Таньо Танев
Космически път (10)

РАЗДЯЛАТА

Вълнуваща раздяла витаеше над тълпата. Възторг тресеше облицованата с оранжев антифонит зала, която бе символ на раздялата за всеки випуск от Звездния факултет. Много поколения бяха минали от тук и много снимки висяха по коридорите. Рядко който излезеше се връщаше някога.

Между високите колони се щураше прилична на мравуняк тълпа. Събираше се и се пръскаше по законите на хаоса в пъстри групи. Говореха помежду си високо, смееха се неестествено, по младежки без помисъл за утрешния ден.

Настроението приповдигнато — като при всеки празник. Какво представляваше всъщност това? Заслужена епилог на положения труд или древна церемония при принасяне на жертва? Тези младежи бяха се обрекли на безкрайната пустош и звездния мрак още като деца. Знаеха ли какво значи космически студ и самота? Не! Знаеха го само тези които са го усетили. Да кажат можеха само малцина — другите оставаха Там — в безкрая. Само цветът на планетата бе достоен за тази жертва. Това е цената на възхода.

Звук на гонг възвести тържествения момент.

Тълпата стихна и тихо приближи ниския подиум.

Блесна жълта мълния и от вратичка малко в страни влезе едър човек облечен в стар скафандър без шлем. Този скафандър беше легендарен. Такива вече въобще не се произвеждаха, но стария Лин го носеше винаги. Трудно бе да се определи възрастта му, дълбоки бръчки посребрени слепоочия и празен поглед, другото беше устрем. Той беше единствения който се е върнал за последните стотина години. Хармонията на движенията му едва забележимо се нарушаваше от леко накуцване. Гледаше без никакъв пламък в очите — беше го загубил в простора на Космоса. Стар космически вълк. СТАРИЯ. Корифея на факултета преподаваше „оцеляване“ и от осем години той връчваше дипломите и назначенията на младите астронавти с надеждата, че и те ще се завърнат.

— Астронавти — обърна се към множеството с новият им чин още от първото стъпало на подиума — поздравявам Ви с успешното завършване! Ще бъда кратък. В последни времена техниката и образованието ……

Множеството бе вперило поглед към подиума и слушаше.

Йор също послуша малко и се отпусна в размишления.

— Странно място, тук нищо не е като другаде, стройна система — всички имена са трибуквени. Мъжките завършват на съгласна, женските на гласна. Само в разговор в знак на почит можеше да се дублира средната буква като на стария Лиин. Дори буквите в азбуката имаха други значения.

Този същия Лиин — ЛИН 27 СД — командор с девет звезди, силов кръг на пространството на гърдит, малко в ляво, преди много години напуснал същата тази зала с випуск 27. Променило се времето и от пространството се завърнал Лиин, Олд Лиин, или просто Стария.

Колко би дал Йор за тези девет звезди, побелелите слепоочия и белега на крака? — се питаше сам. — Това ще ме направи идеален като него. Нали виждам как го гледат някои от колежките.

Тези размисли прекъсна хармоничния гръб на Деа, който незнайно от къде се появи пред него. Меко казано Йор я харесваше отдавна, но не бе направил никакви опити да се запознае отблизо с нея. Когато беше в началните курсове, той често мислеше върху това как той я е погледнал или какво е казала тя във връзка с него. Сега се промени нещо и дори без да помисли сложи ръка върху хълбока и. Леко потрепване му подсказа че тя го усети, но той не се дръпна, тя също. Няколко секунди стояха като статуи и само лекото потрепване на пръстите му издаваше живот. Тя направи леко движение с глава и продължи да гледа право напред. За него бе ясно че тя го е видяла почти целия. Сега се смути. Той не бе предполагал, че именно там ще си сложи ръката и че тя няма да се отмести в страни. За момент ръката му се стори злополучна и скована, но топлото усещане на пръстите по тялото и го изгаряше. Тогава тя леко се отпусна назад и нежно се опря на гърдите му. Как бе чакал това за което се страхуваше и да мечтае…

Деа се изненада от себе си. Не харесваше разрушителите. Гонга я свари малко в страни от нейната група. Винаги са и харесвали повече изследователите, например Ман или Дик. Както винаги обаче пътят към тях бе барикадиран от няколко химички. Спряла на пътя не след дълго почувства докосване: — Не е Ман, далеч е. Ами ако е той? Да не си е извадил ръката от кофа с топла вода. Значи понякога могат да бъдат и нежни момчетата — почувства леко свиване в корема, стана и леко и започна да се изкачва към гърдите. Не беше сигурна, че не и треперят краката. Топлината на ръката му не приличаше на нищо познато, вливаше се в тялото и, превземаше я и това и бе приятно. — Това си ТИ, сигурна съм. Ще погледна! ТИ?!

Йор!!! — продължаваше да мисли — Йор. Как можах да стоя толкова време. Е, харесваш ме, но това е много. Можеше да си по-интересен. Колко си топъл. Не съм ти дала повод. Не блестиш като Ман и Дик, винаги си бил толкова внимателен, дори смешен. Не съм от стъкло, няма да се счупя ако ме докоснеш. Може, но малко. Да не си помислиш нещо. Само малко, още малко. Не ме гъдел от пръстите ти. Никой няма да види в тая тълпа. Не са само те. Не знаех, че си толкова дискретен и приятен. Приятно ми е, може още малко.

Лекото свиване в корема и разливащата се топлина на ръката му преминаха в нежна тръпка. Деа затвори очи от удоволствие и се отпусна леко назад така, че раменете и да опрат в гърдите му.

Множеството се раздвижи. Значи речта бе свършила.

Младите си остават млади. Тълпата се изтичаше навън, а Деа и Йор без да разберат какво става се намериха на два различни края на голямата базалтова площадка. Музиката рязко се засили. Започваше празненството под оранжевите лъчи на залязващото слънце и базалтът също изглеждаше оранжев.

С този бал свършваше детството и настъпващата вечер, символ на мрака в който отиваха да проправят пътя на човечеството напред и нагоре. Те не мислеха за това.

Всички дълго играха, говореха и танцуваха, но очите на Йор бяха все в Деа. Цялата красота на вселената се бе въплатила в едно — Деа. Нещата тръгнаха така неочаквано и толкова добре както дори и не беше мечтал той в дългите нощи в своята стаичка мъничка като каюта на звездолет — за адаптация.

Говореха за нещо когато тя го хвана за ръката и се понесоха да танцуват. Йор не беше танцьор от класа, а тя плуваше около него. Танцът свърши. Ръцете му обгалиха целия и гръб, но Деа явно не бе го очаквала и се отдръпна малко по-рязко, той се опита да я задържи, от това движение тя загуби равновесие и трябваше да го прегърне за да не падне. Йор оцени това като жест на нежност, но беше отпуснат и сега можеше да паднат и двамата. Притискайки я към себе си овладя положението и осъзна конфузната ситуация. Изчерви се за миг и отвори уста да се извини, но срещна разбиращия и поглед. Тя също не бързаше да го пуска защото от тази прегръдка почти и бе изкарал въздуха. Този незначителен инцидент изигра изключително полезна роля — тя прие неговите докосвания като естествени, свикна за един миг. Мислеше да я покани да отпочинат в неговата каюта, но не отдума — тя го покани в нейната. Намери някакъв предлог, да вземе малко музика на път за горните — женските етажи. В асансьора я целуна за пръв път. Тръгнаха двамата по зеления коридор и влязоха за миг да вземат записите …

После не се наложи да се качват в нейната каюта — заедно им беше добре независимо от мястото.

Йор никога не се бе стремял да запомни имената на спомагателните цветове и сега съжаляваше, че не може да определи цвета на косите и …

… А тя като че ли само него гледаше и очите му бяха основната форма на материята.

На другия ден Йор отиде в кабинета на Стария който приличаше повече на команден мостик на звездолет и получи пакета с документи и задачи за практиката си в Космоса. Веднага отиде в каютата на Деа, но нея я нямаше и от нейния компютър се свърза с база данни космография. Назначението беше за база Тена. Компютъра даваше данните, а горкия Йор за малко не полудя от радост.

Външния пръстен!!!

Десетата голяма космическа станция имаше дълго име, завършващо с нейния номер, но и я наричаха Тена.

Тена бе във първа мрежа на външния пръстен, а там работеха само командори. Излетя като торпила и на входа на корпуса за малко не събори самия Лиин.

— Чаках те командор Йор — с широка усмивка му каза Стария — Командор!

— Откъде знаехте че ще дойда?

— И аз направих така. Забравих да ти дам това колега — В шепата на Лиин лестеше така мечтаната звездичка. Чак сега Йор разбра какво значеше „Чаках те командор“ — не астронавт, а командор. Сърцето му биеше до пръсване, ръцете му трепереха, изчерви се и прие звездата без да благодари.

— Не се надявах, не ми достигаха четири стотни за да карам стажа си като командор — заоправдава се той. Знаеше, че който има успех над девет получава назначение като командор — като Деа, а останалите имат половин година стаж във вътрешния пръстен, като астронавти и тогава стават командори.

— От радост не си прочел документите. Нищо, на мен не ми достигаха седем стотни и точно така ме назначиха във външния пръстен, поради недостиг на хора. Не стотните са важни … от вътрешния пръстен трудно се излиза. Външния … външния…

Стария пъхна в ръката му малък плик и се отдалечи.

Йор разтвори шепата си, разгъна плика и видя малка карта с цифри, после внимателно нагласи звездата. Сега му се струваше, че е пораснал с половин метър.

Пъхна картата в първия срещнат компютърен терминал. Пак информация за станция Тена. Това бе изходна точка и опорна база на външния пръстен. Едновременно с това влизаше и във вътрешния пръстен. Значи на Тена щеше да има и астронавти от вътрешния. Изпъна се още повече — ще има и обикновени астронавти и командори като мен. Задоволството му нямаше граници. Прегледа личния състав щеше да припадне, Боже, не е за вярване — в списъка беше името на командор от вътрешния пръстен ДЕА 73 АФ. Какво назначение, не стаж, а назначение. Деа в далекосъобщителната служба на вътрешния пръстен, а той в противометеоритна защита на планетата. За миг имаше надежда че ще бъдат заедно. Прекалено оптимистично. По нататък не беше толкова радостно. На практика Деа щеше да обикаля с малък кораб телекомуникационните спътници за профилактика и ремонт два пъти в една земна година по пет месеца с по един месец почивка на базата, а той ще кръжи над и под плоскостта на планетите на хелиоцентрична орбита с метеорен разрушител десет месеца с два месеца почивка в една земна година. Само дано месеците на почивка съвпаднат. Иначе оставаха само отпуските на Земята — половин година на три години служба — ако са живи и здрави.

До старта се срещнаха с Деа само няколко пъти, за един месец ходиха при родителите си, но това бе достатъчно да се влюбят.

Всяка радост е кратка. Огнените зарева на дюзите посипаха с огън и жупел тяхната любов, разделяйки ги във времето и пространството. Той излетя директно с новия разрушител, а тя със сервизната станция на далекосъобщенията през лунната магистрала на вътрешния пръстен.

Добрия стар Лиин изпрати с поглед огнените стрели на ракетите и с тях своите питомци. И една година от своя живот. Изпрати и част от знанията които натрупа в студената пустош, да им помага да оцелеят. После потъна в спомени — така преди много години той и нежната Ели стартираха за да не се видят никога повече, защото тя остана Там завинаги, както и почти всички останали от випуска. Там, Там… Там. Беше си обещал д а не сваля стария скафандър докато в сърцето му има надежда.

Телефонен звън в джоба на скафандъра го сепна.

— Научи ли детенцето ми? Поиграй, татко си идва.