Леонид Ленч
Купе за двама

Анотация

„В много от тези разкази откривам Чеховия глас, а това е много приятно, особено в езика — ясен и лаконичен.“

Константин Федин

Георги Друмев
Няколко думи към капризния читател

Хумористичните сборници или се четат „на екс“, или се захвърлят на петата страница. Това е железен закон, неумолим като закона за гравитацията. И от него няма изключения, чиято цел била уж да потвърждават правилото.

Има едни много специални писатели, които, ако не бяха библиотеките, много трудно биха реализирали продукцията си. Защото техните евентуални читатели или още не са се родили, или са измрели отдавна. За съжаление писателят хуморист не може да разчита на такава аудитория. Хумористът пише за съвременника си — оня същия, пред когото не важат ни минали заслуги, ни присъдени звания, ни постове в административния апарат. И когото с никакви заплахи за наказание не можеш да накараш да те чете. А и като се има пред вид, че докато си жив, е изключено да попаднеш и в христоматия, шансовете ти по административен път да се превърнеш в любимец на широката публика намаляват още повече. За всеки читател хумористът трябва да се бори с пот на челото. Защото едва ли съществува на света писател с по-капризна читателска аудитория от неговата. Такава аудитория, уверявам ви, каквато човек не би пожелал и на най-върлия си враг! Представете си само за миг какво иска тя от своя автор:

— четивото му да е свежо и смешно до сълзи, т.е. всеки образ, всеки похват да е художествено откритие (а посочете ми дори един-единствен учен, който всеки ден да прави открития!);

— да е актуален, т.е. да не вади нож на умряло куче;

— да е граждански ангажиран, т.е. да не съчинява текстове само за отмора и в последна сметка подпомагащи единствено храносмилането.

Ако капризите на аудиторията стигаха дотук — иди-дойди. Човек все би се оправил някак си. Та малко ли са тия и смешни, и актуални, и „граждански ангажирани“ (ангажирани обикновено от разни издателства и грамофонни предприятия) автори, които си живеят от добре по-добре! Не-е, на аудиторията всичко това, видите ли, не й е достатъчно. От своя автор на всичкото отгоре тя иска и да е човек с характер, т.е. да не е безгръбначен. Ще й се, нали? От милиард и половина животински вида само три хиляди и двеста млекопитаещи и гръбначни, и авторът да е между тях! Милиард и не знам колко си милиона безгръбначни, а авторът като най-хитър — гръбначен! Хайде де!

Не ще и дума, предназначението на всеки предговор е да бъде четен накрая — ако изобщо се стигне до четене — и за да посегне към тия редове, читателят очевидно е изпаднал в крайна нужда. Я нещо го е смутило, я нещо не е разбрал и иска да му бъде разяснено. Да сме наясно: за никакви тълкувания на официално разписания за печат текст не може да става и дума! Централни, при това задължителни за всички тълкувания се правят само на законите! Хумористичните разкази всеки си ги тълкува сам. И колкото повече тълкувания, толкова по-добре — стига да не се прекалява, естествено. Писателят си е свършил работата, каквото написал — написал, прекопал си е, значи, лозенцето — веднъж, че дваж, че триж (само той си знае каква копан пада в дъждовни години, когато се завъдят много бурени!), сега идва ред на читателя да се потруди. Да мине с прословутата си голяма кошница по редовете, да обере, образно казано, плодовете на чуждия труд. Ако е добър стопанин, ще мине още веднъж да дообере останалото, а от любопитство човешко може да надникне и между редовете — дали не се е скрило нещо там.

По наше скромно убеждение трудолюбивият читател, който вече е прощудирал основно и Илф и Петров, и Зошченко, и Олеша — признатите класици на съветската сатира, няма да си отиде с празна кошница и от Леонид Ленч.

Роден през 1905 г. в Смоленска губерния в семейството на генерал от медицинската служба, Леонид Сергеевич Попов още четиринадесетгодишен остава без баща. Опитва различни професии — от профдеятел и учрежденски куриер до фейлетонист в кубански и средноазиатски вестници. Литературната си дейност започва всъщност като нежен лирик, но бързо разбира, че повече го тегли към сатирата — явление, познато и у нас (колко известни поети сатирици са започнали в действителност като завеяни лирици!). Първия си хумористичен разказ печата в „Чудак“ през 1929        г., а пет години по-късно Михаил Колцов го привлича на постоянна работа в „Крокодил“. Работата се оказва наистина постоянна, щом младият автор — вече Ленч — ще остане на нея повече от четири десетилетия. Факт сам по себе си достоен за размишления. През 1936 г. издава първата си книга с разкази. След това през година, през две публикува нови книги, пише драми, комедии, сценарии на филми, повести. Превеждан е на много езици.

Когато през май 1979 се срещнахме с Леонид Сергеевич на Габровския фестивал, той беше жив и здрав и кроеше планове за бъдещето. Едно, дори най-бегло, запознанство с разказите от настоящия сборник показва, че и героите на Ленч са живи и здрави и кроят планове за бъдещето. Всъщност тук му е мястото да разсеем едно недоразумение, останало от учебниците по литература: безсмъртни са само героите (те заравят и автори, и редактори), докато сатириците са смъртни, и още как!

Георги Друмев

Сол на мастните киселини

Икономистът консултант Бляхин спи и сънува, че е на заседание в учреждението и иска думата. И кой знае защо, председателства чистачката леля Настя. Тя не дава думата на икономиста и неспирно дрънка с камбанката.

„Колко неприятно звъни тази нейна камбанка!“ — мисли си Бляхин и се събужда.

В стаята свети луна. Отвън тревожно и рязко дрънчи звънецът. Икономистът ругае, намъква домашната пижама и отива до вратата.

— Кого търсите? — остро пита той.

— Телеграма за Бляхин.

Бляхин не обича да получава телеграми. Като мнозина други и той изпитва суеверен страх пред тези криво-ляво залепени хартийки, обикновено пълни с неприятности, изложени лаконично и без препинателни знаци. Жена му Люля е на курорт. Телеграмата може да е само от нея.

Когато раздавачът си отива, Бляхин с разтреперани ръце отваря телеграмата и я чете на глас, за да не го е толкова страх.

Всичките невежи спешно телеграфа сол мастните киселини пет букви целувам Люля

Челото на икономиста моментално се оросява с пот и той обърсва лице. Зловещата загадъчност на текста го потриса.

— Нищо не разбирам! — жално споделя Бляхин с портрета на Лев Толстой.

Сяда до масата, стисва глава с длани и започва да проучва непонятната телеграма.

„Всичките невежи — размишлява Бляхин. — Това ясно. Има пред вид местните лекари. Но нататък? Нататък следва «спешно телеграфа». За бога, какво «спешно телеграфа»? И тази проклета «сол мастните киселини». Сигурно изследванията й са лоши. Пет букви. Трябва да се обадя на тъста.“

Икономистът консултант избира номера и търпеливо се вслушва в дългите бавни сигнали. След десетия сигнал в слушалката се чува изплашеният прегракнал глас на баща й — Сергей Карлович.

— Ало. Кой е?

— Аз съм. Володя.

— Кой Володя? Какви са тези среднощни Володи? Затворете!

— На Люля мъжа й — Володя.

— Няма никакви налюли тук. Затворете!

— Сергей Карлович, събудете се! — започва да крещи Бляхин. — Володя се обажда, мъжът на дъщеря ви Люля. Нещо лошо й се е случило. Току-що получих телеграма.

— А, Володя, вие ли сте! — объркано казва слушалката. — Чакайте само да си обуя панталона, че е студено. Какво има? — пита той след кратка пауза.

— Има сол на мастните киселини. Чакайте да ви прочета телеграмата. „Всичките невежи спешно телеграфа сол мастните киселини пет букви целувам Люля“.

— М-мда — казва Сергей Карлович. — Лоша телеграма. Но не мога да разбера къде й е солта?

— В мастните киселини. С пет букви. Казано е ясно и разбрано.

— Не говоря за Люлината сол, ами изобщо… В смисъл какъв й е смисълът? Вижте, Володя, при кои болести избива сол на мастните киселини с пет букви?

— И аз точно за същото щях да ви питам.

— Чакайте да се посъветвам със Зинаида Валериановна… Володя — внезапно заговаря слушалката, — Зинаида Валериановна настоява незабавно да се обадим на някой познат доктор и да разберем доколко е опасна тази същата мастна сол с пет букви. А на Люлечка телеграфирайте нещо успокояващо. Обадете ни се утре сутринта. Лека нощ!

Бляхин започва да си припомня кои лекари познава: „Орлов е на вилата. Петросян е в отпуска. Я да се обадя на Рижаков. Така или иначе, той ни е учрежденският лекар“.

Този път слушалката е вдигната сравнително бързо.

— Да — чува Бляхин деликатен глас.

— Извинете, докторе, че толкова късно. Обажда се Бляхин, икономистът. За бога, кажете ми какво значи сол на мастните киселини с пет букви. Разбирате ли, жена ми…

— Ами това е вече хулиганство! — изведнъж се развиква деликатният доктор Рижаков. — За трети път тази нощ ме будят разни келеши и ме питат за тази идиотска сол на мастните киселини. Срамота е, другарю Бляхин!

Цяла нощ икономистът консултант не може да мигне. Едва на разсъмване притваря морни клепки и пак сънува заседанието. На председателското място отново е чистачката леля Настя и друса камбанката.

Икономистът се събужда. Телефонът в антрето звъни като луд.

— Вижте, Володя — казва слушалката. — Обажда се Сергей Карлович. Със Зинаида Валериановна открихме тук един справочник по химия. Знаете ли кое е солта на мастните киселини? Сапунът!

— Но тя пише с пет букви.

— С-а-п-у-н. Точно пет.

— Тогава защо не е написала направо, че са й открили сапун?

— От неудобство. И вие да бяхте, нямаше да напишете. Мислите ли, че е приятно да ти открият сапун? Горката Люлечка! Сигурно е някаква ужасна болест. Обадихте ли се на някой лекар?

— Да. Той ми каза, че това е хулиганство.

— Е, Володя, да ви кажа, този ваш доктор явно също е невежа като онези в санаториума на горката Люля. Трябва да потърсите някой професор. Чувате ли?

— Чувам. Ще потърся. Лека нощ, Сергей Карлович.

— Добро утро, Володя! Да не забравите да телеграфирате на Люля нещо успокояващо.

Бляхин отива на работа с главоболие, прежълтял и нещастен. Колегите го гледат със състрадание.

— Какво ти е, Володя? — пита веселякът Парасин. — Изглеждаш така, сякаш цяла нощ те е дъвкала някоя крава и чак на сутринта те е изплюла.

— Жена ми е болна — мрачно отвръща Бляхин, — открили й сол на мастните киселини с пет букви. На всичкото отгоре тази свиня Рижаков, когато му звъннах снощи, ме нарече хулиган.

— От какво е болна жена ти?

— Открили й сапун. С пет букви. С една дума, сол на мастните киселини. Ето телеграмата.

Парасин я чете и започва да се смее. Дълго се смее, после казва:

— Че тя е решавала кръстословицата! Ние с Гришухин също не можахме да я открием тази проклета сол. Сапун! Божичко, колко било просто! Отивам да зарадвам Гришухин. Между другото ние се обаждахме снощи на доктор Рижаков. Хайде!

След половин час телеграфистката от Централната поща връща на Бляхин попълнената от него бланка с любезните думи:

— Не можем да приемем телеграмата ви. Ругатни не предаваме.

— Това не е ругатня.

— Моля ви, другарю! Ясно пише: „Сапун леке Володя“.

— Това е специален вид сапун — казва икономистът консултант, — на френски е лѐке. Ударението пада на първата сричка.

— А-а! Тогава за ударението ще ми дадете още двадесет копейки.

— Ако щете и цяла рубла, само я предайте! — радва се Бляхин и подава парите през гишето.

Леля Надя

В добре обзаведена стая пред голямо огледало — цял човешки бой — се е изправила жена, не много висока, пълна, с обло румено лице и късо подстригана побеляла коса, облечена с официална черна рокля. Тя се усмихва чаровно и говори на отражението си:

— Наши милички абонати! Редакцията е безкрайно щастлива да ви види тук. Деца, ние искаме вие… вие… Не, прекалено официално!… Ще започна отначало.

Дебеланката прави широк жест с късите си пухкави ръчици и повтаря с топъл, ласкав глас:

— Наши милички абонати!…

Казва се Надежда Георгиевна или леля Надя. Членка е на редколегията на детско списание и в настоящия момент репетира речта си за вечерта на актива на списанието, която ще започне след час и половина.

— Наши милички абонати! Редакцията е безкрайно щастлива да ви види тук… тук… Деца, нека всички дружно като един да кажем…

— Плашилище-страшилище! — внезапно се обажда иззад вратата висок детски глас и леля Надя чува смях и топуркане. Някой презглава препуска по дългия общ коридор.

Лицето й се изкривява от негодувание и злоба, тя изскача от стаята, но враговете вече ги няма. Притаили са се някъде в джунглите на коридора сред куфарите и гардеробите.

— Предупреждавам ви — зловещо и звънко изрича леля Надя сред прашната и тъмна тишина, — предупреждавам ви, че ако ви хвана, лошо ви се пише.

Прибира се и застава в предишната позиция пред огледалото. Бузите й пламтят, в очите й бляскат зли искри.

— Наши милички абонати — свирепо започва тя, без да забележи тона си, — редакцията е безкрайно щастлива да ви види тук. Деца! Нека всички задружно като един да кажем…

— Плашилище-страшилище! — отново се чува иззад вратата безразсъдно дързък вик; Надежда Георгиевна изскача от стаята и пак не намира никого.

Не й се завира зад гардеробите в този прахоляк и паяжини, а от възрастните никой не е вкъщи, така че няма и на кого да се оплаче.

Тогава леля Надя предприема друг маньовър. Като ще воюваме, да воюваме.

Прибира се в стаята и се притаява зад вратата. След пет минути търпеливо чакане чува детски стъпки, които приближават крадешком. Тогава членката на редколегията на детското списание устремно отваря вратата и като ястреб връхлита враговете си.

Пленен е главатарят на бандата Димка Коников, високочело момченце с празен кобур от пистолет отстрани на кръста.

— Ах, ти, калпаво абонатче, уф, момченце! — крещи Надежда Георгиевна, сладострастно втренчена в съблазнителното му розово ушенце. — Как смееш да ми пречиш!

Пленникът с мълчаливо сумтене се мъчи да се отскубне. А леля Надя вече не крещи, ами съска като мляко, разляно върху горещ котлон:

— Защо ми пречиш, защо?!

В съскането й има толкова омраза и заплаха, че пленникът Димка Коников загубва ума и дума. Чак му се ще да ревне, още повече че, така или иначе, няма да може да й обясни защо всички тукашни деца толкова са недоволни от редакторката на детското списание. Просто така! Заради всичко! Заради това, че изобщо не ги забелязва и когато погледне Димка, все едно че гледа в празно пространство — такива студени и безизразни са очите й. И ако им заговори понякога, то ще е само да им направи забележка или да им се скара. И най-сетне заради това, че никога нищо не им е донасяла от редакцията си, за която децата са чували толкова интересни работи. И изобщо понеже е едно плашилище-страшилище. И толкова!

— Пусни ме! — шепне Димка Коников. — Че ще те застрелям с пистолета.

— А-а, така ли!…

Надежда Георгиевна решително разкопчава празния кобур и бързо го скрива в гардероба си.

— Като си дойде баща ти, ще му дам тази гадост. И ще му разкажа за хулиганството ти. А сега марш оттук, драги.

След като го изпъжда, тя приглажда косата си и започва, втренчена в зачервеното си лице в огледалото:

— Наши милички абонати!…

— Дай си ми пистолета! — стене зад вратата Димка Коников. — Дай си ми го!…

— В никакъв случай! Наши милички абонати! Редакцията е безкрайно щастлива…

— Дай си ми пистолета! У-у, страшилише-плашилище!…

— Пак ли почваш? Сега ще те!…

След един час Надежда Георгиевна — леля Надя — е седнала на дългата маса, отрупана с фруктиери със сладкиши и плодове. Десетки детски очи — сиви, кафяви, черни, сини — са обърнати към нея. Тя се усмихва безкрайно мило, ласкаво, разтворила късите си тлъсти ръчици, сякаш да ги прегърне всичките, и говори:

— Наши милички абонати! Редакцията е безкрайно щастлива да ви види тук… Нека, деца…

А по същото време в коридора у тях, зад библиотеката с книги, където мирише на плесен и живеят самотни паячета, се провежда друго съвещание. Негов председател е Димка Коников.

— Хайде да хванем някоя грамадна хлебарка и да й я хвърлим в леглото — предлага Женя, момиченцето с добри лазурни очички, и първа ръкопляска на предложението си.

— Една хлебарка нищо не е — делово преценява Димка Коников, — да й хвърлим две!…

Труден ден за Кубиков

Криво му е на редактора на районния вестник „Социалистически лъч“ Нестор Петрович Кубиков. Седи сам в шперплатовия си кабинет и се ядосва. Всичко го дразни: и шперплатовите стени, които като добросъвестни мембрани му донасят всички звуци, включително съскането на завиращия редакционен самовар в кухнята, и собственият му вестник, отпечатан с калпав сив шрифт, и неделикатно прострените пред прозореца му ризи и гащи на очеркиста Яша Зандкин, който живее тук, в пристройката на редакцията.

Нестор Петрович се мръщи и клати глава. Като го гледаш отстрани, ще помислиш, че има зъбобол.

Внезапно Кубиков дочува трясване на външната врата и нечий непознат гласец. След което в кабинета му влиза някакво съсухрено старче с тежки гумени ботуши, същинско мишле.

— Редакторът Кубиков вие ли сте? — пита го посетителят право в очите.

Нестор Петрович кима мълчаливо.

— Тогава защо? — разчувствано изрича старчето с гумените ботуши.

— Прощавайте, не ви разбирам.

— Тогава защо сте ме изложили така в многоуважаемото си вестниче, другарю Кубиков? Казвам се Тюлкин от кожарския завод.

Редакторът се усмихва объркано. В онзиденшния „Социалистически лъч“ бе поместен един хвалебствен очерк от Яша Зандкин за същия този Тюлкин.

— Има някакво недоразумение, другарю Тюлкин! Напротив, поместили сме за вас очерк с, така да се каже, хвалебствен тон. Описали сме един стахановец в домашния му бит.

— Така де, описали сте ме за смях на всички.

Настъпва неприятно мълчание. После редакторът взима от полицата един комплект от „Социалистически лъч“, намира броя с очерка за Тюлкин и със зле прикрито раздразнение започва:

— Не разбирам, другарю Тюлкин, какво толкова не ви е харесало в този очерк. Ето тук например е просто чудесно направено: „Късно вечерта Тюлкин се прибира. Децата приветстват героя баща с възторжени викове: «Тате си дойде!», «Нашият стахановец си дойде!». Започва раздаване на подаръците: за щерката кукла, за сина — детска пушка“. Какво лошо има в този абзац? Нима това не отговаря на истината? Нима децата ви не приветстват своя баща-герой?

— Точно това е, че не го приветстват.

— Добре, да речем, не са ви приветствали. Да речем, били са заспали. Но не е там работата. Работата е, че сте им занесли кукла и пушка.

— Точно това е, че не съм им носил нито кукла, нито пушка.

— В края на краищата и това няма значение — нервира се Кубиков и псува наум Яша Зандкин, — могли сте да им занесете друго нещо. Авторът на очерка си е позволил тук, така да се каже, една литературна волност. Работата не е в куклата и пушката. Работата е, че сте занесли на децата си някакви подаръци.

— Не съм им носил никакви подаръци.

— Чуден човек сте вие, другарю Тюлкин. Ако днес не сте им занесли, утре ще им занесете. В края на краищата това не е най-важното. Тук авторът на очерка, така да се изразя, малко е изпреварил събитията. Но не е там работата. Работата е, че сте стахановец и имате деца.

— Точно това е, че изобщо нямам деца.

Този път мълчанието трае сума време. Редакторът Кубиков, зачервен и разрошен, прилича на врабец, който току-що се е отскубнал от котешките нокти.

— Как сте го написали! Целият завод ми се смее. Жена ми два дни вече реве, та се къса. „А аз — вика, — да не знам, дяволе дърти, че си имал и друго семейство!“

Най-сетне Кубиков се опомня.

— Вървете си, другарю Тюлкин, и бъдете спокоен. Ще пуснем опровержение. Авторът на очерка ще бъде строго наказан. От името на редакцията ви поднасям искрените си извинения.

Тюлкин си тръгва с наскърбено мърморене под нос.

Редакторът Кубиков грабва писалката, придърпва мастилницата и започва да съчинява най-остра заповед за уволнение на Яша Зандкин за проявено нехайство, мошеничество и престъпно лекомислие. Докато пише, си представя мазното лице на Яша с дебелия нахален нос и светлите нетрепващи очи, готови на всичко, и чак стене от удоволствие.

Заповедта е готова. Остава да сложи точка и да подпише. Но точно в този миг редакторът Кубиков бива обхванат от мъчително колебание.

„И кой ще ми остане? — разсъждава Нестор Петрович и мислено оглежда цялото си слабосилно войнство. — Глухият секретар, също и метранпаж? Чистачката, също и куриерка и домакинка? Машинописката, също и съпруга?“

Кубиков става от бюрото и доста време крачи из кабинетчето като изгладняла хиена в клетка. После сяда отново, решително грабва перото, задрасква думата „уволнявам“ в заповедта за Яша Зандкин и пише „наказвам със строго мъмрене“. Но в този миг вратата отново се отваря и в кабинета влиза уредникът на местния художествен музей Грудницин, хилав човечец с донкихотовска брадица и пенсне, облечен с извехтял ленен костюм.

— Добър ден, Нестор Петрович! — плахо продумва Грудницин. — Отбих се да ви благодаря за статийката за нашия музей. Тя така ще ни подпомогне, така ще ни подпомогне! Благодарим ви от душа!

И отново Нестор Петрович объркано гледа посетителя: точно днес в „Социалистически лъч“ е публикувана статия на Яша Зандкин, в която остро се критикува уредникът на художествения музей. Той е обявен за покровител на разни формалисти, груби натуралисти и еклектици, чиито картини са окачени из залите на музея.

— Имате някаква грешка, другарю Грудницин — строго казва Кубиков, — точно днес здравата сме ви разкритикували. Естествено, нашата публикация ще бъде от полза за музея, но за вас лично — много се съмнявам!…

Уредникът ехидно се усмихва.

— За себе си не се тревожа, Нестор Петрович. От пет години събирам картини на местните колхозни художници. И нито ред не написахте за мен. Сега, като ги събрах, излязох покровител на „формалисти“ и „натуралисти“. Те не са никакви формалисти, разбира се, а още по-малко груби натуралисти. Има още много да се учат, това е вярно. Но сега вече непременно ще ни забележат! Дори смятам, че може да пристигне някой от областния град. Ще се прояви интерес… Може и да ни се отпуснат малко парици. Друга такава колекция от картини на колхозни художници има да търсите по нашия край! Благодаря ви, Нестор Петрович, от все сърце благодаря! Благодарете от мое име и на другаря Зандкин…

Грудницин си отива. Редакторът Кубиков усеща как пламва цял от страшен срам. Гневно грабва перодръжката, задрасква думите „наказвам със строго мъмрене“ в заповедта за Яша Зандкин и отново пише: „уволнявам“.

А след пет минути пак търка чело и мъчително мисли: дали машинописката — също и съпруга — ще може да стане метранпаж, тогава глухият секретар — също и метранпаж — може да поеме репортажите, а самият Кубиков най-после ще се заеме с дописниците.

Прочутият Кабиносов

Още от сутринта всички в почивния дом бяха научили за пристигането на прочутия Кабиносов. За него бе приготвена най-хубавата седма стая, като за целта оттам бе изселен дебелият актьор Гуряев. Гуряев ходи при директора да се жалва, разправя, че всеки момент щял да стане заслужил артист, но и това не помогна. Директорът остана неумолим и Гуряев бе преместен.

По време на вечерята Кабиносов, заел председателското място на масата, оглеждаше жените с присвити язвителни светли очи, небрежно бучкаше с вилица желираното прасенце и говореше високо, сякаш изнасяше сказка:

— Храната не е лоша! Всъщност лично Генадий Иванович ме посъветва да дойда тук. Какво?… Да, да, същият. Генадий Иванович ме уверяваше, че тук ще ми бъде много уютно.

Явно се перчеше, че е толкова близък с такъв голям човек.

След вечерята се надигна пръв и веднага се качи в стаята си — чернобрад, импозантно плешив, с чудесен вносен костюм на капки.

— С какво е толкова прочут този Кабиносов? — попита сътрапезниците Гуряев.

Всезнаещата Зоя Лвовна учудено вдигна мистични вежди:

— Нима не знаете? Той има собствена лаборатория.

— Представете си, не знам. Чел съм за Павлов, за Сперански знам. А за Кабиносов… И с какво се занимава в тази своя лаборатория?

— Точно с какво се занимава, не знам — каза Зоя Лвовна. — Май прави някакви опити с котки. Бяха писали за него.

— Как така — с котки?

— Ами наблюдавал различните там… с една дума процеси. Общо взето, всичко това е безумно интересно.

— Моля да ме извините — изрече настойчивият Гуряев, — но искам да си изясня. Значи е биолог?

— Според мен е ветеринар — вметна архитектът Некушаев. — Сто на сто е ветеринар.

— На мен пък ми се струва, че е зоолог — намеси се художникът Комаринов.

— Аз мисля, че е лекар психиатър — заяви Зоя Лвовна, — за него котките са само материал. Разправяли са ми, че чрез котките май изучавал психологията на човека. Той имал своя собствена теория, разбирате ли? Други се хващат например с коня, с маймуната. А той — с котките.

Спорът угасна.

— Всичко това ми изглежда доста странно — направи равносметка разсъдливият Гуряев. — Впрочем напълно е възможно прочутият Кабиносов наистина да вдига булото от тайната на тайните в природата. Знаете ли какво, хайде да помолим Кабиносов да ни изнесе някаква кратка лекция за работата си.

Всички се съгласиха, че това би било много хубаво и интересно. Гуряев пое организаторските въпроси.

На сутринта говори с Кабиносов. Прочутият мъж се понамръщи, малко се назлъндиса, но после прие. Лекцията бе уговорена за след вечеря в синята гостна.

Кабиносов не дойде за вечеря.

— Подготвя лекцията — решиха летовниците.

След вечеря всички се преместиха в синята гостна и зачакаха прочутия лектор.

Минаха четиридесет минути. Кабиносов никакъв го нямаше.

Мина час. Кабиносов не идваше.

Гуряев не издържа и се качи горе, в луксозната седма стая.

— Другарю Кабиносов — каза той след деликатно почукване. — Очакваме ви с нетърпение.

В отговор се чу някакво неясно мучене.

Гуряев отвори вратата и влезе в стаята.

Знаменитостта седеше на пода и трескаво редеше куфарите. Разкошната му сякаш ондулирана брада стърчеше на всички страни, плешивината му ярко розовееше като уютен абажур. Научният деятел имаше твърде опечален вид.

— Другарю Кабиносов, какво ви е? — уплашено попита Гуряев.

— Сполетя ме голямо лично нещастие — скръбно изрече Кабиносов, докато пъхаше сивосинкавите си наполеонки в зяпналия търбух на куфара.

— Да не би нещо жена ви? Децата?

— А! Каква ти жена!

— Може би… нещо с котаците?

— Да, по-скоро котаците… Свален е Генадий Иванович! Точно когато щеше да се разглежда бюджетът на моя институт. Моля ви, драги, извинете ме там, аз заминавам веднага.

Наложи се лекцията за тайната на тайните да се замести със западни танци.

След една декада, както преглеждаше след закуска новите вестници, Гуряев изведнъж почука с вилица по чинията си и каза:

— Другари, тишина. Слушайте. Той не бил никакъв биолог, нашият прочут Кабиносов.

— Нали ви казах, ветеринар е! — с ликуване отбеляза Некушаев.

— Не, не е ветеринар!

— Значи е зоолог — каза художникът Комаринов.

— Не е и зоолог!

— Аз бях правата: той е лекар психиатър — зарадва се Зоя Лвовна.

— Не, не е психиатър!

— Ами какъв е, за бога?

— Ами чисто и просто мошеник — с удоволствие изрече Гуряев, — стопроцентов шарлатанин в науката. И всичките му котки са само една мистификация. Ето, тук всичко е написано. Крепял се е само благодарение на своя Генадий Иванович, а този Генадий Иванович излязъл доста тъмна личност. И като си представя само, че заради него ме преместиха в пета стая!

Всички мълчаха.

После Некушаев каза:

— Само едно ми е чудно: как е успял толкова време да функционира този котешки Фауст?

— Много просто — отвърна Гуряев, — ветеринарите са очаквали зоолозите да го разобличат. А зоолозите са се надявали на ветеринарите. Какво ще кажете, а, Зоя Лвовна?

— Знаете много добре, че през цялото време го намирах страшно подозрителен — каза Зоя Лвовна.

Икономист

Учреждението беше солидно, уважавано. И всичкото му беше солидно: сътрудниците, зданието, фирмата.

Особено фирмата. Съставена от шестнадесет букви, без да се броят двата апострофа на мястото на бившите ер големи.

А най-солиден от сътрудниците беше гардеробиерът Егор Трофимов, мъж улегнал и почтен, бивш баптист.

Беше си пуснал половин метър брада, същински Черномор, тук-там побеляла — тя му беше гордостта.

— Да се бяхте обръснали, Егор Иванович — съветваха го кокетните куриерки, — че тази метла доста грижи ви създава.

— Много разбирате, тикви глупави — докачаше се Егор Трофимов. — Мен заради тази брада вече трета година ме искат от „Метропол“, заплатата само е двеста и петдесет рубли.

Един ден го извикаха в отдел кадри.

— Така и така, другарю Трофимов — строго изрече завеждащият отдела, — преди всичко имаме сигнали, че не смогвате да се оправяте с галошите.

— Че кой ви е сигнализирал срещу мен? — тревожно попита Егор.

— Не е важно кой. Освен това нямаме отпуснат лимит за трети гардеробиер.

— Значи сега да легна да мра без вашия лимит?

— Няма нужда да умирате. Искаме да ви прехвърлим на друг участък. Вие сте стар служител в управлението, грамотен човек. Ще ви сложим в бюро пропуски.

— Сложете ме, ваша воля.

— Ще се справите ли, другарю Трофимов?

— Заплатата същата ли е?

— Малко по-голяма.

— Тогава ще се справя — твърдо каза гардеробиерът.

— Чудесно! — зарадва се завеждащият отдел кадри. — Но отсега нататък ще се водите икономист. По щат нямаме друго свободно място.

— Ако ще и акробат. Кога ще ме местите в бюро пропуски?

— Днес. Идете и се наместете. Кусихин го прехвърляме в битовото обслужване.

След около час Егор Трофимов се беше настанил вече в тясната будчица, нещо като остъклена кучешка колибка, взираше се недоверчиво в лицата на посетителите и им вадеше пропуски.

На всеки пропуск мераклийски се подписваше: „Е. Трофимов“.

Новата работа му хареса: чиста и лека, не е като да се мърляш с галошите. Дълбоко в душата си беше много поласкан, че вече е станал икономист.

Всъщност в това управление отдавна вече бяха изхвърлени от употреба обикновените и ясни названия на длъжностите.

Тук деловодителят се зовеше инспектор по деловодство, снабдителят от домакинския отдел, чиято работа беше да набавя дърва и въглища за отопляване на пететажната сграда на управлението, беше икономист по топливото; дори старшата машинописка се водеше завеждаща машинописна група. Само гардеробът оставаше пренебрегнат и по неясни причини гардеробиерите се наричаха просто гардеробиери, а не инспектори по галошите.

И обстоятелството, че от гардеробиер беше станал направо икономист, изпълваше сърцето на Егор Трофимов със законна гордост.

И така новоизлюпеният икономист, след като прекара в будката полагащите се часове, си тръгна пеша за вкъщи.

Пътем свърна в „Кожремонт“ да си прибере ботушите от поправка.

Служителят му подаде ботушите и му каза:

— За квитанция — при икономиста. Ей онзи, плешивия.

Кроткото плешиво старче бързо попълни квитанцията.

— Значи, кономист? — покровителствено попита Егор Трофимов.

— Както виждате — нервира се старчето.

— Щото и ние сме кономисти. Обаче на пропуските.

— Кой за каквото е сложен — отвърна старчето по-меко. — Платете на касата.

У дома го чакаше една неприятност.

— Чешмата в кухнята тече — уведоми го жена му. — Вече трето каче подлагам, ама пак си тече. Тичай, Егорушка, да викнеш по-скоро водопроводчика, че ще вземем да се издавим.

Не намери водопроводчика в домоуправата.

— Отиде при новия наемател — каза му домоуправителят, — при Полисадов, икономиста.

— Че къде работи този Полисадов?

— Съчинява научни книжлета и чете лекции.

— Кономистите не съчиняват книжлета.

— Май бил професор този Полисадов.

— Само да не лъже! — каза Егор. — Щото ние кономистите сме или на квитанциите, или на пропуска, или като нашия Самоварев, дето е по въглищата. Обаче за съчиняване на научни книжлета не бяхме чували. Щото и ние сме кономисти де, знаем се. Лекции ще чете! Някой шарлатанин ще да е този Полисадов, не го изпускай из очи. Подозрителен човек е той, от мен да го знаеш.

— Ще го имаме пред вид — начаса се съгласи домоуправителят.

— Добре де, кучета го яли тоя Полисадов! Ами кога ще ми пратиш водопроводчика?

— Дай заявка там при икономистката.

Една госпожица с превързана буза, седнала на кухненска маса в ъгъла, записа в книгата заявката на Егор Трофимов и изчурулика:

— Веднага щом се върне от онзи… подозрителния, и право при вас ще го пратя, другарю Трофимов.

— Сполай ви — каза икономистът на икономистката и си тръгна за дома.

Манечка

Може да ви се стори чудно това, което ще ви разкажа. Дори маловажно. Но нали сте писател, инженер на човешките души, трябва да ме разберете.

Секретарка съм в едно учреждение. Подчинена съм непосредствено на директора. С една дума, просто секретарка.

Не знам защо, на сцената, а и в литературата, особено в хумористичната, ни представят нас, секретарките, като тъпи, комични, доста неприятни същества.

Според авторите на тези пиески и разкази единственото ни занимание е да се пудрим и да се отнасяме грубо с посетителите. Както и да врещим по телефона: „Той е зает! Има съвещание!“, „Елате утре!“, „По-късно се обадете!“.

Не се сърдете, ама всичкото това е една ужасна, непоносима и груба несправедливост.

Ние сме други, съвсем други сме. Дори „отрицателните“ секретарки, люти бюрократки и студенокръвни канцеларски плъхове, дори и те в живота не приличат на тези измислени, нацапотени говорещи кукли.

Впрочем, отвлякох се, моля за извинение… Ще говоря само за себе си.

И така, аз съм секретарка в едно учреждение. В моите задължения влиза: да изпълнявам ролята на домакинка, да преглеждам пощата, да приемам посетителите и да ги насочвам според нуждите им, да вдигам телефона, да слагам печати на различни справки и удостоверения и така нататък и тям подобни. С една дума, затрупана съм с работа!

Но началникът ми — казва се Иван Максимович — смята, че най-основното, най-святото ми задължение е да обслужвам собствената му персона. Според неговото мнение аз не съм държавен служител, такъв, какъвто е той, ами нещо като негова домашна прислужница от по-високо качество. Фактът, че съм в щата на учреждението и получавам от държавата заплата, ни най-малко не го смущава. Напротив, добре дошло. Иван Максимович е искрено убеден, че в рамките на нашето учреждение държавата — това е той.

Иначе е способен служител и дори като човек не е лош, но е някак много… дебелокож.

Не проумява най-прости неща.

Например ми вика Манчка, не знам защо: „Манечка, цигари!“, „Манечка, чай!“, „Манечка, никакви посетители!“.

Честна дума, нищо не ми струва да му купя цигари или да му поднеса чай, но каква Манечка съм му?! Наближавам тридесетте, имам голяма дъщеря, а и той е някакви си три години по-голям от мен.

Мястото ми е точно до вратата на кабинета му. Вратата е тънка и чувам всички разговори на Иван Максимович с посетителите.

Той е темпераментен човек, освен това зле възпитан и затова няма мярка в приказките си. Понякога съвсем добродушно ще изкрещи такива думи, дето и на улицата няма да ги чуеш. Посетителите, които си чакат реда отвън, само се споглеждат, усмихват се кисело и се втренчват в мен. А аз си седя на бюрото и се правя, че нищо не чувам.

Как ми се ще понякога да скоча, да отворя вратата и да му направя забележка пред всички!

Веднъж директорът на едно наше предприятие — с ушите си чух! — му каза:

— Ваня, такова… по-леко на завоя де. Че секретарката ти всичко чува. Жена е, срамота!

А онзи се разкикоти:

— Кокошката не е птица, секретарката не е жена. — И ревна бодро с приятния си гърлен баритон: — Манечка, дай по една минерална вода!

Един друг път ме вика. Влизам в кабинета и го гледам по фланелка и тиранти. И счетоводителят ни там.

Смутих се и исках да изляза.

А той, както яростно доказваше нещо на счетоводителя, само ми хвърли отдалеч куртката си и ми викна:

— Копчето, Манечка!

И все пак не тези копчета, не тези минерални води ме довършиха, довърши ме съпругата на Иван Максимович, Раиса Аркадиевна.

Добре де, да речем, като секретарка съм задължена да обслужвам шефа си. Но от къде на къде да обслужвам и жена му?

Раиса Аркадиевна не работи (всъщност това си е нейна работа, но лично аз не бих изкарала и два дни така), от безделие се чуди какво да прави, дебелее, скучае. Измислила си е, кажи-речи, дузина най-различни болести и за да убие някак времето (няма деца), се лекува при хомеопати и алопати, в поликлиники и институти, с тибетски треви и внушения, с масажи и „психическа гимнастика“.

Не е лека работа и това: да се тътриш от лекар на лекар, да гълташ всички тези хапове и ампули, да пиеш билки и да правиш тази тайнствена „психическа гимнастика“ — и горката Раиса Аркадиевна наистина си съсипа здравето. В търсене на цяр за мнимите си болести се беше превърнала в нервна, кисела, отвратителна ревла.

И знаете ли кое най̀ ме учудва? Защо никой от лекарите не вземе да й каже чисто и просто: „Ще ви предпиша, уважаема, един напрегнат седемчасов работен ден — и всичките ви болести веднага ще се изпарят“.

Раиса Аркадиевна ме изтормозваше с телефонните си обаждания. Тъкмо се хвана за някоя спешна работа и телефонът звънне. Вдигам — нейния измъчен, „болен“, плачлив глас:

— Манечка? Раиса Аркадиевна се обажда. Я погледнете във вестника, каква е за днес програмата на театрите?

— Ами вие си погледнете, Раиса Аркадиевна, толкова е лесно.

— Вечно ме поучавате! (И аха-аха да ревне.) Вместо просто да ми отговорите… Дайте ми Иван Максимович.

Давам й го и по деривата чувам как се оплаква от мен на мъжа си и настоява той да ме „стегне“.

Мине не мине малко и пак телефонът:

— Манечка?… Обажда се Раиса Аркадиевна. Нали не сте забравили, че към три ми трябва колата?

— Колата замина още сутринта, Раиса Аркадиевна, и ще се върне чак привечер.

— Как така „замина“?… Ей тъй сама ли замина? Къде е заминала?

— По служебна работа. Иван Максимович нареди.

— Ами вие защо не го предупредихте, че колата ще ми е необходима? Я ми го дайте!

Давам й го и пак слушам по деривата:

— Иване, на какво прилича това? — стене Раиса Аркадиевна. — Твоята Манечка пак се прояви. Предупредих я, че в три съм на хомеопат, а в четири — на масаж на крайниците…

Иван Максимович се опитва да се оправдае и сконфузено ръмжи:

— Разбери ме, Раечка… Успокой се, Раечка…

Но Раиса Аркадиевна не желае нито да разбира, нито да се успокоява:

— Да я смъмриш строго, чу ли? Ако не я смъмриш както трябва, ще се поболея окончателно. Разбери, че довечера съм на психическа гимнастика. Трябва да бъда абсолютно спокойна и целеустремена, никой не бива да ме нервира!

Иван Максимович ме вика и със сведени очи ми прави забележка. Аз си мълча, макар че вътрешно вра и кипя.

Най-сетне всичко това страхотно ми дотегна. Един прекрасен ден влязох в кабинета на Иван Максимович и мълчаливо сложих на бюрото му молба за напускане.

Той ме погледна с недоумение и попита:

— Ама какво има, Манечка?

Тогава всичко му казах. Казах му, че не прави разлика между лично и обществено, казах му, че без да се усеща, на всяка крачка унижава достойнството ми на съветски човек, казах му всичко, каквото мислех за неговата Раиса Аркадиевна.

Той така се смая, сякаш изведнъж му беше проговорил столът или шкафът. Целият се изчерви и едвам измънка:

— Но защо така рязко, Манеч… Мария Петровна?… Виждам, с нервите сте… Ще ви намеря карта за почивка!… Вие сте свестен служител и е глупаво да ви пусна. Ще си оправим отношенията. И ще стегна Раечка, честна дума, Манеч… — Мария Петровна!

Трогнах се от думите му, но му отвърнах следното:

— Не, Иван Максимович. Трябва да напусна. Но не се тревожете за мен: ще си намеря работа. Обаче вие, като се сдобиете с нова секретарка, още от първия ден си уредете правилно отношенията. Най̀ другарски ви съветвам, на сбогуване.

И напуснах!

Кажете ми: права ли бях, или не?

Музикален момент

Футболистът Пьотър Ступицин и известната плувкиня Зинаида Капустина крачеха по централната алея на … енския градски парк, говореха си за най-различни работи и се смееха така, както умеят да се смеят само съвсем млади и съвсем здрави хора, на които всичко в живота им е в ред.

В тази тиха августовска вечер всичко радваше Петя Ступицин и Зина Капустина. Освен това те се харесваха взаимно.

По някое време двамата млади свърнаха от централната алея и стигнаха до музикалния кът. Там седнаха на пейка и зачакаха да започне концертът.

— Каква разкошна месечина! — погледна Зина към небето. — Само колко е младичка! И съвсем прозрачна. Петя, виж!

Петя Ступицин погледна тъничкия сърп на луната и го намери абсолютно разкошен.

После щастливата двойка слезе от небесата на земята и заразглежда публиката, насъбрана в музикалния кът.

Установено бе, че по пейките са насядали само симпатяги и красавци.

— Този до теб е същински Тургенев! — пошепна плувкинята на футболиста. — Виж, Петя!

Футболистът деликатно изви очи към дядката до него и пошепна в розовото ушенце на Зина, че според него съседът му повече приличал на Салтиков-Шчедрин, а това също не било никак зле!

Зина се засмя. В същия миг на сцената излезе някакъв брюнет с румени бузки като ябълки, толкова дебел и як, че вместо фината диригентска палка да му тикнеш в ръката дебела дъбова сопа; плувкинята придоби сериозен вид и се приготви да слуша музика.

Диригентът юначага се усмихна весело на публиката, обяви с приятен баритон: „Валс «Мъка»“, обърна се към оркестрантите и вдигна палката. И като застенаха старите моми — цигулките, заоплакваха се, заскимтяха за някакви свои си неприятности; заплакаха-занареждаха виолончелите-майчици, загъгнаха контрабасите-бащици, безсилни в напъните си да успокоят многогласното си семейство.

Валсът „Мъка“ затрептя и се понесе във вечерния въздух.

Отначало Петя Ступицин и Зина Капустина най-невъзмутимо слушаха „Мъката“, умислени за свои работи, но после меланхоличното музикално тресавище малко по малко взе да ги завлича.

Плувкинята се предаде първа. Тя повдигна към небето зачервени очи и въздъхна дълбоко.

— Зина, какво ти е? — шепнешком я попита Петя Ступицин.

— Нищо — тихо отвърна плувкинята, — нещо ми домъчня.

— Да не би да имаш неприятности в работата, или Пелагея Карповна пак се е разболяла?

— Работата ми е в ред и мама е здрава. Не ми пречи да слушам!

Но Петя Ступицин не мирясваше:

— Тогава защо изведнъж ти домъчня? Какво си помисли?

— Помислих си, ей я месечинката как е увиснала, младичка и тъничка. А после ще се превърне в обла, тлъста, самодоволна луна. И кому е нужно това? Нали, Петя?

Футболистът погледна месечината, после пребледнялата плувкиня и тръпки го побиха.

Цигулките в оркестъра заридаха съвсем обезсърчени и изведнъж замлъкнаха. Диригентът се обърна към публиката и се поклони с усмивка на уста. Чуха се любезни ръкопляскания.

— Блус „Тъга“! — жизнерадостно обяви шишкото и цигулките отново занареждаха и замрънкаха.

Този път футболистът падна духом.

Размърда се на пейката, почеса се по тила и внезапно въздъхна толкова тежко и силно, че старчето с вид на Тургенев или Салтиков-Шчедрин се сепна, отдръпна се от Петя и сърдито се разкашля.

— Какво ти е, Петя? — угрижено пошепна Зина Капустина.

— Нищо — тихо отвърна футболистът, — малко настроението…

— Но какво има? Да не би нещо в отбора да не е наред?

— Не, в отбора всичко е наред… Просто така… разни мисли…

— Какви мисли, Петя?

— Ами така, мисля си, риташ топката, риташ, а после… така или иначе, ще станеш като този до мен.

— Като онзи Тургенев? Така ли, Петя?

— Какъв Тургенев! Дърта гъба брадата!

Блусът „Тъга“ свърши. С все същата мила усмивка диригентът съобщи, че ще пее изпълнителката на цигански романси и жанрови песни Марина Кусаева.

На естрадата излезе възрастна месеста дама с обидено лице, съпроводена от шумоленето на плътната коприна на вечерната рокля. Някакво плешиво акомпаняторче се потътри към рояла и с обречен вид се втренчи в нотите.

Марина Кусаева обгърна публиката с тежък змийски поглед и внезапно започна с ниско заупокойно контраалто, почти бас:

Тъга и мъка безнаде-е-е-ждна…

Футболистът завъртя глава като кон, нападнат от щръклици, и хвърли поглед към плувкинята.

Зина Капустина, бледа, посърнала, беше застинала с грозно зяпнала уста — непозната и чужда.

— Зина! — отчаян прошепна Петя Ступицин.

— Какво искаш?

— Каква си такава една… безнадеждна, Зинка?

— Себе си виж! Че лицето ти е, сякаш си дошъл на собственото си погребение!

Чуха се аплодисменти. Марина Кусаева се поклони важно и запя нов романс — за цветята, увехнали ведно с любовта. И тогава Петя Ступицин не издържа. Рипна от мястото си, дръпна Зина за ръката и я помъкна към изхода.

Опомниха се чак някъде много навътре в парка, на брега на езерцето, далеч от музикалния кът. Каква тишина и благодат.

Купе за двама

Така се случи, че известният оперен певец Иля Иванович Батогов, любимец на публиката, навръх Нова година се озова сам-самичък в едно уютно гнезденце за двама във влака. Иля Иванович, човек общителен и словоохотлив, не обичаше да пътува сам и страшно скучаеше без спътник.

Седя Батогов, пуши, скуча, накрая, обзет от нежна жал към самия себе си, реши да прекара Новата година в сън…

Събуди се след около час, към единадесет часа вечерта. Влакът беше спрял на някаква гара. Из коридора на вагона се носеше врява, сумтене и топуркане.

— Давай по-бързо! — подвикваше нечий мек баритон в коридора. — Да не го изпуснеш! По дяволите, по-тихо! Тук ли, началство?

„При мен! — зарадва се певецът. — Бог ми изпрати спътник!“

Вратата се отвори. Батогов видя, че притежателят на мекия баритон е дребно човече с бледо носле като обърната запетая и светли изцъклени оченца.

Човечецът беше навлякъл грамаден кожух и топла шапка — ушанка.

Той намести куфарите си в купето, освободи носача, смъкна кожуха и когато влакът потегли, каза на Батогов много делово и така, сякаш бяха пътували заедно от три дни:

— Веднага ли да започваме хапването и пийването, или малко да изчакаме?

— Защо да чакаме? — засмя се Батогов. — Да не губим скъпоценно време.

Дребното човече със същата привична деловитост взе да рови из пътната чанта с провизиите.

— Тук наблизо работя, на строежа — каза то, докато отваряше бутилката, — пътуващ агент. Казвам се Батогов.

— Как? — каза Батогов и от учудване чак се понадигна.

— Батогов. Като онзи, прочутият певец. Знаете ли го?

Слисан от тази странна игра на всесилната случайност, певецът взе да кашля насила, докато се чудеше дали да каже на пътуващия агент Батогов, че лично прочутият певец Батогов седи срещу него, или да не му казва.

— Какво ви стана? — попита Батогов-агентът. — Да не се задавихте?

— Не… нищо — едва промълви Батогов-певецът, решил да запази инкогнито.

Пътуващият агент майсторски ливна водка в пластмасовите цветни чашки и каза:

— Айде, на добър час! За много години!

Батогови се чукнаха и пиха.

— А не сте ли виждали никога Батогов-певеца? — внимателно подхвана Батогов-певецът.

— Никога в живота. А в светлините на рампата, така да се каже — два пъти. Единият път в „Русалка“, другият — в „Онегин“. Изминете, а вие по каква линия работите?

— По линията на общественото осигуряване — излъга Батогов-певецът. — Кажете, сигурно сте имали разни интересни случки… покрай това име?

Пътуващият агент наля втори път, чукна се и каза:

— Да, най-различни случки… Айде сега, на добър път!… Още веднъж за много години!

— Ами какви различни случки? Разкажете ми… другарю Батогов.

— Трябва да подчертая — солидно започна пътуващият агент, — че това съвпадение на имената лично на мен ми помага в текущата ми дейност. Ами ето например в този вагон как попаднах? Много просто! Телеграфирах на началника на гарата: „Моля запазете спално място влак номер две. Батогов“. Пристигам и отивам направо на касата: „За Батогов запазено ли е място?“. Касиерката, една госпожица, просто сияе: „Моля ви, разбира се, че е запазено“. Плащам, взимам билета. Касиерката вика: „Ще ми се да го видя другаря Батогов. Къде е той, покажете ми го“. — „Ето ме пред вас, цял запленен.“ — „Ама как… вие — Батогов?“ — „Аз — Батогов!“ — и веднага й тикам под носа заповедта за командировка. И едни разочарования, ох и ах! Но билетът ми е вече в джоба. И както виждате, няма измама. Защото телеграмата е подписана просто Батогов. И аз съм Батогов!

— Я виж! — изрече певецът с малко обиден глас.

Пътуващият агент помисли малко и наля за трети път.

— Бързата работа… — каза певецът и размаха показалец на пътуващия агент.

— Заради експреса — възрази му пътуващият агент, — така да се каже, скоростта ни подтиква!

— Само да не стане… някоя катастрофа!

Агентът обърна третата, замези си със саламец и отново подхвана:

— У нас артистичният свят много се тачи. Обаче, ще повторя, аз лично използвам прочутото си име единствено в интересите на делото. Имаме още един агент при нас, той също се казва Козловски. Зададе ли се някоя трудна задача и ни изпращат заедно, двамата буквално вършим чудеса. Наскоро например ни се наложи да търсим безир. От завода не дават без ордер. А ни трябва спешно. Пристигаме в града, гледаме афиши: „Гастроли на Батогов“. „Екстра!“ — си викам. Обаждам се по телефона направо на директора на завода. И гласът ми подходящ — мек баритон. „Обажда ви се Батогов.“ — „Много ми е приятно. С какво мога да ви бъда полезен?“ — „Ако може, миличък, за Изток-строй да отпуснете безир… без ордер? Те после ще го оправят.“ — „Малко е трудно, Илия Иванович. А мога ли да зная, простете, защо сте се загрижили толкова за Изток-строй?“ — „Така просто. Най-платонично. Обичам това строителство.“ — „Нещо като шефство, а?“ — „Точно така!“ — „Все ще измислим начин, Илия Иванович.“ — „Тогава ви пращам Козловски, с него ще уредите всичко.“ — „Ама и другарят Козловски ли е тук?!“ — „Тук е. Ето го до мен. И цял запленен!“ — „Боже господи, веднага ще пратим кола да го вземе!“ — „Няма нужда, ще се оправи и пеш.“

— Добре де, но нали после виждат, че Козловски не е Козловски!

— Късно е. Първо, че и на тях самите им е смешно. А човек, като се смее, омеква. Второ, вече им е неудобно да откажат. Психология!

— И винаги ли всичко минава благополучно?

— Невинаги. Спомням си, че веднъж изкарах едно конско. Но тогава не бях виновен аз, ами Батогов-певецът.

— Интересно! — каза Батогов-певецът. — Какво се е провинил?

— Тогава го бяха разпердушинили във вестника. За някакви „черни“ концерти. Че изкарвал наднормено.

Батогов-певецът се изчерви и отново силно се закашля.

— Какво току се давите? — учуди се Батогов-агентът и продължи: — Обаче, представяте ли си, аз да не знам! Обаждам се на един директор по този същия маниер, а оня напрано ме отряза: „И ви съветвам, другарю Батогов, да забравите и «черните» концерти, и тези си номера!“.

— И вие?

— И аз се уплаших, че може да стане някоя разправия, и му викам: „Не съм този Батогов“. Ама не вярва. „Веднага, вика, познах вашия бас. Не отричайте!“ — „Честна дума, Батогов съм, обаче не съм същият Батогов.“ — „Ами я ми изпейте по телефона: «Там на Волга скала».“ Запях му. Тогава ми вика: „Сега ви вярвам, че не сте същият Батогов“.

Батогов-агентът си наля четвърта водка, гаврътна я, махна с ръка и каза:

— Мани ги тия знаменитости! Кой ги знае що за хора са! Ами например за Батогов-певеца се говорят такива работи, че свят да ти се завие!

— Че какво толкова се говори? — неспокойно попита Батогов-певецът.

— Викат, че смучел водка като вода. По цели чаши обръщал наведнъж — и нищо. Само изхъмка!

Певецът тъкмо бе посегнал да си вземе чашката, но я остави и смутено изхъмка.

— Освен това говори се, че много си падал по женитбите. Всяка година се женел за нова и се развеждал със старата.

— А стига де! — не издържа Батогов-певецът. — То бива, бива… Двадесет и пет години живеем в мир и съгласие с моята бабичка!

… Нова година Батогови посрещнаха вече като приятели. Батогов-певецът, прегърнал през хилавото вратле Батогов-агента, му втълпяваше:

— Пьотър Сергеевич, не се обиждайте, но трябва сам да си търсите славата, а не да се ловите за чуждата опашка. Защото аз знам един рибар — рибарят Пушкин. Той изпълнява и преизпълнява дори!… Разбирате ли ме?

Но Батогов-агентът нищо не разбираше след полунощ. Той блещеше и без това изблещените си оченца, зяпнал певеца като влюбено теле, и гъгнеше:

— Илия Иванович, моля ви, само не се сърдете. Кълна ви се, вече край. Никакви телеграми повече и никакви телефони. Не ми ли вярвате?… Добре, искате, ли да си сменя името?… Щом пристигна — право в съвета. Сменям си името Батогов, ако щете, ставам Бертински!

— Сега не дават да си сменяш името.

— Ще се примоля, ще ги склоня! Специално заради вас. Кълна ви се!

Легнаха си чак когато Новата година беше навършила вече три часа.

От гледна точка на реализма

Крача си оня ден пеша по улица „Горки“, обмислям сюжет за нов разказ (в движение мисълта тече добре, само не бива човек много да се задълбочава, че може да се блъсне в стълб и да отнесе някоя цицина на челото, ако не и упрек за натъкмено съдържание — но вече от критѝка!) и внезапно дочувам току до ухото си:

— Отдавна не сме се виждали!

Оглеждам се — Иван Петрович Сливкин, стар мой познайник.

— Иван Петрович! Добър ден, скъпи мой! Откъде така? Какво ви води насам?

— Минавам пътем! Сума време вървя след вас, все си мисля вие ли сте, не сте ли?

Гледам Иван Петрович и ми прави впечатление, че целият някак е излинял, свил се такъв. На времето какъв беше, не човек, ами орел, а сега гласът му ласкаво трепка, очите му едни кисели.

— Какво ви е, Иван Петрович, мили, как сте със здравето?

— За здраве, здрав съм, но… разни неприятности!

— И много ли са сериозни?

— Общо взето, не! По-скоро да!… Общо взето, търся работа!

— Ама как! Да не би…

— Да, вече съм свободна птица. Понеже Фьодор Павлович… се сгромоляса! А пък аз се намерих под руините. Това е логиката на нещата!

— Иван Петрович, защо да не влезем в ей това кафене например, ще поседим на топличко и всичко ще ми разкажете. А?

— Ще ви се да изстискате от мен някой сюжетец? Добре, да влезем!

С Иван Петрович Сливкин се бях запознал в един областен град, в който ходех по мои литературни работи. Беше помощник на местното началство и му беше излязло име на всесилен човек. Точно така се говореше за него: „Сливкин всичко може!“. И наистина, само да вдигне слушалката на един от многобройните си телефони и да каже с приятния си бас: „Сливкин се обажда!“ — за минути урежда и най-трудната работа, отваря всякакви врати, осигурява си покровителството на когото пожелае. И на мен беше правил някои дребни услуги за намиране на кола, на билети за влака.

Седнахме, пихме кафе (Иван Петрович категорично отказа някое по-мъжествено питие. „Отивам в един… личен състав, ще взема да им дъхна — ще си кажат: «Пияница!»), запалихме и тогава много внимателно го подпитах:

— И как стана това… Иван Петрович?

Не ми отговори веднага. Позамисли се, избълва гъсто кълбо дим. После изрече умислено:

— Спомняте ли си картината «Последният ден на Помпей»? Та и у нас горе-долу същото… Само че там е рухнал цял град, а при нас само един човек. Но какъв?! Колос! Грамада! И най-важното, заради някаква си дреболия! Е, общо взето, работата не излезе много дребна. Но отначало точно така ни се видя: дреболия!

Помолих Иван Петрович да уточни мисълта си.

— Рухна поради любовта си към изкуството! — изрече Сливкин и въздъхна.

Помълчахме. Лека сянка на печал надвисна над високото му плешиво чело.

— Всичко толкова добре му вървеше, направо песен! — продължи Сливкин разказа си. — И по едно време му хрумна да се самопоздрави. Онези горе, докато се наканят… Ако изобщо се наканят. Та той решил, така да се каже, да прояви твърда инициатива отдолу. Тогава възникна въпросът как да бъде поздравен. И Фьодор Павлович реши: по линия на изкуството. Тогава възникна нов въпрос: кое изкуство? В нашия град имаме най-различни изкуства, за всеки вид са отпуснати съответните средства. Например можеше да поканим местните драматурзи да напишат за Фьодор Павлович някоя пиеса на тема борбата за градското благоустрояване и после да се играе в областния театър. Но след трезво обмисляне този проект бе отхвърлен.

— Защо така, Иван Петрович?

— Ами, първо, много време отива за писането; второ, че после дълго се решава съдбата на пиесите; и трето, много често вече грешат тези театри и драматурзи. Ако не е едно, ще е друго. Ту ще пуснат някоя пошлост, ту ще объркат конфликта, ту ще окепазят всичко от поправки: по време на репетициите почнеш сценичен живот като един положителен Фьодор Павлович, а на сцената се появяваш като някоя отрицателна бабишкера Фьодора Павловна — шестдесет и пет годишна и с брадавица на носа… Както и да е, обмислихме го и го отхвърлихме. Тогава се хванахме за музиката. Дали да не бъде съчинена някоя тържествена кантата без думи, само така, акорди? Имаме си композитори в града, имаме си и музиканти изпълнители. Но Фьодор Павлович се изказа категорично против музиката. Понеже нямаше слух, хич не беше по музиката. Някой път, както се разхождаше из кабинета си, вземе да си тананика «Прелетни птици летят», а то излиза «Щиглецо, къде си бил?…». И всички мелодии ги караше на «Щиглец»… Накрая решихме да се спрем на живописта… И естествено, кому бе възложено да осигури всичко?

— На вас! «Сливкин всичко може!» — не можах да се удържа аз.

— Точно така! — сериозно подхвана Иван Петрович. — Но слушайте сега каква бъркотия стана после! Обадих се в местното художествено студио, повиках хората, обясних им задачата. Трима отказаха, двама изразиха съгласието си да получат аванс. С ръководителя им проведох отделен разговор, помолих го да ги наблюдава бдително. Защото, ще знаете, сред художниците се случват най-различни хора. Някои взимат аванса и веднага се отдават на творческа пауза, която може да трае с години. За един пауза, а за отговорника по кредитите неприятности с Държавен контрол…

Иван Петровия отново се умълча. Облакът на челото му се сгъсти и сякаш потъмня. Разбърка с лъжичка изстиналото си кафе, отпи една глътка.

— Да не би художниците да са ви изиграли някой номер? — попитах го аз с искрено — уверявам ви! — съчувствие.

— За изиграване, изиграха ме — отвърна Сливкин, — но не в този смисъл, в който вие мислите. Всичките картини бяха нарисувани съвсем навреме. И приемната комисия ги оцени отлично. С една дума, всичко тип-топ! Взехме решение да уредим изложба с обсъждане. Дадох нареждане на отдела по изкуствата, оповестихме обществеността — и направихме големия удар! Отначало всичко тръгна направо чудесно. Паркетът лъщи, навсякъде живи цветя… Поканените другари важно-важно крачат из салоните, разглеждат картините и само бръмчат като пчели: Жу-жу-жу-жу!“… И Фьодор Павлович там, точно под разкошния си портрет в половин ръст с позлатена рамка, мижи, ще прощавате, като сит котарак, от кеф. А отсреща на стената окачена една картина, наречена „Голямото събитие“. А събитието следното: миналата година бяхме открили в работническия квартал на града новата баня (много красива сграда в мавритански стил). И художникът беше отразил на платното този вълнуващ миг и на преден план беше поместил представителната фигура на Фьодор Павлович. До тази картина една друга, наречена „Празник на зеленината“ и посветена на озеленяването на града: как Фьодор Павлович собственоръчно засажда някаква вейка. След това едно голямо платно „Почивен ден“. Картината представляваше нашата речица по залез, брези, трева (чудни красоти има към нас, нали знаете), а на брега Фьодор Павлович по бяла риза, седнал на тревичката, лови костури. И така нататък, все в този дух.

Посетителите обиколиха всички зали, насладиха се на картините, побъбриха. И ги поканихме на обсъждането.

Отначало им пуснахме един критик от отдела по изкуствата за настройка. Онзи се държа екстра, всичко каза, както си му е ред. Спомена за реализма, не пропусна и традициите на передвижниците, похвали гамата от багри и разнообразната тематика и за десерт много майсторски отвори дума за заслугите на Фьодор Павлович. Чак му ръкопляскаха. После се изказа ръководителят на студиото — не беше лошо, мина и това. И тогава, вместо да приключим и да свършим дебатите, кой ме дявол караше (аз бях председател) да подканя публиката: няма ли желаещи сред другарите посетители да се изкажат?

И гледам един Ратников, депутат в райсъвета, стругар в завод „Восток“, веднага вдига ръка. Критикар, остър език — втори такъв няма в града! Как да не му дам думата? Трябваше да му я дам. Излиза напред, оправя си очилата, размърдва си мустака — същинска хлебарка! И като зацепва по скоростния метод!

„Аз, вика, макар и да не съм критик като първия оратор, но също искам да кажа от гледна точка на реализма. Ще започна от банята. Банята, вика, е много красива, художникът много правилно я е нарисувал. Но явно той самият не ходи на баня (смях сред публиката), иначе щеше да знае, че тази красива баня работи само два дни от седмицата, другите пет не работи. Банята, вика, бе предадена за експлоатация с много дефекти, въпреки нашите сигнали лично до Фьодор Павлович, и сега ние, жителите на работническия квартал, не се къпем, ами направо се мъчим. Така че от гледна точка на реализма тази картина трябва да се нарисува иначе: хората дошли да се къпят, а на тревата табелка: «Днес банята не работи!». И там, сред народа, вика, да се намира и Фьодор Павловия с клонките под мишка и с мъка на лицето. И тази картина може да се нарече: «Малко, но неприятно събитие». (Смях в залата, ръкопляскания, а стругарят цепи ли, цепи!) Сега, вика, от гледна точка на реализма ще кажа за картината «Празник на зеленината». То наистина бяха големи празници във връзка с озеленяването в нашия район, обаче грижа за дърветата — никаква. Фьодор Павловия, вика, също пристигна в квартала за празника и дори посади това моливче — тук художникът няма грешка, точно така си беше, както го е дал — но каква полза? Ами вие, Фьодор Павлович (а онзи по-черен от облак, от очите му хвърчат мълнии и право в мен!), поне още веднъж и без никакви празници, просто и скромно, по болшевишки, да бяхте посетили работническия квартал, да бяхте се позаинтересували какво е станало с вашите насаждения. Защото от десетте фиданки само три са се раззеленили, останалите седем и досега си стърчат като моливи… И накрая, вика, да спомена и за картината «Почивен ден». Тази е хубава картина, а от гледна точка на реализма дори е много полезна. Да се благодарим на другаря художник! Сега ще знаем вече къде да открием Фьодор Павлович поне през почивните дни, че да му кажем нашите нужди и беди. Защото, вика, през приемните му часове е почти невъзможно да влезем при него: «Сливкин не пуска никого!». И за още по-голям реализъм ме сочи с пръст? (Сред публиката общ смях и ръкопляскания, преминаващи в овации.) Накратко, страшен скандал! След Ратников се заобаждаха и други оратори. Взеха думата и художниците… дето не бяха получили аванс. И като се посипаха разни грозни думи: «подмазвачество», «задушаване на самокритиката» и така нататък и тям подобни. Нали разбирате! Вестниците писаха, стигна и до бюрото на градския комитет на партията и като се почна! Фьодор Павлович се срути като подкосен, че покрай него и още някои. И мен здравата ме удариха. Да-а-а! Такива ми ти работи!“

Опитах се да окуража Иван Петрович, да го поуспокоя, но сами виждате — какво можех да му кажа?

Разговорът ни не вървеше. Платих и излязохме.

Мълчешком стигнахме до ъгъла. Иван Петрович спря и каза:

— Аз съм натам, към улицата.

Сбогувахме се. Сливкин задържа ръката ми, погледна ме в очите и додаде:

— Знаете ли какво се сещам сега? Че все пак трябваше да хванем композиторите! Да видим кой щеше да се оправи в онази стихия от звуци: кого прославят и величаят? Дали древногръцкия герой с неговите подвизи и сражения? Дали някой отговорен администратор… и неговите заслуги в областта на градското благоустрояване? Сигурно дори такива остри езици като нашия Ратников нямаше да се оправят. Пък може и да се оправят… от гледна точка на реализма… Да-а-а! Такива ми ти работи. Е, останете със здраве, отивам да си търся работа.

И тръгна надолу по улицата с приведени рамене, като тътреше тежките си галоши. Никакъв орел вече, но още не и чучело на орел, ами нещо… средно.

Аларма

Коля Придаников, енергичен младеж със самоуверен израз, изслуша редактора и му отвърна с присъщата си кокетна небрежност:

— Дадено, Нестор Максимович, не се тревожете. Но… доста е трудно!

Редакторът въздъхна виновно:

— За съжаление нямаме никакво време, другарю Придаников, и аз го знам, но без статиите на професор Шаликов и на доячката Карпухина вестникът не може да излезе. Абсолютно невъзможно! — повтори той, след като помисли малко. — Така че… ще се наложи да се понапънем, другарю Придаников!

— Смятайте, че Шаликов и Карпухина са вече на бюрото ви, Нестор Максимович! — твърдо заяви Коля Придаников.

— Какво ще ви е необходимо за изпълнение на задачата? Казвайте — всичко ще осигурим!

— Дребна работа, Нестор Максимович. Първо — отделна стая, второ — кола за час-два. И нека Василий Василиевич категорично да нареди на бюфетчийката да ми дава кафе.

Редакторът кимна с прошарената си глава и си записа в настолния бележник. Не му се понрави нахалното държане на литературния сътрудник — чак се понамръщи, но какво да се прави, този ловък хлапак умее изпод земята да изнамира материалите, необходими за вестника. Ще трябва да се търпи!

— Особено кафето, Нестор Максимович! — пак го подсети от вратата Коля Придаников с капризен глас на галеник на съдбата. — Без специално нареждане бюфетчийката отказа да ми дава кафе. Нали помните миналия път, когато стана пак аларма, бях й поискал кафе, а тя ми изпрати топла минерална вода. Отивам лично в бюфета и й викам: „Дори Балзак е бил неспособен да твори без кафе“. А тя: „Значи, този Балзак е работил, преди да дойда аз, тогава бюфетът се е снабдявал от друга база!“.

— Добре, миличък, ще уредим всичко, само действайте!

И Коля Придаников започна да действа. Първо се обади по телефона в хотела, дето бяха настанени делегатите на областното съвещание по въпросите на селското стопанство — столичният професор Шаликов и местната знатна доячка Карпухина. Провървя му: веднага намери професора.

— Добър ден, професоре! — галантно започна зарадваният Коля. — Обажда се Придаников от редакцията… по следния въпрос: необходима ни е ваша статия, професоре! Темата ли?… За развитието на животновъдството в нашата област… Разбирам ви, професоре, но… имаме указания… Какво говорите, професоре? Вашата статия ни е необходима най-късно след… три часа! В нашия атомен век няма невъзможни неща, професоре!… Ако позволите, ще нахвърлим тук един вариант… естествено, в най-общи черти!… Ами разполагаме с вашата брошурка, професоре, оттам ще вземем основните положения, ще добавим малко за местния аспект, ще го подплатим политически и лично аз ще мина за подписа ви… Поздрави и благодарности!… Не се безпокойте, професоре, не ми е за първи път!

С доячката Карпухина разговаря още по-кратко:

— Агафя Даниловна, добър ден! Придаников се обажда, от редакцията… Агафя Даниловна, трябва да разкажем на областните читатели как доите… Какво?… Да, разбирам, че от вимето, а не от рогата, но при нас въпросът се поставя по-широко… Общо взето, сега ще го нахвърляме… горе-долу, че да не ви измъчваме… Не, лично аз не съм доил никога, но… така де, не се безпокойте, ще ви го покажем и ще се подпишете… След три часа! Благодаря, всичко добро!

След малко Придаников вече се беше настанил самичък в стаята до библиотеката (редакционните зевзеци наричаха това тихо стайче „творбилка“) и си пиеше кафето, сервирано му по нареждане на секретаря Василий Василиевич от бюфетчийката мърморана. Той изпи цяла чаша кафе, изпуши две цигари една след друга и хвана перото. С професор Шаликов се оправи доста лесно и бързо. Имаше пред себе си брошурата му, а „местния аспект“ и „политическата подплата“ изложи със свои думи от стари уводни статии.

Всичко беше сложил: и „най-сетне следва да бъде решен въпросът за повишаване ролята на нашата област в областта на животновъдството“, и „докога няма да бъде решен въпросът, касаещ повишаването на надоя“, и „да поставим въпроса за фуража на необходимата висота“, и „да премахнем бариерите по пътя на разрешаването на въпроса с пасищата за рогатия добитък“. Но все пак главната беда на Коля не беше, че „поставяше въпроси“, „задвижваше ги, решаваше ги и «премахваше» бариерите «по пътя на разрешаването им»“ и че от името на професор Шаликов многоглаголстваше на този окаян език на канцеларски плъх. Главната му беда беше другаде: в статията му нямаше буквално нито една свежа мисъл, само някакви общи разсъждения, гладки и празни като онова пространство на лицето на Гоголевия майор Ковальов, което се бе образувало след тайнственото изчезване на носа му!

Накрая Коля написа: „Професор Шаликов“ и препрочете произведението си. Хареса му много: солидна работа, с професорски замах, написана с много вкус!

Сега можеше да пристъпи към доячката. Коля взе чист лист, топна перодръжката в мастилницата и направо започна: „Аз доя…“. На това място се позапъна, задраска го и написа: „Работя като доячка…“. Но пак се запъна и пак го задраска. Позамисли се и написа: „Моите крави са мои другари. Доя ги…“. И пак спря. Абсолютно нищо не можеше да издои от клетия си мозък!

Тогава реши да си почине, запали цигара и взе да рисува по листа замислена кравешка муцуна в профил и анфас. После муцуната бе украсена с мустаци, брадичка и очила и кравата така заприлича на редактора Нестор Максимович, че литературният деец чак се разсмя.

„Край на почивката!“ — каза си Коля и отново се залови за работа. И отново нищо не стана.

— Трябва да го напиша някак по-народно, по-ярко, по-свежо! — реши Коля Придаников. И главата му веднага бръмна от разни „млечни крави“, „ливади-морави“ и други глупости. Наложи се да зареже идеята за народностното. Спаси го старият верен начин: прелисти старите купища вестници, намери статии и беседи на други знатни доячки и върху тази несигурна основа измайстори криво-ляво някакъв материал.

… Редакционната „Победа“ спря пред входа на хотела. От нея слезе Коля Придаников с кокетна бежова шапка под мишка и със солидно приведени рамене се изкачи на втория етаж при професор Шаликов.

Професорът — възрастен набит човечец с румени бузки — го посрещна приветливо, но му каза, че много бързал за някакво важно съвещание в областния комитет. Коля отвърна, че и в редакцията били много на зор и че вече се били обаждали от печатницата да питат за статията на Шаликов.

Поласканият професор каза:

— Дайте да видим вашия вариант, младежо!

Коля измъкна от бежовата папка съчинението си и взе да настъпва към професора, изблъсквайки го към бюрото, и да нарежда:

— Всъщност, професоре, всичко е взето от брошурата ви!… После ще ви дадем да прегледате шпалтите. А сега само да си сложите подписа, професоре!… Печатницата не може да чака, професоре!

Отстъпвайки от бясната атака на Коля Придаников, професорът изобщо не усети как се намери на бюрото.

— Не се безпокойте, професоре! — с мефистофелска нежност гукаше право в ухото му Коля Придаников. — Питайте генералния директор Рябинин, режисьора Мудрецов — заслужил деятел, майстора стругар Ряскин — да ви кажат кой е Придаников!… Аз съм им писал материалите. И никога никакви недоразумения, професоре!

По челото на професор Шаликов избиха едри капки пот. Той безпомощно се озърна и едва чуто изрече:

— Тук няма мастило…

— Вземете моята писалка, професоре!… Ето тук поставете подпис… И не се безпокойте, професоре, после… коректурите… Благодаря, всичко хубаво!

Но Карпухина я нямаше в хотела. Дежурната на етажа каза на Коля, че доячката не могла да го дочака — отишла на съвещание.

Коля погледна часовника си, помисли и реши:

— По дяволите, ще се оправим!

И след десет минути беше вече в редакцията. Там продължаваше бурята. Беше достигнала дванадесет бала. Пишещите машини стреляха с картечни откоси, телефоните дрънчаха като бесни, по коридорите препускаха куриерки, та пара се вдигаше. Очилатите сътрудници нещо баеха над ръкописите си. „Режеха“, „почистваха“, „съкращаваха“, „шлифоваха“, „лъскаха“ и „изстискваха водата“!

Коля влезе направо в кабинета на редактора. Нестор Максимович го погледна с безумни, невиждащи очи.

— Нестор Максимович, всичко е наред! — небрежно заяви Коля Придаников и с царствен жест сложи вторите екземпляри на статиите си върху редакторското бюро.

— Ами… подписани ли са, другарю Придаников?

— Професорът подписа, гък не каза. А Карпухина за жалост ми се изплъзна, Нестор Максимович. Отишла в областния комитет.

Редакторът си свали очилата и веднага ги нахлузи отново на дебелия си блед нос.

— Ами сега? Незабавно трябва да предаваме материалите за печат!

— Предавайте, Нестор Максимович, не се бойте! — небрежно отвърна Коля Придаников. — За Карпухина аз поемам отговорността.

— Не знам, другарю Придаников!

Галеникът на съдбата сви уста в презрителна гримаса:

— Ама, Нестор Максимович, започвам да се обиждам. Аз, който съм писал вместо генералния директор Рябинин, аз, който оправих режисьора Мудрецов, заслужил деятел… Майстор стругарят Ряскин също не се възпротиви. Че сега ли — някаква си доячка, голяма работа! Давайте ги смело, Нестор Максимович. Утре ще оформим всичко…

… Вестникът излезе навреме. Статиите от професор Шаликов и доячката Карпухина бяха отпечатани една до друга, на най-видно място на втора страница.

Коля Придаников със самочувствието на герой на деня закъсня за работа и отиде направо в бюфета. Но още не беше опитал пържените яйца със салам, когато пред него се яви запъхтяна куриерка:

— Другарю Придаников, Нестор Максимович нареди незабавно да отидете при него!

Коля остави яйцата, сви рамене и с недоумение се запъти подир куриерката с бежовата си папка под мишницата.

В кабинета на Нестор Максимович седеше някаква млада жена. Тя хвърли поглед към влизащия Коля и литературният деец забеляза, че лицето й е зачервено и възбудено, очите й са тъмни, красиви и много сърдити. А редакторът имаше направо плачевен вид, чак рижата му брадица изглеждаше изпотена.

— Такова безобразие, другарю редактор! — високо говореше жената. — Всички се чудят, викат ми: „Ти, Карпухина, така интересно говори на съвещанието, а във вестника какви глупости си писала“. Викам им: „Не съм писала“. А те: „Ами това име?“. А аз: „Името е моето, но думите не са мои…“.

Нестор Максимович се смръщи жално и измънка:

— Разбирам, другарко Карпухина… Грешка е станала… За всичко е виновен нашият сътрудник другарят Придаников…

— А така!… Без мен сте ме оженили, благодаря ви!… Сега правете както знаете, но да обясните на хората, че тази статия не е моя!

Когато доячката най-сетне си отиде, Нестор Максимович се изправи иззад бюрото си по-страшен от Немезида.

— Е, другарю Придаников! — започна той, изговаряйки всяка дума с неприятна отчетливост. — Какво ще кажете?

Коля Придаников мълчеше с наведена глава.

— Но не е само това — продължи редакторът с все същото зловещо спокойствие, — сега отивам в областния комитет, а там ме чака професор Шаликов. Той също… протестира!…

Коля Придаников вдигна глава:

— Нестор Михайлович, Шаликов подписа статията. Имаме оправдателен документ. Покажете им го там. Ето го!

Коля измъкна от бежовата папка материала с подписа на професора и го подаде на редактора. Онзи го погледна… и го захвърли на пода, право в краката му.

— Ще им го покажа аз „оправдателния документ“, как не! Тикнали сте му статията на Карпухина и той е подписал нея! Никакъв журналист не сте вие, ами мърляч!

Коля Придаников пребледня, устните му се разтрепериха…

— Направих грешка, Нестор Максимович!… От бързане, Нестор Максимович!… Надявам се, досегашната ми работа… Моля ви… поне по собствено желание, Нестор Максимович!

— Не знам, не знам! — сухо отвърна редакторът. — Ще решаваме след като се върна от областния комитет. Да не би и мен самия… не по собствено желание! Вървете си!

Коля унило се помъкна при секретаря на редакцията Василий Василиевич, негов покровител. Там се бяха събрали журналистите. Всички бяха научили вече за печалното произшествие.

Коля Придаников седна, запали цигара, потърси с поглед съчувствие в каменностудените лица на другарите си и каза:

— Като си помисля само: генералния директор Рябинин го изработих, оправих се с режисьора Мудрецов, заслужил деец, справих се и с майстора стругар Ряскин!… А с тази най-обикновена доячка изгорях като свещ! Как може, братле?…

„Братлетата“ мрачно мълчаха.

Спешно повикване

Директорът на училището стоеше до прозореца и гледаше навън, където третокласниците, възползвайки се от междучасието, с крясъци и викове ритаха по тревата празна консервна кутия.

Толкова бе погълнат от това зрелище, че Олга Филиповна трябваше да се поизкашля, за да го уведоми за идването си. Директорът се обърна, леко се смути и се усмихна:

— Загледах се в нашите палавници. Извинете.

Но забеляза угрижения, дори тревожен израз на състареното и сериозно лице на учителката и припряно додаде:

— Какво ви е, Олга Филиповна? Случило ли се е нещо?

— Нищо не се е случило! — каза Олга Филиповна. — Току-що ми предадоха това… — тя подаде на директора плик, — а имам урок в четвърти клас. Но тук е посочено точно в колко часа да се явя.

Директорът извади от плика някакво листче, погледна печата в ъгъла, прочете го, внимателно прибра листчето в плика и го върна на учителката.

— Ще трябва да отидете, Олга Филиповна! — каза той с въздишка. — Пише: „По лично засягащ ви въпрос“. Сигурно е нещо важно! Вървете, пък в четвърти клас ще заместим часа ви с физкултура. Ще кажа на Лешчов.

Учителката кимна с гладко сресаната си побеляла глава и си излезе — стегната, суха, все още стройна за годините си.

 

 

Кабинетът на другаря, който бе повикал Олга Филиповна, се намираше на четвъртия етаж. Асансьорът не работеше: кабината стоеше отворена и някакъв мрачен мустакат монтьор гръмолеше вътре с инструментите си. Наложи се да се качи пеша по стръмното стълбище и когато най-сетне намери нужната стая с надпис на вратата „М. С. Сатанеев“, сърцето й думкаше бясно. Учителката си пое дъх и почука. Отвътре се обади някакъв странно тънък глас, почти дискант: „Да, да!“. Олга Филиповна отвори вратата и видя, че това странно гласче е притежание на много едър, грамаден мъж, седнал на най-обикновено канцеларско бюро с две шкафчета. „М. С. Сатанеев“ се оказа почти плешив, без вежди; бузките му, твърди и надути като на дете, сякаш излъчваха здраве и оптимизъм, а ясните му оченца, лазурни, дори тюркоазни, сияеха приветливо и добродушно.

Приличаше някак на бебе, набързо напомпано с някаква вълшебна кашичка и придобило почти великански размери, облечено в семпъл костюм от синьо сукно, обуто с вълшебни чизми четиридесет и шести номер, настанено в самостоятелен кабинет и уредено с повече от добра заплата.

Олга Филиповна му се представи. Сатанеев се зарадва:

— Да, да!… Заповядайте, седнете, Олга Фьодоровна!…

— Филиповна! — поправи го учителката и стисна кекавата му пухкава ръчица.

— Да, да!… Олга Филиповна, извинете ме. Да, да!…

„Какъв е този глас на евнух? — с неприязън си помисли Олга Филиповна. — И защо само повтаря това «да, да!»… Сигурно от малък така е свикнал, и нито родители, нито учители са го отучили навреме.“

Но каза:

— Слушам ви, другарю Сатанеев.

— Вие вече тридесет години работите в училището, нали, Олга Фи… ларетовна?

— Филиповна! Имам стаж тридесет и една години.

— Да, да!… Извинете ме: с толкова имена ми е пълна главата! Да, да!… Мисля, че се занимавате и с обществена работа?

Олга Филиповна с присъщата й точност му каза с каква обществена дейност се занимава в училището и извън него.

Сатанеев я гледаше с ласкава усмивка и явно доволен от отговорите й, само кимаше с глава и повтаряше: „Да, да!… Да, да!…“.

— Със здравето как сте? Позволява ли ви? — попита я той с все същата безметежно ласкава усмивка.

— Кое, простете, да ми позволява?

— Дали ви позволява да изпълнявате обществени поръчения и да поемате някои по-силни задължения?

— Засега ми позволява.

— Прекрасно!… Да, да!… Та работата се състои в следното, Олга Фе… Фо… — Сатанеев заекна, в тюркоазените му очи пробяга страх и после ликуване, когато все пак успя да избегне гафа, — … Филиповна, ще ви помоля да прочетете високо този малък текст.

Извади от чекмеджето на бюрото някакъв лист и го подаде на Олга Филиповна.

— Но, моля ви, по-изразително! — каза Сатанеев и прижумя с умиление. — Все едно че сте в час и четете на дечицата някое стихче или басничка!

Безкрайно учудена, Олга Филиповна взе листа и зачете високо, но без никаква „изразителност“ машинописните редове:

— „Позволете ми от името на учителите в нашия град да ви предам най-горещите ни поздрави и да ви пожелая успех в плодотворната ви работа!“

Все така учудена, тя остави листа на коленете си и погледна Сатанеев. Той сияеше от възторг!

— Прекрасно, Олга Филиповна!… Да, да!… Просто великолепно! Гласът ви е — да ви завиди човек! Да, да!… Сега ще ви помоля да го прочетете още веднъж — ще направим записче. Ще дадем ролката лично на Иван Савич да ви чуе, ще се посъветваме с него… Но мога със сигурност да ви кажа: ставате! Гарантирам ви!

С тези думи той стана от бюрото, отиде до прозореца и взе да бърника магнетофона, който Олга Филиповна досега не бе забелязала.

— Защото да се приветства цяла конференция не е лесна работа! — припряно продължи Сатанеев. — Един е зле с дикцията: такава каша става в устата му, че напрано да я гребеш с лъжица; друг не говори, ами врещи… да, да!… като мен например. — Той се изсмя. — Трети бърка по-дългите думи. И цялата тържественост на момента може да отиде по дяволите!… Е, да започнем!… Моля, Олга Филиповна!

— Ама вие нямате ли срам! — каза внезапно учителката. — Викате ме от работа заради някакви… оскърбителни репетиции. В училище ме чакат децата! Довиждане!

Стана и излезе. И чак тогава потресеният Сатанеев изключи магнетофона. Обидено се наду и седя така около половин час да мисли как по-строго да накаже тази дръпната учителка и като измисли вдигна слушалката и избра вътрешния телефон на Иван Савич горе. Онзи каза, че може да го приеме, щом работата е толкова спешна.

След като го изслуша, Иван Савич мълча няколко секунди, втренчил в своя подчинен малките си черни жилещи очи, после равнодушно го попита:

— И какво предлагате?

— Първо, трябва да я заменим с друга кандидатура — бодро отвърна Сатанеев. — Естествено, новата също ще я проверя, Иван Савич, бъдете спокоен, да не би да ни изложи по въпроса за благозвучието! И, второ, ще трябва малко да я стегнем, Иван Савич! Къде се намира, да се държи така!… Аз смятам така: да направим едно обаждане в профсъюза, понеже тя за жалост е безпартийна, и да им наредим да я повикат и да я смъмрят, както се следва!

Той замълча, напрегнато взрян в непроницаемото, кораво, скулесто лице на Иван Савич, още нов за него човек и още непроучен във всичките тънкости и извивки на висшестоящата му душа.

— Да започнем направо от второто! — бавно изрече Иван Савич. — „Да направим едно обаждане“, както се изразихте.

Сатанеев закима с глава и замърмори:

— Да, да!

— Само че не в профсъюза! — продължи Иван Савич, без да сваля очи от лицето на Сатанеев. — В училището!

— На директора? Разбирам!

— Не, не на директора! Ще се обадите на Олга Филиповна, учителката. Ще се обадите и ще й кажете: „Извинете ме, Олга Филиповна, че бях така нетактичен с вас!…“.

Дори бронзовият лъв, украса на писалищния комплект върху бюрото на Иван Савич да беше оживял изведнъж и да беше цапнал Сатанеев с царствената си лапа по оплешивелия череп, той пак нямаше да се учуди чак толкова, колкото сега. Остана с отворена уста и с тези големи ръце и големи крака съвсем заприлича на бебе-великан, за пръв път през живота си съзряло някакво невиждано „аки“.

Най-сетне се съвзе и едва проговори:

— Но аз нали… най-внимателно се отнесох към нея, Иван Савич.

— Най-лошото е, че не разбирате грешката си!

— Не, разбирам! — усети се Сатанеев, който цял живот бе ненавиждал думи като „грешка“ и „не разбирате“ и страшно се плашеше от тях.

— Да, да!… Разбирам! Макар че по времето на Сергей Василиевич винаги се налагаше аз да осигурявам да е най-тържествено… И — никакви претенции!… Да, да!…

Иван Савич сви рамене и каза:

— Ами тогава я по-добре недейте да се обаждате!…

— Не, ще се обадя… щом линията е такава. Да, да!…

— Каква линия!? — махна с ръка Иван Савич.

— Аз разбирам!… Да, да!… — мърмореше Сатанеев. — Разбирам!…

А в черните проницателни очи на Иван Савич, които направо пронизваха душата му, рипаха хапливи дяволчета и сякаш беззвучно крещяха: „Нищо не разбираш ти, братко мой!“.

На зор

Седях в кабинета на Чашкин и го чаках да си свърши телефонния разговор.

Чашкин на телефона представляваше твърде любопитно зрелище.

И двете му ръце бяха заети: с дясната подписваше някакви книжа, а с лявата държеше грамадна попивателна, приличаща на ютия, и боравеше с нея със страхотната бързина на китайски фокусник. Колкото до слушалката, Чашкин я притискаше до ухото си, повдигнал дясното рамо.

И така, кривнал глава на една страна и вторачил в мен абсолютно побелели, пощурели, невиждащи очи, Чашкин крещеше в слушалката:

— Айде другата седмица! Бива ли? Следващия понеделник! На зор сме, братко!… Айде, действай!… Това е… Точка!

И в същото време дъвчеше нещо. Най-сетне затвори телефона и ме забеляза.

Аз се представих и казах:

— В стаята ми падна мазилката. Налага се спешен ремонт. Съгласувано е с всички. Сега само да го заверите.

И сложих на писалището му документа с всичките многобройни подписи и резолюции. Но Чашкин дори не прочете молбата ми:

— Добре, другарю, ела другата седмица! Бива ли?

— В стаята ми не може да се живее, другарю Чашкин! По главата ми се сипе хоросан!…

— Потърпи малко! Що не носите шапки вкъщи? Ще дойдеш другия понеделник и моментално те оправям! А сега сме на зор! Денят на жената!

— Че да не сте жена, другарю Чашкин?

Чашкин отвърна с простодушия усмивка:

— На такъв зор, братко, човек направо се обърква — мъж ли е, жена ли.

Телефонът на бюрото му звънна. Чашкин грабна слушалката, притисна я с дясното си рамо до ухото и очите му побеляха и ослепяха.

Прибрах заявлението и си тръгнах.

„Другия понеделник“ отново бях при Чашкин.

Той с кожух и шапка се въртеше в приемната край бюрото на секретарката си и кратко подвикваше:

— Който ме търси, казвай за другата сряда. Ако се развикат, ще обясняваш, че сме на зор. Това е. Точка!

Когато ме видя, Чашкин направи опит да се измъкне, но аз запречих вратата с тялото си и му казах:

— Казахте ми днес да дойда, другарю Чашкин. Аз съм, дето хоросанът ми се сипе по главата. Помните ли?

Мазното лице на Чашкин се сви като за плач:

— Помня, скъпи другарю, как да не помня! Но нали… на зор сме! Ще потърпиш малко! Още една седмица нека ти се сипе, пък другата сряда идваш и веднага те уреждам. Бива ли?

— Нали мина денят на жената, другарю Чашкин!

— Ами сесията? Денят мина, ама в Академията започна сесия!

— Но вие не сте академик.

— Ние, братко, аз, братко… за мен, братко, е още по-тежко, отколкото за академиците! — неясно, но многозначително изрече Чашкин, отмести ме с рамо и изчезна през вратата в коридора.

Дойде „другата сряда“. Още сутринта тръгнах за ремонтната кантора — при Чашкин.

На стълбището ме връхлетя някакъв човек, който презглава тичаше нанякъде, и насмалко да ме катурне. Беше Чашкин.

Вкопчих се в ръкава му и изрекох с телеграфична краткост:

— Аз хоросан! Наредихте сряда!

— Знам! — изкрещя Чашкин. — Хоросан, ела другата седмица, петък. А сега прощавай, пламнала ми е главата!

И понечи да се отскубне, но аз стисках здраво.

— Какво ви е пламнало сега пък, другарю Чашкин!

— Ами не е хоросанът я!… Не четеш ли вестници, драги другарю? Давай другия петък! Край… Точка!

Дръпна си здравата ръката, под мишницата му се зацепиха шевове — и Чашкин запрепуска надолу по стълбището през три стъпала като планински козел.

Не чаках до „другия петък“. На следния ден всички ние: аз, нервната ми жена Елена Николаевна, леля й Олга Филатовна, енергична хрантутница на шестдесет и пет години, и синът ми Бобка — на седем, пробихме слабата съпротива на секретарката му и превзехме неговия кабинет.

Бяхме натоварени с денкове и куфари; подробно бях разработил плана на операцията и всеки от бойците ми си знаеше маневрите.

— Олга Филатовна — изкомандвах аз, — заемете прозореца и палете примуса! Бобка, иди при чичото да си играеш с телефона. Айде, мойто момче, не се бой, чичото обича да си играят с телефона му! А ти, душичке, засега си полегни на канапето! — предложих на жена си. — Не си добре с нервите, сигурно ще искаш да си поплачеш!…

Горкият Чашкин, целият се сви и ни зяпаше, без нищо да разбира.

А моите бойци вече действаха. Енергичната хрантутница извади от торбата примуса, сложи го на перваза и с всичка сила взе да помпа газта.

Бобка превзе телефона и заизбира десетцифрени номера.

Жена ми театрално ридаеше на канапето, навремето беше играла на сцената и умееше да ридае доста гадно.

— Какво е това?! — изкрещя потресеният Чашкин. — Що за хулиганство!

— Не е хулиганство! — твърдо заявих аз. — Не можем да живеем в стая, където отгоре ни се сипе хоросан. Затова дойдохме тук, за да не ни капе… Бобочка, не късай листата, те са на чичото, той си играе с тях! Олга Филатовна, слагайте кюфтетата да се пържат, няма нищо, после ще отворим прозореца! Душичке, успокой се, другарят Чашкин ей сега ще излезе и ти ще се съблечеш и ще си легнеш като хората…

Чашкин се обърка. Очите му заиграха.

— И-и… докога така? — хрипкаво попита той.

— Елате в петък другата седмица! — отрязах го аз. — Нали ме виждате на какъв зор съм!

Най-сетне Чашкин всичко разбра.

— Давайте заявлението! — каза той.

Взе го и сложи отдолу подписа си. Точно за половин секунда.

— При Федотов! — изрева Чашкин. — Втората стая вдясно. Работниците ще дойдат след два часа. Айде сега, отивайте си! Край! Точка!

Работниците наистина дойдоха след два часа. И направиха ремонта много висококачествено. Това е! Точка!

Катастрофа

Когато преди около половин година го свалиха от поста директор на областната кантора „Дървен амбалаж“ с лошата формулировка „за несправяне с работата“, Матвей Лукич Близнюков не се натъжи кой знае колко.

Едър и представителен мъж, мераклия за хапване и пийване, голям любител на ритуала съботна баня и страстен картоиграч, Матвей Лукич беше оптимист по природа и гледаше на живота философски. Тоест че благословени и дертовете дневни, благословен и здрачът нощен. Дълбоко в душата си Близнюков дори остана доволен, че са го махнали от „Дървен амбалаж“…

— То пък едно учреждение!… С този жалък кабинет, преграден с шперплат… И онзи ожулен „Москвич“… И онази дърта секретарка, по-страшна от смъртния грях, никаква естетична представителност — да ти напълни окото!… Да го вземат мътните тоя „Дървен амбалаж“. Ще ида в някое друго ведомство и да не ми се мярка пред очите. Да ми се маха от главата!

Мина се някое време и го извикаха в градския партиен комитет. Потегли за натам бавничко, пеша, като прехвърляше през ума си най-различни длъжностни комбинации.

„Какво ли ще ми предложат? Чува се, че на Петиков от Аптечно управление му се разклатило положението. Дали на неговото място? Или заместник на Сушкин? Айде де, не ща заместник. Абсурд! Или в Спортснаб, че нямат шеф?“

Но другарят от градския комитет, който го прие, му предложи съвсем друго нещо. И това друго го възмути, смая и обезкуражи до такава степен, че отначало Матвей Лукич не можа дума да каже.

Предложено му бе да премине на най-обикновена техническа работа! Понеже, видите ли, не бил се справял с ръководната. Той!… Представяте ли си?

— Май останахте учуден, Матвей Лукич? — попита го инструкторът, когато дългата пауза взе да става непоносима.

Матвей Лукич се стегна и като човек, врял и кипял, отвърна най-дипломатично:

— Не че съм учуден, тоест учудвам се, но не в този смисъл… И все пак, всичко това… е твърде странно!

— Отказвате ли?

— Не, не отказвам, разбира се, аз, така да се каже, съм готов… където и да ме пратите. Но съгласете се и вие… Все пак нека си помисля!

— Добре! — съгласи се инструкторът. — Мислете. И вдругиден заповядайте да поговорим.

На връщане Матвей Лукич не се влачеше самодоволно, ами припкаше в тревожен тръст. Всичко друго беше очаквал, но не и това. Дори да бяха му казали: „Налага се малко да се образовате, Матвей Лукич, поизостанали сте от живота“ — на драго сърце и съвсем самокритично би приел и това. Ако ще и на някакви курсове да го бяха пратили. А пък после… право при началството и най-простосърдечно и обаятелно: „Така и така, с туй шкембе не съм за учение вече!“. С една дума, всякак ще се измъкне! И после като помогнат приятелите — и пак на някоя тиха ръководна длъжност!

И изведнъж — така категорично, непреклонно, рязко! Обикновена работа! Лесно е да се каже — обикновена! Ама за обикновената техническа работа се иска умение. А какво умее Матвей Лукич?

Същия ден вечерта повикаха у дома лекар от поликлиниката — възрастния доктор Аметистов, Сергей Сергеевич, стар приятел на Близнюков и негов партньор на карти. Близнюков се затвори с него в стаята и най-откровено му разказа всичко.

— Само в теб ми е надеждата, Сергей Сергеевич! — развълнувано изрече той накрая. — Както виждаш, нямам ръка и губя. Спасявай ме!

Сергей Сергеевич взе да мрънка, да хъмка, заразправя, че сега било „много строго за тия неща“, дори се опита да изчезне, но Матвей Лукич загради вратата с тялото си и изрече направо патетично:

— Другарят ти е изпаднал в беда, а ти ще ми мрънкаш! Че къде ти е медицинската етика?

При това напомняне за медицинската етика доктор Аметистов омекна, седна, измъкна писалката и му тресна такава „медицинска бележка“, че направо замириса на некролог!

Дори жена му Варвара Василиевна, отговорна функционерка от социалното осигуряване, повярва, че мъжът й е загазил с нервите поради служебни неприятности. Биваше си го доктор Аметистов за фалшиви медицински, а и знаеше да си мълчи!

Матвей Лукич изчака три дни и изпрати медицинското със съответно заявление в градския комитет. Тогава го оставиха на мира. После отново го повикаха. Близнюков си купи от магазина бастун и закуцука натам. Прие го същият инструктор, изрази му съболезнованията си, попита го дали не иска карта за санаториум. Близнюков отвърна, че може и без карта, но че наистина му се налага да си даде малко почивка.

— Починете си — съгласи се инструкторът, — пък после ще решим вашия въпрос.

И след това го забравиха. Или може би просто им беше омръзнало да се занимават с него? Така или иначе, Матвей Лукич получи възможност да „поизчака“ и някак, без да се усети, премина на ръководна работа… в личното си домакинство.

Ето го, връща се от пазара и вади на масата покупките — оскубана кокошка с жално щръкнали синкави отсечени крачка, картофи, две стегнати глави цветно зеле, една сметана, връзка лук, къдрав зелен копър и разни други работи — сяда и започва мъчително да обмисля днешния обяд, който му предстои да сготви. Няма с кого да се посъветва, а Близнюков обича да се съветва. Би могъл да се обади на жена си в работата, но днес имат някакво съвещание; секретарката не го позна по гласа и сухо отряза: „Варвара Василиевна е много заета, нареди никой да не я безпокои!“. Домашната помощничка е уволнена в името на разумната икономия. Дъщеря му Настенка възрастово не подхожда за консултант: ако питаш нея, ще каже за първо — сладолед, а за второ — компот. Прозорецът на кухнята е отворен (Близнюкови живеят в уютна едноетажна къща) и от двора се чува звънтящият смях на Настенка и бесният дрезгав лай на Тарзан — неин приятел, глупавко и възторжено пале от неясна порода.

Близнюков е зяпнал в кокошката, обмисля така, иначе, най-сетне взема решение: за първо — пилешки бульон с цветно зеле, за второ — варена кокошка с картофено пюре.

Навлича престилката, запалва газовия котлон, слага отгоре голяма тенджера с вода и започва да бели картофи. Работата му върви леко, спори му, дори е увлечен.

Обядът вече е готов. Сега ще се прибере Варвара Василиевна — тя обядва вкъщи.

— Настенка! — надвесва се през прозореца Матвей Лукич и вика дъщеря си. — Обяд е вече, майката ти сега ще се прибере. Идвай си веднага!

— Тате, заета съм! — капризно се обажда Настенка. — Имаме заседание с Тарзан!

— Хайде привършвайте заседанията!

— Няма как! Тарзан като се е разлаял — не може да спре!

— Трябвало е да му уточниш регламент! Анастасия, да се прибираш, че мама ще ни се кара и на двамата.

Бульонът с цветното зеле стана хубав, а варената кокошка с бял сос е направо да си оближеш пръстите! Настенка лапа, та й пращят ушите, Варвара Василиевна — румена, яка жена — също яде с апетит. И само Матвей Лукич лениво и печално бърника с лъжица из чинията. Много му се яде, но нали е болен, в депресия, със спазми на кръвоносните съдове, прострация и глупости. Засега ще трябва да си преглъща лигите и да търпи.

— Мотя, ти си направо гений! — простодушно се възхищава Варвара Василиевна, като гризе нежното кокоше крилце. — Ставаш за готвач на всеки ресторант, честна дума!

— Не се бави днес в кантората — моли я Матвей Лукич и в гласа му звънват жално трогателни женски нотки, — ела си по-рано! Да идем на някое кино, че съвсем… съм подивял!

— Днес не мога, Мотя, викат ме в градския съвет на съвещание.

— Не ходи, зарежи го!

— Не може! Много важно съвещание. Ще се обсъжда нашият въпрос.

— Съвещание! Въпроси!… — негодува Матвей Лукич. — Кажи им, че у дома те чака болен мъжът ти. Сам-самичък като бухал. Нали чу какво каза Аметистов? Трябват ми развлечения!

— Тогава иди сам на кино!

— Благодаря ти за съвета! Всички ходят на кино като хората… с мъжете си… уф!… с жените си. А аз самичък, като последен глупак!

— Направете едни карти!

— Аметистов днес не може. Имал някаква научна конференция.

— Още малко потърпи, Мотя!… Утре ще идем на кино, ще намеря някак време, а днес си почини. Трябва повечко да лежиш, за да позаякнеш!

След обяда Варвара Василиевна отива на работа, а Настенка на гости при момиченцето на съседите.

Матвей Лукич вади от хладилника отворена бутилка водка, изпива една след друга три чашки и отдава заслуженото и на бульона с цветно зеле, и на варената кокошка. После отново слага престилката и измива чиниите. Добре де, но вече всичко е измито. Ами сега? Дали да не почете?

Матвей Лукич взема книжлето, донесено от Варвара Василиевна от библиотеката, сяда до прозореца в кухнята и започва да чете. На десетата страница се предава и оставя книжлето на прозореца… Скука!

Ленивият му мозък, плувнал в мас, изисква някаква по-лека, диетична духовна храна. Например нещо като онова, как беше?… „Двамата гренадири“?… Не! „Тримата мускетари“! Освен да отиде в библиотеката и да си избере някоя книжка по свой вкус?

Внезапно звъни телефонът. Матвей Лукич бърза към антрето, дето е апаратът. Сърцето му тупа тревожно. Може да е… „оттам“. Разбрали са, че няма да могат да минат без Матвей Лукич, без опитния ръководител, който познава всички пружинни. Разбрали са, осъзнали са и сега го викат!

Не, обажда се Настигаев, Фьодор Фьодорович, стар приятел от ресторантската мрежа; пита го за здравето и за работите му, съчувства му и дава лечебни съвети, които са му толкова излишни, колкото и на песа Тарзан. Дълго си говорят за това-онова, клюкарстват с голям кеф, злословят за познати и колеги. После Близнюков се хили и казва:

— Сега, братко, като си почивам, се хванах с готварство. Ама едни бульони правя — мечта! Като ме освободят окончателно от ръководната дейност, ще ме вземеш ли за готвач?

— Друго не щеш ли? — смее се в слушалката Настигаев. — Моите готвачи са специалисти, така да се каже, кулинарни инженери. Учи три-четири години, пък тогава!

— Значи искаш да ме тикнеш келнер?

— Келнерът, миличък, е сложна и фина професия. Не ставаш, миличък, не ставаш! Ще ми изпочупиш цялата посуда, ще се сопваш на клиентите, нали те знам!… Ако искаш да миеш чиниите — ще те уредя.

— Пак добре — сухо отвръща Близнюков — не приема шегата.

Разговорът завършва и отново Близнюков с цялото си същество изпада в тежка, сънена скука. Но сега вече плюс скуката се чувства злобно, ядно вкиснат. По дяволите този простак Настигаев! Не се види!

Но с какво да се захване? Да отиде с Настенка на разходка? Не му се ще. Ще срещнат някой познат, ще започнат разни неделикатни разпитвания, намеци… Освен да направи вечерята! Рано е още, но Близнюков не го бива за нищо друго, освен да приготвя ядене за себе си и домашните… Какво да измисли? Освен да смае Варвара и да направи една разкошна салата от краставици, репи и остатъците от кокошката? Май нямат оцет. Ще трябва да иде до бакалията да купи.

Взема за всеки случай мрежа, слага си сламена шапка, заключва външната врата и излиза навън през централния вход. Пристъпя бавно-бавно, понесъл тежкото си тяло важно, достойно и с голямо самоуважение. И внезапно става нещо необяснимо: през вратата се шмугва луничаво момченце с голо коремче и с бащиния си каскет на главата, втренчва оченца в Матвей Лукич, сочи го с пръстче и с голяма наслада пищи:

— Женко!

И моментално улицата се превръща в нажежен път към ада. Сума малки пакостници — о, това дяволско племе! — сякаш изникват от земята, скачат, кълчат се и също възторжено, безумно, с всичка сила надават вой:

— Женко! Женко!

Матвей Лукич се оглежда безпомощно. Дланите му лепнат от гадна пот, вратът му и крайчетата на ушите пламват. Защо викат така?! Кой ги е подучил?

А хлапетата го обкръжават все по-плътно и още по-силно, още по-нахално кряскат:

— Женко! Гледайте, женко!

— Другарю, да си бяхте свалили престилката! — най-сетне чува Близнюков съчувствения глас на някаква бабичка и с ужас забелязва, че е излязъл навън, както си е бил вкъщи, с престилката на жена си, една кокетна и с воланче.

Ах, че грешка!

Случай с един не класик

Писателят Пижамов съчиняваше разкази и повести за децата от горните класове. От време на време не отминаваше и по-малките. А понякога си изпащаше и предучилищната възраст!

Във всичките му разкази и повести действаха едни удивително съзнателни, рядко благоустремени деца и родителите им, страшно порочни, недостойни за уважение и морално паднали в очите на обществеността. Тези съзнателни, високонравствени деца в произведенията на милото старче Пижамов връщаха на правия път греховните си бащи, майки, чичовци, лели, по-големи братя и сестри.

Понякога вършеха това със съдействието на партийните и комсомолски организации, понякога хвърляха собствените си сили за провеждане на упорита, системна възпитателна дейност сред споменатите бащи, майки, чичовци, лели, по-големи братя и сестри.

Особено популярен беше станал един от разказите на Пижамов, където високоморалният син бе превъзпитал пияницата баща.

Веднъж — една неделя — момчето видяло, че татко му се е курдисал в градината под ябълката и се налива с водка изобщо без мезе.

„Какво падение!“ — горчиво си казало детето и „малкото му сърчице се свило от възмущение и душевна мъка“.

Напразно се опитвало то да пъхне в устата на татко си прясна краставичка, откъсната от близката леха, напразно се примолвало: „Татенце, не се погубвай, недей без мезе!“ — недостойният татко само отстранявал детската ръчица, стиснала краставицата, и продължавал да лочи водка направо от бутилката.

Тогава момчето препуснало към районния комитет на партията. Понеже било неделя, в районния комитет нямало никого. Но детето не загубило самообладание, ами научило домашния адрес на секретаря и препуснало да го търси вкъщи.

Разговорът между момчето и секретаря на районния комитет е една от най-силните сцени в разказа, сълзи на умиление изпълват очите ти, когато я четеш. Детето ридае и повтаря само едно: „Накажете татко ми, иначе той ще загине!“. И в края на краищата трогнатият секретар „твърдо и с овладян глас“ му казва: „Не плачи, момче, ще го накажем със строго мъмрене с вписване в досието!“.

Във финалната сцена момчето отново плачело, но това били вече „радостни сълзи“, и „притискало главица до пухкавия и безкрайно скъп“ корем на превъзпиталия се баща.

Пижамов имаше син Генка, дете младша възраст. Генка не четеше произведенията на баща си. За него дълго време Пижамов беше само татко, а не писател.

Но неусетно за Пижамов Генка премина от младша в старша възраст. И не щеш ли, веднъж като седна — и наведнъж изгълта всичките съчинения на баща си.

Пижамов влезе в стаята точно когато Генка навъсен дочиташе последната страница на новата му повест.

— Татко си ли четеш?! — бодро и ласкаво каза Пижамов. — Чети, синчето ми, чети, ще ти е от полза!

— Страшно гаднярски пишеш, татенце! — неочаквано измърмори Генка.

Това да не беше го казал Генка, ами столът, на който седеше, пак Пижамов не би се учудил толкова! Дори в момента не се сети какво да отговори на сина си.

Най-сетне писателят се овладя и строго каза:

— Първо, що за дума „гаднярски“?! Да не си посмял да замърсяваш езика! И второ…

— По-добре да се замърсява езикът, отколкото литературата! — нахално го прекъсна Генка.

— И второ… какво ти разбира главата от литература? Той ще ме критикува!

— Но тук пише: „За деца от старша възраст“. А аз съм точно старша!

— И трето… аз съм твой баща и да не си посмял…

— А защо твоите герои всичките са посмели? — все така нахално продължи Генка да прекъсва Пижамов. — Може и аз да искам да те превъзпитам!…

Цялата кръв нахлу в главата на детския писател. Вбесен, той сграбчи Генка за врата и вдигна над задника му бичуващата си десница. Но тутакси изпищя и го изпусна, защото Генка се изви и го ухапа по „пухкавия, топъл и безкрайно скъп“ корем, след което, възползвайки се от слисването на баща си, изскочи от стаята.

… Когато му помина, Пижамов седна на бюрото и започна да съчинява поредния си разказ с все същия бронебоен, изпитан сюжет. Този път бащата беше строителен работник, а му даваше акъл десетгодишната му щерка.

И така, Пижамов пишеше, а под прозореца му виеше и се кискаше неговият Генка:

— Защо не даваш да те превъзпитам, защо?! Не съм се затичал да се оплаквам от теб нито в секцията на детските писатели, нито в редакцията, само ти казах, а ти…

— Да се махаш, негоднико! — излая Пижамов, за миг откъснал поглед от любимата си пишеща машина марка „Москва“.

Генка изчезна. Пижамов се позамисли, изпуши една цигара и пак зачука с привична грациозност с два пръста по клавиатурата на машината.

В интимна обстановка

Стенографката Зашчепкина, вдовица, майка на дангалака Гари Зашчепкнн, червенобузест здравеняк без определено занимание, се обади на сестра си Ана Илинична Припасова и проплака в слушалката:

— Аничка, скъпа, много, много ти се моля… кажи на твоя Льова да повика Гарик и да поговори с него…

— Боже господи, Соня, какво има?!

— Още няма нищо, но може да стане всеки момент… Той (на това място риданията в слушалката се усилиха, последвани от конвулсивно хлипане и накрая от мощно изсекване), той ме игнорира абсолютно!… Не може да влезе да следва: нали не е медалист… Не работи никъде… Някакви подозрителни познанства. Някакви случайни пари… Често се прибира посред нощ пиян! А като му се скарам, ми вика: „Маман, затваряй си плювалника!“.

Ана Илинична се изсмя съвсем неделикатно:

— Ама че свинче! Да му дръпнеш ухото!

— Аничка, скъпа, че ти кога го вижда за последен път?

— Гарка ли? Чакай! Ако си спомняш, когато бяхме с Льова на рождения ти ден. Той изпи тогава една чашка ликьор и го хвана, взе да прави разни фокуси с чинии, сума нещо изпотроши…

— Ама, Аня, това беше преди четири години! Сега Гарик е цял мъжага, по-висок е от твоя Льова. И такива фокуси прави, че всяка сутрин треска ме тресе, като отварям вестника. Да не би да прочета някой страшен фейлетон. Че на всичкото отгоре такъв хубавец, очите да ти останат. Момичетата просто мира не му дават… Помоли Льова!… Нека го повика да му говори по-строго, да го сплаши… Мене абсолютно ме игнорира, абсолютно!

И слушалката отново захлипа и заподсмърча.

Тогава Ана Илинична твърдо заяви:

— Не плачи, Соня! Още днес, щом се върне Льова от работа, веднага ще го накарам да направи всичко необходимо. Разбирам те, това е наш роднински дълг!

Лев Матвеевич Припасов, служител в специализирано профсъюзно списание с дълго и скучно име като тежкотоварен влак, изслуша възбудения разказ на жена си за опасността, надвиснала над покварената глава на племенника му, навъси се и изрече с присъщото си дълбокомислие:

— Имаш право, Ана! Наш роднински дълг е… още повече че ако това свинче, както казваш, го изтипосат в печата, то може по някакъв начин да се отрази и върху мен. Моят морален облик е безупречен и, разбира се, ще бъде твърде неприятно, ако се започнат разни подмятания.

— Ще се обадя на Соня да изпрати Гарик у нас! — тръгна към телефона Ана Илинична.

— Недей! — възпря жена си Припасов. — Не бива да правим у дома тази среща. Ще излезе, че висшите роднински инстанции призовават това свинче. Намирисва на администриране! Нетактично е, неделикатно!

— Тогава ти отиди у Соня!

Припасов сви устни, позамисли се и каза все така дълбокомислено:

— И това не е много удобно. Някак лъже-демократично!… Би трябвало да се видим на неутрално място. Ще се обадя лично на Гарик и ще го поканя на ресторант!

Ана Илинична плесна с ръце.

— На ресторант! Ти луд ли си! Момчето и без това почти всяка нощ се прибира пияно!

— Ама той ще бъде с мен! И моля те, Ана, да не ми противоречиш, зная какво говоря!

Припасов се смяташе за свободомислещ, философски подкован, напредничав човек и винаги побеждаваше в спор, понеже говореше гладко и дълго и не оставяше събеседника да гъкне, а освен това умееше на място да притисне опонента с авторитетен цитат.

Според неговите възгледи излизаше, че младежта изисква по-особен подход — деликатно възпитателен. По никакъв начин груб натиск или принуда — опазил бог!

— Младата душа — твърдеше Припасов — е нежна пеперуда. Ако я хванете за крилцата с груба ръка, ще хвърли топа.

Ана Илинична взе да му възразява и каза, че тогава по-добре тя самата да говори с племенника, естествено — не в ресторант.

Припасов се засегна, нацупи се и отвърна:

— За твое сведение, Ана, в нашата редакция, когато трябва да се отхвърли статия на някой млад автор, винаги на мен се възлага да говоря с него… защото аз съм приятел на младите и умея да разговарям с тях. Понеже младата душа — тя не е дори пеперуда, тя е красива нежна роза. Една невнимателна, студена дума — и листенцата й ще посърнат.

След два часа свакото и племенникът, юноша с капитанска брадичка на руменото си, но вече доста похабено лице, се бяха настанили на една масичка в голям ресторантски салон. На естрадата свиреше умерен оркестър. Металните блюда и сосиери, разнасяни от сервитьорите, излъчваха апетитни миризми. Някакъв посетител го измъкваха вече от салона под мишниците. Най-благоприятна атмосфера за интимен разговор.

— Е, скъпи племеннико, какво ще пиеш? — кокетно изрече приятелят на младите, загледан в листа за напитките.

— Калвадос! — каза Гари Зашчепкин.

Сервитьорът, застанал до масата, кимна с разбиране:

— Едно стъкло „Московская особая“. Като начало, разбирам.

И бързо донесе водката и мезето. Свакото и племенникът гаврътнаха по един местен калвадос, Припасов се взря проницателно в младия Зашчепкин и подхвана разговора.

— Кажи ми, Гари, каква цел имаш в живота? — започна той, като енергично човъркаше зъбите си с клечка. — Впрочем този въпрос може да се постави по-иначе: какви са идеалите ти?

Гари Зашчепкин наля по още една чашка на себе си и на Припасов, пръв изпи своята, замези си с маринова бяла гъбка и каза:

— В момента, свако Льова, откровено казано, нямам идеали, защото нямам постоянен доход. Карам я като онази злочеста козичка, дето, „като припкала из гората, хрупкала на клена листата“! Какви идеали без пари! Нека първо бъда осигурен, както си е редът за един джентълмен… пък после търсете от мен каквито щете идеали!

Припасов се понамръщи. Уф, какъв гаден цинизъм го лъхна от това откровено признание. Обаче нали младата душа е пеперуда, не бива с груби ръце да й пипаш крилата. И приятелят на младите меко отбеляза:

— Ти, приятелче, обръщаш въпроса с краката нагоре, тоест допускаш същата методологическа грешка, за каквато навремето Маркс упреква Хегел. Казваш, че нямаш постоянен доход. Ами иди работи — и ще го имаш! Пред теб са открити всички пътища.

По лицето на Гари Зашчепкин се изписа израз на скука и леко отвращение, сякаш току-що беше пил рициново масло вместо калвадос.

— Свако Льова, тия работи ги слушам всеки ден. Да беше казал нещо по-ново!… Не съм против труда. Но нали във вестниците пише, че работата трябва да ни бъде по душа. Да ни вдъхновява. Какво съм виновен аз, че разните гайки и втулки изобщо не ме вдъхновяват? Да не искате непременно „да кова нещо от желязо“?

— Не е задължително да се хващаш в завод.

— Тогава на село ли ме пращате? — Гари Зашчепкин примижа презрително. — Сред житните простори? Тенкю, свако Льова! Обаче всички тези крави, свине и разни патоци… също не ме вдъхновяват!

Той доближи румената си мутра до лицето на Припасов и му се примоли шепнешком:

— Защо не ме наредите във вашето списание, чичо Льова! По роднински. Не ме интересува какъв ще се водя. Честно казано, сега ми трябва някаква тапия, за да не ме закачат, да не ме тормозят с трудоустрояването. А пък после, като мине вълната, на спокойствие ще си избера с ваша помощ нещо по-подходящо!

„Той просто не ме разбира!“ — ужаси се вътрешно приятелят на младите. Дощя му се да наругае този хитър нехранимайко, но нали младата душа е нежна, красива роза, която може да посърне от една-едничка студена дума!

Лев Матвеевич си нагласи очилата, изкашля се и заговори отново. Той говори дълго, красиво, от душа, цитираше класиците и изопачаваше поетите. Опомни се чак когато сервитьорът прибра от масата празното стъкло от калвадос и постави вместо него бутилка скъп кримски портвайн! Припасов учудено погледна сервитьора, но Гари Зашчепкин му заяви:

— Аз го поръчах, свако Льова. Точно сега му е времето да минем на „отлежало опорто“.

И пиха от „отлежалото опорто“.

Припасов остави празната си чаша на масата и продължи:

— Та докъде бях стигнал? А-а! Сетих се! И така, приятелче, ти трябва да разбереш, че щом трудът е превърнал в човек дори някаква си долна маймуна, както блестящо го е доказал Фридрих Енгелс, то…

След „отлежалото опорто“ думите просто сами излитаха от устата му!

Този път Припасов се усети чак когато до масата им се доближи някаква млада госпожица с разпилени по раменете й фъндъци. Беше облечена с много тясна и много къса рокличка, подчертаваща онези детайли от фигурата й, които собственицата им намираше най-привлекателни. Гари Зашчепкин представи Припасов на госпожицата с фъндъците. Стана ясно, че се казвала Мадлен, но можел да й вика и Матрьоша, по желание. Радвала се да завари тук Гари с толкова симпатичния му свако.

Лев Матвеевич галантно я покани да седне при тях. Тя радостно прие.

Видя му се някак неуместно да продължи пред Мадлен-Матрьоша разговора за значението на труда за човека. На бърза ръка довършиха бутилката „опорто“ и Припасов заяви, че няма нищо против разумните развлечения. Мадлен-Матрьоша се съгласи с него: „То само работа не може, редно е човек да си почине в някой ресторант“. Засвири оркестърът и госпожицата с фъндъците покани Лев Матвеевич да танцуват.

По време на танца тя така се притискаше в не дотам подвижния си кавалер, че очилата на Припасов веднага се изпотиха. Той строго попита Мадлен-Матрьоша какви са нейните идеали. Остроумната Мадлен каза: „Какво ми е одеялото ли?“ — изкикоти се и нарече Припасов „палавник“. Припасов се сконфузи, но малко по-бодро завлачи крака по паркета. Когато се върнаха на масата след танците, Лев Матвеевич, както се казва, беше готов. Той хвърляше пламенни погледи към Мадлен-Матрьоша и крещеше като луд, че младата душа била нежна пеперуда и че той, Припасов, нямало да позволи никому да я хваща за крилцата. И за капак повика сервитьора и му поръча бутилка шампанско.

В дванадесет и десет след полунощ Ана Илинична за трети път се обади на сестра си:

— Соня, пак съм аз. Дойде ли си твоето свинче?

— Дойде си!… Аничка, скъпа, той е абсолютно пиян.

— Ами Льова къде е?

— Питах го, той вика: „Не е твоя работа, маман! Затваряй си плювалника!“.

— Повикай го.

— Изключено! Строполи се напреко на леглото и моментално заспа.

Ана Илинична ужасена затвори слушалката. И веднага телефонът иззвъня. Тя конвулсивно притисна слушалката до ухото си — този път обнадеждена.

Непознат равнодушен бас изгъгна монотонно:

— Дом Припасови ли е?

— Да — едва чуто изломоти Ана Илинична.

— Другарката Припасова ли е?

— Да, да! Кой е?

— Обажда се дежурният от изтрезвително номер едно. Утре сутринта елате да си приберете съпруга. Той е тук, така че не се тревожете. Носете и пари — неговите не стигат да си плати обслужването. Лека нощ.

Боже господи, каква ти лека!

Среща

Сред многобройните недъзи, която тормозят човешкия род, радикулитът е един от най-коварните, понеже ти се нахвърля с тайнствената внезапност на ненадейно побесняло псе и все в най-неподходящо време!

И чак после, когато вече лежиш проснат в леглото с електрическа възглавница под кръста и не смееш да шавнеш, проумяваш причината за тази коварна внезапност и си правиш закъсняла (и затова още по-неприятна) самокритика, а тя пари като коприва: „Как можах, дърт глупак, да не позволя да ме минат с една гореща ютия, преди да тръгна!“.

Или: „Как можах, дърт кретен, да не ударя преди пътуването една водка с накиснати бръснарски ножчета!“.

Ако имаш чувство за хумор, можеш да си кажеш и друго: „Колко жалко, че не е възможна смяна на болести сред гражданството! Даваш обява във вестника: «Сменям стар, отлежал радикулит с редки кризи за нов грип без усложнения».“

Горе-долу така изглеждаха терзанията и размишленията на прочутия артист от известен столичен театър Сергей Иванович Блински, красив старец с надменно пълно лице и господарски маниери, прикован на леглото в хотела на областния град Н.

Беше пристигнал за тридневни рецитали в града и още първия ден го сви радикулитът — беше настинал във влака.

Скучно и тежко е по цял ден да лежиш скован, да гледаш през прозореца и да виждаш само заснежени покриви и яркосинята плюшена завеса. Преместиш ли поглед към стената, оттам пък самата досада ще те зяпне втренчено с изцъклените бели очи на ловеца лъжец от калпавата репродукция, закачена над кревата.

Тежко му, ох, тежко му на човека, скован от радикулит в чужд град, далеч от роден дом!

От време на време идваше да го види представител на филхармонията, но визитите му още повече дразнеха Сергей Иванович. Представителят беше някак захабен, фалшиво буен, с бледо, бухнало, лошо замесено и недоопечено лице. Полагаше големи усилия да изглежда фин и високоинтелигентен, а казваше „тролебус“ вместо „тролейбус“ и „репетивирам“ вместо „репетирам“. Омазнената му вратовръзка от вискоза беше така непоносимо яркоизумрудена, че Сергей Иванович най-сетне не издържа и каза с притворени очи:

— Не се чувствайте задължен, миличък, не ме навестявайте. Аз, като се оправя, ще ви се обадя.

— Невъзможно! — меко отвърна представителят. — Наше задължение е да проявяваме внимание, докато сте болен. Нали сме затова!

Леката миризма на борш и водка, останала след него в стаята, постепенно се стопи (сигурно я беше всмукала всеядната плюшена завеса). Внезапно Сергей Иванович се сети за нещо, което би трябвало много по-рано да му дойде наум!

Сети се, че в град Н. живее пенсионираната драматична актриса Елена Константиновна Глебова, стара негова приятелка — дори повече от приятелка! — която не беше виждал тридесет и повече години. От дъжд на вятър получаваше от нея мили честитки (пращаше му ги в театъра) и й отговаряше (а понякога забравяше) с не по-малко мили картички. Пред жена си впрочем не споменаваше за тези картички — „за да си спести излишни разговори“. Защо са му? Е, имаше — имаше! — навремето лудо, стремително актьорско „увлечение“, имаше една чудесна, млада, талантлива Льоля Глебова, русокоса, розовка, с невероятно черни очи и ярка, свежа, винаги усмихната уста с малка бенчица над пълничката горна устна. Имаше една безкрайна близост, имаше и клетви „завинаги заедно“! Имаше го всичко това. И всичко отмина! Животът ги раздели, разлъчи ги, пръсна ги в различни посоки и не си струва сега да съжаляваме за това. Но защо да не се видят, да не пораздвижат душите си, да не ги сгреят край стария огън… С пъшкане и охкане Сергей Иванович измъкна изпод възглавницата бележничето си, намери адреса на Глебова, Е. К., откъсна едно листче и написа телеграма: „Скован от радикулит лежа вашия град хотела стая 36 моля навестете чакам утре седем вечерта целувам ръка Блински“, обади се (телефонът беше поставен до леглото) на дежурната по етаж и я помоли незабавно да прати телеграмата.

На сутринта се почувства по-добре, дори самичък се обръсна. После се загледа от леглото в белите покриви — днес те му се сториха много чисти и приветливи — и се замисли за Льолечка Глебова. На колко е сега? Май минава шестдесетте!

Следобед в шест извика камериерката, нареди й да проветри хубаво стаята и да донесе от ресторанта долу едно шампанско и две чаши. В седем и четвърт зазвъня телефонът до леглото му и Сергей Иванович, изтощен от чакане и жадно вслушан във всеки звук от коридора, грабна слушалката и я отскубна от вилката.

— Слушам ви!

— Вие ли сте, Сергей Иванович? Добър вечер. Обажда се Глебова, Елена Константиновна.

Гърлото му се сви. Боже мой, Льолечка Глебова, познатият гръден глас с насмешливо-ласкава интонация!

— Откъде се обаждате? Къде… си сега?!

— Долу съм!

— Качвайте се по-скоро — аз съм на третия етаж. Чакам те!

Лек, смутен смях.

— Ама не ме пускат!

— Кой не ви пуска? — изрева Блински и веднага изохка от остра болка в кръста, защото рязко се беше помръднал под завивките.

— Дежурният администратор не ме пуска! — отвърна слушалката. — Такъв им е редът: да не пускат жена в стаята на мъж. И обратно. За да няма морална разпуснатост. Такива ми ти работи, друже мой.

— Ама кажете му, че в случая всичко е… така да се каже… съвсем етично и абсолютно безопасно!

Отново лек смях.

— А-а, вие й го кажете, на мен езикът не ми се обръща. Давам й слушалката.

Равен, безстрастен женски глас, лишен от всякакви модулации, сякаш полиран:

— Дежурният администратор!

— Мила! — опита се да се сдържи Сергей Иванович. — Дошла е да ме види стара моя приятелка, почтена жена, заслужила артистка, пенсионерка най-сетне, а вие не я пускате! Не е хубаво така!

— Правилата са за всички едни, другарю Блински!

— Моля да ме разберете, на легло съм…

— Тогава още по-малко имам право да пускам в стаята ви… другарката.

— Болен съм, имам радикулит! — закрещя Сергей Иванович, като гледаше да остане неподвижен. — Освен това… заедно с тази другарка сме на повече от сто и двадесет години, другарко дежурна! Поемам отговорността!

— В правилника не е казано нищо за възрастта на посетителите и посетителките.

— Но няма правила без изключения!

— Ние не можем да правим изключение.

— А кой може?

— Не знам. Сигурно началникът на градската милиция.

— Дайте ми телефона му!

Дежурната му продиктува номера и Сергей Иванович я помоли да се обади пак Глебова.

— Елена Константиновна! — каза той, силно развълнуван. — Сега ще звъня където трябва. Ако ще във Върховния съвет! Но ще се оправя! Само не си отивайте.

— Добре, ще почакам.

Обаче не му се наложи да стига до Върховния съвет. Дежурният майор от милицията с весело презиме Килобок изслуша припряното му обяснение („Нали разбирате, миличък, една старица иска да посети един старец, а не я пускат!“) и обеща да се обади в хотела „да регулира случая“.

И ето най-сетне тихи забързани стъпки по коридора и леко почукване на вратата.

— Влезте! Не е заключено!…

Не, времето не беше пощадило Льолечка Глебова! С набитото си актьорско око Сергей Иванович веднага забеляза онова, което никой и нищо не може да скрие. До леглото му се доближи стара и доста пълна жена.

— Елена Константиновна… Льолечка! — едва промълви Сергей Иванович с изтощен глас. — Прости ми… че заради мен изживя такова глупаво унижение!

И внезапно на старото женско лице пламнаха, светнаха с някогашната чародейна жар черните — нейните! — очи.

— Моля ви, скъпи! — изрече Глебова с усмивка и тази усмивка — малко мъглява, лукава — също беше някогашната, нейната. — Първо, можах да ви видя, и второ… истинско щастие е, че не искаха да ме пуснат. За миг отново се почувствах жена… Не се надигайте! Добре знам какво е радикулит!

Тя му протегна малката си сбръчкана ръчица, а Сергей Иванович мълчаливо я притисна до устните си.

Трудното изпитание на Снежанка

Зоя Есикова е на деветнадесет години и до полуда е влюбена… не избързвайте, в изкуството на Мелпомена. Нейните приятели и познати намират, че „като две капки вода“ прилича на Комисаржевска на млади години. На зрелостния изпит в театралното училище беше изкарала най-високата оценка за монолога на Офелия и, общо взето, имаше всички основания да смята, че е едно от най-щастливите създания на планетата.

Точно така мислеше за себе си: „Аз съм щастлива“. После я бяха взели на работа в театъра (не в най-прочутия, но не и най-забутания) и тя взе да мисли за себе си по̀ иначе: „Аз съм нещастна“.

Не й поверяваха никакви хубави и интересни роли, налагаше й се да играе главно някакви второстепенни палави глупачки, които в съвременните пиеси си приличат всичките също като онези прословути две капки. Сега във вътрешните й монолози изразът „аз съм нещастна“ се беше уточнил във варианта: „Аз съм нещастна жертва на щампата“.

За главния режисьор на театъра Орест Безлошадних се говореше, че имал „пристъпи на гениалност“. Към всички актриси, дори и заслужилите старици, се обръщаше, кой знае защо, на „ти“, пристигаше в театъра с развързани обувки и по време на репетиции в емоционалните си пориви крещеше като родилка. Харесваше му да демонстрира на застиналите в благоговеен ужас артисти „как се прави този откъс“. Понякога го правеше добре, понякога зле, но винаги гениално! Не го обичаха и се страхуваха от него. Разговорите с него по театрални въпроси, а още повече оплакванията от съдбата бяха тягостни и безполезни: в жълтите му котешки очи моментално пламваше познатата искра на гениално безумие, той започваше жално да мучи под нос нещо нечленоразделно и внезапно изчезваше, без да доизслуша събеседника или събеседницата си, само изтърсваше едно:

— Ще помисля по твоя въпрос, старче!

Но беше ясно, че главният режисьор е способен да мисли единствено за себе си, за собствените си частни работи и личните си интереси.

След една репетиция на поредната пиеса, в която на Зоя се беше паднала ролята на поредната глупава палавница, дългучът Гога Ржавин, който репетираше в същата пиеса ролята на поредното народно момче, но със заряд от остра интелигентност, й се лепна да я изпраща. Той закрачи редом със Зоя и плискаше чорапите й с ледена вода от локвите — ходеше тромаво („Като статуята на командора“ шегуваха се актьорите) и носеше четиридесет и шести номер обувки.

Зоя се мръщеше от студените пръски и с половин ухо слушаше как Гога ругае главния режисьор. По едно време й омръзнаха лицемерните му излияния и тя хладно заяви:

— Всичко това абсолютно не ме засяга! Режисьорите идват и си отиват, театърът остава!

— Гениално! — възкликна Гога и взе да я навива да играе Снежанка на новогодишните тържества по време на училищната ваканция. Самият Гога щял да играе дядо Мраз. Били му дали „страхотно гениален“ сценарий и можели да изкарат добри пари.

— Не ми се занимава с халтура! — каза Зоя.

— Защо да е халтура? — обиди се Гога Ржавин. — В края на краищата всичкото зависи от нас самите. Ние ще вдъхнем в тази боза живата душа на истинското модерно изкуство… Аз например виждам, че можеш по нов начин да решиш образа на Снежанка. Дори и външно. Представяш ли си? Появява се една Снежанка с трико-панталон, с тупирана коса…

Зоя остана непреклонна, тогава Гога взе да мънка и да хленчи: майка му била болна, трябвали му пари за карта за санаториум, така се бил надявал на тази глупава боза.

Зоя го прекъсна и все така хладно каза:

— Оня ден като искаше пари назаем от Артгохов, каза, че си сирак, с ушите си чух! Добре де, съгласна съм. Наистина са ми дошли до гуша тези мои палавнички. Снежанка! Все пак поетичен образ. От утре започваме да репетираме.

Тя преписа текста на ролята си за новогодишното представление и за нейно учудвано той й се видя не чак гениален, но съвсем благоприличен. А Гога Ржавин сто пъти съжали, дето си беше избрал такава претенциозна, саможертвена, взискателна партньорка. Всеки ден репетираха във фоайето на театъра — още щом свършеха дневните си упражнения, чак до началото на вечерния спектакъл.

Най-сетне настъпи денят на премиерата им в клуб „Червена роза“. Зоя дойде половин час по-рано и веднага започна да се гримира. В малката съблекалня зад сцената пробваше перуката с разкошна ленена коса до кръста, слушаше глъчката, аплодисментите и смеха на дечурлигата, които вече бяха насядали в салона, и мислено си повтаряше първата реплика: „Какво ярко слънчице е грейнало днес. Дано не се разтопя“.

Вълнуваше се много. Но най-много я тревожеше отсъствието на Гога Ржавин — дядо Мраз.

До началото на представлението оставаха седем минути… четири!… Салонът бушуваше, а Гога го нямаше никакъв.

Две минути преди началото в съблекалнята се вмъкна директорът на „Червена роза“, тромав, блед, почти разплакан.

— Вашият другар Ржавин направо ме уби!… Сигурен съм, че изкарва пари някъде на друга елха. Но не можем да го чакаме повече. Нали чувате какво става? Ако веднага не започнем, ще съборят клуба!

Зоя безпомощно сви рамене.

— Във вестибюла вече се е наредила втора опашка! — ломотеше директорът като трескав. — Не, не, не можем да чакаме повече.

От салона се дочу дюдюкане и трополене с крака.

Директорът си пое дъх и отново се обърна към сгушилата се от страх Зоя:

— Спасете ни, другарко Есикова! Имаме брада от памук, ще ви намерим кожух, шапка също… Ще се облечете като дядо Мраз и ще излезете на сцената!

— Но нали съм Снежанка! — изстена Зоя.

— За тях по-важно е да има дядо Мраз. Моля ви, обличайте се и излезте на сцената… честитете им, пожелайте им успех в учението и в онова… как беше… личния живот… Кажете им някоя смешка! После веднага започваме да раздаваме подаръците и пускаме следващите. Иначе ще стане скандал… ще пишат във вестниците и ще ме уволнят. Спасете ме, миличка!… Искате ли да коленича пред вас?!

Директорът на „Червена роза“ пристъпи към Зоя с явното намерение да изпълни заканата си, но тя го възпря и прехапала устна, за да не заплаче, му каза:

— Дайте брадата!

… Сякаш насън си окачи бялата брада с мустаците, залепи си вежди от памук, нахлупи си шапката и намъкна кожуха. И ей го дядо Мраз на сцената до елхата, окичена с играчки, шарени знаменца, лъскави топки и гирлянди. В салона веднага стана тихо. С разтреперан фалшив бас Зоя изговори първото приветствено изречение, но веднага някой от салона я прекъсна с немирно гласче:

— Дядо Мраз, защо си такъв мъничък?

— Ще порасна! — обеща находчивият дядо.

Зоя усети, че единственият изход е да говори високо и без паузи. И взе да говори. Високо, разпалено и несвързано. Слушаха я с интерес. Минутите се нижеха, а Зоя говореше ли, говореше и смътно съзнаваше, че сега вече най-страшното е, че никога няма да може да спре потока на трескавото красноречие, паднало й от небето.

Внезапно салонът зашумя и се размърда. Зоя чу зад гърба си тежки стъпки по сцената, обърна се и… занемя с отворена уста. На сцената се беше появила Снежанка — глупаво усмихната, с криво нахлузена перука — разкошна ленена плитка до кръста, с неприлично късо сукманче, под което се подаваха голи космати крака с половинки четиридесет и шести номер.

— Какво ярко слънчице е грейнало днес! — изрече Снежанка с нахалния баритон на Гога Ржавин. — Дано не се разтопя!

Салонът избухна в такъв смях, какъвто отдавна не беше чувал клуб „Червена роза“.

 

 

На връщане тръгнаха пеша.

— Аз мисля, че всичко мина много хубаво! — обясняваше Гога Ржавин и плахо поглеждаше мълчаливата Зоя. — И директорът е много доволен. Отдавна, вика, не бяхме правили толкова хубаво празненство. Между другото, обеща да ти пише двоен хонорар.

Зоя мълчеше.

— Аз защо излязох на сцената? За да ти помогна. Трябваше да се обърне всичко на шега, на пародия. И децата веднага разбраха и реагираха. В изкуството винаги е така: не знаеш къде губиш, а къде намираш!

— Да не си посмял да говориш за изкуство, ти, мърляч такъв! — изкрещя Зоя и се спря. — И да не си посмял да ме изпращаш, върви си по пътя.

Рязко се обърна и си тръгна по безлюдната уличка. Тук беше тихо и имаше много сняг. И въздухът чист, ведър, зимен московски въздух, точно какъвто беше нужен на разбунената й душа. Дълго се разхожда по улицата назад-напред и си мислеше. За какво? Мислеше си, че щастието в изкуството не идва само, че трябва да се бориш за него, иначе такива като главния режисьор Безлошадних и Гога Ржавин ще стъпчат това щастие.

— Засега все още съм нещастна — беше изводът, до който стигна в края на дългия си вътрешен монолог, — но непременно ще стана щастлива.

Прие тази формула като основа, успокои се съвсем и си тръгна към къщи.

Полезната купел

Тук, в нашето „благословено градче“, както се казваше навремето, съм роден, израснал, тук съм прекарал целия си несъзнателен и съзнателен живот, тук остарях и започнах да получавам полагаемата ми се пенсия.

Спомням си го, когато беше най-загубената дупка. Лятно време жега, прахоляк, пусти край — кози рай. Местните кози се мъкнат по улиците, хрупат афишите на гастролиращия фокусник от оградите и стълбовете. И такъв лепкав и муден петмез се е разлял наоколо, че дори младите кучета, полегнали в сянката на хилавите акации, от мързел не лаят срещу лакомите кози, само с мълчалив упрек отварят и затварят уста. А есен и зиме — кал до колене, че и до кръста, дивотия и скука.

През годините на съветската власт естествено градчето ни много се промени, но особено разцъфтя напоследък!

Всичко асфалтирано, край тротоарите посадени цветенца и липи. Като минеш вечер, направо вдишваш благоуханието на природата.

Във всички посоки препускат автобуси, две тролейни линии и на първо време десетина таксита за разплод. (Обаче отначало такситата бяха завладени от някои наши хитри градски началници; с чанти и папки под мишница взеха да се разкарват с тях с безкасово плащане по банкова сметка. Но се намеси контролът и началниците бидоха укротени.)

Като си разсъждавах върху причините за този растеж и разцвет на родния ми град, стигнах до някои изводи, които искам да споделя с вас, уважаеми другарю писател.

Според мен тези причини са три. Първата причина е обща: цялата страна преуспява, само някой слепец или зъл враг няма да го забележи.

Втората причина е в ръста на работническата класа в града. През последните години тук се построиха и пуснаха в действие две големи предприятия: комбинат за преработка на мазнини и фабрика за фини вълнени платове. В тях работят учени хора, взискателни, млади, не дават мира на градските ръководители, не ги оставят да клечат безгрижно на риболов, нито да се прозяват и почесват по време на работа — притискат, изискват, а има ли нещо — веднага се започва такава критика и самокритика, че някои началници след работническо събрание излитат на чист въздух замаяни, възпалени и алени като след баня.

Но има и още една, трета, по-особена причина. На нея бих искал да се спра и най-подробно да ви разкажа всичко.

През градчето ни минава една рекичка, казва се Шинучка. Преди две години я преградиха с бент и направиха езеро-басейн за къпане. Е, не чак като басейн „Москва“ естествено, зимно време не става за къпане, но трябва да имате предвид, че благодарение на тукашния климат сезонът трае, кажи-речи, до първи ноември.

Голям любител на къпането се оказа бившият ни партиен ръководител Николай Петрович.

Николай Петрович всяка сутрин се къпеше в Шинучка, а покрай него и всички отговорни функционери от града също взеха да се къпят заедно с ръководството за здраве.

Басейнът се отваря за населението в девет сутринта, отговорните другари с кърпите и чаршафите в чантите са там още в осем. А Николай Петрович стърчи като кол още в осем без четвърт! Не пропусна нито ден през всичкото си време на живот и работа в нашия град!

Сега ще ви обясня каква беше ползата на населението от тези съвместни къпания на отговорните работници от градски мащаб.

Отдавна е установено, че началството в естествен вид, без панталон и чанта, само по плувки или пък направо както го е майка родила, поомеква, става по-достъпно и по-обикновено.

Киснат си нашите началници сутрин в общата купел и по навик обсъждат на свежа глава насъщните градски проблеми, пръскат се и лудуват и на място решават най-сложни въпроси, без протакане и междуведомствен бюрократизъм. Освен това и градското ръководство цопа и плува край тях в басейна и всеки може по най-простия начин да доплува и да помоли за съвет или указание.

Синът ми Дмитрий по едно време заемаше отговорна длъжност в апарата и беше служебно задължен да посещава тези къпания. После го свалиха и го върнаха в производството. И той автоматично престана да се къпе. Та от Митя съм чувал много интересни истории за тази купел на Шинучка. Ето една от тях.

Имаме един Цаплин, шеф на градския транспорт. Страхотен инат и грандоман. Науми ли си нещо — край! Опъне се като магаре и само повтаря: „По принцип съм против“.

Беше се възпротивил срещу прокарването на тролейна линия до новия работнически квартал на комбината за преработка на мазнини. Работниците, цялото население го молят, ругаят го, пишат до вестниците, той — не, та не!

— По принцип съм против. Всичко ще стане, но като му дойде времето, по план.

Стигна се до комисия — нищо; въпросът се постави на заседание на бюрото — но отпадна от дневния ред по молба на същия Цаплин като неподготвен. Тогава директорът на комбината и профпредседателят решили да поговорят с Цаплин в басейна.

Притиснали го във водата и го питат направо:

— Докога ще протакаш работата с тролейната линия до квартала на комбината?!

— Изчезвайте! По принцип съм против!

— Тогава ей сега ще те удавим, ако веднага не дадеш принципно съгласие да прекараш линия!

Пипнали раба божи под мишниците от двете страни и взели да му топят главата в Шинучка.

— Давай съгласие, Чапло, иначе ей сега ще те удавим!

Онзи се дърпа, глътне въздух и все това си знае:

— По принцип съм против!

А очите му вече изскочили на челото! Местното ръководство начаса пристига с плуване до мястото на ожесточената схватка:

— Какво има? Какво е това водно поло?

Директорът на комбината и профпредседателят докладват: така и така, не е поло, ами давим Чаплата, понеже иначе с други средства е невъзможно да го принудим да реши положително онзи въпрос.

Николай Петрович казал:

— Няма нужда да го давите, но въпросът отдавна трябваше да бъде решен! — Усмихнал се и отплувал кучешката към брега.

Цаплин изплюл водата, отръскал глава и измърморил, без да поглежда удавителите си:

— Дяволите да ви вземат, съгласен съм!

Минаха не минаха два месеца и прекараха тролейната линия.

Когато изтеглиха Николай Петрович в центъра на по-висока длъжност, из града се понесе тревожният слух, че на мястото му щели да назначат жена и тогава съвместните къпания на началниците (те повечето са от мъжки пол) с ръководството, толкова полезни за жителите на града, ще станат невъзможни. Но слухът си остана само слух, а на поста ръководител бе назначен другарят Б-в Василий Василиевич, типичен мъж в разцвета на годините.

И нашата купел на Шинучка продължи да функционира всяка сутрин, макар че новият ръководител не е толкова акуратен в посещенията си на басейна, както незабравимия Николай Петрович! Това много ме тревожи — затова реших да хвана перото. Дано писмото ми след ваша обработка бъде публикувано в печата и прозвучи като сигнал. Дано жителите на други градове в обширното ни отечество пожелаят да възприемат положителния ни опит в областта на къпането. Реки и рекички в страната ни дал господ; разполагаме и с началници, за които подобни къпания ще бъдат от полза — така че на добър час!

По низходяща

В града ни навремето имаше един Пьотър Силвестрович П., началник човек. Образованието му… нито риба, нито рак, но той смяташе, че с неговия опит в ръководната работа не му трябват никакви дипломи.

Кое го крепеше? Добрата памет! Пристигне някой висшестоящ другар за контрол и ревизия, Пьотър Силвестрович го посрещне, настани го в удобния фотьойл в кабинета си и на всичките му въпроси отговаря смело и с боен оптимизъм:

— Няма да ви изброявам цифри, уважаеми Висшестоящи другарю, в края на краищата цифрите можем да ги докараме. По-добре да ви разкажа за нашите хора. Тук живее и работи наистина златен народ…

Къде и как живее този златен народ естествено не знаеше, а дори и да знаеше, само повърхностно и приблизително и най-вече откъм тържествено празничната страна, но имената на челниците винаги добре научаваше наизуст.

Започне ли да ги изброява, не можеш го спря! Пристигналият другар го слуша и душата му се трогва: „Това е ръководител! Как познава хората!…“.

И случеше ли се после да се открият някакви пропуски и недостатъци, прощаваха му ги тутакси точно заради тази му обаятелна осведоменост.

Един ден го посети току-що назначеният (от друг край) Проницателен висшестоящ другар. Естествено, че се срещнаха и другарят го попита, вторачил поглед в очите му:

— Е, Пьотър Силвестрович, казвайте, как живеете тук, как работите?

Онзи трепна като стар кавалерийски кон, усетил шпора, и… препусна с всичкия си оптимизъм:

— Няма да ви изброявам цифри. В края на краищата цифрите можем да ги докараме. По-добре да ви разкажа за нашите хора. Тук живее и работи наистина златен народ…

И като отвори една уста:

— Доячката Прасковя Петруникова… краварката Мария Кудашкина… механизаторът Федот Удодов…

И после, кой знае защо, се посипаха само разни Ани:

— Ана Муравейкина… Ана Анучина… Ана Бондаренко…

Но изведнъж Проницателния другар го прекъсна и все така вторачен в очите му, внезапно го попита:

— Ами какво ще ми кажете за Ана Каренина, Пьотър Силвестрович?

Пьотър Силвестрович се смая. Коя е тази? Нещо познато му се счува в това съчетание на звуци, но какво и от коя сфера? Да е доячка? Май няма такава Ана сред доячките. Животновъдка? Или съзнателна културна учителка?

И тогава Пьотър Силвестрович се досети: „Пудякин е предизвикал някоя крамола! Дяволът му неден, отдавна е хвърлил око на мястото ми… Сигурно се е появила някоя видна жена, а Пудякин не ми е казал, за да си присвои славата за откривателството“.

Проницателния другар чака отговор, гледа го с все същата загадъчна усмивка.

— За Ана… Как казахте? Ще си запиша в тефтерчето.

— Каренина.

— За тази Ана в момента нищо не мога да ви кажа. Признавам си… най-откровено. Но ви обещавам да проуча, да я издиря и ако е необходимо, да й окажа всестранна помощ. За резултата как ще наредите да ви съобщя — писмено или може по телефона?

— По-добре писмено! — нареди Проницателния другар, усмихна се пак — този път съвсем зловещо, и си замина. А Пьотър Силвестрович веднага извика помощника и довереника си, един направо чудовищно изпълнителен мъж, и му заповяда незабавно да открие тази Ана Каренина, да я разбере коя е, що е, как живее и диша.

— Сведенията лично на бюрото ми. И моментално, без протакане!

Мислите, че не намериха ли?! И още как! След два дни помощникът и довереникът докладва:

— Имаме такава, Пьотър Силвестрович, но не Каренина, то щеше да бъде прекалено, ами Каренева, Ана Петровна, живее в селцето Радушни, работи в совхоза, мъжът й загинал на фронта.

— Значи, военна вдовичка?

— Тъй точно!

— Ясно. Да се даде указание на директора на совхоза да я подпомогнат. Да се ремонтира незабавно за сметка на совхоза къщата на Ана Каренина!

— Каренева, Пьотър Силвестрович.

— Каренева, все тая. И да й се осигури гориво за зимата.

— Тъй вярно!…

Собственоръчното му писмено съобщение до Проницателния другар вдигна много шум и дори беше публикувано в местния вестник. Конфузният скандал приключи с преждевременното пенсиониране на Пьотър Силвестрович — във връзка с разклатеното му здраве. За да избегне срама, той замина чак при омъжената си дъщеря в друга област. Дълго време нищо не се чу за него, но след половин година се появи и се запъти право при Проницателния другар, заради когото така си беше изпатил.

— Бих желал да се върна на работа в родния си край.

— Ами със здравето как сте?

— Здрав съм… като чичо Ерошка от повестта „Казаци“ на Лев Николаевич Толстой.

— Охо, както виждам, не сте си губили времето напразно!

— Направих си изводи от онзи горчив урок. Хванах го, така да се каже, този граф за селската му брада и почти целия го преорах. Здравата пише старецът му, да дава господ и нашите така да пишат!

Проницателния другар се позамисли и каза:

— Мога да ви предложа поста директор на хотела. Стария го свалихме за морална нечистоплътност, смятам, че вие бихте могли да оправите нещата там.

Пьотър Силвестрович се нацупи.

— Надявам се, такова… да ме върнете на ръководен пост. Ще оправдая доверието!…

Проницателния другар запремята някакъв молив, сви вежди:

— На̀, казахте, че за половин година сте преорали почти целия Толстой. Чудесно, няма що. Но не сте придобили никакви икономически познания от това четене. А днес без икономика за никъде, скъпи Пьотър Силвестрович.

— Значи, напразно съм се блъскал с този Толстой!

Проницателния другар се поусмихна.

— Приличате ми на един герой на Чехов. Той учил стереометрия за изпит за чин, пък после се разбрало, че не му трябвала, и той умрял от мъка, че е загубил толкова време напразно. Поемете хотела — съветвам ви като приятел.

— Трябва да си помисля.

Той мисли дълго, а докато намисли, се разбра, че постът директор на хотела вече бил зает. Наложи му се да стане директор на банята. Но и там не се задържа много, понеже се посипаха едни оплаквания: ту вътре бил кучешки студ, ту отвън била кал до колене.

Повикаха го да даде обяснения където му е мястото, попитаха го какво е това безобразие в банята — той изброил всички теляци по име и презиме и млъкнал, горкият.

И отново отпътувал при омъжената си дъщеря… Да чете Чехов…

Падналият ангел
Правдива приказка

В нашия град живееше един другар на ръководна длъжност на име Мамрикин Егорович, изключително добросърдечен човек.

Мек, деликатен, отзивчив — просто чудесна личност! И не че правеше нещо особено за населението, нито направи; да, но според общата мълва си беше ангел!

Биваше го да пресуши чуждите сълзи — и с това се прочу.

Да речем, в приемния час го посети някоя нещастна вдовица — седне и реве, та се къса! Туй не й било наред, онуй не й вървяло. И с пенсията спънки, и покривът протекъл, а за ремонта само я лъжели. Тук да бяхте подбутнали, там да бяхте натиснали! Моля ви, другарю Мамрикин, помогнете ми, подбутнете, натиснете!

Мамрикин слуша, клати глава, съчувства й:

— Ах-ах-ах, ама що за хора!… Че бива ли такова отношение към вдовиците в нашата светла епоха?!

И драсва нещо в тефтера си с червен молив — так, так, так!

Вдовишките сълзи отдавна изсъхнали, а Мамрикин все й съчувства, все се вайка и нарежда.

Така си разстройва нервите, че започва той да плаче и се налага вдовицата да го свестява с водичка от гарафата.

После излиза трогната, успокоена от кабинета му в чакалнята и непременно осведомява останалите посетители:

— Ангел! Същински ангел!

А след месец-два същата вдовица в същата чакалня напира със съсухрения си бюст срещу опитната секретарка:

— Пуснете ме при нашия ангел, че работите не помръдват нито по линия на пенсията, нито по линия на покрива!

А секретарката направо реже като бръснач:

— Невъзможно! Другарят Мамрикин е дал указания, те са спуснати по местопредназначение, там се борете за правата си!

А това си е чиста лъжа. Другарят Мамрикин не е давал никому никакви указания и никой никъде не ги е спускал, само е пресушил поредната сълза. И веднага я е забравил.

Но в очите на вдовицата той си остава ангел, а другите — безчувствени и дебелокожи!

И още нещо обичаше Мамрикин — да прощава на провинилите се. Докладват му: еди-кой си откраднал нещо си от обществената собственост; еди-кой си бил грубиянин; еди-кой си пиян се измъкнал гол от банята и плашил хората, защото целият бил космат като пръч.

Мамрикин мисли-мисли и казва:

— Естествено, че трябва да се накажат, но не забравяйте и смекчаващите обстоятелства. Добре де, откраднал бил — но нали вие самите казвате, че само нещо малко откраднал, а не всичко. Онзи бил груб с посетител — съгласен съм, това е грубост, но нали не го е цапардосал! А за голия, дето плаши хората с козината си — да не е виновен, че е толкова космат! Изобщо, да не забравяме, че у всеки от нас има отживелици от миналото. Отживелицата е като тенията: колкото повече смуче, толкова по-бързо расте. Вървете ги накажете, но… проявете хуманизъм!

Веднъж в града пипнаха един Пирамидов, спекулант от местната промишленост. Едра риба, мошеник от най-висока класа.

Имаше три любовници — русалка, нимфа и самодива. И на всяка беше направил по една виличка: за русалката на брега на езерото, за нимфата — ловна къщичка в гората, за самодивата — във вилната зона сред хълмовете. А в четвъртата си вила живееше той самият със законната си съпруга и децата. Любимото му удоволствие беше да играе преферанс с приятелите си на горене: който загуби, не плаща на партньорите, ами взема кибрита и пали банкнота след банкнота, докато не изгори цялата загубена сума. Когато следователят попитал един от партньорите на Пирамидов за смисъла на играта на карти на горене, онзи казал:

— Всичките имахме много пари, но ни беше страх да ги харчим — ще кажат, че сме ги крали. Къде да ги дяваме? Затова… ги подпалвахме! Все пак… силно усещане!…

След арестуването на Пирамидов Мамрикин бе посетен в дома си от цяла комисия: прокурора, редактора на вестника и още един другар от контрола. Разказали му всичко: и за гешефтите на Пирамидов, и за любовниците му — за русалката, нимфата и самодивата, и за горенето на пари.

Мамрикин слушал, слушал, клатил глава. Като чул за трите любовници, се поусмихнал: „Малко множко!“, а като чул за картите и изгарянето на пари, се намръщил и изрекъл:

— Виж ги ти, херостратовците! — И преценил: — Да се накажат, но не забравяйте…

И взел да гъгне за отживелиците и за хуманизма. Тогава другарят от контрола не издържал.

— Ще прощавате — казал, — но хуманизмът и Пирамидов са две взаимно изключващи се явления.

А прокурорът изведнъж изтърсил:

— В делото на Пирамидов има едно неприятно обстоятелство, другарю Мамрикин. Той между другото даде показания, че поверената му мебелна фабрика ви е доставила комплект спалня. И някои други неща за съпругата ви. А парите още не са получени. Как да го разбираме?

Мамрикин подскочил като пронизан от ток под кръста.

И като се разкрещял:

— Разни мошеници ви дрънкат врели-некипели, а вие сте ги зяпнали в устата! Това е подкопаване на авторитета ми! Това е клевета! Аз ще ви… аз вас… в миша дупка ще ви натикам аз вас!

И в очите му святкат пламъци, от носа му пара се вдига. Ама че ангел!

Излязъл от стаята, без да се сбогува. После се появила съпругата му, Даря Тимофеевна. Очите й зачервени, в шепата й смачкана кърпичка.

— Максим Егорович има криза! Колко неблагородно от ваша страна да докарате моя ангел до крайност!

Прокурорът взел да се извинява: служебен дълг и прочие. И пита:

— Кажете ми, Даря Тимофеевна, ами вярно ли е, че Пирамидов е идвал у вас?

— Идвал е! И какво от това!

Даря Тимофеевна свела поглед, горкана, и додала шепнешком:

— А за парите… Максим Егорович ме помоли да ви кажа, че… утре ще ги внесем!

След седмица се чу, че Мамрикин със съпругата си отпътувал за някакъв курорт. След месец си дойдоха и пак заминаха нанякъде. И след това вече нашият ангел просто изчезна. Според някои сведения го били прибрали на небесата, дето им е мястото на ангелите, според други за прибиране — прибрали го, но много скоро го изритали от небето. И сега никой не знае със сигурност къде, в коя преизподня се намира този паднал ангел.

Скъпи гости

Ако прекосите залата на кафе-ресторанта, вдясно, до кухнята ще видите една врата и малка здрачна стаичка — сервитьорите помежду си я наричат „хранилката“.

В тази стая, вмирисана на запържен лук и подгоряло олио, не влизат посетители, но тук винаги е подредено и масата за всеки случай е застлана с чиста покривка. Тя си има свое специално предназначение.

Днес в „хранилката“ са насядали до масата лично директорът на районната ресторантска мрежа Полушалкин Никанор Илич, наперен мъж, още млад, но вече понапълнял, косата на бледото му мазно чело вчесана като на Наполеон Бонапарт, и плановикът на същото учреждение Борис Семьонович Кульок — възрастен, хилав, с очила, с бързи, нервни движения. Целта на посещението им в кафе-ресторант „Богатир“ е инспекционно-ревизорска — за проверка. Проверката се изрази в това, че началството прекара в залата към пет минути, изпуши една цигара, после хвърли един поглед в кухнята, където пред голямата нажежена печка сновяха потни готвачи, и оттам се упъти към „хранилката“. Тук всичко беше приготвено вече — с приказна, пленителна бързина на масата се появиха чинии с мезета и най-разнообразни бутилки и канички. Директорът на „Богатир“ Караев, много черен, със сиви, почти сини бузи, лично оглави подготовката и отпусна щедра гощавка.

На масата има всичко, каквото ти душа иска: панички с хайвер, масло, розовата сьомга се топи в собствената си мазнинка, маслини като миниатюрни гюлленца, всевъзможни видове салати, чиния с точени пирожки и друга с желирано прасенце; бледата му анемична муцунка е озъбена с такава човешки жива обида, сякаш прасенцето сега ще стане и ще запита ядящите го: „Какво правите с мен, такива-онакива?“.

Инспекторите са седнали край масата, пият, замезват — правят равносметка на инспекцията. Караев като гостоприемен домакин налива водка в чашите, сипва салати по чиниите.

— Никанор Илич, скъпи — моли той и плахо поглежда методично дъвчещия Полушалкин, — кажете нещо! Ще имате ли някакви указания-предписания, директиви-корективи? Вие сте бащица наш, ние сме ваши дечица. Имайте го предвид!

Полушалкин лениво се усмихва, важно мълчи.

Трябва да каже нещо. Но какво?

Дошъл е в подведомствения си кафе-ресторант не да дава директиви-корективи, ами просто да пийне и да хапне. Стана му скучно в кабинета, омръзна му да рови из книжата, да подписва искания и калкулации, да се препира по телефона с базите — дощя му се да излезе малко на чист въздух, а и глад го подгони. Затова потегли в студа пешачката към „Богатир“ и за по-прилично взе и плановика.

— Кажете си думата, Никанор Илич! — не мирясва Караев.

Полушалкин набучва една пирожка с вилицата, отхапва я до половината, дъвчи, после с пълна уста казва някак неопределено:

— Ами баничките с риба май по-вкусни ще дойдат.

— Утре ще направим банички с риба, Никанор Илич. Елате утре!

— Да не си ми само ти на главата, братко. Планът върви ли?

— Планът му е наред! — намесва се в разговора Кульок, докато си слага в чинията от прасенцето. — За миналия месец е изпълнил сто и три.

Директорът на „Богатир“ скромно свежда глава.

— Стараем се колкото можем!… Никанор Илич — стене той, изнемогнал от преданост, — ако има нещо… кажете! Ще умрем, но ще оправим всичко. Давайте вашите директиви-корективи!

— За морковите там… Искахте да кажете! — подсеща шефа си Борис Семьонович Кульок.

— Да, да!… Виж какво, Караев, в кухнята ти братко, такова… личи разточителство. Хората не пазят продуктите. С Борис Семьонович забелязахме: по пода се валят хубави моркови. А те стъпват отгоре им, мачкат ги. Как се нарича това — от гледна точка на държавническия подход?! Колко моркови имаше, Борис Семьонович?

— Към пет парчета! — съобщава плановикът след кратък размисъл.

— Виждаш ли, Караев! — продължава да развива мисълта си Полушалкин, строго взрян в съкрушения директор на „Богатир“.

— А колко тежат пет моркова?… Най-малко триста грама. Така ли е? Сега си помисли, какво е морковът?

— Гарнитура?! — плахо като ученик на изпит отвръща Караев.

— Не е гарнитура, ами е зе-лен-чук. А какво е зеленчукът?

— Е-е, същото… гарнитура!

— Какво си заповтарял като папагал: „гарнитура, та гарнитура“. Отговори ми от гледна точка на държавническия подход. Зеленчукът е продукт на труда. Така ли е? Този морков селянинът го е отглеждал както майка рожбата си. После го предава на държавата. Така ли е? После държавни камиони го карат по пътищата в дъжд и кал. Така ли е? После, милият, се складира в базите и пак хора го наглеждат, срещу което получават съответна заплата. Така ли е? После са ти го докарали тук, в твоя кафе-ресторант, а ти как се отнасяш? Тъпчеш го с крака като това прасе, докато е било живо?! И как се вика на това от гледна точка на държавническия подход, а?!

Уплашен от подобно дълбокомислие, Караев пребледнява и от сив става нежносин като посърнала метличина. Той ломоти смутено:

— Повярвайте, Никанор Илич, днес за първи път се случва подобно нещо. И точно сега да вземете да дойдете. При нас такива неща не се допускат!…

— Я стига! — горещи се Полушалкин, обхванат от порива си. — Виждам, че това е система при вас. Днес ще стъпчете пет моркова, утре пет. За един месец колко ще станат?… Борис Семьонович, остави прасето, ами го сметни. Ако всяко наше заведение стъпче на ден по триста грама моркови — вие разбирате ли каква цифра ще стане за целия ни тръст?!

Кульок отмества чинията, вади от джоба си автоматична писалка и започва да прави изчисления върху книжната салфетка, а Полушалкин, зареял поглед в ниския таван на мръсни петна, умножава и събира „наум“.

— Уф! Чак ме удари главата! — казва той след минута. — Ама те, пустите дяволи, не само с морковите са така, ами сигурно и с цвеклото.

— И с лука! — приглася му Кульок.

— Правилно!… Я пресметни за цвекло и лук. Ориентировъчно!… Чакай, май става голяма аритметика. Дай първо да пием… Какво си се вкопчил в това прасе, не можеш се откъсна?! Вземи от сьомгата, сьомгата му е хубава. Яж и смятай!…

Те ядат и смятат, смятат и ядат.

Караев се измъква на пръсти от „хранилката“ и тича в кухнята при завеждащия производство Лукашов.

— Как е? — разтревожено пита пълничкият, розов като сьомгата Лукашов.

— Зле! Хванаха се за морковите — видели на пода пет морковчета. Разточителство било. Сега пресмятат колко разточителстваме месечно от гледна точка на държавническия подход. Разбираш ли?

— Разбирам!… Значи смятат?

— Смятат!

— Ще трябва да им правим шишчета! — прави извод Лукашов с дълбока въздишка.

— Давай, печи ги!

— Опекох ги вече. Сякаш предчувствах!… Ама каква беше тази напаст: вчера пак инспектори от управлението — ядоха и пиха. Онзи ден прескочи един ревизор, и той яде. Ами ако пресметнем месечно те по колко… разточителстват, а, Ваня? От гледна точка на държавническия подход. Направо ужас!

— Стига де, намерил си време за философстване! Давай шишчетата.

— Ти ли ще им ги поднесеш?

— Аз, я. Давай!

… А Полушалкин и Кульок смятат ли, смятат. Полушалкин малко го е хванало, но не груби нишката на разсъжденията си.

— Ами магданозът и керевизът? — продължава той все така разпалено. — Трева! Нищо работа! Но… също продукт на труда!… Я пресметни и за магданоза, Борис Семьонович!

Изпотеният от усърдие Кульок взима нова салфетка и продължава да умножава и събира.

Влиза Караев с поднос, върху който е сложена чинията с шишчета — златистокафявите късове овче месо изпускат вълнуващо ухание.

— Остави ги на масата и се махни! — командва Полушалкин. — Не ни пречи. Стой! Донеси две бутилки минерална вода!

Най-сетне всичко е пресметнато, всичко е изядено и изпито. Време е да си тръгват. Че изпитото и изяденото следва да се плати, изобщо не хрумва на директора на ресторантската мрежа и на неговия плановик. Ако Караев сега им донесеше сметката, дори не биха се обидили, само биха се изненадали страшно.

Но Караев не носи сметка. Той деликатно се появява в „хладилника“ точно в момента, когато началството се кани да си ходи.

Полушалкин милостиво му подава ръка и му казва:

— Е, сбогом, Караев. Като получиш общата заповед за цялата мрежа, добре я проучете с твоите хора! Обърни й сериозно внимание.

А Борис Семьонович Кульок го тупа по гърба и се шегува:

— Мислехме да ви споменем като отрицателен пример в заповедта, ама ви съжалихме. Защо да обиждаме добрия човек, си викаме. Хайде, довиждане!…

— Довиждане! Винаги сте добре дошли! — бърбори доволният Караев, докато изпраща високите гости до вратата. — Заповядайте на банички с риба, Никанор Илич! Моля ви!… Уф, размина се!…

Времето е поомекнало. Тротоарите са мокри, от сивото небе пръскат ситни капчици — сякаш горе на небето се е повредил душът и няма кой да го поправи.

— Сега накъде? — пита спътника си Полушалкин, едва сдържайки сито оригване.

— Нали искахте да наминете в „Маяк“? — напомня му плановикът. — Ако си спомняте, има оплакване, че се държат грубо. Да използваме случая да направим една проверка.

— Да не си луд?! На пълен стомах?… По-добре да отидем до кафе-сладкарницата, как беше?… „Хладинка“. Да видим как действа там Барабанов, да ревизираме. Пък и не пречи да се поразхладим след тези шишчета.

— Умно!

Плановикът хваща директора под ръка и те се запътват към подведомствената им кафе-сладкарница.

Единствен свидетел

Влезе жена му и нерешително каза:

— Инокеша, извинявай, но… много настойчиво те търси Комов!

Доедаев, Инокентий Сергеевич, критик, стана от бюрото и с израз на морно страдание върху благообразното си лице с тънки устни отиде в другата стая, където се намираше „врагът на човешкия род“ — така Доедаев наричаше телефона.

Критикът взе слушалката и каза сдържано и с достойнство:

— Слушам ви, Павел Петрович!

В слушалката веднага зачурулика сочният баритон на Комов, редактора на списание „Звено“:

— Здрасти, Инокентий Сергеевич! Пратих ви по куриера пиесата на младия писател Гуриев „Прелом“. Излязла е в отделно издание. Трябва спешно да се публикува отзив в списанието. Чели ли сте „Прелом“?

— Не!

— Прочетете я и… дайте оценка!…

Сърцето на критика неприятно трепна. Защо така спешно? И то за млад писател? И защо точно той, Доедаев, да дава оценка?

Инокентий Сергеевич заразпитва внимателно:

— Ами… кой го е чел този „Прелом“?

— Народът, Инокентий Сергеевич! Читателите!

— Ами… другарите… и те ли са го чели?

— Кои другари?

— Да речем, нашите, от редакцията. Василий Павлович чел ли го е?

— Не знам. В командировка е.

— А, да, да. А Фьодор Романович?

— Той е на почивка.

— А играла ли се е някъде тази пиеса?

— Май че не.

— А вие, Павел Петрович, прочетохте ли я?

— Аз я прочетох. Но ми е интересно да чуя вашето мнение. Нали вие сте майсторът на точната — редакторът се изхили ласкаво, — безопасна оценка. Тогава вие ще кажете!

Майсторът на безопасната оценка погледна в огледалото лицето си, сега вече съвсем огорчено и увиснало надолу, преглътна внезапно избилата слюнка и изстена в слушалката:

— Освободете ме, Павел Петрович. Май се разболявам от грип. Няма да мога!…

Но да се отърве човек от Комов, не беше лесна работа.

— Всички сме болни от грип! — отново зачурулика в слушалката жизнерадостният му баритон. — На мен ми минава, вас ви хваща. Не признавам никакви откази. Куриерката ще бъде у вас всеки момент. Прочитате и веднага сядате да пишете! Дочуване!

Още първите картини на „Прелом“ (пиесата беше из селския живот) смаяха Доедаев и дори малко го уплашиха. Имаше нещо необичайно, странно вълнуващо в произведението на младия писател. То не приличаше на онези гладки, равни като добре рендосана дъска пиеси, повести и разкази, които често му се налагаше да чете и за които — с такава изящна лекота! — пишеше статии и рецензии досущ като счетоводителски отчети: недостатъци еди-колко си, достойнства еди-колко си, салдото в полза на писателя Н. Но понякога салдото не беше в полза на писателя Н. и тогава Доедаев с пристойно прискърбие уведомяваше за случая широките читателски маси.

Сега обаче пред очите на критика минаваше самият живот с цялото му сложно опияняващо своеобразие. Героите на „Прелом“ се трудеха, страдаха, обичаха се, караха се и се помиряваха; положителните персонажи допускаха грешки и — представете си! — не можеха веднага да проумеят, че са сбъркали, ами упорстваха в заблудата си; отрицателните не отстъпваха пътя на положителните леко и покорно, не, те влизаха в конфликт с тях, бореха се срещу тях; колкото до местните ръководители, те понякога — о, ужас! — вземаха неправилни решения и отрицателните се възползваха от тях в борбата си с положителните.

Сега се налагаше критикът Доедаев, майсторът на точната, безопасна оценка, да си каже думата за подобна пиеса. Доста трудна работа, още повече че авторът й не принадлежеше към категорията на маститите писатели, окичени с лаври.

След като прочете пиесата, Инокентий Сергеевич преди всичко започна онова, което наричаше „оперативно разузнаване“: взе да се обажда на някои критици, негови познати и приятели, за да разбере какво мислят за пиесата на Гуриев. Стар и изпитан прийом, верен.

Но резултатите не му донесоха утеха. Един от критиците каза, че не бил чел „Прелом“, но по разпуснатия му тон Инокентий Сергеевич разбра, че критикът лъже; друг си призна, че я е чел, и дори загадъчно додаде: „От костеливите орехчета е, ще знаете!“, след което хитро промени темата на разговора, а когато Доедаев опита отново да заговори за „Прелома“, онзи повтори: „Да, да, костеливо орехче, костеливо“ и отново обърна разговора. И така оперативното разузнаване не постигна нищо. Колкото до Комов, той беше заминал на вилата, там да работи, и чрез секретарката беше предал на Инокентий Сергеевич, че се връща след четири дни и моли рецензията да бъде готова дотогава.

След двудневно тегло на третия ден вечерта Доедаев седна да пише рецензията. Над бюрото му, сякаш за да го осенява, висеше голям портрет на Белински. Доедаев заобмисля бъдещата си статия. Най-важното е да напишеш първото изречение, после само ще тръгне…

Мина цял час, но от рецензията нищо не излизаше. За „Прелом“ не можеше да се пише в обичайния доедаевски изплъзващ се стил: нито „да“, нито „не“. За пиесата на Гуриев следваше да се пише също така страстно, както беше написана самата пиеса. „Да“-то на критика трябваше да звучи точно толкова убедено и пламенно, колкото и неговото „не“. Доедаев разбираше всичко това и собственото му безсилие го ядосваше и го мъчеше. Той извика жена си и я помоли за силен чай.

Жена му ласкаво го попита:

— Трудно ли е, Инокеша?

— Ох, трудно е, Настася!…

— Но нали казваше, че пиесата е остра. Тогава оцени я… от гледна точка на нашия съветски живот, който… Защо така ме гледаш?

— Какво общо има животът?

Чаят бе изпит, но работата не помръдваше.

Критикът се беше объркал. Онова, което трябваше да оцени, не се вместваше върху слабите и тесни лавички на представите му за живота. Освен объркването го обзе и чувството за някакъв странен яд. Ох, този млад Гуриев с проклетия му „Прелом“! Толкова добре вървеше всичко, толкова удобно, уютно, безконфликтно и сега — на ти! — изневиделица да възникне такъв неприятен конфликт! И то заради кого? Заради този никому непознат Гуриев. Че той явно атакува безоблачното доедаевско благодушно съществуване.

Колкото повече размишляваше Доедаев, толкова повече се нервираше. И внезапно всичко му стана ясно: онова, за което пише Гуриев, не е типично. За такива факти може и трябва да се пише, но в най-добрия случай докладни записки и с надпис отгоре в десния ъгъл: „Секретно“. И непременно с точно цитиране на имена и презимена. Но писателят не е инспектор, не е специален пълномощник. Това е!…

Доедаев дори не забеляза как перото му се топна в мастилницата и бързо се плъзна по хартията. Обзе го вдъхновение. Патетичните възклицателни знаци в ръкописа му се издигаха като предупредителни стълбове, многозначителните му многоточия стряскащо предупреждаваха и пресичаха… Доедаев обвиняваше младия писател, че… не познавал живота и дори клеветял действителността! Глаголи като „извращава“, „опошлява“, „изопачава“ и „невярно пречупва“ направо се лееха от перото му.

Късно привърши с писането и спа тревожен, лош сън. На сутринта жена му донесе вестниците и му каза, че куриерката от „Звено“ е дошла вече и чака в антрето. Инокентий Сергеевич нареди да се даде ръкописа на посланичката на Комов, после отвори вестника и… моментално съзря на втора страница в подлистника статията на известен критик за пиесата „Прелом“ на младия писател Гуриев. Опитното око на Доедаев веднага видя епитетите „талантлива“, „остра“, „свежа“, „жизнена“. Майсторът на точната, безопасната оценка почувства лоша тръпка в цялото си тяло. Но веднага се стегна и както беше по бельо и бос (както се казва, сега не му беше до панталони), изскочи в антрето.

— Къде е тя?! — изкрещя той така отчаян, че жена му пребледня и се хвана за главата.

— Божичко! Коя, Инокеша?

— Куриерката!

— Отиде си!

— Върни я!

Провървя му. Куриерката се беше заприказвала долу с портиерката и успяха да я върнат. Инокентий Сергеевич си прибра творбата и й нареди да предаде на Комов, че ще изпрати статията след около три часа — имал да допише нещо. Закуси набързо, успокои се („Размина се! В края на краищата няма нищо страшно, статията само беше написана, не е публикувана! Но… щяха да започнат едни приказки, едни клюки. И как ли щяха да реагират… от Съюза на писателите? Ами в секретариата? В секциите и подсекциите? В комисиите и подкомисиите?… А и Комов би се постарал да превърне това произшествие в хумореска… С една дума, добро е онова, което добре свършва.“) и отново се настани на бюрото да пише нова рецензия за „Прелом“.

Но — чудна работа! — статията пак не вървеше. Би трябвало сега, когато всичко е ясно вече, за него да не представлява никаква трудност да я напише. Ама на̀, по дяволите! — статията не вървеше. Нещо му пречеше на Доедаев, нещо го притесняваше, възпираше ръката му. И той не можа да разбере какво му пречи, докато не вдигна очи и не трепна, срещнал погледа на Белински. Дори тук, на фотографията, лицето на Белински го смая с израза си на жлъч и скръб. Стори му се, че Висарион Григориевич го гледа с презрение. Инокентий Сергеевич се разстрои.

Облече се и излезе малко да се освежи и да се разсее. Краката му сами го поведоха към редакцията на „Звено“.

В редакцията се чуваше многогласен шум, всички приказваха само за „Прелом“ и за статията във вестника.

Насреща му изскочи младият критик Назаров, човек пламенен, драка и дори малко възторжен. Доедаев не го обичаше и зад гърба го наричаше „Бичето“.

— Четохте ли, Инокентий Сергеевич? Какво ще кажете по този повод?

— Ами аз го казах вече! — отвърна му Доедаев с приятна усмивка, докато се опитваше внимателно да си издърпа ръкава от вкопчените пръсти на Бичето. — Днес сутринта завърших една статия за „Прелом“ по поръчение на Павел Петрович. Отварям вестника… пълно съвпадение на оценките.

— Конгениалност?

— Точно така!…

Присмехулно недоверчивият израз на лицето на младия критик не му хареса. Той любезно, макар и малко иронично, се поклони на Назаров и побърза да се отърве от него.

Вече съвсем успокоен, солиден, с благообразно лице с тънки устни, със застинала приятна умислена полуусмивка, той плавно минаваше из редакционните стаи, слушаше приказките, вмъкваше по някоя забележка и се шегуваше много мило. Отново беше станал самият той.

Абитуриентката Тома и майка й

I

След като завърши криво-ляво десети клас с тройка, след всички танци на абитуриентския бал с новия модерен „казакин“ и копринен панталон клош, след всичко това един ден Тома направи изявление пред родителите си, че нямала намерение да кандидатства в никакви институти, ами щяла да започне работа… в търговската мрежа!

— Алик Зиберов обеща да ме уреди, чичо му е някаква важна клечка в търговията, може да ме вреди в „Конфекцията“ или в „Галантерията“, а дори и в някой шапкарски магазин.

Изслушал въжделенията на щерка си, таткото съвсем объркано върна на масата току-що поднесената до устата чаша с чай и уплашено погледна майката.

Майката заразмахва ръце и се развика на Тома:

— Ти си завършила обикновена гимназия, а не търговски техникум! И през ум да не ти минава!

— Хубава работа! Значи, „и през ум да не ти минава“! Между другото, аз, така или иначе, съм вече зрял човек, а не някаква си табуретка, дето както ти скимне, така ще я сложиш!

— Да, ти си зрял човек — каза майка й с убийствена, както й се струваше, ирония, — но не си самостоятелен човек. Ти си длъжна да се съобразяваш с волята на родителите си, които са ти дали буквално всичко, от този панталон до средното образование включително… Всички кандидатстват някъде, всеки се стреми да се приобщи към някаква наука, защото без научна подготовка един зрял самостоятелен човек не може добре във всякакъв смисъл добре, чуваш ли, Томка! — да си уреди живота, а ти…

— А мен не ме бива за учение. Цели десет години ви го доказвах с бележките си!

Майката погледна бащата и от крясък премина към трагичен полушепот:

— Ти си баща! Защо мълчиш! Кажи й!

— Дъще! — смирено взе да мънка таткото. — Майка ти ти желае доброто. Сега времената са такива, че без диплома и в търговията не можеш да си пробиеш път.

— Че аз не възнамерявам да си пробивам път. Напълно ме задоволява високият пост продавачка.

— А от къде на къде изобщо си решила, че си способна да заемеш този висок пост?

— Първо, защото съм устата! — усмихната заяви Тома. — Мога да се оправя и с най-нахалния клиент. И второ, ако говорим сериозно, аз съм активна, динамична по натура и ми е необходимо работата, с която ще се занимавам, да бъде интересна, жива. А търговията е интересна работа. Аз не съм грубиянка, ще работя честно и почтено… Майко, не ме гледайте с такива страшни очи! Няма да продавам дини и сиропи по улиците, ами висококачествени артикули, включително и вносни, в магазин за луксозни стоки!…

Майка й скръбно плесна с ръце, а Тома, вече съвсем явно с цел да я дразни, додаде:

— Какво лошо има? Стоиш си зад щанда… или се разхождаш с елегантна престилчица, с прическа…

— Тъй, тъй! Като курдисана кукла… със задължителната усмивка.

— Че лошо ли е да се усмихваш? Особено ако клиентът не е някой дърт пръч, а симпатичен младеж. Естествено, ще се усмихвам! Имам обаятелна усмивка, всички ми го казват. Непрекъснато сред хора, непрекъснато в движение. Като на кино.

— Като на кино — поде майка й с все същата горчива скръб. — Твоята приятелка Нинка ще стане учен кинояд… тоест, киновед, тя си е подала вече документите. Виж, това е наистина като на кино! А ти!…

— Господи, намерила кого да ми дава за пример — Нинка. Най-умното момиче в класа, пълна отличничка.

— Баща й е прост шофьор, а твоят все пак е отговорен работник — заместник-директор на автобаза.

— Е, това, да речем, не е от значение! — обади се таткото, който изгаряше от желание час по-скоро да привършат този неприятен разговор и да пусне телевизора: всеки момент щеше да започне хокеят.

— Между другото, татко няма висше образование — сякаш мимоходом отбеляза Тома, — и въпреки това няма основания да се оплаква от живота си. А пък ти самата по собствено желание си зарязала твоя институт!

— Зарязала съм го! — отново се разкрещя майка й. — Защото бях идиотка, затова го зарязах — благодарение на баща ти. И какво съм сега? Вярна съпруга и добродетелна майка! А кому е нужно това. Ако не бях зарязала института, целият ми живот можеше да се обърне по-другояче.

— Да беше се засрамила от детето — да говориш такива неща! — измърмори таткото, а майката внезапно заплака с глас, виейки при високите ноти.

Тома стана от масата и тръгна към стаята си, но на вратата каза:

— И все пак ще стане моето!

II

Но не можа да стане — след седмица тя се предаде, не можа да устои пред майчините сълзи и заклинания.

— Добре, добре, ще кандидатствам, само не плачете. Все ми е едно къде, вие ми изберете…

Майка й избра един от по-тихите, по-неизвестните институти, тясно профилиран. Беше решила, че широките абитуриентски маси няма да се „тикат“ в него.

Тома залегна над учебниците с нескривано отвращение — трябваше да се подготви за изпитите.

При подаването на документите майката и дъщерята заедно отидоха в института. Докато Тома си уреждаше работите в канцеларията, майка й свари да се запознае с десетина други майки, татковци, баби и дядовци, насядали в тревожно очакване по пейките в двора на института. Оказа се, че екзаминаторите тук са строги, напливът на абитуриенти е огромен. Всичко е трудно, всичко е неясно, всичко е мъгляво. Боже господи, какво ще стане с Тома, какво?!

До майката на Тома седна някаква настървена брюнетка на възраст, същински кондор: дребна главица, нос като кука, от легналата яка на бялата мъхеста жилетка стърчи дълга, слаба, зобеста шия.

Брюнетката каза, че се нарича Марта Ибрахимовна и делово попита:

— Син ли имате тук, или дъщеря?

— Дъщеря.

— И аз дъщеря. Вашата за първи път ли се явява?

— За първи! — въздъхна майката на Тома. — А вашата?

— За трети. И всяка година в различни институти. Ужас! Ние с нея сме ветерани, имаме опит.

— Научете ме, моля ви… ако може — плахо помоли майката на Тома.

Кондорът завъртя глава, огледа се наоколо и изсъска:

— Без смазка няма да влезе!

— Не ви разбирам. Защо? Каква?

— Да не сте дете?

— Бих прибегнала и до това — каза майката на Тома, ужасена от думите си. — Но не знам как се прави… изобщо тия работи са ми съвсем тъмни!…

Кондорът се премести по-близо до нея.

— Харесвате ми. Ще ви помогна. Ще ви услужа с един човек, от мен да мине!

И пъхна на майката на Тома някаква хартийка, сгъната на четири.

— Ето! Тук е телефонът му. Той може да уреди всичко това. Ако решите да му се обадите — обадете му се, ако не — недейте. Ако се обадите, кажете му — от Марта Ибрахимовна. Лично аз свято вярвам в него, а аз съм вряла и кипяла. Ох, моичката май се връща вече.

Кондорът се надигна от пейката и безшумно излетя срещу младата хурия с черни прави коси, обрамчили едно едрооко, красиво, безкрайно глупавко личице.

III

Човечето, което можело „да уреди всичко това“, се казваше Константин Сергеевич.

— Аз съм абсолютен адаш на великия реформатор на театъра! — каза то малко патетично, представяйки се на майката на Тома. Беше го поканила през деня, когато нито Тома, нито баща й си бяха вкъщи. Пълничък, обръснат, много подвижен, целият мазен, сякаш току-що се беше топил в зехтин, той се хареса на майката на Тома, понеже й беше спестил необходимостта да обяснява деликатната същност на работата и направо пристъпи към най-важното.

— Всичко ми е ясно! — заяви адашът на реформатора. — Вашата дъщеря не може да надскочи бала, може единствено да не избута. Следователно трябва да я избутаме. Кой може да я подбутне в дадения конкретен случай? Само другарят Иванов.

— Как се казва? — попита майката.

— Защо?

Майката се поизчерви.

— В нашия институт имахме един студент… от моя курс, Вася Иванов, ухажваше ме… дори беше влюбен. После загубих всякаква връзка с него.

Адашът на реформатора захапа долната си устна и се позамисли.

— Инициалите на нашия Иванов са В. И. Да предположим дори, че е Вася. Но надали е същият Вася. Такова право попадение е почти невероятно. В нашия град има толкова Васи Иванови, че могат да заселят цяла Белгия… Та, значи, така: задачата ще я решаваме на два етапа. Първият е информационно-разузнавателен. Следва да се изясни приема ли пари В. И. Иванов или не приема — простете ми вулгарния примитивизъм в постановката на този въпрос. Ако не взема — адио и сбогом! Ако взема — колко? После започва вторият, най-важният етап. Връчвате ми необходимата сума…

— Срещу разписка! — изписка майката.

Адашът поклати глава с осъждаща, но мека, разбираща усмивка.

— Мадам, поели сте път, който изисква взаимно доверие от двете високоспоразумяващи се страни. Ако вие не ми се доверявате, взимам си шапката и кротко напускам, без разсъждения и без обвинения.

Пухкавата му лапичка се протегна към отровнозеления кариран каскет на масичката пред канапето, но майката го сграбчи, притисна го до преграмадния си бюст и каза:

— За бога, простете ми. Няма повече. Приемам всичките ви условия. Но все пак гледайте да разберете дали е Вася, или не е Вася!

IV

Оказа се, че бил Вася. И че приемал. Но дали е същият Вася? Дълбоко в душата си майката много се надяваше този Вася да не е онзи, институтският веселяк и красавец Вася Иванов.

Тайно от таткото изтегли от спестовната си книжка една крупна сума и разтреперана я връчи на Константин Сергеевич заедно с неговия предварително уточнен хонорар — двадесет и пет процента от „сумата за връчване“.

След два дена адашът на реформатора й се обади по телефона, за да съобщи с шумно кучешко дишане в слушалката, че „операцията мина добре“ и че „професорът се надява на благополучен резултат“.

Започнаха изпитите.

По английски Тома неочаквано за самата себе си изкара четворка. Това я озадачи.

— Не знам какво ми стана! — разказваше тя на майка си. — Не бях на себе си. За една бройка — и петица!

— Виждаш ли? А ти все ми повтаряше, че няма да изкараш! Не е толкова чер дяволът, колкото го пишат!

Майката продължаваше да се измъчва от загадката Вася. Той ли е? Не е ли той?

Най-сетне не издържа, научи служебния телефон на В. И. Иванов и му се обади в института от автомата на ъгъла.

— Кой се обажда? — строго попита звучен баритон, почти познат, но не толкова, че веднага да си кажеш: той е!

Майката каза презимето си по мъж.

— Какво желаете?

Почти загубила съзнание от смущение, неловкост и страх, майката едва пошепна в слушалката:

— Кажете ми… вие Вася ли сте?

От другата страна се чу смях — кратък, тихичък, единствен по рода си. Той е!

— В известен смисъл — Вася съм. А вие? Коя сте вие?

— А аз… Ниобея!

Точно той, милият присмехулно, тогава я наричаше така — нали си падаше доста плачлива и често ронеше сълзи по повод и без повод!

Слушалката мълчеше. Миг? Вечност?!

— Таня, нима си ти… тоест вие?

— Аз съм, Вася!

— Вие… ти си се омъжила, надявам се?

— Омъжена съм. А ти… тоест вие?

— И аз съм омъжен… тоест женен!… Ниобея! Не мога да повярвам на ушите си. Как можа… тоест как можахте да ме откриете?

— Вася, трябва да се видя с вас. По една работа. Ще дойда при вас и ще поговорим за всичко. А?

Отново мълчание. И после вече сухо, почти официално:

— Приемният ми час е утре от три до пет!

V

Всичкото стана ужасно! И изкачването й по стълбите с лудо биещо сърце, със спиране през всеки пет стъпала, вадене на огледалцето от чантата и оглеждане на зачервените като домат бузи и нос — и тя час по час ги пудреше, докато постепенно придобиха грозен сивкав оттенък. И най-сетне влизането в кабинета на В. И. Иванов. Той се изправи иззад бюрото си, строен, приятен, с побелели слепоочия, хвърли остър, оценяващ мъжки поглед на цялото й натежало тяло, от главата до петите, и майката прочете в очите му лек присмех. И от разговора им нищо не излезе — само някакви междуметия. Той пръв я попита:

— А по каква работа идвате при мен, Татяна Михайловна?

Майката каза:

— Дъщеря ми държи изпити за вашия институт. Как мислите… ще влезе ли?

Той се усмихна, вдигна рамене:

— Само от нея зависи!

На това място трябваше да стане, да се сбогува и да си иде, но дяволът си няма работа — тя внезапно с разпусната, пошла фриволност, съвсем небрежно, дори нахално го попита:

— Ами моят посланик не ви ли посети? Трябваше да ви връчи акредитивните си писма!

Той се навъси, начумери се:

— Какъв ваш „посланик“? И какви са тези „акредитивни писма“?

— Той е един такъв… шишкав. Казва се Константин Сергеевич, като великия Станиславски. А писмата му (и майката пак се изхили със същата непоносима фриволност)… писмата му са… хартиени. Мислех, Вася, че вие…

— Никакъв посланик не е идвал! — хладно заяви той. — Но ако такъв посланик се беше появил в кабинета ми, щеше да излети като тапа оттук… с все писмата си.

И замълча, дишайки тежко.

Колко продължи това мълчание? Миг? Вечност?

Майката стана и си тръгна. На вратата се обърна. Погледите им се срещнаха и сега — тя би могла да се закълне! — прочете в очите му съжаление. И това беше най-ужасното!

— Вася — каза майката, — Василий Иванович… кълна ви се… само заради дъщерята!

Той не отвърна, мълчаливо притегли пред себе си папката с книжата и склони глава.

Когато слизаше, по стълбите, едва помествайки натежали нозе, връз нея връхлетя кондорът. Лицето на Марта Ибрахимовна изразяваше тревога и страх. Тя като че искаше да каже нещо важно, но майката я избягна. На улицата се обади от първата кабина на адаша на реформатора.

Дълго време никой не вдигна. После се чу весел мъжки глас:

— Константин Сергеевич напусна!

— Напуснал ли е? Странно! Не знаете ли къде е?

— Знам само, че е в някакъв затвор, но точно в кой — не знам.

В затвора! Божичко, само това липсваше! Бързо, бързо у дома!

Вратата й отвори Тома. Хубавичката й хитра муцунка светеше от щастие. Обзета от радостта на дъщеря си, забравила всичко, майка й попита:

— На съчинението пет, нали?

— Не позна, маменце!

— Четири?!

— Двойка! Но честна, миличка двойчица моя! Сега вече мога да не ходя на другите изпити. С тази двойка, все едно, не мога да вляза. Мамо, само моля ти се, не се вкисвай, значи така ми било писано!

— А, сега вече ми е все едно! — отвърна майка й, заплака с глас и с виене на високите ноти се прибра в стаята си. Тома понечи да отиде при нея — да я утешава и успокоява — но се отказа. Радостта напираше, бушуваше в нея и търсеше изблик. Щеше й се да пее, да танцува и да крещи с всичка сила:

— Търговска мрежо, твоя съм!

Дъртият пръч

Някой си Сапелкин, Максим Петровия, на времето важен, представителен часовникар, а сега самотно, овехтяло старче с мътни, сълзливи очи, решил да издъхва.

С охкане и въздишки си сварил супица за два дни, кипнал млекце, набавил си хлебец и легнал в кревата да чака смъртния си час.

Привечер, когато в стаята му надникнала съседката Ана Тихоновна, старчето почти беряло душа.

Ана Тихоновна поседнала на леглото в краката му и му казала с престорено бодър глас:

— Какво сте намислили, Максим Петрович?

— Не съм намислил нищо, ами, изглежда, се е изчерпал дневният ред на житието ми! — сложно се изразил Сапелкин, устремил кротък поглед в плетеницата от петна и пукнатини по тавана.

Тази тържествена сложност не направила впечатление на практичната Ана Тихоновна и тя казала:

— Да бяхте почакали да ни срутят къщата, Максим Петрович. Ще ви дадат стая в нова сграда с всички удобства, пък тогава, както е писано!

Вместо отговор на тези разумни слова Максим Петрович само въздъхнал и продължил да гледа в тавана.

Тогава Ана Тихоновна се уплашила, хрумнало й да не би измишльотините на „дъртия пръч“ (така му викали съседите) наистина да означават умирачка и му предложила да извика дежурен лекар от поликлиниката. Но Сапелкин се отказал от лекар, само я помолил, „ако не я затруднява“, да му стопли супата и да каже по телефона на племенника му, също Сапелкин, Лев Сергеевич, директор на магазин „Галантерия“, незабавно да дойде да се сбогува с чичо си.

Ана Тихоновна изпълнила двете молби точно и бързо: и стоплянето, и обаждането. Умиращият близнал две лъжици от супата, поднесена му в леглото от същата милозлива съседка, после отместил чинията и едва чуто взел всячески да ругае племенника си, наричайки го и „бездушен скот“, и „студенокръвно псе“ и „невиждан ненаситник“, и как ли не още. А когато смаяната Ана Тихоновна го попитала:

— Защо го хулите така?

Максим Петрович й отвърнал:

— Ами видял ли съм нещо хубаво от племенника през живота си? Веднъж да се беше сетил да задели някоя стотачка за чичо си за старешките му капризи! Някоя жалка карта за почивен дом или санаториум да му беше поднесъл за рождения ден! Добре, нека не е карта! Да беше донесъл нещо сладичко за първомайския празник или за Октомврийската революция — хем знае, псето му студенокръвно, че чичо му умира за сладко, а средствата му са мизерни! Къде ти! А като му се обадиш по телефона, ей така, просто му се обадиш, по роднински, само се кара, скотът му бездушен. „Аз, чичо Макс, вика, сега съм крайно зает.“ Страх го е да не го обременя, ненаситникът му невиждан, с някоя нищожна молбица!

Още дълго нареждал в този дух, докато не се унесъл в дрямка.

Най-сетне пристигнал племенникът му Сапелкин, Лев Сергеевич, едър мъжага със зачервено разтревожено добродушно лице. Ана Тихоновна деликатно излязла от стаята, да остави роднините насаме.

Племенникът огледал невзрачното вместилище на чичо си с вехтия креват, на който лежал виновникът за това скръбно, така да се каже, събитие, покрит с мръсно одеяло така, че отвън стърчал само бледият му, вече леко изострен нос, и си помислил, че чичовите му не часове, ами май и мигове вече са броени.

Въздъхнал тежко и тихо казал:

— Поздрав и най-добри пожелания, чичо Макс! Аз съм, Льова. Явих се по ваше нареждане.

Чичо Макс отворил очи и почти беззвучно пошепнал:

— Сложи куката на вратата!

Племенникът сложил куката на външната врата. Чичото се надигнал на леглото, едва измъкнал изпод възглавницата обемисто гравирано ковчеже, отворил го и племенникът му, да не би случайно да извика от изненада и странна уплаха, си стиснал гърлото с двете ръце. Ковчежето било натъпкано с тежки пачки облигации от „златния“ заем, със златни часовници, пръстени с брилянти и други скъпоценности.

— Това всичко ти го оставям, невиждан ненаситнико! — пошепнал чичото.

Слисаният племенник замръзнал на мястото си, без да знае какво да прави. В шепота на чичо му имало нещо подло, сякаш чичото готвел за племенника някакъв капан.

— Чичо Макс, ама откъде имате тези ценности? — тихо промълвил накрая племенникът.

Старчето му намигнало и пак с този подъл шепот му казало:

— Ами във всеки случай не от праведен труд! Сам разбираш!

— Боже господи! И с всичкото това богатство да живеете така мизерно!

— Не живот, мъка! — кимнал чичото с плешивата си глава. — Понякога ти се ще да се поизхвърлиш, ама не смееш! Страх те е, че ще започнат разни приказки: откъде го има това, защо? Нощно време отвориш ковчежето, гледаш, броиш — и това ти е цялото удоволствие!

И чичото жално засумтял, изглежда, почувствал, че силите го напускат, и довършил набързо и мъгляво:

— Ако отношението ти към мен беше малко по-роднинско, ако поне от време на време ме зачиташе, нямаше да си позволя такава подлост, Льовка. Но понеже ти беше за мен бездушен скот, оставям ти това ковчеже. Нека и ти малко да се мъчиш като мен. С твоето директорско положение и ти трябва да си много внимателен!

Племенникът погледнал сгърчените му пръсти, конвулсивно стиснали ковчежето, черепа му, плешив, масленожълт на синкави нишки, и го побили тръпки.

— Аз… няма да го взема, чичо Макс! Не ми трябва!

— Лъжеш, ще го вземеш! Познавам те аз!

— Няма да го взема, чичо Макс! Честен кръст, няма да го взема! Ако искате, веднага да напиша документ от ваше име, а вие ще подпишете!

— Какъв документ?

— Ами такъв… че ако ми се случи фатална неприятност, всичките си скъпоценности завещавам на Държавната банка!

— Да не си полудял, псе студе… — с вдървен език изрекъл чичото, отметнал глава на възглавницата и умрял.

Лев Сергеевич се доближил до чичовото си легло, убедил се, че старецът вече не диша, и решил да извика съседите и пред всички да заяви, че покойният е заръчал на него, изпълнителя на завещанието му, да предаде в Държавната банка натрупаните скъпоценности. Внимателно взел гравираното ковчеже, заопипвал часовниците и лъскавите пръстени, запресмятал колко ли горе-долу е плячкосало повратливото старче през целия си дълъг и смрадлив живот, и изведнъж чул хрипкав стон.

Обърнал се и с ужас видял, че покойникът е седнал на леглото и го гледа с тежък, пронизващ душата му поглед.

— Не мога да издъхна… в такава ситуация — казал чичо Макс. — Искам още малко да се помъча. Льовка, дай си ми ковчежето, че ще викам. По-бързо лекар!

… Сега племенникът Лев Сергеевич често навестява Максим Петрович.

Веднъж Ана Тихоновна — съвсем случайно, разбира се — се позастояла на вратата на „дъртия пръч“ и чула как чичото и племенникът спорели за нещо, дори се карали.

— Предайте ги, чичо, ще ви олекне! — гъгнел басово племенникът.

А чичото му отвръщал със слабо тенорче:

— Нещо друго да искаш, псе студенокръвно?

Когато Ана Тихоновна разказала после на съседките този разговор, дълго и от сърце ругала коравосърдечния племенник на горкия Максим Петрович.

Вместо да помогне на самотния старец-чичо, той гледа нещо да измъкне от него. Ама наистина псе студенокръвно! На просяка торбата да изтръгне!

Егоист

I

— Егоист! Господи, какъв егоист! — почти всяка сутрин чувам тези думи.

Произнася ги жена ми с притворени сънени сърдити очи, когато тихо, на пръсти, да не би — опазил ме бог! — да я събудя, излизам от нашата спалня с намерението пак така тихо да се шмугна в банята.

Гледам да стъпвам безшумно и внимателно като котарак, който се промъква по ръба на покрива нанякъде по котешките си работи. Уви, или ще скръцне разсъхналият се паркет, или фотьойлът ще ме спъне, и аз неволно ще изругая шепнешком.

Звуковият шлейф се влачи подире ми от леглото чак до вратата.

И готово: моята нервна и чувствителна другарка в живота вече е будна.

— Как не можеш тихо да станеш и да излезеш! Непременно трябва да ме събудиш. Егоист! Господи, какъв егоист!

Много ми се ще да й отвърна, да й кажа, че всяка друга жена би станала първа, за да приготви закуска за своя егоист, който отива на работа, но не изговарям нищо такова, а смотолевям някакви извинения, събирам си партакешите и се измъквам от спалнята.

Бързо се мия, правя си кафе, мажа си сандвичи. Така! Готово! Сега да взема чиста риза. Добре че гардеробът не е в спалнята, ами в другата стая на апартамента ни, дадена за ползуване на Чесик, с други думи, Вячеслав, ученик в девети клас — дългуч, по-висок от мен. Отивам там. Чесик спи на една страна, усмихнат насън — учи следобед, може още да поспи и да се усмихва. Модерни русоляви кичури (обект на дълга и засега безуспешна за мен наша междуособна война) са увиснали на челото му, бузата му над завивката сякаш излъчва розова пара на младо здраве.

Пребърквам гардероба — няма я ризата! Всички други са за пране, явно, че последната ми чиста и най-любима риза е взел Чесик, без да ме пита.

— Чесик!

Чува, но се прави, че не чува — примлясква с уста, сумти, дори жално грухти, демонстрирайки дълбок праведен сън.

— Вячеслав!

— Какво бе, тате? — Очите му са сърдити и сънени като на майка му.

— Защо си ми взел ризата, без да ме питаш? Сега с какво ще отида в службата?

— Голяма работа! Не отиваш на банкет в някое посолство, ами в мизерното си издателство. Сложи вчерашната! — нахално ми казва Чесик и страдалчески се прозява.

— Тя е мръсна! — побеснявам аз.

Нова прозявка.

— Не ставай конте, старче! Не е чак толкова мръсна.

— Да не си посмял да ме наричаш старче! Неприятно ми е. Колко пъти ще ти казвам.

— Ама, тате, все пак не си „момченце палавко и къдраво“! — Той мисли, че като е намекнал така фино за плешивината ми (а плешивината е болното ми място), е казал страшно остроумна шега. О, този мой деликатен, възпитан, горещо обичан син!

— Чорлав глупак!

— Хубава работа! — обидено мрънка Чесик. — Влиза ми в стаята, буди ме, а после ми се кара! Вярно казва мама, че си ужасен егоист. — И извън всякаква логика, без хитруване, вече с друг делови тон додава: — Тате, дай една петачка, не ставай кофти човек, много ми трябва!

Вадя от портфейла банкнота от три рубли и две по една, хвърлям му парите на канапето-легло и отивам на работа с мръсната риза.

II

В работния кабинет на нашето издателство освен моето бюро има още едно, там вече се е възцарила Любочка, младши редактор от нашия отдел, и самокритично разглежда в огледалцето носа и бузите си — мило, сладко, хубавко създание.

Любочка още няма тридесет години, разбира си криво-ляво от работата, но е… възглупавка! Тя разбира дори и това и сама за себе си казва следното:

— Не съм чак толкова тъпа, колкото ме мислите.

„Не чак толкова“, но все пак!

Поздравявам я, сядам на бюрото си, вадя ръкописа, върху който трябва да работя.

— Максим Петрович! — Любочка ми се усмихва с една от най-прелъстителните си усмивки. — Имам една страшно голяма молба. Другарска!

— Моля. Стига да мога…

— Трябва незабелязано да изчезна… за около три часа. Важна среща… не може да се отложи. Нали ме разбирате, Максим Петрович?

Кимам. Всичко разбирам: Любочка е в разгара на поредния си флирт с поредния претендент за ръката, сърцето и гарсониерата й. Бъбрива е като пуйка и обича да споделя изживяванията си с жените от нашето издателство — нейни приятелки, а те естествено споделят с приятелите си мъже. Общо взето, става така, че целият апарат на издателството винаги е в течение на сложните перипетии на флиртовете й. И всеки — кой от бащински и майчински позиции, кой от приятелски чувства, кой поради богатия си жизнен опит — дава съвети и наставления. И Любочка с желание ги изслушва и приема. Може да се каже дори, че Любочка винаги е решавала и решава любовните си проблеми под мъдрото ръководство на колектива. Чудното обаче е, че досега все пак не е успяла да се омъжи!

— Максим Петрович, миличък, ще дойде един мой автор, казва се Надейкин, ужасно досаден човек. Кажете му да намине след една седмица.

— Добре, ще му кажа.

— Ама не просто да му го кажете, а да го подготвите, че творбата му няма да се издаде.

— Защо мислите така?

— Прелистете този ръкопис — и вие ще мислите същото.

— Нямам време да прелиствам вашите ръкописи, Любочка, от моя ми е пламнала главата!

— Тогава вярвайте ми, като ви казвам. Изобщо, Максим Петрович… все гледате всичко да усложнявате. Моля ви за някаква си дреболия, а вие…

Става и излиза. Тя бърза, чака я избраникът на сърцето й или поредният лъже-избраник, дявол го знае кой е този, дето й урежда срещи в работно време! Но защо, кажете ми, трябва аз да поема тежкото бреме на обясненията с досадния й Надейкин? Дори ако допуснем, че Любочка има право и творбата му наистина е боклук, въпреки това от къде накъде аз да дрънкам нещо на някакъв човек във връзка с произведението му, което не съм чел?! Но от гледна точка на Любочка всичко това било дреболия!

Любочка се връща. Не е сама, а с първата си приятелка Кира Йосифовна от съседната стая.

Кира Йосифовна е „суха мъжкарана, черна врана“. Ходи облечена с мъжки костюм, който никак не й отива — сакото и панталонът още повече подчертават плоските и неженствени форми. Някои късогледи посетители често я вземат за мъж: „Другарю, кажете, моля ви…“ — и това подлудява изисканата Кира.

Любочка най-демонстративно връчва на приятелката си папката с ръкописа на Надейкин. После двете жени започват да си шушукат. Преструвам се, че съм вглъбен в работата си, а с крайчеца на ухото слушам техния шепот. Долавям една-едничка дума: „Егоист“. Естествено егоистът съм аз.

После Любочка тръгва и на вратата с ледена любезност ми казва:

— Максим Петрович, ще оставя на нашата врата бележка за Надейкин, за да не ви безпокои. С него ще говори Кира Йосифовна.

Преди края на работния ден (Любочка повече не се появява в издателството) в кабинета шумно нахълтва Кира Йосифовна — ноздрите на тънкия й ястребов нос са се раздули от ярост, хлътналите й бузи са на червени петна.

— Ах, този ваш Надейкин!… Бива си го!

— Той не е мой, той е на Любочка!

— Да, но попадна при мен по ваше благоволение. Заяви, че ще се оплаче от мен на директора. Сега заради вашия егоизъм трябва да пиша разни глупави докладни, да се оправдавам. Благодаря ви, Максим Петрович.

Тръшва вратата и изчезва. Представям си как (с Любочка) ще изкарват на бял свят егоистичните ми кирливи ризи.

III

Връщам се вкъщи уморен, изтощен. Отвратително настроение. Гнети ме и ме ядосва тази глупава история с Надейкин, в която се заплетох като петел в кълчища.

Добре би било сега да поседнем с жена ми и Чесик, да пием горещ чай, да позяпаме телевизия. Може пък да има нещо интересно!

Ама не!

— Преобличай се по-бързо! Сюкини се обадиха, Ангелина има рожден ден. По пътя ще й купим нещо на тази мръсница. — Всичките познати и приятелки на жена ми са или „мръсници“, или „кикимори“, или „глупачки“.

— Ох, никъде не ми се ходи. Много съм уморен… не съм добре!

— Пак започваш! И аз не съм никак добре, обаче отивам!

— Знаеш ли какво: иди сама. Кажи, че съм се разболял!

По-добре да не бях го казвал. Жена ми избухва като карнавален фойерверк.

— Кажи ми, твоят зоологически егоизъм има ли някакви граници… или е безбрежен като океан?!

И внезапно ми хрумва една странна, но като че блестяща мисъл! Егоист ли съм? Добре тогава. Сега ще стана такъв.

— Да, аз съм егоист! — крещя на жена си, вътрешно ужасен от постъпката си. — Стига сме си играли на криеница. Да не бяхте се омъжвали за егоист, да си бяхте намерили някой алтруист. Никъде няма да ида! Искам да си седя вкъщи, да пия чай, нищо друго не ме интересува! И да не си посмяла да ми додяваш с никакви Сюкини!

Тръшвам вратата така, че всичко се раздрънчана, и отивам при Чесик. Той седи на масата и решава шахматна задача.

— Тате бе, какво си се развихрил като Фантомас? — апатично ме пита Чесик, без да вдига поглед от шаха.

— Не е твоя работа!

— Виж какво, старче, я си иди в стаята, пречиш ми, не мога да се съсредоточа!

— Вън! — крясвам му аз.

Той се обръща, мига с дългите си тъмни мигли, розовата му муцунка изразява безкрайно учудване.

— Какво си се разкрещял? Това е моята стая!

— Стаята е твоя, но апартаментът е мой. Върви решавай идиотската задача при майка си, в кухнята, в банята, в клозета — където щеш! Аз искам да остана тук. Сам!

— Добре, отивам си — ломоти смъртно обиденият Чесик, — моля ти се! Щом си такъв егоист…

— Марш! — думкам с юмрук по масата, шахматните фигури хвърчат на пода.

Чесик изчезва от стаята, без дори да ги събере.

Чувам го как се оплаква в кухнята на майка си от мен. Но по тона на разговора им разбирам, че жалбите му не срещат съчувствие и подкрепа. Нещо повече — до ушите ми достига звук от лек шамар. Охо! Май добре съм улучил.

В стаята влиза жена ми и с меден глас ми казва:

— Направих ти чая, както ти го обичаш. С нас ли ще пиеш, или да го донеса тук?

— Тук! — изревавам аз.

— Тихо, тихо! Сега ще го донеса!

Жена ми изчезва зад вратата.

Значи, хубаво било да си груб зоологически егоист! Само дето ми е неприятно да играя тази роля, но не е ли редно човек да си отпочива поне от време на време, поне една вечер. Дори такъв егоист като мен!

При земляк

Като се наспи след нощно дежурство, пазачът Егор Мохов сяда на масата да пие чай и да прочете вестника.

Чете вестник много особено.

Отначало със смръщени побелели сърдити вежди внимателно препрочита театралните обяви и мърмори под нос, сякаш ги учи наизуст:

— Ер-ерми-Ермитаж — Градина. Кино Оре. Но-ви вре-ме-на. Чарли Цап-лин.

Най̀ обича да чете за мошеници и крадци, като последните искрено го възхищават.

— Един юнак свил в учреждението десет хиляди и се омел — радостно съобщава той на жена си Аксиния Никитична, откъсвайки очи от вестника, — сега го търсят.

Иронично примижава и добавя:

— Търсете го, търсете, бог да ви помага…

После Егор Мохов търси във вестника най-любимата си рубрика — съобщения за награди и връчени ордени. Намира я, взима молив, откъсва малко хартия, бутва настрана чашата и чинията и започва със солидно подсмърчане да преписва някои имена, които му харесват по интуиция и по други лични подбуди.

После налага каскета и делово уведомява жена си:

— Летецът Кремньов е награден със Знаме. И професор Кособоков, Николай Петрович, също е отличен. И двамата наши, тамбовчани. Ще трябва да ида!…

След един час Егор Мохов е получил вече в бюро справки адресите на наградените.

След още половин час звъни на вратата на летеца. Отваря му лично Кремньов — висок кльощав блондин с кръгли и весели очи на птица.

— Летецът другарят Кремньов дали живеят тук? — солидно пита Егор Мохов.

— Аз съм Кремньов, какво обичате?

Егор Мохов смъква каскета и плешивината му важно блясва.

— Имам чест да ви поздравя по случай високата награда. Много почести ти пращат всички наши тамбовчани… — (Гласът на пазача трепва.) — Орли наши, защитници!

— Благодаря — простичко отвръща летецът и учудено стиска ръка на госта.

Възцарява се мълчание. Егор Мохов усеща, че трябва да каже още нещо, но няма думи и с леко изхлипване промълвява:

— Хвърчиш си, а?

— Да.

— Ама високо хвърчиш?

— Високо.

— И не падаш?

— Засега не.

Отново се възцарява мълчание. Егор Мохов решава, че официалната част е завършена и пристъпва към въпроса.

— Дошъл съм за палтенце при вас. Нямаш ли някое палтенце, другарю Кремньов?

Летецът малко слисано весело сочи импрегнираното си палто на закачалката.

Гостът скептично мачка хубавия здрав плат и неодобрително клати глава.

— Май е много легантно. Не сме за такова. Друго нямаш ли?

— Имам шинел.

— Шинели носихме през Световната. Няма нужда! За нас е потребно някое най-обикновено цивилно палте.

— Нямам обикновено.

— Тогава пиши безплатен ордер, другарю Кремньов. На името на Мохов го пиши. Да ми дадат двуредно, подплатено.

— Сбъркал си адреса, чичо — добродушно казва летецът и свива рамене, — нямам никакви ордери. На̀ ти за половинка водка и довиждане.

Егор Мохов прибира парите в голям оръфан портфейл, благодари, но не си тръгва.

— Върви, върви, чичо, че имам работа.

— Като не щеш да дадеш безплатно за палто, дай поне за едно сако — с тиха въздишка изговаря Егор Мохов, впил в летеца молещи кучешки очи.

— Абе, чуден човек, нямам никакви ордери!

— Хич не ми ги разправяй, другарю Кремньов, понеже нали си награден, полага ви се. Никак не ми е възможно да си тръгна с празни ръце.

— Върви си, върви!

— Поне за едни гащи дай безплатно. Не се стискай де. Не ти искам къща.

— Нали ти казах, върви си.

— Ох, че си стиснат, синко! Добре де, пиши една риза и си тръгвам. Че и при професор Кособоков, Николай Петрович, трябва да ида. Ама пиши ризата, нека е бродирана и с копченца сперламутрови.

Летецът с любопитството на естествоизпитател гледа непоколебимата упорита брада на нощния пазач.

— Виж какво, чичо — казва той, — ти защо си решил, че трябва да те уреждам с безплатни ордери? Че аз за първи път те виждам.

— Ами ти си тамбовчанин, и аз съм тамбовчанин — мъдро отвръща Егор Мохов, — ти си от Моршанска околия, и аз съм от Кирсановска, точно съседната. Прочетох във вестника цялата ти биография. На̀, и професор Кособоков, награденият, Николай Петрович, и той е наш, тамбовчанин. Не се стискай, земляк, подписвай безплатно!

Кремньов се усмихва, влиза вътре, като предвидливо оставя вратата отворена, и се връща с черно поизносено сако в ръка.

— Ако искаш, вземи това сако. Още го бива. Само трябва да се почисти и да се оглади.

— Шивиот — поставя диагноза Егор Мохов, опипвайки плата. — Добро е, добро. Дай поне за гладенето де!

— Нали одеве ти дадох пари!

— Да, ама за водка.

— На̀ ти още и изчезвай. Ама веднага, че ако се ядосам, лошо ти се пише.

— Добре де, тръгвам. А за безплатния ордер ще намина утре. Довиждане засега!

Докато слиза по стълбите, Егор Мохов решава да отложи визитата си при професор Кобоков за утре. Пътьом купува в гастронома бутилка водка и салам и поема към дома си на Плюшчиха, предоволен от себе си и от мишия си живот на изнудвач.

Аксиния Никитична още шета край печката. Вкусната миризма на борша гъделичка ноздрите на Егор Мохов.

Той небрежно хвърля сакото на кревата и заръчва:

— Изчисти го, оглади го и утре да го занесеш на пазара. А не ми даде безплатен ордер, циция такава. Нищо де, няма да ми се измъкне. Като не щя да ми подпише за една риза, ще ми подпише и за палто, и за костюм с жилетка. Всеки ден ще му се мъкна, ще го изстискам аз. А при професора не сварих да ида днес. В пари ще му искам… Давай борша де, какво си зяпнала!

Егор Мохов си налива водка в голяма тумбеста чаша, пие и пръхти.

Фаталната жена

С нея ме запозна една Серафима Степановна, на шега наричана от познатите й Семирамида Стакановна заради асирийските цепки на дивите й, черни като въглен очи. Семирамида Стакановна подготвя за някакво незнайно издателство така наречените тематични сборници със странни заглавия от рода на: „Сиренето в класическата и в съвременната литература“ (откъси и фрагменти), „Цвеклото се смее“ (хумор и сатира за цвеклопроизводителите) и т.н., и т.н.

Сборници от подобен род и до днес се издават у нас, непродадени събират прах по книжарските лавици, после върху позорните маси с укоризнен надпис: „Преоценени книги“, след това се предават за вторични суровини, вторичните суровини се преработват на хартия и отново се публикуват тематични сборници!

Семирамида е рядко осведомено същество. Обаждате й се по телефона, питате я: „Какво се чува?“ и моментално научавате всичко. Научавате кой се е развел вече с жена си и кой възнамерява да се разведе, кой с кого има „страхотен флирт“, кой „явно ще изсърба попарата“ и кой „явно ще отърве кожата“, „ще видите, че никаква награда няма да получи“. Всичките й сведения са от „първа ръка“, „абсолютно точни“ като „аптекарска везна“.

Като правило, везната на Семирамидината аптека често подлъгва стопанката си, но Семирамида хич не се притеснява.

— Тогава нещата бяха точно такива, каквито ви ги казах. А после ситуацията се промени и това е. Всичко, друже мой, тече, всичко се променя, както е казал един умен древен персиец… как беше?… Херодонт?… Хлородонт?…

— По-точно грък, Серафима Степановна. И по-точно Херодот. Но иначе го е казал Хераклит.

— Да де, нали и аз това казвам: казал го е Херодот, но друг скот!

Семирамида е заклета стара бекярка. На колко е години? На колкото е и Агасфер! Тя е един многократно описван, вечен женски тип и причината така подробно да говоря за нея се състои в това, че Семирамида Стакановна изигра голяма роля в случката, която ви разказвам.

Всичко започна по най-банален начин в курортния парк на един от черноморските санаториуми.

Бях пристигнал там привечер, дадоха ми стая, подредих си багажа и преди вечерята излязох в парка да се поразходя.

Семирамида Стакановна се зададе насреща ми подръка с някаква жена, на която отначало не обърнах внимание — прекалено ослепително-многоцветна ми се стори отпочиналата и освежена Семирамида. Прошарените й късо подстригани къдрици бяха вързани с алена панделка, лудият блясък на дивите й очи беше станал съвсем непоносим, мършавият й дълъг и почти черен от слънцето врат, окичен с дрънчащ гердан, или цигански, или латиноамерикански, всяка топка колкото орех.

Цялото това великолепие беше увенчано от малинените нокти на босите й крака, обути с вървени сандали.

Поздравих. Семирамида, не знам защо, бурно ми се зарадва:

— Добър вечер, миличък! Кога пристигнахте?

— Преди около час.

— Сам? Или с жена си?

— Сам. Ние винаги почиваме отделно.

— И не смятате ли това за опасно?

Свих рамене. Семирамида подскочи:

— Запознайте се, ако обичате, с Наталия Сергеевна!

И тогава видях, че спътницата й е много мила жена, че има златистата кожа на тъмна блондинка, красива, стройна, леко пълна фигура и синьо-сиви добри очи с израз на учудване и замислена разсеяност. Ръката й — отпусната, мека, сякаш без кости.

Разменихме някакви незначителни фрази и тримата тръгнахме към столовата — вече бяха звънили за вечеря.

Наталия Сергеевна ни остави двамата със Семирамида — трябвало нещо да вземе от стаята си.

— Бива ли я? — закачливо ме попита Семирамида.

— Бива я!

— Мъжете са луди по нея! Тук беше на почивка… (Семирамида изрече едно доста известно литературно име), той се влюби в Натали до смърт, кълнеше й се, че ще зареже семейството си, всичко ще остави, само тя да се съгласи да му стане жена.

— И тя?

— Остана непристъпна и студена като лед.

— А той?

— Той от мъка наддаде три кила и си замина без време, цял в сълзи облян… После тук безумстваше един солиден южен другар… Такъв, нали ги знаете… черни вежди, корем и шапка. Каква страстна любов! Насмалко да се самоубие заради нея.

— Какво му попречи?

— Вечерта тръгнал към морето да се дави, минал само за миг през кръчмата да изпие последна чаша вино… там нещо станало — с една дума, намерил се в милицията. На сутринта Натали отива да се къпе, а той, горкият, вече остриган, мете плажа… Защо не я поухажвате малко…

Вяло се пошегувах, че такава фатална жена, която е в състояние един от ухажорите си да докара до напълняване, а друг до нула номер, не е моят идеал, и също се прибрах — да си взема цигарите.

… Смятам, че днешните скоротечни курортни флиртове са непоносимо пошли и мръсни. Времето на чеховските „дами с кученца“ е отминало, ако не за друго, заради това, че днешната Ана Сергеевна с бялото й кученце чисто и просто няма да я пуснат нито в санаториум, нито в почивен дом, нито в хотел, нито в частен дом. Освен това… аз обичам жена си, и толкова.

Кълна ви се, че през следващите десет дни се срещах и разговарях с Наталия Сергеевна точно три пъти.

Първия път в града, до павилиончето за чебуреци. Объркана, пламнала от притеснение, тя стоеше с нахапан чебурек в ръка, без да знае какво да прави, готова да заплаче. Оказа се, че когато започнала да яде третия чебурек, се сетила, че е забравила в санаториума портмонето с парите. Платих вместо нея и я изпратих. После имахме колективна разходка по море с катер — бях седнал на кърмата до Натали. И, последно, веднъж се разходихме след вечеря с нея из парка. Това е! Стори ми се мила, симпатична — нищо повече. Мъжът й бил естраден пианист, имала две деца. Нищо „фатално“ — на пръв поглед — нямаше в нея, уверявам ви!

От санаториума си заминаха двете заедно със Семирамида Стакановна. Излязох да ги изпратя. Дойде автобусът за гарата. Сбогувах се с двете жени и Наталия Сергеевна тръгна да се качва в рейса.

Семирамида ме дръпна настрана и с блеснали диви асирийски очи изрече със страстен шепот:

— Вие сте умен човек, умен!

— Защо да съм умен, Серафима Стенановна?

— Защото много умно се държите! Браво, браво! Никой не би се досетил!

Поразтревожих се.

— За какво не би се досетил?

— За вас и Натали… Миличък, аз ви съветвам… подгответе Лизонка, напишете й оттук… Аз ви разбирам и не ви осъждам… Натали е такава жена… Ах, горката, горката Лиза!

Свят ми се зави.

— Какви ги говорите, Серафима Степановна?! Господи, какви глупости!

— Пред мен защо да се преструвате?… Напишете на Лиза — така ще е по-добре. Иначе ужас — прибирате се и изведнъж като гръм от ясно небе: напускам те!

Автобусът забуча сърдито. Семирамида викна: „Идвам, идвам!“, махна ми за сбогом и се затича към рейса.

След като анализирах случилото се, аз се успокоих и дори се настроих на хумористична вълна. Особено ми бяха смешни напътствените й думи за „гръм от ясно небе“.

Обаче гръм удари и светкавица блесна! Това се случи пет дни след заминаването на Наталия Сергеевна и Семирамида, когато ми донесоха телеграма-светкавица от четири думи и без подпис:

Зная всичко ключовете съседите.

Веднага поръчах светкавичен междуградски разговор, но моят телефон не отговори. Не отговори и на следващия ден и на по̀ следващия. Накратко казано, изписах се от санаториума дванадесет дни предсрочно и си заминах, изпълнен с тревога и злоба.

Връчвайки ми ключовете от къщи, съседката ме изгледа с упрек в очите, но нищо не каза. Знаех приблизително къде може да се укрива Лиза, но понеже познавах добре характера на жена си, реших отначало да проведа едно следствие и да изясня всички подробности, и чак след това да издиря неуравновесената си съпруга.

Спипах Семирамида в нейното издателство. Беше седнала на бюрото си в една стая за пет души, пушеше и разправяше нещо на висок глас.

Извиках я с пръст в коридора, заклещих я на едно удобно място с канцеларски кантонерки и поисках обяснение. Тя отначало отричаше и нищо не признаваше, но после се „отвори“ и ми каза, че й било „много жал за горката Лиза“, та решила да я „подготви“.

— Но защо сте си наумили, че „флиртувам“ с Наталия Сергеевна? Отговаряйте! Само истината!

— Тя самата ми го каза.

— Лъжете.

Тогава Семирамида започна конвулсивно да се кълне. Докато се кълнеше в „праха на покойната си майчица“ и в собствената си съвест, не й вярвах, но когато каза: „Нека в редакцията свалят новия ми тематичен сборник «Поетите за инкубаторното отглеждане на пилета», ако ви лъжа!“ — трепнах.

— Дайте ми телефона и адреса на вашата Натали.

— С удоволствие.

… След час вече се намирах на петия етаж на една нова сграда пред вратата на Наталия Сергеевна и с всичка сила натисках бутона на електрическия звънец.

Отвори ми самата домакиня — още по-напълняла, както ми се стори, несресана, по пеньоарче.

— Много се радвам да ви видя — каза тя с нескривано учудване. — И мъжът ми би се радвал, но го няма вкъщи, на гастроли е. Влезте, заповядайте, още не съм разтребила — не обръщайте внимание.

Влязохме в една скромно мебелирана стая, изглежда, трапезария, ако се съди по голямата кръгла маса, седнахме. Вратата за другата стая беше затворена.

— Мамо! — чу се изведнъж капризно, настойчиво детско гласче.

— Какво искаш?

— Свърших.

— Ще поседиш още малко.

Наталия Сергеевна леко се изчерви и смутено ми каза:

— По-голямото го уредихме в детска градина, това е малкото… Нещо е ял, едва сварвам, с извинение, да го слагам на гърнето… Какво ви води при мен?

Реших да пристъпя направо към същината.

— Наталия Сергеевна, защо сте казали на Серафима Степановна, че съм влюбен във вас и съм щял да напускам жена си?

И пак като пред павилиона за чебуреци алено сияние озари бузите на фаталната жена. Тя сведе глава. Дълго време мълча.

— Защо, Наталия Сергеевна?

Тя вдигна глава, в очите й имаше онзи израз на разсеяна замисленост, който бях забелязал още при запознаването ни.

— Добре, ще ви кажа… Вие сте писател, психолог… Ще ме разберете и няма да ме упреквате… тоест може би ще ме упрекнете, но не така строго. Защото толкова ни е тежък животът на нас, домакините, както ни наричат… Мъжът ми е диабетик, трябва да му готвя диетично, ето и децата… ту са болни, ту са капризни… голямото пране го давам навън, малките неща сама…

Не издържах:

— Много ви съчувствам, но какво общо имам аз?

— Нищо, разбира се. Просто се случихте, с извинение, подръка. Веднъж в годината ще се измъкнеш на почивка, или дори през година, и ти се ще малко да се развлечеш… да си спомниш, че някога си била интересна жена… Не мислете лошо за мен, аз много обичам мъжа си… Всичко е само така… за илюзия!

— И онзи, дето бил наддал три кила заради вас — и той ли е илюзия?

— И той.

— И южният другар, дето го остригали в милицията — също ли е илюзия?

— И той. Само че, струва ми се, че този другар и без мене щяха да го подстрижат!

— За вас са илюзии, но мен жена ми ме напусна заради вас! — казах аз, като се мъчех да не се усмихна.

Тя плесна с ръце.

— Ох, боже, каква неприятност. Сигурно Сима го е раздрънкала. Тя повярва за всичко, но аз я молих да мълчи. Искате ли да се обадя на вашата Лиза по телефона и да й обясня всичко?

— Но аз не знаем къде е!

— Тогава вижте какво… (Наталия Сергеевна за миг се замисли.) Ще й напиша една бележка, а вие, когато се видите с нея, ще й я дадете. Бива ли?

На това място вратата се отвори и в трапезарията влезе едно абсолютно голичко момченце, много хубавко — къдраво, с кръгло коремче и с всичките останали атрибути на ангелчетата от италианските фрески, само без крилца на гърба. То пъхна пръстче в устата си и се втренчи ужасено в мен.

— Стой малко с чичото! — каза му Наталия Сергеевна и изчезна през вратата.

Ангелчето изведнъж изкриви лице и взе да вие:

— Ма-мо!

От другата стая се дочу гневно:

— Чакай малко! Сега ще те сложа!

Наталия Сергеевна се върна с плик в ръка.

— Заповядайте! И не ми се сърдете, миличък!… Разберете ме като психолог.

Сбогувахме се приятелски и си тръгнах. На стълбището извадих от плика писмото на Наталия Сергеевна, адресирано до жена ми, и го прочетох. Тя беше написала следното:

Скъпа Елизавета Семьоновна! Всичко е лъжа, не вярвайте на никого. Ако искате, елате у нас и всичко ще разберете. Простете ми, че ви накарах да се нервирате. Честна дума, не съм искала!

Наталия Сергеевна

Сега, когато ми покажат в някое театрално фоайе, на някоя изложба или артистичен клуб жена, за която със сигурност се знае, че била взела ума на драматурга Хикс и насмалко да подлуди композитора Игрек, сещам се за моята Наталия Сергеевна и мъдро се усмихвам.

Саможивецът Букасов

Обмисляйки проблема за предстоящата си отпуска, Шура Букасов, млад мъж с твърд профил и мрачен демоничен поглед, телевизионен техник, стигна до извода, че лично него го задоволява една нецивилизована почивка на юг в някое тихо, почти неизвестно крайморско градче или селце. Всичко останало — почивни домове, санаториуми, пансионати, екскурзии — беше отхвърлено от гордия Шура Букасов.

Ася, касиерката на телевизионната база, слабичка, стройна блондинка с фризура „лале“ и остро като бръснач езиче, го викаше (той й харесваше) да ходят на групов туристически поход пеша от Теберда до Сухуми през Клухорския проход, но Шура остана непреклонен.

— Че кое им е хубавото на тези походи? Колективното пране на гащи и чорапи в планинските потоци? Или масовата песен по пътя? Типична проява на стадно чувство!

Ася пламна и изразително врътна пръстче край слепоочието си.

— Ти, Шурка, съвсем си се… Ако щеш!

Сви раменца и се врътна гърбом към Шура.

Крайморското селце, където пристигна Шура Букасов, беше тихо и уютно. Зелените му улички се спускаха право към морето. А то гостоприемно шумолеше и ближеше с дрипава бяла пяна крайбрежните камъчета.

Бързо си намери квартира, буквално за половин час. Стаята беше възтъмна, мъничка, цялата в домашни черджета и завески, хаотично закачени по стените. На Шура му хареса тук: приятно е в такова тихо гнезденце да лежиш, да зяпаш в тавана и да си мечтаеш за нещо възвишено.

Хазайката беше чернокоса, симпатична дама с мустачки на горната устна, с такъв бюст, че обемът му би стигнал за три жени, с червена домашна роба и чехли на бос крак.

— Голям късмет извадихте, младежо! — важно заяви тя на Шура Букасов. — Намирате се в прочутия почивен дом на Тамара Василиевна с храна три пъти на ден. Славата на моите палачинки е стигнала вече чак до Калуга.

— Много квартиранти ли имате?

— Засега сте единственият. Не съм почитателка на масовостта.

За стаята с палачинките Тамара Василиевна поиска такава цена, че Шура чак изохка наум, но обещанията на мустакатата хазайка да му уреди триседмичен „приказно-разкошен живот“ бяха прекалено съблазнителни! Шура трепна, даде й парите за цялото пребиваване в аванс, остави й куфара си и паспорта и се забърза към морето — да се къпе и да се пече.

Върна се след три часа, морен, сънлив, с изгорял гръб и зачервен нос, капнал от милувките на топлата морска вода.

Първият, когото видя и чу, когато влезе в градинката на почивния дом на Тамара Василиевна, беше един нисък пълен човек с обръсната лъснала глава, с дочен панталон и юнашка фланелка на дупки. Беше седнал на виенски стол под прасковата и с неукротимото настървение на ангел на смъртта, комуто висшите сили са възложили да оповести края на света и началото на Страшния съд, свиреше на тромбона цирков марш-галоп. Когато забеляза Шура, дебелакът се надигна, сложи на виенския стол страшния си инструмент и му се представи:

— Франц Иванович, мъжът на Тамара Василиевна. Паспортът ви е даден за регистрация. Билет за връщане ще ви намеря аз, не се тревожете.

На верандата на къщата се показа друг дебелак, също по дочен панталон и юнашка фланелка на дупки. Той се доближи до Шура и също така любезно се представи:

— Викентий Иванович, също мъж на Тамара Василиевна, но бивш. Разведохме се, но останахме приятели. Тамарочка ви чака за обяд.

Така започна животът на саможивеца Шура Букасов в прочутия почивен дом на Тамара Василиевна.

Освен двамата съпрузи, бившия и настоящия, оказа се, че имала и пет деца: две момченца от Франц Иванович и три момиченца от Викентий Иванович. Когато огледа набързо стаята, Шура не беше забелязал, че това тихо гнезденце няма врата, вместо врата беше закачена завеска. В най-неподходящи моменти завеската литваше встрани и в гнезденцето му се втурваше по-малкият потомък на хазайката с едрочела рижа котка, стисната през корема от яките момчешки ръце.

— Чичо, гледай какво коте си имам!

Шура поглеждаше дебелобузестата мутра на котката, изразяваща презрение към човечеството, и стиснал зъби, се бореше с желанието си с един ритник да изхвърли навън и котката, и сополивия й властелин. Какви ти мечти за възвишени неща в тези условия!

Прочутите палачинки бяха вкусни, но Тамара Василиевна с твърда настойчивост ги правеше през ден. В скоро време бузите на Шура започнаха да настигат по обем бюста на хазяйката. Това го гнетеше.

Благодарение на хубавото време почти по цял ден прекарваше на плажа. Поначало трудно се запознаваше с нови хора и тук, излегнат самичък на горещия плаж по оранжеви плувки, съвсем се вкисна. По пътя за плажа минаваше покрай местния почивен дом, чуваше веселите възгласи на волейболистите, жилавите удари на топката за тенис в мрежата и въздишаше. А веднъж на плажа дойде група туристи, момчета и момичета с раници. Когато излязоха от водата, седнаха по камъните и явно водени от недостойното стадно чувство, запяха мелодично и хубаво. Шура се сети за разговора си с Ася и сърцето му се сви.

Точно същата вечер Тамара Василиевна забеляза, че квартирантът й нещо е кисел и му предложи малко развлечение — партия преферанс. Шура прие, макар че беше слаб на карти и не обичаше да играе. Донесоха една нощна лампа, седнаха на масата под прасковата, съпрузите навиха ръкавите на ризите и… „боят настана“!

Съпрузите играеха като богове, а Тамара Василиевна като дявол. А Шура губеше дори когато държеше по четири аса.

Партията свърши. Пресметнаха загубата на Шура и Франц Иванович, настоящият съпруг, му каза с любезна усмивка:

— Нека да отложим сметките за следващата партия. Даваме ви шанс да спечелите, другарю Букасов!

И отново падна здрач. И отново Тамара Василиевна, съпрузите и Шура се настаниха под прасковата. И отново Шура загуби. И отново сметките бяха отложени за следващата партия.

Една вечер, когато му оставаха още осем дни преди заминаването (билетът за връщане вече беше в джоба му), той загуби страшно жестоко. Съпрузите погледнаха жена си, онази хищно мръдна мустакатата си горна устна.

Викентий Иванович, бившият съпруг, каза на Шура:

— Днес май ще трябва да пресметнем какво сте проиграли, младежо, за да внесем, така да се каже, ясност…

Франц Иванович, настоящият съпруг, донесе листчетата, на които се водеше играта, и сметалото. Тракна с топчетата и изрече една сума, от която на Шура му се зави свят.

— Няма да платя! — тихо изрече Букасов, когато дойде на себе си.

Бюстът на Тамара Василиевна гневно се заповдига.

— Играта беше честна, никой не ви е карал насила!

С какъв коз можеше да удари този силен аргумент?! Внезапно му хрумна:

— Моля ви, Тамара Василиевна, нали нарекохте този дюкян почивен дом?

— Да! И вижда бог…

— Момент! Ако това е почивен дом, следователно трябва да ми осигурите безплатно културно обслужване. Преферансът е точно това ваше културно обслужване за мен!

Съпрузите на Тамара Василиевна като по команда се надигнаха мълчаливо и се насочиха към Шура.

— Убийство! — изкрещя Шура с тънко гласче. — Грабеж!… Милиция!

Тамара Василиевна властно вдигна ръка:

— Недейте, момчета! Франц, събери му партакешите. И след една секунда този нещастен летовник да го няма в дома ни!

Шура Букасов нощува на плажа, подложил под главата си куфара. На зазоряване заваля, стана му студено и неприятно да лежи на мокрия пясък, превърна куфара-възглавница в куфар-стол и седнал, „затрая за зелена трева“ до сутринта.

На сутринта мокър, цял треперещ, се помъкна на гарата и се прибра седем дни предварително. Когато го питаха как е прекарал отпуската и изобщо как изглежда това — нецивилизована почивка на морето — Шура Букасов отвръщаше:

— Това е лазурната мечта на кретена.

Не споделяше никакви подробности и посрещаше всички по-нататъшни разпитвания с интригуващо загадъчно мълчание.

Престъпление и наказание

Елена Василиевна работи в някакво учреждение, винаги е ужасно заета, все нанякъде бърза и се притеснява да не закъснее.

Ако имаше кой да пресметне по колко пъти на ден Елена Василиевна се хваща за главата и извиква: „Господи, ще закъснея!“ — ще излезе внушително трицифрено число.

Докато Елена Василиевна я няма, за седемгодишния й син Мика се грижи леля Фиса, побеляла почтена жена, безкрайно горда от факта, че я спохождат разни странни и редки болести.

Мика не признава леля Фиса, нахално я нарича „лелче Фиске“ и веднъж дори се е опитвал да я взриви с мина собственоръчно производство.

За „противолелковата“ мина бе изразходвано цялото налично количество вестници и откраднатият от кухнята кибрит. Взрив не стана, но за сметка на това в стаята насмалко да избухне пожар и леля Фиса на страхова почва получи нервни сърбежи в някаква много сложна подколенна форма. Тя прочете някъде, че от нервен сърбеж под колената бил страдал френският крал Луи XII и направо щеше да се побърка от страхотна гордост.

— Представете си само! — разправяше тя на познатите си. — Колко Луиевци е имало, а от подколенен сърбеж е боледувал само дванадесетият! И аз!

Ако някой я упрекне, че лошо се грижи за Мика и че детето много се е разглезило, тя се сърди:

— Не мога да изляза на глава с него! Това момче има повишена моторност!

Тази вечер Елена Василиевна, както винаги, се притесняваше, докато се прибираше. Застанала между седалките в претъпкания автобус, сплескана от всички страни, с пламенното си въображение тя си представяше най-ужасни картини.

Фиса отива при съседката… Мика вижда, че лелята я няма и се възползва от случая да падне от балкона!… Или чупи огледалото!… „Господи, ще закъснея!“

Точно тогава тролеят спря и Елена Василиевна видя, че е нейната спирка.

Тя понечи да стигне до вратата, но не можа да си пробие път. Тогава лудо заблъска с лакти и бедра, повтаряйки: „Дайте път, господи, закъснявам!“, отвори си път към задната врата и в последния миг скочи от тролея.

Едва поела дъх, чу рязко изсвирване и пред нея се изправи милиционер:

— Защо нарушихте, другарко? Не знаете ли, че отзад не се слиза?

— Всичко зная, другарю, но закъснявам!

— Като знаете всичко, защо тогава нарушавате?

Тази желязна логика ядоса Елена Василиевна.

— Я не ме учете, моля ви се! — сърдито изрече тя. — Нямам време да слушам наставленията ви! Господи закъснявам!

— Не се тревожете, другарко. Ще сварите… да закъснеете. Глоба!

— Добре! Ето ви! Само по-бързо. На̀!

Тя подаде на милиционера банкнота от тридесет рубли.

— Нямам да ви върна, другарко. Дайте дребни пари!

— Нямам други. Господи, ама аз закъснявам!

— Че как така излизате навън и нямате приготвени дребни пари за глоба?

— Нямам време, не разбирате ли? Закъснявам!… Имам дете.

— Не виждам никакво дете, другарко, виждам нарушение.

— На чист руски език ви казвам: закъснявам за болното си дете… А то… такова… е с повишена моторност!

— Да не бяхте нарушили, нямаше да закъснявате за вашето… повишено!

— Вместо да ми четете конско — избухна Елена Василиевна, — по-добре да бяхте чули какво говорят хората за вас!

На затвореното лице на пазителя на реда изведнъж се появи израз на явно любопитство, дори примесено, както й се стори, с известна доза уплаха.

В този миг Елена Василиевна видя отсреща пред вратата на дома си леля Фиса. И разбра, че нещо се е случило.

Тикна в ръката на милиционера нещастната си тридесетачка и се спусна към леля Фиса.

— Къде е Мика? — задъхано попита тя. — Да не е паднал от балкона?

— По-лошо. Той…

— Казвай де.

— Ухапа една милиционерка. Току-що го доведоха от управлението. Бяхме тръгнали с него на фурната. Той изведнъж се отскубна от мен и тича право при милиционерката — една нисичка, дебеличка, прилича на нашата Нюша, помниш ли я Нюша? — и й вика: „Лельо, защо стоите цял ден тук и нищо не правите?“. Тя му вика: „Върви си, момченце“. Аз му крещя: „Мока, не закачай милицията!“. А той пак: „Лельо, дайте да свирна с вашата свирка“. — „Върви си, момченце.“ — „Лельо, дайте да стрелна с вашето пистолетче!“. И, представи си, докосва с пръстче онова… е, дето си крият пистолетите… кожарата!… Тогава милиционерката изпищява като ужилена и хваща Мика… Мика изпищява като ужилен и я ухапва… Аз изпищявам като ужилена и се хвърлям към тях… Наложи се да ходим в управлението! Ох, Льоля, май теб търсят!

Елена Василиевна се обърна. Пред нея беше застанал милиционерът, който я беше глобил:

— Вземете си, другарко, рестото и квитанцията.

Елена Василиевна прибра парите, сложи си ги в чантата, но милиционерът не си тръгваше.

Цял изчервен, той тъпчеше на едно място и като че искаше нещо да каже, но не се престрашаваше… Най-сетне се престраши:

— Кажете, другарко, какво… какво говорят хората за мен персонално?

— Хората казват, че всички са заети, всички бързат, всички закъсняват. Някои жени като нас са оставили вкъщи сами деца. А на вас ви е все едно. Само знаете да глобявате!

— Доколкото гражданите нарушават, дотолкова и ние глобяваме.

— Но трябва да проявявате малко разбиране. На̀, и в съда дори често хората ги оправдават. В присъдата пише: Като се вземе предвид… А вие нищо не вземате предвид.

— Които граждани не ни взимат нас предвид, ние тях също не ги взимаме предвид. Сега, да речем, малолетните… Има такива пакостници — ужас! Днес в нашето управление доведоха едно. Две педи от земята, а вече ухапало милиционерка. Каква ли ще е майката на такова. Ами щом синчето е взело да хапе отсега, майката сигурно на части ще ни разкъса… Такива граждани има, гражданко!

— Да, естествено… — каза Елена Василиевна и от своя страна се изчерви. — Хапането не е хубаво. Взаимно трябва да се уважаваме помежду си.

— Тъй точно!

Милиционерът козирува, понечи да си тръгне, но пак смутено потъпка на едно място и каза:

— Вземете си парите, другарко.

— Но нали наруших правилника!

— Като се вземе пред вид детенцето ви… повишеното… Вземете си ги!

— Не бива. Няма да ги взема!

— Вземете си ги… щом има… взаимно уважение!

Това странно пазарене продължи няколко минути. Милиционерът през цялото време козируваше и Елена Василиевна също автоматично му отдаваше чест с ръка на баретата.

Най-сетне си козируваха за последен път и милиционерът си отиде.

Милите съседи

На К. Топуридзе

Това се случило във вилната зона край Москва, на една тиха уличка, обраснала с тревица, в малка дървена къщичка, почерняла от годините и дъждовете.

Тези дървени къщурки край Москва винаги будят у мен чувство на лирична тъга. Ще ми се да ви разкажа някоя случка от живота на обитателите им, която да трогне и най-коравото сърце, да накара и най-мрачния непристъпен читател да се усмихне, да се усмихне и замислено да си каже:

— Какви славни люде живеят на нашата земя!

Но, уви, сатиричният дълг ме принуждава понякога да разказвам съвсем други неща, защото тези мили къщурки се обитават от най-различни хора.

И така, в малка дървена къщичка, почерняла от годините и дъждовете, във вилната зона край Москва живели едно време инвалидът Григорий Иванович Лизютин (в селцето го наричали просто „чичо Гриша“) и някой си Волосенков Серафим Аркадиевич, заместник-директор на голям промкомбинат.

Чичо Гриша бил як четиридесет и пет годишен мъжага с удължено космато лице тип „глиганска зурла“. Впрочем тази „зурла“ била доста благообразна, само носът я развалял — грамаден, скучен, с месести ноздри, по структура и цвят близък до ягодите от сорта „загорска хубавица“.

Чичо Гриша нямал нищо общо с инвалидите от войната или от трудови злополуки. В селцето го наричали „инвалид от водката“. Навремето работил по жепето, но бил уволнен за пиянство и оттогава тръгнало от зле по-зле. Започне някоя работа, изкара две-три седмици и пак се запие на гаровия бюфет. Карал със случайни припечелвания, хващал се с всякаква работа: да поправи телевизора — всякак, да прегледа будилника — бива, да види защо не се затваря катинарът на плевнята — с удоволствие.

Всичкото това го вършел еднакво зле. Телевизорите, минали през ръцете му, след това вече не премигали, ами направо подскачали епилептично от нервен тик, будилниците замлъкнали навеки, ремонтираните от него катинари се отваряли с най-обикновена кибритена клечка. Укорявали го и му се карали за безобразната работа, ама все му било това, само да пипне някоя петачка и да отиде в бюфета на сладки приказки с келнерките. Накратко казано, чичо Гриша бил калпав човек. Живеел самичък — и жена му дори не издържала и избягала при майка си някъде към Саратов.

Колкото до Серафим Аркадиевич Волосенков, този другар бил замесен от съвсем друго тесто.

Много солиден, лицето му широко и чисто, с меки обли черти, приятен човек, без да е хубавец, пълен, но с мярка — без увиснал гаден корем.

За пиене не пиел, но понякога си позволявал да поседне с добър приятел в гаровия бюфет на чашка бира, па дори и на малка водчица. Седи, пие си биричката и мирно-благородно разсъждава по теми от международната политика. Добре ги разбирал той международните въпроси. Като почне понякога да „свива перките“ на империалистите — всеки се заслушва! И жена му също като него солидна, къщовница, и синчето Петка — ей такъв сополанко! — ама и той се държи с достойнство.

Случи се понякога да спре случаен минувач пред градинката им, прехласнат в алените божури, а Петка иззад оградата:

— Какво гледате, чичко?

— Не може ли без пари? — шегува се минувачът.

— Който гледа без пара, той е фукара! — веднага отвръща Петка и се изплезва на минувача.

Серафим Аркадиевич одобрявал и поощрявал тези словесни кълчения.

— Нека си играе с римите детето! — с усмивка отвръщал той на оплакванията на жена си от сина. — Дори е полезно, ако искаш да знаеш! Като порасне, ще стане писател сатирик.

Волосенкови живеели скромно, но съвсем прилично — според заплатата — в две големи стаи от дървената къща. В третата, по-малката, било гнезденцето на чичо Гриша.

Чичо Гриша уважавал съседите си заради факта, че Серафим Аркадиевич винаги с желание по съседски му помагал с пари… Ще влезе в чистата им уютна спалня, отделена само с една стена от неговата стая, ще каже от приличие две думи за времето, това-онова, после ще се изкашля и ще каже:

— Аркадич, таковата… дай ми… в събота ще ти ги върна.

И Серафим Аркадиевич никога не му отказвал. Ще стане, ще отиде до старинния тумбест махагонов скрин, опрян на стената, ще издърпа леко най-горното чекмедже, ще извади пари и ще ги подаде на чичо Гриша с думите:

— Не е идиот, който за заем пъшка, ами който взима и не връща!

И трябва да се каже, че чичо Гриша винаги връщал заемите. Ако не „тази“ събота, то другата или по-другата, но непременно ще върне!

И ето че една събота, когато душата му изгаряла за пиене, а не му било удобно да отиде да иска от Волосенкови — защото поредните двадесет и пет рубли тежали на все още будната му съвест — чичо Гриша си помислил за тумбестия скрин точно тук, зад стената. Та нали съседът всеки път точно там бъркал за пари, в най-горното чекмедже на скрина. Чичо Гриша не се колебал много-много, ами пуснал радиоточката с всичка сила, взел една бургия, набелязал си една точка на дървената стена и на най-сладките извивки на прочутия тенор, изпълняващ по радиото „не изкушавай“ взел да пробива в стената дупка.

Точката била избрана със снайперистка точност и чичо Гриша улучил точно най-горното чекмедже на съседския скрин. Навел се, залепил око в дупката и… се разтреперил! Чекмеджето догоре било наблъскано с пари. Тогава чичо Гриша взел триона и все така внимателно изрязал малко квадратче, пъхнал ръка в дупката и измъкнал една банкнота от петдесет рубли. Помислил малко и извадил още една. После спрял радиото, отбил се при съседите и като честен човек и при това не „идиот, който взима и не връща“, връчил на мадам Волосенкова (самият Волосенков го нямало вкъщи) дълга си — двадесет и петте рубли. А с останалите осемдесет и пет се напил до безсъзнание в бюфета на гарата.

И като тръгнало оттогава. Един живот заживял чичо Гриша — чак па̀ра се вдига из селцето! Всеки ден ходи до Москва и всеки ден пие, пък и черпи всеки, който седне на масата му. На сервитьорката Дуся от гаровия бюфет, сладка блондинка с лудешки кафяви очи, поднесъл за подарък скъп комплект парфюми, за себе си купил едно доста прилично костюмче — конфекция, и дори една отровно светлозелена шапка наместо старото, ужасно омазнено каскетче с копче отгоре. И всичкото това с париците от съседския скрин! А Серафим Аркадиевич изобщо не забелязвал, че банкнотните му резерви се топят: хитрият чичо Гриша измъквал пари от дъното, а чекмеджето догоре било натъпкано с банкноти по сто и по петдесет рубли.

Из селцето плъзнали разни лоши слухове за чичо Гриша. Че „инвалидът от водката“ явно се бил хванал с някакви нечисти работи. На преките въпроси и многозначителните намеци чичо Гриша отвръщал мъгляво: бил намерил в града някаква изгодна работа. Каква? Ами… разтоварване на товарни магазии. Хората само клатели глава.

Обаче когато чичо Гриша си купил и телевизор, Серафим Аркадиевич Волосенков вече не издържал: посъветвал се с жена си, взел писалката, извадил от служебната чанта чист лист хартия и написал където се следва заявление-сигнал срещу съседа си, в който като „честен и бдителен гражданин“ молел да се проверят „източниците на загадъчните доходи на гражданина Г. И. Лизютин“.

Една нощ при чичо Гриша нахълтали нечакани гости. Обискирали всичко, но не намерили нищо подозрително. Чичо Гриша, трезвен и мрачен, през цялото време на обиска седял мълчаливо по бели гащи до разклатената си масичка и пушел. А после изведнъж се изправил и хрипкаво казал:

— Не знаете къде да търсите, Мърлячи!

Отишъл до стената, отместил някакви парцали, извадил изрязаното квадратче и… пред очите на потресените агенти взел да измъква от комшийския скрин една след друга банкноти.

Откарали ги и двамата още същата вечер с една обща кола.

… И ги съдили почти едновременно. Като свидетел на обвинението по делото на „инвалида от водката“ се явил съседът му Серафим Аркадиевич Волосенков, все така величав и представителен. А когато започнал процесът на промкомбинаторите, като свидетел на обвинението по делото на един от подсъдимите С. А. Волосенков, съдът разпитал съседа му, затворника Г. И. Лизютин. И докато разправял как вадил пари от съседския скрин, чичо Гриша доставил на съдиите и публиката доста весели минути.

… Наскоро ми се случи да мина през това вилно селце, където се е разигравала гореописаната малка житейска трагикомедия. Човекът, който ми разказа тази история, назова само улицата, на която са живели двамата герои, номера на къщата не знаех.

Улицата намерих бързо — тиха, зелена — и тръгнах по нея, поглеждах дървените къщички с градинките и се опитвах да позная коя от тях е на Волосенкови. Видях на една врата пет-шестгодишно момченце с перчемче на изпъкналото чело, с мръсна моряшка блуза. Не знам защо, но реших, че точно това е Петка Волосенков.

Казах му:

— Я иди повикай татко си!

— Няма го татко! — отвърна едрочелото момченце.

— Ами къде е?

— Една „Волга“ пристигна и тате за дълго вдигна! — каза момченцето. И додаде шепнешком: — В командировка!

Сват

Младият писател Ен — той живее извън града — се връща вкъщи с мотрисата. Късно е вече, вагонът е почти празен.

Срещу Ен се е настанил на пейката възрастен гражданин. Облечен е според съвета на Суворов така, че на краката да му е топло, а на главата хладно. На еленските му нозе са навлечени ватени гащи и високи домашно изработени дебели валенки. А на главата му — една лятна стара-престара филцова шапка с омачкани и увиснали надолу краища. Човек добива впечатление, че преди сегашния й собственик тази шапка е била носена от две поколения градински плашила.

Изпод шапката на челото му е изскочил посивял унтерофицерски перчем. Чертите на лицето му са груби — тук природата е сякла направо с брадвата — по бузите му моравочервена руменина като на хора, прекарващи голяма част от живота си на чист въздух и често пийващи.

Той известно време тайно оглежда замисления за нещо писател, после го пита:

— Слушай, братко, ти женен ли си?

Кой знае защо, писателят, женен човек с две деца, се сеща да каже:

— Не!

— Ами жени ли ти се?

— Нищо против!

— Тогава виж сега: Толстопалцево, гарата, знаеш ли я?

— Знам я!

— Там живее една вдовичка. Ама един път! (С палеца на дясната си ръка другарят с валенките и шапката показва забележителните кондиции на вдовичката от гара Толстопалцево.) Има и свиня. (Същият палец прави същия жест.) Сещаш ли се?

— Засега не!

— Годишно изстрелва по десет прасета! Я ги пресметни по пазарска цена. Сещаш ли се?

И след кратка пауза с въздишка на скръбно съжаление:

— Аз се опитах — не мина.

— Не разбирам, аз какво общо имам? — пита го писателят.

Нова въздишка, пълна с укор, обида и мъка!

— Искат интелигентен! Да те сватосам ли?

Приложения

Живот в дати

1905 — Роден в Смоленска губерния, в семейството на военен лекар — известен любител музикант. Детството си прекарва в Петроград, където учи в гимназия.

1919 — Остава без баща, като ученик започва да дава частни уроци.

1922 — Работи като куриер в учреждение и в същото време следва в икономическия факултет на Кубанския политехнически институт. Пише стихове.

1925 — Работи като фейлетонист в краснодарския вестник „Красное знамя“ и започва да се подписва с „Ленч“.

1929 — Извикват го на работа в Ташкент като фейлетонист на „Правда Востока“. Среща се с писателя Евгений Петров, който го подтиква да пише хумористични разкази — първият бива отпечатан същата година в „Гудок“.

1934 — Михаил Колцов го извиква на постоянна работа в „Крокодил“.

1936 — Излиза първата му книга с разкази „Сеансът на хипнотизатора“.

1939 — Приемат го за член на ССП. Излезли са пиесите му „Големите грижи“, „Изгонване от рая“, оперетата „Веселото петле“, кинокомедиите „Момиче без адрес“ и др., повестта „Черните пагони“.

1941 — Във войната участва като редактор във военния вестник на Брянския фронт, за което същата година получава от ръцете на Михаил Калинин ордена „Красная звезда“.

1965 — Издава осем сборника с хумористични разкази, между които „Сол на маслената киселина“, „Единственият свидетел“ и др.

1965–1979 — Пътува много, включително няколко пъти и до България, за която пише с любов, издава няколко нови книги, между които „Оказва се, че съществува“, „От — до“, „Душеспасителна беседа“. През 1975 г. получава наградата „Златен еж“ в международния конкурс „Алеко“ на в. „Народна младеж“.

В Краснодар пристигна Маяковски!

Януари 1926 година се случи в Краснодар много снежен и студен, с мокри фъртуни и ледени дъждове, но февруари дойде като весел, добър чистофайник: като с пръчка сцепи на парчета с топлия вятър грамадите от облаци, „всичко помете, уми“ и почисти небето от мъглявата чернилка. И ранната пролет нахлу по правите краснодарски улици на луди потоци светлина. И вече… „слънцето напича Краснодар и той е пламнал като румена бузка. Красота!“.

Тогава бях на двадесет и няколко години, работех като репортьор в краснодарския вестник „Красное знамя“, а „за душата“ пишех стихове, най-вече лирични. В борбата с местните рапповци се смятах за „лефовец“, макар и да имах само някакви смътни представи за програмата на „Леф“. Стигаше ми това, че начело на „Леф“ е Маяковски — в неговата поезия бях хлапашки влюбен.

Един ден влизам в редакцията и какво да чуя: в Краснодар пристигнал Маяковски! В редакцията идвал неговият представител, неизменният П. И. Лавут, и им показвал афишите. Маяковски щял да има два рецитала и трябвало веднага да се напише малък материал, който да подготви краснодарците за рецитала на поета.

По него време редакторите (и не само периферните) най-различно възприемаха Маяковски. Имаше мнозина, които не можеха да проумеят и правилно да оценят творчеството на „агитатора, предводника гръмлив“[1]. Двулични фарисеи и уж либерални „поклонници на прекрасното“ пресметливо, студено и злобно го съсипваха на страниците на някои издания и го упрекваха за прословутото му „аз“, а забравяха, че ако един поет не може да каже за себе си „АЗ“ — той не е поет. Самият Маяковски, щом му заговорели за вечното „аз“, само свивал рамене и отвръщал:

— Да не съм Николай Втори. Само той е казвал за себе си: „Ние, Николай Втори…“.

Нашият редактор в това отношение излезе „правилен“ човек и моята бележка от петдесет реда, в които се помъчих да излея цялото си възхищение от стиховете и личността на поета, беше публикувана във вестника. Да, но намериха се читатели, на които тя не се понрави. На следния ден в редакцията дойде някакъв другар К-в от местния съвет на профсъюзите и започна да се възмущава и да негодува.

— Защо рекламирате Маяковски?! На какво основание? Кой ви даде право?!

Самият другар К-в се смяташе за поет и притискайки нашия редактор с профсъюзния си авторитет, доста често публикуваше — на цели подлистници — ужасни панаирджийски боклуци, абсолютно тъпи и по форма, и по съдържание. Понякога изникваше на събранията на краснодарските рапповци и по повод и без повод критикуваше Маяковски за „индивидуализма и неяснотата“ му, за хиляди други измислени грехове. Просто не можеше да понася името на Маяковски! Когато заговаряше за поета, когото през живота си не беше виждал, невзрачната му „акцизна“ брадица трепереше от жлъч.

Но редакторът на „Красное знамя“ се показа твърд духом и разлютеният стихоплетец си отиде като посран.

Обадих се в хотела, научих „в коя стая сте настанили Владимир Маяковски“ и с един приятел от вестника тръгнахме да се запознаем с поета.

Сърцето ми биеше като лудо, когато почуках на вратата му: ами ако не пожелае да ни приеме? Или ако каже нещо иронично? Какво ли не се говори за него!

На почукването отговори един неповторимо прекрасен, мек бас:

— Влезте.

Влязохме. Маяковски, явно току-що обръснат, ведър, с „рубашка, чисто прана“ (същата, освен която „от нищо друго аз не се нуждая“[2]), с тъмен, семпъл, но добре ушит възширок костюм, беше седнал до масата. На пода до леглото му имаше гумен леген-вана (донесъл го от Америка), на масата — минерална вода.

Представихме се. Плахо го попитах дали е чел бележката ми за него във вестника. Каза, че я е чел и „няма претенции към редакцията“. Говорихме малко за града, за литературния живот тук. После аз, едва превъзмогнал стеснителността си, извадих на масата купчинка мои стихотворения.

Той взе едно напосоки и почна да го чете на глас.

Творбата ми в негово изпълнение ми се стори безкрайно добра. И както си седях и го слушах, взех мислено да се възхищавам от себе си: нима лично аз съм написал тези звучни, красиви слова?!

Стихотворението ми беше посветено на събитията от 9 януари 1905 година и беше публикувано в нашето „Красное знамя“.

Маяковски стигна до:

И копия нестройно разлюлели,

драгуните летят по трима в ред… —

поусмихна се и произнесе Лермонтовото:

Улан с лъскави ширити,

драгуни с гриви страховити,

насам, в барутен дим обвити,

летяха в боя лют.[3]

Възхищението ми от самия себе си моментално повехна и се „спаружи“.

Той все пак дочете стихотворението ми до края, остави изрезката от вестника на масата и съвсем сериозно ме попита:

— Защо?!

— Кое „защо“… Владимир Владимирович?

— Защо сте го написали това стихотворение? Всичкото, което сте описали тук, читателите го знаят и без това. Че работниците отишли при царя и че царят ги посрещнал с куршуми. Нали нищо ново не казвате? Щом се заемате с историческа тема, или трябва да измъкнете на бял свят някои нови интересни подробности и детайли, за които никой не подозира, или пък да обърнете темата по някакъв нов начин. А иначе цялата работа е… едно производство на изтрити грошове!

После дълго се разхождахме с него из града. Той крачеше с бързи гигантски стъпки, току сочеше с бастунчето си разни здания, празните пиедестали на паметниците на бивши царе и царици, червените трамвайни вагончета и питаше като добър стопанин:

— Какво е било по-рано в тази сграда? На кого е бил този паметник? Кога е свален? От коя година в Краснодар има трамвай? Защо има толкова кучета по улиците?

А когато не можех да му отговоря, примижаваше недоволно:

— Как така? Да живеете в този град и да не знаете!

От време на време се поспираше, измъкваше от джоба си едно тефтерче и бързо записваше нещо.

Същата вечер се проведе първият му рецитал в салона на кино „Гигант“. Поетът рецитира американските си стихотворения, „Демонът и Тамара“, парижкия цикъл и много други, разказа за пътуването си отвъд океана. Успехът му беше огромен. Младежта, работниците и студентите на Краснодар го приеха възторжено. Впрочем в началото на вечерта стана един инцидент.

Другарят К-в, профсъюзният драскач, не можа да се стърпи и естествено дойде на рецитала. Беше се настанил на първия ред с шапка на главата, а когато Маяковски започна, той маниерно отвори вестник и най-демонстративно забоде остър блед нос в неговите страници. Маяковски прекъсна рецитала и пламнал от едва сдържана ярост (беше го забелязал вече и разбра, че това е враг!), високо му каза:

— Другарят с шапката, едно от двете: или моите стихове, или вестникът!…

Драскачът се надигна и бавно се запъти към изхода.

— Накъде? — изгромоля в гърба му Маяковски.

— Прибирам се! — извърна глава към него К-в и в това ехидно „прибирам се“ беше вложил цялата омраза на един бездарник към таланта.

Поетът каза:

— Бързайте! Наистина сте за прибиране!

През следващата, 1927 година, Маяковски отново пристигна в допадналия му Краснодар с „разговор“ — както казваше самият той — на тема „Поп или майстор?“ и с нови стихотворения.

Срещнахме се като стари познайници и той пръв ме попита:

— Пищете ли стихове?

Подадох му цяла тетрадка. Взе я и каза:

— Ще я прочета! Елате довечера, след рецитала ще поговорим.

И ми написа бележка-пропуск: „Моля пуснете. Вл. Маяковски“. Този път рециталът се състоя в салона на Зимния театър. Отново се събра много народ, дори беше препълнено. Но дойдоха най-различни хора: от студенти-рабфаковци до наконтени непмански дами включително. Те не бяха дошли да чуят Маяковски, а само да го позяпат. Провинциалните естети от рода на частно практикуващи дантисти и венеролози, благообразни членове на адвокатския колегиум, се разхождаха по фоайето преди започване и монотонно бръмчаха, че Маяковски се бил „изчерпал“, и бил „нищо пред класиците“.

Маяковски беше болен, с висока температура (настинал на рецитала в ростовското железопътно депо) и изглеждаше доста зле: отслабнал, очите му зачервени.

Посрещнаха го добре, но той, изглежда, беше почувствал студенината и отчуждението на част от публиката и се държеше нервно и нащрек. Не се мина много време и наистина избухна разпра между поета и тази част от аудиторията.

Всичко започна оттам, че някакъв юноша с пребоядисан шинел до петите, местен поет, който фабрикуваше вяли и безпомощни стихове „а ла Есенин“, се изправи долу в оркестъра, така че облата му остригана скучна глава стигаше до нивото на краката на Маяковски, обути с чудесни обуща с дебели подметки и взе да досажда на поета с въпроси и упреци от които ставаше ясно, че той, този юноша, предпочитал Есенин пред Маяковски.

Маяковски му каза:

— Есенни е китара. Грабваш я под мишка и я носиш където си щеш. А пък аз съм влак, няма как да ме вкарат в стаята!

Юношата с пребоядисания шинел ехидно парираше:

— Но съществуват и цигулки, другарю Маяковски, и ба-ра-бани!…

— И гардероби съществуват! — отсече Маяковски, наведе се над опонента си — грамаден, намръщен и сърдит — и додаде: — Чел съм вашите стихове. Мъчите се да подражавате на Есенин, а всъщност сте една мешавица от Балмонт и някоя селяндурка!

Лекарят естет до мен извика:

— Не обиждайте човека!

— Не го обиждам — отвърна Маяковски, — ами като работник в завод съм вдигнал с клещи слитъка и го разглеждам!

От ложата някой тънко изврещя:

— Аз например… също не разбирам вашите стихове.

Маяковски вдигна глава, намери с поглед кресльото и преспокойно му каза:

— Нищо, децата ви ще ги разберат.

— И децата няма да ги разберат!…

— Значи ще се метнат на татко си: едни малки пънчета!

Салонът се превиваше от смях, свиркаше и аплодираше този словесен дуел на един срещу мнозина. Един студент от Краснодарския педагогически институт, блед хлапак с риза на квадратчета, наля масло в огъня. Той се изправи от мястото си и каза на Маяковски:

— Написал съм стихотворение за вас!

— Излезте на сцената и го кажете! — заповяда му поетът.

Хлапакът излезе и каза едно стихотворение, в което упрекна Маяковски, че в шеговитата си миниатюра за Краснодар, смаян от множеството кучета от добри породи по улиците, беше написал: „Там не е кучи пущинак, ами е кучешката столица“.

По това време в Краснодар наистина имаше много песове. Живот си живееха тук. Досега помня един грамаден санбернар, собственост на известен местен лекар. Това добродушно куче само се разхождаше из улиците, влизаше по сладкарници и месарници, където радостно го черпеха, понякога се появяваше в някой киносалон по време на филм и минаваше по пътечката между редовете, важен и импозантен, сякаш някой достопочтен, многоуважаван контрольор. И като че всеки миг щеше да започне да проверява билетите на зрителите.

Хлапакът от педагогическия институт упрекваше Маяковски — автора на поемата за Ленин, на американските стихотворения, Маяковски сатирика, Маяковски, трубадура на Октомври — че се е отдръпнал от бойните обществени теми. Получи се глупаво, грубо и най-вече несправедливо. А освен това и много обидно: защото този удар в гърба му бе нанесен откъм лагера на младежта!

Маяковски мълчаливо изслуша клеветата. Лицето му се изкриви от болка. Когато момчето свърши, в залата се чуха ръкопляскания. Маяковски направи крачка напред, вдигна десница и… Ако онова бледо момче от педагогическия институт все още е живо и здраво, сигурно и до днес се изчервява, когато си спомни как го наруга тогава Маяковски!

Маяковски говори за трудовия подвиг на поета, за работата му със словото, за политическия му дълг и за правото му да се шегува. Говори и за онези, които „кучисиносват от засада“. Хлапакът стоеше със сведена глава. Беше жалък за гледане.

После Маяковски започна да рецитира. Думите му падаха от сцената като лавина, зашеметяващи и възпламеняващи. Тази вечер рецитира неописуемо прекрасно. Враговете му си мълчаха, абсолютно смазани, почитателите му го наградиха с овации.

Отидох при него зад кулисите. Имаше уморен и съвсем болен вид, върна ми тетрадката и каза:

— Извинете, няма да може да говорим — болен съм. Там имате някои хубави неща…

И — наизуст! — каза на глас пет мои реда.

Прибрах си тетрадката и си отидох крайно щастлив. Боже господи, на Маяковски му харесали пет мои реда! Ето тези редове от стихотворението „Малария“:

С блатната гостенка още не съм научен

да се катеря и после надолу да литвам

залепва езикът ми сух за небцето сухо

и ставам по-мълчалив от балъка пушен

в парламента на склада за риба.

До изгрев-слънце се „шлях из града и репетирах“, опарен от ласката му, и си повтарях тези редове, и мрънкането ми смущаваше самотните минувачи и милиционерите. Но който някога е писал стихове и обича Маяковски, той ще ме разбере.

А после увлечението ми по стиховете мина като дребна шарка, без никакви видими следи; други литературни надежди и замисли започнаха да ме вълнуват… През 1930 година работех като фейлетонист в Ташкент, във вестник „Восточная правда“. Една сутрин отивам в редакцията и както преглеждам съобщенията на ТАСС, прочитам изведнъж онези строги, жестоки редове: „Вчера в дома си…“. Остра болка стегна сърцето ми като ледена халка и аз видях поета, който сега ми стана безкрайно близък, като жив, такъв, какъвто го бях запомнил от краснодарските среши: високо, стройно човечище с рязък профил, с късо маслиненозелено яке със сива астраганена яка — как крачи, размахал ръце, по слънчевата улица на веселия южен град с енергична и бодра стъпка на стопанин на новия живот.

Бачо Остап
Четири срещи

Първата…

Животът ми така се подреди, че още като ученик, възпитаник на една от най-претенциозните столични гимназии, III петроградска, през лятото на 1917 година се озовах с нашите в Кубан.

Широките кубански простори, знойните багри на Юга, общителността, хуморът, тази сърдечност и природна ведрина на южняците ми се видяха чудесни.

Представата за родния ми град с величествените му гранити, белите нощи и призрачните мъгли доста бързо взе да се изличава от детското ми сърце.

Когато пораснах, аз вече се смятах за южняк — ако не по рождение, то поне по дух.

Хареса ми и езикът на Кубан с неговата украинска лирична напевност: „Коханочка моя!“, „Серденко мое…“, „Кубанската мова“, езикът на кубанските казаци-черноморци, преки потомци на запорожците, преселени тук по нареждане на императрица Екатерина II, явно е по-близък до украинския, отколкото до руския. И дори в говора на казаците кубанци от предпланината, при граничната линия досами терците, също се срещат украинизми…

Малко по малко взех да разбирам „кубинската мова“, а по-късно дори започнах да „балакам“ на нея — не много уверено и доста неправилно, но така или иначе „балаках“ си. Много ми помогна и това, че през двадесетте години бях начинаещ фейлетонист в краснодарския вестник „Красное знамя“ и често пътувах из страната, слушах изказвания на оратори земеделци, жлъчните им препирни по селските събрания, а когато разговарях с местните хора по вестникарските си въпроси, все гледах да си нагодя изговора към техния маниер, за да ме разберат по-добре.

Веднъж бях останал да нощувам в едно от казашките селища, забравил съм кое, някъде към Новоросийск, в къщата на един възрастен учител от тамошното училище. Направи ми впечатление, че стопанинът освен „Правда“ и „Красное знамя“ получава и един харковски вестник на украински.

Той забеляза любопитния ми поглед и ми каза:

— Тук публикува Остап Вишня!

— Кой е този Остап Вишня? — попитах аз.

Учителят ме погледна с укор и измърмори, че било срамота млад сатирик да не е чувал за Остап Вишня, чиито фейлетони били „пронизани от златната жила на народния гумор“.

После ми донесе един куп вестници и една свещ — тази нощ по неизвестни причини селището бе замръкнало без ток — и излезе, все още недоволен и сърдит с думите:

— А четете сега, дори да не разберете всичко, поне ще усетите духа.

Една след друга изчетох „гумореските“ и фейлетоните на Вишня, докато не догоря свещта, потънал в наслада от златния блясък на чисто народния му „гумор“ и смайващата музикалност. Дори за мен, който съвсем слабо, съвсем повърхностно знаех украински език, тези миниатюри звучаха като малки стихотворения в проза и ме слисваха с вътрешната си ритмичност, с езиковата си пластика.

Повечето от фейлетоните бяха написани точно по канона, явно авторът добре познаваше перото на Чехов и на сатириконците, на Марк Твен и на Джером, обаче интонационното построение, характерът на хумора му — лукав и убийствено мек — си бяха негови, национални, дълбоко народни и самобитни.

И докато четях, се сещах за старите казаци, разказите им, приказката им, хитрите усмивки.

По-късно ми попадна едно малко синьо книжле с разкази и фейлетони от Остап Вишня, преведени на руски. Беше издадено в Ленинград като приложение на списание „Бегемот“. На корицата имаше портрет на писателя от художника Сварог и на мен ми допадна нервното, младо, интелигентно лице на украинския сатирик.

По него време харесвах изящните по форма фейлетони на Махиал Колцов, взривоопасни от гърмящата смес на тънката му ирония, тачех и белетристичната сериозност на Александър Зорич. Но веднага редом с Колцов и Зорич твърдо поставих и Остап Вишня.

За мен общото у тримата беше фактът, че бяха големи писатели, посветили таланта си на вестника, и то на фейлетона, като най-боеви, но наред с това и най-литературен — за времето — жанр сред всички видове вестникарско творчество.

Втората…

През 1948 година „Крокодил“ свика първото общо съвещание на писателите сатирици, хумористи и фейлетонисти от местните вестници.

Съвещанието бе открито в Централния дом на журналиста. Атмосферата беше доста приповдигната, чак тържествена. Нищо чудно — първо общо съвещание на съветските сатирици!

Знаех, че в състава на украинската делегация, доста представителна и многобройна, водена от Ф. Ю. Макивчук, редактор на „Перец“, е включен и Остап Вишня, в началото на войната преждевременно освободен от лагера на Народния комисариат по вътрешните работи, където прекарал дълги години, изпратен като „буржоазен националист“. Много ми се щеше да се запозная с него, но не го виждах нито в президиума, нито в залата. Попитах няколко познати сатирици украинци: „Ами Остап Вишня къде е?“, но всички ми отвръщаха мрачно, уклончиво и неясно. Тогава попитах и Беляев, редактора на „Крокодил“. Той се изчерви, притесни се, после смутено ме хвана за копчето на сакото и каза:

— Вижте какво… Много неприятно се получи… Случайно не е избран в президиума, а той се обидил и изобщо не дойде… Много ви моля, Леонид Сергеевич, вземете една кола и идете с някой от украинците да го вземете от хотела, склонете го да дойде. Недопустимо е съвещанието на сатириците да става без Остап Вишня, след като всички знаят, че Вишня е в Москва!

Стана ми ясно, че това „неприятно“ не е станало случайно, ами явно някой е решил да прояви по-голяма „предпазливост“ поради някогашното репресиране на Остап Вишня, затова при избирането на президиума е останал „забравен“ или „случайно“ е бил пропуснат. Павло Михайлович (това е истинското му име) естествено се е засегнал: той добре е разбирал истинската причина за подобен „пропуск“. И не беше дошъл на откриването на съвещанието не от глупаво писателско славолюбие, ами защото като човек, съвсем наскоро изпитал грубостта и жестокостта на несправедливото наказание, беше станал прекалено лесно раним.

Съгласих се да изпълня тази доста деликатна дипломатическа мисия, възложена ми от Д. Г. Беляев, и с П. А. Лубенски, сътрудник на „Перец“, потеглихме за хотел „Европа“.

Влязохме в голяма стая с шест легла — украинската делегация пребиваваше тук в братско съжителство. Павло Михайлович лежеше на кревата до прозореца облечен, под краката си най-акуратно бе постлал вестник.

Стана при влизането ни и пред мен се изправи не младият интелектуалец с нервно лице от портрета на Сварог, а един „дiдуся“, както се казва в Украйна, румен и с весело присвити умни очи, само че без брада, едроглав, с голямо чело, с разрошена от лежането рядка коса.

Представих се и много развълнувано му казах колко отдавна ми е познато името му и колко отдавна го обичам.

— Че и аз ви обичам! — просто отвърна той и протегна ръце към мен.

Целунахме се и веднага ми стана леко и приятно с него, затова без никаква дипломация му казах, че съм дошъл да го взема, защото цялата сатирична грамада се вълнува и не желае да се съвещава без „бачо Остап“.

Той лукаво се ухили от удоволствие и пак така просто каза:

— Само се умивам и веднага тръгваме!…

Когато Остап Вишня, пременен със син елегантен костюм и с бяла риза, изправен като младеж, се появи в президиума, залата на Дома на журналиста гръмна от аплодисменти, които дълго не затихнаха.

Сатиричната „грамада“ поздрави украинския писател и с ръкоплясканията си изрази и уважението си към него, и любовта си към творчеството му, и съчувствието си към горчивата му съдба.

После, след съвещанието, Павло Михайлович рецитира в Клуба на писателите прочутата си „Зенитка“. По време на другарската писателска вечеря бяхме седнали един до друг, чудесно се разбрахме по много въпроси и се разделихме като приятели…

Един ден от редакцията на „Известия“ ми се обади В. В. Полторацки, редактор от отдела за литература и изкуство, и ме попита дали не бих се нагърбил да напиша за „Известия“ нещо за Вишня.

Отвърнах му, че това за мен не би било нагърбване, а удоволствие.

— Още по-добре! — каза Виктор Василиевич. — Пишете и веднага ще го публикуваме.

Статията ми наистина излезе много скоро. Павло Михайлович останал доволен от писанието ми. Каза ми го, когато се видяхме в Киев. Но то беше вече третата ни среща.

Третата…

Пролетта на 1954 година, когато се празнува тристагодишнината от съединяването на Украйна с Русия, се случи студена и ветровита. Кестените по киевските булеварди отдавна трябваше да са запалили пролетните си огньове, но те само тревожно шумоляха от северния вятър и не възнамеряваха да цъфтят.

Ние, руските писатели, пристигнали в Киев за юбилея, изпаднахме в униние: така се бяхме надявали след нашата московска пролет, „ледена, червенокоса“, според думите на Илф, да се насладим на добрата южна топлинка, и на̀ ти сега! — вместо топлина пронизващ вятър и облаци, препуснали по небето.

И внезапно само за една нощ всичко приказно се промени: вятърът утихна, небето се изчисти, лазурът му се окъпа в Днепър и реката блесна синя чак до дъното. Пекна слънце и кестените моментално отвърнаха на щедрата слънчева ласка с щедро цъфтене.

В ранното утро на един от тези чудесни слънчеви дни Павло Михайлович мина да ме вземе от хотела с „таратайката“ си, както я наричаше, и ни поведе с жена ми из Киев.

Дълго обикаляхме града, порадвахме се на новия Крешчатик, на улиците му, украсени с национални орнаменти, и най-накрая се озовахме на Владимирския хълм.

Често съм ходил там през пролетта и всеки път красотата на тези старинни места ме поразява така, сякаш за първи път виждам долу Днепър, син като очите на прекрасната „дивчина“, и плъзналите към него цъфнали градини, бели и розови, и далечната велика равнина на Заднепровието оттатък реката, потънала в нежна теменужена мъгла. Мълчаливо седяхме на една пейка и гледахме надолу. А после някак най-неочаквано започна онзи разговор, по-точно Павло Михайлович ни разказа как отначало бил спасен от гибел по време на етап, а после бил освободен от затвора. За отбелязване е, че Павло Михайлович, влюбен в живота и оптимист по натура, не обичаше да си спомня и да разправя за несгодите си и ми се струва, че точно красотата и ведрината на онази пролетна киевска утрин по някакви незнайни закони на психологическия контраст го настроиха за тези спомени.

Ето как се е запечатало в паметта ми това повествование:

— Кой е добре в лагерите, естествено, спрямо останалите? По-точно, кой „има шанс“, както се казва, да оцелее? Бръснарите и медицинският персонал! А аз съм точно фелдшер по образование. Но отначало и аз много си изпатих, после се понагодих в един северен лагер, карам тихо-кротко, лекувам хората, доколкото мога, и бутам, само броя годините. И си мисля единствено да не ме вдигнат по етапен ред, че никакъв етап не мога да изкарам с моето здраве. И внезапно идва нареждане: затворникът Остап Вишня да се прехвърли по етапен ред от Север в Колима, Далечния Изток, в тамошните лагери. Край, викам си!… И знаете ли кое ме спаси? Началникът на лагера излезе мой стар читател. И на него му беше ясно, че този етап ще ме довърши! И реши поне временно да ме спаси. Престори се на голям формалист. Понеже истинското ми име е Губенко Павел Михайлович, а Вишня ми е псевдоним. Та той остави на мира Павло Михайлович Губенко и намери сред другите затворници някакъв Остап Вишня, як селянин, осъден по време на разкулачването, и го прати по етапен ред вместо мен. Горко му на този друг Остап и друга Вишня, как ли е тръгнал да се гмурка от един етапен затвор в друг! Докато стигне до Колима, докато се усетят онези, сума вода ще изтече! За толкова време колко неща могат да се случат! Всичко стана точно така, както го беше предвидил началникът. Няколко години никой не ме закачи. Може да се каже, че бюрократичният формализъм ме спаси. А толкова фейлетони съм писал срещу него в свободния живот!

Познатата лукава „вишнева“ усмивка цъфна на устните на Павло Михайлович. Запали цигара, умълча се, вгледан в извивките на Днепър долу, после продължи:

— Започна войната, а аз още кисна в този северен лагер! И внезапно идва ново нареждане от НКВД — от Москва. Този път няма как, всичко посочено точно: „Затворникът П. М. Губенко (Остап Вишня) да се препрати в Москва“. И аз, рабът божи, бях докаран с една „катафалка“ и ме тикнаха в Бутирка. На другия ден пак ме качват на „катафалката“ и пак ме карат нанякъде. В ЧК на Лубянка. Тикнаха ме в една обща килия и там ме оставиха! Минава време — месец, два, три, четири… Храната прилична, дори по-хубава и повече, отколкото на другите затворници, другари по килия. На тях им беше съобщено, че „Губенко получава колети от роднини“. А аз знам, че не съществуват никакви колети и че всичко, което става с мен, е доста чудно, но си мълча… защото един от законите на затворническия и лагерния живот гласи: нищо да не те учудва! И аз вися там и не се учудвам! Но по същото време ме сви язвата, ама чак ми идеше да вия като вълк (в подсилената ми дажба се бяха случили някакви консерви, противопоказани за язваджия като мен) и от Лубянка се намерих… в Института по лечебно хранене на професор Певзнер, където бях настанен под чуждо име. Лежа си! Не се учудвам!… Макар че вече девети месец, откак са ме докарали в Москва. Пооправиха ме в института и дойде време за изписване. Един прекрасен ден идва сестрата и казва: „Болният, вървете да се изкъпете, изписваме ви!“. Отивам, изкъпвам се, качвам се на милата „катафалка“ (тя ме чака!) и заминавам за Бутирка. Пристигам, надзирателят вика: „Ей, затворника, на къпане!“. — „Току-що в болницата ме къпаха!“ — „Млък! Марш на къпане, има си ред!“ Отивам, окъпвам се и се прибирам в килията. Изведнъж — друг надзирател: „Затворник Губенко, препращат ви в друг затвор. Вървете да се изкъпете!“. — „Ама днес два пъти вече се къпах — първо в болницата, после тук, няма и два часа…“ — „Прекратете приказките! При препращане в друг затвор се полага къпане. Марш!“ Отивам, изкъпвам се, качвам се на „катафалката“ и заминавам за Лубянка. Там ме приемат, оправят ми книжата и пак: „Сега, Губенко, вървете да се изкъпете!“. — „Ама…“ — „Млък!“ Отивам, изкъпвам се за четвърти път през този ден на хигиената и здравето и когато влизам в единичната си килия, чак скърцам от чистота… Сутринта идва един бръснар, подстригва ме, бръсне ме, дори ме пръска с одеколон. После ме извеждат навън, качват ме на „катафалката“ и ме подкарват нанякъде с конвой. Къде?! Питането забранено, пък и да питаш, няма да ти кажат. По едно време спираме. „Излизай!“ Излизам. Някакъв двор, широка сграда, ниска, непозната. „Върви!“ Вървя с ръце зад гърба, както е редът. Вкарват ме, грешника, в къщата, качваме се на втория ли, на третия ли етаж, минахме с конвоя по дълъг коридор и се намерихме в нещо като чакалня. А там една врата, уплътнена с мушама. Конвоят я отваря: „Върви!“. Влизам и виждам, че е някакъв голям кабинет. На бюрото един с военна униформа. Генералски лампази, къс нос с рогови очила, лицето бледо, уморено.

„Добър ден, Павел Михайлович!“ — казва генералът и ми подава ръка — на мен, затворника!

Стисвам му ръка и от вълнение насмалко да падна.

„Моля, седнете.“

Сядам и го зяпвам, ни жив, ни умрял! — чакам да чуя какво ще ми каже.

Генералът казва: „Павел Михайлович, както знаете, жесток и коварен враг нападна съветската земя. Украйна е цяла в кръв и огън. Всеки щик и военно перо са безценни сега. И в такива времена вие, Остап Вишня! — бездействате! Не му е сега времето да изясняваме чия е вината. Искам направо да ви попитам, а и вие също направо и честно да ми отговорите: ще можете ли да забравите всички обиди и да се влеете в строя на борците против германския фашизъм, за да се борите с нас до края за победата?“.

Казвам му, че моята родина е Съветска Украйна и мой дълг е да се боря за нея срещу врага с всякакво оръжие.

„Не съм и очаквал друг отговор! — казва генералът и отваря едно чекмедже на бюрото. — Ето ви тази справка… Срещу нея в милицията ще получите нов паспорт.“ — Дава ми справката и аз я поемам като насън. „Свободен сте. Починете си, позаякнете и започвайте да действате с вашето оръжие — острото перо на сатирика! Желая ви успех!“

„Катафалката“ ме върна на Лубянка, оттам същия ден ме препратиха в Бутирка, а на сутринта с едно последно къпане ме освободиха. И пеша потеглих по милата слънчева зимна Москва, накъдето ми видят очите. Отивам в хотел „Москва“. „Тук ли живее Рилски, Максим Тадеевич?“ — „Да.“ Качвам се на етажа, дежурната ми казва, че Максим Рилски отишъл някъде. Помолих я да ме пусне в стаята му, казах й, че съм негов стар познат. Цял разтреперан й подавам справката и внезапно виждам как по стълбите се изкачва не друг, а Максим Тадеевич…

Гласът на Павло Михайлович трепна и той се умълча…

В Москва прекарал близо месец, уредил си работите, в милицията получил „чист“ паспорт, изтеглил сумата, която му се била натрупала в Авторско право, и заминал за Раненбург, малко градче в Рязанска област, където по това време била жена му — известната и талантлива артистка от украинския театър Варвара Алексеевна Маслюченко. След арестуването на мъжа й тя била „изселена“ от Украйна, по време на войната едва се уредила да я вземат в трупата на някакъв малък пътуващ театър и започнала чергарски живот. Там, в Раненбург двамата съпрузи посрещнали Новата 1944 година: сварили картофи и пили по чашка „тархун“ — прочута военна водка, подозрително зелена от миризливата тревица „тархун“, прибавяна по това време в заводите „за аромат“.

В Раненбург Павло Михайлович се разболял след всичко преживяно. Точно там полуболният Вишня написал прочутата си „Зенитка“ — военен антифашистки разказ за любимия му герой дядо Свирид и суровата му разправа с окупаторите. Старият, но несломен воин на сатирата съвсем леко и просто влязъл в строя на действащите литературни сили. По страниците на вестници и списания засвяткали лютите му „гуморески“ и фейлетони.

… Докато ни разказва всичко това на пейката на Владимирския хълм, той запали трета цигара. Пръстите му със запалената клечка леко трепереха.

— Върнах се в Киев малко преди първи май хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година. Хем се радвам, хем сърцето ме боли… Развалини, развалини! Спомням си как ни дадоха с Варвара Алексеевна двустайна квартира. Отиваме там, аз с армейското кожухче, тя с едно дрипаво палтенце. Ни лъжица, ни паница!… Нито какво да е одърче… Стоим и се гледаме, не знаем какво да правим. Чуваме, звъни се. Идва Петрицки, художник, стар приятел. „Какво сте се оклюмали?“ — „Ами на̀, не знаем как да започнем новия живот.“ — „За начало ще трябва да се измие подът!“ И се съблича, навива крачолите, навива ръкавите до лактите. „Поне парцал има ли?“ — „Парцал, да!“ Грабна парцала и като започна!

Павло Михайлович пак се умълча, после посочи с очи цъфналите градини:

— Гледайте каква е красота!… Няма страшно, животът потръгна! А оттук нататък какво ще става! Само да е живот и здраве!…

И като го каза пребледня, сгърчи се от болка, устните му посиняха, ръцете му затършуваха из джобовете за валидол. Тревожно се спогледахме с жена ми.

— Криза — с мъка изрече Павло Михайлович, — няма нищо, сега… не се безпокойте!

Малко поседя така, пое си няколко пъти въздух и отново заразправя за красотата на киевските градини. През първата си пролет тук след затвора и първото лято той купувал от пазара грамадни букети цветя и ги носел у дома. Варвара Алексеевна ги слагала в овъглени тенджери и в снарядни гилзи, които още миришели на барут — нямали вази, а тенджерите и гилзите намирала в развалините срещу тях.

Вечерта му бяхме на гости в новия голям апартамент в дома на писателите. Дойдоха Юрий Лаптев, Степан Олейник, Фьодор Макивчук. Павел Михайлович беше весел, шегуваше се, разказваше разни ловджийски и рибарски истории. Варвара Алексеевна, прочута с гостоприемството си, беше приготвила страхотни хрускави каракуди, препържени и после печени със сметана. Някой, май Лаптев, попита стопанина:

— Вие ли набавихте каракудите, Павло Михайлович?

— Аз я!

— Добре ли кълвеше?

— Чудесно!

Фьодор Макивчук, също запален рибар, го попита с неприкрита завист:

— Че къде кълве толкова добре, Павло Михайлович?

— На пазара! — отвърна Остап Вишня.

Четвъртата…

Последната година го измъчила старата язва, явили му се силни кръвоизливи. Но после оздравял, пооправил се и се почувствал добре. Много работил в „Перец“, превеждал. Дори заминал на лов в далечния почивен дом на рибарите и ловците. Пътуването се случило тежко, уморително.

Когато се върнал от лова, си поотпочинал и вечерта седнал да гледа телевизия. Гледал, гледал, изведнъж му станало зле. Станал да си вземе лекарството и след десет минути починал. Сърдечен паралич! Народът го нарича смърт за праведници.

По поръчение на Съюза на съветските писатели заминах със самолет за Киев за погребението.

Видях го в ковчега: много спокоен, едва доловимо усмихнат, и в спокойствието на лицето и тялото му я нямаше онази ужасяваща за живите смъртна неподвижност. Сякаш просто беше си полегнал от умора.

Сбогуването с тленните останки на Остап Вишня продължи няколко часа. Прииждаха все нови и нови хора. Най-обикновени хора, млади и възрастни, деца и старци, почитатели на Остап Вишня. По лицата им се стичаха сълзи, докато минаваха край ковчега му, докато полагаха скромните си букетчета в нозете му; и тези сълзи бяха последната проява на читателската им признателност към великия народен майстор на усмивката и на смеха.

Когато скръбният кортеж потегли към гробището, наложи се движението в центъра на Киев да бъде спряно.

На гробището се състоя гражданска панихида.

Качих се на трибуната, видях многохилядната тълпа, скръбните лица и разплаканите очи и с велико напрежение на всичките си вътрешни сили преодолях конвулсията, свила гърлото ми така, че не можех да говоря.

Казах онова, което мислех за този удивителен човек и писател, и се поклоних доземи пред отворения ковчег:

— Прощавай, бачо Остап!

Чистка

I

Нека отначало уточним какво ще разбираме под думата „чистка“, защото „чистка“ е многозначно понятие. Партийната чистка например си е съвсем особена работа. А аз имам пред вид организиран открит процес на прочистване на един или друг обществен или държавен организъм от „отломките на завинаги унищоженото“ и други нежелателни елементи.

Чистката на съветския апарат се провеждаше от специални комисии, създавани по вертикална: вас ви чисти низовата, а „горе“ действа централна комисия, която разглежда по касационен ред жалбите на изчистените „долу“. Тя или ги възстановяваше на работа, или оставяше жалбата без последствие — и тогава… тежко на жалбописеца!

През такава общогражданска чистка съм минавал на два пъти през живота си. Първата чистка ме пипна през 1923 година в краевия южен град, където тогава учех в университета, факултета за обществени науки, съкратено ФОН, което се разшифроваше от студентите шегаджии като факултет на очакващите невести. Наистина, повечето от учащите се бяха хубави момичета, „мамини щерки“ от „прилични семейства“.

Чистката беше подготвяна много тайно и гръмна изневиделица. Чак последната седмица преди започването й за нея се заговори в аудиториите, коридорите и на прочутия, любимия ни университетски балкон, надвесен над централната градска улица, тежък като броненосец. И същевременно сякаш беше с криле, нещо фантастично въздушно имаше в него!

„Откъсва се балконът от университета и плува в залеза…“ — беше писал за него местният поет.

Помня, че бяхме застанали на палубата на този балкон-броненосец с Миша М., мой еднокурсник и приятел, член на росийския съюз на поетите като мен, гледахме долу понеслия се под нас пъстроцветен и ярък човешки поток и разсъждавахме на тема: „какво денят ни носи иден“.

Нисък, черничък, нервно подвижен като маймунка в клетка, Миша М. беше настроен тревожно, но весело.

— По академична линия нямам особени страхове! — размишляваше той на глас, — да, крепя се на „тромби“, но не може един студент да се изгони от университета за академична недоуспеваемост. За „неу“ — всякак, но за „недо…“ — не може, братлета, не може! Виж, по линия на социален произход… тук мога да падна, „от стрела пронизан“!

— Чакай, Мишка — казах аз, — ти нали си кръгъл сирак. А да си кръгъл сирак, и то с твоя сирачески стаж — това е най-сладкото нещо по наше време!

— Там е работата, че не съм кръгъл сирак, ами съм продълговат! След смъртта на родителите ми ме е отгледал и възпитал чичо ми в Баку.

— И той какъв е бил?

Маймунската муцунка на Миша М. се изкриви в скръбна иронична гримаска.

— Дори на шега не мога да кажа, че всяка година е давал по някакви си три нещастни бала и „накрай съвсем се разори“[4]. В Баку всеки знае, че нефтеното производство, което е принадлежало на чичо ми преди революцията, е било национализирано. Той не е Монташев, разбира се, но все пак е буржоа, капиталист, бивш собственик на средства за производство. Така че, както виждаш, чичо ми не е „блюстител строг на строги нрави“[5]. А аз съм негов възпитаник. Ще кажат: „Sбълката не пада далече от дървото и… ако позволите, да напуснете!“.

Моите основания да се тревожа по повод предстоящата чистка бяха горе-долу същите като на Миша М. Не ме беше страх от академични нападки — надявах се на все същите „тромбета“ и на няколкото „четваци“ в книжката. Колкото до социалния ми произход, тук се налагаше да извъртам. В анкетите пишех просто: син на лекар, без да споменавам за военната служба на баща ми и за генералските му пагони. Да речем, че мине, ами ако започнат да разпитват и уточняват? Може и да ме вземат предвид, че и аз съм продълговат сирак от четиринадесетгодишна възраст, само че без чичо буржоа, само с една нетрудоспособна майка!

Стояхме на балкона, шегувахме се, плашехме излезлите с нас „мамини щерки“ с в момента измислени истории за „ужасите на чистките“, а сърцата ни страшно се свиваха.

Най-сетне дойде денят на Страшния съд. В уречения час бях в университета, качих се на нашия етаж, срещнахме се на уговореното място с Мишка М. и тръгнахме да се чистим — в една от аудиториите, където вече заседаваше нашата комисия по чистката. В коридора студентите и студентките стояха прави, седяха по первазите на прозорците, нервно се разхождаха по двама. Не се чуваше нито обичайният смях, нито дрънканиците, прилични на птиче чуруликане в гората в хубав пролетен ден. Какъв ти смях, какви ти приказки — „очакващите невести“ бяха готови без време да ревнат само от очакването да ги повикат там, зад онази фатална врата, в тайнственото чистилище.

Когато от аудиторията един след друг излизаха вече прочистените, всички се нахвърляха върху им с въпроси:

— Как е? Какво питат?

Прочистените отвръщаха неохотно и уклончиво:

— Нищо особено. За успеха и естествено какъв е баща ти, каква е майка ти.

Пръв извикаха за почистване Миша М. Той прекара в чистилището оттатък вратата цели петнадесет минути и излезе в коридора не натъжен и не разстроен, но не и радостен, ами по-скоро учуден.

Криво-ляво успяхме да се отървем от нахвърлилите се върху Миша изтощени „очакващи невести“, дръпнахме се настрана и аз го попитах:

— Как беше, казвай!

Той ми отвърна с все същия застинал израз на недоумение:

— Всичко това, ще знаеш, изглежда доста странно.

— Кое по-точно?

— Ами цялата тази чистка! Просто ми се стори, че те самите не знаят за какво и как да го правят. Погледнаха ми книжката, никой нищо не каза. После взеха да ме питат за социалния ми произход. И аз най-честно им разправих всичко за чичо си от Баку! Гледам, че се мръщят. И изведнъж Васка…

— Чакай, кой Васка?

— Васка Карнов от трети курс.

— Той в комисията ли е?!

— Да, нали е активен комсомолец. И, значи, Васка ми вика: „Мисля, че чичо ти не е бил само експлоататор, който е изстисквал добавъчната стойност от пролетариата, ами сигурно е бил и дашнак[6]?“

— А ти?

— Аз му викам: не е бил дашнак.

— А той?

— А той вика: „Как ще го докажеш?“, пък аз му казвам: „То е ваша задача да докажете, че чичо ми е бил дашнак, не е моя. Защото аз със сигурност знам, че чичо ми не е бил дашнак, а най-вече не е могъл да бъде“. Започна една глупашка препирня, накрая не издържах и казах: „Чичо не е могъл да бъде дашнак, защото дашнаците са арменски националисти, а ние с чичо ми, уви, сме евреи“.

— А Баска какво каза?

— А Баска вика: „Странно! Имах те за арменец!“.

— И как свърши всичко това? Какво ти казаха: оставаш ли в университета, или си изчистен?

— Казаха, че резултатите ще бъдат съобщени.

След този разговор, когато ми дойде редът да се чистя, аз отворих тежката врата на аудиторията с онова лошо усещане, което обзема всеки студент, дошъл на изпит с твърде приблизителни познания по предмета.

Край дълга маса, застлана с червен плат, беше насядала комисията — пет души. Всичките, с изключение на Вася Карпов, непознати. А и Вася в момента изобщо не приличаше на себе си — онова весело, червенокосо момче, което обичаше да се шегува и понасяше шеги, с което след лекциите можеш да слезеш в бирарията срещу градинката на централната улица да пиеш някоя и друга бира, да поговориш за какво ли не, или да тръгнеш да изпращаш „мамините щерки“. По пътя Вася Карпов ги учеше да пеят тогавашните комсомолски песни и те на път за вкъщи на някоя тиха крайречна уличка пееха с цяло гърло под ръководството на Вася за поп Сергей или за моряка, който бил красив „от само себе си“, с такава страст и жар, че очакващите завръщането им майчета сигурно падаха в несвяст само от представата на какво са се превърнали благонравните им щерки.

Сега Вася Карпов беше седнал на масата на комисията по чистката строг, недостъпен, със студени безстрастни очи.

Както и очаквах, по академична линия всичко мина гладко, никакви спънки. И въпросът за социалния произход „мина“. „Син на лекар“ — казах на Вася Карпов, когато ме попита. Вася погледна членовете на комисията, те мълчаливо кимнаха и Вася пак така безстрастно ми каза, че резултатите от чистката ще науча своевременно.

След една седмица в аулата на университета бяха окачени списъците на студентите, минали благополучно чистката. В тези списъци с Миша М. намерихме имената си. А по-големият ми брат Дима, завършил гимназия със златен медал, пълен отличник на курса си в университета — не мина. Изчистиха го за социален произход. Един от членовете на комисията взел да разпитва и уточнил всичко и за военната служба на баща ми, и за чина му.

Цялата история с чистката свърши с пълен провал за инициаторите й. Изчистените написаха жалба до Наркомпрос в Москва и всички до един бяха възстановени. В Москва бе признато, че подобни чистки извращават същината на съветските принципи на народното образование и са политически вредни, тъй като отблъскват от младата съветска власт големи пластове безпартийна младеж — пластове, които трябва да се възпитават и превъзпитават, а не да се превръщат във врагове.

Такъв урок преподаде на местните власти ленинският народен комисар по просветата Анатолий Василиевич Луначарски.

II

Втората чистка минах през 1928 година и това беше вече много по-значително и сериозно изпитание.

Бях зарязал университета преди три години. Лекомисленият ни ФОН с два потока — юридически и икономически — бе реорганизиран в общ икономически факултет. След като една година бях „юрист“, след реорганизацията бях приет втори курс икономика. Благополучно изкарах приравнителните изпити за икономист, минах в трети курс и тогава вече се убедих, че икономическите дисциплини никак не са ми по вкуса и че ако броят на пишман специалистите в страната се увеличи с един, икономиката й може и да не пострада, но аз със сигурност ще си проваля живота. Намерих сили и мъжество рязко да обърна кормилото и се завърнах в милия на сърцето ми окръжен град, също южен, но по-тих от краевия. Там живееше майка ми. Започнах работа в местния вестник „Красное знамя“, бързо се пристрастих към вестникарската работа, намерих много приятели и на своите двадесет и три години неусетно за самия себе си се превърнах в популярен местен фейлетонист. Псевдонимът ми Леонид Ленч се роди именно тук, във вестник „Красное знамя“.

По това време фейлетонът заемаше видно място по вестниците, беше ведущ публицистичен жанр. В централния печат гърмяха имената на такива фейлетонисти като Михаил Колцов, Александър Зорич, Давид Заславски, Украйна се превиваше от смях над фейлетоните на Остап Вишня, в сатиричните списания блестяха сатиричните писатели Михаил Зошченко и Младите Илф и Петров. Имаше от кого да взема пример човек, от кого да се учи! Но трябваше да търся и свой собствен път. Стихотворения не пишех вече или пишех много рядко, но лиричният ми порив не беше ме напуснал, той се прехвърли във фейлетоните ми. Пишех много, публикувах често, но щателно работех върху литературната форма на фейлетоните, върху езика им, шегувах се с още пламтяща в мен студентска жар. А най-вече пишех, дето се вика, без страх, от сърце, без притеснение наричах черното черно и бялото бяло. Естествено, случваше ми се да се престарая, но моят пръв редактор Михаил Иванович Б-к, бивш гимназиален учител и стар партиец, ценеше перото ми и ме бранеше с гърдите си, когато някои от влиятелните градски и окръжни персони, засегнати от фейлетоните, се опитваха да си разчистят сметките с мен.

Веднъж мой приятел читател от една станица ми изпрати копие на интересен документ. Беше писмо, написано колективно от местните казаци до техен земляк, белогвардейски емигрант, преселил се или в тогавашна Югославия, или в България. Писмото беше отговор на посланието от този отцепник, с което упреквал земляците си за покорността им пред съветската власт и ги заплашвал: „Ние ще се върнем и тогава ще ви оправим всичките, никого няма да пропуснем“. Станичниците му бяха отговорили по всички правила на фронтовашкия остър и солен казашки хумор. Когато четях отговора на глас в редакцията, бях принуден да изпускам цели абзаци, защото сред смеещите се слушатели имаше момичета и жени.

Писмото беше чудесен материал за фейлетон и аз написах един, свързвайки го с прочутата картина на Репин „Запорожците пишат писмо до турския султан“.

Няколко дни след появата на фейлетона в „Красное знамя“ в редакцията се получи писмо без подпис на мое име, в него някой ми обещаваше, когато „се върнат нашите“, добре сапунисано кълчищено въже като хонорар за произведението ми.

Обикновено или късах подобни писма, или ги запазвах в личния си архив — току-виж, потрябвали някой ден. Но този път, не знам защо, реших да покажа анонимното писмо на новия ни редактор Михаил Осипович П-в, бивш балтийски моряк, участник в щурма на Зимния дворец — висок човек с високи патерици (ампутиран му беше кракът), с тъжни иронични очи — природно надарена личност, горкиевски тип.

Михаил Осипович прочете писмото, навъси се и каза:

— Остави ми го!

— Защо, Михаил Осипович?

— Ще го препратя.

— Къде?

— Където трябва! Да го потърсят този гад коварен, може и да го открият.

— Струва ли си, Михаил Осипович! Безполезно е!

— Е, то вече не е наша работа.

Минаха още няколко дни. Седя си на бюрото в редакцията, преглеждам пощата, изведнъж телефонът звъни. Вдигам слушалката и чувам непознат мъжки глас:

— Може ли да се обади другарят Ленч.

— Слушам ви!

— Обаждаме се от Държавното политическо управление. Заповядайте при нас утре в единадесет, ще ви подготвим пропуск. Не съобщавайте на никого за това повикване.

Седя и си мисля: за какво ли ме викат в управлението? Сигурно във връзка с онова писмо. Но защо тогава да не казвам на никого? Странно!

Но все пак на никого в редакцията, дори на Михаил Осипович, не казах нищо, само на майка си, и на другия ден точно в единадесет бях пред гишето на бюро пропуски на окръжното политическо управление, голямо зелено-бяло здание, разпростряло се на почти половин квартал, на две крачки от къщата, в която живеех.

Получих пропуска, качих се по широката стълба, намерих в дългия коридор необходимия номер на стаята, почуках:

— Влезте!

Влизам. На едно бюро до прозореца в тясната дълга стая седи много блед, ниско подстриган мъж с украинска бродирана риза. Познато лице. Взирам се и се сещам: срещал съм се с него в градския отдел за народно образование, където бях ходил във връзка с някакъв мой фейлетон, той беше тогава заместник-завеждащ Наробраз. Умен, интелигентен човек.

— Седнете, моля.

Сядам.

— Често ли получавате такива писма?

— Такива рядко. Но, общо взето, много ми пишат и по най-различни поводи.

— Ще се опитаме да издирим анонимния автор, но надали ще го намерим. Сложна задача: все едно игла в купа сено.

— Разбирам.

— Нямате ли някакви допълнителни материали по този ваш фейлетон?

— Освен копието на писмото от станичниците нищо нямам!

Пауза. Моят събеседник ме гледа изпитателно и внезапно казва:

— Надявам се, вие разбирате, че не сме ви повикали тук, за да си говорим по повод писмото от новите запорожци до новия турски султан?!

А така! Че аз точно на това се бях надявал!

Той угасва леката усмивка и продължава:

— Между другото, и ние получаваме много писма (отново пауза)… за вас. Какво ли не пишат хората!

— И какво точно ви пишат хората за мен? — попитах плахо и да си призная, доста глуповато.

— Лайтмотивът на всички подобни писма е един и същ: да ни посочат, че вие сте класово чужд човек. Един пише например, че сте бивш белогвардейски юнкер, друг — че сте син на камерюнкер, трети отива още по-далеч и пише, че — публично! — целувате ръка на дамите, и то по такъв старорежимен начин, че „всичко вътре в него се обръща“ от чувство на класова омраза към вас.

Отново пауза.

След това, свъсил вежди, ми казва вече с официална хладна сериозност:

— В най-близко време ще започне чистка на съветския апарат. Трябва веднъж завинаги да се избавим от всички бюрократи, формалисти, рушветчии и социално враждебни елементи, които тихо-кротко спъват работата ни. Трябва да знаем за вас цялата истина, за да можем да определим позицията си по отношение на вас. Без съмнение вашите сатирически клиенти ще поискат да се възползват от чистката, за да си оправят сметките с вас. Затова най-подробно, без да премълчавате нищо, напишете за произхода си… с други думи, автобиография. Ще го сложите в един плик за мен и ще го пуснете в кутията на бюро пропуски. Предупреждавам ви нищо да не криете и да не премълчавате. Толкова по-зле за вас, ако научим нещо не лично от вас, а от другаде. Ясно ли ви е всичко?

— Ясно!

— Дайте си пропуска!

Още същата вечер написах автобиографията си, без нищичко да крия и да премълчавам — какво ли впрочем бих могъл да скрия или да премълча! — редактор ми беше майка ми.

Пуснах надписания плик, както ми беше наредено, в кутията на бюро пропуски в управлението. И зачаках да видя какво ще стане.

Не се наложи много да чакам. След десетина дни в града започна страшна кампания за чистка на съветския апарат. Бяха организирани комисии — градска и низова. В редакцията взеха да пристигат материали от рабкорите за изчистените и сълзливи жалби от самите изчистени — те естествено смятаха, че неправилно са били изхвърлени от апарата. Никой в редакцията не знаеше кога ще дойде ред за чистка на нашия вестник.

Тогава изведнъж — тези „изведнъж“ в сюжета на съдбата ми най-често бяха добри! — получих телеграма от Ташкент от тогавашния редактор на вестник „Правда Востока“ Георгий Михайлович П. Той ме канеше на работа в Ташкент като фейлетонист в неговия вестник.

В нашия град ми беше тясно вече: окръжният вестник си е окръжен вестник. Местната асоциация на пролетарските писатели също ми изглеждаше провинциална и почти безинтересна — поради младежката ми самонадеяност и най-вече заради това, че се смятах за ляв спътник, симпатизирах на Леф на Маяковски и естетическите принципи на РАПП[7] бяха неприемливи за мен. А сега пред мен се откриваха незнайните величествени простори на Средна Азия, които ме примамваха с толкова много ярки впечатления! А и „Правда Востока“ — орган на средноазиатското бюро на ЦК на партията, един от най-големите местни съветски вестници, изобщо ме можеше да се сравнява с нашето „Червено знаме“ — съвсем други мащаби! Не се поколебах — заминавам! Да, но какво ще стане с майка ми? Не мога да я взема със себе си, още не се знае как ще се подредят нещата в Ташкент. Ще трябва да я оставя тук сама. Вярно, Дима, вече женен, живее със семейството си доста наблизо, в същия краеви град, където учехме с него в университета, но все пак…

Майка ми ме разбра. Чудните й теменужени очи се изпълниха със сълзи, когато неуверено й съобщих за решението си, но тя преодоля вълнението си и каза простичко:

— Да, трябва да заминеш! Тръгвай, пък после ще видим.

И Михаил Осипович — милата душа! — също ме разбра, когато му показах телеграмата от Ташкент и му казах, че съм приел поканата от „Правда Востока“.

— Давай, Льоня, лети нависоко, да ти заякнат крилете! — каза ми той с добрата си усмивка, позамисли се и додаде делово: — Само че виж какво: мини чистката тук, иначе може да си имаш неприятности, да не кажат: побягна! Ще ти дадем бележка за градската комисия, иди там, нека те ти предложат място за персонална (тук за миг се запъна) екзекуция.

Взех такава бележка и отидох в градската комисия по чистката към градския изпълком.

Прие ме секретарят — любезен млад човек с цивилно сако, което — личеше си — го притесняваше, и го дразнеше, защото непрекъснато го подръпваше като войнишка рубашка. Секретарят прочете бележката от редакцията, хвърли поглед на телеграмата от Ташкент, помоли ме да почакам и излезе от кабинета. Върна се след малко и каза:

— Утре сутринта идете в Държавната банка, там ще ви изчис… тоест там ще минете чистката.

В Държавната банка ме чистиха има-няма десетина минути. Никакви коварни въпроси, никакви разпити и уточнявания. Накрая председателят на комисията, типичен банков чиновник с редичка брадица, с очила, със сива дебела толстовка се обърна към възрастния мрачен човек с куртка с алени петлици — формата на ГПУ, седнал на масата встрани от другите членове на комисията:

— Имате ли въпроси към другаря?

Алените петлици нямали въпрос към другаря. Веднага ми издадоха справка, че съм минал чистката на съветския апарат. Или може би ми сложиха съответен печат в паспорта — вече не помня.

След една седмица стоях на прозореца в международния вагон Москва-Ташкент, гледах втурналите се насреща ми задволжки степни простори и мислех… за какво? Ами все за същото — какво денят ми носи иден?! Тогава бях безгрижен, свободен и дяволски млад, затова бях сигурен, че идният ден не може да ми донесе нищо друго освен хубави неща. На сърцето ми беше леко и ясно!

След около месец, когато работех вече в „Правда Востока“ и набирах темпо като фейлетонист, получих писмо от един приятел — журналист от „Красное знамя“. Той ми пишеше, че комисията по чистката в нашата редакция била оглавявана от председателя на окръжния отдел на профсъюза на работниците от Народното хранене, другаря К-и, порусначен грък, за когото на времето бях написал не много остър, но доста смешен фейлетон. Никакви служебни неприятности не бях му докарал с фейлетона си, но, изглежда, самолюбието му е било наранено. Във всеки случай според думите на моя приятел, когато се появил в редакцията и взел за чистилище кабинета на завеждащия издателството, той потрил ръце и казал:

— Е, да почнем от Ленч! Дайте го насам.

Отвърнали му:

— Ами Ленч не работи вече тук!

— Как така?! Къде е?

— В Ташкент. Във вестник „Правда Востока“.

— Избягал е от чистката?!

— Не, той мина чистката, преди да замине. В Държавна банка.

Горкият председател на Народното хранене чак изстенал от мъка — такава приятна възможност да си разчисти сметките с проклетия сатирик заради неуместните му шегички и — на̀ сега! — пак се е измъкнал!

Впрочем всичкото това вече не ме засягаше и не ме интересуваше. Трябваше да заякчавам криле в небесата на Средна Азия!

Допълнителна информация

$id = 10087

$source = Моята библиотека

Бележки

[1] „С пълен глас“, прев. Хр. Радевски. — Б.пр.

[2] „С пълен глас“, прев. Хр. Радевски. — Б.пр.

[3] М. Лермонтов, „Бородино“, прев. Гр. Ленков. — Б.пр.

[4] А. Пушкин, „Евг. Онегин“, прев. Гр. Ленков. — Б.пр.

[5] А. Пушкин, „Евг. Онегин“, прев. Гр. Ленков. — Б.пр.

[6] Дашнак — член на Дашнакцютун, арменска буржоазно-националистична контрареволюционна партия.

[7] РАПП — Росийская асоциация пролетарских писателей.