Светослав Иванов
Красиво е небето…

Красиво е небето… Залезът,

е в тихата хармония… Кланям се,

над теб — защото ти си слънцето,

погалило сребристите ми скули… —

Да прозвучи акорд!… Ти сложи пръстите

върху клавишите… И пианото проплака,

стените се простиха със картините,

рисувани от някой, по стените…

И там, се срутиха надеждите,

че ти ще бъдеш моя, мога ли да стигна

без мен, отминали годините…

И да обещая… бъдеще?

Остава ми — небето…

Красиво, есенно и нежно…

В която аз съм лист,

отронен без посока.