Реймънд Чандлър
Запознанство на „Нун стрийт“ (2)

2

Закусвалнята се помещаваше в стар вагон-ресторант без колела, загнезден с гръб към улицата в празното пространство между автомонтьорска работилница и евтин пансион. На стените му с избелели златисти букви бе изписано името „Бела Дона“. Пийт Англич изкачи двете железни стъпала в единия му край и се потопи в миризмата на препържено олио.

Точно насреща съзря дебелия бял гръб на негъра готвач. В най-отдалечения край на ниския тезгях бяло момиче пиеше кафе, обронило глава на лявата си длан. Беше облечено в протрито спортно сако с висока обърната яка и евтина кафява филцова шапка. Във вагона нямаше никой друг.

Пийт Англич остави куфара си на пода, седна на столче до вратата и каза:

— Здрасти, Мопси!

Дебелият готвач обърна лъщящото черно лице над бялото си рамо. Лицето се разтегна в усмивка. Дебел синкав език се размърда между плътните му бърни.

— Как си, момчето ми? Искаш ли да хапнеш?

— Забъркай две яйца, кафе и препечен хляб, но без картофи.

— Това не е ядене за истински мъж — оплака се Мопси.

— Гази ме махмурлук — жалва се Пийт Англич.

Момичето в другия край на тезгяха изпитателно го погледна, после премести очи върху евтиния будилник на полицата, оттам върху часовника върху облечената си в ръкавица китка. Отпусна глава и отново се вторачи в кафето си.

Дебелият готвач чукна яйцата в тигана, добави мляко и ги разбърка.

— Ще му удариш ли едно, момче?

Пийт Англич поклати глава.

— Отказвам се от алкохола, Мопси.

Готвачът се ухили. Извади кафява бутилка изпод тезгяха, щедро отсипа от нея във водна чаша и я постави пред Пийт Англич.

Пийт Англич неочаквано посегна към чашата, доближи я до устните си и я пресуши на един дъх.

— Май ще се откажа някой друг път — рече той и остави празната чаша.

Момичето се изправи, приближи се и сложи една монета на тезгяха. Дебелият готвач издрънча с касата, върна й рестото. Пийт Англич разсеяно наблюдаваше момичето.

Опърпано, с невинни очи, кестенява коса, накъдрила се на врата и, оскубани до голо вежди, с изрисувани вити дъги на местата им.

— Надявам се, не сте се загубила — каза Пийт с мекия си дрезгав глас.

Момичето бе отворило чантичката си, за да прибере рестото. Силно се стресна, отстъпи назад и я изтърва. Съдържанието й се разпиля на пода. Момичето се вторачи във вещите с широко отворени очи.

Пийт Англич приклекна на коляно и започна да слага нещата й в чантичката: евтино портмоне, цигари, аленочервено картонено кибритче със златист надпис „Клъб Джъгърнот“. Две цветни носни кърпички, смачкана банкнота от един долар и няколко цента.

Той се изправи със затворената чантичка в ръка и я подаде на момичето.

— Извинявай — каза тихо. — Май те уплаших.

Чак дишането й се чуваше. Тя грабна чантичката от ръката му, изтича от вагона и изчезна. Дебелият готвач се загледа след нея.

— На тая кукла мястото й не е в нашия свят — бавно каза той.

Сложи яйцата и препечения хляб в чиния, наля кафе в плътна чаша и го постави пред Пийт Англич. Пийт не докосна храната и каза замислено:

— Сама… и кибрит от „Джъгърнот“. Бърлогата на Тримър Уолц. Нали знаеш какво се случва с такива момичета, когато попаднат в лапите му.

Готвачът облиза устни и бръкна под тезгяха за бутилката с уиски. Наля си в чаша, добави същото количество вода в бутилката и пак я прибра.

— Никога не съм бил гангстер и не желая да се захващам — бавно каза той. — Но до гуша ми е дошло от бели момчета като този. Някой ден ще му видят сметката.

Пийт Англич подритна куфарчето си.

— Да. Наглеждай го вместо мен, Мопси — каза и излезе.

Две-три коли профучаха покрай него в режещата есенна вечер, но тротоарите бяха тъмни и пусти. Цветнокож нощен пазач бавно се движеше по улицата и опитваше вратите на цяла редица магазинчета. На отсрещната страна имаше няколко паянтови къщи и в две от тях се вдигаше врява.

Пийт Англич подмина кръстовището. Три пресечки по-надолу отново видя момичето.

Беше се притиснало до една стена, неподвижно. Малко по-нататък от входа на близката жилищна кооперация се процеждаше мъждива жълта светлина. Следваше малък паркинг с предна част почти закрита от множество дъски за обяви. Падащата отнейде бледа светлина докосваше шапката на момичето, опърпаното сако с обърната яка, половината лице. Беше сигурен, че е същото момиче.

Пийт влезе в един вход и започна да я наблюдава. Светлината проблесна върху нещо на вдигнатата й ръка. Часовник. Някъде, не особено далеч, удари осем. Ниски, ехтящи звуци.

Остра светлина прониза улицата откъм съседния ъгъл. После бавно изпълзя голяма кола и с появяването й фаровете загаснаха. Тя се запромъква покрай сградите, тъмен блясък от стъкло и лъщяща боя. Във входа Пийт Англич бързо се усмихна. Правен по поръчка дюзенберг на шест преки от „Сентрал авеню“! После застана нащрек — чу се острото тракане на тичащи високи токчета.

Момичето бягаше по тротоара право към него. Колата не бе толкова наблизо, че да я улови в обсега на мътните си фарове. Пийт Англич излезе от входа, сграбчи я за ръката и я придърпа навътре. Изпод сакото му изпълзя дулото на пистолет.

Момичето дишаше запъхтяно до него.

Лимузината бавно подмина входа. Никой не стреля по тях. Униформеният шофьор не промени скоростта.

— Не мога да го направя. Страх ме е — изхлипа момичето в ухото на Пийт Англич. После се отскубна от него и хукна по тротоара, далеч от колата.

Пийт погледна след лимузината. Сега тя беше срещу дъските за съобщения, които закриваха паркинга, и едва пълзеше. Нещо излетя от предния лявпрозорец и сухо плесна върху тротоара. Колата безшумно набра скорост и с мъркане потъна в мрака. На следващата пресечка фаровете й отново блеснаха.

Нищо не помръдваше. Изхвърленият от колата предмет лежеше от вътрешната страна на тротоара, кажи-речи, под една от дъските за съобщения.

Момичето започна да се връща отново, крачка по крачка, несигурно. Пийт Англич я наблюдаваше, без да помръдва. Когато се изравни с него, тихичко я попита:

— Каква е далаверата? Мога ли да ти помогна?

Тя се извърна рязко и приглушено извика, сякаш изобщо бе забравила за съществуването му. Главата й се приближи до него в мрака. Очите й бързо проблеснаха. Гласът й бе тих, забързан, уплашен.

— Ти си онзи от закусвалнята. Видях те.

— Хайде кажи. Какво е това — подкуп?

Главата й отново се раздвижи в тъмното, нагоре-надолу.

— Какво има в пакета? — изръмжа Пийт Англич. — Пари ли?

Думите й излязоха на скоропоговорка.

— Ще го вдигнеш ли вместо мен? Толкова ще ти бъда благодарна. Моля те…

Той се изсмя. В смеха му се долавяха ръмжащи нотки.

— Да го вдигна вместо теб ли, кукло? Аз също използвам пари в моя бизнес. Хайде, каква е далаверата? Изплюй камъчето.

Тя се задърпа, но той не пусна ръката й. Скри пистолета под сакото си и я хвана с две ръце. Когато зашепна, гласът й хлипаше:

— Той ще ме убие, ако не го взема.

Много остро и студено Пийт Англич попита:

— Кой ще те убие? Тримър Уолц ли?

Тя бясно се дръпна, почти се отскубна от хватката му. Но не съвсем. По тротоара се чуха стъпки. Две тъмни фигури минаха покрай дъската за съобщения, но не спряха и нищо не вдигнаха. Стъпките приближиха, светнаха цигари. Един глас тихо каза:

— Здрасти, сладурано! Искаш ли да смениш гаджето?

Момичето се скри зад Пийт Англич. Негърът се изсмя, размахвайки червения край на цигарата си.

— По дяволите! Мацето е бяло! Давай да се омитаме! — Те продължиха по пътя си, като се хилеха. Свиха зад ъгъла и се изгубиха.

— Видя ли! — изръмжа Пийт Англич. — Мисля, че ти стана ясно докъде си се докарала. — Гласът му беше студен, гневен. — О, по дяволите, стой тук, а аз ще ида да взема проклетия ти откуп.

Той остави момичето и предпазливо мина покрай фасадата на пансиона. При дъските за съобщения се спря, обходи тъмнината с очи, видя пакета. Беше увит в някакъв тъмен плат, не голям, но достатъчно, за да бъде забелязан. Клекна и надникна под дъските. Не видя нищо зад тях.

Направи четири крачки, наведе се, вдигна пакета, напипа плат и два дебели ластика. Стоеше съвършено неподвижен и се ослушваше.

По далечната главна улица бучаха коли. В една от къщите отсреща, зад врата с матово стъкло, светеше лампа. Над нея имаше отворен прозорец. Беше тъмен.

Пронизителен женски писък се заби в гърба му.

Той замръзна, после рязко се извърна и светлината го удари между очите. Идваше от тъмния прозорец отсреща. Ослепителен бял сноп го приковаваше към дъската.

Лицето му се изкриви в гримаса, очите му премигаха. Не помръдна повече

Някой скочи от високо върху цимента и по-малък лъч го прониза странично, откъм края на дъските за съобщения. Зад лъча небрежен глас каза:

— Не помръдвай дори с клепач, приятел! Отвсякъде си заобиколен с полиция.

Откъм двата края на дъските наизлязоха мъже с пистолети и го наобиколиха. Далеч някъде тракаха токчета. После за миг се възцари тишина. А после кола с червена лампа изхвърча иззад ъгъла и се насочи към групата мъже с Пийт Англич в средата.

Онзи небрежният глас се обади:

— Аз съм Ангъс, лейтенант-детектив. Ще взема пакета, ако не възразяваш. И ако бъдеш така любезен да приближиш ръцете си…

Белезниците сухо изщракаха върху китките на Пийт Англич.

Той напрегнато се ослушваше да чуе потракването на токчетата, които бягаха все по-надалеч. Но сега около него имаше твърде много шум.

Отвориха се врати и от околните къщи заизвираха цветнокожи.