Към текста

Метаданни

Данни

Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2015)
Източник
sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекция на правописни грешки

2

Камината е светлина и топлина, Лиза се съблича, а преди сън е досадно словоохотлива.

— Странна къща и странен човек. Прилича на Мрачин, а не е. Ако ме питаш, той си е направо луд. Ами луд е, разбира се, откачил е от интелигентност. Защо всички интелигентни откачат, Емил? И защо всички много пият?

— Не знам.

— Неспокоен е. Сякаш очаква нещо да започне. Или пък коже би да свърши. Ще стане нещо и край. Добре го каза: животът е едно очакване за смърт. Като си помислиш, така е. Цял живот не правим нищо друго, освен да чакаме смъртта. Обичаме, ядем, пътуваме и чакаме смъртта. Винаги е покрай нас, но първо събира другите, които обичаме, без които не можем. Чак накрая идва за нас… Кой отваря вратата, Емил?

— Не знам.

— Не знаеш, не знаеш… Като бях малка, си мислех, че заран звездите падат между тревите. Веднъж тръгнах с кошница да ги събирам. И знаеш ли, Емил, нямаше нито една звезда! Намерих само една скъсана обувка. Все се питам къде отиват звездите сутрин — и това ли не знаеш?

— Там са, но не се виждат.

— Да имаш да вземаш! Звездите са души на умрели и сутрин се прибират в умрелите. И ти ще имаш звезда, и аз ще имам. Жалко, че няма да мога да я видя. Или ще я виждам?

— Няма.

— Винаги ще разочароваш човека…

Не казва лека нощ, просто се свива в мен, сгушва се на топло кълбо между гърдите и коленете ми, винаги с гръб, търси защита. Няколко минути мълчи и си мисля, че вече спи.

— Защо ме взе от психото?

Никога не отговарям на този въпрос.

Изглежда, някой избърса небето от облаците, в горния ляв ъгъл на прозореца луната се разбули — кръглолика, петниста, бледа от студ. Този някой разкъсва завесата, парчетата тичат да се догонят, търкалят се върху огромните си морави кълбета, да се слепят някак, да станат цялото, старото, някогашното, но не могат да се преборят с вечните сили на разпадане…

— Ще видя звездата си, предчувствувам — сънно промълвя Лиза. — Още утре ще я видя.

Опитвам се да заспя, но образът на Мрачин е по-силен от физиологията ми. Стаята, огромната германска маса с брадясала от пискюли покривка, тежък въздух, пие червено вино и говори: всичко, което човекът е измислил, казва, е само вътрешна реакция на омраза към света. Отпива и продължава: а най-жестоката омраза е знанието, което трупаме. Знам, знам, знанието е потребност и ще ти кажа защо — защото е компенсация за несправедливостите на Вселената към нас, за милионите и несправедливости. Извисяваме се чрез знанието, за да унижим Вселената — запомни го. Човекът се опитва да опознае нещата, за да се издигне над тях и да им отмъщава. Тази дребнава мръсна злобичка го тласка да прониква в тайните на материята, за да компенсира, доколкото може, вродения си комплекс за нищожество. И какво излиза? Че науката е сложен условен рефлекс на един дразнител, които се нарича страх от Вселената. Тя никога не е била великодушна към нас, никога не е била щедра към разума, защото разумът е нищожество, което не иска да си признае това, за нищо на света не иска да го признае и тъй като няма никакъв друг начин да го скрие, създава наука: изучава космоса, разбива атома, прави мислещи машини. Не си ли съгласен?

Ето това е разумът: наплашено мимолетно парче нищожество! Той има един-единствен спасителен шанс: да събира знания. Ако не го прави, ще трябва да си признае, че е нищожество — какво друго ще му остане тогава, освен да се намрази?

Никога не съм се замислял за тези неща, не ме интересуват. Аз съм скромен инженер по медицинската апаратура, грижа се за енцефалографите в една клиника (там видях Лиза), високото знание не ме привлича, стои над мен, но ми се струва, че Мрачин е прав. Какво друго е познанието, ако не патерица? И кой има нужда от патерица?…

Тогава чувам женски смях — спотаен, нервен, отвратителен. Някой се смее във вестибюла, жена се смее, значи Мрачин ни е излъгал. Отметвам завивката, стаята е изстинала, плахо отварям вратата, в първия миг ходилата ми като че ли залепват за студения под, по тялото ми пробягва ледена тръпка, правя няколко крачки напред, за да надникна от етажната площадка. Жена е, разбира се, седят около кръглата маса и пият нещо в дълбоки чаши — сякаш изрязани силуети от лунна светлина върху тягостния мрак на стаята. Двама, Мрачин и жена — не я виждам добре, но ми се струва красива, с някаква зловеща красота.

— Все пак реши да тръгваш, така ли? — пита Мрачин.

— Трябва, ще ни чакат.

— Пътят е лош — продължава Мрачин. — Валя и сигурно има поледица. Надолу е стръмно.

— Знаеш, че съм предпазлива.

— Остави поне детето.

— Баба му иска да го види. Не го е виждала от година.

— Моля те — в гласа на Мрачин се стрелва отчаяние.

— След няколко дни ще се върнем — спокойно казва жената. — Не се страхувай, за нищо не се страхувай.

Мрачин се изправя, отива до големия прозорец и дълго гледа навън.

— Няма да е след няколко дни — казва на себе си или на луната, или на обладите, или на мрака, или на нищото. — Там е работата, че няма да е след няколко дни.

Нищо особено, делничен разговор между съпрузи, а някаква исполинска лапа притиска гърлото ми. Често изреченията носят нещо толкова огромно, че сами се смазват под товара си, стават жалки, вече не редичка от думи, а оголено мъчение — не сте ли забелязвали? Думите не стигат, затова не ги търсиш, казваш само най-необходимите, останалите са прекалено немощни, с хлътнали гърди и вяли мускули, не могат да мъкнат огромното, страшното, заради което си ги казал. Тъй си говореха двамата — само с най-необходимите думи, като пред екзекуция.

— Знаеш, че те обичам — казва жената и разбирам, че ако докосне в този миг Мрачин, ще се овъгли.

Няма да намери думи, знам. Думите вече са свършили. Няма ги в теб, няма въздух да ги пренесе, няма уши да ги чуят. На това място всичко свършва, изчерпва се, лъсва дъното. Тук е смъртта на душата, Мрачин.

Моето полунощно подслушване става излишно и се връщам обратно в стаята. Лиза седи на леглото, притиснала колене до гърдите си.

— Обещахме да не питаме, помниш ли? Да не питаме, каквото и да се случи.