Таньо Танев
Пазителка (5)

5. ПЪТНИК

Пътникът бе доста изтощен от двугодишното странстване колкото и да бе подготвян за този свят. За земите през които е минал разказа накратко, на пресекулки, докато се хранеше. За световете зад вратата не отрони и дума. Най-показателното бе многозначителното кимване към застиналия образ на монитора на Втората Врата с думите:

— Сами виждате как върви войната. — после дълго мисли. Една от пазителките на Втората Врата не бе там по време на инцидента, но няма как да влезе. Една от вас трябва да дойде с мен до Колектора и да се опитаме да отворим Втората Врата отвътре.

Дика и Лора се спогледаха.

— Мисля, че малката е най-подходяща. — тихо каза пътника.

— Тя не е обучена докрай! — отряза го Дика.

— Няма значение. Има кой да я дообучи, а дори и да не е дообучена все ще може да постави необходимите настройки, като я направляваме. Трябва само да е пазителка.

— Не е ли по-добре да дойда аз — не се предаваше Дика.

— Тази врата сега е единствената връзка! Последната! Не можем да си позволим да я загубим. Мисля, че не можете повече да се държите като отшелници. Те вече знаят къде сте и ако проникването сега не успя, ще пробват стотици пъти докато успеят.

Пътника не бързаше да тръгва към Колектора. Лора от три години не бе виждала мъж и пътника, макар и много по-голям от нея започна да предизвиква нейните симпатии. Тя се стремеше да му помага и в процеса на работа научи много за географията на Дакома. Елдилон систематезираше преживяното по дългия път до тях.

Когато най-накрая пристигна Елма никой не бе радостен. Елдилон дълго говори с Дика и Елма и от недомлъвките Лора разбра, че вселената която с такава любов гледаше през телескопа на сферичния купол всеки момент ще захапе нейния свят. Каквато и да беше Дакома, това бе нейния дом и нейния свят. Трябваше да приеме, че като се върне, ще живее на другия край на планетата. Никой дори не я попита дали тя желае. Никой не попита Елма и Дика как ще попълнят броя на пазителките. Те го знаеха предвид предстоящото преместване на Лора.

Накрая дойде време да тръгва. Поеха пак по познатата й пещера и ритуално извършваха всички необходими ритуали които за нея бяха вече настройки. Тя престъпваше примирено като като обречена жертва очаквайки съдбата си. Не можеше да проумее какво получават пазителките в замяна на това което жертват и на каква чудовищна система служат толкова всеотдайно и защо и тя трябва да го прави, но го правеше.

Облече се в костюм на пътник и като провериха всичко отвориха Вратата. Не видя и не почувства нищо, само се плъзна и времето спря за дълго, много дълго, когато се ориентира стоеше легнала до пътника неподвижно в същия костюм с който тръгна и от два ръста височина зад дебело стъкло ги оглеждаше местна пазителка. Прекрасно знаеше, че двата къси издатъка от двете страни на стъклото са плазмени оръдия и в момента пръста на пазителката е на спусъка. Сивкавата пелена на Вратата зад тях се затвори и с грохот се отмести масивна метална плоча пред тях. Веднага нахълтаха десетина човека и започнаха да и помагат да си свали костюма, вниманието и привлякоха двама от посрещачите, чийто вид нямаше нищо общо с човешкия. Инстинктивно насочи гривната към единия и стреля. Нещо тресна в главата й и … после се свести вързана за едно легло абсолютно гола и без гривна. В стаята имаше трима човека. Пътника, един възрастен и един по-млад който се грижеше за нея.

Като забелязаха, че е вече будна Елдилон я попита:

— Лора, Лора Боли ли те главата?

— Много! — простена тя.

— Не се тревожи. Аз съм виновен. Ти очакваше да видиш само хора, а аз не съобразих да те предупредя. Нищо непоправимо не е станало. Поне първоначално ще се постараем около теб да има само хора. Поема те Кондай — Елдилон кимна към възрастния човек.