалено свежи. Изглеждаме странни, не на място тук.

Той светна лампата.

— Все още ни пробва. Не е сигурен — не съвсем. Значи не можем просто да избягаме. Това съвсем ще го убеди. Така че утре спокойно си заминаваме за Акапулко.

— А може вече да е сигурен и просто да си играе на котка и мишка.

— Изобщо не бих се учудил. Разполага с цялото време на света. Може, ако му скимне, да се шляе тук и да ни върне в Бъдещето шейсет секунди след като сме заминали. Може да ни остави да се мъчим в неизвестност дни наред и да ни се надсмива.

Сюзън седна на леглото и избърса сълзите си, усещаше странната миризма на въглен и тамян.

— Мислиш ли, че ще устроят сцена?

— Няма да посмеят. Ще трябва да ни пипнат сами, за да ни напъхат в Машината на времето и да ни върнат.

— Значи имаме решение — каза тя. — Никога да не оставаме сами; винаги да сме сред хора. Ще си създадем милион приятелства, ще ходим по пазари, ще спим в най-добрите хотели на всеки град, ще подкупваме шефовете на полицията да ни охраняват, докато не намерим начин да убием Симс и да се измъкнем, да се преоблечем в нови дрехи — може и мексикански.

Отвън се чуха стъпки.

Изгасиха лампата и се съблякоха мълчаливо. Стъпките се отдалечиха. Затвори се врата.

Сюзън стоеше до прозореца в тъмното и се взираше в площада.

— Значи онази постройка там е църква?

— Да.

— Често съм се питала как ли са изглеждали църквите. Отдавна никой не ги е виждал. Може ли утре да я разгледаме?

— Разбира се. Хайде, ела.

Легнаха в тъмната стая.

Половин час по-късно телефонът звънна. Тя вдигна слушалката.

— Ало?

— Зайците може и да се крият в леса, но лисицата винаги може да ги намери — рече нечий глас.

Сюзън затвори и остана да лежи скована и студена в леглото.

Навън, през 1938 г., някакъв мъж изсвири последователно три мелодии с китарата си.

 

През нощта протегна ръка и едва не докосна 2155 г. Усети как пръстите й се плъзгат по прохладното време като по гофрирана повърхност и чу настойчивия тропот на маршируващи крака, милиони оркестри, свирещи милиони военни маршове, видя петдесет хиляди редици болестотворни бактерии в стерилните си епруветки, ръката й се протягаше към тях на работното й място в Бъдещето; епруветки с проказа, бубонна чума, тиф, туберкулоза… а след това последва огромната експлозия. Видя как ръката й изгаря и се съсухря като набръчкана стафида, почувства как отскача от сътресение — толкова силно, че светът бе вдигнат във въздуха и оставен да падне, всички сгради се сгромолясаха, а от хората се лееше кръв и лежаха неподвижни и безмълвни. Огромни вулкани, машини, ветрове, лавини — всичко се плъзна надолу към тишината и тя се събуди, хлипаше, в леглото си в Мексико, на много години от всичко това…

Рано сутринта, замаяни от едночасовата дрямка, която успяха да си откраднат, се събудиха от шума на двигатели на улицата. Сюзън надникна от железния балкон към групичката от осем души, които тъкмо слизаха, като бъбреха и викаха, от камиони и коли с червени надписи. Тълпа мексиканци следваше камионите.

— Qué pasa? — попита Сюзън едно момче.

То отговори.

Сюзън се обърна към съпруга си.

— Американски филмов екип, дошли са да снимат.

— Изглежда интересно. — Уилям бе влязъл под душа. — Хайде да идем да гледаме. Мисля, че няма да е добре да се махаме още днес. Да опитаме да приспим бдителността на Симс. И да погледаме как се правят филми. Казват, че примитивното кино било страхотно нещо. Тъкмо ще се поразсеем.

Да се поразсеем, повтори наум Сюзън. За миг на ярката слънчева светлина бе забравила, че някъде в хотела има мъж, който чака и сигурно вече е изпушил хиляда цигари. Погледна осмината шумни и радостни американци долу и й се прииска да им викне: „Спасете ме, скрийте ме, помогнете ми! Пребоядисайте ми косата, очите; преоблечете ме в странни дрехи. Трябва ми помощта ви. Аз съм от две хиляди сто петдесет и пета година!“

Думите заседнаха в гърлото й. Служителите от Пътешествия във времето не бяха глупаци. Преди да те отправят назад във времето, поставяха в мозъка психологическа спирачка. Не можеше да кажеш на никого истинската си дата на раждане, нито пък да разкриеш на хората от Миналото каквото и да било от Бъдещето. Миналото и Бъдещето трябваше да се пазят едно от друго. Единствено на хора с психологическа спирачка се позволяваше да пътуват без охрана през вековете. Бъдещето трябваше да бъде пазено от евентуалните промени, причинени от пътешествениците в Миналото. Дори да искаше с цялото си сърце, тя не можеше да разкаже на онези щастливи хора долу на площада коя е и в какво положение се намира.

— Ще закусим ли? — каза Уилям.

Закуската се сервираше в огромната трапезария. Шунка и яйца за всички. Помещението бе пълно с туристи. Влязоха кинаджиите, всичките осем — шестима мъже и две жени, — смееха се и разместваха столове. Сюзън седна наблизо, усещаше топлината и закрилата, която предлагаха — чувството не я напусна дори когато господин Симс слезе по стълбите, като усилено дърпаше от турската си цигара. Кимна им отдалеч, Сюзън също му кимна и се усмихна, защото той не можеше да им направи нищо тук, пред осмината кинаджии и още двадесет други туристи.

— Това са актьори — каза Уилям. — Може пък да пробваме да наемем двама от тях — уж на шега, да ги облечем в нашите дрехи и да ги накараме да отпрашат с колата ни в момент, когато Симс не може да разгледа физиономиите им. Ако успеят да го излъжат да ги гони няколко часа, бихме могли да се доберем до Мексико Сити. Ще му трябват години, за да ни открие там!

— Хей!

Някакъв лъхащ на алкохол дебелак се надвеси над масата им.

— Американски туристи! — развика се. — Толкова са ми опротивели тези мексиканци, че ми иде да ви разцелувам! — Стисна им ръцете. — Елате да закусите с нас. Мизерия обича компания. Аз съм Мизерия, това е мис Туморясала, а онези там — господин и госпожа Как-Само-Мразим-Мексико! Всички го мразим. Трябва обаче да останем тук за пробните снимки на един проклет филм. Останалата част от екипа пристига утре. Казвам се Джо Мелтън. Режисьор. И това ако не е ужасна страна! Погребения на всяка улица, хората мрат. Хайде, размърдайте се. Присъединете се към компанията, разведрете ни!

Сюзън и Уилям се разсмяха.

— Толкова ли съм смешен? — обърна се господин Мелтън към присъстващите.

— Чудесен сте! — Сюзън тръгна към масата им.

Господин Симс ги гледаше свирепо през залата.

Тя му направи подигравателна гримаса.

Господин Симс тръгна между масите.

— Господин Травис, госпожо Травис — повика ги той. — Мислех, че ще закусваме заедно, насаме.

— Съжалявам — каза Уилям.

— Сядай, приятел — каза господин Мелтън. — Всеки техен приятел е и мой приятел.

Господин Симс се настани. Кинаджиите приказваха на висок глас.

— Надявам се, че сте спали добре — промърмори господин Симс.

— А вие?

— Не мога да свикна с пружините — духовито отвърна господин Симс. — Намерих обаче известна утеха. Половината нощ опитвах новите цигари и храната. Странни, завладяващи. Цял нов спектър от усещания се крие в тези древни пороци.

— Не разбираме за какво говорите — каза Сюзън.

— Продължавате да играете ролята — разсмя се Симс. — Няма смисъл. Нито пък в замисъла с тълпите. Скоро ще ви пипна сами. Страшно търпелив съм.

— Хей — намеси се господин Мелтън. Лицето му бе почервеняло. — Този тип да не ви досажда случайно?

— Всичко е наред.

— Само кажете и ще го изритам като мръсно псе.

Мелтън се обърна да вика на колегите си. Господин Симс продължи сред смеха:

— Та да си дойдем на думата. Изгубих цял месец да ви следя из градове и градчета и едва вчера се уверих, че това наистина сте вие. Ако дойдете с мен тихичко, може и да успея да ви отърва от наказанието — стига да се съгласите да продължите работата си върху свръхводородната бомба.

— Този пък говори за наука на закуска — отбеляза слушащият с половин ухо Мелтън.

— Помислете хубаво — продължи невъзмутимо Симс. — Не можете да избягате. Ако ме убиете, ще дойдат други.

— Не разбираме за какво говорите.

— Стига! — раздразнено възкликна Симс. — Размърдайте си мозъците! Знаете, че не можем да ви позволим да се измъкнете. На други хора от две хиляди сто петдесет и пета може да им хрумне същото и да последват примера ви. Трябват ни хора.

— За войните ви — най-сетне не издържа Уилям.

— Бил!

— Няма нищо, Сюзън. Да говорим на неговия език. Не можем да избягаме.

— Отлично — каза Симс. — Честно казано, и двамата бяхте невероятни романтици с този опит да избягате от отговорностите си.

— Да избягаме от ужаса.

— Глупости. Просто някаква война.

— За какво става дума? — обади се господин Мелтън.

На Сюзън й се искаше да му разкаже, но трябваше да се задоволи само с най-общи приказки. Психологическата спирачка си знаеше работата. Най-общи приказки като тези, които си разменяха Симс и Уилям.

— Просто война — повтори Уилям. — Половината свят измря от прокажените бомби!

— Въпреки това — посочи Симс — жителите на Бъдещето ще негодуват срещу вас. Криете се на някакъв тропически остров, така да се каже, докато те пропадат в пропастта право към ада. Смъртта обича смърт, а не живот. Умиращите хора се радват при мисълта, че и други умират с тях. Утешително е да разбереш, че не си сам в казана или в гроба. Аз съм пазител на колективното им негодувание срещу вас.

— Вижте го — пазителят на негодуванието! — обърна се господин Мелтън към хората си.

— Колкото по-дълго ме карате да чакам, толкова по-зле ще бъде за вас. Трябвате ни за онзи бомбен проект, господин Травис. Върнете ли се сега, няма да има никакви мъчения. Забавите ли се, ще ви принудим да работите, а след като бомбата стане готова, ще изпитаме някои нови сложни устройства върху вас.

— Имам едно предложение — каза Уилям. — Ще се върна с вас, ако жена ми остане тук жива, в безопасност и далеч от войната.

Господин Симънс обмисли думите му.

— Добре. Ще се срещнем на площада след десет минути. Ще ме качите в колата си. Ще идем на някое пусто място извън града. Ще уредя Машината да ни вземе оттам.

— Бил! — Сюзън стисна силно ръката му.

— Недей да спориш. Решено е. — Той я погледна, после се обърна към Симънс. — И още нещо. През нощта можехте да влезете в стаята ни и да ни отвлечете. Защо не го направихте?

— Да кажем, че съм се забавлявал — отвърна лениво Симс, смучеше нова пура. — Никак не ми се иска да се разделя с тази чудесна атмосфера, с това слънце, с тази ваканция. Със съжаление ще изоставя виното и цигарите. И то с какво съжаление само! Добре, след десет минути на площада. Жена ви ще бъде защитена и може да остане колкото си иска. Сбогувайте се.

Господин Симс стана и си тръгна.

— Чао, плямпало! — викна господин Мелтън след отдалечаващия се Симс. После се обърна и погледна Сюзън. — Хей. Защо плачеш? Закуската не е време за сълзи. Това пък какво е!

 

В девет и четвърт Сюзън стоеше на балкона на стаята и гледаше надолу към площада. Господин Симс седеше на една бронзова пейка, кръстосал крак върху крак. Отхапа върха на поредната си пура и я запали прочувствено.

Сюзън чу звука на двигател. От гаража в дъното на улицата се появи Уилям и се заспуска надолу по склона.

Колата набираше скорост. Трийсет мили в час, четиридесет, петдесет. Кокошките се разбягваха пред гумите й.

Господин Симс свали бялата си панама, избърса потта от розовото си чело, сложи си отново шапката и едва тогава видя колата. Летеше с шейсет мили в час право към площада.

— Уилям! — изкрещя Сюзън.

Колата се удари с трясък в ниския бордюр на площада, подскочи и полетя върху плочките към зелената пейка. Господин Симс изпусна пурата си, изкрещя, размаха ръце… и колата го блъсна. Тялото му полетя високо във въздуха, после започна да пада надолу към улицата.

Колата спря в другия край на площада с разбито предно колело. Хората започнаха да се стичат от всички страни.

Сюзън влезе в стаята и затвори вратата на балкона.

 

Точно по пладне слязоха по стълбите на кметството заедно, хванати под ръка, с пребледнели лица.

— Adiós, señor — каза кметът зад тях. — Señora.

Спряха на площада. Тълпата продължаваше да зяпа и да сочи кръвта.

— Ще те викат ли пак? — попита Сюзън.

— Не, повторихме хиляда пъти всички подробности. Беше злополука. Изгубих контрол над колата. Поплаках им. Бог ми е свидетел, трябваше да се разтоваря някак. А и наистина ми се плачеше. Хич не ми се искаше да го убивам. Никога през живота си не съм искал подобно нещо.

— Няма ли да те съдят?

— Споменаха нещо такова, но се размина. Бях по-бърз с приказките. Вярват ми. Било е злополука. Всичко приключи.

— Сега къде ще идем? В Мексико Сити? Или в Уруапан?

— Колата е в сервиза. Ще я оправят до четири следобед. После се махаме оттук.

— Няма ли да ни преследват? Мислиш ли, че Симс е работил сам?

— Не зная. Мисля, че все пак ще имаме известна преднина. Докато приближаваха хотела, от него излязоха кинаджиите — господин Мелтън забърза към тях, мръщеше се.

— Хей, чух за станалото. Лоша работа. Всичко наред ли е вече? Искате ли да се разсеете? Ще снимаме нагоре по улицата. Ако искате да гледате, добре сте дошли. Хайде, за ваше добро е.

Отидоха.

Стояха на паважа, докато монтираха камерата. Сюзън гледаше пътя, който водеше надолу и надалеч към магистралата за Акапулко и морето, минаваща край пирамиди, руини и малки кирпичени градчета с жълти стени, сини стени, виолетови стени и пламтящи цветя. Ще поемем по пътищата, помисли си тя. Ще пътуваме сред тълпи, по пазари, в хотели, ще подкупваме полицаи да ни държат под око, ще заключваме два пъти и винаги ще бъдем сред хора, никога вече няма да оставаме сами, винаги ще се боим да не би поредният изпречил ни се да е някой друг Симс. Никога няма да разберем дали сме успели да измамим Търсачите и да им се изплъзнем. И винаги някъде напред в Бъдещето ще чакат да ни върнат, ще чакат да ни изгорят с бомбите си и да ни разкапят с болестите си, полицаите им ще ни заповядват да лягаме на земята, да се въртим, да скачаме по команда! И тъй ще продължаваме да тичаме през леса и никога вече няма да можем да спрем или да спим спокойно до края на живота си.

Събра се тълпа да гледа как се снима филм. Сюзън пък гледаше тълпата и улиците.

— Нещо подозрително ли забеляза?

— Не. Колко е часът?

— Три. Колата би трябвало да е почти готова.

Пробните снимки завършиха в четири без петнайсет. Всички тръгнаха обратно към хотела, разговаряха. Уилям се отби в гаража.

— Колата ще е готова в шест — каза, когато се върна. Изглеждаше разтревожен.

— Но не по-късно, нали?

— Ще е готова, не се безпокой.

Във фоайето се огледаха за други самотни пътници, за хора като господин Симс, хора с нови прически и прекалено много цигарен дим и миризма на одеколон около тях. Помещението обаче бе празно.

— Е, изкарахме дълъг и тежък ден — каза господин Мелтън, докато се канеше да се качи нагоре по стълбите. — Някой да иска да го завърши подобаващо? Какво ще кажете, приятели? Мартини? Бира?

— Става.

Цялата тълпа се натика в стаята на господин Мелтън и купонът започна.

— Следи времето — каза Уилям.

Времето, помисли си Сюзън. Де да имаха време. Как само й се искаше да седи през целия ярък октомврийски ден на площада без никакви грижи и вълнения, да усеща слънцето по лицето и ръцете си, да седи със затворени очи, да се усмихва на топлината и да не помръдва. Просто да спи под мексиканското слънце, да спи топло, спокойно, лениво и щастливо, ден след ден…

Господин Мелтън отвори шампанското.

— За една прекрасна дама, достойна за всеки филм — обърна се той към Сюзън и вдигна чашата си. — Може и да ви снимам пробно.

Тя се разсмя.

— Сериозно говоря — каза Мелтън. — Много сте красива. Мога да ви направя филмова звезда.

— И да ме вземете в Холивуд ли? — възкликна Сюзън.

— Естествено. Ще се разкараме от гадното Мексико!

Сюзън хвърли поглед към Уилям. Той вдигна вежда и кимна. Промяна на обстановката, дрехите, мястото, може би дори и на името; пък и щяха да пътуват заедно с осем души — достатъчно добра защита срещу намеса от страна на Бъдещето.

— Звучи чудесно — каза Сюзън.

Шампанското леко я бе хванало. Следобедът се изнизваше; купонът кипеше около нея. Чувстваше се в безопасност, добре, изпълнена с живот и наистина щастлива за първи път от много години.

— За какъв филм ще е подходяща жена ми? — попита Уилям и отново напълни чашата си.

Мелтън погледна преценяващо Сюзън. Останалите спряха да се смеят и наостриха уши.

— Ами, бих искал да заснема някакъв съспенс — каза Мелтън. — Историята на съпруг и съпруга. Като вас двамата.

— Аха.

— Може би някаква военна история — каза режисьорът, докато изучаваше цвета на питието си на светлината на слънцето.

Сюзън и Уилям чакаха.

— История за двама съпрузи, живеещи в малка къща на малка уличка някъде в бъдещето, може би през две хиляди сто петдесет и пета — каза Мелтън. — Просто импровизирам, нали разбирате. И тези хора са изправени пред ужасна война, супер-плюс-водородни бомби, цензура, смърт, и — ето я тръпката — успяват да избягат в Миналото, следвани от човек, когото смятат за лош, но който всъщност само се опитва да им покаже какъв е дългът им.

Уилям изпусна чашата си на пода.

— И тази двойка — продължи господин Мелтън — намира подслон при група кинаджии, на които са започнали да се доверяват. Колкото повече, толкова по-безопасно, така си казват.

Сюзън усети как хлътва в креслото си. Всички гледаха режисьора. Той отпи глътка от шампанското си.

— Ах, превъзходно. Е, явно мъжът и жената не си дават сметка колко важни са за Бъдещето. Особено мъжът, който е главният мозък в създаването на нов вид бомба. И затова Търсачите, да ги наречем така, не пестят сили и средства, само и само да ги открият, да ги заловят и да ги върнат обратно, когато са съвсем сами, в хотелска стая, в която никой няма да види какво става. Стратегията. Търсачите работят сами или в групи по осем. Или едното, или другото ще свърши работа. Добър филм ще се получи, нали, Сюзън? Как мислиш, Бил?

Той пресуши чашата си.

Сюзън седеше, втренчила поглед право напред.

— Още едно питие? — предложи господин Мелтън.

Пистолетът на Уилям се озова в ръката му и той стреля три пъти, един от мъжете падна, а другите се втурнаха напред. Сюзън закрещя. Нечия ръка запуши устата й. Пистолетът се озова на пода, а Уилям се мъчеше да се отскубне от нападателите.

— Моля ви — каза господин Мелтън. Стоеше на мястото, където се бе намирал и преди. По пръстите му имаше кръв. — Да не влошаваме положението.

Някой задумка по вратата.

— Отворете!

— Управителят — сухо каза господин Мелтън и отсечено кимна на хората си. — Хайде, размърдайте се!

— Пуснете ме! Ще извикам полиция!

Сюзън и Уилям се спогледаха, после погледнаха към вратата.

— Управителят иска да влезе — каза господин Мелтън. — По-бързо!

Извадиха камерата. От нея светна синя светлина и моментално обхвана цялата стая. Разшири се и хората от групата изчезнаха един по един.

— Бързо!

В мига преди да изчезне, Сюзън погледна през прозореца и видя зелената земя, виолетовите, жълти, сини и алени стени, паважа, спускащ се надолу като река, мъж върху магаренце сред топлите хълмове, момче, пиещо оранжада. Успя да усети вкуса на сладката напитка в гърлото си. На площада в прохладната сянка на едно дърво стоеше мъж с китара и Сюзън усети пръстите си върху струните, а някъде далеч бе морето, синьото нежно море, чувстваше как се плиска, как я подхваща и отнася навътре.

И изчезна. Мъжът й също изчезна.

Вратата рязко се отвори. Вътре се втурна управителят, следван от хора от персонала.

Стаята бе празна.

— Но те току-що бяха тук! Видях ги как влизат, а сега — изчезнали! — викна управителят. — На прозорците има железни решетки. Не могат да се измъкнат през тях!

В късния следобед извикаха свещеник, отвориха отново стаята и я проветриха, а божият служител поръси със светена вода ъглите и прочете благословия.

— Какво да правя с това нещо? — попита чистачката.

Сочеше килера, където имаше 67 бутилки шампанско, коняк, какаов ликьор, абсент, вермут, текила, 106 картона турски цигари и 198 жълти кутии с истински хавански пури от по петдесет цента едната…

Калейдоскоп

Първото сътресение разсече кораба през едната страна, сякаш с гигантска отварачка за консерви. Хората бяха изхвърлени в космоса като десетки гърчещи се рибки. Пръснаха се в тъмно море. А корабът, вече станал на безброй парчета, продължи напред — метеоритен рояк, понесъл се да търси изгубено слънце.

— Баркли, Баркли, къде си?

Гласове като на деца, изгубили се в студена нощ.

— Уд, Уд!

— Капитане!

— Холис, Холис, тук е Стоун.

— Стоун, тук е Холис. Къде си?

— Не зная. Как мога да зная? Къде е горе? Падам. Мили Боже, падам.

Падаха. Падаха като камъчета в кладенци. Бяха пръснати като изстреляни с огромен замах камъни. И вече вместо хора бяха само гласове — всякакви гласове, безтелесни и възбудени, изпълнени в различна степен с ужас и примирение.

— Отдалечаваме се един от друг.

Истина беше. Премятащият се презглава Холис знаеше, че е истина. Знаеше го и някак смътно го приемаше. Разлитаха се в различни посоки и нищо не бе в състояние да ги събере отново. Бяха облечени в херметическите си скафандри с прозрачни стъклени шлемове върху бледите лица, но нямаше време да включат силовите генератори. С тях щяха да се превърнат в малки спасителни капсули в космоса, способни да спасят себе си, да спасят и други, да се съберат заедно, да се намерят и да образуват човешки остров с някакъв — какъвто и да било — план. А без силовите генератори на раменете си се превръщаха в лишени от разум метеори, всеки полетял към собствената си неизбежна участ.

Изминаха може би десетина минути, докато първият ужас отшумя, за да отстъпи на металното спокойствие. Космосът започна да тъче странните си гласове в огромен тъмен стан, да ги плете и преплита, оформяйки последната шарка.

— Стоун до Холис. Колко време ще можем да разговаряме?

— Зависи с каква скорост летим по траекториите си.

— Около час, предполагам.

— Там някъде — отвърна Холис, отчужден и спокоен.

— Какво стана? — попита минута по-късно.

— Ракетата избухна. Случва се ракетите да избухват.

— Накъде летиш?

— Май ще уцеля Луната.

— За мен е Земята. Обратно към старата Майка Земя. С десет хиляди мили в час. Ще изгоря като кибритена клечка.

Холис си го помисли съвсем отчуждено. Сякаш бе отделен от тялото си и го гледаше как пада надолу и надолу в пространството — толкова обективно, сякаш съзерцаваше първите снежинки на една отдавна отминала зима.

 

Останалите мълчаха и мислеха за участта, довела ги до това положение. Падаха, падаха и не можеха да направят нищо. Дори капитанът мълчеше — не знаеше никаква заповед или план, които да могат да поправят нещата.

— О, какво дълго падане! О, какво дълго падане, дълго, дълго, дълго падане — каза нечий глас. — Не искам да умирам, не искам да умирам, какво дълго падане.

— Кой е това?

— Не зная.

— Май Стимсън. Стимсън, ти ли си?

— Дълго, дълго падане, не ми харесва. Ох, Господи, никак не ми харесва.

— Стимсън, тук Холис. Стимсън, чуваш ли ме?

Пауза, през която падаха отделно един от друг.

— Стимсън?

— Да — отвърна най-сетне той.

— Стимсън, не се стягай; всички сме на същия хал.

— Не искам да съм тук. Искам да съм някъде другаде.

— Има шанс да ни намерят.

— Трябва да съм другаде, трябва да съм другаде — каза Стимсън. — Не вярвам. Не вярвам на нищо от това, което става.

— Това е кошмар — обади се някой.

— Млъквай! — сряза го Холис.

— Ела ме накарай — каза гласът. Беше Апългейт. Разсмя се с лекота, в която се долавяше същата обективност. — Ела и ме накарай да млъкна.

Едва сега Холис осъзна невъзможното си положение. Изпълни го страхотен гняв — точно в този момент най-много от всичко на света му се искаше да си го изкара на Апългейт. Беше го искал от години, а сега вече бе късно. Апългейт бе просто глас в приемника.

Падане, падане, падане…

А после, сякаш току-що открили ужаса, двама от мъжете запищяха. Като в кошмар Холис видя единия да прелита съвсем близо до него, пищеше и пищеше.

— Стига! — Мъжът бе почти на ръка разстояние и пищеше безумно. Нямаше да спре. Щеше да пищи милион мили, докато се намираше в обхвата на радиото, щеше да ги тормози и щеше да направи невъзможни разговорите помежду им.

Протегна се. Така щеше да е най-добре. Направи още един опит и го докосна. Сграбчи го за глезена и се придърпа покрай тялото му, докато не стигна главата. Мъжът пищеше и се вкопчваше като удавник. Писъците изпълваха цялата вселена.

Все тая, дали по един, или по друг начин, помисли си Холис. Луната, Земята или метеорите щяха да го убият така или иначе, а защо не още сега?

Разби стъклената маска с железния си юмрук. Писъкът спря. Отблъсна се от тялото и го остави да се премята и пада по своята собствена траектория.

Холис и останалите падаха и падаха в пространството, носеха се в дългото, безкрайно спускане и въртящата се тишина.

— Холис, чуваш ли ме още?

Не отговори, но усети как лицето му пламва.

— Пак е Апългейт.

— Казвай, Апългейт.

— Хайде да поговорим. И без това нямаме друго за правене.

— Достатъчно — прекъсна го капитанът. — Трябва да измислим как да се измъкнем от това положение.

— Капитане, защо не си затвориш устата?

— Какво!?

— Много добре ме чу, капитане. Не ми се перчи с ранга си. Сигурно си вече на десет хиляди мили от мен, така че няма какво да се будалкаме. А и както каза Стимсън, очаква ни дълго падане.

— Виж какво, Апългейт!…

— Млъквай. Вдигнал съм едноличен бунт. Нямам абсолютно нищо за губене, по дяволите. Корабът ти беше скапан кораб, ти беше скапан капитан и се надявам да се потрошиш, когато нацелиш Луната.

— Заповядвам ти да спреш!

— Давай, заповядай ми още веднъж. — Апългейт се усмихна през всичките десет хиляди мили.

Капитанът замълча.

— Та докъде бяхме стигнали, Холис? — продължи Апългейт. — А, да, сетих се. И теб не мога да те понасям. Но ти го знаеш. Отдавна го знаеш.

Холис безпомощно сви юмруци.

— Искам да ти кажа нещо — каза Апългейт. — Да те зарадвам. Аз бях онзи, който гласува против и те издъни пред Ракетната компания преди пет години.

Профуча метеор. Холис погледна надолу — лявата му ръка беше изчезнала. Бликна кръв. Изведнъж скафандърът остана без въздух. Остана му достатъчно в дробовете, за да успее да раздвижи дясната си ръка и да завърти едно копче на лявото си рамо, да стегне връзката и да запуши дупката. Всичко се случи толкова бързо, че нямаше време да се изненада. Вече нищо не можеше да го изненада. Въздухът в скафандъра се възстанови веднага щом течът бе запечатан. Затегна още по-силно копчето, направи турникет и буйно бликащата кръв спря.

Всичко това се случи в ужасно мълчание от негова страна. А останалите дърдореха. Онзи Леспър бе взел думата и разправяше за жена си на Марс, жена си на Венера, за жена си на Юпитер, за парите си, за това как страхотно си прекарвал времето, за пиянските си изцепки, хазарта, щастието. И тъй нататък, докато всички те падаха. Леспър си припомняше щастливото минало, докато летеше към смъртта си.

 

Толкова шантаво бе всичко. Пространство, хиляди мили празно пространство, а в центъра му вибрират всички тези гласове. Не виждаш никого и единствено радиовълните трептят и се мъчат да разтреперят и хората.

— Ядосан ли си, Холис?

— Не.

Наистина не беше. Отчуждението се бе върнало и той се бе превърнал в парче безчувствен бетон, завинаги падащо към нищото.

— Цял живот си искал да стигнеш до върха, Холис. Винаги си се питал какво се е случило. Сложих ти черна точка малко преди да изхвърлят мен самия.

— Не е важно — каза Холис. И наистина не беше важно. Всичко бе свършило. Когато свърши, животът става като ярък филм, профучаващ за миг през екрана, всичките му предразсъдъци и страсти са кондензирани и осветени в една точка и преди да успееш да извикаш, това беше щастлив ден, а онзи лош, ето едно лошо лице, а ето и едно добро, лентата изгаря на шлака и екранът потъмнява.

Сега, застанал на края на живота си, той съжаляваше само за едно — за самия живот. Искаше да продължи да живее. Дали всички умиращи се чувстваха по същия начин, сякаш изобщо не са живели? Дали животът е наистина толкова кратък и приключва преди още да си успял да си поемеш дъх? За всички ли е тъй невъзможно кратък, или само за него, тук, сега, когато му оставаха няколко часа да мисли и премисля?

— Е, добре си прекарах — продължаваше да ломоти Леспър. — Жена на Марс, Венера, Юпитер. Всяка от тях богата, всяка ме гледаше като писано яйце. Напивах се като смок, а веднъж проиграх двайсет хиляди долара.

Но сега си тук, помисли си Холис. Аз пък не съм имал нито едно от тези неща. Приживе ти завиждах, Леспър. Докато следващият ден ме очакваше, аз ти завиждах за жените и за славното ти време. Жените ме плашеха и затова отидох в космоса, винаги съм ги желаел и винаги съм ти завиждал, че ги притежаваш, завиждах за парите ти, за цялото ти щастие, което получаваше с шантавия си начин на живот. А сега, докато падаме, когато вече всичко е свършило, вече не ти завиждам — защото е свършило и за теб, и за мен, и точно сега сякаш никога не го е имало.

Проточи шия напред и извика в микрофона:

— Леспър, с всичко това е свършено.

Мълчание.

— Сякаш никога не е било, Леспър!

— Кой е това? — попита разтрепераният глас на Леспър.

— Холис.

Гаден беше. Усещаше гадостта, безмозъчната гадост на умирането. Апългейт го бе наранил; сега той искаше да нарани другиго. Апългейт и космосът, и двамата го бяха наранили.

— Сега си тук, Леспър. Всичко е свършено. И сякаш никога не е било, нали?

— Не.

— Когато всичко приключи, сякаш никога не е било. С какво сега животът ти е по-добър от моя? Как може да се прецени? По-добър ли е? А?

— Да, по-добър е!

— И защо!

— Защото имам какво да си спомням! — извика някъде далеч наскърбеният Леспър, притиснал с две ръце спомените към гърдите си.

И беше прав. Сякаш заляха Холис от глава до пети с ледена вода, когато разбра, че Леспър е прав. Имаше разлика между спомени и мечти. Той само бе мечтал за онова, което бе искал да стори, докато Леспър имаше спомени за неща, които бе постигнал и извършил. И осъзнаването на това започна да го разкъсва на части с бавна, безмилостна прецизност.

— Какво ти носи това? — викна той към Лестър. — Какво ти носи сега? Когато нещо свърши, от него вече няма полза. С нищо не си по-добър от мен.

— Отивам си спокоен — отвърна Леспър. — Поживях. И накрая няма да стана гадняр като теб.

— Гадняр?

Превъртя думата на езика си. Доколкото можеше да си спомни, никога не се бе държал като гадняр. Никога не бе посмявал да е гадняр. Сигурно го бе пазил специално за момент като този.

Гадняр. Превъртя я отново в дъното на съзнанието си. Усети как очите му се пълнят със сълзи и се стичат по лицето му. Явно някой бе чул задавения му глас.

— Не се коси, Холис.

Нелепо беше, разбира се. Само миг преди това съветваше другите, Стимсън; беше изпитвал храброст и смяташе, че е съвсем истинска, а сега осъзна, че е било просто шок и обективност, възможна единствено по време на шок. А сега се опитваше да събере цял един живот потиснати чувства в няколко минути.

— Знам какво ти е, Холис — каза заглъхващият глас на Леспър, сигурно на двайсет хиляди мили от него. — Не го приемам лично.

Но нима не сме равни? — запита се той. Аз и Леспър? Тук и сега? Свърши ли нещо, край, каква полза от него? Така или иначе умираш. Но сам знаеше, че просто се мъчи да разсъждава рационално и безсмислено — сякаш се мъчеше да направи разлика между жив човек и труп. В едното има искрица, аура, нещо загадъчно и непознато. А в другото — не.

Същото бе с Леспър и него. Леспър бе живял пълноценно и сега това го правеше различен. А той, Холис, си бе все едно мъртъв от години. Двамата отиваха към смъртта по различни пътища и най-вероятно, ако имаше различни видове смърт, техните щяха да се различават както денят се различава от нощта. Смъртта, подобно на живота, би трябвало да е безкрайно разнообразна. И ако някой вече е умрял като него, защо трябва да очаква нещо по-добро при истинското си умиране?

Миг по-късно откри, че дясното му стъпало е откъснато. Едва не се разсмя. Въздухът отново бе излетял от костюма му. Наведе се бързо. Имаше кръв, метеорът бе отнесъл плътта и костюма чак до глезена. Да, смъртта в космоса се очертаваше като весело нещо. Реже те парче по парче, подобно на някакъв невидим черен касапин. Той стегна вентила на коляното; главата му се въртеше от болка; мъчеше се да остане на себе си. Вентилът се стегна, кръвта спря, въздухът отново изпълни костюма, той отново се изправи и продължи да пада и пада, тъй като само това му бе останало.

— Холис?

Кимна сънено, уморен от чакането на смъртта.

— Пак е Апългейт — каза гласът.

— Да.

— Доста помислих. Слушах те. Това не е хубаво. Прави ни лоши. Не е добре да се умира така. Кара ни да си изливаме цялата жлъчка. Слушаш ли ме, Холис?

— Да.

— Излъгах. Преди малко. Излъгах. Не съм те дънил. Не зная защо го казах. Сигурно ми се искаше да те нараня. Просто приличаш на човек за нараняване. Винаги сме се дърлили. Май остарявам прекалено бързо и се разкайвам бързо. Ама чух какви гадни ги говориш и това ме засрами. Както и да е, искам да знаеш, че и аз съм идиот. Няма и грам истина в онова, което казах. И майната ти.

Усети как сърцето му отново заработи. Сякаш не бе било пет минути, а сега всичките му крайници отново започнаха да връщат цвета си и да се затоплят. С шока бе свършено и последователните пристъпи на гняв, ужас и самота също отминаваха. Чувстваше се като човек, излязъл от студен душ сутринта, готов да закуси и да започне новия ден.

— Благодаря, Апългейт.

— Няма за какво. И не провесвай нос, кучи сине.

— Хей — каза Стоун.

— Какво? — обади се Холис през пространството; сред всички тук именно Стоун му бе добър приятел.

— Попаднах в рояк метеори и няколко малки астероида.

— Метеори?

— Май е роякът Мирмидонци, който минава край Марс и се връща към Земята веднъж на всеки пет години. Насред него съм. Сякаш се намирам в огромен калейдоскоп. Всевъзможни цветове, форми и размери. Господи, прекрасно е, целият този метал.

Мълчание.

— Движа се заедно с тях — каза Стоун. — Отнасят ме със себе си. Проклет да съм.

Той се разсмя.

Холис се огледа, но не видя нищо. Имаше само огромни диаманти, сапфири, изумрудени мъгли и кадифен космос, а гласът на Бог се носеше сред кристалните огньове. Имаше нещо чудно и завладяващо в мисълта за Стоун, как пътува към Марс с рояка метеори и се връща към Земята на всеки пет години, как прекосява кръгозора на планетата през следващите милион столетия, отново и отново. Стоун и роякът Мирмидонци — вечни и безкрайни, разместващи се и изменящи се като шарените картинки в калейдоскопа от времето, когато си бил дете и си насочвал дългата тръба към слънцето.

— Сбогом, Холис. — Гласът на Стоун бе вече съвсем слаб. — Сбогом.

— Късмет — викна му Холис от трийсет хиляди мили.

— Стига си се правил на интересен — каза Стоун и изчезна.

Звездите се затвориха.

Вече всички гласове отслабваха, всеки по собствената си траектория, едни към Марс, други към дълбокия космос. А самият Холис… Погледна надолу. От всички само той се връщаше на Земята.

— Сбогом.

— Горе главата.

— Сбогом, Холис.

Това бе Апългейт.

Многото довиждания. Кратките сбогувания. И сега огромният свободен мозък се разпадаше. Отделните компоненти, които бяха работили така добре и ефективно в черепната кутия на летящия в пространството кораб, умираха един по един; смисълът на съвместния им живот се разпадаше. И както тялото умира, когато мозъкът престава да съществува, така умираше и духът на кораба, дългото време, прекарано заедно, и онова, което са означавали един за друг. Сега Апългейт бе просто откъснат от тялото пръст, който вече не е обект на презрение и мръсни номера. Мозъкът бе експлодирал и безчувствените му безполезни останки се бяха пръснали надалеч. Гласовете заглъхнаха и целият космос потъна в мълчание. Холис остана самичък, продължаваше да пада.

Всички бяха сами. Гласовете им бяха умрели като ехо на думи на Бог, изречени и трептящи в звездните дълбини. Ето капитанът отлиташе към Луната; там пък Стоун се носеше сред рояка метеори; Стимсън; Апългейт, отправил се към Плутон; Смит, Търнър, Ъндъруд и всички останали — частиците от калейдоскоп, който толкова дълго бе оформял мислени форми, сега се разлитаха.

А аз? — помисли си Холис. Какво мога да направя? Има ли нещо, което да направя сега, за да компенсирам ужасния си, празен живот? Ако можех да направя поне едно добро, което да изкупи гадостта, която съм насъбрал през всички тези години, без дори да подозирам за нея! Но тук няма никого освен мен, а как можеш да правиш добро самичък? Не можеш. Утре вечер ще стигна земната атмосфера.

Ще изгоря, помисли си той, и пепелта ми ще се разпилее над всички континенти. Тя ще е от полза. Може и да не е много, но пепелта си е пепел и ще се върне при земята.

Падаше бързо като куршум, като камък, като желязна тежест, безпристрастен, вече напълно безпристрастен, без да изпитва мъка, радост или каквото и да било, желаещ единствено да може да стори нещо добро — сега, когато всичко е свършило. Нещо добро, за което да знае единствено той.

Когато се ударя в атмосферата, ще изгоря като метеор.

— Дали някой ще ме види? — каза на глас.

 

Малкото момченце на селския път погледна нагоре.

— Мамо, виж! — изкрещя то. — Падаща звезда!

Ослепително бялата звезда падаше в потъналото в здрач небе на Илинойс.

— Пожелай си нещо — каза майка му. — Намисли си желание.

Космонавтът

Електрическите светулки се рееха над тъмната коса на мама и осветяваха пътя й. Стоеше на прага на спалнята си и гледаше към мен, докато отивах към потъналия в тишина хол.

— Този път ще ми помогнеш да го задържим тук, нали? — попита тя.

— Ще опитам — отвърнах.

— Моля те. — Светулките хвърляха стрелкащи се точици светлина по бялото й лице. — Този път не бива отново да заминава.

— Добре — казах след кратко мълчание. — Но от това няма да излезе нищо. Безполезно е.

Тя се отдръпна и светулките затрептяха след нея на електрическите си вериги като някакво блуждаещо съзвездие, показваха й пътя в тъмното.

— Въпреки това трябва да опитаме — дочух съвсем тихия й глас. Други светулки ме последваха до моята стая. Когато тежестта на тялото ми прекъсна веригата в леглото, те примигнаха и изгаснаха. Бе полунощ, с мама чакахме в леглата си в разделените от мрака стаи. Леглото започна да ме люлее и да припява. Докоснах едно копче; люлеенето и песента спряха. Не исках да спя. Изобщо не исках да спя.

Тази нощ не се различаваше с нищо от хиляди други като нея. Будехме се по никое време и усещахме как прохладният въздух става горещ, усещахме огъня във вятъра или виждахме стените да пламват за миг в ярък цвят и тогава разбирахме, че неговата ракета е над дома ни — неговата ракета, а дъбовете се огъваха от разтърсването. И аз лежах задъхан, с широко отворени очи, а мама лежеше в своята стая. Гласът й долиташе до мен по вътрешното радио:

— Усети ли го?

А аз отговарях:

— Да, той беше.

Корабът на баща ми прелиташе над градчето ни — малко градче, в което никога не кацат космически ракети, — а ние оставахме да лежим будни през следващите два часа и да мислим. „Сега татко каца в Спрингфийлд, сега е на пистата, сега подписва документите, сега е в хеликоптера, сега е над реката, над хълмовете, сега спуска хеликоптера тук, на малкото летище на Грийн Вилидж…“ И половината нощ вече е минала, а ние с мама в отделните си студени легла се ослушваме, ослушваме и ослушваме. „Сега върви по Бел Стрийт. Винаги върви… никога не взима такси… сега пресича парка, сега завива на ъгъла на Оукхърст, а сега…“

Вдигнах глава от възглавницата. На улицата, приближават все повече и повече, се чуват стъпки — уверени, бързи, енергични. Сега завиват към нашата къща, изкачват стъпалата на верандата. И двамата се усмихваме в прохладната тъмнина, мама и аз, когато чуваме как външната врата разпознава, отваря се, изрича тихо приветствие и се затваря…

След три часа тихо завъртях със затаен дъх месинговата дръжка на тяхната стая, пазех равновесие в мрак, обширен като пространството между планетите. Ръката ми се протегна да докосне малкото черно куфарче край леглото на родителите ми. Взех го и тихо изтичах до стаята си, мислех си: няма да ми каже, той не иска аз да зная.

И от отвореното куфарче се изля униформата му, черна като черна мъглявина, с блещукащи тук-там далечни звезди. Мачках тъмната материя с топлите си длани; усетих миризмата на Марс с дъх на желязо, а също и на Венера — аромат на зелен бръшлян, на Меркурий — миризма на сяра и огън; надушвах млечната Луна и твърдостта на звездите. Пъхнах униформата в центрофугата, която бях измайсторил тази година в училищната работилница, и включих машината. Скоро в ретортата се утаи фина прах. Поставих я под микроскопа. И докато родителите ми спяха, без да подозират нищо, докато цялата ни къща спеше, докато всички автоматични фурни и слуги и роботи-чистачи тънеха в електрическа дрямка, аз се взирах в диамантените частици метеоритна прах, кометни опашки и кал от далечния Юпитер, искрящи като самостоятелни светове и притеглящи ме по тръбата със страхотно ускорение на милиарди мили в космоса.

На разсъмване, изтощен от пътешествието си и уплашен да не бъда разкрит, върнах куфарчето с униформата в спалнята им.

После заспах, но скоро се събудих от клаксона на колата за химическо чистене, която бе спряла долу в двора. Бяха дошли за униформата. Добре, че не изчаках, помислих си. Униформата щеше да бъде върната след час, изчистена от цялата си съдба и пътешествие.

Заспах отново с малката стъкленица магическа прах в джоба на пижамата, точно над сърцето ми.

 

Когато слязох долу, татко седеше на масата и ядеше препечена филийка.

— Как спа, Дъг? — попита той, сякаш през цялото време си е бил тук и не е отсъствал цели три месеца.

— Нормално — отвърнах.

— Ще хапнеш ли?

Натисна едно копче и масата ми приготви четири златистокафяви филийки.

Помня татко си в онзи следобед — копаеше и копаеше в градината, сякаш бе животно по следите на нещо. Дългите му ръце се движеха чевръсто, засаждаха, отъпкваха, поправяха, подрязваха и кастреха, тъмното му лице бе все обърнато към пръстта, очите му неотлъчно следяха какво прави, без да се обърнат нито веднъж нагоре към небето, към мен и дори към мама, освен ако не клекнем до него и не усетим влажната почва с коленете си, ако не опрем длани в черната земя и не погледнем към безумно ярката синева. Тогава се озърташе настрани към мама и мен, смигваше ни нежно и продължаваше отново, наведен, с лице надолу, обърнал гръб на небето.

Вечерта седяхме в механичната люлка на верандата и тя ни люлееше, духаше към нас и ни пееше. Бе лято, имаше лунна светлина, пиехме лимонада, държахме студените чаши в ръце, а татко четеше стереовестника, пъхнат в специалната шапка, която обръщаше микроскопичната страница пред увеличителното стъкло, ако мигнеш три пъти. Пушеше цигари и ми разказваше какво е било в неговото детство, когато бил момче, през 1997 г. Малко по-късно попита, както питаше винаги:

— Защо не излизаш и не играеш, Дъг?

Не отговорих. Обади се мама:

— Прави го вечер, когато те няма.

Татко ме погледна отново, след което за първи път през този ден обърна очи към небето. Мама винаги го наблюдаваше, когато хвърляше поглед нагоре. През първия ден и вечерта след връщането си рядко гледаше към небето. Помислих си как работи настървено в градината, почти забил лице в земята. На втория ден обаче поглеждаше нагоре малко повече. Мама не се боеше много от дневното небе, но страшно й се искаше да угаси звездите нощем и понякога почти я виждах как посяга мислено към някакъв ключ, но така и не успява да го намери. А на третия ден се случваше татко да остане на верандата дълго след като бяхме готови за лягане и чувах как мама го вика, почти както понякога викаше мен от улицата. И татко с въздишка включваше електрическото око на вратата. На следващия ден на закуска се случваше да погледна надолу и да видя малкото черно куфарче в краката му, докато мажеше масло върху филията си; мама тогава спеше до късно.

— Е, до скоро, Дъг — казваше той и се ръкувахме.

— След около три месеца?

— Аха.

И тръгваше пеш по улицата, без да вземе хеликоптер, такси или автобус — просто вървеше с невидимата си черна униформа, прибрана в малкото куфарче в ръката му; не искаше никой да смята, че се надува, защото е космонавт.

Около час по-късно се появяваше мама, колкото да изяде мъничко корав препечен хляб.

Но сега бе вечер, първата вечер, хубавата вечер, в която той не гледаше много-много към звездите.

— Да идем на телевизионния карнавал — казах аз.

— Идеално — съгласи се татко.

Мама ми се усмихна.

Забързахме с хеликоптер към града и поведохме татко през хиляди зрелища, само и само да задържим лицето и главата му долу при нас и да не му позволяваме да гледа никъде другаде. И докато се смеехме на смешните неща и гледахме сериозно на сериозните, аз си помислих — татко ми лети до Сатурн, Нептун и Плутон, но никога не ми носи подаръци. Бащите на другите момчета им носят от космоса парченца руда от Калисто, отломки от черен метеор или син пясък. А аз трябва да трупам колекцията си, като търгувам от останалите марсианските камъни и пясъците от Меркурий, които изпълваха стаята ми, но за които татко не казваше нито дума.

От време на време носеше по нещо на мама. Веднъж посади марсиански слънчогледи в двора, но месец след като замина и слънчогледите пораснаха, един ден мама изтича навън и ги изкорени.

Стояхме пред някаква холограма и аз, без да мисля, зададох на татко въпроса, който му задавах винаги.

— Какво е да си в космоса?

Мама ме стрелна с уплашен поглед. Късно.

Татко постоя половин минута, опитваше се да намери подходящ отговор, после сви рамене.

— Най-хубавото от най-хубавите неща в живота — каза, но се усети. — О, всъщност не е нищо особено. Рутина. Не би ти харесала.

Погледна ме с опасение.

— Но ти винаги се връщаш там.

— Навик.

— Къде ще ходиш следващия път?

— Още не съм решил. Ще си помисля.

Винаги го обмисляше. По онова време пилотите на ракети не бяха много и можеше да си избира каквото му се хареса. На третата вечер след завръщането можеше да се види как гледа нагоре и си подбира сред звездите.

— Хайде — каза мама. — Да се прибираме.

Бе още рано за прибиране. Поисках татко да си облече униформата. Не биваше да го моля — това винаги правеше мама нещастна, — но не можах да се сдържа. Продължавах да настоявам, макар че той винаги отказваше. Никога не го бях виждал с нея.

— Ох, добре — предаде се накрая той.

Чакахме в дневната, докато се качваше нагоре в пневматичната тръба. Мама ме изгледа мрачно, сякаш не можеше да повярва, че собственият й син й причинява това. Извърнах поглед.

— Съжалявам — измънках.

— Никак не ми помагаш — каза тя. — Ама никак.

Миг по-късно от пневматичната тръба се чу шепот.

— Ето ме и мен — тихо каза татко.

Погледнахме го.

Униформата му бе блестящо черна със сребърни копчета и сребърни ръбове до петите на черните обувки. Сякаш някой бе изрязал ръцете, краката и тялото от черна мъглявина, през която слабо мъждукат мънички звезди. Прилягаше му плътно като ръкавица по дълга тънка ръка и миришеше на прохладен въздух, метал и космос. На огън и време.

Татко стоеше, неловко усмихнат, в центъра на стаята.

— Обърни се — каза мама.

Гледаше към него, но погледът й бе зареян някъде много надалеч.

Когато го нямаше, тя изобщо не говореше за него. Не говореше за нищо освен за времето, за състоянието на врата ми — не би било зле да мине кесия по него — или за това, че не може да спи през нощта. Веднъж се оплака, че светлината й била прекалено силна.

— Но тази седмица няма луна — казах аз.

— От звездите е — отвърна тя.

Отидох до магазина и й купих по-тъмни, по-зелени щори. Докато лежах в леглото си, чувах как ги спуска плътно до края на прозорците. Издаваха дълъг шумолящ звук.

Веднъж се опитах да окося градината.

— Не. — Мама стоеше на прага. — Прибери косачката.

И тревата си растеше по три месеца без подстригване. Татко се заемаше с нея, когато се прибираше у дома.

Не ми позволяваше да правя и каквото и да било друго, като например да поправям електрическата машина за закуска или механичния четец на книги. Запазваше всичко, сякаш за Коледа. А после виждах как татко чука и бърника, винаги усмихнат, а мама също се усмихваше щастливо над него.

Никога, никога не говореше за него, когато го нямаше. Колкото до татко, той никога не предприемаше нищо, за да се свърже с нас през милионите мили, които ни деляха.

— Ако ви се обадя, ще ми се прииска да съм с вас — каза веднъж. — И това ще ме направи нещастен.

Друг път се обърна към мен.

— Майка ти понякога се държи с мен, сякаш ме няма… сякаш съм невидим.

Бях я виждал да го прави. Гледаше просто през него, през рамото му, брадичката или ръцете му, но никога не го поглеждаше в очите. Ако го правеше, нейните очи сякаш се покриваха с перде, подобно на заспиващо животно. Казваше „да“ в подходящите моменти и се усмихваше, но винаги половин секунда по-късно от очакваното.

— За нея ме няма — каза татко.

В други дни пък тя бе тук и той бе тук за нея, двамата се държаха за ръце и обикаляха квартала или се возеха с колата, косите на мама се развяваха като на момиче зад нея, после тя изключваше всички машинарии в кухнята и печеше невероятни сладкиши, пай и курабийки, вглеждаше се дълбоко в лицето му и усмивката й бе съвсем истинска. Но в края на тези дни, когато той съществуваше за нея, тя винаги плачеше. И татко стоеше безпомощен, оглеждаше се объркано из стаята, сякаш се мъчеше да намери отговор, но така и не успяваше.

Татко се обърна бавно в униформата си.

— Пак се обърни — каза мама.

 

На следващата сутрин татко се втурна в къщата с цял куп билети в ръце. Розови билети за ракетата за Калифорния, сини за Мексико.

— Хайде! — каза той. — Ще си купим дрехи за еднократна употреба и ще ги изгорим, когато се изцапат. Ето, ще вземем обедната ракета до Ел Ей, в два часа ни е хеликоптерът до Санта Барбара, а в девет вземаме самолета до Енсенада и нощуваме там!

Така отидохме в Калифорния и пътувахме ден и половина нагоре-надолу по Тихоокеанското крайбрежие, а накрая спряхме в пясъците на Малибу и си направихме кренвирши за вечеря. Татко винаги слушаше, пееше или зяпаше всички неща наоколо, хващаше се за тях, сякаш светът бе някаква бързо въртяща се центрофуга, която всеки момент може да го откъсне далеч от нас.

Последния следобед в Малибу мама се прибра в хотелската стая. Татко дълго лежа на пясъка до мен под горещото слънце. Въздъхна блажено.

— Ах, ето това е… — Очите му се притвориха; лежеше по гръб и пиеше слънцето. — Как само ти липсва това…

Разбира се, имаше предвид „на ракетата“. Само че никога не казваше „ракетата“, не споменаваше ракетата и нищо от нещата, които ги нямаше на ракетата. Не можеш да имаш солен вятър на ракетата, нито пък синьо небе, жълто слънце или готвеното на мама. Не можеш да разговаряш с четиринайсетгодишния си син на ракетата.

— Да го чуя — каза най-сетне той.

И аз разбрах, че ще говорим както разговаряхме винаги, по три часа без прекъсване. Цял следобед щяхме да мърморим под ленивото слънце за училището ми, за това колко високо мога да скоча и колко бързо плувам.

Татко кимаше всеки път, когато кажех нещо, усмихваше се и ме потупваше одобрително. Разговаряхме. Не ставаше дума за ракети и космос, а за Мексико, където веднъж бяхме пътешествали с древна кола, за пеперудите, които ловяхме в зелените джунгли по обед, за това как стотици пеперуди бяха попаднали в радиатора и умираха, как пляскаха със сини и алени криле, как се гърчеха — прекрасна и тъжна гледка. Разговаряхме за такива неща вместо за онова, за което всъщност исках. И той ме слушаше. Това бе нещото, което наистина правеше, сякаш се опитваше да се изпълни с целия звук, който достигаше до него. Слушаше вятъра, океана и моя глас, винаги с будно внимание, с концентрация, която едва ли не премахваше физическите тела и задържаше единствено звуците. Затваряше очи, за да слуша. Виждах го как слуша косачката, докато косеше градината на ръка, вместо да използва дистанционното управление, виждах го как помирисва прясно окосената трева, изхвърляна на зелен фонтан зад машината.

— Дъг — каза той към пет следобед, след като взехме кърпите си и тръгнахме да се прибираме по брега. — Искам да ми обещаеш нещо.

— Какво?

— Никога не ставай космонавт.

Спрях.

— Говоря сериозно — каза той. — Защото когато си там, искаш да си тук, а когато си тук, искаш да си там. По-добре да не започваш. Не позволявай да те завладее.

— Но…

— Не знаеш какво е. Всеки път, когато съм там, си мисля — ако успея да се върна на Земята, ще остана там. И никога вече няма да летя. А ето че заминавам. И сигурно винаги ще заминавам.

— От много време ми се иска да стана космонавт — казах аз.

Той не ме чу.

— Опитвам се да остана. Миналата събота, когато се върнах, започнах страшно силно да се опитвам да остана.

Спомних си как се потеше в градината, цялото пътуване, вършенето на това-онова, слушането. И знаех, че прави това, за да убеди себе си, че морето, градчетата, земята и семейството му са единствените истински и добри неща. И в същото време знаех къде ще бъде довечера — на верандата, загледан в брилянтите на Орион.

— Обещай, че няма да станеш като мен — каза той.

Поколебах се.

— Добре — казах най-сетне.

Той стисна ръката ми.

— Добро момче.

 

Вечерята бе превъзходна. Мама бе шетала в кухнята с шепи канела и тесто, сред дрънкане на тенджери и тигани, и сега на масата димеше огромна пуйка с гарнитура, сос каберне, грах и тиквеник.

— Насред август? — изуми се татко.

— Няма да си бъдеш тук за Деня на благодарността.

— Аха.

Подуши. Повдигна всеки капак на всеки съд и остави ароматът да обвие изгорялото му от слънцето лице. Всеки път ахкаше. Оглеждаше стаята и ръцете си. Зяпаше картините на стената, столовете, масата, мен и мама. Прочисти гърлото си. Усетих го, че е взел решение.

— Лили?

— Да? — Мама го погледна през масата, която бе заложила като хитроумен сребърен капан, като вълшебна яма с ястия, в която съпругът й най-сетне щеше да падне като праисторическо животно в асфалтов вир, да остане завинаги тук и да гледа през затворнически решетки от птичи кости. Очите й проблеснаха.

— Лили — каза татко.

Давай, трескаво си помислих. Кажи го бързо. Кажи, че този път ще останеш, ще останеш завинаги и никога няма да тръгнеш пак. Кажи го!

В същия миг грохотът на прелитащ хеликоптер изпълни стаята и прозорците зазвъняха с кристален звън. Татко погледна към тях.

Сините вечерни звезди светеха в небето. На изток изгряваше червеният Марс.

Татко се взира в него цяла минута. После протегна ръка към мен, без да се обръща.

— Може ли малко грах?

— Извинете — каза мама. — Ще ида да нарежа хляб.

И изтича в кухнята.

— Има хляб на масата — обадих се.

Татко започна да се храни, без да ме поглежда.

 

През нощта не успях да заспя. Слязох долу в един след полунощ. Лунната светлина бе като лед върху покривите и росата блестеше като снежно поле върху тревата. Стоях на прага по пижама, усещах топлия нощен вятър и изведнъж осъзнах, че татко седи в механичната люлка на верандата и леко се люлее. Виждах отметнатия назад профил. Гледаше как звездите се въртят горе в небето. Очите му бяха като сиви кристали, с Луна във всеки.

Приближих и седнах до него.

Известно време се люлеехме мълчаливо.

— Много ли са начините да се умре в космоса? — попитах най-сетне.

— Милиони.

— Кажи някой.

— Да те удари метеор. Въздухът да излезе от ракетата. Да те отнесе някоя комета. Сблъсък. Задушаване. Експлозия. Центробежна сила. Прекалено голямо ускорение. Прекалено малко ускорение. Горещина, студ, Слънцето Луната, звездите, планетите, астероидите, планетоидите, радиацията…

— И погребват ли те?

— Изобщо не те намират.

— Къде отиваш?

— Далеч, на милиарди мили. Летящи гробове, така им казват. Превръщаш се в метеор или планетоид и оставаш да летиш завинаги в космоса.

Замълчах.

— Едно нещо е бързо в космоса — каза след малко татко. — Смъртта. Винаги е така. Няма мотаене. Най-често дори не успяваш да го разбереш. Просто си мъртъв, и толкова.

Отидохме да си легнем.

 

Настъпи утрото.

Татко стоеше на прага и слушаше как жълтото канарче пее в златната си клетка.

— Е, реших — каза той. — Следващия път, когато се върна, оставам тук.

— Татко!

— Кажи го на майка ти, когато стане — каза той.

— Сериозно ли говориш!

Той кимна.

— Ще се видим след около три месеца.

И тръгна по улицата, понесъл униформата си скрита в куфарчето, подсвиркваше си, гледаше високите зелени дървета, откъсваше цветчета от крайпътните храсти, хвърляше ги пред себе си и се отдалечаваше в ярките оттенъци на ранната утрин…

 

Няколко часа след като татко замина, поговорих с мама. Искаше ми се да й задам някои въпроси.

— Татко каза, че понякога се държиш, сякаш не го чуваш и не го виждаш — казах аз.

И тихо тя ми обясни всичко.

— Когато преди десет години излетя в космоса, аз си казах — мъртъв е. Или все едно мъртъв. Затова мисли за него като за мъртвец. И когато се връща три-четири пъти в годината, това изобщо не е той, а просто един приятен спомен или сън. И ако споменът или сънят престанат да се появяват, от това не боли толкова много. Затова през повечето време мисля за него като за мъртъв…

— Но в други моменти…

— В други моменти не мога да се сдържа. Приготвям сладкиши и се държа с него като с жив, а след това ме боли. Не, по-добре е да мисля, че е заминал преди десет години и че никога вече няма да го видя. Така не боли толкова.

— Нима не ти каза, че следващия път ще остане?

Тя бавно поклати глава.

— Не, той е мъртъв. Абсолютно сигурна съм.

— Ще се върне жив — казах аз.

— Преди десет години си мислех — ами ако умре на Венера? Тогава никога няма да можем да погледнем Венера. А ако умре на Марс? Появи ли се червената звезда в небето, ще ни се иска да се приберем и да заключим вратата. Или пък на Юпитер, Сатурн или Нептун? Няма да искаме да имаме нищо общо със звездите, когато тези планети са високо в небето.

— Сигурно си права — казах аз.

 

Съобщението пристигна на следващия ден.

Пратеникът ми го даде и го прочетох, докато стоях на верандата. Слънцето залязваше. Мама стоеше на прага зад мен и гледаше как сгъвам листа и го прибирам в джоба си.

— Мамо — казах аз.

— Не ми казвай нещо, което и без това вече знам — каза тя.

Не плака.

Е, не го уби нито Марс, нито Венера, нито пък Юпитер или Сатурн. Нямаше да мислим за него всеки път, когато някоя от планетите изгряваше на небето.

Беше различно.

Корабът му паднал към Слънцето.

А слънцето е голямо, огнено и безмилостно, винаги е в небето и не можеш да се спасиш от него.

Дълго след смъртта на татко мама спеше през деня и не излизаше навън. Закусвахме в полунощ, обядвахме в три сутринта и вечеряхме в студения здрач в шест сутринта. Гледахме денонощни програми и кина и си лягахме по изгрев слънце.

И още дълго единствените дни, когато излизахме на разходка, бяха дните, в които валеше и нямаше слънце.

Марионетки АД

Към десет вечерта вървяха бавно по улицата и разговаряха спокойно.

И двамата бяха на около тридесет и пет, напълно трезви.

— Но защо толкова рано? — попита Смит.

— Нарочно — отвърна Брейлинг.

— Това е първата ти вечер навън от години, а искаш да се прибереш в десет часа̀.

— Нерви, предполагам.

— Чудя се как изобщо успя да го направиш. Цели десет години се мъчих да те измъкна за едно кротко питие. А сега, в единствената вечер, настояваш да се прибереш толкова рано.

— Не бива да насилвам късмета — каза Брейлинг.

— Какво, да не би да си сипал приспивателно в кафето на жена ти?

— Не, не би било етично. Скоро ще разбереш.

Завиха на един ъгъл.

— Честно, Брейлинг, хич не ми се иска да го казвам, но наистина си страшно търпелив с нея. Може и да не го признаеш, но бракът ти е същински ужас, нали?

— Не бих казал.

— Както и да е, подочу се по един или друг начин, че те е накарала да се ожениш за нея. Помниш ли седемдесет и девета, когато се канеше да заминеш за Рио…

— Да, Рио. Така и не успях да го видя, въпреки всичките планове.

— И как тя разкъса дрехите си, разчорли косата си и заплашваше да извика полиция, ако не се ожениш за нея.

— Винаги е била нервна, Смит, разбери го.

— Беше повече от нечестно. Ти не я обичаше. Поне си й го казал в прав текст, нали?

— Доколкото си спомням, бях доста твърд по този въпрос.

— Но въпреки това се ожени за нея.

— Трябваше да мисля за бизнеса си, а също за майка си и баща си. Подобно нещо можеше да ги убие.

— И това продължава вече десет години.

— Да — каза Брейлинг. Сивите му очи гледаха спокойно. — Мисля обаче, че сега може да настъпят някои промени. Мисля, че онова, което чаках, е на път да се сбъдне. Виж.

И извади някакъв дълъг син билет.

— Я, та това е билет за ракетата до Рио в четвъртък!

— Да. Най-сетне ще замина.

— Чудесно. Наистина го заслужаваш! Но тя няма ли да възразява? Да ти създава неприятности?

Брейлинг се усмихна малко нервно.

— Няма да усети, че ме няма. Ще се върна след месец и никой нищо няма да разбере. С изключение на теб.

— Иска ми се да можех да дойда с теб — въздъхна Смит.

— Горкият Смит. И твоят брак никога не е вървял по мед и масло, нали?

— Не точно. Ожених се за жена, която прекалява. Искам да кажа, в края на краищата, ако си женен от десет години, едва ли ще очакваш от жена си всяка вечер да ти седи в скута по два часа, да ти се обажда по дванайсет пъти на ден в работата и да бърбори като момиченце. А и ми се струва, че през последния месец нещата взеха да се влошават. Понякога се чудя дали не е малко сбъркана?

— Ето това е Смит, все консервативен. Е, това е моята къща. И тъй, искаш ли да научиш тайната ми? Как успях да се измъкна тази вечер?

— Наистина ли ще ми кажеш?

— Виж там горе — каза Брейлинг.

Двамата се загледаха нагоре в тъмното.

Над тях в прозореца на втория етаж се появи някаква сянка. Мъж на около трийсет и пет, с леко посивяващи слепоочия, тъжни сиви очи и тънък мустак се взираше надолу към тях.

— Стига бе, та това си ти! — възкликна Смит.

— Ш-ш-ш, по-тихо!

Брейлинг махна с ръка. Мъжът на прозореца направи знак и изчезна.

— Явно съм се побъркал — каза Смит.

— Чакай малко.

Зачакаха.

Вратата се отвори и високият слаб господин с мустака и скръбните очи излезе да ги посрещне.

— Здравей, Брейлинг — каза той.

— Здрасти, Брейлинг — отвърна Брейлинг.

Бяха абсолютно еднакви.

Смит ги зяпна.

— Да не сте близнаци? Никога не си споменавал, че…

— Не, не — тихо каза Брейлинг. — Наведи се. Сложи ухо на гърдите на Брейлинг Две.

Смит се поколеба, после се наведе и долепи ухо.

Тик-тик-тик-тик-тик-тик-тик-тик.

— О, не! Не може да бъде!

— Може.

— Дай да чуя пак.

Тик-тик-тик-тик-тик-тик-тик-тик.

Смит отстъпи назад, олюля се и замига слисано. Протегна се и докосна топлите ръце и бузите на нещото.

— Откъде се сдоби с него?

— Не е ли чудесно изработен?

— Невероятно. Откъде?

— Дай на господина визитката си, Брейлинг Две.

Брейлинг Две направи фокуснически жест и в пръстите му се появи бяла визитна картичка.

МАРИОНЕТКИ АД

Направете двойник на себе си или на приятели; нови хуманоидни пластмасови модели 1990, гаранция за всякакво физическо износване. Цени от 7600 до 15000 долара за луксозен модел.

— Не — каза Смит.

— Да — каза Брейлинг.

— Естествено — каза Брейлинг Две.

— Откога продължава това?

— Имам го от месец. Държа го в един сандък с инструменти в мазето. Жена ми никога не слиза долу, а и само аз имам ключ за сандъка. Тази вечер казах, че ще изляза да си купя пура. Слязох в мазето, извадих Брейлинг Две от сандъка и го пратих горе да седи с жена ми, докато ние двамата бяхме навън.

— Чудесно! Та той дори мирише като теб — на ъгъла на Бонд Стрийт и Мелакринос!

— Може и да съм педант, но смятам, че това си е съвсем порядъчно. В края на краищата жена ми иска най-много от всичко мен. Тази марионетка е мен до последното косъмче. Бил съм си вкъщи цялата вечер. И ще съм вкъщи с нея през следващия месец. Междувременно друг господин ще бъде в Рио след десет години чакане. А когато се върна оттам, Брейлинг Две ще се върне в сандъка си.

Смит помисли минута-две.

— Ще изкара ли цял месец без поддръжка? — попита накрая.

— Може да издържи и половин година, ако се наложи. Освен това е изработен така, че да прави всичко — да яде, да спи, да се поти — всичко, съвсем като истински. Ще се погрижиш добре за жена ми, нали, Брейлинг Две?

— Жена ти е наистина приятна — каза Брейлинг Две. — Доста си падам по нея.

Смит започна леко да се разтреперва.

— Откога са в бизнеса тези Марионетки АД?

— От две години, тайно.

— Мога ли… искам да кажа, възможно ли е… — Смит настойчиво хвана приятеля си за лакътя. — Можеш ли да ми кажеш откъде мога и аз да се сдобия с такъв робот… марионетка? Ще ми дадеш адреса, нали?

— Заповядай.

Смит взе визитката и я заобръща в ръцете си.

— Благодаря. Не можеш да си представиш какво означава това. Поне малко почивка. Една вечер. Дори веднъж месечно. Жена ми ме обича толкова силно, че не може да издържи и един час без мен. Обичам я, знаеш, но нали знаеш старото стихотворение — „Любовта умира зад решетки, любовта отлита, щом понечиш да я задържиш“. Та и аз искам да си почина мъничко от хватката й.

— Е, поне имаш късмет, че жена ти те обича. Моят проблем е омразата. Доста по-тежко е.

— О, Нети ме обича безумно. Ще се погрижа да направя така, че да ме обича удобно.

— Късмет, Смит. Отбивай се, докато съм в Рио. На жена ми ще й се види странно, ако изведнъж спреш да се обаждаш. И се дръж с Брейлинг Две също като с мен.

— Ясно! Довиждане. И благодаря.

Смит тръгна усмихнат по улицата. Брейлинг и Брейлинг Две се обърнаха и влязоха в къщата.

В градския автобус Смит си подсвиркваше тихичко и въртеше бялата картичка в ръце.

Клиентите се задължават да пазят тайна, тъй като използването на двойници преди легализирането на Марионетки АД от Конгреса се смята за престъпление.

— Виж ти — отбеляза Смит.

На клиентите трябва да се направи отливка на тялото и да се направи точно копие на цвета на очите, устните, косата, кожата и т.н. Срокът за изработване на моделите е до два месеца.

Не е чак толкова дълго, помисли си Смит. След два месеца ребрата ми ще имат шанс да се оправят от смазващите прегръдки. След два месеца ръката ми ще се излекува от непрекъснатото стискане. След два месеца вечно насинената ми долна устна ще започне да си връща формата. Не че искам да изглеждам неблагодарен… Обърна визитката.

Марионетки АД е на две години и може да се похвали с чудесен списък на доволни клиенти. Нашият девиз е „Никакви постоянни връзки“. Адрес: Саут Лесли Драйв 43.

Автобусът спря; той слезе и докато се качваше с тананикане по стълбите, си помисли — с Нети имаме петнайсет хиляди в общата ни сметка. Ще измъкна осем хиляди, уж за бизнеса. Марионетката сигурно ще се изплати с лихвите, при това по много начини. Не е нужно Нети да разбира.

Отключи и след минута бе в спалнята. Нети лежеше в леглото — бледа, огромна и благочестиво спяща.

„Скъпата Нети“. Едва не бе погълнат от угризения при вида на невинната й физиономия в сумрака. „Ако се събудиш, ще ме задушиш от целувки и гукане в ухото ми. Честна дума, караш ме да се чувствам като престъпник. Та ти си толкова добра и обичлива съпруга. Понякога направо не ми се вярва, че се омъжи за мен, а не за онзи Бъд Чапмън, по когото си падаше. Струва ми се, че през последния месец любовта ти към мен е по-дива от всякога“.

В очите му се появиха сълзи. Изведнъж му се прииска да я погали, да я целуне, да признае любовта си, да скъса визитката и да забрави за всичко това. Но когато се пресегна да го направи, ръката го заболя, а ребрата му запукаха и застенаха. Спря с мъка на очи и се извърна. Излезе в хола и мина през тъмните стаи. Като си тананикаше, отвори едно чекмедже в библиотеката и измъкна банковата книжка.

— Само осем хиляди долара — каза той. — Нито цент повече. — Изведнъж спря. — Я чакай малко!

Отново трескаво провери книжката.

— Чакай малко! — повтори. — Липсват десет хиляди долара!

Скочи на крака.

— Останали са само пет хиляди! Какво е направила? Какво е направила Нети с парите? Още шапки, парцали, парфюми! Или… чакай… сетих се! Купила е онази малка къща на Хъдсън, за която говори от месеци. И без изобщо да ми каже!

Втурна се в стаята, изпълнен с праведен гняв. Как така си позволява да се разпорежда с парите им по такъв начин? Наведе се над нея.

— Нети! — викна. — Нети, събуди се!

Тя не помръдна.

— Какво си направила с парите ми! — изкрещя той.

Тя леко се размърда. Светлината от улицата осветяваше прекрасните й бузи.

Имаше нещо в нея. Сърцето му заби свирепо. Езикът му пресъхна. Разтрепери се. Коленете му изведнъж се подгънаха. Той рухна на пода.

— Нети, Нети! — изплака. — Какво си направила с парите ми!

И тогава му просветна страшната мисъл. И тогава ужасът и самотата го обгърнаха. И тогава дойдоха треската и обезверяването. Защото, без да го желае, той се наведе напред и още напред, докато пламналото му ухо не се притисна плътно в кръглата й розова гръд.

— Нети!

Тик-тик-тик-тик-тик-тик-тик-тик.

 

Докато Смит се отдалечаваше по улицата в нощта, Брейлинг и Брейлинг Две затваряха входната врата.

— Радвам се, че и той ще бъде щастлив — каза Брейлинг.

— Да — отсъстващо отвърна Брейлинг Две.

— Е, сандъкът те чака, Бе Две. — Брейлинг хвана създанието за лакътя и го поведе по стълбите към мазето.

— Точно за това ми се иска да поговорим — каза Брейлинг Две, когато слязоха долу и закрачиха по бетонния под. — За мазето. Не ми харесва. Не харесвам този сандък.

— Ще се опитам да измисля нещо по-удобно.

— Марионетките са направени да се движат, а не да лежат неподвижно. Би ли ти харесало да прекарваш по-голямата част от времето си в сандък?

— Ами…

— Никак даже. Аз продължавам да действам. Няма начин да бъда изключен. Аз съм съвсем жив и изпитвам чувства.

— Ще бъде само за няколко дни. После ще замина за Рио и няма да ти се налага да стоиш в сандъка. Можеш да живееш горе.

Брейлинг Две махна раздразнено с ръка.

— А когато се върнеш от приятната си ваканция, пак ще ме пратиш в сандъка.

— В магазина за марионетки не ми казаха, че ми се е паднал труден образец — отбеляза Брейлинг.

— Има много неща, които не знаят за нас — каза Брейлинг Две. — Съвсем нови сме. И сме чувствителни. Мразя да си мисля как ще се разхождаш, ще се смееш и ще се печеш по плажовете на Рио, докато аз седя тук на студеното.

— Но аз цял живот си мечтаех за това пътуване — тихо каза Брейлинг.

Присви очи и почти видя морето, планините и жълтия пясък. Шумът на вълните отекваше примамливо в съзнанието му. Слънцето приятно топлеше голите му рамене. Виното бе превъзходно.

— А аз никога няма да ида в Рио — каза другият. — Замислял ли си се за това?

— Не, аз…

— И още нещо. Жена ти.

— Какво жена ми? — Брейлинг започна да отстъпва към вратата.

— Доста се привързах към нея.

— Радвам се, че работата ти харесва. — Брейлинг нервно облиза устни.

— Боя се, че не ме разбра. Мисля… мисля, че я обичам.

Брейлинг направи още една крачка и замръзна.

— Какво?

— Мислех си — продължи Брейлинг Две — колко хубаво е в Рио и как никога няма да стъпя там, помислих си също за жена ти и… мисля, че бихме могли да сме щастливи.

— М-много м-мило. — Брейлинг тръгна към вратата на мазето с възможно най-небрежната си походка. — Нали нямаш нищо против да почакаш минутка? Трябва да се обадя.

— На кого? — Брейлинг Две се намръщи.

— Не е важно.

— На Марионетки АД ли? Да им кажеш да дойдат и да ме приберат?

— Не, не… нищо подобно!

Опита се да се втурне към вратата.

Сякаш железни пръсти го сграбчиха за китките.

— Не бягай!

— Махай си ръцете от мен!

— Не.

— Жена ми ли те подкокороса?

— Не.

— Да не се е сетила? Да не е говорила с теб? Знае ли? Това ли е?

Изкрещя. Устата му бе запушена с длан.

— Така и няма да разбереш, нали? — учтиво му се усмихна Брейлинг Две. — Така и няма да разбереш.

Брейлинг се задърпа.

— Трябва да се е сетила; трябва да ти е повлияла някак!

— Сега ще те сложа в сандъка, ще заключа и ще изгубя ключа — каза Брейлинг Две. — После ще купя още един билет до Рио за жена ти.

— Хей, хей, чакай малко. Задръж. Не така прибързано. Хайде да го обсъдим!

— Сбогом, Брейлинг.

Брейлинг се вцепени.

— Какво искаш да кажеш с това „сбогом“?

 

След десет минути госпожа Брейлинг се събуди. Сложи длан на бузата си. Някой току-що я беше целунал. Потрепери и отвори очи.

— Ама… не си го правил от години — промърмори тя.

— Ще видим какво може да се направи по въпроса — каза някой.

Никоя конкретна нощ или утрин

За два часа бе изпушил цял пакет цигари.

— Колко навътре в космоса сме?

— На около милиард мили.

— Милиард мили от какво?

— Зависи — отвърна Клемънс, който изобщо не пушеше. — Може да се каже, на милиард мили от дома.

— Кажи го тогава.

— Дом. Земя. Ню Йорк. Чикаго. Откъдето и да си.

— Дори не си спомням откъде съм — каза Хичкок. — Вече дори не вярвам, че има Земя. А ти?

— Да — каза Клемънс. — Тази сутрин я сънувах.

— В космоса няма сутрини.

— През нощта тогава.

— Тук винаги е нощ — тихо рече Хичкок. — Коя по-точно имаш предвид?

— Млъквай — раздразнено го сряза Клемънс. — Остави ме да довърша.

Хичкок запали поредната цигара. Ръката му не трепереше, но изглеждаше сякаш го прави — под изгорялата от слънцето кожа можеше да трепери сама по себе си — малко потръпване във всяка ръка и един по-голям невидим трепет в тялото му. Двамата седяха на пода на наблюдателния коридор и гледаха звездите. Очите на Клемънс проблясваха, а погледът на Хичкок бе нефокусиран, пуст и объркан.

— Събудих се в 0500 — каза Хичкок, сякаш говореше на дясната си ръка. — И се чух да крещя, къде съм? Къде съм? И отговорът бе, никъде! И си казах, а къде бях? И си отговарям, на Земята! Какво е Земята, запитах се. Мястото, където съм се родил. Но това бе нищо, че и по-лошо от нищо. Не вярвам в нищо, което не мога да видя, да чуя или да докосна. Не мога да видя Земята, така че защо да вярвам в нея? По-безопасно е така. Да не вярваш.

— Ето я Земята — посочи Клемънс и се усмихна. — Ей онази светлинка там.

— Това не е Земята, а Слънцето. Земята не може да се види оттук.

— Аз мога. Имам добра памет.

— Не е едно и също, глупако — рязко каза Хичкок. В гласа му се долавяше гняв. — Имам предвид да я видиш. При мен винаги е било така. Когато съм в Бостън, Ню Йорк не съществува. Когато съм в Ню Йорк, Бостън е в небитието. Когато не видя някого през деня, за мен той е мъртъв. А когато го срещна на улицата — Боже мой, възкръснал е. Всеки път едва ли не танцувам от радост, че го виждам. Е, или поне така беше. Вече не танцувам. Просто гледам. И когато човекът отмине, отново е мъртъв.

Клемънс се разсмя.

— Просто съзнанието ти работи на примитивно ниво. Не можеш да задържаш нещата в себе си. Нямаш никакво въображение, приятелю. Трябва да се научиш да запомняш.

— Защо да помня неща, които не мога да ползвам? — Широко отворените очи на Хичкок продължаваха да се взират в космоса. — Аз съм практичен човек. Щом Земята не е тук и не мога да се разходя по нея, ще ме караш да го правя в спомените си, така ли? Не, от това боли. Спомените, както каза веднъж баща ми, са като бодливо свинче. Да вървят по дяволите! Стой по-далеч от тях. Правят те нещастен. Съсипват работата ти. Карат те да плачеш.

— Аз пък точно в този момент се разхождам по Земята — каза Клемънс, примижа и издиша облаче дим.

— Риташ бодливи свинчета. После ще се чудиш защо не си в състояние да си изядеш обяда — отвърна безизразно Хичкок. — Защото са ти се забили бодли в краката. По дяволите! Ако мога да го изпия, да го ощипя, да го бутна или да легна отгоре му, тогава да става с него каквото ще. За Земята съм мъртъв. И тя е мъртва за мен. Никой в Ню Йорк не плаче за мен. Майната му на Ню Йорк. Тук няма никакви сезони; зимата и лятото са изчезнали. Също и пролетта, есента. Не е никоя конкретна нощ или утрин. А само космос и космос. Единствените неща точно в момента сме ти и аз в тази ракета. А единственото нещо, за което съм сигурен, че го има, съм аз. Това е.

Клемънс пропусна думите му покрай ушите си.

— А сега пъхам монета в телефонния автомат — каза той и с бавна усмивка изигра кратката пантомима. — И се обаждам на момичето си в Евънстън. Здрасти, Барбара!

Космическият кораб продължаваше да се носи в космоса.

 

Звънецът за обяд зазвъня в 1305. Мъжете изтичаха с меките си обувки и заеха местата си на тапицираните маси.

Клемънс не беше гладен.

— Нали ти казах! — възкликна Хичкок. — Ти и проклетите ти бодливи свинчета. Зарежи ги, нали ти казах. Виж ме мен как унищожавам храната.

Произнесе го с механичен, бавен, лишен от веселие глас.

— Гледай.

Лапна парче пай и задъвка. Погледна пая в чинията си, сякаш изследваше консистенцията му. Побутна го с вилицата. Опипа дръжката на прибора. Смачка резенчето лимон и гледаше как пръска сок между зъбците. После опипа бутилката мляко и си наля пълна чаша, като слушаше звука на изливаната течност. Погледна млякото, сякаш искаше да го направи още по-бяло. Изпи го толкова бързо, че не успя да усети вкуса му. Изяде обяда си само за няколко минути, набиваше настървено, след което напразно се огледа за допълнително. Накрая безизразно се обърна към прозореца.

— И те не са истински.

— Кои? — попита Клемънс.

— Звездите. Някой да е докосвал някога звезда? Вярно, мога да ги видя, но каква полза да виждаш нещо, което е на милиони или милиарди мили от теб? Нищо тъй отдалечено не заслужава да му се обръща внимание.

— Защо тръгна на този полет? — внезапно попита Клемънс.

Хичкок погледна в изумително празната си чаша, стисна я силно, после отпусна хватката си и отново стисна.

— Не зная. — Прокара език по ръба на чашата. — Просто трябваше, това е. Можеш ли да си даваш сметка защо вършиш всяко едно нещо в живота си?

— Хареса ти идеята за космическо пътешествие ли? Това, че ще посетиш разни места?

— Не зная. Да. Всъщност не. Работата не е в местата. А в това да се намираш между тях. — За първи път се опита да фокусира погледа си върху нещо, но всичко бе тъй мъгляво и далечно, че очите му не можеха да се нагодят, макар по лицето и ръцете му да си личеше, че полага усилия. — Най-вече космосът. Толкова много празно пространство. Харесваше ми идеята да няма нищо отгоре, нищо отдолу и много нищо между всичко това. А аз — насред цялото това нищо.

— Никога не съм чувал някой да говори по този начин.

— Е, аз току-що го казах по този начин. Надявам се, че си ме слушал.

Хичкок извади цигарите си, запали и започна да дърпа и да изпуска кълба дим, отново и отново.

— Какво е било детството ти, Хичкок? — попита Клемънс.

— Никога не съм бил дете. Онзи от онова време е мъртъв. Това е още един от онези бодливци. Не са ми притрябвали, благодаря. Винаги съм смятал, че умираш всеки ден и че всеки ден е като кутия, нали разбираш. Номерирани и старателно подредени. Само че никога не се връщаш да вдигнеш капаците, защото си умирал хиляди пъти в живота си и е пълно с трупове, всеки от тях умрял по свой собствен начин и всеки е с още по-лошо изражение от предишния. И всеки ден ти си някой различен, някой, когото не познаваш, не разбираш и не искаш да разбереш.

— Но така режеш сам от себе си.

— Защо трябва да имам нещо общо с онзи младия Хичкок? Той бе глупак, все го мотаеха насам-натам и го използваха. Баща му не беше добър човек и той се радваше, когато умря майка му, защото и тя не бе стока. Трябва ли да се връщам назад, за да видя физиономията му в онзи ден и да злорадствам над нея? Беше глупак.

— Всички сме глупаци — каза Клемънс. — През цялото време. Просто всеки ден сме от различен вид. Мислим си, ето днес не съм глупак. Научих си урока. Вчера бях глупак, но не и днес. А на следващия ден си даваш сметка, че пак си бил глупак. Мисля, че единственият начин да пораснем и да се справим в този свят е да приемем факта, че не сме съвършени, и да живеем според това.

— Не искам да си спомням несъвършени неща — заяви Хичкок. — Не мога да стисна ръката на онзи младия Хичкок, нали? Къде е той? Можеш ли да ми го намериш? Мъртъв е, така че да върви по дяволите! Не строя утрешния си ден с глупостите, които съм извършил вчера.

— Не си ме разбрал правилно.

— Ами тогава ме остави в неведение.

Приключил обяда си, Хичкок седеше и гледаше през илюминатора на левия борд. Другите мъже му хвърляха по някой поглед.

— Съществуват ли метеори? — попита той.

— Много добре знаеш, че съществуват.

— На екрана на радара — да, като светлинни драскотини в космоса. Не, не вярвам в нищо, което не съществува и не действа в мое присъствие. Понякога — той кимна към хората, които довършваха обяда си, — понякога не вярвам в никого и в нищо освен в себе си.

Изправи се.

— Този кораб има ли горен етаж?

— Да.

— Трябва веднага да ида да го видя.

— Карай по-спокойно.

— Изчакай ме тук. Веднага се връщам.

Хичкок забързано излезе. Останалите дъвчеха бавно храната си. Мина известно време. Един от мъжете вдигна глава.

— От колко време я кара по този начин? Хичкок имам предвид.

— От днес.

— Вчера също се държеше странно.

— Да, но днес е по-зле.

— Някой казал ли е на психиатъра?

— Мислехме, че ще му мине. Космосът се отразява на всеки при първи полет. И с мен беше така. Отначало започваш да философстваш, после се плашиш. Избива те пот, после се съмняваш в родителите си, не вярваш в Земята, напиваш се, събуждаш се махмурлия, а после всичко отминава.

— Но Хичкок не се е напивал — възрази някой. — Де да го беше направил.

— Как изобщо е успял да мине през изпитната комисия?

— А ние как минахме? Трябват им хора. Космосът плаши повечето хора. Затова и комисията е склонна да попрескочи някоя и друга граница.

— Този човек не е просто на границата — обади се някой. — А я е прескочил и така се е залетял, че не му се вижда краят.

Минаха пет минути. Хичкок го нямаше.

Накрая Клемънс стана и се качи по спиралното стълбище до горната палуба. Хичкок беше там и леко докосваше стената.

— Има я — каза той.

— Естествено, че я има.

— Боях се, че може да я няма. — Той погледна Клемънс. — И ти си жив.

— При това от доста време.

— Не — поклати глава Хичкок. — Жив си сега, само сега, в този момент, докато си тук до мен. Преди малко не съществуваше.

— Съществувах за себе си.

— Това не е важно. Нямаше те тук при мен. Само това е важно. Останалите от екипажа долу ли са?

— Да.

— Можеш ли да го докажеш?

— Виж какво, Хичкок, няма да е зле да се обадиш на доктор Едуардс. Мисля, че се нуждаеш от малко помощ.

— Не, нищо ми няма. А пък и кой е докторът тук? Можеш ли да докажеш, че е на кораба?

— Мога. Достатъчно е само да го извикам.

— Не. Имам предвид, че докато стоиш тук, в този момент, не можеш да докажеш, че го има. Нали?

— Без да се мръдна оттук — не.

— Ето, виждаш ли! Не можеш да го докажеш с мисълта си. А на мен ми трябва точно това — мислено доказателство, за да мога да го почувствам. Не ми трябват материални свидетелства, за които се налага да идеш някъде и да ги домъкнеш. Искам доказателство, което да мога да нося в съзнанието си и винаги да съм в състояние да го докосна, да го помириша и да го почувствам. А такова не може да се намери. За да повярваш в нещо, трябва да го носиш в себе си. Не можеш да носиш Земята или някой човек в джоба си. А аз искам да намеря начин да го правя, да нося винаги нещата със себе си, за да мога да вярвам в тях. Ама че е тромаво да си правиш целия този труд да отиваш някъде и да донасяш нещо ужасно материално, само и само за да го докажеш. Мразя материалните неща, защото могат да се зарежат и после да стане невъзможно да се вярва в тях.

— Такива са правилата на играта.

— Искам да ги променя. Няма ли да е чудесно, ако можем да доказваме разни неща с ума си и да знаем със сигурност, че са винаги по местата си? Иска ми се да зная как изглежда нещо, когато ме няма там. Искам да съм сигурен.

— Това е невъзможно.

— Знаеш ли, за първи път идеята да изляза в космоса ми дойде преди около пет години. Горе-долу когато останах без работа. Казвал ли съм ти, че исках да стана писател? Да, един от онези, които винаги говорят за писане и рядко пишат. И са прекалено докачливи. И тъй, изгубих добрата си работа, зарязах издателския бизнес, не можех да си намеря нищо друго и тръгнах по надолнището. После пък умря жена ми. Ето виждаш ли, нищо не остава там, където го оставиш. Просто не може да се има доверие на материалните неща. Наложи се да поверя сина си на леля му и нещата тръгнаха още по-зле. А един ден се появи разказ с моето име под него, но не беше мой.

— Нещо не схващам.

Лицето на Хичкок бе бледо и потно.

— Мога само да кажа, че гледах страницата с името ми под заглавието — Джоузеф Хичкок. Но това беше някой друг. Нямаше начин да се докаже — действително да се докаже, — че аз съм авторът. Разказът ми беше познат — зная, че го бях написал, — но онова име върху хартията просто не беше мен. Беше някакъв символ, нечие име. Нещо напълно чуждо. И тогава осъзнах, че дори и да стана известен писател, това няма да означава абсолютно нищо за мен, защото не мога да идентифицирам себе си с онова име. Всичко щеше да е дим и сажди. Затова спрях да пиша. Пък и не бях сигурен, че разказите, които намирах няколко дни по-късно на бюрото си, са наистина мои, макар и да си спомнях, че съм ги набирал. Винаги я имаше тази празнина в доказателството. Между правенето и направеното. Направеното е мъртво и не е доказателство, тъй като не е действие. Единствено действията са важни. А листата бяха останки от завършени и вече невидими действия. Доказателството за правенето е приключило. Не остава нищо друго освен спомена, а аз нямам доверие на спомените си. Мога ли наистина да докажа, че съм написал всички тези разкази? Не. Може ли да го направи който и да е писател? Имам предвид, действието като доказателство. Не. Разбира се, че не. Освен ако някой не седи в стаята, докато пишеш; пък ти можеш да пишеш нещо по памет. И след като завършиш, доказателството изчезва, остава само споменът. И тогава започнах да намирам навсякъде празнини. Съмнявах се, че съм бил женен, че имам дете или че изобщо някога съм имал работа. Съмнявах се, че съм се родил в Илинойс от баща пияница и майка свиня. Не можех да докажа нищо. Да, разбира се, хората могат да кажат — ти си такъв и такъв, но това не означава нищо.

— Трябва да си избиеш тези работи от главата — каза Клемънс.

— Не мога. Всички тези празнини и пространства. Ето това ме накара да се обърна към звездите. Мислех си как се намирам в ракета в космоса, в нищото, в нищото, как се нося в нищото със съвсем миниатюрно нещо, с тънка черупка метал около мен, как се нося надалеч от всички неща с празнините в тях. Неща, които не могат да се докажат. Тогава разбрах, че единственото щастие за мен е в космоса. Щом стигна Алдебаран II, ще се запиша за обратния петгодишен полет до Земята и ще летя напред-назад до края на живота си.

— Споменавал ли си това на психиатъра?

— За да се опита да циментира всички празнини, да запълни фугите с шум, топла вода, думи, докосващи ме ръце и тъй нататък ли? Не, благодаря. — Хичкок млъкна. — Влошавам се, нали? Помислих си го. Тази сутрин се събудих и си помислих, че се влошавам. Или ми става по-добре? — Замълча отново и изгледа Клемънс изпод вежди. — Тук ли си? Наистина ли си тук? Давай, докажи го.

Клемънс го плесна по ръката. Силно.

— Да — каза Хичкок, като разтриваше ръката си и я гледаше много съсредоточено. — Тук беше. За някаква частица от секундата. Аз обаче се чудя дали си тук сега.

— Ще се видим след малко — каза Клемънс. Трябваше задължително да намери доктора. Тръгна.

Писна сирена. Втори път, трети. Корабът се разтресе, сякаш беше получил плесница. Чу се всмукващ звук като от включена прахосмукачка. Клемънс чу писъците и усети разредения въздух. Изтичаше със съскане край ушите му. Внезапно носът и дробовете му се оказаха празни. Залитна и тогава съскането престана.

— Метеор! — извика някой.

— Вече е закърпено! — обади се друг.

И наистина беше така. Аварийният паяк на кораба бе пробягал по външната страна на корпуса и бе запушил плътно дупката в метала.

Някой говореше непрекъснато, след което започна да вика. Клемънс побягна по коридора през сгъстяващия се въздух. Погледна преградната стена и видя свежо заварената дупка в стоманата; фрагментите от метеора лежаха из помещението като части от счупена играчка. Видя капитана, членовете на екипажа и някакъв човек на пода. Хичкок. Очите му бяха затворени.

— Опита се да ме убие! — викаше той отново и отново. — Опита се да ме убие.

Изправиха го на крака.

— Не може да го направи — каза Хичкок. — Това не може да бъде. Подобни неща не могат да се случат, нали? Дойде за мен. Защо го направи?

— Всичко е наред, Хичкок, всичко е наред — успокояваше го капитанът.

Докторът бинтоваше малката драскотина на ръката на Хичкок. Той вдигна пребледнялото си лице и видя гледащия го Клемънс.

— Опита се да ме убие.

— Зная — каза Клемънс.

Изминаха седемнадесет часа. Корабът продължаваше да се носи в космоса.

Клемънс мина през преградата и зачака. Психиатърът и капитанът бяха тук. Хичкок седеше на пода, прегърнал здраво с ръце свитите си към гърдите крака.

— Хичкок — повика го капитанът.

Никакъв отговор.

— Хичкок, чуй ме — обади се психиатърът.

Двамата се обърнаха към Клемънс.

— Негов приятел ли сте?

— Да.

— Искате ли да ни помогнете?

— Стига да мога.

— Проклетият метеор е виновен — промърмори капитанът. — Ако не беше той, можеше и да не се случи това.

— Рано или късно щеше да се случи — каза докторът и се обърна към Клемънс. — Опитайте да поговорите с него.

Клемънс приближи тихо, клекна до Хичкок и започна леко да го дърпа за ръката, заговори тихо:

— Здрасти, Хичкок.

Никакъв отговор.

— Аз съм. Аз, Клемънс. Виж, ето ме. — Плесна го леко по ръката. Разтри леко врата му и наведената глава. Хвърли поглед към психиатъра, който съвсем тихо въздъхна. Капитанът сви рамене.

— Шокова терапия, докторе?

Психиатърът кимна.

— Ще започнем след час.

Да, помисли си Клемънс. Шокова терапия. Пусни му десетина парчета джаз, бутни бутилка свеж зелен хлорофил и глухарчета под носа му, сложи трева под краката му, напръскай го с шанел, подстрижи го, изрежи му ноктите, доведи му жена, викай, тряскай и го блъскай, изпържи го с електричество, запълни празнината и фугите. И къде е доказателството ти? Не можеш да му доказваш непрекъснато. Не можеш да забавляваш денонощно бебе с дрънкулки през следващите трийсет години. Рано или късно ще трябва да спреш. И когато това стане, той отново е изгубен. Стига, разбира се, изобщо да ти е обърнал внимание.

— Хичкок! — викна той с всички сили, почти френетично, сякаш самият той падаше в пропаст. — Аз съм. Аз съм, приятелят ти! Хей!

Обърна се и излезе от смълчаното помещение.

 

Дванайсет часа по-късно сирената отново писна.

След като цялото тичане се успокои, капитанът обясни:

— Хичкок се е измъкнал навън преди минута. Бил е сам. Влязъл в скафандър. Отворил люка. После излязъл навън. Самичък.

Клемънс примигна към огромния илюминатор, през който се виждаха размазани звезди и далечен мрак.

— Сега някъде там ли е?

— Да. На около милион мили зад нас. Никога не бихме могли да го намерим. Разбрах, че е извън кораба, когато включи радиостанцията си и гласът му прозвуча в командната зала. Чух го да си приказва сам.

— Какво каза?

— Нещо от рода на „Сега няма никакъв космически кораб. Никога не го е имало. Няма хора. Няма никакви хора в цялата вселена. Никога не ги е имало. Няма растения. Няма звезди“. Това каза. После започна да говори за ръцете и краката си. „Нямам ръце. Вече нямам никакви ръце. Никога не съм имал. Нямам и крака. Никога не съм имал. Не мога да го докажа. Нямам тяло. Никога не съм имал. Нямам устни. Нямам лице. Нямам глава. Нищо. Само космос. Само празно пространство. Само пустота“.

Мъжете мълчаливо се загледаха през стъклото към далечните студени звезди.

Космос, помисли си Клемънс. Космосът, който Хичкок така обичаше. Празно пространство, нищо отгоре, нищо отдолу, много нищо по средата и Хичкок, падащ насред нищото, понесъл се към никоя конкретна нощ или утрин…

Градът

Градът бе чакал двадесет хиляди години.

Планетата се движеше през космоса, цветовете в полята цъфтяха и увяхваха, а градът продължаваше да чака; реките прииждаха, пресъхваха и се превръщаха в прах. Някога младите и буйни ветрове остаряха и се успокоиха, облаците в небето, раздирани и разкъсвани в миналото, бяха оставени да се носят в тихо бездействие. А градът все така чакаше.

Чакаше със своите прозорци, със стените от черен обсидиан, с извисените към небето небостъргачи и кули без знамена, с необходените улици и недокосваните дръжки на врати, без нито една хартийка или отпечатък по тях. Градът чакаше, докато планетата се носеше из космоса, следвайки своята орбита около синьо-бялото слънце, и сезоните се редуваха от лед към огън и отново към лед, към зелени ливади и златни летни поляни.

Бе летен следобед в средата на двадесетхилядната година, когато градът престана да чака.

В небето се появи ракета.

Зарея се високо над него, обърна, върна се и кацна на глинестата ливада на петдесет метра от обсидиановата стена.

Чуха се стъпки на обути в ботуши крака по хилавата трева, последвани от гласовете на хората в ракетата към онези извън нея.

— Готови?

— Добре, момчета. Внимавайте! Към града. Дженсън, ти и Хъчинсън излезте напред. Отваряйте си очите на четири.

Градът отвори тайни ноздри в черните си стени и една здрава вентилационна шахта дълбоко в тялото му подгони бурни струи въздух през тръби, пречиствателни станции и филтри за прах към фините и нежни серии намотки и паяжини, светещи със сребриста светлина. Отново и отново се всмукваха огромни количества въздух; отново и отново топлите ветрове отнасяха в града ароматите от ливадата.

„Дъх на огън, на паднал метеорит, на горещ метал. Пристигнал е кораб от друг свят. Миризма на месинг, на изгорена прах, на сяра и ракетен нагар“.

Информацията, напечатана на ленти и пъхната в съответните процепи, се понесе по жълти зъбни колелца към други машини.

Щрак-щрак-щрак-щрак.

Изчислителна машина затрака като метроном. Пет, шест, седем, осем, девет. Девет души! Печатащото устройство моментално избълва посланието на лента, която се плъзна надолу и изчезна.

Щрак-щрак-щрак-щрак.

Градът зачака меките стъпки на каучуковите им подметки.

Огромните ноздри отново се разшириха.

Миризма на масло. В градския въздух от вървящите хора се разнасяха съвсем слаби миризми, поемаха се от огромния Нос и се разпадаха на спомени за мляко, сирене, сладолед и масло, за изпаренията на млечното производство.

Щрак-щрак.

— Внимателно, момчета!

— Джоунс, извади оръжието си. Не се прави на глупак!

— Градът е мъртъв, какво страшно има?

— Не може да си сигурен.

От лаещите звуци се събудиха Ушите. След векове слушане на слаби тихи ветрове, на капещи от дърветата листа и бавно растяща трева под топящия се сняг, Ушите се смазаха и активираха огромни опънати тъпанчета, способни да чуят ударите на сърцата на натрапниците и шумове, деликатни като трептенето на крилото на комар. Ушите заслушаха, а Носът пълнеше огромни камери с миризми.

Потенето на уплашените мъже се засили. Под мишниците им се появиха островчета пот, държащите оръжията длани станаха мокри и хлъзгави.

Носът пое и подуши аромата като дегустатор, преценяващ стара реколта.

Щрак-щрак-щрак-щрак.

Информацията се въртеше по паралелни ленти. Изпотяване; хлориди толкова и толкова процента; сулфати толкова и толкова; пикочен азот, амоняк, следователно: креатинин, захар, млечна киселина, най-после!

Зазвъняха звънци. Изскочиха малки разчети.

Носът тихо изсумтя, изпускайки опитания въздух. Огромните Уши слушаха:

— Мисля, че е по-добре да се връщаме на кораба, капитане.

— Тук аз давам заповедите, Смит!

— Да, сър.

— Хей, вие там! Патрул! Виждате ли нещо?

— Нищо, сър. Изглежда, е мъртъв от много време!

— Виждаш ли, Смит? Няма нищо страшно.

— Не ми харесва. Не зная защо. Да ви се е случвало да отивате за първи път някъде и да изпитате чувството, че вече сте виждали това място? Е, този град ми се струва прекалено познат.

— Глупости. Тази планетна система е на милиарди мили от Земята; не е възможно да сме стъпвали тук преди. Нашият кораб е единственият в радиус една светлинна година.

— И въпреки това имам това чувство, сър. Мисля, че трябва да се махаме.

Стъпките замряха. В неподвижния въздух се чуваше единствено дишането на натрапниците.

Ухото чу и се задейства. Завъртяха се ротори, течности проблеснаха в малки поточета през клапи и тръбички. Формула и смес — едното следваше другото. Няколко мига по-късно в отговор на призивите на Ухото и Носа от гигантските отвори в градските стени към натрапниците се понесе свежа пара.

— Усещаш ли това, Смит? А-ах. Зелена трева. Да си помирисвал някога нещо по-хубаво? Бога ми, готов съм да си остана тук и да се наслаждавам.

Невидим хлорофил полъхна сред стоящите мъже.

— А-ах!

Стъпките продължиха.

— Няма нищо лошо в това, нали, Смит? Хайде!

Ухото и Носът се отпуснаха съвсем мъничко. Ответната мярка бе успяла. Пионките продължаваха напред.

 

Сега от мъглата се показаха заоблачените Очи на града.

— Капитане, прозорците!

— Какво има?

— Прозорците на онази къща. Ето там! Видях ги да се движат!

— А аз не ги видях.

— Преместиха се. Смениха цвета си. От тъмен на светъл.

— Приличат ми на най-обикновени квадратни прозорци.

Размазаните обекти се фокусираха. В механичните клисури на града се задвижиха смазани валове, в езерца от зелено машинно масло се спуснаха противотежести. Рамките се огънаха. Прозорците проблеснаха.

Долу по улицата вървяха двамата от патрула, следвани на безопасно разстояние от останалите седмина. Униформите им бяха бели, лицата — тъй розови, сякаш бяха получили плесници; очите им се синееха. Вървяха изправени на задните си крака и носеха метални оръжия. Краката им бяха обути. Бяха от мъжки пол, с очи, уши, уста, носове.

Прозорците затрептяха. Станаха по-тънки. Разшириха се незабележимо като зениците на безброй очи.

— Казвам ви, капитане, има нещо нередно с прозорците!

— Дрън-дрън.

— Аз се връщам, сър.

— Какво?

— Връщам се на кораба.

— Смит!

— Няма да вляза в този капан!

— Какво, от празен град ли се уплаши?

Останалите се разсмяха нервно.

— Давайте, смейте се!

Улицата бе покрита с калдъръм, всеки камък бе широк седем сантиметра и дълъг петнайсет. Слегна се с недоловимо движение. Претегляше нарушителите.

В машинното мазе червена стрелка докосна числата — 80 килограма… 95, 70, 91, 89 — всеки бе претеглен, резултатът — записан и пуснат надолу в корелативния мрак.

Градът вече съвсем се събуди!

Вентилационните шахти всмукваха и изхвърляха въздух, миризмата на тютюнев дим от устите на нашествениците, аромата на зелен сапун от ръцете им. Дори очните им ябълки излъчваха тънка миризма. Градът я долови и информацията даде резултат, който бе препратен и добавен към други резултати. Кристалните прозорци проблеснаха, Ухото се напрегна и опъна тъпанчето си… всички тези сетива се вихреха като невидим сняг, брояха вдишванията и едва доловимите сърдечни удари на хората, слушаха, гледаха, вкусваха.

Защото улиците бяха като езици и на местата, където минаваха хората, вкусът на петите им проникваше през каменните пори, за да бъде изчислен и проверен на лакмус. Химичният сбор, събран така неусетно, бе добавен към все по-увеличаващите се резултати в очакване на последното изчисление сред въртящите се колела и шептящи спици.

Стъпки. Бягащи.

— Върни се! Смит!

— Не, да ви вземат мътните!

— Дръжте го, момчета!

Втурващи се стъпки.

Последна проверка. След като бе слушал, гледал, вкусил, усетил, претеглил и премерил, градът трябваше да свърши последната си задача.

Насред улицата зейна капан. Както тичаше, капитанът изчезна, без останалите да го видят.

Докато висеше обесен за петата, остър бръснач преряза гърлото му, друг проблесна през гърдите, вътрешностите бяха моментално извадени от тялото и изсипани на маса в скритата камера под улицата. Капитанът умря. Огромни кристални микроскопи се взираха в червените мускулни нишки; безтелесни пръсти докоснаха все още биещото сърце. Краищата на прерязаната кожа бяха забодени на масата, докато ръце разместваха частите на тялото му като бърз любопитен шахматист над червени пешки и фигури.

Горе хората тичаха по улицата. Смит бягаше напред, мъжете крещяха. Смит също крещеше, а долу в необичайната стая кръвта течеше в капсули, измерваше се, проверяваше се температура, сърцето бе разрязано на седемнадесет части, черният дроб и бъбреците бяха вещо разполовени. Черепът бе пробит и мозъкът — изгребан, нервите — издърпани като мъртвите жици на телефонен номератор, мускулите — разтеглени, за да се провери еластичността им, докато в електрическите подземия на града Умът най-сетне изчисли крайния резултат и всички машинарии горе моментално спряха.

Крайният резултат.

Това са хора. Хора от далечен свят, от определена планета, с определен вид очи и уши, придвижващи се по определен начин на краката си, носят оръжие, мислят, бият се, имат такива и такива сърца и всички други органи, регистрирани и запазени преди толкова много време.

Горе хората тичаха по улицата към ракетата.

Смит тичаше.

Крайният резултат.

Това са нашите врагове. Именно тях очаквахме цели двадесет хиляди години. Това са хората, които очаквахме, за да си отмъстим. Всичко съвпада. Това са хората от планета на име Земя, обявили война на Таолан преди двадесет хиляди години, които ни поробваха, съсипваха и унищожаваха със страшната болест. После отлетяха да живеят в друга галактика, за да избегнат болестта, с която ни заразиха, след като разграбиха света ни. Те са забравили онази война и онова време, забравили са и нас. Но ние не сме ги забравили. Това са нашите врагове. Съвсем сигурно е. Чакането ни свърши.

— Смит, върни се!

Бързо. Над червената маса с проснатото изкормено тяло на капитана други ръце заработиха мълниеносно. Във влажната вътрешност бяха положени органи от мед, месинг, сребро, алуминий, гума и коприна; паяци изтъкаха златна паяжина и я вплетоха в кожата; бе добавено сърце, а в черепната кутия бе положен платинен мозък, който бръмчеше и изхвърляше мънички искри син пламък; жици бяха прокарани към ръцете и краката. За миг тялото бе зашито, разрезите — запълнени и излекувани, гърлото, гърдите и главата изглеждаха съвършени и непокътнати.

Капитанът седна и протегна ръцете си.

— Спрете!

Отново се появи на улицата, вдигна оръжието си и стреля.

Смит рухна с куршум в сърцето.

Останалите се обърнаха.

Капитанът тичаше към тях.

— Ама че глупак! Да се уплаши от един град!

Хората погледнаха тялото на Смит на калдъръма.

Погледнаха капитана си и очите им се разшириха, после се присвиха.

— Чуйте — каза капитанът. — Имам да ви кажа нещо важно.

Сега градът, който ги бе претеглил, вкусил и помирисал, който бе прибягнал до всичките си способности с изключение на една, се приготви да използва и нея — способността да говори. Не приказваше с яростта и враждебността на масивни стени или кули, нито пък с грамадата на павираните булеварди и натъпканите с машинарии крепости. Говореше със спокойния тих глас на един човек.

— Вече не съм ваш капитан — каза той. — Не съм и човек.

Хората отстъпиха.

— Аз съм градът — каза той и се усмихна. — Чаках двеста века. Очаквах завръщането на синовете на синовете на други синове.

— Капитане, сър!

— Оставете ме да продължа. Кой ме построи? Мен, града? Построиха ме онези, които умряха. Старата раса, която някога живееше тук. Народът, който земните хора оставиха да измре от ужасна болест, от нещо като проказа, за която нямаше лек. И онзи древен народ, мечтаейки за деня, в който земните хора ще се завърнат, построи този град. И го кръсти Възмездие, на Планетата на Мрака, край брега на Морето на Вековете, до Планините на Мъртвите. Наистина поетично. Този град трябваше да бъде като везни, лакмус, антена, която да провери всички бъдещи космически пътешественици. За двадесет хиляди години тук кацнаха само два други кораба. Единият бе от далечна галактика на име Еннт; съществата в него бяха проверени, претеглени, намерени за неотговарящи на критериите и пуснати живи и невредими. Същото стана и с посетителите от втория кораб. А днес! Най-сетне се появихте! Отмъщението ще бъде изпълнено до най-малката подробност. Онзи народ е мъртъв от двеста столетия, но остави след себе си град, който да ви посрещне с добре дошли.

— Капитане, сър, не сте добре. Сър, може би е по-добре да се върнем на кораба.

Градът се разтърси.

Паважът се отвори и хората полетяха с писък надолу. Докато падаха, видяха очакващите ги ярки остриета. Мина известно време. После някой се обади.

— Смит?

— Тук!

— Дженсън?

— Тук!

— Джоунс, Хъчинсън, Спрингър?

— Тук!

— Тук!

— Тук!

Стояха до входа на кораба.

— Незабавно се връщаме на Земята.

— Да, сър!

Срезовете на вратовете им бяха невидими като скритите им месингови сърца, сребърни органи и фините златни нишки на нервите. От главите им се чуваше съвсем тихо електрическо бръмчене.

— Ходом, марш!

Мъжете бързо натовариха в ракетата златните бомби с болестотворни бактерии.

— Трябва да се хвърлят на Земята.

— Да, сър!

Люкът се затръшна. Ракетата се втурна в небето.

Грохотът отшумяваше, а градът оставаше да лежи край лятната ливада. Стъклените му очи помътняха. Ухото се отпусна, огромните ноздри утихнаха, улиците вече не претегляха и преценяваха, скритите машини замряха в маслените си вани.

Ракетата се смаляваше в далечината.

Бавно, с изтънчено удоволствие, градът вкусваше разкоша на умирането.

Огнените балони

Огънят експлодира над вечерните летни полянки. Озарени лица на чичовци и лели. Ракети се издигат в блестящите кафяви очи на братовчедите на верандата и студените овъглени пръчки тупват някъде далеч в сухите ливади.

Преподобният отец Джоузеф Даниъл Перегрин отвори очи. Ама че сън — той с братовчеди на огнено празненство в старата къща на дядо в Охайо преди толкова много години!

Лежеше заслушан в кънтящата пустота на църквата и съседните килии, в които лежаха останалите свещеници. Дали и те бяха легнали в навечерието на полета на кораба „Разпятие“ със спомени за Четвърти юли? Да. Бе като в онези трепетни утрини на Деня на независимостта, когато чакаш със затаен дъх първите тътени и се втурваш по покритите с роса алеи с ръце, пълни с всякакви гърмящи чудеса.

А сега ето ги тях, свещениците от епископията в трепетна утрин преди да полетят към Марс, оставяйки тамянова следа през кадифената катедрала на космоса.

— Трябва ли изобщо да заминаваме? — прошепна отец Перегрин. — Не трябваше ли да изкупим собствените си грехове на Земята? Не бягаме ли от живота си тук?

Пристъпи под игления душ.

— Но аз ще те отведа на Марс, тяло — обърна се към себе си той. — Ще оставя старите грехове тук. А на Марс какво — нови ли ще намерим?

Едва ли не възхитителна мисъл. Грехове, за които никой не си е помислял. О, та нали той самият бе написал една малка студия „Проблемът с греха на други светове“, подмината като не особено сериозна от събратята му по вяра.

Снощи, докато допушваше последната си пура, бе разговарял с отец Стоун по тази тема.

— На Марс грехът може да прилича на добродетел. Трябва да внимаваме за добри дела, които по-късно могат да се окажат грехове! — каза отец Перегрин и се усмихна лъчезарно. — Колко вълнуващо! От векове мисионерите не са се изправяли пред толкова много приключения!

— Аз бих разпознал греха, та било то и на Марс — безцеремонно отвърна отец Стоун.

— О, да, та нали ние свещениците се славим, че сме като лакмус, оцветяваме се при наличието на грях — отвърна насмешливо отец Перегрин. — Ами ако марсианската химия е такава, че не предизвиква никакво оцветяване? Ако на Марс има различни чувства, то би трябвало да се признае и евентуалното наличие на непознат грях.

— Няма ли зъл умисъл, няма грях и наказание за стореното, така ни учи Господ — отвърна отец Стоун.

— На Земята — да. Ами ако марсианският грях съобщава на подсъзнанието злината си телепатично и оставя съзнанието на човека да действа на пръв поглед без зъл умисъл? Тогава какво?

— Но как изобщо е възможно да има нови грехове?

Отец Перегрин се наведе тежко напред.

— Самичък Адам не е съгрешавал. Добавиш ли Ева, добавяш изкушението. Добави втори мъж — и ето ти възможност за прелюбодеяние. С добавянето на нов пол или хора се добавя и грях. Ако хората бяха безръки, нямаше да могат да се удушават с ръце. Тогава нямаше да имаме като грях точно този начин на убиване. Добави ръце и ще получиш възможност за нов вид насилие. Амебите не могат да грешат, защото се размножават с делене. Не пожелават жени и не се убиват една друга. Добавим ли им пол, ръце и крака, и ще получим убийство и прелюбодеяние. Ако прибавиш или извадиш ръка, крак или човек, прибавяш или изваждаш възможно зло. Ами ако на Марс има пет нови сетива, органи, невидими крайници, които не можем дори да си въобразим? Няма ли да намерим покрай тях и пет нови гряха?

Отец Стоун ахна.

— Май ви харесва подобен начин на мислене!

— Държа ума си жив, отче. Просто жив. Това е.

— Умът ви винаги жонглира, нали? Огледала, факли, чинии.

— Да. Защото понякога Църквата прилича на онези циркови номера, при които завесата се вдига и разни бели покрити с талк хора замръзват като статуи, за да изобразят някаква абстрактна Красота. Прекрасна гледка. Но все пак се надявам, че винаги ще има място да потичам сред статуите. Не сте ли съгласен, отец Стоун?

Отец Стоун се отдръпна.

— Мисля, че е по-добре да си лягаме. След няколко часа ще полетим да видим новите ви грехове, отче Перегрин.

 

Ракетата беше готова за полет.

Отците завършиха молитвите си в мразовитата утрин и тръгнаха — множество чудесни свещеници от Ню Йорк, Чикаго и Лос Анджелис (Църквата пращаше най-добрите си хора) — през града към замръзналото поле. Докато вървеше, отец Перегрин си припомни думите на епископа.

„Отец Перегрин, вие ще бъдете начело на мисионерите, а отец Стоун ще ви бъде помощник. За жалост се оказа, че причините, поради които ви натоварвам с тази отговорна задача, останаха непонятни за мнозина. Но вашата брошура за планетарния грях не остана непрочетена. Вие сте гъвкав човек. А Марс е като непочистен килер, пренебрегван в течение на хилядолетия. Грехът се е натрупал там като стари вехтории. Марс е два пъти по-стар от Земята и е имал два пъти повече съботни вечери, диви запои и тайно шпиониране на жени, голи като бели тюлени. Когато отворим вратата на килера, всичко това ще ни затрупа. Трябва ни бърз и гъвкав човек, човек с пъргав ум. Всеки с малко повече догматизъм може да се пречупи. Имам чувството, че ще устоите. Отче, задачата е ваша“.

Епископът и свещениците коленичиха.

Казаха се благословии и ракетата бе поръсена със светена вода. Епископът се изправи и се обърна към тях.

— Зная, че ще идете с Бог да подготвите марсианците да приемат Неговата истина. Желая ви изпълнено с мисъл пътуване.

Всичките двадесет мъже минаха край епископа да докоснат добрите му длани, преди да се качат в пречистения кораб.

— Ами ако Марс е адът? — обади се в последния момент отец Перегрин. — Ако само чака пристигането ни, за да избухне в огън и сяра?

— Господи, бъди с нас — каза отец Стоун.

Ракетата излетя.

 

Излизането от космоса бе като излизане от най-прекрасната катедрала. Стъпването на Марс бе като стъпване на обикновения паваж пред църквата пет минути след като наистина си познал Божията любов.

Свещениците излязоха предпазливо от обвитата в па̀ра ракета и коленичиха в марсианския пясък, докато отец Перегрин казваше благодарствена молитва.

— Благодарим ти, Господи, за пътуването през Твоите покои. Стигнахме нова земя, Боже, и затова ни трябват нови очи. Ще чуем нови звуци и за тях ще са ни нужни нови уши. И ни чакат нови грехове, за които Те молим да ни дариш с по-добри, силни и чисти сърца. Амин.

Всички станаха.

И Марс беше пред тях като море, в което пътуваха предрешени като морски биолози, търсещи живот. Ето я територията на спотаения грях. Колко внимателно само трябваше да претеглят всичко като най-леки перца в тази нова стихия! Да се боят, че дори стъпките им може да са грешни; или пък дишането, или обикновеното постене!

Кметът на Фърст Таун излезе да ги посрещне с отворени обятия.

— Какво мога да сторя за вас, отец Перегрин?

— Бихме желали да научим за марсианците. Защото само ако ги познаваме, ще можем да планираме разумно нашата църква. Три метра ли са високи? Значи ще трябва да направим по-високи врати. Какви са кожите им — сини, червени или зелени? Трябва да знаем верния цвят, когато приготвяме стъклописа. Тежки ли са? Ще са ни нужни по-здрави пейки.

— Отче, не мисля, че трябва да се притеснявате за марсианците — каза кметът. — Те са два вида. Единият е почти измрял. Малцината оцелели се спотайват. Що се касае до втория вид… е, те не са напълно човекоподобни.

— Нима? — Отец Перегрин усети как сърцето му започва да бие по-бързо.

— Те са кълбета от светлина, отче. Живеят сред хълмовете. Хора ли са, зверове ли — кой знае? Чувал съм обаче, че поведението им е като на разумни същества. — Кметът сви рамене. — Естествено, не са хора, така че едва ли ви е грижа…

— Напротив даже — бързо рече отец Перегрин. — Разумни ли казахте?

— Така разправят. Един златотърсач си счупил крака сред хълмовете и щял да умре там. Сините сфери светлина го приближили. Когато дошъл на себе си, бил долу на шосето, без да знае как е стигнал дотам.

— Бил е пиян — обади се отец Стоун.

— Така разправят — каза кметът. — Отец Перегрин, тъй като повечето марсианци са мъртви и са останали само онези сини сфери, честно казано, според мен е най-добре да се установите във Фърст Сити. Марс тепърва се разкрива. Граничен район, като в миналото на Земята Дивия запад, Аляска. Хората се изсипват тук. Във Фърст Таун има няколко хиляди безнадеждни ирландски механици, миньори и общи работници, чиито души се нуждаят от спасение — заедно с тях дойдоха и много порочни жени, а има и големи количества десетвековно марсианско вино…

Отец Перегрин се взираше към заоблените сини хълмове.

Отец Стоун прочисти гърлото си.

— Е, отче?

Отец Перегрин не го чу.

— Сфери от син огън ли?

— Да, отче.

— Ах — въздъхна отец Перегрин.

— Сини балони. — Отец Стоун поклати глава. — Същински цирк!

Отец Перегрин усети как вените на китките му запулсираха. Видя мъничкия граничен град с неговите сурови, прясно натрупани грехове; видя и хълмовете, стари с най-стария и същевременно може би по-нов за него грях.

— Кмете, ще успеят ли вашите безнадеждни ирландски работници да издържат още един ден в казаните на Ада?

— Ще ги обръщам вместо вас да не прегорят, отче.

Отец Перегрин кимна към хълмовете.

— В такъв случай отиваме там.

Всички замърмориха.

— Би било прекалено просто да идем в града — обясни отец Перегрин. — Предпочитам да мисля, че ако Господ е бил тук и хората са му казвали — ето отъпкана пътека, той е отвърнал — покажете ми бурените. Аз ще проправя пътека.

— Но…

— Отец Стоун, помислете какъв товар ще сложим върху себе си, ако подминем грешници, без да им протегнем ръка.

— Но огнени кълбета…!

— Сигурно и човекът е изглеждал странно за другите животни, когато се е появил. И въпреки това има душа, при цялата си грозноватост. Докато не докажем противното, нека приемем, че онези огнени сфери имат души.

— Добре — съгласи се кметът. — Но после ще се върнете в града.

— Ще видим. Нека първо закусим. После с вас, отец Стоун, ще се разходим сами сред хълмовете. Не искам да плаша онези огнени марсианци с машини и тълпи. И тъй, ще закусим ли?

Отците се храниха в мълчание.

 

Привечер отец Перегрин и отец Стоун бяха навлезли далеч сред хълмовете. Спряха и седнаха на един камък, за да се насладят на моментната почивка и очакване. Марсианците така и не се бяха появили и двамата се чувстваха малко разочаровани.

— Чудя се… — Отец Перегрин избърса лицето си. — Мислите ли, че ако им викнем: „Здравейте“, ще ни отговорят?

— Отец Перегрин, ще станете ли някога сериозен?

— Не, докато Господ не стане. О, моля ви, не гледайте с такъв ужас и смущение. Господ не е сериозен. Всъщност малко трудно е да се каже нещо друго за Него, освен че е изпълнен с любов. А любовта е свързана с хумора, не мислите ли? Защото не можете да обичате някого, когото не понасяте, нали? И не можете постоянно да понасяте някого, ако не сте в състояние да му се посмеете. Не е ли тъй? Всички ние сме нелепи малки животинки, търкалящи се в паничката с глупости, и Бог обича всички ни, защото Го караме да се смее.

— Никога не съм мислил, че чувството за хумор е присъщо на Бог.

— На Създателя на птицечовката, камилата, щрауса и човека? О, я стига! — Отец Перегрин се разсмя.

И в този миг откъм потъналите в здрач хълмове, подобно на колона сини фенери, запалени да осветяват пътя, се появиха марсианците.

Отец Стоун ги забеляза пръв.

— Вижте!

Отец Перегрин се обърна и смехът секна на устните му.

Сините огнени глобуси се рееха сред примигващите звезди и едва доловимо трептяха.

— Чудовища! — Отец Стоун скочи на крака, но отец Перегрин го хвана.

— Чакайте!

— Трябва да се върнем в града!

— Не, чакайте, гледайте! — замоли го отец Перегрин.

— Страхувам се!

— Недейте. Това са Божии създания!

— На дявола са!

— Не са, успокойте се! — Отец Перегрин го дръпна леко и двамата останаха приклекнали, с осветени в мека синя светлина лица, докато огнените кълба приближаваха.

И отново е вечер в Деня на независимостта, помисли си треперещият отец Перегрин. Чувстваше се като дете в някоя от онези вечери, когато небето се разкъсваше на части, разсипваше се в звездна прах и пламтящ тътен, а от сътресенията прозорците звънтяха като тънък лед на хиляди локвички. Лелите, чичовците и братовчедите възкликват: „Ах!“, сякаш към някакъв небесен доктор. Цветовете на лятното небе. И Огнените балони, запалени от щедрия дядо, задържани в големите му нежни ръце. О, споменът за Огнените балони — светещи с мека светлина, надута топла тъкан като криле на насекомо, лежащи като оси в кутии и накрая разгънати внимателно, сини, червени, бели — Огнените балони! Виждаше неясните лица на скъпи роднини, отдавна мъртви и покрити с мъх, когато дядо палеше мъничката свещ и топлият въздух се понасяше нагоре да изпълни сияйния балон, а ръцете му не желаят да пуснат блестящото чудо; защото бъде ли пуснат, от живота ще си отиде още една година, още един Четвърти юли, още една частица от Красотата. И след това Огнените балони се издигат нагоре и още нагоре сред съзвездията на топлата лятна нощ, а от верандите ги следят червено-бяло-сини очи. И се носят далеч в Илинойс, над нощни реки и спящи домове, и изчезват завинаги…

Усети как сълзи изпълват очите му. Над него се рееха марсианците — не един, а сякаш хиляда шепнещи Огнени балони. И сякаш всеки момент можеше да види своя отдавна починал благословен дядо до себе си, загледан нагоре към Красотата.

Но вместо него бе отец Стоун.

— Да вървим, моля ви, отче!

— Трябва да им говоря.

Отец Перегрин направи крачка напред, без да знае какво да каже, защото единственото, което бе казвал навремето на Огнените балони, бе прекрасни сте, а сега това не беше достатъчно. Оставаше му единствено да вдигне тежките си ръце и да викне нагоре, както често му се бе искало да направи към вълшебните Огнени балони.

— Здравейте!

Но огнените сфери само горяха като образи в тъмно огледало. Изглеждаха застинали, газообразни, свръхестествени, вечни.

— Идваме с Бог — каза отец Перегрин на небето.

— Глупаво, глупаво, глупаво. — Отец Стоун бе захапал опакото на дланта си. — За Бога, отче Перегрин, спрете!

И ето че фосфоресциращите сфери полетяха към хълмовете. Миг по-късно бяха изчезнали.

Отец Перегрин извика отново и ехото разтърси склоновете над тях. Обърна се и видя как една лавина се отърсва от прахта, спира за миг и след това се хвърля към тях с грохота на стоманени колела.

— Вижте какво направихте! — извика отец Стоун.

Отец Перегрин бе почти очарован, а после — ужасѐн. Обърна се — знаеше, че ще успеят да направят само няколко крачки, преди камъните да ги направят на пихтия. Имаше време да прошепне: „О, Господи!“ и скалите се изсипаха отгоре му!

— Отче!

Бяха разделени като плява от зърно. Последва синьо трептене на сфери, разместване на студени звезди, рев, след което двамата стояха на един корниз на шейсет метра от мястото, където би трябвало да лежат погребаните им под тонове камъни тела.

Синята светлина се изпари.

Двамата свещеници се вкопчиха един в друг.

— Какво стана?

— Сините огньове ни повдигнаха.

— Избягахме, това е!

— Не, сферите ни спасиха.

— Не биха могли!

— Направиха го.

Небето бе пусто. Цареше усещането, сякаш току-що е замлъкнала огромна камбана. Вибрациите сякаш все още отекваха в зъбите и костите им.

— Да се махаме оттук. Ще убиете и двама ни.

— От доста години не се боя от смъртта, отец Стоун.

— Нищо не доказахме. Сините светлини избягаха при първия вик. Безполезно е.

— Не. — Отец Перегрин бе изпълнен с упорито любопитство. — По някакъв начин те ни спасиха. Това доказва, че имат души.

— Доказва само, че може би са ни спасили. Беше пълна бъркотия. Може да сме се спасили и сами.

— Те не са животни, отец Стоун. Животните не спасяват живот, особено на непознати. Свидетели сме на милосърдие и състрадание. Може би утре ще успеем да установим още неща.

— Да установим? Какво? Как? — Отец Стоун бе ужасно уморен; мъките на ума и тялото му личаха на скованото му лице. — Ще ги преследваме с хеликоптери и ще им четем глави от Писанието ли? Те не са хора. Нямат очи, уши и тела като нас.

— Но аз чувствам, че у тях има нещо — отвърна отец Перегрин. — И зная, че предстои велико откровение. Те ни спасиха. Те мислят. Имаха избор — да ни спасят живота или да ни оставят да умрем. Това доказва наличието на свободна воля!

Отец Стоун се зае да запали огън, гледаше свирепо пръчките в ръцете си и се давеше от сивия дим.

— Аз лично ще отворя приют за гъски, манастир за свети свине и ще построя под микроскоп параклис, за да може чехълчето да изнася служби и да отмята с реснички мънистата на броеницата си.

— Ох, отец Стоун.

— Съжалявам. — Червените очи на отец Стоун примигнаха към огъня. — Но това е като да благословиш крокодил, преди да те сдъвче. Излагате на риск цялата експедиция и мисията. Мястото ни е във Фърст Таун, да измиваме алкохола от гърлата на хората и парфюма от ръцете им!

— Нима не можете да различите човека в нечовешкото?

— Бих предпочел да намирам нечовешкото в човека.

— А ако докажа, че тези създания грешат, познават греха и моралния живот, имат свободна воля и интелект?

— Ще трябва доста да ме убеждавате.

Бързо застудяваше. Двамата се взираха в огъня и търсеха най-шантавите си мисли, докато ядяха бисквити и ягоди, после се свиха да спят под проблясващите звезди. И точно преди да се обърне за последен път от една страна на друга, отец Стоун, който от доста минути търсеше с какво да потормози отец Перегрин, се загледа в розовеещите въглени и каза:

— На Марс не е имало Адам и Ева. Нямало е и първороден грях. Може би марсианците живеят според Божията благодат. В такъв случай можем да се върнем в града и да започнем да работим сред земните хора.

Отец Перегрин си напомни да се помоли за отец Стоун, за това, че е толкова гневлив и отмъстителен, Бог да му е на помощ.

— Да, отче Стоун, но марсианците са убили неколцина от нашите колонисти. Това е грях. А това означава, че би трябвало да има Адам и Ева, а следователно и първороден грях. Ще ги намерим. За съжаление, хората са си хора, без значение какъв образ приемат, и като такива са склонни към греха.

Но отец Стоун се направи на заспал.

 

Отец Перегрин не можеше да мигне.

Разбира се, че не можеха да оставят марсианците да идат в Ада, нали? Ако направеха такъв компромис със съвестта си, как щяха да се върнат в новите колониални градчета, така пълни с грешни гърла и жени с искрящи очи и съблазнителни бели тела, въргалящи се в леглата със самотни работници? Нима не беше това мястото за свещениците? Нима този излет сред хълмовете не бе лична приумица? Наистина ли мислеше за Божията Църква, или утоляваше ненаситната жажда на любопитството си? Тези сините кълба огън на свети Антоний — как само горяха в ума му! Какво предизвикателство само — да се намери човекът зад маската, човешкото в нечовека. Нима нямаше да се гордее, ако можеше да каже — дори тайно на себе си, — че е обърнал към вярата огромна билярдна маса огнени топки! Що за горделивост, какъв грях! Заслужаваше си да изтърпи наказание заради него! Но пък и нали човек прави много изпълнени с гордост неща от Любов, а той обичаше Господа толкова много, и бе тъй щастлив от това, че искаше и всеки друг да сподели щастието му.

Последното нещо, което видя, преди да заспи, бе завръщането на сините огньове, които като пламтящи ангели се рееха над него и му пееха в неспокойния му сън.

 

Когато рано сутринта се събуди, сините кръгли мечти все още се рееха в небето.

Отец Стоун спеше тихо, като неподвижен вързоп. Отец Перегрин загледа как марсианците се носят във въздуха и го наблюдават. Бяха хора — знаеше го. Но трябваше да го докаже — или да се изправи пред безстрастния епископ, който любезно ще му каже, че е освободен от мисията.

Но как да докаже човешката им природа, ако се криеха високо в небесния свод? Как да ги накара да приближат и да дадат отговор на многото му въпроси?

„Те ни спасиха от лавината“.

Отец Перегрин стана и се закатери между камъните, докато не стигна до едно място, където скалата се спускаше отвесно на шейсет метра. Задушаваше се от яростното катерене в ледения въздух. Спря, замъчи се да успокои дишането си.

„Падна ли оттук, със сигурност ще загина“.

Пусна в пропастта едно камъче. Няколко мига по-късно го чу как се удари далеч долу.

„Господ никога не ще ми прости“.

Хвърли още едно камъче.

„Но щом го правя от Любов, това не е самоубийство, нали?“

Вдигна поглед към сините сфери. Нека обаче първо да направи още един опит.

— Здравейте, здравейте! — извика към тях.

Ехото отекна многократно в скалите, но сините огньове не трепнаха и не помръднаха.

Говори им пет минути без прекъсване. Когато млъкна, погледна надолу и видя отец Стоун, който все още спеше възмутено в малкия им лагер.

„Трябва да докажа всичко“. Отец Перегрин пристъпи към ръба на скалата. „Стар съм. Не се страхувам. Та нали Господ ще разбере, че го правя заради Него?“

Пое дълбоко дъх. Целият живот профуча пред очите му и той си помисли — ще бъда ли мъртъв след миг? Боя се, че прекалено много обичам живота. Но повече обичам други неща.

С тази мисъл направи крачка напред.

Пропадна надолу.

— Глупак! — изкрещя той. Превърташе се във въздуха. — Сгреши!

Камъните летяха към него и видя себе си върху тях, размазан и мъртъв. „Защо го направих?“ Но знаеше отговора и миг по-късно го обхвана спокойствие. Вятърът ревеше около него и скалите се втурнаха да го посрещнат.

И тогава звездите се разместиха, появи се блестяща синя светлина и изведнъж бе обкръжен и понесен от синева. Миг по-късно бе спуснат с леко тупване върху камъните. Остана там, жив, опипа се и погледна към сините светлини, които моментално се бяха отдалечили.

— Вие ме спасихте! — прошепна той. — Не ме оставихте да умра. Знаете, че това е грешно.

Хвърли се към отец Стоун, който все още спеше непробудно.

— Отче, отче, събудете се! — Разтърси го, докато не го накара да отвори очи. — Отче, те ме спасиха!

— Кой ви е спасил? — Отец Стоун примигна и седна.

Отец Перегрин му разказа преживяното.

— Сън. Кошмар. По-добре заспивайте — раздразнено рече отец Стоун. — Заедно с цирковите си балони.

— Но аз бях буден!

— Стига, отче, успокойте се. Достатъчно.

— Не ми вярвате ли? Имате ли оръжие? Да, ето го, дайте го насам.

— Какво смятате да правите? — Отец Стоун му подаде малкия пистолет, който бяха взели за защита от змии и други подобни непредсказуеми животни.

Отец Перегрин стисна дръжката.

— Ще го докажа!

Насочи дулото към собствената си ръка и стреля.

— Спрете!

Проблесна светлина и пред очите им куршумът се закова във въздуха на един пръст от отворената му длан. Увисна за миг, заобиколен от синьо сияние. После падна със съскане в прахта.

Отец Перегрин стреля три пъти — в ръката си, в крака, в тялото си. И трите пъти куршумите увиснаха, проблясвайки, и падаха в краката им като мъртви насекоми.

— Видяхте ли? — каза отец Перегрин, отпусна ръка и остави пистолета да падне при куршумите. — Те знаят. Разбират. Не са животни. Мислят, преценяват и живеят в морална среда. Кое животно би ме спасило по такъв начин от самия мен? Това би направил единствено човек, отче. Е, сега вярвате ли?

Отец Стоун гледаше небето и сините светлини, след което безмълвно се отпусна на коляно, взе още топлите куршуми и силно ги стисна в юмрука си.

Слънцето изгряваше зад тях.

— Мисля, че е по-добре да слезем при другите, да им разкажем за станалото и да ги доведем тук — каза отец Перегрин.

Бяха преодолели голяма част от пътя, преди слънцето да се издигне в небето.

 

Отец Перегрин начерта кръг в центъра на черната дъска.

— Това е Христос, Син на Отца.

Престори се, че не чува как отците рязко си поемат дъх.

— Това е Христос, в цялата Си Слава — продължи той.

— Прилича ми на задача по геометрия — отбеляза отец Стоун.

— Добро сравнение, тъй като в случая имаме работа със символи. Независимо дали е изобразен от кръг или от квадрат, Христос не е по-малко Христос, ще се съгласите. Векове наред кръстът е символизирал Неговата любов и страдания. Така този кръг ще бъде марсианският Христос. Ето как ще Го доведем на Марс.

Отците се размърдаха неспокойно и се спогледаха.

— Вие, отче Матиас, ще създадете от стъкло копие на този кръг — сфера, изпълнена с ярък огън. Тя ще стои на олтара.

— Евтин фокус — промърмори отец Стоун.

— Тъкмо обратното — търпеливо продължи отец Перегрин. — Показваме им Бог в разбираем образ. Ако Христос беше дошъл при нас на земята в образа на октопод, нима щяхме да Го приемем с готовност? — Той разпери ръце. — Нима е било евтин фокус от страна на Господ да ни праща Христос чрез Исус, в човешки образ? След като благословим църквата, която ще построим тук, след като осветим олтара и този символ, мислите ли, че Христос ще откаже да приеме образа пред нас? Знаете в сърцата си, че не би го направил.

— Но това е тялото на бездушно животно! — каза брат Матиас.

— Вече говорихме за това много пъти след завръщането ни тази сутрин, братко Матиас. Тези създания ни спасиха от лавината. Те знаят, че самоунищожението е грях, и не го допуснаха, при това неколкократно. Ето защо трябва да построим църква сред хълмовете, да живеем с тях, да открием техните начини на съгрешаване, извънземните начини, и да им помогнем да открият Бог.

Отците изобщо не изглеждаха радостни от перспективата.

— Заради странния им вид ли? — запита отец Перегрин. — Но какво е формата? Само съсъд за пламтящата душа, с която Бог е дарил всички ни. Ако утре открия, че морските лъвове внезапно са придобили свободна воля и разум, знаят какво е грях, какво е живот и са се научили да смекчават справедливостта с милост и живота с любов, то бих построил катедрала под водата. И ако утре стане чудо и врабчетата по Божия воля бъдат дарени с безсмъртна душа, ще напълня църква с хелий и ще полетя след тях, защото всички души, в каквато и да било форма, ако притежават свободна воля и осъзнават греховете си, ще горят в Ада, освен ако не получат своето свето причастие. Не бих оставил марсианска сфера да гори в Ада, защото тя е сфера само в моите очи. Затворя ли ги, тя ще застане пред мен като разум, любов, душа — и аз не мога да отрека това.

— Но вие искате да поставите тази стъклена топка на олтара — запротестира отец Стоун.

— Вземете китайците — невъзмутимо отвърна отец Перегрин. — Какъв Христос почитат китайците християни? С ориенталски черти естествено. Всички сте виждали ориенталски изображения на Рождество. В какво е облечен? В източни роби. Къде върви? Сред китайски пейзажи с бамбук, обвити в мъгли планини и изкривени дървета. Очите Му са дръпнати, скулите Му са високи. Всяка страна, всяка раса прибавя нещо към Господа. Сещам се за Девата от Гваделупа, на която с любов се кланя цяло Мексико. Каква е кожата й? Обръщали ли сте внимание? Тъмна кожа, също като на онези, които я почитат. Това богохулство ли е? В никакъв случай. Не е логично хората да приемат един Бог, независимо колко истински е той, с друг цвят на кожата. Често се питам защо мисионерите ни се справят толкова добре в Африка с бял като сняг Христос. Може би защото бялото като у албиносите е свещен цвят за африканските племена. Дали след време Христос няма да почернее и там? Формата няма значение. Съдържанието е всичко. Не можем да очакваме марсианците да приемат чужда за тях форма. Трябва да им дадем Христос в техния собствен образ.

— В разсъжденията ви има недостатък, отче — каза отец Стоун. — Няма ли марсианците да ни заподозрат в лицемерие? Те ще разберат, че ние не почитаме кръгъл или сферичен Христос, а човек с крайници и глава. Как ще им обясним разликата?

— Като им покажем, че разлика не съществува. Христос ще изпълни всеки съсъд, който му се предложи. Тела или сфери, Той е в тях и всеки го почита в различен образ. Нещо повече, ние самите трябва да вярваме в сферата, която им даваме. Трябва да вярваме във форма, която за нас е безсмислена като такава. Този сфероид ще бъде Христос. И не бива да забравяме, че ние самите и формата на нашия земен Христос биха били безсмислени, нелепи, разхищение на материя за марсианците.

Отец Перегрин остави тебешира.

— А сега да идем сред хълмовете и да построим нашата църква.

Отците започнаха да събират нещата си.

 

Храмът не бе точно постройка, а изчистено от камъни плато на един от ниските хълмове с изравнена и огладена почва и олтар, върху който брат Матиас постави изработения от него огнен глобус.

В края на шестдневната работа „църквата“ беше готова.

— Какво ще правим с това? — Отец Стоун потупа желязната камбана, която бяха домъкнали със себе си. — Какво би могла да означава камбаната за тях?

— Предполагам, че я взех по-скоро за наше собствено успокоение — призна отец Перегрин. — Трябват ни някои познати неща. Тази църква толкова малко прилича на църква. И се чувстваме малко нелепо тук… дори аз. Все пак обръщането към вярата на същества от друг свят е нещо съвсем ново. Има моменти, в които ми се струва, че съм актьор в абсурдна пиеса. И тогава моля Бог да ми даде сила.

— Мнозина от отците не са щастливи. Някои дори се подиграват на всичко това, отче.

— Зная. Все пак ще сложим камбаната в малка камбанария за тяхно успокоение.

— А органът?

— Ще свирим на него утре, на първата служба.

— Но марсианците…

— Зная. Предполагам, че отново ще е за наше успокоение, наша собствена музика. По-нататък можем да открием тяхната.

 

В неделя сутринта станаха много рано и тръгнаха като бледи привидения през студа. Скрежът звънеше по дрехите им като звънчета; когато отърсваха от себе си струйките сребърна вода, се покриваха със звън.

— Чудя се дали има неделя на Марс? — замислено промърмори отец Перегрин, но видя как отец Стоун трепва и побърза да продължи: — Или пък вторник или четвъртък — кой знае? Няма значение. Мои си глупави приумици. Днес е неделя за нас. Хайде.

Треперещи и с посинели устни, отците излязоха на широката равна площадка на „църквата“ и коленичиха.

Отец Перегрин отправи кратка молитва и студените му пръсти докоснаха клавишите на органа. Музиката се вдигна нагоре като ято красиви птици. Той докосваше клавишите както човек докосва с длани тревите на избуяла градина, а величествената Красота се извисяваше над хълмовете.

Музиката успокои въздуха. Той замириса със свежия аромат на утрото. Музиката се понесе към планината и от скалите се посипа прашен дъжд.

Отците чакаха.

— Е, отче Перегрин — отец Стоун погледна към пустото небе, в което изгряваше червеното като пещ слънце, — нещо не забелязвам нашите приятели.

— Нека опитам отново. — Отец Перегрин бе започнал да се поти.

Започна да строи архитектура на Бах, камък след камък, издигаше музикална катедрала — тъй огромна, че източният й кораб се издигаше в Ниневия, а куполите бяха под лявата ръка на свети Петър. Музиката остана и не се срути в развалини, когато престана да свири, а бе подета от няколко бели облака и се понесе в далечината.

Небето си оставаше пусто.

— Ще дойдат! — Но отец Перегрин усети в гърдите си частицата паника, която бързо започваше да нараства. — Да се помолим. Да ги увещаем да дойдат. Те четат мисли; те знаят.

Отците отново коленичиха сред шумолене на раса и шепот. Замолиха се.

И от изток, от ледените планини на неделната, а може би понеделнишка марсианска утрин, се приближиха меко пламтящите сфери.

Увиснаха във въздуха, снишиха се и запълниха района около треперещите свещеници.

— Благодаря, благодаря ти, Боже. — Отец Перегрин стисна очи и засвири, а когато приключи, се обърна и погледна към чудното си паство.

Един глас докосна съзнанието му.

— Дойдохме за малко.

— Можете да останете — отвърна отец Перегрин.

— Само за малко — тихо каза гласът. — Дойдохме да ви кажем някои неща. Трябваше да ги кажем още в началото. Но се надявахме, че може би ще продължите по пътя си, ако ви оставим на мира.

Отец Перегрин понечи да заговори, но гласът го изпревари.

— Ние сме Древните — каза той и думите влязоха в отец Перегрин като газообразен син пламък и обгориха вътрешността на черепа му. — Ние сме старите марсианци, които оставиха мраморните си градове и отидоха сред хълмовете. Загърбихме материалния живот, който водехме. Преди много, много време сме се превърнали в това, което сме сега. Някога сме били хора с тела, крака и ръце като вашите. Според легендата един от нас, добър човек, открил начин да освободи душата и разума, да освободи човека от телесните болести и печал, от смъртта и израждането, от лошото настроение и старческото оглупяване. И тъй, ние приехме образа на мълнията и синия огън и оттогава завинаги заживяхме сред ветрове, небеса и хълмове, свободни от гордост и арогантност, от богатство и нищета, от страст и хладнокръвие. Живеем отделно от онези, които останаха, от другите обитатели на този свят, и постепенно бе забравен начинът, по който се превърнахме в това, което сме. Но ние никога не ще умрем, нито пък може да ни се навреди. Ние отхвърлихме греховете на тялото и живеем в Божията благодат. Не жадуваме за никаква собственост; нямаме собственост. Не крадем, не убиваме, не изпитваме похот и омраза. Живеем в щастие. Не се възпроизвеждаме; не ядем, не пием и не воюваме. Всички страсти, детски прищевки и грехове бяха отхвърлени, когато се избавихме от телата си. Изоставихме греха, отче Перегрин, и той изгоря като есенни листа, разтопи се като калния сняг на лоша зима, изчезна като страстните цветчета на обагрената в жълто и червено пролет, като задушните нощи на летните горещници, и нашият сезон е умерен, а климатът — богат на мисли.

Отец Перегрин се беше изправил, защото гласът го докосваше с такава сила, че почти го оставяше безчувствен. Бе като екстаз и огън, прелитащи през него.

— Бихме желали да ви кажем, че оценяваме това, че построихте това място за нас, но ние не се нуждаем от него, тъй като всеки от нас е храм сам по себе си и не се нуждае от място за пречистване. Простете ни, че не дойдохме по-рано, но живеем отделно един от друг и не сме разговаряли с никого от десет хиляди години, нито пък сме се намесвали по някакъв начин в живота на тази планета. Сега ти идва наум, че сме като лилиите в полето — нито се трудим, нито се мъчим. Прав си. Затова ви предлагаме да занесете частите на този храм в новите си градове и да пречистите другите. Защото, бъдете сигурни, ние живеем щастливо и в мир.

Свещениците бяха коленичили в огромната синя светлина; отец Перегрин също бе паднал на колене, всички плачеха и нямаше абсолютно никакво значение, че напразно са изгубили времето си.

Сините сфери промърмориха и отново започнаха да се издигат в диханието на прохладния въздух.

— Мога ли… — едва се осмели да извика отец Перегрин, останал на колене със затворени очи, — мога ли някога да дойда отново и да се уча от вас?

Сините огньове ярко припламнаха. Въздухът вибрираше.

Да. Някой ден можеше да дойде отново. Някой ден.

А после Огнените балони отлетяха и изчезнаха, и той бе като дете — на колене, със стичащи се по бузите му сълзи, и тихо хлипаше: „Върнете се, върнете се!“ И сякаш всеки момент дядо щеше да го вдигне и да го отнесе горе в стаята му в отдавна отишлото си градче в Илинойс…

 

Напуснаха хълмовете по залез. Като погледна назад, отец Перегрин видя горящите сини огньове. Не, помисли си, не бихме могли да построим църква за такива като вас. Вие сте самата красота. Коя църква би могла да съперничи на фойерверките на чистата душа?

Отец Стоун вървеше мълчаливо до него.

— Както го виждам, на всяка планета има Истина — най-сетне проговори той. — И всяка една е част от Голямата истина. Един ден всички те ще се подредят заедно като части на пъзел. Случилото се бе потресаващо. Вече няма да се съмнявам, отче Перегрин. Защото тукашната Истина е толкова вярна, колкото и земната Истина, и двете са равностойни. И ще продължим към други светове, събирайки отделните Истини, докато един ден не се изправим пред Цялото, подобно на зората на нов ден.

— Казано от вас, това е наистина много, отче Стоун.

— Сега донякъде съжалявам, че се връщаме в града, за да се заемем със собствения си вид. Онези сини светлини… когато се спуснаха сред нас, и онзи глас…

Отец Стоун потрепери.

Отец Перегрин го хвана за ръката. Закрачиха заедно.

— И знаете ли… — каза накрая отец Стоун, без да сваля очи от брат Матиас, който крачеше пред тях, понесъл внимателно стъклената сфера с вечната синя фосфорна светлина в нея, — знаете ли, отче Перегрин, онази сфера…

— Да?

— Е Той. В края на краищата тя наистина е Той.

Отец Перегрин се усмихна и всички заедно заслизаха от хълмовете към новия град.

Няма да има утре

— Какво щеше да направиш, ако знаеше, че няма да има утре?

— Какво бих направила? Сериозно ли говориш?

— Да, напълно сериозно.

— Не зная. Не съм мислила.

Той си наля кафе. Отзад на килима в дневната двете момичета си играеха с кубчета в светлината на зелените ветроупорни фенери. Във вечерния въздух се долавяше приятен свеж аромат на прясно сварено кафе.

— Е, по-добре започни да мислиш — каза той.

— Сериозно?

Той кимна.

— Война.

Той поклати глава.

— Значи не водородна бомба? Или атомна?

— Не.

— Или бактериологично оръжие?

— Не, нищо от този род — каза той, разбъркваше бавно кафето си. — Да кажем просто, че е време да затворим книгата.

— Май не разбирам.

— Честно казано, и аз. Просто имам такова усещане. Понякога се плаша, а друг път не изпитвам абсолютно никакъв страх, а само спокойствие. — Погледна момичетата и златистите им коси, блестящи на светлината на фенерите. — Не споделих с теб. За първи път се появи преди четири вечери.

— Кое?

— Сънят. Сънувах, че всичко ще свърши и някакъв глас ми казва, че наистина е така. Напълно непознат глас, но въпреки това глас. Казва, че всичко на Земята ще свърши. На сутринта почти забравих, а после отидох на работа и гледам — Стен Уилис се взира през прозореца по никое време. Питам го — какво си се замислил, Стен? А той ми отговаря — снощи сънувах странен сън. И преди още да успее да ми разкаже, разбрах що за сън е било. Можех и аз да му го разкажа, но той го направи, а аз слушах.

— Същият сън ли?

— Същият. Казах му, че и аз съм го сънувал. Като че ли не се изненада. Всъщност дори се отпусна. После зарязахме всичко и започнахме да обикаляме из офиса. Без изобщо да се наговаряме. Не си казахме — хайде да се поразходим. Просто си обикаляхме и забелязахме кои са забили нос в бюрата си, други си разглеждат ръцете или са се вторачили през прозорците. Поговорих с неколцина. Стен също.

— И всички ли са го сънували?

— Всички. Абсолютно същият сън, до най-малката подробност.

— Вярваш ли му?

— Да. Никога не съм бил по-сигурен.

— И кога ще настъпи? Имам предвид края на света.

— За нас — по някое време през нощта, а после и по останалия свят, когато нощта настъпи и там. За двайсет и четири часа общо.

Известно време седяха, без да докосват кафето си. После бавно вдигнаха чаши и отпиха, гледаха се в очите.

— Заслужили ли сме го? — каза тя.

— Не става въпрос за това дали сме го заслужили, или не. Просто не се е получило. Забелязвам, че дори не възрази на всичко това. Защо?

— Предполагам, защото си имам причина — каза тя.

— Същата като на всички в офиса ли?

Тя бавно кимна.

— Не исках да казвам. Случи се нощес. И днес жените от квартала си споделяха една на друга. Сънували същия сън. Помислих си, че е просто съвпадение. — Тя вдигна вечерния вестник. — А тук нищо не пише.

— Всички знаят, така че не е нужно.

Облегна се назад в стола си, без да сваля очи от нея.

— Боиш ли се?

— Не. Винаги съм си мислила, че ще ме е страх, но явно съм се лъгала.

— А къде е така нареченият инстинкт за самосъхранение, за който се говори толкова много?

— Не зная. Човек не се вълнува особено, когато усеща, че има логика. В това има логика. Само това би трябвало да се очаква от начина, по който живеехме.

— Е, все пак не бяхме чак толкова лоши.

— Не, но не бяхме и невероятно добри. Сигурно в това е проблемът — не изпъквахме с нищо, просто си бяхме самите ние, докато огромна част от света бе заета да върши какви ли не ужасии.

Момичетата се смееха в гостната.

— Винаги съм си мислил, че в подобна ситуация хората ще пищят по улиците.

— Едва ли. За истински неща не се пищи.

— Знаеш ли, нищо няма да ми липсва, освен ти и момичетата. Никога не съм харесвал градовете, работата си и каквото и да било, освен вас трите. За нищо няма да съжалявам, освен може би за промяната на времето, за чаша ледена вода в горещ ден, а може би и за спането. Странно, как изобщо можем да седим и да говорим по такъв начин?

— Защото нищо друго не може да се направи.

— Така е, разбира се. Ако можеше, щяхме да го правим. Сигурно за първи път в историята на света всеки знае със сигурност какво точно ще прави през нощта.

— Интересно какво ли ще правят другите тази вечер, през следващите няколко часа.

— Сигурно ще идат на кино, ще слушат радио, ще гледат телевизия, ще играят карти, ще сложат децата да спят и те самите ще си легнат — както винаги.

— В известен смисъл може да е повод за гордост — както винаги.

Помълчаха известно време, после той си сипа още малко кафе.

— Как мислиш, защо именно днес?

— Защото така.

— Защо не някоя друга нощ в миналия век, или преди пет века, преди хилядолетие?

— Може би защото никога досега не е имало деветнайсети октомври хиляда деветстотин шейсет и девета, а ето че сега е настъпил. Защото тази дата означава повече от всяка друга; защото това е годината, в която нещата са такива, каквито са по цял свят, и затова настъпва краят.

— Тази нощ над океана и в двете посоки летят бомбардировачи, които никога вече няма да видят суша.

— Това е част от причината.

— Е — каза той, докато ставаше, — какво следва? Ще измием ли съдовете?

Измиха съдовете и ги прибраха по-прилежно от обичайното. В осем и половина момичетата бяха сложени да спят, бяха целунати за лека нощ, мъничките нощни лампи край леглата им бяха запалени, а вратата — оставена открехната.

— Чудя се… — каза съпругът на излизане от спалнята, поспря с лулата си в ръка и хвърли поглед назад.

— Какво?

— Дали да затворим вратата, или да я оставим малко по-широко отворена, за да влиза повечко светлина.

— Аз пък се чудя дали и децата не знаят.

— Не, разбира се, че не.

Седяха, четоха вестници, разговаряха, послушаха малко музика по радиото, после седяха пред камината и гледаха въглените, докато часовникът отброяваше — десет и половина, единайсет, единайсет и половина. Мислеха си за всички други хора по света, които прекарваха вечерта си всеки по свой начин.

— Е… — каза най-сетне той.

Целуна дълго жена си.

— Е, поне бяхме добри един за друг.

— Искаш ли да поплачеш? — попита той.

— Не.

Обиколиха къщата, изгасиха лампите, отидоха в спалнята, съблякоха се в прохладната тъмнина и дръпнаха завивките.

— Чаршафите са толкова свежи и приятни.

— Уморена съм.

— Всички сме уморени.

Легнаха си.

— Един момент — каза тя.

Чу я как става от леглото и отива в кухнята. Миг по-късно се върна.

— Чешмата капеше — обясни тя.

Нещо във всичко това бе тъй смешно, че той не успя да се сдържи.

Тя се разсмя с него, даваше си сметка, че постъпката й наистина е смешна. Накрая спряха и останаха да лежат в прохладното легло, преплели пръсти, допрели глава до глава.

— Лека нощ — каза след малко той.

— Лека нощ — отвърна тя.

Велд

— Джордж, би ли погледнал детската?

— Какво й е?

— Не зная.

— Е, и таз добра.

— Искам просто да я погледнеш, това е всичко. Или да се обадиш на психолог да я види.

— Какво общо има психологът с една детска стая?

— Много добре знаеш какво.

Жена му спря насред кухнята и погледна печката, която си тананикаше и приготвяше вечеря за четирима.

— Просто детската е по-различна, отколкото беше.

— Добре, да видим какво има.

Тръгнаха по коридора на звуконепроницаемия си дом Щастлив живот, който им бе излязъл тридесет хиляди долара — къща, която ги обличаше, хранеше и приспиваше, свиреше им, пееше им и им угаждаше. Приближаването им задейства някакъв ключ и светлината в детската се включи, когато се намираха на десетина стъпки от нея. В коридора лампите също плавно се палеха и изгасваха, докато вървяха.

— Е — каза Джордж Хадли.

Стояха на покрития с рогозка под на детската стая. Дванайсет на дванайсет метра, девет височина; цената й бе половината от цената на цялата къща. „Нищо не е достатъчно добро за децата ни“, бе казал Джордж.

Детската бе потънала в тишина. Празна като сгорещена поляна в джунглата по пладне. Стените бяха празни и двуизмерни. Сега, докато Джордж и Лидия Хадли стояха в средата на помещението, те започнаха да мъркат и да се разтварят в кристалната далечина; от всички страни се появи цветен триизмерен африкански велд^[3], възпроизвеждащ подробностите до най-малкото камъче и стръкче трева. Таванът над тях се превърна в бездънно небе с горещо жълто слънце.

Джордж Хадли усети как на челото му избива пот.

— Да се махнем от слънцето — каза той. — Прекалено реално е. Не виждам обаче нищо нередно.

— Изчакай малко, ей сега ще видиш — каза жена му.

Междувременно скритите одорфони се бяха задействали и към хората в средата на изгорелия от слънцето велд се понесоха различни миризми. Горещата миризма на суха трева, свежият зелен мирис на скрит водоем, силната рязка миризма на животни, миризмата на прах като лютив червен пипер в горещия въздух. Последваха звуците — далечен тропот на копита на антилопи по тревата, шумолящи като хартия лешояди. Някакви сенки преминаха през небето и пробягаха по обърнатото нагоре потно лице на Джордж Хадли.

— Противни създания — чу той жена си.

— Лешояди.

— Гледай, там пък има лъвове. Тръгнали са към водоема. Току-що са яли — каза Линда. — Не зная какво точно.

— Някое животно. — Джордж Хадли заслони с длан присвитите си очи от изгарящото слънце. — Може би зебра или жирафче.

— Сигурен ли си? — Гласът й бе странно напрегнат.

— Не, малко е късно да си сигурен — развеселено отвърна той. — Оттук виждам единствено оглозгани кости и лешоядите, струпали се върху остатъците.

— Чу ли онзи писък?

— Не.

— Преди около минута?

— Не, съжалявам.

Лъвовете приближаваха. За пореден път Джордж Хадли се изпълни с възхищение към механичния гений, замислил тази стая. Истинско чудо на абсурдно ниска цена. Всеки дом би трябвало да има подобно помещение. Е, понякога плашат с клиничната си точност, стряскат те, карат те да потръпнеш, но през повечето време предлагат радост за всеки, не само за малкия ти син и дъщеричката, но и за самия теб, когато ти се прииска кратка разходка из далечна земя, бърза смяна на обстановката. Е, ето го всичко това!

А ето ги и лъвовете, сега само на пет метра от тях — толкова истински, така стряскащо истински, че ти се приисква да докоснеш козината им, а устата ти се изпълва с прашната миризма на сгорещените им тела, жълтото им е като цвят от изящен френски гоблен, жълто на лъвовете и на лятната трева, шумно дишащи лъвски дробове в притихналото пладне, дъхът на месо от отворените, пълни със слюнка уста.

Лъвовете спряха и се загледаха в Джордж и Лидия Хадли с ужасяващите си жълто-зелени очи.

— Пази се! — изкрещя Лидия.

Лъвовете се засилиха към тях.

Лидия се извъртя и се втурна към вратата. Джордж инстинктивно хукна след нея. Навън в коридора, след като затръшнаха вратата, той се разсмя, тя се разплака; и двамата стояха поразени от реакцията на другия.

— Джордж!

— Лидия! Ох, скъпата ми, бедна, сладка Лидия!

— Едва не ни уловиха!

— Стени, Лидия, не забравяй. Кристални стени, това е. О, признавам, наистина изглеждат като истински… Африка в гостната! Но всичко това е триизмерен свръхсензитивен цветен филм и ментален запис зад стъклени екрани. Изкуствени миризми и звукови ефекти, Лидия. Ето, вземи носната ми кърпа.

— Страх ме е. — Тя се сгуши в него и заплака тихо. — Видя ли? Усети ли? Прекалено е истинско.

— Стига, Лидия…

— Трябва да кажеш на Уенди и Питър да спрат да четат за Африка.

— Разбира се… разбира се… — Той успокоително я потупа.

— Обещаваш ли?

— Разбира се.

— И заключи за няколко дни детската, докато ми се успокоят нервите.

— Знаеш колко труден е Питър по този въпрос. Помниш ли какво беше миналия месец, когато за наказание заключих детската само за няколко часа? С Уенди е същото. Направо не могат без детската.

— Трябва да се заключи, и точка.

— Добре. — Той с нежелание заключи огромната врата. — Прекалила си с работата. Трябва да си починеш.

— Не зная… не зная — отвърна тя, издуха носа си и седна в едно кресло, което незабавно я залюля, за да я успокои. — Може би нямам достатъчно работа. Може би нямам достатъчно време за мислене. Защо не изключим цялата къща за няколко дни и не заминем на почивка?

— Искаш да кажеш, че искаш сама да ми пържиш яйца?

— Да — отвърна тя.

— И да ми кърпиш чорапите?

— Да. — Трескаво, насълзено кимане.

— И да чистиш къщата?

— Да, да… о, да!

— Но нали именно затова купихме тази къща? За да не се налага да вършим нищо от тези неща?

— Именно. Имам чувството, че нямам място тук. Къщата е съпруга, майка, а сега и гувернантка. Мога ли да се сравнявам с африкански велд? Мога ли да изкъпя и измия децата толкова бързо и добре, колкото го прави автоматичната вана? Не мога. И не става въпрос само за мен. А и за теб също. В последно време си станал ужасно нервен.

— Сигурно прекалявам с пушенето.

— Изглеждаш така, сякаш не знаеш къде да се денеш в тази къща. Пушиш малко повече всяка сутрин, пиеш малко повече всеки следобед и ти трябва малко повече приспивателно всяка нощ. Ти също започваш да се чувстваш ненужен.

— Нима? — Той замълча и се опита да погледне вътре в себе си, да види какво става там всъщност.

— О, Джордж! — Тя погледна през рамото му към вратата на детската. — Онези лъвове не могат да излязат оттам, нали?

Той също погледна към вратата и видя, че тя се тресе, сякаш от другата страна някой се хвърля върху нея.

— Разбира се, че не.

 

Вечеряха сами — Уенди и Питър бяха отишли на някакъв специален карнавал в другия край на града и се обадиха по видеоканала да кажат, че ще закъснеят, да не ги чакат за ядене. Леко объркан, Джордж Хадли гледаше как масата в трапезарията извлича топли ястия от механичните си вътрешности.

— Забравихме кетчупа — каза той.

— Извинете — обади се гласче от масата и кетчупът се появи.

Що се касае до детската, на децата нямаше да им навреди, ако останеше заключена известно време. Прекаляването с каквото и да било не е хубаво нещо. А стаята ясно показваше, че децата са прекарвали малко повече от разумното в Африка. Онова слънце. Все още го усещаше на врата си като гореща лапа. И лъвовете. Миризмата на кръв. Забележително е как детската бе успяла да улови телепатичните сигнали на детските умове и да изпълни всяко тяхно желание. Децата си бяха помислили за лъвове — и ето ги лъвовете. Зебри — ето ги и тях. Слънце — слънце. Жирафи — жирафи. Смърт — смърт.

Това последното. Дъвчеше машинално месото, което му бе нарязала масата. Мисли за смъртта. Та Уенди и Питър бяха твърде малки, за да мислят за смъртта. Всъщност не, никога не си прекалено малък за подобно нещо. Пожелаваш я на някой друг много преди да разбереш какво представлява. Още на двегодишна възраст стреляш по хората с пистолети с капси.

Но това… просторният горещ африкански велд… ужасната смърт в челюстите на лъв… И се повтаряше отново и отново.

— Къде отиваш?

Не й отговори. Потънал в мисли, остави светлините да светват пред него и да изгасват зад гърба му, докато крачеше към вратата на детската. Долепи ухо до нея и се заслуша. Някъде далеч изрева лъв.

Отключи вратата и я отвори. Точно преди да пристъпи вътре, чу далечен писък. Последва отново лъвски рев, който бързо утихна.

Навлезе в Африка. Колко пъти през последната година бе отварял тази врата и бе попадал на Страната на чудесата, Алиса, Лигавата костенурка или Аладин с неговата вълшебна лампа, Джак Тиквената глава от Оз, доктор Дулитъл или кравата, прескачаща много убедително изглеждащата луна — всички тези възхитителни обитатели на приказни светове. Колко често бе виждал Пегас да лети по тавана-небе, фонтани от червени фойерверки, или пък бе чувал пеенето на ангелски гласове. А сега — тази жълта гореща Африка, тази разпалена пещ с нейната убийствена жега. Може би Лидия беше права. Може би децата наистина имаха нужда от малко почивка от фантазията, която ставаше доста реална за десетгодишни хлапета. Нямаше нищо лошо да поупражняват фантазията си, но когато живият детски ум се спре върху един-единствен модел?… Сега му се струваше, че през последния месец често е слушал ревящи лъвове и е усещал зловонието им да се просмуква чак до кабинета му, но винаги е бил прекалено зает, за да им обръща внимание.

Джордж Хадли стоеше сам в африканския велд. Лъвовете вдигнаха глави от плячката си и го загледаха. Единственият недостатък на илюзията бе отворената врата, през която можеше да види съпругата си в далечния край на тъмния коридор: приличаше на картина в рамка; хранеше се механично.

— Махайте се — каза той на лъвовете.

Не се махнаха.

Познаваше съвсем точно принципа на стаята. Помисляш си нещо, каквото и да било, и то се появява.

— Да се появи Аладин с лампата си — рязко заповяда той.

Велдът си остана. Лъвовете също.

— Хайде, стая! Искам Аладин!

Нищо не се случи. Лъвовете дъвчеха нещо.

— Аладин!

Върна се в трапезарията и каза:

— Тъпата стая е повредена. Не отговаря.

— Или…

— Или какво?

— Или не може да отговори — каза Лидия. — Защото децата вече толкова време мислят за Африка, лъвове и убийства, че стаята е зациклила на тази тема.

— Възможно е.

— Или пък Питър я е нагласил по този начин.

— Нагласил ли?

— Може да е човъркал нещо в машинарията.

— Питър не разбира от машинарии.

— Доста е умен за десетгодишен. Коефициентът му на интелигентност…

— Въпреки това…

— Здрасти, мамо. Здрасти, тате.

Двамата Хадли се обърнаха. Уенди и Питър влизаха през входната врата — бузи като ментови сладкиши, очи като яркосини мраморни топчета, дъх на озон в гащеризоните от пътуването с хеликоптера.

— Идвате точно за вечеря — казаха родителите.

— Натъпкахме се с ягодов сладолед и хотдог — казаха децата, все още хванати за ръце. — Но ще поседнем с вас.

— Да, тъкмо ще ни разкажете за детската — каза Джордж Хадли.

Братът и сестрата замигаха насреща му, после се спогледаха.

— Детската ли?

— За Африка и всичко останало — каза баща им с фалшива приветливост.

— Не разбирам — каза Питър.

— Двамата с майка ви току-що пътешествахме из Африка; Том Суифт и неговият Електрически лъв — обясни Джордж Хадли.

— В детската няма никаква Африка — простичко каза Питър.

— Стига, Питър. Не на нас тези.

— Не си спомням никаква Африка. — Питър се обърна към Уенди. — А ти?

— И аз.

— Изтичай да видиш и ела да кажеш.

Тя се подчини.

— Уенди, върни се! — опита се да я спре Джордж Хадли, но тя вече бе тръгнала. Светлините в коридора я следваха като рояк светулки. Със закъснение осъзна, че е забравил да заключи вратата след последното си посещение.

— Уенди ще погледне и ще дойде да ни разкаже — каза Питър.

— На мен няма какво да разказва, видях го.

— Сигурен съм, че нещо си се объркал, татко.

— Не съм, Питър. Хайде да идем.

В същия момент се върна Уенди и каза задъхано:

— Не е Африка.

— Ще видим — каза Джордж Хадли. Всички заедно тръгнаха по коридора и отвориха вратата на детската.

Прекрасна зелена гора, красива река, лилава планина, пеещи тънки гласчета и Рима, очарователна и загадъчна, спотайваща се сред дърветата с разноцветни пеперуди като живи букети в дългата й коса. Африканският велд бе изчезнал. Лъвовете ги нямаше. Сега тук бе само Рима и пееше с такъв прелестен глас, че можеше да изкара сълзи на очите ти.

Джордж Хадли погледна променената сцена и каза на децата:

— Отивайте да си лягате.

Те отвориха уста.

— Чухте какво казах.

Те отидоха до пневматичната тръба и тя ги засмука като есенни листа нагоре до спалните им.

Джордж Хадли мина през пеещата горска полянка и вдигна нещо край ъгъла, където по-рано се намираха лъвовете. Върна се бавно при жена си.

— Какво е това?

— Старият ми портфейл — каза той.

Показа й го. Още миришеше на гореща трева и лъв. Виждаха се капки слюнка, бе дъвкан и имаше кървави петна от двете страни.

Затвори вратата на детската и я заключи сигурно.

В полунощ бе все още буден и знаеше, че жена му също не спи.

— Мислиш ли, че Уенди я е променила? — попита най-сетне тя в тъмното.

— Разбира се.

— Превърнала е велда в гора и е сложила Рима вместо лъвовете?

— Да.

— Защо?

— Не зная. Но стаята ще бъде заключена, докато не разбера какво става.

— А как портфейлът ти се е озовал там?

— Нямам представа — каза той. — Знам само, че започвам да съжалявам, че купихме на децата тази стая. Ако са невротични, подобно място…

— Предназначението й е именно такова — да им помага да се справят по здравословен начин с неврозите си.

— Вече започвам да се съмнявам — отвърна той, взираше се в тавана.

— Давали сме и даваме на децата всичко, което поискат. И какво получаваме в отговор — тайни, непослушание?

— Кой беше казал — децата са като килим, понякога трябва да се тупат! Никога не сме вдигали ръка срещу тях. Непоносими са, да си го кажем направо. Влизат и излизат, когато и както им скимне; отнасят се с нас, сякаш ние сме техни деца. Разглезени са. Но и ние не сме стока.

— Започнаха да се държат странно, откакто им забрани да вземат ракетата до Ню Йорк преди няколко месеца.

— Обясних им, че са още малки, за да го направят сами.

— Въпреки това забелязах, че оттогава определено охладняха към нас.

— Смятам утре сутринта да повикам Дейвид Маклейн да поразгледа Африка.

— Но сега там няма Африка, а Рима и Зелената страна.

— Имам чувството, че дотогава отново ще се появи Африка.

Миг по-късно чуха писъците.

Два писъка. Двама души изпищяха някъде отдолу. След което заръмжаха лъвове.

— Уенди и Питър не са си в стаите — каза жена му.

Той лежеше в леглото с бясно биещо сърце.

— Успели са да влязат в детската.

— Писъците… струват ми се познати.

— Така ли?

— Да, ужасно познати.

И колкото и да се мъчеха, леглата още цял час не успяха да ги приспят. В нощния въздух се долавяше миризмата на котки.

 

— Татко? — каза Питър.

— Да.

Питър разглеждаше обувките си. Вече не поглеждаше баща си, нито майка си.

— Не си заключил детската за дълго, нали?

— Зависи.

— От какво? — рязко попита Питър.

— От теб и сестра ти. Ако разнообразите Африка с нещо друго… Швеция например, или Дания, Китай…

— Мислех, че можем да си играем, както си искаме.

— Да, в рамките на разумното.

— Какво й е лошото на Африка?

— О, значи признаваш, че си извикал Африка, така ли?

— Не искам детската да се заключва — студено отвърна Питър. — Никога.

— Всъщност смятаме да изключим цялата къща за около месец. И да поживеем по безгрижния стар принцип „кой както си го направи“.

— Ужас! Това да не би да означава, че ще трябва сам да си връзвам обувките вместо автоматичната закопчалка? Да си мия зъбите, да се реша и да се къпя?

— Не мислиш ли, че подобна промяна ще е весела?

— Не, ще е отвратителна. Никак не ми хареса, когато миналия месец ми взе художника.

— Направих го, защото исках да те науча сам да рисуваш, синко.

— Не искам да правя нищо освен да гледам, да слушам и да подушвам. Какво друго има за правене?

— Добре, иди да си играеш в Африка.

— Наистина ли скоро ще изключвате къщата?

— Обмисляме го.

— По-добре да престанете да го правите, татко.

— Няма да позволя синът ми да ме заплашва!

— Добре тогава. — И Питър тръгна към детската.

 

— Навреме ли идвам? — попита Дейвид Маклейн.

— Закуска? — предложи Джордж Хадли.

— Благодаря, вече хапнах. Какъв е проблемът?

— Дейвид, ти си психолог.

— Нещо такова, надявам се.

— Е, хвърли едно око на детската. Виждал си я преди година, когато намина на гости. Тогава забеляза ли нещо необичайно в нея?

— Не бих казал. Обичайните прояви на насилие, тенденция към лека параноя тук-там, но това е нормално за децата — постоянно се чувстват преследвани от родителите. Но иначе — нищо сериозно.

Тръгнаха по коридора.

— Заключих я, но през нощта децата са успели да влязат — обясни бащата. — Оставих ги, за да приготвят картината и да можеш да я видиш.

От детската се разнесоха ужасни писъци.

— Ето — каза Джордж Хадли. — Да видим какво ще кажеш.

Влязоха, без да почукат.

Писъците бяха утихнали. Лъвовете се хранеха.

— Деца, бягайте за малко навън — каза Джордж Хадли. — Не, не променяйте нищо. Оставете стените както са си. Вън!

Децата се махнаха и двамата мъже останаха да изучават струпалите се в далечината лъвове, които разкъсваха с огромно удоволствие плячката си, каквато и да бе тя.

— Иска ми се да знам какво е това — каза Джордж Хадли. — Понякога ми се струва, че почти виждам. Дали да не донеса бинокъл и…

Дейвид Маклейн се изсмя сухо.

— Едва ли е нужно. — Обърна се да разгледа стените. — От колко време е така?

— Малко повече от месец.

— Да, определено неприятно усещане.

— Искам факти, не усещания.

— Скъпи ми Джордж, един психолог никога не вижда факти. Той чува единствено за чувствата; все смътни неща. Казвам ти, това тук определено е неприятно усещане. Повярвай на интуицията и инстинкта ми. Надушвам лошите неща. А това тук е много лошо. Съветвам те да разглобиш цялата проклета стая и да пращаш децата при мен всеки ден в течение на една година.

— Чак толкова ли е зле?

— Боя се, че да. Едно от първоначалните предназначения на тези стаи бе да можем да изучаваме моделите, оставени върху стените от детския ум, и по този начин да помагаме на детето. В този случай обаче стаята се е превърнала в канал — тя насажда разрушителни мисли, вместо да освобождава от тях.

— И преди ли си го усещал?

— Усещах само, че глезите децата си повече от другите хора. И сега берете ядове. Чашата е преляла. Как точно?

— Не им позволих да отидат до Ню Йорк.

— Друго?

— Махнах някои автомати от къщата и преди месец ги заплаших, че ще заключвам детската, докато не си напишат домашните. И наистина го направих за няколко дни — да им покажа, че говоря сериозно.

— Аха!

— Това означава ли нещо?

— Всичко. На мястото на Дядо Коледа е дошъл Скръндзата. Децата предпочитат Дядо Коледа. Позволили сте стаята и цялата къща да измести теб и жена ти в привързаността им. Стаята е тяхна майка и татко и е много по-важна в живота им, отколкото истинските родители. А после изведнъж се появяваш ти и искаш да я изключиш. Нищо чудно, че се е появила омраза. Усещаш я как се спуска от небето. Виж само слънцето. Джордж, трябва да промениш начина си на живот. Подобно на мнозина други, устроил си го около създаването на удобства. Повреди ли се утре нещо в кухнята, може и да умрете от глад. Няма да знаеш дори как да си счупиш едно яйце. Въпреки това изключи всичко. Започни още сега. Ще е нужно време. Но за една година ще имаме добри деца вместо лоши, само почакай и ще видиш.

— Но шокът за децата няма ли да е прекалено голям — внезапно изключване на детската, пък било то и за добро?

— Не ми се иска да затъват още повече във всичко това.

Лъвовете приключваха кървавия си пир.

Сега стояха на края на голото пространство и наблюдаваха двамата мъже.

— А сега и аз се чувствам преследван — промърмори Маклейн. — Да се махаме оттук. Тия проклети стаи никога не са ми харесвали. Изнервят ме.

— Лъвовете изглеждат съвсем като истински, нали? — каза Джордж Хадли. — Предполагам няма начин да…

— Какво?

— …да станат истински?

— Поне на мен не ми е известно как би станало.

— Някакъв дефект в машината, бърникане или нещо такова?

— Не.

Тръгнаха към вратата.

— На стаята едва ли ще й хареса да бъде изключена — каза бащата.

— На никой не му се умира. Дори и на една стая.

— Ами ако ме мрази заради това, че я изключвам?

— Днес здраво те е пипнала параноята — каза Дейвид Маклейн. — Можеш да я проследиш като прясна диря. Я виж ти. — Наведе се и вдигна окървавен шал. — Това твое ли е?

— Не. — Лицето на Джордж Хадли се бе вцепенило. — На Лидия е.

Отидоха заедно до разпределителната кутия и завъртяха ключа, който убиваше детската.

Децата изпаднаха в истерия. Пищяха, подскачаха и хвърляха каквото им попадне. Викаха, хлипаха, ругаеха и ритаха мебелите.

— Не можеш да постъпваш така с детската, не можеш!

— Стига, деца.

Децата с плач се хвърлиха на дивана.

— Джордж — каза Лидия Хадли. — Включи я, само за няколко минути. Не може така внезапно.

— Не.

— Жестоко е.

— Лидия, стаята е изключена и ще си остане изключена. И вече е крайно време да се сложи край на цялата проклета къща. Колкото повече гледам кашата, в която сами се забъркахме, толкова по-противно ми става. Прекалено дълго съзерцаваме електронните си пъпове. Господи, как жадувам за глътка нормален въздух!

И той тръгна из къщата, изключваше говорещи часовници, печки, отоплителни тела, ваксаджии, кесии, чесала, масажори и всички други машини, които му попадаха под ръцете.

Къщата сякаш се напълни с мъртви тела. Сякаш се бе превърнала в механично гробище. Съвсем тихо. Нямаше и следа от бръмченето на скритата енергия на машини, готови да заработят с едно натискане на копче.

— Не им позволявай да го правят! — зави Питър към тавана, сякаш се обръщаше към къщата, към детската стая. — Не позволявай на татко да убие всичко. — Обърна се към баща си. — Мразя те!

— С обиди доникъде няма да стигнеш.

— Дано да умреш!

— Всички сме мъртви, при това от дълго време. А сега ще започнем да живеем наистина. Вместо да бъдем обслужвани и масажирани, ще започнем да живеем.

Уенди все още плачеше и Питър се присъедини към нея.

— Само мъничко, съвсем мъничко, само за минутка пусни детската! — ревяха и двамата.

— Ох, Джордж — обади се жена му. — Какво толкова.

— Добре… добре, само и само да млъкнат. Една минута, имайте предвид. И после я изключвам завинаги.

— Тате, татенце! — запяха децата и мокрите им от сълзи лица светнаха.

— А после отиваме на почивка. Дейвид Маклейн ще дойде след половин час да ни помогне да съберем нещата и да ни изпрати до летището. Отивам да се преоблека. Лидия, включи детската. Но само за една минута, разбрахме се.

Тримата забързаха към детската, като дърдореха нещо, а той се остави да бъде всмукан до втория етаж от пневматичната тръба и отиде да се преоблича. След малко се появи Лидия и въздъхна:

— Ще се радвам, когато се махнем.

— В детската ли ги остави?

— И аз трябва да се облека. Ох, тази ужасна Африка. Какво толкова намират в нея?

— Е, след пет минути ще сме на път за Айова. Господи, защо изобщо ни трябваше да се нанасяме в тази къща? Какво ни подтикна да купим такъв кошмар?

— Гордост, пари, глупост.

— По-добре да слезем долу, преди хлапетата да са се залисали отново с проклетите зверове.

В същия миг чуха виковете на децата.

— Мамо, тате, елате бързо! Бързо!

Слязоха с пневматичната тръба и се втурнаха в коридора. Децата не се виждаха никъде.

— Уенди? Питър!

Влязоха тичешком в детската. Велдът бе пуст с изключение на лъвовете, които стояха и ги наблюдаваха.

— Питър, Уенди?

Вратата се затръшна.

— Уенди, Питър!

Джордж Хадли и жена му се обърнаха и изтичаха до вратата.

— Отворете! — извика той и занатиска дръжката. — Заключили са ни! Питър! — Той удари вратата. — Отвори веднага!

От другата страна се разнесе гласът на сина му:

— Не им позволявай да изключват детската и къщата.

Господин и госпожа Хадли заудряха вратата.

— Деца, стига глупости! Време е да тръгваме. Господин Маклейн ще дойде всеки момент и…

И тогава чуха звуците.

Лъвовете ги доближаваха от три страни по изгорялата жълта трева на велда с дълбоко гърлено ръмжене.

Лъвовете.

Господин Хадли погледна жена си, после двамата се обърнаха към зверовете, които бавно пристъпваха напред — снишени, дебнещи.

Господин и госпожа Хадли запищяха.

И изведнъж осъзнаха защо онези писъци им се струваха така познати.

 

— Ето ме и мен. — Дейвид Маклейн застана на прага на детската. — О, здравейте.

Погледна двете деца, които седяха в центъра на стаята и нагъваха сандвичи от кошницата за пикник. Зад тях бе водоемът и жълтият велд; високото слънце печеше безмилостно. Маклейн започна да се поти.

— Къде са мама и татко?

Децата го погледнаха и се усмихнаха.

— Всеки момент ще дойдат.

— Добре, трябва да тръгваме.

Видя в далечината лъвовете да разкъсват някаква плячка, после прилегнаха да се нахранят в сянката на дърветата.

Заслони очи с длан и се загледа към тях.

Лъвовете вече бяха приключили и се отправяха към водоема да пият.

По сгорещеното лице на господин Маклейн се плъзна някаква сянка. Последваха я много сенки. Лешоядите се спускаха от ослепителното небе.

— Чаша чай? — попита Уенди в настаналата тишина.

Дългият дъжд

Дъждът продължаваше. Бе силен дъжд, безкраен дъжд, потящ се и вдигащ пара дъжд; ситен, порой, фонтан, бич в очите, жвакане в обувките; дъжд, способен да удави всички дъждове и спомена за дъждове. Изливаше се на литри и кубици, сипеше се над джунглата, срязваше дърветата като с ножици, косеше тревата, дълбаеше почвата и отмиваше храстите. Превръщаше дланите на хората в сбърчените длани на маймуни; валеше на твърди, сякаш стъклени капки, и така и не спираше.

— Още колко остава, лейтенант?

— Не зная. Една миля. Десет. Или пък хиляда.

— Не знаете ли точно?

— Откъде мога да знам точно?

— Не ми харесва този дъжд. Само да знаех колко остава до Слънчевия купол, щях да се чувствам по-добре.

— Още час-два път.

— Наистина ли смятате така, лейтенант?

— Разбира се.

— Или лъжете, за да ни повдигнете духа?

— Лъжа, за да ви повдигна духа. Млъквайте!

Двамата мъже седяха един до друг в дъжда. Зад тях седяха други двама — мокри, уморени и оклюмали като размиваща се глина.

Лейтенантът вдигна глава. Дъждът бе направил някога мургавото му лице бледо, измил бе дори и цвета от очите и сега те бяха бели като зъбите, като косата му. Бе целият бял. Дори униформата му бе започнала да става бяла, а може би и мъничко зелена от плесента.

Лейтенантът почувства дъжда по бузите си.

— Колко милиона години минаха, откакто са спрели дъждовете на Венера?

— Не се правете на луд — каза един от другите двама. — На Венера никога не престава да вали. Просто се лее и лее. Живея тук от десет години и не помня нито минута, нито дори секунда, в която да не е валяло.

— Все едно да живееш под вода — каза лейтенантът, стана и намести оръжията си. — Е, по-добре да продължаваме. Да намерим онзи Слънчев купол.

— Освен ако не го намерим — обади циникът.

— Остава около час или някъде там.

— Сега вече ме лъжете, лейтенант.

— Не, сега лъжа самия себе си. Това е един от моментите, когато просто трябва да се лъже. Не мога да издържа още много на всичко това.

Тръгнаха по пътеката в джунглата, като час по час се консултираха с компасите си. Наоколо нямаше никакви ориентири, само показанията на уредите. Имаше сиво небе, леещ се дъжд, джунгла и пътека в нея, а някъде далеч назад — ракетата, с която се бяха разбили. Ракета, в която лежаха двама техни приятели — мъртви и подгизнали от дъжда.

Вървяха, без да говорят, в колона по един. Стигнаха до някаква река, която се разстла пред тях широка, плоска и кафява, потекла надолу към Единственото море. Повърхността й бе гравирана на милиарди места от дъжда.

— Давайте, Симънс.

Лейтенантът кимна, Симънс извади от раницата си малък пакет, който под налягането на някакво сгъстено до момента вещество се превърна в голяма надуваема лодка. Лейтенантът ръководеше отрязването на дърветата и приготвянето на весла, след което се понесоха по гладката повърхност на реката, като гребяха енергично под дъжда.

Лейтенантът усещаше студения дъжд по бузите, по врата и по ръцете си. Студът започваше да се просмуква в белите му дробове. Усещаше дъжда в ушите си, в очите, в краката си.

— Цяла нощ не спах — каза той.

— Че кой би могъл да заспи? Кой? Кога? Колко време проспахме? Тридесет нощи и тридесет дни! Как можеш да спиш, когато дъждът ти блъска по главата като по барабан… Бих дал всичко за една шапка. Всичко, само проклетият дъжд да престане да ме блъска отгоре. Получавам главоболие. Скалпът ми е възпален; боли непрекъснато.

— Съжалявам, че дойдох в Китай — обади се един от другите.

— За първи път чувам някой да нарича Венера Китай.

— Естествено, че е Китай. Китайското водолечение. Сещате ли се за старото мъчение? Връзват те до стена. На всеки половин час на главата ти пада капка вода. Полудяваш само от чакането на следващата. Е, точно това е и Венера, само дето мащабите са други. Не сме създадени за вода. Не можем да спим, не можем да дишаме правилно и направо сме полудели от това, че сме мокри до кости. Ако бяхме готови за катастрофата, щяхме да се погрижим за водонепроницаеми дрехи и шапки. А най-лошо от всичко е този барабанящ по главата дъжд. Толкова е тежък. Като едрокалибрени сачми. Не зная колко още ще мога да издържа.

— Ох, веднъж да стигнем до Слънчевия купол! Онзи, който ги е измислил, си е знаел работата.

Пресичаха реката и си мислеха за Слънчев купол, който ги чакаше някъде напред и проблясваше в джунглата и дъжда. Жълт дом, кръгъл и ярък като слънцето. Висок пет метра и с диаметър трийсет; вътре е топло, тихо, без дъжд и с топла храна. А в центъра на Слънчевия купол естествено има слънце. Малка свободно рееща се сфера от жълт пламък, носеща се под покрива, и можеш да я гледаш от мястото, където седиш, пушиш, четеш книга или пиеш горещия си шоколад. Щеше да е там — жълтото слънце с големина точно колкото земното, топло и неугасващо, а дъждовният свят на Венера щеше да бъде забравен през прекараното вътре време.

Лейтенантът се обърна и погледна тримата мъже, които гребяха и скърцаха със зъби. Бяха бели като гъби, също като него. Венера обезцветяваше всичко само за няколко месеца. Дори джунглата бе един огромен черно-бял кошмар — как може да е зелена без слънце, при непрестанен дъжд и вечен сумрак? Бяла-бяла джунгла с бледи листа с цвят на сирене, земя, издълбана като мокър камамбер, стволове като огромни пънчета на гъби — всичко бе черно-бяло. А и колко често се случваше да успееш да видиш самата почва? Нима тя не бе предимно вада, поток, локва, вир, езеро, река и накрая — море?

— Стигнахме!

Скочиха до отсрещния бряг и зашляпаха във водата, вдигаха пръски. Изпуснаха въздуха от лодката и я прибраха в кутия за цигари. Застанали на дъждовния бряг, се опитаха да запалят. Минаха някъде около пет минути, докато треперещите им пръсти успеят да се справят с обърнатата наопаки запалка и да направят няколко дръпвания от скритите в шепите им цигари, преди те да се измокрят и поредният внезапен порой да ги избие от устните им.

Продължиха напред.

— Чакайте малко — каза лейтенантът. — Май видях нещо.

— Слънчевия купол ли?

— Не съм сигурен. Дъждът отново го скри.

Симънс се втурна напред.

— Слънчевият купол!

— Симънс, върни се!

— Слънчевият купол!

Той изчезна в дъжда. Останалите се затичаха след него.

Настигнаха го на малка полянка, спряха и загледаха него и онова, което бе открил.

Ракетата.

Лежеше където я бяха оставили. Неизвестно как бяха успели да направят кръг и сега се намираха там, откъдето бяха започнали. В останките от кораба от устата на двамата мъртъвци растеше плесен. Разцъфна пред очите им, дъждовните капки удариха нежните стръкчета и плесента умря.

— Как успяхме да се подредим така?

— Явно някъде наблизо е имало електрическа буря. Объркала е компасите. Това обяснява нещата.

— Явно.

— И сега какво?

— Започваме отначало.

— Господи, абсолютно никакъв напредък! Въртим се в кръг!

— Хайде, Симънс, да се опитаме да бъдем по-спокойни.

— Спокойни, спокойни! Този дъжд направо ме побърква!

— Храната ще ни стигне за още два дни, ако сме разумни.

Дъждът танцуваше по кожата им, по мокрите им униформи; стичаше се от носовете и ушите им, от пръстите и коленете. Бяха като замръзнали в джунглата каменни фонтани, изхвърлящи със съскане вода във всяка посока.

Изведнъж се чу рев.

И чудовището се появи от дъжда.

Имаше хиляда сини електрически крака. Движеше се бързо и ужасяващо. Всяка стъпка бе като дълъг удар. Там, където стъпваше крак, падаха и се подпалваха дървета. Мощни вихри озон изпълниха влажния въздух, издигаше се дим, но бързо бе смачкван от дъжда. Чудовището бе широко половин и високо една миля; опипваше земята като някакъв огромен слепец. Понякога за миг оставаше съвсем без крака, след което от тялото му внезапно се изтръгваха хиляди синьо-бели бичове и шибаха джунглата.

— Ето я и електрическата буря — каза един от хората. — Ето какво е объркало компасите ни. А сега идва насам.

— Залегни! — каза лейтенантът.

— Бягайте! — извика Симънс.

— Стига глупости. Лягай долу. Това нещо удря най-високите точки. Може и да ни се размине. Залегнете на четири-пет метра от ракетата. Може да изпразни заряда си върху нея и да ни подмине. Лягайте!

Всички се пльоснаха на земята.

— Идва ли? — започнаха да се питат след малко.

— Идва.

— По-близо ли е?

— На двеста метра от нас.

— А сега?

— Ето го!

Чудовището застана над тях. Изхвърли десет сини мълнии, които улучиха ракетата. Тя проблесна и издаде метален звън като ударен гонг. Чудовището метна още петнадесет мълнии, които затанцуваха в нелепа пантомима, опипваха джунглата и напоената с вода почва.

— Не, не! — Един от мъжете скочи на крака.

— Лягай, глупако! — викна лейтенантът.

— Не!

Още десетина мълнии удариха ракетата. Лейтенантът обърна глава върху ръката си и видя ослепителните сини проблясъци. Видя как дървета се разцепват и стават на трески. Видя как чудовищният черен облак се обръща като черен диск над него и запраща към земята още сто електрически стълба.

Онзи, който бе скочил на крака, сега тичаше, сякаш се намираше в някаква огромна колонна зала. Тичаше и се шмугваше между стълбовете, но накрая десетина от тях се стовариха отгоре му и се разнесе звук като от муха, кацнала на оголените жици на апаратче срещу насекоми. Лейтенантът си го спомняше от детството във фермата. Доловиха миризмата на човек, превърнат на въглен.

Лейтенантът сниши глава.

— Не гледайте нагоре — нареди на останалите. Боеше се, че самият той всеки момент може да скочи и да побегне.

Бурята над тях проблесна с още няколко серии мълнии и продължи нататък. Около тях отново остана само дъждът, който бързо прочисти въздуха от миризмата на изгоряло. Известно време тримата седяха и чакаха сърцата им да се поуспокоят.

Отидоха до тялото с надеждата, че може би ще успеят по някакъв начин да спасят живота на мъжа. Не можеха да повярват, че това е невъзможно. Последва естествената реакция на хора, неспособни да приемат смъртта, докато не докоснат тялото и не го преобърнат; едва после започнаха да обмислят дали да го погребат, или да го оставят на джунглата.

Тялото бе като извита стомана, обвита в обгоряла кожа. Приличаше на восъчна кукла, хвърлена в пещ и извадена, след като восъкът се е стекъл до овъгления скелет. Единствено зъбите бяха бели и светеха като някаква бяла огърлица, подаваща се наполовина от стиснат черен юмрук.

— Не биваше да скача. — Казаха го почти едновременно.

Направо пред очите им тялото започна да изчезва — по него плъзнаха малки мустачета, пипалца и филизи; имаше дори цветя за мъртвия.

Крачейки на сините си мълнии, бурята изчезна в далечината.

 

Пресякоха една река, приток, поток и още десетина реки, притоци и потоци. Пред очите им се появяваха реки — буйни нови реки, а старите променяха теченията си — реки с цвят на живак, реки с цвят на сребро и мляко.

Стигнаха до морето.

Единственото море. На Венера имаше само един континент. Сушата бе дълга три хиляди и широка хиляда мили, а навсякъде около острова се простираше Единственото море и покриваше цялата дъждовна планета. Единственото море, лениво проснало се край бледия бряг…

— Натам. — Лейтенантът кимна на юг. — Сигурен съм, че в онази посока има два Слънчеви купола.

— Щом са се захванали, защо не са построили още сто?

— Сега са общо сто и двайсет, нали?

— Сто двайсет и шест до миналия месец. Преди година се опитаха да убедят Земния конгрес да одобри средства за още две дузини, но нали знаете как стават тези неща. Я по-добре няколко души да се побъркат от дъжда.

Тръгнаха на юг.

Лейтенантът, Симънс и третият мъж, Пикар, вървяха в дъжда, който валеше ту тежко, ту леко; в дъжда, който се изливаше, барабанеше и не спираше да пада върху земята и вървящите хора.

Симънс го забеляза пръв.

— Ето го!

— Какво?

— Слънчевия купол!

Лейтенантът примигна, за да махне водата от очите си, и вдигна ръка, за да се защити от жилещите струи дъжд.

В далечината, в края на джунглата, недалеч от морето, се виждаше жълт блясък. Наистина бяха намерили Слънчев купол.

Усмихнаха се един на друг.

— Май излязохте прав, лейтенант.

— Късмет.

— Само при вида му силите ми се връщат. Хайде! Последният е слабак! — Симънс затича в тръс. Другите го последваха автоматично, уморени и задъхани, но поддържащи темпото.

— Кофа кафе за мен — изпъхтя ухиленият Симънс. — И една тава кифлички. Господи! И само да си лежиш и да се грееш на слънце. Изобретателят на Слънчевите куполи медал заслужава!

Затичаха се още по-бързо. Жълтото сияние стана по-ярко.

— Кой знае колко хора са се побъркали тук, преди да измислят спасението. А като си помислиш само колко е просто! — Симънс произнасяше запъхтяно думите в такт с тичането. — Дъжд, дъжд! Преди години. Срещам приятел. В джунглата. Броди наоколо. И все повтаря: „Не зная как да вляза, заради дъжда. Не зная как да вляза, заради дъжда. Не зная…“ И тъй нататък. Все това. Бедният ненормалник.

— Пази си дъха!

Продължиха да тичат.

Смееха се. Стигнаха със смях входа на Слънчевия купол.

Симънс рязко отвори вратата и викна:

— Хей! Давай кафето и кифличките!

Отговор не последва.

Пристъпиха през прага.

Слънчевият купол бе празен и тъмен. Нямаше изкуствено жълто слънце, реещо се с газообразен шепот високо в средата на синия таван. Нямаше очакваща ги храна. Беше студено като в изба, а през хилядите наскоро пробити дупки в купола проникваше дъжд, стичаше се надолу, валеше, напояваше дебелите килими и тежката модерна мебелировка, барабанеше и пръскаше по стъклените маси. Джунглата растеше като мъх в помещението, върху лавиците за книги и диваните. Дъждът проникваше през дупките и капеше по лицата на хората.

Пикар започна да се смее тихичко.

— Млъквай, Пикар!

— Богове, гледайте само — ни слънце, ни храна, нищо. Венерианците — те са го направили. Разбира се!

Симънс кимна, лицето му беше мокро от дъжда. Водата течеше в посребрената му коса и белите му вежди.

— От време на време излизат от морето и нападат някой Слънчев купол. Знаят, че ако съсипят куполите, могат да съсипят и нас.

— Но нали постройките са защитени с оръжие?

— Така е. — Симънс отстъпи настрани на едно местенце, което бе сравнително сухо. — Само че са минали пет години, откакто венерианците за последно опитаха подобно нещо. Охраната се е отпуснала. Сварили са ги съвсем неподготвени.

— Но къде са телата?

— Отмъкнали са ги в морето. Чувал съм, че си имали любим начин за давене. Продължавал около осем часа. Страхотно удоволствие.

— Обзалагам се, че не е останала никаква храна. — Пикар се изсмя.

Лейтенантът се намръщи към него и кимна, така че Симънс да забележи. Симънс поклати глава и отиде до другия край на овалното помещение. В кухнята бяха разхвърляни подгизнали самуни хляб, а месото се бе сдобило с фина зелена козина. Дъждът капеше през хилядите дупки на покрива.

— Страхотно. — Лейтенантът погледна нагоре към дупките. — Май няма да успеем да запушим всичко това и да създадем мъничко уют.

— Без храна ли, сър? — Симънс изсумтя. — Гледам, че слънчевата машина е разбита на парчета. Най-добре да продължим към следващия Слънчев купол. Колко има до него?

— Не много. Доколкото си спомням, в този район има два, доста близо един до друг. Може евентуално да изчакаме спасителен екип…

— Възможно е обаче и вече да са минали преди няколко дни. Ще изпратят ремонтен екип след половин година, когато получат парите от Конгреса. Май е по-добре да не чакаме.

— Добре тогава, да изядем каквото е останало от храната ни и да продължаваме нататък.

— Само да можеше този дъжд поне за няколко минути да спре да ме блъска по главата — каза Пикар. — Само колкото да си припомня какво е да не те тормозят.

Стисна главата си с длани.

— Помня, че в училище зад мен седеше един кретен и ме щипеше на всеки пет минути, по цял ден. Седмици и месеци наред. Ръцете ми през цялото време бяха подути и в синини. Мислех си, че ще полудея. Един ден май леко откачих, обърнах се, грабнах металния линеал, с който чертаех, и едва не го убих това копеле. За малко да му откъсна проклетата глава. Почти му извадих окото, преди да ме откъснат от него. И през цялото време крещях: „Защо не ме оставиш на мира? Защо не ме оставиш на мира?“ Господи! — Треперещите му ръце стискаха силно черепа, очите му бяха затворени. — А сега какво мога да направя? Кого да ударя, на кого да кажа — разкарай се, стига си ме тормозил? Проклет дъжд, също като щипането, постоянно е по теб, само него чуваш, само него усещаш!

— Ще стигнем другия Слънчев купол към четири следобед.

— Слънчев купол? Стига с тия глупости! Ами ако всички Слънчеви куполи на Венера са разбити? Тогава какво? Ами ако в таваните на всички има дупки и дъждът се сипе през тях!

— Ще се наложи да рискуваме.

— Писна ми да рискувам. Искам единствено здрав покрив и мъничко покой. Искам да остана самичък.

— Чакат ни само осем часа път, ако поддържаме темпо.

— Спокойно, мога да поддържам темпо. — Пикар се разсмя, извърнат настрани от тях.

— Хайде да хапнем — каза Симънс, без да сваля поглед от него.

 

Отново поеха на юг покрай брега. След четири часа се наложи да отбият, за да заобиколят една река, която бе широка цяла миля и толкова буйна, че не можеше да се пресече с лодка. Наложи се да вървят шест мили във вътрешността до мястото, където реката ненадейно извираше от земята като кръв от смъртна рана. Продължиха да вървят под дъжда и се върнаха до морето.

— Трябва да поспя — изведнъж каза Пикар и се свлече на земята. — Не съм спал от четири седмици. Опитах, но не успях. Ще дремна тук.

Небето притъмняваше. Нощта се спускаше, а нощите на Венера бяха тъй непрогледно черни, че бе опасно да се движат. Симънс и лейтенантът също се отпуснаха на колене.

— Добре, да видим какво можем да направим. — каза лейтенантът. — Опитвахме и преди, но не съм сигурен. Това време май не става за спане.

Легнаха на земята, подпряха главите си на високо, за да не им влиза вода в устата, и затвориха очи. Лейтенантът трепна.

Не можеше да заспи.

Разни неща лазеха по кожата му. Растяха отгоре му на пластове. Капки падаха и докосваха други капки, превръщаха се във вадички и потичаха по тялото му. А докато водата се движеше по плътта, мъничките горски растения пускаха корени в дрехите му. Усещаше как пълзят и правят втора покривка отгоре му; усети как разцъфват мънички цветя, отварят се и листенцата им биват отнесени, а дъждът продължаваше да трополи по тялото и главата му. В изпълнената със слабо сияние нощ (защото растенията светеха през нощта) виждаше очертанията на другите двама като паднали дънери, покрити с килим от трева и цветя. Дъждът биеше в лицето му. Той го покри с ръце. Дъждът удряше шията му. Обърна се по корем в калта и легна на еластичните растения и дъждът започна да вали по гърба и краката му.

Внезапно скочи и започна да отърсва водата от себе си. Хиляди ръце го докосваха, а той вече не искаше да бъде докосван. Не можеше да понася да го докосват. Залитна и се натъкна на нещо; разбра, че е Симънс, който стоеше в дъжда, кихаше, кашляше и се давеше. После пък скочи Пикар и започна да тича наоколо и да крещи.

— Чакай, Пикар!

— Стига, стига! — изкрещя той.

Извади оръжието си и стреля шест пъти в нощното небе. В пламъците на изстрелите виждаха армии дъждовни капки, увиснали за миг като в огромен неподвижен кехлибар, колебаещи се, сякаш шокирани от гърмежите — петнадесет милиарда капки, петнадесет милиарда сълзи, петнадесет милиарда перли и скъпоценни камъни върху бяла кадифена подложка. После светлината угасваше и след като бяха изчакали да ги снимат, капките се втурваха надолу, падаха върху тях, жилеха като някакъв студен болезнен облак насекоми.

— Стига! Стига!

— Пикар!

Но Пикар изведнъж млъкна и замръзна. Лейтенантът включи малкото фенерче и освети мокрото му лице — очите му бяха широко отворени, устата отворена, лицето — обърнато нагоре, така че водата падаше и се разбиваше в езика му, удряше и заливаше обезумелите му очи, клокочеше и пръскаше в ноздрите му.

— Пикар!

Той не отговори. Просто стоеше, дъждовни мехурчета се пукаха в избелялата му коса, по китките и врата му се търкаляха дъждовни бижута и окови.

— Пикар! Тръгваме. Продължаваме нататък. Тръгвай.

Дъждът капеше от ушите му.

— Пикар, чуваш ли ме?

Сякаш крещеше на статуя.

— Пикар!

— Остави го — каза Симънс.

— Не можем да продължим без него.

— Тогава какво, да го носим ли? — Симънс се изплю. — Вече с нищо не може да помогне нито на нас, нито на себе си. Знаеш ли какво следва? Просто ще си остане тук и ще се удави.

— Какво?

— Вече трябва да си го чувал. Не знаеш ли? Просто ще си остане така с главата нагоре и ще остави дъжда да влезе в носа и устата му. Ще вдишва вода.

— Не.

— Точно така намериха генерал Менд навремето. Седнал на една скала, обърнал глава нагоре и дишащ дъжд. Дробовете му бяха пълни с вода.

Лейтенантът насочи фенерчето към немигащото лице. От ноздрите на Пикар се чуваше слабо мокро свистене.

— Пикар! — Лейтенантът му удари плесница.

— Не може дори да ви усети — каза Симънс. — Няколко дни под такъв дъжд и сякаш оставаш без лице, ръце и крака.

Лейтенантът погледна с ужас собствената си ръка. Вече не я усещаше.

— Но не можем да го зарежем тук.

— Можем да направим само това… — Симънс стреля.

Пикар падна върху наводнената земя.

— Не мърдай, лейтенанте — каза Симънс. — Имам куршум и за теб. Помисли отново: щеше да стои тук, докато не се удави. Така стана по-бързо.

Лейтенантът примигна към тялото.

— Но ти го уби.

— Да, защото в противен случай той щеше да убие нас, превръщайки се в товар. Видя физиономията му. Напълно безумна.

След кратко мълчание лейтенантът кимна.

— Добре.

Тръгнаха в дъжда.

Беше тъмно и лъчите на ръчните им фенерчета разкъсваха мрака само на няколко стъпки. След половин час се наложи да спрат и да прекарат седнали остатъка от нощта, и да чакат да съмне със стържещи от глад стомаси. Когато настъпи, утрото бе сиво и дъждовно както винаги. Продължиха пътя си.

— Сбъркали сме с преценката — каза Симънс.

— Не. Остава ни още около час.

— Говори по-високо. Не те чувам. — Симънс спря и се усмихна. — Господи — каза и докосна ушите си. — Ушите ми. Отказали са. Проклетият дъжд ме е направил безчувствен до кости.

— Нищо ли не чуваш? — попита лейтенантът.

— Какво? — Симънс го погледна озадачено.

— Нищо. Хайде.

— Мисля, че ще изчакам тук. Ти върви.

— Не можеш да го направиш.

— Не те чувам. Продължавай нататък. Уморен съм. Не ми се вярва, че Слънчевият купол е в тази посока. А дори и да е, най-вероятно има дупки в покрива като предишния. По-добре да поседя тук.

— Ставай!

— Сбогом, лейтенанте.

— Не можеш да се предаваш точно сега.

— Имам пистолет и той казва, че оставам. Просто вече не ми пука. Още не съм полудял, но това е следващото в списъка. Не искам да свършвам по този начин. Щом се отдалечиш, ще се застрелям.

— Симънс!

— Каза името ми. Прочетох го по устните ти.

— Симънс.

— Виж какво, само въпрос на време е. Ще умра или сега, или след няколко часа. Представи си, че стигнеш до следващия Купол — ако изобщо успееш — и откриеш, че дъждът вали вътре през покрива. Приятно ли ще ти стане?

Лейтенантът постоя още малко, след което продължи в дъжда. Веднъж се обърна назад и извика Симънс, но той седеше с пистолета в ръка и го чакаше да се отдалечи. Поклати глава и му махна да продължава.

Лейтенантът дори не чу изстрела.

Започна да яде цветя, докато вървеше. Появяваха се съвсем за малко и не бяха отровни, но пък и не му даваха никакви сили; малко по-късно му призля и повърна.

Веднъж откъсна малко листа и се помъчи да си направи шапка, но бе правил подобни опити и преди; дъждът стопяваше листата на главата му. Откъснатата растителност гниеше бързо и се разпадаше в сива маса в пръстите му.

„Още пет минути — каза си той. — Още пет минути, след което ще вляза в морето и ще продължа да вървя. Не сме създадени за това. Нито един земен човек не може и няма да може да понесе подобно нещо. Нерви, ама че нерви“.

Проби си път през морето от кал и листа и излезе на някакъв нисък хълм.

В далечината сред студените мокри завеси се виждаше слабо жълто сияние.

Следващият Слънчев купол.

Далеч, оттатък дърветата, голяма кръгла жълта постройка. Известно време той само стоеше и я гледаше; олюляваше се.

Затича се, но после намали ход. Боеше се. Не извика. Ами ако беше онзи Купол? Ами ако беше мъртвият Слънчев купол, без слънце в него?

Подхлъзна се и падна. Остани тук, помисли си. Объркал си се. Лежи. Безсмислено е. Пий, пий колкото искаш.

Все пак успя да се изправи и прекоси няколко потока; жълтата светлина стана много ярка и той се затича отново, краката му чупеха огледала и стъкло, ръцете му разсипваха диаманти и скъпоценни камъни.

Застана пред жълтата врата. Върху нея бяха изписани думите СЛЪНЧЕВ КУПОЛ. Докосна я с изтръпнала длан. После натисна дръжката и влезе с препъване вътре.

Спря за миг на прага и се огледа. Зад него дъждът блъскаше по вратата. Отпред на ниска маса имаше сребърна купа горещ шоколад, от която се виеше пара. Зад нея на голям поднос бяха наредени дебели сандвичи с пилешко, току-що нарязани домати и зелен лук. А на една закачалка точно пред очите му имаше огромна дебела зелена хавлия и кофа за мокрите дрехи, а от дясната му страна — малка кабинка, в която топлите лъчи можеха да те изсушат за миг. На стола имаше чиста униформа, приготвена за него или за всеки друг посетител. А още по-нататък — кафе в димящи медни кафеници, тихо свирещ грамофон и подвързани в червена и кафява кожа книги. А до книгите — кушетка, мека кушетка, на която човек можеше да легне гол и да се наслаждава на лъчите на огромното ярко нещо, доминиращо над помещението.

Заслони очите си с длан. Видя приближаващите го хора, но не им каза нищо. Изчака, отвори очи и погледна. Водата от униформата му се стичаше на локва в краката му; усети как изсъхва косата и лицето му, гърдите, ръцете и краката.

Гледаше слънцето.

Беше увиснало в центъра на помещението — голямо, жълто и топло. Не издаваше никакъв звук; цялото помещение беше безмълвно. Вратата бе затворена и дъждът се превърна само в спомен за изтръпналото му тяло. Слънцето висеше високо в синьото небе — топло, горещо, жълто, превъзходно.

Закрачи напред, пътьом захвърляше дрехите си.

Големият пожар

Сутринта, когато започна големият пожар, никой вкъщи не успя да го угаси. Мариана, племенницата на мама, която живееше у нас, докато родителите й бяха в Европа, се подпали цялата. И значи никой не успя да счупи малкото прозорче на червената кутия в ъгъла и да натисне копчето, за да извади противопожарния маркуч и да извика пожарникарите с каски. Горяща като подпален целофан, Мариана слезе долу, тръшна се на стола с висок плач или стон и отказа да изяде и един залък.

Мама и татко се отдръпнаха — горещината в помещението бе нетърпима.

— Добро утро, Мариана.

— Какво? — Мариана погледна сякаш през тях и отговори неясно: — О, добро утро.

— Добре ли спа?

Знаеха, че не е спала. Мама й даде чаша вода и всички се зачудиха дали няма да се изпари в ръката й. Баба се взираше от мястото си във възпалените й очи.

— Болна си, но не от някой бацил — каза тя. — Не биха го открили с микроскоп.

— Какво? — попита Мариана.

— Любовта е кръстница на глупостта — безпристрастно изрече татко.

— Ще й мине — обърна се към него мама. — Когато са влюбени, момичетата само изглеждат глупави — защото тогава не могат да чуят нищо.

— Засяга евстахиевата тръба в средното ухо — каза татко. — И това кара много момичета да падат право в обятията на момчетата. Зная го. Веднъж една жена едва не ме смачка по този начин, и да ви кажа…

— Ш-ш-ш — намръщи се мама, гледаше Мариана.

— Не ни чува какво казваме. В момента е в каталепсия.

— Ще дойде да я вземе — прошепна високо мама, сякаш Мариана изобщо не беше в стаята. — Отиват да се возят на таратайката му.

Татко избърса уста с кърпата си.

— И нашата дъщеря ли беше такава, мамо? — поинтересува се той. — Ожени се и замина толкова отдавна, че съм забравил. Не си спомням да е била такава глупачка. Изобщо не можеш да разбереш кога някое момиче е изпаднало в такова положение. Точно това подлъгва мъжа. Казва си — о, какво прекрасно безмозъчно момиче, обича ме, май ще се оженя за нея. Жени се, а после се събужда една сутрин и открива, че цялата й мечтателност е изчезнала, на нейно място се е върнал разумът, разопаковал е багажа си и развява долното му бельо из къщата. Мъжът започва да ходи по въже и да играе по свирка. Озовава се на малък пустинен остров, в малка самотна дневна насред вселената, заедно с медена пита, която изведнъж се оказва капан за мечки, с пеперуда, превърнала се ненадейно в оса. И тогава моментално си намира хоби — събиране на марки, срещи в клуба или…

— Стига си мърморил! — викна му мама. — Мариана, разкажи ни за младежа. Как му беше името? Нещо като Айзък Ван Пелт?

— Какво? О… да, Айзък.

Мариана се бе мятала в леглото си цяла нощ — ту прелистваше стихосбирки и четеше невъобразими стихове, ту лежеше по гръб или по корем, загледана в спящата под лунната светлина провинция. Миризмата на жасмин през цялата нощ изпълваше стаята и необичайната за ранната пролет топлина (термометърът показваше почти петнайсет градуса) не й даваше да заспи. Ако някой я беше видял през ключалката, сигурно щеше да я оприличи на умираща пеперуда.

На сутринта приглади криво-ляво с ръце косата си пред огледалото и слезе за закуска, като в последния момент се сети да се облече.

Баба се подсмиваше тихо през цялото време.

— Трябва да ядеш, дете, трябва — рече накрая тя. Мариана взе една препечена филийка, но остави половината. В същия миг отвън се чу клаксон. Айзък! Със своята таратайка!

— Иха! — викна Мариана и бързо изтича нагоре.

Младият Айзък Ван Пелт бе поканен вътре и представен на всички.

След като Мариана най-сетне замина, татко избърса чело.

— Не зная. Това вече е прекалено.

— Та нали ти й предложи да започне да излиза — каза мама.

— За което съжалявам — отвърна той. — Но тя е у нас вече половин година и ще остане още толкова. Помислих си, че ако се запознае с някой приятен младеж…

— И се оженят — прошепна мрачно баба, — и Мариана може почти моментално да се махне — това ли е?

— Е… — каза татко.

— Е — каза баба.

— Но сега е още по-лошо — отбеляза татко. — Пърха наоколо и пее със затворени очи, пуска онези ужасни любовни песни и си говори сама. Нормален човек не може да търпи всичко това. Пък и непрекъснато се смее. Осемнайсетгодишните момичета често ли се оказват в психиатриите?

— Изглежда ми съвсем свестен и приятен младеж — каза мама.

— Да, можем само да се молим за това. За ранния брак. — Татко отпи от малката си чаша вино.

На втората сутрин Мариана излетя от къщата като огнена топка, когато чу клаксона на таратайката. Младежът нямаше време дори да стигне до вратата. Само баба ги видя от прозореца на гостната как отлитат нанякъде.

— Едва не ме събори — промърмори татко и приглади мустака си. — Това пък на какво прилича? Яйца с мозък? Виж ти.

В същия ден, след като се върна вкъщи, Мариана влезе в дневната и се насочи към грамофонните си плочи. Съскането на иглата изпълни къщата. Пусна „Старата черна магия“ двайсет и един пъти, припяваше „ла-ла-ла“ и плуваше из помещението със затворени очи.

— Страх ме е да ида в собствената си гостна — оплака се татко. — Оттеглих се от работа, за да мога да си пуша пурите и да се наслаждавам на живота, а не да търпя някаква смахната роднина да тананика под полилея.

— Ш-ш-ш — сряза го мама.

— Това е истинска криза в живота ми — заяви татко. — В края на краищата тя е само гостенка.

— Знаеш какви са гостуващите момичета. Озоват ли се извън къщи, сякаш са попаднали в Париж. Ще си замине през октомври. Не е чак толкова страшно.

— Да видим — бавно започна татко. — Точно по това време, след около сто и трийсет дни, вече ще бъда погребан в гробището на Грийн Лоун. — Стана и захвърли вестника си на малка бяла палатка на пода. — За Бога, мамо. Още сега ще поговоря с нея!

Тръгна и спря на прага на гостната, взираше се в танцуващата Мариана.

— Ла! — изпя тя.

Той прочисти гърлото си и направи крачка напред.

— Мариана…

— „Тази стара черна магия…“ — пееше Мариана. — Да?

Той гледаше как ръцете й се извиват във въздуха. Хвърли му огнен поглед, докато прелиташе покрай него.

— Искам да поговорим. — Той си оправи вратовръзката.

— Да-дум-ди-дум-дум-ди-дум-ди-дум-дум — пееше тя.

— Чуваш ли ме? — настоятелно каза той.

— Той е толкова готин — каза тя.

— Явно.

— Знаеш ли, покланя се, отваря врати като някакъв портиер, свири на тромпет като Хари Джеймс, а сутринта ми подари букет маргаритки!

— Не се и съмнявам.

— Очите му са сини. — И тя погледна нагоре към тавана.

Самият той не можеше да види там нищо особено.

Тя продължаваше да танцува и да гледа към тавана. Той застана до нея и отново погледна нагоре, но не забеляза нито мокро петно, нито пукнатина.

— Мариана — въздъхна той.

— И ядохме омар в онова кафене край реката.

— Омар. Разбирам, но не искаме да рухнеш, да останеш без сили. Някой ден… утре трябва да останеш тук и да помогнеш на леля си Мат с покривчиците…

— Да, сър. — Тя се носеше из стаята, разперила криле.

— Чу ли какво казах?

— Да — прошепна тя. — Да. — Очите й бяха затворени. — О, да, да. — Полата й се въртеше около краката й. — Вуйчо — каза тя, отметнала глава назад.

— Ще помогнеш ли на леля си с покривчиците? — изкрещя той.

— …с покривчиците — промърмори тя.

— Ето! — Той седна в кухнята и вдигна вестника си. — Ето че й казах!

Но на следващата сутрин — едва бе седнал в леглото си — чу гръмовния рев на двигателя и как Мариана се втурва надолу по стълбите, спира за няколко секунди в трапезарията, колебае се край ваната колкото да реши дали не й е лошо, след което затръшва входната врата. Таратайката се отдалечи по улицата заедно с двете пеещи гълъбчета.

Татко се хвана с две ръце за главата.

— Покривчици.

— Какво? — не разбра мама.

— Покровски — каза таткото. — Отивам на сутрешна визита при Покровски.

— Но той ще отвори чак в десет.

— Ще изчакам — реши татко със затворени очи.

Тази вечер и през още седем безумни вечери и почти нощи люлката на верандата тихо поскърцваше — напред-назад, напред-назад. Скрилият се в дневната татко явно изпитваше ожесточено облекчение всеки път, когато дърпаше от десетцентовата си пура и червената й светлинка осветяваше невъобразимо трагичното му лице. Люлката на верандата изскърца. Той зачака следващото скърцане. Дочу меки като криле на пеперуда звуци, лек смях, някакви много приятни за момичешки уши думички.

— Моята веранда — каза татко. — Моята люлка — прошепна той на пурата си. — Моята къща. — Зачака поредното скърцане. — Боже мой.

Отиде до сандъка с инструменти и излезе на верандата с масльонка в ръка.

— Не-не, не ставайте. Стойте си. Ето, тук и тук. — Смаза лоста на люлката.

Бе тъмно. Не можеше да види Мариана, но я помириса. От миризмата на парфюма й едва не падна в розовия храст. Не успя да зърне й кавалера й.

— Лека нощ — каза той. Влезе, седна и се заслуша. Скърцането вече го нямаше. Сега се долавяше единствено нещо, което вероятно бе пърхащото сърце на Мариана.

— Сигурно е много приятен — отбеляза мама от прага на кухнята и избърса една чиния.

— На това се надявам — прошепна татко. — Нали затова им позволявам всяка вечер да седят на верандата.

— Толкова дни са неразделни — каза мама. — Едно момиче не излиза толкова много пъти с приятен младеж, освен ако не е сериозно.

— Може пък да й предложи тази вечер! — радостно предположи татко.

— Едва ли, толкова рано. А и тя е твърде млада.

— Въпреки това може и да се случи — размишляваше на глас той. — Трябва да се случи, дявол да го вземе.

Баба се изкиска от креслото си в ъгъла. Звукът бе като от прелистване на страниците на древна книга.

— Какво толкова смешно има? — попита татко.

— Почакай и ще видиш. Утре.

Татко впери поглед в тъмното, но баба не каза нито дума повече.

 

— Виж ти, виж ти — каза татко на закуска. Огледа яйцата с внимателно, бащинско око. — Виж ти, снощи на верандата имаше повече шепот. Как се казваше? Айзък? Е, доколкото мога да преценя, май вчера направи предложение на Мариана. Да, сигурен съм!

— Би било чудно — каза мама. — Пролетна сватба. Но е прекалено рано.

— Виж сега — авторитетно заобяснява татко. — Мариана е от онези момичета, които се омъжват бързо и млади. Не можем да заставаме на пътя й, нали?

— Е, май тук си прав — съгласи се мама. — Една сватба би била нещо чудно. Пролетни цветя, а и Мариана ще е прекрасна в онази рокля, която видях миналата седмица в ателието на Хайдекър.

Всички с нетърпение загледаха към стълбите в очакване на Мариана.

— Извинете — изхриптя баба от мястото си. — Но на ваше място не бих говорила как ще се отърва толкова бързо от Мариана.

— И защо?

— Защото…

— Защо?

— Не ми се иска да попарвам плановете ви — изхриптя баба и се засмя. После кимна с мъничката си глава. — Докато вие се чудехте как по-бързо да я омъжите, аз я държах под око. Седем дни гледам онзи младеж как идва с колата си и бибипка отвън. Явно е артист, фокусник или нещо от сорта.

— Какво? — не разбра татко.

— Тъй де — каза баба. — Защото един ден е млад блондин, на следващия — висок брюнет, в сряда пък се яви като момък с мустак, в четвъртък бе с къдрава червена коса, в петък изглеждаше по-нисък и с шевролет вместо форд.

Мама и татко останаха известно време вцепенени, сякаш някой ги бе цапардосал с чук по лявото ухо.

— Даваш ли си сметка какви ги говориш! — викна накрая татко. Лицето му бе червено, сякаш всеки момент щеше да експлодира. — Казваш, че си седяла тук, а всички онези мъже…

— Ти все се криеше — скастри го баба. — Да не би да попречиш случайно. Ако се беше показал, щеше да видиш същото. Мълчах си. Ще се поохлади. Просто сега й е времето. Всяка жена минава през това. Трудно е, но може да се преживее. Всеки ден по един нов мъж прави чудеса за нея!

— Ти, ти, ти, ти! — Татко се задави, изцъкли очи, внезапно яката започна да го стяга. Рухна изтощен назад в стола си. Мама седеше и гледаше втрещено.

— Добро утро на всички! — Мариана изтича по стълбите и кацна на стола. Татко я зяпна.

— Ти, ти, ти, ти — обвиняващо се обърна той към баба.

Сега ще изтичам с вик на улицата, помисли си трескаво татко. Ще счупя стъклото на червената кутия, ще натисна копчето и ще викна пожарникарите с маркучите. А може пък изневиделица да се извие някоя закъсняла снежна буря и да изкарам Мариана навън да се охлади.

Не направи нищо. Горещината в стаята бе ужасна за сезона и всички излязоха на прохладната веранда, а Мариана остана вътре, загледана в портокаловия си сок.

Пустошта

И ето, настъпва желаният час…

Вече се смрачаваше; Джанис и Лионора събираха, без да спират, нещата си в лятната си къща, пееха, хапнаха надве-натри и се държаха една за друга при нужда. Не смееха да погледнат към прозореца, зад който нощта падаше и в небето изгряваха ярки студени звезди.

— Чуй! — каза Джанис.

Звук като от параход по реката, само че бе от ракета в небето. А на негов фон… какво е това, някой на банджо ли свири? Не, само летните щурци на 2003 г. Безброй звуци се носеха през градчето и въздуха. Джанис наклони глава и се заслуша. Някога много, много отдавна, през 1849 г., на същата тази улица бяха звучали гласове на вентрилоквисти, проповедници, гадатели, клоуни, учени и комарджии, събрали се в същото това градче Индипендънс, Мисури. В очакване влажната земя да изсъхне и да се появи гъста трева, която да издържи тежестта на техните каруци, вагони, пъстри съдби и мечти.

И ето, настъпва желаният час,

и ето, политаме ние към Марс,

пет хиляди жени в небесата,

ето, иде ред на чудесата!

— Това е стара песен от Уайоминг — каза Лионора. — Малка промяна на текста, и подхожда идеално за две и трета.

Джанис вдигна голямата колкото кибрит кутийка с хранителни хапчета и засмята общо колко неща са превозвали онези стари каруци с големи колела. За всеки мъж, за всяка жена — безброй тонове! Шунки, бекони, захар, сол, брашно, сушени плодове, сухари, лимонена киселина, вода, джинджифил, пипер… — ама че безкраен списък! А днес с хапчетата в една такава кутийка могат да те изхранят не само от Форт Ларами до Хенгтаун, но и в междупланетната пустош.

Отвори широко вратата на килера и едва не изпищя. Тъмнината, нощта и всички празни пространства между звездите гледаха към нея.

Преди много години се бяха случили две неща. Веднъж сестра й я бе заключила в килера, макар да пищеше с цяло гърло. А на едно парти се заиграха на криеница и тя бе изтичала през кухнята до някакъв дълъг тъмен коридор. Оказа се, че не е никакъв коридор, а неосветена стълба, поглъщаща чернота. Беше изтичала в празното пространство. Бе останала без опора, бе изкрещяла и бе паднала. В среднощна тъмнина. Долу в мазето. Падането бе продължило съвсем малко, сигурно колкото един удар на сърцето. И дълго, дълго време се бе задушавала долу без светлина, без приятели, без никой да чуе писъците й. Далеч от всичко, затворена в тъмното. Падаш в тъмното. И пищиш!

Два спомена.

И ето че сега отвори широко вратата на килера и кадифената тъмнина увисна пред нея така гъста, че можеше да я докосне с треперещите си пръсти; тъмнина, гледаща към нея като черна пантера с тъмните си очи. Тъмнина, която събуди спомените. Празно пространство и падане. Празно пространство, после затворена в тъмното и пищи. Двете с Лионора се приготвяха грижливо, като внимаваха да не погледнат навън към плашещия Млечен път и огромната пустота. Единствено отдавна познатият килер с неговата закътана лична нощ им напомняше за онова, което ги чака.

Точно така щеше да е там — ще се носиш към звездите в тъмното, в огромния ужасен черен килер, ще пищиш и никой няма да те чуе. Ще падаш вечно сред рояци метеори и безбожни комети. Надолу в шахтата на асансьора. Надолу в ужасната въглищна шахта към нищото.

Изпищя. От устата й не излезе никакъв звук — беше се сблъскал със самия себе си в гърдите и главата й. Изпищя. Затръшна вратата на килера. Облегна се на нея. Усети как тъмнината диша и скимти от другата страна на вратата и продължи да натиска здраво, с насълзени очи. Дълго остана така, докато се успокои, гледаше работещата Лионора. Игнорирана по този начин, истерията започна да отстъпва и най-сетне изчезна. Тя започна да чува как нормално тиктака часовникът на ръката й.

— Шейсет милиона мили. — Отиде най-сетне до прозореца, сякаш бе гърлото на някакъв бездънен кладенец. — Не мога да повярвам, че в момента на Марс мъжете строят градове и ни чакат.

— Единственото нещо за вярване е, че утре ще хванем ракетата.

Джанис вдигна една бяла рокля и тя заприлича на привидение в стаята.

— Ама че странно… Да се омъжиш на друг свят.

— Хайде да си лягаме.

— Не! Обаждането е в полунощ. Така и така няма да мога да заспя и ще има да мисля как да кажа на Уил, че съм решила да се кача в ракетата. Само си представи, Лионора — гласът ми ще прелети шейсет милиона мили по светлофона до него. Толкова бързо променям решенията си… Страх ме е!

— Това е нашата последна нощ на Земята.

Сега вече наистина си даваха сметка за това и го приемаха; сега осъзнаването ги бе открило. Заминаваха и може би никога нямаше да се върнат. Напускаха градчето Индипендънс в щата Мисури на континента Северна Америка, заобиколен от Атлантическия и Тихия океан — и нищо от това не можеше да се побере в куфарите им. Бяха се свили пред това окончателно осъзнаване. Сега то ги гледаше в очите. И те бяха като вцепенени.

— Децата ни няма да са американци, няма да са дори земни жители. Ще станем марсианци до края на живота си.

— Не искам да заминавам! — изведнъж изплака Джанис.

Паниката я скова.

— Боя се! От космоса, от тъмното, от ракетата, от метеорите! И всичко остава тук! Защо ми е да отивам там?

Лионора я хвана за раменете, прегърна я и я залюля леко.

— Това е нов свят. Както навремето. Първо мъжете, а след тях — жените.

— Защо, защо трябва да заминавам, кажи ми!

— Защото — тихо каза Лионора, като я настаняваше на леглото, — защото Уил е там.

Името му бе като балсам за душата й. Джанис се укроти.

— Мъжете са толкова трудни — каза Лионора. — Навремето е било цяло събитие някоя жена да измине двеста мили заради мъж. После го направили хиляда мили. А сега слагат цяла вселена помежду ни. Но това няма да ни спре, нали така?

— Страхувам се, че ще съм пълна глупачка на ракетата.

— Ще ти правя компания. — Лионора стана. — А сега да идем да се поразходим, да огледаме за последен път.

Джанис се загледа към града.

— Утре вечер всичко ще си е тук, само нас няма да ни има. Хората ще се събуждат, ще се хранят, ще работят, ще спят, отново ще се събуждат, а ние няма да го знаем и няма да липсваме на никого.

— Хайде.

Отвориха вратата, угасиха лампите, излязоха навън и затвориха зад себе си.

 

Небето бе изпълнено с живот. Разцъфваха огромни цветя, виеха виелици, вееха снежни вихрушки. Хеликоптери се спускаха бавно като бели снежинки. От запад и изток, от север и юг прииждаха ли, прииждаха жени. През цялата нощ в небето гъмжеше от вертолети. Хотелите бяха претъпкани, квартирите се пръскаха по шевовете, изникваха палаткови градове по поляни и пасища, подобно на някакви странни грозни цветя; градчето и околностите му бяха стоплени с нещо повече от лятна топлина. Стоплени от розови женски лица и изгорелите от слънцето лица на млади мъже, загледани в небето. Зад хълмовете ракети изпробваха двигателите си и се разнасяше звук, сякаш някой бе натиснал едновременно всички клавиши на гигантски орган. Прозорци, кристал и кости вибрираха от него.

Лионора и Джанис седнаха в дрогерията сред непознати жени.

— Изглеждате много добре, дами, но като че ли сте нещо оклюмали — каза им продавачът на сода.

— Два шоколадови малца. — Лионора се усмихна вместо двете, сякаш Джанис бе глухоняма.

Взираха се в шоколадовите напитки, сякаш бяха редки музейни експонати. Дълги години малцът щеше да е лукс на Марс.

Джанис порови в чантата си, извади нерешително един плик и го постави на мраморния плот.

— Това е от Уил. Пристигна с Ракетна поща преди два дни. Именно то ме накара да се реша и да замина. Не ти казах. Искам да го видиш. Хайде, прочети го.

Лионора извади от плика малка бележка и я прочете на глас.

— Скъпа Джанис — решиш ли да дойдеш на Марс, това ще е нашият дом. Уил.

Лионора почука отново плика и от него падна цветна снимка и заблестя на плота. Виждаше се къща — тъмна, покрита с мъх, стара, карамеленокафява уютна къща с червени цветя, зелени папрати около нея и неприлично обрасла с бръшлян веранда.

— Но, Джанис!

— Какво?

— Та това е твоята къща тук, на Земята, на Елм Стрийт!

— Не. Вгледай се по-хубаво.

Вгледаха се заедно и видяха, че от двете страни на уютната къща и зад нея се вижда пейзаж, който не бе земен. Почвата бе със странен виолетов цвят, в тревата се забелязваше червен оттенък, небето светеше като сив диамант, а от едната страна растеше странно изкривено дърво, подобно на старица с кристали в бялата й коса.

— Това е къщата, която Уил е построил за мен на Марс — каза Джанис. — Чувствам се по-добре, като я гледам. Вчера, когато оставах за малко сама и ме хващаше страх, изваждах снимката.

Двете се взираха в тъмната постройка на шейсет милиона мили оттук, позната и непозната, стара и нова, с жълта светлина в предния десен прозорец на гостната.

— Браво на Уил — каза Лионора. — Много добре знае какво да направи.

Допиха питиетата си. Отвън бродеха огромни тълпи непознати и „снежинките“ падаха безспирно от лятното небе.

 

Накупиха маса глупости — пакетчета лимонови сладки, лъскави женски списания, фини парфюми; излязоха в града, наеха въздушни якета, които не се подчиняваха на гравитацията и единствено нощните пеперуди можеха да ги имитират, докоснаха деликатните пултове за управление и се понесоха над града като бели цветчета.

— Накъдето и да е — каза Лионора. — Накъдето и да е, няма значение.

Оставиха се на вятъра да ги отнесе където му скимне; оставиха се да ги понесе в нощта на летните ябълки и оживени приготовления, над любимия град, над къщите от детството и отминалите дни, над училища и улици, над дерета, поляни и ферми, които бяха тъй близки, че всеки житен клас им се струваше като златна монета. Носеха се като листа под горещия полъх на огнения вятър, към предупредителния шепот и проблясъците на лятна буря сред хълмовете. Видяха как се белеят прашните пътища, над които преди не толкова време се бяха реели в облени от лунна светлина хеликоптери и се бяха спускали на спирали край прохладните потоци с младите мъже, които сега не бяха до тях.

Носени тихо във въздуха, тайно поглеждаха стотиците лица на скъпи приятели, които щяха да останат тук, стоящи в рамките на осветени прозорци, които преминаваха отдолу сякаш отнасяни от вятъра; сякаш самото Време ги бе подхванало с дъха си. Нямаше дърво, което да остане неразгледано — та нали върху тях бяха издълбавали стари признания; плъзгаха се над всеки тротоар и блестящите от слюда игрища. За първи път осъзнаваха колко прекрасно е градчето им. Кръжеше под тях като вечерна въртележка с откъслечна музика от едно или друго място, с гласове, викащи или мърморещи от къщите, осветени от призрачното сияние на включени телевизори.

Двете жени преминаваха като игли, съшивайки едно дърво за друго с парфюма си. Очите им бяха преизпълнени и въпреки това запомняха всяка подробност, всяка сянка, всеки самотен дъб или бряст, всяка минаваща по малките криви улички кола, докато накрая не само очите, а и главите и сърцата им се преизпълниха.

Сякаш съм мъртва, помисли си Джанис. Сякаш съм в гробището в пролетна вечер и всичко освен мен е живо, движи се и се готви да продължи нататък и да ме остави след себе си. Така бе през пролетта, когато бях на шестнайсет — минавах през гробището и плачех за мъртвите, защото са мъртви и не е честно в такава прекрасна вечер аз да съм жива. Чувствах се виновна, че съм жива. А ето че сега сякаш са ме извадили от гробището и са ме пуснали да прелетя само още веднъж над града и да видя какво е да си жив, какво е град и хора, преди отново да затръшнат черната врата отгоре ми.

Леко, подобно на два бели хартиени фенера на нощния вятър, жените се носеха над живота и миналото си, над поляните с блестящите им палаткови градове и над шосетата, по които до сутринта щяха да се движат товарни камиони. Дълго се рееха над всичко това, без да могат да се откъснат.

Когато се спуснаха като по паяжини от звездите и докоснаха осветения от луната паваж пред старата къща на Джанис, часовникът на общината отброи дванайсет без четвърт. Градът бе заспал и домът ги очакваше да се върнат в търсене на техния сън, който го нямаше никъде.

— Нима това сме ние? — попита Джанис. — Джанис Смит и Лионора Холмс от две хиляди и трета?

— Да.

Джанис облиза устни и се изправи.

— Иска ми се да беше някоя друга година.

— Хиляда четиристотин деветдесет и втора? Или хиляда шестстотин и дванайсета? — Лионора въздъхна и вятърът въздъхна заедно с нея в дърветата. — Винаги е било или Ден на Колумб, или Плимут Рок. И проклета да съм, ако зная какво можем да направим ние, жените.

— Да останем стари моми.

— Или онова, което правим в момента.

Отвориха вратата на тъмната топла къща и звуците на градчето заглъхнаха бавно в ушите им. Тъкмо затвориха, когато телефонът иззвъня.

— Обаждането! — извика Джанис и се затича.

Когато Лионора влезе в спалнята, Джанис вече бе вдигнала слушалката и повтаряше: „Ало, ало!“ А операторът в големия град настройваше огромния апарат, който щеше да свърже двата града. Двете жени чакаха — едната седнала и пребледняла, другата права и също тъй бледа, наведена над нея.

Последва дълга пауза, изпълнена със звезди и време, изпълнена с очакване, каквото бяха за тях и изминалите три години. И ето че моментът бе настъпил и бе ред на Джанис да се обади през милиони и милиони мили метеори и комети, далеч от жълтото слънце, което всеки момент можеше да изгори думите й или да изпепели техния смисъл. Гласът й обаче прониза всичко като сребърна игла, премина като кръпки от думи огромната нощ, отекна от луните на Марс. И гласът й намери пътя до един мъж в една стая на един град на един друг свят, отдалечен на пет минути радиовръзка. И посланието й бе:

— Здравей, Уил! Джанис се обажда!

Преглътна с мъка.

— Казват, че нямам много време. Само една минута.

Затвори очи.

— Искам да говоря бавно, а ми казват да съм колкото може по-бърза. Затова искам да ти кажа… реших. Идвам при теб. Излитам утре с ракетата. В края на краищата ще дойда при теб. Обичам те. Надявам се, че ме чуваш. Обичам те. Толкова време мина…

Гласът й полетя към онзи невидим свят. Сега, след като съобщението бе изпратено, след като думите бяха казани, й се прииска да ги върне, да ги промени, да ги преподреди, да състави по-елегантно изречение, да се опита по-добре да излее душата си. Но думите вече летяха между планетите и ако можеха да засияят от някакво космическо лъчение, да лумнат ярко, любовта й щеше да освети десетки светове и да стресне нощната страна на Земята с подранила зора. Сега думите вече не принадлежаха на нея, а на космоса, бяха ничии до пристигането им и пътуваха към целта си със скорост сто осемдесет и шест мили в секунда.

Какво ли ще ми каже? Какво ще изрече в своята минута за връзка? Завъртя неспокойно ръчния си часовник, слушалката в ръката й пращеше и космосът й говореше с електрически номера, танци и гласове на полярни сияния.

— Отговори ли? — прошепна Лионора.

— Ш-ш-ш! — Джанис се наведе, сякаш й бе призляло.

И тогава гласът му се разнесе през космоса.

— Чувам го! — извика Джанис.

— Какво казва?

Гласът бе тръгнал от Марс и бе прелетял през местата, където няма изгрев или залез, а единствено нощ със слънце насред чернотата. И някъде между Марс и Земята цялото съобщение бе изгубено, може би от порив на слънчевия вятър или заглушен от дъжд сребърни метеори. Така или иначе, дребните и не така важни думи бяха отмити. И гласът му намери Земята, носейки една-единствена дума.

— …обичам…

И отново последва огромната нощ и звуци на въртящи се звезди и шепнещи помежду си слънца, и туптенето на собственото й сърце, изпълнило слушалката като още един свят в космоса.

— Чу ли го? — попита Лионора.

Джанис успя само да кимне.

— Какво каза, какво каза? — възкликна Лионора.

Но Джанис не можеше да го сподели с никого; бе прекалено хубаво, за да го разказва. Стоеше и слушаше отново и отново онази единствена дума, както отекваше в ума й. Седеше и слушаше, и дори не забеляза как Лионора взе слушалката от ръката й и затвори.

 

После си легнаха, светлините бяха угасени и нощният вятър разнасяше из стаите дъх на дълго пътуване сред мрак и звезди, чиито гласове говореха за утрешния ден и за следващите дни, които няма да бъдат никакви дни, а дни-нощи в безкрайното Време; гласовете им заглъхваха в съня или в безсънното мислене, а Джанис лежеше сама в леглото си.

Така ли е било и преди повече от столетие? Дали жените в навечерието на заминаването в малките градчета на Изток са лягали, без да могат да заспят, чували са пръхтенето на конете в нощта, скърцането на готовите за път фургони, звуците на воловете под дърветата и плача на децата, останали твърде рано сами? Всички звуци на пристигане и заминаване в дълбоки гори и поля, чукането на ковачите, работещи в ковачниците през цялата нощ? И миризмата на бекон и шунка, тежкото клатене на фургоните като някакви натоварени до последно кораби през прериите, изпадналите в истерия кокошки в окачените отдолу кафези, кучетата, тичащи напред в пустошта и връщащи се уплашени назад с отразена в очите им празнота? Така ли е било в миналото? На ръба на бездната, на края на звездната пропаст? Нима разликата е само в това, че тогава е миришело на бизони, а днес — на ракети? Наистина ли е било така?

И докато сънят поемаше мисли и мечти, тя реши — да, наистина, със сигурност, повече от ясно. Винаги е било така и винаги ще е така.

Гръмна гръм

Рекламата на стената трептеше, сякаш се намираше под течаща отгоре й топла вода. Екълс усети как примигва и надписът пламна в мига на мрак:

САФАРИ ВЪВ ВРЕМЕТО АД

САФАРИ ВЪВ ВСЯКА ГОДИНА ОТ МИНАЛОТО.

ИЗБИРАТЕ ПЛЯЧКАТА.

ОТКАРВАМЕ ВИ ТАМ.

УБИВАТЕ Я.

В гърлото на Екълс се събра топла слюнка; преглътна с усилие. Мускулите около устата му образуваха усмивка. Бавно вдигна ръка, в която се вееше чек за десет хиляди долара.

— Гарантирате ли, че ще се върна жив от сафарито? — попита той човека зад бюрото.

— Нищо не гарантираме — отвърна служителят. — Освен динозаври. — Той се обърна. — Това е господин Травис, вашият ловен водач в Миналото. Той ще ви казва какво, кога и къде да стреляте. Каже ли не стреляйте, не стреляте. Ако не се подчините на заповедите му, глобата е още десет хиляди долара, плюс евентуални проблеми с властите, когато се върнете.

Екълс хвърли поглед през огромния кабинет към гъстата плетеница извиващи се и бръмчащи проводници и метални кутии, към сиянието, което ставаше ту оранжево, ту сребристо, ту синьо. Чуваше се тътен, сякаш на гигантски лагерен огън изгаряше самото Време, всички години и листа от календарите, всички часове и дни — събрани накуп и подпалени.

Едно докосване, и горенето моментално щеше да тръгне в обратна посока. Екълс си спомняше дума по дума рекламата. От сгурия и пепел, от прах и въглени, подобно на златни саламандри ще скочат старите зелени години; рози ще изпълнят с аромата си въздуха, бялата коса ще стане катраненочерна, бръчките ще изчезнат; всичко ще полети назад до семето, ще избяга от смъртта, ще се втурне към началото си, слънцето ще изгрява на запад и ще залязва величествено на изток, луната ще изяжда себе си от другата страна и всичко ще се напъха едно в друго като в китайски кутии, като зайци в шапки, всичко ще се върне към новата смърт, смъртта на семето, зелената смърт, към времето преди началото. И всичко това — с едно-единствено докосване.

— По дяволите — ахна Екълс, а светлините от Машината заиграха по слабото му лице. — Истинска Машина на времето. — Поклати глава. — Кара те да се замислиш. Ако изборите вчера бяха минали зле, сигурно сега щях да съм тук и да бягам от резултатите. Слава Богу, че Кийт победи. Съединените щати ще имат чудесен президент.

— Да — каза мъжът зад бюрото. — Изкарахме късмет. Ако беше спечелил Дойчър, щяхме да имаме диктатура от най-лош вид. Този човек е против всичко — милитарист, против християнството, против човечността, против разума. Знаете ли, звъняха ни хора, уж на шега, ама не точно. Питаха дали не могат да се прехвърлят да живеят в хиляда четиристотин деветдесет и втора, ако Дойчър стане президент. Разбира се, работата ни не е да организираме бягства, а сафари. Както и да е, президентът е Кийт. Остава ви само една грижа…

— Как да убия динозавъра си — завърши вместо него Екълс.

— Tyrannosaurus Rex. Гръмовният гущер, най-ужасното чудовище в историята. Подпишете това. Случи ли се нещо с вас, вината не е наша. Онези животинки са гладни.

Екълс пламна.

— Опитвате се да ме изплашите!

— Честно казано, да. Не искаме да пращаме такива, които ще се паникьосат още при първия изстрел. Миналата година загинаха шестима водачи и дузина ловци. Ние сме тук, за да осигурим най-жестоката тръпка, за която би мечтал един истински ловец. Да ви отведем шейсет милиона години назад в миналото, за да приберете най-грамадната плячка на всички времена. Чекът ви е все още у вас. Скъсайте го.

Последва дълго мълчание, през което господин Екълс не откъсваше очи от чека. Пръстите му трепнаха.

— Е, късмет — каза мъжът зад бюрото. — Господин Травис, поемете го.

С оръжие в ръце тръгнаха мълчаливо през помещението към Машината, към сребърния метал и ревящата светлина.

 

Първо ден, после нощ, после пак ден и пак нощ, а след това — ден-нощ-ден-нощ-ден. Седмица, месец, година, десетилетие. 2055, 2019. 1999! 1957! Отлетяха! Машината ревеше.

Сложиха си кислородните шлемове и провериха радиостанциите.

Екълс се люлееше в мекото кресло, стиснал зъби и с пребледняло лице. Усети как треперят ръцете му, погледна надолу и видя, че е стиснал с всички сили новата карабина. В Машината имаше и четирима други. Ловният водач Травис, помощникът му Лесперънс и двама други ловци, Билингс и Крамър. Седяха и се гледаха, а годините профучаваха край тях.

Екълс усети как устните му се раздвижват.

— Тези пушки могат ли да свалят динозавър?

— Ако го улучиш на точното място — разнесе се гласът на Травис в шлема му. — Някои динозаври имат два мозъка, един в главата и един далеч назад в гръбначния мозък. Ще стоим настрана от тях. По-добре да не си играем с късмета. Пуснете първите два куршума в очите, стига да успеете. Ослепете ги, а след това се целете в мозъка.

Машината виеше. Времето бе като прожектиран назад филм. Слънца летяха в небето, преследвани от милиони луни.

— Мили Боже — промълви Екълс. — Всеки ловец, живял някога, би ни завидял. В сравнение с това Африка е като Илинойс.

Машината забави ход; писъкът й премина в мърморене. После спря.

Слънцето спря в небето.

Мъглата около Машината се разнесе и те се оказаха в миналото, в наистина далечното минало — трима ловци и двама водачи със сини метални пушки на коленете.

— Христос още не се е родил — каза Травис. — Мойсей не е изкачил планината, за да говори с Бог. Пирамидите са все още в земята, чакат да бъдат изсечени и изградени. Помнете това. Александър, Цезар, Наполеон, Хитлер — никой от тях не съществува.

Мъжете кимнаха.

— Това — показа господин Травис — е джунглата от шейсет милиона двеста петдесет и пет години преди президент Кийт.

Посочи им една метална пътека, която се губеше в зелената пустош над някакво димящо блато, сред огромни папрати и палми.

— А това е Пътеката, прокарана за вас от Сафари във времето АД. Рее се на петнайсет сантиметра над земята. Не докосва нито една тревичка, цвете или дърво. Изработена е от антигравитационен метал. Целта й е да не ви позволява по никакъв начин да докосвате света на миналото. Стойте на Пътеката. Не слизайте от нея. Повтарям. Не слизайте. Каквото и да става! Паднете ли, плащате глоба. И не стреляйте по нищо, без да сме разрешили.

— Защо? — попита Екълс.

Седяха в древната пустош. Вятърът довяваше далечни крясъци на птици, миризмата на смола и старо солено море, на влажни треви и кървавочервени цветя.

— Защото не искаме да променяме Бъдещето. Защото мястото ни не е тук. Властите не харесват, че сме тук. Налага се да плащаме тлъсти рушвети, за да можем да работим. Машината на времето е ужасно докачлив бизнес. Без сами да подозираме, можем да убием някое важно животно, малка птичка, бръмбар, дори цвете, и по този начин да унищожим важна брънка в развитието на видовете.

— Не ми е съвсем ясно — каза Екълс.

— Добре — продължи Травис. — Да кажем, че тук случайно убиваме една мишка. Това означава, че всички бъдещи поколения на конкретната мишка са унищожени, нали?

— Да.

— И поколенията на поколенията на поколенията на същата мишка! Само с една невнимателна стъпка унищожавате първо една, после десет, хиляда, милион и милиард възможни мишки!

— Добре, мъртви са — каза Екълс. — И какво от това?

— Какво от това? — Травис тихо изсумтя. — Е, какво ще стане с лисиците, които се нуждаят от тези мишки, за да оцелеят? Защото изчезнат ли десет мишки, една лисица ще загине. Изчезнат ли десет лисици, един лъв ще умре от глад. Няма ли го него, ще пострадат какви ли не насекоми и мършояди; безброй най-различни живи форми ще бъдат подложени на хаос и изтребление. И в крайна сметка може да се стигне до следното — петдесет и девет милиона години по-късно някой пещерен човек, един от дузината в целия свят, излиза на лов за диво прасе или саблезъб тигър. Но ти, приятелю, си настъпил всички тигри в района. Настъпвайки една-единствена мишка. И пещерният човек умира от глад. А той, забележете моля, не е просто който и да е, не! Той е цял бъдещ народ. От неговите слабини са щели да се появят десет синове. От техните — сто други, и така нататък, до появата на цивилизацията. Унищожиш ли един-единствен човек, унищожаваш една раса, един народ, цяла история. Все едно да убиеш някой от внуците на Адам. Настъпването на една мишка е като земетресение, последиците от което ще разтърсят Земята из основи и ще променят съдбите на всички и всичко. Със смъртта на един пещерен човек изчезват милиардите му все още неродени потомци. Рим може никога да не изникне на седемте си хълма. Европа може завинаги да си остане тъмна гора и само Азия да процъфти. Настъпете една мишка, и ще разрушите пирамидите. Настъпете мишка и ще оставите във Вечността отпечатък като Големия каньон. Кралица Елизабет може да не се роди, Вашингтон може да не прекоси Делауеър, може изобщо да няма никакви Съединени щати. Така че внимавайте. Следвайте Пътеката. Никога не слизайте от нея!

— Разбирам — каза Екълс. — Значи не бива да докосваме дори тревата?

— Точно така. Смачкването на едно растение може да доведе до неизвестно какви резултати. И най-малката грешка ще се умножи неимоверно за шейсет милиона години. Разбира се, възможно е теорията ни да е погрешна. Възможно е да не сме в състояние да променяме Времето. Или пък да го правим по съвсем неуловим начин. Мъртва мишка тук означава неравновесие в количеството насекоми там, по-късна диспропорция в популацията, лоша реколта, депресия, масов глад и в крайна сметка — социални промени в някакви далечни страни. А може пък резултатът да е още по-незначителен. Да кажем, лек полъх, шепот, косъм, тичинка във въздуха — някаква съвсем мъничка промяна, която спокойно би останала незабелязана. Кой знае? Кой може да каже със сигурност? Ние не знаем. А само предполагаме. И докато не разберем със сигурност дали нашата намеса във Времето може да предизвика страшен гръм или леко шумолене в Историята, трябва да сме ужасно внимателни. Както знаете, преди заминаването ви тази Машина, тази Пътека, облеклото и телата ви са стерилизирани. Ще носим кислородните шлемове, за да не пренесем наши бактерии в древната атмосфера.

— А как да разберем по кои животни да стреляме?

— Отбелязани са с червена боя — отвърна Травис. — Днес, преди това пътуване, пратихме в миналото Лесперънс. Той дойде точно в тази епоха и проследи някои животни.

— Значи ги е изучавал?

— Да — каза Лесперънс. — Проследявам целия им живот и отбелязвам кои живеят най-дълго. Не са особени дълголетници. Колко пъти се чифтосват. Не много често. Животът е кратък. Когато намеря някое, което ще умре затиснато от дърво или ще се удави в торфено блато, отбелязвам точния час, минута и секунда. После мятам граната с боя. Тя оставя червено петно на кожата. Не можем да го пропуснем. След това нагласям пристигането ни в Миналото така, че да срещнем Чудовището най-много две минути преди да умре от естествената си смърт. Така убиваме само животни без бъдеще — такива, които никога повече няма да се чифтосат. Виждате ли колко сме внимателни?

— Но ако сте били тук тази сутрин, би трябвало да сте се натъкнали на нас, на нашето сафари! — развълнувано рече Екълс. — Как премина то? Успешно ли беше? Всички ли останахме… живи?

Травис и Лесперънс се спогледаха.

— Би се получил парадокс — каза Лесперънс. — Времето не допуска такава бърканица, в която човек да срещне сам себе си. Появи ли се такава опасност, Времето отстъпва настрана. Като самолет във въздушна яма. Усетихте ли как Машината подскочи точно преди да спрем? Тогава се разминахме със самите себе си на връщане в Бъдещето. Не видяхме нищо. Няма начин да кажем дали експедицията е била успешна, дали сме убили своето Чудовище, или всички ние — имам предвид вас, господин Екълс, — сме се върнали живи.

Пребледнелият Екълс се усмихна слабо.

— Стига толкова — сряза го Травис. — Всички да стават!

Бяха готови да излязат от Машината.

Джунглата бе висока, джунглата бе широка, джунглата бе целият свят, завинаги. Звуци като музика и звуци като от летящи платна изпълниха въздуха, и това се оказаха птеродактили, реещи се на огромните си сиви криле — като гигантски прилепи, плод на делириум и среднощни кошмари. Застанал на тясната Пътека, Екълс се прицели на шега в тях.

— Прекратете! — заповяда Травис. — Спрете да си играете, дявол да го вземе! Ако пушката ви гръмне…

Екълс се изчерви.

— Къде е нашият тиранозавър?

Лесперънс си погледна часовника.

— Идва. Ще пресечем пътя му след шейсет секунди. Оглеждайте се за червената боя, за Бога. Не стреляйте, докато не ви кажем. Стойте на Пътеката. Стойте на Пътеката!

Тръгнаха напред в утринния ветрец.

— Странно — промърмори Екълс. — Предстоят шейсет милиона години, изборният ден е приключил. Кийт стана президент. Всички празнуват. А ето че ние сме тук, милиони години са изчезнали, не съществуват. Нещата, за които се тревожехме месеци наред, цял живот, все още не са се родили. Не са дори замислени.

— Всички да свалят предпазителите! — нареди Травис. — Екълс, стреляте пръв. Билингс е втори. Накрая Крамър.

— Ловувал съм тигър, диво прасе, бизон, слон, но Господи, това е истината — промълви Екълс. — Треперя като хлапе.

— А — каза Травис.

Всички спряха.

Травис вдигна ръка.

— Отпред — прошепна той. — В мъглата. Ето го. Ето го Негово кралско величество.

 

Джунглата бе обширна и пълна с цвърчене, шумолене, мърморене, въздишки.

Внезапно всичко това изчезна, сякаш някой бе затворил врата.

Тишина.

Гръмна гръм.

От мъглата, на стотина метра пред тях, се появи тиранозавърът.

— Мили Боже — прошепна Екълс.

— Ш-ш-ш!

Вървеше на огромни лъскави пружиниращи широко крачещи крака. Издигаше се девет метра, на половината височина на дърветата — огромен бог на злото, присвил деликатните си нокти на часовникар до лъскавите гърди на влечуго. Задните му крака бяха бутала, хиляди килограми бяла кост насред дебели въжета от мускули, покрити отгоре с бляскава люспеста кожа като бронята на страховит воин. Всяко бедро бе тон месо, слонова кост и стомана. А от огромния дишащ гръден кош стърчаха две крехки предни ръце — ръце с длани, които можеха да грабнат човек и да го разгледат като играчка. Змийската шия се извиваше, а главата — тон издялан камък — се издигаше с лекота към небето. Устата се отвори, разкривайки ограда от зъби като кинжали. Завъртяха се очи колкото щраусови яйца, изразяващи единствено глад. Затвори уста в убийствена усмивка. Затича се, тазовите му кости трошаха дървета и храсти, ноктите на краката се забиваха във влажната земя и оставяха дълбоки шест пръста следи. Тичаше с плъзгаща се балетна стъпка, невероятно балансирано и грациозно за десетте си тона. Излезе предпазливо на осветената от слънцето поляна, прекрасните му ръце на влечуго опипаха въздуха.

— Господи! — Устните на Екълс трепнаха. — Ако се пресегне, ще стигне Луната.

— Ш-ш-ш! — гневно прошепна Травис. — Още не ни е видял.

— Не може да бъде убит — спокойно постанови Екълс, сякаш не можеше да има никакви възражения. Беше претеглил наличните данни и това бе окончателното му мнение. Карабината в ръцете му бе като въздушна пушка. — Глупаво беше да дойдем тук. Невъзможно е.

— Млъкнете! — изсъска Травис.

— Кошмар.

— Обърнете се — нареди Травис. — Връщате се тихо в Машината. Ще ви върнем половината от сумата.

— Изобщо не предполагах, че ще е толкова голям — каза Екълс. — Грешна преценка, това е. И сега искам да изляза от играта.

— Вижда ни!

— Ето я червената боя на гърдите!

Гръмовният гущер се изправи. Бронираната му плът блестеше като хиляди зелени монети, покрити със слуз и изпускащи пара. В тази слуз се гърчеха мънички гадинки и цялото тяло сякаш трептеше и се вълнуваше дори когато Чудовището не помръдваше. Издиша. Вонята на сурово месо се понесе през пустошта.

— Махнете ме оттук — каза Екълс. — Никога досега не е било така. Винаги съм бил сигурен, че ще остана жив. Имах добри водачи, успешни експедиции, безопасност. Този път прецених погрешно. Срещам достоен противник и го признавам. Това е прекалено голям залък за мен.

— Не тичайте — каза Лесперънс. — Обърнете се. Скрийте се в Машината.

— Да. — Екълс като че ли се вцепени. Погледна краката си, сякаш за да ги накара да се раздвижат. Изстена безпомощно.

— Екълс!

Той направи няколко крачки, примигваше и се препъваше.

— Не натам!

Още при първото движение Чудовището се хвърли напред с ужасяващ рев. Взе стоте метра за четири секунди. Карабините рязко се вдигнаха и стреляха. Вихрушката от пастта на звяра ги потопи в миризма на слуз и стара кръв. Чудовището изрева и зъбите му проблеснаха на слънцето.

Без да поглежда назад, Екълс сляпо направи крачка към ръба на Пътеката, отпуснал безполезно карабината, слезе на земята и закрачи, без да го осъзнава, към джунглата. Краката му потънаха в зеления мъх. Краката му го движеха, чувстваше се сам и откъснат от ставащото зад гърба му.

Карабините изтрещяха отново. Гръмовният рев на гущера заглуши изстрелите. Огромният лост на опашката се завъртя и удари странично. Дървета експлодираха в облаци от листа и клони. Чудовището протегна надолу ръцете си на бижутер, за да сграбчи хората, да ги прекърши на две, да ги смачка като боровинки, да ги напъха между зъбите и в ревящото гърло. Огромните като канари очи се снижиха до нивото на хората. Те видяха отражението си в тях. Стреляха в металните клепачи и горящите черни зеници.

Тиранозавърът рухна като каменен идол, като огромна планинска лавина. С рев се вкопчваше в дървета и ги събаряше след себе си. Изтръгна и разкъса металната Пътека. Хората се хвърлиха назад. Тялото удари земята, десетки тонове студена плът и камък. Оръжията изгърмяха. Чудовището размаха бронираната си опашка, змийската му паст потръпна и замръзна неподвижно. От гърлото му бликна фонтан кръв. Някъде вътре се спука мехур с течности. Зловонни потоци обляха ловците. Те стояха неподвижно, целите червени и проблясващи на слънцето.

Гърмът утихна.

Джунглата бе тиха. След лавината — зелено спокойствие. След кошмара — утро.

Билингс и Крамър седнаха на пътеката и повърнаха. Травис и Лесперънс стояха с димящи пушки и псуваха люто.

Екълс лежеше по очи в Машината на времето и трепереше. По някакъв начин бе успял да се върне на Пътеката и да влезе в Машината.

Травис приближи, хвърли поглед на Екълс, взе марля от една метална кутия и се върна при седящите на Пътеката.

— Почистете.

Избърсаха кръвта от шлемовете си. И също започнаха да псуват. Чудовището лежеше като хълм от месо. От вътрешността му се чуваха въздишки и мърморене, докато отделните му части умираха, органите преставаха да работят, течностите се движеха за последен път от торбичка към вена и камера, всичко изключваше окончателно и завинаги. Беше като да стоиш до катастрофирал локомотив или парна копачка в края на работния ден — всички клапани са отпуснати или здраво стегнати. Изпукаха кости; тежестта на собствената плът, загубата на равновесие, мъртвото тегло строши тънките предни ръце, оказали се под туловището. Месото се отпусна с треперене.

Отново нещо изтрещя. Гигантски клон се отчупи от титаничния ствол на едно дърво и се стовари върху мъртвия звяр, сякаш за да го довърши окончателно.

— Ето. — Лесперънс си погледна часовника. — Точно навреме. Именно този клон трябваше да го убие. — Той погледна двамата ловци. — Искате ли снимка-трофей?

— Какво?

— Не можем да вземем трофей в Бъдещето. Тялото трябва да остане на мястото, където е умряло, за да нахрани насекоми, птици и бактерии, както би трябвало да си бъде. Всичко трябва да си остане в равновесие. Така че трупът остава. Можем обаче да ви снимаме застанали до него.

Двамата мъже се опитаха да помислят, но се предадоха, клатеха глави.

Оставиха се да бъдат поведени по металната Пътека. Отпуснаха се изтощени в меките кресла. Зяпаха поваленото Чудовище, неподвижната могила, върху чиято димяща броня вече се струпваха странни, подобни на влечуги птици и златисти насекоми.

Някакъв звук ги накара да замръзнат. Екълс седеше на пода на Машината на времето и трепереше.

— Съжалявам — каза най-сетне.

— Стани! — викна му Травис.

Екълс стана.

— Излез на Пътеката — каза Травис. Беше вдигнал карабината си. — Няма да се върнеш с Машината. Оставаш тук!

Лесперънс го хвана за ръката.

— Чакай…

— Ти не се бъркай! — озъби се Травис и се освободи. — Кучият му син едва не ни уби. Но и това не е всичко. По дяволите, не. Виж му обувките! Виж ги! Избяга от Пътеката. Господи, това направо ни съсипва! Бог знае какво ни грози! Десетки хиляди долари обезщетения! Ние гарантираме, че никой няма да напусне Пътеката. А той го направи. Проклет глупак! Ще трябва да докладвам на властите. Може да ни отнемат разрешителните. Бог знае какво е сторил на Времето, на Историята!

— Спокойно, само малко се е изкалял, това е.

— Откъде можем да сме сигурни? — викна Травис. — Та ние нищо не знаем! Всичко това е една проклета загадка! Излизай, Екълс!

Екълс зарови в джобовете на ризата си.

— Ще платя колкото искате. Сто хиляди долара!

Травис изгледа свирепо чековата му книжка и се изплю.

— Излизай. Чудовището е до Пътеката. Пъхни ръцете си до лакти в устата му. После може да се върнеш с нас.

— Това е безумно!

— Чудовището е мъртво, лигаво копеле такова. Куршумите! Не можем да ги оставим. Нямат място в Миналото; може да променят нещо. Ето ти нож. Изрежи ги!

Джунглата отново се бе изпълнила с живот, с древни шумове и птичи крясъци. Екълс бавно се обърна и загледа първобитната купчина мърша, хълма кошмари и ужас. Накрая се затътри по Пътеката като безумец.

Върна се след пет минути, трепереше; ръцете му бяха мокри и червени до лактите. Разтвори длани. И в двете имаше стоманени куршуми. После падна. Остана да лежи на място, без да помръдне.

— Не трябваше да го караш да го прави — каза Лесперънс.

— Мислиш ли? Още е прекалено рано да се каже. — Травис побутна неподвижното тяло. — Ще оживее. Следващия път няма да иска да ходи на такъв лов. Добре — каза той и уморено даде знак на Лесперънс. — Включвай. Да се връщаме у дома.

 

1492. 1776. 1812.

Почистиха ръцете и лицата си. Смениха мръсните ризи и панталони. Екълс бе дошъл на себе си, но не говореше. Травис го гледа свирепо цели десет минути.

— Не ме гледайте! — изплака Екълс. — Нищо не съм направил.

— Кой знае?

— Просто скочих от Пътеката, това е. Малко кал по обувките… какво искате, да се просна на пода и да се моля ли?

— Може и да имаме нужда. Предупреждавам те, Екълс, още мога да те убия. Пушката ми е заредена.

— Не съм виновен. Нищо не съм направил!

1999. 2000. 2055.

Машината спря.

— Излизайте — каза Травис.

Помещението бе същото, каквото го бяха оставили. Но и не съвсем същото. Същият човек седеше зад същото бюро. Но и не точно същият човек седеше зад не точно същото бюро.

Травис бързо се огледа.

— Всичко наред ли е тук? — рязко попита той.

— Идеално. Добре дошли у дома!

Тревогата обаче не напусна Травис. Сякаш се мъчеше да разгледа самите атоми на въздуха, начина, по който слънчевите лъчи проникваха през единствения висок прозорец.

— Добре, Екълс, махай се. И никога вече не се връщай.

Екълс не помръдна.

— Чу ме какво казах. Какво си зяпнал?

Екълс стоеше и душеше въздуха — в него имаше нещо, някаква следа от вещество, но толкова лека, така слаба, че единствено слабият вик на подсъзнанието му казваше, че съществува. Цветовете — бяло, сиво, синьо, оранжево, в стената, в мебелите, в небето зад прозореца, бяха… бяха… А и това усещане. Побиха го тръпки. Ръцете му трепнаха. Стоеше и всички пори на тялото му попиваха странното усещане. Някъде някой сигурно бе надул една от онези свирки, дето ги чуват единствено кучетата. Тялото му отвръщаше мълчаливо. Извън това помещение, отвъд тази стена, оттатък този човек, който не бе точно същият човек, седящ зад бюрото, което не бе точно същото бюро… се простираше цял свят от улици и хора. Що за свят бе той сега? Почти ги усещаше как се движат някъде там, отвъд стените, подобно на повлечени от сух вятър шахматни фигурки…

Веднага обаче се забелязваше рекламата върху стената — същата, която бе прочел по-рано през деня, когато бе влязъл.

Нещо в нея бе променено:

СЪФАРИ ВЪ ВРЕМИТУ АД

СЪФАРИ ВЪФ ФСЯКЪ ГУДИНА ОТ МИНАЛУТУ.

ИЗБИРЪТИ ПЛЯЧКЪТЪ.

УТКАРВЪМИ ВИ ТАМ.

УБИВЪТИ ЙЪ.

Екълс усети как се свлича в един стол. Започна трескаво да маха гъстата кал от обувките си. Вдигна с трепереща ръка буца пръст.

— Не, не може да бъде. Не и от толкова малко нещо. Не!

Набита в калта, блестяща в зелено, златно и черно, имаше пеперуда… много красива и много мъртва.

— Не и малко нещо като това! Не и пеперуда! — изкрещя Екълс.

Тя падна на пода — изящно създание, дребно създание, способно да наруши равновесието и да събори малките камъчета, после по-големи и по-големи камъни и канари, през всички години на Времето. На Екълс му се зави свят. Това не би могло да промени нещата. Убиването на една пеперуда не би могло да бъде толкова важно! Нали така?

Лицето му изстина. Гласът му трепереше:

— Кой… кой спечели президентските избори вчера?

Мъжът зад бюрото се изсмя.

— Шегувате ли се? Много добре знаете. Дойчър естествено! Кой друг? Не и онзи проклет женчо Кийт. Сега на власт е железен човек, на когото му стиска, за Бога! — Служителят замълча. — Какво има?

Екълс изстена. Падна на колене. Протегна треперещи пръсти към златната пеперуда.

— Не можем ли… — умолително се обърна той към света, към себе си, към служителите, към Машината, — не можем ли да я върнем обратно, не можем ли да я съживим? Не можем ли да започнем отново? Не можем ли…

Не помръдна. Зачака със стиснати очи, трепереше. Чу тежкото дишане на Травис; чу как Травис сваля карабината от рамо, сваля предпазителя, вдига оръжието.

Гръмна гръм.

Убиецът

Музиката се движеше с него в белите стени. Подмина вратата на един кабинет — валс от „Веселата вдовица“. Друга врата — „Следобедът на един фавн“. Трета — „Целуни ме отново“. Зави в перпендикулярния коридор — „Танцът със саби“ го потопи в цимбали, барабани, тенджери, тигани, ножове, вилици, гръм и тенекиени мълнии. Всичко това бе отнесено, когато забърза през приемната със секретарката, която бе приятно зашеметена от Петата симфония на Бетовен. Раздвижи се пред полезрението й като махаща ръка; тя не го забеляза.

Радиото на китката му избръмча.

— Да?

— Татко, Лий е. Да не забравиш джобните ми.

— Да, синко, добре. Зает съм.

— Просто ти напомням, татко — каза радиото. „Ромео и Жулиета“ на Чайковски погълна гласа и нахлу по дългите коридори.

Психиатърът се движеше из кошера от кабинети, в кръстосаното опрашване на музикални теми. Стравински се чифтосваше с Бах, Хайдн безуспешно отблъскваше Рахманинов, Шуберт падаше поразен от Дюк Елингтън. Кимаше на тананикащите си секретарки и подсвиркващи доктори, бодро започващи работния ден. В кабинета си прегледа няколко документа със стенографката, която си припяваше тихичко, след което се обади на полицейския капитан горе. Няколко минути по-късно примигна червена светлина и от тавана се разнесе глас.

— Задържаният е отведен за разпит в килия номер девет.

Отвори вратата на килията, пристъпи вътре и чу как ключалката изщрака зад гърба му.

— Махайте се — каза арестантът, усмихваше се.

Психиатърът бе шокиран от усмивката. Много слънчева, приятна и топла, тя сякаш хвърли ярка светлина в помещението. Като зора сред тъмни хълмове. Като обедно слънце в полунощ. Сините очи проблясваха спокойно над тази самоуверена проява на добра зъболекарска помощ.

— Тук съм да ви помогна — каза психиатърът, като се намръщи. Нещо в стаята не беше наред. Беше се поколебал за миг, преди да влезе. Озърна се. Арестантът се разсмя.

— Ако се чудите защо е толкова тихо, преди малко сритах радиото да млъкне.

Склонен към насилие, помисли си докторът.

Арестантът прочете мисълта му, усмихна се и протегна дружески ръка.

— Не, само по отношение на прекалено досадните машини.

На сивия мокет се търкаляха парчета и жици от стенното радио. Без да им обръща внимание, усещайки усмивката върху себе си като нагревателна лампа, психиатърът седна пред пациента си в необичайната тишина, която твърде много приличаше на затишие пред буря.

— Вие ли сте господин Албърт Брок, наричащ себе си Убиеца?

Брок кимна доволно.

— Преди да започнем… — Той тихо се пресегна и бързо свали радиото от китката на доктора. Захапа го като орех, стисна, чу го да пука и го върна на ошашавения психиатър, сякаш бе направил услуга и на двамата. — Така е по-добре.

Психиатърът зяпна съсипаната машинка.

— Сериозна сметка за нанесени щети натрупвате.

— Не ми пука — усмихна се пациентът. — Както се пее в старата песен, „Не ми пука какво се случва с мен!“ — изтананика той.

— Ще започваме ли? — попита психиатърът.

— Чудесно. Първата жертва, или една от първите, бе телефонът ми. Най-гнусното убийство. Хвърлих го в кухненския Поглъщач! Заклещи се насред гърлото му. Горкото нещо се задуши до смърт. След това застрелях телевизора си!

— Ммм — каза психиатърът.

— Първо шест куршума право в кинескопа. Издаде чудесен звън, като изпуснат кристален полилей.

— Хубава образност.

— Благодаря, винаги съм си мечтал да стана писател.

— Ще споделите ли кога започнахте да ненавиждате телефона?

— Плашеше ме още като дете. Един мой чичо го наричаше Призрачната машина. Гласове без тела. Направо ми изкарваха акъла. По-късно никога не се чувствах добре с него. Ако му се хареса, може да пусне личността ти по жиците. А ако не поиска, просто я изсмуква и в другия край се озоваваш не ти, а глас като студена риба, само стомана, мед и пластмаса, никаква топлина, никаква реалност. Лесно е да се каже нещо лошо по телефон: той преиначава значението на думите ти. Още не си се усетил, а вече си имаш враг. Пък и освен това, разбира се, телефонът е такова удобно нещо; просто си седи там и настоява да се обадиш на някой, който изобщо не иска да го безпокоят. Приятели все ми се обаждат и обаждат. По дяволите, нямах никакво лично време. Ако не е телефонът, ще е я телевизорът, я радиото, я грамофонът. Ако не е телевизорът, радиото или грамофонът, ще бъде киното на ъгъла или някоя прожектирана в облаците реклама. Вече не вали дъжд, а сапунена пяна. А ако няма Високи облачни реклами, ще има музика на Мозек във всеки ресторант; музика и реклами в автобусите, докато пътувам за работа. Не е ли музика, ще са вътрешните линии и личната ми килия на ужасите — радиото на китката, по което на всеки пет минути ми звънят приятели. Какво във всички тези „удобства“ ги прави така изкусително удобни? Обикновеният човек си мисли, ето, имам свободно време, имам телефон на китката, защо пък да не дрънна на дъртия Джо? „Здрасти, здрасти!“ Обичам приятелите си, жена си, човечеството — много ги обичам, но когато в рамките на една минута жена ми се обади да попита „Къде си, скъпи?“, а после някой приятел звъни и казва: „Току-що научих най-страхотния виц. Един тип…“ И за капак някой непознат врещи „Обаждаме се от статистическа агенция Файнд-Факс. Каква дъвка дъвчете в този момент?“ Е, сещате се!

— Как се чувствахте през седмицата?

— Като бомба със запален фитил. Като на ръба на пропаст. Онзи същия ден направих каквото трябваше в работата.

— А именно?

— Излях чаша вода в системата за вътрешна комуникация.

Психиатърът си записа това в бележника.

— Системата даде ли на късо?

— И още как! Същински Четвърти юли! Господи, стенографките тичаха нагоре-надолу и не знаеха какво да правят! Ама че рев и суматоха беше!

— И за известно време се почувствахте по-добре, а?

— Направо идеално! Тогава ми дойде идеята да стъпча ръчното радио на тротоара. Тъкмо някой крещеше: „Обаждам се от Народен вот номер девет. Какво обядвахте?“, когато помогнах на машинката да предаде богу дух.

— И се почувствахте още по-добре, нали?

— Направо започнах да се кефя! — Брок потърка ръце. — Помислих си, защо пък да не започна една лична революция за освобождаване на човека от някои „удобства“? „Удобни за кого?“, извиках. За приятелите: „Здрасти, Ал, реших да ти се обадя от съблекалнята в Грийн Хилс. Току-що направих страхотен удар! Направо страхотен, Ал! Прекрасен ден. Сега съм си сипал едно уиски. Реших, че ще ти е интересно да го научиш, Ал!“ Удобно за работата — когато съм по работа с колата, шефовете да могат постоянно да бъдат във връзка с мен. Във връзка! Ама че гаден израз. Връзка, как ли пък не. По-скоро вързан! Хванат за гушата. Газен, мачкан и блъскан от ултракъси гласове. Не можеш да излезеш от колата, без да докладваш — „Трябва да отскоча до тоалетната на бензиностанцията“. „Добре, Брок, давай!“ „Брок какво толкова се замота?“ „Съжалявам, сър“. „Следващия път внимавай“. „Да, сър!“… Е, и знаете ли какво направих, докторе? Купих кварта френски шоколадов сладолед и нахраних с него радиостанцията в колата.

— Имаше ли някаква специална причина да изберете френски шоколадов сладолед за предавателя?

Брок се позамисли и се усмихна.

— Защото ми е любим.

— О — каза докторът.

— Казах си — по дяволите, каквото е добро за мен, добро е и за радиостанцията.

— Защо ви хрумна да я нахраните именно със сладолед?

— Денят беше горещ.

Докторът помълча.

— А после какво?

— После — тишина. Господи, прекрасно беше. Проклетото радио трещеше непрекъснато, „Брок, иди там, Брок, направи това, Брок, докладвай, като пристигнеш, Брок, докладвай, като тръгнеш, добре, Брок, един час обедна почивка, Брок, почивката свърши, Брок, Брок, Брок“. Е, тишината бе като да си сложиш сладолед в ушите.

— Явно много обичате сладолед.

— После обикалях и се наслаждавах на тишината. Най-големият, най-приятният, най-мек бархет, правен някога. Тишина. Цял час тишина. Просто си седях в колата, усмихвах се и се наслаждавах на бархета с ушите си. Почувствах се пиян от Свобода!

— Продължете.

— После се сетих за портативната диатермична машина. Взех назаем една и на връщане вечерта я качих в автобуса. А той пълен с уморени служители с ръчни радиостанции, които говорят на жените си, „Сега съм на Четиридесет и трета, а сега на Четиридесет и четвърта, ето я Четиридесет и девета, сега завивам по Шейсет и първа“. Един съпруг ругаеше, „Излизай от бара, по дяволите, прибирай се и започвай да приготвяш вечерята, на Седемдесета съм!“ А по радиоточката пуснали „Приказки от Виенската гора“ и някакво канарче пее за първокласни мюсли. И тогава включих диатермичната машина! Шум! Интерференция! Всички жени откъснати от оплакващите се от тежкия ден мъже. Всички мъже откъснати от жените си, които току-що са видели как децата им чупят стъкло! „Виенската гора“ изсечена, канарчето смачкано. Тишина! Ужасна, неочаквана тишина. Обитателите на автобуса са изправени пред необходимостта да разговарят помежду си. Паника! Абсолютна, животинска паника!

— Полицията прибра ли ви?

— Автобусът трябваше да спре. В края на краищата музиката беше заглушена, съпрузите и съпругите бяха изгубили връзка с реалността. Пандемониум, безпорядък, хаос. Пълна лудница! Дойде авариен екип, моментално ме триангулира, бях порицан, глобен и за нула време се озовах вкъщи, без диатермичната машина.

— Господин Брок, ще ми позволите ли да отбележа, че дотук цялото ви поведение не е много… практично? Щом не харесвате радиоточките, вътрешните комуникации и радиостанциите в колите, защо не сте влезли в братството на радиофобите? Да организирате петиции, да се борите за законни и конституционни мерки? В края на краищата у нас е демокрация.

— И аз съм онова нещо, на което най-много му подхожда наименованието малцинство — каза Брок. — Аз влизах в братства, участвах в демонстрации, подписвах петиции, обръщах се към съда. Години наред протестирах. Всички ми се смееха. Всички обожаваха радиоточките и рекламите. Аз бях черната овца.

— Тогава защо не постъпите като добър войник? Да приемете правилата на мнозинството.

— Та те искат прекалено много. Решили са, че щом малко музика и възможността да си „във връзка“ е нещо хубаво, то много от същото ще е десет пъти по-хубаво. Направо подивях! Прибирам се и заварвам жена си в истерия. И защо? Защото била напълно откъсната от мен в течение на половин ден. Нали помните, че потанцувах върху ръчното си радио? Е, същата вечер замислих да убия дома си.

— Сигурен ли сте, че искате да го запиша точно по този начин?

— Семантично е вярно. Реших да го умъртвя. Домът ми е от онези говорещи, пеещи, тананикащи, съобщаващи времето, декламиращи поезия, четящи романи, дрънкащи глупости и приспиващи-когато-си-легнеш къщи. Къща, която ти проглушава ушите с опера, когато влезеш под душа, и те учи на испански, докато спиш. Дрънкаща празни приказки пещера с всевъзможни електронни оракули, които те карат да се чувстваш мъничко по-голям от напръстник, с печки, които казват: „Аз съм кайсиев пай, готов съм“ или: „Аз съм печеното телешко, полей ме!“ и други подобни глупости. Къща, която едва понася хора, честна дума. Входна врата, която ми се озъбва: „Сър, обувките ви са кални!“ И електронна хрътка-прахосмукачка, която души след теб от стая на стая и поглъща всеки нокът или пепел. Мили Боже, направо лудост!

— Спокойно — посъветва го психиатърът.

— Помните ли песента на Гилбърт и Съливън „Записах го и не ще го забравя“? Цяла нощ записвах поводите за недоволство. Рано на следващата сутрин си купих пистолет. Нарочно си изкалях краката. Входната врата изръмжа: „Обувките ви пак са кални! Моля, почистете! Чак тогава се върнете!“ Застрелях проклетото нещо право в ключалката! Изтичах в кухнята, печката тъкмо виеше: „Обърни ме!“ Пуснах куршум насред механичния омлет. Как само цвъртеше и пищеше: „Дадох на късо!“ После телефонът звънна като разглезено изчадие. Натиках го в Поглъщача. Тук и сега трябва да заявя, че никога не съм имал нищо против Поглъщача; той бе просто невинен минувач. Сега ми е мъчно за него — наистина практично устройство, не казваше нито думичка, мъркаше си като дремещ лъв през повечето време и поглъщаше остатъците. Ще трябва да го поправя. После влязох в хола и застрелях телевизора, този ужасен звяр, тази Медуза, която всяка вечер превръща в камък милиарди хора и ги кара да гледат изцъклено, тази Сирена, която пее и обещава толкова много, а накрая дава толкова малко, но аз винаги се връщам, връщам се, връщам се с надежда и очакване, докато — бум! Жена ми закряка, замята се като обезглавена пуйка и изскочи навън. Дойде полицията. И ето ме тук!

Облегна се щастливо назад и запали цигара.

— Докато извършвахте тези престъпления, осъзнавахте ли, че ръчното радио, радиоточката, телефонът, служебният интерком, радиостанцията в колата — всичко това е взето под наем или е нечия чужда собственост?

— Бих го направил отново, Бог ми е свидетел.

Психиатърът седеше, облян от лъчите на блажената му усмивка.

— Не желаете ли помощ от Службата за душевно здраве? Готов ли сте да понесете последствията?

— Това е само началото — каза господин Брок. — Аз съм първият от малцинството, от онези, на които им е дошло до гуша от шума, писнало им е да бъдат използвани и подхвърляни напред-назад, да им се крещи, на които им е дошла до гуша непрекъснатата музика, непрекъснатата връзка с някой глас някъде, направи това, направи онова, по-бързо, по-бързо, ела тук, иди там. Ще видите. Бунтът започва. Името ми ще влезе в историята!

— Ммм. — Психиатърът като че ли мислеше нещо.

— Разбира се, ще мине време. Отначало всичко бе така омагьосващо. Самата идея за подобни неща и за практическото им приложение бе прекрасна. Те са почти като играчки, но хората прекалено много се захласнаха по тях, прекалено далеч отидоха и сега са се оплели в един вид обществено поведение и не могат да се измъкнат от него, не могат дори да признаят, че са се хванали. Затова се самоуспокояват. Казват — „Модерна епоха“. „Условия на живот“. „Прекалено сме чувствителни“. Но, помнете ми думите, семето е посято. Вече ме има по телевизия, радио, филми — и това ако не е ирония! Всичко се случи преди пет дни. А сега милиарди хора знаят за мен. Проверете борсовите данни. Очаквайте всеки ден. Дори може би и днес. Очаквайте внезапно покачване на продажбите на френски шоколадов сладолед!

— Разбирам — каза психиатърът.

— А сега мога ли да се върна в прекрасната си единична килия, където ще мога да остана сам и на спокойствие шест месеца?

— Да — тихо каза психиатърът.

— Не се безпокойте за мен — каза господин Брок, докато ставаше. — Просто ще си седя дълго-дълго и ще си пъхам в ушите онзи чудесен мек и тих плат.

— Ммм — измънка психиатърът, докато вървеше към вратата.

— Горе главата! — каза господин Брок.

— Да — отвърна психиатърът.

Подаде кодиран сигнал на един скрит бутон, вратата се отвори, той прекрачи прага и вратата щракна зад него. Тръгна самичък из кабинети и коридори. Първите двадесет метра бяха съпроводени от „Китайска тамбурина“. Последваха „Циганка“, Пасакалия и фуга в нещо си минор от Бах, „Тигров рагтайм“, „Любовта е като цигара“. Извади счупеното ръчно радио от джоба си, сякаш бе смачкана богомолка. Влезе в кабинета си. Иззвъня звънец; от тавана се разнесе глас:

— Докторе?

— Току-що приключих с Брок — каза психиатърът.

— Диагноза?

— Изглежда напълно дезориентиран, но общителен. Отказва да приеме най-простите реалности на средата и да работи с тях.

— Прогноза?

— Неопределена. Оставих го да се наслаждава на един невидим плат.

Иззвъняха три телефона. Резервното ръчно радио в чекмеджето на бюрото му бръмчеше като сърдит щурец. Интеркомът мигаше с розова светлина и прищракваше. Иззвъняха три телефона. Чекмеджето бръмчеше. През отворената врата нахлу музика. Като си тананикаше тихичко, психиатърът си сложи радиото на китката, включи интеркома, поговори малко, вдигна единия телефон, говори; вдигна втория, говори; вдигна третия, говори; докосна копчето на ръчното радио, поговори спокойно и тихо. Лицето му бе напълно невъзмутимо насред музика, примигващи светлини и отново звънящи телефони, ръцете му се движеха непрекъснато, ръчното радио бръмчеше, той говореше по интеркома, от тавана се чуваха гласове. Така спокойно прекара остатъка от дългия, прохладен благодарение на климатика следобед; телефон, ръчно радио, интерком, телефон, ръчно радио, интерком, телефон, ръчно радио, интерком, телефон, ръчно радио, интерком, телефон, ръчно радио, интерком, телефон, ръчно радио…

Априлската вещица

Сеси летеше високо в небето, над долини, под звезди, над река, езеро, път. Летеше невидима като млади пролетни ветрове, свежа като диханието на детелината в притихналите в сумрака поля. Рееше се в гълъби, меки като бели хермелини, спираше в дървета и живееше в цветя, пръскайки листенца на вятъра. Кацаше в лимоненозелена жаба, прохладна като мента край блестящо езерце. Подтичваше в рошаво куче и лаеше, за да чуе ехото от далечните обори. Живееше в младите априлски треви, в сладките бистри течности, извиращи от мускусната земя.

Пролет е, помисли си Сеси. Тази нощ ще вляза във всяко живо същество на света.

И ето че влизаше в спретнати щурчета по мокрите пътища или пък се къпеше в росата на желязна порта. Току-що бе навършила седемнайсет и бързият й ум летеше невидим с ветровете на Илинойс.

— Искам да се влюбя — каза тя.

Беше го казала на вечеря. И родителите й я изгледаха с разширени очи и застанаха на тръни.

— Търпение — посъветваха я те. — Не забравяй, че се набиваш на очи. Цялата ни Фамилия е странна и се набива на очи. Не можем да се смесваме и да се женим с обикновени хора. Ще изгубим магическите си сили, ако го сторим. Не искаш да изгубиш своята способност да „пътешестваш“ чрез магията, нали? Така че внимавай. Внимавай!

Но горе в спалнята Сеси бе сложила мъничко парфюм на гърлото си и бе легнала трепереща и изпълнена с очакване в голямото си легло, а над Илинойс се издигаше млечнобялата луна и превръщаше реките в сметана, а пътищата — в платина.

— Да — въздъхна тя. — Аз съм от странно семейство. Спим през деня и летим през нощта като черни хвърчила на вятъра. Пожелаем ли, можем да спим цяла зима в свитите в топлата земя къртици. Мога да живея в абсолютно всичко — в камъче, в минзухар и богомолка. Мога да напускам неугледното си мършаво тяло и да пращам съзнанието си в търсене на приключения. Сега!

И вятърът я понесе над полета и ливади.

Видя топлите пролетни светлини на къщурки и ферми, примигващи разноцветно в здрача.

Щом не мога да се влюбя аз самата, защото съм невзрачна и странна, то тогава ще се влюбя чрез някой друг, помисли си тя.

Край една ферма в пролетната вечер тъмнокосо деветнайсетгодишно момиче вадеше вода от дълбок кладенец. И пееше.

Сеси падна като зелено листенце в кладенеца. Легна на нежния мъх, загледана през тъмната прохлада. Ето че се озова в трептяща невидима амеба. А сега — в капка вода! Накрая усети как се повдига в студената чаша към топлите устни на момичето. Разнесе се мек вечерен звук на пиене.

Сеси погледна през очите на момичето.

Проникна в тъмнокосата глава и погледна с блестящи очи ръцете, които дърпаха грубото въже. Заслуша през уши като раковини света на момичето. С деликатни ноздри долови миризмата на нейната вселена, усети как сърцето й бие ли, бие. Почувства как непознатият език се движи с песента.

Дали знае, че съм тук? — помисли си Сеси.

Момичето ахна. Впери поглед във вечерните поляни.

— Кой е там?

Никакъв отговор.

— Просто вятърът — прошепна Сеси.

— Просто вятърът. — Момичето се позасмя над себе си, но потрепери.

Какво хубаво тяло имаше това момиче. Закръглена плът обгръщаше и скриваше най-фина и стройна бяла кост. Мозъкът — като розова чайна роза, увиснала в тъмното, в устата сякаш имаше сайдер. Стегнати устни плътно покриват бели-бели зъби, вежди се извиват изящно, косата поглажда нежно млечнобяла шия. Малки, плътно затворени пори. Вирнато към луната носле и бузи, горящи като малки пожари. Тялото преминаваше с лекотата на перце от едно движение към друго и сякаш пееше само на себе си. Да бъдеш в това тяло и тази глава бе като да се грееш на огъня на печка, да живееш в мъркането на спяща котка, да се плискаш в топлите води на поток, течащ в нощта към морето.

Тук ще ми хареса, помисли си Сеси.

— Какво? — попита момичето, сякаш чуло нечий глас.

— Как се казваш? — внимателно попита Сеси.

— Ан Лийри. — Момичето трепна. — Това пък защо го казах на глас?

— Ан, Ан — прошепна Сеси. — Ан, ти ще се влюбиш.

И сякаш в отговор откъм пътя се разнесе шум и трясък, трополене и звън на колела по чакъл. Появи се каруца с висок момък в нея, стиснал здраво поводите с огромните си ръце. Усмивката му блестеше през двора.

— Ан!

— Ти ли си, Том?

— Че кой друг? — Той скочи от каруцата и върза поводите за оградата.

— Аз не ти говоря! — Ан се извъртя, водата се разплиска от кофата.

— Не! — възкликна Сеси.

Ан замръзна. Погледна към хълмовете и първите изгряващи звезди. Впери поглед в младия Том. Сеси я накара да изпусне кофата.

— Виж какво направи!

Том изтича до нея.

— Виж какво направих заради теб!

Той избърса обувките й с кърпата си, смееше се.

— Махай се! — Тя зарита към ръцете му, но той се разсмя отново и докато гледаше към него от много високо, Сеси видя обръщането на главата му, размера на черепа, огъня в носа му, блясъка на очите, широките му рамене и силата на ръцете му, вършещи деликатната работа с кърпата. Надничайки от тайния таван на хубавата главица, Сеси сякаш дръпна скрита жица и красивите устни веднага се отвориха.

— Благодаря!

— О, значи можеш да бъдеш учтива? — Миризмата на кожа от дланите му, миризмата на кон от дрехите му достигаше до нежните ноздри и Сеси се размърда в леглото си далеч през нощни поляни и покрити с цвят поля, сякаш сънуваше нещо.

— Не и с теб! — каза Ан.

— Ш-ш-ш, говори мило — каза Сеси. Протегна пръстите на Ан към главата на Том. Ан ги дръпна назад.

— Полудявам!

— Така е — кимна той, усмихнат, но леко озадачен. — Искаше да ме докоснеш ли?

— Не зная. Ох, махни се! — Бузите й горяха като розови въглени.

— Защо не избягаш? Не те спирам. — Том стана. — Размисли ли? Ще дойдеш ли с мен на танци? Днес вечерта е специална. После ще ти кажа защо.

— Не — каза Ан.

— Да! — викна Сеси. — Никога не съм танцувала. Искам да танцувам. Никога не съм носила дълга шумоляща рокля. Искам го. Искам да танцувам цяла нощ. Никога не съм знаела какво е да си танцуваща жена; мама и татко никога не са ми позволявали. Кучета, котки, скакалци, листа — познала съм всичко на света в един или друг момент, но не и жена в пролетта, не и в нощ като тази. О, моля те — трябва да идем на танци!

Разпери мисълта като пръсти в нова ръкавица.

— Да — каза Ан Лийри. — Ще дойда. Не зная защо, но довечера ще дойда на танци с теб, Том.

— А сега бързо вътре! — викна Сеси. — Трябва да се измиеш, да кажеш на родителите си, да извадиш роклята, да я изгладиш, действай!

— Мамо — каза Ан. — Размислих.

 

Каруцата се понесе по пътя, стаите на фермата оживяха, топлеше се вода за баня, ютията се нагряваше на печката, майката търчеше с карфици в уста.

— Какво ти става, Ан? Та ти не харесваш Том!

— Вярно е. — Ан спря в разгара на силната треска.

Но навън е пролет! — помисли си Сеси.

— Пролет е — каза Ан.

И е чудна нощ за танци, помисли си Сеси.

— …за танци — промърмори Ан Лийри.

И ето я във ваната, сапунът се пени върху белите й закръглени рамене, малки гнезда пяна се настаняват под мишниците, топлите гърди се движат в дланите й и Сеси раздвижва устата, кара я да се усмихне, кара всичко да продължи. Не бива да има никакво спиране, никакво колебание, иначе цялата пантомима може да отиде по дяволите! Ан Лийри трябва да се движи, да действа! Търкай тук, сапунисай там, ставай! Бърши с хавлията! Слагай парфюм и пудра!

— Ти! — Ан се погледна в огледалото — бяла и розова като лилии и карамфили. — Коя си ти тази вечер?

— Седемнайсетгодишно момиче. — Сеси я погледна от виолетовите й очи. — Не можеш да ме видиш. Знаеш ли, че съм тук?

Ан Лийри поклати глава.

— Дала съм си тялото на априлска вещица, само това трябва да е.

— Топло, много топло! — разсмя се Сеси. — Хайде, почвай да се обличаш.

Какъв разкош е да почувстваш красиви дрехи върху стройно тяло! А отвън вече те викат.

— Ан, Том дойде!

— Кажи му да изчака. — Ан внезапно седна. — Кажи му, че няма да ида на танците.

— Какво? — каза от прага майката.

Сеси отново се задейства. Не биваше нито за миг да си позволява да се отпуска и да оставя тялото на Ан. Беше чула далечния тропот на копита и трополенето на каруцата, носеща се на лунна светлина. За миг си помисли: ще намеря Том, ще поседя в главата му да видя какво е да си мъж на двайсет и една в нощ като тази. И ето че полетя бързо през полето, а сега бързаше обратно като домашна птичка към клетката в главата на Ан.

— Ан!

— Кажи му да се маха!

— Ан! — Сеси се настани и протегна мислите си.

Но Ан вече бе лапнала въдицата.

— Не, не, мразя го!

Не биваше да я оставям… дори за миг. Сеси изля съзнанието си в ръцете на момичето, в сърцето, в главата — леко, нежно. Стани, помисли тя.

Ан стана.

Облечи си палтото!

Ан облече палтото.

А сега тръгвай!

Не! — помисли Ан Лийри.

Тръгвай!

— Ан, не карай Том да те чака — каза майка й. — Излизай веднага и стига глупости. Какво те е прихванало?

— Нищо, мамо. Лека нощ. Ще закъснеем.

Ан и Сеси изтичаха заедно в пролетната вечер.

 

Помещение с плавно танцуващи гълъби, разперили пищните си пера; помещение с пауни, с дъгоцветни очи и светлини. И насред всичко това кръжи, кръжи, кръжи и танцува Ан Лийри.

— О, каква чудесна вечер — каза Сеси.

— Каква чудесна вечер — каза Ан.

— Много си странна — каза Том.

Музиката ги обгръщаше в полумрак, в река от песен; носеха се, поклащаха се, потъваха, изплуваха за въздух, задъхваха се, сграбчваха се един друг като удавници и отново се завъртаха като във вихър, в шепоти и въздишки, под звуците на „Прекрасен Охайо“.

Сеси затананика. Устните на Ан се отвориха и мелодията зазвуча от тях.

— Да, странна съм — каза Сеси.

— Не си себе си — каза Том.

— Не съм, не и тази вечер.

— Не си онази Ан Лийри, която познавам.

— Да, изобщо, изобщо не съм — прошепна Сеси на мили оттук.

— Да, изобщо не съм — казаха раздвижилите се устни.

— Имам някакво много странно усещане — каза Том.

— За какво?

— За теб.

Отдръпна се от нея, докато танцуваха, и погледна блестящото й лице, сякаш търсеше нещо.

— Очите ти — каза той. — Не мога да разбера.

— Виждаш ли ме? — попита Сеси.

— Хем си Ан, хем не си. — Том я завъртя внимателно, гледаше я неспокойно.

— Да.

— Защо дойде с мен?

— Не исках да идвам — каза Ан.

— Тогава защо?

— Нещо ме накара.

— Какво?

— Не зная. — В гласа на Ан се долавяше лека истерия.

— Хайде, стига, спокойно — прошепна Сеси. — Спокойно, спокойно. Завърти се, така.

Шепнеха, шумоляха, издигаха се и се спускаха в тъмната зала, а музиката ги водеше и въртеше.

— Но все пак дойде на танците — каза Том.

— Дойдох — отвърна Сеси.

— Хайде. — Както танцуваха, той леко я насочи към вратата и незабелязано я изведе от залата с музиката и хората.

Качиха се в каруцата и седнаха един до друг.

— Ан — каза той и треперещите му ръце хванаха нейните. — Ан.

Но произнесе името й така, сякаш изобщо не бе нейното. Все поглеждаше бледото й лице, сега очите й отново бяха отворени.

— Навремето те обичах, знаеш го — каза той.

— Зная.

— Но ти винаги си била така непостоянна, а аз не исках да бъда нараняван.

— Голяма работа, много сме млади — отвърна Ан.

— Не, исках да кажа, че съжалявам — каза Сеси.

— Какво искаш да кажеш? — Том пусна ръцете й и се вцепени.

Нощта бе топла, миризмата на пръст се надигаше около тях и свежите дървета шумоляха с листа, сякаш се поздравяваха и си шепнеха.

— Не зная — отговори Ан.

— Но аз зная — каза Сеси. — Ти си висок и си най-красивият мъж на света. Вечерта е прекрасна; вечер, която никога не ще забравя. Винаги ще помня как съм била с теб.

Постави студената чужда ръка обратно в нерешителната му длан, стопли я, стисна я здраво.

— Но тази вечер си ту една, ту друга. — Том примигна. — Говориш едно, а после точно обратното. Исках да те заведа на танци заради доброто старо време. Поканих те просто така, без никакви задни мисли. А когато те видях при кладенеца, нещо в теб се бе променило. Наистина се бе променило. Беше различна. Имаше нещо ново и нежно, нещо… — Той затърси думата. — Не зная, не мога да кажа точно. Начинът, по който гледаше. Нещо в гласа ти. И сега зная, че отново съм влюбен в теб.

— Не — каза Сеси. — В мен, в мен.

— А се боя да те обичам — каза той. — Отново ще ме нараниш.

— Бих могла — каза Ан.

Не, не, бих те обичала с цялото си сърце! — помисли Сеси. Ан, кажи му го, кажи го вместо мен. Кажи, че го обичаш с цялото си сърце.

Ан не каза нищо.

Том тихо се наведе към нея и докосна брадичката й.

— Заминавам. Намерих си работа на сто мили оттук. Ще ти липсвам ли?

— Да — казаха Ан и Сеси.

— Тогава може ли да те целуна за сбогом?

— Да — каза Сеси, преди някой друг да успее да се обади.

Той докосна устни до непознатата уста. Целуна я, трепереше.

Ан седеше като бяла статуя.

— Ан! — сръчка я Сеси. — Размърдай ръце, прегърни го!

Тя седеше като дървена кукла в лунната светлина.

Той отново целуна устните й!

— Наистина те обичам — прошепна Сеси. — Тук съм, мен видя в очите й, аз съм, и те обичам, както тя никога няма да те обича.

Той се отдръпна; изглеждаше така, сякаш е тичал много мили.

— Не зная какво става. За миг…

— Да? — попита Сеси.

— За миг си помислих… — Той разтърка очи. — Няма значение. Да те откарам ли?

— Да, моля — каза Ан Лийри.

Той цъкна на коня, уморено плесна с юздите и потеглиха. Сбруята шумолеше и пошляпваше, осветената от луната каруца се движеше във все още ранната пролетна нощ — бе едва единайсет — и край тях се плъзгаха блестящи поляни и благоуханни ливади с детелина.

И Сеси, загледана в поляните и ливадите, си мислеше — заслужава си, заслужава си всичко, за да сме заедно от тази нощ нататък. И отново чу далечните гласове на родителите си. „Внимавай. Нали не искаш да изгубиш магическите си сили, като се омъжиш за простосмъртен? Внимавай“.

Да, да, помисли си Сеси. Готова съм да се откажа още сега, ако можеше да ме има. Нямаше да имам нужда да се скитам през пролетни вечери, да живея в птици и кучета, в котки и лисици. Щях да искам да съм само с него. Само с него. Само с него.

Пътят минаваше под тях, шепнеше.

— Том — каза най-сетне Ан.

— Какво? — Той гледаше хладно пътя, коня, дърветата, небето, звездите.

— Ако ти се случи някога, когато и да е, да минеш през Мелин Таун в Илинойс, на няколко мили оттук, ще ми направиш ли една услуга?

— Може би.

— Би ли се отбил да видиш една моя приятелка? — Каза го със запъване, несигурно.

— Защо?

— Тя е добра приятелка. Разказвала съм ти за нея. Ще ти дам адреса й. Само минутка.

Когато каруцата спря край дома й, Ан извади молив и хартия от чантата си, постави листа на коляно и започна да пише на лунна светлина.

— Ето. Можеш ли да го разчетеш?

Той хвърли поглед на бележката и кимна озадачено.

— Сеси Елиът, Уилоу Стрийт дванайсет, Мелин Таун, Илинойс.

— Ще я посетиш ли някой ден? — попита Ан.

— Някой ден — отвърна той.

— Обещаваш ли?

— Какво общо има това с нас? — викна грубо той. — За какво са ми разни бележки и имена?

Смачка хартийката на топка и я пъхна в джоба на палтото си.

— О, моля те, обещай! — замоли се Сеси.

— … обещай… — каза Ан.

— Добре, добре, а сега ме остави! — извика той.

Уморена съм, помисли си Сеси. Не мога да остана. Трябва да се прибирам. Отслабена съм. Имам сила само за няколко часа пътешестване на нощ. Но преди да си тръгна…

— … преди да си тръгна — каза Ан.

И целуна Том по устата.

— Аз те целувам — каза Сеси.

Том погледна Ан Лийри и се вгледа дълбоко, дълбоко в нея. Не каза нищо, но лицето му започна да се отпуска бавно, много бавно, бръчките изчезнаха, твърдите му устни омекнаха и той отново погледна дълбоко в осветеното от луната лице пред себе си.

После я свали от каруцата и потегли в нощта, без дори да каже „лека нощ“.

Сеси се отдели.

Ан Лийри извика, сякаш освободена от плен, втурна се към къщата по осветената от луната пътека и затръшна вратата.

Сеси се помота още съвсем малко. Погледна нощния пролетен свят с очите на щурче. Постоя самотно като жаба край една локва. С очи на птица погледна от висок, окъпан от луната бряст и видя как угасват светлините в две къщи, тук и на една миля нататък по пътя. Помисли си за себе си и за Фамилията, за странната си способност и за туй, че никой от Фамилията не може да се жени за някой друг от огромния свят отвъд хълмовете.

„Том? — Отслабващият й ум летеше в нощната птица под дървета и над поляни с див синап. — Пазиш ли още бележката, Том? Ще дойдеш ли да ме видиш някой ден, някоя година, когато и да е? Ще ме познаеш ли тогава? Ще се вгледаш ли в лицето ми и ще си спомниш ли кога ме видя за първи път? И ще почувстваш ли, че ме обичаш, както аз те обичам, с цялото си сърце и завинаги?“

Спря в прохладния нощен въздух, на милион мили от градчета и хора, над ферми, континенти, реки и хълмове. „Том?“ Съвсем тихо.

Том спеше. Бе късна нощ; дрехите му висяха по столове или бяха спретнато сгънати в края на леглото. А в дланта до главата му върху бялата възглавница лежеше малко топче хартия. Бавно, много бавно пръстите му се свиха и стиснаха здраво бележката. И Том дори не помръдна и не забеляза как един кос тихо кацна за миг на перваза на прозореца, безшумно размаха криле, спря за миг и полетя на изток, над спящата земя.

Невидимото момче

Взе голямата желязна лъжица и сушената жаба и започна да я чука, докато не я стри на прах, после заговори на прахта, докато бързо я разтриваше с кокалестите си ръце. Мънистените й сиви птичи очи огледаха бързо колибата. Всеки път щом погледнеше, главата в малкото прозорче се снишаваше, сякаш бе стреляла по нея с пушка.

— Чарли! — викна Старицата. — Излизай оттам! Направих гущерова магия да отключа ръждивата врата! Излизай, че не съм казала и земята не е затреперила, дърветата не са пламнали и слънцето не е залязло по пладне!

Единственият звук бе топлата планинска светлина върху високите терпентинови дървета, шумоленето на мъхната катеричка по някой покрит със зелен мъх дънер, мравките, движещи се в тънка кафява нишка край босите, покрити със сини вени крака на Старицата.

— Вече два дена не хапваш, да знаеш! — изпъшка тя и удари с лъжицата по плосък камък, при което сивата кесия с магии се залюля на пояса й.

Плувнала в пот, тя се изправи и тръгна из колибата, помъкнала стритата плът.

— Хайде, излизай! — изхриптя и хвърли щипка прах в ключалката. — Добре тогава, сама ще те пипна.

Завъртя дръжката с ръка с цвят на орех, първо на едната страна, после на другата.

— Господи — припя монотонно, — отвори я тая врата!

Нищо не се отвори. Тя добави още щипка прах и затаи дъх. Дългата й синя пола зашумоля, когато надникна в тъмната кесия да види дали няма някое люспесто чудовище вътре, някоя по-добра магия от жабата, убита преди месеци за критични случаи като този.

Чу как Чарли диша край вратата. Родителите му се запиляха в някакво градче, Озарк, в началото на седмицата и го оставиха, а той всеки ден тичаше почти шест мили до Старицата, за да й прави компания — падаше му се някаква леля, стринка или нещо подобно, пък и нямаше нищо против нейните странности.

А после, преди два дни, Старицата реши да го задържи при себе си да й прави компания — бе свикнала с него. Убоде с игла кокалестото си рамо, изцеди три капки кръв, плю през десен лакът, смачка щур-щурец, сграбчи с лява ръка като граблива птица Чарли и изкрещя:

— Мой син си, син си ми, сега и навеки!

Чарли подскочи като подплашен заек и се втурна през храстите към къщи.

Но с бързината на гигантски гущер Старицата го приклещи натясно; Чарли се свря в тази стара отшелническа колиба и не искаше да излезе, без значение как тя блъскаше по врати и прозорци, как чукаше с жълт като кехлибар юмрук или мърмореше над ритуални огньове, обяснявайки как наистина бил неин син — и още как.

— Тук ли си, Чарли? — попита тя, пробиваше дупки в дъските на вратата с острите си живи очи.

— Тук съм си, къде да съм — отвърна най-сетне той, ужасно уморен.

Може би всеки момент щеше да рухне на земята. Тя отново с надежда подхвана борбата с дръжката. Може пък допълнителната щипка прах да бе развалила нещата. Или все прекалявам, или се показвам скръндза, помисли си ядосано тя. Никога не си правя магиите точно, дявол да го вземе!

— Чарли, искам само да имам някой, с когото да си дърдоря вечер, да си греем ръцете на огъня. Някой да донесе съчки сутрин, да ми е разтуха! Нищо друго не искам, синко, само компанията ти. — Млясна с устни. — Виж какво, Чарлз, излез оттам и ще те науча на разни неща!

— Какви неща? — подозрително попита Чарли.

— Как да купуваш евтино и да продаваш скъпо. Да хващаш бяла невестулка, да режеш главата й и да я държиш топла в задния си джоб. Ей такива!

— Ау — каза Чарли.

— Как да не те лови куршум — забърза тя. — Така че ако някой те гръмне, да не ти стане нищо.

Чарли не отвърна и тя шепнешком започна да му казва тайната.

— В петък на пълнолуние изкопаваш корен от мише ухо и го носиш на врата си, вързан с бяла коприна.

— Ти си луда — каза Чарли.

— Ще те науча как да спираш кръв, как да накараш животно да замръзне, да помагаш на слепи коне да прогледнат, на всичко ще те науча! Как да цериш подута крава и побесняла коза. Ще ти покажа как да ставаш невидим!

— О — каза Чарли.

Сърцето на Старицата заби като тамбурина на Армията на спасението.

Дръжката се завъртя отвътре.

— Поднасяш ме — рече Чарли.

— Не, не те поднасям! — възкликна Старицата. — Чарли, ще те направя като прозорец, да се вижда право през тебе. Как само ще се изненадаш!

— Наистина невидим ли?

— Наистина невидим!

— И нали няма да ме сграбчиш, ако изляза?

— Няма и да те докосна, синко.

— Ами, добре тогава — с нежелание измънка той.

Вратата се отвори. Чарли стоеше на прага бос, с наведена глава, опрял брадичка в гърдите си.

— Направи ме невидим — каза той.

— Първо трябва да хванем прилеп — отвърна Старицата. — Почвай да търсиш!

Даде му малко сушено телешко и го загледа как се катери по едно дърво. Качи се много нагоре и й бе хубаво да го вижда там, бе хубаво да е при нея след всички тези години сама, без да има на кого едно „добро утро“ да каже, освен на нацвъканото от птиците и сребристите следи на охлювите.

Скоро от дървото падна прилеп със счупено крило. Старицата го сграбчи, както се мяташе топъл и пищеше, оголил порцеланови зъби, а Чарли се спусна след него, стискаше здраво клони и викаше доволно.

 

Вечерта, когато луната заръфа дъхавите върхове на боровете, Старицата извади от широката си синя дреха дълга сребърна игла. Прикрила вълнението си и трепетното си очакване, впери поглед в мъртвия прилеп и хвана здраво-здраво иглата.

Отдавна бе разбрала, че магиите й се провалят независимо от цялото потене, от солите и серите. Но винаги си бе мечтала, че някой ден може да заработят, да разцъфнат в алени цветя и сребърни звезди и да докажат, че Бог е простил за розовото й тяло и розовите й грехове, за горещото й тяло и горещите й мисли на младини. Засега Бог не бе дал знак и не бе казал ни думица, но никой освен Старицата не знаеше за това.

— Готов ли си? — обърна се към Чарли, който седеше на пода, прегърнал коленете си с настръхнали ръце, зяпнал от вълнение.

— Готов — прошепна той, трепереше.

— Ето! — Тя заби иглата дълбоко в дясното око на прилепа. — Така!

— Ох! — изкрещя Чарли и скри лице в длани.

— Сега го завивам в кърпа на райета, и ето, сложи го в джоба си, дръж го при тебе, прилепа и всичко. Хайде!

Той пъхна муската в джоба си.

— Чарли! — уплашено писна тя. — Чарли, къде си? Не те виждам, дете!

— Тук! — Той подскочи и слабата светлина пробяга на червени ивици по тялото му. — Тук съм, бабо!

Загледа трескаво ръцете, краката, гърдите и пръстите си.

— Тук съм!

Тя сякаш гледаше как хиляди светулки прехвърчат насам-натам пред нея в лудия нощен въздух.

— Чарли, ама че бързо стана! Изчезна като птичка! Върни се, Чарли, върни се при мен!

— Но аз съм тук! — извика той.

— Къде?

— До огъня, до огъня! И… и мога да се видя. Хич не съм невидим!

Старицата разтърси кльощави страни.

— Разбира се, че ти ще виждаш себе си! Всеки невидим вижда себе си. Иначе как би могъл да ядеш, да ходиш и да обикаляш? Чарли, пипни ме. Пипни ме, за да знам къде си.

Той нерешително протегна ръка.

Тя подскочи, уж уплашена от докосването му.

— Ох!

— Ама наистина ли не можеш да ме видиш? — попита той. — Наистина ли?

— Абсолютно нищичко от теб не виждам!

Избра си едно дърво и заби в него блестящите си очи, като внимаваше да не погледне към момчето.

— Ама този път наистина стана! — Въздъхна с почуда. — Ихааа! Най-бързата невидимост, която съм правила! Чарли. Чарли, как се чувстваш?

— Като поточе — целият съм развълнуван.

— Ще се успокоиш.

След известно време добави:

— Е, какво ще правиш сега, като стана невидим?

Усети как през главата му минават какви ли не мисли. Приключения напираха и танцуваха като адски пламъчета в очите му, а малко зяпналата уста й каза какво е да си момче, въобразяващо си, че е като планински вятър.

— Ще тичам из полята, ще катеря снежни планини, ще отмъквам бели пилета от фермите. Ще ритам розови прасета, когато не гледат. Ще щипя хубави момичета по краката, когато спят, ще им дърпам жартиерите в училище. — Погледна Старицата и с блестящия крайчец на очите си тя видя как нещо лошо изкриви лицето му. — И други работи ще правя, ще правя, и още как.

— Само на мен не опитвай — предупреди го Старицата. — Крехка съм като пролетен лед и с мен трябва полека. — И после: — А вашите?

— Какво нашите?

— Не можеш да се върнеш така у дома. Ще им изкараш ангелите. Майка ти ще припадне като отсечено дърво. Мислиш ли, че ще искат да се мотаеш такъв из къщата и майка ти да те вика на всеки три минути дори когато си до нея?

Чарли не беше обмислил това. Като че ли малко поохладня, прошепна едно „Брей!“ и опипа внимателно костите си.

— Ще си страшно сам. Хората ще гледат през теб като през стъкло, ще те блъскат, защото няма да виждат, че си пред тях. А жените, Чарли, жените…

Той преглътна.

— Какво жените?

— Никоя няма да те погледне втори път. И никоя няма да поиска да я целува уста, която дори не може да види!

Чарли замислено зарови бос крак в пръстта и се намуси.

— Е, все пак си е добре да съм невидим. Ще се забавлявам. Просто ще съм много внимателен, това е. Ще стоя по-далеч от каруци, от коне и от тате. Той стреля и при най-малкия шум. — Чарли примигна. — Ха, че като съм невидим, ще помисли, че пред вратата има катерица, и ще ме напълни със сачми. Ох…

Старицата кимна на дървото.

— Доста вероятно.

— Тогава — бавно реши той — ще остана невидим тази вечер, а утре ще ме направиш отново както преди.

— Ама че създания има, все искат да са онова, което не могат да станат — сподели Старицата с едно бръмбарче на дървото.

— Какво искаш да кажеш? — попита Чарли.

— Ами, че ще бъде много трудна работа да те направя както преди — обясни тя. — Ще е нужно малко време, докато магията се износи. Както се износва и избелява палто, момчето ми.

— Ти! — извика той. — Ти ми го направи! И сега ти ще ме върнеш, ти ще ме направиш видим!

— Спокойно де. Ще се износи. Ту ръка, ту крак, лека-полека.

— Как ще изглеждам тогава, вървя си сред хълмовете и се вижда само едната ми ръка!

— Като петокрила птица, подскачаща по камъните.

— Или пък крак!

— Като малко розово зайче, скачащо в храстите.

— Или пък главата ми се носи из въздуха!

— Като космат балон от карнавал!

— Колко ще мине, докато стана цял? — попита той.

Тя предположи, че ще може и да му мине за година.

Той изстена. Започна да хлипа, да хапе устни и да стиска юмруци.

— Ти ме омагьоса, ти го направи, ти си виновна! Сега няма да мога да се върна вкъщи!

Тя намигна.

— Но пък можеш да останеш тук, дете. Остани при мен и ще те гледам като писано яйце.

— Нарочно го направи! — избухна той. — Ах ти, лоша стара вещице, искаш да ме задържиш при теб!

И на мига изтича през шубраците.

— Чарли, върни се!

Никакъв отговор, само топуркане на крака по меките тъмни чимове и задавен плач, който бързо се отдалечи.

Тя почака, след което си запали огън.

— Ще се върне — прошепна и продължи да мисли на глас. — И сега ще си имам компания през пролетта и през цялото лято. А после, когато ми омръзне и ми се прииска тишина, ще го пратя у дома.

 

Чарли се върна безшумно с първата сива зора, плъзна се по покритата със слана трева към мястото, където Старицата се беше проснала като избелял клон до разпиляната пепел.

Седна на едни речни камъчета и се загледа в нея.

Тя не посмя да го погледне. Не беше издал нито звук, така че откъде да знае, че е някъде наоколо?

Той седеше и по бузите му се виждаха следи от сълзи.

Като се преструваше, че току-що се е събудила (макар да не бе мигнала през нощта), Старицата се надигна с мърморене и прозевки и се обърна към изгрева.

— Чарли?

Очите й се местеха от борове към пръст, към небето, към далечните хълмове. Извика го няколко пъти, после понечи да се обърне право към него, но спря.

— Чарли? Ей, Чарлз! — извика тя и чу как ехото повтаря същото.

Седна и се подсмихна — той беше тук, съвсем близо до нея, но въпреки това тя трябваше да се прави, че е сама. Може пък да бе почувствал растежа на тайната сила, може пък да се чувстваше защитен от света и определено бе доволен от това, че е невидим.

— Къде ли се е запиляло туй момче? Само да издаде някакъв звук, може пък и да му изпека закуска.

Започна да вади продуктите, раздразнена от упоритото му мълчание. Опече парче бекон на тънка здрава пръчица.

— Миризмата ще го хване за носа — промърмори тя.

И докато беше обърната с гръб, той грабна бекона и го лапна.

Тя се извъртя бързо.

— Господи! — Огледа се подозрително. — Чарли, ти ли си?

Чарли избърса уста с ръкав.

Тя обиколи поляната, правеше се, че се мъчи да го намери. Накрая й хрумна нещо, престори се на сляпа и тръгна право към него, като опипваше.

— Чарли, къде си?

Бърз като стрела, той я избягваше, приклякаше, отскачаше.

Тя напрегна цялата си воля, за да не го подгони — не можеше да гони невидими момчета, затова седна намръщена и се опита да изпече още бекон. Но той крадеше всяко ново парче и бягаше надалеч. Накрая тя извика с пламнали бузи:

— Зная къде си! Ето там! Чувам те как тичаш! — Посочи към него, но не съвсем точно. Той отново побягна. — А сега си там! Там, ей там!

През следващите пет минути сочеше във всички посоки.

— Чувам те как газиш тревата, тъпчеш цветята, чупиш съчки. Имам чудни уши, чувствителни като рози. Чуват дори как звездите се движат!

Той безмълвно избяга сред боровете.

— Не можеш да ме чуеш, ако седна на камък. Така че просто ще седя!

Цял ден седя на каменната си наблюдателница, на свежия вятър, неподвижен, смучещ бузи.

Старицата събра дърва в гората; усещаше как погледът му лази по гърба й. Искаше й се да извика — „О, виждам те, виждам те! Само те излъгах, че има невидими момчета! Ето те там!“ Но преглътна напъна и стисна устни.

На другата сутрин той стана злобен. Започна да скача зад дърветата. Да й прави муцуни, да криви устни, да опъва уста и очи с пръсти, да разтваря ноздри, така че можеш да надникнеш вътре и да видиш какво си мисли мозъкът му.

Веднъж тя изпусна подпалките си. Престори се, че се е стреснала от синя сойка.

Той направи движение, сякаш иска да я удуши.

Тя трепна мъничко.

Престори се, сякаш ще я ритне в пищялите и ще я наплюе по бузата.

Тя понесе всичко, без да й мигне окото.

Изплези й се, издаваше странни звуци. Помръдна уши и нея я напуши смях, а накрая не издържа и се разсмя, но бързо оправда смеха си.

— На саламандър седна! Как изпука само!

По обед цялата лудница стигна върха си.

Точно тогава Чарли изскочи пред нея — гол-голеничък!

Старицата едва не падна от изненада! „Чарли!“ — едва не извика.

Чарли тичаше гол нагоре по един хълм и надолу по друг — гол като деня, гол като луната, гол като слънцето, гол като новоизлюпено пиле, краката му се размахваха и шумоляха като крилете на ниско прелитащи птички.

Старицата си държеше езика зад зъбите. Какво можеше да каже? Чарли, иди да се облечеш? Засрами се? Спри? Това ли? Ох, Чарли, Чарли! Господи! Можеше ли да го каже? Е?

Гледаше го как танцува на голямата скала, гол както го е майка родила, как подскача бос, пляска се по коленете, гълта и издува корем, все едно е цирков балон.

Тя затвори очи и започна да се моли.

След три часа се предаде.

— Чарли, Чарли, ела! Имам да ти кажа нещо!

Той се появи като отронен лист. Облечен, слава Богу.

— Чарли — каза тя, загледана към боровете. — Виждам големия десен пръст на крака ти. Ето го!

— Наистина ли?

— Да — много тъжно каза тя. — Като рогата жаба на тревата. А тук, ето го лявото ти ухо, виси във въздуха като розова пеперуда.

Чарли затанцува радостно.

— Ставам видим, ставам видим!

Старицата кимна.

— Ето го и глезена!

— Върни ми и двата крака! — заповяда Чарли.

— Имаш ги.

— Ами ръцете?

— Едната пълзи по коляното ти като дългоножка.

— А другата?

— И тя е плъзнала.

— А тяло имам ли?

— Оформя се идеално.

— Ще ми трябва и глава, за да си ида у дома, бабо.

Да си ида у дома…

— Не! — упорито и гневно отсече тя. — Не, нямаш глава. Никаква глава нямаш!

Щеше да продължи до последния момент.

— Няма глава, няма глава — настояваше тя.

— Нямам ли? — изплака той.

— Да, Господи, да, да, ето ти я и глупавата глава — предаде се най-сетне тя. — А сега си ми върни прилепа с иглата в окото!

Той й го метна.

— Ииии-хааа! — Викът му се понесе из долината и продължи да отеква дълго след като беше побягнал към къщи.

А тя вдигна подпалките с огромна суха умора и тръгна към колибата си, като въздишаше и мърмореше. И Чарли я следваше по целия път — сега наистина невидим, така че можеше само да го чува като паднала борова шишарка или ромон на скрит поток, като шумолене на катеричка в храстите; и по здрач седяха двамата с него, толкова невидим беше само, тя му предлагаше бекон, но той не искаше и трябваше да го яде сама, след което направи някои магии и легна да спи с Чарли, направен от съчки, парцали и камъчета, но въпреки това топъл и неин собствен син, сгушил се в люлеещите майчини ръце… и си говореха сънено за златни неща, докато зората не накара пламъците бавно, бавно да избледнеят…

Златното хвърчило, сребърният вятър

— Във формата на прасе ли? — възкликна мандаринът.

— Във формата на прасе — потвърди пратеникът и замина.

— О, що за лош ден в лоша година! — извика мандаринът. Градчето Куон-Си оттатък хълма бе съвсем мъничко в детството ми. А сега е станало голям град и вече му строят стена.

— Но защо една стена на две мили оттук прави добрия ми татко тъй печален и гневен? — тихо попита дъщеря му.

— Строят си стената във формата на прасе! — обясни мандаринът. — Разбираш ли? Стената на нашия град е във формата на портокал. Прасето ще ни погълне, лакомо ще ни погълне!

— Ах.

И двамата се замислиха.

Животът е пълен със символи и поличби. Навсякъде се спотайват демони, смъртта плува във влажното на окото; плясъкът на крилото на чайка означава дъжд, държането на ветрилото ето така, наклонът на покрива и естествено дори градската стена — всичко това има огромно значение. Пътешественици и туристи, кервани, музиканти и артисти ще пристигнат тук, ще видят поличбите и ще си кажат — „Град като портокал? Не! Ще ида в града с формата на прасе, което яде всичко и трупа сланина, късмет и богатство!“

— Всичко е изгубено! — заплака мандаринът. — Тези символи и знаци вдъхват ужас. Лоши дни очакват града ни.

— Тогава извикай зидарите и храмовите строители — каза дъщеря му. — Ще ти шепна зад копринения параван какво да им кажеш.

В отчаянието си старецът плесна с ръце.

— Хей, зидари! Хей, строители на дворци и градове!

 

Бързо се явиха майсторите, познаващи добре мрамор и гранит, оникс и кварц. Мандаринът ги посрещна с огромно безпокойство, очакваше шепота откъм копринения параван зад трона. Накрая той се разнесе.

— Повиках ви тук — каза шепотът.

— Повиках ви тук — високо произнесе мандаринът, — защото градът ни е с формата на портокал, а отвратителните жители на Куон-Си издигат стените си като ненаситно прасе…

И зидарите застенаха и заплакаха. Смъртта потропа с бастуна си във външния двор. Бедността се изкашля влажно в сенките на помещението.

— И затова, строители мои — каза шепотът, повтори мандаринът, — грабнете мистрии и камъни и променете формата на нашия град!

Архитекти и зидари ахнаха. Самият мандарин ахна, като осъзна какво е казал. Шепотът зашепна. Мандаринът продължи:

— И ще преправите стените на сопа, която да удря прасето и да го пъди!

Зидарите станаха с викове. Дори мандаринът, възхитен от собствените си думи, запляска с ръце и стана от трона.

— Бързо! — викна той. — На работа!

Когато хората си отидоха с усмивки и плам, мандаринът се обърна с огромна любов към копринения параван.

— Дъще, дай да те прегърна — прошепна той.

Никой не отговори. Той надникна зад паравана, но нея я нямаше.

Каква скромност, помисли си той. Измъкна се и ме остави с триумфа, сякаш цялата заслуга е моя.

Новината плъзна из града; хората славеха мандарина. Всички носеха камъни за стените. Пускаха се фойерверки, демоните на смъртта и бедността ги нямаше, докато всички се трудеха заедно. В края на месеца стената бе променена. Сега приличаше на здрава тояга, способна да прогони надалеч прасета, глигани, дори лъвове. Всяка нощ мандаринът спеше като щастлива лисица.

— Иска ми се да видя мандарина на Куон-Си, когато научи новината. Каква врява и истерия ще има! Сигурно ще се хвърли от някоя планина! Още малко от това вино, дъще-която-мислиш-като-син.

 

Но радостта бе като зимно цвете; увехна бързо. Още същия следобед пратеникът се втурна в двореца.

— О, господарю, болести, ранна жалейка, лавини, скакалци и отровен кладенец!

Мандаринът се разтрепери.

— Градчето Куон-Си, което бе като прасе и което прогонихме, като преизградихме стените в могъща тояга, превърна триумфа ни в пепел. Построили са градските си стени като огромен огън, за да изгори тоягата!

Сърцето на мандарина се сви като есенен плод на старо дърво.

— О, богове! Пътешествениците ще ни отбягват. Търговците, прочели знаците, ще обърнат гръб на тоягата и ще предпочетат огъня, що завладява всичко!

— Не — каза шепотът като снежинка зад копринения параван.

— Не — каза стреснатият мандарин.

— Кажи на зидарите — каза шепотът като ромон на дъждовни капки — да построят нашите стени във формата на проблясващо езеро.

Мандаринът го каза на глас, сърцето му се стопли.

— И с водите на езерото — казаха шепотът и старецът — ще угасим огъня и ще го премахнем завинаги!

Градът отново се възрадва, научил как отново е спасен от блестящия повелител на идеи. Завтекоха се всички към стените, за да ги преобразят; пееха — е, вече не така гръмко, тъй като бяха уморени — и работеха, макар и по-бавно, тъй като през месеца, когато за първи път преустройваха стените, трябваше да загърбят търговия и поля и така бяха станали малко по-слаби и по-бедни.

После се заредиха дни ужасни и чудни, един в друг като кутийки със страшни изненади.

— О, повелителю — извика пратеникът, — Куон-Си превърна стените си в уста, която да изпие езерото ни!

— Тогава — каза повелителят, застанал много близо до копринения параван, — постройте нашите като игла, за да зашие устата!

— Повелителю! — крещеше пратеникът. — Направиха стените като меч, за да счупят иглата!

Разтреперан, повелителят се притисна към копринения параван.

— Тогава наредете камъните като ножница, да прибере меча им!

— Милост — изплака пратеникът на следващото утро, — работили са цяла нощ и сега стените им са като мълния, която да унищожи ножницата!

Болести плъзнаха из града като глутница бесни кучета. Магазини затваряха. Жителите, работещи безспирно месеци наред по стените, сега приличаха на самата Смърт, тракаща белите си кости като музикални инструменти на вятъра. Погребения започнаха да се точат по улиците, макар да бе средата на лятото — време, когато всички би трябвало да се трудят и жънат. Мандаринът тъй се разболя, че заповяда да пренесат леглото му до копринения параван и от него даваше заповеди на строителите. Гласът зад паравана също бе отслабнал като ветрец в стряхата.

— Коун-Си е орел. Тогава нашите стени ще бъдат мрежа за орела. Те са слънце, което да изгори мрежата. Тогава ние ще сме луна, за да затъмним слънцето!

Подобно на ръждясала машина, градът изскърца и спря.

Накрая шепотът зад паравана възкликна:

— В името на боговете, повикайте мандарина на Куон-Си!

В последния ден на лятото мандаринът на Куон-Си, много болен и отслабнал, бе внесен в двореца на нашия мандарин от четирима изгладнели носачи. Двамата бяха настанени един срещу друг. Дъхът им свистеше като зимен вятър. Един глас рече:

— Да сложим край на това.

Старците кимнаха.

— Това не може да продължава — каза слабият глас. — Народът не върши нищо освен да преправя стени ден след ден, час след час. Няма време за лов, за риболов, за любов, за добро отношение към предците и потомците на предците.

— Признавам го — казаха мандарините на Клетката, Луната, Копието, Огъня, Меча и на още много други неща.

— Изнесете ни на слънце — нареди гласът.

Старците бяха изнесени на слънце, на върха на малко хълмче. Мършави деца пускаха хвърчила-дракони в късния летен вятър, с цвета на слънцето, жабите и тревата, на морето, на монетите и на пшеницата.

Дъщерята на първия мандарин стоеше до леглото му.

— Вижте — промълви тя.

— Но това са само хвърчила — изхриптяха двамата старци.

— Но какво е хвърчилото на земята? — попита тя. — Нищо. Какво е нужно, за да бъде то прекрасно и наистина възвишено?

— Вятър, разбира се — отвърнаха двамата.

— А от какво се нуждаят небето и вятърът, за да бъдат те прекрасни?

— От хвърчило естествено — от много хвърчила, за да нарушат еднообразието. От летящи разноцветни хвърчила!

— Тогава ето какво — каза дъщерята на мандарина. — Ти, мандарине на Куон-Си, ще направиш последно преустройство на градчето си, за да прилича на вятър, ни повече, ни по-малко. А ние ще издигнем своите като златно хвърчило. Вятърът ще направи хвърчилото прекрасно и ще го понесе във висините. А хвърчилото ще разчупи еднообразието на вятъра и ще му даде цел и смисъл. Едното е нищо без другото. Така заедно ще открием красотата, сътрудничеството и дългия щастлив живот.

Тъй се зарадваха мандарините при тези думи, че се нахраниха за пръв път от много дни и силите им веднага се върнаха. Прегърнаха се, обсипаха се с похвали един друг, нарекоха дъщерята на мандарина момче, мъж, каменна колона, воин и истински незабравим син. После се разделиха и забързаха към градчетата си; пееха — слабо, но щастливо.

И тъй след време градчетата станаха Град на златното хвърчило и Град на сребърния вятър. И жънеха реколтата, търговията тръгна отново, силите се върнаха, болестите избягаха като подплашени чакали. И всяка вечер жителите на Града на хвърчилото чуваха как свежият вятър ги поддържа. А хората от Града на вятъра слушаха как хвърчилото пее, шепти, издига се и ги прави красиви.

— Тъй да бъде — каза мандаринът пред копринения параван.

Сирената

Навътре в студената вода, далеч от сушата, всяка вечер чакахме идването на мъглата — и тя идваше, а ние смазвахме месинговата машинария и запалвахме фара в каменната кула. Подобно на птици в сивото небе, двамата с Макдън изпращахме светлината — първо червена, после бяла, после отново червена — да се оглежда за самотни кораби. А ако не виждаха светлината, винаги разполагахме и с нашия Глас — силния, дълбок вик на Сирената, който разтърсваше парцалите мъгла, караше стреснатите чайки да се пръснат като тесте карти и разпенваше високите вълни.

— Самотен живот, но вече свикна с него, нали? — попита Макдън.

— Да — отвърнах аз. — Ти си добър разказвач, слава Богу.

— Е, утре е твой ред да идеш на сушата — усмихна се той. — Да танцуваш с момичетата и да пиеш джин.

— Макдън, за какво си мислиш, когато оставаш самичък тук?

— За тайните на морето.

Макдън запали лулата си. Беше седем без четвърт, студена ноемврийска вечер, отоплението бе включено, светлината въртеше опашката си във всички посоки, Сирената бумтеше във високото гърло на кулата. На сто мили покрай брега нямаше нито едно градче — само път, който самотно излизаше от мъртвата вътрешност към морето, с две-три коли по него. Към това се прибавяха две мили студена вода, нашата скала и някой заблуден кораб.

— Тайните на морето — замислено каза Макдън. — Знаеш ли, че океанът е най-голямата проклета снежинка на света? Вълнува се, надига се, приема хиляди форми и цветове, и все е различен. Странна работа. Веднъж, преди години, бях сам тук и всички риби изведнъж изплуваха на повърхността. Нещо ги беше накарало да навлязат в залива и да изплуват, и сякаш трепереха и гледаха как светлината от кулата става ту червена, ту бяла, ту червена, ту бяла. Оттук виждах странните им очи. Направо изстинах. Бяха като огромна паунова опашка и останаха до полунощ. После се изнизаха съвсем безшумно, милиони си отидоха. Помислих си, да не би да са изминали всички тези мили, за да дойдат на нещо като поклонение. Странна работа. Но помисли си само как ли им изглежда кулата, издигнала се на седемдесет стъпки над водата, как Богът-светлина проблясва от нея и как кулата гърми с чудовищния си глас. Никога вече не се върнаха. Но въпреки това не ти ли минава мисълта, че може да са били тук в Негово присъствие?

Потръпнах. Погледнах безкрайната сива поляна на морето, простряла се надалеч, идваща от нищото и продължаваща към нищо.

— О, морето си е пълно. — Макдън изпуфтя нервно с лулата си. Цял ден бе нервен, но така и не каза защо. — Въпреки всичките ни двигатели и тъй наречени подводници ще минат десет хиляди века, преди да стъпим на истинското дъно на потъналите земи, в приказните царства — и тогава ще познаем истинския ужас. Помисли си само, там долу е все още тристахилядна година преди Христа. Докато ние тук маршируваме под звука на тръби и режем от земята на съседа или кръцваме главата му, те живеят на дванайсет мили студ и мрак отдолу във време, старо като брадата на комета.

— Да, светът е много стар.

— Ела. Имам да ти кажа нещо, специално го пазих.

Изкачихме осемдесетте стъпала, без да бързаме, разговаряхме. Горе Макдън изключи осветлението в стаята, за да няма отражения в стъклата. Огромното око на фара бръмчеше и с лекота се въртеше в смазания си цокъл. Сирената ревеше отмерено, веднъж на всеки петнайсет секунди.

— Като някакво животно, нали? — Макдън кимна сам на себе си. — Голямо самотно животно, плачещо в нощта. Стои тук на ръба на десет милиарда години и вика на Дълбините: Тук съм, тук съм, тук съм. И Дълбините му отговарят, наистина му отговарят. Вече си тук от три месеца, Джони, затова по-добре да те подготвя. Горе-долу по това време на годината — каза той, изучавайки сумрака и мъглата, — нещо идва да посети фара.

— Ята риби като онези ли?

— Не, нещо друго е. Отлагах да ти го кажа, защото можеше да ме помислиш за побъркан. Но вече няма за кога да премълчавам — ако съм отбелязал правилно в календара от миналата година, ще се случи именно тази нощ. Няма да се впускам в подробности, сам ще трябва да го видиш. Просто стой тук. Ако искаш, утре можеш да събереш чувала си, да вземеш моторницата, да вземеш колата си, дето я паркира на пристана на носа, да се върнеш у дома в малкото градче във вътрешността и да спиш нощем на запалени лампи. Нито ще те разпитвам, нито ще те обвинявам. Случва се вече три години подред, а едва сега с мен има някой, който да го потвърди. Само чакай и гледай.

Измина половин час, през който си разменихме само няколко думи. Когато умората ни налегна, Макдън започна да ми описва някои от идеите си. Имаше си теории и за самата Сирена.

— Един ден преди много години някакъв човек си вървял, спрял сред шума на океана на един студен мрачен бряг и казал, „Трябва ни глас, който да вика през водата и да предупреждава корабите; аз ще направя такъв глас. Ще направя глас като всичкото време и цялата мъгла, съществувала някога; ще направя глас като празно легло до теб през нощта, като пуста къща, когато отваряш вратата, като дърветата през есента, с окапали листа. Глас като писъка на отлитащите на юг птици, като ноемврийския вятър и рева на морето край твърдия студен бряг. Ще го направя тъй самотен, че никой да не го пропусне. Хората ще го чуват и душите им ще плачат, домашните огнища ще им се виждат по-топли и всички в далечните градчета ще се радват, че са си у дома. Ще създам този звук и апарат, ще го нарекат Сирената и който я чуе, ще познае тъгата на вечността и краткостта на живота“.

Сирената изрева.

— Измислих историята, за да се опитам да обясня защо това нещо идва всяка година при фара — тихо каза Макдън. — Мисля, че Сирената го зове и то идва…

— Но…

— Шшшт! — прекъсна ме Макдън. — Ето там! — И кимна към Дълбините.

Нещо плуваше към кулата на фара.

Както казах, нощта бе студена; във високата кула бе студено, светлината светваше и угасваше, а Сирената ревеше и зовеше през гъстата мъгла. Не можеше да се види надалеч и не можеше да се види ясно, но дълбокото море се движеше към тъмната земя, гладко и спокойно, с цвета на сива кал, и ние двамата бяхме сами във високата кула. И ето, отначало далеч, се видя вълничка, последвана от вълна, надигане, мехур, мъничко пяна. А след това от студената повърхност се показа глава — голяма тъмна глава с огромни очи, а след нея — шия. А после… не тяло, а още и още шия! Главата се издигна на цели четиридесет стъпки над водата върху прекрасната стройна тъмна шия. Едва тогава от дълбините се показа тялото, подобно на мъничък остров от черни корали, миди и раковини. Плясна опашка. Доколкото можех да преценя, чудовището бе дълго деветдесет-сто стъпки от главата до върха на опашката.

Не зная какво казах. Но казах нещо.

— Спокойно, момче, спокойно — прошепна Макдън.

— Но това е невъзможно!

— Не, Джони, ние сме невъзможни. То е същото, каквото е било и преди десет милиона години. То не се е променило. А ние и сушата сме се променили и сме станали невъзможни. Ние!

Съществото плуваше бавно и с някакво огромно мрачно великолепие далеч в ледените води. Мъглата ту го скриваше, ту го показваше и за миг заличаваше формата му. Едното от чудовищните очи улови, задържа и върна ярката светлина на фара — червена, бяла, червена, бяла, подобно на високо вдигнато кръгло огледало, изпращащо послание с някакъв първобитен шифър. Бе безмълвно като мъглата, през която плуваше.

— Това е някакъв динозавър! — Наведох се надолу, сграбчил здраво перилата.

— Да, от този вид.

— Но те са измрели!

— Не, само са се скрили в Дълбините. Дълбоко, дълбоко долу, в най-дълбоките Дълбини. Е, Джони, нима това не е дума на място? Дълбини. Целият студ, мрак и дълбоки потайности на света са се събрали в тази дума.

— Но защо, защо идва тук?

В следващия миг получих отговора.

Сирената изрева.

И чудовището отвърна.

През милиони години вода и мъгла се разнесе вик. Вик тъй изтерзан и самотен, че цялото ми тяло се разтресе. Чудовището извика към кулата. Сирената изрева. Чудовището отново извика. Сирената изрева. Чудовището отвори огромната си зъбата уста и излезлият от нея глас бе като гласът на самата Сирена. Самотен, необятен и далечен. Гласът на изолация, на невидяно море, на студена нощ, на раздяла…

— Сега разбираш ли защо идва тук? — прошепна Макдън.

Кимнах.

— Цяла година горкото чудовище лежи някъде далеч, на хиляди мили в морето, незнайно колко дълбоко, и чака да му дойде времето. Сигурно е на милион години. Помисли си само, милион години чакане. Ти би ли могъл да чакаш толкова? Може би е последното от своя вид. Струва ми се, че е така. Както и да е, ето че преди пет години тук идват хора и построяват този фар. Монтират Сирената и я пускат отново и отново към мястото, където си потънал в сън и спомени за свят, в който има хиляди като теб, а сега си сам, съвсем сам в един чужд за теб свят. Свят, в който трябва да се криеш. А гласът на Сирената идва и си отива, идва и си отива, и ти се надигаш от тинестото дъно на Дълбините, очите ти се отварят като лещи на огромни обективи и тръгваш — бавно, бавно, защото си помъкнал целия океан на раменете си. А Сирената звучи през хиляди мили вода, слаб и познат глас, и пещта в теб лумва, и започваш бавно, бавно да се издигаш. Храниш се с купища треска и бодливка, с реки от медузи, издигаш се бавно през есенните месеци, през септември, когато започват мъглите, през октомври, когато мъглите се сгъстяват и Сирената продължава да те вика. И в края на ноември, след като си свиквал с налягането ден след ден, след като си се издигал с няколко стъпки на час, вече си близо до повърхността и все още си жив. Трябва да си бавен: излезеш ли изведнъж, ще се пръснеш. Така че ти трябват три месеца да излезеш, а после дни, за да преплуваш студените води до фара. И ето те тук, тук в нощта, Джони, най-голямото чудовище на всички времена. И фарът те вика, дългата му шия се подава от водата като твоята, и тялото му е като твоето тяло, и най-важното — гласът е като твоя глас. Сега разбираш ли, Джони, разбираш ли?

Сирената изрева.

Чудовището отговори.

Разбирах го, разбирах всичко — милионите години самотно очакване на някой, който никога не ще се завърне. Милионите години самота на дъното на морето, безумието на времето там, когато небесата са се изчистили от летящи гущери, блатата във вътрешността са пресъхнали, гигантските ленивци и саблезъбите тигри са имали своите епохи и са потънали в асфалтовите езера, а хората са тичали по хълмовете като бели мравки.

Сирената изрева.

— Миналата година обикаляше и обикаляше цяла нощ — каза Макдън. — Не идваше много наблизо, сякаш беше объркано. Или може би уплашено. И малко ядосано, след като е изминало целия този път. А на следващия ден най-ненадейно мъглата се вдигна, грейна слънце и небето стана синьо като картина. И чудовището се махна от горещината и тишината и не се върна повече. Сигурно цяла година е премисляло станалото оттук и оттам.

Сега чудовището бе само на стотина метра и със Сирената си крещяха един на друг. На светлините на фара очите му бяха огън и лед, огън и лед.

— Това е животът — каза Макдън. — Някой винаги очаква някого, който пък никога не се прибира. Винаги някой обича нещо повече, отколкото нещото обича него. И накрая ти се иска да унищожиш нещото, каквото и да е то, само и само да не те наранява повече.

Чудовището се втурна към фара.

Сирената изрева.

— Да видим какво ще стане — каза Макдън.

Изключи Сирената.

Последвалата минута тишина бе тъй напрегната, че чувахме биенето на сърцата си в остъклената част на кулата и бавното, мазно въртене на фара.

Чудовището спря, замръзна на място. Огромните му очи-фенери примигнаха. Устата му зейна. Чу се тътен като от изригващ вулкан. То завъртя глава насам-натам, сякаш търсеше звуците, сега потънали някъде в мъглата. Взря се във фара. Изтътна отново. После очите му пламнаха. Надигна се, разбивайки водата, и се втурна към кулата. В очите му гореше ярост и мъка.

— Макдън! — викнах. — Включи Сирената!

Макдън затърси пипнешком копчето, но докато го натискаше, чудовището отново се изправи. Зърнах за миг гигантските лапи, блестящата люспеста кожа в ципите между подобните на пръсти израстъци, посягащи към кулата. Огромното око от дясната страна на измъчената глава светеше пред мен като котел, в който можеш да паднеш с писъци. Кулата се разтърси. Сирената изрева; чудовището също изрева. Сграбчи кулата, захапа стъклото и то се пръсна върху нас.

Макдън ме сграбчи за ръката.

— Надолу!

Кулата се разлюля, трепна и започна да поддава. Сирената и чудовището ревяха. Запрепъвахме се и едва не се изтъркаляхме надолу по стълбите.

— Бързо!

Стигнахме долу точно когато кулата започна да се срутва отгоре ни. Скрихме се под стълбите в малкото каменно мазе. Последваха хиляди разтърсвания от дъжда камъни; Сирената внезапно млъкна. Чудовището се хвърли върху кулата. Тя падна. Двамата с Макдън клечахме, вкопчени един в друг, докато светът ни се сриваше.

После всичко приключи, остана единствено мракът и плясъкът на морето върху голите камъни.

Това и другият звук.

— Слушай — тихо рече Макдън. — Слушай.

Зачакахме. И тогава започнах да го чувам. Отначало мощно всмукване на въздух, после риданието, смущението, самотата на огромното чудовище, свило се върху камъните отгоре ни, така че противната воня на тялото му изпълваше въздуха на мазето. Съществото изпъшка и изплака. Кулата я нямаше. Светлината я нямаше. Онова, което го бе призовавало през милиони години, го нямаше. И чудовището отваряше уста и надаваше мощни ревове. Ревовете на Сирената, отново и отново. И сигурно корабите далеч в морето, които не можеха да видят светлината на фара или каквото и да било друго, са си мислили — ето го самотния глас, сирената на Самотния залив. Всичко е наред. Заобиколили сме носа.

И така продължи през остатъка от нощта.

 

Следващия следобед, когато спасителите ни изкопаха от затрупаното ни убежище, жълтото слънце грееше ярко.

— Срути се отгоре ни, цялата — мрачно обясни господин Макдън. — Няколко вълни ни удариха здраво и фарът просто се срути.

Ощипа ме по ръката.

Нямаше нищо за гледане. Океанът бе спокоен, небето — синьо. Единственото странно нещо бе страхотната воня на водорасли от зелената слуз, покриваща падналата кула и крайбрежните скали. Бръмчаха мухи. Пустият океан разбиваше вълни в брега.

На следващата година построиха нов фар, но междувременно си бях намерил работа в малкото градче, а също жена и малка уютна къща, която светеше с жълта светлина в есенните нощи; вратите бяха заключени, а от комина се виеше дим. Макдън пък стана господар на новия фар, построен по собствените му указания от железобетон. „За всеки случай“, бе обяснил той.

Чудовището?

Никога вече не се появи.

— Изчезна — каза Макдън. — Прибрало се е в Дълбините. Научило е, че не можеш да обичаш прекалено силно на този свят. Върнало се е в най-дълбоките Дълбини, за да чака още милион години. Горкото! Чака ли, чака, докато човекът идва и си отива от тази жалка мъничка планета. Чака и чака.

Седнах в колата си и се ослушах. Не можех да видя нито фара, нито светлината му от Самотния залив. Чувах единствено Сирената, Сирената, Сирената. Като зова на чудовището.

Седях и ми се искаше да можех да кажа нещо.

Голямата игра на черните и белите

Хората изпълниха местата зад телената ограда и зачакаха. Ние, децата, все още мокри от езерото, изтичахме с крясъци между белите къщички и край хотела на курорта и насядахме по пейките, оставяхме мокри отпечатъци с дупетата си. Горещото слънце грееше през високите дъбове около бейзболното игрище. Нашите бащи и майки в панталони за голф и леки летни рокли ни зашъткаха да стоим тихо и спокойно.

Гледахме с очакване към хотела и към задната врата на огромната кухня. Няколко тъмнокожи жени се появиха в шарената сянка и след десет минути незаетата лява част на трибуната се изпълни с цвета на току-що умитите им лица и ръце. Дори сега, когато си припомням онези далечни години, все още чувам звуците, които издаваха. В топлия въздух гласовете им бяха като тихо гугукане на гълъби.

Всички се оживиха и в ясното синьо небе на Уисконсин се понесе смях, когато вратата на кухнята се отвори широко и отвътре изтичаха големите и малките, тъмнокожите униформени сервитьори, чистачи, помощник-сервитьори, лодкари, готвачи, миячи на бутилки, продавачи на сода, градинари и работници от игрището за голф. Подскачаха весело и оголваха в усмивка чудесните си бели зъби, горди с новите си екипи с червени ивици, излъсканите им обувки се вдигаха и спускаха по зелената трева, докато обикаляха в лек бегом трибуните и поздравяваха всичко и всички.

Ние, децата, нададохме писъци. Та това бяха Дългия Джонсън, който косеше градините, и Кавано, продавачът на газирана вода, Дребосъка Смит, Пит Браун и Джиф Милър!

А ето го и Големия По! Закрещяхме още по-силно и запляскахме!

Големия По бе онзи, който се извисяваше всяка вечер край машината за пуканки при павилиона за танци на брега на езерото, от другата страна на хотела. Всяка вечер си купувах от него пуканки и той специално за мен слагаше повече масло.

Тропах с крака и крещях:

— Големия По! Големия По!

И той погледна към мен, разтегна устни в зъбата усмивка, махна и се разсмя.

Мама се огледа бързо с разтревожени очи и ме сръчка.

— Ш-ш-ш — каза тя. — Ш-ш-ш.

— Господи, Господи — обади се дамата до майка ми, вееше си със сгънат вестник. — Какъв ден само за чернокожите слуги, нали? Единственият ден в годината, когато излизат на свобода. Цяло лято очакват с нетърпение голямата игра между черни и бели. Но това не е нищо. Виждали ли сте ги на забавата с танци?

— Взехме си билети за нея — каза мама. — Довечера сме в павилиона. По един долар билетът. Доста скъпо, бих казала.

— Е, аз винаги си казвам, че поне веднъж в годината можеш да се охарчиш — отвърна жената. — А гледката наистина си заслужава. Отвътре им идва това… как беше…

— Ритъм — подсказа мама.

— Именно — каза дамата. — Ритъм. Отвътре им идва. А и трябва да видите чернокожите камериерки в хотела. От цял месец купуват сатен в големия магазин на Медисън. И всяка свободна минута шият и се смеят. Видях някои от перата, които купиха за шапките си. С цветовете на синап и вино, сини и виолетови. О, каква гледка ще е само!

— Проветряваха смокингите си — обадих се аз. — Цяла седмица висяха прострени зад хотела!

— Вижте ги само как пристъпват — каза мама. — Още малко и ще си помислиш, че ще спечелят състезанието от мъжете ни.

Чернокожите мъже тичаха напред-назад и викаха с високи и звънки, с ниски и лениви гласове. Далеч в центъра на игрището можеха да се видят проблясващи зъби, вдигнатите им голи черни ръце, които се размахваха и описваха кръгове, докато подскачаха нагоре-надолу и тичаха като зайци.

Големия По взе наръч бухалки, нарами ги на огромното си биче рамо и се затича в тръс край линията на първата база, отметнал глава и с широка усмивка. Устните му се извиваха, пееха:

…ще танцувам без контрол

под звуците на Джели Рол;

утре вечер в Черния град…

Леко приклякаше в такт с мелодията и размахваше бухалките като диригентски палки. Аплодисменти и смях се разнесоха от лявата трибуна, където седяха всички млади нетърпеливи момичета с пъстроцветни рокли и светнали кафяви очи. Движенията им бяха бързи, грациозни и топли движения — може би заради наситения цвят на кожата им. Смехът им бе като на плашливи птички; махаха на Големия По, а едно момиче викаше с тънък глас: „О, Големи По! О, Големи По!“

Докато Големия По приключваше танца си, бялата трибуна се присъедини вежливо към аплодисментите.

— Хей, Големи По! — викнах отново аз.

— Стига, Дъглас! — сряза ме мама.

Ето че и белите екипи изтичаха между дърветата. От нашата трибуна се разнесе рев и тропане. Белите играчи в блестящи бели екипи изтичаха на зеленото игрище.

— А, ето го чичо Джордж! — възкликна мама. — Виж го, не е ли чудесен?

Погледнах чичо Джордж, подтичващ в спортен екип, но не и в спортна форма, защото чичо има шкембе и гуша, която виси над всяка яка. Бързаше с останалите, като се мъчеше да диша и да се усмихва едновременно, докато местеше късите си дебели крака.

— О, толкова добре изглеждат — с ентусиазъм рече мама.

Седях и гледах движенията им. Мама седеше до мен и мисля, че също сравняваше и мислеше, и видяното я изуми и разтревожи. С каква лекота се движеха чернокожите, като антилопи от някой пуснат на бавен ход филм за Африка, като неща от сънища. Бяха излезли като прекрасни лъскави кафяви животни, които не знаеха, че са живи, но живееха. И когато тичаха със своите спокойни, плавни и дълги крака, размахваха полусгънати ръце и се усмихваха на ветреца, израженията им не казваха — „Вижте ме как тичам, вижте ме как тичам!“ Никак даже. Казваха замечтано, „Господи, колко е приятно да се тича. Усещаш ли как пружинира земята под мен? Господи, добре ми е. Мускулите ми се движат като олио по костите ми и най-огромното удоволствие на света е да тичаш“. И те тичаха. В тичането им нямаше цел и решимост, а радост и живот.

Белите изпълниха тичането си, както изпълняваха и всичките си задължения. Чувстваш се неловко заради тях, защото са живи, но по много сбъркан начин. Винаги следят с крайчеца на окото дали ги гледаш. На негрите не им пукаше дали ги гледат — те продължаваха да живеят, да се движат. Бяха толкова сигурни в играта, че вече не се налагаше да мислят за нея.

— Да, нашите изглеждат чудесно — повтори мама, макар и с доста сдържан тон. Беше видяла и сравнила отборите. Бе видяла как екипите отиват на цветнокожите като на манекени и как напрегнато и нервно белите са се напъхали и натикали в своите екипи.

Напрежението започна тогава.

Всички видяха какво става. Видяха как белите мъже приличат на сенатори в летни костюми. И се възхищаваха на грациозната непосредственост на цветнокожите. И, както се случва винаги, възхищението се превърна в завист, в подозрителност, в раздразнение. Събуди разговори като:

— Онзи там е съпругът ми Том, на третата база. Защо не се поразмърда? Просто си стои там.

— Спокойно, не се притеснявайте. Ще се размърда, когато се наложи!

— Точно това казвам! Ето например моят Хенри. Може и да не е активен през цялото време, но стане ли напечено… тогава го вижте. Ъъъ… все пак поне да беше махнал с ръка. О, ето! Хей, Хенри!

— Вижте го как си играе Джими Коснър!

Погледнах. Среден на ръст бял мъж с луничаво лице и червена коса се правеше на клоун на игрището. Балансираше бухалка на челото си. От бялата трибуна се разнесе смях. Но бе от онзи смях, с който се смееш, когато се срамуваш от някого.

— Начало! — обяви съдията.

Хвърли се жребий. Черните удряха първи.

— По дяволите — каза мама.

Черните радостно изтичаха от игрището.

Големия По бе първи батър. Радостно закрещях. Той вдигна бухалката с една ръка като клечка за зъби, претегли я и я положи на мощното си рамо, усмихваше се ослепително към трибуната с чернокожите жени. Кремавите им рокли се виеха около краката, спускащи се от пейките като стройни филизи; косите им се виеха причудливо около ушите. Големия По гледаше най-вече към дребната, изящна като на птиче фигурка на приятелката си Кетрин. Именно тя се грижеше за леглата в хотела и всяка сутрин почукваше на вратата като птичка и любезно питаше дали си се наспал, за да трябва да изхвърли старите кошмари и да донесе свежи завивки — защото трябва да се ползват само веднъж, благодарско. Големия По поклати глава, сякаш не можеше да повярва, че наистина я вижда на трибуната. После се обърна към питчъра, вдигна бухалката и лявата му ръка се отпусна свободно; очакваше пробните топки. Те профучаха край него, попадаха в отворената паст на ръкавицата на кетчъра и той ги мяташе обратно. Съдията изсумтя. Следващото мятане щеше да е начало на играта.

Големия По пропусна първата топка покрай себе си.

— Страаайк! — обяви съдията. Големия По смигна добродушно на белите.

Бам!

— Страйк двеее! — извика съдията. Топката полетя за трети път.

Големия По изведнъж се превърна в смазана машина; отпуснатата лява ръка хвана края на бухалката, тя се завъртя, удари — Прас! Топката бе изстреляна високо в небето, далеч към шумолящата линия дъбове, към езерото, в което безмълвно се плъзгаше бяла платноходка. Тълпата изрева, аз най-силно! Чичо Джордж побягна след топката на дебелите си къси крачета, ставаше все по-малък и по-малък в далечината.

Големия По остана за момент неподвижен, загледан в полета на топката. После се затича. С големи бавни подскоци обиколи базите и на връщане от трета база махна на цветнокожите момичета. Те наскачаха с писъци и замахаха в отговор.

Десет минути по-късно, след серия удари, тичане и превзети бази, Големия По отново излезе с бухалката. Мама се обърна към мен.

— Колко непочтителни са само!

— Но играта е такава — казах аз. — Имат само два аута.

— Но резултатът е седем на нула! — запротестира мама.

— Е, изчакайте само да дойде ред на нашите — каза дамата до мама и отпъди една муха с бледата си, покрита със сини вени ръка. — Тези негри само се имат за голяма работа.

— Страйк двеее! — викна съдията, докато Големия По замахваше.

— През цялата седмица обслужването в хотела бе просто ужасно — каза жената до мама, взираше се в Големия По. — Камериерките говореха само за танцовото празненство, а поръчаш ли вода с лед, ти я носят след половин час, защото само шият.

— Първа топка! — викна съдията.

Жената занервничи.

— Ще се радвам тази седмица да приключи по-скоро, това ще ви кажа.

— Втора топка!

— Няма ли да го махнат? — попита ме мама. — Да не са полудели? Така е — обърна се тя към съседката си. — Наистина, цяла седмица се държат странно. Снощи трябваше на два пъти да казвам на Големия По да сложи повече масло в пуканките. Сигурно се мъчеше да икономиса пари или нещо такова.

— Трета топка! — викна съдията.

Дамата до мама извика гневно и започна яростно да си вее с вестника.

— Господи, така си и мислех! Няма ли да е ужасно, ако спечелят играта? Може и тъй да стане, виждате ли. Може и тъй да стане.

Мама погледна към езерото, към дърветата, към ръцете си.

— Не разбирам защо чичо Джордж трябваше да играе. Само се излага. Дъглас, изтичай да му кажеш веднага да се откаже. И без това не е добре със сърцето.

— Аут! — викна съдията на Големия По.

— А-а-ах — въздъхна централната трибуна.

Смениха местата си. Големия По внимателно остави бухалката и тръгна покрай линията на базите. Белите заситниха от игрището зачервени и раздразнени, с големи потни петна под мишниците. Големия По погледна към мен. Намигнах му. Той също ми намигна. Тогава разбрах, че не е толкова тъп.

Беше пропуснал нарочно.

Дългия Джонсън щеше да е питчър за тъмнокожите.

Той с лека походка тръгна към кръга, разкършваше пръсти и свиваше юмруци.

Първият бял батър бе Кодимър, търговец на костюми от Чикаго.

Дългия Джонсън му пусна ударите с уморена, непретенциозна, контролирана точност.

Господин Кодимър сечеше. Господин Кодимър блъскаше. Накрая господин Кодимър успя да запрати топката до линията на трета база.

— Аут на първа база — извика съдията, ирландец, казваше се Махони. Втори с бухалката бе един млад швед, Морбег. Удари висока топка към центъра на игрището. Тя бе уловена от дребен закръглен негър, който не изглеждаше дебел, защото се движеше като гладка хлъзгава топка живак.

Трети бе шофьор на камион от Милоуки. И той запрати топката към центъра. Ударът бе добър. С изключение на това, че се опита да превземе две бази. На втората го чакаше Дребосъка Смит с бяла топчица в тъмната си, тъмна ръка.

Мама посърна.

— Е, изобщо не предполагах!

— Почна да напича — каза дамата до нея. — Мисля, че е по-добре да се поразходя край езерото. Прекалено е горещо, за да седим и да гледаме глупави игри. Искате ли да дойдете с мен, госпожо? — попита тя мама.

По този начин минаха още пет подавания.

Резултатът бе единайсет на нула, а Големия По нарочно бе пропуснал три топки и на петата смяна от втората половина като батър отново излезе Джими Коснър. Цял следобед се бе правил на клоун, даваше съвети, все разправяше как точно ще удари топката, само да му дойде редът. Сега пое към мястото си, като се дуеше и перчеше. Завъртя шест бухалки с тънките си ръце, оглеждаше ги критично с бляскавите си зелени очички.

— Гледайте сега! — викна той към дамите. — Сега ще им покажа на черните момчета!

Дългия Джонсън се раздвижи бавно, подобно на увита около клон змия, готвеща се за внезапно нападение. Внезапно ръката му се оказа пред него, отвори се като черна змийска паст и остана празна. А бялата топка се озова в ръкавицата със свистене като на бръснач.

— Страаайк!

Джими Коснър свали бухалката и изгледа яростно съдията. Дълго не каза нищо. После се изплю показно до крака на кетчъра, вдигна отново жълтата кленова бухалка и я завъртя така, че слънцето блесна в нея като нервен ореол. Извъртя я и я плъзна по тънкото си рамо, устата му се отвори и затвори над дългите пожълтели от никотина зъби.

Клап! — затвори се ръкавицата на кетчъра.

Коснър се обърна и зяпна.

Подобно на черен магьосник, кетчърът блесна със зъби и отвори ръкавицата. Вътре, подобно на бяло цвете, лежеше бейзболната топка.

— Страйк двеее! — обяви съдията в жегата.

Джими Коснър остави бухалката и се плесна с луничави ръце по бедрата.

— Да не искаш да кажеш, че това беше страйк?

— Точно така — отвърна съдията. — Вдигни бухалката.

— За да те тресна с нея по главата ли? — заяде се Коснър.

— Или играй, или отивай под душовете!

Джими Коснър задъвка, за да събере достатъчно слюнка, но после ядосано преглътна и изпсува. Наведе се, вдигна бухалката и я постави на рамото си като мускет.

Трета топка! Малка, после все по-голяма и по-голяма, докато летеше към него. Удар! Жълтата бухалка светна като мълния. Топката се заизвива нагоре и нагоре. Джими полетя към първата база. Топката спря в небето, сякаш си мислеше за закона за притеглянето. На брега на езерото плисна вълна. Тълпата изрева. Джими тичаше. Топката взе решение и полетя надолу. Гъвкав защитник я чакаше долу, но я пропусна. Топката падна на тревата, но бързо бе вдигната и запратена към базата.

Джими видя, че ще бъде изгорен. И скочи към базата с краката напред.

Всички видяха как бутоните на обувките му се забиват в глезена на Големия По. Всички видяха червената кръв. Всички чуха вика, писъка, тежките облаци прах.

— Играх чисто! — запротестира Джими две минути по-късно.

Големия По седеше на тревата. Целият чернокож отбор се бе събрал около него. Докторът се наведе, опипа глезена, каза „Мммм“ и „Лошо. Ето така“. Намаза с някакво лекарство и сложи бял бинт.

Съдията изгледа Коснър с очи като студена вода.

— Отивай под душовете!

— Как ли пък не! — отвърна Коснър. Стоеше на първата база, издуваше бузи, размахваше луничави ръце. — Играх чисто. Оставам тук, дявол да го вземе! Никой негър няма да ме извади от игра!

— Не — каза съдията. — Бял го направи. Аз. Вън!

— Той изпусна топката! Виж правилата! Играх чисто!

Съдията и Коснър стояха един срещу друг и се гледаха свирепо.

Големия По вдигна поглед от подутия си глезен. Гласът му бе плътен и вежлив, очите му спокойно изучаваха Джими Коснър.

— Да, игра чисто, господин съдия. Оставете го. Превзе я.

Стоях точно до него. Чух всичко. Заедно с няколко други хлапета бях изтичал на игрището да видя какво става. Мама ми викаше от трибуната да се връщам.

— Да, игра чисто — отново каза Големия По.

Всички цветнокожи се развикаха.

— Какво ти става, черньо? Да не падна по глава?

— Чухте ме — тихо отвърна Големия По. Погледна към доктора, който го превързваше. — Игра чисто. Нека остане.

Съдията изруга.

— Добре, добре. Играл е чисто!

Отдалечи се, стегнал рамене, със зачервен врат.

На Големия По му помогнаха да стане.

— По-добре не стъпвай на него — предупреди го докторът.

— Мога да вървя — предпазливо прошепна Големия По.

— По-добре не играй.

— Мога да играя — спокойно и уверено рече Големия По и поклати глава. Следите от сълзи засъхваха под белите му очи. — И ще играя добре. Много добре.

— Ох — промълви цветнокожият от втора база. Стори ми се странен възглас.

Цветнокожите се спогледаха, погледнаха Големия По, после Джими Коснър, небето, езерото, тълпата. После без много думи се разотидоха по местата си. Големия По пазеше равновесие, нараненият му крак едва докосваше земята. Докторът се опита да протестира. Но Големия По му махна да го остави.

— Готови за игра! — извика съдията.

Отново се върнахме по местата си. Мама ме ощипа по крака и ме попита защо не мога да стоя на едно място. Стана по-топло. Още три или четири вълни плиснаха на брега на езерото. Зад телената ограда дамите си вееха, а мъжете се въртяха на местата си, правеха си сянка с вестници и намръщено гледаха Големия По, който се издигаше като секвоя на първата база. Джими Коснър се губеше в огромната сянка на тъмното дърво.

Младият Моберг излезе батър за нашите.

— Давай, шведе, давай, шведе! — разнесе се вик, самотен вик като на прежадняла птица от ярката зелена трева. Беше Джими Коснър. Централната трибуна се загледа в него. Черните глави се завъртяха откъм полето извън игрището; черните лица се обърнаха към него, загледаха тънкия му, нервно извит гръб. Сега той беше център на вселената.

— Давай, шведе! Покажи им на ленивите чернилки! — разсмя се Коснър.

Гласът му затихна. Цареше гробна тишина. Само вятърът шумолеше високо в клоните на дърветата.

— Хайде, шведе, покажи им как се удря…

Дългия Джонсън наклони глава от мястото на питчъра. Бавно и многозначително изгледа Коснър. Спогледа се бързо с Големия По, Джими Коснър забеляза размяната на погледи и преглътна с мъка.

Дългия Джонсън не бързаше с приготовленията.

Коснър зае мястото си.

Дългия Джонсън бе готов да подава.

Коснър се върна към чантата, целуна ръката си и потупа бухалката. После вдигна поглед и се усмихна на публиката.

Питчърът отново нави дългата си еластична ръка, обви с черни пръсти кожената топка, замахна назад и — Коснър затанцува край първата база. Заподскача като маймуна. Питчърът не се обърна към него. Очите му го следяха потайно, коварно, развеселено. После с рязко извъртане на глава стресна Коснър. Той спря и се изхили подигравателно.

Третия път Дългия Джонсън се престори, че подава; Коснър се затича към втора база.

Топката профуча и спря в ръкавицата на Големия По на първа база.

Всичко сякаш замръзна. Само за секунда.

Слънцето в небето, езерото с лодките в него, трибуните, питчърът на позицията си с изнесена напред ръка, след като бе хвърлил топката; Големия По с топката в могъщата си черна ръка; играчите в маркираното пространство, приклекнали при удара; Джими Коснър, който тичаше и вдигаше пушилка прах — единственото движещо се нещо в целия летен свят.

Големия По се наведе напред, обърна се към втората база, замахна с огромната си дясна ръка и запрати бялата топка право по линията, докато тя не улучи главата на Джими.

В следващия миг магията се развали.

Джими Коснър лежеше проснат на изгорялата трева. Трибуните вряха и кипяха. Чуваха се ругатни, женски писъци, мъжете с тропот се спускаха по дървените стъпала. Цветнокожият отбор изтича от игрището. Джими Коснър остана да лежи. Големия По с безизразна физиономия изкуцука навън, разблъскваше белите мъже като щипки за пране, когато се опитваха да го спрат. Просто ги хващаше и ги захвърляше настрани.

— Хайде, Дъглас! — изпищя мама и ме сграбчи. — Да се прибираме! Сигурно имат и ножове! О!

 

След стигналите почти до бунт вълнения родителите ми прекараха вечерта у дома в четене на списания. Всички съседни къщи бяха осветени. Чух музика в далечината. Измъкнах се през задната врата в лятната нощ и се затичах към павилиона за танци. Навсякъде светеше и звучеше музика.

На масите обаче не се виждаха никакви бели. Никой не бе дошъл на празненството.

Имаше само чернокожи. Жени с рокли от яркочервен и син сатен, мрежести чорапи, тънки ръкавици и шапки с пера, мъже с лъскави смокинги. Музиката трещеше с пълна сила. Сред цялата врява, засмени, с блестящи обувки, приклякващи в такт, видях Дългия Джонсън и Кавано, Джеф Милър и Пит Браун, а също — куцащ — Големия По и момичето му Кетрин, и всички други градинари, лодкари, чистачи и камериерки, до един излезли на дансинга.

Около павилиона бе съвсем тъмно; звездите светеха в черното небе, а аз стоях отвън, залепил нос за прозореца, и дълго гледах.

Легнах си, без да разкажа на никого какво съм видял.

Лежах в тъмното, вдишвах аромата на зрели ябълки и слушах заспалото езеро и далечната прекрасна музика. И малко преди да се унеса, отново чух онзи последен куплет:

…ще танцувам без контрол

под звуците на Джели Рол;

утре вечер в Черния град…

Бродерия

В сумрака на късния следобед верандата бе пълна с проблясване на игли, като движения на привлечени от светлината сребърни насекоми. Трите жени мърдаха устни над заниманието си. Телата им едва доловимо се накланяха назад и напред и люлеещите се столове се поклащаха и мърмореха. Всяка гледаше в ръцете си, сякаш внезапно бе забелязала в тях собственото си туптящо сърце.

— Колко е часът?

— Пет без десет.

— След малко ще трябва да ставам да чистя грах за вечеря.

— Но… — каза едната от тях.

— О, вярно. Забравих. Ама че съм глупава… — Първата жена замълча, остави бродерията си и погледна през отворената врата на верандата и топлия интериор на спокойната къща към притихналата кухня. На масата имаше нещо, което повече от всичко друго приличаше на символ на домашния уют — купчина прясно измит грах в спретнати гъвкави шушулки, очакваща пръстите й да го извадят на бял свят.

— Иди го изчисти, ако от това ще ти стане по-добре — каза втората жена.

— Не — отсече първата. — Няма. Просто няма да го направя.

Третата въздъхна. Бродираше роза, листо и маргаритка на зелен фон. Иглата й равномерно се издигаше и изчезваше.

Втората жена се бе заела с най-фината и нежна бродерия от трите и сръчно бодваше, намираше и връщаше бързата игла в безкрайните й пътешествия. Бързите й черни очи следяха всяко движение. Цвете, човек, път, слънце, къща; сцената се оформяше под ръката й — миниатюрна прелест, съвършена до най-малката подробност.

— Май в дни като този ръцете ти винаги трябва да си намират нещо за правене — каза тя и другите кимнаха, колкото да разлюлеят столовете още малко.

— Мисля си, че душите ни са в ръцете ни — каза първата. — Защото с тях правим всичко на този свят. Понякога ми се струва, че не ги използваме и на половината от онова, на което са способни; за главите спор няма, тях определено не използваме.

Всички се загледаха още по-усърдно в онова, което вършеха ръцете им.

— Да — каза третата. — Когато спреш и погледнеш назад към живота си, сякаш не си спомняш толкова лицата, колкото ръцете и какво са правели.

Преброиха наум повдигнатите капаци, отворените и затворени врати, откъснатите цветя, сготвените вечери — всичко това с бавните си или бързи пръсти, според стила и навиците си. Погледнеш ли назад, виждаш бързо движещи се ръце като в магьоснически сън, широко отварящи се врати, вдигнати капаци, размахвани метли, пляскане на хлапета. Чуваш само шумоленето на мяркащи се розови ръце; всичко останало е сън без звуци.

— Няма да приготвяме вечеря за днес, нито за утре, нито за вдругиден — каза третата.

— Няма да отваряме и затваряме прозорци.

— Няма да слагаме въглища в печката в мазето през зимата.

— Няма да събираме изрезки с готварски рецепти.

И изведнъж заплакаха. Сълзите се стичаха безмълвно по лицата им и капеха върху бродериите, над които играеха пръстите им.

— Това няма да оправи нещата — каза най-сетне първата и докосна с опакото на палеца си долните си клепачи, първо единия, после другия. Погледна си пръста. Беше мокър.

— Е, вижте какво направих! — възкликна раздразнено втората жена.

Другите спряха и погледнаха. Втората дама вдигна бродерията си. Сцената бе съвършена с това изключение, че докато бродираното жълто слънце грееше над бродираното зелено поле и бродираният кафяв път лъкатушеше към бродирана розова къща, в лицето на стоящия на пътя човек имаше нещо нередно.

— Ще се наложи да я разшия цялата, за да я оправя — каза втората жена.

— Колко жалко. — Всички се взираха напрегнато в красивата бродерия с дефекта.

Втората дама започна сръчно да маха конците с мъничка проблясваща ножица. Ред по ред картината се разваляше. Жената дърпаше и късаше почти със злоба. Лицето на мъжа изчезна. Тя продължи да вади конците.

— Какво правиш? — обади се другата жена.

Наведоха се да видят какво е станало.

Мъжът бе изчезнал от пътя. Беше го махнала целия.

Другите се върнаха към бродериите си, без да кажат нищо.

— Колко е часът? — попита една от жените.

— Пет без пет.

— Точно за пет ли е определено?

— Да.

— И не са сигурни какво точно ще се случи, така ли?

— Да, не са сигурни.

— А защо не ги спряхме, преди нещата да стигнат толкова далеч?

— Двойно по-голямо е, отколкото е било някога. Не, десет пъти. А може би и хиляда.

Зачакаха на верандата сред миризмата на рози и окосена трева.

— Колко стана часът?

— Пет без една.

Иглите проблясваха със сребрист пламък. Стрелкаха се като ято мънички метални рибки в смрачаващия се летен въздух.

Някъде далеч като че ли избръмча комар. После се чу нещо като бързо барабанене. Трите жени наклониха глави и се заслушаха.

— Нищо няма да чуем, нали?

— Казват, че няма.

— Може пък да се държим като глупачки. Може пък да премине и след пет часа ще чистим грах, ще отваряме врати, ще бъркаме супи, ще мием чинии, ще приготвяме обеди, ще белим портокали…

— Да, как ли ще се смеем, като се сетим, че сме се уплашили от някакъв стар експеримент!

Размениха си кратки усмивки.

— Пет часът.

При тези думи и трите се смълчаха и отново се заеха с работата си. Пръстите им полетяха. Лицата им бяха наведени към бродериите. Ръцете им се движеха трескаво. Върху плата се появяваха люляци и треви, къщи и пътища. Не продумваха дума и в потъналата в тишина веранда се чуваше дишането им.

Минаха трийсет секунди.

Втората жена най-сетне въздъхна и започна да се отпуска.

— Май все пак ще ида да олющя оня грах за вечеря — каза тя. — Аз…

Нямаше време дори да повдигне глава. Някъде с периферното си зрение видя как светът блясва и лумва в пламъци. Остана с наведена глава, защото знаеше какво означава това. Не погледна нагоре, не го направиха и останалите; и в последния миг пръстите им летяха; не се озърнаха да видят какво става с околността, с градчето, с къщата, дори с верандата. Взираха се единствено в украсата под бързо движещите се ръце.

Втората жена гледаше как едно бродирано цвете изчезна. Опита се да го направи отново, но то пак изчезна, последвано от пътя и тревите. Гледаше как огънят едва ли не със забавено движение подхваща бродираната къща и изкъртва дъските й, как откъсва всяко листо от малкото зелено дърво в обръча, как самото слънце от бродерията се разпада. После огънят подхвана движещия се връх на иглата, докато тя продължаваше да проблясва; гледаше как огънят тръгва по пръстите, ръцете и тялото й, как размотава чилето на собственото й същество тъй прилежно, че не можеше да не го види в цялата му дяволска красота, как разплита картината. Така и не разбра какво е станало с другите жени, с мебелите или с бряста в двора. Защото сега — да, точно сега! — огънят скубеше бялата бродерия на плътта й, розовата нишка на бузите й и накрая намери сърцето й — нежна червена роза, ушита с огън, — и изгори свежите нежни бродирани листенца, едно по едно…

Златните ябълки на слънцето

— Юг — каза капитанът.

— Но в космоса просто няма посоки на света! — възрази екипажът.

— Когато летиш към слънцето и всичко става жълто, топло и лениво, тогава пътуваш в една-единствена посока — отвърна капитанът. Затвори очи, помисли си за димящата топла далечна страна и леко въздъхна. — Юг. — Кимна бавно на себе си. — Юг.

Ракетата се наричаше „Копа де Оро“, а също така „Прометей“ и „Икар“, а целта им наистина бе ослепителното обедно слънце. С огромно въодушевление бяха натоварили на борда две хиляди бутилки кисела лимонада и хиляда бири с бели капачки за това пътуване до необятната Сахара. И сега, докато слънцето кипеше насреща им, те си спомняха стихове и цитати.

— „Златните ябълки на слънцето“?

— Йейтс.

— „Не бой се веч от слънчевата жега?“

— Шекспир, разбира се!

— „Чаша злато“? Стайнбек. „Златният съд“? Стивънс. Ами златното гърне в края на дъгата? Господи, ето го името на нашата траектория. Дъга!

— Температура?

— Хиляда градуса по Фаренхайт!

Капитанът гледаше през огромната затъмнена леща на илюминатора — и там наистина се виждаше слънцето, а да отиде до това слънце, да го докосне и да открадне завинаги частица от него бе неговата съкровена и единствена мечта. Корабът бе съчетание на хладната изтънченост и хладнокръвната практичност. В покритите с лед и млечнобял скреж коридори цареше амонячна зима и се носеха снежни вихри. Всяка искра от огромната пещ, всяко малко пламенно дихание, проникнало случайно през здравия корпус на кораба, щеше да се натъкне на зима, спотаена тук като най-студени февруарски часове.

— Температура — две хиляди градуса! — промърмори аудиотермометърът в арктическата тишина.

Падаме, помисли си капитанът. Падаме като снежинка в топлия скут на юни, в горещия юли, в подлудяващия пек на август.

— Три хиляди градуса по Фаренхайт!

Пладне. Лято. Юли.

— Пет хиляди градуса по Фаренхайт!

И накрая капитанът произнесе със спокойствието на цялото пътуване:

— Сега докосваме слънцето.

При тази мисъл очите им заблестяха като стопено злато.

— Седем хиляди градуса!

Странно как механичният термометър може да звучи развълнувано, макар да притежаваше единствено лишен от емоции стоманен глас.

— Колко е часът? — попита някой.

Всички се усмихнаха.

Защото сега съществуваше само слънцето, слънцето и единствено слънцето. То бе всеки хоризонт, то бе всяка посока. Изгаряше минутите, секундите, пясъчните часовници, хронометрите; изгаряше цялото време и вечност. Изгаряше клепачите и серума на тъмния свят зад клепачите, ретината, скрития мозък. Изгаряше съня и сладките спомени за сън и прохладни вечери.

— Внимавай!

— Капитане!

Бретън, първият помощник-капитан, падна на зимната палуба. Защитният му костюм изсвистя, разцъфна и топлината, кислородът и животът излетяха от него в замръзнала пара.

— Бързо!

От вътрешната страна на пластмасовата маска вече се образуваха шарки от млечнобели кристали. Всички се наведоха да го разгледат.

— Структурен дефект в костюма, капитане. Мъртъв е.

— Замръзнал.

Впериха погледи в другия термометър, който показваше каква е зимата в заснежения кораб. Хиляда градуса под нулата. Капитанът погледна към замръзналата статуя и проблясващите кристали отгоре й. Ирония от най-студените, помисли си. Човек се страхува от огъня и бива убит от мраз.

Извърна се.

— Няма време. Няма време. Оставете го да лежи. — Усещаше как се движи езикът му. — Температура?

Стрелките бяха подскочили с четири хиляди градуса.

— Вижте! Вижте, вижте!

Ледената им висулка се топеше.

Капитанът рязко вдигна глава да погледне тавана.

И веднага, подобно на блокирал прожекционен апарат, в съзнанието му се настани един-единствен, кристално ясен спомен от детството.

През пролетните утрини се подаваше през прозореца на стаята си в изпълнения с мирис на сняг въздух, за да види как последната висулка проблясва на слънцето. Подобно на капки бяло вино кръвта на хладния, но затоплящ се април капе от прозрачното кристално острие. Минута след минута декемврийското оръжие става все по-безопасно. И накрая висулката пада със звън на покритата с чакъл пътека отдолу.

— Помощната помпа е повредена, сър. Губим лед!

Отгоре им заваля топъл дъжд. Капитанът рязко завъртя глава и заоглежда.

— Можете ли да видите повредата? Господи, стига сте стояли така, нямаме време!

Екипажът се разтича; проклинайки, капитанът се наведе в топлия дъжд, ръцете му заопипваха студената машина, ровеха и търсеха; докато работеше, видя едно бъдеще, отдалечено от настоящето от един-единствен дъх. Видя как кожата се обелва от кошера на кораба, разкривайки хората — тичащи, бягащи, с изкривени в безмълвен писък уста. Космосът е черен, покрит с мъх кладенец, в който животът удавя своите викове и ужаси. Колкото и да крещиш, космосът ще изсмуче крясъка ти още преди да е стигнал средата на гърлото. Хората се щураха като мравки в горяща кибритена кутийка; от кораба капеше лава, изпускаше пара, докато не остана нищо!

— Капитане?

Кошмарът примигна и изчезна.

— Ето тук.

Работеше под мекия топъл дъжд, който валеше от горните палуби. Забърника помощната помпа.

— По дяволите!

Дръпна захранващия кабел. Когато времето дойдеше, това щеше да е най-бързата смърт в историята на умирането. Миг на писъци, последван от горещ блясък и само милиарди и милиарди тонове космически огън, шептящ в космоса, без да бъде чут от никого. Подобно на хвърлени в пещ ягоди, докато мислите им се спират в изгорения въздух, един дълъг миг след като телата им са се превърнали във въглени и флуоресцентен газ.

— По дяволите! — Смушка помпата с отвертка. — Господи!

Потръпна. Пълно унищожение. Затвори очи, стисна силно зъби. Господи, помисли си, свикнали сме на по-бавно умиране, измервано в минути и часове. Дори двайсет секунди ще са бавна смърт в сравнение с лакомото чудовище, което чака да ни погълне!

— Капитане, обръщаме ли, или продължаваме?

— Пригответе Чашата. Хайде, приключете с това. По-бързо!

Обърна се и постави ръка в управляващия механизъм на огромната Чаша; пръстите му се пъхнаха в механичните Ръкавици. Едно съвсем леко движение тук измъкна гигантска ръка с гигантски пръсти от недрата на кораба. Още, още… огромната ръка се плъзна навън от огромния „Копа де Оро“ и се потопи в желязната пещ, в безтелесното тяло и безплътната плът на слънцето.

Преди милион години, бързо си помисли капитанът, докато управляваше ръката и Чашата, преди милион години някакъв гол човек на пуста северна пътека видял как мълния удря дърво. И докато кланът му бягал, той взел с голи ръце горяща главня. Изгаряйки плътта си и пазейки огъня с тялото си от дъжда, той го понесъл триумфиращо към пещерата и с радостен крясък го хвърлил върху купчината сухи листа, за да даде на племето си топлината на лятото. И хората най-сетне допълзели с трепет до огъня, протегнали измръзналите си ръце към него и усетили новия сезон в пещерата, малкото жълто петно, променящо времето. Накрая също се усмихнали предпазливо. И дарът на огъня станал техен.

— Капитане!

На огромната ръка й потрябваха цели четири секунди, за да потопи празната Чаша в огъня. И ето ни днес на друга пътека, помисли си той, протягаме ръка с чаша скъпоценен газ и вакуум, шепа друг огън, с който да побегнем обратно в студения космос, осветявайки пътя си, и да занесем на Земята дара на огъня, който може да гори вечно. Но защо?

Знаеше отговора, преди още да си е задал въпроса.

Защото атомите, с които работим на Земята, са жалки; атомната бомба е жалка и малка, познанията ни са жалки и малки; единствено слънцето наистина знае каквото искаме да научим. Само то владее тайната. А да не забравяме и тръпката — страхотно е да стигнеш дотук, да направиш удара и да побегнеш. Всъщност всичко е в гордостта и суетата на човека, който като някакво дребно насекомо скача да ужили лъва за опашката и да избяга от челюстите. И ще си кажем — Господи, успяхме! И ето я нашата чаша с енергия, огън, вибрации или както ви се хареса, която ще захрани с ток градовете ни, ще задвижи корабите, ще освети библиотеките, ще даде бронзов тен на децата ни, ще пече хляба ни и ще ни помогне да натрупаме познания за нашата вселена. Ето, пийте от чашата, всички добри люде на науката и религията! Стоплете се в нощта на невежеството, в дългите зими на суеверието, в студените ветрове на неверието, срещу огромния страх от тъмното у всеки човек. И тъй, протягаме ръка с чашката на просяка…

— Ах.

Чашата се потопи в слънцето. Загреба частица от плътта на Бог, кръвта на вселената, пламтящата мисъл, ослепителната философия, замислила и родила галактиката, пуснала планетите по техните орбити, положила началото и края на всичко живо.

— А сега леко — прошепна капитанът.

— Какво ще стане, когато я приберем? Тази допълнителна температура точно сега…

— Един Бог знае.

— Помпата е поправена, сър.

— Пуснете я!

Помпата заработи.

— Затворете капака на Чашата и я приберете. Бавно, бавно…

Прекрасната ръка от външната страна на кораба трепна, отразявайки в огромен мащаб собствения му жест, и потъна безмълвно в тялото на кораба. Затворената плътно Чаша я последва, разсипвайки жълти цветя. Аудиотермометърът запищя. Хладилната система се задъха; амониевите флуиди заблъскаха стените като кръв в главата на крещящ идиот.

Капитанът затвори външния люк.

— Така.

Всички чакаха. Пулсът на кораба препускаше, сърцето му бясно туптеше, поело Чашата злато в себе си. Студената кръв се мяташе — нагоре, назад, надолу, напред, нагоре, назад, надолу, напред…

Капитанът бавно издиша.

От тавана спря да капе. Ледът се втвърди отново.

— Да се махаме оттук.

Корабът обърна и побягна.

— Слушайте!

Сърцето на кораба постепенно забавяше ход. Стрелките забръмчаха и устремно запълзяха назад през хилядите. Гласовете на термометрите припяваха смяната на сезоните. Сега всички мислеха едно и също — по-далеч, по-далеч от огъня и пламъците, от жегата и топенето, от жълтото и бялото. Назад в студеното и тъмното. Може би след двадесет часа щяха дори да изключат някои от хладилниците и да прогонят зимата. Скоро щяха да полетят в толкова студена нощ, че сигурно щеше да им се наложи да използват новата пещ на кораба, да получат топлина от изолирания огън, който сега носеха като неродено дете.

Връщаха се у дома.

Връщаха се у дома и докато се грижеше за тялото на Бретън, лежащо върху белия сняг, капитанът успя да си спомни едно стихотворение, което бе написал преди много години.

Понякога виждам в слънцето горящо дърво

със блеснали във пустотата плодове,

със златни ябълки, надупчени от хора и от гравитация.

И почитта на хората усещам отдалеч,

щом виждат в слънцето дърво горящо…

Остана дълго до тялото, изпълнен с множество различни чувства. Чувствам се тъжен, помисли си. И се чувствам добре, чувствам се като момче, връщащо се от училище с букет глухарчета.

Въздъхна със затворени очи.

— Е, сега в каква посока летим? — Усещаше хората си, седяха или стояха около него, освободени от ужаса, дишащи спокойно. — След като дълго се спускахме надолу към слънцето, след като го докоснахме, помотахме се малко и побягнахме, накъде отиваме? Когато се отдалечавате от ярката светлина, от пладнешката жега и леността, накъде се насочвате?

Екипажът зачака той да го каже на глас. Чакаха да събере цялата прохлада и белота, очаквания и освежаващ климат на думата, виждаха как се оформя в мозъка му, как се обръща нежно върху езика, подобно на парче сладолед.

— Сега за нас в космоса има само една посока — каза най-сетне той.

Те чакаха. Чакаха, докато корабът се носеше бързо в студения мрак, отдалечавайки се от светлината.

— Север — промърмори капитанът. — Север.

И всички се усмихнаха, сякаш внезапно в горещия следобед бе повял ветрец.

Електростанция

Конете постепенно забавиха и спряха. Мъжът и съпругата му погледнаха към сухата песъчлива долина. Жената седеше отсъстващо в седлото; не бе говорила от часове, просто не можеше да намери добра дума, която да каже. Бе уловена някъде между горещия мрачен натиск на покритото с буреносни облаци аризонско небе и твърдия гранитен натиск на обрулените от вятъра планини. Няколко прохладни капки дъжд паднаха на треперещите й ръце.

Погледна уморено съпруга си. Той седеше върху покрития с прах кон леко и уверено. Затвори очи и си помисли колко приятни бяха всички тези години до днешния ден. Искаше й се да се изсмее в огледалото, което носеше със себе си, но нямаше начин да направи дори това; би било безумно. В края на краищата може пък причината да бе в мрачното време, в телеграмата, която им бе донесена сутринта от конния пратеник, или пък в дългия път до града.

Предстоеше да прекосят цял пуст свят, а на нея й бе студено.

— Аз съм дамата, която никога не ще почувства нужда от религия — тихо рече тя със затворени очи.

— Какво? — погледна я съпругът й Бърти.

— Нищо — прошепна тя и поклати глава. Само колко сигурна бе през всичките тези години. Никога, нито веднъж не изпита нужда да отиде на църква. Беше слушала почтените хора да говорят за религия, за полираните църковни пейки, за калиите в големите бронзови кофи и за огромните църковни камбани, в които проповедникът се люлее като език. Беше чувала крясъци и трескав шепот, но всички те й се струваха еднакви. Просто гръбнакът й не бе пригоден за църковна скамейка.

— Просто никога не съм имала причина да ходя на църква — бе казвала на хората. Никога не бе изпитвала стремеж към подобно нещо. Живееше си, занимаваше се с делата си и работеше с ръце, гладки като речни камъчета и също тъй малки. Работата бе полирала ноктите на ръцете й с лак, какъвто не може да се намери в нито един магазин. Докосването на децата бе направило ръцете й меки, а възпитаването им — сдържани и строги, а любовта към съпруга й — нежни.

А сега смъртта ги караше да треперят.

— Насам — каза мъжът й. Конете се спуснаха по прашната пътека към странната тухлена постройка, издигаща се край пресъхнал поток. Цялата бе зелени прозорци, сини машини, червени керемиди и жици. Опънати по стълбове за високо напрежение, жиците се разбягваха във всички посоки в пустинята. Все още унесена в мислите си, тя ги проследи мълчаливо как се отдалечават, след което погледът й се върна към странните зелени прозорци и тухли с цвят на пламък.

Никога не бе отбелязвала в Библията някой значим стих, защото макар животът й в пустинята да бе живот сред гранит, слънце и пот, той никога не бе излаган на опасност. Нещата винаги се бяха получавали, преди да се стигне до безсънните зори и бръчките на челото. Най-отровните неща в живота успяваха да минат някак покрай нея. Смъртта бе като приглушен грохот на буря някъде отвъд най-далечния рид.

Двайсет години бяха изминали като подгонена от вятъра суха трева. Двайсет години, откакто бе дошла на Запад, бе сложила брачния пръстен на самотния ловец и бе приела пустинята като трети постоянен партньор в живота си. Нито едно от четирите й деца не се бе разболявало опасно и не го бе застрашавала смърт. Никога не й се бе налагало да коленичи, освен за да изтърка и без това добре изтъркания под.

А сега всичко това бе свършило. Ето че сега яздеха към едно затънтено градче, защото сутринта бе пристигнал обикновен лист жълта хартия и съвсем прозаично бе съобщил, че майка й умира.

Не можеше да си го представи, независимо как се мъчеше да погледне на новината и по какъв начин да я побере в главата си. Нямаше никакви скоби, за които да се хване и да тръгне нагоре или надолу; подобно на попаднал в магнитна буря компас, умът й внезапно изгуби представа за ясните досега посоки, всички ориентири бяха изчезнали, а стрелката се въртеше безцелно. Дори прегръдката на Бърти не беше достатъчна. Бе като край на добра приказка и началото на зла. Някой от любимите й щеше да умре. Невъзможно!

— Трябва да поспра. — Нямаше си никакво доверие и се помъчи гласът й да прозвучи раздразнено, за да скрие страха.

Бърти я познаваше добре и раздразненият тон не успя да го подведе. Главата му не бе празна и определено работеше. Дъждът отвън не променяше онова отвътре. Той изравни коня си с нейния и я хвана нежно за ръката.

— Разбира се. — Присви очи към небето на изток. — Почват да се събират черни облаци. Да изчакаме. Може да завали. Не ми се ще да станем вир-вода.

Сега вече се беше раздразнила на собственото си мрачно настроение, едното се подхранваше от другото и я остави съвсем безпомощна. Но вместо да заговори и да рискува цикълът да започне отново, тя се наведе напред и се разхлипа, и остави мъжа си да поведе коня й до червената тухлена постройка.

Плъзна се като вързоп в обятията му и той я задържа на рамо, докато се обръщаше към постройката.

— Май няма никого — каза той, докато я спускаше на земята. — Хей, има ли някой? — викна и погледна знака на вратата: ОПАСНО ЗА ЖИВОТА. ОТДЕЛ ПО ЕЛЕКТРОЕНЕРГИЯ.

Във въздуха сякаш се носеше някакво огромно насекомо. Бръмчеше, без да спира, като ту повишаваше, ту понижаваше едва забележимо тоналността. Подобно на жена, която си тананика със затворена уста, докато готви в топлия здрач над гореща печка. Вътре не се виждаше никакво движение; имаше го само огромното бръмчене. Такъв шум би трябвало да издава горещият въздух, издигащ се от железопътни релси в горещ летен ден, когато цари онази тревожна тишина, когато виждаш как въздухът се завихря и трепти в мараня и очакваш някакъв звук, но не чувстваш нищо освен тишината и напрежението в тъпанчетата.

Бръмченето минаваше през петите й, продължаваше по стройните й крака и достигаше тялото. Достигна сърцето, докосна го и то трепна, сякаш бе видяла Бърти, седнал на горната греда на оградата. После продължи към главата, достигна най-деликатните ниши на черепа и й се прииска да запее, както я караха навремето любовните песни и хубавите книги.

Бръмченето бе навсякъде. Бе неразделна част от това място, подобно на кактусите и земята, на жегата и въздуха.

— Какво е това? — попита тя малко объркано, докато гледаше постройката.

— Знам само, че е електроцентрала — отвърна Бърти. Натисна дръжката на вратата. — Отключено е — изненада се той. — Жалко само, че няма никого.

Вратата се отвори широко. Пулсиращото бръмчене стана по-силно и се понесе към тях като полъх на пещ.

Пристъпиха заедно в тържественото кънтящо помещение. Тя вървеше редом с него, стиснала го здраво за ръката.

Цареше сумрак, все едно се намираха под вода. Всичко бе гладко, чисто и излъскано, сякаш нещо или някой винаги обикаляше, без да спира нито за миг, търкаше и търкаше, оставайки невидим за всички. Отначало им се стори, че от двете им страни мълчаливо стоят хора, подредени в две редици. Но щом приближиха, хората се превърнаха в кръгли, подобни на раковини машини; именно те бяха източникът на бръмченето. От всяка черно-сиво-зелена машина излизаха златни проводници и бели като варовик жици, виждаха се сребристи кутии с алени табели и бели букви и яма, в която нещо се въртеше бясно, сякаш мелеше невидим материал с невъобразима скорост. Центрофугата се въртеше толкова бързо, че сякаш стоеше напълно неподвижно. Огромни медни змии се виеха от потъналия в здрач таван, тръби се издигаха от циментовия под към огненочервените тухлени стени. И всичко това бе чисто като зелена мълния, а и миришеше по подобен начин. Чуваше се пукане, звук от разяждане, сухо шумолене, сякаш се мачкаше хартия; прескачаха сини искри, съскаха и проблясваха там, където проводниците се свързваха с порцелановите бобини и зелените стъклени изолации.

Отвън, в реалния свят, започна да вали.

Не й се искаше да остава тук; това бе чуждо място, с хора, които не бяха хора, а машини, и музика като от орган, звучаща ту високо, ту ниско. Но дъждът вече барабанеше по всички стъкла.

— Май ще вали дълго — каза Бърти. — Изглежда, ще се наложи да пренощуваме тук. Пък и без това вече е късно. Ще ида да донеса нещата.

Тя не отговори. Искаше да продължи нататък. Не знаеше точно накъде, към какво. Но в града поне можеше да извади пари, да купи билетите, да ги стиска здраво в ръка и да се качи във влака, който щеше да се втурне с шум и грохот, да слезе от него на стотици мили оттук, да се качи в кола и накрая да застане до своята жива или мъртва майка. Всичко зависеше от времето и силите. Щеше да мине през много места, но никое от тях нямаше да й предложи друго освен земя за краката й, въздух за дробовете й, храна за скованата й уста. И всичко това бе напълно безсмислено. Защо изобщо трябваше да ходи при майка си, да говори, да жестикулира? Какъв е смисълът от всичко това?

Подът под краката й бе чист и лъскав като твърда река. Стъпките й отекваха в помещението като приглушени изстрели. Всяка произнесена дума долиташе обратно до нея като от пещера.

Чу как Бърти подрежда нещата им някъде отзад. Мъжът й постла две сиви одеяла и извади малка колекция консерви.

 

Беше нощ. Дъждът продължаваше да се стича по зелените прозорци и рисуваше копринени шарки, които се вплитаха една в друга и образуваха нежни прозрачни завеси. От време на време гърмяха гръмотевици и се пречупваха в лавини студен дъжд и виещ над пясък и камъни вятър.

Главата й лежеше на сгънатото й яке и както и да се въртеше, бръмченето на огромната електростанция достигаше до нея. Обърна се на другата страна, затвори очи и се намести, но шумът така и не спираше. Седна, оправи одеялото и отново легна.

Бръмченето не изчезна.

Нещо дълбоко в нея й казваше със сигурност, че мъжът й също не спи. Не си спомняше някога преценката й да я е лъгала. В дишането му имаше някаква едва доловима разлика. Всъщност в отсъствието на какъвто и да било звук; дишаше на дълги, внимателно премислени интервали. Знаеше, че гледа загрижено към нея в дъждовния сумрак и внимава да не я събуди.

Обърна се в тъмното.

— Бърти?

— Да?

— Аз също съм будна.

— Зная.

Лежаха — тя много изпъната и скована, а той отпуснат, полусвит. Проследи тъмната спокойна крива на тялото му и се изпълни с недоумение.

— Бърти — след дълго мълчание попита тя, — как… как успяваш да го направиш?

Известно време той я гледаше мълчаливо.

— Какво искаш да кажеш?

— Как можеш да почиваш?

Млъкна. Много лошо излезе. Прозвуча едва ли не като обвинение, а всъщност съвсем не беше обвинение. Познаваше го като човек, загрижен за всички неща, човек, който вижда в тъмното, без да се възгордява от способността си. Сега се тревожеше за нея и за умиращата й майка, но външно тревогата му изглеждаше някак безразлична и безотговорна. А всъщност не бе нито едното, нито другото. Успяваше да спотаи всичко дълбоко в себе си; но тревогата вървеше редом с някаква вяра, благодарение на която можеше да я приеме и да не се бори срещу нея. Нещо в него бе поело мъката, бе я опознало, бе научило всичките й шарки, преди да предаде посланието на цялото му очакващо тяло. Тялото му държеше вярата като плетеница и мъката се изгубваше и изчезваше, преди да успее да достигне мястото, където щеше да го нарани. Понякога тази вяра предизвикваше у нея безсмислен гняв, но той отминаваше бързо — тя осъзнаваше колко безполезно е да се нахвърляш срещу нещо напълно естествено, като костилката в прасковата.

— Защо така и не успях да го прихвана от теб? — каза най-сетне тя.

Той се разсмя тихо.

— Кое да прихванеш?

— Научих всичко останало. Показа ми как да гледам на света. Зная единствено онова, на което си ме научил.

Тя млъкна. Беше й трудно да го обясни. Животът им бе като топлата кръв, спокойно течаща в жилите и в двете посоки.

— Всичко освен вярата — каза тя. — Така и не успях да я прихвана от теб.

— Тя не е нещо, което може да се прихване — отвърна той. — Някой ден просто ще се отпуснеш. И тя ще се появи.

Да се отпусна, помисли си тя. Какво да отпускам? Тялото. Но как да отпускам ума? Пръстите й трепнаха. Погледът й се зарея из огромното помещение на електроцентралата. Тъмните силуети на машините стояха неподвижно и по тях пълзяха искри. Бръмченето пълзеше по крайниците й.

Сънливост. Умора. Унесе се. Клепачите й се спускаха и повдигаха, спускаха и повдигаха. Бръмченето я изпълваше до мозъка на костите, сякаш безброй колибри пърхаха в тялото и главата й.

Следеше издигащите се към тавана и губещи се в мрака тръби, гледаше машините и чуваше невидимите вихрушки. Изведнъж вниманието й се изостри. Очите й зашариха бързо във всички посоки, бръмченето на машините започна да става все по-силно и по-силно, очите й се движеха, тялото й се отпусна; през високите зелени прозорци видя сенките на проводниците за високо напрежение, устремили се към хоризонта в дъждовната нощ.

Бръмченето бе в нея, очите й се мятаха, стори й се, че рязко и грубо я дърпат нагоре. Сякаш бе уловена от въртящо се динамо, което я понесе във вихрушката си, направи я част от невидимите сили, подаде я като ток на проводниците, бе приета от хиляди медни жици и за миг се понесе над земята!

Беше навсякъде едновременно!

Мигом прелиташе между чудовищните кули, съскаше между високите стълбове с малки изолатори от зелено стъкло, подобни на кристални птици, държащи проводниците в клюновете си, разклоняваше се в четирите посоки, после в осем допълнителни, намираше градчета, селца, градове, препускаше към ферми, ранчо и хасиенди, спускаше се нежно като огромна паяжина върху хиляди квадратни мили пустиня!

Светът изведнъж стана нещо повече от множество отделни неща, нещо повече от къщи, скали, бетонни пътища, кон тук или там, човек в плитък гроб под надгробния камък, убождане на кактус, озарено от собствените си светлини градче в нощта. Изведнъж всичко това се превърна в едно цяло, обединено и задържано от пулсиращата електрическа мрежа.

Изливаше се в стаи, в които животът тъкмо се събуждаше от пошляпването по дупето на голо дете, в стаи, където животът напускаше тела подобно на заглъхващата светлина на електрическа крушка — светеща, помръкваща, угасваща. Бе във всеки град, във всяка къща, във всяка стая, осветяваше стотици мили, виждаше и чуваше всичко; вече не бе сама, а сред хиляди други хора, всеки със своите идеи и своята вяра.

Тялото й лежеше като безжизнена тръстика, бледо и треперещо. Умът й с цялата си електрическа напрегнатост се мяташе насам-натам в огромните мрежи на електроцентралата.

Всичко бе балансирано. В една стая виждаше как животът увяхва; в друга, на миля от първата, се вдигаха наздравици за здравето на новородено, раздаваха се пури, имаше усмивки, ръкостискания, смях. Видя бледите изпити лица на хора на смъртния си одър, жестовете им, чу как разбират и приемат смъртта, усети чувствата им и разбра, че те също са самотни, че не могат да възприемат света в онова равновесие, в което го възприемаше тя.

Преглътна. Клепачите й трептяха и гърлото й гореше под пръстите й.

Не беше сама.

Динамото я въртеше и разпращаше с центробежната си сила по хиляди проводници в милиони стъклени капсули, завинтени в тавани, включвани чрез дърпане на шнур, завъртане на ключ или натискане на копче.

Светлината можеше да се появи във всяка стая; достатъчно бе само да се включи. Всички помещения са тъмни преди идването на светлината. И ето я нея, навсякъде едновременно. И не беше сама. Мъката й бе само частица от огромна мъка, страхът й — само един от безброй други. Но страданията бяха само едната половина на нещата. Имаше и друга — раждането, уютът във формата на новороденото, стопленото от храна тяло, цветовете в окото, звуците в събуденото ухо, пролетните цветя за носа.

Всеки път, когато светлината гаснеше, животът завърташе друг ключ и стаите отново се осветяваха.

Беше едновременно у хора на име Кларк и Грей, Шоу и Мартин, Хенфорд и Фентън, Дрейк и Шатъкс, Хъбълс и Смит. Самотата съществуваше единствено в ума. Главата на човек има какви ли не отвори и шпионки. Може и да звучи глупаво, но наистина е така; през едните виждаме света и хората в него, също така сложни и неспокойни като нас самите; през други чуваме, през една изразяваме мъката си и се освобождаваме от нея; с други пък разпознаваме смяната на сезоните благодарение на миризмата на лятно жито, зимен лед или есенни огньове. И всички тези отвори са ни дадени, за да не бъдем самотни. Самотата настъпва, когато затворим очи. Вярата е просто тяхното отваряне.

Светлинната мрежа се спусна върху целия свят, познат й от двайсет години; намираше се във всеки проводник от мрежата. Светеше, пулсираше и беше приласкавана от огромната нежна тъкан, която се простираше миля след миля по земята, покриваше я с мекото си топло бръмчащо одеяло. Тя беше навсякъде.

Турбините се въртяха и бръмчаха в електростанцията; подобно на малки църковни свещи, искрите скачаха и се събираха по сгънатите лакти на тръби и стъклена изолация. И машините стояха като светци и хорове с ту жълти, ту червени, ту зелени ореоли, безкрайните им химни и песни отекваха в кухините на покрива. Отвън вятърът се хвърляше с рев върху тухлените стени, дъждът се лееше върху прозорците; вътре тя лежеше на малката си възглавница и изведнъж започна да плаче.

Не знаеше дали е от разбиране, приемане, радост или примирение. Пеенето продължи, все по-високо и по-високо. Тя беше навсякъде. Протегна ръка и докосна съпруга си, който бе все още буден, вперил поглед в тавана. Може би в този момент той също бе навсякъде, понесъл се в мрежата проводници и светлина. Но пък той винаги се бе намирал навсякъде едновременно. Чувстваше се част от цялото и това го правеше стабилен; за нея единството бе нещо ново и разтърсващо. После усети прегръдката му, притисна силно лице в рамото му, докато бръмченето ставаше все по-високо и по-високо, и заплака открито, горчиво и неудържимо…

 

На сутринта небето над пустинята бе съвсем чисто. Излязоха спокойно от електростанцията, оседлаха конете, привързаха багажа и се качиха в седлата.

Беше се успокоила и яздеше уверено под синьото небе. Бавно осъзна, че гърбът й е изправен. Погледна държащите ремъците ръце, сякаш бяха чужди — бяха спрели да треперят. Вече виждаше далечните планини; нещата не бяха замъглени, цветовете не се размиваха. Камъкът докосваше камък и пясък, пясъкът докосваше цвете, цветето докосваше небето; всичко бе едно неразривно цяло и в същото време всяко нещо бе само за себе си.

— Дий! — викна Бърти и конете бавно тръгнаха в прохладното утро, отдалечавайки се от тухлената постройка.

Яздеше безупречно и изящно. Вътре в нея цареше мир, настанил се удобно като костилка в праскова.

— Бърти? — обърна се тя към мъжа си, докато бавно се изкачваха по склона.

— Да?

— Можем ли…

— Какво дали можем? — не я чу той.

— Можем ли някой път отново да дойдем тук? — попита тя и кимна назад към електростанцията. — Някога? Някоя неделя?

Той я погледна и бавно кимна.

— Защо пък не. Да. Разбира се. Нищо против.

Докато влизаха в града, тя си тананикаше нещо тихо и странно. Той я погледна и се заслуша. Такъв звук би трябвало да издава горещият въздух, издигащ се от железопътни релси в горещ летен ден, когато цари онази тревожна тишина, когато виждаш как въздухът се завихря и трепти в мараня; един тон, който ту се издига, ту спада едва доловимо — постоянен, изпълнен с мир, прекрасен.

Здравей и сбогом

Естествено, че заминаваше, и нямаше какво да се прави — времето бе настанало, обратното броене бе завършило и той заминаваше наистина надалеч. Куфарът е приготвен, обувките — лъснати, косата е сресана, измил се е набързо зад ушите и остава само да слезе по стълбите, да излезе на улицата и да стигне до малката гара; влакът щеше да спре специално заради него. И Фокс Хилс, Илинойс, щеше завинаги да остане в миналото. А той щеше да продължи към Айова, Канзас или дори Калифорния — дванайсетгодишно момче с акт за раждане, според който се е родил преди четиридесет и три години.

— Уили! — повика го глас отдолу.

— Ида! — Взе куфара. В огледалото на бюрото видя лице от юнски глухарчета, юлски ябълки и топло сутрешно мляко през лятото. Както винаги, от огледалото го гледаше невинно ангелско лице, което може би нямаше да се промени до края на живота му.

— Време е! — извика женският глас.

— Добре!

Пое надолу, като пъшкаше и се усмихваше. В дневната седяха Ана и Стив, и двамата безупречно облечени и спретнати.

— Ето ме! — извика Уили на прага.

Ана сякаш щеше всеки момент да се разреве.

— Боже мой, Уили, нима наистина ни напускаш?

— Хората започват да приказват — тихо рече Уили. — Тук съм вече цели три години. А зная, че когато хората започнат да говорят, е най-добре да си събера багажа и да си купя билет за влака.

— Толкова е странно всичко това. Не разбирам. Толкова внезапно — каза Ана. — Уили, ще ни липсваш.

— Ще ви пиша всяка Коледа, честна дума. Вие недейте да ми пишете.

— Беше огромно удоволствие — обади се Стив. Думите някак трудно излизаха от устата му. — Жалко, че всичко трябва да приключи. Много жалко, че трябваше да ни разкажеш за себе си. Ужасно жалко, че не можеш да останеш.

— Вие сте най-страхотните родители, които съм имал — каза Уили. Бе висок четири стъпки, с непознаващо бръснача лице, озарено от лъчите на слънцето.

И тогава Ана наистина се разплака.

— Уили, Уили… — Седеше и сякаш искаше да го прегърне, но вече се боеше да го прави; гледаше го с потрес и изумление, ръцете й бяха празни, не знаеше как да се държи с него.

— Трудно е да заминаваш — каза Уили. — Свикваш с нещата. Искаш да останеш. Но не се получава. Веднъж опитах да остана, след като хората бяха започнали да подозират нещо нередно. „Какъв ужас! — казваха те. — Всичките тези години да си играе с невинните ни деца, а ние да не разберем! Ужас!“ — така казваха. И накрая се наложи да напусна града една нощ. Никак не е лесно. Сами знаете колко много ви обичам. Благодаря ви за трите чудесни години.

Всички заедно тръгнаха към вратата.

— Сега накъде отиваш, Уили?

— Не зная. Просто ще тръгна нанякъде. Видя ли градче, което изглежда зелено и приятно, ще спра.

— Ще се върнеш ли някога?

— Да — сериозно отвърна той с тънкото си гласче. — След двайсетина години вече би трябвало да започне да ми личи. Стане ли това, ще направя голяма обиколка на всички майки и бащи, които съм имал.

Стояха на прохладната лятна веранда, обхванати от нежелание да изрекат последните думи. Стив не откъсваше поглед от един бряст.

— Колко други родители си имал, Уили? Колко пъти са те осиновявали?

Въпросът не го засегна, тъкмо обратното.

— Пет града, пет семейства и повече от двайсет години, откакто започнах да обикалям.

— Е, няма какво да ревем — каза Стив. — По-добре да имаш син трийсет и шест месеца, отколкото нито един.

— Е — каза Уили, целуна бързо Ана, взе багажа си и излезе на улицата в зелената обедна светлина под дърветата — съвсем малко момче, което вървеше забързано, без да се обръща.

 

Момчетата играеха бейзбол в парка. Той постоя малко в сенките на дъба, гледаше как хвърлят снежнобялата топка в топлия летен въздух, как сянката й се носи като тъмна птица по тревата, как ръцете се отварят като уста, за да хванат бързото парче лято, което сега изглеждаше най-важното нещо на света. Всички викаха. Топката кацна в тревата до Уили.

Докато излизаше с нея от сенките, си помисли за последните три години, изразходвани вече до последния ден, и за петте години преди това и преди това, и така нататък, до времето, когато бе наистина на единайсет, дванайсет и четиринайсет. Чу гласове да питат: „Какво му е на Уили, госпожо?“ „Госпожо Б., да не би Уили да расте по-бавно напоследък?“ „Уили, да не си почнал да пушиш?“ Ехото им заглъхна в лятната светлина и цветове. После се разнесе гласът на майка му: „Днес Уили става на двайсет и една!“ И хиляди гласове казват: „Синко, ела щом станеш на петнайсет. Тогава може и да ти намерим някаква работа“.

Взираше се в топката в треперещата си ръка, сякаш не бе топка, а собственият му живот — безкрайна топка години, навити стегнато отново и отново, но винаги връщащи се обратно към дванайсетия му рожден ден. Чу децата да вървят към него; усети как закриват слънцето, когато заставаха около него. Вече бяха пораснали.

— Уили! Къде си тръгнал? — Някой подритна куфара му.

Колко високи са станали! През последните няколко месеца слънцето сякаш бе прокарало ръка над главите им, беше ги подканило, а те бяха от разтопен метал и се източваха нагоре; бяха златен карамел, теглен от някаква огромна привличаща сила към небето — тринайсет-четиринайсет годишни, гледащи надолу към Уили, усмихващи се, но вече започващи да се отнасят леко пренебрежително. Бе започнало преди около четири месеца:

— Хайде, всеки да си избере отбор! Кой ще вземе Уили?

— О, Уили е много дребен; не играем с „деца“.

И те го изпреварват, теглени от луната, слънцето и сменящите се сезони, а той си остава на дванайсет и те вече не са му връстници. И други гласове отново започват стария, ужасно познат и смразяващ рефрен: „Стив, давай повечко витамини на това момче“. „Ана, в твоя род дребни ли са?“ И студеният юмрук стиска отново сърцето ти и осъзнаваш, че корените трябва отново да се изтръгнат след толкова чудесни години с „родителите“.

— Уили, накъде си тръгнал?

Той тръсна глава. Отново се озова сред извисяващите се момчета, които закриват слънцето, мотаят се наоколо и трябва да се навеждат като някакви великани над чешмичката, за да пият.

— Отивам за няколко дни на гости на един братовчед.

— Така значи.

Преди година наистина щеше да ги е грижа. Сега обаче единственото им любопитство е насочено към багажа, към магията на влаковете, пътуването и далечните места.

— Да помятаме няколко бързи? — предложи Уили.

Не изглеждаха особено ентусиазирани, но кимнаха предвид обстоятелствата. Той изостави куфара и се затича; бялата топка полетя към слънцето и се устреми към пламтящите им бели фигури в отсрещния край на поляната, после отново полетя нагоре. По същия начин идваше и си отиваше животът. Насам — натам! Господин Робърт Ханлън и госпожа Ханлън, Крийк Бенд, Уисконсин, 1932 — първото семейство, първата година! Насам — натам! Хенри и Алис Болц, Лаймвил, Айова, 1935! Топката лети. Смит, Итън, Робинсън! 1939! 1945! Съпруг и съпруга, съпруг и съпруга, съпруг и съпруга, бездетни, бездетни, бездетни! Чукаш на тази врата, чукаш на онази.

— Извинете. Казвам се Уилям. Може ли…

— Искаш ли сандвич? Влез, седни. Откъде си, синко?

Сандвич, висока чаша студено мляко, усмивки, кимане, спокоен приятен разговор.

— Синко, май си хванал пътя. Да не би да си избягал отнякъде?

— Не.

— Момче, да не би да си сираче?

И още една чаша мляко.

— Винаги сме искали деца. Така и не се получи. Неизвестно защо. Случва се. Е, виж ти. Става късно, синко. Не е ли по-добре да се прибираш у дома?

— Нямам дом.

— Момче като теб? Все още с жълто около устата? Майка ти ще се тревожи.

— Нямам нито дом, нито родители на този свят. Може ли… може ли да пренощувам при вас?

— Ох, синко, просто не знам. Никога не сме обмисляли… — започва съпругът.

— Имаме пиле за вечеря — прекъсва го жена му. — Щом има достатъчно за двама, ще има и за трима…

И така се сменят и отлитат години, гласове, лица и хора, след което отново идва ред на същите първи разговори. Гласът на Емили Робинсън от люлеещия се стол в летния сумрак, последната вечер, която прекара там, когато научи тайната му:

— Колко дечица съм виждала. И понякога си мисля — колко жалко, колко жалко, че всички тези цветя трябва да се откъснат, всички тези ярки пламъчета трябва да угаснат. Колко жалко, че всички, които виждаш в училищата или изтичват край теб, трябва един ден да пораснат, да погрознеят, да се сбръчкат, да побелеят или да оплешивеят, а накрая да станат кожа и кости, да умрат и да бъдат погребани. Когато ги чувам да се смеят, не мога да повярвам, че ще тръгнат по пътя, по който вървя и аз. А ето че става точно това! Още си спомням стихотворението на Уърдзуърт: „Веднъж видях тълпа, букет от нарциси златисти, край езерото под дървета да потрепват чисти“. Точно така си мисля за децата. Понякога могат да са жестоки, дори зли; но въпреки това в очите им няма да откриеш нито злина, нито умора. Толкова са изпълнени с интерес към всичко! Може би именно това ми е липсвало у възрастните — интересът е угаснал у девет от десетима, не им е останала нито свежест, нито енергия, нито живот. Обожавам да гледам как свършва последният час в училище. Сякаш някой хвърля букет цветя от вратата. Какво е усещането, Уили? Какво е да бъдеш вечно млад? Да приличаш на току-що изсечена монета? Щастлив ли си? Наистина ли ти е така добре, както изглежда?

 

Топката изсвистя от небето и ужили дланта му като огромно бледо насекомо. Докато я разтриваше, споменът продължаваше да говори:

— Оправях се с това, с което разполагам. След като родителите ми умряха, след като открих, че никъде няма да мога да си намеря работа, направих опит в цирка, но само ме взеха на подбив. „Синко — казваха ми, — та ти не си джудже, а дори и да беше, изглеждаш като момче! На нас ни трябват джуджета с лица на джуджета! Съжалявам, синко, съжалявам“. Така напуснах дома, започнах да скитам, да си мисля — какво съм аз? Момче. Приличам на момче, гласът ми е като на момче, така че спокойно мога да си бъда момче. Няма смисъл да се съпротивлявам. Няма смисъл да надавам писъци. Какво да правя в такъв случай? Коя работа ми подхожда? И ето че един ден видях в един ресторант мъж да показва на свой познат снимки на децата си. „Как ми се иска да имах деца“ — каза приятелят му. „Как само ми се иска…“ Все това повтаряше и клатеше глава. А аз седях на няколко маси от него с хамбургер в ръце направо замръзнал! И тогава разбрах каква ще е моята работа до края на живота ми. В края на краищата за мен все пак имаше работа. Да правя самотните хора щастливи. Да не спирам. Завинаги да играя. Знаех, че трябва завинаги да играя. Разбира се, можех да разнасям вестници, да изпълнявам дребни поръчки, да окося някоя и друга градина. Но истинска работа? Не. Трябваше само да бъда синът на мама и гордостта на татко. Обърнах се към онзи мъж. Извинете, казах му. Усмихнах му се…

— Но, Уили — бе казала преди много години госпожа Емили, — не си ли се чувствал самотен? Не си ли пожелавал… нещата, които пожелават големите?

— С това се справям сам — бе отвърнал Уили. — Казвам си: аз съм момче. Трябва да живея в момчешки свят, да чета момчешки книги, да играя момчешки игри, да се откъсна от всичко друго. Не мога да бъда едновременно възрастен и дете. Мога да бъда само едно нещо — момче. И си играя ролята. О, никак не беше лесно. Има моменти…

— А семействата, при които живееше, нищо ли не научаваха?

— Не. Да им разкажа означаваше да разваля всичко. Обяснявах, че съм избягал от къщи; оставях ги да проверяват чрез полицията и официалните канали. И когато не откриваха никакво досие, се съгласяваха да ме осиновят. Така бе най-добре — докато не подозираха нищо. Но след три или пет години нещо започваше да ги гризе, случайно ме виждаше някой, който ме е познавал от по-рано, може би дори някой от цирка — и всичко свършваше. Рано или късно винаги свършва.

— И щастлив ли си? Хубаво ли е да си дете четиридесет години?

— Както се казва, трябва да се живее някак. А когато правиш другите щастливи, самият ти също едва ли не изпитваш щастие. Имам си работа и си я върша. Пък и без това след още няколко години ще започне второто ми детство. Всичките трески, всички несбъднати мечти и блянове ще ме напуснат. Тогава може би ще успея да се отпусна и да си доиграя спокойно ролята.

Хвърли за последен път топката и се отърси от унеса. Затича към багажа си. Том, Бил, Джейми, Смит — устните му мълвяха имената им. Смутиха се, когато стисна ръцете им.

— Стига де, Уили, нали не заминаваш за Китай или Тимбукту.

— Нали така?

Уили не помръдна.

— Довиждане, Уили! Ще се видим след седмица!

— Довиждане, довиждане!

И той отново вървеше с куфар в ръка, гледаше дърветата, отиваше си от момчетата и улицата, на която бе живял. Зави зад ъгъла, чу писъка на локомотива и се затича.

Последното, което видя, бе бялата топка, летяща над високия покрив напред-назад, напред-назад. И гласовете, викащи „Раз-два, край! Раз-два, край!“, подобно на прощалните викове на отлитащи далеч на юг птици.

 

Ранно утро, изпълнено с миризма на мъгла и студен метал, с желязната миризма на влака и нощното пътуване, от което цялото тяло го боли, с миризмата на все още скритото зад хоризонта слънце. Събуди се и погледна през прозореца към едва събуждащото се градче. Светваха светлини, долитаха приглушени гласове, червен сигнал се люлееше напред-назад в студения въздух. Цареше сънена тишина, в която ехото сякаш е облагородено, в която ехото изпъква ярко и ясно. Стюардът на вагона мина край него като сянка в сенките.

— Сър — повика го Уили.

Стюардът спря.

— Кой е този град? — прошепна момчето в мрака.

— Валивил.

— Колко е населението му?

— Десет хиляди. Защо? Тук ли слизаш?

— Изглежда зелен. — Уили се загледа към сгушеното в студеното утро градче. — Изглежда приятно и тихо.

— Синко, знаеш ли накъде си тръгнал? — попита стюардът.

— За насам — каза Уили, стана тихо и започна да събира нещата си в неподвижното, хладно, миришещо на желязо утро.

— Дано знаеш какво правиш, момче — каза стюардът.

— Да, сър — отвърна Уили. — Зная какво правя.

Пое по тъмния коридор, следван от стюарда с багажа, и излезе навън в мъглата и развиделяващото се утро. Стоеше и гледаше към стюарда и черния метален влак на фона на малкото все още блещукащи звезди. Локомотивът изсвири пронизително, стюардите по перона извикаха, вагоните тръгнаха и стюардът се усмихна надолу към малкото момче с големия багаж, което му крещеше нещо през свирката.

— Какво? — викна мъжът и допря длан до ухото си.

— Пожелай ми късмет! — извика Уили.

— Късмет, синко! — викна стюардът, усмихна се и му махна. — Късмет, момче!

— Благодаря — каза Уили сред грохота на влака и свистящата пара.

Остана да гледа черния влак, докато не изчезна в далечината. През цялото време не помръдна от мястото си. Стоеше мълчаливо — дванадесетгодишно момче на овехтелия дървен перон — и изминаха цели три минути, преди да се обърне и да погледне към празните все още улици.

Слънцето изгряваше. Той закрачи бързо, сякаш искаше да се стопли, към новия град.

Огромният свят там нейде

Беше от дните, през които трябва да скочиш от леглото, да дръпнеш завесите и да отвориш широко прозорците. Ден, в който да преизпълниш сърцето си с топъл планински въздух.

Кора седна в леглото. Чувстваше се като момиченце в смачкана стара рокля.

Беше рано, слънцето едва се бе подало зад хоризонта, но птиците вече се бяха размърдали сред боровете и милиарди червени мравки се измъкваха от бронзовите си хълмове край вратата на къщурката. Съпругът й Том спеше като мечка в зимната бърлога на леглото. Дали ударите на сърцето ми ще го събудят? — помисли си тя.

И тогава си спомни защо денят е специален.

„Бенджи идва!“

Представи си го отдалеч, как прескача зелени поляни и пресича потоци, в които пролетта с прохладните цветове на мъх и бистра вода си пробива път към морето. Видя как огромните му обувки вдигат прах по каменисти пътища и пътеки. Видя луничавото му лице високо под слънцето, загледано лекомислено покрай дългото му тяло към далечните ръце, размахани някъде отзад.

Хайде, Бенджи! — помисли си тя и бързо отвори прозореца. Вятърът разпиля косата й като сива паяжина около студените й уши. Сега Бенджи е на Железния мост, сега — на Горната ливада, сега върви по Пътеката край потока, през полето на Чесли…

Беше някъде в тези планини на Мисури. Кора примигна. Странни планини, през които двамата с Том два пъти на година пътуваха с коня и каруцата до града и през които преди трийсет години бе поискала да избяга завинаги; беше му казала — „Том, хайде просто да продължим напред и напред, докато не стигнем морето“. А Том я бе погледнал така, сякаш го бе зашлевила, и бе обърнал каруцата обратно към къщи, като говореше само на кобилата. И тя не знаеше дали край брега, където морето всеки ден приближава като буря, ту по-силно, ту по-слабо, живеят хора. Не знаеше и дали има градове, озарявани всяка вечер от неонови светлини като розов лед, зелена мента и червени фойерверки. Хоризонтът й на север, юг, изток и запад се ограничаваше с тази долина. И нямаше нищо друго.

Но днес, помисли си тя, Бенджи ще дойде от онзи, другия свят; той го е виждал, чувал, усещал е миризмата му; ще ми разкаже за него. А освен това може да пише. Тя погледна ръцете си. Ще е тук цял месец и ще ме научи. Тогава ще мога да пиша на онзи свят и да го докарам до пощенската кутия, която Том ще направи още днес.

— Ставай, Том! Чуваш ли?

Протегна ръка да избута спящата преспа.

 

В девет сутринта долината бе пълна със скакалци, подскачащи в синия, ухаещ на бор въздух; в небето се извиваше бял дим.

Кора припяваше над тенджерите и тиганите, докато ги търкаше и разглеждаше сбръчканото си лице, покрито с бронзов загар и някак по-свежо в медните дъна. Том сумтеше като сънена мечка над кашата за закуска, а песента й се носеше около него като птичка в клетка.

— Някой тук е страшно щастлив — разнесе се глас.

Кора замръзна като статуя. С крайчеца на окото си видя някаква сянка да пресича стаята.

— Госпожо Брабъм? — попита Кора, гледаше парцала.

— Точно така! — И пред нея застана Госпожа Вдовицата; памучната й рокля обираше топлата прах, пилешката й ръка стискаше пачка писма. — Добро утро! Тъкмо ходих до пощенската кутия. Страшно ме зарадва писмото на чичо Джордж от Спрингфийлд. — Госпожа Брабъм впери в Кора поглед като сребърна карфица. — Откога не сте получавала писмо от вашия чичо, госпожо?

— Всичките ми чичовци са вече мъртви. — Не Кора, а езикът й изрече лъжата. Тя знаеше, че когато му дойде времето, именно езикът й ще трябва да взема причастието и да признава греховете си.

— Определено е хубаво да получаваш поща. — Госпожа Брабъм размаха писмата като карти за игра в утринния въздух.

Винаги завърта ножа в раната. Колко години вече продължава това, помисли си Кора — госпожа Брабъм със светнали очи разправя с висок глас как получила поща; и намеква по този начин, че никой друг на мили наоколо не може да чете. Кора прехапа устни и едва не захвърли тенджерата, но се сдържа, остави я и се засмя.

— Забравих да ви кажа. Племенникът ми Бенджи пристига; родителите му са притеснени и затова ще дойде за през лятото. Ще ме научи да пиша. А Том прави пощенска кутия. Нали, Том?

Госпожа Брабъм стисна писмата си.

— О, та това е чудесно! Вие сте късметлийка, госпожо.

И изведнъж прагът опустя. Госпожа Брабъм бе изчезнала.

Кора обаче излезе след нея. За миг бе видяла нещо като плашило, като проблясък на чиста слънчева светлина, като пъстърва, скачаща срещу течението на потока. Една огромна ръка махна за поздрав и от дивата ябълка се разлетяха уплашени птици.

Кора побягна по пътеката и целият свят се втурна насреща й.

— Бенджи!

Тичаха един към друг като партньори в съботен танц, сблъскаха се, прегърнаха се и затанцуваха, заговориха един през друг.

— Бенджи!

Погледна бързо зад ухото му.

Да, жълтият молив си беше там.

— Бенджи, добре дошъл!

— Хей, госпожо! — Той я отдели от себе си. — Госпожо, та вие плачете.

— Ето го племенника ми — каза Кора.

Том погледна навъсено над лъжицата и царевичната каша.

— Страшно се радвам — усмихна се Бенджи.

Кора го държеше здраво за ръката, за да не изчезне някъде. Прималя й, искаше й се едновременно да седи, да стои, да тича, но вместо това само сърцето й заби по-бързо и се смееше за щяло и нещяло. Само за миг далечните страни се приближиха; тук бе високото момче, осветяващо стаята като факел от борово дърво. Момчето, видяло градове и морета и много други места, когато родителите му се бяха радвали на по-добър живот.

— Бенджи, сега ще донеса грах, царевица, бекон, каша, супа и боб за закуска.

— Задръж! — каза Том.

— Млъквай, Том, станал е кожа и кости от това ходене. — Тя се обърна към момчето. — Бенджи, разкажи за себе си. Наистина ли ходиш на училище?

Бенджи изрита обувките си. С бос крак изписа нещо в пепелта от огнището.

Том се намръщи.

— Какво пише?

— Пише к, о, р и а — каза Бенджи. — Кора.

— Моето име, Том, виждаш ли! Бенджи, момчето ми, колко е хубаво, че наистина можеш да пишеш! Преди много време имахме един братовчед, дето разправяше, че може да чете отгоре надолу и отзад напред. Угаждахме му, той пишеше писма, но така и не получавахме отговори. После се оказа, че бил толкова грамотен, колкото писмата му да остават без получател. Боже, Том такъв пердах му хвърли с едно дърво от оградата, че му стопи сланинките, дето беше натрупал за два месеца.

Разсмяха се неспокойно.

— Пиша добре — сериозно каза момчето.

— Точно това ни трябва. Яж — каза тя и му побутна парче ягодов пай.

 

Към десет и половина, когато слънцето се бе издигнало още в небето, Том си нахлупи шапката и изтрополи навън от къщурката. Беше му писнало да гледа как Бенджи поглъща купища ядене.

— Излизам — гневно рече той. — И, бога ми, ще изсека половината гора!

Никой не го чу. Кора седеше като омагьосана, затаила дъх. Гледаше молива зад покритото с мъх като на праскова ухо на Бенджи. Видя как го взема небрежно, лениво, безразлично. О, не тъй небрежно, Бенджи. Дръж го като яйце на червеношийка. Искаше да пипне молива — не беше докосвала молив от години, тъй като от това започваше да се чувства глупава, после се ядосваше и накрая се натъжаваше. Ръката й трепна в скута й.

— Имате ли хартия? — попита Бенджи.

— Господи, изобщо не се сетих — изплака тя и стените на стаята като че ли притъмняха. — И какво ще правим сега?

— Е, аз случайно нося. — Той извади бележник от малката си чанта. — Значи искате да напишете писмо на някого?

Тя се ухили.

— Искам да напиша на… на…

Усмивката й изчезна. Огледа се, сякаш да намери някой в далечината. Погледна към огрените от утринното слънце планини. Чу как морските вълни се разбиват в жълти брегове на хиляда мили оттук. Над долината прелитаха птици, връщащи се на север към множество градове, напълно безразлични към онова, което й бе нужно в този момент.

— Бенджи, никога не съм се замисляла за това. Не познавам никого в света навън. Никого освен леля ми. Но напиша ли й, това само ще я накара да се почувства зле, защото ще трябва да търси някой, който да й го прочете. Много е горда и докачлива. Ще има да се нервира десет години, като гледа писмото на лавицата над камината. Не, никакво писмо няма да й пиша. — Погледът на Кора се откъсна от планините и невидимия океан. — На кого тогава? Къде? На когото и да е. Просто искам да получа малко писма.

— Чакайте малко. — Бенджи измъкна от джоба на палтото си евтино списание. Имаше червена корица с разсъблечена дама, бягаща с писъци от някакво зелено чудовище. — Тук има какви ли не адреси.

Заедно разлистиха страниците.

— Това какво е? — Кора почука с пръст една реклама.

— „Това е вашата безплатна схема Пауър Плюс. Изпратете името и адреса си на Отдел М-3 за безплатна здравна карта!“ — прочете Бенджи.

— А това?

— „Детективи за тайни разследвания. Подробният списък на услугите е безплатен. Адрес: Детективска школа…“

— Всичко е безплатно. Е, Бенджи. — Тя погледна молива в ръката му. Той подръпна стола към масата. Тя го гледаше как върти молива в пръстите си, за да го нагласи по-удобно. Как леко прехапва език. Как присвива очи. Кора затаи дъх. Наведе се напред. Присви очи и прехапа леко език.

И ето, ето че той вдигна молива, близна го и го спусна върху листа.

Ето, помисли си Кора.

Първите думи. Оформиха се бавно върху чудната хартия.

Скъпа компания Пауър Плюс

Господа, [написа той].

Утрото се отнесе с вятъра, отплува в потока, отлетя с няколко гарвана и слънцето започна да напича покрива на къщурката. Кора не се обърна, когато чу шума откъм ослепителния правоъгълник на вратата. Том бе там, но същевременно го нямаше; съществуваха единствено освен купчината изписани листа шепотът на молива и изящният краснопис на Бенджи. Кора движеше глава с всяко о, с всяко л, с всеки миниатюрен рид на т; всяка мъничка точка се отбелязваше с клъвване като на птиче; всяка хоризонтална линийка на н караше езика й да пробягва по горната й устна.

— Обед е и съм гладен! — каза Том почти зад нея.

Но Кора се бе превърнала в статуя, вперила поглед в молива, както човек гледа в захлас как охлюв оставя следа върху плосък камък рано сутрин.

— Обед е! — отново викна Том.

Ошашавена, Кора се обърна към него.

— Как така, та само преди минута писахме на онази Филаделфийска нумизматична компания, нали тъй, Бенджи? — Усмихна се прекалено ослепително за петдесет и петте си години. — Том, защо не сковеш пощенската кутия, докато чакаш манджата? И би ли я направил по-голяма от кутията на госпожа Брабъм, моля?

— Ще закова една кутия от обувки.

— Том Гибс. — Изправи се любезно. Усмивката й казваше: по-добре бягай, по-добре действай! — Искам голяма хубава пощенска кутия. Цялата бяла, за да може Бенджи да напише имената ни с черни букви. Няма да допусна да получа първото си писмо в кутия от обувки.

Така и стана.

Бенджи старателно написа ГОСПОЖА КОРА ГИБС върху готовата кутия, а Том сумтеше зад гърба му.

— Какво пише?

— „Господин Том Гибс“ — спокойно отвърна Бенджи, докато дооформяше буквите.

Том остана да примигва мълчаливо около минута, след което каза:

— Все още съм гладен. Някой да запали огъня.

 

Нямаха марки. Кора пребледня като платно. Том бе накаран да впрегне коня, да иде до Грийн Форк и да купи няколко червени, една зелена и десет розови, върху които бяха изрисувани достолепни господа. Кора обаче отиде с него, за да е сигурна, че Том няма да захвърли първите писма в потока. На връщане първото нещо, което направи, бе да надникне с грейнало лице в новата пощенска кутия.

— Да не си полудяла? — обади се Том.

— Нищо не пречи да погледна.

През този следобед на шест пъти ходи до кутията. На седмия отвътре падна парче дърво. Том стоеше на прага и се смееше, и се пляскаше по коленете. Кора също се разсмя и го подгони из къщата.

После застана до прозореца, загледана към пощенската кутия точно срещу тази на госпожа Брабъм. Преди десет години Госпожа Вдовицата бе тикнала кутията си точно под носа на Кора, макар нищо да не й пречеше да я монтира по-близо до собствената си къщичка. Това обаче й даваше повод да се спуска по пътеката като цветенце по река, да отваря широко кутията с много кашляне и шумолене и от време на време да се озърта да види дали Кора я гледа. Кора винаги гледаше. Когато я хващаха, се преструваше, че полива цветята с празна лейка или бере гъби в неподходящ сезон.

 

На следващата сутрин Кора стана преди слънцето да е затоплило ягодите или вятърът да е размърдал боровете.

Когато се върна от кутията, Бенджи вече седеше в походното си легло.

— Много е рано — каза той. — Пощальонът още не е минавал с колата.

— С колата ли?

— На такива разстояния пътуват с коли.

— О! — Кора се отпусна на един стол.

— Лошо ли ви е, лельо Кора?

— Не, не. — Тя примигна. — Просто не мога да си спомня да съм виждала пощенска кола да се мярка насам през последните двайсет години. Чак сега си давам сметка. И за цялото време не съм виждала нито един пощальон.

— Може да минава, когато не сте наоколо.

— Ставам с мъглата и лягам с кокошките. Е, никога не съм се и замисляла, но… — Тя погледна през прозореца към дома на госпожа Брабъм. — Бенджи, имам едно подозрение.

Излезе от къщурката и следвана плътно от Бенджи, закрачи по пътеката право към кутията на госпожа Брабъм. Полетата и хълмовете се бяха смълчали. Ранният час направо те караше да шепнеш.

— Не нарушавайте закона, лельо Кора!

— Ш-ш-ш! Ето. — Пъхна ръка в кутията, сякаш бъркаше в къртичина. — Ето още.

И бутна няколко писма в ръцете му.

— Ама те вече са отворени! Вие ли ги отворихте, лельо Кора?

— Дете, та аз никога не съм ги докосвала. — Тя го погледна шокирана. — За първи път в живота си позволявам на сянката ми да докосне тази кутия.

Бенджи заразглежда писмата, наклонил глава на една страна.

— Лельо Кора, та тези писма са били пуснати преди десет години!

— Какво?! — Кора посегна към тях.

— Лельо Кора, онази дама получава една и съща поща от години. При това писмата дори не са адресирани до госпожа Брабъм, а до някаква жена на име Ортега в Грийн Форк.

— Ортега, мексиканката от бакалията! Всичките тези години — прошепна Кора, взираше се в измачканите пликове в ръцете си. — Всичките тези години…

Загледаха се към къщата на госпожа Брабъм, все още спяща в прохладното тихо утро.

— Ах, тази лукава жена! Преструвала се е с писмата само за да ме накара да се чувствам нищожество. Как само се надуваше, като разнасяше пликовете!

Вратата на госпожа Брабъм се отвори.

— Лельо Кора, пъхнете ги обратно!

Кора за нула време хлопна вратичката на кутията.

Госпожа Брабъм се понесе по пътеката, като спираше тук-там, за да се наслади на някое цвете.

— Добро утро — сладко рече тя.

— Госпожо Брабъм, това е племенникът ми Бенджи.

— Колко мило. — Госпожа Брабъм завъртя тялото си и брашненобялата й ръка почука кутията, сякаш да освободи евентуално закачилите се за нещо писма, отвори вратичката и извади пощата, като прикриваше действията си с гръб. Помота се още малко, после рязко се обърна и намигна. — Прекрасно! Вижте само, писмо от скъпия чичо Джордж!

— Да, наистина прекрасно! — каза Кора.

 

Последваха дълги, изпълнени с очакване летни дни. Оранжеви и сини пеперуди пърхаха във въздуха, цветята около къщурката кимаха, а твърдият, постоянен звук от молива на Бенджи се чуваше по цели следобеди. Устата на момчето винаги бе пълна с нещо, а Том редовно се прибираше навъсен, само за да открие, че яденето или е закъсняло, или изстинало, или и двете, или пък изобщо го няма.

Бенджи държеше молива с деликатните си тънки пръсти и грижовно изписваше всяка гласна и съгласна, а Кора не се откъсваше от него, изговаряше думи, въртеше ги на езика си и потръпваше от наслада, когато гледаше как се появяват върху хартията. Но не се учеше да пише.

— Толкова е приятно да те гледам как пишеш, Бенджи. Утре ще започна да се уча. А сега да продължим със следващото писмо!

Прехвърлиха всякакви реклами за средства против астма, бандажи и магия, станаха розенкройцери или поне кандидатстваха за безплатна Запечатана книга с цялото отдавна забравено Познание и Тайни от скрити древни храмове и светилища. Освен това поръчаха безплатни пакетчета семена на Гигантски слънчоглед и нещо за КИСЕЛИНИ В СТОМАХА. Бяха стигнали до страница 127 на списание Криминално тримесечие, когато една слънчева сутрин…

— Чуй! — внезапно рече Кора.

Заслушаха се.

— Кола — каза Бенджи.

Нагоре по сините хълмове, през високите зелени борове, по черния път, миля след миля приближаваше шум от двигател — все по-близо и по-близо, докато не се превърна в рев на завоя. Кора се втурна навън и докато тичаше, успя да види, да чуе и да усети много неща. Първо, с крайчеца на окото си видя госпожа Брабъм да се спуска по пътя от другата страна. Тя замръзна при вида на яркозелената кола, носеща се с пълна скорост; сребърният клаксон изсвири и старецът зад волана подаде глава навън точно пред Кора.

— Госпожа Гибс?

— Да! — извика тя.

— Пощата ви, госпожо — каза той и й подаде пакет пликове.

Тя протегна ръка, но си спомни нещо и се отдръпна.

— О, моля ви, ще бъдете ли така добър да ги сложите… в пощенската ми кутия?

Старецът присви очи към нея, после към кутията, после пак към нея и се разсмя.

— Разбира се — каза и направи както се полагаше.

Госпожа Брабъм стоеше като закована, с широко отворени очи.

— Има ли поща за госпожа Брабъм? — попита Кора.

— Това е всичко. — И колата се отдалечи сред облаци прах.

Госпожа Брабъм стоеше със скръстени ръце. После, без да проверява кутията си, се обърна и забърза обратно по пътеката.

Кора обиколи два пъти пощенската кутия, без да я докосва.

— Бенджи, получих писма!

Внимателно бръкна вътре, извади ги и ги завъртя в ръце. После ги пъхна в ръцете му.

— Прочети ми ги. Моето име ли е изписано?

— Да. — Той отвори първото писмо с нужното внимание и го зачете на глас в лятното утро. — „Скъпа госпожо Гибс…“

Спря, за да й позволи да се наслади на момента; тя стоеше с полузатворени очи и устните й мърдаха, повтаряйки думите. Той ги повтори, този път по-изразително, след което продължи:

— „Приложено Ви изпращаме нашата безплатна диплянка на Междуконтинентални задочни училища, описваща с всички подробности как можете да запишете задочния курс по санитарна техника…“

— Бенджи, Бенджи, толкова съм щастлива! Прочети го отново!

— „Скъпа госпожо Гибс…“ — зачете той.

 

След това кутията не оставаше празна. Светът се заблъска в нея; стана тясно от всички места, които никога не бе посещавала и за които дори не бе чувала. Имаше пътнически разписания, готварски рецепти и дори писмо от възрастен джентълмен, мечтаещ за дама „…около петдесетте, с добра душа, със средства, с цел брак“. В отговор Бенджи написа:

Вече съм омъжена, но все пак благодаря за проявеното внимание.

Искрено Ваша

Кора Гибс.

И писмата продължаваха да пристигат оттатък хълмовете — нумизматични каталози, булевардни романи, справочници по нумерология, рецепти за артрит, мостри на препарати против бълхи… Светът изпълваше пощенската й кутия и ето че вече не бе сама и откъсната от хората. Ако някой й напишеше за Разгаданите тайни на маите, със сигурност още следващата седмица щеше да получи три писма от Кора, превръщайки формалната кореспонденция в топло приятелство. Веднъж, след един особено тежък ден на писане, Бенджи бе принуден да кисне ръката си в английска сол.

Към края на третата седмица госпожа Брабъм вече не слизаше при пощенската си кутия. Дори не излизаше от къщичката си да подиша въздух, защото Кора все беше долу на пътя, надничаше и се усмихваше на пощальона.

Лятото свърши някак много бързо — или поне онази негова част, която имаше значение — посещението на Бенджи. Ето я червената му кърпа на масата, в която са увити сандвичи с лук и мента, за да прогони миризмата; ето че на пода проблясват току-що лъснатите му обувки. А ето го и Бенджи на стола заедно със своя молив — някога дълъг и жълт, а сега съвсем къс и изяден. Кора докосна брадичката му, вдигна главата му и се загледа в него, сякаш разглеждаше тиква от някакъв нов сорт.

— Бенджи, дължа ти извинение. Май през цялото време нито веднъж не погледнах лицето ти. Струва ми се, че познавам всяка брадавица на ръката ти, всеки нокът, всяка пъпка и луничка, но мога да видя лицето ти в тълпата и да не го позная.

— То лицето ми и без това не е за гледане — срамежливо отвърна Бенджи.

— А ръката ти ще я позная сред милион други — продължи Кора. — Дори на тъмно да се ръкувам с хиляда души, няма начин да не позная — ето, това е Бенджи.

Усмихна се кротко и отиде до отворената врата.

— Все си мисля… — рече тя, загледана към съседната къщичка. — Не съм виждала госпожа Брабъм от седмици. Сега все си стои вкъщи. Чувствам се виновна. Много се възгордях. Съгреших повече, отколкото тя към мен. Направо измъкнах опората изпод краката й. Това бе лоша и злобна постъпка и сега ме е срам.

Отново се обърна към притихналата затворена къщичка нагоре по склона.

— Бенджи, ще ми направиш ли една последна услуга?

— Да, госпожо.

— Напиши писмо от името на госпожа Брабъм.

— Госпожо?

— Да, напиши на някоя от онези компании за безплатен каталог, мостра, каквото и да било. И го подпиши от името на госпожа Брабъм.

— Добре — каза Бенджи.

— Така след седмица или месец пощальонът ще мине и ще свирне, а аз ще го помоля специално да отиде до вратата й и да й даде пощата. И специално ще се погрижа да съм на двора, за да види, че я гледам. И ще й помахам с моите писма, а тя ще ми помаха със своите и ще се усмихнем една на друга.

— Да, госпожо — каза Бенджи.

Написа три писма, внимателно залепи пликовете и ги прибра в джоба си.

— Ще ги пусна, когато стигна в Сейнт Луис.

— Беше чудесно лято — каза тя.

— И още как.

— Само дето така и не се научих да пиша. Все бях залисана с писмата, карах те да пишеш по нощите и бяхме така заети да пращаме заявки и да получаваме мостри, че не оставаше време за учене. А това означава…

Той знаеше какво означава. Поклати глава. Двамата спряха на прага на къщичката.

— Благодаря — каза тя. — За всичко.

И той побягна. Изтича до оградата на ливадата, прескочи я с лекота и когато го видя за последен път, продължаваше да тича и да размахва специалните писма към огромния свят нейде отвъд хълмовете.

 

Писмата продължаваха да пристигат около шест месеца след като Бенджи си замина. Малката зелена кола на пощальона минаваше редовно и в мразовития въздух се чуваше сутрешен поздрав или свирката на клаксона, а в кутията се появяваха два-три розови или сини плика.

Настъпи и специалният ден, когато госпожа Брабъм получи първото си истинско писмо.

След това писмата започнаха да пристигат през седмица, после веднъж месечно, а накрая и пощальонът престана да идва и шумът от колата му вече не се чуваше по самотния планински път. В пощенската кутия се засели паяк, а след това — врабче.

А Кора, която би смачкала писмата с притеснените си ръце, ако продължаваха да пристигат, сега се взираше безмълвно в тях, докато в очите й не се появяваха бистри блестящи капки. Вдигна един син плик.

— Това от кого е?

— Не знам — отвърна Том.

— Какво пише в него? — изплака тя.

— Не знам — каза Том.

— Никога няма да разбера какво става по света, никога. И това писмо, и това, и това! — Тя събори купчината писма, пристигнали след заминаването на Бенджи. — Целият свят, всички онези хора, всички онези случки, а аз да не зная. Всички чакат вест от нас, а ние не пишем и те престават да пишат!

Накрая един ден вятърът събори пощенската кутия. Сутрин Кора продължаваше да излиза пред къщичката и бавно да реши сивата си коса, загледана безмълвно към хълмовете. През всичките следващи години нито веднъж не мина покрай кутията, без да бръкне безцелно вътре. И след като не намираше нищо, тръгваше с празни ръце из полето.

Площадката

Хиляди пъти преди и след кончината на жена си господин Чарлз Ъндърхил бе минавал покрай площадката на отиване и връщане от работа, без да й обръща никакво внимание. Нито я харесваше, нито изпитваше неприязън към нея; едва си даваше сметка за съществуването й.

Но днес сестра му Керъл, която вече шести месец заемаше празното място на масата, подхвана темата.

— Джим е вече почти тригодишен — каза тя. — Утре ще го заведа на площадката.

— Площадката? — повтори господин Ъндърхил.

В офиса си написа бележка и я подчерта с черно мастило: Виж площадката.

Грохотът на влака още не бе отшумял в тялото му, когато тръгна през градчето по обичайния път към къщи; беше пъхнал вестника под мишница, за да не се зачете в парка. И тъй, в пет и десет следобед Ъндърхил стигна до желязната ограда и отворената врата на площадката и дълго стоя замръзнал на място, вперил поглед в нея…

Отначало му се стори, че няма абсолютно нищо за гледане. След това обаче се откъсна от обичайния си вътрешен монолог и сцената бавно се фокусира пред него, подобно на размазан телевизионен образ.

Най-напред долови приглушени гласове — слаби викове и възгласи, сякаш изпод вода; идваха от някакви смътни ивици, разкривени линии и сенки. След това сякаш някой бе сритал машинката, виковете се втурнаха с пълна сила към него и образите изведнъж станаха ярки и контрастни. Ето че видя децата! Тичаха из поляната, биеха се, бъхтеха се с юмруци, драскаха се, падаха… целите в кървящи или току-що хванали коричка драскотини и рани. И десет хвърлени в кучкарник котки не биха вдигнали по-голяма врява. С неправдоподобна яснота господин Ъндърхил виждаше и най-малките синини и ожулвания по колене и лица.

Издържа първия звуков удар, като примигваше стреснато. След като очите и ушите панически отказаха да възприемат, на тяхна смяна дойде обонянието.

Долови острата миризма на мехлем, риванол, камфор и спирт — толкова силна, че усети горчилка на езика си. Пропит с йод ветрец лъхна през стоманените пръчки на оградата, които проблясваха глухо в сивата светлина на късния следобед. Лудуващите деца бяха като отприщен ад в огромен флипер — блъскаха се и се спъваха, безкраен низ от попадения и пропуски, удари и падания, докато не се стигне до някакъв все още непредвидим общ сбор бруталности.

И дали грешеше, или наистина светлината в площадката бе някак странна, някак по-силна? Всяко дете сякаш имаше четири сенки — една много тъмна и три по-светли полусенки, заради които бе почти невъзможно да се определи накъде се носят телата им, докато не се блъснат в целите си. Да, косо падащата силна светлина караше площадката да изглежда дълбока, далечна и почти недосегаема. А може пък да бе илюзия от здравата метална ограда, подобна на преградите в зоопарка, зад които може да се случи всичко.

Ама че злочеста кочина, помисли си Ъндърхил. Защо децата така настояват взаимно да си превръщат живота в ад? И това непрекъснато мъчение. Чу се как въздъхва с огромно облекчение. Слава Богу, детството е приключило веднъж завинаги. Вече няма никакво щипане, синини, безсмислени страсти и разбити на парчета илюзии.

Порив на вятъра изтръгна вестника от ръката му. Затича се след него по стъпалата на площадката. Стисна го здраво и побърза да се оттегли — за краткия миг в атмосферата на площадката усети как шапката му става прекалено голяма, палтото — твърде тежко, коланът — хлабав, обувките — грамадни. Почувства се като малко момче, навлякло дрехите на баща си и играещо си на бизнесмен; вратата зад него се извисяваше невъзможно висока, сивото небе едва не го смазваше с тежестта си, а миризмата на йод, подобно на диханието на тигър, разроши косата му. Препъна се и едва не падна, докато тичаше обратно.

Спря шокиран извън площадката, сякаш току-що се бе измъкнал от леденостудено море.

— Здрасти, Чарли!

Обърна се да види кой го вика. Едно момче на около девет години му махаше от върха на една метална пързалка.

— Здрасти, Чарли…!

Господин Чарлз Ъндърхил вдигна ръка. Но аз не познавам това момче, помисли си. А и как така ме вика по име?

Момчето се усмихваше в мъглата, докато не го бутнаха други викащи деца и не се понесе с писък надолу по пързалката.

Стоеше, напълно изумен от видяното. Сега площадката бе огромна метална фабрика, чиито продукти бяха болка, садизъм и страдание. Достатъчно бе да поседиш половин час, за да видиш как всяко лице поне веднъж е трепнало, изплакало, зачервило се е от ярост или е пребледняло от страх. Стига бе! Кой е казал, че Детството е най-хубавият период в живота? В действителност то е най-ужасното, най-безмилостно време, варварска епоха, в която няма дори полиция, която да те защити — а само родители, прекалено заети със самите себе си и своя по-висок свят. Не, ако имаше начин, би окачил на оградата друга табела — ПЛОЩАДКАТА НА ТОРКВЕМАДА.

А кое беше онова момче, което го бе повикало? Имаше нещо познато у него, може би в стойката, някакъв отглас от стар приятел; може би бе син на някой благополучно пипнал язва татко.

Това значи е площадката, на която ще играе синът ми, помисли си господин Ъндърхил. Това значи.

 

Докато окачваше шапката си в коридора и гледаше мършавото си отражение в мътното огледало, Ъндърхил се почувства изстинал и уморен. Появи се сестра му, а след нея като мишле изприпка и синът му; той ги поздрави, но някак отнесено. Момчето се закатери по него, мъчеше се да се качи на конче. А таткото, фиксирал поглед в края на пурата, която бавно разпалваше, накрая прочисти гърлото си.

— Керъл, мислех си за площадката.

— Утре ще заведа Джим там.

— Сериозно? На онази площадка?

Умът му се разбунтува. Миризмата и картината на онова място бяха все още живи в паметта му. Онзи гърчещ се свят, изпълнен с драскотини и разбити носове, с въздух, изпълнен с болка като зъболекарски кабинет, онези плашещи разчертани дами под краката му, докато вдигаше вестника си, изпълнен с ужас, без за това да има никаква видима причина.

— Какво й е на онази площадка? — попита Керъл.

— Не си ли я виждала? — Млъкна объркано. — По дяволите, имам предвид децата там. Същинска черна дупка.

— Всички са от добри семейства.

— Може, но се блъскат и удрят като същински гестаповци — каза Ъндърхил. — Все едно да пратиш момчето в мелница и да го пуснеш между воденичните камъни! Само като си представя Джим да играе в онази варварска яма, и се смразявам.

— Много добре знаеш, че това е единственият удобен парк на мили наоколо.

— Изобщо не ме интересува. Знам само, че видях там всякакви видове бухалки, сопи и въздушни пушки. Още в края на първия ден Джим ще стане на трески. Жив ще го опекат, с портокал в устата.

Тя се разсмя.

— Преувеличаваш.

— Ни най-малко!

— Не можеш да живееш живота на Джим вместо него. Трябва да се научи по трудния начин. Ще му се наложи да изтърпи малко пердах и сам да понабие някого. Така е с момчетата.

— Аз пък не харесвам такива момчета.

— Това е най-щастливото време от живота.

— Глупости. И аз гледах назад към детството си с огромна носталгия. А сега разбирам, че съм бил сантиментален глупак. Само писъци и бягане в кошмари; прибираш се пропит с ужас, от главата до петите. Стига да мога да спестя на Джим всичко това, не бих се поколебал да го сторя.

— Това е неразумно и, слава Богу, невъзможно.

— Няма да позволя да припарва до онова място, казвам ти. Ще израсне като невротичен отшелник.

— Чарли!

— Точно така! Онези малки зверчета, трябваше да ги видиш. Джим е мой син. Мой, а не твой, не забравяй. — Усети тънките крака на момчето по раменете си и деликатните пръсти в косата си. — Няма да позволя да го изкормят.

— Тогава ще си го получи в училище. По-добре да го поблъскат сега, когато е тригодишен, за да бъде подготвен.

— И за това си мислих. — Господин Ъндърхил здраво хвана крачетата на сина си, които бяха увиснали от двете му страни като топли тънки кренвирши. — Може дори да му наема частен учител.

— Ох, Чарлз!

Вечерята премина в мълчание.

Когато приключиха, той взе Джим на кратка разходка, докато сестра му миеше чиниите. Минаха покрай площадката под слабите светлини на уличните лампи. Бе прохладна септемврийска вечер и във въздуха вече се долавяше сухият аромат на есента. Още седмица и децата щяха да бъдат събрани в училище като купчини есенни листа, за да бъдат запалени и енергията им да се използва за по-полезни цели. Но пък тогава щяха да идват след уроците, да беснеят тук, да летят като снаряди, да се блъскат и да експлодират, да оставят следи от болка и страдание след всяко миниатюрно сражение.

— Искам вътре — каза Джим, долепил лице до оградата; гледаше как окъснелите деца тичат и се блъскат.

— Не, Джим, не искаш.

— Игра. — Очите на Джим блеснаха, когато видя как едно голямо момче срита едно малко, а то на свой ред изрита едно съвсем по-малко, за да стане квит. — Игра, тате.

— Хайде, Джим. Няма да влизаш в тази лудница, докато аз мога да го предотвратя! — Ъндърхил решително го дръпна за ръката.

— Искам да си играя — захленчи Джим. Очите му се напълниха със сълзи, а лицето му заприлича на сбръчкан портокал.

Някои от децата чуха плача и се обърнаха. Ъндърхил изпита ужасното чувство, че наблюдава куп внезапно стреснати лисици, вдигнали глави от белите космати останки на мъртво зайче. Зли очи като от жълто стъкло, стесняващи се брадички, остри бели зъби, четинеста коса, мърляви фланели, изцапани от желязото ръце със следи от днешните битки. Дъхът им стигна до него, наситен с миризма на виолетки, ментови бонбони и плодов сок — толкова противно сладникав, че стомахът му се сви. И над всичко това се долавяше миризмата на синапен компрес на някой избягал от къщи, преди да се е излекувал напълно от настинка; противната воня на сгорещен под превръзките мехлем с камфор. Всички тези лепкави и някак потискащи миризми на моливи, тебешир, трева и гъби за триене на черни дъски, истински или въображаеми, моментално събудиха стари спомени. Шлюпки от фъстъци и пуканки по зъбите им и жълтозелено желе под подсмърчащите им носове. Господи! Господи!

Видяха Джим и той бе нов за тях. Не казаха нито дума, а когато Джим заплака още по-силно и Ъндърхил го помъкна по алеята като торба цимент, гледаха след тях с блеснали очи. На Ъндърхил внезапно му се прииска да се обърне, да размаха юмрук към тях и да викне: „Никога няма да се доберете до моя син, зверчета такива!“

И тогава, точно в най-неподходящия момент, се обади момчето от синята метална пързалка — толкова високо, че сякаш се губеше в мъглата. Момчето с някак познатото лице му викна и махна с ръка.

— Здрасти, Чарли…!

Ъндърхил спря. Джими спря да плаче.

— Довиждане, Чарли…!

И лицето изведнъж страшно му заприлича на лицето на Томас Маршъл, стар приятел от работата, който живееше през няколко преки. Не го беше виждал от месеци.

— Довиждане, Чарли.

Довиждане? Какво искаше да каже това момче?

— Познавам те, Чарли! — викна момчето. — Здрасти!

— Какво? — ахна Ъндърхил.

— Утре вечер, Чарли! Хей! — И момчето се пусна по пързалката и вече лежеше на земята с побеляло като сирене лице, мъчеше се да си поеме дъх, а отгоре му се стоварваха останалите.

Ъндърхил остана нерешително пет секунди или повече, докато Джим не реши да се разреве отново. Тогава помъкна сина си обратно към дома, плътно следван в есенния хлад от златните лисичи очи.

 

На следващия ден господин Ъндърхил приключи в офиса по-рано, взе влака в три следобед и пристигна в Грийн Таун в три и двайсет и пет — достатъчно рано, за да се наслади на свежите лъчи на есенното слънце. Странно как внезапно идва есента, помисли си той. Един ден е лято, а на следващия… как се познава всъщност? Може би нещо в температурата? Или в миризмата? Или пък утайките на възрастта са се освободили през нощта от костите и са попаднали във вените и сърцето и те карат да изпитваш лек студ? Една година по-стар, една година по-близо до смъртта — това ли е?

Вървеше към детската площадка и мислеше за бъдещето. Като че ли човек крои най-много планове през есента в сравнение с другите сезони. Сигурно бе свързано със смъртта. Помисляш си за нея и автоматично започваш да планираш. И тъй, Джим ще има частен учител — и точка. Никое от онези ужасни училища не ставаше за него. Е, щеше да се отрази малко върху банковата сметка, но пък за сметка на това Джим щеше да израсне като щастливо момче. Щяха да подбират приятелите му. Всякакви побойници и хулигани ще бъдат изхвърлени, само да са го докоснали. А тази площадка? И дума да не става!

— О, здравей, Чарлз.

Вдигна изненадано глава. На входа в оградата стоеше сестра му. Веднага забеляза, че го нарича Чарлз вместо Чарли. Значи разправията от снощи не беше напълно забравена.

— Керъл, какво правиш тук?

Тя се изчерви виновно и хвърли поглед през оградата.

— Не си го направила — каза той. Погледът му затърси сред драскащите, тичащи и пищящи деца. — Да не искаш да кажеш…?

Сестра му кимна, донякъде развеселена.

— Реших да го доведа по-рано…

— Преди да се прибера, за да не разбера нищо, така ли?

Точно така.

— Боже мой, Керъл, къде е той?

— Току-що дойдох да го видя.

— Да не искаш да кажеш, че си го оставила тук цял следобед?

— Само за пет минути, докато пазарувах.

— И си го оставила. Боже мой! — Ъндърхил я сграбчи за китката. — Хайде, по-бързо! Намери го, измъкни го от това място!

Заедно се загледаха през оградата към площадката, където момчета се гонеха едно друго, момичета се пляскаха по бузите и час по час се събираше ревяща купчина деца, пръскаше се за миг и отново се събираше другаде.

— Ето къде е, знаех си! — каза Ъндърхил.

В същия миг Джим побягна с плач през площадката, подгонен от шест момчета. Падна, стана, затича се и пак падна с писъци, а момчетата го обстрелваха с фасул през метални тръбички.

— Ще им ги натикам тия тръби в носовете! — викна Ъндърхил. — Бягай, Джим! Бягай!

Джим стигна до портата. Ъндърхил го улови. Беше като да хванеш купчина мокри парцали. Носът му кървеше, панталоните му бяха скъсани, целият бе в мръсотия.

— Това е то твоята площадка — каза Ъндърхил на сестра си, все още на колене и стиснал сина си. — Това са ти сладките щастливи дечица, твоите порядъчни фашисти. Само да ми падне онова момче, ще му дам да се разбере. Да вървим, Джим. Хайде, малки нехранимайковци, махайте се оттук! — викна той.

— Нищо не сме направили — казаха децата.

— Господи, накъде е тръгнал светът? — възкликна господин Ъндърхил.

— Здрасти! Чарли! — Странното момче стоеше наблизо. Махна му небрежно и се усмихна.

— Кой е това? — попита Керъл.

— Откъде да знам, по дяволите? — отвърна Ъндърхил.

— Пак ще се видим, Чарли. Довиждане! — викна момчето и изчезна.

Господин Ъндърхил подкара сестра си и сина си към дома.

— Махни си ръката от лакътя ми! — възмутено каза Керъл.

 

Трепереше. Целият трепереше от ярост, докато си лягаше. Бе опитал да се успокои с малко кафе, но не му бе помогнало. Искаше му се да им размаже главите на гадните ситни нехранимайковци. Да, точно това им прилягаше — гадни ситни нехранимайковци с лисичи физиономии, с цялото онова коварство, отрова и жестокост в студените им лица. В името на всичко порядъчно, що за поколение расте само! Шайка главорези и улични бандити, обесници, кръвожадни малоумници, в чиито вени текат нечистотиите на занемаряването! Лежеше и трескаво мяташе глава наляво-надясно, накрая стана и запали цигара, но и това не помогна. Двамата с Керъл си бяха вдигнали грандиозен скандал, след като се прибраха. Беше й викал, тя му бе викала в отговор, като същински пауни в дивото, където законът и редът са безумни посмешища и се забравят бързо.

Срамуваше се. Не бива да отговаряш на насилието с насилие, ако си възпитан човек. Трябва да говориш много спокойно. Но Керъл не му даде шанс, дявол да го вземе! Тя искаше да пъхне момчето в онова менгеме, за да го смачкат. Искаше да бъде изстискан, прободен и направен на пух и прах. Да бъде бит от площадката до детската градина, в началното училище, в прогимназията и гимназията. Изкараше ли късмет, в гимназията побоищата и садизмите щяха да станат по-изтънчени, морето от кръв и слюнка щеше да изсъхне по брега на годините и Джим щеше да застане на прага на зрелостта с Бог знае какви изгледи за бъдещето — може би с желанието да бъде вълк сред вълците, псе сред псетата, злодей сред злодеите. Но такива в света и без това имаше предостатъчно. Самата мисъл за следващите десет-петнайсет години мъчения бе достатъчна да го накара да трепне; усети собствената си плът бита, удряна, шибана, драскана и насинена. Затрепери като медуза, хвърлена по най-жестокия начин в бетонобъркачка. Джим нямаше да издържи това. Бе прекалено нежен за такъв ужас.

Крачеше из тъмните стаи на дома си и си мислеше всичко това — за себе си, за сина си, за площадката, за страха; като че ли нямаше въпрос, който да не бе разгледан от всички страни. Каква част от всичко това се дължи на самотата ми, попита се той. Каква част се дължи на смъртта на Ан и на собствените ми нужди и каква — на площадката и децата? Каква част е рационална и колко са глупостите? Слагаше мъничките тежести на везните и гледаше как стрелката се плъзга, спира и отново трепва, движи се напред-назад, между полунощ и зори, между черното и бялото, между суровия разум и откровената лудост. Не биваше да държи толкова силно сина си, трябваше да остави момчето на мира. И все пак… всеки път, когато погледнеше мъничкото личице на Джим, виждаше Ан — в очите, в устата, в извивката на носа, в топлия дъх, в тънката синя жилка под нежната кожа. Имам право да се страхувам, помисли си той. Имам пълното право. Когато имаш две скъпоценни порцеланови вази и едната се счупи, нима можеш да си абсолютно спокоен и да не изпитваш никаква загриженост за другата?

Не, мислеше си той, докато вървеше бавно из хола. Не ми остава нищо друго, освен да изпитвам страх, страх и пак страх.

— Стига си бродил из къщата по нощите — обади се сестра му от леглото си, когато мина покрай отворената врата на стаята й. — Не бъди такова дете. Съжалявам, ако ти изглеждам властна или хладнокръвна. Трябва обаче да премислиш. Джим просто не може да има частен учител. Ан би искала да ходи в нормално училище. И утре трябва отново да иде на площадката и да продължава да ходи, докато не се научи да стои на краката си и не се запознае с всички деца. Тогава ще престанат да го тормозят толкова.

Той не отговори. Облече се тихо в тъмното, слезе по стълбите и излезе навън. Беше дванайсет без пет. Закрачи бързо в сенките на високите брястове, дъбове и чинари, опитваше се да избяга от обхваналата го ярост. Керъл бе права, разбира се. Светът е такъв, приемаш го и живееш в него. Но именно тук бе проблемът! Самият той бе минал през тази мелница и знаеше какво е да си момче сред лъвове. Собственото му детство, времето на ужас и насилие се бе втурнало насреща му през последните няколко часа. Не можеше да се примири с мисълта, че и Джим ще мине през всичко това, през всички тези дълги години — особено ако си крехко дете, макар това да не е по твоя вина, ако костите ти са тънки и лицето ти — бледо. Какво друго можеш да очакваш, освен да бъдеш тормозен и гонен?

Спря край площадката, която все още се осветяваше от една самотна лампа. Вратата вече бе заключена, но осветлението оставаше до полунощ. Искаше му се да разкъса това противно място, да изтръгне желязната ограда, да събори пързалките и да викне на децата: „Вървете си! Играйте си в задните дворове!“

Само какво коварно и студено място е площадката. Нямаш представа къде живеят останалите. Момчето, което ти изби зъба — как се казва? Никой не знае. Къде живее? Никой не знае. Как да го намериш? Никой не знае. Та така можеш днес да дойдеш тук, да пребиеш до смърт някое по-малко дете, а утре да отидеш на някоя друга площадка. Никога няма да те намерят. Можеш да вършиш престъпните си номера от площадка на площадка и всички да те забравят, защото и без това не са те познавали. Можеш да се върнеш на това място след месец и ако дребосъкът с избитите зъби те познае, спокойно можеш да отречеш. „Не, не съм аз. Сигурно е някое друго хлапе. За първи път стъпвам тук! Не, не съм аз!“ А когато ти обърне гръб, можеш да го сриташ отново. И да побегнеш — без име, по безименни улици.

Какво бих могъл да направя? — мислеше си Ъндърхил. Керъл бе повече от щедра с времето си; беше добра с Джим, в това нямаше съмнение. Любовта, която иначе би вложила в брака си, през изминалата година бе насочена към него. Не мога вечно да се разправям с нея, не мога и да й кажа да се махне. Да се преместим в провинцията? Не, невъзможно — нямам толкова средства. Но пък не мога и да оставя Джим тук.

— Здрасти, Чарли — разнесе се тих глас.

Ъндърхил рязко вдигна глава. Сериозното деветгодишно момче бе седнало на земята и чертаеше нещо в студената пръст. Не вдигна поглед. Бе казало: „Здрасти, Чарли“, както си седеше спокойно в света оттатък оградата.

— Откъде знаеш името ми? — попита Ъндърхил.

— Зная го. — Момчето намести по-удобно крака и се усмихна спокойно. — Имате доста неприятности.

— Какво правиш тук толкова късно? Кой си ти?

— Казвам се Маршъл.

— Разбира се! Томи, синът на Том Маршъл. Знаех си, че ми изглеждаш познато.

— Даже повече, отколкото си мислите — тихо се засмя момчето.

— Как е баща ти, Томи?

— Виждали ли сте го напоследък? — попита момчето.

— За малко на улицата, преди два месеца.

— Как изглеждаше?

— Какво?

— Как изглеждаше господин Маршъл? — попита момчето. Странно, но така и не казваше „баща ми“.

— Съвсем нормално. Защо?

— Сигурно е щастлив — каза момчето. Господин Ъндърхил видя ръцете и краката му. Бяха целите в хванали коричка рани и драскотини.

— Няма ли да се прибираш, Томи?

— Измъкнах се да се видя с вас. Просто знаех, че ще дойдете. Страх ви е.

Господин Ъндърхил не знаеше какво да отговори.

— Онези малки чудовища — най-сетне промълви той.

— Може би ще мога да ви помогна. — Момчето нарисува триъгълник в прахта.

Ама че нелепица.

— Как?

— Бихте дали всичко, за да спестите всичко това на Джим, нали? Щяхте ли да застанете на негово място, ако можехте?

Господин Ъндърхил кимна, напълно втрещен.

— Тогава елате утре в четири следобед. Тогава ще мога да ви помогна.

— Как така да ми помогнеш?

— Сега не мога да ви кажа — отвърна момчето. — Свързано е с площадката. С всяко място, където има много зло. Усещате го, нали?

Нещо като топъл ветрец прелетя над голата полянка под уличната лампа. Ъндърхил потрепери. Да, дори в полунощ площадката изглеждаше зла, защото се използваше за зли неща.

— Всички ли площадки са такива?

— Някои. Може пък тази да е единствената такава. Може да зависи само от това как ти гледаш на нея, Чарли. Нещата са такива, каквито искаме да бъдат. Много хора си мислят, че това е прекрасна площадка. И също са прави. Може би зависи от това как гледаш на нея. Исках само да кажа, че Том Маршъл беше като вас. И той се тревожеше за Томи Маршъл, площадката и хлапетата. И искаше да му спести всички тези болки и страдания.

Момчето говореше като за някакъв съвсем чужд човек и от това господин Ъндърхил се чувстваше някак неудобно.

— Значи се договорихме — каза момчето.

— С кого?

— Предполагам, с площадката. Или с който я върти.

— Кой я върти?

— Никога не съм го виждал. Там, под трибуната, има офис. По цяла нощ свети. Яркосиня светлина, малко странно. Има бюро без нищо на него. И празен стол. На табелката пише УПРАВИТЕЛ, но никой никога не го е виждал.

— Би трябвало да е някъде наоколо.

— Точно така — каза момчето. — Иначе нямаше да съм тук, а и други нямаше да са там, където са.

— Говориш съвсем като възрастен.

Момчето бе поласкано.

— Искате ли да знаете кой съм в действителност? Изобщо не съм Томи Маршъл. Аз съм Том Маршъл, бащата. — Продължаваше да седи неподвижно на земята, посред нощ, под високата улична лампа, а вятърът леко развяваше яката на ризата му и навяваше прах. — Аз съм Том Маршъл, бащата. Зная, че ви е трудно да повярвате. Но е така. Боях се за Томи. Точно както вие сега се страхувате за Джим. Затова сключих сделка с площадката. О, има и други. Вгледате ли се по-внимателно, ще ги познаете сред останалите деца. По очите.

Ъндърхил примигна.

— По-добре бягай да си лягаш.

— Искате да ми повярвате. Искате това да е истина. Разбрах го веднага щом ви видях! Ако можете да си смените мястото с Джим, щяхте да го направите. Искате да го спасите от всички мъчения, да бъде на вашето място — пораснал, с всичко това далеч зад гърба.

— Всеки родител съчувства на детето си.

— Особено вие. Чувствате всяко ухапване и ритник. Е, елате тук утре. И вие ще можете да сключите сделка.

— Да си сменим местата? — Невъзможна, смешна, но и странно удовлетворяваща мисъл. — Какво трябва да направя?

— Нищо. Просто да играете на площадката.

— Цял ден?

— И да ходите на училище, разбира се.

— И да раста отново?

— Да, и да растете отново. Бъдете тук утре в четири.

— Утре съм на работа в града.

— Утре — каза момчето.

— По-добре иди да си лягаш, Томи.

— Името ми е Том Маршъл. — Момчето продължи да седи на земята.

Лампата угасна.

 

На закуска господин Ъндърхил и сестра му не разговаряха. Обикновено й се обаждаше по обед да побъбрят за това-онова, но днес не го направи. В един и половина обаче, след като така и не успя да сложи хапка в уста, набра номера. Когато Керъл вдигна, прекъсна връзката. След пет минути се обади отново.

— Чарли, ти ли звъня преди малко?

— Да — каза той.

— Стори ми се, че те чух да дишаш, преди да затвориш. Какво има, скъпи?

Отново се бе превърнала в грижовната Керъл.

— О, обаждам се просто така.

— Последните два дни бяха лоши, нали? Разбираш какво искам да кажа, нали, Чарли? Джим трябва да иде на площадката и да го поочукат.

— Да го поочукат, точно така.

Видя кръвта, гладните лисици и разкъсаните зайчета.

— И да се учи да удря и да понася удари. И да се бие, ако се наложи — каза тя.

— Да се бие, ако се наложи — промърмори той.

— Знаех, че ще премислиш.

— Да премисля — повтори той. — Права си. Няма друг начин. Трябва да бъде принесен в жертва.

— Ох, Чарли, ама че си странен.

Той прочисти гърлото си.

— Е, значи е решено.

— Да.

Интересно как ли ще стане? — помисли си той.

— Иначе всичко наред ли е?

— Да — отвърна тя.

— Мислех си… — каза той.

— Кажи.

— Ще се прибера в три — бавно каза той като човек, получил удар в корема и опитващ се да си поеме дъх. — Ще се разходим тримата, ти, аз и Джим.

Затвори очи.

— Чудесно!

— До площадката — каза той и затвори.

 

Вече бе истинска есен, с истински мраз и студен вятър. Само за една нощ дърветата се обагриха и започнаха да се освобождават от листата си; сега те кръжаха пред лицето на господин Ъндърхил, докато се изкачваше по стъпалата. Керъл и Джим го чакаха, скрити на завет от острия вятър.

— Здравей! — викнаха си те с много прегръдки и целувки. — Ето го и Джим там долу!

— Ето го и тате там горе!

Разсмяха се и той се почувства като парализиран от ужас от следобеда. Беше почти четири. Погледна към оловносивото небе, от което всеки момент можеше да се изсипе дъжд — небе от огън и жупел, от което духаше влажен вятър. Стисна силно ръката на сестра си, докато вървяха.

— Днес си много приветлив — усмихна се тя.

— Това е нелепо, разбира се — каза той, замислен за нещо съвсем друго.

— Какво?

Бяха стигнали площадката.

— Здрасти, Чарли! Здрасти! — Момчето на Маршъл стоеше горе на чудовищната пързалка и махаше, но вече без да се усмихва.

— Изчакай тук — каза господин Ъндърхил на сестра си. — Сега се връщам. Само да заведа Джим.

— Добре.

Той хвана ръката на момченцето.

— Хайде, Джим. Дръж се за татко.

Слязоха по твърдите бетонни стъпала и спряха на равното. Пред тях в магическа последователност бяха чертежите, гигантските дами, чудовищните фигури, изумителните числа, триъгълници и овали, начертани от децата в невъобразимия прахоляк.

От небето духаше силен вятър и той потрепери. Стисна още по-здраво ръката на момчето и се обърна към сестра си.

— Сбогом — каза той. И наистина го вярваше. Намираше се на площадката, вярваше и знаеше, че това е за добро. Беше готов на всичко за Джим. На всичко в този ужасен свят! А сестра му се разсмя в отговор.

— Чарли, ама че си!

После двамата тичаха, тичаха през прашната площадка, по дъното на каменното море, което ги притискаше от всички страни. После Джим викаше: „Тате, тате!“, докато децата тичаха насреща им, момчето от пързалката викаше, огромните дами се въртяха, обхвана го безплътен ужас, но знаеше какво трябва да направи и какво ще се случи. Далеч в другия край летяха футболни топки, свистяха бейзболни бухалки, мяркаха се юмруци, а вратата към кабинета на управителя стоеше отворена — с празно бюро, празен стол и самотна синя лампа на тавана.

Ъндърхил се препъна, затвори очи, падна и извика, тялото му се сви от гореща болка, устата му произнасяше странни думи, около него цареше пълен хаос.

— Ето те и теб, Джим — произнесе нечий глас.

Изкачваше се, изкачваше се със затворени очи по металните скоби на стълбата, като пищеше и викаше с пълно гърло.

Господин Ъндърхил отвори очи.

Намираше се на върха на пързалката. Гигантската синя метална пързалка, висока сякаш десет хиляди стъпки. Деца се тълпяха зад него, блъскаха го да продължава — пускай се, пускай се!

Огледа се и далеч в края на площадката видя човек с черно палто. А край портата стоеше и махаше някаква жена. После двамата застанаха един до друг, гледаха го, махаха и му викаха:

— Приятно прекарване! Приятно прекарване, Джим!

Изкрещя, обхванат от паниката от осъзнаването. Погледна ръцете си — малки и кльощави. Погледна към земята далеч долу. Усети, че от носа му тече кръв. Момчето на Маршъл изведнъж се озова до него.

— Здрасти! — викна то и го удари по устата. — Само дванайсет години ще прекараме тук!

Дванайсет години! Господин Ъндърхил усети как капанът щраква. Времето тече различно за децата. Една година е като десет. Не го чакаха дванайсет години детство, а цял век. Цяло столетие от това.

— Пускай се!

Лъхна го на риванол, мехлеми с камфор, фъстъци, дъвка, мастило, връв за хвърчило и глицеринов сапун, на тиква от празника на Вси светии, на маски от папиемаше, на заздравяващи рани; отвсякъде го бутаха, щипеха, блъскаха. Юмруци се вдигаха и спускаха, виждаше лисичите физиономии, а мъжът и жената край оградата продължаваха да махат. Изпищя, закри лице, усети кръв по пръстите си, почувства как го бутат към ръба, отвъд който бе пустота. Понесе се с писък надолу по пързалката, следван по петите от десет хиляди чудовища. Една мисъл прелетя в главата му миг преди да удари земята сред ужасната гмеж от драскащи нокти.

Това е ад. Истински ад!

Никой от сгорещената купчина тела не възрази.

Скелет

Крайно време бе отново да иде на лекар. Господин Харис леко пребледня по стълбите. Докато се изкачваше, името на д-р Бърли проблесна от една табела със стрелка. Дали докторът щеше да въздъхне, когато влезеше в кабинета му? В края на краищата това бе десетото му посещение за годината. Но Бърли не би трябвало да се оплаква; в края на краищата прегледите се плащаха!

Сестрата погледна господин Харис и се усмихна леко развеселено, после отиде на пръсти до остъклената врата, отвори я и пъхна глава вътре. На Харис му се стори, че я чува да казва: „Познайте кой е тук, докторе“. И дали докторът не отговори с едва чутото: „О, Господи, пак ли?“ Преглътна нервно.

Когато Харис влезе, д-р Бърли изсумтя:

— Отново болки в костите! Ах! — Намръщи се и си нагласи очилата. — Скъпи господин Харис, бяхте изследван с най-добрите апарати и сита за бактерии, известни на науката. Просто сте нервен. Дайте да ви видя пръстите. Много пушите. Дъхнете ми. Прекалявате с белтъците. Да видим очите. Не спите достатъчно. Моите препоръки? Наспете се хубаво, намалете белтъците, спрете да пушите. Десет долара, ако обичате.

Харис стоеше навъсено.

Докторът вдигна поглед от бумагите си.

— Още ли сте тук? Вие сте хипохондрик! Сметката ви вече е единайсет долара.

— Но тогава защо ме болят костите? — попита Харис.

Д-р Бърли заговори като на малко дете.

— Да ви се е случвало да разтегнете мускул? И да сте продължавали да го дразните, да го търкате и масажирате? Колкото повече го тормозите, толкова по-зле става. Накрая го оставяте на мира и болката изчезва. Е, точно такъв е и вашият случай. Оставете се на мира. Вземете очистително. Махнете се оттук и най-накрая направете онова пътуване до Финикс, за което говорите от месеци. Сменете обстановката!

 

След пет минути господин Харис прелистваше телефонния указател в магазинчето на ъгъла. Чудно съчувствие можеш да очакваш от слепи глупаци като Бърли! Пръстът му мина по списъка „Специалисти по костите“ (остеолози) и се спря на някой си М. Мюнигънт. След името му нямаше обичайното „доктор по медицина“ и други академични съкращения, но пък кабинетът му бе съвсем наблизо. Три преки надолу, после една нататък…

Подобно на кабинета си, господин Мюнигънт бе малък и тъмен. Подобно на кабинета си, миришеше на йодоформ, йод и други странни неща. За сметка на това обаче бе добър слушател и слушаше внимателно, с проблясващи живи очи; когато разговаряше с Харис, думите излизаха с леко свистене — най-вероятно заради не много добро чене.

Харис разказа всичко.

М. Мюнигънт кимна. Да, имал бил подобни случаи. Костите на тялото. Човек не си дава сметка за тях. А, да, костите. Скелетът. Трудно, много трудно. Нещо във връзка със загуба на равновесие, с нарушената координация между душа, плът и скелет. Много сложно, тихо свистеше М. Мюнигънт. Харис слушаше в захлас. Ето това е доктор, който разбира болестта му! Психология, каза М. Мюнигънт. Отиде бързо до мръсната стена и освети няколко рентгенови снимки, които изпълниха стаята с призрачния си вид на неща, открити в утайките от някакъв праисторически прилив. Ето, ето! Изненаданият скелет! Ето ги светлинните портрети на дългите, късите, големите и малките кости. Господин Харис трябва да си дава сметка за положението си, за проблема! Ръката на М. Мюнигънт потропваше, шумолеше, шепнеше, показваше едва видимите мъглявини плът, в които висяха призраци на череп, гръбначен стълб, таз, варовик, калций, костен мозък — ето тук, тук, това, онова, там, там и там! Вижте!

Харис потрепери. Рентгеновите снимки и рисунките летяха в зелен фосфоресциращ вятър от страна, населявана от чудовищата на Дали и Фузели^[4].

М. Мюнигънт свистеше тихичко. Желае ли господин Харис костите му да бъдат… третирани?

— Зависи — каза Харис.

Е, М. Мюнигънт не би могъл да помогне, освен ако Харис не е в съответното настроение. Психологически погледнато, човек трябва да изпитва нужда от помощ, в противен случай докторът е безполезен. Но все пак (свиване на рамене) М. Мюнигънт би могъл да „опита“.

Харис легна на масата с отворена уста. Осветлението бе изгасено, щорите — спуснати. М. Мюнигънт приближи пациента.

Нещо докосна езика на Харис.

Почувства как изтръгват челюстите му. Костите тихо скърцаха и пукаха. Един от скелетите на затъмнената стена сякаш затрепери и подскочи. Харис се разтресе неудържимо. Устата му неволно рязко се затвори.

М. Мюнигънт изкрещя. Едва не му бе отхапал носа! Не, не, напълно безсмислено е! Сега не му е времето! Ужасно разочарован, М. Мюнигънт вдигна щорите. Когато господин Харис почувства, че може да сътрудничи психологически, когато господин Харис наистина изпита нужда от помощ и е готов да се довери на М. Мюнигънт, тогава може би ще може да се направи нещо. М. Мюнигънт протегна малката си ръка. Дотогава сметката му е само два долара. Господин Харис трябва да започне да мисли. Ето една скица, която може да разучи у дома. Така ще се запознае с тялото си. Трябва изключително добре да усеща тялото си. Да бъде нащрек. Скелетите са странни, сложни неща. Очите на М. Мюнигънт проблеснаха. Довиждане, господин Харис. О, искате ли солета? М. Мюнигънт му предложи кутия с дълги твърди солети, самият той взе една и сподели, че хапването на солети му помага в… ъъъ… практиката. Довиждане, господин Харис, приятен ден! Господин Харис си тръгна към къщи.

На следващия ден, в неделя, господин Харис откри безброй нови болки и болежки в тялото си. Цялата сутрин изучаваше с интерес миниатюрната, но анатомически съвършена рисунка на скелет, която му бе дал М. Мюнигънт.

Съпругата му Клерис го стресна на обед, когато започна да пука с кокалчетата на изящните си тънки пръсти. Стигна се дотам, че той запуши уши с длани и извика: „Престани!“

През остатъка от следобеда се уедини в стаята си. Клерис и три нейни приятелки играеха бридж в гостната, смееха се и дърдореха, докато скрилият се Харис с все по-нарастващо любопитство опипваше и изучаваше частите от тялото си. След около час внезапно стана и викна:

— Клерис!

Тя имаше свой начин да влезе в стаята — тялото й правеше всякакви плавни танцови нежни движения и стъпки, така че краката й почти не докосваха килима. Ето че и сега се извини пред гостенките си и весело изтича да види съпруга си. Откри го седнал в отсрещния ъгъл на стаята, вперил поглед в скицата.

— Още ли си мрачен, скъпи? Моля те, недей.

И седна на коленете му.

Красотата й не можеше да го откъсне от мислите му. Прецени колко е лека, после подозрително докосна капачката на коляното й. Сякаш се движеше под светлата й, едва ли не блестяща кожа.

— Трябва ли да прави така? — попита той и треперливо пое дъх.

— Кое какво да прави? — Тя се разсмя. — Капачката ли имаш предвид?

— Трябва ли да се движи по коляното по този начин?

Тя направи опит.

— Е, прави го.

— Радвам се, че и твоята се плъзга — въздъхна той. — Бях започнал да се притеснявам.

— За какво?

Той потупа гръдния си кош.

— Ребрата ми не стигат до долу, а свършват ето тук. А и открих няколко съвсем сбъркани — просто си стърчат в нищото!

Клерис опря длан малко под нежната извивка на малките си гърди.

— Разбира се, глупчо! У всички ребрата свършват на дадено място. А онези странните и късите се наричат плаващи ребра.

— Надявам се да не плават прекалено много.

Шегата се получи доста тромава. Сега най-много от всичко му се искаше да остане сам. Нови открития, нови и още по-странни археологически находки го очакваха под треперещите му пръсти — а и не искаше да става за смях.

— Благодаря, че дойде, скъпа — каза той.

— Няма нищо. — Малкото й носле се потърка нежно в носа на Харис.

— Чакай! Ето тук… — Докосна с пръст първо своя, после нейния нос. — Разбираш ли какво става? Костта стига само дотук. Останалото е запълнено от хрущял!

Тя сбърчи носле.

— Разбира се, скъпи! — И излезе с танцова стъпка от стаята.

Останал самичък, Харис почувства как потта излиза от вдлъбнатините и хлътналите места на лицето му, как се спуска като приливна вълна по бузите. Облиза устни и затвори очи. Сега… сега… какво следва в дневния ред…? А, да, гръбначният стълб. Така. Проучи го бавно, по същия начин, по който работеше с многото копчета в кабинета си, с които викаше секретарки и куриери. Само че сега в отговор на внимателните натискания от милиони вратички в ума му излетяха всевъзможни страхове и кошмари! Усещаше гръбнака си ужасно… непознат. Подобно на чупливите останки на току-що изядена риба, разхвърляни по студена порцеланова чиния. Отчаяно опипваше малките заоблени бучки. Господи! Господи!

Зъбите му затракаха. Всемогъщи Боже! Как може да не съм го разбирал през цялото това време? Цял живот имам… скелет… вътре в себе си! Как е възможно да го приемаме като нещо подразбиращо се? Как така никога не си задаваме въпроси за тялото си, за съществото си?

Скелет. Едно от онези свързани, снежнобели, твърди неща. Едно от онези отвратителни, чупливи неща с дупки вместо очи и черепи вместо лица, с вечно тресящи се пръсти. Едно от онези неща, които подрънкват на вериги в запустели, покрити с паяжина килери или могат да се намерят пръснати из пустинята като зарчета!

Стана, защото не можеше да понесе да остане седнал. Сега е вътре в мен — хвана се за корема, после за главата… вътре в главата ми има… череп. Една от онези заоблени раковини, която съдържа мозъка ми като някаква електрическа медуза. Една от онези напукани черупки с дупки отпред, направени сякаш от двуцевка! Със своите костни пещери и кухини, в които се намира моята плът, моето обоняние, моето зрение, моят слух, моята мисъл! Череп, който обгръща мозъка ми и му позволява да наднича към външния свят през крехките си прозорци!

Искаше му се да се втурне в гостната, да развали събирането като лисица в кокошарник, да пръсне картите им във въздуха като пера на подплашени пилета! Спря се единствено благодарение на огромно, отчаяно усилие. Хайде стига, човече, овладей се. Това е откровение, вземи ценното, осъзнай го, приеми го вътре в себе си. Но скелет! — изпищя подсъзнанието му. Не мога да го понеса. Това е вулгарно, ужасно, плашещо! Скелетите са ужаси: те подрънкват и потракват в стари замъци, висят от дъбови греди, клатят се лениво на вятъра като махала…

— Скъпи, ще дойдеш ли да те запозная с дамите? — разнесе се някъде отдалеч ясният, сладък глас на съпругата му.

Господин Харис стана. Скелетът му го държеше изправен! Онова нещо вътре, онзи натрапник, онзи ужас поддържаше неговите ръце, краката, главата му! Сякаш зад гърба ти стои някой, чието място не е там. С всяка стъпка осъзнаваше колко зависим е от онова, другото Нещо.

— Ей сега идвам, скъпа — немощно отвърна той. Хайде, стегни се! Утре трябва отново да ходиш на работа. В петък трябва най-накрая да идеш до Финикс. Много път е. Стотици мили. Трябва да си във форма или няма да успееш да накараш господин Крелдън да инвестира в керамичния ти бизнес. Хайде, горе главата!

Малко по-късно се намираше сред дамите и се запознаваше с госпожа Уидърс, госпожа Абълмат и госпожица Кърти; всички те имаха скелети вътре в себе си, но го приемаха съвсем спокойно, тъй като природата се бе погрижила да прикрие голотата на ключиците, пищялите и бедрените кости с гърди, прасци и бедра, с прически и сатанински вежди, с пълни устни и… Господи! — изкрещя мислено господин Харис. Когато говорят или се хранят, се вижда част от скелета — зъбите! Никога не съм си помислял за това.

— Извинете — изпъшка той и тичешком напусна гостната — точно навреме, за да избълва обяда си сред петуниите в градината.

 

Вечерта, докато жена му се събличаше, той седеше в леглото и грижливо режеше ноктите си. Те също бяха от местата, където скелетът се показва навън и расте по най-възмутителен начин. Сигурно бе изказал на глас част от теорията си, тъй като в следващия миг останалата по неглиже Клерис седна на леглото, прегърна го през врата и се прозя.

— Скъпи, та ноктите не са кост, а рогов израстък, втвърден епидермис!

Той захвърли ножицата.

— Сигурна ли си? Дано. Така ще се почувствам малко по-добре. — Загледа се с възхищение в извивките на тялото й. — Надявам се всички хора да са устроени по един и същи начин.

— Ти си най-големият хипохондрик, когото съм виждала! — Оттласна го от себе си на ръка разстояние. — Хайде. Какво има? Кажи на мама.

— Нещо вътре в мен — каза той. — Нещо… явно е от храната.

През целия работен ден в офиса в центъра господин Харис с неодобрение изучаваше размерите, формите и устройството на различните кости в тялото си. В десет сутринта поиска да опипа за момент лакътя на господин Смит. Господин Смит се съгласи, но се намръщи подозрително. След обедната почивка помоли да докосне лопатката на госпожица Лоръл и тя незабавно се притисна с гръб в него, замърка като коте и притвори очи.

— Госпожице Лоръл! — рязко рече той. — Престанете!

Насаме се отдаде на размисли за неврозите си. Войната тъкмо бе свършила, напрежението в работата, несигурното бъдеще — може би всичко това оставяше отпечатъка си върху душевното му състояние. Искаше му се да напусне тази работа и сам да поеме нещата. Бе доста талантлив керамик и скулптор. При първа възможност щеше да отиде в Аризона, да заеме онези пари от господин Крелдън, да построи пещ и да отвори работилница. Ето това е грижа. Ама че случай е и той. Добре, че се бе свързал с М. Мюнигънт. Изглеждаше склонен да го разбере и да му помогне. Щеше да се бори сам, нямаше да се връща при Мюнигънт или при д-р Бърли, освен ако не стане крайно наложително. Усещането за нещо чуждо щеше да премине.

Седеше, загледан в нищото.

 

Усещането за нещо чуждо не премина. А започна да се засилва.

Във вторник и сряда ужасно го тормозеше мисълта, че епидермисът, космите и другите добавки са в пълна бъркотия, докато покритият от тях скелет е изящна, изчистена, ефективно организирана структура. Понякога, на определена светлина и с мрачно свити устни, Харис си въобразяваше, че вижда черепа си да му се ухилва зад плътта.

Пусни ме! — викна той. — Остави ме на мира! Белите ми дробове! Престани!

Мъчеше се конвулсивно да си поеме дъх, но ребрата му сякаш го задушаваха.

Мозъкът ми… спри да го стискаш!

И ужасни пристъпи на главоболие изгориха мозъка му, превърнаха го в сляпа пепел.

Вътрешностите, остави ги на мира, за Бога! Стой настрана от сърцето ми!

Сърцето му се сви в ужас от движението на ребрата — като някакви бледи паяци, надвесили се и опипващи плячката си.

Една вечер лежеше облян в пот в леглото; Клерис бе отишла на събрание на Червения кръст. Опита се да се вразуми, но от това само започна да осъзнава още по-ясно конфликта между мръсната си външност и прекрасното изящно калциево образувание вътре в него.

Лицето — нима не е мазно и набръчкано от тревога?

А сега виж безупречното белоснежно съвършенство на черепа.

Носът — не е ли прекалено голям?

А сега виж мъничките костици преди отвратителният хрущял да започне да оформя изкривения хобот.

Тялото — нима не е тлъсто?

Е, виж скелета — строен, изящен, с опростен икономичен контур. Прекрасно оформена ориенталска статуетка! Съвършен, тънък като бяла богомолка!

Очите — не са ли изпъкнали, съвсем обикновени, с тъп поглед?

Бъди така добър да забележиш очните кухини на черепа; така дълбоки и кръгли, сериозни тихи езера, всезнаещи, вечни. Колкото и дълбоко да се вглеждаш, никога няма да откриеш дъното на мрачното им проникновение. Цялата ирония, целият живот и всичко останало се крие в тази чашковидна тъмнина.

Сравнявай. Сравнявай. Сравнявай.

Часове наред изгаряше от ярост. А скелетът, този хилав и вечно сериозен философ, си стоеше тихо вътре, без да казва нито дума, подобно на някакво деликатно насекомо в пашкула си. И чакаше, чакаше…

Харис бавно седна.

— Чакай малко. Чакай! — възкликна той. — Ти също си безпомощен. Пипнах те. Мога да те накарам да правиш каквото си поискам! Не можеш да ме спреш! Кажа ли — размърдай си китките, метакитките, фалангите — и те го правят, и ето че махам на някого. — Разсмя се. — Заповядвам на бедрената кост и пищяла да се раздвижат, и ето — раз, два, три, четири, раз, два, три, четири — изминаваме една пресечка. Ето така!

Ухили се.

— И тъй, сега сме петдесет на петдесет. Равен резултат. И ще продължим борбата докрай! В края на краищата аз съм онзи, който мисли! Да, бога ми! Да! Дори да те няма, пак щях да мисля!

Моментално щракнаха тигрови челюсти и прехапаха мозъка му. Харис изкрещя. Костите на черепа сграбчиха мозъка му и го изпълниха с кошмари. После бавно, докато Харис пищеше, черепът подуши и изяде кошмарите един по един, докато не погълна и последния, след което настана мрак…

В края на седмицата отложи пътуването до Финикс поради здравословни причини. Претегли се на уличен кантар и видя как червената стрелка бавно се плъзга и спира върху 165 паунда.

Изстена. Та нали от години съм все сто седемдесет и пет паунда. Не мога просто така да отслабна с цели десет! Погледна се в наплютото от мухи огледало. Обхвана го студен, първобитен страх, от който целият се разтрепери. Ах, ти, ах, ти! Зная какво си намислил!

Размаха юмрук към костеливото си лице и най-вече към горната челюст, към долната челюст, към черепа и шийните прешлени.

— Ах, ти, гадост такава! Мислиш, че можеш да ме умориш от глад, да ме накараш да отслабна, така ли? Да махнеш цялата плът и да остана само кожа и кости? Опитваш се да се отървеш от мен, за да станеш шеф, а? Не, няма да се получи!

Втурна се към първото кафене.

Пълнена пуйка, картофи със сос, четири вида зеленчуци, три десерта. Не можеше да изяде нищо от това, стомахът му се свиваше. Насили се. Зъбите започнаха да го болят. Болни зъби, а? — злобно си помисли той. — Ще ям напук, ако ще всичките ми зъби да започнат да се клатят и да падат в соса.

Главата му гореше, дишаше на пресекулки, гръдният кош го стягаше, зъбите ужасно го боляха, но въпреки това бе постигнал една малка победа. Канеше се да изпие и чаша мляко, но спря и го изля в саксията с калдъръмчета. Никакъв калций за теб, момчето ми, никакъв калций. Никога повече няма да ям храни с калций и други подсилващи костите минерали. Отсега нататък ще ям само за единия от двама ни, момко.

— Сто и петдесет паунда — каза той на жена си седмица по-късно. — Виждаш ли колко съм се променил?

— За добро — отвърна Клерис. — Винаги си бил малко пълничък за ръста си, скъпи. — Погали го по брадичката. — Харесва ми лицето ти. Сега е много по-хубаво; чертите са станали резки и силни.

— Та това не са моите черти, а неговите, на онзи проклетник! Да не искаш да кажеш, че той ти харесва повече от мен?

— Той? Кой е той?

Черепът му се усмихна от огледалото зад Клерис, надникна зад месестата гримаса на злоба и отчаяние.

Изпълнен с негодувание, той лапна няколко таблетки бирена мая. Това беше единственият начин да наддадеш, когато не можеш да приемаш други храни. Клерис забеляза хапчетата и каза:

— Скъпи, не бива да наддаваш заради мен.

Искаше му се да й изкрещи да си затваря устата.

Тя го накара да легне и да положи глава в скута й.

— Скъпи, наблюдавам те напоследък. Ти… ти не си добре. Никак не ми харесваш. Нищо не казваш, но само се виж — като подплашен заек си. Нощем се мяташ в леглото. Може би трябва да идеш на психиатър. Но мисля, че и аз мога да ти кажа онова, което ще ти каже той. Събрах всичко от твоите намеци и случайно изпуснати думи. И тъй, ти и скелетът ти сте едно цяло, една неделима страна, със свободи и справедливост за всички. Заедно ли сте, ще издържите, разделите ли се — свършено е с вас. Ако и занапред не можете да се понасяте като стара семейна двойка, по-добре иди при доктор Бърли. Но първо се отпусни. Въртиш се в порочен кръг. Колкото повече се тормозиш, толкова повече изпъкват костите ти, а това е повод за още тормоз. В края на краищата кой започна тази битка — ти или онова анонимно нещо, което уж се спотайва зад храносмилателната ти система?

Той затвори очи.

— Аз. Май аз започнах. Продължавай, Клерис, продължавай да ми говориш.

— Сега си почини — нежно каза тя. — Почини си и забрави.

 

За половин ден сякаш му бяха поникнали криле, но после започна да помръква. Много добре беше да обвинява въображението си, но този конкретен скелет отвръщаше на удара, за Бога!

Един късен следобед тръгна към кабинета на М. Мюнигънт. Вървя половин час, докато не стигна адреса и не видя името М. МЮНИГЪНТ, изписано с олющени златни букви върху стъклена плоча пред сградата. И точно тогава костите му сякаш експлодираха. Заслепен от изпълващата го болка, Харис се отдалечи, олюляваше се. Когато отвори очи, вече завиваше на ъгъла. Кабинетът на М. Мюнигънт изчезна от поглед.

Болката престана.

М. Мюнигънт бе човекът, който можеше да му помогне. Щом само надписът с името му предизвикваше такава титанична реакция, то несъмнено именно той беше човекът.

Но не днес. Всеки път, когато се опитваше да се върне при кабинета, ужасните болки надделяваха. Облян в пот, Харис се отказа и се заклатушка към най-близкия бар.

Докато вървеше през полутъмното помещение, за момент се запита дали основната вина всъщност не е именно на М. Мюнигънт. В края на краищата нали именно той му насочи вниманието към скелета! Възможно ли бе М. Мюнигънт да го използва в някакви свои пъклени замисли? Но какви точно? Глупаво бе да го подозира. Просто един дребен доктор. Опитваше се да помогне. Мюнигънт и неговите солети. Ама че нелепо. М. Мюнигънт си го бива, бива си го…

 

Видя нещо, което му вдъхна надежда — едър тлъст мъж, кръгъл като топка, седеше на бара и пиеше бира след бира. Ето това се нарича успял човек. Харис потисна желанието да приближи, да го тупне по рамото и да се поинтересува как е успял да скрие така добре костите си. Да, скелетът на дебелака бе опакован направо луксозно. Меки възглавници от тлъстина тук, еластични пластове там, няколко кръгли пръстена мазнина под брадичката. Горкият скелет никакъв не се виждаше; никога не би могъл да се освободи от тази лоена топка. Може и да се е опитвал някога — но сега бе напълно победен и върху дебелака не се виждаше нито следа от кост.

Не без завист Харис го приближи, все едно приближаваше носа на презокеански лайнер. Поръча си питие, изпи го, после се осмели да го заговори.

— Жлезите ли?

— На мен ли говориш? — попита дебелакът.

— Или сте на специална диета? — чудеше се Харис. — Извинете, но, както сам виждате, започнал съм да вехна. Не мога да кача нито грам. Иска ми се да имах стомах като вашия. Да не сте го отгледали поради страх от нещо?

— Ти си пиян — обяви дебелакът. — Но нищо, харесвам пияндетата.

И поръча още питиета.

— Слушай внимателно, ще ти кажа как става. Двайсет години отглеждам това. Слой след слой, още от момче. — Поглади огромния си като училищен глобус корем и започна да преподава урок по гастрономична география. — Това не ти е пътуващ цирк. Шатрата не е вдигната за една нощ и напълнена с чудеса. Отглеждах органите си като породисти кучета, котки и други животни. Стомахът ми е тлъст розов персийски котарак, който се надига от дрямка само колкото да помърка, да помяука, да поръмжи и да поплаче за шоколадови бонбони. Храня го добре и затова ме слуша. А червата ми, скъпи приятелю, са най-редкият вид анаконди, които си виждал — гладки, навити, чудесни и пращящи от здраве. Поддържам ги в идеална форма, всичките си любимци. От страх ли? Може би.

Това стана повод за нова поръчка за всички.

— Как да наддадеш? — Дебелакът се наслади на думата, сякаш бе деликатес. — Ето какво ти трябва. Намери си устата жена, добави към нея дяволска дузина роднини, способни да ти създадат куп неприятности и от най-дребното нещо. Добави щипка делови партньори, чиято основна мотивация е да ти измъкнат и последния цент, и ето те на прав път. Как става ли? За нула време ще започнеш подсъзнателно да трупаш тлъстини, за да се отделиш от тях. Буферни епидермални държави, преградна стена от клетки. Скоро ще откриеш, че яденето е единственото удоволствие на света. Тормозът ти обаче трябва да идва от външни източници. Много хора нямат за какво да се тревожат и затова започват да гризат сами себе си и да отслабват. Запознай се с всички противни и гадни типове, които можеш да срещнеш, и скоро ще започнеш да трупаш мазнини!

И с тези думи дебелакът се заклатушка мощно към изхода и изчезна в нощта.

— Точно това ме посъветва и доктор Бърли, макар и не точно с тези думи — замислено си каза Харис. — Е, може би ако успея да отида във Финикс…

 

Пътуването от Лос Анджелис до Финикс през пустинята Мохаве бе същинско мъчение под палещото жълто слънце. Движението бе слабо и често се случваше нито отпред, нито отзад да не се вижда нито една кола. Харис стискаше здраво волана. Все едно дали Крелдън щеше да му заеме пари, за да започне самостоятелен бизнес. Важното бе да се измъкне, да смени обстановката.

Колата се движеше в горещите пориви на пустинния вятър. Единият господин Х. седеше в другия господин Х. Може би и двамата се потяха. Може би и двамата се чувстваха окаяно.

На един завой вътрешният господин Х. внезапно овладя външната плът и го накара рязко да завърти горещия волан.

Колата излетя на нажежения пясък и се преобърна на една страна.

Настъпи нощта, задуха вятър, пътят съвсем опустя. Няколко коли профучаха бързо, явно без да го забележат в тъмното. Господин Харис дълго лежа в безсъзнание, докато накрая не чу пустинния вятър и не усети как песъчинките се впиват като игли в бузите му. Отвори очи.

Утрото го завари с възпалени очи, бродещ в безсмислени кръгове — в делириума си бе успял да се отдалечи от шосето. По обед се просна под рехавата сянка на някакъв храст. Слънцето сякаш го кълцаше с остър като бръснач меч, стигаше чак до… до костите. В небето кръжеше лешояд.

Напуканите му устни се отвориха.

— Е, това ли е? — прошепна той със зачервени очи и издраскани бузи. — По един или друг начин ще ме затриеш, ще ме умориш от глад или жажда, ще ме убиеш. — Преглътна полепналия по гърлото му пясък. — Слънцето ще изгори плътта ми, за да можеш да надникнеш навън. Лешоядите ще обядват с мен, а ти ще си лежиш и ще се хилиш победоносно. Като избелял ксилофон, хвърлен на лешояди с вкус към шантавата музика. Ще ти хареса. Свобода.

Вървеше през пустинята, която трептеше и кипеше под палещите лъчи на слънцето; спъваше се, падаше по очи, поглъщаше малки глътки огън. Въздухът бе като син алкохолен пламък, лешоядите се пържеха, димяха и блестяха, докато кръжаха над него. Финикс. Пътят. Кола. Вода. Безопасност.

— Хей!

Някой го викаше през синия алкохолен пламък.

Господин Харис се надигна.

— Хей!

Викът се повтори. Чуха се стъпки. Бързи.

С вик на неимоверно облекчение Харис се изправи само за да рухне отново в ръцете на човек в униформа и със значка.

 

Изтеглянето и поправката на колата бе мъчително дълго; Харис се добра до Финикс в такова ужасно състояние на ума, че деловата среща се превърна в безсмислена пантомима. Дори когато получи заема и парите бяха в ръцете му, това не означаваше нищо. Онова Нещо, спотайващо се вътре в него като меч в ножница, разваляше бизнеса му, удоволствието от храненето, изопачаваше любовта му към Клерис, караше го да не се доверява на автомобила; с две думи, въпросното Нещо трябваше да бъде поставено на мястото му. Инцидентът в пустинята му дойде в повече. Нещата почти бяха опрели до кокал, както иронично би подхвърлил някой. Смътно се чу да благодари на господин Крелдън за парите. После обърна колата и отново пое на дълъг път, но този път реши да мине през Сан Диего, за да избегне пустинния участък между Ел Сентро и Бомонт. Караше на север по крайбрежието. Нямаше доверие на пустинята. Но… по-внимателно! Солените вълни гърмяха и съскаха по плажовете покрай Лагуна. Пясъкът, рибите и ракообразните щяха да очистят костите му не по-зле от лешоядите. Така че — по-бавно на завоите над прибоя.

По дяволите, съвсем се бе смахнал!

Към кого да се обърне? Към Клерис? Към Бърли? Или пък към Мюнигънт? Към специалиста по кости. Мюнигънт. Е?

— Скъпи! — Клерис го целуна. Той трепна от твърдостта на зъбите и челюстта зад страстната целувка.

— Скъпа — бавно каза той и изтри устни с ръка, мъчеше се да не трепери.

— Изглеждаш ми отслабнал. Скъпи, сделката…?

— Мина добре. Предполагам. Да, мина добре.

Тя отново го целуна. Вечеряха, без да бързат, във фалшиво приповдигната атмосфера. Клерис се смееше и го окуражаваше. Той все гледаше телефона; на няколко пъти посягаше нерешително към него, но отдръпваше ръка.

Съпругата му влезе в гостната с палто и шапка.

— Извинявай, но трябва да тръгвам. — Щипна го по бузата. — Хайде, горе главата! Ще се върна от Червения кръст след три часа. Легни и дремни малко. Просто трябва да ида.

Когато Клерис излезе, Харис нервно набра номера.

— М. Мюнигънт?

Експлозиите и болките, след като остави слушалката, бяха невъобразими. Костите му го раздираха с всевъзможни видове болка, ледена и гореща; за подобно нещо не бе сънувал и в най-страшния си кошмар. В опит да успокои пристъпите изгълта всичкия аспирин, който успя да открие; но когато час по-късно на вратата най-сетне се звънна, не можеше да помръдне — лежеше изтощен и задъхан, по бузите му се стичаха сълзи.

— Влезте! Влизайте, за Бога!

М. Мюнигънт влезе. Слава Богу, вратата не бе заключена.

О, но господин Харис изглежда ужасно! М. Мюнигънт стоеше в центъра на дневната, дребен и тъмен. Харис кимна. Болката вилнееше в него, блъскаше го с огромни железни чукове, раздираше го с куки. При вида на напиращите кости очите на М. Мюнигънт проблеснаха. А, сега вече господин Харис е психически готов да получи помощ. Нали така? Харис отново кимна немощно и изхлипа. М. Мюнигънт продължаваше да свисти, докато говореше; по някакъв начин бе свързано с езика му. Нямаше значение. Очите му бяха пълни със сълзи и му се стори, че М. Мюнигънт като че ли се смалява, става още по-дребен. Плод на въображението, естествено. Като хлипаше, Харис разказа за преживяването по време на пътуването до Финикс. Този проклет скелет бе… предател! Сега ще му дадат да се разбере веднъж завинаги!

— Господин Мюнигънт — едва прошепна Харис, — аз не… не го бях забелязал досега. Езикът ви. Кръгъл, като тръбичка. Да не би да е кух? Очите ми. Бълнувам. Какво да правя?

М. Мюнигънт свистеше тихо и съчувствено, приближаваше се все повече. Ще бъде ли така добър господин Харис да се отпусне на стола и да отвори уста? Светлините бяха угасени. М. Мюнигънт надникна в отворената уста на Харис. А може ли още по-широко? При първото посещение било тъй трудно да му помогне, та нали се бунтували и тяло, и кост. А сега имаме сътрудничеството на плътта, така че скелетът да си протестира колкото си иска. В тъмното гласът на М. Мюнигънт изтъняваше, изтъняваше, стана съвсем тъничък. Свистенето се превърна във висок, пронизителен писък. Така. Отпуснете се, господин Харис. ЕТО!

Усети как нещо свирепо дърпа челюстта му във всички посоки едновременно, езикът му бе притиснат като с лъжица, гърлото му — запушено. Отчаяно се мъчеше да поеме глътка въздух. Свистене. Не можеше да диша! Нещо се загърчи, заби се в бузите му, изтръгваше челюстите. Нещо като вряла вода влезе в синусите му, ушите му писнаха!

— А-а-а! — закрещя давещият се Харис. Главата му омекна — раковината в нея бе разбита на парчета. Дробовете му се изпълниха с адски пламък.

Миг по-късно отново можеше да диша. Насълзените му очи се отвориха широко. Изкрещя. Ребрата му бяха извадени като наръч съчки. Болка, ужасна болка! Падна на пода, изпусна с хриптене горещ дъх.

Светлинки проблеснаха в безчувствените му очи; усети как крайниците му бързо се освобождават от костите. През сълзи успя да види гостната.

Помещението бе празно.

— М. Мюнигънт? За Бога, М. Мюнигънт, къде сте? Помогнете ми!

М. Мюнигънт беше изчезнал.

— Помощ!

И тогава го чу.

Дълбоко от потайните пролуки на тялото му се чуваха съвсем слаби, невъобразими шумове; тихо млясване, сухо хрущене, потракване и търкане — като мъничка гладна мишка някъде в кървавочервената мъгла, дъвчеща така усърдно и вещо онова, което би могло — но не беше — потопена греда…!

 

Клерис вървеше по тротоара с високо вдигната глава право към дома си. Мислеше си за събранието на Червения кръст и на ъгъла едва не се блъсна в един дребен тъмен мъж, от когото се разнасяше миризма на йод.

Щеше веднага да го забрави, ако в последния момент мъжът не измъкна нещо дълго, бяло и странно познато от палтото си и не го загриза като сладкиш. След като се справи с края, невероятният му език се стрелна вътре и засмука с явно удоволствие пълнежа. Човекът гризеше лакомството си, а тя продължи към къщата, отвори вратата и влезе.

— Скъпи? — повика и се усмихна. — Скъпи, къде си?

Затвори вратата, мина по коридора и влезе в дневната.

— Скъпи…

Двайсетина секунди се взираше в пода, мъчеше се да разбере какво вижда.

Изпищя.

Отвън, в здрача под чинарите, дребният мъж направи ред дупчици в дългата бяла пръчка; после леко сви устни и тихо изсвири няколко тъжни ноти в акомпанимент на писъците и ужасния вой от гостната.

Много пъти като дете й се бе случвало да тича по плажа, да настъпи медуза и да изпищи. Не бе чак толкова страшно да откриеш непокътната медуза с желатинова кожа в дневната си. Можеш просто да се отдръпнеш от нея.

Но когато медузата те извика по име…

Мъжът от горния етаж

Спомняше си как вещо и внимателно баба бъркаше в разпорения корем на пилето и изваждаше криещите се там чудеса — влажните лъскави плетеници на миришещите на месо черва, мускулестата бучка на сърцето, воденичката със зрънцата в нея. Колко спретнато и хубаво разпорваше пилето и пъхаше в него малката си пълна ръчичка, за да го лиши от отличията му. Те щяха да бъдат разделени — някои щяха да попаднат в тенджерата с вода, а други — увити в хартия и хвърлени по-късно на кучето. После идваше ред на ритуала на препарирането — натъпкването на птицата със стар накиснат хляб и зашиване с бърза блестяща игла, шев след шев.

Това бе едно от най-завладяващите зрелища за единайсетгодишния Дъглас.

Беше наброил общо двайсет ножа в различните скърцащи чекмеджета на магическата кухненска маса, от които баба му — стара побеляла вещица с миловидно лице — вадеше инструментите за своите чудеса.

Дъглас трябваше да стои мирен. Можеше да стои от другата страна на масата и да наблюдава, подал луничавия си нос над ръба, но не биваше да говори, за да не попречи на заклинанието. Беше истинско чудо, когато баба размахваше сребърните солници над птицата и я поръсваше с прах от мумии и индиански кости, а беззъбата й уста тихо мърмореше някакви тайнствени стихове.

— Бабо — наруши най-сетне мълчанието Дъглас. — И аз ли съм такъв вътре? — И посочи пилето.

— Да — каза баба. — Малко по-подреден и представителен, но иначе същият…

— И нещо повече — добави Дъглас, горд с червата си.

— Да — съгласи се баба. — И нещо повече.

— Дядо пък има още повече. Коремът му е толкова голям, че може да опира лактите си на него.

Баба се засмя и поклати глава.

— А Люси Уилямс, която живее надолу по улицата, тя…

— Тихо, дете! — викна баба му.

— Но тя има…

— Няма значение какво има! Това е различно.

— Но тя защо е различна?

— Някой ден ще долети игла — водно конче и ще ти зашие устата — строго рече баба.

Дъглас помълча малко, после попита:

— Бабо, а откъде знаеш, че и аз отвътре съм същият?

— О, я бягай оттук!

На вратата се звънна.

Докато тичаше по коридора, видя през стъклото сламена шапка. Звънецът продължаваше да звъни. Дъглас отвори.

— Добро утро, дете, стопанката у дома ли е?

Студени сиви очи се взираха от дългото гладко лице с цвят на орех. Мъжът бе висок, слаб и носеше куфар, малко куфарче и чадър под мишница. Тънките му пръсти бяха облечени в дебели сиви ръкавици, а на главата си имаше ужасно нова сламена шапка.

Дъглас отстъпи.

— Заета е.

— Бих искал да наема стаята на горния етаж, както пише в обявата.

— Имаме десет квартиранти, всичко е заето. Вървете си!

— Дъглас! — Баба се бе материализирала зад него. — Здравейте — каза на непознатия. — Не обръщайте внимание на хлапето.

Без да се усмихва, мъжът сковано пристъпи вътре. Дъглас го гледаше как изкачва стълбите и чу как баба изрежда удобствата на стаята. Не след дълго тя забърза надолу по стълбите, за да натовари Дъглас с бельо от килера и да го прати на бегом при квартиранта.

Дъглас спря на прага. Стаята бе странно променена, и то само защото в момента там се намираше непознатият. Крехка и ужасна, сламената шапка лежеше на леглото, а чадърът бе опрян на стената като мъртъв прилеп с прибрани черни криле.

Примигна към чадъра.

Непознатият стоеше насред стаята, дълъг-предълъг.

— Ето! — Дъглас хвърли чаршафите на леглото. — Обядът е точно в дванайсет, така че закъснеете ли, супата ще изстине. Баба го е определила, значи така и ще бъде!

Високият непознат отброи десет нови медни монети и ги пъхна в джоба на блузата на Дъглас.

— Ще станем приятели — мрачно рече той.

Дъглас му благодари навъсено.

— Ще ги пусна в касичката, когато ги сменя за десетаче. Събрал съм шест долара и петдесет цента за лагера през август.

— А сега трябва да се измия — каза високият непознат.

Една нощ Дъглас се бе събудил от грохота на буря. Силният студен вятър разтърсваше къщата, дъждът плющеше в прозореца. После отвън с безмълвно, ужасяващо сътресение падна мълния. Спомняше си колко страшно бе да гледа стаята и да я вижда такава непозната и ужасна в моменталните проблясъци.

Същото беше и с тази стая. Стоеше и гледаше непознатия. А стаята вече не бе същата, беше се преобразила неуловимо, защото този човек, бърз като мълния, я бе осветил със светлината си. Дъглас бавно отстъпи, когато непознатият направи крачка към него.

Вратата се затвори пред носа му.

 

Дървената вилица вдигна товара си — картофено пюре — и се спусна празна. Господин Кобърман (така се казваше) си бе донесъл дървена вилица, дървен нож и дървена лъжица, когато баба повика всички на обяд.

— Госпожо Споулдинг — тихо каза той, — това са собствените ми прибори; моля, слагайте ми тях. Днес ще обядвам, но от утре ще идвам само за закуска и вечеря.

Баба шеташе напред-назад, носеше димящи супници и боб и картофено пюре с надеждата да впечатли новия квартирант, а Дъглас седеше и дрънкаше със сребърната вилица по чинията — беше забелязал, че това дразни господин Кобърман.

— Зная един фокус — каза Дъглас. — Гледайте.

Дръпна с нокът един зъб на вилицата. Започна да посочва с пръст различни части на масата, сякаш беше вълшебник. Там, където сочеше, се чуваше вибрирането на вилицата, подобно на гласа на някакъв метален елф. Прост номер, разбира се. Тайно допираше дръжката на вилицата в масата. Вибрацията сякаш идваше от дървото. Бе доста ефектно.

— Там, там, там! — възкликна радостно Дъглас и отново дръпна вилицата. Посочи супата на господин Кобърман и звукът се разнесе от нея.

Ореховото лице на господин Кобърман стана твърдо и ужасно. Той рязко отблъсна чинията. Устните му трепереха. Отпусна се назад в стола си.

Появи се баба.

— Какво става, господин Кобърман?

— Не мога да ям тази супа.

— Защо?

— Защото вече се нахраних и не мога повече. Благодаря ви.

Господин Кобърман излезе от стаята, като гледаше свирепо.

— Казвай веднага какво си направил — рязко се обърна баба към Дъглас.

— Нищо. Бабо, той защо яде с дървени лъжици?

— Не е твоя работа! А и не ти ли е време да тръгваш на училище?

— След седем седмици.

— О, Господи — каза баба.

 

Господин Кобърман работеше нощем. Всяка сутрин в осем се връщаше загадъчно, поглъщаше нищожната закуска и спеше беззвучно в стаята си през целия горещ ден, след което вечеряше обилно с всички останали квартиранти.

Заради този негов режим на спане и будуване Дъглас трябваше да пази тишина. Това бе непоносимо. И затова, когато баба отиваше да пазарува, Дъглас маршируваше нагоре-надолу по стълбите, биеше барабан, тупкаше с топки, крещеше по три минути без прекъсване пред вратата на господин Кобърман или пускаше водата в тоалетната седем пъти поред.

Господин Кобърман не реагира нито веднъж. Стаята му бе тиха и тъмна. Не се оплакваше. Не се чуваше нито звук. Просто продължаваше да спи. Това бе много странно.

Дъглас усещаше как чисто белият пламък на омразата се надига в него и гори с постоянна, неизменна прелест. Сега стаята се бе превърнала в Страната на Кобърман. Някога, когато в нея живееше госпожица Садлоу, тя бе ярка и цветна. А сега изглеждаше сурова, гола, студена, чиста, ужасно подредена, чужда и чуплива.

На четвъртата сутрин Дъглас се качи горе.

Между първия и втория етаж имаше голям, огрян от слънцето прозорец, съставен от петнайсетсантиметрови парчета оранжево, лилаво, синьо, червено и виненочервено стъкло. През вълшебните утрини, когато слънчевите лъчи падаха през него върху площадката и пълзяха по парапета, Дъглас стоеше като омагьосан тук и разглеждаше света през разноцветните стъкла.

Син свят, синьо небе, сини хора, сини коли по улиците, сини подтичващи кучета.

Премести се. Светът бе станал кехлибарен! Две лимоновожълти жени се плъзнаха край него, досущ като дъщерите на Фу Манчу! Дъглас се изкиска. През това стъкло дори слънчевата светлина изглеждаше по-златиста.

В осем сутринта господин Кобърман се появи на тротоара. Връщаше се от работа, окачил чадъра на лакътя си. Сламената му шапка сякаш бе залепена за главата му с гел.

Дъглас отново смени стъклата. Господин Кобърман бе червен човек, вървящ в червен свят с червени дървета, червени цветя и… и още нещо.

Нещо, свързано с… господин Кобърман.

Дъглас присви очи.

Червеното стъкло правеше нещо с господин Кобърман. С лицето, с костюма, с ръцете му. Дрехите му сякаш се топяха. В един ужасен миг Дъглас почти повярва, че може да вижда вътре в него. И видяното го накара да се притисне още по-силно към малкото червено стъкълце.

Точно тогава господин Кобърман погледна нагоре, видя го и вдигна чадъра си, сякаш замахваше да го удари. Изтича бързо през червената градина до входната врата.

— Млади човече! — извика той, докато тичаше нагоре по стълбите. — Какво правите?

— Просто гледам — смутено отвърна Дъглас.

— И това е всичко, така ли? — викна господин Кобърман.

— Да, сър. Гледам през стъклата. Виждам какви ли не светове. Сини, червени, жълти. Всички различни.

— Какви ли не светове, така значи! — Господин Кобърман погледна стъклата с пребледняло лице. После се овладя. Избърса лице с кърпата си и се разсмя насила. — Аха. Какви ли не светове. Всички различни.

Продължи към стаята си.

— Давай, играй си.

Вратата се затвори. Коридорът опустя. Господин Кобърман се бе прибрал.

Дъглас сви рамене и си избра ново стъкло.

— Я, всичко е лилаво!

 

След половин час, докато си играеше в пясъчника зад къщата, Дъглас чу трясък и звън. Скочи.

Миг по-късно на задната веранда се появи баба. В ръката й трепереше старият ремък за бръснача.

— Дъглас! Колко пъти съм ти казвала да не тупкаш с топката по стената! Ох, иде ми да заплача!

— Но аз си седях тук! — запротестира той.

— Ела да видиш какво си направил, лошо момче!

Големите цветни стъкла на прозореца лежаха натрошени в пъстър хаос на площадката. Баскетболната му топка се мъдреше сред останките.

Преди още да успее да каже, че е невинен, получи десетина жилещи удара по дупето. Както и да се мъчеше да се скрие, ремъкът успяваше да го намери и удряше отново, без да обръща внимание на писъците му.

По-късно, скрил ума си в пясъка като щраус, Дъглас раздухваше ужасните си болки. Знаеше кой е хвърлил топката. Мъж със сламена шапка, твърд чадър и студена сива стая. Да, да, да. Сълзите се стичаха по бузите му. Само почакай. Само почакай.

Чу как баба събира счупените стъкла. Изнесе ги навън и ги изхвърли в контейнера за боклук. Сини, розови и жълти метеори проблеснаха и изчезнаха.

Когато тя си отиде, тихо хленчещият Дъглас стана да прибере три парчета от необикновеното стъкло. Господин Кобърман не харесваше цветни прозорци. Значи това — парчетата звъннаха в ръката му — си струва да се запази.

 

Всеки ден дядо се връщаше от редакцията на вестника си в пет часа, малко преди квартирантите. Когато бавните му тежки стъпки отекваха в коридора и дебелият махагонов бастун започваше да тропа по дъските, Дъглас тичаше да прегърне големия корем и да поседи на дядовото коляно, докато той четеше вечерния вестник.

— Здравей, дядо!

— Здрасти там долу!

— Днес баба ряза пилета. Беше интересно да се гледа — каза Дъглас.

Дядо продължи да чете.

— Пилета. Втори път за тази седмица. Същинска птичарка. А на теб ти харесва да гледаш как ги корми, а? Хладнокръвен дребосък! Ха!

— Просто съм любопитен.

— И още как — намръщи се дядо. — Помниш ли онзи ден, когато младата дама беше убита на гарата? Ти просто се приближи и заразглежда кръвта и всичко останало. — Той се разсмя. — Странна птица си. Остани си такъв. И никога през живота си не се бой от нищо. Сигурно си го прихванал от татко си, нали е военен и тъй нататък, а ти беше тъй близък с него, преди да дойдеш да живееш тук миналата година.

Дядо отново се зачете във вестника си.

Последва дълго мълчание.

— Дядо?

— Да?

— А може ли човек да няма сърце, дробове или стомах, но въпреки това да си ходи насам-натам, съвсем жив?

— Би било чудо — избоботи дядо.

— Нямам предвид това… чудо. Искам да кажа, ами ако е съвсем различен отвътре? Не като мен.

— Е, тогава няма да е съвсем човек, нали така, момче?

— Сигурно не, дядо. Дядо, а ти имаш ли сърце и дробове?

Дядо се разсмя.

— Ами, честно казано, не зная. Никога не съм ги виждал. Никога не са ми правили рентгенова снимка, никога не съм ходил на лекар. Може пък да съм плътен като картоф, кой знае.

— А аз имам ли стомах?

— Имаш, и още как! — викна баба от вратата на гостната. — Нали го храня. И дробове си имаш — така силно крещиш, че и мъртвец можеш да събудиш. Имаш и мръсни ръце, марш да ги измиеш! Вечерята е готова. Дядо, хайде. Дъглас, марш!

Дори дядо да смяташе да продължи странния им разговор, потокът бързащи надолу квартиранти го лиши от тази възможност. Закъснееше ли вечерята и с една минута, баба и картофеното пюре щяха веднага да станат на бучки.

 

Квартирантите се смееха и си приказваха на масата — единствено господин Кобърман бе мрачен и мълчалив, — но утихнаха, когато дядо прочисти гърлото си. Няколко минути той говори за политика, след което премина на друга интересна тема — странните смъртни случаи в последно време.

— Това е достатъчно, за да накара един стар вестникар да наостри уши — каза той и ги изгледа. — Ето например младата госпожица Ларсън, която живееше оттатък дерето. Намерили я мъртва преди три дни, без видими причини за смъртта, цялата покрита със странни татуировки и с такова изражение, от което би се разтреперил и Данте. А другата млада дама, как й беше името? Уайтли? Тя пък изчезнала напълно безследно.

— Такива работи стават непрекъснато — обади се с пълна уста гаражният техник господин Бриц. — Да сте виждали някога досиетата на Службата за изчезнали? Ей толкова дълги са — показа той. — И никой не знае какво се е случило с повечето от тях.

— Някой да иска още гарнитура? — Баба разпределяше справедливо пилешките вътрешности. Дъглас гледаше и размишляваше за това как пилетата имат два вида вътрешности — създадени от Бог и създадени от Човек.

Ами ако са три вида?

Е?

Защо пък не?

Разговорът продължи за загадъчните смъртни случаи на този и онзи, и — а, да, помните ли как миналата седмица Марион Барсъмиън умря от сърдечен пристъп? Но смъртта й сигурно няма връзка с останалите. Или пък има? Вие сте луд! Стига де, трябва ли да се говори по тези теми на маса? Така де…

— Кой знае — каза господин Бриц. — Може пък в градчето да има вампир.

Господин Кобърман спря да яде.

— През хиляда деветстотин двайсет и седма? — обади се баба. — Вампир? О, я стига.

— Че защо не — каза господин Бриц. — Убиват ги със сребърни куршуми. Всъщност с каквото и да е, само да е сребърно. Вампирите ненавиждат среброто. Чел съм го навремето в някаква книжка. Да, точно така.

Дъглас погледна към господин Кобърман, който се хранеше с дървени ножове и вилици и държеше в джоба си само медни монети.

— Не си струва да разсъждаваме за неща, които са ни познати само по име — каза дядо. — Ние не знаем какво представлява един хобгоблин, вампир или трол. Може да е какво ли не. Не можем да ги разпределим по категории, да им лепнем етикети и да кажем — тези се държат така и така, онези — иначе. Би било глупаво. Та те са хора. Хора, които правят едно или друго. Да, точно така — хора, които правят едно или друго.

— Извинете — каза господин Кобърман, стана и тръгна на вечерната си разходка до работата си.

 

Звезди, луна, вятър, тиктакане на часовник и звън на будилник на разсъмване, и ето че настъпва ново утро и господин Кобърман се появява по тротоара на връщане от нощната си работа. Дъглас се правеше на малък механизъм на пружина и го наблюдаваше с внимателните си очи-микроскопи.

По обед баба отиде до бакалията.

Както винаги, когато останеше сам, Дъглас крещя цели три минути пред вратата на господин Кобърман. Както винаги, реакция нямаше. Мълчанието бе ужасяващо.

Изтича долу, взе шперца, една сребърна вилица и трите парчета цветно стъкло, които бе запазил от счупения прозорец. Пъхна ключа в ключалката и бавно отвори вратата.

Стаята бе полутъмна, завесите бяха спуснати. Господин Кобърман лежеше по пижама върху чаршафите и дишаше леко. Не помръдваше. Лицето му бе съвсем неподвижно.

— Здравейте, господин Кобърман!

Безцветните стени отразяваха равномерното дишане на мъжа.

— Господин Кобърман, здравейте!

Дъглас приближи, като тупкаше бейзболна топка. Извика. Пак без реакция.

— Господин Кобърман!

Наведе се над него, извади сребърната вилица и бодна спящото лице.

Господин Кобърман трепна. Чертите му се изкривиха. Изстена.

Реакция. Добре. Страхотно.

Дъглас извади от джоба си парче синьо стъкло. Погледна през него и се озова в синя стая и син свят, напълно различен от познатия му. Толкова различен, колкото бе и червеният. Сини мебели, синьо легло, син таван и стени, сини дървени прибори за хранене върху синьо бюро и мрачните тъмносини лице, ръце и повдигащи и спускащи се гърди на господин Кобърман. А също…

Очите на господин Кобърман бяха широко отворени и се взираха в него с гладен, мрачен поглед.

Дъглас отскочи и свали синьото стъкло.

Очите на господин Кобърман бяха затворени.

Отново синьото стъкло — отворени. Без него — затворени. Със стъкло — отворени. Без — затворени. Ама че работа. Дъглас експериментираше, разтреперан от възбуда. През стъклото очите сякаш се взираха гладно и алчно през затворените клепачи. Без стъклото си бяха съвсем затворени.

А тялото му…

Пижамата на господин Кобърман се стопи. Синьото стъкло действаше по някакъв такъв начин. А може пък да беше самата пижама, само защото беше облечена от господин Кобърман. Дъглас извика.

Гледаше през корема на господин Кобърман, вътре в него!

Господин Кобърман бе плътен.

Или почти плътен.

Вътре в него имаше странни неща със странни размери.

Дъглас остана сигурно пет минути напълно сащисан, мислеше си за сините светове, червените светове, жълтите светове, които съществуваха заедно като отделните стъкла на големия прозорец на стълбището. Един до друг, разноцветни стъкла, различни светове. Всичките различни — самият господин Кобърман го бе казал.

Значи ето защо бе счупен прозорецът.

— Господин Кобърман, събудете се!

Никакъв отговор.

— Господин Кобърман, къде работите нощем? Господин Кобърман, къде работите?

Лекият ветрец раздвижи завесата на синия прозорец.

— В червен свят, в зелен или в жълт, господин Кобърман?

Навсякъде цареше синя стъклена тишина.

— Чакайте — каза Дъглас.

Слезе в кухнята, отвори голямото скърцащо чекмедже и извади най-големия и най-остър нож.

Съвсем спокойно излезе в коридора, качи се обратно по стълбите, отвори стаята на господин Кобърман, влезе и затвори вратата, стиснал ножа.

 

Когато Дъглас влезе в кухнята и сложи нещо на масата, баба проверяваше коричката на пая.

— Бабо, какво е това?

Тя му хвърли един бърз поглед над очилата.

— Не зная.

Беше квадратно като кутия и еластично. Оранжево. Към него бяха прикрепени четири сини тръбички с правоъгълно сечение. Миришеше странно.

— Бабо, виждала ли си подобно нещо?

— Не.

— Така си и знаех.

Остави го на масата и излезе. След пет минути се върна с нещо друго.

— Ами това?

Сложи на масата розова верижка с лилав триъгълник в единия край.

— Стига си ми досаждал — каза баба. — Най-обикновена верижка.

Следващия път и двете му ръце бяха пълни. Пръстен, квадрат, триъгълник, пирамида, правоъгълник и… разни други фигури. Всички до една гъвкави, еластични, сякаш направени от желатин.

— Това не е всичко — каза Дъглас, докато ги оставяше на масата. — Там има още много.

— Да, да — отсъстващо рече баба, без да се откъсва от работата си.

— Грешиш, бабо.

— За кое?

— За това, че хората отвътре са еднакви.

— Стига си говорил глупости.

— Къде ми е касичката?

— На лавицата, където си я остави.

— Благодаря.

Изтопурка в гостната за прасето-касичка.

Дядо се прибра от работа в пет следобед.

— Дядо, ела горе.

— Разбира се, синко. Защо?

— Искам да ти покажа нещо. Не е много приятно, но е интересно.

Дядо се позасмя и тръгна след внука си към стаята на господин Кобърман.

— Баба не трябва да разбира за това. Няма да й хареса — каза Дъглас и отвори широко вратата. — Виж.

Дядо ахна.

 

Следващите няколко часа Дъглас запомни за цял живот. Следователят стоеше с помощниците си над съблеченото тяло на господин Кобърман. Долу баба питаше някого: „Какво става горе?“, а дядо казваше с треперещ глас: „Ще взема Дъглас на дълга ваканция, за да забрави цялата тази гадост. Гадост, ама че гадост!“

— Какво му е лошото? — попита Дъглас. — Не виждам нищо нередно. Не ми е зле.

Следователят потръпна.

— Кобърман е мъртъв, ясно е.

Помощникът му се потеше.

— Видяхте ли онези неща в тенджерите и опаковъчната кутия?

— Боже мой. Да, видях ги. Господи!

— Исусе Христе.

Следователят отново се наведе над тялото на господин Кобърман.

— Момчета, по-добре това да си остане тайна. Това не е убийство. А милосърдие от страна на момчето. Бог знае какво можеше да се случи иначе.

— Какво тогава е Кобърман? Вампир? Чудовище?

— Може би. Не зная. Нещо… Не е човек. — Следователят сръчно прокара ръка по шева.

Дъглас бе горд от работата си. Доста се бе постарал. Бе наблюдавал внимателно баба и бе запомнил всичко. Иглата, конеца и всичко останало. Общо взето, господин Кобърман по нищо не отстъпваше на което и да е пиле, пратено в адската пещ от баба.

— Чух момчето да казва, че Кобърман останал жив дори след като всички онези неща били извадени от него. — Следователят погледна към триъгълниците, верижките и пирамидите в тенджерите с вода. — Продължавал да живее. Господи.

— Момчето ли е казало това?

— Да.

— Тогава какво е убило Кобърман?

Следователят извади няколко нишки от шева и каза:

— Това…

Слънчевите лъчи проблеснаха студено в полуотворената съкровищница; шест долара и шейсет цента в сребърни монети, натъпкани в гръдния кош на господин Кобърман.

— Бих казал, че Дъглас е направил доста добра инвестиция — каза следователят и бързо заши плътта над „пълнежа“.

Докоснати от огън

Дълго стояха под палещото слънце и гледаха ослепителните циферблати на старомодните си часовници. Сенките се издължаваха и трептяха зад тях, а под мрежестите им летни шапки се стичаше пот. Когато оголиха глави да изтрият покритите с бръчки чела и вежди, косите им се оказаха бели и мокри, сякаш от години не бяха виждали светлина. Един от мъжете промърмори, че усеща обувките си като току-що изпечен хляб, след което въздъхна и добави:

— Сигурен ли си, че това е мястото?

Вторият старец, казваше се Фокс, кимна бавно, сякаш се боеше да не се подпали от триенето при някое по-рязко движение.

— Засичах я три поредни дни. Ще се появи. Ако е все още жива, естествено. Изчакай и сам ще я видиш, Шоу. Господи! Ама че случай.

— Ама че странна работа — каза Шоу. — Де да можеха да заподозрат в шпиониране двама стари глупаци като нас. Господи, хич не ми е добре да стоя тук.

Фокс се подпря на бастуна си.

— Остави ме аз да говоря, ако… чакай! Ето я! — Той сниши глас. — Бавно се обърни. Ето я, излиза.

Предната врата се отвори с трясък. Една пълна жена застана на най-горното от тринайсетте стъпала и хвърли ядосани погледи наляво и надясно. Пъхна пухкавата си ръка в чантата си, измъкна няколко смачкани банкноти, изтрополи брутално надолу по стъпалата и енергично тръгна по улицата. Изпратиха я погледите на неколцина квартиранти, надникнали през прозорците след трясъка на вратата.

— Хайде — прошепна Фокс. — Тръгваме към месарницата.

 

Жената отвори вратата на месарницата и се втурна вътре. Двамата старци зърнаха за миг намазаните й с червило устни. Веждите й приличаха на мустаци над присвитите, вечно подозрителни очи. Щом доближиха магазина, чуха гласа й — вече крещеше вътре.

— Искам хубаво парче месо. Я да видим какво сте скрили за себе си!

Месарят стоеше мълчаливо, облечен в покрита с кървави петна престилка. Ръцете му бяха празни. Старците влязоха и се престориха, че се любуват на прясно нарязаното розово говеждо филе.

— Това овнешко изглежда противно! — викаше жената. — Каква е цената на мозъка?

Месарят й отговори с нисък сух тон.

— Добре, претеглете ми половин кило черен дроб! — нареди жената. — И си дръжте пръстите по-далеч!

Месарят бавно започна да претегля.

— По-бързо! — озъби се жената.

Сега ръцете на месаря бяха скрити под тезгяха.

— Виж — прошепна Фокс. Шоу се наведе мъничко, за да погледне отдолу.

Празната доскоро окървавена ръка на месаря държеше сребриста брадвичка за месо; пръстите стискаха здраво дръжката, после се отпускаха, отново стискаха и отново се отпускаха. Сините очи на мъжа бяха опасно спокойни над белия керамичен тезгях, а жената викаше към тях и леко порозовялото сдържано лице.

— Сега вярваш ли? — прошепна Фокс. — Тя наистина се нуждае от помощта ни.

Загледаха червените парчета месо и десетките малки вдлъбнатини и следи от многобройните удари на стоманения чук.

 

Викането продължи и в бакалията, и в дрогерията; двамата старци следваха жената на почтително разстояние.

— Госпожа Последно желание — тихо рече господин Фокс. — Сякаш двегодишно дете да изскочи на бойно поле. Мислиш си, че всеки момент ще настъпи мина и — бам! Подходяща температура, прекалено висока влажност, всеки се чеше, поти се, дразни се и от най-дребното нещо. И изведнъж ти изниква тази чудна дама и започва да пищи и вика. Сбогом. Е, Шоу, ще се захващаме ли за работа?

— Ти какво, да не искаш просто да идем при нея? — Шоу бе поразен от собственото си предложение. — О, но нали няма да го правим? Аз пък си мислех, че това е нещо като хоби. Хора, навици, обичаи и тъй нататък. Майтап. Но наистина да се намесваме…? Имаме и по-добри неща за правене.

— Нима? — Фокс кимна към улицата. Жената изтичваше пред колите, като принуждаваше шофьорите да набиват спирачки, да надуват клаксони и да ругаят. — Нима не сме християни? Ще я оставим ли подсъзнателно да се хвърли на лъвовете? Или ще я приобщим?

— Да я приобщим ли?

— Към любовта, спокойствието, по-дългия живот. Виж я само. Та на нея вече не й се живее. Нарочно вбесява хората. И в най-скоро време някой ще й направи услугата с чук или стрихнин. Сериозно се е запътила към дъното. Когато се давиш, ставаш гаден, вкопчваш се в хората, крещиш. Хайде да обядваме и да й протегнем ръка, а? Иначе ще продължи в същия дух, докато не си намери майстора.

Слънцето сякаш набиваше Шоу в нажежения до бяло тротоар и за миг му се стори, че улицата се изправя вертикално, превръща се в отвесна скала и жената полита към пламналото небе. Накрая той поклати глава.

— Прав си. Не искам да ми тежи на съвестта.

 

Обедното слънце изгаряше боята от фасадите, обезцветяваше въздуха и превръщаше водите от канавките в пара. Каталясали от жега, двамата старци стояха във вътрешния безистен на жилищната сграда; нажеженият въздух изсушаваше всичко като в пекарна. Когато заговориха, гласовете им бяха приглушени и далечни като гласовете на хора в задушни стаи, съвсем изнемощели от жегата.

Входната врата се отвори. Фокс спря едно момче, което носеше добре изпечен самун.

— Синко, търсим онази жена, която здравата тряска вратата, когато излиза.

— О, нея ли? — Момчето изтича нагоре. — Госпожа Вик!

Фокс сграбчи ръката на Шоу.

— Господи, Господи! Не може да бъде!

— Искам да се махна оттук — рече Шоу.

— Но да, ето го! — С невярваща физиономия Фокс почука с бастун списъка на квартирантите. — Господин и госпожа Албърт Вик, номер 331! Мъжът й е пристанищен работник, едър здравеняк, прибира се целият мръсен. Видях ги в неделя. Тя дърдореше, без да спре, а той не казваше нито дума, даже не я поглеждаше. Да вървим, Шоу.

— Няма смисъл — каза Шоу. — Не можеш да помогнеш на хора като нея, освен ако те самите не искат да им се помогне. Това е първият закон за душевното здраве. И двамата го знаем. Изпречиш ли се на пътя й, ще те премаже. Не прави глупости.

— Но кой тогава ще поговори с нея? И с други като нея? Мъжът й? Приятели? Бакалинът, месарят? По-скоро биха вдигнали купон на погребението й! Биха ли й казали да иде на психиатър? Тя самата знае ли го? Не. А кой го знае? Ние. Е, да не би да искаш да спестиш на жертвата такава жизненоважна информация?

Шоу свали подгизналата си шапка и погледна начумерено в нея.

— Навремето в час по биология учителят ни попита дали бихме могли да махнем със скалпел нервната система на жаба, но без да я повредим. Да извадим цялата деликатна структура, с всичките й мънички розови влакънца и почти невидими ганглии. Невъзможно, разбира се. Нервната система е дотолкова част от жабата, че не можеш да я смъкнеш като зелена ръкавица от ръката. Тръгнеш ли да го правиш, ще унищожиш жабата. Е, точно това е госпожа Вик. Не можеш да оперираш възпален ганглий. Жлъчта може да се види и в безумните й малки слонски очички. Със същия успех би могъл да опиташ да махнеш слюнката от устата й. Много е тъжно. Но мисля, че прекалено се отклонихме.

— Така е — търпеливо кимна Фокс. — Но аз искам само да я предупредя. Да посея зрънце в подсъзнанието й. Да й кажа: „Ти си кандидат за убийство и в най-скоро време ще станеш жертва“. Само едно малко зрънце с надеждата да поникне и да разцъфти. Съвсем мъничка, пък било то и отчаяна надежда, че ще събере кураж и ще иде на психиатър, преди да е станало прекалено късно!

— Твърде горещо е за разговори.

— Още една причина да се действа! На деветдесет и два градуса по Фаренхайт се извършват повече убийства, отколкото на каквато и да било друга температура. Когато е над сто градуса, жегата е прекалено голяма, за да ти се иска да се движиш. Под деветдесет — достатъчно прохладно, за да оцелееш. А точно на деветдесет и два градуса се намира върхът на раздразнителността, навсякъде те сърби и се потиш като свиня. Мозъкът ти се превръща в плъх в нажежен до червено лабиринт. И най-малкото нещо, една дума, поглед, звук, дори паднал кичур коса — и ето ти убийство от раздразнение. Убийство от раздразнение, ето ти една хубава и ужасяваща фраза. Виж само термометъра в коридора — осемдесет и девет градуса. И пълзи нагоре към деветдесет, после ще продължи до деветдесет и един, а след час-два ще стигне деветдесет и два. Ето го стълбището. Ще почиваме на всяка площадка. Напред!

 

Двамата старци се движеха в полумрака на третия етаж.

— Не гледай номерата — каза Фокс. — Дай да познаем кой апартамент е нейният.

Зад последната врата гръмна радио, парченца стара олющена боя паднаха безшумно на старата изтривалка. Цялата врата се тресеше в касата си от вибрациите.

Двамата се спогледаха и кимнаха мрачно.

Разнесе се друг звук, сякаш някой разбиваше с брадва ламперията — някаква жена крещеше по телефона на някого в другия край на града.

— И телефон не й трябва. Достатъчно е просто да отвори прозореца и да се развика.

Фокс почука.

Радиото изтрещя остатъка от песента, гласът продължи да крещи. Фокс почука отново, после натисна дръжката. За негов ужас вратата поддаде на натиска, отвори се навътре и двамата замръзнаха като актьори на сцената, изненадани от неочакваното вдигане на завесата.

— О, не! — възкликна Шоу.

Заля ги потоп от звуци. Сякаш бяха на пътя на вода от внезапно отворен шлюз. Инстинктивно вдигнаха ръце и трепнаха, сякаш изложени не на звук, а на ослепителните лъчи на слънцето.

Жената (наистина бе госпожа Вик!) стоеше до стенния телефон и с невероятна скорост пръскаше слюнка. Показваше всичките си едри бели зъби, монологът й не спираше, ноздрите се разширяваха, една вена на мокрото й чело се бе издула и пулсираше, свободната й ръка се свиваше и отпускаше. Очите й бяха плътно затворени. Жената крещеше:

— Кажи на зет ми да не ми се мярка пред очите, лентяй с лентяй!

Изведнъж очите й се отвориха широко — някакъв животински инстинкт я бе накарал по-скоро да усети, отколкото да чуе или види натрапниците. Продължи да крещи в телефона, като същевременно пронизваше посетителите с поглед като от най-студена стомана. Покрещя още минута, след което тресна слушалката и се обърна към тях.

— Е? — каза, без да си поема дъх.

Двамата се приближиха един до друг, сякаш за да се предпазят. Устните им се размърдаха.

— Казвайте! — кресна жената.

— Нещо против да намалите радиото? — каза Фокс.

Тя улови думата „радио“ по движението на устните му. Като продължаваше да ги гледа свирепо, тя блъсна радиото, без да обръща пламналото си лице към него — както пляскат дете, което вика по цял ден и жестът се е превърнал в навик. Радиото млъкна.

— Нищо не купувам!

Разкъса пакет евтини цигари, както куче би се нахвърлило върху месо с кокал, пъхна цигара в нацапотените с червило устни и я запали. Дръпна жадно, изпусна дима през носа и се превърна в огнедишащ дракон насред пълната с дим стая.

— Имам работа. Казвайте каквото имате за казване!

Огледаха се. Списания, пръснати като големи пъстроцветни риби върху покрития с линолеум под; мръсна чаша за кафе край потрошения люлеещ се стол; килнати лампи с мазни отпечатъци от пръсти по тях; мърляви прозорци, купчина чинии под капещия кран на мивката, паяжини, увиснали в ъглите като парчета мъртва кожа. И над всичко това се стелеше гъстата миризма на твърде продължителен живот на затворен прозорец.

Видяха термометъра на стената.

Деветдесет градуса по Фаренхайт.

Размениха тревожни погледи.

— Аз съм господин Фокс, а това е господин Шоу. Ние сме пенсионирани застрахователни агенти. Все още продаваме по някоя полица от време на време, за да допълним пенсионните си фондове. През повечето време обаче…

— Значи се опитвате да ми пробутате застрахователна полица! — Тя наклони глава към тях през цигарения дим.

— Не, не става въпрос за пари.

— Продължавайте.

— Не зная как да започна. Може ли да седнем? — Огледа се и реши, че в стаята няма нищо, на което може да се седне без риск от злополука. — Няма значение. — Забеляза, че тя се кани отново да се развика, затова побърза да продължи: — Пенсионирахме се, след като четиридесет години гледахме хората от родилния дом до гробищата, така да се каже. За това време успяхме да научим това-онова. Миналата година седяхме в парка и си приказвахме, събрахме две и две и стигнахме до заключението, че много от хората, които умират млади, биха могли да продължат да живеят. При подходящо проучване застрахователните компании биха могли да си осигурят нов тип информация за клиента като допълнително…

— Не съм болна — прекъсна го жената.

— О, тъкмо напротив! — възкликна господин Фокс и веднага уплашено прикри уста с ръка.

— Не ми казвайте на мен какво ми е! — викна тя.

Фокс тръгна с рогата напред.

— Нека го изясня. Психологически казано, хората умират всеки ден. Нещо в тях се уморява. И именно тази малка част се мъчи да убие целия човек. Ето например… — Той се огледа и с огромно облекчение се вкопчи в първото, което му попадна. — Ами ето например крушката в банята. Виси точно над ваната на разръфан шнур. Някой ден може да се подхлъзнете, да се хванете за нея и… тряс!

Госпожа Албърт Дж. Вик присви очи към лампата в банята.

— И какво?

— Хората… — Господин Фокс заговори по темата, а господин Шоу се чудеше къде да се дене, ту се изчервяваше, ту пребледняваше и накрая започна да отстъпва към вратата. — Хората са като колите, понякога трябва да им се проверяват спирачките; емоционалните спирачки, нали ме разбирате? Фаровете, акумулаторите, техният подход към живота, реакциите им…

Госпожа Вик изсумтя.

— Двете ви минути изтекоха. А още не съм чула нищичко.

Господин Фокс примигна — първо към нея, после към слънцето, което светеше безмилостно от другата страна на прашните прозорци. Потта се стичаше на струйки по лицето му. Крадешком погледна към термометъра на стената и каза:

— Деветдесет и един.

— Какво те яде, старче? — попита госпожа Вик.

— Моля за извинение. — Гледаше като омагьосан червеното стълбче живак, пълзящо нагоре по тръбичката в другия край на стаята. — Понякога… понякога всички правим грешни ходове. Не улучваме брачния партньор. Избираме неподходяща работа. Нямаме пари. Боледуваме. Страдаме от мигрена. Жлезите въртят номера. Десетки такива дребни, дразнещи неща. И преди да се усетим, си го изкарваме на всички и всичко.

Тя следеше устните му, сякаш й говореше на чужд език; намръщи се, присви очи и наклони глава; цигарата димеше между пълните й пръсти.

— Тичаме насам-натам, крещим, създаваме си врагове. — Фокс преглътна и извърна поглед. — Караме хората да мечтаят… да ни няма, да се разболеем, дори да умрем. Приисква им се да ни ударят, да ни сритат, да ни застрелят. Разбира се, всичко това съвсем подсъзнателно. Разбирате ли?

Господи, ама че жега, помисли си той. Поне един прозорец да беше отворен. Поне един. Само един прозорец.

Очите на госпожа Вик се разширяваха, сякаш за да може да проумее всичко чуто.

— Някои хора не само са предразположени към инциденти, което означава, че желаят да се накажат физически за някакво престъпление — обикновено някаква дребна простъпка, която са смятали за отдавна забравена. Подсъзнанието им обаче ги поставя в опасни ситуации, кара ги да пресичат улицата, както им попадне, да… — Той млъкна колебливо. От брадичката му капна капка пот. — Да забравят оръфания шнур в банята… Тези хора са потенциални жертви. Изписано е на лицата им, скрито като… като татуировка, само че от вътрешната страна на кожата. Убиецът, когато срещне на улицата някоя от тези кандидат-жертви, може да прочете знаците и инстинктивно да я проследи до първата забутана уличка. С малко късмет пътищата на потенциалната жертва може и да не се пресекат с пътищата на потенциалния убиец и за петдесет години. И един прекрасен ден — нещастен случай! Тези хора, тези кандидат-смъртници дърпат всички неподходящи нерви у непознатите минувачи; те просто си викат съдбата.

Госпожа Вик много бавно смачка фаса в една мръсна чиния.

Фокс премести бастуна си от едната трепереща ръка в другата.

— И така миналата година решихме да потърсим хора, нуждаещи се от помощ. Винаги има такива, които дори не знаят, че им е нужна помощ, на които и през ум не им е минавало да идат на психиатър. Казах, нека първо да направим сухи тренировки. Шоу винаги е бил против — за него всичко бе като хоби, като безобидна приказка между двама приятели. Сигурно ще кажете, че съм мръднал. Е, наскоро приключихме едногодишните сухи тренировки. Наблюдавахме двама души, изучихме тяхното обкръжение, работа, брак… разбира се, от прилично разстояние. Бихте казали, че не ни влиза в работата, нали? Но и двамата завършиха зле. Единият беше убит в бар. Другият — бутнат от прозорец. Една жена пък беше сгазена от трамвай. Съвпадение? Ами старецът, който случайно се отрови? Една вечер не запалил лампата в банята. Какво толкова му е попречило да запали лампата? Какво го е накарало да изпие лекарство в тъмното и да умре в болницата на следващия ден, протестирайки, че му се живее? Доказателства — имаме ги, наистина ги имаме. Повече от двайсет случая. За съвсем кратко време половината от тях свършиха с ковчег. Така че стига със сухите тренировки. Време е за действие, време е да използваме събраните данни. Време е да работим със хората, да поприказваме с тях, преди гробарят да се е промъкнал през задния вход.

Госпожа Вик стоеше като ударена с нещо тежко по главата. После подутите й устни се размърдаха.

— И дойдохте тук?

— Ами…

— Значи сте ме наблюдавали?

— Ние само…

— Следили сте ме?

— За да…

— Махайте се! — каза тя.

— Можем да…

— Махайте се!

— Само ако ни изслушате…

— Ох, нали ти казах, че ще стане така — прошепна Шоу и затвори очи.

— Мръсни старчета, разкарайте се оттук! — изкрещя тя.

— Не става дума за никакви пари…

— Ще ви изхвърля, ще ви изхвърля! — крещеше тя, стискаше юмруци, скърцаше със зъби. Лицето й стана мораво. — Кои сте вие, че да шпионирате, проклети мръсни дъртаци! — Сграбчи сламената шапка от главата на господин Фокс; той извика; тя разкъса подплатата, като ругаеше. — Махайте се, махайте се, махайте се! — Хвърли шапката на пода. Стъпка я с пета. Изрита я. — Махайте се, махайте се, махайте се!

— О, но вие се нуждаете от нас! — Фокс се взираше ужасен в шапката си, докато тя го засипваше с най-цветисти ругатни. Нямаше думи, които да се притесни да използва. Сякаш знаеше всеки език и всяка думичка в него. Бълваше огън, алкохолни пари и дим.

— За какви се мислите? За Господ ли? Господ и Свети дух, решили да слязат при хората, да душат и да зяпат! Ах, вие, дърти мижитурки, мръсни перверзници! Вие, вие… — Нарече ги и с какви ли не други епитети, които ги накараха да се свият и уплашено да заотстъпват към вратата. Избълва им дълъг списък обиди, без да спре нито за миг. Накрая млъкна, пое си тежко дъх, напълни дробовете си и изсипа отгоре им още по-дълъг списък с още по-цветисти названия.

— Вижте какво! — опита се да се опълчи Фокс.

Шоу беше навън и умоляваше приятеля си да излезе — всичко бе свършено, бе станало както очакваше, ама че са глупаци, те са точно такива, каквито ги наричаше, о, о, какъв срам!

— Стара мома! — крещеше жената.

— Ще ви бъда благодарен, ако се придържате към добрия тон.

— Стара мома, стара мома!

Това някак изглеждаше по-лошо от всички други наистина гадни имена.

Фокс се олюля, устата му се отвори, затвори се, отвори се отново и пак се затвори.

— Бабичка! — крещеше жената. — Бабичка, бабичка, бабичка!

Намираше се в пламтяща жълта джунгла. Стаята потъна в огън, започна да го притиска, мебелите сякаш се раздвижиха и започнаха да подскачат, слънчевите лъчи биеха през залостените прозорци и подпалваха прахта, която изскачаше от килима на гневни искри към някоя случайно попаднала вътре муха. Подобно на някакъв див червен звяр, устата й изпълваше въздуха с проклятия, събирани сигурно цял живот, а зад нея термометърът на изпечения кафяв тапет показваше деветдесет и два градуса; погледна отново към него — отново деветдесет и два, а жената продължаваше да пищи като колелата на рязко набил спирачки локомотив, като нокти по черна дъска, като стомана върху мрамор.

— Бабичка! Бабичка! Бабичка!

Фокс замахна, стиснал бастуна, и удари.

— Не! — извика от прага Шоу.

Но жената се бе подхлъзнала и бе паднала на една страна, ломотеше и дереше пода. Фокс стоеше над нея и се взираше с невярваща физиономия. Погледна ръката си, юмрука и пръстите през обгърналата го невидима стена от горещ кристал. Погледна бастуна, сякаш бе някакъв огромен възклицателен знак, появил се неизвестно откъде насред стаята. Устата му остана отворена, прахта се спускаше като гаснещи въгленчета. Усети как кръвта се оттича от лицето му, сякаш някъде в корема му се беше отворила вратичка.

— Аз…

На устата й имаше пяна.

Тя лазеше на четири крака и сякаш всяка част от тялото й бе отделно животно. Ръцете и краката, дланите, главата — всички те бяха като отсечени части на някакъв звяр, опитващи се да се върнат по местата си, но слепи и неспособни да заемат полагащото им се място. Устата й продължаваше да бълва гадости и звуци, които дори далечно не напомняха думи. Всичко това бе трупано дълго, наистина много дълго време. Самият Фокс също бе изпаднал в шок и я гледаше ужасѐн. До днес тя беше плюла отровата си наляво и надясно. А сега той бе отприщил същински потоп и рискуваше сам да се удави в него. Усети как някой го дърпа за сакото. Касата на вратата мина покрай него. Чу как бастунът му пада и трака като тънка кост някъде далеч от ръката му, а самата тя сякаш бе ужилена от някаква гигантска невидима оса. А после се озова навън и крачеше като автомат през горящата сграда, между пламналите стени.

— Махайте се! Махайте се! Махайте се!

Виковете заглъхваха като воплите на човек, хвърлен в черен бездънен кладенец.

На последното стъпало преди външната врата Фокс се освободи от мъжа до себе си и се подпря на стената с насълзени очи. Дълго от устата му не можеше да излезе нищо освен стонове. Ръцете му затърсиха пипнешком изгубения бастун, посегнаха към главата, докоснаха мокрите клепачи и изумени се отдръпнаха. Десет минути двамата седяха мълчаливо на стъпалото, идваха на себе си с всяко мъчително поемане на дъх. Накрая господин Фокс погледна господин Шоу, който се взираше в него с изумление и ужас.

— Видя ли какво направих? За една бройка да… За една бройка. За една бройка. — Той поклати глава. — Ама че съм глупак. Горката, горката жена. Права беше.

— Нищо не може да се направи.

— Сега го разбирам. Трябваше да ми се случи такова нещо.

— Ето, избърши се. Така е по-добре.

— Мислиш ли, че ще разкаже на господин Вик?

— Не, не.

— Мислиш ли, че бихме могли…

— Да поговорим с него ли?

Обмислиха го и поклатиха глави. Отвориха вратата към жегата навън и едва не бяха съборени от някакъв огромен здравеняк, който мина между тях.

— Гледайте къде ходите! — озъби им се той.

Обърнаха се и го загледаха как върви бавно в огнения сумрак на сградата — създание с ребра на мастодонт и глава на неподстриган лъв, с огромни ръчища, дразнещо космат, болезнено изгорял от слънцето. Бяха видели лицето му само за миг, докато ги блъскаше с рамо — блестяща от пот зачервена свинска зурла със солени капки под зачервените очи, с потна брадичка; огромни петна пот бяха избили по тениската му от подмишниците до кръста.

Внимателно затвориха вратата след себе си.

— Това е той — каза господин Фокс. — Това е съпругът й.

 

Стояха в малкото магазинче срещу жилищната сграда. Беше пет и половина, слънцето се бе спуснало надолу, сенките на редките дървета бяха с цвят на зряло лятно грозде.

— Какво стърчеше от задния джоб на мъжа й?

— Докерска кука. Стомана. Остра, тежка на вид. Като онези, които навремето са си слагали едноръките.

Господин Фокс не каза нищо.

— Каква е температурата? — попита той минута по-късно, сякаш бе прекалено уморен, за да погледне самичък.

— Термометърът на магазина показва деветдесет и два градуса. Точно деветдесет и два.

Фокс седна на един сандък, едва държеше бутилката оранжада.

— Трябва да се охладя — рече той. — Да, страшно ми се пие оранжада… Останаха да седят и да гледат към един от прозорците на сградата срещу тях, и чакаха, чакаха…

Пратеникът

Мартин знаеше, че отново е настъпила есен — Песът дотича в къщата, носеше със себе си вятър, скреж и миризмата на загниващи под дървото ябълки. В рунтавата му тъмна козина се бяха заплели златник, прахоляк от отиващото си лято, калпаче от жълъд, косъмчета от катерица, перо от отлетяла на юг червеношийка и листа като въглени, изпопадали от огненочервените кленове. Песът подскочи. Дъжд от чуплива папрат, клонче от къпина и блатна тревичка се изсипаха на леглото на Мартин. Не, нямаше абсолютно никакво съмнение — този невероятен звяр беше октомври!

— Тук, момче, тук!

И Песът се присламчи до топлото тяло на Мартин с всички огньове и пламъчета на сезона, изпълни стаята с леки или тежки, влажни или сухи аромати на скитничеството. През пролетта миришеше на люляк, перуника, на прясно окосена трева; през лятото се появяваше с изцапани със сладолед мустаци, миришещ на фишек, фойерверки, въртележки, изгорял от слънцето. Но есента! Есента!

— Пес, как е навън?

И Песът разказваше, както беше разказвал винаги. Лежащият Мартин откри, че есента е същата, каквато бе и преди болестта да го прикове към леглото. Сега до него бе свръзката му, неговият пратеник, бързо движещата се част от него, която пращаше с вик да тича и да се връща, да обикаля и души, да събира и носи времето и тъканта на световете в градчето, околностите, потока, реката, езерото, мазето, тавана, килера или стаичката за въглища. Стотици пъти на ден получаваше в дар слънчогледови семки, сгурия от пътеката, млечка, див кестен или пък миризмата на презряла тиква. Сновеше из всички кътчета на вселената; личеше си в козината му. Протегни ръка и ще я докоснеш…

— А тази сутрин къде беше?

Но и без приказки бе ясно, че Песът е тичал из хълмовете, където есента лежи в свежестта на житата, където децата лежат на погребални клади, върху купища опадали листа, докато Песът и светът са прелитали край тях. Мартин потръпна, когато пръстите му се заровиха в гъстата козина и се зачетоха в дългото му пътуване. През ожънати полета, над проблясъците на потока в дерето, през мраморната покривка на гробището, в гората. В страхотния сезон на подправки и редки аромати Мартин тичаше чрез пратеника си, обикаляше навсякъде и се връщаше у дома.

Вратата на спалнята се отвори.

— Твоето куче пак е направило беля.

Майка му донесе чиния с плодова салата, какао и препечен хляб. Сините й очи святкаха.

— Мамо…

— Навсякъде рови. Тази сутрин е направил дупка в градината на госпожа Таркин. Направо е побесняла. Това е четвъртата му дупка за тази седмица.

— Може би търси нещо.

— Глупости, просто е ужасно любопитен. Продължава ли така, ще го вържа.

Мартин погледна майка си, сякаш виждаше непознат.

— О, не! Как ще научавам какво става, ако Пес не ми разказва?

Майка му омекна.

— Това ли прави? Разказва ти разни неща? — тихо попита тя.

— Няма новина, която да не ми е донесъл; няма нищо, което да не мога да открия у него!

Двамата погледнаха Песа и сухите тревички и семенца по юргана.

— Е, да тича където си иска, стига да не копае където не бива — рече накрая майка му.

— Тук, момче, тук!

И Мартин закрепи на нашийника му малка бележка:

МОЙ ГОСПОДАР Е МАРТИН СМИТ — ДЕСЕТГОДИШЕН — БОЛЕН НА ЛЕГЛО — ОЧАКВАМЕ ГОСТИ.

Песът излая. Мама отвори вратата и го пусна да излезе.

 

Мартин седеше в леглото и се ослушваше.

Някъде далеч се чуваше как Пес тича в тихия есенен дъжд. Чуваше се как лаят му затихва, усилва се и отново затихва, докато пресичаше алеята и ливадата, за да срещне господин Холоуей и металната миризма на смазка от деликатните вътрешности на часовниците, които поправяше в домашното си ателие. Или пък щеше да доведе господин Джейкъбс, бакалина, чиито дрехи са пропити с миризма на маруля, целина, домати и с онзи загадъчен аромат на червени демони върху кутиите пикантна шунка. Или пък господин Джексън, госпожа Гилеспи, господин Смит, госпожа Холмс, или който и да е приятел или познат — срещнат, притиснат в ъгъла, умоляван, разтревожен и в крайна сметка подкаран към къщи за обяд или чай с бисквити.

Сега чу Пес някъде долу, следван от нечии стъпки в лекия дъжд. Звънецът звънна, мама отвори, разнесоха се гласове. Мартин се изправи с грейнало лице. Дъските на стълбището изскърцаха. Тихо се засмя млада жена. Госпожица Хейг, естествено, учителката му!

Вратата се отвори.

Мартин имаше гости.

Утро, следобед, вечер, зора и здрач, слънце и луна се сменяха с Пес, който вярно докладваше температурата на чим и въздух, цвета на пръст и дърво, плътността на мъгла и дъжд… Но най-важното бе, че водеше отново и отново, отново и отново госпожица Хейг.

В събота, неделя и понеделник тя печеше тарталети с портокалова глазура, носеше му от библиотеката книги за динозаври и първобитни хора. Във вторник, сряда и четвъртък успяваше по някакъв начин да я бие на домино и на дама — как е възможно, викаше тя, след което падаше на шах. В петък, сряда и четвъртък говореха, без да спират, тя бе тъй млада, весела и красива, кестенявата й коса бе тъй мека и блестеше като есента зад прозореца, вървеше толкова леко и бързо, сърцето й биеше тъй топло, когато го чу един следобед. Най-прекрасното обаче бе, че притежаваше тайната на знаците и можеше да разбира Пес и символите, които намираше и измъкваше от козината му с прекрасните си пръсти. Със затворени очи и засмяна, тя гадаеше с глас на циганка по съкровищата в ръцете си.

А в един понеделник следобед госпожица Хейг бе мъртва.

Мартин бавно се надигна в леглото и прошепна:

— Мъртва?

Мъртва, каза майка му. Да, мъртва, загинала при катастрофа на една миля от градчето. Мъртва, да, мъртва, което означаваше студ за Мартин, което означаваше мълчание, белота, зима, настъпила много преди времето й. Мъртва, мълчалива, студена, бяла. Мислите се носеха в кръг, запърхаха и се спуснаха с шепот.

Мартин прегърна Пес; обърна се замислен към стената. Жената с есенна коса. Жената с нежния смях и веселите очи, които следяха устата ти, за да не изпуснат нито една твоя думичка. Другата-половина-на-есенната-жена, която разказваше неразказаното от Пес. Ударът на сърцето в средата на сивия следобед. Замлъкващ удар…

— Мамо? А какво правят в гробището, под земята? Просто си лежат ли?

— Да, лежат.

— Лежат? Само това ли правят? Не изглежда особено забавно.

— За Бога, изобщо не е измислено да бъде забавно.

— Защо не излизат, не скачат и не тичат, ако им омръзне да лежат? Доста глупаво от страна на Бог…

— Мартин!

— Ами Той би могъл да се отнася към хората по-добре, отколкото да им заповядва да лежат завинаги. Та това е невъзможно. Никой не може да го направи! Опитах веднъж. И Пес се опитва. Казвам му — мъртъв Пес! Той се прави на мъртъв известно време, но после му доскучава, започва да размахва опашка или отваря едно око и ме гледа. Обзалагам се, че понякога и хората в гробището правят същото. Как мислиш, Пес?

Пес излая.

— Стига си говорил такива неща! — сгълча го майка му.

Мартин се загледа в нищото.

— Бас държа, че точно това правят.

 

Огънят на есента оголи дърветата и подгони Пес още по-надалеч, караше го да пресича потока, да обикаля гробището и да се връща по здрач, сподирен от залпове кучешки лай, от който дрънчаха прозорците.

През последните дни на октомври Пес започна да се държи странно, сякаш вятърът се бе променил и духаше от непозната страна. Стоеше и трепереше на верандата. Скимтеше, вперил поглед в пустошта извън града. Не водеше никакви гости. Стоеше така и трепереше часове наред, заслушан в нещо, после се изстрелваше надалеч, сякаш някой го беше повикал. Всяка вечер се връщаше все по-късно и по-късно, самичък. Всяка вечер главата на Мартин потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко във възглавницата.

— Хората са заети — казваше майка му. — Не са имали време да забележат етикета на нашийника. Или са искали да минат, но са забравили.

Имаше обаче и нещо друго. Имаше го трескавия блясък в очите на Пес, скимтенето късно нощем, докато сънуваше нещо. Треперенето в тъмното, долу под леглото. Начинът, по който понякога стоеше по половин нощ и гледаше Мартин, сякаш искаше да сподели някаква голяма и невъзможна тайна, но не знае как да го направи по друг начин, освен да тупка бясно с опашка по пода или да се върти като побеснял в кръг, без да спира нито за миг.

На 30 октомври Пес изтича навън и изобщо не се върна, дори след като родителите на Мартин започнаха да го викат след вечеря. Ставаше късно, улиците и тротоарите опустяха, стана студено, къщата някак опустя, стана празна.

Дълго след полунощ Мартин лежеше и гледаше света оттатък студените стъкла на прозореца. Вече нямаше дори есен, тъй като го нямаше Пес, който да му я донесе. Нямаше да има и зима — та кой щеше да му донесе сняг? Татко? Или мама? Не, нямаше да е същото. Не биха могли да играят играта с нейните специални тайни и правила, звуци и пантомими. Няма вече сезони. Няма време. Посредникът, пратеникът се бе изгубил из дивата джунгла на цивилизацията — отровен, откраднат, сгазен от кола, захвърлен в някоя канавка…

Мартин скри лице във възглавницата и захлипа. Светът бе картина под стъкло, недосегаем. Светът бе мъртъв.

 

Мяташе се в леглото; три дни след Вси светии тиквените фенери се разлагаха в кофите за боклук, черепи и вещици от папиемаше се изгаряха на клади, призраци се прибираха в скриновете заедно с другите чаршафи до следващата година.

За Мартин Вси светии бе просто обикновена вечер, в която към студените есенни звезди ревяха тенекиени рогове, децата се носеха като призрачни листа по кремъчни тротоари, тръскаха глави или зелки по веранди, пишеха със сапун имена или различни магически символи по заскрежените прозорци. Всичко това бе толкова далечно и недостижимо, колкото куклено шоу, гледано от мили разстояние и лишено от всякакъв смисъл.

Трите дни на ноември Мартин гледаше как светлина и сянка се редуват по тавана. Огненото шествие си бе отишло завинаги; есента лежеше в студена пепел. Мартин потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в белите мраморни пластове на леглото, неподвижен, вслушващ се…

В петък вечерта родителите му го целунаха за лека нощ и отидоха на кино в притихналата като църква вечер. Съседката госпожица Таркин остана долу в гостната. Накрая Мартин й викна, че му се спи, и тя си тръгна заедно с плетката си.

Мартин лежеше в тишината и гледаше величествения ход на звездите в ясното, осветено от луната небе. Спомняше си подобни нощи, когато бе кръстосвал градчето; Пес тичаше пред него, зад него, около него, изследваше потъналото в зеленина дере, лочеше вода от локвите, станали бели като мляко от лунната светлина, прескачаше надгробни камъни, сякаш четеше имената върху мрамора; после продължаваха бързо нататък, към поляните, в които единственото движение бе трептенето на звезди, към улици, където сенките не отстъпваха пред теб, а се тълпяха по тротоарите миля след миля. Хайде, тичай, тичай! Гонещ, гонен от лютив дим, мъгла, вятър, призраци, изплашени спомени; у дома, на спокойствие, където е уютно и топло, където може да се спи…

Девет часът.

Звън. Съненият часовник далеч долу в гостната. Звън.

Пес, върни се и донеси света с теб. Пес, донеси магарешки бодил със скреж по него; или пък само вятъра. Пес, къде си? Чуй ме, ще те повикам.

Затаи дъх.

Някъде далеч… звук.

Надигна се, трепереше.

Ето, отново… същият звук.

Съвсем слаб, като остра топлийка, одраскала небето някъде далеч-далеч.

Смътното ехо на лаещо куче.

Лаят на куче, прекосяващо полета и ферми, черни пътища и зайчи пътеки, тичащо, тичащо, разгонващо с лая си вечерната тишина. Лаят на обикалящо куче, което приближаваше и се отдалечаваше, засилваше се и забавяше, отиваше напред и се връщаше назад, сякаш завързано за фантастично дълга каишка. Сякаш кучето тичаше и някой му бе подсвирнал под дивите кестени, в сянката-пръст, в черната сянка, в лунната сянка, а кучето бе заобиколило и се дърпаше отново към дома.

Пес! Хайде, Пес, върни се у дома! Хей, къде беше, къде беше? Хайде, намери следата!

Пет, десет, петнайсет минути; звукът, лаят се чуваха все по-близо, още по-близо. Пес! Слушай, момче! Пес! Пес! Повтаряше го отново и отново. Пес! Пес! Лош Пес, да избяга и да не се мярка никакъв толкова дни! Лош Пес, добър Пес, тук, момче, бързо, бързо, и донеси каквото можеш!

Още по-близо, нагоре по улицата, лаят е толкова силен, че разтраква дъските на къщите, завърта железните петли на покривите, залп след залп… Пес! Ето го вече пред вратата…

Мартин потрепери.

Дали да изтича долу и да го пусне, или да изчака мама и татко? Да чака? Господи, да чака ли? Ами ако Пес отново избяга? Не, ще слезе, ще отвори широко вратата, ще извика, ще грабне Пес и бързо ще изтича обратно горе, със смях, с плач, ще го прегърне силно…

Пес спря да лае.

Хей! Мартин така силно се долепи до прозореца, че едва не го счупи.

Тишина. Сякаш някой бе казал на Пес да мълчи, млък, тихо.

Мина цяла минута. Мартин сви юмруци.

Отдолу се чу скимтене.

После вратата бавно се отвори. Някой бе така добър да отвори на Пес. Разбира се! Довел е господин Джейкъбс, господин Гилеспи, госпожица Таркин или…

Вратата се затвори.

Пес се втурна горе, скимтеше, метна се на леглото.

— Пес, Пес, къде беше, какво направи! Пес, Пес!

Притисна го силно и дълго до себе си, плачеше. Пес, Пес. Смееше се и викаше. Пес!

Рязко млъкна.

Отдръпна се. Задържа приятеля си и го погледна с широко отворени очи.

Миризмата на Пес беше различна.

Миризма на странна пръст. Миризма на нощ в нощта, на копаене дълбоко в сенките, дълбоко надолу, където земята лежи редом с други неща, отдавна скрити и разложени. Воняща пръст падаше на буци от муцуната и лапите на Пес. Копал е дълбоко. Наистина дълбоко. Нима е това? Наистина ли? Само не това!

Що за послание носеше Пес? Какво можеше да означава то? Вонята… воня на тлъста и ужасна гробищна пръст.

Пес, ах, ти, лошо куче, копал си където не трябва. Пес, добро куче, винаги се сприятелява. Пес обича хората. Пес ги води вкъщи.

А сега се чуха стъпки по стълбата. Някой бавно се качваше в тъмнината, спираше често, влачеше крак след крак, бавно, мъчително бавно, бавно…

Пес потрепери. Странната пръст се посипа като дъжд по леглото.

Пес се обърна.

Вратата тихо изскърца.

Мартин имаше гости.

Бурканът

Беше едно от онези неща, които се държат в буркан в шатрата на някой панаир в околностите на малко сънливо градче. Едно от онези белезникави неща, носещо се в алкохолна плазма, вечно спящо и кръжащо, с широко отворени мъртви очи, които се взират в теб, но така и не те виждат. Вървеше заедно с тишината на нощта, нарушавана единствено от свиренето на щурците и хълцането на жабите в мочурището. Едно от онези неща в големи буркани, които карат стомаха ти да подскочи, сякаш си видял човешка ръка, запазена в лабораторна стъкленица.

Чарли се взираше дълго в него.

Много дълго. Големите му груби космати ръце се бяха вкопчили във въжето, държащо на разстояние любопитните посетители. Беше си платил десетачето и сега гледаше.

Ставаше късно. Въртележката се унасяше в лениво механично подрънкване. Работниците играеха покер, пушеха и псуваха. Светлините угасваха и панаирът потъваше в летен сумрак. Посетителите се запътиха към домовете си на групи и колони. Някъде гръмна радио, после рязко млъкна и остави просторното небе на Луизиана изпълнено с мълчание и звезди.

За Чарли светът се бе свел единствено до бледото нещо, затворено в своята вселена от серум. Долната му челюст увисна и показа зъби на розов фон; погледът му бе объркан, изпълнен с възхита и почуда.

Някой приближи в сенките зад него. Изглеждаше дребничък в сравнение с дългурестия Чарли.

— О — рече сянката и излезе на ярката светлина на голата електрическа крушка. — Още ли си тук, приятел?

— Да — сякаш в просъница отговори Чарли.

Шефът на панаира оцени любопитството на Чарли. Кимна към стария си познайник в буркана.

— Всички го харесват… искам да кажа, по един особен начин.

Чарли разтърка издължената си челюст.

— А… ъъъ… да сте мислили да го продадете?

Очите на панаирджията се разшириха, после се затвориха.

— Не — изсумтя той. — Води ни клиенти. Хората обичат да гледат такива неща. И още как.

— О — разочаровано рече Чарли.

— Е — продължи панаирджията, — ако човек има пари, може би…

— Колко?

— Ако човек има… — Панаирджията започна да пресмята с пръсти, без да откъсва поглед от Чарли. — Ако човек има три, четири… да кажем, седем или осем…

Изпълнен с очакване, Чарли кимаше на всяко число. Панаирджията видя това и вдигна цената.

— …може би десет долара, или петнайсет…

Чарли се намръщи тревожно. Панаирджията даде отбой.

— Да кажем, ако човек има дванайсет долара…

Чарли се ухили.

— …тогава би могъл да купи нещото в буркана — завърши панаирджията.

— Шантава работа — каза Чарли. — В джоба си имам точно дванайсет долара. И си мислех как ли ще ме гледат в Хралупата на Уайлдър, ако се върна с нещо такова и го поставя на лавицата над масата. Народът определено ще почне да ме уважава, обзалагам се.

— Е, в такъв случай, виж какво… — започна панаирджията.

Сделката бе сключена и бурканът се озова на задната седалка на каруцата. При вида му конят пристъпи на място и изцвили.

Панаирджията гледаше едва ли не с облекчение.

— И без това ми беше писнало да гледам това проклето нещо. Недей да ми благодариш. Напоследък ми минаваха разни шантави мисли за него… но, по дяволите, стига съм дрънкал. Сбогом, фермер!

Чарли потегли. Голите сини крушки се отдалечиха като умиращи звезди, тъмната луизианска нощ обгърна всичко наоколо. Останаха единствено Чарли, чаткането на конските копита и свиренето на щурците.

И бурканът зад високата седалка.

Люлееше се напред-назад, напред-назад. Люлееше се и плискаше. А студеното сиво нещо сънливо се блъскаше в стъклото, поглеждаше навън, поглеждаше навън, но не виждаше нищо, нищо.

Чарли се обърна да потупа капака. Ръката му се върна миришеща на нещо странно, променена, студена, трепереща, възбудена. „Да! — помисли си той. — Да!“

Шляп, шляп, шляп…

 

В Хралупата многобройни тревнозелени и кървавочервени фенери хвърляха мътна светлина върху хората, които бяха насядали пред смесения магазин, тихо разговаряха и плюеха.

Скърцането и тропането на каруцата им бе познато и никой не обърна груба чорлава глава, когато Чарли спря. Цигарите им бяха като светулки, гласовете — като жабешко дърдорене в лятна нощ.

— Здрасти, Клем! Здрасти, Мит! — развълнувано се наведе към тях Чарли.

— Здрасти, Чарли. Здрасти, Чарли — промърмориха те. Политическият конфликт продължаваше. Чарли го прекъсна по шева.

— Имам тука едно нещо. Определено ще искате да го видите!

Очите на Том Кармъди, зелени от светлината на фенера, проблеснаха от верандата на магазина. На Чарли му се струваше, че Том Кармъди вечно стои в сянката на веранди или дървета, а ако случайно се озове в стая, то ще се завре в най-далечния ъгъл и очите му ще блестят оттам в тъмното. Никога не можеш да разбереш каква е физиономията му, а очите му винаги ти се присмиват. И всеки път, когато погледнеш към тях, се смеят по различен начин.

— Нямаш нищо, което да искаме да видим, красавецо.

Чарли сви юмрук и го огледа.

— Нещо в буркан — продължи той. — Прилича малко на мозък, малко на маринована медуза, малко на… а бе я вижте сами!

Някой угаси цигарата си във водопад розова пепел и мързеливо приближи да погледне. Чарли важно вдигна капака на буркана и физиономията на мъжа се измени под несигурната светлина на фенера.

— А стига бе! Това пък какво е?

Това бе първото затопляне за вечерта. Други също започнаха да се надигат лениво и да се навеждат напред; привличането ги караше да закрачат. Не правеха никакви усилия, освен да поставят единия крак пред другия, за да не се проснат по очи на земята. Почнаха да обикалят буркана и съдържанието му. И за първи път в живота си Чарли прибягна до нещо като стратегия и захлопна капака.

— Искате ли да го разгледате по-добре, наминете през къщи! Там съм — щедро обяви той.

Том Кармъди се изплю от гнездото си на верандата.

— Ха!

— Дай да го видя пак — замоли се дядо Медноу. — Какво е това, октопод ли?

Чарли дръпна поводите; конят се препъна и потегли.

— Минете през къщи! Добре сте дошли!

— Какво ще каже жена ти?

— Ще ни изрита като мръсни котета!

Но Чарли и каруцата вече се бяха скрили зад хълма. Мъжете стояха, дъвчеха езици и присвиваха очи към пътя и тъмнината. Том Кармъди тихо изруга от верандата…

 

Чарли изкачи стъпалата към къщето си и отнесе буркана до трона му в дневната с мисълта, че отсега нататък тази барака ще бъде дворец с „император“ — точно това беше думата! — студен и бял, безмълвен и носещ се в собствения си басейн, издигнат на лавицата над паянтовата маса.

Пред очите му бурканът изгори студената мъгла, която се бе спуснала наоколо от съседното блато.

— Какво си домъкнал?

Високото сопрано на Теди го изтръгна от унеса. Стоеше на прага на спалнята и гледаше лошо; тънкото й тяло бе облечено в избеляла рокля на сини карета, косата й бе прибрана на раздърпан кок зад червените уши. Очите й бяха избелели като роклята.

— Е, казвай — отново се обади тя. — Какво е това?

— На какво ти прилича, Теди?

Теди направи крачка напред и бедрата й се люшнаха лениво като махало; погледът й се закова върху буркана, устните й се дръпнаха назад, оголвайки бели котешки зъби.

Мъртвото бледо нещо се носеше в серума си.

Теди метна сиво-синкав поглед към Чарли, после отново погледна буркана, още веднъж към Чарли, пак към буркана, след което се завъртя бързо.

— Прилича… прилича на теб, Чарли! — извика тя.

Вратата на спалнята се затръшна.

Трясъкът не раздвижи съдържанието на буркана, но Чарли копнееше по жена си и сърцето му заби бързо. Много по-късно, когато се успокои, той се обърна към нещото в буркана.

— Всяка година се изтрепвам от работа, а тя грабва парите и хуква да гостува на родителите си по два месеца без прекъсване. Не мога да я удържа. И тя, и мъжете от магазина, всички ми се присмиват. Нищо не мога да направя, като не знам как да я удържа! По дяволите, поне се опитвам!

Съдържанието на буркана философски се въздържа от съвети.

— Чарли?

Някой стоеше пред вратата на двора.

Стреснат, Чарли се обърна, след което на лицето му цъфна усмивка.

Бяха някои от мъжете от смесения магазин.

— Ъъъ… Чарли… ние… помислихме си… ами… дойдохме да видим онова… нещото де… дето е в буркана…

 

Мина юли, дойде август.

За първи път от години Чарли бе щастлив като царевица сред суша. Страшно удоволствие е да чуеш привечер тътрене на ботуши във високата трева, как някой плюе в канавката, преди да стъпи на верандата, скърцането на дъските под тежестта на телата, стоновете на къщата, когато поредното рамо се подпре на касата на вратата, и поредния глас след изтриване на уста с космата китка.

— Може ли да вляза?

С престорена небрежност Чарли кани новодошлите да влязат. За всички има столове или сандъци от сапун, а в краен случай поне черга, на която да приклекнат. Когато щурците зачешат краката си в летен концерт и жабите се надуят като тлъсти дами и почнат да окрещяват нощта, стаята се изпълва до пръсване с хора от цялата низина.

Отначало никой не говори. Първият половин час на подобни вечери, докато народът се събере и настани, минава във внимателно свиване на цигари. Мъжете слагат щипка тютюн върху парчето кафява хартия, разпределят го, свиват цигарите и ги въртят, като в същото време разпределят и въртят мисли и страхове. Заниманието им дава време да помислят. Можеш да видиш как мозъците им работят зад очите, докато пръстите им докарват цигарите до годен за пушене вид.

Прилича на примитивно църковно събиране. Седят, клечат, облягат се на измазаните стени и един по един пристъпват благоговейно към буркана на лавицата.

Не се втренчват веднага в нещото. Не, правят го някак бавно, небрежно, сякаш се оглеждат — та да може погледът им да се спре върху всеки странен предмет, който им се случи да зърнат в стаята.

И — разбира се, съвсем случайно — във фокуса на блуждаещите им очи се появява едно и също нещо. Не след дълго погледите на всички се приковават към него, подобно на игли в някакъв невероятен игленик. И единственият звук е смученето на нечия лула от царевичен кочан. Или пък шляпането на босите крака на децата на верандата. Случва се някоя жена да изшътка: „Марш оттук, деца, марш!“ И босите крака се отдалечават със смях като ромон на поток.

Естествено Чарли е на преден план в люлеещия се стол с карирана възглавничка под мършавия си задник, люлее се леко и се наслаждава на славата и вниманието, дошли заедно с буркана.

Теди пък може да се види някъде дъното на стаята с групичката сиви мълчаливи жени, търпящи прищевките на мъжете си.

Теди сякаш е готова всеки момент да се взриви и да запищи от ревност. Тя обаче не казва нищо; само гледа как мъжете се тълпят в дневната й, сядат в краката на Чарли и зяпат онова нещо, сякаш е Светият Граал; свива студено устни и и една любезна дума не се отронва от устата й.

След подобаващото мълчание някой, може би дядо Медноу от Изметнат път, прочиства храчката от дълбоката пещера вътре в него, навежда се напред, примигва, облизва устни и мазолестите му пръсти започват да треперят.

Това е знак за всички да се приготвят за предстоящата приказка. Наострят се уши. Хората се наместват удобно като свине в топла кал след дъжд.

— Чудя се какво ли е това? Дали е той или тя, или просто то? Понякога се будя нощем, въртя се на рогозката и си мисля за буркана в тъмното. За онова нещо вътре, дето си виси в течността, спокойно и бледо като някаква стрида. Понякога будя Моу и двамата мислим…

Докато говори, дядо движи пръсти в треперлива пантомима. Всички гледат как дебелият му палец се размахва, а останалите пръсти полюшват дебелите си нокти.

— …И така лежим двамата и мислим. И тръпки ни побиват. Може да е гореща нощ, целите да сме в пот, дори комари да няма от жега, но въпреки това ни побиват тръпки, въртим се, опитваме се да заспим…

Дядо млъква отново, сякаш иска да каже — стига съм говорил, ред е на някой друг да сподели учудване, възхита, опасения.

Джък Мармър от Върбово тресавище избърсва потните си длани в коленете си и тихо започва:

— Помня кога бях сополанко. Имахме котка, непрекъснато се котеше. Господи, само й дай да прескочи оградата и… замърляна… — Джък говори някак благочестиво, доброжелателно. — Е, раздавахме котетата, но в един момент всички наоколо имаха по едно-две от нашите. Тогава мама изнесе на задната веранда голям стъклен буркан от два галона и го напълни догоре с вода. Вика ми, Джък, удави котетата! Помня как стоях там; котетата мяучат, пълзят насам-натам, слепи, мънички, безпомощни, едва започнали да си отварят очичките. Погледнах мама и й казах — не и аз, мамо! Ти го направи! А тя пребледня и каза, че трябва да се направи, а аз съм единственият подръка. След това отиде да прави сос и да готви пиле. Аз… аз взех едно… коте. Подържах го. Беше топло. Измяука жално, а на мен ми се прииска да избягам и никога вече да не се връщам.

Джък кима; очите му блестят, сякаш подмладени от спомена за миналото, оформя го с думи, изглажда го с език.

— Хвърлих го във водата. Котето затвори очи и отвори уста, мъчеше се да си поеме въздух. Помня как малките му зъбки се показаха, езичето се показа, а с него изскочиха мехурчета в нишка към повърхността!… И досега помня как после котето се носеше във водата, насам-натам, бавно и без да се тревожи, как ме гледаше, без да ме обвинява за стореното. Но пък не ме и харесваше. Аххх…

Сърцата започват да бият по-бързо. Погледите пробягват от Джък към буркана на лавицата, пак надолу към Джък, отново нагоре.

Пауза.

Джаду, негърът от Чаплино блато, блещи бялото на очите си. Кокалчетата на пръстите му подскачат като скакалци.

— Знаете ли какво е това? Знаете ли, знаете ли? Аз ще ви кажа. Това е центърът на Живота, тъй да знаете! Господ ми е свидетел!

Джаду се люлее като дърво; довян от блатния вятър, който никой освен него не може да види, чуе или усети. Очите му се въртят, сякаш имат пълната свобода да скитат както им хрумне. Гласът му е като шев с черен конец, подхваща всички за мекото на ушите и ги зашива в една затаила дъх шарка:

— От онова, дето лежи в Средбамбуково тресавище, изпълзяват всички твари. Вади ръка, вади крак, вади език, рог и расте. Мъничка амеба може би. После пък надута жаба, сякаш ще се пръсне! Да! — Кокалчетата на пръстите му пукат. — А после се изправя на подутите си лапи и — човек! Туй нещо е център на сътворението! Туй е Средбамбуковата мама, от която сме произлезли всички преди десет хиляди години. Вервайте ми!

— Преди десет хиляди години! — шепне баба Карамфил.

— Тя е стара! Вижте я само! Вече хич не се тревожи. Не е вчерашна. Виси си като свинско в мас. Има очи да вижда, ама не мига с тях, не ги върти, нали? Не! Не е вчерашна тя. Знае, че сме тръгнали от нея и ще идем пак при нея.

— Какъв цвят са й очите?

— Сиви.

— Не, зелени!

— Ами косата? Кафява!

— Черна!

— Червена!

— Не, сива!

После Чарли излага, без да бърза, своето мнение. Някои вечери повтаря едно и също, други — нещо друго. Няма значение. Когато повтаряш едно и също вечер след вечер насред лятото, то всеки път изглежда различно. Щурчетата го променят. Жабите също. И нещото в буркана.

— Ами ако някой старец е отишъл в блатата, а може пък да е някое хлапе, което се е изгубило и се скита там години наред, броди по пътеки и из влажни дерета, кожата му става бледа, измръзва и се сбръчква. Останало без слънце, смалявало се все повече и повече, докато не паднало в някоя кална дупка и останало като… като някаква твар, като червей или нещо там. Че кой знае, може пък дори да е някой познат! Някой, с когото навремето сме разменяли по някоя дума. Кой знае…

От женския ъгъл се чу съскане. Една жена се изправи; черните й очи блестяха, думите излизаха със запъване от устата й.

— Всяка година в блатата тичат сума ти голи деца — рече госпожа Тридън. — Тичат, тичат и не се връщат. Аз самата едва не се загубих там. Аз… така изгубих малкия си син — Фоли. Ти… не, нямаш предвид това!!!

Всички затаиха дъх, напрежението нарасна. Ъгълчета на устни се отпуснаха. Глави като целини се обърнаха на шии като стебла, очите прочетоха ужаса и надеждата й. Опъната като жица, госпожа Тридън се подпираше на стената с изправени пръсти.

— Детенцето ми — прошепна тя. — Детенцето ми. Моят Фоли. Фоли! Фоли, ти ли си? Фоли! Фоли, кажи ми, миличък, кажи, че си ТИ!

Всички се обърнаха към буркана, затаили дъх.

Нещото вътре продължаваше мълчаливо да се взира в множеството. И дълбоко в здравите тела потече сокът на страха, подобно на струйка вода от пролетно топене; и не след дълго решителното им спокойствие, вяра и смирение бяха заръфани и оглозгани от този сок, за да бъдат отнесени от бурен поток! Някой изкрещя.

— То помръдна!

— Не, не е. Очите ти въртят номера!

— Ей Богу, кълна се! — викна Джък. — Видях го как мърда, точно като мъртво котенце!

— Хайде стига и ти. Мъртво е от много, много време. Може би още преди да си се родил!

— Направи ми знак! — изкрещя госпожа Тридън. — Това е моят Фоли! Това там е детенцето ми! На три годинки беше! Детенцето ми, дето се изгуби в блатото!

Избухна в ридания.

— Хайде, госпожо Тридън. Хайде, успокойте се. Спокойно, овладейте се. Че как това може да е детето ви. Спокойно, спокойно.

Една от жените я прегърна и скоро риданията и треперенето преминаха в нервно пресекливо дишане и бърз трепет на уплашени устни, досущ като пърхане на пеперуда.

Когато всички отново се успокоиха, баба Карамфил докосна увехналото розово цвете в дългата си до раменете сива коса, засмука лулата си и заговори, без да я вади от уста, като поклащаше глава. Косата й затанцува на светлината.

— Всичко това са празни приказки. Сигурно никога няма да разберем какво е това. Или пък дори и да можем, няма да поискаме да разберем. Също като фокусите по панаирите е. Откриеш ли измамата, вече ти е толкова забавно, колкото да гледаш карантиите на умряло псе. Събираме се тук веднъж на всеки десетина дни, говорим си и все има какво да си кажем. Разберем ли що за чудо е това, няма да имаме какво да предъвкваме, това ще ви кажа!

— Е, дявол го взел! — избоботи някой. — Според мен пък това нищо не е!

Том Кармъди.

Стоеше в сянка, както винаги. На верандата. Само очите му гледаха към стаята, почти неразличимите му устни се усмихваха подигравателно. Смехът му опари Чарли като жилото на стършел. Теди го е подкокоросала. Тя беше, опитваше се да убие новия му живот!

— Нищо — дрезгаво повтори Кармъди. — В тоя буркан има само купчина стари вонящи гнили медузи!

— Да не би да завиждаш, братовчеде Кармъди? — бавно попита Чарли.

— Да бе! — изсумтя Кармъди. — Дойдох да ви видя как вие, глупаци нещастни, преливате от пусто в празно. Виждаш, че никога не съм стъпвал вътре и не съм се обаждал. Сега си отивам. Някой да иска да върви с мен?

Никой не искаше. Той се изсмя отново, сякаш нямаше по-голям майтап от това да видиш толкова много хора да са мръднали. Теди седеше в ъгъла, забила нокти в дланите си. Чарли видя как трепват устните й, изведнъж изстина и изгуби дар слово.

Като продължаваше да се смее, Кармъди слезе от верандата, тропаше с токовете на ботушите си, и свиренето на щурците го отнесе в нощта.

Баба Карамфил задъвка лулата си.

— Както рекох преди бурята — това нещо на лавицата, какво му пречи да бъде… всичко? Най-различни неща. Всички видове живот… смърт… не знам. Смес от дъжд и слънце, тиня и кал, всичко заедно. Трева, змии и деца, мъгла и всички нощи и дни в мъртвата тръстика. Защо трябва да е само едно нещо? Може пък да е много.

И приказките продължиха още около час, а Теди се измъкна в нощта след Том Кармъди и Чарли започна да се поти. Тези двамата бяха замислили нещо. Определено бяха замислили нещо. Продължи да се поти през целия остатък от вечерта…

Разотидоха се късно и Чарли си легна със смесени чувства. Събирането бе минало добре, но как стояха нещата с Теди и Том?

Много късно, когато някои звезди се бяха спуснали зад хоризонта, което означаваше, че е минало полунощ, Чарли чу шумоленето на високата трева, разделяна от олюляващите й се бедра. Токовете й изтропаха тихо по верандата, вътре в къщата, в спалнята.

Легна безшумно в леглото, гледаше го с котешки очи. Не можеше да ги види, но усещаше погледа им.

— Чарли?

Той помълча.

— Буден съм — рече най-накрая.

Сега пък тя помълча.

— Чарли?

— Какво?

— На бас, че не знаеш къде бях; на бас, че не знаеш къде бях! — тихо, подигравателно заприпява тя в нощта.

Той зачака.

Тя също зачака. Но накрая не издържа и продължи:

— Бях на панаира в Кейп Сити. Том Кармъди ме откара. Ние… говорихме с шефа на панаира, Чарли. Говорихме, наистина говорихме! — И тя се изкиска тайничко.

Чарли съвсем изстина. Надигна се на лакът.

— Разбрахме какво има в буркана, Чарли — хитро изрече тя.

Чарли рязко се обърна и запуши уши.

— Не искам да научавам!

— А трябва, Чарли. Хубав виц. Рядко хубав виц — изсъска тя.

— Махай се!

— А-а-а, не. Не, Чарли, няма да се махна. Няма да се махна, миличък. Докато не ти разкажа!

— Разкарай се!

— Нека ти кажа! Отидохме при шефа на панаира, а той… едва не умря от смях. Каза, че продал буркана и онова в него на някакъв, някакъв… селяндур… за дванайсет кинта. А той и два не струвал.

Смехът изригна от устата й в мрака. Ужасен смях.

Тя довърши бързо:

— Това е чист боклук, Чарли! Гума, папиемаше, коприна, памук, борова киселина! Това е! С метална рамка вътре! Това е всичко, Чарли. Това е! — пискливо се кискаше тя.

— Не, не!

Той рязко седна, разкъса чаршафа с големите си пръсти и ревна:

— Не искам да слушам! Не искам!

— Само чакай всички да научат що за измама е! Как ще се смеят само! Ще се пръснат от смях!

Той я хвана за китките.

— Сериозно ли ще им кажеш?

— Не искаш да станеш известен като лъжец, така ли, Чарли?

Той я отблъсна яростно.

— Защо не ме оставиш на мира? Мръсница! Мръсна завистлива никаквица, яд те е на всичко, което направя. В здравето ти бръкнах с този буркан. Няма да мигнеш, докато не съсипеш всичко!

Тя се разсмя.

— Добре, няма да кажа на никого.

Той впери поглед в нея.

— Ти съсипа моето удоволствие. Само това има значение. Не е важно дали ще разкажеш на другите. Важното е, че аз зная. И вече никога няма да ми е хубаво. Ти и онзи Том Кармъди. Иска ми се да му изтрия хилежа от физиономията. От години ми се присмива! Давай, иди разкажи на всички… може и ти да се порадваш…!

Стана, отиде до лавицата, грабна яростно буркана и замахна да го разбие на пода, но спря разтреперан и внимателно го остави на дългата маса. Наведе се над него и изхлипа. С изгубването на това изчезваше и светът. Изгубваше и Теди. С всеки месец тя се отдръпваше все повече от него, презираше го, подиграваше му се. Много години бедрата й бяха махалото, по което бе отмервал времето си. Но и други мъже — Том Кармъди например — мереха времето по същия източник.

Теди го чакаше да разбие буркана. Вместо това той започна да го потупва и гали и постепенно се успокои. Помисли си за дългите хубави вечери от миналия месец, богатите вечери с приятели и разговори, с обикалящи из стаята гости. Ако не друго, поне това бе хубаво.

Обърна се бавно към Теди. Тя вече бе завинаги изгубена за него.

— Теди, не си била на панаира.

— Напротив, бях.

— Лъжеш ме — тихо каза той.

— Не, не лъжа!

— В това… в този буркан трябва да има нещо. Нещо друго освен боклука, за който говориш. Прекалено много хора вярват, че вътре има нещо, Теди. Не можеш да промениш това. Панаирджията, ако наистина си говорила с него, е излъгал. — Чарли пое дълбоко дъх. — Ела тук, Теди.

— Какво искаш? — намуси се тя.

— Ела при мен.

Направи крачка към нея.

— Ела тук.

— Да не си ме пипнал, Чарли.

— Само искам да ти покажа нещо, Теди. — Гласът му бе мек, тих, настоятелен. — Ела тук, котенце. Пис-пис, котенце… ПИС, КОТЕ!

 

Беше поредната вечер, около седмица по-късно. Дойдоха дядо Медноу и баба Карамфил, следвани от младия Джък, госпожа Тридън и Джаду, чернокожия. После дойдоха и останалите — млади и стари, сладки и кисели, насядаха по столовете, всеки със своята мисъл, надежда, страх и почуда. Никой не гледаше към светилището, но всеки тихо поздрави Чарли.

Изчакаха всички да се съберат. По блясъка в очите им можеше да се разбере, че всеки вижда нещо различно в буркана, нещо от живота и от бледия живот след живота, живот в смъртта и смърт в живота, всеки със своята история, своя намек, своята реплика — познати, стари и същевременно нови.

Чарли седеше самичък.

— Здрасти, Чарли. — Някой надникна в празната стая. — Жена ти пак ли замина при родителите си?

— Да, запраши към Тенеси. Ще се върне след няколко седмици. Дай й все да бяга. Знаете я Теди.

— Не я свърта на едно място, така е.

Тихи разговори, настаняване, после най-неочаквано — тежки стъпки и светещите очи на Том Кармъди от верандата.

Стоеше отвън с омекнали треперещи колене и увиснали безпомощно ръце и се взираше в стаята. Том Кармъди не смееше да влезе. Том Кармъди стоеше с отворена уста, но не се смееше. Устните му бяха влажни и отпуснати. Лицето му — бледо като тебешир, сякаш от дълго време е болен.

Дядо погледна към буркана и прочисти гърлото си.

— Я, никога досега не го бях забелязвал. Има сини очи.

— Винаги е имало сини очи — рече баба Карамфил.

— Не — възпротиви се дядо. — Не е вярно. Миналия път бяха кафяви. — Той примигна към буркана. — И още нещо — има кафява коса. Преди нямаше никаква коса!

— Напротив, имаше — въздъхна госпожа Тридън. — Имаше.

— Не, нямаше!

— Имаше!

Том Кармъди трепереше в лятната нощ, взираше се в буркана. Чарли го погледна, докато небрежно свиваше цигара, целият мир и спокойствие, напълно сигурен в живота и мислите си. Том Кармъди, самичък, виждаш в буркана неща, които никога досега не бе виждал. Всеки виждаше онова, което искаше да види; всички мисли се прескачаха като бързото трополене на дъждовни капки.

Детенцето ми. Малкото ми детенце, мисли си госпожа Тридън.

Мозък! — мисли дядо.

Чернокожият мърда пръсти. Средбамбуковата мама!

Един рибар присвива устни. Медуза!

Котенце. Пис-пис, коте! Мислите потъваха, дращеха очите на Джък. Котенце!

Всичко и всички! — скрибуцат съсухрените мисли на баба. Нощта, блатото, смъртта, бледите неща, мокрите неща от морето!

Мълчание. А после дядо прошепва:

— Чудя се какво ли е това? Дали е той или тя, или просто то?

Чарли погледна доволно нагоре, почука цигарата си, размачка я, пъхна я в устата си. После погледна към стоящия на прага Том Кармъди, който никога вече нямаше да се усмихне.

— Сигурно никога няма да разберем. Да, никога няма да разберем.

Бавно поклати глава и се обърна към гостите си, които гледаха, гледаха.

Беше едно от онези неща, които се държат в буркан в шатрата на някой панаир в околностите на малко сънливо градче. Едно от онези белезникави неща, носещо се в алкохолна плазма, вечно спящо и кръжащо, с широко отворени мъртви очи, които се взират в теб, но така и не те виждат…