Светослав Иванов
Луна, звезди, прозорците не светят…

Луна, звезди, прозорците не светят.

Отдавна е заспал градът, мирише и на есен.

И светят в жълто празни булеварди,

по които само кучета вървят…

Така и не заспах, сред тъмното блуждаха

отровни спомени, и призраци, и феи…

Докосвах ги с очи, а те летяха,

отлитаха една след друга…

Демоните — стояха над мен и гледаха ехидно.

Пътища… раздели…

Да можех — хей, така — да кажа и да тръгна.

По тези жълти булеварди, под мигащите светофари

протегнал длан, да стана скитник, просяк…

… И пак да те намеря.

От стъпките на миналите хора

душата ми е като булеварда —

циментова и празна.

… Дори да те намеря, какво ли ще те правя?