Йордан Милев
Господин Дръж Ми Чадъра
Повести за Шегобишко

Шегобишко

gdmc_shegobishko.jpg

Голямата мъка

gdmc_shegobishko1.jpg

Непослушки

Ако искате да знаете истината, Шегобишко беше от онези деца, които много се смеят, но същевременно вършат сериозни неща.

Мълчеше често, защото говореше само онова, което знаеше добре.

Когато нямаше какво да прави, вземаше солницата и започваше да соли, каквото му попадне.

И много други неща извърши — страшни и невероятни, — и много мъка изпита. Малко оставаше да изгубите възможността да четете за неговите приключения: животът му няколко пъти вися на косъм.

Но той беше смел и сръчен и преодоля всичко. Дори заслужи един славен медал.

Шегобишко лежеше в леглото и сънуваше сладък сън. Закачлив слънчев лъч беше протегнал ръка през отворения прозорец и го гъделичкаше по бузата. Туктам лаеше край бунището на двора и се караше за нещо на Кокорбашко — да не рови и да не прави ненужен боклук, — току-виж, че дядо Тошо го наложил с пръчка по крилете.

Момчето сънуваше, че Кокорбашко е стъпил на плета и крещи, както всяка сутрин:

— Ставайте, хей… Който пее, зло не мисли!

— Шегобишко — щипна го за нослето баба Кута, — ставай, сине! Я виж кой те чака навън.

Шегобишко се размърда, разтри с ръка очите си и се изпъна като агне.

— Ох, на баба Протяжко! — чу той в просъница и скочи веднага на краката си.

Когато се обличаше, рече тихо на себе си:

— Шегобишко, Шегобишко… Сериозно нещо е животът, Шегобишко! Ти нищо не знаеш.

Научи тези думи от дядо си.

Срещна го на прага. Дядо Тошо погали косата му, промърмори рошльо, а високо каза:

— На дядо паламидата.

— Дядо, искам да те попитам нещо!

— Ти питаш, аз отговарям.

Това беше паролата между двамата.

— Защо петелът — продължи Шегобишко — всяка сутрин повтаря едно и също?

Дядо Тошо засука мустак. Даже и не си спомни, че внукът му вече знае тези неща от него.

Засука и другия мустак, погали още веднъж Шегобишко и преди да си запали лулата, рече:

— Тия неща, сине, са още отпреди световния водотоп!

— Потоп, дядо… Световния потоп.

— Знам, знам — направи се на разсърден дядо Тошо, — да не смяташ, че не съм чувал и за Египсовата пирамида? Малко съм ходил на училище, ама тия работи ги знам.

„Нищо не знаеш!“ — искаше да каже Шегобишко. Добре, че замълча. Спомни си, че дядо му не обичаше много-много да му се правят бодежки. „Ще престанеш ли с тия твои бодежки! — караше се той вечер на баба Кута, когато се връщаше от мазата с пълно канче вино. — Не стига, че човек цял ден работи като хала, ами и с една глътка не може да си подсили душата!“

В такива мигове Шегобишко се свиваше в скута на баба Кута и заспиваше още в същата минута.

Туктам остави на мира Кокорбашко и хукна да се разбере с прасето. Навирило зурла, то искаше да преобърне дръвника. И току-виж, че вечерта дядо Тошо казал: „Бре, тоя Шегобишко… каквото пипне, нагоре с краката го оставя“.

Кучето беше умно. Не можеше да каже ни една човешка дума, но мислеше като човек и разбираше всичко, каквото му се кажеше по човешки.

Шегобишко стоеше на прага и се чудеше с какво да започне.

Беше светъл като слънце, жилав като тръстика, бодър като кукуряк.

Отворил се бе един ден — топъл и ведър, пролетен и чист. В ябълките жужеха пчели.

Брястът на двора — отрупан с врабчета. Те се смееха до припадък и се търкаляха като топки из шумата му. Някое и друго от тях неочаквано се откъсваше и политаше като круша към земята. Но бързо леко и плавно — разтваряше криле и пак се връщаше да се боричка с приятелите си.

От овошките се обаждаше Гургул. Гургулицата повтаряше след него всичко. Шестгодишен, Шегобишко още не разбираше какво си говорят те.

Влезе в стаята, взе една ябълка и започна да я разрязва. Чекийката в ръцете му святкаше от нахлулото слънце и той — ха да си пореже пръста.

В това време към прозореца пристъпи Попарко. Беше се събудил преди малко. Още сънен, забеляза гърнето с мляко, оставено от родителите му, които още призори бяха отишли на къра. Побутна комата хляб до него. А на буцата сирене в хаванката даже не обърна внимание. Не обичаше да яде сам, беше му тъжно. Плисна две-три шепи вода на лицето си, прескочи през плета — видя му се много дълго да заобикаля през вратницата — и се насочи към къщата, сгушена сред овошките. Отдалеч забеляза рошавата глава на Шегобишко.

Попарко направи още две-три крачки и спря. През прозореца хвърчеха резанчета ябълки и падаха на земята. Кокорбашко коко-каше от радост и се опитваше още във въздуха да ги улови.

Попарко се зачуди: „Що за работа е измислил Шегобишко“!

— Шегобишко! — обади се той.

— Влизай, влизай!

В гласа отвътре имаше безразличие.

Попарко влезе. Поздрави баба Кута. От печката идеше мирис на прясно сварено мляко. Дъхаше и на козунак. Наближаваше Великден.

Той приближи до прозореца, вгледа се в ръцете на Шегобишко и се зачуди.

Приятелят му спокойно режеше ябълката. Вземаше едно резанче, поръсваше два-три пъти над него със солницата и след това го хвърляше през прозореца.

— Шегобишко, какво правиш? — попита Попарко.

— Остави се — рече, без да го поглежда, Шегобишко, — не мога да търпя солени ябълки.

„Тогава не ги соли!“ — помисли си Попарко. Не го изрече. Познаваше характера на своя приятел. Той не обичаше много-много да му се правят бодежки. Беше му казал веднъж: „Я си сърбай попарата, пък ме остави да си сърбам моята, както си зная!“

Това беше единствената препирня между тях.

Е, имаше и друга, по-малка, дори ако бъдем справедливи докрай, ще кажем — незначителна. Тя стана преди две години, когато двамата започнаха да разбират какво значи да имаш приятел. И то — комшия.

Тогава Попарко не се казваше така, а — Каквото Си Надробиш, Това Ще Сърбаш.

— Това е най-дългото име на света! — оплака му се тогава Шегобишко, който едва-едва го изрече за първи път.

Каквото Си Надробиш, Това Ще Сърбаш се възпротиви.

— Има и по-дълги… има… имаа — и препусна с една ластунка като генерал на кон. След като обиколи поляната пред къщата на Шегобишко, добави: — Ти знаеш ли как се казват кралете?

— Кои крале?

— Ами… един от тях!

— Кой?

Каквото Си Надробиш, Това Ще Сърбаш каза съвсем сериозно:

— Ето… тоя: Миренда Бихендра Бир Бикрам Шах Дев Един Лев!

— Ох, стига, че ме заболяха ушите — втрещи се Шегобишко.

— Видя ли! — настояваше на своето Каквото Си Надробиш, Това Ще Сърбаш.

— Не съм чувал за него!

— Не си, но сега нали чу?

— Чух.

— И какво: увери ли се, че моето име не е най-дългото в света.

Шегобишко мълчеше.

— Хайде, от мене да мине — съжали го Каквото Си Надробиш, Това Ще Сърбаш, — викай ми просто Попарко

До тях се приближи баба Кута. Сложи синията. А върху нея — две шарени паници, големи колкото тенджера. Рече:

— То… Ацилар още не е дошла — пък и да дойде, котелът е пълен с мляко, — ха сега да му похапнете по една попара. Що е ден пред вас, ще легне на гърба ви.

Ацилар беше другото комшийско дете, кръстено с това приказно име. През всички страшни приключения тя остана вярна докрай на Шегобишко и Попарко. Баба Кута я обичаше не по-малко от тях.

Двамата лакомници се ококориха от радост. Грабнаха в ръцете си козунака и си надробиха такава попара, каквато само те можеха да изядат.

След три дни дойде шивачът Зарчо. Наметнал през рамо гайтани и ширити, той премяташе в ръка лъскавата ножица, сякаш прехвърляше копче.

— Кутоо, тука ли си, Куто! — извика от вратницата.

Туктам рипна изпод сянката на плета, залая насреща, но като разбра, че е шивачът, укроти се: „О, това бил Зарчо… пак ще шие потури на дядо Тошо!“

Туктам не позна. Дядо Зарчо идваше да шие панталонки на Шегобишко.

— Я го гледай — щипна го той за бузата — какъв се е източил като колец. Ох, юнакът на дядо! — и пак го щипна.

Попарко и Ацилар взеха по едно столче, седнаха около дядо Зарчо и зачакаха чудото. Баба Кута свали от тавана един топ шаяк, отмери пет лакти и се затюхка:

— Дали ще му стигнат на тоя дангалак… Ама мери така, че догодина с тях тръгне и на училище.

— Как? — питаше дядо Зарчо. — Под коленете ли?

— Само така! — отвърна баба Кута. — Като падне, да не се ожули.

Дядо Зарчо цял ден пя песни, разказва на децата приказки за върколаци и таласъми, за самовили и караконджули, за вампири и плътеници. Те го слушаха със зяпнали уста.

Накрая, когато панталонките бяха готови, Ацилар рече:

— Дядо Зарчо, сложи му и няколко шерифчета.

— Ох, на дядо умницата… сладката чуруличка — обади се шивачът, — точно така смятах да направя, дъще. Ей сега ще му пришия няколко ширитчета.

Сума дни игра Шегобишко с тези панталонки. Летеше като сокол край река Криволичи, къпеше се в Синия вир, катереше се по дърветата за чанчови яйца. Коленете му се протриха, но ширитчетата си останаха такива, каквито ги приши дядо Зарчо.

Така го запомниха тогава: с панталонки от шаяк, с кенарена ризка и коса — паламида. Главата му светеше като слънце.

И много още лудории щеше да извърши, и много смях щеше да звънти над пасището в Гереня, ако не беше се случило нещо страшно… необяснимо за Шегобишко.

Не, тези от вас, които вече го обичат, да спрат четенето дотук. Друг път да продължат, когато съберат смелост да надникнат в неговата мъка.

Почина майка му.

На връх Богородица.

Баба Кута му каза веднъж, че след няколко дни ще се роди божията майка. На тоя ден вместо „Шегобишко… ставай, сине!“, баба Кута го обля със сълзи, скуба косите си и нарежда: „О, на мама сирачето…“

Майка му беше добра и мълчалива. По-добра от слънцето. От работа по къра не й оставаше време да си каже името.

Запомни я само с едно име: мама.

Баба Кута го изведе на двора, спря под ореха. Обърна се към майка му, която беше заспала и не искаше да се събуди:

— На кого го оставяш… Без майкаа… как ще порастее. Ще останее… запъртък!

Недочакали края на плача, две негови лели го сграбчиха като орлици, поръсиха го със сълзи и занареждаха в лицето му:

— Ох… на леля… запъртъкаа…

Приближи се Пако яйчарят.

— Стига сте го запъртосвали бе, хора — прекъсна ги той, — я какъв е юнак. Ще вземете да урочасате момчето… От двадесет години съм яйчар в това село, такова яйце не видях. Всичко, що се снася и се мъти, се люпи!

Откараха майка му някъде. Баща му каза: „При звездите…“ После се заби да строи някакъв път джеде. До звездите!

Кои звезди?

Къде?

… Шегобишко остана с баба Кута и дядо Тошо.

Имаше още Ацилар и Попарко. Туктам и Кокорбашко.

Една вечер баба Кута го завари свит в ъгъла на леглото.

— Да не плачеш, Шегобишко?

— Не, бабо… само понякога сълзите ми стават непослушки.

Изтри с ръкава си една като бисер. Замоли се на друга:

— Недей, мирувай… недей, непослушке! Ще паднеш и ще се пребиеш.

От тоя ден легна и посърна.

Бай, бабо, да баем

— Урочасали са го! — въздъхна дядо Тошо, като го видя как лежи и не иска да играе. — Бре, да му се не види: момче за приказ беше, а сега вехне.

През час го навестяваха Попарко и Ацилар, надничаха в стаята, разказваха смехории. Но техният приятел мълчеше. Гледаше към тавана и беше потънал в мисли.

Туктам въртеше опашка на прага. „Не съм суеверен — премисляше той, — но щом някой гледа към тавана, не е на добре!“ После хукваше да гони Кокорбашко, който ни в клин, ни в ръкав си дереше гърлото за щяло и нещяло. „Само да те пипна — заканваше му се Туктам, — перушина няма да остане от тебе. — И отсичаше с опашка: — Шашкънин такъв!“

Беше прав. Когато някой го боли глава, трябва да се пази тишина.

Пристъпяше баба Кута. Току вдигаше единия край на престилката, тулеше очите си в нея и проточваше:

— Ох, на мама сс…

Недоизричаше. В тоя миг дядо Тошо така я поглеждаше, че плачът й секваше начаса.

— Стига вече — хокаше я той, — и ти ще го урочасаш, ако още един път го сиротосаш.

Извика я настрана, за да не чуе Шегобишко.

— Какъв сирак е, ма? Ние да не сме вампири! Ще припка и ще расте… Само тая магия да се махне от главата му. Стига вече — извика той, като забеляза, че няколко нейни сълзи се търкаляха по челото му, — стига, направи го вир-вода.

Баба Кута отвърза престилката си, потопи я в белия котел, пълен догоре с вода, ската я на три ката и я лепна върху челото на Шегобишко.

— Тошо, Тошо, къде си? — продума тя след малко.

Никой не се обади.

— Къде си бе, човек?

Чу се шум по стълбите откъм мазата. С канче в ръка, дядо Тошо се връщаше помръкнал.

Щом видя погледа й каза без подканяне:

— Какво да правя, нали ми знаеш табиета!

Шегобишко нищо не разбра от тоя разговор. Лежеше сгушен под престилката. Стана му по-леко от студения й дъх. Сякаш се разсеяха мъглите пред очите му. Усещаше, че нещо го души за гърлото. Дишаше като в просъница. Струваше му се, че пламти като въглен. Трети ден нищо не беше хапвал.

По едно време извика:

— Бабо!

Тя не дочуваше добре.

— Бабо — повтори той по-силно.

Баба Кута се наведе над него и каза благо:

— Кажи, пиле!

— Къде са Попарко и Ацилар?

— Тук са, сине, ей сегичка излязоха навън.

— Мама къде е?

— Нали ти казахме вече: при звездите.

— Кои звезди?

 

 

… Заспа. Бълнува два дни. След малко се събуди:

— Ами аз къде съм?

— Тука си, сине — погали го с длан баба Кута и пак положи престилката върху челото му. — Ето те край мен, край дядо ти. А виж, и Туктам е дошъл да пита за теб… Ела, прекрачи, чедо, прага… Ела, че Шегобишко все за тебе пита.

Туктам разбра всичко и без много да му мисли, пристъпи прага. С два скока се намери пред леглото на приятеля си. Завъртя опашка: „Тук съм!“

Дядо Тошо остави канчето настрана и подпря с длан главата си. Така правеше, когато беше угрижен. Сви се като гюспе, сякаш се смали.

Много мъка беше видял през живота си, но такава — да гледа как Шегобишко гори в огън — не знаеше.

— Тошо — обади се баба Кута, — що не впрегнеш Норка и Ружка.

— Е, и какво? — едва чуто отвърна той.

— Да го закараме при Нинашка в Еница.

— При тоя плътеник ли? — не се стърпя дядо Тошо. Когато свършеше канчето, отговорите му ставаха по-резки и по-точни.

— Какъв плътеник бе, човек? Защо говориш така… Нека му побае малко жената, белким му се размине, пущината.

Нинашка от съседното село Еница се беше прочула като врачка. Когато хората се видеха в чудо — право при нея. Говореше се, че с магиите си даже умряло куче върнала за живот. Кучето рипнало на крака и за малко да я разкъса. Добре, че веднага му сложили синджир.

Дядо Тошо не вярваше на тия фантасмагории, както ги наричаше той. И никак не обичаше да го занимават с такива плътенишки работи. „Да му лее куршум!“ — промърмори той.

Сега отстъпи. Беше болно внучето му.

Отиде към яхъра. Конете запръхтяха и зацвилиха, щом усетиха, че иде към тях. В краката му се омота Туктам. Старецът без малко да се просне върху ока на каруцата.

Постла коларката върху потоницата. Кълчищената черга се бялна под изгрялата месечина. Сложи сено за възглаве. Донесе хамутите, юздите.

Когато всичко беше готово, баба Кута донесе Шегобишко, увит като врабче в два опанджака, сложи го да легне с глава към ока.

Мирис на късни летни треви нахлу в гърдите на Шегобишко. Тоя дъх му се стори по-сладък от всички илачета и препечени захарчета, с които баба Кута го лекуваше отскоро.

Тръгнаха в нощта. Потеглиха над него и звездите. Взираше се в тях и не можеше да затвори очи. Норка и Ружка стъпваха като Богородици.

— Дядо — прошепна Шегобишко, — дядо, чуваш ли?

Тропотът на колелетата заглушаваше гласа му.

Спряха край кладенчето на Стублата. Тревата звънтеше от песента на щурците. Дадоха му водица — само глътка. Беше студена и медена. Чучурът разказваше нещо на нощта. Каруцата скоро потегли и Шегобишко не можа да чуе края на приказката.

Пак погледна небето. Хиляди звезди го следваха по пътя.

— Дядо! — извика тоя път по-силно. — Дядо Тошо, спри за малко.

Помислиха, че иска да слезе. „Не трябваше да пие вода!“ — помисли баба Кута.

— Дядо, мога ли да те попитам нещо?

— Кажи, сине — рече старецът и отпусна юздите.

— Коя звезда е на мама?

И щурците замлъкнаха. Дядо Тошо продума към него:

— Всичките!

— Как така всичките?

— Всичките, сине — повтори дядо Тошо. — Майка ти беше звезден човек.

… В далечината се чу кучешки лай. Мучеше крава. Шегобишко попита:

— Бабо, какво е това плътеник?

— Ами нещо… което се движи плътно в тъмницата.

Стана му още по-страшно. Сви се в опанджаците. Китка сено падна върху лицето му. Не я махна. Спомни си, че така лежеше по сенокос.

Заспа.

Събуди се от нечия ръка, която разтриваше челото му. Беше в непозната стая. Наблизо гореше огнище. Пламъците скачаха като върколаци и плътеници по стените.

„Това са техните сенки“ — досети се Шегобишко.

Непознат глас пропя над него:

Бай, бабо, да баем.

Нищо тука не знаем.

Ала нещо момчето

го поболва сърцето.

 

Иш — насам, иш — натам, и-ха-хо,

да му дръпнем едното ухо.

Да го тупне и мечката с лапа,

та по-яко попара да лапа.

Беше Нинашка, тъмна като сянка и дълга като върлина. За ръцете го държеше баба Кута, „да не се уплаши, милото“. Очите на дядо Тошо проблясваха в тъмнината като въглени.

Нинашка прекоси два пъти стаята, три пъти повтори:

— Иш, ишш… ишш…

Шегобишко не забеляза кокошки. „Гони плътениците!“ — помисли си той.

Баба Кута рече:

— Дано прогониш злото му! В девет земи да потъне, в десетата да се не види!

Нинашка занарежда:

— Една година да го къпете в козе мляко, докато изврещи като яре: две години да бозае от въртоглава плевенска овца. — И пак мина два пъти през стаята и три пъти повтори: — Ишш, ишш… ишш.

„Бре, тоя плътеник не е с всичкия си!“ — ядоса се дядо Тошо. Усети, че Шегобишко го дърпа за ръката.

— Дядо — попита тихо, когато се наведе над него, — каква е тая въртоглава овца?

Нинашка го дочу и се сепна:

— Черноглава, черноглава — повтори тя, — черноглава плевенска овца.

Шегобишко жумеше и примираше от страх. Даже не можа да разбере какво каза Нинашка. Пак започна с това ишш, ишш и хукна напреко из стаята.

— Дядо — дръпна го за ръката, — дядо, бе…

Старецът се наведе отново. Шегобишко пошепна:

— Каква е тая въртоглава овца? Да не съм въртоглав, та да пия мляко от нея!

— Мълчи, дядовото, мълчи — ще ти мине като на куче!

gdmc_ninashka.jpg

— О… — удари се Нинашка по челото — пусто да опустее, щях да забравя най-главното.

Измъкна един кучешки кокал от джоба на сукмана си и три пъти поглади Шегобишко по лицето. Сложи му и един фъндък вълна в устата.

На дядо Тошо му идеше да я заколи. Ама какво да прави. Мъка! Ще търпи. „Ох, дано само по-скоро му мине!“ — въздъхна той.

— Дядо, въртоглав ли съм! — не го оставяше Шегобишко.

Като изчака края на поредната Нинашкина магия, дядо Тошо се наведе над него и му пошепна на ухото:

— Ах, момчето ми… животът е такова нещо… Човек може и да не е въртоглав, но овцата си остава овца, дори и на училище да ходи.

За първи път от десет дена насам Шегобишко се усмихна. Никой не го забеляза в тъмнината. Дори не усетиха, че и той иска да рече: „Шегобишко, Шегобишко… Сериозно нещо е животът, Шегобишко!“ Не беше време за такива работи.

Нинашка свали от огнището бакъреното джезве, което светеше по-силно от месеца. Къкреше още в ръцете й. Рече:

— Сега ще му излея куршум! Затворете си очите.

Всички замижаха. Само дядо Тошо поглеждаше с единия крайчец на едното око.

— Бре, да не изгориш детето — обади се той, когато Нинашка сипа вода.

Нещо изцвърча, вдигна се пара.

Навън Туктам излая. Помисли си: „Там става нещо… Не съм суеверен, но щом нещо цвърчи и мирише на олово — куршум се лее. Значи има нещо. А където има нещо, не може да няма нищо!“

Туктам натисна с рамо вратата. Оказа се заключена. Когато се лее куршум — не знаеше той, — винаги се спуска резето.

Да изгори злото.

Нинашка започна пак:

Бай, бабо, бабули,

да му свариш мамули.

И додето живееш,

все куршум да му лееш.

 

Иш — насам, иш — натам, и-ха-ха,

виждам вече, че води снаха.

И ви радва с безброй дечурлига…

Друго няма — тая радост ви стига.

Тя отново напълни джезвето с вода, но не се чу никакво цвърчене.

Последните думи, които запомни Шегобишко, бяха:

Детето трябва да се храни яко

и дълго да играе то навън:

да вкуси даже и от пиле мляко

и да похапне ябълки от трън.

… Каруцата трополеше по обратния път. Небето избеля. Когато минаха край Стублата, не се виждаше нито една звезда. Само дребно циганско петле — шарено като престилка — пиеше вода от коритото и пърхаше с криле, мъчейки се да не цамбурне на дъното. Пиук, пиук — викаше то, без да чака от някого отговор.

Дядо Тошо не вярваше във всичките тия „нощни фантасмагории“. Дремеше на седалката и мислеше: „Какво да се прави — мъка… Лъжа не лъжа, ще го изкъпя два-три пъти в козе мляко… А що се отнася до овците — всички са черноглави.“

Не забеляза, че баба Кута взе водата, в която Нинашка ля куршума, преля я в едно черно шише и бързо го шмугна в джоба на сукмана. „По една капка на къпане“ — запомни думите на Нинашка.

Седнала до дядо Тошо, гледаше как петлето пърха и подскача около кладенчето.

— Ох, на мама петлето — шепнеше тя и завиваше Шегобишко да не изстине, — и ти така ще ръпкаш, мама, и ще раснеш… та макар и триста у̀роки да те хванат!

 

 

Сега позволете ми да се върна към известната на всички игра „прескочикобила“. Нека пропусна онези две години, в които Шегобишко три пъти го къпаха в козе мляко, има̀ работа с черноглава плевенска овца, без никой да види как баба Кута капва по капка от едно черно шишенце в коритото му. „Фантасмагории!“ — продължаваше да шепне дядо Тошо. А Доктор Чудо, селският лекар, твърдеше, че е имал инфлуенца — от страх и мъка, на което баба Кута отговори: „Тя хваща всички детенца!“

И така, през тези две години Шегобишко заякна. Тръгна на училище с Ацилар и Попарко. В края на второ отделение, без да е слушал приказката за неродената мома, дядо му го нарече „роден юнак“.

На Ацилар вече никой не викаше Ацилар, а Чуруличка. По цял ден тя чуруликаше между двамата и беше свидетел и на осемте подвизи на Шегобишко, с които той учуди хора и животни, планини и реки. За него се заговори от горния до долния край на Криволичи. Много премеждия и страхотии се изпречиха по пътя му. Но доброто му сърце винаги го водеше към успех.

В една топла вечер в началото на лятото черен котарак пресече пътя му. Шегобишко не му обърна внимание. Беше вече осемгодишен, за да вярва в поличби. Отде да знаеше, че утре започва денят на неговия първи подвиг.

Но нека имаме търпение. Онези, които искат да му помогнат, също могат да спят. Да съберат сили.

Леко ли е, мислите, да си имаш работа с гръмотевици и светкавици!

Ядосат ли се — огън и пламък хвърчат от тях.

Осемте подвизи на Шегобишко

gdmc_osemtepodvizi.jpg

Шегобишко слага в джоба си няколко светкавици и гръмотевици

— Куто — викна дядо Тошо от прага на къщата, — къде е котелът? — И добави: — Мечка му стара!

Никой не се обади.

Шегобишко лежеше, загледан в панталонките си. Преметнати на стола до главата му, те от ден на ден му изглеждаха по-къси. Бяха същите, които преди две години му уши шивачът Зарчо.

И ширитчетата от двете страни бяха същите. Само че стигаха сега над коленете.

„С една педя израсна тоя дангалак!“ — каза снощи дядо Тошо, когато мислеше, че е заспал, и посегна да го завие.

— Куто, вампирите да те вземат — ядосваше се старецът, — къде потъна още от съмнало?

Баба Кута къткаше из двора подир квачката, повела пиленцата си към бунището. Искаше да я прибере в кокошарника. Кокорбашко беше се юрнал след тях, за да им покаже „в никое време“ какъв е кокорбашия. Не може да го удържи в това петелско чувство и Туктам.

Той беше възпитано куче и никак не му прилягаше да се занимава с петли. Макар че от време на време му махаше с опашка, от което се разбираше: „Благовъзпитани господине, стига си се кокошинил!“

Баба Кута се прибра в стаята чак след третото подвикване. Веднага подзе:

— За какво ти е тоя котел толкова рано? Не виждаш ли, че е пълен с мляко?

— Дай брат му тогава!

Имаха два бели котли. Единият служеше за вода и блестеше като седеф, а в другия варяха млякото. Затова дъното му дремеше, откакто се помни, очернено.

Взе първия котел.

— Мечка му стара — рече й той, — хайде, прощавай се с него!

Баба Кута се втрещи:

— Ти с всичкия ли си — сопна му се веднага. А след малко попита: — Да не си слизал рано-рано в мазата?

— Не ми е до канчета тая сутрин!

— Разправяш ги едни… да ти се чуди детето на акъла.

Шегобишко премисляше какво ли ще извършат днеска с Попарко и Чуруличка и това „хайде, прощавай се“ го накара да се ококори.

— Прощавай се, ти казвам!

— Какво смяташ да правиш? — не се стърпя и попита.

— Ще го заравям! — отговори спокойно дядо Тошо.

Запали лулата си.

В мъглата на издигналия се дим Шегобишко забеляза, че се ражда нещо интересно. Затаи дъх.

— Ще ловя светкавици и гръмотевици в него!

— Ти не си добре! — рече баба Кута и излезе на двора. „Прави, каквото щеш!“ — каза си тя. Знаеше, че щом реши нещо, не може да излезе наглава с него.

Веднъж му каза: „Колкото по̀ остаряваш, толкова по̀ изкуфяваш!“

Той така я погледна, че това беше последната бодежка, която му направи.

Щом дядо Тошо излезе от стаята, Шегобишко рипна като опарен. Обу панталонките си, изкуса набързо попарата в шарената паница — нямаше време да чака Попарко и Чуруличка. Изхвръкна след малко навън.

Откъсна си няколко зарзали — жълти и дъхави като козунак, свирна на Туктам да не се задява с Кокорбашко. Когато дядо му каза „ще ловя светкавици и гръмотевици…“, нещо проблесна в главата му. Това беше щастливият случай, който е проблясвал и на много други деца или възрастни, преди да извършат чудновати и велики дела. Струваше му се, че това бе ден не като другите: и слънцето беше друго, и овошките ухаеха в юлската утрин по-сладко от друг път.

Намери дядо си приведен под олука край стълбището на къщата. В ръцете си държеше казма. Беше изкопал дупка до стената, близо половин метър. И продължаваше да копае.

Шегобишко усети, че сърцето му започна да тупти по-бързо. Не се стърпя. Попита:

— Какво правиш, дядо?

— Заземявам радиото! — отговори спокойно дядо Тошо.

От няколко дни не можеше да чуе ни една новина за цар Пишман — къде е вечерял и къде е спал. Изпусна и много скъпоценни съвети за значението на меродията.

— Не чуваш ли вечер как пращи — заговори на внука си той, — нищо не може да разбере човек от него! Абе ще те заземъ̀ аз, викам му, та да видиш как ще пропееш като славей!

— Дядо, какво значи да го заземиш?

— Е, това значи — заземяваш го с тоя котел, връзваш му една земна антена…

— И какво? — изгаряше от нетърпение Шегобишко.

— И всички светкавици и гръмотевици се събират и мируват в тоя котел, а не препускат „из кутията“ като на тодоровденска кушия!

„Интересно! Интересно! — мърдаше с щръкналите си нагоре уши Туктам. — Не съм суеверен, но тук ще стане нещо интересно.“

Дядо Тошо продължаваше да копае. На Кокорбашко му замириса на мокра пръст. Не дочака да го поканят. „Друго нещо е изровената пръст — реши той, а то цял ден из пепеляка — я си намерил зрънце, я не!“

— Хей, момче — обърна се дядо Тошо, — ти май имаше едно копало. Пролетес ходеше с него за божур.

— В ремонтилницата е, дядо! Оставих го да го подостриш за догодина.

— Ама и ти си един помощник, да не ти се помоли човек!

Копа дядо Тошо, копа още около час. Изрина пръстта с лопатата, а след това — когато дупката стана дълбока, слезе на дъното — само калпакът му остана да стърчи под олука. Започна да изхвърля пръстта и с шепи.

На Шегобишко му беше много интересно, но същевременно му стана и тъжно. Гледаше пред себе си само един калпак, край който от време на време изхвърчаше пръст. Не се стърпя и каза:

— Дядо, стига толкова! Няма ли да излезеш?

— Мечка му стара — чу се изпод земята, — я подай котела!

Шегобишко хвана повезлото. Една черна, напукана от труд ръка се подаде. Белият котел потъна, в дън земя.

— Подай ми и тела — помоли дядо Тошо. — Добре, ха така… а сега: леки ти светкавици и гръмотевици…

Дядо Тошо излезе от дупката, изтърси ръцете си от пръстта, взе лопатата.

Мина час — сякаш нищо не беше се случило. Олукът все така се протягаше от покрива към земята, една телена жица бягаше „отдолу нагоре“, провираше се под черчевето на прозореца. В стаята дядо Тошо пусна радиото. Чу се глас: „… Цар Пишман днеска отиде на лов. Срещата му с ловците завърши с голям народен празник…“

— Пишман да стане човек, че те е пуснал — изруга старецът.

Чу се щракане. Гласът на оня, който съобщаваше за цар Пишман, потъна в тишина.

„В котлето!“ — помисли си Шегобишко.

Излезе на поляната. Към него се затича Попарко.

— Ще ти кажа една тайна! — спря го Шегобишко.

Попарко изгаряше от нетърпение да му разказват тайни. Обичаше и приказките, но най-много ценеше тайните.

— Само се закълни на никого да не я кажеш…

— Заклевам се!

Клетвата му се състоеше от две крачки напред и толкова назад. Така се бяха договорили преди години.

Шегобишко му разказа всичко — от игла до конец. За котела, за антената, за светкавиците и гръмотевиците, дори и за онези неща, които още не бяха станали.

— Запомни ли я? — попита Шегобишко.

— Не, забравих я.

— Браво, ти си истински приятел.

Още от сутринта небето беше натегнало от облаци. Бухлати и крилати, те караха кокошките да кудкудякат, без да имат особена нужда от това.

По едно време излая и Туктам. „Ще вали — каза си той, — когато се зададат бухлати крилати облаци, ще има дъжд.“

Още не завършило мисълта си, кучето се прибра на сушина. Най-после Кокорбашко успя да прикот-котка пиленцата да се приберат в кокошарника.

Изведнъж така загърмя, така затрещя и засвятка, че баба Кута взе да се кръсти и да дърпа Шегобишко.

— По-далече, сине, от джама… да те не тресне някой гръм. Пустите му ваджии — само гледат да им се мерне някой джам — на парчета го направят.

Шегобишко седеше свит в скута на баба си. Но хич не го беше страх. При всяка светкавица и гръм виждаше белия котел в земята. Сякаш огън се свличаше по жицата… Полека-лека котелът се изпълваше с чудо на чудесата.

— Спиш ли, Шегобишко — разтърси го баба Кута, че се бе умълчал като буба.

— Буден съм, бабо, буден. Радвам се на светкавиците и гръмотевиците.

Тя си помисли: „Голям е вече — ни от куче се страхува, ни от гръмотевици!“

Преваля. И пак изгря слънцето. След икиндия стана така топло и приятно, че не го свърташе в стаята.

Дядо Тошо беше хванал нанякъде с Норка и Ружка. Чу само когато изтрополя каруцата. Кокорбашко се обади от двора. Туктам излезе изпод сушината на коша. Дърветата пак изправиха зелени погледи. Всичко заживя по старому своя мирен селски ден — окъпан и чист. Едничък Шегобишко търсеше лопатата под дърво и камък.

Намери я. Изчака баба му да седне на поляната със съседка Недка „на раздумка по икиндия“. И започна да изравя пръстта над котела.

Рови. Изгребва. Изхвърля. Стана вир-вода от пот. Сновеше около олука като совалка край бърдо. Озърташе се да не го види някой.

И о, чудо на чудесата: котелът блесна, пълен до повезлото със светкавици и гръмотевици.

Шегобишко не се побоя. Взе три светкавици — сложи ги в десния джоб; грабна три гръмотевици — пъхна ги в левия джоб. Изведнъж се усети десет пъти по-силен и двайсет пъти по-лек.

Каза си: „Ха сега да видим кой ще посмее да ми бърка в джобовете!“

Щом изхвърли последната лопата пръст, тръгна към стаята да си измие ръцете. Ненадейно нещо го повдигна от земята. Краката му свободно взеха да се мятат из въздуха. И тръгна нагоре-нагоре… „Така е, когато си силен!“ — успокои се той.

Изравни се с комина на къщата. Канеше се да завие над яворака от другата страна на покрива, когато някой го стресна.

— Шегобишко…

— Шегобишко… — прозвуча и момичешки глас.

До Попарко се полюшваха две лилави панделки. Чуруличка махаше с ръце и викаше:

— Къде без нас, Шегобишко… Почакай… да си оставя панделките в къщи. Могат да се закачат на някой облак.

— Хей, хора от долната земя — обади се Шегобишко някъде над комина, — що престъпвате клетвата си и споделяте тайните си с две лилави панделки!

На Попарко му идеше да потъне в дън земя от срам. Но продума:

— За какво сме на тоя свят… Прости ми, Шегобишко… Можем ли да живеем без две лилави панделки! Тя не искаше да й кажа нищо, но не ме остави на мира, докато не й казах всичко.

— О, клетвопрестъпнико — викаше Шегобишко, — ти заслужи да изядеш тая вечер трийсет зарзали.

От дъното на поляната са зададоха Норка и Ружка. Мярна се и калпакът на дядо Тошо.

Шегобишко не дочака да го видят къде се е юрнал по небесата. Насочи се към покрива, ритна няколко пъти с крака и скочи на земята край Чуруличка и Попарко. Те го гледаха изумени и не знаеха какво да кажат.

— По-настрана… по-настрана… Не се доближавайте до джобовете ми. Нали сте чували за някой ударен от гръм!

Попарко и Чуруличка мълчаха. Като разпрягаше конете, дядо Тошо ги наблюдаваше отдалеч. Попарко стърчеше с една рошава глава над тях. „Гръм и огън момче — радваше му се той. — Да е жив и здрав само — много има да хвърчи по света!“

Шегобишко се прибра в къщи — ни лук ял, ни лук мирисал. Вечеря кротко и мирно бобена лютика. Изпи чаша мляко „от черноглава плевенска овца“. И се насочи към леглото. Вече се завиваше, когато баба Кута тръгна към него.

— С панталонките ли ще спиш тая вечер? — укори го тя. — Я се събувай по-скоро.

— Бабо, много ти се моля…

— Какво?

— Ще ги събуя — само не се доближавай до тях! Много ти се моля — продължаваше да я уговаря Шегобишко, — обичам те и искам да си вечна като времената.

Баба Кута се стъписа. Когато дядо Тошо влезе в стаята, тя му сложи паницата с лютиката, почака да преполови канчето и рече:

— Тошо!

Той преглътна залъка си.

— Какво?

— Това момче пак са го урочасали!

— Мечка му стара!

Взе канчето и го пресуши до дъно. После каза:

— Само не ми споменавай да го водя пак на оня плътеник!

През това време Шегобишко вече спеше и сънуваше странен сън: из двора е плъзнал страшен врежак, а из него — тиква до тиква. Попарко срязва една от тях, обелва с чекийката си едно колелце. И пристъпя към Шегобишко, но така, внимателно, гледа да не се допре до джобовете му. Окачва колелцето от тиква върху ризата му. Казва:

„Носи честно тоя славен медал! Ти доживя и заслужи да те нарекат «цар на гръмотевиците и светкавиците»!“

gdmc_petel.jpg

Шегобишко укротява змията в Синия вир

На другата сутрин Попарко и Чуруличка едва дочакаха да съмне. За такова чудо като снощното бяха чували само от приказките.

Почти едновременно застанаха, той край единия плет, тя — край другия. Попарко викна: е-хей… Чуруличка изчурулика: е-хей… И за минута главите им светеха като тикви връз плет. Сякаш по команда те се прехвърлиха в двора на Шегобишко и спряха пред прозореца на стаята.

Обут с панталонките, облечен с бяла кенарена ризка, Шегобишко сърбаше попарата си.

— Колко е хубав, когато сърба! — рече Чуруличка.

— Той е чудесен!

— Добър е! — продължи тя. — Ах, какво ли ще измисли днеска?

Още преди да въздъхне Чуруличка, Шегобишко се обърна към баба Кута:

— Дано Попарко и двете лилави панделки не се заплеснат някъде. Що игра ни чака.

Допълни наум: „И страхотии!“

— Тук сме, тук сме — изчурулика един глас отвън.

— Откога те чакаме! — обади се и Попарко. — Хайде, по-бързо с тая попара, че каквато си я надробил…

— Ти няма ли да ядеш?

— Не, цял комат съм взел в торбичката и цяла буца сирене. За всеки случай. Не през час-два да тичам до в къщи.

Дотича към прага Туктам. Облиза се любезно и си помисли: „Не съм суеверен, но тия деца нещо замислят. Когато един закусва вътре попара, а друг го чака вън с торбичка на рамо и две лилави панделки до него — чудати работи има да стават!“

— Попарко, Чуруличке, няма ли да закусвате днес? — покани ги техният приятел.

— Не, не искаме — почти в един глас отвърнаха и двамата.

Щом се показа на прага, те го огледаха: джобовете му бяха издути като топки. Да ги удариш… не, няма да се спукат, ами ще гръмнат!

— След мен! — даде заповед Шегобишко. — И без много приказки.

Но как можеше да мълчи Чуруличка!

Спотаиха се под навеса на коша. Шегобишко смъкна от гредите едно дълбоко кошле — с него бяха ходили много пъти за риба. Изплетено от върбови пръчки, приличаше на голям леген, дълбок колкото човешки бой.

Шегобишко скова едно дървено магаре, качи се на него и… бух в кошлето.

— След мен! — нареди отново.

Последва го Чуруличка. Чурулик, чурулик — стъпи и тя на магарето, Шегобишко й подаде ръка — и… туп до него.

Кошлето сякаш стана по-голямо. Небето се дръпна нагоре. А когато скочи и Попарко, лилавите панделки не се стърпяха и изчуруликаха:

— Ох, колко е хубаво, че сме трима. Ако искате, може и една песен да изпеем.

— Млък! — сряза я Шегобишко. — А̀ ни е чула баба, а̀ е пропаднал риболовът.

— За риба ли отиваме? — зарадва се Попарко.

— А с кошле… за какво друго се ходи?

— За плява! — обади се Чуруличка.

— Нямаме магарета с нас! — сложи край на разговора Шегобишко.

Чуруличка не млъкна. Тя цвърчеше от радост:

— Знаете ли, ние сме един чудесен самонадеян колектив!

Попарко се зачуди каква е тая дума, мислеше да не я пита какво значи, но сам не се досещаше и не се стърпя:

— Какво?

— Я повтори! — помоли я и Шегобишко.

Без да се смути, тя рече:

— Самонадеян колектив.

— Самодеен, самодеен… — поправи я Шегобишко.

… Докато се водеше тоя спор, кошлето се издигна над коша, мина и над къщата.

Някои хора взеха да се спират учудено по улиците, гледаха нагоре, затуляха с длан слънцето и току викаха:

— Бре!

— Бре!

— Бре!

По-късно видяха, че това не е никакво бре, а нещо друго, и то много по-голямо от три букви. И че някакво чудо се носи по небето, над къщите и явораците.

— Змей е! — шепнеха бабите и се кръстеха.

— Плътеник! — викаха други.

— Върколак!

— Халеевата комета.

— Звезда…

— Абе това не е ли доандеренската лисица? — питаха трети. — Каква опашка от върбови пръчки е проточила!

Дядо Тошо излезе от яхъра. Погледна нагоре. Рече:

— Що ми се струва, че на мойто кошле са порасли криле. От цял час го търся, да дам сено на конете… Ама че плътенишки фантасмагории, мечка му стара!

Имаше и такива селяни, които не забелязваха нищо. Други нямаха време да вдигнат глава: на къра кипеше усилена полска работа. Само от дръндарската кошара изблея виторог овен. Блееше уплашено, защото предполагаше, че това е Орела: ей сега ще се спусне и ще подгони агнетата да ги прави орлета.

— Бе-е — викаше той и бе готов да даде рогата си, но да не допусне такъв позор.

— Какво гледате? — кресна старши полицейският стражар Лазар, наречен Жабара. — Не виждате ли, че това са някакви малчугани, които са литнали към Криволичи за жаби.

Той седеше в селската кръчма, пиеше бира и закусваше с жаби — любимото му ядене сутрин, на обед и вечер.

Двамата общински стражари Туртака и Кривака застанаха мирно до него. Започнаха да докладват:

— Две момчета и две лилави панделки в едно кошле! — изрева Туртака.

— Шегобишко, Попарко и Чуруличка — уточни Кривака.

— Насочват се към Синия вир. Вървят близо до него.

— Хвърчат, а не вървят!

— Какво да правим? — попита Туртака.

— Не знам!

Общинският стражар не се предаваше:

— Да ги поставим под подозрение?

— Под наблюдение? — уточни Лазар Жабара. И се ядоса: — Човек си обърква понятията с такъв като тебе.

— Мога ли да кажа нещо? — поиска разрешение Кривака.

— Кажи!

— Бих им ударил по един кривак… и тогава да видиш дали ще смее някой да лети с кошле.

Да оставим тоя разговор да продължи без нас и да видим какво ставаше по това време в кошлето.

— Ами ако паднем сега на земята! — осмели се да попита Попарко. Видя, че някаква сянка тичаше подир тях.

— Не се бойте! — каза Шегобишко и се хвана още по-здраво за двата джоба. — Няма нищо страшно.

— Олеле! — изпищя Чуруличка.

— Олеле! — подкрепи я Попарко.

— Какво има? — заозърта се Шегобишко.

— Олеле!

— Олеле!

— Какво има?

— Олеле, ако паднем… — продължи да трепере Чуруличка.

— Олеле!

— Какво, ако паднем?

— Кой ще ми даде милицинско?

— За какво ти е медицинско? — поправи я Шегобишко. — Нали училището свърши. Чак наесен ще тръгнем отново.

— О, вярно — поуспокои се Чуруличка, — съвсем забравих, че нашият фикус скоро си получи свидетелствата.

— Випуск, Чуруличке, випуск!

Дори недочу последното изречение: долу, край Синия вир, тичаше ту натук, ту натам Туктам и махаше тревожно с опашка: „Хайде бе, деца, изгоря ми душата за вас! Къде изхвърчахте по небето на детството!“

Тримата се сепнаха: в средата на Синия вир се плъзгаше като по стъкло змията — тънка и гъвкава, коварна и алчна.

Цяло село говореше за нея. Овцете се страхуваха да пият вода от реката. Кучетата прескачаха от бряг на бряг. Децата се плашеха да се къпят. Старши полицейският стражар много обичаше риба, но заради нея премина на жаби. С това си спечели и новото име — Жабара.

Шегобишко отдавна й се канеше да я пипне за гушата. А тя се изплъзваше от ръцете му. Дори веднъж настъпи опашката й. Тя се откъсна. Баба Кута му каза: „Ще израсте, сине: злото и опашката на змията растат еднакво бързо!“

Щом пъхна светкавиците и гръмотевиците в джоба си, първата му мисъл беше: „Ще я пипна аз — вече няма да ми избяга!“

Попарко и Чуруличка нищо не знаеха за вчерашната му закана. Напълно се бяха поуспокоили или привикнаха с тоя невероятен летеж. Беше и красиво, и страшно.

Кошлето започна да се спуска. Шегобишко го направляваше така, че да кацне точно върху брега на Синия вир.

Съблякоха се по гащета. Чуруличка остана на брега. Взе торбичката с хляба и сиренето на Попарко.

Шегобишко даде знак на Туктам: „Влез, преплувай от бряг до бряг. Виж дали е студено!“

Туктам тръгна оттук и стигна дотам, а оттам се върна дотук. „Добра е — кимна с глава той и посочи с опашка към водата. — Ще падне голям риболов!“

Двамата се насочиха към крайбрежната върба. Натопиха се до кръста, потънаха до шия. Шегобишко пое въздух, гмурна се и десетина секунди не се появи.

— Олеле! — изпищя на брега Чуруличка. — Удави ли се това момче!

Тоя глас накара Попарко да потрепера. След миг водата се залюля, плисна към брега, а в средата изплува златистата глава на Шегобишко, посипана със златни капчици.

gdmc_zmia1.jpg
gdmc_zmia2.jpg

Попарко изнесе първото кошле с риба. Изсипа го на тревата. Няколко кленчета взеха да се мятат по зелената трева. Имаше и две каракушки. А една мряна отваряше устата си — въздух не й достигаше.

Изнесоха още едно кошле, друго. Тревата край брега побеля от кленчета и беловарчета. Чуруличка беше приклекнала край тях и ги разглеждаше едно по едно. Говореше им нещо, когато изведнъж… о, ужас… Попарко профуча край нея като куршум.

— Олеле! — врещеше той.

— Олеле! — хукна след него и Чуруличка.

— Олеле! Змията…

— Майчице мила!

Всичко разбираше Туктам и беше готов да литне след тях. Но преди това забеляза как Шегобишко вдигна кошлето и ни косъм не трепна на главата му, когато видя, че нещо святка като стоманено въже в кошлето. „Дръж, дръж!“ — замаха с опашката си той.

Шегобишко държеше здраво кошлето и гледаше змията право в очите. А когато една змия се гледа право в очите, тя престава да бъде змия. Нещо повече: тя се сви на дъното и запримига като ударена от гръм.

Светкавица ли я ослепи, гръм ли я удари — това Туктам не можа да си обясни.

Шегобишко протегна ръка и я хвана за шията. Дългият й език приличаше на вилица. Ссс-ссс-сссс-ссс — съскаше тя и караше да треперят на брега Попарко и Чуруличка. След малко те се посъвзеха от страха й се върнаха да помогнат на своя приятел.

— Хвърли я веднага! — викаше Чуруличка.

— Бягай! — съветваше го Попарко.

Туктам се надигаше на лапи: „Ни тук, ни там — дръж здраво за гръцмуля — и това е!“

— Сссс-сссс-сссс-сссс-сссс — продължаваше да съска тя и се увиваше около ръката му като гривна.

— Стига си съскала — погледна я право в очите той, — никога не съм обичал подсказвачите!

Отмота се от ръката му. Той я отпусна и тя пльосна като жаба във вира. Идеше й да си смени кожата от срам.

От тоя ден Шегобишко каквото решеше, това вършеше. Вече никой не се опитваше да му подсказва какво да прави.

Извадиха кошлето от водата. Наведоха се да приберат и рибата. И… о, чудо — ново и невиждано. Ами сега? Само една пъдпъдурка лежеше по корем. В едното й око се оглеждаше Синият вир.

Наблизо нещо прошумоля. Мярна се дълга пухеста опашка. Туктам излая натам и хукна да я гони. В шумака към доандеренската урва бягаше доандеренската лисица.

gdmc_lisica.jpg

Шегобишко хваща доандеренската лисица

— Опашката ще ти отрежа, да знаеш! — закани й се Шегобишко.

Тя изквича като куче. Само Туктам разбра думите й: „Няма. Няма.“ И си помисли: „Ще те пипна край кокошарника, ще те пипна — няма да ми избягаш!“

Тримата стояха и гледаха към гъсталака. За миг се объркаха: лисици ли да гонят, риба ли да ловят!

Попарко се наведе, взе в ръка пъдпъдурката:

— Една е, но ще ни стигне!

Знаеше, че сиренето в торбичката беше цяла буца, а в шумака щяха да намерят и диви ягоди. Такава закуска — сирене, диви ягоди и една пъдпъдурка — щеше да приготви, дето и цар Пишман не е виждал. „О — продължи да си приказва наум, — само да ни види, дълго има да се пишманосва, че е станал цар!“

Извади кибрита, взе една клечка и ха да я запали… През това време Чуруличка беше събрала съчки и сухи треви, струпа ги край брега. Какъв огън щеше да лумне — за чудо и приказ!

Попарко допря клечката до кибритената кутийка и така замръзна на мястото си:

— Не драскай! Не смей да драскаш!

Зад близката туфа имаше човек.

— Ха си запалил огън, ха си подпалил шумака!

Беше селският пъдар Карамел Му. Пушката му стърчеше на рамото като тояга.

— Цял ден вече ви дебна — излезе той иззад храста, — бре, викам си, тия, дето са полетели с това кошле, огън ще палят! Къде минат, гръм и мълнии ще бера след тях.

Шегобишко опипа и двата си джоба. Всичко беше в ред. Светкавиците и гръмотевиците мируваха, още не беше време да ги пусне в действие.

— Ние наужким — обърна се той към Карамел Му, — само тренираме.

Карамел Му се зачуди. Тая дума го затрудни.

— Какво тренирате — уж между другото попита той, — не виждам тук никаква топка.

Това „тук“ долови и Туктам и замаха с опашката: „Как да не виждаш, че съм тук, а какво ще кажеш, ако бях там!“

— Дебнем доандеренската лисица!

— Абе и вие сте едни лисици, ами не ги приказвайте такива.

— Мечка му стара, ако те лъжем — настояваше на своето Шегобишко, — тоя път без малко да я подпалим.

Карамел Му нищо не разбра, прибра кибрита и се запъти към къра.

— Какви приказки от Хешеразада му разказваше? — попита Чуруличка, когато пъдарят дотолкова се отдалечи, че да не може да ги чуе.

— Чуруличке — отвърна й Шегобишко, — това не бяха приказки от Шехеразада, ами самата истина. Утре ще видиш.

— Ох, гладна съм! — оплака се тя.

— Олеле, и аз огладнях — извика Попарко.

— Олеле, гладен съм като вълк — затича край брега и Шегобишко.

С викове, с игри, с песни — само след половин час и тримата лапаха с такъв апетит от дивите ягоди, сиренето и дъхавата житена питка, че ако тогава някой от вас беше минал край тримата, нямаше да се удържи да не седне на трапезата им.

— Всичко е чудесно! — хапна и последната ягодка Шегобишко. И добави: — Шегобишко, Шегобишко, трябва ти една клюса!

— Какво е това клюса? — полюбопитствува Чуруличка.

— Сядай в кошлето и повече — нито дума.

— Какво е… — искаше да попита и Попарко.

— Казах — тръгвайте… и нито дума. Сигурно дядо Тошо е потеглил вече с Норка и Ружка да ни търси.

Тримата полетяха към село. Свечеряваше се. Никой не забеляза, когато се разделиха на поляната пред Шегобишкови.

— Утре в седем! — заповяда Шегобишко.

— Утре в седем! — повтори Попарко.

— В седем и петнайсет — обади се Чуруличка, — че докато си направя фри… сурата.

Шегобишко не се стърпя:

— Все ги приказваш едни, ще ме скъсаш от смях. Лицето ти е като ябълка хубаво, но щом искаш да си направиш и фризурата — двайсет минути имаш от мене!

Когато приближи къщата, чу гласа на баба Кута:

— Боже, божее… отиде ми белият котел.

— Мълчи бе, жена!

— Да ти опустее и радиото, и всичко… няма в какво вода да си налея сега.

— Ама… мечка му стара. Ще ме изкараш из кожата…

— С тоя твой цар Пишман — пишман да стане човек!

Дядо Тошо смекчи гласа си. Колкото и да се заканваше, че ще направи това или онова, че ще излезе от кожата си и не знам още какво, беше добър и работен човек и никога не пречупи думата й на две.

— Нали трябваше да го заземя!

— Да го заземиш ли — продължаваше да се ядосва тя, — отиде ми най-хубавият бакърен котел!

Шегобишко се вмъкна на пръсти. Без да го забележи, баба Кута отиде към кандилото, прекръсти се три пъти и се обърна към дядо Тошо:

— Море да го заземят тоя, дето не си затваря устата, къде аз знам. По цяла вечер ушите ти са като на фуния.

Беше краят на упрека. Направеше ли три пъти кръст, баба Кута млъкваше и нямаше сила, която можеше да я накара да продължи.

— Мечка му стара! — промърмори дядо Тошо и седна с Шегобишко да вечеря.

Не попита внука си какво прави през деня.

Шегобишко легна, сгуши се — въздухът, слънцето и веселите игри го приспаха веднага.

Три пъти през нощта Чуруличка става и повдига пердето — дали не се е съмнало вече. Навън грееше такава месечина, че втория път й се стори: от прозореца на Попарко някой също надничаше.

Когато заспиваше, каза насън „клюса“, но никой не я чу.

Рано заранта Попарко намери кълчищен чувал, Чуруличка смъкна от стряхата една връв червени сухи чушки. Потърси и копралята, с която баща й ходеше на оран.

„Дали не забравих нещо!“ — питаше се тя сутринта. И погледна още веднъж бележката, написана снощи. Когато се разделяха, Шегобишко нареди: „Ти ще вземеш това, ти това, а всичко останало — аз!“

— Ами клюсата! — попита тогава Чуруличка.

— Оставете я на врял и кипял в тия работи човек!

Къде е врял и къде е кипял, не й стана много ясно.

— Готови ли сме! — изгледа ги Шегобишко и двамата. — Да не забравим нещо?

— Кибрита, кибрита — удари се по челото Попарко и развя шарената си риза към къщи. Като се върна, рече: — Нали тоя Карамел Му цяла нощ ме стряскаше насън и викаше: „Не драскай… не драскай!“ Когато се събудих, що да видя — така съм одраскал стената, че едва се очистих от варта.

Тримата се огледаха, снижиха се край оградата от тараби, завъртяха се за малко под бялата черница. Там Шегобишко викна ей тъй — ако има някой наблизо, да го чуе:

— О, така ми се ядат дуди, че цяла нощ не можах да спя. Дори по първи петли ставах да си похапна няколко. Да знаете преди съмнало колко са сладки!

Никой не се обади. И яхърът беше пуст. Иначе, щом чуеха гласа му, Норка и Ружка пръхтяха дълго, а Туктам въртеше опашка: „Искат да ги откараш на паша!“

Шегобишко се озърна и видя опашката на Туктам. „Не ми е за паша сега — махна му заканително с пръст, — толкова полска работа има още, а ти ще ми говориш за паша!“

Минаха през реката. По лесата, единственият мост между двата бряга. Някои от талпите бяха изчезнали и на две-три места Чуруличка без малко да цамбурне във водата.

— Олеле, страх ме е! — викаше тя.

Подаваха й ръка, Попарко й пазеше страха отдясно, Шегобишко отляво.

— Олеле, загивам! Дръжте ме!

Шегобишко се ядоса:

— Защо не си остана в къщи? Къде се е чуло и видяло — момиче лисица да лови.

— И то доандеренска! — обади се и Попарко. И той вече губеше търпение от това дълго минаване „през една нищо и никаква река“, но не го изрече. Само му мина през ума.

Пръв пристигна в доандеренската урва Туктам. И там, пред дупката на доандеренската лисица, вдигна такъв облак от кокоши пух, че тримата, когато преваляха билото на хълма, започнаха да викат:

— Гледайте, гледайте — облак от перушина!

— Лисици ли ще ловим, пухени възглавници ли ще правим!

— Чуруличке — прекъсна я Шегобишко, — възглавници се правят от гъши пух, а не от кокоша перушина.

— Аз не съм слушал за лисица в гъшарник!

Това беше Попарко.

Чуруличка прие обясненията, без много-много да мисли за тях. По-важно беше, че пристигнаха пред дупката на доандеренската лисица. Наоколо дъждовете бяха изровили дълбока урва, пръстта жълтееше. Оттук старите жени вземаха хума за миене на коса и за сапун. Веднъж и майка й я изми с тая „жълта кал“ и косата й стана мека, мека, по-мека от перушина.

Шегобишко се разшета, огледа всички шубраци и туфи. Един стар дъб — висок и могъщ — разстилаше шатъра си наблизо. Земята долу жълтееше от изпопадали желъди. Имаше следи от диви прасета. „Прасето — помисли си Шегобишко, — ако не яде желъди, не е диво прасе!“

— Тук, тук — викна той и Туктам веднага дотича до него. — Не викам теб, а Попарко.

— Това ли е скритият вход? — попита Попарко.

В краката му чернееше малък отвор, полузарит с шума и изгорели треви.

— Това е! — отвърна Шегобишко. — Сложи тая клюса тук и се дръж като юнак!

— Олеле, страх ме е! — чу се наблизо познато чуруликане.

— Штт… тихо — закани се с пръст Шегобишко, — ако още веднъж чуя тая дума олеле, няма да ме познаваш вече. Казах ти снощи, да си седиш при куклите и разните там парцалчета.

— При скъпоценностите! — уточни Попарко.

— Ти много да не знаеш — сбърчи вежди към него Шегобишко. — Казах ти да държиш клюсата.

Шегобишко още веднъж отвори железния нашийник, затвори го, провери дали се заключва добре. Чу се щракане на желязо.

— Ей така — обясни на Попарко, — щом си подаде лисичата глава, щракни ключалката. А за да не избяга, дай да вържа синджира за колана ти.

— Ами ако ме повлече към дупката? — смутено промълви Попарко.

— Не се бой… Я се погледни какъв си мъж, а в тая дупка най-много петел може да влезе.

След това се обърна към Чуруличка:

— Дай плътника отпред!

Ставаше дума за чувала.

Разтвори го. Ушит наскоро за воденицата, корав и ухаещ на кълчища, той почти покри отвора на лисичата дупка. Туктам подскачаше като пощурял наоколо, радваше се: „Отдавна не съм гонил лисица. И то доандеренска!“ И така махаше с опашка, че ако тя беше ветрило, вихрушка щеше да се извие над тях.

— Я виж ти сега — говореше Шегобишко — как щях да забравя, дай чушките.

Подадоха му дългия наниз. Той отмести чувала и с копралята, по-дълга от тояга, намести цялата връв в дупката. Нахвърля след нея съчки и суха трева, и шума от стария дъб.

— Това е — изправи се той и изтърси колене от пръстта. — Сега внимание, господа!

Един фокусник казваше така на панаира в града, преди да започне поредния си номер. Почти беше го забравил какво правеше, но това „сега внимание, господа“ не излизаше от ума му.

Попарко и Чуруличка стояха на десетина метра един от друг. Чакаха със свити сърца да започне чудото.

Шегобишко нареди:

— Ако избяга към теб, пускай ключалката и се дръж здраво за храста, побегне ли към нас с Чуруличка — моя работа е това. — Помълча малко, направи фуния с двете си шепи, сложи я на устата си и викна: — Внимание, господа!

В урвата отекна неговият глас. Някъде долу, към ливадите, още три пъти се претърколи ехото: „Внимание, господа!“

Продължи:

— Доандеренска лисицо, я излез да видиш каква кълчищена рокля съм ти приготвил! Тръгвай, кумице, че те чакат на сватба!

— С печена кокошчица — обади се Попарко.

— С пъстропери петлета! — рече Чуруличка.

Джафна и Туктам: „Излизай! Излизай!“

Лисицата се спотайваше отвътре като лисица.

Слушаше как викат навън. По едно време някой се обади, че я няма — може би е отишла до реката да пие вода. Но през един процеп на дупката тя видя как кучето Туктам — стар неин познайник — махна с опашка, че е „тук, тук!“ Апетитният мирис на пролетна ярка му подсказваше, че тя преди малко сладко-сладко е закусила и сега, изтегната в леговището, дреме без грижи и мисли в лисичата си глава.

— Дай кибрита! — чу да казват навън.

Долови шум от драскане на клечка. Замириса на барут. Не беше дядо Тошо. Той палеше лулата си с огниво и прахан. Ами сега? Надникна през входа „откъм двора“, черния. Видя нашийника. И друг път я бяха дебнали с него. Тръгна към главния вход — за гости. Какви ти гости! Оттам се стелеше дим, замириса на шума и сено, нещо взе да я гъделичка по носа, залютя й.

Тримата лисичари взеха да кихат. Чуруличка беше избрала най-лютия пипер. „Откъде да знаем кой по̀ не люти!“ — кашляше тя и обясняваше на Попарко, който й се заканваше с ръка: „Къде ги намери тия чушки“. И потръпваше, загледан в клюсата.

Шегобишко стискаше чувала от единия край, Чуруличка — от другия. Струваше й се, че ако лисицата изхвръкне към чувала, нямаше да я намерят в шумака. Ала не смееше да извика „Олеле!“

Туктам настръхна. Козината му се обърна напред. Ушите му щръкнаха като антени. „Иде, иде — махаше той. — Сега, сега… след малко. Внимание, господа…“

Шегобишко поглеждаше Туктам и разбираше всичко.

И… о, чудо на чудесата. Като видя, че клюсата лежи като пръстен край малкия вход към гората, лисицата затвори очи, мина през огън и дим, козината й пламна… И бух… в чувала.

— Олеле! — изврещя Чуруличка.

Шегобишко се държеше като лъв, не се предаваше. Падна възнак, претърколи се, а чувалът — върху него. Да загинеш от страх. Туктам дотича и със зъби го свлече на земята. Момчето рипна, изглеждаше като шашардисано. Съвзе се. А Попарко вече държеше чувала от другия край.

Шегобишко опъна връвта, завърза я два пъти на клуп. Чак сега отвори уста да си поеме дъх.

— Ето какви лисичи работи стават в доандеренската урва! — рече той, като дойде на себе си. — Най-после и нашите кокошки да видят бял свят от тоя вампир с опашка.

После усука лисицата през чувала с една пръчка. От страх и вина тя дори не изскимтя.

Като видя, че всичко е „минало и заминало“, Чуруличка слезе от дъба и най-спокойно започна да събира желъди.

— Ще си играем на ашици!

Така тихо го каза, че двамата не разбраха за какво й са те.

Опитаха се да носят чувала — нищо не се получи. Оттук-оттам — спъваха се те. Не ставаше.

— Я го дайте на мен! — чу се глас като гръм.

Отстъпиха назад. После тръгнаха. Най-пред — Шегобишко. Поопипа джобовете си, духна си на ръцете, хвана чувала за ушите и го метна като светкавица на гърба си. Кихна веднъж, понеже опашката на лисицата стърчеше навън повече от метър и го закачи за носа.

— Поне я придържай — обърна се към Чуруличка, — като не знаеш как да се справиш с една нищо и никаква доандеренска лисица. Дръж тая опашка, а на рождения ти ден ще я имаш за шал.

Баба Кута седеше пред портата със Съседка Недка, хортуваха си. С дясната ръка въртеше вретеното. Щом ги видя — Туктам най-отпред, след него Шегобишко с чувал на гърба, до него Чуруличка маха някаква къделя да му прави ладовина и накрая Попарко, — тя изпусна вретеното, плесна с ръце и взе да се вайка:

— Ох, на баба мливарите… Колко пъти казвах на Тошо да отиде на воденица, а той с тоя пусти Пишман… време не му остава да смеле ярма за кокошките.

Шегобишко отлепя от нощвите ръцете на баба Кута

Тримата се спогледаха. Напуши ги смях. Още малко и а̀ да избухне Чуруличка и да изчурулика какво чудо са направили днес, но видя, че Шегобишко смръщи вежди.

— Имаше много мливари — някак разсеяно подхвърли той, — кой ярма, кой зоб, други — брашно… Затова се забавихме.

Едва се дотътра до хамбара. Попарко изтича да му отвори. Хвърли чувала връз другите плътници, пусна резето, изтри с ръкав потта от челото си и въздъхна:

— Попишкият змей да беше, нямаше така да ми тежи.

Литнаха към Чуруличкини да оставят копралята. Приличаха на врабчета, които, разтворили криле, пърхат-пърхат над топлата земя.

Свечеряваше се. Пред портата изцвилиха Норка и Ружка. Падаше мека юлска вечер — пълна с щурци и мирис на петровки.

Баба Кута отвори едната порта, след това другата. Свали празното бъкле от каруцата, прибра и торбичката за хляб. Каквото беше останало в нея, даде на Кокорбашко, който се провираше под корема на Норка и светеше като пламък.

— Иш, момаа палио — караше му се баба Кута, — ще те смачкат като царевично зърно!

— О — затюхка се дядо Тошо, — мечка му стара макар: добре, че ме подсети. Откога се каня да дам зоб на конете, ама все се улисвам в друго.

— Ми с твоя Пишман време не ти остава да мислиш! — напомни му тя.

Той не отвърна. Нямаше настроение да се разправя тая вечер. „Какво пък — мислеше дядо Тошо и ситнеше към хамбара, — заземих го, не пращи вече… Сега говори ясно като флигорна… Бе то и радиото си иска майстора. Като го пуснех по-рано, как да разбера светкавици и гръмотевици ли се преплитат някъде, или Пишман фъфле като пелтек!“

Вдигна резето. Направи две крачки. Упои го мирис на брашно и трици, блъсна го в гърдите дъх на узрели ниви, на кехлибарена царевица. Сумракът се стелеше гъст и той, като опипа с ръце два-три плътника, реши, че в този, пълния, дето бе сложен най-отгоре, е зобта на конете.

Сграбчи го с две ръце и го хвърли през рамо.

Приклекна.

Стори му се възтежък, без малко не извика: „Мечка му стара!“ Чу се само „Бре!“

После продума:

— Овлажняла е… Тоя дъжд преди два дни щеше да ни разкисне. Зобта е станала тежка и хлъзгава.

Изправи се. Мустаците му за миг щръкнаха. Стори му се, че нещо шавна покрай врата му.

— Майски бръмбар ще да е — рече си той, — вече сме юли, а той не си затваря крилете!

Опита се да тръгне. Плътникът се залюля и дядо Тошо едва не падна на пода. Добре, че се подпря с ръка на стената.

„Не съм пил — и дъхна, за да се увери, че от снощи не е пипал канчето. — Къде ти време при толкова работа по къра!“

— Куто… Кутоо — викна той.

Тя шеташе по двора: кокошките да затвори, на прасето да даде храна, Туктам да върже. Чу го и се обади от кокошарника:

— Почакай малко… да прибера Кокорбашко, че тая пуста доандеренска лисица ще ни остави без тамазлък!

— Остави тамазлъка — викаше той, — ами по-скоро донеси лампата!

Усещаше, че мравки го лазят по гърба. Нещо мърдаше в тоя плътник. Зобта шаваше като жива.

Намести плътника да виси на рамото му и дръпна с ръка левия мустак. Ощипа и десния.

— Не сънувам, мечка му стара! Буден съм като лисица.

Едва изрече последната дума, и чувалът се свлече по гърба му. Нещо излая като диво куче в краката му. Настръхнал и ужасѐн, дядо Тошо подскочи до тавана, изврещя като яре, строполиха се няколко чувала край него. Докато разбере какво става, тупна надолу с главата в бялото брашно.

— Олеле — викаше той, — в тоя плътник има плътеник! Леле божичко, вампир държах на гърба си.

Баба Кута загръщаше с престилка лампата — да не я духне вятърът — и бързаше към хамбара. Чу, че падна нещо, писъците на стареца долетяха до нея. Та си помисли, че се е спънал на прага, и а-ха да изрече: „Нали от твоя Пишман нямаш време и един фенер да закачиш в хамбара!“

— Кутоо… — гласът му излизаше като издън земя — Кутоо… и мене вампироса с тая твоя Нинашка, вампирите да я вземат!

Като видя, че той рита в бялото брашно, затича напред, но се спъна на прага, лампата отхвръкна. Счупените парченца звъннаха като звънчета по шията на гергьовски агнета. Идеше му да изблее от страх.

— Къде си, бе човек! Какво става с тебе? Що дириш в брашното…

Искаше да му подаде ръка, да го измъкне — побелял до ушите, но усети, че нещо шава в краката й, квичи или лае: нямаше време да разбере какво става.

— Иш, натам, иш, насам — изкрещя тя и се понесе право към поляната, за да търси Съседка Недка.

Насреща й се зададе Шегобишко. Спря изненадан, разтърка очите си и не можа да повярва: баба Кута летеше по-бързо и от Чуруличка. И викаше, като размахваше ръце ту насам, ту натам:

— Иш, насам, иш, натам… нищо тука не знам!

— Бабо, бабо — дръпна я той за ръкава. Така се бе затичала, че кенарът остана в ръката му.

— Чуваш ли, бабо — викна още по-силно Шегобишко, — аз съм, не ме ли чуваш?

Чак сега го забеляза. Върна се две-три крачки… Започна да го прегръща. И да нарежда:

— Ох, на мама сс… — щеше да каже сирачето, но си спомни, че той не искаше да го нарича така — ох, на мама синчето — викаше тя и го целуваше по главата, по лицето.

— По-настрана, бабо — помоли я той и се отмести: джобовете му бяха пълни догоре… — Какво е станало, чуваш ли?

— Мамино, маминоо юначе — изреждаше тя, — дядо ти Тошо… ах, как не вярваше в плътеници и вампири, а сега жив плътеник го е затиснал в хамбара. Плътеникът се е скрил в плътника… и само Нинашка ще оправи тая вампирска работа.

Като чу за Нинашка, Шегобишко си спомни за кучешкия кокал, който облиза, когато му бая тя. Сега не беше време да споменава за нея.

— Какви ги приказваш, бабо? Стига с тия твои плътеници и вампири! Кой вярва сега в тях! Дядо… дядо — изрече той и затича към хамбара.

Тя се повъртя на място, но като видя, че момчето хич не беше го страх, тръгна натам, макар и по-бавно. Влезе в къщата да търси друга лампа.

Шегобишко с един скок се намери в хамбара.

— Не ме пипай… не смей! — извика старецът, като помисли, че това е страшилището, дето беше нарамил преди малко. — Ще те удавя… в брашното, плътенико ниеден.

— Аз съм, дядо, аз! — смееше се Шегобишко. — О, какво може да направи една доандеренска лисица… Не се бой!

Дядо Тошо се посъвзе. Престана да трепере. Поотърси брашното от лицето си. Последната дума на Шегобишко проблесна в ума му. Няколко пъти се беше канил пред него да ходи да я хваща с чувал и люти чушки, и сега…

— Сега, дядо, ох, ох, ах — смееше се момчето, — няма никакви плътеници и вампири. — Я ела и виж как кротко лежи край коритото. Де и Кокорбашко да беше в плътника — нямаше да има по-щастлива кумица от нея. — След малко рече като мъж на осем години: — Пипнах я най-сетне днеска.

— Какви ги правиш ти — нахока го дядо Тошо, — защо не казваш, ами щеше да ми изхвръкне сърцето.

— Живи ли сте? — питаше от прага баба Кута. — Хей, живи ли сте. Сложила съм да ви лея куршум!

— Я остави тия твои куршуми — сгълча я дядо Тошо, — ами слагай нощвите да месиш, че съм гладен като вълк.

— Колко си хубав, дядо! — гледаше го Шегобишко. — Такъв побелял не съм те виждал никога.

После им разказа къде е ходил, какво е правил с Чуруличка и Попарко, какво добро е сторил за селските кокошки и петли.

— Голям подвиг си извършил, сине! Само че… казвай навреме. Иначе щеше да ме погубиш млад и зелен. Ох, на дядо юначето!

Изтърси мустаците си от брашното. Прегърна го, а след това го целуна по челото. На Шегобишко се стори, че на челото му остана звезда.

Баба Кута преся брашното. Стопли в синьото канче вода. Обърна нощвите. Забърса ги с месала. Отвори долапа, извади огрибката. Кандилото светеше, лампата мъждукаше, в стаята се насели мека и топла вечер. На печката къкреше гърнето със саламур от пролетешно пиле.

— Щяхме жива да я изгорим! — досети се по някое време Шегобишко. — Само още минута да беше останала в леговището!

— На когото е съдено да се удави — обади се дядо Тошо, — няма да изгори!

Повече не говориха за лисицата. Момчето се завъртя край нощвите и не отдели очи от ръцете на баба Кута. Помагаше й да меси, като от време на време сипваше по малко топла вода. Дядо Тошо поглеждаше към канчето и като видя, че скоро няма да го получи, тръгна и без него да се разтъпче до мазата.

— Сипи, сине, сипи — подканяше баба Кута.

Загледан в игривите пламъци в огнището, той се унесе и трябваше да го подсещат да капне две-три капки вода.

— Клисав е още — говореше на себе си баба Кута, — ха, сега стана по-дъхав… Сипи, сипи… Ето я вече с душа… тая пита честита.

Вън грееше месечината. Всяка звезда беше малка пита, търкулната по небето. Идеше му да яхне ластунка и да я подгони, докъдето му видят очите.

— Сега ще я сложим в огнището — шепнеше в душата му познатият глас, — ще я заринем с жарава, а тя ще тръгне да обикаля пътища и кръстопътища, ще мине през нивите, ще види овцете в дръндарската кошара, ще стопли с ръце вечерта и хоп — когато сложим синията, ще се търколи върху нея като златна пара̀.

Шегобишко се виждаше на нивата. Тичаше след питата като след колело. Не… това е сърпът, с който жънеше баба Кута… После месецът се надвеси над прозореца, освети нощвите, огря синията. Шегобишко погледна натам и какво да види: баба Кута не месеше, не говореше вече нищо, ръцете й лежаха, залепени за нощвите.

— Бабо — обърна се Шегобишко, — бабо, за що не месиш?

Тя мълчеше. Седеше на трикракото столче огряна от месечината, загледана в огнището, неподвижна.

Дъхът му запря. „Какво й стана!“ — заоглежда се той.

— Бабо, защо не месиш? — попита я пак.

— Не мога, сине… остарях! Ръцете ми се залепиха за тия нощви. Тъй и ще ме погребете.

— Моля ти се, бабо, не говори така. Стига ми една звезда на небето.

— Звездите са много, сине! Я ги погледни.

Той пак се помъчи да отмести ръцете й. Влезе и дядо Тошо. Шегобишко го погледна тревожно.

— Срасна се с нощвите, дядо! — извика той.

— Затова и всяка вечер ядем топъл хляб.

— Какво ще правим сега? — зачуди се Шегобишко.

— Нищо!

— Но, дядо… как така нищо!

— Така… ще свалим гърнето със саламура, ще хвърлим хляба в огнището, тоя хляб, дето всички го ядат, но много малко хора го месят.

Дядо Тошо му подаде огрибката. И посочи нощвите.

— Огреби ги, сине, огреби — и всичко ще бъде наред.

Той огреба полепналото тесто, хвърли два пъти с шепите си брашно, наведе се оттук, духна оттам — и когато се изправи, беше набрашнен от главата до петите. Видя как баба Кута вдигна ръце и го прегърна, такъв бял и хубав, топъл и дъхав хляб.

— Най-сладкият ми залък! — шепнешком издума тя.

Когато тримата вечеряха край огнището, той дълго мислеше: наистина ли се бяха залепили ръцете на баба Кута, или тя беше забравила да ги вдигне оттам! Като си припомняше близките няколко години, тя все седеше край нощвите с набрашнени ръце. Толкова дълго се навеждаше там, че не можа да си я спомни на друго място.

— Бабо — сви се до скута й той, — искам да спя при тебе!

Тя го погали по главата, щипна го по бузките. Започна да прибира синията.

Пропя петел.

— Кокорбашко се обажда! — тръгна навън дядо Тошо. — Май е подушил, че наблизо има лисица.

gdmc_luna.jpg

Шегобишко спира Норка и Ружка и въздъхва два пъти

С фенер в ръка дядо Тошо влезе в хамбара. Огледа плътниците. Единият от тях шаваше като жив.

— Мирувай, хайде холан — ритна го той, — не стига, че ми изкара акъла, ами сега няма да дадеш и на Кокорбашко да спи.

Подхвана плътника с ръце. Метна го през рамо. И го понесе навън.

Няколко кокошки изкудкудякаха.

— Сокол ще да е минал тъдява! — помисли баба Кута. — Добре, че затворих пиленцата.

— Какъв сокол — попита Шегобишко, който се гушеше под ръката й като пиле под крило.

— Никакъв — отвърна тя, — така ми се стори. Спи!

Влезе дядо Тошо.

— Дядо — обади се в тъмното Шегобишко, — какво прави лисицата?

— Не е зле, топло й е в хамбара, та я изнесох да пренощува в каруцата.

— Кога ще я бесиш, а, дядо?

Преди години дядото се беше заканил, че ако я хване, ще я обеси нагоре с опашката. Винаги, когато станеше дума за нея или че някоя кокошка пак е потеглила на пътешествие към доандеренската урва, момчето все си представяше как една лисица виси, обесена върху най-ниския клон на стария дъб. И то нагоре с опашката! А около нея са се събрали всички кокошки на селото и кудкудякат: „Обречените на смърт те поздравяват.“

— Няма да я беся — чу в тъмното, — ами, ще си мърся ръцете с тая мърцина! Ще я хвърля утре в Синия вир. Язък само за чувала… Още на воденица не съм ходил с него!

Скоро заспаха. Месечината стана още по-ясна. Укроти се лисицата. Хладнината я приспа. Толкова страх изпита вчера, че не щеше и да помисли за пъстропери кокошки и глупави пилета, дето разбират само от една дума: кът… кът… кът. И после — дръж за гушата.

Сви се в чувала като лисица, без капка мисъл за утре. „Каквото опашка покаже!“ Изскимтя и потъна в дълбок лисичи сън.

Някъде след полунощ стана нещо страшно. Само Кокорбашко го зърна. Настръхна му перушината. Но не се обади. Това не беше лисица, нито лисугер. Не беше и плътеник. Усещаше, че му мирише на лисица, но какво — сянката, която се спусна от бряста, беше дълга, ходеше на два крака.

Ами сега какво да прави! Да кукурига ли! Погледна към прозорчето. Небето — синкаво и звездно. Нямаше я само Зорницата. Не беше още петляно време. Петелът затова е петел — да кукурига тъкмо навреме.

Дали не беше сокол! Къде ти сокол среднощ? Соколът се вие само по пладне. Останалото време се крие в гори и дъбрави, вие соколови гнезда, крие се в соколови дупки. Кокорбашко ги знае тия работи!

Нещо скръцна пред стаята. Изръмжа. Кокорбашко надигна криле. Дали не беше дядо Тошо! Не, Туктам преметна опашка насън. Вместо да дотича тук, продължи да си спи там. „Куче ли е това — ядоса се Кокорбашко, — по цял ден тича, а нощем спи. Кучешка му работа!“

Сянката пропълзя през двора. Надникна в каруцата. Побягна към яхъра.

Изцвили Норка. Обади се и Ружка. Звъннаха синджири, проскърцаха хамути. В едната си ръка сянката водеше Норка и Ружка, а с другата влачеше юздите.

Впрегна конете в каруцата. Размаха камшика. Шибна ги по гърба. Колелетата затрополяха. През отрано отворената порта конете се понесоха в тръст, сетне в галоп. Накрая хвръкнаха като хали. Пано Конекрадеца държеше здраво юздите.

Кокорбашко погледна небето. Колата трептеше край Млечния път. Видя и Мечка от звезди. До нея един Кози рог искаше да намуши с рогата си месеца.

Показа се Зорницата. Чак тогава Кокорбашко си позволи да изпляска с криле. Подаде главата си през прозорчето. Запя:

— Ставайте, хей… Който пее, зло не мисли!

Ама злото беше дошло. И дойде, защото той чакаше петляното време. Ако беше запял навреме, ако беше разбудил кокошките, ако беше стреснал в съня му и Туктам, ако беше събудил дядо Тошо, ако беше рипнал и Шегобишко — Пано Конекрадеца нямаше да открадне конете и каруцата, а без да знае — и доандеренската лисица.

Шибаше Пано с камшика Норка и Ружка и се радваше като циганин, какъвто всъщност беше:

— Мечка страх, мене не: пустият му дядо Тошо, сякаш е знаел, че ще пипна, конете най-после. Откога ги дебна — та е оставил върху потоницата и един плътник със зоб! Тичайте, атове, след малко ще ви назобя в Мечилъг! Е-хей, уу, душо циганска, и на тебе да излезе късметът!

— Ставайте, хей… — викаше петелът.

Кучето се обади:

— Джаф, джаф — „Стига си кукуригал!“ — Джаф, джаф — „Стига, че не мога да се наспя от тебе!“

Излезе на прага дядо Тошо.

— Време е — рече, като погледна Зорницата, — чакай да сложа малко зоб на конете.

Но щом стигна сред двора, разтърка очи. Стори му се, че сънува.

— Бре, мечка му стара — изруга той, — откога съм станал сомнамбул… Тия вампирски работи хептен ще ме побъркат.

Разтърси глава. Калпакът му тупна на земята и гръмна като топ.

— Олеле, започва война! — изкукурига Кокорбашко и повече не му се чу гласът.

Дотича и Туктам. Помириса тук, вдигна крак там, замаха с опашка: „Щом я няма каруцата, има нещо!“

Тръгна след дядо Тошо. Видя, че яхърът е празен. Чу познат глас: „Мечка му стара, ще го убия тоя конекрадец. Колко пъти викам на Карамел Му, че Пано се навърта около конете и им е хвърлил око, а той смуче бонбони карамел му и вика: «Не бой се, Тошо, няма нищо лошо!» Ще го убия, мечка му стара!“

Край тях стоеше Шегобишко. Идеше му да заплаче от мъка. Беше му мъчно и за нещо друго, но за него ще узнаете по-късно. Стига само да не ви е страх да четете по-нататък какви страхотии изживя след няколко часа.

Зората се показа алеста и лъскава като Норка и Ружка. Изгря и слънцето. Скръцна вратницата. Тичешком към Шегобишко летяха Попарко и Чуруличка. Цяла нощ тя сънува на шията си лисича опашка, а Попарко си представяше как взема въже, завързва го за гредата под коша и беси една невъзпитана лисица нагоре с опашката.

— Ни лисица, ни коне! — въздъхна дядо Тошо. Лулата му димеше като комин на тухларница.

„Огън гори в гърдите му!“ — помисли Попарко и не посмя да го разпитва за нещо повече от това, което чу.

Баба Кута се щураше из стаята. Търсеше някакъв котел. По едно време спря пред кандилото и взе да се кръсти:

— Иш, насам, иш, натам…

— Стига си ишкала — прекъсна я сърдито дядо Тошо, — с това твое иш-иш кокошка няма да завъртим в двора! Камо ли коне!

„Ами сега какво да се прави!“ — завъртя се на прага Шегобишко. Край него стояха Попарко и Чуруличка с двете лилави панделки. „Пременила се като за сватба!“ — ядоса се той.

— Каквото ще правим — ще правим — ругаеше дядо Тошо, — познавам му аз табиета. Няма веднага да ги закара на конския пазар в града. Ще ги крие някъде й ще чака някой друг циганин да му наброи торба с жълтици и да ги затътре през доандеренската урва! Нали му казвах на тоя Карамел Му… — не довърши, понеже на вратата стоеше Карамел Му.

Да ги оставим да се разберат и да видим какво правеше през това време Пано Конекрадеца.

Щом се развидели, той спря в Мечилъг.

— Тпрру… тпрру — шепнеше като стар коняр, много коне беше препродал, — спрете малко да си похапнете. Каква зоб съм приготвил!

Конете, без да подозират къде отиват, намалиха ход, от галоп минаха в тръс, после клоп-клоп-клоп… и спряха сред вековната гора на Мечилъг. Малко се сепнаха, когато водачът им ги отби встрани от пътя, дето никога досега не бяха се свирали, но като видяха каква висока трева газеха, помислиха: „Голяма паша ще падне тука!“

Пано не свали юздите им. Върна се назад към пътя, огледа селото, което едва-едва се виждаше в далечината. Чу кучешки лай, песен на петли. Мучеха крави. Селяните тръгваха към къра, нарамили мотики и косила.

„Тук ще се прекара цял ден — помисли си Пано, — а нощеска — през девет, гори в десетата!“ — И той взе да потрива ръце, сякаш усещаше парите, които щяха да му броят за Норка и Ружка.

Върна се при каруцата. Потупа Норка по гърба. „Много пари ще паднат!“ Отметна гривата на Ружка: „Не кон, ами лъв!“ И се качи на потоницата, за да развърже плътника със зобта…

 

 

— Казвах ти аз — викаше дядо Тошо извън себе си, сякаш беше пресушил две сини канчета, — казвах ти аз, Карамел Му, че тоя циганин, мечка му стара, рано или късно ще пипне конете… ама ти — смучеш си карамел му, сладко ти е на душата, а мене отрова ме гори.

— Чакай бе, човек — пристъпваше от крак на крак Карамел Му, — укроти се да се разберем.

— Ще се разбирам аз — не спираше старецът и Шегобишко не смееше да мръдне край него, — казах еднъж и на Туртака, и на Кривака, а те — навирили пушки като криваци. Не оставят хората едно канче да си изпият спокойно. Шумкари търсят, гонят децата, орлета да стават, и току носят жаби на оня, Жабара, жаба да го изпие отвътре!

— Ей, Тошо — чу се глас от стаята, — какви ги приказваш, не виждаш ли, че има деца край тебе.

На децата хич им не беше до Жабара. Тръпнеха като листо и си мислеха: къде са сега конете, какво ли ще стане с лисицата!

— Ами и Гургула сте подгонили с вашите пушки, и Гургулицата, и техните Гургулета.

Шегобишко не можа да чуе края на разговора. Баба Кута извика да си изядат попарата. Макар че никак не им се ядеше сега, те тръгнаха към шарените паници, пълни догоре с попара…

 

 

Пано Конекрадеца отвърза внимателно връвта. Норка и Ружка изпръхтяха подплашено с ноздри. Приклекнаха като пред скок. Пано не забеляза това.

Продължи да изнизва връвта и за всеки случай я сложи в джоба си. „Може да ми потрябва!“ — издума той.

Конете пак изпръхтяха. От миг на миг ставаха по-неспокойни. Ако Туктам беше тук, веднага щеше да махне с опашка: „Не съм суеверен, но тая работа мирише на нещо, а щом има нещо, не може да не се случи нищо!“

Пано понечи да вдигне плътника и… о, триста вампири и караконджули, таласъми и плътеници, нещо червено като пламък, и при това с опашка, изхвръкна от плътника, метна се като мълния между конете. А да знаете само конете колко не се страхуват от лисица!…

Гръм и мълния проблесна в конските им сърца. Те се свиха като пружини и рипнаха като лъвове. Препускаха през Мечилъг, през храсти и шубраци, докато излязат на пътя. После — право към село. Не беше бяг, а сякаш два великана бяха развели огнени гриви, а след копитата им се извиваха вихрушки и облаци от прах.

— Скоро ще завали! — викаха селяните, които гледаха отдалеч. — Облак се вдига над нивите.

— Може и град да бие! — тюхкаха се други.

Някои казваха, че вече им мирише на колендро. И добавяха с въздишка:

— Пустият му град, сигурно е бил като кокоши яйца! Чии ли ниви е направил на лютика?

— Кокоши, кокоши… — пригласяха трети и изведнъж взеха да викат:

— У-бре!

— Ду-бре!

— Бре, бре, брей!

— Хей!

Доандеренската лисица се носеше по пътя като светкавица, а на стотина метра след нея два изплашени коня препускаха като полудели, развели гриви и диви от страх. Каруцарят лежеше върху потоницата в несвяст. И подскачаше като любеница.

Лисицата се изхитри. Сви от пътя и се шмугна в близкия кукуруз. Но конете не са лисици. Когато се уплашат, и то от лисица, нищо не виждат. Летяха по пътя към селото, стрелнаха се край първите къщи.

Баби запищяха и започнаха да викат внуците си. Кокошки се разхвърчаха из прахоляка. Прасета изгрухтяха.

— У-бре!

— Ду-бре!

— Бре, бре, брей! — чуваше се от плетищата.

— Няма ли кой да спре тия атове! — извикаха почти в един глас Туртака и Кривака и се скриха зад един дуд. Знаеха едно — когато се подплашат коне, да не си им насреща! Ще те смачкат като гъсеница.

— Помощ! Помощ! — осмелиха се някои хора.

Тоя глас долетя и до Шегобишко и той литна към поляната. В далечината, откъм горния край на селото, се чу тропот.

— Помощ! Помощ! — идеше гласът оттам.

Облакът от прах и трополенето на колелетата го накараха веднага да разбере — някой е подплашил конете. Вгледа се нататък. Изтръпна.

Бяха Норка и Ружка.

Попарко и Чуруличка се върнаха край вратницата. Шегобишко остана на пътя. Свали ризата си. Вдигна я над главата си. И я размаха:

— Стой! Стой! Тппрруу… Стой!

Знаеше от дядо си: когато се подплаши кон — можеш да го спреш само… ако застанеш пред него.

— Шегобишко, бягай! — извика Попарко.

— Шегобишко… — чу се гласът на Чуруличка.

А той стоеше като камък на пътя и викаше с все сила:

— Стой! Стой!

Конете приближаваха неудържимо. Двете ритли на каруцата се бяха разхвърчали някъде по пътя. Останал бе само окът и потоницата и върху нея, ни жив, ни умрял, един черен човек, изгубил у̀ма и дума.

Още малко — и Норка и Ружка бяха близо. Препускаха като слепи. Не чуваха и вика му: „Стой! Стой!“ А край вратницата стояха с примрели сърца Попарко и Чуруличка. Тя закри очите си с шепи — да не гледа.

Шегобишко изчака още миг. Каза за последен път „Стой!“, отстъпи две крачки встрани… и се хвърли върху гърба на Норка. Хвана се за юздите, измъкна ги от краката й, потупа я по гривата.

Жени от близките къщи се завайкаха:

— Боже, майчице Богородице, загина това момче!

— Не момче, а гръм и мълния!

— Пешкин момче…

— Шегобишко! Шегобишко…

Усетила човек на гърба си, Норка намали своя бяг. И Ружка почувствува, че позната ръка я гали по гривата. Сепнаха се като от сън, забиха копита в земята и след двадесетина метра завиха към близкия плет.

Насъбраха се хора. Стара жена донесе котел с вода. Карамел Му заля Пано. Той скочи като опарен. Беше си глътнал езика и гледаше втрещен. Срещна очите на дядо Тошо.

— Избяга! — едва успя да каже и отново изпадна в несвяст.

Шегобишко и дядо Тошо, Попарко и Чуруличка разбраха, че става дума за доандеренската лисица.

Децата се върнаха към поляната. Попарко и Чуруличка гледаха с грейнали очи своя приятел. А той мълчеше. Дори въздъхна веднъж.

— Какво ти е, Шегобишко — не се стърпя Чуруличка, — да не би да си се ударил.

Огледа го. Нямаше синини. Нито беше с ожулени колене.

— Тъжно ми е — отвърна той и отново въздъхна. — Малко ми е тъжно. Иначе нищо ми няма.

— За какво ти е тъжно? — попита тя.

— Ей тъй… малко ми е мъчно за опашката… бях ти я обещал.

Тя не можа да се сети.

— Какво си ми обещал?

— Да ти я подаря на рождения ден… Хубаво шалче щеше да имаш! От лисича опашка.

— Доандеренска! — допълни Попарко.

gdmc_kone.jpg

Шегобишко и придошлата река. Лулата отново дими

Три дни и три нощи дядо Тошо ши хамутите и юздите на Норка и Ружка. Така се бяха изпокъсали, че му идеше да ги захвърли.

— Това не са юзди, а юлари — ядосваше се той някъде към икиндия на четвъртия ден, — магарета да водиш с тях, а не коне.

Но нямаше как — трябваше да ги закърпи. Триста работи го чакаха на полето. Трябваше да откара и морска сол на овцете в дръндарската кошара.

Взе губерката, пресука канап, намаза с лой ремъците и хем шиеше, хем пееше:

У Недкини равни двори слънце грее…

Ослуша се. Гласът му беше пресипнал. Няколко кокошки изкудкудякаха наблизо. Беше ги подгонил Кокорбашко, да не му пречат.

Започна пак:

У… Недкини равни двори слънце грее…

Изведнъж се сети за Съседка Недка и гласът му секна.

— Какво ти слънце и какви ти равни двори… като по цял ден седи на сянка под дудовете на поляната. Не стига това, ами губи времето и на Кута!

Така си приказваше понякога, когато беше ядосан.

Зад него стоеше Шегобишко, а малко по-назад — Попарко и Чуруличка. То не беше ваканция, а чудо. Не бе минал и месец, а толкова неща им се случиха. А колко още имаше да се случват…

Но да не избързваме. Защото скоро ще се случи нещо страшно и Шегобишко ще потъне в реката. И после…

— Дядо — обади се внукът му, когато той спря да пее, — я изпей оная, твоята… как почваше, а?

— Коя, сине?

Направи се, че не си спомня за коя песен става дума.

— Оная… за дядо Тошо!

— А-а… — плесна се по челото старецът, — помня, помня, имаше една такава песен.

— Същата, дядо! — настояваше. Шегобишко.

— Изпей я, дядо! — изчурулика Чуруличка.

— Добре, деца — каза той, — мислех вече да не я пея… Но щом ви харесва.

Бодна два-три пъти с губерката, опъна конеца, промърмори: „Добре, добре“, изкашля се и си пое дъх.

Тримата го гледаха право в устата. А да започне, но той се бавеше.

— Почакайте да сложа капаците на юздите — рече дядо Тошо, наведен над ремъците, — че то кон без капаци кон ли е? Тоя циганин — да опустее макар, мечка му стара, — ако беше сложил капаци на очите им, конете щяха да гледат само напред и никаква доандеренска лисица нямаше да ги подплаши.

— Затвориха ли Пано? — попита Попарко и мина от другата страна на прага. Сякаш това, което щеше да каже дядо, можеше и да се види.

— Какво ще го затворят, циганина му с циганин, още не може да дойде на себе си и само повтаря: избяга… избяга… Как бих го лепнал с камшика, та да ме поменува по живо, по здраво.

Остави юздите, отмести хамутите. Извади лулата. Разтвори кожената кесия, взе огнивото, избра най-червения кремък. Замахна веднъж — рояк искри изскочиха и се полепиха по праханта, която Шегобишко му донесе от стария дъб. Замахна втори път — изви се тънка нишка дим и той сложи малката щипка прахан в лулата.

Всмукна веднъж, всмукна дваж… и изпусна дима, който се изви пред очите им като сребърна гривна.

— Слушайте сега — рече той, — а на който не му харесва, друга да си изпее.

И запя:

Ако някой види тука

или там край комшулука

седнал дядо във каруца —

що най-радостно скрибуца, —

а до него сладко внуче,

подир двамата и куче —

нека знае старо, младо,

че това е оня дядо,

който се нарича Тошо

и не прави нищо лошо.

Всмукна пак от лулата. И направи още една сребърна гривна. Край прага дотърча и Туктам. Щом чу думата „куче“, остави компанията на Кокорбашко и дотича насам. Завъртя опашка: „Тук или там закъде без Туктам!“

— Имаше още, дядо, още — подкани го Шегобишко.

— Трябваше вече да я научите! — свъси вежди той. — Колко време я пея!

— Ще я научим! — извикаха почти в един глас и тримата.

— Ще я научите… Срамота!… Толкова време — мърмореше той. Сянка премина по светлите им лица. Дядо Тошо подзе с друг тон: — Млади сте, що е време — пред вас е. Както се казва…

— … Не е срамно да не знаеш нещо, срамно е, ако не искаш да го научиш! — завърши Шегобишко. Дядо му често повтаряше тия думи и момчето ги знаеше наизуст.

— Слушайте сега — даде знак с ръка да мълчат, — да видим какво става по-нататък…

Тримата не смееха да мръднат. Притаи дъх и кучето. Кокорбашко спря да къркори наблизо. Над овошките се разнесе:

Слънцето му свети ярко,

че познава той Попарко.

Лекокрила като птичка —

радва го и Чуруличка.

Баба Кута му се кара,

но нали е вече стара,

много бързо й минава

и така му тя прощава:

дядо Тошо, дядо Тошо

никому не прави лошо.

Привечер дядо Тошо впрегна конете, натовари морската сол и потегли към кошарите. От вчера се беше заканил да откара сол на овцете. Дръндарската кошара беше далеч, зад шумака. Нямаше да има време да се върне. Щеше да преспи там, при пастирите.

Преди да затвори вратника, баба Кута го изпроводи със заръки:

— Внимавай с тия плашливи коне, мръкиня се — плътеник може да ги подплаши. Махай с камшика и викай от време на време: иш, иш…

„Изкуфяла е вече старицата. Все за плътеници и вампири говори! Човек, и да не го е страх, ще почне да се страхува. Ако някой от пастирите ме види и чуе, че викам иш-иш… веднага ще си каже: и дядо Тошо изкукурига!“ — помисли си той. Искаше да й се сопне, но хайде, тръгва на път, няма да е на добре.

Рече й:

— Как ще се уплашат, нали виждаш, че вече са с капаци? Три дни и нощи ших тия пусти юзди. О, да ми се мерне отнякъде Пано, такъв камшик ще му опъна по гърба, че не само ще започне да ишка, ами направо ще запее като петел!

И размаха камшика! Конете побягнаха в тръс. Шегобишко гледа, гледа след него. И се прибра с баба си в стаята.

— Искам и аз… с дядо — хълцаше той, заврял глава в престилката й.

С хълцане заспа. Скута се до баба си, че навън започна да гърми и святка.

И цяла нощ валя.

Протече покривът. Рукнаха порои. В овошките замириса на обрулена шума. Врабчетата от бряста се преселиха под стряхата. Три пъти баба Кута става и наметнала опанджака, гледа пороят да не отвлече пилетата подхвъркачета. Туктам от страх се беше сгушил до прасето, на Кокорбашко хич не му беше до пеене. Нямаше ги звездите, за да види петляно време ли е, или е още среднощ.

Спеше Шегобишко и не знаеше какво го чака. Спеше и сънуваше, че е краят на учебната година. Седи на чина и не знае какво да каже. Над него е разперил криле Орела — учителят, — гледа го право в очите и му казва: „Ти ще станеш орле!“ Какво орле, пита го той. „Такова — отвръща Орела, — като другите. Ще хвърчим и ще пазим небето над цар Пишман!“ Кой плаши Пишман? — пита Шегобишко и забравя да постави пред него цар. „Много да не знаеш… — върти крило Орела. Орле ще станеш, орле!“ Но аз искам да бъда, господин учителю… гургуле… да бъда като гургулетата на стария Гургул и Гургулицата… „Ставай! Ставай…“ — дръпна го Орела за рамото…

Шегобишко се обърна в полусън.

— Ставай… ставай, сине! — дърпаше го баба Кута.

Разтърка очи. Нямаше го Орела. Баба Кута му подаваше дрешките.

— Я кое време стана — рече му тя, — Попарко и Чуруличка отдавна закусиха.

Край синията седяха Попарко и Чуруличка. Гледаха с тревожни очи.

— Криволичи е придошла… Пуста да опустее тая река, щом малко валне — и тя се разтурва като пита.

— Ни пиле може да прехвръкне, ни дядо Тошо да се върне от кошарите!

— Че и лулата си забрави! — ядосваше се баба Кута. — Пак ще има за какво да мърмори, като се върне.

Шегобишко слушаше и не знаеше какво да каже. Още беше сънен и сякаш някакъв орел се въртеше над главата му. Вън загука гургулица. Спомни си, че е искал да стане гургуле.

Не разказа съня на никого. Излезе навън. А след него — Попарко и Чуруличка. И Туктам клекна до тях.

Тръгнаха към реката.

След тях викаше баба Кута:

— Да внимавате, хей… Миналата година, когато придойде Криволичи, биволицата на Карамел Му се удави. Вода е — не се шегува. Като дойде, не пита кой е пъдар, кой не е.

Излязоха край селото. И що да видят — не река, а море. Единият бряг е пред краката им, другият чак в Гереня. До пасището. И там някъде — на отсрещния бряг — стоят Норка и Ружка. Чернее като мушитрън калпакът на дядо Тошо. Седи дядото в каруцата и сочи нещо с ръце, прави някакви кръгове.

— Цяла нощ не е пушил! — обади се Шегобишко.

Попарко и Чуруличка погледнаха пак: вярно, той правеше кръгове с ръце, а след това се хващаше за сърцето.

— Гладен е! — рече Чуруличка. — Казва, че е гладен.

Той разпрегна конете и ги пусна да пасат. Седна върху ока и остана така неподвижен под слънцето. Сам, с два коня и една каруца.

На отсамния бряг се събра сума народ. Викаха:

— Докато спадне реката, тоя човек ще изтънее като нищелник! На йога ще заприлича.

— Добър човек беше.

— Да беше си купил поне карамел му.

Всички се обърнаха натам, откъдето идваха думите. Карамел Му стоеше до общинските стражари Туртака и Кривака. До тях гледаше към реката старши полицейският стражар Лазар Жабара.

Обади се и той:

— Не бой се, народе, жаби щом има — няма да умре от глад!

— Той не яде жаби! — рече Чуруличка.

— Я си гледай лилавите панделки! — изрева Туртака.

— Да те не плесна! — сряза я с поглед Кривака.

… Шегобишко дотича в къщи. Намери лулата на дядо си. Върна се пак край реката. А хората идваха, идваха — цялото село се беше събрало при Криволичи.

— Гледайте… вижте… — викнаха от долния край.

— Какво, нищо не виждаме! — обадиха се от горния.

— Не виждате ли?

— Нищо не виждаме!

— Гледайте… биволицата на Карамел Му!

Всички се вторачиха в най-бързия бързей.

— И какво? — попита някой.

— Върба е това, а не биволица. Дънер от върба!

— Стой, къде? — извика Туртака.

Проеча гласът на старши полицейския стражар:

— Върни се, Шегобишко… ще се удавиш!

Стари жени заплакаха:

— Майчице мила, хвърли се надолу с главата!

— Сирак беше, сирак си отиде!

— Олеле! — изпищя и Чуруличка.

Попарко я сръга.

Шегобишко се отдалечи от брега. Носеше се като светкавица по реката. Плуваше с едната ръка, а в другата държеше дрехите си и лулата. И кесията с тютюн.

Ами сега какво ще стане! Водата се бореше с бреговете, като вода с брегове, и ги сриваше, та едно момче ли щеше да я победи. Не може да я премине и биволицата на Карамел Му.

Изведнъж Шегобишко изчезна. Ръката му само остана да стърчи. И никой вече не знаеше — ще остане ли жив, или не!

— Шегобишко, Шегобишко… — проплакваше Попарко и гласът му трепереше.

Шегобишко сякаш го чу. Показа се, метна се над вълните и започна да се смее, колкото му глас държи.

Щеше да се задави от смях.

Чуха го даже на брега:

— Олеле, ще се спукам от смях…

Потъна пак. Вълна го заля, друга го пребори.

Жените затвориха очи за да не гледат как се дави сирак. Обърна се с гръб и Чуруличка. Само Попарко гледаше и се чудеше. Нещо черно заплува подире му. Някаква опашка проряза водата, насочи се към него. Дявол ли беше, или попишкият змей, дето всички са го чули, че пищи, но никой не го е видял да плува!

— Шегобишко… Туктам иде след тебе — викна Попарко.

— Това се казва приятел! — обърна се Чуруличка.

Туктам го настигна. Излезе напред. Поведе го към брега… А там дядо Тошо ги разцелува и двамата: Шегобишко по очите, а Туктам по муцуната.

Всички въздъхнаха радостно. А оттатък реката задимя лула. Кучето се изтърси от водата. Облече се Шегобишко и взе да приказва нещо на Норка и Ружка. Потупа ги по гърба.

И — о, чудо — впрегнаха каруцата. Отпред седна Шегобишко, по средата дядо Тошо, а на опашницата — Туктам. Седна там като кормчия на лодка. И когато конете нагазиха във водата до гърди, започна да направлява с опашката си: „Наляво, направо, сега малко надясно… Ха така… браво, юнаци… Смелият брод не знае!“

Шегобишко пак се захласна от смях.

— Олеле, дядо, ще се спукам! Ха-ха, хо-хо — хвана се той за стомаха.

Спряха на другия бряг. Жените започнаха да ги прегръщат и да пустосват Криволичи. Най-много се радваха Попарко и Чуруличка.

Изведнъж се чу — ай, други казаха — вай… Около каруцата се образува гердан от хора. По-смелите пристъпиха напред.

Върху потоницата лежеше доандеренската лисица — удавена.

— Искала е да премине по лесата! — рече Карамел Му. — Паднала е между талпите… и се е удавила.

— Така й се пада! — приближи дядо Тошо. — Зло вършеше, зле завърши.

Хвана я за опашката и я захвърли в мътните води на реката.

— Мътните да я влачат! — прокле я той.

Когато седналите в каруцата се прибираха към къщи, а Туктам ситнеше отзад, дядо Тошо се обърна към Шегобишко:

— На какво толкова се смееше, сине… И към мен когато плуваше, и когато се връщаше.

— Остави се, дядо — Шегобишко пак взе да се смее, — ха-ха-ха… една пъдпъдурка така ме гъделичкаше по петата, че едва не потънах от смях.

gdmc_zhaba.jpg

Шегобишко и Щуравия Гъсок. Когато един слон продава слонова кост

Прибраха се по залез-слънце. На печката вече къкреше саламурът, а питата — изпечена и топла — димеше с всички миризми на ниви и бабини душици. Едно мушитрънче църцореше в зарзалията. Сричаше като първолак: „Все ня-ко-я тро-хи-чка ще ос-та-не и за мен“.

Седнаха около синията. Баба Кута не можеше да им се нарадва. Децата сърбаха топлата супа, вземаха кой крилце, кой кълчица и внимателно слушаха разказа на дядо Тошо как е спал под звездите, и как, ако Шегобишко не го беше превел през реката здрав и читав, е можел да се удави като доандеренската лисица.

— За едното чудо! — завърши той.

— Казвах ти аз — сгълча го баба Кута, — ходи ли се среднощ по къра… Каквито са петровски жеги напекли, само морска сол липсва на пустите му овце.

— И те са животинки! — пресече я дядо Тошо. — Както децата не могат без мляко, така и овцете не поминуват без сол.

— О, знаех си аз, щом отрязах главата на пилето и шурна кръв, та ме изпръска до лакти; не ще да е на добро туй. Може саламура сама да ям… — Като видя как сладко се хранят децата, завърши: — Сама, с тримата си унуци.

Привечер бяха идвали родителите на Попарко. Надникнаха през плета бащата и майката на Чуруличка.

— Няма ли го, Куто? — питаха едните.

— Къде се запиляха край тая река? — викнаха другите.

— Щом се върнат, веднага да се прибират в къщи — обадиха се първите.

— Да не си ги взела за храненици, та по цял ден са у вас? — казаха от отсрещния плет.

— Да са живи и здрави — отвърна баба Кута, — когато растат с приятели, стават по-добри и по-умни. Пък и нашият Шегобишко…

Не се доизказа. Влезе в стаята. Хвана престилката за единия пеш. Сълзи напълниха очите й. „… Нали е сираче… и залъкът му горчи, ако ги няма край него… Баща му — с това пусто джеде… никакъв го няма. Не го ли направи, божичко, най-после. Мигар все по джедета съм ходила!“

Поплака си, както не беше плакала отдавна. Одеве, преди да отвори портата, каквато си бе шеташница, ошета всичко: сложи храна на прасето, затвори кокошките, прибра гъските, видя, че го няма Щуравия Гъсок, но хич не й беше до него. Чакаше да се върне каруцата. Сърцето й тръпнеше. И тя беше видяла колко е придошла Криволичи.

— Бабо — каза й Шегобишко, като я видя замислена край синията, — намерихме лисицата удавена… Блъснала се в ритлите и пляс… на потоницата.

— А конете! — трепна тя и залъкът замръзна в ръката й.

— Не се уплашиха — продължи да разказва момчето, — такива капаци е измайсторил дядо, че вълк да мине край тях, няма да го видят.

— О, не говори така, Шегобишко! — спря да яде Чуруличка. — Страх ме е от вълци. Татко каза, че видял снощи един: смучел бонбони карамел му.

Старците се спогледаха. Дядо Тошо се покашля някак насила, прибра трохите в шепа, лапна ги като мушитрън и тръгна към прага.

— Чакай — рече — да видя какво приказва Пишман.

Щракна копчето на радиото. Нещо изкряка. Завъртя насам, завъртя натам — пак същото крякане се носеше из стаята.

Дядо Тошо се ядоса:

— Бре, мечка му стара… Пишман ли приказва, или гъсок кряка!

— Тошо, забравих да ти кажа — обади се баба Кута, — когато затварях гъските, тоя наш Щурав Гъсок никакъв го нямаше. Бибетата бяха тук, но Щуравия Гъсок го нямаше.

Викаха му така. Не беше гъсок като другите. Има гъсоци с човешки имена. Такива едни, че като ги видиш насреща, не можеш да разбереш — човек ли е тоя, или е истински гъсок! Някои се казват Гъси Гъси. Дядо Тошо беше чувал за такива, които носят имена на планини и морета. В приказките — Шегобишко беше чел — някои гъсоци се превръщат в лебеди, но никога лебедите — в гъсоци. А тоя, техният, не беше гъсок като гъсок. Когато гъските спят, той кряка. Тръгне ли с бибетата навън, мълчи като пукал. Само размахва криле, иска му се да хвърчи. Литне от тоя плет до другия — после обратно.

Туктам му маха: „Добре, добре!“ Върне се от портата до гъсарника. Кокорбашко му изкукурига: „Браво бе, братовчед. Ти летиш като орел!“

— Като го няма — пухтеше старецът, — хич няма да мисля за тоя Щурчо. Орел щеше да отнесе бибетата вчера, а той, наместо да съска срещу него, учи се да лети.

Дядо Тошо се спря сред стаята. Децата слушаха разговора между двамата. Огнището бумтеше, мъждукаше лампата.

Почеса се по главата и си каза: „Дали тоя Щурав Гъсок не е отлетял към Гереня и се е оплел в някоя радиовълна!“

Спомни си, че наскоро, когато седеше в селската кръчма, Карамел Му разправяше пред всички: „Въртя аз копчето на кутията… Пращи и нищо не се чува… После дойде техникът и казва: «Как ще слушаш за цар Пишман, а, Карамел Му… като всичките ти радиовълни са се оплели като кукувича прежда…» Ама вярно, бе хора… оплели се. Само че не кукувица кукаше, а сякаш гъсок крякаше!“

Отиде на другата вечер в кръчмата. Седяха хората около масите, пиеха вино, кой ракия. И жаби на една маса видя. Жабара хвана жабешко бутче, преди да го глътне, рече:

— Не знам какво става с това радио! Щом го отворя, нещо кряка като гъсок.

— Гъши работи! — обади се Туртака.

— Не ни оставя на мира тоя гъсок! — викаха други.

— Не може да вечеряме спокойно от него.

— Завъртиш копчето — и хоп: кряк-кряк.

И други работи се приказваха там. Един се оплакваше, друг се смееше, трети подхвърли:

— Оставете човека да си кряка: както си знае, така да кряка. Каквато му струната, такава и песента.

Дядо Тошо се прибра объркан. Шегобишко го чакаше с баба си пред вратницата. Рано беше за сън.

— Ще го хвана, дядо! — каза той. — Ще хвана Щуравия Гъсок, тъй да знаеш. Ще го науча как трябва да се грижи за бибетата. Баба казва, че соколът днес пак се спуснал над тях, добре, че наблизо бил Кокорбашко. Не само пилетата спасил, ами намерил кураж да запази и бибетата.

— Вярно, Тошо, вярно… Изскочи ми сърцето, когато видях това чудо на двора. Дотичахме с Шегобишко, но соколът отлетя като хала.

— Аз и днес щях да го намеря — рече Шегобишко, — само дето се заплеснахме по слона.

— Какъв слон?

— Оня, който търгува със слонова кост.

Дядо Тошо разбра, че край Криволичи се е появил слон, търговец на слонова кост.

Почуди се малко. Запали лулата. Завъртя ключа на радиото. Пак същото гъше крякане. Угаси го. Цяла нощ край реката някой викаше:

— Слонова кост продавам. Слоноваа коост продавам!

Сигурно беше сънувал. Когато се събуди, първата му работа беше да се ослуша. Никой никъде нищо не продаваше, Даже Кокорбашко тая сутрин не пя. Макар и победител вчера, беше си глътнал езика от страх.

Шегобишко го нямаше. Само баба му знаеше, че е отишъл на пасището в Гереня.

Рипна той рано. Дотича до Чуруличка:

— Ставай, тръгваме!

Влезе и у Попаркови:

— Време е — чукна на стъклото.

— Ей сега ще я изсърбам! — отвърна сънен Попарко. Разтърка очи. Разбра, че го викат за друго.

Предстоеше им страшно приключение. Снощи им каза Шегобишко:

— Светкавици и гръмотевици победих, змия укротих, подплашени коне — с един циганин на потоницата — възпрях, доандеренската лисица измъкнах от доандеренската урва, отлепих ръцете на баба Кута от нощвите… та Щуравия Гъсок ли няма да върна при милите ми бибета!

Щъкаха из пасището и гледаха към небето. Беше ясно и синьо. Стрелваха се лястовички, гургулета пърхаха с криле и летяха към дъба на Стария Гургул. Малко, подобно на шикалка мушитрънче се мушна в близкия трън. Чуруличка изчурулика:

— Гледайте, гледайте… какво прекрасно мушитрънче. Мушна се в тръна, без да се убоде.

Попарко и Шегобишко гледаха друго: откъм шумака летеше нещо бяло като лебед, но щураво като гъсок. И крякаше.

Наистина, това бе Щуравия Гъсок. Със заякнали криле, летеше като щурав. Не мислеше ни за бибета, ни за гъски.

Шегобишко се беше приготвил отрано. Нарони един мамул, сложи царевичните зърна в торбичката, с която носеше книгите си на училище. Едно зърно прободе с губерката, промуши го с дълъг-дълъг конец. Баба му криеше в скрина си кълбе с филдико — бяло филдико за черни дни. Беше казала веднъж на дядо Тошо, че когато умре, иска с филдико да зашият покрова над нея.

„Да ти се не види филдикото — сопна се дядо Тошо тогава, — все говориш врели-некипели пред момчето.“

Шегобишко се направи, че нищо не е чул. Когато видя, че Щуравия Гъсок три дни се щура над пасището край село, грабна кълбето, завърза царевичното зърно. Промуши още едно — за всеки случай. Щуравия Гъсок може да е щурав, но току-виж, че му щурнало да скъса филдикото. И тогава…

Шегобишко каза:

— Залягай!

Попарко и Чуруличка се тръшнаха край Качова млака. Така се наричаше продълговатото като бобено зърно езеро сред пасището. Никаква река не се вливаше в него. И нищо не извираше. Пълнеха го само облаците и снегът напролет. През лятото се изтъняваше. От езеро се превръщаше на млака.

— Лягай и не мърдай! — викаше Шегобишко.

Заложи зърното на брега. Опъна конеца двадесет-тридесет метра назад и започна да говори на Щуравия Гъсок.

— Може да си щурав, лебеде мой, но може и да не си толкова щурав! Три дни бибетата плачат за теб, на кого ги остави, при чии други бибета се юрна!

Щуравия Гъсок сякаш го чу. Поприбра криле и започна да пикира над Качова млака.

— Писмо ти нося от тях. Сложил съм го там, край брега!

— Какво ми пишат? — попита Щуравия Гъсок.

— Ако слезеш… можеш и сам да го прочетеш… или по-добре направо да ги изслушаш в къщи.

Щуравия Гъсок се замисли. Колкото и да беше щурав, мисълта за ония малки, жълти, пухкави топки, които се щураха из краката му, го натъжи.

Слезе край брега на Качова млака и започна да чете кукурузеното писмо.

Чете, чете, докато нагълта оная буква, която беше вързана с филдико.

Напи се с вода, припляска с криле, от което Шегобишко разбра: „Прочетох всичко. Напълно си прав!“

Но понеже беше щурав и такъв щеше да си остане, опита се да излети отново.

Тогава Шегобишко дръпна конеца. Щуравия Гъсок се преметна презглава. Попарко и Чуруличка се хвърлиха върху него.

Щяха да го смачкат.

Тръгнаха си към къщи. И точно да минат по лесата на Криволичи, чуха наблизо:

— Слоноваа коост продавам! Слоноваа коост продавам…

Слон, висок до небето, пристъпваше на брега.

Трите деца се стъписаха. Не стига това, което чуха, ами край слона някакъв полугол човек висеше във въздуха като паяк без паяжина. И то нагоре с краката.

Попарко и Чуруличка примряха от страх. Шегобишко пристъпи напред.

— Кой си ти, човек или факир, дето висиш във въздуха…

— … като паяк! — осмели се да допълни Попарко.

Слонът стоеше като планина, беше навел глава и единственият му зъб стърчеше, или по-точно само малка част от него.

Оня, който висеше нагоре с краката, каза:

— Не съм нито паяк, нито факир — аз съм индийски йога.

— Като си индийски йога — попита го Шегобишко, — не можеш ли да ходиш като човек надолу с краката, ами висиш като индийски факир нагоре с краката? Изплаши до смърт моите най-големи приятели Попарко и Чуруличка, момичето с двете лилави панделки. Не можеш ли да се преобърнеш?

— Не мосе, не мосе — профъфли слонът. Липсата на единия зъб и по-голяма част от другия му пречеше да говори нормално като слон.

— Уплаши ме попишкият змей! — проплака индийският йога. — И аз се преобърнах нагоре с краката. Само който убие тоя змей, може да ме върне на земята!

gdmc_gasok.jpg

Шегобишко се замисли. Попарко и Чуруличка гледаха ококорени и удивени.

— Упласи го попиският змей! — повтори слонът.

— Къде е тоя попишки змей? — запита Шегобишко.

— В село Пописа! — отговори слонът.

— Попица, Попица — уточни индийският йога.

— Ще го убия — решително пристъпи напред Шегобишко, — ще го убия на място, но нека по-напред свърша една друга работа.

Всичко живо — и индийският йога, и индийският слон, и Щуравия Гъсок, и Попарко, и Ацилар — замря в очакване.

Страшно им беше дори да помислят какво ще стане по-нататък.

gdmc_gasok2.jpg

Шегобишко убива на място попишкия змей

— Подръж за малко Щуравия Гъсок — обърна се Шегобишко към Попарко. — Я, Чуруличке, я ми подай торбичката.

Извади оттам лозарските ножици. Хвана за крилете Щуравия Гъсок. И — хрт, хррт — отряза ги за едното чудо.

Щуравия Гъсок изрева като щурав. Не че го болеше много. Беше му страшно да слуша това хрт, хррт… Перушината му се преобърна като индийския йога.

— За какво ти са тия гъши криле? — попита го индийският йога. — Попишкия змей ли ще плашиш с тях?

— Попиския, попиския… — обади се и слонът.

— Не ми трябват двете гъши криле — рече спокойно Шегобишко и изтри с ръка потта от челото си. Беше се изморил от работа. — Щуравия Гъсок е нужен на бибетата си. А за да стои при тях, човек трябва да му отреже крилете.

— Умно момче — похвали го индийският йога. — Само такъв човек може да убие попишкия змей.

— Умно момсе — повтори и слонът, — умни работи прикасва.

— Как се казваш, момче? — попита го индийският йога.

— Как се касваш?

— Шегобишко. Викат ми Шегобишко.

— Много весело име — каза индийският йога.

— Сегобиско, Сегобиско — тресеше се от смях индийският слон. Краката му затъваха на брега.

— Виждаш ли — обърна се към него Шегобишко, — когато търгуваш със слонова кост, накрая оставаш без зъби.

— Умно момсе, умно момсе — смееше се слонът, а след това със сълзи на очи разказа на трите деца и на Щуравия Гъсок, който мигаше наблизо без криле, че от дълго пътуване е останал без подметки. И че единственото богатство, което му останало и с което можел да преживее „по широкия свят“, било слоновата кост… Затова я продавал.

gdmc_slon2.jpg

— Аз да съм — отговори му Шегобишко, — няма да я продавам. Не се заменя щрък за гъска!

Чу се гъше крякане. Всички се обърнаха нататък. Попарко беше хванал Щуравия Гъсок под мишница и го отнасяше при бибетата.

Шегобишко му заръча:

— Донеси манарата и турската сабя, с която баба Кута реже сапун.

В това село на брадвата казват манара.

Едва Попарко се беше отдалечил на двайсетина крачки, когато Шегобишко отново му викна:

— Вземи и дудука… Откъде да го знам тоя попишки змей дали няма да поиска, преди да умре, да чуе песен на дудук. Последните желания на змейовете са страшни. И кучето доведи.

Когато се обърна, видя, че Туктам вече махаше опашка зад него: „Тук съм, там съм, където ме не сееш, там никна!“

— Умно кусе! — забеляза слонът.

Шегобишко каза:

— Виждаш ли колко е трудно без зъби.

— Нисто, нисто, Сегобиско… не се тревоси… бяха млецни…

— Други ще му порастат — не се стърпя индийският йога. Не стига, дето висеше нагоре с краката, ами и това съскане му играеше по нервите. — Те бяха млечни — повтори той, — други ще му порастат.

— А на мен можеш ли да продадеш? — Шегобишко се обърна към слона. — Но много, много мъничко!

Показа показалеца си.

— Ето толкова — уточни той, — или още по-малко.

— Какво се правис с нея?

— Губерка за дядо Тошо!

— Добро момсе, умно момсе — рече слонът, — стом е са тебе — мосе, мосе!

 

 

… Баба Кута влезе в стаята и натроши кукуруз за гъските. Сложи няколко какалашки в печката, забърка трици за прасето.

Дядо Тошо слушаше цар Пишман. След като видя Щуравия Гъсок в гъшарника, той се върна в стаята, завъртя копчето, послуша малко и рече:

— Тоя път Пишман май не кряка… Абе прав бях аз… Мислех, че се е заплел в някоя радиовълна тоя Щурав Гъсок — и така излезе!

Страшен рев се чу от кухнята. Оттам изхвръкна баба Кута с лист от тетрадка в ръце. Очилата й литнаха като лястовичка. Тя се спъна на прага, тупна с цял ръст на земята, взе да рита, да маха с ръце и да вика:

— Иш, натам, иш, насам…

— Полудя! — сепна се дядо Тошо. Тръгна към нея: — Колко пъти й казвах, че ще се побърка с нейните баяния и врачувания, и разните вампирски фантасмагории, ама жена — разбира ли!

Затича се — това „иш-иш-иш…“ продължи повече от всеки друг път.

След малко баба Кута се поизправи, разпери ръце: поогледа се като втрещена, после взе да скубе коси и да плаче:

— Олеле, на маамаа сира… че… тоо. Олеле, на мамаааа отмммянатаа… Вампир не го отвлечее, плътеник не го умммоории, ами змей ще го, ма-маа, по… губии. Иш… Ишшш.

Дядо Тошо стоеше облещен. По едно време съгледа бележката, която лежеше като гъше перо на земята, наведе се и я взе.

Беше по пладне, та трябваше да направи сянка. Вдигна длан над очите си.

Започна да чете:

Бабо Куто и дядо Тошо,

Утиваме да убиваме попишкия Змеи. Йогата виси нагор с крачолите. (Като паек). Ако не се върнем — збогом. Вие сте най-добрите баба и дядо на Земята. И на оня свят. И попарата при вас е най-слатка.

Загинали сме като юнаци пред Змея.

Попарко

— Бре, мечка му стара — започна да се вайка дядо Тошо, — чувах за тоя попишки змей, но все мислех, че това е измишльотина.

— Олелее, Тошоо, отиде ни… о, си… ра… че… то на мамаа — нареждаше баба Кута.

— Ставай, Куто, ставай!

— Как да станаа, за кого да станаа! — нареждаше тя.

— Може пък нищо да не се случи — утешаваше я той.

— Как няма да се случи — изтри сълзите си тя и рипна като момиченце, — змия да беше — нищо, не го е страх внука от змии. Мигар не четеш какво пише? — и тя издърпа листа от ръката му. — Чети… змей. И то попишки!

Влезе вътре и докато запали кандилото, дълго нарежда:

Бай, бабо, бабули,

да му свариш мамули…

… Децата пътуваха към село Попица. По Криволичи, по Криволичи, покрай града — и оттам, право в Попица.

Попишкият змей се беше прочул в околността като чудо невиждано. Свирел като смок и бълвал огън като светкавица. Бозал от овца, а други разказваха как са го видели, че язди магаре. Няколко бабички бяха припаднали, две деца дигнаха четиридесет и три градуса температура. Доктор Чудо обяснил, че това не е възможно — човек не може да вдигне такава висока температура, отсякъл той.

Говореха още, че теле се родило с три глави. Пръч минал през една требенина и я обръстил до корен. А в кръчмата Карамел Му разказваше, че това не бил никакъв пръч, ами попишкият змей, който днес можел да се преправи на пръч, а утре — на индийски слон. Така е, така е, подкрепи го Кривака. И показа сплесканата си като кривак пушка. Когато слязъл да пие вода от стубленското кладенче и оставил пушката си на пътя, някакъв слон минал тъдява, стъпил върху нея и от нея вече не ставало пушка, а овчарски кривак.

И други страхотии се носеха по тая земя, но докато се разказваха, едно славно слоношествие се насочваше към село Попица.

Най-напред ситнеше Туктам. Похвали се, че познавал тия криволишки пътеки и той щял да ги води. Съгласиха се.

След него тежко пристъпяше слонът — еднозъб, понесъл на гръб Попарко, Ацилар и едно мушитрънче. Мушитрънчето се беше скрило зад ухото му. Когато го забеляза, Попарко извика:

— Хей, я да се махаш оттам! Възпитаният човек не пътува гратис. Това не е трън, а ухо на слон. И то индийски.

Мушитрънчето отлетя да търси трън.

В ръцете си държаха манарата и турската сабя, с която баба Кута сечеше сапун. Може би затова страшно им миришеше на сода.

Индийският йога риташе нагоре с крака и все така висеше във въздуха като паяк. Да се чудиш и маеш как може да виси така човек. Много фокуси знаеше той, можеше да сложи единия си крак на врата, а другия в джоба, да гълта жаби и да плюе гущери, но това, което направи с него попишкият змей, не беше по силите му — никаква магия не можеше да го преобърне надолу с краката.

Последен вървеше Шегобишко. Знаеше — когато потрябва, ще стане пръв!

Никак не се страхуваше. Само не можеше да разбере защо тоя човек — йогата — се беше изсушил и изглеждаше плосък като пъдпъдурка.

Минаха покрай града. Огромни шатри блестяха под слънцето. Имаше панаир. Въртяха се колела, чуваха се изстрели, продаваше се червено на клечка. Един продавач викаше, та се чуваше чак край реката: „Карамел му… карамел му.“

Не им беше сега до панаир. Чуруличка примираше зад Попарко. Как й се искаше да скочи, да рипне към шарените шатри и куполи — няколко пъти е идвала на панаира, — но как да остави приятелите си. Още повече, когато са тръгнали да убиват попишкия змей.

Помисли това и още повече се сви зад Попарко.

— Знаеш ли как се убива змей? — обърна се Шегобишко към слона, като се изравни с него.

Наближаваха Попица.

— Убивал ли си такъв?

— Снам, снам, Сегобиско… Не съм убивал, ами съм ги тъпкал като гъсеници… Смейовете му със смейове!

Влязоха в Попица. Попитаха първия срещнат:

— Къде е тоя попишки змей!

— Към горния край!

Вървяха, вървяха, вървяха.

Попитаха пак:

— Къде е тоя попишки змей!

— Към долния край!

Вървяха, вървяха, вървяха.

В селото нямаше никой. Всичко се бе изпокрило из къра — спяха по круши и по брястове, свиваха се по мази и тавани. Само черни котки се разхождаха като вампири и таласъми, без страх от попишкия змей.

Стигнаха до къщата, където им казаха, че се крие попишкият змей.

— Страх ме е! — изчурулика Чуруличка.

— Олеле, Вишну, Брахма и Шива — извика индийският йога и започна да се моли на индийските богове.

Пръв влезе Шегобишко. В едната си ръка държеше манарата, а в другата турската сабя, с която баба му сечеше сапун.

„На сапун ще го направя!“ — помисли Шегобишко. И реши: с десет глави да бъде, ще сече. И нито крачка назад. А две напред!

Нещо започна да свири в стената. Една старица излетя от къщата и завика:

— Появи се, засвири… олеле, боже… змей свири на стена!

Слонът се стъписа. Индийският йога се преметна презглава. И пак остана с краката нагоре. А Попарко и Чуруличка се покатериха върху слона. Толкова далеч им се виждаше земята, че ако решеха да скочат, щяха да станат на пихтия.

Изкудкудякаха кокошки. Кучета завиха. Взеха да мучат крави. Стана толкова страшно, че Шегобишко също потрепера като крушево листо.

Чуруличка се обади с примряло от страх сърце:

— Шегобишко, махни му с двете гъши криле!

Той я погледна учуден.

Тя обясни:

— Чувала съм от баба, че змеят от нищо не се страхува — само от гъши криле. Мисли ги за светкавици!

Шегобишко опипа джобовете си. Всичко беше в ред. Не само светкавици, ами и гръмотевици спяха там. Почувствува, че му растат криле. Но не гъши.

Не обърна внимание на приказките на Чуруличка. „Приказки е чела или е слушала“ — рече си той.

Стената пак засвири. Дълго, пронизително сякаш някой дереше жив вол. Пищеше, та цепеше въздуха.

Ами сега какво да прави! Накъде да удря с манарата! Какво да сече със сабята?

Старицата бягаше из двора и викаше:

— Огън излиза от устата му, седем пусти глави е подврял под тая пуста стена.

Шегобишко се реши — и влезе. Пък каквото сабя покаже. И манарата.

О, Чуруличка затвори очи, да не гледа. Щеше ли да излезе жив оттам?

— Шегобишко, сбогом! — крещеше Попарко и трепереше.

— Сегобиско, Сегобиско — клатеше глава слонът.

Индийският йога висеше нагоре с краката — ни жив, ни умрял.

Ами сега — какво ще стане!

 

 

… По селския път за село Попица препускаше каруца. Два коня летяха, сякаш бяха с криле. Дядо Тошо размахваше камшика и викаше с цяло гърло:

— Дий, Норке, дий, Ружке…

— О, загива милото внуче… сирачето ми! — пригласяше баба Кута.

В каруцата върху потоницата беше седнал и Карамел Му като представител на властта. От време на време подвикваше за кураж:

— От години го дебна змея, за него ми тегне тоя кривак — и той стискаше по-здраво пушката, — но тоя път няма да ми убегне!

gdmc_slon3.jpg

— Дий, Норке, дий, Ружке… — плющеше камшикът.

Пристигнаха точно навреме. Пръв ги забеляза Туктам. Замаха с опашка към тях: „Не съм суеверен, но щом нещо свири и бълва огън, на змей ми мирише. Това ще е най-страшният змей на змейовете!“

Реши се и влезе след Шегобишко. Какво му струваше да жертвува един кучешки живот!

Нещо светна. Чу се пукот. Замириса на изгоряло.

— Опече го пустият змей! — изпищя баба Кута.

После настана тишина. Страшна и неподвижна. Даже индийският йога се закова във въздуха, навирил крака към небето.

… На вратата — жив и здрав, — само с една отвертка в ръка се показа Шегобишко. След него подскачаше кучето. Направи две крачки. Застана пред прага. Продума:

— Убих го на място!

Даже слонът въздъхна.

Шегобишко продължи:

— Беше с осем лампи, седем ключа, три полилея и едно… късо съединение. Свиреше като змей.

gdmc_zmei.jpg

Други преживелици

gdmc_slonokradec.jpg

Орела хвърля сянка над Шегобишко

Всички го гледаха със зяпнали уста. Никой не вярваше, че вече жив ще го види. И такъв хубав и весел, умен и добър. И индийският йога мислеше, че ще остане да виси нагоре с краката, шашардисан от попишкия змей.

А то — каква стана. Превъртя се за миг — и стъпи на земята. Подскочи, за да се увери дали е истина.

Истина беше!

Шегобишко стоеше пред къщата, сякаш нищо не се бе случило.

Донесоха стълба. Сложиха я край слона. По нея се спусна Чуруличка. Затича се и го прегърна.

Прегърна го и Попарко.

Дядо Тошо запали лулата. Покри конете с чуловете да попие потта, че бяха вир-вода. В галоп пропътуваха пътя дотук.

Само баба Кута не можеше да разбере какво е станало. Не вярваше на очите си, че Шегобишко е здрав и читав. Стискаше в ръка шише с илаче. Ля куршум, докато дядо Тошо стягаше каруцата за път. Взе бележката на Попарко, уви с нея шишето и си помисли: ако намери внука си урочасан или нещо друго да му е направил змеят, ще го полее с илачето, а като се свести, ще го поведе — о, майко юнашка — пак да му врачува Нинашка.

— Влизам аз — рече Шегобишко, понеже видя, че никой няма да мръдне от мястото си, преди да разкаже какво чудо е станало, — влизам аз в коридора — нищо. Минавам в стаята — нищо. Държа манарата и турската сабя, с която баба сече сапун, и съм готов всеки миг глави да сека, в пламъци да влизам.

Млъкна. Беше зажъднял за вода. Докато не му донесоха кратунка с кладенчова вода, не продължи по-нататък.

Пи. И рече:

— Влизам в другата стая. Това е последният ти миг, Шегобишко, мисля си. И ми става жал, че Попарко и Чуруличка ще чуруликат без мене, ще ходят покрай Криволичи, ще копаят минзухари с копало, ще берат божури, ще събират чанчови яйца. Шегобишко, казвам си за кураж, и ти можеш да вършиш тия неща: и змии за гушата да хващаш, да се бориш с доандеренски лисици, и ти ще можеш, ако сега отсечеш и седемте глави на тоя страшен попишки змей.

Пи пак от кратунката, пресъхнаха му устните от тия страхотии.

— Гледам аз — остави кратунката настрана, — нещо святка и съска. Святка като светкавица и съска като змията от Синия вир. И а̀ да го хвана това нещо за гушата — изтръпнах. Щях да си загина за едното чудо. А то беше късо съединение на две електрически жици: съскат зад долапа, огън излиза от краищата им. Точно се готвех да затворя очи, за да не присъствувам на изяждането, ми от змея, когато забелязах вампирските работи по електромрежата.

Чак сега нещо в главата на баба Кута започва да се прояснява. Тя прибра илачето в джоба на сукмана, поолекна й малко. Няма да вика това Нинашкино „иш, ишш.“ А Шегобишко въздъхна:

— Ей, големи шашкъни, дядо! Да не съм чул вече да ми говори някой за таласъми и плътеници, вампири и караконджули. Ех, дядо, само да можех, как бих им подрязал крилата като на Щуравия Гъсок.

Сети се, че носеше насам двете криле на Гъсока. Беше ги оставил при жиците с късото съединение. Прибра ги. Отиде при баба Кута.

— Вземи ги, бабо, да премиташ синията, да смиташ брашното в нощвите.

И погледна към дядо си:

— Ей, големи шашкъни, дядо!

Старецът позасука мустак. Беше се уплашил не на шега, когато прочете писмото на Попарко. „Деца са — каза си, — какви ли не лудории могат да сторят. Пакост да е — ядва се. На магаре опашката да отрежат — и без опашка магарето си е магаре. И магаре ще си остане. Но да тръгнат на борба със змейове — е за това никой не може да бъде сигурен на живот или на смърт ще завърши.“ Сега, като гледаше, че и тримата са живи и здрави, а отгоре на това си имат и слон, и индийски йога, стана му радостно на душата и леко на сърцето.

Норка и Ружка потеглиха. В каруцата седнаха само баба Кута и дядо Тошо. Карамел Му се запъти към панаира в града. Децата останаха със слона и индийския йога.

С тях беше и кучето.

— Шегобишко, Шегобишко… Сериозно нещо е животът! — каза Шегобишко и поведе голямото слоношествие към бреговете на Криволичи.

— Пълен напред! — подхвана Попарко. Слонът му приличаше на кораб, попаднал на суша.

А Чуруличка не отделяше очи от индийския йога. Обърнат с краката надолу, сега той приличаше на другите хора, но беше сух като бамбук и лъскав като банан. Струваше й се, че е намазан с шоколад.

Чак до късно играха в Гереня. Тичаха покрай Качова млака, надбягваха се с Туктам — само индийският йога го изпревари, — Попарко предложи вместо на прескочикобила да играят на прескочислон. Но като видя слона планина, взе обратно предложението си.

Всички се натрупаха около индийския йога. Шегобишко го помоли да направи няколко фокуса.

— Не правя фокуси — отвърна той. — Аз не съм фокусник.

— Нито факир? — попита Чуруличка.

— Нито магьосник? — подхвана и Попарко.

Индийският йога изрече в скоропоговорка:

— Аз съм йога и правя, каквото мога, а каквото не мога, го прави някой друг йога!

„Аз съм йога и правя, каквото мога — опита се да запомни Чуруличка. Успя да каже и втората част: — А каквото не мога, го прави някой друг йога.“

За да им покаже какво може, индийският йога вдигна единия си крак. Кракът му стана ръка, а ръката — крак.

Стояха край него ококорени и удивени. Тогава Шегобишко помоли:

— Ха сега да навиеш ръкава си!

Индийският йога направи някакви опити, усука се насам, изви се натам, но нищо не се получи. Изохка:

— Ох, не мога да си навия ръкава на крака.

Направи и други маймунджилъци — така ги нарече Попарко, но наум — катерѝ се по слона като по планина, легна под него. Слонът сложи крак върху главата му.

gdmc_ioga.jpg

Чуруличка изпищя:

— Стига, стига — не искам да гледам такива неща!

Индийският йога взе сабята, с която баба Кута сече сапун, искаше да я глътне, но още като я хвана, така се поряза, че веднага я захвърли в Качова млака.

И нямаше да имат край игрите. И веселието. Смешките и чудесиите на индийския йога извираха като из кладенче. И шегите на слона не бяха една и две. Макар и без зъби, той не можеше да казва шеги, а се смееше, вдигнал хобот:

— Ха, ха, ха… страсно интересни сеги!

И всичко за днес щеше да завърши чудесно, ако по залез-слънце над Шегобишко не се изви дълга черна сянка. Сянка на нещо крилато и страшно. Кръжеше като облак над тях.

Децата изправиха глави. От облак до облак беше разперил криле Орела.

Познаха го. Вече две години искаше да ги прави орлета. Докато учеха, те кимаха неопределено с глави, съгласяваха се на ужким — много им разбираха главите. Как могат здрави и прави деца да се превърнат в орлета. Но щом започнеше ваканцията, разхвърчаха се кой накъдето види и ставаха врабчета, синигерчета, косове, мушитрънчета, чанчета, тия, които имаха лунички по носа — лястовички. А онова дете, което имаше чичо, който пее добре, ставаше чичопей. Ходеха с овцете, летяха над къра из нивите, кацаха край любеници и пъпеши, беряха грозде, кълвяха ягорида. Тези, които скачаха по скалите, приличаха на скални яребици.

А Шегобишко стана гургуле.

Но да се върнем при него — беше по залез-слънце, а сянката на Орела го бе покрила.

— Ти ще станеш орле! — викаше отвисоко познатият глас. После гласът се насочи към Попарко и Чуруличка: — И ти! И ти!

— Какво орле? — събуди се като от древен индийски сън Шегобишко.

— Такова, като другите… — гракаше страшният глас. — Ще хвърчим с орлови шапки на главите си и орлови дрехи… И ще пазим небето над цар Пишман.

„Небето е на всички!“ — искаше да каже Шегобишко, но замълча.

Децата се разпръснаха като пилци. Много им дойдоха преживелиците през деня. А сега — някакъв страшен орел, надвесил орлови нокти над тях.

Шегобишко бягаше, бягаше и… ето, стори му се, че вече лети. Една ризка, едни панталонки и едно сърце на момче — колко му е. Лек като перушина, бърз като светкавица и силен като гръм.

На хоризонта го забеляза Карамел Му, който се връщаше от панаира и сладко смучеше карамел му. Заслони с длан очите си — гледаше точно срещу огнения диск на слънцето. И взе да се чуди:

— Момче ли лети… сърна ли бяга… или птица се рее в небето?

После преглътна бонбона и преди да засмуче нов, рече:

— Прилича на гургуле.

— Гледайте, гледайте… момче птица — викаха пастирите в Гереня.

— Прилича на Гургул?

— Гургуле е?

— Май че е сокол?

— Соколът не лети, а кръжи, а това нещо се носи като лястовица право напред.

Уплаши се слонът, щом видя, че децата избягаха, подгонени лудо от Туктам.

— Сегобиско, Сегобиско… къде литна, момсе — вдигаше хобота си той, — нали искаше слонова кост, да правиш губерка на дядо си?

Никой не отговори. Даже шум на криле не се чуваше наблизо. И Орела се бе спуснал да го гони.

А Шегобишко летеше, летеше… право към гнездото на Стария Гургул.

И тоя път щастието беше на негова страна.

Какво изпати по-нататък, нямам сърце да ви кажа.

gdmc_orel.jpg

В гнездото на Стария Гургул

— Някакво гургуле се носи към нас — изгугука Гургулицата. — Струва ми се, че го виждам за първи път.

Откакто се преселиха на дъба — в селската овошка им беше задушно през лятото, — около гнездото кръжаха само техните две гургулета.

Стария Гургул надигна глава:

— Права си! — отвърна той. — Само да не е някой пакостник, че ще го дръстя като гръста.

Поогледа се още веднъж. Изпъна шия. Върху нея блесна гердан от синкави пера. Истински красавец! „Ако беше в Африка — мислеше си понякога Гургулицата, — непременно щяха да го изберат за крал!“

Двете гургулета се обадиха: гу-гуу-гу, гу-гуу-гу. На гургулов език това означава: гла-дноо съм, гла-дноо съм.

— Мамините перушинчета — погали ги с крило Гургулицата, — мънички са още и само това знаят да казват.

— Струва ми се, че съм го виждал някъде! — зачуди се Стария Гургул. — И няма да го дръстя като гръста.

— И на мен ми се струва, че съм го виждала.

Пак се чу:

— Гу-гуу-гу!

— Гу-гуу-гу!

Гургулето приближаваше към гнездото на Стария Гургул.

Дъбът — вековен и могъщ — извисяваше още по-високо клоните си. Зиме му беше студено. Но дойдеше ли пролетта, цъфнеха ли божурите, бълбукаше ли кладенчето, той се разлистваше последен от всички дървета. А който се разлиства последен, най-дълго остава зелен.

— Струва ми се, че съм го виждал някъде! — повтори Стария Гургул.

— Виждал си го, как да не си го виждал — припляска с криле Гургулицата. — Та това е нашият Шегобишко!

— Шегобишко — припляска и Стария Гургул и извиси още по-високо своя кралски гердан, — да не съм Гургул, ако не може да се повярва на такива неща!

Познаваха го много добре. Зимно време прекарваха под коша на дядо Тошо — имаше какво да се клъвне там, пролетта разсаждаха заедно с баба Куна разни зърна и треви, а когато нямаше вече какво да й помагат, преселваха се на дъба, в доандеренската урва.

— Шегобишко! — подхвръкна и Гургулицата.

Помнеха, че когато държеше в ръката си комат хляб, все хвърляше и на тях някоя и друга трошица. И гонеше Кокорбашко, да се не кокорбачи много-много, ами да остави нещо и на двата бедни гълъба, ако някой можеше да ги смята за бедни. Всяка година от гнездото им излитаха по две гургулета и се заселваха на някой дъб. Само от време на време техните гласове се носеха из шумака: „Мамо, татко, не се бойте, все някак ще се оправим в тоя шумак!“

Шегобишко се намираше съвсем близо. Личеше, че е уплашен. Дишаше тежко. И потръпваше като гургуле, подгонено от орел.

Направиха му място да стъпи. Гургулетата се свиха настрана. Взеха да викат: гу-гуу-гу, гу-гуу-гу.

Гургулицата им се скара:

— Стига де, разбрах вече. Я какъв хубав гост ни е дошъл.

Шегобишко разказа всичко — от игла до конец — на Стария Гургул и Гургулицата. Толкова се уплашиха, че чак перушината им настръхна. Каза как от две години Орела го мъчи да стане орле, да хвърчи и да бръмчи, да се крие и да се бие, да лази и пази — не знам от какво — някой си цар Пишман, когото само е чувал как кряка по радиото на дядо Тошо.

Гургулицата се спусна и му донесе вода от кладенчето. Поръси го с няколко капки като с роса от дъбов лист. Направи му вятър с крилете си. Така се задъхваше, че двамата с Гургула трепереха от страх: „Ще може ли повече да хвърчи?“

Обади се едно от гургулчетата:

— Гу-гуу-гу!

Стария Гургул го хвана за опашката:

— Мирувай, че ще те дръстя като гръста!

— Не му се карай — помоли Шегобишко, — не е хубаво да се караш на деца!

— Гладни са — отвърна Стария Гургул, — току-що се канех да литна, за да им търся храна. Бях оставил няколко зърна хе зад оня трън долу, но едно мушитрънче се мушнало там и изкълвало всичко без разрешение.

— О, мушитрънче ли — оживи се Шегобишко, — много е невъзпитано. Муши се като трън навсякъде. И хич даже не се и извинява.

— Ще останеш при нас! — отсече Гургулицата. — Дано Орела орлите да го отвлекат. Тогава ще видим какво ще правим.

— Ще живееш при нас — добави Стария Гургул.

Шегобишко огледа гнездото: топло и кръгло като шепа, постлано с мъхеста перушина, спретнато и чисто, без покрив. Само слънце и синьо небе над него, ако не бе един дъбов лист, заслонил го като чадър: гнездо като люлка, като майчина длан.

Стори му се тясно за петима. Опашките на двете гургулета вече стърчаха навън. А герданът на Стария Гургул можеше да се види от пътя наблизо.

— Не искам да ви притеснявам — каза Шегобишко, — толкова сте добри, а ви е тясно.

— Където има място за две гургулета — рече Стария Гургул, — ще се намери троха и за трето гърло.

— Мамините перушинчета! — подхвана ги Гургулицата и простря криле над тримата: над Шегобишко и над двете гургулета.

Шегобишко не издържа и заплака. Топлината, с която бе обгърнат, му припомни майчицата ръка. Как се случваше така, че винаги, когато се будеше, тая ръка-крило лежеше на челото му, галеше го по косите, унасяше го отново в приказен сън, в който той чуваше един гълъбов глас — ласкав и топъл: „Мамино гургуле!“

Отвори очи. Някаква мъгла се стелеше в тях. Когато се проясни, той се видя сгушен до две пухкави гургулета, а над главата му — топло и ласкаво гълъбово крило.

Беше уморен. Заспа. Гълъбов сън — звезден и ясен — се спусна над него.

Колко е спал, не помнеше. Дрезгави гласове го събудиха отдолу.

През доандеренската урва вървяха Туртака и Кривака. Някъде след тях — Карамел Му. Отдавна се беше съмнало и слънцето вече печеше над дъба.

— Одеве — прогърмя Туртака — един пастир ми каза, че не е виждал никакво момче насам, само привечер някакво гургуле кръжало тъдява.

— Така е — мърмореше си Кривака, — ще лети ли, ще кръжи ли, не знам… Тоя Шегобишко е един шмекер!

„Олеле, големи шашкъни, дядо!“ — щеше да извика Шегобишко, но не посмя, за да не събуди двете гургулета.

Кривака проточи глас:

— Абе аз поне веднъж да бях го наложил с кривак, та ще го питам после ще лети ли, ще бяга ли… и ще ни разиграва ли като маймуни да го търсим.

— Искате ли карамел му — чу се гласът на общинския пъдар. Вече беше ги настигнал.

— Сега не ни е до бонбони! — отсече троснато Туртака.

— Тъй ами — продължаваше още Кривака, — знам си аз как могат да се оправят нещата.

Долетя Стария Гургул. След него и Гургулицата. Почакаха да отминат тримата пътници и кацнаха в гнездото.

— Нещо страшно иде насам! — рече Стария Гургул.

— Страшно е, видях го с очите си! — подкрепи го Гургулицата.

— Кръжи и се вие — а̀ насам, а̀ натам — и може скоро да ни съгледа.

— Стори ми се, че се спусна към Криволичи — изгука Гургулицата, — може би няма да се върне.

— Ще се върне той, знам си го аз — говореше Стария Гургул, — познавам го, откакто съм се излюпил.

— Орела птица ли е — тревожеше го Гургулицата: — цар за цар се грижи!

— Ако дойде насам — завърши Стария Гургул, — ще се бия до последното си перо!

— Гу-гуу-гу!

— Гу-гуу-гу!

— Почакайте малко — сгълча ги Гургулицата. — Само това си знаете: гладно съм, гладно съм! Имаме по-голяма грижа сега.

— Дай им да ядат — гукаше Стария Гургул, — деца са. Как ще растат иначе. Нека им заякнат крилете. Само с гукане не се плашат орлите.

Шегобишко седеше и се чудеше какво да прави. Ако Орела минеше насам, не можеше да не го види. Отвисоко по-добре се вижда всичко. Да тръгнеше към село, щяха да го пресрещнат Туртака и Кривака.

А можеше и Карамел Му да му предложи бонбони.

Ами сега какво да прави? Сгуши се като гургуле, което беше решило да си остане гургуле, каквито и орли да го нападнеха.

— Ще се бия до последното си перо! — чу се гласът на Стария Гургул. — При гълъбите гостът е по-драг и от собствените гургулета.

Това беше главен гълъбов закон.

Шегобишко започна да се стяга. Беше много благодарен за всичко. Събра гълъбова топлина за цял живот. Не можеше повече да остане — беше му неудобно. Като възпитано момче, не искаше да притеснява своите приятели. Още повече, че те му бяха помогнали.

— Ще тръгвам вече — рече им той.

— Къде?

— Защо?

— По това време.

— Чакай поне да се мръкне.

Въпросите летяха като гургулета.

— Тогава ще ми бъде трудно да летя. В тъмницата трудно се ориентирам.

— Остани — молеше го Гургулицата, — ще се намерят трохи и за тебе!

— Добри хора — продума Шегобишко, — вие ме нахранихте с добрината си.

Погали едното гургуле по крилото, другото — по шията, където едва-едва се очертаваше светлосинкав гердан.

— Довиждане, приятели мои — обърна се Шегобишко към Стария Гургул и Гургулицата, — никога няма да ви забравя.

И полетя над доандеренската урва. Реши да се скрие в Змейовата пещера.

gdmc_zmia3.jpg

Пано Конекрадеца става слонокрадец

— Сърбят ме ръцете — разтърка длани Пано Конекрадеца, — отдавна не съм краднал коне. Не остана жълтица в торбата.

Той бръкна в нея, но какво може да се намери в една празна торба. Всичко друго, но не и пари.

След открадването на Норка и Ружка и откакто три дни беше в несвяст, не можа да намери други коне. Тогава Кривака го наложи с един кривак, свести се веднага и — дим да го няма.

Обеща, че друг път няма да краде коне.

Но може ли, когато човек е конекрадец, да се откаже от занаята си!

Той потърка още веднъж ръце, каза вррр, след това ррр — някакви овце минаваха наблизо.

Овцете не бяха работа за него.

Подмина, без да ги погледне.

Изведнъж, както си вървеше покрай Криволичи, прииска му се да изцвили от радост. В далечината, в кривола до реката, нещо блестеше на слънцето, сякаш конска опашка гонеше мухи.

„Кон ще да е — помисли си той, — и то много голям кон! Олеле, сума ти жълтици ще паднат за него!“

Сниши се до близката върба, легна по гръб и се престори на заспал. Може да мине някой тъдява и ако го види и познае, нека после разказва: „Абе видях Пано край реката, спеше като заклан и за никакви коне не му идваше наум. Може ли човек, когато спи, да мисли за кражба!“

Прохърква той — къде насила, къде наистина, — докато се стъмни. Запяха щурците, изгря месецът. Но след малко се шмугна като мушитрън зад един облак и стана тъмно като в катун.

В тоя миг Пано рипна като младо конче. Още веднъж разтърка длани: сърбежът беше нетърпим. Трябваше да се действува.

Тръгна към реката — нататък, където през деня му се мярна онова нещо, което приличаше на конска опашка. Спъна се в някакви тикви, смачка като пити два-три пъпеша, стори му се, че скълца на лютика няколко лехи пипер. Нищо не можеше да го отклони от целта — мястото, където нещо го примами като магнит.

Вървя той, що вървя, и не щеш ли — стори му се, че чу квичене. Не се уплаши. „Лисугер ще е туй, рече си в тъмнината, тръгнал е да търси доандеренската лисица!“

Отново настана тишина. Тиха лятна нощ, в която само щурците свиреха щуро, бухаше бухал, улулухаше уловица и един дърдавец дърдореше край реката.

Как да го разбереш какво си дърдори!

Пано пристъпи крачка-две и се шмугна под разклонената стара върба, прескочи изсъхнал дънер, изкорубен като корито, и щеше да подскочи от радост: на десетина метра пред него той чу шумолене, сякаш кон пасеше:

— Хръстт, ръсттт, хръстт, ръстт…

Сърбежът му беше преминал. Друга сила повдигна ръцете му, той ги разпери като за прегръдка и пропълзя на колене последните метри.

Стана още по-тъмно. Конят продължаваше да пасе. Видя му се малко едър, даже два коня, даже три… и едва не извика от учудване:

— Това не е кон — промълви тихо, потръпвайки от радост, — ами кон планина. Три коня наведнъж. Руска тройка.

Приближи се още две крачки. Каква ти руска тройка!

— Кон мамонт! — прошепна той. — Леле, циганска душо, ще се позлатиш! Само в златни сандали ще ходиш.

Направи му впечатление, че на гърба на коня-мамонт чернее нещо като чувал.

— Тоя мамонт и зобта си носи! — зарадва се Пано Конекрадеца. — Ето това се казва кон. А то нашите дръгливи кранти са едни нищо и никакви магарета.

И други мисли му минаваха през главата в тоя най-трепетен миг. Щеше да погали коня по конската глава, щеше да вчеше гривата му, да го потупа по гърба. И когато конят се убеди, че това е един чудесен човек, а не конекрадец, щеше да тръгне като палаш след него. Където го заведат и с каквото го нахранят.

Пано протегна ръце да го погали по главата. Сепна се за миг. Напипа нещо дълго, подобно на маркуч. И си помисли: „Май някой е гасил пожар тъдява!“

Погали го и по ухото. Но ухо като ухо ли беше: „Идвала е пожарната тук — продължаваше да предполага конекрадецът, — някой пожарникар е забравил и пожарната камбанка!“

Понечи да го хване за краката, да не би да е спънат с букаи. Крака като крака ли бяха! Електрически стълбове!

Тръпки полазиха по гърба на Пано Конекрадеца. „О, душо страдалнице — викаше той, — къде дойде и на какво попадна!“

Малко оставаше да се понесе в такава кушия, че едва ли щеше да помисли повече за коне. И точно се готвеше да запраши към село, настръхнал и ужасѐн, когато един комар, голям като врабче, така го ухапа по челото, че той с все сила се удари по него… И тогава дойде оня щастлив миг на просветление, който е помагал и ще помага на много конекрадци.

„Та това е слонът — крещеше той и скачаше на един крак като щъркел, — това е слонът на индийския йога! Хей, душо, доживя да станеш и слонокрадец.“

Погледна към чувала със зобта и разбра, че това не е никаква зоб, а индийският йога, мушнат в някакъв зеблен чувал и заспал върху гърба на слона, сякаш е легнал под индийски балдахин.

Така беше заспал, че само някой друг йога можеше да го събуди.

„Ще се справя лесно с него — каза си Пано Слонокрадеца, — колко му е, един йога, може и в реката да го цамбурна — ще го вземат рибите за костур. Ами сега да видя какво да правя с това златно индийско съкровище?“

Слонът тръгна покорно подир него. От мига, когато Орела разпръсна децата в Гереня, той остана да си пасе кротко край реката. Нали господарят му беше с него. Все се надяваше, че децата могат пак да се върнат и, току-виж, тръгнали отново нанякъде, та дори и нов змей да убиват. Поглеждаше често към Качова млака, но там не се вестяваше никакво дете. Само една сянка летеше от време на време над пасището, кръжеше над шумака и пак изчезваше някъде над доандеренската урва.

— Къде ме водиш? — спря се слонът. — Искам да снам!

— Ще те крада! — каза Пано. — Аз съм конекрадец! Реших тоя път да стана слонокрадец.

Слонът започна да подскача от радост:

— Олеле, че интересно… Страсно интересно.

Пано Слонокрадеца се уплаши.

Слонът скачаше като бесен. Опиянен от радост, той изтъпка край реката цял харман. Заприлича на самодивско сборище.

— Няма да те крада! — разколеба се Пано Слонокрадеца. — Искам пак да си бъда конекрадец.

Слонът коленичи пред него.

— Моля те!

— Какво ме молиш?

— С циста индийска дуса те моля!

— Какво? — не разбираше Пано от такива индийски неща.

— Открадни ме!

— Защо да те открадна?

— Открадни ме… Толкова ми е интересно… Никога досега не съм краден!

— Никога ли? — Пано потърка ръце. — Наистина ли никога не си краден?

— Ей богу — упорствуваше слонът, — Брахма и Буда са ми свидетели. Само веднъс в дсунглата, където съм роден, два лъва се опитаха да ме откраднат, но станаха само на лъвове.

Пано се поотдръпна.

— Истина ти казвам, открадни ме. Това е толкова интересно.

Пано поразмисли и се съгласи. Поведе го пак по брега на реката. Но вървеше пет крачки пред него — достатъчно разстояние, че ако потрябва или се случи нещо непредвидено, да хукне и да не се върне.

А индийският йога спеше. Никак не му минаваше насън, че един слонокрадец го води по брега на Криволичи. Добре, че се беше вързал още когато лягаше да спи. Иначе из тия трапища и долища, бъзаци и коприви, из които Пано водеше слона, можеше да се изтърси заедно с чувала и да сънува, че го жарят с коприва.

Пано спря. Спря и слонът. Няколко дърдавци така се раздърдориха, че Слонокрадеца настръхна цял. Чу се квичене. Сянка с дълга рунтава опашка се проточи наблизо. „Лисугер ще да, е! — реши Пано. И си каза: — Когато се удави лисица, цяла година по месечина лисугерът обикаля покрай реката и вече не се връща в леговището си. От мъка и за кокошки не мисли!“

Две сенки се движеха в тъмнината. Отпред едната, по-малката, приведена и плаха, лист да трепне — и тя се снишава, а по-назад — другата, огромна като планина, спокойна. Нито дърдавец я плаши, нито лисугер може да й направи нещо, ако й мине път. И е радостна. Защото първата сянка е откраднала втората.

Облакът, който затуляше месеца, се разсея като мъгла. Замлъкнаха дърдавците. Спряха да бухат бухалите. В далечината от селото долетя кукуригане.

„Петляно време е! — рече си Слонокрадеца. — Трябва да се бърза. Скоро ще съмне!“

Ускори крачка. Слонът след него — туп, туп, туп. Пращяха съчки и клони. Бягаха гущери и змии. Никой не искаше да попадне под краката му.

— Къде отиваме? — попита той, защото му омръзна да мълчи. — Скоро ли ще стигнем?

— Скоро! Шшшт… тихо!

— Ссст… тихо — повтори слонът, защото индийският йога се размърда на гърба му. Чувалът отново затихна. — Когато те носи слон, можеш да бъдеш спокоен!

Пано се огледа в ранния сумрак. Не беше сбъркал пътя. Наблизо чернееше доандеренската урва. Реши така: „Ще прекараме деня в пещерата… пък като се мръкне, право при търговците на коне… Все някой ще се реши да купи слон!“

Ето ги пред входа на Змейовата пещера. Пано Слонокрадеца, слонът и индийският йога.

gdmc_slonokradec2.jpg

В Змейовата пещера

Щом напусна гнездото на Стария Гургул, Шегобишко направи няколко кръга около шумака, прескочи до Криволичи и пак се върна насам. Стори му се, че тежка сянка лежи над къра. Не беше сянка на облак или дърво.

Беше сянката на Орела.

Сви се сърцето на Шегобишко. Втора нощ беше далеч от къщи. Поне Туктам да бе с него, две думи да му довери. Да го прати с вест при дядо Тошо и баба Кута. Колко ли се тревожеха за него!

Ами сега накъде да върви?

Сянката ставаше все по-голяма, приближаваше, ето — след малко щеше да дойде над шумака, щеше да го открие Орела и тогава…

Спусна се по доандеренската урва. След малко се намери в Змейовата пещера.

Сянката прелетя по-нататък. Не се върна. Шегобишко пое дъх — не са го забелязали!

Змейовата пещера бе стара като земята наоколо… Лятно време пастирите пладнуваха с овцете в нея, а през зимата вълци се свираха на топло. Къде свършваше и колко беше дълбока, никой не знаеше. Някаква тайна криеше тая тъмница и на никого не искаше да я повери.

Шегобишко се свиваше от страх. Много неща препати, но сега беше настанал най-страшният час от живота му.

Да върви навътре — не знаеше в какви бездни ще се пребие, да излезе навън — един орел го беше нарочил и нямаше да го остави, докато не стане орле.

Притвори очи. Унесе се. Сгуши се край грамадна скала. В далечината пред него проблясваха светлините на входа.

Къде ли бяха сега Попарко и Чуруличка? Ако бяха тримата, нямаше толкова да го е страх. И несгодите щяха да понесат по-лесно!

Както си мислеше, така се унесе в сън.

Стори му се, че чува конски тропот. Не знаеше сън ли беше, или наяве. Чу цвилене. Не беше от Норка и Ружка.

Откъм входа долетя глас, мощен и страшен:

— От това място се вижда целият кър. Претърсихме клон след клон из шумака. Само тук се е скрил Шегобишко, в тая пещера на змейове и змеици!

Позна го: беше гласът на Туртака.

— Не може да бъде — отвърна Кривака, — конете си изпотрошиха краката да се катерят по урвата. Кое момче ще има смелост да се завре в тъмницата? Ти си голям шашкънин. Не виждаш ли, че паяк е замрежил входа. Виждам прилеп на грамадната скала отсреща. Да беше минал Шегобишко оттука, той щеше да изхвръкне и да се лепне на друга скала. Не е ли по-добре да побързаме докато не ни е налапал някой змей. Казвах ти да си седим в къщи, а не да се щураме като щурави посред нощ. И да се лумбуросваме като таласъми.

Конете изтрополяха надолу. Тишината легна отново — нощна и трепетна. Стана още по-тъмно и непрогледно. Сова пищеше, виеше чакал.

Кой можеше да подаде ръка на Шегобишко! Добре, че задряма пак и не чуваше тия страхотии, които всяка нощ стават в Змейовата пещера.

Дойде петляно време. Най-ранобудният петел се обади в селото:

— Ставайте, хей… — и по-нататък не се чу какво иска да каже.

Камък се търкулна пред пещерата. Някой пристъпваше и пръхтеше като слон. До него — човек. А върху слона — зеблен чувал.

Шегобишко разтърка очи. Пещерата да беше се разтворила, нямаше да повярва на това.

Затаи дъх. Нощта му се стори пълна със стражари, коне, слонове и един индийски йога. И още — със змейове и зли духове.

Тоя, който водеше слона, огледа входа. Пристъпи две-три крачки навътре. Изписука прилеп. Човекът бързо се върна обратно.

Пано циганинът извика с треперещ глас:

— Има ли някой тук?

— О, душо циганска! — Сякаш издън Змейовата пещера се обади Змея: — Имаа!

— Имаа… имаа… — повтори ехото.

Ами сега? Да остави ли слона и индийския йога и да му удари незапомнена кушия през шумака? Ами жълтиците, които чуваше да подрънкват в торбата!

Мисълта за жълтиците надделя над страха.

— Кой си ти?

— Този, който много пъти си срещал край Криволичи.

— Зъл дух ли си, или добър?

— Добър! — отвърна гласът издън пещерата.

— Добър… добър… — повтори ехото.

Един прилеп изхвръкна и закачи с крило шапката на циганина. Тя тупна на земята и подплаши друг прилеп. Пано рипна като ожилен.

— Господарю на добрите духове — започна да се моли той, сякаш клещи стискаха гърлото му, — господарю на господарите! Царю на царете! Бащице! Изгони всички змейове и змеици от пещерата. Дай на новодошлите същите права и богатства, каквито имаш ти, и най-вече — да не ги е страх да влязат в твоята пещера. Душите им вземи, урочасай ги, вампирясай ги, но им позволи да отпочинат поне един ден в твоя дворец на нощта!

— Дворец на нощта… дворец на нощта… — продължи да повтаря ехото.

— Влизайте по-бързо, откога ви чакам — каза духът, — не съм закусвал от вчера сутринта. Как се предпочитате — печени или сурови?

Пано се шашардиса. Долови в гласа на духа, че е виновен за нещо. Упрекват го. И му предлагат сам да реши циганската си съдба.

Престраши се да попита, преди да го набият на кол и да го опекат. Изрева:

— Господарю на добрите духове! Бащице! Има ли някой обитател на твоето пещерно царство, когото да съм обидил с нещо? Има ли човек на тая земя, пред когото да съм виновен?

— Виновен… виновен… — чу се в дъното на пещерата.

— Има, Конекрадецо!

Пано подскочи като попарен. Без малко да му се пукне сърцето.

— Има конекрадецо… има конекрадецо!

— С какви недостойни постъпки съм наранил светлата ти душа?

— Преди време открадна два коня!

— Как се казват тия два коня?

— Норка и Ружка!

Тръпки полазиха по гърба на Пано. „Нищо не може да се скрие на тоя свят!“ — трепереше той.

Гласът отвътре изгърмя:

gdmc_peshtera.jpg

— А тая нощ задигна индийския йога заедно с индийския слон. И стана слонокрадец!

Ехото се обади три пъти:

— Слонокрадец… слонокрадец… слонокрадец!

— Какво да правя? — попита слонокрадецът.

— Дори циганин трябва да се черви от срам, когато върши нещо лошо!

— По-добре да се червя в тъмното пред пещерата, отколкото утре на слънце! — проточи с пресипнал глас Пано и презглава хукна да бяга. Накъдето му видят очите и го носят краката.

Тича̀, пада̀, става̀. По едно време се блъсна в Стария дъб. И тупна на земята като желъд. Без малко да събори гнездото на Стария Гургул, Гургулицата и техните гургулета.

— Какво е това? — събуди се Гургулицата.

— Навярно вихрушка се усука в дъба — каза Стария Гургул, който се беше разсънил, — но не виждам вихрушка наблизо.

— Гу-гуу-гу, гу-гуу-гу! — размърдаха се гургулетата.

— Спете — сгълча ги баща им, — стига с това гу-гуу-гу. Къде още по тъмно да търся тези трохи! И мушиците не летят по това време.

— Лисугерът ще да е! — помисли Гургулицата. — Опитал се е с един удар на опашката да отсече дъба. Я виж какво става долу.

— Какво да видя?

— Дали няма да замахне втори път! Да почака поне да му изпеем една песен. Откакто легнах да мътя, не съм пяла.

Стария Гургул разпери криле. Взе да пикира около дъба. Развиделяваше се. От сутрешния сумрак израстваше шумакът. Тънка мъгла се стелеше над Криволичи. Лаеше куче и тичаше из Гереня. Търсеше някого.

Стария Гургул се спусна до кладенчето. Пи вода да му мине страхът. Тръгна напред. Спъваше се в нападалите желъди и се клатеше като пате.

Подхвръкна от страх. Край тъмния дънер лежеше човек. Едва успя да го познае. Пано циганинът беше в несвяст…

— Сегобиско… Сегобиско… хо, хо, хо — викаше слонът и се заливаше от смях.

— Аз съм, приятелю мой! — обади се Шегобишко и излезе иззад грамадната скала.

Тръгна да го посрещне.

И да не беше се обадил, слонът веднага го позна. По гласа. Всички слонове имат невероятен слух. И виждат дори в тъмното. От сто метра могат да познаят колко е часът на ръчен часовник. Шегобишко ги знаеше тия работи.

— Сегобиско, Сегобиско — продължаваше слонът, — страсен си, Сегобиско!

— Когато човек живее в пещера, не може да бъде друг! — отвърна момчето и го погали по челото. И слонът го прегърна с хобота.

Не беше прегръдка, ами чудесия. Сякаш всичките гургули на шумака го галеха с крилете си.

Индийският йога скочи на крака. Скъта зебления чувал.

— Да си жив и здрав, Шегобишко — рече той. — Юнак си ти!

Йогата го прегърна, както може да прегръща само един индийски йога. На Шегобишко се стори, че плаче, когато чу: „Браво, момчето ми, браво! Не се предавай пред нищо! От никого не се плаши! Повече на никого няма да те дам…“

Шегобишко стоеше и не смееше да шавне. Топлината, която се преливаше от ръката на индийския йога, му беше много позната…

— Кой е? — попита Гургулицата, когато Стария Гургул се върна в гнездото. — Лисугерът ли?

Стария Гургул изгугука всичко, каквото видя и чу. И тя му отвърна нещо. Двамата започнаха дълго да си гугукат. Като гургули.

— Пак е откраднал нещо — рече Гургулицата, — когато открадне нещо и го хванат, изпада в несвяст.

Туктам пристига навреме

Карамел Му се стъписа:

— Човек ли е това, или лисица?

Минаваше покрай стария дъб. Слънцето беше напекло шумака, маранята се стелеше на къдели.

Разтърси глава, за да се увери, че не сънува. Извади кърпа и попи потта от лицето си. Боеше се да пристъпи напред. Стоеше като закован.

Извика:

— Хей, човек ли си, куче ли си, обади се!

Нещото, което лежеше до кладенчето, не се обади.

„Кошута е — помисли си Карамел Му, — паднала е от жажда, преди да се наведе над кладенчето. Две крачки не са й достигнали до живота!“

Кошутата лежеше, но не се виждаха мухи над нея.

Нямаше какво да се прави. Тръгна настръхнал, държеше пушката си насочена напред. Откакто стана общински пъдар, какви ли неща не беше видял. Веднъж дори един кърпикожух му скъса кожуха, а след това се извини и, представете си, го помоли да му закърпи кожуха.

Но последните два дни бяха най-тежки. Старши полицейският стражар Лазар Жабара му връчи писмена заповед: жив или мъртъв, да намери къде се е скрил Шегобишко. Да го арестува и да го доведе право в участъка. Там Орела щеше най-после да му намери колая. „На орле ще ми стане това момче — закани се тогава Жабара, — ами и орел ще разпери криле над главата му!“

Искаше да каже, че всички, които ставаха орлета, получаваха по една шапка с монограм — бронзова значка с разперен орел, готов да живее и да умре за цар Пишман и престолонаследника на трона Пишманчо, и за всички Пишмановци около него.

— Пишман да ми е на помощ! — прекръсти се Карамел Му и направи още две крачки към кладенчето.

Сепна се. Пред него лежеше Пано.

„Пребил го е някой?“ — помисли си отначало Карамел Му. Тоя път не смучеше нищо в устата си. Времето беше много топло. „Или са го заклали, когато се е опитвал да открадне нечий кон?“

— Има ли тука свидетел! — извика той, като се огледа наоколо.

Бръмчаха жетварки, пъдпъдъци се обаждаха из стърнищата. От стария дъб надигнаха глави двете гургулета:

— Гу-гуу-гу, гу-гуу-гу!

„Не става въпрос за ядене!“ — сгълча ги Стария Гургул. И Гургулицата им каза същото. Литнаха и се завъртяха над дъба, но не изгукаха нищо пред Карамел Му.

— Тоя човек е жив! — изненада се общинският пъдар и клекна край Пано. — Може би бере душа!

Наведе се. Разкопча ризата му, заля го с кратунка вода. Сипа на главата му още една кратунка.

Пано Конекрадеца се размърда, промърмори „има ли някой туук?“, но после отново изпадна в несвяст.

Карамел Му помисли: „Смок е спал на гърдите му. Изплашил се е човекът и се е проснал като сноп. Викал е за помощ!“

Дойдоха пастирите от дръндарската кошара. Прииждаше пладне и наминаха да си налеят студена кладенчова вода. Наобиколиха Пано и Карамел Му, взеха да се тюхкат, да се вайкат. Изговаряха един подир друг:

— Получил е слънчев удар!

— Прав си! Ударило го е като с чук по циганската кратуна.

— Може желъд да е?

— Хайде и ти, желъд го е ударил. Може ли да му направи нещо тая нищо и никаква шикалка.

— Може, може… есенес като се бях навел над кладенчето да си разквася устата, че една чушка така ме беше подпалила, и изведнъж… туп на главата ми. Преметнах се два пъти. Сякаш гюлле ме люсна по чутурата.

— Абе уплашил си се… От страх е било.

— Да не е ял отровна гъба?

— Нее, нее — проточи Карамел Му, — циганин гъби не яде.

— Знаете ли какво — рече най-старият пастир от дръндарската кошара. Казваше се Дръндаря.

— Какво да знаем? — попитаха всички заедно с общинския пъдар Карамел Му.

— Знаете ли какво? — попита пак Дръндаря.

— Какво да знаем! — отвърнаха те.

— Много съм видял и много съм претеглил, на хаджилък съм ходил — затова ни викат и хаджиите, но трябва да ви кажа, че не знам какво му е!

— Дрън-дрън — обади се Карамел Му, — вярно че много знаеш и много си препатил, но… мисля си да не го е приспала самодива? На това кладенче някога са казвали Самодивско кладенче.

— Може да го е приспала, а може и да не е. Мене веднъж, бях още момчурляк, също ме беше приспала една, но щом се наспах добре под дебелата сянка на стария дъб, станах, протегнах се еднъж-дваж и си тръгнах към село, като момчурляк, приспан от самодива.

Добре, че по това време пристигнаха Туртака и Кривака.

— Какво е това сборище — повече от двама човека на едно място? — развика се Туртака. — Не сте ли чували селския глашатай: забраняват се до второ нареждане такива сборища.

— Не сте ли го чули, а? — викна Кривака.

Видяха каква е работата и се укротиха. Пиха вода, избърсаха потта от челата си и се заканиха: „Ще го пипнем това момче. Няма да ни разиграва като маймуни!“

От два дни и те търсеха Шегобишко. В селото се носеше слух, че станал шумкар: по цял ден се криел из шумака, а нощно време идвал в селото, вземал хляб, храна и дрехи и ги носел на ония, които се борели против цар Пишман. Пишман им било вече да го слушат как кряка като гъсок.

— В несвяст е! — казаха Туртака и Кривака, като огледаха от всички страни Пано Конекрадеца.

Решиха, че трябва да се извърши оглед на място.

Карамел Му доведе Доктор Чудо. Доктор Чудо извърши оглед на място.

Повъртя се около кладенчето, пи вода и рече:

— Колко много желъди са изпопадали. Де да бях довел и прасето!

Сети се за какво е дошъл. Извади от чантата докторската слушалка. Сложи двете слушалки на ушите си, а другия край на маркучето допря до рунтавите гърди на Пано.

— Не се е къпал, откакто го е майка раждала! — промърмори Туртака.

Докторът го пресече:

— Ш-шт! Пречите ми да чуя от какво е припаднал.

Всички затаиха дъх. Сякаш докторът преглеждаше тях.

— В несвяст е — рече Доктор Чудо, — диша тежко и е в несвяст.

— Когато един крадец диша тежко — добави Дръндаря — и е в несвяст, значи е откраднал нещо голямо.

— Кон! — подсказа Карамел Му.

— Много съм видял и много съм препатил, и на хаджилък съм ходил, но не знам дали е това!

— Не един кон — обади се Доктор Чудо, — прилича ми на четири коня. Едва си поема дъх.

От най-тясната пътека на шумака се зададе Туктам. Два дни и две нощи кучето търсеше своя верен приятел. Шегобишко го нямаше ни тук, ни там. И Туктам обикаляше къра, мушеше се из кръстци и снопи, свираше се под копи сено, надничаше в Синия вир. Освен облаци нищо не видя на дъното.

Като зърна хората под стария дъб, спря. Искаше да пие вода — мореше го жажда. Огледа всички, позна пастирите, видя Карамел Му, мярнаха му се и ботушите на Туртака и Кривака. „Олеле, в тая жега — с ботуши!“ — врътна опашка и се засмя.

— Я вижте, това не е ли кучето на Шегобишко? — викна Туртака.

— То е, то е! — потвърди Кривака.

— Значи и момчето е нейде тъдява! — обади се Карамел Му.

Козината на Туктам настръхна. Говореха за Шегобишко. Съгледа човека, легнал в тревата. „Дали не е Шегобишко? — разтревожи се кучето. Приближи и подуши. — Не, това е Пано!“

Точният кучешки нюх не го лъжеше. От стотина метра можеше да разпознае кой е и как се казва, даже и къде отива. Само не можеше да каже защо!

Пак се наведоха над Пано.

„Тук има нещо — мислеше Туктам, — щом толкова хора са се навели над един човек, не може да няма нищо!“

Доктор Чудо се изправи. Отвори някаква книга, подвързана с кожа. Туктам рече: бррр. Изтръпна. Никак не му харесваха книги, подвързани с кожа. Предпочиташе ги с картон.

Докторът затвори книгата. Извади бял лист. Написа рецепта за лечение. Подаде я на Карамел Му. Сетне въздъхна и рече:

— Откраднал е слон!

Всички изведнъж си спомниха, че от два дни не са виждали слона и индийския йога.

— Откраднал го е, уплашил се е дали ще може да го продаде и тук в несвяст е паднал!

Заключението на Доктор Чудо не подлежеше на съмнение.

Един от пастирите носеше дървено ведро. Искаше да го напълни с вода, и то кладенчова, „сред тия пусти юлски горещници!“ Така рече той.

Когато тръгна към кладенчето, Карамел Му го спря:

— Чакай малко! Дай ведрото.

Пастирът се зачуди.

Карамел Му взе ведрото, изу се, стъпи на двата камъка до изворчето и го напълни.

На тревата лежеше рецептата, написана от Доктор Чудо. На нея пишеше: „Да се полее с две-три ведра студена кладенчова вода. Наведнъж!“ Следваше подписът: „Доктор Чудо“.

Карамел Му пристъпи с пълното ведро и отвисоко го изсипа върху главата на Пано. Сипа още едно. И още едно. И всички видяха как Пано се събуди, поогледа се уплашено, дойде на себе си и започна да се моли:

— Ще ме удавиш, бащице! Девет циганчетаа ще оставиш сираци! Моля ти се, бащице!

Вдигнаха го на крака. И той започна да разказва на пресекулки — къде истина, къде лъжа — и щеше страшни работи да обърка и много мъка да донесе на Шегобишко… ако наблизо не беше Туктам.

Щом чу думата слон, след това Шегобишко, Туктам замаха с опашка и с невероятна бързина се втурна по пътеката, откъдето беше дошъл.

„По-скоро да ги намеря, по-скоро да ги намеря!“ — махаше с опашка Туктам. И не се спираше пред нищо. Пред краката му изхвръкна подплашена яребица, смок му свирна от една върба, дърдавец му издърдори нещо — нищо не го интересуваше. „По-скоро… По-скоро!“ — бягаше той.

Изведнъж се закова на място. Направи стойка като птичар. Подуши въздуха. След това удари лапи в земята. Заби нос и започна да души. И не само да души, ами и да разглежда.

Много добре видя стъпките на слона. „Ето ги… ето ги…“ — подскачаше Туктам подир тях. „Ето ги… ето ги…“ — водеха го те към шумака. Към доандеренската урва.

В Змейовата пещера.

Спря пред входа. Ослуша се: „Не може да не са тук, тука са!“ — казваха щръкналите му уши.

Шегобишко го съзря. Подскочи от радост.

— Туктаме — викна той, — пристигаш точно навреме!

Попарко и Чуруличка се притичват на помощ

Два дни и две нощи баба Кута и дядо Тошо не знаеха нито сън, нито мира.

— Олеле, сирачето ми — плачеше тя и а̀ да викне „иш-ишш“, но като гледаше дядо Тошо как мълчи, свъсил вежди, шепнеше полугласно: — Цигани ли го откраднаха, удави ли се?

— Мълчи, старо, мълчи — проговаряше той, — какъвто е пешкин, не вярвам в циганска торба да го сложат. Може и при баща си да е отишъл.

— Какво ще прави на това джеде — вайкаше се тя, — камъни ли ще чука. Мигар няма кой да прави джедето, ами той — недорасъл и незавързал — пръстите си да троши!

Пратиха хабер да го търсят нататък, по джедето, но ни вест, ни кост пристигаше оттам.

Угасна слънцето за Попарко и Чуруличка. Двете лилави панделки спряха да чуруликат всяка сутрин край стаята, на Попарко попарата не беше вече така сладка. Седяха край баба и дядо и все им разказваха как някаква сянка на Орел се спуснала, засенчила слънцето… Шегобишко се вдигнал и полетял като вихрушка: нямал време даже да им заръча нещо, да каже къде отива и кога ще се върне.

Два пъти обикаляха покрай Криволичи. Надничаха във всеки кривол и пръдище — да не би, удавен, да го е изхвърлила водата. Бяха при кладенчето на Стублата, пребродиха надлъж и шир шумака. Питаха и разпитваха.

Никой не беше чул нищо за него, нито го беше видял.

— Змей го е отмъкнал — говореше по пладне баба Кута, — че нали си го знам: още от мъничък го хващаха у̀роки.

Дядо Тошо накоси люцерна в горния край на двора, сложи на конете. Някакво чудо беше станало в тоя дом. Кокорбашко не искаше да пее — мълчеше като пукал.

— Не е на добро, Тошо — каза баба Кута, като седеше на пруста и бършеше сълзите си, — когато петелът мълчи, не е на хаир в тоя дом.

Той не обичаше нейните предричания и нищо не отговори. Даже снощи така се беше ядосал, че излезе извън кожата си: „Ако само споменеш за тоя вампир Нинашка, кандилото ще скълцам на парчета!“

Попарко и Чуруличка седяха край нея, мълчаха. Родителите им все така ходеха на къра, прибираха се по залез-слънце и по-късно. Дори понякога дядо Тошо се отбиваше ту в Чуруличкини, ту в Попаркови. Затваряше кокошките, прибираше добитъка. Нямаха си тия хора дядо и баба и им беше много трудно в дните на усилената кърска работа.

Изведнъж Попарко и Чуруличка скочиха като пружини. През вратницата се спусна Туктам, излая тревожно и спря право пред баба Кута.

— Тошо — викна тя, — Тошо, я ела да видиш кой е дошъл.

— Шегобишко — обади се дядо Тошо от яхъра, — ей сега, милото ми!

Кучето дишаше запъхтяно. Изплезило език до земята, то клатеше ритмично глава и дъх не му стигаше дума да им продума.

Наведе главата си. Върху нашийника белееше къс хартия, сгънат и привързан с филдико.

Пристигна и дядо Тошо. Докривя му, че не видя Шегобишко, но щом разбра, че има бележка, помисли: „Нещо важно ще да е!“

— Чети, Тошо, чети… — рече баба Кута — страх ме е да чета писмо, донесено от куче.

Дядо Тошо взе бележката, разгърна я. Попарко и Чуруличка, изгаряни от нетърпение, надвесиха глави. Познаха, че е писана от Шегобишко.

— Жив е! Жив е! — заподскачаха те.

— Кога ще се прибере? — попита баба Кута.

Дядо Тошо прочете:

Попарко и Чуруличке,

Бабо и Дядо,

Наверно това е последното ми писмо. Докато го прочетете, може и да ме нема…

Намирам се в Змейовата пещера. Гладен съм като Змей. Да знаете — обичах ви повече от мене си.

Шегобишко

— Детето ми, сирачето ми — хвана главата си баба Кута, — не стига, дето при змея са го затворили, ами и няма какво да яде. Олеле, божичко, ще пости, без да е заговял.

— Стига, старо, стига — прошепна дядо Тошо, че нещо гласът му започна да трепере. — Жив е. Хляб му трябва сега, а не сълзи.

— И сирене! — обади се Чуруличка.

Хем й беше страшно, че Шегобишко е в Змейовата пещера — няколко пъти беше минавала покрай нея, — хем сърцето й пърхаше, че може пак да го види.

— Аз ще му занеса храна! — отсече решително Попарко. — Каквото ще да става, тръгвам да му нося!

Приготвиха набързо бохчата. Баба Кута сложи курабийки, отчупи от козунака, извади цяла буца сирене от качето в мазето. Раздруса черницата. Земята почерня от дуди. Тя събра най-едрите, изми ги, сложи ги в една паничка.

— Много обича дуди — рече тя, — всичките си ризки оплеска с тях. Ох, на мама бибето.

Попарко грабна бохчата и ха да тръгне, когато чу плач. Дядо Тошо попита:

— Защо плачеш, Чуруличке?

— И аз искам да ида — подсмърчаше тя, — искам да видя Шегобишко.

Попарко не се предаваше:

— Къде в тая Змейова пещера! Това работа за моми ли е?

— Не съм момаа — плачеше Чуруличка, — искам да ида при Шегобишко.

Тръгнаха двамата. Туктам тичаше като луд. Нямаше търпение да ги чака.

Преплува през Криволичи. Прекоси Гереня. Спусна се като стрела към доандеренската урва. Щом мина покрай стария дъб, видя, че Туртака, Кривака и общинският пъдар Карамел Му, предвождани от Пано, вървяха към Змейовата пещера.

Карамел Му креташе последен и пееше:

— Мене ме, мамо, змей люби…

Туктам не дочака края на песента. Тичаше презглава, искаше час по-скоро да стигне.

Ами ако стражарите го изпреварят!

Кучето ускори бягането си. Спусна се като светкавица. Хвърли се, ни жив ни умрял пред входа на Змейовата пещера. Така падна, че Шегобишко извика:

— Замерят ни с камъни. Искат да видят има ли някой в пещерата.

Шегобишко забеляза Туктам. И веднага разбра: става нещо страшно. Трябва да се бърза.

„Да се бърза, да се бърза — махаше опашка Туктам, — по-бързо навън от Змейовата пещера… Насам идат стражари.“

Нямаше нужда да маха повече. Шегобишко всичко разбра.

Извика индийския йога. Поведе слона. Спуснаха се надолу по урвата. Покрай шумака, покрай шумака, през реката — и право в дръндарската кошара.

Колко тежка е кучешката съдба. Туктам беше свършил работата си наполовина. Трябваше да се върне към Гереня, да превари Попарко и Чуруличка. Да ги преведе по усойни места и букаци, трънаци и глогинки, дрехите им да съдере, но да ги доведе при Шегобишко.

Някъде след икиндия стадата кротко пасяха край реката. Откъм бостаните трополеше каруца, пълна до ритлите с любеници и пъпеши. Стопанинът подвикваше на конете: „Спокойно, спокойно… ще се натъртят любениците!“ И конете едва вдигаха краката си от прахта.

Дръндаря размаха тояга и извика към стадото: „Айде, айде… рррр“. Искаше да възвие стадото към върбите, обрасли с троскот и детелина. До него вървеше индийският йога и нещо си приказваха.

В това време откъм шумака изскочиха Туртака и Кривака, общинският пъдар Карамел Му и Пано. Спряха човека с любениците, попитаха го нещо. Човекът вдигна рамене и кимна с глава. Пуснаха го да си върви.

Вървяха насам. Бяха на около километър от стадото на Дръндаря. Туртака сложи длан над очите си и каза:

— Какво ми се привижда? Нещо голямо пасе сред овцете.

— Голямо магаре ще да е! — рече Кривака и той сложи длан над очите си.

Погледна и Карамел Му:

— Струва ми се, че е магаре колкото слон!

Пано уточни:

— Слон! Това е индийският слон.

Четиримата се върнаха при Дръндаря. Видяха и индийския йога. Той беше седнал под една върба като Буда и гледаше право към най-горния клон на върбата. Не мигаше и не трепваше. Сякаш беше забравил кой е, а може би се намираше вече и на оня свят.

Стражарите поздравиха, както могат да поздравят само стражари. Чу се ръмжене, а не думи. И понеже йогата нищо не отговори, решиха, че трябва да се разберат с Дръндаря.

— Да си виждал някакво момче тъдява? — рече Туртака и сложи пушката на кръста като кривак.

— Какво момче? — попита Дръндаря. Правеше се, че тая дума момче не е му много ясна. Ужким не разбираше за кого го разпитваха.

— Ей такова — обясни Карамел Му, — с панталонки от шаяк, с кенарена ризка и коса като паламида.

Индийският йога сведе поглед от горния клон на върбата. Изправи се на крака. Върна се на тоя свят. И застана до Дръндаря.

— Виждал съм, вижда го — започна бързо да говори той и се обърка, — точно преди два дни и половина го видях.

Тримата, без Пано, трепнаха като лисугери, подушили петел.

— Къде си го виждал? — процеди през зъби Кривака.

— Ами къде… — индийският йога се хвана за челото — чакайте да си спомня. Тези йогийски упражнения ми изморяват нещо акъла. Чакайте… чакайте…

Те чакаха, затаили дъх.

— А, да — плесна се по челото индийският йога, — точно така… Видях го преди два дни и половина при… попишкия змей.

— Ти си луд! — изреваха едновременно Туртака и Кривака. — Подиграваш се с нас. Чакай да те разстреляме в упор!

Намеси се Карамел Му и оправи положението. Мина без кръвопролития.

А по същото време Шегобишко седеше в дръндарската кошара, далеч оттук, и не можеше да се нарадва на Попарко и Чуруличка. Отново бяха заедно. С грейнали лица, хубави и добри.

Шегобишко остави попарата настрана.

— Ох, не ми се яде… Нахранихте ме с добрината си, скъпи приятели!

Попарко се възпротиви:

— Не, не я оставяй. Каквато си я надробил, такава ще я сърбаш докрай.

Туктам стоеше на пост пред входа на кошарата.

gdmc_ptici.jpg

Индийският йога свири като синигерче

— Отърваха се и тоя път — рече Стария Гургул и разпери широко криле.

— Отърваха ли се? — попита Гургулицата.

— Спасиха се! — отвърна той.

Макар че в повечето случаи разбираше за какво става дума, тя питаше по няколко пъти за едни и същи неща. Обичаше да й гука. Гълъбовият му глас галеше перата й. Тя тръсваше глава и мънистата от синкавия гердан около гушата подскачаха като пухчета и пак лягаха там, за да я направят най-красивата гълъбица.

Кръжаха над шумака. Връщаха се от дръндарската кошара. Видяха и слона в стадото, разбраха, че в Змейовата пещера Туртака и Кривака, Карамел Му и Пано не са открили нищо.

— Ето тук ме стъписа Змея — обясняваше Пано на двамата общински стражари, застанали пред входа на пещерата, — водя аз слона на паша по тия места, че много обичам да паса слонове по месечина, и викам за всеки случай: „Има ли някой тук?“ О, душо циганска, като пъдпъдурка скочи сърцето ми, ще изхвръкне. От дън земя долетя страшен глас: „Имаа!“ Предпочетох слонът да ме глътне, но той си пасеше по месечина и не ме глътна.

— И после? — попита Туртака.

— И после? — обади се Кривака.

— После още два-три змея взеха да повтарят след първия змей: „Имааа… имаа!“ Стиснах зъби, затворих очи, събрах кураж и попитах: „Кой си ти?“ А той: „Този, който много пъти си срещал край Криволичи“.

— Присънило му се е! — отсече Карамел Му и сложи карамел му в устата си. Отдавна не беше мляскал. — Когато циганин легне под стария дъб, всякакви сънища могат да му се присънят.

— Карамел Му е прав! — обади се Кривака. — Я да му ударя един кривак на тоя маймунек, стига ни е разигравал като маймуни.

— Не лъжа бе, хора — хленчеше Пано. — Много ми приличаше тоя глас… напомняше ми за…

— За кого? — прекъснаха го и тримата, ококорени от нетърпение.

— За Шегобишко!

— Я да те наложа аз с кривака — продължи Кривака, — къде се е чуло и видяло змей на момче да се превърне. Чувал съм за обратното нещо.

Карамел Му запя:

— Мене ме, мамоо, змей любиии-и…

— За песни ли е сега? — сряза го Туртака.

— Ще те наложа аз — хич дума да не става, че тоя път ще минеш метър.

Кривака свали ножа от общинската пушка, позаглади го няколко пъти върху дланта си, грапава като брус, и се отправи към отсрещния храст. Отряза дълга дрянова тояга — кривак на криваците, — очегари я оттук-оттам. Върна се при тримата и се обърна към Пано:

— Я излез малко по-настрана!

Пано изврещя като яре:

— Олеле, бащицее… не прави девет циганчета сирачета!

— Какви ти сирачета — ядоса се Кривака и замахна, — на̀, на̀… няма ли най-после да спреш с тия кражби на хорски коне.

— И на слонове! — допълни Карамел Му, който беше престанал да пее.

Пано така изфуча към шумака, че дряновата тояга се заби като гюлле в земята.

— Айде, айде — каза Туртака, — ще изровиш още една Змейова дупка.

Тримата тръгнаха към село.

 

 

— Отърва се и тоя! — рече Стария Гургул.

— Отърва ли се?

— Спаси се… и повече няма да помисли за чужди коне.

Стария Гургул и Гургулицата летяха около час, разглеждаха с, любопитство какво става долу на земята, гмурнаха се в старото лозе до стария дъб и ха да изкълват един гроздак, но се отказаха. Стори им се кисел. Търсеха ранозрейка. В тоя миг чуха къдравия глас на врабчето:

— Чик-чирик, чик-чирик!

— Казва, че й е рано да узрее.

— Наесен, наесен — гукаше Гургулицата.

— Наесен е друго, щеше да бъде добре сега да занесем на гургулетата зърно ранозрейка.

— Наесен, наесен — гукаше Гургулицата.

— Наесен те няма да бъдат вече гургулета! — завърши той.

Извиха се над бостаните. Върху колеца, където висяха дрехите на плашилото, не бе останало нищо. Слънцето ли беше изгорило старите дрехи на дядо Тошо и елечето на Дръндаря, вятърът ли ги беше отвял… Колецът стърчеше гол като върлина и никакви скорци и гарвани не се плашеха вече от него.

Стария Гургул отърси пера. Стори му се натежал от житен прах.

— От годините, от годините! — гукаше Гургулицата край него.

Двамата сведоха гълъбови очи. И какво да видят: по пътя към дръндарската кошара вървяха дядо Тошо и Дръндаря. Стадата пасяха, кротнати край реката, посред тях стърчеше слонът.

— Магаре си нямам — говореше Дръндаря, — краката ми се откъснаха да обикалям по стърнищата и угарите. Брей, ама то като има човек късмет! Добре, че дойде индийският йога. „Вземи го тоя слон“, казва. Думам му аз — магаре ми трябва, а не слон. „Халал да ти е! — настоява той. — Без пари го вземи. Ще ти върши работа за десет магарета. Само го пои със суроватка и го пускай да пасе заедно с овцете!“ Каза, че когато свърши пашата, по Димитровден, щял да дойде да си го прибере. Искал да се връща в Индия — нови факирства да учи.

— Да учи, мечка му стара!

Дядо Тошо и Дръндаря влязоха в дръндарската кошара. Пред входа ги посрещна Туктам. „Тук са, тук са — махаше с опашката си той, — а може и да са там!“

Не ставаше дума за Змейовата пещера.

Стария Гургул и Гургулицата се спуснаха към шумака. Умориха се вече. А и не бяха клъввали нищо от сутринта. Само зърното от оня голям гроздак в старото лозе още им киселееше. Гмурнаха се под сводовете от гъст листак. Избраха най-удобния клон, разходиха се по него, казаха си още няколко гу-гу-та и притвориха в дрямка гълъбовите си очи.

Сега да се върнем в дръндарската кошара. Там ставаха такива неща, че Чуруличка и Попарко ту чуруликаха от радост, ту се свиваха като врабчета от страх.

— Ох, страх ме е — чуруликаше Чуруличка, — къде посред нощ из шумака. Олеле, майчице, тръпки ме побиват.

— Недей да чуруликаш така! — караше й се Попарко. — Като те слушам, започва да ми се грачи.

— Не бойте се, деца — каза индийският йога, днес беше мълчалив и много добър, — аз ще ви водя. Щом сте с мен, нищо няма да ви се случи.

И той им разказа, че шумакът не е толкова страшен нощем. Там живеят хора като тях, даже и по-добри. Не са змейове, а хора, които също като Шегобишко не искат да станат орли на цар Пишман, но като орли се борят против него.

— На хората вече им стана пишман от царуването му! — почти шепнешком рече индийският йога, защото Туктам излая навън.

Индийският йога надникна през прозорчето. Децата се свиха като гургулета.

— Спокойно, спокойно — каза индийският йога, — разперете криле: дядо Тошо и Дръндаря идат насам.

— Дядо Тошо ли? — рипна Шегобишко. — Къде е?

Три дни не беше го виждал. Застана до вратата. Затвори очи.

Чу се проскърцване на резе. Скръцна вратата. Шегобишко разпери ръце и без да поглежда, понесен от радостта, увисна върху шията на… Дръндаря.

— Дядо, дядо… — викаше момчето, — колко е страшно на земята без дядо!

— Така е, момчето ми — рече Дръндаря, — ха сега прегърни и дядо си.

Шегобишко отвори очи. Идеше му да се разплаче. И докато се чудеше какво да каже, потъна като гълъбов пух сред топлите ръце на дядо Тошо.

— Дядо, дядо — викаше внукът, — какво правят Норка и Ружка.

— Добре са, сине, все за тебе ме питат.

— А Кокорбашко?

— Пее и преди петляно време и пита къде си.

— А баба?

— Остави се, сине — отвърна дядо Тошо, — така се изплаши с това твое изчезване, че малко оставаше да тръгнем пак към оня вампир Нинашка. Куршум да ти лее, от змея да те спасява.

— Олеле, страх ме е — подскочи Чуруличка.

Думата змей я накара да потръпне. Дядо Тошо я погали по главата:

— Няма никакъв змей, не се бой. Баба ви Кута само ги измисля тия вампирски работи. Двама сина прежали тя — и все мисли, че черен змей ги откъсна от ръцете ни. То и третият — бащата на Шегобишко — се изгуби по това пусто джеде… Откакто се помина майката на Шегобишко, никакъв го няма. Ни вест, ни кост — жив ли е, здрав ли е.

Индийският йога притисна към себе си Шегобишко. Приглади с топла ръка златистата му коса. Попарко забеляза, че в очите му имаше сълзи. За пръв път виждаше йога да плаче.

— Дядо, дядо — обади се Шегобишко, — като си мислех за теб в Змейовата пещера…

— Беше ти много мъчно! — продължи дядо му.

— Вярно е, мъчно ми беше… и затова написах…

— Писмо ли?

— Не, дядо! — отвърна момчето. — Написах стихотворение за теб.

— Къде е?

— Ей сега ще го намеря.

Шегобишко дълго рови в шарената си торбичка. Извади една гъба, имаше няколко желъди, комат сух хляб. По едно време откри парче измачкана хартийка, поиздуха я от трохите и рече:

— Ето го, дядо, заповядай! Писах го малко преди писмото, което ви донесе Туктам.

Дядо Тошо взе хартийката, приближи я до очите си — от ден на ден виждаше все по-трудно — и прочете надписа от едната й страна. Затаи дъх. Сякаш далечен и много близък глас му шепнеше: „На дядо, най-добрия от всички!“

Някой тропна в пруста на къщето. Влезе Дръндаря.

— Време е да вървим. Мръква се вече. Откъде да знаем дали Туртака и Кривака няма да наминат насам. Току-виж, че пак ги подгонил старши полицейският стражар Лазар Жабара.

— Да са само те, лесно ще се справим — отвърна дядо Тошо, — ама да не дойде и Карамел Му, че откъде ще му търся в тоя шумак бонбони.

Чуруличка ситнеше в колоната и не смееше дума да обели. Най-отпред вървеше Дръндаря, следваха дядо Тошо, хванал за ръка Шегобишко. След него подтичваше Попарко, гонеше го Чуруличка, а най-отзад вървеше приведен индийският йога. Той се снишаваше край върбите, оглеждаше се, ослушваше се — птица ли се обажда, или някой свири с уста. И пак настигаше групата.

Прекосиха ливадата, дъхава от сено. Шегобишко намери някакво закъсняло цвете, наведе се да го помирише, а Чуруличка му се скара:

— Стига толкова, тръгвай! Ще се измирише и повече няма да мирише.

Минаха край бостана на дядо Тошо. Дръндаря подритна с крак две любеници, грабна ги под мишница и пак поведе колоната към шумака.

Индийският йога каза на Шегобишко:

— Оттук ще имаш грижата да ни носиш любеници и пъпеши. Докато не изгори врежакът.

Стана още по-тъмно. И точно Чуруличка да извика: „Олеле, страх ме е!“, когато чу гласа на Дръндаря:

— Спри и чакай!

Индийският йога се изкачи на висок бук, постоя малко на клона… и засвири като жълто синигерче — тънко, тревожно, на къдрави пресекулки. Сякаш Шегобишко се люлееше на великденска люлка и свиреше с уста.

— Ту-каа сме, ту-каа сме — обади се Стария Гургул.

— Ту-каа сме, ту-каа сме — повтори и Гургулицата.

— Мълчете, приятели — шепнешком промълви индийският йога, — не се отнася за вас.

gdmc_slon4.jpg

Чудният сън

Индийският йога отново изсвири като синигерче.

Отвърна му колибарче.

Беше напуснало колибката си в близкия храст, мигаше към звездите, не можеше да се начуди: „На синигерова ли сватба ме викат, или молят за помощ. Ако те гонят, приятелю, в колибата ми ще се намери място и за теб!“

Гората мълчеше. Колибарчето се шмугна под храста и взе да подрежда сламките на леглото. Ужасно му се спеше.

За трети път долетя синигеров глас.

Шегобишко, Чуруличка и Попарко се държаха за ръце. Дядо Тошо ги заметна с опанджак. Захлади се в шумака. Туктам клечеше пред тях, махаше с опашка, идеше му да кихне, та перушини да се разхвърчат. Така му миришеше на колибарче, че ако скочеше в близкия храст, само на колибарче щеше да стане. Беше възпитано куче. Никога не правеше нещо, без да му разрешат.

Друг синигер се обади в шумака. Гласът му звучеше малко по-другояче: приличаше на червен синигер, който живее в скалите около Змейовата пещера.

Индийският йога се върна при групата. Каза: „Тука са“ — и я поведе по посока на гласа.

На малка поляна, изправени до ясеново дърво, стояха трима мъже. Тъмни и дълги като стебла, с винтяги, с пушки в ръцете, небръснати и с дълги коси. Изглеждаха страшни и непознати, но гласовете им бяха меки и топли — Чуруличка ги чу, когато индийският йога започна да си шепне с тях. И звездна светлина извираше от очите им.

— Какви са те — обърна се тя към дядо Тошо, защо брадите им са толкова големи?

Дядо Тошо я взе в скута си. Загърна я да не настине. И рече:

— Ще разбереш, дъще. Крият се, затова нямат време да се обръснат. Не искат да станат орли.

— А как се казват?

— Шумкари! — прошепна Шегобишко, който вече знаеше тая дума.

— Партизани! — поправи го дядо му.

— Значи няма да ми викат шумкар, а партизанин! — зарадва се Шегобишко.

Знаеше, че от тая нощ ще остане при партизаните. Ще идва понякога през нощта в селото, ще им взема цигари, ще налива вода от кладенчето под стария дъб, а пътят за бостана е вече ясен.

Още в пещерата индийският йога му каза:

— Няма да те пусна вече, Шегобишко, ще отидем заедно при шумкарите.

— Докога? — попита тогава.

— До Деня на свободата! — отвърна индийският йога и повече нищо не си казаха: един бухал толкова страшно започна да буха от дъното на пещерата, че Шегобишко се сви: така бухат бухалите, когато наблизо видят смок.

— А ние ще останем ли при партизаните? — попита отново Чуруличка. — С Попарко?

— Няма, дъще, ще се тревожат вашите. И аз ще се върна в село. Можем да помагаме и оттам.

Туктам изръмжа. Един таралеж така се търкаляше по пътеката, че тримата непознати мъже хванаха пушките. Търкулна се още един. И трети.

— Мач под звездите, с три топки! — каза дядо Тошо.

На децата не им беше до смях. Сърцата им пърхаха, пърхаха. Шумка да трепнеше, те се сепваха като зайчета и се гушеха ту към дядо Тошо, ту към Дръндаря, ту индийският йога ги прегръщаше и целуваше. Когато притиснеше Шегобишко, задържаше го по-дълго и шепнеше: „Вече ще бъдем заедно! Смело, Шегобишко, не се бой. Не е страшно, когато имаш приятели!“

— При това умни!

— Защо?

— Защото с умен човек можеш винаги да се разбереш, лошо е, ако срещнеш шашкънин.

— Кой те е учил на такива неща?

— Дядо!

Шепотът в шумака стихна. Чу се гугукане — меко и гълъбово. Повтори се още един път и още. Обади се улулица, отвърнаха й ваклушки — с вакли и топли гласове. Гъсталакът се изпълни с викове на птици, пееха и подсвиркваха, крещяха и лудуваха като деца, захласнати от игра в Гереня.

Пристъпи най-високият от тримата непознати мъже.

— Я да видя какви гости са ни дошли — рече той и загреба в прегръдка Чуруличка и Попарко. — Брей, че големи, не може човек да ги прегърне наведнъж. Сигурно много попара ядете?

— Да! — потвърди Попарко и усети, че сърцето му започна да се отпуска.

— А страх ли ви е от мен?

— Не! — отговори бързо момчето. — Татко спомена, че веднъж ви е мярнал в шумака и дори ви е познал, но не ми съобщи как се казвате.

— Ш-шшт! На никого нито дума, както е казал баща ти.

— Той не ми каза, а разказваше на мама, но аз чух — те си мислеха, че съм заспал.

— Гладен си бил сигурно, затова! Иначе всички деца заспиват рано.

— Мислех си дълго за Шегобишко. Напълни джобовете си с гръмотевици и светкавици. Цяла нощ ми святкаха и гърмяха в главата.

— А, добре, добре — каза непознатият мъж и прихлупи каскета си, — виждам, че ще станеш мечтател.

При Чуруличка дойдоха другите двама непознати мъже. Постлаха й полушуба да седне, загърнаха я с фланела да не се простуди. Единият я целуна по едната лилава панделка, а другият — по другата.

— И аз имам такова момиче — каза първият, — само че тя носи сини панделки и е с лунички по лицето…

Не довърши. Гласът му пресекна, изви се настрана, закашля се, извади кърпа.

— А моето момиче — рече вторият — още играе с кукли.

— И аз имам кукла — похвали се Чуруличка, — за Великден майка ми я уши от парцали. Една такава хубава, хубава — и с две лилави панделки. Като я гледам, Чуруличке — казва мама, — одрала ти е кожата. Досущ на тебе прилича.

Двамата мъже мълчаха.

Първият се обади:

— А ти каква искаш да станеш, когато дойде…

— Денят на свободата — подсказа Шегобишко.

— Денят на голямата радост!

Чуруличка помисли. Стесняваше се от непознатите хора, страхуваше се от тъмнината, плашеше я гласът на далечен бухал. „Сигурно е видял смок.“ Искаше й се да разкаже каква й лежеше в сърцето.

— Искам да рисувам! — каза тя, когато всички се бяха умълчали и гледаха звездите.

— Така ли! — учуди се първият мъж. — Какво искаш да рисуваш?

— Картини! Картини! — повтори Чуруличка — Много ми харесват картините… Когато рисувам, имам особено чувство. Вглеждам се в четката, която непрекъснато отива от единия край на листа до другия. Тя рисува живота в горите, в полята, в градовете и живота през турско робство.

— Браво! — похвали я вторият мъж и повдигна каскета си. Звездите осветиха високото му ясно чело. — Браво, това се казва художник!

След това я попита:

— А ти обичаш ли да разглеждаш картини?

— Много — отвърна тя, — не мога да отлепя очи, ако ми харесат.

— А какво ти харесва в тях?

Чуруличка каза:

— Ето вглеждам се в голяма картина… Изведнъж тя оживява. Човекът започва да ходи, птичките весело прелитат от клон на клон, ручейчетата и поточетата скачат по зелените тревички, дръвчетата все повече и все повече се раззеленяват. И животът става весел.

На Шегобишко му идваше да каже: „Шегобишко, Шегобишкоо… Сериозно нещо е животът, Шегобишко. Ти нищо не знаеш.“

Замълча. Искаше да слуша Чуруличка. За първи път чуваше такива неща от нея. Когато ходеха на училище, тя наистина рисуваше най-добре и нейните рисунки стояха по цели месеци върху стената на класната стая.

Първият чичко попита:

— И представяш ли си как един ден… ето, вече си голяма и си станала художничка! И какво?

Тя не дочака да й обясняват повече.

— Представям си — отговори спокойно — как ще седя на стола и с много разноцветни бои ще рисувам изгледи, партизаните в сражение с полицаите и други живописни картини…

Обади се Стария Гургул. Изгугука нещо и Гургулицата. Дали бяха чули всичко това, или си мислеха за своите деца — какво ще стане от тях и къде ще свият гнезда.

— Гу-гуу-гу, гу-гуу-гу — носеше се от далечината глас на гургуле, после друг.

— Среднощ е — каза Стария Гургул, — а те още отсега мислят за ядене.

— Гладни са! — обади се Гургулицата и разпери криле.

— Къде да им диря трохи в тая тъмница? Нищо не виждам из кореняка. Остарях.

Литнаха и двамата и се понесоха към стария дъб. Единият рог на луната беше легнал в гнездото, а другият се търкаляше по Млечния път. Приличаше им на кукурузено зърно, изпаднало в дълбоката бразда на небето.

 

 

… Баба Кута и дядо Тошо седяха на прага пред къщата. Отдавна се беше съмнало. Из селото мучеха крави. Скрибуцаха коли.

Кокорбашко скачаше по бунището и водеше лют бой с комшийското куче — малко пале, което искаше да си играе с пиленцата на пъстроперата квачка.

„Къш оттук, къш оттук! — къшкаше Кокорбашко. — Къде се е видяло куче да си играе с пилета. Равен с равен трябва да се бори!“ — закорбачи той.

Двамата мълчаха. Разговорът им не вървеше. По едно време той стана, накоси люцерна на конете, сгълча прасето да не грухти за щяло и нещяло, скара се и на Кокорбашко да не се занимава повече с това пале и се върна пак пред прага.

Седна до баба Кута. Липсваше им Шегобишко. Добре, че се сети за нещо, бръкна в джоба на елечето си. И плесна с ръце:

— Щях да забравя, мечка му стара! Нашият внук стихотворение написал за мен, ама аз — нали цяла нощ се лумбуросвах из тая тъмница — съвсем забравих за него.

— Къде е? — попита тя.

— Ето го… В пещерата го написал.

Тя разгърна листчето с трепереща ръка, сложи очилата си и започна да чете и препрочита:

„На дядо, най-добрият от всички!“

Обърна от другата страна. Позна почерка на Шегобишко. Зачете, сричайки полугласно. Дядо Тошо слушаше:

Знам: понякога съм лошо,

буйно, палаво момче…

Но за всичко дядо Тошо,

здраве да е, ще рече.

 

Пакост ли направя в къщи —

срещам две добри очи.

И не виждам да се мръщи,

недочувам да гълчи.

 

А с едно сърце голямо

ей така ми казва той:

— Всичко туй ще мине, само

здраве да е, сине мой!

Дядо Тошо мълчеше.

— Маминото внуче — рече баба Кута и свали очилата, — гургул да го пази, синигер да му пее, шумакът да го закриля. Нинашка куршум…

Недоизрече. Хлопна вратницата. До тях дотичаха Попарко и Чуруличка. И двамата сънени, рошави, прекрасни. Бяха възбудени и оживени. Май спореха за нещо.

— Дядо, можем ли да попитаме? — продума Попарко.

— Какво, чедо?

— Сънувах чуден сън…

— И аз го сънувах — обади се Чуруличка. — Чуден дядо, но същия като на Попарко.

— Разказах й какво съм сънувал, тя подскочи и изчурулика: „И аз същото нещо видях тая нощ“.

— Дядо — каза Чуруличка, — могат ли хората да сънуват едни и същи сънища?

— Могат, чедо, могат… Ето вече толкова години все еднакви сънища сънуваме с баба ви Кута. И на оня свят ще бъде така.

Попарко и Чуруличка не разбраха за какво става дума.

Шегобишко се хвърля с главата надолу. Голямата радост

Дойде есента.

Царевиците пожълтяха. Мамулите пуснаха дълги мустаци от свила. Лозята се смалиха от тежки гроздаци. Пилетата станаха кокошки.

Баба Кута още не ги броеше, а само подвикваше от време на време:

— Иш, момаа палио… ще изровите арпаджика!

И призоваваше на помощ Туктам. Кучето скачаше тозчас и — макар и сънено, много нощи тичаше до Шегобишко в шумака — рипаше като змей към тях, плашеше ги, ръмжеше, но нищо повече — обичаше ги като съседки.

Захладня.

В гнездото на дъба при самодивското кладенче останаха само Стария Гургул и Гургулицата. Летяха над гората, спускаха се да пият вода от кладенчето и точно когато се свиваха на близкия клон да си подремнат сладко и гургулово, някой желъди казваха:

— Туп!

— Туп!

— Туп!

Гургулите разперваха криле и отлитаха веднага на най-високия клон. Там ластарите бяха лятошни и нямаха време да се занимават с желъди.

Никой не казваше вече гу-гуу-гу, гу-гуу-гу — по-други гласове се носеха над изгорелите треви. Мушиците бяха толкова много, че нямаше защо да се мисли за трохи или забравени зърна в преораните стърнища.

— Става ми вече студено! — викаше Стария Гургул.

— Студено ли ти е? — питаше Гургулицата.

— Студено ми е! — гукаше той. — Колкото е по-ярка месечината, толкова ми е по-студено.

Стария Гургул гукаше, докато тя заспа, сгушена до него. Като се събуждаше, казваше:

— Децата никакви ги няма. Изхвръкнат от гнездото и повече не се обаждат. А ден и нощ само повтаряха: гу-гуу-гу, гу-гуу-гу!

— Не гукай така — рече Стария Гургул, — че като те слушам, ми става мъчно. И аз, като изхвръкнах от гнездото, не се върнах при майка си и баща си. А какви гургули бяха… Мъчно ми става, недей!

— Гу-гуу-гу, гу-гуу-гу! — плачеше тя.

В една такава нощ месечината застина на небето още по-ясна. Криволичи се покри със сребро, върбите станаха златни, а лесата над реката се опъна като протегната ръка.

Бяха първите дни на септември. И в тая нощ станаха такива неща, че като си помисля за Шегобишко, тръпки ме побиват. Какви страшни неща го чакаха там! И трябваше да се хвърли среднощ надолу с главата в най-дълбокия вир.

Не, страшно е да разказвам за тая нощ. Четирите сенки, сгушени под върбите от двата бряга на реката, не знаеха вече: жив ли е, или е умрял.

Късно разбра това и Туктам.

… Шегобишко се връщаше от къщи. В полунощ събуди дядо и баба, прегърна ги, целуна ги. Каза им, че бърза. Чакат го в шумака. Предаде писмо на дядо си, да го занесе до града, напълни торбата с хляб. Баба Кута сложи и друго, каквото намери, а той каза: „Стига, стига… ще ни стигне до Деня на свободата!“ И тръгна, като се снишаваше покрай плетищата и дуварите, гмурна се през една овошка край железопътната линия. Баба му стоеше на вратницата и се кръстеше по месечина: „Докога, сине, ще ходиш и ще се връщаш? Няма ли да се приберете вече. И баща ти… никакъв го няма!“

Шегобишко пропълзя през тъмния дол край реката и ето — вече виждаше лесата, огряна от всички звезди. Само да я премине… и тогава покрай върбите, върбите… през кривола… и направо в шумака.

Изправи глава, огледа се — сребърна тишина се стелеше наоколо. В огледалото на реката подскачаха пъдпъдурки и кленчета, крякаха жаби, но старши полицейският стражар Лазар Жабара замина нанякъде и повече не се върна.

Извървя две-три крачки по лесата, наближи средата… и…

— Стой, Шегобишко! Горе ръцете!

Тоя глас го закова на място. Идеше откъм отсрещния бряг. Стори му се познат: „На Туртака е!“ — помисли си бързо той.

— Ха сега да видим дали ще хвърчиш като орел, или ще гукаш!

Позна и тоя глас — беше Кривака.

Сърцето му биеше лудо. Какво да прави? Жив ли да им се даде?

Вдигна нагоре ръце. Торбата се свлече на лесата, претърколи се и цамбурна във водата.

— Не хвърляй оръжието! — изкрещя Туртака.

— Пази патроните си сухи! — смееше се зловещо Кривака. — Дълбоко е тука, после няма да ги намериш.

Още две страшни сенки забеляза под върбите. Не можа да разбере на кого са.

Мислеше бързо. Да мине назад — не може. Да тръгне напред — също. Да лети ли, или да скача надолу!

— Хей, караконджо — изрева Туртака на сянката до себе си, — ставай и иди го пребъркай!

— Олеле, бащице — започна да хленчи оня, — страх ме е от това момче. Джобовете му са пълни… с гръмотевици и светкавици. Чул съм това от Попарко. Ще ме треснат, бащице.

— Ставай или ще ти строша циганската кратуна!

Пано се измъкна от бъзоляка, отърси се от репея, полепнал по рунтавата му глава, и залитайки от страх, тръгна по лесата към Шегобишко.

Да лети ли, или да скача!

Да го блъсне и да побегне!

Да се предаде…

Какво ли не премина през главата на Шегобишко. Не знаеше какво е замислила и оная, четвъртата сянка, която той добре различи, че е човек. Видя пушката, насочена към него. Цевта й блестеше като изгладена тояга.

Защо не се скрие месецът?

Защо не угаснат звездите!

Не, нека свети само оная… едната над него.

— Горе ръцете! — изкрещя отново Туртака, като го видя, че пристъпя встрани. — Не мърдай или ще стрелям!

От тоя вик се уплаши повече Пано. Той вървеше напред, но продължаваше да повтаря:

— Олеле, бащице… девет невръстни сирачета… Кой баща ще се грижи за тях… Кой баща ще ги учи да яздят кон!

Шегобишко изчака Пано да приближи. Още една крачка, още една… На метър от него… на половин метър.

И когато една трепереща циганска ръка се насочи към него… Шегобишко рипна като пружина, изви се на дъга и скочи в дълбокия вир право с главата надолу.

Нещо светна. Тресна. Гърмът отекна в нощта. Туртака стреля във въздуха, за да го сплаши. И извика: „О, няма къде да изплуваш!“

Този изстрел изкара акъла на Пано. Той си помисли — изгубил ума и дума от страх, — че това са светкавиците и гръмотевиците от джобовете на Шегобишко.

Още като падаше, Шегобишко чу:

— Щом не искаш да летиш… — крещеше Туртака.

— Тогава се удави! — допълни, смеейки се, Кривака.

— Така е — обади се четвъртата сянка, — щом не иска да смуче карамел му!

Тоя път стреля и Кривака.

Пано вече не издържа. Свлече се и падна като чувал във вира.

— В несвяст е! — рече Туртака и прибра пушката си при нозе.

Изстрелите и цамбуркането стреснаха Туктам. Беше избягал напред през Гереня. Като чу двата изстрела, спря задъхан и размаха опашка: „Не съм суеверен, но щом някой гърми, и то два пъти — има нещо. Щом някой стреля, и то среднощ — не е на добро!“

Върна се бързо към брега. Забави крачките си. Подуши: „Казах си аз — помисли той, — мирише ми на общински стражари. На Карамел Му и на конекрадец!“

Пристъпи още няколко метра — излезе от върбалака и що да види: на единия бряг стоеше Туртака, а на другия — Кривака и общинският пъдар Карамел Му.

Туртака каза:

— Ха сега да видим — гургуле ли ще става, или орле!

— Какво ще става? — обади се с дрезгавия си глас Кривака. — Мигар не виждаш, че никакъв не изплува. Тука е много дълбоко. Който се е гмурнал с главата надолу, не е изплувал. Ами язък, и Пано циганинът ни остави тия девет мушитрънчета… Само те липсват на общината… Пановица пенсия ще изкара, че баща им храбро е загинал за негово царско височество Пишман Трети.

— Няма да се намерят вече тия хора! — рече Карамел Му. — Язък и за двамата. Затриха се.

Дойдоха четирима край лесата, а си тръгнаха трима. Почакаха, повъртяха се, потюхкаха се и се защураха из върбалака, но като не откриха нищо, с бързи крачки се запътиха към общината. Трябваше да напишат спешен рапорт за случая.

Туктам погледа, погледа, скимтя на тоя бряг, скимтя на другия. Два пъти премина лесата. Оглежда се във вира. Само месецът, и звездите трептяха на неговото дъно.

„Олеле, какво стана с Шегобишко!“ — скимтеше той и не можеше да си намери място. Затича надолу по течението на реката.

И какво да види: на тристатина метра от лесата, във вира, наречен мазите — старите хора разказваха, че на това място се е намирало някогашното село, — изплува човек. Изтърси пръските вода и седна на брега, огрян от звездите. Пое си дъх и задиша тежко. Простря ризата си да изсъхне на месеца, изстиска панталоните си, обу ги пак. Хвана главата си с две ръце и заплака.

Туктам приближи. И едва, не излая: „Шегобишко, ти ли си? Жив ли си, приятелю мой! Знаех, че никога няма да загинеш!“

— Аз съм, Туктам, аз съм… Благодаря ти, скъпи приятелю, че дойде.

„Защо плачеш, Шегобишко? — махаше с опашка Туктам. — Ти си жив! Всичко лошо остана далече…“

— Не плача — рече Шегобишко, — това са само капчици от водата. Звездите са ги огрели и затова приличат на сълзи.

Наблизо се чуха стъпки. Тежки и страшни.

Шегобишко изтръпна. Прибра ризата си. Бързо се облече. Наостри уши и Туктам. Легнаха в една долчинка.

Стъпките станаха още по-тежки и по-страшни. Ами сега? Сигурно идеха стражарите…

— Сегобискоо… не се бой… ас съм — викаше странен глас. — Аз съм… няма нисто страсно…

Шегобишко скочи от радост. Беше слонът. Хвърли се на хобота му и го целуна по челото.

— Снаех, че си отишъл до село… и затова тръгнах да те посресна.

До слона стоеше индийският йога. Прегърна момчето и дълго не го пусна.

— Сине мой — викаше йогата, — никога вече няма да те оставя сам!

Шегобишко се дръпна уплашен. Това беше гласът на баща му — топъл и вечен, глас, който не беше напускал сърцето му въпреки големите мъки и премеждия.

— Та… тко — едва се откъсна от устата му, защото още не вярваше, — ти ли си това? Как така? — мълвеше през сълзи момчето.

— Аз съм, сине — каза йогата и още повече го притисна. Нещо се скъса в гласа му. Замълча… Избърса с ръкав очите си. Отлепи мустаците си. Махна косата си. Захвърли на земята индийската торба с нарисуваната кобра.

— Татко, ти ли си — не вярваше на очите си Шегобишко, — много пъти твоят глас ме караше да ти кажа, че приличаш на татко… но се боях да го изрека. Да не ми се смееш.

И пак се прегърнаха. Плачеха и се радваха като син и баща след дълга раздяла.

— Откакто умря майка ти — шепнеше под звездите бащата, — на йога се превърнах… да те отчувам… да те отърва от орли и царе…

В тишината Шегобишко попита:

— Татко, вярно ли, че цял живот си строил шосета?

— Джедета ли? — рече той.

— Да… така ги нарича баба.

— Вярно е, сине… Като пораснеш и излезеш на едно от тях, цял живот няма да ти стигне да го извървиш.

Той се съблече и скочи във вира. Къпа се дълго между звездите, игра си с месеца. Чернилка потече от него, а когато излезе на брега, вече не бе индийски йога, а бащата на Шегобишко.

Момчето стоеше край слона. Сърцето му пърхаше като синигер. Искаше му се да помоли нощта да не съмва.

gdmc_vir.jpg

Птици изпълват небето… Плашила

Тая сутрин Стария Гургул се събуди рано.

— Ставай — изгугука той, — нещо не ми се спи.

Гургулицата го погледна.

— Защо не ти се спи? Снощи се прибрахме късно в гнездото. Много далече се задомиха децата.

Той пак подзе:

— Нещо не ми се спи… Чувам птици. Пеят не като други път. Ще става нещо.

— Какво ще става? Виждаш ли някого!

— Не виждам, още е гъста маранята над шумака, но усещам с крилете си — има нещо да става.

Гургулицата разпери криле и се спусна до кладенчето. Изми се, разсъни се и тръгна да се разхожда по росната трева. Видя две-три ваклушки, които се къпеха там, порадва им се с поглед. После трепна и пак се върна при Стария Гургул.

— Ваклушки играят с росата! Друго нищо не видях.

— Чувам, че пеят птици! — каза той.

Гургулицата се вслуша.

Чу гласовете на пъдпъдъци. Долетяха насам. Натежали и кръгли като топки, те се гмурнаха в бакърения листак и забърбориха кратко, но ясно — на срички. Беше им весело. Смехът им се преливаше в шума на дърветата.

В далечината се виеха чучулиги. Крилете им проблясваха на слънцето, а те пееха дълго и чисто: чу-чу-чу-чу…

— Чух! — рече Гургулицата.

— Чух! — радваше се Стария Гургул.

От коренищата на дърветата излизаха славеи, от дупките по корубите — пъстропери синигерчета. И всички пригласяха на пъдпъдъците, искаха да догонят с гласовете си песента на чучулигите.

Колибарчетата напуснаха колибите си. След тях разперваше криле многобройна челяд. Гургулицата гледаше и се чудеше: как може в една колиба да живеят десетина-петнайсет колибарчета!

В небето им беше широко.

То скоро се изпълни с птици.

Гората запя. Песента се понесе над доандеренската урва, влетя в Змейовата пещера, изгони оттам всички духове и прилепи, блъсна се в скалите — ято скални яребици изхвръкнаха.

Запя полето. На Гургулицата се струваше, че цялата земя пее в тая утрин, клоните на шумака се поклащат, някой върви насам… Кой ли е?

От шумака излязоха тримата непознати мъже. Пушките им бяха окичени с дъбови клонки. Дъбови листа покриваха раменете им. В ръцете си държаха есенни божури.

След тях крачеше Шегобишко: почернял и пораснал, грейнал като слънце. След него… кой… баща му. Не, чудеше се Гургулицата, не беше ли това индийският йога?

Стария Гургул улови погледа й.

— Той е — рече и обясни, — по-рано беше индийски йога, а сега бащата на Шегобишко. Питаш ли ме колко пъти съм се преправял на йога и какви фокуси и премятания съм правил с крилете си, само и само да заблудя змията от Синия вир. Колко пъти ме разпитваше, мръсницата, дали се излюпиха гургулетата в гнездото.

— Хей, Шегобишко — извика Стария Гургул, — привет! Гу-гуу-гу. Гу-гуу-гу.

— Здравейте — вдигна озарената си от слънцето глава момчето, — не съм гладен.

— Ние те поздравяваме — рече Гургулицата — с гласа на нашите деца.

— Къде са гургулетата? — попита той. — Не ги виждам вече в гнездото.

Стария Гургул отвърна:

— Те не са вече гургулета, а два гургула. Намериха си нов дъб и свиха гнезда.

— Има ли кладенче там?

— Има, Шегобишко, има. Където расте дъб, не може да няма кладенче.

Шегобишко пристъпи до Самодивското кладенче и дълго пи. Пиха леденостудената вода с дъх на есенна шума и тримата едри мъже. Пи вода и бащата на Шегобишко.

— Какъв ден е днес? — попита Стария Гургул. — Птиците много пеят. Да не е празник?

— Празник е — отвърна Шегобишко, — днес е Денят на свободата.

Стария Гургул изгука нещо на Гургулицата. Тя се сгуши до него и започна да гука.

Дълго си гукаха двамата. Не разбраха много добре какъв празник е точно. За пръв път чуваха думата свобода. Но усетиха с гълъбовите си сърца, че е хубава и слънчева и никого не заплашва с нищо, щом тримата мъже — цяло лято скрити в гората — излязоха и пиха вода на слънце, щом Шегобишко отново беше радостен и светъл, щом до него вървеше баща му.

От доандеренската урва допълзя, морен и потен, индийският слон. Настигна ги при кладенчето. Въздъхна. С тая въздишка постави едно голямо дълготочие. Каза на Шегобишко:

— Касвах ти ас, момсе… Да бяхме минали покрай реката и там — право в село, ами тая доандеренска урва, Сегобиско, дусата ми извади.

— Гледайте, гледайте — викна бащата на Шегобишко, — на индийския ни приятел са пораснали зъби.

Всички наобиколиха слона. Кацнаха наблизо Стария Гургул и Гургулицата.

Какво да видят: индийският слон наистина беше със зъби: два чудни, дълги и бели зъби от слонова кост.

— Я кажи, Шегобишко, приятелю! — каза бащата. — Ти свикна с това Сегобиско, Сегобискоо… и те е страх да отвикнеш от него.

— Се… Ше… го… — започна да срича слонът.

— По-смело, по-смело — подкани го бащата. — Да не се преправя като индийски йога!

— Ше… го… би… Шегобишко! — извика добрякът и така заскача от радост, че щеше да изпотъпче всички като индийски слон.

— Ох, колко е добре, Шегобишко, ха, ха, ха, хо, хо, хо — смееше се той и се въртеше като огромен пумпал, — колко е било хубаво, Шегобишко, да имаш зъби, и то от слонова кост. Тая сиромашия ме беше докарала да ходя не само без подметки, но и без зъби.

— Право напред! — заповяда Шегобишко и групата отново потегли.

Последен вървеше индийският слон и не преставаше да се смее: ха, ха, ха, хо, хо, хо. Гората се люлееше от тоя смях.

Спряха край Качова млака. И чудо: Карамел Му. Седи на брега и плаче. А във водата плува перушината на Орела. И панталоните, и рубашката, и неговата орелска шапка с монограма орел. Плува перушината на Орела, а от него — ни пух, ни прах.

— Вижте, вижте… още две шапки захвърлени! — викна Шегобишко и посочи към долния край на Качова млака. Познаха ги. Бяха шапките на общинските стражари Туртака и Кривака. Пушките им се валяха в тинята край брега.

А от Туртака и Кривака — ни пух, ни прах.

Върнаха се при Карамел Му. Той още плачеше и не можеше дума да каже. Беше неутешим. Даже сламената шапка на общински пъдар се беше успокоила във водата и плуваше като патица, а той се тресеше от мъка. Край него лежеше скъсано пакетче с бонбони карамел му.

По едно време Карамел Му дойде на себе си, взе да подсмърча. Като видя, че всички чакаха да каже защо плаче, едва издума:

— Вятър работа… Майчице Богородице, защо си ме родила… Мислех си, че вардя небето от облаци, а то се напълни с птици.

— Побъркал се е! — рече слонът. И пак започна да се смее неудържимо: — Ха, ха, ха, хо, хо, хо.

— Моля те, заболя ме ухото! — рече Шегобишко.

Слонът изостана малко назад. Щом слон започне да се смее, трудно спира.

На лесата ги посрещна цялото село. Дори реката шумеше тоя път по-силно. Сякаш искаше да каже: „Добре дошли, добре дошли, герои! Помните ли как изплува Шегобишко?“ „Помним, помним…“ — отвръщаше шепотът на върбите.

Баба Кута прегърна Шегобишко толкова силно, че щеше да го събори на земята. Прегърна и баща му:

— Хайде бе, сине, къде се губиш… Откога те чакам. Не направи ли тия джедета?

— Не съм, мамо — рече бащата, като й целуна ръка, — има още, но каквото не съм успял, Шегобишко ще го довърши.

Тя говореше така, но като майка знаеше кой беше индийският йога. И като майка умееше да пази майчина тайна.

Сред посрещачите се виждаха Ацилар и Попарко. Те се провираха между възрастните, спираха, когато намираха пролука, и викаха с цяло гърло:

— Шегобишко!

— Шегобишко!

Бяха горди, че имат такъв приятел.

Прегърнаха го, хванаха го за ръце и повече не се пуснаха от него.

По едно време Чуруличка каза:

— Браво, Шегобишко… Искам да живееш вечно като времената!

Очите й се въртяха като земното кълбо.

Между навалицата от посрещачи се намирах и аз.

— Браво, Шегобишко — виках тогава, — ти си герой…

— Моля те… остави това… Важно е, че останах жив. Герои са всички… По-добре прочети тетрадката…

Усещах, че нетърпението ми расте.

— Каква тетрадка?

Бръкна в торбичката. Извади оттам обикновена ученическа тетрадка по краснопис.

— Ето я… за преживелиците на Шегобишко. Написах я в шумака. Имаше много звездни нощи. А когато има много звезди, трудно се спи. Особено ако една все грее над тебе.

Отърси я от трохите хляб, избърса я с ръкав и ми я даде като нещо много скъпо. Забелязах, че две непослушки изгряха в очите му.

Обърна се, но късно. Вече ги бях видял.

— Ще я четеш утре! — рече той. — И прощавай, ако някъде не е довършено. Имаше й нощи без звезди.

Видях, че бръкна в джобовете си, извади нещо от тях. А след това го захвърли към пасището.

— Вече не ми трябва — погледна ме Шегобишко, — нека си святкат и гърмят на свобода. Стига им небето.

След два дни дядо Зарчо му уши нови панталонки от шаяк. Скоро тръгнахме на училище. Баба Кута му скрои нова кенарена ризка. И нова торбичка, с ширитчета. И един гургул, извезан от синя прежда, кацна на нея. Да му гука — когато отива на училище, да му гука — когато се връща.

Съседка Недка го видя и плесна с ръце:

— Леле, Куто, какъв е пораснал… Та това не е вече Шегобишко, а Шегобиш!

— Шегобишко е, Шегобишко е — рече баба Кута, — за мене ще си остане винаги Шегобишко. И за дядо му. Напълни ни душата това момче, иначе отдавна да сме се куртулисали.

… През следващото лято Шегобишко имаше гост. Пристигна братовчед му от Генерал Тошево.

— Здравей, генерале — поздрави го Шегобишко и посегна да се здрависат.

— Не съм генерал! — дръпна се братовчед му.

— Щом си от Генерал Тошево, значи си генерал! — настоя Шегобишко.

Братовчед му потъна в прегръдката. Когато раздрусаха черницата и започнаха да ядат дуди, братовчед му каза:

— Едва те намерих… Толкова далече живееш от Генерал Тошево! Щях да се загубя в това село.

Шегобишко се засмя:

— Няма, генерале… Това е единственото село, където няма загубени хора. Дори и Пано Конекрадеца се намери. Изпълзя от върбите като суек.

Тръгнаха към бостана. Край тях мина Пако яйчарят.

— Я̀йцаа, пресни я̀йцаа купувам, запъртъците оставете за полозии!

— Какво вика тоя? — попита братовчедът.

— Той си знае! — отговори Шегобишко.

Вървеше в средата, отляво — братовчед му, а отдясно — Попарко и едно момиче, което чуруликаше непрестанно и мяташе на главата си две лилави панделки. След тях крачеше слонът. С три чувала на гърба. Следваше ги Туктам. Жълтите пъпеши миришеха като мед. Любениците лежаха с лъскави гърбове.

Попарко се закова на място:

— Какво е това? — извика той и посочи с ръка към бостана… — Стражари!

Върху три върлини висяха дрехите на Орела, Туртака и Кривака.

— Нищо, плашила, не виждаш ли? — отговори Шегобишко. — Миналата есен дядо Тошо извади дрехите им от Качова млака. Ето че най-после си намериха мястото. Ни гарван ще дойде, ни сврака ще кацне.

Откъсна първия пожълтял пъпеш, който му се изпречи пред очите. Седнаха да ядат — лакомо и щастливо.

Най-радостен беше слонът. Такъв сладък пъпеш не беше вкусвал и в Индия.

Шегобишко разряза и едра колкото тиква любеница. Беше червена като зората.

— Ако ти стане нещо — обърна се той към слона, — може гърлото си да простудиш, ще те заведа при Доктор Чудо. Яж!

— Яж! — подаде той един резен и на Туктам.

Туктам присви очи, сякаш се усмихваше, и замаха с опашка: „Благодаря, много си любезен. Днеска съм на кокал!“

Шегобишко започна да почуква любениците с пръст, вслушваше се — коя е узряла и коя зелена като кратуна.

… Такъв го запомних тогава: с панталонки от шаяк, с кенарена ризка и коса като паламида.

Такъв живее и сега под слънцето край река Криволичи. Ако го срещнете, поздравете го. И му кажете, че не съм го забравил.

А тетрадката, — още я пазя.

Препрочитам я понякога.

Видите ли три плашила в бостаните, не се чудете: всичко на тоя свят накрая си намира мястото.

gdmc_plashila.jpg

Съкровището на махараджата

gdmc_sakrovishteto.jpg

Островът на маймуните

gdmc_ostrovat.jpg

Към острова на маймуните и други маймунджилъци

Всеки би се натъжил, ако неочаквано узнаеше за всички патила и теглила на Шегобишко.

И какви мъки изпита той по вода и суша, и под земята, по времето, когато великият крал Августин Красиви, наречен още Дивото Магаре — по-късно ще разберете защо го наричали така, — изгуби най-красивия бисер от короната си.

Дори Попарко и Чуруличка, верните приятели на Шегобишко, не можеха да си представят всички негови чудесии и небивалици и затова сладко спяха в леглата си.

Но, както казват възрастните, бедата не идва сама.

 

 

Една лятна привечер крал Августин Красиви, наречен още Дивото Магаре, стана от трона си и се насочи към кралското огледало. Отсреща към него вървеше друг крал, с тежка корона на главата, а върху челото му се стичаха капки пот. „Много държавна работа свърших днес помисли си кралят, — от това седене на едно място станах вир-вода!“

Реши да се изкъпе в морето. Разгони стражата набързо и без много да му мисли, цопна във водата като крал, когото са забравили да предупредят, че когато се къпе, трябва да си свали короната.

И точно тогава дойде нещастието за цялото кралство. Най-хубавият бисер от короната беше грабнат от вълните и колкото и гмурци, плувци и дънолази да го търсиха по-късно, не можаха да открият нищо.

Августин Красиви заплака като диво магаре. Ни съветници не можеха да го утешат, ни звездобройци да му предскажат нещо радостно. Небето висеше мрачно и сиво и никаква звезда на надеждата не изгряваше над кралския дворец.

— О, нещастникът аз, бедняк на бедняците — плачеше кралят и докато по стълбите на двореца се стичаха два потока сълзи, той споменаваше имената на синовете си, — какво можех да оставя на тези глупаци освен една корона с най-хубавия бисер на земята.

Плака три дни и три нощи и в двореца щеше да стане наводнение, ако на четвъртия ден най-мъдрият от всички кралски съветници не бе изрекъл, след като погали брадата си, отпи от кафето и смукна от лулата:

— Търпение, ваше величество, търпение… То е добродетел за слабия и украшение за силния.

Кралят не обичаше да му говорят с притчи. С такъв свиреп кралски поглед изгледа съветника, че ако наблизо имаше ножица, брадата му вече щеше да се търкаля по пода.

— За притчи и приказки ли е сега? — извика той. — Короната ми опустя, а ти ми приказваш за някакво си търпение.

— Има един остров в морето, ваше величество…

— Какъв е този остров? — недоумяваше кралят.

— Островът на маймуните, ваше величество.

Чу се троснат кралски глас:

— Знам, там е пълно с маймуни.

— Точно така, ваше величество. Когато има много маймуни, значи, живеем във времето на маймуните.

— Пак започваш с притчи!

— Не, ваше величество, искам да кажа, че когато имаме работа с маймуни, трябва да постъпваме маймунски.

— Донесете ми ножица! — заповяда кралят на слугата, който подслушваше зад вратата.

Уплашен, съветникът побърза да съкрати мъдростите си:

— На тоя остров, Островът на маймуните, се намира най-голямото съкровище, ваше величество.

Очите на краля светнаха.

Съветникът продължи:

— Съкровището на махараджа Молук бей, чийто син Кокосо Пали Лула сега царува на острова и пази това несметно богатство само с негърския кралски ръжен на спокойствието.

— Какъв е тоя ръжен?

— Подобен на вашия скиптър, ваше величество, но малко по-особен.

— По-особен ли казваш?

— Да… Трима наши велики мореплаватели вече бяха опечени на него, апетитно поръсени с всички източни подправки и изядени от местните людоеди, поданици на крал Кокосо, кралица Кокаса, престолонаследника Кокоско и принцеса Кокаска, по правилата на тяхното островно гостоприемство.

По гърба на крал Августин Красиви, наречен още Дивото магаре, полазиха тръпки.

— Брр — разтърси рамене той, — май не ни остана нито един велик мореплавател!

— Има, ваше величество, има!

Думите на най-мъдрия от всички съветници паднаха като гръм от ясно небе. Кралят слезе от трона, върна ножицата, с която се канеше да отреже брадата му, подхвана го подръка и го поведе към дъното на тронната зала, да не би някой кралски нагледвач да дочуе за кого и за какво ще стане дума.

Тогава най-мъдрият от всички съветници разказа на краля, че в крайбрежната кръчма от дълго време не изтрезнява един адмирал на име Джинджифил. След като обърнел втората кана, той въздъхвал от дън душа и казвал: „Ех, да ми даде кралят едно старо корито — ставало дума за кораб, — цялото съкровище на махараджата ще му донеса… Али Баба и неговите четиридесет приятели не успяха да го заграбят — само аз мога да го сложа в краката на негово величество Августин Красиви…“ Тук адмиралът, вече много пиян, вместо Дивото Магаре казвал: „Магарето му с магаре!“

Кралят се зарадва, макар че му стана малко кисело от последните две думи. Не му звучеха по кралски.

Доведоха адмирал Джинджифил, той падна в нозете на краля и всички съветници го чуха да казва:

— Ваше величество, ти небе, ти земя, ти море — дайте ми едно старо корито, само да стъпя на палубата — и най-хубавият бисер от всички бисери ще заблести отново върху короната ви!

… Речено от адмирал, сторено от крал! Приготвиха кораб, натовариха го с храна и вода за цяла година и

gdmc_jinjifil.jpg

събраха стотина отчаяни моряци, жадни час по-скоро да се доберат до съкровището на махараджа Молук бей, заровено на Острова на маймуните. А в това време адмирал Джинджифил скъта до сърцето си малък къс хартия, получен от някакъв моряк (от кораба на третия опечен и изяден велик адмирал), който, преди да склопи очи, извикал при себе си Джинджифил и рекъл: „Ето ти плана на съкровището… Без малко нашият адмирал, светла му памет, да се докопа до него… ако не беше ръжена на крал Кокосо Пали Лула…“

gdmc_karta.jpg

Щом казал това, той издъхнал в ръцете на Джинджифил.

Няма да ви разправям за тоя план, да не би някое друго момче като Шегобишко да отплува един ден да търси приказното съкровище на Молук бей, славния махараджа от Острова на маймуните, чието истинско име е Инабалабамалаки, което само людоедите и децата можеха да произнесат, без да се запънат. Така: Инабалабамалаки.

— Ина-бала-бама-лаки — сричаше Шегобишко и се гушеше в кубрика на кораба, свит до своя нов приятел, негърчето Окей Окай, окайван от всички заради черния си живот. Единствен Окей Окай не се окайваше и

gdmc_ostrovat2.jpg

помайваше, а отсичаше отведнъж: — Инабалабамалаки.

„Що не си седях в къщи — мислеше Шегобишко, — да си сърбаме попарата с Попарко, да си чуруликаме с Чуруличка, ама на̀, момче като мен свърта ли го на едно място. Светкавици и гръмотевици ме помъкнаха насам!“

Край двамата сновяха моряци — брадясали и недоспали. Вятърът надуваше платната и корабът плуваше дни и нощи; на Шегобишко се струваше, че плува от години. И че адмирал Джинджифил не слиза от палубата. До него капитан Ким държи бинокъла си, но нищо не вижда, а корабният готвач Чер Пипер току бие камбанката за закуска, обед, вечеря.

gdmc_korab.jpg

— Стига с тоя чер пипер, ще ни отровиш — рече му веднъж великият мореплавател Джинджифил, — знаеш, че с нас пътува прочутият английски пътешественик Лорд Сандвич, а той никак не обича да слагаш в закуската му чер пипер.

Корабният готвач Чер Пипер се съгласяваше, но това не пречеше от кухнята на кораба по цял ден да се носи миризмата на джинджифил, ким, канела, дафинов лист, чер пипер и други източни подправки.

И докато палубата ухаеше на тия чудни аромати, в каютата на капитан Ким седеше корабният писар Керкенез де Керкаде, който дума по дума записваше в корабния дневник през кои морета и покрай какви земи е плавал корабът на великия пътешественик, кога е бил видян негърски остров, какви подправки ядат тамошните островитяни и за какви дрънкулки, шарени парцалчета и огледалца дават торби със злато и елмази. До него отец Лопес, свещеникът на кораба, четеше Светото писание и държеше в едната си ръка меч, а в другата кръст, готов да покръсти всеки туземец от новото негърско паство.

— Остров… остров… — разнесе се горе от мачтата.

— Остров в далечината! — чу се и от кубрика.

— Острооов — проточи корабният готвач, понеже в тоя миг опитваше с лъжицата си врялата супа от морски охлюви, поръсени с джинджифил. После захвърли лъжицата и изтича на кърмата.

Адмирал Джинджифил грабна далекогледа, допря го до дясното си око и дълго оглежда… Острова на маймуните.

Инабалабамалаки! — викна той. — Капитане, на руля!

Капитан Ким хвана рулевото колело. Когато до него долетяха думите на адмирала: мъртъв дрейф, той заповяда да приберат платната от мачтите и корабът остана неподвижен в морето. Само вълните бавно го приближаваха към брега.

Адмиралът свали далекогледа и рече:

— Тоя остров е пълен с джинджифил… Виждам храсти, които много приличат на ким и чер пипер… Обзалагам се, на ръжен да ме опекат, че пристигнахме на Ина… — И се запъна.

— … бала — подсети го капитан Ким.

— … бама — обади се корабният готвач.

— лаки — извикаха в един глас Шегобишко и Окей Окай и скочиха пъргаво на палубата, до корабния мостик. Мигар можеха да подозрат какви страхотии и ужаси ги чакат отсреща, върху потъналия в зеленина и плодове бряг, където с ококорени очи забелязаха как кралят на острова

gdmc_korab2.jpg

Кокосо Пали Лула спокойно пали лулата си

— Кой си ти, пътешественико — викна през дългия бамбуков прът негърският крал, когато корабът хвърли котва, — и какъв вятър те довея насам?

Вече трима адмирали бяха опечени с ръжена на негово кралско величество и той усещаше, че ръцете го сърбят за четвърти.

Висок като палма и черен като антрацит, наметнат с червено кадифе и с морска раковина върху главата си, той удари три пъти с кралския ръжен на спокойствието в земята. До него — същинска кошута — ситнеше кралица Кокаса, а от двете им страни стоеха двете им деца престолонаследникът Кокоско и принцеса Кокаска — хубави и лъскави като шоколад.

От палубата долетя гласът на адмирала. И без тръба той звучеше ясно и силно:

— Ваше кралско величество, аз съм адмирал Джинджифил от непобедимата флота на негово кралско величество Августин Красиви, който заръча да ви предам: ако ни приемете като братя, и ние ще бъдем ваши братя; ако приемете и се молите на нашия кръст — не може да има приятелство между непокръстени и покръстени, — гръм и светкавици няма да падат върху вас, змии няма да ви хапят, крокодили няма да ви ядат.

В близката лагуна крокодилът Убоко не спеше дълбоко, но нищо не разбра от думите на адмирала. А той щеше да изрежда и други заръки на великия крал, но си спомни за една малко по-особена негова грижа и затова попита:

— Има ли диви магарета на вашия остров?

— Не! — разнесе се от бамбуковата тръба.

— Жалко… иначе нашият велик господар щеше да доплува и половува тук. Не напразно му викат Дивото Магаре.

— Магарета нямаме, но имаме маймуни.

Шегобишко пошепна на Окей Окай:

— Трябва да се внимава. Където има много маймуни, там работите трудно вървят.

— Така е — съгласи се Окей Окай, — маймуна от дума не разбира.

Кралят прегърна адмирала, без да продума. Адмиралът прегърна краля, без да продума. Моряци и негри започнаха да се прегръщат. Сред това шарено множество английският пътешественик лорд Сандвич разпери ръцете си и без малко да потъне в прегръдката на черния магьосник Айло и да се превърне на сандвич. Добре, че навреме му замириса на тамян, и той се строполи в несвяст в близките палмови храсти.

Отвсякъде се носеха викове: „Братя! Братя!“ Само отец Лопес, корабният свещеник, още стоеше на палубата, закрил очи с длан. Повече от негърките и негърчетата стоеха полуголи на брега, над бедрата им висеха малки пъстри парчета плат, завързани с лико.

— По-скоро облечете тия неверници — крещеше корабният свещеник и тулеше очите си в шепи, — че ме е срам да ги гледам.

За всеки случай в едната си ръка стискаше меча, а в другата кръста.

Крал Кокосо Пали Лула вдигна бамбуковата тръба и я доближи до ушите на вождовете. Единствената дума, която дочу Шегобишко, беше „танга“.

— Какво значи това? — попита той Окей Окай, който като всяко негърче разбираше езика на местните людоеди.

— Танга ли? — отвърна черният му приятел. — Кралят каза на своите вождове, че този — и той посочи с ръка към отец Лопес — е голяма пранга.

Шегобишко нищо не разбра от това обяснение. Скоро забрави и танга, и пранга… На брега моряците вече бяха свалили сандъци и кошове с шалове и шапки, с гривни и чаши, с хлопки и гердани, кожи, ножици, огледалца, гребени и дрънкулки, ножчета триста и чували с мъниста. От време на време се чуваше радостно цвилене: белите търговци примираха от възторг, в очите им играеха пламъчета, озарени от черните шепи, пълни с бисери, седеф и злато.

Шегобишко дочу звън на ръжен. Обърна се, цял изтръпнал. Край разгорената жарава, върху жарника, крал Кокосо Пали Лула удари три пъти с ръжена си — особен кралски знак при посрещане на знатни гости по далечните острови. Адмирал Джинджифил пристъпи две крачки, готов отново да прегърне своя любезен домакин.

Кокосо Пали Лула го възпря. Удари още три пъти с ръжена върху жарника, подаде нагорещения железен пръст на адмирала и високо извика:

— Убий ме, ваше величество, убий ме с тоя ръжен, опечи ме и ме изяж!

Моряците престанаха да се радват на златото. Тръпки пробягаха по гърбовете на Шегобишко и Окей Окай, които бяха застанали до Кокоско и принцеса Кокаска.

Всички гласове наоколо замряха. Кокосо Пали Лула коленичи пред великия мореплавател адмирал Джинджифил.

— Как мога да докажа моята готовност за приятелство, ако не мога да предложа за него кръвта си! — продължаваше да се моли кралят. — Убий ме и ме изяж!

Великият мореплавател го хвана под мишница, помогна му да стане и му подаде отново ръжена.

— Моля ви, ваше кралско величество, за мен е достатъчна вашата готовност да умрете за едно приятелство. Аз и моите моряци с чисто сърце ви приемаме за приятел!

Адмирал Джинджифил искаше да добави още нещо, но това чисто сърце го подсети, че някъде близо до него е скътано малко листче от полупрозрачна еленова кожа, върху което с тайни знаци и черти нечия моряшка ръка беше отбелязала мястото, където на шест метра под земята бе скрито съкровището на махараджа Молук бей, бащата на крал Кокосо Пали Лула.

— А сега — чу се отново гласът на крал Кокосо Пали Лула, — след като повярва в моята готовност да умра за теб, вече мога да те убия, да те набуча с ръжена, да те опека, а след това ще те изям, подпомогнат от моите славни негърски вождове.

Всички негърчета паднаха по очи и започнаха да хвърлят къчове към адмирала — особен негърски знак на почит към знатни гости. Хвърли няколко къча и главният свещеник на острова, Имам Баялда, прочут готвач на източни манджи от сини домати, печени върху жарава.

Моряците изведнъж спряха да търгуват и започнаха тихо да се оглеждат. Адмирал Джинджифил трепереше като палмов лист и ако в тоя миг духнеше вятър, щеше да го отбрули направо върху палубата на кораба.

— Ваше кралско величество — понечи да каже нещо адмиралът, — ваше негърско благородие…

Не успя да довърши, тъй като устата му бяха запушени с един жълт и сладък банан, и той зарита като яре в ръцете на черните вождове. Моряците търтиха да бягат към кораба, но бяха заковани на място от гласа на краля:

— Спокойно, моряци, корабът потъва, вода има за всички!

О, ужас! Щом вдигнаха очи, моряците забелязаха само мачтата на потъващия кораб и върху нея черния магьосник Айло, примиращ от удоволствие сред заливащите го вълни.

Ами сега какво да правят! Накъде да бягат, в какви миши дупки да се свират!

Някои от моряците заплакаха. Те бяха чували, че на тоя остров живеят людоеди, които имат странни обичаи, но приказките за печенето на ръжен им се струваха чиста измислица. Пък и оръжието им потъна.

Едва успяха да си поемат дъх, когато най-черният от вождовете посочи към краля:

— Тоя не става. Много е слаб.

Няколко негри се спуснаха към капитан Ким. Хванаха го набързо, привързаха го с лико и го положиха пред Кокосо Пали Лула.

Кралят го погледна отвисоко, както може да гледа само един негърски крал, и удари два пъти с ръжена.

— И тоя не става — едва процеди през зъби той, — намерете някой по-тлъст. Защо да хабим напразно жаравата.

Шегобишко гледаше и не смееше да мигне. Трепереше до него и Окей Окай. Кокаска го следеше с такъв светнал поглед, че ако се доближеше до нея, сигурно щеше да пламне, преди да го сложат на ръжена.

Помисли си това и усети, че две черни ръце го хващат за раменете.

— О, хо-хо-хо… Крехък е като агне! — Чу гласът на този, който го носеше като в люлка.

Горкият Шегобишко. Толкова се уплаши, че изгуби ума и дума от страх. Негърът продължаваше да вика: „Крехък е, ох, колко е крехък!“, а това на Шегобишко звучеше така: „Кротък е, ох, колко е кротък!“

— Татко — изпищя принцеса Кокаска, — пуснете го! Изглежда много добър с тая коса като паламида и много чист с тая кенарена ризка.

Крал Кокосо Пали Лула поглади дъщеря си по черната къдрава глава.

— Спокойно, принцесата ми, не плачи!

— Татко…

— Моя черна и хубава принцесо… Не се бой. Знам, че няма лоши деца и крал Кокосо Пали Лула никога няма да направи зло на едно дете.

Пуснаха Шегобишко. Той стъпи на краката си. Не искаше да гледа как го пекат на шиш, но отвори очи. И тогава забеляза, че топлината, която грееше дясната му длан, идеше от ръката на принцеса Кокаска.

— Нали ще бъдеш добър? — попита го тя.

Не отговори. Защото не знаеше какво значи да бъдеш лош. Стисна й ръката и се обърна към краля, на когото в тоя миг поднасяха корабния готвач Чер Пипер.

И капитан Ким им се стори много слаб и длъгнест, а когато измъкнаха от палмовите храсти великия английски пътешественик и няколко черни вождове го опипаха за ребрата, един от тях отсече: „Я махнете тоя кокалест дангалак, става само за кучешки сандвич!“

Крал Кокосо Пали Лула отново запали лулата си: ей тъй, взе от жарта един въглен, натисна го с палец в позлатеното гърло на лулата, дълга половин метър. И като вдъхна дълбоко дима, дълго въздиша, замаян от тютюна, с мирис на жасмин. Когато погледна корабния готвач, оставен пред нозете му, забеляза с кралско достойнство:

— Тая тантуреста тиква е тлъста и става само за шиш! — Закашля се, смукна още един-два пъти от лулата си и каза: — Ето ви ръжена!

Корабният готвач започна да квичи като прасе. Негово кралско величество се хвана за корема. И избухна и в такъв смях, че като топка заподскача по земята, започна да рита с крака и да вика на пресекулки:

— Хо-хо-хо… ха-ха-ха… ох, ах… ще обеся тая черна маймунааа, хо-хо, ха-ха…

Така се смееше, че зарази със смеха си всички вождове, кралицата, Кокоско и Кокаска, и другите деца по брега, черни и слънчеви, с бели като бисери зъби.

— Ваше кралско величество — наведе се над него адмирал Джинджифил, — какво ви стана!

— Ще го обеся тоя черен магьосник! — заканваше се кралят и не можеше да дойде на себе си от смях. — Ха-ха, хо-хо… да ми сложи в лулата шафран наместо щипка тютюн…

Истината беше точно такава. Освен че беше магьосник при краля, Айло беше и кралски шут — къде се е чуло и видяло да бъдеш негърски крал и да не се смееш!

Когато му мина смеха, крал Кокосо Пали Лула прибра в кралската торба лулата си и заповяда да развържат корабния готвач, като промърмора нещо такова: „Оставете го, не подушвате ли, че целият се е умирисал на чер пипер!“ Събра около себе си адмирал Джинджифил, капитан Ким… и всички останали моряци, удари пет пъти с ръжена си в жарника и рече:

— Разликата между добрите и лошите хора е същата, каквато е между кравата и змията: първата превръща тревата в мляко, а втората — млякото в отрова… Вие се уверихте, че съм готов да ви стана приятел, разбрах, че и вие можете да умрете за едно приятелство. Добре дошли на Острова на маймуните и бъдете добри гости на крал Кокосо Пали Лула!

Адмиралът се спусна към краля. От благодарност за негърското гостоприемство и бъдещото приятелство увеси на кралската шия пет едри колкото подкова медала от името на техни величества краля, кралицата и целия далечен кралски род.

Тогава Кокосо Пали Лула запали отново лулата си, покани гостите на обед — церемониала по посрещането се проточи няколко часа — и с кралски стъпки тръгна към двореца, където внезапно всички се разтревожиха, когато стана дума, че наблизо са се появили

gdmc_riba.jpg

Големият разбойник Игу и двамата по-малки разбойници Цигу и Мигу

Кралският дворец на Кокосо Пали Лула приличаше на обикновен сайвант, покрит с рогозки, с тая разлика, че тук-там по живите стволове на палмите и банановите дървета висяха кюлчета злато, гирлянди от бисери, гердани от седеф и елмази, на които туземците не обръщаха никакво внимание. За тях един гост беше по-скъп от всичко и те щяха да бъдат много щастливи, ако тоя гост, наречен адмирал Джинджифил, велик мореплавател, се засмееше поне веднъж, седнал от дясната страна на техния добър и весел крал.

А великият мореплавател ядеше банани — върху рогозките пред него и моряците се жълтееха купища от фурми и смокини, папаи и кокосови орехи, мандарини, индийски фъстъци, — ядеше и току хълцаше, а по лицето му се стичаха бисерни сълзи. „Старото ми корито — ридаеше той и си мислеше за потъналия кораб, — няма вече връщане от тоя остров, тук ще се живее… тук ще се мре!“

Изкусни готвачи, ръководени от главния имам на острова, Имам Баялда, разнасяха вкусни ястия. На адмирал Джинджифил поднесоха в седефени съдове супа от костенурка, салата от водорасли, печено от змей и пак банани и папаи, но той седеше неутешим. Само от време на време се хващаше за сърцето — и тогава плачът му спираше: нещо прошумоляваше между пръстите му. Той се обръщаше към капитан Ким и корабния готвач Чер Пипер, седнали от другата страна, до кралица Кокаса. Тримата се споглеждаха, намигаха си леко с очи, което означаваше: „Добре, че остана поне тоя къс от стара морска карта. Само да се доберем до съкровището на махараджата — не кораб ще си направим, ами цяла флотилия ще закупим!“

Ставаше им по-весело и те малко по малко започваха да се хранят. Моряците хич и не се тревожеха за потъналия кораб, а пиеха палмово вино. По някое време започнаха да хвърлят къчове към небето, да ходят на ръцете си като негрите и да правят и други лудории в чест на общото пиршество.

Единствен корабният писар Керкенез де Керкаде, минути преди да слезе от кораба, взе дневника със себе си — пък и беше свикнал навсякъде да го носи — и сега, опитвайки от това или онова лакомство, записваше по някой и друг ред и нова дума: с какви мазила бяха намазани жените, защо копията на мъжете завършваха с рибена кост, колко халки висяха като гривни от ушите на негово кралско величество Кокосо Пали Лула, какъв тютюн пушеше той, колко беше дълъг „кралският ръжен на спокойствието“ — както го наричаха всички негри тук.

„Корабът може да изгние — каза си Керкенез де Керкаде, — но написаната дума остава!“

И той беше обърнал няколко дървени чаши с палмово вино, разнежи се и не забеляза, че вместо в мастило, топеше тръстиковото перо в палмовото вино и затова написаните редове започнаха да му се червенеят.

— Кръв ще се лее тука! — съгледа ги отец Лопес. — Щом словото стане червено, реки от кръв ще се леят!

Рече това и като се прекръсти, пресуши още една чаша от виното. Какво му оставаше сега, когато адмиралският кораб потъна. В едната ръка кръст, а в другата меч.

— На нашия остров е така — крал Кокосо се опитваше да утеши хълцащия адмирал, — истински приятел може да ни стане само оня, чийто кораб видим на морското дъно.

— Не за това плача аз — вдигна глава адмиралът и избърса няколко чисти сълзи, — мъчно ми става, като си помисля, че няма с какво да отнесем подаръците за негово величество Августин Красиви — и понеже вече беше много пил, се обърка, — Магарето му с Магаре!

— Няма да ви оставим така! — продължи да го утешава Кокосо Пали Лула. — Я, погледни… Остров — чудо. Ще ви научим да отглеждате банани и да берете кокосови орехи, и кокосово масло да правите от тях. И моя баща…

В тоя миг кралят се отдръпна от трапезата, изправи се нагоре с краката, последван от всички вождове наоколо, и продължи:

— … Махараджа Молук бей, светла му памет, беше на времето велик мореплавател и благороден пират — островитяните не обичаха думата разбойник, — но когато натежа на години, хареса си Острова на маймуните и се засели тук… И всичко, що беше придобил и спечелил по моря и океани — адмиралът си помисли „награбил“, — докара по тия места с трийсет кораба и десет кервана и успя да зарови…

Недоизрече. Най-силният от вождовете, черен като ръжен, изрева с цяло гърло:

— Кралю честити… беда, беда!

— Беда… Напаст небесна… — развикаха се и другите вождове.

Крокодилът Убоко, който не спеше дълбоко, се надигна от близката лагуна. Никак не обичаше да се крещи високо, и то, когато най-много му се спеше.

Крал Кокосо Пали Лула допря до ухото си дългия бамбуков прът. Вождът, който викаше най-високо, сви в шепи дланите си, сложи ги на устата си и се приближи до пръта. Това беше важен кралски закон. Никой нямаше право да шепне направо в ухото на краля.

— Ваше величество — дочу кралят, — мирише на лошо!

— Ами, приказвате си — рече той и отхапа от един жълт банан. Схруска го като краставица. — Мирише ми на банани.

— Не, ваше величество — звучеше гласът през бамбука, — мирише на лошо!

Кралят се огледа подозрително наоколо. И преди да започне да разказва за съкровището на махараджа Молук бей — адмиралът и капитанът седяха ококорени насреща му, — подуши наляво-надясно пред себе си.

— Ами — отсече с кралски тон Кокосо Пали Лула, — край мен мирише само на джинджифил, чер пипер, ким, имамбаялдъ̀ и банани.

Вярно е, че познаваше отлично източните миризми.

Но гласът на черния вожд продължи да го стряска:

— Нашите съгледвачи са подушили съвсем точно и без всякакво съмнение, че на нашия остров се намират големият разбойник Игу и двамата по-малки разбойници Цигу и Мигу. Миришело им на стара морска карта…

— Дойде ми до гуша — стана от трапезата крал Кокосо Пали Лула, — няколко пъти се изплъзва от ръжена ми тоя Игу. Омръзна ми да си играем на Цигу и Мигу. Ще им дам едно съкровище аз!

Седна на брега край лагуната и потъна в дълбока раздумка, навел шия с петте кралски ордена като подкови. Откъде да знаеше, че в тоя миг е сам пред устата на опастността, която се насочваше във вид на крокодил към него.

Крокодилът Убоко не спеше дълбоко. Нещо му горчеше под езика. Не беше трудно да се досети, че тая сутрин освен с няколко жаби и две-три акули — не помнеше точно броя им, — с нищо друго не беше закусвал. Отвори челюсти, прозя се като невъзпитан крокодил, който като се прозява, не закрива устата си с опашка, и заплува бавно и плавно към брега.

„Карамба-марамба“ — помисли си той и няколко крокодилски сълзи се търколиха по лицето му. Гледаше и примижа с очи, тъй като не можеше да повярва на това, което вижда. — „Карамба-марамба!“ отново повтори наум.

Беше закусвал, обядвал и вечерял с вождове и кралици, принцеси и принцове, бели и черни, птици и зверове, но с крал — никога!

Отвори отново очите си. В папратта, върху зеления бряг, крал Кокосо Пали Лула пъшкаше, въздишаше и призоваваше на помощ стихиите, светкавиците и гръмотевиците.

„Негова си работа — каза си крокодилът Убоко, който никога не мислеше дълбоко. — Стихиите да са му на помощ!“

Отвори челюсти… и глътна цял-целеничък краля заедно с петте медали и кралската раковина върху главата му.

Негрите изпищяха. Децата се разбягаха. Кралица Кокаса припадна и се строполи върху кралската трапеза. Моряците се навряха из храстите. Окей Окай се мушна в тръстиките на покрива и заприлича на змей, сврян в тръстики. Кокаска заплака…

Голяма бърканица настана. Адмиралът офейка набързо с двамата си приятели Ким и Чер Пипер.

Ами сега — какво ще правят островитяните без крал!

Единствен Шегобишко остана на мястото си — дори не трепна, когато видя с очите си как крокодилът Убоко нагълта краля жестоко. Само да не беше тоя плач на принцеса Кокаска, която стискаше ръката му, гушеше се в него от мъка и припяваше с тънък негърски глас като скорец.

Пламна сърцето на Шегобишко. „Какво пък толкоз е станало каза си той. — Змия съм хващал за шията, попишки змей съм убивал, доандеренски лисици съм ловил, щурав гъсок съм укротявал… та с тоя ли глупав крокодил няма да се справя! С тоя ли…“

Не намери с каква друга дума да го нарече. Стана и се насочи към лагуната като момче, светло като светкавица и силно като гръм.

Крокодилът се мяташе пред краката му като шаран, захвърлен на брега. Очите му бяха затворени, от устата му бликаше пяна, опашката му неспирно пляскаше.

— Отровил се е! — рече полугласно Шегобишко. После извика силно, за да го чуят тези, които бяха наблизо: — Хей, хора от Острова на маймуните… Островитяни, крокодилът Убоко се е отровил жестоко.

Когато зеленото туловище се поукроти, Шегобишко допря ухо до хълбока му.

— Отровен е — повтори той. — Попарко и Чуруличка да са ми свидетели, че тоя жаден и гладен, беззащитен и ненаситен крокодил се е отровил като крокодил, който не знае какво да яде. А сега накъде? Има ли моряци тук! — извика Шегобишко.

От близките храсталаци изпълзяха като мишки десетина морски вълци от кораба на великия мореплавател адмирал Джинджифил.

— Намерете ми корабния магнит! — заповяда им той.

Те хукнаха към брега, там където беше потънал корабът на адмирала, потопен от черния магьосник Айло. Хвърлиха се надолу с главата и започнаха да тършуват по дъното, из каютите, пълни със синя морска вода.

gdmc_kokaska.jpg
gdmc_uboko.jpg

Шегобишко се наведе още един път и се заслуша.

— Отровен е от желязо! — рече той.

Донесоха корабния магнит. Намериха го под кораба, залепен върху котвата като сламка. Каква ти сламка? Шегобишко едва успя да го повдигне и да го насочи към устата на крокодила.

— Ха сега въздишай — заповяда му той, — да знаеш кога си гълтал крале, и то заедно с медалите.

Крокодилът Убоко въздъхна дълбоко, припляска два-три пъти с опашка и… олеле, майко юнашка: от устата му като вихрушка изхвръкнаха и петте медала, широки като подкови, и се залепиха върху корабния магнит.

И понеже бяха вързани за шията на краля, Кокосо Пали Лула изхвръкна като обесен след тях.

Шегобишко се успокои:

— И крокодилът сит, и кралят цял! Имал е късмет Кокосо. Убоко не го е сдъвкал.

Кралят се отърси като ястреб, паднал в морето. Съвзе се съвсем. Един по един го наобиколиха вождовете, черни и мрачни от скорошната уплаха.

— Гъсоци такива — скара им се той, не знаейки какво да каже, — един крал имате и не можете да го спасите от беда.

Ядът му бързо мина, защото си рече: „По-добре да царува ястреб, заобиколен от гъсоци, отколкото гъсок, заобиколен от ястреби!“

Около трапезата отново се събраха островитяните, крокодилът задряма в лагуната — сит за днеска, — а най-радостната от всички беше принцеса Кокаска. Тя чуруликаше край Шегобишко и не можеше да му се нарадва, а той сияеше с щастлива усмивка до своя приятел Окей Окай.

Надвечер в двореца на Кокосо Пали Лула стана важен церемониал. С решение на краля принцеса Кокаска поднесе на Шегобишко ордена „Белия слон“ — най-високия орден, връчван на острова за особени заслуги пред краля и островитяните.

Принцеса Кокаска се поклони мило и приветливо, помоли Шегобишко да се наведе и окачи на шията му Белия слон. Каза:

— От днес ставаш носител на Белия слон.

Когато останаха сами и заедно с Окей Окай и Кокоско тръгнаха да се гонят между палмите, да играят и да се смеят, да тичат и се катерят по близките хълмове, до самата джунгла на острова, Шегобишко я попита:

— Какво значи да си носител на Белия слон?

— Много просто — отвърна веднага Кокаска, — да бъдеш носен винаги и да носиш един бял слон.

— Колко струва? — обади се Окей Окай, свикнал да заплаща за всичко.

— Кое? — обади се Кокоско.

— Белият слон!

— Той няма стойност… Безценен е. Като приятел за цял живот.

Принцеса Кокаска замлъкна. Погледна небето. Горе в ранната привечер се виждаха първите звезди — бели и едри като зрели кокосови орехи.

Видя ги и Шегобишко, проследил нейния поглед. Стана му още по-светло на сърцето. Стори му се, че светлината от очите на принцесата расте, расте и се превръща в голям бял слон, голям колкото едно чисто приятелство.

Сепна се за миг. Разтърси глава. Толкова много неща изживя днес, че му се спеше истински. Възседна своя бял слон, повика Окей Окай. Помоли Кокаска и Кокоско да седнат до него. И всички се отправиха към високите палми на двореца. Там ги очакваха

черният магьосник Айло и новите беди на Шегобишко и Окей Окай

— Гледайте, гледайте — извикаха моряците, които след преминалия страх от случилото се с краля отново седяха около трапезата, — един бял слон с три негърчета и Шегобишко!

— Колко са хубави! — каза кралицата. — Приличат на черни и бели елмази.

— Това не са ли Кокоско и Кокаска? — попита кралят, който още не беше дошъл на себе си от оная страшна тъмница в търбуха на крокодила.

— Те са, ваше величество! — потвърди главният имам на острова Имам Баялда. — Ха сега хапнете от моята имамбаялдъ — и той сложи пред краля четири сини домата, опечени на жарава и поръсени с джинджифил — и ще видите, че всичко ще ви мине като на куче.

Кралят не му обърна внимание.

— Татовите деца, щяха да останат без баща!

В това време някои от воините на краля се хванаха за копията си. Двама моряци седяха с отворени уста към небето и страшно махаха с ръце. Трети се пльосна до тях и зарита като умрял.

Големи рибени кости бяха заседнали в гърлата им и те едва успяваха да си поемат дъх. Чернокожите стражи насочиха копията към гърлата им, бутнаха насам, натиснаха нататък и нещата се оправиха по-бързо, отколкото предполагаше Шегобишко. Людоедите си служеха с копията като с клечка за зъби и толкова изкусно боравеха с тях, че и най-голямата риба да беше сготвил Имам Баялда, нямаше да се случи нищо страшно. Още повече, че наблизо седеше и черният магьосник Айло — наближаваше нощта, а това беше времето, когато всичко беше възможно за него.

— Ха сега да погледаме какво ще ни покаже Айло — рече Кокосо Пали Лула.

Всички насядаха около шатрата на Айло в очакване на невиждани чудесии.

Най-отпред се свиха Шегобишко и Окей Окай. Кокоско и Кокаска рипнаха на коленете на баща си. Той милваше къдравите им глави и продължаваше да си повтаря: „Татовите деца, щяха да останат без баща!“

Айло изхвръкна от шатрата като сприя. До преди малко седеше сред моряците като обикновен негър, пиеше и ядеше с тях, говореше им, че е много по-добре да отглеждат банани и кокосови орехи, отколкото да гонят вятъра по моретата. „И какво — махаше с ръце магьосникът, — ще ми плачете за тая стара черупка! Щом като я видя, че тръгва към дъното, крал Кокосо Пали Лула спокойно запали лулата си и ви прие на драго сърце — иначе отдавна да сте опечени на ръжен и сега само костите ви да се белеят на брега!“

Наметнат с черна кадифена мантия, избродирана с черепи и преплетени кости, той се носеше като вихрушка и искаше да смая всички.

Шегобишко гледаше и не смееше да мигне. Тръпнеше до него Окей Окай. А Кокоско и Кокаска се смееха от душа, защото знаеха всички номера на кралския черен магьосник.

Айло гълташе гущери и бълваше змии. По едно време загреба с шепи жар от жарника. Като бучки захар започна да мята въглените в устата си. Нямаше му нищо, само пламъци излизаха от дългите му уши. А през носа му струеше дим.

„Не човек, а змей!“ изтръпна Шегобишко.

Изведнъж усети, че мястото до него е празно. Черният магьосник бе грабнал неусетно Окей Окай и всички наоколо започнаха да го окайват — на Шегобишко му се доплака. Искаше му се да извика: „Оставете го… Стига му черната мъка по кораби и черупки… не го хваща магия това момче!“ Но… да вярва ли на очите си?

С един замах на меча Айло отсече главата на Окей Окай. Шегобишко горчиво заплака: „Мой черни братко, какво ще правя сега без теб? Може ли деня без нощта!“

Окопити се и отвори очи. В това време Айло откъсна един кокосов орех, задими с нещо около трупа на Окей Окай и когато мъглата се разсея, в тъмнината се разнесоха гласове:

— Я, това не било глава, а кокосов орех!

— Че то няма голяма разлика между едното и другото.

— Колко ми прилича на Окей Окай!

— Ах, това Окай ли е, че той си е същият Кокосчо, както и по-рано.

Щом чу Кокосчо, престолонаследникът Кокоско се хвана за главата и като се увери, че тя е на мястото си… започна да се смее. Смееше се той, смееше се Кокаска, смееше се Шегобишко, смееха се и кралицата, и моряците. Черният магьосник беше задимил отново около шатрата. И от тоя омагьосан дим изскочи Окей Окай, цял-целеничък, с истинската си глава, от която не беше паднал нито косъм.

— Направи онова, онова… — обади се кралят.

Някои от моряците не се стърпяха:

— Какво онова?

— Онова, онова… — повтори Кокосо Пали Лула.

— Добре — каза Айло, — но дали ще се намери кандидат да се превърне в маймуна.

Очите на Шегобишко и Окей Окай се оживиха. Грейна като луна и Белия слон до една от близките палми. Шегобишко го беше оставил да пасе трева, да хрупка палмови клонки, защото знаеше: слон риба не яде, нито имамбаялдъ̀, дори и на царска трапеза!

„Значи, тоя черен магьосник може да превръща хората в маймуни мислеше Окей Окай, пък и на Шегобишко му минаваше същата мисъл през главата. Навярно затова островът се нарича Островът на маймуните!“

Шегобишко се изправи пред черния магьосник. „Какво пък, не е толкова страшно. Щом Айло може да сменя глави, сигурно е по-лесно да те превърне в маймуна!“

Така си мислеше Шегобишко и много се зарадва, когато от лявата си страна усети дъха на Окей Окай.

— Какво ли не съм изпатил — пошепна му негърчето, — на нищо и никаква дрипа са ме правили белите хора… защо да не видя как изглеждат те през очите на една маймуна!

Каза така и погледна черния магьосник в упор.

Айло се усъмни: „Тоя няма да го хване магията! Какъвто е черен, и с катран да го мажа, пак няма да заприлича на маймуна!“

За да е по-сигурен в своята работа, рече:

— Я да ви вържа двамата с лико, че с вързани маймуни е по-лесно.

— Така и направи.

И тук се случи нещо, че е по-добре да спра, отколкото да продължа разказа си.

Злото ги дебнеше от отсрещния хълм. И това зло имаше клюн и криле.

Айло се щураше като щурав, димеше с тамяни и жасмини, стържеше кокосови орехи. Палеше шума от бамбук и гледаше как децата бавно се опушват като маймуни. Беше му изхвръкнало от ума, че на тоя остров живееше страшната птица Хар — орел на орлите, която не е чак толкова страшна за хората, колкото апетитът й към маймуните е ненаситен.

Плодовете на острова — с кошове да ги ринеш. Риби и влечуги — милион. Прилепи с глави на кучета. Летящи невестулки. Овци с глави на бик. Диви магарета… Не, нищо не му беше така сладко, както омайващият вкус на млади маймуни. Такива, каквито станаха набързо Шегобишко и Окей Окай, шашардисани от черните магии на черния магьосник Айло.

Орелът Хар подуши мириса на тамян. „Айло си знае работата!“ — помисли той.

Отвори едното си око. Премести се на по-ниската скала. Отвори и другото си око. Премести се още по-надолу. В далечината, в двора на кралския дворец, край огъня на Айло, забеляза две чудни маймунки — пъргави като агнета, сладки като козлета.

Изтрака с клюна си. Провери дали са в ред ноктите. Потръпна с всяко перо на крилете си. „Още са яки — рече си той, — не две маймунки, ами цяло маймунско стадо могат да отвлекат!“

Небето притъмня. Месечината изчезна в сянката на орела. И докато Айло се усети да развали магията, в двореца настана дандания — орелът Хар отнесе в ноктите си двете малки маймунки, които толкова се изплашиха, че изкрещяха като големи маймуни.

„На̀ ти сега Остров на маймуните!“ — каза Керкенез де Керкаде, когато всичко в двореца утихна. И взе да записва нещо в дневника си.

Утихна и джунглата наоколо. Само чакали виеха в дълбоката нощ, което означаваше, че Хар се приближава с нова плячка. Знаеха, че все някой и друг кокал ще остане и за тях, бедните кучета от острова на Кокосо Пали Лула…

Шегобишко отвори очи. Тъмно — като в рог. Спеше ли, или беше примрял от страх.

— Къде съм! — изхлипа той. — Хей, хора, има ли някой тук?

Никой не отговори. Сова проплака, бухал избуха. Някакви клони и шумки се преплитаха около ръцете му. Стори му се, че е завързан с лико.

— Къде съм! — викаше Шегобишко.

Чу до себе си шепот, треперещ и мил:

— Тихо, Шегобишко, не викай… в джунглата сме.

— Каква джунгла? — не можеше да разбере Шегобишко.

— Орелът ни изпусна тук!

Чак сега Шегобишко позна, че това е Окей Окай. И започна да окайва не него, а себе си, дето се съгласи да бъде превърнат от черния магьосник в маймуна. И за птицата Хар си припомни. Как се надвеси като облак над тях и как ги понесе над джунглата…

— А къде е Хар? — осмели се да попита той. Все още не вярваше, че не е разкъсан от ноктите на орела.

— Тихо, тихо, Шегобишко… Той ни изпусна, защото беше много жаден. Орлите не само че виждат добре, ами като ожъднеят, в същия миг разтварят клюна си и това ни спаси.

— Може би наскоро е закусвал с други маймуни! — предположи Шегобишко.

— Ш-т, шшш-т… — помоли отново Окей Окай и придърпа своя приятел, който висеше като шикалка върху клоните на един вековен дъб.

Добре, че черният магьосник Айло ги завърза с лико. Иначе и двамата щяха да се търкалят отдавна из краката на гущери и змейове, които пълзяха из тия влажни места и от време на време охлаждаха огнените си езици в близкия поток.

Чу се пукот на счупени изсъхнали клонки. „Откъм реката иде!“ — тоя шум следеше Окей Окай. Радостта, че е останал жив, го бе завладяла и не му даваше да се окайва. Благодареше на случайността, че се изкачи за клоните на дъба. И така — ни жив ни умрял — можеше да дочака утрото.

Шумът отдолу се усили. Три сенки се снишиха край дъба. Седнаха. Припламна клечка кибрит. Една от сенките запали свещ.

— Духове са! — уплаши се Шегобишко. — Това са духовете на изядените по тези места моряци.

— Приказки! — сгълча го негърчето Окей Окай. — Приказки приказваш. Когато човек го пекат с ръжен, и духът му не може да избяга от огъня.

Но сенките проговориха.

— Игу! — обади се най-бледата сянка. — Ти си страшен. Пират на пиратите. Как можа да ни навреш в тоя пущинак!

— Слушай, Цигу — отвърна сянката, наречена Игу, — много думи, малко пари! Добре те измъкнах от устата на крокодила Убоко. Я ми светни тук.

Игу разгърна някаква хартийка и така започна да се взира, сякаш търсеше игла в нападалия листак. После вдигна глава и се обърна към третата сянка:

— Ти какво ще кажеш, Мигу!

Мигу рече:

— Страшен си, Игу! Пират на пиратите. Като те гледам как се взираш в пиратската карта — тъдява ще е това, което търсим — съкровището на махараджата…

И тук, за да бъда по-точен и за да узнаете с най-малки подробности за станалото по-нататък, ще се обърна към

gdmc_uboko2.jpg

дневника на Керкенез де Керкаде, корабен писар

… Ваше кралско величество, Августин Красиви и преблагочестиви! Вече знаете всички подробности как с нашето „старо корито“, светла му памет на морското дъно, доплувахме до тоя проклет Остров на маймуните, водени от неутолимата жажда да открием съкровището на махараджа Молук бей, за да ви донесем оня най-светъл бисер, който отново може да върне блясъка на вашата кралска корона. Напразно, ваше величество, изгубили тоя бисер, вие я наричате тенджера, а не корона. Вие забравяте, че дори и тенджера да сложат на главата ви, тя пак ще бъде кралска и вие ще си останете най-красивият крал, нещо, което веднага може да се забележи още в прякора ви.

И така, доплували до тоя проклет омагьосан остров, след пищното пиршество в двореца, описано предния ден, останалите без кораб: адмирал Джинджифил, капитан Ким и корабният готвач Чер Пипер — истината си е истина — бяха готови да бъдат опечени и изядени съгласно тукашния негърски обичай, с което искаха да засвидетелствуват вашата височайша кралска готовност да дружите с тези бедни и нещастни същества и да ги покровителствувате. Макар че имат много злато и бисери, те нямат с какво да се облекат и ходят полуголи като диваци, за срам и позор на нашия корабен отец Лопес. Само като ги погледне, той веднага се изчервява от притеснение.

Благодарение на благочестиви обстоятелства и малко пиратски късмет в оная ужасна вечер, когато крокодилът Убоко не беше задрямал дълбоко и с едно отваряне на устата си налапа цял-целеничък крал Кокосо Пали Лула заедно с лулата му и с петте медала, които му връчихме от ваше име и от името на целия височайши кралски род, тогава в настъпилата дандания и бърканица адмирал Джинджифил, капитан Ким и корабният готвач Чер Пипер успяха навреме да офейкат. Джунглата ги скри. И аз ще скрия по-нататък кралската ви тайна, за да разберете само вие какви неочаквани страхотии изживяхме. Още повече, че след това черният магьосник на острова, Айло, правѝ разни фокуси и шашарми и като превърна в маймуни Шегобишко и Окей Окай, страшният орел маймунояд, наречен Хар, отнесе двете момчета през девет джунгли в десета.

А сега да си дойда на думата. От девет кладенчета вода съм събирал, ваше величество, мляко от петел пих, киселици лапах като дренки — само и само най-подробно да ви опиша какво се случи със съкровището на махараджа Молук бей, донесло толкова страдание на нашите смирени и благочестиви моряци. Правя това, защото съм сигурен, че вие с кралско прозрение можете да надникнете зад думите ми и някой ден ще се доберете до така желания бисер на Молук бей, който вместо да си гледа джинджифила и чер пипера, взел, та заровил съкровището си десет метра в земята.

И така, да не отвличам вниманието ви с други подробности, а да премина направо към изложението на нещата, както подобава на един истински корабен писар…

Когато дочуха, че става дума за „съкровището на махараджата“, Шегобишко и негърчето Окей Окай изтръпнаха върху клона на вековния дъб. Дори самият той се залюля — от ветреца ли, който подухна, или от техния страх.

Шегобишко се досети. И прошепна на Окей Окай:

— Това са големият разбойник Игу и по-малките разбойници Цигу и Мигу.

— Те са! — изтръпна Окей Окай. — Орел маймунояд да ме изяде, но в ръцете на разбойници да не попадам.

Долу, в храсталака, настана олелия. Трите сенки риха и копаха край дъба, ругаха и дълбаха, пъшкаха и охкаха, докато призори Игу изкрещя:

— Карамба-марамба… Кучета такива… Открих го, открих гооо… Измъкнете ме от тоя трап, че жив ще си остана в него.

— Какво си открил? — попитаха Цигу и Мигу и не бързаха да му подадат ръка.

— Съкровището на махараджата!

Шегобишко и Окей Окай престанаха да дишат. Вслушаха се и трепераха като дъбови листа, да не би да пропуснат какво ще стане по-нататък. Откъде можеха да знаят, че орелът ги е пуснал точно върху най-голямото богатство на света…

Чувал съм, ваше величество, че тукашните орли имат много силно зрение. Дори, казват местните людоеди, погледът им можел да проникне до десет метра под земята.

… Долу, край дъба, нещо се сдърпаха. Големият разбойник Игу държеше под мишницата си малко ковчеже и го чистеше с лявата си ръка от полепналата пръст. Изглеждаше като сраснал с него.

После рече:

— А сега да го делим, малки разбойници, дяволите да ви вземат!

— Как ще делим! — изкрещяха малките разбойници в един глас.

Сова се шмугна в листака. Чакал залая. Кукумявка зави на умряло.

— Страх ме е! — простена Окей Окай.

— Шшш-т, дръж се за мене и не се бой!

Шегобишко придърпа Окей Окай към себе си, наведе се и нададе ухо към тримата. Техните гласове му се сториха много познати! Учуди се. Откъде ли може да се познава с най-големия разбойник Игу и двамата по-малки разбойници Цигу и Мигу.

Сторило му се е, ей тъй припознал се е, и край.

— Ще делим, както трябва да се дели! — продума мрачно Игу.

— Как ще делим? — пак изкрещяха двамата по-малки разбойници.

— Ей тъй!

— Как?

— На големия — голямото, а на малките — малкото!

Това беше разбойнически закон, но двамата по-малки разбойници нямаха много ум и трудно можеха да се досетят за разни закони и навици.

Стояха като вдървени. И се държеха за ножовете си.

— На мене половината — обясни големият разбойник Игу, — а на вас останалата половина.

Два лъва изреваха под вековния дъб. Гръм да беше ударил, нямаше така да подскочат Шегобишко и Окей Окай. В последния миг едва се задържаха на клона. Две-три шикалки се отрониха и чукнаха по главите Цигу и Мигу. Те изреваха още по-силно и извадиха ножовете си. Помислиха, че ги стрелят с гюлета.

— Слушайте, кучета такива — стъписа се големият разбойник, загледан в бляскавите ножове на двамата си приятели, — щяхте да киснете още в крайбрежната кръчма, ако не бях ви помъкнал насам. Ама, хайде, от мене да мине… Ето какво: ще оставим ковчежето тук и ще отидем до брега на морето. Ще се обърнем насам, ще клекнем като зайци и който пръв достигне дотук — за него ще бъде половината.

Като ги гледаше как едва стигат до раменете му, големият разбойник Игу беше сигурен, че първият ще бъде той. Пред много ятагани и ръжени беше бягал като вихрушка. Петите го сърбяха за надбягване.

Съгласиха се Цигу и Мигу. Прибраха ножовете си. Поогледаха жално лъскавото сандъче — май беше от злато, светеше като огън.

Тримата тръгнаха към брега на морето. Запровираха се покрай дърветата. Не беше далече. Толкова, колкото да побягаш малко и да се добереш до най-голямото съкровище на земята.

Двете „маймуни“, очернени и накатранени, опушени и вмирисани на магьоснически дим, седяха изумени върху клона на вековния дъб.

— Ами сега, какво да правим? — въздъхна Окей Окай. И той беше сетен сиромах, и като пътуваше по моретата и слушаше за разни съкровища — искаше му се да се избави най-после от черното тегло.

„Стига са ме окайвали хората!“ — помисли си той и въздъхна още един път.

Шегобишко го помоли:

— Я ме развържи! Можеш ли да прегризеш това лико, с което ни върза оня шарлатанин Айло?

— Мога!

— Тогава започвай! — И Шегобишко се отмести, за да може Окей Окай да захапе по-добре ликото.

Много банани и папаи беше изяло малкото негърче. Зъбите му светкаха и режеха като трион. Не минаха и пет минути и Шегобишко се усети свободен. И щеше да пльосне долу, ако не се задържа навреме с двете ръце. Сетне заслиза от клон на клон, провираше се като маймуна, устремен към земята.

— Къде тръгна, Шегобишко… Страх ме е! — чуваше зад себе си малкият смелчага.

— Тихо, тихоо… — молеше Шегобишко, — че от това съкровище сън не ме хваща от толкоз думи, книги и бабини деветини.

Нямаше време да обяснява какво е това бабини деветини. Откъм морето долиташе ехото на тежки бързи стъпки. Три чифта крака бягаха презглава, разкъсвайки лиани, смачквайки храсти.

Бързо, Шегобишко, бързо! Сърцето му тупкаше лудо. И сам си даваше кураж, докато усети под себе си земята, направи няколко стъпки, наведе се и грабна скъпоценното ковчеже. И ето: покатери се като дива котка към върха на дъба.

Замряха с Окей Окай. Сгушиха се в листака. Превърнаха се на желъди.

Щом погледнаха надолу, видяха трите сенки на големия разбойник Игу и двамата по-малки разбойници Цигу и Мигу. В такъв ред тичаха те: по-дългата сянка десет метра напред, а другите две — една до друга, задъхани и бесни.

— О, карамба-марамба! — изрева големият разбойник и тупна в дълбокия трап. Другите две сенки едва го измъкнаха оттам.

А той викаше и скубеше косата си:

— Олеле, олеле, карамба-марамба… черният магьосник ни е следил и е отмъкнал съкровището на махараджата…

— Убре, Цигуу!

— Дубре, Мигуу!

— Олеле — ревеше Игу, — сега ще ни превърне и нас на маймуни. Да бягаме, докато все още сме разбойници — големи и малки.

— Стига си ни делил на големи и малки — сгълча го Цигу.

— Време ли е сега човек да мисли за това! — ръгна го в ребрата Мигу.

И тримата хукнаха презглава към морето. Дали се удавиха там — това, ваше кралско величество, ще научим по-късно.

Шегобишко и Окей Окай дочакаха утрото, изгарящи от нетърпение. Слънцето — огромно и огнено на тоя остров — се запровира през гъстите клони и ги съгря с всичките си топли ръце на лъчите. Много страх и много студ изпитаха през нощта двамата. А сега, когато се съмна и джунглата на острова се огласи от радостните гласове на птиците, от рева на слоновете, тръгнали на водопой — на сърцата им стана леко и светло… светло като зората.

С голямо удивление момчетата забелязаха, че в стадото на слоновете, някъде в края, бавно се движеше и един бял слон — ах, колко красив беше той и как светеше като най-хубавото цвете на джунглата.

Шегобишко изсвири с уста.

Слонът спря, ослуша се и като видя, че другите слонове отминаха, тръгна направо към дъба.

Бързо заслизаха двете момчета. Слонът приближи и те хоп — право върху неговия бял гръб.

— Ах, приятелю мой, къде ходиш, защо ни изостави? — радваше му се Шегобишко. — Ако снощи беше край нас, орелът Хар едва ли щеше да вдигне две маймуни и един слон.

Каза „маймуни“ и се хвана за лицето. Погледна ръката — си дланта й се чернееше като въглен. Обърса лицето си и с другата ръка — и тя почерня.

Когато Белия слон се наведе да пие вода в потока, двете момчета видяха, че не са никакви маймуни, омагьосани от черния магьосник Айло, а са две хубави момчета, очернени със сажди от жасмин и желязно дърво, опушени и омазани с кокосово масло и чер пипер… Чак сега се досети Шегобишко защо им лютеше на очите.

— Това не е никакъв магьосник, и то черен! — разочаровано каза Окей Окай, след като се изми в бистрия поток и видя в отражението си, че е обикновено черно негърче, къдраво като черно агне, с бели бисерни зъби. — Да ми падне сега тоя шарлатанин, ще го науча аз как се лъжат децата!

Това беше закана, която Окей Окай никога нямаше да изпълни.

Защо, може да ме попитате, ваше кралско величество? И с право може да ме запитате. Но аз, бедният корабен писар Керкенез де Керкаде, какво да ви отговоря? Точно тук изгубих следите на Шегобишко и негърчето Окей Окай. Те напуснаха и страниците на моя дневник и чак по-късно разбрах, че са

gdmc_har.jpg

спасени върху палубата на една костенурка

Как и защо, ще разберете по-нататък.

Корабният писар Керкенез де Керкаде затвори дневника си, прибра тръстиковото перо и стана да се поразтъпче. Такова утро го мамаше в Острова на маймуните, а той имаше нужда от чист въздух и студена вода след вчерашното палмово вино и богатата трапеза на крал Кокосо Пали Лула. Като кошмарен сън му изглеждаше потъването на кораба, изчезването на адмирал Джинджифил, капитан Ким и корабния готвач Чер Пипер. Дори не искаше да си спомня за черния магьосник Айло и неговите безкрайни маймунджилъци, каквито беше виждал и по другите негърски острови, при другите си пътешествия и премеждия по море. Опитен стар моряк, той вярваше, че все някой адмирал ще доплава насам и с неговия кораб той ще поеме пак към нови острови и нови крале, за да се върне един ден с много бисери и един дебел дневник в двора на негово величество крал Августин Красиви, наречен още Дивото Магаре.

Няколко пеперуди прелетяха над главата му. Писарят се затича след тях. Сети се, че Август Красиви освен бисери събираше и пеперуди. И когато нямаше важна държавна работа, с часове ги подреждаше в една книга-хербарий.

Не успя да ги улови. Отказа се да ги гони — в далечината забеляза един бял слон и върху него те — Шегобишко и Окей Окай. „Айло не ги е превърнал в маймуни помисли си той. И никакъв орел маймунояд не ги е отвличал. Сигурно съм сънувал нощес. Тоя крокодил Убоко ме накара да сънувам жестоко!“

Той разтърка очите си, примижа. Стори му се, че вижда мираж. Хей сега, преди малко, по брега на морето вървеше един бял слон, а върху него седяха Шегобишко и Окей Окай. А изведнъж — няма ги.

„Как така? — учуди се Керкенез де Керкаде. — Сигурно още не съм се събудил. Да, да — така е. Чакай да се върна в двореца и да си доспя. Лошо е, когато спиш и вървиш. Може да се спънеш в нещо и да се пребиеш!“

Така и направи. Върна се при Кокосо Пали Лула. Поиска да го приеме краля на аудиенция. Кралят му даде аудиенция. Много обичаше да дава аудиенции.

Корабният писар помоли да му се отпуснат за временно ползуване някоя удобна за спане колиба. Отпуснаха му удобна колиба. И Керкенез де Керкаде заспа като заклан.

Какво се беше случило с Шегобишко и Окей Окай?

О, това не беше кошмарен сън, видян от корабния писар. Нито мираж. Мираж може да се наблюдава само в пустинята, а в морето има къде-къде по-други чудесии.

Щом седнаха върху Белия слон, Шегобишко и Окей Окай потеглиха по брега на морето. Толкова се вълнуваха двамата, че не се сещаха да отворят скъпоценното ковчеже, за да разберат час по-скоро какво приказно богатство лежи там. Като деца, на които им трябва съвсем малко, за да бъдат радостни и щастливи, те пиеха от свежия въздух на утрото, минаха покрай няколко бананови дървета и без да слизат от слона хапнаха вкусни банани. После скочиха на пясъка и взеха да чупят кокосови орехи, рано-рано натъркаляни от маймуните.

Някакъв прилеп с кучешка глава излая наблизо, но скоро отлетя. Белия слон само повдигна хобота си и никакъв лай не се чу вече край двете момчета. Една змия се уви около крака на слона, но той я настъпи с другия си крак. За миг я направи на плескун. Точно така й каза слонът и тая дума Шегобишко и Окей Окай запомниха за цял живот. Още повече, че където стъпеше техният бял приятел, правеше всичко на плескун.

В един миг краката на слона взеха да се люлеят. Шегобишко и Окей Окай паднаха по очи и се търколиха като кокосови орехи върху пясъка. Нещо се люлееше под тях, зави им се свят!

— Качвайте се бързо на гърба ми! — заповяда им Белия слон. — Тръгнали сме по гърба на гигантската костенурка Лут. Тя е отишла да снесе яйцата си в пясъка и сега се връща от морето.

— А кога ще снася пак? — проплака Окей Окай.

Шегобишко запълзя по хобота на слона и когато се намери зад ушите му, замря като мишка.

„Ама че късмет! — тюхкаше се той и стискаше здраво скъпоценното ковчеже. В последния миг си спомни за него и го грабна с две ръце от пясъка. — Ето ти сега едно ново съкровище… върху костенурка!“

— Тя снася през ден! — каза Белия слон и едва-едва се задържа на краката си. Без малко да се преметне презглава и всичко каквото имаше на гърба си, да го направи на плескун.

— Олеле, страх ме е! — продължаваше да плаче Окей Окай.

Шегобишко седеше със замряло сърце, но не искаше да си признае. Беше чувал за такива морски костенурки, които напускали морето само когато трябва да снасят яйцата си в пясъка, но че ще ги срещне тук, хич и през ум не му минаваше.

„Ама че работа — тревожеше се той, — от кралски ръжен се спасих, крокодил не ме нагълта, магьосник не успя да ме омагьоса, а сега — какво чудо имала глава да пати!“

Имала, и то не едно време, ами точно сега!

А костенурката Лут продължаваше да плува навътре в морето. Съвсем не подозираше, че върху гърба си носи най-голямото съкровище на света, две малки момчета и един бял слон. Гърбът й, люспест и кафяв, тук-там беше отрупан с купчинки пясък и шума, довеяна на брега от вятъра на джунглата. Шегобишко се осмели да се изправи, после се огледа, изтръпнал от страх: какъв ти гръб на гигантската костенурка Лут! По-скоро това беше огромна палуба на пиратски кораб, неметен от години.

Защо ли помисли така? Неметен. Костенурката сякаш прочете мислите му и започна бавно да потъва. Вълните миеха гърба й и роговите люспи, едри колкото лопата, сребрееха под слънцето, чудни и страшно хубаво подредени на клетки и на прозорчета.

Лут потъна още по-дълбоко.

— Гъделичкам я с грубите си слонски крака! — обясни Белия слон на двамата си приятели. — Друга костенурка може да гъделичкаш, но Лут — никога. Това е най-неприятното нещо за нея. Не я избива на смях, а й идва да вие от гъдел.

Белия слон се опита да повдигне едновременно двата си предни крака, изправи се в морето като жребец, една голяма вълна го блъсна в гърдите, друга го подхвана отдясно… и, майко мила: двете момчета тупнаха сред морето, до гуша измокрени и примрели от страх. Добре, че усетиха гърба на костенурката под себе си, иначе вече да се бяха удавили. Вярно, знаеха да плуват — но като отправиха очи към брега и като извикаха отчаяно помооооощ! — нито бряг се видя, нито някой ги чу.

Толкова се бяха отдалечили.

Ами сега — накъде! Слонът лежеше преобърнат по гръб в морето и риташе с крака. Смееше се и беше много радостен, тъй като никога досега не се бе къпал нагоре с краката. Като голям и добър слон, и при това бял, той не закачаше никого в джунглата, но и никой не се осмеляваше да го закача. Пасеше си кротко и мирно, радваше се на топлото слънце, въргаляше се в реката, играеше по цял ден с малките слончета и това беше всичко, което го правеше щастлив. В сърцето му нямаше чувство на страх.

— Шегобишко, Окей Окай, къде сте? — викаше той и като ги видя, че се гмуркат наблизо, започна да ги полива с хобота си. — Нека да ви поизкъпя — смееше се той, — че Шегобишко иди-доди, белее се пред очите ми, но ти, Окей Окай, си за окайване с тая чернилка от ушите до петите.

Белия слон престана да се смее. Веднага разбра, че на децата не им е до смях. Те едва успяваха да подадат главите си над водата, поемаха си дъх и пак диреха гърба на костенурката, за да стъпят и си отдъхнат за миг.

Добре, че Лут усети неволята им. Бавно-бавно изплува на повърхността, закрепи се спокойно. Заприлича на остров в морето, където не растат палми, а има само един бял слон, красив като зората, светъл като слънцето, добър и безгрижен, и две малки деца до него — Шегобишко и Окей Окай.

— Не се бойте, момчета! — успокояваше ги Белия слон, като ги слушаше да хълцат. Щом сте с мен, никога няма да потънете! Ето измина половин ден, още ден и половина — и костенурката Лут отново ще тръгне към брега.

Така и стана. Спаха, сгушени до слона. Забравиха, че са гладни и жадни. А той стоеше и правеше сянка с хобота си над тях. Слънцето печеше така силно, че ако не беше Белия слон, щяха да заприличат на чирози — единият бял, другият черен.

Шегобишко усети в полусън, че палубата отново се движи. Отвори очи. И що да види: костенурката Лут наближаваше Острова на маймуните. Дори се виждаше дворецът на крал Кокосо Пали Лула. И много палми зеленееха, и джунглата звънеше от гласове на зверове и птици.

— Ще снася! — промърмора Окей Окай.

— През ден тя заравя яйцата си в пясъка! — обясни Белия слон. И пак се връща в морето. Сега е нейният прилив.

Шегобишко се досети: „Значи, когато отплува с нас — беше в отлив!“

За да не се търкулнат на кея — дюни от пясък, — Шегобишко и Окей Окай се качиха на слона. Той бавно тръгна по пясъка, спря се пред Лут и й каза, като подгъна само левия си крак: „Благодаря ти мила!“ — И пое покрай брега.

Сепна го гласът на Шегобишко:

— Ами съкровището… на Молук бей!

Окей Окай погледна отчаяно и искрено започна да го окайва. По сълзите му разбра, че това съкровище от два дни се намира на морското дъно.

Тримата се носеха към двореца на Кокосо Пали Лула и не знаеха, че там ги очаква

gdmc_slon5.jpg

съдът над адмирал Джинджифил и другите

Отдалече забелязаха големи огньове, запалени на зелената поляна сред палмовата гора. Димът се виеше към облаците. Миришеше на нещо познато и ароматно.

— Ухае на джинджифил — рече Окей Окай.

— Не, на ким — обади се Шегобишко.

Белия слон вдигна хобота си. Помириса. Като същество, което се храни само с трева, той не можеше да сгреши, когато подушеше нещо.

— На нашия остров има и канела — намеси се той, — дафинов лист, колкото щеш, и много други разни вкусни приядки но мирис като тоя не мога да сбъркам. Миришеше на чер пипер.

— Ако питате мен — добави Шегобишко, — това може да е и имамбаялдъ̀. Но ако трябва да ми вярвате, отдалеч усещам вкуса на обикновен сандвич, с масло и шунка, поръсен с джинджифил.

— Не е сандвич, не е — отдавна закусих тая сутрин, като изпих и една чаша мляко с какао.

Всички се обърнаха по посока на гласа, който ги стресна. От близкия жасминов храст излезе великият пътешественик лорд Сандвич. Откакто потъна корабът, той непрекъснато се разхождаше из острова, разговаряше с местните негри, записваше непознати думи и най-важното, всяка сутрин не забравяше да се наслади на любимата си закуска.

Огньовете ставаха все по-големи и буйни. Откъм поляната долетя врява и плач. Лорд Сандвич се шмугна набързо в храстите, а Белия слон ускори крачките си.

— Не е на добре тоя шум! — рече той. — И друг път съм го чувал. А тия къчове, дето ги хвърлят децата, ми подсказват, че ще играе ръженът на негово величество крал Кокосо Пали Лула.

Белия слон се приближи и тримата що да видят: под балдахина от палмови листа крал Кокосо Пали Лула пуши с лулата си и не мига. Гледа право в пламъците отсреща. До него — кралица Кокаса, нашарена и намазана с всякакви благоуханни мазила, а на челото й — голяма червена бенка, особен знак за тържествени случаи. Около трона — негърските вождове, с изправени в полукръг копия, на чиито върхове белеят рибени кости. А наоколо децата — шоколадови и полуголи — ходят на ръцете си, лазят, премятат се през глава и от време на време хвърлят тържествени къчове към корабния писар Керкенез де Керкаде, към отец Лопес и към десетината моряци, пожълтели като палмови листа, когато зреят кокосовите орехи.

Биеха барабани, лупаха тенджери, дрънчаха звънци и хлопки, а двама негри надуваха рогове от носорози. Една стара негърка пееше старинна негърска песен, толкова стара, че и крал Кокосо Пали Лула не разбираше за какво ставаше дума. Само знаеше, че когато се извършва опичане на ръжен, тая песен се е пеела в двореца на баща му Молук бей и пред шатрите на дядо му Сафет Песоглавеца.

На Шегобишко се стори, че за пръв път вижда такова зрелище — на повечето от местните людоеди ушите висеха като брънки чак до раменете. Тези брънки бяха накичени с мъниста и шарени стъкълца, навързани с парцалчета, а един негър беше окачил и ножа си там. Окей Окай му обясни, че това е тукашен древен обичай — още след раждането на негърчетата на по-слабичките от тях разцепват ушите, пришиват ги за раменете и докато не израстат като халки, не ги оставят на мира.

— И тези красавци — каза Окей Окай, — макар и да са за окайване с ушите-гривни, се показват в двореца на краля само при много тържествени церемониали.

— Ох, ох — пъшкаше Белия слон, — чудо ще става, големи страхотии ще се вършат.

Шегобишко скочи на земята, последван от Окей Окай, а после и двамата отидоха при Кокоско и принцеса Кокаска. Белия слон се отдалечи към гората, като продължаваше да въздиша:

— Ох, ох… чудо ще става, страх ме е да гледам!

И точно когато Шегобишко се готвеше да попита принцеса Кокаска за какво са накладени тия огньове и защо са се събрали толкова хора — по пътя откъм гората се вдигнаха облаци прах. Негри, въоръжени с копия, вървяха напред, следваха ги други с ножове и брадви, а по-нататък — ах, Шегобишко не можеше да повярва: трима нещастни и дрипави мъже, завързани един за друг с лико и лиани, се спъваха из пътя, падаха по очи и веднага ставаха бързо, подканяни от рибените кости на копията зад тях.

— Игу! — чу до себе си Шегобишко.

Туземците се завайкаха:

— Ай… ай!

После:

— Вай, вай.

Един туземец извика:

— Тен лази? Тен лази?

Шегобишко не разбираше всички местни думи, затова погледна към Окей Окай.

Негърчето преведе:

— Пита как се казват другите двама.

И още преди да му каже имената им, сред негрите се чу шепот:

— Вижте го… това е Цигу.

— И Мигу! — викаха край Шегобишко и сочеха последния разбойник, който ревеше като диво магаре.

Щом тримата се приближиха и паднаха в нозете на крал Кокосо Пали Лула, а той прибра лулата си, Шегобишко се втрещи:

— Какви Игу, Цигу и Мигу — та това са адмирал Джинджифил, капитан Ким…

— И корабният готвач Чер Пипер! — рече Окей Окай и с чисто негърско сърце започна да ги окайва: — Бедните!

Техният плач, думите, отправени от тях към краля — молеха го за милост, — накараха Шегобишко да си спомни за трите сенки през нощта под вековния дъб. „Затова ми се струваха толкова познати — мислеше той, — но как да повярвам тогава, пък и кой може да вярва, че един велик мореплавател, с чин адмирал, може да бъде голям разбойник, сдружен с двама по-малки разбойници!“

Високите крясъци на негрите около жарниците прекъснаха мислите му. Нямаше време да ги съжалява и окайва като малкото негърче. Само му беше мъчно да гледа как един велик мореплавател се търкаля в нозете на един негърски крал, с ръжен в ръцете си. Те изглеждаха толкова смешни и се държаха тъй маймунски, че крал Кокосо Пали Лула трябваше отново да запали лулата си и да каже, та всички да го чуят:

— Като ви гледам — и той посочи с ръжена си тримата разбойници, — не сте тукашни: не приличате на маймуни. Но като си помисля, вие сте по-големи маймуни от нас!

Всички негри започнаха да хвърлят къчове в чест на краля от радост, че са заловили големия разбойник Игу и двамата по-малки разбойници Цигу и Мигу.

— Ваше кралско величество — рече главатарят на стражата, след като Кокосо Пали Лула удари шест пъти в земята с ръжена на спокойствието, — още с приближаване на кораба от флотата на негово величество крал Августин Красиви, Магарето му с Магаре…

— Дивото Магаре! — поправи го Кокосо Пали Лула.

Главатарят започна пак:

— Още с приближаването на кораба на адмирала от флотата на негово величество крал Августин Красиви, Дивото Магаре, цялата наша стража помисли, че пристига самият височайши Августин Красиви, за да ловува диви магарета из Острова на маймуните. И аз, ваше кралско величество, мислех така, но вашият главен надушвач беше на противно мнение.

— Какво е това противно мнение? — попита Кокосо Пали Лула, който все още го слушаше внимателно.

— Той каза, ваше кралско величество, че като главен надушвач само той може да надуши и да разбере на какво му мирише. И продължи: „Не ми мирише на никакво диво магаре, а на обикновен джинджифил, ким и чер пипер!“

— Е, и! — не се стърпя кралят.

— Е, и! — повториха след него вождовете и още по-здраво хванаха копията си.

Главатарят пое дъх, изкашля се, за да може да говори по-ясно и разбрано, и рече:

— Ние мислехме, че се шегува или че скоро си е хапвал вкусни приядки и други наши деликатеси, но той и на другия ден ни накара да бъдем нащрек: „Бъдете бдителни — каза тогава. — Наглеждайте зорко мястото, където нашият велик баща махараджа Молук бей е заровил съкровището си. На Острова на маймуните не може да се диша от миризмата на джинджифил, ким и чер пипер. Но тя ми се струва, че стана възкисела от мириса на един голям разбойник и двама по-малки разбойници.“

При тия думи адмирал Джинджифил, капитан Ким и корабният готвач Чер Пипер отново се хвърлиха по очи в нозете на краля и започнаха да подмитат с мигли праха от неговите черни нозе.

— Милост, ваше кралско величество, милост! — молеха те.

Шегобишко забеляза, че Керкенез де Керкаде седеше свит в сянката на Белия слон и драскаше нещо с тръстиковото си перо, а отец Лопес целуваше кръста, навреме прибрал меча, и ръсеше със светена вода къдравите глави на черното негърско паство, на което и без това му беше много топло и вече се чудеше какво да прави пред тоя жертвен огън и това екваториално слънце.

Кралят прибра ръжена на спокойствието при нозе, удари четири пъти с него, та щеше да продъни земята, и извика:

— Изправете тия негодници!

Изправиха ги и за да не паднат отново по очи, привързаха ги за близката палма.

Кокосо Пали Лула пристъпи към тях и най-негърски им рече:

— Потопихме кораба ви не за зло, а за добро. Нашият черен магьосник Айло само ви заблуди, за да могат моите вождове по-добре да си свършат работата. Искахме, о, бели негодници — при тия думи всички вождове, жени и деца започнаха да хвърлят къчове в чест на краля, — да останете на Острова на маймуните и след като се убедите, че не сме никакви людоеди, да ви научим да отглеждате банани и папаи, та като си отидете някой ден при вашия крал, да му кажете да не се занимава с магарешки работи, ами да ви даде градини и сечива, за да му покажете какво сте научили в ония страни, където ви е изпратил да крадете съкровища, да залъгвате хората с дрънкулки и да ги покръствате.

Донесоха кокосов орех и крал Кокосо Пали Лула изпи млякото от него. Помоли за още един, защото му стана много приятно от тази напитка.

— И кокосови орехи да се научите да отглеждате — продължи той, — и джинджифил, и ким, и чер пипер.

Тук главатарят му поднесе поменик, написан на сух палмов лист, защото приядките бяха толкова много, че кралят не ги помнеше наизуст. След дългото им изброяване викна:

— И сега какво? Не искате да бъдете печени на ръжен? Добре! А защо вие, бели хора, си оставате изпечени айдуци…

— Хайдуци! — шепнешком го поправи главатарят.

— Айдуци!

Крал Кокосо Пали Лула го смрази с поглед, от който главатарят разбра: „Крал не се поправя!“, и набързо подви опашка.

— … Изпечени айдуци — завърши кралят, — гледате само да ни ограбвате и избивате! Ей сега ще ви допечем.

Принцесата изхълца.

Кралица Кокаса прошепна на краля, като го изчака да изпие млякото от трети кокосов орех:

— Не говори такива страшни думи, ще уплашиш детето! По-скоро давай ръжена. Хората прегладясаха от чакане.

Крал Кокосо Пали Лула помилва с ръка косата на дъщеря си. Нито огънят я плашеше, нито ръженът можеше да я накара да трепне. Кралят не подозираше, че

gdmc_jinjifil2.jpg

принцеса Кокаска плаче за Шегобишко

Но къде е той? Тя горчиво ридаеше и повтаряше през сълзи: „Шегобишко… Шегобишко!“

Кралят се озърна наоколо. Допреди малко го гледаше втрещен до Окей Окай. Негърчето беше на мястото си и хвърляше обредни къчове заедно с другите деца, а бялото момче Шегобишко със златната паламидена коса сякаш беше потънало в земята.

— Стража! — извика кралят. — По-скоро намерете тоя немирник!

— Кой?

— Къде?

Стражата наскача около краля и започна да се суети. Не можа да разбере веднага за кого става дума. И Кокоско си беше до кралицата, и Окей Окай се намираше наблизо, и другите деца се премятаха презглава, та беше трудно да се разбере кой е немирникът, предизвикал яда на краля.

— Не… не-дей… ня-ма нужда, татко — хълцаше принцесата. — Той ми каза сбогом… не, няма да се върне повече тук… замина си завинаги. Сигурно е вече на морското дъно.

— Удавил ли се е? — изтръпна Кокосо Пали Лула. Можеше жив човек да опече на ръжен, но никак не обичаше да чува, че някой се е удавил.

— Нее… отнесе го Белия слон.

Кралят не знаеше какво да прави.

— Татко — обади се през сълзи и Кокоско, — това е толкова тъжно… Бялото момче го няма. Не иска…

Кокосо Пали Лула заповяда да го отведат настрана, за да не гледа. Но престолонаследникът заплака:

— … цял живот да отглежда банани! И аз ще избягам, ще потъна…

Не успя да довърши думите си. Кралят даде знак и стражата го хвана, за да го отведе под един балдахин от палмови листа. Дадоха му да чете дебела кралска книга — винаги постъпваха така, когато на принцеса Кокаска и на принц Кокоско потичаха сълзи.

… А Шегобишко летеше, летеше към морето, лек като перце, силен като гръм. Той бързо слезе от Белия слон и двамата започнаха да се надбягват с вятъра, да се катерят по хълмове, да пресичат друмища, да прегазват потоци, да изкачват върхове. Цялата джунгла лежеше под нозете им и само орелът маймунояд, кацнал на един вековен дъб, се чудеше на онова, което вижда: бял слон и бяло момче тичат презглава из джунглата, ядат банани и папаи, пият бистра вода и не се страхуват от нищо.

— Сигурно гонят маймуни — рече си той, — я да кръжа по-близо над тях, че може да намерят нещо и за мен.

От ден на ден крилете повече и повече го заболяваха. Летеше дълго, взираше се от дън небето, разпознаваше мравки и кучета-прилепи, но маймуните се мяркаха все по-рядко и по-рядко. Като че ли бяха на довършване. И може би затова местните ловци не му даваха време да мигне.

Орелът Хар литна към двамата весели приятели, но скоро изгуби следите им, изкъпа се в един облак, изсуши се срещу вятъра и пак се върна на вековния дъб. Долу, до ствола, съгледа яма — черна и дълбока. Хар не знаеше, че от нея големият разбойник Игу и двамата по-малки разбойници Цигу и Мигу измъкнаха съкровището на махараджата и че това съкровище сега се търкаляше на морското дъно.

— Шегобишко… Шегобишко — викаше слонът и се носеше бял и облачен през зеленото море на джунглата. Той не гледаше къде стъпва. Само внимаваше да не премаже своя бял приятел.

Орелът вече заспиваше. Преди да замижи и с второто око, два бели облака се мернаха в далечината. Ще вали — помисли той и се намести върху по-ниските клони на дъба.

— Кога ще тръгнем? — запита Шегобишко, излегнат на пясъка до своя бял приятел, огромен като бяла планина.

— Спи, Шегобишко, спи! Още не съм изкоренил дървета, ще накъсам лиани и лико, ще наскубя тръстика — ще направим сал за чудо и приказ и когато бъдем готови — ще се насочим право към остров Сулуан…

Шегобишко едва чу последната дума, проточена и странна. Унасяше се в сън. Чувствуваше се изморен. Толкова му беше хубаво да спи през нощта край един бял слон, под едно бяло небе, пълно с бели и мълчаливи звезди… И тоя бял шум на вълните, и белият пясък под него… Като че ли се бе върнал край река Криволичи… До него са Попарко и Чуруличка, и кучето Туктам, и… много мили и скъпи за него неща, които в тая нощ бяха толкова далече. Когато се качи на кораба на адмирал Джинджифил и откри в най-тъмното ъгълче на кубрика Окей Окай, зарадва се като дете, срещнало друго дете: къде без приятел на кораб, пълен с разбойници… корабокрушенци… корабокрушенци…

— Корабокрушенци са — някой изказа гласно мислите му.

— Корабокрушенци — обади се и друг глас.

— Така е, прав си. Виждам палмови греди от разбит сал. Дори не са имали време да ги очергарят.

— И тия май са тръгнали да търсят съкровището на махараджата!

Шегобишко се сепна. Отвори очи. Над морето сипваше зората. Някой проплака наблизо.

— Искам да отида и аз с него! — молеше познатият глас.

— Ти си принцеса! — каза гласът, който говореше за махараджата. — Който иска да стане принц, ще остане при тебе.

Шегобишко съвсем се събуди. До Белия слон стояха крал Кокосо Пали Лула, принцеса Кокаска, Кокаско и четирима черни вождове. Други негри с копия и стрели се навъртаха наблизо и оглеждаха повалените трупи. Единият от тях рече:

— Ако не бяхме дошли навреме, тоя Бял слон щеше да изкорени цялата джунгла. Откъде може да знае голямата му глава, че за един морски сал са нужни десетина палми, а не цяла джунгла.

— Прав си, така е! — обади се друг негър. — Но когато салът е за приятел, броят на гредите има значение.

— Три дни и три нощи те търсим! — рече Кокосо Пали Лула, застанал с лице към Шегобишко. — Кокаска не ме остави да се наспя като крал.

„Значи — помисли си Шегобишко, като пресметна наум — трета нощ сънувам все един и същи сън!“

— Трета нощ те търсим и добре, че те намерихме.

От далечината се носеше мирис на изгоряла трева, на загаснали огньове. Беше тихо и спокойно, само плисъкът на вълните оставяше следи и звучеше като удари на голям часовник, движен от водни колела. Поне така се стори на Шегобишко. Малко го беше страх мислеше, че са дошли да го върнат в двореца. А там, пред огъня, когато вече говореха за ръжена и за разбойниците, Шегобишко каза сбогом на принцеса Кокаска, че няма да издържи да гледа как се пекат Игу, Цигу и Мигу. И понеже се бяха уговорили с Белия слон още от предния ден двамата побягнаха към морето, към нови небеса и приключения.

— Ние ти предлагаме да се върнеш при нас! — съобщи кралят. — В нашия черен свят има място за едно бяло момче. Има с какво да те нахраним. Банани — колкото щеш…

— Татко — обади се Кокоско, — толкова е тъжно цял живот…

— Има джинджифил… ким… чер пипер…

Шегобишко си спомни за адмирала и потрепера.

— Благодаря ви за всичко — рече Шегобишко и поглади по хобота своя приятел, — вие ме наградихте с един Бял слон. Това ми стига…

Беше ясно, че Шегобишко е решил да отплува. Кралят го разбираше. Колкото и да беше тъжно на Кокаска и Кокаско, той знаеше, че това момче има и други приятели и че не може да остане без тях. А и скоро свършваше училищната ваканция и трябваше да тръгва на училище.

Кокосо Пали Лула събра най-добрите майстори от Острова на маймуните. Изкусни майстори и плетачи на лико направиха такъв сал, че наистина никой мореплавател не беше плавал с такъв тъдява.

Напълниха с вода кози мехове, сложиха в зеблени чували кокосови орехи — да не ги търкалят вълните, когато заливат сала, — наредиха чирози в една палмова кошница, свариха едно яйце от костенурка — беше толкова голямо, че на сала нямаше място за друго.

— То ще ти служи за спасителен пояс — обясни му Кокаска, когато го натовариха на сала, — обърне ли ви тайфун, дръж се за яйцето… Все ще се излюпи някоя костенурка и ще те довлече до брега.

Но й се плачеше, като виждаше, че от нищо не го е страх, и нищо нямаше да го спре. Дори крокодилът Убоко.

Заведоха Шегобишко и Белия слон в двореца на крал Кокосо Пали Лула. Сложиха им богата трапеза, преди да тръгнат на път.

— Не плачи — утешаваше Шегобишко хълцащата черна принцеса, — сега не може да дойдеш с мен… Виж колко си малка… Къс диамант… Не може. Когато пораснеш, ще дойдеш да учиш у нас… А когато се върнеш тук… ще учиш местните людоеди, че хората не бива да се ядат, дори и печени.

Помълча малко, взе си малко имамбаялдъ̀, обели си мандарина, вкуси банан. И понеже тя още хълцаше, повтори:

— Ще се върнеш и ще учиш тук…

— Всички! — обади се Кокоско, който слушаше със затаен дъх.

— Всички!

— Да си мият ръцете!

— Да си мият ръцете!

— И очите ли?

— И очите!

— А зъбите?

— И зъбите! Най-малко два пъти на ден сутрин и вечер.

— А краката?

— И нозете!

— А косите?

— Да се мият и да се вчесват, не да ходят рошави като маймуни!

— Олеле! — въздъхна Кокоско.

— Никакво олеле… И ще ги научиш да танцуват човешки, не само да се кълчат като шебеци — напред-назад, — да се плезят и да хвърлят къчове.

— Олеле!

Кокаска беше престанала да плаче и каза:

— Белите деца… много обичат дивашки танци.

— Така е — на свой ред въздъхна Шегобишко, — нали някога са били маймуни.

— Олеле — тюхкаше се Кокоско, — черната принцеса цял живот има да учи от бялото момче!

… Изпратиха го до сала. Пред всички вървеше Белия слон. Новото утро поздравяваше Шегобишко с всичките гласове на зверове и птици в джунглата. Малки костенурки — току-що излюпени — бързаха да се гмурнат във водата. Салът се люшкаше върху вълните, украсен с корали и седеф, с гирлянди от жасмин, изплетени от Кокаска. И на всичко отгоре — един шарен като острова чадър. А под него — непознато черно момче, обърнато с гръб към Шегобишко.

— Кое е това момче? — полюбопитствува Шегобишко.

— Господин Дръж Ми Чадъра! — отвърна кралят.

— Кой?

— Същият!

— Аз съм, аз съм — извика момчето и се обърна.

— Окей Окай, ти ли си, черни братко?

— Не съм Окей Окай — отговори момчето, — а Господин Дръж Ми Чадъра.

— Така е — намеси се кралят, а след малко довери на Шегобишко: — Окей Окай е от Зембоанските острови. Окей Окай на местен език означава: Господин Дръж Ми Чадъра. Цял живот е държал чадър над белия си господар и толкова му е омръзнала тая работа, че е станал за окайване. Веднъж отсякъл: „Няма вече да държа чадър над господаря си, слънцето да го изгори, дебелакът му с дебелак…“ И хукнал да бяга с чадъра си, така го довеяли тайфуните по нашите места.

— Окей, братко! — протегна ръцете си Шегобишко.

— И като разбра, че заминаваш, приплака в двореца: „И аз тръгвам с Шегобишко. За къде е под това слънце и ветрове без чадъра на Господин Дръж Ми Чадъра!“

— Шегобишко! — Още две черни ръце се протегнаха.

— Окей Окай!

— Не така… Занапред ме наричай само Господин Дръж Ми Чадъра.

Шегобишко и Господин Дръж Ми Чадъра останаха дълго прегърнати под един шарен чадър край Острова на маймуните.

Когато се отделиха един от друг, крал Кокосо Пали запали лулата си и дълбоко пое ароматния дим.

— Ако намерите някъде емфие — рече той, — да ми изпратите — привършвам го вече… Хъм… — продължи кралят, — я ми дайте кралския нож.

Най-черният от вождовете, стъпил на брега, доплува с тясна дървена лодка до сала.

Кралят пое шарената и дълга ножница, извади бляскав и дълъг нож и се доближи до Шегобишко. Докато момчето, изтръпнало, очакваше да види какво ще стане, крал Кокосо Пали Лула отряза всички копчета от ризата му.

— За спомен — рече той и прибра ножа в ножницата, — и на добър път! Такъв е обичаят тук. Вятърът ще те отвее надалеч, ще покрие следите ти пясъкът, само тия копчета ще те пришиват към нас — бял и светъл, весел и добър.

— Сбогом, Шегобишко! — викна Кокоско.

— Довиждане!

— Довиждане, Кокаске!

Обади се и Господин Дръж Ми Чадъра:

— Довиждане, черни хора с бели души.

Вятърът наду чадъра и салът започна бавно да се отдалечава от брега.

— Чакай, спри — извика Шегобишко и помоли Белия слон да свие малко чадъра.

— Мъртъв дрейф! — рече слонът и прибра чадъра.

Върху синята вода наблизо плуваше стар пергамент от еленова кожа с някакви стари, стари думи по него. Сякаш някаква ръка го носеше към сала. Шегобишко се наведе, загреба листа и понеже не разбираше всички думи, помоли негърчето да го прочете.

То го огледа, обърна го откъм гърба, опипа го откъм лицето. И каза тихо:

— Ключалката на ковчежето се е разяла от морската сол. Отворила се е сама…

След малко прочете:

— И на благата, и на загубите, които ме спохождат, аз гледам еднакво: като на двете си ръце, и затова съм богат.

Молук бей, махараджа,

Остров на маймуните.

„Ковчежето е било празно!“ — помисли си Шегобишко.

— Какво е това? — викна крал Кокосо Пали Лула с дългата тръба от бамбук, защото салът беше отдалечил от брега.

— Най-голямото съкровище на света! — отвърна Шегобишко.

И дълго маха с ръка, докато палмовата шапка на принцеса Кокаска не се превърна в точка.

Слон под чадър

gdmc_bivol.jpg

Продължение на корабния дневник

И така, ваше кралско величество, Августин Красиви и Всеблагочестиви, три месеца изминаха от оня черен ден, когато вождовете на крал Кокосо Пали Лула от Острова на маймуните завързаха на стълбовете край пламналите огньове нашия велик мореплавател адмирал Джинджифил, капитан Ким и корабния готвач Чер Пипер. Те ги обвиниха, че не са били никакви велики мореплаватели, а са обикновени джебчии, наречени Игу, Цигу и Мигу. Това, ваше кралско величество, вие знаете по-добре от мен — кой какъв е — и затова аз няма да се впускам в подробности, за да мога по-нашироко да опиша ония беди и теглила, които ни е било писано да изживеем на тоя проклет остров до деня, когато видяхме палмите му зад нас и се заклехме никога вече да не търсим съкровището на махараджа Молук бей. Разбрахме, че животът е по-скъп от всякакви бисери и злато, и затова, когато вождовете на крал Кокосо Пали Лула поведоха нашия смирен велик мореплавател — светла му памет — да го набучат на ръжена и после да го изпекат, аз и негово преосвещенство отец Лопес се хвърлихме като два гургула в босите черни крака на краля и започнахме да ги целуваме като най-висше благо на земята.

— Милост, ваше кралско величество — викаше отец Лопес и продължаваше звучно да целува, — милост за нашите грешни души!

— Кралю велики — виках и аз, — няма по-добър крал от вас под това слънце и по-мъдър из тия острови, пръснати из морето като кокосови орехи. Ако може да вярвате на един беден корабен писар — на име Керкенез де Керкаде, — вярвайте, че те нямат нищо общо с разбойниците Игу, Цигу и Мигу, а тия трима бедни несретници — макар и да са готови да приемат вашия праведен съд — са адмирал Джинджифил, велик мореплавател, капитан Ким, прочут кормчия, и нашият несравним готвач Чер Пипер.

Крал Кокосо Пали Лула запали лулата си. Това той правеше винаги, когато трябваше да вземе важни решения.

— А какво диреха по тия места, където само кралят има право да ходи?

— Ваше величество — вдигна глава отец Лопес, — как да не ходят там, когато сам знаете, че тоя черен магьосник Айло направи черна магия и всичките наши приядки изчезнаха на морското дъно. Когато те тръгнаха към забраненото място в джунглата, беше привечер, време за вечеря, а ние нямахме ни грам джинджифил, ким и чер пипер. Главният имам на острова, Имам Баялда, ни предлагаше да ядем имамбаялдъ̀, поръсена…

— Но може ли да се живее само с имамбаялдъ̀? — викнах и аз и започнах да целувам не само нозете на краля, ами и неговите ръце, грапави като тухла.

Така се бях увлякъл, че целунах нозете на всички островитяни, островитянки и островитянчета, събрани около нас. Без малко да се хвърля на шията и на тоя проклетник Айло, но той запали за миг някакъв огън и дим да го няма — гмурна се в близките храсти, като изричаше някакви неразбрани думи ума ла по.

А тримата нещастници трепереха като дафинов лист и вече нямаха сили ни да се молят, ни да се вайкат. В изпичането и изяждането им виждаха единствения изход от случилото се.

Всичко наоколо мълчеше. И вождовете, и нашите моряци. Злокобен грак на птица се чуваше от джунглата, а морето се плискаше наблизо все така равно и весело хич и не се досещаше в каква беда сме изпаднали. В тоя миг грима наши моряци се хвърлиха към краля и поискаха те да бъдат изпечени и изядени, а адмиралът да остане жив, но кралят махна с ръка, взе дългата си тръба и протръби:

— И сто моряци не могат да се равняват на един адмирал! Адмиралското месо е двеста пъти по-вкусно. — После допълни на всеослушание: — Негодници такива!

Последните думи навярно разнежиха крал Кокосо Пали Лула. Той започна да се смее така високо и така да се държи за корема, че трима черни вождове се спуснаха към него, придържаха го с ръце и преграждаха пътя му с копия, за да не се строполи от трона — обикновен пън, покрит с кадифе, разменено за торба злато с някой друг адмирал, минал наблизо.

Кралят се смееше и викаше: ума ла по. Смееха се и островитяните и викаха: ума ла по. А децата и жените започнаха да хвърлят такива къчове наляво и надясно, за каквито вече няколко пъти ви споменах.

— Да запомните — викаше кралят — кога сте били на Острова на маймуните.

Още един път повтори това и посочи към адмирала и капитана. Вдигнах глава от нозете му и с крайчеца на окото си забелязах, че двама негри развързват корабния готвач. Жените пристъпяха с ароматни подправки към него, а трети го ръсеха с джинджифил и ким и викаха:

— На̀, вземи, готвачо! Вземи и готви, и да ви е сладко!

По-късно разбрах, ваше кралско величество, че това беше един вид помилване. Най-после се досетих, че на тоя проклет остров има един основен кралски закон, по който се съдят всички престъпници: страхът от престъплението е по-важен от наказанието! Вече втори път крал Кокосо Пали Лула ни подлагаше на голямо изпитание и само нашата голяма готовност да приемем смъртта ни спасяваше, за чест и слава на вашата славна корона, която все още стои на главата ви без най-скъпия бисер на земята.

И като продължаваше да се смее — о, тоя всеопрощаващ смях на греховете ни, — кралят спомена за някаква крава и някаква змия, в смисъл, че кравата превръща тревата в мляко, а змията — в отрова, но аз така и не разбрах кой е змията и кой кравата. До тоя миг на острова не бях видял нито крава, нито змия.

Разпределиха ни по колибите на местните людоедци — бедни палмови къщурки, без прозорци и врати, където, вятърът се разхожда като стопанин през всяко време на денонощието. И започнаха да ни учат как се отглеждат банани, как се садят палми. Някои от моряците се специализираха в бране на кокосови орехи. Корабният готвач Чер Пипер се научи при един негър да готви супа от врабчови гнезда и да прави яйца на очи от яйца на костенурката Лут. Отначало му беше малко трудно да прави такава манджа, понеже тиганът за нея беше два метра дълъг и три метра широк. И когато трябваше да преобръща едно от яйцата, стреляше със своя арбалет — това беше единственото ни оръжие, оцеляло при потъване на кораба. Един моряк го беше скрил под ризата си, когато слязохме на сушата — стреляше втори път и така нататък, колкото яйца се намираха над огъня.

Споменах за тези чудновати яйца и трябва да ви кажа, ваше кралско величество, че само благодарение на тях успяхме да извадим от дъното на морето нашия потънал кораб.

Това стана така: негрите навързаха на дълги конопени въжета — от някакъв местен коноп, наречен абака — двестатина яйца от костенурката Лут. Преобърнаха цялото крайбрежие на острова, но намериха толкова яйца. Бяха разбрали вече, че сме усвоили всички тънкости по отглеждането на бананите, папаите и другите техни плодове; че не сме крадци, а обикновени хора, които ако си пасат кравите, винаги ще има мляко на трапезата. И щом кралят Кокосо Пали Лула се убеди, че адмирал Джинджифил, капитан Ким и корабният готвач Чер Пипер нямат нищо общо с големия разбойник Игу и двамата по-малки разбойници Цигу и Мигу, той нареди на своите вождове — и на черния магьосник Айло — да извадят потопения кораб и да ни помогнат да се отправим към други брегове, където вашата светла корона ни водеше.

Докато корабът изплува на повърхността, някои от яйцата вече се бяха измътили — водата край острова е много топла — в кубрика, на кърмата, по цялата палуба, по корабните платна плъзнаха десетки костенурки. Настана такава суматоха, че и ние, поизплашени малко, плъзнахме като костенурки и набързо се заровихме в пясъка на брега, сякаш бяхме готови да снасяме.

Всичко на кораба, направено от желязо, беше ръждясало. Оръжието ни — арбалети, мускети, ризници и мечове — беше покрито с дебел слой тиня и ръжда. И само с кокосово масло можахме да го приведем в ред, за да заблести отново с блясъка на вашата височайша кралска корона.

Настана денят на нашето заминаване, сто осемдесет и осмият ден от пристигането ни. Брегът беше отрупан с островитяни, островитянки и островитянчета. Къде що имаше шарения, всичко се тълпеше по крайбрежието, за да ни пожелае лек път, щастливо плаване и по-малко тайфуни.

Ревнаха зурли и тъпани, свирнаха пищялки и дудуци. С копията си негрите тупаха върху тенджери и легени. Ние стреляхме с арбалетите и мускетите. В тоя миг някаква перушина се разхвърча на палубата. Веднага нахлуха митничарите на крал Кокосо Пали Лула и взеха да тършуват из корабните каюти. Намериха един орел-маймунояд.

— Забранено е изнасянето на тия орли — викаше в тръбата си от брега крал Кокосо Пали Лула.

— Защо? — попита адмирал Джинджифил. — Керкенез де Керкаде иска да ги развъди и в нашите страни.

— Не разрешавам, не разрешавам, не може — упорствуваше кралят, — още баща ми, махараджа Молук бей, е забранил изнасянето им от острова. Ако се развъдят и в други страни, има опасност да изчезнат всички маймуни в света.

Чак след тоя малък инцидент вдигнахме платната. Вятърът ги наду. Капитан Ким застана зад руля. Корабният готвач Чер Пипер слезе в кухнята. Ние се понесохме към най-голямото премеждие от нашето тъй дълго плаване.

Островът на маймуните още се виждаше, когато адмирал Джинджифил за последен път строи моряците на палубата и извърши корабна проверка. Двадесет и четири от нашите славни мъже липсваха в строя: десет умряха от страх, четирима бяха глътнати от крокодила Убоко, двама — превърнати на маймуни от черния магьосник Айло — всъщност те бяха маймуни и такива си останаха, а трима — опечени и стрити на емфие. Крал Кокосо Пали Лула беше привършил запасите си от тоя чудноват тютюн.

Ваше кралско величество, три дни и три нощи плувахме по тия далечни води, без да срещнем ни птица, ни човек. Само акулите ни следваха неотклонно, защото имахме неблагоразумието да хвърлим в морето един от нашите моряци, който умря от преяждане на банани. И друг мъжага беше на път да ги нахрани, но адмирал Джинджифил заключи навреме тия жълти лакомства и корабният готвач Чер Пипер само сутрин ни раздаваше по един от тях.

Каква беше изненадата ни, когато на четвъртата сутрин в далечината забелязахме нещо като шарена кръгла точка. „Земя, земя…“ — извикаха моряците. Адмиралът взе далекогледа, дълго се взира и отсече, че това не е нито земя, нито шарена точка, а някакъв шарен чадър с бял слон и две момчета под него, седнали по турски върху дървения сал. Тъкмо капитан Ким бе насочил кораба си към тях, и се появи някакъв силен вятър, който опъна чадъра и той изчезна от погледа ни. Успяхме само да запомним песента, която долиташе оттам и направо влезе в моя дневник:

С приятел винаги е леко,

дори и в най-далечен край.

Слон под чадър седи далеко,

със Шегобишко и Окай!

Колкото и да плавахме по посока на изчезването им, не можахме да ги открием. И през тоя ден се случи

това, което никой не очакваше: умря адмиралът

… На това място, обзет от мъка, корабният писар Керкенез де Керкаде нямаше вече сила да държи тръстиковото перо. Ръката му падна, отсечена като с негърски меч. И седем дни той се търкаля по палубата на кораба без хляб и вода и оплаква на глас нещастната съдба на великия адмирал, сразен на остров Сулуан от копието на негърския крал Сулу, пред очите на кралица Сула, принц Суло и неродената принцеса Сулуана, за чиито двеста тюрбана ще научите по-късно и ще разберете защо е тъжно негърчето Нави Вача.

Ще се опитам да възстановя всички подробности по тоя печален случай, така както бяха разказани от един пленен моряк от кораба на адмирал Джинджифил, когато Шегобишко, Господин Дръж Ми Чадъра и Белия слон спряха случайно на остров Сулуан, търсейки емфие за крал Кокосо Пали Лула, чиито запаси застрашително намаляваха. Над Острова на маймуните продължаваше да дими: „Емфие, момчета, емфие!“

И тъй, адмирал Джинджифил свали далекогледа си и съобщи, че не вижда никакъв остров, а само шарен чадър, и когато до него долетяха думите на малка песен, веднага съобрази: под чадъра плуват Белия слон, Шегобишко и Окей Окай. Но не знаеше, че малкото черно момче вече се казва Господин Дръж Ми Чадъра.

— Пълен напред! — нареди адмиралът.

Капитан Ким закова руля в ръцете си и насочи така корабните платна, че дори и най-малкият полъх на вятъра да може да ги понесе към хоризонта.

— Пълен напред! — повтори капитан Ким.

— Пълен напред! — обади се и Чер Пипер от кухнята и започна да пуска в рибената чорба дафинов лист и парчета от ананас.

В същия миг няколко моряци затичаха по палубата и завикаха с пълно гърло:

— Остров в далечината!

— Сулуан… Сулуан…

— Сега ще покръстим крал Сулу и сулуанци…

Адмирал Джинджифил отново погледна през далекогледа и се убеди, че това наистина е остров Сулуан, където крал Сулу си живееше по свои закони и обичаи и не искаше и дума да чуе за негово кралско величество Августин Красиви, нито за неговите диви магарета.

— Сега или никога! — рече си адмиралът. Ще ги научим тия туземци на ред, да не са тъй разточителни и да се отнасят с пренебрежение към златото и джинджифила, плъзнал из острова като пиреѝ.

— Какво си говорите, адмирале? — попита отец Лопес, в едната ръка с меча, а в другата с кръста, връчен му лично от Августин Красиви.

— Не успяхме да вземем съкровището на махараджата — каза адмирал Джинджифил, — крал Кокосо Пали Лула без малко да ни опече; ако не успеем да покръстим сулуанци и не принесем в дар на негово кралско величество техния остров — изгубени сме. Спасение ще търсим само на морското дъно.

Корабът, направляван от капитан Ким, напредваше бавно, като заобикаляше кораловите рифове. При тази гледка ръцете на капитана го засърбяха: „Тук има много бисери!“ — шепнеше той. И тъкмо мислеше да свие платната и да остави кораба на мъртъв дрейф — едно дълго копие се забоде пред вратата на капитанската каюта.

Капитанът познаваше тоя знак. От брега му съобщаваха, че трябва да спре кораба, за да обяснят на краля кои са, откъде идват и какво искат!

Капитан Ким излезе на палубата. И погледна към брега: най-личен сред всички посрещачи бе крал Сулу — изписан с индиго и шафран, с по три златни гривни на ръцете и златни обеци на дългите си уши, подобни на брънки. Гледаше спокоен и тих, заобиколен от десетина негърски вождове, въоръжени с мечове и копия. В ръката си нямаше ръжен, а копие — три пъти по-високо от него.

— Кажи им! — заповяда адмиралът. — И по-кратко, за да те разберат. Многото думи ги объркват.

— Това е корабът на великия мореплавател адмирал Джинджифил от флотата на негово кралско величество Августин Красиви, наречен още Дивото магаре, защото много обича да ходи на лов за диви магарета. С нас пътува и великият английски пътешественик лорд Сандвич, който събира пеперуди и прави хербарии. На палубата на кораба се намира и негово преосвещенство отец Лопес в едната ръка с кръст, а в другата — с меч…

— Ума ла по! — рече крал Сулу, спокойно и ясно, без бамбукова тръба, през каквато говореше крал Кокосо Пали Лула от Острова на Маймуните.

— Ума ла по! — повториха и вождовете край него. Някои от тях опънаха лъковете си.

— Какво казват? — наведе се адмиралът към великия пътешественик лорд Сандвич, който освен пеперуди събираше и непознати думи и знаеше стотина от тях.

— Казват ни добро утро!

— Добро утро! — извика адмирал Джинджифил.

— Ума ла по, ума ла по — понесе се от брега.

Постлаха червено кадифе върху рогозка и крал Сулу седна, скръстил по турски крака. Когато посрещаше гости, само няколко минути стоеше прав.

— Искаме да ви станем братя и вие да ни станете братя!

— От брега пак се обадиха:

— Ума ла по!

— Да си разменим подаръци, вие да ни дадете вашите камъчета и жълти кюлчета, а ние да ви накичим с мъниста, шарени парцалчета и дрънкулки!

— Ума ла по!

— Ако вашите жени искат да водят сладък разговор с нашите моряци, трябва да приемат новата вяра — да се покръстят, тъй като нашият крал Августин Красиви забранява общението между покръстени и непокръстени.

— Ума ла по!

— А как ще ни покръстите? — попита крал Сулу.

Адмиралът даде знак на отец Лопес. Той се спусна със спасителна лодка към брега, прибра меча и удари с кръста един туземец по главата. Ударът беше съвсем лек, но туземецът изрева като пребит повече от страх, отколкото от болка. Отец Лопес загреба морска вода и започна да го ръси с шепи.

— Това се казва покръстване! — викаше капитан Ким.

— Ума ла по!

Адмирал Джинджифил взе да се ядосва: „Тия не знаят ли други думи, ами все ума ла по си повтарят?“ Погледна към слънцето — наближаваше обед, а от брега викаха добро утро!

Крал Сулу повика с пръст отец Лопес, свещеникът се наведе, изслуша го, после бързо заситни към лодката, като забрави кръста на брега. По вървежа личеше, че е неспокоен. Качи се бързо в лодката и отплува към адмирала.

— Крал Сулу иска да платим данък и тогава можем да слезем на брега.

— Какво?

— Каза, че ако искаме да ни посрещнат с ума ла по, трябва да платим данък за престой в сулуански води.

— Ще си платите! — обади се кралят.

— Няма да си платим — викна адмирал Джинджифил, — не познавате силата на нашето оръжие.

Един моряк бързо облече ризница, нахлупи шлем и се изправи на палубата. Други двама започнаха да го удрят с мечове, да го мушкат с копия — жените на брега изпищяха, а крал Сулу гледаше разсеяно към морето.

— Видяхте ли? — попита адмирал Джинджифил.

Крал Сулу вдигна копието си, за да го видят по-добре.

— И нашите копия не са лоши. Всяко едно има на върха си отрова.

Морякът съблече ризницата и шлема и почти всички островитяни ахнаха — нямаше му нищо.

Това не направи никакво впечатление на Сулу.

— Ще си платите! — рече той.

— Ни грош няма да дадем!

— Ще си платите!

— Нито грош няма…

— Преди няколко дни тъдява мина един адмирал. И той не искаше да плаща, но си плати като поп!

Отец Лопес изруга:

— Нечестивец такъв!

— Плати си като поп! — повтори Сулу.

— Плати си, плати си — викаха вождовете край краля.

Моряците се разтичаха. Корабът се залюля от носа до кърмата. Адмирал Джинджифил даде знак всички да се въоръжат, за да покаже „на тоя туземец“ какво значи да си адмирал, велик пътешественик от флотата на негово кралско величество Августин Красиви, Дивото Магаре.

Изсвистяха арбалетите, чу се трясък на мускетите. Островитяните така се изплашиха, че великанът Коломай се пльосна по очи и направи на плескун десетина туземци. „Вай, ай — ревеше и се дереше той, за първи път чул гърмежи от пушки, — Коломай край, ето ти тебе едно ума ла по!“

Но великанът рипна веднага, защото пред лицето му прелетя като тайфун джуджето Лилитун.

Така изглеждаха нещата в началото на битката. Като попривършиха патроните, моряците оставиха арбалетите и мускетите, хванаха мечовете и водени от своя велик адмирал, с лодки и пеша — направо през водата — се намериха на брега.

Сулу и неговите вождове това и чакаха. Обсипаха ги с гора от копия. Много от негрите падаха посечени, други се удавиха от страх, но имаше и смелчаци, които не се отделяха от краля. Бавно, макар и да оредяваха, те се приближаваха към адмирал Джинджифил. В един храст беше приклекнал Коломай и стискаше дълъг прът в ръцете си — а вождовете и Сулу гледаха така да подмамят Джинджифил, че той да се окаже гърбом към великана.

Тъй и стана. В един миг Коломай скочи, замахна и с все сила удари в шлема великия адмирал. Той се преметна като перце, ризницата му издрънча. Джинджифил падна, навирил адмиралски крака в зеления дафинов храст наблизо. Сулу се затича и го мушна с копието си в ахилесовата пета.

— Така ти се пада — промълви в яда си той, — за тая пета няма ни ризници, ни шлемове.

Отровата от копието на Сулу подействува веднага.

Останалите десетина живи моряци доплуваха като гмурци до кораба. Оттам капитан Ким изпрати последния си куршум. Крал Сулу подгъна колене и падна възнак. Чу се писък. Това беше кралица Сула, уплашена като яребица.

… След два дни на тоя бряг спря Шегобишко. Слезе от сала. От няколко месеца той живееше с Господин Дръж Ми Чадъра и Белия слон на близкия остров Тоабато, владение на крал Сулу. Тоабато беше пълен със злато и много други съкровища. Но тримата приятели не бяха жадни за тях. По цял ден играеха, къпеха се в бистрите реки, беряха кокосови орехи, помагаха на местните хора да отглеждат емфие. И не забравяха за какво ги беше помолил Кокосо Пали Лула. С първия кораб, който мина оттам, те му изпратиха цяла бала емфие, като се смееха — „да пуши на провала…“

Шегобишко заякна, порасна. Издължи се и Господин Дръж Ми Чадъра, та трябваше да повдигат по-високо чадъра, вече го достигаха с главите си. За тая работа се грижеше Белия слон, който бе неотлъчно до тях. Игрите, слънцето, вкусните плодове и непознатите птици ги правеха щастливи от зори до здрач. Беше ли вече време за училище — Шегобишко не помнеше и не можеше да си спомни. Мислеше, че сънува.

Той вървеше покрай брега, следван от Господин Дръж Ми Чадъра и Белия слон. Събираха миди и бисери, правеха си гердани и гривни. И тогава край един дафинов храст той видя дървен кръст, забит в пясъка. Нечия ръка беше написала с въглен:

Адмирал Джинджифил,

велик мореплавател.

Друга беше добавила: И голям разбойник.

— А къде е крал Сулу? — викна Шегобишко и му идеше да заплаче. Предусещаше нещо лошо. От тоя крал беше видял само добрини при многобройните гостувания с тримата си приятели.

Заобиколилите го островитяни му казаха, че след като бил убит от капитан Ким, вождовете наклали огън, изгорили го и по стар туземен обичай разпръснали праха му в морето — да плува в мислите им, докато са живи.

Шегобишко гледаше вълните и нищо не виждаше там освен белите им гребени от седеф. Разправиха му как кралица Сула толкова се натъжила, че се отказала от трона на мъжа си, хванала за ръка принц Суло и двамата заминали навътре в острова, да отглеждат банани и емфие, да берат кокосови орехи. Искала да бъде по-далеч от голямата кралска мъка.

От палмите наоколо долетяха гласове:

— Новият крал…

— Новият крал дойде…

— Колко е млад!

— И хубав като бисер…

— Та той е почти момче.

— Не, хлапе е.

— Какво приказваш, не виждаш ли, че е дете!

— И по-добре, че е така.

— Най-добрите крале са децата!

… Шегобишко се заозърта изплашено. Не разбираше какво става и за кого говорят. Господин Дръж Ми Чадъра държеше над главата му чадър слънцето печеше силно. А Белия слон ги огряваше със светлината си и ги ръсеше с цветя от жасмин и богинвилия.

Шегобишко не знаеше за още един древен обичай на тоя остров: Щом кралят умре или бъде убит, за нов крал се обявява този, който пръв дойде на мястото, където старият крал е завършил живота си.

Туземците се събираха наоколо и викаха:

— Гледайте, гледайте…

gdmc_riba2.jpg

Господин Дръж Ми Чадъра обявява Шегобишко за крал на Сулуан и Тоабато

Още преди да закуси в кралския дворец — колиба от палмови листа и пръти, навесени с гердани от корали и жасмин, — Шегобишко разпореди да доплуват до Тоабато и оттам да докарат всичкото злато, събрано с приятелите му през последните няколко месеца. Мислеше, че ще потрябва за из пътя, когато реши да си върви, но сега каза:

— Може би ще потрябва за някоя и друга държавна работа. На тоя остров освен палми и колиби — не виждам нищо друго.

Вождовете, които стояха прави около него и внимаваха да не изстине закуската му, доложиха, че кралят не е забелязал всичко: островът е пълен и със зверове, има тапири, които снасят яйца, змейове и змеици, лъвове, тигри и диви биволи. Щом срещнели деца, те веднага се опитомявали.

— Не става въпрос за това — каза на вечеря Шегобишко, когато вождовете продължаваха да му изброяват какви чудесии има на остров Сулуан, — искам да отворя кралската хазна и с всичките съкровища, които намеря в нея, да купя книги, тетрадки и моливи… Искам да науча негърчетата да четат и пишат.

Обади се великанът Коломай:

— Ай, ай… но бел крал не знай, че наши деца не искат да учат.

— Те обичат да правят маймунджилъци.

— Да се катерят по дърветата като маймуни.

— Да се замерят с кокосови орехи!

— Да се скитат из пещери и змейови свърталища.

— Да правят пакости и да късат цветя.

— Да ходят на ръцете си и да се въртят като пумпали.

— Наши деца не иска да чете, а иска да пее.

gdmc_kral.jpg

— И иска да се смее…

Шегобишко вдигна ръка и даде знак всички да млъкнат. Засрамени, вождовете наведоха глави.

— Слушайте, уважаеми негърски вождове, изслушайте краля и говорете един по един, не мога едновременно да запомня всичко. Когато един приказва, другият трябва да мълчи.

Джуджето Лилитун каза на Коломай:

— Чуваш ли, когато говоря, ти трябва да мълчиш.

— Ай, ай — засмя се Коломай, — къде се е чуло и видяло великан да мълчи пред джудже.

— Ще мълчи и ще слуша — отвърна Лилитун, — че ми дойде до гуша само твоят глас да гърми.

Най-после всички се умириха. Кралят нареди вождовете да оставят копията си в двореца, да свалят пауновите пера от главите си, да измият лицата си от разните шарении и мазила и да се приберат всеки в своя дом.

— Където срещнете и видите деца — завърши речта си Шегобишко, — кажете им да дойдат в двореца. Един крал-дете първо трябва да чуе какво искат да правят децата. Толкова време те са ви слушали, сега искам възрастните да ги послушат.

Смаяни и озадачени, вождовете и кралската стража взеха да напускат двореца. Бяха славни воини и можеха да изпълнят докрай всяка кралска заповед. На някои им беше тъжно, че си отиват, а други се радваха и вече тичаха по пътищата на вечерта — от месеци не бяха се прибирали при семействата си.

Преди да си легне, Шегобишко помоли последните двама туземци от стражата, които все още се въртяха из двора — току-що бяха смазали копията си, — да изнесат кралското легло навън, под открито небе. В кралската колиба беше страшно задушно и миришеше на изсъхнал папур.

— Поставете го тук — нареди им той, като посочи огряната от месеца полянка пред главния вход, а след това им пожела: — На добър път!

Шегобишко легна и унесено се загледа в небето. За първи път виждаше звездите толкова ниско. Струваше му се, че ако протегне ръка, ще откъсне някоя от тях. И се боеше да го направи, страхуваше се да се не опари.

Те трепкаха и се гонеха. Някои падаха право надолу и изчезваха в нощта, други летяха косо. А една така се насочи към леглото му — проточила дълга опашка, — че той извика в полусън:

— Господин Дръж Ми Чадъра… Приятелю… Господин Дръж Ми Чадъра, който спеше наблизо, скочи, разтърка очи и дотича до Шегобишко.

— Кой вика! — В сайванта разтърка очи и Белия слон. — Шегобишко, ти ли си? — И тръгна с бели стъпки навън.

Беше толкова бял, че ако останеше под звездите, щеше да се слее с тях и Шегобишко щеше да помисли, че си е отишъл завинаги…

— Моля те, приятелю, сложи чадъра над леглото ми, ако падне звезда, ще се търколи по него и като яйце от костенурка… ще спре чак в морето.

Събуди се и видя — над леглото му грееше чадърът на Господин Дръж Ми Чадъра. Галеше го с меката си сянка. Господин Дръж Ми Чадъра стоеше на входа и викаше: Заповядайте, заповядайте… А Белия слон беше наобиколен от много черни негърчета момичета и момчета.

Едно момиче викаше:

— Палмо, Палмо… какъв хубав бял слон, нашите слонове са сиви и кални, по цял ден се въргалят в реките, а тоя е бял като бисер.

Палмо, братчето на Палма, отвърна:

— Така е… когато кралят е бяло момче и слонът му е бял!

— Я вижте какъв чадър?

— Шарен като глухар!

— Не, прилича на паун.

— Какво приказваш, А Насоне, той е същинско циганско петле!

Момчето, което нарекоха А Насон, смръщи вежди:

— Какво разбираш, Кокаске, от чадъри! Моят баща ми направи чадър от палмови листа, на тайфун може да устои, а тоя ще го отвее още първият полъх на джунглата.

Шегобишко стана и втренчи очи в Кокаска! Не, това беше друга Кокаска — също черна и с бисерни зъби, само очите й, ко̀си и примижали, светеха по-иначе и съвсем не приличаха на ония, които имаше Кокаска на крал Кокосо Пали Лула.

Как можеше да повярва, че толкова бързо в двореца ще се съберат стотици деца. Дворът почерня. Отначало му притъмня пред очите и малко се поизплаши, какво щеше да прави с толкова малчугани. Но после привикна и те му изглеждаха чудесни, а когато се смееха, денят ставаше още по-светъл и по-бисерен от бисерните им зъби, от чудесните им очи, от вълшебните им гласове, които изговаряха думи — едносрични и мили, подобни на звуци от райски птици. Той не вярваше, че само за една нощ кралската заповед можеше да се разнесе из целия остров. След малко сам си отговори: „Та Сулуан е толкова малък. Да викнеш от единия бряг, палмите на другия ще те чуят!“

Поздрави децата с добре дошли в двореца, разпореди се кой къде да се настани, за тези, които не достигаха места, Господин Дръж Ми Чадъра и Белия слон получиха заповед да построят нови палмови колиби, да изплетат нови рогозки. Много плетачи се намериха между децата и много майстори на колиби от палми и папур.

Изведнъж Шегобишко се удари по челото, каза си: „Олеле, какъв крал съм, да забравя най-важното“, погледна слънцето и като разбра, че отдавна е минало време за закуска, събра всички деца.

— Какво искате да правите, черни деца? — викна той.

— Черни деца иска да яде! — чу се от всички страни.

— И да пие от кокосов орех! — обади се последен Палмо.

Шегобишко нареди да отворят всички кралски хамбари и долапи, да извадят делвите с медовина и рибено масло, да изнесат всички маслини.

Двамата стражници, които все още се щураха из двореца и не бяха си тръгнали, заклаха три диви бивола. Лумнаха огньове, задимяха шишове. Цели купища жълти банани и папаи се издигнаха на двора покрай трапезите с два черни гердана отстрани. „Умам, умам…“ викаха някои деца. Донесоха и ориз. Разрязаха ананаси.

Ядоха до насита, пиха и се смяха и поглеждаха ласкаво към новия крал, който следеше зорко с очи нито едно дете да не остане гладно и жадно. Някои от негърчетата така се налапаха, че ги заболяха стомасите. Кралят трябваше да се превърне на лекар и да им обяснява по коя пътека да отидат към джунглата… където бързо могат да се почуствуват добре. И друг път да ядат по-малко и по-често.

Три дни продължи тоя кралски пир. На четвъртия ден Шегобишко събра около себе си децата и им каза, че иска да ги научи да четат и пишат.

— А… не може — обади се Палмо, — черно момче не иска да учи.

— Това е много мъчно! — каза Палма.

— Ако учи да чете… черно момче ще стане много тъжно.

— Като онова момче Нави Вача!

Шегобишко не разбра за какво става дума.

— Какво искат черните деца?

Закрещяха от всички страни:

— Искат да се катерят по дърветата.

— Да развалят гнездата на птиците.

— Да събират яйца от костенурки.

— Черно момче иска да яде банани.

— И понякога… бели хора.

— Не, това дете е глупаво като баща си и затова говори глупости.

— Черните деца не ядат бели хора.

— Тук няма людоеди…

— Какво още искате? — питаше Шегобишко и се мъчеше да удържи смеха си.

— Искаме да живеем с лъвове и тигри!

— Да се надбягваме с маймуните!

— И да правим разни маймунджилъци.

— Да отглеждаме тапири, които снасят яйца.

— Да не ставаме рано за училище.

— Да спим, колкото си искаме.

— И да се смеем.

— И да пеем.

— И да правим, каквото желаем!

— Да не лягаме веднага, щом луната ни каже лека нощ!

— Да дърпаме възрастните за ушите, когато не се прибират навреме!

— Да ги бием, когато счупят някоя чаша или паница!

— Да ги наказваме, когато не си изпиват млякото.

— Да ги наричаме…

— Маймуни!

— Калпазани!

— Шашкънин такъв!

— О, стига, стига — престана да се смее Шегобишко и започна да въздиша от дън душа, — трябва непременно да ви науча на четмо и писмо.

— Черно момче не иска да чете!

— Защо, Палмо?

— Черно момче иска да пее… това е по-лесно.

— Тогава изпей ни една песен.

Всички деца утихнаха.

Палмо запя. Няколко срички — проточени и тъжни, но те бяха чудесни, ала момчето ги повтори двайсет пъти, та взеха да омръзват на краля.

— Палмо трябва да научи и други песни и да учи!

— Ако учи — отвърна Палмо, — ще стане тъжно като онова момче от кралската навивачница.

— Нави Вача е много тъжно момче — обади се Палма.

Шегобишко слезе от трона и заедно с Палма и Палмо тръгна към кралската навивачница, където видя

gdmc_tukan.jpg

тюрбаните на неродената принцеса, навити от Нави Вача

— Иска да пуши с лула — рече момчето, което навиваше тюрбаните, — от възрастните да се изземат всички лули и да им се забрани да смъркат емфие.

То приличаше на всички други черни деца, като Палма и Палмо, като А Насон и А Насонка и явно беше чуло какво искат другите деца, та затова се обади отново:

— Черно момче иска да има бели кахъри!

— Грижи! — обясни Палма.

Палмо пошепна на Шегобишко, че това момче е дошло преди няколко години в двореца на крал Сулу. Голяма мъка са имали кралицата и краля — родил им се принц, но принцеса си нямали. Тогава някакъв си черен магьосник Айло — новият крал спомена, че го познава, и Палмо много се удиви — предсказал на краля и кралицата, че вижда в сърцата им една неродена принцеса… И тя ще се роди, когато намерят едно черно момче — грамотно на четмо и писмо и сръчно в ръцете… Една, две, три… — започнал да брои звездите магьосникът и като стигнал до двеста, рекъл: „Край“. И направил някаква магия, която завършил с думите: „Двеста тюрбана, една Сулуана!“

Шегобишко си мислеше, че тоя черен магьосник се е шегувал, но продължаваше да слуша Палмо и Палма. А в това време момчето Нави Вача нави още един тюрбан.

— Сто тридесет и шест! — съобщи то. И му стана много тъжно. — Още шестдесет и четири! Няма да ми стигне коприната.

— Дойде най-старият човек от остров Сулуан и така изтълкува думите на Айло: „Трябва, ваше величество, да намерите черно момче, което е учило бели книги и има сръчни ръце. Да купите осемстотин осемдесет и осем лакти коприна, да построите една навивачница и когато момчето навие двеста тюрбана, ще се роди принцеса Сулуана!“

gdmc_navivacha.jpg

— Сто тридесет и седем! — прошепна Нави Вача. И въздъхна: — Толкова е тъжно цял живот да навиваш тюрбани!

Тюрбаните лежеха подредени върху палмови лавици. Бели и пухкави, те приличаха на раковини, пълни с тишина и шепот на море.

— Черно момче знае да чете — рече Палмо…

— И да пише — допълни Палма…

— Затова е толкова тъжно!

Тогава Нави Вача заплака.

— Защо плачеш, приятелю — попита Шегобишко, — какво ти тежи?

— Смятам, пресмятам — хълцаше Нави Вача, но сметките не ми излизат.

И пак започна да плаче.

— Колко е тъжно, когато черно момче знае да смята! — забеляза Палмо. — Знае, а нищо не излиза.

Нави Вача захлупи очите си с ръце и като ридаеше, каза:

— Може ли, ваше величество, да разделите осемстотин осемдесет и осем метра малайска коприна на двеста сулуански тюрбана? — И се втрещи, гледайки тавана на колибата: — О, мое черно тегло, що ми трябваше да уча математика?

— Много мъчно нещо е да смята момче — обади се Палмо. — С мъка се оправяше и нашият крал. Две маймуни и две маймуни правят повече от четири маймуни, казваше Сулуан.

Кралят смяташе, смяташе, въздъхна и каза:

— Прав си, приятелю, Нави Вача, един тюрбан остава без пискюл!

— Точно затова плача, ваше величество! О, черна душо, може би точно тоя пискюл ще обърка работата и принцесата няма да се роди!

Шегобишко го успокои. Когато дойде времето за пискюла, той ще се погрижи да намерят още коприна и принцесата ще се роди, и всичко ще бъде хубаво — сега децата живеят в двореца, Шегобишко узнава желанията им и ще постъпи като истински детски крал — всичко ще бъде първо за децата, а останалото за непослушните възрастни хора. Те не искат да бъдат деца и затова бързо стават старци, които много знаят, но малко могат.

— Сто тридесет и осем! — съобщи Нави Вача и остави поредния тюрбан при другите сто тридесет и седем тюрбана.

Островитяните отначало недоверчиво се подсмиваха на онова, което става в двореца, но когато научиха, че Нави Вача е навил вече сто петдесет и петия тюрбан, стъписаха се, един по един започнаха да вярват, че децата и без тях ще се оправят.

— И по-добре! — заяви Палмо на баща си, стар рибар и опитен ловец.

— Сами се обличаме и сами се решим! — потвърди Палма пред майка си, като й забрани да пере дрехите й, да мие съдовете в кухнята, да храни птиците на двора. — Всичко ще върша сама!

Така заявиха и други момичета, а момчетата насякоха палмови съчки, зазвънтяха с триони, затрещяха с тесли: сами си построиха класни стаи. Започнаха да стават още в зори, миеха зъбите си, ушиха си торбички от сухи палмови листа.

— За книги и за тетрадки! — казваха те.

А когато станеше дума кой ги е научил на тези неща, всички до един отговаряха:

— Нашият крал!

— Шегобишко!

— Бялото момче — черен крал! — казваше Палмо и много обичаше да се навърта край Белия слон: даваше му сено, носеше му вода и гледаше да го освободи от всякакви грижи. Белия слон получи важна задача: да бие училищния звънец, когато палмовият часовник наблизо отмери със сянката си трийсет минути. По мнение на Шегобишко те са достатъчни за един учебен час.

 

— На трийсет и първата минута децата огладняват. Нека хапнат по някой и друг банан, да си разрежат папая, да вкусят, ако искат, и ананас — пък тогава да продължат учението си.

Шегобишко извика за учители трима моряци от остров Тоабато. Преди години те слезли от някакъв адмиралски кораб и така заспали върху зелената трева на острова, че когато се събудили — ни кораб, ни пирати. Той ги намери още да плачат на брега, утеши ги, като им каза, че ще измисли за тях някоя подходяща работа.

И работата не закъсня. Назначи ги с кралски указ за учители в колибите край двореца, остана с тях насаме и рече:

— Забранявам ви само едно: да споменавате думата пирати! Като я чуят — всички негърчета настръхват. Не е хубаво да се плашат деца.

Четвърти учител стана морякът от кораба на адмирал Джинджифил, който имаше в джоба си компас и с него учеше децата къде е север, къде — юг, какво е това изток и какво — запад.

— А ние къде сме?

— Ние се намираме на остров Сулуан.

— О, вярно бе… от това учение черно момче забравя къде се намира.

Всички се смяха на Палмо, за пръв път се засмя и Нави Вача. Той беше стигнал до сто шестдесет и шестия тюрбан и само скришом тръпнеше за пискюла, който не достигаше.

В такива дни, обхванат от мъка, Нави Вача се затваряше в навивачницата и не пускаше никой при себе си. През прозорците излитаха думите на една стара песен, която Шегобишко записа и скоро научи всички деца да я пеят.

Небето притъмняваше, идваше ред на звездите. Те се люлееха върху вълните и когато луната се търкулнеше между тях, на брега можеше да се чуе:

Сам, край палми и лиани,

там, на остров Сулуан,

навивачът на тюрбани

няма време за банан,

че по цели дни навива

в кръг копринения плат…

Като сиромах заспива,

но сънят му е богат.

Пееше Нави Вача и децата едно след друго се унасяха в сън: морен островен сън, пълен с бяла светлина. И летеше неговият глас над вълни и облаци дълго, дълго:

Някой го завива в здрача,

ръси мирис на липи…

Оставете Нави Вача

хубаво да се наспи,

че тюрбаните му — те са

по-красиви от звезди.

Неродената принцеса

може би ще се роди!

Веднъж Белия слон дотолкова бе унесен от песента, че рипна в полусън и удари училищния звънец — огромна морска раковина с езиче от златно ключе, — помисли си, че часът по пеене е завършил, и сега, на тридесет и първата минута, е редно децата да изядат по някой и друг банан.

— Какво правиш? — попита го Шегобишко, който лежеше до палмата и още не беше заспал.

— Простете, ваше величество — смути се Белия слон, — обърка ме това няма време за банан!

На острова имаше толкова много цветя и всички бяха толкова красиви, че Шегобишко реши:

— Ще направим шествие на цветята!

— Карнавал!

— Карнавал на цветята…

Децата скачаха и викаха, захвърлиха палмовите листа, които им служеха за писане и смятане. И всички хукнаха към джунглата да берат цветя, да вият гердани. Какво беше учудването на Шегобишко, когато на следващата сутрин всички деца дойдоха в двореца, накичени с корали и жасмини, а всяко едно от тях бе седнало върху див бивол. Колкото и да бяха диви тия животни, те разбираха, че върху гърбовете си имат добри палавници: няма да им направят никакво зло. Няма да ги ударят с камшик, няма да ги бодат с остен, няма да ги оставят гладни и жадни. Децата мълчаха като мъдреци, чакаха само Шегобишко да подаде сигнал — и всички да се понесат в това цветно карнавално шествие.

— Сто осемдесет и осем! — чу се по това време откъм навивачницата. Само Нави Вача беше отказал да се накичи с цветя.

— Нямам време — рече той, — тоя пискюл така ме мъчи, че нямам време да се вдетинявам.

Тогава Шегобишко го смъмра и каза, че ако още един път чуе тая дума, ще го прати при възрастните, които нямат време да яздят диви биволи, да се кичат с цветя и да участвуват в карнавали и празници.

Шествието се проточи откъм джунглата, обиколи училищните колиби, мина покрай двореца и заприлича на гердан — гердан от деца, биволи, цветя и корали. Възрастните се трупаха наоколо и не можеха да се нагледат. И викаха един през друг:

— Я… нашата Палма!

— Не е Палма, а А Насонка, така се е накичила, че човек ще я сбърка.

— Не е А Насонка, а Палма!

— Палма е!

— Ах, колко е хубава…

— … че тя е била родена принцеса!

— Гледайте, гледайте — неродената принцеса се роди!

— Двеста! — долетя гласът на Нави Вача откъм навивачницата. — Но без пискюл.

Шегобишко се ядоса. Стана от трона си и заповяда да му доведат Нави Вача.

Той спря пред краля и тъжно наведе очи.

— Я изправи глава — заповяда му кралят — и виж тия чудесни момичета!

Нави Вача се изправи, очите му се озариха и изпълниха с блясък, тъгата му излетя като въздишка. И той за първи път забеляза, че всички момичета — накичени и засмени — бяха родени принцеси, коя от коя по-хубава. И че онова момиче там, с бисерния корал в косите си, е

gdmc_navivacha2.jpg

неродената принцеса върху Белия слон

— Шегобишко, Шегобишко викаше тя и махаше с черните си ръце, — да живее крал Шегобишко!

Тоя глас стресна краля. Беше му много познат. Господин Дръж Ми Чадъра се наведе, като отмести чадъра встрани.

— Това е Кокаска — рече той, — тая сутрин доплува с една дървена лодка от Острова на маймуните. Какво смело дете! Каза ми да не съобщавам на никого, че е пристигнала. Само помоли да мине в шествието не на див бивол, а на бял слон.

— Кокаске! — викна Шегобишко.

Тя беше вече много далеч и едва ли го чу. Само му махаше с ръка и се смееше, и се радваше като дете, което няма други грижи.

Шегобишко забрави, че е крал, и хукна след нея, да я окичи с жасминов гердан — най-големия знак на почит и уважение на остров Сулуан.

Изведнъж много деца сложиха на главите си тюрбани. Бели копринени тюрбани, по-светли от слънцето. Нави Вача ги беше изнесъл от навивачницата. И всички деца протегнаха ръце към тях. Момчетата и момичета грабеха и ги слагаха като бели калпаци на черните си глави. Дори Палмо грабна един тюрбан и когато го наложи на главата си, сестра му прихна от смях:

— Ха-ха, хо-хо… олеле загивам… Приличаш ми на махараджа без мустаци!

И останалите момичета започнаха да се смеят, защото виждаха върху дивите биволи и други махараджи. Смееха се и викаха:

— Остров Сулуан ли е това?

— Не, това е Островът на махараджите.

— На най-богатите и славни махараджи!

— И тюрбаните им са най-бели.

— По-бели от бисери.

— И от корали…

— Само че един е без пискюл! Не достигна коприна за него.

— Осемстотин осемдесет и осем метра — как могат да се разделят на двеста тюрбана?

Гласът на Нави Вача се сля в общия шум.

— Дайте ми на мен тоя тюрбан — обади се момичето от Белия слон, — и по-добре, че е такъв. Тюрбан с пискюл прилича на фес.

Шегобишко напусна трона си, забрави, че е крал, и тръгна към Кокаска.

— Това се казва крал — викаха негърчетата, — тръгнал пеша да разнася тюрбани.

— Добре, но някой му пази сянка.

— Какъв хубав чадър го крие от слънцето!

— Кой държи чадъра?

— Господин Дръж Ми Чадъра!

— О, това се казва приятел!

— Иначе тоя бял крал ще припадне от жега.

— Не могат да го спасят ни с кокосови орехи, ни с ананаси!

— Ами с анасон? — обиди се А Насонко.

— Може, само да е узрял добре. Ако е зелен, ще му стане кисело!

— Няма да му е зле — рече Лимончо.

Шегобишко вървеше между дивите биволи — децата им казваха таморао — и когато настигна Белия слон, лично подаде на Кокаска бялата копринена корона.

На другия ден възрастните седяха пред палмовите колиби, смъркаха емфие, пиеха чай и се чудеха.

— Чудо невиждано на остров Сулуан!

— Ама немирни деца!

— Уж тръгнаха да се учат на четмо и писмо, а по цял ден яздят биволи.

— И се кичат с цветя.

— Момичетата си слагат корали и бисери.

— А момчетата — тюрбани.

— Нашите деца ли са това, или са деца на някой дебелак бей!

— Пристигнала е и една принцеса…

— Кокаска й казват.

— Та принцеса Кокаска не поискала да язди див бивол — нали е с кралска кръв, а се качила на Белия слон.

— Е и какво?

— Не знаела да чете и да пише, но казала, че може да научи децата на много неща.

— На какво да ги учи?

— Върна се нашата Палма снощи, задъхана и почерняла още повече, но грее като изпъстрено със звезди нощно небе. Мъжо, викам на Палм, огненицата го е хванала това дете. Ти си луда, Палмидо, сепва се той. Нищо му няма на детето. Щастливо е.

— Е, и какво?

— Смее се Палма и хвърчи: ошета цялата колиба, нахрани кокошките, напои тапира — нали знаеш, че си имаме тапир, да ни носи пресни яйца. Палм не може без прясно яйце на закуска — и като седна на коленете ми, целуна ме и каза: Мамо, научих се да чета и пиша… Ако всички крале са като Шегобишко, няма да има прости деца по земята. Няма, мама, няма — казвам й и треперя — да не би от много учене да не е с всичкия си. А то — продължава: Мила ми, сладка, черна майчице, дойде днеска една учителка от Острова на маймуните — може би си я видяла върху Белия слон, — не знае да чете и пише, но казва: Деца, ще ви науча на нова наука. Каква, рипнахме всички. — Кралят казва: черните деца са много любопитни. — Ще ви науча, завърши принцесата, да садите бисерни миди.

— Е, и какво?

— Нали ти казах — искала да ги научи да садят миди!

— Бисерни ли?

— Бисерни и седефени, и не знам още какви. Щели да станат богати като принцеси.

— Е, и какво?

— Знам как се сади умам. Садила съм гръсти и джинджифил. Садила съм в полог яйца от тапир — на пет години само един се мъти, но тапир, ала такова чудо не съм чувала, нито виждала!

— Е, и какво?

… На друга поляна си говореха така и иначе, и ето какви чудесии можеха да се чуят:

— Не крал, а магьосник.

— Урочаса децата ни това бяло момче.

— Още като го видях на сала край бреговете ни, до един бял слон и Господин Дръж Ми Чадъра, който навсякъде му държи чадъра, рекох си: само зъл дух може да измисли такъв сал.

— А може и някоя вещица да се е разшетала тъдява!

— Може би — те вещиците си нямат друга работа, ами само шетат насам-натам.

— Да не би да е змей?

— Горянин ли?

— Май че тоя е долянин!

— Не, горянин е. Откакто Шегобишко седна на трона, децата ни сякаш не стъпват на земята. А бяха едни мързеливи и лениви.

— И сополиви…

— А сега не се свъртат в колибите.

— Бисерни миди, казваш, ще садят.

— Бисерни, Папайо, бисерни… То ние като цял живот носим бисери около шията си, та много сме прокопсали…

Но децата, научени от принцеса Кокаска, засадиха бисерни миди. Намериха няколко удобни лагуни край брега, изпъдиха крокодилите оттам, огледаха ги. Заградиха удобните заливи с прътове от бамбук, оплетоха ги с лиани и коноп. Когато всичко беше готово, седнаха на брега да чакат кога ще настъпи времето за беритбата на бисери.

Дойде и Шегобишко с Белия слон. Господин Дръж Ми Чадъра разпъна чадъра си над тях. И никой не забеляза как откъм морето се надигнаха облаци, стана топло и задушно, птиците в джунглата млъкнаха, морето затихна, замислено и страшно!

В далечината се зараждаше тайфун. „Така е — помисли кралят, — когато човек сади бисери, може да жъне тайфун!“ Но не поиска да тревожи приятелите си. Поне да беше обърнал внимание на Господин Дръж Ми Чадъра да пусне своя шарен чадър.

Забучаха вълните, джунглата затрещя. Нави Вача започна да се тревожи.

— Тоя тайфун ще ни навие на тюрбани!

— Може и без пискюли.

— Лилитуне, не си прави шеги, когато те навие тайфун, няма никакво значение дали си с пискюл.

— Има, има — упорствуваше джуджето Лилитун, — не е важно какъв ще бъде тайфунът, а каква ще бъде опашката му.

— Ти много знаеш — намеси се великанът Коломай. Скоро не беше се мяркал пред краля, но срещнеше ли Лилитун, започваше безкраен спор с него. Беше десет пъти по-едър от джуджето и затова вярваше, че думата на Лилитун не струва дори лула емфие.

Докато траеше тоя спор, ураганът подхвана чадъра, издигна го, завъртя го и, паднали върху пясъка, всички с ужас забелязаха как Господин Дръж Ми Чадъра отлетя заедно със своя чадър. И повече не се видя.

Нямаше вече тайфун. Белия слон отърси пясъка от гърба си — и той се беше преобърнал от страх. Кралят намери короната си, заплетена в храстите край брега. А Лилитун и Коломай, като се посъвзеха малко, отново започнаха да се карат и спорят.

— Натам, натам!

— Оттам, оттам!

— Не, видях го как се понесе натам.

— Аз пък го съгледах как идеше оттам.

— Може да е идел оттам, но аз го видях, че замина натам.

Търсеха в лагуните, оглеждаха брега, спираха пред палми и вековни островни липи — нямаше чадър, нямаше Господин Дръж Ми Чадъра.

Какво да правят! Кралят изпадна в беда. Имаше един приятел — черна сянка в белия свят, а сега го няма. Ни вест, ни кост от него. Вятърът го отнесе като шушулка. Дори принцеса Кокаска, която познаваше всички хитрости на тайфуните, не можеше да помогне сега.

А джуджето Лилитун и великанът Коломай продължаваха да се карат:

— Оттам, оттам!

— Натам, натам!

Заминаха към двореца. Събраха се много деца. И всички видяха как

gdmc_chadyra.jpg

Шегобишко сяда, разрешава спора между Лилитун и Коломай и отказва да стане крал

— Ти, Лилитуне, казваш, че си видял с очите си как Господин Дръж Ми Чадъра се е издигнал с чадъра си към небето, забравил е да го пусне като добър човек, който здраво държи на тези, които цял живот са му помагали. И са му правили сянка. Издигнал се и отишъл натам, някъде напред към хоризонта, тъй ли?

— Така е, ваше кралско величество…

— Викай ми Шегобишко, тия титли малко ме притесняват.

— Ваше Шегобишко… и отиде натам, напред някъде към хоризонта.

— Така… А ти, Коломай, си висок и як и не всеки тайфун има значение за тебе. Казваш, че тайфунът ей оттам е дошъл, и трябва да търсим моя приятел Господин Дръж Ми Чадъра заедно с чадъра му.

— Така е ваше Шегобишко…

— Викай ми по име, без това ваше… Всичко е наше.

— Шегобишко, много добре видях, не ми мигва окото пред нищо — тайфунът се вдигна оттам и точно там трябва да търсим чадъра и неговия стопанин.

— Господин Дръж Ми Чадъра!

— Не знам дали се казва така, някои от децата му викаха и Окей Окай…

— И двете му имена означават едно и също: приятелство докрай.

— Не знам, Шегобишко, но тоя Лилитун никога не се предава и не се съгласява с мен и ми иде да го друсна по чутурата, та тайфуни да излязат от очите му.

— Аз съм прав! — викаше Лилитун.

— Аз съм прав! — крещеше Коломай.

И кавгата им нямаше край.

— Кой викаше, че можем да намерим Господин Дръж Ми Чадъра там, откъдето е дошъл тайфунът?

— Аз! — изгърмоли Коломай.

— Аз казвам, че трябва да го търсим натам.

Когато всички наоколо се усмириха и спорът между двамата заглъхна, кралят рече:

— Право има тоя, който казва натам. Само там можем да намерим нещо. А това, което е зад нас — оттам, е минало. При него не можем да намерим нищо повече.

— Това дете управлява като крал, а говори като мъдрец!

— Прав си, Палм, и крал Сулуан сме слушали как приказва, но такива умни думи не сме чували от него.

Възрастните се чудеха и цъкаха с език, някои казваха: тю, брей, е-еее-хей, а-хай, — а Коломай, колкото и да беше едър като планина, за първи път се прегърби засрамен и стана по-нисък от Лилитун.

Джуджето наистина беше право. Юрнаха се децата натам, където изчезна Господин Дръж Ми Чадъра — напред, в далечината, по посока на избягалия тайфун и тук Окей, там Окай, накрая го намериха, седнал да яде папая.

— Изкара ми акъла тоя тайфун, щеше да ми отнесе чадъра.

— Окей Окай, мой черни братко — зарадва се Шегобишко, — значи нашият сал пак ще заплува.

— Пак, пак — скачаше наблизо Белия слон.

— Не, ти ще останеш тук.

— Моля ти се, ваше величество…

— Шегобишко… забраних да ме кичат с кралски титли.

— Моля ти се, Шегобишко, не ме оставяй на тоя остров, искам да тръгна с теб и с Окей Окай.

— А кой ще бие звънеца на децата, когато ходят на училище?

— Моля ти се, Шегобишко… Ще си намерят друг слон.

— Но той няма да бъде бял.

— А само бял слон може да бие звънец от раковина, със златно ключе за език.

— Окей Окай, не говори така. Помогни ми пред Шегобишко, цял живот ще нося чадъра ти и ти ще бъдеш само един Господин Дръж Ми Чадъра.

— А ти?

— Бял слон под чадър!

— Не, скъпи приятелю — рече Окей Окай, — това ми звучи като чист сън. Или приказка.

Шегобишко разтърка очите си. Не спеше. Слон под чадър! Помисли: „А кой е забранил на слоновете да носят чадъри. Не съм чувал за такава царска заповед. Щом като е цар на джунглата, може да си прави каквото иска!“

Цяла нощ спа спокойно. Белия слон пасеше наблизо, хрупкаше зелените палмови листа, а Господин Дръж Ми Чадъра се сушеше на месечина — и себе си, и чадъра, добре ги беше намокрил тайфунът.

Спяха в негърските колиби и новите му приятели — децата от острова Сулуан. Как се промени животът им, откакто го избраха за крал. „Крал — усмихна се той в тъмнината, — шегуват се възрастните с нас и ни нахлупват понякога на главите царски корони и кралски венци, правят ни слуги и роби, издигат ни в шахове и махараджи. А когато се събудиш — ставай да си пишеш домашното, учи, обличай се добре, да не изстинеш, не тичай, да не се изпотиш, не пей, не викай… лягай да спиш, да спиш…“

Някой го дърпаше за рамото.

— Шегобишко! Чуваш ли, Шегобишко?

Събуди се в просъница. Стори му се, че е на тоя остров от дълги години и всяка сутрин слънцето е друго, друг е и Белия слон — само морето си остава така синьо и далечно.

— Шегобишко, не чуваш ли? — викаше Господин Дръж Ми Чадъра. — Не чувствуваш ли как трепере въздухът.

— Това е корабна сирена!

— И аз мисля така, Шегобишко. Цяла сутрин дочувам как се приближава към нашия остров.

Шегобишко сложи короната на главата си, взе кралските доспехи и ръжена на спокойствието. Двамата поеха към морето, носени от Белия слон.

А на брега народ — короната си да хвърлиш, няма къде да падне.

— Тук рядко идват кораби — рече Палм, — затова на островитяните им е интересно, когато видят платна.

Тоя кораб му се стори познат, макар че беше боядисан наскоро: блестеше като седеф. От палубата моряците махаха с парцалчета и мъниста и размахваха едно кюлче със злато, за да покажат на туземците за какво разменят своите скъпоценности.

— Учен човек — жив дявол! — продума Палма.

Трудно привикваше с четенето и писането, но имаше голяма слабост към поговорките, на които ги учеше Шегобишко. Знаеше двайсет наизуст.

Палмо и А Насонка, принцеса Кокаска и Нави Вача бяха дошли с тюрбаните си. Това заблуди капитана на кораба и той викна през корабната тръба:

— Един е аллах на небето и Мохамед е негов пророк.

Корабът приближи до брега, остана в мъртъв дрейф, а Шегобишко се стъписа. И все пак извика с кралско достойнство:

— Кои сте вие и какъв вятър ви носи насам?

— Кои сте вие и какво ви носи насам? — повтори Господин Дръж Ми Чадъра. Вятърът беше насрещен и трудно се чуваше. А и кралят нямаше никакви бамбукови прътове за тръби.

Шегобишко не се лъжеше. На палубата застана капитан Ким. А от корабната кухня страшно лъхаше на чер пипер.

Капитанът вдигна корабната тръба и протръби:

— Това е корабът на великия мореплавател адмирал Джинджифил, от флотата на негово кралско величество Август Красиви, наречен още Дивото Магаре. С нас пътува и великият английски пътешественик лорд Сандвич, който събира…

— Как — чудеше се Шегобишко, — какъв Джинджифил…

— Лъжеджинджифил! — обади се Господин Дръж Ми Чадъра, застанал от дясната страна на краля.

— Нали адмирал Джинджифил беше убит на остров Сулуан от крал Сулу, в присъствието на кралица Сула и всички останали сулуанци? А на един друг остров без малко щеше да бъде опечен и изяден като долен разбойник?

— Ваше кралско величество, запазете спокойствие… Разбойниците са неизтребими. Те са навсякъде. Вари ги, печи ги — отново никнат като кукуряк.

Кралят отказа да приеме кораба. Предлагаха мито за акостиране, махаха пред очите му дрънкулки и огледалца.

Той остана непреклонен.

Държа се като крал — достойно докрай.

Децата съжаляваха, че няма да разменят бисери за стъкълца, жените — седеф за мъниста, мъжете ножове за кюлчета злато. Но кралят не се шегуваше. И никаква молба не можа да смекчи сърцето му.

Върна се в двореца и свали короната. И легна под палмата — лежи и тъжно въздиша. Побледня, престана да яде. Всичко му горчеше в устата.

Възрастните се тревожеха и говореха всевъзможни неща.

— Разболя се нашият крал.

— Хванала го е малария.

— Нали още от времето на крал Сулу дворецът няма прозорци.

— Всякакви гадини се въдят там.

— Може и смок да го е ухапал.

— Прав си, Палм, наскоро видях един, който свиреше на върба, а няколко други виеха кръст край него.

— То, Палмидо, и нашият таморао неотдавна беше ухапан от смок, но като го намазах с кокосово масло — веднага му мина. И оттогава яде само кокосови орехи.

— А може да са го урочасали?

— На Сулуан няма врачки и магьосници.

— Това да не е Островът на маймуните.

— И махараджи няма.

— Така е!

— Е, и какво?

— Ако му стане нещо, ще си останем без крал, за едното чудо!

— Е, и какво?

— Казват, че тая принцеса Кокаска го е замаяла с омайно биле — иска да се ожени за него.

— Е, и какво?

— Ти не знаеш ли друга дума, ами само това повтаряш: „Е, и какво? Е, и какво?“

— Може и да знам, но ме интересува какво ще стане по-нататък.

… Стана Шегобишко, мълчи. Намери кенарената си риза. Облече я. Прати децата да видят какво става с бисерите — дали са избуяли. Каза нещо и на Белия слон и забеляза, че той заплака. За пръв път виждаше как плаче Бял слон — и му стана тъжно.

Как да го вземе със себе си. Ни кораб си има да го превози, ни самолет — да го пренесе. А река Криволичи е далече, далече. Да е птица — може да стигне дотам. Има да лети и със самолет. А кой е чул и видял слон в самолет! Ще пробие със слонските си зъби някой илюминатор, та чудо ще стане — ще се сказва света.

— Време е да си ходим, приятелю мой — каза на другата сутрин на Господин Дръж Ми Чадъра, — салът ни очаква. Поцарувахме тук, научихме децата да учат и четат, нека садят бисерни миди… Ще пораснат и с тия съкровища, които натрупат сега, ще се оправят някак си.

— Да се обадим ли на Кокаска?

— Недей, нека спи и сънува. Казах й веднъж сбогом и толкова сълзи изплака. Пак ще иска да тръгне с нас. Малка е. Да се прибира при крал Кокосо Пали Лула и кралица Кокаса. Навярно вече се тревожат за нея.

— А короната?

— Остави я на трона. Ще се намери глава за нея.

— Шегобишко…

— Шш-т, тихо, да тръгваме. Време е да опънем чадъра.

Незабелязано достигнаха до брега. Натовариха бедния си багаж върху сала. И вятърът наду платното на веселия шарен чадър на Господин Дръж Ми Чадъра. Чу се училищният звънец — тъжен и глух.

Окей Окай не знаеше, че Шегобишко ще го остави на остров Тоабато, сред купища елмази и злато, да управлява като истински черен крал и да учи децата да четат и пишат, и да развъжда с тях бисерни миди.

… А сега да ги оставим да плуват щастливо и да надникнем в

gdmc_sal.jpg

края на дневника на Керкенез де Керкаде

… И така, ваше кралско величество Август Красиви и Всеблагочестиви, нямат брой бедите — и мастилото няма да ми стигне да ги описвам, и тръстиковото перо ще се счупи — от оня ден, когато спряхме на брега на Сулуан, където нашият велик адмирал Джинджифил остави костите си, за чест и слава на вашата височайша корона. Някакъв си малък крал-дете отказа да акостираме и да заредим кораба си с нови приядки, тъй като тенджерите на корабния готвач вече загаряха без тях. Бяхме привършили и водата и много от моряците започнаха да пият направо от морето, осолиха се и заприличаха на солени скумрии. Трябваше скоро да ги хвърлим на акулите, защото мирисът, който издаваха, стана нетърпим.

В тия трудни минути на помощ ни се притече отец Лопес. Той наниза много дрънкалки на божия кръст, но каквито и молитви да мълвеше, каквито и фокуси да въртеше — детето-крал мълчеше и ни гледаше с тъжни очи, от което нашият корабен готвач Чер Пипер заключи: „Не е закусвало тая сутрин, затова е сърдито!“

Но аз мисля друго: винаги, когато възрастните дадат власт на децата — къде на шега, къде на истина, — малчуганите правят обратното на онова, което вършат възрастните, и стават такива каши, че накрая такива като нас ги лапат.

Намесих се и аз. Показах на негърчетата, че ще им дам тръстиковото си перо да пишат, и те много се зарадваха и започнаха да хвърлят къчове по брега — такива, каквито ви описах от Острова на маймуните, — но не би: кралят седеше като пън, а едно черно момче държеше шарен чадър над главата му. Беше още рано, но по тия места още с появяването си слънцето пече като пещ.

Встрани стоеше един бял слон. Той ми се стори превъзходен и бях готов да заплатя за него всякаква цена само и само да го качим на кораба и доведем в клетката на кралската зоологическа градина, с която наше величество така много се гордее. И щяхте да бъдете единственият крал в Европа, който притежава бял слон.

Но не би! По-твърдоглав крал не бях виждал и едва ли ще видя.

Нетърпението ни да слезем на сушата се увеличаваше и от това, че великият английски пътешественик лорд Сандвич беше съчинил много телеграми и, както казват моряците, беше навремил да ги изпрати по местоназначението им.

— Цял месец не съм пращал телеграми! — молеше се той. — Няма вече къде да ги слагам. Хербарии от телеграми ли ще правя?

Кой го слушаше! Главното беше да оцелеем и затова капитан Ким нареди да преминем към пълна пестеливост в движенията и действията ни. Да пестим всяка капка вода, всяко късче хартия. Дори забрани да играем върху палубата на карти, че току-виж духнел бриз и картите ще се разхвърчат като пеперуди към морето.

Заредиха се дни, пълни с мъка и отчаяние. Ни остров се виждаше, нито палма зеленееше. Море и само море, и стада акули след нас. Те бяха си направили сметката, че ако вървят още десетина дни след кораба, щяха да ни видят сметката.

Така една привечер достигнахме по милост божия до остров Багин. Но какво беше нашето учудване, когато забелязахме, че там не живеят хора като хора, а туземци, които ходят нагоре с краката. Кажем им черно, а те ни викат бяло. И всичко правеха наопаки. Поискахме им хляб, донесоха ни вода, дадохме им мъниста — загребаха пясък в ръцете си и започнаха да ни посипват като със светена вода. По едно време обърнахме вожда им в нормално положение и какво да видим — очите му били в петите.

Дивашка работа. Не знаеш откъде те гледа и какво ти мисли. И докато го разглеждахме като експонат, корабният готвач Чер Пипер и великият пътешественик лорд Сандвич, подпомогнати от трима моряци, домъкнаха две кози и един пръч на кораба, заклаха ги набързо, лорд Сандвич направи сандвичи и когато се отдалечихме от брега, за първи път от месец насам хапнахме нещо козе. Пръчът беше голям като теле, та остана и за пастърма, която ваше кралско величество много обича, особено ако е полята с бургундско вино.

Но къде ти такива лакомства в нашия нещастен път?! Това бяха само миражи, които ни се привиждаха призори след ставане от сън и привечер по залез слънце. Всеки от нас проклинаше деня — а бяхме останали вече само около четиридесет души, — когато е решил да тръгне, без да знае къде отива. Крепеше ни само мисълта, че вие сте жив и здрав и преди да си легнете, се молите за нашите грешни души.

Сигурно ще бъде интересно за ваше кралско величество да спомена и за един друг остров — Тям Ам, — населен само с жълти диваци, людоеди. Щом корабът приближи и те забелязаха, че на палубата има само бели моряци, започнаха да вият от удоволствие и да гладят с космати ръце жълтите си кореми. Изглежда, че са много коварни, защото ни се умилкваха като хрътки да слезем на брега. Дори вождът ни предлагаше целия си харем, само и само да му изпратим поне готвача, понеже му изглеждаше най-тлъст от всички.

Оставихме тия туземци и продължихме, водени от вятъра на съдбата. Тъй и тъй бяхме разбрали, че ще се мре, но защо, казвахме си, да бъдем изядени по такъв долен начин от тия отвратителни същества.

След три дни, когато в устата ни изчезна и последното парче пастърма от пръча, капитан Ким пръв забеляза палми в морето.

— Остров, остров — викаха на палубата тия, които все още имаха сили да душат. Аз лежах в каютата и пишех тия редове.

Надникнах през прозорчето. Зрението ми беше отслабнало, едва се държах на нозете си. Само с бинокъл успях да забележа, че наистина в далечината израстваха палми, хълмове тичаха към брега, стори ми се, че долавям и ромолене на шумящи потоци. Дори дочувах гласове на хора… Явно, хванала ме е жълта треска и ме тресе не от днеска.

Ваше величество, бяхме стигнали до остров Иди Доди, населен с ниски на ръст диваци. Сигурно и умът им не беше много висок, защото вършеха само едно — танцуваха. Усукваха се наляво и надясно, плезеха се като маймуни, чупеха ставите си, разглобяваха се, лягаха по гръб и ритаха нагоре с мръсните си крака. Дори не обърнаха внимание, че пристигаме, не спряха за минута. Трябваше двама наши моряци да хванат вожда им, да го изправят в нормално положение, да го укротят — вързахме го с корабно въже, — за да можем човешки да му обясним, че три дни не сме слагали залък в устата си, нито сме пили капка вода. Хвърлихме всичките топове кадифе в краката му, взехме да целуваме ръцете му. Дивакът даде знак и неговите вождове с танцова стъпка заминаха навътре в острова, с танци и викове се върнаха обратно, а след тях други диваци, като се кълчеха по най-отвратителен начин, носеха исканата храна, дадоха ни и десет овце и два овена. Попитахме дали можем да разменим и други наши стоки за джинджифил, канела, бахар — островът е пълен с такива храсти, — но вождът ни каза да го оставим на мира, че ето вече два часа как не бил танцувал и се чувствувал като схванат в кръста.

Пропуснах, ваше кралско величество, да спомена и за един малко по̀ друг мираж, който ни се видя, когато бяхме на границата на съновиденията. То беше след срещата ни с диваците от остров Тям Ам, от които мисля си, че ме хвана жълтата треска. Вярно, че не слизахме на брега и не се прегръщахме с тях — опазил ни бог, само като ги видях, веднага се разтреперах, треперя и сега.

Та когато вятърът ни отнесе на десетина мили от брега, капитан Ким извика от палубата:

— Чадър, чадър… виждам чадър.

— Къде е тоя чадър?

— Ето го, като точка на хоризонта!

— Присънило ти се е — каза мрачно отец Лопес. Нямаше вече сили да стои, камо ли да държи божия кръст. Повече не го видях в ръцете му.

— Не ми се е присънило. Виждам чадър… и някакъв сал.

Допълзях до палубата. Погледнах през моя бинокъл. Вярно: някакво шарено петно играеше пред очите ми, а под него две други петна — черно и бяло.

— Корабокрушенци са!

— Керкенезе — каза ми Ким, — не ми приличат на никакви корабокрушенци.

— А на какво приличат?

— Не знам на какво… но ми се струва, че това са две момчета: ето, виждам го добре — едното е черно и държи в едната си ръка чадъра, а другото е бяло…

— Вятър работа — казах тогава.

— Не е вятър, защото вече и вятър няма!

И вярно, така беше утихнало, че корабът попадна в мъртъв дрейф. Шарената точка на хоризонта изчезна.

— Мираж е било! — потвърдих аз.

— Сън е това, не мираж. Някой сънува, господин де Керкаде!

… Тук, ваше кралско величество, ръката ми вече губи сили, перото се изплъзва от пръстите ми. Така ме тресе жълтата треска, че едва ли ще доживея до края на тоя божи ден… Ако някога този дневник доплува до вас, помнете с добра дума вашия покорен слуга Керкенез…

Тук явно ръката на корабния мореписец е изпуснала тръстиковото перо, без да може да напише фамилията си и благородното „де“. И за да не стане някакво недоразумение, ще кажа, че беше точно така. Не мина и час, когато капитан Ким влезе в каютата му и подпомогнат от двама моряци, го предаде на акулите, проточени като опашка на змей зад кораба. В кухнята готвачът Чер Пипер плачеше и не можеше да намери място къде да седне. Беше му дошло до сълзи от тия източни подправки.

— А какво стана с

gdmc_dnevnik.jpg

чадъра на Господин Дръж Ми Чадъра

може да запита по-любознателният читател, който внимателно е следил големите премеждия и необикновеното пътешествие на Шегобишко по вода и суша с чадър?

И ще бъде напълно прав. Знае се вече, че Шегобишко плува за в къщи и че остави на един негърски остров своя верен приятел Господин Дръж Ми Чадъра. Белия слон продължава да бие училищния звънец на остров Сулуан. А никъде не се спомена кой държи сега чадъра на Господин Дръж Ми Чадъра!

Но трябва да бъдем справедливи. Тези деца, които усещат глад — не може непрекъснато да се чете, — да отидат в кухнята, да отворят шкафове и долапи и да опитат от всичко, каквото намерят там. А по-нетърпеливите да продължат четенето и добре да внимават, защото се бяха случили много нови чудесии и още имаше да се случват.

— А вярно ли е, че са видели чадъра като облак, засенчил Белия слон?

Спокойно, деца, търпение!

И с това може би ще се досетите за думите на най-великия от всички кралски съветници, който в началото на нашия разказ не поглади брадата си, не отпи от кафето, не смукна от лулата, а рече: „То е добродетел за слабия и украшение за силния.“

… Плува Шегобишко, лежи по гръб върху сала и гледа небето. Слънцето не пече така жарко. Мисли си: „Близо съм вече до дома. Може и сняг да е паднало там!“ Струва му се, че спи, но не вижда кораб. Капитанът го взема за корабокрушенец, изпраща му лодка, иска да го качи на палубата.

— Къде си тръгнал с тия десет бамбукови пръта — вика през корабната тръба… — За пръв път прибирам толкова малък корабокрушенец.

— Не съм корабокрушенец, а Шегобишко.

— Вижда се, че си шегобиец, щом си тръгнал така, но съм длъжен да те прибера. Нали ти викаше SOS.

— Не съм викал за помощ, а си мислех за снега.

— Слънчасал е — обръща се капитанът към двама моряци до него, — говори несвързано. Сняг в тоя екваториален пек! Я идете и го донесете, че някоя акула ще закуси с него.

— Не съм корабокрушенец! — упорствува той.

Двамата му надяват спасителен пояс и го влачат на буксир. Връзват го с корабно въже и така капитанът го извлича на палубата.

Шегобишко едва не ахва. Не е ли това капитанът Ким? Корабът е друг, а капитанът… „Да, той е“ — мисли Шегобишко и гледа надолу. „Ами ако сега ме познае!“

— Колко струва билетът? — пита изведнъж Шегобишко и гледа капитана право в очите.

— Ха-ха-ха — смее се капитан Ким, — гол сиромах, а горд!

— Не съм сиромах! Имам съкровище, по-голямо от това на Молук бей!

Нещо трепва в сърцето на капитана. Вика корабния готвач… А той — Чер Пипер. И го пита:

— Познаваш ли това момче?

— Таз паламида ми е позната, но май че не съм го виждал.

— А не ти ли прилича на краля от Сулуан, който не ни допусна до брега?

„Сега ще ме познаят — изтръпна Шегобишко и погледна колко метра има до края на борда. — Около пет!“

— Колко струва билетът? — извика той, за да отвлече вниманието им. И двамата бяха втренчили очи в него.

Чер Пипер каза:

— Ако съм сигурен, че това е кралят-дете, ще го сготвя веднага с ким. Щяхме да изгинем, докато намерим друг остров след Сулуан. А и подправките ни се бяха свършили.

Поогледа го, обиколи отстрани и рече:

— Не, не е той… Всички деца си приличат.

„Сега ще проверя — изхитри се капитан Ким, — ще ми платиш за дяволъка си, кралю дяволити!“

— Искаш да пътуваш до в къщи, добре: билетът ти струва една шепа бисери.

Шегобишко бърка в джобовете си и хвърля в нозете им шепа бисери. Подът около тях побелява. Те се хващат за устата от изненада, викат ай, ой… но докато кажат ай, нещо цамбурва зад борда.

— Дръжте го, той е негодникът — вика капитан Ким.

— Ще го сготвя, на яхния ще го направя с чер пипер и дафинов лист! — крещи корабният готвач.

Но Шегобишко вече го няма. Лази по дъното на морето като дънолаз и ни кораб вижда вече, ни акули. Само подводни скали-рифове и корали, и някаква огромна пещера отсреща…

Някой вика:

— Сезам, отвори се!

Не се показва човешка ръка, а скалата се отмества. Шегобишко спира смаян: огромна трапеза, около нея — моряци, чиито лица е виждал по корабите. На средата на масата — чалма, голяма колкото възглавница. И голяма бяла брада, и две очи, които светят като бисери.

Уж ядат нещо, а когато се вглежда, Шегобишко изтръпва: ядат бисери, както гъските гълтат пясък.

Шегобишко се доближава до масата. Чака един от моряците да преглътне голямото зърно бисер, пита го:

— Кой е тоя в средата?

— Али Баба — преглъща и хълца морякът.

— А вие кои сте?

— Неговите четиридесет приятели.

Всичко това изчезва, Шегобишко е някъде далеч, нов глас лети към него:

— Ваше кралско величество, запазете спокойствие… Разбойниците са неизтребими. Те са навсякъде. Вари ги, печи ги — отново никнат като кукуряк.

Господин Дръж Ми Чадъра ли е това? Но нали той остана на един далечен остров. Бисерните миди сигурно вече са вързали и скоро ще ги берат.

Мирише му на емфие. Шегобишко е спокоен. Лулата на Кокосо Пали Лула има запаси за цял живот. Дори и да пропуши принц Кокосо, когато баща му предаде лулата си и го сложи като кралски изтърсак на трона.

Лети Шегобишко над морето — вече се е качил на самолет, — лети и не вярва: долу — острови, като зелени смарагди в морето. И на всеки остров по един юнак, но не с тюрбан, а с калпак. Изпратил ги е той да учат децата, да играят с тях, да отглеждат банани и бисери, а зададе ли се разбойник — кракът му да не стъпва на брега. Великани колкото Коломай — много. И Лилитуни има, но умни и добри…

Плава с кораб, летя със самолет, пътува с влак… И ето го — върви Шегобишко към къщи. Отстрани — децата са се наредили в шпалир. Искат да видят великия морешественик.

— Шегобишко, Шегобишко… — И не може изведнъж да разбере кой го вика по име.

— Гледайте, вижте… Шегобишко се върна!

— Гледайте, гледайте… — Едно момиче тича към него и го оглежда отблизо — нито едно копче няма на ризата.

Та това е Кокаска… Не, каква ти Кокаска, Ацилар е — бяла и хубава, приятелката му с това приказно име.

Шегобишко се хваща за ризата. Наистина тя е без копчета. И тогава си спомня за ножа на крал Кокосо Пали Лула, който му отряза всичките копчета — за спомен.

— И по-добре, че е така — вика друго дете, — сега никой не може да му каже копче!

Но какво е това? Сняг! Хубав и пухкав, какъвто вали само над Криволичи. Студено е. А от облаците падат снежинки — едри и прелестни, малки чадърчета от светлина.

Изведнъж една снежинка взе да расте, расте, става като малко пухкаво облаче, става бял облак, става чадър… А под него — Господин Дръж Ми Чадъра.

Шегобишко трие очите си и не вярва.

— Добре дошъл, приятелю! — вика той. — Вярвах аз, че някой ден ще ми дойдеш на гости. — Но че ще дойдеш така по риза, не можех да предположа. Това да не е екватора, не виждаш ли какъв е студ?

Децата стояха с ококорени от учудване очи. Някои от тях потръпваха от студ, като го гледаха само по риза и панталонки. Други казваха: „Бррр…“ И триеха ръцете си, да се стоплят.

Господин Дръж Ми Чадъра каза:

— Моля те, дръж ми чадъра!

Шегобишко пое чадъра и попита:

— Къде си тръгнал, мой черни братко, в тоя студ и мраз само по риза и с чадър?

— Нищо, нищо — отвръща Окей Окай, — предвидил съм всичко. Нося си ръкавици от заешка кожа.

Това „мой черни братко“ се втълпи в главата на Шегобишко. Струваше му се, че нещо не е точно така. Вгледа се по-добре и плесна с ръце:

— Та това е Попарко, приятелю мой, ти ли си?

— А кой друг може да бъде! Мигар ще допусна да извършиш някое приключение без мен.

— А защо беше толкова черен?

— Намазах се със сажди и катран… Опитай и ти и ще видиш какъв Окай ще станеш за окайване и за бой. Едва не ме напердашиха и затова избягах след тебе с кораба на великия пътешественик адмирал Джинджифил…

— Гледайте, гледайте…

Всички деца вдигнаха глави към небето. И какво да видят!

— Бял слон под чадър!

— Слон под чадър ли?

— Това да не е снежинка?

— Вятър работа, може ли един слон да бъде снежинка, когато слонът тежи пет тона!

— Може, може — ако снежинката е голяма, може!

— Ти, Ацилар, винаги се препираш — рече Попарко, — колкото по растеш, толкова по-препирна ставаш.

Белия слон се спусна точно край Шегобишко. Децата наоколо се разбягаха и се образува цяла поляна, бяла като самодивско хорище.

— За къде сте без мен — каза Белия слон и се засмя с бял весел смях: — Ха-ха, хо-хо, хайде да изиграем едно снежно хоро.

Шегобишко гледаше и не вярваше:

— Не, това не може да бъде!

— Може, Шегобишко, може… Биех училищния звънец на остров Сулуан, но мога ли цял живот само това да правя, а ти да играеш с Попарко и Ацилар край Криволичи, змии да хващаш, главите на змейове да късаш?

— И откъде взе тоя чадър?

— Откъде ли! Като гледаш, не виждаш ли? Събрах всички тюрбани, които беше навил Нави Вача, и аз си уших чадър. Не ми достигна само един пискюл, но хайде — от мене да мине. Вместо пискюл сложих на чадъра дръжка от бамбук и ето ме, отново сме заедно.

Слонът спря. Стъписа се. Помисли.

— Чакай, чакай — нещо си спомни той (слоновете трудно си спомнят), когато летях насам, ме настигна една бърза телеграма. Като пикирах с чадъра над нея, успях да прочета, че е за теб. Ето я, нанизах я на левия си зъб.

Шегобишко прочете: „… И всяка сутрин да закусваш със сандвич. Лорд Сандвич, велик пътешественик.“

Някакъв глас го стресна. Обърна се. Кой говореше за него!

— И стига с тия сандвичи, че му втръснаха всяка сутрин!

Баба Кута се караше на дядо му:

— Сандвич, та сандвич… Може ли цял живот да се живее със сандвичи? Колко пъти те моля — Тошо, иди до бакалницата, иди бе, човек… купи джинджифил, чер пипер и няколко пакетчета ким… Нали знаеш какъв манджия е Шегобишко, не вкусва нищо без тях.

Стори му се, че е в просъница. Но чуваше същия глас:

— И вземи да изтупаш тоя килим… Откакто баща му го донесе от Индия, не си го тупал.

— Е, и какво! — обади се дядо Тошо.

— Това не е вече бял слон на него…

— Е, а какво?

— Зебра…

— Ми така е, щом Шегобишко ходи с кални обувки по него.

Отвори очи. Това не беше сън. Удари се по главата, за да разбере, че не сънува. Беше буден. А пред леглото му лежеше килимът с белия слон, равен и плосък като дъска.

— Кой ли те е сплескал тъй, приятелю? — наведе се Шегобишко и му стана тъжно. — Или може би съм те измислил?

— Не, Шегобишко, аз съм истински слон… Твоят Бял слон, който те спаси от птицата Хар… Сега е твой ред… Дойде ми до гуша да ме тъпчат! — И като помисли малко, помоли: — Сега е твой ред да ме спасиш.

— Как? Мой бели братко?

— Като ме върнеш във времето…

Белия слон се задъхваше. Искаше много неща да каже, но имаше сили за малко.

— В кое време?

— В моето… Навий килима!

На Шегобишко му стана още по-мъчно. Но когато го молеше един приятел, не можеше да не изпълни желанието му.

Нави килима на руло. Отвори прозореца. Навън продължаваше да вали сняг. Започна да изтърсва килима. Замижа… не можеше да гледа как неговият бял приятел си отива. Завинаги.

Отвори очите си. Белия слон се носеше между белите снежинки. Летеше към времето на приказките.

Старият индийски килим лежеше на пода. Нещо белееше някъде по средата на стаята, приличаше на слон… Но това беше само сянката на краля на джунглата.

Толкова стъпки бяха преминали през него, че той вече нямаше сили да говори с Шегобишко.

Допълнителна информация

$id = 10096

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Йордан Милев

Заглавие: Господин Дръж Ми Чадъра

Издание: първо

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: повест

Националност: българска

Печатница: ДП „Д. Благоев“

Редактор: Борис Крумов

Художествен редактор: Александър Стефанов

Технически редактор: Елена Млечевска

Художник: Христо Жаблянов

Коректор: Нора Димитрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11415