Агата Кристи
Двойно убийство (12)

ГЛАВА 12

На следващата сутрин Еркюл Поаро слезе на закуска и завари гостите в намален състав. Мисис Оливър още преживяваше шока от вчерашното събитие и закусваше в леглото си. Майкъл Уейман бе изпил чаша кафе и бе излязъл рано. На масата за закуска седяха само сър Джордж и преданата му мис Бруис. Сър Джордж потвърждаваше по недвусмислен начин душевното си състояние, като не се докосваше до храната. Чинията пред него бе гточти непокътната. Той отмести купчинката писма, които мис Бруис бе отворила и бе сложила пред него. Кафето си изпи, като че ли не знаеше за какво става въпрос. Каза разсеяно:

— Добро утро, мосю Поаро!

После изпадна отново в размисъл. От време на време издаваше някакви неясни възклицания.

— Цялата тая проклета история е съвсем нелепа. Къде ли е Хати?

— Дознанието ще се проведе в полицията в четвъртък — съобщи мис Бруис. — Обадиха се по телефона.

Господарят й я изгледа, сякаш не я разбра.

— Дознание ли? — рече той. — О, да, естествено — гласът му прозвуча глухо и без никакъв интерес. След като отпи отново от кафето, сър Джордж добави: — Жените са непредсказуеми. Какво ли си е наумила?

Мис Бруис сви устни. Поаро забеляза доста добре, че е изпаднала в нервна възбуда.

— Тая сутрин ще дойде да ви види Ходжсън — съобщи тя, — за електрифицирането на краварника. А в дванайсет часа ще…

Сър Джордж я прекъсна:

— Не мога да приема никого. Отложете всички срещи! Как, по дяволите, си мислите, че човек ще си върши работата, след като е разтревожен за жена си?

— Както кажете, сър Джордж.

Мис Бруис приложи домашния вариант на адвокатската фраза „както ви е приятно, ваше благородие“. Недоволството й бе очевидно.

— Никога не знаеш — рече сър Джордж — какво ще им влезе в главите на жените или пък какви глупости ще направят! Съгласен ли сте?

Последният му въпрос бе отправен към Поаро.

— Жените ли? Те са непредвидими — каза Поаро, повдигайки вежди и ръце с галска разпаленост.

Мис Бруис се изсекна демонстративно.

— Всичко изглеждаше нормално — продължи сър Джордж, — г — Хати страшно се радваше на новия си пръстен, издокара се за тържеството. Всичко си бе както винаги. Нито сме си рекли нещо накриво, нито пък сме се карали. Изчезна, без да каже и дума.

— А тия писма, сър Джордж — започна мис Бруис. — Да ги вземат дяволите тия писма — избухна той и отмести чашата с кафето.

Грабна писмата от масата и почти ги захвърли към мис Бруис.

— Отговорете им както искате! Само не ме безпокойте — после добави по-скоро на себе си с обиден глас: — Май не мога да се захвана с нищо… Дори не знам дали онова момче от полицията го бива за нещо. Много е любезен за полицай.

— Според мен — обади се мис Бруис — полицаите са твърде експедитивни. Имат предостатъчно средства за откриване на безследно изчезнали.

— Понякога им трябват цели дни — каза сър Джордж, — за да открият някакво си нещастно хлапе, което е избягало и се е скрило в купа сено.

— Лейди Стъбс едва ли е в купа сено, сър Джордж.

— Де да можех да направя нещо — повтори нещастният съпруг. — Мисля си например да пусна съобщение във вестниците. Аманда, запишете си — той замълча за миг, докато мислеше усилено. — „Хати! Моля те да се върнеш у дома. Отчаян съм заради теб. Джордж.“ Във всички вестници, Аманда…

Мис Бруис подхвърли кисело:

— Сър Джордж, лейди Стъбс не чете често вестници. Не проявява интерес към събитията на деня или пък към световните новини — после добави доста злобно, но сър Джордж не бе в състояние да долови злобата й. — Разбира се, можете да пуснете една реклама във „Вог“. Виж, нея тя сигурно ще забележи.

Сър Джордж й отговори просто:

— Където решите, но се заемете с това.

Стана и се отправи към вратата. Хвана дръжката на бравата, но се спря и се върна. Заговори направо на Поаро:

— Вижте какво, Поаро, според вас тя е мъртва, нали? Докато отговаряше, Поаро заби поглед в чашата с кафето:

— Бих казал, сър Джордж, че е прекалено рано за изводи. Няма причина, поне засега, да си мислите така.

— Значи наистина смятате, че е мъртва — мрачно реши сър Джордж. Но — решително добави той — аз не мисля така! Според мен с нея всичко е наред.

Поклати упорито глава и излезе, затръшвайки вратата.

Поаро замислено си намаза с масло препечена филия хляб. В случаите, когато съществуваше подозрение, че някоя съпруга е била убита, той винаги подозираше по инерция, че убиец е съпругът. (По същия начин, ако бе убит съпругът, той подозираше съпругата.) Но сега не смяташе, че сър Джордж е видял сметката на съпругата си. От краткото си запознанство с тях бе убеден, че сър Джордж е привързан към жена си. Нещо повече, доколкото можеше да се довери на паметта си (а тя му служеше отлично), сър Джордж бе прекарал целия следобед на поляната, поне до мига, в който Поаро и мисис Оливър откриха трупа. Бяха заварили домакина на поляната, когато се върнаха и съобщиха за откритието си. Не, сър Джордж нямаше пръст в убийството на Хати. В случай че Хати бе мъртва. Поаро реши все пак, че засега няма причина да я смята за мъртва. Това, което каза току-що на сър Джордж, бе самата истина. Но за себе си бе решил окончателно. Отсъди, че схемата на убийството е ясна: двойно убийство.

Мислите му бяха прекъснати от мис Бруис, която заговори злобно и почти през сълзи:

— Мъжете са такива глупаци — изрече тя, — ама кръгли глупаци! В повечето случаи са доста хитри, но понякога се женят за съвсем неподходящи жени.

Поаро винаги предпочиташе да изслушва събеседниците си. Колкото повече му разказваха, толкова по-добре. Почти винаги сред плявата имаше и зрънце истина.

— Вие мислите ли, че бракът им е бил несполучлив? — попита той.

— Провал, пълен провал.

— Тоест не са били щастливи?

— Тя имаше вредно влияние над него във всяко отношение.

— Виж ти, много интересно! Какво е било вредното и влияние?

— Караше го да тича насам-натам по нейните прищевки и да й купува скъпи подаръци — имаше толкова много бижута, че едва ли ще успее да си ги сложи някога. И скъпи кожи. Има две палта от визон и едно от руски хермелин. За какво са й две палта от визон?

Поаро поклати глава.

— Не бих могъл да ви кажа — отговори той.

— Лукава — продължаваше мис Бруис. — Неискре-на! Винаги се прави на глупава — особено пред хора. Сигурно смята, че той я харесва така!

— А харесва ли я?

— О, тия мъже! — възкликна мис Бруис, гласът и трепереше почти истерично. — Не могат да оценят експедитивността, безкористността, верността, което и да е от тези качества! Ако сър Джордж имаше умна и способна жена, щеше да стигне далеч.

— Докъде щеше да стигне? — полюбопитства Поаро.

— Ами можеше да вземе активно участие в местното управление. Или пък да влезе в парламента. Той е много по-способен от горкия мистър Мастъртън. Не зная дали някога сте чували как говори от трибуната мистър Мастъртън — най-заекващият и скучен оратор. Дължи своето положение изцяло на съпругата си. Именно мисис Мастъртън движи нещата. Тя е и енергична, и инициативна, и политическа прозорлива.

Поаро потръпна при мисълта, че може да бъде женен за мисис Мастъртън, но бе напълно съгласен с думите на мис Бруис.

— Да — каза той, — тя е точно такава. Забележителна жена — измърмори на себе си.

— Сър Джордж, изглежда, не е амбициозен — продължи мис Бруис, — сякаш е доволен да живее тук и да се размотава, играейки си на местен земевладелец и посещавайки понякога Лондон, за да участва в разните му там дирекционни съвети, но би могъл да направи много повече за себе си с качествата, които има. Наистина е невероятен човек, мосю Поаро. Тази жена никога не го е разбирала. Гледа на него като на Машина, която да й доставя кожени палта, накити и скъпи дрехи. Ако се бе оженил за жена, която наистина да цени качествата му…

Тя млъкна с разтреперан глас.

Поаро я гледаше с искрено съчувствие. Мис Бруис бе влюбена в своя господар. Отдаваше му своята искрена и страстна преданост, за която той вероятно не знаеше и от която явно не се интересуваше. За сър Джордж Аманда Бруис бе един ефикасен автомат, който му спестяваше всекидневната черна работа, отговаряше на телефонните обаждания, пишеше писма, наемаше прислужници, поръчваше храната и като цяло облекчаваше живота му. Поаро се съмняваше той някога да е гледал на нея като на жена. Помисли си, че това си има опасности. Жените понякога не издържат, изпадат в истерия, ако обектът на тяхната преданост не им обърне внимание.

— Лукава, пресметлива и потайна самка — ето каква е тя — заключи разплакана мис Бруис.

— Забелязвам, че казвате „е“, а не „беше“ — подхвърли Поаро.

— Разбира се, че не е умряла! — сопна се мис Бруис.

— Избягала е с някой мъж, ето какво е направила! Тя е от тоя род жени.

— Възможно е. Винаги е възможно — реши Поаро.

Взе още една филия хляб, надникна мрачно в бурканчето с конфитюр и се огледа, за да види дали на масата няма друго сладко. Всичко бе свършило, така че трябваше да се задоволи с маслото.

— Това е единственото обяснение — каза мис Бруис.

— Но разбира се, сър Джордж не би се сетил за подобно нещо.

— Имало ли е… някакви неприятности с мъже? — предпазливо попита Поаро.

— О, Хати е много хитра — отвърна мис Бруис.

— Тоест не сте забелязали нищо такова.

— Постарала се е да не забележа — обясни мис Бруис.

— Но според вас не е изключено да е имало — как ли да се изразя — някакви потайни епизоди?

— Тя направи всичко възможно, та Майкъл Уейман да се държи като глупак — заяви жената. — Водеше го да разглежда градината с камелиите по това време на годината! Преструваше се, че много се интересува от залата за тенис.

— Но все пак той за това е дошъл тук и доколкото разбирам, сър Джордж я строи главно, за да достави удоволствие на жена си.

— Тя не играе тенис — каза мис Бруис. — Изобщо не спортува. Просто иска да разполага с приятна сграда, където да седи, докато другите тичат и се потят. О, да, наистина направи всичко възможно Майкъл Уейман да се държи като глупак. И сигурно щеше да го постигне, ако той нямаше предвид нещо друго.

— Виж ти! — възкликна Поаро, след което си взе малко конфитюр и го намаза в края на филията, а после замислено отхапа залък хляб. — Значи мосю Уейман е имал предвид нещо друго?

— Мисис Леги го препоръча на сър Джордж — обясни мис Бруис. — Познавала го е, преди да се омъжи. Доколкото знам, от Челси, навремето е рисувала.

— Според мен е доста привлекателна и интелигентна млада жена — предпазливо забеляза Поаро.

— О, да, тя е много интелигентна — съгласи се мис Бруис. — Завършила е университета и мисля, че е могла да има своя кариера, ако не се е омъжила.

— Отдавна ли е омъжена?

— От около три години. Но бракът й май не е сполучлив.

— Несъответствие в характерите ли?

— Той е странен младеж, на настроения. Постоянно се разхожда сам, а съм го чувала и да се държи много лошо с нея.

— Да де — каза Поаро, — нали кавгите и сдобряванията са неизбежни в началото на брака. Без тях животът би бил твърде сив.

— Мисис Леги прекарва доста време с Майкъл Уейман, откакто той е тук — съобщи мис Бруис. — Мен ако питате, е бил влюбен в нея, преди тя да се омъжи за Алек Леги. Но тя изглежда, само флиртува.

— Ала мистър Леги едва ли е очарован от това.

— Човек не може да го разбере, той е толкова неясен. Но ми се струва, че напоследък е още по-затворен.

— А може би е бил очарован от лейди Стъбс?

— Тя май си въобразява, че мистър Леги я харесва. Смята, че е достатъчно само да си мръдне пръста, и всеки мъж ще се влюби в нея!

— Но все пак, ако е избягала с мъж, както предполагате, то този мъж не е мистър Уейман, защото мистър Уейман е тук.

— Избягала е с някой с когото се е срещала тайно, убедена съм — рече мис Бруис. — Често се измъква от къщи и се разхожда сама из гората. Онази вечер пак беше излязла. Преди това се прозяваше, каза, че ще си ляга. След по-малко от половин час я видях да се измъква от страничната врата с шал на главата.

Поаро се загледа умислено в жената срещу себе си. Чудеше се дали може да вярва на твърденията на мис — Бруис за лейди Стъбс и дали това са само предположения, в които й се иска да има истина. Бе сигурен, че мисис Фолиът не споделя измислиците на мис Бруис, а тя познаваше Хати много по-добре. Ако лейди Стъбс бе избягала с любовник, това щеше да е само добре дошло за мис Бруис. Тя щеше да успокоява покрусения съпруг и бързо да уреди развода. Но от това предположенията не ставаха нито верни, нито вероятни, нито дори правдоподобни. Ако Хати Стъбс бе избягала с любовник, тя бе избрала много неподходящ момент. Поаро изобщо не вярваше, че го е направила.

Мис Бруис подсмъркна и започна да събира разпилените писма.

— Щом сър Джордж наистина иска да пусне съобщения във вестниците, трябва да го уредя — реши тя. — Пълна глупост и загуба на време. О, добро утро, мисис Мастъртън — добави мис Бруис, когато вратата се отвори тържествено и в стаята влезе мисис Мастъртън.

— Чух, че дознанието е насрочено за четвъртък — избоботи тя. — Добро утро, мосю Поаро!

Мис Бруис стоеше с писмата в ръце.

— Мога ли да ви помогна с нещо, мисис Мастъртън? — попита тя.

— Не, благодаря, мис Бруис. Сигурно ще бъдете доста заета тази сутрин, но искам да ви благодаря за чудесната работа вчера. Вие наистина сте добра организаторка и работите отлично. Всички сме ви много благодарни.

— Благодаря, мисис Мастъртън.

— Е, да не ви задържам. Ще седна да си поговоря с мосю Поаро.

— С удоволствие, мадам — рече Поаро. Бе станал прав и й се поклони.

Мисис Мастъртън дръпна един стол и седна. Мис Бруис излезе от стаята, възвърнала обичайната си деловитост.

— Чудесна жена — заключи мисис Мастъртън. — Не знам какво щяха да правят Стъбс без нея. Да въртиш къща като тази в наше време не е лесна работа. Горката Хати нямаше да се справи. Доста необичайна история, мосю Поаро. Дойдох да ви питам какво мислите за всичко това.

— А вие какво мислите, мадам?

— Твърде неприятна случка, но според мен се е появил някакъв извратен тип. Дано не е местен човек. Може би са го пуснали от лудницата — нали в днешно време постоянно ги пускат полуизлекувани. На никой не би му хрумнало да удуши момичето на Тъкър. Няма причина, освен ако онзи е ненормален. И ако е ненормален, мисля, че е удушил не само бедното момиче, но и Хати Стъбс. Нали знаете, и тя, горката, няма много ум. Ако срещне някой нормален на вид човек и той я повика да видят нещо в гората, вероятно ще тръгне кротко като агне, без да подозира нищо.

— Мислите ли, че трупът й е някъде в имението?

— Да, мосю Поаро. Ще го намерят, ако се разтърсят. Имайте предвид, че при тия шейсет и пет акра гори наоколо ще трябва да търсят дълго, ако трупът е бил завлечен в храстите или е бил търкулнат между дърветата по склона. Необходими са им обучени кучета! — рече мисис Мастъртън и погледна кръвнишки като полицейско куче. — Обучени кучета! Ще се обадя лично на шефа на полицията и ще му го кажа.

— Напълно е възможно да сте права, мадам — потвърди Поаро. Явно се знаеше какво друго да й рече.

— Разбира се, че съм права — заяви мисис Мастерсън, — но да ви кажа, се чувствам доста неспокойна, защото този тип е някъде тук. След като си тръгна, ще се отбия в селото и ще предупредя майките да внимават много с дъщерите си — да не ги оставят сами. Не е приятно, мосю Поаро, да знаеш, че сред нас има убиец.

— Една дребна подробност, мадам. Как непознат човек е бил пуснат под навеса за лодки? Трябва да е имал ключ.

— Е, много просто — реши мисис Мастерсън. — Момичето е излязло навън, естествено.

— Излязло е от навеса ли?

— Да. Сигурно му е станало скучно като на всяко момиче. Вероятно се е поразходило. Според мен е видяла, че Хати Стъбс е убита. Чуло е някакво боричкане или нещо подобно, отишло е да види какво става, а човекът, убил лейди Стъбс, е бил принуден да убие и момичето. Не му е било трудно да го занесе обратно под навеса, да го остави там, да излезе и да затвори вратата след себе си. Бравата е секретна, може да се дръпне и да се заключи.

Поаро кимна леко с глава. Нямаше намерение да спори с мисис Мастъртън или пък да й изтъква интересния факт, на който тя не бе обърнала внимание, че ако някой е убил Марлийн Тъкър извън навеса, този някой е знаел играта с убийството, за да сложи момичето на същото място и в същото положение, в което е трябвало да бъде жертвата. Вместо това Поаро подхвърли предпазливо:

— Сър Джордж е убеден, че жена му все още е жива.

— Говори го, приятелю, защото му се иска да е така. Беше много привързан към жена си — после додаде съвсем неочаквано: — Джордж Стъбс ми е симпатичен, въпреки произхода и миналото си, защото доста добре се включи в нашата среда. Най-лошото, което може да се каже за него, е, че си пада малко сноб. Но все пак снобизмът не е опасен.

Поаро рече с известна доза цинизъм:

— В наше време, мадам, явно парите са се превърнали в качество, също както добрия произход.

— Скъпи мой, не мога да не се съгласях вас. Не е нужно сър Джордж да бъде сноб — бе достатъчно да купи имението и да пръска пари, а всички ние пак щяхме да дойдем и да му ръкопляскаме! Но явно хората го харесват. Не само заради парите. Разбира се, и Ейми Фолиът има пръст. Тя ги поддържаше, а има голямо влияние в околността. Фолиътови живеят тук още от времето на Тюдорите.

— В Нейс Хаус винаги е имало Фолиътови — промърмори Поаро.

— Да — въздъхна мисис Мастъртън. — Тъжно е, че войната отне такива свидни жертви. В битките загинаха млади мъже. А след войната имението бе трудно за поддържане, та се наложи да бъде-продадено…

— Но мисис Фолиът още живее в него.

— Да. И си е подредила къщичката на пазача доста добре. Влизали ли сте?

— Не, изпратих я до вратата.

— Не всеки би издържал — рече мисис Мастъртън. — Да живеещ в къщичка в някогашния си дом и да гледаш, че той е собственост на чужди хора. Но на Ейми Фолиът й прави чест, че не е огорчена от този факт. Всъщност режисира всичко. Тъкмо тя убеди Хати да дойде да живее тук и я накара да убеди и Джордж Стъбс. Виж, Ейми Фолиът не би издържала да види имението превърнато в пансион или заведение, или пък застроено със сгради — тя се изправи. — Е, да тръгвам. Аз съм заета жена.

— Разбира се. Трябва да говорите с шефа на полицията за кучетата.

Мисис Мастъртън изведнъж се разсмя с мощния си глас.

— Някога имах такива кучета — рече тя. — Хората твърдят, че и аз съм като тях.

Поаро остана донякъде изненадан от думите й, а мисис Мастъртън веднага разбра това.

— Обзалагам се, че и вие сте си го мислили, мосю Поаро — подхвърли тя.