С болка на сърцето вземам перото, за да напиша последните си спомени за моя необикновено талантлив другар, господин Шерлок Холмс. Съзнавам, че в разпокъсаните и невинаги сполучливи разкази аз само се опитвах да опиша нещо от нашите съвместни преживявания, започвайки от нашата първа случайна среща, та чак до последния случай с „морския договор“, при който той успя да предотврати известни международни усложнения.
С този разказ аз исках да завърша спомените си и да не засягам събитието, донесло в душата ми пустота, която не можах да запълня в продължение на две години. Но последните писма на полковник Джеймз Мориарти, в които той защитава паметта на брат си, ме задължават да изложа пред обществото фактите такива, каквито ги видях и в които съм непосредствен участник.
Единствено аз зная истината и съм доволен, че настъпи моментът, от който нататък аз повече не мога да я крия. Доколкото ми е известно, за смъртта на моя другар се появиха само три съобщения: в „Журнал дьо Женев“ от 6 май 1891 г., в телеграмата на Ройтер, поместена в английските вестници от 7 май, и най-сетне — в споменатите писма. От тези съобщения първото и второто са съвсем кратки, а последното, както възнамерявам да докажа, съвсем изопачава фактите. Ето защо съм длъжен за пръв път да съобщя това, което се случи в действителност между професор Мориарти и мистър Шерлок Холмс.
Трябва да припомня, че след моята женитба и увеличаването на пациентите от частната ми практика отношенията ми с Холмс донякъде се измениха. Той понякога идваше при мен, когато искаше да има другар в своите разследвания. Но това се случваше все по-рядко и по-рядко, така че за 1890 г. съм записал само три случая, в които участвах и аз. През зимата на споменатата година и ранната пролет на 1891 г. научих от вестниците, че френското правителство е помолило Холмс за съдействие във връзка с много важен случай и получих две писма от Нарбон и Ним, от които ми се стори, че престоят му във Франция ще бъде продължителен. Затова аз останах учуден, когато на 24 април вечерта той влезе в кабинета ми. Порази ме бледният цвят на лицето му и видимото отслабване.
— Да, преуморен съм донякъде — отбеляза той, като по този начин отговаряше по-скоро на погледа, отколкото на думите ми. — Напоследък се случиха някои неща. Нали няма да имате нищо против, ако спусна капаците на прозореца?
Стаята се осветяваше само от лампата на масата, на която аз четях. Холмс се приближи до прозореца, затвори капаците и сложи здраво резето.
— Боите ли се от нещо? — запитах аз.
— Да.
— От какво?
— От изстрел от засада.
— Какво искате да кажете с това, мой мили Холмс?
— Мисля, че ме познавате добре и не ме считате за нервен човек. Но според мен, да не се признава близката опасност е по-скоро признак на глупост, а не на храброст. Моля, подайте ми кибрита.
Той запуши цигара, като че ли намираше в това някакво успокоение.
— Длъжен съм да ви се извиня за това късно посещение — каза той. — А освен това ще ви помоля да ми позволите да се измъкна от къщата ви през оградата на градината.
— Но какво значи всичко това? — попитах аз.
Той протегна ръка и при светлината на лампата аз видях, че двата му пръста са окървавени и наранени.
— Както виждате, това не са празни работи — с усмивка проговори той. — Раните са толкова сериозни, че мога да се лиша от ръката си. У дома ли си е госпожа Уотсън?
— Не, гостува у наши познати.
— Наистина ли? Значи сте сам?
— Съвсем сам.
— В такъв случай ми е по-лесно да ви предложа да ме придружите за една седмица в Европа.
— Къде?
— О, където и да е. Буквално за мен е все едно.
Всичко това беше твърде странно. Не е в характера на Холмс да предприема безцелни разходки, а при това нещо в бледото му и изтощено лице ми говореше, че нервите му са обтегнати докрай. Той забеляза въпроса в очите ми и като обгърна коленете си, започна:
Вие навярно никога не сте чували за професор Мориарти?
— Никога.
— Ето, това е чудното — извика Холмс. — Човекът работи в Лондон и никой не е чувал за него. Това именно му позволява да постигне рекорд в престъпленията. Казвам ви съвсем сериозно, Уотсън, че ако би ми се удало да го заловя и да избавя обществото от него, бих сметнал моята кариера за завършена и бих се отдал на други по-спокойни занимания. Между нас казано, последните ми работи, при които направих услуга на шведския кралски двор и на френската република, ми дават възможност да живея тих живот, според моите наклонности, като по този начин съсредоточа цялото си внимание върху химичните опити. Но аз не мога да бъда спокоен, не мога да стоя на едно място при мисълта, че човек като професор Мориарти безнаказано се разхожда по улиците на Лондон.
Какво е направил този професор?
— Неговият живот е необикновен. Той има отличен произход, превъзходно е образован и е надарен с фантастични математически способности. На двадесет и една години е написал трактат за Нютоновия бином, което му е донесло европейска известност. Благодарение на това той е получил катедра в един от нашите не най-известни университети. По всичко личало, че го очаква бляскаво бъдеще. Но ясно е, че той притежава и най-сатанински наследствени наклонности. В неговите жили тече престъпна кръв, а необикновените му умствени способности не само не са потиснали тези наклонности, ами са ги стимулирали и са ги направили опасни. За него започнали да се носят подозрителни слухове в университетския град, поради което е бил принуден да се откаже от катедрата си и да се засели в Лондон. Тук е започнал да подготвя за кандидатствуване младежи за офицерски изпити. Това е всичко, което обществото знае за него. Останалото съм го открил лично аз. Както знаете, Уотсън, никой така добре, както аз, не е запознат с висшите престъпни кръгове на Лондон. Преди няколко години аз започнах да чувствувам, че зад всяко престъпление се крие някаква сила, сериозно организирана сила, която винаги върви срещу закона и помага на престъпника. Много пъти в най-разнообразни случаи — фалшификации, грабежи, убийства — аз чувствувах присъствието на тази сила и подозирах нейното участие в множество неразкрити престъпления, за които не са се съветвали с мен. Години наред аз се мъчех да повдигна края на завесата, която криеше тази тайна, и най-после дойде времето, когато намерих нишката. Проследих я през хиляди странни лъкатушения, докато не ме доведе до екс-професора Мориарти — математическата знаменитост. Той е Наполеон в областта на престъпленията, Уотсън. Той е организатор на грамаден брой престъпления в нашия огромен град. Той е философ, отвлечен мислител. Има първокласен ум. Той стои неподвижно в средата, като паяк в центъра на своята паяжина, но тя е разклонена на хиляди нишки и той много добре знае значението на всяко потрепване на която и да е от тези нишки. Самият той не е изпълнител. Той съставя плановете. Но хората му са многочислени и отлично организирани. Ако трябва да се извърши каквото и да е престъпление — да речем, да се открадне документ, да се ограби нечий дом, да се отстрани неудобен човек от пътя на някого — трябва само да се помоли професора и той ще състави плана. Агентите му могат да бъдат заловени. В такива случаи винаги ще се намерят пари за освобождаване под гаранция или за наемане на най-добрия адвокат. Но централната власт, която ръководи всичко това, никога не може да бъде заподозряна, не може да бъде разкрита. Такава беше организацията, до която се добрах по пътя на изводите. С цялата си усърдност аз употребих много енергия, за да я открия и сломя. Но професорът се беше заобиколил със стена, през която с много усилия трябваше да се преминава, за да се търсят улики, които да го доведат до съда. Вие знаете възможностите ми, Уотсън, но след три месеца бях длъжен да си призная, че най-после срещнах противник, който да не ми отстъпва в умствено отношение. Възхищението от изкуството му заглушаваше у мен ужаса от неговите престъпления. Но най-после той направи грешка — малка, много малка грешка, но тя не можеше да се скрие, защото аз го следях с изключително внимание. Аз се възползувах от случая и започнах да свивам обръча, като съм готов да го свия докрай. След три дни, т.е. идущия понеделник, всичко ще бъде свършено и професорът, заедно с основните членове на шайката ще попаднат в ръцете на полицията. Тогава ще започне най-голямото наказателно дело на нашия век, ще бъдат изяснени повече от четиридесет големи престъпления, тайнствени престъпления, и всички членове на шайката ще бъдат обесени. Достатъчна е само една грешна крачка обаче, и те могат да се измъкнат от ръцете ни в последния миг. Мъчно може да се измами професор Мориарти. Той виждаше всяко действие, което предприемах срещу него. Нееднократно той се мъчеше да ми се изплъзне, но не успяваше. Знаеш ли, приятелю, ако можеше подробно да се опише тази мълчалива борба, броят на нанесените и отбитите удари, всичко това би представлявало една от най-блестящите страници от историята на разкриване на престъпленията. Никога досега не съм се издигал до толкова високо професионално ниво и никога досега противникът не е настъпвал срещу мен така упорито. Той ми нанасяше силни удари, аз — още по-силни. Тази сутрин бяха направени последните стъпки в тази титанична надпревара. След три дни всичко би трябвало да бъде свършено. Аз седях в стаята си, разсъждавах върху един въпрос, когато вратата се отвори ненадейно. Пред мен стоеше професор Мориарти. Нервите ми са доста здрави, Уотсън, но трябва да ви призная, че потръпнах, когато видях пред себе си човека, който толкова време занимаваше моите мисли. Неговата външност ми е добре позната. Той е много висок и слаб. Има изпъкнало бледо чело и хлътнали очи. Избръснатото му бледо, аскетично лице наистина подобава на професор. Гърбът му е изкривен от постоянните занимания, лицето му изпъква напред и някак странно се поклаща настрани като у влечуго. Той ме гледаше с любопитство изпод тежките си вежди. „Вашето чело е по-слабо развито, отколкото очаквах — най-после проговори той. — Опасен навик е да се пипа зареден револвер в джоба на халата.“ Работата е там, че при вида на професора аз изведнъж разбрах каква опасност ме заплашва. За него единственото спасение беше да ме накара да замлъкна завинаги. За миг аз преместих револвера от чекмеджето в джоба си и го опипвах през халата. При тази негова забележка аз извадих револвера и го сложих с вдигнат ударник на масата. Мориарти продължаваше да ме гледа, като примигваше и се усмихваше, но нещо в неговия поглед ме караше да се радвам, че револверът ми е под ръка. „Вие сякаш не ме познавате“ — каза той. „Напротив — отговорих аз. — Струва ми се, напълно ви е ясно, че ви познавам. Седнете, моля, аз мога да ви отделя пет минути, ако искате да ми кажете нещо.“ „Всичко, което аз искам да ви кажа, ви е минало през ума“ — каза той. „Както и навярно моят отговор — във вашия ум“ — отговорих аз. „И така, вие държите на своето?“ „Непоколебимо.“ Той отпусна ръката си в джоба, а аз взех от масата револвера. Обаче той извади само бележник, в който имаше записани няколко дати. „Вие ми пресякохте пътя на 4-и януари — каза той. — На 23-и ме обезпокоихте; в средата на февруари сериозно ми попречихте; в края на март окончателно объркахте моите планове; а сега, в края на април, поради вашия непрекъснат натиск, съм пред угрозата да загубя свободата си. Положението става невъзможно.“ „Вие искате да направите някакво предложение?“ — запитах аз. „Оставете тази работа, господин Холмс — каза той, като поклащаше глава от една на друга страна, — знаете ли, оставете я.“ „След понеделник“ — казах аз. „Е, е — каза той. — Уверен съм, че човек с такъв ум като вашия трябва да разбере, че има само една възможност — да изостави тази работа. За мен беше наслада за ума, когато ви наблюдавах, и затова съвсем искрено ви казвам, че бих бил много огорчен, ако трябва да прибягвам към крайни мерки. Вие се усмихвате, господине, но ви уверявам, че говоря истината.“ „Опасността е моя постоянна спътница“ — отбелязах аз. „Това не е опасност, а неизбежна гибел — каза той. — Вие стоите на пътя не на един човек, а на цяла могъща организация, значението на която, въпреки големия ви ум, не сте оценили достатъчно. Трябва да се махнете от пътя, иначе ще ви смажат.“ „Боя се, че удоволствието, което ми доставя този разговор, ще ме принуди да пренебрегна останалите си важни задължения“ — казах аз, като станах от мястото си. Той също стана, погледна ме мълчаливо и поклати глава. „Е, какво да се прави? — най-после каза той. — Много съжалявам, но, струва ми се, направих всичко, каквото трябваше. Зная цялата ви игра. До понеделник вие не можете да направите нищо. Това е двубой между вас и мен, господин Холмс. Вие се надявате да ме поставите на подсъдимата скамейка. Разберете, никога няма да бъда там. Вие се надявате да ме победите. Казвам ви, че това никога няма да ви се удаде. Толкова, колкото сте умен, за да ме погубите, бъдете уверен, от своя страна, и аз мога да ви погубя.“ „Вие ми наговорихте куп любезности, господин Мориарти — отговорих аз. — Позволете ми да ви отговоря с една: ако съм сигурен, че ще се изпълни вашето първо предположение, то в интерес на обществото с радост бих се съгласил да се изпълни и второто.“ „Мога да ви обещая, че ще се изпълни последното“ — с насмешка отговори той, като обърна към мен извития си гръб, и накрая, като ме погледна няколко пъти, излезе от стаята.
— Такава беше моята странна среща с професор Мориарти. Признавам, че не бях очарован. Неговият мек, точен начин на изразяване създава илюзия за искреност, каквато не може да се получи при обикновеното заплашване. Разбира се, вие ще ме запитате, защо не се обадя в полицията. Работата е там, че ударът ще бъде нанесен от страна на неговите хора. Аз имам доказателства, че това ще стане така.
— Срещу вас беше ли вече устроено нападение?
— Драги Уотсън, професорът не е от хората, които обичат да дремят. Следобед отидох по работа на Оксфорд стрийт. В мига, в който завивах зад ъгъла, върху мен налетя екипаж с такава скорост, че ако не бях скочил на тротоара, щях да бъда премазан. Със същата скорост екипажът се скри от очите ми. Продължих по улица „Кер“, където пък от покрива на една сграда пред краката ми се разби керемида. Повиках полицай, с когото огледахме мястото. На покрива имаше приготвени керемиди за ремонт и полицаят искаше да ме увери, че вятърът е съборил керемидата. Аз, разбира се, знаех каква е работата, но не можех да докажа нищо. След това с файтон отидох до жилището на брат си, където прекарах остатъка от деня. Сега, на път за вас, ме нападна някакъв негодник с дърво. Аз го повалих и притичалият полицай го задържа. Но съм напълно уверен, че няма да бъде установена някаква връзка между благородника, от чиито предни зъби си разбих ръката, и бившия преподавател по математика, който навярно решава задачи на десет мили оттук. Предполагам, не се учудвате, Уотсън, че когато влязох при вас, най-напред затворих капаците и ви помолих за разрешение да си отида у дома, като използувам необичайно място за излизане.
Много пъти ми се беше случвало да се възхищавам от моя другар, но никога колкото в момента, когато той спокойно описваше всички случки през този ужасен ден.
— Ще останете ли да пренощувате у нас? — запитах аз.
— Не, мили мой. Аз бих бил опасен гост. Освен това аз вече съм си съставил плановете и вярвам, че всичко ще мине гладко. Работата е напреднала дотолкова, че може да мине и без моята помощ. Залавянето може да мине и без мен, а моето присъствие ще бъде необходимо само за даване на показания. Очевидно е, че за мен е най-добре да замина за няколко дни, докато полицията получи възможност да действува свободно. Ето защо би ми било приятно да ме придружите в Европа.
— Сега работата, по това време на годината, ми е слаба — казах аз, а имам и колега, който ще се съгласи да ме замества. Ще дойда с вас на драго сърце.
— А ще можете ли да тръгнете утре заранта?
— Щом е необходимо.
— О, да. Това е много важно. Сега слушайте упътванията, които ще ви дам, и ги спазвайте буквално, защото заедно с мен ще застанете срещу най-умния престъпник и най-могъщото сдружение на негодници в Европа. Слушайте! Ще изпратите още сега багажа си по доверено лице на гара Виктория. Сутринта изпратете слугата за файтон, но му заповядайте да не взима нито първия, нито втория от тези, които ще срещне. Ще седнете в наетия файтон и ще отидете в Странд към Лоутърския пасаж, като предадете адреса на файтонджията, написан на хартия, и като го предупредите да не хвърля листа с адреса. Ще си приготвите предварително точната сума, така че щом минете пред пасажа, да можете да скочите, да пресечете пасажа и да излезете в другия му край в десет без четвърт. На ъгъла ще ви чака файтон. Кочияшът ще бъде в голям черен плащ и с яка, обшита с червен кант. Той ще ви доведе до гарата точно преди тръгването на влака за континента.
— Къде ще се срещнем?
— На гарата. Запазил съм второто купе от първа класа.
— Значи ще се срещнем във вагона.
— Да.
Напразно уговарях Холмс да пренбщува при мен. Разбирах го много добре, че не иска да причинява неприятности на приютилия, го дом. Като ми повтори набързо нарежданията си, ние излязохме в градината, той се прехвърли през оградата откъм улица „Мортимър“, подсвирна за файтон и се изгуби в тъмнината.
На заранта аз изпълних буквално указанията на Холмс. Наех файтона с всички предпазни действия, за да не излезе някой от тези, които ни дебнеха, и веднага след закуската отидох към Лоутърския пасаж. Преминах го бързо и намерих очакващия ме файтон, на капрата на който седеше човек с едър ръст и черен плащ. Едва скочих във файтона, той шибна конете и се понесохме към гара Виктория. Щом слязох, той тръгна веднага, без да ме погледне.
Дотук всичко вървеше прекрасно. Багажът ми беше вече на място и аз без мъка намерих купето, което ми беше посочил Холмс, още повече че то беше единственото, на което имаше надпис „заето“. Безпокоеше ме само фактът, че приятелят ми още не се появява. До тръгването на влака оставаха още само седем минути. Напразно търсех тънката фигура на Холмс между пътниците и изпращачите. От него нямаше ни следа. Използувах няколко минути, за да помогна на един почтен италиански духовник, който се мъчеше да обясни на лош английски, че багажът му трябва да бъде изпратен през Париж. След това, като огледах още веднъж наоколо, се върнах в купето, където намерих своя престарял приятел италианец. Носачът го упътил при мен, въпреки надписа „заето“.
Не можах да обясня на духовника, че няма право на това място в купето, защото аз знаех италиански по-малко, отколкото той английски. Поради това само вдигнах рамене и продължих да се вглеждам за своя другар. Тръпки ме побиваха при мисълта, че причината за неговото отсъствие може да бъде някакво нещастие, постигнало го през нощта. Кондукторът вече затвори вратата, чуха се свирки, когато изведнъж…
— Вие не ме удостоихте дори с един поздрав, мили Уотсън! — проговори нечий глас.
Неописуемо учуден, се обърнах. Старият духовник обърна лице към мен. За миг бръчките по лицето му се изгладиха, носът се отмести, долната устна се сви, устата му престана да се криви, пламък проблесна в мътните очи, прегърбената фигура се изправи. Но в следващия миг цялото тяло пак се сви и Холмс изчезна толкова бързо, колкото се появи.
— Боже мой! — извиках аз. — Как ме изплашихте!
— Необходима е предпазливост — прошепна Холмс. — Имам причини да предполагам, че те са по дирите ни. А! Ето го и самия Мориарти!
В този миг влакът потегли. Като погледнах през прозореца, аз видях един висок човек, който си проправяше път през тълпата и махаше с ръка, като че искаше да спре влака. Но вече беше късно. Скоростта се увеличаваше и ние бързо се отдалечавахме от гарата.
— Благодарение на взетите мерки, ние все пак успяхме да се освободим от него — проговори със смях Холмс.
Той стана и прибра расото и шапката в ръчната си чанта.
— Четохте ли сутрешните вестници, Уотсън?
— Не.
— Значи, нищо не знаете за това, което се е случило на Бейкър стрийт?
— На Бейкър стрийт?
— През нощта са запалили нашето жилище, но няма големи щети.
— Та това е непоносимо, Холмс!
— Сигурно те са загубили съвсем следите ми, след като бе задържан нападателят с дървото. Иначе не би им минало през ума, че мога да се завърна у дома. Но те очевидно са проследили вас, затова Мориарти се появи на гарата. Не допуснахте ли някаква грешка?
— Изпълних всичко според вашите указания.
— Намерихте ли файтона?
— Да, той ме чакаше.
— Познахте ли файтонджията?
— Не.
— Това е брат ми Майкрофт. В такива случаи е полезно да имаш някой свой човек, за да не се доверяваш на случайни хора. Но трябва да помислим какво ще правим с Мориарти.
— Нашият експрес ще пристигне точно преди отплаването на парахода. Мисля, че се отървахме от професора.
— Вие очевидно не разбрахте, Уотсън, че по ум този човек ми е равен. Мислите ли, че аз, преследвайки някого, бих се стъписал пред такова нищожно препятствие. Защо мислите, че той би спрял дотук?
— Какво ще направи?
— Това, което бих направил и аз.
— А вие какво бихте предприели?
— Бих поръчал извънреден влак.
— Но нали никой влак не е в състояние да ни настигне?
— Напротив. Нашият влак има спиране в Кентърбъри. Точно там той ще ни настигне, ще ни изпревари и ще ни очаква на последната гара.
— Човек би си помислил, че ние сме престъпници! Уредете с полицията да го задържат при пристигането му!
— Това би значело да унищожа тримесечния си труд. В такъв случай ще хванем едрата риба, а дребната би се измъкнала. В понеделник всички ще бъдат заловени. Не, арестуването на професора сега би объркало всичко.
— Тогава какво ще правим?
— Ще слезем в Кентърбъри.
— А след това?
— Ще преминем протока по другия възможен начин — през Нюхейвън — и ще слезем на другия бряг в Диеп. Мориарти ще направи същото, което бих направил и аз. Той ще отиде в Париж, ще се увери, че багажът ни е там, и два дни ще ни чака, наблюдавайки зорко багажното отделение. През това време ние с теб ще си купим по две пътни чанти, поощрявайки по този начин промишлеността на държавите, през които ще преминем, и през Люксембург и Базел ще се озовем в Швейцария.
Аз съм привикнал на пътешествия и загубата на багажа не би могла сериозно да ме обезпокои, но да си призная, тормозеше ме фактът, че трябва да бягаме от един човек, на чиято съвест лежаха толкова сериозни престъпления. Но очевидно беше, че Холмс по-добре от мен разбира колко е деликатно нашето положение. Затова ние слязохме в Кентърбъри, където узнахме, че влакът за Нюхейвън заминава след час.
С малко скръбен поглед изгледах потеглящия с багажа ни влак. Внезапно Холмс ме дръпна за ръкава.
— Вижте!
В далечината над Кенингската гора се появи тънка струйка дим. След минута само забелязахме локомотив с един-единствен вагон, устремени с бясна скорост към гарата. Едва успяхме да се скрием зад една купчина е багаж, когато машината е грохот прелетя покрай нас, като ни обви с облак гореща пара.
— Ето, моето предвиждане се осъществява.
— А какво би направил професорът, ако му се удадеше да ни догони? — запитах аз.
— Без съмнение, той би се опитал да ме убие. Но тази игра се играе от двама играчи. Сега въпросът е в това, дали да закусим тук, по-рано от времето за закуска, или да погладуваме, докато стигнем до бюфета в Нюхейвън.
През тази нощ ние пристигнахме в Брюксел и престояхме там два дена, а на третия потеглихме към Страсбург. В понеделник сутринта Холмс телеграфира на лондонската полиция и вечерта, когато се върнахме в хотела, ни очакваше отговорът. Холмс скъса телеграмата и я хвърли с проклятие в печката.
— Това трябваше да се очаква! — почти простена той. — Избягал!
— Мориарти?
— С изключение на него цялата шайка е заловена! Избягал! Трябваше да остана в Лондон! Мислех, че съм дал в ръцете им всичко необходимо. Сега мисля, че е най-добре да се върнете в Англия, Уотсън.
— Защо?
— Защото сега аз съм най-опасният ви приятел. Този човек загуби делото на живота си. Доколкото познавам характера му, той ще вложи цялата си енергия, за да ми отмъсти. Ако аз се завърна в Лондон, той е загубен. Ето защо ви съветвам да се върнете към частната си практика.
Като стар военен и като стар другар аз изобщо не можех да се съглася с молбата му. Половин час спорихме по въпроса в ресторанта на хотела в Страсбург и същата нощ продължихме за Женева.
Цяла седмица бродихме по прелестната долина на Рона и през прохода Жеми, покрит все още с дълбок сняг, преминахме в Интерлакен и Майринген. Местността беше чудно красива; свежата пролетна зеленина в долинките контрастираше с белотата на снега по склоновете и върховете. Но аз чувствувах, че Холмс през цялото време не забравяше опасността. В алпийските села, в уединените високи проходи, в неговите очи, внимателно устремяващи се във всеки срещнат, аз четях мисълта му, че където и да сме, нас ни дебне смъртна опасност.
Помня веднъж, когато минавахме край Жеми по брега на тъжното езеро Даубен, от върха на планината се отърколи грамаден камък и падна в езерото зад нас. За съвсем кратко време Холмс беше на върха и източил врат, разглеждаше местността във всички посоки. Напразно водачът ни го уверяваше, че падащите камъни през пролетта са редовно явление в тази местност. Холмс не отговори нищо, но ме погледна с погледа на човек, който вижда, че очакванията му ще се осъществят.
И въпреки напрежението, настроението му никога не беше потиснато. Обратно, понякога той беше необичайно весел. Той постоянно се връщаше на темата, че ако би знаел, че обществото се е освободило от професор Мориарти, той би сложил край на кариерата си.
— Мисля, че мога да заявя, че не съм изживял живота си безполезно, драги Уотсън — казваше той. — В повечето от хилядата случая, в които съм участвувал, аз мога да се похваля, че никога не съм помогнал на виновната страна. Вярно е, че в последно време аз се занимавах повече със задачи, които ни поставя природата, а не този повърхностен слой на обществото. Вашите записки, Уотсън, ще завършат в деня, в който аз увенчая работата си със залавянето или унищожаването на най-опасния престъпник в Европа.
Всичко, което се случи по-нататък, ще разкажа съвсем накратко и точно. Спирам се на това без желание, но зная, че дългът ми изисква да не пропусна и най-малката подробност.
На 3 май ние пристигнахме в малкото село Майринген и отседнахме в странноприемницата „Английски двор“, чийто стопанин тогава беше старият Петер Щайлер. Той беше умен човек, говореше отлично английски, тъй като беше работил три години като келнер в Лондон, в хотел „Гросвенор“. Той ни посъветва да пренощуваме в Райхенбах, тъй като маршрутът, който бяхме избрали, нямаше да ни позволи да се завърнем по светло в странноприемницата. На 4 май следобед ние тръгнахме на разходка, за да посетим един забележителен водопад, за достигането на който трябваше на половината от изкачването да свърнем малко встрани.
Това наистина е страшно място. Потокът, придошъл от топенето на снеговете, се спуска в бездната, от която, в резултат на бясната скорост на водата, във въздуха се издига непрекъснато облак от ситни водни капчици. Пропастта, в която пада водата, е заобиколена от катраненочерни скали. Завива ти се свят от неспирния тътнеж и движението на зеленикавата вода, падаща от огромна височина и предизвикваща струи и облаци воден прах. Ние стояхме накрая на скалата, развълнувани от гледката, и се вслушвахме във фантастичните звуци, които се разнасяха от дълбокото гърло на планината.
Пътечката извиваше в полукръг около водопада, така че да може да се види тази красота от различни места. Внезапно пътечката свършваше и туристите трябваше да се връщат по същия път, по който бяха дошли. Току-що бяхме решили да се връщаме, когато видяхме, че към нас тича един млад швейцарец с писмо в ръка. На плика беше написан адресът на странноприемницата, която бяхме напуснали преди малко. Беше адресирано до мен. Изпращаше го стопанинът на заведението. Той ми съобщаваше, че няколко минути след нашето излизане при него е пристигнала някаква англичанка, която явно била в последния стадий на белодробно заболяване. Прекарала зимата в Давос и сега отивала при своите близки в Люцерн, но изведнъж получила кръвоизлив. По всяка вероятност й оставало да живее няколко часа, но за нея би било голяма утеха да види край себе си доктор — англичанин. В постскриптум добрият Щайлер добавяше, че тъй като тя отказва местен лекар, върху нас падала огромна отговорност и моето завръщане просто било необходимо.
Не може да се откаже на молбата на съотечественица, умираща в чужбина. Но и не желаех да оставя Холмс сам. Най-после решихме с него да продължи младият швейцарец — като водач и придружител, а аз да се върна в Майринген. Моят приятел щеше да постои още малко при водопада, а след това ще се спусне бавно по планината в Розенлау, където ще ме очаква привечер. Като се обърнах, видях как Холмс стои с ръце на гърди, прислонен до скалата, загледан във водопада.
Съдено ми било това да бъде последният път, когато виждах моя приятел.
Когато се спусках по склона, аз се обърнах още веднъж. От това място се виждаше водопадът, но аз разгледах пътечката, която се виеше нагоре. По нея бързо се движеше някакъв човек. Тъмното му облекло контрастираше на ярката зеленина на младата трева. Забелязах също, че човекът бързаше, но скоро забравих за него, тъй като и аз бързах да пристигна навреме. След час и нещо бях в хотелчето, на чийто праг ме очакваше старият Щайлер.
— Надявам се положението и да не се е влошило? — бързо запитах аз.
Лицето на стопанина изрази недоумение и при първото помръдване на неговата вежда сърцето ми замря.
— Не сте ли писали тази записка? — запитах аз, като извадих писмото от джоба си. — В хотела няма ли болна англичанка?
— Не е имало такова нещо — отговори той. — Но на плика е адресът на хотела! А, навярно записката е писал високият англичанин, който пристигна след вашето излизане. Сигурно е така. Той казваше…
Но аз не слушах неговите обяснения. В панически страх изтичах по селската уличка към пътеката, по която току-що бях дошъл. Намерих водопада след около два часа. Алпийската тояга на Холмс стоеше на мястото, където той я беше оставил. Но от самия Холмс нямаше и следа и аз напразно виках името му. Отговаряше ми само ехото от собствения ми глас.
При вида на алпийската тояга аз се вледених и едва не паднах в безсъзнание. И тъй, Холмс не беше отишъл в Розенлау. Той е останал на тази пътечка, на три стъпки от едната страна на която се издигаха отвесни скали, а от другата зееше бездънна пропаст. Тук го е настигнал неговият враг. Младият швейцарец също беше изчезнал. Вероятно е бил подкупен от Мориарти. Изоставил е Холмс и е помогнал да се срещнат насаме двамата противници. Какво се е случило после? Кой може да разкаже какво се е случило после?
Минаха две минути, през които аз не можех да събера силите си. Ужасът при мисълта за станалото ме зашемети. После започнах да си спомням методите на Холмс и се опитах да ги приложа в конкретния случай. По време на нашия разговор ние не бяхме отишли до края на пътечката, а мястото на алпийската тояга показваше докъде бяхме стигнали. Продължих към края на пътеката. Тъмната почва беше влажна от водните пръски на водопада. По нея би могла да се забележи и следа от птица. Накрая на пътечката се виждаха два реда човешки стъпки. Обратни следи не се забелязваха. На няколко ярда по-нататък почвата беше цялата утъпкана и превърната в кал. Тръните и папратите отстрани бяха почти всички изскубнати. Легнах по корем и започнах да гледам надолу. Водни пръски летяха покрай мен. Започваше да се здрачава, но аз виждах ясно водните струи, които се разбиваха долу. Извиках, но ми отговори само грохотът на водата.
Съдено ми било да получа последен привет от моя приятел и другар. Както казах, алпийската му тояга стоеше облегната до скалата, която се издигаше над пътеката. В една малка вдлъбнатина на същата скала нещо лъскаво привлече погледа ми. Повдигнах се на пръсти и в ръката ми се озова сребърната табакера, която Холмс носеше винаги със себе си. Под нея напипах някакъв сгънат лист. Взех го в ръце и го разтворих. Между пръстите ми прошумяха три листа от бележника на Холмс, И почеркът, и стилът му бяха такива, все едно че беше ги писал в стаята, на работното си бюро.
„Мили Уотсън — пишеше той, — пиша ви тези редове, благодарение любезността на господин Мориарти, който ме очаква да разрешим в края на краищата възникналия между нас спор. Накратко той ми описа как е успял да избяга от английската полиция и как е узнал къде сме. Всичко това само потвърждава високото ми мнение за неговите способности. Доволен съм, че ще освободя обществото от по-нататъшното съществуване на Мориарти, макар да се боя, че ще заплатя за това с цена, която ще наскърби моите приятели, особено вас, Уотсън. Но аз вече ви казах, че моята дейност в обществото достигна пределни измерения и че за мен не би могло да има по-добър край. За да бъде пълно признанието ми, трябва да ви кажа и следното: бях убеден, че писмото от Майринген е примка, и аз ви пуснах да отидете с увереността, че ще се случи нещо като това, което става сега. Уведомете следователя Байтерсън, че документите, необходими за установяване вината на шайката, се пазят в сандъчето «М», в син плик с надпис «Мориарти», Преди заминаването ни от Англия направих всички разпореждания за моето имущество и ги предадох на брат си Майкрофт. Моля ви да предадете моя поклон на госпожа Уотсън и да вярвате в искрената преданост на вашия Шерлок Холмс.“
Всичко останало може да се предаде с няколко думи. Прегледът на експертите потвърди, че борбата е свършила така, както е трябвало да свърши, т.е. че двамата са паднали в пропастта, здраво заловени един за друг. Всеки опит да бъдат намерени телата им бе признат за безнадежден. Там долу, в пенестия водовъртеж, намериха покой телата на най-опасния престъпник и на най-изкусния борец на страната на закона. Младият швейцарец изчезна — безспорно той е бил един от хората на професора. Що се отнася до шайката, мнозина сигурно си спомнят бележките на Холмс относно нейното устройство и начина, по който Мориарти я е държал в подчинение. По време на процеса не се изнесоха достатъчно подробности за този отвратителен човек и ако аз трябваше да описвам подробно неговия живот, това бе предизвикано от тези недобросъвестни защитници, които се опитаха да почистят неговата памет, служейки си с нападки срещу този, когото аз винаги ще смятам за най-добър и най-умен от всички хора, които съм познавал.
През пролетта на 1894 година цял Лондон беше потресен, а висшето общество — смутено, от убийството на Роналд Адеър, станало при най-необикновени и необясними обстоятелства. Повечето подробности от полицейското дознание бяха известни на обществеността чрез пресата, но имаше такива смайващи факти, които не само че не хвърляха светлина върху това, как е било извършено убийството, но не даваха и най-малката представа кой е убиецът.
Едва сега, когато са минали повече от десет години оттогава, аз мога да попълня липсващите брънки от тази забележителна верига. Престъплението само по себе си представляваше интерес, но за мен този интерес е нищо в сравнение с някои негови последици, които така ме разтърсиха и бяха така неочаквани, че мога да кажа, че нищо подобно не съм преживявал през целия си пълен с приключения живот. И сега цял изтръпвам, като си спомня за това, и отново изпитвам този прилив на неочаквана радост, учудване и прекомерна възбуда, които изпълниха изцяло душата ми. Моля читателите, които се интересуват от моите разкази за огромните мисловни възможности и действия на един забележителен човек, да не ме упрекват, че не съм споделил с тях това, което ми е било известно. Това винаги е било мой основен дълг, ако не ми пречеше една забрана, която бе премахната едва на трето число от миналия месец.
Понятно е, че благодарение на близката ми дружба с Шерлок Холмс аз продължих да се интересувам от престъпленията, и въпреки факта, че той напусна този свят, продължих да изучавам грижливо житейските казуси и дори неведнъж прибягвах до неговите методи, като се опитвах да разрешавам тези случаи, разбира се, с посредствен успех. Обаче нито едно престъпление не ме беше привличало така, както убийството на господин Роналд Адеър. След като прочетох материалите от следствието, което установяваше участието на едно или повече лица, виновни в умишленото убийство, аз внезапно осъзнах големината от загубата, която претърпя обществото, лишено от Шерлок Холмс. В този загадъчен случай имаше обстоятелства, които сигурно биха го заинтересували и усилията на полицията биха били подпомогнати от изключителната наблюдателност и жив ум на този пръв криминалист на Европа. Цял ден случаят не излизаше от ума ми, но никакво подходящо обяснение не можех да намеря. Като рискувам, че повтарям известни вече факти, ще ги припомня такива, каквито ги узна обществото след приключване на следствието.
Господин Роналд Адеър беше втори син на херцог Мънт, който по това време беше губернатор на една от австралийските провинции. Майката на Адеър беше пристигнала от Австралия, за да се оперира от перде на окото, и живееше със сина си Роналд и дъщеря си Хилда на „Парк Лейн“ 427. Младият човек се движеше в най-доброто общество, нямаше, доколкото беше известно, никакви врагове и никакви особени пороци. Той беше сгоден за госпожица Едайна Удли Карстеърс, но няколко месеца преди това женитбата се осуети по взаимно съгласие, факт, който видимо не му направи особено дълбоко впечатление. Във всичко останало животът на Роналд се движеше в тесен кръг, защото привичките му бяха тихи, а нравът — спокоен. И ето, този щастлив аристократ бе постигнат от странна и неочаквана смърт на 30 март 1894 година, през нощта между 10 и 11 часа и 20 минути.
Роналд Адеър обичаше да играе карти, но не залагаше големи суми. Той беше член на игралните клубове „Болдуин“, „Кавъндиш“ и „Багател“. От свидетелските показания стана ясно, че в деня на събитието, след вечеря, той е играл партия вист в последния от изброените клубове. През деня той е бил също в този клуб. Партньорите му — господин Мъри, господин Джон Харди и полковник Моран, са потвърдили, че са играли вист и че Адеър изгубил пет фунта. Той беше много богат и такава загуба в никакъв случай не би могла да му подейства. Почти ежедневно той играел в един от трите клуба, но бил предпазлив играч и обикновено печелел. От свидетелските показания се разбрало, че няколко седмици преди смъртта си с партньора си полковник Моран е спечелил от Хартли, Милнър и лорд Балморъл четиристотин и двадесет фунта. Това било всичко, което следствието е открило във връзка с последните дни на Роналд Адеър.
Вечерта преди престъплението той се върнал от клуба точно в десет часа. Майка му и сестра му били на гости. При разпита прислужницата разказала, че е чула, когато той е влязъл в гостната на втория етаж, прозорците на която гледали към улицата. Само там била запалена печка и понеже не теглела както трябва, прислужницата отворила прозореца. От стаята не се чувал никакъв шум. В единадесет и двадесет минути госпожа Мънт и дъщеря й се върнали от гости. Тъй като майката искала да пожелае лека нощ на сина си, почукала на вратата, но тя се оказала заключена отвътре и никакво чукане и викане не предизвикали ответна реакция. Сериозно обезпокоена, майката помолила за помощ и вратата била изкъртена. Нещастният млад човек лежал до масата. Главата му била простреляна с куршум, но в стаята не било намерено никакво оръжие. На масата имало две десетфунтови банкноти, седемнадесет фунта десетшилингови сребърни и златни монети, при това подредени на колонки по стойност. Освен това на масата имало лист хартия с написани на него числа, срещу всяко от които стояло името на някой от клубните приятели на Адеър, от което заключили, че той преди смъртта си е пресмятал печалбите и загубите си от играта на карти.
По-нататъшното разследване на обстоятелствата още повече усложнило нещата. Най-напред останало необяснимо защо младият човек се е заключил. Възможно било това да е сторил убиецът, напускайки стаята през прозореца. Обаче той е трябвало да скочи от такава височина, че било изключено да не останат никакви следи по лехата под прозореца, засадена с разцъфнали крокуси[1]. Никакви следи не били открити нито под прозореца, нито по тревата между сградата и улицата. Очевидно младият човек сам е заключил вратата. Но как е била причинена смъртта му? Никой не би могъл да се качи на прозореца, без да остави следи. Ако се предположеше, че е стреляно от разстояние през отворения прозорец с револвер, то това би било наистина забележително попадение. При това „Парк Лейн“ е оживена улица и на сто ярда от жилището има пиаца за файтони. Никакъв шум от изстрел не беше чут. А при това са налице убитият и револверният куршум, който, както е свойствено на куршумите с остър връх, е пробил главата и е причинил рана, от която е последвала мигновена смърт. Такива са обстоятелствата на тайната в „Парк Лейн“, усложнена при това от пълната липса на причини, защото, както казах, Адеър не е имал врагове, а също и от това, че мотивът за убийството не би могъл да бъде грабеж, защото парите си стояли на масата.
Цял ден аз обмислях тези факти, от които да се извади някакво заключение; както казваше моят загинал приятел, от подреждането на фактите трябваше да се намерят тези, които са в противоречие един спрямо друг, което би било изходната точка на всяко следствие. Признавам, че опитите ми имаха слаб успех. Вечерта минах през парка и към шест часа бях в този край на „Парк Лейн“, който се пресича с улица „Оксфорд“. Познах къщата, която бях дошъл да разгледам, по тълпата любопитни на тротоара, които гледаха към един от прозорците. Един висок, слаб човек със сини очила, когото силно подозирах, че е дегизиран детектив, развиваше някаква своя теория, а останалите, струпани около него, го слушаха. Приближих се, доколкото можах, но дърдоренията му ми се сториха глупави и си отидох с отвращение. При това, без да искам, блъснах един прегърбен старец и той изпусна няколко от книгите, които носеше. Спомням си, че като се наведох да ги събера, забелязах заглавието на една от тях, при което реших, че този човек трябва да е беден библиофил или търговец на стари книги. Опитах се да се извиня за невниманието си, но беше очевидно, че тези книги бяха много ценни в очите на техния собственик. С презрително ръмжене той се обърна и неговият закръглен гръб и сиви бакенбарди изчезнаха в тълпата.
Моите наблюдения над № 427 в „Парк Лейн“ не изясниха с нищо интересуващите ме проблеми. Сградата се отделяше от улицата с ниска стена с ограда, не по-висока от пет фута. Значи, било е твърде лесно да се влезе в градината, но прозорецът беше съвсем недостъпен, защото нямаше нито водосточни тръби, нито нещо друго, което би могло да ползува един ловък човек. Озадачен повече отпреди, аз си тръгнах към Кенсингтън. Не бяха минали пет минути, откакто бях влязъл в кабинета си, прислужницата ми съобщи, че някакъв човек иска да ме види. За мое удивление, оказа се, че това е моят странен библиофил; неговото изострено, остаряло лице, окръжено от белите му коси, ме гледаше, а скъпите книги — близо дузина, той едва успяваше да задържи под дясната си ръка.
— Учудвате се, че ме виждате — каза той със странен глух глас.
Отговорих му, че това е вярно.
— Та нали аз съм съвестен човек, господине, и когато случайно, куцайки след вас, видях, че влизате в тази къща, помислих си, че няма да сгреша, ако отида при този добър господин и му кажа, че макар и да бях малко груб, то това беше без всякакъв умисъл и че аз съм много благодарен, задето той ми вдигна книгите.
— Вие придавате голямо значение на дребните работи — казах аз. — Мога ли да ви запитам, по какъв начин узнахте кой съм?
— Простете, господине, ако ви кажа, че съм ваш съсед; вие можете да намерите моята книгопродавничка на ъгъла на улица „Чърч“ и, уверявам ви, че ще бъда много щастлив, ако ме посетите. Може би и вие сте колекционер; ето „Британската птица“ и „Свещената война“; всяка от тези книги е рядкост. С пет такива книги вие бихте запълнили онова празно място на втората полица. Тя има малко недовършен вид, нали, господине?
Аз извърнах глава, за да погледна лавичката зад мен. Когато се обърнах отново, пред мен стоеше Шерлок Холмс, усмихнат зад масата. Изумен, скочих на крака и останах така няколко секунди, после се свлякох в безсъзнание за пръв и последен път в живота си. Гъста мъгла забули погледа ми и когато тя започна да се разсейва, усетих, че яката ми е разкопчана и че устните ми миришат на уиски. Холмс стоеше наведен над мен с шише в ръка.
— Мили Уотсън — говореше добре познатият ми глас. — Хиляди извинения! Не предполагах, че толкова ще ви развълнувам.
Аз го хванах за ръката.
— Холмс! — извиках аз. — Вие ли сте? Нима наистина сте жив? Възможно ли е да сте успели да се измъкнете от онази ужасна пропаст?
— Почакайте минута — каза той. — Сигурен ли сте, че можете да разговаряте? Аз ви причиних сериозно смущение с неуместното си театрално появяване.
— Чувствувам се много добре, но наистина, Холмс, не смея да вярвам на очите си. Царю небесни! Само като си помисля, че вие сте в кабинета ми!
Аз го хванах за ръкава, под който усетих тънката жилава ръка.
— Е, във всеки случай вие не сте дух — казах аз. — Драги приятелю, седнете и ми разкажете по какъв начин излязохте жив от страшната пропаст!
Холмс седна срещу мен и с предишното си нехайно държание запали цигара. Той носеше изтърканото палто на библиофила, но всички останали атрибути на това лице, белите коси и книгите, лежаха на масата. Холмс изглеждаше още по-тънък и проницателен отпреди, но орловото му лице беше добило мъртвобледа отсенка, която беше следствие от нездрав начин на живот.
— Доволен съм, че мога да се изправя, Уотсън — каза той. — Не е шега за такъв висок човек да намалява ръста си с цял фут и да стои в такова положение няколко часа. Но сега веднага трябва да преминем към работа. Ако смея да поискам вашата помощ, на нас ни предстои тежка и опасна нощна работа. Може би ще бъде по-добре, ако ви дам сметка за всички обстоятелства, когато работата ни бъде завършена.
— Горя от любопитство! Бих искал да узная всичко още сега.
— Ще можете ли да ме придружите тази нощ?
— Когато искате и където пожелаете!
— Наистина си спомням миналото. Има още време за вечеря. Е, добре, за пропастта. Не срещнах никакви сериозни пречки да се измъкна от нея, поради простата причина че никога не съм бил паднал в нея.
— Не сте били в нея?
— Да, Уотсън, никога не съм бил в нея. Моята записка до вас беше съвсем искрена. Аз не се съмнявах, че съм достигнал до края на живота си, когато видях зловещото лице на покойния професор Мориарти, който стоеше на края на пътечката. Пътечката, която беше единственото ми средство за спасение. Аз прочетох в очите му неумолимо решение. Ние разменихме няколко думи, в резултат на което той ми разреши да напиша малката записка, която по-късно вие открихте. Аз я оставих заедно с табакерата и бастуна и тръгнах по пътечката, а Мориарти вървеше по петите ми. Когато наближихме края, положението беше безизходно. Той не извади никакво оръжие, но се хвърли върху мен и ме обхвана с дългите си ръце. Той съзнаваше, че е дошъл краят на играта, и жадуваше да ми отмъсти. Двамата се люшкахме на края на скалата над водопада. Моите познания в японското изкуство на борба ми оказаха неоценима помощ. Успях да се изплъзна от ръцете му и да го блъсна. Обезумял, той няколко секунди, като размахваше ръце, се опита да се задържи на ръба над пропастта. После изчезна от погледа ми. Легнах на края на скалата и гледах тялото му как се превърта във въздуха. Накрая се удари в една скала и водата го погълна.
Учуден, слушах разказа на Холмс, който продължаваше да пуши.
— Но следите! — извиках аз. — С очите си видях следи от двама души, които са вървели по пътечката напред, и никаква следа назад.
— Ето как стана това. В мига, в който професорът изчезна, мен ме осени мисълта какъв щастлив случай ми предлага съдбата. Знаех, че професор Мориарти не е единственият човек, заклел се да ме убие. На свобода останаха още най-малко трима души, чиято жажда за мъст спрямо мен щеше да порасне, когато узнаеха за смъртта на своя шеф. Те всички са много опасни хора. Всеки от тях би ме убил. От друга страна, ако те са убедени, че аз не съм жив, биха действали по-свободно и спокойно, сами биха се издали и аз ще мога да ги заловя и предам на правосъдието. Едва тогава би трябвало да обявя в обществото, че съм жив. Мозъкът ми работеше така бързо, че ми се струва, че бях обмислил всичко, преди професор Мориарти да бе достигнал дъното на Райхенбахския водопад. Станах на крака и огледах скалата зад себе си. В своя живописен разказ за тази случка вие пишете, че скалата била отвесна. Това съвсем не е така. Имаше някои малки вдлъбнатинки, където можеше да се стъпи, а също и издадени части, за които човек можеше да се залови. Скалата беше толкова висока, че да се изкатериш до върха и беше невъзможна работа, а невъзможно беше и да се върви по влажната пътечка, без да се оставят следи. Можех, наистина, да се върна гърбом, но трите чифта следи биха представлявали основание за някаква измама, а аз не желаех това. И така, по-добре беше да рискувам да се изкатеря по скалата. Не беше весела тази работа, Уотсън. Водопадът ревеше под мен. Не съм склонен към внушение. Но ми се струваше, че чувам гласа на Мориарти, който ме вика от пропастта. Най-малката неточна стъпка би била съдбоносна. Неведнъж, когато стръкчетата трева се изтръгваха от ръцете ми или когато кракът ми се плъзваше по влажните вдлъбнатинки, мислех, че загивам. Но аз се катерех нагоре и най-после достигнах една тераска, широка няколко фута, покрита с нежен зелен мъх, където можех, скрит от човешките погледи, да се изтегна, за да си почина.
Аз лежах там, когато вие, мили Уотсън, и всички дошли с вас разследвахте крайно внимателно, но безрезултатно, обстоятелствата около смъртта ми. Най-после, когато всички дойдохте до неизбежното, но погрешно заключение, вие се прибрахте в хотела и аз останах сам. Един грамаден камък прелетя покрай мен, удари в пътечката и падна в пропастта. Отначало помислих, че това е случайност, но като погледнах нагоре, на фона на потъмнялото небе видях силуета на мъжка глава и в същия миг втори камък се удари в самата издатина на скалата, на един фут от главата ми. Веднага разбрах предназначението на тези камъни. Очевидно Мориарти не е бил сам. Съучастникът му — и при това аз с един поглед видях какъв опасен съучастник беше той — е следял изхода на борбата между мен и професора. От разстояние, което аз не бих могъл да зная, той е видял смъртта на своя приятел и водач, както и моето избавление. Той е заобиколил скалата, изкачил се е на върха й и оттам се опитваше да направи това, което Мориарти не можа да свърши. Нямах време за обмисляне. Видях, че омразното лице поглежда отново зад скалата, и разбрах, че това означава падането на трети камък. Като се прикрепвах с ръце и крака, аз слязох долу на пътечката. Не съм си и помислял, че бих могъл да сторя това в нормално състояние на духа. Това беше сто пъти по-мъчно от катеренето нагоре. Но пак казвам, нямах време да мисля, защото камъкът профуча покрай мен, когато се смъквах от издатината. На половината разстояние се подхлъзнах, но, благодарение Богу, се намерих на пътечката цял изподран и в кръв, но жив. С всички сили се спуснах да тичам. Десет мили пробягах в гората в мрак и след една седмица бях във Флоренция, сигурен, че никой на този свят не знае какво се е случило с мен. Доверих се само на един човек — на брат ми Майкрофт. Виновен съм пред вас, драги ми Уотсън, но беше много важно да ме смятате за мъртъв, иначе съвсем не бихте написал такъв убедителен разказ за моя нещастен край, ако сам не бяхте убеден в него. През последните три години аз няколко пъти взимах перото, за да ви пиша, но винаги се въздържах, защото се страхувах, че вашата привързаност към мен ще ви изкуши да направите някаква непредпазлива постъпка, която би издала тайната ми. Поради същата причина аз ви избегнах и днес, когато ми бутнахте книгите, защото тогава бях в опасност и всяка проява на учудване от ваша страна би привлякла вниманието върху мен и би довела до най-плачевен и непоправим край. Що се отнася до Майкрофт, аз трябваше да му се доверя, защото ми трябваха пари. Нещата в съда в Лондон не вървяха според моите очаквания, нещо повече — бяха оправдани двама от членовете на шайката, опасни престъпници и мои лични врагове. Затова аз пътувах две години из Тибет и се развличах. Посетих Лхаса и прекарах няколко дни у Далай лама. Вие може би сте чели бележитите изследвания на норвежката пътешественичка Сихерен, но сигурно не ви е и минало през ума, че получавате вести от своя другар. После минах през Персия, надзърнах в Мека и направих кратко, но интересно посещение на халифа в Хартум, за което съобщих в Министерството на външните работи. След като се завърнах във Флоренция, се залових с химични опити, при които дестилирах каменни въглища, както правех това по-рано в лабораториите в Монпелие и Южна Франция. Като завърших задоволително този мой труд и след като разбрах, че в Лондон е останал само един от моите неприятели, аз реших да се завърна. Да побързам с изпълнение на решението си, ме накара тази случка на „Парк Лейн“, която ме увлича не само сама по себе си, но явно с нея са свързани по-особени, лично отнасящи се до мен обстоятелства. Завърнах се внезапно в Лондон, отидох в квартирата си на „Бейкър стрийт“, предизвиках истеричен припадък у хазайката ни госпожица Хъдзън и установих, че Майкрофт е запазил стаите и книжата ми в добър ред, както бяха и преди. По този начин, мили Уотсън, днес в два часа през деня аз се намерих върху канапето в стаята си и имах само единственото желание да видя своя стар другар — Уотсън — седнал на другото канапе, което в миналото той така често украсяваше.
Такава беше забележителната история, която аз слушах през тази априлска вечер. Всичко това би ми се струвало напълно невъзможно, ако не се потвърждаваше от присъствието на високата слаба фигура и живото лице, което не се надявах да видя никога вече на този свят.
— За тази нощ аз имам работа за двама ни и ако успеем да я завършим сполучливо, считам, че ще оправдаем съществуването си в това общество.
Напразно го молех да ми каже нещо повече.
— До разсъмване вие ще успеете доста да се нагледате и наслушате — отговори той. — Ние имаме да разговаряме много за трите изминали години. Това ще правим до девет и половина, когато ще сложим началото на случая в пустия дом.
Когато в девет и половина с револвер в джоба и трепет в сърцето седнах до Холмс във файтона, си припомних доброто старо време. Холмс беше студен, мрачен и мълчалив. Лъчите от уличните фенери, които падаха от време на време във файтона, осветяваха строгите му черти със смръщени вежди и свити устни — признак на голямо съсредоточаване.
Не знаех какъв див звяр ще гоним в гората на престъпния Лондон, но държането на професионалния ловец ме убеди, че приключението ще бъде много сериозно, при това сардоничната усмивка, прекъсваща понякога аскетичната мрачност на лицето му, не обещаваше нищо добро за обекта на нашия лов.
Аз мислех, че целта на нашето пътуване ще бъде „Бейкър стрийт“, но Холмс спря файтона на площад „Кавъндиш“. Забелязах, че след като освободи файтона, той внимателно се огледа надясно и наляво и на всеки ъгъл се мъчеше да се убеди, че не сме следени. Нашето пътуване беше наистина странно. Холмс беше до такава степен запознат с крайните улички на Лондон, че сега той бързо и сигурно преминаваше през цяла мрежа от конюшни и бараки, които аз дори не подозирах, че съществуват. Най-накрая се озовахме на една малка улица със стари, мрачни сгради, която ни отведе до „Манчестър стрийт“, а оттам — в Бландфорд. Холмс сви в един тесен проход, мина през една дървена врата в празен двор и след това отвори с ключ задния вход на една празна къща. Ние влязохме и той затвори вратата.
Беше тъмно като в кладенец, но аз разбрах, че се намираме в необикновена къща. Голият под скърцаше под стъпките ни и като прострях ръка, докоснах стена, от която висяха изпокъсани тапети. Студените тънки пръсти на Холмс стиснаха ръката ми и ме поведоха през дълъг коридор, докато най-после не зърнах бледата светлина на полукръглия прозорец над вратата. Тук Холмс зави надясно и ние се намерихме в голяма празна стая със съвършено тъмни ъгли и слабо осветена по средата от уличните фенери. Прозорецът беше така гъсто покрит с прах, че едва се виждахме. Моят приятел сложи ръка на рамото ми, приближи устни до ухото ми и прошепна:
— Знаете ли къде се намираме?
— Това сигурно е „Бейкър стрийт“ — отговорих, като се взирах през мътния прозорец.
— Имате право. Ние сме в сградата Камдън, която е точно срещу нашата стара квартира.
— Но защо сме тук?
— Защото оттук тази живописна сграда има толкова чудесен вид. Много ви моля, мили Уотсън, приближете до прозореца, но внимателно, за да не издадете присъствието ни, а след това погледнете отгоре нашата стара квартира, родното място на толкова много ваши вълшебни разкази. Искам да видя дали през последните три години съм се лишил от способността да ви нося изненади.
Промъкнах се напред и погледнах към познатия прозорец. Едва не извиках от изненада. Завесата беше спусната, а стаята — ярко осветена. Сянка на мъж, седнал на стол, се очертаваше с резки контрастни линии. Това беше точният силует на Холмс… Бях поразен и протегнах ръка, за да се убедя, че Холмс е до мен. Той едва сдържаше смеха си.
— Е? — попита той.
— Боже мой! — извиках аз. — Това е удивително!
— Надявам се, че моето безкрайно разнообразие не увяхва и не се изтрива от времето — каза той и аз усетих в гласа му радостта и гордостта на художник при вида на гениалната си творба. — Не е ли истина, че прилича на мен?
— Бих бил готов да се закълна, че това сте вие, мили Холмс!
— Честта на изпълнението се пада на Оскар Мене от Гренобъл, който за няколко дни само отля този бюст от восък. Останалото приспособих сам днес, докато бях в квартирата отсреща.
— Но защо е това?
— Имам много сериозни причини някои хора да мислят, че съм си вкъщи.
— Вие мислите, че следят квартирата ви?
— Сигурен съм.
— Но кои са те?
— Старите ми врагове, Уотсън. Прелестното общество, чийто предводител лежи на дъното на Райхенбахския водопад. Не забравяйте — те знаят и единствено те знаят, че съм още жив. Те предполагаха, че рано или късно ще се върна в старата си квартира. Непрекъснато я следяха и днес сутринта видяха, когато се завърнах.
— Откъде знаете?
— От това, че днес, като погледнах през прозореца, видях човека, който ме следи. На външен вид — безобидно момче, на име Паркър, по професия следотърсач и голям виртуоз на орган. Към тези негови качества аз съм безразличен. Несравнимо по-важното за мен е страшното лице, което се крие зад тази фасада. Това е сърдечният другар на Мориарти, човекът, който хвърляше камъните от скалата, в момента най-хитрият и опасен лондонски престъпник. Същият този човек ни дебне тази нощ, Уотсън, без да подозира, че и ние го дебнем.
Постепенно плановете на моя приятел се проясниха в съзнанието ми. От това удобно скривалище ние следяхме тези, които ни преследваха. Черният силует горе беше примката, ние бяхме ловците. Смълчани, стояхме в тъмнината и наблюдавахме фигурите, които бързо преминаваха по улицата. Нощта беше студена, излезе вятър, който свиреше по улиците. Повечето от минувачите бяха с вдигнати яки и шалчета. Стори ми се, на два пъти видях една и съща фигура, също така забелязах и двама други, които като че ли за да се запазят от вятъра, се скриха във входа на една съседна на квартирата сграда. Опитах се да обърна вниманието на Холмс върху тях, но той промълви нещо нетърпеливо и продължи да наблюдава улицата. Той потропваше с крак и чукаше с пръсти по стената. Очевидно плановете му не се изпълняваха според предначертанията. Най-после, когато улицата обезлюдя и наближи полунощ, Холмс, силно развълнуван, започна да се разхожда из стаята. Тъкмо се готвех да му кажа нещо, когато погледнах към прозореца на квартирата и отново се слисах. Хванах Холмс за ръката и му посочих прозореца.
— Сянката се движи!
И наистина, към нас беше обърнат не вече профилът на фигурата, а гърбът й.
Трите години с нищо не бяха смекчили нервния нрав на Холмс и неговото отношение към моя не съвсем подвижен начин на разсъждаване.
— Разбира се, че се движи — каза той. — Нима съм толкова несъобразителен тъпак, че да поставя очевидна кукла и да чакам едни от най-проницателните хора в Европа да бъдат измамени от нея? Ние престояхме тук два часа и госпожица Хъдзън направи през това време, почти през петнадесет минути, осем пъти по някоя промяна в положението на фигурата. Тя застава отпред така, че нейната сянка никога не се вижда. Ах…
Холмс изведнъж спря дъха си. При неясната светлина аз видях, че той издаде главата си напред, а цялото му тяло изразяваше напрежение. Улицата беше съвсем безлюдна. Двамата мъже може би още се криеха във входа, но аз не можех да ги видя. Всичко наоколо беше потънало в безмълвие и мрак, освен осветения отсреща екран с черния силует по средата. И пак сред пълното безмълвие аз дочух шепнещия му глас, който издаваше силна, сдържана възбуда. После Холмс ме замъкна в най-тъмния ъгъл на стаята и аз усетих на устните си неговата предупреждаваща ръка. Пръстите му трепереха. Никога не съм го виждал така развълнуван, а улицата беше, както и преди. безлюдна.
Но изведнъж аз дочух това, което неговият изострен слух беше доловил преди мен. Тих звук от прокрадващи се стъпки се чуваше не откъм „Бейкър стрийт“, а откъм същата къща, където бяхме ние. Някой отвори входната врата и я затвори. След това ясно се чуха стъпки, които без да се гледа на желанието да бъдат приглушени, се разнасяха ясно в пустия дом.
Холмс се сви до стената. Аз последвах примера му, като държах револвера. Загледан в мрака, видях смътното очертание на мъжка фигура, малко по-тъмна от черния правоъгълник на вратата. Човекът постоя една секунда, после с дебнещи стъпки влезе в стаята. Той беше вече на три ярда от нас и аз се готвех да го посрещна със скок, когато съобразих, че той и не подозира за нашето присъствие.
Той мина близо край нас, промъкна се до прозореца и безшумно го повдигна на около половин фут. Когато се наведе до височината на отвора, светлината на улицата, незамъглена вече от прашното стъкло, падна върху лицето му. Този човек изглеждаше извън себе си от възбуда. Очите му блестяха като звезди, чертите на лицето му бяха изкривени.
Той беше възрастен мъж, с тънък крив нос, високо голо чело и големи бели мустаци. Меката шапка беше отхвърлил назад, а ризата се белееше между разкопчаните ревери на дрехата. Лицето му беше слабо и мургаво, с дълбоки бръчки. В ръката си държеше нещо като бастун, но когато го сложи на пода, издаде метален звук. След това извади от джоба си обемист предмет, по който започна да нагласява нещо и накрая се чу висок, рязък звук. Също като щракане на пружина или резе. Все още коленичил, той се наведе напред и с цялата тежина на тялото си натисна нещо като дръжка, в резултат на което се дочу бръмчащ шум, завършващ със силно, изщракване.
Сега вече той се изправи и аз констатирах с учудване, че той държи нещо като пушка, със странно изрязан приклад. След това той зареди оръжието. После седна със сгънати крака и опря цевта на долната рамка на отворения прозорец. Дочух лека облекчителна въздишка, очите му заблестяха по-силно и той опря приклада в рамото си, гледайки удивителната цел — черния силует, ясно очертан на светлия екран. Един миг той стоя неподвижен. После се чу странно, високо бръмчене и дълъг сребърен звън от счупено стъкло.
В този миг Холмс скочи като тигър върху гърба на точния стрелец и го събори на пода. Но той успя да се освободи, скочи на крака и успя да улови Холмс за гърлото. В същия миг аз го ударих с дръжката на револвера по главата и той падна. Наведох се над него, а през това време Холмс изсвири за помощ. След малко се дочуха бързи стъпки и през главния вход влетяха двама полицаи и един цивилен детектив.
— Вие ли сте, Лестрейд? — запита Холмс.
— Аз съм, господин Холмс. Както виждате, лично се заех със случая. Приятно ни е да ви видим отново в Лондон.
— Мисля, че имате нужда от малка неофициална помощ. Три неразкрити убийства за една година — така не може, Лестрейд. Но вие добре ръководихте работата по Мейсилската афера.
Всички станахме на крака. Нашият пленник дишаше бързо и тежко, а от двете му страни го държаха здравите полицаи.
На улицата вече се бяха събрали няколко любопитни. Холмс се приближи до прозореца, затвори го и спусна завесата. Лестрейд запали донесените от него свещи, а полицаите — своите фенери. Най-после аз можах да разгледам както трябва нашия пленник.
Той имаше много мъжествено, но зловещо лице. С чело на философ и челюсти на сластолюбец, този човек сигурно по рождение е имал големи заложби за добро и за зло. Но не можех да гледам в неговите жестоки гълъбови очи, с увиснали цинични клепки, нито пък свирепия предизвикателен нос и заплашващо чело, набраздено от дълбоки бръчки, без да почувствувам ясно застрашаваща ме опасност. Той не погледна никого от нас, но погледът му беше вперен в Холмс с израз на омраза и учудване.
— О, вие сте враг — прошепна той. — Вие сте умен, умен враг!
— А, полковниче! — извика Холмс, като поправяше смачканата си яка. — Историята завършва със срещата на любовниците, както се казва в старата комедия. Аз, както се вижда, не съм имал удоволствието да ви видя, откак ме удостоихте с вниманието си, когато лежах на скалата над Райхенбахския водопад.
Полковникът продължаваше втренчено да наблюдава Холмс и сякаш изпаднал в транс, повтаряше:
— Вие сте хитър, хитър враг.
— Аз още не съм ви представил — каза Холмс. — Този господин е полковник Себастиян Моран, бивш офицер от индийската армия на Нейно Величество и такъв ловец на диви зверове, какъвто никога не е имала нашата обширна империя. Мисля, че няма да излъжа, полковниче, ако кажа, че по броя на убитите тигри вие нямате равен.
Свирепият противник не отговори нищо, но продължаваше да гледа моя приятел; с дивите си очи и особени мустаци много приличаше на тигър.
— Чудя се как с такава проста примка успях да излъжа такъв опитен ловец — каза Холмс. — Тя трябва да ви е добре позната. Нима не ви се е случвало да вържете козичка на някое дърво и качен на дървото с оръжие, да чакате примамката да привлече тигъра? Този пуст дом е моето дърво, а вие — моят тигър. Може би сте се запасявали с няколко резервни стрели, в случай че се появят няколко тигъра? Ето — тези господа са моите резервни стрели — и той показа към нас. — Сравнението е пълно.
Полковник Моран изведнъж скочи напред с диво ръмжене, но полицаите го задържаха. Изразът на ярост по лицето му беше страшен.
— Признавам, че ми направихте малка изненада — продължи Холмс. — Мислех, че ще стреляте от улицата, където ви очакваха полицаите и моят колега Лестрейд. Но бях длъжен да предвидя, че ще използвате този удобен прозорец, и взех съответните мерки.
Полковник Моран се обърна към Лестрейд.
— Вие може би имате или нямате законен повод да ме задържите — каза той, — но не виждам никакъв смисъл да се оставям да бъда подиграван от това лице. Ако съм в ръцете на закона, нека бъде постъпено законно.
— С вас ще бъде постъпено съгласно закона — каза Лестрейд. — Няма ли да добавите нещо повече, господин Холмс?
Холмс повдигна от пода оръжието и започна да разглежда устройството му.
— Великолепно и единствено по рода си оръжие. Безшумно и много силно. Аз познавах фон Хердер, слепия германец, отличен механик, който го беше направил по поръчка на професор Мориарти. Още преди много години аз знаех за съществуването на това оръжие, но досега не ми се беше представял случай да го държа в ръцете си. Особено го препоръчвам на вашето внимание, Лестрейд, както и куршумите за него.
— Можете да ни вярвате, господин Холмс, че ще се отнесем с най-голямо внимание към всичко.
И всички тръгнаха към вратата. От прага Лестрейд се обърна към Холмс.
— Нищо друго ли няма да кажете, господин Холмс?
— Искам само да ви запитам, какво обвинение ще предявите?
— Какво обвинение ли, господине? Та това е повече от ясно — опит за убийство на господин Шерлок Холмс.
— Не, Лестрейд. Аз съвсем не желая да участвувам в тази работа. На вас и единствено на вас принадлежи честта за това забележително залавяне. Да, Лестрейд, с присъщата ви хитрост и решителност вие го заловихте. Поздравявам ви!
— Залових го! Но кого залових, господин Холмс?
— Човека, когото напразно търсеше цялата полиция — полковник Себастиян Моран, който застреля сър Роналд Адеър с револверен куршум от пушка със сгъстен въздух през отворения прозорец на втория етаж на фасадата на дом № 427 в „Парк Лейн“ на 30 март. Ето какво обвинение, Лестрейд.
А сега, Уотсън, ако не се боите от влагата и счупеното стъкло, мисля, че ще получите полезно развлечение, ако поседите половин час в стария си кабинет.
Нашите стаи не бяха се изменили, благодарение грижите на госпожица Хъдзън и на наглеждането от страна на Майкрофт Холмс. Когато влязох, констатирах голямата акуратност, с която всички неща стояха по местата си. Ето „химическото кътче“ с разядена от киселините маса. На полиците стояха „страшните справочници“ на Холмс, които много наши съграждани биха искали да изгорят с удоволствие. Диаграмите, цигулката и количката с лули /дори персийската лула с тютюн/ — всичко беше на мястото си.
В стаята заварихме двамина — госпожица Хъдзън, сияеща от нашето пристигане, и странната кукла, която свърши такава добра работа тази нощ. Това беше една майсторски направена вещ. Стоеше на малка маса, така изкусно загърната със стария халат на Холмс, че от улицата измамата беше пълна.
— Искам да вярвам, че бяхте взели всички предпазни мерки, госпожице Хъдзън? — запита Холмс.
— Доближавах се до бюста пълзешком, както ми показахте.
— Много добре. Вие изпълнихте всичко прекрасно. Забелязахте ли къде попадна куршумът?
— Да, господине. Боя се, че той повреди вашия великолепен бюст, защото мина точно през главата и се сплеска в стената. Аз го вдигнах от килима. Ето го!
Холмс ми подаде куршума.
— Мек револверен куршум, както виждате, Уотсън. Това е гениално, защото кой ще се досети, че с такова нещо е било заредено въздушното оръжие? Чудесно, госпожице Хъдзън, много ви благодаря за помощта. А сега, Уотсън, седнете както някога на стария си стол. Иска ми се за много неща да ви говоря.
Холмс хвърли изтърканото си палто и облече халата си, който взе от бюста — примамка.
— Нервите на стария ловец не са отслабнали, както и очите му — рече той със смях, като разглеждаше разтрошената глава на бюста. — Попадението е точно в средата и мозъкът е пробит изцяло. Най-добрият стрелец в Индия, а както предполагам, и в Лондон ще се намерят малцина като него. Не бяхте ли чували името му?
— Не.
— Да, но нали вие не бяхте чували името и на славния професор Мориарти, който според някои наши съвременници бил с най-голям мозък? Подайте ми, моля ви, животописния справочник.
Холмс лениво разгръщаше страниците, облегнат удобно на канапето, като изпускаше едри кълба дим от цигарата.
— Добра колекция имам от буквата „М“ — каза той. — Стига ми само Мориарти, за да се прослави буквата, но тук имам още и Морган — отровител, Меридю, който остави за себе си мръсен спомен, Метюс, който ми изби зъба на гара Чаринг Крос, и най-после нашия нов приятел.
Той ми подаде справочника и аз прочетох: Морал Себастиян, запасен полковник. Роден в Лондон в 1840 г. Син на Огъстъс Моран, кавалер на ордена… Бивш британски министър в Персия. Възпитаник на Итън и Оксфорд. Взел участие в Афганистанския (следваха още четири похода). Автор на книгите: „Зверовете в западните Хималаи“, 1881 г., „Три месеца в горските дебри“, 1884 г., Адрес: „Кондит стрийт“.
Отстрани с твърдия почерк на Холмс беше написано: „Вторият по своята вредност човек в Лондон“.
— Чудно ми е — казах аз, като връщах книгата на Холмс. — Попрището на този човек е поприще на честен войник.
— Вярно е — отговори Холмс. — До някое време вървеше добре. Той винаги е имал железни нерви и, както разказват още в Индия, влизал е сам в леговището на ранен тигър. Има, Уотсън, такива дървета, които до известна височина растат прави, а после изведнъж у тях се появява някаква уродливост. Същото може да се наблюдава и у хората. Моята теория е, че личността представлява в своя растеж всички свои прадеди и че внезапният завой към добро или лошо зависи в края на краищата от силното влияние на лице от нейния род. Личността се явява сякаш като умалена история на своя род.
— Това е невероятна теория.
— Аз и не държа на нея. Каквато и да е била причината, но полковник Моран е тръгнал по кривия път. Макар че не е имало някакъв явен скандал, но той повече не е можел да остане в Индия. Подава си оставката, идва в Лондон и пак си спечелва недобро име. Тъкмо тогава той се сдружава с Мориарти, при когото известно време е играл ролята на началник-щаб на шайката. Мориарти щедро го е дарявал със средства и го е използувал само в една-две от най-важните си акции, с които не е могъл да натовари обикновен престъпник. Вие може би си спомняте смъртта на госпожица Стюарт от Лодър в 1887 г. Не? Аз съм сигурен, че тук беше действувал Моран, но нищо не бе доказано. Той така хитро се прикри, че дори когато цялата шайка на Мориарти беше разкрита, него ние не можахме да привлечем в съда. Спомняте ли си този ден, когато дойдох при вас и затворих капаците на прозорците? Вие вероятно ме сметнахте за фантазьор. А при това аз знаех прекрасно какво върша, защото знаех за съществуването на това забележително оръжие. Знаех също, че то ще бъде в ръцете на един от най-забележителните стрелци в света. Когато бяхме в Швейцария, той ни проследи там заедно с Мориарти и без съмнение ми причини петте тежки минути на Райхенбахската скала. Докато бях във Флоренция и навсякъде другаде, аз внимателно следях вестниците — дано прочета, че са го арестували. Докато той беше на свобода в Лондон, моят живот не струваше пукната пара. Ден и нощ над мен би стояла неговата сянка и все някога щеше да ме ликвидира. Какво ми оставаше да направя? Аз не бих могъл, като го видя, да го застрелям, затова защото сам бих попаднал в затвора. Безполезно би било да се обръщам към съда без доказателства, само по едно голо подозрение. И така, аз не можех да предприема нищо. Оставаше ми да следя събитията от престъпния свят. Той все пак трябваше да се появи някъде. И ето, колкото и лошо да звучи, щастието ми се усмихна. Беше извършено убийството на Роналд Адеър, Той е играл карти с младия човек в клуба, проследил го е и го е застрелял през отворения прозорец. Не можеше да има никакво съмнение. Стига да се покажат куршумите и Моран отива на въжето. Веднага се върнах в Лондон. Бях забелязан от неговия телохранител, който веднага му е съобщил този факт. Той не би могъл да не направи връзката между моето неочаквано завръщане и престъплението си. И това го е разтревожило. Бях сигурен, че той ще се опита да ме премахне от пътя си и че на сцената ще се появи отново неговото смъртоносно оръжие. Аз му поставих превъзходна цел на прозореца и предупредих полицията, че сигурно ще има нужда от нейната намеса, избрах пустия дом за наблюдателен пункт, без да предположа, че той ще избере същото място за поле на своето действие. Е, мили Уотсън, остана ли ви нещо недоизяснено?
— Да — отвърнах аз. — Вие не изяснихте причината, която е заставила полковник Моран да убие Роналд Адеър.
— Ах, мили приятелю, тук навлизаме в областта на предположенията, където и най-логичният ум може да сгреши. Всеки от нас може да си изработи за това своя хипотеза и всяка от тях ще бъде еднакво правдоподобна и вярна.
— Значи, вие имате и хипотеза?
— Мисля, че не е мъчно да се обяснят фактите. От свидетелските показания се вижда, че полковник Моран и Адеър са спечелили заедно голяма сума. Моран без съмнение е играл нечестно — това го знам отдавна. Мисля, че в деня на убийството Адеър е открил този факт. Много е възможно той да е говорил с него насаме и да го е заплашил, че ще го издаде, ако не напусне клуба и не даде дума, че повече няма да играе карти. Не трябва да се мисли, че такъв младеж като Адеър ще се опита веднага да опозори един толкова известен и доста по-възрастен от него човек. Навярно той е действал така, както аз предполагам. Изключването на Моран от клуба би означавало и неговото разоряване и опозоряване, тъй като той е живял от нечестно спечелени пари. Ето защо е убил Адеър. Предполагам, че по това време младежът е изчислявал какви суми ще трябва да върне, тъй като не е желаел да използува печалбите от нечестната игра на своя партньор. Той е заключил вратата, за да не би домашните му да го заварят при тази му дейност и да го запитат какво значат тези имена и пари. Е, как мислиш, такова обяснение приема ли се?
— Не се и съмнявам, че пак сте разбулили загадката.
— Това ще бъде потвърдено или опровергано в съда. А дотогава, каквото и да стане, полковник Моран повече няма да ни тревожи, опасното оръжие на фон Хердер ще украсява музея на Скотланд Ярд, а Шерлок Холмс ще може да посвети отново времето си на разкриването на интересните загадки на сложния лондонски свят.