Дамян Дамянов
Пътникът

… Минава тъжният човек,

през този весел смях минава.

Не пеш — с автомобила лек.

И дим подире си оставя.

Къде е тръгнал? Где ще спре?

Защо тъжи? Не помни вече.

Пътува — значи е добре.

Добре е — значи пътник вечен.

Какво пък толкоз? Цял е скрит

От всичко лошо в таз машинка.

В хотел — отспал, във ханче — сит,

По дрешките му — ни прашинка…

И все пак, все пак нещо там

Вдън ламарините чегърта…

Гори, поля… И в тях той — сам.

Отминал ги с колата мъртва.

Хотелът. Пътят. У дома.

Все тръгва той и все се връща.

Дордето цялата земя

Обърка със хотел и с къща.

Дорде забрави за какво

И где е тръгнал отначало —

С торбичка, с дряново дърво,

Един пешак, един скиталец,

Един добряк от вечността,

От детска приказка оставен —

Добро да търси от света

Или добро да му раздава…

… Бръмчи кола. Гърми мотор.

Без сантиментите хлапашки

Лети човекът-метеор

С бензинената си опашка.

Лети с автомобила лек.

И болката си — също лека.

Човек-мотор, мотор-човек,

Какво направихте с човека?