Таньо Танев
Космически път (3)

ЖИВОТ

Настанаха черни дни и кошмарни нощи в управлението накосмическия флот. Прекалената самонадеяност раждаше горчивите си плодове. Прекалено дълго лаврите на успеха засенчваха проблемите. Досега шансът винаги помагаше на смелите, а и те с нестандартни решения почти винаги се измъкваха от аварийни ситуации. С навлизането на повече хора средствата не се увеличиха адекватно и започнаха инпровизациите. Типичен пример за това бяха клиперите. Зачестиха и трагедиите, които нарастваха лавинообразно.

Още по пътя за Венера научиха за висяща в горния край на облаците станция на която се взривил балон и повредил съседните. Станцията се гмурнала в парния котел на венерианската атмосфера и докато надуят резервни балони и се издигнат екипажа почти се сварил жив. За щастие без жертви, но с тежки обгаряния.

Клиперът кръжеше още дълго в гравитацията на Венера на висока орбита и докато совалките пренесоха товарите и подмениха екипажите. После пак се изпънаха платната и поеха обратен курс. Имаше промяна. Продължаваха директно за новостроящата се десета голяма станция на хелиоцентрична орбита за пристан на клипери зад орбитата на Марс наречена Тена. Около орбитата на Земята трябвяше да се срещнат с два шлепа материали за Тена бутани от тласкач, който да прибере смените към земята.

Проблемите дойдоха от това, че двата шлепа бяха там, но тласкача го нямаше. Както се разбра — изтикал шлеповете от гравитацията на Земята на хелиоцентрична орбита преди около година заедно с други товари и си заминал по други задачи. Сега бе в орбита около Земята на път за Луната. В момента Земята и Луната бяха от другата страна на Слънцето. Догонването на Земятя бе съизмеримо с пътуването до Тена. Дори за пресрещането нямаше да стигнат запасите педназначени за аварийни случаи. Чиновническото недоглеждане заплашваше живота на стотина човека.

Капитана извика само екипажа за да търсят изход от очертаващата се трагедия. На път към командния модул младши помощник капитана Лин чу още по-убиийствена новина. Звездолета „Ловец“ не се явяваше на уговорените сеанси за връзка. На мястото на предполагаемото му положение имало следа от огромен взрив. Причерня му. Влезе в асансьора от жилищните помещения за командния модул, потегли и го спря по средата. Не стоя много, но целия мрак и студ на космоса нахлу в сърцето му и угаси пламъка в очите. Чувстваше се виновен и съкрушен, в същото време и безсилен да промени нещо.

Някой повика асансьора. С това започна новия му живот. Никой нямаше вина за личната му трагедия и чувства. Хората разчитаха на него. Нямаше място за отчаяние, то си беше личен проблем. Трябваше да демонстрира увереност и сигурност дори сега.

Стария командир влезе в асансьора без да попита нищо. Само продължително го погледна в очите, и като че вътре видя себе си, после сведе глава.

Като пристигнаха в командния модул без да си продумат тишината стана още по-потискаща. Там също ги посрещна мълчание.

— Ние сме седем човека и се надяват на нас да ги закараме живи и здрави в къщи, както и да извозим товара до Тена. Никакви квалификации и обиди няма да ни помогнат. Запознати сте с положението и чакам конструктивни предложения.

Настъпи още по-неловко мълчание. Какво може да се предложи когато има запаси само за екипажа било до Земята или до Тена. В контейнерите имаше само железа, нищо не ставаше за ядене. С много хитрости можеше да се отдели кислород и толкоз.

— Ако никой няма предложения, последната заповед е да се насочим към Тена за която контейнерите са жизнено важни. Там ще намерят начин да хванат кораба, защото ние ще сме мъртви, ако останем с пасажерите.

— Да изхвърлим пасажерите. — обади се механика.

Лин не издържа и даде воля на мъката си в заядлива злъч:

— Защо трябва да возим пасажерите до Тена за да умрат там. Да ги откачим още тук и да продължи командния модул с ценните контейнери. Дори един човек може да ги закара.

Стария капитан не прие злобата в думите му, дори видя нещо положително.

— Не можем да обречем на смърт пасажерите, но предложението е конструктивно. Дори един човек може да закара клипера до Тена. — помълча малко — Или поне да го насочва донякъде, колкото да попадне в обсега им. Това означава кислород само за половината път. Жилищния отсек близо до земна орбита има по-голям шанс да се случи чудо и да се спасят хората. Тия учени ще измислят нещо, щом става въпрос за живота им. Ако трябва ще направим жилищния отсек зеленчукова градина и ще ядем гнили корени, но има някакъв шанс да дочакаме помощ. Аз ще тръгна за Тена!

— Капитане, вашето място е при хората. Трябва да ги заведете до в къщи, или поне да им давате надежда до последно. Вие сте необходим тук. Мен никой не ме чака нито на земята, нито на небето. Възложете мисията на мен.

— Ти си най-младия, Лин. Не мога да пратя друг на сигурна смърт.

— Капитане, оставането също е сигурна смърт. Поне да закарам контейнерите.

— Добре Лин, но помисли, че самотата е страшна и може да полудееш преди да ти свърши кислорода.

— Ще закарам контейнерите!

— Ще получиш всичко необходимо. Няма време, отделяне на жилищния отсек от клипера след 7 часа. Навигатора да инструктира доброволеца Лин. Останалите ще отидем да разясним ситуацията на пасажерите.

Екипажа се раздвижи бавно.

— Механик, ела тук — извика го капитана — Водата поне е в изобилие. Дай му за целия път поне от това каквото има възможност. Има силен дух и може да измисли нещо и да се добере жив до Тена.

— Да капитане!

След няколко часа бе най-нерадостният старт. Жилищният отсек бавно се отдалечи, после стана като отдалечена звездичка и накрая съвсем изчезна. Започваше самотата. Отначало не тежеше понеже, експериментираше максимален добив на кислород от водорасли и минимален разход. Оказа се, че с намаляване на температурата в скафандър пестеше доста. Сега трябваше да пести всяко движение, храна също. Но нямаше намерение да се предава. Изключи всеки излишен разход на енергия — после щеше да я ползва да разлага водата за кислород. Само четеше и четеше. Преди всичко химия и биология, после астронавигация, физика и история.

След година и нещо го застигна земен кораб „Посейдон“ на път за Тена. Тежеше около 50 килограма и бе полуопиянен от въглероден двуокис, но жив. Оцеля.