Агоп Мелконян
Via Dolorosa (3)

3

След няколко часа безсъние дойде утрото — уморително равномерна сивота, сякаш разбъркана с миксер, сякаш целият дом е потопен в съд с лепкав колоид.

— Изобщо ли не мигна? — Лиза не изчаква дори да отвори очи. — Не си, обзалагам се. И аз като момиче страдах от безсъние. Натъпчат ме с лекарства и започвам да сънувам приказки. Израснах с тези приказки, Емил, сигурно затова ме имат за болна.

— Обличай се бързо, ще тръгваме.

— Не е хубаво да бягаме. Мрачин беше добър към нас. Уплаши ли се?

— Не се чувствам добре.

— Пък държиш винаги да си добре, тъй ли? Жена като жена, сигурно и тя е дошла от приказката.

— От коя приказка?

— Ама ти, Емиле, сериозно ли мислиш, че всичко това е истина? Къщата, Мрачин, жената и изобщо са някаква си проста истина? Това е приказка, в която попаднахме случайно. Хлътнахме в нея, без да искаме…

— Не започвай пак, моля те.

— О, значи си сляп. Щом не виждаш, че всичко това е декор за приказка, значи си сляп. Или не, просто си беден.

Когато се спускаме в големия вестибюл, те вече пият кафе — Мрачин и жената. Мрачин дори не трепва, казва само ледено:

— Добро утро. Кафето ви е сервирано.

Тогава разбирам, че всички снощни страхове са били напразни — не може да има толкова немощен призрак с лице от мръсен гипс, подпухнало от алкохол, с изплашени очи, в които живее цялото възможно отчаяние. Не може да има такъв призрак.

— Това е жена ми — казва Мрачин. — Това е моята жена. — И в лаконичното „моята“ има нещо болезнено. Сигурно така човек казва „моето страдание“ или „моята смърт“.

— Пък ние снощи помислихме, че си стар ерген — изтърсва безцеремонно Лиза.

— Това е жена ми — настоява Мрачин. — Имам и момченце на десет години, спи отвън в колата.

— В колата ли? Защо в колата? — Лиза е искрено изненадана.

— Ще тръгваме, пък не исках да го събуждам — в гласа на жената има нещо глухо, дразнещо, сигурно устните и са пресъхнали от цигарите.

— Те пътуват — бързо допълва Мрачин. — Тръгват с колата, заминават за няколко дни.

Господи, как ми се иска да му помогна! Не ви ли се е случвало — седиш до нечие страдание, дори не знаеш какво, но страданието го има, там е, присъствува с цялата си непоносимост, дори усещаш пулса му, и тогава внезапно ти се приисква да го вземеш, да хванеш подръка това страдание и да го поведеш нанякъде, да се махне оттук, да освободи стаята, да не диша от този въздух — не ви ли се е случвало? Без да си филантроп, без да си мазохист, а защото ти се струва, че трябва да освободиш другия, за минута само да си поеме дъх иначе няма да може, иначе няма да издържи! Тъй аз искам да освободя Мрачин от нещото, което не разбирам.

— Времето не е за пътуване — казвам. — Мъглата е гъста.

— Знам пътя великолепно — възразява жената.

— Почакайте час-два, ще тръгнем заедно.

— Сега! — отсича жената. — Трябва сега.

— Ти не искаш, Мрачин! — почти крясвам. — Снощи те чух, не искаш. Защо не ги спреш!

Мълчи. Дълго гледа пресъхналата тъмнокафява утайка на дъното, а после, когато вдига глава, някъде съвсем в крайчеца на очите, скрита от всички останали и от света, виждам прозрачна, издайническа, появила се кой знае от какви дълбочини влага.

— Не мога — казва. — Не мога.

— Тогава и аз ще тръгна с тях — отново безцеремонно се намесва Лиза.

— Не бива! — Мрачин се изправя. — Те ще тръгнат сами. В тази посока всички пътуват сами.

— Искам! — вироглаво настоява Лиза. — Аз също искам да участвувам в приказката.

— В каква приказка? — отново глухият глас на жената.

— Не разбирате ли, всичко това е приказка. Къщата, денят, Мрачин, всичко.

— Не е приказка, момичето ми — прекъсва я Мрачин. — Не може да има толкова лоши приказки.

— Ти не знаеш. Вие не знаете. Има всякакви приказки, всякакви! — гласът й трепери както винаги в началото на нервна криза. — Всякакви има! И ти си Мрачин, който живееше в мазето. Кажи, Емил, нали съм съвсем безустна?

— Съвсем, Лиза.

— Ето, виждате ли, а щом стана съвсем една такава безустна, тогава е хубаво, защото страшното е съвсем наблизо.

— Страшното е съвсем наблизо — повтаря като ехо Мрачин.

— Винаги съм искала да участвувам в приказка, в страшна приказка, не във весела. Като онази, дето дяволът хваща доброто в една катедрала, разкъсва го и после го изяжда.

— Не в катедрала, не — възразява Мрачин. — Защото дяволът е изял доброто много преди да има катедрали.

— Пък мама казваше: дяволът не може да е изял доброто, Лизичка, защото добро никога не е имало. Ако имаше добро, Лизичка, казваше, господ нямаше да ми даде такова наказание. Ти не разбираш, нали, Емил?

— Не, Лиза, не разбирам.

— Ти никога нищо не разбираш, защото си сляп. Или не, защото си беден.

Жената се усмихва нервно и се изправя:

— Време е.

Когато излизаме, виждам, че на задната седалка на колата спи момченце. Спи така, сякаш никога няма да се събуди.