Ламар
Победа на цветовете

Един кълвач прелита през гората и залезът го ръси със позлата.

Той кацва в дъното на бора. Съблича си златистите одежди и се вглежда в сивата кора. Той слуша, дебне, обикаля и разбира: във тоя бор живеят мравките, които денонощно му прояждат и смолата, и кората. А вятърът на планината му люлее пъстрите крила и той се вглежда към небето. Щом слънцето е озарило небесата, мравките ще плъзнат за вечеря в тъмнината.

Кълвачът почва работа. Започва своя пробив към сърцето на дървото. Той лющи черната кора и тя се рони в корена на бора.

Царицата на мравките говори:

— Налита враг във жилището ни вековно!

— Не може никой да достигне до якото сърце на бора! — така й отговори най-малката работна мравка.

Кълвачът подочу, че мравките говорят, и упорно задълба навътре. А гората прежълтяваше от мъка. Лешниците паднаха от своите чашки и ги грабна малката и дългоопашата катеричка. Тя изцъка с острите си зъби, възвиси се горе на върха на бора и продума на кълвача:

— Работлив си, но си глупав.

Той попогледна нанагоре, хвръкна и се разтопи във златната гора на есента…

Под една дива круша стоеше мечката и чакаше да паднат круши.

— Подрусни я — каза й кълвачът. — Без работа ядене не бива!

Мечката го гледаше недружелюбно и му завидя, че и тя не може да лети. Какви круши си би набрала!

В небесата премина самолет. Кълвачът не се зачуди, а полетя към него и искаше да го поздрави, но тая гръмогласа машина толкова бръмчеше, че нарушаваше тишината на гората.

— Нищо не е измислил човекът — рече си кълвачът и наново започна да дълбае бора. Златистите трески се сипеха до корена му и разчу се в цялата гора, че пъстрокрилият кълвач се бори с бора.

Лисицата потайно излизаше из дупки и подвали, слушаше как кълвачът трака и се вглежда към небето, а орлите хвърляха над него тъмни сенки. Сърните идваха на водопой, поспираха се, а кълвачът даже не поглеждаше към тях. Те със него се познаваха от зимата, когато спяха във снега, а той ги будеше, да ги не сгризат вълците. Тогава и сърните, и кълвачът бягаха в гората към зората. Кълвачът бе дочул, че една от сърните каза на друга: „По̀ е красив от слънцето!“

Тая есен дойде в гората с много шарки. Най-напред пожълтяха листата на леските и на брезите. Слънцето идваше късно над скалистите върхове, но къде пладне гората пламваше. Пламваше от красота. Кълвачът неуморно тракаше. Листата на боровинките се позлатиха. Гущерите идваха на припек, а големият глухар, що кацваше на бора и се учудваше на кълвача, че работи с такава твърдост, изпадна във стеснение, че тая дребна птица върши твърда работа.

Нощем уловицата виеше в долината и съселите потъваха в мъха на дупките. Гората все жълтееше. Това вдъхновяваше кълвача и той си казваше: „Гората заприлича на мене! Песента на цветовете ще удивлява и птици, и животни! Аз съм придобил своите цветове от брезите, от леските и дивите круши, дето аленеят като пламъци в есента!…“

Докато лисиците диреха зайци и кокошки из близките селища, докато вълците изяждаха и лисиците с кокошките, само мъдрецът на планината — старата и голяма мечка — си казваше: „Мога всички ви да изям, но аз съм приятел на кълвача; ще се храня с мравки, но нека да има мир по земята! Да се не изяждаме!“

Есента със песента на цветовете вдъхновяваше кълвача и той проби големи отвори във бора, че мечката можеше да си завре и двете лапи. И до сърцето на бора кълвачът намери царицата на мравките. Тя му се поклони и рече:

— Ти си победител!

Кълвачът я погледна в очите и промълви:

— Прости ми! Отлитам да диря други мравки!