Реймънд Чандлър
Английско лято (4)

4

Затворих вратата на гостната — много възпитано, доста внимателно, като стар семеен свещеник, който се оттегля в скривалището си по време на антикатолически преследвания.

После се прокраднах и затворих френските врати. И като затворих, сигурно частица от аромата на рози и праскови се бе промъкнал вътре и присмехулно се бе блъснал в мен.

Тя бе седнала удобно в нисък стол, пушеше цигара — не особено умело, облегнала светлорусата си глава върху възглавничка. Очите и… не знам какво имаше в очите. Достатъчно беше и онова, което вече бях видял в тях.

— Къде е пистолетът? Трябва да е в ръката му.

Гласът ми беше остър, но не силен — нямаше нужда да се чува из цялата къща. Но у мен вече не бе останало нищо от нежната английска сивота.

Тя се усмихна едва-едва и посочи към един от онези странни, стъпили на несигурни крачета издължени мебели, които понякога имат чекмеджета, но всъщност се използват за емайлирани чашки за чай и големи чаши със златен надпис: „Подарък от Боньор Регис“, или някой си там, и отдолу герб.

Точно този бюфет, или каквото беше там, имаше едно чекмедже с резбована фасада, което издърпах с усилие и раздрънках всички позлатени чаши.

Беше вътре, върху лист розова хартия и до салфетка с ресни. Револвер „Уебли“. Невинен като нож за риба.

Наведох се и го помирисах. Усетих тежката миризма на барут. Не пипнах пистолета — още не.

— Значи си знаела — казах. — Знаела си през цялото време, докато съм се правил на смахнат глупак. Знаела си, докато сме пили чая. Знаела си, че лежи там проснат на леглото. И кръвта му капе ли капе — бавно, бавно, бавно, — мъртвите също кървят, но бавно — от раната в гърлото надолу по ризата, по ръката, по дланта и накрая по пръста. Знаела си през цялото време.

— Този звяр — каза тя със съвършено спокоен глас. — Този боклук. Имаш ли представа на какво ме е подлагал?

— Добре — вдигнах ръка. — Разбирам. И аз не си падам по такива като него. Но някои неща са задължителни. Пистолетът изобщо не трябваше да се пипа. Сигурно е изглеждал много добре там, където си е бил. Сега вече си го пипала. За пръстови отпечатъци си чувала, нали?

Не говорех като на дете, не бях и саркастичен. Просто обяснявах, в случай че не й беше ясно. Беше изгасила цигарата, без да забележа движението. Успяваше да прави така. Сега седеше съвсем неподвижна, отпуснала ръце на облегалките на стола, слабичка, затворена в себе си, нежна като зората.

— Била си сама тук — казах. — Станало е, когато старата Беси е била навън. Никой не е чул изстрела или ако са го чули, просто са помислили, че е от ловна пушка.

Тогава тя се засмя — нисък, възторжен смях, смях на жена, сгушена сред възглавниците на голямо легло с балдахин.

Докато се смееше, чертите на шията й леко се изостриха. Така си и останаха, видях го.

— Защо се тревожиш за всичко това? — попита тя.

— Трябваше да ми кажеш веднага. Какво е толкова смешно? Да не мислиш, че вашите английски закони са смешни?… И се качи горе и отвори вратата — ти беше нали? Да не би да си тръгна, без да разбера? Защо?

— Обичах те — каза тя. — Някак си. Аз съм студена жена, Джон. Знаеше ли, че съм студена жена?

— Подозирах, но не стигнахме дотам, че да ми влиза в работата. Не отговаряш на въпроса ми.

— Е, да, друга ти влезе в работата.

— Това беше преди хиляда години. Преди десет хиляди. По времето на фараоните. Изгнило на прах под древен покров. А това там — вдигнах нагоре изпънатия си пръст — е сега.

— Красиво е — въздъхна тя. — Хайде да не превръщаме красивата трагедия в евтина сензация. — Тя нежно погали тънката си деликатна шия. — Ще ме обесят, Джон. В Англия бесят.

Впих поглед в нея с очите, които имах, и с това, което беше в тях.

— Преднамерено — каза тя хладнокръвно. — Със съответния формализъм. И едва доловими угризения. А директорът на затвора ще бъде с безупречни ръбове на панталона, изгладени преднамерено, внимателно и хладнокръвно — точно както аз застрелях мъжа си.

Продължавах да дишам, колкото да не загина от задушаване.

— Преднамерено ли? — ненужен въпрос, знаех.

— Разбира се. От месеци го планирам. Днес беше малко по-груб от обикновено. Онази жена в Лейквю съвсем му срина самоуважението. Унизи го. Винаги се е държал гадно. И аз направих каквото направих.

— Но нали го търпеше?

Тя кимна. А аз чух странно щракване — звук, който може да се чуе само на едно място. Люшна се закачулен силует. Много леко се залюля, сред студена светлина, увиснало на дълъг, елегантен врат, скрит под качулка.

— Не — задъхах се аз. — Никога. Лесно е. Ще правиш ли каквото ти кажа?

Тя стана — с едно-единствено плавно движение, и дойде до мен. Прегърнах я. Целунах я. Докоснах косата й.

— Моят рицар — прошепна тя. — Моят красив рицар с лъскави доспехи.

— Как? — попитах аз, сочейки към чекмеджето с пистолета. — Ще изследват ръката му за барутни нитрати. Това е газ, който изтича след произвеждане на изстрел — остава в кожата известно време и влиза в химическа реакция. Трябва да решим този проблем.

Тя ме погали по главата.

— Ще го намерят, любов моя. Ще намерят газа, за който говориш. Сложих пистолета в ръката му и го държах така, докато го утешавах, сложила пръст върху неговия. Толкова беше пиян, че изобщо не разбра какво прави.

Продължаваше да гали косата ми.

— Моят красив рицар с лъскави доспехи.

Аз вече не я прегръщах; тя ме прегръщаше. Напънах мозъка си, бавно, бавно. Докато ме заболя черепът.

— Може да не останат доволни от изследването — отбелязах. — И може да поискат да изследват и твоята ръка. Значи трябва да направим две неща. Слушаш ли ме?

— Моят красив рицар! — Очите й блестяха.

— Трябва да си измиеш ръката с добър, твърд сапун за пране и с гореща вода — дълго ще търкаш. Може да те заболи, но продължавай колкото издържиш, без обаче да си сваляш кожата. Ще личи. Сериозно говоря. Важно е. Другото нещо е аз да замина с пистолета. Това ще им обърка работите. Изследването за следи по кожата се прави до четирийсет и осем часа след изстрела, мисля. Разбираш ли?

Тя пак повтори същите думи, по същия начин и очите й светеха със същия блясък. Ръката й продължаваше да ме гали по косата все така нежно и бавно.

Не я мразех. Не я и обичах. Просто трябваше да направя необходимото. Взех пистолета и розовата хартия под него, защото беше изцапана със смазка. Вгледах се внимателно в дъното на чекмеджето. Дървената плоскост изглеждаше чиста. Прибрах пистолета и хартията в джоба си.

— Ти не спиш в една стая с него — продължих да й набивам в главата. — Пил е, заспал е. Нищо ново,нищо, което да те развълнува или разтревожи. Чула си изстрел, разбира се, горе-долу в съответното време, но не съвсем точно, недей и да увърташ много. Помислила си, че стрелят с пушка в гората.

Тя ме хвана над лакътя. Трябваше да я погаля по ръката. Очите й го искаха.

— Била си отвратена от пиянството му. Случвало се е често така, че днес просто ти е дошло до гуша и си решила да не му обръщаш никакво внимание. Чак до сутринта. Тогава старата Беси…

— О, не Беси — красиво се примоли тя. — Не горката стара Беси.

Би могла лесно да разчувства някого, но мен не можа. Насочих се към вратата.

— Най-важните неща са да си измиеш ръката, но без да я разраняваш, и аз да изчезна с пистолета. Ясно ли е всичко?

Тя ме сграбчи отново — пак така буйно, пак така нескопосано.

— А след това…?

— А след това… — въздъхнах замечтано срещу ледените й устни.

Освободих се от примката на ръцете й и напуснах къщата.