Светослав Иванов
Ти си въздушна, прозрачна и лека…

… Ти си въздушна, прозрачна и лека.

Като горска мъгла се стелеш над мене.

И дланта ти — ефирна и мека

ме погали по белите скули…

Остарявам, сребриста брадата,

сякаш утринен скреж я посипал.

Изморявам се, падат листата,

иде есен, но колко красива…

Под лъчите на късното слънце

се усмихвам и чакам смирено

ти да дойдеш — въздушна и лека

ти, последното нещо красиво.