Карел Чапек
Животът и творчеството на композитора Фолтин

Животът и творчеството на композитора Фолтин

I.
Околийският съдия Шимек
Приятел от младежките години

Запознах се с Беда Фолтен — тогава той все още надписваше ученическите си тетрадки Бедржих Фолтин — когато бях почти на шестнайсет години. Бях се прехвърлил в шести клас на гимназията, където учеше и Фолтин, и случайността, която тъй често направлява съдбата на младите хора, ме сложи да седна до него на изподраскания и разнебитен чин.

Спомням си шестокласника Фолтин така добре, сякаш сам го виждам вчера: източен юноша с нежна кожа и гъсти, ситно къдрави златистокестеняви коси, за които очевидно полагаше големи грижи; имаше светлосини, късогледи изпъкнали очи, дълъг нос и силно хлътнала брадичка; големи вечно потни ръце, които не знаеше къде да дене, и въобще уплашен и стеснителен вид на момче в пубертета. Винаги изглеждаше така, сякаш някой го е обидил, на което той отвръщаше с мълчаливо и предизвикателно презрение. На пръв поглед никак не ми хареса; освен това знаех, че в класа той няма нито един приятел и че високомерно избягва всякакви контакти с останалите момчета.

Не мога да кажа, че бях кой знае колко добър ученик, но поне упорито и мрачно се борех с училището, учението и учителите; бях дребен на ръст, късокрак и грозноват хлапак, а това ме изпълваше с войнствено чувство да не се предавам. Вероятно тъкмо затова успях да избутам успешно училището, макар и с хиляди мъки. Фолтин бе много по-зле от мене: ужасно му се искаше да изпъкне с нещо, а бе безнадеждно стеснителен; вкъщи зубреше като луд, но когато го вдигнеха на дъската, брадичката му почваше да трепери и не можеше дума да обели; само нервно преглъщаше и адамовата му ябълка подскачаше по дългия му мек врат.

— Седнете си, Фолтин — казваше през зъби учителят почти с погнуса. — Вместо да се занимавате с къдриците си, по-добре да бяхте научили математиката!

Съкрушен, Фолтин си сядаше, продължаваше да преглъща, а воднистите му очи се наливаха със сълзи; устните му все още мърдаха, сякаш едва сега формулираха правилния отговор. За да не проличи, че всеки миг може да се разплаче, страхотно се намръщваше и вирваше надменно глава, с което искаше да покаже, че ни най-малко не го интересуват нито двойката, нито учителят, нито математиката и изобщо училището. Учителите не го обичаха и го тормозеха както си искаха. Беше ми жал да го гледам до себе си с разтреперана брадичка и подскачаща адамова ябълка и почнах да му подсказвам. Отначало, кой знае защо, се обиди:

— Нямам нужда от помощта ти, разбра ли? — шепнеше ми ядосано и с пълни със сълзи очи, докато сядаше на мястото си, след изкараната с голяма мъка тройка по латински език. — Никого за нищо не съм молил!

Но той свикна да му помагам; учеше много по-съвестно и по-старателно от мен, беше способен и необичайно схватлив, но изглежда нямаше необходимото самочувствие или бог знае какво; на мен нищо не ми се удаваше толкова лесно, но затова пък не ми липсваше смелост. Не след дълго Фолтин вече изцяло разчиташе на мен и приемаше всичко това като служба, разбираща се от само себе си, даже ми се разсърдваше жестоко, ако някой път пропуснех да му напиша домашното, при което си придаваше толкова надменен и нещастен вид, че едва ли не трябваше да го моля за прошка. И аз продължавах да му служа.

Доколкото знам, и той като мен произхождаше от бедно семейство; баща му бе чиновник или нещо подобно. Живееше у леля си — стара мома от местния хайлайф, но от какво в същност живееше тя, никой не можеше да каже, вероятно от наеми; само че не мога да си представя как може някой да се издържа с това, което получава от един беден гимназист. Винаги съм си мислел, че живее като молец — от старите вълнени пелерини и шалове. Тя обичаше безкрайно своя Бедржишек, както го наричаше, и го глезеше, доколкото й позволяваше беднотията. Те се заяждат с Бедржишек, оплакваше се тя, защото е много по-талантлив от тях; един ден той обаче, ще им покаже на какво е способен и тогава всички ще се срамуват от себе си! „Все ми е едно кой какво мисли за мене, лельо — отвръщаше Фрицек с болезнено високомерие и отмяташе гледаната си грива. — Ако не бе татко, отдавна да съм зарязал това глупаво училище… Аз зная с какво трябва да се занимавам, има да се чудят тогава!“

Често ходех у тях да си пишем с Фрицек домашните. Живееха в малка стаичка и кухня; половината от стаята заемаше старо раздрънкано пиано като паметник от времето, когато лелята с ръкавици до лактите, както се среща по фотографиите, се е учила да свири „Молитва на девата“ и „Вечерни звънчета“. Постепенно, както това става при момчетата в пубертета, се сприятелихме. Странна двойка бяхме; той — дълъг, с нежно моминско лице, сини очи и златисти гъсти къдрици; аз — набит, възчерен, със сресана нагоре четина — накратко, момчетата ни се присмиваха за този съюз. Веднъж бяхме седнали у тях и си говорехме за какво ли не; здрачаваше се, печката бумтеше, а мене просто сърцето ме болеше от изблика на внезапно и необяснимо умиление; Фрицек се бе умълчал и само от време на време прокарваше през косите си дългите си бледи пръсти.

— Почакай малко — прошепна тайнствено той и изчезна в кухнята.

След миг се върна; облякъл бе някакъв виолетов копринен халат и крачеше като лунатик, сякаш се възнасяше. Вдигна мълком капака на пианото, седна на столчето и започна да импровизира. Знаех, че взема уроци по пиано, но това бе ново за мен. Фрицек свиреше, преминавайки от мелодия към мелодия, с отметната назад глава и затворени очи; след това отново се навеждаше ниско над клавишите, като прекършен, и едва-едва ги докосваше. Когато мелодията се усилваше, той се изправяше, сякаш нейното форте го издигаше и понасяше, след туй ликуващо удряше по клавишите, отметнал назад глава; той остана така и след като пианото заглъхна, с бледи, вторачени сякаш в някакъв отвъден свят очи и тежко, поривисто дишаше.

Аз не разбирам от музика; мене еднакво може да ме плени както латерната, така и класическата музика, но кое е по-добро не мога да кажа. Музикалният екстаз на Фолтин по-скоро ме изплаши; малко се срамувах за него и същевременно се чувствувах очарован.

— Прекрасно беше! — изрекох с възхищение.

Фрицек сякаш се пробуди от сън, прекара ръка по челото и стана.

— Извинявай — промълви той, — но когато ме завладее, не мога иначе… Това е по-силно от мен.

— А защо ти е този виолетов халат? — попитах.

Фрицек сви рамене.

— Винаги го обличам, когато свиря. Иначе не мога да творя, разбираш ли?

Нищо не разбирах, но пък и не бях сигурен, дали всичко това е свързано по някакъв начин с музиката. Фолтин се приближи до мен и ми подаде ръка.

— Слушай, Шимек, никому ни дума. Това е нашата тайна.

— Кое това? — попитах аз недоумяващо.

— Че съм артист — прошепна Фолтин. — Нали знаеш, момчетата ще се смеят, а даскалите още повече ще се заяждат с мен. И без това ги е яд, че плюя на тяхното учение. Не можеш да си представиш колко унижен се чувствувам, когато трябва да повтарям всички техни думички и формули. В клас аз просто седя и слушам музика, музика…

— Отдавна ли знаеш, че си артист?

— Отдавна. Преди две години бях на един концерт… бе нещо потресаващо! Този човек така свиреше, че косите му падаха на клавишите… Тогава го разбрах. Почакай — въздъхна той тайнствено, — пипни ме тук, по слепоочията. Чувствуваш ли?

— Какво? — учудих се аз. Напипвах само косите му — къдрави и гъсти като на пудел.

— Какви изпъкнали слепоочия имам. Това означава изключителен музикален талант. То е всеизвестно — добави той небрежно. — Както и пръстите ми. Аз вземам десет клавиша като едното нищо. Не се чуди, на мен ми трябва гаранция, че ще постигна нещо в изкуството. А аз чувствувам това, Шимек, аз го зная с положителност…

Помня всичко като да бе днес. В стаята на лелята започна да се смрачава, само от време на време проблясваше по някое въгленче, докато падаше през скарата. Седяхме хванати за ръце, две бедни смутени момчета; ръката му бе неприятно студена и влажна, но в този миг я стисках развълнуван с преливащо от обич и възторг сърце.

— Фрицек — шепнех, — Фрицек…

— Наричай ме Беда — поправи ме нежно Фолтин, — но не и в училище, само когато сме двамата, нали разбираш? Това е артистичното ми име: Беда Фолтен. Никой не бива да го узнае. Беда Фолтен — повтори той с наслаждение. — А ти какъв псевдоним би си измислил?

— Шимон — отвърнах, без да се замисля. — Беда, ти не пишеш ли стихове?

— Стихове ли? — проточи той неуверено. — Но защо? Ти пишеш ли?

— Пиша — най-сетне това, което от известно време ревниво ме измъчваше, беше казано. Не си въобразявай, драги Фрицек, че само ти имаш своя голяма тайна! — За сега имам само няколко тетрадки — добавих скромно.

Фрицек ме прегърна.

— Значи ти си поет! Виждаш ли, а аз дори не предполагах… Шимон, ще ми покажеш ли стиховете си?

— Някой друг път — смънках смутено. — А ти защо не пишеш?

Фрицек вторачи очи в тъмнината.

— Аз ли? Как да ти кажа, това е твърде странно, но аз мисля в стихове; започна ли нещо да си мърморя, то излиза стихотворение. Не бих смогнал дори да ги записвам; просто бликат у мен от само себе си…

Малко ме беше яд, че при него това става толкова лесно; моите стихове се раждаха с кръв и пот, с гризане на перодръжката и бясно задраскване на написаното; вероятно бе така, защото бях упорито, мрачно пролетарско момче — липсваше ми явно онзи вътрешен дар божи! Никога не съм си въобразявал, че стиховете ми са кой знае какви, и все пак, сега ме потискаше мисълта, че сигурно не ме бива и че само се насилвам с това стихоплетство. Сега, естествено, зная, че всичко е било обикновено пубертетско фукане; днешните момчета излизат от тази възрастова криза по-скоро със спорт и цинизъм, но по наше време спортът не беше много на мода; при нас този преход протичаше по-скоро духовно и нравствено; почти половината от момчетата в класа пишеха тайно стихове. Е, скоро и аз като другите се отказах; наистина, по-късно тук-таме публикувах по някое и друго стихотворенийце, но това вече никой не го помни — дори и самият аз. Само си мисля, колко ли са били безжизнени и незрели тези мои шестокласнически стихчета.

— Ето, чуй например тия стихове — обади се Фрицек от тъмното. — Стоеше ти гола в сребристия кръг от брези…

Почервенях, въпреки тъмнината.

— Ти… си виждал…

— Виждал съм.

— Къде?

— Не мога да ти кажа. Казваше се… Мануела. — Той прокара ръка през косите си. — Нямаш си представа, Шимон, колко нещо съм преживял вече. Всеки артист трябва страшно много да преживее. Аз познавам вече толкова жени…

— Оттук ли? — изразих съмнение аз. Чудно ми беше, нали познавах Фрицек като нерешителен.

— Не, от къщи. Близо до нас има графски замък. А баща ми е управител на графа. Една вечер графинята ме чула как свиря на пиано… и оттогава почна да ме кани в замъка. Ония брези са там, в парка… Аз си имам ключ от вратите на парка. Къде ти тук! Тук с никого не искам дори да разговарям… Това не е среда за мен. Там, в замъка, имат двестагодишен клавесин и аз свиря на него; в червения салон горят само свещи в сребърни свещници… Графинята е голяма почитателка на музиката; винаги ще зарови пръсти в косите ми… — И Фрицек сладострастно простена.

— Красива ли е? — В тъмното и отдалеч всичко ми се струваше възможно.

— Една такава зряла красота — поде Фолтин като голям познавач. — Аз в същност… давам уроци по пиано на нейната дъщеря. Възпитана е в испански манастир…

— Тя ли е Мануела?

— … Не. Казва се Изабел Мария Долорес. Та тя е още дете, приятелю; на шестнайсет години е — рече с мъжка снизходителност той. — Наистина, изглежда, че е влюбена в мен; но аз, нали разбираш… — Сви рамене. — Графът има такова доверие… Много е сложно. Един-единствен път съм я целунал, но нямаш представа колко огън има в нея… Какво пък! Артистът не бива да има никакви скрупули, не смяташ ли? Той не бива да се ограничава; та нали твори от това, което е преживял… Велико нещо е да си артист, нали? Дай си ръката, Шимон! Обещай ми, че никому няма да разкажеш… за контесата, и изобщо. Имам ли честната ти дума?

— Честна дума! — Ръката му бе още по-мокра и по-студена от преди и трепереше от вълнение.

— И ако искаш да знаеш… ако искаш да знаеш… контесата също ми даде доказателства за своята любов. Ти си поет, Шимон, ти ще разбереш… Ти също плюеш на предразсъдъците, нали? Да знаеш само колко е красива Изабел! Ти не познаваш моя двойствен живот, Шимек, ти ме знаеш само от училище; за твое сведение, аз… аз живея като артист, нали разбираш? Безумно… неудържимо… с всеки свой нерв. — През цялото това време конвулсивно свиваше и разпущаше големите си мечешки лапи, сякаш ловеше нещо с тях. Бях объркан; искаше ми се да вярвам във всичко романтично на този свят, но изпитвах трезво чувство на нещо неестествено и недействително; освен това ужасно се срамувах заради бедната си фантазия и недоверието към приятеля си.

— Разказвай по-нататък — смотолевих мрачно.

— Ще ти кажа — продължи, заеквайки, Фрицек, сякаш го тресеше, — най-добре творя, след като съм преживял нещо велико. Голяма любов… или голям грях. Това също принадлежи към изкуството — и на теб ти е познато, нали? Някой път трябва да ми разкажеш какво си преживял… като поет. Но музиката е нещо много по-голямо, музиката е… онова, неизразимото с думи в нас, разбираш ли? Знаеш ли, Шимон, аз съм дионисиева натура. Аз съм… почакай — каза изведнъж с друг глас. — Леля иде.

Старата госпожица отвори вратата и влезе с горяща свещ.

— Момчета, момчета, защо седите на тъмно?

— Ние само преговаряме по история — смънка Фрицек, премигвайки заслепен с късогледите си очи. С дългата си бяла шия и хлътналата си брадичка изведнъж ми заприлича на обидена и докачлива гъска.

След този разговор станахме приятели до гроб; първото голямо приятелство е нещо почти така голямо и красиво като първата любов. Ролите ни бяха добре разпределени; Фолтин бе дионисиевата натура, преливаща от пориви и мечти, разкрепостена и оргиастична; пусна си грива като папуас и ходеше с шапка в ръка и с буен, развят от вятъра перчем. На мен, за мое огромно задоволство, бе предопределен хефески характер; бях черен, с щръкнали коси дребосък, ковях стиховете си край огнището и представлявах приземната сила — груба и скептична; дори се опитвах да понакуцвам като Хефес. Така се скитахме из малкото градче и неговата околност като два бога: презирахме безгранично останалите беотийци и феаки, вечер срещахме на корсото плахи нимфи или страстни менади, а понякога се прокрадвахме покрай местния съмнителен локал, за да зърнем с разтуптени сърца поне през пролуките на вратите червеното сияние на пещерата на Венера. Какво бе в сравнение с това антично опиянение някаква си там двойка по старогръцки или латински език! В училище Дионисий отчаяно плуваше с подскачаща адамова ябълка и разтреперана брадичка, докато мрачният Хефес ловеше трескаво изпод чина дребни знания от учебниците и пищовите. Най-накрая Дионисий безмълвно се провали при неправилните глаголи и седна с насълзени очи и наранено достойнство, а Хефес здраво и предано стисна под чина изпотената му ръка. Но дори и боговете не са защитени от завистливата съдба. Шестокласното плебейство злорадо се забавляваше при нашите битки с учителите-харпии — какво друго можеха да очакват боговете от малодушните мирмидони. И все пак, макар и един-единствен път, Дионисий геройски се опълчи срещу тъпия свят, който не го разбираше и го изтезаваше; това се случи, когато плешивият ни учител по чешки език се спря до него и с укор рече: „Фолтин, Фолтин, кога най-сетне ще се подстрижете, та да ви се проветри онова, което имате в главата си вместо мозък!“. Фрицек почервеня, скочи и със святкащи очи стовари юмруци върху чина. „Господин учителю — извика той истерично с прескачащ глас, — намираме се в училище, а не в бръснарница! Моите коси съвсем не ви засягат и няма да позволя да ме дърпате за тях!“ Последва директорско порицание за непристойно държание, а Фрицек за известно време стана герой сред горните класове на гимназията. И все пак той отстоя правото си на артистична грива, дори прибави към нея и артистична фльонга; учителите го оставиха на мира, независимо че често в час демонстративно прекарваше гребен през обожаваната си фризура.

След време се разделихме с Фрицек — това стана в същност заради моите стихове. Непрекъснато ме тормозеше да му ги дам, докато най-сетне — след дълги колебания и без особено желание — му занесох омачканите си и гъсто изписани тетрадки. Не исках да го питам какво мисли за моите стихове, а той сам не отваряше дума за тях. Едва след няколко месеца между другото подхвърлих, че би могъл да ми ги върне.

Фрицек се учуди.

— Какви стихове?

— Тетрадките, които ти дадох.

— Ах, да — спомни си Фолтин и се обиди. — Утре ще ти ги донеса, щом не ми вярваш — смънка той и демонстративно се наду. Продължихме да вървим мълчешком; Фрицек пръхтеше от възмущение и само тръскаше глава, като човек, срещнал нараняващо неразбиране и неблагодарност. Изведнъж спря и ми подаде студената си ръка: — Е, хайде, аз тръгвам…

— Но какво съм ти направил?

— Нищо — отвърна той и преглътна сълзите си. — Аз… аз исках да напиша музика по някои от твоите стихове, а ти… сякаш съм искал да ти ги открадна!

— Че ти нищо не си ми казал за това!

— Исках да те изненадам… Едно имам вече почти готово, онова, дето започва: „И пак съм сам, и пак съм сам под небето натежало…“.

Стиснах вялата му ръка.

— Не се сърди, Фрицек, но аз не знаех! Толкова се радвам, че поне нещо ти е харесало! Но ти нищо не си ми казал…

— Аз съм така изпълнен от тях, постоянно звучат в главата ми, а ти… Един артист не постъпва така — извика той сълзливо. — Това е унизително недоверие… Не бой се, ще ти върна тетрадките! Аз не се нуждая от никого… аз мога и сам… — Най-неочаквано рязко ми обърна гръб и тръгна в обратна посока. Настигнах го и близо час го увещавах: че не съм искал да кажа такова нещо, че може да задържи тетрадките ми докогато си иска…

— Не биваше да ми го казваш, Шимек — повтаряше наранен. — Нали знаеш, че съм бохем… Как мога да помня кому какво имам да връщам! Така ми се пада, щом се залавям с хора, които… които не са на моето ниво!

С две думи, развалихме си приятелството; Фрицек почти не разговаряше повече с мен… Наближаваше краят на срока, а Фолтин нижеше двойка след двойка; напразно се мъчех да му подсказвам, упорито отхвърляше помощта ми и си сядаше, преглъщайки с мъка, с плувнали в сълзи очи и трагично обвиняващ вид; на лицето му направо патетично бе изписано, че за всичко съм виновен само аз. Този срок на седми гимназиален клас оставиха Фолтин с двойки по три предмета; пребледня, като видя бележките си, и брадичката му жално се разтрепери, но пак ми обърна гръб, когато понечих да му кажа да не се притеснява. Това е по твоя вина, казваше гърбът му, разтърсван от потискани хълцания. Безкрайно ми беше жал за него… както и за себе си.

Скоро след това Фрицек завърза ново голямо приятелство. Този път с отличника на нашия клас, образцов ученик и любимец на всички учители: изтънчен, блед и нежен момък, хубав като момиче, старателен и вежлив… В класа го считаха за прекалено тих и се отнасяха към него с леко пренебрежение и недоверие заради неговата безупречност в училище. Как тези двамата успяха да се сприятелят и какво намериха един в друг, не мога да ви кажа; отчаяно и яростно ревнувах, вероятно защото сам дълбоко в душата си мечтаех за приятелството на нашия Адонис, първенеца на класа. Чувствувах се крайно нещастен и изоставен, когато ги виждах заедно. Веднъж нарочно грубо подвикнах след Фрицек: „Да беше ми върнал все пак тетрадките!“. Фрицек не отвърна, само с повдигане на рамене изрази своето презрение към мен. На другия ден по средата на часа пребледня като мъртвец и се надигна, залитайки, сякаш всеки миг ще припадне.

— Какво ви е, Фолтин? — попита учителят.

— Извинете, господин учителю — изстена Фолтин, — не мога повече да седя тук. Шимек мирише.

Почервенях, сякаш ме бе ударил по лицето.

— Не е вярно — възпротивих се, потънал в земята от срам и обида. — Нека кажат другите…

— Мирише на нечистоплътност — повтори Фолтин твърдо.

Учителят свъси вежди.

— Седнете тогава някъде другаде и не пречете!

Фолтин прибра учебниците си и с тънка победоносна усмивка, на пръсти — сякаш ще полети — се премести на чина при своя отличник. Оттогава с него повече не разговарях. А тетрадките така и не ми върна.

Не зная, възможно е спомените ми за Бедржих Фолтин да са обагрени от този случай, който тогава така страшно ме нарани и унизи. Днес като съдия гледам на човешките постъпки по-снизходително и главно не приемам така трагично младостта с нейните лъжи и измени; свикнах да не гледам на младостта като на нещо повече от състояние, при което съдебната отговорност е минимална. Тогава, разбира се, бях неизразимо потресен; искаше ми се да се хвърля в реката или да избягам… Днес бих казал, че вероятно Фолтин просто е искал да бъде колкото може по-близо до своя отличник, за да може по-сигурно и по-резултатно да се възползува от неговата помощ, а не да разчита на такъв посредствен съученик, какъвто бях аз. И наистина, успехът на Фолтин по онова време се подобри. Но вероятно в това имаше и нещо повече, някакви страстни общи интереси или възвишена дружба, както става на тази възраст. Спомням си веднъж двамата бяха извикани при директора на audiendum verbum[1]; проведе се тайно разследване, но за какво точно ставаше дума, класът така и не разбра.

Не мога да твърдя, че след тези младежки впечатления наистина съм познавал характера на Бедржих Фолтин; животът и професията ме научиха на известна предпазливост в преценките за човешката душа. Днес бих обобщил познанията си приблизително по следния начин: прекалено чувствителен, честолюбив и леко разглезен младеж с артистични наклонности; вероятно и с определен музикален талант — не мога да преценя това; себелюбие, развито до мания за величие, и същевременно болезнено усещане за социална и физическа непълноценност и неувереност в самия себе си; леко повишена склонност към лъжи и хвалби, често характерна за определена възраст. При нормални обстоятелства би могъл да се развие ако не като особено активен, то поне като мъж с над средни и благородни интереси. Изразен стремеж към духовно сластолюбие. Астенична и сантиментална натура. Това е всичко, което мога да кажа със сигурност.

II.
Госпожа Итка Худцова
Ариел

Запознах се с господин Беда Фолтин, когато беше в шести гимназиален клас. Както обикновено става в малките градове, той привлече вниманието първо на нас, момичетата, макар и само отдалеч; наричахме го „хубавият гимназист“ и си говорехме за него, че презира момичетата, и какво ли още не. Всичко това, естествено, повишаваше любопитството ни. Имаше разкошна къдрава коса, големи светлосини очи и източена, по-скоро слаба фигура; ходеше унесен с вперен някъде в далечината поглед, с шапка в ръка и развята грива. На нас, ученичките от лицея, безкрайно ни харесваше: точно така си представяхме поетите. В тази момичешка възраст и по онова време това значеше нещо; днес, като съдя по дъщеря си, гледам, че младите момичета имат съвсем други, не тъй глупави и сантиментални идеали. Вероятно има някакъв прогрес в това; но мисля, че по-скоро аз май не ги разбирам тези работи.

Запознахме се на уроците по танци; аз бях първата танцьорка, която господин Фолтин покани на танц. И до днес помня как се поклони смутено пред мен и смънка името си. Мисля, че бях не по-малко притеснена, но се надявам, че на мене не ми личеше така. Трябва да кажа, че той никога не е бил добър танцьор; веднага след първите стъпки се смръщи и избоботи, че ненавижда танците, че не понася това блъскане по пианото и веднага: „Госпожице, обичате ли музиката?“. По това време отчаяно се борех с „Школа по пиано“ на Фибих-Малата и ненавиждах музиката от цялото си сърце; но без да се колебая, заявих, че от всичко на този свят обожавам най-вече музиката. Днес се чудя защо в същност младите хора така обичат да лъжат. „Значи ще си допаднем с вас“ — засия възторжено господин Фолтин и ме настъпи. В този миг ужасно ми бе противен, вероятно защото си давах сметка, че лъжа; носът му ми изглеждаше прекалено дълъг, брадичката му прекалено малка, ръцете му прекалено големи — в същност така и не знам точно защо. С такава силна неприязън започна моята първа любов; преди това, естествено, вече се бях влюбвала два пъти до смърт, но това не се брои. Наистина, първата любов не е като влюбването, а съзнанието, че си имаш момче.

Изпращаше ме след уроците по танци, а понякога излизахме и привечер на разходка; това бе много важно, защото трябваше да лъжа вкъщи, че излизам с някоя Маня или Елишка. Днес е съвсем друго; като попитам дъщеря си, тя спокойно ми отговаря, че излиза с момче. Ужасно ми харесваше как се поклащаше и важно крачеше до мен и говореше с боботещ глас. Надувах се пред момичетата, че съм спечелила „красивия шестокласник“. Маня ходеше с четвъртокласник, но той нямаше такива дълги коси и изобщо не бе така интересен; Елишка дори се показа веднъж с кадет в униформа, но той бе просто неин братовчед. Бях безкрайно горда, че ходя с артист; беше ми признал, че е поет и че преживява страшна душевна борба, дали изцяло да се посвети на музиката, или на поезията. „Нямате си представа, Итка — казваше, тръскайки грива назад, — колко отчаяно трудно е за мен да взема решение. Вие какво бихте предпочели?“ На мене ми бе все едно; дълбоко в душата си виждах в поезията и в музиката само нещо, което ние, момичетата, бяхме длъжни да учим, защото принадлежи към образованието; а може би и тъкмо затова и двете ужасно ми импонираха. „Вижте какво, Беда — подех с огромна сериозност, на каквато човек е способен само като шестнайсетгодишен — защо е необходимо да се отказвате от каквото и да било? Например… например бихте могли един ден сам да си пишете и композирате опери… като Рихард Вагнер, нали така?“ (Вероятно съм била немалко горда, че зная това за Вагнер.) Беда поруменя от радост и за първи път ме хвана под ръка; вероятно и защото бяхме доста по-навътре в алеята, отколкото обикновено и се чувствувахме почти извън този свят. „Итка — боботеше той развълнувано и възторжено, — никоя жена в моя живот не ме е разбирала като вас!“ — После всичко стана някак от само себе си, той ме хвана за лактите и се опита да ме целуне; но от вълнение целувката му попадна някъде на носа ми. В същност това нямаше никакво значение; не бях на себе си от гордост, че разбирам един такъв дух, какъвто е Беда, както и за това, че вече съм целувана. Това бе такова внезапно чувство за зрялост или победа — не зная как да го нарека. Спомням си, че после каза: „Никоя жена досега не ме е разбирала така“. Подех игра на ревност, каквато в същност не изпитвах, отскубнах лакът, тръгнах твърдоглаво по отсрещната страна на алеята и мълчах, което трябваше да изглежда загадъчно.

Беда бе объркан и направо нещастен… „Итка, какво ви става?“ попита с треперещ глас. Гледах, без да трепна, напред; надявах се, че в сумрака изглеждам трагично бледа. „Беда — казах тихо, — вие сте били обичан и от друга жена?“ Едва го доизрекох и вече ми се искаше да потъна вдън земя от срам; дори се ужасих, така пламтеше лицето ми. Господи, как можах да изтърся такава глупост; че то прозвуча почти като обяснение в любов, което… ми се искаше… категорично… да запазя за по-късно, когато той ще ме помоли за това! Пък и за първи път говорех за себе си като за жена; почувствувах някъде безкрайно дълбоко в себе си всичко това като нещо ужасно и почти опияняващо.

Беда вероятно не забеляза моите терзания; склони глава и зарови пръсти в косите.

— Да — каза мрачно той, — бил съм обичан.

— Как се казваше?

— … Шимонка — смънка нерешително.

Как е възможно някой да се казва Шимонка, помислих си; но в същност името е много хубаво, къде по-хубаво от Итка.

— Обичали сте я… безкрайно?

— Наречете го… страст — каза и махна с ръка. — Итка, вие сте още дете… не можете да разберете…

— Не съм дете — възкликнах обидена и се опитах да изразя ревност към това, което се нарича страст. Мисля, че не успях, въпреки усилията ми да бръчкам чело.

— Ще ми простите ли? — смънка Беда покорно.

Стиснах мълчаливо ръката му. Глупчо, нима не разбираш как е прекрасно, че си вече така зрял! Ах, да можеха да ме видят отнякъде момичетата! Итка, ама сериозно ли? А каква е била тази Шимонка? Двайсетгодишна, щях да им кажа; и много красива — като Мадоната на Торичели. Не, Ботичели; Торичели са някакви тръби. Една такава загадъчна, бледа красота. По онова време много се вярваше в загадъчността, болезнеността и тям подобни неща; днешните момичета са съвсем други, здрави и прозаични като репи, но като майка на това се радвам повече.

От тази паметна вечер започна нашата голяма, безкрайна любов; разхождахме се заедно по алеята покрай реката и, както се казва, душите ни се сливаха, особено с падането на нощта. После трябваше да тичам като луда, та да съм навреме вкъщи и да лъжа къде съм скитала досега — това бе така вълнуващо! Бях влюбена в Беда до ушите, но странното е, че ми беше неприятно, когато искаше да ме хване за ръка или под ръка, или пък крадешком да ме целуне. Струваше ми се, че има студени и прекалено големи ръце и се чувствувах глупаво и неловко, като гледах как пламтят бузите му и как трепери от вълнение брадичката му. Ама и ти си една, упреквах се, потискайки смеха си… а може би това бе някакво мъчително и нервно съчувствие, не знам точно. О, ужас, сега пак ще ме целува; какво толкова намира в това! Едва много по-късно разбрах какво в същност има в това; но тогава извръщах лице както можех. Най-накрая Беда съвсем вяло забиваше студения си нос някъде край ухото ми; идеше ми да си избърша лицето, когато, слава богу, всичко това приключеше. „Вие сте тъй хладна“ — упрекваше ме Беда; и аз ужасно се срамувах, че съм толкова студена… Шимонка сигурно не е била такава — но пък и виждах в това като по романите някакво свое необикновено качество, което гледах да подчертавам по възможно най-интересен начин, особено пред момичетата. След тая история дълго вярвах, че съм студена и недостъпна натура. Един бог знае защо младите хора толкова си въобразяват относно собствените си качества — особено за тези, които сами си приписват.

И все пак това бе голяма любов. Бях горда и щастлива, че вече и аз си имам момче, че е с една глава по-висок от мене, че е такъв артист и поет, че има толкова красиви коси и че разговаря с мен така сериозно и литературно. Крачех щастлива до него, когато говореше за музиката, за плановете си и за самия себе си. Обичаше да ми се доверява за това, което той наричаше „съдба на артиста“; вероятно безкрайно е страдал сред своето обкръжение, което го е потискало, и от училищния живот, който, както твърдеше, задушавал неговата артистична свобода и творчество. В това отношение си мислех, че съм напълно съгласна с него, особено що се отнасяше до неразбиращата го среда и училището; на мене също много повече би ми харесвало, ако можехме да тичаме заедно по разцъфтелите ливади, волни като птици, без да се страхуваме от майките и изпитите. „Вие така ме разбирате, Итка!“ — възкликна възхитен Беда. За себе си нямаше кой знае какво да му разказвам; затова и нищо не казах, когато той се разприказва за своите душевни борби и творчески мъки. „Вие така ме вдъхновявате“ — признаваше понякога и аз бях неизразимо щастлива. Друг път с мъгляви намеци се изповядваше, че преди да ме срещне, е водел ужасен и разгулен живот. „В същност аз съм невероятно страстен човек, Итка — бърбореше, стиснал юмруци. — Всеки артист е чудовищно инстинктивен и чувствен.“ Тогава си мислех, че страстта се изразява в пламване на ушите и в треперене на ръцете; инак Беда със своите овчи къдрици и неспокойни лапи по-скоро ми приличаше на херувим. Не зная откъде се взема това в едно момиче на тази възраст, но в моята любов към него имаше нещо почти майчинско: някаква необходимост да го успокоявам и насърчавам, да му се възхищавам колко е велик, за да се радва. Пред приятелките си, естествено, се хвалех колко страстен е Беда и че заради мене се е отказал от разгулния си живот и колко много страда от това — какво ли не си приказват помежду си момичетата! Прочетох им и стихотворенията, които ми беше посветил. Неотдавна намерих едно; започваше с думите: „И пак съм сам, и пак съм сам под небето натежало…“. Мъжът ми твърди, че има нещо в него, но дъщеря ми се смее: било смешно болезнено. Май че го изгорих; вероятно съм се засрамила от мисълта, че тази критика нейде дълбоко в душата ме е засегнала.

Едно нещо измъчваше Беда най-много: че не може да ми посвири на пиано, или нещо от Шопен, когото обожаваше (аз също, както възторжено го убеждавах), или пък своята собствена творба, за която много и неясно разказваше; наричаше я „Ариел“. Само дето не си скубеше косите, когато говореше за това: че изобщо не съм го била познавала, щом още не познавам неговата музика и как щял да се вдъхнови, ако можел в мое присъствие да посвири. Що се отнася до мен, от сериозната музика почти изпитвах страх, но си представях как Беда свири и развява златистата си грива и това ми стигаше. И двамата бяхме ужасно нещастни, че няма как да стане това, та веднъж чак ми дожаля за него.

„Беда — рекох смело, — ще взема да дойда у вас, нашите няма да ме убият заради това, я!“ Той почервеня от смущение и запелтечи, че нямало как, че живеел с леля си, а какво щяла да си помисли тя; после обаче отново се връщаше към това, колко би било прекрасно поне веднъж в живота си да можел да докаже, че е артист…

Случи се така, че нашите заминаха за няколко дни. И аз вече имах готов план. „Беда — казах му — утре следобед ще дойдете у нас и ще ми изсвирите «Ариел». Нашите ги няма.“ Очаквах, че бог знае как ще се зарадва; вместо това той се изчерви и взе да мънка, че не можел да постъпва така, какво щели да кажат хората и не знам си още какво. Викам си, колко по-просто е днес: връщам се вкъщи, а от стола се надига някакъв дългун, още малко и ще удари с глава полилея. „Това е Хонза, майче“ — казва дъщеря ми просто, а аз му подавам ръка и просто не зная как да се обърна към него. За тези двайсет години много неща се промениха.

— Нищо — казвам, — аз искам да чуя вашия „Ариел“. — Трябваше да уредя въпроса и със слугинята; казах й, че следобед ще дойде един господин, музикант, за да провери дали пианото ни не е разстроено. Но на нашата Анка явно й беше все тая. След обеда вече ми се струваше, че май не трябваше да го правя. На всичко отгоре гледам Анка си облича официалната рокля.

— Анка, ти къде?

— Навън — оголва в усмивка прогнилите си зъби Анка. — Като ги няма господарите, значи имам почивка, нали така?

Бях смазана, но вече нищо не можеше да се направи. За първи път оставах сама вкъщи с някакво чувство на притеснение и вълнение; а всеки момент трябваше да дойде Беда. Ядосвах се на себе си, че така ми бие сърцето и се чувствувах тягостно сред мъртвата тишина на пустото жилище. По едно време плахо, почти страхливо звънна звънецът. Трябваше да му отворя. На прага като престъпник стоеше Беда.

— Ах, вие ли сте? — едва изрекох; това трябваше да прозвучи съвсем непринудено, но аз усещах в гърлото си заседнала огромна буца; освен това с ужас и яд чувствувах, че се изчервявам като божур.

— Аз съм — прошепна Беда, блед и развълнуван, сякаш всеки миг ще припадне, и на пръсти, някак прекалено на пръсти, се вмъкна вътре. Беше толкова развълнуван, че аз изведнъж събрах сили и дори можех да играя на млада дама.

— Заповядайте, господин Фолтин… — И разни там други формалности; не зная откъде се взе всичко това у мене, вероятно на нас, жените, ни е вродено. — Така се радвам, че ще чуя вашия „Ариел“!

— Итка — прошепна Беда, — вие… съвсем сама ли сте вкъщи?

— Естествено — отвърнах нахакано, сякаш това се разбираше от само себе си. — А сега елате да посвирите, Беда; нали затова дойдохте тук.

Най-сетне успях да го накарам да седне на столчето пред пианото. Оправи косите си с две ръце и удари няколко клавиша. И толкоз.

— Ариел — поде нерешително, — искам да знаете, това съм аз. Това е пречистеният, изстрадан вътрешен живот. Знаете ли, откакто ви познавам… се чувствувам толкова чист. — При тези думи пръстите му изтръгнаха няколко акорда. — Това ще е началото. Не бива да ми се сърдите, Итка, но още не съм го завършил. Само алегрото и… рондото.

— Добре, поне алегрото.

Започна от най-ниските тонове, после удари няколко пъти един от най-високите.

— Този нещо не ми звучи — рече свъсено, — а толкова ми трябва! Разбирате ли, за онзи мотив, когато Ариел победоносно се смее… Знаете ли какво? Ще ви изсвиря „Ноктюрно“ на Шопен.

— А „Ариел“?

— Не днес, Итка. Днес… не мога. — Прекара отчаяно двете си ръце през косите. — Прекалено близко сте до мен. Аз мисля само за вас. Моля ви, защо ме измъчвате така?

Виждах как вратът му пламва. Боже господи, помислих си, сега пак ще иска да ме целува!

— Беда — извиках, — хайде, изсвирете нещо де! Свирете каквото искате!

Стана от пианото и се разтрепери като лист.

— Итка — прошепна и протегна към мен студени, влажни ръце. — Итка, нали ме обичате!

Брадичката му нервно подскачаше, а по лицето му избиха червени петна. Бог ми е свидетел, бях влюбена в него; но в този миг изведнъж ми се стори толкова грозен и жалък, че ако беше направил още една крачка, щях да го ударя с юмрук по лицето.

Вероятно ми е проличало; аз самата усещах нещо ужасно решително и напрегнато около устата си. Той се смути и така се изчерви, че чак започнах да го съжалявам; напрежението ми изчезна и вече бях готова да сторя какво ли не, само да не е така нещастно обиден. Но Беда преглътна няколко пъти с усилие, изпъчи се и с омраза се вторачи в мене.

— Не знаех, че сте такава еснафка — процеди през зъби той и се обърна към прозореца.

Нещо в мен се скъса. Не зная дали ще успея днес да изразя най-точно как се чувствувах; обхвана ме страшна злоба — към самата мен и към него, а едновременно с това ме избиваше на отчаян плач. Само да не се разплача, мислех си, само да не се разплача!

— Вървете си, Беда — успях да изрека. — Вървете си! Вървете си!

Той се обърна към мен; очите му бяха пълни със сълзи, брадичката му трепереше, преглъщаше с мъка. Ужасих се при мисълта, че може пак да поиска да ме целуне.

— Казах ви да си вървите, какво чакате още! — изкрещях със сълзи на очи; когато след него внимателно, вероятно прекалено внимателно щракна бравата, избухнах в силен плач. От унижение, от злоба… а може би и от съжаление.

Исках после да му напиша дълго писмо — не си спомням вече какво трябваше да съдържа то, но сигурно упрек за държанието му и едновременно с това извинение — накратко, обикновена женска дипломация; да се чудиш как бързо съзряват момичетата на тази възраст. Само че, преди да му изпратя писмото, се срещнахме на улицата. Бях с Маня и нарочно се разсмях високо на някаква глупост, за да не си помисли, че страдам; но сърцето ми се беше качило от страх и любов чак в гърлото. Поклащайки се, заел надменна поза на обиден, Беда ни подмина, без дори да ме погледне.

Маня остана с отворена уста и облещени очи.

— Итка, вие вече не си говорите?

За първи път в живота си не можах да измисля нищо, с което да се измъкна пред приятелката си.

— Защото е противен тип! — изрекох решително. — Не мога да го понасям!

Най-сетне намерих сили да го кажа и това бе самата истина. Маня после разправяла на момичетата, че съм пребледняла като мъртвец. Може и така да е било, не зная, но това бе краят. Само още веднъж се разплаках, като разбрах, че бил казал на Ела с отвращение: „Итка ли? Голяма еснафка!“.

Аз май надрънках повече неща за себе си, отколкото за господин Фолтин. Но вероятно не може по друг начин; бях млада, а младите хора се интересуват най-вече от себе си; останалите са по-скоро само повод да опознаеш себе си. Затова младите не обмислят много връзките си; за тях те са повече случайност и стечение на обстоятелствата, а не осъзнат избор. Сега си мисля, че аз наистина не подхождах на господин Фолтин: той бе артист, необикновена и поетична натура с всичките й предимства и слабости; беше по-изтънчен, по-задълбочен и по-чувствителен от мен, обикновеното и повърхностно момиче. Навярно бе прав, че съм еснафка; днес съм доволна от това и ми е почти смешно, че тогава така ме заболя от тези думи. Всеки млад човек си въобразява какво ли не. Вероятно в него инстинктивно ме е привличало и туй, че беше — както би се изразила моята дъщеря — „стр-р-рашно еротичен“, към което спада и неговото екзалтирано артистично начало; но като си спомня колко бе непохватен и смешен, когато, да речем, се опитваше да ме целува, мисля си: моето момиче, в това отношение той не беше с нищо по-опитен или по-зрял от тебе; вероятно е искал да ти импонира с това, че се правеше на голям съблазнител и грешник. Днес например би ти казал, че кара състезателен автомобил или че се занимава с подривна политическа дейност или нещо такова. Преди двайсет години повече се държеше на литературата и подобни неща. Времената се менят, но младите винаги трябва с нещо да се перчат и надуват — обикновено с нещо съвсем противоположно от това на предишното поколение.

III.
Д-р В. Б.
В университета

Опасявам се, че моите спомени за Бедржих Фолтин няма да са много обективни. Работата е там, че той не ми хареса още от първата ни среща. Почвах четвъртия курс на философския факултет, когато хазайката ми каза, че ще имам съквартирант в „стаята с пианото“ — тясно като моята квартира стайче, в което, наред с всичко останало, по някакво чудо се бе побрало и раздрънкано пиано. Фолтин дойде да ми се представи. Дългонос и дългокос момък с хлътнала слаба брадичка, с дълъг, напомнящ наденица врат и подчертано самодоволен израз на безцветните очи. Току-що си бил взел матурата и записал право; но преди всичко искал да учи музика. Нямало ли да ми пречи, че композира симфонична поема „Ариел“. Ще видим, му казах: аз от музика малко нещо разбирам, млади момко. Веднага поиска да говори с мен за музиката; вероятно още не подозираше пропастта, която съществува между студентите от първи и четвърти курс. Сигурно съм му дал ясно да разбере за нея; обидено се наду и оттогава всячески се стремеше да ми направи впечатление. Например с това, че веднъж се прибра призори, чак към четири часа, и започна да се блъска в мебелите, за да изглежда като голям гуляйджия. Или пък в най-невероятен час започваше да свири на пиано, уж че композира; но това бяха само някакви прелюдии или евтини вариации на чужди теми — за този, който поне малко е сядал на пианото, това е дребна работа. Или пък бръщолевеше за изкуството; усвоил бе около дузина големи думи като: интуиция, подсъзнание, праоснова и не знам си още какво и сега главата му бе пълна с тях. Странно, колко лесно от големи думи могат да се правят големи мисли! Опростете речника на някои хора и те изобщо няма да има какво да кажат. Когато слушам или чета такива брътвежи за духовна кристализация, формално превъплъщение на същността и тям подобни, ми става зле. Боже мой, хора, мисля си, да ви напъха човек носа в органичната химия (а да не говорим за математиката!), пък ще ви питам тогава как ще пишете. За мен в това е най-голямата беда на нашия век: от една страна, мозъците ни работят с микрони и интегрални величини с почти съвършена точност, а от друга, оставяме мозъците си, чувствата и мислите си да бъдат обладавани от най-мъгляви слова. Винаги съм разбирал музиката; чувствувал съм в нея нещо тъй велико, архитектонично и чисто като в числата, макар и в нея да се прокарват понякога отвратителни и каращи човек да настръхне неща. Ето защо направо ненавиждах младия Фолтин с неговите големи приказки за музиката като проява на първобитни инстинкти. Не зная откъде е взел тази теория, че всяко изкуство извира от първичните еротични сили и че спада към областта на сексуалната активност. Артистът е обладан от еротична божественост, твърдеше той: тази френезия той не можел да изрази или изживее по друг начин, освен чрез творчество, чрез творческа болка и наслада. Той няма право да върши това публично, гневях се аз; но Фолтин не се предаваше. Тъкмо това е то, казваше, всяко изкуство е ексхибиционизъм. Художественото творчество е божествен егоизъм: колкото е възможно по-пълно, по-зашеметяващо и по-неограничено да изразиш себе си, своята вътрешна същност, своето аз. А дългите ви коси, мърморех, и те ли са израз на себереализация? Младежът малко се обиди; нямал ли бил право да се отличава с нещо от останалото преживящо стадо? С две думи, просто не се разбирахме; освен това Фолтин притежаваше непоносимата потребност да изприказва големите си приказки и да излее пред някого своите възгледи и душевното си състояние; вероятно бе твърде самотен, макар че наред с всичко останало изтъкваше и своите обществени и любовни връзки.

Не обичам, когато някой се хвали с успехите си сред жените; противно ми е така нареченото донжуанство не заради това, че в него някои намират израз на собственото си аз, а затова че на всичко отгоре безсрамно и гордо се перчат като със спортни постижения. Касоразбивачът не се хвали публично колко каси е обрал, а един такъв полов покорител за друго не знае да говори. Фолтин не пропускаше повод загадъчно да намекне, че има любовни връзки с някоя госпожа или че някоя си баронеса е безумно влюбена в него; достатъчно е да го видиш, че разговаря на улицата с някоя госпожичка, и вече ти дава да разбереш, че това момиче не му отказва да даде всякакви доказателства за своето благоразположение. „Чудесно момиче, нали? — подхвърляше с тона на познавач. — А каква фигура… не можете да си представите!“ Истина е, че се обличаше предизвикателно елегантно и не пропускаше бал, само и само, както казваше, „да си създава връзки“. За мен и до днес остава загадка откъде вземаше пари за всичко това; беден бе като църковна мишка и по цели дни единствената му храна бяха няколко кифли, но ходеше винаги издокаран, напарфюмиран и накъдрен. Допусках, че е от тези, които не се срамуват да живеят от дългове; аз самият никога не можех да си представя как ще стане това някой да ми даде назаем няколко крони. Той беше направо странно честолюбив, обичаше да се движи в обществото на богатите, вкъщи, естествено, се държеше като заклет бохем, който плюе на презряната сган и презира всичко освен Изкуството. Веднъж пак бе взел да ми надува главата с неговите баронеси и госпожици и да прави двусмислени намеци за едно момиче, което ми изглеждаше твърде добро за такъв дългонос позьор. Това вече ме ядоса и му казах: „Престанете да дрънкате, Фолтин; та вас досега нито една жена не ви е погледнала; и само защото никоя не ви е пожелала, измисляте такива безобразия!“. Изчерви се и очите му се напълниха със сълзи; видях, че дълбоко съм го наранил, но вече нищо не можеше да се направи. Като се е обидил, негова си работа; но поне да знае, че ми е ясен.

Оттогава тайно и смъртно ме мразеше. Виждахме се, но отношенията ни напомняха ходене по острието на нож; в края на краищата да живееш в съседство с човек, който буквално се задушава от омраза, по свой начин е твърде досадно. В крайна сметка той все пак успя да си отмъсти; никога не бих повярвал, че е възможно да обидиш човек с музика. Това стана така: имах приятелка студентка, също от философския факултет, хубаво и добро момиче; следваше ботаника, а аз бях нещо като младши асистент по органична химия; запознахме се, когато в нашата лаборатория веднъж грубо я наругах, защото не знаеше как да установи някаква гликоза. Обичах да общувам с нея, беше жизнена и весела, докато аз считах себе си за книжен плъх; дори и през ум не ми минаваше за любов и подобни неща — просто ми беше приятно и хубаво, когато след лекции се скитахме из Прага. Павла се казваше. Една вечер, кой знае какво й хрумнало, грабнала книгите, които имаше да ми връща, и тръгнала към нас. Мене ме нямаше по това време вкъщи. Позвънила и й отворил Фолтин, облечен в кадифен халат. Още същата вечер случайно я срещнах. Между другото спомена, че ми е върнала книгите и най-неочаквано ме попита с бръчка между веждите:

— Слушайте, този ваш приятел, музикантът, е малко странен човек, не намирате ли?

Веднага настръхнах.

— Какво има, Павла? Да не ви е досаждал?

— А, не — отвърна тя с нежелание. — Слушайте… той наистина ли е толкова голям музикант?

Това вече не ми хареса. Аха, казах си, Фолтин, явно, се е изфукал.

— Я ми кажете, Павла, да не ви е дрънкал разни глупости за първични еротични сили и тям подобни? Не ви ли изсвири някое ноктюрно? Не ви ли говори за божествената лудост и за главозамайващото изразяване на собственото аз?

— Защо? — попита тя уклончиво.

— Защото — процедих през зъби, — ако ви е докоснал с пръст, ще му отрежа ръката!

Какво да се прави, това си бе чист изблик на ревност.

Тя се спря, явно разгневена.

— А знаете ли, че аз нямам нужда от никого, за да ме пази!

Скарахме се, естествено, но после се разбрахме по този въпрос. След това аз хукнах към къщи да се разправям с Фолтин. Седеше на тъмно в стаята си и замечтано свиреше прелюдии на пианото.

— Ей, Фолтин — провикнах се, — да е идвала Павла?

Не спря да свири, чух само как шумно си поема дъх.

— Идва — отвърна след миг с безразличие и продължи неуверено да свири.

— Нищо ли не каза?

— Нищо. Нищо особено.

Изведнъж премина на оперетно валсче. Сякаш ми зашлеви плесница: това бе мръснишка, гугукаща мелодия, мерзко еротично примамване и разтапяне…

— Какво искаш да кажеш с това? — нахвърлих се срещу него.

— Тра, тра-ла-ла — пееше Фолтин и дънеше тази напомадена лиготия, като че бе победен марш. Уплаших се, че бих могъл да го сграбча в тъмнината за меката хедонистка шия; напипах ключа и запалих лампата. Фолтин за миг се обърна към мене с притворени, замечтани очи и свиреше ли свиреше стенещата валсова свинщина, люлеейки цялото си тяло, с изкривена уста и израз на упоителна наслада. Знаех, че така одумва и мърси Павла, че я съблича пред мен, че ми се надсмива: беше тука, беше тука, а нататък се свирука… Знаех, че лъже, че иска само да ме нарани и обиди и че направо се разтапя от отмъстително удоволствие. Идеше ми направо да го удуша; ала човек не може да избие някому зъбите само за това, че дрънка на пиано валсови помии.

— Въшльо! — изкрещях, но преди да успея да тръшна след себе си вратата, Фолтин се обърна към мен с насмешливо притворени очи и с тънка, победоносна усмивка и самонадеяно отметна гривата си, сякаш искаше да каже: „Така ти се пада!“.

На другия ден се изнесох от квартирата. На Павла, разбира се, не казах нищо; но нашето приятелство някак залиня. Вероятно от ревност: не можех вече дори себе си да убедя, че нищо не се е случило, че с нея ми е само приятно и хубаво да се разхождам след лекции. Когато една вечер се скитахме по „Петърска крайбрежна“, ме връхлетя онзи валсов мотив на Фолтин с целия си противен, натрапчив, досаден подтекст; почувствувах се толкова тъпо и идиотски, че наистина обидих Павла и се разделихме с лошо. Момичето беше чудесно и умно, но аз в онзи момент бях полудял. Мисля си, може пък наистина да се е вселил в този Фолтин някакъв гений, щом успява да прокълне човека с музика; та нали и талантът може да бъде нещо като порок.

След време чух, че преди още да завърши право, Фолтин се оженил. Взел дъщерята на богат дърводелец с пет големи къщи, които давал под наем. Трябва да си призная, че това не ме изненада.

IV.
Госпожа Карла Фолтинова
Моят съпруг[2]

 

С моя покоен съпруг се срещнах за първи път на бала на правистите. По онова време той бе красив, висок, синеок млад мъж с бакенбарди, с розово лице, високо чело и къдрави артистични коси; аз бях двайсетгодишно възпълно и неопитно момиче, възпитано в колеж, по-скоро домошарка. Ако нашите не ме караха да се показвам в обществото, спокойно щях да си седя вкъщи над безкрайните ръкоделия и блажено да си мечтая. Тогава възпитанието беше такова, че от момичетата не се искаше нито много да знаят, нито пък нещо кой знае какво да правят, а само да забърсват праха вкъщи, да свирят на пиано и да си стягат чеиза. Да се покажеш в общество значеше да си под постоянен надзор на майка си, да се задушаваш в корсет, да си скован от прекалено малките обувки и срамежливо да казваш на кавалерите: „Ах, моля ви се!“. А от време на време и да припадаш, за да видят всички колко си фина и деликатно малокръвна. Да ви призная, щастлива съм, че всичко това вече е минало; днес съм дебела петдесетгодишна жена — не, моля ви, не си правете труда да бъдете галантен; много по-удобно е хората да си казват истината. Накратко, по онова време порядъчните момичета бяха възпитавани така, че трябваше да се влюбят в първия, който започне да ги ухажва; и докато се опознаят както трябва, вече бяха сгодени. А виждате ли, въпреки това нямаше толкова несполучливи бракове както сега.

Господин Фолтин ми хареса; беше изискан, елегантен и носеше монокъл; веднага започна страшно да ме ухажва, а така очарова мама, че тя тутакси го покани у дома на гости. В същност милата ми майчица се бе заблудила: помисли си, че той е от малостранските Фолтинови — това бе богата сладкарска фамилия; и докато се разбере, че Бедржих е обикновен сирак на беден чиновник, вече бе късно — аз до уши бях влюбена в него и бях готова да се удавя във Вълтава, ако нашите ни попречеха да се оженим. Татко не искаше и да чуе за Фолтин, но мама някак го склони; щом като следвал право и бил вече почти адвокат, поне щял да се занимава с нашите пет къщи и прочие. Татко настояваше най-напред да се дипломира, поне заради титлата; но после беше решено, че всичко това може да стане и след сватбата, защото от мъка аз почнах така да кашлям и да линея, че се уплашиха за мен. Всичко стана толкова набързо, че дори аз не разбрах как стана; то и време нямаше много за мислене.

Защо го обичах толкова ли? Нали знаете, обикновено човек сам не може да си го обясни. На мене страшно ми допадаше, че е артист и композира музика; харесваше ми, че е много образован, светски и мил; но вероятно най-вече защото бе добродушен и слаб човек; аз бях глупава, сантиментална гъска, но все пак успях да усетя, че той е още по-слаб и че има нужда от някого, който да се грижи за него; хората си мислеха, че е Бог знае колко надут и самонадеян, а той бе плах и печален до ужас. „С вас се чувствувам така уверен, Шарлота“, казваше ми; много ми харесваше, че ме нарича Шарлота; Карла ми се струваше страшно глупаво име, като на слугиня. „С вас се чувствувам така уверен; вие сте толкова спокойна и търпелива…“

По-късно го подведоха приятелите — хубави приятели, няма що, господине! Всички се смятаха за артисти… А господин Фолтин беше прекалено мекушав: всеки, който го хванеше, спокойно можеше да си го мачка като восък. По времето, когато ме ухажваше, говореше все за смъртта; това страшно ми действуваше; аз самата не бях много здрава, пък и всяко младо момиче има един такъв период, когато за щяло и не щяло иска да умре. Младите не знаят да ценят живота. Господин Фолтин ми казваше, че съм била роза; това ужасно ми харесваше и постоянно пиех оцет, за да бъда още по-бледа. По онова време господин Фолтин също покашлюваше, а вечер ръцете му изгаряха от температура; сега си мисля, че е било от недояждане — по-късно ми каза, че по цели дни не ядял нищо, освен по една кифла, за да ми донесе букет туберози или няколко рози. Той си падаше по такива неща. Е, бяхме деца; държахме се за ръцете и си говорехме как скоро ще умрем — при тези разговори човек много красиво жали себе си и има чувството, че е прекалено добър за този свят. Така се и сближихме.

След като се оженихме, за смъртта, разбира се, повече не продумахме. Нашите ни осигуриха прекрасно шестстайно жилище — тук вече татко се показа; а господин Фолтин се разхождаше в копринен халат и сияеше. Личеше си колко добре се чувствува като богаташ, а и чудесно умееше да се държи като такъв. Много по-добре, отколкото ако беше роден богаташ. Толкова естествено приемаше благополучието и всички скъпи и хубави неща… Парите също му се усладиха; при цялата му склонност към разкош, почна да следи да не се харчи излишно, прислугата да пести във всичко и прочие. Дори започнах да се боя да не стане скъперник; но нашите казваха: остави го, така трябва да бъде; заможните хора трябва да са пестеливи. Единственото, което искаха от него, бе да се дипломира; но първата година бе меденият ни период и никой не отвори дума за това. Единствено господин Фолтин понякога сам повдигаше тоя въпрос; ще се закашля и ще започне да се оплаква, че все още не е здрав, че следването направо ще го убие… Изобщо, това изглеждаше дори странно, прекалено много взе да се грижи за здравето си; само да кихне, и бърза да легне, а ние трябваше да се грижим за него като за малко дете. Истина е, че понякога спекулираше със здравето си, но това се среща при много хора, един такъв невероятен страх от болести и смъртта. А аз имах чувството, че е най-много мой, когато му слагам компреси или му приготвям лимонада; така че и аз в това отношение го поощрявах. Дори не забелязвах, че по този начин се превръщам в негов роб; разбрах го чак след като стана твърде късно, когато започна неговият друг живот. Така е, какво да се прави!

На музиката вече също не отделяше толкова внимание; наистина, понякога свиреше и казваше, че трябва да си вземе добър учител, че лявата му ръка няма най-доброто туше, но така и не се реши. Понякога в добро настроение ни изсвирваше по нещо; татко, горкият, слушаше с умиление и винаги го хвалеше: Бедржих, звуците ви се ронят като бисери. На мене безкрайно ми харесваше, когато свиреше пламенно и отмяташе къдриците си; гордеех се с него и си казвах: Така татко поне ще го остави на мира с това дипломиране — че Бедржих не се нуждае от него. Никой артист не е длъжен да има докторат. А когато после прекарваше ръка през косите си и с тънка победоносна усмивка ставаше от пианото, за мен това бяха най-щастливите мигове. Друг път се затваряше в стаята си и за нищо на света не биваше да го безпокоим; казваше, че композира; цялата къща трябваше да стъпва на пръсти… Веднъж случайно влязох; лежеше на кушетката със скръстени под главата ръце… Страшно се разгневи; не съм се била съобразявала, че той твори; взе си шапката и хлопна след себе си вратата. Оттогава, къде ти, станеше ли дума за изкуство, никой не се осмеляваше да му възрази.

Веднъж пак татко бе дошъл у дома и отвори дума за дипломирането му; направо взе, че го попита: кога в същност смята да си вземе изпитите. Бедржих пребледня и стана. „Господин Машек — каза, — за ваше сведение, аз съм решил да се посветя на изкуството, независимо дали това се харесва някому или не. Правете каквото щете; за мен моят път е ясен.“ Взе си шапката и излезе. На татко, естествено, му причерня; изкуството не било никакво средство за препитание и той нямало да бъде вечно такъв глупак, че да издържа зетя си и че знаел как да си поговори с този господинчо. Аз, разбира се, веднага ревнах, мама и тя се застъпи за мъжа ми. Тя, горката, все се упрекваше, че по нейна вина съм се оженила за него, но пък от друга страна се ласкаеше, че по десет пъти на ден й целуваше ръка. Не престана да увещава татко, докато не го убеди, че няма право да убива семейната ми любов и че един композитор или диригент, дори да не направи кариера, има съвсем солидно положение в обществото и може да стане например преподавател в консерваторията и какво ли още не. Татко помърмори известно време, но после вероятно си е казал: защо пък не, с неговите пари би могло да се прави и изкуство. По онова време някаква принцеса от кралски род бе забягнала с музикант; това бе голям скандал, който стана причина на музикантите да не се гледа с добро око, но пък едновременно с това виждах в тях и нещо възвишено. Накратко, баща ми се примири с мисълта, че има зет музикант и повече за това не се говореше; само господин Фолтин даваше да се разбере, че все пак той е от друг свят.

От този ден държеше да го наричаме Маестро. Маестро Беда Фолтен и по никакъв друг начин. На мен това не ми хареса: на него казваха Маестро Фолтен, а на мене госпожа Фолтинова, сякаш не бях негова жена. Освен това почна да кани у дома музиканти и писатели; веднъж или два пъти седмично у нас свиреха квартети или се изпълняваха пиеси за пиано и имахме над петдесет души гости — за една млада домакиня това не е шега работа. Господин Фолтин посрещаше гостите в кадифен халат с широка черна фльонга, със златна верижка на китката; пред гостите трябваше да го наричам Беда и да му говоря на „Ви“, а той ме наричаше „госпожо Фолтинова“, за да бъдело по-изтънчено. Понякога се оставяше да го склонят да изсвири сам нещо на пианото, но никога собствени творби; понякога у нас за първи път се изпълняваха творби на млади композитори или се четяха нови театрални пиеси; това се наричаше „премиери у Фолтинови“ — струваше невероятни пари, що нещо, що чудо се изяждаше и изпиваше! Повечето от тия артисти бяха все мили, скромни и обикновени хора, наистина, някои оставаха да висят до посред нощ и, с извинение, страшно се натряскваха — да не ви разправям как изглеждаха след това килимите и пердетата и как всичко бе пропито от цигарен дим! Това страшно ме дразнеше, но господин Фолтин казваше: Какво да се прави — артисти! Тях трябва да ги мериш с друг аршин; радвай се, че им даваш възможност поне веднъж да се нахранят до насита. Аз, казваше, зная какво е глад. Ласкаеше се да играе малко на меценат и велможа. Много обичаше да влиза в спорове; не пиеше почти нищо, но разпалено дискутираше с тях за модерното изкуство. За мен това бяха прекалено умни приказки и предпочитах да отида да си легна; но понякога чак до зори се чуваше как мъжът ми ломоти, а другите му пригласяха все по-пиянски и по-пиянски. Щом това му доставя удоволствие, мислех си; с мен за такива неща не може да говори…

По това време татко, горкият, почина от удар. Поради траура артистичните вечери у нас бяха прекратени. На господин Фолтин безкрайно му липсваха и той почна да търси срещи с музикантите и литераторите извън дома ни. Бях почти щастлива, че има някаква разтуха; откровено казано, на тези негови артистични вечери аз не се чувствувах у дома си, особено сега, след смъртта на татко — в такива случаи човек най-добре разбира към кой свят принадлежи. След това при мъжа ми започнаха да идват пак най-различни литератори и музиканти; господин Фолтин твърдеше, че работи с тях, но аз си мисля, че им даваше пари на заем. Понякога намекваше, че работи над нещо голямо и по цели дни и нощи се затваряше в кабинета си. Страхувах се да не започне пак да кашля; казах му: Моля ти се, не работи толкова, та ти нямаш нужда от това. Вбесяваше се от тези думи. Ти нямаш представа, крещеше, какво значи да твориш; артистът е длъжен буквално да изгори в изкуството си и да му посвети всичко, своето аз, целия си живот… После по цели седмици не правеше абсолютно нищо, само се излежаваше или скиташе — бил се съсредоточавал. Е, аз не ги разбирам тези работи, но според това, което виждах, творчеството трябва да е странно нещо.

Не изглеждаше добре; започна да става докачлив и лесно избухлив — това било само артистичен темперамент, казваше; но аз си мисля, че по-скоро нещо го измъчваше. Все говореше за работата си, това щяло да бъде голямото дело на неговия живот; ставаше дума за някаква опера; наричаше я ту „Юдит“, ту „Абелар и Елоиза“; сега работел върху либретото, след което веднага щял да започне да пише музиката. Вече я имал готова в главата си, само да я напишел. И изведнъж — тряс! — заряза всичко и по цели дни се скиташе насам-натам; връщаше се блед и трескав — най-сетне, едва сега, казваше, бил обладан от творчески транс. После най-неочаквано пропадна някъде; остави само писмо, че тръгва след своята творческа мисия. На другия ден научавам, че избягал с някаква си чужда певица. Можете да си представите какво ми е било. Няма да споменавам името й, но това бе една застаряваща жена, едра и яка като кобила, която си беше изгубила вече гласа, но продължаваше да разкарва из Европа остатъците от славата си; хората отиваха да я видят и се смееха…

Странно, никога не съм проявявала ревност; сигурно кръвта ми е такава, като на риба; или пък просто между мен и моя мъж отдавна вече е нямало нищо, за да ревнувам, не зная. Аз просто се срамувах, че бе избягал така глупаво — като влюбен гимназист и че от това стана публичен скандал; разправяха, че тази стара планета била имала подобни афери във всеки град, в който пристигнела. След десет дена се върна разкаян; падна на колене пред мен и ми се изповяда, че трябвало да го направи, че в тази жена открил типа за своята Юдит и че страшно го била вдъхновила като творец. Творецът трябвало всичко, всичко да пожертвува за своето изкуство, твърдеше със сълзи на очи, и не трябва да се спира пред нищо, за да реализира плановете си. Артистът има право на това, крещеше отчаяно, като ме държеше за ръцете; ти трябва да ме разбереш и да ми простиш, при теб се чувствувам така уверен…

Изобщо не се карах с него; помислих си само, колко ли пари трябва да е струвало всичко това. Слушай какво, казах му, можеш да останеш тук; ето ти стаята, а пред хората все едно че нищо не се е случило. Но повече в моите имоти няма да се бъркаш; ще ти давам колкото ти трябват, аз ще си имам грижата. Чудно просто колко много може да се ожесточи една жена! Излезе си обиден и оттогава на лицето му постоянно бе изписано колко ужасно и несправедливо съм постъпила с него.

Странно нещо са това хората; по-рано, когато не си знаеше парите, беше почти скъперник; а сега начаса похарчваше всичко, което получаваше от мен, след това се затваряше демонстративно в стаята си и твореше. Прекалено често се губеше и дори започна да пие; един или два пъти забелязах, че си взема пари от чантата ми… Не казах нищо, но вероятно разбра, че зная; тогава взе да намеква, че трябвало да крия парите си от прислугата. Е, понякога нарочно му оставях на едно или друго място по някоя банкнота, за да я вземе; за всеки от нас бе ясно, че другият знае, но с нищо не се издавахме, за да не се срамуваме един от друг. Продължаваше да се среща със странни хора, какъвто беше слепият Канер — от този човек направо изпитвах страх; господин Фолтин винаги го напиваше с коняк, след което Канер вдигаше врява и блъскаше по пианото, направо да настръхнеш от ужас. Зная, че бях безпомощна — трябваше по някакъв начин да сложа край на тия безобразия; не може все пак да се мъкне вкъщи такова животно. Ама нали знаете как е, мислех си — това са музиканти и ти не се бъркай; бъди доволна, че Бедржих си има своето изкуство и че гледа на него толкова сериозно. Което си е истина, по онова време все нещо пишеше и задраскваше, изсвирваше по нещо на пианото и тичаше да го запише; по цели нощи го чувах да шумоли и ходи из стаята си. Страшно отслабна, един нос само му остана и рошавата му грива. „Сега ще видят те — казваше, — на какво съм способен! Има да се чудят всички кой е Беда Фолтен!“ Говореше, а очите му направо святкаха, сякаш и нас, хората, които му служеха като роби, яростно ненавиждаше. И все със слепия Канер; понякога ще го открие в някоя кръчма и ще го домъкне вкъщи, в стаята си, и там крещят и блъскат по пианото; сутрин се е случвало да намерим този Канер заспал в коридора… Виждате ли колко неща съм търпяла; казвах си: Може пък господин Фолтин наистина да композира нещо велико и да се нуждае от такова бохемско разтоварване. Веднъж нещо страшно се скараха; чух викове, облякох си пеньоара и тичам към неговата стая. Гледам, Канер седнал в креслото, рита с крака и врещи като заклано прасе, а по лицето му се стича кръв; господин Фолтин се надвесил над него, на устата му пяна, а очите му облещени като на луд. Как се оправих тогава с тях, сама си знам, но Канер повече не се вести. Господин Фолтин се разплака, че този тип го бил ограбвал творчески, крадял му бил идеите; затова се бил разярил така и ако не съм била аз, щял да го убие. Какво ли не правих, за да го утеша, толкова отчаян беше; искаше дори да скочи от прозореца. Господи, не беше лек животът ми!

После известно време всичко вървеше тихо и мирно; господин Фолтин усърдно пишеше, кротък като агънце. Разправяше, че вече довършвал операта си за Юдит и Олоферн; сюжетът бил потресаващ. Изсвирваше ми на пианото някои арии и пасажи; аз не разбирам много от музика, но ще ви кажа, че от онази сцена например, когато Юдит отива при Олоферн в шатрата му, чак тръпки ме побиваха; просто се чудя, откъде се бе взела у моя мъж такава буйна страст или гърчене. А на устните му пак онази тънка, победоносна усмивка, която аз толкова обичах. Както и да е, все пак той трябва да е бил голям музикант. Може би дори гений, не зная. Казвах си: бракът ни не бе от най-щастливите, но ако Бедржих напише нещо велико, значи все пак не съм живяла напразно.

По това време у нас започна да идва друг един музикант, господин Троян се казваше; не приличаше обаче много на артист: дълъг и слаб, с очила на носа, приличаше по-скоро на научен работник; един такъв тих, плах, почтителен човек. Беше корепетитор в операта или нещо такова; казваха, бил изключителен музикант. Прекарваше по цели следобеди с господин Фолтин в неговата стая и само тихо си разговаряха и подрънкваха на пианото. Винаги лично аз им носех кафето и сладкиша, а господин Троян ще се изтрепе да бърза да скочи и да ми се поклони; навсякъде имаше разхвърлени нотни листове… господин Фолтин само гледаше час по-скоро да изчезна, до такава степен се бе потопил в работа. А и за нищо друго не можеше да се говори с него, все за операта: колко къртовски труд бил нужен, за да се направи оркестрацията или нещо такова. Веднъж едва не се сблъскахме на вратата с господин Троян, който си тръгваше; той се стресна и заеквайки, рече:

— Милостива госпожо… милостива госпожо, кажете му да се откаже… или да я преработи! Моля ви, кажете му!

Стана ми жал за Бедржих, толкова време се бе блъскал.

— Мислите ли — попитах аз, — че няма талант?

— Ама не, моля ви се — почти извика той припряно. — Има талант, но… според мен това не е най-важното. Талантът нищо не означава. За музиката трябва… нещо повече, нещо, което не е само в ушите… — Махна с ръка, не знаеше как да го обясни. — Кажете му… да направи от себе си друг човек! Сбогом!

И изчезна. Странен човек. Докато вечеряхме, подхвърлих на господин Фолтин, че вероятно господин Троян има някакви възражения спрямо неговата опера. Той се изчерви и остави вилицата.

— Да не ти е казал нещо?

— Не — отвръщам, — просто с такова впечатление останах. Той наистина ли разбира от музика?

Господин Фолтин сви рамене.

— Разбира се, но… няма нито грам фантазия. Да напишеш оратория, туй всеки го може… но за опера е нужно буквално дяволска фантазия. Къде ти такова нещо у Троян, той е просто обикновен манипулатор в изкуството, съвсем изсушен… Творецът не може да е безжизнен като монах.

И продължи в тоя дух, като през цялото време сякаш се караше с господин Троян: изкуството не можело без страст, творецът непрестанно трябвало да провокира чувствата и инстинктите си и прочие.

— Зная — казвам — какви са тези провокации… Чух, че пак тичаш подир някаква си певица.

Момичето било съвсем младо, току-що завършило консерватория и най-много един-два пъти да е изпяло някоя и друга нота в театъра. Не че съм ревнива, но след като той сам отвори дума, нямаше защо да се правя на глуха, нали?

Господин Фолтин дори не трепна.

— Представи си — развика се той, — този Троян смята, че Юдит не била за нея. А тя е родена за тази роля, изключителна Юдит! Трябва само да се пробуди в нея фаталната жена, еротичният бяс… — И не знам си още какво; само че, знаете ли, при мен втори път тия неща не минават.

— И ти си този, който трябва да ги пробуди в нея, нали? — казвам.

Наду се, сякаш всичко това се разбираше от само себе си.

— А защо не? — заяви самонадеяно. — За ваше сведение, аз ще направя от нея велика артистка, аз, Беда Фолтин! Може само да бъде щастлива, че ме е срещнала! В мен има нещо варварско, нещо олоферновско; аз ще изтръгна от нея Юдит тялом и духом…

И представете си, всичко това го казва на законната си съпруга! Никога не съм го виждала така великолепно самонадеян; крещеше за себе си, за своя артистизъм, че уж всички били искали да го впрегнат в ярем, като Троян и не знам си още кой; и колко презирал това нищожно и еснафско обкръжение… Какво щял да представлява той, Беда Фолтин, навсякъде другаде по света! Но сега вече щял да тръгне, без да се съобразява с когото и да било и с каквото и да било, към своята цел; едва сега бил почувствувал своята страшна и варварска творческа мощ.

На устата му пяна, брадичката му трепери, той блъска с юмруци по масата. Дожаля ми за него. Боже мили, викам си, ще вземе да се побърка, горкият, с тази негова опера и нищо няма да излезе от нея! Така най-неочаквано, знам ли как, го разбрах; вероятно защото много отчаяно и болезнено се мяташе. Вече нищо не можеш да направиш, викам си, ще трябва да се примириш. Някак почти ми олекна; поне ще зареже туй негово изкуство и ще миряса… Имаме от какво да живеем, а не сме и вече на двайсет, що ти трябва да се тормозиш! Не че щях да бъда най-щастливата на света, ако Бедржих направеше нещо велико и пожънеше успех, но у нас жените понякога се поражда стремеж или дори потребност да се жертвуваме. Така човек, изглежда, се чувствува някак по-добре, що ли…

Разбира се, известно време почти не се прибираше вкъщи — тичаше подир певицата си; чувах го само сутрин да си подсвирква в банята и да пее, за да покаже колко е щастлив и млад, винаги с цвете в петлицата на ревера, докаран и напарфюмиран и целият сияе. Е, мисля си, май не си постигнал много при нея. Връщаше се вкъщи призори, за да създава впечатление, че е прекарал нощта с нея, а в същност бе киснал по кафенетата и баровете над чаша сироп, докато затворят, после до разсъмване се е скитал по улиците. Слугинята го видяла пред огледалото вкъщи да си рисува на бузите следи от устни, та да прилича на целуван, когато, прозявайки се широко, сядаше по халат на масата за обяд — такава комедия! Сигурно го прави, мислех си, за да не стане ясно, че е зарязал операта. Ала не беше я зарязал; не зная откъде домъкна някакъв си Моленда, когото кажи-речи настани у дома; и с него се затваряше в кабинета си и даваше да се разбере, че работи, че довършва своята „Юдит“… Веднъж откри във вестника името на своята млада певица. Остави вестника и пренебрежително процеди през зъби:

— Това момиче твърдяло, че ще пее моята Юдит! Лъже се! Не е дорасла още за нея…

С това историята беше приключена.

Този Моленда беше следвал медицина, но повече го привличали музиката и гуляите; свирел на медиците по кръчмите и съчинявал пародии и песни. Беше млад, с подпухнало лице на присмехулник и веселяк, който всичко обръщаше на шега; затова пък, роден музикант и пълен с идеи, музиката сама се лееше изпод пръстите му. Зарязал бе медицината и съчиняваше шлагери, танга и такива неща; разправяха, че от това пари натрупал. После най-неочаквано изчезна и се чу, че бил в Америка, където свирел в някакво вариете ли, с негърски джазбенд ли, или бил нещо като музикален ексцентрик. След време се завърна като грохнал безделник и ужасно пиеше; и точно тогава го намери господин Фолтин и завърза с него приятелство. Прекарваха по цели следобеди в кабинета на мъжа ми, караха се и свиреха на пиано; но от това накрая винаги излизаше я някой валс, я някое танго. Да бяхте видели само как се кривеше и подскачаше Моленда на столчето, докато свиреше и пееше песничките си; да се смееш ли, да плачеш ли — такъв палячо и жонгльор беше. Не зная как я караха заедно; Бедржих по природа бе по-скоро сериозен и тържествен… Вечерите прекарваха в гуляи; естествено, когато господин Фолтин имаше пари. Понякога този палячо Моленда имаше отчаян вид и тогава много пиеше; друг път идваше блед и дълго и неудържимо свиреше на пианото… докато не подкараше обичайното си тра-ла-ла.

След подобен буен период и двамата някак изтрезняваха и дълго седяха глава до глава; после от стаята на мъжа ми се разнасяха фокстроти и танга, както и любовни серенади… Знаете ли, аз много обичам веселата музика, много повече от сериозната, но… не зная как да го кажа: На Бедржих тя някак не му подхождаше. Започнаха да идват у дома важни господа, все директори: едни такива важни, всички изглеждаха така, сякаш половината Америка беше тяхна, а господин Фолтин си придаваше невероятна тежест и наричаше това конферанс. При тези конферанси се чуваше как ломоти, а Моленда дрънка на пианото фокстротите си… е, не мога да кажа, че всичко това ми харесваше. Една вечер господин Фолтин взе да разправя, че било крайно време да се залови с нещо сериозно и да докаже на какво е способен Беда Фолтен; че и той трябвало един ден да направи свои пари и да живее като княз, заяви гордо и развълнувано. Имал големи планове. Искаше да напише с Моленда филмова оперета. Либретото им било почти готово, а що се отнасяло до музиката, такива шлагери никой още не бил чувал. Сега на мода било киното, уверяваше ни той, и крайно време било с него да се заемат истинските творци; като начало, разбира се, трябвало да се започне с нещо по-леко…

Гърлото ми се сви, толкова ми стана жал за него; сигурно ми е проличало, защото започна да ме уверява, че това щяло да му донесе фантастични пари, след което отново щял да се върне към своята „Юдит“. Прокарваше ръце през косите си и викаше — както винаги, когато искаше да убеди сам себе си в нещо. Един ден щял да пожъне световен успех с оперетата и тогава „Юдит“ щяла да тръгне по целия свят. Единствено заради това, единствено заради това правел всичко. Не си мисли, твърдеше разпалено, днес и Моцарт, и Сметана щяха да пишат за киното; а освен това либретото е толкова поетично…

— Слушай — казвам му, — да не си се заплел сега пък с някоя филмова актриса?

Обиди се и поруменя.

— Защо мислиш така? Разбира се, че трябва да поддържам контакти с филмови творци! Там има една разкошна женска роля, Елоиза… За нея имаме чудесна певица; това е ново име, но момичето има чар, глас и сексапил… Във филма трябва да има сексапил, разбираш ли? Не бой се, това ще бъде фантастичен успех! Това момиче един ден ще отиде в Холивуд, готов съм да гарантирам писмено…

— Чакай — казвам му, — далечната перспектива не ме интересува; бих искала да зная защо ме занимаваш с всичко това.

Слушай сега, поде той и работата излезе наяве. Филмовите продуценти били възхитени от тази идея и страшно искали да я реализират, вече било уговорено. Но за да имала световен успех, постановката трябвало да стане великолепна и т.н., и т.н. Разбира се, тези пари щели да се възвърнат тройно, но трябвали предварително налични пари, за да се осъществи идеята с всичко, което е необходимо…

Колко, питам го.

Господин Фолтин преглътна няколко пъти, адамовата му ябълка заподскача. Не били толкова много. Достатъчни били… милион и половина крони. Смешно малко, като се има пред вид колко те ще донесат…

И имаш ли ги тези милион и половина, питам.

Господин Фолтин преглътна още няколко пъти и прокара ръце през косите си. В същност… в същност разчитал, че мога да продам една или две от къщите… За ваше сведение, две от татковите къщи вече ги нямаше. За мен това щяло да бъде чудесна инвестиция; щял да ми потвърди черно на бяло, че до една година ще ми ги върне двойно. Щом аз ти казвам, вика, можеш да разчиташ! Нали това е мое начинание, значи и теб трябва да те интересува, един ден да направя удар…

Чакай малко, казвам, веднъж вече платих брака си с две къщи, без да смяташ горчивия опит. Но няма значение. Само че на мен, драги, не ми е все едно да ти помагам да се реализираш като музикант. Не. За тази работа не давам пукнат грош. И повече, моля ти се, не ме занимавай с това!

Господин Фолтин стана с насълзени очи и понечи да си излезе. Не очаквах от тебе, подхвана обидено, да ми нямаш доверие. Кълна ти се, че правя всичко заради своята „Юдит“! Какво ли не съм сторил за нея… стотици и хиляди съм дал да се преписва, но докато човек не пробие като композитор с нещо, всички усилия са напразни. Значи с мен е свършено, прошепна и махна с ръка. Край, край! Тръгна към вратата и се спря с ръка на бравата. Да знаеш, смотолеви, сега ще трябва да се застрелям.

Ти ли, казвам. Глупости!

Стоеше с наведена глава като момче, което се разкайва.

Аз, в същност… вече подписах полица, пелтечеше и подсмърчаше.

За колко?

За… седем хиляди… После се оказа, че е била за милион и двеста хиляди; но за него това бе дреболия.

Боже господи, казвам, каква полица, като нямаш ни петак!

Казах им, че съм съсобственик на твоите къщи, заекваше съкрушен той. Аз така разчитах, че ти ще вложиш парите си в това дело… след като ти гарантирам успех…

Боже господи, викам, ти си луд; та това, което си сторил, е измама!

Знам, отвръща той. Направих го заради „Юдит“. Зная, че съм пропаднал човек. Е, добре, извика гневно и отметна назад глава, убийте ме тогава. Беда Фолтен за нищо не моли!

Всичко вече ми бе дошло до гуша. Така значи, на всичко отгоре ще ми се фукаш, помислих си. Прави каквото щеш, викам, но с този въпрос ще помоля да се заеме адвокатът ми. Излишно е да говорим повече.

През цялата тази нощ господин Фолтин шумоля нещо в стаята си, блъска чекмеджета, от време на време изсвирваше по няколко акорда на пианото, сякаш се разделяше с него. Сутринта изчезна и десет дни никакъв не се появи. В стаята остана само смрад от изгорени листове; на килима до печката се въргаляше обгорял лист с надпис: „Юдит — опера в пет действия. Либрето и музика Беда Фолтен“. А в печката пълно с изгоряла хартия. Погледнах да видя — само чисти нотни листи.

Нашият адвокат бе стар, разумен господин, приятел на покойния ми баща. Като юрист той ме посъветва: Оставете, нека го осъдят този нехранимайко. Но като стар приятел на семейството, след като го помолих, се зае усърдно да оправи някак нещата. При едно условие, госпожо Карла, каза ми той: че ще се разведете с този фанфарон; в противен случай, както е тръгнало, скоро и брава от петте къщи, които покойният ви баща построи, няма да ви остане. Не зная как го направи, но в крайна сметка успя да купи тези полици за около четиристотин хиляди и ги заключи в касата си.

Междувременно господин Фолтин се прибра вкъщи в такъв окаян вид, сякаш беше спал по скамейките в парковете; казал, че дошъл само да си вземе някои неща, но бил безкрайно доволен, когато слугинята му донесла на поднос обяда; едва не му потекли сълзи, така й благодарил, че чак брадичката му се тресяла от умиление. Спотайваше се в стаята си като мишка; все нещо пишеше или едва доловимо свиреше на пианото. После си взе нотите и отиде някъде с тях; беше ноември, а той нарочно не си облече балтона и излезе както си беше по кадифено сако и с развята фльонга, за да прилича на гладуващ артист. Такива номера правеше.

Когато нашият адвокат го известил за развода, господин Фолтин се разплакал. Признавам, че е така, рекъл. Признавам: да свържеш живота си със съдбата на артист е истински ад. Предайте на госпожа Шарлота, че й връщам свободата. Не създавал никакви трудности, толкова бил смирен и вежлив… Единствено когато адвокатът му казал, че му определям незначителна парична месечна издръжка, която може да получава в адвокатската кантора, той се изправил, поруменял и обидено извикал: Моля? Пари ли? Да не мислите, че съм просяк? Предпочитам да пукна от глад, отколкото да приемам милостиня!

Е, добре, казал адвокатът, така и ще предам на госпожа Карла.

Господин Фолтин се хванал за главата и започнал да се смее като обезумял. Прав сте, смънкал, аз съм просяк! Аз съм артист! Моля ви, не бихте ли могли да ми дадете в аванс петстотин крони?

Оттогава почти нищо не зная за него. Веднъж го срещнах на улицата — ех, какво да ви разправям, сам можете да си представите как съм се чувствувала! Приличаше на луд, вирнал високо рошавата си глава, с мръсна фльонга на врата, а под мишницата ноти… Всеки месец ходел в адвокатската кантора за парите, държал се гордо като бог, парите пъхал небрежно в джоба и разправял, че тъкмо преговарял със Залцбург или Метрополитен Опера в Америка за премиерата на „Юдит“. Или пък казвал, че едва сега се бил почувствувал свободен, творецът бил най-вече творец в калта и мизерията и тям подобни неща. Веднъж дошъл като болен от треска и казал, че след седмица щяло да се играе пробно представление на „Юдит“ в някакво филмово студио, само за избрани гости; щели да дойдат да гледат диригенти и оперни менажери от цял свят… Дал на адвоката ми две покани — едната за вас, казал, а другата… ако някой прояви интерес…

Е, разбира се, аз не отидох.

След около седмица ми съобщиха, че са го прибрали в Бохнице; след два дни починал там, горкият. Във вестниците не излезе ни ред за неговата смърт… Направих му прилично погребение в крематориума; винаги е искал да бъде изгорен — като птицата Феникс, казваше. Дойдоха да се простят с него все пак двайсетина-трийсетина души, предимно музиканти — от тези, които посещаваха нашите музикални вечери. Господин Троян и той беше и така тъжно гледаше през очилцата си; не липсваше и онзи палячо Моленда с цялата си компания и плака като дете. Дойде и онази млада певица, подир която на времето покойният тичаше; сега тя е знаменитост, звезда — много беше мило от нейна страна. И най-странното — по едно време се разнесоха звуци на орган; свиреха „Ларго“ на Хендел, но така завладяващо… Свиреше известен професор от консерваторията. А след това струнен квартет. Най-добрите ни музиканти, представете си! Изсвириха му квартет на Бетховен… Не зная кой беше организирал всичко това, дали господин Троян или някой друг; но бе така прекрасно и тържествено, че безкрайно ми олекна и най-сетне можах да се разплача. И все пак, господин Фолтин трябва да е бил голям музикант, щом го погребваха такива артисти и нищо не поискаха. Да, погребението му действително бе като на истински музикант.

Понякога си казвам: може пък наистина да е бил способен да създаде нещо. Знам, че вероятно не съм била подходяща съпруга за артист, но поне му осигурявах добър живот и гледах възможно най-малко да му преча, доколкото една жена е способна на това. Навярно не съм го разбирала добре; но обикновеният човек не може да даде повече от това, което има. Поне му направих красива надгробна плоча: бронзова лира и върху нея лаврова клонка. А надписът — само: Беда Фолтен. Нищо повече.

V.
Проф. Д-р Щраус
Абелар и Елоиза

С господин Фолтин се запознах на един от домашните му концерти, на който бе поканил нашия „професорски“ квартет (двама професори, един председател на съда и нашата изключителна първа цигулка, научен сътрудник в Института по анатомия), в който аз свирех на виола; по онова време в неговия дом се правеха музикални вечери с различна програма. След като свършихме изпълнението си, господин Фолтин, който бе научил, че моята специалност е сравнителната литературна история, ме отведе в съседната стая; беше ми направил впечатление на образован, богат и благороден млад мъж, с усет към музиката и всичко красиво. И така, отведе ме той и взе да ми говори, че бил завладян от историята на Абелар[3] и Елоиза и че искал да напише по нея роман или дори опера; дали не бих бил така любезен да му разкажа нещо за Абелар и неговото време.

Тази тема случайно бе нещо като мое хоби, единайсети и дванайсети век със своята схоластика и разцвета на манастирите; боя се, че тогава май малко се поувлякох и започнах съвсем академично да му разяснявам въпросите на средновековния номинализъм, да тълкувам „Glossulae super Porphyrium“[4] и да оборвам Шмайдлер; в същност аз твърдя, че писмата на Абелар и Елоиза, макар и не всички, са действителни. Господин Фолтин ме слушаше с безкраен интерес, макар да се съмнявам, че „Glossulae“ или пък „Introductio in theologiam“[5] на Абелар биха могли да послужат за опера; ала в професионалното си опиянение не помислих за това. Дори му обещах, че щом този въпрос толкова го вълнува, бих могъл да му предложа и съответна литература сам да се запознае с него. Господин Фолтин бе очарован от тази идея и предварително ми благодари. Допадна ми, че един композитор или поет може да проявява такова сериозно отношение към интересуващия го сюжет и да иска да навлезе в него съвсем професионално, ето защо му изпратих куп източници, разни издания на Абелар, Хаусрат, Кариер и какво ли още не. След време го срещнах и го попитах какво става с Елоиза. Работел непрекъснато върху нея, заяви ми господин Фолтин; историята на Абелар и Елоиза била най-увлекателният сюжет за опера, който човек може да си представи. Това ме радваше; дванайсети век със своя конфликт между духовния орден и човешките, до известна степен предренесансови фактори, наистина е интересна и ярка епоха. Не поисках да ми върне източниците, щом още можеха да му служат за вдъхновение и насоки. За съжаление, по-късно го изгубих от погледа си, така че не успях да му изпратя новото, с критически коментар, издание на Гейер на Абеларовия трактат „De unitate et trinitate divina“[6], там имаше любопитно обяснение защо Абелар е бил затворен именно в манастир.

По-късно с прискърбие узнах, че господин Фолтин умрял в бедност; моите книги, включително едно рядко издание на Кузен от 1849 година, вероятно са се изгубили след смъртта му. Жалко, много жалко, че младият талантлив композитор, както изглежда, не е успял да довърши своята опера за Абелар и Елоиза; това наистина бе рядък случай, в който творец пристъпва към сюжета си едва след като е завладян емоционално от него, с такава дълбока страст и професионална подготовка.

VI.
Д-р Й. Петру
Текстът към „Юдит“

На господин Фолтин бях представен във фоайето на театъра при някаква премиера. Вече бях чувал за него, че е безкрайно богат и обожаващ изкуството млад мъж. При първата ни среща ми направи впечатление на малко афектиран и тщеславен, но иначе сърдечен младеж; не ми харесаха бакенбардите му, монокълът, напарфюмираната му елегантност и златната верижка на китката. Откровено казано, помислих си: сноб. Ръкува се необичайно пламенно и въодушевено и веднага ме покани у тях, „при мен и госпожа Шарлота, на нашите интимни музикални вечери“, както се изрази. Толкова настояваше, че трябваше да се съглася, макар да нямах желание; по-късно получих по пощата печатана покана за soiarèe musicale chez M-me et Maitre Beda Folten, — Comme chez soi[7].

Присъствувах на една-единствена подобна музикална вечер. Фолтин, с развята фльонга на врата и кадифено сако ме посрещна с преливаща сърдечност: „Заповядайте, заповядайте — възкликна, — тук сте сред артисти!“. Жена му бе донякъде безлична, малокръвна, но явно добра съпруга; приличаше ми на евангелската Марта, която беше тук, само за да се грижи за яденето и пиенето и от време на време отдалеко майчински и плахо да се усмихне на някой самотен гост, с когото, горката, не знаеше какъв разговор да подхване. Затова пък имаха ангажирани двама сервитьори от кафе-сладкарницата, които познавах; обули им къси панталони, копринени чорапи и даже им сложили бели напудрени перуки на масури, та да се потят още повече, докато поднасят чая и шампанското. Имаше може би повече от четирийсетина души, болшинството от които познавах; половината бяха объркани като мене, докато другата половина бързаше да изяде и изпие колкото може повече. Във всичко това имаше нещо напрегнато и някак неуместно. Фолтин обикаляше с благосклонна приветливост в кадифеното си сако: едного ще потупа по рамото, другиго ще замъкне към бюфета или пък ще заухажва някоя музикална дама — една такава странна смесица от благосклонност, колегиалност, представителност и прекалено изразено фамилиарно san facon[8] или бохемско pas de chichi[9]. По едно време ни изтикаха в „музикалния салон“, накараха ни да насядаме върху възглавници на пода, по канапетата или да се подпрем до камината, до вратата, и концертът започна; един млад композитор изсвири своя клавирна сюита, а някаква млада цигуларка — произведение на рошавия и очилат младеж, който й акомпанираше на пианото; мисля, че не беше лошо; ала вниманието ми беше съсредоточено най-вече върху господин Фолтин и съпругата му, седнали по средата на стаята в две кресла като кралска двойка, а около тях върху възглавници на пода се бяха разположили „артистите“; Фолтин поклащаше глава с вид на познавач, с притворени очи, а госпожа Фолтинова седеше със стисната уста и сигурно мислеше какво да нареди на прислугата. Не зная защо, но всичко това предизвикваше в мен озлобление; вероятно не сме създадени за такова великолепие.

След концерта Фолтин ме взе приятелски под ръка и ме поведе към малкия салон. „Така се радвам, че се запознах с вас — взе да ме уверява разпалено, — и много ще съм щастлив, ако мога да ви бъда с нещо полезен.“ Не можах да се сетя за нищо, което господин Фолтин би могъл да направи за мен; той продължи да ме уверява, че безкрайно и изключително цени моите отзиви като театрален критик и естет. „Знаете ли, че аз работя над операта «Юдит» — заяви с леко изчервяване. — Сам си написах и либретото. Според мен — той прокара ръка през косите си, — според мен всеки композитор трябва да си пише сам текстовете; само по този начин творбата му е едно цяло; така в нея няма чуждо присъствие, нито една представа, която да не е породена от неговата интуиция…“

Срещу това, в края на краищата, няма какво да се възрази. Фолтин с наслаждение го повтори и потрети няколко пъти с различни думи, въртя и сука, докато най-сетне изплю камъчето. Не бих ли бил така любезен да прочета неговото либрето. И да му кажа откровено къде евентуално не би издържало при най-строга критика. „Нали разбирате, аз съм преди всичко музикант, а не поет“ — взе да се извинява той и пак започна: как безкрайно уважавал моето мнение и не знам какво си, и не знам що си. Какво да се прави: бях изял у тях два сандвича, така че трябваше да кажа, че с най-голяма радост… и така нататък. Стисна ми горещо ръка. „Утре ще ви изпратя ръкописа; а сега, моля, заповядайте да отидем сред младежта.“ Младежта междувременно вече се бе запила като невидяла и така викаше, та чак прозорците кънтяха; госпожа домакинята безпомощно и насила се усмихваше на всичко това, а господин Фолтин възкликна: „Веселете се, веселете се, деца, чувствувайте се като у дома си! Тук сте сред артисти!“.

На другия ден пристигна ръкописът, сложен в огромна кошница с вино, грозде, лангусти и какво ли още не; изпитвах огромното желание да му я върна обратно. Либретото беше ужасно: няколко чудесни стиха или приличен прозаичен пасаж, след което една или две страници параноичен брътвеж; после отново някой що-годе приличен диалог или сцена и отново тези объркани и високопарни тиради, би трябвало да звучи демонично, би трябвало да бъде пламенно, а бе излязло маниакално и уродливо в своята натруфеност. Персонажите изплуваха незнайно откъде и съвсем неочаквано пропадаха вдън земя; половината от тях авторът изобщо бе забравил да спомене сред действуващите лица… В първа картина Елоиза обича овчар на име Езрон, в трета същият се превръща във воеводата Робоан, след което и двамата изчезват. Просто хаос. Не можех да разбера какво в същност е целял Фолтин; прелиствах отново ръкописа и повторно четях един диалог на Олоферн с лукаво подрънкващи, прикрито иронични стихове и изведнъж ме осени: Това може да го напише само Франта Купецки.

Тази мисъл не ме оставяше на мира, взех ръкописа и тръгнах за кръчмата, в която обикновено засядаше Купецки.

— Я прочети тези стихове, Франтик — казвам. — Как ги намираш?

Купецки ме погледна и се ухили.

— Не са лоши. Но по-нататъшните не се връзват с тях. — Той запрелиства ръкописа и взе да върти глава. После избухна в смях. — Леле-мале — кискаше се, — леле-мале, тя станала една!

— Франтик — рекох, — я погледни, не ти ли се струва, че този монолог като че е писан от Тереба, какво ще кажеш, а?

Купецки поклати глава.

— Значи и Тереба! — промърмори. — Какво да се прави, и той не е имал какво да яде!

— По колко ви даде?

— Той ли? — изсумтя Франта. — На мене даде три хиляди за цялото либрето, мръсникът му с мръсник; но в тоя миш-маш мои са само три неща. Най-хубавите ми стихове не е включил. — Той се ухили до ушите като китайско божество. — Gesamtkunstwerk![10] Като гледам, май трябва да са го писали най-малко петима души! Това например е Восмик. А това тук — зачете се в една от страниците той, — от кого ли би могло да бъде? „Юдит, Юдит, защо са тъй плахи твоите стъпки…“ Този даже не го зная. „В моите гърди космати…“ — това може да е Лхота. Помниш ли стиховете му: „… как отекват крачките на косматите мъже“. Не го ли знаеш Лхота? Един такъв млад и слабичък като голишарче.

— Извинявай, как ви поръчваше тази работа? — попитах.

Купецки сви рамене.

— Ами как! Дойде тук… уж случайно. То се знае, много беше щастлив, че вижда любимия си поет…

— А на музикалните си вечери не те ли е канил?

— Не — заяви с достойнство Франта, — такива прасета той не кани. За него трябва да си бохем, но с лачени обувки. Салонен, нали разбираш? А в кръчмата този меценат сядаше до мен! Аз нарочно се правех на пиян, за да му говоря на „ти“; да беше го видял как се свиваше — разсмя се Купецки. — Е, та по едно време поде: „Приятелю, аз композирам опера; либретото си пиша сам…“.

— „… за да звучи като едно цяло.“

— Точно така. Но главата му била пълна с музикални идеи и не можел достатъчно добре да се съсредоточи върху либретото, дали не бих могъл да му нахвърля в най-общи черти сюжета и да напиша някои от хрумванията си и монолозите в стихове… За да имал някакви опорни точки за музикално вдъхновение.

— И ти го помоли за аванс, нали?

— Откъде знаеш? — учуди се Купецки. — Слушай, не можеш ли да измислиш някаква работа за мен?

— Не мога — отвърнах. — А онзи малоумен брътвеж, който е там, сигурно авторът си го е писал сам, нали?

— Ами! — изсумтя Франта. — За тази цел той си имаше един млад поет, от тези, дето му ходят на гости с лачени обувки.

— Да не е някой луд?

— Май не е — рече поетът Купецки. — Но при поетите никога не можеш да бъдеш сигурен.

 

 

Когато Фолтин дойде да си вземе ръкописа, разговарях с него приблизително в този дух:

— Вижте какво, Фолтин, така не стават тези работи. Както сам благоволихте изрично да подчертаете, художествената творба трябва да звучи като едно цяло. Това, което вие наричате либрето, изглежда така, сякаш е писано от петима. Все едно че сте взели пет текста от петима души и съвсем нескопосано сте обединили частите в едно. Няма ни начало, ни край. Няма последователно действие. Всяка сцена е в различен стил, различна интонация и с различни персонажи… Можете да го изхвърлите, Фолтин!

Той преглътна глуповато няколко пъти и замига като провинил се ученик.

— Господин докторе — изрече заеквайки, — не бихте ли се заели вие сам малко да го пооправите? Естествено, не искам това безплатно…

— Не. Извинявайте, но как можете да купувате от няколко души текстове и после да ги издавате като свое собствено либрето? Така не може да се постъпва!

Той бе съкрушен и дори леко се обиди.

— Защо пък не? Че „Юдит“ си е моя душевна собственост! Да се направи от Юдит драматично произведение или опера си е лично моя идея, господине!

— Да — отвърнах му. — Само че много преди вас същата идея вече е имал и някой си Йоаким Граф, и Миколаш Конач, и Ханс, и Опиц, и Хебел, и Нестрой, и Кайзер, а опера за нея са написали някой си Серов, и Вец, и Онегер, и Госек, и Емил Николаус фон Резничек… И въпреки това за Юдит биха могли да се напишат още дузина опери — побързах да добавя, като видях колко е съкрушен. — Зависи как ще се подходи към сюжета, нали така?

Пролича как се зарадва и засия.

— Именно! А този подход си е чисто мой! Знаете ли, Олоферн пробужда в девствената Юдит жената… такава яростна еротична неудържимост, тъкмо затова Юдит го убива… Великолепно хрумване, нали?

Почти ми дожаля за него; явно нямаше представа колко тривиално е всичко това.

— Е — казах, — мисля, че най-вече зависи от музиката. Знаете ли какво, помолете някой приличен драматург да ви напише цялото либрето; но после да се подпише под него, нали разбирате?

Стисна ми горещо ръка и развълнувано ми благодари. Бил съм го разбрал и съм му дал нов импулс за работа — с какво, не зная. И пак ми изпрати такава великолепна кошница с ананаси, бекаси и бутилки „Мария Бризард“. Вероятно защото се считаше за страстен сенсуалист и хедонист.

След няколко месеца се появи отново, сияещ повече от всеки друг път.

— Господин докторе — заяви победоносно, — нося ви своята „Юдит“! Сега вече истинската! Успях да вложа в нея цялата си концепция! Мисля, че този път ще останете доволен и от композицията, и от действието…

Взех ръкописа.

— Сам ли написахте това, Фолтин?

Той едва забележимо преглътна.

— Сам. Всичко сам. Не можех да поверя на друг своята визия за Юдит. Това си е чисто моя представа…

Прелистих няколко страници; след малко вече всичко ми бе ясно. Просто дилетантски преведена и на места безобразно осакатена „Юдит“ на Хебел; тук-таме в нея напъхани бледите пародийни стихчета на Купецки, „косматите гърди“ на Лхота, както и някои от ония слабоумни тиради.

— Омръзнахте ми, Фолтин — казвам. — Някой ви е подвел. Четири пети от всичко е плагиатство на Хебеловата „Юдит“! Не можете да излезете публично с такова нещо.

Фолтин пламна и преглътна.

— Не би ли могло да се прибави — опита да се защити той — „написал по драмата на Хебел Беда Фолтен“?

— Не ви съветвам да го правите — предупредих го. — Горкият Хебел е така обезобразен, че ти иде да виеш; за такива неща трябва да се иска смъртна присъда. Знаете ли какво, най-добре ще е още сега да го изгорите.

Той изтръгна ръкописа от ръцете ми и го притисна до гърдите си като нещо безкрайно скъпо.

— Да не сте посмели! — изкрещя и очите му пламнаха от отчаяна омраза. — Това е моята Юдит! Моята! Това си е моя, напълно моя представа! Няма никакво значение, че… че…

— Че някой си вече я е написал, нали? — Виждах, че изобщо не може да разбере, как да се изразя, моралната страна на нещата и че е влюбен като хлапак в своята Юдит; може дори да посегне на себе си, ако някой се опита да му я отнеме. Свих рамене. — Може пък и да сте прав, Фолтин. Когато човек обича нещо, в определен смисъл то наистина си е негово. Вижте, ще ви предложа нещо: аз ще продължавам да смятам вашето либрето за боклук и плагиатство, а вие ще ме смятате за идиот или нещо такова, и край.

Отиде си дълбоко обиден. От този ден за него аз не бях нищо повече от литературен буквоед, жалък педант и не знам си още какво. Едно е истина: умееше да мрази като истински литератор. В това нямаше равен на себе си.

VII.
Ваша Амброж
Меценат

В класа по оркестрация бяхме три бедни момчета: цигуларят Прохазка, наричан Ладичек, дебелият и сънлив Микеш, по прякор Фати[11], и аз. От какво живеехме, един бог знаеше; вероятно от това, че постоянно си давахме назаем един на друг банкнотата от двайсет крони, която една щастлива вечер Фати бе спечелил на пианото в някакъв нощен локал.

Веднъж ни повика нашият любим учител и Маестро и радостно ни заяви: „Момчета, намерих ви меценат!“. Дошъл при него заможен „поклонник на изкуството“ и му казал, че е готов да подпомогне двама или трима талантливи бъдещи композитори. „Сто и петдесет крони месечно, момчета! Не е много, но ако се представите добре, по-късно може да станат и повече. И внимавайте, калпазани, да не ме изложите, — привърши развълнуван старият добряк, — и добре да се държите! Помнете, че трябва винаги да сте с чиста якичка и че бомбето не се слага на пианото. Е, хайде, побързайте да му се представите!“

То се знае, че ще побързаме; сто и петдесет крони — за нас това бе невероятен дар от небето. Когато позвънихме на вратата на господин Фолтен, имахме чувството, че сме цяло стадо надеждни композитори в черни, лъснали от дългото носене костюми и се правехме на възможно най-слаби, за да не изглеждаме толкова много. Камериерката, с бяла престилка, ни заведе при господин Фолтин; седнал бе зад огромно бюро в златист брокатов халат и нещо пишеше. Вдигна глава, сложи си очилата, които го правеха по-възрастен и по-строг, и внимателно, един след друг ни разгледа. Вероятно (не знам, естествено, защо), остана доволен от нас, защото ни кимна приятелски и каза:

— Значи, това сте вие? Препоръча ви вашият учител. Той е велик артист, господа! Велик артист и човек!

Смънкахме: да, разбира се, така е. Господин Фолтен позвъни и стана. Уплашихме се, че може би нещо сме объркали и че ще каже да ни изгонят; Фати ядосано сумтеше, а Ладичек с широко отворени очи оглеждаше кадифената стая. Но не ни изгониха; дойде само наперената камериерка и направи реверанс като в театър.

— Ани, донесете на господата чай — разпореди се господин Фолтен. — А вие седнете, господа! Ето тук, моля.

Смънкахме, че предпочитаме да останем прави, но все пак трябваше да седнем в кресла, в каквито досега не бяхме сядали. Фати потъна така дълбоко, че чак замря от уплаха; Ладичек не знаеше къде да дене дългите си крака, а аз, като по-инициативен, открих разговора с това, че се изкашлях плахо. Господин Фолтен се настани в креслото си и събра върховете на дългите си пръсти.

— Велик артист! — повтори той още веднъж. — Поздравявам ви, господа, с такъв учител. Изобщо, да се посветиш на изкуството е прекрасна житейска цел. Прекрасна… и трудна. Аз самият най-добре зная какво страдание е да бъдеш артист.

Той прокара дългите си пръсти през гривата си.

— Трябва да сте готови за суров и изпълнен с лишения живот…

Фати-Микеш мигаше уплашено, а Ладичек блуждаеше с поглед по завесите и килимите. Господин Фолтен говореше за неразбирането, с което се сблъсква големият артист, а аз от време на време издавах звуци, подобни на съгласие. Дойде камериерката с огромен поднос; Ладичек скочи насреща й, за да поеме от галантност подноса, но сигурно не трябваше да го прави, защото тя дори не го забеляза и остави цялата тази прелест пред нас. Откакто се помнехме, такова нещо не бяхме виждали: чаши от най-фин порцелан, безброй крехки чинийки, чайниче със запарен чай, чайник с гореща вода, кристално шише с ром, гарафа с лимонов сок, купичка със сметана, плато със сандвичи, фруктиера с бисквити, сладки и какво ли още не; и всичко това камериерката нареждаше пред нас на масата. Ладичек съвсем безсрамно я оглеждаше с големите си замечтани очи и сякаш му се искаше да я хване за ръката; Фати с ужас бе притаил дъх и ме риташе под масата, а аз от името на всички поддържах разговора с това, че понякога казвах „да“.

— Заповядайте, господа — прикани ни господин Фолтен и сам взе да ни налива чай. — По-силен? По-слаб? — питаше. Този ден още не бяхме яли; Фати посегна към сандвичите и поднесе към устата си отрупана богато с шунка и сьомга филийка. Успях навреме да го ритна да почака. Господин Фолтен вече си бе налял чай и бавно го разбъркваше със сребърна лъжичка; захар не си сложи. И аз направих същото. От смущение Фати сложи сандвича си върху дантелената покривка, за да не изцапа чинийката си и също взе да бърка чая. Господин Фолтен продължи да бърка замечтан, като размишляваше на глас за тежката участ на артиста в наше време; после взе малка бисквитка, отхапваше по малко от нея и отпиваше от горещия чай. Фати ме погледна въпросително и също си взе бисквита. Надявам се, че направихме добро впечатление на господин Фолтен. По едно време Ладичек се съвзе от вцепенението си, наля си чаша ром и започна да се тъпче със сандвичи; за съжаление, него не можех да ритна. Винаги съм казвал, че цигуларите не знаят как да се държат и прекалено много си въобразяват. Като видя това, Фати също взе сандвича и го захапа. Сигурно не биваше да го прави, защото господин Фолтен го загледа и каза:

— Значи вие сте пианист, господин… господин…?

Горкият Фати пламна, преглътна с пълна уста и сложи останалата част от сандвича си отново върху покривката.

— Микеш — изтръгна от себе си сподавено. — Да.

Господин Фолтен взе да го разпитва, а през това време Ладичек най-невъзмутимо лапаше сандвич след сандвич. После дойде моят ред: господин Фолтен дружелюбно ме заразпитва откъде съм, какъв е бил баща ми, каква музика предпочитам и тям подобни въпроси, съобразени с възрастта ми. След това погледна към Ладичек. Ладичек стана, протегна се като сит котарак и без ни най-малко смущение тръгна към пианото, върху което имаше тъмнокафява цигулчица; взе я, подрънна струните й с жест на познавач и с половин уста попита:

— Митенвалд, нали?

Това бяха първите слова, които произнесе.

Господин Фолтен засия.

— Да. Собственоръчна работа на майстора Матиас Клотц. Един момент, ще ви покажа паспорта й.

Ние с Микеш се спогледахме. Почакай, Ладичек, няма да ти се размине! В това време Ладичек Прохазка нагласи присипналата цигулчица под брадичката си, плъзна с лъка няколко пъти по струните и започна да свири „Песен“ на де Файа. Биваше си го момчето, сякаш цял живот бе общувал само с меценати. Господин Фолтен потъна в креслото си и се заслуша със затворени очи, поклащайки насърчително глава.

— Добре — каза накрая. — Нямате ли нещо свое?

Ладичек дори не мигна и засвири свои вариации на детска тема; изсвири три, каза „Така“, остави цигулката и отиде пак да седне при сандвичите. Господин Фолтен погледна към мен. Седнах на пианото и смело засвирих своето „Анданте“; сега зная, че съм присвоил в него сума неща от нашия скъп учител, но тогава бях много горд със своя „Опус №3“. Дойде ред и на нашия гениален Фати; той страшно се вълнуваше и изсвири лошо великолепната си „Шакона“ с прекрасна тема. Господин Фолтен не каза нищо; да си призная, това малко ме ядоса; наистина, Фати него ден свири много лошо и при всяка грешка кривеше лице като дебело дете, което, а-а ще заплаче, но неговата Шакона бе толкова чиста творба, че който поне малко разбира от музика… само че кой ли наистина разбира?

В общи линии всичко мина добре; господин Фолтен заяви, че живо се интересува от нас и с голям такт ни връчи по един залепен плик; оказа се, че в тях има по две чисто нови стотачки. Дори ни подаде сърдечно ръка, другия месец пак да сме отидели и да сме му изсвирели нещо ново. Връщахме се опиянени от щастие; имахме си свой меценат, имахме — според нас — куп пари и изобщо в нас звучаха хиляди цигулки; единствено дето Ладичек се връщаше мислено със съжаление при камериерката. „Момчета — припомняше си той, — забелязахте ли обувчиците й, а шапчицата?“ Странно, когато отидохме там за втори и трети път, тя далеч не ни изглеждаше вече толкова хубава; оказа се, че и с двете стотачки не живеем по-добре, отколкото докато ги нямахме. Как става така, не зная.

След месец отново довтасахме; всеки с няколко нотни листа под мишницата: скромна творба, посветена на маестро Беда Фолтен. Ладичек съчини „Фанданго за цигулка и пиано“, аз написах музика по едно стихотворение, а Фати носеше малко романтично „Рондо за пиано“. Господин Фолтен бе обзет от искрена и голяма радост; сам седна на пианото и изсвири моята песен, тананикайки си мотива й; изсвири и рондото на Микеш и доволен поклащаше глава. Свиреше доста непрофесионално, но с видима рутина и музикално чувство. После с Ладичек изсвирихме неговото фанданго; Ладичек вмъкна и дяволски импровизирано pizzikato à la guitara, а господин Фолтин направо сияеше.

— Добре, момчета, много съм радостен.

После заговори за композирането.

— Мисля, че е грешка, момчета, да композирате каквото ви хрумне. На един такъв млад композитор аз бих поставил конкретна задача: хайде сега, момчето ми, да видим на какво си способен! За лично вдъхновение ще имаш много време, когато откриеш собствения си стил.

Замисли се и после каза:

— Любопитен съм да видя например как бихте разработили една и съща тема. Така по-добре бих ви опознал и ще мога да ви посъветвувам къде да се насочите… — Потри чело. — Например една такава малка прелюдия: нощ във военен лагер. Нощ пред битка. Това е силна музикална представа, нали?

Фати облещи очи:

— А… греят ли звезди?

Господин Фолтен закри очи с длан:

— Не. По-скоро е пред буря. Аз виждам алени отблясъци на хоризонта. В лагера кънтят барабани и стражата тръби…

— Каква трябва да бъде армията? — попита сухо Ладичек.

— Защо?

— Заради инструментите.

— Правилно — съгласи се господин Фолтен и кимна одобрително. — Да речем… войската на цар Навуходоносор, а? За да бъде много екзотично.

Фати изглеждаше съкрушен.

— Та те са били езичници! — извика той.

Господин Фолтин го погледна изненадан.

— Това ще ви пречи ли?

Фати се изчерви и доби съвсем нещастен вид.

— Когато човек не знае нищо за тях — запелтечи. — Поне да имаше звезди… Така по-ясно може да се изрази!

— Истинският творец може да си представи всичко! — заяви нашият меценат. — Но аз не ви принуждавам. Това бе само едно мое хрумване.

Този път в пликовете имаше по три стотачки за всеки. За наша изненада, не ни стигнаха нито за ден повече от предишните две. Парите са сякаш някак странно прокълнати: никога да не стигат, независимо дали ги имаш повече или по-малко.

Естествено, заловихме се с Навуходоносоровия лагер, за да зарадваме господин Фолтен. Без много-много да му мисли, Ладичек реши, че това трябва да бъде нещо „сарацинско“ и наблъска партитурата с турски тъпани, тимпани и проточен далечен вой, „все едно че пее муезин“ (само че Ладичек упорито казваше „музеин“); при мен излезе нещо като лирично ноктюрно с плах намек за войнишка вечерна заря; затова пък Фати по цели нощи се поти над Навуходоносоровия лагер и отчаяно си скубеше косите, че не може да постигне онези „алени отблясъци на хоризонта“. Все звезди виждал — нощ без звезди — твърдеше безпомощно — не била никаква нощ, а само празна черна дупка! Най-накрая се получи малко героично ларго за пиано, вероятно най-доброто нещо, което дотогава Фати бе написал; но с военен лагер нямаше кой знае колко общо.

Нашият любезен меценат остана много доволен; изучаваше творенията ни с очила на носа и бавно мърдаше устни.

— Не е лошо — брътвеше одобрително над партитурата на Ладичек. — Този чакалски мотив е добро хрумване.

Ладичек ни риташе под масата да не се изпуснем за неговия „музеин“. Аз бях похвален за вечерната заря; ала над ларгото на Фати се мръщи и си човърка с клечка за зъби ухото.

— Малко е студено — отсъди. — Липсва му мащаб.

— Да — прошепна съкрушен Фати.

— Знаете ли — реши господин Фолтен, — на вас като че ли най-добре ще ви легне един малък пасторал. Представете си стадо овце… и млад овчар свири на пастирска свирка любовна песен…

— Да, да — размърда устни Фати, премигвайки предано, но по неговите дундести бузи изразът на ужас се сгъстяваше, докато най-сетне пот изби по челото му при представата за овцете и пастирската любовна песен. Ладичек получи за задача тържествен марш на варварския пълководец. „Нещо такова“ — рече Ладичек с готовност и забарабани с пръсти по масата варварски марш. На мене господин Фолтен връчи някакви стихове — да съм се опитал да напиша музика по тях. Това бил хорът на жените, нареждащи над ужасите на войната. Стиховете ми се сториха кошмарни, всяка втора дума: „О, печал, о, печал“ и от този род. Но ръката на господин Фолтен този път бе още по-щедра и ние се постарахме да задоволим желанията му колкото може по-добре.

— Знаеш ли какво, Фати — казах, — аз ще ти направя стадото овце, заедно със свирката и любовната песен; блеенето и любовните мечти са тъкмо мой специалитет. А ти в замяна ще ми напишеш музика към онуй „О, печал“. Ти си сякаш роден за „О, печал“ и за хор на майките. Господин Фолтен и без това няма да разбере кой какво е направил.

Любовната песен я докарах тъй, че добродетелният Фати чак се изчерви — само гугукане и страстни копнежи. „Моля ти се — възпротиви се Фати, — не мога да му го дам така, та той ще ми се изсмее! Нима имам вид на такъв?“ Затова пък „О, печал“ бе станала великолепен контрапункт във вида на cantus firmus; прибавил бе ехо и завършваше с проточена алтова монотонност, от която чак тръпки те побиваха.

Когато предадохме работите си на господин Фолтен, той не скри своето задоволство; само иззад листа на моя пасторал погледна почти укорително Фати.

— Малко е студена — каза той със съжаление. — Добре е разработена, но съвсем без страст.

— Да — смънка нещастен Фати. Очевидно нашият меценат си го беше нарочил.

— Вие още не сте обичали, нали?

— Не — прошепна Фати гузно.

— Това е пропуск — отсъди господин Фолтен. — Артистът е длъжен да обича страстно, неудържимо, по дионисиевски.

— Да — простена Фати и уплашено запремига с малките си очички; вероятно се боеше нашият меценат да не поиска от него за следващия път доказателства за неудържима страст. Вместо това обаче му бе възложен „мотив на девица, която отива с амфора за вода“. Пролича, че си отдъхна; това бе тъкмо работа за него. На мен бе поверен речитатив на херолд, който обявява някому война; а Ладичек получи за задача любовния дует на пастира Езрон с някоя си Юдит. Дуета написах аз, а Ладичек направи вестителя, защото обичаше фанфарите; прибави там шест тръбача — шест тромпета, това се казва звучене, братле, наслаждаваше се той.

Господин Фолтен едва не ни запрегръща, когато му занесохме партитурите си. Остана бащински доволен от нас.

— Тези листове, младежи, аз ще запазя; един ден вие ще станете големи музиканти.

Обичахме го наистина; беше великодушен и безкрайно обичаше музиката — какво повече можехме да искаме от човека? Разпитваше ни как живеем, какви връзки поддържаме и какво ли още не.

— Не може така, момчета — каза веднъж енергично, — май ще трябва да ви въведа в обществото. Големият артист трябва да умее да се държи и сред най-изискани среди. Трябва да е като княз. Ще дойде време, когато ще сядате на една маса с крале и ще обичате най-нежни принцеси…

От ужас очите на Фати едва не изхвръкнаха, а Ладичек само премигна, сякаш искаше да каже: Що се отнася до принцесите, туй може да стане и веднага.

— Знаете ли какво? — продължи господин Фолтен. — Почти всяка седмица при мен се събира музикално общество. Забележителни артисти, интелектуалци, критици и все такива хора… Съвсем интимно общество, но един ден на вас може да ви бъде полезно, нали така? Ще си създадете редица познанства — за артиста това е задължително. Поне пред вас ще се отворят вратите на успеха. Момчета, какви костюми имате?

Оказа се, че най-хубавите са тези на нас.

Господин Фолтен ни разгледа критично и смръщи нос.

— Така не върви. Знаете ли какво, ще поръчам да ви ушият по един хубав смокинг. А вие ще се представите пред тези хора, като им изсвирите по нещо свое, става ли? Това ще бъде за вас най-добрият старт към живота.

Очевидно бе щастлив, че може да ни направи и тази услуга; изпрати ни при отличен шивач и поиска да му се представим с новите костюми.

Е, какво пък толкоз, отидохме; бе жарък летен ден и ние имахме чувството, че всичко живо се обръща след нас, тримата младежи, тръгнали по улицата посред бял ден във вечерно облекло. Дългият Ладичек крачеше нехайно като красив и изтънчен принц, аз се чувствувах като пред първото причастие, а Фати се потеше и нещастно издуваше бузи, сякаш го бяха повели на екзекуция и смокингът го стиска под мишниците. Господин Фолтен плесна с ръце, като видя ризите и обувките ни.

— Не върви така, момчета — заяви, — ще трябва да си купите и прилични папийонки, ризи и лачени обувки; другия четвъртък ще дойдете у дома точно в осем часа вечерта, ще имам гости. Ще се радвам, ако им изсвирите произведенията си, които посветихте на мен.

Е, добре, пристигнахме в пълно снаряжение точно в осем: Ладичек — пренебрежителен като княз, аз — тържествено развълнуван, а Фати Микеш — скован от притеснение, сякаш бе издялан от дърво. Натиснахме звънеца на Фолтенови; дойде да ни отвори лакей в копринени чорапи и бяла перука.

— Олеле, майчице! — простена Фати, но Ладичек влезе величествено, сякаш вкъщи си има най-малко десет лакея; да се чудиш откъде се взема всичко това у цигуларите!

В антрето нямаше никого.

— Господата музиканти ли са? — попита лакеят. — Оттук, моля, заповядайте, ще известя господаря за вас.

Напъха ни в малка стаичка и ни остави да се гледаме. След малко се появи господин Фолтен в кадифен кафяв халат с развята фльонга.

— Привет, младежи — каза забързано и разсеяно, — веднага ще поръчам да ви донесат нещо за ядене.

И изчезна.

След малко влезе камериерката с поднос.

— Трябва да се нахраните — заяви.

Ладичек напъха в устата си сандвич и започна да я задиря; тя прие това като нещо естествено, кимайки „ах, вие“ и „я оставете“ — нещо от тоя род. На Фати му се бе свило гърлото, та чак нищо не можеше да хапне; аз, най-младият от нашето трио, бях съвсем объркан, без да знам защо. Когато камериерката — след като се изплези на Ладичек — си тръгна, Ладичек вдигна вежди и каза:

— Момчета, струва ми се…

— Какво? — попита Фати сподавено.

Ладичек сви рамене.

— Бих предпочел да си тръгна.

После на вратата се показа лакеят.

— Господин Фолтен ви чака.

Тръгнахме като гъски след него. В големия салон стоеше господин Фолтен до непривлекателна, обикновена и плахо усмихваща се госпожа.

— Скъпа моя — рече господин Фолтен рицарски, — позволете да ви представя моите млади приятели.

Смънкахме нещо, че за нас е голяма чест и целунахме нейната мека къса ръка. През това време господин Фолтен вече радостно посрещаше първия си гост.

— Заповядайте, заповядайте — нареждаше възхитено той, — чувствувайте се като у дома си!

После дойде втори, трети гост; господин Фолтен повече не ни забелязваше. Ладичек ме побутна с лакът: гледай — никакви смокинги! Стояхме в ъгъла като черно островче, а през това време господин Фолтен надаваше сърдечни приветствени викове, а неговата госпожа подаваше на новодошлите ръка с несигурна и мила усмивка. Гостите пристигаха един след друг, хвърляха въпросителен безразличен поглед към нашата черна групичка и пъргаво се понасяха към съседния салон, където вероятно се намираше бюфетът. На нас ни ставаше все по-горещо и по-горещо: никой не беше в смокинг. И никой не разговаряше с нас.

— Какво да правим? — прошепнах.

— Почакай — изсъска Ладичек и смушка в ребрата Фати, който стоеше вдървен като дребен дебел идол. — Размърдай се бе, човек!

Фати наистина премигна и взе да трепери.

— Трябва да се разпръснем — прошепна ядосано Ладичек — и да не си личим толкова!

— Накъде? — простена Фати с ужас.

Вероятно така се измъчваше, че бе готов всеки миг да заплаче — от унижение или нещо подобно; детските му устни се кривяха и трепереха. Ладичек пребледня и свъси вежди; в този момент изглеждаше блестящо. Точно в същия миг господин Фолтен водеше към бюфета някаква много известна личност, съдейки по това с какъв преливащ възторг я бе посрещнал. Ладичек направи две крачки и леко се поклони.

— Позволете, господине — изрече на висок глас, — да ви представя композитора Микеш.

Известната личност погледна изненадано, а горкият Фати се поклони като падащ чувал с брашно. Господин Фолтен се изчерви и леко преглътна.

— Да, да — изстреля забързано и нервно. — Много талантлив композитор. А това е господин… господин… господин Прохазка.

Ладичек протегна ръка към известната личност с вродена непосредственост на принц.

— Приятно ми е, господине!

— Кой бе това? — прошепна вцепененият Фати.

— Откъде да знам? — отвърна Ладичек равнодушно и мрачно.

Господин Фолтен се върна от бюфета и право при нас:

— Господа — изрече с тиха ярост, — не забравяйте, че тук сте не като гости, а като… като…

— … платени музиканти — подсказа спокойно Ладичек. — Както обичате.

Господин Фолтен се завъртя на токовете си и тръгна към входа. А големият салон вече се пълнеше с групички гости, връщащи се от бюфета.

— Заповядайте, момчета — прошепна Ладичек. — Заповядайте в музикалния салон!

Там, насред стаята, вече бе нагласено пиано „Стейнуей“, а върху него тъмнокафява цигулка „Митенвалд“. И нашите произведения с краснописното посвещение: „На Маестро Беда Фолтин“. Зная, че от наша страна това бе бунт на прислугата, но нищо друго не можехме да направим. Изведнъж зазвуча: там-там-там-ра-ра-там-та-там-та-рам-ра, аз и Фати на четири ръце на пианото, а Ладичек с цигулката под брадичката, с две думи, първокласна пошлост от нощен локал; Фати се хилеше възторжено, а Ладичек се въртеше и пляскаше като истински циганин-виртуоз, дори отмяташе от челото си кичур къдрици. На вратата се подадоха уплашени лица. Дънехме все по-разпалено, а Ладичек се пъчеше и недвусмислено се гласеше да тръгне да свири на гостите на ухо. Но в този миг се появи господин Фолтен, който затръшна след себе си вратата.

— Да не сте се побъркали, ах вие… вие…

— Извинете, господине — рече Ладичек, надигайки изумено вежди, — нали сте ни поканили като домашен оркестър?

След половин минута вече бяхме на улицата; затова пък ни олекна. Сутринта изпратихме на господин Фолтен новите си дрехи; отмъстителният Ладичек обаче предварително намери свещ, за да покапе с восък смокинга си.

 

 

Тогава имахме чувството, че сме се излъгали в своя меценат; след този случай като музиканти често бяхме принуждавани да преглъщаме какво ли не, а то не бе кой знае колко по-добро. Пък и господин Фолтен се бе излъгал в нас: никой от трима ни не стана композитор. Нашият нещастен Фати, нашият гениален Микеш малко след това, подир прекаран грип, умря от Паркинсонова болест; Ладичек Прохазка се запиля нейде из Русия, а аз съм само, както пише по афишите — „на пианото Ваша Амброж“.

VIII.
Две бележки

В разказа на госпожа Карла Фолтинова стана дума за две лица, които са играли определена, макар и епизодична роля в живота и творчеството на Беда Фолтен. По напълно понятни причини не бе възможно да се запишат техните спомени за покойния композитор; на това място, заради последователността във времето и връзката между отделните събития, предлагаме поне частично някои факти и подробности, които успяхме да съберем пряко или косвено от споменатите лица.

Първото от тях бе онази „чужда певица“, както я нарече госпожа Карла Фолтинова. Някога тя наистина бе една от най-прочутите оперни звезди и за нейните примадонски романи, за нейните любовни приключения и бижута, за нейните хонорари и скъсани договори се разказваха невероятни неща. По времето, когато гостуваше на наша сцена, разбира се, нейната певческа слава вече бе доста избледняла; отдавна бе прехвърлила петдесетте, докато Беда Фолтен — едва тридесетте. И все пак, тя продължаваше да бъде импозантно женско видение, а нейните концерти не бяха такъв провал, както бе подметнато, поне за актьорското й изкуство можеше да се каже, че все още предизвикваше огромен ефект.

Пишещият тези редове също беше в театъра, когато тя пя като гост в „Кармен“; през антракта се срещна във фоайето с Беда Фолтен.

— Хареса ли ви? — попитах го.

Фолтен направи лека гримаса.

— Никак — отвърна сухо. — Прекалено е стара.

— Че как не — казвам. — Направете сметка сам: вече беше известна, когато беше любовница на… — и назовах едно от най-големите оперни имена в света, който по онова време вече повече от двайсет и пет години бе покойник. Такива неща не се казват от злонамереност, но човек не може да ги премълчи.

Беда Фолтен облещи насреща ми очи.

— Сериозно? Но това е ужасно! Откъде знаете?

— Че то е всеизвестно — казах. — След това имаше връзка с този, този и този — и изброих един голям държавник, един велик тенор и един прочут писател. На Фолтен това явно направи впечатление.

— Слушайте, тогава тя трябва да е фантастична жена! — възкликна възхитен. — Бих искал да се запозная с нея!

Когато след финала падна завесата, видях Фолтен изправен до първия ред; ръкопляскаше като побъркан, едва не падна в оркестъра, но все пак дочака прославената примадона да му се поклони специално и да му изпрати въздушна целувка.

След два дни избяга с нея някъде в Алпите; тя трябваше да пее в „Мадам Бътерфлай“ или нещо друго, но това бе само една от поредните й авантюри. Три дни по-късно при мен дойде Беда Фолтен, съсипан и отчаян, та чак брадичката му се тресеше.

— Моля ви — зашепна, — много ви моля, нека да остана няколко дена у вас; не ми се иска още да се прибирам у дома…

Плеснах с ръце.

— Какво става, да не би старата Венера да ви е зарязала?

Той се изчерви и обидено се смръщи.

— Какво говорите! — процеди през зъби. — Тя така страстно се влюби в мен… Ужасна жена! Ще видите, че ще дойде да ме търси… Не бих желал да ме открие!

— Фолтен — казвам, — тогава защо избягахте от нея?

Устните му затрепериха и той с усилие преглътна.

— Ами… ами аз си мислех, че в нея има бог знае какво! Нали вие ми разказвахте кои са я обичали…

Остана при мен почти седмица; от някои намеци и изпуснати приказки подразбрах, че бил наел с нея вила някъде край Волфгангс, но още първата нощ станал ужасен скандал и неукротимата оперна богиня хвърлила върху главата му цял сервиз кристални чаши. Както изглежда, на другия ден сутринта заминала за Италия, а Фолтен тихичко се прибрал.

Стана ми жал за него. Струва ми се, че в неговия случай това не бе, както се казва, любовно безумие, а по-скоро някакво честолюбие: защото е била любовница на един от най-големите композитори, на някакъв крал и на кого ли още не; защото тя самата беше знаменита и известна, изобщо кой знае защо; понякога си казвам, че може би по този начин е искал да стане нещо като приемник на онзи забележителен музикант и творец, който някога е я обичал. Може би е приемал това като достойна за големия артист съдба — да изгори пръстите си на същия почти исторически пламък. Дълги години след това обичаше да показва някаква следа от скрофулоза на врата си и твърдеше, че това бил белег от удар с кама. От ревност. След това загадъчно намекваше, че му го била направила божествената тази и тази, нали знаете, дето е била любовница на онзи знаменит композитор. На мене също разказа тази версия; вероятно беше забравил, че с този случай съм запознат малко по-отблизо.

 

 

Другата личност, за която споменава госпожа Фолтенова в своите спомени, е „слепият Канер“. Вероятно става дума за Ладислав Канер, вече покойник, който на времето бе доста известен в определени музикални кръгове, както и в най-съмнителните места на пражкия нощен живот. Действително беше почти сляп и голям музикант; къде се е учил да свири, никой не знаеше. Мразеше до фанатизъм консерваторията и презираше „учените господа музиканти“; достатъчно бе да му посочат някого и да кажат, че „господинът е от консерваторията“ и вече бе готов да скочи и да го удуши в изблик на ярост. Беше дребен, плешив и ужасно мръсен; в лице приличаше на нещо между Верлен и Сократ. Живееше, както изглежда, някъде зад Олшанските гробища в дъсчена барака, където, разбира се, не само че нямаше пиано, но каквото и да било; от какво живееше, не се знаеше, ала към полунощ човек винаги можеше да го открие в една или друга кръчма от квартал Жижков чак до квартал Коширже, стига там да имаше поне една дебела бюфетчийка и каквото и да е жалко и раздрънкано пиано; пиян до козирката, той ломотеше несвързано и пулеше като невменяем стъклените си почти невиждащи очи. От време на време ставаше и отиваше да свири на пианото; когато беше пиян, винаги отиваше да свири — така, както някои отиват в тоалетната; при него това бе нещо като непреодолима, настойчива и нечиста потребност да се излее. Понякога гневно и отмъстително пародираше произведения на „господа музикантите“ — един бог знае откъде при неговия начин на живот е могъл да ги чуе; друг път свиреше сам за себе си необуздани и мрачни импровизации; често свиреше и за пари, но никога чужди композиции или песни. Ако някой му кажеше: Канер, изсвири ми валс от „Кавалера на розата“ или нещо друго, той скръцваше с остатъците от прогнилите си зъби и изсъскваше: „Канер не свири!“. Но ако му се кажеше: „Канер, Канер, изсвирете ми, че плюя на целия свят! Канер, изсвирете ми например, че трябва да откъсна главата на моята, мръсницата й недна! Канер, изсвири нещо адски вулгарно!“ — Канер веднага започваше да свири. Аз самият не съм музикант, макар че безкрайно обичам музиката; но веднъж специално заведох един много голям диригент в нощен локал, където Канер тъкмо свиреше на раздрънканото пиано. Той го слушаше толкова напрегнато и трескаво, че дори почна да гримасничи като луд. „Този тип е гениален! — хриптеше и стискаше ръката ми той. — Боже господи, това животно дори не знае какво свири! Чакайте, чакайте — лицето му отново се изкривяваше като от тик, — какво е това, което свири?… Боже господи, ама че прасе! Чуйте, сега… и сега…“ А Канер разливаше своята варварска рапсодия с безсрамен екстаз и грачещо се смееше. „Още! Още! — крякаше и подскачаше като побъркан върху столчето пред пианото. — И още! А така!“

Не можех да удържа диригента; скочи, отиде при Канер и сложи банкнота от хиляда крони на пианото му.

— Слушайте, прасе такова — каза му, пребледнял от вълнение, — а сега ще изсвирите нещо, което подхожда на такъв велик и гениален музикант, какъвто сте вие, говедо с говедата.

Канер се надигна, посинял и наежен; помислих си, че ще се нахвърли върху моя диригент и ще го удуши, но той само отстъпи крачка назад и изпелтечи:

— Канер не свири! Канер не свири!

Маестрото го сграбчи за яката:

— Канер! — викна му заканително.

Изведнъж Канер започна странно, някак жалостиво да се хили.

— Зная — изрече, заеквайки, внезапно изтрезнял, — вие сте този и този. — И нарече големия диригент по име — как го позна този полусляп тип, не мога да разбера.

— Е, какво? — процеди през зъби диригентът. — Ще изсвириш ли нещо прилично?

Канер имаше вид, сякаш всеки миг ще падне на колене.

— Моля ви, Маестро — хриптеше, — моля ви, не… Моля ви… Пред вас не!

— Защо?

Канер трепереше като лист.

— Аз съм свиня, Маестро… Аз няма да мога… Моля ви, пуснете ме!

— Ела да седнеш при нас, Канер — каза маестрото. — И можеш да ми говориш на „ти“. Аз също разбирам малко от музика, знаеш ли?

Това бе невероятна вечер. Канер с мъка обръщаше езика си и с отчаяние и фанатично не откъсваше от маестрото изцъклените си, потъмнели от зеленото перде на глаукомата очи. Ако се споменеше пред него Бах или Бетховен, или пък Сметана, или друго такова име, удряше чело в масата и сумтеше: „Маестро, не съм достоен…“. После всичко някак се омота; на нашата маса беше седнал някакъв бояджия и на всички ни говореше на „ти“. „Аз също съм маестро! — крещеше той. — Канер, свири!“

— Канер, днес ще ти посвиря аз — каза маестрото и седна на пианото. — Помниш ли това?

Канер удари чело в масата и изхлипа.

— Не съм достоен!

— А спомняш ли си това, Канер? А познато ли ти е туй? Това е Глук! А туй знаеш ли го? Това е Хендел! — Маестрото не беше изключителен пианист, но пък имаше невероятна памет. — А това на Бах знаеш ли го? Чакай, сега ще дойде онзи момент. Слушаш ли, Канер?

Всичко това приличаше на някаква объркана литургия, която той отслужваше за блудната душа човешка; или на трескаво пропъждане на дявола. Беше блед и настръхнал, а по лицето му пробягваше нервен тик; никога не бях го виждал така строго и вглъбено съсредоточен в музиката.

— Канер, сега внимавайте! Слушате ли? Ей, приятелю! Боже каква музика! Канер, още ли не сте достоен?

А Канер отчаяно клатеше глава.

Призори изпращах господин диригента до дома му. Беше се намръщил като дявол.

— Жалко за този проклет нехранимайко! — мърмореше съкрушен. — Този тип има повече музика в малкия си пръст, отколкото аз в цялата си ръка!

А маестрото не беше от онези, които мислят за себе си прекалено скромно.

 

 

Припомням тази дребна случка, само защото тя обяснява що за човек беше Канер. Толкова по-интересно е, че се бе сприятелил с Беда Фолтен, или по-скоро Фолтен с него. Който познаваше елегантния, напарфюмиран Фолтен с неговата сладострастна грива, с монокъл и златна верижка на китката, чувствения Фолтен, изтънчен и светски, трудно можеше да проумее как може да понася до себе си такава жалка човешка развалина, и то не само да я понася, но и да поддържа най-близки отношения с Канер. Човек можеше да ги види заедно в мизерните кафенета, където Канер свиреше; обикновено след това Фолтен го качваше в колата си и го откарваше у дома си. Намекваше, че се стреми да го спаси и морално, и като артист; при това го напиваше до безсъзнание и дори той самият така се занемари, сякаш изпадна под неговото опустошително влияние. Видимо и почти демонстративно се изоставяше; дори вече държеше да изглежда като лекомислен и донякъде западнал бохем. Страстно пригласяше на Канер в неговото презрение към учените господа музиканти. Човек трябва да носи музиката тук, казваше, тупайки се по гърдите, а не в дипломата; Канер, ние ще им покажем на тия вдаскалени педанти! Човек трябва да е завладян от музиката, крещеше и пулеше очи; да твориш е бяс и опиянение! Канер клатеше глава на всичко това и крякаше безсмислено; Фолтен го натоварваше в колата и потегляха. Странна двойка.

Защо се разделиха след известно време, не зная. Срещам веднъж Фолтен; отново изискан, напарфюмиран и с монокъл, и го питам как е Канер. Той се намръщи и сбърчи нос.

— Невъзможен тип — промърмори с неприязън. — Неспасяем случай. Опитах се да направя нещо за него, но… — и той махна с добре поддържаната си ръка със златната верижка на китката.

След известно време срещнах една нощ Канер на улицата, естествено, пиян; попитах го между другото за Фолтен. Смотолеви нещо, че Фолтен бил искал да го убие с нож. И все плещеше за някаква Юдит.

— Юдит все пак беше моя… — гъгнеше, — той нямаше право… нямаше право… Плюя му на парите, господине — скърцаше яростно зъби той, — кажете му това, господине! И му предайте, че няма да му дам Юдит!

Най-напред си помислих, че говори за операта, за която Фолтен бе проглушил ушите на всички; но после се сетих, че в едно малко кафене, където ходеха заедно, имаше бюфетчийка, която те бяха нарекли Юдит — една такава едра, чернокоса грешница. Мисля, че и двамата тичаха подире й и че поне Канер беше лудо влюбен в нея; чух го веднъж да импровизира сам „Песен за Юдит“ — един такъв необуздан сексуален триумф, не знам как точно да го нарека; съжалявам само, че го нямаше диригентът да го чуе. Вероятно заради тази Юдит са се скарали и разделили; спомените на госпожа Фолтинова обаче свидетелствуват по-скоро за първото предположение на пишещия тези редове.

Както вече бе казано, скоро след всичко това Ладислав Канер изчезна; просто престана да се появява в кафенетата и локалите и докато някой от компаниите се сети за него, доста вода изтече, и Канер пропадна безследно. Всяко артистично поколение си има своите чудаци; този налудничав и полусляп музикант изчезна твърде рано, без дори да заеме заслужено място поне във вестникарските хроники на своето време.

IX.
Ян Троян
Оркестрацията на „Юдит“

Връзките ми с покойния господин Фолтен бяха кратки и по същество делови. Веднъж дойде при мен в театъра, където по това време бях оперен корепетитор, с особена молба: да съм му бил помогнел при оркестрирането на неговата опера „Юдит“, която вече била готова. Каза ми, че в музиката бил в същност нешколуван самоук; че от дете свирел и страстно обичал музиката, но обстоятелствата не му позволили да учи в консерваторията.

— Може би съм по-скоро поет — рече ми той, — завладя ме историята на Юдит и поисках да напиша драма за нея. Но какво да сторя, като при всяка сцена, която пишех, при всеки диалог, който изграждах, от само себе си, непреодолимо и победоносно в съзнанието ми напираше музикална фраза. Вместо говор се лееха песни. — Той сви безпомощно рамене. — Трябваше да го напиша като музикално произведение. Стъпка по стъпка то израсна само — и текстът и музиката. Сега в общи линии съм готов с творбата си, но не зная какво да правя по-нататък с нея. Все пак липсват ми технически, бих казал, занаятчийски познания, например в оркестрацията…

— Извинете, господине — казах му, — в изкуството няма нищо занаятчийско. Цялото изкуство трябва да бъде съвършен занаят; и всичко трябва да бъде изкуство. Не бива да говорите така, господине — казах му. — Оркестрирането не е никакъв занаят. Вижте например Берлиоз, господине. Или прочетете партитурите на Дон Джовани — какъв занаят е това? Не може така, извинете; така изобщо не бихме могли да разговаряме.

Извини се, че не искал да каже такова нещо, давал си само сметка колко осезателно му липсват технически опит и познания в законите на музиката; нуждаел се по-скоро от напътствия и съвети, според които да продължи да работи, и затова се обръщал към мен; след това ми предложи хонорар, който ме изненада с великодушието си.

— Не може така, господин Фолтен — казах му. — Не мога да го приема. Мога да ви дам само няколко урока, докато си намерите някой по-добър; бих могъл да ви посъветвам за този и този. — И му изредих няколко добри музиканти. — Аз се занимавам предимно с вокални произведения — рекох, — но давам и уроци. Толкова и толкова на час. Но ви препоръчвам другиго, щом се интересувате от оркестрация. Аз не се занимавам с инструменти, господин Фолтен. На мене ми стига човешкият глас. Едва ли ще мога да ви бъда полезен.

— Само че на мене ми трябва тъкмо вашата помощ — рече. — За вас се твърди, че сте най-строгият и най-аскетичен музикант. На мен ми липсва именно тази огромна взискателност — каза. — Страхувам се да не би моята музикална проява да бъде прекалено анархична. Трябва да си призная, че съм малко варварин. Зная — продължи той, — че имам дори в излишък творчески сили и фантазия, но не съм сигурен дали в моята творба има нужният и строен ред.

— Не може така, господин Фолтен — казах му. — Реда вие трябва да носите в себе си. Знаете ли какво, аз ще прегледам операта ви; но не мога да ви науча на нещо, което вие не притежавате. Извинете, съжалявам, но просто не мога. Такъв библейски сюжет като Юдит — казах, — е твърде сериозно нещо, господин Фолтен. Независимо, че е апокриф. Аз съм правил опити с псалми, господине, и знам какво представлява. Трудно. Къртовски трудно.

Уговорихме се, че ще намина към него и че той ще ми изсвири основния мотив на своята „Юдит“; след това ще се споразумеем. Отидох в уреченото време; господин Фолтен ме посрещна сърдечно и ми заговори за цялостната си концепция на своята „Юдит“.

— Моля ви, не е нужно — казах му, — най-напред сюжета и после веднага започнете да свирите. Част по част, господин Фолтен. Ред по ред. Каквото няма в редовете, няма го и в концепцията.

— Както желаете — рече. — Така, най-напред е увертюрата пред крепостните порти на Бетилуй. Представете си пасторална картина и нежен любовен мотив на пастирска свирка. Утрин; девойката Юдит отива със стомна за вода.

— Пред портите ли? — казах. — Това е грешка. В укрепените градове кладенците трябва да са вътре, господине. Не може така.

— Това, струва ми се, не е толкова важно — възрази господин Фолтен. — Става дума за музиката, а не за историята. — Имаше вид на раздразнен. — След това пристига вестителят на Олоферн с тръбачи и подканя град Бетилуй да се предаде. Градът отказва. След това тръбите свирят тревога и хорът на жените нарежда пред започващата война. Това е увертюрата.

— Изсвирете ми я, ако обичате — казах. — За музиката това е даже прекалено много.

Свиреше на пиано не много чисто, но пък достатъчно сръчно. След пасажа с момичето при кладенеца спря.

— Тук ми липсва преходът към тръбачите и вестителя — извини се. — Не зная как да стигна от пасторала към тръбачите.

— Това трябва да знаете сам, господин Фолтен — казах. — Трябва да знаете какво става там. Свирете по-нататък.

Продължи да свири и сам припяваше арията на вестителя. След това отново спря.

— Сега градът отказва да се предаде на Олоферн. Това го нямам още. Сега ще дойде тревогата — каза и удари по клавишите. — И нарежданията на жените.

Всичко това продължи осемнайсет минути.

— Нищо не се получава, господин Фолтен — казах. — Абсолютно нищо. Можете да го зарежете и да започнете отначало.

Той бе съвсем съкрушен и напрегнато преглъщаше.

— Вие смятате, че е толкова лошо?

— Съвсем лошо — казах. — Моля да ме извините, съжалявам, но трябва да ви го кажа. Повечето ви неща са добри, но взети заедно звучат зле. Пасторалът е Дебюси; а пастирът със свирката… не, не може така, господин Фолтен. Това е пастир в стил рококо. Не можете да намесвате там рококото. Библейският пастир, господине, е бил номад с копие. Музикантът трябва да мисли. Момичето със стомната е добро, почти класическо. Чиста работа, господине; но онази свирка не се връзва с него. Има нещо фавънско. То няма място там, господине; не звучи така сериозно и чисто. Извинете, но това е просто изключено. Тези фанфари, това е Верди, „Аида“. Чудесно нещо, господине, блестящо, драматично, тържествено, но аз не бих го вмъкнал там; трябва ви нещо по-строго. Тревогата в града е лоша. Извинете, но това е веризъм, това е натурализъм, не е никаква музика. Следва хорът на жените с думите „О, печал, о, печал!“ Много добро нещо, господин Фолтин. Изключително добро! Жалко е даже да го включвате в опера. По-добре да се остави като отделна вокална пиеса. На ваше място аз не бих се занимавал с опери. Операта не е чисто изкуство. Това е театър и всичко друго, взети заедно. Това не е чиста музика. А вие можете да пишете чиста музика — каквато ви е например девойката със стомната или женският хор. Не знам какво още бих могъл да ви кажа.

Слушаше и тихо докосваше клавишите.

— Може би сте прав — изрече с мъка. — В мен има толкова… Вероятно не умея достатъчно да овладявам и изглаждам…

Изведнъж стана и тръгна към прозореца. И в гръб личеше, че плаче.

— Чуйте, господин Фолтен — казах, — не може така. Не бива да плачете. Изкуството не е играчка, та да плачете за нея. Човек не бива да мисли за себе си. Не е важно какво има във вас, а какво ще направите от него. Щом искате да правите опера, правете опера; но да плачете… извинете, но не бих могъл да остана повече тук. Никакви подобни чувства, господин Фолтен. Изкуството е труд. Творчеството е труд и само труд. Хайде сега, седнете на пианото и ми изсвирете вариации на мотива от вашия пасторал. Опитайте ларго и в мажор.

Подсмръкна като дете след плач, седна послушно на пианото и удари наслука клавишите.

— Моля ви — каза, — днес не мога. Покажете ми сам как го виждате.

Не обичам да импровизирам, но изсвирих героична вариация на неговия мотив. Почти грейна от щастие.

— Не е лошо — извика. — Смятате ли, че увертюрата така може да се получи?

— Сега опитайте сам — казах му аз.

Седна на пианото и изсвири до последната нота точно моята вариация в мажор; трябва да имаше невероятна музикална памет.

— Ама така не може, господин Фолтен — казах. — Това беше моя вариация. Трябва да опитате нещо собствено.

Опита се с набръчкано чело, но пак излезе същата вариация, само че този път вплете в нея и онзи противен пасторален мотив. Завъртях глава. Престана да свири и каза:

— Извинете, но днес ми липсва истинско вдъхновение.

— На вас не ви трябва никакво вдъхновение — казах. — Музиката, господине, трябва да бъде точна като науката. Вие трябва сам да знаете каква трябва да бъде. Да разсъждавате, разбирате ли? Никакво вдъхновение. Само труд.

Нацупи устни като обидено дете.

— Не мога така. Не мога да творя по сух начин.

— Жалко — казах. — На друго аз не мога да ви науча, господин Фолтен. Съжалявам, но тук няма какво повече да правя.

Очите му отново плувнаха в сълзи.

— Какво да правя тогава? — прошепна съкрушен. — Аз съм длъжен да довърша все пак своята „Юдит“.

Така по детски бе нещастен, че чак ми дожаля за него.

— Вижте какво, господин Фолтен — казах, — тогава ще направим така: аз ще прегледам цялата ви опера нота по нота и ще ви кажа къде какво е лошо и как би го написал опитният композитор. А вие след това ще се ориентирате сам какво трябва да правите, съгласен ли сте?

Съгласи се с мен и тъй започнаха уроците ми при господин Фолтен.

Описвам така подробно първия си разговор с господин Фолтен, защото от него, струва ми се, проличават няколко неща. На първо място, че той наистина обичаше музиката съдбовно и че беше побъркан от желание да напише опера; сигурно щеше да скочи от прозореца, ако някой се опиташе да му забрани това. На второ място, действително бе самоук и дилетант, който безпомощно висеше над задачи, с каквито съвсем лесно трябва да се справя всеки посредствен студент от консерваторията. Трето, съдейки по откъсите, които ми изсвири, притежаваше забележително и прекрасно дарование; тъкмо това още повече ме учудваше, че можеше наред с двете невероятно чисти композиции, каквито бяха онова момиче при кладенеца и женският хор, да се задоволи със съвсем банални или взети от другаде пасажи, и че изобщо не си даваше сметка каква е разликата между тях.

След първите уроци обаче стигнах до заключението, че за съжаление с господин Фолтен никога няма да се разберем. Вероятно беше от онези творци, които смятат изкуството за някаква себеизява и себеутвърждаване, за средство, чрез което неограничено биха могли да изразяват своето собствено аз. Никога не съм се примирявал с такова схващане; не мога да скрия, че всичко лично в изкуството ми се струва по-скоро като замърсяване на артистичната изява. Това, което е в теб, твоята същност, твоята характерност, ти самият, е само материя, а в никакъв случай не и форма; ако си творец, това е не за да размножаваш тази материя, а за да й придадеш форма и ред. Винаги ми секва дъхът, когато чета в Библията: „В началото Бог сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста, и Дух Божий се носеше над водата“. Понесъл се е от отчаяние, защото материята там е била без форма, материя безвидна и пуста. „И рече Бог: да бъде светлина! И биде светлина.“ Това трябва да се разбира като първото себепознание: материята осъзнава сама себе си и с ужас се вижда в първото зазоряване; от тук води началото си всяко формиране. „Видя Бог, че светлината е добро нещо, и отдели Бог светлината от тъмнината.“ Казано е: отдели. Това означава разделил, разграничил и пречистил. „И отдели водата, що беше под твърдта, от водата над твърдта. И твърдта Бог нарече небе. И рече Бог: да се събере водата, що е под небето, на едно място, и да се яви суша. Тъй и стана. И сушата Бог нарече земя. И видя Бог, че това е добро.“ Тъй като после е казано, че в началото сътвори Бог небето и земята, с това е изречено, че не самото възникване, а тепърва отделянето и въвеждането на ред е истинското начало и божието творческо дело. Не съм тълкувател на Библията, а само музикант и това го разбирам така: в началото си ти самият, „материя безвидна и пуста“; ти самият, твоето аз, твоят живот, твоят талант — всичко това е само материя: в никакъв случай творчество, а само даденост. И колкото и широко да разтваряш своето аз и да изпълваш живота си, ти не си нищо повече от материя — пуста и хаотична, над която духът божи се носи в отчаяние, незнаещ къде да се спусне. Длъжен си да отделиш светлината от тъмнината, за да добие материята форма; длъжен си да отделяш и разграничаваш, за да възникнат ясни контури и нещата да се разкрият пред тебе в пълна светлина, прекрасни като в деня на твоето сътворение. Твориш само дотогава, докато придаваш форма на материята; да твориш означава да разчленяваш и отново да създаваш трайни и незаличими граници в материята, която е безкрайна и пуста. Отделяй и пак отделяй! В противен случай този свят ще се разлее в безформена материя, над която още не се е разпростряла божията милост. Та нали още гледайки или вслушвайки се, възприемайки и познавайки, ти отделяш, различаваш предмети или звуци; едва тепърва си длъжен да ги разграничиш чисто и ясно, строго и мъдро, щом си творец, тръгнал по стъпките божи! Отделяй и пак отделяй! Макар и творчеството да излиза от теб, все едно — неговото начало и неговият край са в самото него; неговата форма трябва да бъде така съвършено изградена, че в нея да няма място за нищо друго, дори и за самия теб; нито за твоята личност, нито за твоето честолюбие, за нищо от онова, в което се открива и опиянява твоето аз. Не в теб, а в себе си трябва да има творчеството своя ос. Всяко лошо и нечисто изкуство се поражда от това, че в него е останало нещо лично, което не е придобило форма и самостоятелност; това не е нито суша, която бог е нарекъл земя, нито събрани води, които е нарекъл море, а само кал — материя „безвидна и пуста“. Повечето от творците, както повечето от хората, само безкрайно размножават материята, вместо да й придадат форма; едни я бълват като адска лава, други я трупат като лепкава кал край брега на водите; и все ври и кипи земята безвидна и неизкупена, очакваща страшната и славна повеля на творчеството. Отделяй и пак отделяй! — никога не ще престане да важи и тревожи строгият закон на първия ден!

Защото и дяволът се меси в изкуството и върши поразии; ще го познаете по това, че по природа е честолюбив и суетен. Перчи се с материята, с оригиналност или надмощие; всяка прекомерност, всяко буйство е предизвикано от неговия отровен дъх; всяка мания за величие, всяка показност се раздухва от неговата нечестива и болезнена гордост; всичко евтино, лъскаво и пошло в изкуството е само крадени дрънкулки от неговото маймунско самохвалство; всичко несвършено и недовършено е белязано с припрените следи на неговата трескава нетърпеливост и на вечното му безделие; всяка фалшива и показна форма е маска, взета назаем, с която той напразно прикрива своята отчайваща пустота. Навсякъде, където работи творецът, както и навсякъде, където човек се стреми към изява, броди злият дух, търси сгоден случай да се прояви, да те ухапе или възседне. Тъй като той самият не може да твори, гледа да завладее тебе. За да погуби творчеството ти, да те развали и да те гризе отвътре със самохвалство и славолюбие. За да те заблуди и да не го познаеш в неговата истинска и безлика същност, той се представя за самия тебе и поема върху себе си твоите интереси. „Това съм аз — нашепва ти, — твоят демон; аз съм твоето гениално и честолюбиво «аз». Докато съм с теб, ти си велик и суверенен; ще правиш каквото ти харесва; никому няма да служиш, освен на самия себе си.“ Защото дяволът никога не настоява да служиш на него, а само на самия себе си; той добре знае защо го прави и с какво може да яхва човешките души и деяния. Неговата вечна слабост, но и вечна сила е в това, че нищо не му принадлежи; светът е божи, а нечистият дух няма в него свой дом. Той може само да руши това, което не е негово; никога не можеш да знаеш дали не се е заплел и в твоите дела; едно-единствено само не умее: да върши чиста и съвършена работа.

Слава богу, най-сетне мога да говоря само за изкуството; ала длъжен бях да говоря и за бога и дявола, защото не вярвайте, ако ви казват, че изкуството е встрани от доброто и злото. Тъкмо обратно, в изкуството има място както за възвишена добродетел, така и за долна низост и порок много повече, отколкото в която и да е друга човешка дейност. Има чисто изкуство, което се стреми към чиста и съвършена работа; има изкуство, в което формата на нещата е отделена и изкупена, бих казал дори, обожествена; защото над нещата може да се носи както зрима святост, така и смътно проклятие. Това зависи само от тебе; колкото повече обичаш нещата, с толкова по-голямо старание ще проникваш в тяхната истинска, тайнствено съвършена същност. Твоето творчество не ти е предопределено, за да се изявиш в него, а за да се пречистиш чрез него, да го освободиш от самия себе си; ти не твориш за себе си, а чрез себе си; мъчително и търпеливо се домогваш до по-добро виждане и слушане, до по-ясно разбиране, до по-голяма любов и по-задълбочено познание от това, с което си пристъпил към своето творчество. Твориш, за да опознаеш чрез своето творчество формата и съвършенството на нещата. Твоето служене на тях е служба на бога.

И обратно, има изкуство нечисто и злонамерено…

 

 

Тук свършва текстът на Карел Чапек

Свидетелство на жената на писателя

Още няколко свидетели трябваше да допълнят подробностите и да съдействуват с разказите си за изявяване края на композитора Фолтин. За съжаление, авторът не можа да ги изслуша, нито да помоли за писмени сведения. Останаха само отделни бележки на късче хартия, безмълвни като смъртта. Няколко реда с познатия скъп почерк, който е повече от лицето и повече от гласа на изгубения човек. Трудно биха доразказали те на непосветения, ако не беше трагичното щастие на неотдавнашните вечери, когато все още двама души под един покрив си говореха за своята работа.

Този, за когото пишеше Карел Чапек, беше повече от жив човек; Чапек, неразговорчивият, умееше да говори с часове за него, с пламтящи очи, с някакъв особен израз, който правеше лицето му по-красиво, когато говореше за изкуството. Затова зная толкова много за композитора Фолтин; осмелявам се обаче да допълня сведенията за него, без особени подробности, защото смятам, че след многоточието, което смъртта постави, не бива да следват много чужди думи.

Зная, че авторът искаше да остави Фолтин най-сетне да сглоби изцяло операта „Юдит“. От плагиатства, фалшификати и кражби — жалко, уродливо музикално създание, което години наред беше негова мания. На него Чапек не му даде друго, освен болезнената честолюбивост да бъде артист, човек тъй неспособен за изява още в училище, в любовта, във всичко.

— Някога може би е имало нещо в него, което толкова го е завладяло — каза ми веднъж Карел Чапек в здрача, от който вече трудно можехме да се гледаме в очите, — но го погуби голямата лъжливост, горкия; в живота той навлезе с лъжа и никога не успя да се освободи от нея. Той бе изтъкан от измамна фантазия, без никаква представа за реалната действителност, скъсал бе с нея моралната зависимост, разбираш ли? — Как след всичко това този нещастен глупак би могъл да твори?

Естествено никой не прие операта му, колкото и да се стараеше като богат човек да отстранява препятствията и трудностите с пари, но веднъж, след като вече бе напълно съсипан и жалък, успя да си намери „свои хора“, които помогнаха на „Юдит“ да види бял свят.

Това стана така: Беда Фолтен, по това време вече смачкан и отслабнал, ходеше по кръчмите и търсеше стари и нови приятели. Плачеше, пъчеше се, дърдореше, пиеше и всекиму разправяше за своята опера. После си тръгваше без шапка, развявайки разкошната си артистична грива и тук-таме учудваше закъснелите минувачи с гръмкия разговор със самия себе си. Често се подпираше о студения зид на сградите и притискаше афектирано ръка към сърцето си; скитниците и глупаците, минаващи покрай него, му се присмиваха, защото никой не подозираше колко наистина го стягаше и болеше.

По едно време някаква весела компания се сетила за Фолтен и за „Юдит“. Какво пък, защо да не разиграят с този луд чудесна комедия, а самите те да се позабавляват. „Тази несправедливост трябва да се поправи, Фолтен! Ние ще ви помогнем да се прославите, Маестро!“

Търчеше като луд и канеше когото му падне от своя стар свят, особено тези, които някога не повярваха в „Юдит“.

Един от „добрите приятели“ осигури салон за това коварно замислено представление, някакво киностудио, където прожектират филми пред собствениците на кина; зад екрана там имаше малка сцена, едва няколко квадратни метра площ, но и без това нямаше много пари, за да може да се плати на по-голям брой хористи. Фолтин сам си осигури оркестър и певци от редиците на изпаднали артисти и начинаещи, тичаше по репетиции, държеше се за сърцето и грееше. На своята най-голяма вечер дойде с фрак, взет под наем, и няколко пъти размята с благодарност грива към първия ред, където седяха приятелите, които му бяха помогнали да осъществи това събитие. Не подозираше, разбира се, че отдавна никой не го смята за нормален човек, че е въвлечен в страшна игра, че времето го е превърнало в луд, палячо и комична фигура, в дърдорко и лъжец, мошеник и нещастник, защото лицето на всеки, колкото и дълго да се прикрива зад една или друга фраза и духовен грим, в крайна сметка лъсва пред очите на хората.

Не ще и съмнение, че операта имаше бурен успех пред поканената публика, аплодисментите и овациите извадиха зачервения и блажен Беда Фолтен пред завесата, където той благодареше, отмятайки грива и демонстрирайки пълно нервно изтощение, предизвикано от творческото напрежение. Впери поглед с великодушна признателност към редиците на тези, които му помогнаха за този триумф, а след това и към редиците на ликуващата публика и… руменината от славата и успеха по лицето му се смениха с мъртвешка бледност.

Защото изведнъж Беда Фолтен за първи път видя ясно, без лъжи и себеизмами своя свят такъв, какъвто в действителност изглеждаше оттук, от авансцената, стотици познати лица, които знаеше от своите чайове и музикални вечери, стотици хора, които посвещаваше в своето съмнително и нечисто дело, лица на критици, които напразно се опитваше да подкупи с изискано артистично покорство и надменност.

Голобрадата му челюст започна странно да увисва, нямаше сили да държи устата си затворена, както е прието и се полага в такъв тържествен момент, защото ясно и отчетливо видя, че цялата тази аплодираща тълпа му се присмива. Господата от кръчмите, които си бяха организирали малко скъпо забавление, бивши приятели, които приеха поканата, за да могат до насита да се посмеят на лудия.

Неговите зрители разиграха с него същата комедия, която той играеше с тях, сега оттук този съсипан, разкрит лъжец и нещастник виждаше как взаимно се подканват да викат и да се възторгват още по-силно, виждаше подбутващи се лакти, редици лица, изкривени от насмешка, полюшващи се пред него, сякаш малката сцена бе корабна палуба в буря.

Той се промъква зад кулисите, смален от ужас, срам и отчаяние, със свито като на пребито куче сърце и с мъка, с огромна мъка диша. От залата долитат бурни подигравателни аплодисменти, няколко чифта крака даже тропат неприлично и неговото име се подема от подли и иронични гласове.

Беда Фолтен се срамува да припадне и няма сили да избяга, пък и няма накъде, тесните задкулиси са препълнени от телата на участниците в спектакъла, които го обграждат с мека и непробиваема стена.

— Викат ви, господин композитор!

— Ама идете да благодарите, Маестро!

— Излезте, Беда Фолтен!

— Излезте, Беда Фолтен — врещят омекнали гласове на жалки музиканти, които срещу няколкостотин крони са наети за тази весела комедия… излезте, подканват присмехулните им очи… покажете се на тази ревяща паплач, която е дошла да ви създаде успех, защото вие, нещастнико, цял живот не сте държали на нищо друго! Покажете се, нали най-сетне ви виждат такъв, какъвто сте, нека се порадват така, както ние тук, на които също сте много смешен!

Още няколко пъти той бе избутан пред завесата и още няколко пъти се връща при присмехулните лица на артистите. Нищо не остана от него, от стария Беда Фолтен, цялата стойка на тялото и главата издават това, косите падат пред побелялото лице по друг начин, различен от времето, когато владееше дългия си врат, потта грозно се стича по ревера на жалкия фрак и краката се огъват в коленете. Това е голямо, огромно забавление за аплодиращата тълпа и най-много се смеят, когато се хваща с две ръце за сърцето, защото до днес това чучело всичко само играеше и това тук е само комично продължение на изтощения, покорен от славата гений.

Как е възможно, мисли си Фолтен, пристегнат от сърцето и якичката, подът на сцената предателски и безсрамно се изплъзва изпод краката му. Какво стана с неговите и техните очи, че изведнъж се виждат такива, каквито са. Колко зла, жестока и предателска тълпа е публиката, чиито викове и ръкопляскания пристягат с винт сърцето и гърлото му. Плаче му се като на малко дете, подпира се на фаготиста, а с другата ръка изтрива потта с мръсна кърпа и премисля кого да помоли за милост, за да спре най-сетне да излиза да се показва на тази подла и злонамерена банда в залата.

Фаготистът търпеливо поддържа изпотеното и омекнало тяло и на Беда Фолтен му остават няколко минути, за бога… Цял живот съм се блъскал и страдал, измъчвах се и плащах, за да дочакам този ден! Цял живот съм служил на нещо, което приемах за свое призвание!… Той си мисли, че подсмърча, а в същност плаче на глас, сърцето — пребито куче, се мята в страшна болка… Как е възможно, та нали това ми струва целия живот, господи, цялото това въшливо, ненужно време, което си ми предопределил!

Същата вечер „Юдит“ не се игра до края, защото Беда Фолтен полудя, нещо, което сигурно не са желали тези в залата, които отдавна го смятаха за луд. Откараха го, нещастния, в Бохнице така, както си беше, във взетия под наем фрак, и директорът на лудницата, който в бележките на автора бе отбелязан като предпоследен свидетел, трябваше да разкаже за неговата кончина. Мога само да кажа това, което знам от автора и от изповедта на госпожа Фолтинова: че след два дни умрял.

— Погребението му ще бъде прекрасно — разказваше ми гласът на Чапек в онзи последен здрач на нашия съвместен живот. — Много от познатите му ще идат да го погребат с някакво трогателно съчувствие. Знаеш ли, животът в края на краищата трябва да има и своите нещастни луди, а смъртта остава като последен божи акт, пред който хората трябва да запазят малко почит. Госпожа Фолтинова, като добродушна женица, му урежда красиво погребение, както съответствува на доброто име на семейството й. При кремацията му, към края, един известен професор от консерваторията изпълнява на орган Хенделовото „Ларго“, а съвсем в края най-добрият ни струнен квартет свири Бетховен. Това не се случва на всеки, нали?

То се знае, че ще ги попитам, как така и защо, — но още отсега, предварително, зная какво ще ми отговорят: макар да не беше артист, той изгоря в изкуството. Както се случва с много от нас: поставяме си задачи, които не са по силите ни, а това винаги ражда трагедия. И после — непременно ще каже един от тях — знаете ли, с този Фолтин се получи някак странно. Такъв плагиат, жалък тип и дилетант, но все пак в него имаше няколко зрънца. Наистина, това не е достатъчно за цял живот, твърде е малко, господине, но пред страшния съд не бива да пропадне ни една прашинка злато. А Фолтин ни остави две в своята объркана и жалка „Юдит“. Има там едно място с много комичен текст: „О, печал, о, печал“ и после мотивът с девицата — там музиката е чиста и съвършена като светена вода. Много умувахме над тях, господине, един бог знае откъде ги е взел!

— Тези неща не ги ли съчини за него онзи Фати, когото ти остави да умре от Паркинсонова болест?

— Да, същият. Знаеш ли, по-рано никой не искаше да признае таланта на това момче; и все пак пиесите му останаха, а това е най-важното. Поне заради тях погребаха нещастника Фолтин като артист.

Разкази и подразкази

Откраднатият кактус

— Ще ви разкажа — започна господин Кубат, — какво ми се случи това лято.

Бях на вилата си, нали знаете как изглеждат тия летни жилища: без вода, без гора, без риба, изобщо без нищо; затова пък не може да се оплачете, че няма наоколо членове на народната партия, дружество на декораторите с твърде активен председател, фабрика за седефени копчета и пощенска служба със стара дългоноса пощенска служителка; с една дума, като навсякъде. Та след четиринайсет дни пълно отдаване на благотворното и оздравително въздействие на ненарушаваната от нищо скука, започнах да подочувам, че местните клюкарки нещо много ми ядат кокалите. И тъй като писмата ми пристигаха някак прекалено добре залепени, а краищата на плика чак лъщяха от арабска гума, си рекох: Аха, някой отваря кореспонденцията ми и това ще е само онзи пощенски бабушкер! Нали знаете, за пощенци разправят, че решат ли да разлепват, никакъв плик не може да им се опре. Ще ти дам да се разбереш, рекох си; седнах и с най-изящен почерк започнах да пиша: Ах ти, плашило пощенско, ах ти, клюкарко дългоноса, любопитно дрънкало, зодио недна, мръсна усойнице, дърта брантийо, вещице проклета и така нататък — с еди-какво си уважение: Ян Кубат. Какво да ви разправям, чешкият език е тъй богат и точен: на един дъх излях върху листа трийсет и четири израза, които всеки почтен и прям мъж може да употреби спрямо една дама, без да бъде прекалено пристрастен или отегчителен. След това спокойно сложих листа в плик, залепих го, написах върху него собствения си адрес и потеглих към най-близкия град, за да го пусна. На другия ден отивам в пощата и най-вежливо усмихнат пъхам глава в прозорчето на гишето. Госпожо, казвам, да има за мене някакво писмо? Аз ще се оплача от вас, негоднико, нахвърли се пощенската служителка, впила в мен най-ужасния поглед, който някога съм виждал. Но моля ви, казвам съчувствено, да не ви се е случило нещо неприятно… след което предпочетох да избягам.

— Това не е нищо — каза критически господин Холан, главен градинар на Холбеновата градина. — Вашата хитрост е прекалено евтина. Аз ще ви разкажа как пипнах крадеца на кактуси. Както знаете, старият господин Холбен е безумен колекционер на кактуси и неговата колекция, ей богу, не ви лъжа, сигурно струва над триста хиляди — без да броя уникалните екземпляри. Старият господин много държи тя да бъде достъпна за цялата общественост. Холан, казва ми той, това е благородно увлечение и то трябва да се възпитава у хората. Аз пък мисля, че когато един дребен колекционер на кактуси види, да речем, такъв екземпляр като златния „Грусон“ за двайсет хиляди, само дето ще го заболи сърцето от мисълта, че не може да го притежава. Но щом като старият господин го желае, моля! По едно време, лани беше, забелязах, че са започнали да ни изчезват кактуси; и то не от тия, дето се срещат под път и над път, ами тъкмо от най-редките; веднъж Echinocactus Wislizenii, друг път Graessnerii, след това един Wittia, донесен направо от Корсика, освен това един извънредно рядък екземпляр, подарен от Фрич[12], и още един Melocactus — уникален екземпляр, какъвто от петдесет години насам никой в Европа не е притежавал, и най-накрая Pilocerius Fimbriatus от Сан Доминго, единствен екземпляр, пренесен в Европа. Много естествено, крадецът трябва да беше някой познавач! Нямате си представа как се бе вбесил старият господин! Господин Холбен, казвам му, вземете и просто спрете достъпа до вашите оранжерии и с това ще приключи. Не, в никакъв случай, вика след малко старецът, това благородно увлечение е за всички; трябва да ми хванете този нещастен крадец; изгонете пазачите, наемете нови, алармирайте полицията и направете всичко, каквото трябва. Трудна работа, когато имате на главата си трийсет и шест хиляди саксийки, не можете пред всяка да поставите пазач, я! И все пак, наех аз допълнително двама пенсионирани инспектори от полицията, за да увелича охраната и тъкмо тогава ни изчезна онзи Pilocerius Fimbriatus — остана ни само дупката в пръстта. Тогава така побеснях, че реших сам да се заема със залавянето на крадеца.

Ако не знаете, да ви кажа: истинските колекционери на кактуси са нещо като секта дервиши; лично аз мисля, че на тях вместо брада им растат бодли и глохиди, до такава степен са побъркани на тая тема. У нас има две такива секти: Дружество на колекционерите на кактуси и Сдружение на колекционерите на кактуси; в какво се изразява различието между двете, не зная — струва ми се, че едните вярват в безсмъртието на кактусовата душа, а другите им принасят в жертва кръв; накратко, двете секти взаимно се ненавиждат и се преследват с огън и меч на този и на онзи свят. Дигнах се аз и отидох при председателите и на двете секти и под пълен секрет ги попитах, нямат ли представа евентуално кой би могъл — от другата секта естествено — да открадне кактусите на Холбен. Като им казах кои от редките ни кактуси са изчезнали, и двамата с най-голяма категоричност започнаха да ме уверяват, че никой от вражеската секта не би могъл да го стори, макар и да са големи въшкари, мърлячи и невежи, които дори си нямат представа какво е това Wislizen или пък Graessner, да не говорим за Pilocerius fimbriatus, а що се отнасяло до членовете на тяхната си секта, те гарантират за честността и благородството им; те не били способни на кражба, освен в много редки случаи да откраднат някой и друг кактус; ако някой от тях се беше сдобил с един Wislizen, например, не би могъл да не го покаже на останалите, за да се наслади на предизвикания възторг и завист, но такова нещо те не знаели. При това и двамата достойни за уважение господа ми казаха, че освен въпросните две обществено признати секти имало и неорганизирани колекционери на кактуси, които били най-лошите от всички; все хора, които поради необузданост не можели да възприемат умереността на членуващите в сектите или пък били жертва на разни ереси и пороци. А тъкмо тези колекционери на кактуси били способни на всичко.

След като не излезе нищо от разговора ми с двамата господина, качих се на един хубав явор в нашия парк и се замислих. Да ви кажа, най-добре се мисли сред клоните на дърветата; човек там се чувствува така волен — люлее си се кротко и на всичко гледа от високо; според мене всички философи трябва да живеят по дърветата като авлиги. И тъкмо на явора ми хрумна една идея. Най-напред обиколих всички познати градинари и им викам: „Момчета, да имате гниещи кактуси? На стария господин Холбен му трябват за някакви си опити“. По този начин се снабдих с няколкостотин болни екземпляра и през нощта ги напъхах сред сбирката на Холбен. Почаках ден-два, след което дадох във всички вестници следното съобщение:

Световноизвестната

        колекция

                на Холбен

        застрашена!

 

Както научаваме, голяма част от оранжериите на Холбен е обхваната от нова, непозната до сега болест, пренесена най-вероятно от Боливия. Болестта поразява най-вече кактусите; след кратък латентен период се проявява в загниване корените, стеблата и шийките на кактусите. Тъй като се предполага, че въпросната болест е твърде заразна и се разпространява бързо, колекциите на Холбен бяха затворени за посещения.

След десетина дни — през това време трябваше да се крием, за да не ни досаждат с въпросите си колекционерите на кактуси — изпратих до вестниците ново съобщение:

Ще бъдат

        ли спасени

колекциите на Холбен?

 

Както научаваме, професор Макензи от Кю е определил болестта, нападнала световноизвестните холбенови колекции като особена тропическа плесен (Malacorrhiza paraguayensis Wild.) и препоръчва пострадалите екземпляри да бъдат пръскани с тинктурата Harvard-Lotsen. Досегашните опити с това лекарство, което в настоящия момент се прилага в големи количества при холбеновите колекции, са твърде успешни. Тинктурата Harvard-Lotsen се произвежда и у нас в този и този завод.

Когато съобщението излезе, в споменатия завод вече чакаше един таен агент, а аз седях на телефона. След два часа тайният агент ми се обажда: „Е, господин Холан, пипнахме го!“. Двайсет минути по-късно държах за яката едно съвсем дребно човече и го друсах.

— Ама, моля ви се, господине — протестираше човечето, — какво искате от мен? Дошъл съм да си купя тинктура.

— Зная — казвам му, — само че такава тинктура изобщо няма, както и никаква нова болест; а вие крадяхте кактусите от Холбеновата сбирка, кокошкар нещастен!

— Слава богу! — възкликна човечето. — Значи изобщо няма такава болест, а? А аз не съм мигнал десет нощи от страх, че ще я прихванат и другите ми кактуси!

И така, извлякох го за яката навън, напъхах го в колата и заедно с него и тайния агент пристигнахме в жилището му. Да ви кажа откровено, такава сбирка до този момент не бях виждал: тоя човек разполагаше с една-единствена стая на някакъв таван в квартал Височани, към три на четири метра, в единия ъгъл върху пода одеяло, масичка и стол и навсякъде другаде само кактуси; но пък какви екземпляри и какъв ред, да им се не нарадваш!

— Е, кои парчета е откраднал от вас? — вика тайният агент, а аз не свалям очи от крадеца; цял се тресе горкият и преглъща сълзите си.

— Вижте какво — казвам на тайния агент, — не е чак толкова страшно, колкото си мислех; предайте там в дирекцията ви, че господинът е откраднал кактуси за петдесетина крони и че аз сам ще се оправя с него.

След като тайният агент си тръгна, му викам:

— Е, приятелче, най-напред ми отдели настрана всичко, което си отмъкнал от нас!

А онзи човек като заклепа насреща ми — очите му в сълзи и шепне:

— Моля ви, господине, не бих ли могъл по-добре да ги излежа?

— Не! — викнах. — Най-напред трябва да върнете всичко, което сте ни отмъкнали!

И така — започна да взема една след друга саксийки и да ги оставя настрана; бяха някъде към осемдесет — дори и не подозирахме, че ни липсват толкова много; вероятно ги е измъквал в продължение на години. За всеки случай му се развиках:

— Какво-о, само това ли е?!

Тук сълзите му вече рукнаха; изкара още един беличък De Latii и един корнихер, прибави ги към останалите и изхлипа:

— Ей, богу, господине, това е всичко, което съм взел от вас.

— Ще видим — заканих се аз, — а сега ми кажете как успявахте да ги отмъквате.

— Ами така — замънка той, а адамовата му ябълка заподскача. — … Ами такова… аз си обличах други дрехи…

— Какви дрехи? — викам аз, а той, целият пламнал от притеснение смотолеви:

— Женски…

— А бе, човек — чудя се аз, — че защо тъкмо в женски?

— Защото — запелтечи той, — на една дрипава старица никой няма да й обърне внимание; а пък и — добави той почти с гордост — никой, естествено, няма да заподозре за такова нещо една жена. Жените са обладани от какви ли не страсти, господине, но никога нищо не са колекционирали. Познавате ли някоя жена, която да събира марки или бръмбари, или пък първи книги или нещо подобно? Никога, господине! На жените им липсва чувство за ред и… и… фанатизъм. Жените са безумно трезви, господине! Знаете ли коя е основната разлика между нас и тях? Това, че ние колекционираме! Аз, например, приемам вселената като колекция от звезди; сигурно има някакъв мъжки бог, който си прави сбирка от светлини, затова са толкова много! Знаете ли, та аз измислям нови видове кактуси! Нощем даже ги сънувам; например един такъв златист кактус със златисти влакънца и небесно сини цветове — нарекох го Cephalocereus nympha Racek — защото аз се казвам Рацек, нали разбирате; или Mamilaria colubrina Racek Astrophytum cae pitosum Racek — в това се крият приказни възможности, господине!

— Слушайте — прекъснах го аз, — а в какво отнасяхте кактусите?

— Как в какво? Под дрипите — рече засрамен. — Те така прекрасно боцкат!

Как да ви кажа, след всичко това нямах сърце да му взема кактусите.

— Знаете ли какво — викам му, — ще ви отведа сега при стария господин Холбен, а той ще ви откъсне и двете уши!

Боже господи, не можете да си представите как се сдушиха тези двамата! Холан, казва ми старият господин, това е първият човек, който може да оцени какво са кактусите! Не мина и месец и старият господин Холбен със сълзи на очи и благословия изпрати същия този Рацек в Мексико, за да му събира там кактуси: и двамата свято вярваха, че там някъде расте Cephalocereus nympha aurea Racek. Година по-късно получихме странното известие, че господин Рацек бил постигнат от мъченическа, но прекрасна смърт. Открил в едно индианско племе някакъв свещен кактус Чикули, който, ако не знаете, да ви кажа, е собствен брат на Бога отец, и или не се е поклонил, или пък се е опитал да го открадне; накратко, онези приятелчета индианците вързали нашия господин Рацек и го турили да седне върху един Echinocactus visnaga Hooker, който е грамаден като слон и е осеян с дълги като руски щикове бодли, в резултат на което, предоставен на собствената си съдба, нашенецът предал богу дух. Та такъв е краят на крадеца на кактуси.

(1929 г.)

Разказ за изгубения крак

— Не всеки може да си представи какво е способен да понесе понякога човек — каза господин Тимих. — Това, което искам да ви разкажа, се случи през войната, когато служех в трийсет и пети полк; имахме там едно войниче, почакайте, как се казваше… да, нещо като Динда ли, Отахал ли, или пък Петерка, но ние всички му викахме Пепек; не беше лошо момче, но ужасно хилаво, да ти се доплаче, като го гледаш. Докато ни гонеха по плаца — добре, стараеше се, милият, доколкото можеше, макар това да му струваше нечовешки усилия; но като ни изпратиха на фронта — това бе някъде отвъд Краков, — за нас, сякаш нарочно, избраха най-лошото място — точно дето падаха руските снаряди. Нашият Пепек — нищо, само мига на парцали; но веднъж налетя на някакъв кон с изтърбушен корем, който още риташе и се опитваше да стане, че като пребледня оня ми ти човек, бухна шапката си о земята, взе да попържва по адрес на Негово величество, захвърли пушката и мешката и хукна назад.

Как се е довлякъл до дома си през тези петстотин ли, повече ли километри, ей богу, не мога да си представя; но една нощ почукал на къщурката и викнал на жена си: булка, аз съм, повече там не се връщам, но ако ме открият тук, с мене е свършено, защото сега съм дезертьор. След като си поплакали хубавичко и двамата, жена му рекла: Пепек, няма да те дам, ще те скрия в оборския тор, там никой няма да те потърси. И така, изрила му тя дупка в торището, турила му отгоре няколко дъски и в туй гюме Пепек прекарал пет месеца; господа, такова нещо не би изтърпял дори мъченик за светлата вяра. Издала го съседката, заради някакво си пиле, и стражарите довтасали да го приберат; и слушайте, наложило се да го поведат през града с десетметрово въже, та да не им мирише.

След известно време, когато Пепек се отмирисал малко, го изправили пред военния съд. Следствието водел някой си Дилингер; според едни бил голямо куче, според други — добра душа; затова пък здравата ругаел! Не можете да не се съгласите с мен, че през Австро-унгарско хората ругаеха както трябва! В това си личеше добрата стара традиция. Днес никой не може да ругае свястно; виж, да обиждат, за това ги бива. Та този Дилингер накарал да изправят Пепек на двора и го съдел от прозореца, не му позволил да се приближи повече. Сами разбирате, на Пепек му била спукана работата, за дезертьорство разстрелват, и господ не може да ти помогне; а пък и този Дилингер с никого не се церемонил — наистина ще да е бил куче. Когато работата, обаче, стигнала до присъдата, Дилингер се провикнал от прозореца:

— Е, какво, Пепек, докато беше заровен там… не прескачаше ли нощем при булката?

Пепек запрестъпял смутено от крак на крак, по едно време цял пламнал и извикал:

— Тъй вярно, ваше благородие, прескачах, че то инак може ли?

При тези думи военният съдия затворил прозореца и казал: „Боже господи!“. След това дълго клател глава и сновял напред-назад из стаята, докато се поуспокоил и рекъл:

— Ако щат и да ме пенсионират, но на смърт този мъж аз няма да осъдя; и то заради жена му; ето това се казва съпружеска любов!

И докарал нещата до три години затвор. Изпратили Пепек в някаква крепост да се грижи за градината на коменданта, някой си полковник Бабек. Този Бабек по-късно разправял, че през живота си не бил имал такъв чудесен зеленчук, какъвто му отглеждал Пепек. Един дявол знае, казвал той, от какво тъй растеше при него!

— През войната — поде господин Крал — какви ли не случаи имаше; ако се събере на куп всичко, което хората правеха, само и само да не воюват за Австрия, сигурно ще се получат много повече книги, отколкото „Acta sanctorum“, които издават светите отци — боландисти. Имам аз един племенник, Лойзик се казва, фурнаджия е в Радлице; та когато го мобилизираха, ми вика: чичо, да знаете, на фронта те мен няма да ме видят, по-скоро крака си ще отрежа, отколкото да тръгна да помагам на тия немски плъхове.

Лойзик беше голям хитрец; като новобранец се скъсал от натягане по плацовете, така че началниците му виждали в него бъдещ герой, дори бъдещ капрал; но щом надушил, че след два дни ще ги поведат към фронта, вдигнал температура, хванал се за дясната половина на корема и жално запъшкал. Закарали го в лазарета и му отрязали апендикса; после направил така, че раната му да загнои, но някъде след шест седмици раната му, така или иначе, все пак зараснала, а войната не свършвала. Отидох по това време да го видя в лазарета. Чичо, вика ми Лойзик, сега вече и фелдфебелът не може да ми помогне; всеки момент чакам да ме изстрелят от тук.

Главен щабен лекар тогава при нас беше прословутият Оберхубер. По-късно се разбра, че този човек е бил напълно луд, но нали знаете, войната си е война — ако сложите на едно диво прасе златни пагони, и то ще командува. Естествено, пред Оберхубер всички трепереха от страх; тичаше само от болница в болница и крещеше всекиму: „Марш на фронта!“, без значение дали това е открита форма на туберкулоза или прострелян гръбнак; и никой не смееше да му възрази. Без дори да погледне какво е написано на картона над леглото на болния, отдалеч вика: „Frontdiensttauglich! Sofort einrücken!“[13] и вече и господ не може да ти помогне.

Та дошъл Оберхубер да инспектира лазарета, в който Лойзик чакал участта си. Още щом се чула врявата долу на входа, всички, с изключение на покойниците, трябвало да застанат мирно край леглата си, за да посрещнат високопоставения господин както се полага. Наложило се доста да почакат и затова Лойзик, за да му е по-удобно, свил единия си крак и опрял коляното на койката. В този момент връхлетял Оберхубер, морав от гняв, и викнал още от вратата: „Марш на фронта! Този — годен! Tauglich!“[14]. После видял Лойзик, изправен на единия си крак, и лицето му отново се наляло с кръв. „Einbeinig![15] — изревал. — Да се изпише! За какъв дявол държите тук този еднокрак тип? Това да не ви е дом за инвалиди? Веднага да се маха! Негодници, заслужавате да пратя всички ви на фронта!“

Подчинените му, застинали от ужас, смънкали, че веднага ще бъде изпълнено, но Оберхубер вече крещял при следващото легло, че веднага трябва да бъде изпратен на фронта войник, опериран предния ден.

Така тутакси, със собственоръчен подпис на Оберхубер Лойзик бил изписан от лазарета като еднокрак инвалид. Наш Лойзик беше невероятно хитро момче; веднага подал молба като инвалид да бъде освободен от военна повинност и да му се отпусне инвалидна пенсия, защото като фурнаджия се нуждаел от два крака, ако ще да са и криви, както се говори за фурнаджиите, така че само с един, административно удостоверен крак, трудно би могъл да упражнява занаята си. След съответните административни разтакавания си извади документ, че му се признава четирийсет и пет процента инвалидност, в резултат на което му се отпускат толкова и толкова крони месечна пенсия по инвалидност. Е, добре, ама тъкмо от тук започва историята с изгубения крак.

Започна Лойзик да получава инвалидна пенсия, помагаше на баща си във фурната, дори се и ожени; един ден, обаче, забелязал, че с крака, който Оберхубер не му бил признал, малко нещо понакуцва или го влачи; но той и на това се зарадвал, че поне ще изглежда като с протеза. После войната свърши и бе обявена републиката, но Лойзик като порядъчен и добросъвестен човек продължил да си получава пенсията.

Веднъж дойде при мене и веднага пролича, че има някакви проблеми. Чичо, вика, имам чувството, че кракът ми някак започва да се скъсява или да съхне. И бърза да си свали панталона да ми покаже крака си — тънък бе като сопа. Страх ме е, чичо, че май наистина ще остана без крак.

Че върви на лекар, глупчо, посъветвах го аз.

Чичо, въздиша Лойзик, аз мисля, че това не е болест; сигурно е от туй, дето този крак не ми се полага. Нали имам черно на бяло, че десният крак под коляното ми е отрязан — не смятате ли, че от това ми съхне кракът?

След известно време пак дойде — вече се подпираше на бастун. Чичо, казва ми страшно притеснен, аз съм инвалид, на този крак вече дори не мога да стъпя. Докторът казва, че било атрофия на мускулите и че най-вероятно е на нервна почва. Пипнете, чичо, усещате ли колко е студен, сякаш наистина е мъртъв. Докторът казва, че било от лошо кръвообращение — как мислите, дали ще ми изсъхне?

Слушай какво, Лойзик, ще ти дам един съвет: регистрирай си административно крака и помоли да задраскат, че си еднокрак. Аз мисля, че след това кракът ти ще се оправи от самосебе си.

Ама, чичо, възпротиви се Лойзик, те пък ще ми кажат, че съм получавал пенсия, без да имам право на нея, и че съм ощетил държавата с толкова пари. Че аз ще трябва всичките тези пари да ги връщам.

Тогава си дръж парите, скръндзо фурнаджийска, ама ще останеш без крак; и повече да не си дошъл да ми хленчиш!

След седмица пак довтаса. Чичо, вика още от вратата, не искат да ми признаят крака; и без това, викат, бил изсъхнал и не ми вършел работа — какво да правя сега?

Няма да повярвате колко тичане падна, докато признаят административно, че Лойзик има два крака; то се знае, после дърпаха Лойзик за ощетяване на държавата с неправилно получавана инвалидна пенсия, дори искаха да го дадат под съд, че се е измъкнал от изпълнение на военната си повинност; горкият Лойза се съсипа да тича от учреждение на учреждение, но затова пък кракът му почна да заяква. Сигурно от многото тичане, но аз си мисля, по-скоро защото му го признаха административно; все пак, велика сила е това документът! Или, предполагам, почнал е да съхне, затуй че всъщност нямаше право да го притежава; просто нещата около него не бяха съвсем в ред, а нередностите винаги си отмъщават. Според мен, чистата съвест е най-добрата хигиена; и ако хората живееха справедливо, може би нямаше и да умират.

(1929 г.)

Човек на живота

— Моля ви се — каза господин Смитек, — какво знаете вие женените за живота! Седите си вкъщи по чехли, пиете си биричката и в десет часа — лека нощ, придърпвате пухената завивка към брадата и му откъртвате. И на това му казвате живот.

— Лесно ви е на вас, господин Смитек — възрази господин Роус, — с вашата заплата може да си живеете като барон. Но ако трябва да издържате жена и куп деца…

— Хайде и вие сега — промърмори недоволно господин Смитек, — „с вашата заплата“! С тази заплата, драги мой, съм за никъде. Не ми стига само за бакшишите. Има заведения, в които не можеш да влезеш, без да дадеш на пиколото най-малко петдесет крони. Ами на музикантите? Абе, слагаш им на таблата хиляда крони, а те дори и не трепват!

— Я ги зарежи тия приказки, господин Смитек — каза господин Крол, — хиляда крони на музикантите, такова нещо не бях чувал; трябва да сте луд, щом им давате толкова пари за няколко минути скрибуцане.

— Слушайте — поде господин Смитек, — не ги разбирате вие тия работи. Един такъв музикант се прави, че уж гледа в нотите, а в същото време ви следи с кого сядате, какво вършите, за какво разговаряте, кой се е наредил вече и така нататък. Даде ли ви знак, ей така с пръсти, това ще рече: Плащай и аз ще мълча. Така е, господине.

— Ама че противни типове! — учуди се господин Крол.

— Такива са. Вижте какво, господин Роус, ако сега ме изтърсите, пукнат грош няма да падне от мен; а до довечера трябва да върна 12 000 крони, взети назаем срещу честна дума. А вие женените си мислите, че имате бог знае какви грижи, когато дължите на бакалина сто и двайсет крони.

— Дванайсет хиляди ли? — рече господин Роус. — Приятелю, не бих искал да съм на ваше място.

— Абе — прозя се сладострастно господин Смитек, — поне това ще му остане на човек. Ех, господа, каква нощ преживях снощи… какво да ви разправям! Това се казва живот…

— А дълговете? — изрече строго господин Крол. — Не е трябвало да правите толкова дългове; ще паднете в ръцете на лихварите и с вас е свършено. Обикновено така става.

— Дълговете са без значение — заяви небрежно господин Смитек, — важни са контактите. Това ми го каза един банкер в Амстердам — какви разкошни жени има на света, дявол да го вземе! А една мулатка, господи, не можете да си представите… Да… та онзи банкер ми казваше: купете си мексикански акции; до една седмица срещу всяка от тях ще спечелите по осемдесет долара. Разбирате ли, човек трябва да поддържа връзки!

— И купихте ли тези акции? — заинтересува се господин Роус.

— Отдавна съм ги изхарчил — измъкна се господин Смитек. — Дето е текло, пак ще тече. Знаете ли, аз съм за емоциите. Дори една такава нощ да струва хиляди; поне си преживял нещо.

— Че то си ви и личи — промърмори господин Крол. — Ще ви питам след някоя и друга година, като започнат да се обаждат бъбреците или черният дроб.

— И какво от това? — отвърна господин Смитек с греховно лекомислие. — Важното е, че съм си поживял!

* * *

Същата вечер господин Смитек си купи парче пастет и сто грама холандско сирене, след което се прибра вкъщи и си направи чай. Част от пастета и парченце от сиренето изяде котката му Лизинка, която, след като изми с лапичките муцунката си, поиска да излезе навън.

— Ах ти, негоднице, ти, блуднице — смъмри я господин Смитек, — пак ти се скита, а? Я си стой по-добре вкъщи, какво ти липсва тук? Вече си голяма и трябва да си разумна, уличнице такава — рече нежно господин Смитек и взе Лизинка в скута си; после сложи слушалките на ушите си, настрои радиоприемника и се заслуша. Някой рецитираше някакви стихове; господин Смитек се опита да тактува с крак в техния ритъм, но все нищо не излизаше; от това му доскуча и той дръпна Лизинка за опашката. Лизинка се извърна леко и го перна с лапа през ръката; после за по-сигурно скочи долу и засвятка с очи изпод леглото.

Стиховете и лошото настроение на Лизинка някак разстроиха господин Смитек; той почете още малко от вестника, в който си бе увил сиренето, и в десет часа вече си беше в кревата; когато в десет и половина Лизинка скочи върху леглото и се разположи в краката му, господин Смитек вече спеше.

* * *

— А-а-ха-аах! — прозя се господин Смитек на другия ден, — проклет живот! Каква нощ, господа! Ето, вижте — показа той ръката си, — вижте тази драскотина; какво момиче, огън — някаква рускиня, Лизинка й казваха — като дива котка, страхотна беше… — махна безнадеждно с ръка господин Смитек. — Какво да ви разправям. Какво знаете вие, домашните плъхове, за живота? Ех, нека ни грози затвор или смърт; важното е да си поживееш. Ама, какво да ви разправям на вас, с този еснафски манталитет!

(1928 г.)

За последните неща човешки

Трамваят звъни и с грохот се носи нагоре към Олшанските гробища.

— Погледни — обръща се нисичък мъж към младеж в заешко кожухче, — тук пак строят нещо, сигурно някакво училище или кино… Да ти кажа, много се радвам, че го видях още веднъж. „А, ти ли си?“ — вика. На него от това, разбира се, не му стана по-леко, но друго е да изразиш приятелското си отношение… „Пак ще намина — обещах му аз, — дотогава вече ще припкаш като младенец“ — казвам му, а на ти тебе…

Младежът в заешкото кожухче унило поклати глава.

— Аз и ордена си сложих, нека, викам си, го зарадвам — продължи нисичкият, — а той: „Здравей, ти ли си?“. Позна ме, значи. Аз го утешавам: „Нищо ти няма, Йозеф, ще ти мине“. А той: „Маничка, дай да хапна малко от дреболиите“. Тя му даде, кусна мъничко — опита само, а да яде — не яде. „Маничка, дай да хапна малко от дреболиите…“ — повтори прочувствено нисичкият.

Младежът подсмръкна.

— На тебе, разбира се, все пак ти беше брат — взе да го утешава нисичкият. — Тя твърдеше, че той и себе си вече не помнел, а мене само като ме видя и рече: „Тоник, ти ли си?“. — У-у-у — възкликна изведнъж нисичкият като потриваше радостно ръце, — колко венци ще получи, бедният! Отидох да попитам колко ще ми струва венец с лента — отвръщат ми: осемдесет и пет крони. Тогава, казвам, може и без лента, ще сложа по-добре визитна картичка, викам си, взех и написах на нея: „Спи сладко — твой Тоник“. Тя е все тая, нали така? Важното е да изразиш приятелското си отношение, защо да се хвърлят на вятъра двайсет крони за някаква си лента. И без това ще я откраднат от гробищата.

— На мене ми казаха — обади се с тих глас младежът с кожухчето, — че венец с лента струва деветдесет крони, а аз викам: „Колкото и да е, и сто да струва, само да стане както трябва“.

— Че как иначе, нали ти е брат — добави нисичкият, — затова пък е прекрасен! И на лентата със златни букви: „Прощавай навеки, Енда и Лидушка“ — нали ти казвам, прекрасен е! „Прощавай навеки, Енда и Лидушка“ — повтори той, наслаждавайки се на цялата тази красота. — Малко остана, още две спирки. А с времето ни провървя, какво ще кажеш, хубаво време, нали? Хубаво погребение ще стане!

Младежът кимна леко с глава.

— А на нея нищо да не оставяш — подхвана наставнически нисичкият. — Какво ще прави тя, никаквицата, с всичко това, нея и без туй дълго няма да я бъде. Да ти даде бюрото му и дрехите, които остави. И за часовника да й кажеш. Аз на тази мръсница нищо не бих и дал! И гардероба да си прибереш, кажи, че е останал от майка ти и баща ти.

— Не стигнахме ли? — попита тъжно младежът.

— Още една спирка — отвърна нисичкият, — от там вече е съвсем близко до параклиса. Мисля си, Франта сигурно и той ще дойде, пък и другите приятели, всичко ще мине много хубаво. Щом не се е венчала с него, значи няма право на нищо. Да не си луд да й оставиш каквото и да било! И на доктора няма какво да плащаш, ще мине време, ще забрави. А гардероба, ако не ти трябва, можеш да го продадеш. Прекрасен венец! Лентата после да си я прибереш, защо да се затрива, вкъщи можеш да си я закачиш ей така до огледалото, нали разбираш? А като умре един ден Ладислав, пак може да свърши работа. Ах, как се зарадва, бедният, че отидох да го видя още веднъж. Трамваят намали пред вратите на гробищата.

— Не бързай, чакай малко, нека да спре — възпря младежа нисичкият. — Ще вземеш да паднеш, а днес си се облякъл толкова хубаво, и ще си развалиш цялото погребение.

И подкрепяйки грижовно младежа с кожухчето, опечаленият приятел заситни към вратите на гробището.

(1928 г.)

Хамлет, принц датски
информация от нашия постоянен парламентарен кореспондент

Вчера при необикновен интерес и пред препълнена зала бе разгледана пиесата на Шекспир „Хамлет“. Като главен оратор се наложи, естествено, познатият със своята бъбривост принц Хамлет; ала вниманието на всички беше насочено най-вече към Полоний — също виден датски държавник, известен като пламенен трибун — и в очакване на всяко негово включване в дебатите. И действително, речите му придадоха на вчерашната пиеса изключителна важност и биваха изслушвани с небивал интерес. Следва кратко резюме на пиесата.

След встъпителните формалности с Духа, пръв говори датският крал; след него поиска думата Хамлет, за да занимава публиката с безсмислените си брътвежи, при което се намеси Полоний и сред абсолютна тишина произнесе реч, поразяваща с тънката си проницателност и широк поглед към живота. Ето някои от неговите заключения:

Как, още тук? Ай-ай, Лаерт! На път!

Там вятър бий платната ви в гърба,

а ти се бавиш! На! Благослових те.

Врежи в ума си всеки мой съвет.

На свойте мисли много глас не давай,

а криви мисли в дело не превръщай.

Не хаби ръка да се здрависваш

с кой знай отде попаднали младоци.

Отбягвай разприте — но щом се сдавиш,

така се дръж, че врагът да се стъписа.

Според кесията и дрехи ший:

богати, скъпи — само без превземки.

Живей без дългове. Не давай взаем.

На добър път!… Такъв дух в теб да зрей![16]

След това се обърна към Офелия с реч, от която цитираме:

Офелия, какво ти каза той?

Ах, тъй, добре. Добре, че ме подсети.

В последно време — чувам — той начесто

прекарвал свойто време все при теб.

И ти повярва в тия — как ги каза? —

признания в любов?

И тъй, накъсо: отсега натъй

честта си на злодумство не излагай!

Ни срещи, ни беседи вече с Хамлет —

и знай, това е заповед. Върви!

В по-нататъшното протичане на заседанието принц Хамлет се опита да отслаби огромното въздействие на Полониевите речи чрез неясните си и объркани бръщолевения; нямаха успех и неговите привърженици, нито дори Духът на неговия баща, което се прие само като външен ефект, безсилен да замъгли съзнанието на нашата бдителна общественост. След това досадно изказване отново думата взе Полоний, за да поднесе в разисквания с Рейналдо своите забележителни възгледи за гражданското възпитание на младежта:

Предай му тез пари и туй писмо, Рейналдо.

И мъдро ще постъпиш, мой Рейналдо —

преди да го споходиш, поразпитай

той как се там държи.

Внимавай там… Но виж, немирства разни,

разюздани закачки, волни буйства —

съпътници на всяко лудо-младо…

Като играчка на комар или попийвания разни

двубои, разпри, дръзки ругатни,

походване с курвета — да, и туй!

И ти, тъй както те напътих,

изпитай моя син. Разбра ли? Не?

Привичките му скришом наблюдавай.

Но нека си играй по свойта свирка.

Обръщайки се към Офелия, той продължи:

Офелия, какво така? Що има?

Безумен от любов по теб?

Какво ти каза?

Ела със мен, да видим краля где е.

Това е то полуда от любов!

Ела. При краля. Трябва да му кажем.

В следващите разисквания, в които взеха участие също кралят и кралицата, отново се намеси със своята съобразителна проницателност Полоний:

Щастливо се завърнаха, мой кралю,

посланиците от Норвегия.

Кулминационният момент на вечерта настъпи, когато Полоний разкъса с твърда ръка воала около странното поведение на принц Хамлет. Мъжествено и безпощадно, давайки си добре сметка за отговорността, която поема, сред напрегната тишина той произнесе следните слова:

Ще бъда кратък. Принц Хамлет се побърка.

Да кажем — луд. Защото що е лудост?

Та тъкмо, че човек се е побъркал.

Да, вярно, луд е. Вярно, че е жалко.

И жалко, че е вярно. Смахнат образ…

Да кажем луд. Остава да разкрием

причината на този лош ефект.

Защото тук ефектът е дефектен,

а пък и това си има и причина.

Съдете вий. Аз имам дъщеря —

защото тя е моя дъщеря! —

и тя, покорна на дълга си, значи,

това ми даде. Слушайте. Съдете.

Пред притаилата дъх публика той прочете жестоко компрометиращото писмо на принц Хамлет, след което продължи:

Да бях нехайно гледал тая страст —

какво би рекли? Не, аз късо режа —

и тъй надумах моята девица:

„Принц Хамлет — той е принц! Така не бива!

Под по-друга звезда е той роден.“

Внуших й да отбягва срещи с него,

да връща всеки пратеник и дар —

и тоя мой съвет донесе плод.

А той, отблъснат — да говорим кратко, —

изпадна в скръб, а после в пост и глад,

а после във безсъние и после немощ,

а после в празноглавство и накрай

в такава лудост, че сега бесней —

за наша обща скръб.

Вий я ми припомнете някой случай,

за нещо аз да съм твърдял: „Така е!“ —

а друго да излезе?

Оживление сред публиката предизвика острият диспут между Хамлет и Полоний, в който последният унищожи своя плещещ противник с точни и обмислени слова:

Простете — как сте, как сте, драги принце?

Вий мен познавате ли ме, принце?

Не, принце.

Честен ли, принце?

Напълно вярно, принце!

Имам, принце.

Какво четете, принце?

А за какви дела?

Бъдете здрав, принце.

Вий търсите принц Хамлет? Ей го там.

Поразен заслужено от неговите казани твърдо и на място думи, Хамлет сред всеобща липса на интерес започна объркано да мънка нещо; опита се с познатите си плоски похвати, заплитайки несвързано думите, да пренасочи дебатите към някакви артисти, но Полоний, дошъл тъкмо навреме иззад кулисите, го накара да седне засрамен само с няколко фрази:

Милорд, имам новини за вас.

Актьорите дойдоха, принце.

Честна дума…

Много дълго!

Ще ги приема, както заслужават, принце.

Елате, господа.

Нищо чудно, че след тези казани на място думи, господин Хамлет намери сили само за монолог, явно се боеше от така добре подготвения опонент.

След почивката, посветена на задкулисни разговори, Полоний се включи в действието с няколко важни съвета:

Офелия, ти тука се разхождай.

Ний вече да се скрием, господарю.

Ти в тая книжка уж чети набожно —

за оправдание, че си тук сама.

Последва лична разпра между принц Хамлет и Офелия, след което Полоний сполучливо изрече следното:

Върви, Офелия… Не ни разказвай

какво ти каза принцът. Всичко чухме.

Междувременно принц Хамлет скалъпи — разбира се, твърде нескопосано — някакъв актьорски спектакъл; по време на този досаден епизод Полоний с право се обади:

Ах, чувате ли?

Заради нещастното хрумване на Хамлет се стигна до остър конфликт между Полоний и Хамлет. Като куршуми се забиваха в принца една след друга резките нападки на Полоний:

Принце, кралицата иска да говори с вас,

и то веднага.

Ей, богу, същинска камила, вярно.

Май че прилича на невестулка.

Има гръб на невестулка.

Точно като на кит.

Ще предам.

След този морален удар, опозореният Хамлет не можеше да се съвземе с нищо друго, освен с монолог, което вече стана негов недостоен и малодушен навик.

В последвалото развитие на пиесата сме длъжни да отбележим направеното от Полоний ценно и навременно предложение:

При майка си сега ще иде той.

Скрит зад гоблена, аз ще чуя всичко.

Довиждане. Ще ви разкажа всичко.

Дорде сте още буден, ще намина.

Малко по-късно Полоний бе коварно прободен от Хамлет, но и тук той се открои със своята привична готовност и прямота:

Убиха ме!

Със смъртта на Полоний пиесата би трябвало да завърши; това, което последва, бяха само ялови речи без глава и крака; на разочарованата публика най-вече досаждаше принц Хамлет със своите неуместни и прекалено лични монолози от рода на да бъде или да не бъде. Втората половина на пиесата спокойно можеше да отпадне. Ако не бяха великолепните изказвания на Полоний, вечерта спокойно можеше да се счита за пропиляна.

Предадохме съдържанието на „Хамлет“ най-подробно, за да може всеки интелигентен читател сам да получи представа за цялата пиеса. Публиката, която с най-голям интерес изслушваше всяка реч на Полоний, към края на пиесата демонстрира явен безинтерес. Само жалка шепа привърженици аплодираха в края празните приказки и демагогските фрази на Хамлет. Бдителната общественост, обаче, не може да бъде излъгана с толкова евтин успех.

(1931 г.)

Изобретател

— Та, казвам ви, господине: за изобретателската дейност е необходима определена система. Не може да се разчита на щастлива случайност или на вдъхновение — така до никъде няма да стигнете. Най-напред трябва точно да знаете какво в същност искате да изобретите. Повечето изобретатели измислят нещо и едва след това започват да си блъскат главата за какво би могло да послужи то; най-накрая му дават някакво име. А аз обърнах този подход, господине; що се отнася до мене, аз най-напред измислям името и чак тогава, според това име, конструирам съответната вещ; по този начин стигнах до съвсем нов източник на техническо вдъхновение. От думите — към вещите — това е моят метод.

Почакайте, как ли да ви го обясня нагледно? Например, хората от отдавна са измислили разните там ковачници, печатници, чакални, умивални, сушилни и какво ли още не. Така, имаме чакални, ала съвременният човек няма кога да чака, неговият девиз е скорост, бързина, темпо. Е, казвам си аз, защо тогава да не му създадем бързални. Една такава добре обзаведена бързалня, естествено, трябва да бъде снабдена с редица бързила и търчила, блъскачки, самоправячки, шумила и гълчила; вече имам заявени патенти за разни скърцачки, скрибуцилки, пречила и спъвала — все нови и нови прибори, апарати и уреди, господине, за които до сега никой не беше се сетил. Ето това е всичко: трябва да се изобретяват нови думи, за да се стигне до нови неща и нови решения.

Или пък вижте: имаме вече толкова падащи устройства, а никому не е хрумнало да направи едно съвсем обикновено падало, вещ, която винаги и при всички обстоятелства ще пада. Защо да падат само вазите, статуетките и другите предмети на бита? Снабдете се с падало! Пада с гаранция! Опитайте и ще останете доволни! Мога да ви снабдя и с рушачка и катурачки в различни разработки, както и с бимбала в луксозно оформление и от всякакъв размер. Случвало ли ви си е да ви се търколи копче от ризата? Купете си нашата запазена марка търкаляч! Търкаля се с гаранция из цялата стая!

Родители, снабдете вашите деца с мърсилки! Така ще им спестите труда да цапат дрехите си. Мърсилка с комплект мърсила само за трийсет крони! Всяка кухня снабдена с нашия модерен загорител! Имате ли вече в гардероба си нашата омотачка и нашето мачкало? На всички административни учреждения и ведомства препоръчваме нашия самозадействуващ се връщач! Нито едно домакинство не бива да остава без нашия високопроизводителен разбивач и надеждния, безупречнодействуващ приспивник. Ще ви приспи при всякакви обстоятелства!

Допускате ли грешки? Разбира се, че допускате, защото всеки човек греши. Защо е нужно да си правите труда да грешите? Нашата запазена марка грешител ще греши вместо вас. Нашият нов грешител ФВ 1303 постига до 699 грешки на ден!… Вие се стягате за път? Не забравяйте да сложите в раницата си нашия заблудител. Евтин, безотказен, практичен. Вие не правите нищо? Тогава снабдете се с нашата неправячка. Безшумен ход, ниски експлоатационни разходи. Патентът откупен от всички страни. Подарете за Нова година на своите годеници любимата им играчка — нашата скучачка! Великолепен източник на скука! Обзаведете си вкъщи собствена скучалня! Купихте ли си вече досадило? Безкрайно необходимо пособие за всяко училище, учреждение и предприятие, както и за домашни нужди… Най-сензационното изобретение на нашия век — колостой! Колело, което не се върти! Ново! Препоръчваме на всички засегнати от кризата предприятия!… Повече никакви загуби! Вместо вас за по-малките ви загуби ще се погрижи нашият евтин погубител или нашият никелиран липсоконстататор. При по-големи загуби препоръчваме нашия механичен разорител и високопроизводителния автоматичен самогуб, осъществяващ безотказно и най-големите загуби… Снабдете се с нашето универсално пречило! Ще ви пречи гарантирано у дома и на път, при работа и развлечения… Заеквате ли? Купете си нашето заекало на прах или хапчета. Ще заеквате с лекота! Препоръчвано от лекарите! Хиляди изразени благодарности!… Ако сте нервни. Ако нервите ви са разбити от слабия шум, който е проклятието на нашия век, снабдете се с нашата нова мълчилка. Мълчилката е машина, която изобщо не издава никакъв звук. Вслушайте се в нашата мълчилка и нервите ви ще се отпуснат. Най-новият тип мълчилка се продава в красива махагонова кутийка, работи с електрически ток, само за 1795 крони! Последна дума на радиотехниката!

Да, господине, ето така трябва да се правят тези неща. Измисляте някаква нова дума, след което вече е много лесно да конструирате по нея съответната вещ. Това наричам аз научен подход, господине. Е, довиждане, трябва да вървя, че нямам време: работя над универсален развалител. С него може да се направи чудесен бизнес, нали?

(1936 г.)

Чудото на стадиона

Това се случи по време на приятелската футболна среща между спортните клубове на жижковската прогимназия и четвъртите класове на гимназията в Прага XI. Въпреки самоотвержената игра на отбраната, където особено се прояви Ферда Запотоцки, към края на второто полувреме жижковци вече падаха с два на нула и тяхната врата бе подлагана на непрекъснати ожесточени атаки. И тъкмо когато топката отново летеше към нея, изпратена с неудържим шут от гимназиста Зденек Попър, наричан Кадя, се случи нещо невероятно: топката спря във въздуха, завъртя се с бясна скорост около оста си и след миг колебание полетя в обратна посока, за да се забие като метеор в мрежата на гимназистите. Никой не успя да види как стана това и играта продължи. До края на мача оставаха четири минути; топката отново бе у отличния нападател Зденек Попър; той мина защитата и съвсем отблизо с нисък, като артилерийски изстрел шут запрати топката във вратата на жижковския клуб. Тридесетината привърженици на гимназистите сред публиката закрещяха от възторг; ала топката я нямаше никъде; играчите започнаха да я търсят, докато най-сетне вратарят на гимназистите от Прага XI откри изгубената топка… в собствената си врата. Междувременно съдията обяви края на мача. Отборът на четвъртокласниците, естествено, запротестира срещу нередовния гол, но вече нищо не можеше да се направи; резултатът от мача беше два на два.

От този ден футболният отбор на жижковската прогимназия пое славен път от победа към победа. Победи либенското градско училище с три на нула, унищожи петокласниците на холешовската реална гимназия с четири на един, би шестокласниците на колинската гимназия на техен терен с два на един (при броя на ранените — два на два), а след като победи и реалната гимназия в Прага XIX, и юношеския отбор на спортния клуб „Славия“, и немската реална гимназия, и прогимназията в Коширже, предстоеше да се срещне с елитната единайсеторка на спортния клуб „Студентски спорт“. В историята на световния футбол това бе безпрецедентен успех.

Но никому, дори от отбора победител, не направи впечатление, че на всички тези триумфални мачове на жижковската прогимназия присъствуваше като безучастен зрител ученикът от първи прогимназиален клас на същото училище Бохумил Смутни. С него никой не разговаряше, тъй като беше прекалено примерно и твърде набожно момче. Изобщо, не го забелязваха — нито в училище, нито тук, на бойното поле на честта. Единствен Зденек Попър, за когото вече стана дума (от ревност и завист, той не пропусна нито една от срещите на съперниците си), забеляза този верен и скромен запалянко, както и това, че Бохумил Смутни в критичните моменти изчезваше, за да падне на колене зад първото прикритие или храст и горещо започваше да се моли, шепнейки:

— Господи, помилуй! Направи така, че нашите да вкарат гол!

И в този миг летящата топка се спираше, обръщаше се и се понасяше към вратата на противника; или пък ще изчезне ненадейно, за да бъде открита после в мрежата на другия отбор; или пък ще се затъркаля из игрището, докато противниковите играчи останат съвсем без сили и започнат да залитат по терена, сякаш тайнствена сила сковаваше краката им. И Зденек Попър, наричан Кадя, разказа всичко това на по-големия си брат, студента-медик Завиш Попър от „Студентски спорт“.

В деня преди историческата среща между спортния клуб на жижковското училище и „Студентски спорт“ млад мъж спря след часовете първокласника Бохумил Смутни. Представи му се като Завиш Попър, студент-медик и спортист, и каза:

— Господин Смутни, разбрах, че вие също сте голям любител на спорта; нашият Зденек ми каза, че много обичате да ходите и на футболни мачове. Ала въпреки това си мисля, че вие май не познавате много добре правилата на футбола; приятелю, ако искате да изпитате някакво удоволствие от тази игра, трябва да ги научите! Тъкмо сега случайно разполагам с малко свободно време и си казах, че няма да е зле да ви запозная с правилата на футбола, за да знаете що за игра е в същност това.

Този ден бъдещият д-р Завиш Попър три часа обикаля жижковските улици с Бохумил Смутни, обяснявайки му що е тъч, засада, корнер, атака, и отбрана, продължение, коректна, нечиста и индивидуална игра, дузпа, фаул, грубост, сработване и така нататък. Бохумил Смутни само кимаше с глава и повтаряше:

— Да, разбирам. Разбирам ви. Да, моля ви, ще зная вече.

Накрая учтиво благодари, тъй като бе добро и възпитано момче, а не някакъв хъшлак като повечето днешни младежи.

На другия ден се проведе мачът между спортния клуб на жижковската прогимназия и „Студентски спорт“. През второто полувреме „Студентски спорт“ вече водеше с шест на нула. Сред зрителите, плувнал в пот от ужас, седеше Бохумил Смутни; стиснал до болка ръце за молитва, той трескаво шепнеше:

— Господи, помилуй и направи нещо… но да е по правилата… та нашите да вкарат редовен гол… направи чудо, но да има резон!

В края на второто полувреме „Студентски спорт“ водеше с единайсет на нула; студентът медик Попър прошепна на братчето си:

— Ето виждаш ли: когато се спазват правилата, никакво чудо не може да стане!

(1936 г.)

Съдебен случай

— … та карам си аз с осемдесет към завоя и разчитам, че след него пътят е чист, но то се знае, не познах; успях само да намаля газта и да вляза смело в завоя. И изведнъж, гледам, шествие пресича шосето. Погребение. Тъкмо завива към входа на гробището. Натискам спирачката, ама къде ти, колата така занесе! Спомням си само, че четиримата младежи, които носеха мъртвеца, хвърлиха ковчега на земята и залегнаха в канавката, и праас! — колата ми удари със задницата ковчега и сандъкът полетя през канавката към полето.

Излизам от колата и си казвам: боже господи, дано не съм закачил попа и някого от опечалените, тогава ще стане една! Но, слава богу, нищо такова: от едната страна на пътя застанал министратът с кръста, а от другата — попът и всички останали. По едно време попът започна да се тресе от страх и разгневено заломоти:

— Не ви ли е срам, дори мъртвите не почитате!

Къде ти, аз бях толкова щастлив, че не съм убил никого от живите! После хората взеха да идват на себе си; едни се нахвърлиха с ругатни върху мене, а други се разтичаха да помогнат на нещастния покойник от потрошения ковчег. Изведнъж хукнаха назад и закрещяха от ужас. От купчината дъски се измъква жив човек, размятва ръце и се опитва да седне.

— К’во става тук, к’во става? — вика и продължава да се мъчи да седне.

Докато се усетя и вече бях при него.

— Дядо — викам му, — че те за малко да ви погребат! — И му помагам да се измъкне от дъските. А той само мига и пелтечи:

— К’во? К’во? К’во?

Не можеше обаче да стане; мисля, че си беше счупил глезена или там нещо друго от удара. Какво да ви разправям по-нататък: качих дядото заедно с попа в колата и си го закарах у тях, а след нас тръгна цялото погребение с министрата и кръста. И музиката, разбира се — само дето не свиреше, защото не се знаеше ще се плаче ли или не.

— Ще ви платя ковчега — казвам, — и за доктора също; но инак трябва да сте доволни, че благодарение на мене не го погребахте жив.

И си тръгнах; да ви кажа право, щастлив бях, че историята приключи така, защото можеше да бъде и по-зле.

Да, но всичко започна едва след това. Най-напред получих солидно писмо от кмета на селото: че роднините на този мним мъртвец, някой си Антонин Бартош, железничар-пенсионер, били бедни хора и искали да погребат дядото, както се полага, с последните си спестени грошове, и че сега, в резултат на моето невнимателно каране дядото възкръснал и ще трябвало да го погребват още веднъж, което при тяхната сиромашия не можели да си позволят. Трябвало да им заплатя проваленото погребение заедно с разноските за попа, музиката, гробарите и опелото.

След това дойде писмо от адвоката на дядото: Бартош Антони, пенсиониран железничар, иска обезщетение за скъсания саван, освен това няколкостотин крони за лечение на счупения глезен, както и пет хиляди парична компенсация за нанесените телесни повреди. Това вече ми се стори малко глупаво.

Последва ново писмо: дядката получавал пенсия като железничар и когато предал богу дух, естествено, му спрели пенсията и сега съответните органи не искали да му я изплащат отново, тъй като имали подписан от околийския лекар смъртен акт за неговата кончина. И сега аз трябвало да плащам на дядото доживотна рента като компенсация за спряната пенсия.

Последваха нови претенции: откакто съм го възкресил, дядото боледувал и трябвало да му се дава по-силна храна. Изобщо бил съм го осакатил; като съм го върнал от онзи свят нищо добро не съм бил сторил, той вече не бил същият и вече за нищо не го бивало. Само повтарял: „Бях си изпял вече песента, а сега ще трябва втори път да се мре! Няма да му простя това, длъжен е да ми го заплати, ако трябва и до върховния съд ще стигна! Може ли така да се обижда един беден човек! За това трябва да се наказва като за убийство!“. И така нататък, и така нататък.

Най-лошото е, че не бях си платил застрахователната вноска за колата, а застрахователната ни каса е взаимоспомагателна. И сега не знам. Как мислите, дали ще ме накарат да платя?

(1936 г.)

Дяволът

Започваше трето действие на операта „Дяволът и Кача“ от Дворжак. Светлините в залата угаснаха и публиката стихна, сякаш някой завъртя кран. Диригентът почука с палката и вдигна ръка. На първия ред госпожа Мала прибра пакетчето с бонбони, а госпожа Гросманова въздъхна:

— Страшно обичам тази увертюра!

Господин Колман на седми ред затвори очи, готов за дълбокото изживяване на „своя Дворжак“, както обичаше да казва. Разнесоха се звуците на грациозната увертюра.

Изведнъж завесата от дясно се размърда и на авансцената изскочи някакво странно малко същество; тъмната пропаст на зрителната зала пред него го сепна; то се спря и подплашено се заоглежда как да се измъкне от там. Но в този миг го завладя игривият ритъм на встъпителната полка — странното същество заразмахва в такт ръце и ситно-ситно заподскача.

На ръст не бе по-високо от осемгодишно дете; ала гърдите му бяха космати, а от кръста надолу бе обрасло с гъста, рижаво-черна козина; муцунката му беше козя, остра, а пред къдравите му коси се подаваха малки рогца и потропваше с твърдите копитца на козите си крачка. През публиката премина тих смях. Съществото на сцената се сепна и обърка, направи крачка назад, но се блъсна в завесата, извърна уплашено глава, но копитцата му сами затанцуваха степ и заудряха в такт с музиката. Като че ли едва сега странното създание на сцената преодоля своето стеснение, муцунката му радостно грейна, облиза се с дълго розово езиче и всецяло се отдаде на своя танц; подскачаше, приклякаше и потропваше копитца с видим възторг. Ръцете му също се разтанцуваха, понесоха се над главата и весело защракаха с пръсти, а тънката, жилава опашка отзад се полюшваше в такт като метроном. Този танц едва ли можеше да се възприеме като голямо танцово изкуство; откровено казано, това по-скоро бяха най-обикновени подскачания, полюшвания и тъпчене на място, но всичко бе така естествено и очарователно, сякаш човек гледа подскачащо козле или кутре, което гони опашката си.

Публиката се усмихваше насърчително и шумеше от удоволствие. Диригентът се смути, почувствувал зад гърба си вълна на възбуда и размаха палката по-енергично от обикновено; погледна само строго към ударните инструменти, що за думкане и тропане днес, но срещна верния и напрегнат поглед на барабаниста, очакващ с палки в ръце своята партия. Оркестърът свиреше съвестно и старателно, никой не отвръщаше очи от партитурите си и никой не поглеждаше към авансцената. Там-та-та, та-та-там. По дяволите, днес нещо не е на ред, мислеше си диригентът и с широки жестове пришпори оркестъра към форте. Защо ли се смеят тези хора отзад? Сигурно нещо се е случило в залата. И за да привлече вниманието на публиката, диригентът задирижира увертюрата все по-забързано и по-забързано…

От всичко това съществото на сцената още повече се развесели: тропаше, размахваше крачка, друсаше се, подскачаше, въртеше глава и размахваше опашка все по-бързо и по-бързо. Там-та-та, там-там, та-та-там. Госпожа Мала, скръстила ръце върху корема си, щастлива, възторжено сияеше. Гледала беше вече веднъж „Дяволът и Кача“ още преди четиринайсет години, но тогава това не го изиграха. Не обичам много, наистина, модерната режисура, мислеше си тя, но това ми харесва. Поиска й се да сподели с госпожа Гросманова, но тя бе вперила с обожание очи към сцената и поклащаше глава. А госпожа Гросманова беше страстна меломанка.

Господин Колман от седми ред се мръщеше. Никога не са го правили, тук това няма място. Какво ли не си позволяват днешните режисьори, това вече не е Дворжак, как може така, протестираше господин Колман. А и така бързо тази увертюра никога не е била свирена, това е незачитане на Дворжак, мислеше си разгневен господин Колман. Ще пиша във вестника, реши той. Със заглавие „Долу ръцете от нашия Дворжак“ или нещо подобно.

Отзвучаха последните акорди на увертюрата. Диригентът въздъхна с облекчение и прокара кърпа по изпотеното си чело (Какво й става днес на тази публика?). Завесата трепна и бавно се понесе нагоре. Танцуващата фигурка на сцената се сепна, огледа се и, отстъпвайки подплашено назад, изчезна зад кулисите, преди още завесата да се е вдигнала съвсем. Госпожа Мала на първи ред изръкопляска, а господин Колман от седми ред сърдито изшътка, от което публиката се смути и единичните аплодисменти плахо заглъхнаха. Гърбът на диригента издаваше с нервни движения на плешките видимо безпокойство. Изглежда не трябваше да ръкопляскам при вдигната завеса, помисли си госпожа Мала и прошепна на госпожа Гросманова:

— Това бе много мило, нали?

— Разкошно! — въздъхна госпожа Гросманова и госпожа Мала с облекчение си взе от пакетчето бонбон. Дано никой не е забелязал, че изръкоплясках.

Господин Колман също се успокои. Нищо в по-нататъшния ход на операта не наруши нейното достолепие. Ще пиша до ръководството на театъра, за да не допускат подобни безобразия, каза си той, но после бързо забрави за това.

— Днешната публика беше някак странна — промърмори диригентът след края на спектакъла. — Любопитен съм да узная, на какво толкова се смяха.

— Нали знаете, днес е понеделник — подхвърли първата цигулка. — А в понеделник публиката е най-лоша.

И това бе всичко.

(1936 г.)

Пастет

Какво ли да си купя днес, умуваше господин Михъл, пак ли нещо пушено… От пушеното се хваща подагра. Ами тогава кашкавал и банани, а? Е, да, ама кашкавал ядох вчера, еднообразната храна също не е на хубаво. Пък и кашкавала го чувствуваш в стомаха си чак до сутринта. Господи, толкова е глупаво, че човек трябва да яде.

— Избрахте ли си вече? — попита неочаквано продавачът зад щанда, докато завиваше в хартия розова, тънко нарязана шунка. Господин Михъл се сепна и преглътна на сухо. Наистина, трябва да си поискам нещо.

— Дайте ми… пастет — изрече той и устата му се напълни със слюнка. Да, пастет, точно това ми се ядеше. — Пастет — повтори с категоричен тон.

— Какво да бъде пастетчето? — изчурулика продавачът. — Пражки с гъби, чернодробен, гъши, страсбургски…

— Страсбургски — реши господин Михъл.

— А краставички?

— Да, и краставички — съгласи се господин Михъл. — И едно хлебче — плъзна поглед из магазина той, сякаш търсеше какво още да си купи.

— Още нещо, моля? — изчака го продавачът.

Господин Михъл леко поклати глава, сякаш искаше да каже: Не, съжалявам, нищо друго не ме съблазнява, не си правете труда, след което рече:

— Това е всичко. Колко струва?

Цената, която продавачът назова за тази червена консервена кутийка, го изплаши. Боже господи, каква скъпотия, мислеше си той вече пътьом към къщи, трябва да е истински страсбургски пастет. Ей богу, такова нещо още не съм ял, ама пък и толкоз грешни пари! Е, какво да се прави, човек не яде пастет всеки ден. Пък и не е задължително да го изяждам наведнъж, утешаваше се господин Михъл. Ще си оставя и за утре, и без това пастетът е тежка храна.

— Да видим сега, Еман, какво съм донесъл днес за вечеря — рече господин Михъл, докато отваряше вратата на жилището си. Котаракът Еман размаха опашка и измяука. — А, и на теб ти се прияде пастет, калпазанино, така ли? Не, тая няма да я бъде! Пастетът е скъпо папане, приятелю, и аз до сега не съм си го позволявал. Страсбургски пастет, драги мой, ядат само изтънчените гастрономи; но за да не кажеш, че съм лош, ще ти дам да го помиришеш.

Господин Михъл си приготви чиния и отвори не без усилия консервената кутия с пастета, след което си взе вечерния вестник и донякъде с празнично чувство седна да вечеря. По навик котаракът Еман скочи на масата, подгъна грижливо под себе си опашка и нетърпеливо задраска с предните си лапички върху покривката.

— Ще ти дам да помиришеш — повтори господин Михъл, гребвайки от пастета с върха на вилицата. — Поне да знаеш как ухае. На, опитай!

Еман провиси мустаци и предпазливо проточи с недоверие нос към пастета. Господин Михъл настръхна.

— Какво, не мирише ли на хубаво? Глупак, такъв скъп пастет!

Котаракът измяука и продължи да бръчка нос.

Господин Михъл леко се обезпокои и сам помириса пастета.

— Какво искаш, много хубаво мирише даже!

Я помириши още веднъж! Чудесен аромат, Еман!

Еман престъпи от лапа на лапа и впи нокти в покривката.

— Искаш ли малко? — попита господин Михъл.

Котаракът нервно плесна с опашка и хрипливо замърка.

— Какво има? — извика господин Михъл. — Да не искаш да кажеш, че пастетът е развален?

Той старателно помириса още веднъж пастета, но нищо особено не усети. Един дявол знае; може пък котаракът да има по-добър нюх. В пастета често се среща този, как му казваха… ботулин. Страшна отрова! Няма мирис, нито лош вкус, а човек може да се отрови от него. Господин Михъл почувствува неприятна тежест някъде под лъжичката. Слава богу, че не го опитах. Възможно е котаракът да е усетил по нюх или инстинкт, че на пастета нещо му има. По-добре да не го ям; ами като дадох толкова пари за него…

— Слушай сега, Еман — каза господин Михъл, — ще ти дам да го опиташ. Това е най-хубавият и най-скъп пастет, истински страсбургски, нека поне веднъж и ти да хапнеш нещо по-свястно. — Той взе от ъгъла чинийката на котарака и сложи върху нея парче пастет. — Е, хайде, ела тук, Еман!

Еман скочи от масата, тупна на пода и, размахвайки опашка, бавно тръгна към чинийката си; приклекна на задните си лапи и старателно взе да души пастета. Не иска да яде, каза си господин Михъл ужасен. Развален е.

Котаракът Еман размърда опашка и предпазливо, без да бърза, сякаш се опасяваше от нещо, започна да яде.

— Ето, виждаш ли — отдъхна си господин Михъл, — нищо му няма!

Котаракът изяде парчето пастет и се залови да чисти мустаците и муцунката си. Господин Михъл изпитателно бе вперил в него очи. Ето че не се отрови, нищо му няма.

— Е, какво — рече покровителски, — похапна си, а? Ах ти, калпазанино! — след което успокоен седна на масата. Къде ти, такъв скъп пастет не може да е лош. Помириса го и притвори сладострастно очи. Чудесен аромат! Може пък отравянето с ботулин да не се проявява веднага, хрумна му изведнъж. След малко Еман може да почне да се гърчи…

Господин Михъл побутна встрани чинията си и отиде да погледне в речника: … Б, ботулизъм или алантиас… проявява се след двайсет и четири до трийсет и шест часа (по дяволите!)… със следните признаци: парализиране на очните мускули, увреждане на зрението, пресъхване на гърлото, зачервяване на лигавицата, недостатъчно слюноотделяне (господин Михъл неволно преглътна слюнката си), пресипване на гласа, задържане на урината и запек, при по-тежките случаи гърчове, парализиране и смърт (хайде няма нужда!). Господин Михъл някак изгуби желание да яде, прибра пастета в шкафа и бавно задъвка хлебчето и краставиците. Бедният Еман, каза си той, такова глупаво животно, спокойно си изяжда разваления пастет и пука като куче. С преливащо от жалост сърце той вдигна котарака и го сложи в скута си. Еман започна усилено да си мърка, притворил блажено очи, а господин Михъл седеше, без да помръдне и го милваше, поглеждайки угрижено и тъжно към непрочетения си вестник.

Тази нощ Еман спа при него в леглото. Кой знае ще го бъде ли утре, нека поне сега му е добре. Цяла нощ той не мигна, от време на време се надигаше, за да докосне с ръка котарака. Не, нищо му няма. И носът му е студен. Всеки път котаракът Еман промъркваше еднакво звучно.

— Видя ли — каза сутринта господин Михъл, — пастетът не беше лош, нали? Но довечера ще си го изям сам, добре да знаеш. Не си въобразявай, че цял живот ще те храня с пастети.

Котаракът Еман му отвърна с нежно и хрипкаво мъркане.

— Ей ти — извика грубо господин Михъл, — да не пресипваш? Я да ти видя очите!

Котаракът го гледаше с неподвижни златисти очи. Да не би да му са се парализирали очните мускули, изплаши се господин Михъл. Пресипване и изсъхване на гърлото — добре, че не ядох от този пастет. А така чудесно ухаеше!

Когато господин Михъл се прибра вечерта у дома, котаракът Еман го посрещна с въртене на опашката и дълго се търка о крака му.

— Ей, ти — извика господин Михъл, — нищо ли ти няма? Я да ти видя очите!

Еман размаха опашка и впери в него златистите си очи.

— Не ти се е разминало още — рече господин Михъл, — понякога държи трийсет и шест часа, разбра ли? А с нуждите как си, да нямаш запек?

Котаракът повторно се отърка в крака му и сладко, хрипкаво замърка. Господин Михъл сложи на масата пастета и вечерния вестник. Еман скочи на масата и запрестъпя от лапа на лапа, драскайки с нокти по покривката.

Господин Михъл поднесе пастета към носа си; миришеше приятно, ама кой знае, сякаш малко по-иначе от вчера.

— Еман, я помириши — каза той, — бива ли го пастета?

Котаракът приближи недоверчиво нос към пастета и подуши. Господин Михъл се изплаши. Май ще е по-добре да го изхвърля, каза си, котаракът явно чувствува, че му има нещо. Не, няма да го ям. Как не, да се отровя.

Господин Михъл се надвеси от прозореца, за да избере подходящо място, където да изхвърли пастета. Ей там, в съседния двор, до онази акация. Жалко за пастета, мислеше си господин Михъл, толкова пари дадох за него… Истински страсбургски. Никога не съм ял такъв. Може пък и да не е развален, ама кой знае… Няма да го ям; пък да хвърля толкова пари на вятъра… Много ми се иска да го опитам. Поне един-единствен път в живота си. Страсбургски пастет, че това е световен деликатес. Жалко, господи, колко жалко, казваше си господин Михъл натъжен. Да го хвърлиш така на вятъра…

Господин Михъл се обърна. Котаракът Еман бе полегнал на масата и мъркаше. Единственият ми приятел, изпадна в умиление господин Михъл. Ей богу, не ми се иска да го изгубя. Но пък и да изхвърля пастета ми е жал, толкоз пари дадох за него. Истински страсбургски, ето виж, тук пише.

Котаракът нежно измърка.

Господин Михъл взе червената консерва и я сложи мълчешком на пода. Да, това е за тебе, разбойнико. Ако искаш го яж, ако щеш недей, то си е твоя работа, ама мене ми е жал да го изхвърля. Самият аз дори не съм опитвал такова нещо. Ама какво толкоз, аз ще мина и без такива деликатеси, на мен ми стига парче хляб, нищо друго не ми трябва. И защо трябва да ям толкова скъп пастет? Но да го изхвърлям е грехота. Толкоз пари дадох за него, приятелю. Не, нямам право да го изхвърля.

Котаракът Еман скочи от масата и тръгна да подуши пастета. Дълго рови нос в него, докато най-сетне се реши и го изяде.

— Ето виждаш ли — промърмори господин Михъл, — никой друг котарак на света не си живее като тебе. Върви им на някои в този живот; аз, както виждаш, нямам този късмет.

Тази нощ той пет пъти става да провери Еман. Котаракът си мъркаше, та чак прехълцваше.

* * *

От тогава господин Михъл стана зъл към своя котарак.

— Пъст! Ах ти — натякваше му често той, — дето ми изяде пастета!

(1936 г.)

Да се организираме

Господин Ледерер се шляеше из парка, отдаден на грижите си; и тъкмо тук се запозна с този човек. В него нямаше нищо особено, освен може би това, че хранеше врабчетата; бяха се скупчили край него цяло ято, само дето не му влизаха по джобовете. Господин Ледерер се загледа в тази картина с любопитство. Ето че все още се срещат добри хора на този свят, помисли си той. И в този момент човекът плахо се заоглежда и забързано си тръгна.

Малко по-късно господин Ледерер го видя да седи на една скамейка, и тъй като освен грижите си нямаше какво друго да прави, седна до него на скамейката. Човекът го измери недоверчиво с очи и леко се поотмести.

— Значи вие обичате врабчетата — обади се по едно време господин Ледерер.

— Не, не ги обичам — отвърна човекът мрачно.

— Не?

— Не. И изобщо — извика той раздразнено, — не мога да понасям птици, така да знаете.

— Аз… понеже ги хранехте — подхвърли господин Ледерер.

— Не съм ги хранел. Само такова… изхвърлях трохите от джобовете си. Разбирате ли, по принцип не храня птици. Сами да си търсят колая, проклетниците! Хич и не ме интересуват.

— Аха — промърмори господин Ледерер разочарован, без да знае какво друго още да каже.

През това време човекът бавно нещо преживяше.

— Значи вие сте член на Дружеството за хранене на врабците, така ли? — изстреля изведнъж той.

— Не, не съм — възрази господин Ледерер.

— Тогава сигурно сте от Дружеството за защита на пойните птици!

— И от него не съм.

— По дяволите, тогава от кое дружество сте? — изуми се непознатият.

— От никое — отговори господин Ледерер. — В същност… от едно погребално дружество. Израелско погребално дружество.

— Аха — промърмори човекът с недоверие. — Но аз нямам намерение да се погребвам. Освен това съм католик, ако искате да знаете. И не храня никакви птици. И дакел вече също нямам.

— А аз си имам вкъщи грифонче — похвали се господин Ледерер. — Един такъв рунтав немирник.

— Тогава трябва да станете член на Дружеството за отглеждане на рунтави кучета — заяви с нетърпящ възражения тон човекът.

— Защо?

— Така. Ще разберат за вас и вече сте техен член. Аз си взех веднъж канарче и след три дни станах член на Дружеството за отглеждане на канарчета в Горни Нове Место. Трябвало като гледачи на канарчета да се организираме и така нататък… Това се казва експедитивност, нали? А преди шест години имах дакел; един месец по-късно го махнах, но и до днес ме считат за член на Дружеството за отглеждане на чистокръвни ловджийски кучета. Всяка година ми изпращат чек и членска карта. Какво можеш да направиш — нареждаше меланхолично човекът. — Аз членувам в деветнайсет дружества.

— Не е малко — прецени господин Ледерер.

— Не е. Един мой колега членува в двайсет и три, но той е привърженик на мира и фотографията. Простете ми, помислих си, че сте от някакво дружество за подпомагане на птиците. Веднъж дадох дребна монета на един слепец от улицата и за половин година ме направиха член на седем благотворителни дружества. „Като познаваме Вашето добро сърце, обръщаме се към Вас…“ и така нататък. Но още по-зле е, ако имате благородни възгледи. Не можете да си представите, господине, колко дружества за благородни възгледи съществуват! А само за това, че сте се родили еди-къде си, автоматично ставате член на Дружество на земляците, Земляческо дружество, Южночешко дружество и какво ли още не. Аз съм си записал някъде всички дружества, в които членувам — и човекът започна да рови из джобовете си. — Не знам, но си мисля, че би трябвало да има някакъв предел. Нали разбирате, за да не е задължен човек да членува в толкова много дружества. За това би трябвало да има някаква забрана или закон. Например че никой не може да бъде принуден да членува в повече от дванайсет дружества.

— Трудно може да се направи такова нещо — подхвърли господин Ледерер. — Със закон това не може да стане, нали имаме такова… как го казваха, свобода на сдруженията…

— Хубава свобода — каза унило човекът. — Нищо не можете да направите, без да се появи веднага съответното дружество. Нали ви казвам, трябва да се предприеме нещо. Би трябвало да се съберат всички, на които им е дошло до гуша от дружества, и да наложат да бъде ограничено задължителното членуване в дружества. Дванайсет дружества са напълно достатъчни, нали? Аз мисля, че това може да се организира…

— Как?

— Като се основе ново дружество — заяви човекът решително. — Мисля, че много хора ще се запишат в него. С две думи, трябва да се организираме… Да основем дружество или лига… и да създадем дружествен орган, който да защитава интересите на претоварените с членски задължения членове. Накратко, да се основе едно солидно дружество за това, господине!

(1936 г.)

Бюро за преселения

— … наистина, още не зная как ще се реализира на дело това, но техническо решение винаги ще се намери, щом идеята е добра и обещава прилични печалби. А моята идея, господине, ще донесе невероятни пари, само някой да ми помогне да открия онези практически детайли, които ще гарантират безпогрешното й реализиране. Но това, както ви казвам, ще дойде от само себе си.

Как да ви го обясня нагледно… Вижте сега, на вас, например, не ви харесва улицата, на която живеете; да речем, че мирише лошо от захарната фабрика или е много шумно и вие не можете да спите, или пък просто условията там не са от най-добрите, знам ли; с две думи, един ден си казвате, че това не е за вас. И какво ще направите в такъв случай? Ще си потърсите жилище на друга улица, ще наемете кола за багажа и ще се преместите в новото жилище, нали така? Съвсем просто нещо. Всяка добра идея, господине, в основата си е много проста.

А сега си представете, че на вас или на някого си там другиго не му харесва да живее в нашия век. Има такива хора, които обичат тишината и спокойствието; има хора, на които им се гади от това да четат всеки ден във вестниците, че има или че ще има война, че някъде си са екзекутирали някого, или че не знам си къде са се избили взаимно няколкостотин или няколко хиляди души. За това са нужни нерви, господине, а не всеки издържа. Има хора, на които им е неприятно, че всеки ден на света се вършат някакви насилия, и си мислят: и аз съм принуден да понасям всичко това; аз съм цивилизован, мирен и семеен човек, имам деца и не искам те да растат в такъв объркан и раз…, как да се изразя… развратен и несигурен свят, не е ли така? Такива хора има много, господине, пък и като погледнете, човек днес наистина не може да бъде сигурен в нищо: нито за живота си, нито за положението си, нито за парите си, нито дори за семейството си; което си е истина, по-рано все пак имаше повече сигурност. Накратко, има солидни хора, на които днешното време не им харесва, а някои са дори отвратени и нещастни, все едно че са принудени да живеят на много лоша бандитска улица, където човек е най-добре да не си пъха носа. Какво можеш да направиш? Нищо. А животът си тече!

И тогава се появявам аз, господине, и тикам в ръцете на този човек проспект на своето бюро: Не ви харесва двайсети век? Потърсете моите услуги! Ще ви преселя в което от миналите столетия пожелаете чрез моите специално конструирани за целта коли. Не просто разходка, а преселение завинаги! Изберете си век, в който смятате, че ще се чувствувате най-добре, и аз с помощта на своите висококвалифицирани кадри бързо, евтино и сигурно ще ви преселя заедно със семейството и цялата ви покъщнина! Моите коли могат да ви преселят където пожелаете триста години назад; в момента разработваме и коли, чийто действуващ периметър ще надхвърля две, че и три хилядолетия. За всяка преодоляна година на килограм се взема такса по толкова и толкова крони…

Колко точно ще струва това, за сега не мога да ви кажа, защото в същност аз все още не разполагам с тези коли, които ще се придвижват във времето, но не се безпокойте, те ще бъдат изобретени — достатъчно е да вземете молив и да изчислите каква печалба ще ви донесат. Освен тези глупави коли, цялата останала организация съм обмислил добре. Например, идва при мен някакъв господин с молба да бъде изселен от този проклет век, до гуша са му дошли, повтарям, до гуша, тези химически войни, това въоръжаване, фашизмът и изобщо целия този прогрес. Аз го оставям да си излее яда, след което му казвам: „Заповядайте проспектите на отделните столетия, господине, можете да си изберете. Ето например деветнайсети век. Епоха на Просвещението, поносим гнет, прилично водени войни от малък мащаб; бележит разцвет на науката, богати възможности за икономически размах; препоръчваме ви горещо така наречения Бахов режим[17] заради неговото ненарушавано спокойствие и твърде хуманното отношение към хората. Или осемнайсети век, особено подходящ за ценителите на духовните стойности и свободата на мисълта; препоръчваме го най-вече на така наречените господа мислителите и интелектуалците. Или ако предпочитате, моля — можете да надникнете в шести век след Христа; наистина, по това време са вилнеели хуните, но затова пък е било възможно да се скриете в дебрите на девствени гори; каква идилия — въздухът богат на озон, риболов и други видове спорт. Или пък така нареченото гонение на християните, епоха сравнително цивилизована, интимни катакомби, определена толерантност към религията, както и към други въпроси, никакви концентрационни лагери и прочие.“ Накратко, бих се удивил, ако човек на двайсетия век не си избере друга епоха, където би могъл да живее по-свободно и по-човешки; или пък да не ми каже: господине, ако отбиете от цената, бих предпочел да се преселя чак в каменната ера. Но аз ще му река: съжалявам, цените ни са твърди; ето, можете и сам да погледнете колко заявки имаме за преселване в предисторическата епоха; за там изселваме многоуважаемите си клиенти само групово и с ограничение на багажа до 12 фунта на човек; нали разбирате, иначе не бихме могли да удовлетворим всички желаещи. Най-близка възможност за експедиране в каменната ера е догодина, април месец — желаете ли да ви направим предварителна резервация?…

Какво да ви разправям, господине, чудесен бизнес става от това; готов съм да започна веднага с трийсет коли и шест автобуса за групово експедиране. Всичко ми е готово за откриване на бюрото, само дето още нямам колите, които ще се придвижват във времето, но и тях все някой ще ги изобрети — днес или утре, ако мога така да се изразя, за нашия образован свят това ще бъде жизнена необходимост!

(1936 г.)

Предложение

Уважаемо министерство на финансите, преди две години бях пенсиониран като бирник след трийсет и пет годишна вярна и съвестна служба. За тези години натрупах богат опит и мога смело да заявя, че владея професията си много по-добре от болшинството финансови специалисти; най-вече стигнах до заключението, че всички хора, които познавах, не обичаха да плащат данъците си, внасяха ги без желание, дори с явна неприязън, която не скриваха нито от данъчните власти, нито едни от други (например при частни разговори, в кръчмите, в разговори със свои клиенти и т.н.). Често ги чувах да се изразяват в този смисъл, че човек плаща данъци като щур, без да знае защо; или пък „ето за какво отивали нашите пари, а да се оправят пътищата в околията нямало пари“ и тям подобни. Считам, че една от причините обикновеният данъкоплатец да плаща данъците си без желание се дължи на неумението му да си представи къде уважаемата хазна влага неговите припечелени с толкоз пот грошове; не е някак убеден, че те ще бъдат изразходвани за благото на обществото, а не за цели, които той самият не одобрява.

На базата на своя опит, както и в резултат на дългогодишни размишления стигнах до извода, че не представлява трудност нещата да се променят. Достатъчно е, по моя преценка, всеки данъкоплатец да бъде известяван непосредствено чрез данъчните власти за какво ще бъдат изразходвани платените от него данъци, примерно приблизително така: „Взетата от Вас сума ще бъде изплатена на господин Йозеф Врабец, училищен прислужник във Вашия град, под формата на заплата за месеците септември, октомври и ноември“. „С платените от Вас данъци ще бъдат оправени 7 метра от държавното шосе при 451-ия километър.“ „Сумата ще бъде изплатена като пенсия на господин Адолф Копецки, бивш началник поща, живущ там и там.“ „Вашите данъци ще бъдат изразходвани за закупуването на нови прожектори за този и този полк от противовъздушната ни отбрана.“ И така нататък, и така нататък.

Предимствата на този нов метод за събиране на данъци ще са следните: 1. Данъкоплатецът ще знае за какво отиват неговите данъци, което би го успокоило и способствувало за преодоляването на неговата естествена неприязън към плащането на данъци. 2. Това би предизвикало в него жив интерес към този отрасъл от държавната икономическа политика, където евентуално ще бъдат вложени неговите пари.

По-конкретно казано, в случаите, които дадох по-горе като пример, обикновеният данъкоплатец ще отиде да провери как господин Йозеф Врабец, прислужник в градското училище, изпълнява своите задължения: удря ли звънеца навреме, не си ли позволява повече, отколкото получава и изобщо, държи ли се така, както подобава на един отговорен за нашата младеж училищен прислужник. Ще отиде да види със собствените си очи как се поддържа 451-ия километър от държавното шосе, не се ли злоупотребява с парите му и дали неговият участък от държавното шосе е на нужната висота. Ще посети господин Адолф Копецки, пенсионирания началник поща, за да разбере дали старият господин не се нуждае от нещо; не прекалява ли с кръчмите и прочие; би могъл евентуално да го покани на обяд, чувствувайки се някак лично ангажиран към него. Ще нарасне интересът му към прожекторите и към военщината в цяло, тъй като ще знае, че има лични заслуги за нейното процъфтяване. „Да знаете само с какви прожектори разполага нашата армия!“ — ще казва. „Как да не знам, нали плащам за тях!“

Нека уважаемото министерство на финансите благоволи да отбележи, че по този начин у данъкоплатеца ще нарасне доверието към всичко онова, което ще се осъществява с негови пари, че сам ще започне да контролира тяхното инвестиране, че ще нарасне неговият интерес към различните сектори на държавното управление, особено ако всяка година данъците му се използуват за различни цели. По този начин съответният данъкоплатец предварително ще знае къде отиват парите му през съответната година и ще се радва, че му е предоставена възможност сам да упражнява контрол над тяхното правилно инвестиране; в нашите примери ще обърне внимание на училищния прислужник при проявена немарливост от негова страна; или на кантонера, който не е помел както трябва 451-ия километър. Мнозина дори съзнателно при регистриране доходите си пред финансовите органи ще ги завишават, с единствена цел техните данъци да отидат за покриване заплатите на най-висшите чиновници; за всеки би било огромна чест да попадне сред данъкоплатците, които осигуряват заплатите на съветниците, например. Много млади чиновници ще получат възможност да бъдат поканени в дома на своя данъкоплатец и да бъдат представени на младата му дъщеря; изобщо, между учрежденията и данъкоплатците ще се създадат непосредствени лични контакти, които ще бъдат взаимно изгодни. Можем да си представим колко горд ще се почувствува един скромен данъкоплатец, когато му бъде съобщено, че неговите незначителни крони ще бъдат използувани за стабилизирането на някоя банка. Или пък как мило ще бъде изненадан Управителният съвет на Пълзенския пивоварен завод, когато научи, че данъците, с които е обложен техният завод, ще бъдат изразходвани като държавни награди за поезия и литература! Не можем дори да си представим как ще се съживи при тези обстоятелства изплащането на данъците — вместо неприятно задължение, то ще се превърне в истинско преживяване, което непрекъснато ще повишава личния интерес у данъкоплатеца, ще прерасне в неизчерпаем източник на все нови и нови радости.

В заключение се осмелявам да помоля уважаемото министерство да вземе пред вид тази скромна инициатива на своя редови и предан служител Н. Н.

(1936 г.)

Първият гост

— … то се говори за някакъв светски живот, но да ви кажа право, в него все още няма добра организация. Човек може да вземе под наем фрак или смокинг, може да ангажира келнери или пианисти, та дори и камериерки-бонбончета, както им казват, и то заедно с престилчиците им; може да си поръча да му направят вкъщи и цял банкет — от огромните плата до най-малките подробности. Наистина, доста се направи за повишаване нивото на светския живот, но все още има пропуски, господине. Да ви кажа направо, непростими пропуски.

Поканен сте, да речем, на чай, на прием или нещо подобно; звъните на вратата в най-добро настроение и в антрето изведнъж забелязвате, че на закачалката няма ни едно палто и ни едно бомбе. Ужасно чувство, господине! На човек му иде да избяга или да каже, че си е забравил у дома носната кърпа и че ще се върне след малко, но вече няма накъде. За да прикриете смущението си от това положение, изразявате почуда на висок глас: „Нима съм дошъл пръв?“. А момичето с бялата престилчица ще приклекне и ще се изкикоти: „Да, моля“. И с вас е свършено — вече сте в ръцете на домакините и започвате да мънкате объркано, че може би сте дошъл прекалено рано, че ви избързва часовникът или нещо такова; а те от своя страна пресилено горещо ви уверяват, че тъкмо обратно, това много ги радвало и че все някой трябвало да бъде пръв. Така е, но това още не означава, че тъкмо вие трябва да бъдете този някой, не съм ли прав? Така или иначе, първият гост винаги изпада в някакво глупаво и неловко положение: все едно че е приел поканата като твърде висока чест, или пък че се натрапва или нещо такова — просто унизително положение; а и сякаш нарочно до идването на следващия гост — след него останалите, вече, като че се изсипват наведнъж — се получава досадно дълга пауза. И вие пристъпяте от крак на крак пред домакините и не знаете какво да кажете (защото вниманието им е насочено в очакване на гостите) и ви се иска да пропаднете вдън земя. Накратко, чувствувате се така съкрушен, че този ден вече нищо не е в състояние да ви възвърне изгубеното уважение към собствената личност.

А сега си помислете колко такива чайове, вечери и изобщо събирания стават за един сезон; и че всеки път някой нещастник без късмет, който няма никаква вина за това, трябва да поеме неблагодарната роля на първи гост. Не можете дори да си представите, господине, колко хора за един сезон са сполетени от такава зла участ. Ето как ми хрумна, че на това трябва да се сложи по някакъв начин край. Аз, например, бих организирал бюро за наемане на професионални първи гости. Достатъчно е да се обадите по телефона и аз ще ви изпратя на местоназначението петнайсет минути преди началото свой човек, който ще поеме ролята на първия гост; в замяна той ще получи двайсет крони плюс храната. Разбира се, трябва да бъде прилично облечен, образован и да си разбира от работата. За двайсет крони би се наел всеки студент или всеки стар, тих и изтънчен пенсионер; за спортист ще трябва да се плати по-скъпо, да речем, петдесет крони; изисканият чужденец или руски княз ще струва някъде към шейсет крони. Моят професионален първи гост ще бъде винаги на място по-рано, преди евентуалното идване на някой друг първи гост; ще разговаря с домакините, докато дойде следващият гост, след което ще хапне няколко сандвича и дискретно ще се оттегли. Уверявам ви, всеки с удоволствие би се заел с тази роля; ще се запознае с отбрани хора, а нали знаете, когато се познаваме с някого от обществото… Накратко, въпросът има и социален аспект, господине; пък и може да се организира без особени инвестиции… достатъчни са малка канцеларийка и телефон…

(1936 г.)

Дружество на кредиторите на барон Бихари

Отиде си още един от членовете на нашето дружество, старият Полицер, този дето продаваше пишещи машини, знаете го; прехвърлил беше вече осемдесетте, но можеше още дълго да живее; горкият, толкова обичаше да идва на нашите вторници. Ако можехме да предположим, че така скоро ще ни напусне, щяхме да го изберем за наш председател; не че беше от най-големите кредитори на господин барона, той му дължеше само няколко хиляди, но можехме да доставим малко радост на стария човек. Това нямаше да бъде никакъв проблем, сред нас цари такова разбирателство, каквото в други дружества рядко ще срещнете. Сега, разбира се, вече нищо не може да се направи, но поне какъв венец сложихме на ковчега му, да му се не нагледаш!

Що за дружество сме ли? Сега ще ви обясня: живееше в Прага един барон на име Бихари, голям и благороден човек, с гарванови коси, а очите му… какво да ви разправям, жените бяха луди по него. Беше наел вила в квартал Бубенеч и две леки коли, а що се отнася до любовниците му, съдейки само по сметките им, те бяха най-малко седем; каквото и да говорим, господин баронът беше голям кавалер. Имаше имение в Словакия, притежаваше гори някъде край Ясина, някаква целулозна фабрика, стъкларски завод и нефтен кладенец нейде из Анадола, с две думи — фантастично богат. Нямате си представа колко трактори, машини, административни служби, чекове, пишещи машини, бижута и букети му бяха необходими; наистина, един такъв имот иска и много разноски, но господин баронът умееше да се справя, всичко правеше с голям замах — не можеше да не му се възхищаваш. После изведнъж се оказа, че няма никаква целулозна фабрика, никакъв петрол, никакви гори, както и имение; притежаваше само стъкларския завод, но машините от него господин баронът отдавна бе разпродал; оказа се също, че господин баронът не е никакъв барон Бихари, а някой си Хаим Рот, нейде си от Перечин. Очакваше се да се заведе срещу него дело за мошеничество и прочие, но като се събрали, някои от кредиторите му преценили, че кой знае какво от него не могат да получат; няколкото килима и парфюма, които имаше във вилата си, естествено, не можеха да покрият дълговете му към нито един от тях. Ако тикнат господин барона в затвора, ще изгубим всичко, казали си те, а така можем да се надяваме, че един ден този изпечен мошеник може да забогатее — тарикат е, ченето му меле като на адвокат, а и умее да се държи като княз, току-виж взел богата жена или нещо такова, и тогава можем да се надяваме, че поне нещо ще ни върне, излишно е да го унищожаваме, защото така ще изгубим парите си окончателно. Ето защо всички жалби срещу него бяха изтеглени и се създаде Дружество на неговите кредитори; бяхме около сто и седемдесет души, като ротариански клуб — с представители на всички професии: търговци на коли, управители, хотелиери, банкери, шивачи, бижутери, цветари, един строителен предприемач, един търговец на коне и един собственик на парфюмериен магазин, една дамска шивачка, няколко адвоката, някаква проститутка и какви ли още не — общо за шестнайсет или седемнайсет милиона. И така, започнахме да се събираме и да се съветваме как да предпазим барона от провал. Трябваше да го поддържаме на ниво, за да може да опита тук-таме късмета си — като внимаваме, разбира се, да не се забърка в нещо, заради което биха могли да го вкарат в затвора; един-единствен ден го изпуснахме от очи и веднага успя да пробута мошеническите си номера, та след това се чудехме как да оправим работата. Ех, господине, какви напрегнати времена бяха! Господин баронът беше страстен картоиграч, но играеше с измами и само с измами. А пък по едно време му хрумна да става шпионин, били получавали невероятни пари. Някой от нас постоянно трябваше да го пази — но да призная, че господин баронът бе сладкодумен събеседник; и винаги ще те нагости щедро, след което ще рече: моля ви, платете и ми го запишете в сметката. Което си е истина, никога не сме имали по-прекрасни преживявания от общуването си с господин барона. А и така свикнахме един с друг и толкова се погаждахме всички — все хора на възраст, разумни, с богат житейски опит и с едно общо желание — да си видим все някога парите, които господин баронът ни дължеше.

Един ден господин баронът изчезна. Чу се, че избягал в Америка, в Холивуд или нещо такова. Ами, черен гологан не се затрива, рекохме си. Рано или късно сигурно ще направи големи пари; кой знае, може пък след години да ни ги върне. Само че, знаете ли, ние, кредиторите му, така свикнахме един с друг; наистина, господин баронът много ни липсваше, пък и за парите ни беше жал; ала най-много би ни липсвало, ако престанехме да се събираме всеки вторник. Винаги така приятно разговаряхме по икономическите въпроси, нали знаете колко грижи и неприятности има всеки от нас; днес я няма в бизнеса предишната солидност… Обменяхме си опит от различните браншове — че как инак щях да науча как се върти търговия с коли или пък с цветя, а при нас в дружеството имаме хора от всички браншове, както се казва, като в Ноев ковчег. Затова си рекохме — станало, каквото станало; все едно, няма да видим повече нашия господин барон, а щом така или иначе вече сме се събрали на куп, дайте поне да продължим да се срещаме и занапред и толкоз. И ето, вече десет години ние продължаваме да се събираме всеки вторник; винаги ще поменем нашия господин барон; как ли се скита той сега немил-недраг из Америка; след това подемаме разговор за лошите времена, така поне ти става по-леко на душата, а и за какви ли не болести ще се отвори дума. То вече дванайсет от нас се преселиха на онзи свят. Сега и старият господин Полицер ще ни липсва много. Жалко, че не сте имали удоволствието да се познавате с господин барона Бихари; толкова шармантен мъж, а и сега поне щяхте да можете да посещавате нашето дружество.

(1937 г.)

Тонда

Случаят с Тонда бе такъв: идва веднъж балдъзата, сестрата на жена ми де; искала да се посъветва нещо с мен. Май ставаше дума за някакъв кон. Искала да си купи за стопанството кон и вика: вие, зетко, като железничар познавате много хора и сигурно знаете някой търговец на коне, от тези, дето ходят по панаирите, та да го попитате за някой свестен кон. Подхванахме приказка за туй, за онуй, но все около стопанството въртим; а аз гледам, нещо издува торбата на балдъзата. Гъска ще е, викам си, на обед в неделя ще похапнеш гъсчица, Франтик; разбрахме се с балдъзата, а аз все за гъската си мисля; сигурно ще има едно осем фунта, гадая; и масчица може да се стопи… Абе, балдъзата е умна жена. По едно време ми казва: на, донесох ви тук, зетко, нещичко за благодарност. И го измъква от торбата. А то като заквича — тъй се стреснах, че чак подскочих. Гледам — живо прасе; и квичи ли квичи, сякаш го колят. Много хубаво прасенце, не мога да си изкривя душата. А бе тя балдъзата е проста жена; аз съм обикновен кондуктор, ама и тя като всяка селянка и в кондуктора вижда държавния служител. То на кондуктора от хора му е дошло до гуша и все ги псува ли псува, ама все пак, нали е държавна служба. И моята нещастна балдъза решила, че трябва да се докара пред мен кой знае как — че ме уважава, уважава ме, и децата обича като свои… Та, казвам ви, ей такова прасе ни донесе. Вземете, вика, зетко, от нашето прасило е.

Нали знаете, то се разквича, дотичаха веднага жената и децата — абе, голяма радост. Синът го хвана за опашката и не може да му се насити как квичи. Андулка го сложи в скута си и взе да го друса като бебе; прасето се укроти, започна доволно да грухти и заспа; а нашата не смее да мръдне, седи като статуя с прасето в престилката и кокори очи като светица… Да се чудиш от къде се взема изведнъж в такъв дребосък толкова майчинска ласка. Няма как, деца, казвам, ще трябва да освободите сайванта и да направим от него кочина на Тоничек. И аз не знам защо нарекох прасето тъкмо Тоничек, но това име му остана до края, докато беше у нас. Истина е, че като прехвърли десет килограма започнахме да му викаме Тоник, а след това вече само Тонда. Наш Тонда. Трудно може да повярва човек как бързо расте едно такова хайванче. Като стане към седемдесет, правех си сметката аз, ще го заколим — една част ще изядем, сланината ще стопим, а бутовете ще опушим за зимата. И така, взехме да го гледаме и да го храним и цяло лято приказвахме кога ще дойде време да го заколим; а Тонда си влизаше при нас чак вътре и се оставяше да го чешим, само дето не проговори. Иди после и разправяй, че прасето било глупаво животно.

Един ден, някъде преди Коледа викам на жената: булка, време е да викаме коляча.

— Защо? — пита жената.

— Как защо? Да заколи Тонда.

Жената ме погледна само учудено, пък и аз усетих, че това прозвуча някак странно.

— Ами да заколи прасето — побързах да повторя.

— Тонда ли? — вика жената и продължава да ме гледа все така учудено.

— Че нали затова го угоявахме?

— Тогава да не бяхме му давали християнско име — сопна ми се жената. — Че аз, да ме убиеш, не кусвам от него. Представи си, кървавица от Тонда. Или да изядеш ухото на Тонда. Не можеш да искаш от мен такова нещо. От децата също. Извинявай, ама човек ще се почувствува като канибал.

Какво да я правиш, глупава жена. И на нея й го казах, ама по-добре не питайте с какви думи; само че като взех и аз да премислям, и на мен ми стана малко криво. Майка му стара, да убиеш Тонда, да режеш Тонда на парчета, да опушваш Тонда — не върви някак си; то и аз май няма да мога да хапна. Човек не е такъв безбожник, нали така? Като няма име, прасето си е прасе; но след като вече е Тонда, имаш към него друго отношение. Какво да ви разправям по-нататък: продадох Тонда на касапина и от това се почувствувах като робовладелец. А на парите даже не се и зарадвах.

Та мисля си аз, хората могат да се избиват, само когато не си знаят имената. Ако знаеха, че онзи там, в когото са се прицелили, се казва Франтишек Новак или пък, да речем, Франц Хубер, или просто Тонда или Васил, вярвам, че нещо в душата им ще каже: „По дяволите, по кого искаш да стреляш? Че това е Франтишек Новак!“. Ако всички хора по света можеха да се обръщат един към друг на малки имена, мисля, че твърде много неща биха се променили в техните взаимоотношения. Само че днес на хората и народите не им е до имената на другите. И в това е цялата беда, господине.

(1937 г.)

Пътуването

Той: Слушай, тази година можем да отидем на почивка в Нова Зеландия.

Тя: Защо?

Той: Как защо? Защото… Чела ли си „Децата на капитан Гранд“? Знаеш ли, от дете мечтая да видя един ден Нова Зеландия.

Тя: Добре, скъпи. Ще отидем в Нова Зеландия. Не може да си представиш колко се радвам!

* * *

Той (изучава морските линии, картата на Нова Зеландия и т.н.): Хъм… Хъм… Ама че глупава връзка! — А тук, виж, даже и път няма… Сигурно ще трябва да се пътува с кораб… Хъм… Да се надяваме, че все някаква връзка ще се намери…

Тя: Слушай… Чуваш ли ме?

Той: Какво има?

Тя: Не е ли по-добре тази година да заминем за Исландия?

Той: Защо?

Тя: Всички тази година пътуват за Исландия.

Той: Тъкмо затова ние ще заминем за Нова Зеландия.

Тя: Но аз така бих искала да отида в Исландия! Там трябва да е прекрасно!

Той: И ми го казваш едва сега, след като съм се подготвил за Нова Зеландия?

Тя: Добре, миличък, щом толкова искаш, ще заминем за Нова Зеландия… И повече няма да говорим за това, нали?

* * *

Той (изучава морските линии, картите на Исландия, чете литература за Исландия, исландските саги и т.н.): Хъм… Хъм… По дяволите, тук е много лоша връзката! Сигурно ще трябва да се пътува на кон… А тук, доколкото виждам, през тези планини дори пътека не минава. Ама че глупаво… Хъм… А как ще стигне човек до там? Сигурно с рибарска лодка.

Тя: Слушай, а не можем ли да заминем за Холандия?

Той: Защо?

Тя: В Катвик било чудесно за плаж. Емилия ми каза, тя беше там миналата година… А и много било евтино, казва.

Той: Но нали искаше да заминем за Исландия?

Тя: Аз ли? И през ум не ми е минавало! Че там човек не може да се къпе!

* * *

Той (изучава картите на Холандия, проспекти на хотели и т.н.): Хъм… Ама че е скъпо там! А какво ще кажеш, щом така или иначе ще сме и Холандия, да прескочим и до някои от холандските колонии, а? Чуваш ли ме?

Тя: Какво има?

Той: След като ще бъдем в Холандия, не искаш ли да отидем и до Ява?

Тя: Там може ли да се къпе човек?

Той: И още как! А какви красиви бели параходи плават там!

Тя: Чудесно, значи заминаваме за Ява! Тъкмо за там имам бяла лятна рокля с червени кантове… Не можеш да си представиш как се радвам, че ще видя Ява!

* * *

Тя: Тази година заминаваме за Ява.

Приятел: Защо?

Тя: Имало чудесни плажове.

Приятел: Кой ви го каза?

Тя: Всеки. Водата била разкошна.

Приятел: Така е, но в нея плуват акули. На ваше място не бих заминал. На Ява е толкова досадно.

Тя: А вие къде бихте отишли на плаж?

Приятел: Ще ви кажа. Щом искате хубав плаж, то само в Алпите, в Морталас. Лаго ди Мортала, чували сте нали? Един-единствен път съм се къпал там, но какъв разкош!

Тя: А от там има ли удобни връзки за Холандия, за Катвик?

Приятел: Сигурно има.

* * *

Тя: Слушай… (и т.н.)

Той (разучава картите на Алпите, алпийската флора, проспекти на хотели, алпинизъм и т.н.)

* * *

(След почивката)

Приятел: Е, къде бяхте тази година?

Тя: Как къде? В Дубровник, разбира се!

Той: Плажът там е приказка!

Приятел: А след като сте били в Дубровник, бяхте ли в Трогир? Не? Тогава нищо не сте видели! И до Виса не сте отишли? Тогава мога да ви кажа, че напразно сте пътували дотам. Да бяхте ме попитали къде да отидете!

* * *

Тя: Нали ти казах! Трябваше да заминем за Исландия. В Дубровник кой ли не е бил, това не е никакво пътуване…

(1937 г.)

Когато правосъдие ще се раздава от дипломати

Председателят на съда: Господа, днес сме принудени, за съжаление, да се занимаем с твърде сериозен случай. Опитах се да отложа неговото разглеждане за по-късно, но под натиска на общественото мнение, което с право е възмутено… (Прелиства) Както се вижда от обвинителния акт, подред бял ден на улицата е извършено убийство с цел грабеж. Пред очите на толкова хора е бил нападнат нищо неподозиращ минувач… Останалите подробности ще научим от показанията на свидетелите…

* * *

Председателят на съда: Вие сте вдовицата на убития, нали?

Вдовицата: Да.

Председателят на съда: Съдът ви изразява дълбоките си съболезнования. Госпожо свидетел, вие сте присъствували на… споменатия нещастен случай. Можете ли да ни разкажете как стана това?

Вдовицата: Да. (Сочи) Ето този престъпник го уби!

Господинът с брадавицата на носа: Протестирам… Не позволявам да бъда публично обиждан!

Председателят на съда: Госпожо свидетел, нямате право да посочвате когото и да било. Значи вие твърдите, че убийството е извършено от неизвестно лице.

Господинът с брадавицата на носа: (посяга към шапката си): Господа, ще бъда принуден да напусна залата, ако още веднъж се спомене думата „убийство“. Това бе само акт на неизбежна самозащита.

Председателят на съда: Приемам тази твърде сполучлива формулировка. Значи вашият мъж, госпожо, е вървял спокойно по улицата…

Господинът с брадавицата на носа: Пардон, отново се изопачава истината. Не вървеше спокойно. Най-предизвикателно носеше някакви пари в спестовна каса… и гледаше някак оскърбително.

Председателят на съда: Как оскърбително?

Господинът с брадавицата на носа: Даваше да се разбере, че никак не се бои. Изглежда, че беше и въоръжен.

Вдовицата: Това не е вярно! Не беше въоръжен!

Председателят на съда: Проявил е голяма непредпазливост, уважаема госпожо. Ако се бе въоръжил, сега щеше да ни спести това мъчително търсене на правилно решение. Можело е да не се стигне до такъв печален инцидент. (Въздиша скръбно) Моля, следващия свидетел… Господин свидетел, вие сте присъствували на този…

Свидетелят: Да. Аз видях как един господин с брадавица на носа нападна онзи нещастник…

Господинът с брадавицата на носа: А кой беше този господин? Не искате ли да го назовете по име?

Свидетелят: Не. Предпочитам да не го правя.

Господинът с брадавицата на носа: Така и предполагах. На ваше място също не бих го сторил.

Председателят на съда: Ще помоля господа свидетелите да не сочат на съда прекалено точно когото и да било. Това ще ни улесни да стигнем до реална и справедлива присъда. Моля, следващия свидетел.

* * *

Председателят на съда: … господа, след като изслушахме показанията на всички свидетели, стигнахме до заключението, че неизвестно лице… с цел да присвои нечий портфейл, е употребило на улицата огнестрелно оръжие… в резултат на което е бил прекъснат човешки живот. Като имаме предвид… че подобни осъдителни случаи напоследък много зачестиха, съдът реши да издаде най-строга присъда. В името на човешките права! Без да искаме да засягаме когото и да било, обявяваме тържествено, че при следващ подобен инцидент ще бъдем принудени с нескрито съжаление да се съберем отново в тази зала… и отново, без да назоваваме конкретно никого, да осъдим подобни деяния като нежелателни… и несъвместими с обществения ред. Това е, което имах да кажа.

Господинът с брадавицата на носа: Тази присъда е неприемлива и направо обидна! Протестирам категорично срещу всяка присъда, която уж в името на човешките права решава кое е желателно и кое не. Извинете, господа, но следващия път няма да дойда. Нямам излишно време за губене.

Председателят на съда: Безкрайно съжаляваме, господине. Не бихме желали да се лишим от вашето тъй ценно участие в защитата на човешките права… и обществения ред. Съдът ви уверява в най-дълбоките си уважения…

* * *

Съдебен заседател: Струва ми се, колега, че при такива сериозни случаи като убийство с цел грабеж, най-добре ще е да не вземаме никакво участие.

(1937 г.)

Ореол

Господин Кнотек се събуди в своето староергенско ложе в седем без петнайсет. Мога да полежа още петнайсетина минути, помисли си доволен той и в същия миг в съзнанието му изплува споменът от вчерашния ден. Ужасно беше, малко оставаше да скочи вчера във Вълтава! Но преди това ще напише такова писмо на управителя на банката господин Полицки, че да го помни. Не, господин Полицки, докато сте жив, няма да имате покой, задето така обидихте човек!

Господин Кнотек вися цяла нощ над празния лист, съсипан от неправдата и срама, който преживя вчера в банката. Такъв идиот до сега при нас не е работил, крещеше господин Полицки, ах, вие, Кнотек, аз ще се погрижа да ви преместят някъде другаде, но какво ли ще правят там с такъв подарък като вас, един господ знае; човече, вие сте най-големият некадърник за последните хиляда години, и ред такива приказки. И това, моля ви се, пред всичките останали служители и госпожиците. Докато господин Полицки крещеше и после хвърли в краката му онзи нещастен препис от сметка, господин Кнотек стоеше почервенял и съкрушен; чувствуваше се така съсипан, че дори нямаше желание да се брани. Ако искате да знаете, господин Полицки, можеше да каже, тази сметка не съм я правил аз, а колегата Шембера; идете да си чешете езика с колегата Шембера, господин Полицки, а мен ме оставете на мира; аз работя в банката, господин Полицки, вече седемнайсет години и досега не съм допуснал нито една груба грешка. Но докато господин Кнотек се реши да каже нещо, господин Полицки тресна след себе си вратата и в канцеларията увисна неловка тишина; колегата Шембера заби нос в своите книжа, за да скрие лицето си, а господин Кнотек като почти предал богу дух си взе шапката и излезе от канцеларията. Повече тук няма да се върна, мислеше си ужасен, това е краят. Това е краят. Цял следобед се скита из улиците, забрави да обядва и без да вечеря се промъкна като престъпник в собственото си жилище, за да напише прощалното си писмо; ще свърша със себе си, но на съвестта на господин Полицки до края на дните му ще лежи един човешки живот.

Господин Кнотек гледаше замислено към масата, над която снощи бе висял цяла нощ. Какво в същност искаше да напише? Сега да го убиеш, не можеше да се сети за нито една от онези, пропити с достойнство и горест фрази, с които искаше да обремени съвестта на господин Полицки. Помнеше само, че по едно време се почувствува така отчаян и нещастен, че от жалост към самия себе си се разплака; след това му прилоша от глад и тъга, мушна се в леглото си и заспа като заклан. Ще трябва да напиша това писмо сега, мислеше си господин Кнотек в кревата, но не му се ставаше; беше му някак топло и приятно; ще го напиша след малко, каза си той, такова нещо трябва хубаво да се обмисли.

Господин Кнотек придърпа завивката чак до брадата си. Какво в същност трябва да напиша? Е, преди всичко, че онази сметка я прави колегата Шембера. Не, така не бива, ужаси се господин Кнотек. Шембера, наистина, е негодник, но има три деца и болна жена, няма и шест месеца откакто са го назначили в банката — ще го изхвърлят като нищо! Съжалявам, Шембера, ще рече господин Полицки, но подобни таланти не са ни нужни… Или пък само да напиша, че онази сметка не съм я правил аз, премисляше господин Кнотек; но тогава пък господин Полицки ще изясни кой е правил сметката и на Шембера пак ще му изстине мястото. Не, не мога да си взема такъв грях на душата, помисли си страдалчески господин Кнотек. За Шембера изобщо не бива да става дума. Ще напиша на господин Полицки, че несправедливо ме е обидил и че оставам да лежа на неговата съвест…

Господин Кнотек седна на леглото. Някой трябва да помогне на Шембера. Защо не, ще му кажа: Вижте колега, това се прави така и така; знаете ли, когато нещо не разбирате, обърнете се към мене… Само че мен вече няма да ме има, а този Шембера пак ще допусне някоя грешка и ще остане без работа. Ама че глупаво положение, терзаеше се господин Кнотек, обгърнал колене с ръце, това значи, че трябва да остана там… И да простя на господин Полицки, че си позволи да бъде така груб към мен, така ли?… Да простя на господин Полицки, че така ме оскърби. Защо пък не? Полицки си е грубиян, наистина, но инак е с добро сърце, много лесно му минава. Че е строг, строг е, но с право, в един отдел трябва да има ред във всичко. И изведнъж господин Кнотек удивен откри, че в същност вече не се чувствува така дълбоко засегнат; това възвърна предишното му равновесие и го обзе едва ли не приятно чувство. Ще взема да му простя на господин Полицки, шепнеше си той, и ще науча Шембера как да се справя с работата…

Седем и петнайсет. Господин Кнотек скочи от леглото и се втурна към умивалника. Нямаме време за бръснене, да се обличаме набързо и да тичаме. Господин Кнотек хукна по стълбите; на душата му леко и ведро, вероятно затова че взе такова разумно решение; тича той с шапка в ръка и му иде да запее от радост. Сега ще си изпием кафенцето, ще прегледаме вестниците и ще тръгнем за банката, като че ли нищо не е било…

Господин Кнотек се пипна по главата. Защо ли ме гледат така всички? Да нямам нещо на шапката? Не, тя е в ръката ми. По улицата се зададе такси; по едно време шофьорът така се зазяпа по господин Кнотек, че едва не се качи с колата на тротоара. Господин Кнотек завъртя глава, което можеше да означава както недоумение, така и знак, че не се нуждае от такси. Изпитваше чувството, че хората се спират и го оглеждат от всички страни; той се заопипва трескаво, не, всички копчета са закопчани и вратовръзката си е на мястото, и господин Кнотек успокоен влезе в любимото си кафене.

Пиколото облещи насреща му очи.

— Кафе и вестник — поръча господин Кнотек и се настани удобно край масата, на която винаги сядаше. Келнерът му донесе кафето и втрещи очи малко над голото теме на господин Кнотек. От офиса занадничаха любопитни лица, които явно разглеждаха господин Кнотек.

Господин Кнотек се притесни.

— Какво има толкоз за гледане?

Келнерът смутено се покашля.

— Има нещо върху главата ви, господине.

Господин Кнотек отново опипа главата си; нищо, беше суха и гладка както винаги.

— И какво има на главата ми? — почти извика той.

— Прилича на сияние — смотолеви плахо келнерът. — Все го гледам и гледам…

Господин Кнотек свъси вежди; шеги си правят с моята плешивост, вероятно.

— Я си гледайте по-добре работата! — сопна му се той и се зае с кафето си. За всеки случай обаче, реши да се огледа и очите му затърсиха огледало; над голото му теме в отражението отсреща сияеше нещо като златен кръг… Господин Кнотек стана рязко и тръгна към огледалото. Златният кръг го последва. Господин Кнотек посегна към него с две ръце, но нищо не напипа; ръцете му преминаха свободно през златния кръг — без усещане за някаква материя, само по пръстите му се разля мека, слаба топлина.

— От какво ви е станало така? — заинтересува се съчувствено келнерът.

— И аз не знам — отвърна безпомощно господин Кнотек и изведнъж го обзе ужас. Господи, в такъв вид не може да отиде в банката! Какво ще каже господин Полицки! Господин Кнотек, ще рече, подобни неща е по-добре да си оставяте вкъщи, ще рече; ние тук не сме длъжни да ги понасяме. Какво ще правя сега, мислеше си отчаян господин Кнотек, да го сваля не мога, под шапката също не може да се скрие; да можех поне до вкъщи да се прибера…

— Извинете, да ви се намира някакъв чадър? — попита той келнера. — Ще се опитам да го скрия под чадъра.

Човек, тръгнал по улицата посред ясен ден с отворен чадър над главата си е не по-малко странна гледка; и все пак, не е като да върви с ореол над главата. Господин Кнотек стигна до дома си без особени премеждия; едва на стълбите слугинята на съседите, като го видя, изпищя от уплаха и изпусна чантата с покупките; то в тъмното стълбище един такъв ореол свети особено ярко. Вкъщи господин Кнотек се заключи и хукна към огледалото. Да, продължаваше да виси над главата му, по-голям от чинел, и грееше като крушка от четирийсет свещи; опита се да го изгаси, като пусна отгоре му чешмата, ала напразно. Иначе не му пречеше нито да се движи, нито нищо. С какво ли ще се извиня в банката, мислеше си господин Кнотек отчаяно; ще кажа, че съм тежко болен; не мога все пак да отида в такъв вид на работа. Той хукна към портиерката и извика през затворената врата:

— Моля ви, обадете се в банката и предайте, че днес не мога да отида на работа, защото съм сериозно болен.

За щастие, по стълбите не срещна никого. Вкъщи отново се заключи и се опита малко да почете, но през пет минути ставаше и се поглеждаше в огледалото. Златният кръг над главата му грееше кротко и ярко.

По обед почувствува остър глад, но нима можеше да отиде в този си вид в гостилницата! Не му се и четеше вече; седеше неподвижен и си мислеше: Това е краят. В такъв вид никога не мога да се покажа пред хора. По-добре да бях се удавил вчера.

По едно време някой позвъни на вратата.

— Кой е? — извика господин Кнотек.

— Доктор Ванясек. Изпращат ме от банката. Бихте ли ми отворили?

Господин Кнотек въздъхна с безкрайно облекчение. Може би лекарят ще му помогне, а и доктор Ванясек е толкова добър стар практик…

— Какво ви е? — попита още от вратата старият лекар. — От какво се оплаквате?

— Вижте какво ми стана, господин докторе! — изстена господин Кнотек.

— Къде?

— Ето тук, над главата.

— А! — изуми се докторът и започна да го разглежда. — Сигурно съм полудял — промърмори. — Нещастни човече, от къде го пипнахте?

— Какво е това, господин докторе? — попита предпазливо господин Кнотек.

— Прилича на ореол — изрече докторът така сериозно, сякаш казваше вариола. — Откакто се помня, приятелю, такова нещо не съм виждал. Чакайте да проверя патералните ви рефлекси… Хъм, и очите ви реагират нормално. А родителите ви да са страдали от нещо? Не? Някаква религиозна екзалтираност или нещо такова? Нищо подобно? А вие самият да сте имали някакви видения? — Доктор Ванясек тържествено си оправи очилата. — Вижте, вашият случай е много особен. Най-добре ще е да ви изпратя в нервна клиника, за да бъде той научно изследван. Днес много се пише за разни там електрически токове в мозъка, един дявол знае, може пък да е нещо такова. Усещате ли как силно ухае на озон? Приятелю, вие ще се прочуете като рядък случай!

— Моля ви, само това не! — подскочи ужасен господин Кнотек. — В банката няма да бъдат особено доволни, че ме пишат по вестниците… Моля ви, господин докторе, не можете ли да ми помогнете по някакъв начин?

Доктор Ванясек се замисли.

— Трудна работа, миличък. Ще ви предпиша бром, но… знам ли. Вижте какво, като лекар аз не вярвам в свръхестествени сили. Вероятно е на нервна почва, но… я ми кажете, господин Кнотек, да сте извършили напоследък случайно нещо, как да се изразя… нещо свято?

— Как така свято? — почуди се господин Кнотек.

— Ами така, нещо необикновено. Някакво праведно дело.

— За нищо такова не се сещам, господин докторе — обърка се съвсем господин Кнотек. — Освен това не съм ял цял ден.

— Може би след като се нахраните ще ви мине — смънка старият доктор. — А в банката ще предам, че сте болен от грип. Слушайте, на ваше място бих опитал да побогохулствувам.

— Да богохулствувам ли?

— Ами да. Изобщо, да вършите някакви грехове. Заслужава си да опитате, няма какво да губите. А от това той може и сам да изчезне. Е, хайде, ще дойда утре пак да ви видя.

Господин Кнотек остана сам и изправен пред огледалото, захвана да богохулствува. Но изглежда не му достигаше фантазията за такова нещо, защото грейналият над главата му кръг дори не трепна. След като не му идваше на ум нищо богохулно, той изплези език към огледалото и съкрушен седна на стола. Примрял от глад и останал без сили едва не се разплака. Нищо вече не може да му помогне. И всичко това, само защото простих на онзи звяр Полицки. Поне да го заслужаваше; държи се с хората като с говеда, а по-голям кариерист от него едва ли може да се намери. Пред госпожиците от банката, естествено, няма да крещи така. Много съм любопитен да узная, господин Полицки, защо тъй често викате при себе си рижата машинописка, какво толкова й диктувате? Не, че си мисля бог знае какво, господин Полицки, но се питам: на такъв дъртак като вас за какво ли му е всичко това? Май скъпичко ви излиза, а? За едно такова младо момиче трябват много пари, господин Полицки. И току-виж, един такъв управител като вас или директор почне да спекулира на борсата; а кой губи от всичко това — банката. Ето до там водят тези работи, господин Полицки; а ние какво, да мълчим ли? Трябва да се информира ръководството, нека внимават с господин управителя. С онази рижата също. Нека само я попитат откъде взема пари за всички тези пудри, помади и копринени чорапи… Нима е прилично да се идва в банката с такива чорапи? То се знае, такава госпожичка ходи на работата, само за да пипне някой директор; после по цял ден се червосва и пудросва, вместо да си гледа работата. Всички са една стока, възмущаваше се в мислите си господин Кнотек; ако аз бях управител, нямаше да допусна такова нещо…

Или пък този Шембера; дойде при нас с протекция, а не може да сметне две и две. И на такъв съм решил да помагам, как не! Като го гледаш — кожа и кости, а баща на три деца. Аз такова нещо не бих си позволил, драги, че с тази заплата за къде по-напред? Чудя се, как изобщо вземат на работа в банката такива лекомислени хора! А от какво е болна жена ти, господин Шембера, не е трудно да се досети човек. Явно, че е правила аборт, а за това тикат зад решетките, ако се разбере. Не, не, следващия път няма да те крия, колега, ако пак оплескаш нещо; всеки сам да си бере ядовете. Банката не е благотворително дружество. После на мен ще ми кажат: Господин Кнотек, знаете какви са вашите задължения, нали? Да информирате за всяка грешка, а не да я прикривате. Може да се отрази зле на кариерата ви, господин Кнотек; гледайте си по-добре собствените интереси и не се пилейте наляво-надясно. Който иска да постигне нещо в този живот, не се поддава на фалшиви съчувствия. Да не би господин управителят Полицки или пък директорът да проявяват към някого съчувствие? Та така, господин Кнотек!

Господин Кнотек бе премалял от глад и почна да се прозява. Господи, да можех поне да изляза навън! Обзет от съжаление към самия себе си, той стана и се изправи пред огледалото. От там го гледаше съвсем обикновено, изтерзано човешко лице, а над него — нищо, абсолютно нищо. Ни следа от някакво сияние. Господин Кнотек едва не завря нос в огледалото, но все едно, не виждаше нищо друго освен оределите си коси и бръчките около очите; вместо златния кръг над главата, огледалото сега отразяваше полумрака и пустотата на лишеното му от уют жилище.

Господин Кнотек въздъхна с безкрайно облекчение. Значи утре заран отново може да отиде на работа!

(1938 г.)

Мъжът, който можеше да лети

Господин Томшик вървеше по пътя под Вишехрадската болница; това бе неговата здравословна разходка, тъй като господин Томшик много държеше на здравето си и изобщо бе страстен спортист, както и голям футболен запалянко. Вървеше забързано и леко в пролетния сумрак, срещайки тук-таме по някоя влюбена двойка или някого от квартал Страшнице. Трябва да си купя крачкомер, мислеше си той, за да зная по колко крачки на ден изминавам. Изведнъж се сети, че вече трета нощ подред му се присънва един и същ сън: върви си по улицата, а насреща му — жена с детска количка; той се отблъсква съвсем леко с левия си крак от земята и в този миг се понася нагоре, на около три метра височина, прелита над жената с количката и плавно се приземява. В съня това не му се видя никак странно, прие го по-скоро като нещо съвсем естествено и безкрайно приятно; стори му се само мъничко смешно, че досега никой не беше се сетил да опита. Че то било толкова лесно; стига да размахаш крака — все едно че караш колело, и господин Томшик отново се понася към висините, лети на височина на третия етаж и леко се приземява. Достатъчно е да се отблъснеш с крак от земята… и той отново без каквото и да е усилие полита, сякаш прави гигантски крачки; не е нужно дори да стъпва на земята, размахва само ей така крака и продължава да лети. Господин Томшик започва да се смее гръмогласно на сън; как никой досега не се е сетил. Само се отблъскваш леко от земята и вече летиш. Че то е много по-естествено, отколкото да ходиш, решава на сън господин Томшик; утре като се събудя, непременно трябва да опитам.

Три нощи една подир друга ме спохожда този сън, мислеше си господин Томшик. Приятен сън — от него на човек му става някак леко на душата… Ах, как приятно би било да можеше така съвсем просто да се лети, отблъскваш се с крак от земята и… Господин Томшик се огледа наоколо. Зад него нямаше никой. Господин Томшик просто ей така, на шега, се затича и направи отскок, като че прескачаше локва. В този миг той се възнесе на височина някъде към три метра и по полегата дъга прелетя над земята. Това никак не го учуди, всичко стана наистина толкова естествено; обзе го единствено сладка тръпка, сякаш се возеше на виенско колело. Господин Томшик едва не се развика като хлапак от радост; след трийсетина метра полет той се заспуска надолу и видя, че земята под него е разкаляна — това го накара да зарита с крака както в съня и наистина се понесе нагоре, за да се приземи след това съвсем леко някъде петнайсетина метра по-далече, зад гърба на някакъв човек, който с меланхолична походка крачеше към Страшнице. Човекът се заоглежда смутено — явно не му хареса това, че някой изникна зад гърба му, без той да чуе стъпките му. Господин Томшик го подмина колкото се може по-непринудено; почти се боеше да не направи някоя по-енергична крачка, която да го откъсне от земята и отново да полети.

Да опитам пак, каза си господин Томшик и тръгна назад по същия път; ала сякаш нарочно постоянно срещаше или влюбени, или някакви железничари. Ето защо той сви встрани към някакво запустяло място, където от години се изхвърляше градският боклук; вече се беше стъмнило, но господин Томшик се притесняваше, че утре може да изгуби тази си способност. Този път отскокът му не беше така решителен и затова полетът му бе съвсем кратък, на височина не повече от метър, а приземяването не така леко. Опита още веднъж, като си помагаше с ръце, сякаш плуваше — този път прелетя над осемнайсет метра по прилично висок полукръг и кацна на земята леко като водно конче. Канеше се да направи и трети опит, когато го заля сноп светлина и се разнесе груб глас:

— Вие какво правите тука?

Полицейски патрул.

Господин Томшик страшно се изплаши и заеквайки заобяснява, че нещо си тренира.

— Ще ви дам аз едни тренировки! — нахвърли се срещу него полицаят. — Не можете ли да тренирате на друго място?

Господин Томшик така и не разбра защо на друго място може да тренира, а тук не; и тъй като беше лоялен човек, пожела на полицая лека нощ и побърза да изчезне, обзет от страх, че току-виж полетял отново, а това на полицая сигурно щеше да се стори подозрително. Едва някъде под държавното здравно заведение отново подскочи във въздуха, прехвърли с лекота телената ограда и помагайки си с ръце, полетя над болничната градина, за да кацне от другата страна на булеварда, точно пред една слугиня с кана бира в ръка. Слугинята изписка и хукна да бяга. Според господин Томшик, този му полет трябваше да има поне двеста метра дължина, а като начало това никак не бе лошо.

През следващите няколко дни той упорито тренираше летене, разбира се, само нощем и то на усамотени места, най-вече в района на еврейските гробища зад Олшани. Опитваше различни начини за летене, например, излитане със засилване и с отвесен отскок от място; без особени усилия, размахвайки единствено ръце, достигна височина над сто метра, но по-високо не посмя да се издигне. Опита и различни начини за приземяване каквото е плавното кацане или забавеното отвесно падане, което зависеше главно от работата на ръцете; учеше се още как да направлява скоростта и да променя посоката, да лети срещу вятъра, да лети с товар, да се издига и спуска както си иска и подобни неща. Всичко бе безкрайно лесно; господин Томшик все повече и повече не проумяваше как хората досега не са се сетили за това; вероятно никой преди него не беше опитвал; просто да подскочи и да полети. Веднъж се задържа във въздуха цели седемнайсет минути, но се заплете в някакви телефонни жици и побърза да кацне. Една нощ се опита да лети над Руския булевард; летеше на височина около четири метра, когато съзря долу под себе си двама полицаи; зави рязко към градините на вилите, а след него в нощта се разнесе пронизителният писък на полицейските свирки. След малко, вече пеша, той се върна на същото място, където видя шестима полицаи с електрически фенерчета да претърсват всеки кът на градината; търсели били някакъв престъпник, който преди малко били видели да прескача оградата.

Едва сега господин Томшик си даде сметка какви невероятни възможности разкрива пред него умението му да лети, но нищо по-свястно не му хрумна. Една нощ го съблазни отворен прозорец на третия етаж на площад „Иржи от Лобковице“; с лек отскок господин Томшик се понесе нагоре, кацна на перваза и не знаеше какво да прави по-нататък. Отвътре се чуваше гръмогласно хъркане; той влезе в стаята, но тъй като нямаше намерение да краде, застана насред стаята с онова чувство на неудобство и притеснение, което буди у нас всяко чуждо жилище. Господин Томшик въздъхна и тръгна назад към прозореца, но за да остави след себе си някакъв знак, нещо като свидетелство за спортното му постижение, извади от джоба си парче хартия и написа с молив на него: „Бях тук! Отмъстителят Х.“. Остави листчето на нощното шкафче на спящия и безшумно полетя от третия етаж. Едва вкъщи той проумя, че хартията, която остави, в същност, бе плик с неговия адрес, но не набра смелост да се върне и да си го прибере. Няколко дни след това примираше от страх, че полицията ще го потърси, но за щастие нищо подобно не се случи.

* * *

След известно време господин Томшик почувствува, че повече не може да крие способността си да лети и да я използува само като свое тайно и самотно развлечение; ала не знаеше по какъв начин би могъл да направи своето откритие достояние на цялата общественост. Че то е толкоз просто: достатъчно е да се отблъснеш с крак от земята, да си помогнеш малко с ръце и вече летиш като птица. Кой знае, може пък от това да се появи нов спорт; или пък, да речем, да се облекчи уличното движение, щом може да се придвижваме по въздуха. И няма да има нужда от асансьори. Изобщо, това може да има огромно значение; е, господин Томшик не знаеше в какво точно ще се изразява това значение, но то щеше да си дойде от само себе си.

Господин Томшик имаше съсед на име Войта — дебел млад човек, който работеше нещо във вестника. Да, беше редактор на спортната рубрика или нещо такова; един ден господин Томшик се отби при своя съсед и от дума на дума, отвори приказка, че може да му покаже нещо много интересно. Всичко това, естествено, бе казано с невероятна тайнственост, така че господин Войта си помисли: „Хайде сега и вие!“ или нещо такова; и все пак един ден тръгна с господин Томшик към еврейските гробища.

— Ето, гледайте, господин редактор — каза господин Томшик, отблъсна се с крак от земята и се издигна на височина някъде към пет метра. От там започна да демонстрира разни хватки: спускаше се към земята, отново се издигаше нагоре, махайки с ръце, дори цели осем минути вися неподвижен във въздуха. Господин Войта доби невероятно сериозен вид и се зае да изучава как съседът му прави всичко това. Господин Томшик се залови търпеливо да му показва: ето така, само се отблъсквате с крак от земята и вече летите; не, в това няма никакъв спиритизъм; не, не са нужни изключителни усилия — нито на волята, нито на мускулите — достатъчно е само да подскочите и толкоз.

— Ами че опитайте сам, господин редактор — настояваше той, но господин Войта само поклащаше отрицателно глава. В това сигурно имала някакъв особен трик; той обаче щял да го разбере. Само че, нека за сега господин Томшик да не го показва.

Следващия път господин Войта пожела господин Томшик да лети с петкилограмови гири в ръце — резултатът бе по-слаб: успя да се издигне само три метра, но господин Войта остана доволен. След третите летения господин Войта каза:

— Вижте какво, господин Томшик; не бих искал да ви плаша, но това, което правите вие, е много сериозно нещо. Едно такова летене със собствени сили може да има огромно значение. Например в отбраната на страната, нали разбирате? Трябва да се заловим с това професионално. Знаете ли какво, господин Томшик, трябва да направите демонстрация пред специалисти. Аз ще се погрижа за това.

* * *

И така, един ден господин Томшик се изправи по шорти пред група от четирима господа в двора на държавния институт за физкултура и спорт. Ужасно се срамуваше заради голотата си, трепереше от вълнение и студ, но господин Войта бе неумолим: не е ли в спортен екип, нямало да се види как става всичко това. Единият от господата, як и плешив, бе дори професор по физическа култура; целият му вид излъчваше недоверие — просто на челото му бе написано, че от гледна точка на науката той счита това за абсолютна глупост. Поглеждаше нервно часовника си и сумтеше.

— Е, господин Томшик — рече възбудено господин Войта, — покажете ни най-напред как става със засилване.

Господин Томшик пробяга плахо две крачки.

— Чакайте — спря го специалистът. — Това не е никакъв старт. Тежестта на тялото трябва да прехвърлите върху левия си крак, разбирате ли? Хайде повторете!

Господин Томшик се върна назад и се опита да пренесе тежестта на тялото си върху левия крак.

— А ръцете? Вие не знаете къде да денете ръцете си, господине — взе да го кори специалистът. — Ръцете трябва да държите в положение, което най-добре освобождава гръдния кош. Първия път преди старта бяхте затаили дъх. Не може така. Трябва свободно и дълбоко да дишате. Хайде още веднъж!

Господин Томшик съвсем се обърка; сега наистина не знаеше къде да дене ръцете си и как да диша; престъпяше смутено от крак на крак и съобразяваше къде ли може да е тежестта на тялото му.

— Готови… старт! — извика господин Войта.

Господин Томшик се олюля несигурно и хукна; тъкмо се гласеше да полети, когато специалистът каза:

— Лошо! Оставете!

Господин Томшик поиска да спре, но не успя — отблъсна се вяло с левия крак и се издигна над земята някъде на около метър височина, и тъй като не искаше да огорчава професора, се приземи и остана неподвижен на мястото си.

— Съвсем лошо! — развика се специалистът. — Трябва да се приземите в клек! На пръсти и пружинирайки в клек! А ръцете ви трябва да са изпънати напред, ясно ли е? Ръцете са тези, които убиват инерцията, господине — това е съвсем естествено движение. Почакайте — каза, — аз ще ви покажа как се скача. Следете добре как го правя — хвърли палтото си и зае стартова позиция. — Обърнете внимание, господине: тежестта е изцяло върху левия крак; кракът е свит, а тялото устремено напред; лактите са изтеглени назад, за да освободим гръдния кош. Хайде сега, направете същото!

Господин Томшик послушно се подчини — никога до сега не се бе чувствувал така неудобно превит одве.

— Трябва да се упражнявате — рече специалистът. — А сега наблюдавайте! С левия крак се изнасям напред…

Специалистът се изнесе напред, пробяга шест крачки, отблъсна се от земята и отскочи, описвайки с ръце великолепен кръг, след което елегантно се приземи в клек с опънати напред ръце.

— Ето така се прави — каза той и придърпа нагоре панталона си. — Повторете точно каквото видяхте.

Господин Томшик погледна въпросително и тъжно към господин Войта. Това сега задължително ли е?

— Хайде още веднъж — каза господин Войта и господин Томшик приклекна, както му бе показано. — Готови… Старт!

Господин Томшик съвсем обърка краката; тръгнах с левия, но вече е без значение, мислеше си той притеснен, докато тичаше, дано само успея да се приземя в клек, както иска той и с изпънати напред ръце. Едва не забрави да скочи; отблъсна се бързо от земята… важното е да направя клека, премина през ума му. Издигна се на височина не повече от половин метър, а след метър и половина вече бе на земята — в клек и с изпънати ръце.

— Какво става, господин Томшик? — извика господин Войта. — Та вие изобщо не полетяхте! Моля ви, още веднъж!

Господин Томшик се затича втори път. Подскочи само метър и четирийсет, но затова пък се приземи в клек и с изпънати напред ръце. Целият плуваше в пот, а сърцето му се бе качило чак в гърлото. Господи, защо не ме оставят на мира, мислеше си съсипан той.

Опита се да скочи още два пъти, след което бяха принудени да се откажат.

* * *

От този ден господин Томшик повече не можеше да лети.

(1938 г.)

За всемирния потоп

Не зная дали си спомняте последния всемирен потоп — сигурно не помните, защото за такива неща като заслуженото възмездие хората с удоволствие забравят; няма значение, аз ще ви го припомня. Стана така, че Господ се разгневи на хората заради тяхната разпуснатост, ежби и други грехове и реши, че повече не може да търпи това. И изпрати им дъжд, който не спря четирийсет дни и четирийсет нощи; наистина, държавният метеорологичен институт твърдеше, че това е приток на влажен въздух от океана, предизвикан от пониженото атмосферно налягане, обхванало по-голямата част от континента, но когато водите на Вълтава стигнаха чак до сградата на Националния музей, хората започнаха да говорят, че това не е току-така и че сигурно ще настъпи краят на света. Така и стана. Някои потърсиха спасение в църквите, други хукнаха към банките да изтеглят час по-скоро парите си (и да ги пита човек за какво им са тези пари, като идва краят на света), трети най-сетне набраха смелост и го удариха на пороци и живот, какъвто по-рано не биха си позволили — много от тях се издавиха по локалите. Благоразумните хора, разбира се, казваха, че все пак нещо трябва да се направи срещу всемирния потоп, като например да се правят диги и масово доброволно се записваха за работа; но плановете за дигите така и останаха из чекмеджетата в министерството на обществените работи и до днес така и нищо не се придвижи по тяхното реализиране. В крайна сметка хората сами се заловиха да строят диги кому където хрумне (ама какви ти диги, когато водата вече бе заляла високите квартали Барандов, Панкрац, Бохдалец и Стржешовице, а и продължаваше да покачва нивото си. По другите градове, страни и континенти положението не беше по-розово — с две думи, настъпи краят на света, така, както е описан в Библията. И никой не успя като Ной да си построи ковчег, защото, то се знае, квартал Подскали пръв изчезна под водата, а хората от Винохради или пък от Лейвице един сал не могат да сковат, камо ли Ноев ковчег; какво може да се очаква от един сухоземен народ. Нищо не можеше да се направи. Краят на света си е край на света.

Живееше по това време един възрастен господин на име Киршнер или Бездичек, или нещо такова, който като пенсионер решил да се отдаде на археологията и все диреше предисторически паметници на културата. Веднъж, както си копаел нещо там край Хлоубетин, открил към двайсетина глинени чирепа, изшарени с някакви драскотини или резки. Хрумнало му на този господин Киршнер (или Бездичек), че въпросните знаци може да са древни руни[18] и решил да ги разчете. При разчитането му излязла думата „Само“ и още няколко странни слова; едва не се побъркал от радост и написал книга „За отломките на Само“, в която доказвал, че тези парчета са от потрошената урна на великия вожд Само[19], победителя на аварите, и че на тях с руни е написана на отдавна отмрял език на древните келти биографията на Само. То се знае, учените археолози приеха тези предположения с насмешка и обявиха въпросните руни за несполучлив линеен орнамент. Оттогава господин Бездичек (или Киршнер) смъртно възненавидя учените археолози и написа редица брошури, с които доказа неоснователността на техните твърдения, както и това, че намерените от него парчета действително са от урната на Само. Зае се също с изучаването на келтските езици и твърдеше, че думите, които е разчел на тези глинени парчета, имат келтски произход. Но нали знаете, опитайте се да убедите учените в нещо, за което те не са се сетили първи! С две думи, науката не прие доказателствата на господин Киршнер (или Бездичек) за основателни, а господин Бездичек се почувствува лично засегнат и продължи, още по-ожесточено борбата си срещу археолозите. Нищо друго не съществуваше на този свят за него освен руническите надписи и борбата му за чистка сред нашите археолози. И тъкмо по това време настъпи краят на света.

Господин Бездичек (или Киршнер) живееше във Винохради, близо до водната кула; това, че навън валеше като из ведро не го занимаваше, защото той бе седнал на бюрото си и пишеше гневно опровержение срещу някой си професор Ондрейчек, или как там се казваше онзи специалист по келтските гробници. Пишеше си той и изобщо не го бе еня за нищо: когато слугинята му каза, че сигурно ще настъпи краят на света, той само промърмори да го остави на мира и че няма време за такива глупости, какво го бил интересувал него някакъв си край на света. Ще му дам да се разбере на този Ондрейчек, каза, този път ще го направя на нищо. Неговите гробници от Оухлице, рече, не са никакви келтски гробници, а най-обикновени германски могили; и такъв един идиот ще ме учи мене за останките на Само! След това изгони слугинята — нямал време да се разправя с нея, и продължи да пише.

По едно време дотича един от съседите му; всички обитатели на дома били тръгнали да издигат диги долу при Кравин, трябвало да се спре тази унищожителна стихия; господин Киршнер и той трябвало да отиде. Какви ти диги, господине, рече господин Бездичек, хич и не ме интересуват вашите диги. Аз съм се заел тук да направя на пух и прах този тъпак, този псевдоучен Ондрейчек, та място да не си намери цял живот! Трябва да довърша работата си, господине, това е в интерес на нашата археология. Подобен невежа няма право да петни изчезналите народи, крещеше господин Киршнер (или Бездичек). Съвсем не ми е до вашия потоп, господине, и много моля да не ме занимавате с него; след което седна и продължи да пише. По това време водата вече бе покрила до кръста паметника на Сватоплук Чех.

Третият, който дойде да занимава господин Киршнер с потопа, бе братовчедка му от квартал Флора; тя беше член на някаква секта, която се събираше у някакъв каменоделец от Олшани и там заедно се отдаваха на молитви, чудеса и пророчества. Същата тази братовчедка извести на господин Бездичек, че настъпва краят на света и възкресението на праведните, както пише в Апокалипсиса; и че той, господин Бездичек, трябвало да иде в сектата й и там, пеейки възторжени химни, да чака триумфа на праведните. И вие сте едни праведни, заяви господин Бездичек, да се молите ви бива, но да подемете борба срещу такива псевдоучени като Ондрейчек, няма и да се сетите. Оставете ме на мира най-после с този ваш край на света! Да настъпят ако ще и десет края на света, но след като натрия носа на Ондрейчек с неговите келтски гробници; и се заключи, та никой повече да не го безпокои, докато работи.

А водата продължаваше да се покачва, докато заля целия свят; човечеството загина — сигурно си го беше заслужило.

Когато един ден водата се оттегли и достигаше вече само до Винохрадския площад, същият този господин Киршнер или Бездичек излезе на покритата с наноси кал улица; бе слаб като вейка и носеше под мишница ръкописа на статията си срещу професор Ондрейчек; и страшно се ядоса, че не можа да намери издател, който да отпечата брошурата му.

Когато след години човечеството отново започна да се множи, новите хора недоумяваха как този господин Киршнер или Бездичек е оцелял при всемирния потоп, а когато го попитаха направо за това, той опули учудено очи и каза: „Какъв потоп? Нищо не зная за никакъв потоп. По онова време аз се занимавах с изобличаването на онзи невежа Ондрейчек… Представете си, този профан не признаваше моите рунически надписи…“.

Между нас казано, в оцеляването на господин Бездичек няма никакво чудо. Та нали от памтивека се знае, че човешката злоба и фанатизмът надживяват всички погроми и потопи; тях ще ги има дори и след края на света.

(1938 г.)

Анонимно писмо

— Представете си какво ми се случи — каза господин Дивиш. — Знаете ли, от години получавам едни такива, хъм, анонимни писма. Съдейки по почерка, хартията и изобщо — писани са от трима или четирима души; двама от тях пишат на машина, а другите двама — на ръка; единият от последните двама пише твърде неграмотно и изобщо създава впечатление на беден духом човек, докато другият пише направо красиво, с един такъв изящен, прилежен почерк — сигурно му струва огромни старания. И защо тези четиримата са си избрали тъкмо мене, не мога да ви кажа; в политиката не се бъркам, единствено дето от време на време ще напиша някоя статийка във вестниците за нуждите и задачите на нашата млечна промишленост; нали знаете, човек веднъж като се специализира в дадена област, не може да не се вълнува от нейните проблеми и е длъжен доколкото може да отваря очите на своя народ, както и да информира нашата съзнателна общественост и прочие. Никога не съм и допускал, че моите предложения за благоустрояване на нашите мандри могат да възбудят нечии духове, ала знае ли човек! По всичко личи, че единият от моите анонимни кореспонденти е или месар, или колбасар, пламенен борец за интересите на своя еснаф — след всяка моя статийка ми изпраща написано на машина писмо, в което ме обвинява, че със своите сирена и кашкавали искам да увоня нашата съзнателна общественост и да подкопая силите на народа ни. Другият ми анонимен кореспондент обикновено ме известява, че съм подкупен — което било обществено достояние — от небезизвестни заинтересувани лица да пиша идиотските си статии срещу хонорари от по няколко милиона крони, и че с тези юдейски пари вече съм си бил купил три имения и сега съм искал да баламосвам нашия народ срещу изкараните си с пот на челото пари да се налива с моето обезмаслено и кръстено с тифуснозаразна вода мляко. По-неграмотният от моите анонимни, пишещи на ръка кореспонденти, ми известява ужасно гадни неща за жена ми; е, няма какво да ви занимавам с това, но отвратително е като си помислите колко злоба и мерзост се среща понякога у хората. Сигурно е някоя госпожа, която се познава с нашето семейство и диктува тези писма на слугинята или готвачката си. А пък красиво пишещият анонимен кореспондент заканително се обръща към мене: „Господине!“ и категорично настоява да го оставя на мира с това свое мляко; народът бил имал достатъчно други грижи и заслужено се отплащал на тези, които нарочно отклонявали неговото внимание с материалистична тиня и развращавали неговия идеализъм. „Вие ще бъдете от първите, които ще увиснат на уличните фенери — заявява той, — когато един ден нашият народ прогледне сред лабиринтите от лъжи и безсрамни мрежи, към които го тласкат такива продажници и предатели като вас и вашите господари“ и така нататък. Това не е чак толкова важно, нали знаете, повечето анонимни писма си приличат, сякаш ги преписват от някакъв специален „Любовен писмовник“ или „Образцов кореспондент“. Мене най-вече ме интересува кой ги пише; мислех си: сигурно някое приятелче, което по този трудоемък начин излива собствените си зли чувства или иска да ми отмъсти за нещо, но за какво — така и не можах да се сетя, може да е и някой, с когото се познавам и с когото по някакъв повод съм влизал в контакт. Аз лично никак не обичам да пиша писма; затова си мисля, че всеки нормален човек би трябвало да има много сериозен довод, за да вземе писалка и лист и да седне да пише някому писмо.

Това продължи с години; интересното е, че в тези неспокойни времена напоследък писмата ставаха все по-многобройни и по-ожесточени. Борбеният касапин или какъв е там мина на „ти“ и започна да ми пише: „ах, ти свиньо угоена, отдавна ти точа ножа“ и такива работи. Онзи с „Ремингтона“ взе да се подписва „Очистителна лига“ и да ме съветва да се простя с именията си; какво да ви кажа, колкото до земята, всичко, което имам, е пръстта в сандъчето с мушкато на прозореца; тъй като трудовият народ вече бил произнесъл своята присъда над подобни паразити, какъвто съм аз. Неграмотните писма по адрес на жена ми ставаха все по-грубо описателни, а красиво пишещият анонимен кореспондент ме обяви за лично отговорен за всичко, което става напоследък, привършвайки с думите: „Бягайте зад граница, никаквецо, докато не е станало късно! Този път се подписвам: Фурор“. Естествено, написаното там беше много повече и все в този енергичен стил. Аз лично мисля, че нервозните времена засилват у хората желанието за писане и необходимостта да се изявят някак; не можех само да проумея как един общо взето скучен човек като мене може да стане обект на внимание, при това с толкова страст; зад всичко това трябва да се крие някаква лична драма… вероятно съм обидил някого или някому стоя на пътя — колко знае човек за познатите си! Само че неприятното е, че след всичко това човек гледа на всеки, комуто подава ръка, с малко недоверие: приятелю, не си ли в крайна сметка ти?

Един ден привечер излязох да се поразходя за около час из улиците; не мислех за нищо и само наблюдавах как хората си живеят общо взето както всеки друг път във време, което не се счита за историческо. Не зная дори как се наричаше и улицата — една такава тиха, някъде там край „Грьобовка“. Пред мен куцукаше дребен човек с пелерина; сигурно беше ужасно настинал, ако съдим по това как кашляше, подсмърчаше и час по час заравяше нос в кърпа. Като изваждаше кърпата си, от джоба му падна плик; той обаче не разбра и продължи. Вдигнах плика и погледнах да видя заслужава ли си да го гоня. На него стоеше моят адрес. И беше написан с изящния почерк на моя четвърти анонимен кореспондент.

Ускорявам крачка и се провиквам:

— Ей, господине, това писмо не е ли ваше?

Човекът с пелерината се спря и заопипва джобовете си.

— Я да видя? — каза. — Да, мое е. Много ви благодаря, господине. Сърдечно благодаря.

Стоях като поразен от гръм. Знаете ли, общо взето съм добър физиономист, но този човек виждах за първи път в живота си. Един такъв дребосък, с ужасно мръсна яка, параментите на панталоните му разпрани, вместо връзка — крив възел, с една дума — трагедия; адамовата му ябълка подскача, очите му сълзят, а на лицето му — мастна буца; като капак на всичко, единият му крак нещо не е в ред.

— Сърдечно ви благодаря, господине — каза с подчертана вежливост и по старосветски свали шапка. — Много сте любезен — размаха още веднъж шапката си той и се затътри по пътя с някакво странно достойнство.

Какво да ви разправям, стоях като вцепенен и гледах след него със зяпнала уста. Значи това е моят анонимен кореспондент! Човек, когото не съм и срещал в живота си и комуто нищо лошо не съм сторил. А той ми пише писма и дори ми ги изпраща по пощата! Боже господи, не мога да го проумея! Аз си мисля, кой знае какъв таен враг, а то… На всичко отгоре този нещастник харчи за това и пари! Поиска ми се да го догоня и да разбера кой е, какъв е, но някак не можах да го сторя; обърнах се и продължих разходката си в обратна посока. Знаете ли, изведнъж страшно ми дожаля за него. Помислих си, щом това му носи радост… Поне парите за марки да беше си спестил, глупакът му с глупак! Трябваше да му кажа: абе, човек, можете да ми ги изпращате и без марки, толкова време ви отива да рисувате всяка буква, че и в разноски да влизате…

На сутринта получих същото писмо по пощата, изцапано, дето бе паднало на тротоара. Съдържаше ужасни неща: трябвало да бъда изправен до стената, да бъда обесен на първото дърво и не знам си още какво. Само че от всичко това сега ми беше само тъжно. Знаете ли, този човек е толкова нещастен, как ли се яде отвътре, горкият; представете си само колко зъл и странен трябва да е неговият живот…

(1938 г.)

Интервю

— Интервю ли? — каза диригентът Пилат, като сви рамене. — Чудя ви се, приятелю, че вярвате на тези неща. Аз също имам опит с интервютата и ще ви кажа, че като се наложи да дам някому интервю, след като излезе, избягвам да го чета. Излишно се ядосвам. В същност, понякога човек просто може да се скъса от смях като прочете какво е надрънкал за себе си в едно такова интервю; а при това се гневи на журналиста, че така безотговорно го е изопачил. Всяка свършена не като хората работа ви ядосва, нали? Понякога се ужасявам и недоумявам, защо журналистът така жестоко е объркал и преиначил всичко, което сте му казали — сякаш нарочно го е написал инак или тъкмо обратно; ала защо, не мога да проумея. Ако бях политик или някоя знаменита личност, разбирам — в това има определена политика; да предположим имат специален интерес да припишат някому думи, които и през ум не са му минавали, или пък изобщо да измислят целия разговор от началото до края, случва се. Но аз, както се казва, съм нищо и никакъв музикант, и никой — като изключим домашните ми — няма нищо против мен, и все пак, досега не ми се е случвало в мое интервю поне половината да е така, както наистина съм го казал.

Ето как се прави това, за сведение. Дирижирам, например, голям концерт в Ливърпул или в Париж; нали знаете, когато дирижира маестро Пилат, концертната агентура веднага ще вдигне шум. Още не съм си измил ръцете в хотела и вече звънят от рецепцията, че с мен искал да говори някакъв си господин. Много било важно. По дяволите, казвам си, вестникар! Нали знаете, за вестниците сте интересен само първия ден, на другия ден не сте вече новост; и ако искате отново да драснат няколко реда за вас, ще трябва да се хвърлите под първия автомобил. Е, какво пък, господинът трябва да почака малко — така е прието; след което, моля, какво обичате? Младежът ще се представи: скъпи маестро, този и този вестник би желал да напише за вас няколко думи.

— Какво, интервю ли? — казвам. — Аз по принцип не давам интервюта.

— Ама не, моля ви се, не — брани се младият господин. — Само няколко думи, съвсем непринуден разговор…

Примирен отстъпвам.

— Е, питайте.

Младежът вади бележник и захапва писалката. Веднага личи, че нищо не знае за мене, че музиката не представлява за него никакъв интерес и че няма представа за какво би могъл да разговаря с мен. Гледа ме плахо някоя и друга минута, след което започва:

— Какво ще ни разкажете, маестро, сам за себе си?

Този въпрос обикновено ме вбесява.

— За себе си аз нищо не мога да разкажа — отвръщам му, — но с мен бихте могли да разговаряте за музиката, ако това ви е интересно.

Младежът признателно кима с глава и бърза да запише думите ми, след което пита:

— Кога започнахте да свирите, маестро?

— Като малко момче — отвръщам. — На пиано.

Младият господин усърдно записва.

— Къде сте роден.

— В Маршов.

— Това е къде?

— В Чехия.

— Къде, моля?

— В Чехия. В Кърконошите.

— Как го казахте?

— Кърконоши — обяснявам му. — Ризенгебирге. Monts Gèants. Giant Mountains.

— Аха — казва младежът и пак записва. — Какво ще ми разкажете за детството си? Например… какъв беше баща ви?

— Учител. Свиреше на орган в църквата. Това бяха първите ми срещи музиката — подемам аз, за да минем към музиката. — Разбирате ли, обикновен добър стар чешки даскал, музикант по рождение; при нас това е семейна традиция.

И така нататък. Младият господин пише и доволен клати глава, ето това исках да чуя, точно това трябва за нашия вестник. Браво, Маестро!

Най-сетне се отървавам от него и си отдъхвам. Е, оставиха ме вече на мира! Знаете ли, много обичам да се скитам из непознати градове, човек никого не познава… Да ви кажа право, понякога като дирижирам ми идва да заблъскам с палката, изведнъж ме обзема такъв ужас и отвращение от това, че толкова хора са вперили погледи в мен. Който не притежава поне мъничко артистичност, няма право да излиза пред публика. Но това е вече тема за друг разговор.

На другия ден сутринта получавам въпросния вестник. С големи букви: „Разговор с маестро Пилат“. Дотук добре. „Маестро Пилат прие нашия репортер в луксозния си апартамент в хотел Х.“ Момент; че нали с онзи младеж разговаряхме във фоайето на хотела! „На този прекрасен фон още по-ярко се открояваше неговата могъща, недодялана фигура с огромна грива и нещо необуздано в израза на лицето.“ Аз нямам даже метър и седемдесет, а що се отнася до гривата — по-добре да не говорим! „Прие ни с необикновена, може да се каже, преливаща сърдечност…“ Леле мале, мисля си… „Прокара пръсти през посивялата си грива, а смуглото му лице посърна. Моят произход, каза той, е забулен в тайнственост, не мога да ви разкажа много за себе си. Зная само, че съм роден в Ухри, близо до Варшава, в лоното на диви и величествени планини. Над моя роден град шумят гори и шуртят водопади като орган в храм. Това са първите ми срещи с музиката. Ще призная пред вас, че баща ми беше стар циганин. Живееше като дете на природата — тъй, както и стотици други наши предци. Наша семейна традиция са бракониерството, свободата и страстната любов към цигулката и цимбала. И до днес с радост се завръщам в родния табор и свиря на цигулка край огъня песните на своето детство…“

Какво да ви разправям; хуквам аз към редакцията на вестника и питам за главния редактор. Мисля, че май поблъсках малко с юмруци по бюрото му или нещо такова, докато този господин най-сетне свали очилата си и изумен рече:

— Но, господине, ние пишем за вестник! Наш дълг е да поднасяме фактите в интересна форма, не намирате ли? Не разбирам защо изобщо трябва да се гневите…

Днес такова нещо вече не може да ме развълнува; човек свиква… Освен това, мисля си, сигурно и не може по друг начин: живееш си живота, но представата, която другите имат за тебе, е винаги много по-различна, да не говорим, когато е повлияна от известността ти сред обществото. Не мога вече да си спомня къде дадох това интервю, дали в Ливърпул или в Ротердам, или пък някъде другаде, но съм убеден, че когато в концертната зала стъпих на диригентския пулт, цялата публика виждаше в мен могъщ, необуздан дивак с развяна грива, който танцува край циганския огън с цигулка в ръка… Трябва да ви кажа, че имах огромен успех. Така че, и аз сам не знам дали пък това вестникарче не бе право… поне в това какво е истина за хората и обществото.

(1938 г.)

Десет сентавос

Ами, това не се случи у нас; че то нашите вестници такива работи не пишат; пък и общественото мнение, хората, улицата — с две думи, нас не могат да ни метнат, както се казва. Това се случи в Лисабон по време на един от тамошните политически преврати; падна един режим и властта премина в ръцете на други, както обикновено става в много страни. Сеньор Маноел Варга не се вълнуваше много от тези неща, защото политиката не беше негова слабост; доядя го само леко заради настаналата неразбория, която отново завладя мислите на хората, за да ги откланя от неща, според него, далеч по-полезни и по-възвишени. Защото господин Маноел обичаше реда, спокойствието и работата си; той беше председател на Дружеството за народно ограмотяване и твърдо вярваше, че именно просветата е тази, която ще отвори пред народа вратите на благоденствието и свободата, че в труда и знанието е нашето спасение и така нататък. Онази сутрин тъкмо се беше заловил с изготвянето на писма до Монсраз относно курс по популярна астрономия и до градчето Муора по повод лекции за хигиената на новородените, когато неговата икономка се върна от пазара, облещила очи и почервеняла от гняв.

— На, полюбувайте се, господине! — заяви тя и хвърли на масата смачкан вчерашен вестник. — Напускам ви, господине! Аз съм порядъчна жена и на такова място не мога да остана!

— Какво има, какво се е случило? — изуми се господин Варга и погледна през очилата към вестника. За миг изтръпна: на първа страница с големи букви се мъдреше заглавие: „Долу ръцете, сеньор Маноел Варга!“. Сеньор Варга не повярва на очите си. — Откъде го взехте, нещастнице! — нададе вик той.

От месаря го била взела. Той й го бил показал, а хората приказвали за това. И всички казвали, че това не можело да се остави така и че такъв жалък предател и мръсно куче, какъвто бил дон Варга, не можел повече да живее на тяхната улица.

— Кои са тези всички? — попита недоумяващ господин Варга.

Всички били всички; и госпожите, и слугините, и месарят, и хлебарят.

— Не мога да остана повече — изхлипа тя от гняв и обида. — Те всеки момент могат да дойдат и да запалят къщата; и с право! Ето тук във вестника пише кой какво върши и какво се крие зад всичко това… И това ако е благодарност за вярната ми служба при вас!

— Моля ви, оставете ме сега — каза дон Маноел съкрушен. — А ако искате да си вървите, няма да ви задържам.

Едва сега можеше вече да прочете какво точно пишеше във вестника. „Долу ръцете, сеньор Варга!“ Може пък да е някой друг Варга, мина му през ума и с облекчение продължи да чете. Не, напразно, написаното се отнасяше за него. „Народът скъса с вашата, господин Варга, «просветителска» дейност, с която от години тровите душата на нашата нация! Народът не иска и да знае за вашата гнила, чужда на духа ни образованост, която само внася нравствено разложение, слабоволие и вътрешна разпуснатост и повече няма да позволи уж под предлог за полезни знания да ширите своите зловредни идеи сред младежта и простолюдието…“

Господин Маноел Варга изпусна вестника и лицето му посърна. Не можеше да проумее какво зловредно може да има в популярната астрономия или пък в хигиената на пеленачетата, пък и не направи усилия да го проумее. Просто вярваше в просвещението и обичаше хората — това бе всичко. Колко народ идваше на лекциите му, а сега пишат, че същият този народ не иска и да знае за тях и че с погнуса се отказва от него. Господин Варга тръсна глава и се помъчи да чете по-нататък. „Ако съответните органи не вземат мерки, за да сложат край на вашите безобразия, осъзналият се народ сам ще въведе ред, и тогава пазете се, господин Маноел Варга!“

Сеньор Маноел Варга грижливо сгъна вестника и го прибра. Това е краят, каза си той. Не можеше само да проумее защо така внезапно светът и хората се промениха и защо това, което вчера бе добро, днес за един миг вече е лошо и зловредно; а още по-трудно му бе да разбере откъде така ненадейно у хората изниква такава омраза. Боже господи, толкова ненавист! Старият Дон Маноел Варга заклати глава и погледна през прозореца към предградието Сао Хоао. Кварталът бе приветлив и мил както винаги — долиташе весела детска глъч и кучешки лай. Господин Варга свали очилата си и бавно се зае да ги почиства. Толкова ненавист, боже господи! Защо така се промениха хората? И всичко това само за една нощ! Икономката и тя; от толкова години е при мен… Господин Варга с умиление си спомни покойната си жена. Ако сега беше жива, и тя ли щеше да се промени?

Сеньор Маноел Варга въздъхна и вдигна телефона. Ще позвъня на стария си приятел де Соуза, каза си, може да ме посъветва нещо.

— Ало, обажда се Варга.

Минута мълчание.

— На телефона Соуза. Какво обичате?

Господин Варга леко запъна:

— Само… да попитам… Чете ли онази статия?

— Четох я.

— Моля… ви, какво да правя сега?

Кратко колебание.

— Нищо. Трябва да имате пред вид, че… че нещата се промениха, нали ме разбирате. Ето какво: Действувайте според обстановката.

Щрак. Господин Варга не можеше да улучи вилката. Та това бе най-добрият му приятел! Как е възможно всичко така да се промени! Действувайте според обстановката — но как? Как да действуваш, когато някой те мрази? Да започнеш също да мразиш или какво? А как да започнеш да мразиш, след като цял живот си учил другите да обичат?

Е, няма как, ще трябва да се приспособя — поне формално, реши господин Маноел, след което седна на масата и с равен, красив почерк старателно написа, че се отказва от функцията председател на Дружеството за ограмотяване на народа. Поради настъпилите промени в критериите и така нататък. Господин Варга въздъхна и посегна към шапката си, най-добре ще е да го занесе лично, та да свърши всичко това час по-скоро.

По кварталната уличка вървеше с чувството, че всички къщи наоколо го следят днес по иначе, почти враждебно, сигурно заради променилите се обстоятелства. Съседите навярно си казват: ето, този е Варга, който отрови душата на народа. Някой може и да надраска вратата му през това време — хич не би се учудил. Господин Варга ускори крачка, също поради променилите се обстоятелства. Вероятно ще трябва да се преместя в друго жилище, мислеше си той, ще продам къщата и… с една дума, ще се приспособя към обстановката, нали така?

Господин Варга се качи на трамвая и седна в ъгъла. Двама-трима души четяха тъкмо този вестник. „Долу ръцете, сеньор Маноел Варга!“ Дано не ме познаят, мислеше си дон Маноел — онзи намръщеният сякаш ме сочи: „Виждате ли го? Ето този е Варга, който разпространява зловредни идеи! И има нахалството да се показва пред хората!“. Най-добре ще е да сляза от трамвая, премисляше господин Варга и почувствува зад гърба си вражески поглед… Боже мой, възможно ли е така да мразят човешките очи!

— Билет, господине! — обади се отзад кондукторът. Господин Варга почти се сепна и извади от джоба си шепа дребни монети, при което от ръката му паднаха десет сентавос и се търколиха под седалката.

Кондукторът се наведе да ги търси.

— Оставете, няма смисъл — побърза да рече господин Варга и взе да брои дребните; не му се искаше да привлича вниманието на околните.

Намръщеният мъж остави вестника, наведе се и започна да търси монетата под седалката.

— Наистина, господине, не си заслужава — уверяваше го дон Маноел почти нервно.

Мъжът измърмори нещо и се напъха заради монетата под седалката; останалите пътници го наблюдаваха с любопитство и разбиране.

— Мисля, че се търколи насам — изсумтя вторият мъж и клекна да търси.

Господин Варга беше като на тръни.

— Благодаря… благодаря ви — взе да пелтечи той, — но наистина не е нужно.

— А, ето я! — извика вторият мъж с глава под седалката. — Но се е пъхнала между дъските. Да имате нож?

— Нямам — извини се дон Маноел. — Но моля ви се, не си заслужава труда…

Трети сеньор също остави вестника и без да рече нещо, бръкна в джоба си, извади кожено калъфче, а от него — сребърно ножче.

— Дайте да видя — каза той на втория, — аз ще я извадя.

Целият трамвай с напрежение и задоволство следеше как третият господин човъркаше с чекийка в процепа между дъските.

— Ей сега — избоботи доволен и след миг монетата изскочи и се търколи.

Четвърти пътник се наведе и я хвана под седалката.

— Ето я! — заяви победоносно той и се надигна, почервенял от усилия. — Заповядайте, господине! — изсумтя и подаде монетата на господин Варга.

— Благодаря ви… благодаря, господине — смотолеви трогнат сеньор Маноел Варга. — Много бяхте любезен, господине; господата също — добави, като се поклони вежливо на всички страни.

— Няма нищо — промърмори третият мъж.

— Моля ви, няма за какво — каза вторият.

— Важното е, че се намери — подхвърли първият.

Хората в трамвая се усмихваха и поклащаха глави. Важното е, че се намери, браво! Сеньор Маноел Варга, поруменял от смущение, че предизвика такова внимание, седеше и не смееше да гъкне, но все пак успя да види как третият господин, онзи с ножчето, отвори вестника и се зачете в статията: „Долу ръцете, сеньор Маноел Варга!“.

Когато господин Варга слизаше, хората от трамвая приятелски му махнаха, а зачелите се във вестника вдигнаха за миг поглед и промърмориха:

— Адиос, сеньор!

(1938 г.)

Светлозар Игов
Недовършената равносметка на Карел Чапек

Последната голяма творба, над която работи Карел Чапек, е романът „Животът и творчеството на композитора Фолтин“. Умира, преди да я довърши. „Довършва“ я съпругата му Олга Шейнпфлугова, която в послеслова разказва края, така както го е споделял с нея Чапек. Можем да приемем достоверността на подобен край, макар и с известни уговорки. Защото според логиката на изкуството, една творба крие изненади дори за самия автор. Първият, който би оспорил тази концепция, би бил навярно самият Чапек — рационалистът, който с такава страст разобличаваше всякакви ирационалистки концепции за творчеството. (Което не му попречи да напише „Поет“.) Чапек едва ли би допуснал възможността един писател да не знае края на творбата си, макар че много негови творби са изградили внушението си именно върху загадката на края. И макар в ред творби на писателя да чувствуваме като че някакви колебания именно във финалното решение, липсата на формална завършеност на „Животът и творчеството на композитора Фолтин“ съвсем не прави този последен плод на Чапековия талант непълноценен. Критиката дори смята, че малко са творбите на Чапек, в които писателят заема така категорична оценъчна позиция. Впрочем, неправилно би било да мислим, че позицията на Чапек в други негови творби е колеблива. Многозначността на художествените решения, които предлага Чапек, са не плод на идейно-художествена нерешителност, а функция на прагматичната философия, която споделя. Онова, което изследователите наричат релативизъм и перспективизъм, у Чапек е в същност израз на неутолимата му страст към познание. Чапек ни учи, че истината е винаги по-богата от привидността. Че тя трябва да се проверява многостранно и многократно. Че самата истина е многостранна и многозначна.

Повествователният похват в „Животът и творчеството на композитора Фолтин“ напомня познатата от философската му трилогия („Хордубал“, „Метеор“, „Обикновен живот“) перспективистка конструкция — едно и също събитие е видяно от няколко различни гледни точки. Тук дори броят на гледните точки е увеличен — осем души дават своите „показания“ за „случая Фолтин“. Но, макар и да откриват в различна степен „истината“ за него, техните данни не си противоречат, а по-скоро се допълват взаимно до изграждането на истинския лик на „композитора“ Фолтин. Така, за разлика от някои предишни творби на Чапек, където „истината“ сякаш се губи между различните гледни точки, тук истината не само не се взаимоотрича от различните погледи към нея, а се изгражда с удивителна последователност. За да превърне познавателния проблем в морален. Различните свидетели — от училищния приятел и съпругата до „колегите“ — музиканти, — разбира се, виждат Фолтин от различна перспектива, в различна степен проникват в човешката му същност, а и различни страни от него ги засягат. Но всичко това не само не релативизира образа на Фолтин, а спомага за по-пълноценното морално-психологическо извайване на същността му, разголва до корен неговата псевдотворческа натура.

Най-много догадки у читателя, естествено, предизвиква разказаният от Олга Шейнпфлугова финал — след „премиерата“ на „операта“ на Фолтин „Юдит“, която една шегобийска компания организира в някакво филмово студио, злощастният „композитор“ полудява. Последен негов „свидетел“ е трябвало да бъде директорът на лудницата, където е откаран полуделият, а може би и съкрушен от разкриването на истината за себе си Фолтин. Разбрал ли е в същност тази истина той? И истината ли е неговата лудост? Думите на Шейнпфлугова, че погребението е трябвало да предизвика трогателно съчувствие към една похабена човешка съдба, дават основание да се предполага, че в края на творбата Чапек е искал да смекчи с известни хуманистични интонации суровата присъда, която изрича над самозвания „гений“. Казва се дори, че в неговото злополучно творение „има нещо“ — „две зърна“ истинско изкуство. Но се оказва, че дори тези „две зърна“ са плагиатство от починалия студент-музикант.

С други думи — Чапек съвсем не смекчава строгата си художествена присъда над Беда Фолтин. Защото „не е важно какво има в нас, а какво ще направите от него“, както казва скромният корепетитор Ян Троян, който не само дава най-зрял професионален коментар на „творбата“ на Фолтин, но и един по-разширен размисъл за същността и функциите на изкуството. А този размисъл до голяма степен изразява и собствените възгледи на Чапек за изкуството и неговата мисия.

„Изкуството е труд и само труд.“ Но и още нещо. Освен талант и труд — изкуството е и всеотдайност. Не може чрез изкуството да служиш на себе си, трябва да се отречеш от себе си в името на изкуството. „Дяволът никога не настоява да служиш на него, а само на самия себе си.“

Спомнете си, че Чапек започва да пише своя последен роман в дните след позорното мюнхенско съглашение и ще се усъмните дали идеите на този „камерен“ роман са толкова затворени в сферата на изкуството и индивидуалната психология. Ето с каква горчивина Чапек коментира историческите събития, докато пише психологическия си роман: „Нещата не са чак толкова зле: нас не са ни продали, а са ни дали даром… Всичко това свидетелствува за прогрес: вместо военно насилие, насилие без употреба на оръжие… За делото на мира никаква чужда жертва не е излишна“.

Не само не толкова далечната връзка между тези мисли и проблематиката за изкуството и саможертвата, поставена от Ян Троян, ме кара да мисля, че „Животът и творчеството на композитора Фолтин“ не е само роман за изкуството, а още по-малко за несподелената любов към него. В безобидния на пръв поглед маниак Беда Фолтин, който смята себе си и иска и другите да го смятат за композитор, се крие една не съвсем безобидна демонична енергия (неслучайно най-умно размишляващият върху „случая Фолтин“ Ян Троян призовава сатаната при обяснението му). Подобни енергии вече бродеха из Европа и то не съвсем безобидно. Чапек беше ги предусетил. И знаеше, че преди да се озоват в лудницата, тези енергии могат да превърнат света в нещо по-страшно и кърваво от лудница.

Освен романа за злощастния композитор Фолтин българският преводач е включил в настоящото издание и две дузини непечатани досега у нас разкази на Чапек от „джобните“ му цикли, както и своеобразната анекдотична къса проза, наречена „подразкази“. Но несъмнено гръбнакът на това издание е последният роман на Чапек, който е и единствената (като изключим някои драми) по-значима творба на големия чешки писател, все още непозната на българския читател. Разкриващ нова перспектива в творчеството на Чапек, този роман показва колко много е имал още да казва писателят на хората. Но вместо гадания какво би казал още, нека се взрем по-дълбоко в онова, което е казал. И то стига за размисъл.

Светлозар Игов

Допълнителна информация

$id = 10156

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Карел Чапек

Заглавие: Животът и творчеството на композитора Фолтин

Преводач: Васил Самоковлиев

Година на превод: 1983

Език, от който е преведено: чешки

Издание: първо

Издател: Издателство „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1983

Тип: роман и разкази

Националност: чешка

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — Пловдив

Излязла от печат: 25.VII.1983 г.

Редактор: Надя Чекарлиева

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Художник: Людмил Чехларов

Коректор: Елена Цветкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14486

Бележки

[1] Словесно внушение (лат.). — Б.пр.

[2] Записано по устен разказ.

[3] Пиер Абелар (1079–1142) — френски философ, богослов и поет. Трагичната любов на Абелар към Елоиза, завършила с оттегляне и на двамата в манастир, е описана в автобиографията му „История на моите беди“. — Б.пр.

[4] „Гласове към Порфирия“ (лат.). — Б.пр.

[5] „Увод в теологията“ (лат.). — Б.пр.

[6] „За единството и тройствеността на бога“ (лат.). — Б.пр.

[7] Музикална вечер у мадам и маестро Беда Фолтен. Като у дома си (фр.). — Б.пр.

[8] Непринуденост, безцеремонност (фр.). — Б.пр.

[9] Без финтифлюшки (фр., разг.). — Б.пр.

[10] Сборна творба (нем.). — Б.пр.

[11] Дебеланко (англ.). — Б.пр.

[12] Алберто Войтех Фрич — чешки ботаник и пътешественик. — Б.пр.

[13] Годен за строева служба! Тутакси да се отпрати! (нем.). — Б.пр.

[14] Годен! (нем.). — Б.пр.

[15] Еднокрак! (нем.). — Б.пр.

[16] Превод Любомир Огнянов — Шекспир, „Хамлет“, трето издание 1962 г.

[17] Реакционен режим на австрийския абсолютизъм от края на 40-те до края на 50-те години на XIX в., през който всички права на чешкия народ са потъпкани. — Б.пр.

[18] Древна писменост у германските, скандинавските и др. народи. — Б.пр.

[19] Само (неизв.-658) — славянски княз (623–58), основал първата раннофеодална държава на западните славяни. — Б.пр.