Агата Кристи
Двойно убийство (14)

I

Инспектор Бланд седеше в полицейския участък на Хелмът. В другия кай на масата седеше началникът на участъка Болдуин — огромен и спокоен на вид човек. Върху масата помежду им бе сложен безформен черен предмет. Инспектор Бланд го докосна внимателно с пръст.

— Наистина е нейната шапка — каза той. — Сигурен съм, макар че не бих могъл да се закълна. Явно е имала слабост към този модел. Така ми каза прислужницата й. Имала е една-две такива шапки. Едната е била светлорозова, а другата червеникавокафява, но вчера е сложила черната. Да, това е тя. И сте я извадили от реката? Тогава положението, изглежда, е такова, каквото предполагахме.

Все още не е сигурно — отвърна Болдуин. — В края на краищата всеки може да хвърли шапка в реката.

— Да — съгласи се Бланд, — могли са да я хвърлят от навеса, но са могли да я хвърлят и от яхта.

— Яхтата е под постоянно наблюдение — съобщи Болдуин. — Ако мисис Стъбс е на нея, жива или мъртва, значи все още е там.

— Днес не е ли слизал на брега?

— Досега не. На борда е. Седи на шезлонг на палубата и пуши пура.

Инспектор Бланд погледна към стенния часовник.

— Време е да се качим на яхтата — реши той.

— Мислите ли, че ще намерите мисис Стъбс? — понита Болдуин.

— Не бих се обзаложил — отвърна Бланд. — Имам чувството, че този тип е много хитър — той се позамисли, докосвайки отново шапката. После добави: — А какво ще кажете за трупа — ако изобщо има труп? Имате ли някакви предположения?

— Да — рече Болдуин, — тази сутрин говорих с Отъруейт. Бивш служител от бреговата охрана. Винаги му се обаждам, когато става въпрос за приливите и теченията. По времето, когато жената е паднала в Хелм, ако изобщо е падала във водата, отливът току-що е започвал. Сега има пълнолуние и тялото е било влачено бързо. Смятам, че трупът е стигнал морето и течението ще го отнесе към брега на Корнуол. Не е сигурно дали тялото изобщо ще изплава. Тук имаше едно-две удавяния, но не успяхме да открием труповете. Разбиват се и в скалите. Ей тук, при Старт Пойнт. От друга страна, тялото може да изплава по всяко време.

— Ако не изплава, ще ни бъде доста трудно — забеляза Бланд.

— Сигурен ли сте, че наистина е паднала в реката?

— Не виждам какво друго й се е случило — мрачно каза инспектор Бланд. — Знаете, проверихме автобусите и влаковете. Мястото е съвсем затънтено. Била е облечена в дрехи, които правят впечатление, а не е взела багаж. Така че според мен не е напускала Нейс. Трупът й или е в морето, или пък е скрит някъде в имението. Сега искам да знам подбудите. И да открия трупа, разбира се — инспекторът замълча, после продължи: — Не мога да направя нищо, докато не открием трупа.

— Ами другото момиче?

— То е видяло убийството… или нещо друго. Накрая ще изясним фактите, но няма да ни е лесно.

Болдуин погледна на свой ред часовника.

— Време е да тръгваме — предложи той.

Двамата полицаи бяха посрещнати на борда на „Есперанс“ очарователно и любезно от Де Суса. Предложи им да пийнат нещо, те отказаха, а той прояви нескрит интерес към работата им.

— Сигурно доста сте напреднали с разследването за смъртта на онова момиче?

— Продължаваме да разследваме — отговори инспектор Бланд.

Полицейският началник се намеси и обясни внимателно целта на посещението им.

— Искате да претърсите „Есперанс“ ли? — Де Суса нямаше вид на обезпокоен. Дори, изглежда, се забавляваше. — Но защо? Да не смятате, че съм скрил убиеца, или пък че може би аз съм убиецът?

— Налага се, мистър Де Суса, дано ни разберете. При заповед за обиск…

Де Суса вдигна успокоително ръце.

— Но аз настоявам да ви сътруднича — и то много! Нека всичко бъде като между приятели. Заповядайте, претърсете педя по педя моята яхта. А може би си мислите, че съм скрил тук своята братовчедка лейди Стъбс? Че тя е избягала от съпруга си и е намерила убежище при мен? Но търсете, господа, търсете навсякъде!

Обискът бе извършен съвсем щателно. Двамата полицаи претърсиха навсякъде. Накрая си тръгнаха от яхтата, като се опитваха да прикрият разочарованието си.

— Нищо ли не намерихте? Колко жалко! Но аз ви казах, че няма нищо. Може би сега ще пожелаете нещо освежително? Не искате ли?

Де Суса ги изпрати до борда, където бе привързана тяхната лодка.

— Ами аз? — попита той. — Мога ли да замина? Нали разбирате, тук става малко скучно. Времето е хубаво. Много ми се иска да продължа към Плимът.

— Стига да е възможно, бъдете така любезен, сър, да останете, докато мине дознанието — то ще бъде утре, в случай че следователят реши да ви зададе някои въпроси.

— Разбира се! Ще направя всичко по силите си. А после?

— После, сър — изрече с каменно лице Болдуин, — вие, естествено, сте свободен да тръгнете накъдето пожелаете.

Последното, което зърнаха, докато моторницата им се отдалечаваше от яхтата, бе усмихнатото лице на Де Суса, който гледаше след тях.

II

Дознанието бе скучно почти до смърт. Освен медицинските доказателства и установяването на личността нямаше какво да Задоволи любопитството на зрителите. Поискано бе удължаване на срока, което бе разрешено. Цялата процедура бе чиста формалност.

Това, което последва дознанието обаче, съвсем не бе така формално. Инспектор Бланд прекара следобеда на известния увеселителен параход „Красавицата на Де-вън“. Корабчето напусна Бриксуел към три часа, заобиколи морския нос, продължи край брега и след като навлезе в устието на Хелм, тръгна нагоре по реката. Инспектор Бланд бе един от двеста и трийсетте пътници. Той седна на десния борд и започна да изучава внимателно гористия бряг. След една извивка на реката корабът мина край принадлежащия на Худаун Парк самотен навес за лодки, изграден от сиви тухли. Инспектор Бланд погледна скришом часовника си. Беше точно четири и петнайсет. Вече наближаваха навеса на Нейс. Той бе сгушен самотно сред дърветата и от него се виждаше единствено балкончето над малкия кей долу. По нищо не личеше, че там има човек, макар и инспектор Бланд да знаеше със сигурност, че вътре има някой. Съгласно разпорежданията му там бе изпратен да дежури полицай Хоскинс.

Недалеч от стъпалата на навеса имаше малка моторна лодка. На кея се виждаха двама души — мъж и момиче, облечени спортно. Бяха заети с доста грубовата игра. Момичето пищеше, а мъжът се преструваше, че ще го бутне през борда. В този момент по мегафона се разнесе гръмовит глас.

— Дами и господа — избоботи гласът, — наближаваме прочутото село Гичъм, където ще престоим четирийсет и пет минути и където можете да пиете чай с раци и омари, както и с девънширски крем. Вдясно е имението Нейс Хаус. След две-три минути ще минем край къщата, можете да я видите между дърветата. Някога е била собственост на сър Джървейс Фолиът, съвременник на сър Франсис Дрейк, който е плавал с него до Новия свят, а сега имението принадлежи на сър Джордж Стъбс. От лявата страна е известната Гъша скала. На това място, дами и господа, някога е имало обичай да оставят при отлив свадливи жени и да ги държат, докато водата стигне до шиите им.

Всички пътници на „Красавицата на Девън“ зяпнаха с интерес Гъшата скала. Започнаха да подхвърлят закачки, придружени с много смях и кикотене.

Докато траеше всичко това, излетникът в лодката най-после успя да бутне през борда приятелката си. Наведе се над нея и я натисна във водата, като се смееше и викаше:

— Не, няма да те извадя, докато не обещаеш да се държиш добре.

Никой обаче не забеляза случилото се с изключение на инспектор Бланд. Всички се бяха заслушали в мегафона, опитвайки се да зърнат между дърветата Нейс Хаус, а после зяпаха с нескрит интерес към Гъшата скала.

Излетникът в лодката пусна момичето, то се гмурна под водата и след няколко мига се появи от другата страна. Доплува до моторницата, надигна се над борда и сръчно се прехвърли в нея. Полицайката Алис Джоунс бе добра плувкиня.

Инспектор Бланд слезе на брега с останалите двеста, и трийсет Пътници и си поръча чай с омари и девънширски крем с кифли. Докато се хранеше, си каза: „Значи може да бъде направено така, че никой да не забележи нищо!“

III

Докато инспектор Бланд провеждаше експеримента си по Хелм, Еркюл Поаро извършваше опити с една палатка на поляната пред Нейс Хаус. Всъщност бе същата палатка, в която мадам Зулейка предсказваше бъдещето на своите клиенти. Когато започнаха да прибират другите палатки и сергии, Поаро помоли да оставят именно нея.

Влезе вътре, спусна страничните платнища и пристъпи към задната част. Развърза сръчно платнището, измъкна се навън, завърза отново шнуровете и потъна сред живия плет от рододендрони непосредствено зад палатката. Промъкна се сред няколко храсти и скоро се намери пред малка градинска беседка. Тя приличаше на селска лятна, кухня, а вратата й бе затворена. Поаро я отвори и влезе.

Вътре бе много тъмно, тъй като почти не проникваше светлина през рододендроните, израсли от години край къщичката, която някога е била строена на празно място. Поаро откри сандък, пълен с топки за крокет и стари ръждясали халки. Имаше и няколко счупени стика за хокей на трева, наоколо пълзяха множество стоножки и паяци, а върху прашния под бе очертан неправилен кръг. Поаро се загледа в него. Коленичи и като извади от джоба малък сантиметър, започна да го измерва внимателно. После поклати доволно глава.

Измъкна се тихо, затваряйки след себе си вратата. После тръгна през рододендроните. Проправи си път по хълма и не след дълго излезе на пътеката, водеща към беседката, а оттам — надолу към навеса за лодки.

Не се отби до беседката, а пое надолу по лъкатушната пътека, стигаща до навеса. Носеше със себе си ключа от вратата, отвори я и влезе вътре.

Всичко си беше така, както го помнеше, с изключение на това, че бяха махнали трупа, а също и подноса с чашата и чинията. Полицаите бяха описали и фотографирали всичко в помещението. Поаро пристъпи към масата, върху която имаше купчина списания с комикси. Разлисти ги, изразът на лицето му не бе по-различен, отколкото този на инспектор Бланд, забелязал думите, надраскани от Марлийн, преди тя да умре. „Джеки Блейк ходи със Сюзан Браун“, „Питър щипе момичетата в киното“, „Джорджи Порджи целува туристките в гората“, „Биди Фокс обича момчетата“, „Албърт ходи с Дорийн“.

Поаро реши, че бележките са трогателни със своята младежка грубоватост. Спомни си невзрачното и доста пъпчиво лице на Марлийн. Предположи, че момчетата не са я щипали в киното. Разочарована, тя е изпитвала някакво удоволствие да следи и гледа какво правят връстниците й. Следяла е другите, подслушвала ги е и е виждала разни неща. Неща, които не е трябвало да вижда — обикновено не толкова важни, но в някои случаи може би и съвсем не маловажни? Неща, чиято важност тя изобщо не е разбирала.

Всичко това бяха само догадки и Поаро поклати глава със съмнение. Подреди купчината комикси върху масата, тъй като чувството му за ред никога не го напускаше. Докато го правеше, изведнъж усети, че нещо липсва. Нещо, което… Какво ли? Нещо, което непременно — трябваше да бъде тук… Нещо като… Поаро тръсна глава, за да прогони неясната мисъл.

Излезе бавно от навеса, недоволен и разочарован от себе си. Бяха повикали него, Еркюл Поаро, да предотврати убийство, а той не успя. Убийството бе извършено. Но още по-обидно бе, че той дори не се досещаше какво точно се е случило. Бе засрамен. А на следващия ден трябваше да се върне в Лондон победен. Самочувствието му бе сериозно накърнено — даже мустаците му бяха увиснали.