Робърт Шекли
Смъртите на Бен Бакстър (4)

III.

Сутринта на 12 април 1959 година Нед Брайн се събуди, изми се и се облече. В 1,30 часа този следобед му предстоеше среща с Бен Бакстър, президент на „Бакстър индъстрийз“. Цялото бъдеще на Брайн зависеше от резултатите от тази среща. Ако успееше да получи подкрепата на гигантските предприятия на Бакстър, и то при подходящи условия…

Брайн беше висок, тъмен, красив мъж на тридесет и шест години. Във внимателно спокойните му очи проблясваше намек за грижливост, а спокойните устни намекваха за дълбок разум и готовност към компромис. Движенията му имаха свободната сигурност на човек, който добре познава мястото си в света.

Беше почти готов за излизане. Той взе под мишница чадъра си и пъхна в джоба си книжката „Убийство в метрото“. Никога не излизаше без някое хубаво криминале.

Накрая той постави на ревера си малката ониксова игла на Комодор от Клуба на океанските пътешественици. Някои хора го смятаха твърде млад за подобна чест. Но трябваше да се съгласят, че Брайн носеше прерогативите и изискванията на службата си с достойнство, доста впечатляващо за годините му.

Той заключи апартамента си и се запъти към асансьора. Там чакаше малка тълпа, състояща се предимно от собственици на малки магазинчета, но имаше също и двама бизнесмени.

— Приятен ден, господин Брайн — каза операторът, когато асансьорът тръгна надолу.

— Надявам се да е такъв — отвърна Брайн, дълбоко замислен за Бен Бакстър. С крайчеца на окото си забеляза един от пътуващите с асансьора, огромен рус викинг, който разговаряше със слаб, полуплешив човек. Брайн се зачуди какво ли правят те в жилищната му сграда. Той познаваше останалите наематели, макар че не бе живял достатъчно дълго в сградата, че да се сприятели с тях.

Асансьорът пристигна във фоайето и Брайн забрави за викинга. Днес имаше да мисли за други неща. Имаше известни проблеми, свързани с Бен Бакстър, проблеми, които се надяваше да разреши преди срещата. Той излезе навън в неприветливата сива априлска утрин и реши да отиде до „Чайлдс“, за да закуси.

Беше 10,25 часа, сутринта.

 

 

— Какво мислиш? — попита доктор Свег.

— Изглежда ми доста обикновен — отвърна Едуин Джеймс. — Даже ми се струва човек, с когото можеш да се разбереш. Ще видим.

Те следваха Брайн на половин пресечка. Нямаше начин да загубят високата му изправена фигура дори и в сутрешната блъсканица на Ню Йорк.

— Със сигурност не съм човек, който би препоръчал насилие — каза доктор Свег. — Но този път… Защо не го ударим по главата и да приключим с цялата работа?

— Този метод бе избран от Аюи и Бийти. Госпожица Чандгор и Лан II решиха да използват подкуп. Ние сме длъжни да опитаме с убеждение.

— Но я си представи, че не можем да го убедим. Тогава какво?

Джеймс повдигна рамене.

— Не ми харесва тази работа — продължи доктор Свег.

Следвайки го на половин пресечка, те видяха как Брайн се сблъсква с един дебел, червендалест бизнесмен.

— Извинете — каза Брайн.

— Извинете — отвърна пълният бизнесмен.

Те си кимнаха взаимно и се разделиха.

Брайн влезе в „Чайлдс“ и седна зад една празна маса в дъното. Сега беше време да помисли за Бен Бакстър и за най-добрия начин да разговаря с него…

— Поръчката ви, господине? — попита го един сервитьор.

— Пържени яйца, препечен хляб, кафе — каза Брайн.

— Пържени картофи?

— Не, благодаря.

Сервитьорът бързо се отдалечи. Брайн се замисли за Бен Бакстър. С финансовата и политическата подкрепа на Бакстър в сделката с горите, нямаше начин…

— Извинете, господине — каза един глас. — Може ли да поговорим?

Брайн вдигна поглед и видя русия мъж и дребния му приятел, които бе забелязал в асансьора.

— За какво?

— Нещо от изключителна важност, господине — отвърна дребният мъж.

Брайн погледна часовника си. Беше почти единадесет часа. Имаше още два часа и половина до срещата си с Бакстър.

— Разбира се, заповядайте — покани ги той. — Какво имате предвид?

Мъжете се спогледаха и се усмихнаха притеснено. Накрая дребният се изкашля.

— Господин Брайн — заговори той. — Аз съм Едуин Джеймс. Това е моят съдружник доктор Свег. Ще ви разкажем една странно звучаща история, която се надявам да изслушате докрай, без да ни прекъсвате. След това ще ви покажем известни доказателства, които не знам дали ще ви убедят или не в истинността на разказа.

Брайн се намръщи, чудейки се какви ли мошеници е срещнал, но двамата мъже бяха облечени добре и говореха спокойно.

— Добре, започвайте — каза той.

 

 

Един час и двадесет минути по-късно Брайн казваше:

— Ооо! Това е доста странно!

— Знам — отвърна извинително доктор Свег. — Нашите доказателства…

— … са впечатляващи. Позволете ми да видя отново последната играчка.

Свег му го подаде. Брайн погледна с уважение малкия блестящ предмет.

— Момчета, ако нещо с такива размери може наистина да топли и изстудява такива количества… Електрическите компании биха дали няколко милиарда, за да го притежават!

— Това е продукт на нашите технологии — каза главният програмист Джеймс. — Както и останалите предмети. С изключение на мотрифайъра те са разработки по права линия и подобрения на такива, направени във ваше време.

— А този водолатор. Прекрасен, прост и евтин начин за получаване на прясна вода от морето — той погледна към двамата мъже. — Възможно е, разбира се, тези предмети да са фалшификати.

Доктор Свег повдигна вежди.

— Но аз не съм съвсем бос в науката. Дори и да са фалшификати, те са точно толкова авангардни, колкото и истинските. Май че ме уговорихте, хора от бъдещето! Добре, добре!

— Значи приемате онова, което ви казахме за вас? — попита Джеймс. — И за Бен Бакстър и начина за избиране на линията на времето?

— Ами… — Брайн се замисли дълбоко. — С известни колебания.

— А ще отмените ли срещата си с Бакстър?

— Не знам.

— Господине?

— Казах ви, не знам. Ама вие сте много нахални — каза ядосано Брайн. — Аз съм работил като роб на галера, докато постигна тази си цел. Тази среща е най-големият шанс, който съм имал или някога ще имам. А вие искате да се откажа от всичко заради някакво си мъгляво предсказание…

— Предсказанието не е мъгляво — каза Джеймс. — То е много ясно и съвсем точно.

— Вижте, в тази работа са забъркани и други хора. Не съм само аз. Имам си бизнес, служители, съдружници, акционери. И заради тях също трябва да проведа тази среща.

— Господин Брайн — намеси се Свег. — Разберете, че тук са заложени много по-големи проблеми!

— Да, разбира се — тъжно изрече Брайн. — Ами какво е станало с другите две групи, за които ми казахте? Може да съм бил спрян в някой от другите вероятностни светове.

— Не сте.

— Откъде знаете?

— Не можех да кажа това на групите, но вероятността от успех при тях е безкрайно малка — отговори Джеймс. — Точно колкото е и вероятността аз да успея. Статистически погледнато.

— По дяволите — каза Брайн. — Вие, момчета, се появявате от бъдещето и направо искате човек да си промени изведнъж целия живот. Нямате право!

— Ако можете да отложите срещата си само с един ден, това би могло… — заговори доктор Свег.

— Човек не отлага срещите си с Бен Бакстър току-така. Или отива навреме, когато му е казано, или чака… Може би до края на живота си, докато получи възможност за друга… — Брайн се изправи. — Вижте, не знам какво ще направя. Чух ви, малко или много ви повярвах, но просто не знам. Ще трябва сам да реша.

Доктор Свег и Джеймс също станаха.

— Това е ваше право — каза главният програмист Джеймс. — Довиждане. Надявам се, че ще вземете правилното решение, господин Брайн.

Те си стиснаха ръцете. Брайн се обърна и излезе.

Доктор Свег и Джеймс гледаха подире му.

— Как мислиш? — попита Свег. — Изглежда вероятно, нали? Не мислиш ли?

— Не мога да предполагам — отвърна Джеймс. — Възможността да се избегнат събития във времевите линии никога не е вероятна. Честно казано, нямам представа какво ще предприеме той.

— Хубав въздух, а? — въздъхна доктор Свег и поклати глава.

— Доста — отвърна главният програмист Джеймс.

 

 

Брайн реши да се разходи по кея, за да успокои нервите си. Видът на огромните кораби, лежащи спокойно в доковете, винаги го успокояваше. Той, вървеше спокойно, опитвайки се да обмисли случилото се.

Тази смехотворна история…

В която той вярваше.

Но какво да направи със задълженията си, с годините работа, за да достигне до предложението за закупуване на огромните гори и определената възможност то да бъде осъществено този следобед върху бюрото на Бен Бакстър? Той спря и погледна носа на един огромен кораб. „Тезей“…

Помисли за Карибско море, за синьото небе, блестящото слънце, вино, почивка. Тези неща никога няма да му принадлежат. Работа, постоянни усилия, това беше животът, който си бе избрал. Без значение какво щеше да загуби, той щеше да продължи да работи под стоманеносивото небе на Ню Йорк.

Но защо, запита се той. Беше сравнително богат. Бизнесът му можеше да се погрижи и сам за себе си. Какво можеше да го спре да се качи на този кораб, да изостави всичко, да прекара една година на слънце?

Когато разбра, че нищо не го възпира, той се изпълни с възхищение. Беше самостоятелен, силен, целенасочен човек. Щом имаше волята да успее в бизнеса, той имаше воля и да го напусне, да изостави всичко и да последва желанието на сърцето си.

Пък и по този начин проклетото бъдеще ще бъде в безопасност.

— По дяволите Бен Бакстър! — каза си той.

Но не го мислеше.

Бъдещето бе нещо несигурно, нещо твърде далечно. Цялата работа можеше да бъде един много добър блъф, уреден от конкуренцията му.

Нека бъдещето се погрижи само̀ за себе си! Нед Брайн се извърна рязко от „Тезей“. Трябваше да побърза, за да пристигне навреме за срещата си с Бен Бакстър.

В сградата на Бакстър, докато се изкачваше с асансьора, Брайн се опита да не мисли за нищо. Достатъчно беше просто да действа. Той слезе на 16-ия етаж и се приближи до администраторката.

— Казвам се Брайн. Имам среща с господин Бакстър.

— Да, господин Брайн. Господин Бакстър ви очаква. Можете да влезете веднага.

Брайн не се помръдна. Вълна от съмнения изпълни ума му и той помисли за бъдещите поколения, чиито шансове щеше да разруши със своите действия. Помисли за доктор Свег и главния програмист Едуин Джеймс — честни, добронамерени хора. Те не биха искали от него да направи такава жертва, ако не бе абсолютно необходимо.

И той помисли за още нещо…

Сред тези бъдещи поколения ще има и негови собствени роднини.

— Можете да влезете, господине — каза момичето.

В ума на Брайн нещо като че внезапно се скъса.

— Промених решението си — каза той с глас, който даже не успя да познае. — Отказвам срещата. Кажете на Бакстър, че се извинявам… За всичко.

Той се обърна, докато още не е променил отново решението си и заслиза тичешком по стълбището от шестнадесетия етаж.

 

 

В заседателната зала на Световния планов комитет петимата представители на федералните окръзи на Земята бяха седнали около дълга маса в очакване на Едуин Джеймс. Той влезе — дребен, изключително грозен мъж.

— Докладите — каза той.

Аюи, който изглеждаше не особено добре, разказа за техния опит за насилие и резултата от него.

— Може би — завърши той, — ако бяхме в състояние да използваме още повече насилие… Бихме могли да го спрем.

— А може би не — намеси се Бийти, който изглеждаше даже по-зле от Аюи.

Лан II докладва частичния успех и пълния провал на мисията им с госпожица Чандрагор. Брайн се бе съгласил да ги придружи до Индия, дори ако това означаваше да се откаже от срещата си с Бакстър. За съжаление Брайн бе установил, че може да съвмести и двете.

Лан II завърши с няколко философски коментара по отношение на невероятно неточните разписания на параходните компании.

Главният програмист Джеймс се изправи.

— Бъдещето, което ние търсехме, бе онова, в чието минало Бен Бакстър е живял, докато довърши работата си по закупуването на горски масиви. За съжаление то няма да се изпълни. Нашата най-добра линия при тези обстоятелства е Основната историческа линия, в която доктор Свег и аз положихме известни усилия.

— Вие още не сте докладвали — обади се госпожица Чандрагор. — Какво стана?

— Убеждението и предизвикателството към интелигентността като че ли се оказаха най-добрите работни условия — каза Едуин Джеймс. — След съответен размисъл Брайн реши да не се срещне с Бен Бакстър. Но…

 

 

Бен Бакстър бе нисък, солиден мъж с широки гърди. Беше напълно плешив и очите зад златното му пенсне гледаха безизразно. Костюмът му беше строг и върху ревера му бе окачена малката перлено-рубинена емблема на Уол стрийт Клуб.

Той седеше неподвижно вече половин час и мислеше за таблици, тенденции, дейности. Интеркомът му звънна.

— Да, госпожице Касиди?

— Господин Брайн беше тук. Току-що си тръгна.

— Какво искате да кажете?

— Наистина не можах да го разбера, господин Бакстър. Той дойде и каза, че иска да откаже срещата си.

— Какво точно каза той? Повторете го дума по дума, госпожице Касиди.

— Той каза, че има среща с вас и аз му отговорих, че може да влезе веднага. А той остана и ме погледна много странно и намръщено. Изглеждаше ядосан и притеснен. Казах му отново, че може да влезе. Тогава той каза…

— Дума по дума го повторете, госпожице Касиди.

— Да, господине. Той каза: „Промених решението си. Отказвам срещата. Кажете на Бакстър, че се извинявам… За всичко.“

— Само това ли каза?

— Точно това, господин Бакстър.

— А после?

— Обърна се и бързо слезе по стълбите.

— По стълбите ли?

— Да, господин Бакстър. Не изчака асансьора.

— Ясно.

— Искате ли още нещо, господин Бакстър?

— Не, нищо друго, госпожице Касиди. Благодаря.

Бен Бакстър изключи интеркома и се изпъна изморено в стола си.

Значи Брайн е знаел!

Беше единственото възможно обяснение. По някакъв начин в някой момент изглежда се е разчуло. Беше мислил, че ще бъде тайна поне още ден. Но отнякъде е изтекла информация. Бакстър се усмихна тъжно на себе си. Не можеше да обвинява Брайн, макар че той поне трябваше да влезе и да поговори с него. Но може би не. Може би така е по-добре.

Но как бе открил? Кой бе му казал, че индустриалната империя на Бакстър е една празна, развалена и строполяваща се сграда?

Ако можеше да се запази тайната още един ден, още няколко часа! Щеше да е подписал с Брайн. Едно ново начинание щеше да влее прясна кръв в предприятията на Бакстър. Докато хората разберяха, той отново щеше да има солидна основа, върху която да работи.

Брайн бе разбрал и се бе изплашил. Това означаваше, че всички знаят.

Сега вече нищо не можеше да се направи. Вълците щяха да се нахвърлят отгоре му. Приятелите му, съпругата, партньорите и всички малки хорица, които зависеха от него…

Е, той бе решил още преди години какво ще направи в такъв случай.

Без да се колебае, Бакстър отвори чекмеджето на бюрото си и взе отвътре малко шишенце. Извади от него две таблетки.

Винаги бе живял по собствените си правила. Сега беше време да умре по тях. Бен Бакстър хвърли таблетките в устата си. След две минути падна върху бюрото си.

Смъртта му предизвика големия борсов крах през 59-а.