Читателски коментари

Наивна книга не обичам гл.герой да ми разказва действието.

Забавно и интересно, добре написано четиво, хареса ми определено :)

Аз не съм историк, но съм изчела доста историческа литература. Това че Сър Рънсиман е признат от Острогорски, Алфен и Пириватрич, никак не смятам, че трябва да е показателно за самата книга. Прочетох я, защото исках да видя през очите на чужденец нашата история, като авторът е известен и с типичната си английска ирония. Ами да — типично в английски стил той описва българите -диваци, които са облагородени от неговата пристрастна (очевидно) Византийска империя, че като капак на всичко, не сме им благодарни, вирим нос, та накрая сме си получили заслуженото. Това лъха от цялата книга. Когато „варварски“ хан има поражение — той се крие срамно, бяга, когато византийски император „падне“ — не постигнал нищо. И това се чете в цялата книга, уж се описва всичко, но го описва по такъв начин — че да внуши мнението си в мислите на читателя, не като казва директно мнението си, ами с „английска“ ирония.

Винаги произведенията на Ран Босилек са били най-добрите за мен. Ето точно това е едно от най-най-добрите от най-добрите.

Изключителна книга!

Аз съм в трети клас. Прочетох Приключенията на Лукчо за пет дни, защото много обичам да чета забавни весели повести въпреки, че не е в списъка за прочит от училището, защото вече прочетох всички от списъка. Много ми хареса и мисля, че това е едно от най-балансираните и подходящи за прочит произведения, които изобщо съществуват. Моето мнение за книгата е, че тя е обсолютно генялна и превъсходна. Бих казал, че немога просто да кажа, че оценката за това произведение е шест, бих казал че оценката за нея е абсолютно, превъсходно, оригинално, златно шест.

Изключителна книга! Препоръча ми я скъпа приятелка и откакто я прочетох я препоръчвам на всички приятели и познати когато ме попитат за интересна книга. Толкова жива и истинска… пренасяща те все едно с машина на времето през онези времена. усещайки парещото слънце, ароматите — хубави или лоши и всичко друго.

Последното, което съм искал, е да засегна някого. Съжалявам, че съм те обидил.

Все пак си държа на думите. Между специфичен стил — нещо, което принципно уважавам много — и откровено грешно използване на някои думи има огромна разлика. Да замениш „прислужник“ с „придружител“ в подобен текст е все едно да замениш „учител“ с „убиец“ в друг текст. Буквално. Представи си го само… „Убиецът по математика ми писа двойка на контролното…“

Не звучи хич както трябва, нали?

Принципно няма лошо авторът да си има специфичен език, но това да се променя значението на добре известни думи е огромен проблем. Думата „придружител“ си има точно определено значение, от което не може да се избяга — придружител е човек, който придружава някого, а не човек, който извършва слугинска работа.

А в отрязъка, който прочетох, има и други проблеми — повторения, стоящи не на място конструкции и т.н. Принципно редакторът е там, за да ги премахва. Ако го е имало.

И съжалявам, обаче се засягам, когато чета, че писател, който има проблеми с лексиката, е по-добър от световно признат стилист, създал една от най-обичаните фентъзи поредици в цял свят — говоря за Урсула ле Гуин и коментара на Павел по-горе. Именно заради него си написах забележките, всъщност. И не, в случая не съм се засегнал на тема „любим автор“, а от това, че е написано нещо откровено и чисто обективно невярно — т.е. подвеждащо.

Здравейте, харесвам авторката и бързам да поясня, че романът е част от поредица /І-ва книга/, но за съжаление останалите две /за Джори и дъщеря й Бриана/ изобщо не са преведени на български език. Аз лично ги намерих на руски сайтове.

Сериалът е създаден по мотиви от тази книжна поредица.

Има ли нещо общо със сериала?

Много ми допадна историята, различна и увлекателна, прочетох я на 1 дъх, би било добре ако имаше и епилог, любопитно ми е как ще се развият събитията с второстепенните герои.

Съгласен съм. Азимов е слаб в изпълнението на иначе прекрасните си идеи.

Не мисля, че забележките са основателни, явно не ти харесва стилът на писане, но това не значи, че един автор не може да си казва на прислужниците „придружителки“ или да описва едно и също състояние с едновременно загуба и свличане на съзнание. Леко ме засегна с това, че обществото е неграмотно, за да чете тази книга, просто всеки има стил на изказ и неща, които го впечатляват, а самият факт, че хората, които са писали коментарите, четат книги, говори, че не са толкова невежи. :)

Подходих към поредицата с огромно желание, защото Азимов е един от любимите ми фантасти. Преди време бях чел „Фондация“ и „Фондация и имеприя“ и имах чудесни впечатления от двете книги. Затова реших да си взема пълната поредица от Бард, които бяха издали всички книги за „Фондацията“ в два тома. Прочетох ги един след друг и впечатленията ми са много сходни с тези на Петя. За да не повтарям всичко отначало ще разкажа какво не ми хареса особено в „Острието на Фондацията“ и „Фондация и Земя“.

Азимов по принцип (както сам е признавал често) не обича засуканите и оплетени персонажи. Обаче просто се е олял с образите на Блис, Пелорат и Тривайз. Тримата сякаш имат само по един сюжетна линия и я спазват неотклонно и праволинейно. След няколко глави в компанията на тези тримата почти можех да отгатна как ще реагира всеки от тях на промяната на условията в които ги поставя автора.

Блис — винаги болезнено чувствителна към всичко което „не е Гея“ и през двете книги не прави опит да разбере защо има хора на които не им харесва да станат едно цяло с Гея.

Пелорат — напълно разбирам че на автора му е необходим някъкъв прийом за да обясни новостите в обстановката, които не са познати на читателя. Образът на плахия учен, който даже и след толкова време прекарано с Тривайз, продължава да стъпва на пръсти за да не го притесни и т.н. Разбирам такова поведение, аз самият съм от хората които са свити и действат по подобен начин. Но Пелорат е също толкова притеснен в последните глави на книгата, както при първата му среща с Тривайз. Освен това Пелорат пита за всякакви дребни подробности и Тривайз му обяснява всичко надълго и нашироко. Постоянно. По едно време вече бях забравил каква беше фабулата за главата и се наложи да се върна няколко страници назад за да си припомня.

И последен по ред, но не и по значение — Тривайз — Може би както каза Петя, в началото той беше разнообразен и не толкова праволинеен. Но особено във „Фондация и Земя“ той се превърна в противоположността на Блис — не приемаше ничия гледна точка и напред го тласкаше единствено неговото предчувствие, което беше напълно в разрез с неговите виждания, но въпреки всичко той против всякаква логика го следваше.

След всичко казано дотук вероятно сте останали с впечатлението, че съм изгорил ритуално целия цикъл на „Фондацията“ пред блока. Но не е така, все още мисля че поредицата определено си заслужава, особено първите две части.

Предполагам, че това е така тъй като Азимов винаги компенсира „плоските“ си герои с динамична обстановка, нестандартен подход, и преливащи една в друга ситуации. Точно това липсва в последните две книги — Азимов наистина е писал така сякаш е искал да се оттърве от натякванията на издателя си, а не защото е имал творческо вдъхновение. Резултатът — две книги, които могат да се разкажат за по петнадесет минути всяка без да изпуснем нещо съществено.

Най-после завърших поредицата, така че вече мога да споделя цялостните си впечатления;)

От всички книги за Фондацията за мен най-интересна беше първата (по хронология — „Фондация“, не прелюдията).Мисля, че тя е единствената, която заслужава определението „гениална“, което често се ползва за цялата поредица — написана е непринудено и с вдъхновение, и действително не прилича на нищо друго, което съм чела. Нататък нещата стават доста мудни , което беше една от причините да чета бавно — на моменти атмосферата е дори подтискаща — историите за Мулето и за Аркади Даръл не ми бяха особено интересни…

„Острието на Фондацията“ сама по себе си е интересна книга — Тривайз все още не е дразнещ (във „Фондация и Земя“ се проявява като повърхностен и сприхав);има добра динамика и многоплановост. Въпреки това си личи ярко, че книгата е писана след десетилетия — авторът е забравил напълно първоначалния си план, и не се е постарал да си го спомни (както сам обяснява — дори не е имал намерение да завършва поредицата, и го е направил само заради читателския интерес — т.е. за пари;). Историята за произхода на Мулето(от Гея) е неправдоподобна и стои наставено, а начинът по който е представена Втората Фондация е разочароващ. Въпреки това — книгата е много приятна за четене и си струва.

„Фондация и Земя“ се доближава по стил до „Прелюдията..“ и „Битката за Фондацията“ (за първата от които писах отделно мнение) — еднопластова, донякъде интересна — не съжалявам, че я прочетох, но и доста аматьорска. Символиката в имената и вложената мистика са прозрачни (но доколкото мога да съдя — при Азимов по принцип е така), авторовата идея — представена във финалната реч на Тривайз е поднесена като за американци — т.е. сдъвкана и изплюта, и донякъде тесногръда. Някои от образите от бъдещето са направо наивни, което би отивало повече на Жул Верн, отколкото на Айзък Азимов. Някои примери за това са видео-апаратът на Мелпомена, който работи след няколко хиляди години, обществото на Солария (което се предполага че всеки читател ще приеме за отблъскващо, само защото е различно), или опустошената от всякакъв живот поради радиоактивността си Земя (авторът е могъл дори и без интернет да се осведоми за това, че ако един район е радиоактивен, това не означава, че на него не вирее растителност и дори някои животински видове — а наскоро четох, че има сведения за хора, които са резистентни към радиация).

Мнението ми стана доста дълго, затова ще обобщя — като цяло поредицата е интересна, но със сигурност не е най-добрата фантастика, която съм чела. Ако Айзък Азимов я беше завършил според първоначалната си концепция, със сигурност щяхме да имаме нещо много различно (и вероятно по-добро) за четене. Оценка 4 от 6 от мен (за цялата — за "Фондация и Земя може би 3,5 заради старанието) :)

??? защо тъй с тези спойлери

Да, така е, доста е елементарна. Дори нямах нерви да я довърша. Освен това преводът е отвратителен….

Велика книга. Съчетава хумор, сатира, тъга, любов, омраза, религия и философия в смесица, която не е нищо друго освен Живота в цялата му неповторимост.

Джоан някак успява да размие границата между реалността и фантазията. Това винаги ще ме привлича в нейните романи. Една от книгите, които съм чела с безкрайно удоволствие.