Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Veteran, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2001

ISBN 954–585–275–5

История

  1. — Добавяне

ТРЕТИ ДЕН — ЧЕТВЪРТЪК

Разпитите на Прайс и Корниш се оказаха безполезни. Джак Бърнс не беше виновен — той бе ловък и опитен в тази област. Първо се зае с Прайс, тъй като знаеше, че е по-глупавият от двамата. Лу Слейд мълчаливо седеше до клиента си. Бърнс възприе курс на любезни увещания.

— Виж, Марк, хванали сме те натясно. Имаме свидетел, който е видял всичко. Всичко. Отначало докрай. И е готов да свидетелства.

Той зачака. Нищо.

— За записа, моят клиент отказва да даде показания — измърмори Слейд.

— После човекът те е ударил по носа, Марк. Строшил ти е човката. Нищо чудно, че си си изпуснал нервите. Защо старец като него е постъпил така?

Прайс можеше да изсумти „Де да знам“ или „Тъп дъртак“. Това щеше да е идеално за пред съдебните заседатели. Признание за присъствие на местопрестъплението. Бам — и край на всякакво алиби. Той се намръщи, но продължи да мълчи.

— След това идва кръвта ти, Марк. Дето е изтекла от счупения ти нос. Имаме проби, момко.

Внимаваше да не каже, че има кръв само от тениската, а не от тротоара, но без да лъже. Прайс стрелна с панически поглед Слейд, който също разтревожено вдигна глава. Служебният защитник знаеше, че ако с помощта на ДНК-тестове се докаже, че на тротоара до пребития човек е открита кръв от клиента му, всякаква защита отива по дяволите. Но ако се наложеше, все още имаше време да промени тактиката си. Въз основа на закона за разкриване на следствената информация той щеше да настои да получи всичко, с което разполага Бърнс, при това много преди евентуалния процес. Затова само поклати глава и Прайс не каза нищо.

Детективът посвети на двамата арестанти по един час, после се отказа.

— Трябва да подам молба за удължаване срока на задържане — каза той на Слейд, когато върнаха Прайс и Корниш в килиите им. — В четири следобед?

Служебният защитник кимна. Щеше да присъства, ала почти нямаше да говори. Нямаше смисъл.

— И за утре сутрин съм насрочил опит за идентификация на Сейнт Анс Роуд. Ако получа два резултата, ще повдигна официално обвинение и ще поискам мярка за неотклонение задържане под стража — прибави Бърнс. Слейд отново кимна и си тръгна.

 

 

Докато шофираше към офиса си, дежурният служебен защитник не се съмняваше, че няма да стане така, както го мислят клиентите му. Бърнс си знаеше работата — точен до педантизъм, той не беше склонен към глупави грешки, от които да се възползва защитата. Освен това той тайничко бе убеден, че клиентите му са виновни. Беше видял досиетата им. Следобед щеше да ги види и магистратът. Ако тайнственият свидетел се окажеше почтен човек и потвърдеше показанията си, Прайс и Корниш за дълго нямаше да излязат на свобода.

 

 

Преди години полицията бе извършвала идентификациите в участъка. Новият метод за идентифициране от свидетел се прилагаше в така наречените „идентификационни квартири“, пръснати на ключови места в града. Най-близката до Доувърската пандела се намираше на Сейнт Анс Роуд, точно срещу болницата, в която работеше доктор Мелроуз и в която беше отишъл Прайс. Тази система бе по-ефикасна. Всички квартири бяха снабдени с последната дума на техниката в областта на подиумите, осветлението и едностранните огледала, през които се извършваше разпознаването, без да има вероятност някой престъпник да види свидетеля и да го смрази с поглед, за да не го издаде. Разполагаха също с групи от мъже и жени с различен ръст и външен вид, които можеха бързо да се отзоват на повикването. Тези доброволци получаваха по петнадесет лири само за да се строят в редица. Бърнс поиска две идентификации за единадесет сутринта на следващия ден и подробно описа арестантите си.

Люк Скинър трябваше да се заеме с медиите, към които Бърнс изпитваше пълно отвращение. Пък и детектив сержантът по-добре се справяше с тях. Той беше истински специалист по връзките с обществеността, нещо, на което много се подиграваха в стола, но което се оказваше извънредно полезно.

Всички въпроси на медиите минаваха през пресслужбата на Скотланд Ярд, която бе помолена за кратко изявление. Случаят все още не представляваше голям обществен интерес, но освен тежката телесна повреда, тук се касаеше за изчезнал човек. Скинър обаче не разполагаше с подробно описание и снимка поради състоянието на главата на жертвата.

Затова просто щеше да помоли за информация за всеки, който във вторник е изчезнал от дома си или от работа в района на Тотнъм и Едмънтън и оттогава не са го виждали. Мъж с характерно накуцване, възраст между петдесет и петдесет и пет години, къса сива коса, ръст среден. През август нямаше много новини и медиите щяха да отразят случая, ала без особен интерес.

Въпреки това един вестник можеше да свърши добра работа и Скинър имаше връзка в него. Той обядва с репортера на „Едмънтън енд Тотнъм Експрес“, местния „парцал“, който покриваше целия район на Доувърската пандела. Репортерът си взе бележки и обеща да направи каквото може.

 

 

През лятото гражданските съдебни учреждения може и да излизат в дълга отпуска, но мрежата от криминални съдилища никога не престава да работи. Голяма част от ежедневната работа се върши от магистрати, които не получават заплащане, в рамките на техните граждански задължения. Те поемат масата дребни пътнотранспортни нарушения, кражби и сбивания, издават заповеди за арест и обиск, удължават разрешителните за продажба на алкохол и сроковете за задържане в полицията. И определят мярка за неотклонение задържане под стража до началото на процеса. Когато постъпи сериозен случай, съвременният обичай изисква на съдийската скамейка да седи платен магистрат, квалифициран юрист.

Този следобед трети съдебен състав в съда на Хайбери Корнър се състоеше от трима граждански магистрати под председателството на господин Хенри Спелар, пенсиониран училищен директор. Случаят беше толкова елементарен, че отне само НЯКОЛКО секунди.

Когато свърши, Прайс и Корниш бяха отведени обратно на Доувър Стрийт. Бърнс се яви на доклад при главен детектив Парфит.

— Как върви, Джак? — попита шефът на Отдела за криминални разследвания в Доувърската пандела.

— Досадно, господин главен детектив. Започна бързо, с отличен свидетел, който видял всичко. Отначало докрай. Почтен собственик на магазин оттатък улицата. Добър гражданин. Без колебание разпозна извършителите и е готов да свидетелства в съда. Липсва отнетият от жертвата портфейл. Плюс веществени доказателства, свързващи Прайс и Корниш с времето и местопрестъплението. Имам счупения нос на Прайс и лечението му в „Сейнт Анс“ само три часа по-късно. Това идеално се връзва със свидетелските показания.

— Тогава какво ти пречи?

— Трябва ми портфейлът и връзка с извършителите. В лабораторията се бавят. И бих искал да разпознаем жертвата. Още е неидентифициран възрастния мъж.

— Ще им предявиш ли обвинение?

— Ако утре Пател ги разпознае, да. Не бива да им се размине. Двамата категорично са виновни.

Алан Парфит кимна.

— Добре, Джак. Ще се опитам да пришпоря ония в лабораторията. Дръж ме в течение.

 

 

В „Роял Лъндън“ отново се свечери, но мъжът в интензивното отделение не виждаше нищо. От операцията бяха изтекли четиридесет и осем часа. Анестетиците отдавна бяха престанали да действат, ала той не помръдваше. Все още се намираше някъде далеч в собствения си свят.