Стефан Фурнаджиев живее на село и този факт понякога предизвиква умилително отношение към поезията, с която той изразява себе си като личност. Разбира се, местожителството на твореца в случая има значение дотолкова, доколкото в Габарево е съхранен все пак възрожденския дух на предишните поколения, училището продължава да бъде големия селски храм, а принадлежността на габаревци към провинцията е чисто административна. В такава обстановка съществува и един поет, чието дарование едва сега се налага в национален мащаб по различни нетворчески причини. Но и за този поет ние съдим по творчеството, няма смисъл да го оценяваме по битовите подробности на живота му.
Стихосбирката „Фамилно евангелие“ е професионално написана. Вижда се, че Стефан Фурнаджиев владее стихотворчеството до възможността да разлага класическата строфа и да използва лексика, която изглежда старомодна, но изразява всъщност душевността на един интересен съвременен лирически герой. Постижението на поета тук е, че не се старае да изглежда откъснат от традицията, макар всъщност да постига известно обновление. Обновление на какво? Може би на фрагментарната поезия, тъй като отделните му стихотворения изграждат като че ли цялостна поетична структура. Това впечатление се подкрепя и от общата тоналност на отделните творби, и от налагащия се като основополагаща философия патриархален патриотизъм. Поради всичко това стихосбирката може да бъде причислена към тъй наречените циклични поеми. Такива в българската поезия има няколко, например „Калиопа“, „Среднощен конгрес“, „Дългосвет“…
Поезията на Стефан Фурнаджиев поражда симпатии с определената си социална същност. Това е поезия за вътрешния живот на обикновени хора, чиито върховни емоции са в полето на родолюбието и труда.
Техният свят все още съществува и не вярвам, че съществува единствено в стихосбирката „Фамилно евангелие“. Но, от друга страна, и тази стихосбирка е силно доказателство, че един свят, един живот, един човешки космос може да бъде съхранен в истинската поезия.
Господин генерал!
При направената проверка
във всички роти
наличният състав е налице
с изключение
на падналите за…
Господин генерал!
„Никоя победа не връща мъртвите.“
Командващ парада
Редник
Иван Динков.
Българки.
Славянки.
Куманки.
Циганки.
Жени —
свободни граници.
А ний, без фамилно знаме
и без фамилен химн,
скимтим
пред Вълчите стени
на Рим.
Децата
на жертвите
отмениха
смъртното наказание.
И палачите, живи и здрави,
седнаха на нашата маса,
ала никой не каза: „Наздраве“!
Край Търново
стърчи царско бесило.
Край София —
султанско.
Не им стигат две.
Край твоето и моето село
издигат трето.
Татари и хуни,
помогнете —
Банкова сметка:
осем милиона нули!
Когато опаковат душите ни
като пашкули,
спомням си за теб,
нещастен принце.
И през коприната
на твоето кралство
„да бъда или да не бъда“,
без всякакви съмнения
оставям
двадесет и осем години.
Вече
никой не е никой…
Вече:
всеки е всеки…
А гърлото
е все така празно
и жените
— също.
Все така ли,
тъмна Родино!
Бездумие —
видение на пътя ми.
Махни се!
Махни и портретите
без рамки и почит,
ненужната украса,
лозунгите — кафяви пуканки.
И последната ми самоличност —
камикадзе.
От хиляди хороводци
се помни един.
От всички гайдари
ще остане един.
Много сватби има,
но моята е първа:
куршумите пеят,
ками връх за връх връзват,
ятаганите свирят.
Ситна ръченице,
клетво моя!
Бий с десния,
удряй в ляво!
А кладенецът —
око човешко —
гледа небето.
От изгорялата къща
на Иван Пейчев
един от нас
ще се провикне:
Кръчмата е гибел,
която
към Отечеството води!
Метохът, запален от залеза,
гори като факел.
Всяка нощ изгаря с камбанарията,
всяка заран монахините са изпепелени.
Сестро човешка,
божия дъще,
синьо дете в черно!
Защо не си догаряла?
Защо ронят сълзи
сините очи на душата ти?
Ти удряш ли камбаната
на божия дом в гърдите си?
Кого още оплакваш — него ли,
синът човешки,
синеокият!
Мечът, който отсича една глава,
го държи ръката. Тя е виновна.
Макар, че ръката тръгва от рамото.
По-право от ума, който е виновен.
Но умът има си и уши —
той нищо сам не може да научи.
Те са виновни!
Всъщност виновни ли са очите,
които виждат как един меч
отсича една глава?
Виновни ли са ушите,
които слушат с болка
вика на онзи нещастник,
когото убиват?
Очите първо не искат да гледат,
ушите не искат да чуват!…
После свикват…
Там —
между първия и втория път —
са виновниците,
като не смятаме главния:
онзи когото убиват.
Не направо…
Да спре
пред незагасналата клада.
Да не разжари живия въглен —
източноправославно вето.
Да почука.
Да дочака
Боже ехо.
И тогава
да заповяда.
Часовете — катъри забравени —
Дремят
пред празната торба.
Напразно съм плакал!
…Вятърът свири на кавал —
Балканът нарежда:
Четник на камък умира,
орелът — рамото му, в облак,
куче спи до огън,
ножът — в гръкляна.
Път ме чака.
Небето може да се срути отгоре.
Патриарх и папа
раздават
палмови клонки
— не могат
да прегърнат Иисус,
ръцете им са заети.
Не за себе си,
не за себе си,
а заради честта —
Пушкин
на дуел отиде.
И смъртно ранен
улучи целта —
Наталия Гончарова
оцеля.
Ти към изгрева.
Аз към залеза.
Крачка по крачка,
докато срещнем ръцете си
и свържем
двата края на света.
Името на жена ми
започва с буквата „я“,
и на твоята — също.
Я виж —
градината е пълна
с едноименни ябълки.
Палачът
се кръсти с отсечената от него ръка.
Подпалвачът
с черни лакти
поднася дарве за пощада.
А в мен кър ви едно
староговорно изречение —
Еничери ли идат,
или еничери отиват.
Мъгла се вдига,
или припада.
Или така ни се пада.
Никъде
не намериха.
Никъде.
Не помогнаха
зелени пари,
мокри молби.
В зоологическата градина —
там костенурката била
под
особена закрила.
След шест месеца
малката им дъщеря
почина от рак.
Камък.
Кръст.
Петолъчка.
Пречупен кръст.
От всички тежести
Избирам
двете леки думи:
„Лека пръст“.
Цял живот измервам
дължината на деня
и своята територия…
Под планини в тъмни пластове
свети руда.
Изворни води чукат
обеци за езерни жени.
И сухи долове викат
поройни дъждове.
Върховете гасят гръмотевици,
а ветровете спрягат орбити —
тази наша територия,
наречена азбука.
От пиянство получих
прозвище „Нечовек“.
Но дъщерята на кръчмаря
се ожени за мен.
Постави ме пред тезгяха.
Моите приятели
напълниха кръчмата
и станах човек.
Аз бързам.
Залепвам се за остър камък.
Безсънието си не губя.
И се прицелвам
в тая мокра кукумявка
кацнала
на главата ми.
Не пея хубаво,
защото не съм пелтек.
Нямам лицеприятна усмивка,
защото имам чупени зъби,
и погледа ми е крив,
защото много ме гледат накриво.
Такива като мен има милиони.
Името на дъщеря ми
облита душата ми.
И сред сбор от вещици
и сред хор от дяволи
аз съм всеки ден весел…
И дворът ми е преметен.
И пътят ми е сресан.
Под Балкана се раждаме,
земята орем.
Мъжете от моя род
за оръжие дават нива.
Браздата
е ръждясала цев
на стара пушка
с името
на мой далечен прадядо.
Свалям шапка.
Една кървава птица
ме удари
и аз излитам
от Петрова нива.
На Снежана и Велин
Площад — предчувствие за клада.
Банка — предверие към ада.
Летище — трамплин за камикадзе.
Дискотека — подземие на храм.
Лоена кожа — убежище за предател.
Тротоар —
за всяка подхвърлена монета
босо момиче
дарява звън от душата си.
И Богу се моли:
и за тебе,
и за мене.
Камбаната
на любовта
бие за глухите!
До пейката,
на кофата за боклук,
безрък художник
с мигли рисува
Света Богородица,
Сина й
и три ръце.
Три твоеподобни ръце —
с една ме държиш,
с две се молиш
за мене,
мамо!
Помияри учат себеяди.
Сатани — дрогояди.
Аз пък уча
Внука си
В добри очи
да не хвърля пепел
от радиоактивната пепел
на Васил Петлешков.
„Българин — крадец“
в един английски речник
Мерсия Магдеморд,
без да е българка —
да не получи
слънчев кръвоизлив,
направи най-точния превод:
българите не са крадци,
а конници.
Един конник
с коня на вуйчо си
гони робството
от душите ни.
На С.Р.
Утрото
Клатушка
магарешките маратонки
на Черноризец Храбър.
И ето храбростта му.
През габраци
сънища езически,
слънца с венци обкичени —
белобради светци
с орлови букви
гледат право
червения светофар на
слънцето.
Под ясни явори,
под ясни ясени —
почива Яворов,
почива Ясенов.
Почиват!
Към Околчица
движим се дълги години направо.
Стъпваме по кости.
Бягаме по куршуми.
В поход-сабя —
тъпчем белия свят.
Небето е пълно с Ботеви звезди,
земята — с хора и вещи.
И всяка звезда трепти…
И всеки човек казва нещо…
Главите ни странно растат.
И мъдрост приижда към нас.
Очите ми пият
зеления цвят
на тревата.
Училището е пълно
с деца.
И мама им пее
твоите песни,
Родино!
В един и същи миг
ти обърна историята наопаки,
капитане!
В един и същи миг
ти видя повече от всички,
войводо!
В един и същи миг
ти целуна земя и небе,
поете!
Под тебе небе
над тебе земя,
българино!
Сто калоферски гайди,
сто годишни времена —
нищо не знаят за себе си,
учат децата да свирят.
Никой не им подава ръка,
а те се катерят
нагоре към билото.
На вратове носят
живи балади.
Живите раздават
за спомен
чукано жито
и тепани ризи.
И на мен дадоха.
Сдъвках житото.
Облякох ризата.
У дома мама,
наведена над стана,
тъче
платно.
За тепани ризи…
От хиляда хороводци
едного запомнят.
Много сватби има
като неговата няма:
Моми шият.
Момци леят.
Старци пушат.
Баби слушат.
Къщи дремят,
времето сменят —
куршуми пеят,
ками свирят.
А на мегданите
българско хоро играе —
моят син го води…
Докато
баща ми беше жив —
бях дете.
Когато почина —
станах мъж.
Момчета,
моят ковчег
е вашата
последна детска играчка!
Избяга —
дето няма хора,
там да мре,
селото да не види
мъртъв хлебаря.
Да не бият камбана —
да не пресипва пиринча.
От ръце на ръце да не минава,
че ръцете тесто месят.
Да не молят с некролог небето,
да не охкат с тежкото му тяло.
Три дни траур.
По-голям от хляба.
Видях го. Гази небето.
Начумерено.
С две шпори пали звездите,
подковите му
огън изгаря.
Конят му
ближе зората.
Неделя,
ден без цигари.
Ресторантът гладен.
Пред него
инвалидна скамейка
и три сакати стола.
В това село хора има ли?
Секундарникът цъка
в яйце на чучулига —
пари няма
има книга.
Пред паралията е седнал баща ми
в трикрако изгнание.
Длан — като нащърбен трион.
реже черната угар, чупи юлския пек —
под открито небе, без синор и облак.
Наесен,
когато планината
съблича върховете си,
Габарево потъмнява.
Отивам на гости при мама.
Тя мълчи,
свряла глава в огнището.
Погледът гали огъня.
Става,
шета в къта, тършува.
Поглежда в огнището,
говори на ръжена
с езика на огъня…
Времето се разваля.
Дървата са докарани от Балкана.
Тя се вглежда в мен,
в себе си,
в огнището…
Слънце.
Стърнище прегоряло,
земята суха — уста на мъртвец.
До кръстците
мама ме ражда.
Баща ми
увива в пояс
тази търкулната пита
раззинала уста — да проглуши света.
И ме носи в село
да видят това невидяно чудо.
Наливат чаши
и пият:
Да е хаирлия!
Поп Слави пита
за кръстник и име.
Тати гледа гората:
Нека е Харамия!
Вече никой не говори
как е преминат Балкана.
Всеки си пие кафето
с чашки
отляти от златна камбана.
Нима ще изпием
Гласа
на свободата!
Небето пак е бял калпак
върху козите ботуши
на Скобелевата гора.
Гора от шапки.
Ура!
На пешкира,
изтъкан от мама,
виси Левски,
лежи Ботев.
Всяка утрин,
когато си бърша лицето,
целувам кръста —
извън който
няма България.
На Иван Динков
На софрата
нищо,
освен печена на свещи
чугунена ракия.
И на литри,
и на градуси,
и на патоси
погребваме
самите себе си.
Юмруците на мъртвите
Приличат
на одринки.
Обхождат ни,
обграждат ни
слуги научени,
обучени;
да щипят Ботев,
да хапят Яворов.
Да стрижат дните ни.
Да няма косъм.
Да няма кожи…
Да не може,
о, Боже,
децата ни
да сънуват
кукери!
Не бягам.
He хвърлям камъни.
Съскам със езика си
срещу сивите пепелянки.
Той ме пази!
На Никола Инджов
Иде от нива.
Отива на мелница.
Нощува в нощви.
Осъмва в магазина —
влиза, излиза
с човешки крака.
Ако го няма —
училището затваря врати.
Не стигат
дъските за ковчези.
Ако съвсем го няма —
влиза, излиза
с човешки крака
в погребите
за оръжие.
От петите
до главата
във слана съм
облечен.
Намигам си
да изляза
на припек —
да облека,
да опарича,
да нахраня
децата си…
А иде зима.
Белият шал
оттук не минава сега.
Той върви
край реката посърнал.
Белият шал
бе за мене първата пролет.
Бе с целувки
от мене разплетен.
От белия шал
остана бялата песен.
Жената е крехка като пъпка.
Нейната сила
е нашата
отстъпка.
Жената е унес тих и нежност.
Нейната обида
е нашата
небрежност.
Жената, жената
е живо имане.
Дайте й хурка!
Дайте й сабя!
Дайте й знаме!
Жената
и тя има
подвиг един.
Родила е Караджата
и моя син.
Лапавица. Черна лапавица.
Насъскана земя
срещу мен.
Очите под преспи дълбоки,
езика в ледена риза,
костите пукат.
Нахлузвам козека.
Пояс дипля.
Плетищата тъпча.
Езичник.
Издухвам пеперуди в комина —
змия да не мъти.
Щъркел с човка рало да носи,
жива да е мама,
зли да са верните кучета,
дето с пиринчени челюсти
вълци в мрака давят…
По козята пътека на земята
бият чанове.
В памет на жена ми
Тъжна ме зачена.
Тъжна ме роди.
Тъжна ме отгледа.
Тъжна ме упъти…
Благодаря ти!
В любов и зачеване
омразата се ражда —
ръжда необратима
в метала на душата.
Небето — съвест.
Езикът на чана — съвест.
Дръвникът се препича в музея.
Батак посреща любопитните.
Амин!
Омразата изгаря погледа.
„И смъртта й там мила усмивка…“
На прощаване не знаех, че е трудно.
Но В онази нощ,
по-тъмна от тунел,
чакаха другарите в канала.
Бавно заслизах
по каменната улица.
А ме гледаха отвред
врати
и каски,
и прозорци
с отпечатъци на смърт.
Забравих явките,
забравих раните.
Агентите
ме дебнеха със кучета.
Свирепи кучета.
Смъртта е куче,
а съдбата не е само спомен!
На Григор Чернев
Мунчо —
жестономичен вопъл —
ден след ден тича
от Карлово до Калофер
и обратно до
орисаното расо,
до азбучното клепало.
Свободата,
която още сричаме.
Когато чуеш от свои:
Стефан вече го няма.
Облечи бяла премяна
и кажи на черните врани:
Отлетя с една бяла врана.
Когато чуеш от чужди:
Стефан вече го няма.
Кажи на черните врани:
Макар да съм черна Гана
няма да стана черна врана.
Любовта е бяла премяна.
Една история
от малко мир
и много войни.
Оглупяхме от дати
от мъдрости и цитати.
Объркахме кои са признати
сред многото непризнати
и от съждения грешни и точни
станахме добри и порочни.
Светът не отстъпва
от своята позиция.
Ние сме тези, които възпяват
и отрицават.
Век след век.
Учебник след учебник.
Поколение след поколение.
Додето дойде ред
на нашето малко
последно
стълкновение.
За да напише някой след мене
това същото
стихотворение.
Броня, жезли и ками
и старинни стремена.
Витрина. Лампи. Няма само
етикети със цена.
Далечно време — тътне вътре,
коне цвилят. Напреде е стена.
Ще тръгне Калоян с кама в гърдите,
ще пребъде… Времена!
Изтръпвам пред музейната витрина!
Там съм аз! И моите врази! —
ето и камата,
забита в моите гърди.
Не искам!
Не искам
повече да бъда
спасяван от вас.
Оставете
великата спасителка
да ви спаси
от моето АЗ.
Зад гърба си 70-годишния дипломиран икономист има издадени 4 стихосбирки — „Заклинания“, „Високо бесило“, „Паша за вълци“ и „Скок от високо“. Фурнаджиев от десетилетия се е преселил в родното си село Габарево. Живее по спартански — пасе кози, прави сирене, бере орехи, посреща приятели от всички краища на България и реди необичайни рими.
Името на Стефан Фурнаджиев е известно на един по-тесен кръг ценители на поезията. Преди всичко заради скромността на поета. На онези, които не познават творбите му, а ще разтворят колебливо неговата нова лирическа сбирка, искам да кажа следното: Вие държите в ръцете си стиховете на една наистина надарена личност.
Този човек е от хората, наричани в ежедневието „бели врани“, той води библейско битие и живее като че ли единствено заради поезията. А че е поет, ще се уверите и сами — без излишен патос, без излишни думи, без поза, без превзетост той споделя съкровените чувства на свободния дух, издигнал се между небето и земята, точно там, където е кръстопътя на балканските ветрове. Стефан Фурнаджиев вижда света посвоему, но във всяка негова строфа се усеща българската сила и характер.