Джек Слейд
В бърлогата на звяра (4)

4.

След третата бира Ласитър се сбогува със Сидни Блад и го помоли следобед да му донесе хилядата долара предплата от Кимброу.

Трябваше да се заеме с попълването на снаряжението си, но това, което можеше да набави тук, в Лордсбърг, в никакъв случай не беше достатъчно. Той знаеше, че не може да излезе срещу бандата на Джуд Донован с един револвер в ръка. Трябваха му и други оръжия. Донован имаше картечница и една гаубица.

Ласитър реши да тръгне рано на другата сутрин за форт Хуачука и Томбстоун. Във форт Хуачука познаваше един човек, който имаше на склад всякакви оръжия, необходими за сражение. Сигурно щеше да успее да се сдобие с една картечница.

Той се отби и до телеграфната служба и пусна телеграма до Таксън, а текстът гласеше:

„Ела в Лордсбърг! 500 долара възнаграждение. Вземи си нещата. Само три дни. Ласитър.“

Вече мислеше, че е свършил всичко, което трябва, и се върна в пансиона. Като влезе в малката столова, съдържателката му подаде един плик.

— Даде то мистър Блад — каза тя доста сопнато. Ласитър се учуди. Иначе тя винаги бе подчертано любезна с него и той смяташе, че ако иска да спи с нея, е достатъчно само да даде знак с малкия си пръст.

Той погледна в плика. Бяха хилядата долара, които поиска от Кимброу като предплата. Кимна на жената с усмивка, но тя рязко се обърна и отново се зае с приборите, които подреждаше в шкафа.

Ласитър сви рамене и излезе. Тръгна по коридора към стаята си и посегна към дръжката на вратата, но спря разколебан.

Не се ли чу шум от стаята?

Ласитър призова на помощ интуицията си. Той разчиташе на усета си за опасност, но този път не изпитваше такова чувство. Въпреки това извади ремингтъна си и опъна спусъка. С лявата си ръка бавно натисна дръжката на вратата, след това с рязко движение я отвори.

Той отпусна ремингтъна. Само това не беше очаквал. Изненадано погледна младата, усмихваща се жена върху леглото му. Блясъкът на червената й коса като че ли изпълваше цялата стая с червеникаво сияние.

— Вън в коридора ли ще стоите? — попита тя с дрезгав глас. Ласитър прибра ремингтъна, влезе в стаята и затвори вратата след себе си.

— Не сте ли сбъркали стаята, мис? — попита той и хвърли плика с парите на малката кръгла масичка в средата на стаята.

Тя поклати глава.

— При вас идвам, Ласитър.

— А коя сте?

Тя се изправи, но нито за миг не забравяше да подчертае прелестите си. Дългата, огненочервена коса падаше върху раменете й на меки къдри. Деколтето на сакото й беше дълбоко изрязано, така че Ласитър можеше да се наслаждава на гънката между предизвикателно вдигнатите й гърди, а като се приближаваше към него, под плътно прилепналата й пола ясно се очертаваше всеки мускул. В зелените й очи танцуваха малки дяволчета.

На около половин крачка от Ласитър тя спря. Беше по-ниска от него само с половин глава. Нежната й ръка се плъзна по кожената му жилетка, след това по рамото му и погали косите на тила му.

— Има ли значение коя съм, великане? — прошепна тя. — Видях те тази сутрин, Ласитър. Веднага разбрах, че в цял Лордсбърг няма друг мъж като теб. Аз разбирам от силни мъже, а ти си най-якият, когото някога съм срещала. Усещам го.

Той вдъхна аромата на косите й и почувства как тя накара някаква струна да зазвучи в него, а от това той не можеше и не искаше да се освободи. Беше дяволски хубава жена и той се питаше защо да не вземе това, което така щедро му се предлагаше.

Ръката му обви талията й.

Не беше необходимо да я придърпва към себе си. Тя сама се притисна към него. През жилетката и ризата си той чувстваше гърдите й, а сочните й начервени устни бяха съвсем близо до него.

Ласитър я целуна.

Езикът й като че ли пръсна искри в жилите му. Топлото й тяло излъчваше предизвикателство. Беше станала неудържима, пръстите й се впиваха в косата му.

Ласитър я вдигна внезапно и я понесе към леглото върху силните си ръце. Тя леко стенеше, когато той разкопчаваше костюма й и сложи голямата си ръка върху гърдите й.

— Хайде, Ласитър! — прикани го тя. — Не ме карай да чакам дълго!

Той видя, че пръстите й треперят, като му помагаше да разкопчее костюма й. Тя трескаво сваляше бельото си, докато застана пред Ласитър така, както бог я беше създал.

Наистина беше великолепна жена. Големите й гърди и без опората на корсажа стояха предизвикателно вдигнати. Ласитър бързо се съблече. Тя му помагаше, но треперещите й от страст ръце само забавяха момента, в който голите им тела щяха да се прегърнат.

Като забеляза това, тя се отпусна върху леглото. Тялото й се извиваше като на змия, измъкваща се от старата си кожа.

После Ласитър легна до нея. Възбуждащите му нежности изтръгваха от нея кратки стонове.

Ласитър чувстваше, че това не е преструвка. Тази жена имаше нужда от мъже така, както от насъщния хляб. Той знаеше, че не е първият, когото тя има, нито пък ще бъде последният.

Като че ли бяха създадени един за друг.

Чувствата на Ласитър се разбунтуваха не по-малко, отколкото тези на жената. Те дадоха един на друг всичко, на което бяха способни, и чак когато и двамата за първи път поеха въздух, забелязаха, че междувременно се беше стъмнило.

Дългите нокти на пръстите й се плъзгаха по покритата му с белези кожа.

— О, Ласитър — шепнеше тя задъхано — Какъв мъж си!

Той се смееше.

— Такъв, който може да ощастливи много жени — отвърна той.

Ноктите й се заровиха в косите му.

— Сега не говори за това! В момента сме важни само ние двамата.

Тя още веднъж потъна в опиянение, което като че ли беше по-силно от първото.

После в продължение на няколко минути лежаха безмълвни един до друг. Ръката на Ласитър беше върху лявата й гръд. Той усещаше учестеното биене на сърцето й, което след известно време се успокои.

— Колко е часът, Ласитър? — попита тя след малко. Той сви рамене и погледна през прозореца, през който в стаята проникваше слаба светлина.

— Виж моля ти се — промълви тя.

Той вдигна ръката си от гръдта й и спусна крака от леглото. Жилетката му беше на земята. Той се наведе и извади джобния часовник от малкото джобче.

— Минава десет и половина — каза той.

Тя скочи от леглото.

— Господи, толкова късно ли е вече? — прошепна тя. Ласитър се усмихна. Държи се като омъжена жена, която трябва да се прибира вкъщи навреме, за да постави пантофите на своя паша пред креслото, мислеше той. Но не изглеждаше да бърза по тази причина.

Той я гледаше от леглото как се облича в тъмното.

— Защо не запалиш лампата? — попита тя.

Гласът й беше загубил тихата, трепереща нотка. Сега тя отново беше самоуверена и трезва жена.

Ласитър отиде до масата и драсна клечка кибрит. Вдигна газената лампа и запали фитила. Мека светлина огря стаята.

— Прозорецът! — сопна се тя. Ласитър й се присмя.

— Страх те е, да не те види някой при мен ли? — попита той. Замисли се за собственицата на този пансион и чак сега му стана ясно защо се беше държала безцеремонно с него. — Но мисис Трейнър все пак те е видяла, нали?

Тя сама отиде до прозореца и дръпна пердетата.

— Мисис Трейнър няма да каже нищо, погрижила съм се за това, Ласитър. — Тя беше застанала с гръб към прозореца и гледаше Ласитър, който все още не се беше облякъл. Тя прокара език по устните си и ги навлажни. — Ласитър… — започна жената.

— Да? — Той забеляза, че тя иска да му каже нещо, но не знае как точно да го направи. Сега е ред на деловата част от вечерта, мислеше той. Беше малко разочарован, макар че още от самото начало му се виждаше малко невероятно това една жена да се вмъкне в стаята му и да иска да се люби с него само защото го е видяла и харесала. Дори и най-страстната и влюбена жена рядко тръгва по този директен път, за да постигне целта си. Обикновено жените се опитваха да привлекат вниманието на мъжа по друг начин и предоставяха на него възможността да започне пръв.

— Май нещо те мъчи — каза той. Тя кимна бързо.

— Аз, аз не знам как да ти го кажа, Ласитър. — Тя се поколеба за миг и леко наклони глава настрани. — Все пак ти беше хубаво с мен, нали.

Той кимна.

— Определено. Въпреки че не знам името ти.

— Бриджит — каза тя. — Можеш и по-често да се възползваш, Ласитър, когато пожелаеш.

Той се засмя. Това прозвуча така, сякаш само той беше изпитал удоволствие от това, което бяха преживели заедно.

— И как да заслужа това?

Тя бавно се приближи към него. Зелените й очи искряха. Все още се колебаеше да изкаже молбата си. Но после изразът на хубавото й лице за миг се промени.

— Ти ще ходиш в Уулфс Хоул, за да освободиш заложниците от Джуд Донован, нали?

Ласитър се вцепени. Това всъщност трябваше да се знае само от Бейли, Кимброу и Сидни Блад и от никой друг. Някой от тях ли се беше разприказвал? Ласитър безмълвно изруга. Ще му дам да се разбере на тоя проклетник, който не см е държал затворена муцуната!

— Да, и? — отвърна той сухо. Изведнъж тя се приближи до него.

— Ласитър — каза тя. — Ти самият се убеди, че съм страстна жена, която обича живота. Но за да живея така, както ми харесва, ми трябват пари. Омъжих се за един много по-възрастен от мен мъж, понеже той ми обеща, че вече никога в живота си няма да имам грижи с парите! Но сега той ме държи толкова изкъсо, че не мога да си купя една рокля, без да го питам.

Ласитър съвсем не беше във възторг от това, че тя е омъжена. Доколкото можеше, той избягваше да се занимава с омъжени жени, защото най-често имаше само ядове с тях. Всъщност тя можеше да му каже това още в самото начало.

— Какво трябва да направя за теб? Да набия стария ти мъж, за да стане по-великодушен ли?

Тя сърдито поклати глава.

— Не ми се присмивай! — отвърна енергично. — Ако ми помогнеш, ще ти дам сто хиляди долара.

Ласитър подсвирна през зъби. Това не беше лошо предложение. Но по размера на сумата Ласитър веднага разбра, че вероятно не е точно той човекът за нея.

— Какво трябва да направя? — попита той.

Тя отметна глава назад.

— Искам да не връщаш тук, в Лордсбърг, единия заложник, който е в ръцете на Джуд Донован — каза тя твърдо.

Ласитър разбра. Но все пак каза:

— О’кей! Сто хиляди долара, нали?

Зелените й очи блестяха триумфиращо. Тя кимна енергично.

— Обещавам ти, Ласитър — прошепна тя с дрезгав глас. — А от това… — тя посочи към леглото — … можеш да получиш колкото искаш, щом си изпълниш задачата.

— И? — попита той.

— Какво и?

— Не забрави ли нещо? Все още не знам кой заложник не бива да връщам в Лордсбърг и коя си ти?

Тя не отговори веднага. Изведнъж в погледа й се появи съмнение. Изглежда се питаше дали не беше поизбързала малко.

— Става дума за Гуендолин Кимброу — каза накрая тя с глас, в който се надигаше злоба. — А мъжът ми е Клейтън Кимброу. Ако дъщеря му не се върне, той ще трябва да завещае наследството си на мен!

Ласитър изобщо не беше помислил за това. В първия момент беше така зешеметен, че не отговори. Той замислено гледаше Бриджит Кимброу. Тя изглеждаше дяволски добре, но душата й беше изгнила до дъно.

— Вече знаеш — продължи Бриджит Кимброу с изпълнен с омраза глас. — Гуендолин не бива да доживее освобождението. Как ще умре — ми е все едно. Давам ти пълна свобода на действие.

— Хей — каза Ласитър провлачено. — За такова нещо не сме говорили.

— За какво? — Тя смръщи тъмните си вежди така, че на челото й се появи отвесна бръчка.

— Че трябва да убия заложницата — отбеляза Ласитър невъзмутимо. — Ти каза, че трябва да се погрижа единият заложник да не се завърне в Лордсбърг. Така че ще я заведа в Таксън.

Тя тихо изкрещя и ако Ласитър не беше предвидил подобна реакция, Бриджит щеше да му издере лицето с дългите си нокти.

— Проклет да си, кучи сине! — изсъска тя.

— За това няма ли да получа сто хиляди долара? — попита Ласитър, хилейки се.

— Не, по дяволите! — извика тя и тропна с крак. След това рязко се обърна и изтича към вратата. След като я отвори, се обърна още веднъж:

— Никога няма да ти простя това, Ласитър! — каза тя, разтреперана от гняв. — Ще намеря някой друг, който за сто хиляди долара ще убие не един, а двама души!

Ласитър замислено погледна след нея.

Кимброу не е толкова умен, колкото смятах, мислеше си той. Но често жените са слабото място на остаряващите мъже, които иначе никой не е успял да победи цял живот.

На Ласитър повече не му се мислеше дали да разкаже на Клейтън Кимброу за срещата си с Бриджит. Тъкмо се канеше да загаси лампата, когато на вратата се почука.

— Кой е? — попита той.

— Мисис Трейнър — каза съдържателката на пансиона.

— Един момент, мисис Трейнър. Вече съм се приготвил да лягам.

Ласитър бързо взе одеялото от леглото и го уви около кръста си. След това й каза, че може да влезе.

В ръцете си тя държеше купа с вода и гледаше Ласитър с широко отворени очи.

Той посочи към водата.

— Какво е това, мисис Трейнър?

— О! — тя трескаво преглътна и направи усилие да отмести поглед от горната част на голото му тяло. — Мисис Кимброу каза, че ви трябва купа студена вода, за да се охладите.

Ласитър се засмя.

— Оставете я на масичката, мисис Трейнър — каза той. Тя отиде и остави купата. Той мислеше, че мисис Трейнър ще излезе от стаята му по най-бързия начин, но тя остана до масичката и каза:

— Мисис Кимброу е много хубава жена.

Ласитър я погледна. Мисис Трейнър беше вдовица, загубила вероятно мъжа си много рано. Ласитър й даваше около 30 години, а и тя си имаше всичко, което можеше да се очаква от една зряла жена. Лицето й беше малко измъчено от многото грижи и тежката работа, но беше симпатично. Щеше да е още по-симпатично, ако се усмихваше по-често.

— Трябваше да разговарям с мисис Кимброу по делови въпроси — каза той. — Мъжът й я е изпратил при мен. Да, тя наистина е хубава, но червенокосите не са по вкуса на всеки. На мен например много повече ми харесват кестенявите коси.

Тя силно се изчерви и неволно посегна към кестенявата си коса, която беше свила в кок на тила си.

— О, мистър Ласитър — прошепна тя. Ласитър се приближи до нея.

— Утре трябва да замина още преди изгрев слънце, имам някои неща за уреждане, мисис Трейнър — каза той.

— Бес! — промълви тя с разтреперан глас.

— След три дни се връщам, Бес — продължи той усмихнат. — Може би ще ми направите честта да ме поканите на вечеря за двама.

— О, мистър Ласитър — промълви тя за втори път.

Той нежно я привлече към себе си и я целуна. Устните й бяха топли и меки.

Тя отвърна на допира на неговите устни колебливо, но след това буквално се разтопи в ръцете му. Ласитър се отдръпна от нея.

— Приятно е човек да държи в ръцете си жена като теб, Бес — каза той. И след онова, което преди минути беше преживял с Бриджит Кимброу, той го казваше сериозно.

Тя беше напълно объркана и почти избяга от стаята му. Той я последва, за да заключи вратата, когато отново се почука. Той отвори.

Пред него стоеше мисис Трейнър.

— Аз… аз много бих се радвала, ако вечеряш с мен, като се върнеш, Ласитър — прошепна тя.

— Радвам се, Бес — отвърна той.

Тя още сега с удоволствие би останала, но Ласитър знаеше, че наистина се нуждае на всяка цена от сън тази нощ. Чакаха го три дни и три нощи сто мили езда през планините и тежки преговори. Само като си помислеше за Томбстоун и Кено Бакет, и му замирисваше на барут.

Тя разбра, че той няма да я покани да влезе при него и бързо му пожела лека нощ, след което изчезна надолу по стълбите към столовата.