Светослав Иванов
Измислих те…

Измислих те. Навярно — нощем,

когато във прозореца луната, болна

от болест и от мисли, кротко плака…

Измислих те. И сигурно затова — въздушна,

лъх нежен, сияние на ангел

над мене свеждаш длан, и сякаш вятър

погалва ме по пламналото чело.

И аз съм там. И ти си там — далече.

Високо някъде, над грапавите сгради.

Останало е още малко в моя земен път.

И като мъгла ще се издигна и те стигна.