Ангел Каралийчев
Глупавият Шишо

Запяха агънцата в кошарата, запяха насреща в градината малките работни пчели, обадиха се жълтите патенца в кринчето под ябълката. Засмяната глава на слънцето тръгна над нивите. Наведе се Шишовата баба над заспалото момче, отви го, бутна го по рамото и тихо му захортува:

— Хайде, чедо, стига си спал! Нали щеше на нивата да ходиш? Хайде тръгвай, че дядо ти е премалял от глад! Шишо, ставай, Шишо!

Скочи Шишко. Потри с юмруци сънливите си очи, нахлу бърже калчищените си гащи, излезе да си умие очите на двора и като се наплиска със студена вода, бръкна в кринчето да помилва едно от патенцата. Старата патка засъска, разтвори човка и го подгони. Побягна страхливият Шишо в пещника при баба си, преметна през рамо торбичката с топлата ръжена пита, взе в ръка писаното менче с копривена чорба и тръгна.

На Мержановия хълм ще върви. Там дядо му оре с биволите и на края на всяка брезна се обръща към село да види дали не се е задало внучето му с топла чорбица и прясна пита. Мина Шишо кръстопътя, стигна големия мост и се спря. Сложи на земята менчето, наведе се и погледна надоле. Реката гори огряна от слънцето като запалена. Тя бърза надоле, шуми, пръска искри, пърли върбалака. Сребърни рибки подскачат нагоре.

Огледа се Шишо и видя доле във водата едно малко черно момченце като него, с дълги уши и торба през рамото. Кое ли е туй момченце, дето ходи под водата? Стана му драго. Засмя се. И долното момче се засмя.

— Хей, защо ми се смееш?

Шишо се наведе, взе от земята едно камъче и го пусна от моста. Камъчето цамбурна и черното момченце се потули. А когато водата утихна, то пак си показа главата с големите уши.

— Ха де, ако си юнак, съблечи се и ела да ме уловиш под водата! — сякаш думаше долньото. Но Шишо си спомни, че дядо му оре на нивата гладен, наведе се, взе менчето и тръгна нагоре. Навлезе във високите позлатени от слънцето жита. Изгуби се по една тясна пътека. Бърза, бърза, умори се и спря под една круша да си почине. Дребни мравки напълзяха босите му крака и той почна да тича напред. Изведнъж насреща му изскочи един пъдпъдък.

— Пъдпъдък — джау! джау! — изкрещя той и кацна на един клон над Шишовата глава.

На Шиша му се стори, че пъдпъдъкът вика:

— Питката — дай! дай!

— Не може — рече Шишо, — за дяда е.

Пъдпъдъкът се разсърди и хвръкна. Полетя надоле към блатото, да се оплаче на щъркела. Щъркелът беше цар на всичките птици, които живееха по нивите и горите край Шишовото село. Като истински цар, той искаше и сънят му да бъде царски. Но през нощта жабите от блатото до зори врякаха и не му дадоха да мигне. Затуй беше отишъл да ги накаже. Тъкмо дългокракият цар беше хванал една кекава жаба за крака и я питаше ще кряка ли още, или няма да кряка, когато отпреде му кацна пъдпъдъкът и почна да се оплаква:

— Не дава питката — каза той.

— Кой?

— Шишо.

— Я кажи на гарваните да ми го доведат!

Пъдпъдъкът полетя към една суха върба, където стояха важно два черни гарвана и се озъртаха наоколо.

— Видите ли онуй момче — викна им пъдпъдъкът, — дето отива към Мержановия хълм. Царят заповяда да му го заведете, бърже!

Гарваните разтвориха човките си, грабнаха сабите си и се втурнаха. Превариха Шишо.

— Стой, не мърдай!

Шишо спря.

— Хайде тръгвай напреде ни да те водим при царя! — заграцаха те и почнаха да махат сабите си.

Шишо не им отвърна нищо, ами се наведе, грабна като камъче и го хвърли срещу царските войводи. Гарваните се дигнаха и побягнаха по-бърже от вятър, като изтърваха от страх сабите си. Шишо се наведе и що да види: то не било саби, а пачи пера.

Като чу щъркелът как са я свършили юначните му войводи, мигом полетя към синята гора. Намери кълвача и му заповяда да удари барабана и да събере на съвет болярите му. Кълвачът забарабани:

— Дето да са болярите, тука да дойдат!

Зашумя тъмната гора. Чу се тропот на коне, рев на автомобили и шум на самолети. От всички краища се втурнаха болярите към царския дворец. Най-напред пристигна един стар очилат бухал на файтон с бели коне. Подир него стърчиопашката слезе от самолет. Стърчиопашката пристигна от чужбина. Тя беше министър на външните работи. Подир нея на син автомобил пристигнаха два надути пауна със зелени пера и влязоха важно в двореца. Най-подир се явиха три пуяка и едно орехче. А до прозореца на един клон клекна катеричката да ги подслушва.

Насядаха царските боляри в тронната зала и почнаха да се прозяват в шъпите си. Тогава щъркелът стана прав и им разправи за ръжената питка на Шиша и копривената чорба. Попита и чорбата.

Пръв се дигна единият пуяк и рече:

— Да го излъжем, като му дадем едно перо от пауновите. Паунът изкрещя:

— Не може, не си давам перата! Днес перо, утре перо, додето ме оскубете. Какъв болярин ще бъда аз, когато ме оскубете? Втори се дигна бухалът и избухна:

— Аз ще го уплаша!

— Не можеш го уплаши, защото е голям като мене — намеси се дребното орехче.

Всички боляри се засмяха. Стърчиопашката предложи:

— Да му дадем орехчето. То и без туй е мъничко, не го бива за болярин.

Щъркелът я удари с крило.

— Да мълчиш! Аз не си давам болярите. Орехчето ми е малко, голяма работа върши. То ме пощи и кълве бълхите ми.

Най-подир се обади нетърпеливата катеричка:

— Яде ли ви се ръжена пита? Ще ли ви се копривена чорба?

— Иска ли питане!

— Тогава кажете ми колко ореха ще ми дадете, ако залъжа Шишо, додето му вземете торбата и менчето.

Щъркелът погледна към прозореца:

— Ти нямаш криле, как ще го превариш?

— Лесна работа. Колко орехи давате?

— Един чувал, ако го подмамиш — отговориха болярите и погледнаха щъркела.

Щъркелът клюмна с глава.

Подскочи хитрата катеричка от клон на клон, от дърво на дърво, превари Шиша. Скочи на едно сухо крушево клонче над пътя.

— Шишчо, какво носиш? — попита тя.

— Питка за дяда.

— Ами знаеш ли новото?

— Кое?

— Ей сега, хе на онуй дърво, дето е на синора, аз ще обеся един паяк.

Очите на Шиша светнаха.

— Че защо ще го бесиш? Какво зло ти е направил?

— Какво ли — изплел мрежа и замрежил на една мравка слънцето. Ти искаш ли да гледаш как ще го беся?

— Искам — отвърна Шишо, — ама трябва да занеса на дяда питката, че е много гладен.

— Ууу, че то е най-лесното нещо, дай я на гарваните да я занесат! Хайде де, ела да видиш какъв голям паяк, на гърба му има чер кръст.

Шишо сложи на земята менчето, сне торбата и тръгна подир катеричката. В туй време двата царски гарвана грабнаха сладкия дядов обед и го отнесоха към щъркеловия дворец. А Шишо и катеричката отидоха да бесят паяка. Бесиха го, що го бесиха, не можаха да го обесят. Паяк беси ли се? Върна се Шишо назад за питката и менчето и като разбра, че са го ограбили, писна да плаче и се спусна към къщи. Когато стигна големия мост и погледна във водата, видя пак черното момче с големите уши — и то плаче.

А в туй време насред гората, в царската градина, под една дебела сянка, цар Щъркел и болярите му кълвяха дядовия обед и пееха песни. Катеричката си броеше орехите.