Джек Слейд
В бърлогата на звяра (7)

7.

Ласитър никога не бе могъл да понася Жилбер Коб. Гърбавият човек с щръкналите зъби представляваше съвършен образец на подлост и коварство, каквито Ласитър рядко беше срещал досега. Той с най-голямо удоволствие би извил врата на Коб, но сега имаше нужда от него.

Изглежда, антипатията беше взаимна, защото Коб категорично отрече, че продава оръжие, когато Ласитър му заговори за това.

Ласитър нямаше нито желание, нито време да говори със заобикалки.

— Престани, Коб — каза той рязко. — Не съм дошъл тук да се бъркам в тъмните ти афери, а защото ми трябва една картечница и някои други неща.

Той хвърли върху тезгяха на спекуланта хилядата долара, които получи от Кимброу. Тристата долара за Бакет беше платил от собствените си пари. Щеше да си ги върне в Лордсбърг от Кимброу.

— Това съвсем не е всичко, Коб. Моя доверител не го интересуват парите.

Алчността на гърбавия беше прекалено голяма и той потисна недоверието си.

— Добре, Ласитър — измърмори той. — Но ако ми погодиш някой номер, ще вдигна срещу теб всички убийци, които познавам.

Ласитър кимна. Той знаеше, че тези заплахи не са празни приказки. Коб сигурно познаваше всички убийци в Аризона.

Те отидоха в един склад и през таен отвор в пода влязоха в подземен бункер, в който имаше всичко, което би накарало сърцето на всеки мексикански революционер да се разтупти.

Ласитър реши да вземе една картечница и едно малко, останало от гражданската война оръдие. Това бяха неща, които иначе трудно биха могли да бъдат пласирани, но Ласитър познаваше клиентите на Коб, които биха могли да се възползват от това оръдие. Това бяха ловците на скалпове, които пълнеха оръдието със заряд от накълцано олово и желязо и изтребваха с него цели индиански села, за да могат след това да смъкнат скалповете на индианците, без да ги заплашва опасност.

Жилбер Коб имаше на склад даже цял сандък от този заряд. Ласитър го купи заедно с няколко резервни пълнителя за картечницата. Той не знаеше дали зарядът ще му потрябва, но поне пък нямаше да го получат ловците на скалпове.

Жилбер Коб потриваше ръце. Той покачи още малко цената и поиска хиляда и двеста долара. Ласитър му даде хилядата долара от Кимброу и добави още двеста от собствените си пари. Не искаше да се пазари. Кимброу имаше достатъчно пари.

Коб извика двама от своите хора и им заповяда да опаковат оръдието в сандъци и да го натоварят на една малка бричка.

— Колата получаваш безплатно — каза той, хилейки се. — Не съм и предполагал, че някога можем да стигнем до сделка.

Ласитър също не беше мислил за това. Той с нетърпение чакаше да натоварят колата му. Знаеше, че Кено Бакет го чака в кръчмата на форт Хуачука. Ако не побързаше, той щеше да се натряска и трябваше да го закара до Лордсбърг върху колата.

— Имаш ли достатъчно хора за работата, която ще вършиш? — попита весело гърбавия Коб.

Ласитър сви рамене.

— Знам един за теб, който дяволски добре се справя с картечница, а също и с оръдие — каза Коб.

Ласитър го погледна.

— Кой?

Коб се ухили и протегна ръка:

— Сто долара за съвета.

Ласитър му даде парите. И те минаваха към голямата сметка за разходите на Клейтън Кимброу.

— Казва се Каскит Бейл Дешър — каза Коб. — Сега е в Уйлкокс и няма работа. За сто долара ще откъсне косъм и от брадата на дявола.

— Каскит ли? — попита Ласитър и вдигна вежди. Каскит означава ковчег. Странно име си е избрал този човек. Как така ще се казва Каскит?

По лицето на Коб се разля широка усмивка. Горните му резци щръкнаха над долната устна. Приличаше на плъх.

— Иди в Уйлкокс и ще видиш сам, Ласитър.

Колата беше натоварена. Ласитър доведе своя кон и го завърза здраво отзад за каруцата После подкара двата впрегнати в колата коня и излезе от двора, без да се обръща повече към Жилбер Коб. Насочи конете към кръчмата, откъдето се разнасяше гръмливият глас на Кено Бакет.

Ласитър подаде предпазливо глава, защото очакваше всеки момент да чуе шум от трошене на дърво. Само не това — мислеше той. Но за щастие в този миг Кено Бакет започна да пее.

Кено Бакет беше взел две бутилки уиски. Той все още хъркаше върху дъното на малката коча до сандъците с оръжие и муниции, когато Ласитър скочи от капрата и завърза конете пред една порутена кочина в предградието на Уйлкокс.

Ласитър се надяваше, че спирането в Уйлкокс ще си струва труда. Добре би било да разполага с човек, който умее да се справя с картечницата и оръдието. Като вземе и Орвил Мак Интайър, се събираше трупа, с коячо можеше да накара бандитите на Джуд Донован да разберат какво е страх.

На почукването на Ласитър в колибата не отговори никой.

Той ритна с ботуша си висящата накриво върху пантите врата, скована от червени дъски.

В занемарената стая беше мрачно. Той почака, докато очите му привикнат към тъмнината, след това предпазливо влезе. В порутеното помещение ставаше страшно течение.

Погледът на Ласитър попадна върху един голям, продълговат черен сандък, който Стоеше по средата на стаята. Дървената му повърхност блестеше, като че ли някой я беше полирал.

Ласитър се приближи и чак сега разбра, че всъщност това е ковчег.

Той спря изненадан.

Още повече се изненада, когато капакът на ковчега изведнъж се отвори насреща му. Над големите колкото доларова монета дула на една къса пушка се хилеше гладка, добре избръсната физиономия.

Ласитър разпери ръце, за да покаже на човека, че няма лоши намерения. Сега той разбра защо човекът се наричаше Каскит. Ласитър намираше това малко зловещо, но той не беше от тези, които се подиграват с приумиците на другите.

— Жилбер Коб ми каза, че мога да ви намеря тук, Дешър — каза той.

Каскит Бейл Дешър изскочи от ковчега си. Дулата на пушката му все още бяха насочени към корема на Ласитър.

— Коб ли? Какво общо може да има човек като вас с един такъв мошеник?

Думите на Дешър допаднаха на Ласитър. Човекът веднага му стана симпатичен.

— Трябваше да купя от него оръжия за една поръчка — отвърна той. — Ако времето ми не беше толкова малко, щях да си потърся друг търговец.

Дешър махна с ръка.

— Всички тия мошеници са един дол дренки — каза той презрително. — Трябва да ги вдигнат във въздуха с всичките им оръжия.

— Коб ми каза, че добре се справяте с картечница и оръдие и че в момента сте без работа — каза Ласитър.

— Това копеле винаги е дяволски добре информирано — измърмори Дешър. — Е добре, без работа съм. Какво гласи предложението ви и какво ще получа?

— Петстотин долара — каза Ласитър, представи се и обясни с няколко думи в какво се състои работата.

— Ние двамата сами ли? — попита Дешър скептично.

— И още трима други. Единият се казва Сидни Блад. Другият е Орвил Мак Интайър от Таксън и Кено Бакет.

Дешър започна да се хили.

— Да сме наясно — каза той весело. — Ще трябва да изчакате какво ще каже Кено Бекет по въпроса дали ще участвам и аз.

Ласитър поклати глава.

— Има ли нещо между вас?

— Бекет не може да ме понася, а и аз него също — това е всичко — каза Дешър равнодушно. — За мен той е бясно куче, а според него аз съм смахнат, заради ковчега.

Ласитър се засмя.

— Човек не трябва да му се сърди — той кимна към ковчега.

— Не е ли доста неудобно винаги да мъкнете със себе си това нещо, Дешър?

— Спокойно ме наричайте Каскит, както правят всички, Ласитър. Станало ми е навик. Сигурно е малко неудобно, но тъй като така или иначе не обичам да седя в седло върху някое от тези дългокраки животни, по-приятно ми е да пътувам с кола, за мен няма голяма разлика. Затова пък ковчегът е винаги с мен, в случай че нещо ми се случи, което при моята работа не е изключено. Изпитвам ужас, като си помисля, че мога да бъда закопан в някой набързо скован сандък или само в парцалите си. Един човек има право да се надява, че поне ще бъде погребан както трябва. В никакъв случай не бих искал да се лиша от това.

Ласитър гледаше ковчега. Черният предмет сигурно струваше цял куп пари. Беше облицован с бяла коприна. Там, където грабваше да са краката, Каскит беше застлал парче зебло.

Чудакът бе проследил погледа на Ласитър.

— За ботушите ми е — каза той, подсмихвайки се. — Ако ги оставя пред ковчега, Всеки веднага би разбрал, че съм вътре, нали?

Ласитър също се усмихна и му подаде ръка. Каскит Бейл Дешър, който отдавна вече беше свалил пушката, също протегна ръка.

Орвил Мак Интайър още го нямаше, когато вечерта на третия ден Ласитър се върна в Лордсбърг доста изтощен и насочи колата с оръжието към двора на пансиона на мисис Трейнър.

Междувременно Кено Бакет вече отново яздеше сивия си грозен кон и имаше такава физиономия, сякаш току-що беше изял някой особено кисел лимон.

Когато по време на пътуването се събуди и видя, че след тях се влачи Каскит Бейл Дешър с лекия си файтон и ковчега, той веднага се сбогува с Ласитър и му каза, че ще го целуне на едно място, ако се хване да върши работа с такъв откачен човек като глупака с ковчега.

Ласитър спокойно го изслуша, но след това сложи дясната си ръка върху дръжката на ремингтъна и каза, че Бакет може да върви, където пожелае, но ако преди това върне тристата долара.

За момент Кено Бакет изглеждаше така, сякаш ще посегне разгневен към револвера, но все пак навреме се сети, че Ласитър му беше доказвал вече няколко пъти кой е по-добрият в това отношение.

Каскит наблюдаваше сцената с голям интерес. Макар че не можеше да понася Бакет, той се респектираше от бързата му ръка, затова беше още повече учуден, че Бакет подви опашка пред Ласитър.

Дълбокото му уважение към Ласитър, за когото вече беше чувал някои неща, се увеличи.

Ръмжейки, Кено Бакет се беше подчинил на Ласитър. Оттогава той яздеше пред двете коли почти на миля разстояние, за да не е необходимо да понася присъствието на Каскит. Той не искаше да отседне заедно с тях в пансиона. Намери си евтин подслон на една съседна улица и каза на Ласитър, че ако някой го търси, той е в кръчмата на Дизърт, но да не изпраща Каскит да го вика, защото ще се случи нещастие.

Ласитър даде на Каскит няколко банкноти и му възложи да набави останалото снаряжение. Трябваха им още муниции, а също провизии и вода.

Ласитър изчака, докато Каскит изчезне от двора, и тогава накара прислужника на мисис Трейнър да се погрижи за конете. Той самият покри колата с оръжието с едно чергило и се качи в стаята си.

Малко по-късно се почука. Като влезе в стаята, Бес Трейнър се усмихваше.

— Банята ти е приготвена, Ласитър — каза тя нежно. Ласитър се изкъпа по-бързо от обикновено. Изпитваше вълчи глад след дългата езда, а и не само глад.

Бес Трейнър беше отлична готвачка. Ласитър трябваше да се самопринуждава да не яде прекалено много.

Бес хапна съвсем малко. Тя поглъщаше с поглед Ласитър, когато той гледаше към чинията си. В мислите си тя сигурно вече беше един час напред.

Той знаеше, че тя е вдовица от пет години и оттогава не е срещнала мъж, който да заеме празното място до нея в леглото.

Тя остави мръсните чинии и купи върху масата.

Цялото й тяло трепереше, когато Ласитър отиде с нея в спалнята и я съблече. Но с нежността си Ласитър я освободи от страха и Бес Трейнър плачеше от щастие, когато в ръцете на Ласитър желанията й се сбъднаха и се отпусна изтощена настрана.