Агоп Мелконян
Via Dolorosa (4)

4

— Тръгвам — Лиза е затворена и далечна, дори не се извръща към мен.

— Накъде?

— Натам… Не знам накъде. Нещо ме дърпа, Емил. Нещото е по-силно от теб. Благодаря ти за грижите. Сбогом.

Сещам се за Мрачин едва когато колата се скрива зад завоя. Намирам го във вестибюла — бледен, цигарата трепери между устните му, потръпва, сякаш всеки миг ще се разхлипа.

— Заминаха ли? — пита.

— Заминаха.

— Винаги заминават. — И след няколко секунди допълва: — Винаги заминават завинаги.

— Не се сбогува с тях.

— Излишно е. Те нищо не разбират.

Отива до прозореца и дълго гледа към пътя.

— Нищо не разбират, мъничките…

Сигурно трябва да си тръгна, но се страхувам да го оставя сам. В такива минути самотният човек е неразумен.

— Да ти налея ли? — пита.

— Не е ли рано?

— Времето е относително понятие, момчето ми, какво значи рано и късно… Вселената не се интересува от нашата жажда. Тя е равнодушна към страстите ни.

Почти автоматно отива до барчето с бутилките.

— Ето това е смешното — самовъображението на човека. На младини написах книга „Вселената и ние“. Боже мой, каква хлапашка самоувереност! Дори имаше глава „Човекът като космическа стойност“. А човекът няма стойност даже тук, на тази никаква планета.

Налива две чаши, вдига едната почти до устните си и продължава бавно, може би с неохота:

— Седни де, защо стърчиш… Мъничкият човек — какво зависи от него? Нелепа игра на физическите константи. Природата го е създала ей тъй, на шега, в минути на весела самозабрава, за да не умре от скука. А той се големее…

Почти пресушава чашата.

— А най-голямата лъжа… Знаеш ли най-голямата лъжа? Ето я: човекът е дело на бога. Няма по-безсрамна лъжа! Щом бог е свръхразум и сила, може ли да създава нелепости? Все едно майстор ювелир да изковава подкови.

Разбирам те, Мрачин. Сега трябва да говориш за каквото и да е, само не за онова, само не за тях…

— Щом делото е калпаво, и майсторът е калпав. Изобщо цялата тази Вселена и съдбовните и първи три минути — още там нещо е сбъркано, още там има недообмислени неща. И по-нататък всичко тръгва накриво, несъвършенствата са още в принципите, в базовите закони. Та чак до човека — недообмислено, недоизпипано…

— Все пак човекът е някаква ценност — подхвърлям, просто за да бъда опонент.

— Да, висококалорична храна за червея. Това е цялата му ценност… Още по чаша? Вече няма закъде да бързаш.

Налива, без да изчака отговора ми.

— Вземи например нарастващата ентропия, Глупаво, нали? Глупаво е да сътвориш нещо, със собствените си ръце да направиш нещо огромно и за вечни времена, а да положиш в основата му такъв принцип: всичко да се стреми към хаоса! Ами че тъй ти обричаш собственото си дело, обричаш го на гибел.

Отпива.

— Милиарди години по-късно същото решение се повтаря и в човека — създаваш себеподобно и сам влагаш в него гибелта му. Същата нелепост, същата жестока несправедливост!

Аз мълча. Знам, че иска да ми каже нещо съвсем друго, но трябва да събере смелост.

— Изчел съм всички велики философи — продължава Мрачин. — Всички те размишляват за света, но за света като готов, но за света: като решен. Той съществува, нека разберем какъв е. Само един тръгна обратно — Айнщайн. В едно свое писмо той пише: „Искам да разбера такъв ли бих създал света, ако бях бог“. И другаде: „Интересува ме имал ли е бог избор“. Големи въпроси са това, Емил, съдбовни и затова са нерешими.

Отново налива в чашата си два пръста смелост.

— Или да вземем времето. Ако беше бог, би ли направил времето едноизмерно? Да ме извини демиурга, но това е нелепо! Да вържеш всичко съществуващо с вериги за оста на времето, че да не може да се връща към миналото си; да крачи в едно неуловимо сега към едно непредвидимо после, а да не може да се върне миг назад… А кой не мечтае да се върне назад? Има ли по-силен човешки копнеж?

Говори бавно, разпокъсано и не разбирам накъде ме води.

— Виж това отсреща. Обикновен часовник с махало. Какво отмерва — времето ли? Не, Емил, отмерва собственото си люлеене. А какво общо има то с времето? С моето време? С моя живот, с мойте спомени, с моето очакване?

— Очакване ли? — питам.

— Очакване да се събудя. Очакване пак да стане трийсети октомври, а дотогава ще съм мъртъв.

— Не те разбирам, Мрачин.

— Няма нищо за разбиране. Някаква анабиоза. Или ако щеш, алкохолна летаргия. До другия трийсети октомври, когато ще дойдат.

— Кои ще дойдат?

Трепери. Вече е полупиян.

— Куклите. Мойте кукли. Ще дойдат за нашето тъжно представление.

Вече няма да питам. Вече всичко ще разкаже, без да го разпитвам.

Отново налива. Пие с някакво неразбираемо упоение, сякаш да отмъсти на светложълтата течност.

— Трийсети октомври. Вече съм ги поръчал. Ще дойдат техниците, ще донесат два сандъка утеха, ще ги разпръснат по пода… Жестоко е, разбираш ли, жестоко е да ги монтират пред мен. Но батериите издържат само десет дни, затова ги монтират на място.

— Кого монтират? — не издържам.

— Тях. Жената и момчето. Моята жена и моето момче. Правят ги пред очите ми, нечестно е.

Става, по-точно опитва се да стане, но залита. Искам да му помогна, но избутва ръката ми.

— Повтаря се като в примка на времето. Тръгват съвсем нормално. Целувам момчето, никога не го събуждаме. После нея. Аз я обичам, Емил. Всяка година я обичам. А после ги намират в пропастта.

Пак се изправя до прозореца, загледан в пътя.

— Така беше първия път, когато бяха истински. И после всичко се повтаря. Поръчвам, техниците ги докарват, монтират ги пред очите ми, десет дни, мойте десет дни, когато съм жив. Целувам момчето, никога не го събуждам. После нея. Аз я обичам, Емил. Всяка година я обичам. А после ги намирам в пропастта.

— Не! — крещя. — Лиза е с тях!

— Нищо не може да се направи, момчето ми. А Лиза каза, че обича страшните приказки.

— Ти си чудовището Мрачин!

— Нищо не може да се направи. Всичко се повтаря. Примка на времето, която стяга сърцето. Все повече го стяга, докато го пререже. Постепенно свикваш. Да, знаеш ли, наистина постепенно свикваш. Или лъжа? Сигурно лъжа.

— Лиза е моя жена!

— Пак ще бъде. За десет дни. Знам телефона, ще поръчаш. Лошото е само, че ги монтират пред очите ти. Жестоко е. Но какво да се прави, батериите издържат само десет дни…