Светослав Иванов
Като каната отсреща — празна…

Като каната отсреща — празна,

сред фасове и дим, и женски кикот, пияна

душата ми мълчи, а вънка се разсъмва.

Посрещнах утрото… не съм го срещал. Тука

пак пих, димях и май че плаках… Съмна.

И пак посягам — кана вино, келнер! Нека!

Със първите петли е тръгвал моя дядо

на нивата — да рови във земята с пръсти.

Наздраве, дядо!… Ето ти земята!

На гроба ти расте трева и няма кръст, кандило.

А аз съм тук… Аз и кана вино.

И няма нищо хубаво… И нищо грозно.

Не съм поет, брадясал и отчаян,

не съм бунтар, не съм герой… Наздраве, дядо!

Мечтая баня, топла супа, нежност…

… Сервитьорът се прозя и ме погледна.