Добрина Баракова
Щурче след буря

Мирис на дим —

и детството тихичко слиза —

засмяно човече —

стопена снежинка —

в комина —

през болното гърло —

в лъжица рициново масло —

храбро снежно човече —

все по-нисичко снежно човече —

педя високо —

само морковче вече —

два въглена в снежната локвичка.

И пак —

мирис на дим.

Детството тихичко слиза.

Сънувам едно листо и пет шишарки.

С листото се завивам.

Шишарките си слагам за възглавница.

Едно листо и пет шишарки.

Гората цяла.

По обед — жълта.

Привечер — снежна.

А сутринта — прохождаща от кълнове.

Крилца поникнаха ми на очите.

Всичките гори —

от детството до зрелостта —

пътуват —

шишарки пет

и лист един.

С листото се завивам.

Върху шишарките излитам.

Брезата

е пламъкът изтънчен

на спокойна свещ, е.

На кестена листата —

ветрила са.

Дохождат гостите

и лампите запалват —

сто жълти полилея.

Дохождат гостите —

по-мънички от кестен,

но достолепни.

Гноми с шапки от роса.

Русалки с паяжинна дреха.

Отпиват бавно светлината

във жълъдови чашки.

Но вятър щом полъхне —

отлита достолепието им.

Русалка синя, гном зелен

възсядат жълтите листа —

с кристален смях

по въздуха се спущат.

Ушите ми дочуват само

шумоленето.

Какво спокойствие е

— да лежа

на дъното на нощта

— с разперени ръце

— никакъв страх.

Чувам

дружелюбните мисли

на звезди и планети

как полюляват земята.

О, как омекна болката ми,

като й прошепнах,

че съм съгласна

с нея да играя.

Горката,

подивяла бе

от самота.

Рибите изскачат

над водата,

отхапват

късче от залеза

и се прибират на дълбокото

— да си играят

на светулки.

Късче от нощта

заших

във подгъва на роклята

късче от съня заших —

но дали ще искам

от съня си

във деня си

да те пусна —

ей това не знам.

В седем

слънцето потече —

коричка от петмез —

ухание на дим

ме близна сладко.

Какво ще стане,

ако забъркаме коктейл

от януари с юни?

Огромна топка сладолед —

от снега

и сладкия дъх на липите.

Надяна облак планината

чорап

на босия си крак —

и стъпи

в есента.

Крилца от пух

зашивам

на тъгата си.

Възнася се —

етаж подир етаж

и в радост

се превръща.

Вятърът се навилня и си отиде —

изведнъж ми се прииска

да се хвана за опашката му.

Малък, прегърбващ се

къс страх

за мене.

Радиото

цяла нощ работило

в тъмната кухня.

На сутринта

отломки от световните събития

се люшкат, закачени

за пералнята и мивката.

Месечината

преплува през прозореца

и рязна болката ми

като диамант.

До кървавия привечерен прелез

слънцето се качи на влака

в движение

— и отведнъж

похлупи мрак.

Щурче в стената

реже мрака на филийки

цяла нощ

и ги реди за зимнина

— но съмва

и торбата на певеца

е отново празна.

Старецът изпълзя и приседна

срещу зимното слънце

на спомените си.

Столът се изправи

на задните крака,

изцвили —

и го отнесе.

Властителю на болките,

хвърли ме в болка яростна —

да ме върти, да ме подхвърля

като мидена черупка —

на дъното да ме запрати

без дъх, без свяст, без свян —

да ме издигне във въртопа си

и пак да ме удари в дъното —

и пак —

и пак —

и пак —

додето малкото,

останало от тялото ми,

изхвърли на брега.

И там, ако е речено

да имам още дъх —

да свирнат дробовете ми

като щурче след буря.

Нанизах облака на клечица

и го изблизах.

Горчеше,

ала мънички слънца

изгряха на устата ми.

Перо от гарван сгуших във дланта си —

разтворих я

и гургулица излетя.

Оса ужили ме,

помилвах я с подутия си пръст —

нектар натегна на крачетата й.

Протегнах си ръцете

и нощта обрах —

от плодовете черни

утро се роди.

То беше утро

и сънят на слънцето

раздигаше се бавно от земята.

То беше утро

и сънят на птиците

на бавни капки

капеше от клоните.

То беше утро —

на тревата дрямката

във бели точици роса

стопяваше се.

То беше утро —

на съня си дрехата съблякла,

по-бяла от роса

пред теб застанах.

Сега обличам се във бяло

от главата до петите —

невеста твоя ставам,

друмниче.

Невеста твоя ставам,

сянката ти хващам

и към олтара бавно я повеждам.

И към олтара бавно я повеждам,

тоягата на сянката ти вземам

и скривам я на тъмно във мазето,

та никога на път да не поеме!

Ех, сянката ти

мой жених е вече!

Усещаш ли, как сянката ти китна

пристъпя леко към олтара таен?

Усещаш ли, как в бяло я повеждам,

усещаш ли, как с бяло я намятам,

усещаш ли, как леко я докосвам,

скиталецо,

със леките си пръсти?

Ех, друмниче,

ти няма да се върнеш,

но сянката ти

мой жених е вече!

Светът направен от гласа ти бе.

/На топла грапава колона той приличаше./

И аз разхождах се

като във храм между колони,

и пиех със гърба си щастие.

И аз разхождах се

като във храм между колони топли —

през тънката си рокля,

през тънката си кожа

аз живеех.

Но пясък бе в краката ми.

И моите колони — твоя глас —

светът ми цял

започна бавно да потъва в него.

Небето се отдалечаваше,

светът ми се смаляваше

и все по-ниски моите колони ставаха —

/на ръста си изгубих мярката//

с очите ми се изравниха —

до устните ми слязоха

с последен отпечатък от устата ми.

По-ниски от ръцете ми

с прегръдка сетна свличаха се, свличаха,

без гръб и без прегръдка аз останах

и топлият ми дъх

със топлия ти дъх

размина се.

Аз уча се любов да сричам —

от любовите предишни

останало е само

тъмното незнание.

Останало е само тъмното незнание —

любовите предишни

на тъмно раснаха

и черни бяха плодовете им.

Останало е само тъмното незнание —

изгребвам с тънките си длани

тъмнина бездънна,

изгребвам тъмнина —

да стигна светло

и там да пусна семенцето слабо.

И там да пусна семенцето слабо,

че всичките филизи в него

са раздвижени…

Изгребвам с тънките си длани

тъмнина бездънна —

и дъно няма,

дъно не достигам!

Годините,

в които

растяха синовете на приятелките ми —

мълчание посаждах

в тъмните алеи

и пусках го по ризка.

Годините,

в които пробваха момчетата

бръснача на бащите

върху гладките си бузи —

мълчанието виждах

да наднича зад дърветата

и крадешком да търси сянката си

в сенките им.

Когато заскриптя бръсначът

и момчетата достигнаха тавана —

аз учех се да ходя по паважа

и стъпвах по очите си,

и остро ме раняваха

ъглите на света —

а моето мълчание

отдавна беше се покрило със пера —

живееше на покрива.

Тогава ще налее пълнолуние

и ще вървя до ехото на стъпките ти

във кипналата лунна пяна.

Тогава ще изгрее новолуние

и тихо ще се покатерим в тъмното

на двата рога златоткани.

И със звезда ще те замеря,

ти със звезда ще ми отвърнеш

и двата рога островърхи

под нас полекичка ще скърцат.

Сватовници ти пращам

в лято подранило —

два бръмбара

със злато по мустачките.

Сватовници ти пращам

влято подранило —

два облака,

в дъга запрегнати.

Сватовници ти пращам

влято подранило —

по късна есен те очаквам

да пристигнеш,

на жълта тиква

колесницата възседнал.

За сивоокия не ме придумвай —

очите черни теглят ме на повода си!

Очите черни с тънкото юларче

към светли бездни бързо ме отвеждат.

Очите черни нищо не разпитват,

очите черни нищо не разказват,

очите черни хващат ме и водят,

и водят, мамо, нищо не продумват.

За сивоокия не ме придумвай,

за сивоокия не ме наричай,

очите черни бързо ме отвеждат —

за прошка време даже не остана!

За сивоокия ни дума вече,

очите черни бързо ме отвеждат

и хваната за тънкото юларче,

не питам, мамо, даже не поглеждам

къде да стъпя, откъде да мина,

и стъпвам

        стъпвам,

                стъпвам

                        по небето.

Дългите бели, дългите бели,

несвършващи облаци —

бели вимета на небето,

дойки на светлината.

Ах, тежи ми, тежи ми, тежи ми земята —

тежки крачки, бели облаци,

крача по нея.

И зеленото пия, пия пръстта разцъфтяла —

но очите ми бягат и бягат,

и бягат нагоре…

Бели облаци, бели вимета, дойки на светлината —

в бяла туника слънцето слиза,

бели птици през вас се провират,

бяло мляко от тънките цеви потича.

Бели облаци, дълги облаци, дойки на светлината,

повдигнете ме, покачете ме

чак на вашите бели балкони —

бяло мляко, топло слънчево мляко да пия.

Бели облаци, бели вимета, дойки на светлината

в бяла туника слънцето слиза…

Птица кацна на антената —

красива едра птица разлюля антената —

и ненадейно падна във екрана —

и се замята,

ужасена от вонята

на трупове и на лъжи.

Стъписани от щедрия и шеметен летеж,

военните изпуснаха биноклите,

министри се задавиха с усмивките си —

и в звучно легналата тишина

момченце от прострелян град

пристъпи

и повика птицата

с трошички от хуманитарна помощ.

ПОЧНАХ ДА СВИКВАМ с болката

като с раница.

Сутрин с въздишка присягам към ъгъла

и я навличам.

Намествам я на раменете си —

ремъкът да не трие мястото,

охлузено вчера до кръв.

В полунощ, когато

доброто поредно зрънце приспивателно

натисне клепачите ми,

с последни сетива я усещам

как се свлича будна във ъгъла.

Докато някоя вечер не разбера,

че и сънят не успява да я откъсне

от раменете ми

— превърнала се е

в гърбица.

Дядото на сляпото дете

взема светлина в едната длан,

с другата я пъди.

Дядото на сляпото дете

всяка сутрин моли слънцето

в кладенеца да се спусне.

Дядото на сляпото дете

учи се

да вижда с длани.

Дядото на сляпото дете

шепне на света да стане славей —

сив, невидим,

но със глас огромен.

Дядото на сляпото дете

сърди се на двете си очи,

че крачета не им никнат.

Трохи от друга, черна есен,

понесени от вятъра —

ята от гарвани

небето връзват в примка.

И тясно става —

и тъмно става —

и ниско —

и страшно става.

Примка на небето

вързана виси.

Какви ръце —

и колко бели трябва да са —

да я развържат?

След гарваните —

примка черна.

Къде потъна в тия мъртви месеци —

жужащ, шумящ, скрибуцащ, пеещ —

народът на тревата?

Не вярвам,

че купни от песен щурча,

каруци суетене мравешко,

чували с пеперуден полет

удавят ги безславно

есенните дъждове,

изцеждат се в пукнатини безимени —

замират там —

до младо слънце.

О, не.

Народът на тревата

с усмивка тънка

през таен зимен проход

при антиподите отива.

Под южните съзвездия

той учи

нови и горещи песни.

Там камили бавни

и жирафи тънконоги

скланят шии

и разговарят

с народа на тревата.

О, как ще се дивим през лятото

на пламенното му усърдие!

По пладне —

и по залез —

и в просъница средлунна

все ще го чуваме —

народа на тревата —

напит със слънце до насита —

сух като съчица —

загадъчен —

неуловим —

безсмъртен.

С най-тайната усмивка

под мустачките.

Една пчелица мъртва

спи на прозореца ми.

Работните крачета — към небето.

Безшумните крилца — постеля сребърна.

Какъв ли вятър северен

надвил е над летежа й?

Как стражите са я очаквали —

последна пътница към кошера —

преди да спуснат зимните завеси,

да залостят портите?

Но нейният усърден дух

не е заспал завинаги.

Във лунни зимни нощи той се вдига —

поляни лунни викат го.

Там призрачни цветя

разтварят лунни чашки —

от цвят на цвят безплътен каца —

и цял обвит в мъглица лунна,

до кошера долита —

край стражите заспали преминава —

под царственото ложе на царицата

подгъва крак —

корона с лунен пламък

поставя на заспалата глава.

Не зная

сладост по-горчива.

С отвращение и жал

да му разтваряш човката —

додето грозното треперещо телце

в красива гладка птичка се превърне.

Неусетно да го обикнеш така,

че да ти пари под лъжичката.

Един ден да откриеш,

че го няма —

излетяло.

Ни ред оставило прощален,

ни перце за спомен.

Мъчително и нежно

да свикваш с мисълта,

че вече

цялото небе

е твое…