Реймънд Чандлър
Запознанство на „Нун стрийт“ (4)

4

Момичето трябваше да върви странично, за да се промъкне между масите, нагъсто подредени около малкия дансинг. Бедрата й докоснаха рамото на някакъв мъж, той я сграбчи за ръката и се ухили. Тя се усмихна машинално, издърпа ръката си и продължи напред.

Изглеждаше значително по-добре в сивата лъскава рокля без ръкави, с кестенявата си коса, която се къдреше около врата й, далеч по-добре, отколкото в износеното спортно сако и евтината филцова шапка, по-добре въпреки разголените крака на кокилестите токчета, неподлежащия на съкращения минимум на талията и глуповатата златиста оперетна шапчица, смешно килната над едното ухо.

Лицето й бе изнурено, дребно, миловидно и повърхностно. Гледаше с широко отворени очи. Оркестърът вдигаше пронизителна врява и успешно заглушаваше тракането на съдовете, високия говор и тътренето на крака по дансинга. Момичето бавно се приближи до масата на Пийт Англич, издърпа другия стол и седна.

Подпря брадичка на опакото на дланите си, сложи лакти на масата и се загледа в него.

— Здравей — каза с леко разтреперан глас.

Пийт Англич побутна пакет цигари към нея и я загледа как изтръсква една и я пъха между устните си. Той драсна клечка кибрит. Тя обаче трябваше да я поеме от ръката му, за да си запали цигарата.

— Ще пийнеш ли?

— И още как!

Той направи знак на къдравия сервитьор с бадемови очи и му поръча два коктейла.

Сервитьорът се отдалечи. Пийт Англич се облегна назад в стола си и се вторачи във върха на единия си пръст.

Момичето каза много тихо:

— Получих бележката ти, господине.

— Хареса ли ти? — Гласът му беше студено нехаен. Той не поглеждаше към нея.

Тя се изсмя насила.

— Длъжни сме да угаждаме на клиентите.

Пийт Англич погледна над рамото й към подиума на оркестъра. В единия му край, до микрофона, стоеше мъж и пушеше цигара. Беше набит, твърде стар за конферансие, със зализана сива коса, месест нос и подпухнало лице на пияница. Усмихваше се на всичко и на всички. Известно време Пийт Англич го наблюдава втренчено, следвайки посоката на погледа му. После каза хладно, без да променя нехайната си интонация:

— Но ти и бездруго щеше да си тук.

Момичето се наежи, после отново се отпусна.

— Не е нужно да ме обиждаш, господине.

Той я изгледа бавно, отдолу нагоре, безизразно.

— Загазила си здравата и си затънала до колене в нищото, малката. Често съм изпадал в подобно положение и симптомите са ми до болка познати. Да не говорим как ме накисна тази вечер. Така че ти дължа няколко обиди.

Къдравият сервитьор дойде, остави върху покривката поднос, избърса дъната на двете чаши с мърлявата си кърпа, поднесе им ги и отново се отдалечи.

Момичето обхвана чашата си с ръка, бързо я вдигна и отпи яка глътка. Отново остави чашата си и потрепери. Лицето й беше бяло.

— Разказвай вицове или нещо подобно — бързо каза. — Недей да стоиш просто така. Наблюдават ме.

Пийт Англич докосна чашата си и съвсем целенасочено се усмихна към единия край на подиума.

— Да, май си права. Разкажи ми за онази история на „Нун стрийт“.

Тя бързо се пресегна и докосна ръката му. Острите й нокти се вкопаха в нея.

— Не тук — прошепна. — Не знам как си ме открил и не ме интересува. Заприлича ми на човек, който би помогнал на едно момиче. Бях се побъркала от страх. Но не говори за това тук. Ще направя всичко каквото пожелаеш, ще дойда където поискаш. Само не тук.

Пийт Англич измъкна ръката си изпод нейната и отново се облегна назад. Очите му гледаха студено, но устата му бе смекчила гънките си.

— Ясно. Тримър ти е наредил. Той наблюдаваше ли какво става?

Тя бързо кимна.

— Не бях изминала и три преки, и той ме настигна. Мислеше, че страшно хитро съм те изработила, но вече няма да си го мисли, като те види тук. Сам се издаде.

Пийт Англич отпи от чашата си.

— Идва насам — каза хладно.

Сивокосото конферансие се придвижваше между масите, кланяше се, разговаряше, но неизменно напредваше към масата на Пийт Англич и момичето. То се беше втренчило в голямото позлатено огледало зад главата на Пийт Англич. Изведнъж лицето й се разкриви, буквално рухна от страх. Устните й неудържимо трепереха.

Тримър Уолц небрежно се приближи до масата и се облегна с ръка отгоре й. Завря месестия си синкав нос в лицето на Пийт Англич.

— Здрасти, Пийт. Не си се мяркал насам, откак погребаха Маккинли. Как я караш?

— Нито зле, нито добре — дрезгаво отвърна Пийт Англич. — Бях в запой.

Гласът на Уолц беше мек, гукащ:

— Отпреди ли познаваш госпожичката, или случайно си я забърсал?

— Просто си търсех компания, за да не пия сам, Тримър. Изпратих й бележка.

— Разбира се. Чудесно. — Уолц повдигна една от чашите и я подуши. Тъжно поклати глава. — Ще ми се да можехме да сервираме по-добър алкохол. Но за тези пари — толкова. Какво ще кажеш да пийнем от по-подходяща бутилка, отзад в моята бърлога?

— И двамата ли ни каниш? — внимателно попита Пийт Англич.

— И двамата, разбира се. След около пет минути. Първо трябва да пообиколя.

Той щипна момичето по бузата и отмина, леко разлюлял рамене в луксозен костюм.

Момичето каза бавно, прегракнало, безнадеждно:

— Значи Пийт се казваш. Сигурно искаш да умреш млад, Пийт. Аз съм Тоукън Уеър. Глупаво име, нали?

— На мен ми харесва — тихо каза Пийт Англич.

Момичето се втренчи в една точка под белезникавия белег на гърлото му. Очите й бавно се напълниха със сълзи.

Тримър Уолц обикаляше между масите, като тук-там се спираше да поговори с някой клиент. Най-после стигна до отсрещния край, застана до подиума на оркестъра и обходи заведението с очи, докато погледът му срещна този на Пийт Англич. Кимна и заднишком потъна между гънките на плътните завеси отзад.

Пийт Англич избута стола си и се изправи.

— Да вървим — каза той.

Тоукън Уеър размачка цигарата в стъкления пепелник с треперещи пръсти, допи питието си и се изправи. Двамата се провряха между масите, минаха по края на дансинга и стигнаха подиума. Зад завесите имаше полутъмен коридор с врати от двете му страни. Протрита червена пътека покриваше пода. Стените бяха олющени, вратите напукани.

— Онази лявата в края — прошепна момичето.

Приближиха се. Пийт Англич почука. Гласът на Тримър Уолц им извика да влязат. Пийт Англич постоя за миг, загледан във вратата, после обърна глава и погледна момичето с твърди, присвити очи. Бутна вратата и я пропусна пред себе си. Двамата влязоха.

Стаята не беше много осветена. Малка продълговата настолна лампа върху бюрото хвърляше отблясъци върху лакираното дърво, но не чак толкова върху протрития черен килим и дългите тежки червени завеси върху външната стена. Въздухът беше спарен, наситен със сладникавия мирис на алкохол.

Тримър Уолц седеше до бюрото, докосвайки с ръце поднос, върху който имаше кристално шише, няколко инкрустирани със злато чаши, кофичка с лед и сифон за газирана вода.

Той се усмихна и потърка едната страна на големия си нос.

— Паркирайте се, господа. Пиячката е скоч, по шест и деветдесет четвъртинката. Толкова ми струва по цени на едро.

Пийт Англич затвори вратата и бавно огледа стаята — дългите до земята завеси, незапалените лампи на тавана. Разкопча горното копче на сакото си с бавен, небрежен жест.

— Топличко е тук — каза тихо. — Има ли прозорци зад завесите?

Момичето седна в кръгъл стол срещу бюрото на Уолц. Той й се усмихна едва забележимо.

— Чудесна идея — каза Уолц. — Бъди така добър да отвориш един прозорец.

Пийт Англич мина покрай бюрото и се насочи към завесите. Подмина Уолц, пъхна ръка под сакото си и докосна дръжката на пистолета. Безшумно се приближи до червените завеси. Под тях лекичко се подаваха тъпите върхове на чифт черни обувки.

Пийт Англич протегна лявата си ръка, хвана завесата и рязко я дръпна настрани.

Обувките на пода бяха празни. Уолц сухо се изсмя зад гърба му. После един плътен, студен глас каза:

— Вдигни ги високо, момче.

Момичето издаде хъркащ звук, не успя да изпищи. Пийт Англич отпусна ръце, бавно се обърна и погледна. Негърът беше огромен, горилоподобен, облечен в изторбен кариран костюм, който го караше да изглежда още по-едър. Беше излязъл безшумно, по чорапи, от вградения гардероб и дясната му ръка почти закриваше огромния черен пистолет.

Тримър Уолц също държеше пищов, марка „Савидж“. Двамата мъже безмълвно се бяха втренчили в Пийт Англич. Той вдигна ръце високо във въздуха. Очите му бяха безизразни, малката му твърда уста — стисната упорито.

Негърът с карирания костюм се приближи до него с дълги лениви крачки, опря пистолета в гърдите му и бръкна под сакото. Ръката му се появи отново с пистолета на Пийт. Пусна го зад себе си на пода. После небрежно премести своя и фрасна с плоската му част Пийт Англич по челюстта.

Той залитна и усети соления вкус на кръв под езика си. Премига и каза прегракнало:

— Дълго ще те помня.

Негърът се ухили.

— Не толкоз дълго, приятел. Не чак толкоз.

И отново го фрасна с пистолета, а после изведнъж го напъха в страничния си джоб и огромните му ръчища изхвърчаха напред и сграбчиха Пийт за гърлото.

— Щом са каяци, обичам да ги поизстискам — каза почти нежно.

Палци, огромни и тежки като топки за врати, се впиха в артериите на Пийт Англич. Лицето пред и над него започна да се разраства, едно огромно мъгляво лице, широко ухилено по средата. То се поклащаше в гаснещата светлина, нереално и фантастично.

Пийт замахна немощно и заудря лицето с юмруци, омекнали като детски балончета. Юмруците му не усетиха нищо. Огромното мъжище го извъртя и тикна коляно в гърба му. После го преви одве върху коляното си.

Известно време не чуваше нито звук, освен бученето на кръвта, която се блъскаше в собствената му глава. После му се стори, че някъде отдалеч дочу слаб женски писък, а от още по-далеч гласът на Тримър Уолц промърмори:

— По-кротко вече, Руф. По-кротко.

Непрогледен мрак, пронизан с нажежено червено, изпълни света на Пийт Англич. Мракът се насити с тишина. Сега вече в него нищо не помръдваше, дори кръвта.

Негърът пусна безжизненото тяло на Пийт Англич на пода, отстъпи назад и потри ръце.

— Да, обичам да ги поизстискам — обяви той.