Джек Слейд
В бърлогата на звяра (13)

13.

Детонацията на малкото оръдие повали Ласитър. Той още чуваше крясъците на Каскит Дешър, после оръдието мина с тропот съвсем близо покрай него, проби страничното покривало на капрата на колата и изтрещя върху скалистия склон, който се спускаше стръмно надолу.

Снарядът от накълцано желязо беше ударил пред тях в скалистата стена. Те чуха тътнещото ехо от крясъците на стражата, която ужасът сигурно беше сковал. Ласитър изкрещя на Джим Харууд, който седеше на капрата и не мърдаше.

— Хайде, прекарай конете, Харууд! Трябва да минем, преди да са се опомнили!

Помощник-шерифът трепна. Вдигна камшика и изплющя над главите на конете, теглещи колата. Животните веднага потеглиха. Кено Бакет беше някъде пред тях в клисурата. Проехтяха изстрели от пушка и веднага заглъхнаха.

Сидни Блад, който през цялото време се беше държал здраво за капрата, изглежда, чак сега възвръщаше силите си. Той дръпна Ласитър здраво за ръката и изкрещя:

— Ще ни направят на парчета, Ласитър!

Ласитър се отърси от него и освободи юздите на Груло, който беше завързан отзад за колата. С един скок се озова върху седлото. Долу в долината видя огнени пламъци, които се издигаха към черното небе. Изглежда, огънят беше обхванал всички къщи на Уулфс Хоул.

Ласитър пришпори коня покрай колата. Тук пак започваше скалистата пътека. Бяха стигнали до критичното място. Над тях се намираха позициите на бандитите с картечницата. Тръпки побиваха Ласитър. Оглеждаше се за Кено Бакет и тогава видя великана, който от седлото на сивия си кон се целеше към скалите. От дулото на уинчестъра му блеснаха светкавици. Някъде в тъмнината се чу удар на метал върху метал.

Колата вървеше все по-бързо. Спускаха се надолу. Каскит Дешър седеше свит на капрата зад картечницата и ръката му конвулсивно се свиваше върху ръчката. Но не се наложи да стреля. Откъм скалите не долетя нито един изстрел. Явно стражата не беше очаквала, че може да ги заплашва някаква опасност откъм Уулфс Хоул.

Изведнъж пред тях се ширна равнината. Иззад един черен облак се показа дискът на луната и освети местността пред тях.

Изведнъж Кено Бакет се озова до Ласитър. Широка усмивка озаряваше лицето му.

— Дявол да го вземе, успяхме! — изграчи той. Ласитър сви рамене.

— Не бързай да се радваш предварително, Кено. Хората на Донован ще положат всички усилия, за да ни пипнат, щом разберат от Шийна Ларкин, че си изпразнил трезора на Донован.

Кено Бакет преглътна, но след това отново се съвзе. Кимна към торбите, висящи на седлото на Груло.

— Няма да правят разлика между твоите и моите пари.

— Едва ли.

— Защо не се разделим? Дешър и Блад могат да отидат да търсят Мак Интайър и момичето, а ние ще скрием парите си на сигурно място.

— Прави каквото искаш, Кено — каза Ласитър и изчака, докато Джим Харууд насочи към него колата. Каскит Дешър отново седеше на капрата до помощник-шерифа. Сидни Блад беше зад тях, хванал се за дъската на капрата.

Кено Бакет изостана, но след няколко минути пак навакса и яздеше на известно разстояние след колата. Очевидно беше разбрал, че шансовете му не са добри, ако язди сам през територията на апачите.

Никой не проронваше нито дума.

Досега имаха късмет, това на всеки от тях беше ясно. Но още не бяха стигнали границата на Ню Мексико.

Тропотът на конските копита и глухият шум от движението на колата ехтяха силно в нощната тишина. Луната отново изчезна зад облаците. При тази лоша видимост беше опасно за живота да се кара през подобно непроходимо място, но нямаха друг избор.

От време на време с тропота на копитата и скърцането на колелата на колата се примесваше и друг шум. Няколко мига преди това Ласитър забеляза тясната сива ивица на източния хоризонт.

Той извърна глава и се ослуша. Тогава видя гримасата на Кено Бакет и веднага разбра, че и той е чул същото и е стигнал до същото заключение.

Бакет извика с прегракнал глас и пришпори сивия си кон към колата.

— По дяволите, карай по-бързо, Дешър! — каза той запъхтян. — Трябва да намерим място, от което можем да се отбраняваме срещу бандитите!

Сидни Блад, който от умора почти беше заспал върху трополящата кола, се сепна.

— След нас ли са? — попита той дрезгаво.

Ласитър не отговори, посочи един заоблен хълм и извика на Джим Харууд:

— Натам! — и препусна. Пристигна на хълма пръв.

Сивата ивица на хоризонта беше станала по-широка. Ласитър обърна глава и погледна в посоката, откъдето до тях беше достигнал далечният тропот на конете. Сега вече се виждаше и облак прах, издигащ се косо към тъмното небе.

Той силно стисна устни.

Ездачите бяха на не повече от три мили разстояние. Един пронизителен вик стигна до ушите на Ласитър.

Дъхът му спря. Като изкачиха половината хълм, единият от двата запрегнати в колата коне се строполи и повлече надолу и другия. Дешър и Харууд излетяха високо във въздуха. От Сидни Блад Ласитър не виждаше и следа.

Колата се обърна и погреба под себе си картечницата. Ковчегът на Дешър се изпързаля няколко ярда надолу по хълма, преди да спре в една скала.

Ласитър пришпори Груло надолу по хълма към обърнатата кола. Каскит Дешър се изправяше, ругаейки. Първият му поглед беше отправен към ковчега. Той изтича нагоре и коленичи до него.

Ласитър скочи от седлото до неподвижно лежащия на земята Джим Харууд. Младежът все още беше замаян. Ласитър му помогна да се изправи. След това се огледа за колата.

От седлото на своя сив кон Кено Бакет завързваше ласото си за капрата. След това подкара коня и колата се изправи със скърцане, но с трясък се строполи върху колелата си.

— Дешър! — изръмжа Бакет. — Остави, по дяволите, ковчега там, където си е! По-добре се погрижи за картечницата.

Сидни Блад се приближи до колата, накуцвайки. Лицето му беше бледо. Погледна Ласитър и каза:

— Тя вече не става за работа.

След като хвърли един поглед на картечницата, Ласитър разбра, че Блад имаше право. Отиде при Груло и извади уинчестъра от кобура.

— Бързо, горе на хълма… — каза той. — Горе и без картечница имаме добри шансове.

Сидни Блад и Джим Харууд веднага хукнаха нагоре. Кено Бакет като че ли имаше намерение да обърне коня си и да се махне оттам. Но в този момент групата ездачи излезе от пролома и се насочи право към хълма.

Каскит Дешър също видя ездачите, заряза ковчега си и хукна нагоре.

Ласитър силно присви очи. Ездачите се виждаха само като малки точки. Той си отдъхна. Бяха по-малко, отколкото беше предполагал. Въпреки това щеше да се наложида се бият за живота си. Смътно предчувствие му подсказваше, че единият от ездачите е Джуд Донован. А Донован нямаше да се успокои, преди да убие всички или той самият да умре от парче олово.