Джек Слейд
В бърлогата на звяра (6)

6.

Пицето на Клейтън Кимброу беше потъмняло от яд. Той обърна на един дъх уискито си, което му беше сипал барманът и хотел „Каноа“.

— Това проклето копеле! — ръмжеше той.

Сидни Блад погледна фермера през рамо.

— Казах ти, Клейтън. Донован не е с всичкия си. Не трябва да очакваш от него, че ще постъпва като нормален човек. Като усети, че искат да го прекарат, реагира като раздразнена гърмяща змия.

Клейтън Кимброу изсипа и второто уиски в гърлото си и избърса устни.

— Шест дни! Ласитър няма да успее! Кой знае кога ще се върне в Лордсбърг. А може и да не намери хората, които му трябват!

Блад леко се усмихна.

— Тогава двамата с Ласитър сами ще заминем за Джила Маунтънс — каза той.

Фермерът го погледна втренчено.

— Искаш да заминеш заедно с Ласитър ли, Сид? — Той поклати глава. — Това е лудост! Тогава Донован веднага ще разбере, че срещу него се крои нещо и няма да иска да спази споразуменията. Какво стана с човека, който донесе ултиматума? Научи ли той нещо за смъртта на Кели Ларкин?

Сидни Блад сви рамене.

— Мисля, че не. Той напусна Лордсбърг веднага. Надявам се, че не греша. Ще видим, когато всичко свърши. Ласитър сигурно вече има някакъв план. Като се върне, ще решим как да действаме.

Клейтън Кимброу кимна. Той искаше да каже нещо, но видя, че Сидни Блад гледа през рамото му. Явно беше забелязал нещо интересно.

Докато се обръщаше, Кимброу чу, че един груб глас пита за нето.

Като видя стоящите на вратата петима мъже, по лицето му се изписа отвращение. Двама от служителите на хотела се бяха изправили пред тях, но Кимброу разбра, че те почти се насират от страх.

— Махни се от пътя ми, палячо! — избоботи единият от мъжете, брадат и мръсен, който сигурно не се беше къпал повече от четири седмици.

Останалите четирима изглеждаха още по-зле. Дрехите им бяха прашни и мазни, лицата брадясали и покрити с мръсни петна.

— Хей! — изръмжа брадатият над двамата служители, — има ли сред вас някой, който да се казва Кимброу?

Клейтън Кимброу хвърли бегъл поглед към Сидни Блад. След това си спомни, че преди да се споразумее с Джеймс Т. Бейли, беше говорил и с някои други хора за това, че му трябват добри стрелци за една деликатна задача. Бейли му беше препоръчан от един приятел във Вашингтон, а в лицето на Ласитър адвокатът бе намерил първокласен стрелец.

Клейтън Кимброу излезе напред. Той не искаше да предизвика размирици, каквито биха се получили, ако служителите на хотела се опитаха да изхвърлят мръсните типове.

— Аз съм Кимброу.

Известно време брадатият го гледа втренчено с леден поглед. След това просто отмести човека пред себе си и приближи до фермера.

Служителят се опита да протестира, но Кимброу му даде знак да запази спокойствие.

— Ето ни, мистър Кимброу — каза той с гръмогласния си глас и посочи към четиримата юначаги, които го бяха последвали и освиниха килима с мръсните си ботуши.

Клейтън Кимброу смръщи вежди.

— Какво означава това? — попита той.

— Ха! — усмивката на брадатия изчезна. Той леко наведе глава напред и гледаше фермера както лешояд плячката си, която още не е съвсем мъртва. — Нали търсехте няколко здравеняци, които да се заемат с някаква опасна задача. Ето че ние се отправихме на път и сме препускали дотук триста мили от Флегстаф.

Кимброу поклати глава.

— Оттеглих предложението си преди две седмици, защото намерих човека, който ми трябва, мистър.

Брадатият преглътна. Лицето му пламна, защото това, което чу, въобще не му хареса. Това ясно можеше да се разбере по разкривената му гримаса.

— И как се казва този човек? — попита той дрезгаво.

— Не знам дали това ви засяга, мистър… — Кимброу още не беше се доизказал, когато брадатият го сграбчи с косматата си ръка за жилетката и го дръпна към себе си. Кимброу имаше великански ръст и макар че беше прехвърлил петдесетте, в мускулите му все още се криеше огромна сила, но той усети, че въшливият бандит пред него е по-силен.

Сидни Блад беше пребледнял. Той се опита да посегне към револвера си, но в същия миг усети нещо твърдо в ребрата си. Твърде дълго бе задържал погледа си върху брадатия, така че му убягна кога двама от другите бавно са се промъкнали зад гърба му. Апашките им физиономии се хилеха гадно.

— Чуйте добре, Кимброу — пухтеше брадатият. — Не сме препускали триста мили за кеф или за прищявка. Обещана ни доходна работа, която трябва да свършим за вас. Никой не може да направи това по-добре от нас. Също и юначагата, който сте наели. И така — как е името му?

— Ласитър — каза Кимброу. Брадатият пусна фермера и отстъпи крачка назад. Кимброу видя искрите в очите му. Изглежда, името на Ласитър му беше направило впечатление. Кимброу бе убеден, че брадатият познава Ласитър или най-малкото вече е чувал името му.

Брадатият безцеремонно изплю върху килима струя тютюнева слюнка, което изтръгна стон от гърдите на служителя, стоящ до вратата на бара.

— Ласитър! Значи сте наели бандит! Човече, знаете ли в какво сте се забъркали? Ласитър е търсен от Уелс Фарго! За главата му дават 20 000 долара! И вие сте се хванали с такъв човек? Това може да ви струва главата!

Кимброу знаеше историята на Ласитър с Уелс Фарго от Джеймс Т. Бейли. Знаеше и това, че тя отдавна е приключила. Уелс Фарго и Ласитър бяха сключили мир.

— Лично моя работа си е кого ще наема — изръмжа той и хвана дръжката на револвера си.

Брадатият присви очи.

— Няма ли да размислите още веднъж? — попита той провлачено. — Малко са тези, които ще предпочетат един бандит пред Ройбен Карнахан.

— Е, аз съм точно от тези малкото — каза Кимброу твърдо. Гой постепенно започна да губи търпение. Страшно неприятно му беше да се оставя този мръсен бандит да го притиска.

— Не сме препускали триста мили за тоя, дето духа, Кимброу — каза разгневено Ройбен Карнахан. — Сега ще ни… — Той млъкна. Коварните му очи се разшириха. Гледаше встрани от Кимброу и юмруците му конвулсивно се свиваха и разпускаха.

Кимброу обърна глава. Видя Чарли, келнерът на бара. Той държеше в ръце пушка за сачми „Паркер“, Двата спусъка бяха заредени.

— Кажете, когато трябва да стрелям, мистър Кимброу — измърмори той.

Клейтън Кимброу пак погледна Карнахан.

— Изчезвайте, Карнахан! — процеди той през зъби. — И по възможност не ми се мяркайте пред очите. Може да ми се стори, че ме заплашвате и да изпразня барабана на пистолета си по вас.

Брадатият бандит едва не се пръсна от яд, но срещу пушката на келнера нямаше никакви шансове.

Той кимна на хората си и всички напуснаха бара заднишком.

Кимброу гледаше след тях. Не можеше да се освободи от чувството, че не вижда тези юнаци за последен път. Когато те най-после изчезнаха, той отново се облегна на бара и кимна с усмивка на бармана, който беше скрил пушката под тезгяха.

— Благодаря ти, Чарли.

— Беше съвсем естествено, мистър Кимброу, след като тези типове притиснаха мистър Блад с топовете си.

Кимброу погледна Сидни Блад, който смутено сви рамене. Но гой не каза нищо. Мислеше за бандита Джуд Донован, който беше обещал следващата седмица да пусне един куршум в главата на помощник-шерифа Джим Харууд, ако дотогава не получи откупа.

Щеше ли да пристигне Ласитър навреме с хората си в Лордсбърг?

Клейтън Кимброу не можеше да се освободи от чувството за приближаваща катастрофа. Но той не можеше да каже как ще изглежда тази катастрофа.

Ройбен Карнахан беше изпълнен с необуздан гняв до яката на мръсната си сива риза. Това, че Клейтън Кимброу ги изхвърли, го караше да кипи от злоба и той бе твърдо решен да не се сбогува току-така без церемонии.

Те седяха заедно в една кръчма в покрайнините на мексиканския квартал, която се посещаваше от всякаква сган.

Един дребен, кльощав хлапак с рядка руса коса гледаше въпросително Карнахан.

— Какво ще правим сега, шефе? — попита той.

— Още не знам, Мич — отвърна Ройбен Карнахан сърдито. — Във всеки случай няма да подвием опашка и да изчезнем, без и кажем гък. Ще дръпнем още веднъж ушите на мистър Кимброу и ако пак иска да ни изхвърли, ще го напълня с олово!

Мич Бърнс се ухили! Точно това си бе представял и той. В шик на съгласие кимнаха също дългият Джоел Уолш и фомавият Бен Кейзе. Само Харпър Флин, бледото момче, кое го се бе присъединило към тях във Флегстаф, не каза нищо. Той вече беше доста пиян и гледаше втренчено чашата си. Ройбен Карнахан тъкмо си доливаше от бутилката, когато към тях боязливо се приближи мазният съдържател на кръчмата.

— Мистър Карнахан? — попита той предпазливо. Ройбен Карнахан не се обърка, а само изръмжа:

— Какво искаш, мексиканецо?

— Една лейди пита за вас, мистър Карнахан — отвърна мексиканецът. — Тя ви чака в задната стая. Иска да говори с пас, но насаме.

Ройбен Карнахан веднага помисли, че е клопка. Даде знак на хората си и Кейзе, Уолш и Бърнс се разпределиха около вратата, която посочи мексиканецът. Мич Бърнс ритна с крак вратата.

Очите на сухия бандит щяха да изскочат. Такава кукла от класа той не беше виждал в най-добрия публичен дом на Феникс.

Мина доста време, докато той успее да откъсне поглед от дълбокото деколте на костюма й и да се обърне към Карнахан.

Гласът му прозвуча дрезгаво.

— Вярно е, шефе. Тя е сама. — Той цъкна с език. Ройбен Карнахан се изправи и тръгна към вратата. Избута настрана ококорилите се типове.

Той самият беше не по-малко изненадан. Досега жените не се бяха лепили особено по него. Но това не му пречеше, защото той и бездруго си ходеше при тия от публичния дом. Това беше много по-удобно и безпроблемно.

Той широко се усмихна, влезе в стаята и захлопна вратата пред носовете на събратята си.

Червената коса на жената блестеше като медна на светлината на газената лампа.

— Седнете, мистър Карнахан! — каза Бриджит Кимброу хладно. Тонът на гласа й отрезви шефа на бандитите. Усмивката изчезна от лицето му. Той издърпа един стол изпод масата и седна.

— Коя сте вие? — попита той грубо.

— Това не ви интересува. — Бриджит Кимброу се наведе малко напред. — Разбрах, че сте дошли в Лордсбърг, за да поемете някаква работа. Не я получихте, нали?

Карнахан кимна.

— По-нататък! — каза той. — Това го знаем и двамата. Е, какво искате от мен?

— Искам да ви дам работа, която ще е значително по-доходна от тази на Клейтън Кимброу. Но, разбира се, и значително по-опасна.

Дебелите устни на Карнахан се разтеглиха в усмивка.

— За мен и моите хора няма нищо, което да е достатъчно опасно — отвърна той надуто.

— Точно на това разчитах, мистър Карнахан. Иначе въобще нямаше да се обърна към вас. Става дума за сума от петдесет хиляди долара, за вас и вашите хора.

Тя не изпускаше Карнахан от поглед. Неговата реакция беше достатъчно красноречива. Тя знаеше, че половината от сумата за това, което отказа Ласитър, ще накара човек като Карнахан да стане от стола.

— Как ще разпределите парите между хората си, ми е все едно.

Ройбен Карнахан преглътна.

— Петдесет хиляди ли? — попита той с дрезгав глас, като че ли не беше чул.

Тя кимна.

— Правилно сте чули, мистър Карнахан. Във всеки случай ще трябва да убиете двама души и да се погрижите една жена да не се завърне в Лордсбърг. Или по-точно: тя също трябва да умре.

Ройбен Карнахан беше възприел думите й само с подсъзнанието си. Петдесетте хиляди долара пулсираха в мозъка му като удари по наковалня.

— Няма проблеми, мадам — измърмори той.

— Не искате ли да знаете кого трябва да убиете? — попита Бриджит Кимброу подигравателно. Изведнъж у нея се появиха съмнения дали Карнахан и неговите бандити са точно кората, които стават за тази работа, но нямаше друг избор.

— Изплюйте камъчето — изръмжа шефът на бандитите.

— Мъжете са Клейтън Кимброу и Ласитър — каза тя хладно.

Ройбен Карнахан я гледаше втренчено. Беше странно, но той изобщо не беше изненадан. Би искал само да знае коя е жената.

— Добре — каза той дебнешком. — А кой ще ми гарантира, че ще платите, като ви свърша работата?

Тя извади от чантата си един кафяв плик и му го бутна през масата.

— Тук са десет хиляди долара — каза тя студено. — Остатъка ще получите, когато успешно приключите задачата си. Жената, която е предмет на третата част от споразумението ни, е дъщерята на Клейтън Кимброу. Тя е заложница в ръцете на един бандит в Джила Маунтънс. Ласитър има за задача да освободи нея и още един друг заложник. Ласитър отиде да търси хора за тази работа. Най-добре би било, ако убиете Клейтън Кимброу, преди той да се е върнал в Лордсбърг. След това трябва да минете границата, да отидете в Аризона и да чакате, докато Ласитър се появи с хората си в Джила Маунтънс, за да заловите и него. По-нататък трябва да внимавате никой да не потегля от Лордсбърг в посока Джила Маунтънс, за да не поеме работата на Ласитър. Но не вярвам, защото след смъртта на Кимброу няма да има вече кой да я възложи.

— А дъщерята на Кимброу?

Бриджит Кимброу махна с ръка.

— Шефът на бандата даде ултиматум. Ако в срок от шест дни не получи откупа, той ще убие първата жертва. Значи само трябва да почакаме да дойде редът на Гуендолин.

Тя стана.

— Надявам се, че мога да разчитам на вас, мистър Карнахан.

— Същото бих искал да ви кажа и аз — отвърна Ройбен Карнахан, хилейки се. — Имам предвид останалите четиридесет хиляди долара.

Лека усмивка пробяга по хубавото й лице.

— Може да ви дам и специална премия, ако изпълните всичко така, както си го представям, мистър Карнахан.

След тези думи тя се обърна и изчезна безшумно и плавно през друга врата.

Ройбен Карнахан гледаше след нея и облизваше дебелите си устни. Той добре разбра смисъла на думите й и с усилие потискаше обземащата тялото му възбуда.

Накрая се обърна, отиде до вратата и извика хората си вътре.

— Получихме нова поръчка — каза той. — И то по-добра от тази, която би могъл да ни възложи Кимброу. Преговарях, без да правя отстъпки. Госпожата ни даде даже предварителна премия. Десет хиляди долара. Е, какво ще кажете?

Той забеляза алчността в очите на другите и злорадо потри ръце.

— Как ще разделиш парите? — попита Мич Бърнс предпазливо.

Ройбен Карнахан направи величествен жест.

— Ние сме пет души — каза той. — Значи ще делим на пет. Всеки получава по две хиляди долара. Мич, ти ще делиш мангизите.

Всички го гледаха втренчено, после се спуснаха към парите, които Карнахан беше изсипал върху масата.

— Ти си дяволски щедър, шефе — измърмори дългият Джоел Уолш, когато парите вече шумоляха в ръцете му.