Десислав Начков
Дочакана

Защо съм тази вечер неспокоен,

обзет от мисли с тъжен епилог,

задъхани, разпръснати, фриволни,

застигнати от вятър бързоног?

Отиде си на странството покоя,

кристалният, треперещ детски свян,

заблудите, на грешките пороя,

но аз не се почувствах поруган.

Коварна сянка хвърли във душата,

на нова болка странния вертеп,

уплаших се, но не е ли тя, която,

свали от мен наивния ми креп?

Не смея да призная, но съм влюбен,

а тя е по-реална и от ден;

ще скъсам и с последната заблуда,

дано така се приближи до мен.

Сега аз знам защо съм неспокоен,

разхождащ се ревниво изтерзан;

луната крие се в тъмните подмоли,

засрамена от новия ми блян.

Прохладна есен хвърли замислена позлата

и тиха скръб отрони молитвена сълза,

но вместо да възкръсне за нов живот душата,

тя къпе се във болка и стене със тъга.

Тъга, но не от липса, от някаква заблуда;

тъга, но не от поза или от суета;

от радост аз съм тъжен и в себе си се чудя,

летя или пропадам надолу в пропастта.

Намерих огледало в пустинята враждебна,

по-чисто от живота, по сладко от смъртта;

огледах се, почувствах се някому потребен,

на малко стъкълце затворих се в света.

Но мойто огледало, макар кристалночисто,

лишено е от блясък и своя светлина,

безцветното блаженство на образа му искрен,

на никому ненужен се губи в сивота.

Аз в слънцето съм влюбен, а не във сенки бледи,

родени от мъглата във моята душа;

звездица ще откъсна и в нея ще погледна,

пък после нека тъна навеки в тъмнина.

И ако някой нявга реши да ме попита:

Защо се къпя в болка? В какво е моя грях?

И аз не знам, но мисля, че тъй съм бил орисан,

навеки да съм тъжен, че нея не избрах.

Едва ли ще надвия на ината,

лишил ме от обичана жена,

а бях решил душата си да пратя

при нейната нестоплена душа.

Разбрах, че няма логика в нещата

И мъча се да свикна със това…

Молитвено протягам си ръката:

Ела и донеси ми любовта!

Не ни подхвърляй пак на самотата!

Прости ми неочакваната пролет,

която ни живота разведри;

излъгах те, помислих си, че мога

да бъда твой без корист, но уви…

Сега си спомням лудото ни лято,

когато те за себе си открих;

изгубих те, а после непонятно

в сърцето си аз пак те преоткрих.

И някак си неволно — по момчешки

обикнах те със цялата душа.

Сега си спомням първата си грешка,

че не успях това да премълча.

Посрещна ме в съмнение и без вяра,

че чудото ще стане между нас,

а аз наивно някак си повтарях,

че ще съм твой до сетния си час.

Сега съм твой, но толкова далече

съдбата ни е тласнала преди,

че ние били сме разделени вече,

когато всеки другия откри.

И поривът на свежата ни пролет;

безсмислен, безнадежден, закъснял,

в сърцата наши ден след ден ще рони

за миналото упрек и печал.

Да те запазя не намерих сили;

на скрупули удавих се в калта;

не бях достоен мъж до теб — прости ми,

че не успях докрай да издържа!

След миг нас вече няма да ни има,

прегърнати под влюбена луна,

и спомените бавно ще изстинат,

покрити на забрава с пепелта.

Обичам те дори да няма смисъл

да казвам вече някога това.

Последното, което ще ти пиша

са тези мои искрени слова.

Когато на скръбта воала се разстеле

и хорска завист легне над твоите мечти,

когато те прекърши на тежки грижи бреме,

ще ме потърсиш ти.

Когато светла радост душата ти обземе

и слънчев лъч игриво лице ти озари,

когато влюбен вятър косата ти поеме,

ще ме извикаш ти.

Когато мъст горчива разума ти обсеби

и присмех и омраза в душата ти ехти,

когато се почувстваш излишна, безполезна,

ще ме проклинаш ти.

Когато пък поискаш приятелство нетленно

и светло възкресение във земните си дни,

когато зажадуваш за обич споделена,

ще ме обикнеш ти.

Обзема ме на твоя дъх покоя,

белязан със небесен аромат;

искрице възжелана, свидна моя

чаровнице от мил и нежен свят!

Аз вдишвам непорочност безконечна,

молитва, свян и нежност във триптих…

Това, което искам да прошепна

е вписано във този акростих.

Неволно позволих си да мечтая,

а имах си и повод за това;

Той беше тук в уютната ни стая,

един прекрасен спомен за мига…

Благодаря, че тръгна с мен към рая!

Кажи, какво успях да проиграя?

Какво сгреших? С кое те нагрубих?

Поне това заслужил съм да зная,

ако останалото не простиш.

Не ме мъчи с мълчание сурово;

едва ли ще спечелим от това.

Безмълвието гневно е отрова,

която изтощава любовта.

Едва ли трябва толкова безславно

да вкусим от поредния провал

и всеки с упрека да страда бавно,

че не е свойта радост изживял.

Преди да пипнеш нишката последна,

кажи ми във какво се провалих

и ако присъдата е неизбежна,

ти просто скъсай този мой стих.

Във скута на едно безсънно утро

погледнах наша снимка и видях;

Ти беше там — усмихната уютно,

но себе си до тебе не познах.

Мираж ли беше всичко или някак

човека, който гледаше към мен

бе същият, но твърде непонятно

ми бе присъствието му тук във този ден?

Загледах се във снимката тревожно,

не можех да повярвам на това:

Бях с теб тогава и не е възможно

да не позная себе си сега.

Къде съм аз и има ли надежда

да седна пак във снимката при теб,

да мога пак безстрашно да погледна,

обичания малък наш портрет?

Познавам го и завист непочтена

прокрадна се в душата ми за миг,

и тайно пожелах си да съм него,

и да ме гледаш ти като преди.

От себе си неволно се отрекох;

дано така заслужа любовта,

която взе ми онзи от портрета

и хвърли ме в жестока самота…

Във скута на едно безсънно утро

погледнах наша снимка и разбрах;

ти беше там — усмихната уютно,

и искаше ми се при теб да бях.

Помня как почувствах се човек:

Беше пролет, бяхме двама — млади,

беше вечер, вятъра бе лек,

кестени цъфтяха голобради.

Помня как седяхме двама с теб,

чакащи на пейката в тъмата,

мрежата от клони като креп,

милваше ни нежно по лицата.

Помня, че блещукаше луна,

помня, че тъмнееше балкана,

помня, че отрони се звезда,

като цвят в небесната поляна.

Нямаше ни птици, ни цветя;

Беше пролет още неродена,

Нямаше преструвка, суета;

Беше радост тук при нас стаена.

Нямаше съмнения и сплетни;

Нямаше въпроси — изтерзани;

Само ние бяхме там — сами,

само ние седяхме — замечтани.

Помня — тук почувствах се човек,

скътах светъл спомен във душата,

бях със теб, а вятъра бе лек,

гледах те на пейката в тъмата.

Истина ли беше или не?

Нямаше ли някаква измама?

Веч не помня: Как? Кога? Къде?

Само знам, че ние бяхме двама.

Тази вечер гледах към звездите

и разлиствах миналия ден,

спомняйки си погледите скрити,

вперени от другите към мен.

Всички бяха толкова различни,

както и посланията във тях

и се мъчех, гледайки в звездите,

да ги сложа в своя алманах.

Да усетя истинските думи;

неизказаното да прозра;

да запазя всичко във албума;

да докосна, без да повредя.

Остроумен отговор да давам

мислено на всякакъв въпрос,

който всеки поглед ми задава

без да има отговор готов.

Гледах небосвода и се питах:

Имаше ли смисъл във това

да надничам всекиму в очите

или беше просто суета?

Страницата свърши и звездите

избледняха в утринния здрач,

спомена за погледите скрити

гасне в натежалия клепач.

И така разтворил алманаха

под разлистващото се небе,

своето пробуждане дочаках,

вперил поглед без да знам къде.

Тръгнахме с началото на изгрева,

заредени с трепетно очакване,

че ще видим гледките невиждани,

своето откриване дочакали.

Запълзяхме бавно по пътеката,

виеща се нейде в неизвестното,

борехме се с жилавите клекове

от копнежа по върха унесени.

И когато за почивка спирахме,

пак нагоре сочеха очите ни,

час по-скоро жадни да достигнат образа,

създаден във мечтите ни.

Времето бе спряло и ни гледаше,

вятъра танцуваше подканващо,

сякаш искаше да сподели победата

дето там, най-горе ни причакваше.

Уморени, слисани и вярващи,

стигнахме — прозрели изначалното;

сутринта ни изгрева изпращаше,

а сега посрещаше ни залеза.

На съпругата ми и дъщеря ни

Спомних си, когато бяхме тримата,

седнали на пясъка след залеза,

вятъра, извиращ от невинното

милваше се със вълните алени.

Слънцето току-що бе изчезнало,

потопило сънища във спомена,

чайките се губеха във бездните,

от нощта пристигаща подгонени.

Гледахме безкрая с умиление,

стоплени от благодарност искрена,

вричахме се в нашето спасение,

уморени, плахи и пречистени.

И така стаени и безименни,

седнали на пясъка сред нищото…

Спомних си, че бяхме само тримата

и че всичко друго бе излишно.

Чистотата на първия сняг,

с нежна ласка погали земята

и прогониха сивия мрак,

рой снежинки — искри от луната.

Завъртяха вълшебно хоро,

вихри палави, необуздани

и извиха мелодии в едно

ветровете на свойто пиано.

Чистотата на първия сняг,

с нежна ласка изми пустотата

и разнесе събрания прах

през горчивите дни във душата.

На запад слънцето отива

към непознати светове

и с пурпур залеза облива

тополовите върхове.

Прегръщат се кафяви, златни,

червени, сини цветове,

полъхва нежно топъл вятър

и гали с чудни звукове.

В сребро изгряла е луната

с полуотворено око

и под властта на красотата

замира всяко същество.

Копнежи, блянове, мечти,

преплитат се сега в душата,

заспиват хорските сплетни

на залеза от красотата.

Посвещавам на светлата памет на дядо Стоян и баба Митка

Замислена мъгла

от есенна сълза,

стаила сив покой

от капчици безброй.

Последна блага вест

за пътника злочест,

залюбил вечността,

спасен от тленността.

Живота изживял

във радост и печал

и своя път поел

след вечния предел.

Замислена мъгла

от есенна сълза,

на спомен вечно жив

последния мотив.

Със снежнобяла одежда,

на дързост и вяра от прежда,

облякох се да ме зарежда

със светлина и надежда.

Преплетени клони поставих,

суетните мисли забравих,

пътека за нейде направих

и времето в нея забавих.

Небето тежеше във сиво,

замислено, тихо, мъгливо,

а слънцето все още живо

се скриваше бавно, лениво.

Така нарисувах съня си;

спокоен, притихнал, навъсен;

накрая снежинки поръсих

и с тях се понесох в ума си.

Подухват ветровете на нощта,

прелитат волни сенки над земята,

звездите — осветили вечността,

забодени навред в безкрайността,

кристалчета на дните от снагата.

Покой и прелест — прелест и покой

замръзнала в целувка е реката,

забравила за летния дневен зной,

отпусната като след див порой,

блещука в светлината на луната.

Нима отново ден ще озари

потъналата в сънища природа

и светло зарево ще извести

на дремещите в щастие и мечти,

че слънце ще огрее небосвода?

Това е неизменния кръговрат;

и тъй, когато блесне пак луната

и нощни сенки тихо затрептят,

звездите на света ще известят

за вятъра, нощта и тишината.

Кафявата пролетна степ и мъглата,

на дългата зима последния дъх,

финален акорд на студения вятър,

заливащ земята със траурен лъх.

Заспали дървета, преплетени клони,

врабци оцелели, покой и тъга,

а куче премръзнало сенките гони

и в кални купчини се топи снега.

Едва очертали се мъртви пътеки,

безлично опасват широката степ

и губят се нейде във мрака далеко,

на есенен спомен под сивия креп.

В безименните ласки на нощта

денят се ражда светло окрилен,

въздъхвайки в зората потопен,

изпращащ във забрава немощта.

Пътека от лъчиста синева

полюшва с непринуден звън листата,

оглежда се в очите на росата

и слива се с на слънцето зова.

Далече над планинските чела

щастливи птици плуват в небесата,

поклащани на вятър от ръката

дървета са разперили крила.

Тревите като свежо кадифе

танцуват в своеволие и забрава

и летен дъх цветята съзерцава,

разстлал се над зеленото поле.

Омайна песен пее утринта,

подкрепяна от цялата природа,

хармония изпълва небосвода

и пръска се в лъчи и светлина.

Отиде си притихнала нощта;

остави само спомен и росата;

презираща на дните суетата

дали ще се завърне вече тя?

Прозорче светещо

в тъмата кретаща,

стаило тайната

на нощ разкаяна.

Дали зад себе си

ти криеш трепети,

или в безлуние

мълвиш безумия?

Дали в сумрака си

плетеш очаквания,

или си скътало

тъга размътена?

Прозорче светещо

в тъмата кретаща;

разкрий ми тайната,

оназ — незнайната.

Пътеката със есенни листа

смирено е отпуснала снагата,

частица на света от кръговрата,

пътеката — браздяща вечността.

Със пролетни очаквания живя

и свежа прелест пълни и душата;

на лятна утрин страстно пи росата

и радва се на дните с радостта.

Но есенно дихание се простря

и пурпурни огньове заблестяха,

надежди и очаквания замряха,

затрупани под жълтите листа.

Съзираща на времето обрата,

оставила в пространството следа;

пътеката — браздяща вечността;

пътеката е символ на съдбата.

Под тъжното съзвучие на дъжда,

забравен ромон тиха горест скътал

в замислените сенки на нощта,

самотен пътник в мрака се запътил.

На пътя му се стеле тъмнина,

студени клони плахо се навеждат,

едничък само на света дъжда,

полива го със вяра и надежда.

Под тъжното съзвучие на дъжда,

забравен ромон тиха горест скътал,

изпълнен от копнеж съм светлина,

кой знае накъде се е запътил?

Сама душа

върви в дъжда,

във тъмен град,

без път, без свят.

Тревожна нощ,

стаила мощ

над нея бди

и лее сълзи.

Далеч назад

спи в спомен млад,

ветреца ням;

недоразбран.

Заровил лик

във онзи миг

на първи хлад

над тъжен град.

Напред без дом

и крадешком

върви душа,

сама в дъжда.

А някой там,

без свян и срам

мечтае в сън

да бъде вън.

Влязох във съня си със идея

да проклинам всичко тук, сега,

дето инак няма да посмея

да докосна, за да нараня.

Да премисля старите въпроси,

неудобен отговор да дам,

да отричам, ядно да жигосвам,

да се чувствам безопасно сам.

Да злорадствам без да се срамувам

и изпитвам някаква вина,

да говоря без да се преструвам,

че съм чужд на всякаква злина.

Влязох във съня си и се стреснах;

колко мимолетно би било

прошката в душата да заместя

с яден отговор на всяко зло.

И от тази мисъл се пробудих;

върнах се в живота — не разбрал,

истина ли е или заблуда

туй, което в унес бях прозрял?

На брат, ми Николай

Бягай бързо! Животът ще спре

ако в миг неразумно — блажен

се почувстваш внезапно добре,

от успехите свои пленен.

Не почивай на пясъка мек,

изградил илюзорната шир

на заблуда у всеки човек,

че живее със себе си в мир!

Избери каменистия път;

него никой не ще пресече

и не чакай тъй лесно върхът!

Просто бягай, но знай накъде!

Тъй както малката звездица в мрака,

възвръща позабравена мечта

и всяка нощ на небосвода чака

да стопли тя поне една душа.

Тъй както малкото кокиче в двора,

разсейва плахо зимната тъга,

натрупаната в сънища умора

и трепетно вещае пролетта.

Това си ти — надежда и утеха,

сред тъмна нощ очаквана заря,

цветец след дълги зими неповехнал,

едничка моя мила дъщеря.

Заради кой си струва да живеем?

Децата са стремеж към вечността;

единствен път по който ще успеем

да не угаснем тихо, без следа.

Родителите, братята, сестрите,

с които свързани сме цял живот,

със обща кръв от спомени пропита,

крепяща ни в падение и възход.

Съпругите с които сме се клели

да бъдем заедно и след смъртта,

товара на семейството поели,

усърден страж: на общата мечта.

Приятелите, заради които

понякога и упреци търпим,

но в трудни дни един на друг разчитаме

и пазим се във зло да устоим.

Заради тях си струва да живеем!

Доброто в нас на тях да посветим!

Да страдаме, да търсим, да милеем

и ако паднем пак да продължим!

А за какво си струва да живеем?

На спомена за топлия уют;

да пазим миналото ни да не изтлее,

обгърнато в забрава, мрак и студ?

За бъдещето — ярко очертано

във планове, насоки и мечти,

което в миг без смисъл ще остане

ако изгубим и една мечта дори?

Или за трезвото ни настояще —

реално, без излишни цветове,

завихрено, забързано, незрящо,

препускащо към края без да спре?

За кой и за какво да се живее —

въпроси, чийто отговор е там,

където всеки дръзва да посмее

свой собствен смисъл да потърси сам.

Изстраданите наши чудеса

в които сме престанали да вярваме,

любимите ни някога места,

които днес не смеем да посещаваме;

усмихнатите и добри очи,

които сме престанали да виждаме

и трепетите в нашите души

отдавна с топли чувства несъзиждани.

Когато навести ни вечерта

и всички те изникнат пак във спомена,

ще им отворим ли поне една врата

или ще ги оставим пак бездомни?

Ще им открием ли кътчето във нас,

запазено в сърцето — недокоснато;

ще им говорим ли с потаен глас

за сънищата наши — недоносени?

Ако прогоним всички чудеса

в живота си — нещастни и щастливи,

какво ще ни спохожда във съня

и ще ни спомня, че сме още живи?

Помисли за хората, които

подминаваш без да поздравиш,

а си спомняш само в дни сърдити,

търсейки проблем да споделиш!

Подари усмивка на онези,

дето пренебрегваш на инат,

но когато погледа си свеждаш

нужни са ти като опиат!

Забрави притворството и фалша

на „приятелствата“ без душа;

те не светят, а блестят за кратко,

и не топлят в миг на пустота!

На живота си безумно кратък

всички ние единствено дължим,

истинските чувства, без остатък

истински със друг да споделим.

Не припомняй цветните неща,

миналото твое украсили!

Не докосвай струната една,

вплела спомена за дните мили!

Не отваряй свидната врата,

гдето подминавал си с години!

Не бери последните цветя,

призори в домашната градина!

Не кълни се в стари божества,

някога от тебе обругавани!

Не рисувай със една боя,

по платната, вече изоставени!

Посети невиждани места

във душата — още недокоснати,

и опитай свежите вина

на мечтите свои — омагьосани.

Днес случайно се зачетох в синята тетрадка,

там, където своите мисли в стихове редувах

и младежките копнежи в думи запечатвах,

изповядвах, заклеймявах, честно — без преструвки.

Стори ми се неуместно пак да се завръщам

в спомените черно-бели, вплетени в листата,

да ги пак съпреживявам, кротко — без прегръдка,

вместо нови да потърся, давайки нататък.

Уж случайно, а сърцето миг след миг се трогва

от това, че е открило себе си отново,

сгушено безброй години в кратичките строфи,

като камък във земята някога заровен.

И когато пак затворя синята тетрадка,

стиховете си наивни дълго ще повтарям,

мъчейки се да разкрия скритата загадка,

на отминалото време смисъла забравен.

Една мъничка думичка — съдба;

а колко много всъщност означава;

едни със злоба хвърлят я в прахта,

а други я покриват с вечна слава.

У всеки тя с различно е лице;

Веднъж те радва, друг път огорчава,

но бързай ти, побързай да живееш,

че времето лети и отминава!

Живота не обръща се назад,

върви безспирно и не се повтаря;

днес забелязваш, че си още млад,

а утре пламъка във теб догаря.

Тогава ти си спомняш младостта,

със пориви в сърцето изживяни;

на миналото зарад сладостта

живота си пожертвал би в замяна.

Спечелиш ли пари на този свят

не считай го за щастие голямо!

Щастлив ще бъдеш ти ако си млад,

дори това да притежаваш само.