Арчибалд Кронин
Цитаделата (23)

Глава девета

Веднъж в началото на април Андрю откри дупка в един от кътниците си и на другата седмица потърси зъболекаря на Дружеството. Не беше се виждал с Боланд и не знаеше приемните му часове. Когато стигна до площада, където се намираше малката приемна на Боланд, видя на затворената врата бележка, написана с червено мастило:

 

На изваждане съм. Ако е бързо, обадете се в къщи.

 

След моментално размишление Андрю реши, че вече дошъл до тук, би могъл поне да вземе час и като попита за пътя един от групата младежи, които стояха пред сладкарницата, тръгна към дома на зъболекаря.

Това беше малка отдалечена вила в горните покрайнини на източната част на града. Когато Андрю приближи по мръсния път предната врата, чу силни удари с чук и през широко отворената врата на разбита барака видя как един червенокос дългокрак мъж по риза ожесточено атакува с чук разглобения корпус на една кола. В същия миг и мъжът го видя.

— Здрасти! — викна той.

— Здрасти! — отвърна малко предпазливо Андрю.

— Какво търсите?

— Искам да взема час от зъболекаря. Аз съм доктор Менсън.

— Влезте — каза мъжът, като гостоприемно размаха чука.

Това беше Боланд.

Андрю влезе в дървената барака, из която се търкаляха парчетии от един невероятно стар автомобил. В средата, сложено на дървени кутии от яйца, беше шасито. То явно бе разрязано с трион на две части. От този необичаен машинен спектакъл Андрю вдигна очи към Боланд.

— Това ли е изваждането?

— Да — съгласи се Кон. — Като ме домързи в кабинета, идвам в гаража и поправям по нещо на колата.

Независимо от ирландския си акцент, който беше такава гъста мъгла, че можеше и с нож да се реже, той използваше думите „гараж“, имайки предвид разнебитената барака, и „кола“, имайки предвид още по-разнебитеното превозно средство, с чувство на несъмнена гордост.

— Няма да повярвате какво правя сега — продължи той, — искам да кажа освен ако не сте с технически ум като мене. От пет години я имам тази моя малка кола и знайте, че когато я зех, беше вече на три години. Може да н’вярвате, като е такава разсъблечена, но бяга като заек. Сега ми е малка, Менсън, малка е за нарасналото ми семейство. Така че сега я удължавам. Прерязах я тук, виждаш, точно през средата и точно тук ще вмъкна цели два фута удължение. Само чакай да я свърша, Менсън! — той протегна ръка към сакото си. — Ще бъде достатъчно дълга за цял полк. Хайде сега да вървим в кабинета да ти оправя зъба.

В кабинета, който беше почти така разхвърлян, както и гаража, и, трябва да се признае, също така мръсен, Кон запълни зъба, като през цялото време приказваше. Приказваше толкова много и така ожесточено, че по червените му рошави мустаци винаги имаше капчици влага. Рижата му коса, която имаше остра нужда от подстригване, непрекъснато влизаше в очите на Андрю, щом се надвесваше да слага амалгама, която разтриваше с мазния си нокът. Той дори не се погрижи да си измие ръцете — за Кон това беше дреболия!

Беше разсеян, поривист, добродушен и щедър човек. Колкото повече Андрю опознаваше Кон, толкова повече попадаше в плен на хумора му, простотата му, буйността му и прахосничеството му. Кон, който беше в Аберлоу от шест години, нямаше спестено и едно пени. И все пак той извличаше голямо удоволствие от живота. Беше луд за „техника“, непрекъснато правеше някакви устройства и боготвореше колата си. Самият факт, че Кон имаше кола, беше сам по себе си шега. Но Кон обичаше шегите, дори когато бяха и срещу него. Разказа на Андрю случая, когато отишъл да извади разваления кътник на един важен член на Комитета, като си въобразявал, че клещите му са в джоба, а се оказало, че посяга към зъба със шестинчов гаечен ключ.

След като направи пломбата, Кон хвърли инструментите си в един съд от сладко, пълен с лизол, това беше неговото лекомислено схващане за дезинфекцията, и настоя Андрю да се върне с него на чай.

— Хайде сега — настояваше той гостоприемно, — трябва да се запознаете със семейството. И сме тъкмо навреме. Точно пет часа̀.

Всъщност, когато пристигнаха, семейството на Кон вече пиеше чай, но явно бе свикнало твърде много с чудатостите на Кон, за да го разтревожи довеждането на чужд човек. В топлата разхвърляна стая, начело на масата седеше госпожа Боланд, а от гърдата й сучеше бебе. До нея седеше Мери. Петнайсетгодишна, тиха, срамежлива — „единствената чернокоса и любимка на баща си“ както я представи Кон, — тя вече печелеше прилична надница като служителка при Джо Ларкинс, при когото ставаха наддаванията на площада. До Мери беше Терънс, дванайсетгодишен, а нататък три други по-малки деца се търкаляха по пода и крещяха, за да им обърне внимание бащата.

Около това семейство, с изключение може би на срамежливата чувствителна Мери, цареше атмосфера на безгрижна веселост, която веднага овладя Андрю. Самата стая говореше със страхотен ирландски акцент. Над камината, под цветната снимка на папа Пий X, който държеше палмово клонче, се сушаха пелените на бебето. Кафезът на канарчето, непочистен, но пълен с песен, беше поставен на шкафа, край захвърления корсет на госпожа Боланд, която го бе махнала преди това за по-голямо удобство, и край едно скъсано чувалче с кучешки бисквити. Върху бюфета бяха наредени шест, току-що донесени от магазина бутилки с бира. Там беше и флейтата на Терънс. В ъгъла бяха захвърлени счупени играчки, обувки без ешове, една ръждясала кънка, японски слънчобран, два леко повредени молитвеника и един брой на фотографското списание „Фото Битс“.

Но докато пиеше чая, Андрю остана най-очарован от госпожа Боланд — просто не можеше да откъсне очи от нея. Бледа, замечтана, невъзмутима, тя тихо седеше и преглъщаше чаша след чаша черен запарен чай, децата се търкаляха наоколо, а бебето открито сучеше храната си от нейния щедър извор. Тя се усмихваше, кимаше, режеше хляб за децата, наливаше чай, пиеше и кърмеше, и вършеше всичко това с някаква отнесена ведрост, като че годините на шум, мръсотия, скука и жизнерадостта на Кон я бяха пренесли в лоното на някаква божествена лудост, където е изолирана и неприкосновена.

Андрю едва не си обърна чашата, когато с мек глас, като че се извинява, загледана някъде над главата му, тя се обърна към него:

— Канех се да посетя госпожа Менсън, докторе. Но бях така заета…

— За бога! — Кон се преви от смях. — Заета, наистина! Тя нямаше нова рокля — това иска да каже тя. Бях приготвил парите, но дяволите да го вземат, Терънс или някой от другите имаше нужда от обувки. Нищо, майко, почакай да удължа колата и ще те доставим там в стил. — Той се обърна към Андрю с най-естествен тон.

— Зле сме, Менсън. Дяволът е крив! Слава богу, потомство имаме голямо, но понякога не сме така добре с дрехите. Страшно са стиснати в Комитета. И, разбира се, големият шеф получава своя пай!

— Кой? — запита удивен Андрю.

— Луелин! Той взема своята пета част както от вас, така и от мен.

— Но за какво, по дяволите?

— Е, от време на време преглежда някой и друг пациент. През последните шест години той е извадил една-две зъбни кисти вместо мен. И той е специалистът, когато има нужда от рентгенови снимки. Но е леке. — Семейството се бе изнесло да играе в кухнята и Кон говореше свободно. — Той и голямата му лимузина. Цялата е в боя. Нека да ти кажа, Менсън, веднъж вървях след него, нагоре по Марди Хил с моя собствен малък бус и си рекох да стъпя на газта. Бог ми е свидетел! Трябваше само да му видиш лицето, като започна да ми гълта праха.

— Виж какво, Боланд — бързо каза Андрю. — Тази работа с частта на Луелин е жива неправда, защо да не се борим против нея?

— Да?

— Защо да не се борим срещу нея? — повтори Андрю по-високо. Почувства как кръвта нахлува в главата му. — Това е страхотна неправда. Ето, стоим ние тука, мъчим се да пробием… Боланд, ти си човекът, когото търся. Ще бъдеш ли заедно с мен в тази работа? Ще хванем и другите помощници. Ще направим голямо организирано усилие…

Бавно в очите на Кон заблестя светлина.

— Искаш да кажеш, че искаш да подгониш тоя Луелин?

— Да.

Кон внушително протегна ръка.

— Менсън, мойто момче — тържествено заяви той. — Ние сме заедно от самото начало.

Андрю се впусна към къщи при Кристин, пълен с нетърпение, жадуващ за битка.

— Крис! Крис! Намерих един златен човек, един червенокос зъболекар. Съвсем луд. Да, като мене, знаех си, че така ще кажеш. Но слушай, мила, ние ще започнем революция. — Той възбудено се засмя — О!

Ненужно бе предупреждението й да внимава. Беше решил да отиде докрай във всичко. И на другия ден започна, като посети Оуен.

Секретарят прояви интерес и беше категоричен. Той каза на Андрю, че въпросното споразумение е доброволно между главния лекар и помощниците. Цялата работа беше извън юрисдикцията на Комитета.

— Разбирате ли, доктор Менсън — каза в заключение Оуен, — доктор Луелин е много способен и добре квалифициран човек. Ние сме щастливи, че той е при нас. Но Дружеството му плаща добре за работата като наш главен лекар. Вие помощниците мислите, че той би трябвало да получава повече…

„Дренки мислим“, си каза Андрю. Тръгна си доволен. Звънна на Оксбъроу и Медли и ги накара да се съгласят да дойдат същата вечер у тях. Ъркюхарт и Боланд вече бяха обещали да дойдат. От предишни разговори той знаеше, че всеки един от четиримата с голямо неудоволствие губи една пета от заплатата си. Щом веднъж ги събереше, всичко щеше да бъде наред.

Следващата му стъпка беше да говори с Луелин. След като размисли, реши, че ще бъде непочтено да не казва нищо за намеренията си. Същия следобед даваше упойка в болницата. Докато наблюдаваше как работи Луелин, дълга и сложна коремна операция, не можеше да потисне чувството на възхищение. Думите на Оуен бяха абсолютно верни: Луелин беше удивително способен и не само способен, а и универсален. Той беше изключението, единственият случай, който — би казал Дени — потвърждаваше правилото. Нищо не беше ново за него, нищо не го затрудняваше. Като се почне от администрацията на обществените служби за здравеопазване, чиито закони знаеше наизуст, до последните постижения в радиологията — всичко в разнообразните си задължения Луелин посрещаше любезен, подготвен и съвършен.

След операцията, докато Луелин се миеше, Андрю се приближи до него и нервно свали престилката си.

— Извинете, доктор Луелин, но не можех да не видя как се справихте с тумора — беше страшно красиво.

Увяхналата кожа на Луелин почервеня от задоволство. Той приветливо се усмихна.

— Радвам се, че мислите така, Менсън. Щом става въпрос за това, мога да кажа, че имате доста напредък с упойките.

— Не, не — измърмори Андрю. — Никога няма да съм добър в тази работа.

Настъпи мълчание. Луелин спокойно продължи да сапунисва ръцете си. Застанал до него, Андрю нервно се изкашля. Сега, когато бе дошъл моментът, беше му почти невъзможно да говори. Но успя да изстреля.

— Вижте какво, доктор Луелин. Редно ще бъде да ви кажа — ние всичките помощници смятаме, че не е справедливо да ви плащаме процент от заплатата си. Неудобно е да се говори за това, но аз — аз ще предложа това да бъде прекратено. Довечера имаме среща у дома. Предпочитам да знаете за това сега, а не после. Бих желал да разберете, че поне съм честен по този въпрос.

Преди Луелин да успее да отговори, Андрю се обърна и без да го погледне, излезе от операционната. Колко зле го бе казал! Но все пак го беше казал. Когато му изпратят своя ултиматум, Луелин не би могъл да го обвини, че му е забил нож в гърба.

Срещата във „Вейл вю“ бе уговорена за девет часа същата вечер. Андрю извади няколко бутилки бира и помоли Кристин да направи сандвичи. Когато свърши, тя си сложи палтото и отиде за час до Вонови. Изтръпнал в очакване, Андрю крачеше из хола и се мъчеше да събере мислите си. Постепенно другите пристигнаха — първо Боланд, после Ъркюхарт и след това заедно Оксбъроу и Медли.

В дневната Андрю наливаше бира, предлагаше сандвичи и се опитваше да създаде сърдечна атмосфера. Тъй като изпитваше почти неприязън към Оксбъроу, той се обърна първо към него.

— Пийте, Оксбъроу! В килера има още много.

— Благодаря, Менсън — гласът на евангелиста бе ледено студен. — Не докосвам алкохол в никаква форма и никакъв вид. Това е против принципите ми.

— Господи боже мой! — каза Кон с края на мустака си.

Като начало това не беше обнадеждаващо. Медли дъвчеше сандвичи и през цялото време гледаше внимателно, а на лицето му бе изписана неподвижната тревога на глухия. Бирата вече увеличаваше естествената сприхавост на Ъркюхарт: след като гледа упорито няколко минути към Оксбъроу, той изведнъж каза:

— Сега, след като съм във вашата компания, доктор Оксбъроу, може би ще сметнете за удобно да обясните как Тюдър Еван, Глин Терас 17, се озова от моя списък във вашия.

— Не си спомням за случая — каза Оксбъроу, като надменно притисна един към друг върховете на пръстите си.

— Но аз си спомням — избухна Ъркюхарт, — това беше един от случаите, които ми откраднахте, ваше медицинско преподобие! Освен това…

— Господа — извика в паника Андрю. — Моля ви, моля ви! Как ще свършим работа, ако се караме помежду си? Спомнете си за какво сме се събрали.

— За какво сме се събрали? — запита като жена Оксбъроу. — Аз трябваше да ходя на визитация.

Изправил се до камината с опнато и искрено лице, Андрю се опита да вземе в ръце изплъзващото се положение.

— Ето за какво става дума, господа! — Той пое дълбоко дъх. — Тук съм най-младият и съм отскоро в тази практика, но се надявам, че ще извините всичко това. Може би именно защото съм нов, имам по-свеж поглед върху нещата — неща, които вие сте търпяли тук твърде дълго. Струва ми се, на първо място, че системата ни е изцяло грешна. Ние непрекъснато се сритваме и блъскаме по най-допотопен начин, сякаш сме обикновени градски или провинциални общи лекари, които се борят помежду си, а не членове на едно и също медицинско Дружество, което предлага прекрасни възможности за обща работа! Всеки, с когото съм разговарял, се кълне, че практиката е кучешки живот. Той разказва как се влачи, как не може да стои на краката си, как няма спокойна минута, как няма време за ядене, как винаги го викат някъде! Защо е всичко това? Защото не е направен никакъв опит за организация в нашата професия. Вземете само един пример, а аз бих могъл да ви кажа десетки. Нощните викания, знаете как си лягаме вечер със страх, че ще бъдем събудени и извикани. Спим отвратително, защото знаем, че може би ще ни извикат. Представете си да знаехме, че не могат да ни извикат. Представете си, че уредим като начало обща система за нощна работа. Един лекар поема нощните визитации за една седмица и след това е свободен от нощни викания до края на месеца. Няма ли да бъде чудесно! Представете си колко свежи ще бъдете през деня…

Внезапно спря, като видя безизразните им лица.

— Няма да стане — подхвърли Ъркюхарт. — Да върви по дяволите! Аз предпочитам да будувам всяка нощ, отколкото да доверя на стария Оксбъроу някой от моите пациенти. Хе, хе! Когато дам на заем, той не връща.

Андрю трескаво се намеси:

— Да оставим тогава това до следващата среща, щом не сме съгласни. Но има едно нещо, за което сме съгласни. И за това сме тук. Този процент, който плащаме на доктор Луелин. — Той спря. Сега всички го гледаха заинтересовани, защото ставаше въпрос за джоба им. — Ние всички сме съгласни, че е несправедливо. Аз говорих с Оуен за тази работа. Той каза, че тя няма нищо общо с Комитета и трябва да се уреди между докторите.

— Това е вярно — каза Ъркюхарт. — Спомням си, когато беше уредено. Преди около девет години. Имахме тогава за помощници двама абсолютни кутсузи. И на Луелин се отвори доста работа с техните пациенти. И така един прекрасен ден ни събра всички заедно и ни каза, че няма сметка да работи така, освен ако не направим някакво споразумение. Така почна. И така си върви.

— Но заплатата му от Комитета вече покрива цялата му работа за Дружеството. А той просто пращи от пари от другите си длъжности. Целият е в пари!

— Знам, знам — сухо каза Ъркюхарт. — Но имай предвид, Менсън, че този същият Луелин е страшно полезен за нас. Той това го знае. И ако реши да ни изостави, няма да сме много добре.

— Но защо трябва да му плащаме? — неуморно продължи Андрю.

— Точно така, точно така! — обади се Кон, като пълнеше отново чашата си.

Оксбъроу хвърли поглед към зъболекаря.

— Ако ми бъде разрешено, и аз да кажа нещо… съгласен съм с доктор Менсън, че не е справедливо да ни режат от заплатите. Факт е обаче, че доктор Луелин е високопоставен човек, прекрасно квалифициран, човек, който придава тежест на Дружеството. И освен това, той прави всичко възможно, за да ни отърве от тежките случаи.

Андрю се втренчи в него.

— Наистина ли искате да се отървете от тежките случаи?

— Разбира се — отвърна раздразнено Оксбъроу. — Че кой не иска?

— Аз не искам — извика Андрю. — Аз искам да ги запазя, да ги проследя докрай!

— Оксбъроу е прав — неочаквано каза Медли. — Това е първото правило в медицинската практика, Менсън. Ще разберете след време. Гледай да се отървеш от трудното. Гледайте, гледайте!

— Но как така, по дяволите! — запротестира разгорещен Андрю. Спорът продължи на вълни три четвърти час.

Тогава, много разгорещен, Андрю се реши да извика:

— Трябва да го направим! Чувате ли ме, просто трябва. Луелин знае какво му готвим. Казах му днес следобед.

— Какво? — възклицанието дойде от Оксбъроу, Ъркюхарт и дори от Медли.

— Нима искате да кажете, докторе, че сте казали на доктор Луелин… — повдигнал се от стола, Оксбъроу впери изплашен поглед в Андрю.

— Разбира се, че му казах! Все някога трябва да узнае. Не разбирате ли, трябва само да сме единни, да се поддържаме и непременно ще успеем!

— Вървете по дяволите! — Ъркюхарт беше побледнял. — Здрави нерви имате! Но не знаете какво влияние има Луелин! Той е навсякъде! Пак добре, ако не ни уволни всичките. Представяте ли си да търся нова работа на моите години. — Той тръгна към вратата, без да се оглежда. — Добро момче сте, Менсън, но сте твърде млад. Лека нощ.

Медли вече бе скочил. По очите му можеше да се познае, че отиваше да се обади веднага по телефона на доктор Луелин и с много извинения да му каже, че той, Луелин, е съвършен лекар и че той, Медли, го чува прекрасно. Оксбъроу беше станал. След две минути в стаята бяха само Кон, Андрю и останалата бира.

Довършиха пиенето в мълчание. Тогава Андрю се сети, че в килера има още шест бутилки. Довършиха и тези шест бутилки. После започнаха да разговарят. Казаха някои неща относно произхода, родителите и моралния облик на Оксбъроу, Медли и Ъркюхарт. Особено внимание отделиха на Оксбъроу и хармониума му. Не забелязаха как Кристин влезе и се качи горе. Говореха си задушевно, като позорно продадени братя.

На другата сутрин Андрю тръгна на обиколките си със страхотно главоболие, намръщен. На площада мина край Луелин, седнал в колата си. Когато, засрамен, Андрю предизвикателно вдигна глава, Луелин лъчезарно му се усмихна.