Светослав Иванов
Косите ти са златни…

Косите ти са златни… Залезът

        рисува в тях букет цветя — червени, огнени.

И искам да съм този слънчев лъч — по скулите

където плъзга длан, стопен от нежност …

Да можех да съм вятър… Да можех в твоя сън

на пръсти леко, да не те събудя,

да вляза кротко, като в храм

и с устни, както пред икона

да те докосна… Стон

да бъде моята молитва,

която си мечтая да се сбъдне.