Агата Кристи
Двойно убийство (7)

ГЛАВА 7

Инспектор Бланд седеше на масата в кабинета. Сър Джордж бе го посрещнал, после бе го завел до навеса за лодки и накрая се прибра с него в къщата. Долу, при навеса, вече работеше екип от фотографи, а току-що бяха пристигнали дактилоскопите и съдебният лекар.

— Удобно ли ще ви бъде тук? — попита сър Джордж.

— Съвсем удобно ми е, благодаря ви, сър.

— Какво да направя с празненството, което все още продължава — да кажа ли на хората какво се е случило, да го прекратя ли или пък нещо друго?

Инспектор Бланд се позамисли.

— Какво сте направили досега, сър Джордж? — попита той.

— Нищо не съм им казал. Всички шушукат, че се е случило някакво произшествие. Само това. Мисля, никой не подозира, че е… ъ-ъ… извършено убийство.

— Тогава оставете нещата така — реши Бланд. — Според мен новината бързо ще се разпространи — цинично добави той. После замълча, преди да попита отново: — Колко души мислите, че участват в празника?

— Около двеста — отвърна сър Джордж, — постоянно прииждат още. Изглежда, хората идват от доста далече. В действителност празненството е много успешно. Дяволски неприятна история.

Инспектор Бланд си направи извода, че сър Джордж има предвид убийството; а не успеха на празненството.

— Около двеста души — замислено рече той, — и предполагам, всеки от тях е могъл да го направи.

Той въздъхна дълбоко.

— Сложно е — съчувствено каза сър Джордж. — Но не виждам никаква причина, който и да го е извършил. Цялата история ми се струва нелепа — не разбирам защо някой ще реши да убие момиче като Марлийн.

— Какво можете да ми кажете за момичето? Доколкото научих, е оттук, нали?

— Да. Семейството му живее в една от къщичките при кея. Баща му работи в местна ферма, мисля, че на Патърсънови — после допълни: — Днес майка му е тук на празника. Мис Бруис, моята секретарка, може да ви разкаже много по-добре за всичко, отколкото аз. Тя отведе жената и й даде чай.

— Чудесно — одобри инспекторът. — Още не са ми ясни всички обстоятелства, свързани с убийството, сър Джордж. Какво е правило момичето там, под навеса за лодките? Разбрах, че се провежда някаква игра — търсене на убиец или на съкровище.

Сър Джордж кимна.

— Да. Всички решихме, че ще бъде интересно. Ала сега ми се струва, че не е било толкова умно. Но мис Бруис може да ви разкаже всичко по-добре от мен. Да ви я пратя ли? Освен ако преди това не искате да чуете нещо друго от мен.

— Засега не, сър Джордж. Може би по-късно ще имам още въпроси към вас. Ще ми е необходимо да поговоря с някои хора. С вас, с лейди Стъбс и с хората, открили трупа. Едната, доколкото разбрах, е писателката, измислила търсенето на убиеца, както го нарекохте.

— Точно така. Мисис Оливър. Мисис Ариадни Оливър.

Инспекторът вдигна учудено вежди.

— О, тя ли била! — възкликна той. — Доста четена писателка е. И аз съм чел много от книгите й.

— По-разстроена е — обясни сър Джордж, — което е нормално според мен. Да й предам ли, че искате да я видите? Не знам къде е жена ми. Напълно ми изчезна от погледа. Сигурно е някъде между тия двеста-триста души, но тя няма да е в състояние да ви каже кой знае какво. За момичето, де. С кого искате да разговаряте най-напред?

— Най-добре да говоря първо със секретарката ви мис Бруис, а после с майката на момичето.

Сър Джордж кимна и излезе от стаята.

Местният полицай, Робърт Хоскинс, му отвори вратата и я затвори след него. После реши да се обади явно за да разясни някои от нещата, споменати от сър Джордж.

— На лейди Стъбс — рече той — й липсва нещо тук. — Полицаят посочи главата си. — Мъжът й затова каза, че тя няма да ви помогне много. Просто е шантава.

— Местно момиче ли е?

— Не. Някаква чужденка. Казват, че е цветнокожа, но аз не мисля така.

Бланд кимна. Мълча известно време, като драскаше с молив по листа хартия пред себе си. После зададе въпрос, който явно бе съвсем неофициален:

— Кой го е направил, Хоскинс?

Ако някой имаше някаква представа какво става, помисли си Бланд, то това бе полицаят Хоскинс. Той бе любознателен и се интересуваше от всичко и от всекиго. Неговата жена си падаше клюкарка, което наред с положението му на местен полицай му даваше огромни възможности за информация от личен характер.

— Мен ако питате, не е тукашен. Не може да е местен човек. Тъкърови са съвсем порядъчни. Добро и уважавано семейство. Имат общо девет деца. Две от по-големите момичета са омъжени, единият от синовете е във флота, вторият е войник, а третата дъщеря е фризьорка в Торки. Имат още три по-малки деца — две момчета и едно момиче — той замълча, размишлявайки. — Не може да се каже, че са умни, но мисис Тъкър поддържа къщата — навсякъде свети от чистота, тя самата е от семейство с единайсет деца. При нея живее и възрастният й баща.

Бланд мълчаливо изслуша обясненията му. Хоскинс просто му говореше за общественото положение на семейство Тъкър.

— Затова ви казвам, че не е бил тукашен — продължи Хоскинс. — Най-вероятно е някой от ония, дето отсядат в общежитието в Худаун. Сред тях има доста странни птици, правят какво ли не. Ще останете изненадан, ако ви кажа какво съм ги виждал да вършат в храстите и в гората! Всякакви безобразия, каквито се вършат в колите по паркингите из градовете.

Полицаят Хоскинс вече бе станал истински специалист по въпросите на сексуалните „прояви“. Те запълваха почти изцяло разговорите му след дежурство, когато си пиеше халбата бира в „Бичето и мечката“.

— Според мен не е имало нищо от този род. Лекарят ще ни каже, разбира се, щом свърши с огледа — рече Бланд.

— Да, сър, това ще определи той. Но мисълта ми е, че човек никога не може да бъде сигурен за чужденците. Във всеки момент могат да направят някоя беля.

Инспектор Бланд въздъхна и си помисли, че нещата не са толкова прости. За полицая Хоскинс бе съвсем удобно да обвини „чужденците“.

Вратата се отвори и в стаята влезе лекарят.

— Свърших си работата — съобщи той. — Да я откарат ли? Другите екипи си прибраха нещата.

— Сержант Котръл ще се погрижи за това — реши Бланд. — Е, докторе, какво установихте?

— Всичко е съвсем ясно — каза лекарят. — Няма никакви усложнения. Удушена е с въже за простиране. По-просто не може и да бъде. Не е имало никаква съпротива преди убийството. Според мен детето не е разбрало какво става.

— Има ли следи от насилие?

— Никакви. Няма нищо, което да показва, че момичето е било изнасилено или е оказало съпротива.

— В такъв случай престъплението не е от сексуален характер, нали?

— А, не — после лекарят добави: — Според мен момичето не е било особено привлекателно.

— Занимаваше ли се с момчета?

Въпросът на Бланд бе отправен към полицая Хоскинс:

— Не бих казал, че й обръщаха голямо внимание — отговори Хоскинс — макар че на нея сигурно щеше да и е приятно, ако я задяваха.

— Може би — съгласи се Бланд.

Сети се за купчината комикси в стаичката под навеса и трудно разбираемите драсканици по полетата на списанията: „Джони ходи с Кейт“, „Джорджи Порджи се целува с туристки в гората“. Каза си, че момичето явно си е мислело за подобни неща. Макар че, общо взето, изглеждаше невероятно смъртта на Марлийн Тъкър да е свързана със секс. Но пък човек не можеше да бъде сигурен за тези неща… Имаше всякакви извратени криминални типове — мъже, обладани от прикрита страст да убиват още неузрели девойки. И някой от тях може би се бе появил в околността през отпускарския сезон. Бланд почти бе уверен, че е така — не виждаше друго разумно обяснение за подобно безсмислено престъпление. Реши, че все пак още са в началото на разследването и е най-добре да изслуша първо какво ще му кажат всички.

— А кога е настъпила смъртта? — попита той. Лекарят погледна часовника на стената, а после и своя часовник.

— Сега е малко след пет и половина — рече той. — Да кажем, че съм я видял към пет и двайсет — беше мъртва от около час. Умряла е някъде между четири и пет без двайсет. Ще ви съобщя по-точно след аутопсията — после продължи: — Ще получите пълното заключение с най-подробни обяснения, както си му е редът. Аз си тръгвам. Трябва да посетя няколко пациенти.

Той излезе от стаята, а инспектор Бланд нареди на Хоскинс да извика мис Бруис. Настроението му малко се подобри, когато тя влезе в стаята. Експедитивността й си личеше от пръв поглед. От нея би могъл да получи недвусмислени отговори, точност по отношение на времето без никакви неясноти.

— Мисис Тъкър е в моята стая — каза мис Бруис, докато сядаше. — Съобщих й новината и й дадох чай. Тя, разбира се, е много разстроена. Искаше да види тялото на момичето, но я убедих да не го прави. Мистър Тъкър свършва работа в шест часа и ще дойде тук при жена си. Наредих да го открият, когато дойде, и да го доведат. По-малките деца още са на празненството, има човек, който ще ги наблюдава.

— Отлично — одобри инспектор Бланд. — Реших, че преди да се видя с мисис Тъкър, ще е добре да изслушам вас и лейди Стъбс.

— Не зная къде е лейди Стъбс — студено отвърна мис Бруис. — Тържеството сигурно й е омръзнало и тя се е уединила някъде, но едва ли ще ви каже нещо повече от мен. Какво искате да знаете по-точно?

— Първо искам да науча всички подробности за това търсене на убиеца и как е било решено да участва и малката.

— Съвсем просто.

Мис Бруис разясни кратко и ясно как им е хрумнало търсенето на убиеца да е основна атракция на увеселението и как са ангажирали известната писателка мисис Оливър да съчини сценария и описа набързо играта.

— Първоначално — добави мис Бруис — ролята на жертвата, трябваше да играе мисис Алек Леги.

— Мисис Алек Леги ли? — попита инспекторът. Полицаят Хоскинс се намеси, за да му обясни.

— Тя и съпругът й мистър Леги са наели вилата на Лодърс, розовата, долу до Мил Крийк. Дойдоха преди месец. Наели са я за два-три месеца.

— Ясно. И вие казвате, че според първоначалния план мисис Леги е трябвало да бъде жертвата, така ли? Защо са я заменили?

— Ами една вечер мисис Леги ни гледаше на всички на ръка и го правеше толкова добре, че решихме да поставим и палатка за гадателка като допълнителна атракция, а мисис Леги да се облече в екзотични дрехи, да се казва мадам Зулейка и да гадае срещу половин крона. Мисля, че не е незаконно, инспекторе? Нали тия неща се правят на подобни празненства?

Инспектор Бланд се подсмихна.

— Гледането на ръка и томболите невинаги се приемат на сериозно, мис Бруис — каза той. — От време на време ни се налага… ъ-ъ… да наказваме някого за назидание.

— Но обикновено сте тактични, нали? Ето как стана всичко. Мисис Леги се съгласи да ни помогне, като стане гадателка, и трябваше да намерим някой друг, който да играе ролята на жертвата. За организирането на празника бяхме повикали на помощ местните скаути и май някой предложи да използваме едно от момичетата.

— Кой именно направи предложението, мис Бруис?

— Наистина не мога да се сетя кой… Струва ми се, мисис Мастъртън, съпругата на депутата. Не, може да е бил и капитан Уорбъртън… Наистина не съм сигурна. Но както и да е, някой го предложи.

— Дали има причина да бъде предложено точно това момиче?

— Н-не, едва ли. Семейството му живее под наем в имението, а майка му, мисис Тъкър, понякога идва да помага в кухнята. Не знам защо се спряхме именно на него. Може би сме се сетили първо за неговото име. Помолихме го и то с радост се съгласи.

— Значи пожела да участва, така ли?

— О, да, мисля, че се чувстваше поласкано. Бе доста глуповато — продължи мис Бруис, — не би могло да изиграе някаква роля или нещо такова. Но в случая всичко бе много просто, а пък детето сметна, че е било избрано измежду всички останали и затова му бе много приятно.

— Какво точно трябваше да върши?

— Да стои в стаичката под навеса. Щом чуеше, че някой се приближава към вратата, трябваше да легне на пода, да сложи въжето на шията си и да се преструва на умряло.

Гласът на мис Бруис звучеше спокойно и делово. Фактът, че момичето, което е трябвало да се преструва на умряло, действително е било намерено мъртво, сякаш в този миг не я тревожеше никак.

— Доста отегчително е за едно дете да прекара по подобен начин следобеда, вместо да бъде на празника — забеляза инспектор Бланд.

— И аз мисля така — съгласи се мис Бруис, — но човек не може да получи всичко, което му се иска, нали? А на Марлийн й харесваше да бъде жертвата. Това я караше да се чувства някак си друга. Беше си взела цял куп вестници и списания, за да не скучае.

— А сигурно и нещо за ядене, нали? — попита инспекторът. — Забелязах, че там има чиния и чаша.

— А, да, получи-една чиния, пълна със сладкиши, и сироп от малини. Аз й ги занесох.

Бланд я погледна настойчиво.

— Вие ли? Кога?

— Някъде следобед.

— В колко часа по-точно? Можете ли да си спомните? Мис Бруис се замисли за миг.

— Чакайте да се сетя. Провеждаше се конкурсът за най-оригинално облечено дете, имаше малко забавяне — не можеха да открият лейди Стъбс, но я замести мисис Фолиът и всичко продължи… Да, трябва да е било — почти съм сигурна — около четири и пет, когато взех сладкишите и плодовия сок.

— И сте ги занесли до навеса. В колко часа стигнахте там?

— Ами, за да отидеш долу, при навеса, са необходими около пет минути — мисля, че съм била там към четири и петнайсет.

— И в четири и петнайсет Марлийн Тъкър е била жива и всичко е било наред, така ли?

— Да, разбира се — отговори мис Бруис, — и нямаше търпение да узнае как напредват участниците в търсенето на убиеца. Само че аз не можах да й кажа нищо. Бях много заета с другите прояви на поляната, но знаех, че доста хора са се записали за участие. Двайсетина-трийсет. А може би и доста повече.

— Как заварихте Марлийн, когато отидохте при навеса?

— Нали току-що ви казах.

— Не, не, нямам предвид това. Питам ви дали лежеше на пода и се преструваше на умряла, когато отворихте вратата?

— О, не — отговори мис Бруис, — защото й извиках, преди да вляза. Тя отвори вратата, а аз внесох чинията и я сложих на масата.

— В четири и петнайсет — повтори Бланд, записвайки си в бележника — Марлийн Тъкър е била-жива и всичко е било наред. Вие, естествено, разбирате, мис Бруис, че това е много важна подробност. Напълно ли сте сигурна за часа?

— Не мога да бъда абсолютно сигурна, тъй като не съм гледала часовника, но малко преди това гр погледнах и според мен бе точно толкова — после изведнъж проумя защо я пита инспекторът и допълни: — Да не искате да кажете, че е станало малко след като…

— Скоро след като сте били там, мис Бруис.

— О, Божичко! — промълви тя. Възклицанието й беше доста неадекватно, но въпреки това бе показателно за объркването и загрижеността на мис Бруис.

— Е, мис Бруис, по пътя към навеса и обратно до къщата срещнахте ли някого, забелязахте ли човек около навеса?

Мис Бруис се замисли.

— Не — каза тя, — не срещнах никого. Не е изключено и да е имало някой, разбира се, защото днес имението можеше да бъде разглеждано от всекиго. По принцип обаче хората предпочитат да са при поляната и да наблюдават състезанията. Обикалят градините и парниците, но не се разхождат из гората, както предполагах. На такива празници всички се трупат на едно място, не мислите ли, инспекторе?

Инспекторът се съгласи, че вероятно е така.

— Макар че, струва ми се — изведнъж си спомни мис Бруис, — в беседката имаше човек.

— В беседката ли?

— Да. Малка постройка, прилична на храм. Построиха я едва преди година-две. Пада се вдясно от пътеката, когато слизате към навеса. Там имаше някой. Сигурно влюбени. Някой се засмя, а после някой каза „Шт“.

— Но вие не знаете кои може да са били тия влюбени?

— Нямам представа. Входът на беседката не се вижда откъм пътеката. Отзад и отстрани е закрито.

Инспекторът се позамисли, според него обаче влюбените в беседката — които и да са били те, не бяха важни свидетели. Но трябваше все пак да разбере кои са били, защото на свой ред те може би бяха видели някой, който е отивал или се е връщал от навеса.

— И на пътеката нямаше никой друг, така ли? Съвсем никой ли? — настоя той.

— Знам какво имате предвид — каза мис Бруис. — Мога само да ви уверя, че не съм срещала никой. Но пък разберете, че не съм и могла. Тоест, ако на пътеката е имало някой, който не е искал да го видя, то най-простото нещо на света е било да се скрие зад рододендроните. И двете страни на пътеката са обградени от храсти и рододендрони. Ако някой, който не е трябвало да бъде там, е чул, че по пътеката идва човек, той е щял да се скрие само за миг.

Инспекторът реши да смени курса.

— Знаете ли за момичето нещо, което би могло да ни е от полза? — попита той.

— Наистина не знам нищо за Марлийн — отговори мис Бруис. — Не си спомням да съм говорила с нея, преди да се захванем с това. Едно от момичетата, които съм виждала — познавам го бегло по физиономия, но това е всичко.

— И не знаете нищо за него. — нищо, което да ни помогне?

— Не виждам причина някой да поиска да го убие — рече мис Бруис. — Всъщност, нали разбирате, случилото ми се струва направо невероятно. Единственото, което ми хрумва, е някой неуравновесен тип да е решил, че щом тя е определена за жертвата, трябва наистина да бъде убита. Но дори и това ми се вижда твърде глупаво и неправдоподобно.

Бланд въздъхна.

— Е, добре — реши той, — мисля, че няма да е зле да се видя с майка й.

Мисис Тъкър бе слаба жена със замислено лице, руса права коса и остър нос. Очите й бяха зачервени от плач, но тя вече бе се съвзела и бе готова да отговоря на въпросите на инспектора.

— Колко несправедливо! — каза мисис Тъкър. — Четеш за подобни неща във вестниците, но да се случи на Марлийн…

— Моите съболезнования — рече внимателно инспектор Бланд. — Това, което искам от вас, е да си спомните доколкото можете и да ми кажете дали някой има причини да навреди на дъщеря ви?

— Вече си мислих за това — внезапно изхлипа мисис Тъкър. — Мислих, мислих, но не можах да се сетя за никого. Марлийн имаше от време на време разправии с учителката в училище и се е карала понякога с момичета и момчета, но това не е сериозно. Няма човек, който я мрази и иска да й причини зло.

— Никога ли не ви е споменавала за някого, който да й е бил неприятел?

— Марлийн доста пъти ми е говорила разни глупости, но никога не ми е споменавала подобно нещо. Все говореше за гримове и прически и какво би искала да направи с лицето си и със себе си. Нали ги знаете какви са момичетата. Беше твърде малка за червило и разните други мазила, баща й постоянно й го повтаряше, пък и аз съм й го казвала. Но тя само това си купуваше, щом й се случеше да има пари. Купуваше си парфюми и червила и ги криеше.

Бланд поклати глава. От мисис Тъкър не можеше да научи нищо съществено. Млада и доста глупавичка девойка, в главата й са се въртели само кинозвезди и скъпи тоалети — имаше стотици момичета като Марлийн.

— Не знам какво ще каже баща й — рече мисис Тъкър. — Ще дойде всеки момент да се позабавлява. Много е добър в мятането на топки — тя изведнъж се отпусна и избухна в плач. — Мен ако питате — продължи жената, — е някой от гадните чужденци от общежитието. Човек никога не може да бъде сигурен с тия чужденци. Повечето са възпитани, но ризите, които носят, са невероятни. По ризите им има момичета в бикини, както ги наричат. И се пекат на слънце без никакви ризи — ето от това идват белите. Така да знаете!

Все още разплакана, мисис Тъкър бе изведена от полицая Хоскинс. Бланд си помисли, че по-удобна и вероятно вековна традиция е местните хора да обвиняват за всичко лошо непознатите чужденци.