Читателски коментари

Амазония от Джеймс Ролинс

Фани (17 септември 2008 в 10:11)

страхотна книга :)

Предречено от Пагане от Вера Мутафчиева

Полина Ботева (15 септември 2008 в 16:01)

Книгата е невероятна! Сърдечно я препоръчвам;)

Алхимикът от Паулу Коелю

Милена (15 септември 2008 в 01:31)

Това е книга за хора богати по душа, за хора с абстрактно мислене и висок интелект и дух, чийто стремеж не е единствено материалното. Вярно, в центъра на сюжета стои съкровище, но то е само, за да покаже на читателя колко е красиво, борейки се за целите си да откриеш смисъла в простите неща.Ако не забележиш малките детайли, може би ще пропуснеш същественото. Устремявайки се към крайната цел човек не трябва да се подчинява само на нея, а да открие съвършенството и смисъла в заобикалящия го свят. Учи да се бориш за мечтите си, да не се отчайваш и предаваш пред несполуките. Има цитати от евангелията — по този начин посочва, че всъщност Любовта е смисъла на живота, Всемирната душа това е Бог. Мактуб.

Единайсет минути от Паулу Коелю

Милена (14 септември 2008 в 22:54)

Книга за не особено истинския живот, тъй като много неща от него са спестени, в полза на акцента върху човешките съкровенни желания,без да имат нещо общо с Фройд — присъства любовта, като духовен стремеж. Сексът обединява душата и тялото. В днешно време духът рядко се цени. Книга, в която възтържествува любовта — защо се учудваме — та той е бразилец!!! Може би такава е била и любовната история между Мария Магдалина и Исус (извинявам се за богохулството). Пожелавам на всекиго такава любов и секс, включително и на себе си. Най-хубавото е, че книгата е кратка и стегната, без авторът да се впуска в безкрайни описания и сложни сентенции, изпълнени с научни термини и определения. Книга за секса, в която има много верни неща. Дано повече мъже да я прочетат. Заслужава си, ако не друго, то поне ви кара да се замислите за много неща от собсвеня си живот.Аз вярвам в любовта.

То от Стивън Кинг

Владимир Каменов (14 септември 2008 в 21:32)

Най-доброто произведение на великият Стивън Кинг!Няма какво повече да се добави…

Архипелаг ГУЛАГ от Александър Солженицин

Алпрасето (14 септември 2008 в 13:34)

Поздрави за книгата , кога ще се качи втори том , извинявам се за наглия въпрос ?

Последният герой от Тери Пратчет

Хран (13 септември 2008 в 23:20)

Напоследък Тери Пратчет ме очарова със своето въображение. Невероятно преплитане на хумор, интрига и философия очертават красивия стил на писане на този невероятен автор. Фентазито ще е живо докато има хора като госп.Пратчет. На мен лично Коен ми е любимец от цялата многоцветност на Света на Диска. Книгата си заслужава да бъде прочетена, макар и твърде кратко.

Захир от Паулу Коелю

Ди (13 септември 2008 в 18:49)

Тази книга е като библия за мен.Всяка дума е точно на мястото си.Чела съм я 2 пъти и нямам тарпение да го направя за трети!

Кратка история на почти всичко от Бил Брайсън

batekosta (13 септември 2008 в 18:12), оценка: 6 от 6

Много интересна и полезна книжка. Само не ми хареса, как величае хамериканците на места.

Денят на трифидите от Джон Уиндъм

batekosta (13 септември 2008 в 18:09), оценка: 4 от 6

На мен, не ми хареса особено. Малко скучна на места. Иначе идеята е любопитна, макар и не нова.

Ерагон от Кристофър Паолини

gost (13 септември 2008 в 09:49)

Страхотно е, че има книга, която ти харесва. Страхотно е и че можеш за толкова дълго време да си сдържаш дъха.

Работата е там, че така както аз ги разбирам нещата, целта на читателските мнения е да подпомогнат следващите читатели, да не взимат котка в чувал. То ест, очаквам да ми обясниш с какво толкова те впечатлява тази книга и защо и аз трябва да си я изтегля.

Размяната от Роджър Зелазни

gost (13 септември 2008 в 09:40)

Не зная дали си погледнал годината на издаване на Размяната, но ако го направиш, ще забележиш, че е издадена години след първата книга за Амбър. Прочетох само тук публикуванатапърва книга, но по стил е по-близка до Джак от сенките, отколкото до Хрониките, а в цялостното му творчество се говори за митологии и пр. но най-често така им викат лаиците, а те се оказват по различни от очакванията на читателя.

А за това кой представлявал света според Зелазни, ами то Америка му е родина! Ако ти пишеше, щеше ли да обявиш за главен герой някой от Уганда да речем, освен ако не е задължително?

Иначе си личи, че е писал книгата между другото. Доста е примитивна за неговия стил.

Наследникът от Калкута от Роберт Щилмарк

Тити (12 септември 2008 в 17:23)

Книгата на моето детство!Дори и сега я препрочитам с удоволствие.

Задочни репортажи за България от Георги Марков

гжегош Гжегович Кшешич (12 септември 2008 в 13:14)

Не разбирам защо с такава шизофренична страст се коментира нещо, от което някои нямат представа. Концлагер… войнишки мозък… студентски тоалетни… дрън-дрън… проза и половина! Опитайте се да надраснете ежадневието си! Има и общочовешки ценностти, които този автор е преживял и описал. Ако той е бил слуга, щял ли е да бъде разстрелян от слугите на ДС? Защо Пикадили не е разстрелял Л. Брежнев, Юри Андропов или Тодор Живков, а е посегнал на критикаря на тази система? Та нали този агент Пикадили е получил медали за храброст и 30000 долара само за да запуши нечие свободолюбие?

Задочни репортажи за България от Георги Марков

George (12 септември 2008 в 11:39)

Цели пасажи от задочните репортажи на Георги Марков спокойно се отнасят и за днешната политическа, социална, па даже и литературна реалност в страната. В този аспект книгата сега изглежда малко едностранчива. Защо само комунизма, не са ли иманентно присъщи на всяка власт, особено на тази, идваща след „революционен скок“, описаните рецидиви? Има и по-примитивен отговор — че на власт отново са комунистите. Но може и да е така.

Инак перото на Георги Марков е безспорно. В крайна сметка писаното слово е друг вид реалност. На задочните репортажи трябва да се гледа като на литература с присъщите й преувеличения, акценти, стилистични хватки и прочие. Но в основата си книгата е дълбоко изстрадана и обективна. Все пак трябва да се внимава и със суперлативите за нея. Ето, оказа се, че не само Георги Марков е писателят десидент. Дневниците на Йордан Вълчев разкрихпа и друг такъв — при това водил съществувание не в емигрантство, а тук, в самия епицентър на комунизма.

Бойните ровове на Крарт от Дейв Морис, Оливър Джонсън

Mapин (12 септември 2008 в 11:14)

Брей, доживях да видя книга-игра сканирана и качена в Интернет.

И то не коя да е, а може една от най-добрите излизали въобще в България.

Едно време нямаше Уърлд ъф Уоркрафт, Хироус ъф Майт анд Меджик, Гилд Уарс или поне не всеки — а в това число и аз — имаше достъп до компютърни игри или въобще притежаваше компютър. Книгите-игри заемаха мястото на ПиСи игрите.

Един приятел ми подари тази книга. Изиграх я един път… и не ми хареса.

Сега, след като съм я преиграл над 150 пъти — а и останалите 4 поне по толкова (жалко че няма и шеста!),се учудвам на себе си.Но отначало не ми хареса именно защото нямаше нищо общо с останалите книги-игри на пазара. Беше по-сложна и не можеше да се изиграе лесно от пръв път. След като я изиграх няколко пъти обаче и свикнах с правилата, започна да ми допада; тогава осъзнах колко готина е всъщност и колко много по-добра е останалите, които излизат по сергиите. Винаги съм я играл сам, не с приятели, и затова най-много ми допадна варианта за едноличен отбор, на който съм пробвал всички възможности. Бойните ровове е ролеви супер фентъзи-екшън със силно застъпен куест елемент, ако използвам терминологията на компютърните игри. Бойната система също е добра, макар че пада яко смятане, особено при чудовищата с голяма издръжливост (Скраймир например); бях си събрал четири зарчета от не се сърди човече и падаше голямо хвърляне; освен това и яко помнене пода, защото трябва да си броиш рундовете при някои битки. Аз лично имах голям проблем, когато зарчетата бяха неблагоприятни, защото много пъти ми умираха трима герои, и накрая оставаше само един, а тъй като беше от по-нисък ранг и той умираше накрая. Голямо е изкушението да не се надлъгваш със себе си:Пи Си игрите са безпощадни в това отношение — бъркаш, умираш.

Не знам дали може да се играе онлайн,представям си как я чета, кликам с мишката и хвърлям зарчета, забавно. Според мен е по-добре да се разпечата.

Задочни репортажи за България от Георги Марков

Хари (12 септември 2008 в 05:57)

Не съм съгласен с тезата на Марков от увода, че родината ни е там, където ни е най-добре, и че миналото може и трябва да се зачеркне просто ей така — от днес за утре. Това прилича на краен нравствен релативизъм и олекотява цената на всичко, писано от него. А и ние, като общество, неимоверно си патим от тази илюзия или увлечение- с лека ръка да зачеркваме всичко от миналото и да почваме на чисто. Което вчера сме славили, днес оплюваме без скрупули и обратното. Това важи както за радикализма на комунистическата идеология, така и сега за лекомислието на новопокръстените в демократическата вяра. Все същият доморасъл ентусиазъм и късогледство. С какво, например, се отличава отношението на официалните власти към новия „голям брат“ с многозвездния флаг от това към източния колос със сърпа и чука от преди промените? Все същият унизителен слугинаж. А и борбата за власт и егоизмът са си същите, само че сега са още по-неприкрити, по-цинични, — без смокиновия лист на някаква човеколюбива идеология.

Денят на трифидите от Джон Уиндъм

shtipliiska (12 септември 2008 в 01:32)

Романчето е невероятно. Бащата на гаджето ми я даде, но той явно не знае, че има и втора част, защото когато го попитах каза, че няма. Ще потърся втората част по книжарниците и след като я прочета ще му я дам и на него.

Размяната от Роджър Зелазни

Марин (11 септември 2008 в 11:59)

Да, изглежда е вярно това, което казват, че повечето писатели разработват един основен мотив творчеството си през целия си живот, независимо че неговата форма може да не е съвсем еднаква в различните им книги.

Същото важи и за мистър Роджър.

На практика света Размяната е нещо като по-стар вариант на идеята за Амбър, като в случая Амбър е наречен Рондовал. Отново както и в Амбър имаме два свята, единия обикновен, земния, технологичния, представен от САЩ (тъй като за американците целия свят е само и единствено Америка) т. е. това е сянката Земя в Хрониките, и другия приказния свят, света на магията и фантастичните същества. Отново имаме често преминаване от единия свят в другия.

Книгата е хубава. Роджър пише фентъзи за възрастни, а не за деца, тоест при него взаимоотношенията между героите са отношения на възрастни с проблеми на възрастни, а не наивни детски взаимоотношения, както при някои други автори (в това число и български), поради които фентъзито се приема като несериозно.Роджър утвърждава фентъзито като съвременен динамичен роман с бърз и остроумен, забавен диалог, екшън и напрежение, с лек привкус на съспенс и боравене с най-различни митологии. Благодарение на него фентъзито вече далеч не е детска приказка. Но това, което отличава неговото фентъзи е характерното чувство за хумор, забавното описание на ситуации, които в други произведения се описват досадно и скучно, забавните еротични елементи които използва. В неговите романи героите правят секс и имат нужда от интимност, не се размножават с клетъчно делене. Сексът е едно от нещата, които ги мотивира, точно както в реалния живот. Героите му не се мотивират от кухи идеалистични мотиви (спасяване на света и принцеси), а от желанието си за личностно усъвършенстване, собствено развитие, притежават философски поглед върху нещата (тъй като явно самия Роджър е философ) пак за разлика от десетки други наивни, детски фентъзита (Повелителя на Зората на Питър Дж. Тайлър е кошмар, а Хрониките на Ралмия, направо ужас, нищо лично, но не ставате за писатели хора; Тайлър толкова е окепазил Конан, че направо… а Хрониките на Ралмия са толкова наивни, Боже Господи, наивно детско фентъзи, никога не бих си го купил). Просто когато авторът е интелигентен и с въображение като Роджър, книгите му са интересни (макар че и той разбира се има и слаби книги). Предпочитам Коруин и Мерлин пред Конан Варварина, защото те винаги първо мислят, после действат, използват интелекта си, а Конан не мисли, действа като мутра, избива всичко наред (не ме разбирайте погрешно, оригиналните разкази на Р. Хауърд са страхотни също).

Но ставаше въпрос за Размяната, ами прочете я, за да вникнете в ранните идейни замисли на Роджър. Едва ли скоро ще се появи някой който да пише като него.

Вино от глухарчета от Рей Бредбъри

Гана Милева (10 септември 2008 в 13:20)

„Вино от глухарчета“ е една от най-хубавите книги — част от богатството на световната литература. Дълбочината на философската мисъл на романа мога да сравня с „Малкият принц“ и древните философи. Друг е въпросът, че Бредбъри е неотразим.

Не се съмнявам и в приноса на изящния превод, за удоволстжието, с което често се връщаме към романа. А сега ще имаме шастието да се срещнем и с продължението — „Сбогом лято“ и сборника разкази на Рей Бредбъри „Сто разказа“.

Ако нахлуе студ в душата ти, посегни към „Вино от глухарчета“.