Дамян Дамянов
И защо бе туй

И защо бе туй цялото блъскане?

За какво — този адски ламтеж?

Думи, думи… До блясък излъскани.

И вървене по въглени пеш.

Колко преходно нещо е славата!

Суетата — димеж и мъгла.

Проститутки и щерки на гаврата,

днес в едни, утре — в други легла…

Не това, не това бе животът ми.

Беше друго, какво — не разбрах.

И се носех, въртян в колелото му,

и насън сякаш цял го живях.

Днес ме гледа, застанал насреща ми,

с моя лик и със мойте очи.

Във едното таи се насмешката,

а пък в другото — капка горчи.

Е, прощавай — му казвам. — Да, гадно бе,

но красиво и сладко, нали?

Що можахме със теб, пооткраднахме,

а пък другото малко боли…

Тъй се гледаме двама. И духа ни

с най-студения вятър светът.

А между ни стърчи стегнат куфарът

и пред нас — най-големият път…

 

25. IX. 1994 г.