Читателски коментари

Задочни репортажи за България от Георги Марков

George (12 септември 2008 в 11:39)

Цели пасажи от задочните репортажи на Георги Марков спокойно се отнасят и за днешната политическа, социална, па даже и литературна реалност в страната. В този аспект книгата сега изглежда малко едностранчива. Защо само комунизма, не са ли иманентно присъщи на всяка власт, особено на тази, идваща след „революционен скок“, описаните рецидиви? Има и по-примитивен отговор — че на власт отново са комунистите. Но може и да е така.

Инак перото на Георги Марков е безспорно. В крайна сметка писаното слово е друг вид реалност. На задочните репортажи трябва да се гледа като на литература с присъщите й преувеличения, акценти, стилистични хватки и прочие. Но в основата си книгата е дълбоко изстрадана и обективна. Все пак трябва да се внимава и със суперлативите за нея. Ето, оказа се, че не само Георги Марков е писателят десидент. Дневниците на Йордан Вълчев разкрихпа и друг такъв — при това водил съществувание не в емигрантство, а тук, в самия епицентър на комунизма.

Бойните ровове на Крарт от Дейв Морис, Оливър Джонсън

Mapин (12 септември 2008 в 11:14)

Брей, доживях да видя книга-игра сканирана и качена в Интернет.

И то не коя да е, а може една от най-добрите излизали въобще в България.

Едно време нямаше Уърлд ъф Уоркрафт, Хироус ъф Майт анд Меджик, Гилд Уарс или поне не всеки — а в това число и аз — имаше достъп до компютърни игри или въобще притежаваше компютър. Книгите-игри заемаха мястото на ПиСи игрите.

Един приятел ми подари тази книга. Изиграх я един път… и не ми хареса.

Сега, след като съм я преиграл над 150 пъти — а и останалите 4 поне по толкова (жалко че няма и шеста!),се учудвам на себе си.Но отначало не ми хареса именно защото нямаше нищо общо с останалите книги-игри на пазара. Беше по-сложна и не можеше да се изиграе лесно от пръв път. След като я изиграх няколко пъти обаче и свикнах с правилата, започна да ми допада; тогава осъзнах колко готина е всъщност и колко много по-добра е останалите, които излизат по сергиите. Винаги съм я играл сам, не с приятели, и затова най-много ми допадна варианта за едноличен отбор, на който съм пробвал всички възможности. Бойните ровове е ролеви супер фентъзи-екшън със силно застъпен куест елемент, ако използвам терминологията на компютърните игри. Бойната система също е добра, макар че пада яко смятане, особено при чудовищата с голяма издръжливост (Скраймир например); бях си събрал четири зарчета от не се сърди човече и падаше голямо хвърляне; освен това и яко помнене пода, защото трябва да си броиш рундовете при някои битки. Аз лично имах голям проблем, когато зарчетата бяха неблагоприятни, защото много пъти ми умираха трима герои, и накрая оставаше само един, а тъй като беше от по-нисък ранг и той умираше накрая. Голямо е изкушението да не се надлъгваш със себе си:Пи Си игрите са безпощадни в това отношение — бъркаш, умираш.

Не знам дали може да се играе онлайн,представям си как я чета, кликам с мишката и хвърлям зарчета, забавно. Според мен е по-добре да се разпечата.

Задочни репортажи за България от Георги Марков

Хари (12 септември 2008 в 05:57)

Не съм съгласен с тезата на Марков от увода, че родината ни е там, където ни е най-добре, и че миналото може и трябва да се зачеркне просто ей така — от днес за утре. Това прилича на краен нравствен релативизъм и олекотява цената на всичко, писано от него. А и ние, като общество, неимоверно си патим от тази илюзия или увлечение- с лека ръка да зачеркваме всичко от миналото и да почваме на чисто. Което вчера сме славили, днес оплюваме без скрупули и обратното. Това важи както за радикализма на комунистическата идеология, така и сега за лекомислието на новопокръстените в демократическата вяра. Все същият доморасъл ентусиазъм и късогледство. С какво, например, се отличава отношението на официалните власти към новия „голям брат“ с многозвездния флаг от това към източния колос със сърпа и чука от преди промените? Все същият унизителен слугинаж. А и борбата за власт и егоизмът са си същите, само че сега са още по-неприкрити, по-цинични, — без смокиновия лист на някаква човеколюбива идеология.

Денят на трифидите от Джон Уиндъм

shtipliiska (12 септември 2008 в 01:32)

Романчето е невероятно. Бащата на гаджето ми я даде, но той явно не знае, че има и втора част, защото когато го попитах каза, че няма. Ще потърся втората част по книжарниците и след като я прочета ще му я дам и на него.

Размяната от Роджър Зелазни

Марин (11 септември 2008 в 11:59)

Да, изглежда е вярно това, което казват, че повечето писатели разработват един основен мотив творчеството си през целия си живот, независимо че неговата форма може да не е съвсем еднаква в различните им книги.

Същото важи и за мистър Роджър.

На практика света Размяната е нещо като по-стар вариант на идеята за Амбър, като в случая Амбър е наречен Рондовал. Отново както и в Амбър имаме два свята, единия обикновен, земния, технологичния, представен от САЩ (тъй като за американците целия свят е само и единствено Америка) т. е. това е сянката Земя в Хрониките, и другия приказния свят, света на магията и фантастичните същества. Отново имаме често преминаване от единия свят в другия.

Книгата е хубава. Роджър пише фентъзи за възрастни, а не за деца, тоест при него взаимоотношенията между героите са отношения на възрастни с проблеми на възрастни, а не наивни детски взаимоотношения, както при някои други автори (в това число и български), поради които фентъзито се приема като несериозно.Роджър утвърждава фентъзито като съвременен динамичен роман с бърз и остроумен, забавен диалог, екшън и напрежение, с лек привкус на съспенс и боравене с най-различни митологии. Благодарение на него фентъзито вече далеч не е детска приказка. Но това, което отличава неговото фентъзи е характерното чувство за хумор, забавното описание на ситуации, които в други произведения се описват досадно и скучно, забавните еротични елементи които използва. В неговите романи героите правят секс и имат нужда от интимност, не се размножават с клетъчно делене. Сексът е едно от нещата, които ги мотивира, точно както в реалния живот. Героите му не се мотивират от кухи идеалистични мотиви (спасяване на света и принцеси), а от желанието си за личностно усъвършенстване, собствено развитие, притежават философски поглед върху нещата (тъй като явно самия Роджър е философ) пак за разлика от десетки други наивни, детски фентъзита (Повелителя на Зората на Питър Дж. Тайлър е кошмар, а Хрониките на Ралмия, направо ужас, нищо лично, но не ставате за писатели хора; Тайлър толкова е окепазил Конан, че направо… а Хрониките на Ралмия са толкова наивни, Боже Господи, наивно детско фентъзи, никога не бих си го купил). Просто когато авторът е интелигентен и с въображение като Роджър, книгите му са интересни (макар че и той разбира се има и слаби книги). Предпочитам Коруин и Мерлин пред Конан Варварина, защото те винаги първо мислят, после действат, използват интелекта си, а Конан не мисли, действа като мутра, избива всичко наред (не ме разбирайте погрешно, оригиналните разкази на Р. Хауърд са страхотни също).

Но ставаше въпрос за Размяната, ами прочете я, за да вникнете в ранните идейни замисли на Роджър. Едва ли скоро ще се появи някой който да пише като него.

Вино от глухарчета от Рей Бредбъри

Гана Милева (10 септември 2008 в 13:20)

„Вино от глухарчета“ е една от най-хубавите книги — част от богатството на световната литература. Дълбочината на философската мисъл на романа мога да сравня с „Малкият принц“ и древните философи. Друг е въпросът, че Бредбъри е неотразим.

Не се съмнявам и в приноса на изящния превод, за удоволстжието, с което често се връщаме към романа. А сега ще имаме шастието да се срещнем и с продължението — „Сбогом лято“ и сборника разкази на Рей Бредбъри „Сто разказа“.

Ако нахлуе студ в душата ти, посегни към „Вино от глухарчета“.

Вино от глухарчета от Рей Бредбъри

Евгения Петкова (10 септември 2008 в 11:10)

Невероятна книга на невероятния Рей Бредбъри. Влюбих се в него чрез тази книга :). Бях на 19 :). Но все пак я препоръчвам горещо на по-малките читатели на 10–12 г. Изключително вдъхновяваща с красивата емоционалност на героите и любовта им към естеството на предизвикващите любовта към живота моменти.

:)

Задочни репортажи за България от Георги Марков

Иванов (10 септември 2008 в 01:17)

„Пресолена манджа“-глупости-това иди го разправяй на половината ми рода избита и „изгнила“ по затвори и лагери.Без да са убили,откраднали,излъгали никого-просто сме били „кулаци“.Иди го разправяй на мене че ми беше забранено да изкарам шофьорска книжка и да уча висше само защото съм произхождал от род на „бивши едри земевладелци“.И това през същите тези 80години за които говориш.

А най-срамното е че никой не им потърси отговорност на тия идиоти!

Че никой не ги наказа за престъпленията им!

Ерагон от Кристофър Паолини

HoNe3eY (9 септември 2008 в 21:26)

Според мен книгата е невероятна. Прочетох и първа и втора част на един дъх и нямам търпение да излезе третата.

Долу спи убиецът от Елена Павлова

DesertFox (9 септември 2008 в 19:33)

Много добър разказ. Отдавна не бях чел нищо толкова добро, а толкова малко по обем.

Ерагон от Кристофър Паолини

gost (9 септември 2008 в 16:57)

Не съм чел книгата, но в мрежата срещнах информацията, че е спечелила награда за най-често припадащи герои на глава. Това ми навява разни подузрения, поради които ще изчакам с прочита за някой много сив ден. Колкото до философското в книгата, не може да се насилва до чак толкова таланта на един 17-годишен тийнейджър.

Последната тайна на земята от Джеймс Ролинс

Ева Русева (9 септември 2008 в 10:10)

Не е чак толкова лоша,но не е от книгите,които се запомнят.

Учението на Шамбала от Маха Чохан

гергана димитрова (9 септември 2008 в 09:28)

моля за „агни йога“ всички части на Е.Рьорих

Учението на Шамбала от Маха Чохан

гергана димитрова (9 септември 2008 в 09:26)

тази част,която сте пуснали за употреба е едно съкровище но няма ли да пуснете още нещо, виждам че това е тематичен сборник по което съдя че не е в пълния си размер.благодарна ще съм тъй като го прочетох на един дъх.

То от Стивън Кинг

bruja (8 септември 2008 в 21:30), оценка: 6 от 6

Майсторски написана книга,сред мойте любими е наравно със"сейлъмс Лот","Гробище за домашни любимци"и „Подпалвачката“

Подпалвачката от Стивън Кинг

bruja (8 септември 2008 в 21:25), оценка: 6 от 6

Великолепна книга.чела съм я над 30 пъти и продължавам да я препрочитам.Това е книгата,която ме запали по творчеството на Стивън Кинг

Граф Монте Кристо от Александър Дюма

Вивиан (8 септември 2008 в 19:43)

Това е книга, която определено си струва четенето. Сюжетът,съдържащ в себе си интриги и неочаквани обрати, е много интересен, а авторът засяга теми и въпроси, от които да черпим изводи за себе си. Но какво се изненадваме- това е то класиката!

Евгений Онегин от Александър Пушкин

Тодор (8 септември 2008 в 17:42)

Този роман в стихове е любимото ми произведение от руската литература. Макар че на мен ми се иска любовната история да завършва по друг начин, но на лекциите доцентът по тази учебна дисциплина ни казваше, че „…такава е била логиката на събитията…“. Събитията е трябвало да се случат по този начин, а всякакъв друг вариант би бил изкуствено и насилствено наложен от автора. С други думи романът се пишел сам…

Ерагон от Кристофър Паолини

Катето.Димитрова (8 септември 2008 в 13:00)

Не живея в България и винаги,когато се прибирам си зареждам библиотеката с нови книги.Миналата година купих първа и втора част ,не можах да намеря последната от трилогията.Книгата е занимателна, но не казва нищо ново от филосовска гледна точка.Книгата ми харесва и с удоволствие ще прочета,и третата част ако я намеря.За това я потърсих в читанка.Освен това има и направен филм със същото име Ерагон,но книгата е по-добра.

Задочни репортажи за България от Георги Марков

Цветан Цветков (8 септември 2008 в 11:54)

Никодим,

какво му е пресоленото на един мемоар, защото тази книга е поне това /ако не много повече/? Какво значи „те важат повече за двете следвоенни десетилетия … отколкото за 80-те години“ — ами че той тогава е мъртъв, драги ми господине, по обективни причини авторът не се е спръл на десетилетието след смъртта си!!